„Линее нашто поколенье...

”-Анализ

Гражданска елегия
Не всички Вазови текстове тържествено възвеличават българското.
Изреченото в „Линее нашто поколенье...” е коренно различно. Елегията
осъжда изостаналостта на българите. За епохата на Възраждането
българското е основна ценност. За да се осмисли като такава трябва да се
познават историята, езикът, идеалът за свободна родина. Тъкмо
безпаметството и духовната безпътица е осъдена от лирическия говорител в
„Линее нашто поколенье...”.

Стихотворението е личиреска изповед, разкриваща разочарованието на

поета от бездушието и апатията на обществото в първите години след
Освобождението. Не е трудно да открием в лирическия говорител духовния
водач на нацията, който провокира обществената съвест чрез силата на
словото си. Тази поза придава на творбата гражданско звучене, но успява да
запази и интимния й лиризъм.

Елегията е структурирана в три части: констатация-отрезвяващи въпроси и

възклицания-молитвено послание. Всяка част се осъществява в две строфи.
Различните стилови регистри бележат пътя от отчаянието през гнева до
надеждата Бог да помогне.

В това стихотворение, както и в редица други Вазови творби, се разработва

проблемът за сложните отношения между народ и духовен водач. Усещат се
препратки към библейската притча за Мойсей и фалшивите кумири. Поетът е
в ролята на посветен, който може да оцени стойностното в живота и иска да
го даде на народа си. Това обяснява драматизма в образа на лирическия
говорител. От една страна, той е част от своето поколение, от друга, влиза в
ролята на съдник, чийто гняв трябва да върне нравствените ориентири на
племето, изгубило верния път. Тази, позната от Библията, ситуация превръща
страданието на една личност в символна позиция, чието значение вече е
отвъд конкретната епоха, отвъд конкретната историческа реалност. Такъв е
подходът и на равнишето на поетическите образи и мотиви.
Позицията на лирическия говорител е двойствена: той е част от това
недостойно поколение, но в същото време се и дистанцира от него, като го
съди за греховете му. Затова свидетелства промяната на формите на изказ в
първите три строфи. Лирическото говорене започва от „то”, преминава през
„ние”, за да стигне до „ти”.

Втората строфа бележи засилване на усещането за принадлежност и за обща

отговорност. Риторичният ефект от подобно говорене не се открива само в
една посока. Като се приобщава към тези, които упреква, лирическият Аз
засилва усещането, че е по-различен. Предимството му е, че не се оневинява
и че съзнанието му не е в застой. Затова настоятелно се обръща към своите с:
„Стресни се, племе закъсняло!” Важно е да се отбележи, че от „поколенье” се
е преминало към „племе”. Замяната носи идеята, че възрожденският проект
не се осъществил, че българите не са способни да бъдат инициатори на
историята си, нямат съзнанието, че са отговорни за историческите си
съдбини. Опозицията племе-народ е основна във Вазовото творчество. В
„племе” се отразява идеята за робството, в „народ”-идеята за свободата.
Убийствената липса на вдъхновение, тесногръдието и злобата са
разрушителни за една нация. Лирическият говорител е силно разтревожен от
факта, че докосването на българите до идеалите не оставя никакви следи в
съзнанието им. „Опиянението” и „лудостта” от идеите за бунтовете
отшумяват сякаш никога не са били. Това е извод, за съжаление, и от романа
„Под игото”, и от „Епопея на забравените”. Апостолското слово на Левски е
забравено, следосвобожденският човек се люшка между трудното
припомняне и лесната забрава, между мъчителното проглеждане и
мигновеното ослепяване. След изричането на тази истина тонът става
обвинително-призивен. Знаещият вижда и осъжда позорното изоставяне на
българите. Тази духовна деградация ще повлече със себе си и бъдещето.
Затова Вазов настойчиво пита:

 Ил твоят път се веч изравни?

Ил нямаш други ти съдби?
Ил нямаш ти задачи славни
и цяло бъдеще с борби?
Тези питания всъщност настояват да се осмислят големите проблеми на
времето. Риторичните въпроси провокират съзнанието за вина и
подчертават желанието на Аза да накара българите да поемата съдбата си в
своите ръце.
Интересен е моделът, по който се развива речта на лирическия говорител. В
първите две строфи гледната му точка е част от тази на поколението, на
народа. Липсата на вдъхновение, убийственият мраз, злобата са грехове,
които Азът с болка признава. В третата и четвъртата строфа изповедта и
разкаянието са заменени от гнева и осъждането. Обобщеното „ние” се
разпада на ясно откроените „аз” и „ти, племе закъсняло”. С повелителни
форми и риторични въпроси водачът на нацията се опитва да провокира
съзнанието на своите. В следващите две строфи гледната точка отново се
променя-обвинението се превръща в молитва. Чрез различни аналогии
Вазов подчертава желанието си народите да не остават без идеал. Така
лирическият Аз става част от обобщеното „ние”, „народите”.Това ново „ние”
вече е родено след осъждането и разкаянието; това ново „ние” е озарено от
светлината на идеала. Молитвеното слово е израз, както на безгранично
желание, така и на усещане за предел на човешките възможности. Вазовата
молитва доказва, че дори духовният водач не може да изгони мрака, в
който доволно тъне народът му. Финалният жест на обръщане към Бога е
откъс да се говори на племето. Сякаш лирическият Аз е изгубил надеждата,
че нещо може да промени българите към добро. В гражданската елегия
надделяват скептичните нотки от размисъла за българина и българското.
Сякаш българинът си остава все така неспособен да види ценностите в
живота си и да подчини действията си на идеалите. Лампата на Божия олтар
намеква за чудото на Соломоновия храм, където съвсем малко масло
стигнало, за да гори чудотворното светило цяла нощ. Звездата на моряка и
утрото на птицата се свързват с мотива за светлината, която всъщност е
алегория на вярата. Вазовата молитва разчита на образи, които носят в
основата си идеята, че човешкият дух може да бъде спасен само ако
народите имат идеал. Иначе са обречени на гибел. Затова последните две
строфи звучат с такава мощ и сила. Лирическият говорител смирява гнева си,
отказва се от позицията да съди, защото истински вярващият знае, че само
Бог има това право. Така пречистен и смирен той има право да се помоли за
своя народ и за всички народи.
В гражданската елегия „Линее нашто поколенье...” Вазов изразява тревогата
си от неумолимо настъпващия нравствен апокалипсис. Поразено е цяло
едно поколение. Отдаването на низки страсти отнема градивната енергия на
нацията. От това следва повторение на нелепи истории, вместо градеж и
строителство. Патриархът на българската литература има право да говори
така, има право да поучава и да се бори за градивната промяна в народа си.