Asen Zerov Kniga

Асен Зеров –
един от Дружба Родина

Спомени за живота и страданията ми
Асен Зеров
спомени за живота и страданията ми
Съставител Александър Маринов
© Сдружение „Дружба Родина“

© „Тангра ТанНакРа“ ИК
ISBN 978-954-378-152-2
Асен Зеров –
един от Дружба Родина
Спомени
за живота и страданията ми
Спомени, документи, кореспонденция,

статии, снимки
Сдружение „Дружба Родина“

„Тангра ТанНакРа“ ИК
София, 2017
Поредица
„Дружба РОДИНА“
Религиозната толерантност
между различните общности
е всепризната характеристика на българите
в многовековната ни история.
Съществуват множество факти и събития за това –
известни, позабравени и недоосмислени.
В тази поредица широк кръг автори и изследователи
предлагат на общественото внимание
исторически факти, неподвластни
на присъдата на времето,
както и съвременни анализи и интерпретации по тях.
Наречена е в памет на Дружба РОДИНА –
уникалната организация на българите мохамедани,
чиито идеи, личности и дейност са най-ярък пример
за моралното съчетаване
на родолюбие и религиозна толерантност.
Асен Зеров
(1912 – 1982)
Спомени за живота и страданията мИ • 7
ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ
Миналото на Средните Родопи е белязано с какви ли не превратности –
войни, глад, мизерия, застой в политическия, стопанския и обществения жи-
вот до съдбовната 1912 г. – Балканската война, когато след нея се отприщва
стремежът за изравняване на условията на живот с този в освободената преди
това България. Известно е, че една част от населението в Родопите изповядва
християнската религия, а друга – исляма. Но преди и след 1912 г. двете рели-
гиозни общности живеят задружно и в съгласие, „комшулукът“ винаги е бил
отворен и за едните, и за другите. Това се дължи на съзнанието за единния
родов корен и народностна принадлежност. Имало е обаче между тях фанати-
ци и туркофили, които не желаели да се променя статуквото, за да не загубят
влиянието и властта си над бедното население. След войните много младежи
отивали войници в българските казарми или на работа във вътрешността на
страната. Връщайки се, те донасяли нови идеи, ново разбиране за произхода
на своите съверци мохамедани и заставали срещу остарелите догми и поряд-
ки. Това срещнало отначало голема съпротива и сблъсък между старите и
младите. Такъв един борец и будител е Асен Зеров.
Кой е Асен Зеров? Роден е през съдбовната 1912 г. в махала Войкова
лъка, община Рудозем. Баща му починал, когато бил малък, и останал сирак
на 12 години. Принудил се да работи, за да помага на семейството. Научил
се да изработва дървени лъжици и други дървени съдове, като обикалял
района, за да ги продава. Това са първите му уроци в живота, които го при-
учили към труд и постоянство. На 17-годишна възраст майка му го оженва,
за да си свие свое гнездо и да се издържа. До 25 години е неграмотен, но бил
любознателен и се интересувал от всичко. Когато постъпил на работа като
прислужник в училището, научил покрай децата да пише и чете на българ-
ски език, а от уроците на учителя по история – за миналото на родния край
и за българския произход на изповядващите тук исляма. Осъзнавайки това,
решава да запознае младежите с истината за тяхната същност. По също-
то време научава за основаната българомохамеданска културно-просветна
Дружба „Родина“ в Смолян и се записва за член. По-късно основава клон на
дружбата и в родното си село.
Оттук нататък започват неговите страдания, защото старите фанатици и
туркофили не искат да се примирят с налагащите се нови идеи и промени,
начело на които е Асен Зеров. Започват преследвания, унижават семейството
му, пребиват го до смърт, но той не се отказва и сменя имената с български
на цялото семейство. Инициатор е за създаване на музей в селото, в който да
8 • Асен Зеров – един от Дружба Родина
се съберат стари облекла и атрибути, сечива и други, които по неговите думи

„да показват на идните поколения какъв е бил битът в миналото и как са
живели техните деди и прадеди“. Властите в Рудозем и Смолен не гледали
с добро око на неговите занимания.
Но... идва 9 септември 1944 г. Нещата обаче не се променят. Напротив,
фанатиците и туркофилите отново надигат глава. Представят се за истин-
ските съмишленици на новата ОФ власт, обвиняват Асен Зеров, че искал
да ги прави „българи“. Започнали преследване, побои, за да се откаже от
идеите и дейността си, пребиват го до смърт и го захвърлят край върбите
до реката, за да издъхне, но той оживява и не се отказва от нищо, което е
вършил в своя живот, защото вярвал в правотата на своето дело и делото на
Дружба „Родина“. Изпратен е в лагер в Северна България. Противниците
му смятали, че вече никога няма да се върне. Но той се върнал и доказал със
своето държание какъв трябва да бъде истинският патриот и родолюбец.
След всичко това, което му се случило, Асен Зеров решил да опише сво-
ите патила и страдания. Така, с химически молив в една тетрадка (а по-късно
и с продължение), той описал своята сага, нерадостния живот с мъките, ко-
ито е преживял, за да четат неговите деца, внуци и правнуци и да отстояват
неговата кауза. Спомените чели не само родственици, но и „високи длъж-
ностни лица“ от Окръжния и Градския комитет на БКП в Смолян и местни-
те ръководители в Рудозем, но не получил никакъв отзвук и признание. Ето
какво казва писателят Станислав Сивриев за него:
„...Един нов Софроний, развълнуван от потребност за общуване с хо-

рата, е изплакал своята изповед – с достойнство, с убеждение, че ще има-
ме нужда от нея... Как така Асен Зеров, който до 27-ата си година е бил
съвсем неграмотен, постигна мисловен синтез и художествена експресия,
от които и писател не би се отказал?...“.
Настоящият сборник се състои от няколко раздела. В първия раздел са

спомените на Асен Зеров и последвалите ги продължения и допълнения1.
1
Тези спомени в съкратен вид са публикувани от Владимир Балчев под надслов: „Не
искам от никого сметка“. Житие на Асен Зеров, написани с химически молив и за-
пазени в Пловдивския държавен архив. В. „Поглед“, София, бр. 4, 22.01.1990; бр. 5,
29.01.1990; бр.6, 5.01.1990; бр. 7, 12.02.1990; бр. 8, 19.02.1990; бр. 9, 26.02.1990. Още с
публикуването им в първия брой номенклатурни лица от БКП и МВР все още с влия-
ние, разпоредили публикуването да спре. (Вероятно се страхували от изнесената исти-
на). Но редакцията продължила публикацията им, поради което понесла санкции.
Спомени за живота и страданията ми • 9
Вторият раздел включва други материали от него: записани родопски пес-

ни, фолклор, описание на Рудозем и др. В третия раздел са включени ста-
тии от Асен Зеров по различни въпроси и някои по-характерни писма от
кореспонденцията. Тъй като Дружба „Родина“ в Смолян се очертала като
ръководен център за дружбите в околните селища, то ръководствата им се
обръщали за указания към секретаря на дружбата в Смолян Петър Маринов
като вещ и компетентен в делата ѝ. Така между Асен Зеров и Петър Маринов
се завързала кореспонденция, която продължила особено след 9 септември
1944 г. до смъртта на Асен Зеров (1982 г.). Тя е обемна, обособена в осем
тома с над 500 страници2. Четвъртият раздел включва статии на Асен Зеров
по различни въпроси – дейността на Дружба „Родина“, за някои събития
в Рудозем и района, спомени за неговата майка и др. Следващият раздел
съдържа материали от други автори за Асен Зеров – на писателите Янтай
Кавалов и Станислав Сивриев. В последния раздел са публикувани снимки:
на Асен Зеров с други лица, фамилни снимки, с внуци и пр.
Материалите са от фонда на Петър Маринов, където спомените са в ма-
шинописен вариант, подготвени за издаване в книга. Но те се съхраняват и
в Държавен архив – Смолян (ф. 503К, оп.1, а.е.59, 114 листа), където ги има
и в ръкописен вариант в два фонда: на Йосиф Ташев Михайлов (ф. 1147, оп.
1, а.е. 45) и във фонда на Кирил Кузманов (Ф. 1261, оп. 1, а.е. 141). Пра-
вописнните грешки са отстранени. Там, където е необходимо, под линия
са дадени обяснителни бележки. Изказваме благодарност на наследниците
на Асен Зеров, които бяха съпричастни при подготовката на сборника и
предоставиха снимки от семейните албуми. Благодарност и на Сдружение
„Дружба Родина“, и на ИК „Тангра ТанНакРа“ – София, които се заеха с
отпечатването на сборника.
С настоящото издание считаме, че ще спомогнем за изясняването на
същността и дейността на дружбите „Родина“ в Смолянско, кои са били ро-
динците – патриоти и родолюбци, и как е ликвидирана тази народополезна
организация след 9 септември 1944 г.
Александър Маринов
2
Държавен архив – Пловдив, ф. 959 к.оп. 1, а.е. 497 – 501.
Трябва да събирате камъните, които хвърлят
върху вас – това е основата за един пиедестал!
Берлиоз
СПОМЕНИ и
Допълнителни бележки
Бележки за живота и страданията ми

в с. Рудозем1, Смоленска ок[олия]
I.
Роден съм през 1912 година в махала Войкова лъка, Рудоземска об-
щина, през времето, когато България е освободила този наш край – Родо-
пите, от турското робство. През това време е имало някакво „побългаря-
ване“ и кръщаване на българите мохамедани. В същото това време аз съм
се родил и са ме кръстили родителите и попът на име Иван. Това ми раз-
казва моята родна майка, която е жива още и е на седемдесет години2.
Аз не съм от богато семейство и съм останал сирак още на три години.
Моят баща е паднал убит през Общоевропейската война. Затова съм пре-
живял големи трудности и мъчнотии в моя живот, като сирак от баща.
Бех много нагрубяван и затикван настрана от по-възможните хора,
а също ме и подиграваха, че съм дребен и слаб. Аз не съм ходил никак
на училище, затова бех неграмотен. Моите роднини, като ме виждаха,
че за всичко питам и искам да зная, искаха да ме дадат да уча Коран, и
то на турски език, макар че го не знаех. На български тогава немаше и
училище, даже и никой не се интересуваше за такова. През това време
Корана се смяташе за най-хубавата наука и който го знаеше, се имаше за
най-учен човек. Учеха го повече чорбаджийските деца, а аз трябваше да
си изкарвам сам хляба, та нито захванах да го уча.
Когато станах на 12-годишна възраст, почнах да работя вече по-са-
мостоятелно и да скитам навсякъде из Смоленско. След това почнах да
работя дървени лъжици и паници и да ги разнасям на гръб по селата и
градовете навсякъде из нашата страна и така изкарвах прехраната на мен
и семейството ми, понеже, като станах 17-годишен, майка ми ме ожени,
за да си въртя сам дом. Тя като вдовица беше се оженила повторно.
През 1938 година постъпих като училищен прислужник в училище-
то в с. Рудозем. Там почнах да се уча да чета и пиша. Дотогава много
малко знаех и сега по-хубаво се научих и постигнах успех донякъде.
След като взех да чета и да разбирам разказваното от учителите, особено
1
Село Рудозем е обявено за град през 1960 г. – бел. съст.
2
Първите спомени на Асен Зеров са написани през 1960 г., а допълнителните бележки –
през 1967, 1968 и 1975 г. – бел. съст.
от учителя Сапунджиев, който беше районен директор на Рудоземската

община, от неговите думи, като разказваше и обясняваше от историята,
че нашите деди и прадеди са били българи. Аз почнах да се интересувам
повече и да се вслушвам в уроците по история и да уча истината от нея.
Разбрах, че това е верно, и дойдох до ясното си съзнание, че ние бъл-
гарите мохамедани сме българи, а не турци, че ние сме от българския
народ и кръвта ни е българска. Също български е езикът ни, на който го-
ворим, нравите и обичаите ни, и най-важното – прекорите ни, каквито са
например Доневци, Боневци, Добревци, Белевци, Бозовци, Каражовци,
Еленчовци и други всички в с. Рудозем, а също и названията на мест-
ностите ни, например Василевица, Димитровица, Георгиовото, Димово,
Николово, Петкова чука, Янева махала, Пеева черква, Добрева череша и
други много такива, които показват, че наистина нашите стари са били
българи, следователно и ние сме българи.
След като разбрах всичко това, аз почнах да мисля какво може да се
направи, та и другите да го разберат, но не можех да се сетя какво трябва
да направя за такава дейност. В това време научих, че в Смолен са обра-
зували българите мохамедани някакво културно дружество. Аз почнах
да се интересувам за това дружество, какви му са целите и какви идеите.
Тогава се печаташе един вестник „РОДОПА“1, та бе писал нещо за това
и аз го найдах и го прочетох.
От четенето и сведенията от наши хора научих, че то има за цел
да води борба за осъзнаването на българите мохамедани, каквото и аз
вече мислех, че сме българи, че сме освободени от робството, но сме
закъснели в осъзнаването, че кръвта и езикът ни са български, че тряб-
ва да се открият българските мохамеданки, че трябва да се премахнат
фесовете и пр. като робски остатъци, които нашите българомохамедани
зорлем си налагали и носели. Научих, че името на дружеството било
„Българомохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба
„РОДИНА“.
Аз тогава разбрах, че това дружество ще е добро и че ще има голема
полза, особено за българите мохамедани. Затова реших веднага да стана
член на това дружество и подадох заявление, като лично отидох в Смо-
лен и го подадох. Така аз бех приет за член на дружеството.
1
Вероятно става дума за сп. „Родопа“, издавано от Христо Караманджуков в София в
продължение на 22 години – бел. съст.
След това почнах да водя разяснителна работа между моите дру-

гари в селото, понеже постоянно ме питаха какво е това дружество и
да не е нещо лошо. Аз на всекиго обяснявах, че е хубаво, и агитирах
да се записват и другите по-млади мъже и жени от цялата Рудоземска
община. Старите беха много против и пречеха на нас, младите, като
казваха:
– Не ви трябва такава болгарска работа!
Те смятаха, че е грях да се казваме, че сме българе. Затова много
беше трудна тази задача и беше много опасна, особено за мен.
– Ти ли се намери един да правиш такава агитация?! – ми викаха.
Аз обаче никого не слушах, още повече че се намериха още некол-
цина да се разбираме, а след това станаха повече. В това време беха
хората много заблудени и надъхани с туркофилство и всеки ден искаха
да намерят сгоден момент да ме унищожат. Почнаха да наричат мене и
другарите ми комунисте, гяуре, кавре и т.н. Толкова беха заслепени на-
шите стари!...
Но въпреки всичко аз успях да организирам 10–15 младежи, при-
влекохме още доста членове и образувахме и ние клон от дружеството
„Родина“ в с. Рудозем , което до другата година наброяваше вече над 80
члена мъже и жени. Така скъсахме ние веригите на оградата на невеже-
ството един път завинаги.
През 1939 година аз си облекох жената с рокля, отреза си косата и
излезе навън като истинска свободна българка. Така тя хвърли всичко
това, което ѝ беше наложено и останало от турското робство и което е
било набивано на нашите хора цели пет века и с позор!
Но какво се случи тогава? Когато моята жена излезла навън на ули-
цата, да бъде един вид за пример и покаже на другите хора как трябва да
ходят и да си облекат жените, че така е по-хубаво, че и жената, и девой-
ката може и има право да ходи открито, без да се бои и да я закача некой,
да ходи свободно и непринудено да се радва на живота и красотите на
своята родина. Така обяснявах аз името на дружеството „Родина“.
В това време по-старите ходжи и други чорбаджии със стари разби-
рания и заблудени в религията се събрали и казвали:
– Изгоря жиханас! Отиде светос и диньоса! Видите ли сега кина ста-
на!? И тука жени зоха да се откриват! Друго спасение нема, ами хайде
да нагодим децищаса (други жени и деца), врит да идат и да прибият нае
жена с камене, да хи струшот главона, та да ни не срамути селосо!... За-
щото тя е станала каурка и ще заведе и другисе, та не бива да я оставим

жива да ходи по селосо ей-съй!...
И след малко време се събрали много жени и деца около 12-годишна
възраст и се затичват към моята жена и почнали да хвърлят камъни по
нея. Аз в това време бех в училището. Обаче тя успява, връща се и влиза
и се заключва вкъщи, но те почнали да бият по вратата с камъни и по
целата къща и прозорците счупили, и викали по нея:
– Кавурко, ще мреш! Нема да та оставим жива!...
Добре, че жената успяла, та се скрила долу, но щели да я ударят.
След това обаче друга биля – не може да излезе навънка.
Когато се върнах аз, наложи се да търсим закрилата на властта, с коя-
то да се гарантира животът на нея и детето ни и на цялото ни семейство.
Отидох в общината, там беше и подполковникът Тодоров и бе на участък
в граничния район на Рудозем, та поисках да ми се даде закрила, защото
ходжите са пратили хора да хвърлят камъни по къщата ми и казвали, че
ще убият жена ми. Закрила ми се даде, като беха повикани некои и пре-
дупредени, че още един път ако направят това, ще се вземат по-строги
мерки. Те потвърдиха, че нема вече да вършат такива работи. Така тези
врагове останаха отчаяни и скрито беха много недоволни от моята дей-
ност. Най-неприятно им бе това, дето казвахме, че сме българи и че всич-
ки трябва да съзнаем това. Казвах на всички, че не трябва да очакваме
властта да ни каже, а ние сами, като знаем какви са били нашите дядовци,
да се осъзнаем и знаем, че сме свободни българи наравно с всички други
българи в страната. Тия думи им казвах аз по пътя, като се връщахме към
махалата след подписване на предупреждението. Пред властите пък не
смеех да казвам това, защото те, като чуеха за някакво равенство, мисле-
ха, че е комунизъм, и беше опасно, защото и властите не разбираха добре
за какво се борим. Тъй си отидох в къщи и казах на жената да се не бои,
а да си ходи тъй, както сме решили – открито и свободно.
И аз тогава почнах да работя по-усилено с членовете на нашето дру-
жество „Родина“, тъй като бех избран и за председател на същото в с.
Рудозем. В течение на една година хвърлиха почти всички мъже фесо-
вете и ги смениха с шапки или каскете, а също и всички була, фереджи
и яшмаци се хвърлиха от жените. Нашите жени им служеха за пример и
полека-лека всички тръгнаха с рокли и открити.
След това почнахме още по-голема разяснителна работа между бъл-
гарите мохамедани, които под думите на старите ходжи все се дърпаха
назад. Затова мислехме да намерим млади хора измежду нас да ги сло-

жим имами и ходжи, което се увенча с успех след още една година.
Дотогава почнахме с членовете на дружеството ни „Родина“ да да-
ваме вечеринки в училището със сказки и беседи. И ние взехме участие
в първата вечеринка с представлението „Женят, пък не питат“1 и речта с
помощта на учителите в с. Рудозем.
През 1941 година свиках общо събрание на членовете, за да разгле-
даме въпроса и да обсъдим къде можем да намерим стая за музей, в
който музей да сложим фесове, пояси, потури, фереджета, яшмаци, шал-
вари, женски фесове с пискюли и алтъни и други накити. Това веднага
беше възприето от членовете, след което почнахме действие. Намерихме
удобно място в старото училище, едновремешния мехтеп, което е бли-
зо до джамията. Заехме една стая, сложихме полици и закачалки. Там
сложихме вещите, които събрахме от всякакъв вид носия, останала от
робството. Това правех, като имах предвид днешните времена, когато
ще е интересно да се види миналото, да виждат днешните хора каква
носия са носили едно време хората и как са били заблудени в простотия
и невежество през онова време и да служи за нагледен пример оттогава.
Обаче за големо съжаление, след 9 септември 1944 година всичко това
го унищожиха и пръснаха. Върнаха се в обратен път хората и наново се
обвиха в тия робски дрехи, потънаха в заблудата и невежеството, както
искаха старите, а не младите, защото и властите не разбираха какво да
правят, и мене направиха виновен...
Аз бех прислужник в училището до 1941 година, а след това бех
прехвърлен към общината за полски пъдар в Рудозем. С мен беше и Асан
Хашимов. Там служих до 28 юли 1944 г.
През 1942 година бех хвърлен в затвора в гр. Кърджали и поради
каприза на некои фанатици от селото ни, които беха крайно амбицирани
против мен като главен родинец и председател на Дружба „Родина“ в се-
лото ни. Измислиха да кажат на властта, че съм бил грабител и комунист,
че съм причаквал хората да ги обирам по планинските пътища, когато
отивали за Беломорието и обратно през местността Меча река. Всъщност
аз бех ходил на тая местност наред с други хора на лов за диви прасета и
едър дивеч. Некои от другарите ми беха подозрени като комунисти, но те
1
„Женят, пък не питат“ е пиеса на Петър Маринов в три действия със сюжет из бита и
живота на среднородопските българи. Играна е в Смолян през 1941 г. – бел. съст.
си останаха вън от затвора, а пък мене заради да унищожат „Родина“, ме

наклеветиха и грабнаха от Рудозем, та ме заведоха в Ксанти. От Ксанти
ме заведоха в Гюмюрджина при съдия следователя, а оттам ме дигнаха
в Кърджали в затвора, където прекарах шест месеца, без да ми казват
за какво ме държат, докато военният съд получи истинските сведения
за мен и след като ги получи, разбра се, че неправилно съм задържан и
веднага ме освободи от затвора. За дело нито стана дума да ме съдят. В
затвора стоях от април до септември 1942 година и след като се върнах,
пак си продължих делото на дружеството ни „Родина“.
През време, когато ставаше преименуването на българите мохаме-
дани с български имена, аз изявих желание да си нося първото име още
от 1912 година, което ми е било сложено и кръстено на име Иван. Исках
да си го празнувам като имен ден, да ми дохождат госте като на всички
културни хора. Къщата ми не щеше да се разсипе от 1-2 кила бонбони
и ракия за черпня. Жена ми пък пожела да се казва Мария, а синът ми,
който е роден през 1934 година – Симеон.
На 28 юли 1944 година бех уволнен като полски пъдарин от под-
полковник Йонов, който беше командир на ловната рота със седалище
в с. Смилян, който гонеше партизаните. Същият ме извика в Смилян и
ме би жестоко, докато ми протече кръв от устата и носа, и след това ме
изкара вън на площада и ме сочеше на хората като прикривател на кому-
нистите. Заради това бех уволнен веднага като такъв, поради това, че бех
направил престрелка една вечер край Рудозем, гдето ни беха пратили да
караулим. Там, край моста за Елховец, през нощта, където се смяташе,
че минават партизани, а ловната дружина чакала да ги излови, аз видех,
че се хвърли камъче за знак и проверка дали има патрули. Ние видехме
това и аз дадох вистрел във въздуха, след което и от селото се обадиха, та
партизаните не минаха моста и не влезоха в капана на ловната дружина.
Затова командирът Йонов ме би, че съм бил предотвратил залавянето на
партизаните. Тъй бех уволнен и дочаках 9 септември 1944 година, като
бех свободен от длъжност и не изпълнявах никаква работа.
На тоя ден никой от рудоземските жители не се осмеляваше да дойде
на моста и да направим арка за посрещане на партизаните. Само аз оти-
дох, отсякох дървета и ги занесох, а дойде и жената на Коста Данаилов,
която се казва Люба Данаилова, и взехме, та направихме арката. След
това обаче не дойдоха партизаните, за да ги посрещнем тържествено, но
арката си остана до късна есен.
Но... след като взеха властта партизаните и комунистите, започнаха

да ме гонят и търсят от милицията по искане на туркофилите, че съм бил
родинец, че съм искал свалянето на фереджите и откриване на жените.
Тогава не се знаеше кой какво прави и властите хващаха всеки, който им
се посочеше, без да проверяват за полза на България ли е работил, или
не. Слушах, че и другаде са гонели родинците, наклеветени главно от
старите ходжи и туркофили, на които сега се отдало случай да си отмъс-
тят. Комунистите пък нито мислеха, че тук наяве излизат враговете на
България, които милеят за всичко турско и разбираха свободата, тъй че
всеки да става такъв, какъвто иска, като нито най-малко подозираха, че
под формата на свобода тук туркофилите си плетат друга кошница. Гле-
даха да унищожат главно нас, които се борехме за българско съзнание,
което за тях беше по-лошо от всичко. Привлекоха на служба за милицио-
нери такива туркофили и им дадоха оръжие. В Рудозем стана такъв Жу-
велеков, който скоро избяга ведно с оръжието си през границата, защото
беше участник по меморандумите, за да не го заловят.
Аз бех арестуван и задържан три пъти. Първи път ме държаха 10
дена, втори – 15 дена, и трети – 48 дни, но пак си ме пущаха. Това бе по
участъците в Рудозем, Райково и Смолен. В смоленския участък послед-
ния път се събрахме в една килия с главния секретар на дружество „Ро-
дина“ в града – Петър Маринов. Там посрещнахме новата 1945 година.
Прекарахме около две седмици и си приказвахме, че ние, родинци, не сме
направили нищо лошо за днешната власт. Стояхме си спокойни и весели,
макар че бехме в ареста. Там пеяхме стари народни песни, като тая:
Де са е чуло видело
син баща ворзан да кара!
Нахзад му роки ворзали –
нахпреш му потен казали,
и очи му са прекрили.
Баща са желно молеше:
„Отвързите си ми очинки,
да си ми видя селоно...“ – и пр.
Маринов записваше тая песен и на ноти и я пеехме двамата. Весело

прекарвахме, но ни разделиха. Маринов го отделиха в друга килия, уж
по-хубава, макар че той не желаеше да се дели от мене и от Хашимов.
След това обаче чухме, че Маринов бе закаран в Асеновград и предаден

на Народния съд за съдене, а пък аз и Хашимов останахме в Смолен,
където стояхме 48 дни в арест.
След това не ми даваха да хвана никаква работа, а моята арка, която
бех направил в Рудозем, още си стоеше. Отвсякъде ме гонеха и тормозе-
ха, защото съм бил родинец, с други думи – опасен за новата власт, която
е била против „Родина“. Не можеха да се сетят, че туркофилите ги лъжат
и че ние, родинците, сме били на прав път.
През това време се поведе акция за възвръщане на турските имена,
понеже отпреди 2-3 години всички българомохамедани беха се преиме-
нували с български имена. Имаше сега създаден актив за правене молби
за възвръщане на турските имена. В този актив влизаха Шукри Халилов,
Ариф Джувелеков и др. Накарали беха да пише молби и учителя Дим.
Алексиев, макар да не одобряваше това.
Аз бех поканен от тях да подам молба да ми се върне турското име.
Аз обаче отказах да направя това, а те ми се заканиха, че не само името,
но и чалма ще ми турят на главата!... Това казваше Ариф Жувелеков. Но
аз пак не приех да направя това.
През есента на 1945 година бех запас, трудовак по поправка на пътя
от Пещера за Батак. В това време на 28 септември ми се родили близ-
наци вкъщи, две момчета. Всички гледали какви имена ще им сложа.
Предложили на жена ми да ги запишат с турски имена, но тя казала, че
без мое знаене не позволява. Научих се в запаса и ѝ поръчах да не бърза.
Наскоро след неколко деня ни уволниха и си дойдох. Децата още не беха
записани и понеже моето име беше българско и не беше преименувано,
та очаквали да го променя с турско и тогава да запишат децата. Аз обаче
не направих това и си останах с българското, въпреки че беха ме чакали
да дам молба да върна турското име, но аз не го върнах. Отидох в съвета
и записах новородените ни близнаци с имената Каранфил и Трендафил.
Така се попълни регистърът на населението в Рудозем, който беше нов,
понеже старите регистри беха ги унищожили или махнали зарад българ-
ските имена, за да се напишат нови регистри, които да са само с турски
имена. Това беше моят единствен случай в Рудоземската община – мо-
хамеданин да се записва и води на българско име. Затова ме намразиха
още повече туркофилковците и почнаха да търсят наново сгоден момент
да ми пакостят и ме тормозят, защото не е станало по техното желание.
Заплашваха ме, че пак ще ме арестуват и разкарват, макар че наскоро бех
пуснат, но аз бех навикнал вече. И властта слушаше тех – фанатиците

и туркофилковците, а не нас – българите. Затова не ми даваха никаква
помощ за близнаците, а тогава имаше купони за всичко, та нито грам
захар не ми дадоха за децата, нито парче плат за дрехи или обвивки! Как
сме ги гледали с жената, ние си знаем. Търсех работа поне за хляб, но
много малко изкарвах, та много ни беше тежък животът. Подкокоросали
се беха нашите хора и не ни даваха никаква работа.
– Кой ти е крив, Асань, га не вървиш наред с людесе по именаса! –
ми казваха.
Аз се лутах насам-нататък, че благодарение на горското стопанство
и надзирателя Гоздев през зимата ми дадоха работа, та отидох в мест-
ността Дльога усойка, гдето никой не отиваше, и работих, като делах
обсиди за каруци, дръжки за лопати, цапове за брадви и други, та изкар-
вах некой лев. След това напуснах, защото работата се свърши, но пак
отвсякъде бех подгонен от работа и стоях свободен, докато наново ме
взимаха.
През това време, докато съм бил запас, та Ариф Жувелеков от нашата
махала, който бе на служба като милиционер, и Афуз Шериф Алиев от
Пловдивци (Бююк-дере), били направили организация за подписване за
Турция, или по-право Турция да дойде тука, като се премести границата и
нашият край остане извън България. Това обаче се разкрило и Афуз Ше-
риф бил хванат, а Жувелеков разбрал какво става като милиционер, усетил
се навреме и успял да избяга към Гърция. Той, като ръководител на ОФ
власт в селото ни, подлъгал граничния майор Дюлгеров, като му казал:
– Имам брат зад границата, та искам да ми дадеш бележка да отида
оттук до границата, а оттам ще мина, да го намеря и си го доведа.
Майорът му повярвал и дал бележка. Тогава той взел още един от
тука за другар – Шукри Халилов. Тръгнали двамата и отишли оттатък
границата, като Жувелеков не е казвал на Шукри, че нема да се връща.
Щом влезли в гръцка земя, вместо да се крият, Джувелеков излезъл явно
вече и му казал:
– Ние сега нема какво да се крием, ами да си вървим свободно, оти
нема да се връщаме назад!
Това той направил, защото му била нечиста работата. Спрепирали
се с Шукри и се разделили – Жувелеков отишъл навътре към Гърция, а
Шукри се върнал в село. У Джувелеков останал и пищовът. След време
се обадил, че е минал вече към Турция.
През пролетта на 1946 година наново ме арестуваха. Дойдоха не-

колцина милиционери и ми казаха, че ме викат в участъка в Рудозем за
справка. Беше надвечер, та им казах, че на сутринта ще ида. Но през
нощта дошли пак и ми обградили къщата. Аз разбрах това и поисках да
си подредя работата, понеже сам копаех царевицата, а жената поради
децата не можеше нищо да работи. Те обаче ме взеха и подкараха за
участъка. Попитах ги по пътя:
– Къде ме карате?
А те ми отговориха:
– Нали те викат за справка.
Вървех си спокоен, но видех, че ме обградиха, да не би да избегам.
Може би ме мислеха за кой знай какъв опасен човек.
В участъка взеха да ме разпитват:
– Казвай сега какво си правил! Защо си откривал жените? Какъв си
бил? Защо си се преименувал с българско име? Защо си сменил феред-
жето на жена си? Защо си минавал зад граница? Защо си шпионирал? –
...и други ред работи най-тежки, само за да ме унищожат.
Нищо от това, което ме обвиняваха, не беше вярно. Започнаха то-
гава да ме бият с дърво и гума и да ми натякват, че не съм възвърнал
турските имена на мене и семейството ми, че съм записал в общината
новородените ми деца с български имена, че съм бил шпионин, минавал
съм границата и др. В милицията ме бият, а вън фанатизираните българи
мохамедани слушат как ме бият и пият от бутилка ракия, като черпят и
милиционерите, за да добиват по-големо настроение в биенето. Слушах
да казват фанатиците, които се смятаха приближени на властта:
– Зеров е шпионин! Той крие дезертьори! Минава границата! Той не
трябва да остане жив! – и пр.
Боят продължаваше. Едни оставят тоягите и други ги заместват. Аз
виках и охках до едно време, па съм припаднал, та ме носили до реката,
свестявали и пак връщали. Всички обвинения беха измислени и изопа-
чени, само и само да намерят начин и най-тежки престъпления, за да
могат да ме унищожат и погубят. Но за големо мое щастие аз оцелях,
макар че ме изнесоха вън и хвърлиха във върбите като умрял. Аз се съ-
живих и пак ме внесоха наново, за да ме довършат. В това време мина
една жена и понеже заминаваше за Райково да съобщи на Караджата
при Бункера, който да иска от околийския началник в Смолен да ме
потърси, че ще ме убият. С тая жена беше и майката на Хашимов, който
също бе задържан и бит, но в друга килия. Те заминаха, а в участъка

продължиха да ме бият и бързаха да ме довършат. По едно време ме
извлекоха вън и затътриха през върбите, пребъркаха реката, за да ме
оставят в избата на митницата. Прекараха ме през прозореца, защото
вратата бе затворена.
В това време жените съобщили в Смолен и околийският началник
веднага по телефона ме затърсил, за да бъда предаден на него в Смолен.
Тогава милиционерите от рудоземския участък се стреснали и поискали
да ме скрият, защото бех много бит. Но не успяха и посред нощ беха при-
нудени да ме изкарат от митницата и върнат в участъка, а на сутринта ме
взеха от Рудозем и ме закараха в Смолен заедно с Хашимов. И той беше
задържан, понеже ни беше еднаква вината, че сме били родинци.
Като стигнахме в Смолен, след два часа бехме извикани при око-
лийския началник Йосиф Ташев и началника на Държавна сигурност
Хр. Андреев. Щом влезохме в стаята на началника Йосиф, там беше и
Андреев, и двамата ни накараха да се съблечем с Хашимов, за да видят
колко сме бити. След като видеха до каква степен сме били бити, почна-
ха да ни разпитват защо са ни били и какво са ни разпитвали в Рудозем.
Двамата началници разбраха, че неправилно са постъпили милиционе-
рите в Рудозем спрямо мен и Хашимов. Тогава те извикаха старшията от
Рудозем, за да даде обяснения защо толкова сме бити. Слушахме отдолу,
че му се карат за това, и накрай го арестуваха и затвориха при нас, само
че в съседната килия. Той тогава дойде при нас и взе да ми се кара: защо
съм казвал, че са ме били, че това не бива да се казва, че друг е бил, а
не той, защо така сме говорили с Хашимов и сега трябва да изменим
показанията си и др. Ние мълчехме и казвахме: това, което е било, било
е! Разбрахме, че искали беха да го накажат, но се оправда. На другия ден
извикаха и другите участници в нашия побой в Смолен, политическия
капитан Павлов и началника на паспортното бюро при рудоземската
митница Савов, които беха разпитани и си заминаха.
Но какво стана после?!
Тези хора беха казвали, че аз и Хашимов сме минавали границата,
че сме били шпиони, че сме поддържали дезертьори и че сме тормози-
ли народа в миналото по смяна на фереджите, българските имена и др.
Затова, след като се върнали в Рудозем, веднага организирали събрания
и митинги в махалите, за да вземат писмени резолюции, които са били
гласувани против нас, за да не се връщаме вече в Рудозем... Освен това
нагласяват и пращат Мехмед Чилингиров от махала Войкова лъка, който

да ходи от къща на къща по селото и махалите и с оръжия – пистолет в
ръка, да събира подписи против мен, като е заставял хората наложително
да се подписват, казвайки им:
– Който не подпише против Зеров, и той ще отиде при него! Той
ще на направи врит болгаре! Зеров и Хашимов нема да се върнат вече в
наше село!
И така е заплашвал хората, които не са искали да се подпишат.
Други пък заставяли хората да подават отделни заявления против
мен, че съм бил свалял фереджите от жените и фесовете от мъжете и
други работи и да искат моето най-строго наказание.
В това време аз стоях в ареста в Смолен. И всичко това беше пред-
ставено в МВР – Смолен, за разглеждане.
В рудоземския участък стояхме една седмица, където бехме бити, а в
Смолен стояхме 10 дни, но там немаше побой. На деветнадесетия ден ни
дигнаха за Пловдив, където стояхме около 20 дни в избата на меверето1
без никакво осветление нито денем, нищо нощем и в поединични килии
с Хашимов, тъй че объркахме дните.
След двадесетина дни ни дигнаха и закараха в лагера „Росица“ при
Красно градище, Павликенско, в Северна България, където стоехме и
работехме на канала за язовира от 20 август до 25 октомври 1946 година.
Ние бехме доволни от това, защото в ареста бехме много отслабнали, та
не можехме да се познаем с Хашимов, а от тъмното като ни изведоха на
светло, не можехме да виждаме, та казвах на милиционерите:
– Казвайте ми къде да стъпвам, защото не мога да видя!
По влака лесно се пътуваше. Пристигнахме в лагера благополучно и
още на другия ден ни разпита началникът на лагера, който се чудеше защо
са ни откарали. Настаниха ни на работа и аз се проявих като ударник при
набиване на бомбите в канарите, та всички искаха да бъда в тяхната група.
Стояхме 2-3 месеца, през което време беха събирали сведения за нас,
които не били лоши, поради което на 26 октомври 1946 година бехме
освободени. Тоя ден ни извикаха и казаха, че сме свободни, изведоха ни
вън от лагера, оставиха ни и затвориха вратата. Беше надвечер, нема-
хме нито хляб, нито пари, та поискахме да се върнем и пренощуваме,
но не ни върнаха вече вътре. Тръгнахме по пътя без стотинка в джоба и
1
МВР – бел. съст.
при това гладни. Застигнахме друг един лагерист, също пуснат, който ни
рече:
– Да вървим, докато ни застигне рейсът за Павликени, та да се качим.
А аз му казах:
– Защо ми е рейс, когато немам нито стотинка!
Но случи се, че ни настигна една кола – камион, другарят ни даде
знак на шофьора, той спря и се качихме. Така пристигнахме до Павлике-
ни. Човекът поиска да плати за всички, но шофьорът бе добър, та не щя
да вземе пари. В Павликени нашият другар, който бе нейде от близките
райони към Плевенско, ни заведе в един ресторант, та вечеряхме заедно
и той ни плати. Оттам ни доведе до гарата и ме прати да запитам колко
струва билетът до Горна Оряховица. Отидох и ми казаха. Той тогава ни
даде пари за билети дотам и каза:
– Повече пари немам, за да ви дам за по-нататък.
Остави си за него само толкова, колкото да си иде до дома му.
Ние взехме билети и пристигнахме в Горна Оряховица още през но-
щта. Съмна се. Зачудихме се какво да правим. Решихме да търсим ра-
бота, за да вземем некой лев за пътни. Ходихме, обикаляхме и питахме
и некои ни посочиха захарната фабрика. Отидохме, но и там немаше
работа. Взе да се смрачава, а не сме яли от предната вечер, та се чудехме
какво да правим. Помислих, че е добре да отидем в етапното комендант-
ство, та оттам да ни пратят някак до Пловдив. Отидох при завеждащия
и казах какво ни е положението. Той ме прати в Долна Оряховица при
началника на милицията, който можел да даде бележка, за да ни пратят.
Мене зарадва това отношение и отидох в Долна Оряховица, като мислех,
че началникът ще направи това. Той обаче ни посрещна неохотно и като
му казахме молбата си, ни наруга и каза:
– Тези железници да не са на баща ви, та да ви возим безплатно.
Ние помъчихме да се оправдаем, обаче той ни напцува и изпъди:
– Марш от тука! Да ви нема!
Ние оттам върнахме се обратно към гарата и града Горна Оряховица.
Изморихме се и сме огладняли. Вървим и Хашимов подмина напред, а аз
седнах да почина край пътя. Дойде влак и хора заслизаха. Гледам назад и
виждам, иде след нас един човек, който носи чанта или куфар. Наближи
ме и аз се изправих и го поздравих, като го запитах накъде се е запътил.
Той ми отговори и ме запита:
– А вие от къде сте?
Аз му казах и обясних, че немаме нито пари, нито храна, та се чудим

какво да правим и не може ли да ни посочи някаква работа да си спече-
лим пари за път.
Той тогава ни каза:
– Аз немам нито работа, нито пари. Но ще ви дам един съвет, който,
ако ме послушате, ще си отидете без пари.
– Какъв е тоя съвет? – го запитахме заинтересувано, и той ни каза:
– Оттук ще идете в града и ще намерите най-големия ресторант. Ще
намерите съдържателя и на ухо ще му пошепнете: – От лагера идем,
гладни сме, пари немаме! И той ще ви даде храна. Като се нахраните, ще
идете на гарата, ще се качите на влака и по същия начин, като дойде кон-
дукторът за билети, ще го наближите и речете: – От лагера идем, гладни
сме, пари немаме и билети немаме! Така ще си идете.
Така ни каза и си подмина. Ние помислихме, че се подиграва с нас,
но гладът ни караше да мислим и решаваме. Дойдохме до центъра на
града и видехме един голем ресторант. Хашимов остана вън, а аз се ре-
ших и влезах вътре. Отидох право при съдържателя, комуто прошепнах
думите, които ми каза оня човек:
– От лагера ида, гладен съм, пари немам!
Той ме погледна и веднага разпореди на келнерите да ми донесат
ядене, колкото искам. Донесоха ми. Нахраних се хубаво, че освен дето се
нахраних, но ми донесоха в едно шише и половин литър вино, та го из-
пих. Отидох и му благодарих, а той ми даде и една кутия цигари и един
кибрит и си ме изпрати. Излезох си много благодарен.
Вън намерих Хашимов и му казах:
– Вярна излезе думата на оня човек! Дадоха ми, та се нахраних, а и
вино, та се подкрепих! Отгоре и кутия цигари! Иди и ти!
Той бе помислил, че е подигравка съветът на оня човек и не бе вле-
зъл. Хората обаче ни съчувстваха и помагаха с каквото могат. Влезе и
Хашимов, а аз останах да го чакам вън.
И с него бе станало същото. Нахранил се беше и той, и нему беха
дали цигари.
Събрахме се вън и отидохме при гарата. Не след много време дойде
един влак за към нашата посока. Качихме се на него и той пое пътя.
Мина доста време, докато затърсят билети. По едно време кондукто-
рът дойде и в нашия вагон. Наближих го тогава и на ухо му казах:
– От лагера ида, гладен съм, пари немам и билет немам!
Той ме погледна, па ми махна да мина към проверената страна. Така

направи и Хашимов. Тъй дойдохме до Стара Загора. Оттам се прехвър-
лихме на пловдивския влак и също без билети дойдохме. Мислехме да
търсим камион за Рудозем.
В Пловдив пристигнахме на другата нощ. Сега къде да спим! Ходи-
хме в един хотел, ходихме в друг – нема място! Отидохме край Марица
в един краен хотел, където ни приеха и нощувахме без пари, защото раз-
браха откъде идем.
Щом се съмна, излезохме из града да търсим познати и пари. Аз срещ-
нах Хр. Лилков, който беше министър на индустрията и като звенар беше
идвал в Рудозем и ме познаваше. Аз, като член на партията „Звено“, се
бех проявил, а в комунистическата партия беха взели решение да не ме
приемат, ако поискам, защото съм бил фашист. А туркофилковците били
комунисти. Казах на Лилков откъде ида, той се заинтересува и каза, че ще
ме изпрати до Рудозем с неговата кола, но трябвало да почакам другия ден,
тъй като сега била отишла другаде нейде. Отговорих му, че нема защо така-
ва жертва да прави, защото мога и с камион да си отида. Даже – казах – най-
добре е да отида до Асеновград, откъдето почти винаги има камиони. Той
тогава извади и ми даде достатъчно пари и за влака, и за камиона, пък и за
издръжка на първо време и се разделихме. Хашимов също беше намерил
пари от свой познат и така заминахме за Асеновград.
Оттам до Чепеларе пътувахме с камион, а от Чепеларе до Устово –
пеша. В Устово се качихме на друг камион до Серафимово, а оттам до
село – пак пеш. Беше късно вечерта, когато си дойдохме в Рудозем.
Преди да си отида в къщи, най-напред се отбихме в кръчмата. Като
ме видеха, хората силно се изненадаха, като че от умрелите се връщах.
Едни се радваха, други се мръщеха. Колю Кельовски се затича, ръкува
ме и се радваше, че се връщам. Други пък, които ме беха гонили, оста-
наха засрамени пред мен, че се връщам жив и здрав след толкова време.
Почерпихме се и си тръгнах за в къщи. Като ме видеха у дома, зачудиха
се и не можеха да ме познаят, защото бех се оправил в лагера, понеже
там имаше хубава храна. Хубаво бех прекарал с лагеристите, добре бе-
хме живели, аз им помагах и те ми помагаха и никой не ме тормозеше за
нищо. Тормозът ми беше само в Рудозем.
След връщането ми тогава какво да правя? Пак не ми даваха работа.
Разбрах, че има хора, които не желаеха да ме видят наново жив в Рудо-
зем, затова беха нащрек, един вид да могат да ме погълнат. Разбрах още,
че много ме мразят главно заради имената в семейството ми и че ще

продължават да ме гонят.
Така мина неколко време. Работа не намирах и прекарвах много ми-
зерно живота аз и семейството ми. Пък и зима наближаваше.
Наскоро след това една вечер дойде у дома Азис Донев, роднина на
жена ми, и ми каза:
– Аз дойдох да ти кажа, че хората не мислят добро за тебе и за твое-
то семейство. Пак ще ти напакостят. Ти трябва сега веднага да подадеш
молба, за да ви се възвърнат турските имена, на тебе и на всички в се-
мейството ти! Това ти казвам, това трябва да разбереш и направиш!
Изслушах какво ми казва Азис, помислих и му отговорих:
– Аз не мога да направя такива молби!
Той пак ми повтори същото, като ме предупреждаваше, че пак ще ме
преследват, всички са против мене, затова да ида при кмета и той ще ми
каже.
– Там молбата ти е готова – казва. – Само остава да я подпишеш и
нищо повече. Иначе аз съм разбрал, че ще ти направят пак мизерия да
страдаш. Освен това и облеклото на жената ти трябва да промениш, да
си тури пак фередже. Сега не може да се ходи както във фашистко време
с рокля и открита като каурка! Твоето време премина и си отиде, и нема
да се върне никога вече! Това ти трябва добре да разбереш!
И си отиде.
Аз останах много учуден и нищо не можах да отговоря, понеже се
чувствах много възмутен и изненадан, че туркофилковците ми се нала-
гат. Затова го оставих да си отиде.
Вечерта си помислихме с жената какво можем да направим, да се
изселваме, или що! Но нищо не можахме да измислим.
На другия ден реших да отида в поделението в Рудозем при капитан
Данаилов, който беше командир на това поделение. Аз му се оплаках за
тая работа, че ми се налагат да подавам молба за възвръщане на турските
имена и жената да хвърли роклята и облече наново черното фередже. И
това след толкова мъки и години!
Той ми каза:
– Това не бива да става! Пък и защо наложително? То не е хубаво.
Не може да ти се налагат. Я иди при кмета и му разправи тая работа, да
видим какво ще ти каже той, а пък аз ще му се обадя по телефона, а може
и да се срещна с него лично да поприказваме.
Аз отидох в общината и намерих кмета. Той беше Д. Грозев, който

бил партизанин преди 9 септември, и му разправих за този въпрос. Оба-
че той ме слушаше без внимание, пък и капитан Данаилов като че ли не
беше му се още обаждал или срещал, та ми каза:
– Я вземи да правиш, каквото ти казват! Каквото правят другите, и
ти това ще правиш. Както ходят те, тъй ще ходиш и ти. Каквото носят
техните жени, и твоята такова ще носи!
Опитах се да му възразя, защото ми казваше, че доброволно трябва-
ло да става всичко, и му казах:
– Ако е доброволно, аз нема да го направя, защото доброволно и
самичък съм си избрал тези имена и съм тръгнал по тоя път, и мисля,
че съм прав. А ако е зорноволно, пак нема да го направя сам, а нека го
направят тия, които го искат...
– Повече нема нужда да се разправяме – каза той и разбрах, че и той е
с противниците и главно – не е разбрал за какво сме се борили родинци-
те и какво значи нашето българско съзнание, и той – като българин – не
знае какво да прави. Пък и вестниците тъй пишеха от Смолен, наричаха
това наше съзнание фашизъм, та тях слушаше и по тях се водеше. Значи,
немах вече никаква закрила, и оттам, откъдето трябваше да я очаквам.
Стана ми струп на душата, но немаше как.
На другия ден ми беше поднесена от същия Азис Донев молбата, за
да я подпишем, и то в къщи, като се подписаха жената и детето, и тъй
остана.
След това в регистъра преписват с червено мастило моето име пак
Асан, жената – пак Афизе, големото ми момче – пак Салимехмед, и мал-
ките близнаци записаха, т.е. потурчиха от Каранфил и Трендафил на
Шукри и Басри... и така завърши този въпрос. Колкото и [да] ми бе мъч-
но, се примирих, защото виждах, че властта го иска.
След това отидох в магазина и купих черен сатен, та уших ново фе-
редже и на жената, та и с нея се свърши!... Но с каква мъка беше това, аз
си знам, защото всички ме гледаха и се радваха, че са победили. Но аз
виждах, че има неразбиране и кога да е, ще се оправи.
На следващата пролет отидох на работа в с. Смилян при мина „Охра“.
Сега не ми пречеха вече за работа. Там работих до 1949 г. и оттам се пре-
местих в Мадан в мина „Криводол“, където работих около две години.
Жената пък остана да гледа децата в къщи и ходеше вече с омразното
черно фередже.
От мината заболях от силикоза начален период, та ме освободиха.

Станах наново прислужник в училището, но с много малка заплата –
триста лева, които за нищо не стигаха. Но когато нема и тях, по-лошо е,
та се примирявам. Аз съм слаб, за да почна по-тежка работа.
Но въпреки всичко аз се чувствам щастлив, че съм жив в днешния
ден да виждам с очите си в ход нашето дело, за което толкова много
се борихме, да се осъзнаят нашите българи мохамедани, понеже сме по
кръв българи, да се открият наново българските мохамеданки и да се
радват на хубавата ни родина, да ходят горди и свободни непринудено.
Аз, макар че много страдах, макар че платих скъпо, задето се об-
рекох да служа на новото, не искам от никого сметка за патилата си, не
обвинявам никого. Аз – бъхтаният – прощавам на всички пред радост-
та, дето сега се нареждат работите по моите разбирания, макар че има
още българи, които си държат на старото положение и които не могат
да се зарадват както трябва и макар да заемат служебни постове, носят
ума и живеят с интересите на реакцията, фанатиците и имамите. За тях
ми е най-мъчно, но всичко ще се оправи. Защото тръгна вече и спиране
нема.
За нашето хубаво едновремешно дело, което се провежда и днес, ко-
гато всички говорят за напредък, народностно осъзнаване и културна
революция, има едно нещо, което гложди осъзнаващите се хора българи
мохамедани и българки мохамеданки, които си казват:
„Това е хубаво, но защо спряха дейността на „Родина“ навремето си
и върнаха турските имена, когато сега щехме да бъдем при свършена
работа! Но ни върнаха тогава с петдесет години назад!...“
А пък фанатиците, ходжите, имамите и хората със стари разбирания
и днес не са доволни, въпреки че сега времето и положението са по-из-
годни за живота на всички хора от всяка една страна.
___________
Октомври 1960 г.
IІ.
Когато написах първите спомени за живота и страданията ми в с. Ру-
дозем, никак не мислех да ги продължавам и увеличавам, макар да нами-
рах, че много накъсо е казано всичко.
Но понеже мнозина ги прочетоха и намираха, че може да се допълнят
с още едни и други работи и всички ме канеха да ги допълня и обесня
некои случки и събития по културната революция сред нашите българо-
мохамедане, то реших да напише още малко, но все пак накъсо.
Трябва да кажа, че за да опиша живота и патилата си така накъсо
първия път, причината беше, че бая се страхувах да пиша повече, поне-
же трябваше да споменувам некои хора, които заемаха видни постове
в Рудозем, та бе опасно и се боях да не се почне пак преследване към
мене. Пък бех страдал много и притесняван до умиране, което ме караше
да бъда внимателен. Аз съм слаб човек, пък и болен, от никого не търся
сметка, никого не мразя и никого не обвинявам, та към края на живота
си как го описах накратко, всеки ще разбере защо.
Мъката ми беше само от нашите туркофилковци и фанатици, които
ме мразеха още отпреди 9 септември и които сега беха излезли на първа
линия по управлението и партизаните, та преследваха всекиго от нас,
който казваше, че е българин, а не турчин. И имаха голема сила и дове-
рие, защото се зачисляваха и приемаха като отечественофронтовци те,
а не ние родинците, макар че беха противници на всяка нова реформа
и съзнание, а ние си бехме революционери през много от по-раншните
години. Как се обърна работата така, че тези, които милееха за Турция
и дене и ноще я очакваха да дойде тука, дойдоха на власт, а ние, които
живота си бехме посветили за българско съзнание и напредък, да бъдем
преследвани и мъчени като реакционери и противници на революцията,
не можех да се сетя.
Помня тогава, около 9 септември и напрежните години, всички
тези, които се противяха на нас в „Родина“ с цел да спрат дейността
ни, като казваха, че не трябвало да се хвърлят фереджите и друите роб-
ски знаци, да не си слагаме български имена, както желаем, и други,
защото казваха: „Ще дойде Турция и тогава ще режат на малки парчета
тези, които сме били родинци“. Такива противници беха Осман х. Ха-
санов от Рудозем, Шериф Шакиров Дервишев от м. Оскрушево, Адем
Махуров от м. Бела река, Салих Карафеизов от м. Рибница, Ахмед Ка-
диров от м. Койнарци, Мустафа Садъков Имамов от Долен Рудозем
с неговите синове Садък и Хасан, Реджеп Асанов Метевски – също

от Долен Рудозем, като първият – Осман х. Хасанов – беше свързан с
Агушевци в с. Могилица, от които вземаше напътствия.
Но всичко това е вече минало и тези имена почти никой вече не спо-
менава.
Помня още една моя реч тогава, която си написах и е запазена, каза-
на в събрание на българомохамедани от мен като председател на друже-
ство „Родина“, като не мислех, че може да стане обрат в работата. В нея
се казваше:
„Драги родопчани – българи мохамедани и българи християни!

Имайте вяра в нас младите, че ние сме застанали на правилна основа.
Ние сме тръгнали да вървим по истинския път и знаем, че тоя път ще
ни изведе на добър край. Ние ще вървим по него напред и все напред и ни-
кой не ще ни спре, за да догоним нашите братя, българите християни,
в културно отношение. Рамо до рамо ще вървим с тях по пътя на кул-
турата, напредъка и съзнанието. Така ние ще сложим край на невеже-
ството и тъмнината. Ние сме българи по народност, а мохамедани по
вяра. Ние отхвърляме заблудата, че като сме мохамедани, не сме бъл-
гари. Ние скъсваме с тия, които ни са заблуждавали в това, па били те
духовници или първенци чорбаджии. Ние се борим и ще се борим докрай,
за да убедим младежите и народа в нашия път, защото това е истина-
та и ще го поведем към нови разбирания, нови стремежи и нови идеали.
Така ще тласнем делото ни напред, за да съзнае народът и всички ние
нашата народност и нашия първоизточник България и Славянството.
Край на азиатската заблуда, тъмнината и турския фанатизъм, които
са ни задушавали досега да съзнаем своя народ и отечество. Пак каз-
вам: ние сме българи по народност, а мохамедани по вяра, която вяра
никой не ни забранява. Като така, от днес нататък българомохамеда-
ни и българи християни ще работим дружно и всеотдайно като единни
братя, единни по дух, единни по език и кръв за славата и напредъка на
нашето родно отечество България.
Напред и все напред в това свято и справедливо дело! Да живее
България и Славянството! На тия, които ни помагат в това наше по-
лезно дело, изказваме нашата безкрайна благодарност! За славата на
отечеството ни!“
Това ми беше речта на една вечеринка в Рудозем, малко време преди

да дойде сегашната отечественофронтовска власт. Като я говорех, ми-
слех, че съм прав и казвам истината. Мислех и че всички ще ме послед-
ват – и християни, и мохамедани, в каквито и ще партии да се числят.
Но какво бе намерено за противно в тая моя дейност, за която толко-
ва много страдах, също не можех да разбера. Разбрах само, че най-голе-
мите защитници на заблудата фанатици и туркофилковци беха получили
доверие и оръжие от новата власт, която не прецени кои са ѝ приятели и
кои врагове. Но животът после потвърди моята истина.
Когато направих първото мое описание, аз немах никаква друга цел,
а само едно желание – да разкажа моя опит и така да подпомогна кул-
турната революция сред нашите българи мохамедани, като им кажа, че
ненапразно и ние сме се борили в Дружба „Родина“, та да се радваме,
като виждаме, че и в сегашно време същото се желае от народната оте-
чественофронтовска власт. И като тъй, трябва с пълно сърдце да прие-
маме осъзнаването ни като българи, да променяме облеклото и имената
с български и т.н.
Много радостен се чувствах, че не бех забравен от родинци, едно-
времешните мои другари. Разпитвах за тях из селата и градовете и раз-
брах, че некои са умрели, но много си са и живи останали. Особено се
интересувах и за Петър Маринов, първия секретар на Дружба „Родина“,
и към новата година 1960 добих сведение, че е жив и здрав и живее в
Пловдив. Обадих му се и той също ми се обади. Поради болестта ми си-
ликоза в начален период, налагаше се да отида в Пловдив на изследване.
Аз отидох и като си свърших работата, потърсих П. Маринов да видя из-
менил ли се е и остарял ли е, защото не бехме се виждали близо двадесет
години. Намерих го в къщата му. Той се много зарадва и ме прие в дома
си като същински брат. Остави ме да нощувам у него, та цела нощ пре-
карахме в една стая и думахме за всичко, като си припомнихме нашите
страдания и много други работи. Разправих му подробно как съм бил
считан за фашист от фанатиците, как съм разкарван и бит по участъци-
те, как съм бил пратен на язовир „Росица“, как съм освободен и съм се
върнал без стотинка от Северна България по влакове и гладуването, как
съм се върнал в Рудозем и ме посрещнали лошо противниците, как ми
се родили близнаци и съм им сложил имена Карамфил и Трендафил, ко-
ето накарало противниците наново да възврат от злоба и курдисват ново
преследване, за да ме принудят да се откажа от българските имена както
на мене, тъй на семейството ми, как са ме принудили да купя наново

плат за фередже на жената и да я задължа да го облече, което ми бе най-
противно в миналото. Той ме слушаше с интерес и накрая така ми рече:
– Ти така хубаво разказваш, защо не вземеш да напишеш всичко
това? То ще е много интересно да се знае от много хора, особено сега,
когато се е подела наново дейност за осъзнаване и културно издигане на
българите мохамедани. Всяка нова промяна е ставала с жертви и ти си
мъченик за новия мироглед у българите мохамедани.
Аз нищо не му казах за това, но той пак ме помоли да опиша живота
и страданията си, за да не се забравя от младите.
Така се разделихме и аз си отидох в Рудозем.
А там работата по нашето осъзнаване на българите мохамедани беше
започнала от всички организации, читалища и комитети. На мене най-
много ставаше драго, като виждах, че се захваща пак нашата културна
революция, която се провеждаше из нашите махали измежду българо-
мохамеданите. Виждах, че за един-два месеца се изхвърлиха пак 90%
от фереджите, ашмаците и шалварите на българомохамеданското насе-
ление. Тогава, откровено казано, щастлив се почувствах, че съм останал
жив до това време, да видя с очите си културната промяна, пък и да
взема участие в нея, защото бех председател на Отечествения фронт и
организацията в нашето село. Най-хубаво вървеше работата в нашата
махала, защото бехме единни, имахме 96 члена и изпълнявахме работата
по всички показатели на организацията.
Всичко това бе много радостно и весело за мен и аз забравих и стра-
данията, и мъките, които бех прекарал. В това време работех като при-
служник в училището с половин заплата, защото друга физическа рабо-
та не можех да работя, понеже бех силикозен заболел.
Под мое председателство направихме мечита в махалата за клуб
на ОФ и там правехме събранията за културната революция. След тия
събрания често давахме дописки във вестниците. Този мечит е същи-
ят, дето едно време бе родински музей, който музей след 9 септември
развалиха фанатиците, за да се кланят в него, и разнесоха събраните
предмети.
През лятото на 1960 година се даваха опътствия да се засили кул-
турната революция, като праздника 9 септември да посрещнем с напъл-
но ликвидирана носията навсякъде. Това беше много хубаво и аз го по-
срещнах с радост, защото това бе нашето дело, за което се бехме борили
и страдали много и на което желаех дано сме живи и здрави да го видим

със завършен край. Поради болестта ми аз по-малко вземах участие, за-
щото се изморявах, когато по-дълго говоря или ходя някъде. Но все пак
с последните си сили помагах.
Всички прости хора по селата казваха:
– Това ние го знаем! Нали и „Родина“ го правеше едно време, а защо
я развалиха?
Некои беха почнали да мислят, че най-хубаво е да се възстанови
Дружба „Родина“, за да върши културната революция, но аз казвах:
„Дано не стане това“, защото бех слаб и не щех да мога да работя като
едно време. Казвах им:
– Сега има по-млади хора, та нека вършат тази работа те, ние само
да им показваме. Ние сме вейке стари, а некои и бахтати за това, както
ние с Хашимов.
Но не се свърши всичко до 9 септември.
Есента на същата година дойде в Рудозем един учен човек да изслед-
ва и опише старите работи, останали от римско време, ходи на върха Ке-
чика и другаде. Той ми донесе писмо от П. Маринов, в което ме молеше
да давам упътване на човека и му изпратя по него моето описание на
живота и страданията ми, ако съм го написал. Докато този човек обика-
ляше Рудоземския район, аз седнах и за 4-5 дни направих това описание
и го пратих по същия човек на Маринов. Той ми благодари и писа, че
хубаво съм го описал.
По това време малка радост ми дойде на душата, като чух, че се
готви агитация за преименуване имената на българите мохамедани от
турски на български. На 25 ноември 1960 година бех в общината, когато
дойде един от махалата и каза, че му се родило момиченце и го записа
с име Минка. Имаше още неколцина други, които беха подали молби за
преименуване, но все още малко – само около 16 души, затова и моята
радост е малка. Трябва много, със стотици, както ние едно време.
Като наближи новата 1961 година, имахме събрание и пак ме избра-
ха за председател на ОФ организация в нашата махала Войкова лъка. Аз
не бех много съгласен и исках да се избере друг, некой по-млад, но има-
ше поръчение от Градския комитет на партията и Градския комитет на
ОФ – Рудозем, пък и селяните много настояваха аз да бъда председател,
защото немало друг, който да върши работата и се среща с хора, кога
стане нужда.
В началото на агитацията за промяна на имената в най-осрамотено

положение останаха туркофилковците, като виждаха колко прави сме
били ние навремето, които по време на страданието ми ме обвиняваха,
че сме махнали фереджета, че сме сменяли фесове и слагали български
имена и че уж това сме правили с насилие към тях. То наистина бе наси-
лие, но към фанатиците, заблудените и туркофилковците, дето не милее-
ха за България, а за Турция, и беха готови да продадат всичко за това, но
не към калабалъка, който доброволно приемаше тогава тези реформи.
Но да речем и че е било насилие, но това насилие е нищо в сравнение
[с] насилието, което туркофилите вършеха над мен след 9 септември, ко-
гато ме биха до смърт, изхвърлиха ме и като сметнаха, че съм умрял, ме
оставиха. А като се върнах от лагера, дето се вика като от умрелите, те си
послужиха пак с насилие, за да сменям българските имена с турски. Това
е насилие, тяхното, а не нашето. Защото по време на „Родина“ нeмаше
нито един бахтат човек в нашата община, нито убит, нито пребит, нито
надраскан даже, а сега бехме гонени и тормозени родинците българи
мохамедани, има даже и умрели, но са си останали верни на мисълта, че
сме българи, а не турци. Това не беха разбрали и новите власти тогава,
а се оставяха да ги водят туркофилковците и фанатиците, които дене и
ноще мислеха за Турция.
След Нова година (1961) се започна агитацията за промена на тур-
ските имена с български, обаче не в голем разгар. Искаше се само
отечественофронтовските организации да водят разяснителна работа
за това, като се обеснява как насила сме били помохамеданчени неко-
га, което на нашите хора не действа добре. Некои може наистина да
са помохамеданчени насила, но нашите хора помежду си говорят и
мислят, че не насила, а доброволно са помохамеданчени нашите дядо-
вци за интерес – да не ходят ангария, да владеят по-хубавите имоти,
да ползват свободно пашата за добитъка си, да са по-отпред и имат
доверие в управлението на турцете и т.н., като вярата си са променили,
но българския си език са запазили нацяло. Само имената им са били
турски.
Четеше се навсякъде една книга – „Родопа българска твърдина“, коя-
то некой одобряваше, некой я слушаше и забравяше чутото.
След прочитането на тази книга се обръщаше внимание за имената,
като се наблягаше само осъзналите се да направят тази промена. Но има-
ше опъване и почти никой не си променяше името.
Само когато се родеше дете, записваха го в общината с българско

име. Но и там не вървеше с мерак, както едно време с „Родина“, когато
се надпреварваха. Немаше сега кой да обеснява и увещава хората.
На събрание в нашия клуб (мечитя) понекога им казвах да не се чу-
дат, че това е ново, защото то е старо и че ние, родинци, сме водили
същата борба и че борбата и идеите на родинци не са били нищо друго,
освен тези, които се вършат днес. Веднъж им заявих:
– Водете тая борба и я доведете до край, както и ние я бехме довели
до край, но след 9 септември стана връщане назад, без да се мисли хуба-
во ли е това, или не.
Никой обаче нищо ми не възразяваше, а си шушукаха, че не се знае
и сега да не стане пак връщане, щом това е ставало веднъж. Това бе глав-
ната причина да нема разгар още в самото начало.
Пропуснах да кажа по-напред, че от 1959 година насетне градът Смо-
лен стана окръг и дойдоха много нови управници на окръга, каквито по-
рано немаше. От Пловдив беха дошли некои като Кълбов, който бе станал
първи секретар на партията в Окръжния комитет. Имаше и други – некой
Димитров, Василев и Чолаков, всички, които дохождаха и в Рудозем, и ус-
тройваха събрания. Понеже им беше дадено да се занимават с културната
революция, те се заинтересуваха и за нас – българите мохамедани. Добре,
но с тех дойдоха в Смолен за окръжни ръководители и некои оттам, кои-
то беха намесени по развалянето на „Родина“ и нейната дейност, та сега,
когато некои казваха, че е добре да се възстанови „Родина“, за да довърши
културната революция, те не беха давали и да се спомене за нея.
Кълбов не бе знаел нищо, но чух от хората, че бил устроил големо
събрание в Мадан и там говорил на българите мохамедани за нашата
истина и че българите мохамедани трябва да слагат български имена.
Некой обаче му възразил:
– Но ние от партията си имаме тези имена, защо сега да ги проме-
няме?
– Коя партия? – запитал Кълбов. – Кой ви ги е давал?
– Комунистическата партия – му отговорили. – Ние до 9 септември
бехме с български имена, но като дойде партията на власт, даде ни да си
имаме турските имена. Те ни са като подарък оттогава. Затова сме бла-
годарни на партията.
След това се разбрала цялата работа и Кълбов запитал в Смолен
тези, които знаели това. В Пловдив пък имал случай да прочете и мое-
то описание и накрая излел с мнение за това, което е станало, като

казал:
– Голема грешка е станало с разтурянето на „Родина“! Тя е била свър-
шила работа и ако бе запазена, досега щеше да се е свършила работата с
българите мохамедани.
Но некои от Смолен, които били големци, не били съгласни с него и
сметали за правилно развалянето на „Родина“ и връщането на турските
имена. Явили се като тъй разногласия между тях, та заради това ли, или
за друго нещо, наскоро след това Кълбов беше махнат от Смолен и отиде
в София.
По тези причини не се получи разгар в културната революция още в
самото начало. По комитетите в Рудозем, а и извън тех по срещи и събра-
ния хората беха почнали да си говорят открито, че делото на „Родина“ е
било на прав път, че аз съм бил прав навремето, че несправедливо са ме
разкарвали по участъци и арести и неправилно съм страдал. Говореше
се още, че са сбъркали след 9 септември, като ни върнали назад с много
години. Некои пък казваха: „Не гледайте какво е било тогава, а гледайте
сега какво ви казваме“. В Смолен пък през зимата [на] 1960 година бе
имало конференция и некой оратор от Турян бе казал, че „Родина“ била
фашистка организация, както се писа и във вестника. С това се спъваше
работата по нашето осъзнаване, но организациите по Рудозем си про-
дължаваха работата по културната революция.
На едно събрание ни се напомни, че не бива да стоя назад по отно-
шение на имената и едва ли не пак трябва да застана начело, както едно
време в „Родина“. Но аз им казах, че съм болен и мъчно мога да се движа,
защото съм изтощен и може всеки момент да падна. Но въпреки това –
казах – аз не мога да стоя настрана от това дело, за което съм бил готов
и живота си да дам, макар да се чувствам обиден и засегнат. Въпреки
всичко ще помагам когато и където мога. Ценно е, когато хората сами
се възпламеняват и искат да правят това, а не да им се изисква от други,
с предупреждение или това и онова. Не властта и организациите, а ние
сами, българите мохамедани, да ни дадат възможност да си го правим.
Аз тогава мислех, че не е нуждно организациите да правят нещо, а да
извикат нас, бившите родинци, знаем се кои сме по селата, сами щехме
да отидем в общините да намерим старите регистри, дето сме записани
с български имена до 9 септември, и да обявим на населението:
– Ето нашите имена! С тях ще се наричаме!
С това щеше да се е свършило още за 2-3 месеца и понеже щеше да

си е наше желание, всички щеха да се съгласят и организациите да из-
ползват тази ни агитация наготово.
Но ръководните хора взеха да се препират как да се прави и откъде да
се почне тази реформа и видеха, че не върви леко. Нека да видят как се пра-
ви културна революция, която ние правихме още във фашистко време.
През месец февруари 1961 година, зарад добра дейност на нашата
ОФ организация, Градският комитет ни даде възможност да направим
екскурзия. Посоката ни беше да отидем до Пловдив, София, мина Пер-
ник, а също и язовира на Искър. От ТКЗС имахме издръжка за рейса и
хотелите, а храната си беше наша. Водачът ни обаче не беше добър и за
да се отърве може би, ни отведе само до Пловдив и София, където се
снехме пред мавзолея, но извън София не отидохме. Върнаха ни обра-
тно и транзит през Пловдив, без да спираме, дойдохме си в Рудозем. А
имахме желание да разгледаме и този град с неговите фабрики, заводи
и река Марица. Благодарение че се видехме в София с некои от старите
деятели за българите мохамедани, като Наум Главинчев и Александър
Караманджуков, от когото останахме най-много доволни. Макар че ни
съкратиха екскурзията, но пак бехме доволни.
Наскоро след като се върнахме, пак почна да се говори за преиме-
нуване на българите мохамедани, и то доста усилено. Също и мене по-
каниха да подам заявление за това. Но аз не подадох веднага, защото
щех да остана сам, пък и смятах, че трябва най-напред да направят това
най-главните пропагандисти българи мохамедани от партията, съвета и
организациите, където беха инструктори и чиновници, или тъй да река –
техни „най-верни“ хора, па тогава аз.
– Аз съм лесен – казах. – И името ми е готово, но нека минат отпред
по-първите ви хора.
Решил бех да си остана със старото име – Иван.
По това време бех дал да ми се препише описанието за живота и
страданията ми в с. Рудозем, като имах желание да го пратя в София в
Централния комитет, като мислех, че ще се обърне внимание, като видят
какви борби сме водили против фанатиците и туркофилковците, които
поддържаха все старото и противното, и ще потърсят тези стари деяте-
ле, които да довършат започнатото тогава дело. Но от София не ми се
обърна внимание и моето описание си остана така, като го прочетоха
само по-малко хора, а некои си го преписаха. Прочел го беше и Кълбов,
преди да си замине, като се бе заинтересувал за въпроса, и искал бе да

ме види, като казвал:
– Искам да посоча за пример този осъзнат българин.
Но нищо не стана, защото скоро напусна окръга, пък на тези, които
го наследиха, беше неприятно да се занимават с нас, родинци, българи
мохамедани.
Не знам от София ли, или от Кълбов, но моето описание било ста-
нало известно в Окръжния комитет на партия[та] в Смолен. Оттам беха
съобщили на секретаря на Градския комитет в Рудозем – Френкев, който
ме повика веднъж, поиска го и аз му го дадох. Той много любезно се от-
несе и държеше с мен, но книгата не ми я върна доста дълго време след
това. Беше я чел той, а и други беха я чели. Разбирах, че мнозина я раз-
глеждат и разсъждават по нея. Но не се боех, защото казвах истината.
Тази пролет, 1961 г., беше много тежка за моята болест. Стана нуж-
да, та ходих в София на лечение в ИСУЛ, където стоях близо два месе-
ца. Като се върнах в Рудозем, направи ми едно неприятно впечатление,
защото видех, че има връщане назад по културната революция и голем
застой в осъзнаването на нашите българи мохамедани. Забелязах също
застой и в преименуването, особено с новородените деца, които по-рано
ги записваха с български имена, а сега видех, че си ги записват с турски.
Имахме байрам и гледах всички жени и невести, а и девойките си са
облекли старата носия – тестемели, фереджи, яшмаци, и то почти на-
всякъде по Рудоземска община. В нашата махала само три жени не беха
ги възстановили – моята жена, снаха ми и още една жена, която живее
близо до нас. Всичко друго бе с турски дрехи.
Чудех се много защо е станало така и откъде се е явил този обратен
тласък, връщане назад и обратен ход и защо никой не обръща внима-
ние на това. Сам си го обяснявах, че е, защото немаше кой да работи с
мерак, защото немаше душа културната революция, всичко ставаше по
лицемерие и нагаждане, защото противната агитация бе по-силна и тя
успеваше. Туркофилковците и фанатиците, като виждаха разногласията
по големците в Смолен по нашите работи, добиваха кураж и се налагаха.
Турската пропаганда одобряваше това с голема радост. И всичко това
ставаше пред очите на нашите власти.
По това време, като напук за всичко, ми се роди втора внучка, която
записахме в общината с българското име Севда. Като отишъл синът ми
да я записва в Съвета, писарката го погледнала учудено и казала:
– Браво! Много хубаво име! Кой избра такова хубаво име?

А синът ми отговорил:
– Баща ми беше родинец преди 9 септември и истински ръководител
в това направление. В неговата книга има много такива имена, все ста-
робългарски, и от нея се ръководя аз.
Тя го похвалила наново:
– Хубаво! Много хубаво! Браво!
С това се свършило. Ставало дума за книга четвърта на сборник „Ро-
дина“, който имах вкъщи, и там имаше много такива имена.
След като се върнах от София, отидох при председателя на Съвета,
за да се обадя, че съм си дошъл. Той ме посрещна добре и като погово-
рихме, каза ми, че трябва да подам молба да си сменя името. И то същи-
ят председател, който навремето си ме заставяше да си върна турското!
Аз му не възразих нищо, но му казах:
– Още е рано за мене да подам молба. Нека подадат по-напред от
мене тези, които са ръководители по организациите и досега са били
против мене, тогава аз.
С това се свърши и друго нещо не говорихме. Разбрах, че не смеят да
подхванат работата както трябва, а им искат дейност, та с мен искат да се
отчетат, че уж нещо е станало. Започнах пак да работя и да си изкарвам
хляба, че инъче нема как. Така щех да карам, докато падна напълно, за-
щото пак получих болки в гърдите, но трябваше да работя зорлем.
Оставих да се развиват работите от само себе си. Чувствах се слаб и
болен, пък и изтормозен, за да мога да направя нещо. На първото събра-
ние, където бех отишъл и аз и бех застанал най-отзад, пак се спомена, че
трябва да подадем молби за имената. Всички се обърнаха и ме погледна-
ха, като един от нашите се осмели и само каза:
– Нали за това Асан е страдал! Та пак ли?!
Наскоро след това бехме извикани един ден около 10-12 души при
партийния комитет в Рудозем, където ни беше поставен въпросът за сме-
няне на имената. Но за големо съжаление, никой от поканените хора не
възприе тази задача, въпреки многото обяснения и убеждавания от стра-
на на партийните ръководители.
Тогава стана въпрос и за мен и се обърнаха към мене със задача да се
преименувам. Аз тогава им отговорих следното:
– Другари! Вие мене лично погрешно и неоснователно ме викате тук
по този въпрос. За мен този въпрос беше решен отдавна, много отдавна,
още преди 9 септември. Но след 9 септември беше ми наложено от некои

си хора да се връщам назад и да искам да ми бъдат върнати старите тур-
ски имена – на мен и семейството ми, в това число и новородените ми
близнаци Карамфил и Трендафил. И стана, както се искаше, не по мое
желание, а по ваше. Затова сега казвам, че немаше нужда мен да викате
тук по тези въпроси, а тези, които са причина за това връщане. Те треб-
ва да минат сега пред мене с български имена, тогава аз. Затова сега не
мога аз да възприема този въпрос.
Никой нищо не ми възрази повече и аз напуснах събранието и си
излезах навън.
Наскоро след това пак стана дума за имената, хората от махалите ме
гледаха и слушаха какво ще казвам, но никой не правеше крачка напред.
Тогава на събрание на ТКЗС заместник-председателят Асан Тахиров
Имамов от Долен Рудозем наново ме подкани да се преименувам аз и по
този начин да помогна в тази насока и за други хора да направят същото.
Аз тогава му казах:
– Добре! Но ти обявявам съревнование – ти да проагитираш 10 души
да се преименуват, а аз ще проагитирам 100! Приемаш ли?
Той обаче не прие и като излезохме вън, намери ме насаме и ми
каза:
– Защо правиш такова предложение? Аз не мога да приема това. Аз
отговарям само за мене си, но не и за други, даже и за жената, и не бива-
ше да ми поставяш така въпроса.
Разделихме се и той наистина се беше преименувал, но само той, без
никой друг от техните, и то, защото бе на длъжност.
Имаше един секретар на ДКМС в гр. Рудозем, който бе родом от
Чепинци, но живееше семейно в Рудозем. Доскоро той ме гледаше на-
криво, защото бехме спорили по родински работи, но сега не смееше да
каже нищо. И баща му ме гледаше накриво и се мъчеше да представя
„Родина“ за фашистка организация пред комитета. Обаче не успяха и
двамата и скоро след това синът си беше сменил името на Пламен Пали-
каров, защото немаше как и накъде да мърда. Това бе още през пролетта,
след което още неколцина си беха сменили имената, но към летото и по-
нататък се забеляза голем застой и връщане назад в имената. Никой вече
нищо не говореше по този въпрос, мен също никой не заговаряше и не
ме закачаше. Преставане и [на] всякаква агитация за това и всичко като
че ли бе замрело.
През месец август 1961 година имаше надпяване на Рожен. Там хо-
дих и аз заедно със синовете ми. За голема моя изненада, срещнахме се
със старите деятели по нашето осъзнаване Петър Маринов и Алексан-
дър Караманджуков. Разходихме се заедно и направихме снимки както
с мен, тъй и със синовете ми. В това надпяване се проявиха много бъл-
гаромохамеданки като певици, а и мъже като гайдари и играчи. Най-ху-
бави беха групите от Беден и Настан, Девинско. На събора чух, че почти
цялото село Забърдо е било възприело български имена, като тук-таме
останали само най-старите с турски имена. Същото било и със село Лес-
ково1. Така е, когато се работи с мерак и сърдце. Нашите в Рудозем само
разсъждаваха и чакаха какво ли ще стане на другия ден. Всеки викаше:
„Преименувай се ти, за мене е лесно!“. И така се бе получил застой.
На 28 октомври 1961 година имаше пленум на Градския комитет на
ОФ в Рудозем, на който бех поканен и аз като председател на организа-
цията в нашата махала. Беха разгледани много въпроси, но най-важно и
остро се засегна въпросът за културната революция. Много другари се
изказаха и поставиха въпроса, че градските комитети по всички сектори
са изоставили тази задача. Каза се, че се е стигнало дотам, че 95 на сто
са се върнали назад с облеклото. Наново си носят фереджи и тестемели.
Каза се, че за имената пък не се и приказва вече. Тези въпроси беха пос-
тавени от учители и българомохамедани от махалите.
Мислех, че ще излезе нещо от този пленум и ще се усили пак дей-
ността, но нищо не излезе. Всичко се забрави и остана по папките. И
от Смолен се замълча, и от София също. Нема хора, които с мерак да
вършат тази работа. Затова се получи застой и връщане назад. Дълго се
мъчех над въпроса защо се изоставя тази важна задача за нас, българите
мохамедани, но не можех да разбера защо става тъй. Особено за облек-
лото и имената.
През март 1962 година ме покани партийният секретар в Рудозем да
отида при него и аз отидох. Разговорът ни беше по въпроса за промена
на имената. Той каза, че ние в Рудозем сме били най-назад в тази насока
и че трябва да се говори много и да се убеждават хората, да им се помага,
та да си правят сами тази промена по пътя на убеждението. Покани ме
и аз да подам молба, за да ми се върнат българските имена. Казах и на
1
Село Лясково – бел. съст.
него, както на председателя на Съвета, че трябва преди мен да направят

онези хора, които сега заемат отговорни постове и които преди време
искаха моето смъртно наказание за това, че тогава аз. Той обаче ми каза,
че не трябва да гледам никого аз, да не се боя от никого и [да] гледам
сегашното, а не миналото. Така се разделихме. Очаквах некои от отго-
ворните другари българи мохамедани да направят тази промена, тогава
и аз, но нищо не последва.
Партийният секретар ми подсказа нещо, че некой другар е писал
нейде в книгите за мен, но не ми изясни нищо точно. Скоро научих, че в
сп. „Септември“ имало нещо за моето описание. Затова веднага отидох
в читалнята на градската библиотека и затърсих това списание. Библио-
текарката ми каза:
– Аз знам защо търсиш тази книга. За да се прочетеш. Но тази книга
я взе некой и се загуби, а пък друга немам, за да ти я дам. И други хора
я търсят, но я нема.
Докато бех там, наистина и други хора идваха и я търсиха, но си
отиваха, без да я вземат.
Отидох си и аз. След това писах на Петър Маринов в Пловдив за тази
книга, но и той не можа да я намери. Били разпродадени. Той обаче ми
съобщи, че бил писал в нея писателят Станислав Сивриев и било много
хубаво за описанието на страданията ми, като ме нарекъл „Софрони[й]
е между нас“, или нещо подобно. Но каква полза, че е писал, когато ние
сме още потискани и се смята, че „Родина“ била фашистка организация.
А в нея немаше нищо фашистко, но некои не разбрали каква е била тя,
беха я обявили за такава. С това се бе нанесло много голема пакост на
движението за осъзнаване на нашите българи мохамедани. Сега се мъче-
ше пак да се дойде до това осъзнаване, но за „Родина“ да не се спомена-
ва, че и тя е правила същото. Или искаха да кажат, че родинските цели,
които ние с толкова мъки и труд бехме постигнали, са техни.
Право бе казвал Ариф Русев от Киселичево по това време:
– Тее работи по културната революция не са нови, а стари, защото
сме ги ние правили един пот, а сега искат новите ръководители да ги
правят и да се каже, че те ги са сторили, а не ние. Или искат да оградьот
киприя с делани камене, която киприя „Родина“ била оградила, но те са я
били развалили. И не само са я развалили, но с тее камене били оградили
жемие с минарьо да се кланят на тюрклюкет, като беха ворнали и фесо-
ве, и фереджи, и турски имена. Сега ищат да развальот минарьона и да
оградьот пак киприя, ала да кажат, че сичко те са сторили. Ние пък хми
викаме: „Киприяса е ваша, ала каменене са наши, оти ние сме ги делали
едно време“. Те пък ищат да кажат: „И киприяса е наша, и каменесе са
наши. Те самички са са изделали!“ И т.н.
По причина на това незачитане какво е направила „Родина“ не вър-
вяха работите напред нито по отношение на облеклото, нито по промяна
на имената. Даже имаме застой и връщане назад в това отношение.
От този застой се беха възползвали из нашия Рудозем некои турко-
филковци и врагове на нашия народ и държава. Излезли били и почнали
да записват хората за изселване в Турция и тия подписи искали да носят
на турския консул в Пловдив и главно в София. Това бе в края на 1963
година. Много хора се били записали и отдали на тази вредна идея. Да
станат предатели на своя народ. Но разбрало се, че много от тях има,
които са ги записвали, без да знаят за какво са записвани. Около Нова
година това се бе разкрило и беха арестувани главните организатори и
задържани, за да им се гледа делото. Такива изменници се беха подписа-
ли от махалите Оскрушево, от Сопота, от Чепинци, Черешово, Бърчево
и др. И от моята махала Войкова лъка имаше записани, които казваха, че
не знаят, че са записани и не желаят да идат в Турция. Тези хора идваха
при мен и ме молеха и питаха какво да правят. Аз ги упътвах към власти-
те, там да си обяснят положението. А те казваха:
– Как да идем, като ни е срам! Пък и нема да повярват, че ние не
знаем, че са ни записали!
Но аз ги убеждавах в истината, че не е опасно да идат, и те се успо-
кояваха.
След един месец им излезе делото. Гледа се публично в Рудозем и
съдът справедливо осъди подбудителите: Салих М. Чаушев от м. Чере-
шово – на 3 години тъмничен затвор; Мехмед Ас. Ходжов от Сопота – на
2 години затвор, и Реджеп Ас. Ходжов, пак от Сопота, на 1 година затвор.
Имаше и други такива, които следваше да бъдат съдени и наказани, но те
беха оставени да не се говори за тях, а по-нататък какво щеше да стане,
не се знаеше.
След това дело се мислеше, че ще тръгне по-добре културната рево-
люция, но пак нищо не стана. Тръгна си постарому, със застой.
През тази зима бе излезла некаква книга от Станислав Сивриев под
заглавие „Хората са навсякъде“. Научих, че там било напечатано онова
по отношение на моето описание. Потърсих тази книга в читалнята, но
пак не я намерих. Имало много, но ги разграбили, за да ги дават за по-

даръци, та не бе останала нито една. Затова писах на Петър Маринов в
Пловдив да ми намери една, което той направи и ми я изпрати. Четох я,
но видех, че това, което е писано за мен, не е за прости хора, та не ще
го разберат, които го четат. На некои пък беше направило впечатление и
почувствах веднъж голема изненада, когато в м. Рибница ме срещнаха
ученици, гледаха ме, следяха ме и ми думаха:
– Ние те знаем. За тебе е писано в книгата „Хората са навсякъде“.
Аз ги запитах:
– Къде е тая книга бе, деца?
– Ние я имаме. Дадоха ни я подарък! – казаха и си подминаха, като
им беше чудно как така за един прост човек като мене от Рудозем да е
писано в тая книга.
Моята си пък книга я давах на мнозина да я четат – и мохамедани,
и християни, но като я прочетяха, нищо не казваха, само се почудваха
някак си и като че ли не им уйдисваше, особено на мохамеданите. Но то
е малко писано и не всеки може да го разбере.
По това време друг един от писателите – Янтай Кавалов, беше писал
до нашия партиен секретар в Рудозем – Френкев, да обърне внимание
към мене и моя живот, или нещо друго, не можах да разбера какво, но
главно за имената, но Френкев ме повика веднъж и ми поиска моето опи-
сание на страданията ми за втори път. Занесох му го и той ме прие, взе
книгата, за да я разгледа. След известно време отидох пак при него, та си
я взех, но той нищо не ми каза, а само ме попита:
– Не беше ли по-голема тази книга и нема ли да я допълниш?
Аз нищо не му казах, защото не бех и мислил, но и той нищо пове-
че не ми каза. Особено по културната революция нито спомена даже,
защото нищо вече не се работеше по нея. Тя с командване не става, а с
жив огън отвътре на човека. След застоя преди делото на подписаните за
изселване, а и след самото дело, по което ги осъдиха и пратиха в затвора,
настъпи време, когато всичко се беше умълчало и зачудило кой път да
хване.
Ала за да се спре културната революция, по моя прост ум разбрах,
че друга е причината. Някаква жена от София, началник на учителите
при Министерството на просветата, бе дошла в Смолен и говорила пред
всички учители в окръга, че не е лесно да се осъзнаят българите моха-
медани, че много е мъчно да им се сменят имената, грешка е да се бърза,
бързането вреди и обърква хората, всичко бавно, полека да става и други

работи, за угода на противниците. Същото казваха и чорбаджиите Агу-
шевци: „Да не се бърза!“. Учителите се разотишли и след това немаше
вече промяна на имена, немаше и записване в общината на новородени
с български имена.
Пак за кураж на туркофилковците и фанатиците, които се боят от
Турция да кажат, че сме българи, и не дават и да им се спомене за бъл-
гарски имена, беше и това, че взеха да идват в Смоленско и Рудозем де-
легации и гости от Дагестан, които се думаше между нашите, че са като
нас в техната страна и си носят турски имена, които са малко изменени:
не Ахмед, а Ахмад и т.н. Ходиха и от Смолен у тях на госте, писаха и
вестниците за тия гостувания и нашите неосъзнати българи мохамедани
помежду си думаха:
– Ето, и тия хора са мохамедани и с турски имена, пък си живеят в
Съветския съюз и никой не ги закача за имена и вяра.
– Те са дагестанци и си имат своя република – бе обяснявал един от
инструкторите по комсомола в Рудозем.
– Тъй и ние ще се казваме, че сме „помаци“, а не българи и ще си
останем с турски имена! – казвал един от фанатиците и със стари разби-
рания. – Да си дадем имената, значи да си дадем земята!
Искал да каже, че тази земя е турска и кога да е, Турция ще дойде да
си я земе. Щом имената ни са турски, то и земята ни е турска.
Така се заблуждаваха простите хора и не можеха да разберат, че и
самите турци ни смятаха българи, защото не им говорим езика, пък и
самите дагестанци не са руснаци, а са друга народност и са си отделно
от руснаците. Мене пък се струваше, че и самата наша власт не бе на-
ясно и че с дагестанските гостувания се дава заден ход на осъзнаването
на нашите българи мохамедани, които сме българи, а не друга някаква
народност, като дагестанците.
По тия причини мислех, че се спря културната революция, за което
сега не ми е чудно вече.
Към пролетта на 1964 година и в София бе имало някакво събрание,
в което било решено, че „Родина“ не била фашистка организация, но
само патриотична. Това събрание се съобщи една сутрин по радиото,
пък и вестниците го писаха. Значи несправедливо са ни притеснявали и
гонили досега толкова години. Но слушах, че по Смолен некои от ръко-
водителите по окръга си говорели:
– Нека си казват това (в София), за нас „Родина“ си е била фашистка

организация.
Много хубаво щеше да е, ако беха оповестили навсякъде, че нашата
организация била патриотична, и да ни признаят, че сме били прави, но не
се направи това и ние, щем-не щем, трябва да се свиваме и стоим настра-
на. Истината обаче по нашите работи си е истина и делата ѝ са налице.
Затова ми омръзна да се занимавам и даже да се интересувам по тези
въпроси, защото всеки си гледа работата и не иска да ни слуша, че сме
работили, борили и страдали за успеха на българското съзнание у наши-
те българи мохамедани. Но все пак ми е драго и се чувствам щастлив, че
се издигнахме много в културно отношение, а за съзнанието – и то ще
дойде некога. А щом дойде съзнанието, и имената ще се променят и ще
станат български. За това се борих аз и ще остана верен на тази идея до
моята смърт.
През април 1964 година получих от Главинчев1 един вестник, в кой-
то бе напечатана една негова статия, че „имената немат верско значе-
ние“. Четох я и я давах и на други наши българи мохамедани да я четат.
Те ми казваха:
– Това го е писал некой голем ходжа, който обеснява имената.
На туркофилковците това не уйдисваше и един ми казваше веднъж:
– Каквото и да го писват, ние сме си такива, ще си останем „помаци“
и нема да станим болгаре!
Един ден отидох в училището и запитах учителките чели ли са вест-
ника, защото бе учителски вестник, но те не беха го чели и даже не беха
отворили вестника. Тогава го прочетоха, след като им обърнах внима-
ние, и казаха:
– Много хубава статия! Тя е тъкмо за българите мохамедани.
С това се свърши и по-нататък никой нищо не говореше вече нито за
българите мохамедани, нито за имената, нито за културната революция.
1
Вероятно става дума за Наум Главинчев, роден в Охрид (Османската империя). След
Балканските войни е съдия в Смолян и един от инициаторите за развиване на българско
самосъзнание сред изповядващите исляма родопчани. На 12 януари 1931 г. към смолян-
ското читалище „Христо Ботев“ по негова инициатива се създава Културно-просветна
комисия за приобщаването на българите мохамедани към българската държава и тях-
ното народностно осъзнаване с просветни средства. Той е неин председател. В края на
1932 г. правителството на Демократическия сговор закрива комисията с цел да спечели
гласовете на българите мохамедани в предстоящите избори – бел. съст.
Аз очаквах некой да ме заговори и ми каже нещо, но никой нищо не ми

казваше.
На 24 април 1964 година следобед дойде у дома един човек, който
потропа и ме извика да излеза вън. Аз излезох и се ръкувахме, но не го
познах. Той ме запита:
– Познаваш ли ме?
– Не те познавам – му отговорих.
Тогава той ми каза:
– Аз съм Йосиф Ташев. Едно време бех началник, когато бе ти задър-
жан. Сега работя в ОТП в Смолен. Научил съм, че си написал книга за
твоите страдания, в която си споменавал и мене в нея, та идвам нарочно
при тебе, да те помоля, ако обичаш, да ми я дадеш да я прочета и да я
препиша, а след това ще си ти я върна така, както съм я вземал. Даже от
преписи ще ти дам 1-2 екземпляра.
Аз се почудих какво да направя, па реших да му я дам и му я дадох.
Той ми каза, че ще я позабави две седмици, докато я препише, и след това
ще ми я върне. Каза ми още, че я търсил от нашия партиен секретар Френ-
кев в Рудозем, понеже знаел, че я има, но не можах да разбера дали не му
я е дал, или не го е имало, затова е дошъл при мене. Интересно ми бе защо
Йосиф Ташев иска да я преписва и за какво му е нуждна. Аз исках и имах
желание да приказваме и говорим много, но той много бързаше и немаше
възможност да разговаряме и да го питам по-подробно по нашите въпроси
какво знае, какво става и защо всичко се е умълчало и спряло, като че нема
културна революция. И той си отиде. Накрая само едно ми каза:
– Тази книга много ще е интересна след 50 години.
Изпратих го до моста и срещах жени и девойки – всичко постарому,
защото почти всички по случай байрама се беха облекли по-стария ред,
наметнали си тестенели, забулени са с яшмаците, и така смятаха, че са
огиздени. И никой не обръщаше внимание на това някому.
След два месеца един от синовете ми ходи в Смолен и му заръчах
нарочно да отиде и да вземе книгата от Йосиф Ташев, която още не беше
ми върнал. Опасявах се да не стане нещо, та да имам неприятности с
нея. Ташев беше му я дал, обаче препис немал да му даде, та ми остана
само един екземпляр. А беше ми обещал да ми прати още 1-2 преписа.
Казал му само:
– Трябвало е повече да пише баща ти. По-нашироко и за всичко да
пише.
Аз това го знаех и имах много още неща за описване и трябваше да

ги опиша, но ма е било страх да не би пак да се намери нещо и наново
да пострадам или ми се създаде неприятност, та затова се огранича-
вам.
Така минаваше времето и годините се редяха неусетно. Всичко си
вървеше вече постарому и за още 2-3 години много нарядко некой ме пи-
таше за моята книга. И аз почти се оттеглих от всичко и се справях само
с моите си работи, здравето и да си наредя децата. Те се ожениха и може
[да] се каже образуваха свои семейства. Много нарядко ставаше дума за
нашата минала дейност. Или то когато се случеше нещо, или дойдеха
за ръководители по Рудозем нови хора, които искаха да се запознаят с
миналото.
Така в началото на 1967 година бе дошъл за секретар на партията в
Рудозем Рабишев, който е родом от Серафимово. Той се е заинтересувал
и ме потърси да му дам да прочете моята книга. Дадох му я и я прочете,
след което ми каза, че е хубаво да допълня с още работи.
Аз нищо не му казах, защото мислех, че не е моя работа да правя
такива допълнения, но той настояваше, че трябва да стане това нещо.
Отидох си. След време пак ме срещна веднъж и дваж и ми напомняше,
но аз не вземах мерки да пиша, защото и не знаех какво иска да се пише
още. За да ме улесни, той бе написал и ми изпрати следните
ДОПЪЛНИТЕЛНИ ВЪПРОСИ
за изясняване от Зеров, към неговите бележки
1. Когато е бил на ученическа възраст, имало ли е училище в Рудо-
зем, какво е било това училище, какви учители са учили децата, кой и
как е предавал Корана. (стр. 1)
2. Колко махали и с колко къщи е наброявала тогава Войкова лъка и
Рудозем поотделно. (стр. 1)
Как се е противявало населението.
3. След 1912 година как е била устроена административната власт
в Рудозем. Имало ли е община. Кои са били кметове. От къде са били те.
Имало ли е политически партии. Какви са били те.
4. От коя година се открива светско училище. Колко класа. Кои са
били учителите.
Кога се открива училище до IV клас, кога до VII кл. (тогавашно IV
отделение и III кл.).
Освен в Рудозем, имало ли е училище в другите села на района – Че-

пинци, Елховец, Пловдивци.
5. Коя година и кой месец е образувано д-во „Родина“ в с. Рудозем.
Коя година е наброявало най-много членове. Имало ли е членове жени.
В района на кои населени места е имало членове на това друже-
ство и кои са били активистите.
6. Кои са изнасяли сказки и беседи? Кога е била представена първа-
та вечеринка от родинци в Рудозем.
7. Какво е било настроението на българите мохамедани през 1945
година по време на Парижката мирна конференция, когато некои ми-
слеха работите да се присъединят към Беломорието.
В какво точно се изразяваше участието на Жувелеков в меморанду-
мите.
8. Да се опишат народни поверия, традиции и други, като случая
със старата Делихусева.
Обреди преди раждания и др.
9. Да се дадат описания на местностите със славянски наименова-
ния, като се посочат и къде се намират, на какво разстояние от насе-
лените места и какво представляват – поляна, нива, гора, ливада и пр.
10. Да се посочат стари хора от Рудоземския район, които могат
да дадат известни сведения за миналото на района.
11. Да се опишат предания, приказки и песни, като се даде прибли-
зително и текстът им.
20.II.1967 година, гр. Рудозем
На тези въпроси му приготвих и написах следните отговори, но нак-

ратко, защото да се пише подробно за всичко, трябва да се напише цяла
история на Рудозем, което е работа на друг некой, а моето е само мате-
риал:
„Аз съм роден през 1912 година в махала Войкова лъка и съм дос-
тигнал за училищна възраст през 1920 година. Тогава немаше никак-
во народно училище в Рудоземския съвет и район. Имаше само така
наречените „мечити“ по махалите, където беха заседнали ходжите
и учеха децата само да четат и сричат Корана, който е на чужд –
арабски, език и арабска писменост. Той беше неразбираем за никого
между нас, даже и самите ходжи не го разбираха и не беха в със-
тояние да го разберат и да го превеждат и обясняват на хората

и децата българомохамедани. Но ходжите беха облагодетелствани
от населението, защото си вземаха всеки месец уговорените запла-
ти от хората по махалите и селата. Такива мечити и ходжи имаше
във всеко село и във всека махала, независимо малко ли е, или големо и
народът беше много заблуден в тая насока и тънеше дълбоко в неве-
жество и тъмнина.
В Рудозем, доколкото си спомням, през 1925 или 1926 година се от-
кри турско джамийско училище, наречено „мехтеп“. Учител беше Ра-
шид х. Хасанов, който учеше децата на старотурска писменост и на
турски език.
След откриване на това турско училище, с нареждане или заповед
назначиха и първата българска учителка към това училище, която беше
жена на един офицер, капитан при Рудоземската застава, но имената
нито на капитана, нито на учителката не помня. Това беше големо съ-
битие тогава, защото за пръв път се откри българско училище в Рудо-
зем. Тази учителка преподаваше само един час на ден, и то все следобед
към края на часовете. Предните часове и преди обед учеше децата само
Рашид хаджи Ханасов на турски език.
Това продължи около една-две години. След това започна посте-
пенно да се засилва българското учение и турското отпадаше и се за-
кри. Тогава българското училище пое изцяло часовете и учението в свои
ръце през целия ден. Но това беше само в Рудозем, а по махалите и по
другите села немаше никакво училище, освен мечитите с ходжите.
Първото българско училище се откри и първото българско учение
започна в сградата на поделението в Рудозем, която била построена в
турско време за казарма или дибой и се намира край реката Арда долу
към рудник Голем Палас.
По-късно направиха друга постройка за училище, една малка и па-
янтова сграда, която още стои и се намира в двора на джамията в
Рудозем и се ползва и днес от „Наркооп“ за събиране на отпадъчни ма-
териали. Там се складират и добитъчни кожи. Там ходеха на училище
децата от по-близките и по-далечните махали, но редовно посещение
от страна на учениците немаше и беха малко. По-късно, през 1935 годи-
на построиха друго училище горе между къщата на Стою Чилингиров
и казармата, където ходеха децата от махалите Падала, Оскрушево,
Рудозем, Мейково и Бела река.
През 1928 година се откри с голем зор клон от рудоземското учи-

лище в махала Войкова лъка до IV клас (4-о отделение). След това се
откри в Долен Рудозем и Рибница, Чепинци, Елховец и Пловдивци също
до IV клас.
Доколкото си спомням, през 1933–1934 година се откри в Рудозем
училище за V и VI клас, тогавашен I и II прогимназиален клас. Но имена-
та на учителите не помня.
Рудозем наброяваше през това време шест (6) къщи, а с джамията
седем, която се числеше и се имаше за център. В тия къщи живееха
най-богатите хора и управляващите лица на цялата Рудоземска об-
щина. Тези къщи носеха [име] от турско време Горен Палас. Обаче за
отбелязване е, че най-истинското и най-старото му име е Бойчиново,
което и до ден-днешен се помни и говори, въпреки че там сега са израс-
нали много постройки и има градски вид.
Да посочим и упоменем имената на тия хора, които живееха в
тези къщи. Те беха следните: Тахир Салимехмедов, Салих Мезински,
Адем Мезинев, Рифат Караахмедов, Летиф Сачански – бакалин, Тахир
Агушев – Агата, негов син Лютви – бивш кмет на Рудозем, Решид х.
Хасанов – дългогодишен имамин при джамията, Осман Тахиров – бивш
кмет.
По-късно горе до казармата и до римския мост се заселиха още че-
тири българо-християнски семейства в нови къщи: Стоян Радев – ка-
феджия и кръчмар, Данаил Данаилов – бакалин, Стою Чилингиров –
бакалин и кръчмар, и Атанас Русков – митнически стражар. При тях
хората от махалите идваха да си купуват необходимите им продукти
за прехрана и други, например: царевица, сол, сапун, олио и др.
Това беха всичките къщи и по-видните хора, които по онова време
представляваха Рудозем чак до 1945 година.
По-късно дойде медицински фелдшер Христо Гушев, когото хората
нарекоха доктор Гушев, който винаги беше готов, когато го повикаха
за некой болен, да отиде и да му помогне според силите и знанията си.
Махалите към Рудозем наброяват и досега 18 махали, без селата в
Елховски район и Чепинци, където имат пълномощничества.
Махала Войкова лъка през онова време наброяваше около 25 къщи, а
пък останалите махали – от 5-6 до 30 къщи.
Населението се препитаваше с малко земеделие, като сееха тю-
тюн, картофи, царевица и ръж. Гледаха и по малко добитък. Тези по-
севи се обработваха предимно от жените и не задоволяваха нуждите

на хората за прехранване. Това налагаше на мъжете принудително да
ходят и скитат по градовете и селата на вътрешността да търсят
работа, където ходеха дрипави, гладни и боси. Межоваха (межия – ра-
бота без пари) на чорбаджиите, като им работеха по за едно парче
хляб и винаги беха подчинени на агите и чорбаджиите.
След 1912 година административната власт се е състояла от един
кмет (михтар) и един писар и бирник, и един-двама пъдари, като е има-
ло от всека махала и по един съветник. Но кметът и имамът са разпо-
реждали всичко, те са били най-висшите хора на властта в района и
каквото те са нареждали, това е изпълнявал народът.
Първият кмет на Рудозем след 1912 година е бил Салих Странже-
лиев от Долен Рудозем, вторият кмет Ахмед С. Ахмедчиков от маха-
ла Бърчево, а след това се заредили: Ангел х.Христев от Устово, Асан
Шерифов от Рудозем, Ахмед Шерифов от Рибница, Реджеп Кисьов от
махала Бела река, Асан Рашидов от м. Грамаде и Осман Тахиров от
Рудозем. През 1935 година дойде един руснак за кмет на Рудозем – Си-
меон Киреев, който по професия беше инженер, избегал от Русия през
октомврийските събития.
Политическите партии беха следните: земеделска, демократиче-
ска, национал-либерали, широки социалисти и комунистическа партия,
но мнозинството от новите българи мохамедани не разбираха нищо
от политическа и партийна дейност. Освен това много се страхуваха
от властите и знаеха само едно: с която партия е властта и който
държи калъча, там трябва да върви и гласува народът.
ДРУЖБА „РОДИНА“. През 1938 година се образува Българомоха-
меданската културно-просветна и благотворителна Дружба „Роди-
на“ в Рудозем и имаше много членове. В нея членуваха не само мъже,
но и жени. През 1943 година и следващата 1944 година наброяваше
най-много членове. Доколкото си спомням, членовете беха повече от
800 души. В селата Чепинци и Елховец, с. Пловдивци имаше клонове от
Дружба „Родина“ – Рудозем.
Активистите на тия дружества беха следните лица:
в Рудозем: Асан Зеров, Исеин Крушовалиев, Асан Хашимов, Мехмед
Ахмедчиков, Мехмед Дурсунски, Мурад Чаушев, Асан Мутевски, Дими-
тър Алексиев – учител, и Стефан Пинтиев – финансов изпълнител на
Съвета;
в с. Чепинци: Ахмед Шекиров, Исеин Кичуков, Асан Кафеджиев,

Тома Радев – учител в Чепинци, и други, имената на които не помня.
в с. Елховец и Пловдивци: Асан Овардов, Рашид Асанлийски, Керим
Овардов, Риза Мъжкерски, Мухарем Мезински, Асан Кеферов и др.
Всеки един член на това дружество беше активен. Всеки се старае-
ше колкото може да привлече повече членове и колкото може по-скоро
да се осъзнаем, че по кръв сме българи, да счупим оковите на невеже-
ството, тъмнината и заблудата, всека жена или девойка да открие ли-
цето си за слънцето и неговата грейка, да ходи свободна, горда, волна
и непринудено да се любува на свободата и да обичат всички своята
родина България.
Много съжалявам и много ми е мъчно за архивата на Дружба „Ро-
дина“, загдето бе унищожена и погубена след 9 септ. 1944 година. Ако
беше запазена за ден-днешен, щеше да служи за веществено доказател-
ство за дейността ни и щеше да бъде всичко видно по отношение на
всеки един въпрос – за броя на членовете, за проведените събрания, за
вземаните решения, за приетия устав на дружеството, за дейността
на активистите и т.н.
Беседите и сказките се изнасяха от учителите на рудоземското
училище и на махалите – Сапунджиев, Алексиев, Радев, Гълъбов, а вече-
ринките откривах аз с малка реч.
Първата по ред вечеринка се изнесе през 1939 година в училището
в Рудозем, като се представи пиесата „Женят, пък не питат“ от Пе-
тър Маринов, а след това и пиесите „Съдът на агите“, „Посестри-
ми“, „Възрожденци“ и други, също от Петър Маринов.
Такива вечеринки и пиеси се представяха до 1944 година в Рудозем,
като в ролите винаги вземаше участие най-напред Асан Зеров.
ГРАД РУДОЗЕМ. Центърът на град Рудозем е залегнал и разполо-

жен на местността, която се наричаше още от стари времена „Сре-
дореката“. Там се стичат и събират реките Елховска и Чепинска, а по-
надолу на 400-500 метра тези реки се събират с река Арда, която иде
от Смилян. Самият център на града и днес остава между тези реки,
поради което се наричаше още от време „Среднореката“.
Но за отбелязване е друго нещо, което е по-важно и по-интересно и
което сочи може би историческото минало за този край, населен само
с българомохамедани – това са названията на околните местности.
Целият град Рудозем е обграден с красиви гори, върхове и поляни,

които и до ден-днешен носят своите чудно хубави български имена,
оцелели от времето, които имена заставят човека да се учуди и сам да
се стреми да ги отгатне. Самата трета площадка на града се нарича
от най-старо време Бойчиново.
Към юг от града са местностите Гребенят, Долно Николово, Горно
Николово, Хелемин гроп, Увесат, Могилата, Левището и Трапниково-
то. Над рудник Голем Палас са: Куллета, Борцето, Зелените барчинки,
Момчево, Гайдата, Черквата, Мурево и Хасевото борце. Към югоиз-
ток: Димово, Гизденицата, Будина, Пещера, Бойчево, Доброшинево,
Подкастрина и Елинделят.
Към северозапад: махала Добреви череши, Дльога усойка, Добрев
поток, Дупката и местата: Георгевото, Керина поляна, Друмат, Зеле-
ното борце, Кавгажик, Кълвачевото, Буцко.
По посока на Дол. Рудозем и Койнарци: Перевкокор, Каравото,
Маслев камен, Ваклиново, Балиево, Кавалци, Вълков гроб, Иваново бор-
це, Люлекат, Добревото, Черквицата.
Към Рибница: Портището, Гробовете, Менково, Косевото, Елето,
Вълче черква, Черквата, Баделът, Морзево.
Към Сопота: Белевското, Раздела, Чирапат, Пеева черква, Средок,
Сивковото, Селището, Ковачи нивища.
Към махала Войкова лъка: Ушите, Димитровица, Лочето, Коша-
рета, Старият лев, Черквата, Мемковата бачо, Чучейката, Осиката,
Острата могила, Присоята, Гребеньот, Нивището, Менковци, Манчо-
во равнище, Петлова чука, Борцето, Бухалско, Разколат, Мехремовата
лювата и много други.
Към мах. Бърчево: Радкова лъка, Ливадето, Добревица, Караджо-
вите равнища, Куцовет пожар, Лещево, Елеската ливада, Георгевото,
Каражовото, Анчевица, Черквата „Св.Тодор“ и други.
Към мах. Бела река: Киселчово, Василевица, Бараковица, Георгова
могила, Вълков преслоп, Дльогите уши, Света Неделя, Черквата, Шен-
говото, Поповото дере, Маринско, Пеева чука, Димитрово селище и
много други.
Към с. с. Елховец и Пловдивци: Рушкина чука, Демирево, Яврово,
Марино борце, Русчево, Имането, Елена, Черквата, Света Петка,
Ушките, Стоянски дол, Малениво, Тодоров кочор, Черквата, Бабина
чука.
Към с. Чепинци: Чечево борце, Румина, Янева чука, Марково, Добре-

ва чука, Косево, Бучевица, Черквицата и други.
ФАМИЛНИ И ПРЕКОРНИ ИМЕНА: Русовци, Байретарци, Поря-

зевци, Инковци, Буклийци, Керкеловци, Минчовци, Разванци, Кочовци,
Габровци, Журналци, Малченови, Старевци, Хуневци, Мазоловци, Дома-
тевци, Даровци, Куковци, Чавларовци, Шерговци, Махуровци, Доневци,
Добревци, Боневци, Джувелековци, Малековци, Зеровци, Караджовци,
Белевци, Маджерци, Чилингирци, Еленчовци, Бозовци, Пилевци, Сирако-
вци, Дедьовци, Ниларци, Юренци, Каишовци, Тинковци, Паликарци, Кон-
челийци, Дъбовци, Финковци.
Ако се надникне и погледне с интерес в регистрите на населението
не само в Рудоземския съвет, но и из целия Смоленски окръг, ще се види,
че има много и много фамилии, които носят своите чисти български
родни имена и прякори. Тези имена аз сам не мога ни да издиря, нито да
изпиша или изброя – толкова са много.
Не са забравени още и традициите и обичаите, които карат човека

да си помисли и накрая да разбере, че тук има една истина, една истин-
ска българска преданост, оставена ни от нашите прадеди.
Например: 1. Има много хора, които на ден Коледа варят цареви-
ца да ядат вечерта срещу тоя празник. Девойките пък „коладисват“,
като слагат дъска или колове над място, гдето има малко вода, и об-
разуват мост. През този мост минават три пъти, като сеят жито и
наричат: „За когото ще се оженя, тази вечер насън да ми се види!“.
Преди да излезат навън, най-напред си опичат по една мъничка питка
и я носят със себе си и с питката минават през мостчето, като жи-
тото насяват, а питката си връщат и заедно с нея лягат, без да има
друга жена или мъж, когато нарича: „За когото ще се оженя, тази
вечер насън да дойде заедно двамата да ядем тази питка“.
Това става само през коледните вечери не само от моми девойки, но
и от юнаци ергени.
2. Сурвакането, което беше традиция на българите мохамедани до

скоро, което се състоеше в това, че тръгнеха „по сурвак“ по-бедни-
те деца наред из махалата и сурвакаха с дрянови пръчки, които имаха
пъпки. Като удряха леко главата на хората, наричаха: „Сурова, сурова,
сурова глава, догодина още по-здрава!“. Хората даряваха сурвакарите

кой с парички, кой с малко царевица, ръж или картофки. Сурваканите
хора пък вземаха по една пъпчица от дряновите пръчки и я слагаха в
пепелта на огъня да се разбие и отвори, да се види зелено. Това било за
здраве...
3. По време на раждане: Когато некоя жена почне да ражда, в да-

ден момент извикваха стари баби на помощ. Тези баби наричаха и пре-
даваха на родилката сама тя да нарича: „Света Богородичке и Мехре-
мина майчице, ела си ми помогни детето да се роди!“... и т.н. Това се
вършеше и предаваше от старата Фатме Делихусева, която е почина-
ла преди 35 години.
Друго забележително нещо през онова време беше това, че най-

старите жени знаеха да броят на турски само до десет, а от десет
нагоре продължаваха на български, например: единадесте, дванадесте,
тринадесте, четринадесте и тъй нататък.
Тия стари жени, които така броеха, беха: Асибе Бозова, Невсе Ко-
човска, Фатме Д. Хусева. Всички те са починали преди 30-40 години, но
тия неща се помнят от много по-млади хора. Това е, защото при помо-
хамеданчването турците са ги научили да броят само до десет, а не и
повече, като смятали, че сами ще се научат за по-нататък. Но нашите
хора са забравили и това, понеже днес по турски никой не брои, нито
го споменува.
Много още може да се пише, но сега стига това. Оставам с поже-
лание други да пишат повече, а ако не могат да пишат, нека да кажат
на тези, които могат, да запишат какво ни са казвали и оставили ста-
рите хора, за да не се забравя споменът за тях.
___________
м. окт. 1967 г.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
от АСАН ЗЕРОВ
за живота и страданията му
в село Рудозем, Смоленско
Към стр. 1
Моите връстници в нашата махала ги учеше на Коран един стар хо-
джа, който се казваше Хасан Малеков. А пък в Рудозем ги учеше Решид
х. Хасанов, който едновременно ги учеше и на старотурска писменост
и Корана.
В Оскрушево пък се учеха от Асан Тинков. Той ги учеше само на
Коран. Учението на Коран ставаше в специално изградени мечити във
всяка махала.
Коранът е на арабски език и писмо и никой не можеше да разбере от
него нищо, даже и самите ходжи го не разбираха. Но най-важното е, че
заблуждават хората, като им проповядват Корана, че е най-силното нещо
на този свят и най-хубавото за другия свят, и който не учи Корана, е ка-
урин, нема да види хубаво нито на този свят, нито на другия свят. Който
свири на гайда или слуша, е каурин и ще иде с дяволите, кога умре, и ще
гори в джендема на другия свят. Който яде свинско месо – също, който
пие ракия или вино – също. Никакви свирки не бива да се слушат. Който
не ходи в джамията да се кланя при ходжата и не иска да учи Корана и
да го чете, и не уважава ходжата и не изпълнява каквото каже ходжата,
този човек е много лош, не бива да го поздравяват другите хора, като го
срещнат на пътя или другаде, защото той вече е станал каурин, безвер-
ник и т.н.
От 12 години нагоре момиче не бива да му се вижда лицето. То тряб-
ва да се крие, да ходи забулено и да не се среща с мъже, юнаци или ка-
квито ще да са.
Командар-башиите беха единни от всички махали. Те най-много се
допитваха до имамина на съответното село, а след това до мюфтията.
Повечето си решаваха на местна почва работата и държеха здраво.
Към стр. 3
Хората, на които се слушаше думата навремето за запазване на ста-
рото, невежеството, заблудата, фанатизма, беха тия:
1. Мустафа Сад. Имамов – бивш имам в с. Долен Рудозем; 2. Хасан

Михтарски, който длед 9.IX.1944 година заемаше длъжност „председа-
тел“ на ОФ комитет в Рудоземската община до идването на Д. Грозев за
кмет на Рудоземската община; Хасан Хабибов – член на джамийското
настоятелство в Долен Рудозем, който носеше чалма и се представяше
като ходжа. И тримата тия са от Долен Рудозем и са умрели през 1945 –
1946 година.
От махала Войкова лъка:
1. Рашид М. Чилингиров; 2. Хасан Сол. Хюренски; 3. Ахмед Осм.
Добрев; 4. Асан Саид Аянски; 5. Ариф Ас. Джувелеков, който избяга в
Турция.
От Горен Рудозем:
1. Решид х. Хасанов – голем ходжа и главен имамин в с. Рудозем;
2. Осман Тахиров – бивш михтар, който след 9.IX.1944 г. отиде в Тур-
ция; 3. Хасан Ах. Паликаров – заместник-имамин на Рашид х. Хаса-
нов; 4. Тенфик Дервишов и син му Раиф.
От мах. Рибница:
1. Хасан Мусабашов и син му Ахмед; 2. Асан Сираков; 3. Идриз Му-
тев; 4. Иляз Мусабашов; 5. Хасан Чакъров и Брахим Чакъров.
От мах. Сопота:
1. Хасан Ходжов; 2. Салимехмед Пелтеков – много уважаван; 3. Са-
лимехмед Ахмединов и 4. Хасан Ахмединов – ходжа.
От мах. Бела река:
1. Адем Сал. Махуров; 2. Хасан Абдурахманов.
От махала Бърчево:
1. Ахмед Ахмедчиков – бивш михтар; 2. Ариф Моллаахмедов – ува-
жаван ходжа; 3. Салих Ас. Селов, който след 9.IX.1944 г. искаше да води
дело против родинци.
Тези хора действаха така: като разправяха на другите хора, че ако
тръгнат по пътя на родинци, ще станат българи и на другия свят нема
къде да идат и ще горят вечно в джендема, защото родинци са станали
кавре, гяури, отхвърлят вярата и гонят ходжите, обръщат молитвите от
арабски на болгарски да се пее и чете, което не е правилно и е голем
грях. И който мъж си открие жената, той напълно е каврин и да си му
прави сметка къде ще ходи и къде ще иде после. А пък жена, която си
позволи да си открие лицето и да хвърли фереджето, за нея място нема
никъде и мъжът хи има право да я напусне и да се изгони от селото, и
т.н. „Видите ли некой родинец културажие, не се спирайте с него, а ако

можете, да го ударите с каквото можете (зафтасате), оти от тех ще изгори
светът!“ – казваха.
Към стр. 3 (продължение)

По-будните родинци беха:
1. Ахмед Шакиров от с. Чепинци; 2. Асан Кафеджиев от с. Чепин-
ци; 3. Ахмед Дурсунски от мах. Сопота; 4. Асан Овардов от с. Елховец;
5. Керим Овардов от с. Елховец; 6. Рашид Асанлийски от с. Пловдив-
ци; 7. Асан Кеферов от с. Пловдивци; 8. Риза Машкерски от с. Елхо-
вец; 9. Мурад Хал. Чаушов от м. Войкова лъка; 10. Мехмед Ахмед-
чиков от м. Бърчево и др. Обаче от тях никой не е пострадал, понеже
най-големата вина падаше върху мен като организатор на „Родина“ и
върху Хашимов като мой помощник.
Към стр. 4
Ония хора, които беха подучили „децата“ да прибият жената ми,
беха: 1. Асан Саидов Аянски; 2. Решид Чилингиров; 3. Осман Добрев; 4.
Шекир Караахмедов и 5. Емин Джувелеков.
Към стр. 5-6

Хората, които ме наклеветиха, че ходя да обирам хора, беха: Ахмед
Косов от с. Витина, който подаде заявлението против мен, и други, ко-
ито тайно са донасяли на властта против мен и са същите, писани по-
горе. Другарите ми, с които ходихме на лов в Мече река, беха Коста
Данаилов от Райково и Борис Искилиев от с.с., които беха подозрени
като комунисти.
Към стр. 7
През юли 1944 г., когато направихме престрелката, бехме с Асан
Хашимов и вървяхме през моста към с. Елховец. Хвърли се камъче на
шосето и аз стрелях във въздуха. Също и Хашимов стреля във въздуха.
Всички мостове се пазеха, главни пътеки и барчинки около Рудозем се
пазеха от платени хора цивилни денем и нощем от общината. Ловната
дружина беше в с. Смилян.
Към стр. 8 и 10
Ариф Жувелеков е роден към 1915 г. Той беше не учен по български,
а само по Коран в с. Войкова-лъка. Той беше много влюбен в туркофил-
ството и Корана и беше добре с ходжата и се хващаше харетлик1 с тур-
кофили, например с Афуз Шерифа от Пловдивци. Баща му беше майстор
делач на греди. Ариф беше познат с Цацаров от Райково, който го поста-
ви за председател на ОФ комитет в Рудозем и му дадоха оръжие, през
което време той командваше общината. То беше през 1944 г. и 1945 г., и
през 1945 г. стана изменник на родината ни България.
Към стр. 9 и 11
Асан Хашимов живееше в м. Мейково. Той беше полски пъдар при
общината Рудозем от 1937 г. до 28 юли 1944 г. Той беше член на дру-
жество „Родина“ и работехме заедно. Той помагаше много в работата
на „Родина“. Хашимов е от бедно семейство и е останал сирак на 7-8
години от баща. Скитал е много, но все в Смоленско. Повечето е стоял
като аргатин у братя Пинтиеви в Райково като каруцар с конска кола, да
им превозва стоки за магазина от Чепеларе и Пловдив, все преди 1937
година.
Двамата с Хашимов си опатихме от едни и същи хора. Но той беше
по-малко тормозен, понеже го смятаха мой помощник. Бахтането на Ха-
шимов е от едни и същи хора, които бахтаха и мене в милиционерския
участък в Рудозем.
Мен ме бахтаха милиционерите от участъка в Рудозем, които беха из-
пратени от вътрешността, нейде от Карловско, и от паспортния началник
на рудоземската митница, който се казваше Дончо, а също и от политиче-
ския капитан Павлов, който бе в онова поделение, и от други. Хората, ко-
ито стояха вън с бутилка ракия, беха Шахабедин Рашидов, Ахмед Муса-
башов, Ариф Мезински, който беше в ръководството на Ремса2, и други.
Към стр. 15
Хората, които са организирали събрание и митинги при джамията
след моето арестуване, е било в петъчен ден, когато се събират да се кла-
1
Аретлик или приятел, побратим – бел. съст.
2
РМС – бел. съст.
нят и тамо са били главните организатори: политическият капитан Пав-

лов и паспортният началник Дончо и други, на които имената не зная.
Към стр. 17в

Когато се върнах от лагера, най-недоволни беха Мехм.Чилингиров,
Исеин Крушовалиев, Ахмед Мусабашов, Ариф Моллаахмедов и син му
Асан, Асан Сюлманов и другите, дето ги познавам по-напред.
Към стр. 17д

Преди 9.IX.1944 г. фанатиците имаха приятелство с кметовете и сек-
ретар-бирниците, обаче те не смееха открито да ги защитават и да им по-
магат, защото ние, родинците, бехме стъпили на здрава позиция, а след
9.IX.1944 г. същите фанатици свързаха големо приятелство с Грозев,
който пое кметството на Рудоземската община, и с паспортния началник
на митницата и други, които не можаха да разберат за какво се бехме
борили ние и за какво се борят сега фанатиците.
След 9 септември, когато почнаха да ме търсят още в началото, беше

некой си Колю Ганин, който дойде в Рудозем и оповести новата власт,
а след малко време дойде и Цацаров, които били партизани, и двамата
от Райково. Цацаров правеше всичко по искане на Ариф Джувелеков и
Асан Михтарски. След тех дойде Дим. Грозев, също партизанин, и след
него Хаджидиев от Устово, не помня малкото му име. След това, които
станаха и се записаха партийци като комунисти, от нашите българомо-
хамедани беха: Исен Крушовалиев, Асан Сюлманов, Ахмед Мусабашов,
Салих Вилянов, Мехмед Чилингиров и други, които се споменаха по-
напред фанатици и туркофили, от които немаше тогава никаква полза
нашата родина България.
___________
Бележки за
НОВИ СТРАДАНИЯ НА АСЕН М. ЗЕРОВ
в гр. Рудозем, Смоленски окръг
1966 – 1968
Имам трима синове. Единият е роден през 1934 година. Женен е и
има две деца, момичета. Първото се казва Минка (Незмие), второто се
казва Севда.
Другите двама сина са близнаци. Те са родени през 1945 година. И
двамата са женени. Единият близнак има две деца, момчета. Едното се
казва Асен (Асан), а другото – Недко (Мехмед). Другият близнак, тре-
тият ми син, също има две деца, момиче и момче. Те се казват Бинка
(Сабиха) и Захари.
Големият ми син се казва Сребрин (по-рано Салимехмед), а близ-
наците – Бисер (Басри, а по-рано Трендафил), и Каранфил (Шукри, и
по-рано пак Каранфил).
Всичките ми синове си живеят поотделно, тъй както следва на же-
нени хора.
Сребрин, големият ми син, си направи самостоятелна къща през
1965 година, където си прибра семейството в нова къща. Там живее сега
добре и спокойно.
Другите ми двама сина – близнаците, останаха със своите семейства
да живеят в малката ни стара къща, където живея и аз, та много ни е
тясно и трудно за живеене. Това налага да си направим още една къща,
което ни е грижа на първо място, да стане то, и то в най-скоро време.
Това ни накарва всички вкупом да се заангажираме.
Започнахме да мислим и да търсим парцел за строеж на къща. Това
бе в началото на 1966 година.
В това време се яви при мен един мой втори братовчед – Хасан Мех-
медов Аянски, който изяви желание да помогне [на] мен и на сина ми
Каранфил, като каза:
– Аз ще ви дам място да си направите къща.
Уговорихме се и той предостави една негова нива, намираща се на
местността Ряката в чертата на селото, близо до къщата на Хамди Маже-
ров и магазина в селото ни Войкова лъка, с площ 350 кв. метра, на което
място синът ми Каранфил с наша помощ да си направи къща.
Синът ми се почувства много радостен и даже щастлив, че се наме-

ри място за строеж на къща, тъй като нема по-близо подходящо такова.
Затова той брои на братовчеда ми Хасан Аянски 400 лева, с които пари
му изплати мястото.
Но с това не се свършваше още цялата работа. Трябваше да се ходи
още много и да се пита какво да се прави. Трябваше да се търси разре-
шение за строеж съгласно законите и разпоредбите в нашата страна, тъй
като мястото не е регулирано, а и въобще в селото ни нема регулация. За-
това трябваше да се пита и иска мнението на директора на Държавното
земеделско стопанство в гр. Рудозем, защото смятахме, че той разполага
със свободните земи.
Като баща рекох на сина ми и снахата:
– Аз ще ходя и ще питам за реда и законите, като искам разрешение,
а вие можете да си гледате другата работа.
Скоро след това отидох при директора на ДЗС1 в гр. Рудозем, комуто
обясних и казах:
– Другарю директор, дошъл съм при вас да питам и искам разреше-
ние да построим една къща върху купен парцел, където моят син иска
да направи постройката. Затова те моля да ми разрешите за това място,
което се намира в селото ни, и ми издадете писмо или удостоверение, че
ДЗС нема претенции или възражения за тая постройка.
Директорът Никола В. Милковски ми каза:
– Това място се намира в населено място и ние от ДЗС немаме право
да се месим, да оспорваме или протестираме. Затова не ти трябва удосто-
верение, а направо отиваш в Градския съвет при техническата служба и си
уреждаш работата. Те там знаят всички правилници и разпореждания.
Направо оттам отидох в Градския съвет в техническата служба и из-
казах молбата си, че искаме да строим къща и моля да се придвижи на-
пред този въпрос. Техниците се отнесоха много благосклонно, одобриха
това и ми казаха:
– Това е много хубаво и най-лесната работа. Иди и доведи досегаш-
ния собственик на това място да подпише тук в съвета декларация, че е
съгласен и дава своето място на твоя син да си построи къща.
Аз веднага се върнах в махалата Войкова лъка, извиках братовчеда
ми Хасан Аянски и майка му Акифе Аянска и отидохме в съвета. На-
1
Държавно земеделско стопанство – бел. съст.
правиха декларацията и си сложиха подписите братовчед ми и майка му,

а секретарят на съвета сложи печата и направи нуждната заверка, като
прибраха определената такса за декларацията, която внесе моят син в
същия момент.
Тази декларация бе направена и подписана в съвета на 21 ноември
1966 година и имаше № I 288. С това всичко се смяташе уредено. Оста-
ваше да дойде техникът да скицира мястото за издаване на плана.
След неколко дни дойде техникът на самото място, скицира го и ми
каза:
– След три-четири дни ще дойдеш при нас в съвета да ти дам скица-
та и писмо, за да отидете в окръга Смолен, откъдето ще вземете плана на
къщата, която ще строите.
Но какво стана след туй!
Когато отидох в съвета при техниците да взема скицата и писмо за
Смолен, посрещнаха ме със съвсем друго мнение и ми казаха:
– Нема да ти дадем скица и писмо, за да строите на това място къща.
Това място се оспорва. Там населението от селото иска да построи чи-
талище. Може ли такова нещо да искаш ти, там да строиш къща. Хайде,
отивай си, и не ни занимавай с този въпрос!
Аз останах не само изненадан, но и като гръмнат от този отговор.
Никак не можех да си представя, че така ще ми кажат, защото сега за
пръв път слуша, че в селото ни ще се строи читалище. Там никой досега
не беше говорил по този въпрос, а и си имахме клуб на ОФ, където се
събирахме и въпросът за салон бе разрешен. Аз бех председател на ОФ-
организация, за което имах и ордени, а синът ми бе секретар на комсо-
мола, та никога досега не беше се говорило и не знаехме такова нещо.
Учудих се много отгде излиза тая работа и си излезох.
А то каква била работата? Мехмед Рашидов Чилингиров от селото
ни, един от най-големите ми врагове заради дейността ми в „Родина“
още от едно време, който мрази всичко българско и те с баща му беха
събирали подписи против мене, за да не се върна жив от лагера, та той,
който се беше наредил и като член в ръководството на ОФ-организация,
за да прикрива туркофилството си, се бил заел да ми попречи да си по-
строя къща. Почнал тайна агитация, като кандърдисал и подлъгал 5-6
човека от селото ни, които мислят като него, и им казал:
– Зеров иска да строи къща на онова място, близо до пътя и магазина.
Ние трябва да му го спрем. Защо той да строи на такова хубаво място?
Онези хора му казали:

– Добре! Как можем да му оспорим и го спрем?
– Казвам ви, това е най-лесната работа. Ще направим един прото-
кол от името на населението, че ще строим на това място читалище. Ще
подпишем протокола, като сложим повече подписи, макар че не знаят
хората, но ние ще ги подпишем и по този начин ще спрем строежа. Ние
с това ще излъжем, но то е нуждно само и само да оспорим мястото и не
му дадем възможност да строи. Отде накъде ние да живеем там, чак на
горния край в стръмното, а пък той да прави къща тука на равното. Това
място ще взема за мен. Аз ще строя къща за моята дъщеря, тя трябва да
има къща на това място, а не Зеров, когото, ако слушаме, ще ни извери
и направи всички българи. Трябва да му пречим навсякъде и всякога.
Нели виждате, всичко избраща нах булгарлък. Ние аман рекахме от него.
Затова Зерови да се махкат от онова место!
По този начин Мехмед Чилингиров от злоба и завист към мене тай-
но подлъгал некои хора от селото ни, които организирал да направят
лъжлив протокол, че селяните уж искат да строят читалище там. По този
начин мястото беше оспорено и спрян строежът на къщата за моя син
Каранфил. Всичко, каквото беха правили моите противници и как тайно
беха агитирали, се разкри по-после, но нали ми се попречи да направим
къща!
Но не се свърши само с това. Там не построи къща вече никой. Не се
построи и читалище.
Какво се случи след това?
През пролетта на следващата 1967 година същото място се определи
за лично ползване на същия ми син Каранфил. Това ни съобщи бригади-
рът по земеделското стопанство в нашето село – Фахри Имамов, с ново
име Иван Илиев. Така ние почнахме да обработваме мястото, като му
очистихме камъните и му нанесохме оборска тор, и то на гръб. Изора го
синът ми и го подготви за сеене, като от единия край почна да сее кар-
тофи.
Тогава от завист пак се организирали моите противници и въздейст-
вали на бригадира Илиев, който веднага дойде в градината и каза:
– Това место забранявам да обработвате и го отнемам за лично полз-
ване, като не позволявам да го засяваш с лични култури, каквито и ще да
са те. Спирайте работата и излизайте от градината без никакви разпра-
вии!...
Аз го запитах:
– Защо сега става това нещо, след като толкова много труд сме по-
ложили, за да го очистим от камъни, да го обработим и на гръб му сме
нанесли оборски тор, изорано е и остава само да се сее? Защо не каза-
хте по-рано, поне преди неколко дни, когато виждахте, че го работим, а
чак сега казвате, че го отнемате? Бива ли така? На какво прилича това?
Как сега да съберем тора от нивата и накъде да го носим, щом ни се
отнема частното ползване? Аз смятам, че така не бива и не е справедли-
во! Това е много голем тормоз за нас! Това е непоносимо за днешното
време! Не бива така да си играете с нас, ти сам беше ни го дал за лично
ползване, а сега ни разкарвате и подигравате с мен и синовете ми! По-
мислете добре!...
Бригадирът само слушаше и накрая ми отговори:
– Не ме интересува нищо по-нататък. Това е нареждане и заповед
и вие сте длъжни да се подчините на това нареждане. Нищо повече!
Вървете където искате!
Това стана причина моите трима синове и снахи да се откажат от
възложения им план да работят в ДЗС и отидоха на работа в мините,
едни в работилниците, други в цеховете, макар и под земята.
Така ни потръгна, сигурно нашата съдба така е решила и тъй ще
върви. Но истината никога не загива.
ГОРЧИВ СПОМЕН
Селото ни Войкова лъка, Рудоземски съвет, е малко и бедно. Мест-
ността е камениста, затова малкото ни градини и ниви пазим като очите
си.
Аз имах малка градина в местността Под Дановци, която ми беше
предоставена за лично ползване през годините още от образуването на
ТКЗС1, а после и ДЗС с център Рудозем. През 1967 година градината
беше засята с картофи, фасул, царевица и др.
На 18 октомври 1967 година бригадирът на ДЗС на име Фахри Има-
мов, преименуван на Иван Илиев, орачът на бригадира Раиф Махмудов
и гледачът на добитъка Ариф Кочевски, работещи в селото ни, към 10
часа преди обед отиват в градината ми, влизат в нея и изхвърлят навън
царевичината, тиквите, фасулеви колове и изорали градината с плуг, като
унищожили картофите, невадени още, като ги затрупали в земята ведно
и с други невадени още посеви. Изораното засели с ръж.
Това направиха, без да имам никакво предупреждение, за да си при-
бера продуктите. Това ми тежи като камък на сърдцето! Да беха изкарали
поне картофите и да ги дадат на некого, а те унищожиха всичко.
На следващата година поканват сина ми Каранфил (Шукри) да прие-
ме да сади един декар тютюн. Той се съгласил. След това му предоставят
засятата с ръж градина за лично ползване, като му казват да внесе 10
лева и да заплати ръжта, па тогава да засее градината с каквато иска кул-
тура за лично ползване.
Това беше изпълнено от сина ми.
Сега не знам какво ли ще намислят за по-нататък и защо беше това
унищожение на моите посеви през есента?! Обяснявам си, че то е било
само за да ме тормозят, защото нема кой да ме защити. Здраве да е и мир
да има! Аз съм радостен и горд, че съм българин, въпреки всички гор-
чивини...
1967
1
Трудово кооперативно земеделско стопанство – бел. съст.
САМОДЕЙНИЯТ КОЛЕКТИВ
В С. ВОЙКОВА ЛЪКА
(Тежък спомен)
На 2 януари 1967 година надвечер група младежи, членове на ком-
сомолското дружество в селото, се събраха в клуба, за да се упражняват
и правят репетиции, като се учат да свирят на акордеон, китара и дру-
ги инструменти и изучават стари родопски народни песни и хора. Там
беше и секретарят на комсомола Бисер (Бесри) Асенов Зеров.
Щом почна репетицията и младежите почнаха да свирят и играят,
изведнъж и нахално влязоха в клуба Асан Османов Мутевски и Мехмед
Рашидов Чилингиров. Тези двама хора, които се смятаха за отговорни
и доверени на властта – тогава туркофилковци беха на предна линия и
по партията, и по ОФ – още при влизането в клуба започнаха най-грубо
да гонят младежите навън от клуба, като ги нагрубявали и им се закан-
вали, че ще ги „запомнят кои са те“. Строго им забранили да свирят и
пеят:
– Още един път да не ви виждаме тука, нито да чуваме да свирите,
пеете или играете!
Това било поради рамазан или нещо друго. Поради това младежите
се принудили да търсят друго помещение за репетиция и срещи.
На другия ден отнесох въпроса до Градския комитет на БКП и ГК
на ДКМС в Рудозем, откъдето веднага беше разрешено и младежите
продължиха своите упражнения пак в клуба.
Другарите обаче Мехмед Чилингиров и Асан Мутевски останали
недоволни и решили да действат по друг, скрит начин. Отишли при
бащата на Ахмед Ах.Бозов, един от певците, и почнали да му говорят
така:
– Бива ли ти да допущаш твоят син да ходи със Зеровите безверни-
ци и да вършат такива работи, които не са по нашата мохамеданска вяра
и са забранени от Корана и религията?!...
Въпреки скритата съпротива на тия уж отговорни и доверени на
властта хора и големите неприятности и тормоз, групата самодейци
претърпя всичко и излезе с победа и добра подготовка. Състави прог-
рама и излиза четири пъти на сцената в нашето село с разнообразни
изпълнения и номера, изпълнени само от местни младежи и девойки.
Посетиха ги цялото население от Войкова лъка, също и от околните

махали, и всички останаха много доволни.
След това отидоха и представиха програмата си и в с. Елховец, къ-
дето хората останаха също много доволни и благодарни. Групата са-
модейци беше поздравена от пълномощника на Елховец и от всички
присъстващи. Споменаха и стария ръководител Ас. Зеров и пожелаха
по-нататъшни успехи в дейността и песните.
Но за големо съжаление от местните във Войкова лъка отговорни
и доверени на властта лица никаква подкрепа не се получи, а даже се
пречеше заради някаква вяра и религия!...
Благодарение на твърдата воля на младежите до ден-днешен колек-
тивът си продължава да работи, да се учи и весели хората в този хубав,
красив наш край.
В този самодеен колектив дейно участие вземат следните лица:
1. Асен М. Зеров – вдъхновител и ръководител
2. Бисер А. Зеров – акордеонист, артист
3. Каранфил А. Зеров – барабанчик, певец
4. Фехми Ас. Хамидински – артист
5. Фехим Ал. Хамидински – акордеонист
6. Ахмед Ахм. Бозов – певец
7. Сабри Ахм. Бозов – певец
8. Минка С. Зерова – певица, артистка
9. Дафинка Ср. Зерова – певица
10. Захаринка Нед. Зерова – певица
11. Трендафилка Кар. Зерова – певица
ЗАМЪРСЕНИЯТ КЛУБ
Това се случи през януари на новата 1969 година, което много ме
развълнува и ми тежи на сърцето и душата.
Много години преди това аз бех избиран за председател на ОФ ор-
ганизацията в нашата махала Войкова лъка и съм работил в тая органи-
зация с най-големо желание. Почти всички други беха противници на
българското ни съзнание, та никой не приемаше да бъде избран и затова
все мене избираха. От все сърце съм се грижил за доброто на махалата,
тичал съм при отговорните другари, за да бъде селото ни разхубавено,
да бъде водоснабдено и електрифицирано, да имаме ново училище, нов
мост и т.н. Грижех се да имаме и клуб, за да се събираме, виждаме и
веселим.
Затова, когато стана новото училище и там почнаха да учат децата,
решихме старото училище да направим клуб. В него дотогава долният
етаж бе мечит и понекога ползвахме него за клуб. Но след като се пре-
несоха учениците в новата сграда, преустроихме старата, като бутнахме
стената между двете стаи и стана един по-голем салон, по-широк и све-
тъл. Дотогавашният мечит беше малък, тъмен и нехигиеничен.
След като всичко уредихме в този клуб, наредихме над 70 стола, по-
ставихме маса с покривка, закачихме картини и портрети, обявихме, че
клубът е отворен за ползване от всички за провеждане на събрания, за
изнасяне на беседи и лекции за политическа просвета, за прожектиране
на филми всяка сряда и др. Там почнаха да се изнасят програми с пеене,
свирене и т.н. Аз се много радвах на това и бех доволен, че правя нещо
за напредъка на селото ни.
Така минаха неколко години и всичко беше хубаво. Напоследък оба-
че аз заболях и почнах да чувствам, че не ще мога да върша обществена
работа. Затова отклоних да ме избират в ръководството на ОФ организа-
цията и предадох клуба с всичкия инвентар, ключове и столове на ново-
то ръководство. Отначало го наблюдавах и упътвах какво и как да прави,
но се оказа, че това ръководство се състои от хора с противни на нашето
съзнание като българи и прикрито действаше да замъглява работите и се
представя пред властите уж доверено и предано, а всъщност да пази сво-
ите туркофилски идеи. Затова с тях се скарах, понеже председателят се
намеси като мой враг по отнемане на парцела, в който щеше да построи
къща синът ми.
По едно се разболях много от перитонит и прекарах тежко, правиха

ми операция и се върнах в село след неколко месеца. Посъвзех се едва
към Нова година 1969 г., когато почнах да излизам от къщи. Не знаех
какво става с клуба и както разбрах, имало бе хора, та беха помислили,
че ще умра в болницата и че нема да се върна. Затова изоставили всичко,
за което аз съм се грижил.
Срещу Нова година се чувствах по-добре, затова казах на моите
синове, че искам да отидем в клуба, да го затоплим, че да посвирим,
да попеем, да се съберат и повече хора, младежи и девойки, да се по-
веселим и посрещнем с подходяща тържественост новата 1969 годи-
на. Синовете и снахите ми одобриха това ми предложение и с радост
казаха:
– Да! Да отидем. То ще е много хубаво. Отдавна не сме се събирали.
Пък сигурно ще дойдат и други хора, като видят нас.
Станахме и тръгнахме. Първо вървях аз, а след мене двамата ми сина
с инструментите за свирене. Като доближихме клуба, гледаме вратите и
що да видим! Вратите са отворени, вътре е тъмно и хора нема никакви.
Влязохме вътре. Нещо миришеше на тежко, неприятно. Запалихме ос-
ветлението, огледахме се и какво да видим! Всички картини са свалени
и скъсани, нема портрета ни на Ленин, ни на Димитров. Като загледахме
по пода, то какво, с извинение, човешки изпражнения, там са ходили не-
кои нарочно по голема нужда, направили го на клозет от яд и омраза към
всичко ново, културно, българско. Стъклата беха изпочупени, покривка-
та от масата задигната, столовете разнебитени и изхвърлени, ключовете
от вратите изчезнали.
Като видех това, казах на синовете ми да си отидем в къщи, там да
постоим и да посрещнем Новата година. Прибрахме се с горчивина на
сърцата, стояхме и размисляхме само върху това, което сме видели, и
така посрещнахме Новата година.
На другия ден помислихме и решихме всички мои хора, синове и
снахи, да се попрегнем и наново да възстановим клуба до пълната му
по-раншна обстановка.
Така и направихме. Извиках Мехмед Р. Чилингиров, който дотогава
бе съветник и доверен на властта, и му казах:
– Как вие допуснахте да стане нашият клуб на селски клозет!? Къде
отнесохте ключовете? Защо изоставихте да дойде до това положение?
Какво прилича това? Трябва да знаете, че аз, докато съм жив, нема да го
оставя да пропадне и ще направя въпрос където трябва! Това е срамно и

нетърпимо.
Той ми отговори:
– Че аз не съм видел, аз не знам какво е станало. То други хора се за-
нимават с клуба, а не аз. Но щом си решил да го оправиш, аз съм с тебе.
Ще ти помагам. Недей да ме засрамваш повече. Знай, че каквото кажеш
ти, това ще правя. Станалото – станало. Разбирам, че не е хубаво, но как-
во да правя. Сега не остана нищо друго, овен да ти помагам!...
И тъй нататък, уж ни лук ял, ни лук мерисал.
Тогава аз извиках некои хора, които знаех, че ще ми помагат, дойдоха
и некои жени, взехме съдове, донесохме вода и най-напред почистихме
пода от мръсотии, излепихме изкъртените стени, бадамосахме го с вар
и купихме нови ключове, та го затворихме. Аз направих и нова печка за
отопление. Макар и болен, но и аз помагах, защото всичко това тежеше
на сърцето и душата.
На следващия ден пак аз и синовете ми, дойдоха и снахите, та се
заехме да възстановим в клуба всичко, както трябва. Намерих наново
картините Георги Димитров, Ленин, Хр. Ботев, В. Левски и други, сло-
жихме ги в рамките и ги закачихме по стените. Сложихме и други лозун-
ги и украса и го докарахме до положение да е готов и на разположение
на населението и на всеки културен човек.
Въпросът за това изоставяне и замърсяване на клуба бе отнесен в
Градския комитет на БКП, като лично аз ходих при другаря Рабишев –
завеждащ тоя сектор. Той ме изслуша за всичко, зачуди се и каза:
– Никак не е хубаво това деяние, което е извършено във вашия клуб.
Никак не са хубави тези работи, които се вършат във вашата махала.
И толкоз. С това се свърши този въпрос. А кой, как и защо е извър-
шено това, нито дума. Замълча се и по-сетне, мълча се дълго и вече не се
говореше нищо за него.
Остана само моето възмущение, на което освен синовете ми, почти
никой не ми съчувства. Некои даже ми казват:
– Гледай си работата! Та ти ли ще оправиш света?
И аз взех да се съмнявам и питам:
– Кой ли ще оправи света?
___________
1969
МАЙКА МИ
Много е мъчно и на майка ми за тези неприятности, които съм пре-
карал и които преживявам и сега. Тя ми казва:
– Вярно е, синко, че ти е тежко и мъчно за тия работи, които ставаха
по-напред, пък и сега стават против тебе и те гледат накриво хората. Но
ти мълчи и търпи, та ле каквото и да е. Защото, ако речеш да думаш и
казваш нещо, може да ти направят нещо по-лошо. Ти знаеш какво ти
е минало през главата досега. То сас думи не изказова. Йе съм стара и
нема да живам още млого, но ми е мило за тебе, га гледам, че страдаш
за правото и немаш кабахат за това, дето та ненавидет хораса солкова
време. Сега та мисля и си казвам: – Да сте живи и здрави, ти и синовете
ти, моите внучета, бельки са щат буднош управи работисе, та да ти е не
мочно. Йяце ма е страх да не би некогаш да та вдигнат пак и да та отка-
рат некаде далече, или да та прибият нейде, та да не можим да са видим
на крайно време. И баща ти тъй прибиха.
Викам и на внучетаса от твоите синове, и те да мълчат, и да търпят,
та макар и да хми е по-тежко и по-трудно за живеяне. То от ойнаков изет
са не умира, оти сърцето на чилека и по-кораво от камень. Пък бельки
баднош са щат сети людесе, че не мислиш никому лошо и нищо лошо не
правиш, и ти, и синовесе ти, и внучетаса, та щат бельки стана пишман
за дето до сега та са желатовали и ти дават изет. То ще имя некаде и по-
хитри люде, та щат видя катро как трябва да боде...
___________
МОИТЕ СИНОВЕ И СНАХИТЕ

1. Големият ми син, който се казва Сребрин Асенов Зеров, е оженен
на 9.IX.1953 година и работи от 1953 година насам като работник и бри-
гадир, а от 6 години насам – като шлосер във флотационната фабрика в
гр. Рудозем.
Жена му също работи във фабриката от две години насам като реа-
генчик. Преди това тя работеше в ДЗС в тютюнопроизводството.
2. Вторият син – близнак, Каранфил Асенов Зеров се ожени на
3.IX.1964 година. Той работи като шлосер и вулканизатор във флотаци-
онната фабрика – Рудозем.
Жена му работи в ДЗС, тютюнопроизводството, с изключение на 2
години по спора с парцела.
3. Третият син – близнак, Бисер Ас. Зеров, се ожени на 4.XII.1965 г.
Той работи като електрошлосер подземен, също и стругар при рудник
Голем Палас VI рудоуправление, гр. Рудозем.
Жена му преди две години работеше в ДЗС, а сега не работи поради
двете си малки деца.
СНАХИТЕ
І-ва снаха, на големия ми син, се казва Дафинка Сребр. Зерова, по
баща Дорсунска. Произлиза от съзнателно семейство, което обича бъл-
гарските обичаи, традиции и българския народ. Родена е в с. Сопота,
Рудоземски съвет.
ІІ-ра снаха, на Каранфил Ас. Зеров, казва се Трендафилка, по баща
Овардова. Произлиза от съзнателно семейство. Тя има по-голем брат,
който е преименуван отдавна от Шавкъ на Бойко. Родена е в с. Елховец.
ІІІ-та снаха, на Бисер Ас. Зеров, казва се Захаринка Бис. Зерова, по
баща Асанова Мустафова, от с. Чупинци. Произлиза също от съзнателно
семейство и има двама братя, единият от които е дописник на вестник
„Родопски устрем“ и други вестници. Той се казва Раиф Мустафов.
Всички синове и снахи са напълно съгласни с мен и каквото кажа, го
възприемат. Разногласие немаме.
УЧИТЕЛЯТ ГЪЛЪБОВ
и неговата дейност в с. Витина, Смоленски окръг
Доколкото си спомням, Гълъбов дойде за учител в с. Витина през
1937 година.
През 1939 година се ожени за една негова ученичка, която се казваше
Нежия Еминова Кехаичева. Нежие произхождаше от важно ходжовско
семейство. Баща ѝ Емин се имаше за голем ходжа и се смяташе за мно-
го влиятелен между заблудените хора, негови привърженици, фанатици.
Когато се ожени дъщеря му Нежие за учителя Гълъбов, цялото мохаме-
данско население се потресе от гняв и недоволство, но немаше възмож-
ност да се противопоставят с нищо, защото тъкмо тогава нашата органи-
зация Дружба „Родина“ беше започнала и развиваше своята дейност за
равенство между мохамедани и християни, между мъже и жени.
Тогава беха се помъчили некои хора, фанатици и бащата, да откъснат
момичето от учителя Гълъбов, но не беха успели. Те се били залюбили
в училището, когато Нежие е била ученичка, но на по-голема възраст
между другите ученици. Нежие е оставала в училище до по-късно след
учебните часове, за да помете и почисти училищната стая или да стори
друго нещо, в което време двамата с учителя се обяснявали, споделяли
и уговаряли за бъдещ живот, а след известно време се събрали двамата
и така започнал техният съвместен семеен живот, но все със страх от
раздяла.
През 1940 година им се родило първото дете, което кръстили Нико-
лай. Бащата и майката много се радваха на своята рожба и се чувстваха
много щастливи. Гълъбов и Нежие се много обичаха и уважаваха. Не-
жие наистина беше малка и да речем глупава, но тя си бе избрала сама за
свой съпруг, мъж и любим учителя Гълъбов, когото много обичаше и се
гордееше и радваше на своя свободен живот. Чувстваше, че се е освобо-
дила от невежеството и заблудата.
Гълъбов бе нарекъл Нежие НЕЖА и доколкото си спомням, по-къс-
но и официално я покръсти на Снежана.
През 1943 година Нежа почина от рожба на второ дете. В това време
Гълъбов е бил запас нейде към Серес, а Нежа е била само със своята
майка, която ѝ е помагала при раждането (бабина помощ).
Нежа е погребана при черквата в с. Елховец. Тази черква я развалиха
през 1956 година, камъните и материала взеха за направата на здравната
служба в Елховец, а пък на мястото и двора сега се строят частни къщи.

Гробовете пък, които се намирали около черквата, ги изкарали и прене-
сли на друго място, някъде встрани.
Момчето Николай останало сираче от майка, било прибрано от баба
си, майката на Нежа, която може да се каже го отгледала.
Николай е жив и сега се намира, доколкото знам, в гр. Велико Тър-
ново на военна служба като инженер на вътрешно горене и е женен. Към
този край обаче като че ли не идва, та да се опознаем.
Гълъбов като учител беше много добър. Това се потвърждава и от
повечето жители на с. Витина. Неговото държане към хората беше много
добро. Той не беше добър само за отделни хора, закоравели фанатици,
ходжи и др. Той стоя като учител в с. Витина повече от 24 години, което
потвърждава неговата доброта и умение. Той винаги е готов да помогне
и услужи.
Но за големо съжаление напоследък се разболя от болест в главата,
която разруши неговото здраве. След дълго лечение по болниците, както
слушам, той си е жив и се намира в с. Турен на легло при втората му
жена, за която се ожени неколко време след смъртта на първата – Нежа.
Слушам, че бил парализиран и не можел да пази равновесие, да ходи и
става.
Говореше се, че може да е отровена Нежа и Гълъбов много се съмня-
ваше. Пък и всички ние се съмнявахме, че некои фанатици може да ѝ са
помогнали да умре, но истината не може да се докаже.
Майката на Нежа казвала в онова време: „Как може да се допусне
една майка да си погуби детето, своето дете! А пък и никакви хора не
сме допускали да идват при нея отвънка! Сигур това така си е било пи-
сано от Аллаха да мине!“.
Доколкото зная, след смъртта на бащата на Нежа Гълъбов е получил
наследство недвижим имот, нива или градина и докато си беше във Ви-
тина, си го владееше.
___________
(Още за живота и страданията ми)

БОРБАТА МИ С КМЕТА ЦАНКОВ
В РУДОЗЕМ
Ето как възникна и се предизвика острият конфликт между мен и
кмета Цанков в Рудозем.
Това стана в края на 1941 и началото на 1942 година. Тогава аз бех
прислужник в училището в Рудозем. Главен учител или директор беше
Димитър Алексиев, женен за сестрата на Коста Данаилов от Райково. Те
и сега живеят в Рудозем (1970 г.).
Помня, че беше паднал голем сняг и децата едвам пристигаха в учи-
лището от махалите. През тези дни общината била закъсала за дърва за
отопление. Затова кметът бил заповядал и наредил на общинския поли-
цай Ангел Калайджиев, който служеше при него, да отиде в махала Вой-
кова лъка и Бърчево да подбере колкото намери мъже, които да вземат
брадви и въжета и да ги закара в най-близката до общината гора, където
да ги накара да секат дърва и да ги носят на гръб, заденати с въжетата, в
общината за отопление на служителите.
Така една сутрин, след като бех запалил печките в класните стаи на
училището, влезе учителят Димитър Алексиев и ме запита дошли ли са
всички ученици. Погледнах ги и видех, че не са пристигнали всички. Тога-
ва двамата с Алексиев загледахме през прозореца навън да видим идват ли
недошлите още ученици от по-далечните махали Бяла река и Мейково.
Като гледахме навън от училището, видехме, че се сече младата
гора, която е най-близо до общината. Тази гора се намираше не по-далеч
от 500 метра, точно срещу общината над студената чешма и красеше
околната среда и самата община. Местността се нарича Могилата. След
малко видехме, че се наредиха около 15 души да носят дърва на гръб
и ги свалят в общинския двор. Като видех това, стана ми мъчно и теж-
ко, защото виждах с очите си как се унищожава една млада гора, а още
повече ми се смили за бедните хора, с окъсани дрехи и цървули, насил-
ствено накарани да секат и носят на гръб дърва като роби, за отопляване
на служителите на общината. Мнозина от тези мъже беха и членове на
дружество „Родина“.
Това ме възмути. Затова се обърнах към учителя Алексиев и му ка-
зах:
– Виждаш ли какво става?! Как може да се търпи такова нещо?!

Той ми отговори:
– Това е много лошо! Ти, ако можеш да направиш нещо, направи го
веднага и бягай да спасиш и хората от този тормоз, и гората от унищожа-
ване! Това е непоносимо!
Аз се замислих какво мога да сторя и веднага реших, че най-добре
ще е да отида при горския стражар и остро да му поставя въпроса, да
отиде веднага и да спре сеченето на гората. Така и направих. Изтичах
до горския кантон в Рудозем, там намерих горския надзирател Димитър
Караджов и му казах какво съм видял. Предложих му:
– Трябва да отидеш веднага там на мястото, дето хората секат млада-
та гора, да спреш сеченето, та и хората да се отърват от този тормоз! Ако
ти не направиш това, аз ще отнеса този въпрос до инспектора по горите,
даже и по-нагоре!
Като чу това, той веднага ми отговори:
– Щом е тъй, веднага ще отида и ще спра сеченето на гората, а и хо-
рата ще отърва. Кметът нема разрешително за сечене на дърва. Ще взема
брадвите на хората и ще им съставя актове. А те, като получат постано-
вленията за глобите, веднага трябва да им се каже да ги обжалват пред
съда, та после, като се явим на делото и се изясни и докаже пред съда, че
кметът с насилие ги е накарал да секат дърва и че са ги носили на гръб
в общината, а не в домовете си, съдът ще разбере истината и ще наложи
и осъди кмета да плати глобите. По този начин ще отървем хората и от
тормоз, и от глоби.
Горският Караджов така и направи. Веднага отиде при хората в
гората, взе им брадвите и им състави на всички актове. Хората напус-
наха гората и си отидоха по домовете. Те се радваха, като им обясних
и ги уверих, че те нема да плащат никаква глоба, колкото и да е голема,
но ще я плаща кметът, защото те немат никаква вина за това наруше-
ние.
Кметът, като бе видял, че горският спира сеченето на гората и носе-
нето на дървата се прекратило, веднага отишъл при горския и му казал
заканително:
– Я вземи си дай на хората брадвите и никакви актове нема да със-
тавяш! Чиновниците в общината не могат да стоят на студено! Това не е
толкоз големо престъпление. Все едно че нема нищо.
Горският обаче му казал:
– Аз не мога да отмина и да скрия тези нарушения, господин кмете!

А пък и Зеров ме предупреди, че ако прикрия това, той ще отнесе въпро-
са до инспектора на горите.
Тогава кметът се ядосал много и веднага ме извика да отида при него
в кабинета му. Аз се подчиних и отидох. Като влязох вътре, заварих го да
стои при бюрото си. Като ме видя, погледна ме страшно и ми каза:
– Я върви пред огледалото и виж там какво има!
Аз се обърнах и отидох при огледалото, като помислих, че то не е
очистено. Щом обаче застанах пред огледалото, което висеше на стена-
та, кметът ядосан и с груб тон ми каза:
– Виждаш ли се какъв си идиот, парцаливник, враг на властта! Виж
се какво представляваш – от нас хляб ядеш, а пък хората ще защитаваш!
Ти комунист ли си? Ще те застрелям като куче!
В това време той извади от чекмеджето си пистолет и го насочи сре-
щу мен. Тогава аз му отговорих и казах:
– Аз не съм нито идиот, нито враг на родината, нито пък съм кому-
нист, но знам, че тези хора немат никаква вина да ги караш насила да ти
носят на гръб дърва, да топлят тебе и останалите чиновници. Аз смятам,
че има бюджетни средства и можехте навреме да си набавите дърва, а не
по този начин да карате хората като роби на гръб да ви носят дърва. Това
е срам и позор!
Той остави пистолета на бюрото и изрева:
– Излизай навън! Мръсник! Да те не виждам да ми [се] мяркаш пред
очите! Още сега ще те уволня!
Още много грубости говори към мен, като каза, че ще ме махне и от
Дружба „Родина“, и т.н.
Аз пуснах стола, за който се държех, и си излезох, а той завика сек-
ретар-бирника Кост. Узунов:
– Узунов! Узунов! – но Узунов нито се обади, нито излезе от стаята
си.
Тогава кметът влезе в кабинета на секретар-бирника, където беха из-
готвили заповедта за моето уволнение, и аз на другия ден не отидох на
работа. През това време аз не разбирах какво е комунизъм и какво е фа-
шизъм. Аз разбирах и живеех само с една мисъл – че българите мохаме-
дани и българите християни са един народ, еднокръвни братя, и затова
водехме борба за тяхното осъзнаване и културно-просветно издигане, за
да не мислят мохамеданите, че са турци, а да се почувстват и осъзнаят,
че по кръв са българи, каквато беше и програмата на дружество „Роди-

на“. Затова след тази случка, когато ръководството на дружество „Ро-
дина“ искаше да направим събрание с членовете и вземем решения по
културни и други въпроси, кметът не ни позволяваше да правим такива
когато и където ние искахме и решехме, а трябваше да искаме разреше-
ние от него и когато той кажеше, тогава само да правим такива събрания.
По тези въпроси тогава се оплаквах и до главното ръководство на друже-
ство „Родина“ в Смолен.
След като ме уволниха като училищен прислужник, кметът бе пус-
нал акт и рапорт против мен, с който бе искал моето интерниране (маха-
не) от Рудозем. Писал бил в доклада си, че съм бил против българското
училище, пречел съм на учението в него и т.н. За доказателство писал и
двама свидетели – единият бе Мурад Чаушев, а другият – Асан Хаши-
мов. Те и двамата беха полски пъдари, подчинени на кмета, но беха и
членове на дружество „Родина“. Затова, когато беха извикани в Смолен
да потвърдят измислиците от кмета срещу мен, Хашимов и Чаушев не
беха посмели да излъжат, и беха казали истината, че нема у мен такива
прояви, че това са лични амбиции на кмета и т.н. Затова този акт-рапорт
от кмета пропадна. За това аз бех докладвал при главното дружество
„Родина“ в Смолен, откъдето бех защитен.
Сега като бех уволнен от кмета, немаше какво да правя, а беше зима
и имаше голем сняг, та положението ми беше много тежко. Работа не-
маше никъде. Замислихме се с жена ми какво да правим и къде може
да идем, за да прекараме някак времето. И най-после намислихме: ще
тръгнем да ходим на гости по роднините, та по-лесно да изкараме и пре-
живеем неколко седмици или месеци, макар и да не е много прилично.
Така и направихме. Станахме и тръгнахме аз и жената с детето ни за
с. Вълчан, Смоленска община, където имахме много бащини роднини,
понеже баща ми бил родом от с. Вълчан. Там прекарахме 18 дни, като
при всяка роднина престоявахме по два дни на гости.
След като се върнахме оттам, беше настъпил месец март. Престоях
известно време у дома, снегът се стопи и времето се пооправи, та беше
топло и хубаво. През това време актовете, съставени от горския надзира-
тел на хората, които беха секли гората, били пратени за разглеждане от
лесничея в Смолен. Оттам им били сложили не малки глоби и пуснали
за всеки отделен човек постановление за глобите. Когато пристигнали
тези постановления в общината в Рудозем, кметът ги видял, замислил
се и наредил да не се връчват на хората, а извикал двамата пъдари Асан

Хашимов и Мурад Чаушев и им заповядал на всяко постановление да
сложат палците си, като неграмотни, за да бъдат подписани (оформени)
те уж от хората, които са секли дърва, без да знаят те и без да ги получат,
само и само да изгубят правото си за обжалване и така да им се потвърди
глобата и те да си я платят, щат-не щат – бирникът ще я прибере.
Но двамата родинци ни казаха и ние разбрахме тоя монтаж на кме-
та, та аз и горският надзирател Караджов отидохме в Смолен при лес-
ничейството и намерихме всичките постановления, „подписани“ само
с ударен палец. Като се върнахме от Смолен, обясних на хората каква
е работата и взехме, че пуснахме жалба до прокурора, като описахме и
други неща, които вършеше кметът: как грабеше хората и ги тормозеше
с реквизицията, особено с вълната – вземаше от хората „за държавата“,
а той половината я спираше за него и много други.
Когато стигнала преписката при съдия-следователя и се доказало
всичко, че е вярно, кметът беше се поболял и отишъл някъде по болни-
ците. Сетне беше и умрял. Този кмет, доколкото знаех, беше нейде от
София и оттам назначен, защото тогава кметовете се назначаваха от ми-
нистерството. И така хората се отърваха от глобата и от носенето на гръб
дърва, но и младата гора се запази и сега краси този край на гр. Рудозем.
За този кмет и дружество „Родина“ искаше той да бъде премахнат от
Рудозем и преместен някъде другаде, но не да бъде съден и уволняван.
За нас беше неудобен той, защото беше се сближил с по-богатите и фа-
натиците българи мохамедани и ги използваше. Понекога той излизаше
из махалите заедно с пъдарите уж да правят обиск, като бе влизал вътре
в къщите, както казваха пъдарите – наши другари-родинци, не за друго,
а за да види какво има по-вътре и за да могат да вземат некои вещи, като
например: най-хубавите махрами и тестемели, също и фереджи, като ги
вадели от сандъците на жените. Това кметът бе вършил от името на „Ро-
дина“ нарочно с цел да опетнява родинци и да прави пропаганда, та да
казва, че родинци са нечестни хора, че са грабители, крадци и др. Но и
тук не можа да успее, защото хората разбираха много добре, че това не
го вършат родинци, а го върши самият кмет с неговите подчинени, за да
настройва хората против дружество „Родина“ и главно против мен. По-
вечето от тези деяния и „обиски“ кметът беше правил, когато аз не бех
в Рудозем, а съм прекарвал времето във Вълчан или в затвора, което пак
той беше устроил, за което ще разкажа сега.
През м. март 1942 година, когато се върнахме с жената от с. Вълчан,

един ден се срещнахме в Рудозем с Коста Вас. Данаилов от Райково,
който бе учител в с. Долен Рудозем. Между другото той ми каза:
– Днес смятаме да идем на лов за диви прасета в местността Меча
река. Ти обичаш ли да тръгнеш с нас? Там може би ще намерим много
едър дивеч.
Аз се съгласих и тръгнах с тях. С Коста Данаилов беше тръгнал и
Борис Искилиев, също от Райково, който работеше като дърводелец при
военните в казармите в Рудозем. Те двамата – Коста и Борис – беха подо-
зрени и преследвани като комунисти. Тръгна и дойде с нас и Мехмедали
Адилев от махала Бяла река, който беше най-стар ловджия. Събрахме
се четирима души от Рудозем с две ловджийски кучета и отидохме в с.
Мочуре, Елховска община, където пренощувахме при некой си Рамадан,
презимето му не разбрах, но хората му казваха „уйко Рамадан“ поради
това, че кой откъде идвал, при него се спирал и нощувал. Значи много
гостоприемен човек, поради което си беше спечелил това име.
След като пренощувахме, станахме много рано, даже преди съмна-
ло, и се упътихме за Меча река. С нас тръгна още един човек ловджия
от с. Мочуре, на име Хайри Юзбашиев, който трябваше да ни заведе в
местността Меча река и да ни покаже пусиите за прасетата и кой къде
трябва да застане да чака и утрепе диво прасе или сърна. Това напра-
вихме ние, защото не познавахме никак тези места, още повече че тази
местност преди 1941 година беше гръцка територия.
И така станахме петима души ловджии, които рано-рано пристиг-
нахме в Меча река. Там другарят Хайри Юзбашиев ни разведе и постави
на пусии, като ни показа откъде може да дойде дивечът. След като заехме
местата, Юзбашиев пусна кучетата из гората и ние зачакахме да излезе
дивеч, но само при мен излезе едно големо диво прасе, аз му стрелях, но
не можах да го ударя и то си отиде. На другите другари на никого ника-
къв дивеч не бе излезъл, нито беха видели такъв.
Слънцето се прибираше и започна да се смрачава. Ние немаше къде
да идем, та намерихме една котловинка, малко по на завет, събрахме
много дърва и накладохме голем огън. Там пренощувахме. През това
време минали покрай нас Ахмед Косов от с. Витина и още двама-трима
от с. Поляна, все туркофили, които се занимавали с контрабанда и прена-
сяли стока за „черна борса“. Те навярно беха във връзка с кмета Цанков,
особено Ахмед Косов, когото често виждах да ходи при кмета.
Аз не знаех през това време да е бил станал някакъв обир нейде, или
побой да е имало, докато сме били ние на лов, но като се върнахме от
Меча река, аз бех извикан да се явя в полицейския участък в Рудозем. Аз
се явих в определеното време и бех изненадан, когато веднага ме подка-
раха и закараха в околийското управление в гр. Смолен. Там ме разпита-
ха, след което ме освободиха, като ми казаха: „Отивай си!“. Аз се върнах
и успокоих. След като минаха обаче десетина дни, дойде у дома един не-
познат полицай, който ме забра и закара в Рудозем. Там престоях около
два часа. През това време – десетината дни, кметът бил дал някаква нова
скалъпена характеристика против мен като опасен човек, престъпник, за
да бъда преследван. Тогава тъкмо се разнищвала преписката по сечене
на гората и той искал да ми отмъсти.
След двучасов престой дойде пред участъка един камион, който оти-
ваше за Ксанти. Качихме се в камиона и отидохме в Ксанти. Там бех
предаден на полицията в участъка, но никой не ме попита за нищо. На
другия ден ме извика един полицай, който ме закара при жп гара, където
се качихме на влака за Гюмюрджина. В Гюмюрджина бех предаден на
съдия-следовател, там ме държаха един ден и една нощ, като ме подло-
жиха и на побой. След това ме забра един полицай, който ме закара от
Гюмюрджина до Момчилград. Минахме през Маказа. Беше месец ап-
рил. От камиона гледах, че гората е почнала да се разлиства и беха по-
никнали кокичета.
От Момчилград ме закараха с влак до гр. Кърджали. От града до
затвора вървях пеша. След мен докараха там и Хайри Юзбашиев. И
него беха замесили в същата измислица. През това време, докато бех
в затвора, жената ми стана принудена да продаде на безценица едно
парче нива от 4 ара, която се поливаше с вода от реката, за да могат
да си купят нещо за прехрана. Също и на адвокат да изпратят нещо в
Ксанти, който се бил наел да ме защитава в делото. Но аз този адвокат
не го познавах, нито името му знаех, защото никак не бех го виждал.
Други хора го беха пазарили и хващали, за да следи и защитава делото
ми.
В затвора имаше много хора, които беха докарани от Беломорието,
гърци, турци, българи мохамедани от с. Исьорен и от други села. В зат-
вора не ни караха да работим, но имаше голем глад. Дажбата беше 250
грама хляб на ден, и то повечето царевичен, и по много малко чорбица.
Така много трудно преживях там неколко месеца.
След това ме освободиха от затвора без дело, несъден (за дело и

дума не стана). С мен освободиха и Хайри Юзбашиев. Измислените об-
винения, че съм бил грабител и комунист, че съм причаквал хората да ги
обирам по планинските пътища, когато отивали в Беломорието и обра-
тно през местността Меча река, беха пропаднали. Целта на Цанков била
да угоди на Ахмед Косов и други фанатици и да унищожи „Родина“. В
затвора стоях от април до септември 1942 година. Освободени, двамата
с Хайри тръгнахме пеш от Кърджали. За две денонощия пристигнахме
в Рудозем. Беше привечер към 17 часа. Щом ме видеха, че пристигнах,
спуснаха се към мен да ме посрещнат хората пред общината. Това беха
Костадин Узунов, Тод. Чолаков, Коста Бояджиев, Борис Искилиев, Коста
Данаилов и други. Поканиха ме да седнем на една маса пред кръчмата да
се почерпим за моето завръщане. Тогава се научих, че Коста Цанков бил
умрял в некоя болница, че хората се отървали от актовете по сечене на
гората и пр. В този момент секретар-бирникът Костадин Узунов ми каза,
че още от другия ден ме назначава за полски пъдар при общината. Така
и стана. След почивка от два дни бех пак на работа в общината. Така
се изгубиха и кметът, и усилията му да ме интернира нейде или да ме
прати на другия свят. Узунов, който бе от гр. Смолен, не беше съгласен
нито за моето уволнение, нито за затваряне и в тези моменти искаше да
ме защити, но не можеше да отиде против кмета. Узунов само като ро-
допчанин, доколкото можеше, поддържаше и крепеше родинци. (Когато
след Девети бех задържан в ареста в Смолен, Узунов често пъти идваше
да ме види и ми донасяше храна.)
Като разбраха моите фанатизирани врагове, че аз съм се върнал от
затвора и веднага пак ме назначават на работа като полски пъдар, оста-
наха много недоволни и като гръмнати от яд. Но тъй като кметът Цанков
беше умрял, немаше кой да им обръща внимание.
И така оттам насетне отново си поех родинското движение, работих
и страдах и до Девети, и след Девети септември, за което съм разказал
на друго място. Това е само за допълнение, защо и как съм бил в затвора
преди Девети.
___________
1942
Проучвания и събрани от Асен Зеров
исторически сведения за Рудозем
и местния фолклор
НАЗВАНИЯ НА МЕСТНОСТИ
край с. Рудозем, Смоленска ок[олия]

Среднореката Сборат
Димово Полената
Николов баир Еленска лювада
Васильова нива Златарско
Кирчова поляна Цанково
Димитровица Св. Неделя
Мемково Черквата
Янчева гора Петкова чука
Пеюва черква Войкова лъка
Св. Тодор Будьово
Св. Петър Радкова лъка
Елинденя Момичево
Янюва махала Боево
Янюва чука Ваклиново
Доброво
Черешово
Минчев гроб
Каражовото
Могилата
ФАМИЛНИ И ПРЕКОРНИ ИМЕНА

от същото село

Доньовци Каражовци
Боневци Айенци
Добревци Чилингирци
Зеровци Чакърци
Жувелековци Бельовци
Записал Иван (Асан) Зеров

от с. Рудозем
Из „Сборник РОДИНА“ кн. IV, 1944 г., стр. 171 – 172

НАЗВАНИЯ НА МЕСТА В ОКОЛНОСТТА

на село Елховец, Смоленско

Манолевото Стянов дол
Бари Христево
Раздел Костово
Попинско Св. Петка
Куртюв преслоп Св. Елена
Марино борце Малиново
Гунчево Черквата
Еньово Тодорово
Кирево Новата черква
Черква „Св. Тодор“ и др.
Български мохамедански махали

Иванов преслоп
Даровица
Войново
Кучкар
ФАМИЛНИ И ПРЕКОРНИ ИМЕНА

от същото село
Еленчевци Чакоровци
Лобадовци Удажиевци
Минчевци Пареви
Стафидаровци Овчарци
Добревци Генчовци
Дльоговци Слеповци
Малченовци Балайковци
Косовци Хумболови
Даловци Манатовци
Сопотляновци Сираковци
Почовци и др.
Жулевци
Събрал и записал
Рашид Асанлийски
Из сб. „РОДИНА“, кн. III, 1941 г., стр. 171
ПЕСЕН ЗА РОДИНЦИ
Орач ми оре на ниви,

на ниви, мале, ливади.
Мома ми търчи през ниви,
кайно ми търчи и вика:
– Запирай, бобо, волове,
да чуеш, бобо, да знаеш,
кина е ново станало,
вав наше село галемо!
Налела е млада дружина,
млада дружина родинци,
та си ми сменят фережи,
фережи още имена!
И йе са писах в дружина,
и мойсо име си смених,
моесо име Фатминка,
та си ми станах Цветанка!
И твойто име, бобо льо,
и твойто име ще смениш,
та ще си станиш Карамфил,
че с тебе, бобо, и майка...
Тази песен била стъкмена и пеена в с. Поляна,

Рудоземска община, а също и в самия Рудозем
преди и след 9.IX.1944 г. с цел да се посочат ро-
динци, че са подели сменяне на имената и фере-
джите.
Записана от Асен Зеров

ДЕВОЙКА И ФЕРЕДЖИ
Народна песен
Задали са се подали
до триста млади девойки
и двеста млади нивести
с фережи нови, мале ле,
и тестемеле шерени.
Та ми варвеха миноха
през Смолен село големо
през Чкоскана махало.
Отпреш ми варвьот девойки,
девойки още нивести –
отзат хи чуват майкине,
майкине още бабине.
Голем ще сирен да стане
вав Смолен село големо
вав Чокоскана махало
до нае вода студена
под нае сенка дебела.
Га са девойки отишли
вав нае пуста махало,
насрьощу идат юнаци
юнаци млада „култура“.
Рипнаха срещу момине
та хми мехтене фарлиха,
мехтене още дюлбене
и тестемеле шерени.
Девойки желно писнаха,

майкине желно плакнаха:
– Мехтене, мили, мехтене,
как щиме да са простиме!
Фережи, мили фережи,
как щиме да са забурим!
Кина е желно притамно
ега са младем не соди!
Врит си са рекли, мале ле,

фережи да си премахнат,
фережи още дюлбене
и тестемеле мерени!“...
Адна девойка излезе,

девойка-млада нивеста
сама си фарми мехтенян,
мехтенян още дюлбенян,
и си са руков провикна:
– Девойки, млади нивести,

Форлейте чорни фережи
и тестемеле шерени!
Тая е дрипа притажна
не търпи снага нашенска!
Юнаци песни запеха,

юнаци с пищол пуснаха:
– Машелла млада девойка,

машелла млада нивеста!
Саква девойка прилега
Юнацем акран да боде,
да коца чорни фережи,
да форле була, мехтене,
зам да си боде, мале ле,
кайматлъ мома нашенска!
Наша е мома сербезлъ,

не търпи чорна премена!...
Слушана в Жетюската махала

Смолен, 1942 г.
НАРОДНИ ПЕСНИ ОТ ТУРСКО ВРЕМЕ

Песни за „хаскер“ (войнишки)
I
Писовай, аго, писовай,
ле мене немой писова,
че са сам скоро оженил,
и ячко са сам измамил:
зол ми сам майшко момече,
на пентадесте годинки,
с очи не сом го поглевал
и с роки не гу сам допирал.
– Писах та, агов, писах та,
Ти щиш на хаскер да идиш,
ти щиш байрекан да носиш,
ти щиш хаскерян да водиш...
II
Дали е баднош бивало
сакова лето пролето,
сакова желно притажно!
Когасо лефтер да ходям,
когасо моми да галям,
че си ма сбират провадат,
лефтер на хаскер да идам!
девлетска руба да носям,
девлетско конйе да йехам,
девлетска сабйе да махам,
девлетю изметь да правям!

Утре са сбирам торнувам,
пък са не знае, мале ле,
дали ще да са заварнам!...
Слушани в Рудозем
Записани от Асен М. Зеров
Иван М. Зафиров1
с. Рудозем
НАШЕТО СЕЛО РУДОЗЕМ
Искам да кажа неколко думи за нашето село Рудозем. В миналото то

се наричаше Палас, турска дума, която ще рече „слабо“. Тъй са го наре-
кли през време на робството, когато турците се застъпили насила да ни
помохамеданчат. В онова време нашите прадядовци дълго време са били
слаби в познанията на мохамеданската вяра и мъчно са ги помохамедан-
чили и затова тогава турците са го нарекли Палас, т.е. слабо в мохаме-
данската религия. В това време на помохамеданчване са били разрушени
всичките дотогавашни каменни черкви и богомолни домове. Имената им
обаче са си останали и са запазени и досега както на черквите, тъй и на
нивите и ливадите. Тези названия в Рудоземско землище са следните,
както ги наричаме и ние днес:
Пеева черква Василевица
Свети Тодор Димитрова нива
Свети Георги Петкова чука
Свети Петър Кирчова поляна
Чорквата Николово
Димова нива и други...
Освен това има запазени и прякори на мнозина хора, които се нари-
чат с чисти български имена:
Добревци
Боневци
Доньовци
Бельовци и други
Запазени са и българските традиции, които тачим и ние днес, и бъл-
гарският език, който ни е майчин език и на който говорим и ние днес.
Българският дух днес възпламенява душите ни. Затова ние, българите
мохамедани, не бива да се самозаблуждаваме и да се срамуваме да се
наричаме българи – такива, каквито сме си.
Из сб. „РОДИНА“, кн. IV, 1944 г., стр.149

1
Асан М. Зеров.
СТАТИИ ОТ АСЕН ЗЕРОВ
ПО РАЗЛИЧНИ ВЪПРОСИ,
КОРЕСПОНДЕНЦИЯ
МАЛКА РАДОСТ1
(Из писмо2 на Асан Зеров)
27.XI.1960 г.
Войкова лъка
Драги3...
Днес искам да ти се обадя...
Ти ме питаш дали съм давал моята книга да я четат некои. Аз не съм
я давал, обаче възнамерявам да я дам да я прочетат мнозина, и то лица от
Градския комитет на Партията и Градския комитет на ОФ в гр. Рудозем,
които сега взимат участие в културната революция и преименуването...
...Една малка радост искам да ти кажа, че сега се готви акция или
агитация за преименуване на българите мохамедани. На 25 т.м. дойде
един човек в общината и каза, че му се е родило дете – момиченце, и го
записа на име МИНКА. И други хора има, които са подали молби за пре-
именуване с български имена, обаче са още малко, те са около 16 души,
и затова и мойта радост е още малка...
(...)
Аз се надявам, че от нашата болница ще ме пратят в София в ИСУЛ,
и то в скоро време. И тогава ще се отбия при тебе на гости и да се видим
и поприказваме по нашисе работи и патила. Аз преди да тръгна ще ти се
обадя по телефона.
Приемете нашите поздрави

от цялото ми семейство
(п) Асен Зеров
1
Тук и по-нататък в писмата заглавията са мои – бел. съст.
2
ДА – Пловдив, ф. 959к, оп. 1, а-е. – бел. съст.
3
Писмото е адресирано до Петър Маринов в Пловдив и се публикува със съкращения –
бел. съст.
ДЕЛОТО НА „РОДИНА“ БИЛО НА ПРАВ ПЪТ

(Из писмо на Асен Зеров)
28.I.1961 г.
Войково
Др. Петре1,
Искам да ти се обадя, че получих писмото и пакета с учебниците. Аз
ти благодаря...
(...)
Тук сега започва агитацията за промяна на турските имена с българ-
ски, обаче не е още в голем разгар.
Засега се поставя въпросът на ОФ организация и Комсомола да водят
разяснителна работа по този въпрос, като се чете книгата „Родопа – бъл-
гарска твърдиня“, а след това да се проведе изпълнението на самоосъзна-
ване, та така да стане преименуването по доброволен път. Но има опъване
от страна на хората.
Само дето се родят деца сега, се записват на български имена, но и
там се среща трудност.
Аз сега имам голема възможност да говоря и казвам, че и ние ро-
динци сме водили същата борба и им казвам, че борбата и идеите на
родинци не е била нищо друго освен тая, която се води днес. „Водете я,
и я доведете докрай – им казвам – както и ние я бехме довели докрай,
но след 9 септември беше върната назад, и то много бързо! И това е най-
главната причина днес да се срещат трудности в това отношение!“
По комитети и извън тях почнаха да си говорят, че аз съм бил много
прав, и делото на „Родина“ е било на много прав път, но след 9-ти са
сбъркали, и че сега аз не бива да съм отричан и да стоя настрана от това
дело.
Аз не съм и не мога да бъда настрана от това дело, но съм много
обиден и засегнат. Но въпреки всичко аз пак ще помагам, докъдето имам
сили.
Очаквай допълнително писмо.
С поздрав: (п) Асен Зеров
гр. Рудозем – мах. Войкова лъка
1
Петър Маринов – бел. съст.
ЖИВОТЪТ НИ ПРЕЗ ТУРСКО ВРЕМЕ
Искам да разкажа малко за това, какъв е бил животът на нашите бъл-

гари мохамедани от рудоземските села през турското робство, преди ос-
вобождението през 1912 година. Тогава този район със селата Рудозем,
Елховец, Чепинци, Смилян и други, се е управлявал от Исеин паша Ко-
чоолу Мухаджиря, родом от Тъмраш, но бил заседнал в село Елховец
(Енуздере) след руската война, забогатял от грабеж на населението и
управлявал заедно с неколко още негови помощници, или по-точно по-
слушници, като например: Риза Метенев, Ахмед Сирак-Ходжов, Салих
Тахиров, Садък Имама, Тахир Агуша и Асан Бимбашиев от Рудозем; Ме-
тко от Осиката, Адем Чауш от Елховец, Асан кехая от Витина и други.
Тези хора, начело с пашата, вършили своеволия и вършили голем
натиск, тормоз и терор върху населението в тези села, затова ги нарекли
„заломете“. Те заставяли хората принудително и без пари да им работят
и слугуват. Каквото кажели те, това изпълнявал народът без протакане.
През онова време е имало изземване на плодовете от нивите, ли-
вадите, градините и овощните дървета, наречено йошур. За тази цел е
имало нарочна комисия, съставена от неколко човека, които се казвали
„йошурджии“, а народът ги наричал изедници, както казах, „заломе“. Те
били най-послушни на пашата. Салих Тахиров бил хамбарджия. Тези
хора са играели голема роля в определянето на йошура и данъците, ко-
ито налагали върху населението. Те оценявали, определяли, облагали и
събирали сумите от селяните. Затова били най-омразни на народа. На-
пример: имал си нива, засята с ръж, овес, картофи или царевица. Немаш
право и не можеш нито да береш, нито да ядеш или прибираш, докато
не дойдат тези хора да огледат всичко и определят колко зърно трябва да
дадеш или парична сума да внесеш на тези хора.
Същото е било и с овощните дървета. Докато не дойдат и оценят
колко плод може овошката да роди и удържи и колко трябва да дадеш
йошур за нея, не можеш нито да береш, нито да ядеш. Това се отнасяло
за всякакъв вид овощни дървета. Овощното дърво може и да не е родило
много, но за тях е родило много и ти може би нищо да не си взимал и
да не си ял, обаче йошур ще даваш и ще плащаш. Те при всички случаи
налагали своята воля и определяли на народа йошури и тежки данъци.
Народът не можел никога да се издължи на заломете. Много хора
били затваряни по мечитите, били биени и тормозени, и докато не обе-
щаели, че ще си изплатят всичко, не ги пущали в имотите и вземали

от плодовете, което било удобно за тях. Някои хора били принудени да
бягат и да напускат своите семейства с месеци, даже и години да се не
връщат при своите деца. Ако некой не изпълнел нареждането на йошур-
джиите, не ги слушал и не ходел да им работи и межува (ангария), вед-
нага го изпращали хаскер (войник) в турската армия, където служел от 9
до 12 години без никакъв отпуск, като ги пращали много надалеч, даже
не се знаело къде. Освен това определения данък йошур било наредено
да се предава не в селото, а в Пашмаклъ (Смолен). Който немал муле, за
да го закара, носел го на гръб.
След като построили дибоя (казармата) в Палас (Рудозем), тези йо-
шури започнали да ги събират там. Приемач хамбарджия бил Салих Та-
хиров, който много грубо се отнасял към народа и изкарвал хората все
борчлия – неотчетени.
Исеин паша имал над 20 души аргати, които работели постоянно
при него, и около 10 жени слугини (изметкярки), които му слугували.
Имал е и много овчари, тъй като има много овце. Овчарите където ис-
кали, там пасели пашовските овце и никой не е бил в състояние да ги
спре или им изпъди добитъка. Пашата заграбвал и присвоявал много
имоти от хората и настанявал своя добитък и мандри. Засявал ги за своя
сметка с ръж, овес, картофи, царевица и други и карал населението при-
нудително да му работи, и то безплатно. Събирал по 200-300 души на
ден за жетва или копане и прибиране на сената и др. За тази цел е имало
специално наредени хора, които с тъпани приканвали и събирали наро-
да от махалите и селата и ги водели да работят, като през цялото време
биели тъпаните.
Аргатите разкарвали с мулета вълната на пашата по махалите и за-
ставяли жените от всяка къща да я влачат на ръчни дараци, да я предат
и тъкат и да правят хаби (шаяци) на пашата. Тези хаби той пращал и
продавал на по-големите станции, с които бил уговорил пашата за об-
лекло на хаскера (войската), от което много печелел. Аргатите закарвали
и стоварвали по 5, 6 и до 10 чувала вълна на къща и без да я теглят на
кантар, са я записвали на посока на око колко е, като определяли много
къси срокове и да бъде точно и качествено изработена. Готовите хаби
(плат), изработени от населението, при приемането им се е теглила на
кантар и получения плат изкарвали по-малко от вълната. По този начин
изкарвали хората, които са работили хабите, за борчлие, т.е. длъжници,
нечестни. Това накарало некои хора да полудеят, да се побъркат и даже

некои да се самоубиват чрез обесване или удавяне в реката, като напри-
мер Незифе Селимовска от махала Войкова лъка, която се хвърлила в
един дълбок вир на реката и се удавила, като оставила три деца сираци!,
поради такова тегло, защото немала с какво да се издължи и изплати на
пашата.
Пашата имал двама сина. Единият се казвал Фаик, а другият – Мех-
мед. И двамата били женени за хаджи Нуриеви дъщери от с. Смилян.
Така двамата братя водели две сестри – едната се казвала Айше, а хо-
рата я наричали Айше паше. Нея я водел Фаик. Другата пък се казвала
Захринка. Нея пък водел Мехмед. Между тях се явило някакво скарва-
не или недоразумение, поради което Захринка тръгнала да си бяга при
майка си в Смилян, а също и при баща си. Когато стигнала местността
Катран, където има голема гора, заваляло дъжд и паднала мъгла, та Зах-
ринка объркала пътя и се явила при едни овчари. Тя ги помолила да ѝ
оправят пътя към Смилян, но в това време я застигнал мъжът ѝ Мехмед
и си я върнал обратно в Енуздере. Хората, като научили за случилото се,
сгодили ѝ следната песен:
Торнала ми е Захринка
нах Смилен госка да иде
Ега на Катран стигнала
тьовна е могла паднала
ситна е роса роснала
Захринка потен сборкала
От где попадна Захринка
на два овчерски огньове.
– Овчаре, братя да ми сте,
йела ми потен кажите... и т.н.
По едно време ощетените хора от пашата в Елховец и другите ма-

хали са излезли против него и започнали да се оплакват и си искат зав-
зетите от него земи. Намерили подкрепа у некой каймакам – прокурор,
който им казал:
– Ще го изгоните и ще си завземите земите.
Те направили това и накрай се е дошло до съдебно дело с пашата, в
което мнозина са спечелили съдбата и си взели имотите. Но пашата не
могли да изгонят и той си останал в Елховец до края на живота, въпреки

че имало много заявления, подадени от населението против него.
Пак през онова време хората са сгодили (стъкмили) тази песен:
Та чули ли сте, не ли сте

кина е ново станало
в Палас село големо
в Енуздерскана касабо,
врить са комшуе излели
и елли (50) харзовал фарлили
да си пашена сюрдисат
да си пашена премахнат.
Стана си паша отиде
вав Гюмюжуне касабо
та си нареди давона
и си са нахзат заворна –
чи му е дльога ракона
и му ѝ широка кесьона... и т.н.
Така пашата се завърнал в селото и си продължил работата по свое-

му.
ДИБОЯ (казармата) в Рудозем е строена през 1901–1902 година.

Всичката груба работа е вършена от населението ангария (безплатно).
За ръководенето и изплащането на майсторската работа било възложено
на Хаджи Нурия от Смилян, който бил и отговорник.
Един ден х. Нурия съобщил на михтаря (кмета) в Палас (Рудозем) да
му изпрати охрана, хора, които да го придружават до Рудозем, тъй като
трябвало да отиде и плати на майсторите, които работели дибоя. Също
щял да даде разпоредби и нареждания какъв да стане дибоят.
От Рудозем тръгнали и отишли в Смилян Салих Сирак-ходжов, кой-
то бил михтар, и куруджията (пъдарят) Инковлу. Като се събрали при
Хаджи-Нуриевия конак в Смилян, всички тръгнали за Палас (Рудозем)
по пътя край река Арда. Хаджи Нурия яздил на кон. Когато изминали се-
лото и навлезли в гората по пътя за Рудозем, там ги причакали комитите
внезапно и открили огън срещу тях. Още с първите изстрели били убити
михтарят на Рудозем Салих Сирак-ходжов и пъдарят Инковлу. Хаджи
Нурия пък бил ранен в ръката, която останала счупена. Убит бил също и
един овчар, който бил наблизо.
Комитите имали за цел да убият Хаджи Нурия, но той паднал само
ранен на земята, а конят му се върнал обратно с парите в дисагите в
Смилян. От коня смилянци разбрали, че е станало нещо по пътя, и тръг-
нали да го търсят. Намерили убитите.
По този случай хората пак сгодили (стъкмили) тази песен:

кина е ново станало
вав Смилен село големо
в Хаджи Нуриево коначе
– Торнал е Хаджи Нурия
нах Палас село да иде
големен тембих да прави
високен дибой да градьот
пенжуре млого да кладот.
Варвели колко варвели
ега са в гора залезли
че си тюфеци пукнаха
та си Нурия удриха
десна му рока струшиха.
Нури е паднал ат конен
и рюкум са е изрюкал:
„Йолдаше мои кардаше,
дайте ми бела кинига
сас крушум да я напишам
пашуму хабер да сторя!...
Га му кинига додете
скришум е пашу подайте
кадони да са ни сетят,
чи са Нурия адрили“.
Га му кинига дадаха
кадони са се сетили
бели си роки коршеха
чорни си коси мокнеха
и си пашена питаха:
„Пашо льо башо, пашо льо,

Кина е пашо станало?“
– Станало кина станало
Хажи Нурия адрили
десна му рока страшили
в чостана гора зелена!“...
Дибоят (казармата), за който става дума, е запазен и до днес в Рудо-

зем.
___________
ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА РУДОЗЕМ
ПРЕЗ 1877–1878 ГОДИНА
Падналият руски войник
В миналото се говореше, че за освобождението на Рудозем, което е

станало на 2 февруари 1878 година от руските освободителни войски,
тук е паднал един руски войник, на когото некои даже сочеха и гроба.
По погрешка обаче казваха, че е до стария мост в Рудозем над река Арда.
Накрая на този мост, към къщите, наистина имаше гроб, който бе зали-
чен през 1937 година, понеже на това място се издигна кланица. Този
гроб некои хора беха мислели, че е руски, а други твърдяха, че е турски,
защото имаше и камъни забити над него, също както турците правят над
гробовете. Пък и недопустимо е турските власти след войната, когато
тоя хубав наш край наново останал под турско робство, да търпят да има
там руски гроб и да пазят камъни над него.
По този въпрос аз съм правил доста дълги проучвания, разпитвал съм
мнозина стари хора от наш Рудозем и околните махали, за да се устано-
ви истината. Виждаше ми се, че мнозина знаят нещо или са слушали да
разказват по-старите хора нещо за тази работа, но не искаха да споделят
това с никого. Майка ми, която тогава не била още родена, казваше, че е
слушала от баща си, че „когато идвали руснаците, е имало един убит от
тях, когато са минавали през Бекирската махала (сега Оскрушево)“.
Най-после се добрах до един човек от Оскрушево (бившата махала
Бериковци) на близо 80-годишна възраст, който се казва Салих Асанов
Сирак-ходжов. Той ми обясни най-правилно как е станало освобожде-
нието и къде е гробът на убития руски герой, дал живота си за нашата
свобода.
„Аз ще ти кажа точно тази работа – разказваше той – така, както я
знам от баща ми и дядо ми. Защото това е станало в нашата махала, при
нашата едновремешна къща. Дори и гроба на падналия руснак го знаех,
защото той не беше много далеч от къщата ни. Както ми са разказвали и
обяснявали моите стари, това е станало така...
През онова време, когато русите гонели турските поробители от
Пловдив и стигнали до нашия Рудозем, една част от не много души бяга-
щи турски войници, които идели от Шипка, са се били укрили в нашата
стара къща в Оскрушево, демек у Сирак-ходжовци. Русите разбрали, че
там има укрити такива войници, и се отправили към тази махала. Като
наближили махалата, станала престрелка от къщата, в която престрелка

паднал убит един руски войник. Русите обкръжили къщите и изловили
всички турски войници и ги откарали в плен. Убитият руски войник е
бил погребан там до самата махала, в нивата на Кючуковци.
Тая нива се намираше на мястото, гдето сега се е издигнал насип – го-
лема дига фостохранилище на флотационната фабрика в Рудозем, и под
насипа не може да се посочи точно местото на гроба, където се намира
падналият убит руски войник“.
Това ми разказа Салих Ас. Сирак-ходжов. Значи затрупано е от дига-
та мястото, гдето се намира гробът на тоя руски войник, който си е дал
живота за освобождението на нашата родина и нашия край. Друг гроб
при мостовете в Рудозем нема.
Трябва да кажа, че допреди двадесетина години имаше дървено мос-
тче (принга) над река Арда, през което се минаваше за същата махала
Бекировци (Оскрушево), където е паднал и бил погребан руският вой-
ник, и навярно некой, като чуел, че този гроб е „при моста“, разбирал,
че е при другия, големия мост. Това мостче не бе далеч от махалата и
служеше за минаване само на пешаци, защото бе много напряко за ми-
наващите хора към махалите Долен Рудозем, Падала и др. То си стоеше,
докато преместят оттам махалата, за да се отвори място за фабричните
постройки.
Много е тежко и жалко, че никой от нашите хора, а аз съм бил винаги
отритван, не се е сетил и съобразил по-напред за този гроб, та да са го
преместили оттам, даже и паметник трябваше да има издигнат. За този
герой, скъп наш освободител, досега е писал само П. Маринов във вест-
ник „КРАСНОГОР“, бр.10 от 1 май 1936 година, стр.3.
За Освободителната война през 1877/78 година в Рудозем се е създа-
ла една народна песен, която е следната:
ПЕСЕН ЗА РУСИЯ

кина е ново станало –
вав Палас село големо,
вав Имамосконо коначе?
Сноща са терлар изрукал:
– Бегайте млади невести,
бегайте близни комшуе,
че ще Русия да дойде
през Палас село ще мине,
нах Бело море ще иде,
та ще ва фати ясире!
Врить си невести бегаха,
адна невеста астана –
сунат я жолти кондуре,
тежът хи жолти алтоне,
дете хи бави в ракине –
та си я стигна Русия
и си я фати ясирка...
Думи за пояснение:
Кина – какво.
Терлар – глашатай.
Ясире – пленници.
Записал:
Асан М. Зеров
МАЙКА МИ
Майка ми е родена на 20 февруари 1881 година в махала Войкова
лъка, Рудоземска община, през време на турското робство. Тя и до днес
помни тежкия живот през турско време.
Тя е останала сираче на три години от майка. Баща ѝ се оженил и до-
вел друга жена. Като дошла втората майка, животът на завареното дете
от година на година ставал по-тежък и мъчителен. По тази причина като
сирак майка ми, когато дошла на училищна възраст, не е ходила никак на
мечит, каквито са били училищата в турско, и не е научила нищо, ако не
друго, то поне да знае и чете Корана. А Коранът е бил написан на стари
турски букви със завъркулки и точки, та и самият ходжа не го е разбирал
и знаел. Но такава е била тогава заблудата, че трябвало да се учи на този
език и букви, а не на родния български език. Нейното отсъствие от мечи-
та се е дължало още и на това, че майка ми като дете е била използвана
от втората ѝ майка за труд – да ѝ работи и помага в къщи и да ѝ гледа
децата. Смятало се от старите хора, че ако не научи и казва тия молитви
и не се кланя, на другия свят ще бъде в джендема и ще гори в катрана.
Когато майка ми станала и пораснала на 14 години, избягала от баща
си и втората майка и отишла при най-големия ѝ брат Али, който по-рано
бил напуснал бащата и втората майка и бил вече женен в същата махала
Войкова лъка. Там тя стояла и живела около една година. Обаче и там не
намерила утеха и възможност за спокоен живот по-дълго време, защото
било много тежко положението за изхранване. Това наложило тя да се
ожени на 15-годишна възраст за първи път. Но и след това животът ѝ те-
чал и минавал все в мизерия и немотия и изнемогване винаги. Те винаги
били в задължения към „золумете“, както ги наричали тогава турските
управници. Но за тях ще разкажа по-нататък.
Първият мъж, за когото се оженила майка ми, се е казвал Смаил Ха-
мидински и е бил също сирак единствен от баща и от майка. Той бил бе-
ден и аргатувал на агата Тахир Агушев в продължение на много години
само за единия хляб.
След като се събрали с майка ми и започнали да живеят семеен жи-
вот, той напуснал аргатлъка и се прибрал в свой дом и къща. Но в къщата
немало нищичко, нито за ядене, нито за обличане, тъй че животът им
станал много тежък и нетърпим. Мъжът ѝ тогава намислил да започне
кираджилък, който тогава бил важен занаят за чорбаджиите и много тър-
сен от тях за превоз на стоки и продоволствия. Обаче немал добитък, а и

немало с какво да купят такъв. Тогава намислили и решили с майка ми да
продадат една нива, каквато имали близо до селото, и да купят едно муле.
Така и направили. Дали нивата за едно старо муле, което взели и мъжът
ѝ почнал кираджилъка. Превозвал стока от Ксанти за чорбаджиите и тър-
говците от Рудозем. Така почнали да се замогват и да живеят малко по-
нормален живот за онова време. Но и то не било за дълго време.
След неколкогодишен семеен живот той умрял от беломорската бо-
лест, наречена „самяли“, и оставил едно дете сираче на две години. Май-
ка ми останала вдовица. Отново настъпил мизерният ѝ живот и немо-
тията. По това време вследствие на някаква болест „едра сипка“ детето
ѝ починало. Преди него тя имала още две деца, но и те починали. Като
вдовица майка ми стояла две години.
През 1908 или 1909 година майка ми се оженила за втори път за моя
баща, който се казвал Мехмед Асанев Зеров, който дошъл на привет при
майка ми във Войкова лъка – приведен зет. С него те са се водили до об-
щата мобилизация за Общоевропейската война през 1915 година есента.
Аз съм първото дете на майка ми от втория ѝ брак, роден през 1912
година, и първият син на моя роден баща Мехмед Зеров.
Баща ми като войник е служил по-рано в турската армия в Одрин.
То било към 1905 година. Оттам по-късно е бил изпратен като граничар
на границата Рожен. Там си е дослужил задължителната служба и след
уволнението му се е оженил за майка ми и дошъл приведен зет във Вой-
кова лъка.
По-късно, през 1912 година, когато започнали да се развиват съби-
тията и Турция била застрашена от Балканската война, баща ми бил мо-
билизиран и повикан в дибоя (казармата) в Рудозем и наново изпратен
в турската армия на границата Рожен, където бил и по-напред и където
трябвало да се сражава с българската войска. Като започнала войната оба-
че и сраженията на Рожен влезли в своя голем разгар, баща ми и другите
българомохамедани турски фронтоваци напуснали фронта и се прибрали
при своите семейства. В това време майка ми заедно с другите комшии от
махалата била избягала от къщи и стигнала върха Картога, който връх се
намира недалеч от махалата Войкова лъка. Оттам те наблюдавали боевете
на Дльога усойка и бягството на турската армия. В това време пристигнал
и баща ми, като веднага съблекал войнишката си униформа, захвърлил я
настрана и облекъл своите си цивилни дрехи. Българските войски в това
време бързо напредвали. Палас (Рудозем) изгорял и не се знаело какво

ще стане. Затова баща ми и майка ми продължили бягането и стигнали до
Пашевик, Ксантийско, и се настанили в една колиба, където живели около
един месец. Войските на България ги настигнали и подминали надолу и
отишли чак до Беломорието. Тогава баща ми и още неколко други мъже
отишли при българския комендант или командир в Ксанти, на когото по-
искали да им се даде разрешение или писмо, за да могат да се завърнат
свободно в своите домове и огнища. Командирът с готовност направил
това, като им издал документ и изпратил двама войника с тях, които при-
дружавали групата наши българомохамедани чак до пристигането им в
своите къщи и домове, които не били опожарени. От това моят баща и
майка ми, а също и другите хора останали много доволни и благодарни от
братското отношение и човешката постъпка на българския командир.
След завръщането на бягащите хора и настаняване населението в
своите домове и села се разгласила нова наредба за покръщаването на
българомохамеданското население. Точно в това време съм се родил аз и
ма е кръстил попът на име Иван. Било наскоро Ивановден. Кръщаване-
то ставало на определени от попа и други назначени за тази цел хора в
къщи, които къщи били уредени специално за тази цел по махалите, но
не в джамиите или мечитите. За по-големо богослужение е било нареде-
но да се ходи в дибоя – казармата в Палас (Рудозем), който бил временно
приспособен и нареден за черква.
Всички българомохамедани били покръстени и фесовете били захвър-
лени. В замяна на тях били докарани гугли и калпаци, които били раздадени
безплатно на населението. Населението обаче трудно възприемало това.
През 1913 година турски бейове били създали и образували чети – ба-
шибозук, които излезли и се нахвърлили срещу България. Тази чета, която
действала към нашето село, била ръководена от Фехми бей, Бесим бей и
др. Като стигнала до река Арда и върховете Менгово равнище, Елинденя,
Кечика, Полената и други, Фехми бей се разположил в местността Менгово
равнище, което се намира близо до Войкова лъка, където разстрелял много
невинни хора, които били покръстени и не му се подчинили. Там той кроил
планове за настъпление към Аламидере (Серафимово) и Смилян, но това
не можал да осъществи и постигне, защото при опита им за настъпление
към върха Дльога усойка срещнали организираната съпротива на местното
население и части от българската войска и са се върнали обратно назад,
като наново отстъпили завзетите територии чак до Беломорието.
В това време при идването на четата башибозуци е станало и възвръ-

щането на турските имена и разкръстването, като много от проявените
като българи били избити и унищожени. През тези събития баща ми и
майка ми си били в село, но са били неспокойни.
Около две години след това, до обявяване на Европейската война,
баща ми е ходил извън Рудозем, като е скитал, за да търси работа по пъ-
тища и чорбаджии и изкара некой лев за прехранване. Майка ми пък се
занимавала с отгледване мен, понеже съм бил на две години, и с малко зе-
меделие по градините, тъй като имала наследена малко земя от баща си.
През 1915 година баща ми бил наново мобилизиран в Ксанти от бъл-
гарското командване. След като служил малко, оттам бил предаден ведно
с други българомохамедани към турската армия, тъй като България и Тур-
ция били станали съюз и заедно действали през Общоевропейската война.
Разпределили ги по разни фронтове. Баща ми го изпратили и стигнал до
Галиция, нейде на северния фронт (Трансилвания), сигурно да се бие сре-
щу Русия. Оттам се обаждал само един път с писмо. След това става вече в
неизвестност и не се знае дали е пленен, умрял или убит и какво е станало
с него. Така мен ме оставил на три години сирак и майка ми останала за
втори път вдовица. Войната бе свършена и минаха близо 10 години, когато
майка ми като вдовица, след като разбра, че баща ми не е жив, нема и да се
върне, та реши и се ожени за трети мъж, който е още жив. От него майка
ми роди още едно дете, което е живо и е станал 42-годишен мъж. Всичко
на всичко сега сме само две деца на майка ми от двама бащи.
Трябва да кажа неколко думи за това какво помня около майка ми
от най-ранната ми детска възраст. Когато баща ми заминал за войник,
майка ми заедно с мен като мъничък останала в много тежко положе-
ние за прехраната. Пак настъпил за нея глад и сиромашия. През това
време – от 1916 до 1918 година, е имало образуван комитет в Рудозем,
който да се грижи за прехраната и подпомагане на войнишките семей-
ства. Отпускало им се по малко царевица, жито или брашно, определено
само за войнишки семейства. В наш Рудозем в този комитет са влизали
и се разпореждали имамът и кметът, а също и некои съветници. Те обаче
крили, крали, усвоявали и продавали дажбите на войнишките семейства,
правили си капитал от тях, гонели войнишките жени и деца, ругаели ги
и ги обиждали най-грубо, което донякъде помня и аз. Накрай им давали
само по една шепа царевица или по два кочана неронена царевица. Така
войнишките жени и деца се връщаха с плач и гладни в къщи.
Когато се ожени за майка ми и дойде у нас третият, за мен вторият

баща, аз останах при тях около пет години. Повече не можах да остана и
живея при тях, защото вторият ми баща ме ненавиждаше и искаше да ме
нема при тях, за да не му ям хляба. Майка ми добре виждаше това и не
беше съгласна с него, но не можеше нищо да стори, а трябваше да търпи.
Един ден ме извика моят вуйчо Али и ми каза:
– Виждам, че ти не трябваш на този човек и нема да можеш да из-
траеш повече, ами хайде да те оженим и да си свъртиш сам дом, макар
и да си по-малък.
След това той ми посочи и коя мома може да взема. Аз си помислих
и реших, че наистина нема друг изход, та трябва да направя това. След
като се върнах в къщи, казах това на майка ми. Тя отначало не беше мно-
го съгласна, но след това, като размисли и виде, че друг изход нема, за
мое добро и спокойствие се съгласи и ми каза:
– Добре е да се ожениш и да си въртиш дом, но аз не мога с нищо да
ти помогна!
Искаше да каже, че е заангажирана с друг мъж и не може да отдели
нищо от нейната къща.
Така аз се ожених за тази ми жена, с която и до ден-днешен се водим и
живеем мирно и щастливо, макар и бедно. Заедно сме си носили и тъгите,
и неволите в живота, заедно сме изпитвали и радостни моменти, но които
са били по-малко. По-много са ни били тъгите и горчивините. Но въпре-
ки това ние сме доволни един към друг и ще се почитаме до старини. Тя
е същата, която ми посочи вуйчо му. Без никаква помощ от майка ми и
баща ми, след като се ожених, веднага се отделих и заживяхме отделно от
майка ми и втория баща. Отначало бехме в къщата на майка ми в отделна
стая, защото бащина къща немах. В тази стая живяхме около осем годи-
ни. След това си направихме отделно една къща на един етаж, като коли-
ба, в която живяхме до 1944 година. След това на мястото на тази колиба
издигнахме една малка двуетажна къща, но и след това животът не ми се
отдаде на добро и спокойствие, както съм го описал в моите спомени и
страдания в с. Рудозем – първата част на настоящото описание.
За да се прехранвам, когато немах друга работа, се научих да правя
лъжици и паници сам, като гледах други хора как ги правят, и аз започнах
така и малко по малко се научих да ги дялам и да ги продавам. А майка
ми си е още жива и донейде здрава, макар на старини и на преклонна
възраст. Това ми е споменът за нея. 1967
ДРУГИ АВТОРИ ЗА АСЕН ЗЕРОВ
Янтай Кавалов1
Кой има желание да СИ спомня

лошото минало2
До другаря секретар на
Общинския партиен комитет
в гр. Рудозем
Уважаеми другарю Секретар,

Ние с Вас не се познаваме, но си позволявам да Ви отправя настоя-
щото писмо, тъй като един ваш, рудоземски въпрос, именно въпросът с
Асен Зеров от Войкова махала, общината Ви, стигна чак в литературата, а
аз – позволявам си тази нескромност, като писател се интересувам от въ-
проса не само от една гледна точка. (Справка: на стр. 128 в кн. 1/1962 г. на
сп. „Септември“, което се получава в читалището Ви, е предадена една
малка част от изложението на Асен Зеров по въпроса за неговото връща-
не през 1946/47 г. към турцизма от хора, българи, както той ги нарича,
които си държат на старото... и носят акъла на фанатиците и имамите).
Аз съм чел цялото изложение на Асан Зеров, от него познавам него-
вия случай така, както той го е изложил. Научавам, че напоследък и нему
е било въздействано да изостави отново турското си име и турските име-
на на хората от семейството си, но той твърдо и категорично заявил:
– Аз не съм подавал молба, за да ми се възвърне турското име. То е
сменено в регистрите на общината служебно, без моя инициатива и съ-
гласие. Който тогава е зачертал с червено мастило българското ми име и
на негово място е написал отгоре, пак с червено мастило, турското име,
да иде сега и да си възстанови законното положение...
Дали така точно стоят работите с имената на хората от семейството
на Асан Зеров, аз не зная, немам възможност и да проверя. Ако дойда
некой път в Рудозем, това може да се установи, но смятам, че от това
положение може лесно да се излезе така:
1
Псевдоним на писателя Васил Димитров – бел. съст.
2
Заглавието е мое – бел. съст.
След проверка в общинската архива, ако се установи, че наистина

нема молба от Асан Зеров и от хората на семейството му да им се въз-
становят турските имена в 1945/47 година, председателят на Градския
народен съвет може сега да издаде заповед за служебно възстановяване
на българските имена на тези хора и работата се ликвидира. Препис от
тази заповед може да се връчи и трябва да се връчи и на Асен Зеров. Това
ще бъде моралното му възмездие, за да може да покаже на близките си,
че „който цапал, той и бърсал...“.
Може би ще си кажете: Какъв зор пък, та за 4-5 имена да правим
такава проверка, да издаваме такава служебна заповед и т.н.
Ето какъв зор! Тук приложена, пращам Ви една таблица за демограф-
ското състояние на България понастоящем. След един бегъл преглед на
тази таблица Вие ще се уверите, че турчеещото се население в Бълга-
рия, около 1 милион в окръзите Кърджали, Коларовград1, Разград, Смо-
лен, Пазарджик и Благоевград, има двойно и тройно по-голем прираст
от българското население в останалите окръзи. Близо милионна София
има толкова прираст, колкото и четвъртмилионен Кърджалийски окръг,
не толкова, а 2000 души повече. Докато чисто българският Търновски
окръг има на 1000 души трима и половина прираст, а Габровският също
чисто български окръг – само двама и половина прираст; Кърджалийски
окръг има на 1000 близо 28 души прираст! За всеки съзнателен патри-
отичен българин, без да е това признак на някакъв шовинизъм, е видно
накъде вървим в етническо, в демографско отношение.
Преди 10 години от България се изселиха около 250 хиляди души
турци, сега само за 10 години техният брой е пак толкова, даже и малко
повече. Ние се радваме на големата раждаемост на всички народности
в България, полагаме трогателни хигиенни и здравни грижи за намаля-
ване на смъртността между тях, но за компенсация на българското де-
национализиране на страната ни сме длъжни да откъснем и приобщим
към народността ни час по-напред повече българи мохамедани, за да ги
отървем преди всичко от турската пропаганда, а и да намалим бройките
на Асаньовците и Мехмедовците от картотеката на държавата ни, тъй
като за учения, за журналиста, за заинтересования чужд дипломат никак
не личи зад този Асан и Айше турчин ли стои, или българин мохамеда-
1
Шумен – бел. съст.
нин. И понеже името е турско, най-напред всеки ще предположи, че зад

това турско име стои турчин.
Ако успеем да възстановим българските имена на всички българи
мохамедани в Смоленски, Пазарджишки, Кърджалийски и Благоевград-
ски окръзи, то значи наведнъж, за две-три години да смъкнем броя на
имащите турски колорит хора в страната ни от милион на 850 хиляди
души, което не е малко. Като направим това и за в бъдеще ние ще нама-
лим прираста на туркоколоритните хора: турци, цигани, гагаузи и пр.,
понеже прирастът на приелите вече български имена ще бъде не в полза
на турските маси, а на българските. А този прираст не е малък – само
Смолен и Пазарджик дават годишен прираст 6100, а за 10 години – над
60 000, колкото е половината наш окръг.
Ето от тази гледна точка третиран въпросът, се вижда, че ние трябва
да воюваме за едно име, за един човек, за едно семейство, за една маха-
ла, за едно село и за един град с настойчивост и без отдих, докато масата
поне над 70-80% стане с български имена. Там, гдето се е поработило
повечко, как се постигнаха такива резултати? Например в с. Забърдо.
Там партийният секретар начело на партийното бюро и на партийната
организация застанаха начело на тази акция и вече над 85% от жителите
на селото имат български имена. Завчера имаше във вестника изказване
на 80-годишна жена, Тодора, сложила си наскоро българско име. Питат
ме – казва – какво беше по-раншното ти име! Не помня! Кой има же-
лание да си спомня – казва тя – лошото минало? Никой!... Браво на тая
баба Тодора с младежки дух, с младежки мисли!
Вчера говорих с едни българи мохамедани от с. Сивино, бившето
Текир. Казаха ми, че в тяхното село почти всички – стари и млади –
били вече с български имена. Зачудих се. Но веднага се сетих защо.
Там е и работи сегашната народна представителка Бойка Бойкова Ки-
симова, която била не само учителка, но и дейна комсомолка. Ето един
човек, гдето ляга-става с мисълта за тоя важен държавнически про-
блем, как има резултат. Там, гдето идеята нема своя апостол, работата
не върви.
Вярвам, че сега вече разбирате защо смятам, че и неколкото души от
семейството на Асан Зеров, а и самият той не трябва, щом има някаква
възможност, да се оставят с турските им имена, още повече че не се ка-
сае до никакво насилие, до никакво погазване на законността. Самият
Асан Зеров нема да протестира, напротив, той иска тъкмо така да се
ликвидира въпросът, та и неговото честолюбие за тогавашния побой да

се компенсира.
Копие от настоящото ми писмо и таблица пращам на отдел „Пропа-
ганда и агитация“ в ОК на БКП – Смолен, за да се свържете за общо еди-
номислено решение по въпроса. Аз вярвам, че др.Чолаков, който показва
досега голема енергичност по провеждане на културната революция в
окръга ни, ще Ви се обади по въпроса, или Вие при ходене в Смолен ще
го запитате и така ще се предизвика обсъждане.
Ще се радвам, ако ми се обадите, за да видя какво мислите по въпро-
са. Аз съм местен човек, бивш учител в с. Соколовци, Чепеларе, Проглед,
откъдето съм родом и където сега живея. Може би ме познавате. Сега се
занимавам с журналистика, член съм на Съюза на българските писатели
и живо се интересувам от културния и народностен възход на нашия
хубав Родопски край.
Засега най-важният въпрос от този възход е възстановяването на
българското съзнание на българите мохамедани, един от белезите на
което е възстановяване на техните български имена. За случая „Зеров“
този глагол „възстановяване“ на имената много подхожда, защото се въз-
становят именно ония български имена – Иван, неговото; Каранфил и
Трендафил – на двамата му сина близнаци, родени тогава; на другите му
деца и т.н.
С най-искрени другарски чувства (член съм на БКП) и с очакване на
отговор, оставам с пожелание за успехи в обществената Ви и партийна
работа.
(п) Васил Димитров Василев

(Янтай Кавалов)
7.III.1962 г.
с. Проглед, Смоленско
Станислав Сивриев
СОФРОНИЙ Е МЕЖДУ НАС

Човешките ценности често са редом с нас, без да ги забележим. Ми-
нава време, докато проблясъкът на духовна близост с некого ни изпълва
с озарение – ние откриваме един човек, в който намираме оправдание за
много свои наблюдения, мисли.
Горе-долу така стана и с незабележимия училищен прислужник в
Рудозем – Асен Зеров.
Преди година в ръцете ми попадна неговото житие „Смачканият
кълн на новото в Родопа“, написано на двадесетина машинописни стра-
ници. От езиковия строй, от простотата и овладяното чувство ме лъх-
на духът на Възраждането, ритъмът на стара реч. Един нов Софроний,
развълнуван от потребност за общуване с хората, беше изплакал своята
изповед – с достойнство, с убеждение, че ще имаме нужда от нея. Въ-
трешната увереност и искреността беха придали на гласа му изящество
и вълнение – всъщност разказът протичаше равно, почти делнично, а
вълнението се появяваше незабележимо откъде.
Какво беше станало, че едно от многото житиета, известни като пре-
тенциозно епигонство, беше взело височината на литературно произве-
дение? Как така Асан Зеров, който до двадесет и седмата си година е
бил съвсем неграмотен, постигна мисловен синтез и художествена екс-
пресия, от които и писател не би се отказал? Нашата предубеденост в
схващането на литературния процес предимно откъм неговата интелек-
туална страна не може да ни даде пълния отговор. Освен в природния
дар на неизвестния българин мохамеданин, ние трябва да го търсим и в
житейската му съдба – тя му е подсказала висока мисловност и творче-
ско възприемане на света.
Като прислужник в рудоземското училище, още през 1938 година
Зеров започнал да слуша уроците на учителя Сапунджиев по история.
Тогава за пръв път той узнал пълната истина за произхода на българите
мохамедани. Развълнувал се, започнал да изучава писмото и с цялото
си простодушие изпитал страдание за съселяните си – невежественото
турчеене, предразсъдъците, безпросветността на исляма му се видели
непоносими и той се заел да направи своята малка правда достояние на
хората. Оттук започват и страданията му! Сблъсъкът с консерватизма,
равнодушието на хората, прякото насилие над волята му стават за него

начин на мислене и възприемане на света, което той трябвало да отреа-
гира.
В написаното Зеров никому не е отмъстил, не е изказал нито едно
пряко обвинение. Великолепният му усет за слово, дошъл може би от
фолклора, го е насочил единствено към изображението. Така страдания-
та му са станали наши страдания, тъй са се осмислили.
Ето как той завършва записките си:
„Аз, макар че много страдах, макар че платих скъпо, задето се об-

рекох да служа на новото, не искам от никого сметка за патилата си.
Аз – бъхтаният – прощавам пред радостта, дето сега се нареждат
работите по моите разбирания, но има още българи, които си държат
на старото положение и като не могат да се зарадват, носят акъла
на фанатиците и имамите. За тях ми е най-мъчно, но всичко ще се
оправи.
Тръгна вече и спиране нема!“
Откъде безкнижният Асан Зеров научи тези неща? Захари Стоянов

е класическият пример и извън него нема отговор на въпроса. Живото
съприкосновение със съдбата на народа, гражданската кауза, непосред-
ственият усет за хората са намерили в своя напор и думите. Тях Зеров
не ги е имал като предварителен материал – неговият езиков фонд не
надвишава много делничния речник на един планинар – но в житието
те са получили неочаквана сила. Тя потвърждава простата истина, че
страданието, въображението и мисленето сами намират своя езиков из-
раз. Така се е родил колосалният фолклор и всичко онова, което изпълва
българската ни гордост.
Сп. „Септември“, орган на СБП, кн.1, 1961 г.

Също в кн.: Станислав Сивриев. „Хората са навсякъде“.
Изд. „Хр. Г. Данов“, 1963 г., Пловдив, стр. 76 – 77.
Приложения
СНИМКИ ОТ СЕМЕЙНИТЕ АЛБУМИ
Село Рудозем, 1928 г.
Изглед от гр. Рудозем, 1972 г.

Рудозем с флотационната фабрика
Мария (Нефизе) Зерова Внучка на Асен Зеров – Минка

Група родинци на екскурзия в Пловдив, 1943 г.

Асен Зеров на третия ред, първият в ляво
Група родинци на екскурзия в София,

пред Мавзолея на Георги Димитров
Асен Зеров със синовете си близнаци

Карамфил и Трендафил на Рожен, 1961 г.
Асен Зеров със синовете си близнаци, Петър Маринов (вдясно)

и Александър Караманджуков (вляво) на Рожен, 1961 г.
Майката
на Асен Зеров
с втория му баща
и внучета
Оркестър
за народна музика.
Асен Зеров
с мандолината
Сватба. Първият в колоната е Асен Зеров
Римският мост в Смолен над реката.

Семейство Маринови на път за Рудозем – 1972 г.
На раздумка
Петър Маринов
и Асен Зеров,
Войкова лъка,
1972 г.
и внучка на Асен Зеров,
Войкова лъка, 1972 г.
Семейството на Петър Маринов

с част от семейството на Асен Зеров, Войкова лъка, 1972 г.
Асен Зеров със свои внучета, 1972 г.

СЪДЪРЖАНИЕ
Александър Маринов. Встъпителни думи............................................1
Спомени и допълнителни бележки

Бележки за живота и страданията ми
в с. Рудозем, Смоленска ок[олия]...................................................... 13
Допълнителни бележки от Асен Зеров
за живота и страданията му в с. Рудозем, Смолянско..................... 59
Бележки за нови страдания на Асен М. Зеров
в гр. Рудозем, Смоленски окръг 1966 – 1968 година....................... 64
Самодейният колектив във Войкова лъка (тежък спомен).............. 70
Замърсеният клуб................................................................................ 72
Майка ми.............................................................................................. 75
Моите синове и снахите...................................................................... 76
Снахите................................................................................................. 76
Учителят Гълъбов и неговата дейност
в с. Витина, Смоленски окръг............................................................ 77
Още за живота и страданията ми.
Борбата ми с кмета Цанков в Рудозем............................................... 79
Фолклорни материали, записани от Асен Зеров,

описание на с. Рудозем и др.
Названия на местности край Рудозем, Смоленска околия.............. 89
Фамилни и прекорни имена от същото село..................................... 89
Названия на места в околността на село Елховец, Смолянско....... 90
Фамилни и прекорни имена от същото село..................................... 91
Песен за родинци................................................................................ 92
Девойка и фереджи (народна песен)................................................. 93
Народни песни от турско време......................................................... 95
Нашето село Рудозем.......................................................................... 96
СТАТИИ на АсЕН Зеров по различни въпроси

Кореспонденция
Малка радост........................................................................................ 99
Делото на „Родина“ било на прав път.............................................. 100
Животът ни през турско време......................................................... 101
Освобождението на Рудозем през 1877–1878 година.
Падналият руски войник.................................................................. 107
Песен за Русия................................................................................... 109
Майка ми............................................................................................ 110
Други автори за Асен Зеров

Янтай Кавалов. Кой има желание да си спомня лошото минало... 117
Станислав Сивриев. Софроний е между нас.................................. 121
Приложения
Снимки от семейните албуми.......................................................... 125
ПОРЕДИЦА „ДРУЖБА „РОДИНА“
ДРУЖБА „РОДИНА“ – СПОМЕНИ ЗА БЪДЕЩЕТО

Авторски колектив
ЗАБЛУДИ И ФАЛШИФИКАЦИИ
ЗА ПРОИЗХОДА НА БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ
Сборник доклади от научната конференция в Смолян от 29.10.2009 г.
МУСТАФА ШАРКОВ
И ДРУЖБА „РОДИНА“ В ЧЕПИНСКО
Сборник доклади
ХРИСТО КАРАМАНДЖУКОВ –
РАДЕТЕЛ ЗА БЪЛГАРЩИНАТА В РОДОПИТЕ
БЪЛГАРСКАТА ДЪГА НА ИСЛЯМА
Георги Кулов
СВЕТОСЛАВ ДУХОВНИКОВ – ЕДИН ОТ ДРУЖБА „РОДИНА“
СИМЕОН ФИСИНСКИ – ЕДИН ОТ ДРУЖБА „РОДИНА“
Съставители Александър Маринов и Зоя Начева
ДЕЙЦИ НА ДРУЖБА „РОДИНА“ – ПОЧЕТНИ ГРАЖДАНИ
ДРУЖБА „РОДИНА“ – МИНАЛО И СЪВРЕМЕННОСТ
Сборник доклади от научната конференция в София от 24.04.2012 г.
СТОИЛ КУМЕЦОВ – ЕДИН ОТ ДРУЖБА „РОДИНА“
УЧИТЕЛИ – БУДИТЕЛИ И РАДЕТЕЛИ ЗА БЪЛГАРЩИНАТА
от с. Абланица, община Хаджидимово
ПРИПЕК – МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ
Авторски колектив
ЗЪРНА ОТ ИСТИНАТА.
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ ЗА БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ
Проф. Васил Колевски
КАМЕН БОЛЯРОВ – ОСНОВАТЕЛЯТ НА ДРУЖБА „РОДИНА“
Христо Караманджуков и Родопите
Съставител Зоя Начева
Асен Зеров – един от Дружба Родина
Спомени за живота и страданията ми
Първо издание
Българска
Формат 16/70×100
ISBN 978-954-378-152-2

Коректор Снежана Бошнакова
Предпечат Елена Алекова
СДРУЖЕНИЕ ДРУЖБА „РОДИНА“

e-mail: drujbarodina@mail.bg
ТАНГРА ТанНакРа ИК ООД

ПК 1832, София 1000, България
тел.: (02) 986 44 19, факс: (02) 986 69 45
e-mail: mail@tangra-bg.org; www.tangra-bg.org
За продажба на едро и дребно

Книжна борса „Искър“,
ул. „Поручик Христо Топракчиев“ 11, ет. 3, офис 19,
тел.: (02) 943 77 98, e-mail: nadejda@tangra-bg.org

Asen Zerov Kniga

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Asen Zerov Kniga

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Асен Зеров –

един от Дружба Родина

Съставител Александър Маринов

© Сдружение „Дружба Родина“

Спомени, документи, кореспонденция,

Сдружение „Дружба Родина“

се съберат стари облекла и атрибути, сечива и други, които по неговите думи

„...Един нов Софроний, развълнуван от потребност за общуване с хо-

Настоящият сборник се състои от няколко раздела. В първия раздел са

Вторият раздел включва други материали от него: записани родопски пес-

Бележки за живота и страданията ми

от учителя Сапунджиев, който беше районен директор на Рудоземската

След това почнах да водя разяснителна работа между моите дру-

щото тя е станала каурка и ще заведе и другисе, та не бива да я оставим

назад. Затова мислехме да намерим млади хора измежду нас да ги сло-

си останаха вън от затвора, а пък мене заради да унищожат „Родина“, ме

Но... след като взеха властта партизаните и комунистите, започнаха

Маринов записваше тая песен и на ноти и я пеехме двамата. Весело

След това обаче чухме, че Маринов бе закаран в Асеновград и предаден

пуснат, но аз бех навикнал вече. И властта слушаше тех – фанатиците

През пролетта на 1946 година наново ме арестуваха. Дойдоха не-

също бе задържан и бит, но в друга килия. Те заминаха, а в участъка

нагласяват и пращат Мехмед Чилингиров от махала Войкова лъка, който

Аз му казах и обясних, че немаме нито пари, нито храна, та се чудим

Той ме погледна, па ми махна да мина към проверената страна. Така

че много ме мразят главно заради имената в семейството ми и че ще

Аз отидох в общината и намерих кмета. Той беше Д. Грозев, който

От мината заболях от силикоза начален период, та ме освободиха.

с неговите синове Садък и Хасан, Реджеп Асанов Метевски – също

„Драги родопчани – българи мохамедани и българи християни!

Това ми беше речта на една вечеринка в Рудозем, малко време преди

на мене, тъй на семейството ми, как са ме принудили да купя наново

и страдали много и на което желаех дано сме живи и здрави да го видим

В началото на агитацията за промяна на имената в най-осрамотено

Само когато се родеше дете, записваха го в общината с българско

то описание и накрая излел с мнение за това, което е станало, като

С това щеше да се е свършило още за 2-3 месеца и понеже щеше да

преди да си замине, като се бе заинтересувал за въпроса, и искал бе да

– Браво! Много хубаво име! Кой избра такова хубаво име?

още преди 9 септември. Но след 9 септември беше ми наложено от некои

него, както на председателя на Съвета, че трябва преди мен да направят

пак не я намерих. Имало много, но ги разграбили, за да ги дават за по-

бързането вреди и обърква хората, всичко бавно, полека да става и други

– Нека си казват това (в София), за нас „Родина“ си е била фашистка

Аз очаквах некой да ме заговори и ми каже нещо, но никой нищо не ми

Аз това го знаех и имах много още неща за описване и трябваше да

Освен в Рудозем, имало ли е училище в другите села на района – Че-

На тези въпроси му приготвих и написах следните отговори, но нак-

тояние да го разберат и да го превеждат и обясняват на хората

През 1928 година се откри с голем зор клон от рудоземското учи-

севи се обработваха предимно от жените и не задоволяваха нуждите

в с. Чепинци: Ахмед Шекиров, Исеин Кичуков, Асан Кафеджиев,

ГРАД РУДОЗЕМ. Центърът на град Рудозем е залегнал и разполо-

Целият град Рудозем е обграден с красиви гори, върхове и поляни,

Към с. Чепинци: Чечево борце, Румина, Янева чука, Марково, Добре-

ФАМИЛНИ И ПРЕКОРНИ ИМЕНА: Русовци, Байретарци, Поря-

Не са забравени още и традициите и обичаите, които карат човека

2. Сурвакането, което беше традиция на българите мохамедани до

сурова глава, догодина още по-здрава!“. Хората даряваха сурвакарите

3. По време на раждане: Когато некоя жена почне да ражда, в да-

Друго забележително нещо през онова време беше това, че най-

1. Мустафа Сад. Имамов – бивш имам в с. Долен Рудозем; 2. Хасан

т.н. „Видите ли некой родинец културажие, не се спирайте с него, а ако

Към стр. 3 (продължение)