МАСКА

Стихотворението „Маска“ е обобщение за неразгадаемостта и измамните радости на битието. Творбата е

сред „късните“ произведения на Яворов и със своята
диалогичност и лирическа драматургия подготвя появата на сценичния вариант
на поетико-философския дневник на твореца - драмата „В полите на Витоша“
Нейните четири строфи дават наслов и в същото време откриват път към
разгадаване на „шифъра на маската“, както сполучливо се изразява един литературен изследовател.
Заглавието на творбата - „Маска“, въвежда лабиринта на
разнообразни символни значения. Сред тях утешително и доколкото може да се
доверим на лириката, една първоначална хипотеза води по-скоро към карнавалната маска. Не следва да се
забравя обаче, че хипотезата е един възможен, но
със сигурност не и единствен път. Както и това, че маските може да са повече
от една.
Още първите стихове спират вниманието на читателя върху лирическото
време и пространство. Те са колкото определени - „ден карнавален“, „времето
неделно“, град (може би Иапсу), толкова и неопределени. Художествената условност на поетическия текст
показва, че това нито е точно определен град, нито
точно определен карнавал в точно определен неделен ден. Като специфичен контекст карнавалът снема
условностите на делничния живот и налага своите правила - на играта, неопределеността и свободата. В
този контекст е разположен лирическият аз със своите характеристики - безцелно залутан , неизменно
печален.
Той носи първата маска в този оригинален текст - една застинала печална маска
(„в печал, която нивга не заспа“). Но наред с това лирическият аз размишлява
върху „свръхземните въпроси,/ които никой век не разреши“, тоест носи още
една маска - маската на философския разум, който проследява неизбродимите
нишки на познанието.
Специфичното за символизма чувство за обреченост, за недосегаемост на
различните светове е изразено чрез антитезата. Светът на тълпата и светът на
лирическия аз (на мълчаливата разумност) въвеждат в лирическата тъкан мотива
за отчуждението. Светът на разумния човек е загрижен, за разлика от света на
тълпата, който е безгрижен, карнавален. Светът на безгрижието е материализиран в образа на вакханката17,
представена в измеренията на своята неуловима,
мигновена палавост.
Лирическият аз е драматургично конструиран и благодарение на маските си
двулик - печален скитник и мислител е изненадан от една неочаквана маска, която окачва върху лицето му
палавата „маскирана вакханка с волен смях“:
„Хей, смърт, дай на живота път!
Ок ди И ез( (гШе... “
Освен констатацията „ОЬ ци'П ез(1пз1е!“ („О, колко е тъжен!“), лирическият
аз се е сдобил и с маската на смъртта, докато вакханката, „като залутан слънчев
лъч игрива“, очевидно носи маската на живота. И така в карнавалния град се разминават Животът и
Смъртта... или поне техните маски. Ако снемем тези маски
- разминават се мъжът, чиято сила е в мисълта, и жената, чието оръжие, не само
по време на карнавала, са „коса поток от злато“, „хитра голота на свежо рамо“,
„разкършена снага“ Тази среща не остава без последствия. Дошла с маската на
живота и женствеността, вакханката си отива с маската на изкусителка и сирена,
чийто смях кънти „с тъга на страстен зов“ В края на втората строфа лиричес
17 Вакханка - красива жена, която взема участие в различни мистически игри, оргии. Името
идва от тържествата на бог Дионис (Бакхус, Бакх или Вакх), от които произлиза и театърът. Неин
атрибут е лозовият лист, защото Дионис (Бакхус) е бог на лозарството, плодородието, виното и
веселието.
кият аз, сякаш напълно изваден от равновесие, се разделя със своята неспяща
печал, за да открие маската на сетивността, на инстинкта:
Странния парфюм
на женска тът задави моя ум.
Тук като че ли е кулминацията на първо действие - носителят на разума се
разделя с него, с построенията на интелекта, с безплодните търсения на истината
и лъжата, с опитите да се осъзнае и обясни великото чудо на живота. Той сякаш
разбира, че животът има и друго измерение - красиво, уханно, игриво, което
дарява радост и прекрасното усещане за пълноценност. Една от функциите на
карнавала е именно тази - да прогони лошите духове, да стопли сърцето, да даде
усещане за младост и живот. В този момент започва изповедта на лирическия аз,
която заема три четвърти (75 %) от текста на третата строфа. Нещо повече, тази
изповед продължава и в последната строфа на творбата и разкрива трагичната
тайна на индивидуалното съществуване:
...рано в студ
сърцето ми замръзна...
Смъртта - не виждам друго в белия кивот
на твоите скрижали тайни, о, живот!
Млад -
на младост зноя не усетих...
Сякаш с последните остатъци от разум лирическият аз изповядва истината
за трите стълба на индивидуализма и символизма - студът на тъгата и скръбта,
виденията на смъртта, погубването на младостта, посветена на абстракции, които изграждат системата на
модернистичното светоотношение. Снемането на тези
маски открива едно ново лице на човека, останал сам и напълно открит в последната си роля - естествената
роля на ловеца, който „в непонятен тласък“ тръгва
след своето видение, забравил „кого преследва“, увлечен в играта на живота и
приел, без дори да разбере това, още една от неговите маски. В това екстатично
състояние - „улисан“, „в безумен сън унесен“, „и без да се опомни“, той произнася и своята последна
реплика, преди да се оттегли от сцената:
Сразително желан
на всяка смърт, що значи тая маска - !
Финалните стихове са потвърждение на това ново състояние на радост от
живота, от празника на сърцето и сетивността, от илюзорната и велика игра на
живота, който продължава