„Бай Ганьо”-Анализ

Алеко Константинов
Творчеството на Алеко Константинов е доказателство, че в българската
литература са завоювали пространство нови начини на разказване.
Позицията на Вазов-водача и учителя на народа, отстъпва място пред една
по-различна позиция на твореца-тази на гражданина, който критикува
недъзите на обществото. Писателят все повече се вглежда в социалния живот
и конфликтите на времето. В Следосвобожденска България се появяват
антигероите-тези, които поставят собственото си благополучие над всичко.
Променя се и отношението към Европа. Българинът трябва да се приобщи
към нея, да преодолее комплексите си за малоценност поради контурната си
и икономическа изостаналост. Появява се и нов поглед към българското:
критичен и ироничен. Такава е позицията на разказвачите в „Бай Ганьо”. Това
е тъжна книга, маскирана в езиковата дреха на смеха, според Пенчо
Славейков- това е най-страшната българска книга.

Централен персонаж в „Бай Ганьо” е пътуващият човек-в първата част: по

географската и културна карта на Европа; във втората част:върху
институционалната карта на България. Навсякъде обаче героят агресивно се
опитва да завладее чуждото пространство. Първото изречение на книгата е
кодово за разбирането на манталитета му:”помогнаха на Бай Ганя да смъкне
от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия...”.
Събличането на „агарянския ямурлук” разкрива подхода му към
европейците: той се преоблича. За свободата не е проливал кръвта си-чакал
е на готово. Приобщаването му към европейците е само имитация.
Възприемането на чуждите ценности и норми предполага внимателно
вглеждане в света на другите и осмисляне. Точно това липсва на Бай Ганьо:
той пътува „по Европата”, а то значи по повърхността. При всеки опит за
съпоставка с чужденците целта му е да наложи превъзходството на
българското. Немците са „будали”, защото не са се сетили да забият „един
пирон” на стената, внимателният човек за Бай Ганьо е мазен или глупав.
Георят на Алеко само на пръв поглед е пътуващ човек. Той по-скоро е този,
който сблъсква културната идентичност на балканския човек с модела на
европейската цивилизованост. На будапещенската гара има всякакви хора,
но българинът и тук предизвиква смях- той тича след влака, защото не знае
разписанието, а и не вярва на никого освен на себе си. В същото време
самочувствието му е огромно, поведението- нагло и невъздържано,
навсякъде се чувства у дома си. Подозрителен и простоват, Алековият герой
навсякъде влиза в разрез с общоприетото. Не си плаща бирата, защото
унгарците и без това ни скубят, не връща парите на спътника си, защото е
нахален използвач, не желае да води разговор в купето, не смята за
необходимо да прочете някоя книга, да посети музей... Природата му е
монологична. Той не е типичен представител на българина след
Освобождението, защото до него има още един българин-възпитан,
образован, интелигентен. Фактът, че попада точно във Виена-сърцето на
Европа, подсказва, че героят не е просто пътещественик. Той носи
агресивност и завоевателски мерак, а всъщност е чужденец, който трябва да
се маскира, за да постигне намисленото. Докаран с редингот, българинът е
влязъл в операта, но под дрехата си е пак човекът с червения пояс и
мръснобялата домашна риза. За Европа операта е място да се извиси духът и
да празнува. За такова нещо нашият герой не е подготвен. След това попада
в банята- да се отмори тялото. За Австро-Унгария духовно и телесно са в
хармония. Поведението на Алековия герой и на двете места е еднакво
комично и нелепо. Хвърлянето в басейна прогонва другите, плуването „по
гемеджийски” кара немците да го мислят за луд. Бай Ганьо винаги е в
центъра, отхвърлейки другите в периферията. Той знае всичко, може всичко,
надхитря всички. За него съществува само телесното, културното е
принизено до битовото. Най-въздействаща е ненаситността му-той е човек на
стомаха, на куркащите черва, на храненето не за удоволствие, а като
сухоежбина. Ако е сам- яде клекнал над дисагите. Ако е на маса с топла
храна, значи е на „келепир”, без да плаща. Варварският му свят е свързан с
шумно сърбане, с пощене от въшки, с ориенталщина. Телесната
невъздържаност е съчетана със словесна невъздържаност. Героят говори
непрестанно и не умее да слуша. В Европа стремежът му е да бъде
възприеман като интелигентен и компетентен човек. С небрежна лекота Бай
Ганьо демонстрира музикалните си умения като припява песни „Зелен
листец” и „Сланинка”. Позволява си дори да поучава Иречек-интелектуалец и
високообразован човек, приел го в дома си, за да го нахрани. Бай Ганьо няма
уважение и респект към науката и просветата, това го отличава от
образованите българи. Отношението му към учените е обидно и
пренебрежително: „страшни диванета са туй учените”. Отношението му към
жените отново е безцеремонно и нагло. Към тях Алековият герой постоянно
демонстрира мъжественост, пощипва ги и нагло заявява: „Санким, честна ли
е?”. Цинизмът му достига дори до обобщението „ Жена нали е, какво ще
говориш с нея?”. Характерно е и отношението на Бай Ганьо към културните
ценности и архитектурните постижения на европейците. За този герой
индивидуалността и неповторимостта на народа, на града, на човека нямат
значение. Всички са белязани със знака на еднаквостта и не представляват
интерес за героя: „Какво ще и гледам на Вената, град като град, хора, къщи,
салтанати”. Единственият път, когато Бай Ганьо се опитва да се приобщи към
Европа е, когато иска да бъде постриган като Наполеон и Хумболт
едновременно. Но дори и тогава героят не изневерява на себе си и не
разбира какво му казва бръснарят- Бай Ганьо няма уважение към чуждия
труд. Всъщност срещата с непознатото го плаши и напряга. Алековият герой
се съмнява, че ще бъде измамен, ограбен и така обрича на неуспех всяка
възможност да опознае чуждия свят. Европа остава непозната за него,
омразна, защото не я разбира, „друга”, като той постоянно и се заканва,
наричайки европейците „чифути”.

За разлика от Алеко- човек ерудиран, одухотворен, толерантен, продавачът

на гюлово масло не може да устои на изпитанията на пътя. С болка, но и
ирония Алеко изрича истини, които са нелицеприятни за българина. Според
автора на Бай Ганьо част от българите са изостанали, необразовани, без
демократични традиции, нихилистично настроени към всичко, което е
непознато и различно. Така гражданинът и патриотът Алеко Константинов
поставя отново голямата тема „Ние и другите”, актуална за съжаление и
днес. Тя би била представена едностранчиво ако в книгата не присъстваха и
Алековите приятели от кръга „Весела България”, ако не присъстваше и
разказвачът, който коментира поведението както на Бай Ганьо, така и на
тези, които разказват за „подвизите” му. Защото България не е само на Ганьо,
тя е и на младите бохеми,разказващи приключенията си с наглия търговец на
розово масло, и на автора. Така се създава композиционният принцип на
първата част- „разказ в разказа”. Бай Ганьо е варваринът в Европа, той е
наглият келепирджия и самодоволен простак, който не възприема нищо от
чуждите ценности. Обаче с всяка нова ситуация героят става все по-
самоуверен и все по-самостоятелен. Въпреки недостатъците му Алековите
приятели, както и разказвачът в края на пътуването му в Европа са склонни
да погледнат снизходително и с усмивка на тези приключения. Смехът
пречиства и прощава. Щастливеца има надежда, че героят му може да бъде
превъзпитан ако попадне в по-добра среда и се научи да се вглежда по-
внимателно в европейския начин на живот. Алеко все още вярва в своя
герой: защото е млад, енергичен, предприемчив, обича живота(витален).

Във втората част авторовото присъствие е значително намалено. Бай Ганьо

със своята арогантност и бруталност сам се характеризира, но вече плаши
интелигентните разказвачи. Алековият герой е преуспял човек. Сега вече
родината е арена на политическите му страсти и мераци за власт и пари. В
България конфликтът на героя с образованите и интелигентни хора
придобива ужасяващи гротескови черти. На своя територия Бай Ганьо
разкрива най-тъмните си качества. Добил самочувствие от пътешествието в
Европа, „турил вратовръзка”, той повежда „лумпенизирана тълпа” по пътя на
политическите престъпления. Извън родината българското за него е само
повод за парадиране, в България гледа на сънародниците си като на хора
второ качество. Сега Европа му става много близка, но неговата Европа няма
общо с истинската. От нея Бай Ганьо не е взел нищо, дори можем да
определим образа и като гротесков: „Европа му станала като таквоз...като
нищо”. Ако в чужбина хора като Бай Ганьо са малко, то в България
безгръбначността, нагаждачеството, политическата хамелеонщина
характеризира поведението на много съвременни българи: „Ти ще целунеш
ръката, аз-двете ръце, ти ще целунеш скута, аз-краката, ти ще целунеш на
друго място, аз-на още по-друго”. Това е моралът на новия политик, на новия
журналист, на новия човек. Той е навсякъде, където има келепир. За Бай
Ганьо „патриоти”и „пладнешки разбойници” е едно и също. Новите патриоти
са Дочоолу, Гочоолу, Данко Харсъзина и техните подобни. Сега те градят
институциите, законите, прилагат „костентуцията” и определят пътя на
младата ни държава.

Горчива е иронията на Алеко на финала на книгата му: „Европейци сме ний,

ама все не сме дотам”. Тъжно е прозрението на автора за българската
действителност. Оказва се , че героят му е варварин не само в Европа, но и в
България. Алековата книга показва острата криза на националната
идеология. Българинът в лицето на Ганьо Балкански е представено като
некултурно, агресивно, хитро, лъжливо, нагло и примитивно. Героят
обезмисля национални символи като Балкана- символ на волност и
героизъм, лъва- символ на сила и борбеност, розата-символ на божествената
хубост на българската природа. Балканът е с „нащърбен” ореол, защото този,
който се е нарекъл Балкански, въплъщава крайно негативни български черти.
Лъвът е принизен до смешното, защото Ганьо хърка като лъв; Асланов(лъв)
пък е герой, който кара дори Бай Ганьо да се срамува. Българинът
традиционно мисли себе си за работлив, гостоприемен и чист човек. Книгата
на Алеко обаче не подкрепя тези твърдения. Ризата на главния герой е „по
нашенски бяла”, а когато се съблича в банята, нещата изглеждат още по-
конфузни. Търговецът на гюлово масло понамирисва, чорапите са се
отпечатали върху нозете му, а в свидните му спомени от детството баба му го
пощи с „траурни нокти”. Не може да се говори за героя и като за работлив.
Бай Ганьо е склонен на всякакви лъжи в името на келепира. Не може да се
твърди и, че е гостоприемен. В Алековата книга героят не е представен в
дома си между членовете на семейството си. Винаги обаче подхваща тази
тема, когато иска да се настани за безплатна нощувка у някого. В „Бай Ганьо”
западното и европейското е осмислено като добро и ценно. Българското е
причислено към Изтока, където еднакви по манталитет се оказват българи,
турци, арменци, сърби, арнаути. В този смисъл Алековият разказ за нас
самите не е изпълнен с патриотизъм. В това е голямата разлика между
Вазовите и Алековите текстове. Вазов вижда в обикновените хора нещо
изключително и стойностно(чорбаджи Марко, Колчо слепеца, Рада
Госпожина...). Противопоставянето „учени”-„прости” хора е в полза на
обикновените хора, на сиромасите. В Алековата книга на почит са
образованите хора, а „простите” не са нито симпатични, нито добри. Бай
Ганьо е отмъстителен, гневен на учените, жадува за саморазправа с тях,
когато пречат на апетита му за власт и богатство. Нито един текст в
българската литература до този момент не е бил толкова абсолютно уверен в
качествата на западното и чуждото, както и толкова неспособен да открие
доброто у себе си. Взривени са общочовешки стойности като справедливост,
демократизъм, патриотизъм. Разказвачите осмиват качествата,
недостатъците и морала на Бай Ганьо, независимо с какви имена се кичи и
какви амбиции има. В Европа те се представят с българските си имена, в
България- с псевдоними. Така авторът не само иронизира интелигенцията, но
и внушава безсилието и пред байганьовщината. В първата част разказвачите
влизат в диалог с героя, във втората диалогът е между тях самите- Бай Ганьо
не се нуждае от учени хора, от тях келепир няма. Алековият герой няма дом
и родно място, но навсякъде нахлува като в собствен дом. Чуждото
пространство се огъва под неговата безцеремонност и емоционалност.

Книгата на Алеко по своеобразен начин поставя проблемите за ценностния

хаос, в който Бай Ганьо и компания живеят и на който те не са само
причинители, но и жертви. В този смисъл творбата ни кара и днес да се
замислим за истинските стойности в живота, за необходимостта от високи
идеали, около които да се обединим като нация. И ако в реалния живот Бай
Ганьо убива своя създател и грубата практичност побеждава светлия
идеализъм, то в сверата на духовното Алеко и всички като него са нашето
спасение. Този автор не просто очертава пътя към истинските стойности, но
ни напомня да не четем книгата му байганьовски.