1.

Произведението на Вапцаров насочва към темата за миналото, за историческата памет,

за човека в историята. Писана в края на 30-те и 40-те години, тази поезия огласява
покрусата от ценностния срив, възникнал в периода между двете световни войни. Тя
представя терзанията на човека в един свят, емблема на чиято модерност става
машината, носеща в себе си потенциала да заробва, и да освобождава.
2. Лирическия говорител в творбата се идентифицира със своите събратя и представя
техните страдания и надежди, поради което избира колективния „ние“ – говор. От
името на едно цяло поколение той настойчиво се обръща към Историята, който е и
адресатът на политическото послание. Вапцаровото ние придобива утопичен характер.
То не е просто сбор от индивиди, не е само социално образувание, а споделена
мисловност, екстазно единение на индивидуални съзнания, което прави възможен
размисъла върху основни категории на битието като живот и смърт, преходност и
вечност.
3. От името на едно цяло поколение той настойчиво се обръща към Историята, която е и
адресатът на политическото послание. Това обаче е бъдещата История, онази, която ще
бъде призвана да опише и коментира настоящето за лирическия говорител време. В
този смисъл значителна част от стихотворението конструира своеобразен диалог на
човека от поетовото настояще с летописа на събитията, който все още не съществува,
но предстои да бъде сътворен. Още в реторичния въпрос в началото на творбата се
улавят тревогите за невъзможността на Историята да достигне до живия пулс на
времето и да го интерпретира чрез индивидуалните човешки съдби. Все по-ярко се
откроява опасението , че обитателите на социалната периферия нямат шанс да влязат в
аналите на историята.
4. Конфликтът между Историята и нейните истински творци се откроява в опасенията , че
обитателите на социалната периферия нямат шанс да влязат в аналите на Историята,
въпреки че те най-много го заслужават да попаднат в бъдещия летопис, защото са не
само обекти на събитията, но и техни субекти. Те са не само смазани от тях, но и ги
движат напред. Тези хора са всъщност истинските творци на историята и най-много
заслужават да останат в паметта и.
5. Картините от бъдещето са очертани скептично. Те дават израз на подозрението , „че
простата човешка драма“ ще остане извън писмено фиксираното повествование. В това
повествование ще влязат водачите, героите, грандиозните събития, но не и малкия
човек. Неговите тревоги ще останат извън историческите контури. Затова и обобщения
образ на Историята се асоциира с облика на някакво жестоко чудовище, поглъщащо
значимите събития, но нямащо своя същност. Тя е като жив организъм, който има
контури, но няма сърцевина. Тя се оказва куха и шаблонизирана, пропускаща пулса на
живота, надменно пренебрегваща интимната човешка вселена.
6. Тази картина от бъдещето е пророческа визия за онова, което ще се случи след така
жадуваната от Вапцаров лирически човек промяна. Новото време ще е безразлично
към онези, които са се жертвали заради него. Техните страдания ще се окажат
незначителни и безинтересни, поради което ще останат ненаписани. Така Историята не
ще успее да установи връзка между поколенията, защото отказва да покаже на
следващото поколение истинското лице на предходното.
Художествения текст на Вапцаров описва с прости думи живота на човека. Разкрива се
едно „обречено“ съществуване, което „горчи като отрова“. Три поредно строфи (седма,
осма, девета) разгръщат темата за живота на хората от социалните низини от
раждането до смъртта. Следващата строфа разкрива части от ежедневието на
пощадеите от смъртта, задълбочава усещането за дискриминация на човешкото
 съществуване , за лишаването мъ от основание, за доближаването до животинското
начало. Животът не е нито върховно благо, нито съкровена ценност. Той е единствено
омерзителна и всекидневна борба за оцеляване, изсмукваща силите, унищожаваща
физически и духовно човека.
7. В произведението надеждите и търсенията на синовете се конфронтират с напрегнатия
духовен живот. Звучи диалогът между поколенията за смисъла на човешкото
съществуване. В тази част от поетическия текст ярко се открояват както драматични
облик на епохата, така и отпечатъкът и в духовния свят на личността. Синовете напускат
установеното и привидно спокойно пространство на дома за да излязат на пътя, където
ги мами гласът на надеждата и където имат шанса да открият себе си на фона на
напрегнатото време. Възклицателните изречения ескалират и достигат кулминацията
си в задъханото и категорично „Не мога повече! Не искам!...“
8. Във финалната част на стихотворението се откроява и Вапцаровата концепция за
смисъла на характера на изкуството – тема, която широко присъства в лириката на
поета работник. В един суров изпълнен с противоречия свят изкуството трябва да
разказва за простата човешка драма, да е съзвучно с проблемите на епохата и да улавя
пулса и чрез пулсациите на словото.
9. Говоренето в края на текста сякаш се произнася от позицията на бъдещето, спрямо
което живеещите, страдащите и надяващите се ,,тук” и ,,сега” хора ще са вече минало.
От тяхно име лирическият глас призовава историята: ,,Но разкажи със думи прости/ на
тях – на бъдещите хора,/ които ще поемат поста ни,/ че ние храбро сме се борили”.
Отказаната на историята в началото на текста способност да излъчва човешки послания
сега й е призната, като се настоява за промяна в начина й на разказване за миналото.
Финалът твърди, че ,,простата човешка драма” трябва да бъде представена ,,с думи
прости”, т.е. тя трябва да получи адекватен словесен израз, за да бъде пълноценно
разбрана и преживяна от ,,бъдещите хора”. Само тогава те ще могат да доловят зад
привидната безсъбитийност на ,,сегашното” храбростта на обитаващите го хора да
остояват човешкото си достойнство и правото си да променят света.