Книга за всеки български дом

Левски
Съставител: Христина Йотова

Българска
Първо издание

© 2017 Радослав Донев, дизайн на корицата

© 2017 Софтпрес
Главен редактор: Димитър Риков
Графично оформление: Мая Яначкова
http://4eti.me
ISBN 978-619-151-379-6
 СЪДЪРЖАНИЕ

Съдържание . .......................................................................................... 3

За безсмъртието . .................................................................................... 4

Кълновете на родолюбието................................................................... 6

Съзряването . ........................................................................................ 10

В търсене на пътя ................................................................................ 14

Делото на живота. ................................................................................ 23

Народна клетва . ................................................................................... 25

Висините на българския дух............................................................... 31

За Левски . ............................................................................................. 34

Левски . ............................................................................................... 35

Апостолът в премеждие ................................................................. 42

Чистият път . ................................................................................... 47

Обесването на Васил Левски . ......................................................... 50

3
 ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО
„Ако спечеля, печели цял народ,
ако загубя, губя само мене си.“
Васил Левски

Запитвали ли сте се какво означават изразите „безсмъртно дело“,

„венец на безсмъртието“, „безсмъртен пример“ или „безсмъртен
подвиг“? Тези думи неизменно звучат, когато отбелязваме годиш-
нини от някакво значимо събитие или честваме паметта на хора,
живели много, много години преди нас и оставили неизличим
отпечатък в историята ни. Но повтаряни често, без да са осъзнати
докрай, те се обезсмислят – превръщат се в клише.
Какво е безсмъртие? Привилегия на боговете, която всява страх у
едни, буди недоумение у други, а някои вдъхновява? Отличителен
белег на герои от приказките, обитавани от вълшебници и
магьосници? Или просто го приписваме на хора, чиито имена са
увековечени в историческите хроники? Но историята е запазила
безброй имена на истински злодеи и описания на позорните им
деяния, които не бива да бъдат забравяни, за да не се повтарят.
Какви са тези хора, белязани със знака на безсмъртието? Защо
ехото от стореното от тях не заглъхва? Защо се прекланяме пред тях
и ги наричаме герои?
В историята на всяка държава има трудни и дори трагични
времена – междуособици, породени от борба за власт, опусто-
шителни войни и нашествия, довели до разруха. И хилядолетна
България е преживяла такива периоди, а един от най-трагичните е
петвековното османско владичество, когато държавата ни е била
изличена от картата на света. Но макар и потиснати и обезправени,
българите не са изчезнали. Неизброими са имената на предшестве-
ниците ни, носещи искрите на просветлението, разпалили пламъка
на жаждата за свобода. Взрем ли се в живота и в делата им,
изпитваме възхита и преклонение пред стореното от тях и се питаме:
Какво ги е подтикнало да тръгнат по този път? Желание да се
прославят? Да забогатеят? Да се сдобият с власт, за да подчинят на
4
волята си други хора? Отговорът е един-единствен – любовта към
Отечеството. Най-силното доказателство за тази любов е желанието
им да допринесат – дори с цената на собствения си живот, за възраж-
дането на свободна и справедлива държава с благоденстващ народ.
Днес ги наричаме национални герои и паметта ни за делата и
саможертвата им, предавана от поколение на поколение, е това,
което ги прави безсмъртни, а нас – пазители на безсмъртието.

5
 КЪЛНОВЕТЕ НА РОДОЛЮБИЕТО
„Времето е в нас и ние сме във времето;
то нас обръща и ние него обръщаме.“
Из писмо на Васил Левски
до Панайот Хитов

Така, както всяко семенце покълва и расте в плодородна почва,

огрявано от слънце, отглеждано грижливо, за да ни дари с плодове,
така се ражда и родолюбието. Мястото, където човек се е родил и
където е расъл, времето и хората, сред които е живял в детството си,
когато погледът му е откривал света, го насочват в избора на пътя,
по който ще поеме.
За да разберем каква личност е бил Левски, е добре да знаем и
малко повече за времето, когато е живял.
Васил Иванов Кунчев – Апостола на свободата, е роден в малкия
подбалкански град Карлово на 18 юли 1837 година.
По онова време Османската империя продължавала да владее
българските земи вече пето столетие. Българската държава не
съществувала. Векове наред българите били поданици на султана –
върховния управител на империята, на когото трябвало да плащат
многобройни данъци, а това ги обричало на непосилен труд и
лишения. Те били рая – най-обезправената и многобройна част от
населението, и животът им зависел от волята на потисниците – аги,
бейове и паши.
Но макар и бавно, в живота на хората настъпили големи промени.
За българите това бил периодът на Възраждането, започнал според
някои от историците през 18 век, когато Паисий Хилендарски напи-
сал първата българска история – „История славяноболгарская“, и
продължил до Освобождението на България през 1878 година. Най-
будните българи, които днес с почит наричаме „народни будители“,
подели борба за независимост на българската църква от гръцката
църковна власт и положили основите на новобългарското просветно
движение.
След близо четири десетилетия усилията им се увенчали с успех,

6
когато през 1870 година султанът – върховният владетел на Осман-
ската империя, издал ферман (така се наричали държавните укази),
узаконяващ самостоятелната Българска екзархия. Този ферман
определял и границите на земите, населявани с българи, които се
простирали от Черно море чак до високите планини оттатък река
Вардар и обхващали Мизия и Тракия.
За много българи – както заможни, така и бедни, било важно
децата им да станат разумни и грамотни хора, затова години наред
по българските земи се основавали училища. По това време най-
разпространени били килийните училища. Наричали ги така, защото
повечето от тях били създадени при черкви и манастири, където
помещенията били „килии“. Учителите били предимно свещеници и
монаси, нерядко – грамотни занаятчии и търговци. Децата се учели
на „четмо и писмо“ от църковните книги, на църковно пеене и малко
смятане, а понякога изучавали и определен занаят. И тъй като светът
вървял напред, през първата половина на 19. век се появили
взаимните или взаимоучителни училища, в които учителят
преподавал на по-големите и по-напреднали ученици, а те – на дру-
гите деца. В тези училища обучението траело две години и
включвало граматика, нравоучение, естествознание, история,
аритметика и вероучение. Малко по-късно били основани и класни
училища, в които децата учели в отделни класове според възрастта
им.
Тези промени, постигнати не за един ден, а с десетилетни усилия
и упорство, по-често – с лишения и страдания, засилили желанието
и надеждата за възстановяване на българската държава у много
българи. Когато осъзнаеш какво можеш, искаш и да го направиш.
Дотогава българите неведнъж се възправяли срещу могъщата
Османска империя. По време на войните, която тя водела с
Хабсбургската империя от 16. век до края на 18. век, за да завладее
нови земи на запад от Балканския полуостров, в българските земи
избухнали няколко въстания – Първо търновско въстание (1598 г.),
Второ търновско въстание (1686 г.), Чипровско въстание (1688 г.) и
Карпошово въстание (1689 г.). И макар че въстанията били неус-
пешни – жестоко смазани от по-многобройните и по-добре
въоръжени османци, угнетените българи не губели кураж и надежда.
В началото на 19. век могъществото на Османската империя все
повече отслабвало и тя вече не представлявала заплаха за
7
европейските държави. След множество войни и революции те се
индустриализирали, колонизирали по-слаби от тях страни на
различни континенти и засилили икономическата си и военна мощ.
Този подем се отразил и на развитието на науката, културата и
изкуството, които достигнали невиждани висоти в творенията на
едни от най-великите за всички времена учени, изобретатели, му-
зиканти, художници, поети, писатели и архитекти.
По това време народите на Балканския полуостров, потиснати и
обезправени, не спирали опитите си да отхвърлят османския гнет.
По българските земи тук и там пламвали бунтове и въстания,
потушавани безмилостно от османските власти, из Балкана бродели
хайдути. Много българи участвали в освободителните борби на
съседните народи – две сръбски въстания и гръцката революция,
както и в руско-турските войни през този период. Осъзнатото
желание да си свободен те учи и как да го постигнеш.

Сгушен в южното подножие на Стара планина, заобиколен от

Розовата долина, град Карлово – родното място на Левски, бил
населяван от трудолюбиви и предприемчиви хора. Някои от тях
успели да надвият сиромашията и да се замогнат. Едни отглеждали
маслодайна роза и произвеждали ценно розово масло; други
владеели тънкостите на различни занаяти – майсторели полезни и
красиви съдове от кована мед, златни накити, правели обувки, сама-
ри, тъчели, шиели дрехи. Трети били дюлгери – така наричали
строителите, железари, грънчари, копринари, които отглеждали
копринени буби, търговци, които продавали изработеното от
занаятчиите по всички пазари на Османската империя – Цариград,
Влашко, Молдова, чак до Русия, Англия и Франция. Имало и
чорбаджии – богати за времето българи, натрупали пари и имоти на
гърба на безимотни бедняци, които работели и им слугували за
единия къшей хляб.
Родолюбивите карловци мислели не само за поминъка си, но и за
бъдещето, затова не жалели пари и труд – кой с каквото можел,
влагали и душа, за да процъфтява градът им. В началото на 19. век в
Карлово имало училище, където децата се ограмотявали, а по-късно
местните жители построили нова сграда на взаимното училище и
две големи църкви – „Св. Николай“ и „Св. Богородица“. Поканили

8
най-прочутите зографи по онова време, за да ги изографисат – да
нарисуват икони и сцени от библията. Основали девическо училище
и читалище с библиотека от няколко книги и вестници, издавани по
онова време – средище на просвета за пробуждане на българския
дух. Жените се организирали в Женското дружество.
Сред имената на родените в Карлово бележити българи, живели по
едно и също време с Васил Левски, изпъкват д-р Иван Богоров
(1818-1892) – публицист, преводач, издател на първия български
вестник „Български орел“, Ботьо Петков (1815-1869) – учител и
книжовник, баща на поета революционер Христо Ботев, братята
Евлоги и Христо Георгиеви – богати търговци, щедри дарители,
помогнали със средства за църкви, училища и болници, а по-късно,
вече след Освобождението – за първото висше училище в България:
университета „Св. Климент Охридски“.
В такова време и сред такива хора се родил и расъл малкият Васил.

9
 СЪЗРЯВАНЕТО
„Като никой друг Левски обладава най-добрите
качества на българското племе.“
Проф. Николай Генчев, „Васил Левски“

През най-ранните си години – детството, човек научава първите

уроци за живота от семейството си. А семейството на Васил Левски
не се различавало много от семействата на повечето жители на
Карлово. Той имал двама братя и две сестри – Яна, която била по-
голяма от него, и по-малките – Христо, Петър и Мария.
Знае се, че баща му – Иван Кунчев Иванов, преселил се да живее в
Карлово от село Кочмаларе (днес с. Отец Паисиево, Пловдивска
област), бил гайтанджия и бояджия. Изработвал и боядисвал
гайтани – плетени шнурове, с които украсявали дрехите по онова
време. Има свидетелства на биографи на Васил Левски – хора, които
са проучвали и проучват живота му, че за семейството настъпили
трудни времена, когато баща му бил подведен от свой роднина,
обеднял и се разорил.
Майка му – Гина Василева Караиванова-Кунчева, била преселнич-
ка от близкия до Карлово град Сопот. За петнайсетина години в края
на 18 век и началото на 19 век родният ѝ град на три пъти бил напа-
дан от кърджалии – безпощадни разбойници, които вилнеели по
българските земи в ония времена, като грабели, убивали и
опустошавали села и градове. Семейството на Гина предпочело да
се засели в Карлово, защото бил защитен със стена от кърджалий-
ските набези.
И двамата родители на Васил Левски били почтени и родолюбиви
хора, милеели за децата си и със сигурност мислели за бъдещето им,
затова искали да са грамотни. Малкият Васил, както повечето
българчета, учил първо една година в килийното училище и още
четири – във взаимното училище в града. В същото време, както
било прието тогава, и чиракувал – усвоявал занаят, при местен
шивач. Така постъпвали в миналото родителите, за да могат децата
им „да си вземат хляба в ръцете“ – да придобият умения на практика,
та като поотраснат, да си осигуряват прехраната.
10
 Захари Стоянов – именит български възрожденски писател, автор
на книга за Васил Левски, пише, че според хора, които познавали
Кунчевия син, той се „отличавал в приемането“ – бил ученолюбив,
и имал „твърде скромно поведение“ както в училището, така и по
улиците. Но когато момчето станало на четиринайсет години,
семейството осиротяло. След дълго боледуване починал баща му,
както и по-малката му сестра – Мария. На плещите на майката
легнала тежката грижа невръстните ѝ деца да оцелеят и да станат
достойни хора като баща си.
На помощ се притекъл брат ѝ – архимандрит Василий. Той бил
монах и събирал помощи и дарения за Хилендарския манастир –
една от множеството обители в Света гора (полуостров Атон в
днешна Гърция). По онова време този манастир имал метоси в
Карлово и Стара Загора. Това били малки постройки, които служели
и за жилища на монаси, и като места за богослужение. За тях се
грижел архимандрит Василий.
След смъртта на баща му Васил Кунчев станал „послушник“ при
вуйчо си, за да се подготви да даде църковен обет – тържествена
клетва да се откаже от светския живот и да служи на църквата. Дали
е имал желание за това, няма как да знаем със сигурност, но
изследователите на живота му твърдят, че архимандрит Василий
обещал да изучи племенника си. Вероятно това обещание, както и
немотията, подтикнали момчето да постъпи според волята на вуйчо
си. Друг избор нямало.
Близо три години младият послушник живял в Карловския
манастирски метох. Помагал на архимандрита, дори му слугувал,
обикалял с него по селата да събират помощи за манастира и учел
богослужение и църковно пеене при даскал Райно Попович – учител
и книжовник, един от обновителите на българското училище по
онова време. Казват, че когато веднъж Васил Кунчев изпял църковна
песен по време на неделна литургия в църквата, сърцата на карловци
били трогнати от чистия му и ясен глас.
При обиколките на селата послушникът виждал как живеят
хората – обречени на немотия въпреки ежедневния непосилен труд.
Повечето били примирени със съдбата си, без помисъл и надежда,
че властта на османските потисници може да бъде отхвърлена. Но
със сигурност имало и други, които били чували и за хайдушките
чети в Балкана, и за бунтовете срещу угнетителите. И от едните, и
11
от другите имало какво да се научи.
След време 18-годишният послушник последвал вуйчо си и
двамата се преместили в Старозагорския метох. В Стара Загора –
тогава Ески Загра, Васил Кунчев учил две години в класното
училище, пеел и в църковния хор.
В този град, където по думите на Захари Стоянов „блещукали“ по-
будни хора – образовани и свободолюбиви, впечатлителният млад
послушник вероятно е чул, видял и научил още много за живота на
българите, а познанието е част от съзряването.
За архимандрит Василий бъдещето на племенника му било
предначертано – живот, обречен на църквата. Затова го изпратил за
една година в Пловдивското класно епархийско училище, основано
от друг бележит българин – Найден Геров. В това училище, първото
по българските земи, наречено „Св. Св. Кирил и Методий“,
младежите получавали необходимите знания и по богослужение, за
да станат свещеници. До наши дни са достигнали записките на
младия послушник „Обличително богословие. Въведение“, които са
най-ранният запазен ръкопис на Васил Левски.
През лятото на следващата година архимандрит Василий решил да
се завърнат в Карлово и настоял Васил да се покалугери – да стане
монах.
Мъжете калугери (или монаси) и жените калугерки (или
монахини) се отричат доброволно от начина на живот, който водят
обикновените хора. Те се обричат на безбрачие – не се женят,
живеят в манастири и водят добродетелен според християнската
религия живот, далече от светски грижи и вълнения. Църковният
обред, с който се извършва посвещаването в монашество или по-
калугеряването, се нарича „подстригване“.
Според Захари Стоянов такъв живот едва ли бил по сърце на
младия Васил Кунчев, защото го били чули да казва, че „не
притежава всичките качества да стане калугер“. Към края на 1858
година обаче отстъпил пред настояванията на вуйчо си да приеме
монашеството и едва тогава майка му била известена за това
решение, за да присъства на обреда на „подстригването“ с други
сродници. В Сопотския манастир „Св. Спас“ послушникът Васил
бил ръкоположен за монах – приел духовен сан, с името Игнатий, за
да се посвети изцяло на служене на Бога. Година по-късно
12
пловдивският митрополит го ръкоположил за йеродякон в карлов-
ската църква „Св. Богородица“. Там дякон Игнатий служил до края
на 1861 година.
Така преминали детството и ранните младежки години на Васил
Кунчев, през които кълновете на родолюбието избуявали и той
съзрявал, за да намери своя път.

13
 В ТЪРСЕНЕ НА ПЪТЯ
„Аз съм посветил себе си на Отечеството
си още от 61-во лето да му служа до
смърт и да работя по народна воля.“
Из писмо на Васил Левски
до Анастас п. Хинов

Животът на дякон Игнатий в Карлово бил запълнен с обичайните

за един монах занимания – богослужение, обикаляне на селцата за
събиране на помощи за църквата и грижи за прехраната. Но човек
рядко остава затворен само в собствения си свят освен ако сам не го
пожелае. Младият дякон вероятно не е стоял настрани от това, което
се е случвало в града, и е дочувал и за онова, което е ставало и по-
надалече.
А времената били бурни. Само няколко години по-рано завършила
поредната война между Руската и Османската империя, наричана
Кримска, тъй като главните военни действия се развивали на полу-
остров Крим. И макар че османците победили, потиснатите народи
не загубили своята надежда за освобождение. Сърбия, която тогава
била васално княжество – зависимо от султана, стягала сили, за да
прогони войските му от земите си и да стане независима държава по
примера на Кралство Гърция.
По онова време в Белград – столицата на Сръбското княжество,
вдъхновителят на българското националноосвободително движение
Георги Раковски изготвил план за освобождението на България. Той
предвиждал създаване на добре обучена и въоръжена армия, която
да навлезе в българските земи и да вдигне населението на всеобщо
въстание. И скоро се заел с изпълнението на този план, като
призовал всички родолюбиви българи да се включат в замисления
от него военен отряд. Сръбското правителство, което също разчи-
тало на помощта на българите, го подкрепило.
Как и от кого дякон Игнатий е разбрал за призива на Раковски, не
се знае със сигурност, но в началото на март 1862 година, ненавър-
шил още 25 години, той взел коня на вуйчо си – архимандрит
Василий, и напуснал Карлово. Първо отишъл в Пловдив и се сдобил
14
с тескере – паспорт, издаден от османските власти, за да може да
пътува из империята и извън нея. Оттам – през София и Ниш, поел
право към Белград.
За три-четири месеца в сръбската столица се събрали стотина
души доброволци, а според някои твърдения – близо шестстотин.
Там младият дякон се срещнал с Раковски, Хаджи Димитър, Стефан
Караджа, Филип Тотю, Христо Иванов – Големия. Тези и още много
други известни и неизвестни днес българи надмогнали страха от
потисниците, отхвърлили покорството и отчаянието и приели
делото за освобождението на българските земи присърце. Някои от
тях имали вече опит като хайдути, други – като дякон Игнатий, били
съвсем неопитни, но твърдо решени да се включат в борбата.

В отряда, наречен по-късно „Първа българска легия“, добро-

волците, облечени в красиви униформи, се обучавали на военни
умения – стреляли, прескачали ровове, преодолявали високи
препятствия, учели се как да се прегрупират за нападение или
отстъпление и упражнявали всичко, което можело да им помогне да
победят в сражение.
Според легендата по време на едно от ученията младият Васил
прескочил непреодолимо за другите препятствие и заради „лъвския“
му скок и храбростта му започнали да го наричат Левски.
През юни същата година в Белград избухнали сражения. Българ-
ските доброволци били неустрашими в стълкновенията с осман-
лиите, отбраняващи крепостта Калемегдан. Но за десетина дни
престрелките стихнали. Част от доброволците, сред които и Васил
Левски, били изпратени в град Крагуевац. Предвождани от Ильо
войвода – прочут хайдутин и войвода, включил се с четата си в
легията, те очаквали ученията им да продължат, но вместо това
сърбите ги изпратили да косят трева за сено. Това предизвикало
негодувание и разпри, но българите нямали избор – били на чужда
земя и зависели от чужда воля.

15
Левски в униформа на Първата българска легия
16
 След два-три месеца – през септември, легията, която била издър-
жана с пари от сръбското правителство, била разпусната. Такова
било условието за помирение между Сръбското княжество и
Османската империя. И макар че по българските земи не седели със
скръстени ръце, така и не успели да подготвят всеобщо въстание.
След разпускането на легията от Лясковския манастир тръгнала
чета, предвождана от хаджи Ставри Койнов, но след няколко тежки
сражения била разбита в Балкана между Трявна и Габрово. Друга
голяма чета излязла в Габровско, но четниците се разпръснали, като
разбрали за разгрома на Хаджиставревата чета. Две чети имало за
кратко и в Котленско, а през лятото и есента на същата година в
Тракия и Балкана обикалял с четата си и Панайот Хитов. Но нито
легията, нито четите успели да подтикнат българите да въстанат и
Раковски трябвало да се примири с провалянето на плана му.
За да си осигури прехраната, в Крагуевац Левски се наел да слу-
гува на богат сърбин, но за кратко, тъй като скоро заедно с приятеля
си Христо Иванов – Големия заминали за Белград. Там станал чирак
при един абаджия – тъкач на дебел вълнен плат и шивач на дрехи, а
когато му оставало време, ходел в казармата да усвоява военни
знания и умения. Но и това не продължило дълго. Скоро заминал за
Влашко, а оттам се върнал в родния си град. Намерил подслон в
бащината си къща, защото вуйчо му – архимандритът, дали от страх
да не пострада от потисниците, защото разбрал, че племенникът му
е тръгнал по опасен път, дали защото му се сърдел заради коня си,
или по други някакви причини, не бил благосклонен към него.
Но пък повечето карловци вероятно били по-благоразположени
към дякон Игнатий, защото не минало много време и ясният му глас
отново се извисил под сводовете на църквата „Св. Богородица“ по
време на богослуженията. Някои от съгражданите му сигурно не
знаели къде е ходил и какво е правил цяла година, а други, които се
досещали или знаели, одобрявали постъпката му.
И ето, че един ден – било през лятото, в бащиния му дом нахлули
заптиета – така наричали по онова време стражарите, които се гри-
жели за реда в Османската империя и държали българите в страх и
подчинение. Те арестували младия дякон, отвели го в Пловдив и го
затворили в тамошния затвор. И до днес не е изяснено защо е бил
арестуван. Някои от биографите му твърдят, че властите узнали
някак за участието му в легията. Други смятат, че причината била
17
оплакване на архимандрит Василий, който го обвинил, че му бил
откраднал коня. Не е изяснено и колко време Левски е бил в затвора.
Според някои – месец, според други – три месеца. Но Гина Кунчева
последвала сина си в големия град. По нейна молба бележитият
възрожденец Найден Геров се застъпил за непокорния карловец
пред османските власти. Геров не бил случаен човек. В Пловдив той
бил руски консул – представител на Руската империя, затова
местните управници го послушали и пуснали Левски от затвора.
След това премеждие Васил Левски се завърнал в Карлово. От
последвалите събития можем да съдим, че то не само не сломило, а
дори затвърдило решимостта му да продължи по избрания път. След
няколко месеца – през пролетта на 1864 година, точно на Великден,
той сам отрязал дългите си коси, каквито носят монасите, и така
показал, че се отрича от църковния си обет. Денят не бил избран
случайно. В християнската религия това е един от най-големите
празници – прослава на Христовото Възкресение, което е един от
Символите на вярата. Левски не искал отказът му от духовния сан
да остане в тайна от карловци и затова се появил в църквата пред
всички, но не с монашеско расо, а облечен с обикновени дрехи.
Съгражданите му били поразени. Малцина знаели за намерението
му да посвети усилията си на освобождението на Отечеството. Пове-
чето го укорявали, защото не разбирали какво го е накарало да
постъпи така. Архимандрит Василий дори настоявал племенникът
му да бъде наказан от църквата, но Левски не се разколебал.
Наложило се да напусне родния си град. През следващите две
години бил учител първо в село Войнягово, близо до Карлово, а след
това в добруджанските села Еникьой и Конгаз, край Тулча (днешна
Румъния). Захари Стоянов пише, че Левски не се ограничавал само
да учи децата, а събирал около себе си младите и непокорни
младежи, неуморно обикалял околните села „и със слова, и действия
се трудел да разбуди заспалите свои съотечественици“ – да запали в
тях искрата на надеждата и желанието да се освободят от
османското владичество. Привличал съмишленици и дори създал
„Тайна дружина“. Организирал състезания по надбягване, „надхвър-
ляне с камъни и надскачане“, но не просто като забавление, а за да
подпомогне младите да придобият различни умения, които биха ги
улеснили в битки и сражения.
18
 В началото на 1867 година Васил Левски отишъл в Букурещ. По
това време там имало много българи, а сред тях и будни хора,
осъзнали, че само с борба може да се постигне освобождение. Някои
били избягали от родния си край, за да се спасят от гоненията на
османските власти, други били студенти в румънските училища,
трети влагали сили в организирането на националноосвободи-
телното движение – помагали с пари и с каквото могат. Там бил и
Георги Раковски. Той и единомишлениците му вярвали, че навли-
зането на чети от революционери в българските земи може да увлече
народа да се вдигне на въстание срещу потисниците. Раковски дори
съставил „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о
лето“. Всички били окуражени и вдъхновени от въстанието на
гърците на остров Крит срещу османския гнет, избухнало близо
година преди това. В няколко български вестници, издавани във
Влашко, били публикувани призиви към българите, че е време и те
да надигнат глава и да грабнат оръжие. Две чети се подготвяли да
преминат Дунава – на Панайот Хитов и на Филип Тотю, хайдушки
войводи с богат опит.
По препоръка на Георги Раковски Васил Левски бил определен за
байрактар – знаменосец, на четата на Панайот Хитов. Четниците –
около трийсетина души, стъпили на българска земя край Тутракан
през април същата година. Тръгнали към Балкана и като стигнали
земите около Котел, станало ясно, че населението не е готово за
въстание. Хората били уплашени, нерешителни и гледали да стоят
настрана от размирици и вълнения – пазели къщите, домочадията и
живота си. Към четата се присъединили едва двайсетина души.
Към средата на месец май край Свищов преминала Дунава и четата
на Филип Тотю. Край село Върбовка – близо до Павликени, четни-
ците били застигнати и обградени от османлиите. Кръвопролитното
сражение траяло повече от десет часа. Стигнало се до ръкопашна
схватка, но силите били неравни. Малцината оцелели четници,
начело с войводата Филип Тотю, успели да стигнат Стара планина и
да се присъединят към четата на Панайот Хитов.
Разочаровани от липсата на подкрепа от народа, преследвани от
многобройни турски потери, войводите решили да поемат по
хребета на Балкана към Сърбия. След тримесечен поход, изпълнен с
трудности и изпитания, четниците стъпили на сръбска земя.
19
Васил Левски знаменосец – август 1867 г. в Белград
20
 Васил Левски останал за кратко в град Княжевац, а после заминал
с Панайот Хитов за Белград. Там през зимата на същата година била
създадена Втората българска легия и той се включил като
доброволец заедно с още около двеста българи. Целта и на този
военен отряд от доброволци, както и на Първата българска легия,
била да навлезе в българските земи и да подтикне населението да се
вдигне на въстание. Сръбските власти насърчавали участието на
българите в обща борба срещу Османската империя, защото
плановете им по това време били да създадат сръбско-българска
държава. Това било изгодно и за Руската империя, която искала да
усили влиянието си сред балканските народи. Така с подкрепата на
Сърбия и Русия доброволците били обучавани няколко месеца в
белградската Артилерийска школа.

Васил Левски заедно със свои другари

от Втората българска легия

21
 Но през февруари 1868 година Левски се разболял тежко. Днес
можем само да предполагаме, без да сме сигурни, какво точно е било
заболяването му – язва, апендицит или нещо друго, но от разказите
на хора, които са били заедно с него в легията, се знае, че е бил в
болница, където го оперирали. Възстановяването му било дълго и
мъчително и по тази причина той напуснал легията, малко преди да
бъде разпусната от сръбското правителство през април същата
година.
Повечето от участниците във Втората българска легия искали да
продължат борбата и побързали да отидат в Букурещ, където по това
време се формирала чета начело с двама прочути войводи – Хаджи
Димитър и Стефан Караджа. Левски ги последвал и дори се срещнал
с Хаджи Димитър, но не се включил в четата, защото все още се
възстановявал от тежкото заболяване.
Върнал се в Сърбия, но в град Зайчар бил арестуван от сръбската
полиция и както по-късно писал в писмо до доверения си приятел и
сподвижник Данаил Попов: „бях затворен в тъмница, защото съм
бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината
си, че им е отечество“. Щом сърбите го освободили, се върнал във
Влашко, но и там го арестували. Този път заради преминаването на
четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в българските земи –
дейност, която създавала раздори между властите във Влашко и
Османската империя. Скоро го освободили.
В Букурещ Левски останал до края на 1868 година. Там имал време
да преосмисли досегашния си път. Участието му в двете легии и в
четата на Панайот Хитов, чиито мисии се провалили, гибелта на
Хаджи Димитър и Стефан Караджа и на четниците им, преминали
Дунава, за да вдигнат народа на въстание, го накарали да се съмнява
в по-нататъшния успех на подобни начинания. От този момент той
бил убеден, че нито четите, идващи отвън, нито уповаването на
чужда помощ могат да разклатят устоите на Османската империя.
Единственият път, който виждал, бил дълга и упорита работа сред
народа, за да се обедини от една обща цел – освобождението на
България, да повярва в силите си и да бъде организиран и подготвен
за въоръжена борба.

22
 ДЕЛОТО НА ЖИВОТА
„Чисто народният мъж дава всичко,
па дори и себе си в жертва.“
Из писмо на Васил Левски
до революционен комитет

За всеки човек се съди по делата му. Постъпките ни са следствие

на това, което мислим, те показват как възприемаме света около
нас – разбиранията ни за хората и събитията. Дали виждаме по-
надалече от днешния ден, или сме ограничени от невежество или
нежелание да променим представите си за живота; дали сме
достатъчно решителни, за да следваме избрания път въпреки труд-
ности, изпитания и изкушения, или сме колебливи, малодушни и
плахи – това проличава в деянията ни и който иска, може да го
разбере.
Васил Левски е гледал надалече. Горчивият опит от участието в
легиите и четата на Панайот Хитов му е бил от полза. В ранните си
години той следвал идеите на по-опитните революционери за осво-
бождението на България – организиране на чети във Влашко или
Сърбия, които да навлязат в българските земи и да подбудят народа
да се вдигне на всеобщо въстание. Но след време осъзнал, че без ор-
ганизираната подкрепа на местното население и най-юначните и
добре въоръжени чети не биха постигнали нищо. Тогава решил сам
да обиколи земите ни – да се срещне с хората, да види с очите си как
живеят, да чуе какво говорят, да ги опознае, да разбере какво мислят
и на кого може да се довери.
Подпомогнат с пари от организации на български емигранти,
милеещи за отечеството, в края на 1868 година Левски заминал от
румънския град Турну Мъгуреле първо с параход по Дунава, после
по суша и отново с параход до Цариград. А оттам се отправил към
„Българско“, както той и съвременниците му наричали българските
земи. Напълно разбираемо е, че начинанието му било осъществено
тайно, за да не бъде преследван от османската полиция. За това
пътуване, известно в историята като „първа обиколка“, се споменава
в писма на негови познати и сподвижници – хора, които споделяли
23
идеите му. От съдържанието им може да се разбере, че по онова
време малцина от тях разбирали каква е целта на тази обиколка.
За три месеца Васил Левски успял да обходи множество градове –
Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново,
Ловеч, Плевен и Никопол, а в онези времена пътуванията били
трудни и отнемали много време. Не подминавал и селата. Важно
било да се убеди, че сред онези българи, с които се срещал, имало
родолюбци, осъзнаващи колко ценно нещо е свободата, и готови да
го последват. Още по-важно било да спечели сърцата на повече хора
и да им вдъхне увереност, че нелекият път към освобождението от
османското владичество може да бъде извървян. Това било делото
на живота му.
Към края на февруари 1869 година Васил Левски се завърнал във
Влашко. През следващите два месеца се подготвял за нова обиколка
в Българско – срещал се с доверени хора и успял да запали с идеите
си и да привлече и други български емигранти.
През май същата година отново стъпил на българска земя. Според
някои историци още по време на тази втора обиколка, а според други
през следващата година, Левски започнал да осъществява замисъла
си – да създаде Вътрешна революционна организация. Тя трябвало
да обединява тайни революционни комитети, учредени в градовете
и селата по българските земи. Целта на организацията била да
подготви българите за всеобщо въстание срещу потисниците.
Със сигурност Левски е умеел да увлича хората с дръзките си
слова, призоваващи към борба. Без съмнение е бил деен и решителен
човек, защото успял да създаде революционни комитети в Плевен,
Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот,
Чирпан, а впоследствие и в множество други градове. В комитетите
били привличани решителни и способни хора, които трябвало да
въоръжат и подготвят народа за борба с войската на султана.
Макар и не изцяло, мнозина от революционно настроените
български емигранти във Влашко подкрепяли идеите му. Няколко
месеца след втората обиколка Левски участвал заедно с Любен
Каравелов – изтъкнат възрожденски поет, писател и революционер,
в основаването на Българския революционен централен комитет
(БРЦК) в Букурещ. Учредителите на този комитет решили, че
борбата за освобождение трябва да бъде организирана от два
центъра – външен и вътрешен. От външния – в Букурещ, ръководен
24
от Любен Каравелов, се очаквало да обединява силите на българ-
ската емиграция и чрез издавания тогава вестник „Свобода“ да раз-
пространява революционните идеи. На вътрешния център, наричан
и „Привременно правителство“, който бил възглавяван от Васил
Левски, се разчитало да организира и ръководи дейността в българ-
ските земи.
И Левски се заел всеотдайно с подготовката на всеобщо въстание
срещу османската власт. Тръгнал от град на град, от село на село и
до края на 1871 година успял да създаде истинска мрежа от
революционни комитети. За ръководен център на Вътрешната
революционна организация бил определен Ловешкият частен рево-
люционен комитет.
Организацията набирала сили. Комитетите събирали средства за
закупуване на оръжие и привличали още привърженици. Всеки
новопосветен съзаклятник – участник в тайния заговор, се заклевал
във вярност към делото. До наши дни е достигнал текст на такава
клетва, писан от самия Левски. С лява ръка, положена на сърцето, и
дясна – вдигната с отворена длан до лицето, хората се вричали да
посветят имота и живота си на освобождението на отечеството.

НАРОДНА КЛЕТВА
Заклевам се в Евангелието, в честта си и в Отечеството си,
пред Бога и пред Честното събрание на съзаклятието, че от
всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до
смърт и до гроб.
Заклевам се и обещавам какво полагам за святата тази цел,
живот и имот.
Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите и на
заповедите на съзаклятния Таен централен български револю-
ционен комитет с временно мълчание и тайност на делата.
А в противен случай, ако бъда предател или престъпник,
съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това
съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право да ме
съди.
Заклевам се.

25
 За да запазят дейността си в тайна и да заблудят османските
власти, комитетските членове и самият Левски използвали псевдо-
ними – измислени имена. Той подписвал писмата си с името Аслан
Дервишоглу. И двете думи са турски – аслан означава „лъв“, а
дервиш – мюсюлмански монах, дякон, който ходел от врата на врата
да проповядва и да проси, но давал изпросеното на други бедняци.
И двете не били избрани случайно. Едната съответствала на
прозвището му – Левски, а другата – на начина, по който живеел:
разстриган монах, отказал се от църковния обет, който обикалял
градове и села в студ и пек, но не за да проси, а да носи искрите на
свободолюбието.
Псевдоними имали дори революционните комитети – наричали ги
с човешки имена: Врачанският бил Аврамчо Юсификов, Ловешк-
ият – Алилая Селвели или Морадоглу, Пловдивският – Сефезли
Юсеин, Сливенският – Стамболу Мехмед ефенди и още много
други. Писмата между тях се доставяли от тайна поща, органи-
зацията имала и своя тайна полиция, която да предпазва комитетите
от предатели.
Левски навсякъде носел един малък бележник, запазен и до днес в
историческите архиви, известен в историята като „тефтерчето на
Левски“, в който записвал точно колко пари и от кого са получени
за делото, колко и на кого са дадени, за какво са похарчени.
Отбелязвал си е кога, къде и с кого е ходил, какво е правил. От този
бележник разбираме, че е живял скромно – почти в оскъдица.
Нощем се приютявал в домовете на доверени хора или в някой
манастир, хранел се с каквото има. Помагал на бедните и сиротните
в нужда и не спирал да обикаля градове и села, за да вдъхновява със
слова и действия последователите си.
Но за успеха на освободителната борба трябвало да се постигне
единение на усилията на всички българи – и на комитетските хора,
и на онези, които живеели в емиграция. Затова през пролетта на 1872
година било свикано Общо събрание на БРЦК в Букурещ.
Делегатите – участниците в събранието, обсъдили и приели устава
на организацията. Още предната есен Васил Левски съставил
правилник, наречен „Нареда на работниците за освобождението на
българския народ“. Той добре разбирал, че без дисциплина и ред
дори и най-благородното начинание би било обречено на провал.

26
Правилата, описани от него, са точни, ясни и строги, така че всеки –
от първия до последния, да знае какво и как да го прави. А в самото
начало на „Наредата“ Левски е написал каква трябва да е целта на
организацията: „С една обща революция да се направи коренно пре-
образувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и
да се замени с демократска република (народно управление)...“, а
там, „където владее правото на силата, да се подигне храм на
истината и правата свобода...“ и „да се даде място на съгласието,
братството и съвършеното равенство между всички народности“.
Такива били политическите възгледи на Васил Левски – разбира-
нето му за бъдещото устройство на свободна България.
Делегатите на Общото събрание избрали Левски за член на БРЦК.
Снабдили го и със специално пълномощно „да представлява
Българския централен революционен комитет във всичко“, а пък той
се заклел с писмена клетва, чийто ръкопис е запазен в архивите.

Долуподписаният, като приемам всичките длъжности, които

ми се налагат от пълномощното, дадено ми от ЦБРК, и като
съзнавам отговорността за своите действия, съгласявам се във
всичко и с действията на другите членове на ЦК, които ще
разпределят длъжностите помежду си според способностите
на всякого. Същият отговарям за действията си по устава пред
другите членове на ЦК и се заклевам пред нашето отечество
България, че ще изпълнявам точно длъжността си.

16.06.1872
Васил Левски

27
 Писмената клетва на Левски

Оттогава нарекли Левски „Апостола“ по примера на учениците на

Христос – апостолите, които първи разпространили християнството
много векове по-рано. Само че Левски проповядвал не вярата в
Христос, а идеалите за свобода и народовластие. С тях той искал да
увлече в революцията не само българите, но и турците мюсюлмани.
След като се завърнал на юг от Дунав, Васил Левски продължил
да изгражда Вътрешната революционна организация. Комитетската
мрежа трябвало да бъде преустроена, за да стане по-сплотена и
силна. Затова през есента на същата година били създадени шест
окръжни центъра – Голямоизворски, Пазарджишки, Старозагорски,
Сливенски, Търновски и Ловешки, наречени „революционни
окръзи“. Около тях се обединили създадените вече революционни
комитети.
Подготовката за въстанието напредвала, но точно тогава се
случило събитие, довело до катастрофални последствия за освобо-
дителното движение. Димитър Общи – според свидетелствата
недисциплиниран и своеволен човек, изпратен за помощник на
28
Левски от БРЦК още предишната година, решил да събере пари за
оръжие, като организира обир. Към края на септември 1872 година
в старопланинския проход Арабаконак той и няколко души от
Орханийския комитет (от днешния Ботевград) нападнали от засада
пощата, с която се пренасяли парите от събраните данъци, и я
обрали. Цялата полиция била вдигната на крак и не след дълго
Димитър Общи бил заловен. След неговите признания били
арестувани и други комитетски дейци от Тетевенско, Орханийско и
Ловешко. Докато се случвало това, Левски бил из селата и градовете
на юг от Балкана и можел да съди докъде са стигнали пораженията
върху организацията само по слуховете, които стигали до него.
Нямало и как да помогне.
Това било началото на края. След признанията на някои от
арестуваните полицията вече знаела кого да търси – имали точното
описание на Апостола: „Той е от Карлово. Променя всяка седмица
името си. Със среден ръст и светлокестеняви мустаци, а очите му са
големи и пъстри“.
Щом разбрал за разкритията и арестите в Българско, Любен Кара-
велов изпратил на Левски писмо от името на Букурещкия БРЦК, в
което настоявал за незабавно въстание. Така според Каравелов щял
да бъде предотвратен пълният разгром на революционната органи-
зация. Васил Левски не изпълнил искането му, защото много добре
знаел, че не във всички революционни окръзи били готови за
стълкновение с обучената, добре въоръжена и многобройна войска
на Османската империя. Липсвало им най-вече оръжие и основна
военна подготовка. Преждевременното вдигане на въстание щяло да
доведе до безсмислени жертви. Апостола решил да отиде във
Влашко и там, на място – очи в очи, да уточни с членовете на БРЦК
по-нататъшните действия.
На път за Букурещ Левски решил да мине през Ловеч, за да прибе-
ре архива на тамошния комитет. Не искал документите да попаднат
в ръцете на полицията, защото така щели да бъдат разкрити и
заловени и други революционери. В града се срещнал с някои
комитетски хора, а на следващия ден поел към Търново. Спрял да
нощува в малката странноприемница на Христо Латинеца край село
Къкрина, известна като Къкринското ханче. Рано призори на 27
декември 1872 година ханчето било обградено от заптиета. Левски

29
се опитал да избяга, но след кратка схватка бил заловен. Дали е бил
предаден и кой е бил предателят, не се знае и до днес.
Първо го отвели в Ловеч, после в Търново, а след седмица-в
София. Никой от комитетските хора – дали защото не знаели, или
защото не посмели да рискуват, не направил опит да го освободи, а
и османлиите се погрижили това да не се случи. Както твърди Захари
Стоянов, властите пазели пътуването в пълна тайна, а конният
конвой, който съпровождал талигата със заловения бунтовник, бил
многоброен.
В София Васил Левски бил изправен пред специално свикана
следствена комисия от турски и български големци. Пред тях се
държал достойно и не произнесъл нито едно име на комитетски
деец. Доказателство за това е, че след залавянето му създадената от
него Вътрешна революционна организация продължила да същест-
вува, макар и ударена тежко след Арабаконашкия обир. Той знаел
всичко за комитетите, познавал всеки, дръзнал да се присъедини към
святото дело – борбата за освобождението на отечеството, но не
предал никого.
Осъдили го на смърт. Присъдата била потвърдена от султана.
Обесили го на 18 февруари 1873 година в покрайнините на София.
Наричали го Левски, Дякона, Апостола – прозвища, неделими от
житейския му път, изпълнен с премеждия и изпитания, извървян с
вярата, че България ще бъде свободна.

30
 ВИСИНИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ
„Какво искам повече, като гледам
Отечеството си, че ми е свободно?“
Из писмо на Васил Левски до Филип Тотю

Само в приказките е възможно за миг да се премести планина или

да се пресуши море, но единствено с помощта на чудодейни сили.
Ако приказният герой се сдобие някак си с вълшебен пръстен, камъ-
че, пръчица или жезъл, или стане господар на вълшебен дух,
никакви трудности и изпитания не могат да го спрат по пътя, който
е избрал, за да постигне целта си.
В реалния живот обаче големите промени се случват със задруж-
ните усилия на много хора, а освобождението на един народ от
чуждо господство не може да се постигне с вълшебства.
Васил Левски не е герой от приказките. Той е живял така, както са
живели българите по онова време – отдадени на всекидневните си
грижи. Но някак си се е случило – докато се е учел и е чиракувал в
родния си град; докато облечен с расо е пеел в църквата и е обикалял
селата да събира дарения; докато е бил в редиците на легиите;
докато е бродел из Балкана с четата на Панайот Хитов; докато е учел
децата на „четмо и писмо“; докато е крачел по улиците на Белград и
Букурещ – в съзнанието му да се породи представата какво трябва
да се направи за освобождението от потисниците. А когато тази
представа се превърнала в убеждение, без колебание се отдал изцяло
на делото – посветил му мислите, действията и живота си. Без
остатък – ден след ден, година след година. И без да очаква отплата.
Ето какво гласи част от негово писмо до прославения войвода
Филип Тотю:

Приятелю и брате Филипе! Ние, дейците, сме си посветили

живота за отечеството, да работим за толкова милиона народ...
Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва; било каквото добро
или зло... Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако
щат ме нареди да паса и патките, не е ли така?...

31
 Откритият му характер, чужд на всякакво лицемерие, готовността
му да признава и да поправя грешките си били притегателната сила,
която покорявала хората и им вдъхвала доверие. В писмо до един от
близките си съратници – Иван Кършовски, с когото участвали в
Първата българска легия, в четата на Панайот Хитов и като съосно-
ватели на БРЦК в Букурещ, Левски написал:

Ти, ако искрено ми казваш отгоре в писмото си: „Любезни ми

брате!“, тогава не трябват заобикалки, но кажи: „Това и това
ти е грешката!“, та да се поправя, ако съм чист човек, както и
аз за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа нераз-
бории, не премълчавам! За Отечеството работим, байо! Кажи
ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим
заедно, ако ще бъдем хора.

А в писмо до Любен Каравелов, в което споделил какви хора са

нужни на делото, сякаш описал самия себе си – решителен, но
предпазлив, смел, но не и безразсъден, добре познаващ човешката
природа:

... още не съм поверил работата си другиму, защото ако е в едно,

в друго го няма – ако е решителен, то той ще бъде неразсъди-
телен, ако ли е разсъдителен, то страхът му го не пуска да
продължи по-нататък... Имаме честни хора, но като не са били
отдавна в тая работа да се запознаят с нея и да могат да съдят,
пак нищо, и по-зло. Водителите на тая работа трябва да са
опознали до тънко човеците..., в какво са добри, а в какво не, где
стоят техните слабости, за да не им се дава да паднат в тях...
На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни,
безстрашни и великодушни.

За да убеди един от карловските първенци – богат и достолепен

българин, да подпомогне подготовката на въстанието с пари,
Левски написал как вижда бъдещето на свободна България:
32
 ... Не ще бъде така в нашата България, както е в Турско сега...
Всичките народи в нея ще живеят под едни чисти и свети закони,
както е дадено от Бога да живее човекът. И за турчина, и за
евреина и прочее, каквито са, за всички еднакво ще е само ако
припознаят законите равно с българина. Така ще е в нашата
България! ... Ние не гоним турския народ, нито вярата му, а царя
им и неговите закони... В Българско не ще има цар, а народно
управление и всекиму своето... Свобода и чиста република.

Усилията му не били напразни. Така, както слънчевите лъчи

постепенно озаряват и най-потайните кътчета, тъмнината малко по
малко отстъпва пред светлината и настъпва денят, така се пробуж-
дало и желанието на българите да са свободни. И духът им се
извисявал.
Днес някои хора възприемат Левски като паметник – застинал във
времето си герой, останал далече в миналото. В представите на
други той е като икона – безгрешен и непостижим. Трети вдигат
рамене и си казват: „Е, в онези размирни времена всеки, който е
поискал, е можел да стане герой!“ Истината е, че Васил Левски е бил
най-обикновен човек – смеел се и тъгувал, хранел се и гладувал,
спял и будувал, но притежавал и едно качество, което го отличавало
от повечето хора – несравним дух. Оттам идвала увереността, че
делото му ще успее, и силите да следва избрания път, да преодолява
трудностите, да изтърпява лишенията, да не отстъпва пред несго-
дите. И не за почести и слава, а за да допринесе за благоденствието
на народа и Отечеството си. Това го превръща в пример за всички
нас – мерило за върховете на националния ни дух.
Времената на потисничество и безправие са отминали отдавна и
безвъзвратно. Сега сме свободни и всички народи в нашата
република живеят според законите ѝ. В България на Васил Левски.
В нашата България.

33
 ЗА ЛЕВСКИ
За Васил Левски са написани не една и две книги – научни
изследвания, биографии, сборници с писма и документи, литератур-
ни произведения.
Сред тях се открояват поемата на Иван Вазов „Левски“ и разказите
му „Апостолът в премеждие“ и „Чистият път“, както и стихо-
творението на Христо Ботев „Обесването на Васил Левски“.
Любознателният читател ще попадне на някои остарели думи,
чието значение може би ще го затрудни, затова в скоби след всяка
такава дума е отбелязано най-близкото ѝ съвременно значение.

34
 ЛЕВСКИ
От стихосбирката „Епопея на забравените“
Иван Вазов

Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.
Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.

35
Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.

Девет годин той

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
36
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата ѝ за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно – хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта – пиянство,
че равни сме всички в големия час –
той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
37
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кога нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.

Той беше невидим, фантом, или сянка.

Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
38
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.

Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: „Фанете тогоз!“
На кого ръката не благословия,
а издайство сърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,

Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
39
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси – грозно изпитанье –
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: „Аз съм Левски! Ей ме на!“
И никое име той не спомена.

Но тиранът люти да убий духът

една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса –
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.

Той биде обесен.

О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!

Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
40
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що „робство“ се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

1881

41
 АПОСТОЛЪТ В ПРЕМЕЖДИЕ
Иван Вазов

На мястото, дето днес се красува (извисява) княжеският дворец, на

1871 година стоеше старият валийски конак (сградата, в която се е
помещавала управата на областта), със своите лоши, сбутани, с
неправи стени здания, снабдени с вехти чардаци-коридори към
тесния, постлан с камъни двор, и със своята голяма дървена порта
към запад, вардена (пазена) от двама стражари, отляво на която
стърчеше джамия, а отдясно се зеленееше голяма върба с увиснали
до земята клони, що едничка радваше погледа тука.
През един хубав юнски ден в нея година из конашката порта
излязоха вкупом няколко заптиета (стражари), спряха се на малкото
мегданче (площадче) там, пошушукаха си няколко време, па се
пръснаха по разни посоки.
Един от тях, познатия Али чауш (въоръжен пазач) – чернокож,
брадат, с грубо и подпухнало лице турчин – улови чаршията
(закрачи по улицата) – днес Търговска улица, – проби си път през
шумния върволяк (вървящи хора), който гъмжеше из тясната, с
притиснати и ниски редове от бакалници и дюкяни улица, като се
вгледваше внимателно в някои лица. Когато пристигна при хана на
Трайковича, той го изгледа изпитателно, както и кръчмата му,
полипа машинално револвера си, като да се убеди, че е на мястото
си в калъфа, па потегли да влезе в хана.
Току в същия миг едно заптие се задаваше отсреща му. Али чауш
се спря до вратнята на хана и го възчака.
– Какво научи? – попита го той ниско.
– Прегледах, но такъв не намерих – отговори заптието, като си
обриса (избърса) с кърпа изпотения бръснат врат.
– Ти гледа ли добре? Запомни ли хубаво? Около двайсет и пет
годишен, рус, сивоок, мършав, средна ръст и с черно сако. Иди на
другия хан! Най-много гледай очите: сиви, много сиви – гълчеше
Али чауш наставително, а очите му играеха на четири и забележваха
кой минуваше край хана и кой влязваше в него.
– Разбрах, Али чауш! – и заптието отиде.

42
 Този разговор между двамата заптии се отнасяше за Василя
Левски, когото търсеха да уловят.
По това време неустрашимият апостол беше дошел от Пловдив в
София, под предлог, че е търговец за вълна, та устрояваше (създа-
ваше) комитета, който по-после стана исторически прочут по обира
на турската хазна при Арабаконак. Софийската полиция, предиз-
вестена телеграфически от пловдивската за това, беше цяла на крак.
Рояци заптиета бяха пуснати за него. Али чауш, най-живият и
съобразителният от тях, ръководеше диренето (търсенето) от
няколко деня и даваше нужните наставления на полицейските хора,
заедно с точното описание лицето и облеклото на революционера.
Прочее, дяконът се намираше в голяма опасност; винаги дързък и
безстрашлив до безразсъдство, убеден в кекавостта (неспособност-
та) на турската полиция, самоуверен, може би верующ в звездата си,
тъй като досега безброй пъти беше се изтървавал (спасявал) из
ноктите на враговете си, той нито подозираше, че е подушен, нито
приятелите му в града знаеха това нещо, за да му дадат по-сигурно
убежище.

Острите погледи на Али чауша се втренчиха изпитателно и в

Илчовото кафене, което беше залепено до Трайковичевата кръчма,
и той влезе в него, преди да влезе в хана.
В кафенето имаше четири души: един гост – българин, едър,
дебел, във френски дрехи, – който пушеше наргиле (вид лула) на
пейката; Илчо кафеджият, който точеше един бръснач на ябелието
(специален ремък), а пред огледалото – чиракът (помощник) му
бръснеше други един гост, обърнат гърбом към вратата, с руса коса
и черно шаячено (шаяк – груб вълнен плат) сако.
Той беше Васил Левски.
Али чауш поздрави българина с наргилето, когото познаваше,
отиде при кафеджият и го попита с равнодушен уж вид, но ниско:
– Няма ли тука в хана, Илчо, един... търговец? – и турчинът
направи описание на лицето и на дрехите на дякона.
– Не знам, Али чауш, аз в хана се не меся – отговори кафеджият и
продължаваше заниманието си спокойно, защото той не познаваше

43
Левски, нито се интересуваше да разбере защо Али чауш търси
такъв човек.
– Един сив, сух... – повтори Али чауш, като машинално хвърли очи
към Левски, на когото само гърба можеше да види.
Тоя разговор, станал с нисък глас, биде (беше) чут обаче и от
другите в кафенето.
Ръката на чирака затрепера, бръсначът се затресе в нея, като че
иска да падне. Лицето му прежълтя от страх! Бедното момче
познаваше, че бръсне Левски.
Но още повече се беше изменило лицето на едрия българин, който
на пейката дърпаше наргилето. Той беше побелял като платно: той
беше г-н Хр. Ковачев, приятел на Левски, и сега виждаше, че
дяконът е изгубен.
Лицето на Левски, което се отражаваше в огледалото, остаяше
тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно
вълнение не пропъпли по ледната му физиономия. Това необходимо,
извънчовешко самообладание го не напущаше и в най-страшните
опасности, с които беше насеян неговия невероятен, премеждлив
(изпълнен с премеждия) живот.

Али чауш седна на пейката и запали цигара.

– Какво си ти, Христо ефенди? Болен ли си бил? – попита Али
чауш софиянеца, като изгледа побледнялото му и развалено лице.
– Ба... Али чауш... Да... Не! От горещината... – измънка замаяният
Ковачев.
– Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш! – изгълча
строго Левски на момчето.
Турчинът се извърна неволно към черното сако на Апостола, па
почна да се разговаря за дребни работи с Ковачева.
„Тоя проклетник чака да се свърши бръсненето, па да изгледа
дякона в лицето... изгубен е!“ – помисли си Ковачев. Но в тая
критическа минута примерът от спокойствие и хладнокръвие на
дякона го ободри, едно вдъхновение му дойде: той си спомни, че
Али чауш има една малка слабост: пиеше.
Той го покани:
– Една ракия не пиваш ли, Али чауш?
Турчинът прие.

44
 Той люхна (изпи наведнъж) двайсетте и пет драма (грама) ракия,
замляска с измокрени устни и с посветлели очи и с клюмване
отговори на поздравлението на Ковачева.
– В горещо време ракията прохлажда – забележи пак Ковачев, – не
заповядате ли още?
И без да чака отговор, заръча нови двайсет и пет драма. Турчинът
изпи и тях, като си изжабурка шумно устата с вода.
За да му отвлече съвършено вниманието, Ковачев заразправя
ниско с лукава усмивка някаква си сладострастна история за една
шалварлия (носеща шалвари – широки панталони с увиснало дъно)
софиянка, известна по леките си нрави, от което се изпълниха с влага
очите на сластолюбивия турчин, който изпи още едно петдесетниче
(петдесетграмово шишенце), без да мигне.
„Сега е минутата да изфиряса, без да го сетят (усетят)“ – мислеше
си Ковачев, като хвърли бърз, знаменателен поглед на Левски, който
стана от стола си и си поправяше вратовръзката пред огледалото.
Но той с ужас видя, че Левски, вместо да се изсули тихичко,
обърна се с лице право към турчина, изтърси се и взе да плаща на
момчето. Али чауш неволно се обърна и го погледна. Сивите, ясни,
спокойни очи на Апостола се спосрещнаха с Алиовите.
На Ковачева космите щръкнаха на главата.
Но той се окопити (съвзе се) завчас.
– Наздраве! – поздрави той Левски учтиво, по обичая.
– Честито, челеби! – поздрави го и Али чауш с едно небрежно,
широко темане (поздрав с доближаване на дясната ръка до челото,
до устата и до сърцето), па се извърна пак към събеседника си и
продължи лакомия разговор.
Левски излезе из вратата.
След половина час Али чауш си спомни мисията си и остави
Ковачева, па влезе в хана, за да продължи диренето си и да изгледа
гостите.
В тая същата минута три заптиета караха с победоносен вид, с
щикове на гърба им, петима души изплашени българи, уловени в
разни ханища.
И петимата бяха руси и с черни сака!
Ковачев пред вратата на Илчовото кафене изглеждаше смутен тия
жертви на турската дивотия.

45
 В същото време един дрипав шоп водеше един кон, натоварен с
въглища.
– Не сакаш ли да ми купиш кюмуро, бе? Оно, евтино ти го давам! –
извика шопа.
Ковачев го погледна, па се вкамени.
– Левски! – извика той, като се озърташе плахо.
– Нечем скапо... Не сакаш?... Твоя воля, господине!
И шопът поведе полека коня си напреж...

46
 ЧИСТИЯТ ПЪТ
Епизод из живота на Васил Левски
Иван Вазов

В комисията по откриването паметника на Левски в София, в която

бях член, ставаше разговор върху великия проповедник на
свободата. Понеже всичките членове от тази комисия много или
малко лично познаваха Левски, разказваха се анекдоти за неговата
безстрашливост и смелост при най-трудни обстоятелства, за
неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите, с които
беше насеяна всяка стъпка от неговото скиталческо съществувание.
Всичките тия разкази, един от други по-невероятни и изумителни,
хвърляха ново освещение върху моралната сила на Дякона и
прибавяха нови зари на ореола, с който този тайнствен, почти
легендарен лик стои окръжен в нашето въображение. От всичките
наши първи революционери само един Левски може да печели от
всяко ново разчопляне на неговия живот. Другите са една смес от
светлини и сенки, всичките имат своята опака страна, тяхното
обаяние неминуемо губи от силата си и блясъка си, щом личностите
на тия революционери изцяло се покажат на нашия любопитен
поглед. Една покровителствена завеса е нужна за известни страни на
техния характер, за известни моменти на техния метежен живот.
Затова задачата на техния биограф е деликатна, когато той реши да
изрисува живота им с фотографическа точност. Ние видяхме колко
повреди Захарий Стоянов при подобен един случай (опита за
биографията на Христо Ботев).
Само един Левски не се бои от такова фотографисване. Всяка
гънка от неговия обществен и частен живот, осветлена от биографа,
изважда го по-голям пред нас. Васил Левски е образец на нравствена
чистота. Той е не само доблестен – той е добродетелен: победоносно
оборване теорията у нас, че честността е елемент, несъвместим с
революционерството. Васил Левски наумява (прилича на) по-
движниците на първото християнство, народът го наричаше
„Апостолът“. Никога прозвище по-вярно не се е давало: апостол по
посланието си и по фанатическата вяра в бога си – свободата на

47
България, – той наумява Христовите ученици и по образа на живота
си, по трезвостта, по чистотата на нравите си, и, макар скептик, по
безукорната си чисто християнска нравственост. Левски не е пил, не
е пушил, не е усвоил чуждо нещо; както Карла XII, не е знаял жена;
скитник вечен, вагабонтин, голак (бедняк), често гладен – той е умял
да бъде въплощение на идеална честност. Но това е работа на
бъдещите му биографи, а аз ще разкажа тука една от многото черти
на неговото пословично хладнокръвие и ловкост при опасни
минути.
Разказът на един от членовете на комисията г. И. Грозев
съдържаше следующето:
На 1870 г. И. Грозев тръгнал по своя работа от Пловдив за
Карлово, отде е родом. Още като бил в Пловдив, той чул твърде
безпокоителна мълва относително дякона Василя Левски: Васил
Левски бил в Карлово, правителството подушило това и изпратило
за там страшният кърсердар (началник на полска стража, която пази
из полето) хаджи Исмал ага с четирийсет и пет души конни войници
със заповед да разтършува цялото Карлово и да намери и доведе жив
или мъртъв Левски. В същото време дало заповеди на властите по
цялата Карловска околия да бдят и бъдат нащрек. Всеки друм, всеки
хан, всеки подозрителен пътник бил турен под надзора на заптие-
тата. Като знаял тия извънредно сериозни мероприятия на турското
правителство, за да тури ръка най-после на неуловимия и опасен
революционер, Грозев бил твърде угрижен. Когато стигнал Средна
гора и минал селото Чукурлии, на срещната рътлина (отсрещния
хълм) се запрашило шосето и една дружина конници се показала.
Веднага познал, че това е потерята на хаджи Исмал ага, която се
връща. Грозев потреперал при мисълта, дали не е там и Левски. Той
с олекнало сърце видял, когато се доближил, че Дякона няма там.
Хаджи Исмаил ага, който се познавал с Грозева, спрял го, изпушили
по една цигара в незначителни разговори, пожелал му добър път и
отминал с конницата си.
На петдесет разкрача по-нататък Грозев видял, че се подава един
конник българин, облечен в потури, с фес, и който държал ниско над
главата си една омбрела (чадър), за да му пази сянка, понеже силно
пекло. Омбрелата му не допущала да види в лицето този пътник, та
това и не го интересувало. Когато се пресрещнали с пътника и
Грозев си отминувал спокойно, зачул, че пътникът с омбрелата го
48
извикал:
– Бай Грозев, добър час!
Грозев се извърнал и го погледнал. Какво било неговото удивле-
ние и ужас, когато познал в този господин Василя Левски!
Здрависали се, па захванал да го съди каква е тая лудост да пътува
с потерята, да се излага на всеки миг на ужасна опасност. Хоканията,
мъмренията на Грозева, произходящи от топло дружеско съчувствие
към обичания на всички апостол, нямали край.
Левски се усмихнал, па казал:
– Не се безпокой: сега пътят е най-чист.
– Сега най-чист пътят? Луд ли си, Дяконе? – сърдел се Грозев, като
му посочил потерята.
– Като вървя с потерята, аз съм в пълна безопасност... Кому ще
хрумне на ума да ме подозре сега! Целият свят е уверен, че Левски
сега се крие в миша дупка... Слез, слез!
И като се смъкнал от коня си, заставил и Грозева, още по-силно
втрещен и уплашен, да слезе и седнали под клоните на един бряст
край пътя.
Там Левски разправил подробно опасността, в която е бил
поставен от вдигнатата от турците тревога в Карлово, всичките
къщи, в които го дирили, как и къде се крил и колко пъти на косъм
висял животът му.
— Пък бързах за Пловдив. Там ме вика делото. Щом потегли
кърсердарят от Карлово, и аз потеглих с него, както видиш... Да
пътувам инак всяко заптие щеше да ме изгледа... Сега съм мирен.
— И ти ще влезеш в Пловдив с хаджи Исмаил ага ? – попитал
Грозев.
— Непременно: даже ще се смеся там със самата потеря. Но сбогом,
да вървя и аз, че дружината ми отминува – казал усмихнат Левски и
се простил с Грозева, па яхнал здравото си конче.
Подир няколко минути, когато Грозев се изкачил на по-високо
бърдо, той се обърнал и погледнал в с. Чукурлии: видял там, че
низамите (войниците) на кърсердаря отседлали и развеждали конете
си. При тях и един българин в потури и със свита омбрела в ръка
развеждал своя.

София, май 1895

49
 ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Христо Ботев

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня, затуй,
че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

50
 В центъра на едно от най-оживените кръстовища в София, на
мястото, където е бил обесен Васил Левски, се издига гранитен
обелиск – паметникът на националния ни герой. Решението за
издигането му било взето веднага след Освобождението на
България, а средства се събирали в множество градове и села.
Всяка година на 19 февруари пред него се прекланят хиляди
българи, поднасят венци и цветя и пазят паметта за величието
на подвига на Апостола на свободата.

51
 ЛЕВСКИ
Съставител: Христина Йотова

Българска
Първо издание

СОФТПРЕС

Главен редактор: Димитър Риков

Графично оформление: Мая Яначкова
©2017 Радослав Донев, дизайн на корицата

http://4eti.me

Печат: ФолиАрт ООД

Формат: 70/100/16
Печатни коли: 4
ISBN 978-619-151-379-6

За контакти: СОФТПРЕС ООД

гр. София, ул. „Данаил Дечев“ 6
Редакция: 02/958 25 67; 0700 14 222 – на цената на един градски разговор
За поръчки: 0896 83 95 90
e-mail: clients@soft-press.com;
web site: www.soft-press.comwww.facebook.com/SoftpressBooks

Дистрибуция;
тел.: 0896 83 95 90
e-mail: sofia@kegel.bg

гр. София: Книжна борса „Болид“

бул. „Искърско шосе“ 19, ет. 3, офис 10
тел.: 0894 41 43 99; e-mail: bolid@soft-press.com
АСЕД ООД, бул. „Шипченски проход“ 63 (вход от ул. „Коста Лулчев“)
тел.: 02/979 49 22; 0896 861 469
гр. Варна: тел.: 0894 30 20 98; e-mail: varna@kegel.bg
гр. Пловдив: тел.: 0893 61 61 69; e-mail: plovdiv@kegel.bg