Мирела Костадинова Литературният критик Нешо Бончев показва правилата на превода

http://epicenter.bg/article/Mirela-Kostadinova--Literaturniyat-kritik-Nesho-Bonchev-pokazva-
pravilata-na-prevoda/242615/11/105

Той критикува превода на "Илиада" направен от Григор Пърличев, който според него е
съкратил оригиналния текст и „допълнил и украсил по свой вкус“. Пърличев е дълбоко засегнат
от твърденията за превода си и го изгаря.

„Има ли народ с повече от нашите нужди? Бедност ни е налегнала отсъде, неволя ни

препречва пътищата към по-спокоен живот, па и двете не ни дават да се оправим и
окопитим, да се отърсим от теглото, да познаем човешкото си достойнство и да стъпим
на крака, да заживеем питовен живот“, това са думи на първият у нас литературен
критик Нешо Бончев. Поради краткия си житейски път той оставя след себе си само
няколко статии, рецензии и преводи, които през XIX век имат широк отзвук и се
свързват с редица спорове.

В текстовете му се вижда, че един от най-големите му страхове за България е

проникването на чужди капитали в страната, което води до икономическо заробване.
Привилегиите, които дава турското правителство на Западните страни след Кримската
война според него крият голяма опасност за държавата ни.

„Нима не виждам, че точат зъби на нашата земя и немци, и французе, и инглезе? Уж я

бранят, а все гледаш тям джебовете пълни с пари, те изсмукват из нея сока, а ние се
облизваме. Това най-лесно може да види човек в големите градища, а най-добре в
Цариград.

Кой живее там най-добре? – Другоземците. Кой работи най-тежките и черни работи и
ходи бос и гладен? – Нашите. Кой продава салепа и изкарва три гроша в деня? -
Нашите. Кой носи на рамо носилките на европейските госпожи или припка пеши след
коня на европееца четири сахата място? – Нашите. А кой вечер се весели в градините
на Пера, в богатите кафенета, гостинници и театри и харчи в една вечер лира и повече?
– Другоземците.

Другоземците вечер гледаме по пролива в каици на разход или по летните околни вили
във фаетоне се разхождат и усладяват с оная чудна, поетична, божествена природа, а
сиромашата (нашите-туземците) или седянква нейде, или спи мъртва по мръсните и
вонещи ханове. Па нека помнят добре нашите съотечественици, че след някоя и друга
година за всичко щем да хванем да гледаме из ръцете на немци, на инглезе и други
иноземци“.

Според Нешо Бончев единственият изход българската земя да не бъде завладяна от

„иноземците“, която нарича „рай божи, градина едемска“, е образованието на хората.
Предлага да се създадат практически училища нужни за живота, в които да се изучава
земеделие, търговия, технически дисциплини. Да се правят открития, които ще доведат
до икономическо развитие на България. В тях да се изучават различни езици, история,
естествени науки, математика, гимнастика и пеене.

Критикува смело състоянието на тогавашните училища, в които се изучават ненужни

предмети. Според него е нужно е образование, което да развива ума и волята на децата.
Прави конкретни препоръки за реформи и устройване на образователната ни система.
Твърди, че българинът макар и беден, охотно дава пари за училищата си.

„Ние българите сме воистина много сиромаси, нашата бедност край няма; и при
всичката си бедност, който рече, че ние не даваме, той лъже и хули. Ни един народ не
дава толкова, колкото ние даваме от нямането си. Ни на един народ не се връща
толкова малко от даването му, колкото нам“.

Нешо Бончев е роден в Панагюрище на 2 януари 1839 г. Когато е на четири години

умира баща му, който е бояджия по професия. Малкият Нешо постъпва в Панагюрското
училище. Там преподават Сава Радулов, Атанас Чолаков, Йордан Ненов. Един от
приятелите му е Марин Дринов. С него остават близки до смъртта на литературния
критик и през годините имат богата кореспонденция. Толкова силна е духовната им
връзка, че двамата се определят като „една душа в две тела“.

В школото изучават свещена история и катехизис, землеописание и математика,

всеобща история и физика, обширен курс по български език, новогръцки,
черковнославянски, сръбски, латински и френски. Двамата приятели събират народни
песни, а по-късно част от тях влизат в Миладиновия сборник.

Бончев публикува някои от песните в сп. „Българска книжица“ и „Знание“ на

Каравелов. Той чете основно поетични съчинения. Иначе е слабичък и пъргав,
остроумен и сериозен.

Един от главните учители в Панагюрското училище, Йордан Ненов, напуска школската

работа. Нешо Бончев и Марин Дринов тъкмо са завършили през 1855 г. и са поканени
на неговото място, за да преподават. Четат български, сръбски и руски книги, за да се
усъвършенстват в познанието. След три години двамата заминават да учат в Русия,
подкрепени финансово от панагюрци. Затова им помага техният учител Атанас
Чолаков, който е един от първите руски възпитаници в България, завършил Одеската
семинария. Сред покровителите им е и Найден Геров.
 

Бончев и Дринов учат три години във философския клас на Киевската духовна
семинария. После се преместват в Москва. Те са част от студентската среда наред с
други българи, между които Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Константин Геров,
които също се интересуват от литература и наука. Издават сп. „Братски труд“. Двамата
приятели от Панагюрското училище през ваканциите преподават като частни учители в
руски семейства, но не спират да се занимават с литература, политика и философия.

Бончев завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет, а

после е назначен за учител по старогръцки в Първа московска гимназия. Преподава и в
Лазаревския институт за източни езици. Дринов завършва една година преди това.
Постъпва учител в заможно руско семейство, което пътува из Европа. Българинът има
възможност да чете най-богатите библиотеки на Австро-Унгария, Франция, Италия,
Швейцария. Кореспонденцията между двамата не спира.

Бончев през това време подготвя дисертация върху историята на Турция, реформите на
султан Махмуд. Но дълбоките му интереси са в литературата, класическите езици и
педагогиката. Чете Данте, Шекспир, Шилер, Пушкин, Гогол. Има тънък поетичен усет.
Дринов го насърчава през цялото време с писма, за да пише. Уверен е в неговия талант.

„Господ те е надарил с нежни чувства, с тънко ухо, с сладка реч и с други добрини,
защо ги зариваш в земята? Защо не се опиташ да съчиниш някаква българска повест
или някакви сцени от българский живот, който ти е произвел такива глъбоки
впечатления?“

Бончев наистина се хваща за работа, пише статии, превежда Шилеровите „Разбойници“

и има намерение да преведе неговата „Жана д՝ Арк“. Също „Гец фон Берлихинген“ от
Гьоте, „Тарас Булба“ от Гогол.

Той е уверен, че българите трябва да познават древногръцката литература и превежда

някои части от „Илиада“. В същото време критикува превода на Омировата книга
направен от Григор Пърличев, който според него е съкратил оригиналния текст и
„допълнил и украсил по свой вкус“. С тази своя критика Бончев слага край на
съкращенията и измененията в превода и показва правилата и принципите за
българската литература, по които е нужно да се извършва превода. Григор Пърличев е
дълбоко засегнат от твърденията на Бончев за превода си на „Илиада“ и го изгаря.

 
Скоро Нешо Бончев е завладян от носталгия по родината. Два пъти пътува до България
с идея да намери учителско място. В началото на 1869 г. пише на Дринов: „Видиш,
пролет иде. Старите болки за отечеството пак заболяват. И аз намислих и реших да ся
посъбера, та да си поида до дома…Щом ся пукне пролет, тръгвам оттука…Ако имаш и
ти желание (то кой няма желание), отпиши ми и возвести да ся соединим во едно и
вкупе и влюбе да ся върнем во своя си. Та че там както е богу угодно“.

През 1869 г. Бончев тръгва за България. Щом стъпва на родна земя посещава родното
Панагюрище, Пловдив, Рилския манастир, Русе и други места. Робските условия не са
му по нрава и се връща обратно в Русия.

През 1866 г. се разболява тежко от тиф. Никой от приятелите му не вярва, че ще се

оправи. Райко Жинзифов написва дори надгробно слово. Бончев се разминава със
смъртта, но е физически отпаднал и слаб. Заболява от ревматизъм, а след няколко
години от туберкулоза. Напуска учителството. Приятелите му го скланят да се лекува и
още есента заминава за Одеса, но болестта не го напуска: „Гърдите ме болят, толкова
съм слаб, дето и не мога да изляза на улицата, с труд ходя и по собата, повече лежа“.

Връща се в Москва. Вестта за Априлското въстание и Освободителната война го

намират болен на легло. Страда, че не може да помогне. Все пак намира сили, за да
превежда за руската преса информация за новините от България. Няколко дена преди
смъртта си пише: „Есента и зимата на 1878 г. аз проболедувах в Москва. В края на
януари се получи възпаление. Ще дойде ли скоро край на страданията? А в
политическия свят се извършват велики събития. България се освобождава. Щастлив е
този, който ще присъства на това световно зрелище – разрушаването на отоманската
сила!“ На 17 януари 1878 г. Бончев умира само на 39 години.

Неговата критика защитава самият Христо Ботев. „Критиката на г. Бончева е написана

делно, умно и справедливо и ние никак не сме съгласни с ония наши „книжници“,
които я намират пристрастно строга и прекалено остра. Напротив, ние виждаме, че
авторът ѝ се е отнесъл даже доста снизходително към някои и други авторитети, които
просто шарлатанствуват в нашата литература. А това произлиза от туй, че г. Бончев и
досега още не се е отърсил от убеждението си, че и в нашите училища занапред трябва
да се предават не само закони божии, но и различни теории и ръководства за
словестността…“ Същевременно Ботев му прави бележка за това, че използва много
русизми в превода си на „Тарас Булба“ от Гогол и той се чете трудно.

Въпреки, че не успява да създаде свои книги, Нешо Бончев остава един от видните ни
просветители, мислител и творец, който е награден с орден „Св. Ана“, трета степен и
орден „Св. Станислав“, втора степен.