“Новата молитва на Марка”

Марко излиза умислен от впечатление на това, какво е чул и видял в Калчовата

тополивница. Тръгва през зеленчуковите градини, като си подшушка кой знае. Той върви
така до рекат, на изток от Бяла Черква, която се спуска от Балкана. От там хвърля поглед
на градина си, където вижда пъна от черешовото дърво и се усмихва под мустак,
потеглайки отново през градини и ливади, за да влезе през главния път, който водеше до К.
След като подминава колибите на чергарите, в края на селото, пред него се озовава голямо
хоро. Някой има сватба и в нея участват всички махленци. Бай Марко мисли , че такъв е
светът - там готвят топове, а тука се женят и не мислят за утрешния ден. Но той веднга се
убеждава, че и тук не липсва революционният елемент, понеже хорото се води от
Безпортев, който е малко куц, но знаменит играч. Той маха с бяла кърпа и води хорото по
твърде лудешки и ексцентричен начин, но безкрайната верига от хора го следва и
изпълнява най-капризни криволения и фигури.
Марко лека-полека се доближава до хорото и забелязва, че неговият водач е пиян и
тка силно се хвърля и рипа, че цялата колона се тресеше с него. По заповед на Безпортев
музикантите мълчат, а играчите пеят. По гласа на песента си личи, че отива на
повръщулки. По път Марко чува стихове от песента, в която се пее за Калина и бачо й
Кольо. Хорото продължава да се люшка неудържимо.
Чорбаджията сяда под една стряха да си почине и да гледа зрелището. Водачът на
тази верига от хора веднага го вижда и се откъсва от нея, като тръгва към него, все още
подмятайки бялата кърпа в ръка и подскачайки в такт с песента. По слабото му лице, със
сини очи и малки червени мустаци, е отпечатана някаква свирепа радост и животински
възторг, предизвикан от пиянството на тревогата н душата. Когато отива при него започва
своята реч за България, за това какви времена са, за това, че тъжи да гледа родината си
така, и най-важното - за революционни действия.
Той изведнъж се прекъсва, когато вижда как минава турчин на кон, което вече е
рядкост. Безпортев зяпа турчина като показва първата строфа на “Панагюрските
въстаници”. След това завиква напред и напред, все едно води невиди дружина и се втурва
към турчина. Той го забелязва и спира с коня си. След двайсетина крачки редакторът го
настигна и започва да го разпитва на къде отива и как смее да тъпче тя свещена земя и му
обяснява, че тя е българска, а неговата е в азиатските пустини. Турчинът не разбира какво
му се говори, но забелязва, че българинът е пиян и решава да продължи пътя си. След като
тръгва родолюбецът хваща коня за юздата и турчинът слисан го пита какво иска.
Безпортев изревава свирепо да слезе от коня, иначе ще му изпие кръвта, като си изтръгва
лъскавата кама. Османинът, забравяйки за оръжието на пояса си, потреперва и кротко се
спуска от коня. Уплашено той задава същия въпрос на българина, който му отговаря, че
иска да знае къде отива. Родолюбецът получава отговор - за К, и задава нов въпрос, който е
кога читакът ще отива в Мека. Тогава турчинът съвсем се изгубва и с притихнал глас моли
да бъде оставен. Безпортев дава предложение да пътуват двамата заедно за Мека, като яхва
турчина и му заповядва да крачи напред към Мека. И наистина, пред очите на всички,
които се смеят и викат, турчинът тръгна накъдето сочеше българина, а конят меланхолично
закрачи след господаря си.
Марко, все още не на себе си, си мълви думите - кой знае, докато крачи към тях си.
Той е живял петдесет години и е запомнил времето, когато като види турчин, българина да
слиза от коня си. Той не вярва на очите си. Чорбаджията вижда как, пред цялата тълпа,
един българин яхва турчин, който му се подчинява да слезе от коня си, и това става така
просто и така страшно ненадейно. И то не е от пиянство, а преди не е било възможно,
става днес и всички се смеят и ръкопляскат, все едно се случва нещо естествено. Какво е
това време? От къде тая дързост у роба и тоя страх у господаря? Или вече е часът е ударил
на тая империя?
Замислен Марко се спъва в децата, които се връщат от училище. Те вървят в такт,
като войници, под командат на десетници и на генерала, който е чорбаджийския син Асен,
вдигащ високо пръчка с червена кърпа - знамето. Баща му остава поразен като си говори,
че всичко е полудяло, от старци до деца. След това отиват до сина си и му хваща ухото,
питайки го усмихнато какво прави. Тук с благодарение си помисля, че неговите по-големи
синове не фи е обхванал размирния дух, който е обхванал всеки друг, та дори него самия.
Започва да говори, как иска синовете му да останат на страна, та останмт живи и, че един
от къщата е достатъчен.
Слънцето вече показва обяд. Чорбаджията се прибира в къщи сърдит и безпокоен,
отива в собата, преглежд окачените пищови и отваря скрит зад врата килер, с намерението
да сложи кремици на два стари пищова от прадядо му. Килерът е тъмен и служи за
скривалище. Марко бърка на посоки в тъмното, но се сеща да вземе свещ, че да види
по-хубаво. Когато доближава свещта, вижда чял арсенал от пушки, пищови и револвери.
Това е същинска оръжейна, която се ползваше и като гардероб, понеже в единия ъгъл
имаше чанти и дрехи.
Мъжът се развиква на майка си да дойде. Когато баба Иваница се показва той я
попита, кой е отварял скривалището и кой е внесъл тези оръжия. Тя гледа слисана и му
отговаря, че Васил, Димитър и Киро редовно бърникат там и обират паяжините.
Търговецът се разлютява и казва, да ги вземе дяволът с хайдуците, докато си чеше тила.
Гледа още малко в долапа и си подшушва - лудите - те да с живи. След това затваря вратата
и отива пред иконата и започна да се моли на нисък глас. Той обаче не казва молитва, която
съществува в светчето му, а се моли за България!