Христо Смирненски – „Приказка за стълбата“ (Анализ)

14.12.2020, 01:43 ч.
ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – „ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА“
(Анализ)

Пословичен с импровизаторския си талант, Христо Смирненски оставя твърде обемно за

краткия си живот творчество. Първите му публикации датират от 1915 г., а през 1923, ненавършил
25 години, умира от туберкулоза „млад и зелен", както с безпощадна самоирония пророкува във
фейлетона си „Как ще си умра млад и зелен“.

След дебюта през 1915 г. в хумористичния вестник „К’во да е“ младият автор публикува
активно стихове, фейлетони, памфлети, разкази и импресии в периодичния печат. Голяма част от
зрялото му творчество излиза в лявото списание „Червен смях“. Рожденото му име е Христо
Димитров Измирлиев. Много от текстовете му са отпечатани под псевдоними, най-популярният от
които е Ведбал. За пръв път се подписва като Смирненски през 1917 г. в списание „Смях и сълзи“,
което издава със съмишленици. През 1918 г. публикува първата си книга - „Разнокалибрени
въздишки в стихове и проза“, а през 1922 г. – стихосбирката „Да бъде ден!“, чийто успех сред
читателите води до преиздаване още същата година. Възхитен от книгата, писателят Антон
Страшимиров нарича автора й „слънчево дете“ – прозвище, което ще остане в литературната
история.

В съвремието си Смирненски е популярен с хумористичните и сатиричните си творби, но той

е автор и на едни от най-тъжните стихотворения, и на най-романтичните образи на революцията в
класиката ни.

Творчеството му манифестира пристрастие към социалната тематика и лявата политическа

идеология. Погледнато най-общо, то изразява една полярна визия за обществото, драматично
разделено на бедни и богати. Бедните са "добрите“. Те са онеправдани и страдащи, към тях
поетът изпитва дълбоко съчувствие и съпричастност, нарича ги свои „братя“. Богатите са „лошите“
. Световният ред на капитализма, който ги облагодетелства, в който те са господари и
експлоататори, е несправедлив, порочен. Двата свята са необратимо разделени (барикадата е
типичен образ на това разделение в творчеството на Смирненски). Единствената перспектива,
която поетът предначертава в поезията си, е революцията – всепомитащият бунт на бедните
срещу богатите, който ще унищожи стария свят (стария обществен ред), за да отвори пътя към по-
добър живот.

Това по същество са левите клишета на времето, които по един или друг начин прогласява и
комунистическата пропаганда, популярна в цяла Европа в периода между двете световни войни.
Смирненски обаче изгражда около тези клишета поезия, която ще продължи да вълнува
читателите и да провокира изследователите. Той е революционер не само в социално-
политическите си убеждения, той не просто е най-възторженият поет на пролетарската
революция в българската литература. Може да се каже, че той е революционер и в поетиката си
(затова Никола Георгиев го нарича „великият преобразувател“). Много е писано за уникалния
поетически език на Смирненски, в който романтическа образност, модели от поетиката на
символизма (характерни думи, изрази, звучност) и реалистични картини се преплитат с удивителна
гъвкавост, за да изразят патос, меланхолия, ирония. Много е писано и за удивителния му усет към
пародийното, който понякога обръща стереотипните фрази на символизма срещу тях самите,
използва ги за внушения, противоположни на клишираните им значения в символистичната
поезия. Изобретателност, находчивост, възторжен дух и емоционална чувствителност превръщат
Христо Смирненски в уникално за българската литература явление, което вълнува дори
скептиците към социалните и политическите му убеждения.

Талантът на Христо Смирненски изгрява в драматично за България и Европа време. Той твори
през второто и началото на третото десетилетие на XX век – период, преломен и в социално-
политически, и в културен план.

Съсипаната от войни България се е разслоила на класи с различни съдби. Родината е станала

„безсмислената Химера Отечество“, както я нарича Гео Милев в траурния си текст за Дебелянов
„In memoriam Димчо Дебелянов“. Самият Дебелянов е убит в Първата световна война, оставяйки
стихотворения, в които се разделя с абстракциите на символизма. Пак там Гео губи окото си.
Юнкерът Смирненски е изпратен да потушава Владайския войнишки бунт (1918), след което,
потресен, напуска Военното училище. Септемврийските събития (1923) изправят българи срещу
българи („Клаха народа, както и турчин не го е клал“ – възкликва Антон Страшимиров).

Към националната криза около войните се добавя и дестабилизиращото влияние на

световните политически процеси. Европа след Първата световна война е разтърсвана от бунтове
срещу социалното неравенство. Изострени са класовите конфликти, радикализират се „лявото“ и
„дясното“. Октомврийската революция в Русия (1917) заразява света с преобразователната си
енергия – все едно какво стои зад нея и до какво води тя. През 1919 г. в Италия се учредява
фашисткото движение. Този социално-политически фон зарежда литературата, изкуството,
културата е коренно нови теми и светоусещане. Не едно стихотворение на Смирненски например
е вдъхновено от Октомврийската революция и комунистическото Въстание на спартакистите в
Германия (1919). Това е социокултурният контекст, в който в България се формира едно ляво
поколение писатели. Комунистическите идеи се оказват решение за редица млади интелигенти,
преживяващи кризисната ситуация на човека в едно общество, направлявано от интересите на
капитала. Генералното социално преустройство е онова утопично решение, което се провижда
пред търсещите умове от междувоенния период: обществото е в криза, властта е подложена на
радикална критика, търси се нов социален модел (ново устройство на обществото).

Към този кръг автори принадлежи и Христо Смирненски. Нещо повече – той е сред
пътеводните звезди на лявата сатирична и романтико-революционна литература у нас.

Изкачването в обществото и неговата цена

Христо Смирненски пише „Приказка за стълбата“ в края на живота си. Публикува я в сп.
„Младеж“ на 25 май 1923 г. След смъртта на автора разказът се превръща в едно от
христоматийните му произведения. В контекста на творчеството му той продължава други две
„приказки“ – стихотворенията „Приказка за честта“ и „Приказка за тинята“ (от цикъла „На гости у
Дявола“). Както виждаме, и трите текста не са приказки в жанровия смисъл на понятието.

■ЖАНР

Творбата най-често е определяна като разказ (алегоричен разказ). Но се отбелязва и

приликата й с фейлетона. Тя наподобява притча, изградена е върху алегория, съдържа морална
поука, има фантастичен герой и съответно - фантастична сюжетна основа (Дявола и сделката с
него). Това са признаците на приказното в текста на Смирненски, познати и от фолклора. Неговото
фейлетонно начало пък се изразява в актуалната му социална проблематика. Тя е заложена в
темите за бедните и богатите, за нравственото падение, за загубата на социална чувствителност
(чувствителност към проблемите на обществото) и на човешко съчувствие, в крайна сметка – за
загубата на собствената идентичност в процеса на издигането в обществото (изкачването по
обществената стълбица). Откриваме публицистичното начало и в директността на посланията, и в
морализаторския патос на творбата – тя дори започва с епиграф, адресиран към съвестта на
читателя. Не на последно място, в текста прозвучава и лирическата нагласа на автора – в
поетичната образност и редуцираната събитийност (действието е лаконично предадено в полза на
картинността и абстрактните внушения). Така за жанрова чистота в случая е трудно да се говори,
но жанрът на разказа като най-обхватен все пак събира в себе си тази смесена картина.

■ОБРАЗНОСТ И СТИЛИСТИКА

Образите и стилистиката на текста са озвучени в съчетание от романтически (и по-общо –

романтични) елементи и леви идеологически клишета. Тук трябва да се отбележи, че част от
ранната комунистическа литература изобщо борави с образност, емоционалност и стилистика,
които се доближават до романтическите (ярки образи, естетика на страшното, емоционална
приповдигнатост, афинитет към крайностите, контрастност, патетика, засилена реторичност на
речта). Тази особеност донякъде е свързана със стремежа читателят да бъде емоционално
завладян и привлечен за идейната кауза. Свързана е обаче и с новостта на този тип литература, с
емоционалното въодушевление на самите автори, с тяхното съзнание на първопро- ходци,
революционери и носители на обществена мисия.

В образността и стилистиката на „Приказка за стълбата“ наблюдаваме и елементи на

романтическата естетика, и романтични елементи в по-широкия смисъл. И в двата случая остава
усещането за дисонанс със социалните и моралните послания на текста (с фейлетонно-
публицистичното му ниво). Сякаш авторът създава приказка по неприказна тема, което реално е
така.

Богатите са „принцове и князе“, сюжетът е движен не от другиго, а от Дявола – все

препратки към романтическата приказност (романтизмът има подчертан интерес към приказката).
Включени са и естетиката на страшното (страховитите образи на мизерията), и контрастността
(картините на бедността и богатството, персонажната двойка на стареца и момиченцето). Самият
жест на юношата се осмисля като „отмъщение“ (в духа на романтическата емоционалност), а не
например като борба за социална справедливост. Мотивите за цветята и песента, за наивното
младежко дръзновение вече са преход към по-общите очертания на романтичното.

Цялостното съдържание на текста обаче с неговите поуки, със социалната проблематика,

ясно ориентирана в опозицията бедни - богати, названията от рода на „плебеи“ и „братя“ са
недвусмислени сигнали за идеологизирана реч.

■ТЕМАТИКА

„Приказка за стълбата“ е конкретно прицелена към социалната проблематика. Организирана

е около голямата тема за морала и обществото, за невъзможността да се издигнеш в обществото,
без да заплатиш за това с нравствената си чистота, със самата си личност. Тя се разслоява на
няколко подтеми. Първата се появява най-рано в текста и засяга разделението на обществото на
богати и бедни, мислено като бездна между едните и другите. Свързана с нея е подтемата за
жестоката, безскрупулна власт на богатите над бедните . Това тематично развитие е съпроводено
от градацията на мотива за компромиса: при всяко следващо приемане на изискванията на Дявола
младежът прави компромис със съвестта си. Паралелно с него градира и друг мотив – за
загубата на идентичността: героят все повече забравя откъде е тръгнал, кой е, с каква цел е
предприел изкачването си по стълбата. Но да се върнем на голямата тема на текста. Тя може да
бъде формулирана едва след цялостния му прочит, защото се изгражда в него стъпка по стъпка и
това изграждане формира сюжета на произведението като цяло. Това е темата за морала и
издигането в обществото. Тук те са представени в обратнопропорционална зависимост, като
скачени съдове: колкото повече се издигаш в обществото, толкова повече губиш себе си като
нравствено същество. Става дума, разбира се, за едно общество, несправедливо разделено на
богати и бедни, в което първите благоденстват за сметка на страданията и мизерията на вторите.

■СЮЖЕТ

В духа на притчата сюжетът на разказа е построен върху една доста схематична история.
Юношата идеалист в стремежа си да освободи своите бедни и онеправдани братя от социалния
гнет (бедността), без да осъзнава, сключва сделка с Дявола. По пътя към издигането си в
обществото (пътя нагоре по „стълбата“) губи последователно слуха, зрението, сърцето и паметта
си. Така, когато вече е „горе“, се оказва друг човек - един от онези „принцове и князе“, с които е
тръгнал да се бори за свободата и благоденствието на бедстващите, „плебеите“, част от които е
бил.

■КОМПОЗИЦИЯ

Композицията на „Приказка за стълбата“ е симетрична. Финалът на разказа отразява

началото му, но в смислово преобърнат вид.
Начало:
„— Кой си ти? – попита го Дяволът...
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и
колко са нещастни хората!
Финал:
— Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са
щастливи хората!“

Между началото и финала всяка сюжетна стъпка може да бъде „преведена“ на езика на
ценностите. Зад всеки ход в творбата се чете точно определена загуба и съответно – „придобивка“
(придобивките са с отрицателен знак в нравствено отношение). На героя последователно се
отнемат и се дават нови: слух, очи, сърце и памет. Това обаче е алегорична замяна. Всъщност се
отнемат и подменят части от неговите чувствителност и съзнание, докато той изгуби усета си за
съдбата на ближните, чувството си за свързаност с тях, съвестта си и се превърне в антипод на
самия себе си.

Разказът е изграден като притча и почти изцяло под формата на диалог, в който всеки от
събеседниците (юношата и Дяволът) има своите позиции и аргументи. Основният похват в
построяването на текста (и типичен за притчата изобщо) е алегорията. В моделирането на това
просто и ясно повествование, при което авторовите послания се разчитат с лекота зад
изображенията, особено активен композиционен похват е контрастът: горе – долу, мизерия –
богатство, добро – зло.

■ГЕРОИ

Главни герои на разказа са юношата (момъкът) и Дяволът – събирателни образи в

творчеството на Смирненски. Юношата е негов устойчив символ на дръзновената младост, готова
да преобърне света в името на един по-добър обществен ред. Дяволът при този поет символизира
коварното изкушение на злото в социален план: в случая той подвежда бореца за социална
справедливост да се откаже от каузата си.

Писана малко преди смъртта на Смирненски, „Приказка за стълбата“ е и едно от най-

сериозните и тъжни негови послания. Изградена е върху ясната алегория за младежа, който тръгва
от социалните низини с най-чисти идеали, решен да се бори с богатите за спасението на бедните, но
изкачвайки се по обществената стълбица, постепенно губи себе си. Така на върха той вече е
напълно друг човек, идеалите са заменени от суетно доволство, а бедните страдащи братя не
съществуват за него.

Централните персонажи и представи на текста са познати от поезията на Смирненски.

Изобщо, характерно за този автор е, че въпреки жанровото многообразие на творчеството си и
въпреки абстрактните образи, с които го изпълва, той следва много плътно собствените си
модели. Юношата, Дяволът, бедните братя, тълпите, старецът и детето са все устойчиви,
разпознаваеми негови персонажи.

Но какво става с тези и останалите типични за Смирненски образи в настоящия текст? Както
вече споменахме, в началото на „приказката“ юношата казва за себе си, че е „плебей по рождение“
и „всички дрипльовци“ са негови братя. Земята е „грозна“, хората са „нещастни“. На този етап той
вижда единствено „сивите тълпи на мизерията“.

В края вече той се представя като „принц по рождение“, неговите „братя“ са „боговете“.
Земята е „красива“, а хората - „щастливи“. Пред очите му има само „празнично облечени тълпи“. А
„стоновете“
от началото са се превърнали в „химни“.

Това са контрастните (огледални) елементи на симетричната композиция на текста. Този

подход още по-ярко откроява алегорията на сюжета, карайки ни да търсим съответствие при всеки
обрат, при всяко описание.

Сюжетът на текста е структуриран около етапите на това превъплъщение. А смисълът му –

около темата за неговата цена, загубата на себе си в изкачването.

Дяволът е персонажът, провокиращ метаморфозата на юношата. Той е пазачът на стълбата.

Само с неговото съгласие и помощ момъкът може да напредне в обществото. Обаче при
представянето на Дявола акцентът не пада върху неговата вина. Това би превърнало сюжета в
статична, назидателна история за срещата на доброто и злото, в която второто побеждава.
Смирненски, напротив, е използвал „злата сила“ неедностранчиво, за да развие динамично
взаимоотношението между героите и да вложи в тях по-разгърнат смисъл. Дяволът в разказа не е
важен като зла сила сама по себе си, а като фактор, който изважда на показ човешката слабост на
юношата. Той е по-скоро провокатор, катализатор на онова, което бездруго е заложено у момъка.
По същата логика и момъкът не е само пасивна жертва. Всъщност още в началото на творбата
символично са намекнати двете му заложби – той е изправен между две контрастни визии:
стълбата от „бял мрамор с розови жилки“ и „сивите тълпи на мизерията“. Така са загатнати и
двете му потенциално заложени същности: непримиримостта към неправдата, от една страна, и
амбицията да изкачи стълбата, от друга. Те първоначално работят в синхрон. Амбицията за
изкачване съвпада с нравствено положителната мотивация: юношата иска да се изкачи не заради
себе си, а за да помогне на своите братя „с лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от
декемврийските виелици“. Събитията обаче вземат друг обрат. И в тази точка Смирненски много
ясно отразява така познатата противоречива ситуация на индивида, посветен на каузата на
общността. А тя е противоречива, защото посвещаването на обществени каузи най-често е
съпроводено и от лидерски стремеж, който трудно може да се отдели от егоистичното желание
за самоизява. Така безкористният пламенен юноша от началото все повече се превръща в
самоосъществяващ се „катерач“ по стълбата на общественото благополучие. Този процес е
пресъздаден алегорично чрез разменните отношения с Дявола – схема, позната от фолклора. Едно
по едно сетивата на момъка са изгубени и заменени с лъжливите им съответствия
(псевдопридобивките):
„– …Дай ми ти само слуха си!
– Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът“.

Размяната на сетива срещу позволение за изкачване на нови стъпала стига до двойния откуп
– „сърцето и паметта“ – за последното стъпало, от което младежът вече може да отмъсти на
„лошите“. Плащайки откупа обаче (поредната замяна, при която той се сдобива със „златно сърце
и нова памет“), героят забравя за гнева и отмъщението и попада в едно преобърнато измерение, в
което всичко лошо е станало хубаво, или по-точно – спряло е да го засяга. Това превращение в
текста е припознато като отнемане на „всичко човешко“.
 Така „Приказка за стълбата“ разказва една едновременно проста и сложна история. Тя
изглежда приказна, но от гледна точка на психологията на живота в обществото е напълно реална.
Отразява социалното мислене на писател от 20-те години на миналия век, но може да бъде
пренесена в различно време, без да изгуби смисъла и достоверността си – като всяка прозорлива
притча.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Кои типологични елементи на приказката откривате в разказа на Христо Смирненски
„Приказка за стълбата“?
2. Как са представени обществото и властта в „Приказка за стълбата“? Кои са властниците и
кой определя пътя им в произведението на Смирненски, т.е. кой е истинският властник според
текста?
3. За какви явления в обществото говори алегорията на „Приказка за стълбата“?
4. Очертайте връзките между разказа и неговия социокултурен контекст. Кое в
обществената действителност на Смирненски и в неговите убеждения според вас му е дало повод
да напише тази своя „приказка“?
5. Каква е съдбата на юношата в този текст на Смирненски? Очертайте отделните стъпки в
развитието на героя и обобщете тяхното значение, като правите асоциации и с историческия
контекст на творбата.
6. Анализирайте образа на Дявола в текста: кой е той, каква е ролята му в сюжета? По какво
Дяволът от „Приказка за стълбата“ си прилича и по какво се различава с библейския си
първообраз?
7. Какво печели и какво губи момъкът в сделката си с Дявола? Кои от решенията и
действията му бихте оправдали и кои – не?
8. Разсъждавайте върху проблема за вината в „Приказка за стълбата“. Кой и доколко е
виновен в рамките на текста? А в рамките на неговия контекст?
9. Кое в творбата бихте определили като идеализъм? Как тя представя развитието на
идеалиста в обществото? Вие можете ли да представите своя алтернатива на това развитие?
10. Проучете произхода и значението на понятието утопия. Анализирайте разказа на
Смирненски от гледна точка на социалната утопия и нейната осъществимост.
11. По какво „Приказка за стълбата“ ви напомня други текстове на Смирненски? А по какво –
нашето съвремие?

@bgmateriali.com