14.08.

2023

ВОДЕЩИ НОВИНИ РЕЦЕНЗИИ

„ПОД ИГОТО“ –
ПЪРВИЯТ
БЪЛГАРСКИ РОМАН
Редактор
19.05.2020
Панко АНЧЕВ

1.

Романът е повествование
за целия живот. Той
наистина побира в себе си
всичко. Това всичко е в
различни проявления на
този живот: обществото,
личността, природата,
душевните вълнения,
социалните процеси,
превратностите на
съдбата, сложността и
пълнотата на историята.
Многобройни са сюжетните
линии в него, а главната
тема, в която се обобщава
сюжетът, е свод на темите и
проблемите на
пресъздаваното общество
и на обществото и времето,
в които романът е създаден
и които той изразява.
Затова този жанр е толкова
труден и изисква мащабно
и универсално мислене,
способност
повествованието така да се
организира и подрежда, че
да покаже убедително и
художествено
въздействащо човешките
съдби, вълнения, драми,
преживявания. Тази
организация е сложна и
трудна, защото голямото
трябва да запази живо
малкото и без да го
накърнява; а малкото да се
прояви като равноправно,
но стоящо на определено
място в структурата на
романовото „голямо“.

Затова в романа големият

писател преминава от
„панорамно“ наблюдение и
пресъздаване към
„интимното“, към
подробностите. Редуването
създава особен ритъм,
набляга върху различни
проявления на живота и
човека, подчертава едни
особености за сметка на
други. Но и създава
представа за
универсалността на
наблюденията,
впечатленията и изводите.
Без тази универсалност не
е възможен романът. Тя е
неговата, така да се каже,
идейно-естетическа
основа, върху която се
изгражда като литературен
жанр. От нея произлиза и
мащабът на мисленето,
разсъжденията и
изображението.

Различните сюжетни линии

претворяват смисъла на
различните типове
наблюдения и
пресъздаване. Всяка тях
съдържа различни
значения, поставят
ударението на различните
главни персонажи. В
крайна сметка те се
пресичат в определена
точка, за да съберат в едно
тези свои знаения и смисли
и очертаят границите на
епическия свят в романа.
От умението му да покаже
как това започва, развива
се и се фокусира в едната
точка зависи силата и
мащаба на писателското
дарование. Но и характера
на обществото и времето.

В литературоведските
анализи на романа (и не
само на романа, разбира
се, ала при него това е
очевидно и доста
смущаващо!) много често
темата се смесва с
проблема и обществените
идеи, въплътени и
изразени в творбата. А
различните сюжетни линии
експонират различни
основни идеи и поставят в
центъра главните си
персонажи като носители
на тези идеи. Анализът
трябва да открои
разделенията и да покаже
преди всичко идеята,
характеризираща
общественото съзнание и
настроенията в
обществото, доловени и
пресъздадени от автора.
Романът винаги е по-
сложен за възприемане от
всеки друг жанр заради
мащабния обхват на
изображението и обема на
сюжета.

Темата и сюжетът не бива

да ни подвеждат да търсим
в романа само онова, което
те съдържат в себе си.
Защото то е твърде малко и
не изчерпва богатството и
сложността на
повествованието. Това
важи особено за т. нар.
„исторически романи“,
разказващи за събития и
личности от близкото или
далечното минало.
Обикновено
изследователите и
тълкувателите на този тип
роман се оставят върху
вълната на историческия
сюжет и се занимават с
това доколко точно и вярно
писателят е пресъздал
епохата, дали са верни
оценките му за
историческите събития и
личности, дали са точни и
убедителни
характеристиките на
героите. Това, разбира се, е
необходимо, но не е
достатъчно. Защото всеки
роман (и изобщо
повествование), посветен
на историята, е всъщност
пресъздаване на
съвременността с нейните
идейни и политически
характеристики – в това
число и с отношението й
към историческото минало,
показано в романа.

2.

Правя тези предварителни

уточнения, за да подчертая
колко повърхностно и не
съвсем вярно е тълкуван
първият български роман,
чийто автор Иван Вазов е
нарекъл „Под игото“.
Казвам това без никакви
угризения, че
преувеличавам. „Под
игото“ е оценен от
критиката, историята на
литературата и българския
народ като велик роман,
една от най-ярките творби
в българската литература
от модерната епоха, като
ненадминат в
художествено отношение
от всички създадени след
него романи. Но „Под
игото“ се нуждае от друг
литературоведски подход,
за да бъде видян, прочетен
и разбран в цялото му
величие на свидетел и
изразител на една епоха в
българската история.
Необходимо е да се
надникне „отвъд“ патоса,
героизма, трагизма,
родолюбието,
саможертвата на неговите
персонажи, за да се
откроят проблемите на
времето, в което е създаден
романът, неговата
типология, характерът и
духът му, новият тип
личност, начин на мислене,
правилата, по които се
изгражда и функционира
обществото. „Под игото“
описва времето на
Априлското въстание, но
романът принадлежи на
следосвобожденската
епоха, в която е създаден.
Нея именно той изразява.
Тогава ще откроим и
оценим особеностите на
този роман като
българският образец
жанра заедно с
характеристиките, които му
придава времето, при
липсата на традиции в
жанра в българската
литература, но и
благодарение
благотворните влияния,
които писателят и
българската литература са
изпитвали тогава и
дотогава.

„Под игото“ е плод не само

на един огромен и
вдъхновен талант; не е
само отклик от героичните
и трагичните събития през
1876 г., подготвили пътя на
свободата, а епическа
картина на модерното
българско време. Неговото
значение се засилва от
факта, че в края на ХIХ век в
българската литература
още не се е родило
епическото съзнание. Иван
Вазов се е домогнал до него
и до епическото
повествование по свой път
благодарение огромната си
дарба, но и заради
потребностите на новата
епоха да се изобрази
българският свят в
неговата цялост и пълнота.
В този смисъл „Под игото“ е
наистина удивително
произведение и безспорно
постижение на българския
художествен, национален и
социален ум, на ранната
зрелост на българската
литература, знак за
възможностите й да
изразява националния дух
и величието на нацията. В
него е показан целият
живот от края на ХIХ във
всичките му
разновидности: бит,
духовност, семейство,
политика, политико-
държавно устройство,
приятелства, вражди,
живот, смърт, труд,
обществени вълнения,
изкуство, любов, ревност,
сватби и убийства,
героизъм и предателство.
Ние виждаме тук и
рисуващата се картина на
социалното разслоение.

Въпреки че са толкова
силни романтичната струя
и авантюрните елементи с
многобройните случайни
съвпадения на
обстоятелства романът
„Под игото“ е в пълна мяра
социално-политически
роман, роман за нравите и
целите на едно
сравнително добре
структурирано и
хармонично устроено и
управлявано общество,
поставено обаче на
огромно историческо
изпитание. От друга
страна, романтиката и
приключенията поддържат
интереса на читателя и
подчертават младостта на
обществото, която му дава
сили и енергия за
преодоляването на
препятствията и
неизбежните конфликти и
раздори.

„Под игото“ показва

класическия тип
колективистично
общество. Но
колективистичното
общество е силно
политизирано, ангажирано
с политическа идея,
осъзнаващо и осмислящо
проблема за властта и
свободата. То не е
затворено в ограничен
кръг, а изпълва целия град
Бяла черква и определя
начина му на живот.
Политизираното прави
обществото разнородно.
Единството и
колективистичният му дух
обаче преодоляват
различията и ги
подчиняват на една обща
идея. Тази идея не винаги е
открито формулирана и
обявена, още по-малко е
осъзната от обществото; тя
може просто да витае в
пространството, да зрее и
придобива конкретни
очертания, докато не се
появи естествения лидер,
който да произнесе най-
важната дума в нея. Тогава
се променя и животът на
обществото.

Ядрото на този тип

общество са семейството,
домът и задружният труд.
Когато семейството е
здраво и не се поддава на
неизбежните трусове,
идващи отвън и отвътре,
тогава и обществото се
подрежда и живее като
негов образ и подобие.
Затова и романът започва с
вечерята в дома на
чорбаджи Марко. В този
дом не случайно се появява
и избягалият от Диарбекир
Иван Краличът, приел по-
късно името Бойчо
Огнянов. През дома на
чорбаджи Марко Бойчо
Огнянов влиза в
обществото, което ще
трябва да организира и
поведе към постигането на
великата национална цел.
Той, така да се каже,
проверява здравината и
готовността му да участва в
осъществяването на
великата идея.

Но не само в дома и
семейството на чорбаджи
Марко е така задружно и
хармонично. Същото е и в
дома на друг виден
чорбаджия на Бяла черква
Юрдан. Чорбаджи Юрдан е
човек с различен характер,
но включен и подчинен на
духа на обществото. Затова
и първенствуващата му
роля не се оспорва и той я
изпълнява достолепно и
със здрава ръка. На тази
ръка се подчиняват, при
това напълно доброволно
и не насилствено, всички,
които живеят или гостуват
в дома му. Каквито и да са
тези хора, каквито добри
или лоши мисли да таят в
себе си, както и да са
настроени един към
другиго, те не отхвърлят
социалните принципи на
времето.

Чорбаджи Марко и
чорбаджи Юрдан в един
момент ще се окажат
противници в
осъществяването на
голямата политическа
кауза на българския свят,
но то е по идейни и
политически принципи, по
склонността на всеки от тях
да участва в политическото
дело и да заложи живота си
за него. И двамата
принадлежат на един и същ
тип общество.

В главата „Радини
вълнения“ ще видим
„голямото общество“, което
е извън дома и
семейството. На утрото по
случай края на учебната
година се събират почти
всички граждани.
Множеството е разнолико
във всяко отношение:
социално, политическо,
културно, нравствено,
възрастово. Но то е веднага
се сплотява, когато Киряк
Стефчов се опитва да
опорочи празника и да
докаже, че училището не
образова добре децата.
Защото вижда, че той е
несправедлив. И дава
безрезервно симпатиите си
на Бойчо Огнянов, който
умело предразполага
децата и извлича из тях
получените от учителката
Рада Госпожина знания. На
това събрание се очертава
главната разделителна
линия в обществото.
Разделенията са много, но
едно е, което има своята
отчетливо прокарана
граница и тя не се
пристъпва от никого.
Конфликтът между
стоящите от двете й страни
е непримирим и не утихва
никога. И избухва в мига, в
който се натрупат
достатъчно причини, които
да го разпалят. Тези
разделителни линии ще се
видят и в другите
събрания, на които са
посветени специални и
отделни глави в първата
част на романа. Във всяка
следваща глава те стават
все по-отчетливи, дълбоки
и видими. В цитираната
глава от романа тази линия
поставя от двете си страни
раделите за свободното
отечество и тези, които
слугуват на властта и
продават народните
интереси заради личните
си облаги. Все още няма
значение богатството.
Социалното разделение
съществува, разбира се, но
то не е породило още
сериозен конфликт и не е
изправило едни срещу
други хората заради това,
че са чорбаджии или
малоимотни и бедни.

Важно значение за
развръзката в романа и за
очертаването на
различните социални и
сюжетни линии в нея има
главата „Силистра йолу“. В
местността Силистра йолу
се провеждат срещи,
излети, обеди, състезания.
Тя „привличаше
охотниците за веселби и
пиршества; а те бяха много.
Защото, при другите си
лошавини, игото има и
една привилегия: да
прави народите весели“
(подч. м. П. А.). Веселбите,
които се правят на
прочутата местност край
Бяла черква, са с особен
смисъл. Самият факт, че е
отредено едно специално
място за веселби и тези
веселби са чести, щом
времето е подходящо, е
обяснен от писателя
убедително и оригинално:
„Там, дето арената на
политическа и духовна
деятелност е затворена с
ключ, дето апетитът за
бързи забогатявания от
нищо не се дразни и
широките честолюбия не
намират простор да се
разиграят, обществото
изхарчва силите си в
дребни местни и лични
сплетни, а разтуха и
развлечение търси и
намира в мъничките
обикновени и лесни блага