„Вечната”-Анализ

В първата книга на Багряна- „Вечната и святата”, сред женските образи се

откроява този на майката. Стихотворението „Вечната” е първо, а
стихотворението „Святата” последно в цикъла. Така двете творби представят
две „икони”- на земната Богородица и на небесната.

Съдбата на жената майка, според тази творба, е да бъде безсмъртна. Битието

на женската същност е осмислено чрез безкрайното родово време. В него
всяко следващо поколение поема и продължава чертите и имената на
предходниците. По този начин дори срещата със смъртта не е трагична- на
нея е противопоставено Рождеството.

Стихотворението започва с лирическа ситуация, която представя смъртта на

майката. Но първата строфа само на пръв поглед гради образа на мъртвата
жена: „бездиханна и почти безплътна,/ безгласна, неподвижна, бездиханна.
Представата е осезаема. Смъртта е ярко почувствана, защото е
конкретизиран моментът- „сега”, и защото в низходяща градация са
изредени епитети с една и съща начална представка. Заедно с отрицателната
представка „не” всичко това създава представа за липси: на кръв, на плът, на
глас, на дъх, на движение. Така се внушава идеята, че животът завинаги си е
отишъл. Сред епитетите се откроява „неподвижна” и може би това не е
случайна. Ако се опитаме да очертаем характеристиките на жената въз
основа на стихосбирката „Вечната и святата” ще забележим, че те основно са
организирани около свободолюбива, скитаща, пътуваща, откриваща. Багряна
внушава, че жената се осъществява в движението, и обратното- липсата на
движение за нея е смърт. Това ни дава основание да твърдим, че в поезията
на Багряна движението е синоним на живота. Притворените и хлътнали очи,
„стиснатите устни”, широкият пръстен и скръстените ръце са поредица от
детайли, които допълват представата за мъртвото тяло. Анафоричното
словосъчетание „и все едно” въвежда изначалната истина, че смъртта застига
рано или късно всекиго.
Картината на мъртвото тяло със скръстените ръце безспорно събужда болка
и скръб. В стихотворението обаче липсва трагичното изживяване на смъртта.
Героинята на Багряна знае, че телесното е преходно, че е крайно в своето
съществуване. Когато е лишено от живот, тялото изглежда някак отчуждено,
дистанцирано. Смъртта в това стихотворение е видяна като заминаване, а не
като тотално изчезване. Няма го ужаса, присъства само мъдрото и спокойно
разбиране на живота като редуване на раждания и смърт, а понякога и
едновременност в случванията им. Като че ли читателят вече е готов да се
усъмни в това, че смъртта на майката е окончателният й край.

Втората строфа гради образа на вечната жена. По този начин втората

смислова част на стихотворението се противопоставя на смъртта чрез
новороденото, чрез безсмъртната кръв и безсмъртната душа, преминали в
детето.

Писъкът на новороденото е метонимия на живота, а то значи и антоним на

смъртта. Ситуацията е необичайна- раждането е причинило смърт, но
едновременно с това е дарило живот. Актът на раждането е осмислен
едновременно като край и ново начало. Това всъщност е и цикълът на
живота- безкрайна поредица от начало и край, последван от ново начало и
край и до безкрай. В този контекст жената е обречена на безсмъртие.
Втората строфа настоятелно препраща към една от основните идеи в
поезията на Багряна-жената носи в себе си паметта. Майчинството се свързва
с тайните на живота. Животът е вечен, защото в него се сплитат биологично и
духовно, греховно и свято, езическо и християнско.

Разбирането за паметта в стихотворението на Багряна също е двойствено. От

една страна то е връзка между поколенията, защото е осъществено чрез
родовата кръв. От друга страна, то е отпечатък- жената, раждайки, отпечатва
себе си върху новороденото. Ролите плавно, но неумолимо се сменят: от
бабата към майката, към внучката, към правнучката... Затова внучката носи
всичко- името, очите, устните, косите на първата жена. По този начин
финалът на творбата обобщава посланието, че женската същност е
безсмъртна, изначална. Финалът „сключва” веригата между „Вечната” в
заглавието; „тя” и „внучката”, „Мария или Анна” са все образи на
„незримата”. За мъртвата майка от първата строфа и за вечната майка от
втората строфа е казано: „и все едно- дали Мария, или Анна е”. Това са два
библейски образа на майчинството. Мария е Богородица, майката на Иисус
Христос, Анна е майката на Богородица. Двете вечни жени даряват ореола си
на простосмъртната, правят я тъждествена на себе си по силата на
саможертвата и на майчината отдаденост. Обикновената жена става
безсмъртна, защото е дарила кръвта и душата си на новородената рожба.
Така майчинството означава самия живот. Той може да е миг от вечното
битие на природата, но този миг е изпълнен с радост и утвърждаване.
Мъдростта на Багрянината поезия утвърждава живота и впечатлява със
спонтанност и емоционалност.

Стихотворението „Вечната” очертава физическите и духовните параметри на

женското безсмъртие. То е в косите, устните, очите, кръвта, душата, паметта.
Жената не умира, защото е майка. Като такава тя е извор на живота и негова
същност. Точно майчината любов дава възможност на жената да се
осъществи, да се освободи, да намери безсмъртието в рожбата си.