Библията като културен паметник

22.11.2018, 21:30 ч.
БИБЛИЯТА КАТО КУЛТУРЕН ПАМЕТНИК 

      В представите на християнина светът е създаден само за една седмица от всемогъщия Бог,

следващ своя прецизен замисъл. Но не такава е историята на създаването на книгата, в която се
разказва за сътворението и за всички други събития, довели до идването на Христос. Свещеното
писание на християните - Библията - се създава в един период, траял повече от хиляда години.

      Самата дума „Библия“ има старогръцки произход – Biblos – и означава „книги“. Това е така,
защото текстът на Свещеното писание действително е съставен от много книги, възникнали по
различно време и написани от различни автори. Веднъж обединени обаче, те се възприемат като
една цялост, разказваща една-единствена история за създаването на света и човека,
грехопадението, изпитанията, през които хората минават, и накрая - изкуплението и спасението
след идването, учението и саможертвената смърт на Исус Христос. Следва създаването на
Църквата от неговите ученици, за да се стигне до края на света, когато ще се състои Страшният
съд, въздаващ всекиму според делата.

      Първата част от християнската Библия се заема от книгите, обединени от общото название

Стар завет. В него се разказва за създаването на света и първите хора, както и за всички
изпитания, през които човекът минава. В основата на старозаветния разказ лежи идеята, че
евреите са богоизбран народ, който в замяна на божието благоволение трябва да следва
безпрекословно заветите на своя Бог. Ако заради своите човешки слабости хората се отклонят от
своя дълг, Бог, който носи името Яхве, им изпраща наказания. В проследяването на тази история се
оформя основният сюжет на Стария завет. Започва се със сътворението на света, минава се през
грехопадението, заради което хората са изгонени от рая, след това еврейският праотец Авраам
сключва договор (завет) с Бога да му служи вярно, заветът бива нарушаван на няколко пъти, заради
което следва наказание, което все пак бива опростено, и Бог помага на Мойсей да достигне отново
Обетованата земя. Следват създаването на юдейското царство, вавилонският плен и мечтата за
идването на Месията. Проследяването на този сюжет превръща старозаветното предание по-
скоро в история на еврейския народ, отколкото израз на някакъв мистичен култ.

      Книгите на Стария завет са 39 според канона на православната църква, но в някои от другите

вероизповедания стигат до 50. Те са написани между XIII в. пр. Хр и I в. сл.Хр. Макар че точни
датировки са много трудни, все пак можем да различим четири главни исторически периода,
около които се оформят дяловете на старозаветното предание.

      Първият и най-важен период е около XIII в. пр. Хр. Смята се, че тогава е живял Мойсей, който
под непосредственото ръководство на Бога написал първите пет книги. Наречени са Петокнижие
или Тора (закон). Това са книгите Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. В тях освен
историите за създаването на света и оформянето на еврейския народ са събрани и всички правила,
които евреите трябва да спазват при всеки отделен случай на живота си.

       Вторият период обхваща събитията, случили се след завръщането в Обетованата земя (X – IX
в. пр.Хр.). Основната история тук, описана в четирите книги Царства, е свързана с възникването на
юдейската държава под управлението на цар Давид и неговия син Соломон. По това време е
построен и първият Йерусалимски храм, в който се е съхранявал кивотът със свещените скрижали,
които Яхве изпраща на Мойсей на върха на Синайската планина. На тези две каменни плочи са
записани Десетте божи заповеди. Към тази част от Стария завет принадлежат и книгите
Еклезиаст, Притчи Соломонови, Псалми Давидови и Песен на Песните. В тях са отразени
основните принципи на вярата, както и правилата за общуване на човека с неговия Бог.

       Третият период от оформянето на старозаветния канон е свързан с времето на вавилонския

плен, под който евреите попадат заради разединението си и заради нарушаването на договора с
Яхве (VIII - VI в. пр. Хр.). В резултат от преживените исторически изпитания се появяват книгите на
пророците – Исайя, Йеремия, Данаил и др. В тях се прокарва идеята, че спасението ще дойде с
появата на един богоизбран водач - Месия, който ще върне народа в правия път на вярата и отново
ще въздигне царството. По-късно християните възприемат тези пророчества като основно
доказателство за предопределената поява на богочовека Исус Христос.

      Четвъртият период обхваща времето след освобождаването от вавилонския плен до

прогонването на евреите от земите им. По това време писанията за пръв път са преведени на
гръцки език - т.нар. септуагинта или превода на седемдесетте, за който се вярва, че е
боговдъхновен. В края на периода се случват и събитията, описани в Новия завет, поставили
началото на християнската вяра.

      Основа на Новия завет са четирите Евангелия (от гръцки „блага вест“). В тях е разказана
историята за чудесното раждане на богочовека Исус Христос, възникването на неговото учение и
мъченическата му смърт в името на човешкото спасение. Всъщност евангелията са били много
повече - около седемдесет, но по-голямата част от тях остават апокрифни след канонизацията на
Свещеното писание от Вселенските събори, оформили християнската религия.

      Четирите евангелия са написани през втората половина на I в. сл.Хр. и началото на II в. За техни

автори се смятат четирима от учениците на Христос – Матей, Марко, Лука и Йоан. На практика
книгите са написани от анонимни автори, но имената на апостолите са необходими, за да може
словото да получи авторитет. Първите три евангелия са признати за синоптични, т.е.
съдържанието им почти напълно съвпада. Четвъртото евангелие обаче – това от Йоан – е по-
различно. То се съсредоточава върху основите на вярата и нейните проявления в чудесата,
извършени от Исус, и притчите, с които той разяснява същността на своето учение.

      В Новия завет влизат и книгите, разказващи за събитията, случили се след смъртта на Христос.
Най важната от тях е наречена "Деяния на светите апостоли" и в нея се разказва за създаването на
християнската църква. Важни са и Посланията на апостолите и особено тези на апостол Павел, в
които са разяснени най-важните принципи на новото учение. А за да бъде представата за света
завършена и цялостна, в края на Новия завет е включена и книгата " Откровение на св. Йоан
Богослов"
, известна още като "Апокалипсис". В нея се говори за края на света, когато Христос отново ще
дойде на земята - второ пришествие - и ще въздаде справедливост според делата на всеки човек
поотделно (Страшния съд).

      Книгите на Стария и Новия завет образуват Свещеното писание на християните, полагащо

основите на вярата. Но обединяването на тези възникнали по различно време книги, е трудна
задача. Затова тълкуванията стават важна част от религиозната догма. Едва след основно
редактиране и канонизиране книгите на Библията се превръщат в цялостен текст, даващ отговор
на всички въпроси от човешкия живот.

@bgmateriali.com