Вярата като екзистенциален избор

Вапцаровата поезия се ражда в един от най-драматичните моменти на човешката история -

годините на Втората световна война. В една епоха, наситена с жестокост и смърт, лириката на
поета утвърждава естетически идеал, в основата на който са заложени най-възвишени чувства
- действен патриотизъм и жертвен хуманизъм, борба в името на социалната справедливост.
Стихотворението му „Вяра“ е написано под формата на лирически монолог на героя и е
пример за дълбоко вложената диалогичност и полемичност. Характерно черта с която се
откроява от останалите творби от 40-те години на 20 век е разговорността и тематиката
уловила пулса на времето. Също така има манифестен, програмен характер, тъй като
оповестява житейското и поетично верую на твореца – животът е всичко, но без вяра той е
нищо. Вярата на Вапцаров е основа на неговото светоусещане, на позицията му -нравствена и
етическа.Тя оформя и поетическите възгледи на твореца за човека.

Във „Вяра“ авторът поставя два основни проблема за любовта към живота и за вярата,
открояваща се като свръхценност. Тя е жизнено необходима, без нея лирическият герой не
може да намери изход от граничните екзистенциални събития и се поддава на отчаяние и
апатия. Вярата е антипод на социалния ад – тя е по-висша ценност дори от живота, който без
нея е безсмислен. Според автора отнемането и е посегателство над човешката същност и е
равносилно на смърт. Тя е съкровена духовна сила , пред която физическият натиск е
безсмислен.

Стихотворението е разделено на две смислови части – в първата се интерпретира темата за

живота и човека, а във втората - човека и вярата. В първата строфа поетът разглежда основните
прояви на човешко битие, а в последствие и делничния живот, представен чрез глаголите
„работя“, „живея“, „пиша“. Съществуването си той вижда като поредица от банални битийни
дейности, съизмерими със съществуването на всеки обикновен човек. Дори творчеството се
изравнява с останалите жизнени актове - от него е снет всякакъв ореол на извисеност и
изключителност - „и стихове пиша/ (тъй както умея").
Мотивът за борбата с тежкия живот е въведен чрез думите „и боря се с него/, (доколкото
мога)". Уточнението в скобите принизява върховите усилия и ги превръщат в делнично
занимание – житейската борба като всекидневно спрявяне с битовото, тя е деидеализирана.
Въпреки нечестния и тежък живот лирическият герой, който е в „разпра“ с него завява че го
обича и е готов да се бори за него. Жизнелюбието е утвърдено чрез анафората “..,аз пак ще
обичам!" и градираното повторението "Напротив!Напротив!”, говорещо за разбирането на
лирическия говорител, че животът е благ . Това е вярата на човека в същността на живота.
Съществуването му е израз на възможност за осъществяване на неговите мечти и желания.
„Лапи челични“ показва живота като звяр – жесток и безмилостен. Окаченото на шията въже
е образен еквивалент на библейската тема за Разпятието. Лирическият говорител се
обръща към хората окачили въжето му с „вие“ и ги нарича злодеи, защото само злодеите
могат да посегнат на човешкия живот, който е най-голямата ценност. Възможната смърт е
интерпретирана като Възкресение на човешкия Дух, който се дистанцира от маргиналните
зони на ежедневието, за да постигне Възнесението в примамливите висини. Лирическият
глас обаче се надига чрез експресивна лексика „кресна“ срещу посегателството на живота.
Главната буква „Ж“ на живота в следващата строфа го сакрализира и утвърждава като
свръхценност. Следващите стихове рисуват въображаема картина въведена с условното
наклонение бих. В нея лирическият говорител би направил всичко в името на „приятния
гъдел“. Разкъсван, смазван и убиван от действителността , човекът брани “като ранена
пантера” своята вяра.
Преходът между двете композиционно-тематични части е осъществен зрез съюза но, който
способства за противопоставителния характер на творбата. Реторичният въпрос от тази част
съдържа евангелския символ „пшеничено зърно“ – отнемането на дори застижа от вярата на
героя е интерпретирано като посегателство и варварски акт. Лирическият герой на Вапцаров
битува в трудно , сложно време. Това е светът на несбъднати мечти, поругани идеали ,
безсмислени копнежи. Последните два стиха на строфата разкриват идеята на Вапцаровия
лирически човек че човекът без вяра е нищо, „разпадащ се“. Предпоследната строфа
представя утопичния проект за бъдещето, разкриващ един друг алтернативен свят на място на
съществуващия. Анафоричното повторение „Моята вяра, моята вяра“, инверсирания епитет
„дните честити“ и градацията на синтактично повторени конструкции „животът по-мъдър“
създават идеализиран и естетизиран образ на бъдещеъто. Мотивите за живота и вярата се
вплитат в третии нов мотив – този за вяра в утрежния по-хубав живот. Последната строфа
показва неуязвимостта на тази вяра у говорителя. Лириреският герой обяснява че все още не е
открито средство, с което няговата вяра може да бъде победена. Говори с езика на
предметната образност и използва фронтова лексика, за да утвърди неунищожимостта на
упованието в бъдещето, което подхранва стоицизма на настоящето.(Изразявайки
неприкосновеността на уповаването в утрешния ден лирическия Аз използва езика на
предметната образност, фронтова лексика, за да утвърди неунищожимостта на вярата ) С
градирани реторични въпроси и възклицания се създава усещане за диалог, в който за
пореден път се утвърждава идеята, че агресията срещу вярата е несъстоятелна, тъй като тя е
„бронирана здраво в гърдите“ на лирическия герой. Повторителността на звуково, лексикално
и синтактично ниво утвърждава идеята че вярата е живот, тя осмисля и изчерпва битието и
трябва да се отстоява.

Поезията на Никола Йонков Вапцаров носи белезите на голямото изкуство. Вярата

осмисля поезията и живота на човека и поета, придава й смисъл и съдържание.
Вапцаровата вяра в човека и бъдещето му позволява да създаде поезия , изтъкана от
оптимизъм , наситена с ентусиазъм. Чрез нея той преодолява идеята за смъртта и
създава литературни шедьоври , които имат особено място в световната художествена
мисъл.
Триединството вяра, надежда и любов в неговия библейски и митологичен
смисъл представя опорните точки в поетическия свят, в ценностната система
на Вапцаров. Тези опорни точки дири и нашето съвремие. Без да налага своите
духовни мерки и своята ценностна скала, вапцаров с вярата си се изправя
срещу ада-живот, срещу мизерията на ежедневието и търси вярата, красотата,
щастието в човешкото битие.