Стихотворението „Маска”, Яворов пише през 1907 година в Нанси и го посвещава на

Владимир Василев, което е сигнал за принадлежността му към група творби –

„Нирвана”, посветено на Боян Пенев, и „Песента на човека”, посветено на доктор
Кръстев, в които Яворов е споделил своята неудовлетвореност от битието.
Същевременно обобщенията за човека, неговата съдба и мястото му в космоса,
направени в тези текстове, безспорно носят духа на философията на живота. Още със
заглавието поетът разкрива неистинността на битието. „Маската” е символ на
житейските видимости, зад които се крие голямата тайна. Развива се тезата, че
заобикалящият ни свят е плод на нашите представи, които са своеобразно було,
хвърлено върху истинската същност на нещата. Познанието като себепознание е
свързано със страдание от опитите на хората да познаят тази истината. Темата за
бездънието на жадната за себепознание душа на човека присъства и в стихотворението
„Нирвана” на Яворов.
В стихотворението „Нирвана” Яворов символно е материализирал трагедията на
душа и съзнание, потърсили пътя към Нирвана - като жажда на човешката
интелектуалност по абсолютната хармония на духа. Неслучайно творбата е посветена
на Боян Пенев - „Б. Пеневу” - известния литературен историк и критик от началото на
века, точен интелектуален еквивалент на непомерната жажда за знания, носеща само
осъзнато страдание за духа.
Множеството символи събрани в първата строфа на ‚маска‘ отвеждат до представата
отново за страданието родено в сблъсък. У Яворов този сблъсък е между отвърналия се
от земното битие човек и натиска оказван върху него то същото това битие.
Страданието на душата и неспокойствието на духа са мотивирани от болката, от ужаса
на безкрайното търсене и ненамиране. Текстът осъществява пълна връзка със
заглавието. Представя е част от земното битие и разтварянето на човека в него. Денят
носи в себе си своите две напълно противоположни значения – от една страна той е
символ на живота, на тържеството на силите на светлината на силите на мрака.
Въплъщение на битието в бога, от друга страна пътят към истинския живот преминава
през последния ден – денят на Апокалипсиса.
Страданието води човека в поезията на Яворов до мисълта за смъртта. Самотен сред
карнавалната тълпа, лирическият герой в стихотворението „Маска" се лута безцелно в
печал, потънал в бездната на свръхземните въпроси, които никой век не разреши".
Неусетил зноя на младостта, жив той,мрътвее със замръзнало сърце, мислейки за
смъртта в плач без сълзи:

Смъртта - не виждам друго в белия кивот

на твоите скрижали тайни, о живот!

Яворовият лирически АЗ има двойствено отношение към смъртта, отразено най-ясно

в едноименното стихотворение. От една страна, той изпитва безимен" страх от нея -
страха на хилядите хора, а от друга - странно влечение, подобно на копнеж.
Лирическият А3 е сякаш омагьосан от нея. Смъртта -архетип на битието, едновременно
отблъскващ кошмар и привличаща светлина, гибел и спасение от страданията.
Него Яворов вижда и в щастливото състояние на духа - нирваната (стихотворението
Нирвана"). Това е успокоеното състояние на сън, на покой, на усещане за призивна пра
хладност. Нирвана е потъване в нищото, мисъл, внушена чрез прилагателните под
знака на отричането с представката без безбрежни, бездънни", „безсънни", безмълвни,
безнадеждни и пр. Тя е блаженото угасване на съзнанието, което води до
освобождаване от страданието („То наистина е край на страданието" - така завършва
характеристиката на нирваната Михаил Арнаудов в студията си за нея в сп. „Мисъл",
1903 г.). лир. АЗ- остава откъснат, изолиран от външния свят в пространството на
мъчителния, всевечен безкрай на знанието за личността, която, ако постигне себе си,
ще открие Нирвана - блаженството на душата. Но ако остане в полето на ограниченото
АЗ-ово знание за себе си, завинаги ще се изпълни със страдание и ще потъне в
„предвечните”, „бездънни и безбрежни” води на непостигната хармония между човек
и действителност.
Карнавалът, радостите на битието, младостта, любовта са представени като „маска” на
небитието. Именно поради тази причина особено значение в текста освен двата
символни реда, представляващи битието и небитието, присъства и символният ред на
привидността - „маска”, „ден карнавален”, „изкуствен лозов лист”, „маскирана
вакханка” и т.н.Особена символна функция има споменаването на изкуствения лозов
лист, които смислопораждаща стойност в две главни посоки - лозовият лист като
символ на веселието и радостите на живота е изкуствен и това дискредитира идеята за
значимостта на житейските наслади, представя душевното страдание, загубените вяра,
надежда и любов, фалшивите радости на битието.
Няма как да не забележим обаче, че не става дума за обикновена резигнация, нито пък
за предателство към идеалите на младостта: за Яворов те са не само непостигнати, но и
недостатъчни. Общият контекст на неговите поетически търсения вече не е
исторически, пространствено или социално обусловен – неговата енергия е насочена
към трансцеденталното, а неговият инструментариум са въпросите и интуициите от
хамлетовски тип. При това не можем да не забележим, че те са концентрирани – с
огромна мощ – върху негативното от гледна точка на традиционния човешки поглед. В
неговия свят нощта е и синоним на смъртта, тя е скритото под кожата на светлината,
очертаваща тленното и мимолетното за оскъдните ни сетива – точно както смъртта е
скритото под маските на живота. Нощта е и трансцеденталната алтернатива на зримото
– както смъртта е трансцеденталната алтернатива на ефимерния живот, както съня и
видението са алтернатива на реалното.
Когато човек стигне до точката на подобно разбиране, този свят вече престава да му е
достатъчен; всеки свят престава да му бъде достатъчен – и той превръща живота си в
трагичен порив към абсолютното. Това е направил и Яворов – и затова с повече
основание от всеки друг поет в историята на литературата ни има право да възпее
човешкия дух с думите: “Животът и смъртта крила ми са предвечни”.