Сонетите на Уилям Шекспир

18.04.2019, 10:10 ч.
СОНЕТИТЕ НА УИЛЯМ ШЕКСПИР

          ■ ЖАНРОВИ ОСОБЕНОСТИ НА СОНЕТА

          Сонетът е стихотворение от 14 стиха, които се групират в строфи според два основни

модела (две структурни схеми). Италианският сонет се състои от две четиристишия и две
тристишия. Английският сонет, наречен още Шекспиров, представлява строфа от 12 стиха и
финално двустишие.
          За сонета е характерно лаконичното философско осмисляне на темите за любовта,
приятелството, природата, житейския кръговрат и др. Всяка от смисловите части има определена
функция. Например в Сонет 91 на Шекспир първите четири стиха може да се разгледат като теза:
„Един се хвали с ловкост и успехи, / със сила друг, а трети със предци“ . Следващите стихове
въвеждат антитезата: „Но другаде се крие мойто щастие, / не в кучета, богатства и жени“ , и я
развиват, изясняват: „От всеки род и всякакви успехи / по-скъпа ми е твоята любов“ .
Заключителното двустишие е синтез – обобщение на позицията на лирическия говорител, поанта,
звучаща като сентенция: „Aз имам теб. Без теб ще бъда пак / каквото бях: последният бедняк“.
          Сонетът възниква през XIII в. в Сицилия (итал. sonare – звъня, свиря). Въздействие оказва
любовната поезия на трубадурите. Поети, които създават сонети през Ренесанса, са: в Италия –
Данте, Петрарка, Микеланджело; във Франция – Пиер дьо Ронсар; в Испания – Попе де Вега; в
Англия – Уилям Шекспир, Едмънд Спенсър и др.

          ■ ШЕКСПИРОВИЯТ СБОРНИК СЪС СОНЕТИ – КОМПОЗИЦИЯ, ХУДОЖЕСТВЕНИ ОБРАЗИ,

ПОСЛАНИЯ

          Шекспировата сонетна поредица се състои от 154 творби, които са създавани в

продължение на 15 години. Основните образи в лирическите текстове са поетът (лирическият
говорител), приятелят, на когото са посветени стихотворенията от № 1 до № 126, и смуглата дама
– централен персонаж в сонетите от № 127 до № 154. В част от творбите се появява още един
поет, когото условно можем да наречем съперника. Някои изследователи предполагат, че
прототип на приятеля е един от покровителите на Шекспир – граф Саутхамптън или граф
Пембрук. Други учени посочват, без да разполагат с необорими доказателства, че смуглата лейди
е придворната дама Емилия Лание, а съперникът е поетът и драматург Кристофър Марлоу.
          Интересна е позицията на интерпретаторите на Шекспировата поезия, които не свързват
образите с конкретни личности, а ги разглеждат като въплъщение на определени философски,
нравствено-етични категории. Приятелят се възприема като алегория на живота, доброто и
съвършенството. Смуглата дама се асоциира с представата за дявола, злото и смъртта, а поетът е
олицетворение на двойствената природа на човека, раздвоен между духовното и плътското,
възвишената обич към приятеля и любовното влечение към жената. Оригинална е тезата за
нарцисизма на лирическия говорител, който открива у приятеля си най-ценните черти на своя
характер. Възхищавайки се на прекрасния младеж, поетът всъщност се любува на самия себе си.
Сонет 39: „Но как да те възпея, аз не знам. / Нали си всичко най-достойно в мен. / Не зная аз кого
възпявам сам / във тоя стих, на тебе посветен“.
          В сонетното творчество на Шекспир, Петрарка и Микеланджело божествената красота и
нравственото съвършенство са въплътени в образ от земния свят. В сонетите на Петрарка е
изразено благоговението пред красотата на любимата Лаура, представена и като земно същество,
и като необикновено небесно създание. В сонетите на Микеланджело и Шекспир присъства нов
мотив – за привързаността на лирическия говорител към достоен за възхищение млад
благородник. Тази тема не е била възприемана в Ренесансовата епоха като шокираща, скандална.
Внушена е идеята, че приятелството, в което изпъква духовното начало, превъзхожда любовта към
жената. Приятелските чувства облагородяват и пречистват душата, докато любовното увлечение
може да се прояви и като чувствена страст.

          ■ СОНЕТ 91

          Сонет 91 е свързан с лирическите текстове, които са послание на поета към неговия приятел
и изграждат идеализиран образ на любимия човек. В прекрасния му „земен лик“ лирическият
говорител открива „лъч небесен“ (Сонет 17) и „антична красота“ (68).
          Сонет 91 е художествена илюстрация на утвърдената композиционна схема: теза – антитеза
– синтез. В началните четири стиха се откроява тезата, разкриваща ценностната система на
обществото. На почит са качества като ловкостта и силата (белег и на социална мощ); успехите,
изтъквани с чувство за превъзходство; знатните предци, благородническото потекло; знаците за
престижно място в социалната йерархия и принадлежност към висшето съсловие: „почести“ и
модни „дрехи“, „хрътки, ястреби, жребци“. Лирическият говорител разкрива честолюбието,
суетното самоизтъкване, обсебващитехората страсти, свързани преди всичко с материалното
богатство.
           Чрез антитеза е представена различната гледна точка на лирическия Aз, който има свое
разбиране за щастието, за най-важното в живота: „Но другаде се крие мойто щастие, / не в кучета,
богатства и жени“. Откроява се контрастът между материалното и духовното, външния блясък и
съкровено личното. Над преходната светска суета, забавленията, дори над родовите връзки се
извисява любовта като върховна ценност за индивида. Възвишеното приятелство е представено
като най-значимото духовно притежание на човека: „по-скъпа ми е твоята любов, / по-ценна е от
скъпоценни дрехи, / по-весела от пиршества и лов“ .
          Във финалното двустишие посланията на сонета са синтезирани и изразени в афористична
форма, като е вложен нов смисъл в опозицията богатство – бедност. Богатството за лирическия
говорител има духовни, а не материални измерения, свързва се със споделените чувства:
„Aз имам теб. Без теб ще бъда пак / каквото бях: последният бедняк“ . Приятелската любов е
представена в поантата като градивна сила, която обогатява душевния мир на личността и я
спасява от духовната бедност. В подтекста на стиховете се долавя и страх от нежелана раздяла, 
след която Азът ше загуби всичко, което го е правило щастлив.
          ■ СОНЕТ 130

          Творбата е посветена на смуглата дама. Любовта към жената в сонетите от № 127 до № 154
е разкрита като заслепяващо лирическия говорител гибелно влечение, което го лишава от духовна
свобода и го превръща в роб на чувствата. Любимата, за разлика от приятеля, не е олицетворение
на съвършенството. В нея поетът открива надменността, злото сърце, лъжата, затова я оприличава
на Сатаната (144).
          Лирическият говорител в сонет 130 не приема разпространения модел за изобразяване на
жената като ангелоподобно същество. Противопоставя се на литературната традиция, чието 
начало поставя Франческо Петрарка.
          Още в първите три стиха лирическият Aз подчертава, че възлюбената не може да бъде
представена чрез клиширани метафори и сравнения, свързани със сияйния блясък на очите, ярката
червенина на устните и белотата на кожата. Не бялото, а мургавото, дори черното доминират в
портретното й описание и това е разкрито чрез антитеза, епитети и метонимии в четвъртия стих:
„а гарванови плитки, смугла гръд“. Художественият детайл – косата е гарвановочерна, има
експресивна функция, тъй като поражда представа за птицата, символизираща смъртта.
          В следващите стихове е отхвърлено и иронизирано шаблонното оприличаване на жената с
благоуханни цветя – с бели и алени рози. С евфемистичен израз („с нежни аромати / едва ли би
могла да се сравни“) лирическият говорител загатва, че нейният образ не може да се опише с
изхабени от употреба езикови средства.
          Използваната антитеза представя жената не като божествено създание, а като същество от
земния свят: „Не знам как шестват нежните богини, / но знам, че стъпва по земята тя...“ .
Противопоставени са идеализираните творения на фантазията и възприеманият чрез сетивата
реален облик на смуглата дама.
          Лирическият Aз изразява емоционалното си отношение към нея във финалното двустишие,
което е обобщение на посланията на сонета: „и буди по-сърдечни възхищения / от много други,
лъгани в сравнения“. В поантата изпъква контрастът между искрените чувства и фалшивите
признания, изпълнени с лъжа. Изповедта на поета внушава универсалната истина за тайнството на
любовта, за ирационалното в избора на човешкото сърце.

@bgmateriali.com