ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

Ако стихотворението „Две хубави очи“ извън съмнение е посветено на Мина,

„Ще бъдеш в бяло“, въпреки вплетената още в инициалния стих второлична форма, със сигурност е
„автопосвещение“ Това произведение също е откровение,
изповед и равносметка едновременно, окрилено преоткриване на света отвъд
„невярата тревожна“, отвъд съмнението в ефирната крехкост на любовта, доброто и красотата.
Същевременно с това то звучи като любовно признание, а във
финала си екстазно достига до горещо обещание, обет.
По какъв начин са изразени тези значения?
Стихотворението е композирано от три строфи по шест стиха. В него обаче
няма и следа от характерното Яворово двумирие. Още с първите стихове поетическият глас отхвърля
тревогата и неспокойствието. Той е попаднал в храма на
любовта, където го посреща ангелът на хармонията:
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло...
В богатата символна тъкан на творбата повторението „бяло - бяло“ и особено изразът „с вейка от маслина“
въвеждат в сложната игра на лирическите значения. Както гълъбът, изображение на Светия дух, е донесъл
на Ной маслиново
клонче като знак за края на Потопа, така и Любовта, облечена в белите одежди
на своята невинност, донася на лирическия човек духовно равновесие и просветление. Невярата, внушават
стиховете, превръща човешката душа в дом на злото,
разкъсва я от тревожни прозрения, хвърля я в мрежите на съмнението и страданията. Доброто е родина на
любовта и най-горещото желание на лирическия аз
вече не са лабиринтите на драматичното познание, а покоят:
...искам мир.
Любовта изпълва душата с вяра, тя е общуване с красотата, изход от самотата, път към просветлението.
Символите в цялата втора строфа отвеждат към
разбирането за божествено присъствие, осветлило и окрилило душата на лирическия аз . Възторжено ,
екстазно поетическият глас рисува лирическия портрет
на човека, „разкрил прегръдки“ да приеме „с вяра“ най-светлото познание на
света - познанието за любовта. Любовта извира от очите на Възлюбената, тя е
изцеление за наранената душа, просветление за тревожната мисъл, възраждане
на Деня след духовните скиталчества и страдания на Нощта.
Любовта отново съгражда света от праха и руините на неверието и съмнението. И нейният инструмент,
който ще възкреси света от обломките на мимолетните страсти, земните грехове и несбъднатите желания , е
Възлюбеният. Той
ще съгради отново света в душата си - храм на любовта и божествената красота:
И нека съсипии се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипии,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
В това стихотворение Любовта е победила раздвоението. Финалът звучи
категорично, с ренесансова убеденост. Смисловият акцент вече не е поставен
върху нощ и ден, добро и зло, полет и падение, а върху утвърждаващия обет за
сътворение.
В този смисъл стихотворението „Ще бъдеш в бяло‘г е колкото необичайно,
толкова и симптомтично явление за възраждащата и креативна сила на любовта.