ЛЮБОВТА — СПАСЕНИЕ, ЛЮБОВТА — СТРАДАНИЕ В ЕЛЕГИЯТА ,,АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ

ВСЕ ТАКА” НА Д. ДЕБЕЛЯНОВ

(ИНТЕРПРЕТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ)

Димчо Дебелянов пише в периода 1906 - 1916г., точно в разцвета на българския символизъм.
Всъщност Дебелянов е неговият най – ярък представител. В стиховете му присъстват всички
най – важни мотиви на символизма - тъмната гора (тишина, успокоение, бягство от живота),
замъка на разблудната царкиня (затваряне в себе си), пустинята на живота и други. Преди
всичко обаче това е поезия на скръбта, на страдащия човек и на интимните трепети. Дебелянов
се учи от Славейков и Яворов, но най – вече от френските и руски символисти: Франсис Жам,
Пол Верлен, Стефан Маларме, Александър Блок. Интересен е фактът, че основните мотиви в
поезията на Дебелянов не са свързани само със символизма. Поетът често засяга темите за
носталията по отминалата и неидоизживяна любов и изгубената младост. Мечтата и
реалността непрекъснато се разминават в поезията на Дебелянов. Основната тема разгърната в
една от най-трагичните му творби – елегията „Аз искам да те помня все така“ е за
невъзможното щастие в любовта, която е представена както като страдание, така и като
спасение.

В Дебеляновата елегия „Аз искам да е помня все така“ любовта е изобразена като
монета с две лица. Понякога тя се явява благодетел. Извисява душата, носи красота и радост в
тъмното и глухо ежедневие. Тя е свята и носи изключителен и необикновен цъфтеж в
човешката душа. От друга страна тази страна на любовта е заключена здраво в затвора на
спомена и нейната сила е изличена от настоящето в Дебеляновият хронотоп. На нейно място е
въведена любовта страдание, свързана с невъзможното щастие и неизбежната раздяла. Това е
още любов трагизъм, скърбяща по отминалото щастие и обреченото на самота бъдеще,
загубила надежда и вяра и чакаща покорно съдбата си.

За заглавие на творбата е взет инициалния стих, който представлява обръщение към любимата
и определя творбата като задочен разговор с нея. Заглавието внася носталгични и скръбни
чувства и ни въвежда в една от главните теми в елегията – споменът за една обречена любов. С
този първи стих лирическият говорител си припомня един отминали момент, който може да
бъде съхранен единствено чрез спомена. Поставен е проблемът за любовта като страдание по
отминалото.

Финалният стих на творбата е повторение на инициалния. По този начин, чрез рефренът ,,Аз
искам да те помня все така“, се изгражда една циклична композиционна рамка, разкриваща
трагизма и неизбежността на загубата.

Първата композиционна част е своеобразен осемстишен монолог на лирическият говорител,

който се обръща към своята любима. Нейният образ е описан за първи път чрез низходящата
градация „бездомна, безнадеждна и унила“. В следващите стихове любимата е назована
метонимично чрез образите на „пламнала ръка“ и „скръбен лик“. Чрез тези похвати още в
първите четири стиха започва да се разкрива лицето на любовта страдание. Природата сякаш е
в синхрон с душевността на девойката и говорителя. От друга страна, в края на строфата
любовта и раздялата са сакрализирани – тук идва образа на любовта спасение, по-точно на
любовта, като част от спасителния спомен, единственият изход от безнадеждната реалност.
Втората строфа е диалогичен обмен между двамата влюбени. В първите три стиха е изграден
образа на любовта като свята, безгрешна и непокварена. Девойката е в очакване на прощалния
поглед на своя любим. Тук любовта му е представена като последна надежда за спасение на
девойката, представена като мъченица, от мрачната реалност. В четвъртия стих обаче, е
разкрито настъпващото отчаяние и примирени на девойката със съдбата и. Смъртта, назована с
местоимението „Тя“ е на път да вземе превес в последната битка - „Тя ще победи!“. В
последното четиристишие на втората строфа е съхранен отговора на лирическият говорител.
Той се опитва да даде надежда на своята любима, да я утеши, въпреки напиращите
противоречия в себе си – „укрий молбите, вярвай“. Той опасва любовта като „пролет,
„недосънуван сън“, очакващ продължение. Тук е разгледана темата за любовта като спасение
от смъртта, като трансцендентна спасителна нишка между две души. Любовта носи надежда за
спасение.

С началото на третата строфа угасва и последното пламъче надежда останало във влюбените.
Мрежите, прилепите и нощта са символи на приближаващата и неизбежна смърт. Девойката е
описана като немощна и чакаща избавлението на последния си дъх. Лирическият говорител
губи последната си капка вяра. Девойката се примирява със съдбата си. Губи напълно сила,
воля за живот и надежда. Това е описано метонимично и символистично в стиховете „отпущаш
пламнала ръка / и тръгваш, поглед в тъмнината впила“. Раздялата настъпва и Дебеляновият
лирически герой се предава пред неспособността си да помогне на любимата. Любовта
трагизъм се разгръща в пълен план и с огромна мощ. Последният стих, играещ ролята на
вътрешна поанта финално изобразява единственото спасение от тази скръб – затвора на
спомена. Спомена, в който лирическият говорител заключва любимата си с цел да я спаси.
Единственото място където любовта им е вечно млада.

В Дебеляновата поезия любовта е двулика. Тя е единственият път към щастието, но накрая

всичко, което остава от нея е пепел, страдание и спомен. Спомен, в който любовта вечно
живее.