Юлияна Антонова-Мурата

Моши моши,
Япония
истории от Япония
Българска, първо издание

© Юлияна Антонова-Мурата, автор, 2016

Редактор: Мария Касимова-Моасе
Коректор: Симона Христова
Компютърна обработка: Румяна Дамянлиева
Художник на корицата: Антоанета Абаджиева
© Издателство „Тогедър Академи“ ЕООД
https://academy.together.bg

http://4eti.me

ISBN 978-619-7341-02-7
 На Кей – бащата на нашия син Кейджу и мой бивш съпруг, който отвори
очите и сърцето ми за магнетична Япония в далечната 1980 г., и на
настоящия ми прекрасен съпруг Такаши, който с невероятната си любов
към мен ден след ден продължава да ме води за ръка в есенния Сезон на
Божието великолепие на живота.

СЪДЪРЖАНИЕ

СЪДЪРЖАНИЕ ..................................................................................................................... 3
ПРЕДГОВОР Япония, преживяна с любов...................................................................... 6
МОШИ МОШИ, или как да различим човека от демона по японски ............................ 7

ГЛАВА 1. ПЪРВИ СТЪПКИ: УЧИЛИЩЕ НА ИЗТОК .............................................. 10

Обичам ви ........................................................................................................................... 10
Първият урок ...................................................................................................................... 12
Обувки по конец................................................................................................................. 14
Рен........................................................................................................................................ 15
Окаяма – „Слънчевата земя“............................................................................................. 16
„Българска следа“ в Нагасаки ........................................................................................... 18
Ученичка ............................................................................................................................. 20
Събота следобед ................................................................................................................. 21
Шьоги състезател ............................................................................................................... 22
Учителят.............................................................................................................................. 23

ГЛАВА 2. ЯПОНИЯ В ДУШАТА МИ ............................................................................ 25

Необикновена семейна калиграфия ................................................................................. 25
Културен шок в Япония .................................................................................................... 26
Един японец за Кристо ...................................................................................................... 27
Най-добрата японка в живота ми ..................................................................................... 31

ГЛАВА 3. ЯПОНСКИ ЩРИХИ ........................................................................................ 33

Опело ................................................................................................................................... 33
Двама поети ........................................................................................................................ 35
Потребност и прецизност .................................................................................................. 36
Оригами............................................................................................................................... 38
Красиви коси ...................................................................................................................... 39
Танци и ред ......................................................................................................................... 41
3
Шинтоисткият духовен гуру............................................................................................. 42
Когато вишните цъфтят..................................................................................................... 43
Продавачка.......................................................................................................................... 45
Обаяние ............................................................................................................................... 47
Подарък ............................................................................................................................... 48
Шофьор на такси ................................................................................................................ 50
Смъртната присъда ............................................................................................................ 51
Отвъд познатото ................................................................................................................. 52
Дизайнерът Йоджи Ямамото ............................................................................................ 54
Пръстови отпечатъци ........................................................................................................ 55
„Мадам Бътерфлай“ ........................................................................................................... 56
Чичо Шапка ........................................................................................................................ 57
Ред за всичко ...................................................................................................................... 58
Псуват ли японците?.......................................................................................................... 60
„Надя“ в парка .................................................................................................................... 61
Порядки ............................................................................................................................... 62
„Шинджюку“ ...................................................................................................................... 64
Акуратност.......................................................................................................................... 66
Маски .................................................................................................................................. 67
Обслужване......................................................................................................................... 68
Моят квартал ...................................................................................................................... 69
Нинген докку ...................................................................................................................... 70
Регулировчик ...................................................................................................................... 72
Закони за народ и император ............................................................................................ 73
Чувствителност .................................................................................................................. 75
Понеделнишки „по вода“ .................................................................................................. 77
Диета ли?............................................................................................................................. 78
Затвор .................................................................................................................................. 79
Единайсет поклона............................................................................................................. 80
Японско улеснение ............................................................................................................ 81
Фестивал на лилията .......................................................................................................... 83
Един навехнат крак ............................................................................................................ 86
Урок по земетресение в 13 точки ..................................................................................... 88
Автобусен транспорт ......................................................................................................... 90
Доброволец по японски ..................................................................................................... 92
Един разбит мит ................................................................................................................. 93

4
ГЛАВА 4. ИЗТОЧНИ ВИДЕНИЯ .................................................................................... 94
Истинска несълзлива история .......................................................................................... 94
Чесън (по истински случай) ............................................................................................ 101
Любов в Окинава (по истински случай) ........................................................................ 109
Кака денка („мъж под чехъл“) (по истински случай)................................................... 112
Дълголетието на Мичие сан............................................................................................ 115
Купичка японски ориз до второ деление ....................................................................... 118
По дух и по плът – Нагаяма сан..................................................................................... 120
Майсторът на меласа ....................................................................................................... 128

ГЛАВА 5. ДОПЪЛНИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ ............................................................ 136

За мястото, където живея в Токио.................................................................................. 136
Кратка история от Токио ................................................................................................. 137
Когато някой си поръча такси (хайаа) в Токио... ......................................................... 138
Да обичаш града като дома си ........................................................................................ 139
Токио се подготвя за Олимпиадата през 2020 г. .......................................................... 140
Гинза 4 ............................................................................................................................... 141
Бамбукова гора ................................................................................................................. 142
Претендент за най-чист град........................................................................................... 143
След футболното първенство ......................................................................................... 144
Спасителна акция ............................................................................................................. 145
Потоп в западната част на Япония ................................................................................. 148
Ежедневие ......................................................................................................................... 149
За графитите в Хирошима от Токио... ........................................................................... 150
Закъснение ........................................................................................................................ 147
Пациентка е снимала... храната в една японска болница. ........................................... 152

За Автора ............................................................................................................................. 154

5
 ПРЕДГОВОР
Япония, преживяна с любов
Ако Юлияна Антонова-Мурата беше машина, тя щеше да е перпетуум
мобиле. Това беше първото, което си казах, когато се запознах с тази
невероятна жена и нейните деликатни истории за японския бит и
действителност. Енергията й е в състояние да задвижи цели процеси, при
това в толкова креативна посока, че в един момент, когато си покрай нея,
придобиваш усещане как наистина променяш света. И още нещо – Юлияна
притежава онази вече така рядко срещана съзерцателност, която може да
улавя невидимото в малкото и уж незначително и да го споделя красиво, с
точните думи. Нейният начин на писане не е fast food – той се наслаждава на
езика, играе и флиртува с него. Заради това съм особено щастлива да бъда
редактор на тези дантелено написани текстове, които предстои да прочетете
на следващите страници.
Голяма част от тях Юлияна пише първо като лични впечатления в профила
си във фейсбук. Скоро обаче те придобиват такава популярност сред
ползващите тази платформа, че естествено идва и предложението да бъдат
събрани в книга. В „Моши моши, Япония“ има и много непубликувани есета
за Страната на изгряващото слънце и нейния възпитан, тих и внимателен
народ. Истинското ми лично откритие обаче са разказите на Юлияна –
картинно написани филмови сюжети, в които японската действителност се
преживява лично, много лично. Нещо като онези любими наши „Японски
приказки“ от детството, само че за... пораснали деца. Добри, магични и много
поетични истории, които те правят по-добър. И те карат да обичаш. Ей така,
без причина – просто да се наслаждаваш на способността да приемаш и
даваш любов така, както го правят героите на Юлияна.
Лично аз отдавна не бях усещала нещо подобно в литературата, която чета
напоследък. Сигурно затова и в момента даже малко ви завиждам, че тепърва
ще попаднете в приказния свят на „Моши моши, Япония“...
Съветвам ви само едно – преживейте го с отворено сърце!

Мария Касимова-Моасе

6
 МОШИ МОШИ,
или как да различим човека от демона по японски
„Моши моши“, звъня аз по телефона на мама Мацуко. Няма нужда да се
представям – мама е познала веднага кой й се обажда и почти едновременно
с моя дочувам и нейния глас в слушалката – тих, приятен, уравновесен –
„моши моши“... Понасям се към дома й на секундата с нейното красиво,
напевно, японско „ало“ в сърцето си – „моши моши“. Направо летя. Толкова
се радвам, че ще я видя пак.
Пролет е. Любимият сезон на мама. Днес е специален ден.
Пристъпям към хола на изрядно чистото й жилище. До вратата – старинен,
красив телефонен апарат. Безценен спомен е на мама.
Точно влизам, и телефонът й звънва. „Моши моши, Мацуко десу“, казва тя
и обяснява в слушалката, че „момичето й току-що е дошло на гости“.
... Красив ритуал е пиенето на зелен чай с мама. Обичам го. Но още повече
обичам нейните спомени, които тя с удоволствие споделя с мен. Днес мама
има годишнина от сватбата си. Изглежда празнично – предишния ден е била
на фризьор. Косата й е красиво подредена в ниско кокче на тила. Облякла е
стилен жакет, чиито дискретни джобчета са обточени с нежни перлички
(мама не обича „ментета“, знам, че са истински). Улавя възхитения ми поглед
и ме дарява с прелестна усмивка. Някак обаче е малко смутена от красивия
букет с любимите й бели лилии, който нося.
Напомнят й за букетите на татко, който неотдавна ни напусна...
... Мама Мацуко завършила като най-добрата математичка на гимназията
си, а после влязла в престижния Токийски университет. Дипломирала се с
отличие, но никога не започнала работа. Омъжила се, когато била на двайсет
и две години. И татко бил на толкова. Голям празник се получил, усмихва се
мама, само подготовката отнела месец. Спомня си как в онзи ден баба й се
приближила до нея и казала ей тъй, между другото, че двете с майка й също
се били задомили, когато били на двайсет и две. „Най-добрата възраст за
начало на красив семеен живот“, казала баба й и добавила: „За да не тежи
лодчицата в първите години на неувереност, докато тя плава в живота сред
вълните между скалите. Крехък съсъд е семейното ложе...“
... Мама цял живот била синхронният спътник на верния кормчия –
красивия син на притежателя на най-голямата лаборатория по това време в
Токио. Не знае каква смес за толкова силна любов и привързаност ще да е
забъркал в нея младият човек... Знае само, че откакто поел ръководството на
лабораторията от баща си и макар и толкова млад, същата година поискал
ръката на любимата си от родителите й, през следващите десетилетия, ден
след ден, двамата влюбено и искрено се радвали един на друг. От тази любов
се родили двама прекрасни синове, които отгледали с всеотдайност и грижа.
7
Родила се и една само тяхна си, скъпа тайна: по време на над половинве-
ковния си съюз двамата си телефонирали ей така, без причина, по няколко
пъти на ден – просто за да се чуят. А лабораторията, където татко работел,
всъщност се намирала на отсрещната страна на улицата, често отскачал до
вкъщи за обяд, можел и да дойде просто да види любимата си съпруга. И
въпреки това продължавал да й се обажда по телефона. Вълшебни му се
стрували нейният дъх и нежното й „ало“ – „моши моши“, в слушалката.
Докато ми разказва това, мама се усмихва щастливо, смята, че май точно
заради тях татко е бил така влюбен в нея. А неговото телефонно, леко
провлачено и много мъжко „мош мооош“ й звучало като небесен поздрав,
като Божие ходатайство за благословение.
„Моши моши“ – тези вълшебни думи били нещо като постоянно
присъствие, като красива клетва за съгласуван живот на любов в сърцата на
двамата.
... Отпиваме от чая с мама. Научавам нещо ново – на същия ден в далечната
1913 г. се омъжила нейната майка. През пролетта, точно както и тя. Годината
се помнела лесно покрай едно важно за онова време предстоящо събитие в
столицата – откриването на Токийската гара. На сватбата на майката на мама
Мацуко присъствали състуденти на родителите, колеги, приятелките й. Сред
гостите бил и съседът им – шефът на Токийската полиция. Там, на самото
тържество, директно от него присъстващите научили, че предишната
седмица бил издал заповед до всички полицейски участъци да се
преустанови „недотам вежливото и недостатъчно хуманното“ обръщение
„ой-ой“ на полицейски служители към гражданите. Решението не било
спонтанно.
Гарата щяла да бъде открита официално през следващата година, а това
означавало, че повече хора щели да посещават столицата и съответно
нуждата от упътване и помощ щяла да расте. Очаквало се, разбира се, някои
от гостите на града да отбележат първото си пристигане тук и с повече от
една чашка саке. Пък после я да полегнат на някоя пейка, я да приседнат току
на самата гара и да попречат на потока от пътници, или пък, лъкатушейки се
насам-натам порядъчно почерпени и развеселени, да станат недобра гледка
за децата... Да, трябвало в такива или други случаи подобаващо и
внимателно да им се оказва съдействие! Затова от този ден нататък шефът
на полицията постановил в кода на професионалната вежливост
обръщението към непознати във всякакви случаи да бъде винаги „моши
моши“. Това означавало, че обичайното „моши моши“ при обаждане по
телефона в значение на „ало, чувам ли се?“ придобило нова функция – да
бъде своеобразно кратко и любезно „Извинете“, „Извинете, добре ли сте?“,
„Извинете, бих искал да помогна“ в началото на едно общуване.
Тази практика съществува и до днес – понякога все още чувам полицейски

8
служители да употребяват „моши моши“ в контакта си с гражданите. Дори
си спомням такъв случай неотдавна: една жена с кимоно беше забравила на
спирката плика с покупките си, а служител на полицията, забелязал това, я
беше догонил, за да й го предаде.
Когато я приближи зад гърба, съвсем леко и тихичко, приведен над рамото
й; каза вежливо: „Моши мошиии.“
Жената се обърна, видя плика в ръката му и лицето й грейна в щедра
усмивка. Благодариха си с поклони и се разделиха. И двамата усмихнати. И
много, много доволни.

***

Мама посяга към библиотеката и слага на масата старинно издание на

„Сказание за Генджи“, роман от X в. Прелиства го. В него е документирано
„съществуването“ на духове. Векове наред японците са вярвали в зли духове,
в идеята, че, грабната от тях, душата на човек може да се трансформира в
свръхестествено демонично същество призрак. За японските духове „се
знаело“, че те никога не могат да произнесат „моши моши“, защото били
способни да изговарят всяка дума само веднъж – „моши“. И толкова. Твърди
се, че това поверие отстояло във времето и оказало влияние и на по-
съвременните човешки ритуали като комуникацията по телефон например.
Когато някой се обаждал по телефон на друг, задължително трябвало да
каже своето „моши моши“, за да удостовери на отсрещната страна, че на
линията е жив човек от плът и кръв, а не дух. Следователно това било и
доказателството, че душата на човека, отговорил на обаждането, няма да
бъде грабната и превърната в демон. От своя страна обаче и той трябвало да
потвърди човешката си природа и затова отвръщал по същия начин: „моши
моши“. Вече убедени, че разговарят „по човешки“, едва след традиционното
„моши моши“ хората продължавали своя нормален, кратък и учтив
телефонен разговор.
Разказвам на мама за някогашната българска демонология. За злите духове,
които бродели в „разпътни времена“, за страшния наш свиреп дух, създаден
от „бездимен огън“, за причинителите на нещастие – упирите и върколаците.
Тя ме слуша внимателно и се усмихва.
Установяваме, че поведението на митичните ни злодеи почти по нищо не
прилича на това на японските зловещи демони и духове. Вероятно и заради
това ние, българите, повтаряме по два пъти нашето „ало“ само когато няма
чуваемост.
И така и често не знаем кой е от другата страна на линията – истински човек
от плът и кръв... или демон.
Дали пък не е по-добронамерено и по-човешко това „моши моши“?

9
 ГЛАВА 1.
ПЪРВИ СТЪПКИ: УЧИЛИЩЕ НА ИЗТОК

Обичам ви
(I Love You)

Красивата и достолепна Иноуе сан очакваше с неособено нетърпение

нейното „бейджю“ – кръглата й осемдесет и осем годишнина. Намираше, че
й се полага.
Обичам да общувам с Иноуе сан. Та как не? Много неща научавам от нея.
И все такива, за които и първият японски законоведец – мъдрият Шьоутоку
Тайши, не би знаел, за да допълни с тях системата на шестте конфуциански
добродетели. А и колко хубаво ми е, като ме погледне Иноуе сан с
усмихнатите си красиви бадемови очи:
„Юли сан, мъничка си ми още, по-нататък сама ще разбереш.“ Седнала по
японски с изправен гръб на златната възглавка, както повелява японската
традиция, Иноуе сан приемаше с лек поклон един след друг подаръците на
гостите – хаши1 с инкрустирани двата йероглифа „бейджю“, всякакви по
размер и форми оризови сладки. „Характерът на йероглифа „бей“ е ориз, а
както знаем, това е основната храна на японците“, обяснява ми другата
чужденка на тържеството. Осемдесет и осем годишната Иноуе сан благодари
на всеки един от гостите, като не пропуска имената им. Всичките ги помни.
„Ще си имам хаши до следващия празник, ей къде е той, наднича зад двореца
Карацу“, подхвърля ми шеговито възрастната жена. Тя има предвид
деветдесет и деветата си годишнина – т.нар. „хакуджю“.
Тържеството е към края си. Всички доволно са похапнали, а и сакето е
предостатъчно. Кой колкото му душа иска. Иноуе сан отпива на
наздравицата за нея и повече не посяга към чашата. Имала важна работа след
празника и трябвало да е с бистър ум.
Поглеждаме едновременно към бременната й любима внучка, съпругата на
моя син. Очакват мъжка рожба.
„Иноуе сан – започвам аз, – някои казват, че възпитанието на едно дете
трябвало да започне с неговата първа крачка, други твърдят, че трябва да има
свобода, докато стане на тригодишна възраст, трети са за още по-голямата
свобода – докато стане ученик. Някои смятат, че „улицата е най-добрият
възпитател“.
Кога мислиш, че трябва да започне възпитанието на едно дете?“

1
Хаши – клечки за хранене.
10
 Иноуе сан не се замисля. Тя знае отговора – колко много деца е отгледала!
И всички са живи и здрави, всичките до един с прекрасни семейства.
„Възпитанието е свързано с обичта и уважението, което даваш на децата
си – казва ми Иноуе сан – още от момента, когато майката усети детето в
утробата си – да приседне току под пинията, да откъсне полюшвана от
морския вятър тревичка и като я сложи между двете си длани, да му изсвири
небесната мелодия на обичта, която идва от сърцето й. И никога да не
пропуска ден, в който да му каже „Обичам те!“.. хммм, как беше... „I love
you! I love you! (ай лав ю!).“
... След тържеството на Иноуе сан, на което завинаги запомних сладкия
акцент, с който каза „обичам те (ай лав ю)“, не пропусках нито ден, в който
да не поздравя милата ми снаха с прегръдка, а на Джейми в нейното мъничко
коремче да не прошепна: „Ай лав ю!“

Ден след ден.

Когато се роди и майка му го оставяше при мен, докато правеше
ежедневния си едночасов крос, нито един път не пропуснах съвета на Иноуе
сан да слушаме заедно приятна музика и да му прошепвам: „Ай лав ю!“

11
 ... И ето ни осем месеца след неговото раждане. Вечерята е приключила
вкъщи. Синът, снаха ни Такако сан и ние със съпруга ми. Джейми сладко спи
в количката си до нас. Разговорът подема съпругът ми: „Мисля си, че първата
думичка на Джейми ще е „джиджи“2. Снахата учтиво възкликва: „Първата
думичка е винаги „мама“! Джейми ще каже „мама“. Синът ми възнегодува
като че ли: „Аз го къпя и двамата си имаме „приказката“. „Тати“ ще е първата
му думичка.“ Замислям се последна и аз... и в този миг, о, Боже!, малкият
Джейми изпружва ръчички над главата си, поглежда ни щастливо, очичките
му се спират на всеки един от нас поотделно (сигурна съм!) и... изстрелва:
„АЙ ЛАВ Ю! (обичам ви)...“ Всички сме смаяни. Не било думичка, а цяло
изречение! Господи, чухме ли добре? И в този миг Джейми, усмихнато
сияещ, потвърждава: „Ай лав ю!“

Първият урок
Никога не ми е минавало през ума, че урок може да ми даде едно отскоро
проходило момченце, което знае вече да поздравява и да се представя с лек
поклон. Нашият Джейми. Миналата седмица го вземам от яслата. Специален
ден е за сина ми (бащата на Джейми) и неговата прелестна японска съпруга
Такако сан – имат семеен празник.
Пристигам по-рано. Поглеждам през огромните прозорци на стаята на
групата „Зайчета“. Те са проходилите и всички са на възраст до година и
седем месеца.
Джейми е зает. Не ме забелязва веднага.
В средата на стаята виждам огромен, плитък, кръгъл кош, а около него и
разпръснати из цялата стая свити на топки, разноцветни меки хартийки.
Малките „зайчета“ имат урок – днес ще съберат всички хартиени топки и ще
ги пуснат в коша.
Трябва да им е чисто и прибрано. Когато и последната е събрана от едно
сладко „зайче“ и хартиените топките вече са в коша, учителките и децата се
поздравяват с ръкопляскане. Колко радост в очичките им! Ами не е лека тази
работа! „Да почистиш“ цялата голяма стая!

2
Джиджи – дядо.
12
 На японски има поговорка: „Душата на тригодишното дете е до сто
години“, тоест „каквото научиш детето на три, остава до старини“.
В тази ясла обаче не се шегуват. „Поизбързали са и възпитанието е
започнало с приучаване на полезни навици още на годинка и няколко
месеца“, мисля си аз, докато Джейми кимва с главичка и се покланя за
„довиждане“ на учителката по японски, после на другата по английски, на
жената на информацията, на майка, която е дошла за момиченцето си.
Покланям се и аз.

13
 Обувки по конец
Прибираме се с мъничкия Джейми. Вече е на година и седем месеца.
Днес е за последен ден в групата на „зайчетата“. Пораснал е. И преминава
в детската ясла в „групата на големите“.
Пристигаме вкъщи. Събувам се в антрето, както е прието във всеки японски
дом.
Събувам и маратонките на Джейми. Бързам по коридора към хола, в крачка
мия ръцете си в банята. Изчаквам го. Ха? Не се появява.
Връщам се в антрето до вратата.
И оставам смаяна.
Джейми е подредил моите и неговите обувки едни до други в права,
опъната като конец линия. Обърнал ги е да сочат изхода на вратата. Да са
готови и удобни за обуване при тръгване.
Десетки пъти съм виждала точно така подредени обувките ми, когато съм
била на гости у приятелки, така ги подрежда и съпругът ми. Пропускала съм
този „детайл“ като не най-важен.
Малкият Джейми обаче ми даде добър урок. Вече една седмица и аз
подреждам точно така обувките си.
Ако знаете колко е удобно!

14
 Рен

Поздравих стареца на снимката с традиционното „Добро утро, как е?“

Отговори приветливо: „Здрав старец не вехне.“ Впечатлих се от усмивката и
симпатичния отговор и го попитах какво ново из пресата тази сутрин. Ето
какво научих:
„Всяка година японският застраховател „Мейджи Ясуда“ разглежда
прецизно списъка с новородени бебета в Япония, чиито имена са посочени в
застрахователни договори, и публикува месечните и годишните данни за
употребата на йероглифите и катакана3 в японски имена. Миналата година,
най-честото име на японските новородени момченца е било Рен – означава
„свещен лотос“. Името „Лотос“ – „Рен“, се използва все по-често както за
момчета, така и за момичета. Спори се дали е „повече женско или повече
мъжко“ – според древно китайско предание, ако първородният син бил с
мъжко име и злите демони му отнемат живота, те се връщали повторно за
другите братчета. Затова на него се давало женско име. „Рен“ бил
йероглифът за женско име и за име на първороден син.“

Японците използват комбинация от три азбуки: хирагана, катакана и

канджи. Китайските йероглифи са въведени в Япония в края на IV и началото
на V век. Известен японски речник на йероглифите съдържа петдесет хиляди
йероглифа, но японците твърдят, че те са над сто хиляди. Йероглифите в
Япония, които следва да се знаят (за да можеш и да четеш много добре
вестник), са две хиляди сто трийсет и шест. Преподаватели и специалисти,
които се интересуват по-задълбочено от йероглифите, знаят шест хиляди.
Япония, Китай, Тайван, Сингапур, Малайзия, Република Корея са страните,
които използват йероглифи. Северна Корея и Виетнам са спрели употребата
им.
... Възрастният човек е бездомник. Той може да чете вестник! А днес аз
научих още десет йероглифа. Голямо удоволствие е! Благодарение на
бездомния и добрия пример, който ми даде.

3
Катакана е сричкова писменост, компонент на японската писмена система редом с
канджи и хирагана. Катакана е възникнала като съкращения на китайските синоглифи,
използвани през 9 век от будистки монаси за обозначаване на правилното
произношение на думите
15
 Окаяма – „Слънчевата земя“
Тази забележителна префектура е в западната част на остров Хоншю, на
около три часа път с шинкансена от Токио (разстоянието е точно петстотин
четирийсет и два километра). Винаги съм искала да посетя този град, но
дестинацията ми се е струвала прекалено далечна. В Окаяма няма
земетресения, тайфуни и природни бедствия. Земята ражда най-големите и
най-ароматни в света бели праскови, а хората са слънчеви и изключително
мили и добри.
На гарата виждам ученици – заминават на еднодневна екскурзия до Кобе с
учителя си по история. Декемврийското срамежливо слънце и температура
шест градуса над нулата не ги плашат – униформата за момичетата е
задължително с къси чорапки. Няма изключения. Казано е и точка! На никого
не му минава през ума да сложи други освен белите къси униформени
чорапки.

16
 Млад, много симпатичен баща води сина си в инвалидна количка.
Поздравяват се с учителя, така да се каже, „предава“ го на неговата
отговорност. Момчето не изглежда тъжно – на лицето му грее усмивка. Две
симпатични хлапета от класа веднага го обгръщат с внимание.

***

Денят ни завършва в „Коракуен“, един от трите най-красиви паркове в

Япония – огромен и поддържан. На вратата възрастен човек в топла зимна
дреха посреща и изпраща всеки посетител с поклон и благодари, че сме се
отбили в техния толкова слънчев парк.
Във влака обратно за Токио се сещам за Хенри Милър: „Така нареченият
живот е едно дълго отлагане.“ Заричам се: „Няма да отлагам нищо!“

17
 „Българска следа“ в Нагасаки
Често съм била на южния остров Кюшю, но никога не съм имала време да
посетя красивия Парк на мира в град Нагасаки. През ръцете ми са минали
десетки потресаващи книги и статии за ужаса в онзи августовски ден, когато
в единайсет часа и две минути градът е бил сринат със земята, хиляди
загинали в адски мъки, над сто и двайсет хиляди осакатени завинаги японци
останали без дом...
Ужасът на едно човешко безумие...

В днешния юнски ден повечето от посетителите са ученици.

Поглеждам към една група. Всички деца са се скупчили, свели глави,
сключили ръце пред гърдите си. Молят се. Дълго шептят, шептят... нали най-
чутите молитви са тези на децата. Зад гърба ми и току до тях двама
американски туристи се чудят и спорят в коя посока е изходът от огромния
парк. Учителката ги чува. Обяснява им на английски. И уж кимат, но
очевидно не могат да разберат. Тя се обръща към две от ученичките си и им
казва нещо тихичко. Момичетата отиват до двамата американци, покланят

18
се и, както безброй пъти съм виждала в Япония, любезно ги подканят да
тръгнат, като посочват с ръце посоката. Ще ги съпроводят.
Обръщам се и тук, в огромния Парк на мира („Хейва коен“), който се
посещава от хиляди японци и туристи от цял свят, в близост до
впечатляващата Статуя на мира на японския скулптор Китамура Сейбо,
съзирам голяма бяла каменна плоча. Нежно приютена от тъмнозелена
ардизия с полюшващи се краища като и из от червени панделки, които
деликатно я обгръщат. Надписът на нея гласи: „Зов“ („A Call“). Чета:
„Скулптурата, показваща жена с ръце, протегнати нагоре, символизира
борбата на младите хора в търсене на мир и хармония.“

Подарена е през 1980 г. от... България! Автор – Борис Гондов.

Една от най-експресивните статуи сред тези на Италия, Холандия,
Португалия, Бразилия, Турция... Настоятелството на парка музей по свой
начин, съвсем ненатрапчиво е положило като естествен фон нашия
национален флаг – бяло, зелено, червено.
Приближава група ученици. Спират пред българския паметник, а учителят
започва да им обяснява подробностите. Всички внимателно водят записки в
бележници.
19
 Трябва да са не повече от осем-деветгодишни. Повтарят с готовност след
него: „Зов! Буругариа! Буругариа!“
Поздравяваме се. Обръщам се към един от учениците: „Коя е столицата на
България?“... Мълчание. Учителят е смутен. Бързам „да подскажа“ –
натъртвам сричките – „Со-фи-я!“ Почти едновременно момчето прави
крачка към мен, протяга ръка, на лицето му грейва най-прелестната усмивка,
покланя ми се и чувам възторжения му глас:
„София! София Лорен! София Лорен!“
Всички записват в тефтерите.
Ох, дано запишат правилно краткото: София!

Ученичка

Ранно токийско утро. Разминавам се на гарата на метрото с едно момиченце

в униформа – плисирана карирана поличка, шапчица, три четвърти бели
чорапки, черно сако и обувчици. Преметнало е чанта през рамо. Отива на
училище.

20
 На всеки ъгъл го посрещат и изпращат родители доброволци. Няма как да
се изгуби или да тръгне в друга посока. И инциденти почти няма. Това
показва и статистиката в град с население през деня около три пъти колкото
това на България.
Изумявала съм се също и от деца в предучилищна възраст или първолаци,
които пътуват сами в метрото. На гарата се нареждат след „големите“, за да
изчакат „своя“ влак. Качват се на „правилния“. Нерядко съм виждала по
улицата край нас деца да се прибират сами от занималия или спорт по залез
слънце или вечер. Крачат уверено. Познават добре пътя. Колко пъти са го
минавали само!? Вървят си спокойно. И родителите им спокойни.

***

Със снаха ми Такако сан сме заедно една привечер, когато се разминаваме
с дребно момиченце с възтежка чанта. Поздравяваме се. То продължава по
пътя. Снаха ми споделя, че като ученичка пътувала ежедневно с колело от
дома си до училището в съседния град – седем километра и половина само в
едната посока. И нито веднъж не е закъснявала за първия учебен час.
Усмихнато добавя: „Където отива желанието, там и велосипедът е по-
бърз.“

Събота следобед
Японски ученици уплътняват свободното си време в събота следобед с
любимо занимание – рисуването. Въпреки че е почивен ден, учителката е
край тях. Държи малко томче в ръка. Рецитира им поема. Вълнува се. Това
привлича вниманието ми.
Изваждам от чантата фотоапарата, а тя спира, пристъпва смутена и ми
казва: „Извинете, нямам правилен овал и черти на лицето си. Смущаващо ми
е.“ Следват поклони с извинения и поглед с молба да не я снимам.
Толкова е деликатна тази млада учителка, с такова невероятно излъчване и
финес! Нещо артистично и много красиво струи от лицето й – това с
„неправилния овал“.
„Като че ли всеки човек си създава някаква фикс идея за външността си и
всеки сам отново се пресъздава чрез нея“, мисля си, докато снимам
ученичките й.

21
 Шьоги състезател
Един фантастично умел играч на трудния шьоги4 е осемгодишният Кента
кун. Всяка свободна минута е на улицата и играе с възрастните противници,
събирайки понякога десетки зрители и техните учудени погледи на възхита.
... Добри приятели сме с Кента кун. Когато го видях за пръв път, ръмеше
леко. Кента не се беше впечатлил изобщо от дъжда. Каза ми убедително:
„Дъжд, студ или жега, винаги заставам с желание за поредното
‘сражение’.“
В онзи дъждовен ден подарих на малкия уличен състезател една синя шапка
с козирка.
Кента кун никога не се разделя с нея. Казва ми, че му носела късмет. Затова
побеждавал.
Името му вече е познато в Японската асоциация на шьоги.
Всички са убедени, че момчето притежава качества и умения па добър
състезател и в недалечно бъдеще ще започне да изкачва стръмната пътека в
йерархията на професионалните играчи (мъжете и жените се състезават
отделно).
Кента кун иска да има както досега отлични бележки на тестовете в
училище и да стане „истински шьоги състезател“.
Защо не?
И в днешния ден най-сериозният му ежедневен противник – възрастен
японец над седемдесет – наблюдава поредната „битка па уличното бойно
шьоги поле“. Усмихва се приятелски на Кента кун и с висок глас го
поощрява: „Неизвестните звезди изгряват преди другите!“
Gambatte, Kenta кип!5
4
Шьоги – японски шах
5
Давай, Кента кун!
22
 Учителят
За околните японският учител е една достойна професия. За учениците му –
той е фактор, герой, личност, която изисква много способности и
отговорност. Той е наистина с изключителна стойност! Ето защо в една
северна област на Япония местният съд постановил уволнение, след като
учител бил спрян в извънработното си време за проверка и полицейският
патрул установил, че бил употребил алкохол и карал в нетрезво състояние.
„Какъв пример може да е той“, възмутил се съдията и издал тежката присъда.
Учителят трябвало също да заплати сериозна парична глоба, отнета му била
шофьорската книжка и в следващите пет години нямал право да подаде
документи за нов курс за правоуправление.
В Япония само подмяната или просто явяване на изпит при такива случаи
не е възможно, а новият курс щял да му струва малко над 200 000 йени.
Учителят имал право да обжалва на по-висока инстанция. Той обаче
направил следното: извинил се на цялото училищно ръководство, след това
поднесъл извинения на всичките си ученици поотделно. Знаел, че повече

23
никога няма да упражнява любимата си професия, за която учил и която
толкова обичал! Ореолът му на герой и любим преподавател бил развенчан
с едно необмислено действие, с едно-единствено провинение. За учениците,
близките му и него самия онова вечерно „приключение“ в нетрезво
състояние оставало енигма...

***

Последващ диалог между съпруга ми и мен по повод случая с учителя:

„Друг някой, с друга професия, би ли бил уволнен? И също ли няма да може
да упражнява занапред професията си при същите обстоятелства? (Все пак
няма ранен или убит...)“, питам аз.
Неговото бързо „зависи“ – не ми е достатъчно. Затова по-настойчиво моля
за отговор.
Съпругът ми се замисля: „Да, таксиметров шофьор.“
Продължавам да питам: „А ако това е депутат? Какво ще стане него? Не
може да не сте имали такъв случай!“
Съпругът ми: „Ще се извини веднага. И моментално ще подаде оставка. Ще
бъде приета.“

24
 ГЛАВА 2.
ЯПОНИЯ В ДУШАТА МИ
Необикновена семейна калиграфия

На моя син Кейджу

В онази далечна ноемврийска привечер той се прибра неочаквано по-рано
от обичайното. Взе четката и туша и спонтанно се зае – черта след черта – с
извайването на най-красивата и изкусна калиграфия, която бях виждала. Тя
напомняше на онова мое любимо зелено дърво в парка, под което често
присядах след дългите разходки през последните месеци на бременността си.
По съсредоточеното плавно движение на четката, която приплъзваше с
толкова нежност и любов по белия лист от оризова хартия, усетих нещо
съдбовно. За секунди ми напомни „моя зелен пристан на отмора“ – дървото
в парка. Когато прочете написаното, вече знаех – името на сина ни е.
Очаквахме го до дни.
Значението на двата красиви йероглифа, изписани така изкусно от бащата
на детето ми, беше Голямо красиво дърво. В комбинация с фамилното име
Шимизу6 бе изваяна най-изящната калиграфия, ненадмината по изтънченост
и красота до ден днешен.
... Синът ни вече е пораснал и самостоятелен. И заради него също обичам
Страната на изгряващото слънце – един свръхизтънчен слог от благородна
красота и низ от културни традиции, изпълващи с морална атмосфера и
душевност ненадменното японско „кокоро“7. Всичко това ежедневно ми
напомня за „моя някогашен зелен пристан“.
Днес ще му дам тази толкова скъпа за мен калиграфия. В пасиартуто от
ценната оризова хартия, на другата половина от листа, на която баща му бе
изографисал за пръв път пред очите ми красивото му име, сложих следните
редове, които бях написала в онова най-важно време от живота си:
Макар и да се промъкват крадешком в най-тихите часове на нощта, ти, сине,
не ги отпъждай, а ги споделяй – полъха от витража на величествената
планина Фуджи сан и... деликатното ухание на полския синчец в Тракийската
низина; трептенето на японския клен през ръждивочервените листа в
мъждивата светлина на японските рибарски селища и... гальовния шепот на
пролетния вятър, флиртуващ с клоните на софийските кестени; преплетената
грациозност от изисканата простота на японската вишна и... опияняващия

6
Шимизу – извор, чиста вода
7
Кокоро – сърце
25
аромат на българската роза; магическия равномерен тътен от японските
бронзови камбани „дотаку“ и... жуженето на насекомите в заглъхналите
стари български воденици; тактичността и уважението към чувствата на
другите в духа на ненаписания самурайски кодекс на честта и... вярата в Бога,
чиято любов е запечатана в сърцето ти с първото твое дихание. Бъди
благословен, сине!“
Понякога изпитвам нужда да споделям най-съкровени, лични мисли.
Обикновено, когато съм много, много щастлива. Като днес.
Токио, 2016

Културен шок в Япония

Културен шок в Япония ли? Да кажете, че го преживях със самото си

пристигане в тази подредена, гостоприемна и красива страна... Ами не!
Напротив, още тогава разбрах за себе си, че с хубавото се свиква веднага.
Бях готова обаче на всяка цена да бъда шокирана – по възможност
многократно, да преживея и преживявам „културен шок“, каквото и да
означаваше това. И все не се получаваше. До неотдавна, когато наистина го
преживях. При това как!
Шокираха ме тези японци, не къде да е, а в токийския елитен френски
ресторант, чийто готвач е красив, любезен, способен, виртуоз... (нататък
предлагайте сами каквито положителни квалификации ви идват наум – няма
да сбъркате!). Перфекционизъм в посрещане и настаняване – още от
приятния японец с папийонка, който ме поздрави на български (без акцент!),
докато настаняваше семейството ми. Синът ми се усмихна – стана му
приятно от този жест. Няма да разказвам за правоъгълните чинии, подносите
от специален камък, върху които с милиметри по-малки размери се
поднасяха едно след друго ястията. Няма да се спирам подробно и на факта,
че менюто, което всеки от нас пое в ръцете си, ни остави с безизразен поглед,
заради чисто белите два разгърнати листа фина хартия... Точно така – меню
без нито дума текст за това какво се предлага, какви са специалитети те, кое
колко струва...
Разбрах от сина ни, който направи резервацията, че тук обикновено се чака
повече от два месеца, за да запазиш маса. „Призна“ ми, че когато получил
потвърждение за тази вечер, „си е казал всичко“ – т.е. колко души сме, какви
сме, какви са предпочитанията ни относно храната, изобщо всякакви уж
незначителни подробности. Накрая му благодарили и тържествено заявили,
че тази вечер ще бъдем „специалните гости на господин готвача „X“, който
ще ни поднесе най-изтънчени блюда“.
Всичко тази вечер започна по един перфектен, лек, но прецизно отработен

26
начин на обслужване. Без досаждане, без излишни обяснения, без
натрапчива любезност. Изправеният до масата японец със специална
функция се появяваше винаги с всяко ново ястие елегантен, като изваден от
последния „Vogue“, и с приятен глас ни „въвеждаше“ в поредната изненада
на шеф готвача. Когато разчиташе нетърпението най-вече в моите очи,
спираше с картинните обяснения относно блюдата, деликатно се
отдалечаваше и ни оставяше да се насладим на перфектните умения на
кулинарния виртуоз.
Изненадата, която без да се колебая ще нарека „културен шок“, дойде със
сервирането на финалните десерти.
Застанал до масата, нашият персонален домакин леко се поклони и ми
отдели почти цялото си внимание, за да обясни, че „тази сутрин с първия
полет от Кюшю (това е южният остров под нас), от северозападния горен
склон на вулкана Асо в планината, е пристигнала единствената доза
уникално козе мляко... специално за мен! А майсторът готвач го е заквасил,
за да създаде най-свещения десерт за една българка, за която киселото козе
мляко означава много.“
Вярно е. Специалният десерт, приготвен именно с това мляко, означава и
много повече. Признах ги! Заради труда и вниманието, заради третирането
на госта по уникален начин, заради мисията да ме накарат да се почувствам
специална.
Е, разбира се, мина ми през ума онова: „Защо само за мен, като синът ми
все пак е половин българин?!“ Отговорът дойде на финала, когато си взехме
довиждане: появи се прекрасният готвач (Господ здраве да му дава!),
стиснаха си ръцете със сина ми Кейджу, размениха любезности по
приятелски, застанаха един до друг за снимка. Полароидът я изкара за
минута, а господин готвачът се наведе и даде автограф.
Разписа се на японски... и на български!

Един японец за Кристо

Шедьовърът музей на гениалния архитект Франк Лойд Райт в Ню Йорк на
Пето Авеню, съвършен и уникален като замисъл, е едно несравнимо
произведение на изкуството! През остъкления таван се прокрадват първите
слънчеви лъчи и там на шестия етаж аз – тръпнеща и безмълвна започвам
своя „поход“ в приказния свят на произведения на модерното изкуство. Като
изстреляна с безшумния асансьор на върха на кратер откривам по
вътрешната му страна магията на спираловидните извивки на сградата,
плавно спускащи се към всеки отделен етаж.

27
 Там, най-горе, в утринната юнска светлина, безкрайно дълго се
наслаждавам на уникалните творби на Ласло Мохоли-Наги8.
Спирам пред негов оранжево-червен изгрев – необикновен, въздействащ,
омагьосващ. Сърцето ми усеща този омаен слънчев миг на Мохоли-Наги
като проекция на жълто-оранжевите „Плаващи кейове“9 – инсталацията на
Кристо10, която свърза двата бряга на езерото Изео и откъдето точно
предишния ден потеглихме към Ню Йорк в продължение на нашата кратка
семейна културна обиколка.

8
Ласло Мохоли-Наги (20 юли 1895 г. – 24 ноември 1946 г.) – световноизвестен
унгарски художник и фотограф, силно повлиян от конструктивизма.
9
Плаващите кейове“ е една от най-масово посещаваните инсталации на Кристо, при
която артистът свързва с временни плаващи кейове континенталното градче Сулцано в
Северна Италия с големия остров Монте Изола в езерото Изео и малкия фамилен
остров Сан Паоло. Ин-сталацията се радва на огромен успех, а за времето на
съществуването си от 18 юни до 3 юли 2016 г. тя е посетена от над милион и половина
души от цял свят
10
Кристо (род. 13 юни 1935 г. в Габрово) е американски художник и скулптор от
български произход. Известен е със своите над двайсет големи пространствени
художествени инсталации, опаковащи с плат различни обекти. Сред най-известните
му проекти са опъването на 39,4-километрови завеси от плат в Калифорния (1976),
опаковането на „Понт Ньоф“ в Париж (1985), проектът „Чадърите“, реализиран
паралелно в Япония и Калифорния (1991), опаковането на сградата на Райхстага в
Берлин (1995), разгръщането на платнени портали в Сентрал Парк, Ню Йорк (2005).

28
 Обичам Италия. Вече обичам и тази красива част от Ломбардия, където
Кристо е избрал да реализира своя проект. Тук видях небивало огромно
стълпотворение от хора на гарата в очакване на връзката Милано-Бреша със
Сулзано (Изео). На площадчето пред старинната гара такситата не смогваха
да извозват пътниците и за тях се чакаше над два часа. Десетки пътни
полицаи помагаха. Насочваха хората на италиански и английски език. От
офиса на Кристо в Пилцоне край Изео, където се разхладихме с бутилка
минерална вода, двама българи ни отведоха с малка лодка до първата част
на инсталацията. Оттук започна нашето преживяване по „Плаващите
кейове“ – крачка след крачка, „ходещи по водата“.

***

Разминавам се с хора от различни националности – италианци, французи,

германци, американци, араби... посетители от Израел, Сингапур, Китай,
Япония... Много хора на достолепна възраст, които държат в едната си ръка
бастун, а с другата снимат; майки с колички и бебета; влюбени двойки,
прегърнати и усмихнати, които на всеки две-три крачки спират, за да запеча-
тат момента в камерите си; хора в инвалидни колички, които разговарят
оживено; туристи, придружавани от домашните си любимци; приятели,
семейства, студенти... Пред мен чувам баварска реч. Поздравявам на немски.
С каква радост откликват на поздрава ми! И разговорът започва – откъде сме,
как сме... Разменяме визитки. Сприятеляваме се. Получаваме и покана за
гостуване. Под краката ни лъчите от злато и огнената светлина се издигат
току до небето и то припламва в същите преливащи се цветове.
Чувствам се като в един приказен свят сред усмихнати, доброжелателни,
сърдечни хора.
Неусетно стигаме края на инсталацията.
Идва малко корабче. Кристо ни посреща. Хората от сушата скандират
името му. Ръкопляскат дълго.
На палубата разглеждаме проекта вече от морето. След нас се движат
няколко лодки. Папараци. Искат да уловят всяко движение и мимика на
артиста. Кристо обяснява на съпруга ми в детайли всичко, свързано с идеята,
монтажната дейност и реализирането на проекта. От палубата ясно се вижда,
че там, където има повече хора, цветът се променя – по-наситен е, пламти.
Цветовете се преливат под нозете.
Невероятна красота е.
Както винаги Кристо никога не разговаря за нищо друго освен за своите
проекти и изкуство. Двамата със съпруга ми се познават отдавна – в Япония
Жан-Клод и Кристо са правили няколко изложби. Кристо е имал среща с
ректора и студентите от Академията по изкуства в Сапоро, има и издадена

29
книга за него „Живот = Произведения = Проекти“, която се радва на голям
успех. Самият дизайнер Исей Мияке, който буквално боготвори Кристо,
преди няколко години отвори вратите на своята престижна галерия „21-21“
в Токио до самия хотел „Риц Карлтън“, а съпругът ми, като директор на
музея в Сапоро, е осъществил пет изложби на Кристо. Артистът и съпругата
му Жан Клод са идвали няколко пъти за откриванията им.

***

Над двеста водолази, спортисти и техници са взели участие в подготовката

и реализирането на проекта „Плаващите кейове“. По-голямата част от тях са
българи. Всички в униформи и със специални, професионални обувки за
предпазване от нараняване. Изключително симпатични младежи, една част –
студенти в Спортната академия в София. На кея разговарям с някои от тях.
Единият ми казва: „И без заплащане бих последвал Кристо накрай света!
Толкова е готин, с невероятен дух, удоволствие е да си в обкръжението на
такъв голям Човек.“
Разделяме се с Кристо. Последни снимки.
Обръщам се към съпруга си и го питам: „Кажи ми, как усещаше това
придвижване по жълтото платно, което свързва двата бряга?“
И като че ли прочел мисълта ми, той отговаря: „Всички ние, всички заедно,
като едно пулсиращо сърце.“

Юни 2016 г.

30
 Най-добрата японка в живота ми
Можете ли да си представите почти един цял ден да се разхождате по бели
чорапни в хола, в стаята за гости, стаята с татами и трапезарията и като се
приберете вечерта вкъщи, да видите, че те са снежнобели и толкова чисти,
колкото когато сте ги обули сутринта на тръгване? Можете! Ако това е домът
на мама – майката на моя съпруг, възрастна токийка от добро семейство.
През последните шест години мама живееше сама след смъртта на съпруга
си, нашия любим татко. С него се запознали като гимназисти, следвали
заедно, оженили се, родили им се две красиви момчета и нито за ден през
целия си съвместен живот не се разделяли.
Много ме обичаше мама. Винаги се радваше, когато й отидех на гости. В
последните години я молехме да дойде да живее с нас. Мама бе
непреклонна – искаше да е сама. Да не пречи. Това е, което тази мъдра жена
деликатно ми предаде – един важен житейски урок: никога не пречи!
Нижеха се бавно за мама годините без татко. Никога не заплака пред нас.
Никога не се оплака. Сядаше винаги на голямата маса до празния стол. През
няколко дни сменяше двете възглавнички, които отвързваше внимателно от
края на облегалката. Переше ги на ръка със специален мек сапун. Любимите
на татко, които бе направила с толкова любов за него. Този ритуал не се
прекъсваше. Дори когато мама не се чувстваше добре. Тя си знаеше защо, не
я питах. С големия портрет на татко в хола, който я гледаше усмихнато и
благо, минаваха дните на тази мъничка, мила и най-добрата на света японка.
Естет беше. Много харесваше и моя стил на обличане. Винаги го казваше,
радвайки ми се искрено. Току ще ми сложи незабележимо в чантата бяло
пликче с пари – да покрия някоя семейна нужда, да си купя нещо „по мой
вкус“.
... Завчера сърцето на мама спря да тупти. Забърза се да се срещне с
татковото. Липсваше й неустоимо много.
Обади ни се да ни каже братът на моя съпруг.
... Седим около масата в хола на мама. Върху нея са наредени дебели
кожени албуми с пожълтели от времето черно-бели снимки. По-новите са в
цветни албуми. Животът на мама е събран в тях. Един е специално отделен.
С красив почерк върху него мама е написала всеки от нас да си избере
снимката, която му харесва. Посягам към онази от последния й рождения ден
(дванайсети декември). Деликатно съпругът ми поставя длан върху ръката
ми. Тихичко ми казва: „Аники“11. Разбирам моментално защо – пър-
вородният син има предимството. Той пръв трябва да избере. И в малките

11
Аники – батко.
31
неща традицията се спазва.
През открехнатата врата от съседната стая долавям шепот. Трима полицаи
са дошли да констатират смъртта. Влизат при нас – стегнати, в официални
униформи и с вратовръзки заради „случая“. Най-възрастният чете – „насилие
не е упражнено“. Тримата се покланят. Най-младият звъни в болницата. В
болката ни няма как да се занимаваме с друго. След по-малко от пет минути
от близката болница пристига лекарски екип в бели престилки. Представят
се – лекар, главен лекар, две сестри. Те са обгрижвали мама в последните
десет години на задължителните ежеседмични прегледи. Едната полага бяла
кърпичка върху красивото лице на мама. Един след друг изказват
съболезнования. Последната е най-млада. Звъни на погребалното бюро. Те
безукорно знаят реда „на изпращане“ – опело и погребение.
Пристигат. Изказват съболезнования с дълбоки поклони. Вратата към
гостната е отворена. Забелязвам, че се покланят и на мама. Отместили са
кърпичката от лицето й. Двамата млади хора в елегантни черни костюми
уточняват ден и час за церемонията, докато в стаята влиза още един от
агенцията. Носи красиво букетче от пролетни цветя. Полага го на рамото на
покойницата. Притварят вратата към нас и с още двама души я изнася към
погребалната кола... утре е сбогуването. Оставам последна. Отвързвам
възглавките от двата празни стола.

Да не забравя да купя мек сапун, мисля си.

32
 ГЛАВА 3.
ЯПОНСКИ ЩРИХИ
Опело

С тъжно сбогуване със слушателите завърши петъчното авторско

предаване на радиоводещата Сумико сан „Memento mori", латинския израз
за „Помни, че си смъртен“. С последните й прощални думи за коварната
болест, отнела живота на нейната приятелка, известната изпълнителка,
пианистката Сайто Сакура, зазвуча в ефир „Canon in D Major“ на Йохан
Пахелбел. Отработената дикция на професионалист не можа да скрие
притрепервапето на гласа й при произнасяне на името на любимата
приятелка. Последвалото „гокигеньо“12 като че ли се удави нейде в магията
на вълните на божествената музика на бароковия класик.

***

Сумико сан напусна сградата бързо. Притегна почти тичешком колана на

елегантното си манто. Взе метрото за няколко спирки. Срещна се пред храма
„Сенджи“ с българската си приятелка. Облечени бяха почти еднакво – в
традиционни за траура черни рокли с къси черни сака, черни чантички през
ръка, фини непрозрачни черни чорапи и черни лачени обувки. Мълчаливо се
поздравиха с поклон. Сумико сан забеляза в ръката на приятелката си малка
дантелена кърпичка с фино избродираните й инициали „YM“. Големите й
кафяви очи бяха влажни. Явно бе плакала за тяхната Сакура сан, въпреки че
си бяха обещали: „Никакви сълзи после!“
Нали така ги бе помолила тя, прекрасната Сакура сан, когато с последни
сили бе пожелала да я вдигнат и пренесат до черния семеен роял „Стайнуей“.
Инструментът беше красиво разположен срещу картината „Wappen“ на
проф. Юкихаса Исобе и там Сакура сан искаше да изпълни любимата и на
трите им „Сапоп in D Major“... Българската й приятелка първа се бе
разхлипала и Сакура сан тихичко я бе сгълчала:
„Никакви сълзи – нито сега, нито после...“
И това „после“... дойде.
Казваше се „оцуя“13.
Двете приятелки заслизаха бавно по стълбите на храма след дългата виеща
се опашка от наредени един зад друг по четирима и облечени в черно

12
Гокигеньо – поздрав за довиждане, ще се видим отново.
13
Оцуя – опело.
33
приятели, състуденти и близки на Сайто Сакура сан. Всички бяха дошли
специално, за да си вземат последно „сбогом“ на опелото.
Утре щеше да бъде осошики – кремацията на тялото.
Приятелките тихичко последваха мълчаливата дълга колона от мъже и
жени в елегантни черни дрехи по стълбите надолу – всички японки с перлени
огърлици. Бели. Единственото украшение като самотен акцент до тъжните
им лица.
Мъжки глас напомняше от високоговорителите за отделни моменти от
живота и кариерата на пианистката Сайто Сакура сан. Тембърът му
обстрелваше тишината. Прекъсван бе за кратко, за да се разнесе
ненатрапчив, деликатен запис на виртуозно изпълнение на Сайто сан, с което
тя бе имала честта преди година да се представи пред императорското
семейство в Токагакудо Хол в Императорския дворец. Млад мъж с бял
карамфил в бутониерата на безупречното си черно кашмирено сако бе
застанал до малка висока масичка. На нея – тежък поднос от лакирано
черешово дърво. Върху него в две прави редици стояха подредени бели
карамфили с подрязани двайсетсантиметрови стебла. С поклон и тихо
прошепнато „благодаря много“ поднасяше на всеки по стрък бял карамфил.
Отговаряха му с почти незабележим вежлив поклон. Зад него се спускаше
кадифена завеса. И преди да подаде на минаващите последния стрък, иззад
нея се появяваше друг мъж и поставяше на масичката безшумно нов поднос,
подреден по същия начин с двата реда нагъсто един до друг бели карамфили.
От тях въздухът се пропиваше с приятен аромат, тиха тъга, но и с много
нежност и тайнство, които сякаш компенсираха за малко невидимото
напрежение пред Голямата зала за сбогуване. Точно тогава двете приятелки
я съзряха в сумрака. Респектираща тишина, изкусно подредени красиви
свежи цветя с ненатрапчив сладък аромат, обсипали като безброй звезди
затворения ковчег, положен в дъното на Залата.
Скърбящите роднини бяха настанени отдясно и отляво, седнали в няколко
редици. Масичка с черен поднос отделяше тях от Сакура сан. Точно тук
заставаха за последно „сбогом“, един до друг, в редица по четирима,
прииждащите в дълга колона и поставяха своите четири карамфила,
получени отвън. Следваха по два поклона към едната и другата страна на
неподвижните и безмълвни в тъгата роднини, които приемаха с достойнство
и с лек поклон ритуала с полагането на всеки карамфил – в знак на уважение.
Крачка встрани и още един последен и най-дълбок поклон към огромната,
поставена в дъното над цветята снимка на приятелката им. А нежният мирис,
разнесъл се от цветните букети, като че ли отвличаше за миг от мъката и
дребните човешки грижи...
Излязоха. Пред асансьора стояха две японки в черни рокли. Над
прибраните им на тила с красиви копринени панделки тежки коси – черни

34
филцови шапчици с малки периферии. С дълбок поклон отправяха
поредната „четворка“ към Светлата зала. Осветлението в нея бе силно. По
стените бяха наредени еднакви по размер табла със снимки от живота на
тяхната приятелка. В ъгъла, на най-видимото място – конкурсни отличия,
награди, медали. На видеостена се прожектираха моменти от нейни известни
творчески прояви. В няколко редици бяха наредени дълги маси с безал-
кохолни напитки, зелен чай и подходяща фина храна в изискана посуда –
сашими, суши, зеленчуци. Всяка маса се обслужваше от по двама души
персонал. Някои от гостите разменяха визитки. Разговаряха тихо и се
представяха един другиму.
Не след дълго двете приятелки излязоха от Светлата зала.
Дъждът бе спрял. Пролетният вятър бе посипал двора на храма с килим от
отронен вишнев цвят.
Животът продължаваше.

Двама поети
Мисля си, по-добре е да умея да работя с цялата си любов към труда,
отколкото само това да не умея.“ Така ми казва възрастният майстор, докато
застила внимателно пространството пред камината най-напред с памучно
платно, след това с тънък найлон и най-отгоре с някаква особена, по-твърда
застилка. Тук гой ще работи с помощника си. Навън токийското слънце пече
жарко – температурата е трийсет и три градуса. Но двамата японски
майстори подготвят камината за късните студени есенни дни, за зимата. Да
е топло и уютно.
Говорят изключително тихо. Гласовете им почти не се чуват. Експедитивни
са.
Констатирам, че това са поредните майстори, които влизат в дома ни,
„въоръжени“ с... добра, мощна прахосмукачка. Носят си я. Не че у дома
нямаме, не че ще има какво и да се чисти.
Но тя е задължителна. Когато свършват работа, я пускат. Следва втора
изненада – майсторът изважда кърпа и забърсва. И още една – снежнобяла.
Когато се убеждава, че е чиста и няма нужда от „трето минаване“, прибира
всичко акуратно в голямата си чанта. Там инструменти и кърпи са подредени
в найлонови пликчета в различни джобове и прегради. Преди тръгване
майсторът „за последно“ обира още веднъж с бяла кърпа. Да речете, че е само
пред камината – добре... но не – почиства всичко наоколо!
И благодарят, благодарят, благодарят...
Отправят се към изхода.
Лицата им – благи, очите им се усмихват.

35
 „Всеки човек, велик или нищожен, е поет, ако вижда идеала в своята
работа.“
Разделям се днес с двама поети.
Велики в моите очи.

Потребност и прецизност

Красотата, естетиката, прецизността и потребността от всички тях са

свързани у японците.
Събота е. Съпругът ми се е запътил към другия край на фоайето на
токийски жилищен блок, след като е разгледал на стената до мен цветната
литография на петдесет и четири годишния Такаши Мураками, известен като
Анди Уорхол на Изтока. Творбата му краси просторното слънчево фоайе на
блока, в който живее моята приятелка. Пъстрият килим от преплетени едни
в други цветя, с който художникът е успял да ме спечели завинаги като
негова почитателка, ми напомня за жанра от периода Едо – „уки-йо-е“ с
непортретна тематика, от чиито представители Мураками е бил вдъхновен
за своята прелестна и изящна плоска визуализация.
Седнала съм на удобните фотьойли в съвременен стил, за да изчакам

36
приятелката си. Ще излизаме на обяд. Забелязвам току пред мен кафеварка с
няколко вида кафе – най-отпред кутия с ненадминатото по вкус и ухание
„Blue mountain” „за разбирачи“, както се казва. Следват различните видове
чай. Елегантните порцеланови чашки „Норитаке“ са наредени до тях. Прясно

заредената кафе машина ме подканя. Собствениците, наемателите и

техните гости могат да пият тук безплатно кафе или чай, сумата за които се
отделя от така наречените у нас „ежемесечни вноски за режийни за вход и
асансьор“ (калкулирано е в цената на апартамента или наема). В приятно
подреденото фоайе нищо не е излишно, нищо не е много. Обичам този стил –
„less is more“14. Още два къта с лъснати масички и фотьойли съвременен
дизайн. Малка библиотечка с рафтове. Върху тях – брошури и рекламни
материали с най-актуалните новини за деня и седмицата, които редовно се
подменят.
Излизаме към задния вход, където сме паркирали. Работник с фина четчица
усърдно е теглил по една бяла линия на всяко стъпало, докато съм пила
кафето си (уверявам ви, че го нямаше като пристигнах). Белите различителни
линии на всяко стъпало са идеално очертани от край до край. За да не се
спъне някой. Всяко едно е акуратно и прецизно боядисано! Работникът не бе
оставил едно петънце по стълбите.
Че как може да остави небрежни следи? Та той си обожава работата,
доставя му удоволствие, гордее се със занаята си на бояджия. И иска да даде
най-доброто от себе си, за да радва другите след положения труд.
И наистина ме зарадва!

14
Less is more – по-малкото е повече.
37
 Оригами

Виждали сте такива разноцветни квадратни листчета хартия, сгънати

изкусно, без да се употребяват ножица и лепило. И хоп – чудната фигурка е
готова! Да, това са оригами – като разделители за книги в причудливи форми
на звезди, цветя, сърца, мечове, автомобили... Или с двайсет и четири
каратово златно покритие като бижу. Оригами – подарък за специален
случай.
Във виртуалното пространство е популярно оригами (от един-единствен
лист хартия) с размери 92/92 см. Изобразява самурая Санада Нобушиге от
периода Сенгоку, известен като „Самураят пушач“.
И понеже в Япония се пуши, не малко при това, любителите на оригами не
са пропуснали да сътворят този може би най-известен японски „пушач“ от
една-единствена хартия. Към скъпата запалка японците прибавят и
оригамито „пушач“ – една често използвана като подарък шега за близки
хора...

Фурор обаче направи любимият ми японски дизайнер Исей Мияке с

неговото фантастично хрумване – рокля, сгъната като оригами. Дръпваш

38
крайчето и тя се разгръща, за да я облечеш. Сгъваш я набързо като оригами
(линиите те водят) и се трансформира в един малък тънък квадрат или
„звезда“. „Звездните тоалети“ ги наричам. Прибират се в кутия. И така може
да побереш в нея целия си гардероб от неговите приказно красиви блузи,
панталони, жакети, чанти и рокли оригами. В една картонена квадратна
кутия! Красота и практичност в едно! Не заемат място вкъщи. За път – и
куфар не ти трябва. Неголяма чанта, в която слагаш кутията с „дрехи-
оригами“ и си винаги в добро настроение. Създадени са така, че по уникален
начин да загатват нежно очертанията на фигурата, да възбуждат фантазии.
Често се сещам за една бяла витрина на токийската улица „Гинза“, с
приказен мотив от оригами, който деликатно продължаваше на улицата из-
вън пространството зад стъклото. Беше стълба от красота зад стъклен
похлупак, Която „прелива“ в ежедневния живот върху тротоара. Късмет
имах да я видя. Една крачка по бялата пътека. И още една...
Прекланях се мислено, докато пристъпвах пред тази алхимия на изтънчено
чувство за красота и ненатрапчивост.
Къде ли ще ме изведе бялата пътека?
И дали смисълът не е просто в първата крачка по белотата й...

Красиви коси

Безброй са почитателите на японските гравюри върху дърво „шин ханга“.

Хашигучи Гойо, ненадминат майстор от периода Мейджи-Тайшо, е един от
най-известните представители на този неповторим стил.
Феновете на „добрия стар МАС“ могат да разпознаят шедьовъра на
Хашигучи „Жена реши косите си“ на снимка, експонирана в средата на

39
екрана, тъй като красивата японска гравюра е била използвана като лице на
оригиналния „Макинтош“ и като външно оформление на корицата на
„Макпейнт“.
Според повечето източници снимката с образа на красивата японка, която
реши дългите си смолисточерни коси, е била сканирана от самия Стив
Джобс.
Почитател и колекционер на творбите на другия известен представител на
„шин ханга“ – Хасуи Кавасе, пък е Бил Гейтс.

Японците „виждат“ и се възхищават не само на стойката с изправения гръб

на японката, на красивото кимоно и оби, пристегнало нежния й кръст, на
ситнещата и тихичко поприхлопваща възрастна домакиня в „гета“ 15 или
забързаната в ранно утро за офиса млада жена, облечена в идеално подбран
и излят по нея в „западен стил“ костюм. В уханието и мекотата на
копринената винаги чиста коса на японката съпругът намира своя пристан
на спокойствие и мир, когато в късните вечери сънят го приканва за
блажените часове на отмора.
Японката няма онази прочута смес от „газ, мас и урина“ за поддържане на
15
Типичните японски обувки с дървени подметки.
40
косите си и която все още срещам като препоръка из интернет. Едно е вярно:
няма ден, в който японката да пропусне да измие косата си – независимо от
дължината й, гъстотата и „структурата на косъма“.
Ежедневно миене!
Така са научени от майките си, така и те учат децата си.
Когато попитах днес моята добра японска приятелка дали не мисли, че
ежедневното миене изтощава косата й, тя се усмихна и отговори: „Чета за
това, но едно е сигурно – всяка част от нашето тяло изисква ежедневно
поддържане, същото се отнася и за косата. И най-важното за мен е всеки ден
да я измивам. За да диша!“
Изважда кокалено гребенче, подарък от баба й, и с грациозен жест го
прокарва към краищата на дългите си красиви коси.
А годеникът й добавя: „... и е секси.“

Танци и ред

През март 2015 г. шведският парламент гласува против „отменянето на

забраната за танци в нощните клубове и заведенията с цел ненарушаване на
обществения ред“.
Три месеца по-късно Япония, страна със същата забрана, също постави на
дневен ред за гласуване отменянето й.
Очевидно това бе наложително, защото „ей го на, на прага е Олимпиадата
през 2020 г.“, както се изказа един от японските депутати, роден през 1948 г.
В продължение на шейсет и седем години е в сила забраната за танци в
заведенията за развлечение с цел „регулиране на секс индустрията“.
Депутатът бе аплодиран от колегите си, когато цитира „един шведски пионер
на нощните клубове“ (както го нарече):
„Как да разберем, моля ви се, кога от едно движение на тялото и краката се
преминава към танц, къде е точно границата?!“
Преразглеждането на забраната бе предизвикано и от мащабната петиция
LET'S DANCE през 2012 г. Един от водачите на кампанията бе японският
идол-музикант Рюичи Сакамото.
В така наречения Безсънен град, квартала с червените фенери на Токио в
Шинджюку, вече няма да е необходимо нощните заведения да затварят в
полунощ, както беше според старата разпоредба.
След гласуването през юни 2015 г. за промяна на законодателството бе
необходима една цяла година, за да може от юни 2016 г. в сила да влезе
следното решение:
Собствениците на клубове и нощни заведения имат право вече да
кандидатстват за „лицензи за танци“ за заведенията си с цел промяна на

41
тяхната досегашна класификация. Клубовете обаче трябва да отговарят на
редица строго определени изисквания: да не са в жилищни квартали; да се
спазва стандартът за шум и децибели; могат да работят до пет часа призори,
без обаче да сервират алкохол, посетителите трябва да са над осемнайсетго-
дишна възраст; вратите в заведението не бива да се заключват, за да могат да
се правят спонтанни проверки, както и да се избегнат евентуални
издевателства над жени например; дансингът трябва да е по-голям от трийсет
и три квадратни метра, а в декора на заведенията не бива да има фотоси и
надписи със смущаващо съдържание. Определен е и точният брой на
местата, където може да се танцува през нощта – точно шестстотин трийсет
и осем. И никъде другаде.
Така де, танци трябва да има. Както и танци след полунощ, но и ред следва
да има. Като навсякъде в Япония.
Защото според японците добрият ред и спазването на законите обединяват.

Шинтоисткият духовен гуру

В този храм са живели трите сестри богини, дъщерите на небесната богиня

Аматересу, от която според преданието произхождат предците на японския
император. Оцка сенсей, гуруто на „Мунаката тайша“, бе така възпитан и
търпелив да изслуша моите думи за християнството като религия на
любовта, за вярата ми на християнка.
Докато съм говорела, неусетно бяха минали повече от два часа...
В годините, както разбирам, тук са се отбивали и разглеждали изрядно
поддържания храм дипломати от посолствата на страните от Европейския
съюз, Съединените американски щати, Китай, Израел, от арабските
посолства в Токио...
Благодаря на Оцка сенсей, че бях приета и ми отдели време за думи и
размисли на ненатрапчива благост и смирение.
На сбогуване се покланям:
„Учителю, бих искала да ми бъде подарена възможността да се видим
отново на това прелестно място с вековни дървета, да усетя Бог тук.“
Оцка сенсей ме поглежда в очите: „Казахте в разговора ни, че християнинът
не трябва да изпитва Бога, а да му се доверява! Да му се доверим тогава!“ –
допълва той тихо и се покланя.
Прибавям с удоволствие и уважение още един японски приятел.

42
 Когато вишните цъфтят

На телефона си имам „иконка“, която се сменя на всеки час и ми показва там,

където съм, дали ще вали и колко силен ще е дъждът. Предполагам, че
навсякъде по света има подобна услуга. Тук се казва „амефуру“. Удобство е
наистина.
Япония е страната, в която освен прогноза за времето (или дъжда по
минути) чрез специално приложение за мобилни телефони, по телевизията,
радиото и вестниците има прогноза (с географска карта) за... цъфването на
вишните в цялата страна.
Да поясня, че Япония има седемстотин и една локации с вишневи дръвчета.
И докато трае периодът им на цъфтеж, се следи и съобщава къде ще цъфне
следващата.
Прилагам картата с прогнозата за цъфтежа на вишните от 2016 г.
През тази година имаше тенденция към затопляне на времето, тоест
„цветовете на сакурата да се отворят най-напред“ на двайсет и първи март в
токийския храм „Ясукуни“. За осма поредна година това е мястото, където

43
цъфнаха първите сакури.

На другия ден, двайсет и втори март, първите цъфнали сакури поздравиха

гр. Йокохама във великолепната градина „Санкеи“. Итака, ден след ден
столицата и всички острови бяха окъпани в бледорозовия дъждец от
красивите цъфтящи вишневи цветове (сакури).
Ако знаете каква радост е! Всеки иска да се докосне до това вълшебство, до
тази неземна красота в островите на пролетна Япония.
И тази година японците седнаха под сакурите с чашка саке в очакване
вишнев цвят, неволно отронен от вятъра, да падне в напитката, за да си
пожелаят късмет и щастие. Да благодарят на близките и приятелите си, че
още една година в този преходен и ефимерен живот са живи и здрави и могат
да посрещнат заедно цъфването на сакурите. Отпивайки от сакето, те пеят
най-популярната и любима песен (от 1888 г.) „Сакура, сакура“ – първата, на
която всяка японска майка научава детето си. А когато е изпълнена в
акомпанимент на „кото“, звучи толкова мистично, нежно и ефирно!
Като окъпан в капчици сутрешна роса вишнев цвят, деликатно отронил се
от дървото, за да полети към земята и да я прегърне в розово. Доза разцъфтял
копнеж по красотата, която е навсякъде, стига да имаш очи да я съзреш...

44
 Продавачка

Стара латинска сентенция гласи: „Най-похвално е съревнованието в

човечност“. За японците мога само да добавя: „и съревнование в
съвестност“. Не им пречат жегите, тайфуните, земетресенията.
Ежедневният код тук е: „любезност, уважение и почит“. Към хората и към
труда. Предава се от човек на човек в една дълга житейска нишка и няма
сила, която да я прекъсне – сърца имат и сърца разбират.

***

... Вали като из ведро. От вчера. До нас, близо до дома ни, има уютно
кафене. Изкушаващо ухае на канела и прясно смляно кафе. Срещу кафенето
има огромна сграда, а под навеса й – бутик за дрехи и френски ресторант. До
тях се е сгушил кокетен магазин, който предлага разхладителни напитки и
сладолед. Самотен е в днешния хладен и дъждовен ден. Никой не се отбива.
Вятърът се усилва. Дъждът – също. Застудява. Отпивам благоуханното кафе
и наблюдавам продавачката в магазинчето отсреща. Стои права.
„Защо не поседне поне за пет минутки – чудя се аз, – така и така клиенти

45
няма.“ Жив човек не минава! А и аз съм единственият посетител в
отсрещното кафене.
Дъждът плющи. Явно ще ни докара тайфун...

И изведнъж тази красива и млада японска продавачка се подава от магазина,

грижливо понесла гъба и препарат за чистене на стъкло. Започва да мие
витрината с тихо усърдие. Да кажеш, че не е била чиста, не! Да се намира на
работа момичето. Радвам й се! Даже й подвиквам да влиза, че ще настине.
Обръща се и ме дарява с разтапяща усмивка. После прикляка до дясното
стъкло на витрината, измива идеално и него, влиза обратно в магазинчето и
заема мястото си зад щанда – отново права!
И така до края на работното си време.

46
 Обаяние

Японците обичат да е красиво и приветливо в техните малки домове.

Държат да е приятно и подредено и пред къщите им. Невероятни са с тяхното
преклонение към изяществото в детайла – неуморими са в търсенето на
онова, което да радва очите и сърцето. Сключили са обет за красота в сърцата
си. И в моето.

***

В днешния ден „домът“ е един огромен строеж извън града. Минаваме с

колата и отдалече забелязвам части от кранове, булдозери и машинни
съоръжения. Едва се подават иззад голямата бяла ограда, с която
строителната фирма изрядно е „очертала обекта“ в огромен правоъгълник.
Обичайни са за цялата страна тези „бели ограждения“, зад които се строи.
Така „опаковат“ в Япония и огромните сгради, и малките двуетажни
фамилни къщи в строеж. Да не се виждат, а отвън, пред тях да е чисто, да
няма прах и, не дай си боже!, боклук. Мие се всеки ден след края на работния
ден. Немислимо е да има локви, кал, дупки или неравности.

47
 Приближавам бялата стена ограда. Мервам най-напред... рисунка на
стената. Изненадвам се – обикновено са чисто бели. На всеки бял панел от
оградата има по една. В различни красиви цветове, разположени симетрично
една от друга. Белите ограждения на строежа блестят от чистота на юнското
слънце. Встрани от всяка рисунка нечии ръце са сложили саксии на оградата!
Така де, да е приветливо „пред дома“.
Чудя се само кой ли полива цветята в саксиите, кацнали в цялото си обаяние
и прелест на белите огради на строежа, че са толкова прекрасни и свежи...

Подарък
В Япония отлична проява на вкус е да изпратиш по пощата и да поздравиш
свои приятели с кутия или сандъче с рядък и специален сорт плодове.
Например кутия с шест ябълки от отбран вид, едната от които струва над
двайсет и два долара, поливана е в точно определени часове с перфектно
отмерена пропорция вода с мед, който от своя страна е добиван само за тази
цел в екологичен район... Най-отгоре в сандъчето стои красив етикет с
надпис „секаи-ичи“16.
Получих по пощата кутия с „бива“ в два реда. На английски плодът се казва
loquat (Японска мушмула17) – вечнозелено дърво с височина от около три до
пет метра, с вкусни оранжево-жълти плодове в крушовидна форма. Родината
му е Китай. В Япония плодът е познат повече от десет века, като страната е
водещ производител на бива, следвана от Израел („бива“ на иврит е Sheseq и
Бразилия (на португалски плодът се нарича nespera). Познати са над
осемстотин сорта. За подарък японците изпращат само най-специалния от
тях – „най-добрия в света“. Листата му са невероятно полезни за здравето –
подпомагат естествения процес на детоксикация на организма. Бивата
поддържа добрата функция на панкреаса, успокоява кожата, спомага
лечението на рак на кожата и това на диабет. Листото на бивата участва в
производството на „Pads Detox“ – стелки за премахване на токсичните
вещества през ходилата. Плодовете се използват за конфитюр и желе,
сервират се като ароматен сироп, а леко незрелите са подходящи за пайове и
торти.

16
Секаи-ичи – най-доброто в света.
17
Японска мушмула (Eriobotrya japonica, Loquat) е вид цъфтящо растение, което
ражда интересни малки плодове и принадлежи към семейство Розоцветни (Rosaceae).
Отглежда се предимно с търговска цел заради жълтите си плодове, а също и като
декоративно растение. Нарича се още китайска слива и японска слива. Това е едно
растение, което намира място дори в древната литература на Китай и Португалия. –
бел. http://4eti.me
48
 Поръчах по пощата пет плода бива подарък за моя възрастна приятелка,
която ми беше на гости, когато донесоха „пратката“. Обади ми се същия
следобед по телефона, за да ми благодари. Вечерта получих и имейл с мили
думи на благодарност. На другия ден ми донесе четири бурканчета желе от
бива.
Произвела ги осемдесет и една годишната й майка от тазгодишната реколта
от дръвчетата бива в двора на собствената й къща. Възрастната японка
пазарува, ходи на концерти и два пъти седмично посещава близкия басейн
за упражнения по „ходене“ във вода.
Дъщеря й, моята приятелка, един ден подхвърлила: „Чудя се докога тези
крака ще те държат, мамо?“
Отговорът бил кратък: „Докато има бива...“

49
 Шофьор на такси
Нерядко в Токио ми се налага да взема такси. Последния път, когато
ползвах тази услуга, заплатих и пропуснах да прибера от кутията за
поставяне и връщане на парите рестото от 20 йени18. В бързината просто ги
забравих, пък и е малка сума. Слязох, отправих се към сградата, за която бях
тръгнала, и след четири-пет крачки хоп – пред мен току изникна шофьорът
на таксито. Конфузно се усмихва, кланя се и ми подава „забравеното“ ресто...

„Забравяла“ съм в бързината и доста по-сериозно ресто – например сума,

достатъчна за един обяд в Токио. И пак се е случвало същото – шофьорът ме
догонва, спира ме учтиво, започва да се извинява и да ми обяснява
притеснен, че сигурно съм малко уморена, успокоява ме, че няма никакъв
проблем. И докато не си прибера рестото обратно, поклоните и извиненията
не спират.
Не само заради тази толкова специална честност и точност ми харесва да
пътувам с японските таксита. Цените на всички таксиметрови агенции тук са
уеднаквени. Стига ти да поживееш година-две в страната, и вече си наясно
колко би ти струвало да изминеш с този превоз която и да е отсечка.
Спомням си, че колкото излизаше дадено разстояние през деветдесетте
години, толкова е и сега.
С бакшишите е същото – не се даваха и тогава, не се дават и сега.
Почти всички таксиметрови шофьори карат с бели ръкавици.
Когато отворят багажника, за да помогнат на пътника за пазарските чанти

18
100 йени се равняват на около 1,40 лв.
50
или куфара за път, ще забележите, че в ъгъла му грижливо са поставени
резервни чифт бели ръкавици и бяла риза. Тъй де – в Япония лятото е горещо,
в дъждовен ден водачът може да се изцапа, докато отзивчиво помага на
клиентите си.
В повечето автомобили на облегалките има снежнобели дантелени калъфи.
Фирмата ги подновява преди всяка смяна на шофьорите си. Понякога
чужденците се подиграват на тази приумица – специално на
средноевропейците дантелените калъфи им изглеждат като извадени от
бабиния скрин. Архаично някак си, ретро. Консервативните японски
таксиметрови агенции „с име“ обаче пазят грижливо този „дългогодишен
обичай“.
Има, разбира се, и такива, които в името на „модерното“ са се отказали от
тях.
В Япония клиентът не отваря и не затваря сам вратата на таксито. Прави го
шофьорът – автоматично отваря и затваря задната врата откъм тротоара.
Решено е така, за да се избегнат непредвидени инциденти. Предното място
до шофьора се ползва по-рядко – само когато пътниците са четирима. На
слизане таксиметровият шофьор благодари на клиента си и поставя в
специалната кутийка точното ресто заедно с квитанцията от апарата. На нея
е изписан телефонът на агенцията. Ако разсеяно си забравиш нещо в таксито,
просто звъниш на нея и си го получаваш обратно.
А що се отнася до забравеното ресто, сценарият винаги е един и същ. Ако
шофьорът на момента е пропуснал да забележи този „потресаващ“ факт, ще
ви догони и ще ви го върне до стотинка.

***

Покрай опита си с таксиметровите услуги в Япония винаги се сещам за моя

любим преподавател от университета професор Гълъбов, който на лекциите
си често ни напомняше: „Човек, който желае да бъде уважаван, е длъжен
да уважава всички.“
Господин професоре, уважавам всички японски таксиметрови шофьори!

Смъртната присъда
На японеца животът му е мил точно така, както на всеки един от нас. В
мисленето на по-голяма част от тези изключително мили хора е закодирано,
че общество се прави от всички индивиди заедно. В този смисъл според тях
не може, когато брутално се нарушава най-свещеното човешко право – това
на живот, да е виновно цялото общество. Виновен е закононарушителят с

51
действията си, за които следва да е отговорен. Обществото не носи вината
му.
По последни данни от 2014 г. според правителствено допитване до
японското население относно „за“ или „против“ смъртното наказание, в
негова подкрепа са били над 51% от гражданите.
Затова и настоящето правителство на Шиндзо Абе продължава да подписва
изпълнение на смъртни присъди.
Факт е, че една голяма част от интелигенцията, в това число Адвокатската
колегия, университетски преподаватели и прочие, са за отменяне на
смъртното наказание и заменянето му с доживотна присъда. Сред тях е и
моят съпруг християнин, който няма общо с никакви политически партии.
Неговият глас обаче също не допринася за превеса на решението „против“
смъртното наказание. Японското правителство, вслушващо се задължително
в желанието на гражданите си, следователно също няма да го отмени.

Отвъд познатото
Когато пишеш за трансцендентални неща, бъди трансцендентално ясен“,
мисълта е на един френски математик. Тази японска история през погледа
ми на българка е трансцендентална, т.е. „отвъд познатото и изпитаното“.
Августовското слънце не се шегува в Токио – горещо и влажно е.
Преглеждам в мобилния телефон какво ще е времето за деня – звездичка и
обяснение „37 градуса с усещане за +41“...
У дома сме на приятен разговор с приятели от България. Пием изстудени
напитки, климатикът работи безшумно, приятно ни е. Забравили сме за
горещините и неприятното усещане, което могат да донесат.
И днес, както всички дни през изминалата седмица в новата къща, на
четвъртия етаж усилено се работи. Там, под звездите, ще е моят рай – ще си
имам градинка с двеста и петдесет годишно маслинено дърво, лехичка с
подправки и билки. И рози, много рози, разбира се! В Япония земята е малко
и скъпа – продава се дори на цени в квадратен сантиметър за баснословни
суми. Затова и моята градинка ще е на покрива на къщата. Харесва ми тази
идея. А и гледката е прекрасна.
Цяла седмица майстори се редуваха и работиха по уплътняването на
„поднебесния терен“. Когато го подготвиха, докараха специално дърво и
плочки за пода. И се започна едно зидане, едно рендосване...
В днешния ден майсторът е само един. Пристигна, както обичайно, точно в
осем сутринта. Поздрави съпруга ми и пое по стълбите нагоре към
„работното си място“.

52
 Точно в 12:30 часа се обади, че излиза. Българските ми приятели го мернаха
за секунди, но се впечатлиха от чистата му униформа. Наистина –
безупречно чиста, с бяла охлаждаща кърпа през врата.
На мен обаче ми направи впечатление друго – нещо абсолютно
трансцедентално за нашата, българска логика: когато майсторът се върна и
поздрави, поемайки отново по стълбите към работното си място, беше малко
преди 1:00 часа. Човекът си беше взел полагаемата обедна почивка от точно
трийсет минути и нито секунда повече. И това при положение, че в днешния
ден с него няма нито други колеги, нито шеф. А и аз обикновено не си стоя
вкъщи, за да надзиравам работния процес и дори представа нямам кой май-
стор влязъл, кой излязъл. Всъщност този японец просто си обича работата.
Затова и я върши безукорно. Не го плаши и температурата над 40 градуса, не
се размотава и дори не знае за българската практика „час, че и час и половина
обедна почивка“...
Японците изпитват радост от работата си, от онова, с което са се
занимавали цял живот. В процеса на дългогодишен труд те са се научили на
дисциплина, старателност, постоянство, търпение. И с всяка година, с всяка
нова работа са добавяли към тях още и още от същото – дисциплина,
старателност, постоянство, търпение...
53
 И най-важното – любов и удоволствие от това, което вършиш и за което
другите разчитат на теб.
Сега знам, че неслучайно я има и японската поговорка: „Радостта обновява
силите.“
За тях и в работата дори е така.

Дизайнерът Йоджи Ямамото

Обичам всичко, което създава. То е най-често в любимия ми цвят – черното.

Самият Ямамото го определя така: „Черното е скромно. И арогантно в
същото време. Черното е мързеливо. И свободно. Но мистериозно. Преди
всичко черното казва: „Аз не ви притеснявам, не ме притеснявате и вие.“
Каквато и негова дреха да облечете, винаги си личи необикновеният му
почерк. Той присъства във всеки мистериозен детайл на уникалните дрехи –
съвършени „произведения на изкуството“.

***

В топлия есенен ден, докато се разхождам из „Шибуя“ – най-оживеното

кръстовище в столицата, – попадам на група красиви млади хора – избраните
прекрасни момчета на Ямамото – модели, които представят за медиите
новата колекция на дизайнера. Всички стотици минувачи наоколо
автоматично се отдръпват да не пречат на работата на фотографите,
телевизионните оператори и на моделите, които крачат един до друг и
разменят реплики.

54
 Когато ангажиментът им свършва, красивите момчета вадят от черните си
сакчета „Йоджи Ямамото“ малки пликчета с подаръчета, подават ги на
хората наоколо и усмихнато се извиняват, че са попречили на движението и
плановете им.
Ставаше въпрос за четири-пет минути. Не повече.

Пръстови отпечатъци

Има ги. В сила са с въвеждането на пропускателния режим в Япония от

22.11.2007 г. Оттогава изминаха почти девет години. И нищо провокиращо
не се яви като проблем с това нововъведение. Нищо не помрачи ежедневния
поток от стотици пристигащи в Япония – туристи, студенти, бизнесмени и
постоянно пребиваващи чужденци. Международните токийски летища
„Нарита“ и „Ханеда“ функционират на бързи обороти, без излишно
напрежение, без неуредици и паника. На терминал „Пристигащи“ има
поставени двайсет имиграционни гишета с устройства, всяко от които с
размер 25/25 см, за снемане на пръстовите отпечатъци и личната снимка.
На имиграционния служител пътникът следва да подаде надлежно
попълнената от двете страни карта за влизане с указания за данните му. При
затруднения (незнание на езика или сериозно физическо или психическо
неразположение) да попълни картата на английски език той бива поканен на
летището в обособена за изчакване стая. В нея има конферентна телефонна
връзка и предварително ангажирани по договор преводачи на различни
езици. Имиграционният служител се свързва с тях по едната линия и
преводачът дава необходимите разяснения за правилното попълване на
картата, а входящият пътник я попълва лично по направеното указание. На
маса в близост до гишетата има стая с огромно бюро и на него под стъкло –
за ориентир и улеснение – са показани попълнени образци на за-
дължителните входящи карти и на по-редки езици. Има ги и на български.
За нормалното обслужване и бързо придвижване на пътникопотока се
грижат имиграционните служители на летището, чийто брой възлиза на
около четиристотин души и допълнително осемдесет полицейски
служители.
Изчакването пред двайсетте гишета с любезни служители и модерни
устройства е между десет и трийсет минути при пристигане на пътници от
няколко полета. За съкращаване на пропускателното време и пестене
търпението на изморените пътници гишета са обособени в два терминала с
по две крила и с по няколко етажа всяко – северно и южно.
През 2007 г. някои мои сънародници изявиха желание да организират
протестна демонстрация пред японските имиграционни власти заради
„накърняване на личната свобода с тази „обидна процедура“ – снемане на

55
отпечатъци на пръстите на ръката и снимка анфас“... „Успокоени“ бяха, че
такива мерки вече се предвиждат в много страни (имаше приложен списък),
така че на нашите българи им се удават доста възможности за демонстрации
в различни краища на света.
Япония смята, че взетите мерки са част от борбата срещу тероризма. На
това изявление „нашите хора“ отново се възмутиха – според тях „който
терорист иска, ще намери начин да влезе в страната при какъвто и да е строг
пропускателен режим“.
С невъзмутимо спокойствие и на перфектен английски един служител им
отговори следното: „Извинете, който иска и реши, ще влезе самоволно и в
дома ви, но вие все пак предпочитате да го заключите и намирате начин да
си го пазите. Ние искаме да съхраним спокойствието и живота на нашите
граждани и на всички пребиваващи в Япония. В това число и вашия.“

„Мадам Бътерфлай“

На един от зелените хълмове на живописния японски град Нагасаки стоя

безмълвна в юнския сподавен следобед пред статуята на Пучини. Омаяна
съм от силата на изразителния му профил и от арията на „Мадам Бътерфлай“
от неговата едноименна опера, която се носи ненатрапчиво от
високоговорителите наоколо.
Странно, не мога да отделя поглед от нежната и грациозна пеперуда с
разперени крилца, която скулпторът е поставил на рамото на гениалния
творец. Погледът ми се пренася към близката азалия. Кацва малка пеперуда
на нежното й стъбълце. И си представям за секунди...
Седмици или месеци преди тази малка, така незначителна уж пеперуда да
отмаря в покой на друго цвете нейде... после с вълшебен приплясък да
размахне крилца в полет. И тя, с една минимална промяна на състоянието си,
да доведе яростна и стихийна буря много месеци по-късно – на друго място
в света! Да, това е „ефектът на пеперудата в Теорията на хаоса“ – когато
нищожни причини могат да доведат до грандиозни последствия, когато
спокойствието и апатията в чувствителна зависимост от първоначалните
условия са само на крачки от силен ураган. Когато „незначителна промяна
на параметър в нелинейна система води до разлики в по-късни състояния“.

***

Защо ли се сетих за това? Дали е мъдро да се боим от онова, което е

неизбежно да стане?

56
 Чичо Шапка

Наричат японския творец Еиджиро Мияма Чичо Шапка. Осемдесет и две

годишният днес артист носи своето нестандартно изкуство... на главата си.
Буквално. Може да бъде видян в близкия до столицата град Йокохама.
Еднометровата му шапка е луда смесица от цветове – украсена с евтини
дрънкулки, две купи със златни рибки за обеци, изкуствени и сухи цветя,
анимационни герои, кукли. Обикаля бавно със своя велосипед, спира за мал-
ко, където има деца, стои пред тях с лека усмивка и ги радва.
Всички хлапета и млади хора го харесват.
Гостувал е с успех в Швейцария и Австрия.
Е, хайде сега кажете, че на един творец обезателно му трябват изложбена
зала и хубава галерия!
Чичо Шапка понякога сменя орнаментите на своята преносима сцена –
капелата, като дава още по-голяма свобода на въображението си. „Декорира“
и тялото си в няколко ката уникални роби – една върху друга, като скрити
свои същности, които изважда една по една, ако си поиска. Защото вярва, че
„онези, които се шокират лесно, трябва да бъдат шокирани колкото се може
по често“.

57
 Ред за всичко

Моментално ми мина през ума максимата, че „здравият ум и щастието са

невъзможна комбинация“, когато мениджърът на любимата ми марка „мини
автомобили“ ме отряза, че не мога да си купя кола. Разполагах със сумата, а
и всичко бе уговорено още предишния ден – модел, цвят, цена.
Пълно разочарование от извинителния му поглед, в който прочетох „не“.
Разбира се, попитах за причината.
„Нямате паркинг или гараж“, отвърна той. „Напротив, имаме! Новата къща
е „по-прибрана“ заради онези 4,90 метра паркинг и го посочих вчера при
разговора ни заедно с адреса, скицата и приложената снимка“, отговарям
веднага.

***

В Япония не можете да си купите кола, ако нямате собствен паркинг или

гараж или ако не сте си взели под наем такъв. Някога е можело да си наемете
местенце за гариране в радиус от петстотин метра. Сега, поради липса на

58
площ – в радиус от великодушните 2000 метра от адреса ви на местоживеене.
Нито сантиметър повече! Нямате паркинг или пък не сте си наели такъв за
продължително време – няма и кола!
На всеки двайсет и четири месеца при „годишния технически преглед“ се
проверява и адресът на паркинга на автомобила ви. Проверява се дали
фишовете за глоби са платени и ако едно такова наказание не е погасено, не
можете да го заплатите на ръка. С фиша отивате до най-близкия автомат или
банка. Ако сте сменили и паркинга или гаража и не сте уведомили службите
за това, се сдобивате с обозначителна лепенка, с която не можете да
управлявате колата си, докато не уредите тези „формалности“.

***

Наясно съм с тези подробности, затова и се учудвам какъв е проблемът в

моя случай при наличие на паркинг пред новата ни къща, която бе завършена
външно и дори в края на май имаше и откриващо парти с шампанско.
Обяснението ме изненада: мениджърът видял вечерта на паркинга ни
неголяма стара метална кофа за хартия и фасове, поставена там от
работниците, които оформят терасата на покрива в кокетна градинка. Не
можело да се паркира заради тази кофа! Значело, че паркингът бил все още
в строеж!
Попитах същия този мениджър защо не е бутнал проблемната кофа
встрани, защо не я е преместил на тротоара или пък временно пред съседната
къща.
Защото:
1. Това (кофата) било чужда „собственост“ и той не можел да я пипа.
2. Ако вземел решение все пак да я премести, не знаел докъде тротоарът
и улицата са „наши“ и дали няма да „навлезе в чуждо владение“

***

След кратък телефонен разговор кофата, от която зависеше моята нова

мини кола, бе прибрана от майсторите. Формалностите приключиха с
хепиенд.
Просто в Япония за всичко си има ред.

59
 Псуват ли японците?

В речника на японците има сравнително много малък брой неприлични

думи. Използват се рядко. Недопустимо е учител да използва нецензурен
език. Както е още по-недопустимо да му отговориш, да противоречиш на
преподавател, на по-възрастен от теб. Ако се случи, има последствия, които
може и да са поносими, но най-тежкото е, че ако си позволиш такава волност,
съучениците или колегите ти обръщат гръб (изключения не може да няма
при над сто двайсет и шест милиона население).
Колкото и да се мъча да се сетя обаче, нямам, да, нямам нито един приятел
или познат японец, който да използва неприлични думи. От своя страна, ако
потърсите в интернет такава информация в различни сайтове, ще се убедите,
че в „страшния“ списък с нечистоплътни, недостойни изразни средства и
„кръвни обиди“ има и такива „солени“ като Кондон сан (за кондом), бака (за
глупак).
Ако попитате когото и да е от българите тук за някоя смущаваща японска
обида, той едва ли ще знае повече от пет-шест нецензурни думи. Но и тях
едва ли използва, въпреки че в един чужд език и страна точно тези думи се
научават най-бързо и се запомнят най-лесно.
Едно е сигурно обаче – японците нямат псувни!
За тези деликатни източни хора следните две клетви са най-страшните: „Ще
те убия !“ и „Умри!“
И отново не съм чувала някой да ги употребява. Не ги използват и срещу
нас, чужденците.
Японците казват: „Хито ва нороваба ана футацу“, което ще рече: „Ако
кълнеш някого, гробовете са два“, или: „Като пращаш дявола при някого,
ти също търсиш неговата закрила“, т.е. японците вярват, че ако човек
изрече лоши думи и насочи лоша мисъл срещу някого, те се връщат обратно
към него.
Имам чувството, че ако изтърсиш цинична реплика, те буквално блокират.
Затова и нямат безсрамни, неприлични вицове и майтапи. Обикновено след
преведен пиперлив виц, с който очакваш да предизвикаш голям смях, следва
тяхното добродушно и учудено: „И какво?“
В едно свое изследване проф. Лилия Цветкова от Института за български
език при БАН е преброила, че благопожеланията ни са 883, а клетвите – 2529.
По-интересното е, че в клетвите си сме много по-изобретателни и находчиви.
„Ветаро газо да му надуа!“ и „Варен петел очите да му изкъца!“ например
са гениални умотворения. В „Да му се изсуше врато като на цреша
рачката!“ и „Да му се изчепатат нозите като на мало мисирче!“ има

60
удивителна образност – „плод на наблюдателност и на изкусно боравене със
словото“ според авторката.
Е, този вид образно или конкретно мислене относно изразяването на лоши
пожелания липсва в японския език и манталитет. Непреведимо, необяснимо,
неприемливо е за тях.
Някои българи тук го определят като инфантилност или липса на чувство
за хумор у японците.
Дори и така да е, по-приятно е. Някак по-хубаво се чувстваш в страна,
където никой никого не псува.

„Надя“ в парка

Eдин от най-красивите паркове в японската столица, разпрострян на площ

от над пет хектара, е „Йойоги“ До една от „възловите“ алеи към изхода за
култовия квартал „Хараджуку“ се носи приятният, ненатрапчив аромат на
свежи и красиво подредени една до друга тъмночервени рози.
Дали когато ноемврийският студ се спира да се постопли при тях, или
когато, окъпани от пролетния дъжд, се радват на утринните лъчи на
токийското слънце, те ден след ден – от ранна пролет до късна есен –
приканват бързащи минувачи, велосипедисти, деца на ролери, възрастни
хора на ежедневната им разходка да се поспрат и да им се полюбуват. Един
триумф на неземна красота!
Неслучайно екипи на националната телевизия NHK избират точно това
място измежду всички прекрасни кътчета в целия парк за снимки на японски
телевизионни звезди и известни водещи на предавания. Те от своя страна
почти никога не забравят да пояснят на своите милионни зрители, че „тези
прекрасни рози са донесени от България. И че носят красивото женско име
„Надя“.

61
 Порядки
Японските порядки ме ошашавят всеки път – в тях има залегнала толкова
чистота, човечност и обгрижване!
В края на един типичен топъл октомври беше направена първата копка на
къщата ни, която предстоеше да бъде построена от японска фирма. Още
тогава, на това незабравимо за нас тържество, ми направи впечатление, че
повечето от работниците дойдоха облечени в тъмни костюми. По-малка част
пък – в идеално чисти и безупречно изгладени работни облекла. При това
октомврийското слънце в този ден бе безпощадно силно, въпреки че не се
усещаше чак толкова под издигната за празничния повод палатка с
подредени столове и маса с напитки и хапки.
След шест месеца трудът на земемера, архитекта, двамата инженери и
около двайсет и петте работници се видя – къщата беше готова. Оставаше
довършителната работа по вътрешната част – под, стени, обзавеждане, – така
да се каже, интересната част и по-артистична задача, която не би следвало да
е толкова трудна, колкото работата по същинския строеж.
За сбогуване с работниците, които издигнаха дома ни от основи, и в знак на
благодарност към труда им съпругът и синът ми ги поканиха на официална
вечеря във френски ресторант. Благодарихме им сърдечно за безспирната и
денонощна работа – това буквално беше така, защото отделните работни

62
групи „се застъпваха“ без нито един почивен ден и без да си пречат – зидари,
кофражисти, електротехници, водопроводчици... В продължение на почти
половин година тези хора се грижеха къщата ни да стане такава, каквато сме
си я мечтали.
... Целият ресторант бе зает изцяло от нас за вечерта. Менюто беше
уникално вкусно.
В началото на вечерята пастор Мияке сенсей се помоли за всички
присъстващи, благослови труда и семействата ни. Съпругът ми раздаде на
всеки от присъстващите лист с текста на вълнуващия християнски химн
„Amazing grace“19. Запяхме го неочаквано въодушевено и красиво под
акомпанимента на пианистка и челист. Завършихме с обща молитва.
Моят скромен принос към това незабравимо събиране се състоеше в
музикалното оформление и... в закупуването на осемнайсет бутилки
българско вино, дванайсет френско и няколко бутилки уиски, които заедно с
други подаръци разиграхме на лотария. От нея, разбира се, всички билети
бяха печеливши. Съпругът ми не пропусна да включи в играта и двамата
готвачи, както и целия обслужващ персонал на ресторанта, които също
изтеглиха късметчета от семейната лотария. Някои си тръгнаха дори с по два
подаръка – такъв им бил шансът от нашия жест на благодарност. Така се
сбогувахме сърдечно и по приятелски със собственика на строителната
компания и с работниците му – със зидарите, кофражистите,
електротехниците, водопроводчиците. Един важен етап от нашия живот
беше завършен успешно благодарение на всички тях. И за тези шест месеца,
малко или много, те бяха станали част от семейната ни история. С
работливостта си, с положителната енергия, с уважението към новия ни дом
и отговорността да го изградят за нас.
Остана само да им пожелаем успех за следващия им обект. Някак красиво
знаково ми се видя, че това, което предстоеше да вдигнат от основи, беше
ново японско училище.

19
„Amazing Grace“ е известен християнски химн, чийто текст е написан от
английския поет Джон Нютън (1725-1807).
63
 „Шинджюку“

В западната част на Токио се намира най-натоварената гара в света –

„Шинджюку“. Въпреки че ежедневно обслужва над три милиона и
седемстотин хиляди пътници (само една от линиите например – над 780 000),
ако все пак попаднете тук, защото японските ви домакини са определили
64
среща на „Шинджюку“ на конкретен изход на един от всичките около двеста
и десет или пък трябва да се прехвърлите на друга линия, не се
притеснявайте.
Ето какво трябва да направите:
1. Слизате от платформата и поглеждате за йероглифа „вход“.
Представлява едно квадратче.
Следователно вие потегляте в противоположната посока.
2. На видими места са поставени ясни обозначения и табла с маркировки
за тоалетните, гишетата за билети, помещенията за отдих на хората в
инвалидни колички (обозначени с два червени кръга), както и за метрите и
минутите, които ви остават до изхода.
3. До таблата винаги стоят приветливи японки в униформа, които ще ви
окажат помощ, дори и да произнесете името на изхода неправилно или с
акцент. Свикнали са на всичко, особено да четат объркания поглед на
чужденеца. Току зад гърба на момичето, което ви упътва, моментално из-
никва нейна колежка, чиято задача е да ви изпроводи до изхода или линията
на метрото, което ви трябва.
И, разбира се, тя ще ви се извини с усмивка и дълбок поклон, че
натовареността, причинена от огромния пътникопоток, е предизвикала
напрежение у вас.
4. Всяка линия и влак са в определен цвят. На таблата следвате кръгчето
с този цвят. Не се сещате да вдигнете глава и да се ориентирате? Гледате в
краката си. Няма проблем – ясни, плътно оцветени линии в същия нюанс на
вашата линия ще ви изведат директно на перона.
5. И накрая: следвайте големия брой пътници, които са слезли с вас и
автоматично се подреждат в редица по трима, за да се отправят към най-
близкия изход. Включете се към тях. На повърхността е по-спокойно.
Паниката е изчезнала.

65
 Акуратност

Все си мислех, че знам всичко за нея. Но ето – тя не спира да ме изненадва.

Няколко написани реда в един семпъл син плик ме накараха цял ден да се
чувствам прекрасно.
***

Преди два дни съпругът ми бе за един ден на юг в град Кагошима. На

летището там купил няколко неща, с които да ме зарадва, като се прибере.
При кацането си в Токио обаче установил, че е забравил пакета с покупките
на аерогарата в Кагошима, докато чакал повикване за последния полет. Казал
на стюардесата на излизане от самолета, подавайки визитната си картичка.
Вечерта се извини, че „си идва с празни ръце“, но утре щяла да пристигне
пратката от Кагошима.
Беше убеден.
Че пристигна – пристигна! Донесоха я до вратата ни. Приятната изненада
обаче беше пликът с писмото, което намерихме в пакета. Съдържанието
накратко бе следното: „Получихме обаждането за оставените от Вас лични
вещи и сувенири на летище Кагошима, които ще получите в дома си. Да
доставим успешно и веднага вашите забравени вещи е удоволствие за екипа
на аерогарата.“
Писмото е подпечатано с ханко – червено печатче, вместо подпис, каквато
е практиката навсякъде в Япония. А пък аз... а все още се наслаждавам на
прекрасното чувство от този жест, което не ме напусна тогава през целия
ден.

66
 Маски

Не са високите супер модерни небостъргачи или древните храмове. Не са и

идеално чистите витрини и прозорци, липсата на боклук по улиците и
лъщящите ежедневно измити коси на млади и възрастни японци. Не е дори
и спонтанното желание на хората тук да тръгнат с вас и да ви съпроводят
понякога и петнайсет-двайсет минути пеша, за да ви помогнат да намерите
адрес или магазин, които търсите, защото не са в състояние да ви обяснят как
да стигнете до тях сами. Изумителните неща за мен бяха други: стотиците
пътуващи в метрото и автобусите; пазаруващите в универсалните магазини;
полицаите на постовете си; учениците и студентите, забързани за занятия;
майките с малките деца...
Да, и съпругът ми, който винаги се грижи нищо да не липсва в домашната
ни аптечка, та вчера я зареди отново с „най-необходимото“. Но, онова, което
наистина ме остави безмълвна в първите ми японски дни, беше фактът, че
първото нещо, което той купи за домашната ни аптечка (да не пропуснел и
„за всеки случай“), бяха еднократните маски за през носа и устата. Именно
онези, които се носят масово от японците през зимата или пролетта при лека
хрема, раздразнено гърло, симптоми за кашлица или неразположение.
При най-леки признаци за грип маската моментално се появява на лицето
по една причина – да НЕ предадеш вирус на околните! Желанието да
предпазиш хората около себе си – една превантивна мярка, която никой
никому не налага.
Станала е най-обичайното нещо за японското общество, без никакви
административни забрани или задължения – просто от грижа и отговорност
за другите!
Феномен!
Ежегодно в Япония се купуват над двеста и петдесет милиона маски.
На пазара могат да се намерят вече и маски в розов цвят, защото според
момичетата били „по-модерни и секси“, както и черни, тип „нинджа“ – за
момчетата. Има още маски с дъх на малини, които ускоряват метаболизма,
докато дишаш през тях.
Японската фармацевтична индустрия умее да съчетава полезното с... още
по-полезното.
Как да не се възползва човек?

67
 Обслужване

Често ползваме за пътуванията си токийското летище „Ханеда“.

Предпочитаме го по много причини – таксито дотам не е толкова скъпо, има
и удобен обществен транспорт – монорейл, не е далече от центъра, а и
обслужването е безупречно. При последното ни пристигане обратно в Токио
кацнахме в двайсет и три часа.
По същото време кацаха още десетина самолета, но въпреки това излязохме
бързо от граничния контрол, на светлинното табло указанията сочеха къде
се намира багажът ни, а когато стигнахме до лентата, куфарите ни вече се
въртяха там.
И тогава го видях! Млад служител с идеално лъснати черни обувки и
вратовръзка „Ферагамо“, който забърсваше всеки един куфар с такава грижа
и старание, сякаш е личният му багаж.

68
 Вършеше задължението си с изключително търпение и видимо
удоволствие – нямаше как да не увековеча това с фотоапарата си! Докато го
снимах, забелязах, че на всеки няколко куфара младият мъж сменяше
кърпата за бърсане. Не, нямаше никаква нужда да го прави, разбира се.
Но... „японска професия“.

Моят квартал
Токийци и живеещите тук от години го обгрижват с любовта си, без някой
да ги кара.
Поддържат го безупречно чист, въпреки че не ни заплашват прословутите
прескъпи сингапурски глоби за изхвърлено на улицата билетче или фас. В
квартала ни няма контейнери или кофи за боклук. Стълбовете за
електричество са без облепени по тях обяви и реклами. А спирките на
автобусите са с навеси в съвременен дизайн и електрически табла с точното
разписание на линиите, което се спазва до секунди.
Докато се прибирах снощи у дома, в една тиха странична уличка до нас,
пред един частен дом, украсен с много саксии и свежи цветя, видях този

69
паметник. Прекрасно изпълнен, с внушителния размер от около два метра и
половина. Донесе ми топлото усещане за принадлежност към едно добро
място, населено с добри хора.

У дома продължих това настроение с едно изпълнение, което все по-често

ми се слуша – прекрасния виолист Тодор Митров от „Софийски солисти“,
наш семеен приятел.
Помислих си как хубавите неща винаги предизвикват нужда от още
красота. И как си готов не само да я споделяш, но и да я създаваш. За себе си
и за другите...

Нинген докку

И Вергилий го е казал: „Най-голямото богатство на света е здравето.“

В Япония на него се обръща сериозно внимание. Ежегодно всеки работещ
задължително отива на пълен преглед. На тези, които не работят, специален
отдел в общината им изпраща напомнящи съобщения за безплатни прегледи.
Родените в година, чиято последна цифра е нечетна, следваше да се явят на
прегледи миналата, 2015 г. През тази 2016 г. минават онези, чиято рождена
70
година завършва на четна цифра.
Редът се спазва и няма изключения. Целта е всеки да следи здравето си, за
да не се стига до тежък здравословен проблем, на който поради нехайство да
не е обърнато внимание. Трудно е да се случи – има глоби за онези, които не
се явяват на профилактичните прегледи.
Преди два дни съпругът ми донесе плик с въпросник. Попълнихме го
внимателно. В два поредни дни се дават проби от изпражнения за
изследване. Задължително е. На специалните пластмасови шишенца е
обозначено – ден първи и ден втори.
С тях се запътвам към клиниката на „Гинза“. Имам записан час. Трябва да
съм там петнайсет минути по-рано, за да ми помогнат да се облека в техни
чисти еднократни дрехи. Чорапи, чехли – също. Клиниката е на девет етажа,
които всяват респект с тишината и чистотата си. Чувстваш, че и да си болен,
ще ти бъде помогнато. На всеки етаж до асансьора стои привлекателна млада
медицинска сестра в бяла униформа, с огромна фльонга на блузката под
китела. Присъствието й е красиво. Тя те съпровожда до съответния кабинет
и те „предава“ с поклон. Чакане няма.
Този път направих „за всеки случай“ и MRI тест. За изследване на нивото
на кръвната захар не ми вземат кръв, каквато обикновено е процедурата по
света. Имат си специална апаратура. Подобна е на една, която вече
познавам – т.нар. „Целувката на мама“ („Mother Kiss“), създадена от японец.
Изглежда като спринцовка, но всъщност просто я допират до кожата ти – не
боде, защото няма игла. Ей на такива иновации много им се радвам.
Днес обаче най-много ме зарадва срещата с японски лекар на почтена
възраст – гони осемдесетте. Внимателен, жизнен и енергичен, с невероятно
чувство за хумор. Завършил е най-добрия университет в Токио, след което е
учил в Германия, специализирал е в Америка. Говори и немски, и английски
език. Попадам при него на деветия етаж. Имам някогашна сериозна операция
на крака вследствие на тежка катастрофа. Като изключим, че трябваше да
изоставя тениса и ските, нищо по-сложно до момента не ми се е случило.
Опасявам се обаче тази стара травма да не ми изиграе някоя неприятна
изненада по-нататък. Това е и причината за преглед при известния доктор
Такеячи. Той внимателно разглежда в компютъра всички снимки и резултати
от досегашните ми прегледи. Пита ме как се чувствам и си води бележки.
Споделям опасенията си за в бъдеще. Възрастният лекар нагледно ми
обяснява какво е състоянието ми, успокоява ме, че всичко е наред. Езикът му
е напълно разбираем. Изведнъж, отмята белия кител, присяда срещу мен и...
застива в най-комичната поза! Един възрастен ерудиран японски лекар,
преметнал засмян през рамо анатомичен макет, за да може нагледно да
разясни на мен, пациентката, какво и как се случва в тялото ми. Развесели
ме. Хааа! Затова и го помолих за снимката, която споделям. Един благ,

71
сърдечен, търпелив човек и отличен професионалист.
Поклон, Такеячи сенсей. Да живееш и лекуваш още сто години!

Регулировчик

Застанал е пред огромната паст на подземния гараж, от който едни след

други излизат черни луксозни лимузини, спортни коли, най-новите модели
хибриди и електромобили. Грейналата усмивка, с която върши работата си,
невероятната всеотдайност на виртуоз, както и добрите пориви на
благородното му сърце са част от „длъжностната характеристика“ за
безупречно регулиране.
Те са и неговото призвание от години, години наред. Разперил ръце като
птица и, аха, да преодолее земното притегляне, малкият Голям човек се
покланя на всеки минувач с уважение и нескрито доволство, че е обезпечил
най-бързо неговото безпрепятствено преминаване. Обръща се кръгом на
пета по войнишки и в следващия миг, приведен в изрядната си униформа,
подканя с артистична стойка поредния автомобил, който напира да излезе
„на светло“. Така изтеглянето трае секунди. Регулировчикът е преценил

72
професионално с периферното си зрение безпроблемното му включване в
огромната колона от автомобили и вече го насочва внимателно към уличното
платно. Колата почти се е вмъкнала в усилния трафик и, застанал току до
задната й част, той изглежда още по-дребен на ръст. Не пропуска да направи
поклон зад нея. Без значение, че шофьорът едва ли ще го види. Следват
завъртане и моментално отдаване правото на преминаване на минувачите по
тротоара.

С годините е отработил всеки жест. Но най-важното – не крие любовта, с

която извършва тази уж съвсем обикновена и маловажна работа – отдава й
цялото си внимание и сериозност. Защото я почита. И я върши както трябва.
Ден след ден в годините. Нищо че самият той – регулировчикът пред
подземния гараж, на старата централна токийска улица – наближава
шейсетте.

Закони за народ и император

Наскоро осемдесет и две годишният император на Япония Акихито

поднови шофьорската си книжка.
Всъщност той е единственият монарх в света, носещ титлата император.
Радва се на искрено уважение в страната си. За него, както и за целия японски
народ, важи максимата: Leges сит omnibus semper una atque eadem voce
loquuntur20. В този случай това означава, че всички поданици на над
седемдесетгодишна възраст задължително подновяват шофьорските си
книжки през три години. Тези на възраст между двайсет и една и
седемдесет – през пет години. Изключения няма. Както е видно, важи и за
император с божествено потекло. На всеки три години император Акихито

20
Пред закона всички са равни
73
подновява шофьорската си книжка, което означава, че заплаща същата такса
като всички останали (около 65 евро), слуша задължителната тричасова
лекция от служител в транспортната полиция, гледа трийсетминутно
филмче, минава на преглед при офталмолог.
Император Акихито кормувал в имението си на път за тенискорта, т.е.
разстояние малко над един километър. На осми януари тази година (2016)
императорът „внимателно направил завой при сигнал на светофара
(инсталиран в дворцовите очертания специално за практическия тест от
петнайсет минути) и паркирал точно в очертанията на паркинга на корта.
Височайшата особа трябвало също да мине и на зигзаг между конусите,
очертаващи „трафика“, съобщават японските масмедии. Неговата любима
кола и в момента е „Хонда Интегра“, модел 1961 г., с ръчна предавка,
закупена отдавна за дванайсет хиляди щатски долара. Книжката му по нищо
не се различава от тези на останалите японци. Има само един различен
детайл – мястото на регистрация. На всички се вписва точният адрес, само
на императорския документ за правоуправление пише просто „nation
Japan“.
И още нещо. Японците или дългосрочно пребиваващите чужди граждани,
които не сме „неделни шофьори“ и сме зад волана на територията на страната
почти непрекъснато, можем да заслужим много специално признание – ако
в продължение на десет години не направим нито една катастрофа, нямаме
шофьорски провинения или не станем причина за нито едно пътно
произшествие, получаваме красива златна линия вляво от снимката на
шофьорската си книжка. Тогава тя се нарича „златна“ и при проверка на пътя
или при подновяването й се радваме на изключително дълбок поклон и
благодарности от служебните лица, строени за секунда в редица в наша чест.

74
 Чувствителност

Нежно докосване! Да, няма друго по-точно определение за обзелото ме

усещане, когато през един слънчев пролетен ден посещавам
Международното изложение на розата в Токио. Усещам го още с първия си
поглед през гостоприемно отворените врати и застаналите до тях красиви
японски момичета, със стилно издържани в пастелнорозово костюмчета и
шапчици с периферия, обточени със снежнобял копринен ширит, с
приветливите им усмивки и желание да упътят точно и лесно всеки
посетител. В този миг си мисля, че красотата се постига с нанотехнологии и
други съвременни полезни нововъведения и открития, вярно е. Но и че
истинската, неподправена, свежа красота – тя е Божие творение!
Аристократичния вкус към подбор и подреждане на розите съзирам
безупречно и ненатрапчиво проявен в „Английската алея на уханните рози“.
Следват „Старинен тухлен зид с пълзящи рози по него“, „Къщата на братя
Грим с градина от розови храсти ...
Ох, как би могъл дъхът ми да не замре, когато спирам пред миниатюрните
кутийки от черно копринено кадифе?! В десния им долен ъгъл – цвят от
уханна роза, а до нея... еднокаратов диамант. Ненатрапчиво и силно
въздействащо. Под кутийките – скромен надпис „За дамата на сърцето Ви“.
Посетителите вземат кутийките от застлания в контрастен цвят правоъгълен
подест, разглеждат, любуват се на красивите рози в меки преливащи се
нюанси с искрящи диаманти и ги поставят обратно. На щанда няма продавач.
Никой не „пази“ кутийките в елегантната комбинация от скъпоценен камък
и роза.
Спирам се пред старинен геран, обрасъл с трендафил. До него има дървена
градинска ограда с прелестно подредени в седемте цвята на дъгата розови
храсти. Поглеждам отново към изложените ценни кутийки – стоят си
подредени така, както си бяха.
И все още никой не ги пази.
Ето ме няколко крачки по-натам, поемам дъх сред този Едем от рози и
чувам: „Възможността за самоизразяване.“ Така ми отговаря един много
възрастен японец, чиито две почти еднакви розови „творения на духа и
ръцете“ представляват два храста в човешки бой, издържани в нюанси на
бяло и розово. Всеки един от тях е с над десет хиляди цветчета.
Мъжът обгрижвал приказните си розови храсти ден след ден в
продължение на... трийсет години!
„Да отгледаш една-единствена роза е да поднесеш своето благодаря на Бога
и цялата си обич към хората! – разказва ми той. – Аз имам желание да казвам

75
благодаря непрекъснато, много, много повече от десет или двайсет хиляди
пъти! Ето, всяка една роза си има име (нежно гали едната). Тази на върха е
Юико и моето „аригатоу“21 към безценната ми спътница в живота, красивата
ми и добра съпруга... Ето Джюичи, Коджи, Като сан... – приятелите ми от
детинство... Момчетата, с които воювахме заедно през войната, да, ето тук...

Моите колеги и близки, с които „иссшьокенмеи“22 градихме без почивка

следвоенна Япония... Ето тези, които виждате тук, мило момиче (нежно
обгръща с поглед красивата роза), са с имената на всички, които
допринесоха да извървя досега своя земен път.“
Стоя сред розовата благодарност на този уникален душеприказчик на
розите и се наслаждавам на нежното докосване между човека, красотата и
любовта към света и хората.
Мога единствено да сведа глава и да прошепна и аз моето тихичко
„благодаря“.

21
Аригатоу – благодаря.
22
Иссшьокенмеи – с общи усилия, заедно.
76
 Понеделнишки „по вода“

Прекрасно начало на работната ми седмица!

Рано сутринта, докато слизам на спирката си от автобуса в дъждовното
понеделнишко утро, един японец, явно работещ в агенцията, обслужваща
тази автобусна линия, се приближава до изходната врата и разтваря чадър.
За да не ни намокри нас, слизащите тук, докато успеем да си отворим
собствените чадъри.
Аригатоу! Благодаря! Такива и подобни непрекъснато застъпващи се един
друг в ежедневието жестове на уважение към другия, на естественото и
човешко желание на японците да помогнат никога не могат да станат
банални. Те ми дават вяра.

77
 Диета ли?

Защо японците не са дебели? Защото внимават с какво се хранят, не

преяждат и ходят три пъти повече пеша от нас.
Напоследък забелязвам в японските магазини нещо изключително
находчиво. Като ето този в Шибуя, Токио – обозначено е колко калории ще
изгориш, ако използваш стълбите, за да се качиш до горния етаж, вместо да
предпочетеш удобството на асансьора.

78
 Затвор

И японски затвор посетих. Бях на свиждане на две българчета, които

излежават присъди в него. Хванаха ги на международното летище „Нарита“
при опит да внесат голямо количество амфетамини. „Подлъгахме се за
пари“ – така се оправдавали.
Изглеждаха симпатични...
Чувала съм, че в Япония имало неотоплени, стари и неподдържани затвори.
Не мога да коментирам дали това е истина, защото този беше светъл, идеално
чист и с климатици.
Направих лично дарение от двайсет български книги, двайсет списания и
няколко учебника и учебни помагала по английски език за библиотеката на
затвора. Изказах пред ръководството му надеждата си да нямаме „наши
хора“, които да се възползват от четенето на книги точно в тази сграда.

Представиха ми двамата български младежи (дори преводач им бяха

осигурили). Не бяха словоохотливи – срамуваха се.
Едното момче ме бе впечатлило от пръв поглед и реших да направя нещо
малко за него – да му подаря учебници по английски и японски, няколко
списания и книги за четене. При предишното свиждане той сам беше изразил
такова желание. Тогава и тихичко ми беше споделил следното:
„Госпожо, тук знаят, че съм българин.“
„Разбира се“, бях кимнала.
„Всеки ден имаме за десерт кисело мляко. Знаете ли, само на мен ми
поднасят от българското кисело мляко, което се произвежда в Япония.
Понеже съм българин. Вкусът е точно като нашето, затова...“

79
 Единайсет поклона

Лични наблюдения кога японците се покланят:

1. Когато се поздравяват. В това число и учтивото „Заповядайте!“ в
магазините, последвано накрая и от поклон за „довиждане“
2. В началото и в края на всяко съвещание, среща на екипа или
конференция.
3. Когато се извиняват за неволно допусната грешка или сериозно
провинение. Или когато, аз (!), загледана в красива витрина по улица
„Гинза“, се блъсна неволно в някоя японка или японец и ги настъпя –
мигновено те (!) ми се извиняват с поклон.
4. Когато говорят по обществен телефон на улицата или даже когато
провеждат разговор от мобилния си телефон. Тогава не само кимат, когато
казват „да“, „разбирам“ или „съгласен съм“, но и се покланят на човека,
когото не виждат от другата страна на телефонната линия.
5. Когато близък човек или дори член на семейството те помоли за дребна
услуга – например да му подадеш ножиците. Покланят се усмихнато заедно
с молбата и благодарят с поклон дори и после, когато са си свършили
работата с тези ножици, а ти отдавна вече си забравил, че изобщо си ги
80
подавал.
6. Когато екипът от хигиенисти, който за седем минути трябва да почисти
целия влак на една от централните гари, види, че локомотивът се задава,
всички се строяват в своите униформи и се покланят. Правят го дори и когато
влакът е празен. Казват, че се покланят на машиниста за „добре дошъл
навреме и в добра кондиция на поредната спирка“ и че мислено благодарят
на работодателя и страната си, че и днес прехраната е подсигурена с достоен
труд.
7. На игрището или в училищния салон, когато съученик/ състудент
направи точка за отбора.
8. Работниците на строежите започват работа точно в 8:00 ч. сутринта. В
края на деня застават един до друг и се покланят, че „заедно са успели и този
ден като отбор“.
9. Нашият малък внук Джейми (JJ), който е на една годинка и два месеца,
в първия ден, в който застана здраво и без помощ на крачетата си. Това бе
първото нещо, което го научиха в яслата – да се покланя за „добро утро“ и
„довиждане“. Прави го перфектно. Поздравява нас, учителките,
възпитателките, продавачите в магазина, в сладкарницата, съседите, всеки,
когото срещнем в асансьора... Винаги сериозно-усмихнат и с главичката
надолу.
10. Когато подаряват нещо, японците винаги се покланят и се извиняват на
този, за когото е подаръкът, че е „нещо дребно“. Дори и когато е скъпа
бонбониера, изящна брошка, красива гривна на „Тифани“.
11. Когато свекърът ми почина на осемдесетгодишна възраст в болницата
вечерта в 23:50 часа, главният лекар дойде и целият персонал се строи до
него по старшинство, за да се поклонят заедно на починалия си пациент,
„предавайки го“ на фирмата за погребални ритуали. Те, строени до един в
черните си костюми, го „посрещнаха“ с поклон. После двата „екипа“ се
прередиха за секунди и се поклониха дълбоко на нас – близките на
починалия.
П.П.: Във всички случаи поклонът е съпроводен с нееднократно
„благодаря“ или „извинете“. Той не замества двете учтиви думички.

Японско улеснение

Пред всички ресторанти и сладкарници в Япония ще видите витрина с

подреденото меню в точния размер чинии, а до тях съответната цена и името
на ястието или десерта. Изглеждат абсолютно като истински. Това обаче са
съвършени копия на предлаганите в ресторанта блюда, направени от
специална материя – вид пластмаса. Така всеки минувач може да се спре, да
разгледа и да се ориентира предварително за цената, грамажа на порцията и

81
нейното съдържание – месо, зеленчуци, видове десерт и – всичко.
Ако му харесат, влиза, настанява се и поръчва.
Докато отпива от безплатно сервирания зелен чай, идва и готовата поръчка.
Практично и лесно – поръчваш, хапваш, плащаш и тръгваш.
Рестото ти връщат до стотинка заедно с касовия бон. Няма нужда да
смятате – никога няма да ви излъжат или „минат“.
В Япония бакшиши няма.
И въпреки това обслужващият персонал е изключително внимателен, а
принципът „клиентът е цар“ важи с пълна сила.

Миналата седмица бяхме на юг в едно малко курортно градче с минерални

извори (онсени и домбуро) на брега на океана, разположено амфитеатрално
и романтично сред красиви борове и пинии (как пък нямаше едно нещо не-
на-място!). Сутринта се отбихме в съседната сладкарница в Таварахончо с
красива, пъстра витрина с предложените сладкиши, сладоледи и напитки,
изкусно направени от пластмаса в точните размери и грамаж на истинските,
които бихте получили вътре.
А утре в Япония не се работи – Ден на Конституцията е. Затова и пак сме
на път из нейните прекрасни места.
Колко се радвам да опознавам тази страна, културата и обичаите й!
И най-вече нейните хора!
Срещите, запознанствата и разговорите с тях няма да ми омръзнат никога,
нито за миг...

82
 Фестивал на лилията

Осмислям визуално понятието „безкрайност“ от палубата на парахода,

който приюти точно двеста и шейсет пасажери, както си беше написано на
касата. Остави двеста шейсет и първия и останалите туристи за следващия
параход на пристанището на най-южния японски остров – Окинава.
Отвеждаше ни на един от неговите триста петдесет и три острова,
разцъфнали около нас като бели лилии в изумрудените води на океана.
Ръми приятно... споменът асоциативно ме връща във времето, когато бях
първокурсничка в Софийския университет, в малкия, лишен от слънце и с
приглушена светлина кабинет на големия германист Любомир Огнянов-
Ризор. На онази първа среща, почти веднага след поздрава ми, той ми подаде
красива, разцъфнала в целия си блясък бяла лилия. Поразиха ме за миг
нежните тичинки, разпръснати в огнен цинобър; други – на купчинка в
приглушен, спокоен жълт оттенък; няколко свити в повехнал, смачкан
кафеникав цвят, напомнящ пръст и смърт...
Дочух като в просъница въпроса му: „Какво виждате?“ „Вселената –
отвърнах, – целия ни живот!“
Професорът се надигна рязко, събори стола и с гръмък глас отсече: „Блейк!
Уилям Блейк!“
Мисля си, че една разцъфнала обаятелна лилия с разтворен в целия си
разкош цвят бе поводът от този ден нататък да бъда въведена от
дълбокоуважавания преподавател Любомир Огнянов в тайнствения свят на
предромантизма, да се опитам да разбера с неговата безценна компетентност
гравюрите и поезията на Блейк – английския поет, видял в едно разцъфнало
цвете целия всемир... Да осмисля нежеланието му да посещава църквата, но
да чете ежедневно Библията... Да бъда възнаградена на осемнайсетгодишна
възраст в „ония времена“ с една стара, ценна Библия в изтъркана кожена
подвързия и така пред мен, благодарение на тази Книга на живота, да се
открие един друг свят – онзи на милостта, страданието, красотата,
преходността... с благословението на моя прекрасен пръв голям Учител:
„Само вярвай.“
От онзи отдавнашен понеделник лилията остана моето любимо цвете. Няма
случайни неща в живота – за моето семейство и японските ми приятели аз
съм Юли (което е „лилия“ на японски език). Свикнах и заживях с това име.
Тези хора ми дават ежедневно усещането, че съм нежна и ранима като това
уникално Божие цвете. Затова ги обичам. И искам да крася всеки техен миг,
когато сме заедно.

83
 ***

... Стъпваме на земя. Остров Ие. Четири километра на ширина и осем на

дължина, събрали толкова красота в една от най-южните точки на Япония.
Дъждът е спрял. Такситата „Лииф“ на „Нисан“ – приятно охладени –
очакват гостите. Всички превозни средства са електрически. Няма автобус и
коли с нафта и бензин. Щадят острова, себе си и гостите. Встрани са
наредени четири броя инвалидни колички и няколко велосипеда с цветни
карти за алеите, които водят по най-късия път до плантациите с лилии. Тази
година остров Ие отбелязва 21-ия фестивал на лилията, единствен в Япония.
Затова гости се стичат от цялата страна да се полюбуват на безбрежната
шир от красиво извезания килим от бял лилиум пред вятърните мелници за
производство на електричество, кацнали като бели птици в далечината. И да
се порадват на продължението му в сменящи се една след друга дълги
копринени пътеки от красиви пъстроцветни лилиуми с още по-
вдъхновяващи имена: „Първа целувка“, „Обичта на ближния“, „Нежност“,
„Двамата“... Краят им се вижда – спускат се към приканващия сънлив залив.
А манежът с конете, на които всеки може да опита да поязди, е обграден във
вечнозелени тропически храсти, неизкушено прегърнали лилиуми „по
двама“ сред нискостеблено вечнозелено „слонско ухо“. Всичко това се
84
подава сякаш като изумителен, приказен мираж току от самата морска вода.
Изкушавам се да изпадна в дълги обяснения в опита си да опиша тази
неземна хубост. Няма да го направя с единствената цел и молитва за деня –
нека Бог не ви лиши от удоволствието един ден да се докоснете сами до тази
красота.
Само вярвайте!

85
 Един навехнат крак

С един невнимателен ход можеш да загубиш почти спечелена партия в

шаха! Аз поради невнимание, както си вървях с поглед, втренчен в една
сграда, която работници рушаха по много необикновен начин, не забелязах
малка липсваща част от бордюра и... оплетох крака. При падането си
навехнах левия. Младеж се притече да ми помогне. Веднага ми каза, че
следва да се обадим на служителите в общината, защото по тяхна вина
тротоарът е в неизправност и те ще ми поемат всички разходи, каквото и да
се окаже състоянието на крака ми оттук нататък. Болеше ме много. И исках
час по-скоро да се добера до нашия блок, където на партера има ортопедична
клиника. Не бях ползвала услугите им до този момент, но ето сега спешно се
нуждаех точно от тях.
От влизането в малката клиника до излизането ми оттам имаше следните
моменти: кратко обяснение за болежката на рецепцията, преглед на крака,
рентгенова снимка, разчитането й, предписване на пластири и обезболяващи
медикаменти и напускане – всичко това за петнайсет минути.
Междувременно в рамките на този четвърт час бях обслужена с
ортопедичен чорап и лепенка с медикамент за навехнат крак (силно
изстудяващ мястото, напоен с лекарство), предписани и връчени ми бяха
моментално и друг ластичен чорап за смяна, лепенки за болното място,
волтарен, два вида обезболяващи за през деня и преди сън, един брой
патерици и един брой инвалидна количка. Млад човек от клиниката (може
би лекар, не питах) ме придружи до вкъщи. Носеше чантата и обувката ми.
Невниманието си заплатих в брой: медицинската помощ ми струваше
равностойността на точно трийсет долара в йени. В България колко ли щеше
да е...

86
87
 Урок по земетресение в 13 точки

С най-добра умисъл и чисто сърце ми се иска да подходя към темата за

земетресенията и да приведа някои съвети от личния си опит на българка,
прекарала достойна част от годините си в страна с високи и нередки
земетръсни натоварвания. Тъй като нямам възможност в един кратък текст
да се спра на всичко най-подробно, пристъпвам към онова, което смятам, че
си струва да не забравяме, защото бедствието започва внезапно:
1. В спалнята, хола или офиса следва добре да укрепим секции, телевизор,
картини и всякакви тежки подвижни предмети, които при трус могат да се
стоварят върху нас или пред вратата и да на рализират възможностите за
спасение (не е за вярване, но данните сочат, че около 40% от ранените по
време на земетресение са от падащи (незастопорени предварително
предмети в дома и на работното място). В разговор с претърпели
земетресението в Кобе (и аз бях там) през 1995 г. разбрах, че предметите
буквално „летели“.
2. Поради опасност от съпътстващ пожар и ако сте в досег с готварски,
газови печки, изключете ги.
3. Подгответе в едно сакче най-необходимото за оцеляване за около три
дни. Поставете го в близост до пътната врата.
Изброявам какво следва да има вътре: личен документ, фенерче с радио,
свирка във формата на капсула, в която са написани на листче името,
телефонът и кръвната група (виждала съм и в София такива свирки-капсули);
шише вода, метална кутийка с шоколад/и, превързочен материал, сгъваемо
ножче, за хора с високи диоптри – един брой резервни очила, одеяло, чорапи
с удебелени ходила (на топченца от специална негорима материя и с които
не можете лесно да се порежете от нападали стъкла), топла дреха, каска. В
интернет се продава напълно оборудвано сакче, на което има светещ сигнал-
бутон и аларма, работещи безотказно в продължение на четиринайсет дни.
Алармата е настроена така, че да може да бъде „уловена“ от кучетата
търсачи. Обикновено годността на нещата в пакета е между пет и седем
години, а за медикаментите вътре не е необходимо лекарско предписание.
За да сте добре подготвени за евентуално земетресение, в багажника на
колата си винаги трябва да имате голяма бутилка с питейна вода.
В спалнята до леглото – задължително винаги шише с вода. Първо грабвате
него.
4. Препоръчително място за убежище е стабилна холна маса или бюро в
т.нар. „земетръсна позиция“ – седнали (не клекнали) под нея, със свити
колене до главата, като държите с едната ръка за опора най-близкия крак на
масата.

88
 5. Ако сте на улицата, стойте далече от сгради. Внимавайте да не бъдете
наранени от падащи части от околните постройки.
6. Ако сте близко до водно пространство, бягайте далече от него и на по-
високо място.
7. Ако сте в колата си, спрете на по-сигурно място по ваша преценка
(например по-далече от дървета, тунел, тесен и нестабилен път над урва), но
не излизайте от колата, освен за да вземете водата при себе си и евентуално
връхна дреха.
8. Не забравяйте в суматохата най-близките си – деца, болни в съседната
стая, домашния любимец. Те трябва също да намерят място под масата.
9. Ако децата ви са в училищна възраст, определете заедно с тях място,
където можете да се намерите. Поговорете и обяснете, без да всявате у тях
излишна паника. Малкият JJ е в групата „Зайче“, защото е само на годинка и
половина, и миналата седмица е имал първата „тренировка“ в живота си (да
не дава Господ да му се наложи да използва тези знания!).
10. Оцелелите в град Кобе разказваха също за „спасителните магнитчета“
на входната врата: те са толкова на брой, колкото са хората в семейството.
При бързо напускане на жилището, всеки взема автоматично своето
магнитче. Така при опит да се открие близък човек (възможно е това да се
случи и през нощта и токът да е спрял), с едно връщане за проверка на
магнитчетата с опипване, може да се установи има ли ваш близък или болен,
неуспял да напусне дома. Казват, че в над 50% от случаите въпросните
магнитчета довеждали до положителен резултат и хората успешно се
намирали.
11. Не ползвайте асансьор за излизане. Ако домът ви има външна аварийна
стълба, ползвайте нея.
12. Никога не стойте на балкона. Колкото е по-малко и в по-вътрешната
част на жилището ви едно помещение (например тоалетната или банята),
толкова е по-сигурно.
13. Ето нещо, което е спасило живота на мнозина по време на земетресение.
Може да ви се струва „ужасно“, но го имайте предвид. В първите секунди
след разрушителния трус пространството около вас се запълва с димна, сива,
нечиста пелена от прахта на падащите отломки от стените и таваните.
Лекарите са установили, че вследствие на вдишването на този хоросанен
прах в нередки случаи настъпва смърт от задушаване. Причината е, че се
получава полепване и „циментиране“ на дихателните органи от прахта от
строителния материал. Поради това специалистите съветват да вдигнете до
половината си лице долната си фанелка (у нас някои я наричат потник), като
плюете няколко пъти обилно в нея. След това трябва да я прилепите до
устата и да дишате през тази неособено приятна, саморъчно направена,
първична навлажнена преграда. Спасява живот, наистина.

89
 Автобусен транспорт

Има едно понятие при японците, с което са се „сраснали“ – толкова са

свикнали с него. Става въпрос за т. нар. „clockwork precision“23. За да съм
коректна, пояснявам – да, става въпрос за точността до минутка в метрото по
всички линии. Можеш буквално да си свериш часовника с разписанието по
пристигащите и заминаващите влакове в метрото.
С хубавото лесно се свиква. Та и аз така. Спрях също да се впечатлявам и
от точността на автобусния транспорт, който често предпочитам, когато не
съм зад волана. Седя си на седалката, разглеждам улиците, минувачите
отвън, пътниците... не ми е скучно.
„Нашата“ спирка е на три минути от дома ни. При необходимост тръгвам
точно четири минути преди часа, в който автобусът трябва да стигне до нея
по разписание. Вървя до спирката с нормална крачка, пристигам и в мига, в
който спирам и си обръщам погледа по посоката, от която трябва да се появи
автобусът, той вече се задава. Качвам се отпред, където е шофьорът. До него
има касичка, в която пускам йените, и автоматът отбелязва, че ги е приел или
ми пуска рестото. Отправям се спокойно към някоя седалка. От автобусите в
Япония се слиза от задната врата. На крайната спирка, която обикновено е в
най-оживения квартал, шофьорът отваря и двете врати, изчаква всички да
слязат, след което слиза, за да се качи от задната врата и да огледа всички
седалки за забравени вещи.
Каквото намери, го предава веднага на свой колега, който регулира точното
тръгване по разписание на автобусите по всички линии наоколо. Забравените
вещи в японските автобуси обикновено са мобилни телефони или някой и
друг лаптоп. След като веднъж ги е поверил на колегата си, шофьорът сяда
обратно на мястото си, пали мотора, затваря задната врата и усмихнато под-
каня чакащите да се качат през предната, която вече е отворил. Автоматично
се съобщава коя спирка следва. В малките автобуси на общината има и
телевизорчета с реклама за очакваните събития за седмицата и месеца.
В дъждовни дни до шофьора има чадъри – от онези прозрачните,
найлоновите. Тук са евтини – можеш да си купиш такъв, ако си забравил своя
и междувременно е започнало да вали. Приложението за времето в мобилния
телефон показва колко е силен дъждът, кога ще намалее и дори кога ще спре.
Винаги е много точно, така че се ориентираш в обстановката за секунди и
преценяваш дали ти е необходим чадър или не.
Тази вечер минавам пеша покрай спирката. Петък е. Отиваме на вечеря в
квартала. Забелязвам на обозначителната колона закачен подвързан в плътен
23
Clockwork precision – часовникарска точност.
90
найлон лист, на който с червени букви е изписано да внимаваме, да имаме
предвид и да се съобразим, че „автобусът няма да е прецизно точен поради
ремонтни действия по маршрута“. Следват, разбира се, извинения за
неудобството...

Може би се чудите защо споделям тази подробност. Ами защото

информацията за автобуса, който нямало да бъде точен на минутката, се
отнася за... вторник, тоест след четири дни.
Предвидили са го и го съобщават, за да може всеки, който разчита на този
превоз точно в идния вторник и е разпределил времето си до секунда, за да
бъде навреме според личния си график, да може да избере друга опция за
пътуване. От уважение към времето и плановете на другите...

91
 Доброволец по японски
Сградата на снимката, която виждате, се намира съвсем близо до моята
работа в Токио.
В нея се помещава Дом за възрастни хора, или както у нас сме свикнали
грозно да го наричаме – Старчески дом.
Един ден след края на работното си време реших да отскоча до дома и да
попитам възможно ли е да давам своя доброволен труд, обслужвайки
възрастните хора, които живеят там. Идеята ми беше да сервирам обяд, да
приготвям и предлагам чай, да почиствам масите и изобщо да помагам с
това, от което има нужда.
„Два пъти седмично, бих могла и в събота и неделя“, заявих аз желанието
си да бъда доброволка пред администрацията на дома. Приеха молбата ми и
ме помолиха да дойда отново на другия ден. Подготвих се, че ще остана да
помагам и обгрижвам нуждаещите се, и двайсет и четири часа по-късно бях
на линия.
Каква бе изненадата ми обаче, когато ми показаха дневника със списъка
на... чакащите доброволци! Оказа се, че до края на тази година всички часове
са запълнени от хора, които точно като мен искат безплатно да помагат в
дома!
... В този момент там – строена и готова в удобни дрехи и в приповдигнато
настроение – аз се почувствах смешна заради предположението си, че едва
ли не в дома за възрастни хора, недалече от работата ми, чакат точно мен, за
да им помогна...

92
 Един разбит мит

Митовете са онези сериозни твърдения, които устояват във времето. С един

такъв пристигнах на най-южния японски остров Окинава (известен в света
като „Острова на дълголетието“), за да бъде... разбит.
Пристигнахме с последния полет в столицата Наха, настанихме се в хотела
и хайде в близкия пианобар. Той е леко притъмнен, а прожекторите
осветяват пианистката и сцената зад нея в игриви виолетови и сини светлини.
Не мога да повярвам на очите си: посетителите – всички над седемдесет-
седемдесет и пет годишна възраст! „Нормално – казвам си, – делничен ден
е, младите утре са на работа.“ Пианистката – и тя гони тази възраст. И дали
защото видя „непозната двойка“ и реши да се представи „по-така“, че като
се развихри на пианото с голямото парче на Чък Бери „Джони Би Гуди“
(Johnny В. Goode), че като закълчи краката си, полуприведена над клавишите
в такт с музиката, че като наскачаха подпийналите двойки, че и аз,
българката, не се давам! Танци до капване! „Утре – мускулна треска –
промърморвам аз леко по видело на половинката и продължавам, – тези са
си добре – ядат яко водорасли и риба, не признават пържено и солено като
нас, осъмват на танци – каква по-добра гимнастика за тях?! А и утре ще си
поспят до обед на чист морски въздух – че как няма да живеят до сто години
със здрави кости!“
Сутринта се изстрелваме на кафе. Пред хотела е пазарът. Дълги редове от
тезгях до тезгях.
И ха! Почти всички снощни танцьори вече са приветливи продавачи,
застанали зад стоката си, махат ми усмихнати, подканят ме да опитам.
А тук вече бе разбит най-сериозният мит – че дълголетието на японците се
дължало на консумирането на риба, водорасли и зеленчуци. Мъжът ми
моментално ме опроверга: „Никой не консумира риба от Юга (от Окинава) –
тя не е вкусна. Ние ядем риба от Севера, от Хокайдо.“
„Че какво ядат тези здрави, румени, дълголетни южняци?“ чудя се аз.
И отговорът идва сам.
С една дълга редица от огромни и средни тави, от плоски тенджери и
съдинки, от добре опаковани в целофан... свински глави, свински крачета и
свински пържоли! В невероятно изобилие! От продавачите разбирам, че
всяко домакинство наблягало именно на свинското месо. Ядат го няколко
пъти седмично. Да, в умерено количество, но редовно. И дълголетието
според тях самите се дължало не на друго, а именно на консумацията на
свинско месо!

93
 ГЛАВА 4.
ИЗТОЧНИ ВИДЕНИЯ

Специално за съпруга ми и мен, принтирана „Сакура“, ценен подарък за

сватбената ни церемония от японския фотограф Дайдо Мурияма24

Истинска несълзлива история

Температурата и в днешната февруарска утрин сочеше два градуса.

24
Дайдо Мурияма (р.1938) – един от най-значимите и плодотворни фотографи на
всички времена. Неговата работа играе централна роля в развитието на японската
фотография и се превръща във важен феномен в историята на фотографията. е
Известен с множество фото книги. Сред неговите повече от 150 албума са известни
шедьоври като "Японският театър" (1968), "Сбогом, фотография" (1972),
"Светлина и сянка" (1982) и "Шинджуку" (2002). Вижте още фотографии на
японския фотограф Дайдо Мурияма на https://cameralabs.org/12320-nenasytnyj-
yaponskij-fotograf-dajdo-moriyama – бел. http://4eti.me
94
Часовникът в близост до „Гембаку доум“ (Атомния купол) на град
Хирошима показваше 8:30 часа. Валеше дъжд като из ведро.
Това ни най-малко не разколеба Ханае сан да извърши дългогодишния си
сутрешен ежедневен ритуал – полагането на букетче цветя пред
половинвековната гранитна статуя, издигната в памет на приятелката й от
детинство, дванайсетгодишната Садако.
За днес бе избрала бели нарциси (суисен), които хармонично се вписаха в
изваяния от сив камък силует. И друг някой не се бе уплашил от проливния
дъжд. Бе дошъл рано-рано и допълнил стотиците хартиени жерави с нови
разноцветни. Чии ли ръце и изстрадало сърце бяха изкусно нагънали
изящните оригами и ги бяха свързали едни с други в многобагрени сплитъци
от дванадесет малки жерава – символ на мира?!... Ханае сан също грижливо
съхраняваше в дома си семеен спомен оригами – малък амулет от хартия,
наречен „ноши“, който нейният прадядо, горд и силен самурай, бе носил
винаги със себе си, вярвайки, че го предпазва от нелепа смърт.

***

... В началото на петдесетте в продължение на няколко години един по един

си отидоха от коварната лъчева болест всички от някога голямата фамилия
на Ханае сан. Тя оцеля. Като по чудо. Никога не я напуснаха обаче споменът
и осезанието на специфичната миризма. Както и летливият въздух от
детските й години, който се стелеше над бомбардирания й от полковник Пол
Тибетс роден град месеци наред след онзи далечен шести август. Често в
изплашеното й сърце отекваше грохотът на бомбата чудовище „Малчугана“.
И макар че в онзи трагичен паметен ден Ханае сан бе едва на четири години,
пред очите й точно в 8:15 часа всяка сутрин, като закодиран в мозъка й миг,
оживяваше „пометената“ от детонацията родна къща. Пред взора й заставаха
болката и отчаянието в празните погледи на лутащите се наоколо
полуоцелели, разрушеният почти изцяло от ядрената бомба град, леденият
страх, който никога не напусна скованото й от ужас сърце. Там беше и
споменът за леля й, която отгледа нея, сирачето, последвалите години, в
които растеше като красиво самотно цвете. И през които завинаги запази
малкия хартиен амулет, помнейки: „От уважение към духа на дървото, което
е дало живот на хартията, при оригамите тя никога не се реже!“ Ханае сан
вярваше, че малкият „ноши“ я бе спасил. Че заради него тя не стана една от
хилядите жертви на американския бомбардировач в онзи страховит летен
ден през 1945 г. ... Дааа, смелият дух на нейния прадядо самурай се бе вселил
в този книжен амулет и бе спасил любимата му внучка.

***

95
 Въпреки че бе облякла топлото фланелено кимоно на ситни бели цветчета,
острият вятър пронизваше крехката Ханае сан през широките му ръкави.
Ускори крачки. Искаше по-бързо да отмине красивия бял каменен силует на
частната клиника на фамилията Иноуе. Дори не хвърли поглед към
достолепната сграда, която бе издигната доста години след бомбардировката
на града с баснословните средства на пришълците баща и син Иноуе,
известни имена в лекарските среди. Фамилията беше пристигнала (някои
казваха от чужбина) и се беше заселила в Хирошима, за да лекува и дава
облекчение на обречените. Както възрастният Иноуе сенсей повтаряше на
изтерзаните пациенти, докато измъкваше и последната им скътана пара:
„Здравето и животът са най-ценното богатството.“
И днес сърцето на Ханае сан запрепуска така, както в онзи ден преди
години, когато застана пред леля си и възрастната жена чу от миловидната
си племенница, че на един студентски излет до Токио тя и първородният син
на доктор Иноуе са се врекли във вечна вярност. Лелята, предана
шинтоистка, бе една традиционна комбинация от достолепие и скромност,
своеобразна плетеница от мъдрост, нежност и състрадателност. В красивите
й очи се четяха безмерна обич и тиха преданост към изключително красивата
и добросърдечна Ханае сан. Изпитваше тайнствено преклонение към
„духовете“, вярвайки, че всичките осем милиона ками отговарят на
човешките молитви. Почиташе ги заради силата, която притежават. В себе
си беше напълно уверена, че океаните и планините, земетресенията и
наводненията са също дело на камите. И всички те – точно както и хората –
са... подвластни на собствените си страсти. Когато Иноуе сан-младши –
любимият внук и първороден син на известната лекарска фамилия в Хи-
рошима, поиска ръката на красивата й племенница, възрастната японка се
усмихна и отрони единствено: „На всеки молив има гумичка, понеже всеки
прави грешки.“
Двамата влюбени не се и замислиха защо лелята на Ханае сан посрещна
новината за техните споделени чувства с тази стара поговорка. Заслепени от
красивото си чувство и трепета от предстоящото събитие и бъдеще, което
вярваха, че ками са отредили да е вечно и безоблачно, те не обърнаха
внимание на изреченото.
Семейният съвет на фамилия Иноуе обаче не се изказа еднозначно, като чу
новината. Нито се зарадва, нито изрази бурно несъгласие. Предпочете да
остави решението за по-късно, като го обяви на традиционного фамилно
събиране на чаша зелен чай и окономяки.
Така и стана. Предвидливите и пресметливи глави от семейния съвет на
фамилия Иноуе разгласиха твърдата си позиция да не се губи повече нито
ден: първо, да се подходи по-внимателно към чувствата на младия и

96
„необуздан“ Иноуе сан, без да се събудят у него някакви подозрения за
намеса. Второ, той категорично да бъде отдалечен час по-скоро от бедната
девойка Ханае сан, която „заннен нагара, неее?!“25 и „добре че е преживяла
бомбардировката над Хирошима“. Фамилията отсъди трезво и категорично:
няма как да няма последици върху потомството й. „Лъчевата болест е
безпощадна – тя уврежда поколението“, измърмориха недоволно
възрастните Иноуе. Пък те имаха нужда от здраво потомство, което да поеме
разцъфтяващия семеен лекарски бизнес. Следователно тази любов беше
невъзможна и двамата млади трябваше да бъдат разделени! Завинаги!
Уредиха документите и побързаха да изпратят сина да следва медицина в
Германия, за да не изпусне началото на задаващата се учебна година. В
следващите месеци и години продължаваха да го държат на разстояние под
различен претекст – ту, че се строи голяма клиника и по-голям нов дом, ту,
че парите не достигат, че съседите масово напускали Хирошима и се
заселвали в други градчета, че пациентите и приходите намалявали... „Май
затова и никой никога не бил видял и лелята с младата Ханае сан от къ-
щичката с пиниите“, съобщил веднъж семейният съвет на младия човек в
странство. Фамилията, решена да следва плана си, умело отлагала
завръщането му.

***

Иноуе сан остана точно десет години в чужбина. През цялото това време
никога не пожела да се върне в Хирошима. При едно от посещенията на баща
му в Европа на младия вече лекар бе представена дъщерята на колега на
стария Иноуе сенсей. Срамежлива и с навъсени промити очи, скрити зад
роговите рамки на очилата, тя не се възпротиви нито за миг да пристане на
красивия и снажен преуспяващ млад доктор. Прибра се с него в Хирошима
и заживя в просторния дом на фамилията. Роди му две деца. „Любовта може
много, но парите могат всичко“, бе нейната утеха в годините на последвалата
семейна самота за саможивата съпруга. Най-голямо удоволствие й
доставяше ежеседмичното посещение в достолепната Мицубиши Банк. Там
отваряше пред директора на местния клон коприненото фурошики,
изсипваше горда големия куп пари и се наслаждаваше на превития му гръб,
докато лази и търси по пода търкулналата се уж случайно златна монета.
Доставяше й удоволствие да не отговаря на дълбоките поклони на
служителите, строени в редица до нея. Не показваше наранените си чувства
никому. А когато съпругът й произнасяше насън красивото име на
радиоводещата Ханае сан, тя осъмваше с вперени в тавана очи, обзета от
болка и ярост. Преди време й бяха попаднали черно-белите снимки от
25
За съжаление, налиии?!
97
студентския излет на съпруга й в Токио. После видя грациозната и елегантна
Ханае сан пред близката малка къща с красивите пинии. С женската си
интуиция схвана нещата такива, каквито всъщност бяха – съпругът й цял
живот беше обичал тази жена!
Зад каменната маска на възгрозноватото й лице дълбоко в нараненото сърце
се криеше един своенравен и непрощаващ ками (дух) – този на
разрушението.
Той търпеливо изчакваше своето време...

II

Ханае сан смяташе, че незаслужено й бяха отредили най-тихия ъглов

кабинет на втория етаж на сградата. Въпреки че тя идеално се вписваше в
обстановката му сред лавиците от книги, каталози и списания – една такава
тихичка, нежна, фина. Всичките й колеги ценяха изключителния й
професионализъм и дълбоки познания за музиката. Беше спечелила
симпатиите на цялото ръководство на радиото. И когато директорът се
оттегли от поста поради здравословни причини, най-възрастният Обихиро
сенсей я извика и тържествено й връчи ключа от кабинета му с думите: „От
този ден нататък Вашият договор с радиото е, докогато Вие прецените и ре-
шите да напуснете. Ето и ключ за кабинета Ви. Напълно заслужавате всичко
това с Вашата всеотдайна работа през годините.“

***

... Понякога Ханае сан застиваше пред прозореца с изглед към вътрешния
двор на радиото. Направи го и в днешния студен ден, като си мислеше:
„Понятието „самота“ може би има две значения – самота изобщо или самота
за някого.“ В такива моменти тръсваше глава, отхвърляше притеснителната
мисъл и се залавяше за работа. Четеше всяка свободна минута, подбираше
интересни теми за своите предавания, затова и рейтингът им беше висок. И
в този ден дописа текста за следващото предаване под звука на старото
семейно радио – бе помолила да го донесе в работата си. Не искаше никога
да се разделя с него. Нищо че през няколко месеца го даваше на поправка.
Другарче й беше през всичките дълги години на самота.
Отпи от чашата зелен чай и реши, че за днес е достатъчно. Подготвила беше
предаването си за утрешния ден, както и музикалния съпровод към него.
Реши да прочете за последно текста на глас – беше избрала за тема на
предаването си „Забележителни личности“ – известния лекар от Сага –
Цунетами Сано сенсей, основател и първи президент на Японския червен
кръст. Още на първото изречение, без да има някаква причина, езикът й

98
странно се заплете и вместо да прочете родното му място Сага, изрече
„санга“ Никога не й се беше случвало да бърка. Изненада се, но го отдаде на
дъждовния ден и мислите си край прозореца. Доста дълго бе останала с тях
насаме... Но когато на другия ден по време на записа пред учудените погледи
на двамата си колеги тоноператори тя отново преплете език и допусна същия
лапсус, че и някак даже натърти с неестествен глас „н“ в странната дума
„санга“, едва се сдържа да не се разплаче.
Ханае сан никога не беше вземала отпуск. И сега реши да се възползва от
правото си. Май бяха прави колегите й, когато се шегуваха помежду си, че
„където заслужената почивка настъпва, трудността отстъпва“. Е, получи
отпуск на минутата. Даже Обихиро сенсей се зарадва, поздрави я за
спонтанното решение и й препоръча да отиде на ваканция в Европа.

***

Заспа трудно едва призори. В сумрака на малката стаичка с татами, застлана

грижливо с футон, едни през други ками блуждаеха над потното й чело и се
блъскаха в гърдите й. Бяха се наговорили да отнемат съня й.
На сутринта в още неразбуденото й съзнание изплуваха думите на леля й:
„Онзи, който не иска да прибави в градината на познанието знание, няма
никакво знание.“ Без да закуси, като насън Ханае сан се запъти към
Градската библиотека. Трябваше непременно да разбере има ли такава дума
„санга“, значи ли нещо тя и защо така натрапчиво се изплъзваше от устните
й! Никога не беше я срещала досега.
Помоли стеснително за помощ ерудирания персонал на библиотеката.
Възрастна служителка й донесе илюстровани книги, изписани със ситен
шрифт, в които се разказваше за живота на африканците на юг от Етиопия,
Еритрея и Нигерия. Някъде там трябваше да се появи и тази магнетична дума
„санга“, която я доведе до тук... Зачете се в уникалните обичаи на племето
догон. И когато денят отдавна бе преполовил, а очите й едва разпознаваха
буквите от взиране, Ханае сан видя снимка на малка старинна християнска
църква в... Санга. Санга! Зачете се за трудния достъп на християнските
мисионери през XIX в. в тази част на Черния континент, за тяхната
самоотверженост, лишения и силна вяра, за критичните им битки с
маларията.
Решението взе почти моментално – малко преди да затворят местната
туристическа агенция в съседната сграда. След няколко часа Ханае сан
потегли с последния полет за Токио само с една пътна чанта и документи.
Оттам я чакаше ново и неясно пътуване към целта – Санга! Беше готова да
пътува с каквото и да е, както и да е. Затова и не беше изненадана, когато се
оказа единствената пътничка с това необикновено и спонтанно появило се

99
желание точно за тази дестинация.

***

Никога нямаше да разбере две неща: кой и защо преплете езика й в онази
дъждовна привечер, както и на другия ден по време на записа, за да не
произнесе правилно името Сага. Нямаше да разбере също, че ками изпитваха
бясна ярост от факта, че ги бе изоставила още на другата нощ. Бяха пили без
прекъсване от своето „лудо биле“ и искаха да сложат край на привидното
спокойствие в душата й. Копнееха да се вселят в нея, да я обладаят –
достатъчно много години блуждаеха из пиниите в стария двор на къщата на
леля й. Сега нещо ги бе извадило от търпение. Време беше да действат. И
те – волните, непобедимите ками – се бяха подготвили...
Странно, но въпреки тежкия полет часове наред Ханае сан не усети умора
нито за миг. Краката я държаха, тялото й беше спокойно, а умът –
балансиран. Всичко вървеше като „по часовник“. Взе такси от малка
аерогара, после се качи на автобус, след това отново самолет и пак шофьор...
Загадъчно усмихната, тя приближаваше с наетия автомобил в компанията
на чернокожия му водач единствената християнска църква в Санга.
Всъщност Ханае сан никога досега не се беше интересувала от религии.
Вярванията й ни най-малко не можеха да се поберат в конкретна доктрина.
Какво тогава я водеше насам?! Как тази малка църква в другия край на света
я повика при себе си? И кое я накара така бързо, целенасочено и без грам
съмнение да тръгне на това мистично пътуване? Каква беше силата, която
успя да промени целия й ритмичен живот, за да я доведе до това напълно
непознато място? Ханае сан нямаше отговори на тези въпроси. Движеше се
някак машинално, като привлечена от гигантски магнит. Чувстваше само, че
не иска и не може да спре тази устременост.

***

Когато Ханае сан застана пред сградата на църквата, вратата се отвори

сякаш от само себе си. В рамката й се появиха беглите очертания на мъжка
фигура. Съзря Него – възрус, с прошарена коса, строен, с топли кафяви очи.
Не каза нищо. Погледна я право в очите, сякаш я награди за куража да
пропътува огромното разстояние с най-красивата усмивка. После се
представи: Джеърд – лекар мисионер, християнин. Подаде й силната си дес-
ница за поздрав и... повече никога не я пусна.

***

100
 Седмица по-късно я отведе в семейното имение на своите родители,
известни лекари в Южна Каролина. Оттам почти веднага отпътуваха за
Хирошима, където Ханае сан представи Джеърд на своите колеги в радиото.
Те, щастливи заради своята Ханае, се бяха подготвили за срещата със
скромно и приятелско топло тържество. То приключи бързо след краткото и
мило приветствие и тост на Обихиро сенсей. Обещаха си взаимно истинско
и голямо празненство през лятото. Една такава спонтанна любов заслужа-
ваше да бъде посрещната с радостта на повече хора.
Хванати за ръце, Джеърд и Ханае сан се запътиха към къщичката с пиниите.
Тя държеше да отнесе със себе си в предстоящия си нов живот само две
неща – семейния албум и прахта на своята скъпа леля.
И там, в падащия сумрак, на пътя близо до къщичката с пиниите,
щастливата Ханае сан усети как неприятен, щипещ, лютив дим постепенно
застели пространството, изпълни ноздрите й. Когато очите й свикнаха с
димната пелена, съзря мястото, където се издигаше величествената къща на
лекарите Иноуе. Вместо нея обаче сега там тъжно догаряше огромна, все още
неразчистена напълно от скорошния пожар купчина сиво-черна пепел.
Димът се виеше като унесен дух над останките от някогашното великолепие
на богаташкия дом, извисяваше се към небето, където постепенно изчезваше
в безмерността като мимолетен спомен за нещо, което някога някъде се беше
случило и изчезнало завинаги. Ханае сан инстинктивно стисна ръката на
Джеърд. Дочу отнякъде някой да казва: „Всичките! Да, да. Докато спели. До
един!“
Ками, малките разлютени духове, които възцаряваха своята справедливост,
си бяха свършили по техен неуправляем и непокорен начин с ехидство
замисленото...

Чесън
(по истински случай)
Аки чан така и никога нямаше да знае колко красива бе майка й. Режещият
остър октомврийски вятър отнесе в планините на нощен Нагано последния
вик от земния живот на родилката. Плачът на бебето, на което бе дала живот
с последните си сили, разбуди в съседната къща болнавата й приятелка Юки
сан – тя едва успя да се надигне, болестта изпиваше ден след ден силите й.
Прекоси дворчето, влезе при бебето, видя, че е момиченце. Отнесе го при
своята красива дъщеричка Нацу (Лято). Тя продължаваше да спи блажено на
футона.
Юки сан не можа да се порадва на двете момиченца – Нацу и Аки (Есен).
Отиде си след няколко седмици, ненавършила двайсет и две. Охтиката не
101
пощади и нея. Никой в селото не се изненада, когато след година се роди още
едно момиченце. „В години на бесуване на злата вещица туберкулозата,
която й дай да източва живота от младите тела в селото, момченца не се
раждат“, така отсече дядото на новороденото под цъфналата ябълка
момиченце. То получи красивото име Хару (Пролет) – на сезона, в който се
роди.
... Облечена в красиво кимоно, подарък от свекървата, майката на Хару чан
гушнала трите момиченца, застана свенливо пред един странен мъж с още
по-странна кутия в ръцете си. Каза, че е фотограф. Не знаеха какво точно
значи това, но по стар обичай го бяха подслонили и хранили, докато се
възстанови. Нейното момиченце и двете по-големи неразделни приятелки го
бяха намерили премръзнал в близката преспа сняг. Силите му не бяха стиг-
нали да се добере до къщата. Като се поосвестил, първото което видял, било
очичките им – светещи от любов въгленчета, вперени в него. Надвесени над
него, издули бузки с малки трапчинки, с топлия си дъх в лицето му успели
да го разсънят. Харесал от пръв поглед трите ангелчета спасители.
Увековечил онзи следобед тяхното съществуване.
Разопаковал голямата черна кутия и направил първата им снимка в живота.
Останал сам в стаята с голям прозорец и изглед към пътя, застанал в смирена
молитва за трите момиченца пред великия бог на щастието Ебису 26, докато
се смрачило, и получил желания отговор – „щастливки ще са“. Мислено им
пожелал никога да не се разделят.
След месец снимката в неголямо дървено сандъче пристигнала. Близо час
дядото я разглеждал с красиво изписания под нея йероглиф „щастливки“.
Отпивал бавно от сакето. Поотдръпнал я малко по-далече от очите си и казал
само това: „Като най-ценната серия пощенска марка е.“ А дядото разбирал
от пощенски марки. По-стойностна била от онази, на която била изписана
годината 1871-ва и която той грижливо съхранявал. В дървената кутия с
единствената безспорна семейна реликва – пощенска марка от 1871 г.,
прибавил още един най-скъп спомен.

***

... Трите момиченца избираха задължително най-големите дъждовни локви

по тесния прашен път и заедно цопваха с боси крачета в тях. Поглеждаха
една друга лицата си, по които се стичаха капките и се заливаха от смях. Най-
далече и бързо отскачаше със своите дълги крачета мъничката Хару. Затова
бе и най-чиста. Същото не можеше да се каже за другите две момиченца –
Нацу и Аки чан.
26
На 9 януари в Япония отбелязват празника на бог Ебису – един от боговете на
щастието и късмета.
102
 Слънцето се радваше много в днешния ден на трите деца. И още преди да
ги застигне до изворчето със студена вода, където се отбиваха да утолят
жаждата от дългия път от училище до вкъщи, то повели на дъжда да спре.
Освети в шубрака изворната водица и погали нежно, нежно дългите им
коси – нали трябваше да се измият добре, преди да са се върнали.
Всеки ден изминаваха този път до Нагано и обратно. В училището в
центъра на големия град Аки, Нацу и Хару станаха бързо любимки на
съученици и преподаватели заради красивите си имена, заради още по-
красивите си лица с малки трапчинки на бузите. Каква невероятна
жизненост, искряща радост и хлапашка необузданост се излъчваше от трите
деца, родени горе в планината! Силната им привързаност една към друга не
убягваше никому от очите. И това много се харесваше на всички. Господ го
знаеше. Беше го видял пръв.
Най-добре познаваше пътя най-голямата – Нацу чан. Третокласничка беше.
Всеки ден помагаше по смятане със соробана27 на средната Аки. Бе я научил
нейният дядо, преди да почине. Помнеше го добре. Както и думите му всеки
път в началото на „урока“ им с пренебрежителното „фасулска работа“. Да,
така й се струваше, лесно и приятно, докато плъзгаше бързо-бързо с по-
казалец и палец топченцата по сметалото и обявяваше с гордост правилния
резултат. Чудеше се на Аки чан какво толкова сложно има в едно сметало с
топченца. Не можеше тя да разбере и толкова! Затова пък Аки чан бе
удивителна в приготвянето на гохан28, нищо че беше една година по-малка
от нея. Най-много обичаше да опече равномерно огромна глава чесън и
тричките, свити зад ствола на голямото ябълково дърво, бавно, бавно –
скилидка след скилидка – да си подават в устата една на друга със затворени
очи от ухаещото лакомство. Това беше любимата им „игра“. С последната
скилидка си пожелаваха в един глас всеки път винаги едно и също – никога
да не се разделят. На първолачето Хару се полагаше да изчисти тревата
наоколо от обелките с чесън. Обичаше я тази работа. Беше свикнала да
оправя малката къща. Колко се гордееше, когато плъзгаше поглед по изрядно
навитите постелки, грижливо подредени една връз друга върху пръстения
под. А той – светнал от чистота! Метеше го по два пъти на ден.

***

... Първа се омъжи най-малката Хару. Бе поискал ръката й доста по-

възрастен от нея господин от Фукушима. Замина с него в богатия му дом.
Докато я отвеждаше, пръстите й притреперваха безпомощно в неговата

27
Соробан – сметалото, което идва в Япония от Китай през Корея през XV в.
28
Гохан – основното значение на думата е „сварен ориз", но може да се използва и
в значение на ядене (асагохан – закуска, хиругохан – обяд, бангохан – вечеря).
103
силна длан. Едва скриваше сълзите си. Как ли щеше да живее без Аки и
Нацу? Тази мисъл не я напускаше през целия път.
Не бе близо домът му. И малката стопанка години наред не можа да свикне
с него. Близо четиристотин километра я деляха от родното място в Нагано,
от двете й приятелки. Мълчалива, предана и поддържаща безупречно
големия дом, Хару наблюдаваше как дните се нижеха монотонно. С мъжа й
рядко си говореха. Отчужди се още повече от него. Затова и тялото й отказа
да му роди син, за който той толкова мечтаеше.
Няколко години по-късно обаче на бял свят изплака мъничко момиченце.
Хару й посвети цялата си обич. Роди се в деня на сватбата на Аки сан.
Дали защото се разчувства след чашката саке (беше първата в живота й),
или защото извънмерната радост, че приятелката й се омъжва само на
половин час път от нейния дом, отне като че ли разума й за миг в сватбения
ден на Аки сан... Дали защото дрезгавият глас на възрастния фотограф
буквално се заби „като стрела в усмихнатото й лице“ с онова – „Ей, богу, ама
и трите с трапчинки на бузите, майката на Господа ще да ви е целунала! На
голям късмет е! Щастливки!“... Или пък, защото в онзи момент Хару сан и
двете й приятелки, забравили за гостите в сватбения ден, се надвикваха като
хлапета: „джан кен пон“29, както я бяха играли стотици пъти „без победител“
в детството, там, на поляните в Нагано, една огромна сълза се отрони, понесе
със себе си цялата пронизваща болка от безмълвната в годините самота и
определи момента на поява на малката Саюри в празничния ден.

***

Докато отпиваха от студения зелен чай в един горещ летен ден и децата им
сгъваха край тях оригами, една и съща мисъл се прокрадна в сърцата на двете
приятелки Аки и Хару – лято е. А какво е лято без Нацу сан (Лято)“?!
Мъдростта на апатията не им беше позната: почти едновременно се
досетиха за старинния традиционен обичай „омиаи“. Не разбираха от
сватосване (омиаи), но в региона Тохоку, където живееха, имаше вече такива
агенции, които умело предлагаха „възможности за среща със сериозни
съображения за бъдещите дни“.
Ето го решението! Как не се бяха сетили досега! Аки и Хару нямаха
търпение да започнат да действат. Бяха наясно как работят тези агенции –
обикновено възрастни служители правели предварителни проучвания за
„двете страни“. После със снимки в ръка умеели да убеждават, че в процеса
на „взгляда и в периода на ухажване“ фината граница между „внезапна
красива емоция“ и „разумното решение за брак без любов“ се тушира. След
това, обещавали те, в двойката щели да последват години на разбирателство
29
Японски вариант на известната игра „камък-ножица-хартия“.
104
и хармония. За двете жени бе важно едно – агентът, който ще намери
правилния партньор за приятелката им, да бъде колкото е възможно по-
деликатен.
Не се стигна до действия на фирмата за „омиаи“ обаче. Аки и Хару толкова
много жадуваха приятелката им да е с тях в Тохоку, че Бог съзря „желанието
на сърцата им“ и реши да се намеси по Негов си път. И така, при следващото
гостуване на Нацу сан във Фукушима приятелките отидоха до училището на
малката Саюри и там, пред огромната порта на училищния двор, докато се
покланяха един другиму с младия учител на момиченцето, искрата между
него и красивата Нацу сан пламна в сърцата им. Не след дълго тя пристана
на своя любим! В три поредни години му роди здрави красиви момченца,
които скрепиха завинаги любовта и предаността им един към друг.
Нямаше какво повече да желаят трите приятелки. Щастливки били!
Винаги намирали време една за друга. Най-често „организатор“ на срещите
им била най-малката Хару. Обичали да се събират в просторния й и изрядно
поддържан дом.
... Децата пораснали, изучили се, построили си свои къщи наблизо,
задомили се щастливо. Дни на блаженство се нижели един след друг. Косите
на трите неразделни приятелки побелели, снагите им се попривели, крачките
станали по-несигурни и някак замислени... Но кой ти гледал – нали и трите
били отпразнували преди години „бейджу“ – празника на осемдесет и осем
годишните, сред поздравленията на близките и радостния глъч на внуци и
правнуци.

***

... В оня студен мартенски ден прехвърчаше сняг. Наметната в хантен30, Аки
сан бавно изкачи стълбите до третия етаж. Искаше отвисоко да се порадва
на снежинките. Толкова й напомняха за зимите в Нагано. Тъкмо пое дъх на
последното стъпало, усети под краката си странен глух тътен, подът
заскърца заплашително, като че ли всеки миг ще пропадне. Разбра веднага –
земетресение.
През всичките си достолепни деветдесет и три години имаше спомени от
не едно. Но не беше същото! Къщата се разтресе цялата. Заплашваше, че ще
потегли надолу по склона към морето. Разлюля се страховито. Нежните
порцеланови кукли до прозореца заподскачаха стреснати в лудешки танц, за
да се разбият след миг на пода. Рамката на прозореца се счупи с трясък. Едно
стъкло се заби в ръката й. Съзря за секунди малкия телевизор, който полетя
право към нея и блъсна с огромна сила рамото й, преди да падне и да се
30
Хантен – традиционна топла, зимна къса дреха, подплатена с ватиран памук и яка,
изработена най-често от черен сатен.
105
разбие. В последния момент бе разбрала, че е ранена. Жестока болка я
прониза и припадна. Кръвта се стичаше по кимоното й.
... Усети уханието на любимия й бял сварен ориз. Отвори очи. Огледа се.
Пренесена бе в училищния салон. Пълно беше с деца, които ревяха и отчаяно
търсеха майките си, прескачайки наранените тела на уплашените хора.
Лекари и доброволци се грижеха в тези първи часове и дни след голямото
земетресение почти денонощно. Някаква жена повдигна главата й на скута
си. Започна да я храни. Ден след ден постепенно силите на Аки сан се въз-
връщаха. Болката в рамото й намаля. От жената, която бе до нея, разбра за
последвалото след земетресението пагубно цунами. То бе отнело живота на
стотици. И там, пред стените в коридора на училището, оцелелите полуживи
се трупаха, за да проследят дългите списъци с имената на загиналите. Някои
стояха втренчени пред тях с часове. Знаеха ги вече наизуст. И не искаха да
повярват, че имената на близките им са изписани там. Аки сан също не ис-
каше. Не можеше да допусне, че семейството й го няма.
Когато пристигна будисткият свещеник и с монотонен глас занарежда
заупокойната молитва пред безмълвните безпомощни хора, Аки сан като в
просъница дочу имената на всичките си близки. Разбра, че ги бе загубила. От
този миг отказа дневната дажба ориз и вода.
Добри хора я хранеха насила. Не оставяха възрастната дама сама за миг –
седяха до нея, пускаха й тихичко радио, понякога й пееха с треперещ глас,
усмихваха й се, даваха й кураж. Показваха й снимки на своите роднини и
приятели, които бяха безследно изчезнали в разяреното цунами. Казваха, че
вярват, да, точно така – вярват, че един ден ще се видят. Грижите,
вниманието към нея и думите им на силна вяра, че „децата не може да не са
живи“, привдигнаха на крака слабичката Аки сан. Сама се учуди, че може да
пристъпва, без да усеща болки в рамото. Нямаше представа, че бе минал
близо месец. Затова и се изуми, като видя датата на таблото в коридора.
Показа се навън и топлият въздух я блъсна в лицето. Нацу сан! Хару сан!
Трябваше да ги намери. Сигурна бе, че са с близките си. Запъти се най-
напред към своята къща. Забеляза семейния сейф, запратен от силната
ударна вълна на труса в двора и килнат настрани. Никой не беше го пипнал,
нищо че домът й бе на главен път. До него цунамито не бе успяло да стигне.
Аки сан се прибра късно вечерта в училищния салон. Със свито сърце бе
установила, че къщите на двете приятелки и съседните на децата им бяха
отвлечени в стихийните води на разбеснялото се цунами. Бяха си отишли
всичките. За трети път отказа да се храни.
След по-малко от месец изготвиха допълнителните списъци с оцелелите.
Разпространиха ги по всички училища, салони и навеси за бездомните с
„временен покрив над главите си“.
Така един ден Нацу сан се появи. Смалила се до неузнаваемост. Потъна

106
цялата в прегръдките на оцелялата си приятелка и двете безутешно заридаха.
Аки сан веднага разбра, че любимата Нацу сан бе загубила всичките си
близки.
Оправи се криво-ляво и взе малката си памучна чантичка с грижливо
събираните за тежки дни пари. Двете спряха първото такси. Трябваше да
открият приятелката си Хару сан.

***

Не очакваха, че ще е така бързо. През две съседни селца кметът, млад човек,
бе отворил салона на кметството и приютил оцелелите. Беше заминал за
Токио със списък на имената на хората от „своето ново семейство“, за които
трябваше да се погрижи. Там, в центъра на столицата, петзвездният Акасака
Принс хотел бе затворил вратите си за гости. Мениджърът и екипът на хотела
обявили в пресата и по телевизията, че всички стаи се дават безплатно за
всеки от пострадалите от природното бедствие на единайсети март.
Всичките над хиляда легла били на разположение. Документи за
самоличност не се изисквали. Дали ще има още няколко стаи, чудел се
младият човек от Тохоку – и без това бил малко позакъснял. Стискал във
влажната си длан списъка с имената на „неговите хора“. Молел се в сърцето
си да се намерят места поне за най-възрастните – тези отвъд своите
осемдесет години. Какво било учудването му, когато в хотела радушно го
приели и му се зарадвали! Заети били само стотина стаи, така че очаквали да
настанят още и още хора. Младият кмет подал списъка с имената на своите.
Завърнал в селото, за да сподели с тях добрата вест. Смятал веднага да се
захване с изпращането на всички, които се нуждаели от подслон и временно
били приютени в кметския салон.
...Застанали до вратата на същия този салон, двете приятелки чули кметът
да разказва за изключителните условия и просторните хотелски стаи с
климатици. Допълнил, че най-голямата компания за производство на рамен31
е предоставила един милион кутийки. Всеки можел да яде колкото иска от
богатия асортимент. Отделно готвачът на хотела щял да се грижи за техните
закуски. Бил голям специалист!
Всички го слушали и разбиращо кимали с глава. Когато попитал има ли
желаещи, настанало пълно мълчание. Никой не можел да напусне съседите
си по постеля на пода, с които били споделили най-трудните първи седмици
след бедствието. И как да оставиш някого сам в мъката? По-младите и вече
закрепнали искали час по-скоро да се включат във възстановителните работи
на региона. На никого не му било до „пътешествия“. Така си мислели всички
31
Рамен – вкусно и лесно за приготовление японско фиде, което се залива с гореща
вода и се консумира само след три минути.
107
и въпреки че благодарели с кимване на глава, до един отказали преместване
в хотела.
Объркан, младият кмет се обърнал към двете възрастни жени до вратата.
Поздравил ги и попитал дали те не биха се възползвали от това предложение.
В един глас Аки сан и Нацу сан побързали само да благодарят. Точно в този
миг, там, сред насядалите един до друг сломени хора, една жена се
надигнала, подпряла се на възглавниците и станала. Хару сан била чула и
разпознала гласовете на двете си приятелки.

***

Застанали пред сградата на кметството в непознатото село, трите жени се

погледнали и вдигнали изтощени ръце една към друга. Чули се да казват
„джан-кен пон“: ще останат ли тук, в кметството на селото, дали ще се
преместят в училищния салон на Фукушима, или пък ще чакат
разпределението, което местната управа вече било разпоредило. Били
видели проектите на къщичките на стената при обявите – никак не
изглеждали зле. Но тъй като в тази само тяхна си игра и трите не забравяли,
че никога не излъчват победител, обърнали поглед в очакване на решение
към най-възрастната сред тях – Нацу сан.
„Нагано!“ отсякла тя и посочила с показалец на юг.

***

Посрещнал ги планинският хлад на родното им място. Къщите се нуждаели

от ремонт и освежаване. Но това не било проблем. Селото отдавна се било
разрасло в размерите на едно прилично голямо градче. Къщата на Хару сан
била току до централния път, който водел към близките два хотела.
„Обновяването“ на нейния дом продължило най-дълго – близо десет дни.
Когато станал „готов“, трите жени го огледали. Ах, тази Хару сан! Само тя
можела да има такава идея – от целия първи етаж майсторите сътворили
приказна кокетна изакая32 – това щяло да бъде царството на Аки сан с нейния
талант да готви! Нацу сан, като да прочела мислите й, току извадила от
„обито“ стария „соробан“ на дядо си. С него щяла да събира парите, нали
била най-добра в сметките. Хару сан щяла да чисти и подрежда така, както
само тя го можела още от едно време... Докато „задълженията“ сами се
разпределяли между трите приятелки, Аки сан подритнала ей така едно бяло
камъче. И каква била изненадата и на трите, когато то се оказало... кръгла
глава чесън. Откъде ли се взела току до малкото им ново царство? Знак?

Изакая – тип японски неформален ресторант, в който се поднася саке, печена

32

риба, печени зеленчуци и друг вид вкусна, типична за Япония храна.

108
Може би. Не разсъждавали много. Нацу сан се навела, вдигнала го над
главата си и тържествено обявила името на тяхната изакая – „Чесън“
(„Ниннику“).
А ако знаете само как ухае на леко препечен чесън! Планинският вятър
понася сладката му миризма през улицата до съседната пряка, а оттам право
през завесите на отворените прозорци на двата хотела, където гостите с
нетърпение чакат да стане време за вечеря, за да заемат места в най-вкусното
заведение в цялата префектура Нагано. Да се насладят на любимия си печен
чесън и да могат, точно като трите собственички на ресторанта, и те да
прехвърлят в отлично здраве своите деветдесет години.
И тази зимна вечер, както всяка друга тук, докато Аки сан щастлива
поднася печения чесън и подгрятото до 40 градуса нуру-кан33 саке, от една
стара снимка в дървена рамка на стената, току над главите им, майсторски
изписаният йероглиф „щастливки“, нашепва скритото желание на всеки. Над
него, на фотографията, все така стои леко избелелият образ на красива млада
жена в старинно кимоно. Нежно е прегърнала три усмихнати момиченца с
грейнали очи и, аха, звънливите им гласчета да се обадят и пожелаят на
вкусно похапващите хора „добър апетит.“

Любов в Окинава
(по истински случай)
В Япония възрастта е на почит. Това важи особено за най-южния остров –
Окинава.
Островът не скучае: спектакли, музикални рецитали, представления,
фестивали. Най-често изпълнителите са местни японци на достолепна
възраст. Окинавци твърдят, че се наслаждават на т.нар. „плавно и премерено
придвижване напред в живота“, каквото и да означава това за нас,
чужденците (гайджините), по Пътя към крайната точка на техния земен
островен живот със средна продължителност над 88 години!
Къде се крие тайната на това дълголетие, е предмет на дискусии на
ежегодни конференции и множество международни семинари в столицата
Наха. През последните години професори и диетолози от цял свят държат
едни пред други тук „убедителни“ изказвания за спецификата на
храносмилателната система на окинавци, прелистват тонове хартия записки
за техния метаболизъм, търсят разковничето на дълголетието им в културата
и традицията на хранене, в спецификата на нервната им система, в навиците
им. Най-често цитираната книга е „Калорийното ограничение, действащо

33
Нуру-кан – подгрято точно до 40 градуса саке.
109
при всички видове същества“. От ранна сутрин на поредния семинар
„капацитети“ един след друг дълбаят темата за дълголетието на
островитяните под велия аплауз на полузаспалите си колеги, а през това
време... през това време ли?
През това време деветдесет и две годишният Ошима сан дяволито флиртува
с изгората на сърцето си, деветдесетгодишната Мичико сан. Мястото на
действие на тяхната романтична сага е оризовото поле! Задявката е именно
тук и не е от вчера. На полето те работят рамо до рамо дни наред от ранна
утрин.

Тук, седейки с подвити колене върху малките си памучни възглавки,

заслужено изваждат предварително приготвения от двамата обяд.
Внимателно измъкват двете лакирани дървени кутии с „обенто“ от
копринената кърпа – фурошикидзуцуми, наподобяваща нашата бохча,
вързана в кръстат възел. Във всяка от тях има преградки, където е красиво
подреден вкусният обяд – сварен кафяв ориз, прясна риба (сашими), гоя34,
окинавско естествено тофу, богато на калций и магнезий, покълнала соя,
няколко резана печен намаимо35.
След обяда е предвидено време за отмора.
Двамата се запътват към дома на Ошима сан. Едно доволно разстояние

34
Вид зеленчук – антиоксидант, на външен вид прилича на по-дебела краставица, но
е с горчив вкус, богат на витамин С, който в гоята е два пъти повече, отколкото в
лимона.
35
Намаимо – вид сладък картоф.
110
поетата храна „да слегне“. Вървят доста бързо за възрастта си, в отмерена
крачка.
Не личи гърбовете им да са изгърбени от години наред ежедневен труд,
приведени над оризището. След близо километър приближават дворчето на
възрастния Ошима сан. Той е най-известният в Окинава и без конкуренция
изпълнител на саншин – инструмент с три струни. Душата на Мичико сан
трепнала, когато чула нейде в далечната звездна септемврийска вечер преди
много, много години, по време на празника на Деня на възрастните,
красивите звуци, изтръгнати от саншина на Ошима сан. В този миг сърцето
й забило силно в ритъм с мелодията на окинавската народна песен миньо,
нижеща се изпод трите струни на Ошима сан, а усмивката й докоснала нежно
поетичната душа на музиканта и поета. Безмълвно се преплели техните
обяснения за вярност и обич. И така до днес, в най-отдалечената 47-ма
префектура на Япония, двамата се радват на своята отдаденост един на друг
и на веселите, незлобливи, приятелски закачки на техните връстници.
Ошима сан знае, че точно тази мелодия изчиства умората на неговата
любима от утринния труд на полето. И че всеки неин звук влива живец в
красивите й очи.
Когато пришълците питат Ошима сан на какво се дължат неговата
жизненост и пъргав ум на тези години и как е постигнал дълголетие, пък и
изглежда така великолепно, той пристъпя към своята спътница, допира
нежно ръката й и тогава... Мичико сан побързва да отговори вместо него:
„Заради мен е.“ Не е типично за японка такъв вид „нескромност“, но едно
нещо е вярно – жената в Окинава е наистина силна. Съпругите са силни.
Майките са силни. А най-възрастните жени са даже още по-силни! Заради
тях мъжете надхвърлят стоте.
Неслучайно в Окинава много специално се отбелязва националният
празник – Денят на възрастните.
На този ден не се работи. С красиви букети цветя всички отдават внимание
на възрастните хора – бивши колеги, преподаватели, приятели, – без чиято
издръжливост, търпение, воля, дисциплина и насъбран опит днешна Япония
нямаше да е това, което е.
За този толкова важен ден в годината Ошима сан отсега подготвя една
изненада за любимата си – своята най-нова мелодия за саншин. Ще я изпълни
в Деня на възрастните в препълнената празнична зала пред възхитения
поглед на неговата Мичико сан. После ще потанцуват като предишната
година. А след това в своя собствен, само техен си, влюбен ритъм ще отидат
на разходка в звездната окинавска нощ.

14 февруари 2016 г.

111
 Кака денка („мъж под чехъл“)
(по истински случай)
Празничен неработен ден за Япония. Бързам за срещата с младата Сумие
сан, с която имаме уговорка за „обмен“ – тя ми преподава йероглифи, аз я
уча на разговорен български. Срещата е в сладкарница „Лаваца“ на елитната
„Омоте сандо“ – права улица със скъпи бутици, където един нашенец (няма
да споменавам името, досетете се) се загубил в тази около километър права
отсечка и оттогава сред българската общност тя е известна като „Омотал-се-
Сандо“.
Симпатичната Сумие сан ме поздравява с дълбок поклон. Научена е от
своята баба и майка така да изказва уважение към по-възрастните, по-
знаещите, по-можещите, сред които очевидно съм и аз като нейна „сенсей“.
Стройна фигура на тийнейджър, смолисточерна права, гъста коса, спускаща
се изящно над крехките й рамене, възтънки крака, изящна талия, красиви
ръце с дълги пръсти. Държи мобилен телефон, украсен с камъчета, и бе-
лежник, в който старателно записва български думички и изрази.
„Обменът“ започна не твърде отдавна. Преди броени месеци. Сумие сан
иска, преди да отиде и да се запознае с родителите на българския си съпруг,
да знае малко български. С него се срещнали в Пловдив, когато била там като
японска доброволка. Последвали размяна на имейли, чатене, покана в Токио.
Нашенецът пристигнал като турист за три месеца. Бил изчислил набързо, че
запознанството може да му помогне на личните сметки. А те били несложни:
пристигане „на майната си“, юркане по дискотеки, брак с някоя богата
„баровка“. Лайф! Вече се бил свързал по нета с един находчив и успял
„градски“, дошъл да учи японски на разноски на богатия си родител, и със
студентската виза „нямало празно“ – всичко му било ясно – „ега ти
Японията, нали тук съм втора година“!
След като се разбрало, че няма как да остане повече от три месеца,
пловдивският ерген предложил сърцето си на младата Сумие сан.
Последвала скромна сватба и очакване на бебе след няколко месеца. Сумие
сан трябвало да роди в Токио, защото „в България раждането струвало много
пари“, „баща си и майка си“, обяснявал на съпругата българинът, къде на
развален английски, къде ръкомахайки с ръце и въртейки въображаеми
много нули... Сумие сан схванала.
Погледнах младата японка и се сетих за миналия ни урок. Бе ме попитала
какво означава обръщението на съпруга й към нея – „азиатска селянка“.
Приятелят на съпруга вече й обяснил така: „Миии, значи, че не ставаш“!
Скучаещи, вечно недоволни и почти всяка вечер по дискотеките, съпругът
и приятелят му се забавлявали.
112
 Сумие сан се затворила в себе си, избягвала да вижда майка си. Вдовица
била – да не я притеснява допълнително. Спряла да излиза на обяд с колегите
от международната агенция, където работела. Тъгата й обаче не убягнала от
очите им....
За Нова година изрядната Сумие сан получила промоция – издигане в
службата. Съобщили й сред овациите на колегите й. Всички се радвали! По-
висока заплата и годишен бонус, повече дни отпуска. Неудобно било някак
си да не ги покани. С тях бил и съученикът й от детинство, с когото
продължили заедно в работата – всички разбрали какъв „дюшеш“ е извадила
тяхната Сумие сан с този брак. И без много увъртания едната приятелка дала
пример със съпругата на техния колега – „кака денка“ („мъж под чехъл“, или
литературния превод от японски – „тронът на жената“). Сумие сан в никакъв
случай не била за семейни взаимоотношения „кака денка“! Това и тя самата
го знаела, вече било очевидно и за нейните колеги.
Затова всички те припомнили на Сумие сан следното:
1. Отминало е отдавна времето на нейната баба и дядо, когато мъжът е
вървял на метър разстояние пред съпругата, а тя – ситнешком зад него,
натоварена с напазаруваното. Сега японското момиче, преметнало през рамо
чантичка „Шанел“, крачи в любимите и за млади и възрастни „Салваторе
Ферагамо“ обувки, чиято цена никога не пада под около 500 долара.
Запътила се е след работа към миниатюрния си, но кокетен апартамент в
един от централните билдинги, защото месечната й заплата позволява да се
отдели от дома на родителите и да наеме самостоятелно жилище. От
месечния си доход може също да заделя за кратки екскурзии веднъж в
годината до Европа или Америка, а по време на „златната седмица“ (почивни
дни в края на април и началото на май) да отдъхва в някой „онсен“ (курорт с
минерален извор и басейн), да посещава родното място на Празника на
умрелите „обон“ и да спи в коприна на „Виктория Сикретс“, а не с памучната
„ютака“ като старата генерация.
2. Отминало е отдавна времето, когато за разведената японка се е казвало
снизходителното „жена с белег на бузата“.
Независимостта, със или без дете, е важна за работещата в Япония жена
професионалист, каквато и да е възрастта й. Процентът на разводите в
днешно време се повишава. За голяма част от съвременните японки има три
„свързани“ любови в живота: към предците, към родителите, към съпруга.
4. Отминало е отдавна времето на даване на стереотипна оценка за
ситуацията и позицията на една разведена жена през самурайските норми на
мъжа. Не толкова в икономически аспект, колкото в емоционален,
съвременната японка е независима. Може да покаже своята сила от
позицията на справедливостта, точно както и съвременната й европейска или
американска „сестра по съдба“. Този факт се пропуска често от съпруга

113
(японец или от друга националност), който погрешно се надява да наложи на
японска земя и в XXI в. своите виждания за патриархат.
5. Отминало е отдавна времето на „удобната“, мъничка японка с нейното
съгласие за всичко и отчетливо „хай-хай“ (да, да). Съвременната японка има
ярко изразено търпение, което проявява еднакво добре както на работното
място, така и вкъщи (каквото търпение обикновено липсва на съвременната
западна жена). Не са редки случаите, когато изразява открито, но
неарогантно своята мотивирана критика към несъстоятелно поведение и
мнение на съпруга си.
- Отминало е отдавна времето, когато японската девойка е била
материално необезпечена, с по-ниско образование, а вече омъжена –
социално изолирана и пасивна. И ако в императорското семейство за дамите
важи написаното в сборника от преди много столетия „Наставления за
жените“ със задължителните строги правила за поведение като например –
„Жената трябва да гледа на мъжа си, сякаш той е самото небе“, то при
съвременната японка подобни съвети съвсем не са актуални! В Страната на
изгряващото слънце все повече и по-често жените работят и градят кариера.
Понякога даже по-успешно от мъжете. И самочувствието го имат, макар да
не го демонстрират. Когато остане без съпруг, жената с малко дете разчита
на помощта на своята майка, баба и детската градина.
Из града могат да се видят постери с оптимистичното изражение на красива
японка в елегантен тъмен костюм, която пазарува, придружавана от майка
си и своята дъщеричка. Името на тази работеща и разведена жена е известно.
Никой не се и замисля, че под красивия макиаж на японския козметичен
гигант „Шисейдо“ би могла да е скрита следа от „белег на бузата“.

***

Сумие сан знае вече. Идващата неделя е поканила майка си на гости.

Решила е – ще сподели всичко.

***

А от другата седмица ще се вижда с мен, нейната сенсей36, за да изпием

чаша зелен чай, да се посмеем заедно и да ми предаде следващите
йероглифи.
От българския няма да има вече нужда.

36
Учител, преподавател.
114
 Дълголетието на Мичие сан

Десетки пъти съм ги броила „нейните“ нюанси на черно, докато съм се

отбивала, за да си избера поредния чифт копринени чорапи. Кокетното
магазинче в квартала ни се е сгушило сред високите небостъргачи, но вместо
да го „презрат“ заради невпечатляващия му вид, те – с целия си авторитет и
достолепие – бащински се „грижат“ за него – да му е слънчево, да има
видимост, да му е приятно. Нали в него се отбиват всичките съпруги на
собствениците на тези красиви билдинги, за да изберат фланелени чорапи за
зимата за придирчивите си съпрузи или от онези със специалната нишка,
която охлажда дамските крака в горещините – за себе си. Една съвременна,
модерна японка не би си позволила да тръгне с обувки на бос крак.

***

Стопанката на магазинчето за чорапи е обичливата Мичие сан. Няма някой

в целия квартал, който да не се е отбивал в това местенце заради богатия му
асортимент от чорапи. И най-вече заради нейното красиво излъчване.

***

В днешния юлски ден влизам в магазина. Горещо и влажно е. Нормално за

115
лятото в Токио. Не се оплаквам. Попивам влажното си лице с хавлиена
кърпичка. Подарък ми е от Мичие сан. Не съм направила и две крачки в
магазина, а тя вече изважда подноса с двете чаши в кобалтовосиньо и златно.
Много ги харесвам.
„Автентични са – от старинния Имаре“37, така ми казва тя. Отсипва от
каната със зелен чай. Ръката й е сигурна, действията и приказките –
отмерени.
Магазинчето няма почивен ден. Вече четирийсет и две години. Мичие сан
не го е затваряла нито ден.
„Всъщност историята на този магазин е простичка“, казва тя и ми я споделя:

***

И тогава бил горещ юлски ден. Мичие сан сгънала омразното черно
кимоно. Знаела, че повече няма да й трябва. С него била погребала любимия
си съпруг. Връстници били с него. Не вярвала, че зла болест ще го покоси
точно на петдесетия му рожден ден. В сумрака долавяла през сълзи сутрата
на будисткия свещеник. Пред очите й един по един, като на безкрайна лента,
преминавали всичките колеги на любимия й мъж, приятелите от детинство,
състудентите. Били дошли на погребението да изразят своето уважение към
него и съпричастност към тежката й загуба.
На Мичие сан не й се живеело повече. Нямало за кого. А и самотата я
плашела. Никога и не била работила. Как щяла да я кара? Цялото време в
живота й отивало по грижите за тежко болната им дъщеря, докато боговете
не я повикали при себе си само година преди смъртта на баща й, съпруга на
Мичие сан.
Отишли си били двамата й единствени близки.
Мъката я притиснала. Спряла да се храни в продължение на дни.
Прималяла, една безсънна утрин се надигнала от възглавката върху
лакирания под в малката уютна гостна, където години наред била сервирала
чая на своя любим съпруг. Залитнала. Хванала се за стола и без да иска,
бутнала черната чанта, с която била на погребението. Тя пък, „да не остане
по-назад“, решила да изсипе съдържанието си точно върху красивата ваза от
старинния Имаре, където бил положен прахът на непрежалимия й съпруг. В
сумрака десетки продълговати книжни пликчета с красиви черни и сиви
преплетени върху тях орнаменти полетели в причудлив танц от сребърен
дъжд и покрили вазата. Мичие сан разбрала колко уважаван бил съпругът й –
по стар японски обичай във всеки плик присъстващите на погребението били
поднесли на вдовицата малка сума пари, с която да може да посрещне своите
37
Имаре е стил в производството и украсата на порцелан. Кръстен е така по името
на японското пристанище, откъдето е бил изнасян на запад в началото на XVII в.
116
нужди в скръбта...
На сутринта, когато банковият чиновник обявил колко всъщност са
дарените средства, опечалената съпруга буквално се стреснала. И не могла
да отговори на въпроса му какво възнамерява да прави с „толкова пари“. Не
била подготвена. Тръгнала си и се запътила към близкия храм. Пребъдвала
целия предобед в молитва. И когато излязла, току до храма зърнала малкото
дюкянче и табелата „продава се“ на него. Знак? Не била сигурна.
Това обаче означавало, че на петдесетгодишна възраст Мичие сан можела
да започне за пръв път работа като собственик на магазин за чорапи. И така
вече четирийсет и две години.

***

Няма човек, който да не забележи отдалече винаги грижливо подредената

витрина на магазина й. Превес в него има черният цвят.
„Не го обичам, никак не го обичам, но много се търси“, казва тя и посочва
трите дълги рафта чорапи – от най-тъмния, „сериозен“ нюанс през
постепенното преминаване към изтънчена елегантност и завоалираност
между кобалт и оникс, та докато си отдъхне най-накрая и последният чифт в
черно с примес от сиво. Мичие сан знае как да ги подреди най-добре – и по
цвят, и по размер, „да не си губи време клиентката“, както сама казва.
Най-отпред са японските. Зад тях – „вносните“. Има си ред, създаден от нея.
Докато пием чай, Мичие сан ми се извинява, че трябва да позвъни на своя
клиентка.
Изважда тефтер с телефони. Прелиства внимателно. Открива номера,
звъни, приключва разговора любезно-делово и пак ми се извинява с усмивка.
Налива втора чаша чай.
Забелязвам, че докато търсеше номера в тефтера, не използва очила.
„Да, здрава съм! На деветдесетия си рожден ден мислех, че ще сложа очила,
но виждам идеално. И зъбите са си мои, и добре чувам, и добре вървя, и нищо
не забравям“, смее се тя.
Моля я да ми сподели „тайната на своето дълголетие“, на доброто здраве и
силния си дух, на гладката кожа на лицето й, на изпънатата й снага в дните
преди деветдесет и втория й рожден ден.
„Юли сан – започва тя, – от нас до магазина са три спирки с метрото.
Четирийсет и две години минавам тази отсечка в двете посоки. И най-
важното – никога не сядам във влака! Още в първия си работен ден
пристигнах в магазина, стоейки по пътя права в метрото. И докато пътувах,
си казвах: „Ако седнеш тук, това ще е краят ти! И няма да можеш да си
изплатиш заема!“ Така ден след ден пътувах права, годините се нижеха,
заемът бе изплатен, а аз продължавам да пътувам изправена.

117
 Защото, когато за последно наквасих с мокра кърпичка сухите устни на
умиращия си съпруг38, той ме погледна и промълви: „Мичие сан, за едно те
моля – никога не бързай да идваш при мен. Никога! Това е, което искам от
теб!“
А на японския съпруг, особено когато е толкова мил и добър, какъвто беше
моят, никога не се отказва нищо, Юли.“

Купичка японски ориз до второ деление

Срещнах го преди четири години една сутрин, докато закусвах в близкото

до вкъщи заведение. Влезе премръзнал. Направи ми веднага впечатление
идеално чистата му бяла риза с къс ръкав. И никаква връхна дреха. Помислих
си колко непрактично е на дванайсети февруари, при шестградусова
температура и пронизващ вятър, да си толкова леко облечен. Нямаше
посетители и разговорът започна естествено. Даже нямам спомен кой го
поде.

38
По стар будистки обичай устните на умиращия се овлажняват с вода.
118
 Сато сан, прехвърлил седемдесетте – един преуспял японски бизнесмен и
собственик на известна компания (по негова молба не пиша името й), идва
на всеки дванайсети февруари тук, на същото място, където сега се намира
един от най-красивите квартали на Токио и където някога неговият дом,
училището и всички сгради наоколо са били сринати от бомбардировките
през войната. Оцелели били по случайност само няколко деца. Родителите,
близките, учителите... не. Последвалите дни и месеци били време на
изпитания и жесток глад за момчето – дневната дажба била ориз колкото
един свит юмрук. За мъничкия Сато кун – неговото детско юмруче с ориз. И
така ден след ден. На дванайсети февруари следващата година, рождения ден
на Сато сан, паничката с ориз била напълнена с още едно деление нагоре.
Помни го като ден днешен. Както и гордостта, която го обзела, че вече е
„голям“.

И така... седемдесет години поред на всеки дванайсети февруари Сато сан

слага бялата риза с колосана яка и къс ръкав, отказва служебната кола и
шофьор и се отбива на същото място, където някога доброволците са
раздавали дажбата с ориз – за да остане с мислите си и думите на
благодарност към добрите хора, помогнали му да оцелее. А леденият студ и
късите ръкави в пронизителния вятър насред февруари му напомнят година
след година, в днешния уреден бит и забързан свят, за онова далечно време.
Затова и всяка година точно в същия ден си поръчва обичайната една
купичка ориз до второто деление. Не хапва нищо повече в този студен зимен
ден, оставайки със спомените си и ледената тъга по загубения дом, родители
и братче.
Днес Сато сан се усмихна! За пръв път след три години. Когато му подадох
красивата червена българска роза и се разплаках.

119
 По дух и по плът – Нагаяма сан
Възпитаните хора уважават човешката личност и затова са винаги
снизходителни, меки, вежливи, отстъпчиви.“ Така му каза тя, нежната
чуждоземка с огромни, пъстри като водите на езерата на Фуджи 39 очи, в
които той моментално се бе потопил и измъкване нямаше. Не поиска да
догледа танца й – веднага беше разпоредил на чимпара40 в съседното сепаре
да я свалят на секундата от сцената, където тя – с почти детинското си телце,
прозрачна и ефирна – се бе увивала със съблазнителни движения като змия
около пилона на неговия бар в „Шинджюку“.
Покоряващото излъчване на изумрудените й очи и тази, както и всички
предишни вечери, сковаваше постоянната клиентела – подвластна на този
небесен поглед, публиката заемаше причудлив, ниско приведен общ силует,
жаден да се наслаждава на белите й дълги крака, до които като златна река
се стелеше красивата й руса коса. Бяха я предупредили, че „шефът Нагаяма
сан“ ще идва тази вечер, затова да даде максималното от себе си. Получи
„инструкциите“ от най-предания сред хората му, докато той грубиянски
дърпаше възтясната горна част на прозрачното й трико с орнаменти на
неравни по големина кръгове, обточени с изкуствена кожа, опипвайки я
безцеремонно в тясната съблекалня. Опитът и интуицията му подсказваха,
че май „много ще да е видяла, нищо че е най-младата нова кучка танцьорка
с що-годе разбираем японски“. Важното е в другото да я биваше...

***

Беше първата жена в живота на собственика Нагаяма сан, пред която той
не настоя. Парализираха го правите й, непокорни руси коси, детинската й
усмивка, гальовният, почти невинен поглед и мекият глас, с който произнесе
тези първи думи, докато деликатно отдръпваше ръката си от неговата.
Нагаяма сан не знаеше, че тя е рускиня. А още по-малко, че цитира Чехов.
Не беше и чувал за него.
Разпореди през рамо на чимпара да се обади в родния му град, за да съобщи,
че отлага всичките си ангажименти за неопределено време. Пристигаше в
собствения си клуб всяка вечер в точно определен час. И в приглушената
светлина на личното си сепаре се оставяше да бъде омаян не от изпълнението
на продължителния танц, а от красивите очи на Лилит. Само те можеха да
покорят властния и безскрупулен Нагаяма сан – един от най-могъщите и
богати мъже на Кобе, от които всички с право изпитваха огромен и

Фуджи — планина край Токио.

39
40
Чимпара – нисък ранг на якудза, изпълнител на мокри поръчки.
120
безпределен страх.
Научи се да произнася правилно името й няколко дни по-късно. Тогава, в
потайните нощни часове, шофьорът му се провираше по тесните смърдящи
улички между пияни гръмогласни посетители, които приведени или на
колене повръщаха един през друг пред нощните клубове. Имаше чувството,
че се надпреварват да изплюят и червата си в късните часове на Квартала с
червените фенери.
Нагаяма сан презираше тази паплач.
И точно в онази вечер едва дочака тя да свърши с изпълнението си и взе
решение да я види веднага след него. Изкачи пеша дървените стълби до
малката й стаичка на една от най-старите съборетини, които бе виждал в
живота си. Учуди се, че си е избрала да живее в този коптор, но го отдаде на
неголямото разстояние до неговото заведение – нали трябваше да се прибира
сама, да й е близко.
Не го впечатли мрачният коридор към тясно помещение, където се
мъдреше мръсна тоалетна с ръчен душ. Не му направи такова впечатление и
мизерната, окаяна и полупразна стаичка с никакво „обзавеждане“ – една-
единствена дебела двойна постелка на пода, която Лилит ползваше за спане.
Погледът му не спря и върху малкото трикрако дървено столче в единия край
на стаята, нито върху слабата светлина от крушката, виснала на черен кабел
от олющената мазилка на тавана с неизсъхнали от последния дъжд
причудливи форми. Дъхът му като че ли секна, когато очите му се заковаха
върху единствената „украса“ в това място – възтясна продълговата картина
в избелели цветове и без рамка, закачена на около петдесет сантиметра от
пода току до столчето. Разбира се – копие. Била я носела навсякъде със себе
си, му призна после тя. Подарък от скъпата й майка. Нали на името на тази
картина тя нарекла своята красива дъщеричка – Лилит!

***

... Било най-обикновен ден, когато майка й поверила малкото си момиченце

само за няколко дни на грижите на съседите в неугледното, мизерно градче.
Последвала обещанията на някакъв големец за специална работа в
столицата, накъдето се била запътила. Щяла да се върне бързо обратно с
много пари, така казала. Красивото момиченце с атлазено прави коси повече
нито я видяло, нито чуло нещо за нея. Лилит завършила местната гимназия
с отличие – единствената радост в годините й доставяло четенето на книги.
Всеки ден след училище – нали никой не я очаквал – се отбивала в градската
библиотека в центъра на малкото градче и часове наред, докато я затворят,
там, свитичка през дългите зими до кюмбето с дървени цепеници, попивала
всеки ред от поредната книга в ръце. Ненавиждала мизерията си и това бил

121
единственият начин поне за мъничко да забрави за нея.
Нежната Лилит, която си останала слабичка и дребна за годините си, и сега
вярваше, че мама до последно се е борила за нейното щастие. Още чувала
със сърцето си сладките думи на бедната несретница: „Моя неземна
красавице, моето слънчице, обичам те до луната и обратно...“ Шептяла ги
гальовно в късните часове, когато полупияна се прибирала от работа и едва
докосвала божествените дълги светли коси на своята малка дъщеричка.

***

Приседнал на постелката току до нежната Лилит, Нагаяма сан жадно

попиваше дъха й, замайваше го неговата сладовина. Гласът й и странният
акцент го омагьосваха, докато очите му шареха между истинската Лилит и
тази от картината върху олющената мазилка, до килнатото настрани столче.
От русокосото момиче научи повече за това специално произведение на
изкуството – майка й я получила от своята майка, тя пък от нейната... Джон
Колиър и неговата прекрасна „Лилит“ – случайно попадналото копие в
скромната им дървена къщичка се предавало от ръка на ръка на
недоизплакалите болката си на първото причастие грешници. Нещо като
свещен дар с божествено предназначение – да напомня в огорчението им за
справедливия и верен Път на опрощението.
Никога и никъде Нагаяма сан не се бе чувствал така обезоръжен и уязвим
както до това нежно и чисто, прелестно създание. Спря да се храни, не
можеше вече да спи, изгуби интерес към бизнеса си. Живееше само за
кратките срещи в малката стаичка на Лилит. Не смееше да я докосне – крехка
и невинна, тя го обезсилваше с девствената си усмивка, с ангелския поглед
на светлотеменужените й очи.
Готов беше на всичко за Лилит. Разпореди на управителя на клуба да я
настани в луксозен хотел и да й купи веднага жилище в най-елитния квартал
на Токио – да го избере, все едно е за него. Мило и тихичко, само с лек, едва-
едва сведен надолу поглед, в който Нагаяма сан разчете свенливото й, но
категорично „не“, Лилит отказа жеста. Добре се чувствала тук. А и наемът
бил символичен, можела за трите месеца разрешен престой в Япония да
събере достатъчно пари за билет и да върне по-голяма част от дълговете на
съседката, която задлъжняла на кого ли не през годините на отглеждането й.
Отказваше му всичко – не докосваше кутията с най-скъпи плодове на масата
в сепарето на клуба, не удостои дори с поглед брошката уникат с черни перли
„Микимото“, която й поднесе (и която той намери пусната обратно в джоба
си), не пипна небрежно оставеното пликче с йени и долари, дори не се
изкуши да се порадва за малко на ролекса с диаманти, който така добре щеше
да стои на фината й китка. Лилит нищо не искаше от него – само неговото

122
кратко присъствие в късните часове след работа, което й давало сили да
продължи... Да, точно така, единственото й скромно желание било Нагаяма
сан да идва за малко вечер след „изявата й“ тук, в малката й стаичка – неу-
гледна, мрачна, бедна, – която пред очите му се превръщала в приказен
дворец, в съвършено непознат за него мистериозен и вълшебен свят. Живеел
само за срещите с изящната Лилит, броял часовете до края на вечерта във
вече станалия му омразен токийски клуб.
Лилит се връщала винаги сама в късните часове, отказвала да се качи в
лимузината със затъмнени стъкла и със специалния номер с инициалите му.
Така можела да му изпраща своите мисли от разстояние и да бъде сигурна,
че той я следвал и не я забравял след всяка поредна щастлива за нея нощна
среща.

***
„... три месеца... три месеца...“ отеквали думите й в съзнанието му, докато
то се опитвало да въдвори ред в сърцето на властния му и доскоро така
жесток стопанин. Ходел като призрак сам из голямата си къща, изгонил
прислугата, заповядал на шофьора си, верния чимпара Котаке, да се измете
по-далече от него... Иначе от момче ненавиждащ вода, къпане и миене на
коса, сега започнал да взема душ по два пъти на ден и там, под силната му
струя, си представял нежната Лилит, сгушена до него с цялата си неземна
доброта и непорочност в късните вечери на таванската стаичка.
Разпоредил на управителя в клуба да махне пилона до часове, а Лилит – в
полупрозрачна дълга бяла роба – да танцува на сцената му. Клубът щял за
неопределено време да бъде затворен за посетители. И никакви извинения за
редовните му гости – тези мръсници, тези отвратителни мръсници, които
идвали всяка вечер да оглеждат неговото сияние Лилит!

***

Котаке спял полуизлегнат на седалката в черната лимузина на своя бос –

никога не можел да бъде сигурен кога и какво би хрумнало на господаря му.
Знаел какво се случва при неизпълнение или неявяване на секундата –
Нагаяма сан го наричал предателство. И след един не толкова сериозен
инцидент като минимално закъснение, заради няколко закачки с момичетата
от рецепцията на хотела на неговия бос... останал без малък пръст. Котаке
носел винаги у себе си нунджаку и петнайсетсантиметров когатана41 с
двойно острие. И с двете боравел прецизно и методично, стига само да чуел
единствената му команда: „Ойде (ела)!“ Знаел чудесно какво означава тази

41
Когатана – къс двуостров нож
123
кратка дума – така якудза42 Нагаяма заповядвал на подчинения си да убие
някого. В онзи фатален ден, когато се явил със закъснение след повикването
на господаря си, паднал в най-дълбок поклон пред него, запелтечил думи на
разкаяние, после извадил острия нож и без да издаде стон, сам съсякал
наполовина малкия си пръст под невъзмутимия поглед на Нагаяма сан.
Немалко дръзнали да не се подчинят на лаконичните команди на всесилния
му шеф вече се били сбогували с малките си пръсти. Или с живота си. В тези
изпълнения, дори и без един пръст, Котаке бил ненадминат. Всичко в живота
на чимпара Котаке било пределно ясно – колко лесно е да изтече кръвта от
тялото на един мъж, докато прави отбранителен, необмислен жест,
плъзгайки се по острието на неразделния му другар когатана. Виж, жени
ножът му не познавал. Нямал си вземане-даване с тях, даже преди „оня
случай“.
Остро иззвъняване на мобилния му телефон го стреснало. Шефът му
разпоредил: „Към Цукуба.“
Все още в рехавото движение на сънения град чул второто разпореждане:
„Кафе!“
Забелязал денонощен магазин. Нямало все още клиенти – че кой ще ти
пазарува в пет часа призори?! Върнал се, подал на господаря си чашата с
кафе, подкарал колата. В предното огледало видял Нагаяма сан да отваря
прозореца до себе си и да запокитва през него с рядка погнуса и изкривено
от гняв лице пълната чаша с кафе, изричайки: „Отврат! Да не купуваш повече
такава пикня!“ Котаке се смразил. Не бил чувал скоро хриптящият от гняв
глас на шефа си да прорязва така въздуха като с катана. Чашата полетяла към
бордюра. „Спри! Вземи я. Изпий каквото има в нея. Ако няма – изяж я!“
разпоредил разяреният му бос. Пълен завой наляво и Котаке покорно забил
спирачки, за да се затича към разлятата чаша кафе.
В този момент през отворения прозорец на автомобила Нагаяма сан дочул
песен. Красивата мелодия несмущаващо се носела във въздуха от някаква
схлупена едноетажна дървена къща. Неземна, ангелска и нежна, прелестно
приказна мелодия..., о, да, като неговата скъпа божествена Лилит... Нагаяма
сан влязъл през открехнатата врата на малкия салон с няколко реда олю-
щени, стари столове, откъдето извирала божествената музика. Съзрял вътре
ниска масичка с наредени върху нея памфлети и няколко дебели черни книги
до пиано, на което свирел възрастен ранобудник. А докато пръстите му
танцували по инструмента, поглеждал ту към клавишите, ту вдигал поглед
нагоре към огромен старинен дървен кръст на бялата стена. Въобще не
удостоил с внимание неканения гост. Бил погълнат изцяло от изпълнението
на своята небесна мелодия. Но странно... Нагаяма сан не се разгневил.
Напротив. Усетил някаква мекота и успокоение, които се разляли в
42
Якудза – японски мафиот.
124
изтормозената му душа. Събудили у него спомена за онова малко момче от
покрайнините на Кобе, когато също в такава ранна утрин загубил родителите
си в катастрофа и само той оцелял. Пред очите му изникнал и образът на най-
възрастния мафиотски бос на един от клановете в града, небезизвестния в
цялата страна страховит якудза Нагаяма-старши, който го бил отгледал след
трагедията... Пристъпил неуверено по-близо до пианото и приседнал до
масичката под кръста. Имал усещането, че мелодията го прегръща нежно,
нежно, стича се в него, за да му придаде непознат живец и да го събуди от
някакъв дългогодишен кошмар. В това време възрастният човек зад пианото
станал, приближил се бавно, положил ръката си на рамото му и изрекъл от
Словото:

„Ще измия в невинност ръцете си;

така ще обиколя олтара Ти, Господи“...

Унесен в прегръдката на милост и благост, Нагаяма сан почувствал как

непознатите думи на възрастния човек погалили и отворили сърцето му в
продължилата молитва: „...защото тя не е груба и егоистична. Любовта не е
избухлива и злопаметна. Тя не се радва на злото... тя винаги приема
търпеливо всичко.“

***

Поразително бързо преминал този предобед на първа среща на Нагаяма сан

с Мияке сенсей в малката християнска църква. В следващите дни младият
якудза продължил да идва призори в неугледното салонче с дървеното старо
пиано, на което по чуден начин възрастният мъж славел Господа. В дългите
часове на общение Нагаяма сан споделял пред Мияке сенсей утежненото си
сърце, изповядвал в унес пред Господа мъката си. Двамата четели заедно
напълно непознатите до този миг за него думи на насърчение и любов и
пребъдвали в ежедневни молитви. Скоро страховитият преди Нагаяма сан
усетил сякаш съблича старите си дрехи на похот и мъст, на алчност и омраза
и като че някаква небивала, непозната сила започнала да го изпълва. Не
разбирал съвсем точно какво става.
Споделил пред пастора с болка, че не знаел в кой момент от живота му
Езевил43 го е привикал в своята каменна крепост, за да го оплете в мрежите
си, вменявайки му житейска гордост, усещане за непогрешимост,
безразсъдство, себеправедносг, омраза...
Сърцето му разбрало, че копнее за тези срещи толкова много, колкото и за
вечерите с любимата Лилит. Трябва сърцето му дълго да е жадувало тези
43
Езевил – дявол, сатана.
125
утринни молитви!... Само така можел да се обясни фактът, че Нагаяма сан
изоставил за повече от седмица посещенията си в клуба и в малката
неугледна стаичка в „Шинджюку“. Имал нужда от това „бягство“ – заради
вълшебните мелодии изпод благословените ръце на Мияке сенсей и думите
му на мъдрост и разум, прошепнати там, до пианото с надписа над него –
„Бог е любов“. По време на тези срещи, а и след тях не изпускал за миг от
ръцете си една стара книга, която получил като подарък и която с всяка дума
му откривала нов, непознат свят – онзи на греха и триумфа на злото, на
смирението и изкуплението, на разкаянието от гордостта и лъжата, на
опазващата благодат, на милостта и безмерната любов на всепрощаващия
Създател.

***

Една утрин, след като пребъдвал със своя Мияке сенсей в дълга молитва,
Нагаяма сан споделил смутено за чувствата си към Лилит. Искал да се
помолят за нея, за тях двамата. Възрастният човек се изправил спокойно пред
стария кръст и така, с Библията в ръка, простичко казал следното: „Помнете,
скъпи братко, че жената е избраница от Бога, душа е, която Ви се дава даром,
с безценна любов е приготвен Пътят – този на двама души – в един верен
съюз на земята, за да завърши там горе, във вечността.“ И в следващите
утрини Нагаяма сан очаквал с надежда да чуе от пастора нови думи на
упование – за него и жената на сърцето му като две души, които неминуемо
е трябвало да се срещнат все някога; за благословенията, които ги очакват в
брака, преминавайки ден след ден със свитъци тъга, но и с много търпение,
нежност и любов.

***

Този ден срещата завършила в ранния следобед – Мияке сенсей отивал на

погребение на свой приятел. Нагаяма сан, укрепен с нова сила, за пръв път
се обърнал към шофьора си без пренебрежение: „Спри пред „Мицукоши“44
и купи годежен пръстен с най-малкия размер. По твой избор, Котаке сан!
Обади се в Кобе да изнамерят оригинала на „Лилит“, да няма пазарлъци, да
не щадят никакви пари. Искам я до дни.“
Котаке се обърнал към шефа си: „Към къщата на господаря ли да карам?“
„Не! Към дома на Лилит!“
Чимпарът Котаке подкарал черната лимузина към „Шинджюку“ безкрайно
щастлив – господарят му одобрил с усмивка (първата, с която го удостоявал,
откакто го познавал) избора на красивия пръстен, докато разглеждал
44
Мицукоши – скъпа верига универсални магазини.
126
сертификата. Сърцето на Котаке сякаш запяло от доволство една от
мелодиите, които дни наред слушал призори, докато чакал Нагаяма сан в
колата пред малката църква. За пръв път днес (какъв специален ден само!)
босът му се обърнал към него със „сан“. Ново чувство на още по-дълбока
признателност и преданост към шефа му влели чудна физическа сила у
чимпара. Затананикал тихичко на глас отново онази божествена мелодия,
която чувал пред храма.
Нагаяма сан, видимо доволен, не го прекъснал.

***

Нагаяма сан взел стълбите нагоре на един дъх. От джоба на сакото му

червената копринена панделка на кутийката с нежното бижу за неговата
прекрасна Лилит се подавала нетърпеливо. Застанал пред вратата й,
замислил се за секунди за думите, които щял да й прошепне в първата им
прегръдка, „видял“ как я понася като сияние към малката църква и Мияке
сенсей ги венчава там до пианото, където бе изпитвал часове наред радост и
упование в последните дни. „Видял“ и мястото, където Езевил бе жънал
години наред скръб и унищожение в живота им – същото това опустошено
място, което сега те щяха заедно да превърнат в божествена градина от
вечноцъфтящите бели цветове на своята взаимна, красива и силна любов...
... Нагаяма сан дочул някакъв странен звук – като стон, въздишка, шепот!
С всички сили ритнал паянтовата врата.
Току пред очите му струя светлина, която се процеждала от малкото
прозорче, неволно осветявала понамачканата картина, която била свалена от
стената и безпомощно изчаквала върху постелката времето и
предназначението си. Трикракото столче било възседнато от Лилит с
прибрани с огромни черни фиби коси, а тя сама – само по гащи и с гръб към
него. В оръфаната, грозна неголяма дупка в стената, там, където картината
на англичанина я бе прикривала, Нагаяма сан разпознал с погнуса „The Lucky
Hole“! През нея като от смрадлива черна паст се подавало мизерното
достойнство на непознат мераклия, обхванато изкусно в здрава хватка от
меката длан на Лилит. „Услуга срещу добро възнаграждение“ – така било
познато и популярно в началото на осемдесетте „The Lucky Hole“ – това
„удоволствие на щастието“. После отшумяло, полицията го забранила,
налагали се все по-строги санкции на практикуващите го. Рядко, но
полицаите все още можели и да открият някъде из Квартала на червените
фенери „щастливата дупка за задоволяване в стената“, затова и за тази
изкусна работа се предпочитали обикновено млади чужденки, които с кратки
туристически визи можели да припечелят няколко хиляди долара или
бижута, а пък после... после кой откъде е. Тайната си заминавала с тях.

127
 В краката на Лилит се мъдрели разпилени намачкани банкноти от по сто
долара, пуснати през дупката на стената – очевидно клиентът, застанал гол
и невидим от другата страна не идвал за пръв път и бил доволен от
непредсказуемия ритъм и отличното боравене на нежната и мека кожа на
дланта й. Не се срещали често такава мекота и изпълнение, при това
придружени с чувствените въздишки и стонове на кадифения глас на
деликатната Лилит...
Вцепенен, Нагаяма сан понечил да се обърне и да напусне „гнездото на
Лилит“ с дупката в олющената стена. За миг като че ли му се приискало даже
да се провикне към Господ, да призове голготската му кръв да очисти това
свърталище и цялата мръсотия, пропита с потресаваща гнус. Да го прегърне
като малко момче и да го вземе като свещичка между дланите си, да остави
в сърцето му само любов и милост... но... Езевил побързал мълниеносно – та
той никога не оставя така лесно „своите си“! Сграбчил го рязко в желязната
си прегръдка, вдъхнал жар в сърцето му, пуснал буря в ума му, омаломощил
го със своята готова за атака армия от верни сатанински духове. Нагаяма сан
твърдо натиснал цифрата девет върху дисплея на телефона си. Знаел със
сигурност, че неговият верен чимпара ще отговори на повикването мигнове-
но. Така и станало – единственото, което чимпарът Котаке успял да чуе, бил
хриптящият му леден глас, който процедил: „Ойде!“...

Майсторът на меласа

Казанът бе дълбоката преизподня, където грешникът Оои продаваше

самотата си ден след ден. С лявата си ръка положи внимателно пръта до себе
си, „за да си почине“. Потопи другия, със заострения връх, и с един отривист
замах напълни точно до ръба каменната чаша с гъстата течност... Една след
друга, една след друга – нито една капка не падна.
Скрита зад тръстиките, тя го наблюдаваше – беловласа, с възниско чело,
дребна, спаружена от тежкия живот и мъката, която я гризеше и цял живот
изяждаше силите й. Само по очите си приличаха. Едни такива кръгли като
малки черни въглени. В нейните изцъклени пламък никога не бе горял – дори
той се плашеше от нея. След малко старицата щеше да се приближи до
родния си син и мълчешком, без да го погледне, да положи съдинките в
подноса, за да го прехвърли във вехтото фурошики45. След което щеше да се
понесе с патешката си походка по пътеката надолу към селото. Пазарен ден
беше. Разчиташе да ги продаде.
Ненавиждаше сина си. Не можа за миг да му прости, че от цялото село Бог
избра точно нея, за да я накаже с единствения й син – Оои, който вършеше
45
Фурошики – бохча.
128
всичко с лявата си ръка. Срам беше за нея този дяволски белег. Позор за
майката, а и за дъщерите й, които бе зачевала все от големци, докато
слугуваше в богатските им задни дворове (те така и никога не я допускаха да
влиза в къщите им). Усещаше зад гърба си присмехулните погледи и
подбутвания на съселяните и в миг разбираше защо отминават точно нейните
съдинки с вълшебната амброзия – на кого му бе да опитва от нея,
приготвената от леворъкия й син?! Доволна беше, ако някои пришълци от
съседните села се прилъжат. Можеше да нахрани в такива дни семейството.
Никой в къщата не говореше с Оои. Беше свикнал с мълчанието и
подигравките на сестрите си, с пренебрежението на техните мързеливи мъже
и сополиви деца. Не разбираше тяхната ненавист. Да каже някой, че Оои се
впечатляваше от ориста си, ами не! Даже не се замисляше кой знае колко,
когато още от дете го лишаваха цял ден от храна. Един ден Тя, жената, която
наричаха майка, го заведе до казана, блъсна го в него и лаконично му за-
повяда да се хваща за работа. Занапред това щеше да е домът му.
Оои обичаше да е тук. Черните въгленчета пламваха, блага усмивка
огряваше леко смуглото му лице, когато събереше птичките около себе си
под изкусните звуци на своето хочику. Мелодиите сами си идваха. Някой му
ги пращаше, ей тъй наготово! Очевидно ставаше въпрос за талант „ех coelis
oblatus“46, както по-късно разбиращите от изкуство щяха да го определят.

***

... Беше заменил в един много отдавнашен пазарен ден цялата си

няколкодневна реколта за стария дървен хочику. Спомняше си добре точно
този ден – майка му свита на пода, обляна в бяла пот, изпита от едноседмична
треска. Извикаха го и го заведоха при нея. Тя със сетни сили лаконично бе
изсъскала заповедта си Оои начаса да тръгва за пазара и да пласира на всяка
цена съдинките.
Спомняше си и после... Не били майчините сили сетни в оня предиобед.
В онази вечер застана пред нея само с новата придобивка в лявата си ръка –
едно старо хочику, за което бе заменил съдинките с амброзия. Майка му
моментално бе схванала неподчинението на вироглавия си син и омразата
беше изригнала като вулкан от сърцето й. Беше го пребила от бой, блъскайки
го в земята, докато той подгизваше в собствената с кръв изпод безпощадните
майчини ръце...
Тя никога не му проговори повече.
... Затова пък Оои се наслаждаваше на една друга любов – тази на птиците.
И те хич не се плашеха от него. Ще накацат около стария котел, някои даже
на рамото му. Ще пригласят на звуците на бамбуковия хочику по свой си
46
Ех coelis oblatus – даден от небето.
129
начин с чудни трели, докато приглушат напълно болката от празния му
стомах. Любими му бяха тези дни. Нищо че му прималяваше. Бог не бе
вложил в сърцето му да мрази. Тежката работа го направи твърд. Ден след
ден Оои продължаваше да върти с изопнатите мускули на лявата си ръка
пръта в черната тръстикова сладовина. Тя току ще клокне и аха, да образува
мехурче, Оои чевръсто ще го погали с връхчето на пръта и то ще заспи под
звуците на мелодията на къкрещия казан:
„... лято, есен, зима, пролетта отмина, лято, есен, зима... меласа пак
ще има.“
Няма да е лъжа, ако се каже, че в този стар казан дотогава никога не се бе
варила по-вкусна меласа.
А най-неустоима и най-търсена тя стана след много години, в момента на
есенното равноденствие, когато Оои навърши трийсет и три години. Беше
денят, в който заприиждаха селяни от околностите, от съседните градчета,
замогнали се хора. Плащаха от щедро по-щедро, за да се доберат до половин
съдинка поне, та с нея да изцерат я болнаво дете, я да подсладят душата на
любимата, та тя дано склони, или да прибавят от вълшебния тръстиков сироп
към сакето, което варяха...
Всевишният бе избрал Оои – неук, прост и слаб в очите на близките си
хора, – за да посрами тях, здравите и силните. Посочи него – презрения,
изцедения от всякаква увереност, за да опомни онези, които му се
подиграваха...
Как стана това ли...?

***

Година преди този съдбовен ден до Оои приприпка един малчуган.

Красивата му черна жилава коса прикриваше стърчащите уши – може би
защото те не желаеха да чуват разпорежданията и съветите на никого и за
нищо на света. Колко пъти майка му, сестрите и баба му го бяха
предупреждавали да не отива до казана при оня, защото е „акуми“ – зъл
дявол. Заплашваха го, че акуми ще го оплете в мрежите си и ще го пусне жив
във врящия казан. Нещо обаче го теглеше все натам...
В един топъл есенен ден издебна, когато всички бяха на реката да перат и,
останал сам, грабна една празна паничка за варен ориз (години но-късно се
чудеше защо я бе взел) и се затича към казана в тръстиковата гора, откъдето
долавяше красивите звуци, изтръгнати от хочику. Приседна току до него и
със затаен дъх впи очи в майстора на чудната мелодия. Нищо не си казаха.
Малкият седеше като омагьосан и знаеше, че повече никога няма да може да
се отдели от този човек и неговата музика. И вечерта, и през следващите дни
една след друга идваха по-големите му сестри и кой ли още не, да го

130
сплашват, да го молят да се прибере. Подгонваха го, а малкият побягваше и
никой не бе в състояние да го застигне. После се връщаше, поглеждаше с
уважение стария майстор за миг и отново заставаше до горещия му казан.
Час след час, минута по минута, дните следваха, белязани в тяхното общо,
силно мълчаливо присъствие.
До този ден и двамата не познаваха силата на приятелството. Но Бог реши
в следващите месеци да им разкрие неговата красота. Започна с оная
истинска и неподправена блажена усмивка на майстора, когато получи от
Малкия първия си подарък в живота – горски ягодки, навързани на дълъг
тръстиков клон. Продължи с тревожните и търсещи очи, когато момчето се
загубеше по половин ден, и с въздишката на облекчение дълбоко от душа,
като го видеше да тича към него, прегърнал с две ръце гоя, моркови, сварен
намаимо47 и ориз, навит в бамбуков лист като щедра отплата за детския му
следобеден труд в някоя богаташка къща. Връзката помежду им укрепна и с
онова знаменито откритие на Малчугана, когато един ден ей така, на игра,
обърна онази стара паничка за ориз и започна равномерно да потропва с
тръстика и длан по нея. Извади най-красивия, плътен звук и го добави към
мелодията на дървения инструмент в един пулсиращ ритъм от радостните
сърца на двамата приятели. А първата нежна капчица меласа на върха на
пръта, която дългогодишният майстор спонтанно бе поднесъл към устните
на Малчугана, за да я оближе, и последвалият смях на доволство от
блаженството бяха най-искреният приятелски урок, който двамата
споделиха – да даваш и приемаш добрина от сърце.
Мъжкото приятелство има едно сериозно предимство – то никога не е
скучно. В едно ранно утро от стар дънер Оои сан измайстори за своя приятел
нещо средно между ниска стълба и поставка. Смешно творение беше, но
вършеше работа. С любов наблюдаваше в първите утринни лъчи все по-
точните движения на пръта в заякналите ръце на Малкия, докато приведен
над казана, уверено разбъркваше в кръг меласата. Един красив млад чудак с
коси почти до кръста на възслабото си, но здраво телце, кацнал на високия
дънер като птица феникс, която всеки миг щеше да се възроди.
Все по-често Малкия държеше да отменя Оои в работата над казана –
спореше му тя, докато насладата от красивите мелодии, излизащи изпод
ръцете на Майстора, отнемаха всякаква умора. А и птиците, с които двамата
приятели деляха храната си, пригласяха благодарно с песните си и
превръщаха работата във вълшебство.
Дали защото яденето никога не достигаше, или защото времето рязко
застудя, но една нощ Малкия се събуди от стържещото хриптене и
несвързаното бълнуване на своя приятел. Сгърчен от болки върху
бамбуковата рогозка, с ръце, прострени към него, като да се давеше, Оои сан
47
Намаимо – сладък картоф.
131
издаваше все по-странни болезнени звуци в продължителна, остра кашлица.
С един отскок Малкия се озова до него и тревожно взе ръката му в своята.
Гореше. По лицето му се стичаше лепкава пот. Нямаше време за губене,
нямаше време и дълго да мисли. Грабна съдинките, напълни ги с премерени
действия догоре, постави ги в подноса и го върза накръст в износеното
фурошикидзуцуми. Трябваше бързо да стигне до близкото градче – щеше да
ги продаде и с парите да купи от лечебните треви и малко храна. После бързо,
много бързо трябваше да се върне при болния си приятел.
Не бе писано да ги продаде този ден – където и да застанеше, а уж избираше
най-оживените места, никой не го поглеждаше. Отминаваха Малкия и
странните му съдинки с пълна липса на всякакъв интерес. Вече се
свечеряваше и тревогата не го напускаше. Не бе ял от предишния ден. И вода
не бе пил. Изнемощял, потропа на една голяма, солидна порта, за да помоли
за малко вода. Бавно, бавно вратата се отвори. И пред него застана Тя – с
кръгло бяло усмихнато лице и с най-красивите очи на света – две издължени
бадемчета изпод гъстия й равен бретон. А пък устните й... устните й – като
онези ягодки близнета, които неведнъж бе брал горе в планината. Малкия
едва съзря божественото лице и не чу какво се отрони от ягодовите устни.
Строполи се на земята и загуби съзнание. Стопаните знаеха как да се
погрижат за него. Имаха и храна, и опит в изобилие. Нали дъщеря им по
време на раждане нещо се повреди и така и не можа да се надигне повече.
Не можа да проходи. Изгуби и бащата на малкото си момиченце с
бадемовите очи. Мъката скова сърцето и нозете й. И сега пак, за кой ли път,
по настояване на възрастните тя отново опитваше поне малко да се
възстанови на бани в скъп онсен с лековит горещ извор. Съседи им го бяха
препоръчали... ей така, с тихата надежда поне малко да я откъснат от мъката,
в която малко по малко гаснеше.
Свестиха Малчугана със силен, ароматен, домашно приготвен чай от
прясно изсушени кори от манго. Останали сами с момиченцето в обширното
помещение с татами и седнали с подвити крачета, двете деца не смееха да се
погледнат. Малкия наблюдаваше една след друга красивите съдинки с
вкусна храна, които възрастната помощница редеше пред него на дървеното
затаку. Когато сложи и седмата купичка, която в този дом винаги се под-
насяше за гостите, тя се поклони, пожела „итадакимас“ и се оттегли.
В този миг дочу звънливия и подканящ глас на момиченцето срещу него:
„Ще изстине оризът. Хапни! Колкото искаш!“ Посегна към купичката с
ухаещ врял ориз. Не се нуждаеше от второ подканяне. Много години по-
късно щеше да се сеща, че от онази вечеря със седемте съдинки с най-вкусна
храна той никога не бе отказал нищо на красивата Мари чан с бадемовите
очи.
В съседното помещение възрастният господар отпиваше от сакето, когато

132
чу до себе си тихия глас на съпругата си: „Оишиии“ (вкуснооо). Погледна я,
а тя – топнала вече пръчица в съдинката с меласата на планинския майстор,
я поднасяше към устата му. Усети невероятен, напълно непознат и нов,
божествен вкус – сладовината, смесена с току-що отпитата глътка алкохол
се разля като балсам и го подкани за още и още. Взе съдинката и отпи
направо от нея. Задържа я в устата си, смеси я с глътка саке, премрежи очи,
отметна глава назад, примлясна в нескрито блаженство и отсече: „Това ще
да е!“
Разпореди на помощниците да изпроводят Малчугана. Освен измитите
празни съдинки те се бяха натоварили с храна, чай, прахчета против треска,
топли дрехи, няколко чифта „таби“ (чорапи с един пръст), два броя меки
футони за спане и още два уютни какебутона за завивки. Единият от
помощниците носеше празни съдове за още меласа. Нея господарят бе решил
да вари със сакето.

***

Новината за безценния еликсир се разчу скорострелно. С дни се чакаше

дори за една-единствена съдинка. Плащаха от щедро, по-щедро. Бързо се
разнесе вестта, че дъщерята на Големия господар в града взела леко да се
надига от постелята си, след като започнала всяка сутрин да пие по глътка от
сладовината на Оои. Мълвата се разпространи първо в града, после във
всички села наоколо, полетя из целия остров. И както винаги се случва с една
красива история от уста на уста, тя докосна любопитно-доволните уши и на
съседните островитяни. И не спря там, тъкмо напротив – потегли и по на юг,
оттам отплава удобно с някакъв чужд параход, за да достигне до земите на
остров Тайван. Не й стигаше и този дълъг път – красивата мълва за лековития
еликсир се върна, набрала още по-голямо самочувствие и решена да
пообиколи всички острови на север и на запад.
Успя да го стори шеметно бързо – колко й трябва да се възнесе и да носи
добрата вест със себе си?! Толкова, че тя стигна до столицата на най-големия
остров.
А в големия град се бяха събрали експерти – разменяха мнения за
качествата на единствената по рода си меласа. Някои допускаха, че
лековитостта й ще да се дължи на въртенето на пръта в обратна посока – нали
майсторът й работел винаги с лявата ръка...
В първия ден от големия „харии фестивал“ достолепният дядо на малката
Мари чан се качил съвсем сам горе в планината да благодари лично на Оои
сан за прекрасната меласа, която почти изцяло изкупувал за производство на
сакето си. Благодарение точно на нея всичкото саке, което произвеждал,
успешно се продавало. Като знак на признателност двамата приятели в

133
планината получили от своя гост още ценни подаръци и храна в изобилие.
Оои сан побързал на свой ред да благодари – свенливо извадил дървения
инструмент и засвирил своята поредна нова, красива мелодия. После друга и
друга. Толкова прекрасно звучели те, изтръгнати от чистото сърце и
изкусните му майсторски пръсти на лявата ръка, с които сякаш нежно галел
своя хочику! Не си тръгнал възрастният Господар, докато не получил
обещание от Оои сан, че ще слезе от планината и ще свири на закриването
на празника „харии“. Тази година за пръв път градът бил избран за домакин
на това изумително празненство и щяло да бъде стълпотворение от
пришълци и местни – така му обяснил.
Майката и сестрите на Оои сан отказали да отидат с него в града. Останали
си там горе в планината – към омразата им се прибавила и завистта.

***

... В последната вечер на фестивала Оои сан пристъпил със своя хочику и
над острова се понесла най-нежната мелодия, която никой никога не бил
чувал дотогава. Полетяла ефирно нагоре към окъпаното със звезди
окинавско небе, за да благодари от името на своя майстор на Създателя за
всичките години на радост.
Точно тогава от тъмното кадифено небе една звезда се отронила като сълза
и прорязала тъмата в светеща нишка, за да дочуе в последния миг от живота
си възрастни хора да шушукат объркани: „Невероятно, невероятно, вижте,
вижте... тя стана на крака!?“
Настъпила гробна тишина. Оои сан погледнал нататък и уверено направил
няколко крачки към една красива млада жена, изправена до дървената
количка. Пристъпил още малко, протегнал лявата си ръка над главата й и
изрекъл като насън някакви думи. Накрая приближил дървения инструмент
до устата си, за да изтръгне от душата му с нова сила най-красивата от
красивите мелодии. Жената направила колебливо крачка, после още една и
още една, за да облегне глава на рамото на Оои сан. И да остане така,
заслушана в звездната тъма и вълшебната музика.
Дълго, дълго след тази вечер островитяните и гостите им щяха да гадаят и
говорят едно и също за майката на Мари чан. Да, всички, които присъстваха
на нейното изцеряване, щяха да изказват различни предположения: дали
лявата му силна длан, положена над главата на младата жена, и думите,
които изрекъл, със сила бяха пропъдили дългогодишната болест от тялото й,
дали пък красивата мелодия от сърцето на Майстора на меласа бе я накарало
да забрави за болните си нозе, да вземе постелката в ръка и да стане, или
просто така им бе отсъдено и на двамата – да се видят и да не се разделят
повече... Това никой не можеше да потвърди с пълна увереност.

134
 Едно обаче е сигурно и до ден днешен – в един от най-красивите южни
острови на Япония ежегодният майски фестивал „харии“ се открива винаги
с любимата на местните хора тук песен. В нея се разказва за силата на
благословената любов между един изключителен майстор на меласа и
богатска недъгава дъщеря, която проходила мигом щом го разпознала с
очите на сърцето си, докосната от небесната нежна мелодия, която той й
подарил със своето хочику...

135
 ГЛАВА 5.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ
Материали от Фейсбук страницата на авторката –
https://www.facebook.com/youliana.antonova

За мястото, където живея в Токио

Токио е разделен на 23 големи квартала, наречени “ку”. Аз живея в
Минато – ку. Веднага допълвам – много го обичам! Затова ще споделя едно –
две неща, които ме впечатляват. Иначе “до утре”, че и повече мога да
разказвам.
В днешния брой на вестника на Общината Минато-ку (получаваме го
безплатно) ни информират, колко е броят на живущите. Харесва ми
точността – ако искаме да разберем, колко чужденци живеем на територията
на тази столична община – има данни. Чужденците към днешна дата сме нито
повече, нито по-малко – точно 19 913 (мъжете са повече, както се вижда от
снимката в десния ъгъл).
От вестника научавам за културни събития.
Днес има и информация за всички студенти, които живеят на територията
на Минато – ку, че ако имат затруднения в заплащане на студентските такси,
да се обърнат за безвъзмездна помощ към Общината, следва списък с
безплатните филми за седмицата (японски и американски), представленията,
безплатните басейни с олимпийски размери за хора над 65 годишна възраст
и 2 часа безплатен паркинг, напомняне, че следват писмата с избора на
болница за безплатен преглед за рак на дебелото черво и стомаха и т.н.,
развлеченията за деца по време на така наречената “Златна седмица”, която
започва на 28 април.
Обичам, както споменах по-горе, този район с много кафенета, ресторанти,
клубове, кинотеатри, библиотеки, открити сцени и паркове. С много глъч и
живот 24/7.
Всеки може да се осведоми за какво се използват данъците му. Стига да му
е важно. Например, последните две години – за обновяване на автобусните
спирки със специални монитори, на които може да се проследи къде се
намира автобусът, който очаквате, кога пристига точно, времето, а ако вали
дъжд, в колко точно часът ще спре дъждът. Изненади няма. Снимате
разписанието в телефона и идвате на спирката 2 мин. преди да пристигне
рейсът. И сте в него. Качвате се отпред, пускате в касичката до шофьора
необходимата сума, ако нямате дребни, “тя” ви връща рестото. Слизате на
вашата спирка от задната врата. Контрольори – няма.
136
Едно от нещата, на които местната управа обръща внимание, това е , което
бих искала да споделя:
да са винаги в изправност и в идеален ред, да ги подменя, ако е необходимо,
да са с вкус, та да се вписват в облика на красивите сгради и кокетни къщи.
Да, става въпрос за… капаците за канализационните шахти за газта, водата
при пожар на тротоарите и уличното платно. Всеки район и всеки град се
“представя” със свои уникален дизайн и решения. Например в гр. Киото –
най-често металните капаци са “представени”с костенурки или семейства от
костенурки като символ на дълголетието, на други места с типичните за
региона цветя (в Осака с цветето на града – бяло и бледорозова иглика),
вулкани, езера, планини и т.н.
Ето няколко снимки от тях в Минато-ку, за да имате представа. И да им се
порадваме. Нали в притчите на Соломон в глава 3 се казва: “Плодът на
добрите трудове е славен”!
Славен е, да! Не мислите ли?

Кратка история от Токио

Сбърчил носле и с най-сериозното изражение на лицето на момченце, което
няма още четири годинки, Джейми се разхожда с пръстче по глобуса и ми
показва България... после Япония. И пак, и пак (отиграли сме дестинацията
многократно, но не му омръзва).
“Най-важната думичка е БАБА! Защо иначе ще е така и на български, и на
японски език”, констатира малкият Джейми. “И на двата езика е една и съща.
Баба! Ами защото е най-важната”.

137
 Не възразявам…
Вие нещо да ми кажете, приятели?
…
А, да, колко много обичам Джейми, който “припознава себе си като японо-
българче, “защото мама е японка”, а за баща си (моя син) казва, че е българо-
японец, “защото майката е българка.
Повече за Джейми… в една от историите, написана на един дъх в новата
книга, която ще се появи в книжарниците в началото на ноември.
Една истинска история от Токио с главен герой Джейми, защото “едно
момченце като него е повече от сто учители”, ако ми позволите да цитирам
Дж. Херберт.
До ноември в България и с много обич от Токио.

Когато някой си поръча такси (хайаа) в Токио...

Излизаме със съпруга ми и наш приятел на вечеря. Не се бавим цяла нощ,
естествено, но поне 2-3 часа отбелязвам време, в което сме минали покрай

138
спрялото поръчано предварително такси (“хайаа”) и застаналия до него
шофьор в очакване на клиента си, който го е резервирал за вечерта. Време, в
което връщайки се от вечеря, господин водачът на превозното средство все
така в безупречна униформа, изправен и очакващ клиента, не се е помръднал.
Интересувам се, защо не си седи в автомобила и да си чака клиента.
Въпросът ми ги намира неподготвени.
“Ами защото е “хайаа” (англ. hire).
И толкова. Така е тук.

Да обичаш града като дома си

Водата е безценен дар. И японците умеят да я ползват. Един непосредствен
израз на Живота, доброто и чистотата. Изпитват преклонение към нея, както
и към чистотата.
Няколко поредни съботи в ранното утро преди времето за закуска, когато
още няма наоколо посетители и минувачи, наблюдавам възрастния японец –
внимателно почиства тази водна площ. Понякога няма от какво. Водата е
бистра и чиста.

139
Снимах го, защото споделих, смеейки се със симпатичната сервитьорка,
която ни обслужва и поднася закуската с ароматно кафе и зелен чай, че няма
нужда от толкова много престараване, в днешния ден е особено ЧИСТО .
А тя отговаря: “Ама той е от “доброволците”. Обича да му е. Живее някъде
наоколо.”

Токио се подготвя за Олимпиадата през 2020 г.

(Омотенаши)

Снощи забелязах в квартала ни на много места подновени тротоари. На

симетрично разстояние една от друга сложени плочки, които показват ясно
да не се пуши по улиците. Предложението на столичната Община за по-чист
и по-приветлив град и в посока на приетата дума-мото за предстоящите
140
Олимпийски игри “гостоприемство” (омотенаши) е, да не се пуши по
улиците, защото можело “на някой участник или гост да не му е приятно” да
се разминава с пушещи по улиците. То не че сега някои си върви и пуши, но
има определени места, на които може да запали някой цигара, ако му се
припуши. Тези места ще бъдат също премахнати.

Гинза 4
Една жена в елегантно копринено кимоно ми се усмихна и поздрави.
Отговорих с лек поклон и тя ме запита откъде съм, харесва ли ми Токио...
онези няколко традиционни въпроси, обикновено към туристите тук. Аз пък
разбрах, че тя и приятелките й са гости на столицата и са пристигнали с
влака-стрела от Нагоя (час и половина) за дневно представление в
традиционния театър “Кабуки”.
Разговорът е на известното токийско кръстовище “Гинза”4, което в
съботните дни е затворено за превозни средства.
За да не помислите, че всички японки са в кимона, мернах фина японка в
тоалет, решен в много, много дантела. Неудобно ми беше да я снимам, но в
гръб, като отмина, се реших. Вярно, впечатли ме. Прехвърлила беше
петдесетте. Дали не и шейсетте?!
А в диагонал от нас, току до самото кръстовище (най-скъпата земя в света),
китайски туристи като всяка една събота и неделя през цялата пролет бяха
окупирали... тротоара – насядали по него, заредили се с бутилки вода и чай,
куфари, чанти и дисаги до тях, около тях, почти до пред невъзмутимите,
изпружени в изискани черни костюми и ръкавици посрещачи на най-
изисканите магазини с широко отворени метални и стъклени врати.
Улавям усмивка на лицето на мъжа ми. Питам го: “Не те ли дразнят с тези
гръмогласни подвиквания китайците, насядали така по тротоара...?”
“Симпатични са ми, а и уморени трябва да са”, казва той и ускоряваме
крачка към заведението, където децата ни чакат за тържествен обяд.
Честит рожден ден отново, Тии. Много имам да се уча от твоето търпение,
великодушие и Любов!

141
 Бамбукова гора
“Светът е хармония от струни. Отпуснати или опънати като лира', казваше
някога майка ми. Тази хармония може да се види и тук – в “бамбуковата
гора” недалече от японския град Киото.
Възхитителна гледка и пленяващо усещане! Незабравимо е.
… където в разговор с Тии (моят прекрасен съпруг), ми дава урок с една
единствена усмивка и един благ поглед урок по човечност и търпение, докато
наблюдавам насядалите по тротоара китайски туристи с разтворени куфари
и сакове, а около тях шишета с вода и чай, деца се гонят и крещят.
… моите гости споделят нещо, което намирам и във вестника като
коментар. Удивително чистата пътека през уникалната Бамбукова гора, уви,
уви, е посетена само през тази пролет от стотици, стотици хиляди туристи.
Ще кажете, защо пък “уви”. Да, при това, още не е изминала и половин
година от настоящата и броят на туристите е над 10 милиона, а през 2020 г.
се очаква броят им по време на Олимпиадата да нарасне и да “удари” 40
милиона.
Тъжното е, че вече на самия храм и в кората на вековните дървета с чикийка
(нож) са изтипосани имена… въпреки че тоалетните се чистят нон-стоп, но
пак се намирало такива да изтипосат “произведението си” извън тоалетната

142
чиния, не можело да се насмогне и на тоалетна хартия, защото се крадели по
няколко ролки наведнъж.
И колкото съпругът ми да ме убеждава, че всички сме равни пред Бога – и
японци, и китайци, и българи, и тайванци, и германци… казва той, с това,
добре, мога да се съглася, но не и че всички ТУРИСТИ са равни пред Него.
Никога не съм си представяла в годините, че това би могло да се случи в тази
образцово чиста страна. Да й посегне едно цивилизовано дивачество. Ей така
тъжно съм се усещала в тихите летни утрини по Бистришките пътеки край
София, когато зърна подобно проявление...

Претендент за най-чист град

Токио е претедент за един от най-чистите градове в света. Пословична е
неговата чистота. В периода януари-април т.г. Япония бе посетена от над 10
милиона туристи. За предстоящата Олимпиада през 2020 г. се очакват 40
милиона туристи, по-голяма част в Токио.
Изпращам на летището днес моя гостенка. Тя ми показва “новата
придобивка”, видяла я вече и в квартала ни.
Доказано било, че при 47 пипвания и ползване на мобилния ни телефон, а
някои имат и по два (даже три) заради служебните им ангажименти,
телефонът има вируси! Много, много вируси. Препоръчително било да се
почиства редовно. Например с комбинация от силен алкохол и вода в
съответна пропорция, но в ъглите вирусите оставали.

143
 Японците поздравяват своите гости и пътници с новата придобивка:
автомат на стената (по подобие на тези за тоал. хартия) със специална хартия
за почистване на мобилните.
Всичко, помислено в полза на хората (не само на един човек или на
авторитет), одобрявам и ми харесва.

След футболното първенство

На снимката – гардеробната на футболистите на загубилия японски отбор –

излъскан съвършено. След което го напускат. Това е тяхното “благодаря”.
...И още нещо: в цялата японска преса и нито една медия не съобщи, че
феновете почистили след себе си местата на стадиона, че футболистите след
загубата лъснали съблекалнята и така я напуснали. Толкова естествено и
нормално го намира всеки около мен, че се засрамих да показвам снимките
и клиповете. Хич и не разбират, защо съм еуфорична и им се радвам. А, де?!
144
 Спасителна акция
Невероятното се случи!
След девет денонощия на неистова борба в подземните сифони на пещерата
Tham Luang в Северен Тайланд и въпреки проливните дъждове, 12-те деца и
техния 25 годишен треньор бяха намерени живи и обезопасени в една от най-
опасните пещери в Тайланд.

В масираната акция взеха участие около десетина държави, като повече от

10 000 човека търсеха начини и пролуки да достигнат до дълбоко
наводнените части на пещерата.
Днес спец. частите от Royal Thai Navy Seals успяха да преплуват през
последните три километра наводнена галерия в пещерата, пълна с кал,
камъни и мътилка, с видимост около половин метър! Респект!

145
 Ето ги тримата англичани, професионални гмуркачи в пещери и пропасти,
които познават пещерата и бяха неотлъчно с тюлените. Поклон и респект!

Децата са живи, а аз утре отивам да поднеса дарове в близкия храм!

И искам да добавя, като свидетел, поне дузина тайландци около мен сега
плачат щастливо, защото Тайланд победи и в тази битка!

Не мога да не продължа историята, защото това обяснява много от

събитията! Треньорът им, младото момче на 25 години, на което всички се
гневяхме, обвинявахме го в лекомислие, некомпететност, едва ли не в
престъпна небрежност... Но истината е съвсем друга, разтърсваща... и съвсем
по тайландски!
Г-н Ekapohon Janthawong остава пълен сирак още като дете и следвайки
тайландската традиция отива в будистки манастир, където престоява 8
години.
Там той учи и овладява будисткото учение и практикуването му. Той е
причината децата да изглеждат свежи, усмихнати и психично здрави, защото
през тези 9 дни и нощи той непрестанно ги учи как да оцелеят в мрака!
Когато внезапно водната стихия ги връхлита той повежда групата към
безопасните високи части навътре в пещерата, където водата не може да
достигне. Будисткият монах ги наставлява да дишат бавно, да медитират, да
не се страхуват, да вярват в избавлението си, да са винаги в група и да се
топлят взаимно с телата си, да пият вода само от капещи струи по скалите,
да пестят светлината си и да следят внимателно нивото на водата.
Имали са малко храна и са я деляли на мизерни дажби, но единствения,
който изобщо не е хапнал дори и троха е бил само той, треньорът им. Сега
той е в най-тежко състояние, поради пълното му гладуване от самото начало!
Както винаги се случва, психиката и силния дух побеждават.
Респект!

146
 Как някои страни си ценят поданиците: докторът, който бе в дните преди
спасителната акция при децата, грижеше се за тях, за да имат поне малко
сили за дългия и опасен път към изхода, докторът, който излезе последен
навън, очаквайки го тъжната вест, че баща му е починал, е австралиец.
Целият австралийски народ го приветства за избора му да вземе участие в
тази трудна спасителна операция. Предложението на правителството е да
бъде тотолуван “Герой на австралийския народ за 2018 г.”.
Феноменално организираната акция на тайландското правителство с
помощта на спасители и професионалисти от още шест страни ПРИКЛЮЧИ
и всички 12 момчета, както и техният 25 годишен треньор са в болницата и
кошмарът на 18-те дни е вече само спомен!
Поклон и цветя за загиналия тайландски спасител!
Поемам дъх и единственото, което искам да извикам е, БЛАГОДАРЯ!
Цял свят очакваше ДОБРАТА НОВИНА, имаме я!
Прегръщам ви!

Закъснение
Когато в Япония полет или влак закъсняват, всички сътрудници по
летищата и гарите групово се извиняват на пасажерите ето така...

147
 Потоп в западната част на Япония
105 загинали и 88 безследно изчезнали, 47 разрушени аутобани, залети
мостове от придошлите води, свлачища, затрупани къщи, обявена е
евакуация за 4 милиона души, голяма част от които без домове, в следствие
на катастрофалното бедствие. Япония от десетки години не помни такива
проливни дъждове.
Премиерът Шиндзо Абе отложи официалните си визити в Белгия, Франция,
Египет и Саудитска Арабия.
Завчера на 65 км от Токио, близо до летище “Нарита” ни сполетя трус с
магнитуд 6 по скалата на Рихтер. Няма разрушения, няма жертви. Но има
стрес.
Днес изпратихме с приятелки помощи за Хирошима.
Приятели, временно сме тук, всеки го знае. Затова да се радваме на всеки
подарен ни миг живот, с обич от Токио!

148
 Ежедневие
Ежедневието ми в последните 4 седмици фейсбук ги резюмирал така:
— Снимка на моя съседка, с която се запознах в бутика на приятелката ми
Пеко чан в Роппонги. Госпожата е на фризьор два пъти седмично, вече
пазарувала дрехи само веднъж в месеца, а до много скоро “било златно
време, когато купувала всеки ден по нещичко от любимия й “Ина”, това ми
казва тя, докато оглежда за нова дреха, вървейки между щендерите на своите
4 сантиметрови с токчета нови обувки”. Тя е на 92 години;
— Приятелката ни Пеко чан ( с кратка история за нея в новата книга,
представяне през октомври). На снимката тя не е за първи път суанирана,
отбила се е в бутика си “за минутка” след седмичната 4 часова тренировка с
нейния дългогодишен треньор. Пеко чан има съвършена фигура. Тя е... на 77
години. “Тайната” е в храненето. “Спортът е за раздвижване, а курсът по
танци е за удоволствие, споделя тя.
— Фейсбук е “избрал” снимка от нашата църква. Мияке сенсей (роден 1941
г.) е в западната част на острова, за да помогне с труда си на пострадалите от
“потопа”, някои от тях прекарали дните на покривите на залетите до горе
къщи (снимка);
— Докато се излежавам в леглото в съботната сутрин и гледам бизнесмена
Мъск, Тии ме изненадва със закуска в леглото. Ами, прекрасен е!
— Пращам ви целувка от “Старбъкс” (Роппонги), където пия кафе с Риеко
сан. Тя знае, колко много обичам уникалния й бананов сладкиш (не кекс или
хляб) и веднъж в месеца ме изненадва. Обикновено в деня на диетата ми. Как
ли го улучва? Свидетел е Виктор Илиев, с когото си говорим докато обядваме
(той е тук като композитор и диригент по покана на престижната Японска
фондация) и Риеко сан звъни. Пием после кафе тримата, банановия сладкиш
бързо пъхвам в чантата “за утре”. Изяждам го в колата на път за в къщи...
— Подготовка и учение за превенция при земетресения. За мен е 8886110-то
участие и винаги по нещо съм “прибавяла” към наученото ( виж разказа в
“Моши моши, Япония”). Важно е да зная. И подхождам сериозно. Не ги
пропускам.... “нататък, мисля си, всичко и всеки е в Божиите ръце и
планове”. Оставила съм се в тях.
— Джейми обича близкия парк “Роботто Коен”. Както разбираме, името
идва от думата робот на японски. Той е за деца до 3-4 годишна възраст.
Всичко е съобразено с възрастта, поставени са “истински роботи”, които
радват малчуганите. Чувам една млада майка да се оплаква: “ С какво
нетърпение чаках от НЕЯ (сочи сладката си дъщеричка с пръст) първата й
думичка “МАМА”, тя обаче каза “роботто”. Приплаква. Успокоявам я.
Акцентирам, че малката я обича толкова много, че усеща безценната й любов

149
и денонощни грижи като любимите й тук “роботто”. Май не се съгласи.
Въздъхна.

За графитите в Хирошима от Токио...

(Относно графита, с които е осквернен мемориалният парк на мира в
града в памет на жертвите на атомната бомбардировка от 1945 година.)

Мили приятели, ще бъда кратка:

1. Усещането ми от българската проява в Хирошима е като онова, спомням
си добре, когато като ученичка, седнала в салона на гимназията по време на
тържествения концерт, на сцената мой съученик забравя текста на
приветствието. Има хихикания, подмятания, невъздържани думи…аз съм
поруменяла от срам и гледам в престилката си. Нямам вина, зная, но ме е
обзел тих ужас, срам, неудобство.
2. Тии, моят съпруг, каза само това: Един българин е, Юли, не е България!
Ние си даваме сметка за това! А аз... (още повече ме боли, така действат
понякога добрите думи от добър човек – като пронизваща болка).
3. Всичките мои близки, приятелките ми знаят, че няма в Япония друг такъв
фен на Исей Мияке като мен. Исей Мияке получи най-голямото признание
на страната си – Императорската награда за своята дейност, не само като
изключителна за един световен дизайнер, а за всичко, което е сътворил в
годините. За изкуство! Първият, който направи за своите футуристични
дрехи материята, която не се глади, пере се в пералня, съхне за 10 минути,
подходяща за 40 килограмова жена и за 80 – също. Той сътвори "Оригами"
от тях! Уникални. Може да се побере цялият ви гардероб в една, да речем"
квадратана картонена кутия, и една върху други наредени дрехите ви
"оригами." Скромен, фин, деликатен. Исеи обича България! Зная го! С Тии
(съпругът ми) направиха заедно в колоборация уникална изложба на
150
КРИСТО преди няколко години (не че посланикът се яви тогава, ама това е
друга тема). Обожавам този дизайнер! Много ми се искаше преди
отпътуването ми за България за представянето на втората ми книга за
скромността, деликатността и вежливостта на тези хора от Япония, да
вечеряме заедно. Срам ме е да му позвъня. Исей Мияке е роден в Хирошима.
Много обича родното си място! На 7 годишна възраст ядрената вълна
безмилостно посяга върху малкото момче и оставя жестока следа в сърцето
му (физическа – също). Зная, че никога няма да ми каже нито дума за
вандалщината в Парка на мира. Но аз през цялото време ще си мисля само за
това… SOS, приятели! Боли ме. Все една аз съм я сътворила...
4. В японската преса ще излезе прес релииз от полицейските власти, когато
всичко е приключено. Въпреки че (убедена съм, знае се, че това са двама
българи от Софийската Опера – признали са), полицията никога няма да даде
гласност, докато не е 100% сигурна в разследването си и ОЩЕ: така ще
съобщят, та да не обидят българите и България. Защото както каза съпругът
ми Тии, не Операта, не българите и не България са вандалствали, а определен
един или двама души. За тях от японците, убедена съм, ще получат бойкот и
каквото следва да получат според Законите на тази страна.
Следва текста (в кавички)от Националната им телевизия, изводите за вас, а
на мен ми иде (въпреки мекия тон) да си посипя главата с пепел – днес
приятелките и близките ми не звъняха. Зная защо. Но ни си мислете, че ми
се сърдят. Не!
“Полицията в Хирошима разследва графити, намерени на 3 места в Парка
на мира. Полицията съобщи снощи, че на пейка в близост до купола, на
ограда в Музея на паметниците на мира и на вратата на съоръжение в близост
до Паметника на корейските жертви на бомбардировките са открити черни
бои с пръски от спрей.
Охранителите откриха графитите в понеделник сутринта.
Полицията подозира, че вандализмът се е състоял между неделя вечер и
понеделник сутрин. Проверяват кадъра по кадър на камерата за сигурност.
Една жена, която посети парка, каза, че е разочарована и да научи, че паркът,
много важно място за Хирошима, е бил опорочен.
Градски служител каза, че е много разочароващо, че подобен вандализъм е
намерил място тъкмо в Парка на мира, място, посещавано от стотици хиляди
хора от цял свят”.
С обич, Юлияна

151
Пациентка е снимала... храната в една японска болница.
Тук искам да добавя, че всяка година в Япония има безплатна и
задължителна “нингендокку”, което ще рече пълно изследване. Трае няколко
часа, обикновено от сутринта рано (по желание и със заплащане има и 24-
часови, тоест с преспиване и храна, приготвена за един.. “Нингендокку” е с
невероятна експедитивност и мед. сестри те поемат “една от друга”. Като
свършат прегледите и изследванията (резултатите ти “докладват” след
няколко дни в удобен час пред компютъра и главния лекар с екипа си),
получаваш талон за обяд в един от ресторантите на билдинга, в който е
клиниката. Обикновено на един от най-високите етажи.
Изчислени са калориите и необходимите витамини. При постъпване в
болница, по време на лечение и във възстановителния период преди
изписване храната е различна.
Написаното е за всеки. Има и “по-специални” случаи и болници, когато
(обикновено при раждане) бъдещата майка може да поръча храната си и
главният готвач на столичния петзвезден хотел “Окура” я приготвя за нея...
Закуска, обяд, следобедна закуска, вечеря в японската болница на снимката!
Клинични пътеки няма.
Задължителната застраховка за преглед, лекарства и операции е
разпределена така 70:30. Пациентите заплащат 30% и не е непосилна сума.
След определена възраст тя става 90:10, като държавата (от данъците в
годините) заплаща 90%.

152
153
 За Автора

Юлияна Антонова-Мурата е завършила 91-ва немска езикова гимназия

„Проф. Константин Гълъбов" след което немска филология и психология в
Софийския университет „Св. Климент Ох р идски:. Била е преподавател в
Медицинския университет в София. Като дългогодишен дипломат и съпруга
на японец тя има възможността да живее на различни места по света –
Германия, Русия, Англия, Китай, които опознава с любопитство и описва с
любов. Има дипломатически специализации в Индия и Хърватия. Сърцето й
обаче завинаги остава в Япония, където Юлияна живее и до днес със
семейството си.
До момента има 2 книги – „Моши моши, Япония“ и “Уки уки, Япония”

154
 Първата книга на Юлияна Антонова – Мурата "Моши моши, Япония"
(2016) представят една Япония като място, където вниманието към другия и
грижата за красотата са издигнати в личен култ. Япония, в която майсторите
у дома почистват след себе си със снежнобяла кърпа, бакшишът не
съществува и дори императорът се явява на проверочен изпит по шофиране.
Япония, превърнала се във втори дом и родина на една българка, за която
красотата на света живее между величествената планина Фуджи-сан и
деликатното ухание на полския синчец в Тракийската низина, тя е в
трептенето на японския клен и гальовния шепот на софийските кестени, в
изисканата простота на японската вишна и опияняващия аромат на
българската роза... Япония като никога досега.
„Моши моши, Япония“ е емоционален и интригуващ дневник на японската
делничност и празничност, видяна и преживяна от Юлияна Антонова-
Мурата по време на нейните повече от две десетилетия живот там. На
нейните страници ще намерите малки есета, лични откровения, закачливи
коментари, вълнуващи изповеди и магични разкази от и за една страна, която
сега наистина ще усетите лично... Така, както може да я разкаже приятел,
който я обича.

“Уки уки, Япония” (2018) е втората книга на Юлияна Антонова-Мурата

след “Моши моши, Япония”, превърнала се в бестселър и спечелила сърцата
на хиляди хора по света. Това е един емоционален и интригуващ дневник на
японската делничност и празничност, на чийто страници ще намерите малки
есета, лични откровения, закачливи коментари, вълнуващи изповеди и
магични разкази от и за една страна. Разберете Япония така, както може да я
разкаже само приятел, който я обича и чувства като свой втори дом и родина.
„Уки уки“ е чувството, когато човек подарява внимание и обич, когато
дарява с радост и с усмивка другия, усещането за отърсване от страха и
съмненията, когато поднасяш без разлика на дeстанции и възраст своята
лекота в сърцето и ти я върнат, за да я дариш на друг. То е да предаваш това
усещане на близки и непознати и те да ти го връщат. То е да се рееш в
облаците, да си над страха и страданието, да летиш с усещане, че някой те
харесва, че те обича и ти като щафета да го върнеш на него и на всички около
теб. Това усещане е уки уки.“

На представянето Мария Касимова каза: "Започнах да следя постовете на

Юлияна във Фейсбук, защото бяха много интересни. Написани на един
нежен, брилянтен български. Казах си: Тази жена е такова богатство! В тази
книга има мънички истории и голяма литература. Това е книга за човешките
отношения, за топлината, която споделяме, за моментите, когато търсим
нещо, а него все го няма, за отчаянието и любовта. Обичам Япония заради

155
Юлияна, без да съм била там. Тя просто ми напомни, че да обичаме е важно.
Затова и тази книга заслужава любов."
Юлияна няма претенциите да бъде писател, но от всички книги за Япония,
които съм прочел, Моши моши за мен има изключителна добавена стойност.
Защото това е книга, която помага да разберем не само японците, а и себе си.
Чрез японците всъщност научаваме повече за нас самите, казва журналистът
и ТВ продуцент Георги Тошев, който представи книгата.

"Никога не съм мислила да правя сравнения между японците и българите.

Марко Семов навремето бе написал една прекрасна книга. "За Япония като
за Япония" дълго бе мое настолно четиво. Но там имаше сравнения
непрекъснато. Аз исках да избягам от това, казва Юлияна. И допълва, че
движещата сила за нея била обичта и любовта – от съпруга й, от семейството
и приятелите. Някои от феновете на Юлияна твърдят, че е написала книга за
чудесата в ежедневието на японците, които на нас българите толкова много
ни липсват. Всъщност Моши моши в превод от японски означава както "Ало"
в телефонен разговор между близки хора, така и "Извинете, мога ли да ви
помогна". Затова приятели на авторката смятат, че тя просто за пореден път
е искала да помогне. Този път на хората да бъдат по-добри.

Внукът й Джейми, който сега е на 2 години, редовно подрежда своите и

нейните обувки в антрето „по конец“, а в токийската си детска ясла се
забавлява да събира нарочно разхвърляни от учителките пъстроцветни
хартиени „боклуци“ в кош. И се кланя, разбира се.

Юлияна вярва, че Господ е събирач. Той я среща с първия й съпруг, японец,

на международна конференция във Варна, където тя е преводачка, събира я
и с втория й съпруг, също японец, когото среща в християнски храм в Токио.
Събира я с Япония, като съпруга, като дипломат, като майка. В „Моши моши,
Япония“ тя описва лица и случки от всекидневния живот на островната
държава, които са толкова изумителни, че само подхранват убеждението на
останалата част от света, че там, където изгрява Слънцето, живеят
извънземните.

Запознанство и бързо влюбване

За първи път отидох в Япония година преди да се роди синът ми Кейджу,

той е на 34 сега. Дотогава не бях излизала извън България, дори в
социалистическите страни, въпреки че съм германист с втори език
английски. Заминах със съпруга ми, с когото се оженихме в България, за да

156
се запозная с роднините му. Фамилията му ме посрещна прекрасно. Не
преживях културен шок, въпреки че излизах за първи път навън, въпреки
небостъргачите, спортните коли, прекрасните паркове, луминесцентните
осветления, рекламите, невероятните дрехи и хора. С хубавото се свиква за
минути. Аклиматизирах се веднага. След това много пъти отивах на гости.
През 1994 г. кандидатствах във Външно министерство, приеха ме на работа,
малко по-късно се освободи място в посолството в Япония и заминах като
културен аташе. Така започна работата ми като дипломат, имам три мандата
в Япония.
Японците не са извънземни, а съвсем реални хора. Те са близо 127 милиона,
но при тях няма блъсканица, настъпване. Ако се случи, веднага ще се
извинят. И то нееднократно. Случвало ми се е, както се разхождам по
улицата, да се загледам в прекрасните витрини и да бутна или настъпя някоя
жена или мъж. Те започват да се извиняват. И се кланят. Един ден това се
случи с моя приятелка. Казвам й – аз трябва да ти се извиня, аз те настъпих.
А тя ми обясни, че се извинява заради неудобството, което ми е причинил
недостатъчно широкият японски тротоар.

Семейни връзки

След 13 години брак с първия ми съпруг, бащата на сина ми Кейджу, се

разделихме, защото не ми позволяваше да работя, а аз не съм човек, който
може да седи вкъщи. Но той е толкова влюбен в България, че когато почина
мама, каза, че иска да бъде погребан на същото място. Сега имам втори брак
с Такаши Мурата, прекрасен съпруг, християнин, много хубав мъж, по-млад
от мен, безкрайно добър, щедър, внимателен, любезен, образован, всичко,
което може да си пожелае жената. С него се запознахме благодарение на моя
приятелка, джаз пианистка, японка, омъжена за швед. Веднъж тя ме покани
да я придружа на църква. До нея вървеше един мъж. Аз по закон съм в черно,
това е любимият ми цвят. Тогава беше първият случай от много години да се
облека в бял панталон, бяла копринена риза и бели гуменки. Мъжът ми после
ми призна: видях те и си казах – това е ангел. Влюбил се. Виждахме се от
време на време в църквата, у тази моя приятелка. И след около година и
половина той ми предложи да се оженим. Скромна сватба, с най-добрите ми
приятели.

157
 Цялото семейство – Такаши, Юлияна, синът Кейджу и снахата Такако

Имаме вече 10 години щастлив брак. С настоящия ми съпруг посрещнахме

бившия. Имам и снимка. Настоящият го обгрижи, сервира му, двамата
отидоха на спорт, на джогинг, държаха се изключително внимателно и
любезно един към друг и непрекъснато ми се радваха – о, тя е прекрасна, тя
е неотразима, тя е гений.

Англо-българо-японски разговорник

Преди да получа назначение като дипломат, не бях учила японски сериозно.

Бях запозната с двете им азбуки с по 51 букви. Знаех около 200 йероглифа, с
които не можеш да четеш. Сега, особено след брака с втория ми съпруг, мога
да кажа, че японският ми е на прилично ниво. Вкъщи говорим на японски.
Синът ми говори български без акцент, също както японски и английски.
Когато отидох в Япония през 95-а като дипломат, той беше 12-13-годишен и
не знаеше езика. От местното училище, където го записахме, наеха българист
японец да му помага да навлезе в японския и да може да учи заедно с
останалите деца. Покрай неговите уроци аз също прихванах.
158
 Синът ми работи в американската банка „Голдман Сакс“ в Токио на висока
позиция. Към банката имат ясли и детска градина. Внукът ми ходи там и има
две учителки. Едната говори японски, другата английски. На две години той
знае цялата английска азбука. На български знае отделни думички. Решила
съм, че на 3 години ще започна да го уча на български. Смятам, че дотогава
всяка майка трябва да научи детето си, независимо от каква националност е
съпругът, на собствения си език. Така че предпочитам до 3 години Джейми
да научи японски, защото това е езикът на майка му. Но ще го науча на всяка
цена на български.

Двамата шеф-готвачи

Снахата Такако е завършила право в Токийския университет, работи в една

от най-големите фирми за електронна търговия. Тя е като фотомодел, има
изключителна фигура, като скарида е. Много се пази, внимава какво
консумира, но всички японки са такива. Никога не вечеря. Ние ще сме в най-
скъпия френски ресторант, а тя ще пие сок, чай, кафе, половин чаша вино, но
една хапка няма да сложи в уста. Невероятна воля. Били сме заедно няколко
пъти в Америка, на Хаваите, сервират ни невероятни морски дарове, въобще
159
няма да погледне към храната. Тя роди Джейми на 8 октомври, на 10
октомври ме помоли да седя при него за час, докато той спи. Казах, да,
разбира се, това е радост за мен. Така тя тръгна на джогинг. Всеки ден по 1
час. Няма ден, в който да не тича, метеоролозите предупреждават за тайфун
или за рекордни 40-градусови жеги, казвам й – защо не останеш вкъщи. А тя
– не, не ми пречи. И много скоро се върна на 50 кг, както си беше преди
бременността. А е висока 1,72. Тя не готви. А ако готви, не опитва, защото я
е страх, че може би ще й хареса. И аз не готвя, затова не мога да й се сърдя
като свекърва. Но синът ми е невероятен кулинар. Вторият ненадминат
кулинар е моят съпруг. Те двамата готвят умопомрачително. Надпреварват
се кой по-вкусно да сготви, предимно японски неща, но има и френска кухня,
и италианска, и азиатска, и тайландска. В мое лице виждат благодарен
дегустатор.

Кейджу и Такако на сватбата им

И двамата могат да правят български рецепти – кюфтета с доматен сос,

кебапчета на барбекю, боб и леща. Чушките в Япония не са като в България,
така че чушки пълнени не готвят. Мъжът ми е влюбен в българската кухня и
в България. И знаете ли, този японец казва, че няма по-красива страна от
България. Е, може да се помисли, че не е искрен, но не е така. Защото когато
160
ме представя на свои приятели, първата дума, която казва, не е „това е
съпругата ми Юлияна“, а „тя е българка“. Казва каква прекрасна страна е
България и после вече моето име.

Приятно каране в Токио

В Токио няма задръствания. Дължи се на изключителната дисциплина и на

уредения градски транспорт. Сутрин, когато хората тръгват на работа,
тексиметровите шофьори дават преднина на автобусите. Веднъж вървя и
пиша по телефона на приятелка в България. Спешно е. Изведнъж поглеждам
назад и виждам, че зад мен се движат две коли, едната такси. Никой не ми
бибитка, а аз вървя по средата на улицата. Виждат, че съм се съсредоточила
да пиша, явно е важно и карат след мен, изчаквайки ме да свърша. Аз се
извинявам и кимам и те се извиняват и кимат.

Лаборатория за мода

Най-старата и традиционна – и скъпа – улица в Токио е Гинза. Там

пазаруват обикновено по-възрастните дами. А най-богатите жени дори не
ходят по магазините, поръчват по телефона. Младежката улица е Омоте
Сандо, аз живея на минути от нея. Съвсем преди да тръгна за София виждам
там един младеж и питам – извинете, мога ли да ви снимам. И той казва, с
удоволствие и се усмихва. Казвам, не, не лицето, гърба ви. Една голяма
заешка опашка висеше изпод сакото му. А защо сте сложили тази опашка? С
приятелката ми обичаме зайци. Тя си сложи заешка опашка, подари и на мен
и ми каза – докато сме заедно, ще бъдем с тези опашки. И никой не се обърна,
не го погледна, аз бях единствената, която се впечатли. Невероятно се
обличат японските младежи. Някой път спирам и питам – къде го купихте
това нещо. Момичето казва направих си го от кимоното на баба. Можете ли
да направите и на мен, да, с удоволствие. Някои се обличат само в розово, за
да бъдат сладки, наричат ги каваи. На Омоте Сандо и Хараджуко, другата
младежка улица, в събота и неделя особено, може да видите на живо тази
лаборатория за мода – със специален грим, специални прически.

Ямамото и Мияке

Обичам красивите дрехи. Казах ви, че по закон съм в черно, ако съм в
цветна дреха, това означава, че мъжът ми я е купил. Най-напред бях харесала
Йоджи Ямамото. В „Моши моши“ съм показала негови модели. Той има
развихрена фантазия, но работи с обикновени материи – памук, коприна,
вълна. Преди 7-8 години съпругът ми организира изложба на Кристо в

161
галерията на Исей Мияке. Там се запознах с г-н Мияке и този човек не се
отдели от мен и аз не се отделих от него. Говорихме цяла вечер, съвсем
непринудено. За България му разказвах, разбира се, колко красива страна е,
как трябва да дойде у нас на всяка цена, защото няма друга като нея. Той
казва, да, чувал съм. Казах му за Розовата долина, за фестивала. Не знам дали
заради този наш разговор, но няколко месеца по-късно в магазина му се
появиха прекрасна рокля и блуза с много красива роза отпред, така както аз
му бях описала българските рози. В края на вечерта получих от него 42
оранжеви гербера. Прегърна ме и това беше нашата първа среща. Можете да
си представите как съм се почувствала като обект на такова внимание сред
всичките най-красиви модели на Вог и Космополитът, които присъстваха, аз,
българката, която обича всичките кухни на света. Дали заради тези цветя,
които ме плениха, дали заради неговия невероятен чар, се влюбих в дрехите
му. Той тъче по специален начин и изпича материите. Ето тази рокля е от
него, от серията му с плисета. Може да се пере в пералня, след няма и 15
минути вече е суха, не се мачка. Неговите материи са уникални, моделите
също. Може да си 35 кг, може да си 65, винаги има невероятна линия, в която
няма да изглеждаш дебел.

Преди 3 години Исей Мияке беше награден с най-високото отличие на

императора за принос в културния живот на Япония за колекцията си дрехи
във формата на оригами. Блузи, поли или рокли оригами. Разгъват се с едно
леко дръпване. После се сгъват по същия начин и роклята става колкото
квадрат 30 на 30 см, дебелината е не повече от половин сантиметър. Може
да се сложи в най-обикновена кутия, в която да побереш блузи, панталони,
сака, рокли и да пътуваш с нея по цял свят. Толкова са красиви, че когато бях
в Милано, ме спираха модерни италианки – извинете, откъде сте го купили.
Казвам, извинете, но това е Исей Мияке. Да, да, знаем, но откъде го купихте.
От Япония. О, помислихме, че е оттук. Да ме спират, за да ме питат с какво
съм облечена, се случва само когато съм с дрехи на Исей Мияке. Преди не
знаех, че той, освен в Токио, Лондон, Ню Йорк и Париж, няма магазини
другаде. Прави 4 линии, обикновено в 3 цвята, в два или най-много три
размера, които излизат в началото на месеца, продават се до края на месеца
и след това не може да бъдат намерени. И ако съм харесала нещо и не съм го
купила навреме, не мога да го имам. Така изпуснах розата. С неговите дрехи
винаги имаш какво да облечеш. Дали си качил или си свалил 5 кг, това ще се
вижда по скулите на лицето, но не и по дрехата. Ето този шал с прорез по
средата, хващаш единия край, премяташ го през рамото, връзваш го, увиваш
го и става неординерна рокля. Може да е къса, може макси. Или блузон. С 3
такива шала в различни цветове, които не се мачкат никога, можеш да бъдеш
15 дни с 15 различни тоалета. Той наистина е гений не само в света на модата.

162
 Много харесва Кристо

Мъжът ми много харесва Кристо и е правил 4-5 негови изложби. Той е

директор на музей в Хокайдо. Приятелят му колекционира Кристо, мъжът
ми също го купува. На сватбата на сина ми му подари опакован мотор и
опаковано списание. Наскоро беше поредната изложба на Кристо в музея в
Хокайдо. Изложбите му винаги са придружени с уъркшопи. В началото
казва, моля ви, никакви въпроси по политически и религиозни теми. Много
е любезен за всичко останало. Японците го харесват. Често са ме питали той
дали говори български. Когато съм споделяла с мъжа ми, че Кристо избягва
да говори на български, мъжът ми казва – нищо странно, ние имаме също
художник, Ногучи, известен скулптор, който живее в Америка и говори само
на английски, но никой не се впечатлява от това. Кристо много обича Исей
Мияке, и Исей Мияке го обича, затова даде галерията си до Риц-Карлтън за
предпоследната изложба на Кристо. Кристо тогава дойде с племенника си,
Жан Клод вече беше починала.

С изумление и трепет

Виждала съм императора при връчване на акредитивните писма на нашия

посланик. При нас дойдоха от Конайчо, протоколната служба към
Императорския двор, да ни инструктират как да вървим, как да се държим.
Казаха ни, че не трябва да поглеждаме към императора. Той е много скромен,
симпатичен човек, попита ме за сина ми, дали ми харесва храната в Япония.
Няма преклонение пред него, каквото е имало преди Втората световна война.
И той трябва да се явява на шофьорски изпит като всички японски граждани
над 70 години. Правят му полигон в императорския парк, слагат му
светофари, за да се види дали ще спре на червено.

Къде е якудза?

Мафиотите от якудза не се занимават с обикновените хора, имат си свой

кръг. В квартала на увеселенията можеш да ги познаеш по прическата, по
начина на обличане, но те няма да те притеснят. За битовата престъпност –
преди 4-5 месеца се преместихме в нова къща. Мъжът ми беше попитал дали
в новия квартал има убийства или кражби. И разбрахме, че от 45-а година
насам няма нито една кражба.

Наистина е въпрос на чест да не се посяга на чуждото, от детската ясла ги

учат. Чувала съм за сина на наши познати, завършил престижен университет,

163
но не може да си намери работа. Обясниха ми, че когато бил в трети или
четвърти клас, взел молива на другарчето до себе си, което вдигнало скандал,
много важен молив бил този, нашето момче не го върнало, не се извинило и
това влязло в досието му. Сега само заради този молив е белязан и въпреки
прекрасното си образование не може да си намери подходяща работа. Но
поне може да работи в друга страна.

Господин и госпожа Разсеяност

Вървим с моя гостенка през парк, виждаме забравена чанта, мъжка. До нея
сложен лаптоп. Тя казва, да го предадем, а аз, не, не, който си го е забравил,
ще се сети и ще се върне. И ние отиваме да пием кафе. След два или три часа
се връщаме по същата алея, чантата си седи. Приятелката ми казва – не е
възможно. Възможно е. Ако човекът не се върне да си прибере нещата,
вечерта от управата на парка ще обиколят с малко микробусче и ще приберат
забравеното. Ще го предадат в полицейското. И ако до 2-3 дни никой не
потърси вещите, ще ги дадат в големия център за забравени вещи. Бях чела,
че там има към 50 хил. чадъра, 50 хил. фотоапарата. Всеки може да отиде и
да каже – дайте ми този фотоапарат, мой е. Обаче шампионите по разсеяност
сме мъжът ми и аз. Имаме си вътрешен шампионат, той поне 3 пъти е
забравял лаптопа си епъл, чантичката си с пари, документи, мобилните
телефони да не говорим. Но сме спокойни, че ще се намерят.

При 127 милиона души в Япония има всякакви хора, но аз живея с един
щастлив японец. И съм една най-щастлива българка в Япония, казва Юлияна
Антонова. Вкъщи я наричат Юли, което на японски означава лилия. За
неголямата българска общност в Япония, около 500 души, тя е обединител,
човек, който помага. Нейна беше идеята за работилото 3 години неделно
училище „Родна стряха“, което сега иска да възстанови. Тя пое консулската
служба в посолството ни в кризата след аварията в ядрената централа във
Фукушима, когато консулът ни буквално дезертира от страх за собствената
си безопасност. На нея може да се обади всеки българин, пристигнал в
Токио – Юлияна го потвърди, когато пред близо 400 души, дошли на
премиерата на книгата й в клуб „Перото“, издиктува токийския си телефонен
номер. Може да го наберете и да кажете „моши моши“. С тънък глас или с
дебел глас. От вас зависи. Отсреща ще чуете „моши моши“, което означава
също: „Мога ли да ви помогна?“

164
Юлиана Антонова-Мурата

МОШИ МОШИ,
ЯПОНИЯ
Истории от Япония

Българска, първо издание

Редактор Мария Касимова-Моасе

Коректор Симона Христова
Компютърна обработка Румяна Дамянлиева
Художник на корицата Антоанета Абаджиева
Формат 16/60/9012 п. к.
Отпечатано декември 2016

http://4eti.me

165