Елисавета Багряна – „като последната и първата жена”

1. Поезията на Багряна в контекста на 20-те години: 20-те години на 20. век са време, в което
модерната българската лирика търси своя нов облик. Символизмът е изживял своето време –
мистичните видения и търсенето на абстрактната хармония звучат вече неадекватно. Гео Милев
призовава за завръщане към първичността, за оварваряване на езика. Далчев и Фурнаджиев преоткриват
оголената материалност на света, Смирненски населява познатите символистични пространства с
конкретността на социалното живеене. В тази епоха на творчески търсения една жена прави опит да
заяви за себе си, да разруши утвърдените мисловни стереотипи за литературата като “мъжко”
пространство и да промени регламентираната позиция на жената според социалните норми. Елисавета
Багряна чрез лирическите си текстове изразява своето ново разбиране за женската съдба, за правото на
личен избор, на собствен път дори с цената на болката и неразбирането. Поезията й представя една
нова, освободена индивидуалност, която се стреми да познае света в цялото му многообразие, сама
поемайки отговорността за себе си, носейки съзнанието за женската си значимост.
2. Жизнен и творчески път:
а/ Багряна е литературният псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева. Родена е в София през 1893 г.
в семейството на чиновник. Гимназиално образование завършва в родния си град, след което работи
като учителка в с.Автане /Недялско/, Ямболско. Следва славянска филология в Софийския университет,
където слуша лекции при филолози ерудити – Иван Шишманов, д-р Кръстев, Любомир Милетич, Боян
Пенев, Михаил Арнаудов. Литературните й интереси я свързват в приятелски отношения с Георги
Райчев, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. Омъжва се за Иван Шапкарев – син на
известния фолклорист Кузман Шапкарев, но строгата патриархална атмосфера на новия съпружески
дом я ограничава, потиска; през 1924г. напуска семейството на Шапкареви. Страстта й са
пътешествията – първото й пътуване в чужбина е през 1923, когато посещава Берлин и Мюнхен, живее
сред български интелектуалци в Германия, опознава немското изкуство. Голямата любов в живота й е
Боян Пенев – литературовед, естет, човек с изключителни познания върху модерната философия и
литература. 1924 г. заедно с него Багряна заминава за Франция – живеят известно време в Париж, след
това се установяват на брега на Атлантическия океан. Боян Пенев не само насърчава Багряна в
поетическите й опити; той настоява текстовете й да излязат в самостоятелна книга. След смъртта му –
1927 г. Багряна изпълнява желанието му и издава първата си книга, а по-късно се появяват цяла
поредица стихосбирки. За цялостно творчество Багряна е удостоена със Златния медал на поезията от
международната асоциация със седалище в Рим през 1969 г. Умира в София през 1991 г.
б/ Първото си стихотворение публикува през 1915 в сп.”Съвременна мисъл”. Сътрудничи на “Вестник
за жената”, на сп. “Златорог” и “Съвременник”, на в.”Лик”. Първата й самостоятелна стихосбирка е
“Вечната и святата” /1927/ - тя се превръща в емблема на творческото й присъствие в българската
литература. Други стихосбирки – “Звезда на моряка” /1931/, “Сърце човешко” /1936/, “Пет звезди”
/1953/, “От бряг до бряг” /1963/, “Контрапункти” /1972/, “Светлосенки” /1977/, “На брега на времето”
/1983/.
3. Основни теми и мотиви:
а/ Поезията й се вписва в българската модерност от 20-те години с антисимволистичния бунт, с
насочеността към материалното и земното. Лирическата й героиня осмисля себе си чрез изначалните
сили на естеството, чрез докосването до земята и нейната първична сила. Оттук и усещането за
виталност, енергия, стихийност, слятост с извечния ритъм на вселената. Човекът в тази поезия е
подвластен на желанието да се усети, усвои светът с цялата му разнообразна многоликост. Жената
заявява дръзко желанията и стремежите си, своята освободеност от норми и стереотипи; нейна основна
ценност е свободата – като състояние на духа, като готовност да се отстоява личният избор, поемайки
отговорностите и последиците.
б/ Основно противопоставяне е дом-път, като и двете категории са осмислени преди всичко в техните
универсални измерения. Домът като съкровено човешко пространство в лириката на Багряна е поставен
на изпитания. В този дом делниците могат да бъдат “омразни”, а празниците – безкрайни в своята
отегчителност. Домът носи значенията на недостиг, липса. Стаята, вратата, прозорците в стихосбирката
“Вечната и святата” са ключови образи, очертаващи пространството на несвободата, те са прегради за
свободния човешки дух. Такава образност се приближава до характеристиките на пространството в
поезията на Далчев, но докато лирическият субект на Далчев пасивно изстрадва своята затвореност, при
Багряна доминират желанието за преодоляване на преградите, волята за промяна. Пътят е алтернативата
на затворените пространства – той е състояние, начин на живот, съдбовна ценност. Пътуването е
обръщане към изненадите, откриване на новото, друг начин на преживяване на света. Неочакваните
срещи на пътя са и възможност за себепознание – откриване на непознатото у себе си, изказване на
недоизказаното, премълчаното.
в/ В същото време лириката на Багряна е и обърната към родното, утвърждава връзката с изконно
българското, с извечното битие на родния космос. Тази връзка е осъществена чрез родните стихии,
неподвластни на укротяване, чрез езическите и християнските ритуали, носещи вечността на
традицията, чрез прастари митове, в които е съсредоточена народната философия и мъдрост. Поезията
на Багряна е един монолитен синтез на традиция и модерност, на пресъздаване на хармонията на
българския патриархален свят и разрушаването й чрез копнежа по свобода на една индивидуалност,
осъзнала своята лична значимост.
г/ Основен мотив в лириката на Багряна е любовта – тя е нейната философия за живота; чрез магията на
любовта жената осмисля себе си и света, усеща времето като миг и вечност, слети ведно. Откриването
на Другия е откриване на смисъла, на пълнотата на битието. В стиховете на Багряна любовта е разкрита
с многообразието си – като възторг и опиянение, като раздвоеност и греховност, болка и отчаяние,
раздяла, дори като кротка покорност. Любовта към мъжа е любов към света, към живота. В едно
интервю с Блага Димитрова Багряна споделя, че вдъхновение за поетическото творчество може да бъде
само любовта. На въпроса “Ако липсва обект на влюбване?”, тя отговаря: “Тогава аз съм влюбена в
света!”.

„Потомка”

Основа за теза: През 20-те години на 20. век, кризисно време, разколебало устойчивите представи за
света и човека, българската литература се завръща назад, към глъбините на родното, за да потърси
спасяващи духовни алтернативи. Поезията на Багряна се вписва в характерната за следвоенното време
взряност в родното, но по един особен, специфичен начин. Героинята от „Потомка” (творба от първата
стихосбирка на Багряна – „Вечната и святата”) пише собствената си биография, но не чрез утвърдения в
обществото модел, а разчитайки тайните, магически знаци на битието посредством сетивата си. Гласът
на родовата кръв й помага да направи свой самостоятелен избор, да оформи ценностната система на
един нов, модерен човек. Предците й завещават бунта, волността и свободата. Героинята разчита тези
завети, за да остане вярна на рода си и на земята – олицетворяваща първичното природно женско
начало.
1. Заглавие и посвещение:
а) лексикално значение на думата в заглавието – наследник, продължител на род, на традиции, на
установени ценности; потомъкът събира в себе си минало, настояще и бъдеще – наследеното от миналото
претворява в настоящето, за да го предаде обновено на бъдещето;
б) граматическо значение на думата – съществително в единствено число, женски род – насочва към нещо
индивидуално, личностно; необичайно за традицията – заявява личностното присъствие на жена;
подготвя читателя да възприеме нещо ново, различно от познатото;
в) заглавието (чрез двете значения) събира ведно родовото, наследеното от миналото и индивидуалното,
личностно-специфичното за лирическата героиня.
г) посвещението – „На Маня М.“ – Маня Милетич (дъщеря на Любомир Милетич) е приятелка на
Багряна, която я запознава с голямата й любов – Боян Пенев; посвещението е и споделяне, което разчита
на разбиране, и своеобразна признателност.
2. Структура на стихотворението – изградено е на принципа теза – антитеза – синтез:
а) първата строфа поставя тезата – липсват външните, видимите белези на родовата памет: „Няма
прародителски портрети,/ ни фамилна книга в моя род/ и не знам аз техните завети,/ техните лица, души,
живот”; отсъстват източниците, които свързват нишките на временния земен живот с непреходното,
вечно родово битие; миналото не се е закрепило в някакви ясни знаци; изчезнала е историческата
родословна линия;
б) втора строфа очертава антитезата (на граматическо равнище тя е въведена чрез противоположния съюз
„но” в началото) – на външните белези от миналото се противопоставя друг вид връзки с предците –
ирационални, непостижими за разума, тайнствени; те се осъществяват чрез гласа на кръвта; невидими са,
но силни, съдбовни; втора, трета и четвърта строфа пренасят потомъка в миналото; въображението рисува
картини, които по-късно ще провокират и мотивират личностния избор;
в) последните две строфи представляват художествен синтез – липсата на видими знаци, оставени от
предците, е без значение, тъй като тяхното битие се е предало на съвременния човек чрез родовото, чрез
тайнството на духовната връзка.
3. Теми, мотиви:
а) две основни теми – за родовата памет и за личностния избор – свободата; разгръщат се чрез поредица
мотиви:
- един от основните мотиви е за наследеното чрез кръвта; кръвта е връзката между предците и
потомствата; тя е пазителка на живота – чрез нея той се преражда, продължава; чрез кръвта обаче се
осъществява не само физическата връзка; от много народи тя е смятана и за носителка на душата, т.е. чрез
нея се осъществява и другата – тайнствената, невидима духовна връзка; именно нея „усеща” лирическата
героиня – „усещам” придобива ключово значение в творбата – липсващите видими знаци от миналото се
компенсират чрез тайнствения зов на кръвта, който примамва и очарова;
- с образа на кръвта е въведен и мотивът за бунта, за скитничеството, непокорството – чрез кръвта са се
предали не нормите, табутата, а тяхното нарушаване; във времето на нощта (на тайнственото,
загадъчното) лирическата героиня разчита съдбата си – да бъде непокорна, различна – като древно
завещание, като наследствена предопределеност;
- непокорната кръв, която я събужда нощем, я повежда към греха – грехът е нарушаване на
общоприета норма, утвърдена от християнския нравствен кодекс, от традициите в родовите
взаимоотношения; „греха ни пръв” асоциира библейския мит за Адам и Ева, за грехопадението, от което
започва познанието; в текста на Багряна грехът е обвързан със свободата, със следването на поривите на
сърцето; грях е бягството на „прабаба тъмноока”, защото е напуснат един свят, който не се ръководи от
законите на любовта; бягството грях е оправдано от лирическата героиня, то е пример за свободолюбие,
за вярност на сърцето, търсещо своето щастие;
 - четвърта строфа разгръща мотива за волността; свободолюбието е опоетизирано чрез кънтежа на
конския тропот, чрез „крайдунавските равнини”, които носят усещане за простор, неограниченост,
безкрайност; съюзник на бегълците е вятърът – природната стихия в тази част на текста не разрушава, а
спасява, заличавайки следите на влюбените;
- пета строфа продължава предходните мотиви, но и ги разширява; жизнелюбието е видяно като
следствие от гласа на кръвта; лирическата героиня обича живота с цялата му динамика и многообразие;
утвърден е волният глас на жената, стремителното движение, скитничеството, които са опори на нейната
същност; те преплитат спомените и мечтите, те са нейният избор за вписаност в битието; в това
отношение човекът при Багряна се различава от символистичния човек; при символистите споменът и
мечтата пораждат неудовлетвореност от живота – в него лирическият субект разпознава себе си като
„заключеник”; при Багряна човекът напуска този затвор, той е сред живота, в живота; в образа на новата,
модерната жена Багряна подчертава преодоляването на ограниченията, приближаването към земното,
първичното, естественото.
4. Лирически образи – мотивите в отделните строфи са неразривно обвързани с лирическите образи; в
средищната трета строфа е въведен образът на:
а) „прабаба тъмноока” – образът има подчертано романтични измерения, излъчва екзотиката на Изтока;
прабабата е герой нарушител – тя дръзва да престъпи законите на дома и рода и да избере бягството, при
това с човек, който е чужд за патриархалния свят („някой чуждестранен, светъл хан”); за лирическата
героиня обаче странното обвързване на противоположностите („тъмноока” – „светъл”), стремежът на
сърцето да познае любовта, поемането на изпитанията на пътя – всичко това се превръща в красива
приказка за непокорните духом, за смелостта да се отстоява индивидуалният избор;
б) образи, които разгръщат мотива за волността:
- конят – свързан е с идеята за промяна (в художествената литература играе роля все в преломни
състояния); символизира красота, бързина, свобода, сила; в конския бяг се разчитат и архетипите на
прабългарската езическа виталност, на воинската устременост, на завоюването на нови пространства;
- вятърът – образ на природното битие; също се свързва с промяната; в творбата на Багряна той е този,
който раздвижва, дори разрушава устойчивата непоклатимост на патриархалния свят, но в същото време
и съгражда един нов свят – необятен, безграничен, в който лирическата героиня може да усети живота;
- пътят – антитеза на дома, алтернатива на затворените пространства – той е състояние, начин на живот,
съдбовна ценност; пътуването е обръщане към изненадите, откриване на новото, друг начин на
преживяване на света; неочакваните срещи на пътя са предизвикателство, изпитание, но и възможност за
себепознание – откриване на непознатото у себе си, изказване на недоизказаното, премълчаното;
в) кинжалът – свързва се с опасността, с наказанието на греха; то тегне над всички, дръзнали да престъпят
нормите; кинжалът би трябвало да провокира страха, но в текста на Багряна съзнанието за наказание не е
в състояние да промени избора, напротив, доказва силата и смелостта на лирическата героиня да отстоява
себе си.
г) образът на лирическата героиня – за нея образите от миналото, родени от въображението, са също
толкова важни, колкото летописните книги и фамилните портрети; потомката на Багряна сама става
творец на родовата си история; в тъмнооката прабаба тя вижда собствения си огледален образ, защото
чрез родовата кръв усеща, че волността се наследява и е вечна като самия живот: „Затова аз може би
обичам/ необхватните с око поля…”; обичта става тъждествена на свободата, затова и двете са
едновременно земни и романтично възвишени.
5. Финалната строфа – във финалната строфа лирическата героиня се определя като „грешна и коварна”
– тя е далеч от идеализирания образ на жената майка, от патриархалните образци на покорната и вярна
жена; „вярна” е единствено на „кръвната майчица-земя”; пред нея е изповедта, която превръща греха в
свещен грях и го благославя, защото той е равнозначен на свобода, на личен, непризнаващ никакви
авторитети и норми, избор; земята майка е мистичен център – от нея започва и пак там свършва животът;
тя онагледява началото, природното, вечното; текстът на Багряна слива ведно образите на „прабаба
тъмноока”, на лирическата героиня и на земята, за да утвърди вечността на женското начало –
неподвластно на ограничения, непреходно в силата и в жизнеността си.
Обобщение: „Потомка” на Багряна се доближава до родовите традиции, но и драстично се дистанцира от
тях. Творбата утвърждава универсални, общочовешки ценности – любовта и свободата. Героинята
разпознава себе си като пряк приемник на силата на природно-митологичните първоначала. По този
начин лирическият текст недвусмислено се вписва в художествените практики на българския модернизъм
след войните.