“Потомка”

Тема: Силата на родовата връзка

Мотиви: липсата на сведения за рода; непознаването на рода; усещането за родова връзка;
непокорната кръв; скитничеството; библейският мотив за грехопадението; наследената връзка
с миналото на рода; екзотичното бягство; любовта; авантюристичният дух; волността;
опасността; връзката със земята.
Образи: кръвта; „прабаба тъмноока"; „светъл хан"; конят; кинжалът; майката-земя.
Лирически герой: Жената възприема себе си като наследница на буйна кръв, като потомка
на непокорни прадеди, които са отстоявали своя избор. Стремежът към лично щастие за нея е
обясним чрез връзката й с миналото. Лирическият субект сътворява семейна история,
компенсирайки липсата на сведения за родовото минало. Единственото, което жената знае, е
силната връзка със земята. Родът й е осмислен като родината й.
Хронотоп: Пространството е ориентирано към пътя, който отвежда въображаемите
бегълци далече от опасностите. Родната земя и вятърът са приютяващи, спасяващи. Пътят
отвежда към „крайдунавските равнини" и така Багряна е фиксирала географски реалии от
българската територия.
Времето на фамилната история е в опозиция на настоящето, в което незнанието за
миналото е преодоляно чрез въображението, а непокорството на жената е осмислено като
предопределено от фамилната история.
Фиксираното време - „среднощ дълбока" внушава повратен момент. Бягството е видяно
като прекрачване на граница и преминаване в друго пространство.
Внушения: Стихотворението носи послания за пътя, който човек избира за себе си.
Лирическият човек заявява своята предопределеност да бъде бунтар, да се води само от своя
порив към неизвестното, без да се стреми да пази законите на общността, които ограничават
духа. Пренаписването на родовата история е необходимо за жената, за да разбере тя себе си.
Въпреки че няма преки връзки с фамилната история, тя се възприема като наследница на
прабаба, която в стари времена е последвала порива на сърцето си и се е опълчила срещу
нормите.
Стихотворението внушава категоричното знание за принадлежност към родното
пространство. Образът на майката-земя е свързан със съкровени чувства на отговорност и
любов, които са постоянни за жената. Всичко друго, което й предстои в живота, е подложено
на съмнение, но верността към родното е кодирана в кръвта и е неизменна.
Особености на художествения стил:
• Градация на отрицателни форми: „Нямам.., / ни .../ и не зная..."
• Метафорични епитети: „ Но усещам, в мене бие древна, / скитническа, непокорна кръв."
• Анафора:
Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв.
• Епитет: „чуждестранен, светъл хан"
• Инверсия: „прабаба тъмноока"; „среднощ дълбока"; „щерка твоя вярна"
• Олицетворение: „моя кръвна майчице-земя"
• Символ: кинжал; бич
• Метафора: „волен глас"
• Хипербола: „необятните с око поля"
• Опозиция: светло - тъмно; „грешна и коварна - вярна"
Чувства: Радост от усещането за волност и свобода. Вярност към земята и към родовите
закони на кръвта. Решителност при следването на мечтите.

“ПОТОМКА”
 • Заглавие, година на първа публикация
Още паратекстът на творбата поражда асоциации с родовата памет и с любовта
като стойности, осмислящи живота. Заглавието насочва към връзката с миналото, с
традицията, а посвещението отвежда към признателността на поетесата към Маня
Милетич, приятелката, която я запознава с голямата й любов - професора по история
на българската литература Боян Пенев. „Потомка" е едно от десетте стихотворения в
цикъла „Вечната и святата" от едноименната стихосбирка на поетесата, излязла през
1927 г.
• Жанр - стихотворение
• Основна тема и проблеми
Темата и проблемите са свързани с родовата памет и духовната връзка с предходниците
и с родната майка земя; с избора, любовта и свободата.
• Композиция
Творбата се състои от шест строфи с по четири стиха. Първата строфа въздейства чрез
отрицанията, втората въвежда смислов обрат и на незнанието противопоставя интуитивното
познание за миналото, а следващите изграждат една максимално условна лирическа ситуация,
в която звучат идеите за наследеното от предците - не ограниченията на „дома", а изкушенията
на „пътя".
• Лирически говорител, лирически герои
Лирически Аз е жената, която разсъждава върху своята обвързаност с миналото, с родното,
а своеобразни лирически герои са „ прабаба синеока ", избрала любовта и свободата и
последвала порива на сърцето си въпреки риска, „необхватните с око поля ", „конски бяг под
плясъка на бича ".
• Преобладаващи чувства
Стихотворението поражда чувства на волност и разкрепостеност, на съкровена духовна
връзка с предците.
• Основни образи и мотиви
Чрез образите на лирическата героиня и нейните предходници се интерпретират мотивите
за дома и пътя, за диалога между поколенията, за скитничеството и непокорството, за
греха и бунта, за любовта и свободата.
• Послания, идеи
Стихотворението представя новото светоусещане на жената, която преодолява
стереотипите на традиционната си обвързаност с бита и заявява пълноценната си духовна
реализация чрез любовта и свободата. Но и чрез кръвната си връзка с предходниците, с
миналото, с майката земя. Така лирическата героиня на Багряна осъществява себе си като
личност с право на избор, с право на любов и щастие. От предците тя е наследила не
привързаността към семейния уют, а примамливите перспективи на широките, отворени
пространства. Изкушена е не от ограниченията на „дома", а от възможностите на „пътя".
Стереотипът на патриархалната жена й е чужд. Мамят я волността и скитничеството.
• Тропи и фигури, художествено пространство
Съзнанието на модерната жена рисува въображаеми картини, в които се мярка „прабаба
тъмноока,/в свилени шалвари и тюрбан", която е „избягала в среднощ дълбока/ с някой
чуждестранен, све-тъ.г хан". „ Среднощ " е времето на изкушението и риска, на мистиката и
приключенията. И героинята вижда в екзотичната жена от миналото себе си, съзира в нейния
грях собствените си греховни импулси. Наследила е кръвта на непокорната, омагьосана е от
избора на нарушителката на родовия ценностен ред. Така съвременната жена стига до
прозрението, че свободата и любовта са висши стойности, в името на които си заслужава да се
живее. В името на които обаче си заслужава и да се рискува животът. Образното съответствие
на изпитанието и жертвата е кинжалът - изконен романтичен символ.
По-нататък стихотворението продължава да гради представата за една волна и неспокойна
жена, подвластна на мамещите далечни хоризонти. Лирическото пространство е максимално
разгърнато и широко, сякаш безкрайно - „крайдунавските равнини", „необхватните с око
поля". Това пространство е и универсално, но и познато, „свое". То събира в себе си
космополитните тежнения на модерната жена с обичта й към родината.
Поредните въображаеми картини отново са доминирани от усещането за
свободолюбиви пориви. Стихотворението откроява художествени детайли и
метафорични образи, които се възприемат като знаци на разкрепостената себеизява на
лирическата героиня - „конски тропот ", „конски бяг под плясъка на бича ", „волен
глас, по вятъра разлян ". Жената съизмерва себе си с мощта на стихиите, които нито
времето, нито пространството може да улови и постави в рамки.