,,Крадецът на праскови“

Емилиян Станев
утвърден майстор на разказа

Жанрови особености, сюжет и композиция на повестта

Жанр
повест/дебютна творба

епически жанр

по-широко художествено платно, съответно има възможност за разгръщане на по-голям

съдържателен обем, включвайки богат спектър от проблеми – исторически, социални, битови,
личностни

чрез жанровите особености конфликтът бива по-изразен в сравнение с разказите

История на създаване
Идеята за написването на повестта се заражда през 1936г. от възвърналите се спомени на
Емилиян Станев за родното Търново и изпитанията, пред които са изправени жителите в
престолния град в годините на Първата световна война - провокират творческото му
въображение

вече през 1948г. авторът започва писането на творбата, след написването на много други
книги, когато сюжетът се е развил вече стройни – неговата фабула и структура.

Проблеми
Исторически
Социални
Битови
Личностни
Сюжет
усложнен, историческо събитийно обвързан, пространствено и времеви конкретизиран

специфично сюжетно изграждане

две сюжетни линии –

едната представлява личните преживявания на главните герои и съответно акцентира върху

тяхната смелост да обичат по военното време на разруха

проследява съзидаването на една искрена любов и нейното умиране, която своеобразно се

превръща в спасителен свят за двамата влюбени

втората представя националната съдба и приближаващата катастрофа чрез новините на фронта

и живота на града – глад, болестта, безводието, напуканата земя
описаните събития са показни за процесите, довели до загубата на човешкото у хората,
познали безнадеждността и смъртта

Двете линии – органично свързани, взаимно обуславящи и обясняващи се

равнопоставени – преминават през цялата повест без едната да доминира другата

Първа част – поради връщането на разказвача в Търново заради продаването на бащиния

имот, се разкрива настоящето на разказвача – времето на Втората световна война

Композиция
разказ в разказа – двете изградени сюжетни линии да представени като спомен

Споменът – субективен образ на миналото

има трима разказвачи, от които двама са и разказвачи, и участници в историята

композиционна схема – 12 части на повестта

композиционната рамка е изградена от:

експозиция – 1.част

епилог – 12. част

финална картина – виещи сирени; потънал в тъмнина град; бягащите към тунелите под града
хора - връща към началните описания и ужаса на войната

в 1. част и 12. част разказвач е младият човек

Втори рамков разказ, чийто разказвач е учителят г-н Петров, Козичката

неговият разказ връща читателя във времето н а Първата световна война – края на лятото на
1918г.

Третият разказвач, който представя събитията от композиционния център, е всевиждащият

разказвач, той не само разказва преживяното, ами е навсякъде – в психиката и в физическия
свят на и около героите

2.част – завръзка – първата среща на Елисавета с военнопленника

11. част – кулминация и развръзка – смъртта на двамата влюбени

Целостта на разказа се осъществява чрез случките, разказани от тримата повествователи

Хронотоп
Време
Повествователят изобразява трагичното време на наближаващата национална катастрофа

обхваща десетилетията/на фона на двете световни войни

Топос/Място на действието
 Велико Търново, околностите извън града колибата и градината на полковника, вилата на
учителя съсед , лозята около престолния град, местностите Света гора, Царевец, Трапезица и
Марно поле

Търново е разкрит през погледа на разказващия млад човек, който всъщност напуска родния си
град на 12-годишна възраст

Войната/ Военната действителност/ Градска военна атмосфера

време на разруха, нетърпимост и омраза към човека

чувство за приближаваща катастрофа

чрез новините от фронта и живота на града – глад, болести, безводие, напуканата земя

хората, познали безнадеждността и смъртта

човекът няма силата да контролира случващото се в действителността

войната е мяра, тя определя начина на живот, което от своя страна, допринася за цялостното
моделиране на човешката психика и поведение

виещи сирени, потънал в тъмнина град

ужаса на войната

трагично време на наближаващата национална катастрофа

военщина, глад, болести, смърт

променя обичайния хода на времето – градът престава да бъде цивилизован топос, а домът е
десакрализиран

разрушителна сила, владееща града

разколебава ценностите ориентири, разкъсва родовите и социалните връзки

настъпващ хаос

страх от болест

социална разруха в Търново

антихуманно време

тревожни прогнози за изхода на войната

създава трагичните личности, които са поставени между смъртта и живота, разрухата и

съзиданието, истината и лъжата, любов, красота, ненавист и омраза, самотата

хората са в търсене на смисъл на своето битие, своя живот в един свят на унищожение и хаос

неясно бъдеще

Войната и героите
на фона на войната се откроява и акцентира психологията на героите
 Националната съдба
представена чрез отделни фрагменти, като са разпръснати из цялата повест, изграждайки
мозаечен образ на епохата

втората представя националната съдба и приближаващата катастрофа чрез новините на фронта

и живота на града – глад, болестта, безводието, напуканата земя

Героите/ Персонажите
преминават през много непривични ситуации, където проявяват ключови качества – те са
способни и готови да се самоотдадат, да дадат всичко, за да съхранят своята любов и свобода,
своето неразривно щастие

Елисавета
Външен облик
Историята и е разказана в ретроспективен план, като събитията следват своята причинно-
следствена връзка, изграждайки линеарен образ на героинята

тя е различна

описана е чрез детския спомен в началото на младия мъж – той я запаметил като един
трансцендентален образ, приказен на една изключително красива жена; същество от неземен
свят, омагьосан образ

което абсолютно се противопоставя на военната действителност

обаятелна хубост, която може да се разкрие чрез преките портретни описания и начина, по
който нейното възприятие влияе върху хората около нея

Елисавета и пейзажите
Летните пейзажи подчертават нейната омайност и красота

тя се вписва във фона на облагородената природа

градината е противопоставена на военната действителност заради своята подреденост,

изобилност; естествена среда, където могат да се засадят семената на красотата, да се зароди
любовта

Емоционален свят
чрез психическа убедителност е изграден

Героинята е разединена между двата свята, в който попада, нейната душа се терзае между
своите два облика

Съпруга на полковника Сръбският военнопленник

охолен живот съдбовна среща
не я прави удовлетворена, щастлива обича и бива обичана
загубващата се младост, стареенето любовта я преражда, преобразява
брак без любов, бездетство става по-самоуверена, сигурна в себе си,
 душевно празна, самотна
морално достоен спрямо моралните догми и
патриархалното възпитание
тя е примирена, угнетена
останало и е само да приема своята съдба,
своята прииждаща старост
отчаяние, тъга, безраличие към бъдещето
част от нейното минало, когато само едва
няколко хубави мига са успели да се
запаметят в нейното съзнание
до преди военнопленника нейното настояще
е еднообразно, монотонно, самотно
бленува по бъдещето, по-цялостна,
решителна, смела; подмладила се е, душата
и е по-свободна
ликува
изпълнена с надежда, с вяра, мечти
подтиквана от непознатото
бленува за свобода, за щастлив и
пълноценен живот
с него тя обвързва своето бъдеще, изгражда
своите мечти – където и да са, но да са
двамата неразривно сплотени
тази невъзможна любов дава смисъл на
нейния живот, нейното битие

Елисавета и Иво Обретенович

двамата влюбени;
три срещи

всеки ден Елисавета е в очакване, в уплах дали ще се появи нейния съвлюбен

след пет дни без следа и вести от Иво, те пак се сплотяват

Светлата нощ, когато двамата влюбени намират края на своята любов, за тях вече няма топос,
няма време, иам само любов

смели да обичат по време на военна разруха, нетърпимост и омраза към човека

една любов – възродила се и умряла, превърнала се в спасителен свят на двамата влюбени

тяхната съдбовна и невъзможна любов се ражда по времето на война…

появата на тяхната любов, нейният триумф и умиране заемат централно място в сюжетното
развитие на творбата

съдбовна среща

Изборът на Елисавета да обича

След съдбовната среща на героинята с полковника нейното име започва да бива назовавано,
което своеобразно се обуславя с нейното събудено, преродено Аз, което е възвърнало своята
индивидуалност, истинската и същност

Полковникът въздейства толкова ярко върху Елисавета, тя е преобразена емоционално,

намира смисъл на своето битие, намира щастието

Елисавета открива зад разпокъсаната, окаяна външност на военнопленника един живителен

индивид, изпълнен със силите на младостта, с естествена чиста красота

Тогава се заражда тяхната невъзможна, грешна любов

всеки откраднат миг и създадено мъничко, крехко, но лично пространство на хуманност за

двамата се превръща в предпазен щит от военната трагична действителност
 Промяната на Елисавета
тя бива отчетена от старата слугиня Марьола

както и от полковника, които обаче акцентира върху тази промяна като нещо необикновено,
извън нормалните граници на тяхното съществуване

Полковникът/ Личността
цялостно въздействан от военната епоха, в която живее

неговото светоусещане/мироглед се сформира спрямо статуквото на националната свобода, на

хората – социалната разруха в града

висш офицер, градски комендант

принадлежи към социалния елит на обществото

взима участие в Балканската война, ранен е в Междусъюзническата война

става полуинвалид, което слага край на военната му служба и кариера

заради това изпитва силна ненавист и омраза към сърбите

през Първата световна война е комендант на Търново – той контролира ситуацията в града,
като следи за спазването на реда, изпълнявайки прецизно своите задължения и поставените
му изисквания

Душевно изтерзан поради песимистичния ракурс към изхода на войната, социалната немощ на
народа, статуквото в страната

съзнанието му принадлежи към света на войната

Личният свят на полковника/ Социална роля и военен чин

децата панически се страхуват от него, за останалите хора той е скъперник, стиснат, сериозен и
изолиран/недостъпен

неговите подвластни – войниците, ординареца, неизменно го следват и му се подчиняват

За Елисавета – той е просто официалният и съпруг, благодарение на когото живее охолно, но

същевременно нещастна; за нея той е олицетворение на военната действителност; понякога го
ненавижда, мрази, изпитва гняв, но от друга страна има моменти, когато проявява своята
грижовност към него, внимателна е, дори изпитва жалостиня към него, защото съзнава, че
докато тя е щастлива, той продължава да си е все същият стар отпаднал беземоционален
индивид

Елисавета – полковникът – военнопленникът

сложен любовен триъгълник, която обхваща сложни човешки взаимоотношения

Сръбският военнопленник/ Иво Обретенович

с него се обвързва заглавието на повестта, като се въвежда мотивът за греха, а персонажът се
изобразява като крадец
Той е греховен не само заради откраднатите няколко праскови и малко грозде, които ори
впоследствие връща, ами и заради любовта си към Елисавета

за тези грехове той плаща със своя живот

проблемът за привидността и реалността се откроява с появата на образа на военнопленника

наименованията, с които е определян – крадец, военнопленник, не съответстват на неговата

същност – той е музикант, бивш учител по музика в Белград

притежава добри обноски, възпитан, сдържан, дори се срамува от постъпката си и от глада и

външността, която изразява, за него войната е наложителна, нещо чуждо

остава чужд на войната

в първият епизод при срещата на учителя и Елисавета с военнопленника, тези два

противопоставящи се полюса, не са изпълнени с омраза с ненавист, те не са разграничени от
своите различия, ами по-скоро са по-сближени от своето общо призвание – да поучават – и
тримата персонажи са бивши учители, и тримата са и несвободни

носи различието, другостта в българския свят

сит, охолен, заможен – гладен, беден

финансово стабилен, , хубави дрехи – дрипи, външност, символизираща глад и нищета

във втората част се появява

в осма, девета и десета – не присъства директно

в първа и последно - отсъства

Полковника и военнопленника
Иво – антипод на полковника

спрямо тяхната възраст, външност, професия и чувствителност, емоционалност

Младият човек
Възвръща се в Търново заради продаването на бащиния си имот

напуска дома си на 12

представя атмосфера в града, като прави аналогия междуграда в миналото и в настоящето

името му Кольо бива леко загатната при едно от обръщенията на учителя

Учителят/господин Петров
съсед на Елисавета

пряк свидетел на повечето опасни случки

учител по аритметика

един от тримата разказвачи

карикатурен външен портрет

той е част от едно отминало поколение, пометено от разрухата на Първата световна война

той е и участник, и пряк свидетел на случилото се в края лятото на 1918г.

израснал с патриархалната ценностна система

не прави оценки, коментари, ами само разказва обективно историята на Елисавета

Срещата на учителя с бившия му ученик

повод да се възроди спомена за Елисавета

сблъсък на две времена, на преминаването отминалото към настоящето

Мотивът за паметта – индивидуална и национална

в индивидуален аспект – всяка от личностите е израснала своеобразно, се е трансформирал,

променила се е, вече не съответстват на хората, които са били – не са същите заради
преживяванията, които са изживели

в по-общ аспект – цялата атмосфера, местност толкова се е деформирала, че не напомня за

миналите природни благоденствия/лозя, изключение прави само каменистият път, който си е
все така неравен, напукан както и колибата на полковника – все така захлупена, със стар облик,
камениста, груба, неприветлива

идеята за цикличността – миналото се повтаря, време на страх, хората са в търсене на своете

съществуване в един свят на разруха

Ординарецът
нито един път не бива спомената името му

то е овдовял

като лунатик, който неизменно следва заповедите на полковника и изпълнява задълженията си

първично

Като цяло, той е отговорен за поддръжката на градината и опазването на лозето

мижави очи, който са като на слепец – тоест той е загубил своето прозрение за случващото се
около него

той пряко убива военнопленник

чрез него читателят добива представа за събитията, който се случват през лятната нощ на
убийството, разказвайки на стария учител

Животът и смъртта в повестта

Природата и пейзажите, любовта са противопоставена на разрухата на войната, нищетата,
смъртта

само те вдухват мир, спокойствие, благоденствие, красота, живителна сила

Ценности и норми
Проблеми и конфликти
Разпадащите се светове на семейния род и на общността

синът продава бащиния си имот

самата обстановка в града

Историята на една неизбежна любов

Любовта между красивата българка Елисавета и сръбския военнопленник Иво Обретенович е
искрена, интимна и дълбока, но същевременно драматична и невъзможна. Тя се заражда в
трудните години на Втората световна война, когато не е време за нежност и сърдечни чувства.
Тази любов стои отвъд морала на обществото и съответно има трагичен финал. Но макар
неразбрана и осъждана, тя се оказва съдбоносно изживяване, което бележи кулминационната
точка в един човешки живот.

Войната е неизменният и много съществен фон на любовната история между двамата

влюбени. С художествения похват на ретроспекцията авторът ни връща към драматичните
времена на Първата световна война в старопрестолния град – място на неговото детство и
спомени. Емилиян Станев не описва батални сцени и преки военни действия, ами ужасът на
войната е предаден индиректно чрез преживяванията на жителите на един мирен град,
останал далеч от фронта.

Едни от неизменните спътници на войната са гладът и мизерията. Армията, окъсана и

измършавяла, неумолимо иска своя дял от хранителните припаси , за да могат да се бият
мъжете на бойната линия. Немските ,,съюзници‘‘ крадат чрез реквизиции, изнасят с военни
свръхохранявани влакове и малкото останали припаси. Във Велико Търново храната и водата
не достигат. Стоките от първа необходимост изчезват от магазините, вихри се необуздана
спекула и черна борса. Природната беда – голямата чума, идва като финален акорд на
погребалния марш за отишлия си безвъзвратно мирен делник. Сякаш и природата е издебнала
стадния момент да отмъсти на хората за нарушените мир и хармония.

Комендантът на града и съпруг на Елисавета, Михаил, постоянно споделя невеселите новини

за кражби от хранителните складове. Мародерствата и присвояването стават неизменна част от
тъжния делник на хората.

Патриотичните статии и призиви в правителствените вестници не могат да изпълнят нито един

страдащ човек. Политическата демагогия на министрите несполучливо се опитва да ….
нерадостната действителност. Корумпираните държавници кроят неосъществими планове за
контра настъпление, без да имат реална представа за бедствената ситуация на фронта и в тила.
Босите войници и гладните хора зад фронтовата линия отново трябва да стиснат зъби и да
сторят невъзможното – да победят стократно превъзхождащия си противник.

Писателят разкрива грозното лице на глада и бедността чрез множество образи на измъчени
от труд жени. Те са принудени да загърбят присъщата си роля на носителки на обич, нежност и
семеен уют. Погребват красотата си зад измъчената маска на озлоблението. Отчаяни, стигат
до ,,свирепи‘‘ сбивания пред малкото чешми в града. Техният бунт против глада е толкова
гневен, отчаян и решителна , че стряска военния комендант на Търново не по-малко от
вражеската заплаха.
Невинни жертви на бушуващата война са и децата. Шумни, гладни, полуголи, те крадат от
порциона на конете, за да оцелеят. Веселите и безгрижни детски групи са подменени от
дружини грабещи деца, които опустошават всичко за ядене.

Средствата за препитание не достигат на българите и естествено, без преднамерена

жестокост, от тях за лишени и чуждестранните пленници. Много от тях са принудени да
полагат изморителен, робски труд на полето срещу мизерен порцион храна. Покъртителна е
сцената на измършавелите тела на пленниците, включени в бой за чепка грозде.

Друг страшен белег на войната, на лошата хигиена и мизерията са болестите. Страшната

епидемия от коремен тиф, която плава в града, е всеобщо бедствие. Болестта лишава от живот
млади и стари, много по-ефективно от куршумите. Некролозите се множат ужасяващо бързо по
вратите на градските къщи. Оказва се, че войната може да убива и на много километри зад
линията на фронта. Именно опасността от зараза и смърт кара Елисавета и нейния съпруг да
напуснат като хиляди други хора града и да потърсят убежище на лозето на полковника.

Дългите, сякаш безкрайни колони пленници също са пряка последица от бушуващите

сражения зад телените сгради на пленническия лагер, където условията на живот са
непоносими. Хора от най-различни националности – англичани, руси, французи, сърби,
румънци се оказват не просто лишени от свобода, а и от надежда за оцеляване. Градът и
разразилата се холера са безпощадни те инквизитори на затворените против волята си .

Именно зловещият призрак на убийствения, осакатяващ глад кара сърбинът Иво Обретенович
да рискува. Гладът го принуждава да прескочи оградата на лозето и да се опита да открадне
праскови. Такъв – мръсен, небръснат, одрипавял, го сварва Елисавета при тяхната съдбоносна
среща.

Писателят недвусмислено внушава, че войната е време на върховно изпитание за всеки човек.

Притиснати от нейните неумислими правила, хората са готови на всички в името на
физическото оцеляване. Чувствата, етикетът, честта и моралът остават на заден план във
военното време. Но сякаш в противовес на военното безумие именно върху руините на тази
жестока действителност разцъфва крехкото цвете на една невъзможна любов.

С голямо психологическо проникновение авторът разказва за раждането на тази любов. Иво и

Елисавета принадлежат към два различни свята. Тя е жена. преминала първата си младост,
бивша учителка, приела необходимостта от скучния си брак и монотонното ежедневие, но
въпреки това не се е примирила окончателно с тях.

Иво Обретенович, принадлежи към друг народ. Той е сърбин, тоест ,,враг‘‘ за полковника и
войнолюбците като него. Откъснат от родина и близки, самотен и гладен, бившият
преподавател по музика в Белград ще намери сродна душа много далеч от родния свят.

Първоначалното чувство, което изпитва Елисавета към окъсания ,,крадец‘‘, е съжаление.

Водена от състрадателната си натура, присъща на всяка жена, тя помага на полковника.
Разделя трапезата си с него, дори му дава овехтели дрехи и старите ботуши на своя съпруг. Иво
е благодарен и трогнат до сълзи от проявеното милосърдие от страна на тази непозната, но
толкова красива жена. Постепенно чувствата между сръбския пленник и съпругата на
полковника градират в неочаквана посока. Пред зараждащата се симпатия и близост между
двамата обаче застават моралните норми на обществото, на лицемерната еснафска
нравственост.
 Бракът на Елисавета отдавна е само формален. Това е брачен съюз, изпразнен от съдържание.
В него липсва най-важното – чувствата на взаимно съпричастие и близост. Като млада учителка,
тя е потърсила в своя избраник с лъскави акселбанти материална осигуреност и добро
положение в обществената йерархия.

Позастарелият офицер с блестяща кариера, също не е воден от сърдечни чувства при избора
на спътница в живота. Той предпочита практично да придобие най-красивата дама в
обществото, превръщайки я в безлична, покорна съпруга.

В резултат на това сключеният по взаимна сметка брак се е трансформирал в скучно и

еднообразно битие на взаимна търпимост. Дори нежността между двамата съжители е
отекнала. Символно значение придобива фактът, че връзката им е безплодна. Те нямат деца,
които да ги привържат един към друг.

Съпрузите не споделят помежду си своите вълнения, толкова разнопосочни са интересите им.

Двамата почти не разговарят, ако се изключат болнавите оплаквания на полковника инвалид
за трудните времена, предусещаното поредно крушение на националния идеал и опетнената
чест на командира. Дотегливите напомняния за неизбежната, идваща старост носят повече
раздразнение, а не съчувствия в душата на по-младата с петнадесет години Лиза. С
безпогрешната си женска интуиция тя разбира, че не я удовлетворява ролята на безлична
спътница в залеза на застаряващия полуинвалид. Деспотичния, жесток нрав на офицера карат
дори съпругата му да се срамува от него и тя спестява на Иво истината кой е мъжът и. Подобно
архангел, въздаващ само наказание и възмездие, Михаил се държи брутално с хората,
зависещи от волята му. Пред неговия гняв треперят офицери и войници, защото и най-
дребният техен провал при бойните занятия е заклеймяван с научените в Русия цинични
ругатни. Яростта на началника се развихря в плесници, телесни наказания и арести.
Спонтанният апел на съпругата му за елементарна човечност и милосърдие към пленниците
той гневно отхвърля с квалификацията на ,,даскалски приказки‘‘

Военният комендант демонстрира жалката си осакатена душа. Въпреки осигурения, охолен

живот той проявява дребнава, скъперническа загриженост за всяка дребна стотинка или ивица
от имота си. Постоянните му заплахи и караници със съседите отдавна са станали досадни на
съгражданите му. Търновци не го обичат и избягват общуването с конфликтната,
високомерена личност. Без да се притеснява от този факт, той стига до абсурдната ситуация,
броейки плодовете по дърветата в градината си, както и взима драстични мерки – ограда от
бодлива тел, алармен звънец и въоръжен пазач срещу евентуалните натрапници.

Прилагайки умела художествена мяра, авторът не е изградил еднопластов образ. Не можем да

отречем, че Михаил е съхранил рядко срещаната честност във време на повмесно безчестие и
низост сред военни и политици. Патриотизмът му е неподправен, националните поражения и
катастрофи искрено нараняват душата му.

На старомодното чувство за офицерска чест на коменданта и злобните му нападки към

враговете на негово величество Фердинанд отдавна не намират съпричастие и разбиране в
сърцето на Елисавета Неговата агресивност я стъписва и озадачава, въпреки че той никак не я е
прилагал към нея.

Чрез вижданията си с непознатия чужденец героинята намира това, което и е липсвало

толкова години – човешка топлота и взаимност. Във възхитените, влюбени очи на Иво в
магнетичния им блясък, тя съзира непознатия трепет да обичаш и да бъдеш обичан. И тогава се
ражда любовта – разтърсващ и страстна. Тази любов помита всички създадени от обществото
лицемерни правилна и морални задръжки. Чувствата между двамата закономерно прерастват
в страстна любовна връзка. В силните ръце и горещата прегръдка на младия, изстрадал, но
чаровен мъж Лиза ще усети истинската магия на любовната на наслада. Това не евтина
изневяра, а духовна близост и топлота, така жадувана от две самотни сърца. Кратките,
откраднати мигове, тайните следобедни срещи между двамата влюбени им предоставят
върховна наслада на споделената нежност и любов.

Докосването до тайнството на любовта, събужда за нов живот Лиза. Угризенията на съвестта

заради нарушената брачна клетва са пометени от омаята на събудената и женственост.
Безличната примерна съпруга на полковника сякаш чудодейно се преобразява. Споделеният
любовен копнеж е освободил нейната душа, тя отново се радва на битието. Сетивата,
прибудени за нов живот, усещат по различен неподозиран начин красотата на света наоколо.
Липсата се превръща в живо същество, мълчалива съучастничка на любовните срещи. Въздухът
се струва по-прозрачен за Лиза, земята – тръпнеща и гореща, като нейната страст.

Физическото и преображение е осезаемо, видно за околните, даже за ослепелия за чуждите

проблеми съпруг. Лицето и отново придобива свежест и руменина. Очите и светят с лъчезарна
чистота, в гласа и се промъкват кокетни, закачливи нотки. Завръща се и позабравеният смях,
радостта от живота. Елисавета изглежда по-млада, по-красива, гледайки с благодарност и обич
към света.

Възбудената и душа всеячески се старае да скъса с нерадостното минало и да се отдаде

максимално на новото, вълнуващо настояще. Съпругът и мрачната къща са видимите, по
неволя търпени последици от преживяването безрадостно време, което тя се опитва да не
мрази прекалено. бъдещето в необузданите и романтични мечти е свързано с бягството с
любимия човек, без страх от последствията . Разделите с любимия, макар и принудителни,
предизвикват неясни страхове