ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „БРЕТАН"

СПОМЕНЪТ ЗА ЛЮБОВТА - „ПРИЗРАЧНА НАДЕЖДА" ЗА ЩАСТИЕ

Вечното „скиталчество" на духа, провокирано от новото, непознатото и чуждото :
отвежда лирическата героиня на Багряна далеч от родната земя. Но навлизането в
чуждо, неродно пространство изостря сетивата и изживяването на любовната емоция
носи усещането за неповторимото вълшебство на мига-интимност.
Споделено е чувството, щастието е пълно, а удовлетворението - цялостно. Но тази
хармония на любовното единение е красив спомен, изпълващ с носталгия лиричните
изповеди на духовното и поетично АЗ на Елисавета Багряна в стихотворението
„Бретан", първа творба от втория поетичен цикъл с едноимено заглавие „Бретан" на
стихосбирката „Вечната и святата".
Стихотворението „Бретан" е написано през 1925 г. Художественото пространство е
изпълнено с лиричен копнеж по споделения миг на щастие. Той завинаги ще остане
назован с името на онези чужди брегове на „Атлантика и на Лайта", свързани с
пътуването на поетесата до Бретан. Споменът остава в сърцето, грижливо прикътал
съкровения незабравим образ на любовта. Той носи диханието на горещо, страстно
лято и нежната милувка на морския бриз. Дъхът на просторните пясъци сякаш докосва
сетивата и споменът оживява. Преживяното се завръща с още по-голяма сила на емо-
ционалния чувствен досег до мига - любовно щастие.
Неистово е желанието на лирическата героиня, въплътила интимната и духовна
вселена на поетесата, да задържи вечното и неповторимото в любовта. То ражда и
импулсивния „вик" на душата:
Да ослепеят очите ми - и двете,
да ме сполети навеки проклятие,
ако забравя някога това лято.
Атлантика и на Лайта бреговете.
В духа на народната песенна традиция изповядващата се душа „заклева" и обрича
съзнанието във вечна вярност към любовния спомен. Преживяното е светлина за духа,
но и за сетивата. Те носят първия досег със света на интимното. „Виждат" избраника на
сърцето, „чуват" гласа на щастието. Очите на влюбения възприемат реалното и
видимото по-различно. Техният поглед идва „отвътре ”, от красиво просветления дух. И
когато лирическата героиня изрича проклятието на мига-любов над забравата: „Да
ослепеят очите ми - и двете", тя се обръща към първоизворите на вечното озарение,
даващо „живот" на чувството.
Духовната слепота е вечен мрак за интимния „пламък" на любовта. Той няма да
запламти и да изгори със страст плътта, в чието желание стои духовният порив на
любовта, озарила с нова непозната светлина душата.
Това е вечното проклятие над първоизворите на живота. Те пресъхват и любовта
никога няма да „зачене" нов живот в духовната вселена на човека. Пуст и мрачен става
светът. Самотата е наказание за забравилия пламъка на любовното щастие. Затова и
обвързването на духа към „горещия" спомен за знойното, страстно „лято" на
споделената ласка и интимната близост е най-съкровеното и изконно желание на
човешката природа. За поетичното АЗ на Багряна това е „гласът" на пра древното
женско начало. То изгаря с неистовия „бик" на живота, който дава любовта не само на
духа, но и на следващите поколения, родени от тази „жажда" на земната страст у
човека. Любовта е „прокълната" страст на плътта, но и на духа. От нарушената хармо-
ния между копнеж и реалност се ражда проклятието на първично земното и вечно
духовното: „да ме сполети навеки проклятие..." Подвластна на чувствената женска
съдба, душата „полита" към спомена, „пронизан" от соления дъх на морето. Усетите,
възкресени в паметта, изпълват с художествена реалност оживелия спомен за онова
красиво лято край бреговете на „Атлантика и на Лайта".
В художественото пространство на споменната реалност лирическото АЗ открива
духовното битие на преживяното любовно щастие. Макар и далеч от родната земя,
търсещата своето щастие жена се чувства на „роден" бряг. Сякаш открива духовната
„родина" на своето чувство:
Низ просторните пясъиц край морето
стъпките ни останаха отпечатани.
А може би в привечерната позлата
и днес бродят нашите два силуета...
Употребата на предлога „низ", със своята широка смислова натовареност, коп-
нежно извиква незримите духовни очертания на любовния спомен. Той е оставил
дълбока „диря" в сърцето, но и „стъпки" върху „просторните пясъци край морето".
Безкраен „низ" от мъчителни дни и нощи разделя духа от реално преживяното. То
„пристъпва", напомня за себе си и споменът се завръща след дългото „пътуване" на
духа. „Поема" своя път по „дирята" на любовта. Нейните „стъпки" завинаги остават
„отпечатани" в пътя на две души, познали щастието в „привечерната позлата". Те
бродят като „два силуета", дошли от далечен и сякаш непознат свят. В него копнежът
на духа разпознава бленувания образ на любовта. Тя е родена от дълбините на морето,
символизиращо вечната жажда на интимния трепет в човешките души. Любовта е
дъхава и истинска с реалността на щастието, макар и отминало, но незабравено.
Интимната радост на сърцето е споделен порив и преживян трепет.
Поетическото действие запазва дистанцията, която дели преживяванията на
лирическата героиня на минало и настояще. Присъствието й в художественото
пространство на лиричната изповед е едновременно реално и споменно. Тя приема за
своя истинска същност отразения „силует" в „привечерната позлата" на другата,
щастлива със своята любов, жена - нейна духовна двойница и спътница в споменното
изживяване на чувството. Органичната връзка между тях е вечният духовен живот на
спомена. Той е скътан в дълбините на емоционалната памет. Очертан е с незримия кон-
тур на отразения образ на реално преживяното. Чувството е живо. Миналото възкръсва.
Времето променя своя ход и душата преживява отново своето щастие.
Бродят сенките на миналото из събудената памет, „обърнала" гръб на настоящето. В
пространството на спомена се завръща мигът отминало щастие. Лирическата героиня
на Багряна присъства на тази особена „среща" между настояще и минало. Духовните й
сетива се докосват до интимното битие на чувството. Героинята наблюдава отдалеч
„пристъпващата" с нова сила любов. Тя е духовен пейзаж на „пътуващата" към
дълбините на спомена мисъл. И „два силуета" изплуват в „привечерната позлата".
Съкровен и скъп е образът на любовта. Към неговия духовен лик устремяват поглед и
„широкополите бретонки". На „срещата" между минало и настояще присъства не само
лирическата героиня, но и всички, станали неволни свидетели на споделеното любовно
щастие между две сърца. Субективните носители на интимното чувство губят реалните
очертания на материално зримото. Те имат духовен облик, „видян" чрез споменните
„сетива" на емоцията. Извикани от миналото, две „сенки", „два силуета"отново „вър-
вят" към своето щастие:
Широкополите бретонки ги изглеждат
изпод черните си пиявици-вежди
с поглед като океана син и намръщен.
В художественото пространство на спомена остава тихият пристан на щастието и
онзи далечен и красив бряг на любовното чувство, към което се завръща с
носталгичната изповед на душата лирическата героиня на Елисавета Багряна в
стихотворението „Бретан":
И горят в залеза каменните къщи,
а сред вълните - призрачни като
надежди ...
оцелелите ладии са завръщат.
Оцеляла е любовта, завърнала се със спомена като „призрачна надежда" за ново
щастие в поетичната Вселена на Багряна - вечно диреща и неудовлетворена.

Албена ПОПОВА