Никола Йонков Вапцаров

Роден е 7 декември 1909г., в Банско в Османската империя. Той

е български поет, чието творчество е предимно със социална и хуманна
тематика.
Роден е в семейството на Йонко Вапцаров, водач на чета, деец на ВМРО,
силна и деспотична фигура. Майката Елена Вапцарова е учителка. Чест гост
на семейството е Пейо Яворов, който ще се превърне в един от най-
важните поети за Вапцаров. Баща му заедно с Пейо Яворов кръстосват
хайдушките пътеки и се борят за свобода.
Фамилията му произлиза от работата на неговия дядо, който е боядисвал
(вапцал) тъкани и затова се е наричал вапцар. Така прякорът се запазва с
времето и преминава във фамилно име на семейството му.
Ученическите му години протичат след 1-вата Световна война. Между
1924- 26 учи в Разложката гимназия. На 15 юни 1926 във вестник „Борба“ е
напечатено първото негово стихотворение- „ Към светли идеали“. Между
1926- 32 учи в Морското машинно училище във Варна. 6-ти клас става
председател на Въздържателното дружество в гимназията. От 1929 до
1932 на кораба Дръзки той практикува като стажант. От 25 април до 28 май
1932 година с кораба Бургас посещава Цариград, Фамагуста, Александрия,
Бейрут, Порт Саид и Хайфа. Докато е в морското машинно училище той
пише над сто произведения, като например „Косач“ и „Хризантеми“.
На работата във фабриката „Българска горска индустрия“ акционерно
дружество в село Кочериново- като огняр и после механик. Краят на 1933
или началото на 1934 Вапцаров е вече член БКП. През 1934г. е избран за
председател на БКП. През август 1935г. е избран за член на районният
комитет на БКП в Рилската долина. През 1935 пише драмата „Когато
вълната бучи“. През 1936 е публикувано стихотворението „ Един сляп“.
През 1934 година сключва брак с Бойка Вапцарова и след като е уволнен
от фабриката, се премества със семейството си в София през 1936 година.
През юли умира неговия седеммесечен син, Йонко. Работи по 12-14 часа в
мелницата на братя Бугарчеви. Назначен е за техник, но често работи като
огняр. Докато е на работа поетът отслабва, непрекъснато кашля и се
появява съмнения за туберкулоза. На 8 октомври 1936г. постъпва на
работа в БДЖ и пише стихотворението „Огняроинтелигентска“.
В София пише много от стихотворенията си. Вестник „Кормило“ – 1936
стихотворенията „Родина“ и „Горски“. Вестник „Нова камбана“- 1937-
стихотворението „Пушкин“ и ласкава рецензия за лириката на Христо
Радевски. През 1937 обнародва стихотворението „Романтика“, което
печели първа премия в конкурс на списание „Летец“. През 1936- 1942
пише най- добрите си стихотворения. През януари 1940 успява да издаде
единствената си стихосбирка „ Моторни песни“.
Събира подписи в подкрепа на Саболевата акция. Той бива заловен, съден
и изпратен в Годеч. След като се завръща ( през септември 1941) той се
занимава с дела срещу немските войски. Ръководител е на централна
военна комисия. Организира снабдяване с оръжия, за което е арестуван.
На 23 юли е осъден на смърт и същата вечер е застрелян.
РАЗКАЗИ

 Ключът на Суец
 За силно впечатлителните вход забранен!
 Импресии от параход "Бургас"
 Спомени от миноносците

СТИХОТВОРЕНИЯ

 Пролет (Пролет моя, моя бяла пролет)

 Един сляп
 Зора
 Ще строим завод
 Горки

СТАТИИ

 Театър и публика
 За творчеството на най-младите
 "Пулс" от Христо Радевски
 "На повратки в село"
 ПИСМО

Творческа история

Стихотворението Писмо, макар и първоначално отпечатано във в. Сирена,

намира своето полагаемо място в единствената стихосбирка, която
Никола Вапцаров издава през живота си Моторни песни.
Стихотворението е част от цикъла Песни за човека. Вписва се напълно в
идейно-художествената насоченост на стихосбирката. Нещо повече,
Писмо е само по себе си представително за нея произведение и изразява
цялостната й философия.
Стихотворението възниква в непосредствена връзка с действителнотта.
Вапцаров започва да пише обикновен отговор на едно отчаяно писмо на
свой другар, съученик от Морското училище, но вместо това създава
стихотворението.
Жанр

Представлява разговор с близък събеседник, с който са споделени спомени,

мечти и преживявания, това го разбираме от местоимението <ти>. За
него е характерен диалога с неназован събеседник. (То е стихотворение.)
Композиция
Дели се на три смислови части:
1- Са спомените и миналото на Вапцаров
2- Е неговото настояще
3- Бъдеще

Стихотворението е написано в типичната за Вапцаров форма на

задочен диалог изповед пред въображаем слушател.

Началото визира един спомен. Това е въведено не просто с глаголното

време, а с глагола „помниш”. Очевидно е, че става въпрос за общ спомен
на адресанта и адресата, което е подчертано чрез присъствието на
местоимението „ти”.

Краят на стихотворението обръща поглед към бъдещето.

Лирическият аз изказва своята мечта. Самият финал не е в бъдеще
време. Той описва един блян. Изразът „да умреш” силно напомня
Дебеляновото „да се завърнеш”. Във финала на „Писмо” не присъства
нито обръщение към адресата, нито назован извършител на
действието „да умреш”. Глаголната форма във второ лице,
единствено число, обаче, от една страна насочва към лирическия
субект, а от друга визира адресата безлично, обобщено, но цялостно.
Началото и краят на стихотворението наистина разкриват интимни
мисли на лирическия аз. Тъй като те се отнасят за противоположни
моменти – минало и бъдеще, те оформят своеобразна рамка на
стихотворението, проследяваща развитието на лирическия субект от
миналия до бъдещия момент. Именно във връзка с този процес
текстът може да бъде разделен на две части, всяка от тях съставена
от няколко подчасти.

Първата главна част представя точно развитието на лирическия аз до

един сегашен момент. Втората част разкрива неговата вече оформена
нова концепция за живота, която определя и неговите конкретни
очаквания за бъдещето.
 Теми, проблеми, мотиви в „Писмо

- мотивът за природата

- мотивът за отчуждението от природата

- отчуждението от хората и от себе си

- мотивът за естетизираната смърт

- проблемът за духовната същност на човека

- проблемът за трагичното
- проблемът за оптимизма

- мотивът за саможертвата

Герои и образи в творбата

Образите при Вапцаров се определят от сложната структура на поетиката - социалните

нива заменят естетическите и така определят вътрешната многопластовост на
текста. Създава се усещане за привидно противоречие на образите символи. Точно такъв
сложен образ е животът в "Писмо" - смисловото съдържание и пълнота се променят в
посока психологическото състояние на лирическия субект. По същия сложен начин се
променя и временно-пространствената позиция в текста.

а) лирическият аз – не само е достигнал до разбирането за познаваемостта на

обективната реалност и за наличието на определени закономерности в нея, но и е прозрял
нейната логика. Идеята за необходимост от неуморна и непоколебима борба с живота е
колкото плод на прозренията за злата, враждебна действителност, толкова и резултат
от убедеността на човека в собствената му съзидателна и творческа мощ.

Лирическият герой на Вапцаров се възприема и като жертва на времето (алюзията ледове,

които сковават живота, обграждат индивида и го лишават от воля и възможност за
избор), и като борческа сила, призвана да разруши неправдата (глаголът „счупим”), и като
активен двигател на историческия прогрес и гаранция а бъдещето (слънцето като образ
символ). Осъзнал високата си мисия, Азът е готов на саможертва:
б) образът на смъртта - Макар и възклицателни по цел на изказване, изреченията
завършват с точка, което подчертава липсата на емоция от страна на лирическия субект
при приемането на смъртта. За него тя е лишена от героика, неизбежна е и се основава на
битийната логика. Така се изгражда своеобразен диалог антитеза не само на героико-
романтичия модел, който естетизира смъртта подвиг и я превръща в смърт безсмъртие,
но и на модернистичната визия, която представя смъртта като крайна степен на
разочарование, обезверяване и алиенация на индивида, като знак на обезсмислена
екзистенция. Вниманието е насочено към осъзнатия избор на индивида в момента на
смъртта. Важно е не как, а кога ще умре. Желана за героя на Вапцаров е само смъртта на
фона на глобалната промяна в желаната посока. Тя е последното върховно доказателство
за правотата на избова за предаността към избрания път. Представата за такава смърт,
осмислена и осмисляща човешкото битие, е романтично изчистена от всичко материално.
Видяна е като акт на висше самоотричане, идентифициран с песен. Наложеният и
утвърден порядък на живота проявява себе си чрез ПЕСЕНТА, чрез СЛОВОТО. 

Друг тип смърт – свързана с високи идеали , красива смърт , която се отнася само за
духовно свободни хора. В своя порив към свободата , устремена към светлината , може да
загуби живота си , но такава съдба не е жалка. Такава смърт лирическия герой би
посрещнал твърда и с достойнство , за разлика от без мисленото прекъсване на
собствения живот. Тя носи героичен ореол , възвисява и осмисля човешкия живот. Чрез
идеята за нея писмото до другия се превръща и в писмо до себе си. Лирическия герой рисува
собствената си смърт и сам се убеждава , че човек трябва да се бори с живота , да страда ,
да умира достойно..

) Някои от образите имат и символни значения. Образът на пеперудата съчетава волния

порив и красотата на идеала, а опърлените крила напомнят високата цена за постигането
им.

Чайките символизират свободния живот, губят се платната както се губи и изчезва всяка
мечта. Но вярата ще реабилитира човека и ще възстанови радостта. Активизират се
множество алюзии с библейска метафора, свързани с различни представи. Слънцето е
метафора на вечната светлина, на щастливо откритие, смисъл на живот, сродява човека с
вечността.

Послание

Чрез разнообразни похвати Вапцаров създава стихотворението “Писмо” ,в което отново

разкрива своята философия за живота.А тя е непоклатима в принципа си,че от гаснещата
вечер, тогава, когато денят умира ,човек трябва да намери сили да достигне до нощта ,
времето на смъртта, след което обаче неизменно се съмва и се започва нов живот, по-
хубав,по-мъдър. Нещо повече ,човекът трябва да е готов да се бори,за да изведе своето
слънце.Поетът е непоколебим във вярата си в силите на човека. Авторът ни внушава
надеждата , идеята , че вярата и любовта, загубата на тези нравствени опори води до
духовна смърт.. Вярата е заличила омразата и е разчупила отчаянието , и е победила
страха от смъртта. В това се изразява изповедното послание на текста : “..как вярвам аз
и колко днес съм добър” . Вярата е възвърнала обичта – “Да знаеш ти , живота как обичам!”