Мотивът за пеенето и песента в Ботевото творчество.

Елегията „Майце си“

Заглавието, бидейки архаична форма, означаваща „на майка ми“, говори, че в

произведението словото ще е обърнато към майката, че то ще е една елегическа
изповед и ще възпроизведе един от най-старите комуникативни модели, познат още от
митологията – изповядването на сина пред майката. /Ахил през майка си Тетида,
връщам ви в 9 клас. Хубаво беше, нали?/
Майката е архаичен образ на целостта на живота, тя е стожерът, без който човек би бил
разпокъсано същество. Тя е опората, охраняваща и поддържаща човешкото
съществуване. Към майката човек обикновено се обръща в трудни моменти, когато
изживява някаква драма. Респективно заглавието ни кара да очакваме, че творбата ще
отразява драмата на Аза, която ще предизвика изповедта му пред майката.
Точно такава лирическа ситуация пресъздава текстът – синът се обръща към майката,
като изразява страданието си.
Героят от елегията е млад човек. Младостта е време без отговорности, време на
безгрижие. Но героят страда – чувства се така , сякаш завинаги е изгубил душевния си
покой. Животът му е бавно тлеене, умиране, догаряне ( съхне и вехне люто язвена, аз
веч тлея,/ че мойта младост слана попари/.
Затова и в основата на текста стои питането защо Азът е злочестен, защо е преследван
от зла съдба. Душевната дисхармония на героя намира първото си най-спонтанно
обяснение в традиционната представа за майчината клетва, която според
патриархалното схващане лишава индивида от опора в рода и общността. / ти ли си
мене три годин клела/ Към същия план принадлежат и представите за родовия грях /
бащино ли съм пропил имане/ Причината за нещастието си героят търси и в
липсващите близости / приятел нямам/ да му разкрия що в душа тая/
Постоянното дирене на външно обяснение за съзнанието му се оказва безсилно, тъй
като става дума за един дълбоко субективен проблем – за драмата на човека,
прекрачващ в една нова действителност, изправен пред прага на своя избор.
Драматизмът му се корени в преживяването на откъсването – откъсване от всичко
познато и закрилящо и попадане в един свят на изпитания.
Дори и майчиният образ е осмислен противоречиво. В началото на творбата майката е
заподозряна като първопричина за страданието на Аза. След това обаче тя се оказва
единствен маркер за росното и близкото. / освен тебе, мале, никого нямам/
Чувствата на героя към близките парадоксално се менят – той постоянно е устремен
към спасителните сродни души и в същото време се отказва от тях, преди да се е
случила срещата им. Останал без най-близките си, неразбран от другите, нямащ идеал
в живота си, на който да се опре, изгубил опорите на живеенето, героят осмисля
битието си като не-живот. А без смисъл в живота човек е пътник към отвъдното. Затова
персонажът от текста пожелава смъртта като избавление. Чак тогава – във финалното
двустишие – се преодолява усещането за неразрешима драма.
В сравнение с по-късните творби на Ботев тук смъртта, която героят пожелава,
изглежда немотивирана, нелогична, не е предизвикана от външни причини. Но в
душевния му „сюжет“ тя е своеобразна цел, към която е устремено съществуването му.
Това, което знае, което предусеща, е, че смъртта му е завръщане в лоното. Затова и
текстът представя срещата с майката като сбогуване с живота. Знаците, означаващи
границите на битието се сливат и са с разколебано значение. Майката е утеха, за която
героят жадува, но и вероятен източник за неговото страдание. Смъртта е трагичен
изход на индивида, но и прибиране у дома. Завръщането и умирането са
синхронизирани.

Благодаря ви за вниманието!!