Човекът и историята в стихотворението „История”

на Вапцаров – Александър Гетов 11д

Никола Вапцаров твори през динамичния период на 30-те и 40-те
години на XX век. Това е време на войни, социални конфликти и
кризи в обществото. Началото на Втората световна война
поражда потребност да се даде една по-мащабна разработка на
проблема „Човекът в новото време”. Той прераства в проблема за
„Човека и историята“, който е разгледан в стихотворението
„История”. Изграден като диалог с историята, текстът оспорва
нейната ценност и валидност и поставя проблема за
действителното съдържание на историческия процес и за
историческата памет. Творбата внушава, че в основата на
големите исторически драми стои драмата на малкия човек,
затова историческият разказ за миналото трябва да се основава на
неговата гледна точка. Стихотворението започва с реторичен
въпрос: “Какво ще ни дадеш, Историйо, от пожълтелите си
страници?” Долавя се тревогата за невъзможността на историята
да се докосне до живия пулс на времето и да го интерпретира
чрез индивидуалните човешки съдби. Човешката участ остава
някъде зад контурите на епохата. Откроява се опасението, че
„неизвестни хора / от фабрики и канцеларии”; „селяни, които /
миришеха на лук и вкиснало”, нямат шанс да влязат в историята,
макар те най-много да заслужават да попаднат в нея, защото са не
само обекти на събитията, но и техни субекти. Въпреки
категорично заявеното убеждение, че хората от периферните
пространства са всъщност истинските творци на историята и най-
много заслужават да останат в паметта й, се налага прозрението,
че „простата човешка драма” ще остане извън фиксираното
историческо повествование. Образът на историята наподобява
жестоко и хищно чудовище, поглъщащо значимите събития, но
нямащо своя същност. Тя е куха и шаблонизирана, пропускаща
пулса на живота, надменно пренебрегваща интимната човешка
вселена. Отказвайки да покаже на следващото поколение
истинското човешко лице на предходното, историята не ще успее
да осъществи истинската връзка между хората. Страданията на
онези, които са се жертвали заради новото време, ще останат
ненаписани и лишени от живот чрез словото.Те ще останат
чужди и непознати за бъдещето. В реторичните въпроси напира
неприкритата горчивина и в поредицата от определения на
живота се налага лаконичното „отрова”. От седма до тринадесета
строфа художественият текст описва „с думи прости”, искрено и
честно животът на едно поколение. Изповедта преминава в
лиричен разказ за живота, в своеобразна автобиография на
колективния и лирически герой.Той е представен от всички онези
„неизвестни хора”, които не намират място в страниците на
историята: „По синурите сме се раждали” , „Като мухи сме мрели
есен”, „изкарвали плача на песен, /но само бурена ги слушал.”
Индивидуалната човешка съдба и историята са в конфликт, който
довежда до забрава за обикновения човек: „Така било е и ще
бъде…”.Лирическият герой показва своите претенции за място в
историята с рязък и безапелационен тон, а речта му е съзнателно
огрубена: „А ние плюехме намръщено/на оглупелата им
мъдрост”.Той се заема да опише в историята онова, което според
него е съществено – ежедневната мъка на човека. Краят на
творбата дооформя представата за историята, която трябва да
отразява човешката съдба без превземки, като се съобразява с
драматизма на самия живот. Единственото желание на
лирическия герой е в бъдещето да преминат идеалите, мечтите и
копнежите на неговото поколение.Историята е тази, която трябва
да съхрани за поколенията същината на живота им, а поезията да
предаде пулса на времето.