Животът и смъртта са взаимоизграждащи се, контрарни понятия, по природа

неотменно свързани, изграждащи една по-широко тема- тази за екзистенциализма или

съществуването. Тъй като то е причина за вичко свързано с човешки опит и емоции,
темата за битието е универсална за всички култури и времена. В Българското
изкуство, отразяващо народно-колективната вековна тъга, темата за животът и
смъртта е вечно засегната и преплетена с най-различни елементи.

Съществуването обхваща както живота, така и смъртта, защото човешката, богата на

емоции, призма интерпретира многозначно и субективно какво е да живееш и какво е
смъртта. Елин Пелин характеризира “човещината” с безсилието пред немилостивите
природни сили, или физическата смърт и проблематизира всички възвишени неща,
страдания, самосъжаление, ограничения и емоционални бариери, с които човек се
обрича на духовна смърт като се отклонява от съвместния живот, корените си,
традициите си, любовта и всички тези “човещинки”. В разказа му “Задушница”
скърбящият вдовец- Станчо се среща с проблема за смъртмостта, променяща живота
му радикално, но жизнерадостта надделява в обредния ден на задущница, където
сърдечният обмен на “приказки” го отвеждат до идеята за престрояване на живота и
семейните опори. Разказът “Сватба” на Васил Попов преплита смешното и тъжното,
проследявайки късния, но прагматичен избор за препострояването на опорите или
самата сватба на двамата остарели съседи. В тези два разказа самотата е тази, която
пречи на пълноценния живот и в този контекст бракът е видян като средството за
жизнен обмен, който поддържа две антропогенни същества живи.

Битието е сигурно, докато животът не е. Съществуването може да бъде безмислено и

безцелно, загубено и самотно, тогава няма живот. Аристотел казва, че сме “социални
животни” и с право ,тъй като хората помежду си сме взаимозависими, така самотата
прави нашия живот невъзможен, ако ли не го обезсмисля. Обречената на страдание
млада душа на Станчо от “Задушница” намира сили да се изправи срещу унинието.
Сякаш повествователя предвижда мисията му да победи духовната смърт,
кръщавайки го Станчо, преплитайки съдбите им със Стоилка. Не случайно Елин Пелин
ги назовава с имена, в миналото давани на деца, за да останат живи. Станчо и
Стоилка остават живи заедно. Инстинктът за самосъхранение от вечност присъства в
идеята за брака, който изниква като икономически договор, а не като акт за
осъщесцтвяване на романтиката. На гръцки има различни концепции за това какво
може да значи любовта, категоризирани с различни думи. Днес тенденцията върви
към романтизиране на понятието любов, включващо плътското и страстите, което
гърците наричат ерос. Тези профанни вълнения обаче са далеч от помислите на
героите от двата разказа “Задушница” и “Сватба”, която любов е основана на
човешкия стремеж към устойчивост под знака на брачния съюз. Любовта, породена от
взаимопомощтта между незавършените по природа човешки същества, изгражда
една цялостност, която може да се свърже със силата на множеството. Тази любов по
договореност за съвместните усилия за благополучие се нарича прагма. Думата идва
от прагматизъм, което е философско учение, фокусиращо се върху ползите и
решенията, които работят в реалния свят.
със Зорка комшийката плета да съборим,
че щом таквоз едно време е дошло, значи, да се кооперираме един вид.
(“Сватба”)
Прагматизмът е философията, крепяща патриархализма и за героите от “Задушница”,
които се пробуждат от сънят на безверието в името на децата си и здравословното
продължение на рода, на живота.

Освен инстинкта за съхранение и прагматизма в художествените ситуации на

разказите, присъства и елемент на също толкова дълбоката потребност за емпатия.
Споделянето на страдание е главен мотив в двата разказа, заради привидно
обречените обстоятелства. Подобна концепция за живота откриваме и в лирическата
изповед “До моето първо либе”, където висшата ценност за живота е споделянето на
страдание- не робското- това примиренческо страдание е тъждествено на смъртта, но
това страдание обвързано с противодействието на смъртта или терзанието, което
мъчи честните, нравствено издигнати души, които приемат като дълг колективното
щастие. По същия начин епическите герои от Задушница и Сватба си създават
пространство на споделеност на терзанията на живота. Разбира се, усеща се
разликата между романтическото, където това времепространство е идеализирано,
видяно като висша форма на отдаденост, саможертва и борба за свобода, докато
реалистическата представа в двете епически творби изхожда от необходимостта за
борбата против душевната смърт, с цел запазване на опорите на париархалния ствол,
което нормализира реалността.
Сериозното отклонение от реалността също е видяно като душевна смърт. Любовта
на либето, например при Ботев е една заблуда, оковаваща лирическия Аз във
веригите на личното щастие и “цобствения свят”. При Елин Пелин бягството от
реалността са бездействието, страданието и всяко отклонение от “човещината”.
Интересен елемент на “човещината” е земното, “греховното”, което кара хората да
вярват в доброто, например винцето, което в “Задушница” като елемент съдържа
двете главни струи на индивидуалната ирония и смях, както и простонародната тъга и
жалост, които взиамно се сливат и по този начин смехът дълбоко се скрива в тъгата
(Иван Мешеков), а ако едното от двете надделеят, то вече става болест на душата.
Такъв елемент се наблюдава в разказа на Николай Хайтов “Козият рог”, където
бащинския символ, дълбоко огнетен от смъртта на любимата си започва да живее за
една цел- отмъщението. Този идолически подход към живота е силно критикуван от
Елин Пелин, заади невъзможността да се висят всички аспекти в живота “живееш с
мъртвите”, а не “сред живите”. Животът сред мъртвите” може да се погледне не само
като съществуване без смирение за смъртта на близък, продължавайки да живееш в
миналото, но е интересно да се отбележи, че мъртвото може да се види като всичко
неживо- примерно идеали, предмети, лични користни идеи. Така по същия начин
Караивана от “Козият рог” изоставя живота си и почва да живее с идеята си за
отмъщение, пренебрегвайки дори живота на дъщеря си. В романа “осъдени души”
мотивът за обрчеността също присъства. Главната героиня Фани погубва живота си от
страданието си по всички мъртви души, които са загубили живота си не само по
природни обстоятелства, но най вече идеологични, които омъртвяват душните на
хората още преди да умрат физически. За щастие животите на епическите герои в
разказа “Задушница” и “Сватба” не посърват, чрез силите на реалистическите
ценности, които поставят простия, свободен от висши идеи и безизходни страдания,
живот. Вече порасналите деца на Зорка и Спас осъждат идеята за брака им , заради
необичайността и греховността на повторния брак и опетнеността на обреда, поради
възрастта им. Тази критичност, обаче отново е подчинена на идеали, които обаче
необходимостта за щастлив живот на две, въпреки остарели, все още живи души.
Необходимостта за комуникация между отделните елементи се доказва от
биологичното равнище или природата. Наблюдавайки от близо науката, философът
Герамис Югай заключава, че в системата на живото е заложен основния принцип
“всичко във всичко”- най-елементарно вътрешно равище е свързано с най-сложното
устроено равнище на взаимодействия. Нуждата за постоянна комуникация между
клетките определя една цялостна материя, изградена от клетки като жива. По същия
начин както сме устроени на физиологиччно равнище, така и приридния закон не се
изменя в равнището на взаимодействие между отделните същества. Изоборът на
Станчо и Станка (“Задушница”) и Зорка и и Спас (“Сватба”) са продиктувани от
фундаметалната потребност за комуникация между живото. Примери за отклонение от
това наше свойство води ако ли не до невъзможност, то до нещастие, като тоталната
изолация на Мария, продиктувано от баща и (“Козият рог”) или живота продиктиван от
идеологии (Осъдени души)- съществуване без свободен обмен между хората, без
обмен на нужните жизнени “вещества”.

Животът е един поток от промени , на които ако не откликнем като човешки същества,
но им се подчиним, може би няма да живеем, а само ще съществаме докато не
настъпи физиологическата смърт. Нравствената смърт по признаци е близка с
физиологичната, защото се характеризира с бездействие, униние или липса на обмен.
Животът е свързан с трудности и терзания, заради суровата природа и
несъвършенството на света ни, но те не те убиват, освен ако не решиш така. Изборът
да продължиш напред, въпреки спънките, приемайки тази несъвършеност, е
истинската любов към живота, която те кара да се чувстваш жив и да продължиш да
искаш да бъдеш жив. Точно това успяват постигнат героите на двата разказа и
лирическия герой на Ботев, побеждавайки живота и преборвайки смъртта.