Христо Смирненски

(1898 – 1923)
Житейско-творческа биография
Ранни години
 Христо Димитров Измирлиев
(Смирненски е негов
литературен псевдоним) е
роден на 17 / 29 септември
1898 г. в град Кукуш, Егейска
Македония.
Кукуш
 Произхожда от градско
занаятчийско семейство с корени
в малоазийския град Измир,
откъдето идва и фамилното му
име. По-късно българското
название на града – Смирна,
става основа за най-популярния
псевдоним на поета.
Родната къща на Смирненски – худ.
Ал. Денков Спомени за родния дом в Кукуш
Семейна среда
 Бащата Димитър Измирлиев, сладкар по
професия, е предприемчив и
любознателен. Член е на
революционния комитет на ВМОРО и
участва в борбите за освобождение на
Македония.
За бащата – спомени
 Майката Елисавета Измирлиева се
грижи за дома и е особено взискателна
към образованието на децата си.
За майката – спомени
 Смирненски има сестра – Надежда, и
двама братя – Тома и Антон. По-
Семейство Измирлиеви. 1917 г. Седнали: Елисавета и големият му брат Тома се проявява като
Димитър. Прави: Надежда, Христо, Тома и Антон. талантлив поет сатирик.
Образование
 Първоначално учи в родния си град. В
периода 1908 – 1910 г. учи в София, където
се премества по здравословни причини.
 След опожаряването на Кукуш по време на
Междусъюзническата война, през 1913 г.,
семейството побягва и се установява в
София, където Смирненски продължава
образованието си. Бежанци
 Записва се първоначално в техническото, а
по-късно – във Военното училище, което
напуска предсрочно, отвратен от погрома на
войнишките бунтове (Владайското въстание
през 1918 г.). Владайски събития
 Учи два семестъра в Юридическия факултет
на Софийския университет през периода
Зрелостното Студентска книжка
свидетелство
1918 – 1921 г.
на Смирненски
на Смирненски
 Трудни години в София
 Семейството на Смирненски живее мизерно в крайните градски
квартали (настаняват се като бежанци в скромния дом на вуйчото
на Смирненски), поради което поетът често работи като продавач
на вестници,
писар, земемер или репортер.
В София
 Смирненски участва в обществения, политическия и културния
живот.
 Поради мизерното съществуване
на семейството му и на други хора
с подобна участ, Смирненски е
повлиян от леви политически идеи
и през 1921 г. става член на
комунистическата партия.
Ежедневието му минава под знака
на митинги, стачки и партийни събрания.
Любовта на поета
 Венка Михайлова, наричана от
поета Лорелай, е първото
младежко увлечение на
Смирненски.

 През ноември,1921 г., поетът

се запознава с голямата си
любов – Евгения Дюстабанова
(Женя).

Писмо до Женя Дюстабанова от

17 септември 1922 г.
Краят
 През пролетта на 1923 г.
Здравето на Смирненски
се влошава рязко и след
установената
туберколоза е изпратен
на лечение в Горна баня.

 През 1923 г. на 18 юни,

6.30 ч., смъртта отнема
живота на ненавършилия
25 години поет. На същия
ден вечерта е опелото в
църквата „Св. Крал”.
Слово произнася Гео
Милев.
Къщата в Горна баня, където болният поет
живее от 29 април до 12 юни 1923 г.
Смъртта
 Творчество
 През 1915 г. Смирненски започва
да сътрудничи на хумористичния
вестник „К'во да е” и се подписва
с псевдонима Ведбал.
 Сътрудничи на списание
“Българан”.
 Публикува свои творби и в
други периодични издания –
“Смях и сълзи”, “Маскарад”,
“Барабан”, “Червен смях.
 През 1917 г. за пръв път
използва псевдонима
Смирненски. Други негови
псевдоними са: Лорд Джеймс
Шокинг, Денгубец, Хризантема,
Вилмон Чизмовлачник...
 През 1918 г. е
издадена първата
книга на Христо
Смирненски –
“Разнокалибрени
въздишки в стихове и
проза”.
 През 1922 г. е
издадена първата
му стихосбирка “Да
бъде ден!”, която
има и второ
издание в края на
същата година.
 През 1922 – 1923
г. заедно с брат си
Тома Измирлиев
издават
хумористичното
списание
“Маскарад”.
 Последни творби
 В последните дни от живота си, макар и борещ се със смъртта,
Смирненски създава две от най-значимите си сатирични творби
– “Как ще си умра млад и зелен” и “Приказка за стълбата”.

Публикация на „Приказка за стълбата“ с

илюстрация от Александър Жендов
 През 1924 г. е издадена като самостоятелна книга с
илюстрации от Александър Жендов една от последните му
поетични творби – цикълът “Зимни вечери”.
Мисли на Христо
Смирненски
 “Има песни, чрез които диша бурята, има
песни, в които гърми ритъмът на Новото,
в които гори вярата във великото.”

 “Проклет да бъде оня демон, който

научи човека на братоубийство, проклет
да бъде оня час, в който човешката ръка
изкова страшен меч вместо работен
плуг.”
 “Лакеи! Лакеи! Мръсни лакейчета! Аристократични
блюдолизчета! Напред, лакеи, бъдещето! Бъдещето е ваше! О,
мили, мазни, грациозни, тънкоманиерни! Лакеюшки! Лакейчонки!
Ла – ла – ла! Лакейничета! Лакейове! Лакеища! Лакеееееии!
Лакеиии!”
(В предсмъртния бележник на поета)
 Мисли за Христо
Смирненски
 “Антон Страшимиров го нарече „слънчево дете“ на българската
поезия. И наистина – той беше почти дете, когато „жълтата
гостенка“, най-честата вестителка на смъртта при поетите
романтици, го отнесе от живота (...).
А Смирненски бе не само юношата на българската поезия, но
и нейният наистина слънчев син. Защото въпреки някои мрачни
пророчества – и по отошение на собствената му съдба („Как ще си
умра млад и зелен“), и по отношение съдбата на идеала, на който бе
посветил вдъхновението си („Приказка за стълбата“) – неговата
поезия трепти от светлина, от пламъци, от огнеструйни лъчи (...).
Действително новото, което той внася в българската
литература, е урбанистичната тематика и чувствителност.
Защото Христо Смирненски е първият поет на града в
българската литература.”
Светлозар Игов, “Поет на града”
 “Смирненски не се противопоставя на символистичната
поетика така пряко и драстично, както Фурнаджиев, Далчев и
други поети от началото на 20-те години, но асимилирайки я,
той я трансформира до такава степен, че също стига до
нейното преодоляване.”
Милена Цанева
 “Той беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки
миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема
(...). Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими.
Светослав Минков
 “Героят на Смирненски е отхвърленият, чужденецът, гостът.
Творбите настоятелно оформят внушението, че една
огромна част от човечеството, обобщена с названието
“пролетарии”, е насилствено свързана с мрака, периферията,
хаоса и смъртта.”
Валери Стефанов
Къщата музей на Смирненски
– преди и сега

Биографията на поета през погледа на предишната уредничка

на музея Светла Тошева – ЕДИН МЛАДЕЖ ПО УЛИЦА „ПИРОТСКА”
Кукуш – родният град на поета –
преди и сега
КРАЙ
Спомени за родния дом в
Кукуш
“В широкия бащин дом, огрян от топлите лъчи
на южното слънце, растяхме с моите братя на волност
и свобода. В двора, а при лошо време в открития трем,
се събираха на игра и децата от махалата. От всичко
най-много ни привличаше градината с овощните
дръвчета: мамеше ни старата слива с едрите сочни
плодове, сладката смокиня, наровете. Но тук
обикновено се промъквахме крадешком. Обектът на
нашите най-силни желания – овощната градина, беше
отделена от двора с дълъг зид, по-висок от нашия
ръст. Баба ни, която имаше особена любов и грижа за
цветята, беше украсила тази винаги белосана стена с
многобройни саксии от карамфили, шибой, слез и други
цветя и зорко следеше да не направим някоя пакост –
тя не обичаше играта ни в градината.”
Надежда Измирлиева. Спомени за Христо Смирненски .
Сб. под ред. на Г. Караславов и др., С., 1955, с. 27-56.
Ранни години
За бащата – спомени
“Вечер, седнали край огнището, ние заедно с
братовчедите, с които живеехме в една къща и с които почти не
се деляхме, се унасяхме в сладките приказки на баба ни. А
престанеше ли тя, продължаваше баща ни. Прекарал цял ден в
труд, той беше готов да забавлява не само своите четири деца,
но и децата на брата си, които бяха останали без баща. Никой
може би не подозираше, че този загрижен и умислен старец,
какъвто беше в последните си години баща ми, е внасял толкова
радост в нашите детски сърца. Всяка вечер ние го чакахме с
нетърпение да се върне от работа, защото знаехме, че с
неговото връщане се започва истинско веселие у дома (...). Баща
ни свиреше на хармоника, пееше ни народни песни и играеше
заедно с нас. Особено обичахме да играем една жива, бърза, с
много движения игра, любима на семейството, която създаваше
смях и настроение („Как го сеят пипера“)”.
Надежда Измирлиева. Спомени за Христо Смирненски. Сб. под
ред. на Г. Караславов и др., С., 1955, с.27-56.

Семейна среда
За майката – спомени
“За подготовката на уроците се грижеше и
интересуваше майка ни. Тя беше строга и взискателна
в това отношение към нас. Разрешаваше ни да играем,
след като провери дали сме си научили уроците. Всеки
ден следеше какви уроци са ни задали и се грижеше
навреме да ги подготвим за другия ден. Подпомагаше
ни особено много в писмените работи по български
език. При хубаво време тя обикновено работеше нещо
в трема (дълъг открит коридор), а ние, децата, след
връщане от училище, се нареждахме по стъпалата на
стълбата, която водеше от трема към палатата (една
малка двуетажна полуразрушена сграда), и като
използвахме едното стъпало за масичка, а другото за
седалище, пишехме своите домашни упражнения.”
Надежда Измирлиева. Спомени за Христо Смирненски. Сб.
под ред. на Г. Караславов и др., С., 1955, с.27-56.

Семейна среда
Бежанци
“Градът беше ярко осветен от
отблясъците на пожарите, причинени от
падналите гранати, огнени езици лижеха
сградите на родния град. Пред нас се очерта
нерадостният път на бежанци. Някои кукушани
се върнаха да си вземат по нещичко от родната
си къща. Моят баща не позволи да се пръскаме.
Събрани всички, тръгнахме пеша за Долни порой.
Зад нас остана родният град, обгърнат в
пламъци. Войната сложи край на хубавите
детски дни, разруши мирния труд на хиляди
хора.”
Надежда Измирлиева - Спомени за Христо Смирненски.
Сб. под ред. на Г. Караславов и др., С., 1955, с.27-56.
Владайски събития
“Есента на 1918 година. Разбунтуваните войници
напуснаха фронта. Измъчени, гладни, голи и боси, те се
надигнаха да търсят сметка от виновниците за страданията си
и за катастрофата на нашата страна. (…). По това време
Христо беше в отпуск. Владайските събития го силно вълнуваха.
У него ставаше борба да отиде или не на фронта. Разговорите
по цял ден се въртяха около събитията. У дома беше и Тома,
върнал се след тежко боледуване. Той беше видял отблизо
живота и настроението на войниците и открито взимаше
тяхната страна. Христо се съгласяваше с неговите изказвания.
Така минаха два-три дни. Но един ден след едно излизане Христо
се върна силно разстроен. Какво беше станало, с кого беше се
срещал, какво му беше казано, не разбрахме. Той бързо премина
през стаята, където бяхме с майка ми, и влезе в стаята при
Тома. От разговора им с повишен тон разбрахме, че Христо
искаше да иде някъде, а Тома настоятелно го спираше.”
Надежда Измирлиева - Христо Смирненски, Никола
Вапцаров в спомените на съвременниците. Сб. под ред. на
Надежда Измирлиева и Минко Николов, С., 1966, с. 25-27.

Образование
В София
“Най-после, капнали от умора, изпокъсани и прашни, със
зачервени от безсъние очи, пристигнахме в София. Бяхме голи,
боси, гладни. Баща ми беше вложил всичките си средства в
стока, като смяташе, че войната ще затвори пътя за Солун, и
се озовахме в големия град без пари. Занизаха се тежки дни, дни
на непосилен труд, неволи и грижи. При това тук получихме
още една страшна вест: във войната беше убит нашият вуйчо
Владо, на когото разчитахме за подкрепа. В тези тежки дни
подслон намерихме в дома на една от сестрите на майка ни,
Параскева Лимончева. Прекрасният човек – Евтим Лимончев –
пое изцяло издръжката на шестчленното бежанско семейство
за повече от един месец.”
Надежда Измирлиева - Спомени за Христо Смирненски. Сб. под
ред. на Г. Караславов и др., С., 1955, с.27-56.

Трудни години в София

Смъртта
“Бях изненадана, смутена, ужасена. Бях сама. Не
познавах никого от обитателите на двуетажната къща.
Не смеех да оставя Христо сам. Нямаше кой да повика
лекар. Кръвоизлиянието беше много силно. Успях да му
дам малка първа помощ. Христо мълчеше, но огнените
му очи – те говореха. Говореха за хубавите слънчеви
дни, за неговата младост, за прекъснатата борба, за
недовършената песен на поета. Те молеха за живот. В
тях се четеше и вярата в утрешния хубав ден, и мъката,
че не ще дочака празника на своите бледолики братя, и
мълчалив укор към тези, които не изпълниха дълга си
към поета. И тихо, едва чуто, устните му нашепваха: ...
„И речи, музики и тържества безумни... – и допълваше: –
Тъй ще бъде след моята смърт.”

Надежда Измирлиева - Спомени за Христо

Смирненски. Сб. под ред. на Г. Караславов и др., С., 1955,
с.27-56.

Краят
 ЕДИН МЛАДЕЖ ПО УЛИЦА „ПИРОТСКА”

Върви един младеж по улица ”Пиротска”. Черните му очи

блестят, в единия ъгъл на устните му светлее усмивка, готова всеки
момент да се излее в неудържим смях. Погледът му жадно поглъща
насрещния поток от хора, завръщащи се от работа. Улицата е
неговата сила, вдъхновение и радост, творческият му кабинет.
Улицата е неговият живот.
Върви един младеж по „Пиротска”. Това е Смирненски –
певецът на бедните, отрудените, презрените в града; поетът на
разбунените роби; това е хумористът Ведбал, който намира
навсякъде около себе си герои и сюжети – търговци и спекуланти,
дрипльовци и стражари, кокетки и дебели слугини, дребни
чиновници и продажни политици.
Родният му град Кукуш вече не съществува – изгорял е в
пламъците на Междусъюзническата война. През 1913 г. София
приютява хиляди бежанци, сред които е семейството на Димитър и
Елисавета Измирлиеви с четирите им деца: Тома, Христо, Надежда и
Антон. Занизват се трудни дни с грижи: за прехраната, за по-евтина
квартира, за учебници, униформи, училищни такси. Тома постъпва
във Военното училище – там обучението е безплатно. За Христо са
избрали Техническото – математиката му се удава, там се учат и
други момчета от Кукуш, пък и кариерата след завършването му
изглежда примамлива.
 Димитър Измирлиев е майстор сладкар, ала без капитал не
издържа на столичната конкуренция. Шевната машина на Елисавета
прибавя по някой лев към семейния бюджет. А Христо става
вестникопродавец. Грабнал под мишница вързопа вестници, юношата
обикаля столичните улици в търсене на купувачи на топлите новини. А
през април 1915 г. прави своя творчески дебют – в хумористичния лист
„К’во да е” е публикуван неговият разказ „Час по химия в една
столична гимназия”, подписан с псевдоним Орезам. Скоро в пощата на
изданието го поздравяват за таланта и плодовитостта. Ала дрешката на
това непретенциозно вестниче, прехвърлящо често границите на
добрия вкус със своите лесно смилаеми хуморески, е вече тясна за
него. С псевдонима Ведбал ученикът става редовен сътрудник на
списание „Българан”. Редакторът Димитър Подвързачов разпознава
родения талант и го насърчава. И „Българан” не е достатъчен за
всичките хрумвания и импровизации на Христо Измирлиев –
остроумието му се лее и от страниците на „Родна лира” , „Художествена
седмица”, „Барабан”.
 Върви един младеж по „Пиротска” – нисък ръст, черна
ученическа фуражка, накривена над едното ухо, дяволит поглед. Той
живее наблизо – на „Овче поле” 66, в един дом, събрал 12
работнически семейства. Измирлиеви заемат две стаи, едновременно
изпълняващи по няколко предназначения – кухня, спалня, сладкарска
работилница, гостна, творчески кабинет за двамата братя хумористи
Тома и Христо. Тук от 1. I. 1917 г. е и редакцията на новооткритото
„седмично илюстровано списание за хумор и литература ”Смях и
сълзи”. Редакторите са голобради ученици, сред които най-
авторитетен и известен е Ведбал. Сътрудниците носят същите
ученически униформи и същата дързост: Цветан Нойков, Александър
Жендов, Николай Фол, Васил Павурджиев, Иван Генадиев и други.
”Смях и сълзи” събира универсални таланти – писачите рисуват,
рисуващите пишат. При това не са им необходими специални условия
за творчество. Ето ги събрани в една бозаджийница на „Дондуков”,
където всъщност заседава редакцията. Свит на някоя маса, стиснал
между пръстите си никога несвършващото се моливче, Ведбал драска
върху късче амбалажна хартия...
 „Смях и сълзи” не е шедьовърът на българската журналистика.
Но, носейки духа на времето, робувайки на вкусовете му, увличайки се
от инерцията, списанието е свидетелство за ранните проявления на
толкова творчески индивидуалности, заели по-късно полагаемото им се
място в литературата, изобразителното изкуство и журналистиката ни.
А в брой 3. Христо Измирлиев за първи път се подписва с псевдонима
Смирненски. Кой може да подозира, че този превод на фамилното име
(Измир на гръцки е Смирна) ще остане като едно от най-ярките имена в
родната поезия.
През май 1917 г. казармата очаква Смирненски.
Фелдфебелската дисциплина и ред не са по вкуса му. Ведбал отново е
инициаторът на всяка шега, центърът на всяка забава. Увеличават се
творческите му ангажименти. Все така плодовит, юнкерът изпраща
чрез хумористичния печат дяволити и нежни послания до софийските
ученички. Ала широките ботуши го притеглят към земята, а
самоиронията ражда нов псевдоним – Вилмон Чизмовлачник. Все по-
често лъчезарният поглед става замислен и скръбен.
В двора на Военното училище се издига купчина камъни. Всеки
школник, минаващ покрай нея, прибавя още един камък с думите:
„Проклет да е д-р Русев!”. Грамадата е протестът на младежите,
недоволството им от продължителната карантина, наложена от
директора на народното здраве при Военното министерство д-р Русев.
Епидемията от скарлатина отдавна е преминала...
 Изгубили търпение, разтревожени за съдбата на „Смях и сълзи”,
спряло да излиза без тях, Христо и Цвятко прескачат високата стена на
„Бастилията”. Само че бягството им завършва в карцера, където трябва
да посрещнат новата 1918 г. Но новогодишната забава е скучна без
Ведбал, чието име юнкерите скандират в залата. И „беглецът” се
озовава на сцената. „Ах, отпуска да има!” – рецитира той. Възторг,
радостни възгласи и. . . строгият началник отменя наказанието.
В началото на 1918 г. едно малко сборниче, издание на
печатница „Гутенберг”, се посреща добре от любителите на хумора –
„Разнокалибрени въздишки в стихове и проза” от Ведбал. Младежът е в
позата на веселяк и бохем, който хвърля едно око към външната
политика, а другото, сякаш случайно, забелязва неуредиците в тила.
През септември юнкерите от Военното училище са изпратени да
потушават Войнишкото въстание при Владая и Захарна фабрика.
Преживяното на бойното поле разтърсва Христо Измирлиев. И нищо,
че до демобилизацията му остава само месец, той напуска предсрочно
училището. Цената е 1000 лв. обезщетение, заплатено от семейството
му. Споменът за фронта го преследва дълго и ражда импресията „Очи”.
 Върви един младеж по „Пиротска”. Той вече е участвал в
митинг. Предстои му да крачи често редом с работниците от Ючбунар,
да разкъсва с гърди полицейски кордони, да издига глас в подкрепа на
човешките права, да приветства стачкуващите тютюноработници.
Наскоро Христо се е записал в Юридическия факултет на Софийския
университет. Но грижите му са в друга посока – трябва да си намери
работа, за да не бъде в тежест, а в помощ на своето семейство.
Хонорарите от хумористичните издания, които редактира или на които
сътрудничи, не могат да бъдат достатъчен капитал за прилично
съществуване.
Върви един младеж по „Пиротска”, пулсиращата артерия на
работническа София. Хората, които среща тук, не са от хайлайфната
тълпа на „Леге” и „Царя”. Но тези уморени бледолики са негови
приятели, негови братя. За тях се свива сърцето му от болка, в тях
съзира стаена сила и мечтае за тяхната борба. От ноември 1919 г. е
станал сътрудник на хумористичния седмичник „Червен смях”, издание
на БКП (тесни социалисти).
 Заедно със Смирненски продължава да твори и Ведбал, който
има запазена територия в „Българан”, „Сатър” и други хумористични
издания. И само приятелите знаят, че това е един и същ творец, чиито
стихове агитират и мобилизират, а сатирата му унищожава, и в същото
време – е неизчерпаем източник на смешки, злободневки, закачки.
Върви един младеж по „Пиротска”, влиза в градинката на
църквата „Св. Никола”, където го посрещат радостни възгласи –
няколко ученички му поднасят своите албумчета, за да им напише
посвещение за спомен. Смирненски често пише по поръка на
рецитаторите стихове, фейлетони, сценки. Интересът му към
театралното изкуство не е нов. Актьорите от столицата имат за добър
приятел хумориста Ведбал, който не пропуска представление. А в
антракта между две действия е готов да съчини весели злободневни
куплети, които прозвучават от сцената в следващия антракт и
довеждат публиката до изблици на смях и възторг.
В рецитаторския курс се сближава с бъдещата артистка Дора
Дюстабанова. Симпатиите му към нея се прехвърлят върху цялото
семейство, а скоро младежът разбира – чувствата, които изпитва към
другата сестра – Женя, не приличат на предишните му увлечения. В
шеговитите реплики и писма помежду им прозира дълбока емоция,
придала горчиво-сладък вкус в последните години на Смирненски.
 Върви един младеж „край смълчаните хижи,/ в море
непрогледна мъгла”. Всеки ден по калните ючбунарски улички той
среща нищетата на малките гаврошовци, страданието на слепия
музикант, плахата красота на нежната цветарка, безжизнения
поглед на уличната жена. На тези „разбити души” дарява любов и
съчувствие. Хуманизмът му не е лицемерна филантропия и
абстрактна идея, а действие. В нощта на 19 юни 1922 г. поетът е
в първите редици на червените спасителни команди, хвърлили се
във водните стихии на Владайска река. Залени са работническите
квартали Коньовица и Ючбунар. Забравил за паратифа от
миналата година, за тежката инфлуенца от преди два месеца, с
риск за живота си Смирненски изнася от наводнените къщи
малки деца, катери се по дърветата, за да свали изплашени
малчугани, намерили спасително островче сред водата.
Върви един младеж по „Пиротска”. През февруарските дни
на 1922 г. той е най-популярната личност в Ючбунар. В малка
стихосбирка, в скромния тираж 1500, са излезли най-хубавите
му творби. Поезия – възторг, ликуване, устрем, вяра.
Незапомнен случай – стихосбирката е изчерпена още в деня на
излизането си. Същата е съдбата и на второто издание в края на
годината.
 7 януари 1923 г., Коледа. Квартирата на Измирлиеви не
побира гостите, дошли да честитят именния ден на Христо. Жив
поток залива дворчето и улицата. Никой не предполага, че това е
последният му имен ден. . .
Върви един младеж по „Пиротска”. Неговата грижа през
тези месеци е издаването на списание „Маскарад”. Само
сатиричният му талант тук не е достатъчен – Христо е и
редактор, и организатор, успял да привлече и обедини най-
талантливите млади хумористи, да ги спечели за съюзници, да
ги направи съмишленици. А и повечето от тях са негови
приятели – Николай Фол, Александър Жендов, Александър
Добринов, Иван Генадиев, Матвей Вълчев, Илия Бешков. .
Огромната редакторска работа, увеличила се поради честите
пътувания на брат му Тома извън България (по задачи на БКП),
престоят в студената печатница, физическото изтощение, когато
върти колелото на печатарската машина, открехват вратата за
туберкулозата, наречена от поета „жълта гостенка”. Но той е
млад, чуства се силен, изпълнен е с толкова вяра, има толкова
много идеи, толкова много обича...
 Върви един младеж по „Пиротска”. А до него – момиче с
„бръшлянени очи”. С какво удоволствие след напрегнатия ден
Смирненски се разхожда с Женя из Борисовата градина, среща се с
приятелите си, шегува се с тях. След такава разходка се прибира на 5
април – както винаги весел. Вкъщи настроението е празнично,
великденско, дошли са гости от провинцията. Тананикайки си някаква
мелодия, Христо слиза в мазето за въглища. Замахва да удари една
голяма буца, а в гърдите му сякаш нещо се скъсва. Кръв! Повиканият
лекар установява наличието на малко туберкулозно гнездо в левия
дроб.
Следващите месеци са сякаш сън, мисълта за смъртта е само
мигновена сянка. Смирненски не обича да мисли за болести, пък и
няма време. От вкъщи, после от Горна баня, от дома на Манол
Стойков, където е настанен за лечение, продължава да се грижи за
„Маскарад”. Без двамата братя списанието излиза все по-трудно и на
20 май спира. Младежът притежава една като че ли неизчерпаема
енергия – за пръв път намерил идеални условия за работа сред
грижите на близките, тишината и спокойствието, той чете, пише,
прави планове за бъдещата си дейност. Напразно лекарите
препоръчват спокойствие. През прозореца вижда близкия строеж,
където дебел предприемач ругае по цял ден зидарите, навярно
довчерашни колеги. Със злъчна ирония Смирненски обсъжда и
поведението на почиващите в същата къща „комунистически
големци”. И се ражда „Приказка за стълбата” – този гениален къс
проза, предупреждение към следващите поколения, изблик на мъдрост
и политическа далновидност...
 На 5 юни Христо получава силен кръвоизлив. На
12. постъпва в Княжевския санаториум. На 14.
лекарският консулт произнася диагнозата присъда –
милиардна туберкулоза. На 18 юни, понеделник, рано
сутринта, ръката на поета завинаги е изпуснала листа и
молива. Този, който мечтае да изгори на барикадите, е
изгаснал в леглото. Още същия ден хиляди се стичат в
черквата „Св. Крал”, изпълват площада наоколо и
изпращат до гробищата своя най-обичан певец – сърцето
на столичния пролетариат.
Осиротява „Пиротска” без усмихнатия младеж с
блестящите очи...
Светла Тошева

Къщата музей на Смирненски – преди и сега