Subrana Praktika Za Dokazatelstva Do Vuzziv 1 1

Съдържание
1. Постановление № 1 от 10.11.1985 г., ПЛЕНУМ НА ВС………………………….2

2. Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г., ПЛЕНУМ НА ВС….13
4. Постановление № 4 от 23.06.1969 г., ПЛЕНУМ НА ВС…………………………30
6. Постановление № 7 от 28.11.1973 г., ПЛЕНУМ НА ВС…………………………39
7. Решение № 111 от 01.11.1962 г. по гр. д. № 104/1962 г., ОСГК НА ВС………...51
8. ТП № 1 от 29.09.2016 г. по тълк. д. № 1/2015 г., ОСС ОТ ГК И ТК НА ВКС И
ОСС ОТ I И II КОЛЕГИЯ НА ВАС………………………………………………..52
9. ТР № 1 от 02.04.2014 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСГТК НА ВКС………………59
10. ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК НА ВКС…………………..62
11. ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК НА ВКС………………88
12. ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК НА ВКС……………..122
13. ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК НА ВКС…………………129
14. ТР № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК НА ВКС………………157
17. ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГК НА ВКС………………181
24. ТР № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г., ОСГTК НА ВКС…………….351
25. ТР № 8 от 07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г., ОСГТК НА ВКС…………….357
26. ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК НА ВКС……………365
27. ТР № 12 от 11.03.2013 г. по тълк. д. № 12/2012 г., ОСГК НА ВКС……………370
28. ТР № 48 от 03.04.1961 г., ОСГК НА ВС…………………………………………372
29. ТР № 79 от 30.12.1977 г. по гр. д. № 68/1977 г., ОСГК НА ВС………………...374
30. ТР № 96 от 01.11.1956 г. по гр. д. № 17/1956 г., ОСГК НА ВС………………...375
31. ТР № 99 от 09.07.1980 г., ОСГК НА ВС…………………………………………377
32. ТР № 109 от 16.04.1985 г., ОСГК НА ВС………………………………………..379
33. ТР № 129 от 01.11.1966 г. по гр. д. № 98/1966 г. , ОСГК НА ВС………………382
1
ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ 10.11.1985 Г., ПЛЕНУМ НА ВС
Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по

граждански дела 1953-1991, стр. 544, пор. № 222
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ ЗА ПРАВОМОЩИЯТА НА ВТОРАТА ИНСТАНЦИЯ

ПО ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА
Пленумът на Върховния съд в свои постановления е обръщал внимание на

проблемите на производството пред втората инстанция. С Постановление № 7/1965 г. е
дал подробни разяснения по съществени въпроси на това производство. Съдилищата в
общи линии спазват разпоредбите на закона относно второинстанционното
производство и се съобразяват с дадените разяснения от Пленума на Върховния съд за
точното и еднакво прилагане на Гражданския процесуален кодекс.
Реформата на Гражданския процесуален кодекс, в сила от 1 септември 1983 г.
внесе съществени изменения в производството пред втората инстанция, насочени към
подобряване на качеството, дисциплината и бързината на правораздаването.
Проверката на съдебната практика на Върховния съд и на окръжните съдилища като
втора инстанция, извършена след тази реформа, показа, че съществува нееднакво
прилагане на отделни разпоредби на ГПК. Допускат се някои отклонения от точното
прилагане на закона.
Това налага да се обобщи съдебната практика по някои въпроси за
правомощията на втората инстанция по граждански дела и да се дадат указания за
преодоляване на неправилните становища, за точното и еднакво прилагане на закона.
1. Втората инстанция по граждански дела има за задача да провери
действителността, допустимостта и правилността на обжалваното решение. Реформата
на гражданския процес от 1983 г. запази основанията за отмяна, предвидени в чл. 207
ГПК, но разшири правомощията на втората инстанция.
Възможността за връщане на делото от втората инстанция за ново разглеждане
от първоинстанциония съд е ограничена само до хипотезите на чл. 208, ал. 3 ГПК.
Законът разшири възможността тя да решава спора по същество. Такова решаване по
същество от второинстанционния съд, макар и в по-ограничени предели, съществува от
влизане в сила на ГПК през 1952 г. То беше разширено с изменението на ГПК от 1961
г. и особено с това от 1983 г. Двете фази на производството пред втората инстанция -
отменителната и за разглеждането на спора по същество, макар и извършвани от една и
съща съдебна инстанция, са строго разграничени. Контролно-отменителните
правоотношения на тази инстанция и след 1983 г. не се изменят. Поради това
отменяването на неправилното съдебно решение и разрешаването на спора по
същество от втората инстанция не променя характера на производството пред нея, не
го превръща в апелативно.
2
2. Съгласно чл. 189, ал. 2 ГПК към решението съдът излага и мотиви, въз
основа на които то е постановено. Мотивите са неразделна част от решението. Те
обосновават диспозитива на решението и затова той трябва да бъде логически извод от
тях.
Страната може да обжалва както диспозитива, така и съществените мотиви на
решението или част от тях, когато има правен интерес от това.
Когато втората инстанция констатира несъответствие между диспозитива и
мотивите на решението, трябва да възстанови тяхната съгласуваност и единство. Ако
при правилна преценка на доказателствата и прилагане на закона направи същия извод
за решаване на делото, който се съдържа в диспозитива, тя го оставя в сила като
отстранява недостатъците в мотивите.
Според чл. 208, ал. 1 ГПК второинстанционният съд разглежда жалбата в
открито заседание, изслушва страните и ако решението подлежи на отмяна, го
отменява и постановява ново решение по съществото на делото. В този случай двете
фази на разглеждане на делото от втората инстанция - контролно-отменителната и по
съществото, се развиват една след друга в едно заседание. В устните състезания
страните трябва да излагат доводите и съображенията си както относно правилността
на решението, така и за решаване на делото по същество. Такива са случаите на отмяна
по чл. 207, б. "а", "б" и "г" ГПК. Затова, когато трябва да се отмени обжалваното
решение по някои от тези основания и не се налага доизясняване на делото или
проверка на доказателства, второинстанционният съд обсъжда доказателствата по
същество и с един съдебен акт отменява решението и постановява ново решение по
същество. При отмяна по чл. 207, буква "в" ГПК втората инстанция постъпва по същия
начин, ако страните са представили доказателствата си и не се налага тяхната
проверка.
4. Съгласно чл. 110, ал. 1 ГПК в първото заседание по делото страните са
длъжни да представят всичките си писмени доказателства по спорните фактически
обстоятелства и да посочат другите доказателства и обстоятелствата, които ще
установят с тях. С втората алинея на текста законът по изключение допуска в
следващото заседание страните да могат да навеждат нови обстоятелства и да
представят и посочват нови доказателства само ако без тях не може да се постанови
правилно решение и освен това трябва да докажат, че не са могли да ги наведат,
съответно да ги представят или посочат в първото заседание. Целта на закона е
укрепване на дисциплината в гражданския процес с оглед бързото и качествено
свършване на делото.
Чл. 205 ГПК допуска да се правят самопризнания и представят писмени
доказателства във втората инстанция. Това създава впечатление, че след отменяване на
решението втората инстанция провежда първо заседание по делото. Това е неправилно.
Когато основанието за отмяна налага събирането на доказателства - несъбрани поради
нарушение на закона или на съдопроизводствени правила, непълнота на
доказателствата, както и когато се налага проверка на новопредставени доказателства,
втората инстанция, след като отмени обжалваното решение, следва да даде ход на
делото и след събирането им да постанови решение по съществото на спора.
3
Като даде ход на делото за разглеждане по същество, втората инстанция
продължава дейността на първата по изясняване на делото съгласно чл. 205, ал. 2 ГПК
и чл. 208, ал. 2 ГПК. Тя не започва разглеждането на спора отначало. В тази фаза на
производството няма първо заседание по делото по смисъла на чл. 109, и чл. 110 ГПК.
Дали се налага събиране на допълнителни доказателства, е въпрос, който
второинстанционният съд преценява и решава, след като е приел, че са налице
основания за отмяна на първоинстанционното решение. В мотивите на отменителното
решение той трябва да констатира какви доказателства са необходими, а в диспозитива
да допусне известните му или поискани допустими и необходими доказателства и да
даде указания на страните за установяване на кои твърдени обстоятелства не са
посочили доказателства.
5. Втората инстанция проверява правилността на обжалваното решение на
основата на данните, които се намират в делото - молби на страните, съдебни
протоколи, гласни, писмени и други доказателства. Тя обаче не е ограничена с тях.
Съгласно чл. 205, ал. 1 ГПК втората инстанция приема писмени доказателства и
самопризнания. Преценката им ще се извършва с оглед проверка правилността на
обжалваното решение. Ако новите доказателства дават основание за отменяване на
решението и другата страна не ги оспорва, втората инстанция, като отмени
обжалваното решение, със същото решение се произнася и по съществото на делото,
при което преценява и новопредставените писмени доказателства или самопризнанията
съгласно чл. 208, ал. 1 ГПК.
6. Въпреки дадените разяснения с Постановление № 2/1962 г. от Пленума на
Върховния съд, че писмените изявления от граждани (наричани в практиката писмени
свидетелски показания), в които твърдят обстоятелства от значение за делото, за които
могат да бъдат разпитани от съда, се приемат от втората инстанция и се преценяват
като твърдения с оглед непълнотата в доказателствата, практиката на
второинстанционните съдилища не е единна.
Член 290а НК предвижда наказателна отговорност за даване на неверни
писмени декларации пред съд. Чл. 205, ал. 1 ГПК не ограничава приемането им. По
смисъла на чл. 144 ГПК те съставляват доказателство, че изявленията, които се
съдържат в тях, са направени от подписалия ги гражданин. Съдържанието на
писменото изявление не е доказателство по смисъла на ГПК, а само твърдение на
подписалия за наличието на обстоятелства, които са от значение за делото.
Достоверността на подписа трябва да се удостовери с нотариална заверка, за да има
сигурност от кого са направени. Необходимо е в писменото изявление гражданинът да
впише, че му е известна отговорността по чл. 290а НК. При това фактическо
положение писмените изявления от граждани могат да се приемат от втората
инстанция. Преценката, която второинстанционният съд извършва на тези писмени
изявления, е: а) дали е допустимо събирането им като доказателство чрез разпит на
гражданина и б) ще имат ли значение за делото, ще доведат ли до други фактически и
правни констатации и изводи, ако се съберат по съответния ред. Ако
второинстанционният съд направи такъв извод, може да приеме, че делото е решено
при непълни доказателства.
4
Когато отмени решението на това основание, второинстанционният съд с
отменителното решение допуска до разпит гражданите дали писмени изявления. Ако
страната се откаже от тях или не внесе разноски за призоваването им, както и когато
има противоречие между тях и устните показания пред съда, второинстанционният съд
изпраща препис от тях и протокола на прокурора за проверка, осъществен ли е
съставът на чл. 290 НК.
7. Член 206, ал. 2 ГПК възлага на втората инстанция да провери решението и в
необжалваната част, както и по отношение на необжалвалите другари и ако
основанията за отмяна на обжалваната част важат и за необжалваната, да го отмени и в
тази част, въпреки че е влязло в сила и е задължително съгласно чл. 220 и чл. 221 ГПК.
Втората инстанция по изключение прави тази проверка. Разпоредбата трябва да се
съгласува с интереса на жалбоподателя. Не може да се отмени решението в
необжалваната част, ако това ще накърни интереса на жалбоподателя. Пленумът
приема, че правомощията на втората инстанция по чл. 206, ал. 2 ГПК се отнася само до
тази необжалвана от жалбоподателя или негови другари част от решението,
отменяването на която няма да бъде във вреда на жалбоподателя.
8. Разпоредбата на чл. 209, ал. 2 и 3 ГПК за пръв път уреди процесуалната
защита срещу нищожните решения. Нищожното решение не поражда правни
последици, но създава привидност за признати и присъдени права, за приложимост на
чл. 219 - 224 ГПК. То може да се обжалва в срока по чл. 197 ГПК.
Когато второинстанционният съд установи, че решението е нищожно, той
обявява неговата нищожност. В зависимост от основанието за нищожността той може:
да прекрати производството, а ако искът подлежи на разглеждане от друг орган, да му
изпрати делото по подсъдност или подведомственост; да върне делото за ново
разглеждане от същия ред, ако разглеждането е в негова компетентност и той ще
започне производството от процесуалното действие, довело до нищожност на
решението. Чл. 210 ГПК не може да се приложи, когато и следващото решение е
нищожно.
9. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които
делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск,
ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда),
когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно
съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на
противната страна и без да е уведомена за това и др.
Съгласно член 209, ал. 1 ГПК в тези случаи втората инстанция трябва да
обезсили решението и да прекрати производството. Ако обаче се касае до
недопустимост поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора,
второинстанционният съд разпорежда делото да се изпрати на компетентния орган или
съд.
Има случаи, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание.
Разгледал е иск, който не е предявен, и не е разгледал предявения. В тези случаи
решението е недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, изпраща делото на
първоинстанционния съд, за да разглежда предявения иск. Чл. 210 ГПК не може да се
приложи, когато и повторно постановеното решение е процесуално недопустимо.
5
10. Незаконосъобразна е практиката на някои второинстанционни съдилища да
отменяват решението като постановено при непълни доказателства, макар на страната
да са били дадени указания по чл. 4, ал. 3 и чл. 109, ал. 3 ГПК, но тя не е подкрепила
твърденията си с доказателства. Щом не са представени доказателства съобразно
указанията трябва да се счита, че страната няма такива и се е отказала от доказване на
твърденията си и изясняване на спора в това отношение. Само когато страната с
жалбата представи пред втората инстанция съответните писмени доказателства или
представи доказателства за съществуването им и че без съдействието на съда не може
своевременно да ги представи, втората инстанция има основание да приеме, че делото
е решено при непълни доказателства.
11. Гражданският процесуален кодекс с изменението му от 1983 г. възприе, че
в три хипотези на конкретно посочени процесуални нарушения в чл. 208, ал. 3 ГПК
делото трябва да се върне за ново разглеждане от първата инстанция. В тези случаи са
нарушени основни съдопроизводствени принципи и процесуални права на страната,
поради което недостигът може да се отстрани с повторното им извършване от
първоинстанционния съд.
Според чл. 208, ал. 3, б. "а" ГПК делото се връща за ново разглеждане, когато
решението е постановено или подписано от съдия или съдебен заседател, който не е
взел участие в разглеждането му.
Аналогичен е и случаят, при който в разглеждането на делото и
постановяването на решението е участвувал съдия или съдебен заседател, който е
трябвало да се отстрани съгласно чл. 12 ГПК. Няма значение кое от основанията за
отстраняване е било налице. Без значение е дали страната е правила отвод.
12. Според чл. 208, ал. 3, б. "б" ГПК делото се връща за ново разглеждане,
когато решението бъде отменено поради нарушаване правото на страната за участие в
делото. Правото на страната за участие в делото е основен принцип, с който се
гарантира състезателното начало в процеса, правото на защита на гражданите при
осъществяване на правосъдието.
Правото на страната за участие в делото може да бъде нарушено в различни
хипотези. Такива са например:
а) неучастието на страната в делото поради непризоваване. Призоваването е
редовно, ако са спазени изискванията за призоваване - чл. 41 - 52 ГПК. То няма да е
редовно например, когато връчителят с подписа си не е удостоверил датата и начина на
връчването и от другите данни в делото това не се изяснява; когато при призоваване по
телефона няма бележка за имената на лицето, приело съобщението, длъжността му,
датата на съобщението и подпис на длъжностното лице, което е предало съобщението
и т.н. Редовността на призоваването, т.е. че призовката е надлежно връчена, не може да
се удостоверява с документ, издаден от връчителя или от учреждението, където работи.
Необходима е самата разписка от призовката. Обратната разписка удостоверява
призоваването с телеграма, телекс или писмо.
Явяването на нередовно призованата страна и изявлението й, че се е
подготвила за заседанието или че е известена за него преди повече от 7 дни, прави
нарушението несъществено и съдът може да даде ход на делото;
6
б) Нарушаването на чл. 41, ал. 5 ГПК - страната да е призована най-късно 7
дни преди всяко заседание и на чл. 157, ал. 1 ГПК - заключението на вещото лице в
писмена форма да се представи в делото поне 5 дни преди откритото заседание, също е
нарушаване на правото на страната да участвува в делото и накърнява правото й на
защита. Затова тези нарушения са основание за отменяване на решението по чл. 208,
ал. 3, б. "б" ГПК. Но ако страната се е явила в заседанието и е заявила изрично, че се е
подготвила и желае делото да се разгледа въпреки неспазване на 7-дневния, съответно
5-дневния срок, няма пречка да се даде ход на делото за разглеждане в открито съдебно
заседание. Устните отговори от вещото лице на поставените въпроси в открито
заседание по същество представляват разясняване на конкретни обстоятелства от
заключението и за тях не е необходимо да се дава 5-дневен срок за подготовка и
становище на страните;
в) правото на страната за участие в делото е нарушено и когато е била
призована по реда на чл. 50 ГПК и е имала назначен представител, макар че е имала
известен адрес, както и при прилагане на чл. 51, ал. 2 ГПК, ако е имала постоянен
адрес, който е могло да бъде издирен, и когато неправилно е отбелязано, че е
напуснала адреса;
г) правото на страната за участие в делото е нарушено и когато тя е лице по чл.
16, ал. 2-6 ГПК и не са спазени изискванията на закона за призоваване, участие,
представителство и подпомагане от съответните лица.
Ако делото е започнало от процесуален субституент или от прокурора и
страната не е призована, лишена е от явяване по него, също е нарушено правото й за
участие, но ако страната в следващо заседание се е явила или пред втората инстанция е
приела извършените процесуални действия, нарушението няма да е съществено.
Същото е положението и когато вместо страната се е явило лице, което може да бъде
пълномощник пред съд, но без пълномощно, и тя потвърди действията му;
д) ако при правилно привличане на всички съсобственици за участие в делбено
дело съдът изключи от участие някои от тях в хода на делото и не постанови решение
по отношение на същите или не конституира задължителен другар, решението ще е
постановено при нарушаване правото на необходима страна да участвува в делото.
Всяка страна има правен интерес да обжалва решението, за да се постанови по
отношение на всички необходими другари;
е) когато страната не е могла да се яви лично или чрез представител по
причина на препятствие, което не е могла да отстрани, съдът не е допуснал
процесуално нарушение, но обективно страната не е участвувала в делото и не е могла
да се защити. Нарушено е конституционното право на защита и правото на страната да
участвува в делото;
ж) има случаи, когато участието в делото на прокурора или друг държавен
орган е задължително с оглед защита на обществен интерес - & 7 от Преходните и
заключителни правила на ЗСГ, чл. 27 ГПК, чл. 275, ал. 2 ГПК, чл. 59 СК, чл. 64, ал. 4
СК и др. В такива случаи неконституирането и непризоваването на съответния
държавен орган или неучастието му с представител в заседанията, ако то е
задължително, е основание за отменяване на решението и връщане на делото за ново
7
разглеждане по чл. 208, ал. 3, б. "б" ГПК, като за страна, чието право на участие в
делото е нарушено.
13. Според чл. 208, ал. 3, б. "в" ГПК решението се отменява и делото се връща
за ново разглеждане, когато не е съставен протокол за заседанието или няма мотиви
към обжалваното решение и без тях не може да се провери правилността му. Протокол
и мотиви ще липсват и когато такива не са съставени, както и когато са написани, но са
толкова неясни, че не може да се разбере смисълът и съдържанието им. Пленумът на
Върховния съд е дал разяснения с Постановление № 1/1953 г. и № 2/1967 г. относно
формата и съдържанието на мотивите. Когато мотивите не отговарят на съществени
изисквания, разяснени с тези постановления, имащи значение за спора, може да се
стигне до преценка, че няма мотиви.
При липса на протокол или мотиви за отменяване на решението и връщане на
делото за ново разглеждане законът поставя условие без тях да не може да се провери
правилността на решението. Но ако липсва протокол за заседание, в което не са
събирани доказателства или протоколът за приемане на писмени доказателства,
разписка или друг документ, изходящ от страната, признаващ субективното право на
другата страна, и те са приложени в делото и от обстоятелствата е ясно, че са събрани с
участие на страните, в такива случаи нарушението не е съществено и не дава
основание за отменяване на решението. Обратно, когато са събрани гласни
доказателства, за които няма протокол и на тях е основано решението, налице е
условие по чл. 208, ал. 3, б. "в" ГПК. При липса на мотиви втората инстанция може да
провери решението, ако доказателствата не са разноречиви и установяват признатото
субективно право. Такова е положението и когато съдът не е дал квалификация на
правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил
доказателствата, на които е основал фактическите констатации и изводи, но те ги
обосновават.
14. Член 65, ал. 1 ГПК предвижда страната, която след първото заседание в
течение на процеса причини отлагане на делото или отменяване на решението чрез
предявяване на искания, посочване на факти или доказателства, които е могла да заяви
или посочи своевременно, да понесе направените от другата страна разноски за новото
заседание, съответно по обжалване на решението, както и да заплати допълнителна
държавна такса. С това законът стимулира страните към добросъвестност, дисциплина
и бързина в гражданския процес за разкриване на обективната истина, за постигане по-
високо качество в правораздаването.
Необходимо е второинстанционният съд при отменяване на решението въз
основа на нови писмени доказателства, самопризнание, писмени изявления на
граждани, навеждане на нови твърдения и възражения, едновременно с отменяването
му да присъжда разноските на другата страна за контролно-отменителната фаза, както
и дължимата такса по чл. 65, ал. 1 ГПК, като определя срок за внасянето й. При
непредставяне в следващото заседание на допълнителни доказателства, указани в
отменителното решение, както и при предявяване на ново искане или посочване на
факти и доказателства, с което страната става причина за отлагане на делото,
второинстанционният съд трябва да присъжда за всяко отлагане на делото таксата по
чл. 65, ал. 1 ГПК. При невнасянето й в определения срок да издава изпълнителен лист,
8
а при решаване на делото да присъжда в полза на другата страна и дължимите й
разноски по чл. 65, ал. 1 ГПК.
15. Има случаи, когато делото постъпва нередовно във втората инстанция.
Например към делото е приложен проект за протокол и решение, неподписан от
съответния член на съдебния състав, взел участие в разглеждане на делото в открито
заседание и в постановяване на решението, без да е направена забележка по чл. 189, ал.
3 ГПК. В такива случаи съдебният акт не е завършен. Трябва да се предложи на
неподписалия да подпише решението (протокола) или да се отбележи причината за
неподписването. С полагане на съответния подпис съдебният акт става редовен. При
отказ от неподписалия член на съдебния състав да подпише съдебния акт е налице
основание за обявяване на обжалваното решение за нищожно.
16. Според чл. 301, ал. 3 ГПК в производството по финансови начети, ако
втората инстанция отмени обжалваното решение, не връща делото за ново
разглеждане, а го решава само по същество независимо от характера на нарушенията,
довели до отменяването му. Същото е предвидено в чл. 2, ал. 3 от Указ № 285 за
събиране на вземания от неизправни стипендианти и др. В тези и други случаи, в които
законът предвижда съдът като втора инстанция да се произнесе окончателно по
съществото на спора, няма да се прилагат разпоредбите на чл. 208, ал. 3 ГПК за
връщане на делото за ново разглеждане. Отнася се до разпоредба в особено
производство, която изключва приложението на общите разпоредби на исковото
производство.
17. В чл. 208, ал. 1 ГПК от преди изменението от 1983 г. изрично бе
предвидено, че при връщане на делото за ново разглеждане то се разглежда от друг
състав. Сега в чл. 208, ал. 3 ГПК са посочени недостатъците, при констатирането на
които второинстанционният съд връща делото за ново разглеждане, без да е указано
дали то трябва да се разгледа от друг състав. Законът също не указва при обезсилване
на недопустимото решение или при обявяване на решението за нищожно, ако делото се
връща за ново разглеждане, може ли да се разгледа от същия състав. Съставът, чието
решение е отменено, е ангажиран със становища по обсъждането на фактите и
обстоятелствата по делото и относно приложимия закон. Това поражда основателно
съмнение в неговото безпристрастие. Чл. 12, ал. 2 ГПК задължава съдията да се
отстрани от участие в делото, ако е заинтересован от изхода му или се намира в
особени отношения със страната, които пораждат основателно съмнение в неговото
безпристрастие. Пленумът приема, че при всяко връщане на делото за ново
разглеждане то трябва да се разгледа от друг състав, неучаствувал по-рано в
разглеждането му. Тези решения се отнасят само до първата инстанция на съда. Те не
се отнасят до състава на втората инстанция, който е отменил решението на първата
инстанция при обжалване на повторното й решение. Няма пречка той да разгледа
жалбата против второто решение на първата инстанция.
18. В съдебната практика има различия по въпроса, когато някоя от страните в
първата инстанция е призована по реда на чл. 50 ГПК и е представлявана от назначен
от съда представител или по отношение на нея е приложен чл. 51, ал. 2 ГПК, трябва ли
втората инстанция да издирва адреса и да я призовава или може да продължи
призоваването по начина, възприет от първата инстанция. Производството пред
9
втората инстанция е продължение - втора фаза на производството пред първата
инстанция. Щом е подадена жалба против решението на първата инстанция,
производството по делото не е завършено, а продължава с контролно-отменителната
фаза във втората инстанция и евентуално с постановяване на ново решение. В този
смисъл разпореждането за призоваване по реда на чл. 50 и 51, ал. 2 ГПК се зачита и
прилага и от втората инстанция, освен ако жалбата е от страната, призована по този
ред, или бъдат съобщени данни за адреса й, в който случай второинстанционният съд е
длъжен да я призове от новооткрития адрес.
19. Пленумът на Върховния съд с Постановление № 7 от 1965 г. е дал
разяснение в смисъл, че втората инстанция е длъжна да обсъжда всички основания за
отменяване на решението, посочени от страните, а освен това и служебно да провери
изцяло правилността му, да разграничава и да не смесва основанията за отменяване, да
посочва конкретно коя част от решението отменява.
Не винаги тези указания се спазват от второинстанционните съдилища. Има
случаи, когато при констатиране на едно основание за отменяване не се обсъждат
доводите на страните и за наличие на други. Не се разграничават отменителните
основания, нито се определя правната им квалификация в мотивите. Често непълнотата
в доказателствата се квалифицира като процесуално нарушение или като
необоснованост на решението, без да е последица на допуснати нарушения от съда.
Когато съдът е изпълнил задължението си да даде указание за доказателствата, касае се
до непълнота на доказателствата по причини в страната. Необсъждането на някои
доказателства е процесуално нарушение. Несъответствието между приетото от съда и
установеното от доказателствата, както и между приетото от съда и направените от
него изводи е необоснованост.
В чл. 206, ал. 1 ГПК е посочено, че второинстанционният съд не се ограничава
само до обсъждане на основанията, посочени от страните, а е длъжен служебно да
провери изцяло правилността на решението. Това следва и от разпоредбата на чл. 208,
ал. 4 ГПК, според която, когато второинстанционният съд връща делото за ново
разглеждане, дадените от него указания по тълкуването и прилагането на закона са
задължителни за съда, на който е върнато делото. Щом едно процесуално нарушение
дава основание за отменяване на решението и връщане на делото в първата инстанция,
това не дава основание на второинстанционния съд да се ограничи с констатирането
му, а е длъжен служебно да извърши цялостна проверка, като отбележи и другите
съществуващи недостатъци, а ако се отнасят до нарушение на закона, да даде
задължително указание по тълкуването и точното му прилагане.
Второинстанционният съд както в мотивите, така и в диспозитива на
решението е длъжен да посочи точно в коя част отменява решението, какви
доказателства допълнително да се съберат. Изразът "отменява в обжалваната част" е
неточен и неопределен и от него невинаги се разбира коя част е обжалвана и се
отменява. Това създава затруднение на страните и на първоинстанционния съд.
Границите на по-нататъшния ход на делото се определят от отменяването и затова е
необходимо точно и конкретно да се посочи в коя част решението се отменява.
Пределите на силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение се
определят от това, коя част е обжалвана, за коя част не е уважена жалбата, както и в
10
коя част се отменява решението. Това трябва точно и конкретно да се посочи в
решението на второинстанционния съд.
Въз основа на горните съображения и на основание чл. 58, ал. 1 ЗУС Пленумът
на Върховния съд
ПОСТАНОВИ:
1. Изменението на Гражданския процесуален кодекс в сила от 1 септември

1983 г. разшири правомощията на втората инстанция по граждански дела, но запази
характера на производството като контролно-отменително.
2. Решението е единствено от мотиви и диспозитив. Страната, която има
правен интерес, може да обжалва решението изцяло или само отделна част от него.
Втората инстанция оставя в сила диспозитива, ако след отстраняване на
недостатъците в мотивите, приеме за правилно същото разрешение. В такъв случай в
мотивите се излагат правилните съображения.
3. Когато отмени обжалваното решение и не се налага събиране или проверка
на доказателствата, второинстанционният съд се произнася с един съдебен акт както за
отменяване на решението, така и по съществото на делото.
4. Гражданският процесуален кодекс не допуска във втората инстанция да се
провежда първо заседание по делото по смисъла на чл. 109 и 110 ГПК.
Ако се налага събиране или проверка на доказателства, второинстанционният
съд с отменителното решение разпорежда събирането и проверката им, указва на
страните, че не са посочени доказателства за установяване на твърдения, ако има
такива и насочва делото за открито заседание.
5. Пред втората инстанция страните могат да правят самопризнания и да
представят писмени доказателства. Те се преценяват с оглед правилността на
решението, както и по съществото на спора ако противната страна не ги оспори и
съдът се произнася по същество със същото решение.
6. Второинстанционният съд в контролно-отменителната фаза на
производството приема представени от страните писмени изявления от граждани с
вписване, че им е известна отговорността по чл. 209а НК, и с нотариална заверка на
подписа, в които се твърдят факти от значение за правилното решаване на делото,
които могат да се установят чрез разписка на тези лица. Преценява тези изявления дали
не разкриват непълнота на доказателствата.
Когато дадат основание за отмяна на обжалваното решение,
второинстанционният съд допуска до разпит гражданите, направили писмени
изявления. При заличаването им поради невнасяне на депозит, при отказ на страните
от тях, както и при разлика между писмените изявления и показанията съдът изпраща
сигнал на прокурора за проверка, осъществен ли е съставът на чл. 290а НК.
7. Второинстанционният съд отменява решението и в необжалваната му част,
както и за лицата, които не са го обжалвали, ако основанията за отмяна на
обжалванията важат и за нея, и за необжалвалите лица, но само когато това не е във
вреда на жалбоподателя.
11
8. Нищожното решение също може да се обжалва в срока по чл. 197 ГПК.
Второинстанционният съд обявява нищожността му. Ако искът е допустим, той връща
делото за ново разглеждане на съответния съд или друг орган. В противен случай
прекратява производството. Член 210 ГПК не се прилага при обявяване за нищожно
повторно решение.
9. Втората инстанция обезсилва недопустимото решение и прекратява
производството, като изпраща делото на компетентния орган или съд. В този случай
чл. 210 ГПК също не се прилага.
10. Ако на страната са дадени указания за неподкрепените с доказателства
твърдения и тя не е представила такива или представените не са ги установили, няма
основание за отменяване на решението поради непълнота на доказателствата.
11. Втората инстанция отменява решението и връща делото за ново
разглеждане, ако е постановено с участие на съдия или съдебен заседател,
неучаствувал в разглеждането на делото в заседанието, в което са приключили устните
състезания или ако е трябвало да се отведе от участие в делото по някое от
основанията на чл. 12 ГПК.
12. Нарушаване на правото на страната за участие в делото е също основание
за връщането му. Това право може да се наруши в редица случаи, като:
а) делото е разгледано, макар неявилата се страна да не е редовно призована;
б) страната е получила призовка по-късно от 7 дни преди заседанието,
съответно вещото лице е представило писменото си заключение преди по-малко от 5
дни преди заседанието, освен ако късно призованата страна е заявила, че се е
подготвила и иска да се даде ход на делото, както и ако двете страни заявят, че са
готови за участие в разглеждането на делото въпреки късното представяне на
заключението от вещото лице;
в) страната е призована и представлявана по реда на чл. 50 ГПК, макар че е
имала известен адрес или е приложен чл. 51, ал. 2 ГПК, без страната да е променила
адреса си или не е призована от посочения адрес;
г) страната е представлявана от представител без законна или договорна
представителна власт или е лице по чл. 16, ал. 2-6 ГПК и не е представлявано
съобразно изискванията му;
д) ако не е конституиран, не е призован или е заличен необходим другар от
съда и по отношение на него е постановено решение, макар да е страна по
правоотношението, предмет на спора;
е) когато страната не е могла да се яви по причина на препятствие, което не е
могла да отстрани;
ж) когато първоинстанционният съд не е конституирал и призовал държавен
орган, чието участие в делото е задължително.
13. Липсата на протокол или мотиви към решението е основание за връщане на
делото за ново разглеждане, ако без тях не може да се провери правилността му.
14. Обръща внимание на второинстанционните съдилища за точно спазване и
прилагане на чл. 65, ал. 1 ГПК при отменяване решението въз основа на
новопредставени доказателства или писмени изявления на граждани, както и за всяко
12
отлагане на делото, причинено от страната, чрез предявяване на искания, посочване на
факти и доказателства, които е могла да заяви, съответно своевременно да посочи.
Допълнителната държавна такса да се присъжда с отменителното решение или
определението за отлагане на делото. Втората инстанция да издава изпълнителен лист,
ако страната не внесе таксата в определения й срок.
Присъждането на разноските на противната страна по чл. 65, ал. 1 ГПК става с
решението.
15. Когато в делото има приложени протокол или решение, неподписани от
член на съдебния състав, делото трябва да се върне на първата инстанция за
отстраняване на недостатъка.
16. Член 208, ал. 3 ГПК не се прилага, когато в закона е предвидено, че втората
инстанция решава делото окончателно по същество.
17. Ако втората инстанция обезсили, съответно обяви за нищожно или отмени
решението с връщане на делото за ново разглеждане, то трябва да се разгледа от друг
съдебен състав, неучаствувал в постановяване на отмененото решение.
18. Страната, призована от първата инстанция по реда на чл. 50 и чл. 51, ал. 2
ГПК, се призовава по същия начин във втората инстанция, освен ако адресът й е станал
известен.
19. Обръща внимание на второинстанционните съдилища да обсъждат всички
основания за отменяване, посочени в жалбата, да правят служебна проверка изцяло на
правилността на обжалваното решение в мотивите на решението си, да разграничават
отменителните основания, точно и конкретно да посочват в мотивите и в диспозитива
на решението за коя обжалвана част от решението на първата инстанция не уважават
жалбата и в коя част го отменяват, както и какви указания дават на страните за
събиране на допълнителни доказателства. Тези изисквания трябва да се спазват и в
случаите по чл. 208, ал. 3, букви "а-в" ГПК.
20. Отменява Постановление № 2 от 1962 г. на Пленума на ВС.
ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ 12.11.1974 Г. ПО ГР. Д. № 3/1974 Г.,

ПЛЕНУМ НА ВС

ОТНОСНО ОБОБЩАВАНЕ СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ПРЕДОСТАВЯНЕ

УПРАЖНЯВАНЕТО НА РОДИТЕЛСКИТЕ ПРАВА И ОПРЕДЕЛЯНЕ ЛИЧНИТЕ
ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ДЕЦАТА И РОДИТЕЛИТЕ ПРИ РАЗВОД
13
Грижата за децата и подготвянето им за общественополезна дейност, както и
възпитанието им в социалистически и комунистически дух е възложено на родителите
(чл. 59 СК). Поради това съгласно чл. 29 СК при развод съдът служебно постановява на
кого от съпрузите предоставя упражняването на родителските права спрямо децата,
определя мерките относно упражнението на тези права, както и личните отношения
между родителите и децата.
По въпросите за упражняването на родителските права при развод, за мерките
по това упражняване и за личните отношения между родители и деца съдилищата имат
изобилна практика. От проверката, която направи, Пленумът на ВС на НРБ констатира,
че съдебната практика в основни линии е в съгласие със закона. В отделни случаи
обаче е налице неправилно приложение на чл. 29 СК главно във връзка с изискването
тези въпроси да се решават с оглед интересите на децата. Това се дължи и на
неизясняване на обстоятелствата, свързани с тези лично-правни последици от
прекратяване брака, и на незадълбочена оценка на доказателствата.
За да се отстранят тези недостатъци, Пленумът на ВС на НРБ намира, че е
необходимо да се обобщи съдебната практика по тези дела и да се дадат указания по
правилното приложение на закона (чл. 29 СК).
I. По упражняването на родителските права при развод
Родителските права по чл. 61 СК се упражняват от двамата родители заедно и
поотделно. Прекратяването на брака прави практически невъзможно съвместното
упражняване на родителските права. Поради това чл. 29 СК разпорежда съдът но закон
служебно да предостави упражнението на родителските права на единия от съпрузите.
По смисъла на закона предоставя се само упражнението на правата, защото
задълженията на родителя, комуто не се предоставя упражнението на родителските
права, се запазват и при развод. Под упражнение на родителските права се разбира
тяхното ежедневно осъществяване, както и действията по закрилата, защитата и
представителството на децата. Определянето на родителя, който еднолично ще
упражнява родителските права в бъдеще, по изричната разпоредба на чл. 29 СК става,
като се държи сметка за интересите на децата. В понятието "интереси на децата" по
смисъла на чл. 29 СК се включват: необходимостта от правилно отглеждане и
възпитание на децата, създаване на трудови навици и дисциплинираност, подготовка за
общественополезен труд и изобщо всяко дете да стане хармонично развита личност и
добър гражданин на социалистическото общество. В това понятие влизат и
материалните интереси на детето - обезпечаване на жилище, битови условия,
управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство и др.
Решаващо значение за интересите на детето има цялата съвкупност от интереси, но от
аспекта на всестранното развитие на личността.
Съгласно чл. 29, ал. 1, изр. 3 СК съдът е длъжен, преди да се произнесе
относно упражняването на родителските права, да изслуша родителите, а ако е уместно
- и децата и близки на семейството. Съдилищата не винаги са спазвали това изискване
на закона. Практиката на съдилищата не е единна и по въпроса, кога е уместно да се
изслушат децата, при каква възраст на същите. Има нееднаква практика и по въпроса
14
за правното положение на близките и процесуалната същност на изслушването им от
съда.
Във връзка с това пленумът намира за необходимо да поясни, че изслушването
на родителите е задължително при всеки брачен процес. Това се извежда от израза
"съдът изслушва родителите", както и от различието в изслушването на децата и
третите лица - "близки". Изслушването на децата и близките не е задължително във
всички случаи, но от израза "уместно" не може да се счете, че се касае до субективна
преценка на съда (дискреция). Когато обстоятелствата налагат и по отношение на
децата и близките, съдът е длъжен да постанови изслушване. По своята правна
същност изслушването не е равнозначно с разпит на свидетели или с разпит на страна
по чл. 114 ГПК. Изслушването има за цел да се чуят съображения на родителите и на
останалите лица за възможно най-правилната защита на интересите на децата с оглед
на съгласуване техния личен интерес с интересите на семейството и обществото.
Неспазването на задължението за изслушване съставлява нарушение на
съдопроизводствено правило. Под "близки" законът има пред вид лицата, които имат
непосредствена връзка и отношения със семейството, познават сравнително добре
както родителите на децата, така и техните отношения. Те са лица, които могат да
дадат мнение по поставените въпроси. Техните мнения улесняват решението по чл. 29
в посочения по-горе смисъл. При изслушването им близките не са нито страна в
процеса, нито свидетели, а близки, особен род участници в брачния процес, допуснати
по изрична разпоредба на специален закон. Когато близките са посочени от страните в
брачния процес като свидетели за установяване на обстоятелства техният разпит е
такъв на свидетел, но те могат, ако съдът намери за уместно, да дадат и съображения за
интересите на децата при кого от родителите да останат. Законът не посочва
определена възраст, над която може да се допусне изслушването на децата. В тази
насока съдът съобразно със случая и обстоятелствата решава дали дадено дете или
всички деца могат да бъдат изслушани. От значение са и данните за развитието на
децата, преценени от съда, доколко те могат да преценят при кого от родителите е по-
добре да останат след развода.
Желанието на родителите и това на децата, а също така и мненията на
близките не са задължителни за съда. Те обаче се обсъждат на общо основание и се
вземат пред вид при оценката на събраните доказателства с оглед интересите на
децата.
С влизането в сила на решението по чл. 29, ал. 1 СК упражняването на
родителските права спрямо децата в бъдеще става само от родителя, комуто децата са
предоставени за възпитание и отглеждане. Това обаче не лишава другия родител от
родителските му права, а задълженията на двамата родители се запазват независимо от
допуснатия развод. Заедно с това за двамата родители възникват и нови задължения,
произтичащи от развода, да спазват коректно поведение един към друг, да не вършат
нищо за отчуждение на децата спрямо другия родител и помежду им, да не накърняват
своя и на другия родител авторитет, да обезпечават обстановка, която да съдействува
за развитието на детето.
II. Обстоятелства, които имат правно значение за определяне мерките по чл. 2,
ал. 1 СК
15
Законът не съдържа обстоятелствата, които са от значение за определяне на
мерките по упражняване на родителските права при развод. От съпоставянето на двете
алинеи на чл. 29 СК се вижда, че законът има пред вид определяне на мерките
съобразно с обстоятелствата на конкретния случай. Това означава, че са от значение не
отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелствата на разглеждания случай.
Тези обстоятелства са от най-разнообразно естество.
По-съществени от тях са:
а) Възпитателски качества на родителите. Родителските качества имат най-
голямо значение за правилното отглеждане и възпитание на децата, за обезпечаване на
грижите, необходими за изграждане навиците на децата, любовта им към труда и
включването им в строителството на новия живот. Правилното възпитание на децата
зависи преди всичко от личността и възпитателските качества на родителите. Поради
това от значение за определяне кой от родителите ще упражнява сам родителските
права при развод са образованието, културата, политическите възгледи, мирогледът и
другите качества на личността на отделния родител. Същественото обаче е не тяхното
наличие, а конкретното им проявление от което се определя авторитетът на родителя в
обществото и пред децата. Поради това от значение е умението на родителя добре да
направлява децата в живота, да им дава положителен пример, да им внушава правилни
постъпки и т. н.
б) Морален лик на родителите. Моралният лик на родителя също така е от
значение за приложението на чл. 29 СК. Моралните качества на родителите са важна
предпоставка за създаване у децата нравствени добродетели, за възпитанието им в
комунистически дух. Моралното падение, алкохолизмът, престъпните антиобществени
прояви, развратът и други такива прояви създават отрицателен нравствен облик на
родителя и лош пример за децата. Такива прояви са несъвместими с изискването на
закона и пречка за предоставяне упражнението на родителските права при развод.
Когато обаче се касае до отделни обикновени провинения, съдът преценява какво
отражение имат те за моралното възпитание на децата.
в) Грижи и отношение на родителите към децата. Под грижи за децата се
разбират личните усилия на родителя във връзка с отглеждането им, надзора и
възпитателските похвати по изграждането личността на всяко от децата. Поради това
от значение е отношението към децата, еднаквата грижа към всяко от тях, поощренията
към добрите и порицаването на отрицателните прояви на всички деца в семейството -
родени в брака, доведени, заварени, осиновени, извънбрачни и т. н. Децата следва да
останат при този родител, който е полагал и полага по-големи грижи за тях. Не е
полагане на грижи угаждането и разглезването на децата, създаването у тях
отрицателни възгледи за труда в семейството и обществото, за живот в излишество и
лентяйство.
Когато през време на брака децата са гледани от родителите на единия съпруг
по споразумение на съпрузите, грижите за децата са налице от страна и на двамата
родители.
г) Желанието на родителите. Изявената готовност да се отглеждат и
възпитават децата след развода е указание за сериозна загриженост за тях и желание да
се изпълни родителският дълг съобразно с разпоредбата на чл. 59 СК. Не е израз на
16
грижа към децата искането на родители, който чрез това търси изгоди - предоставяне
ползуването на по-голям дял от общото имущество, семейното жилище, недаване
издръжка в необходимия размер и др. подобни. Когато родителят не желае децата или
само едно от тях, не може да се очаква правилно изпълнение на родителския дълг. В
такъв случай децата се предоставят на родителя, който е в състояние да ги гледа, а ако
му липсват качества, съдът може да постанови децата да живеят у трето лице или да
бъдат настанени в съответно заведение.
д) Привързаност на децата към родителите. Взаимната привързаност на
родителите и децата е важна предпоставка за упражняването на родителските права.
По-лесно се осъществяват възпитанието и родителските грижи по отглеждането на
децата, когато в основата им лежи взаимната привързаност на възпитател и
възпитаник. Привързаността е налице, когато са се развили чувствата на детето поради
сериозността и авторитета на родителя, а не поради угаждане и разглезване, поради
удовлетворяване на капризи на децата или поради изоставяне надзора над тях.
Желанието на децата, продиктувано от такива съображения, не е в техен интерес.
с) Полът на децата. Майката е по-пригодна от бащата да отглежда и възпитава
децата от женски пол и наравно да отглежда и възпитава момчетата. Особено важно е
дали момичетата са в пред пубертетна и пубертетна възраст. Не е пречка в някои
случаи да се предоставят и момичета в пубертетна и пред пубертетна възраст на баща,
ако майката има лош морал или няма необходимите качества да упражнява
родителските права спрямо децата. В такъв случай в кръга на мерките, които се
определят, влиза и помощта на други лица (лекарки, жени, родилки, сестра, леля, баба
и др.), които да подпомогнат момичето по въпросите около неговото полово съзряване
и осъзнаване на неговата роля като бъдеща майка.
ж) Възраст на децата. Възрастта на децата е от значение, когато наред с
другите обстоятелства детето се нуждае от определени родителски грижи. Децата в
ниска възраст (пеленачета, в първите години), децата с разклатено здраве и др. се
нуждаят от непосредствена майчина грижа. В такива случаи майката е по-пригодна от
бащата за отглеждането и възпитанието на детето. Децата във възраст към
пълнолетието, особено момчетата, могат да се нуждаят от непосредствен надзор от
бащата. Възрастта винаги е допълнително обстоятелство и нейното значение се
определя от нуждата от определени родителски грижи. Когато майката е изоставила
дете-кърмаче и не се интересува за него, когато е изоставено момиче в пубертетна
възраст или в други подобни случаи, не е целесъобразно предоставянето на детето на
майката. До такова разрешение следва да се дойде и когато майката има лош морал или
лошо здравословно състояние.
з) Помощта на трети лица. Когато двамата родители или родителят, на когото
се предоставят децата, е зает в общественото производство или в друга дейност по
трудов договор, помощта на трети лица (близки - баба, дядо, леля и др.) може да бъде
допълнително обстоятелство за възможност за лични грижи на родителя по п. 3 от
настоящото постановление. Обстоятелството, че детето е настанено а детски ясли, в
детски дом, интернат и пр., не означава, че е налице незаинтересуваност у родителя
или че не се полагат грижи за детето. Напротив, касае се за съчетаване на личните
грижи с дейността на специализирана обществено възпитателно заведение.
17
и) Социално обкръжение. Социалната среда, в която предстои да живеят
децата при развод на родителите, е в зависимост от обкръжението на родителя, на
когото ще се предостави упражнението на родителските права. Под обкръжение се
разбират членовете на семейството, в което живее или ще живее в бъдеще този родител
с детето, неговите познати и хората, с които постоянно дружи или работи. В тази
насока съдилищата да преценява това обстоятелство не изолирано, а съобразно с бита,
нравите, схващанията и манталитета на лицата, които влизат в обкръжението на
родителя. Този критерий е допълнителен към тези възпитателски качества и моралния
лик на родителя. Той определя възпитателното въздействие на околната социална
среда. Важно е да се осигури на децата здрава социална среда, която да въздействува
благотворно върху изграждането на трудови навици, комунистическо отношение към
труда, социалистическата собственост, правилни нравствени разбирания и изобщо
добро поведение в обществото и семейството.
к) Жилищно-битови и други материални условия на живот. Жилищните,
битовите и другите материални условия на живот са важна предпоставка за
отглеждането и възпитанието на децата. Те са базата за правилното формиране на
личността. По смисъла на закона тези условия не са решаващи, нито сами по себе си
създават основание да се предпочете родителят, който дава по-добри възможности за
живот на децата.
Когато съпрузите имат общо единствено жилище, то служи еднакво като
условие за живот и на двамата съпрузи - родители.
л) Вината за дълбоко разстройство на брака. Това обстоятелство по начало е
без правно значение за упражняването на родителските права и мерките по чл. 29 СК.
Когато поведението, от което е направен извод за вината, се е отразило или може да се
отрази върху отглеждането и възпитанието на децата, то може да се включи в
съвкупността от обстоятелствата, от значение за мерките.
Когато виновното поведение на двамата съпрузи дава лошо отражение върху
правилното отглеждане и възпитание на децата, мярка в интерес на децата е
настаняването на същите при трето лице или в съответно заведение.
Когато поведението на единия съпруг е несъвместимо с предоставянето на
него да упражнява родителските права, а другият съпруг е в невъзможност да ги
упражнява по обективни причини, също така в интерес на децата е да живеят при трето
лице или в съответно заведение. Така се решава случаят и при невъзможност на
двамата родители да упражняват родителските права по обективни причини. Ако
родителите са поставени под запрещение или са лишени от родителските права (чл. 63
СК), прилага се чл. 66 СК.
III. Съвместно живеене на децата при развод и предпоставките за разделянето
им.
Правилото на чл. 29 СК не предвижда различен принцип от този по чл. 60, изр.
1 СК, според който всички деца са длъжни заедно да живеят при родителите си. При
развод отпада само съвместното упражнение на родителските права, а това означава,
че с предоставяне упражнението на родителските права на единия родител всички деца
следва да живеят при родителя, определен с решението по чл. 29 СК. С оглед на това
отделното живеене на децата е допустимо само поради важни причини. По същия
18
принцип се решава и разделянето на децата, т. е. предоставянето отглеждането и
възпитанието на едни от децата при единия родител, а на други - при другия родител.
За да се постанови такова разделяне, е необходимо да са налице сериозни причини,
като напр. голямата разлика във възрастта и липса на взаимни интереси и
привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия
родител и т. н.
Когато децата живеят и растат заедно и след развода, у тях се развиват чувства
на привързаност и взаимопомощ.
Ако родителите постигнат споразумение относно разделяне на децата,
необходимо е то да отразява обективна и трезва преценка за действителните интереси
на всички деца. Споразумението между родителите не е спогодба по смисъла на чл.
125 ГПК. Разделянето на децата не бива да се допуска, ако чрез споразумението се
целят материални изгоди за родителите във връзка с издръжката, жилището и т. н.
Такова споразумение е в противоречие със закона и е недействително.
IV. Мерки относно личните отношения между децата и родителя, на когото не
се предоставя упражнението на родителските права Съгласно чл. 29, ал. 1 СК съдът с
длъжен да определи мерки относно личните отношения между децата и родителя, на
когото не е предоставено упражнението на родителските права. Този въпрос също
поражда затруднения в практиката на съдилищата.
Някои съдилища определят ограничително мерките, други недостатъчно ги
конкретизират. Неправилно в някои случаи се съкращава времето на контакта на
детето с родителя, утежнява се предаването на детето с излишни условности и т. н. В
друг случай се дава възможност на родителя да вземе детето, "когато пожелае". С
оглед на тези отклонения Пленумът на ВС на НРБ счита, че съдилищата, като изхождат
от обстоятелствата на конкретния случай, трябва да определят така личните отношения
между родителите и децата, че да се създава нормална обстановка за поддържане на
тези отношения. Необходимо е определените мерки с решението да не стават
допълнителен източник за недоразумения и спорове между родителите.
Поддържането на подходящи лични отношения може да става не само със
свиждания, но и чрез по-продължителен личен контакт на детето с родителя. По
смисъла на закона е допустимо воденето на кореспонденция, размяна на телеграми,
телефонни разговори, посещения на културни тържества, отиване на театър, опера и т.
н. В решението на съда обаче не е необходимо да се изброяват всички възможни форми
на лични отношения, някои от които следва да се изберат свободно от родители или от
самото дете, особено по време на неговото непълнолетие.
V. Изменение на мерките относно упражняване на родителските права
Съгласно чл. 29, ал. 2 СК определените мерки с решението по алинея първа
могат да бъдат изменени по молба на единия от съпрузите или служебно, ако
обстоятелствата се изменят. Правната възможност да се изменят мерките в зависимост
от настъпили промени в обстоятелствата е израз на грижата за охрана праната на
децата. Тя е конкретно приложение на принципа за всестранна защита на децата,
поради което наред с родителите и съдът следи служебно за ефикасността на взетите
мерки и за правилното упражняване на родителските права.
19
Избирането на тези мерки цели правилното развитие на децата, поради това,
ако обстоятелствата се изменят съществено, въпросът за ефикасността на избраните
мерки поставя въпроса за вземане на нови мерки съобразно с изменените
обстоятелства. Не винаги изменените обстоятелства обаче съставляват изменение на
предишните приети обстоятелства, а може да бъдат и съвсем нови или да са
обстоятелства, които се отнасят до мярката и нейната рационалност. Поради това
съдебната практика правилно приема, че са от значение по чл. 29, ал. 2 СК както
измененията, засягащи обстоятелствата, взети пред вид във влязлото в сила решение,
така и измененията, които произтичат от изгубилите смисъл или променени на
практика мерки по упражняване на родителските права. По вътрешното им съдържание
тези нови обстоятелства могат да имат различна проявна форма. Едни от тях могат да
се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества, до социалната
среда, в която живеят децата след решението, до жилищните или битовите условия и т.
н. Във всички случаи обаче съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се
отразяват на положението на детето (децата) и на ефикасността на мерките, които
определят същото.
Към промените, засягащи положението на детето, и обстоятелствата спадат:
а) влошаване условията при родителя, на когото е предоставено детето, или
пък подобряване условията на живот при другия родител, като под условия на живот се
разбират не само жилищни и битови условия, но и социалната среда и другите
обстоятелства в решението по чл. 29, ал. 1 СК;
б) изпадане в невъзможност на родителя, при когото е детето, да упражнява
родителските права поради заболяване, осъждане на лишаване от свобода за дълъг
срок, напускане пределите на страната без разрешение и други такива;
в) загубване на родителския авторитет или фактическа невъзможност
родителят да се справи с лоши прояви на детето, а другият родител е в състояние да
повлияе положително;
г) повторно встъпване в нов брак на единия от двамата родители с трето лице.
Лишаването от родителски права, което е постановено с влязло в сила решение
по чл. 63, ал. 2 СК, води до отпадане на решението по чл. 29 СК, тъй като при
наличието на особено тежък случай съдът взема мерки във връзка с особено тежкия
случай, които определят правилното положение на детето.
Към промените, засягащи мерките и тяхната ефективност, спадат:
а) невъзможност да се изпълни решението поради поведение на самото дете;
б) нерационален режим, като в течение на изпълнението му мерките са се
оказали неблагоприятни за детето;
в) болест на детето и невъзможност за прилагане на мерките;
г) други подобни случаи.
Съществува и особена група от изменени обстоятелства, които са свързани с
нововъзникналите права и задължения на родителите по повод задължителното
спазване на мерките по чл. 29, ал. 1. С основание съдебната практика е включвала и
тези обстоятелства в категорията изменени обстоятелства по чл. 29, ал. 2 СК, тъй като
и тези обстоятелства имат отношение към ефикасността на защитата на детето (децата)
и на положението им. Такива са например:
20
а) отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия
родител или обратно;
б) пречки на родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните
отношения с другия родител;
в) невръщане на детето след осъществяване на личните отношения от
родителя, на когото не са предоставени за упражнение родителските права, или пък
нарушаване по различни начини режима на детето, ако е във възпитателно заведение,
отвличане на детето и т. н.;
г) неизпълнение на мерките и неосигуряване на лични грижи по отношение на
детето.
Съзнателно задържане на детето след влизане в сила на решението по чл. 29,
ал. 1 или ал. 2 не съставлява основание за нови мерки по чл. 29, ал. 2 в полза на
виновния за това положение родител.
VI. Служебното и диспозитивното начало при производството по чл. 29, ал. 2
СК
Съгласно чл. 29, ал. 1 СК във всички случаи съдът, който допуска развод,
действува служебно и произнася решение относно упражнение на родителските права.
По чл. 29, ал. 2 СК законът предвижда едновременно действие на диспозитивното
начало и на служебното начало. Производството по чл. 29, ал. 2 СК може да започне
или по иск, страни по който са само родителите и евентуално прокурорът, или
служебно, по инициатива на съда. Само съдът е овластен да започне производството по
чл. 29, ал. 2 извън родителите и прокурора. За целта според постоянната практика на
Върховния съд съдът е длъжен да постанови определение, в което се излагат
сигналите, даващи основание да се променят мерките. Това определение следва да се
съобщи на двамата родители, за да могат като страни в производството да вземат
отношение и да посочат доказателства.
Пленумът констатира, че при делата за развод съдилищата обикновено отделят
по-голямо внимание на въпросите за разстройството на брака, а подценяват
изясняването на обстоятелствата, които ще имат значение за служебното произнасяне
по въпросите за упражняването на родителските права при развод. Ето защо следва да
се обърне внимание на съдилищата да вземат активно участие в брачния процес за
правилното изясняване на тези въпроси чрез изясняване основанията на родителите да
искат предоставяне децата на тях и чрез събиране на достатъчно доказателства за
действителните отношения в тази насока.
Пленумът на ВС въз основа на чл. 18 ЗУС
ПОСТАНОВИ:
I. 1. Обръща внимание на съдилищата да подобрят дейността си по

предоставяне упражняването на родителските права на единия от съпрузите с
решението за допускане на развода и по-късно - при изменяване на постановените
мерки, като изясняват делото от фактическа страна чрез:
- изслушване на родителите и основанията им да се предоставят децата на един
от тях;
21
- събиране на достатъчно доказателства за действителните отношения на
съпрузите по повод децата и на отношенията родители - деца;
- изслушване близки и децата, ако това е уместно.
2. Изслушването на родителите е задължително при всеки брачен процес,
както и при процеса за изменяване на мерките по ал. 2 на чл. 29 СК. То следва да стане
още в първото по делото заседание след изтичане на помирителния срок.
3. Съдът определя родителя, който еднолично ще упражнява родителските
права в бъдеще, като държи сметка за интересите на децата.
Под "интереси на децата" по смисъла на чл. 29, ал. 1 СК се разбират
всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание - създаване на
трудови навици и дисциплина, подготовка за общественополезен труд и изобщо
изграждането на всяко дете като съзнателен гражданин на социалистическото
общество.
4. Когато обстоятелствата налагат, съдът е длъжен да постанови изслушването
на близки и на децата.
Неспазване задължението за изслушване на родителите, а когато това се налага
от обстоятелствата - и на близките и децата съставлява основание за отменяване на
решението по чл. 207, б. "б" ГПК.
Изслушването във втората инстанция е недопустимо, освен когато делото се
разглежда от нея по същество - чл. 210 ГПК.
Мнението на близките и желанието на децата не са задължителни за съда. Те
се обсъждат наред с останалите обстоятелства.
II. Решението за предоставяне упражнението на родителските права спрямо
децата на единия родител следва да се основава на интересите на децата, преценени с
оглед и на следните обстоятелства:
- родителски качества;
- полагане грижи и умение за възпитание в комунистически дух; подпомагане
подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.;
- морални качества на родителя;
- социално обкръжение и битови условия;
- възраст и пол на децата;
- привързаност между деца и родители и между децата;
- помощ на трети лица и др.
Вината за дълбокото разстройване на брака по начало е без правно значение за
предоставяне упражняването на родителските права и мерките по чл. 29 СК. Когато
обаче поведението, от което е направен извод за вината, се е отразило върху
правилното отглеждане и възпитание на децата, то може да се включи в
обстоятелствата от значение за мерките.
Ако такова поведение имат и двамата родители, съдът е длъжен да настани
децата при трето лице или в съответно заведение. При невъзможност на единия
родител да упражнява родителските права и когато поведението на другия изключва
предоставянето на упражняването на родителските права на него, в интерес на децата е
да живеят при трето лице или в съответно заведение.
22
III. С предоставяне упражнението на родителските права на единия родител
всички деца следва да живеят при този родител. Отделното живеене на децата е
допустимо само когато важни причини налагат това.
Съдебна спогодба между родителите за разделяне на децата е недопустима -
съдът решава въпроса за разделно живеене на децата, ако интересите им налагат това.
Съдът обсъжда общите предложения на родителите заедно с другите обстоятелства,
като се ръководи от всестранната защита на интересите на децата.
IV. 1. С решението по упражняването на родителските права съдът е длъжен,
като изхожда от обстоятелствата на конкретния случай, от значение за интересите на
децата, да определи подходящи лични отношения между децата и родителите.
2. Свиждането и вземането на детето са неразделни части от поддържането на
лични отношения. Начинът и формата на поддържане на лични отношения могат да
бъдат най-разнообразни.
3. Поддържането на личните отношения между детето и родителя, на когото не
е предоставено упражняването на родителските права, по начало трябва да става в
неговото местожителство или местопребиваване в зависимост от това, къде живее
родителят, който упражнява родителските права.
V. Основание за иск или за служебно производство по чл. 29, ал. 2 СК са
изменилите се обстоятелства, които съществено засягат интересите на детето.
По смисъл на чл. 29, ал. 2 СК под "изменение на обстоятелствата" се разбират
както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при
когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се
подобрило положението му при ново разрешение. Във всички случаи съдът е длъжен
да обсъжда дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на
ефикасността на по-рано взетите мерки. Съзнателното задържане на детето след
влизане в сила на решението по чл. 29, ал. 1 или ал. 2 СК и създаване на пречки за
изпълнението не съставлява основание за нови мерки в полза на виновния родител.
VI. 1. Съгласно чл. 29, ал. 1 СК съдът във всички случаи, когато допуска
развод, действува служебно и произнася решение относно упражняването на
родителските права спрямо децата.
2. Производството по чл. 29, ал. 2 СК може да започне по иск на някой от
родителите, от прокурора или служебно, по инициатива на съда.
3. Служебното производство по чл. 29, ал. 2 СК започва с определение, в което
се излагат сигналите, даващи основание да се променят мерките. Това определение се
съобщава на двамата родители.
23

ЗА ОБОБЩАВАНЕ НА ПРАКТИКАТА ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА

ПРОИЗВОДСТВОТО ЗА ОТМЯНА НА ВЛЕЗЛИ В СИЛА РЕШЕНИЯ
Пленумът на Върховния съд на НРБ, като обобщи практиката по делата за

отмяна на влезли в сила решения, констатира, че независимо от общо взето правилните
разрешения съществуват спорове във връзка с тълкуване на закона. За правилното му
прилагане и за установяване на единна практика налага се да се издаде постановление
по някои въпроси, свързани с производството за отмяна на влезли в сила решения.
1. Съгласно закона на отмяна подлежат влезлите в сила решения на
съдилищата. За разлика обаче от чл. 225, ал. 1 ГПК, според който прегледът по реда на
надзора се отнася както до съдебните решения, така и до решенията на особените
юрисдикции, чл. 231 ГПК не предвижда изрично отмяна на решенията на несъдебните
правораздавателни органи. Те не са посочени и в чл. 232, ал. 2 ГПК, според който
молбата се подава чрез първоинстанционния съд, и в чл. 234, ал. 2 ГПК, според който
при уважаване на молбата делото се връща за ново разглеждане на надлежния съд. С
чл. 43, ал. 2, т. 2 ЗУС обаче е възложено на Върховния съд да разглежда делата,
образувани по извънредните способи за отмяна на влезли в сила актове не само на
съдилищата, а и на особените юрисдикции. Това е в съгласие с основното изискване за
съобразяване на решенията както на съдилищата, така и на особените юрисдикции със
закона и с обективната истина. Поради това Върховният съд счита, че по този ред
могат да се отменяват влезлите в сила актове и на особените юрисдикции.
Следва да се има предвид обаче, че влезлите в сила актове на особените
юрисдикции подлежат на отмяна само тогава, когато специални разпоредби не
предвиждат друг начин на отменяване. Така например решение на пенсионна комисия
за отпускане на пенсия не подлежи на отмяна по чл. 231, б. "а" ГПК, когато се
представят нови доказателства за трудов стаж, възраст, категория труд, семейно
положение, трудово възнаграждение, дата на смъртта и т.н., защото в чл. 26 ППЗП е
предвиден друг начин за изменение на влезлите в сила решения на пенсионните
комисии. В тези случаи специалният процесуален ред изключва общия
съдопроизводствен ред на чл. 231 и сл. ГПК.
Така също е допустима отмяна на съдебни актове, макар те да не са решения,
когато с тях се разрешават спорове за материално право. Такъв съдебен акт е например
заповедта на районния съдия по чл. 37, ал. 2 ЗНО.
2. На отмяна подлежат само актове, които се ползват със сила на пресъдено
нещо, т.е. които са задължителни за страните, техните правоприемници и наследници и
24
по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани. Това следва от естеството
на института. Поради това не подлежат на отмяна определенията по движението на
делата, актовете по охранителните производства и други подобни. По същите
съображения не подлежат на отмяна актовете, за които законът предвижда защита по
друг ред, какъвто е например случаят с решенията за издаване на изпълнителен лист по
чл. 237, б. "в", "г", "д", "е" и "ж" ГПК.
На същото основание не подлежат на отмяна отменителните решения на
второинстанционните съдилища. Решенията на второинстанционните съдилища
подлежат на отмяна, когато с тях се оставя в сила решение на първоинстанционния съд
или са постановени при условията на чл. 208, ал. 2, чл. 208, ал. 3, изречение второ (*1);
чл. 210 и 301, ал. 3 ГПК. Във всички тези случаи второинстанционното решение влиза
в сила и за него важат последиците на чл. 220 и 224 ГПК, поради което подлежи на
отмяна.
3. Противоречива е съдебната практика по въпроса, дали е допустима на
основание чл. 231, б. "а" ГПК отмяна на влязло в сила решение при положение, че
страната е твърдяла известно обстоятелство при разглеждане на делото, но не е могла
да го установи, а след влизане в сила на решението в друго производство това
обстоятелство е установено по надежния ред. Такива са например случаите, когато иск
за заплащане на вреди от непозволено увреждане е отхвърлен поради недоказване, че
ответникът е причинил вредите, а след това с влязла в сила присъда той бъде признат
за виновен в извършване на престъпление, от което са произлезли вредите, или пък
когато е уважен иск срещу материално отговорно лице за липси на поверени му
стоково-материални ценности и след влизане на решението в сила с влязла в сила
присъда трето лице бъде признато за виновно за кражба или присвояване на всички
или на част от липсващите ценности. Във всички тези и подобни на тях случаи
влязлата в сила присъда или решение по чл. 97, ал. 4 ГПК или друг акт, с който се
установява по надлежния ред недоказаното при разглеждане на гражданския спор
важно обстоятелство, представляват ново писмено доказателство по смисъла на чл.
231, б. "а" ГПК, макар че фактът е бил известен на твърдялата го страна, защото едва
чрез признаването му за съществуващ по надлежния ред той е станал установен.
Поради това в тези случаи отмяната по чл. 231, б. "а" ГПК е допустима.
4. С Постановление 2/1962 г. на Пленума на Върховния съд (*2) е призната
възможността да се приемат от второинстанционния съд писмени декларации, в които
се твърдят факти по делото, и въз основа на тях да се прецени дали не е налице
основание за отменяване на обжалваното решение. Следва обаче да се отрече
възможността да се допуска въз основа на подобни декларации отмяна на влязло в сила
решение на основание чл. 231, б. "а" ГПК.
Писмените декларации не са новооткрити доказателства по смисъла на чл. 231,
б. "а" ГПК. По смисъла на закона новият писмен документ трябва сам по себе си да
представлява доказателство по делото, а не да доказва, че има свидетели или вещи
лица, които могат да бъдат разпитани. Член 231, б. "а" ГПК не допуска отмяна на
влезли в сила решения въз основа на свидетелски показания или заключения на вещи
лица. Още по-малко такава отмяна може да се допусне въз основа на очаквани бъдещи
свидетелски показания или заключения на вещи лица.
25
5. Решение, основано на постановление на държавно учреждение, което
впоследствие е било отменено, подлежи на отмяна по силата на чл. 231, б. "в" ГПК. На
практика не се разрешава еднакво въпросът дали под "държавно учреждение" може да
се разбира и стопанска организация. В едни решения се приема, че отменяването на акт
на стопанска организация е основание за отмяна на основаното на него решение на съд,
а в други - че отменяването на акт на такава организация не може да доведе до
отменяване на основаното на него решение.
Пленумът на Върховния съд счита, че под "постановление на държавно
учреждение" по смисъла на чл. 231, б. "в" ГПК се разбира всеки издаден по надлежния
ред акт, независимо от органа, който го е издал. Той може да е орган на държавно
управление, на държавна стопанска организация, на социално-културно учреждение
или обществена организация в случаите, когато със закон му е предоставено това
право. Издаденият акт не трябва да е нормативен. Нормативният акт, дори когато му е
придадена обратна сила, създава ново правно положение и на него може да се основе
нов иск, но не и да се иска отмяна по реда на чл. 231, б. "в" ГПК на акт, който е издаден
преди постановяването му.
С оглед на това не само административният акт, издаден от орган на държавно
управление, е основание за отмяна по чл. 231, б. "в" ГПК, а и издаденият от други
органи, на които със закон е възложено да издават подобни актове.
6. Съгласно чл. 231, б. "в" ГПК решението, основано на акт на държавно
учреждение, подлежи на отмяна, ако впоследствие актът бъде отменен. Законът има
предвид, че актът на държавно учреждение се отменява с обратна сила. Когато с акта
се създава ново правно положение, важащо занапред, отмяна не е допустима. Така
например, когато даден спор е разрешен въз основа на действащ по време на
постановяване на решението дворищно-регулационен план, последващото изменение
на този план не е основание за отмяна на постановеното решение.
7. Отмяна по чл. 231, б. "г" ГПК е допустима, когато между едни и същи
страни, за същото искане и на същото основание са постановени две противоречащи си
едно на друго решения. На това основание не е допустима отмяна на влезли в сила
решения при противоречие на решението с влязла в сила присъда, защото страните в
наказателния процес са поначало различни от тези в гражданския.
Противоречие между присъда и решение, постановено след влизането й в сила,
може да се отстрани по реда на чл. 225 и сл. ГПК, когато гражданският съд, който
разглежда гражданските последици от деянието, не се е съобразил с нея относно това
дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца (чл. 222
ГПК и чл. 372, ал. 2 НПК). Противоречие между решение и постановена след
влизането му в сила присъда може да се отстрани по реда на чл. 231, б. "а" ГПК по
начина и при условията, посочени в т. 3 на това постановление.
8. Съгласно закона отмяна на основание чл. 231, б. "г" ГПК се допуска при
противоречие между две решения. Поради това по този ред не може да се отстрани
противоречие между решение и спогодба. Ако едно решение е постановено в
противоречие със сключена между същите страни спогодба, то подлежи на отменяване
по реда на чл. 225 ГПК, защото е в несъгласие с действителните им права и отношения,
както е договорено между тях, а ако след влизане в сила на решението страните
26
постигнат спогодба по спора, не подлежат на отмяна по никакъв ред нито решението,
нито спогодбата, защото няма пречка с последваща спогодба страните да пререшат
даден спор, макар че той е разрешен с влязло в сила решение.
9. При противоречие между две решения отмяна е допустима не само при
идентичност на страните, а и когато те са издадени на еднакво основание и по еднакво
искане. В редица случаи решението по делото разрешава със сила на пресъдено нещо и
спорове, за които не се съдържа изрично постановление в разпоредителната му част.
Например с решението за допускане на делба на вещ се признава наличието на
съсобственост между определени страни, без неговият диспозитив да съдържа
установителна част в подобен смисъл. Когато преди влизане или след влизане на
такова решение в сила бъде постановено друго, също влязло в сила решение, между
същите страни, с което само единият съделител е признат за изключителен собственик
на допуснатата до делба вещ, между двете решения съществува противоречие, което е
основание за допускане на отмяна по чл. 231, б. "г" ГПК. Такава е допустима във
всички случаи, когато двете противоречиви решения разрешават въпросите по даден
спор със сила на пресъдено нещо между едни и същи страни.
10. Под "същите страни" по смисъла на чл. 231, б. "г" ГПК следва да се
разбират не само лицата, от чието име и срещу които се води делото, както гласи чл.
15, ал. 1 ГПК, т. е. ищецът и ответникът, а всички лица, по отношение на които
решението според чл. 220, ал. 1 ГПК има сила на пресъдено нещо. Това следва от
залегналия в чл. 224, ал. 1 и чл. 231, б. "г" ГПК принцип за непререшимост на спорове,
разрешени с влезли в сила решения. Поради това е налице идентичност на страните,
когато в едно от двете дела искът е бил предявен не лично от лицето, чието право се
цели да бъде защитено, а от процесуалния му субституент (чл. 15, ал. 3 ГПК) или от
прокурора (чл. 27, ал. 1 ГПК), още повече, че и в двата случая лицето, чието право е
предявено или в чийто интерес е предявен искът, задължително се призовава като
страна. Освен това по същите съображения е без значение за допускане на отмяната,
ако по едно от двете дела са взели участие не само ищецът и ответникът по другото
дело, а още и другари по смисъла на чл. 171 ГПК на едната, на другата или на двете
страни. Все по същите съображения отмяна е допустима и когато второто решение е
постановено по отношение на наследник или правоприемник (чл. 220, ал. 1 ГПК) на
страна по първоначалното дело или на приобретател на спорното право (чл. 121 ГПК).
Според чл. 179 ГПК при встъпване в делото по реда на чл. 174 ГПК на трето
лице или при привличане на такова лице по реда на чл. 175 ГПК постановеното
решение има установително действие в отношенията на третите лица и противната
страна, а това, което съдът е установил в мотивите на решението, е задължително за
третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е
привлякла. Така обявената от закона обвързаност на третото лице със силата на
пресъдено нещо на решението по делото, в което е встъпил или е било привлечено,
дава основание да се заключи, че отмяна по реда на чл. 231, б. "г" ГПК при
противоречие на две решения е допустима и тогава, когато едно лице е участвало в
едното дело като ищец или като ответник, а в другото е било привлечено или е
встъпило като трето лице.
27
11. Според някои решения е допустима отмяна по чл. 231, б. "д" ГПК, когато
призована страна е починала след получаване на призовката за заседанието, при което
е приключило разглеждането на делото, но преди него. Същото становище е изразено и
в случаи, когато искът е предявен и разгледан срещу починал ответник. В други случаи
е прието, че решение, постановено по отношение на лице, което е починало, след като
е било призовано, но преди заседанието, в което е приключило съдебното дирене,
подлежи на преглед по реда на надзора.
Пленумът на Върховния съд приема за правилно второто становище. Чрез
отмяната по чл. 231, б. "д" ГПК се постига защита срещу допуснато нарушение на
основния принцип на участие на страните в гражданския процес. Касае се за надлежно
конституирани страни, а не за неконституирани или въобще несъществуващи. Поради
това неправилното конституиране е основание за преглед на решението, а не и за
отмяна.
Това се отнася и за случаите на смърт на ответника по иска за прекратяване на
брак поради развод или по иск за обявяване на недействителност на брак. Когато
ответникът по тези брачни дела е починал преди влизане в сила на решението за
прекратяване на брака или на обявяването му за недействителен и въпреки това
производството по делото е продължило, не се касае до лишаване на страната от
възможност да участва по делото, за да има основание за отмяна. Решението за
прекратяване на брак поради развод, когато този брак е вече прекратен поради смъртта
на ответника, е недопустимо и поради това следва да бъде отменено по реда на
надзора.
12. Нееднакво се разрешават случаите, когато е постановено решение по
отношение само на единия съпруг, а по делото е следвало да вземе участие и другият,
защото се касае до спор за вещ от имуществената общност. В едни решения се приема,
че неправилното конституиране на двамата съпрузи е основание за преглед на
постановеното решение, а в други - че неконституираният съпруг следва да поиска
отмяна на основание чл. 233, ал. 2 ГПК.
Пленумът намира за правилно второто становище. Когато се касае до спор с
вещноправен характер относно вещ от имуществената общност, спорното
правоотношение е от такова естество, че решението трябва да бъде еднакво за двамата
съпрузи. Поради това искът следва да бъде предявен от или срещу двамата съпрузи. В
делото те имат положение на необходими другари по смисъла на чл. 172, ал. 2 ГПК.
Когато обаче единият съпруг не е бил конституиран като ищец или като ответник,
постановеното с участие само на другия съпруг решение има сила на пресъдено нещо и
по отношение на невзелия участие в делото, защото поради естеството на спорното
правоотношение то е еднакво за двамата съпрузи. В този случай законът в чл. 233, ал. 2
ГПК е предвидил нарочен способ за отмяна на влялото в сила решение. Поради това и
по силата на чл. 225, ал. 3 ГПК (*3) в тези случаи не може да се иска преглед, а отмяна.
13. При разглеждане на исковете съдът се произнася по твърдяното от ищеца
право, без да е обвързан от дадената от него правна квалификация. Няма основание
този принцип да не се приложи и в производството по чл. 231 ГПК. Поради това, ако
изложените от молителя обстоятелства в подкрепа на искането му за отмяна не попадат
28
под формулираното от него основание по чл. 231 ГПК, молбата не се оставя без
уважение, а се уважава на действителното основание, ако то бъде установено.
Това разрешение е приложимо и в случаите, когато отмяната е поискана от
председателя на Върховния съд или от главния прокурор на Републиката.
По същите съображения, а и по силата на чл. 234, ал. 3 ГПК, когато е поискана
отмяна на основание чл. 231, б. "г" ГПК, съдът не е ограничен с искането да се отмени
посоченото в молбата или в предложението решение. Може да се отмени решението,
което се сочи за правилно, а също така и двете решения, ако и двете са неправилни на
едно или друго основание.
14. Според чл. 235 ГПК след отменяване на влязлото в сила решение по-
нататъшното разглеждане на делото се подчинява на общите правила. Такива общи
правила са тези по чл. 208, ал. 1 ГПК (*4), според които при отменяване на
обжалваното решение от второинстанционния съд делото се връща към първата
инстанция за ново разглеждане, но от друг състав, и на чл. 229, ал. 1 ГПК (*5), според
които при отменяване на влязло в сила решение по реда на надзора новото разглеждане
се извършва от друг състав. Тези общи правила следва да намерят приложение и при
отмяната на влезли в сила решения по реда на чл. 231 и сл. ГПК. При всички случаи се
касае до изключване на възможността от предубеденост на състава, постановил
отмененото решение.
По тези съображения и по силата на чл. 43, ал. 2, т. 1 и чл. 58, т. 1 ЗУС
Пленумът на Върховния съд
ПОСТАНОВИ :
1. На отмяна по реда на чл. 231 и сл. ГПК подлежат влезлите в сила решения
както на съдилищата, така и на особените юрисдикции, освен ако е предвиден друг ред
за отменяването или изменяването ми.
2. На отмяна подлежат само актовете, които се ползват със сила на пресъдено
нещо.
3. Допустима е отмяна по реда на чл. 231, б. "а" ГПК на решение, когато след
влизането му в сила бъде установен по надлежния ред имащ значение за спора факт,
макар той да е бил известен на страната преди постановяване на решението.
4. Не е допустима отмяна по реда на чл. 231, б. "а" ГПК въз основа на писмени
декларации на лица, които биха потвърдили пред съда вписаното в тях като свидетели
или като вещи лица.
5. Постановление на държавно учреждение по смисъла на чл. 231, б. "в" ГПК е
всеки надлежен акт, независимо от това дали е издаден от орган на държавно
управление, от орган на стопанска организация или на социално-културно учреждение
или на обществена организация, когато със закон им е предоставено това право.
Ако след влизане в сила на решение се издаде нов нормативен акт, той не е
основание за отмяна на постановеното преди него решение.
6. Когато административният акт създава ново правно положение, а не
отменява с обратна сила акта, на който е основано влязлото в сила решение, отмяна на
последното не е допустима.
29
7. Не е допустима отмяна по чл. 231, б. "г" ГПК при противоречие между
влязло в сила решение и влязла в сила присъда.
8. Противоречие между спогодба и влязло в сила решение не е основание за
отмяна по чл. 231, б. "г" ГПК.
9. На отмяна по силата на чл. 231, б. "г" ГПК подлежат две влезли в сила
решения между едни и същи страни, когато с тях противоречиво са разрешени
въпроси, по които решенията имат сила на пресъдено нещо.
10. Под понятието "същите страни" по смисъла на чл. 231, б. "г" ГПК се
разбират ищецът и ответникът, другарите в процеса, встъпилите или привлечените
трети лица, наследниците и правоприемниците на първоначалните страни, както и
приобретателите на спорното право.
11. Непризоваването на наследниците на починало преди предявяване на иска
лице или на починала в течение на производството страна, когато те не са
конституирани вместо наследодателя, не е основание за отмяна на влязлото в сила
решение по реда на чл. 231, б. "д" ГПК, а на преглед по реда на чл. 225 и сл. ГПК.
12. Решение по спор за права върху вещ от съпружеската имуществена
общност, постановено между единия съпруг и трето лице, може да се отмени по реда
на чл. 233, ал. 2 ГПК по молба на другия съпруг. На това основание преглед по реда на
надзора не се допуска.
13. Съдът не е обвързан от правната формулировка на заявеното основание за
отмяна, а следва да се произнесе по изложените в молбата, съответно в предложението,
обстоятелства.
14. След отмяната на влязло в сила решение делото се връща за ново
разглеждане от друг състав, а не от състава, постановил отмененото решение.
------------------
(*1) След изменение, обнародвано в ДВ, бр. 28/1983 г. - чл. 208, ал. 1 и 2 ГПК
(*2) Постановление № 2/1962 г., Пленум на ВС, е отменено с т. 20 на
постановление № 1/1985 г.; вж. т. 6 на последното постановление
(*3) След изменение, обнародвано в ДВ, бр. 31/1990 г. - чл. 225, ал. 5 ГПК
ОТНОСНО СЪДЕБНАТА СПОГОДБА ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ

НЕПОДЕЛЯЕМОТО ЖИЛИЩЕ В ДЯЛ НА ЕДИН ОТ СЪДЕЛИТЕЛИТЕ СЪГЛАСНО
ЧЛ. 288, АЛ. 2 ГПК.
30
Министърът на правосъдието е направил предложение пред Пленума на
Върховния съд на НРБ да даде указания на съдилищата в смисъл, че във всяко
положение на делбеното производство, а не само след допускането на делбата
съделителите могат да сключат съдебна спогодба, с която неподеляемото жилище,
обект на делбата, да бъде оставено съгласно чл. 288, ал. 2 ГПК в дял на единия или
някои от тях, като дяловете бъдат уравнени с парични суми.
Предложението е направено по повод тълкувателно Решение № 113 от 2.12.
1968 г. по гр. д. № 102/68 г. на ВС, ОСГК. С това решение е даден положителен
отговор на поставения на разглеждане въпрос за допустимостта на съдебна спогодба
при делба на неподеляемо жилище, като обаче е разгледана само хипотезата за
допустимостта й през втората фаза на делбеното производство.
Пленумът на Върховния съд на НРБ намира, че действително посоченото
тълкувателно решение е непълно, тъй като с него не е разгледан въпросът, дали и в
първата фаза на делбата не е допустима съдебна спогодба досежно неподеляемо
жилище. А допустимостта на такава спогодба не е ограничена от закона. Напротив,
съгласно чл. 109, ал. 1, пр. 2 ГПК съдът е длъжен още в началото на всяко съдебно
производство в първото по делото заседание да покани страните към спогодба. Това
изискване на закона се отнася и до делбеното производство. И тук разрешаването на
спорните въпроси и извършването на делбата по общо споразумение на съделителите
се поощрява. Никакви особености на делбеното производство в неговата първа фаза не
изключват възможността спорните въпроси да бъдат разрешавани от страните чрез
спогодба. Те могат да уточнят взаимно правата си, да определят заедно делбената маса
и реално да си я поделят. Когато обект на делбата е неподеляемо жилище,
съделителите имат правната възможност да се споразумеят то да остане в дял на един
или всякой от тях, който има нужда от него, тъй като чл. 288, ал. 2 ГПК предвижда по
изключение в такъв случай вместо изнасяне на публична продан имота собствеността
да бъде ликвидирана чрез предоставяне жилището на някой от нуждаещите се
съделители. Следователно при съдебна делба на неподеляем жилищен имот спогодба
може да бъде сключена, щом като са налице определените от закона условия, във всяко
положение на производството както в първата, така и във втората фаза на делбата.
Съдът е задължен от текста на чл. 125 ГПК да следи за законосъобразноста на
всяка съдебна спогодба, която одобрява. По-специално това налага при
съществуващите след влизане в сила на ЗРПВПВННИ ограничения на сделките с
някои недвижими имоти съдът да проверява дали законът не се заобикаля с прикрити
зад привидни съдебни спогодби по чл. 288, ал. 2 ГПК други сделки относно недвижими
жилищни имоти. Затова е необходимо страните да се легитимират пред съда като
съсобственици, а така също да бъде удостоверявана жилищната нужда на съделителя,
комуто се възлага жилището, за да може да бъде преценена законосъобразността на
постигнатата спогодба. По този начин би била отстранена и възможността да бъде
ощетявана държавата със значителната разлика между таксите, които се заплащат при
съдебните спогодби в делбените производства, и тези, които се събират при сделките с
недвижими имоти.
Поради изложените съображения Пленумът на ВС на НРБ
31
ПОСТАНОВИ:
Съдебна спогодба, с която неподеляемото жилище се предоставя на един от

някой от съделителите съгласно чл. 288, ал. 2 ГПК при парично уравнение на дяловете,
може да бъде сключвана от страните във всяка фаза на делбеното производство както
поради допускането на делбата със съдебно решение, така и след това.

ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ПОДОБРЕНИЯТА ВЪРХУ НЕДВИЖИМ

ЧУЖД ИМОТ.
Споровете за подобрения между чужд недвижим имот поради фактическата и

правната сложност създават значителни затруднения за съдилищата при разрешаването
им. Съдилищата, като държат сметка за действителните права на страните, в общи
линии правилно прилагат закона при решаването на тези спорове.
Върховният съд с редица решения е насочвал съдебната практика по тези дела.
С Решение № 85/68 г. Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд
даде тълкуване на закона с оглед правата на извършилия подобренията (държател,
владелец, съсобственик). С него се внесе уточняване по някои въпроси на съдебната
практика и се обърна внимание върху разширителното прилагане в отделни случаи на
чл. 72 - 74 ЗС. Решението обаче създаде и някои затруднения в съдебната практика. За
точното и еднакво прилагане на закона се налага Пленумът на Върховния съд въз
основа на извършената проверка да обобщи съдебната практика по някои въпроси
относно споровете за подобрения в чужд недвижим имот и въз основа на чл. 18 ЗУС да
даде необходимите указания на съдилищата.
I
Съдилищата правилно приемат, че разпоредбите на чл. 72 и 74 ЗС регулират
правоотношенията, породени от неоснователното обогатяване на собственика с
подобренията, извършени само ат владелеца на вещта. Тези разпоредби не се отнасят
до лица, които не упражняват владение. С Решение № 85/68 г. на Върховния съд на
НРБ, ОСГК, правилно са дадени ръководни указания на съдилищата в тази насока, но
недостатъчно пълно и ясно са отграничени случаите, когато чрез упражняването на
фактическата власт се осъществява владение върху вещта, от случаите, когато се касае
32
само за държане на същата вещ. Не винаги достатъчно се изяснява кога вещта се
владее и кога е налице държане. В известни случаи това води до неправилно
приложение на закона. При разрешаването на този въпрос съдилищата следва да
изхождат от законната презумпция, изразена в чл. 69 ЗС, че до доказването на
противното този, който държи вещта, я държи като своя и следователно я владее.
Съдилищата са длъжни да проявяват необходимата активност за изясняване дали
предположението не е оборено. Неправилно в същото решение се взема категорично
становище, че при наличността на породени правоотношения от договор (като договор
за наем, за заем, за прослужване и пр.) или от друг правен акт, с който не се отстъпват
правомощия, произтичащи от право на собственост или от ограничено вещно право
върху вещта, упражняващият фактическата власт е държател, а не владелец на същата
вещ. Наличието на такива договори или други юридически актове не освобождава съда
от задълженията да провери дали вещта не се владее от лицето, упражняващо
фактическата власт. За разкриване на обективната истина е необходимо съдилищата да
изследват дали чрез фактическата власт се упражнява само субективното право,
породено от тези договори или други юридически актове, или излизайки извън
рамките на това субективно право, лицето, което държи вещта, не е започнало да
упражнява за себе си действия, за които е оправомощен носителят на правото на
собственост или на ограниченото вещно право върху тази вещ. Тези действия трябва да
бъдат изявени и по отношение на собственика (съсобственика). Възможно е да е
налице държане и при липсата на такива договори или други юридически актове със
собственика, стига лицето да не държи вещта за себе си като своя. Не винаги
съдилищата изследват достатъчна данните досежно предмета, върху който се
упражнява фактическата власт. Възможно е подобрителят да не оспорва правото на
собственост върху терена, върху който той е изправил подобренията, но с
фактическата си власт да упражнява правомощия като носител на правота на
собственост спрямо построената върху същия сграда. В този случай той може да се
окаже владелец само на сградата, но не и на терена, върху който тя е построена. Когато
един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и
извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на
останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата
власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на
идеалните части на останалите съсобственици, и техен владелец. В последния, случай
правоотношенията със съсобственика следва да се уредят съобразно чл. 72 и 74 ЗС. В
останалите случаи намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС. С РЕШЕНИЕ № 85/68 г. тези
въпроси не бяха достатъчно развити, поради което съдебната практика се насочваше за
уреждане отношенията между съсобствениците предимно към разпоредбите на чл. 30,
ал. 3 ЗС или чл. 61 ЗЗЛ.
II
Съдилищата не винаги изследват дали чрез влагане на труд и средства
владелецът е допринесъл за увеличаване стойността на владения имот. Често се
смесват увеличената стойност на имота с разходите за това увеличение. Поради тази
грешка се присъжда заплащане на разходите, макар те да не са довели до увеличаване
33
стойността на имота. Необходимо е във всички тези случаи съдилищата да изследват
каква би била цената на вещта без подобрението и каква е тя с него към момента на
разглеждане на спора и постановяване на решението по него. Ако са извършени
разходи, които тогава са довели до увеличаване стойността на вещта, щом към
момента на постановяване на решението такова увеличение не съществува, не следва
да се приеме, че има подобрения на имота, макар и неговият вид и качество да са
променени. Неправилно в някои случаи в практиката се признава, не е налице
подобрение на недвижим имот с извършено в него незаконно строителство, което
подлежи на премахване или отнемане в полза на държавата. Такова изменение на
имота не води до увеличаване на стойността му, ако собственикът иска премахването
на направеното. Ако собственикът приема имота в застроено състояние, това
строителство следва да се третира като подобрение на имота, а стойността му да се
определя, като се държи сметка, че е възможно премахването му. Когато във владения
недвижим имот са прикрепени движимости, които увеличават цената му, но които
могат да бъдат отделени от него, без съществено да се промени имотът, не е налице
подобрение. Владелецът има право да вдигне тези вещи, когато преустанови
владението на недвижимия имот. Неправилно в тези случаи в увеличената стойност на
имота се включва и цената на тези движимости.
III
Нееднакво в съдебната практика се посочват правните основания, при
наличието на които може да е налице добросъвестно владение. Пленумът счита, че
правно основание за добросъвестно владение по чл. 70,ал. 1 ЗС могат да бъдат всички
прехвърлителни (транслативни) двустранни или едностранни сделки, като продажбата,
замяната, дарението, завета, както и административни актове с вещноправни
последици. Правно основание е и съдебното решение по конститутивен иск, с което се
прехвърля право на собственост или ограничено вещно право. Пленумът на Върховния
съд с постановление № 1 от 1968 г. е приел, че е налице добросъвестно владение на
държавата и когато тя е завладяла един недвижим имот по силата на решение на
Комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС (отм.). Някои съдилища неправилно приемат за годно
правно основание за упражняване на добросъвестно владение нищожни сделки. Тези
сделки по начало не могат да бъдат основание за упражняване на добросъвестно
владение. Изключение от това правило законодателят е допуснал само за случаите,
когато правното основание е с опорочена форма за валидност, като е имал пред вид, че
в този случай сделката е все пак с предписаната от закона форма, макар и с
недостатъци, които не са били известни на приобретателят при извършването на акта.
IV
Съществува противоречива съдебна практика по въпроса, как следва да бъде
обезщетен владелецът за извършени от него подобрения върху вещ, получена от него
на придобивно основание, което по-късно е било унищожено, развалено или отменено.
Според едното становище съдебният или административният акт, с който е
постановено унищожаването, развалянето или отменяването, действува с обратна сила
и заличава всякакви последици от това придобивно основание, поради което във
34
всички случаи обезщетяването следва да стане на базата на недобросъвестно владение
на подобрителя. Според другото становище обратното действие на тези актове не
засяга правоотношенията, възникнали от подобряването на вещта, поради което, ако по
време на извършването на подобренията подобрителят нито е знаел за предстоящото
унищожаване, разваляне или отменяване на придобиваното основание и не е бил
виновен за това, следва да бъде обезщетен на базата на чл. 72 ЗС. Пленумът счита за
правилно второто становище. Подобряването на една вещ е юридически факт извън
съставните елементи на придобивното основание. То не е и престация по последното.
Затова и не представлява нещо "дадено" по смисъла на чл. 34 или 88 ЗЗЛ. Последните
текстове регулират правоотношенията, породени от постигнатото съгласие по
придобивното основание, като задължават страните да си върнат престираното по
сделката (например при продажбата връщането на цената и на вещта). По тази причина
нито по тези текстове, нито по разпоредбите на чл. 81 и сл. ЗЗД, уреждащи
последиците от виновното неизпълнение на задълженията" може да се извърши
ликвидацията на правоотношенията, породени с подобрител, който не е знаел за
недостатъка на сделката и не е бил причина с виновното си поведение за
унищожаването, развалянето или отменяването на придобивното основание. Както
правоотношенията от евентуалното повреждане или унищожаване на придобитата по
такива сделки вещ, така и извършените подобрения при постановено унищожаване,
разваляне или отменяване на придобивното основание при липса на вина на
приобретателя и незнание от страна на последния за порока на придобивното
основание остава да бъдат уредени на базата на неоснователното обогатяване.
Специално за подобрителя следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 72 ЗС.
Наистина последният текст по начало урежда правоотношения за подобрения при
сделките, посочени в чл. 70, ал. 1 ЗС. Но и в единия, и в другия случай по време на
подобряването подобрителят е имал съзнанието, че упражнява свои правомощия на
собственик. Обратното действие на съдебния или административния акт по
унищожаването, развалянето или отменяването на придобивно основание не заличава
от правната действителност както протеклата фактическа власт, така и факта на
подобренията, станал при съзнанието на подобрителя, че подобрява своя вещ,
придобита на валидно законно основание. С чл. 72 ЗС законодателят е счел за
справедливо ликвидацията на правоотношенията, породени от подобряването на вещта
от добросъвестния владелец със заплащане на по-голямата сума между увеличената
стойност и действителните разходи, защото това подобряване се извършва със
съзнанието, че вещта е окончателно придобита на законно основание, се влага повече
усърдие за по-добро качество и по-голяма дълготрайност на подобрението. По тази
причина, когато такова обезщетяване в чл. 72 ЗС е допуснато при сделка, която никога
не е направила подобрителя собственик, а при унищожено, развалено или отменено
придобивно основание подобрителят е имал нещо повече, тъй като той е бил и
действителен собственик, няма никакво основание същият да бъде обезщетяван като
недобросъвестен владелец. Такова разбиране е вложено и от законодателя при
допуснатото изменение на чл. 67,ал. 2 ЗС за обезщетяването при отнемане от
изпълнителния комитет на общинския народен съвет на учредено в полза на
подобрителя право на строеж.
35
V
Преди влизането в сила на 3CГ и издадената въз основа на него Тарифа за
цените на недвижимите имоти в съдебната практика нямаше съществени различия по
въпроса, от какви цени да се изхожда при определяне увеличената стойност на имоти,
които не са малоценни. Оценките се извършваха в съответствие с пазарните цени на
недвижимите имоти и действителната стойност на извършените разходи за
строителството. Сега при разрешаването на същите въпроси се срещат затруднения и
се появиха различия при извършването на оценките. Някои съдилища определят
стойността на подобренията върху чужд имот по цените, предвидени в Тарифата за
цените на недвижимите имоти, други приемат, че тези цени трябва да бъдат
съобразявани само там, където е в действие тарифата, но не и там, където не е
предвидено да се прилага, като в последния случай се изхожда от пазарните цени, а
трети - че и където трябва да се прилага тарифата, може да бъдат съобразявани по-
ниските пазарни цени на недвижимите имоти. При определяне на увеличената
стойност на имоти в места, където правото на собственост се прехвърля, а правото на
строеж, на надстрояване и на пристрояване се учредява само чрез общинските народни
съвети, стойността на подобренията се изчислява по цената, установена с Тарифата за
цените на недвижимите имоти. Установена е нормативна цена на недвижимите имоти
и по силата на закона е изключено образуването на свободни пазарни цени.
Собственикът на подобрения имот при прехвърляне не може да получи за
подобренията по-голяма ценя от нормативно установената, тя е действителната цена на
имота и подобренията, извършени в него, следва да се съобразяват с нея. Ако имотът
се намира в село, за което е изключено по силата на чл. 15, т. 2 ЗСГ прилагането на
реда по глава втора на ЗСГ за прехвърляне на недвижими имоти от граждани,
действителната цена на имотите се образува свободно. Ако в такива населени места се
извършват подобрения върху чужд недвижим имот, увеличената стойност па такъв
имот се изчислява по пазарните цени.
VI
Вземането на владелеца за извършени в чужд имот подобрения има
облигационен характер и по отношение на него са приложими правилата за
погасяването му поради изтичане на погасителната давност. Съгласно чл. 114, ал. 1
ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Правоотношенията, които възникват между владелеца, извършил подобренията, и
собственика на имота, върху който са извършени, се характеризират с такива
особености, които дават основание с оглед общия смисъл на закона и справедливостта
да се приеме, че изискуемостта за вземането за подобрения върху чужд имот не
съвпада с извършването на самото подобрение, а трябва да се отнася към един по-
късен момент. По време на извършването на подобренията владелецът се намира във
владение на имота. След като завърши подобренията, той продължава да владее имота
и да ползува подобренията, като непрекъснато и видимо изразява това си намерение по
отношение на всички, включително и по отношение на собственика на имота, който не
36
го владее. След като подобренията бъдат извършени, те увеличават стойността на
имота, но практически собственикът не се ползува от тях. От друга страна,
собственикът на имота дължи за пoдoбpeниятa плащане, доколкото те съществуват по
времепостановяване на решението по спора във връзка с тях. До този момент
извършилият подобренията носи риска от погиването или унищожаването. С оглед на
изложеното и обшия смисъл на закона не може да се приеме, че вземането на
владелеца за подобренията, които е извършил върху чужд имот, става изискуемо още в
момента на извършването на подобренията, защото в такъв случай той ще има
възможност да получи стойността на подобренията, които ще продължи да ползува и
които може да намалят стойността си и дори да престанат да съществуват към
момента, когато собственикът си възвърне фактическата власт върху имота. Затова
следва ce пpиeме,че вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот,
става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на
прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на
собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по
исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. Казаното се отнася
за изземането както на добросъвестния, така и на недобросъвестния владелец,
извършил подобрения върху чужд имот. Упражняването на право на задържане от
добросъвестния владелец не пречи на течението на погасителната давност.
VII
По въпроса, от кога започва погасителната давност за вземанията на
подобрения върху съсобствен имот, Пленумът на Върховния съд е взел отношение с т.
17, ал. 1 на Постановление № 4/64 г., където не са разграничени възможните хипотези,
при които може да се извърши подобрение от съсобственик върху съсобствен имот и за
различните правни последици. Затова тази част от постановлението следва да се
отмени.
С оглед на изложеното се запазва действието на Р. 85/68 ОСГК на Върховния
съд само за разрешенията, които не са обхванати от настоящото постановление.
Въз основа на чл. 18 ЗУС Пленумът на Върховния съд
П О С Т А Н О В И:
I
1. Право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл. 72 и 74
ЗС има само владелецът, а не и държателят.
2. При изясняване дали подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да
изхождат от презумпцията на чл. 69 ЗС, като изследват доколко тя не е оборена.
Намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които
фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика.
При промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени
и към собственика.
37
3. Когато подобрителят не оспорва правото на собственост върху терена,
застроен от него, съдилищата са длъжни да изследват дали същият не владее само
построената от него сграда.
4. При наличието на договор или друг юридически акт, с който се отстъпва
държане, съдилищата са длъжни да проверяват дали този, който претендира заплащане
на извършени подобрения, не е владял за себе си въпреки правоотношението, което е
създадено с юридически акт.
5. Ако съсобственикът не е владелец на частите на останалите съсобственици,
отношенията му с тях за подобренията се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. При
възражение на съсобственика, че е владял частите на останалите съсобственици, съдът
е длъжен да изследва дали то е основателно.
II
6. Подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и
материали са довели до увеличаване на стойността му. Увеличението се заплаща,
доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му.
7. Подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат, освен ако
собственикът на имота желае да ги запази. При определяне стойността им в такъв
случай се държи сметка за евентуалното им премахване или отнемане в полза на
държавата.
8. Движимостите, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на
имота, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение.
III
9. Правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 3С са например
прехвърлителните сделки, административните актова с вещноправни последици и
съдебните решения по конститутивния искове относно право на собственост или
ограничено вещно право.
10. Владението, основано на нищожно придобивно основание, е
недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма за валидност и
приобретателят не е знаел за порока.
IV
11. При унищожение, разваляне или отменяване на придобивното основание
подобрителят се обезщетява като добросъвестен владелец, ако до завършване на
подобренията не е узнал за обстоятелство, послужило за отпадане на основание, и
поведението му не е било причина за унищожението, развалянето или отмяната на
придобивното му основание.
V
12. Стойността на подобренията а имоти, намиращи се в населени места,
където се прилага гл. втора на 3CГ,се определя съобразно Тарифата за цените на
недвижимите имоти.
38
В селата, където не се прилага гл. втора на ЗСГ, стойността на подобренията се
определя по съществуващите пазарни цени, ако те не са по-високи от оценката по
тарифата.
VI
13. Погасителната давност за вземане на добросъвестния или
недобросъвестния владелец за подобрения в чужд имот започва да тече от момента на
прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на
собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяването
на иск за имота.
Упражняването на правото на задържане от добросъвестния владелец не е
пречка за течение на давността.
VII
14. Отменява ал. 1 на т. 17 от Постановление № 4/74 г. на Пленума на
Върховния съд.
Отменява и Решение № 85/68 г. на Общото събрание па гражданската колегия
в частта му относно уреждане на правоотношенията при подобрения в чужд имот,
извършени от владелец.

ОБОБЩАВАНЕ НА ПРАКТИКАТА ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА

СЪДЕБНАТА ДЕЛБА
С Постановление № 4 на Пленума на ВС от 30.10.1964 г. се даде тълкуване по

редица въпроси на съдебната делба. В своята практика съдилищата се съобразяват с
дадените в него указания. Съдебната практика, от друга страна, налага да се даде
отговор и на други въпроси, които не винаги се разрешават еднакво и правилно от
съдилищата.
С цел да се внесе единна практика по приложението на закона Пленумът на ВС
намира за необходимо да се дадат указания по някои въпроси на съдебната делба.
1. По допустимостта на делбата на някои права
39
Правото на строеж върху чужд имот, включително и правото на надстрояване
и пристрояване, е вещно право по смисъла на чл. 63 от Закона за собствеността (ЗС).
Съгласно чл. 111 ЗС разпоредбите на закона относно недвижимите имоти се прилагат и
спрямо вещните права върху недвижимите имоти, ако законът не постановява друго.
Понеже по отношение на вещното право на строеж в закона не е предвидено друго,
трябва да се приеме, че намира приложение и разпоредбата на чл. 34 ЗС, независимо от
това дали е започнало или не неговото осъществяване. Затова, когато вещното право на
строеж върху чужд имот принадлежи на няколко лица, то може да бъде предмет на
делба. Това следва и от разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от Закона за собствеността на
гражданите (ЗСГ)(*1).
Някои съдилища допускат без съгласие на страните да се учредява със самото
решение в делбеното производство правото да се построи в незастроен парцел нова
сграда или да се надстрои съществуваща сграда. Това е неправилно. Правото да се
извърши построяване на определена сграда или да се надстрои построена вече сграда
не може да се учреди с решението по делбата, макар и да съществува техническа
възможност за застрояване, надстрояване или пристрояване на общия имот. Трябва да
се различава възможността за учредяване на вещното право на строеж от самото му
учредяване. Това е така, защото до делба се допускат съществуващи, а не бъдещи вещи
и вещни права и защото с чл. 63, ал. 3 ЗС е предвидена възможността за учредяване на
собственост върху постройка отделно от земята под нея само чрез доброволна, а не и
чрез съдебна делба. Касае се за учредяване на тежест върху чужд имот, а това може да
стане със съгласие на собственика; когато се касае до съсобственост - по общо
съгласие на всички съсобственици, а не по пътя на съдебната делба.
Членството в жилищностроителна кооперация (ЖСК) не създава вещно право
на кооператора, поради което не е допустима по съдебен ред делбата на участие в
ЖСК. Т. следва и от разпоредбата на чл. 11, б. "в" от Правилника за
жилищностроителните кооперации, във връзка с т. 12 от Типовия устав на ЖСК (*2), в
който е предвиден специален ред за заместване при смърт на член на ЖСК. Що се
касае до делбата на апартамент в построена от ЖСК сграда, такава е допустима, след
като съответният й член придобие правото на собственост върху него.
2. По приложението на чл. 12, ал. 1 и 2 от Закона за наследството (ЗН)

а) С повишаване жизненото равнище на народа в обикновената покъщнина се
включват все повече вещи, които съобразно с бита на семейството служат за
задоволяване на неговите нужди. С оглед на това при допускане на делбата могат при
поискване да се включат в дела на наследниците, които са живели с наследодателя и са
се грижили за него, тези вещи, които съобразно с общия стандарт на живота и бита на
домакинството са били в обичайно ползване.
б) Сънаследници, които са спомогнали да се увеличи наследството по време,
когато наследодателят е бил жив, и не са били възнаградени по някакъв начин за този
свой принос, имат право да получат срещу това имот или пари. Искането за това се
разрешава с решението по чл. 286 ГПК. Приносът обаче не води до уголемяване на
определения със закона наследствен дял, който е в зависимост само от степента на
родството с наследодателя, броя на наследниците, наличието на завещания и др.
40
3. За приложението на чл. 281 ГПК
а) С тълкувателно решение № 67 на ОСГК от 1970 г. се прие, че в рамките на
делбеното производство може да се упражни правото на единия съпруг след развода да
получи част от движимите вещи на другия съпруг или от тяхната стойност, ако е
допринесъл за придобиването им, а също така, че с иска за делба може да бъде
съединен иск за по-голям дял поради по-голям принос. С решението следователно се
възприема, че може да се иска делба на вещи, които в самото производство ще бъдат
признати за съсобствени, а също - че в него може да се постанови един или друг размер
на дяловете на съделителите.
С тълкувателно решение № 6 на ОСГК от 1972 г. се дадоха указания, че искът
за прекратяване по съдебен ред на имуществена общност между съпрузите при
наличие на важни за това причини не може да бъде съединен с иск за делба. С това
решение следователно се прие, че искът за установяване на съсобственост не може да
бъде съединен с иск за делба.
Пленумът счита, че съдебна делба следва да се иска само на вещ, която при
предявяване на иска е съсобствена. Това следва от правилото на чл. 34 ЗС. В случаите,
когато с решението по конститутивен иск се създава съсобственост (чл. 14, ал. 1,
изречение второ от Семейния кодекс (СК) (*3), чл. 14, ал. 4 и 5 СК (*4), чл. 19, ал. 3 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) при обявяване за окончателен на
предварителен договор за покупка на идеална част от недвижим имот, чл. 87, ал. 3 ЗЗД
и т. н.) тя не съществува, преди да е влязло в сила решението по този иск. Поради това
искът за делба на съсобственост не може да бъде съединен с иска за създаването й или
за създаването на различни от законните дялове.
б) В практиката не се разрешава еднакво въпросът дали правото да се иска
намаление на завещание и на дарение може да се предяви освен от прекия наследник,
чиято запазена част е накърнена, още и от неговите наследници, заветници,
приобретатели на наследствени права или от кредиторите му.
Правото на възстановяване на запазена част е имуществено право, поради
което то преминава в полза на наследниците, включително и на наследника с право на
запазена част. Такъв наследник може да упражни правото на своя наследодател. От
друга страна, упражнението му зависи от личното усмотрение на наследника с право
на запазена част, който може да се съобрази с волята на наследодателя, извършил
разпореждане със своите имоти чрез завещание или дарение. Поради това не може да
се признае на приобретателя на наследствените права на наследника с право на
запазена част, както и на неговите заветници да искат намаление на завещанието или
дарението, което накърнява запазената част на техния праводател, освен ако
последният изрично им е прехвърлил и това право. Приобретателят на наследствените
права или заветникът придобива тези права в състоянието им към момента на сделката
или откриване на наследството. Щом искът за възстановяване на запазена част не е
упражнен от наследника с право на запазена част, следва, че той е прехвърлил правата
си, без да включи и правото да се иска възстановяването й.
Тези съображения нямат място досежно кредиторите на наследника с право на
запазена част. Ако такъв наследник не упражни правото да иска намаление на
41
завещанията или на даренията и това заплашва удовлетворението на кредиторите му,
те имат право да упражнят правото на своя длъжник. Това е в съгласие с разрешението,
дадено в чл. 56 ЗН, според което кредиторите на лицето, което се е отказало от дадено
наследство, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат
да се удовлетворят от имуществото му. Правото на отказ от наследството е също в
зависимост от личната преценка на наследника, но законът въпреки това създава иск в
полза на кредиторите за унищожаване на отказа при посочената предпоставка.
Бездействието да се упражни правото за възстановяване на запазена част по своите
последици за кредитора не се отличава от отказа от наследство, поради което следва да
му се признае възможността да упражни правата на своя длъжник.
в) Не се разрешава еднакво и въпросът дали по предявения иск за
възстановяване на запазена част от един наследник следва да се възстанови запазена
част и на тези наследници, които не са предявили този иск. Правото да се иска
намаление на завещания и на дарения е лично право. Поради това, когато намалението
не е поискано от всички наследници с право на запазена част, то се допуска само по
отношение на този, който е направил надлежно искане. То не може да ползва
наследници, които не са поискали намаление на завещание или на дарение.
г) Поначало всички вземания и права се погасяват по давност с изтичане на
определен срок, освен ако в закона е постановено друго. В закона не е посочено дали
искът за възстановяване на запазена част се погасява по давност. Според чл. 34, ал. 3
ЗС искът за делба не се погасява по давност. Тази разпоредба се отнася само до
исковете за делба, но не и за останалите вземания на наследниците. Поради това при
липса на специален срок следва да се приеме, че искът за намаляване на завещания и
на дарения се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. На наследника
обаче могат да не бъдат известни направените от наследодателя завещания. Поради
това петгодишният давностен срок започва да тече от момента, когато заветникът
упражни своето право по завещанието. Това следва и от правилото на чл. 55 ЗН, според
което наследникът с право на запазена част може да иска намаление на завещания,
открити след като той е приел наследството, а приемането на наследството може да се
извърши в петгодишен срок от откриването на наследството по силата на чл. 50 ЗН.
Упражняването на завещанието може да стане в петгодишен срок от откриване
на наследството.
Що се касае до даренията, правото да се иска намалението им, когато с тях е
накърнена запазена част на наследника, възниква от откриването на наследството.
Елемент на договора за дарение е приемането на подареното от страна на надарения.
От момента на приемането на дарението последният вече упражнява правата си по
договора. От друга страна, накърнението на запазената част се определя в момента на
откриване на наследството. Поради това от този момент започва течението на
петгодишния давностен срок.
д) При направеното възражение, че даден съделител не е приел наследството
или сам се е отказал от него, може да се слуша противно възражение, че е налице
приемане или пък че направеният отказ е нищожен, защото например преди него е
извършено приемане. За установяване на приемане на наследство или пък на
нищожността на заявен отказ е недопустим отделен иск. Това е така, защото
42
нищожният отказ не произвежда никакво действие. Отказалият се от наследство, който
поддържа, че отказът му е нищожен, може да предяви иск за делба на наследство, а
също и всеки друг иск - вещен или облигационен, основан на наследяването, в който да
се позове на нищожността. Поради това такъв ищец няма правен интерес да иска
самостоятелно установяване на приемането на наследството или пък на нищожността
на отказа. Само когато наследникът не разполага с никакъв друг иск, той може да
предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказа или наличието
на приемане на наследство.
Тези съображения не намират място при унищожаване на отказа поради
пороци на волята или при невъзможност на кредиторите на отреклия се да се
удовлетворят от имуществото му. В първия случай отказалият се от наследство може
както в производството за делба, така и в отделно производство да иска
унищожаването на отказа поради пороци на волята, когато законът не изключва това.
Във втория случай искът се предявява от кредитора извън делбеното производство.
Тези изводи следват от обстоятелството, че искът за унищожаване на отказа е
конститутивен, а не установителен.
4. По приложението на чл. 286 ГПК

а) В делбеното производство се разглеждат и исканията на съделителите за
сметки помежду им. Тъй като основният предмет на производство е прекратяването на
съществуващата съсобственост, съделителите могат да предявят искания само за
такива сметки, които имат връзка с общността, предмет на делбата. Затова не подлежат
на разглеждане в производството за делба искания от съделителите във връзка с личен
заем. Това се отнася и за заем от един на друг съделител, за да бъде закупена общата
вещ.
б) Съществува противоречие в съдебната практика по въпроса за това, откога
започва да тече давността за предявяване на искането по чл. 12, ал. 2 ЗН. Според
едното становище правото на сънаследника, който приживе на наследодателя е
спомогнал за увеличение на наследството, да иска да му се пресметне това увеличение
е свързано с наследството, поради което давността започва да тече от откриване на
наследството. Според второто становище употребеният в закона израз, че правото да се
иска увеличението за вземането по чл. 12, ал. 2 ЗН в имот или в пари се прави в
делбата, дава основание да се приеме, че давността за това вземане започва да тече от
предявяване на иска за делба.
Правилно е второто становище. Според чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследници, които
приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако те не
са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това
увеличение. Оттук трябва да се направи заключение, че давността за упражняване на
правото по чл. 12, ал. 2 ЗН започва да тече от предявяване на иска за делба.
5. Относно разделителния протокол

а) Нееднакво се разрешава въпросът дали при разпределение на дяловете от
съда по чл. 292 ГПК трябва да се съставя разделителен протокол. Според чл. 292 ГПК
съдът извършва делбата чрез разпределяне на наследствените имоти между
43
съделителите, без да се тегли жребие, когато съставянето на дяловете и тегленето на
жребие се оказва невъзможно или много неудобно. От изричния текст на закона следва
да се направи заключение, че при разпределение на допуснатите до делба имоти от
съда не се съставя разделителен протокол.
б) Тегленето на жребие по смисъла на чл. 292 ГПК е невъзможно, когато до
делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или
стойност, а същевременно частите на съделителите са различни. Ако при такава
хипотеза се пристъпи към разпределение на имотите чрез жребие, може да се получи
така, че съделителя с по-голяма част да получи по-малък дял, а този с по-малка част -
по-голям дял.
Тегленето на жребие трябва да се счете много неудобно например в случаите,
когато преди делбата съделителите са били във владение на отделни имоти и всеки е
направил във владения имот значителни подобрения, като построяване на сгради,
големи пристройки, надстройки и преустройства, и въобще когато възлагането чрез
жребие може да породи значителни имуществени спорове между съделителите. В тези
случаи разпределението на допуснатите по делба имоти, когато за всеки съделител има
имот, се извършва от съда, без да се тегли жребие.
в) Съсобствена сграда или жилище могат да бъдат разделени по съдебен ред в
самостоятелни обекти, когато това не е свързано със значителни преустройства или с
неудобства, по-големи от обикновените, и при спазване на строителните правила и
норми - чл. 39, ал. 2 ЗС, респективно чл. 62 от Закона за териториално и селищно
устройство (ЗТСУ). Когато обособяването на сградите или жилището в самостоятелни
нови жилища е свързано с изменение на утвърдения архитектурен проект, то не може
да бъде извършено по съдебен ред, преди органите на народния съвет в определения от
съда срок да са одобрили архитектурния проект за обособяване на дяловете. Когато
обаче обособяването на жилищата не е свързано с изменение на утвърдения
архитектурен проект, такова одобрение не е необходимо да се изисква.
6. По приложението на чл. 288 ГПК

а) С т. 6, ал. 1 от Постановление № 4 на Пленума на ВС от 1964 г. се даде
тълкуване, че по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК могат да се поставят в дял само жилища или
дворни места, в които има и жилищни сгради, и че не могат да бъдат предмет на
възлагането празни дворни места.
С чл. 3, ал. 1 ЗСГ (*1) обаче се постанови, че жилищен имот е не само
жилището, но и жилищностроителният парцел, правото на строеж, на надстрояване
или на пристрояване, а чл. 22, ал. 1 от същия закон (*1) предвижда съделителите да
правят искания за възлагане по реда на чл. 288 ГПК на неподеляеми недвижими имоти,
на право на строеж, надстрояване и пристрояване. Същевременно с чл. 58, ал. 2 ЗТСУ
се дава право да се иска поставяне в дял по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК на незастроен
парцел върху този съделител, който има право да го застрои и чиято нужда е най-
голяма. При това изменение на законодателството т. 6, ал. 1 от Постановление № 4 на
Пленума на ВС от 1964 г. следва да се счете за загубила сила. Съобразно с изложеното
могат да бъдат възлагани по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК както построени жилища, така и
44
такива в строеж, а също така учредени права на строеж, надстрояване и пристрояване и
незастроени жилищностроителни парцели.
б) По реда на чл. 288, ал. 2 ГПК могат да се възлагат на двама или повече
съделители две или повече жилища. В някои случаи тези жилища се намират в една
постройка и чрез възлагането им на различни съделители се образува етажна
собственост. В други случаи жилищата се намират в отделни постройки, но в един общ
парцел.
Тъй като в първия случай се създава етажна собственост чрез решението на
съда за възлагане на жилищата, делът на получателите на жилищата в общите части на
сградата се определя пропорционално на стойностите на жилищата при възлагането -
чл. 40, ал. 1 ЗС. Когато строежът на едното жилище или на двете жилища не е още
окончателно завършен, дяловете на всички съсобственици в общите части се определят
съобразно със съотношението между стойностите на отделните жилища към времето
на завършване на строежа - чл. 40, ал. 2, изречение второ ЗС.
Вторият случай е аналогичен на тези, уредени в чл. 31 ЗТСУ (*5). Поради това
дяловете от парцела на получателите на жилища са равни, когато парцелът е определен
за малоетажно застрояване, и пропорционални на стойностите на възложените
жилища, когато той е определен за многоетажно застрояване.
в) Според чл. 288, ал. 6 ГПК решението за възлагане на неподеляемото
жилище се обезсилва по искане на заинтересованата страна при неплащане на две
вноски (*6). От смисъла на закона се разбира, че се касае до неплащане на две вноски в
пълен размер. Възможно е обаче няколко или всички вноски да са платени в непълен
размер, и то така, че сборът на недоплатеното от тях да е равен на сбора на две пълни
вноски. В този случай също следва да се приеме, че е налице основание за обезсилване
на решението за възлагане, защото общото неизпълнение е в размер, признат от закона
за значителен.
Разсрочването на плащането по чл. 288 ГПК е едно улеснение за получателя на
жилището и същевременно затруднение на съделителите, на които делът се уравнява с
пари. На първия не следва да се дава по-голямо улеснение от предвиденото в закона, а
на вторите - по-голямо затруднение чрез удължаване на изискваните от закона срокове.
Поради това следва да се признае, че при плащане се погасяват хронологично по-
старите вноски.
г) От общите правила за прихващане на задълженията (чл. 103 и сл. ЗЗД)
следва, че съделителят, на когото е възложено жилище, може да прихване вземанията
си по сметките от другите съделители срещу вноските, които им дължи за уравнение.
На същото основание съделителите, които имат задължения по сметките срещу този,
на когото е възложено жилище, могат да прихванат срещу тях вземанията си по
вноските за уравнение. При това такова прихващане е възможно не само срещу
вноските с настъпил падеж, но и срещу тези с ненастъпил падеж. Този извод се налага
поради специфичните отношения, създадени между съделителите във връзка с
възлагане на неподеляем имот по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК. Разсрочката на плащането
за уравнение е предвидена в чл. 288, ал. 6 ГПК за облекчаване на имащия по-голяма
жилищна нужда съделител. Когато обаче той има насрещно вземане по сметките срещу
45
останалите съделители, събирането на това вземане, преди да се издължат сумите за
уравнение и без да се извърши прихващане, неоправдано ще затрудни тези съделители.
д) След влизане в сила на решението за възлагане на неподеляемо жилище
съделителят, на когото то е възложено, може да го отчужди на трето лице. Възможно е
след такава сделка решението за възлагане на жилището да бъде обезсилено по реда на
чл. 288, ал. 6 ГПК или да бъде отменено по реда на чл. 225 или чл. 231 ГПК. Поначало
приобретателите на жилището запазват своите права, тъй като те са се доверили на
влязло в сила решение на съда. Приобретателите обаче могат да бъдат и
недобросъвестни при получаване на жилището било защото им е било известно, че се
атакува по надлежния ред решението по възлагането, било защото са сключили
привидна сделка със съделителя, комуто жилището е възложено, било защото им е
известно, че с нея се увреждат останалите съделители. Поради това следва да се
признае на последните правото да искат обявяване на прехвърлителната сделка за
нищожна по смисъла на чл. 26 ЗЗД или за недействителна по отношение на тях по реда
на чл. 135 ЗЗД.
е) След обезсилване на решението по чл. 288, ал. 6 ГПК жилището може да
бъде възложено по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК на друг съделител. Възлагането на този
случай не следва да се постановява, преди решението за обезсилването да е влязло в
сила, тъй като преди този момент жилището продължава по силата на решението по чл.
288, ал. 2 ГПК да бъде възложено на първоначалния получател.
Срокът за предявяване на искане за възлагане на жилище е определен в чл.
288, ал. 5 ГПК, а именно - най-късно до първото по делото заседание след влизане в
сила на решението по допускане на делбата. Поради това след влизане в сила на
решението за обезсилване на първоначалното възлагане жилището може да бъде
възложено само на този съделител, който своевременно, в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК е
направил искане.
7. За нищожността на делбата
Според чл. 75, ал. 2 ЗН делбата, извършена без участие на някои от
съделителите, е изцяло нищожна. Поради това договорът за доброволна делба, когато
като страна в него не участва някой от съсобствениците на вещта, както и съдебната
делба, извършена без участието на някой съсобственик, са нищожни. Решението по
нищожната делба не е пречка за извършването на делба между действителните
съсобственици, тъй като не са налице условията на чл. 224 ГПК.
Когато при участие на всички съсобственици в делбата вземе участие и
несъсобственик на вещта, решението по допускане на делбата, а също и последващите
решения по чл. 286, чл. 288 и чл. 289 ГПК са постановени в нарушение на закона,
поради което подлежат на преглед по реда на чл. 225 ГПК.
8. За спогодбата по делбеното дело

а) Съдебната спогодба, постигната в производството за делба, както и
спогодбата в исковото (съдебно) производство, не се отличава по своята същност от
извънсъдебната. Подобно на нея тя представлява двустранен договор. Поради това,
когато съдебната спогодба противоречи на закона или държавния народностопански
46
план или ги заобикаля, или въобще са налице условията на чл. 26 ЗЗД, тя се явява
нищожна. Съдебната спогодба може да бъде унищожена по съдебен ред в случаите,
предвидени в чл. 27 ЗЗД. Тя също може да бъде развалена поради неизпълнение на
поетите с нея задължения.
Определението на съда, с което се одобрява съдебната спогодба, няма
самостоятелно значение и не променя договорния й характер. Поради това то не следва
да бъде отменено по реда на чл. 225 или чл. 231 ГПК. Съделителите могат да се
позоват на нищожността или да искат унищожаването на спогодбата или нейното
разваляне поради неизпълнение, без да е необходима отмяната на определението по
някои от извънредните способи за това.
По тези съображения следва да се изостави становището, заето в т. 2, б. "и" от
Постановление № 16 на Пленума на ВС от 1963 г.
б) Досежно вещите, които са предмет на делбата, самата спогодба има вещно
прехвърлително действие по отношение на тях. Това се отнася и за случая, когато
предмет на делбата е една единствена вещ, която по силата на спогодбата се
предоставя на един съделител, а останалите получават парично уравнение.
Със съдебната спогодба могат да се създават, изменят или погасяват и
правоотношения, които не са били предмет на делото за делба. Когато тези действия по
силата на закона трябва да се извършат в специална форма, съдебната спогодба сама по
себе си не произвежда ефект. Това следва от разпоредбата на второто изречение на чл.
365, ал. 2 ЗЗД. С оглед на това, за да настъпи създаването, изменението или
погасяването на правоотношенията, които не са били предмет на делбата, спогодбата
трябва да бъде последвана от сключване на акт в определената от закона форма, но тъй
като се сключва писмено, тя представлява в тези случаи предварителен договор, който
може да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, ако са налице
необходимите условия.
9. Други въпроси
Пленумът на ВС констатира, че по някои въпроси в производството за делба се
допускат неточности и грешки. Това налага да се обърне внимание на съдилищата
върху някои такива грешки и неточности. Така исканията по сметките не се записват в
съдебния протокол точно и пълно, решенията по сметките не винаги съдържат
осъдителен диспозитив, в някои случаи само се признава съществуващото вземане; при
насрещни задължения осъдителният диспозитив не дава отговор на първоначалните и
на насрещните претенции, а само на резултата от тяхната компенсация, и то дори
когато такава не е поискана. Това се отнася и за съдебно-деловодните разноски.
Обикновено съдилищата не се произнасят по тях, макар да следва те да се разпределят
между съделителите съобразно с признатия им дял в прекратената общност, когато са
направени във връзка с нейното ликвидиране. Когато обаче разноските са направени по
повдигнат спорен въпрос (например по възлагане на неподеляемо жилище, по
намаляване на завещания и дарения, по искания по сметките и т. н.), разноските следва
да се възлагат съобразно с общите правила на чл. 64 и чл. 65 ГПК.
По изложените съображения Пленумът на Върховния съд
47
ПОСТАНОВИ:
1. Правото на строеж върху чужд имот може да бъде предмет на съдебна

делба.
С решението по делбата без съгласие на страните не може да се учреди право
да се построи нова сграда в съсобствено място или да се надстрои или пристрои
съществуваща сграда.
Делба на апартамент в сграда, построена от ЖСК, може да се допусне, след
като кооператорът, за когото той е отреден, придобие правото на собственост. Правото
на членство в ЖСК не може да се дели по съдебен ред.
2. а) При определяне на покъщнината като обикновена по смисъла на чл. 12,
ал. 1 ЗНасл. се вземат предвид общият стандарт на живота по времеоткриване на
наследството, битът на семейството и присъщите му нужди.
б) Размерът на наследствения дял не може да бъде уголемен поради приноса
на сънаследник в увеличаване имуществото на наследодателя при условията на чл. 12,
ал. 2 ЗНасл. Наследникът получава за приноса си възнаграждение в имот или в пари.
3. а) С иска за делба не може да бъде съединен конститутивен иск за създаване
на съсобственост или на различни от законните дялове.
б) Правото да се иска възстановяването на запазена част може да бъде
упражнено както от наследника с право на запазена част, така и от неговите
наследници. То не може да бъде упражнено от други приобретатели на наследствени
права, освен ако изрично им е прехвърлено.
При бездействие на наследника със запазена част кредиторите му могат да
искат намаление на завещания и на дарения за възстановяване на запазената му част,
доколкото не могат да се удовлетворят от личното му имущество.
в) Намаление на завещания и на дарения, за да се възстанови запазената част,
се допуска само в полза на поискалия това. Запазена част на наследници, които не са
направили искане, не се допълва.
г) Искът за намаляване на завещания и на дарения за възстановяване на
запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва
да тече от откриване на наследството, а за завещанията от момента, когато заветникът
упражни своите права по завещанието.
д) Иск за установяване, че е прието наследство, и за нищожност на заявен
отказ от наследство не може да се предяви в отделно производство, освен ако
наследникът не разполага с друг иск, към който да присъедини този иск.
4. а) В срока по чл. 286 ГПК съделителите могат да предявят искания само за
вземания, които те имат един спрямо друг във връзка с прекратената общност.
б) Давността за исканията по чл. 12, ал. 2 ЗНасл. започва да тече от
предявяване на иска за делба.
5. а) Разделителен протокол се съставя само в случаите, когато ще се пристъпи
към теглене на жребие.
б) Невъзможност за теглене на жребие по смисъла на чл. 292 ГПК е налице
тогава, когато до делба се допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг
по площ, обем или стойност, а същевременно дяловете на съделителите са различни.
48
Голямо неудобство за образуване на дялове по смисъла на чл. 292 ГПК е
налице тогава, когато всеки от съделителите е направил в отделен дял значителни
подобрения.
в) При обособяване на отделни жилища в съсобствена сграда е необходимо
проектът за това обособяване да бъде одобрен от органите на народния съвет само
когато то е свързано с изменение на утвърдения архитектурен проект.
6. а) По реда на чл. 288, ал. 2 ГПК могат да се възлагат жилище, завършено и в
строеж, учредено право на строеж, на надстрояване и пристрояване и
жилищностроителен парцел.
Обявява т. 6, ал. 1 от Постановление № 4/1964 г. на Пленума на ВС за загубила
сила. (*7)
б) При възлагане на две или повече жилища на различни съделители в един
парцел общите части, включително и от съсобственото място, се определят
пропорционално на стойностите на жилищата при възлагането, когато се образува
етажна собственост и когато жилищата са довършени. Когато строежът на едно или
повече жилища не е довършен по време на възлагането, дяловете на съсобствениците в
общите части се определят съобразно със съотношението между стойностите на
отделните жилища към времето на завършване на строежа.
Когато жилищата се намират в отделни постройки в един парцел, делът на
съделителите, на които те се възлагат, е равен в случая, че той е определен за
малкоетажно строителство, и съразмерен на стойностите на възложените жилища, в
случай че парцелът е определен за многоетажно строителство.
в) Решението по чл. 288, ал. 2 ГПК се обезсилва при неплащане на две вноски
в пълен размер, а също и при непълно плащане на няколко вноски, когато сборът на
недоплатеното е равен на две пълни вноски. При плащане се погасяват по-старите
вноски.
г) Съделител, на когото е възложено жилище, може да прихване вземанията си
по сметките от другите съделители срещу вноските, които им дължи за уравнение на
дяловете.
Съделители, които имат задължения по сметките срещу този, на когото е
възложено неподеляемото жилище, могат да прихванат срещу тях вземанията си по
всички вноски, включително и по тези с ненастъпил падеж.
д) Когато решението за възлагането на жилища е обезсилено, а също и когато
то е отменено по реда на чл. 225 или 231 ГПК, приобретателите на имота запазват
правата си, ако са ги придобили преди обезсилването или отмяната на решението.
Заинтересуваните обаче могат да поискат обявяването на прехвърлителната сделка за
нищожна или за недействителна по отношение на тях.
е) След обезсилване на решението за възлагане на имота по чл. 288, ал. 2 ГПК
жилището се възлага на друг съделител, след като то влезе в сила. Новият
приобретател трябва да е направил искането за възлагане в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК
7. Договорът за доброволна делба е нищожен, когато като страна в него не
участвува някой от съсобствениците на имота. Нищожна е и съдебната делба, когато
като страни в производството не са участвували всички съсобственици.
49
На преглед по реда на надзора подлежи решението, постановено в делбено
производство, в което е участвувал несъсобственик.
8. Съдебната спогодба може да бъде унищожена само по исков ред. По този
ред може да се иска развалянето на съдебната спогодба поради неизпълнение.
Съдебната спогодба е нищожна в случаите на чл. 26 ЗЗД.
Определението за одобряване на съдебна спогодба не подлежи на преглед по
реда на надзора и на отмяна. Отменява т. 2, б. "и" от Постановление № 16/1963 г. на
Пленума на ВС.
б) Спогодбата има вещно прехвърлително действие досежно вещите, предмет
на делбата, включително и тогава, когато такъв предмет е една вещ, която по силата на
спогодбата се предоставя на един съделител, а останалите получават парично
уравнение.
Когато със съдебната спогодба се създават, изменят или погасяват и
правоотношения, които не са предмет на делото за делба, този ефект не настъпва със
самата спогодба, ако законът предвижда за това друга форма. За да настъпи
създаването, изменението или погасяването на тези правоотношения, спогодбата
трябва да бъде последвана от сключване на акт в определената от закона форма.
Спогодбата в този случай представлява договор, който може да бъде обявен за
окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
9. Обръща внимание на съдилищата при разглеждане на дела за съдебна делба
да следят за точно и пълно отбелязване в съдебните протоколи на исканията за
сметките; решенията по сметките да съдържат осъдителен диспозитив за всички
уважени искания, включително и когато те са насрещно предявени; съдебните и
деловодните разноски да се разпределят съобразно с признатия дял на съделителите в
прекратената общност, когато са направени по необходимост, а когато са направени по
повдигнати спорни въпроси съобразно с общите правила на чл. 64 и 65 ГПК (*8).
----------------------
(*1) Отм. (ДВ, бр. 21 от 1990 г.)
(*2) Срв. чл. 23 ЗЖСК. Също и чл. 15 от същия закон
(*3) Срв. чл. 26, ал. 2 СК от 1985 г.
(*4) Срв. чл. 28 и чл. 29 СК от 1985 г.
(*5) Срв. изменението на чл. 31 ЗТСУ (ДВ, бр. 45 от 1984 г.)
(*6) Срв. чл. 288, ал. 7 ГПК според ДВ, бр. 31 от 1990 г.
(*7) Следва да се има предвид отменяването на гл. I и II ЗСГ (ДВ, бр. 21 от 1990 г.)
(*8) Срв. чл. 293а ГПК (ДВ, бр. 23 от 1983 г.)
50
РЕШЕНИЕ № 111 ОТ 01.11.1962 Г. ПО ГР. Д. № 104/1962 Г., ОСГК НА
ВС
ВЛАДЕЛЕЦЪТ - ДОБРОСЪВЕСТЕН ИЛИ НЕДОБРОСЪВЕСТЕН,

ОТВЕТНИК ПО РЕВАНДИКАЦИОННИЯ ИСК, МОЖЕ ДА ПОИСКА
ПРИСЪЖДАНЕ НА СУМАТА ЗА ПОДОБРЕНИЯТА И ПО РЕДА НА
ВЪЗРАЖЕНИЕТО, А НЕ САМО ЧРЕЗ НАСРЕЩЕН ИСК.
Чл. 221, ал. 2 ГПК
Председателят на Върховния съд на НРБ предлага на основание чл. 212 ГПК

да се издаде тълкувателно решение по въпроса дали е необходимо да се предявява
насрещен иск от ответника (добросъвестен владелец) по ревандикационния иск, когато
той поиска да му се заплати от ищеца-собственик стойността на подобренията, които е
извършил в процесния имот.
ОСГК, за да се произнесе по въпроса, взе пред вид:
Съгласно чл. 72, ал. 1 от Закона за собствеността добросъвестният владелец
може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила
стойността на вещта вследствие на тези подобрения, а съгласно чл. 74 от същия закон
недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-
малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е
увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. Законът не съдържа
правила относно реда и формата, по които владелецът - добросъвестен или
недобросъвестен - може да направи искането си за подобрения, следователно остава да
важат съответните правила на Гражданския процесуален кодекс. По начало владелецът
може да реализира вземането си за подобренията с иск на общо основание или с
насрещен иск по предявен срещу него ревандикационен иск (чл. 104 ГПК). Това си
вземане обаче той може да реализира и по реда на възражението в един процес по иск
за собственост. Такава възможност дава разпоредбата на чл. 221, ал. 2 ГПК, според
която решението влиза в сила и по отношение разрешените с него искания и
възражения за подобрения и прихващания. А щом решението по ревандикационния
иск влиза в сила и по отношение на разрешените с него възражения за подобрения, то
очевидно е, че такова възражение за подобрения може да се прави от ответника -
добросъвестен или недобросъвестен владелец; иначе не би могло да се постанови
решение по възражение за подобрения. Освен това по силата на чл. 72, ал. 2 от Закона
за собствеността добросъвестният владелец има право да задържи имота до заплащане
на подобренията. Правото на задържане дава възможност на добросъвестния владелец
да откаже да предаде имота на собственика-ищец и да иска предпочитателно
удовлетворение от стойността му. А за да може ответникът - добросъвестен владелец,
да задържа процесния имот до заплащане на подобренията, необходимо е да се
установи размерът на вземането му. Следователно съществува връзка между правото
на задържане и вземанията, обезпечени чрез него, и понеже е безспорна възможността
правото на задържане да бъде упражнено само по пътя на възражението, без насрещен
51
иск, то следва, че добросъвестният владелец - ответник по ревандикационния иск,
може да поиска плащане за подобренията не само с насрещен иск, но и по пътя на
възражението. Възражението за задържане обхваща и искането за плащане на
увеличената стойност на имота, дължаща се на направените подобрения.
По изложените съображения Върховният съд, Общо събрание на гражданската
колегия, приема, че владелецът - добросъвестен или недобросъвестен, ответник по
ревандикационния иск, може да поиска сумата за подобренията, които е направил в
процесния имот, не само чрез насрещен иск, но и по реда на възражението.
ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ 29.09.2016 Г. ПО

ТЪЛК. Д. № 1/2015 Г., ОСС ОТ ГК И ТК НА ВКС И ОСС ОТ I И II
КОЛЕГИЯ НА ВАС
СЪДЕБЕН АКТ, ПОСТАНОВЕН ОТ СЪД, КОЙТО НЕ Е КОМПЕТЕНТЕН ПО

ПРАВИЛАТА НА ПОДВЕДОМСТВЕНОСТТА, РАЗПРЕДЕЛЯЩИ ДЕЛАТА МЕЖДУ
ГРАЖДАНСКИТЕ И АДМИНИСТРАТИВНИТЕ СЪДИЛИЩА, Е НЕДОПУСТИМ. ЗА
ДА Е НИЩОЖНО СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ, ТО ИЗЦЯЛО ТРЯБВА ДА Е ЛИШЕНО
ОТ ЗАКОНОВА ОПОРА, ДА НЕ ПРИТЕЖАВА КАЧЕСТВЕНИТЕ
ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ВАЛИДНО СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ. НИЩОЖНОСТТА НА
СЪДЕБНИЯ АКТ ПРЕДПОЛАГА ПОСТАНОВЯВАНЕТО МУ ОТ СЪДЕБЕН ОРГАН,
ФУНКЦИОНИРАЩ В НЕНАДЛЕЖЕН СЪСТАВ ИЛИ ИЗВЪН ПРЕДЕЛИТЕ НА
ПРАВОРАЗДАВАТЕЛНАТА ВЛАСТ НА СЪДА.
Чл. 135 АПК

Чл. 14 ГПК
Върховният административен съд на Република България - ОСС от ГК и ТК на

ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС, в съдебно заседание на двадесет и трети юни две
хиляди и шестнадесета година в състав:
Няма значение какъв

при секретар и с участието на прокурора изслуша докладваното от съдията
ТАНЯ ВАЧЕВА по адм. д. № 1/2015
Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 27.10.2015 г. на

председателя на Върховния административен съд и председателя на Върховния
касационен съд, по предложение на заместник-председателите и ръководители на
52
Първа и Втора колегия на Върховния административен съд (ВАС) и заместник-
председателите и ръководители на Гражданска и Търговска колегия на Върховния
касационен съд (ВКС) за приемане на тълкувателно постановление от Общото
събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на ВАС и на съдиите от Гражданска и
Търговска колегия на ВКС за уеднаквяване на съдебната практика по въпроса:
Какъв е порокът на съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по
правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и
административните съдилища?
Въпросът е поставен на основание чл. 125 от Закона за съдебната власт (ЗСВ)
и по него в съдебната практика се застъпват две противоречиви становища.
Според едното становище съдебен акт, постановен от съд, който не е
компетентен по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между
гражданските и административните съдилища, е недопустим. Застъпващите това
становище съдебни състави считат, че подведомствеността, разгледана като
компетентност на съдилищата, обозначава тяхната правораздавателна власт, с която
съдилищата са натоварени от Конституцията и от законите на страната. Д. Г.
процесуален кодекс (ГПК), аналогично на отменения ГПК, урежда въпроса за
подведомствеността на съдилищата, като определя компетентността им да разглеждат
всички граждански дела (чл. 14, ал. 1 ГПК) и компетентността на другите учреждения,
т.е. на несъдебните органи. Въпросът за подведомствеността може да се повдигне пред
съда по всяко време, докато делото е висящо.
По смисъла на чл. 16 ГПК спор за подведомственост може да възникне между
съд и друго учреждение, т.е. несъдебен орган, а не между различни съдилища.
Според чл. 130, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) спор за
подведомственост може да възникне между административен съд и друг орган извън
системата на съдилищата (несъдебен орган), а не между съдилища.
В подкрепа на този извод е разпоредбата на чл. 63, ал. 9 ЗСВ, в която също е
посочено, че спор между състав на Върховния касационен съд и Върховния
административен съд е спор за подсъдност. Когато делото е разгледано и по него се е
произнесъл съд, т.е. орган, притежаващ държавна правораздавателна власт, в законен
според правилата на АПК и ГПК състав, но в нарушение на правилата, разпределящи
делата между общите и специализираните съдилища, в такъв случай съдебният акт ще
е постановен в нарушение на правилата за подсъдност и по реда на обжалването този
съдебен акт ще подлежи на обезсилване като недопустим.
Допълнителни съображения съдебните състави черпят и от чл. 17, ал. 2 ГПК,
според който общият граждански съд е компетентен да се произнася инцидентно по
валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на
съдебен контрол. Гражданският съд не може да се произнася инцидентно по
законосъобразността на административните актове, но се допуска и изключение -
когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в
административното производство по издаването и обжалването му. Следователно
предаването на компетентност от общите към специализираните съдилища, станало с
изграждането на системата на административните съдилища и предвидено в АПК, не е
абсолютно. Затова, според едното становище, не е нищожно решението, постановено в
53
нарушение на разпределението на компетентност между гражданските и
административните съдилища.
Според другото становище съдебен акт, постановен от съд, който не е
компетентен по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между
гражданските и административните съдилища, е нищожен. Споделящите това
становище съдебни състави приемат, че правилата, които разпределят делата между
общите и административните съдилища, уреждат тяхната подведомственост, а не
подсъдност. Подведомствеността на общите съдилища обхваща всички дела
(граждански, търговски, наказателни), с изключение на административните. Относно
разглеждането и решаването на последните са създадени административни съдилища,
които по смисъла на чл. 119, ал. 2 от Конституцията на Република България са
специализирани и не са част от системата на общите съдилища. Въпросът за
разпределение на делата между гражданските съдилища и административните
съдилища е въпрос за подведомственост, а не за подсъдност на тези дела, тъй като от
решаването му зависи не само кой е компетентният съд, но и съдопроизводственият
ред, по който ще се разглежда делото и неговата инстанционност. Специалната
компетентност на административните съдилища относно посочените в чл. 128 АПК
административни спорове води до различен процесуален ред за тяхното разглеждане и
решаване, както и до различна от общите съдилища инстанционност на делата.
Административните съдилища разглеждат и решават специфичен кръг дела -
административните. Гражданските съдилища не разполагат с компетентност да
разгледат и решат едно административно дело, а от своя страна административните
съдилища нямат правораздавателна власт да се произнесат със сила на пресъдено нещо
по едно гражданско дело, тъй като и в двата случая търсената защита ще бъде
реализирана по различен съдопроизводствен ред, неприложим спрямо вида и предмета
на разгледаното дело.
В Гражданския процесуален кодекс няма изрична разпоредба за
съотношението между компетентността на общите съдилища и компетентността на
специализираните административни съдилища. Споровете за компетентност между
гражданските и административните съдилища не се третират от закона като спорове за
подсъдност и не са изрично посочени като такива в чл. 122 ГПК "Спорове за
подсъдност". Напротив, в Гражданския процесуален кодекс терминът "подсъдност" се
използва за означаване разпределянето на делата вътре в системата на общите
съдилища като родова, местна и функционална подсъдност. Разпоредбата на чл. 135,
ал. 4 АПК посочва съдебния състав, който да се произнесе по спорове за
компетентност между административните и общите съдилища. Тази норма определя
спора като спор за подсъдност, но в случая се касае за терминологична неточност, а
тълкуването й във връзка с разпоредбите в дял трети "Производства пред съд", глава
девета "Общи разпоредби" от АПК води до извод, че Административнопроцесуалният
кодекс разглежда спора между специализираните административни съдилища и
останалите органи и съдилища извън системата на административното правораздаване
като спор за подведомственост, а не като спор за подсъдност.
54
Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния
административен съд и Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска
колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесат, съобразиха следното:
Съгласно чл. 119, ал. 1 от Конституцията на Република България
правораздаването се осъществява от Върховния касационен съд, Върховния
административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. На
конституционно ниво сред органите на правораздаване не са посочени
административните съдилища и военно-апелативният съд, които съдилища са
създадени със закон и чиято конституционосъобразност не е оспорена. Законът за
съдебната власт детайлизира уредбата на видовете съдилища, като очертава и
правомощията им. Според чл. 61, ал. 1 ЗСВ съдилищата са районни, окръжни,
административни, военни, апелативни, специализиран наказателен съд, апелативен
специализиран наказателен съд, Върховен касационен съд и Върховен
административен съд. Макар и създадени като специализирани, административните
съдилища не са изключени от системата на съдилищата в страната.
Подведомствеността, разгледана като компетентност на държавен орган да
извърши възложени му действия и да издаде държавен акт, за съдилищата в страната
означава предоставена им от Конституцията на Република България и законите
правораздавателна власт.
Съдебната власт осъществява една типична дейност, която е непозната за
останалите две власти. Това е правораздаването като съдебно правоприлагане, при
което се посочва какви са правните последици при решаването на спор по повод
нарушено или спорно право. Правораздаването в тесния смисъл на думата е това, което
намира израз в заключителния акт, издаден от съдебния орган.
Правораздаването е държавна функция и като такава е основното съдържание
в дейността на съда. То е и компетентност, т.е. съвкупност от права и задължения,
необходими за осъществяването на неговата функция. Правораздаването е и
правоприлагане, което се регулира от процесуалните норми на съдебното
производство. Правораздаването като главно направление на съдебната функция не
навлиза в чужда (на другите две държавни власти) подведомственост.
Подведомствеността на съдилищата обхваща граждански, наказателни и
административни дела. В много случаи е трудно да бъде определено делото като
гражданско или административно, защото е сложно разграничението между
гражданското и административното правоотношение. Критерий за такова
разграничение е методът на регулиране на отношението. Всяко искане да се разреши
спор относно гражданско право е гражданско дело. Граждански са не само делата във
връзка с правоотношения на гражданското право в тесен смисъл на думата, но и делата
относно правоотношения на семейното, търговското и трудовото право. Даже
правоотношенията, регулирани от административното право, могат да бъдат
граждански, ако те са организирани с метода на равнопоставеност на техните субекти.
Естеството на делото се определя от естеството на правото, по отношение на което се
търси решение. Разрешаването на спорове, произтичащи от регулирани от закон
властнически правоотношения, е от компетентността на административните съдилища.
55
До създаването на административните съдилища гражданските и
административните дела се разглеждаха от общите съдилища при съществуващото
конституционно основание за различна компетентност на Върховния касационен съд,
който има правомощие да осъществява върховния надзор за точното и еднакво
прилагане на законите, и на Върховния административен съд с правомощие да
осъществява върховния надзор за точното и еднаквото прилагане на законите в
административното правораздаване (чл. 124 КРБ и чл. 125 КРБ). С учредяването на
системата на административните съдилища законодателят запази гражданските дела в
компетентност на общите съдилища (чл. 6, ал. 1 ГПК (отм.); чл. 14, ал. 1 ГПК), а на
административните съдилища възложи правораздаването по административните дела
(чл. 128 АПК). Въпреки това разграничение законодателят изрично допуска
възможност при разглеждане на гражданско дело по реда на Гражданския процесуален
кодекс общите съдилища да осъществяват косвен съдебен контрол върху валидността
(по изключение и върху законосъобразността) на административните актове.
Законодателят допуска и възможност по реда на Административнопроцесуалния
кодекс административните съдилища да разглеждат гражданските (облигационни)
последици от незаконен акт, действие или бездействие на административен орган или
на длъжностно лице, включително от незаконно принудително изпълнение на
административен акт.
Спорът за компетентността на граждански или административен съд да
разреши конкретно дело е спор за подсъдност, а не за подведомственост (чл. 135, ал. 4
АПК). Подведомствените на съдилищата дела се разпределят между тях по правилата
на подсъдността. По този начин всеки съд се оказва овластен да правораздава не по
всички дела, включени в съдебната компетентност, а само по ограничен кръг такива
дела, определени съобразно техния предмет, връзка с района на съда или съобразно с
процесуалните действия, които съдът следва да извърши по тях.
Подобно на подведомствеността, подсъдността е компетентност (овластяване)
на съда да разглежда определена група дела, а от гледна точка на делата подсъдността
е тяхното подчинение на правосъдната власт на съответния съд. Подсъдността е
производна от подведомствеността.
За да бъде подсъдно на определен съд, делото трябва да е подведомствено на
съдилищата, а не на други органи. Подведомствените на съдилищата дела се
разпределят първо между районните, окръжните и административните съдилища в
качеството им на първоинстанционни съдилища. Това разпределение става чрез
правилата на родовата компетентност, която използва като критерий предмета на
делото. Съдебните решения на гражданските и административните съдилища,
постановени не по правилата на възложената им родова компетентност, са
недопустими, а не нищожни. Те са валидни актове, защото са постановени в пределите
на правораздавателната власт на съда.
Подведомствените на съдилищата граждански и административни спорове се
разглеждат по различен съдопроизводствен ред, предвиден в съответния приложим
процесуален закон. Но страните не са лишени изобщо от съдебна защита и от
постигане на целения правен резултат като защита-санкция предвид общата
правораздавателна власт на съдилищата.
56
За да е нищожно съдебното решение, то изцяло трябва да е лишено от
законова опора, да не притежава качествените характеристики на валидно съдебно
решение. Нищожността на съдебния акт предполага постановяването му от съдебен
орган, функциониращ в ненадлежен състав или извън пределите на
правораздавателната власт на съда.
Недопустимо съдебно решение е съдебното решение, което е постановено при
липсата или при ненадлежно упражнено право на иск. За разлика от нищожните
съдебни решения недопустимите пораждат правни последици, ако са влезли в сила.
Такова решение е действително, то поражда всички предвидени от закона правни
последици. При спор, повдигнат пред граждански съд, който е родово компетентен на
административен съд (и обратно), постановеното съдебно решение подлежи на
обезсилване като недопустимо, а делото следва да бъде изпратено за разглеждане на
административния съд (респективно на гражданския съд) по правилата на родовата и
местната подсъдност. При положение че съдебното решение не е обжалвано, то
формира сила на пресъдено нещо и поражда правни последици. Ако такова съдебно
решение бъде прието за нищожно поради липса на правораздавателна компетентност,
то с прогласяване на неговата нищожност произтичащите от това правни последици
създават правна несигурност по отношение на спорното материално правоотношение.
Определянето на приложимото право е задължение на съда. При недопустимост на
съдебния акт делото трябва да бъде изпратено за разглеждане на компетентния съд,
като материалноправните последици, които законът свързва с предявяването на иска
(оспорването), не се заличават.
По изложените съображения Общото събрание на съдиите от Първа и Втора
колегия на Върховния административен съд и на съдиите от Гражданска и Търговска
колегия на Върховния касационен съд
ПОСТАНОВИ:
Съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на

подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните
съдилища, е недопустим.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
от съдиите В. А., Е. Б., Б. П., В. Р. и Б. Д.
по т.д № 1/2015 г. на Общо събрание на съдиите от Гражданска и Търговска

колегии на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС
Решението на мнозинството на ОС на ГК и ТК на ВКС и Първа и Втора

колегии на ВАС, подкрепило предложения вариант 1 от доклада на комисията, не може
да бъде споделен по следните съображения:
57
Процесуалната недопустимост на съдебния акт винаги се свързва с
ненадлежното упражняване правото на иск от гледна точка наличие на отрицателни
или липса на положителни процесуални предпоставки. Нарушаване правилата за
подведомствеността или на подсъдността, на която плоскост са приетите разяснения с
тълкувателното решение, не променят обстоятелството, че порокът, свързан с
посочените правила засяга не гарантираната от закона възможност за упражняване
правото на иск за защита на субективно материално право, а засягат единствено
валидното произнасяне от надлежния правораздавателен орган, сезиран с конкретна
искова претенция.
Ако приемем, че "подведомствеността" следва да бъде разгледана като
"компетентност на държавен орган да извърши възложени му действия и да издаде
държавен акт", то това означава, че правото на иск може да бъде упражнено
независимо от съда, който е сезиран и без да се отчита обхвата на неговата
"правораздавателна компетентност", което не обяснява защо произнесеният съдебен
акт, при надлежното упражняване правото на иск, ще е процесуално недопустим.
Категоричният извод в мотивите на тълкувателното решение, че спорът за
компетентността на гражданския или административен съд да реши конкретно дело е
спор за подсъдност, а всеки съд е се оказва овластен да правораздава не по всички
дела, включени в съдебната компетентност, а само по ограничен кръг такива дела, би
обосновал решението, че нарушението на правилата на подсъдността водят до
процесуална недопустимост, ако действително се касае до нарушаване на правилата
уреждащи метната или родова подсъдност, но не и защо порок, касаещ нарушаване на
правораздавателната компетентност на органа, който дължи да разгледа спора от гл. т.
на спорното правоотношение, също би довел до процесуална недопустимост, а не до
нищожност след като този сезиран съд няма предоставените му правомощия да
разглежда спорове по конкретни спорни правоотношения.
Легално законово определение за нищожност на съдебното решението липсва
в Гражданско процесуалния кодекс, поради което съдържанието на понятието се
извлича по пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение
като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правният спор, в предметната рамка на предоставената му от закона
правораздавателна компетентност.
Правната теория и съдебна практика приемат, че нищожно е всяко решение на
съда, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради
липса на надлежно волеизявление. Няма спор, че липсва валидно волеизявление когато
решението е постановено от незаконен състав. Доколкото произнесено съдебно
решение е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се
направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма,
липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е
неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване, не
може да има съмнение, че такова съдебно решение е равнозначно на липса на валиден
съдебен акт.
С оглед на така изложените съображения решението, постановено от
"неподведомствен" орган, в смисъла на орган действащ извън правораздавателната
58
компетентност определена от закона, е нищожно, тъй като е налице волеизявление на
незаконен състав.
Правилата за подведомственост не се ограничават само с това да възложат на
определен орган определена компетентност, като го овластяват да издава определени
актове. Овластяването е свързано и със задължение да бъде упражнява възложената
правораздавателна компетентност, когато са налице предпоставените от закона
условия. От тази гледна точка подведомствеността е правото и задължението да се
издаде съответния валиден правораздавателен акт от овластения за това държавен
орган-съответния граждански или административен съд.
Разпределението на делата между гражданските и административните
съдилища не е въпрос нито на родова, нито на местна или функционална подсъдност.
Макар и да са част от една съдебна система гражданските и административните
съдилища разглеждат различни категории дела и по различен съдопроизводствен ред.
Критерият, от който изхожда чл. 14, ал. 1 ГПК, когато говори за подведомственост на
гражданските дела, е методът на регулиране на отношението. Граждански в широк
смисъл на думата са всички правоотношения, регулирани с метода на равнопоставяне
на субектите на отношението. Не са граждански, а са държавноправни
/административни, финансови и т.н./ правоотношенията, регулирани с метода на власт
и подчинение на субектите на правоотношението. Гражданските и административните
дела не се разглеждат по един и същ съдопроизводствен ред. Гражданските дела се
разглеждат по реда на ГПК, наказателните по реда на НПК, а административните по
реда на АПК и ДОПК. Оттук е и разликата в инстанционността на производствата по
тези дела и в рамката на правораздавателната им компетентност, която не може да бъде
нарушена във всеки един случай на надлежно упражнено право на иск за защита на
материално субективно право.
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 02.04.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. №

1/2014 Г., ОСГТК НА ВКС
ОТКЛОНЯВА ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ЗА ИЗДАВАНЕ НА ТЪЛКУВАТЕЛНО

РЕШЕНИЕ ПО ВЪПРОСА: ОТРИЦАТЕЛНИТЕ ФАКТИЧЕСКИ ТВЪРДЕНИЯ НА
СТРАНИТЕ В ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС ПОДЛЕЖАТ ЛИ НА ДОКАЗВАНЕ, ПО
КАКЪВ НАЧИН И КАК СЕ РАЗПРЕДЕЛЯ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ. НЕ
СА НАЛИЦЕ УСЛОВИЯТА ПО ЧЛ. 292 ГПК И ЧЛ. 124 ЗСВ ЗА ИЗДАВАНЕ НА ТР
НА ОСГТК НА ВКС, ТЪЙ КАТО ПИТАНЕТО ПО НАСТОЯЩОТО ДЕЛО ИМА
ИЗЦЯЛО ХИПОТЕТИЧЕН ХАРАКТЕР И ПОСОЧВАНЕТО НА ИЗЧЕРПАТЕЛЕН
ОТГОВОР ПО НЕГО Е НЕВЪЗМОЖЕН, С ОГЛЕД КОНКРЕТИКАТА НА ВСЕКИ
ОТДЕЛЕН СЛУЧАЙ И МНОГООБРАЗИЕТО НА ОТРИЦАТЕЛНИТЕ ФАКТИ,
УРЕДЕНИ В ПРАВНА НОРМА КАТО ЧАСТ ОТ ХИПОТЕЗИСА Й.
59
Чл. 292 ГПК
Чл. 124 ЗСВ
Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на

Гражданска и Търговска колегия, в съдебно заседание на 27 февруари 2014 г. в състав:
Няма значение какъв отново
при участието на секретаря Б. Л. постави на разглеждане тълкувателно дело №

1 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия
докладвано от съдия ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
С разпореждане от 15.01.2014 г. на председателя на Върховния касационен съд

е образувано тълкувателно дело № 1/2014 г. на ВКС, Общо събрание на Гражданска и
Търговска колегия, по следния процесуалноправен въпрос:
Отрицателните фактически твърдения на страните в гражданския процес
подлежат ли на доказване, по какъв начин и как се разпределя доказателствената
тежест?
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния
касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Няма противоречива практика на ВКС, която да наложи приемане на
тълкувателно решение по поставения въпрос. Няма две противоречиви решения по чл.
290 ГПК по абстрактния въпрос дали подлежат на доказване отрицателните факти. От
посочените решения само едно е точно по този въпрос - длъжна ли е страната да
доказва отрицателен факт, когато има интерес от това - решение № 394 от 18.05.10 г.
по гр. д. № 1584/09 г. на ВКС, III ГО. Останалите дела са допуснати до касационно
обжалване по други въпроси и само в мотивите на някои от решенията се изразява
становище, че отрицателните факти не подлежат на доказване. Тези мотиви обаче не са
задължителни. Освен това те са формирани във връзка с конкретния правен спор, при
определяне на доказателствената тежест за конкретен юридически факт, съобразно
приложимата в случая материалноправна норма, а не по общия въпрос дали подлежат
на доказване отрицателните факти. Действителното противоречие е само по въпроса,
по който е образувано т.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС: "При предявен иск по чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ работникът или работодателят носи
доказателствена тежест да установи факта, че след уволнението работникът е останал
без работа и не е получавал трудово възнаграждение". На този въпрос следва да
отговори само гражданска колегия на ВКС, по повод образуваното т.д. № 6/2013 г.
Извън релевираното противоречие в практиката по приложението на чл. 225 КТ не са
налице условията по чл. 292 ГПК и чл. 124 ЗСВ за издаване на ТР на ОСГТК на ВКС,
тъй като питането по настоящото дело има изцяло хипотетичен характер и посочването
на изчерпателен отговор по него е невъзможен, с оглед конкретиката на всеки отделен
случай и многообразието на отрицателните факти, уредени в правна норма като част от
хипотезиса й.
60
По изложените съображения общото събрание на гражданската колегия на
Върховния касационен съд на Република България,
РЕШИ:
ОТКЛОНЯВА предложението на председателя на Върховния касационен съд,

направено с разпореждане от 15.01.2014 г., за издаване на тълкувателно решение по
въпроса: Отрицателните фактически твърдения на страните в гражданския процес
подлежат ли на доказване, по какъв начин и как се разпределя доказателствената
тежест.
Налице е противоречива практика на ВКС по поставения въпрос, което налага

приемане на тълкувателно решение по него. Най-ясно противоречието е изразено в
няколко решения по чл. 290 ГПК, които се занимават с частния въпрос как се
разпределя доказателствената тежест при прилагането на чл. 225, ал. 1 КТ и по-
конкретно - ищецът или ответникът доказва отрицателната предпоставка на оставането
без работа вследствие незаконното уволнение. В едно от тези решения въпросът е
формулиран по- общо - дали страната е длъжна да доказва отрицателен факт, когато
има интерес от това /решение № 394 от 18.05.10 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на III ГО/, а
по другите дела формулировката е по-конкретна - чия е доказателствената тежест за
установяване факта на оставане на работника без работа /решение № 97 от 02.03.10 г.
по гр. д. № 5156/08 г. на IV ГО, решение № 66 от 01.02.10 г. по гр. д. № 5401/08 г. на I
ГО, решение № 124 от 02.05.12 г. по гр. д. № 971/11 г. на III ГО/. Макар че формално
няма съвпадение на въпросите по чл. 290 ГПК, в основата на различните разрешения
стои различното виждане по общия въпрос дали подлежат на доказване отрицателните
факти. Противоречието се задълбочава от това, че по общия въпрос дали
отрицателните факти подлежат на доказване изразените становища в практиката на
ВКС са различни. В едни случаи се приема, че отрицателните факти не подлежат на
доказване, т.е. - за тях се изключва правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК /например решение
№ 361 от 31.05.11 г. по гр. д. № 484/09 г. на I ГО/, а в други случаи съдът се ръководи
от това правило и при отрицателните факти, макар да не го сочи изрично в мотивите си
/например решение № 134 от 17.03.11 г. по гр. д. № 1713/10 г. на IV ГO, решение №
571 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 221/09 г. на ВКС, IV ГО/. Освен това - не е вярно, че не
може да се даде еднозначен отговор на поставения въпрос. Въпросът се свежда до това
дали по отношение на отрицателните факти следва да се прилагат общите правила за
разпределяне на доказателствената тежест, или има някакви особености, които да
налагат отклонения от тези правила.
61
С. Г. Г., С. К. В., С. З. П., С. П. С., С. Б. Ц., С. А. Б., С. И. П., С. С. Н., С. Б. Б.
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 04.01.2001 Г. ПО ГР. Д. № 1/2000

Г., ОСГК НА ВКС
ВКС СЕ ПРОИЗНАСЯ ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА СРЕЩУ РАЗПОРЕЖДАНЕТО

ИЛИ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ОКРЪЖНИЯ СЪД ЗА ВРЪЩАНЕ НА ВЪЗЗИВНАТА
ЖАЛБА ПРОТИВ ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО РЕШЕНИЕ НА РАЙОННИЯ СЪД.
ПРЕПИС ОТ ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА СЕ ПРЕДСТАВЯ САМО ЗА
ПРОТИВНАТА СТРАНА, А НЕ И ЗА НЕОБЖАЛВАЛИТЕ ДРУГАРИ НА
ВЪЗЗИВНИКА, С КОИТО ТОЙ СЕ НАМИРА НА ЕДНА И СЪЩА СТРАНА НА
ПРОЦЕСУАЛНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ. ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД СЛУЖЕБНО
КОНСТИТУИРА КАТО СТРАНА В ПРОИЗВОДСТВОТО НЕОБХОДИМИТЕ ДРУГАРИ
НА ОБЖАЛВАЩИЯ И Е ДЛЪЖЕН ДА СЪОБЩИ НА НЕОБЖАЛВАЛИТЕ
ОБИКНОВЕНИ ДРУГАРИ ЗА ОБРАЗУВАНОТО ПРОИЗВОДСТВО, ЗА ДА БЪДАТ
КОНСТИТУИРАНИ КАТО СТРАНА ПО НЕГО, АКО ЖЕЛАЯТ ДА СЕ ПРИСЪЕДИНЯТ
КЪМ ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА.
Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 4 от 2000 г., стр. 17
Докладвано от заместник-председателя Б. П.
Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 88 и чл. 90, ал. 1, т.

3 ЗСВ е направил предложение до Общото събрание на Гражданската колегия да
постанови тълкувателно решение по следните спорни въпроси на въззивното
производство: (ДВ, бр. 124/1997 г. и ДВ, бр. 64/1999 г.)
1. Апелативният или касационният съд трябва да се произнесе по частната жалба
срещу разпореждането или определението на окръжен съд за връщане на въззивна жалба
против първоинстанционно решение на районен съд.
2. Другарят, който обжалва решението, трябва ли да представи препис от жалбата,
не само за противната страна, но и за своите другари, които не са обжалвали решението и
не желаят да се присъединят към неговото оплакване.
3. Приложимо ли е изключението на чл. 41, ал. 6 ГПК в случаите, при които на
страните е съобщено от първата инстанция за разглеждането на делото от въззивния съд.
62
4. Трябва ли да бъде оставена без движение и, ако не са отстранени
нередовностите, да бъде върната въззивна жалба, защото въззивникът не е посочил в
какво се състои порочността на обжалваното решение - чл. 198, ал. 1, б. "в" ГПК.
5. Как трябва да се постъпи при същите условия по отношение на въззивна жалба
в която се твърди, че решението е неправилно, тъй като събраните при постановяването
му доказателства са непълни, но въпреки това в нея не се сочат новите доказателства или
ако са посочени не са представени писмените доказателства - чл. 198, б. "д" и чл. 199, ал. 2
ГПК.
6. Допустими ли са в качеството им на "нови доказателства" по смисъла на чл.
205, ал. 1 ГПК и тези, които поради небрежност на страната не са били допуснати и
обсъдени от първоинстанционния съд.
Допустими ли са в качеството на нови доказателства неразпитани пред първата
инстанция свидетели, които подкрепят вече установени пред нея обстоятелства и ако са
допустими при какви условия.
Допустимо ли е за първи път пред въззивния съд да бъдат правени евентуални
възражения за прихващане, задържане, погасителна и придобивна давност.
7. Може ли извън разпоредителното и първото заседание да бъдат представени
нови доказателства, независимо, че страната не е била в обективна невъзможност да ги
представи.
8. Приложима ли е санкцията на чл. 65 ГПК, когато въззивната инстанция е
отменила решението, защото се е позовала на нови доказателства, които без да е налице
извинителна за страната причина не са представени пред първата инстанция.
Трябва ли съдът да приложи същата санкция, ако съдията в първата инстанция не
е изпълнил задължението си да направи задължителен доклад и не е отделил спорното от
безспорното - чл. 108, ал. 1 и чл. 109, ал. 4 ГПК.
9. В доктрината и съдебната практика е легализирано становището, че въззивният
съд е "втора първа инстанция". То поражда спор допустими ли са пред него онези
процесуални действия, които преди въвеждането на триинстанционното производство
бяха допустими единствено при първоначалното разглеждане на делото:
• изменение на иска чрез промяна на основанието или петитума, или страната - чл.
116 и чл. 117 ГПК. Във връзка със спецификата на брачния процес приложима ли е
разпоредбата на чл. 260, ал. 1 от ГПК във въззивното производство.
• предявяването но инцидентен установителен иск - чл. 118 ГПК.
• встъпване или привличане на приобретателя на спорното право качеството му на
трето лице - чл. 121, ал. 2 ГПК.
• допустимо ли е съединяването на няколко висящи дела за издаване на общо
решение - чл. 123 ГПК.
• встъпване на трети лица при условията на чл. 174 и чл. 175 ГПК.
• встъпване на страна, която твърди, че има самостоятелни права върху предмета
на спора - чл. 181 ГПК.
63
10. Може ли въззивният съд по свой почин да допуска оглед, освидетелстване и да
назначава експертиза независимо от позицията на страната, за да извърши проверка на
представени от нея доказателства за изясняването, на които се налага непосредствено им
възприятие или специални знания.
11. Допустими ли са при условията на чл. 218з, ал. 3 ГПК като доказателства и
свидетелски показания за новооткрити обстоятелства.
12. Могат ли страните за първи път да ползват нови защитни правни средства и
при какви предпоставки, с оглед на ограничението по чл. 218з, ал. 3 ГПК за допустимост,
след като те не са направени при първоначалното разглеждане на спора от въззивната
инстанция.
13. Допустимо ли е при кумулативно обективно съединение на искове, единият от
които е обуславящ, а другият обусловен, при условие че страната е обжалвала решението
само по отношение на обуславящия, и жалбата по него бъде уважена, да се отмени
решението и по втория обусловен иск.
14. Ако при обективно съединени искове съдът е постановил нищожно или
недопустимо решение, което се обжалва частично и съдът по силата на чл. 208, ал. 2 ГПК
е задължен служебно да прогласи нищожността или да обезсили решението, влизат ли в
сила решенията по останалите кумулативно или евентуално съединени искове.
15. Може ли въззивният съд за първи път, след като е уважил жалбата срещу
главния иск, да се произнесе по същество, по отношение на евентуалния, по който не се е
произнесла първата инстанция.
16. Трябва ли да се отмени решението и по отношение на обикновените другари
на въззиваемия, срещу които изрично не е насочена въззивната жалба.
17. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар или
страната е била лишена от участие в производството, как трябва да процедира въззивният
съд, след като не съществува възможност да върне делото за ново разглеждане и
фактически на страните, които не са участвали в спора не е осигурено участие в две
инстанции, които постановяват решение по същество на спора.
18. Може ли страната да обжалва само мотивите на решението, въпреки че то я
удовлетворява като резултат.
19. Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд - на
решаващ по същество или на проверяващ съд и, ако те трябва да отразяват решаваща
правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният
контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а
страничен резултат от тази дейност.
Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд, за да се
произнесе, съобрази следното:
1. С въззивната жалба недоволната от първоинстанционното решение страна
предизвиква производство пред въззивния съд, който чрез повторно разглеждане спора по
същество да постанови правилно според нея решение. Нередовността на жалбата може да
се констатира, както от първоинстанционния съд, чрез който тя да се подава, така и
64
еднолично от председателя на въззивната инстанция или от тричленен състав на
въззивният съд - при образувано производство по нея. Ако с разпореждането на
председателя на първоинстанционния (районен или окръжен) е постановено връщането на
въззивната жалба, то подлежи на обжалване пред въззивния съд (окръжен или апелативен)
с частна жалба по реда за обжалване на определенията с оглед на чл. 218 ГПК. Ако
въззивния съд от своя страна потвърди разпореждането на първата инстанция, това
определение с влизането си в сила би попречило на упражняване правото на въззивна
жалба срещу първоинстанционното решение, поради което съгласно чл. 218а, б. "в" ГПК
ще подлежи на обжалване пред ВКС.
Възможно е обаче за пръв път с разпореждане на председателя или определение
на състав на въззивния съд да е върната въззивната жалба като недопустима. Ако това е
сторил апелативният съд, неговият акт ще подлежи на обжалване пред ВКС, който му е
горестоящ както в структурата на съдебната система, така и по функционална
(инстанционна) компетентност.
Спор в съдебната практика възниква когато разпореждането или определението за
връщане на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение на районен съд е
постановено от окръжен съд.
Според едното разбиране разпореждането или определението на окръжния съд за
връщане на въззивната жалба подлежи на обжалване пред апелативния съд. Изводът се
аргументира с триинстанционния характер на производството, разглеждането в две
инстанции на процесуалния въпрос по допустимостта на въззивното производство за да се
обжалва преграждането му пред ВКС (арг. от чл. 218а, б. "в" ГПК) и произнасянето на
окръжния съд като първа инстанция по този въпрос, макар и във въззивно производство,
което по общите правила подлежи на обжалване пред апелативен съд. Според другото
разбиране функционалната компетентност на горестоящата инстанция по обжалване на
решенията ще определи и подсъдността по разглеждане частните жалби срещу
определенията и разпорежданията, преграждащи развитието на въззивното производство
пред окръжния съд.
ОСГК на ВКС намира за правилно второто становище. След като ВКС е
касационна инстанция по решенията на въззивния съд - окръжен или апелативен, той е
компетентният съд по частните жалби срещу определенията на тези съдилища, защото се
произнася по допустимостта на въззивното производство. Затова в хипотезите, при които
окръжният съд като въззивна инстанция за пръв път е приел, че жалбата е недопустима,
компетентен да се произнесе по частната жалба срещу неговото прекратително
определение ще бъде не апелативният, а тричленния състав на ВКС, който ще действа
като по-горна инстанция, така както и по отношение на аналогичните определения на
апелативния съд. С това ще се осигури еднакъв режим на обжалване на идентични по
същността си определения и разпореждания.
Ако се възприеме противното становище, и в случай, че неправилно апелативният
съд отмени разпореждането или определението за връщане на жалба, това определение
няма да може да се проконтролира от касационната инстанция, защото не прегражда
65
производството. При това положение въпреки неговата недопустимост, окръжния съд ще
постанови решение, което едва при обжалването му пред касационната инстанция ще бъде
обезсилено и производството прекратено.
2. Съгласно чл. 199, ал. 1 ГПК към жалбата се прилагат преписи от нея и
приложенията й според броя на лицата, участващи в делото като противна страна (ищец,
процесуален субституент), контролиращата упражняването правото на иск ако въззивник
е ответника и обратното, привлечените и встъпилите трети лица - помагачи на тази главна
страна, главно встъпилата страна в процеса, прокурорът. На изброените субекти, следва да
се връчи препис от въззивната жалба в качеството им на противна страна на обжалващия.
Необжалвалите необходими и обикновени другари на въззивник - нямат това качество,
тъй като се намират с обжалващия в отношение аналогично на подпомагаща към
подпомагана страна, т. е. те се намират на една и съща страна на процесуалното
правоотношение, и поради това съдът не е задължен да изпрати препис от подадената
жалба на необжалвалите другари.
При необходимото другарство, подаването на въззивната жалба от един от тях
има действие и по отношение на останалите, които не са подали такава - чл. 172, ал. 2, изр.
1 ГПК. Резултатът от въззивното обжалване ще породи последици и в правната сфера на
необжалвалите необходими другари на въззивника, поради наложителността от идентитет
на решението по отношение на всички тях, като при отмяна на първоинстанционното
решение, ще се постанови такова и относно необжалвалите другари - чл. 206, ал. 2 ГПК.
Затова подаването на въззивна жалба от един от тях ще доведе до конституирането и на
останалите като главни страни пред въззивната инстанция. Поради това съдът е длъжен да
ги призове за да обезпечи правото им на участие в производството.
При обикновеното другарство, поради възможността, а не наложителността на
еднакво решение по делата на другарите, постановяването на общо въззивно решение и
отмяна на първоинстанционното и по отношение на необжалвалите другари на въззивника
може да стане на основание на общите за тях факти. Ако те липсват решението не може да
се отмени по отношение на необжалвалия другар. Поради това съдът не може да
конституира служебно неподалите жалба обикновени другари. Конституирането им може
да стане само по техен личен почин, чрез присъединяването им към подадената въззивна
жалба при условията на чл. 204 ГПК, във връзка с което съдът е длъжен да им съобщи за
образуваното по нея производство.
Възможно е обаче предмет на въззивното производство да не бъде само основния
спор между насрещните главни страни, а и вътрешните отношения между обикновените
другари, който спор е породен от различното решение по делата им. Например при
пасивната солидарност на задължението за поправяне на вреди от неколцина - физически
или юридически лица, един от ответниците е бил осъден да заплати обезщетение, а по
отношение на другия искът е бил отхвърлен. При тази хипотеза осъденият, може да
обжалва не уважаването на иска срещу него, а отхвърлянето му срещу другия ответник с
оглед солидарното му осъждане с него, без първоинстанционното решение да е било
обжалвано от ищеца. В този случай във въззивното производство като насрещна страна ще
66
бъде конституиран обикновения другар на въззивника, на който в това му качество ще
следва да се връчи препис от въззивната жалба.
3. С цел ускоряване на производството пред първата инстанция с новата
разпоредба на чл. 41, ал. 6 ГПК се предвиди призоваване на страните само за първото
заседание по делото. Според чл. 202 ГПК, ако на страните не е съобщено от първата
инстанция за деня на разглеждане на делото пред втората, те се призовават от въззивния
съд по реда на чл. 41-52, с изключение на чл. 41, ал. 6 ГПК. Спор в практиката възниква в
хипотезата, когато на страните е било съобщено от първата инстанция за деня на
разглеждане на делото пред втората с оглед приложимостта на чл. 41, ал. 6 ГПК. Според
едното разбиране щом призоваването е извършено от първата инстанция ще намери
приложение разпоредбата на чл. 41, ал. 6 ГПК, като правило предвидено за призоваването
Пред тази инстанция и по аргумент на противното от разпоредбата на чл. 202 ГПК.
Според другото разбиране изключването на чл. 41, ал. 6 ГПК, като способ за призоваване,
се свързва с особеностите на въззивното производство които налагат допълнителни
гаранции при осигуряване участието на страните в процеса в сравнение с
първоинстанционното. Районния съд, който е първоинстанционният в преобладаващия
брой случаи, се намира по-близо в териториално отношение до спорещите страни, които
имат възможност да следят за движението на делото и да се информират за новата дата на
заседанието. Въззивният съд е отдалечен териториално от страните и те не разполагат с
посочената възможност. Освен това промяната на функциите на втората инстанция,
засили ролята й в изясняване на делото от фактическа страна, тъй като пред нея за пръв
път страната може да изтъкне решаващи за неговия краен изход факти и доказателства.
Тези особености на въззивното производство, обосновават необходимостта от по-голяма
сигурност при обезпечаване участието на страните, за което е без значение дали
съобщаването за деня на заседанието на въззивния съд ще се осъществи от първата или от
самата въззивна инстанция. И в двата случая при отлагане на делото ще се проведе ново
призоваване, а не само когато въззивният съд е изпратил призовки за деня на заседанието.
Изключването на способа за призоваване по чл. 41, ал. 6 ГПК се отнася изобщо до
призоваването пред въззивния съд поради изтъкнатите особености на производството
пред него.
4. Според новата редакция на чл. 198, б. "в" ГПК въззивната жалба трябва да
съдържа указание в какво се състои порочността на обжалваното решение. Използвано е
родовото понятие за порочен съдебен акт. който включва отделните видове порочни
решения - нищожни, недопустими и неправилни.
Неизпълнението на изискването за точно посочваме от въззивника в какво се
изразява порочността на решението, не е основание за оставянето й без движение и
връщане. Щом като е сезирай, въззивният съд е длъжен служебно да следи за валидността
и допустимостта на обжалваното решение независимо от становището на въззивника.
Това служебно задължение на съда е предпоставка за безпорочност на акта му, което
налага упражнявания от него контрол в тази насока извън изложеното във въззивната
жалба. Въззивният съд не е контролноотменителна инстанция, която в дейността си се
67
ръководи от отменителни основания. След като рамките на материалноправния спор са
били определени пред първоинстанционния съд и в пределите на въззивната жалба,
въззивният съд трябва да направи самостоятелните си изводи по съществото на спора, без
да се съобразява с решаващата дейност на първата инстанция и по-специално с
конкретните основания за порочност на нейните фактически и правни констатации,
посочени в жалбата.
5. Въззивната жалба може да съдържа оплакване за непълнота на доказателствата,
въз основа на които е постановено решение от първата инстанция. Тази хипотеза визира
чл. 198, б. "д" ГПК като предвижда, че тя трябва да съдържа новите доказателства, които
жалбоподателят иска да се съберат пред въззивната инстанция, като според чл. 199, ал. 2
ГПК, той е длъжен да представи писмените на които основава жалбата си. Според чл. 199,
ал. 3 ГПК, ако жалбата не отговаря на изискванията на предходните алинеи и чл. 198 ГПК,
тя се оставя без движение, като на страната се изпраща съобщение за отстраняване
нередовността й. Съгласно чл. 200, ал. 1, б. "б" тя се връща ако в дадения срок не се
отстранят нередовностите по преходния член.
Спор в практиката възниква относно приложението на чл. 199, ал. 3 и чл. 200, ал.
1, б. "б" ГПК, при непосочване на доказателствата и непредставяне към жалбата на
писмените такива от въззивника. Според едното разбиране, процесуалният закон е
поставил тези изисквания като условие за редовност на жалбата, което е свързал с
определени срокове за тяхното допускане и съответно посочване и представяне на такива
от противната страна по съображение за процесуална дисциплина, поради което съдът
следва да приложи чл. 200, ал. 1, б. "б" ГПК. Другото разбиране е, че този недостатък не
представлява нередовност на жалбата, и не е основание за нейното връщане, тъй като
въззивната инстанция може да събере доказателствата и по-късно с прилагане санкцията
на чл. 65 ГПК, защото непосочването или непредставянето на доказателствата има
отношение към основателността, а не към допустимостта на жалбата.
ОСГК на ВКС намира за правилно второто становище. Посочването и
представянето на доказателства е релевантно за правилността на обжалваното решение.
Попълването на делото с доказателства зависи преди всичко от активността на страните.
Непосочването (респ. непредставянето) на писмените доказателства към въззивната
жалба, когато оплакването в нея е за непълнота на събрания от първата инстанция
доказателствен материал, не е пречка за въззивния съд да процедира повторно по
същество и да постанови решението си по чл. 208 ГПК, като то би имало евентуално за
последица неоснователността на жалбата, ако при тази дейност не се установи друг порок
на обжалваното решение. С оглед препращането на чл. 211 ГПК към правилата за
производството пред първата инстанция следва да се приеме, че въззивната инстанция
може да събере и по-късно посочени доказателства при прилагане на чл. 65 ГПК.
Въззивният съд при посочване от въззивника на факти и доказателства, които е могъл
своевременно да посочи и представи с жалбата, ще приложи санкцията на посочения
текст, като му възложи разноските и допълнителната държавна такса за отлагане на
заседанието за небрежното му процесуално поведение.
68
6. Съгласно чл. 205, ал. 1, изр. 1 ГПК, пред въззивната инстанция се допускат
само нови доказателства, без да са предвидени други ограничения за тяхната допустимост.
С това е възприет модела на пълното въззивно обжалване в действащата процесуална
уредба, който се характеризира с неограничена възможност делото да се попълва с нови
доказателства и да се изследват нови обстоятелства от въззивния съд. При тази система
обжалващият може да посочи и такива доказателства, които е бил в състояние да посочи
пред първоинстанционния съд, но което не е сторил поради виновното си процесуално
поведение, т. е. чрез въззивното обжалване се цели не само поправянето грешките и
пропуските на първоинстанционния съд, но и тези на заинтересованата страна по делото.
Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл. 65 ГПК, която предвижда имуществена
санкция при отмяна на първоинстанционното решение, поради посочване от страната на
факти и доказателства, които е могла да посочи своевременно. За новооткритите
обстоятелства е приложим критерият на чл. 231, б. "а" ГПК за допустимостта на
доказателствата които ги установяват с оглед преценката за полагане на дължимата грижа
за добро водене на процеса от заинтересованата страна, която може да се позове на тях
само ако неузнаването или непредставянето им не може да вмени в нейна вина. Това
ограничение за допустимостта на доказателствата до новооткритите или новонастъпилите
обстоятелства, не е приложимо относно въззивното обжалване. Спорът е висящ, намира се
в стадия на фактическото си изясняване преди постановяване на съдебен акт, който го
разрешава със сила на пресъдено нещо за разлика от отмяната по чл. 231 ГПК, при която
важи принципът на стабилитет на влезлите в сила актове и на процесуалната дисциплина.
Освен това с оглед ограничаването на служебния почин на съда и съответно засилване
състезателността в процеса, установяването на обективната истина в процеса може да се
реализира предимно, чрез активността на страните, на които трябва да се предостави
неограничена възможност да представят нови доказателства и да изтъкват нови факти
пред въззивния съд. Аргумент, че ограничаването на доказателствата, допустими пред
този съд, не се отнася до тези, които поради, небрежност на страната не са били обсъдени
и допуснати от първоинстанционният съд, е и разпоредбата на чл. 218з, ал. 3 ГПК, която
изрично предвижда това ограничение при новото разглеждане на делото от въззивния съд.
По аргумент на противното, ограничението не се отнася до първоначалното разглеждане
на делото от този съд.
Нови доказателства са тези, които са релевантни за изхода на делото и за пръв път
се иска тяхното допускане пред въззивната инстанция. Те могат да бъдат за твърдени, но
недоказани от страната факти пред първоинстанционния съд, както и за нови
обстоятелства. "Нови доказателства ще бъдат и поисканите пред първата инстанция, но
недопуснати от съда макар, че са били допустими и относими към изхода на делото, а така
също допуснати, но несъбрани от него не по вина на поискалата ги страна.
За разлика от отменената редакция на чл. 205, ал. 1 ГПК, по действащата
разпоредба на този текст са допустими пред въззивния съд не само писмени доказателства
и самопризнания, но и гласни доказателства, при спазване ограниченията на чл. 133 и чл.
134 ГПК. Освен допустими, доказателствата трябва да бъдат относими и необходими.
69
Въззивният съд може да откаже да разпита свидетел при искане за допускане на гласни
доказателства, ако приеме, че това не е необходимо, макар че не са били разпитани пред
първата инстанция, щом като фактът е бил установен и за допълнителното му
потвърждаване се иска събирането на посочените доказателства. Когато обаче се
представят доказателства от противната страна за опровергаването му, не може с оглед
защитната позиция на другата страна да й се откаже посочването на нови гласни
доказателства за неговото потвърждаване.
Пред въззивния съд е допустимо да бъдат използвани от страните нови защитни
средства, представляващи фактически твърдения свързани с изгодни за тях правни
последици. По отношение на ищеца важи ограничението, твърдените нови факти да не
изменят основанието на иска му, което не е допустимо пред въззивната инстанция с оглед
чл. 116, ал. 1, изр. 1 ГПК. Използването на защитни средства от ответника като
възражения срещу предявения иск е наложително, тъй като те се преклудират от силата на
пресъдено нещо на решението. Моментът, към който силата на пресъдено нещо
установява съществуването или несъществуването на спорното право, е деня на
приключване на устните състезания. Поради това, ответникът следва да изчерпи всички
свои възражения, които може да направи срещу предявения иск до този момент. Устни
състезания се провеждат и пред въззивната инстанция като съд по същество, и поради
това за пръв път пред нея до тяхното приключване може да се използва това отбранително
защитно средство от ответника, за да се избегне преклудиращия ефект на силата на
пресъдено нещо на решение. Това могат да бъдат възражения за придобивна или
погасителна давност, направени за пръв път от ответника пред въззивния съд. Съответно
ищецът разполага с реплика срещу тях за прекъсване или спиране на давността или, че е
изтекъл давностният срок.
Пред въззивната инстанция могат да се предявят такива насрещни права на
ответника, които имат само отбранителен характер и обуславят съответно отхвърляне или
частично уважаване на предявения иск. Насрещни права, които имат самостоятелен
характер и не се отразяват на уважаването на иска, следва да бъдат предявени от
ответника с насрещен иск, по който в първата инстанция ще се постанови решение.
Съгласно чл. 221, ал. 2 ГПК, решението влиза в сила и по отношение на
разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващания, т.е. по
изключение и за тези заявени чрез възражение, а не чрез насрещен иск, права на ответника
се формира сила на пресъдено нещо. В тези хипотези се касае до вземане за подобрения,
което може да се упражни от ответника срещу предявен ревандикационен иск, като
добросъвестен владелец, подобрител на имота, а така също и до вземането, по повод на
което ответникът прави възражение за прихващане. Макар и предявено с възражение
срещу иск за ревандикация на имота, с оглед формирането на сила на пресъдено нещо и
самостоятелното произнасяне по него, искането за плащане стойността на извършени
подобрения в ревандикирания имот, както ако бе упражнено с насрещен иск, подлежи на
двуинстанционно разглеждане по същество и не може за пръв път да се заяви пред
въззивния съд. Правото на задържане, като акцесорна претенция към тази за
70
подобренията, може обаче за пръв път да се заяви пред този съд, а така също да се
упражни пред въззивната инстанция самостоятелно, ако искът за подобрения е бил уважен
в отделен процес.
Изложеното се отнася и до упражняването на правото на задържане по чл. 90 ЗЗД
- то може да се направи за пръв път пред въззивния съд, като акцесорно право към
насрещния иск на ответника за неговото вземане, което се намира в конекситетна връзка с
вземането, предмет на иска на противната страна, за постановяване на решение за
осъждането и на двете страни за едновременното изпълнение на насрещните задължения.
То може да се предяви и самостоятелно, ако искът на ответника е бил уважен в отделно
Възражението за прихващане може да се заяви за пръв път пред въззивната
инстанция, ако се изразява в материалноправното изявление за прихващане на две
насрещни, изискуеми и ликвидни вземания съгласно чл. 103 във връзка с чл. 104, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД. С него се твърди, че са настъпили последиците на прихващането като
насрещните вземания са се погасили до размера на по-малкото от деня, в който са били
налице условията на чл. 103 ЗЗД. Ако обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е
спорно, т. е. неликвидно, чрез възражението за прихващане ще се установи
компенсируемостта на насрещните вземания след установяване на тяхното съществуване
(изискуемост и ликвидност), и ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила
на решението. Поради това, че възражението за съдебно прихващане е аналогично по
своята характеристика на насрещния иск, макар и да не се предявява с искова молба, с
оглед на това, че негов предмет е едно спорно право, по което се формира сила на
пресъдено нещо, не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция.
7. С цел ускоряване на въззивното производство в чл. 205, ал. 1, изр. 2 ГПК е
предвидено, че въззивният съд в закрито заседание се произнася по посочените от тях
доказателства. Разрешаването на този въпрос може да стане и в първото по делото
заседание, ако са налице предвидените в чл. 205 ГПК обстоятелства. Под първо по делото
заседание се разбира това, за което страните са били редовно призовани и конституирани.
В него се допускат не само доказателствата по разменените между тях книжа, а и
поисканите за пръв път в това заседание, ако са от съществено значение за правилността
на решението.
Не би могло да се откаже допускане на нови доказателства и след първото
заседание, ако се касае до новонастъпили или новооткрити обстоятелства от значение за
изхода на спора. В тази хипотеза се касае до обективна невъзможност на страната да
ангажира доказателства, от значение за спорното право, а не за нейно виновно поведение.
Доколкото правилата за производството пред първата инстанция са приложими и към
въззивната съгласно чл. 211 ГПК и при виновно поведение на страната за своевременно
представяне на доказателствата, би следвало да й се даде възможност да ги представи след
първото заседание, ако те са от съществено значение за изхода на делото. В тази фаза на
процеса, преди влизане в сила на решението, приоритет пред процесуалната дисциплина
има изясняване на делото. В такъв смисъл е разпоредбата на чл. 186 ГПК, която задължава
71
съда да пристъпи към приключване на устните състезания и постановяване на решение,
когато счете, че делото е напълно разяснено. Последицата от несвоевременно посочване
на доказателства и наложеното от него отлагане на делото е санкцията по чл. 65 ГПК.
8. Ако в резултат на представяне на новите доказателства от обжалващата страна,
въззивният съд направи различни изводи по съществото на спора и отмени
първоинстанционното решение, разпоредбата на чл. 65 ГПК е приложима, ако не е била
налице извинителна за страната причина те да бъдат представени пред първата инстанция.
Това е санкция за несвоевременното им представяне при възможност страната да стори
това, ако бе положила дължимата грижа за добро водене на процеса.
В новата редакция на чл. 108, ал. 1 ГПК се предвиди задължителност на устния
доклад на съдията в първата инстанция, с който се изяснява предмета на спора и се
обръща внимание на страните върху попълване на делото с доказателства.
Неизпълнението на това задължение на съда, което е от значение за очертаване на
предмета на спора и представлява насочване на страната към доказване на изгодните за
нея факти, следва да се приеме за извинителна причина за несвоевременно попълване на
делото с доказателства и основание при обжалване и отмяна на решението след
представяне на тези доказателства за неприлагане на санкцията по чл. 65 ГПК.
Постановяването на определение по чл. 109, ал. 4 ГПК, не представлява
задължение на съда. Това определение има привременен характер, не прави фактите
доказани, а само обявява, че не се нуждаят от доказване като не обвързва съда, който може
да го отмени. Ако такова определение не бъде постановено по общите правила за
разпределение тежестта на доказване страната трябва да установи изгодните за нея факти
и ако представи доказателствата за тях пред въззивната. инстанция, при отмяна на
обжалваното решение не може да се позовава на разпоредбата на чл. 109, ал. 4 ГПК като
основание за освобождаване от санкцията по чл. 65 ГПК.
9. Променените функции на втората инстанция, по действащата уредба на ГПК,
производството пред която е продължение на първоинстанционното по разглеждане спора
по същество, изключват предявяването на нови искове или изменение на предявения иск
пред въззивната инстанция. Предвиденото в чл. 116 и гл. 117 ГПК изменение на иска по
основание, петитум и страни се отнася само до производството пред първата инстанция, а
не до въззивния съд. Обратното би означавало превръщането му в спор, с който съдът не е
бил сезирай като решението на въззивния съд ще доведе до едноинстанционно
разглеждане на новопредявения иск. Поради това пред въззивния съд не са допустими
тези форми на изменение на иска, които съчетават предявяване на нов иск чрез замяна или
прибавяне на ново основание, петитум или страна. Ищецът не би могъл да изтъкне във
въззивната инстанция нов юридически факт като ново основание на иска си в сравнение с
този, посочен от него в исковата му молба, нито да насочи иска към нов ответник вместо
или наред с първоначалния. Не е допустимо поради това последващо обективно или
субективно съединяване на искове пред въззивната инстанция, изразяващо се в
предявяване на нов иск с ново основание или петитум между същия ищец и ответника, а
72
така също предявяване на иск срещу нов ответник, конституиран като другар на
първоначалния.
При изменение на иска, изразяващо се в промяна на петитума, ищецът заявява
ново искане вместо или наред с първоначалното. Ако това изменение се изразява в
промяна на размера на заявения петитум (намаление или увеличение) или на вида, а не на
предмета на търсената защита (напр. преминаване от установителен към осъдителен иск и
обратно), всъщност не е налице промяна на претендираното спорно право, като
предявеният иск за неговата защита се запазва като предмет на делото. При намаление
размера на иска чрез оттегляне или отказ частично от него, предмет на делото остава тази
част, от която ищецът не се е отказал или не е оттеглил иска си, която имплицитно се
съдържа в първоначално предявения. При увеличение на иска се предявява нов
допълнителен иск към първоначално предявения относно част от същото спорно право,
която не е била предявена с първоначалния, т. е. последният имплицитно се съдържа в
допълнително предявения. При промяна във вида на търсената защита с преминаване от
установителен към осъдителен иск, предмет на делото е същото спорно право, чието
съществуване обаче не е установено само със сила на пресъдено нещо, но и като
притезателно право, подлежащо на принудително изпълнение.
Тези промени в петитума на иска, които запазват първоначално предявения иск
като предмет на делото, могат да бъдат допуснати пред въззивната инстанция, която ще се
произнесе с решението си по тях, без с това да се нарушава редът за разглеждане на спора
в две инстанции по същество. С това се избягва преклудиращото действие на силата на
пресъдено нещо по отношение на непредявената част от същото спорно право когато
искът не е заявен като частичен, респ. постига се процесуална икономия от водене на нов
процес, съобразяват се новонастъпили факти, съгласно чл. 188, ал. 3 ГПК като например
възникнала пред въззивната инстанция изискуемост на вземане, което може да бъде
предмет на осъдителен вместо на установителен иск, който би се оказал лишен от правен
интерес.
Съгласно чл. 116, ал. 3 ГПК не се счита увеличение на иска прибавянето на
изтекли лихви или на събрани добиви от вещта след неговото предявяване. Не е
допустимо обаче да се предявява пред въззивната инстанция искане за лихви или добиви
от вещта, предхождащи предявяването на иска, тъй като ще представлява изменение на
иска с въвеждане на нов по предмет петитум.
Основания на бракоразводния иск по чл. 260, ал. 1 ГПК, са фактите от живота на
съпрузите, които причиняват дълбокото разстройство на брака им. Всеки един от тях
представлява основание на отделен иск за развод и ако ищецът при множество
обуславящи дълбоко разстройство на брака основания пропусне да заяви някой от тях,
последицата ще бъде преклудиране на бракоразводния иск основан на този факт. Поради
това с оглед принципа на изчерпателност на брачния процес, предвиден в текста на чл.
260, ал. 1 ГПК обективното съединяване на бракоразводни искове, основаващи се на
всички факти от живота на съпрузите, които обосновават дълбокото и непоправимо
разстройство на брака им е процесуално наложително. Наред с брачните искове те трябва
73
да предявят всички искове за унищожаване на брака поради нарушаване изискванията за
възраст по чл. 12 СК и поради заплашване по чл. 96, ал. 1, т. 2 СК (чл. 260, ал. 4 ГПК).
Съпрузите чрез първоначален или насрещен иск трябва да предявят всички искове по чл.
260, ал. 4 ГПК, основанията на които им са станали известни до приключване на устните
състезания преди постановяване на влязло в сила решение по брания процес, тъй като се
преклудират брачните искове за развод или унищожаване на брака, предвидени в чл. 260,
ал. 4 ГПК, извеждани от основания, възникнали или открити след предявяване на
първоначалния или насрещния иск. Поради това, за да се избегне преклудирането им и
недопустимостта на нов процес, до приключването на устните състезания пред въззивната
инстанция, е допустимо да се измени предявеният брачен иск чрез прибавяне на нов. да се
изменят дори едновременно основанието и петитумът, като вместо предявения иск за
развод се предяви такъв за унищожаване на брака по чл. 12 и чл. 96, ал. 1, т. 2 СК или като
евентуален наред с бракоразводния, без да се съобразява ограничението на чл. 116, ал. 1
ГПК.
Предявяването на инцидентен установителен иск за установяване съществуването
или несъществуването на правоотношение, преюдициално на спора за пръв път пред
въззивната инстанция не е допустимо поради необходимостта от разглеждането му в две
инстанции. Оспорването на истинността на документ обаче независимо от
обстоятелството, че в отделен процес би могло да бъде предмет на такъв иск, не е пречка
да бъде заявено пред въззивната инстанция. Производството по чл. 154 ГПК има за
предмет факта на истинността на документ и изводът на съда ще се отнася до неговата
доказателствена стойност и годността му да бъде използван като доказателствено средство
в производството. Двуинстанционното разглеждане на този въпрос би имало значение за
формиране сила на пресъдено нещо по него, докато при оспорването се цели
изключването на документа от доказателствения материал като се спестява отделен
процес за установяване на този факт и въпросът се разрешава в същото производство.
Пред въззивната инстанция с оглед чл. 154, ал. 1 ГПК оспорването би следвало да се
извърши с отговора на жалбата, ако документът е представен като ново доказателство към
нея, но не по-късно от насроченото съдебно заседание до който момент, противната
страна ще може да упражни правото си да го оспори. Ако е било възможно представянето
на документа пред първата инстанция или в началото на въззивното производство като
приложение към жалбата, разноските по оспорването следва да се поемат от страната,
представила документа, независимо от резултата на оспорването съгласно чл. 65 ГПК.
При прехвърлянето на спорно право при висящ процес, делото продължава между
първоначалните страни. Процесуалната легитимация на прехвърлилия не е вече
принадлежността на спорното право, а произтичащото от закона право да води процес
относно чуждо право, т. е. той е придобил качеството на процесуален субституент като е
изключено правото на участието на приобретателя, който може да стане главна страна
само по съгласие на двете страни по делото. В този случай заместването на прехвърлителя
става при условията на чл. 117, ал. 1 ГПК при осигуряване двуинстанционно разглеждане
на делото с участие на приобретателя. С оглед обвързващата сила на решението и по
74
отношение на него съгласно чл. 121, ал. 3 ГПК, последният може да встъпи или да бъде
привлечен като подпомагаща страна на прехвърлилия спорното право или, ако
придобиването му се оспорва от праводателя, да встъпи главно като предяви иск срещу
двете страни в производството. За привличането и встъпването на приобретателя важат
разрешенията за участието на трето лице-помагач, съответно за главното встъпване.
Встъпването на подпомагаща страна е участие на трето лице в чужд исков процес,
за да се издейства благоприятно решение на една от главните страни, на която встъпилото
лице помага в защита на своя интерес - чл. 174 ГПК. То е средство за защита срещу
неблагоприятните за него последици от неправилно решение по такъв процес. Правото на
участие се обуславя от наличие на интерес да бъде постановено решение в полза на
подпомаганата страна - при хипотезите когато силата на пресъдено нещо се разпростира и
по отношение на трето лице, както е по чл. 121, ал. 3 ГПК относно приобретателя на
спорното право. Встъпилото лице е обвързано със силата на пресъдено нещо в
отношенията с противната страна, а във вътрешните отношения с подпомаганата страна -
от задължителната сила на мотивите. Според чл. 174 ГПК трето лице може да встъпи до
приключване на устните състезания без да се конкретизира дали това са тези пред първата
или пред втората инстанция, тъй като производството пред въззивния съд като такова по
същество предвижда провеждане на устни състезания. Поради това следва да се приеме,
че няма пречка трето лице да встъпи пред тази инстанция, защото участието му в процеса
зависи от неговата воля.
За разлика от встъпването, привличането на трето лице като подпомагаща страна,
става не по негов почин, а по почин на една от главните страни. То е право на
привличащата страна, за да го подчини на силата на мотивите - чл. 179, ал. 1 ГПК, с оглед
на бъдещия процес, който би водил срещу третото лице при неблагоприятен за него изход
на делото, по който е страна. Привличащият трябва да има интерес от привличането на
третото лице, с което се намира в такива отношения, които са основание за неговото
встъпване, което последният не предприема поради опасенията си от неблагоприятен за
него изход на делото. Затова привличането трябва да бъде поискано от заинтересованата
страна най-късно в първото по делото заседание според чл. 175, ал. 1 ГПК с писмена
молба, препис от която се връчва на противната страна. Този срок е преклузивен, поради
което е недопустимо привличане на подпомагаща страна пред въззивната инстанция. По
този начин се гарантират правата на третото лице като му се дава възможност за участие
по делото от неговото начало, за да не бъде обвързано от мотивите на решението, без да е
било в състояние да въздейства върху изхода на делото.
При главното встъпване се съединяват в общо производство искът на третото
лице срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск, с който той претендира
изцяло или частично за себе си спорното право, предмет на първоначалния иск. Според
чл. 181, ал. 2 ГПК главното встъпване е допустимо по висящо дело до приключване
устните състезания пред първата инстанция. Не е допустимо главно встъпване пред
въззивната инстанция, защото би довело до едноинстанционно разглеждане на
предявените от главно встъпилата страна искове.
75
Няколко иска срещу същите страни могат да бъдат предявени поотделно и да се
образуват в отделни дела. Ако са налице условията за тяхното разглеждане и решаване в
общо производство по почин на съда, който ги разглежда, може да се допусне
съединяване на делата за издаване на общо решение по тях, съгласно чл. 123 ГПК. Такова
съединяване може да постанови и въззивният съд пред, който са обжалвани решенията,
постановени от първоинстанционния съд по искове между едни и същи страни,
разгледани в отделни производства. Съединяването ще е допустимо с оглед висящността
на образуваните по отделните искове производства като въззивни, разглеждането им
повторно по същество от един и същи въззивен съд, който може да постанови общо
решение по тях.
10. Според чл. 130 ГПК когато искът е установен по своето основание, но няма
достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя
преценка или да вземе заключение на вещо лице. Вещо лице се назначава, когато за
изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството,
занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма - чл. 157, ал. 1 ГПК. Според
чл. 162 ГПК съдът може по молба на страните или по своя преценка да назначи оглед на
движими или недвижими вещи или освидетелстване на лица с или без участие на вещи
лица. Това са доказателствени средства, които се допускат не само за проверка на събрани
други доказателства, но и като такива със самостоятелно значение за процеса на
доказване. Допускането им според цитираните текстове може да стане не само по почин
на страната, но и служебно от съда независимо от акцентирането върху състезателното
начало в процеса, според което страните сочат фактите за твърдяните от тях
правоотношения и доказателства, които ги подкрепят. Служебното им събиране се налага,
при огледа и освидетелстването от преценката на съда за необходимостта от
непосредствено сетивно възприятие върху истинността на факт, отнасящ се до вещ или
лице. При експертизите това се налага от съобразяване на определени правила на опита и
положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат
отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице субсумира фактите,
установени по делото към тези правила на практиката и научната теория, за да направи
фактически изводи, релевантни за изхода на спора. В тази дейност вещото лице подпомага
съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше
необходимите специални знания. Не само формулирането на задачата на експертизата, но
и назначаването й може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от
заинтересованата страна, на която обаче трябва да се възложат разноските за
възнаграждение на вещото лице.
11. Съгласно чл. 218з, ал. 1 ГПК относно върнатото за ново разглеждане дело
въззивният съд ще се ръководи в дейността си от правилата за разглеждане на делата във
въззивната инстанция, но при съобразяване на отклоненията, отнасящи се до тази фаза на
процеса. Новото разглеждане на делото започва от това процесуално действие, което е
било основание за отмяна на решението. Останалите процесуални действия на съда и
страните, които не са били опорочени, запазват своето значение - арг. от чл. 218з, ал. 1
76
ГПК. Новото разглеждане на делото от въззивния съд, ще бъде в различен обем с оглед на
това от кое процесуално действие ще продължи по-нататъшния ход на производството.
При отмяна на решението поради нарушаване на материалния закон, то ще се ограничи
само с провеждане на устните състезания на страните, след което ще се постанови
решение. С разпоредбата на чл. 218з, ал. 3 ГПК се предвижда, че при новото разглеждане
на делото се допускат само доказателства за новооткрити и новонастъпили обстоятелства
и за проверка на събраните доказателства. С тази разпоредба по съображения за
процесуална дисциплина и бързина се изключва допускането на нови доказателства, които
страната би могла да представи при първоначалното разглеждане на делото. Поради това
не само когато въззивното решение е отменено поради нарушаване на материалния закон,
но и когато това е станало на основание нарушаване на съдопроизводствените правила,
фактически не са допустими нови доказателства, които не са били представени поради
небрежност на страната преди отмяната. Доколкото такива биха били допуснати при
новото разглеждане, те няма да са нови в посочения смисъл, защото са били такива, чието
събиране е било поискано от страната, но въпреки, че са били относими и допустими към
спора, неправилно не са били допуснати от съда или страната не е имала възможност за
допускането им поради нарушаване на съдопроизводствените правила, които обезпечават
правото й на участие в производството.
Поради висящността на производството, която създава възможност да спести
прилагането на отмяната по чл. 231, б. "а" ГПК и съответно да се спази изискването за
процесуална дисциплина, е допустимо позоваването от заинтересованата страна на
новооткрити обстоятелства и доказателства за тях при новото разглеждане, когато
непопълването на делото не е резултат на неин виновен пропуск. Качеството на
"новооткритост на фактите и доказателства" се преценява с оглед обективната
невъзможност, въпреки съществуването им към момента на постановяване на
първоначалното въззивно решение, да бъдат включени в доказателствения материал по
делото.
При новото разглеждане за установяване на такива обстоятелства се допускат и
гласни доказателства, за разлика от ограничението на чл. 231, б. "а" ГПК, тъй като се касае
до висящо производство. Щом като за производството при новото разглеждане са
приложими общите правила, а според тях тези доказателства са допустими, следва да се
приеме, че заинтересованата страна може да иска допускане на свидетели за установяване
на новооткрити обстоятелства.
Освен гласните доказателства, които не са били допуснати при първоначалното
разглеждане в резултат на процесуални нарушения на съда, страната може да посочи и
други доказателства, които е била в обективна невъзможност да представи. В тази връзка
за да бъде допуснат искан от нея свидетел, тя ще следва да установи, че обстоятелството
за което го сочи, не й е било известно или не е разполагала с доказателството за него при
първоначалното разглеждане на делото и това не се дължи на нейното небрежно
процесуално поведение.
77
12. При новото разглеждане на делото с оглед препращането към чл. 211 ГПК
страните могат да ползват всички защитни средства. Заинтересованата страна може да се
позове не само на факти и доказателства, на които се е позовала при първоначалното
разглеждане, но са били игнорирани от съда като неотносими към спора, а така също и на
нови защитни средства. По същността си те представляват фактически твърдения, с които
се свързват изгодни правни последици - изтекла давност, право на задържане, изключване
от доказателствата на неистински документ. Макар и за пръв път заявени, те могат да се
основават на събрания при първоначалното разглеждане фактически и доказателствен
материал, а така също на установени при новото разглеждане обстоятелства поради
допуснати от съда процесуални нарушения при предишното разглеждане, както и на
новооткрити или новонастъпили обстоятелства. Във всички случаи използването на нови
защитни средства ще е допустимо, но когато се основава на нови факти и доказателства
извън случаите, в които непредставянето и неизтъкването им е резултат на допуснати
процесуални нарушения от въззивния съд при първоначалното разглеждане, обсъждането
на последните от съда ще се свърже с ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК за тяхната
допустимост. При евентуалното им недопускане от съда при липсата на качеството на
доказателства за новооткрити или новонастъпили обстоятелства, защитното средство
евентуално няма да се възприеме като неподкрепено с твърдяните от страната факти и
доказателства, които ги установяват.
Принципът на равенство на страните изисква насрещната страна да може да
противопостави такива факти и доказателства, с които да отрече правните последици на
използваното ново защитно средство. Защитното средство на тази страна също може да се
основава както на факти и доказателства, събрани при първоначалното разглеждане на
делото, така и на нови, за които ще важи ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК. Когато за
пръв път се използва при новото разглеждане на делото защитно средство, срещу него
като отбранително (реплика) може да се посочат и нови факти и доказателства без
ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК. В този случай посочените от противната страна,
факти и доказателства, не са били предмет на обсъждане, за да е съществувало
задължението за своевременното посочване от репликиращия на такива в противен
смисъл.
13. При кумулативното обективно съединяване на искове се постановява решение
по всеки иск и недоволната страна може да обжалва всеки от тях като при неупражняване
на това право трябва да понесе последиците от процесуалното си бездействие. При липса
на жалба срещу решението по обусловения иск, независимо от уважаването й по
обуславящия, решението по него не може да се променя като влязло в сила въпреки
връзката на зависимост между тях. Тази връзка не е еднозначна, за да се приеме
императивна противоречивост на решенията по всеки от исковете, защото при определени
хипотези решението по обусловения иск, който притежава определена автономност може
да бъде различно - при уважаване на първия иск, вторият да бъде отхвърлен или обратно.
Тази характеристика на връзката между обективно съединените искове допълнително
аргументира необходимостта в процеса доминиран от диспозитивността, задължителното
78
обжалване на решенията по всеки един от тях. При противоречивост на решенията по
исковете резултат на обжалване сало на единия от тях, при който има произнасяне в
обратен смисъл от въззивната инстанция и запазване поради необжалване, произнасянето
по другия, способът за преодоляването й ще бъде отмяната по чл. 231, б. "в" или "г" ГПК.
14. Според чл. 208, ал. 2 ГПК положението на жалбоподателя не може да се
влошава когато решението е неправилно. В посочената разпоредба принципът визира само
обжалване на неправилните решения, но не и нищожните и недопустимите. За
валидността и допустимостта на решението въззивният съд следи служебно и той може да
приложи правомощията си по чл. 209 ГПК и без да е сезирай с конкретен довод в жалбата.
Активността на страната е от значение за правилността на решението и коригиране на
порочността му в тази насока. Поради определяне параметрите на въззивното
производство от жалбата - чл. 196, ал. 2 ГПК, изключението от принципа на чл. 208, ал. 2
ГПК следва да се прилага ограничително - само относно иска и решението по него,
предмет на това производство, тъй като обжалването може да бъде срещу цялото решение
или срещу отделна част или части от него. То се определя като цялостно или частично не с
оглед на спорния предмет, а с оглед на интереса на обжалващия. Първото ще се отнася до
всички части на решението, които не удовлетворяват въззивника, а второто - до една или
няколко, но не до всички части на същото, макар че той би могъл да обжалва и тях, ако и в
тези части решението не е било изгодно за него. Частичното обжалване е характерно за
обективното съединяване на искове, при което въпреки неизгодността на решенията по
всеки от тях, въззивникът по своя преценка обжалва само едно или няколко от тях.
Предмет на въззивното производство ще бъдат при това положение само исковете
и решенията по тях, които са обжалвани, а останалите ще бъдат извън този предмет, тъй
като производството по тях е приключило с влязло в сила решение. В тази връзка
забраната на чл. 208, ал. 1 ГПК за влошаване положението на обжалващия е относима към
решението, чиято неправилност е констатирана от въззивния съд, а при частичното
обжалване това е обжалваната от него част - решението по един или няколко, но не по
всичките обективно съединени искове. Съответно по аргумент на противното,
неприлагането на забраната при нищожните и недопустимите решения ще се отнася до
този предмет на въззивното обжалване, а не и до решенията на първата инстанция, които
поради необжалването им са влезли в сила. Актът на въззивния съд ще засегне чрез
прогласяване на нищожността или обезсилването само решението, респ. решенията срещу
които е подадена жалба, но изцяло включително и в частта, от която жалбоподателят е
удовлетворен, тъй като обжалваното решение представлява неделимо цяло.
При наличие на обусловеност на влезлите в сила решения по кумулативно
обективно съединените искове по отношение на иска, решението по който е прогласено за
нищожно или недопустимо от въззивния съд, следва да се процедира с оглед
разрешенията, дадени в т. 13 от решението.
При обективно евентуално съединяване на искове, ако е прогласена нищожността
или е обезсилено решението по главния иск, в хипотезата когато е прекратено
производството по него, въззивният съд направо ще се произнесе по евентуалния съгласно
79
разрешението, дадено в т. 15 от решението. Ако делото е върнато за ново разглеждане на
първата инстанция за произнасяне на валидно или допустимо решение по главния иск,
евентуалният ще бъде разгледан от тази инстанция при сбъдване процесуалното условие
за неговото разглеждане - положителния или отрицателния изход на делото по главния
иск.
15. Съдът не се произнася по евентуалния иск, ако не се е сбъднало условието от
което зависи разглеждането му - изходът на делото по главния иск (неуважаването му, ако
е предявен от същия ищец, уважаването му, ако е предявен като насрещен или обратен от
ответника по главния иск). При несбъдване на това условие липсва интерес от обжалване,
защото ищецът по него е постигнал целения резултат с произнасянето по главния иск.
При жалба против решението от противната страна промяната, която би
настъпила представлява сбъдване на условието под което е предявен евентуалният иск. С
това не е накърнен принципът на диспозитивността на процеса, нито забраната за
влошаване положението на обжалващия, а само е постигната процесуална икономия като
е спестен втори процес между същите страни по евентуалния иск. Въззивният съд не се
самосезира с тази претенция, защото тя е заявена в първата инстанция, а положението на
обжалващия не е влошено, тъй като е отменено решението по главния иск. При неговото
отхвърляне, респ. уважаване, се сбъдва условието за произнасяне по евентуалния иск -
възпроизвежда се ситуацията, ако този изход на спора по главния иск се бе реализирал
още пред първата инстанция.
С разрешението дадено в чл. 206, ал. 2 ГПК не е допуснато отклонение от
принципа, установен с чл. 116, ал. 1 и чл. 117, ал. 1 ГПК, че спорният предмет и страните
се определят в първата инстанция, тъй като произнасянето на въззивния съд по
евентуалния иск, макар и за пръв път, не представлява предявяване на нов иск пред него.
Запазването висящността на делото по главния иск съдържа потенциалната възможност за
разглеждане на евентуалния иск. Тази възможност ще бъде изключена едва след влизане в
сила на решението по главния иск, с което е бил удовлетворен интересът на ищеца по
евентуалния. При обжалване на решението, с което е бил удовлетворен този интерес,
въззивният съд при отмяна на това решение и постановяване на противното, ще се
произнесе по основателността на евентуалния иск. С оглед посочената потенциална
възможност, като инстанция по същество той разглежда и двата иска, като следва да
събере доказателства и по евентуалния спорен предмет. При уважаване жалбата по
главния иск, съдът се произнася с решението си и по евентуалния.
Въззивният съд не може да върне делото за ново разглеждане на първата
инстанция не само в контекста на чл. 208, ал. 1, изр. 2 ГПК, а и на чл. 209, ал. 1, изр. 3
ГПК. Първата разпоредба го задължава да разгледа спора по същество, когато
обжалваното решение е валидно и допустимо и трябва да се коригира само неговата
неправилност. Непроизнасянето на първоинстанционния съд по евентуалния иск поради
положителния резултат за ищеца по него с постановеното решение по главния иск, не се
обхваща от хипотезата на чл. 209, ал. 1, изр. 3 ГПК. В този случай делото не се връща на
първата инстанция. Съдът се е произнесъл, макар и неправилно по предявен, а не по
80
непредявен иск, и не се е произнесъл по предявения под несбъдналото се условие иск,
осъществило се при въззивното обжалване.
Когато първата инстанция не се е произнесла по евентуалния иск, с оглед изхода
на делото по главния иск, се подразбира, че становището по него, макар и да не е записано
в диспозитива на решението, е в отрицателен смисъл. При въззивното обжалване на
решението по главния иск, въззивният съд се произнася направо по същество по
евентуалния, макар и за пръв път, без да връща делото за ново разглеждане, тъй като този
иск е третиран в двуинстанционно производство.
16. При необходимото другарство поради естеството на спорното
правоотношение или по разпореждане на закона решението трябва да бъде еднакво по
отношение на всички другари - чл. 172, ал. 2 ГПК. Затова, ако въззиваемите са
необходими другари, при жалба на противната страна, която не е насочена срещу някои от
тях, при уважаването й от въззивния съд, обжалваното решение следва да се отмени н по
отношение на останалите другари, поради гарантираното им от закона участие като главна
страна в процеса. Решението на първата инстанция няма да може да влезе в сила по
отношение на тях, тъй като жалбата ще породи последиците си и срещу другарите на
въззиваемия, срещу които не е била насочена. Това налага въззивната жалба да се подаде в
толкова преписа, колкото е броят на необходимите другари на въззиваемия.
При обикновеното другарство, при което не е задължително еднакво решение по
делата на другарите, ако жалбата не е насочена срещу някои от тях, ще има за последица
влизане в сила на решението в частта, отнасяща се до тези другари на въззиваемия. При
жалба спрямо някои от обикновените другари, тя не разпростира последиците си в
правната сфера и на останалите, тъй като за въззивния съд не съществува служебно
задължение да преразгледа спора в необжалваната му част и спрямо тези лица. С оглед на
чл. 196, ал. 2 ГПК, той не може да излезе извън субективните предели на жалбата. Член
206, ал. 2 ГПК, който изрично предвижда отклонение от диспозитивното начало на
процеса относно другарите на въззивника, не може да се прилага разширително към
обикновените другари на въззиваемата страна, в резултат на което може да се получи
различно установяване на общите факти по делата на другарите. Освен това въззиваемият
и неговите другари, за които е влязло в сила решението на първата инстанция, във
вътрешните си отношения ще останат обвързани от констатациите на тази инстанция.
Въззиваемият няма да може да противопостави на останалите другари установените за
него неизгодни факти, относно тези отношения, ако жалбата бъде уважена. Това
противоречиво произнасяне по общите факти по делата на другарите може да се
преодолее по реда на чл. 231, б. "г" ГПК според т. 9 ППВС - 2/1977 г., което се отнася до
субективното тъждество на противоречивите решения по идентичния спорен предмет при
другарството без да разграничава обикновеното от необходимото.
17. Правото на участие на страната в производството е принцип, чието
съблюдаване гарантира правото на защита и състезателността в процеса.
Необходимите другари имат гарантирано от закона участие в процеса като главна
страна и затова, макар и да не са участвали в първоинстанционното производство, имат
81
право на жалба срещу първоинстанционното решение, постановено без тяхно участие.
Аналогично е положението на контролиращата страна, която участва в процеса като
необходим другар на държавните учреждения - ищци или ответници с оглед защитата на
държавния интерес - чл. 19, ал. 2 ГПК. Главната страна ищец или ответник, процесуален
субституент, може да бъде лишена от участие пред първата инстанция поради
непризоваване, при призоваване в нарушение на реда, предвиден в чл. 41-52 ГПК, при
неспазване изискванията когато се касае до лица по чл. 16, ал. 2-6 ГПК, както й когато
страната не е могла да се яви лично или чрез представител по причина на препятствие,
което не е могла да отстрани.
При постановяване на първоинстанционно решение, без участието на страна по
делото, налице е порок обосноваващ обжалването му като неправилно. За тази категория
порочни решения не е предвидено връщане на делото за ново разглеждане на
първоинстанционния съд. Необходимият другар следва да се конституира пред въззивния
съд като спрямо него и лишената от участие поради непризоваването й страна, следва да
се повторят процесуалните действия, извършени от първата инстанция без тяхното
участие и след това да се разгледат оплакванията в жалбата.
18. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на
спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на
делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в
диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. За това
диспозитивът на решението, който чл. 189, б. "г" ГПК визира като констатация относно
спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към
решението според чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него. Нарушаването на изискването за
мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата
отмяна като неправилно, т. е. те са елемент, но не иманентна негова част.
В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и
правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на
инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение необходимо за
да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет
по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било
необходимо, ако мотивите на решението се ползваха с такава сила (арг. от чл. 97, ал. 3, чл.
118 и чл. 221, ал. 1 ГПК).
Становището, че мотивите подлежат на самостоятелно обжалване, се свързва с
възможността те да бъдат източник на правни последици наред с диспозитива на
решението. Щом като по отношение на съдържащите се в тях констатации относно
юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не
се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не
могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението.
19. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без
да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на
самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална
82
уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение
законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При
въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не
пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното
производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата
инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и
правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по
отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би
следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция
трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената
характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да
потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в
мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е
възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на
фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем
като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си
изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност.
След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора,
въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично
съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият
резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в
диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени
изцяло или частично решението на първата инстанция.
По изложените съображения ОСГК на ВКС
РЕШИ:
1. ВКС се произнася по частната жалба срещу разпореждането или определението

на окръжния съд за връщане на въззивната жалба против първоинстанционното решение
на районния съд.
2. Препис от въззивната жалба се представя само за противната страна, а не и за
необжалвалите другари на въззивника, с които той се намира на една и съща страна на
процесуалното правоотношение.
Въззивният съд служебно конституира като страна в производството
необходимите другари на обжалващия и е длъжен да съобщи на необжалвалите
обикновени другари за образуваното производство, за да бъдат конституирани като страна
по него, ако желаят да се присъединят към въззивната жалба.
3. Изключването на способа за призоваване, предвиден в чл. 41, ал. 6 ГПК, се
отнася изобщо до призоваването пред въззивния съд, независимо от това кой го е
осъществил - първата или въззивната инстанция.
83
4. Въззивна жалба, в която не е посочено в какво се състои порочността на
обжалваното решение, не се оставя без движение и не подлежи на връщане при
неотстраняване на тази нейна нередовност - чл. 200, ал. 1, б. "б" ГПК. За валидността и
допустимостта на решението на първата инстанция въззивният съд следи служебно. При
проверка на неговата правилност, съдът не е обвързан от оплакванията в жалбата, а
разглежда спора по същество без да изхожда единствено от наведените от въззивника
основания за порочност на обжалваното решение.
5. Ако оплакването във въззивната жалба е за неправилност на обжалваното
решение поради непълнота на събраните при постановяването му доказателства, но в нея
не се сочат новите доказателства или не се представят посочените писмени, тази нейна
нередовност не е основание за оставянето й без движение и нейното връщане по чл. 200,
ал. 1, б. "б" ГПК.
6. Допустими в качеството на нови доказателства по смисъла на чл. 205, ал. 1 ГПК
пред въззивната инстанция са не само тези, които се отнасят до новооткрити или
новонастъпили обстоятелства, а и тези, които въззивникът е бил в състояние да посочи
пред първоинстанционния съд, но не е сторил това, поради виновното си процесуално
поведение.
Пред въззивния съд са допустими и неразпитани пред първата инстанция
свидетели, които подкрепят вече установени пред нея обстоятелства, ако са необходими с
оглед защитната позиция на страната, която се позовава на тях.
Възражения за изтекла погасителна или придобивна давност могат да се правят за
пръв път пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на силата
на пресъдено нещо на решението по отношение на тези отбранителни средства.
Възражението за прихващане може за пръв път да се заяви пред въззивния съд,
ако се изразява в материалноправното изявление за компенсиране на две насрещни
изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от
тях от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното
вземане е спорно, възражението за прихващане, не може да бъде заявено за пръв път пред
въззивната инстанция.
Възражението за право на задържане за извършени подобрения в недвижим имот
може да се заяви за пръв път във въззивната инстанция или наред с претенцията за
заплащане на стойността на подобренията или самостоятелно, ако иска за заплащане
стойността им е бил уважен в отделен процес.
Възражението за право на задържане може да се направи за пръв път пред
въззивния съд като акцесорно право към насрещния иск на ответника за неговото вземане,
което се намира в конекситетна връзка с вземането предмет на иска на противната страна,
както и да се упражни самостоятелно, ако иска за вземането на ответника е бил уважен в
отделно производство.
7. Нови доказателства пред въззивния съд могат да се представят от
заинтересованата страна и след закритото (разпоредителното) и първото по делото
заседание, не само при обективна невъзможност за своевременното им представяне,
84
защото се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, но и когато
непредставянето им се дължи на небрежното й процесуално поведение, щом като те са от
съществено значение за изхода на делото.
8. Санкцията на чл. 65 ГПК е приложима, ако въззивният съд отмени
първоинстанционното решение, защото се е позовал на нови доказателства, които не са
били представени пред първата инстанция, без да е налице извинителна причина за
тяхното несвоевременно представяне.
Неизпълнението на задължението на съдията в първата инстанция за устен доклад
по чл. 108 ГПК е извинителна причина за неприлагане санкцията по чл. 65 ГПК при
отмяна на първоинстанционното решение. Непостановяване на определение за отделяне
на спорното от безспорното по чл. 109, ал. 4 ГПК от първоинстанционния съд няма
значението на извинителна причина за неприлагане на санкцията.
9. Пред въззивната инстанция не могат да се предявяват нови искове или да се
изменя предявеният иск по страни, основание или петитум.
Изменение на иска, изразяващо се в промяна размера на петитума му
(увеличаване или намаляване) или вида, но не предмета на търсената защита (преминаване
от установителен към осъдителен иск или обратно) е допустимо пред въззивния съд. Не се
счита за увеличаване на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви след
неговото предявяване - чл. 116, ал. 3 ГПК, но не е допустимо пред въззивния съд да се
предяви искане за лихви и добиви предхождащи този момент.
С оглед принципа на изчерпателност на брачния процес - чл. 260, ал. 1 и 2 ГПК
всички факти от живота на съпрузите, които обосновават дълбоко и непоправимо
разстройство на брака или тези които обуславят неговата унищожаемост, представляват
основание на отделен иск за развод или унищожаване на брака и щом като са били
известни на съпрузите, трябва да бъдат предявени до приключване на устните състезания.
Това може да стане и пред въззивния съд, като е допустимо да се измени предявеният иск
за развод чрез прибавяне на нов с друго основание, едновременно да се измени
основанието и петитума като вместо предявения иск за развод се предяви такъв за
унищожаване на брака или евентуално наред с него.
Предявяването на инцидентен установителен иск за установяване съществуването
или несъществуването на правоотношение, преюдициално на спора - чл. 118 ГПК за пръв
път пред въззивната инстанция не е допустимо, но оспорването истинността на документ -
чл. 154 ГПК, което в отделен процес би било предмет на такъв иск, може да стане за пръв
път пред тази инстанция.
При прехвърляне на спорно право при висящ процес - чл. 121 ГПК, делото
продължава между, първоначалните главни страни като заместването на прехвърлителя
може да стане само със съгласието на двете страни по делото и то само пред първата, а не
пред въззивната инстанция. Приобретателят на спорното право може да встъпи или да
бъде привлечен като подпомагаща страна или да встъпи главно като предяви иск срещу
двете страни по делото, за което важат разрешенията за участието на третото лице-
помагач, съответно за главно встъпилото лице.
85
Трето лице, което има интерес да участва в чужд процес за да издейства за
подпомаганата от него страна благоприятно решение в защита на свой интерес, може да
встъпи и пред въззивната инстанция - чл. 174 ГПК.
Привличането на трето лице като подпомагаща страна става не по негов почин, а
по такъв на една от главните страни за да го подчини на силата на мотивите с оглед бъдещ
процес, който би водил срещу него при неблагоприятен изход на делото. Затова
привличането трябва да бъде поискано от заинтересованата страна в преклузивния срок,
предвиден в чл. 175, ал. 1 ГПК, поради което е недопустимо то да се извърши пред
въззивната инстанция.
Главно встъпване по чл. 181 ГПК е допустимо по висящо дело само пред първата,
а не пред въззивната инстанция.
Съединяване на дела по чл. 123 ГПК между едни и същи страни е допустимо и
пред въззивната инстанция, ако решенията постановени по тях от първоинстанционния
съд в отделни производства са били обжалвани пред тази инстанция с оглед висящността
им пред един и същи съд.
10. Допускането на експертиза, оглед и освидетелстване може да стане не само по
почин на страната, но и служебно от съда. При огледа и освидетелстването това се налага
от необходимостта от непосредствено сетивно възприятие на съда върху истинността на
факт, отнасяш се до вещ или лице, а при експертизите - от съобразяване на опитни
правила и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието.
11. При новото разглеждане на делото от въззивния съд са допустими всички
доказателствени средства включително и свидетелските показания. Ограничението на чл.
218з, ал. 3 ГПК визира не вида на доказателственото средство, което може да бъде и
гласно, а дали то се отнася към новооткрити или новонастъпили обстоятелства.
12. При новото разглеждане страните могат да ползват за пръв път нови защитни
средства, които да се основават на доказателства, събрани при първоначалното, както и
при повторното разглеждане на делото, в последния случай при съобразяване
ограничението на чл. 218з, ал. 3 ГПК. Това ограничение не се отнася до страната, която
използва новото защитно средство като отбранително срещу заявено за пръв път от
противната страна фактическо твърдение при новото разглеждане на делото.
13. При кумулативно обективно съединяване на искове, единият от които е
обуславящ, а другият е обусловен при условие, че страната е обжалвала само решението
по обуславящия и жалбата по него бъде уважена, не може да се отмени и решението по
обусловения иск.
14. Ако при обективно съединени искове първоинстанционният съд е постановил
нищожно или недопустимо решение което се обжалва частично, въззивната инстанция
служебно ще прогласи нищожността или ще обезсили решението изцяло включително и в
необжалваната му част, но само по иска, по който то е обжалвано. При противоречие
между решенията при кумулативно обективно съединените искове следва да намерят
приложение разрешенията предвидени в т. 13, а при евентуално съединените - тези на т.
15.
86
15. Въззивният съд може за пръв път, след като е уважил жалбата срещу главния
иск, да се произнесе по същество по отношение на евентуалния, по който не се е
произнесла първата инстанция - чл. 206, ал. 2 ГПК.
16. Обжалваното решение не може да се отмени по отношение на обикновените
другари на въззиваемия срещу които не е изрично насочена жалбата - чл. 196, ал. 2,
предложение второ ГПК.
17. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар или
страната е била лишена от участие в производството, въззивният съд следва да повтори
процесуалните действия извършени пред първата инстанция без тяхното участие, след
което да разгледа и реши делото по същество.
18. Страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я
удовлетворява като резултат.
19. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща
правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията
съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на
изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението.

1. ПРИ ПРОВЕРКА НА ПРАВИЛНОСТТА НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО

РЕШЕНИЕ ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД МОЖЕ ДА ПРИЛОЖИ ИМПЕРАТИВНА
МАТЕРИАЛНОПРАВНА НОРМА, ДОРИ АКО НЕЙНОТО НАРУШЕНИЕ НЕ Е
ВЪВЕДЕНО КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА ОБЖАЛВАНЕ. ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ НЕ Е
ОГРАНИЧЕНА ОТ ПОСОЧЕНОТО ВЪВ ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА, КОГАТО СЛЕДИ
СЛУЖЕБНО ЗА ИНТЕРЕСА НА НЯКОЯ ОТ СТРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО ИЛИ ЗА
ИНТЕРЕСА НА РОДЕНИТЕ ОТ БРАКА НЕНАВЪРШИЛИ ПЪЛНОЛЕТИЕ ДЕЦА ПРИ
ПРОИЗНАСЯНЕ НА МЕРКИТЕ ОТНОСНО УПРАЖНЯВАНЕТО НА РОДИТЕЛСКИТЕ
ПРАВА, ЛИЧНИТЕ ОТНОШЕНИЯ, ИЗДРЪЖКАТА НА ДЕЦАТА И ПОЛЗВАНЕТО НА
СЕМЕЙНОТО ЖИЛИЩЕ.
2. ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД НЕ СЛЕДИ СЛУЖЕБНО ЗА ДОПУСНАТИ ОТ ПЪРВАТА
ИНСТАНЦИЯ ПРОЦЕСУАЛНИ НАРУШЕНИЯ ПРИ ДОКЛАДВАНЕ НА ДЕЛОТО. В
СЛУЧАЙ, ЧЕ ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА СЪДЪРЖА ОБОСНОВАНО ОПЛАКВАНЕ ЗА
ДОПУСНАТИ ОТ ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД НАРУШЕНИЯ НА
СЪДОПРОИЗВОДСТВЕНИТЕ ПРАВИЛА ВЪВ ВРЪЗКА С ДОКЛАДА, ВЪЗЗИВНИЯТ
СЪД ДЪЛЖИ ДАВАНЕ НА УКАЗАНИЯ ДО СТРАНИТЕ ОТНОСНО ВЪЗМОЖНОСТТА
ДА ПРЕДПРИЕМАТ ТЕЗИ ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ ПО ПОСОЧВАНЕ НА
87
ОТНОСИМИ ЗА ДЕЛОТО ДОКАЗАТЕЛСТВА, КОИТО СА ПРОПУСНАЛИ ДА
ИЗВЪРШАТ В ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ ПОРАДИ ОТСЪСТВИЕ, НЕПЪЛНОТА ИЛИ
НЕТОЧНОСТ НА ДОКЛАДА И ДАДЕНИТЕ УКАЗАНИЯ.
КОГАТО ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД ПРЕЦЕНИ, ЧЕ ДАДЕНАТА ОТ ПЪРВАТА
ИНСТАНЦИЯ КВАЛИФИКАЦИЯ Е НЕПРАВИЛНА, ВСЛЕДСТВИЕ НА КОЕТО НА
СТРАНИТЕ СА БИЛИ ДАДЕНИ НЕТОЧНИ УКАЗАНИЯ ОТНОСНО ПОДЛЕЖАЩИТЕ
НА ДОКАЗВАНЕ ФАКТИ, ТОЙ СЛЕДВА СЛУЖЕБНО, БЕЗ ДА Е СЕЗИРАН С ТАКОВА
ОПЛАКВАНЕ, ДА ОБЕЗПЕЧИ ПРАВИЛНОТО ПРИЛОЖЕНИЕ НА ИМПЕРАТИВНА
МАТЕРИАЛНОПРАВНА НОРМА, КАТО ДАДЕ УКАЗАНИЯ ОТНОСНО
ПОДЛЕЖАЩИТЕ НА ДОКАЗВАНЕ ФАКТИ И НЕОБХОДИМОСТТА ЗА
АНГАЖИРАНЕ НА СЪОТВЕТНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА.
3. ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД Е ДЛЪЖЕН ДА СЪБЕРЕ ДОКАЗАТЕЛСТВАТА, КОИТО
СЕ СЪБИРАТ СЛУЖЕБНО ОТ СЪДА /ЕКСПЕРТИЗА, ОГЛЕД, ОСВИДЕТЕЛСТВАНЕ/,
САМО АКО Е ВЪВЕДЕНО ОПЛАКВАНЕ ЗА ДОПУСНАТО ОТ ПЪРВАТА
ИНСТАНЦИЯ ПРОЦЕСУАЛНО НАРУШЕНИЕ, ОТ КОЕТО МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ
ИЗВОД, ЧЕ ДЕЛОТО Е ОСТАНАЛО НЕИЗЯСНЕНО ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА, ИЛИ
ЗА НЕОБОСНОВАНОСТ НА ФАКТИЧЕСКИТЕ ИЗВОДИ, ПОСТАВЕНИ В ОСНОВАТА
НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО РЕШЕНИЕ, ИЛИ АКО ТЕЗИ ДОКАЗАТЕЛСТВА СА
НЕОБХОДИМИ ЗА СЛУЖЕБНО ПРИЛАГАНЕ НА ИМПЕРАТИВНА
МАТЕРИАЛНОПРАВНА НОРМА.
4. ВЪЗРАЖЕНИЯТА НА ОТВЕТНИКА СРЕЩУ ПРЕДЯВЕНИЯ ИСК
ПОНАЧАЛО СЕ ПРЕКЛУДИРАТ С ИЗТИЧАНЕ НА СРОКА ЗА ОТГОВОР НА
ИСКОВАТА МОЛБА ПО ЧЛ. 131, АЛ. 1 ГПК, ПОРАДИ КОЕТО НЕ МОГАТ ДА СЕ
НАПРАВЯТ ЗА ПЪРВИ ПЪТ ПРЕД ВЪЗЗИВНИЯ СЪД.
5. КОГАТО КАСАЦИОННАТА ИНСТАНЦИЯ КОНСТАТИРА, ЧЕ ИСКОВАТА
МОЛБА Е НЕРЕДОВНА ПОРАДИ ПРОТИВОРЕЧИЕ МЕЖДУ ОБСТОЯТЕЛСТВЕНАТА
ЧАСТ, В КОЯТО СЕ ИЗЛАГАТ ТВЪРДЕНИЯ, СОЧЕЩИ НА ПРАВЕН ИНТЕРЕС ДА СЕ
ТЪРСИ ЗАЩИТА СРЕЩУ ОПРЕДЕЛЕНО ЛИЦЕ, И ПЕТИТУМА, НАСОЧЕН СРЕЩУ
ДРУГО ЛИЦЕ, ВЪЗЗИВНОТО РЕШЕНИЕ Е НЕДОПУСТИМО И ПОДЛЕЖИ НА
ОБЕЗСИЛВАНЕ, КАТО ДЕЛОТО СЛЕДВА ДА СЕ ВЪРНЕ ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ
ОТ ДРУГ СЪСТАВ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД.
6. АКО В ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ НЕ Е БИЛ КОНСТИТУИРАН НЕОБХОДИМ
ДРУГАР, ЧИЕТО УЧАСТИЕ В ПРОИЗВОДСТВОТО Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО,
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД СЛЕДВА ДА ОБЕЗСИЛИ КАТО НЕДОПУСТИМО
ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО РЕШЕНИЕ И ДА ВЪРНЕ ДЕЛОТО НА
ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ С УЧАСТИЕ НА
НЕОБХОДИМИЯ ДРУГАР.
7. ОТКАЗЪТ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД ДА ПРИЕМЕ ЗА
СЪВМЕСТНО РАЗГЛЕЖДАНЕ ИНЦИДЕНТЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК НЕ
ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО, С КОЕТО СЕ ОТХВЪРЛЯ ИСКАНЕ
ЗА УВЕЛИЧЕНИЕ НА ИСК, КОЙТО НЕ Е ПРЕДЯВЕН КАТО ЧАСТИЧЕН, ПОДЛЕЖИ
88
НА ОБЖАЛВАНЕ. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО /РАЗПОРЕЖДАНЕТО/ НА
ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД, С КОЕТО Е ВЪРНАТА НАСРЕЩНА ИСКОВА
МОЛБА ПОРАДИ НЕИЗПЪЛНЕНИ УКАЗАНИЯ ЗА ОТСТРАНЯВАНЕ НА
НЕРЕДОВНОСТТА Й, ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 274, АЛ. 1,
Т. 2 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 129, АЛ. 3 ГПК.
8. ВЪЗЗИВНОТО РЕШЕНИЕ, С КОЕТО РЕШЕНИЕТО НА
ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД Е ОБЕЗСИЛЕНО И ДЕЛОТО Е ПРЕКРАТЕНО, АКО
ЦЕНАТА НА ИСКА Е ПОД 5000 ЛВ. ПО ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА, РЕСПЕКТИВНО ПОД
10 000 ЛВ. ПО ТЪРГОВСКИ ДЕЛА, НЕ ПОДЛЕЖИ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ
ПОРАДИ ОГРАНИЧЕНИЕТО НА ЧЛ. 280, АЛ. 2 ГПК.
9. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ВЪЗЗИВНИЯ СЪД, С КОЕТО Е ПОТВЪРДЕНО
ПЪРВОИНСТАНЦИОННО ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ОТКАЗ ДА СЕ КОНСТИТУИРА ТРЕТО
ЛИЦЕ-ПОМАГАЧ, НЕ ПОДЛЕЖИ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ВЪЗЗИВНИЯ СЪД, С КОЕТО Е ПОТВЪРДЕНО
ПЪРВОИНСТАНЦИОННО ОПРЕДЕЛЕНИЕ, С КОЕТО Е ОТКАЗАНО
КОНСТИТУИРАНЕ НА ГЛАВНО ВСТЪПИЛО ЛИЦЕ, ПОДЛЕЖИ НА КАСАЦИОННО
ОБЖАЛВАНЕ. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ВЪЗЗИВНИЯ СЪД, С КОЕТО СЕ
ПОТВЪРЖДАВА ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОНЕН СЪД ЗА
ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО ПОРАДИ НЕПОДВЕДОМСТВЕНОСТ /ЧЛ.
15, АЛ. 2 ГПК/ ИЛИ НЕПОДСЪДНОСТ НА СПОРА (ЧЛ. 121 ГПК), ПОДЛЕЖИ НА
КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 274, АЛ. 3, Т. 1 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ВЪЗЗИВНИЯ СЪД, С КОЕТО СЕ ПОТВЪРЖДАВА
ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОНЕН СЪД, С КОЕТО Е ОСТАВЕН БЕЗ
УВАЖЕНИЕ ОТВОД ЗА НЕПОДВЕДОМСТВЕНОСТ, РЕСПЕКТИВНО ЗА
НЕПОДСЪДНОСТ, КАКТО И ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 122 ГПК, ПОСТАНОВЕНО
ПО СПОР ЗА ПОДСЪДНОСТ МЕЖДУ СЪДИЛИЩАТА, НЕ ПОДЛЕЖАТ НА
КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ.
10. РАЗПОРЕЖДАНИЯТА, С КОИТО ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД ВРЪЩА
КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА НЯКОЕ ОТ ОСНОВАНИЯТА ПО ЧЛ. 286, АЛ. 1 ГПК
ИЛИ ЧАСТНАТА КАСАЦИОННА ЖАЛБА НА НЯКОЕ ОТ ОСНОВАНИЯТА ПО ЧЛ.
262, АЛ. 2 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 275, АЛ. 2 ГПК, СЛЕДВА ДА БЪДАТ
ПОСТАНОВЯВАНИ ЕДНОЛИЧНО.
Чл. 15, ал. 2 ГПК

Чл. 121 ГПК
Чл. 122 ГПК
Чл. 131, ал. 1 ГПК
Чл. 129, ал. 3 ГПК
Чл. 262, ал. 2
Чл. 274 ГПК
Чл. 275, ал. 2 ГПК
89
Чл. 280, ал. 2 ГПК
Чл. 286, ал. 1 ГПК
Чл. 293, ал. 3 ГПК

Гражданска и Търговска колегия, в съдебно заседание на 7 ноември 2013 г. в състав:
при участието на секретаря Б. Л. постави на разглеждане тълкувателно дело № 1

по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия докладвано от
съдия КРАСИМИР ВЛАХОВ и съдия ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
Тълкувателно дело № 1/2013 г. е образувано с разпореждане от 10.01.2013 г. на

Председателя на Върховния касационен съд на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ по
предложение от заместник - председателите и ръководители на Гражданска и Търговска
колегия на Върховния касационен съд за приемане на тълкувателно решение от Общото
събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС по следните спорни въпроси:
1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване
на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му
проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на
първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
2. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото,
когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК,
респективно когато докладът му е непълен или неточен.
3. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които
поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на
делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за
допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото.
4. При какви предпоставки могат да се релевират за първи път пред въззивния съд
нови възражения, и актуални ли са постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от
04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС при действието на ГПК /в сила от
01.03.2008 г./.
5. Актуални ли са постановките на т. 4 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д.
№ 1/2001 г. на ОСГК на ВКС при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ във всички
хипотези на нередовност на исковата молба.
6. Актуални ли са постановките на т. 17 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д.
№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
7. Подлежат ли на обжалване определенията, с които първоинстанционният съд е:
а/ отказал да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск;
90
б/ отказал да допусне увеличение в размера на иск, който не е предявен като
частичен;
в/ върнал насрещна искова молба поради неизпълнение на указания за поправяне
на нередовността й.
8. Подлежи ли на касационно обжалване въззивно решение, с което решението на
първоинстанционния съд е обезсилено и делото е прекратено, ако цената на иска е под 5
000 лв. по граждански дела, респективно под 10 000 лв. по търговски дела.
9. Подлежи ли на касационно обжалване определение на въззивния съд:
а/ с което е потвърдено първоинстанционно определение, с което е отказано
конституиране на трето лице-помагач;
б/ с което е потвърдено първоинстанционно определение, с което е отказано
конституиране на главно встъпило лице;
в/ постановено по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд
относно подведомствеността /чл. 15, ал. 2 ГПК/ или подсъдността на спора /чл. 121 ГПК/,
и актуални ли са в тази им част постановките на т. 5 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по
гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
10. В какъв законен състав следва да действа въззивният съд, когато връща
касационна жалба на някое от основанията по чл. 286, ал. 1 ГПК, или частна касационна
жалба на някое от основанията по чл. 262, ал. 2 във връзка с чл. 275, ал. 2 ГПК.
11. При отмяна на въззивното решение като необосновано, следва ли
касационният съд да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд
съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК или дължи постановяване на касационно решение по
съществото на спора.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен
съд, за да се произнесе по така поставените въпроси, съобрази следното:
1. По въпроса относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и
решаване на делото практиката на съдилищата е противоречива. Според едното
становище, разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК обуславя извод, че служебната проверка
на въззивния съд обхваща само валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на
първоинстанционното решение, като при липса на конкретни оплаквания във въззивната
жалба не се дължи служебна проверка на неговата правилност - тази проверка е
ограничена от релевираните в жалбата основания и в рамките на заявеното искане за
произнасяне от въззивния съд. В други съдебни актове се застъпва становището, че
правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК не е абсолютно, и съобразно т. 10 от ТР № 1/2001 г. от
17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като
основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен
интерес норма, а не за диспозитивно правило. Налице е и съдебна практика, според която
има още едно изключение от правилото, че при проверката на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата -
хипотезите, при които съдът следи служебно за интереса на някоя от страните по
91
делото /например при поставяне или отменяване на запрещение/ или на родените от брака
ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на
родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на
семейното жилище. В практиката се застъпва и тезата, че въззивният съд, като такъв по
същество, дължи да осъществи самостоятелна решаваща дейност по разглеждането и
разрешаването на спора, без да е ограничен от твърденията и оплакванията в жалбата.
ОСГТК на ВКС намира следното:
По отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци -
нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично
служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на
първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за
неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид
изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност
и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично
ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952
г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж,
ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е
постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на
ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение
касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при
нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано
като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно
основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.),
възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури
точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение
установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право,
отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от
заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на
правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на
правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като
правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са
аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на
въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но
не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата
материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането
на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато
следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в
обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната
инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните
функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита
на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над
92
диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда
служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството
за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните
отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово
задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на
правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и
относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният
съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде
поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно
оплакване във въззивната жалба.
2. Необходимостта от отговор на поставения въпрос е предизвикана от
противоречивото му разрешаване в съдебната практика. Според едно от поддържаните
становища, въззивният съд не извършва доклад на делото по чл. 146 ГПК, дори когато
първата инстанция е пропуснала да направи такъв. Според друго становище, въззивната
инстанция следи служебно за изпълнение на задълженията на първоинстанционния съд
във връзка с доклада и при констатиране на порок е длъжна да го отстрани, включително
като изготви собствен доклад. Застъпва се и междинно становище, според което
въззивният съд извършва нов доклад само в случай, че жалбоподателят се е позовал на
допуснато от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила във връзка
с изготвянето на доклада. Налице е също така практика, според която, когато докладът на
първоинстанцоионния съд е непълен или неточен, въззивният съд има задължението да
направи нов доклад по делото, но само в случай, че това нарушение на
съдопроизводствените правила е във връзка с изложените доводи за неправилност на
първоинстанционното решение или е свързано с приложението на императивна правна
норма. Според практиката на някои въззивни съдилища, неизвършването на доклад по
делото обуславя недопустимост на първоинстанционното решение и е основание за
неговото обезсилване и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция.
Отговорът на поставения въпрос произтича от съдържащата се в действащия ГПК
правна уредба на второинстанционното производство като ограничено въззивно
обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на
материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е
свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез
събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под
приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по
същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да
потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на
второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и
произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да
се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като
93
въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение,
а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на
акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното
производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи
повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху
тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва
наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите
и прилагането на правото. Същевременно следва да се държи сметка, че регламентацията
на доклада по делото и указанията на съда /чл. 146 ГПК/ е отражение на съчетаното
приложение на основните начала на гражданския процес - служебно начало, при което
съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна /чл. 7, ал. 1,
изр. 2 ГПК/; състезателно начало, чиято основна характеристика е свързана с
необходимостта заинтересуваните страни да посочат фактите, на които основават
исканията си, и да проведат доказване на тези факти /чл. 8 ГПК/; осигуряване на равенство
на страните при упражняване на тези им процесуални права /чл. 9 ГПК/; създаване по този
начин на предпоставки за установяване на истината относно фактите, които са от значение
за решаването на делото /чл. 10 ГПК/. В този смисъл докладът на делото е от особено
значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа
действителност решение по материалноправния спор. Докладът е насочен да ориентира
страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите
от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на
първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или
неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените
правила. Това нарушение не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на
първоинстанционното решение, тъй като докладването на делото по реда на чл. 146 ГПК
не е насочено към обезпечаване на неговата валидност, нито е свързано с наличието на
процесуалните предпоставки относно съществуването или надлежното упражняване на
правото на иск.
За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада
на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната
жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във
връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не
извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като
характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от
първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната
инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат
предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а
тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза
въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността
да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото
94
доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие,
непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал.
3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във
въззивното производство.
В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/
въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален
закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в
първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във
връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на
конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност.
Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на
предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни
указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран
с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора,
като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената
тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл.
146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция
на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно
релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед
необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с
приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.
3. По въпроса е налице противоречива практика на съдилищата. Според едното
становище, въззивният съд може служебно да назначи експертиза, когато тя е необходима
за изясняване на делото, без да е обвързан от ограниченията на чл. 266 ГПК. Има и
практика в обратен смисъл, според която въззивният съд не може да допусне експертиза,
без да е налице позоваване на процесуални нарушения в първоинстанционното
Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността
на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за
установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е
осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото
факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа
констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на
първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на
факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в
нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за
това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може
служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт.
Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо
въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и
95
да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали
установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и
положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като
предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно
е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е
попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът
служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето
защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено
във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и
определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния
факт. По аналогичен начин следва да се процедира във въззивното производство и при
необходимост от използване на други доказателствени средства, които се назначават
служебно от съда - оглед на движими или недвижими вещи и освидетелстване на лица,
назначаването на които е предпоставено от наличие на съответно оплакване във
въззивната жалба за необоснованост или за допуснато от първата инстанция нарушение на
съдопроизводствените правила.
Както е прието в т. 1 от настоящото тълкувателно решение, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като
основание за обжалване. Поради това, когато за приложението на тази императивна
материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират
служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, въззивният съд следва служебно да
събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за
допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на
фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Да се
приеме обратното, би означавало въззивният съд да се постави в невъзможност да
приложи тази императивна материалноправна норма.
4. Според преобладаващото становище в практиката, правото на ответника да
направи възражение за погасяване на вземането по давност се преклудира с изтичане на
срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, а и изобщо тази преклузия се
отнася до възраженията, основани на факти, осъществени и узнати към този момент.
Аналогично се приема и по отношение на възражението за придобивна давност, за което
се счита, че е допустимо да се направи за първи път пред въззивния съд, само ако страната
по обективни причини /например нарушаване правото й на участие в производството/ не е
могла да го направи пред първата инстанция. Има и практика в обратен смисъл, която
приема, че възражение за давност може на общо основание да се прави за първи път пред
въззивната инстанция по съображения, че законът не ограничава това възражение със срок
и че това е довод, с който страната се защитава в процеса и може да го релевира и във
въззивното производство. Застъпваното становище се обосновава и с постановките на ТР
№ 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно преклудирането
96
на възраженията като аргумент същите да могат да се правят до края на устните
състезания пред въззивния съд.
По поставените въпроси ОСГТК на ВКС намира следното:
- Относно възраженията изобщо и конкретно тези за придобивна и погасителна
давност
По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК,
с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент
факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи
пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е
допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би
означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и
ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на
действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на
релевантните за спора факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на
ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и
погасителна давност. Същите се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството
си не могат да се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска
давността се прекъсва /чл. 116, б. "в" ЗЗД и чл. 84 ЗС/. По изложените съображения следва
да се приеме, че постановките на ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на
ОСГК на ВКС, според които е допустимо пред въззивния съд ответникът да си служи с
нови защитни средства като възражения срещу предявения иск, за да се избегне
преклудирането им от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, като общо
правило следва да се считат за изгубили актуалност при действието на ГПК /в сила от
01.03.2008 г./.
- Относно възраженията за прихващане и за право на задържане
Възражението за прихващане с ликвидно изискуемо вземане е правопогасяващо
възражение, което се основава на новонастъпил факт - направеното изявление за
прихващане. В българското право прихващането на насрещните вземания е уредено като
потестативно право, което се упражнява с едностранно волеизявление, пораждащо
действие с достигането му до адресата, от който момент настъпва правната промяна.
Възражението за прихващане с ликвидно вземане по същността си е позоваване на
правната промяна, каквото е и възражението за опрощаване и възражението за плащане
след подаване на въззивната жалба. С това възражение не се променя спорният предмет,
тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно решение
или заповед за изпълнение, и съответно за доказване на възражението не е необходимо
събиране на доказателства. Формален аргумент в подкрепа на тази теза е и разпоредбата
на чл. 371 ГПК, която независимо от систематичното й място в Глава 32 /"Производство
по търговски спорове"/ следва да намери приложение изобщо и в обшия исков процес.
Когато обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов
предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл.
97
298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на
съдебното решение, на общо основание /чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК/ същото може да
бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно,
включително пред въззивния съд, е недопустимо.
Изложеното по-горе се отнася и до възраженията за право на задържане. Както
възражението за признаване право на задържане срещу предявен ревандикационен иск до
заплащане на направените от ответника подобрения в имота, така и възраженията за
задържане по чл. 90 и чл. 91 ЗЗД, са възражения, по които съдът се произнася в решението
със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, и които по правило се преклудират с
изтичане на срока за отговор и не могат да се релевират по-късно, както пред първата, така
и пред въззивната инстанция. По изключение, когато вземането на ответника е ликвидно,
т. е. установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, както и в
случай, че ответникът е предявил насрещен иск за вземането си, при което възражението
за задържане се явява аксесорно право към исковата претенция за вземането, същото може
да се предяви за първи път пред въззивния съд, тъй като с него не се променя спорният
предмет и не е необходимо събиране на нарочни доказателства. По изложените
съображения постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. №
1/2000 г. на ОСГК на ВКС относно възможността пред въззивния съд да се релевират
възражения за подобрения и прихващане следва да се считат актуални и при действието на
ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като тези разрешения кореспондират и на уредбата на
ограниченото въззивно обжалване.
5. По въпроса е налице противоречива практика на съдилищата. Според едното от
поддържаните становища, когато касационната инстанция констатира, че исковата молба
е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат
твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и
петитума, насочен срещу друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на
обезсилване, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав не на въззивния, а
на първоинстанционния съд. В подкрепа на тази теза се изтъква, че при условията на
ограничен въззив и преклудиране на възможността в първоинстанционното производство
след срока за отговор да се твърдят факти и да се сочат доказателства, пред въззивната
инстанция не могат да бъдат поправени нередовности, свързани с конституирането на
страните, като се повторят процесуалните действия по делото, което налага в посочената
хипотеза делото да се върне на първоинстанционния съд, който да изиска отстраняване
нередовността на исковата молба, като извърши всички надлежни процесуални действия,
които дължи след връчване на препис от исковата молба на надлежния ответник. По тези
съображения се поддържа, че при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ ТР № 1/2001
г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 4 е изгубило значението си в
частта, според която при обезсилване на въззивното решение от ВКС в хипотезите на чл.
98, ал. 1, б. "г" и "д" ГПК (отм.) делото се връща на въззивния съд за уточняване на
основанието и петутима на иска. Другото поддържано в практиката становище е, че
задължителните постановки на т. 4 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г.
98
на ОСГК на ВКС не са изгубили актуалност и при действието на новия ГПК, като във
всички случаи на нередовност на исковата молба /включително свързани с
конституирането на страните/, при обезсилване на въззивното решение делото се връща на
въззивния съд за поправяне на нередовността.
ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище.
Когато нередовността на исковата молба поради противоречие между
обстоятелствената част и петитума е довела до разглеждане на делото и постановяване на
решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, въззивното решение е
недопустимо. Такова решение изобщо не може да обвърже с последиците си лицето, което
би имало качеството на надлежна страна, но не е било конституирано по делото. Това
лице следва да се конституира и процесът срещу него следва да започне отначало пред
първата инстанция. В този случай, ако порокът се констатира от въззивния съд, той следва
да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с
указания за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово
участие. Когато порокът се констатира от ВКС, той следва да обезсили и въззивното, и
първоинстанционното решение, като върне делото на първата, а не на въззивната
инстанция. Въззивният съд, макар и такъв по същество, не може да поеме функциите на
първоинстанционния съд в хипотезата, когато не е конституирана надлежна страна по
делото, тъй като процесуалната легитимация е една от абсолютните положителни
процесуални предпоставки за съществуване на правото на иск, и при нейната липса
производството и постановеното по него решение са недопустими. Законът не предвижда
изключения от общото правило, че при недопустимост на първоинстанционното решение
същото се обезсилва, а ако е разгледан непредявен иск, делото се връща на първата
инстанция за произнасяне по предявения иск /чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК/. Освен това,
връщането на делото на въззивния, а не на първоинстанционния съд би довело до
недопустимо ограничаване на защитата на новоконституираната страна, като се имат
предвид специфичните функции на въззивната инстанция при условията на ограничения
въззив.
В останалите хипотези на нередовност на исковата молба постановките на ТР №
1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС продължават да са
актуални и при действащия ГПК. Въззивният съд, макар и при условията на ограничен
въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет
разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания
за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на
допустим съдебен акт по съществото на спора. В случай, че указанията не бъдат
изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по
делото се прекрати. Допълнителен аргумент в подкрепа на тази теза е, че аналогично на
разпоредбата на чл. 209, ал. 1 ГПК (отм.), чл. 270 ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ не
предвижда обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново
разглеждане при нередовност на исковата молба, откъдето следва, че въззивният съд сам
следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като при неизпълнение на
99
указанията да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството в
изпълнение на общо предоставеното му правомощие по чл. 270, ал. 3 ГПК. По отношение
на правомощията на касационната инстанция в хипотезите на нередовност на исковата
молба също следва да се приеме, че ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на
ОСГК на ВКС е останало актуално при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./,
доколкото новата процесуална уредба не съдържа разпоредби, различни от тези на
отменения процесуален закон, въз основа на които са изведени постановките на
тълкувателното решение. ВКС продължава да следи служебно за допустимостта на
обжалваното въззивно решение, независимо дали в касационната жалба е въведено
оплакване за неговата недопустимост. В случай, че недостатъкът е отстраним пред
касационната инстанция /липса на подпис под исковата молба, на пълномощно, на
документ за платена държавна такса/, съдът може да даде съответни указания за
поправянето му, в който случай недостатъкът се санира с обратна сила, а при
неизпълнение решенията на долните инстанции следва да се обезсилят и производството
по делото да се прекрати в изпълнение на правомощието по чл. 293, ал. 4 ГПК. Ако
недостатъкът е неотстраним пред касационната инстанция /в хипотезите на чл. 127, ал. 1,
т. 4 и 5 ГПК/, решението на въззивния съд подлежи на обезсилване, като делото се върне
на този съд за уточняване на основанието или петитума на иска.
6. Съгласно т. 17 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК
на ВКС, "ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар или страната е
била лишена от участие в производството, въззивният съд следва да повтори
процесуалните действия, извършени пред първата инстанция без тяхното участие, след
което да разгледа и реши делото по същество". Посоченото Тълкувателно решение е
прието след въведеното с реформата на ГПК (отм.) през 1997 г. пълно въззивно
обжалване. След влизане в сила на действащия ГПК от 01.03.2008 г. спор в съдебната
практика възниква в хипотезата, когато в първоинстанционното производство не е бил
конституиран задължителен необходим другар.
Според едното становище, ако въззивният съд констатира, че
първоинстанционното решение е постановено без участието на необходим другар, делото
не следва да се връща за ново разглеждане от първоинстанционния съд, а необходимият
другар трябва да се конституира пред въззивната инстанция, като спрямо него се повторят
извършените без участието му процесуални действия от първата инстанция, т. е. следва да
бъдат съобразени задължителните указания на т. 17 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по
гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.
Според обратното разбиране в хипотезата, при която въззивното решение е
постановено без участието на задължителен необходим другар, същото подлежи на
обезсилване като недопустимо, като делото следва да се върне за ново разглеждане не на
въззивния, а на първоинстанционния съд, който да предприеме необходимите действия за
конституиране на всички задължителни участници в производството, т. е. при действието
на новия ГПК постановките на т. 17 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г.
са изгубили актуалност.
100
ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище.
При необходимото другарство поради естеството на спорното правоотношение
или по разпореждане на закона съдебното решение трябва да бъде еднакво по отношение
на всички другари. Поради това необходимите другари имат гарантирано от закона
участие в процеса, като дори и да не са участвали в първоинстанционното производство,
имат право на жалба срещу първоинстанционното решение. По аргумент от чл. 216, ал. 2,
изр. 1 ГПК при необходимото другарство подаването на въззивна жалба от един от
необходимите другари има действие и по отношение на останалите, които не са подали
такава. Резултатът от въззивното обжалване поражда последици и в правната сфера на
необжалвалите необходими другари на въззивника, като при отмяна на
първоинстанционното решение същото се отменя и по отношение на необжалвалите
другари, с оглед наложителността на идентитет на решението по отношение на всички /чл.
271, ал. 3 ГПК/. Затова при подадена въззивна жалба от един от тях въззивният съд
служебно конституира и останалите като главни страни пред въззивната инстанция /чл.
265, ал. 2 ГПК/. Поради това, че извършените от някои от необходимите другари действия
имат значение и за неявилите се или неизвършилите тези действия другари, същите не се
повтарят във въззивното производство, дори и жалбата да е подадена от неявилия се или
неизвършилия действията другар.
Задължителното другарство представлява частен случай на необходимо
другарство, при който участието на всички другари в процеса е условие за неговата
допустимост. Общото предявяване на иска от или срещу всички другари, чието участие в
производството е задължително, представлява абсолютна положителна процесуална
предпоставка, без наличието на която исковото производство е недопустимо.
Нарушаването на изискването за съвместна процесуална легитимация е нередовност на
исковата молба, за която съдът следи служебно и е задължен да упражни правомощията си
съгласно чл. 129 ГПК. Когато правото на участие в процеса на задължителния необходим
другар е нарушено и първоинстанционното решение е постановено без неговото участие,
порокът на съдебния акт не може да се санира чрез конституирането му във въззивното
производство, с оглед въведените в ГПК преклузии, в условията на ограничен въззив и
забраната за събиране на доказателства във въззивното производство, освен предвидените
изключения. Ако задължителният необходим другар е ищец /активно другарство/, искът
не може да бъде предявен без неговото участие. Ако задължителният другар е ответник
/пасивно другарство/, производството по отношение на него следва да започне с връчване
на препис от исковата молба и даване на срок за отговор по чл. 131 ГПК, за да реализира
правото си на защита. Когато въззивният съд констатира, че първоинстанционното
решение е постановено без участието на задължителен другар, следва да обезсили
обжалваното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане
с участието на задължителния необходимия другар.
Постановките на т. 17 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на
ОСГК на ВКС са създадени при действието на отменения ГПК, в условията на пълен
въззив и сравнителна неограниченост при представянето на доказателства и използване на
101
защитни средства във въззивното производство. Поради въведените с действащия ГПК /в
сила от 01.03.2008 г./ преклузии, ограничено въззивно производство и ограничени
доказателствени искания в производството пред въззивната инстанция постановките на т.
17 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС в частта
относно задължителното другарство не са актуални при действието на ГПК /в сила от
01.03.2008 г./.
7.
а/ Според част от практиката, определението, с което съдът е отказал да приеме за
съвместно разглеждане инцидентен установителен иск, не подлежи на обжалване, тъй
като не е преграждащо, доколкото по тази претенция може да се образува самостоятелно
производство, в което същата да бъде разгледана, а същевременно разпоредбата на чл. 212
във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК не предвижда изрична възможност за неговото
обжалване с частна жалба.
Другото разбиране по въпроса е, че определението, с което не се приема за
разглеждане инцидентен установителен иск, е преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т.
1 ГПК и като такова подлежи на обжалване, макар и производството по делото да
продължава по първоначално предявения иск. Поддържа се, че предявяването на
инцидентен установителен иск е форма на осъществяване на процесуална защита в
исковия процес, като за страната, която го е предявила, съществува интерес в същото
производство да се установи със сила на пресъдено нещо спорното право, предмет на
инцидентния иск, и в този смисъл определението, с което този иск не се приема за
разглеждане, препятства възможността страната да осъществи защитата си именно чрез
предявяване на инцидентен установителен иск.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК визира две групи определения, които подлежат
на обжалване с частна жалба. Първата група съдебни актове са определенията, с които се
прегражда по-нататъшното развитие на делото /т. 1/, а втората група - определенията,
чието обжалване е изрично предвидено в закона /т. 2/.
Преграждащи са тези определения, които временно или окончателно препятстват
развитието на производството. Определението, с което първоинстанционният съд е
отказал да приеме за съвместно разглеждане в същото производство инцидентен
установителен иск, не прегражда по-нататъшното развитие на делото, поради което не е от
категорията на визираните в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК съдебни актове и не подлежи на
обжалване на основание посочената правна норма.
Определението, с което първоинстанционният съд е отказал да приеме за
съвместно разглеждане в същото производство инцидентен установителен иск, не
подлежи на обжалване и на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не е предвидено
изрично в закона, респективно в чл. 212 ГПК.
С инцидентния установителен иск се цели да се установи със сила на пресъдено
нещо съществуването или несъществуването на преюдициално правоотношение, от което
зависи правилното разрешаване на обусловеното спорно право - предмет на главния или
102
насрещния иск. С него се променя предметът на делото като наред с обусловеното право -
предмет на първоначалния или насрещния иск се добавя обуславящото правоотношение и
така се постига последващо кумулативно обективно съединяване на искове.
Определението, с което е отказано приемането за съвместно разглеждане на инцидентния
установителен иск, не прегражда правото на страната да установи спорното
правоотношение в отделен процес. Страните не се лишават от право на защита за
разрешаването на спора по инцидентния установителен иск, а само от процесуалната
възможност това да се осъществи със сила на пресъдено нещо в образуваното исково
производство по главния иск. Неприемането на инцидентния установителен иск за
съвместно разглеждане не би се отразило върху правилността на решението, тъй като
съдът дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния
акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява
заедно с правилността на решението по главния иск. Решението по главния иск обаче не
формира сила на пресъдено нещо по преюдицилното правоотношение и не съществува
пречка преюдициалното правоотношение да бъде предявено с нов иск в отделно
производство. Ако инцидентният установителен иск се предяви по общия ред преди
изтичане на срока по чл. 212 ГПК, съответно по чл. 372, ал. 2 ГПК или чл. 373, ал. 2 ГПК,
то преюдициалният му характер е основание за спиране на производството по
обусловения иск по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
В случаите, когато съдът неправилно е приел за разглеждане инцидентния
установителен иск, решението по него е недопустимо и отделният диспозитив, с който
съдът се е произнесъл, подлежи на обезсилване.
б/ Според едното становище, определението, с което е отказано да се допусне
изменение на иска чрез увеличаване на размера му, не подлежи на обжалване, поради
това, че не прегражда развитието на производството и обжалваемостта му не е изрично
предвидена в закона.
Обратното разбиране застъпва тезата, че определението, с което се отхвърля
искане за увеличение на иск, който не е предявен като частичен, подлежи на обжалване,
тъй като прегражда пътя за защита на страната, която е лишена от възможността да
предяви в отделно производство иск за разликата, предвид забраната да се образува втори
процес по вече висящ или разрешен спор.
ОСГТК на ВКС приема за правилно второто становище.
Една от проявните форми на изменение на иска е неговото увеличение при
запазване на основанието и вида на търсената защита.
По своята същност увеличението на иска представлява предявяване на нов,
допълнителен иск към първоначалния относно тази част на същото спорно право, която не
е била заявена с първоначалния иск. Увеличението на иска се предприема или когато
искът първоначално е бил предявен като частичен, или когато в хода на исковото
производство ищецът установи, че е допуснал грешка относно неговия размер.
Обжалването на определенията, преграждащи разглеждането на делото, е
средство за защита на правото на иск, което би се оказало неосъществимо, ако отказът на
103
съда да предприеме действия за правна защита не би могъл да бъде преодолян.
Определението, с което се отказва увеличение на размера на иска, когато не е предявен
като частичен, подлежи на обжалване с частна жалба на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК,
тъй като прегражда по - нататъшното развитие на делото за съответната част. Страната не
разполага с възможност да предяви иск за разликата в отделно производство на основание
чл. 126 и чл. 296 и следващите ГПК. Докато е налице висящ спор между същите страни, на
същото основание и за същото вземане, претенция за разликата е недопустима, защото
предявеният иск - предмет на висящия спор, който не е заявен като частичен, обхваща
цялото спорно право и постановеният съдебен акт ще изключи възможността повторно да
се търси съдебна защита на това право. Обективните предели на силата на пресъдено нещо
обхващат и размера на спорното материално право, въведено чрез иска като предмет на
делото, поради което влязлото в сила решение би било пречка да се предяви иск за
разликата, ако първоначалният иск не е бил заявен като частичен, поради
недопустимостта да се пререшава въпросът за размера на вземането в нов исков процес.
Силата на пресъдено нещо на постановеното решение преклудира непредявения размер и
представлява отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на друг иск между
същите страни за разликата, с която не е допуснато увеличението на размера на иска,
който не е бил предявен като частичен.
в/ Според едното становище, определението /разпореждането/, с което е върната
насрещна искова молба поради неизпълнени указания за отстраняване на нередовността й,
е необжалваемо, тъй като не прегражда възможността по насрещния иск да бъде
образувано отделно производство и доколкото чл. 211 ГПК не предвижда изрична
обжалваемост на определение /разпореждане/, с което насрещен иск не се приема за
съвместно разглеждане.
Според другото разбиране, определението /разпореждането/, с което е върната
подлежи на обжалване на общо основание, съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК.
По реда на обжалване с частна жалба в разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК са
предвидени две основни категории съдебни актове: определения, които преграждат по-
нататъшното развитие на делото /т. 1/ и определения, за които законодателят изрично е
предвидил възможността да се обжалват с частна жалба /т. 2/. Определението
/разпореждането/ на първоинстанционния съд, с което е върната насрещна искова молба
поради неизпълнени указания за отстраняване на нередовността й, подлежи на обжалване
на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 129, ал. 3 ГПК.
Следва да бъдат разграничени хипотезите на оставяне без уважение на искането
за приемане за съвместно разглеждане на насрещния иск, от една страна, и връщане на
насрещната искова молба поради неотстраняване нередовностите, от друга страна. С
предявяването на насрещен иск във висящо исково производство се извършва последващо
обективно съединяване на искове, чиято допустимост се преценява от
първоинстанционния съд. При неприемане за съвместно разглеждане на насрещния иск не
104
се стига до връщане на насрещната искова молба, а съдът следва да постанови отделянето
му на основание чл. 211, ал. 2, изр. 2 ГПК, в който случай определението не подлежи на
обжалване.
Съгласно посочената разпоредба предявяването на насрещен иск става по
правилата за предявяване на иск. Тази препращаща правна норма налага изводът, че по
отношение на насрещния иск е приложим общият режим на глава XIII, раздел
I /"Предявяване на иск"/, който изрично в чл. 129, ал. 3, изр. 3 ГПК предвижда
обжалваемост на определението за връщане на исковата молба. Насрещната искова молба
трябва да отговаря, освен на изискванията по чл. 211, ал. 1 ГПК, също и на изискванията,
предвидени в разпоредбите на чл. 127 и следващите ГПК. Ако е подадена насрещна
искова молба, която не отговаря на изискванията за редовност съгласно посочените
процесуалноправни норми, първоинстанционният съд не следва да приема насрещния иск
за съвместно разглеждане във висящото исково производство, а на основание чл. 211, ал.
2, изр. 2 ГПК трябва да постанови отделянето му, което определение не подлежи на
обжалване.
Ако първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане насрещния иск,
оставил е без движение насрещната искова молба, като е предоставил срок за
отстраняване на нередовностите и е върнал насрещната искова молба поради
неотстраняване на недостатъците й, определението /разпореждането/ за връщане подлежи
на обжалване на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 129, ал. 3 ГПК. Ако съдът не
е върнал насрещната искова молба, а е отделил насрещния иск в друго производство,
определението не подлежи на обжалване, тъй като не е преграждащо по смисъла на чл.
274, ал. 1, т. 1 ГПК.
8. Според едното становище, когато прекратяването на производството се
постановява от въззивната инстанция след обезсилване на първоинстанционното решение,
този съдебен акт има значението на определение за прекратяване, което като преграждащо
винаги подлежи на обжалване пред по-горен съд, при което ограничението на чл. 280, ал.
2 ГПК намира приложение само спрямо решения, с които съдът е решил спора по
същество.
Според другото становище, разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК обуславя извод за
недопустимост на касационното обжалване и в случай, че въззивният съд не се е
произнесъл по съществото на спора, а е прекратил производството като недопустимо и е
обезсилил първоинстанционното решение.
ОСГТК на ВКС намира за правилно второто становище.
На касационно обжалване пред ВКС подлежат невлезлите в сила въззивни
решения на окръжните съдилища и решенията на апелативните съдилища с цена на иска
до 5000 лв. - за граждански дела, и до 10 000 лв. - за търговски дела. Спорен е въпросът
дали ограничението на чл. 280, ал. 2 ГПК се отнася за всички обжалвани пред ВКС
въззивни решения, без значение дали въззивният съд е прогласил нищожността на
първоинстанционното решение или го е обезсилил като недопустимо и е прекратил
105
производството или като е решил материалноправния спор се е произнесъл по
правилността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт.
С ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 е
прието, че когато с въззивното решение се прогласява нищожността на
първоинстанционното решение или то се обезсилва като недопустимо и производството
по делото се прекратява, т. е. прегражда се по-нататъшното развитие на производството,
съдебният акт подлежи на касационен контрол, в рамките на който касационната
инстанция се произнася по законосъобразността на решението за прогласената
нищожност, респективно за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение и
правилността на прекратяването на производството. Задължителните разяснения на ОСГК
на ВКС в посочения аспект запазват действието си и при новата уредба на въззивното
производство, независимо от изменението на вида на въззивното обжалване от пълно в
ограничено с ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като разпоредбите на чл. 209 ГПК (отм.) и
чл. 270 ГПК са аналогични. Правомощията на въззивната инстанция са очертани в
разпоредбите на чл. 269 - чл. 271 ГПК. В предмета на въззивната дейност се включват
проверка на валидността на първоинстанционното решение, на неговата допустимост в
обжалваната му част и на правилността на решението съобразно посоченото във
въззивната жалба. Проверката за валидност и допустимост на обжалваното решение
предхожда решаването на материалноправния спор от въззивната инстанция и е част от
предмета на делото пред въззивната инстанция.
Правомощията на въззивната инстанция са различни в зависимост от това, дали
обжалваното първоинстанционно решение е нищожно, недопустимо или неправилно, но
във всеки случай въззивният съд се произнася с решение. Ако решението е недопустимо,
въззивната инстанция го обезсилва и в зависимост от порока или прекратява
производството по иска, или изпраща делото на компетентния първоинстанционен съд,
или връща делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск. При
обезсилване на решението на първата инстанция и прекратяване на исковото производство
се стига до преграждане на производството, но проверката за правилността на въззивния
съдебен акт следва да бъде извършена в производството по чл. 280 и следващите от ГПК.
Това въззивно решение се състои от взаимно обусловени и свързани части, които са
следствие от дейността на въззивната инстанция по основателността на въззивната жалба,
поради което разпоредбата на чл. 274, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 ГПК не намира
приложение, а проверката по правилността на становището на въззивната инстанция
относно допустимостта на първоинстанционното решение и правото на иск следва да се
извърши в касационното производство по обжалване на въззивното решение.
Преграждащият характер на постановения въззивен съдебен акт подлежи на касационен
контрол съвместно с частта за обезсилване на първоинстанционното решение, в рамките
на който контрол касационната инстанция се произнася по законосъобразността на
приложените процесуални норми и може да потвърди или отмени въззивното решение,
като в последния случай върне делото на въззивния съд за произнасяне по иска.
Следователно въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд е
106
обезсилено и делото е прекратено, подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 280 и
следващите от ГПК при ограничението, предвидено в чл. 280, ал. 2 ГПК, т. е. ако цената
на иска е под 5 000 лв. по граждански дела, респективно под 10 000 лв. по търговски дела,
въззивното решение е необжалваемо.
9.
а/ Според едната теза, въззивното определение, с което се потвърждава отказът на
първоинстанционния съд да конституира подпомагаща страна, е окончателно, тъй като не
прегражда развитието на производството, доколкото третото лице не е главна страна в
процеса и иск от или срещу него може да се предяви в отделно производство, респективно
с него не се дава разрешение по същество на друго производство и не се прегражда
неговото развитие по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
В обратния смисъл е разбирането, че това въззивно определение подлежи на
касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
В разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК са предвидени две основни категории
определения на въззивния съд, които подлежат на касационно обжалване: 1/ определения,
с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-
нататъшното развитие на делото /т. 1/; 2/ определения, с които се дава разрешение по
същество на други производства или се прегражда тяхното развитие /т. 2/.
При отказ да се допусне встъпване или привличане на трето лице по реда на чл.
218 и чл. 219 ГПК не е налице преграждане развитието на производството, тъй като
третото лице не е главна страна в процеса и иск от или срещу него може да се предяви в
отделен процес. Третото лице има качеството на допълнителна, подпомагаща страна,
която участва в делото покрай главната страна, на която помага, поради което отказът на
първоинстанционния съд да конституира трето лице - помагач не прегражда развитието на
делото между главните страни, нито възможността да се предяви иск от или срещу това
лице в отделно исково производство. Поради това, че процесуалната фигура на третото
лице - помагач в действащия ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ е уредена по аналогичен начин
с тази по отменения ГПК, и с оглед идентичното съдържание на разпоредбите на чл. 274,
ал. 3, т. 1 ГПК и чл. 218а, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.), т. 5 на ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по
гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС в частта за третото лице - помагач намира приложение
и при сега действащия ГПК.
Встъпването на подпомагаща страна е средство за защита на правата на третото
лице срещу неблагоприятните последици, които биха могли да настъпят спрямо него
вследствие на неправилно решение по висящия спор, поради което то има право да
участва в образуваното преди това исково производство. Привличането на трето лице -
помагач в процеса е средство за защита и право на привличащата страна, чрез което тя
цели да улесни защитата си срещу противната страна с помощта на привлеченото лице,
като при неблагоприятен за нея изход на делото да подчини привлеченото лице на
задължителната сила на мотивите. И в двете хипотези конституирането на трето лице -
помагач има за цел да обвърже третото лице - помагач в отношенията му със страната, на
107
която помага или която го е привлякла със задължителната сила на мотивите на
решението /чл. 223, ал. 2 ГПК/. При недопускане на трето лице - помагач в процеса
производството между главните страни продължава, а постановеното по спора решение
няма да притежава установително действие в отношенията между недопуснатото трето
лице и главната страна.
Определението на въззивния съд, с което е потвърдено определение, с което е
отказано конституирането на трето лице - помагач, не е и от кръга на определенията по чл.
274, ал. 3, т. 2 ГПК, тъй като не разрешава по същество други производства, нито
прегражда тяхното развитие.
б/ Според едно от поддържаните в практиката становища, въззивното
определение, с което е потвърден отказ на първоинстанционния съд да конституира
главно встъпила страна по чл. 225 ГПК, подлежи на касационно обжалване по смисъла на
чл. 274, ал. 3 ГПК.
Другото разбиране застъпва тезата, че това въззивно определение не подлежи на
касационно обжалване, тъй като не е преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК,
нито дава разрешение на материалноправен въпрос, свързан с предмета на съдебното
производство съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Определението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционно
определение, с което е отказано конституиране на главно встъпило лице подлежи на
касационно обжалване на основание чл. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като определението на
първоинстанционния съд е преграждащо - налице е преграждане на производството по
отношение на предявените от главно встъпилото лице искове срещу първоначалните
страни по делото.
Главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо
разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство предявен
иск с исковете, които претендиращото главно встъпване лице предявява срещу ищеца и
ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или
отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Чрез
предявяване на искове срещу ищеца и ответника главно встъпилото лице в процеса
претендира самостоятелни права върху предмета на спора. То има правен интерес, както
да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече
предявения иск. Невъзможността на главно встъпващото лице да защити в едно
производство претендираните от него самостоятелни права върху предмета на спора
срещу страните /ищеца и ответника/ по първоначалния иск, въз основа на който е
образувано производството, обуславят преграждащия характер на определението, с което
е отказано конституирането на главно встъпилото лице. Разпоредбата на чл. 225 ГПК е
идентична с разпоредбата на чл. 181 ГПК (отм.), поради което постановките на т. 5 от ТР
№ 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС относно определението,
с което е отказано конституиране на главно встъпило лице, са актуални и при действието
на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
108
Поради изложените съображения, определението, с което е отказано
конституиране на главно встъпило лице, има преграждащ характер по отношение на
предявените от него срещу първоначалните страни искове, и въззивното определение, с
което е потвърден първоинстанционният съдебен акт, подлежи на касационно обжалване.
в/ Едното становище по този въпрос, поддържано в съдебната практика, е в
смисъл, че въпросите за подведомствеността и подсъдността на спора подлежат на
двуинстанционно разглеждане, при което определенията на въззивния съд по жалба срещу
първоинстанционни определения относно подведомствеността и подсъдността на делото
не подлежат на касационно обжалване. Приема се, че доколкото чл. 15, ал. 2 ГПК
предвижда изрично обжалваемост на определението, с което е разрешен въпросът за
подведомствеността на спора, това предполага двуинстанционното му разглеждане, тъй
като липсва правен регламент, от който може да се обоснове триинстанционно
осъществяване на проверка на правилността на изводите на първоинстанционния съд.
В обратния смисъл е разбирането, съгласно което въззивните определения,
постановени по частни жалби срещу първоинстанционни определения относно
подсъдността на спора, са от категорията определения по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и като
такива подлежат на касационно обжалване.
ОСГТК на ВКС приема следното:
Определението, което решава въпроса за подведомствеността и подсъдността,
подлежи на въззивно обжалване на основание изричните норми на чл. 15, ал. 2 и чл. 121
ГПК.
Определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на
първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради
неподведомственост /чл. 15, ал. 2 ГПК/ или неподсъдност /чл. 121 ГПК/ подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Първоинстанционният
съдебен акт има преграждащ характер, защото е пречка за развитието на делото пред
сезирания съд поради липса на положителна абсолютна процесуална предпоставка за
съществуването на правото на иск, свързана с допустимостта на исковото производство.
Обстоятелството, че са налице изрични норми за обжалваемост на определенията във
връзка с подведомствеността и подсъдността, не променя преграждащия характер на
определенията, с които делото се прекратява пред сезирания съд поради
неподведомственост или неподсъдност.
Разпоредбите на чл. 15, ал. 2, чл. 121 и чл. 122 ГПК са идентични с разпоредбите
на чл. 10, ал. 2 и чл. 93, ал. 2 ГПК (отм.), поради което постановките на т. 5 от ТР №
1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при
действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
Определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на
първоинстанционния съд, с което е оставен без уважение отводът за неподведомственост,
респективно за неподсъдност, не подлежи на касационно обжалване, тъй като не е от
категорията на актовете, предвидени в чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК.
109
Определението по чл. 122 ГПК не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал.
2 във връзка с ал. 1 ГПК - не е преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, защото
с него не се прекратява производството пред сезирания с исковата молба съд, а се
определя компетентния съд да разгледа предявения иск, и обжалваемостта му не е
изрично посочена в закона съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.
Определението по спор за подсъдност не е и от категорията на актовете по чл.
274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като не е постановено по частна жалба срещу определение,
преграждащо по-нататъшното развитие на делото /т. 1/, нито с него се разрешава по
същество друго производство или се прегражда неговото развитие /т. 2/. В случая ТР №
1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК, т. 5 не намира приложение, тъй
като в него обжалваемостта е мотивирана с прекратяване и препращане на делото на друг
съдебен район, докато с определението по чл. 122 ГПК се определя компетентният съд.
10. В някои случаи съдебни състави на ВКС потвърждават едноличните
разпореждания на съдията-докладчик за връщане на касационната жалба на някое от
основанията по чл. 286, ал. 1 ГПК или на частна касационна жалба на някое от
основанията по чл. 262, ал. 2 във връзка с чл. 275, ал. 2 ГПК.
Други съдебни състави прогласяват такива еднолични разпореждания за нищожни
като постановени от незаконен състав.
ОСГТК на ВКС приема за правилно първото становище.
Разпоредбите на чл. 20 ГПК, чл. 83, ал. 1 и чл. 105 ЗСВ предвиждат, че окръжният
съд като втора инстанция разглежда дела в състав от трима съдии, освен ако със закон е
предвидено друго, съответно апелативният съд заседава в състав от трима съдии, освен
ако със закон е предвидено друго. Разглеждането на делото от въззивния съд включва
поредица от процесуални действия - подготвително заседание /чл. 267 ГПК/, открито
заседание /чл. 268 ГПК/, постановяване на въззивно решение /чл. 269 и следващите ГПК/.
Когато разглежда делото, въззивният съд упражнява правомощията си на въззивна
инстанция, като се произнася по допустимостта и основателността на въззивната жалба,
събира допустимите доказателства при спазване на ограниченията по чл. 266 ГПК и се
произнася по валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното
решение. Разглеждането на делото от въззивната инстанция приключва с постановяване
на крайния съдебен акт. Когато въззивният съд осъществява функции по администриране
на постъпила срещу въззивното решение касационна жалба, респективно частна
касационна жалба срещу въззивно определение, той не разглежда делото в качеството си
на въззивна инстанция по спора и не го решава по същество, поради което разпоредбите
на чл. 20 ГПК, чл. 83, ал. 1 и чл. 105 ЗСВ са неприложими.
Въззивният съд се произнася с три вида съдебни актове: решения, определения и
разпореждания. С решението въззивната инстанция се произнася относно специфичния за
производството предмет, а именно извършва преценка за валидността и допустимостта на
обжалвания първоинстанционен съдебен акт и разрешава материалноправния спор по
същество с оглед ограниченията във въззивната жалба. Съгласно чл. 252 ГПК съдът
постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по
110
същество. С определението съдът разрешава процедурни въпроси, които възникват в
производството: въпроси по допустимостта на производството; въпроси по развитието на
производството, свързани с подготовка на съдебното решение, с което производството
завършва. Съобразно предмета и въздействието им върху производството, определенията
се делят на две групи: определения, които прекратяват производството поради
недопустимост; определения по движение на делото, чиято цел е да организират и
обезпечат бързо, икономично и законосъобразно развитие на производството до
нормалното му завършване с решение. Третият вид съдебни актове са разпорежданията. В
исковия процес, респективно във въззивното производство с разпореждания се решават
само процедурни въпроси във връзка с администриране на делото, например връчване на
книжа по делото на другата страна, оставяне без движение на касационната жалба или
частната касационна жалба за отстраняване на нередовности, изпращане на преписи от
касационна жалба или частна касационна жалба на другата страна за отговор, връщане на
касационната жалба или частната касационна жалба при неотстраняване на
нередовностите в срок и други. Разграничението на определенията и разпорежданията е
проведено с оглед едноличното произнасяне по съответния процесуален въпрос.
Връщането на касационна жалба на някое от основанията по чл. 286, ал. 1 ГПК или на
частна касационна жалба на някое от основанията по чл. 262, ал. 2 във връзка с чл. 275, ал.
2 ГПК се извършва от въззивния съд с разпореждане. Това разпореждане се постановява
еднолично, тъй като се отнася до действия по администриране на касационната жалба,
респективно частната касационна жалба, които действия не се извършват в качеството на
въззивна инстанция по спора, поради което разпоредбите на чл. 20 ГПК, чл. 83, ал. 1 и чл.
105 ЗСВ са неприложими.
Следователно разпорежданията на въззивния съд за връщане на касационната
жалба на някое от основанията по чл. 286, ал. 1 ГПК или на частната касационна жалба на
някое от основанията по чл. 262, ал. 2 във връзка с чл. 275, ал. 2 ГПК следва да бъдат
постановявани еднолично.
11. Нуждата от произнасяне на ОСГТК на ВКС с тълкувателно решение по
въпроса е аргументирана с наличието на противоречива практика, тъй като с решения,
постановени по реда на действащия ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, някои състави на ВКС
приемат, че в посочената хипотеза касационната инстанция не връща делото за ново
разглеждане на въззивния съд и следва да реши спора по същество, поради това, че не е
налице необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени
действия, а според други съдебни състави на ВКС при отмяна на въззивното решение като
необосновано, касационната инстанция следва да върне делото за ново разглеждане от
друг състав на въззивния съд на основание чл. 293, ал. 3 ГПК.
ОСГТК на ВКС намира, че предложението за произнасяне с тълкувателно
решение по този въпрос следва да бъде отклонено поради следните съображения:
По поставения въпрос не е налице противоречива съдебна практика. Различните
състави на ВКС приемат, че при отмяна на въззивното решение като необосновано,
касационният съд не връща делото за ново разглеждане, а следва да постанови касационно
111
решение по същество. При отмяна на въззивното решение като неправилно, делото се
връща за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, ако се налага повтарянето или
извършването на нови съдопроизводствени действия /чл. 293, ал. 3 ГПК/. В действащия
ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ необосноваността е обособена като самостоятелно
касационно основание за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради което
постановките на т. 3 на ТР № 2 от 02.07.2004 г. по тълк. дело № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС
относно правомощията на касационната инстанция при отмяна на въззивното решение
поради необоснованост следва да намерят приложение. Според чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК
след отмяна на обжалваното въззивно решение като неправилно, ВКС се произнася по
съществото на спора. Връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на
въззивния съд се допуска от закона, само ако се налага повтарянето или извършването на
нови съдопроизводствени действия. Съобразно действащата правна уредба критерият за
връщане на делото на въззивния съд не е видът на основанието за отмяна на неправилното
въззивно решение, а необходимостта от повтарянето или извършването на нови
процесуални действия. Повтарянето на съдопроизводствени действия може да се наложи
поради нарушено право на страната на участие във въззивното производство, а
извършването на нови съдопроизводствени действия - при процесуални нарушения,
свързани с недопускане или несъбиране на относими, допустими и необходими
доказателства, на установяване на релевантни факти и други, т. е. при нарушения на
съдопроизводствените правила, допуснати във фазата преди постановяване на обжалвания
съдебен акт.
За да ускори производството, предвид регламентирания в чл. 13 ГПК принцип за
разглеждане и решаване на делата в разумен срок, законодателят е ограничил връщането
на делото само до тези нарушения на съдопроизводствените правила, които не могат да
бъдат поправени от самата касационна инстанция, тъй като се налага повтаряне или
извършване на нови съдопроизводствени действия. Следователно, когато въззивното
решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост или
нарушенията на процесуалните правила са допуснати във фазата на постановяване на
съдебното решение и могат да бъдат отстранени от касационната инстанция, след отмяна
на решението ВКС следва да разреши спора по същество. При отмяна на обжалваното
решение само поради необоснованост разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ГПК не намира
приложение. В този случай касационният съд трябва да направи нова оценка на събраните
по делото доказателства и собствени фактически изводи, прилагайки съответните
логически, опитни и научни правила, за чието извършване не се налага провеждане на
нови процесуални действия или поправяне на извършени такива от въззивната инстанция,
и като замести вътрешното убеждение на въззивния съд със собственото си вътрешно
убеждение, да реши спора по същество, без да връща делото за ново разглеждане на
въззивната инстанция. Разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ГПК намира приложение, когато се
налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, т. е. когато
въззивното решение е отменено поради съществено нарушение на съдопроизводствените
правила.
112
Посочените в предложението за тълкуване решение № 107/11.09.2009 г. по т. д. №
557/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 44/28.03.2011 г. по т. д. № 526/2010 г. на
ВКС, II т. о. не съдържат обратното становище. Връщането на делата за ново разглеждане
от друг състав е аргументирано с неизяснена фактическа обстановка, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на
изводите на въззивния съд, както и с необходимостта от извършване на изискуемите се
съдопроизводствени действия по събиране на доказателствата на основание чл. 293, ал. 3
ГПК. Очевидно, с оглед липсата на противоречива практика на съставите на ВКС по
посочения въпрос, не е налице необходимост от постановяване на тълкувателно решение.
Предвид горните доводи, ОСГТК на ВКС намира, че предложението следва да бъде
отклонено.
По изложените съображения Общото събрание на гражданската и търговската
РЕШИ:
1. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният

съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение
не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от
посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните
по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните
отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.
2. Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция
процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба
съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на
указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия
по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в
първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените
указания.
Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация
е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно
подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова
оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма,
като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за
ангажиране на съответни доказателства.
3. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно
от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато
от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че
делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на
113
фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако
тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна
материалноправна норма.
4. Възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не
могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за
погасителна и придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път пред
въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените
правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното
производство/ не е могла да ги заяви пред първата инстанция. В тази им част постановките
на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС не
са актуални при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
Възражението за прихващане може за първи път да се заяви пред въззивния съд,
ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни
изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от
деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното
вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред
въззивната инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от
04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на
ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
Възражението за право на задържане се преклудира с изтичане на срока за
отговор на исковата молба, когато има за предмет неликвидно вземане. Когато вземането е
ликвидно, т. е. установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение,
както и когато възражението се предявява като акцесорно право към насрещния иск на
ответника за неговото вземане, същото може да бъде заявено за първи път пред въззивната
инстанция. В тази им част постановките на ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. №
1/2000 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
5. Когато касационната инстанция констатира, че исковата молба е нередовна
поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи
на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу
друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото
следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
Постановките на т. 4 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на
ВКС в посочената хипотеза не са актуални при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008
г./. В останалите хипотези на нередовност на исковата молба ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001
г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС продължава да е актуално.
6. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието
участие в производството е задължително, въззивният съд следва да обезсили като
недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния
съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар. Постановките на т. 17 от ТР №
1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС в частта относно
114
задължителното другарство не са актуални при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008
г./.
7.
а/ Отказът на първоинстанционния съд да приеме за съвместно разглеждане
инцидентен установителен иск не подлежи на обжалване.
б/ Определението, с което се отхвърля искане за увеличение на иск, който не е
предявен като частичен, подлежи на обжалване.
в/ Определението /разпореждането/ на първоинстанционния съд, с което е върната
подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 129, ал. 3 ГПК.
8. Въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд е
обезсилено и делото е прекратено, ако цената на иска е под 5 000 лв. по граждански дела,
респективно под 10 000 лв. по търговски дела, не подлежи на касационно обжалване
поради ограничението на чл. 280, ал. 2 ГПК.
9.
а/ Определението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционно
определение за отказ да се конституира трето лице-помагач, не подлежи на касационно
обжалване.
б/ Определението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционно
определение, с което е отказано конституиране на главно встъпило лице, подлежи на
касационно обжалване.
в/ Определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на
първоинстанционен съд за прекратяване на производството поради неподведомственост
/чл. 15, ал. 2 ГПК/ или неподсъдност на спора /чл. 121 ГПК/, подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. В тази част постановките на т. 5 от ТР №
1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при
действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.
Определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на
първоинстанционен съд, с което е оставен без уважение отвод за неподведомственост,
респективно за неподсъдност, не подлежи на касационно обжалване, тъй като не е от
категорията на актовете, предвидени в чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК.
Определението по чл. 122 ГПК, постановено по спор за подсъдност между
съдилищата, не подлежи на обжалване, тъй като не попада сред актовете по чл. 274, ал. 1,
т. 1 и т. 2 и чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК.
10. Разпорежданията, с които въззивният съд връща касационната жалба на някое
от основанията по чл. 286, ал. 1 ГПК или частната касационна жалба на някое от
основанията по чл. 262, ал. 2 във връзка с чл. 275, ал. 2 ГПК, следва да бъдат
постановявани еднолично.
11. Отклонява предложението на председателя на Върховния касационен съд за
постановяване на тълкувателно решение по въпроса: При отмяна на въззивното решение
като необосновано, следва ли касационният съд да върне делото за ново разглеждане от
115
друг състав на въззивния съд съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК или дължи постановяване на
касационно решение по съществото на спора.
по т. 2 от ТР № 1 от 2013 г.
Приетата в т. 2 от Тълкувателното решение постановка относно правомощията на

въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е
извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК или когато докладът му е непълен или неточен, се
явява в противоречие с характера на ограничения въззив и залегналия в ГПК принцип на
концентрационното начало.
Докладът от първоинстанционния съд е уреден в чл. 146 ГПК, в който детайлно е
разписано и неговото съдържание. Докладът на първоинстанционния съд е задължителен
както за страните, така и за съда, чието решение трябва да отговаря напълно на приетия
доклад по делото. Ако в хода на производството първоинстанционният съд констатира
пропуски или неточности в доклада, той може да направи нов доклад; да даде указания на
страните съгласно новия доклад; да вземе становището им; да събере поисканите нови
доказателства и в този случай решението следва да е съобразено с новия доклад.
Докладът на въззивният съд е уреден в чл. 268, ал. 1 ГПК, в който изрично е
посочено неговото съдържание - докладват се жалбите и отговорите. При тази изрична
уредба е недопустимо приложението на чл. 273 ГПК, уреждащо препращане към
правилата за производството пред първоинстанционния съд само доколкото няма особени
правила за въззивната инстанция. Докладването на жалбите и отговорите е рамката на
въззивното решение, така както доклада по чл. 146 ГПК е рамкта на първоинстанционното
решение. В доклада въззивният съд посочва пределите на въззивните жалби и
оплакванията за неправилност на първоинционното решение, по които ще се произнесе
във въззивното. Въззивният съд не може да направи доклад по чл. 146 ГПК. Въззивният
съд не може да дава и указания, произтичащи от доклада по делото, тъй като забраните за
посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство са уредени по
различен начин в сравнение със същите забрани в първоинстанционното производство. В
първоинстанционното производство страната може да сочи обстоятелства и да иска
събиране на доказателства за тях ако не е получила надлежни указания. Във въззивното
производство неполучаването на надлежни указания от първоинстанционния съд е
основание страната да посочи обстоятелствата и поиска събиране на доказателства за тях с
въззивната жалба на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Ако тя не посочи обстоятелствата и не
поиска събиране на доказателствата с въззивната жалба тази процесулна възможност се
преклудира, тъй като съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК, до приключване на съдебното дирене
във въззивната инстанция страните могат да твърдят нови обстоятелства и да сочат и
представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до
116
подаване на жалбата, съответно в срока за отговор. Въззивният съд може да промени
служебно единствено правната квалификация на предявения иск и на възраженията, тъй
като погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон - на
императивна материалноправна норма, по който въпрос въззивният съд следва да се
произнесе с решението си.
Подписи:
съдия С. Ц. съдия Б. Ц. съдия М. П. съдия М. Г. съдия Т. Н. съдия В. А. съдия Е. Б.
съдия З. П. съдия З. Р. съдия Д. Д.
по т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 г.
Приетото в т. 5 от Тълкувателното решение правно разрешение относно

правомощията на Върховния касационен съд във връзка с нередовност на исковата молба,
изразяваща се в липсата на процесуалноправна легитимация на ответника по иска е
фрагментарно и не обхваща този вид недостатък на исковата молба в неговата цялост.
Недопустимостта на въззивното решение и свързаните със същата правомощия на
касационната инстанция възникват не само при липсата на процесуалноправна
легитимация на ответника по иска, но и във всички хипотези на противоречие между
основание и петитум на иска, една от които е посочената в тълкувателното решение. Ето
защо няма основание при липсата на процесуалноправна легитимация на ответника по
иска, Върховният касационен съд да приема недопустимост на въззивното решение и да
постановява неговото обезсилване при неотстраняване на порока, което обуславя
обезсилване и на първоинстанционното решение /обстоятелство неотразено в
диспозитива, т. 5/, като делото се връща за ново разглеждане на първоинстанционния съд
при друг състав, а във всички останали случаи на противоречие между основание и
петитум, предизвикващи същия недостатък на исковата молба касационната инстанция да
обезсилва само въззивното решение и да връща делото за ново разглеждане на въззивния
съд. При едни и същи хипотези на опорочаване на съдебния акт правомощията на
Върховния касационен съд не могат да бъдат различни. Съображението, че съдържанието
на поставения пред ОСГКТК въпрос засягал единствено случай на липсата на
процесуалноправна легитимация не може да бъде споделено, тъй като видно от
диспозитива на тълкувателното решение в т. 5 е налице препращане и към останалите
хипотези на нередовност на исковата молба, за които е прието, че постановките на ТР №
1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС са актуални.
Подписи:
съдия С. Ч. съдия Ж. Д. съдия Д. Х. съдия Д. С. съдия В. А.
117
на съдия О. К. по т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС
Особеното мнение касае мотивите на т. 5 от Тълкувателното решение, с които

ОСГТК приема, че, когато исковата молба е нередовна поради противоречие между
обстоятелствената част, в които се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се
търси защита срещу определено лице и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното
решение е недопустимо и подлежи на обезсилване като делото следва да се върне за ново
разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, какъвто е текста на приетия
диспозитив по тази точка.
Принципно, противоречието между обстоятелствената част и петитума на
исковата молба е достатъчно основание да се приеме, че производството по делото е
недопустимо поради нередовна искова молба и то във всички случаи на такова
противоречие и оттук нататък да се разсъждава какви са правомощията на ВКС когато
такава нередовност се констатира. Този вид нередовност на исковата молба не е изрично
регламентирана в процесуалния закон, доколкото съответствието между
обстоятелствената част и петитума на исковата молба не се съдържа в изискванията на чл.
127, ал. 1 ГПК и чл. 128 ГПК за редовност на исковата молба, към които препраща
нормата на чл. 129, ал. 2 ГПК.Тя се извежда от разбирането, че за да е редовна исковата
молба следва да е ясно за съда и страните защитата на кое спорно материално право се
търси и какъв е вида и обема на търсената защита. Този вид нередовност на исковата
молба като основание за недопустимост на предявения иск, не следва да се смесва с
липсата на процесуална легитимация на страните и по - конкретно на такава легитимация
на ответника, каквото смесване е налице в мотивите на т. 5 от Тълкувателното решение.
Процесуалната легитимация е отделна положителна процесуална предпоставка,
обуславяща допустимостта на предявения иск, която е различна от изискването за
редовност на исковата молба. Освен това изискването за наличие на процесуална
легитимация за допустимост на иска касае само ищеца, а не ответника. Обратно казано,
само липсата на активна процесуална легитимация обуславя недопустимост на предявения
иск. Надлежният ответник по иска се определя от спорното материално право и ако
ищецът с оглед правото, чиято защита търси, не е посочил този ответник, образуваното
производство не се прекратява като недопустимо, а искът се отхвърля като неоснователен.
Само когато от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба следва, че
материалното правоотношение касае едно лице, а с петитума искът е насочен към друго
лице, искът е недопустим, но не поради липса на процесуална легитимация на ответника, а
поради противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум.
Като типичен пример в това отношение практиката напоследък приема случаите на искове
по чл. 344, ал. 1, т. 1,2 и 3 КТ, където в обстоятелствената част на исковата молба се сочи,
118
че трудовото правоотношение е между работника или служителя и съответно учреждение
или предприятие, което се явява негов работодател, а като ответник е посочен по-
висшестоящия спрямо работодателя орган/ в хипотезата на чл. 61, ал. 2 КТ/. Смесването
на мотивите, с които се обосновава приетия от ОСГТК диспозитив по т. 5 тълкувателното
решение, създава опасност във всички случаи на неправилно посочен ответник,
съдилищата да пристъпват към прекратяване на производството, а при постановено вече
решение, към неговото обезсилване, което не следва да се допуска.
Подпис:
съдия О. К.
по т. 9а от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г.
Възприетата в Тълкувателното решение постановка относно необжалваемостта

пред Върховния касационен съд на определението, с което е потвърдено
първоинстанционно определение за отказ да се конституира трето лице помагач
противоречи на установеното в доктрината и съдебната практика правило, че обективното
съединяване на искове е правна възможност, а субективното съединяване на искове -
правна необходимост.
Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК предвижда две категории определения, които
подлежат на обжалване с частна жалба пред ВКС при наличие на предпоставките на чл.
280, ал. 1 ГПК: определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение
частни жалби срещу определения, преграждащи по - нататъшното развитие на делото (т.
1); определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се
прегражда тяхното развитие (т. 2).
Определението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционно
определение, с което е отказано конституиране на трето лице - помагач подлежи на
касационно обжалване на основание чл. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като определението на
първоинстанционния съд е преграждащо. Отказът за конституиране на трето - лице
помагач прегражда неговото участие в исковото производство.
Встъпването на подпомагаща страна е средство за защита на правата на третото
лице срещу неблагоприятните последици, които биха могли да настъпят спрямо него
вследствие на неправилно решение по висящия спор, поради което то има право да
участва в образуваното преди това исково производство. Определението, с което молбата
на третото лице - помагач се оставя без уважение, прегражда неговото право на участие в
делото, поради което законодателят изрично е предвидил възможността за неговото
обжалване.
119
Привличането на трето лице - помагач в процеса е средство за защита и право на
привличащата страна, чрез което тя цели да улесни защитата си срещу противната страна
с помощта на привлеченото лице, като при неблагоприятен за нея изход на делото да
подчини привлеченото лице на задължителната силата на мотивите. Определението, с
което се отказва привличането на трето лице - помагач, когато с искането е предявен и
обратен иск, подлежи на касационно обжалване заедно с определението, с което е
отказано и приемането за съвместно разглеждане на обратния иск. Страната, която по
различни причини не е в състояние при всяко привличане на трето лице помагач да
предявява и съответния обратен иск срещу него не може да бъде лишена от защита чрез
обжалване с частна касационна жалба на въззивното определение, което прегражда
защитата на нейните права.
Обжалваемостта пред ВКС на определението на въззивния съд, с което е
потвърдено първоинстанционно определение, с което е отказано конституиране на трето
лице - помагач, е обоснована и от наличието на обществен интерес за постановяване на
непротиворечиви решения относно права, зависещи от едни и същи факти, или почиващи
на едно и също основание. Погрешното конституиране на трето лице - помагач, без да е
налице действителен правен интерес от това, не засяга правния ред, тъй като страните
няма да са обвързани нито от силата на пресъдено нещо (между подпомагащата и
насрещната страна), нито от задължителната сила на мотивите (в отношенията между
третото лице и подпомаганата страна), поради което това определение не подлежи на
обжалване. В случаите, когато отказът за привличане на трето лице е незаконосъобразен,
възниква възможност от постановяване на противоречиви решения (по първоначалния и
регресния иск), което е обществено неприемливо. Когато страната е пропуснала
процесуалните срокове да поиска конституирането на трето лице - помагач своевременно,
тя се излага на риска да бъде обвързана от две противоречиви решения, но тя поема този
риск поради неупражняване своевременно на процесуалните си права. В този случай
общественият интерес да няма противоречиви решения отстъпва на правото на страната
да организира защитата си по избрания от нея начин. В хипотезата, когато страната е
спазила установените срокове, тя не следва да бъде излагана на риска да се окаже
обвързана от две противоречиви решения.
Подписи:
съдия С. Ц. съдия Г. Г. съдия М. С. съдия Т. Н. съдия Ж. Д. съдия Е. Б.

120
НЕ Е НИЩОЖНО СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ, ОБЯВЕНО ПО РЕДА НА ЧЛ. 189, АЛ.
3, ИЗР. 2-РО ГПК (ОТМ.) И ЧЛ. 236, АЛ. 3, ИЗР. 2-РО ГПК, КОЕТО НЕ Е ПОДПИСАНО
ОТ СЪДИЯ, КОЙТО СЛЕД ПОСТАНОВЯВАНЕТО МУ Е ИЗБРАН ЗА СЪДИЯ В ДРУГ
СЪД ИЛИ Е В ОБЕКТИВНА НЕВЪЗМОЖНОСТ ДА СТОРИ ТОВА. НЕ Е НИЩОЖНО И
СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ, ПРИ ПОДПИСВАНЕТО НА КОЕТО НЯКОЙ ОТ СЪДИИТЕ Е
БИЛ ИЗБРАН И Е ВСТЪПИЛ КАТО СЪДИЯ В ДРУГ СЪД.
Чл. 189, ал. 3, изр. 2 ГПК (отм.)

Чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК

Гражданска колегия и Търговска колегия, в съдебно заседание на 26 януари 2012 г. в
състав:
Няма значение какъв.

по описа за 2011 г. на ОСГКТК докладвано от председателя ЛАЗАР ГРУЕВ
Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 125 от Закона за

съдебната власт във връзка с постъпил сигнал по чл. 54, ал. 1, т. 3 ЗСВ на Инспектората
към Висшия съдебен съвет е направил искане Общото събрание на Гражданска колегия и
Търговска колегия на ВКС да постанови тълкувателно решение по следните спорни
въпроси:
1. Нищожно ли е съдебно решение, обявено по реда на чл. 189, ал. 3, изр. 2 ГПК
(отм.) и чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК, при което съдията, неподписал решението е избран за
съдия в друг съд или е бил в обективна невъзможност да стори това.
2. Нищожно ли е съдебно решение, при подписването на което някой от съдиите е
бил избран за съдия в друг съд.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен
съд, за да се произнесе съобрази следното:
Делото е образувано с разпореждане на Председателя на Върховния касационен
съд поради констатирана от Инспектората към Висшия съдебен съвет противоречива
съдебна практика, формирана по въпроса за валидността на решения, постановени от
съдебен състав, обявени с два подписа и отбелязване по чл. 189, ал. 3, изр. 2-ро ГПК
(отм.), съгласно което младшият член на състава не може да подпише поради избирането
му за съдия в районен съд.
В решения, постановени от състави на Гражданска и Търговска колегии на
Върховния касационен съд е прието, че решение на тричленен състав, неподписано от
член на състава по причина заемане на съдийска длъжност в друг съд е нищожно. Прието
121
е, че участието на неподписалия съдия в съдебното съвещание, на което е формирана
волята на съда е без правно значение; че за валидността на съдебния акт е от значение да е
постановен от съдии към съответния съд, имащи това качество към момента на
подписването му.
В решение № 478 от 26.05.2009 г. по гр. д. № 1157/2008 г. на Първо гражданско
отделение на Върховния касационен съд е прието, че когато младшият член на състава,
участвал в произнасяне на решението, не го е подписал поради встъпване на длъжност
съдия в районен съд и тази причина е отразена от председателя или старшият член на
съдебния състав, съдебният акт е валиден, изготвен съгласно изискванията на чл. 189, ал.
3 ГПК (отм.)
ОСГТК намира за правилно второто становище по следните съображения:
Както в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че е нищожно
съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото
решение или неподписаното решение.
Съгласно съдопроизводствените правила за постановяване на съдебен акт,
решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е
завършено разглеждането на делото - чл. 235, ал. 1 ГПК (чл. 187, ал. 1 ГПК отм.) по
мнозинството на гласовете - чл. 21, ал. 5 ГПК (чл. 187, ал. 1 ГПК отм.); решението, заедно
с мотивите към него се изготвя в писмена форма - чл. 235, ал. 4 ГПК; подписва се от
всички съдии, взели участие в постановяването му, а когато някой от тях не може да го
подпише, председателят или старшият съдия отбелязва причините за това - чл. 236, ал. 3
ГПК (чл. 189, ал. 3 ГПК отм.) и се обявява в срочната книга - чл. 235, ал. 5, изр. 1 ГПК (чл.
190 ГПК отм.), съответно в регистъра на съдебните решения - чл. 235, ал. 5, изр. 2 ГПК.
Когато решението се постановява еднолично, то е постановено с подписването му
от съдията. Неподписаният текст е проект за решение, а подписаният текст може да бъде
оттеглен преди обявяването му единствено от съдията, който го е подписал. Фактическият
състав на обявяването на решението включва подреждането на решението в регистъра на
съдебните решения и отразяване в срочната книга на мястото му в регистъра, а при
действието на ГПК (отм.) с отразяването на диспозитива на решението в срочната книга.
Обявяването на съдебното решение не е елемент от фактическия състав на валидно
формираната воля на съда - то има за последица неоттегляемост на решението (чл. 246
ГПК; чл. 192, ал. 1 ГПК (отм.). Преди обявяването му, подписаното от съдията съдебно
решение е валидно, а обявяването по чл. 235, ал. 5, изр. 1 ГПК (чл. 190 ГПК отм.) след
предаване на решението в канцеларията на съда се извършва независимо от това дали към
момента на обявяване на съдебния акт постановилия решението съдия е член на
съответния съд.
Когато решението се постановява в състав, то се приема на тайното съвещание с
мнозинството на гласовете - чл. 21, ал. 5 ГПК (чл. 187, ал. 1 ГПК отм.). След като
решението е взето, докладчикът по делото изготвя писмения текст, който се подписва от
всички съдии, като съдията, който не е съгласен с мнението на мнозинството, подписва
122
решението, като мотивира отделно своето особено мнение - чл. 21, ал. 6 ГПК (чл. 187, ал.
3 ГПК отм.). Съдиите, подписали решението удостоверяват не своите волеизявления, а
волята на съда такава, каквато тя е формирана при тайното съвещание. За
автентифицирането на решението е достатъчно то да бъде подписано от двама съдии, без
значение дали гласовете им са формирали мнозинството или един от тях е на особено
мнение (чл. 236, ал. 3, изр.2-ро ГПК, съответно чл. 189, ал. 3 ГПК (отм.). С подписа си,
останалият на особено мнение съдия удостоверява, че изложения текст на решението
отговаря на формираната от мнозинството воля и излага отделно особеното си мнение.
Когато член на състава не може да подпише решението, председателят на състава
отбелязва причините за това, съответно старшият член, когато решението не може да бъде
подписано от председателя.
Законът не прави разлика между причините за неподписването - в периода от
вземането на решението до изготвянето на писмения текст е възможно да настъпят
различни факти, които препятстват полагането на подписите. Тези факти може да
съставляват както обективна причина - смърт, телесна повреда, психично разстройство и
пр., така и субективна - нежелание да се положи подпис от съдия, взел участие при
формиране волята на съда. Избирането на член от състава на съда, постановил съдебното
решение, за съдия в друг съд не съставлява причина, изключваща приложението на чл.
236, ал. 3, изр.2-ро ГПК, съответно чл. 189, ал. 3 ГПК (отм.). За валидността на съдебният
акт е без значение дали съдията, взел участие при формиране на волята на съдебния състав
не може да положи подписа си поради причина от физическо естество (смърт, телесна
повреда, психично разстройство); поради причина от правно естество (пенсиониране,
напускане на поста съдия) или поради преминаването му на работа в друг съд. Естеството
на причината е правно ирелевантно, тъй като волята на съда е надлежно формирана при
гласуването в тайното заседание и надлежно автентифицирана с подписите на двама
съдии.
С подписване на съдебното решение от двама от съдиите, взели участие при
формиране волята на съдебния състав и отбелязване на причината поради която не е
положен подписа на третия член на състава е налице валидно удостоверяване на
правораздавателна воля. Обявяването на решението в регистъра (чл. 235, ал. 5 ГПК; чл.
190 ГПК отм.) има за последица неговата неоттегляемост и няма отношение към
валидността му.
Неподписаният от член на състава на съда съдебен акт поради наличие на пречка
за това следва да бъде разграничен от неподписаното поради пропуск съдебно решение.
Съдебното решение може да бъде подписано от член на съдебния състав и след
обявяването му, вкл. и след постъпване на жалба против решението, когато липсата на
подпис е резултат от пропуск на съдията - т. 15 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г. Когато
неотбелязването на причината за неподписването на решението от някой от членовете на
съдебния състав е резултат на пропуск, то той също може да бъде отстранен и след
обявяване на съдебния акт.
123
По изложените съображения, Общото събрание на Гражданска и Търговска
РЕШИ:
Обявеното по реда на чл. 189, ал. 3, изр. 2 ГПК (отм.) и чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК
съдебно решение, което не е подписано от съдията, който след постановяването му е
избран за съдия в друг съд или е в обективна невъзможност да стори това, не е нищожно.
Съдебното решение, при подписването на което някой от съдиите е бил избран за
съдия в друг съд, не е нищожно.
към Тълкувателно решение № 1/2011 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГКТК на ВКС
Нищожно е съдебно решение, обявено по реда на чл. 189, ал. 3, изр. 2-ро ГПК
(отм.) и чл. 236, ал. 3, изр. 2-ро ГПК, при което съдията, неподписал решението, е избран и
е встъпил като съдия в друг съд. Нищожно е и съдебното решение, при подписването на
което някой от съдиите е бил избран и е встъпил като съдия в друг съд.
Връзката между правните норми, регламентиращи изисквания за валидност, както
и характеристиката им, изведена по тълкувателен път, произтича от целта на закона
съдебното решение да се постанови при спазване на основните принципи на
правораздавателната дейност. Наред с условието да се конституира надлежен съд,
действащ в пределите на правораздавателната власт при разглеждане на съдебния спор,
необходимо е при постановяване на решението да се спазят гаранциите за участие на
съдиите от съдебния състав при приемане на решението.
При постановяването на съдебното решение, гражданският процесуален закон е
дал уредба на участието на съдебния състав в чл. 235, ал. 1 във вр. чл. 21 ГПК, чл. 236, ал.
1, т. 2 ГПК, съответно чл. 187, чл. 189, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) и в предписанието за подпис
на всички участвали в постановяването съдии - чл. 236, ал. 3 ГПК (чл. 189, ал. 3 ГПК,
отм.).От тези норми се извеждат изисквания за валидност на съдебното решение.
Съгласно чл. 235, ал. 1 ГПК решението се постановява от съдебния състав,
участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. При съдебен състав
се предпоставя решението да е прието (чл. 21, ал. 5 ГПК ), изготвено (чл. 235, ал. 4 ГПК) и
подписано от всички съдии, "взели участие при постановяването" (чл. 236, ал. 3 ГПК).
Законът разглежда постановяването като процес на участие, чийто фактически състав
завършва с обявяване на решението. Участието на съдебния състав като условие за
действителност на акта законът гарантира чрез правилото на чл. 236, ал. 3, предл. първо
ГПК. Валидно постановено се явява единствено подписаното решение. С подписването на
124
решението се оформя същото като писмено волеизявление на съда, в предписаната от
закона форма, а като акт на съдебна власт и официален диспозитивен документ решението
се материализира с обявяване в регистъра.
Постановяването на съдебното решение се предхожда от приемането му (чл. 21,
ал. 5 ГПК) и изготвянето му (чл. 235, ал. 4 ГПК), но постановяване не се обективира в тези
два предходни момента, нито е тъждествено с тях. Приетото решение само задължава
участвалия в приемането му съдия да го подпише, щом бъде изготвено. Чрез
задължението и правомощието всеки член на състава да положи подпис в решението,
законът регламентира условията за валидност на акта на правораздаване, като
същевременно гарантира и обезпечава проявлението на принципа съдът да взема
решенията си по съвест и вътрешно убеждение. Няма друг механизъм, който да гарантира
съответствие на изготвения от докладчика писмен проект с приетото в съвещанието
решение, освен личния подпис на всеки от участвалите съдии.
Постановяването е завършено, когато всички членове на състава подпишат
решението и то бъде обявено, или когато решението бъде обявено с посочване на причина
за невъзможност по чл. 236, ал. 3, изр.2-ро ГПК, или решението е обявено, без да са
спазени формалните изисквания за постановяването му. В последния случай решението
ще е нищожно, освен когато фактическият състав може и следва да бъде довършен, при
хипотезите вече разгледани и обобщени от гледна точка на последиците в т. 15 от
Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленума на ВС на РБ.
Връзката между задължението да се подпише съдебното решение, изведено от чл.
236, ал. 1 предл. първо ГПК и постановяването му като акт на съд в съответната форма,
характеризира самото задължение като длъжностно. Съдия, който е участвал в
разглеждането на делото (чл. 20, предл. второ ГПК) и приемането (чл. 21, ал. 5 ГПК) на
решението, но вече няма длъжностното качество, не може да го изпълни. Освобождаване
на съдия от задължението да подпише лично, може да произтече от обективна причина и
тогава е приложимо правилото на чл. 236, ал. 3, предл. второ ГПК, но може да е последица
от освобождаването му от длъжност и тогава не се касае за невъзможност, а за загуба на
правомощие, пречка от правно естество. По аргумент от чл. 166, ал. 2 ЗСВ, преди
освобождаване от длъжност в съответния съд, участвалият в състава на съда следва и е
длъжен да изпълни задълженията си, свързани с постановяването на съдебни актове.
Правилата, свързани с формата за валидност на акта и предписаните в тази връзка
задължения на съдията поначало не следва да търпят изключения, но именно
съображението, че подписът в съдебното решение е лично действие, в което се състои
изпълнението на служебното задължение, е наложило изключението - законът държи
сметка за случаите на невъзможност член на състава да го изпълни. Съгласно чл. 236, ал.
3, изр.2-ро ГПК (чл. 189, ал. 3 изр 2-ро ГПК отм.), когато някой от съдиите не може да
подпише решението, председателят или старшият съдия отбелязва върху акта причините
за това. Полагането на подпис върху документ, освен волеви акт, е и физическо действие.
Законът има предвид полагането на подпис като лично, физическо действие на съдията, в
което се състои изпълнението на предвиденото в чл. 236, ал. 3 ГПК правило. Поради това
125
отбелязването по чл. 236, ал. 3 изр. второ ГПК (чл. 189, ал. 3 ГПК отм.), като изключение,
намира приложение при всяка обективна невъзможност, стига нейна присъща последица
да е физическата невъзможност. Изключението ще е приложимо като форма за
постановяване на валидно съдебно решение, когато невъзможността за един от членовете
на съдебния състав да положи подпис е обусловена от причина, стояща извън неговата
воля и същевременно не е израз на воля този съдия да не подпише акта.
Основание за този извод е връзката между изключение и правило в нейната
конкретност. Законът има предвид полагането на подпис, продиктувано в правилото на
същия чл. 236, ал. 3 ГПК и урежда особен случай, при който решението ще е валидно и
следва да бъде обявено при наличието на два подписа. Без значение е дали те са на
съдиите, формирали мнозинството при гласуването. Не това е водещото съображение на
законодателя, за да отстъпи от правилото. С подписване на решението мнозинството не се
формира, то се удостоверява като резултат от съвещанието, но законът по правило изисква
удостоверението да е лично, от всеки участвал съдия и отстъпва от изискването само
когато е налице обективна невъзможност, иначе се накърнява гаранцията.
Гаранцията за участие на всички членове на състава при постановяване на
решение, скрепена от правилото на подписа, би се оказала накърнена при валидност на
акта само с два подписа и независимо от причината, поради която третият подпис липсва.
Ако изготвеният проект, макар и вече подписан от двама съдии, не е съответен по
съдържание на гласуваното при тайното съвещание и въпреки това бъде обявен за съдебно
решение, зачитането на подобен акт като валиден ще накърни основните принципи,
залегнали в чл. 5 и чл. 12 от ГПК.
Чрез подписа си всеки член на състава, в качеството си на съдия, удостоверява
сам законовите основания за полагането му: участието си в постановяване на съдебното
решение, надлежното провеждане на тайно съвещание, формираната воля на съда
посредством гласуване от членовете на съдебния състав, т.е. приемането на решение от
съда като орган. Удостоверява, че в скрепената с подписа му писмена форма на решението
е даден израз на волята на мнозинството от съдебния състав, дори тя да не съвпада с
неговата. Ако липсва подпис на член на съдебния състав след като решението е било
обявено, няма пречка той да бъде положен и след това (т. 15 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г.
на Пленума на ВС на РБ), но ако длъжностните предпоставки са налице. В случай, че те
вече липсват, нито допълнително отбелязване за причината, нито положеният подпис на
съдията, който вече няма правомощието за това действие, ще завършат фактическия
състав на решението. Удостоверителното по същността си отбелязване на председателя на
състава или старшия съдия "върху" решението, че причината третият подпис да липсва е
избор на съдията в друг съд, сочи на правна недопустимост за съответния съдия да
подпише акта, а не на фактическа невъзможност от обективно естество и в този случай е
налице нищожност на постановеното решение.
Изискването постановеното съдебно решение да е прието в съвещанието,
гаранция за което е подписа, не е единственото условие за валидност на акта и при
126
регламентиране на изключението законът държи сметка за това, определяйки
неподписалият именно като "съдия".
По легално определение съдът се състои от съдии (чл. 77, чл. 84, ал. 1, чл. 109, чл.
117 ЗСВ), затова съставът на съда, който следва да постанови решението, се състои от
съдии в съответния съд. Съответствието намира израз при правилата за заемане и
освобождаване от съдийска длъжност, които са от публичен ред. Встъпването на съдия на
длъжност в друг съд, при надлежен избор, има за последица освобождаване от заеманата
преди съдийска длъжност, същевременно има за последица и отпадане на правомощията
за постановяване на съдебни решения с негово участие в предишния съд, като член на
съдебен състав.
Нищожен ще е съдебният акт, макар и подписан от целия съдебен състав, когато
към датата на обявяването му един от членовете вече не е съдия в съответния съд. Освен
когато е обявено в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото,
постановяването на съдебния акт преминава през регламентирани от нормите на чл. 21,
чл. 235 и чл. 236 ГПК етапи в строго определена поредност, включващи тайното
съвещание, обличането на волеизявлението на съдебния състав в писмена форма,
завършена с неговото подписване и обявяването му от съда. Макар и да е подписано,
докато не бъде обявено, съдебното решение е все още незавършено. Решаващата воля на
състава на съда се обективира едва с обявяване на съдържанието на съдебния акт и
независимо от техническия характер на вписването, именно с него законът свързва
неоттегляемостта и неизменността на решението от постановилия го съд - чл. 192 ГПК
(отм.), аналогичен на чл. 246 ГПК. Подписването и обявяването на съдебното решение са
последователни действия, които не съвпадат във времето, но последващото обявяване в
регистъра позволява да се проявят последиците на постановяването, скрепени с
определена дата, задължителен елемент от съдържанието на решението. От
взаимовръзката следва, че законът изисква предпоставките и за двете действия да са
налице едновременно към момента на последното от тях по време. Решението се
характеризира като официален диспозитивен документ, удостоверяващ спрямо всички
датата и мястото на издаване, посочени в него. С обявяването завършва фактическият
състав на решението и ако към този момент подписал го член на съдебния състав съдия е
загубил това качество в съответния съд, постановеният с негово участие съдебен акт е
нищожен. При освобождаване от длъжност съдията губи правомощието да подписва
съдебни актове, освен в случаите на изрично уредена в закона правна възможност, при
командироване. Без това условие фактическият състав не може да бъде довършен, а
подписаното само от двама съдии решение е нищожно.
127
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 17.07.2001 Г. ПО ГР. Д. № 1/2001
Г., ОСГК НА ВКС
1. ВЪЗЗИВНИТЕ РЕШЕНИЯ НА ОКРЪЖНИТЕ СЪДИЛИЩА ПО ИСКОВЕ ЗА

ПАРИЧНИ ВЗЕМАНИЯ С ЦЕНА НА ИСКА ПОД 1000 ЛВ., АКО ИСКЪТ Е ПРЕДЯВЕН
КАТО ЧАСТИЧЕН, НЕ ПОДЛЕЖАТ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ.
2. РЕШЕНИЯТА НА АПЕЛАТИВНИТЕ СЪДИЛИЩА, С КОИТО СЕ ОТКАЗВА
ВПИСВАНЕ НА ОБСТОЯТЕЛСТВА В СЪДЕБЕН РЕГИСТЪР, ПОДЛЕЖАТ НА
КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ.
3. ВЪЗЗИВНИТЕ РЕШЕНИЯ, С КОИТО СЕ ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА
ИЛИ СЕ ОБЕЗСИЛВАТ ПЪРВОИНСТАНЦИОННИ РЕШЕНИЯ, КАТО ДЕЛОТО СЕ
ВРЪЩА ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ, ПОДЛЕЖАТ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ.
4. КОГАТО ЗА ПРЪВ ПЪТ СЕ КОНСТАТИРАТ НЕРЕДОВНОСТИ НА
ИСКОВАТА МОЛБА ПРЕД ВЪЗЗИВНИЯ СЪД, ТОЙ Я ОСТАВЯ БЕЗ ДВИЖЕНИЕ С
УКАЗАНИЯ НА ИЩЕЦА ДА ГИ ОТСТРАНИ. ПРИ НЕИЗПЪЛНЕНИЕ
ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО РЕШЕНИЕ СЕ ОБЕЗСИЛВА.
5. ПОДЛЕЖАТ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ ОПРЕДЕЛЕНИЯТА ЗА
ПРЕГРАЖДАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО - ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ, СПИРАНЕ ИЛИ
ОТКАЗ ЗА ВЪЗОБНОВЯВАНЕ НА СПРЯНО ПРОИЗВОДСТВО, КАКТО И
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО, С КОЕТО СЕ ПРЕКРАТЯВА ВЪЗЗИВНО ПРОИЗВОДСТВО,
РЕШЕНИЕТО ПО КОЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ ПРЕД ВКС.
6. ПОДЛЕЖАТ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ ОПРЕДЕЛЕНИЯТА, С
КОИТО СЕ РАЗРЕШАВА МАТЕРИАЛНОПРАВЕН СПОР, СВЪРЗАН С ПРЕДМЕТА НА
СЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО, КАКТО И ОТКАЗЪТ ЗА ИЗДАВАНЕ НА
ОХРАНИТЕЛЕН АКТ ПО ЧЛ. 473, АЛ. 2 ГПК.
7. ВКС НЕ МОЖЕ ДА ДОПУСНЕ ОБЕЗПЕЧЕНИЕ НА ИСК, КОГАТО ЗА ПРЪВ
ПЪТ Е СЕЗИРАН С МОЛБА ОТ ИЩЕЦА ПО ЧЛ. 308 ГПК.
8. ВКС НЕ МОЖЕ ДА ПОСТАНОВИ СПИРАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО
ЧЛ. 182, Б. "Г" И "Д" ГПК.
9. ПРЕД КАСАЦИОННАТА ИНСТАНЦИЯ СА ДОПУСТИМИ
ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА УСТАНОВЯВАНЕ ДОПУСНАТИ ОТ ВЪЗЗИВНИЯ СЪД
НАРУШЕНИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА ОТНОСНО ВАЛИДНОСТТА И
ДОПУСТИМОСТТА НА РЕШЕНИЕТО И ОТНОСНО ОГРАНИЧАВАНЕ ПРАВОТО НА
УЧАСТИЕ НА СТРАНАТА В ПРОЦЕСА.
10. ВКС СЛЕДИ СЛУЖЕБНО ЗА ВАЛИДНОСТТА И ДОПУСТИМОСТТА НА
ОБЖАЛВАНОТО РЕШЕНИЕ. ТОЙ ОСЪЩЕСТВЯВА КОНТРОЛ ЗА ПРАВИЛНОСТТА
НА ВЪЗЗИВНОТО РЕШЕНИЕ В РАМКИТЕ НА ЗАЯВЕНИТЕ В ЖАЛБАТА
ОСНОВАНИЯ И МОЖЕ ДА ПРЕКВАЛИФИЦИРА ПОСОЧЕНИТЕ В НЕЯ
128
НАРУШЕНИЯ, КАКТО И ДА ПРИЛОЖИ ИМПЕРАТИВНА МАТЕРИАЛНОПРАВНА
НОРМА, ДОРИ АКО НЕЙНОТО НАРУШАВАНЕ НЕ Е ВЪВЕДЕНО КАТО
КАСАЦИОННО ОСНОВАНИЕ.
11. ДОПУСТИМО Е ПРИ ОТМЯНА НА ВЪЗЗИВНО РЕШЕНИЕ ПО СВОЙ
ПОЧИН ВКС ДА УКАЖЕ ПРИ НОВОТО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО ДА СЕ
ИЗВЪРШАТ ОГЛЕД, ОСВИДЕТЕЛСТВАНЕ ИЛИ ДА СЕ ИЗСЛУША ЗАКЛЮЧЕНИЕ
НА ВЕЩИ ЛИЦА.
12. (обявена за изгубила сила - Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 г. по гр.
д. № 2/2004 г., ОСГК на ВКС) ГРЕШКИТЕ ПРИ ФОРМИРАНЕ ВЪТРЕШНОТО
УБЕЖДЕНИЕ НА ВЪЗЗИВНИЯ СЪД ПОРАДИ НАРУШАВАНЕ НА ЛОГИЧЕСКИ,
ОПИТНИ ИЛИ НАУЧНИ ПРАВИЛА ПРЕДСТАВЛЯВАТ НАРУШЕНИЕ НА
СЪЩЕСТВЕНИ ПРОЦЕСУАЛНИ ПРАВИЛА ПО ЧЛ. 188, АЛ. 1 И 2 ГПК И ЧЛ. 157, АЛ.
1 И 3 ГПК.
13. ЧЛЕН 218В, АЛ. 5 ГПК СЕ ПРИЛАГА ОСВЕН ПРИ ВРЪЩАНЕ НА
КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 218В, АЛ. 3 ГПК ОЩЕ И КОГАТО
ВЪЗЗИВНОТО РЕШЕНИЕ НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ, ЛИПСВА ИНТЕРЕС ИЛИ
ЛЕГИТИМАЦИЯ НА ОБЖАЛВАЩИЯ, ДЕСЕЗИРАНЕ НА СЪДА С ОТТЕГЛЯНЕ НА
ЖАЛБАТА, СПИРАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО ИЛИ ОТКАЗ ЗА НЕГОВОТО
ВЪЗОБНОВЯВАНЕ.
14. ОПРЕДЕЛЕНИЯТА НА ТРИЧЛЕНЕН СЪСТАВ НА ВКС,
ПОТВЪРЖДАВАЩИ РАЗПОРЕЖДАНИЯ НА ВЪЗЗИВЕН СЪД ЗА ВРЪЩАНЕ НА
КАСАЦИОННА ЖАЛБА, НЕ ПОДЛЕЖАТ НА ОБЖАЛВАНЕ ПРЕД ПЕТЧЛЕНЕН
СЪСТАВ НА СЪДА ПО РЕДА НА ЧЛ. 218В, АЛ. 5 ГПК.
Чл. 157 ГПК

Чл. 182 ГПК
Чл. 188 ГПК
Чл. 218в ГПК
Чл. 308 ГПК
Чл. 473, ал. 2 ГПК
Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 3 от 2000 г., пор. 8
Докладчик - зам.-председателят на Върховния касационен съд Б. П.
Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 88 и чл. 90, ал. 1 т.

3 ЗСВ е направил предложение до Общото събрание на Гражданската колегия да
постанови тълкувателно решение по следните спорни въпроси на касационното
производство: (ДВ, бр. 124/1997 г. и ДВ, бр. 64/1999 г.).
1. Подлежат ли на касационно обжалване въззивните решения на окръжните
съдилища по иск за парично вземане с цена на иска под 1000 лв., ако искът е предявен
129
като частичен.
2. Подлежат ли на касационно обжалване решенията на апелативните съдилища, с
които се отказва вписване на обстоятелства в съдебен регистър.
3. Подлежат ли на касационно обжалване въззивните решения, с които се
прогласява нищожността или се обезсилват първоинстанционни решения, като делото се
връща за ново разглеждане.
4. Как трябва да се процедира от въззивния и съответно от касационния съд,
когато за първи път пред тях се констатира нередовност на исковата молба.
5. Кои въззивни определения, извън тези, потвърждаващи определения за
прекратяване, спиране или отказ от възобновяване на спряно производство, са
преграждащи и съответно подлежат на касационно обжалване.
6. Кои определения извън преграждащите развитието на производството поради
близостта си с решенията като разрешаващи материално-правен спор, подлежат на
7. Може ли Върховният касационен съд, не само по реда на обжалване
определение на въззивен съд, да допусне обезпечение на иска, а и да постанови такава
мярка, ако е сезиран за пръв път с молба от ищеца по чл. 308 ГПК.
8. Може ли Върховният касационен съд да постанови спиране на касационното
производство на основание чл. 182, б. "г" и "д" ГПК.
9. Допустими ли са пред касационната инстанция доказателства за установяване
на допуснати от въззивния съд нарушения на съществени процесуални правила.
10. Какви са пределите на касационната проверка извън заявените в жалбата
основания.
11. Допустимо ли е, при отмяна на въззивно решение, по свой почин Върховният
касационен съд да укаже при новото разглеждане на делото да се извършат оглед,
освидетелстване или да се изслуша заключение на вещо лице.
12. Необосноваността не е предвидена като самостоятелно отменително
основание при касационното обжалване и при констатирането й като порок как трябва да
се квалифицира от касационната инстанция - като нарушение на материалния закон или
нарушаване на съществени процесуални правила.
13. Прилага ли се чл. 218в, ал. 5 ГПК извън случаите на връщане касационната
жалба на основание чл. 218в, ал. 3 ГПК.
14. Подлежат ли на обжалване съгласно чл. 218в, ал. 5 ГПК определенията на
състав на Върховния касационен съд, потвърждаващи разпореждания на въззивния съд за
връщане на касационната жалба.
произнесе, съобрази следното:
1. Според чл. 218а, б. "а" ГПК въззивните решения на окръжните съдилища по
искове за парични вземания с цена на иска до 1000 лева са изключени от касационно
обжалване. Изключението се отнася само до искове, които имат за предмет парични
притезания, а не и до други имуществени искове. При обективно съединяване на няколко
130
иска за парични вземания с цена на всеки от тях до 1000 лева, решението, постановено по
отделните искове, не подлежи на касационно обжалване, независимо че общият сбор от
цената на всички искове надхвърля тази сума, тъй като предявени самостоятелно,
решенията по тях биха били необжалваеми.
Спор в съдебната практика възниква, когато искът за парично вземане с цена под
1000 лева е предявен като частичен, а цялата претенция е над този размер. Според едното
разбиране, меродавен за допустимостта на касационното обжалване е размерът на цялата,
а не на частично заявената претенция. То се аргументира с обстоятелството, че
уважаването или отхвърлянето на частичния иск рефлектира върху основателността на
цялата претенция, която като сума надхвърля 1000 лева. Според другото разбиране,
независимо че искът за парично вземане е предявен като частичен, щом като цената му е
под 1000 лева, постановеното от окръжния съд решение е необжалваемо. Касае се за
самостоятелен иск за такъв размер на претендираното парично вземане. Ищецът и при
частичния иск определя размера, за който търси защита, което не се различава от
исковете, с които се претендира пълният размер на паричното вземане. Противното би
означавало, според това становище, да се заобикаля забраната за обжалваемост на
решения на окръжния съд по парични искове с цена до 1000 лева, чрез предявяването им
като частични.
ОСГК намира за правилно второто становище. Предмет на делото е спорното
материално право, претендирано или отричано от ищеца. То се характеризира с
правопораждащия факт, на който правната норма е придала правно значение, носителите
и съдържанието му, и се въвежда чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в
исковата молба, т.е. тези индивидуализиращи белези на материалното право се сочат чрез
основанието и петитума на иска. Когато ищецът въведе като предмет на делото само част,
а не цялото материално право, той предявява частичен иск. При облигационните парични
притезания, предявяването на частичен иск въвежда като предмет на делото част от
претендираната парична сума. Това може да бъде резултат от погрешни представи
относно действителния размер на спорното право, при което ищецът е заявил цялата си
претенция и не може да търси с нов иск разликата над нея. В тази хипотеза е безспорно, че
щом като предявеният от него иск за парично вземане е под 1000 лева, независимо че
действителният размер надвишава тази сума, постановеното въззивно решение от
окръжния съд няма да подлежи на касационно обжалване. Това е пределът, до който искът
може да бъде уважен и не може в отделен процес да се търси присъждане на повече от
заявеното. Различно е положението, когато искът съзнателно е предявен за част от
спорното право, като ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати сума под 1000
лева, запазвайки си възможността с нов иск да търси горницата над нея. Тази процесуална
възможност се ползва от ищеца като средство да спести разноски от държавна такса при
несигурен изход от спора. При уважаване на частичния иск, той може да предяви нов иск
за разликата, а при отхвърлянето му, тъй като се отрича цялото спорно право, не би могъл
успешно да търси допълнително присъждане. И в тази хипотеза, обаче, със сила на
пресъдено нещо се установява само предявената част от спорното право. При уважаването
131
на частичния иск за горницата от сумата, предмет на новия иск, ищецът не може да се
позовава на формирана сила на пресъдено нещо по частичен иск, макар че при
отхвърлянето му се отрича основателността на претенцията като цяло. Предмет на делото
е част от спорното право, на което съответства и предметът на решението, включително
това на окръжния съд като въззивна инстанция. Процесуалният закон, обаче, не прави
разлика при приетия критерий за необжалваемост между решение, постановено по
частичен иск или по иск за целия размер на парично вземане до 1000 лева. И в двата
случая се касае до самостоятелни претенции за присъждане на този размер на
претендираното вземане, за който се търси защита. Затова, ако парично вземане до 1000
лева е въведено като предмет на делото от ищеца по частичния иск, по този предмет ще се
формира сила на пресъдено нещо, независимо че представлява част от спорното право, и
въззивното решение няма да подлежи на касационно обжалване.
2. Съгласно чл. 500 ГПК отказите на окръжния съд за вписване на обстоятелства,
подлежащи на вписване в съдебния регистър, подлежат на обжалване пред апелативния
съд.
Систематическото и граматическото тълкуване на цитирания текст налагат
извода, че решенията, с които се отказва вписване, подлежат и на касационно обжалване.
За разлика от други аналогични разпоредби, при които обжалваемостта по касационен ред
на определени категории съдебни актове, изрично е предвидена, в разглежданата хипотеза
липсва такова законово разпореждане, т.е. не е отразено в нормата на чл. 500 ГПК, че
решението на въззивния съд е окончателно. Това обстоятелство, свързано с нормата на чл.
218, б. "б" ГПК, която предвижда, без изключение, обжалваемост на решенията на
апелативния съд, аргументира също допустимостта на касационното обжалване на
решенията, с което е потвърден отказът на окръжния съд като регистърен съд.
Процесуалните норми, регламентиращи правото на защита на страните в процеса, могат
да се тълкуват поради този си характер само стриктно, а не разширително във вреда на
субектите на това право. Общият принцип на действащата процесуална уредба при
разглеждането на гражданските дела е триинстанционността на съдебното производство,
визиран в чл. 15, ал. 1 ЗСВ, който намира отражение и в чл. 218а ГПК. Изключението от
този принцип за определени категории актове на съда по граждански дела, следва да бъде
изрично формулирано, в какъвто смисъл е използваната законодателна техника с
изброително посочване на изключенията от касационно обжалване. Обстоятелството, че
нормата на чл. 500 ГПК се намира в част шеста "Охранителни производства" на ГПК, а
съгласно чл. 434 ГПК от глава четиридесет и шеста "Общи правила" на охранителните
производства липсва препращане към разпоредбите, уреждащи касационното обжалване
на съдебни актове от част втора "Исково производство" глава деветнадесета на ГПК, не
означава, че то не е приложимо в случая. Текстовете, отнасящи се до глава "Касационно
обжалване", са приети в един значително по-късен период. Освен това, регистърното
производство като специално, се отклонява от общите правила на охранителното
производство. В исторически аспект решенията, постановени в регистърното
132
производство, са подлежали на обжалване по общия ред и за тях са били допустими
извънредните способи за отмяна на влезли в сила решения.
Регистърните производства са граждански и за тях се прилага общия принцип на
чл. 15 ЗСВ. Изричното отбелязване в нормата на чл. 500 ГПК, че решенията на окръжния
съд, с които се отказва вписване, подлежат на обжалване пред апелативния съд, се отнася
не до изключването им от касационен контрол. Разпоредбата има предвид обжалваемостта
само на отказите на окръжния съд за вписване, извън които остават позитивните решения
на този съд. Не може да се прави аналогия с текста на чл. 432, ал. 1 и 2 ГПК, който
препраща към реда за обжалване на определенията по чл. 217 ГПК при отказ да се
извърши съответното охранително действие, поради специалния характер на регистърното
производство. Макар че производството е едностранно и постановеното по него решение
не се ползва със сила на пресъдено нещо, с него се завършва самостоятелно производство
и се разрешава процесуалното правоотношение, свързано с постановения отказ за
вписване. Поради това потвърждаването отказа за вписване от апелативния съд подлежи
на касационно обжалване.
3. Според чл. 218а, б. "а" и "б" ГПК на обжалване пред ВКС подлежат въззивните
решения на окръжните съдилища и решенията на апелативните съдилища. Въззивната
инстанция е решаващ, а не проверяващ съд, което произтича от положението й на втора по
ред инстанция по същество. Тя не е контролноотменителна инстанция, каквато беше по
отменената процесуална уредба. Затова нейното решение не е условие да се породят
последиците на първоинстанционно решение, както е при контролно отменителното
производство. Независимо от това дали с въззивното решение се оставя в сила или изцяло,
или частично се отменя първоинстанционното решение и се постановява решение в
обратен смисъл, то поражда самостоятелно последиците на съдебния акт по спора - сила
на пресъдено нещо, изпълнителна сила и конститутивно действие. Поради това само то, а
не и първоинстанционното решение вкл. в хипотезата на потвърждаването му от
въззивния съд, подлежи на касационно обжалване и отмяна. При отмяна на въззивното
решение ще се възстанови висящността на въззивното производство.
На касационно обжалване като редовен способ за контрол подлежат обжалваеми и
невлезли в сила решения на въззивните (окръжни и апелативни) съдилища. Това са преди
всичко актове, с които се разрешава материалноправния спор по същество - изцяло или
частично се уважава, респ. отхвърля, предявеният иск или искове, съединени обективно
или субективно за разглеждане в общ процес. Когато с въззивното решение се прогласява
нищожността на първоинстанционното решение или то се обезсилва като недопустимо и
производството по делото се прекратява, т.е. прегражда се по-нататъшното развитие на
производството, съдебният акт подлежи на касационен контрол. При упражняването на
този контрол, касационната инстанция се произнася и по законосъобразността на
решението за прогласената нищожност, респ. обезсилване на обжалваното
първоинстанционно решение за да прецени правилността на постановеното прекратяване
на производството и при констатиране незаконосъобразност - да го отмени и върне делото
на инстанцията по същество за произнасяне по основателността на предявения иск.
133
При обезсилване на недопустими първоинстанционни решения от въззивния съд
се стига до преграждане на производството и в случаите на чл. 209, ал. 1, изр. 2 и 3 ГПК -
когато делото се препраща на друг съдебен или административен орган при
неподведомственост или неподсъдност или се връща на първоинстанционния съд за
разглеждане на предявения вместо непредявения иск. Този резултат настъпва, въпреки
запазената висящност на производството, защото преграждане е налице пред сезирания
съд или по иска, с който той е бил сезиран. Заинтересованата страна може да повдигне
отрицателна препирня за подведомственост или подсъдност съгласно чл. 11, ал. 2 и чл. 93,
ал. 2 ГПК, като обжалва определението за прекратяване на делото и изпращането му на
друг съдебен или административен орган. Тази възможност се отнася и до хипотезата на
произнасяне в същия смисъл на въззивния съд, като препятстващо упражняването правото
й на иск пред сезирания съд. Това право ще бъде накърнено и когато вместо заявения от
ищеца иск, въззивният съд е постановил връщане на делото за разглеждане на друг иск,
който той не е предявил. В тези случаи касационният контрол е допустим, независимо че
не е постановено окончателно прекратяване на производството. При уважаване на
касационната жалба, ВКС ще се произнесе положително по повдигнатата от касатора
препирня за подсъдност или подведомственост, респ. по основанието на заявения от него
иск, при което ще върне делото на въззивния съд за произнасяне по същество.
В практиката спор повдига допустимостта на касационното обжалване на
въззивни решения, с които се прогласява нищожността или се обезсилват
първоинстанционни решения и делото се връща за ново разглеждане, тъй като
висящността на производството е запазена и то продължава развитието си до
постановяване решение по основателността на предявения иск. Този спор се свежда до
възможността ВКС да проконтролира правилността на такова решение, а не и неговата
валидност и допустимост, които могат да бъдат предмет на касационен контрол и в тези
хипотези, тъй като се касае до правомощие на контролната инстанция, което може да бъде
упражнено, независимо от характера на контролирания акт - арг. от чл. 218б, ал. 1, б. "а" и
"б" ГПК. Тези разпоредби визират като касационни основания нищожността и
недопустимостта на обжалваното въззивно решение (например ако е постановено от
незаконен съдебен състав или извън рамките на въззивната жалба, респ. при просрочието
й). В последния случай касационният контрол е наложителен и с оглед отстраняване
порочния акт на въззивната инстанция, като препятстващ пораждане правните последици
на валидния и допустим такъв на първоинстанционния съд, който, като необжалваем, е
влязъл в сила.
Разбирането, че неправилните решения от посочената категория са необжалваеми
по касационен ред, се аргументира с характера на акта, който в частта, в която делото се
връща за ново разглеждане на първата инстанция, представлява определение по движение
на делото, което не подлежи на обжалване и не осуетява възможността
материалноправният спор да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо. Противното
разбиране се обосновава с принципната обжалваемост пред ВКС на всички въззивни
решения, освен изрично изключените в закона и приложимостта на ограничителното
134
тълкуване на изключенията от касационно обжалване. Разширяването кръга на
необжалваемите въззивни решения с посочената категория би довело до ограничаване
процесуалните права на страните, като би нарушило принципа на тяхната
равнопоставеност в процеса с отнемане правото им на триинстанционно производство.
ОСГК намира за правилно второто становище. Когато въззивният съд неправилно
е прогласил нищожността или е обезсилил първоинстанционно решение като
недопустимо, той е допуснал нарушение на съществени процесуални норми, които
обезпечават постановяване на валиден и допустим съдебен акт (напр. погрешно е приел,
че съдебният състав на първоинстанционния съд е незаконен, макар че той е
функционирал в надлежен състав или че искът е бил предявен от или срещу
недееспособна страна, макар че физическото лице е било пълнолетно и вменяемо).
Нарушаването на тези процесуални норми следва да се проконтролира от касационната
инстанция съгласно чл. 218б, ал. 1, б. "в", пр. 2 ГПК, с което би се ускорило разглеждането
и решаването на делото, като се спести връщането му на първата инстанция и
констатиране на погрешното процедиране в по-нататъшния ход на производство. Когато
касационната инстанция отмени неправилното решение за прогласяване на нищожност
или обезсилване на първоинстанционното решение с връщане делото на първата
инстанция, се осигурява произнасяне на въззивния съд по съществото на спора. С това се
подобрява процесуалната дисциплина и се гарантира защитата на процесуалните права на
страната, която е била засегната от разглеждания вид неправилност на въззивното
решение.
4. Съгласно чл. 100, ал. 1 ГПК ако исковата молба не отговаря на изискванията на
предходните два члена - чл. 98 и чл. 99 ГПК, на ищеца се изпраща съобщение за
отстраняване в седмодневен срок допуснатите нередовности, а според ал. 2, ако той не ги
отстрани в срок, исковата молба заедно с приложенията се връща. По същия начин се
постъпва и когато нередовностите на исковата молба се забележат в течение на
производството - чл. 100, ал. 3 ГПК. Поправената искова молба се смята за редовна от
деня на нейното постъпване, т.е. с обратно действие нейният порок се счита за саниран.
Първоинстанционният съд процедира по посочения в чл. 100 ГПК начин, когато пред него
се констатира, че исковата молба не отговаря на изискванията за нейната редовност,
предвидени в чл. 98 и 99 ГПК. Спор в практиката възниква когато нередовността на
исковата молба е констатирана от въззивния съд. Според едното становище, при приета и
разгледана от първоинстанционния съд нередовна искова молба, въззивният съд обезсилва
решението и връща делото на първата инстанция за отстраняване на дефекта. Този начин
на процедиране се обосновава с положението на въззивния съд на контролна инстанция,
която се произнася по допустимостта на обжалваното решение, когато то е постановено по
ненадлежно предявен иск. Другото разбиране е, че въззивният съд, може сам като
инстанция по същество да приложи чл. 100 ГПК, за да отстрани нередовността на
исковата молба като в зависимост от изпълнение на указанията й в тази насока ще
разгледа основателността на въззивната жалба или ще обезсили първоинстанционното
решение и постанови прекратяване на производство.
135
ОСГК намира за правилно второто становище. Дейността на въззивната
инстанция е аналогична на тази на първата, като без да я повтаря, представлява нейно
продължение. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика
от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше
контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение
законосъобразността на правните и фактическите изводи на първоинстанционния съд.
Спорният предмет по делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа
задължителните реквизити, предвидени в чл. 98 и чл. 99 ГПК. Щом като при всяко
положение на делото съдът може да констатира нейните нередовности и да дава указания
на ищеца за тяхното отстраняване, а въззивният съд пристъпва направо към разглеждане
материалноправния спор по същество, той може да остави без движение исковата молба
съгласно чл. 100 ГПК при констатация за дефекти в нея, като даде указания за
отстраняването им и да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по
същество на спора. При поправянето им в дадения срок, производството ще продължи до
произнасяне с решение по основателността на въззивната жалба, а при неотстраняването
им обжалваното първоинстанционно решение следва да се обезсили като постановено по
ненадлежно предявен иск и производството по делото да се прекрати. При този начин на
процедиране, който съответства на променената същност на втората инстанция при
въззивното обжалване, се ускорява разглеждането на делата и се подобрява процесуалната
дисциплина със спестяване връщането на делото на първата инстанция. Допълнителен
аргумент в подкрепа на застъпеното разбиране е, че разпоредбата на чл. 209, ал. 1 ГПК не
визира като правомощие на въззивния съд да обезсили решението на първоинстанционния
и да върне делото за ново разглеждане в хипотезата на чл. 100 ГПК, макар че предвижда
такова разрешение за други хипотези на недопустимост. Това означава, че сам въззивният
съд може да приложи чл. 100 ГПК и при неотстраняване нередовността на исковата молба
сам да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото,
като общо предоставено му правомощие с цитираната разпоредба. Отстраняването на
дефектите на исковата молба пред този съд може да се отнася до всички реквизити на
исковата молба, посочени в чл. 98 и чл. 99 ГПК при съобразяване, че когато се уточнява
основанието, петитумът или страните по делото, то не трябва да представлява
недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск пред втората инстанция в
нарушение на чл. 116 и чл. 117 ГПК.
Касационната инстанция служебно следи за допустимостта на обжалваното пред
нея въззивно решение, независимо от това дали е въведено в касационната жалба
оплакване за недопустимост на акта на въззивния съд. При констатация, че е приета за
разглеждане нередовна искова молба, ще избере своя начин на процедиране в зависимост
от дефекта, който обуславя тази нередовност. Ако той не се отнася до съществото на
делото като уточняване на основанието или петитума на иска, а е отстраним пред тази
инстанция - например чрез приподписване на исковата молба от ищеца или неговия
пълномощник, когато е подадена от такъв, респ. от законния представител на страната или
чрез внасяне на дължимата държавна такса, съдът може да остави без движение исковата
136
молба, с указания за отстраняване на нейната нередовност. При изпълнение на указанията
му, дефектът се санира с обратна сила, извършените процесуални действия запазват
значението си и съдът може да се произнесе по основателността на касационната жалба. В
обратния случай той ще обезсили решенията на двете инстанции и ще прекрати делото в
изпълнение на правомощието си по чл. 218ж, ал. 2 ГПК.
Ако недостатъкът е неотстраним пред касационната инстанция, решението на
въззивния съд следва да се обезсили като делото му се върне за отстраняване
нередовността с оглед възприетото по-горе разрешение.
5. В чл. 218а, б. "в" ГПК се предвижда касационно обжалване на определенията на
въззивния съд, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения,
преграждащи по нататъшното развитие на производството. То е средство за контрол
срещу незаконни определения, които не могат да се проконтролират по повод на
обжалване на решенията пред ВКС. Преграждащи развитието на производството са преди
всичко определенията, които визира чл. 185 ГПК - за спиране, прекратяване и отказ за
възобновяване на производството. При прекратяване на производството се пресича
възможността за завършване на делото с постановяване на решение и се заличават с
обратна сила процесуалните действия до постановяване на прекратяването. С обжалването
на прекратителните определения се защитава упражняването правото на иск на
обжалващия.
Към прекратителните определения, подлежащи на касационен контрол се отнасят
преди всичко постановените във връзка с недопустимостта на производството поради
липса или ненадлежно упражняване правото на иск, т.е. при липса на положителна
процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка. Тук се отнасят случаите,
свързани с нарушенията на процесуалната правоспособност и дееспособност, законната
представителна власт, представителството по пълномощие, наличието на правен интерес,
процесуалната легитимация, отвод за пресъдено нещо - чл. 15, чл. 16, чл. 17, чл. 18, чл. 20,
чл. 25 и чл. 224 ГПК. В тези хипотези, извън липсата на интерес и процесуална
легитимация, прекратяване се постановява след неизпълнение указанията на съда за
отстраняване нередовността на исковата молба - арг. от чл. 25 и чл. 100, ал. 1 във вр. чл. 98
и чл. 99 ГПК, когато последната е била констатирана след образуване на производството
по делото.
Към посочената категория определения следва да се причислят и тези, с които
производството по делото се прекратява пред сезирания съд и се препраща по
подведомственост на административен орган - чл. 10 ГПК или по подсъдност на друг съд -
чл. 92 и чл. 93 ГПК. В тези хипотези, въпреки че се запазва висящността на
производството, пътят за защита е преграден пред сезирания съд, поради което
определението за прекратяване и препращане делото на друг съдебен или
административен орган ще подлежи на обжалване пред касационния съд.
Прекратителни определения, подлежащи на касационен контрол са още
постановените при десезиране на съда в резултат на оттегляне или отказ от иска и съдебна
спогодба - чл. 119 и чл. 125 ГПК. В последния случай това се налага поради прекратяване
137
на производството, въпреки липса на фактически състав на спогодбата и необходимостта
да се запази висящността на делото по неразрешения спор.
Специални хипотези на прекратяване на делото са смърт на страната по строго
лични искове, при които е изключено процесуалното приемство, сливането поради
приемство качеството на ищец и ответник, невъзобновяването в срока по чл. 184 ГПК на
дело, спряно по общо съгласие на страните, пропускане срока по чл. 193 ГПК да се поиска
постановяване на допълнително решение по тази част от спора, която не е била обхваната
от решението. При замяна от съда на ответника като страна по делото, спрямо който
продължава производството - чл. 117, чл. 178 и чл. 180 ГПК, то фактически се прекратява
по отношение на първоначалния иск, поради което преграждащото производството по
този иск определение, подлежи на касационно обжалване. Като преграждащо следва да се
третира определението, с което е отказано конституирането по реда на чл. 181 ГПК като
ищец на главно встъпило лице в процеса, претендиращо самостоятелни права върху
предмета на спора - налице е преграждане на производството по отношение на
предявените от него искове срещу първоначалните страни по делото. Такова преграждане
не е налице при отказ за встъпване или привличане на трето лице по реда на чл. 174 и чл.
175 ГПК. Третото лице не е главна страна в процеса и иск от или срещу него може да се
предяви в отделен процес.
Като преграждащо следва да се третира и определението по чл. 433, ал. 1 от ГПК,
с което се прекратява охранителното производство, независимо от това дали актът по
същество подлежи на касационен контрол.
Преграждащи са и определенията, с които се отказва възстановяване на законен
или съдебен срок - чл. 39 ГПК, в резултат на което се погасява процесуалното право на
заинтересованата страна - например прекратява се производството поради неотстраняване
в срок на дефектите на исковата молба или влиза в сила решението поради необжалването
му в срок. Поради това потвърждаване отказа за възстановяване на срока от въззивния
съд, подлежи на касационен контрол.
Определението, с което се оставя без движение производството по делото не
подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Срещу това определение страната може
да се защити чрез обжалване определението за прекратяване на делото. При бездействието
на съда да прекрати или да възобнови производството, защитата се осъществява чрез
жалба за бавност. Единствената хипотеза на самостоятелно обжалване, включително и по
касационен ред, на такива определения, е при отказ от освобождаване на ищеца от внасяне
на държавна такса по чл. 63, б. "а" и "б" ГПК. В тези случаи съдът преценява дали са
налице законовите изисквания, като отказът му да освободи ищеца от внасяне на
държавна такса препятства упражняване правото на иск.
Едноличните разпореждания за връщане на нередовна искова молба по чл. 100,
ал. 2 и 3 ГПК поради неотстраняване в срок на нередовността й подлежи на
триинстанционен контрол - аргумент от препращащата разпоредба на чл. 218к към глава
ХIХ - обжалване на определенията, която уеднаквява режима за контрол на тези актове с
определенията за прекратяване - чл. 218 във връзка с чл. 213, б. "а" ГПК.
138
Във въззивното производство преграждащи развитието му и съответно
подлежащи на касационен контрол, са определенията за неговото прекратяване поради
недопустимост на въззивната жалба, оставена без разглеждане, поради нейното
просрочие, неотстраняване в срок на нередовността й - чл. 200 ГПК, липса на процесуални
предпоставки за упражняване правото на въззивно обжалване - липса на интерес и
легитимация на въззивника, десезиране на въззивния съд с нейното оттегляне - чл. 203, ал.
1 ГПК. С оглед на чл. 218 ГПК такъв режим на обжалване имат и едноличните
разпореждания на председателя на първоинстанционния или на въззивния съд за нейното
връщане като недопустима, при условията на чл. 200 ГПК или липса на процесуални
предпоставки за допустимост на въззивното производство. Постановените за пръв път
определения на въззивния съд (окръжен или апелативен), с които той се произнася по
допустимостта на въззивното производство, подлежат на обжалване директно пред
касационния съд (т. 1 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС).
Подлежат на касационен контрол и определенията на въззивния съд за
прекратяване на въззивното производство, решението по което не подлежи на касационно
обжалване, съответно разпореждането за връщане на въззивна жалба, когато се отнася до
такова производство.
Като преграждащо развитието на производството следва да се третира и
определението, с което е оставена без разглеждане частна жалба срещу постановено от
първоинстанционния съд определение, поради просрочие, неизпълнение на указанията за
поправяне на нейната нередовност - чл. 215, ал. 1 във вр. с чл. 200 ГПК, липса на
процесуални предпоставки за упражняване правото на обжалване, десезиране на съда с
нея, поради което то подлежи на касационен контрол, независимо от обжалваемостта пред
касационния съд на определението, срещу което тя е подадена.
Към преграждащите развитието на производството определения, освен
прекратителните, съгласно чл. 185 ГПК, се включват и тези по спиране на делото и отказ
от възобновяване на производството по него. Макар и по движение на делото, с
възможността да бъдат отменени от постановилия ги съд поради грешка или отпадане
условията, които са обусловили произнасянето им, те за дълго могат да осуетят търсената
защита и като преграждащи развитието на производството, е наложително да подлежат на
идентичен режим на контрол като прекратителните определения.
6. Определенията по чл. 213, б. "б" ГПК подлежат на двуинстанционно
разглеждане. ВКС се произнася по жалби срещу тези определения само в случаите, когато
са постановени за първи път от въззивен съд. Такива са: определението по чл. 166, ал. 3
ГПК, с което не се уважава молбата за обезпечение на доказателства, имащо привременен
характер и несамостоятелно значение в исковото производство; за издаване на
изпълнителен лист по чл. 244 ГПК, като свързано със защита за взискателя по чл. 250 и чл.
254 ГПК, при несъдебните изпълнителни основания и с тази по чл. 255 ГПК при
съдебните изпълнителни основания, въз основа на които е бил издаден изпълнителният
лист; определението по чл. 250 ГПК - за спиране на изпълнението в изпълнителното
производство, образувано въз основа на несъдебно изпълнително основание, което се
139
свързва с исковата защита на кредитора по чл. 252 ГПК; привременните мерки по чл. 261,
ал. 1 ГПК, което има същия характер; определението по чл. 282, ал. 3 ГПК - за отреждане
на делбени имоти за ползване на съделителите до окончателно извършване на делбата; по
чл. 315 и чл. 321 ГПК - за обезпечение на иска и отмяна на обезпечителната мярка, които
имат привременен характер по отношение на приключване на исковото производство с
решение.
Решението по чл. 358 ГПК за разпределение на сумите, получени от публичната
продан, не подлежи на касационно обжалване. Фактически този въпрос се разглежда в три
инстанции, тъй като решението на съдия-изпълнителя - по общия ред за обжалване
действията на съдия-изпълнителя, подлежи на обжалване пред районен и окръжен съд,
чието решение е окончателно - чл. 335, ал. 1 и 2 ГПК. Освен това има възможност за
искова защита от взискателя, който оспорва съществуването на вземането на друг
взискател - чл. 359 ГПК.
Извън тази категория определения се намират тези, за които, макар и да е
предвидена обжалваемост по глава ХIХ от ГПК, би следвало да се третират като
подлежащи на касационен контрол, макар и да не попадат между преграждащите
развитието на производството по смисъла на чл. 218а, б. "в" ГПК. По своята същност тези
определения се доближават до решенията, защото разрешават материалноправен спор,
свързан с предмета на съдебното производство. Това са определенията по чл. 192, ал. 4
ГПК - относно изменение решението в частта му за разноските, което подлежи на контрол
по реда на обжалване на това решение и съответно по касационен ред, ако такъв е
предвиден за последното - арг. от чл. 70 ГПК. По същия начин следва да се третира
специалната хипотеза за самостоятелно произнасяне по разноските по брачните дела,
предвидена в чл. 270, ал. 2 ГПК, обжалваемостта на което по касационен ред зависи от
тази на решението, по което са присъдени. Определението по чл. 248 ГПК - по издаване
дубликат на изгубен или унищожен изпълнителен лист, подлежи на касационен контрол,
доколкото решението, въз основа на което е издаден изпълнителен лист подлежи на
касационен контрол, съгласно чл. 218а, б. "а" и "б" ГПК. В производствата по издаване на
дубликат от изгубен или унищожен изпълнителен лист могат да се слушат възражения за
погасяване на дълга, по които се формира сила на пресъдено нещо. Затова актът, с който
съдът се произнася в това производство се доближава по същността си до решение. Такъв
характер има и определението по чл. 414 ГПК относно равностойността на присъдена
движима вещ, която не е намерена у длъжника, тъй като представлява иск за заплащане на
тази стойност, който е могъл да бъде съединен за евентуално или алтернативно
разглеждане с иска за ревандикацията на вещта. Определението по чл. 291 ГПК за
изтегляне на жребие, с което приключва делбеното производство, подлежи на касационен
контрол в хипотезата, когато действията по изтегляне на жребия са били опорочени.
Решението по чл. 432, ал. 2 ГПК подлежи на обжалване по реда на чл. 217 ГПК.
Аналогично и актовете по чл. 473, ал. 2 ГПК се разглеждат по този ред. Те представляват
актове, които поставят край на производството и решават в отрицателен смисъл въпроса
за основателността на молбата за издаване на охранителен акт или извършване на
140
нотариално действие По принцип гражданските производства съгласно чл. 15 ЗСВ са
триинстанционни, а изключването на тази категория актове от обжалване пред ВКС
изрично не е предвидено. Поради това тези актове подлежат на общо основание на
7. Обезпечаването на иска по чл. 308 ГПК цели защитата на спорното материално
право, докато трае висящността на процеса. С него се осуетява опасността от промени,
които би предприел ответникът за да попречи на реализирането на тази защита. То важи,
докато е висящ исковият процес, и предпоставя вероятна основателност на иска. Тази
вероятна основателност е налице, когато искът е подкрепен с писмени доказателства,
установяващи факта на претендираното право или факта, изключващ, унищожаващ или
погасяващ отричаното право. Компетентен по исканото обезпечение е съдът, пред който е
висящо производството. Съгласно чл. 308 ГПК това може да бъде както
първоинстанционният (районен или окръжен), така и въззивният съд (окръжен или
апелативен). Ако въззивният съд (окръжен или апелативен), сезиран с молба за
обезпечаване на иска, я отхвърли, това определение подлежи на обжалване с частна жалба
пред висшестоящия му във функционално отношение съд - ВКС, който може да го отмени
и постанови допускане на исканото обезпечение - арг. от чл. 315 във връзка с чл. 218к
ГПК. В този случай ВКС действа като контролен съд, който проверява
законосъобразността на извода на въззивния съд по поставения за разглеждане
процесуален въпрос, но действайки по правилата на глава деветнадесета ГПК "Обжалване
на определенията". При отмяна на обжалваното определение на въззивния съд ВКС сам
разрешава въпроса за допускане на обезпечението.
Спор в практиката съществува относно допустимостта на обезпечаването на иска
от ВКС, когато той за пръв път е сезиран с молба по чл. 308 ГПК. Според едното
разбиране, то е допустимо и в тази фаза на процеса, защото нуждата от обезпечителна
защита съществува, докато трае висящността на делото, а тя е запазена и пред
касационната инстанция поради суспензивния ефект на касационната жалба. Според
другото разбиране ВКС не може да допусне исканото обезпечение, защото това е
компетентност единствено на съда по същество - първоинстанционен и въззивен, а не на
контролна инстанция от касационен тип.
Второто становище е правилното. За да допусне исканото обезпечение, съдът,
пред който се развива обезпечителното производство, е необходимо да извърши преценка
за вероятната основателност на иска. За тази своя преценка той изхожда от представените
към молбата и приети по делото, образувано по предявения иск, чието обезпечение се
иска, писмени доказателства, които съдържат доказателствени факти, установяващи
претендираното право или изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право.
Тази преценка, като съд, който за пръв път е сезиран с молба по чл. 308 ГПК, може да
направи само такъв по същество - първоинстанционен и въззивен, в какъвто смисъл е и
разпоредбата на чл. 308 ГПК. Касационната инстанция не е съд по същество, а
проверяващ съд, който без да навлиза във фактическата страна на спора се произнася
единствено по материалноправната и процесуална законосъобразност на решението на
141
въззивния съд, т.е. не обсъжда фактически, а само правни въпроси. Ако той може да
преценява вероятната основателност на иска като предпоставка за уважаване на молбата
за неговото обезпечение, би следвало да притежава компетентността на решаващ по
същество съд, чиято дейност има за предмет самия материалноправен спор, а не
проверката за законосъобразното му разрешаване. Допълнителен аргумент, че въззивният
съд е последна инстанция, пред която може да се заяви за пръв път искане за обезпечение
на иск, е възможността постановеното от него определение да се обжалва пред ВКС,
какъвто ред не е предвиден, ако касационната инстанция се произнесе по такова искане -
арг. от чл. 315 във връзка с чл. 218в, ал. 5 ГПК. Когато с иска се претендира определено
право, в масовия случай притезателно, нуждата и съответно интересът от обезпечителна
защита съществува още от предявяването му пред първоинстанционния съд, с оглед
бъдещото му реализиране от ищеца, поради което единствено процесуалното му
бездействие е причината за неприлагането й още пред тази инстанция, т.е. не съществува
оправдание едва пред ВКС да се иска обезпечение на иска. Опасността ответникът да
заплаши реализирането на търсената с иска защита пред касационната инстанция, може да
се осъществи в хипотезата, когато негов предмет е претенция, с която се отрича правото
му, защото трябва да се осигури осуетяване на настоящата реализация на отричаното
право (например отрицателен установителен иск за недължимост на вземане по
изпълнителен лист, издаден на несъдебно изпълнително основание или за нищожност на
изпълнителното основание, при образуване на изпълнително дело от ответника по време
на разглеждане делото от касационната инстанция). В този случай, ако искът е уважен от
въззивния съд, с оставянето в сила от ВКС на неговото решение, ще се осъществи
хипотезата на чл. 330, б. "а" ГПК, като образуваното изпълнително производство ще се
прекрати, а ако искът е отхвърлен, при потвърждаването му от ВКС, изпълнителното
производство ще продължи развитието си, тъй като е налице валидно изпълнително
основание. В случая на отмяна на обжалваното въззивно решение от ВКС и връщане
делото за ново разглеждане от въззивния съд - пред него ще може да се поиска
обезпечаване на иска, чрез прилагане обезпечителната мярка по чл. 316, ал. 1, б. "в" ГПК -
спиране на изпълнението.
8. Спирането на делото е забрана през известен период от време да се извършват
процесуални действия от съда и страните по него, с което временно се прегражда
развитието на процеса. То настъпва по силата на закона, по волята на страните и по
разпореждане на съда. По силата на закона спирането настъпва, когато се реализира
предвиден от закона факт, без да е необходимо разпореждане на съда или изявление на
страните, т.е. от деня на събитието следва да се преустановят процесуалните действия на
съда и страните по делото. Поради това, че предвиденото основание за спиране, в
хипотезите на чл. 182, б. "б, "в", "е" и "ж" ГПК, може да настъпи и при разглеждане на
делото от ВКС, и в тази фаза на процеса производството може да се спира на тези
основания - смърт на една от страните, при изпадане в недееспособност на страна по
делото, други предвидени в закона случаи и в хипотезата на чл. 13 ЗСВ.
142
При наличие на две съвпадащи волеизявления за спиране на делото, отправени от
страните до съда, той трябва да го постанови, което може да стори и ВКС, ако на
основание чл. 182, б. "а" ГПК е поискано пред него. Спирането на производството се
предприема от страните с оглед доброволното уреждане на спора със спогодба, като при
нейното постигане касационната инстанция ще приложи чл. 119, ал. 2, изр. 3 ГПК, като
обезсили постановеното решение на въззивния съд и това на първата инстанция и
прекрати производството по делото.
Спор в практиката възниква относно допустимостта за спиране на производството
по делото от ВКС в хипотезите на чл. 182, б. "г" и "д" ГПК, които предвиждат това да
стане по разпореждане на съда. За разлика от хипотезите на спиране на производството,
когато при осъществяване на предвидените факти, то настъпва по право, в тези случаите
спирането се реализира след преценка на съда за наличие на определени факти -
висящност на друго дело, от което зависи правилността на решаването на спряното дело
или съществуването на престъпни обстоятелства, от значение за изхода на
гражданскоправния спор. Според едното становище ВКС може да постанови спиране на
касационното производство по обусловеното дело, с оглед зачитане задължителната сила
на влязлото в сила решение, респ. на присъдата, по обуславящото дело. Другото
становище е, че това не е допустимо, тъй като ВКС не е инстанция по същество и не може
да съобрази при постановяване на решението си нови фактически обстоятелства, каквито
представляват установените с решението или с присъдата по обуславящото дело, а трябва
да изхожда при упражняване контрола си за законосъобразност само от установената от
въззивния съд фактическа обстановка.
Второто становище е правилното. Съществуващата връзка на преюдициалност
между делата е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по
обусловеното при наличие на обуславящо дело, за което съдът следи служебно. Поради
това, с оглед на разпоредбите на чл. 220 и чл. 222 ГПК, следва да се изчака влизане в сила
на решението или присъдата по обуславящото дело, което налага спиране на
производството по обусловеното. Аналогично е положението при констатирани от съда,
при разглеждане на гражданскоправния спор, престъпни обстоятелства, от установяването
на които зависи и неговия изход, с разликата че при това основание, спирането може да
бъде постановено и без да е образувано наказателно преследване, т.е. без да е нужно
висящо дело с обуславящо значение за спряното.
Когато посочените основания за спиране на производството са се осъществили
пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при
обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим, като
делото би се върнало за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане
процесуалната пречка за упражняване правото на иск - влизане в сила на решението или
на присъдата по обуславящото дело. Практически в хипотезата на чл. 182, б. "д" ГПК,
ВКС ще действа по посочения начин във всички случаи без да спира производството пред
себе си, тъй като престъпното обстоятелство е съществувало като факт, съдържащ се в
доказателствения материал, но не е бил съобразен от въззивния съд като основание за
143
спиране. По различно е положението при другото основание за спиране - по чл. 182, б. "г"
ГПК, при което е възможно висящността по обуславящото дело като факт, който налага
спиране на производството, да възникне след постановяване решението на въззивния съд,
но при подадена касационна жалба срещу него до ВКС. При действащата уредба
касационната инстанция не е съд по същество, а единствено контролна инстанция за
проверка на материалноправната и процесуална законосъобразност на решението на
въззивния съд. Тя проверява правилността на решението на този съд, изхождайки от
приетата от него за установена фактическа обстановка. ВКС не може да събира нови
доказателства. Тази възможност е изключена с оглед разпоредбата на чл. 218в, ал. 2,
където при препращането към изискванията за редовност на въззивната жалба не се
включва представянето на нови доказателства - чл. 198, б. "д" ГПК. Касационният съд не
може да прави и нови различни от тези на проверявания съд, фактически изводи,
съответно да възприема друга фактическа обстановка в резултат на касационното
обжалване. В тази връзка разпоредбата на чл. 188, ал. 3 ГПК, която предвижда
съобразяване от съда на релевантните за спорното право факти, настъпили след
предявяване на иска, следва да се тълкува в смисъл, че въпреки висящността на
производството пред ВКС, това съобразяване се отнася най-късно до момента на
приключване устните състезания пред въззивния съд, до който момент страните могат да
ползват защитни средства, които се основават на тези факти. Затова, ако висящността на
обуславящото дело е възникнала след приключване на производството пред въззивната
инстанция и пренасяне делото по касационната жалба пред ВКС, не би могло да се
приеме, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е разгледал спора при
наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск.
Влязлото в сила решение, респ. присъда на наказателния съд по обуславящото дело,
следва да се приеме като доказателство за новооткрито обстоятелство. То би могло да се
съобрази от съда или при условията на чл. 218з, ал. 2 ГПК, ако делото се върне за ново
разглеждане или по реда на отмяната по чл. 231, б. "а" ГПК, ако ВКС остави в сила
решението по обусловеното дело. Завеждането на обуславящото дело в тази фаза на
процеса и съобразяването на постановения по него акт от касационната инстанция, би
означавало възприемане от нея на различна фактическа обстановка в противоречие с
предоставените й правомощия. Поради това касационният съд не следва да спира
производството по делото съгласно чл. 182, б. "г" ГПК до приключване на висящото дело
с обуславящо значение.
9. От същността на касационната дейност, като проверяваща, а не по съществото
на спора, произтича недопустимостта в производството пред ВКС да се събират нови
доказателства и да се допускат за разглеждане нови защитни средства, които не са били
заявени в инстанцията по същество. Тази същност се дефинира от предвидените в чл.
218б, ал. 1 ГПК, основания за отмяна като ориентири за дейността на касационната
инстанция, между които не попадат непълнотата на доказателствата и необосноваността.
Като следствие от тази характеристика на правораздавателната дейност от касационен тип
е и разпоредбата на чл. 218в, ал. 2 ГПК. Недопустимостта за събиране на нови
144
доказателства пред ВКС се отнася само до съществото на спора, който не е предмет на
касационното производство. Такива доказателства са допустими само при упражняване
контролните функции на касационната инстанция по отношение на обжалваното въззивно
решение. Доказателства биха могли да се представят при оплаквания от касатора за
нищожност или недопустимост на въззивното решение (например за доказване, че съдът
не е действал в надлежен състав или установяване липсата на процесуална
правоспособност, или дееспособност на противната страна) и следва да се приемат и
обсъдят от ВКС, с оглед изпълнение на задължението му служебно да следи за
постановяване на валидно и допустимо решение от въззивния съд. При обжалване на
въззивно решение като неправилно, касаторът, ако се позовава на приложимост на
чуждестранна правна норма, следва да я докаже пред касационната инстанция съгласно
132 ГПК. Т. доказване е допустимо, тъй като се отнася до точното прилагане на
материалния закон, представляващо правомощие на този съд при упражняваната от него
проверка на обжалваното решение и положението му на инстанция, която се произнася
единствено по правни въпроси. При допуснати нарушения от въззивния съд на
съществени процесуални правила, т.е. на процесуални норми, от точното прилагане на
които зависи правилността на решението, е допустимо при определени хипотези
доказването им пред касацонната инстанция. Когато въззивния съд не е приел допустими
и относими доказателства, това нарушение на процесуалните правила, ще се установи от
касационната инстанция от определението на въззивния съд за тяхното недопускане, а не
чрез недопустимото им представяне пред ВКС. Възможно е страната да е била лишена от
участие в производството, за да може да заяви своите защитни средства и подкрепящите
ги доказателства (такива са случаите, когато страната не е била редовно призована за
заседанието, в което делото е било разгледано по същество, или е несвоевременно
призована, за да има възможност да организира защитата си, не е била надлежно
представлявана по пълномощие или пълномощникът е действал извън пределите на
представителната си власт или въпреки внезапно и непреодолимо препятствие за
явяването й, е бил даден ход на делото за решаването му при условията на чл. 107 ГПК,
респ. била е призована чрез ДВ, макар да е имала известно местожителство). В
разглежданите хипотези ВКС би могъл да допусне и събере доказателства за допуснато
съществено нарушение на процесуалните правила от въззивния съд в реализация на
контролната си дейност по проверка на процесуалната законосъобразност на обжалваното
решение и да го отмени след констатация за неговото осъществяване.
10. В чл. 218в, ал. 2 ГПК са посочени изискванията за редовност на касационната
жалба. Нормата е препращаща към разпоредбите на чл. 198, б. "а", "б", "в", "г" и "е" и чл.
199 ГПК, които предвиждат условията за редовност на въззивната жалба. Със засилване
на диспозитивното начало в гражданския процес след отпадане на служебната проверка с
отмяната на чл. 206, ал. 1 ГПК и създаване на новата разпоредба на чл. 196, ал. 2 ГПК, във
второинстанционното производство волята на заинтересованата страна определя рамките
на произнасяне на съда, като в жалбата, с която го е сезирала, тя посочва дали то се отнася
до цялото решение или до част от него, т.е. обжалващата страна трябва да конкретизира от
145
коя точно част изразява недоволство като предмет на второинстанционното разглеждане,
извън който въззивният съд не е компетентен да се произнася. Конкретизацията на
предмета на обжалването се определя с искането, което е задължителен елемент от
съдържанието на жалбата, според чл. 198, б. "г" ГПК, като с оглед препращането на чл.
218в, ал. 2 ГПК, той представлява такъв реквизит и на касационната жалба, който
лимитира произнасянето на ВКС само до обжалваната от страната част на решението,
макар че то в своята цялост може да не я удовлетворява. Искането трябва да съдържа
указание, дали изцяло или частично се обжалва решението на въззивния съд, както и да
съдържа предложение за съдържание на касационното решение - за цялостно или
частично отменяване на това решение (в последния случай - с точно обозначаване на
частта от него, чиято отмяна се иска). Засилената диспозитивност на процеса се изразява в
това, че по отношение на необжалваната част на решението не се запазва висящността на
производството. Тя влиза в сила, поради което се намира извън обсега на контрол от
касационната инстанция. Върху тази част от решението, която не се засяга от жалбата,
въпреки че и за нея обжалващият има интерес от обжалването й, тъй като не го
удовлетворява, е формирана сила на пресъдено нещо и спорът не може да се пререшава в
резултат на обжалването н останалата част пред ВКС.
Предметът на обжалване се определя освен от искането (петитума) на жалбата и
от въведените в нея касационни основания (пороци), от които е засегнато решението на
въззивния съд. Това изискване за редовността й визира чл. 198, б. "в" ГПК, към който
препраща чл. 218в, ал. 2 ГПК. Според него жалбата трябва да съдържа указания за
порочността на решението като при касационното обжалване е добавено допълнително
условие за нейната редовност, а именно че тя трябва да съдържа точно и мотивирано
изложение на касационните основания. Неизпълнението на посочените изисквания
обуславя оставянето на касационната жалба без движение за отстраняване на тези дефекти
за разлика от контролноотменителното производство по отменената процесуална уредба,
при което те не представляваха нередовност на жалбата поради служебното задължение на
съда да провери изцяло обжалваното решение и в необжалваната неизгодна за
обжалващия част и на основания, невъведени от него като опорочаващи го.
Различният характер на правораздавателната дейност, осъществявана от
въззивния и от касационния съд - решаваща и проверяваща, обуславя по-строгите
изисквания за редовност на касационната жалба в сравнение с въззивната по отношение
на задължителността на визирания в чл. 198, б. "в" реквизит. Докато при въззивната жалба
непосочването на основанието за порочност на обжалваното решение не обуславя
оставянето й без движение и връщането й при неотстраняване на тази нейна нередовност,
тъй като при проверката на правилността на пръвоинстанционното решение като
инстанция по същество, въззивният съд не е обвързан от оплакванията в жалбата и може
да разгледа спора без да изхожда от наведените от обжалващия основания за порочност,
проверяващата дейност на касационната инстанция се реализира в процеса в рамките на
наведените от касатора основания за порочност, което произтича от положението й на
контролен съд.
146
Тези предели на произнасянето на ВКС се визират от разпоредбата на чл. 218ж,
ал. 1, изр. 1 ГПК, което обяснява изискването за точно и мотивирано изложение на
касационните основания. Касационният контрол упражняван от ВКС е ограничен от
въведените с жалбата основания за неправилност на решението, което не може да се
отменява на непредявено основание или дори само да се констатира порок, който не е
заявен от касатора. Касационната инстанция, обаче, може да приеме различна правна
квалификация на твърдяното в жалбата закононарушение, т.е. само да преквалифицира
касационното основание, без да излиза извън неговите рамки, като го субсумира под
съответната материалноправна или процесуалноправна норма. Този извод се налага в
контекста на чл. 4, ал. 1 ГПК, който вменява в задължение на съда точното прилагане на
закона, и от предвидената в разпоредбата на чл. 218з, ал. 1, изр. последно ГПК,
задължителност на указанията на ВКС при новото разглеждане на делото. Нарушението
на императивна материалноправна норма може да бъде констатирано като порок от
касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Това
правомощие тя ще упражни не само когато преквалифицира закононарушението,
посоченото от касатора в жалбата му, но и когато не е посочено, щом като се касае за
приложение на установена в публичен интерес материалноправна норма, а не за
диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за
възприето от заинтересованата страна.
Обвързаността на касационния контрол от заявените в жалбата основания, се
отнася само до пороци, които обосновават неправилност, а не и нищожност или
недопустимост на обжалваното въззивно решение. Действително, в чл. 218б, ал. 1, б. "а" и
"б" ГПК, като самостоятелни основания за касационно обжалване са посочени и
нищожността и недопустимостта на решенията на въззивния съд. При буквално тълкуване
на чл. 218ж, ал. 1 изр. 1 ГПК, касационният съд не би могъл да се позове на тях при
произнасянето си, ако не са били заявени в касационната жалба. Това не е така, защото и
при двете категории порочни решения се касае до нарушаване на процесуални норми, за
чието съблюдаване съдът трябва да следи служебно при всяко положение на делото.
Такива норми са регламентиращите законността на състава, разглеждащ гражданското
дело като първа и втора инстанция, пределите на правораздавателната власт на съда,
изискванията за форма на решението - чл. 7, ал. 1, чл. 189, чл. 208, ал. 1 ГПК. Тяхното
нарушаване опорочава валидността на решението. Такива са и разпоредбите, чието
нарушаване води до недопустимост на решението, защото уреждат абсолютните
процесуални предпоставки за упражняване правото на иск и диспозитивното начало в
процеса, като предели на процедирането на съда - чл. 2, чл. 10, ал. 1, чл. 25, ал. 1, чл. 95,
ал. 1, чл. 100, ал. 3, чл. 224 ГПК. В тези случаи касационният съд, и без да е изрично
сезиран в касационната жалба, с такива пороци на обжалваното решение, служебно трябва
да извърши преценка за неговата валидност и допустимост като необходим етап,
предхождащ проверката на правилността на решението. Тази преценка е условие за
безпорочност на собствения му акт, тъй като, ако остави в сила обжалваното решене,
засегнато от пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост, те ще бъдат
147
възпроизведени в потвърждаващото го касационно решение. Допълнителен аргумент в
тази насока е препращането на чл. 218а, ал. 1, изр. 2 ГПК, което ограничава забраната да
се влошава положението на жалбоподателя само до неправилните решения. По аргумент
на противното тази забрана не се отнася до другите два вида порочни решения -
нищожните и недопустимите, при които контролният съд не се съобразява с
ограничението, а следователно и с предмета на жалбата, а прогласява нищожността им
или ги обезсилва дори и във вреда на обжалващия, щом като пороците се отнасят до части
от решението, от които страната е била удовлетворена и не е имала интерес да ги обжалва.
Обособяването на тези пороци в самостоятелни касационни основания е мотивирано от
съображения не само от теоретически характер (от традиционната класификация на
порочните решения на нищожни, недопустими и неправилни, свързано с различни
последици при упражняване на касационния контрол), но и от такива с практическо
значение. Смисълът на самостоятелното съществуване на тези касационни основания, се
определя от възможността заинтересованата страна да се позове на тях, без да релевира в
жалбата си пороци за неправилност на решението. То би било излишно, тъй като се касае
до контрол, предхождащ проверката за правилност на решението на въззивния съд, а и
същото може да не е било засегнато от пороци, които обуславят неправилност.
С препращането на чл. 218в, ал. 2 към чл. 198, б. "а", "б", "в", "г" и "е" и чл. 199
ГПК и съответно към чл. 196, ал. 2 ГПК, както и на чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 към чл. 206 и чл.
208, ал. 2 ГПК, отнасящи се до частичното обжалване на неизгодното за жалбоподателя
решение, ограничаване забраната за влошаване на положението му само относно
неправилните решения, отмяна на решението по отношение на необжалвалия му другар и
възстановяване висящността на делото по евентуалния иск при отмяна на решението по
главния, за касационното обжалване ще важат разрешенията, отнасящи се до въззивното
производство в т. 2, т. 13, т. 14, т. 15 и т. 16 от ТР на ОСГК № 1/2000 г.
11. Допускането на експертизи, назначаването на оглед на движими вещи и
недвижими имоти или освидетелстване на лица с или без участие на вещи лица, може да
стане по молба на заинтересованата страна или по преценка на съда - чл. 157, ал. 1 и чл.
162 ГПК. Това са доказателствени средства, които се допускат не само за проверка на
събрани други доказателства, но и като такива със самостоятелно значение за процеса на
доказване. Допускането им може да стане не само по почин на страната, но и служебно от
съда, независимо от акцентирането върху състезателността на процеса след реформата на
ГПК (ДВ, бр. 124/1997 г., бр. 64/1999 г.). Служебното им събиране от въззивния съд като
инстанция по същество се налага при огледа и освидетелстването от преценката на този
съд за необходимостта от непосредствено сетивно възприятие върху истинността на факт,
отнасящ се до вещ или лице, а при експертизите, от съобразяване на определени правила
на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които
имат отношение към обосноваността на решението. В този смисъл е т. 10 ТР № 1/2000 г.
на ОСГК на ВКС. Въпреки, че фактическата неизясненост на делото не е основание за
отмяна на въззивното решение от ВКС, което изключва такова оплакване от касатора като
касационно основание, с оглед цитираните разпоредби, които са запазени в непроменен
148
вид от заварената от реформата на ГПК уредба, събирането на посочените доказателства
може да стане при новото разглеждане на делото от въззивния, в изпълнение на дадените
указания в отменителното решение. Това произтича от възможността посочените
доказателства да се събират служебно и да се дават указания от контролния съд. Аргумент
в подкрепа на това разбиране е и разпоредбата на чл. 218з, ал. 3 ГПК, която предвижда
събиране на доказателства за проверка на събраните при новото разглеждане, а по
принцип такъв характер имат огледа, освидетелстването и експертизите - чл. 157, ал. 1 и
чл. 163 ГПК, т.е. използването им като доказателствени средства може да бъде указано в
отменителното решение на касационната инстанция. С това не се накърнява позицията на
ВКС като съд единствено по правото, тъй като той не навлиза във фактическата страна на
спора, а констатира нарушения на съществени процесуални правила, които обезпечават
истинността на фактическите изводи на решаващия съд, т.е. констатирал е процесуалната
незаконосъобразност на обжалваното пред него решение.
д. № 2/2004 г., ОСГК на ВКС) В чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК, като обосноваващи
неправилност на обжалваното въззивно решение пред ВКС, са посочени нарушението на
материалния закон и нарушаването на съществени процесуални правила при неговото
постановяване от въззивния съд. Необосноваността не е отменително основание,
предвидено при касационното обжалване, тъй като се отнася до опорочаване правилността
на фактическите констатации на въззивната инстанция, които се намират извън обсега на
контрол на касационния съд, като разрешаващ само правни, а не и фактически въпроси
поделото. Необосноваността на решението е порок, изразяващ се в несъответствието на
фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото
доказателствен материал, и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на
решаващия съд при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната
логика или на емпиричното и научнотеоретичното знание. При предходната процесуална
уредба, констатацията на този порок на обжалваното решение от контролния съд -
второинстанционен и надзорен, обуславяше отмяната на обжалваното решение и
постановяване на ново по същество от този съд, който приемаше различна фактическа
обстановка от контролирания. При този начин на процедиране се извършваше подмяна на
вътрешното убеждение на долустоящата с това на проверяващата инстанция. Тази
подмяна на вътрешното убеждение на съда по същество, се осъществяваше без онези
процесуални гаранции за истинността на направените от контролния съд фактически
изводи, съществуващи в решаващата инстанция, като устност и непосредственост.
За разлика от отменената процесуална уредба на контролноотменителното
производство, касационният съд, като съд по правото, а не по фактите, не навлиза в
съдържателната страна на вътрешното убеждение на решаващия съд. Свободната
преценка на доказателствата от този съд може да се контролира, тъй като тя следва да се
формира при съблюдаване на общи правила, обезпечаващи истинността на фактическите
констатации, съдържащи се в нея. Спазването на тези правила - логически, опитни и
научни - при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд е предмет на
149
контрол от касационната инстанция. Констатирането на такъв порок на обжалваното
въззивно решение следва да се квалифицира като нарушение на съществени процесуални
правила, а не на материалния закон. Нарушаването на материалния закон се изразява в
грешки при прилагане на правната норма към установените факти с оглед неточното им
юридическо квалифициране. В понятието необоснованост се включват грешките във
фактическите констатации в резултат на неправилната субсумация на фактите към норми
от неюридически характер - на логиката, практиката и науката. Конституционната
разпоредба на чл. 121, ал. 2 КРБ постановява, че производството по делото следва да
осигури установяването на истината. Гаранцията за това е съобразяване на процесуалните
норми, които вменяват на съда да осъществява преценката си на релевантните за спора
факти, като изхожда от логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи
истинността на неговите констатации, с което се реализира защитната им функция. В този
контекст грешките при формиране на вътрешното убеждение на съда като мисловно
логическа дейност представляват нарушение на чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК, тъй като по
същността си се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото поради
несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието на
фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора. В
същия смисъл е и разпоредбата на чл. 157, ал. 1 ГПК, която предписва назначаване на
експертизи за изясняване на някои въпроси по делото, когато са нужни специални знания
от науката и практиката, които съдът няма. Според тази разпоредба вътрешното му
убеждение трябва да бъде съобразено с опитните и теоретичните правила на тези
специални области.
13. Според чл. 218в, ал. 5 ГПК разпореждането на председателя на въззивния съд
(окръжен или апелативен) за връщане на касационната жалба, подлежи на обжалване пред
тричленния състав на ВКС, а когато определението на този състав или разпореждането е
на председателя, или на съдия от ВКС - пред петчленния състав на съда. Текстът визира
специална хипотеза на контрол върху преграждащо развитието на производството
разпореждане или определение - връщане на нередовна касационна жалба при
неизпълнение в срок на указанията за отстраняване на нейната нередовност или при
просрочието - чл. 218в, ал. 3 във връзка с ал. 1 и 2 ГПК. Освен посочените в тези
разпоредби основания за връщане на касационната жалба, проверката за нейната
допустимост, която извършва съдът при постъпването й, е свързана с установяване дали
решението подлежи на обжалване, налице ли е интерес от него (последният се определя от
това дали обжалващият изцяло или отчасти е неудовлетворен от обжалваното въззивно
решение), както и дали касаторът е легитимирана страна (главна, подпомагаща или
контролираща страна в производството пред въззивния съд). Във всички тези случаи,
както с еднолично разпореждане за връщане на касационната жалба или с определение за
прекратяване на производството не само в хипотезите на чл. 218в, ал. 3 ГПК, а и ако
въззивното решение не подлежи на обжалване, липсва интерес или процесуална
легитимация на обжалващия, е налице отрицателно произнасяне на съда - въззивен или
касационен по допустимостта на касационното производство. До аналогичен резултат ще
150
се стигне и при десезиране на съда с оттегляне на касационната жалба - арг. от чл. 219, б.
"б", изр. 2 ГПК. При отказ да се образува или при прекратяване на образуваното
касационно производство със сила на пресъдено нещо, се разрешава въпросът за
допустимостта на касационната жалба. Заинтересованата страна няма друга правна
възможност да се защити освен чрез предвидения в чл. 218в, ал. 5 ГПК ред за контрол
върху законосъобразността на преграждането на касационното производство. Следва да се
приеме, че обжалването на разпореждането за връщане на касационната жалба или
определението за прекратяване на касационното производство е допустимо и извън
случаите на чл. 218в, ал. 3 ГПК. Към разглежданите хипотези следва да се причислят и
други преграждащи развитието на касационното производство определения - за спиране
на същото по чл. 182, б. "а", "б", "в", "е" и "ж" ГПК и отказ за неговото възобновяване.
Защита срещу тези определения, произнесени от тричленния състав на ВКС при
разглеждане на касационната жалба, може да се осъществи единствено по реда на чл.
218в, ал. 5 ГПК, с оглед предвидената в чл. 185 ГПК възможност за обжалване пред
петчленния състав на ВКС.
Определението, с което ВКС се произнася по спиране на изпълнението на
обжалваните пред него осъдителни решения на въззивния съд не подлежи на обжалване
по реда на чл. 218в, ал. 5 ГПК. То не представлява преграждащо развитието на
производството определение, а мярка, която цели да защити касатора от предприетото
срещу него принудително изпълнение на обжалваното въззивно решение при спазване на
определени предпоставки - внасяне на надлежно обезпечение, което да гарантира
удовлетворяване на кредитора за неговото вземане, присъдено с решението при
отрицателен изход от обжалването за касатора. Когато тези предпоставки за спиране на
изпълнението са налице, ВКС е длъжен да го постанови, при което действа при условията
на обвързана компетентност, а не на самостоятелна преценка за целесъобразността на
обезпечителната мярка. При липса на специална разпоредба, която да предвижда
обжалване на определението по чл. 218б, ал. 6 ГПК и непопадането му в категорията на
обжалваеми определения по чл. 218в, ал. 5 ГПК, неговото изменение или отменяване при
грешка или изменение на обстоятелствата, може да се извърши от постановилия го съд по
реда на чл. 195, ал. 2 ГПК.
14. Разпореждането на председателя на въззивния съд - окръжен или апелативен
за връщане на касационната жалба като недопустима, подлежи на обжалване пред
тричленен състав на ВКС - чл. 218в, ал. 5 ГПК. При потвърждаване на това разпореждане
с определение на ВКС се стабилизира преграждането на касационното производство и със
сила на пресъдено нещо се разрешава въпросът за неговата недопустимост. Постановеното
определение е окончателно и не подлежи на по-нататъшен контрол. Съгласно чл. 218в, ал.
5 ГПК, едноличното разпореждане на съдия или определението на тричленен състав на
ВКС подлежи на обжалване пред петчленния състав на този съд, т.е. в случая, когато за
пръв път съдия или тричленен състав на ВКС са се произнесли по недопустимостта на
касационната жалба. Извод за противното не може да се прави от разпоредбата на чл.
218а, б. "в" ГПК, която предвижда триинстанционно разглеждане на преграждащите
151
развитието на производството определения. Тя се отнася до такива определения,
постановени от първоинстанционен съд - районен или окръжен и то само относно
допустимостта на първоинстанционното или въззивното производство. Когато във
въззивното производство е постановено преграждането му, като е прието, че то е
недопустимо, постановеното определение ще подлежи на обжалване пред ВКС, тричленен
състав, като горестоящ във функционално отношение съд, с което ще се изчерпи
процесуалния ред за контрол. В този случай той действа като касационен, а не като
въззивен съд, чийто акт е окончателен (т. 1 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК). Аналогично е
положението и когато въззивен съд с еднолично разпореждане се е произнесъл по
недопустимостта на касационното производство, като е разпоредил връщането на
подадената чрез него касационна жалба. Определението на тричленния състав на ВКС, с
което е потвърдено това разпореждане, е окончателно като постановено от касационна
инстанция. Предвиденият ред за обжалване пред петчленния състав на ВКС цели
проконтролиране произнасянето за първи път по недопустимостта на касационната жалба
от тричленен състав на ВКС, чрез което се реализира защитата на правото на касационно
обжалване на заинтересованата страна. Този ред не се отнася до контролното определение
на тричленния състав на ВКС, потвърждаващо разпореждането на въззивния съд за
връщане на касационната жалба, защото е изчерпан касационният ред за обжалване.
По изложените съображения ОСГК на ВКС
РЕШИ:
1. Въззивните решения на окръжните съдилища по искове за парични вземания с

цена на иска под 1000 лв., ако искът е предявен като частичен, не подлежат на касационно
обжалване.
2. Решенията на апелативните съдилища, с които се отказва вписване на
обстоятелства в съдебен регистър, подлежат на касационно обжалване.
3. Въззивните решения, с които се прогласява нищожността или се обезсилват
първоинстанционни решения, като делото се връща за ново разглеждане, подлежат на
4. Когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред
въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. При
неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва. По същия начин процедира и
ВКС, освен в хипотезите на чл. 98, ал. 1, б. "г" и "д" ГПК, при които решението на
въззивния съд се обезсилва и делото се връща на този съд за уточняване основанието или
петитума на иска.
5. Подлежат на касационно обжалване определенията за преграждане на
производството - за прекратяване, спиране или отказ за възобновяване на спряно
Прекратителните определения на първоинстанционния съд са тези постановени
при липса на положителната процесуална предпоставка или наличие на процесуална
152
пречка за упражняване правото на иск - чл. 15 ГПК, чл. 16 ГПК, чл. 17 ГПК, чл. 18 ГПК,
чл. 20 ГПК, чл. 25 ГПК и чл. 224 ГПК, при препращане делото по подведомственост на
административен орган - чл. 10 ГПК или по подсъдност на друг съдебен орган - чл. 92
ГПК и чл. 93 ГПК, при десезиране на съда поради оттегляне и отказ от иска или постигане
на съдебна спогодба - чл. 119 ГПК и чл. 125 ГПК, при смърт на страната, когато не е
възможно процесуално приемство, при сливане качеството на ищец и ответник поради
приемство, при невъзобновяване в срок на спряно дело, при замяна на страната от съда -
чл. 117 ГПК, чл. 178 ГПК и чл. 180 ГПК, при отказ да се конституира като ищец главно
встъпило лице в процеса - чл. 181 ГПК, при отказ за възстановяване срока за обжалване -
чл. 39 ГПК, при отказ за освобождаване от държавна такса по чл. 63, ал. 1, б. "б" ГПК.
Приравнени на тях са едноличните разпореждания на съдия от
първоинстанционен съд за връщане на нередовна искова молба - по чл. 100, ал. 2 и ал. 3
ГПК. Като преграждащо следва да се третира и определението в охранителното
производство по чл. 433, ал. 2 ГПК, с което то се прекратява.
Прекратителни определения във въззивното производство са: определенията по
чл. 200 ГПК при просрочие на жалбата, при неизпълнение на указанията за отстраняване в
срок на нейната нередовност, при липсата на процесуални предпоставки за упражняване
правото на въззивна жалба. Към тази категория се отнасят и едноличните разпореждания
на съда за нейното връщане, както и по чл. 203 ГПК, поради десезиране на съда с
оттегляне на въззивната жалба.
На касационно обжалване подлежи и определението, с което се прекратява
въззивно производство, решението по което не подлежи на обжалване пред ВКС.
Същото се отнася и до определенията на въззивния съд за оставяне без
разглеждане частни жалби срещу определения на първоинстанционния съд поради
просрочие, неотстранена в срок нередовност, липса на процесуални предпоставки за
упражняване правото на жалба или десезиране на съда, независимо от обжалваемостта на
самото определение по съществото на жалбата пред ВКС.
6. Подлежат на касационно обжалване определенията, с които се разрешава
материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство.
Такива са: определението по чл. 291 ГПК относно тегленето на жребия в делбата;
определението по чл. 414 ГПК за определяне равностойността на присъдената движима
вещ. Такива са още: определението по чл. 192, ал. 4 ГПК - относно изменение на
решението в частта му за разноските; и определението по чл. 248 ГПК за издаване
дубликат от изгубен или унищожен изпълнителен лист, доколкото решението, до което се
отнасят подлежи на касационен контрол, съгласно чл. 218а, б. "а" и "б" ГПК.
Отказът за издаване на охранителен акт по чл. 473, ал. 2 ГПК подлежи на
7. ВКС не може да допусне обезпечение на иск, когато за пръв път е сезиран с
молба от ищеца по чл. 308 ГПК.
8. ВКС не може да постанови спиране на производството по чл. 182, б. "г" и "д"
ГПК.
153
9. Пред касационната инстанция са допустими доказателства за установяване
допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила относно валидността и
допустимостта на решението и относно ограничаване правото на участие на страната в
процеса.
10. ВКС следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното
решение. Той осъществява контрол за правилността на въззивното решение в рамките на
заявените в жалбата основания и може да преквалифицира посочените в нея нарушения,
както и да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване
не е въведено като касационно основание.
Разрешенията, отнасящи се до въззивното производство в т. 2, т. 13, т. 14, т. 15 и
т. 16 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, се прилагат и за
касационното обжалване при частично обжалване - чл. 196, ал. 2 ГПК относно забраната
за влошаване положението на обжалващия - чл. 208, ал. 2 ГПК, обжалване при другарство
- обикновено и необходимо, обективното кумулативно и евентуално съединяване на
искове - чл. 206, ал. 2 ГПК.
11. Допустимо е при отмяна на въззивно решение по свой почин ВКС да укаже
при новото разглеждане на делото да се извършат оглед, освидетелстване или да се
изслуша заключение на вещи лица.
д. № 2/2004 г., ОСГК на ВКС) Грешките при формиране вътрешното убеждение на
въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила
представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК и
чл. 157, ал. 1 и 3 ГПК.
13. Член 218в, ал. 5 ГПК се прилага освен при връщане на касационната жалба на
основание чл. 218в, ал. 3 ГПК още и когато въззивното решение не подлежи на обжалване,
липсва интерес или легитимация на обжалващия, десезиране на съда с оттегляне на
жалбата, спиране на производството или отказ за неговото възобновяване.
14. Определенията на тричленен състав на ВКС, потвърждаващи разпореждания
на въззивен съд за връщане на касационна жалба, не подлежат на обжалване пред
петчленен състав на съда по реда на чл. 218в, ал. 5 ГПК.

1/2014 Г., ОСТК НА ВКС
154
1. В ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ПРЯК ИСК С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 226,
АЛ. 1 КЗ ОБЕМЪТ НА ОТГОВОРНОСТТА НА ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ Е ОГРАНИЧЕН ДО
РАЗМЕРА НА ПРИСЪДЕНОТО ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ПО УВАЖЕН СРЕЩУ
ЗАСТРАХОВАНИЯ ДЕЛИНКВЕНТ ИСК ПО ЧЛ. 45 ЗЗД, КОГАТО ИМА ЗА ПРЕДМЕТ
ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ НА СЪЩИТЕ ВРЕДИ, НО В РАМКИТЕ НА ЗАСТРАХОВАТЕЛНАТА
СУМА, УГОВОРЕНА В ЗАСТРАХОВАТЕЛНИЯ ДОГОВОР.
2. ЗАСТРАХОВАТЕЛЯТ МОЖЕ ДА УПРАЖНИ ПРАВОТО СИ ПО ЧЛ. 202, АЛ.
2, ИЗР. 2 КЗ ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ЗАСТРАХОВАТЕЛНИЯ ДОГОВОР ПРИ
НЕПЛАЩАНЕ ПЪЛНИЯ РАЗМЕР НА РАЗСРОЧЕНАТА ВНОСКА ОТ
ЗАСТРАХОВАТЕЛНАТА ПРЕМИЯ.
3. ДОГОВОРЪТ ЗА ЗАСТРАХОВКА "ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ" НА
АВТОМОБИЛИСТИТЕ СЕ СЧИТА ПРЕКРАТЕН С ФИНГИРАНОТО ВРЪЧВАНЕ НА
ИЗВЕСТИЕ ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ, ПОРАДИ НЕПЛАЩАНЕ НА РАЗСРОЧЕНА
ВНОСКА, ПО РЕДА НА ЧЛ. 260, АЛ. 2, ВЪВ ВР. С ЧЛ. 202, АЛ. 2 КЗ, НЕЗАВИСИМО
ДАЛИ ЗАСТРАХОВАТЕЛЯТ Е ИЗПЪЛНИЛ ЗАДЪЛЖЕНИЕТО СИ ПО ЧЛ. 294, АЛ. 1
КЗ ДА ВПИШЕ ПРЕКРАТЯВАНЕТО НА ДОГОВОРА В РЕГИСТЪРА НА
ГАРАНЦИОННИЯ ФОНД, НО ЗАСТРАХОВАТЕЛЯТ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОСВОБОДИ ОТ
ОТГОВОРНОСТ ПРИ НЕИЗПЪЛНЕНИЕ НА ТОВА ЗАДЪЛЖЕНИЕ.
4. ДАВНОСТТА ПО ПРЕКИЯ ИСК НА УВРЕДЕНОТО ЛИЦЕ, ПРЕДЯВЕН
СРЕЩУ ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ НА ДЕЛИНКВЕНТА ПО ЗАСТРАХОВКА
"ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ" - ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ПРИ
ЕКСЦЕС ЗАПОЧВА ДА ТЕЧЕ ОТ ДЕНЯ НА ПРОЯВЯВАНЕ НА ВРЕДАТА.
5. НЕДОПУСТИМО Е В ОБРАЗУВАНО СРЕЩУ ПРЕКИЯ ПРИЧИНИТЕЛ НА
ВРЕДАТА ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ. 45 ЗЗД ДА БЪДЕ КОНСТИТУИРАН КАТО
ЕВЕНТУАЛЕН ОТВЕТНИК, ПО РЕДА НА ЧЛ. 228, АЛ. 3 ГПК ЗАСТРАХОВАТЕЛЯТ
НА ГРАЖДАНСКАТА ОТГОВОРНОСТ НА ДЕЛИНКВЕНТА ПО ЗАСТРАХОВКА
"ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ" ПО ИСК С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 226, АЛ. 1
КЗ.
6. НОРМАТА НА ЧЛ. 113 ГПК Е ПРИЛОЖИМА ПО ОТНОШЕНИЕ НА
ПРЕКИЯ ИСК ПО ЧЛ. 226, АЛ. 1 КЗ.
7. НАЛИЦЕ Е СЪПРИЧИНЯВАНЕ НА ВРЕДАТА, КОГАТО ПОСТРАДАЛОТО
ЛИЦЕ Е ПЪТУВАЛО В АВТОМОБИЛ, УПРАВЛЯВАН ОТ ВОДАЧ, УПОТРЕБИЛ
АЛКОХОЛ НАД ЗАКОНОУСТАНОВЕНИЯ МИНИМУМ, АКО ТОЗИ ФАКТ МУ Е БИЛ
ИЗВЕСТЕН.
8. СОБСТВЕНИКЪТ НА ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО, СКЛЮЧИЛ
ЗАДЪЛЖИТЕЛНА ЗАСТРАХОВКА "ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ" НА
АВТОМОБИЛИСТИТЕ, Е ТРЕТО ЛИЦЕ ПО СМИСЪЛА НА ЧЛ. 257, АЛ. 3 КЗ И Е
ЛЕГИТИМИРАН ДА ПРЕДЯВИ ИСК ПО ЧЛ. 226, АЛ. 1 КЗ СРЕЩУ
ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ ПО СЪЩАТА ЗАСТРАХОВКА ЗА ПРИЧИНЕНИТЕ МУ ВРЕДИ
155
ПРИ УПРАВЛЕНИЕ НА СОБСТВЕНОТО МУ МОТОРНО-ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО ОТ
ДРУГО ЛИЦЕ.
Чл. 226, ал. 1 КЗ
Чл. 45 ЗЗД
Чл. 202, ал. 2, изр. 2 КЗ
Чл. 260, ал. 2 КЗ
Чл. 294, ал. 1 КЗ
Чл. 228, ал. 3 ГПК
Чл. 113 ГПК
Чл. 257, ал. 3 КЗ
Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Търговска
колегия, в съдебно заседание на 7 декември 2015 г. в състав:
при участието на секретаря К. А. постави на разглеждане тълкувателно дело № 1

по описа за 2014 г. на Общото събрание на Търговска колегия докладвано от съдия В. А.
Тълкувателното дело е образувано на основание чл. 128, ал. 1 от Закона за

съдебната власт с разпореждане от 03.11.2014 г., допълнено с разпореждане № 2 от
30.01.2015 г., двете на Председателя на ВКС за постановяване на тълкувателно решение
по реда на чл. 292 ГПК от Общото събрание на Търговска колегия по следните правни
въпроси, свързани със застрахователни правоотношения, по които е налице
противоречива съдебна практика - решения по чл. 290 ГПК на състави на Върховния
касационен съд, Търговска колегия:
1. Следва ли в производството по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1
КЗ, обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на
присъденото обезщетение по уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента?;
2. За възможността на застрахователя да упражни правото си по чл. 202, ал. 2, изр.
2 КЗ за прекратяване на застрахователния договор, поради неплащане на разсрочена
вноска от застрахователната премия;
3. Счита ли се за прекратен договор за застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите с фингираното връчване на известие за прекратяване поради неплащане
на разсрочена вноска, по реда на чл. 260, ал. 2, във връзка с чл. 202, ал. 2 КЗ, без
застрахователят да е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише
прекратяване на договора в регистъра на Гаранционния фонд?;
4. От кой момент започва да тече давността по прекия иск на увреденото лице за
заплащане на обезщетение при ексцес, предявен срещу застрахователя на делинквента по
застраховка "Гражданска отговорност"?;
5. Допустимо ли е конституирането на застрахователя на гражданската
отговорност на делинквента по застраховка "Гражданска отговорност", като евентуален
156
ответник по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК, в образуваното срещу прекия причинител на
деликта производство по чл. 45 ЗЗД, при условие, че исковата претенция спрямо него е
основана на чл. 226, ал. 1 КЗ? При оттегляне на главния иск по чл. 45 ЗЗД срещу
делинквента, подлежи ли на разглеждане евентуалния пряк иск срещу застрахователя по
чл. 226, ал. 1 КЗ, или по него съдът дължи произнасяне само при отхвърляне на първия?
Кой е компетентният съд да се произнесе по евентуалния иск по чл. 226, ал. 1 КЗ при
оттеглен първоначален иск по чл. 45 ЗЗД?;
6. Приложима ли е нормата на чл. 113 ГПК по отношение на прекия иск по чл.
226, ал. 1 КЗ?;
7. Налице ли е съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице
е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол?;
8. Дали собственикът на превозно средство, сключил задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите, е трето лице по см. на чл. 257, ал. 3 КЗ и
дали е легитимиран да предяви иск по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по същата
застраховка за вреди, които са му причинени при управление на собственото му превозно
средство от друго лице?
Общото събрание на съдиите от Търговска колегия на Върховния касационен
съд /ОСТК на ВКС/, за да се произнесе, съобрази:
1. По първия от поставените правни въпроси констатираната противоречива
практика е формирана с решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК на второ търговско
отделение на ВКС. В едни от тях е застъпена тезата, че обемът на отговорност на
застрахователя на гражданската отговорност на делинквента към трети лица не може да
бъде ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу последния
граждански иск в наказателния процес. Основните правни съображения са, че съдът,
разглеждащ прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, не е обвързан от силата на пресъдено нещо на
решението по деликтния иск, основан на чл. 45 ЗЗД, относно размера на обезщетението за
неимуществени вреди, който всякога се определя въз основа на въведения с чл. 52 ЗЗД
критерий за справедливост, а обезщетението за имуществени вреди - с оглед на
конкретните ангажирани по делото доказателства. Допълнителните аргументи са
обосновани с отсъствие на установени от законодателя процесуални пречки, които да
ограничават предявяването на пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, при успешно приключило
производството по чл. 45 ЗЗД, срещу причинителя на вредата и с различните фактически
състави, от които произтича отговорността на делинквента и тази на застрахователя по
договор за имуществена застраховка "Гражданска отговорност".
Според възприетото в обратен смисъл разрешение вторичният характер на
прякото право, спрямо деликтното право изключва възможността застрахователят на
гражданската отговорност на делинквента да дължи повече от прекия причинител на
непозволеното увреждане. Затова и чрез прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ не може да бъде
присъдено на пострадалия обезщетение в по- висок размер от определената за обезвреда
сума по предявен в наказателния процес срещу делинквента граждански иск, основан на
чл. 45 ЗЗД, за същите вреди - имуществени и неимуществени.
157
Общото събраните на Търговска колегия на Върховния касационен съд намира за
правилно второто становище.
Имуществената застраховка "Гражданска отговорност" има обезщетителен
характер. С нея се дава застрахователна закрила на застрахования срещу риска да
възникне в негова тежест отговорност за непозволено увреждане към друго лице, а
предназначението и е да репарира, в рамките на застрахователната сума, реално
възникналите за третото увредено лице вреди, за които съществува основание да бъде
ангажирана гражданската отговорност на застрахования делинквент. Следователно
непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие
и последното ще е налице само дотолкова, доколкото е осъществен деликтът. 3атова
застрахователят по застраховката срещу гражданска отговорност не отговаря когато
отсъства деликт, извършен от застрахования и извън обема на гражданската му
отговорност, чиито граници са определени в чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Вярно е, че решението по
деликтния иск срещу застрахования няма сила на пресъдено нещо срещу застрахователя
на гражданската му отговорност, но обхватът и размерът на вредите, когато са едни и
същи, имат обвързващо спрямо него действие в материалноправно отношение. Ето защо
по прекия иск, основан на чл. 226, ал. 1 КЗ, застрахователят обезщетява причинените
вреди в същия размер, в който, на основание чл. 45 ЗЗД, е задължен да ги обезщети
застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в застрахователния
договор застрахователна сума. Изразеното разбиране е в съгласие и с възприетото
разрешение в чл. 3, ал. 1 от Директива 72/166/ЕО, в чл. 2, ал. 1 от Директива 84/5/ЕО и в
Директива 90/232/ЕИО, според което гражданската отговорност макар и застрахована, се
регулира и зависи от отношението между делинквента и увреденото лице.
Аргумент в подкрепа на становището, че паричното задължение на
застрахователя е обусловено от задължението на застрахования, е самата легална
дефиниция на застраховката "Гражданска отговорност" в чл. 223, ал. 2 КЗ, която
позволява извеждането на отговор в посочения смисъл.
Допълнително съображение е и обстоятелството, че създадената от закона
възможност за пряко предявяване на иска срещу застрахователя е само обществено
оправдан правен способ за по- лесно и по-бързо обезщетяване на увредения при
непозволено увреждане от застрахования, а не средство за увеличаване имуществото на
същия, или източник на доход, до каквито резултати би се стигнало ако застрахователят
отговоря по - тежко от делинквента за същите имуществени и неимуществени вреди, т.е.
ако обемът и размерът на гражданската отговорност на застрахования не са определящи за
отговорността на застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност".
2. Спор в практиката на Търговска колегия на Върховния касационен съд
съществува и по отношение на възможността застрахователят да упражни правото си по
чл. 202, ал. 2, изр.3 КЗ за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане на
разсрочена вноска от застрахователната премия.
Според приетото в постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение на II т.о. на
ВКС застрахователят не може да упражни правото си за прекратяване на застрахователния
158
договор по чл. 202, ал. 2, изр. 2 от Кодекса за застраховането при неплащане само на част
от разсрочена вноска от застрахователната премия. Основният аргумент е, че с
разпоредбата на чл. 202, ал. 2, изр. 2 от Кодекса за застраховане законодателят изрично е
предвидил фингирано връчване на писмено предупреждение в случаите, когато е налице
пълно неизпълнение на задължението от застрахования, но не и при неплащане на част от
дължимата разсрочена вноска на застрахователната премия. Нормата е изключителна,
което налага стеснителното и тълкуване и то в интерес на застрахованото лице.
Другото разбиране, изразено в решение по чл. 290 и сл. ГПК на състав на I т.о. на
ВКС е, че фингираното връчване може да бъде приложено и при неплащане само на част
от разсрочената вноска от застрахователната премия.
Общото събрание на Търговска колегия на ВКС намира за правилно първото
становище.
Основните функции на всяка имуществена застраховка - задължителна или
договорна, са да възстанови щетите причинени на застрахованите лица от настъпване на
застрахователното събитие и да даде обезпечение, като покрие определени рискове, на
които са изложени техни имуществени блага. При застраховката срещу гражданска
отговорност - договорна или задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите, рискът е в опасността в тежест на застрахования да възникне
задължение за обезщетение към трето лице поради осъществен деликт.
Следователно функциите на този вид специална имуществена застраховка, според
дефинитивното и определяне в чл. 223, ал. 1 КЗ, са обезщетителна и обезпечителна -
целящи да бъдат отстранени неблагоприятните последици, възникнали в тежест на
застрахования от непозволено увреждане, чрез покриване на отговорността му за
обезвреда от застрахователя, с което се гарантира запазване на неговото имущество, както
и да се обезпечи правото на обезщетение чрез възможността пострадалият да иска пряко
от застрахователя плащане на дължимото от делинквента парично обезщетение. При
застраховката "Гражданска отговорност" на автомобилистите втората функция има не
само обществена оправданост, но и важно социално предназначение - да се осигури
засилена защита на увредените трети лица.
Специфичното предназначение на тези застраховки е основанието те да бъдат
уредени от закона като задължителни и да бъдат подчинени на специални правила и на
институции за контрол относно удостоверяване сключването на застрахователния договор
по законовоопределен начин, информация за конкретния застраховател и за заплащане на
обезщетение по прекия иск на увредения в определени хипотези от създадения
Гаранционен фонд.
Израз на специалната цел и функции на задължителната застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите е и разпоредбата на чл. 202, ал. 2, изр. 2 КЗ. С нея
законодателят, независимо от употребения правно - технически термин "прекратяване", е
въвел особена хипотеза на разваляне на застрахователния договор поради виновно
неизпълнение на основното задължение на застрахования, която е изрично предвидена в
чл. 260, ал. 2 от Кодекса на застраховането. Разпоредбата е от изключителен порядък и не
159
подлежи на разширително тълкуване. Създадена е в интерес на застрахования, предвид
установената фикция за връчено писмено предупреждение само в случаите, когато в
застрахователната полица застрахователят изрично е посочил кое от правата по ал. 1 на
чл. 202 КЗ ще упражни след изтичане на 15 дневния срок от датата на падежа на
разсрочената вноска от застрахователната премия.
Следователно при плащане само на част от разсрочената вноска от
застрахователната премия, независимо, че паричното задължение е делимо, елементите от
посочения фактически състав - изрична клауза в застрахователния договор за фингирано
писмено предупреждение, настъпил падеж на разсрочена вноска от застрахователната
премия, изтекъл срок от 15 дни от датата на падежа и неизпълнено от застрахования
парично задължение в този срок, не са осъществени и разпоредбата е неприложима.
Договорът не може да се счита за автоматично прекратен и в полза на застрахователя не е
надлежно възникнало потестативното право на преустановяване на облигационната връзка
по този ред.
3. В съдебната практика на Търговска колегия на ВКС липсва единство и по
въпроса дали се счита за прекратен договорът за застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане
на разсрочена вноска по реда на чл. 260, ал. 2, във вр. с чл. 202, ал. 2 КЗ, без
застрахователят да е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише
прекратяване на договора в регистъра на Гаранционния фонд.
В някои случаи съставите на Търговска колегия на Върховния касационен съд
приемат, че при липсата на уведомление по чл. 294, ал. 1 КЗ до Информационния център
към Гаранционен фонд за прекратяване на договора с делинквента по риска "Гражданска
отговорност" на автомобилистите към точно определен момент, което предхожда
настъпване на застрахователното събитие, означава, че застрахователят не е упражнил
уговореното в застрахователния договор и признато му с чл. 202, ал. 1 КЗ субективно
потестативно право да го прекрати, независимо, че е налице фингирано връчване на
предупреждение в посочения смисъл, с изтичане на 15-дневния срок от датата на падежа
на разсрочената вноска, съдържащо се в застрахователната полица и изтичане на същия
този срок, предпоставките за освобождаване застрахователя от отговорност по прекия иск,
основан на чл. 226, ал. 1 КЗ - отсъстват. Съображенията са обосновани с императивния
характер на вмененото на застрахователя административно задължение, на неговата
законоустановеност, на общественото доверие в Информационния център на Гаранционен
фонд за оповестяваната там информация и на гаранцията, която, съгласно чл. 259, ал. 7 КЗ,
тази информация създава относно правата на трети лица - потребители на застрахователна
услуга и със защитната функция на застраховката "Гражданска отговорност" на
автомобилистите.
Обратното становище, застъпено в други случаи е, че договорът за застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите се счита прекратен по реда на чл. 260, ал.
2, във вр. с чл. 202, ал. 2 КЗ, при фингираното връчване на известие за прекратяването му,
поради неплащане на разсрочената вноска от застрахования, независимо дали
160
застрахователят е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ и дали в регистъра на
Гаранционния фонд е вписано прекратяването на застрахователния договор.
Аргументите в негова подкрепа са изведени от граматическото и систематично
тълкуване на чл. 294, ал. 1 КЗ, позволяващо да се приеме, че изпращането на справка в
Информационния център на Гаранционния фонд не е елемент от фактическия състав на
сключване и прекратяване на застрахователните договори, доколкото същата дори да
притежава, по арг. от чл. 295, ал. 7 КЗ, доказателствена сила на официален документ,
съдържа информация за вече настъпил, а не предстоящ факт.
ОСТК на ВКС намира за правилно второто становище.
С разпоредбата на чл. 294 КЗ в тежест на застрахователя изрично е вменено
административно задължение за предоставяне информация в Информационния център
към Гаранционния фонд, за вписване в регистъра, поддържан по силата на чл. 292 КЗ,
наред с другите подлежащи на регистрация обстоятелства и прекратените застрахователни
договори по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. За
неспазване на това задължение за известяване е предвидена административна санкция
спрямо задълженото лице, която е конкретизирана в чл. 317а КЗ, но от която
материалноправни последици за самото договорно правоотношение не произтичат.
Следователно, макар и вписването в разглежданата хипотеза да е правно значимо,
както с оглед извършваното при условията на чл. 288, ал. 1, т. 2 КЗ плащане, така и
предвид интереса на трети лица от удостоверяване на конкретното застрахователно
правоотношение по договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност",
съобразно чл. 261, ал. 1 КЗ и общественото доверие в предоставяната от Гаранционния
фонд информация, само по себе си то не е задължителен елемент от фактическия състав на
чл. 202, ал. 2 във вр. с чл. 260, ал. 2 КЗ за прекратяване на застрахователния договор.
Важна последица от неизпълнението на това задължение, обаче е, че с оглед
създадената чрез удостоверяването по реда чл. 261 КЗ, абстрактна легитимация на
застрахования, като титуляр на валидна задължителна застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите, чиято действителност и действие не са обусловени от
точното изпълнение на задължението му за плащане на разсрочените вноски от
застрахователната премия за целия срок на определеното в нея покритие, застрахователят,
който към датата на инцидента не я е прекратил по указания от законодателя ред, не може
успешно да се освободи от отговорност по чл. 226, ал. 1 КЗ спрямо третите увредени лица,
позовавайки се на предсрочното прекратяване на договора. При неспазено изискване на
чл. 294 КЗ възражението на застрахователя за прекратяване на застрахователното
правоотношение при условията на чл. 260, ал. 2, във вр. с чл. 202, ал. 2 КЗ, е
противопоставимо единствено на заявена от застрахования претенция за плащане на
застрахователното обезщетение.
4. В съдебната практика няма единство и при разрешаване на въпроса за началния
момент на погасителната давност по прекия иск на увреденото лице, предявен срещу
застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" за обезвреда при ексцес.
161
Според едното становище правата по договор за застраховка "Гражданска
отговорност" се погасяват с петгодишна давност, началото на която е денят на настъпване
на застрахователното събитие, независимо от качеството на правните субекти.
Възприетото разрешение е аргументирано с изричната разпоредба на чл. 197 КЗ, съгласно
която погасителната давност при застрахователните права, произтичащи от застраховка
срещу гражданската отговорност, започва да тече от момента на настъпване на
застрахователното събитие - непозволеното увреждане, без каквито и да било изключения.
Като допълнително съображение е посочен носеният риск и дължимата, срещу конкретно
определена премия, застрахователна закрила за която при такава конкретност липсва
законово основание да е времево неограничена.
Другото становище е, че погасителната давност по иск за обезщетение за вреди от
влошаване на здравословното състояние на увредения, вкл. по прекия иск срещу
застрахователя, започва да тече от момента на проявяване на тези вреди. Съображенията
са, че няма непозволено увреждане без вреда и доколкото не е настъпила вредата -
влошаване здравословното състояние на пострадалия, липсва осъществен деликт и не е
налице възникнало право, което да се погасява по давност.
ОСТК на Върховния касационен съд намира за правилно второто становище.
Основното предназначение и функции на института на погасителната давност са
да гарантира правната сигурност, като защити длъжника срещу продължилото определен
период от време бездействие на кредитора и давайки защита на гражданскоправните
субекти срещу трудностите на доказване при отдалеченост във времето, да внесе
определена стабилност в гражданските правоотношения.
За да е налице неоправдано кредиторово бездействие, което законодателят не
толерира, отнемайки възможността за принудително осъществяване на оспореното
субективно право, то трябва да е възникнало и да може да бъде упражнено, съответно -
защитено, а пострадалият от деликт към момента на извършване на увреждането все още
няма възникнало право на обезщетение за ексцес, което да е погасимо по давност.
Видно от съдържанието на чл. 51, ал. 3 ЗЗД правото на обезщетение при ексцес се
проявява значително по-късно и макар да е свързано с вземанията по чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл.
52 ЗЗД е ново самостоятелно право. За него погасителната давност започва да тече не от
момента на непозволеното увреждане, а от деня на проявление на новите вреди в пълния
им обем, т.е. от деня на влошаване здравето на увредения спрямо първоначалната му
увреда, както е приетото и в т. 1 на действащото и понастоящем ППВС № 1/81 г.
Следователно от изложеното и от възприетото в безспорната съдебната практика
разрешение /т. 6 на ППВС № 7/77 г./, че при задължителната застраховка "Гражданска
отговорност", застрахователното събитие е самото непозволено увреждане следва, че без
всички елементи от фактическия състав на същото - деяние, противоправност, вреда,
причинна връзка между деянието и вредата и вината да са напълно осъществени, няма
непозволено увреждане и застрахователното събитие не е настъпило.
Същевременно в редица случаи, вкл. при упражняване на някои правно
регламентирани професии, поради особености в увреждащия механизъм, може деянието
162
да е извършено в определен момент, а проявлението на вредите да настъпи значително по-
късно. В тази хипотеза непозволеното увреждане всъщност се явява едно разтеглено във
времево отношение събитие, но отговорността и за него възниква едва с проявление на
всички елементи от фактическия състав, който го поражда. С оглед на това и на общото
правило на чл. 114, ал. 1 и ал. 3 ЗЗД, поставящо за начало на давностния срок деня, в
който вземането е станало изискуемо, респ. деецът е открит, се налага специалната
разпоредба на чл. 197 КЗ, определяща за начало на давността за правата по всички
застрахователни договори денят на настъпване на застрахователното събитие, да бъде
подложена на поправително тълкуване в частта относно задължителната застраховка
"Гражданска отговорност" поради доказаната, по арг. от чл. 46 ЗНА, необходимост от
същото. Извод за несъответствие между действителната и изразена законодателна воля се
налага и при историческото тълкуване на текста на чл. 197 КЗ. Чрез него се установява, че
още с първоначалната редакция на чл. 337 ЗЗД(отм.), а впоследствие и с цяла обща уредба
на договора за застраховка в Част трета на ТЗ, приложима до влизане в сила на КЗ, вкл.
формулирането на чл. 392 ТЗ (отм.), целта на законодателя е да изравни срока на
погасителната давност по имуществените застраховки "Гражданска отговорност", с
давностния срок по иска срещу застрахования причинител на вредата, въпреки недобрата
граматическа конструкция.
Изравняване срока за погасяване претенцията срещу застрахователя, каквато е и
действителната воля на законодателя във вр. с въвеждане на специалната
"застрахователна" давност, е в пълно съгласие както с правната същност на застраховката
"Гражданска отговорност", така и с тази на института на погасителната давност, но би
било лишено от смисъл, ако началото на тези еднакви по продължителност давностни
срокове е различно.
Дори необходимостта от поправително тълкуване на чл. 197 КЗ да бъде отречена,
то отсъства съмнение, че за момент на настъпване на застрахователното събитие може да
се приеме само този, в който са реализирани всички елементи от фактическия състав за
пораждане на гражданската отговорност.
Следователно, независимо кога се проявява вредата- в момента на извършване на
деянието, или след него, едва от деня на нейната проява за третото лице възниква правото
да иска обезщетяването и в границите на чл. 51 ЗЗД. Затова от този момент започва да
тече и погасителната давност за прекия иск срещу застрахователя, вкл. за обезщетяване
вредите от ексцес.
5. Няма еднозначно разрешение от съставите на Търговска колегия на ВКС и по
следните процесуалноправни въпроси - дали е допустимо конституирането на
застрахователя на гражданската отговорност на делинквента по застраховка "Гражданска
отговорност", като евентуален ответник по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК, в образуваното
срещу прекия причинител на деликта производство по чл. 45 ЗЗД, при условие, че
исковата претенция спрямо него е основана на чл. 226 КЗ; дали при оттегляне на главния
иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента, подлежи на разглеждане евентуалният иск срещу
застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ, или по него съдът дължи произнасяне само при
163
отхвърляне на първия, както и кой е компетентният съд да се произнесе по евентуалния
иск, основан на чл. 226, ал. 1 КЗ, при оттеглен първоначален иск по чл. 45 ЗЗД.
В едни случаи е прието, че субективното пасивно евентуално съединяване на иска
по чл. 45 ЗЗД с прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е допустимо, само ако е заявено с
първоначалната искова молба, т.е. извършване на същото по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК не
се допуска от процесуалния закон. Ето защо в тази хипотеза, при оттегляне на главния иск
срещу делинквента, с оглед разделността на неговата отговорност от тази на
застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност", не съществува процесуална
пречка прекият иск, основан на чл. 226, ал. 1 КЗ, да бъде разгледан самостоятелно, тъй
като самото недопустимо съединяване по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК не се отразява върху
допустимостта на отделните предявени искове. В този смисъл, доколкото по реда на чл.
228, ал. 3 ГПК съдът не може да разгледа претенция, различна от първоначално заявената
с исковата молба, основана на чл. 45 ЗЗД, то постановеното по нея решение подлежи на
обезсилване по правилото на чл. 270, ал. 3 ГПК, а делото - на връщане на съда, до който
молбата по чл. 226, ал. 1 КЗ е била адресирана, за образуване на самостоятелно
производство и произнасяне по новозаявения пряк иск срещу застрахователя.
Становището е аргументирано с отсъствие на създадена от законодателя
процесуална възможност под формата на изменение на иска, чрез замяна на страните по
реда на чл. 228, ал. 3 ГПК, да бъде извършено последващо субективно съединяване на
искове, респ. изменено основанието на първоначално предявения иск.
В други случаи е прието, че е допустимо по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК да бъде
привлечен нов ответник, наред с първоначалния, чрез последващо субективно евентуално
съединяване на искове, когато искът срещу последния произтича от същото основание,
има същия петитум, като първоначалния иск, независимо от различното правно основание
на новозаявения. В тази хипотеза при оттегляне на главния иск по чл. 45 ЗЗД, на
разглеждане ще подлежи евентуалния иск по чл. 226, ал. 1 КЗ - въведен с привличането на
нов ответник, наред с първоначалния, по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК.
Аргументите са, че предмет на двата иска са права с едно и също съдържание -
правото да се получи обезщетение за вредите, които застрахованият делинквент е
причинил на третото лице. Следователно, щом застрахователят по застраховка срещу
"Гражданска отговорност" и застрахованият делинквент отговарят пред третото лице за
едно и също нещо, то не съществува процесуална пречка по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК да
бъде извършено последващо субективно пасивно евентуално съединяване на иска по чл.
226, ал. 1 КЗ с предявения първоначален иск по чл. 45 ЗЗД, стига тези искове да са
подсъдни на един и същи съд. В сочената хипотеза евентуално съединеният иск ще се
счита за предявен под условие - ако не се сбъдне условието, съдът не дължи произнасяне
по него, а при оттегляне на иска срещу делинквента, на разглеждане ще подлежи прекият
иск срещу застрахователя на гражданската му отговорност.
ОСТК на ВКС приема за правилно първото становище.
Тълкувана систематично разпоредбата на чл. 228, ал. 3 ГПК позволява да се
приеме, че с нея е създадена единствено възможност за процесуално приемство по делото,
164
без съгласие на заменяната страна, което предполага продължаване на висящия процес по
предявената искова претенция. Следователно сочената процесуална разпоредба не
позволява едновременно изменение и на основанието на първоначалния иск, нито създава
процесуална възможност за последващо субективно съединяване на искове, или
въвеждане на нови искови претенции, наред с вече заявената, респ. привличане и на други
ответници, наред с първоначалния.
Затова искането за конституиране на застрахователя на гражданската отговорност
на делинквента, като ответник по иск основан на чл. 226, ал. 1 КЗ, във висящото
производство по предявен срещу прекия причинител на увреждането деликтен иск по чл.
45 ЗЗД, по своята правна същност не представлява искане за изменение на първоначалния
иск чрез замяна на страна. Това искане е процесуално действие, което от обективна страна
представлява предявяване на нова, самостоятелна и различна от вече предявената искова
претенция, по която производството е висящо. Независимо, че прекият иск по чл. 226, ал.
1 КЗ и деликтният иск по чл. 45 ЗЗД са различни по правно основание, предмет и
ответници, макар да съществуват паралелно, да принадлежат на едно и също лице и да
възникват като правна възможност в един и същи момент при наличие на общи
правопораждащи ги факти, то при отсъствие на предвидена от законодателя солидарна
отговорност между делинквента и застрахователя на гражданската му отговорност,
обективното им съединяване при условията на кумулативност е недопустимо, както е
прието и в т. 11 на ППВС № 7/77 г.
Ето защо се явява недопустимо по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК - във вече
образувано срещу делинквента производство по чл. 45 ЗЗД, като евентуален ответник да
бъде конституиран застрахователят по застраховка "Гражданска отговорност", при
условие, че заявената срещу него искова претенция е с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ.
Въпреки, че исковата претенция по чл. 226, ал. 1 КЗ е недопустимо въведена по
реда на чл. 228, ал. 3 ГПК във висящо производство по предявен иск, основан на чл. 45
ЗЗД, тя не е процесуално недопустима.
Не съществува процесуална пречка след оттегляне на първоначално предявения
деликтен иск, прекият иск да бъде самостоятелно разгледан и съдът да се произнесе по
него, ако са спазени изискванията за родова подсъдност по ГПК и за редовност на
исковата молба. При наличието на разделност в отговорността на делинквента и на
застрахователя на гражданската му отговорност, десезирането на съда по първоначално
предявения деликтен иск по чл. 45 ЗЗД, не е основание да се отрече правото на защита на
увредения и с иск по чл. 226, ал. 1 КЗ.
6. В практиката на ВКС, ТК нееднакво е разрешаван и въпросът, свързан с
приложимостта на нормата на чл. 113 ГПК по отношение на прекия иск по чл. 226, ал. 1
КЗ.
В едни случаи е прието, че изборната местна подсъдност по чл. 113 ГПК е
приложима към исковете за заплащане на застрахователно обезщетение, поради което
упражненото от ищеца право на избор на местна подсъдност по чл. 108, ал. 1 ГПК не
намира приложение.
165
Становището е аргументирано с разпоредбата на § 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби на КЗ, определящи застрахованото лице като "потребител на застрахователни
услуги".
Обратното разбиране, възприето в други случаи е, че разпоредбата на чл. 113 ГПК
не намира приложение по отношение на прекия иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1
КЗ. Съображенията са, че липсва идентитет в съдържанието на понятието "потребител" по
см. на легалното му определяне в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на КЗ и по см. на
чл. 113 ГПК. Употребено в процесуалния закон, понятието "потребител" не трябва да се
тълкува разширително, а само с оглед създадената с чл. 310, т. 4 ГПК правна възможност
за разглеждане на исковете за установяване и преустановяване на нарушения по права по
Закона за защита на потребителите, при условията на Глава ХХV - Бързо производство, на
процесуалния закон.
ОСТК на ВКС счита за правилно първото становище.
Дефинитивното определяне на термина "потребител на застрахователна услуга" в
§ 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на КЗ наистина се различава от вложеното, според
§ 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, съдържание в това понятие, но соченото
обстоятелство не е достатъчно, за да се отрече приложимостта на специалната местна
подсъдност по чл. 113 ГПК по отношение на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, доколкото
двете дефиниции не са предмет на регламентация в ГПК. Сравнителният им анализ
показва, че с разпоредбите на КЗ законодателят разширява кръга на потребителите на
застрахователни услуги, спрямо този по ЗЗП.
Този разширителен подход, при който в кръга на потребителите на
застрахователни услуги се включва третото ползващо се лице, третото увредено лице,
другите лица, за които са възникнали права по застрахователен договор, както и
физическото или юридическо лице, проявяващо интерес да се ползва от услугите, е
обществено оправдан. Той е израз на защитата на потребителите в специфичната област
на застраховането и е съобразен с вида на отделните застраховки, ефектът на които
нерядко се проявява спрямо трети на застрахователното правоотношение лица, тъй като
потребителят на застрахователна услуга не всякога е и страна по договора.
Придаване на застрахованото лице качеството на потребител на определен вид
услуга означава, че за него съществува възможност да упражни правото на избор на
местна подсъдност, вкл. по предявен от него пряк иск и чрез този избор да дерогира
общата местна подсъдност по чл. 108, ал. 1 ГПК.
Обратната теза би довела до поставяне в по - неблагоприятно положение лицето -
потребител на застрахователна услуга по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КЗ спрямо
застраховано по застраховка "каско" физическо лице, което като страна по договор за
услуга, се явява потребител, но по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и на това основание
се ползва от уредената в чл. 113 ГПК особена местна подсъдност. Подходът е неоправдан,
с оглед функциите на застраховката "Гражданска отговорност" и създадената с прякото
право засилена защита на интереса на увредения от деликт.
166
7. Не съществува единство в практиката на съдебните състави на ТК на ВКС и по
въпроса дали е налице съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е
пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол.
Според едното становище поемането на риска, при който увреденото лице
евентуално е било в състояние да предположи, или да допусне да бъде увредено от
делинквента, употребил алкохол, е особен случай на съпричиняване на вредата по смисъла
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съображенията са, че пострадалият, макар и да не е допринесъл за
настъпване на събитието пътно-транспортно произшествие, с поведението си е
допринесъл за собственото си увреждане.
С второто становище принципно е отречена възможността да е налице
съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалият е пътувал в автомобил,
управляван от водач, употребил алкохол. Съображенията са, че липсва личен принос на
увреденото лице - обективен елемент от фактическия състав на съпричиняването, който
следва да се намира в причинна връзка с вредоносния резултат - пътния инцидент и
неговите последици. Знанието за употребата на алкохол от водача на увреждащото
моторно - превозно средство, макар да присъства в съзнанието на увреденото лице, не е
конкретно обективиран в поведението му факт, който да е допринесъл за настъпване на
вредата, с оглед изискването на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане
може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване.
Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между
поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на
увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или
бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до
настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен.
В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на
пострадалия за възникване на самото пътно- транспортно произшествие, като правно
значим факт, който обуславя прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и приноса му за настъпване
на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Придобилият гражданственост термин "съпричиняване" е с по-тясно значение спрямо
използвания в закона - "допринасяне за настъпването на вредите". Същият илюстрира
първата от посочените хипотези - допринасяне за настъпване на произшествието. Във
втората хипотеза пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с
поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на
вредата.
Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за
увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай.
Такова рисково поведение е пътуването в моторно превозно средство с водач,
употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на
увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за
167
узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Изразяващо се в поемането на
предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране, това
поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна
връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно-транспортно
произшествие.
За да намери приложение чл. 51, ал. 2 ЗЗД в разглежданата хипотеза, поетият риск
и реализираният риск трябва и да са идентични, като степента на съпричиняване се
преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда.
Последното разбиране е в съгласие с чл. 13, т. 3 от Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и Съвета от 16.09.2009 г., транспонирана в националното ни право
чрез разпоредбата на чл. 257, ал. 4 КЗ.
Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в
процеса - делинквент или застраховател. Тя следва да установи с допустимите от ГПК
доказателствени средства не само обективния факт на знание на увредения, респ.
възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното
превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. При твърдение за
невменяемост доказателствената тежест се носи от увредения. Следователно единствено
констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е
пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за
причинените вреди, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
8. По въпроса дали собственикът на превозно средство, сключил задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е трето лице по смисъла на чл.
257, ал. 3 КЗ и дали е легитимиран да предяви иск по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу
застрахователя по същата застраховка за вреди, които са му причинени при управление на
собственото му превозно средство от друго лице, не е констатирано противоречие в
практиката на Търговска колегия на ВКС, но е налице противоречивото му разрешаване от
съдилищата в страната.
Някои от съдилищата приемат, че разпоредбата на чл. 257, ал. 3 КЗ изключва от
кръга на третите лица само лицето, причинило вредите, поради което собственикът на
превозното средство, сключил задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите, също се явява трето за застрахователното правоотношение лице и може
да претендира обезщетение чрез прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя,
независимо, че е насрещна страна по договора.
В актовете на други съдилища е прието, че при действието на чл. 257, ал. 2 КЗ, в
качеството му на страна по договора за задължителна застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите, собственикът на превозното средство, по отношение на
което е сключена тази застраховка, не е трето за застрахователното правоотношение лице,
по см. на чл. 257, ал. 3 КЗ и затова не е легитимиран да предяви иск по чл. 226, ал. 1 КЗ
срещу застрахователя - насрещна страна по договора, за причинени вреди при управление
на превозното средство от друго лице.
168
Съгласно изричното законодателно разрешение в чл. 257, ал. 3 КЗ за трети лица се
смятат всички лица, с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди.
Следователно всяко лице, извън делинквента, се явява трето лице по см. на
цитираната разпоредба и като пострадало от деликт разполага с правото на пряк иск
срещу застрахователя. За допустимостта на прекия иск е ирелевантно дали лицето е
собственик на увреждащото моторно превозно средство и дали в това си качество е
сключило договор за застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, по който
е страна.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е самата същност на
имуществената застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, една от
специфичните особености на която е, че застраховано е всяко лице, което ползва моторно
превозно средство на законно основание и в този смисъл е отговорно за причинените при
управлението му вреди - чл. 257, ал. 2 КЗ.
По изложените съображения Общото събрание на Търговска колегия на ВКС
РЕШИ:
1. В производството по пряк иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ обемът на

отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по
уважен срещу застрахования делинквент иск по чл. 45 ЗЗД, когато има за предмет
обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в
застрахователния договор.
2. Застрахователят може да упражни правото си по чл. 202, ал. 2, изр. 2 КЗ за
прекратяване на застрахователния договор при неплащане пълния размер на разсрочената
вноска от застрахователната премия.
3. Договорът за застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите се
счита прекратен с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане
на разсрочена вноска, по реда на чл. 260, ал. 2, във вр. с чл. 202, ал. 2 КЗ, независимо дали
застрахователят е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ да впише прекратяването
на договора в регистъра на Гаранционния фонд, но застрахователят не може да се
освободи от отговорност при неизпълнение на това задължение.
4. Давността по прекия иск на увреденото лице, предявен срещу застрахователя на
делинквента по застраховка "Гражданска отговорност" - за заплащане на обезщетение при
ексцес започва да тече от деня на проявяване на вредата.
5. Недопустимо е в образувано срещу прекия причинител на вредата производство
по чл. 45 ЗЗД да бъде конституиран като евентуален ответник, по реда на чл. 228, ал. 3
ГПК застрахователят на гражданската отговорност на делинквента по застраховка
"Гражданска отговорност" по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ.
6. Нормата на чл. 113 ГПК е приложима по отношение на прекия иск по чл. 226,
ал. 1 КЗ.
169
7. Налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в
автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако
този факт му е бил известен.
8. Собственикът на превозно средство, сключил задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите, е трето лице по смисъла на чл. 257, ал. 3
КЗ и е легитимиран да предяви иск по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по същата
застраховка за причинените му вреди при управление на собственото му моторно-
превозно средство от друго лице.
Мотиви към особеното мнение по т. 6 на Тълкувателното решение
Считам, че разпоредбата на чл. 113 ГПК е неприложима по отношение на прекия

иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, независимо от дефиницията на § 1 т. 1. от ДР на КЗ.
Обстоятелството, че няма идентитет в съдържанието на термините в материалния и
процесуалния закон и използваният в чл. 113 ГПК термин "потребител", не е отречено и с
основното решение, но е приложено разширително тълкуване. Считам, че изборната
подсъдност по чл. 113 ГПК е приложима към искове за установяване на права или за
преустановяване нарушение на права по Закона за защита на потребителите, независимо
дали те са предявени по реда на чл. 310, т. 4 ГПК или по общия исков ред.
Обстоятелството, че в материалноправен закон едната от страните в облигационното
правоотношение е дефинирана като "потребител" не означава, че съдебните спорове,
възникнали във връзка с това правоотношение са под режима на чл. 113 ГПК. Подобно
разширително тълкуване би поставило в привилегировано процесуално положение
ищците по редица граждански и облигационни правоотношения, ако биха квалифицирани
като потребители на съответната стока, услуга и пр., а дори и при покупката на вещ за
лично потребление - чл. 318, ал. 2 ТЗ. Дали законодателят е вложил еднакъв смисъл в
термина "потребител" по чл. 113 ГПК и по чл. 2 т. 1 КЗ е въпрос на автентично тълкуване
или на законова промяна. Считам, че тълкуването на чл. 113 ГПК в основното решение, е
в противоречие с принципа за общата подсъдност и придава значение на специалната
подсъдност като на обща, в зависимост от използваната терминология в материалните
закони.
С. Д. П., С. Р. Б., С. И. Д.

170
ВИСЯЩОТО ГРАЖДАНСКО ДЕЛО, СПОРЪТ ПО КОЕТО Е ПРЯКО СВЪРЗАН
С ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ПОДЗАКОНОВ НОРМАТИВЕН АКТ, НЕ Е ОБУСЛОВЕНО ПО
СМИСЪЛА ЧЛ. 229, АЛ. 1, Т. 4 ГПК ОТ РЕШЕНИЕТО ПО АДМИНИСТРАТИВНОТО
ДЕЛО, ОБРАЗУВАНО ПО ОСПОРВАНЕ НА СЪЩИЯ АКТ С ИСКАНЕ ДА БЪДЕ
ОБЯВЕН ЗА НИЩОЖЕН ИЛИ ОТМЕНЕН. ИЗРИЧНОТО ЗАКОНОВО УКАЗАНИЕ В
ЧЛ. 195, АЛ. 2 АПК, ЧЕ ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ СА ВЪЗНИКНАЛИ ПРИ ПРИЛАГАНЕ
НОРМИТЕ НА ПРОГЛАСЕН ЗА НИЩОЖЕН ПОДЗАКОНОВ НОРМАТИВЕН АКТ, НЕ
Е В СТЪЛКНОВЕНИЕ С ПРАВОМОЩИЕТО НА СЪДА ПО ЧЛ. 15, АЛ. 3, ВЪВ ВР. С
ЧЛ. 14 ЗНА ДА НЕ ПРИЛОЖИ ПОДЗАКОНОВИТЕ НОРМИ В
ПРАВОРАЗДАВАТЕЛНАТА СИ ДЕЙНОСТ ПО КОНКРЕТНОТО ДЕЛО.
Чл. 14 ЗНА
Чл. 15, ал. 3 ЗНА
Чл. 195, ал. 2 АПК
Чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Общо

събрание на Гражданска и Търговска колегия, в съдебно заседание на 23 октомври 2014 г.
в състав:

съдия Е. Т.
Тълкувателно дело № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС е образувано с разпореждане на

Председателя на Върховния касационен съд от 27.01.2014 г. на основание чл. 128, ал. 1
ЗСВ по предложение от заместник-председателя и ръководител на Гражданска колегия на
Върховния касационен съд за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на
Гражданска и Търговска колегия на ВКС, по следния въпрос:
Обусловено ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК висящото гражданско дело,
спорът по което е пряко свързан с приложението на подзаконов нормативен акт, от
административното дело, образувано по оспорване на същия с искане да бъде обявен за
нищожен или отменен.
съд, за да се произнесе съобрази следното:
Противоречива практика по прилагането на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е постановена
по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК от състави на ГК на ВКС при осъществен инстанционен
контрол на определения за спиране на производства по дела с предмет трудови спорове,
171
когато прекратяването на трудовото правоотношение е свързано с прилагането на приета
от Министерски съвет наредба, оспорена като подзаконов нормативен акт по реда на чл.
185-195 АПК пред Върховен административен съд и делото е висящо. При застъпените
две становища: за липса, респ. за наличие на обусловеност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т.
4 ГПК между административното производство и гражданското дело, в стълкновение
влизат съображенията по въпроса какви ще бъдат последиците от прогласената по този
ред нищожност спрямо действието на правните норми, приети с акт, нищожен като
нормативен източник, за периода на ефективно регулиране.
Според едното становище връзка между делата по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4
ГПК не е налице, тъй като съдебното решение за отмяна на подзаконов нормативен акт
има действие от деня на влизането му в сила и няма обратно действие, т.е. правните
последици, възникнали от подзаконовия нормативен акт се запазват и правоотношенията
между страните по гражданския спор ще бъдат уредени съобразно него - чл. 195 АПК.
Правните последици от отменения, или обявен за нищожен подзаконов нормативен акт,
трябва да бъдат уредени от съответния административен орган в срок от три месеца след
влизане в сила на решението на административния съд. Този изрично регламентиран ред
за уреждане на правните последици, предоставен на административния орган, а не на
гражданския или на административния съд, е липсващата предпоставка за
преюдициалност на административното дело спрямо висящия граждански
спор .Висящността на производството по оспорване пред Върховния административен съд
не е пречка съдът по гражданското дело да не приложи подзаконов нормативен акт, който
противоречи на нормативен акт от по-горна степен, приет е без законова делегация или е
необнародван, въпреки че това се изисква.
Според другото становище, предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК са налице.
Решението на административния съд за обявяване нищожността на подзаконовия
нормативен акт има обуславящо значение за гражданското дело, по което същият е
приложим, тъй като обявяването на нищожността има обратно действие от момента на
издаване на нормативния акт, а не от момента на влизане в сила съдебното решение за
прогласяването й. В тази връзка се изтъква, че административният съд е длъжен да следи
служебно за валидността на оспорения подзаконов нормативен акт и може да го обяви за
нищожен, дори да липсва искане за това (чл. 168, ал. 2 във връзка с чл. 196 АПК). При
обявена нищожност на подзаконов акт следва да се счете, че същият въобще не е породил
правни последици и това обстоятелство следва да бъде съобразено от гражданския съд,
който решава въпрос, свързан с приложението му.
съд намира за правилно първото становище.
С приемането на АПК е регламентирано оспорването по съдебен ред на
подзаконови нормативни актове като самостоятелно контролно-отменително
административно производство (чл. 1, т. 1; чл. 185-195 АПК). Подзаконовият нормативен
акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение (чл. 195, ал. 1
АПК). Оспорването, което се съобщава по ред, по който се съобщава и оспорването на
172
общите админсистративни актове, не спира действието на акта, освен ако съдът не
постанови изрично друго (188 във вр. с чл. 181 АПК). Както определението на
административния съд за спиране действието на подзаконов нормативен акт, така и
решението му се обнародват по начина, по който е бил обнародван актът, което сочи
еднаквата им степен на задължителност и сила от този момент. Щом АПК изрично
регламентира действието на отменителното решение на съда от момента на влизането му в
сила и след обнародване, при това без да го свързва с действието на оспорения
нормативен акт, уредено отделно в чл. 190, ал. 1 АПК, няма основание правните
последици от акта, действал като норма за поведение при висящо негово оспорване, да
бъдат отречени като ненастъпили. Нищожните актове поначало не пораждат правни
последици, но в случая законодателното разрешение е съобразено с характера на
оспорвания акт като нормативен.
Съдът по висящ граждански спор също следва да съобрази специалния характер
на чл. 190, ал. 1, във вр. чл. 195 АПК като правила, регулиращи действието на правен
източник. При прогласена нищожност включително, законът изрично в чл. 195, ал. 2 АПК
е определил правните последици от акта като "възникнали" и на следващо място е
посочил, че административният орган, а не съдът е компетентен за преуреждането им. Ето
защо и съгласно чл. 196 АПК в случая не намира приложение общата уредба за
правомощията на административния съд при нищожност или отмяна на административен
акт по чл. 173 АПК, нито общите правила, свързани с последиците от това. Ефектът на
решението на административния съд е преустановяване занапред действието на
съответните правни норми поради отричане на юридическата им сила - ефект пряко
относим към нормотворческия процес. При действието на чл. 195 АПК
административният орган следва да уреди и правоотношения, които са в обсега на
приключил, или висящ съдебен гражданско-правен спор. Дори да е страна в конкретно
административно или гражданско правоотношение, възникнало по силата на отменения
или нищожен подзаконов нормативен акт, при изпълнение на предписанието в чл. 195, ал.
2 АПК органът ще действа в друго качество и с оглед възложена му изрична
компетентност при уреждане и регулиране на обществени отношения, а не като страна в
правоотношение.
Изричното законово указание, че правни последици са възникнали при прилагане
нормите на прогласен за нищожен подзаконов нормативен акт, не е в стълкновение с
правомощието на съда по чл. 15, ал. 3, във вр. с чл. 14 ЗНА да не приложи подзаконовите
норми в правораздавателната си дейност по конкретното дело. Това следва от правилото
на чл. 15, ал. 3 ЗНА и неговото приложно поле.
Съгласно чл. 15, ал. 1 ЗНА, нормативният акт трябва да съответствува на
Конституцията и на другите нормативни актове от по- висока степен. Следва указанието в
чл. 15, ал. 3 (предишна ал. 2 - ДВ, бр. 46 от 2007 г.), че ако постановление, правилник,
наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен,
правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. Принципът за
съответствие е доразвит в раздел III АПК, но следва да се съобрази целта на уредбата.
173
Широко очертано, приложното поле на чл. 15, ал. 3 ЗНА цели да осигури ефективност,
включително срочност в правоприлагането, като едновременно с това гарантира
правилността на съдебното решение с оглед върховенството на закона. Уредбата в чл. 185-
195 АПК има за цел да отстрани колизията занапред, като ангажира контролно-
отменителната компетентност на един конкретен съд, за да бъдат приведени в
изискуемото съответствие правните източници. Това, че при последващо законодателно
развитие изрично се уреди специално контролно-отменително административно
производство и подзаконови нормативни актове могат бъдат оспорвани от широк, макар и
контролиран с оглед правния им интерес кръг лица, предвиди се решението на
административния съд по този въпрос да е задължително и да ползва всички, същото да се
обнародва, а от него да следва задължение за издателя на акта служебно да уреди
последиците, с нищо не променя неотлагаемостта на съдържащото се в чл. 15, ал. 3 ЗНА
колизионно правило, чийто адресат е всеки правоприлагащ съд. В хипотеза на
противоречие, чл. 15, ал. 3 ЗНА повелява на съда като правораздавателен орган да прилага
по-високият по степен нормативен акт, като констатира и елиминира противоречието в
рамките на правораздавателната си дейност по конкретен правен спор, без оглед на това
дали друг съд се занимава с въпроса за същото противоречие и на какво основание.
Висящото производство по чл. 185-195 АПК не може да освободи от задължението да се
правораздава по конкретните спорни правоотношения.
Правната санкция, която съдът по висящ граждански или търговски спор следва
да даде на последиците от прилагането на прогласен за нищожен подзаконов нормативен
акт, предписвал спазено от едната или двете страни в правоотношението правило за
поведение, или при упражнени правомощия от едната спрямо другата страна в
правоотношението, не е обусловена от съдържанието на решението на административния
съд по чл. 193 АПК. Законът не отрича действието на подзаконовия акт до момента на
съдебното му обявяване за нищожен или унищожаем по реда на АПК. Т. обуславя и
дължимата от общия съд преценка относно настъпилите последици от прилагането на
акта, предвид отликата между онази материална нищожност, осъществила се в нарушение
или заобикаляне на закона и случаите, при които волеизявления или други
правопораждащи факти са резултат от регулативното действие на източник на правото,
засегнат от порок. Законът предписва зачитане на това действие именно като нормативно
регулира ефекта на отменителния административно-съдебен акт занапред, включително
при прогласена нищожност. Подходът на законодателя да зачита произведените
последици не е изключение, аналогично е разрешението и при трудов договор, обявен по
съдебен ред за нищожен (чл. 75 КТ).
Спирането на производството по делото е изключение. Поради това и
основанията са стриктни, а при мнозинството от тях е уредено и задължение за служебно
възобновяване. Основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК има предвид
обусловеност, която се основава на връзката между субективните права и
правопораждащите ги факти, като съдържание на конкретните правоотношения.
Административното дело, чиито предмет не са засегнати субективни права на оспорващия
174
или породени негови задължения, а правната норма - чрез оспорване акта по нейното
приемане, не може да създаде необходимата по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК
зависимост. Решението на административния съд по отмяна на подзаконов нормативен акт
е с нормативно значение занапред, подобно на решенията на Конституционния съд. При
изтъкнато противоречие на приложим закон с Конституцията е регламентирано изрично
основание за спиране на гражданското дело (чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК), която норма не може
да се тълкува разширително и да намери приложение при оспорване на подзаконови
нормативни актове. Правилото на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК (предишна чл. 182, ал. 1, б.ж
ГПК, отм.) в своята изричност и изчерпателност показва, че за разлика от случаите на
противоречие на приложим закон с Конституцията, при изтъквано противоречие на
подзаконов нормативен акт с друг, по-висш по степен, законодателят изисква
разглеждането на делата да продължи, независимо от образуваното производство по
изрична отмяна на акта.
По изложените съображения Общото събрание на Гражданска и Търговска
РЕШИ:
Висящото гражданско дело, спорът по което е пряко свързан с приложението на

подзаконов нормативен акт, не е обусловено по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК от
решението по административното дело, образувано по оспорване на същия акт с искане да
бъде обявен за нищожен или отменен.

ПРАВНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ НА ВСЕКИ ИСК Е СВЪРЗАНА С

ДОПУСТИМОСТТА НА ПОСТАНОВЕНОТО ПО НЕГО РЕШЕНИЕ САМО КОГАТО С
ПОСЛЕДНОТО РЕШАВАЩИЯТ СЪД Е НАРУШИЛ ПРИНЦИПА НА
ДИСПОЗИТИВНОТО НАЧАЛО В ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС, ПРОИЗНАСЯЙКИ СЕ
ИЗВЪН ОПРЕДЕЛЕНИЯТ ОТ СТРАНИТЕ ПО СПОРА ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО И
ОБХВАТА НА ТЪРСЕНАТА ОТ ИЩЕЦА ЗАЩИТА, А КОГАТО ЛИПСВА ТАКОВА
НАРУШЕНИЕ, ДАДЕНАТА ОТ СЪДА ПРАВНА КВАЛИФИКАЦИЯ НА ИСКОВАТА
175
ПРЕТЕНЦИЯ, С КОЯТО Е СЕЗИРАН, ВЪВ ВСИЧКИ СЛУЧАИ ОБУСЛАВЯ
ПРАВИЛНОСТТА НА РЕШЕНИЕТО МУ.
Чл. 292 ГПК
Чл. 55 ЗЗД
Чл. 59 ЗЗД

Гражданска колегия и Търговска колегии, в съдебно заседание на десети ноември през две
хиляди и единадесета година в състав:

по описа за 2011 г. на ОСГТК докладвано от съдиите МАРИЯ ИВАНОВА и ЕМИЛ
МАРКОВ
С разпореждане на председателя на Върховния касационен съд от 17 март 2011 г.

е образувано тълкувателно дело № 2/2011 г. на Върховния касационен съд /ВКС/, общо
събрание на гражданска и търговска колегии по предложение на състав на Върховния
касационен съд /ВКС/, търговската колегия /ТК/, първо отделение, който на основание чл.
292 ГПК с определение от 19.V.2010 г. е спрял производството по т. д. № 1113/2009 г. и е
предложил на общото събрание на гражданска и търговска колегии на ВКС да постанови
тълкувателно решение по следния правен въпрос:
В кои случаи правната квалификация е свързана с допустимостта /включително
кога е нарушено диспозитивното начало/ или неправилността на обжалваното решение -
при различни видове искове, определящи вида на търсената защита, при различни
институти на правото /договорна или деликтна отговорност/, при приложимостта на
общия исков ред или на особените искови производства, при неправилна правна
квалификация и др.
В съобразителната част на определението на състава на Първо отделение от ТК на
ВКС по чл. 292 ГПК нуждата от произнасяне на ОСГТК с тълкувателно решение се
аргументира с наличието на противоречива практика по въпроса за допустимостта на иска
и правната квалификация, понеже с решения на състави на ВКС, постановени все при
действието на ГПК /в сила от 1.ІІІ.2008 г./, се приемало веднъж, че въззивно решение по
иск с правно основание чл. 59 ЗЗД следвало да се обезсили - като издадено по непредявен
иск и делото да се върне за ново разглеждане на действително предявения иск, който бил с
правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, докато с други: че в сходен случай се касаело до
неправилно въззивно решение, като резултат от погрешно определяне на правната
квалификация, вследствие нарушаване на материалния закон.
Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния
касационен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
176
Принципно на поставените в предложението на състава на ВКС, ТК, Първо
отделение въпроси, съгласно определението му от 19.V.2010 г. за спиране на
производството по т. д. № 1113/09 г., може да бъде отговорено по следния начин:
"Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на
постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън
определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца
защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на
исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на
решението му".
Очевидна - с оглед на така посочения резултат от питането, е
контрапродуктивността на дадения отговор. Наред с това повдигнатото питане в
определението на състава на Първо т. о. е основано на едно мнимо противоречие в
съдебната практика: по приложението на разпоредби, обхващащи материята на
неоснователното обогатяване /чл. 55 и сл. ЗЗД/, доколкото в текста на чл. 59, ал. 2 от
същия закон изрично е казано, че този иск /по чл. 59 ЗЗД/, за разлика от исковете по чл. 55
ЗЗД, има субсидиарна процесуална природа, т.е. допустим е "само когато няма друг иск, с
който обеднелият може да се защити".
Извън така релевираното мнимо противоречие в практиката, не са налице
условията по чл. 124 ЗСВ за издаване на тълкувателно решение от ОСГТК на ВКС,
понеже в останалата си част питането има изцяло хипотетичен характер и е видимо
казуистично. В този смисъл са и съответните финални части на становищата, изразени от
министъра на правосъдието, от представителя на Висшия адвокатски съвет, както и от
колегите съдии от окръжните съдилища във Враца, Пазарджик и Плевен, а частично и в
становището на Софийския апелативен съд.
По отношение формулировката на въпроса следва да се констатира, че той е бил
сведен до знанието на конституираните като заинтересовани страни в различни варианти,
отклоняващи се от текста на определението на състава на Първо т. о. на ВКС по т. д. №
1113/09 г досежно спирането му, касателно думата "непрецизна" правна квалификация,
както това е видно от становищата на колегите от окръжните съдилища във Видин и
Ямбол.
По тези съображения ОСГТК на Върховния касационен съд на Републиката
намира, че предложението следва да бъде отклонено и
РЕШИ:
ОТКЛОНЯВА предложението на състав на Върховния касационен съд на

Република България, Търговска колегия, Първо отделение, направено с определение от
19.V.2010 г. по т. д. № 1113/2009 г. до ОСГТК на ВКС за издаване на тълкувателно
решение по въпроса: в кои случаи правната квалификация е свързана с допустимостта
/включително кога е нарушено диспозитивното начало/ или неправилността на
177
обжалваното решение - при различни видове искове, определящи вида на търсената
защита, при различни институти на правото /договорна или деликтна отговорност/, при
приложимостта на общия исков ред или на особените искови производства, при
неправилна правна квалификация и други.

3/2013 Г., ОСГК НА ВКС
1. ДОПУСТИМО Е ИСКЪТ ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НИЩОЖНОСТ НА

ДОГОВОР ЗА ДОБРОВОЛНА ДЕЛБА ПО СМИСЪЛА НА ЧЛ. 75, АЛ. 2 ЗН ДА БЪДЕ
ПРЕДЯВЕН САМОСТОЯТЕЛНО В ОТДЕЛНО ИСКОВО ПРОИЗВОДСТВО.
2. ДОГОВОР, С КОЙТО Е ПОСТИГНАТО СЪГЛАСИЕ МЕЖДУ
СЪСОБСТВЕНИЦИТЕ ЗА ПОДЕЛЯНЕ НА СЪСОБСТВЕНО ИМУЩЕСТВО ЧРЕЗ
ПОСТАВЯНЕ В ДЯЛ НА НЕДВИЖИМ ИМОТ НА ЕДИН ОТ ТЯХ, СРЕЩУ КОЕТО Е
ПОЕТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ИЗДРЪЖКА И ГЛЕДАНЕ НА ДРУГ СЪДЕЛИТЕЛ,
ПРЕДСТАВЛЯВА ДОГОВОР ЗА ДЕЛБА И НЕ Е НИЩОЖЕН, АКО Е СКЛЮЧЕН В
ПРЕДВИДЕНАТА В ЧЛ. 35, АЛ. 1 ЗС ФОРМА.
3. ПРИ ИЗВЪРШЕНО РАЗПОРЕЖДАНЕ СЪС СПОРНОТО ПРАВО ОТ
СЪСОБСТВЕНИК /СЪДЕЛИТЕЛ/ В ПОЛЗА НА ДРУГО ЛИЦЕ В ХОДА НА
ДЕЛБЕНОТО ПРОИЗВОДСТВО ВЪВ ФАЗАТА ПО ДОПУСКАНЕ НА ДЕЛБАТА, СЕ
ПРИЛАГАТ РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 226 ГПК (ЧЛ. 121 ГПК - ОТМ.).
ЛИЦЕ, ПРИДОБИЛО ПРАВА ПО СИЛАТА НА РАЗПОРЕДИТЕЛНА СДЕЛКА
ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА ФАЗА НА ДЕЛБЕНИЯ ПРОЦЕС СЛЕД ПРЕДЯВЯВАНЕ НА
ИСКА ЗА ДЕЛБА, МОЖЕ ДА ЗАМЕСТИ СВОЯ ПРАВОДАТЕЛ САМО СЪС
СЪГЛАСИЕТО НА ВСИЧКИ СЪДЕЛИТЕЛИ.
СЛЕД ВЛИЗАНЕ В СИЛА НА РЕШЕНИЕТО ПО ДОПУСКАНЕ НА ДЕЛБАТА
ВЪВ ФАЗАТА ПО ИЗВЪРШВАНЕТО ПРИОБРЕТАТЕЛЯТ УЧАСТВА ЧРЕЗ СВОЯ
ПРОЦЕСУАЛЕН СУБСТИТУЕНТ (ПРЕХВЪРЛИТЕЛЯ), АКО НЕ ИЗРАЗИ ВОЛЯ ДА
ВСТЪПИ В ПРОЦЕСА КАТО ПОДПОМАГАЩА СТРАНА.
ПРИОБРЕТАТЕЛЯТ МОЖЕ ДА УЧАСТВА КАТО ГЛАВНА СТРАНА, АКО
ВСТЪПИ В ДЕЛБЕНОТО ПРОИЗВОДСТВО ПО РЕДА НА ЧЛ. 225 ГПК (ЧЛ. 181 ГПК
(ОТМ.)).
ПРИОБРЕТАТЕЛЯТ ЩЕ БЪДЕ ОБВЪРЗАН ОТ РЕШЕНИЕТО ПО
ИЗВЪРШВАНЕ НА ДЕЛБАТА НЕЗАВИСИМО ОТ ТОВА ДАЛИ Е ВСТЪПИЛ В
ПРОИЗВОДСТВОТО, ЗАМЕСТИЛ Е ПРЕХВЪРЛИТЕЛЯ ИЛИ Е УЧАСТВАЛ В
178
ПРОИЗВОДСТВОТО ЧРЕЗ СВОЯ ПРОЦЕСУАЛЕН СУБСТИТУЕНТ.
СЪСОБСТВЕНОСТТА ЩЕ СЕ СЧИТА ПРЕКРАТЕНА И ПО ОТНОШЕНИЕ НА НЕГО,
НЕЗАВИСИМО В ЧИЙ ДЯЛ ЩЕ СЕ ПАДНЕ ИМОТЪТ.
4. ПРИЕМАНЕТО НА НАСЛЕДСТВОТО ПО ОПИС Е МАТЕРИАЛНА
ПРЕДПОСТАВКА ЗА РЕАЛИЗИРАНЕ ПРАВОТО ДА СЕ ИСКА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ
НА ЗАПАЗЕНА ЧАСТ ОТ НАСЛЕДСТВОТО СПРЯМО ЗАВЕТНИК ИЛИ НАДАРЕН,
КОЙТО НЕ Е ПРИЗОВАН КЪМ НАСЛЕДЯВАНЕ.
5. ПОЛЗВАЩИТЕ СЕ ОТ ЗАВЕЩАТЕЛНОТО РАЗПОРЕЖДАНЕ ИЛИ
ДАРЕНИЕТО ЛИЦА МОГАТ В ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА
ЗАПАЗЕНА ЧАСТ ОТ НАСЛЕДСТВОТО ПО ЧЛ. 30 ЗН ДА НАПРАВЯТ ВЪЗРАЖЕНИЕ
ЗА НЕСПАЗВАНЕТО НА ПРЕДВИДЕНИЯ В ЧЛ. 61, АЛ. 1 ЗН СРОК ЗА ПРИЕМАНЕ НА
НАСЛЕДСТВОТО ПО ОПИС.
ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА НЕСПАЗВАНЕ НА СРОКА ПО ЧЛ. 61, АЛ. 1 ЗН НЕ МОЖЕ
ДА СЕ ПРАВИ СПРЯМО ПОСОЧЕНИТЕ В ЧЛ. 61, АЛ. 2 ЗН ЛИЦА.
Чл. 75, ал. 2 ЗН
Чл. 61, ал. 1 ЗН
Чл. 61, ал. 2 ЗН
Чл. 35, ал. 1 ЗС
Чл. 121 ГПК (отм.)

Гражданска колегия, в съдебно заседание на 28 ноември 2013 г. в състав:

по описа за 2013 г. на ОСГК, докладвано от съдията СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 128, ал. 1 от Закона

за съдебната власт въз основа на предложение на заместник-председателя и ръководител
на ГК на ВКС е направил предложение до Общото събрание на Гражданската колегия да
постанови тълкувателно решение по следните въпроси, свързани с делбеното
производство, по които е налице противоречива практика на състави на ВКС:
1. Допустим ли е самостоятелен иск за установяване нищожност на договор за
доброволна делба по чл. 75, ал. 2 ЗН?
2. Нищожен ли е договорът за доброволна делба, при който насрещната престация
е алеаторна уговорка?
3. Може ли лице, придобило права по време на първата фаза на делбения процес
след предявяване на иска за делба, да участва като главна страна в процеса в отклонение
от правилото на чл. 121, ал. 2, изр. 2 ГПК (отм.), респ. чл. 226 ГПК?
179
4. Какво е правното значение и последици при липса на прието наследство по
опис в производството по иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на накърнена запазена
част, насочен спрямо лице, което не е от кръга на лицата, призовани към наследяване?
5. За значението на приемането на наследството по опис, извършено след срока по
чл. 61, ал. 1 ЗН, но вписано в особената книга на съда?
Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд за да се
произнесе по поставените въпроси, съобрази следното:
1. Съгласно чл. 75, ал. 2 от Закона за наследството когато делбата е извършена без
участието на някой от сънаследниците, тя е изцяло нищожна. Неучаствалите в делбата
съсобственици разполагат с възможност, позовавайки се на нищожността на извършената
без тяхно участие делба, да предявят нов иск за делба, посредством който да упражнят
правото си да искат прекратяване на съсобствеността. Въпросът дали е възможно
неучаствалите в делбата съсобственици да предявят самостоятелен иск за установяване
нищожността на сключения без тяхно участие договор за доброволна делба обаче се
решава противоречиво от различни състави на ГК на ВКС. Според едното становище
самостоятелен иск за установяване нищожност на договор за доброволна делба по чл. 75,
ал. 2 ЗН е недопустим. Според другото разбиране е допустимо искът за установяване
нищожност на договор за доброволна делба по смисъла на чл. 75, ал. 2 ЗН да бъде
предявен самостоятелно в отделно исково производство.
ОСГК приема за правилно второто становище, като съображенията за това са
следните:
Неучаствалите в делбата съсобственици разполагат не само с правото да искат
прекратяване на съсобствеността, но и с правото да продължат да ползват съсобственото
имущество съобразно правата си, вкл. да извличат плодовете от съсобствената вещ, да
ползват тази вещ /да си служат с нея/, да се разпореждат с дела си в полза на друг
съсобственик или на трето лице по реда и при условията, при които законът допуска това.
За упражняването на тези права е необходимо да бъде внесена яснота и безспорност в
отношенията между съсобствениците досежно съществуването на съсобствеността. И за
да не се налага при всеки нов спор да се заявява довод за нищожност на делбата,
доколкото произнасянето на съда по този довод в предходен процес няма да се ползва със
сила на пресъдено нещо, следва да се признае правото на неучаствалия в делбата
съсобственик да установи нищожността на тази делба по съдебен ред в самостоятелно
исково производство. Решението по така предявения иск ще се ползва със сила на
пресъдено нещо и ще внесе яснота и безспорност в бъдещите отношения на участниците в
съсобствеността по повод упражняване правата на всеки един от тях върху съсобственото
имущество.
2. Съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост или за
учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с
нотариален акт. Разпоредбата на чл. 35, ал. 1 ЗС обаче предвижда специална форма за
действителност на договор за доброволна делба на недвижими имоти. Съгласно тази
разпоредба доброволната делба на движими вещи на стойност над 50 лв., както и на
180
недвижими имоти, трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи. С
оглед на така установеното различие досежно формата за действителност и на
особеностите на договора за доброволна делба, в практиката се поставя въпросът за
начина, по който е допустимо да се уговаря извършването на уравнението на дяловете при
доброволното поделяне на съсобствено имущество. Въпросът за възможността
съсобственикът, в чийто дял се поставя недвижим имот, да поеме задължение за гледане и
издръжка на друг съделител вместо имотно или парично уравнение на дяловете, се решава
противоречиво от различни състави на ГК на ВКС. Според едното становище договорът за
доброволна делба, в който не е уговорено парично уравнение на дяловете, а е налице
алеаторна уговорка, е нищожен, ако не е сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД нотариална
форма. Според другото становище договорът за доброволна делба, сключен в писмена
форма с нотариално заверени подписи, с който в дял на един от съсобствениците е
поставен недвижим имот срещу поемане на задължение за издръжка и гледане като
уравнение дела на друг съсобственик, не е нищожен.
ОСГК намира за правилно второто становище, като съображенията за това са
следните:
Договорът за доброволна делба представлява самостоятелен вид договор, целта на
който е всеки съсобственик да получи реален дял от съсобственото имущество, доколкото
това е възможно, срещу което и останалите съсобственици при възможност получават
такъв реален дял, максимално близък по стойност на стойността на дела им в
съсобствеността. Ако всеки от съсобствениците получи реален дял, съответстващ на
стойността на дела му в съсобствеността или при минимално несъответствие е постигнато
съгласие за уреждане на отношенията, допълнително уравнение на дяловете не е
необходимо. Ако обаче стойността на получения от някой от съсобствениците реален дял
значително се различава от стойността на дела му в съсобствеността, договорът за
доброволна делба, респ. съдебната делба-спогодба, следва да съдържа и клауза за начина,
по който се извършва уравняването. Законът не установява императивно изискване за вида
на дължимото уравнение при постигнато съгласие между съсобствениците за доброволно
поделяне на съсобствено имущество с договор за доброволна делба или съдебна делба-
спогодба, макар в чл. 69, ал. 2 ЗН да е предвидено, че неравенството в дяловете при
делбата се изравнява с пари или имот. Не съществува пречка неравенството в дяловете да
бъде изравнено като един от съсобствениците поеме задължението да гледа и издържа
друг съсобственик. Договорът, респ. съдебната делба-спогодба ще породи предвиденото в
закона и целяно от страните вещно-правно действие, ако е сключен в предвидената в чл.
35, ал. 1 ЗС писмена форма с нотариална заверка на подписите.
Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС намира, че т. 8, буква"б" на
Постановление № 7 от 28.11.1973 г. на Пленума на ВС не намира приложение в
хипотезата на одобряване на съдебна спогодба за делба с поемане на задължение за
издръжка и грижи. В постановлението е уредена хипотеза на излизане извън предмета на
делото за делба.
181
3. Съгласно чл. 226, ал. 2, изр.второ ГПК /чл. 121, ал. 2, изр. второ ГПК – отм./,
ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго,
приобретателят може да замести своя праводател само при условията на чл. 222 ГПК /чл.
117, ал. 1 ГПК - отм./, т.е. само със съгласието на двете страни и на лицето, което встъпва
като страна по делото. Ако такова съгласие не бъде постигнато, делото следва своя ход
между първоначалните страни, като приобретателят може да встъпи или да бъде
привлечен в делото като трето лице, но постановеното решение във всички случаи
съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя. Противоречиво разрешаван от
различни състави на ГК на ВКС е въпросът дали това правило намира приложение и в
делбеното производство и какви са правните последици от извършеното в хода на
производството разпореждане. Според едното становище, разпоредбата на чл. 226, ал. 2,
изр. второ ГПК /чл. 121, ал. 2, изр. второ ГПК - отм./ намира приложение, ако исковата
молба за делба е вписана. Ако исковата молба за делба не е вписана и спорното право е
прехвърлено преди вписването на исковата молба, съдът може, в изпълнение на
задължението си да следи служебно за участието на всички съсобственици в делбата като
задължителни другари, да конституира в процеса приобретателя, ако той желае да встъпи
като главна страна въпреки несъгласието на останалите страни. Според друго разбиране
при извършено разпореждане със спорното право от съсобственик /съделител/ в полза на
друго лице в хода на делбеното производство във фазата по допускане на делбата, се
прилагат разпоредбите на чл. 226, ал. 2, пр. 2 ГПК /респ. чл. 121, ал. 2, изр. 2 ГПК - отм./,
като приобретателят може да замести прехвърлителя само със съгласието на страните.
Според това становище обаче предвид разпоредбите на чл. 226 и чл. 228 ГПК съдът следва
да зачете материалноправния ефект на прехвърлителната сделка и да постанови
извършване на делбата между лицата, които се легитимират като съсобственици към
момента на постановяване на решението и ако приобретателят по сделката не е
конституиран като страна, съдът следва да отхвърли иска за делба. Според друго
становище в делбата следва да участват действителните участници в имуществената
общност, макар да е налице придобиване на права след предявяване на иска, т.е. чл. 226
ГПК /чл. 121 ГПК - отм./ не намира приложение в делбеното производство и участието на
последващия приобретател е задължително, като съдът следва да конституира лицето,
придобило имота и с решението си по съществото на спора да заяви дали признава или
отрича неговите права като собственик, респ. съсобственик.
ОСГК приема за правилно, че при извършено разпореждане със спорното право
от съсобственик /съделител/ в полза на друго лице в хода на делбеното производство във
фазата по допускане на делбата, се прилагат разпоредбите на чл. 226 ГПК /чл. 121 ГПК -
отм./. Лице, придобило права по силата на разпоредителна сделка по време на първата
фаза на делбения процес след предявяване на иска за делба, може да участва като главна
страна в производството като замести своя праводател със съгласието на всички
съделители или да встъпи главно по реда на чл. 225 ГПК /чл. 181 ГПК (отм.) в първа или
във втора фаза на производството. След влизане в сила на решението по допускане на
делбата във фазата по извършването приобретателят участва чрез своя процесуален
182
субституент /прехвърлителя/, ако не изрази воля да встъпи в процеса като подпомагаща
страна или по реда на чл. 225 ГПК /чл. 181 ГПК (отм.)/. Приобретателят ще бъде обвързан
от решението по извършване на делбата независимо от това дали е встъпил в
производството, заместил е прехвърлителя или е участвал в производството чрез своя
процесуален субституент. Съсобствеността ще се счита прекратена и по отношение на
него, независимо в чий дял ще се падне имотът. Съображенията за това са следните:
Както е прието и в т. 1 на ППВС № 4/30.10.1964 г., макар делбата да е особено
исково производство, не съществува основание разпоредбата на чл. 121 ГПК (отм.), респ.
чл. 226 от действащия ГПК да не се прилага и в случаите, когато в течение на делбеното
производство някой от съделителите прехвърли притежавания от него дял в полза на трето
на съсобствеността лице. Глава 29 ГПК /глава 28 ГПК - отм./ не съдържа специални
правила досежно конституирането на страните в това производство. Приложение следва
да намерят общите правила на ГПК, уреждащи процесуалноправното положение на
страните при извършено в хода на производството разпореждане с правото, предмет на
делбата.
Макар прехвърлянето на дела да променя носителя на правото на собственост,
според установеното в чл. 226, ал. 1 ГПК /чл. 121, ал. 1 ГПК - отм./ процесуално правило,
делото продължава своя ход между първоначалните страни, като по реда на чл. 226, ал. 2,
изр. второ ГПК/чл. 121, ал. 2, изр. второ ГПК - отм./ приобретателят може да замести своя
праводател само със съгласието на всички съделители и на лицето, което встъпва като
страна по делото. Ако подобно съгласие не бъде постигнато, делото продължава своя ход
с участието на първоначалните съделители -прехвърлителят участва в процеса като
процесуален субституент на приобретателя, като процесуалната му легитимация
произтича от самия закон.
Прехвърлянето на идеална част от съсобствен имот в хода на делбеното
производство представлява правомерно, разрешено от закона действие, тъй като с
предявяването на иска за делба съделителите не губят правото си да се разпореждат с
притежавания от тях дял, вкл. и когато исковата молба е вписана. Конституирането на
приобретателя наред с прехвърлителя обаче не е необходимо, тъй като прехвърлителят
участва като процесуален субституент на приобретателя, процесуалната му легитимация
произтича от самия закон, въпреки че не е носител на материалното право и съгласно чл.
226, ал. 3 ГПК /чл. 121, ал. 3 ГПК-отм./ постановеното решение във всички случаи ще
съставлява пресъдено нещо както за съделителите, така и спрямо приобретателя по
въпросите дали имотът е съсобствен между съделителите и какви са делбените им права,
като признатите на прехвърлителя права ще се считат за права на приобретателя.
С решението по допускане на делбата съдът се произнася по въпросите между кои
лица и за кои имоти следва тя да бъде извършена, както и каква е частта на всеки
съделител. Ако приобретателят замести своя праводател със съгласието на всички
съделители, то с решението по допускане на делбата ще бъде признато неговото право да
участва при извършването на делбата. Ако обаче съгласие за заместване не бъде
постигнато, с решението по допускане на делбата ще бъде признато правото на
183
прехвърлителя да участва във втората фаза на делбеното производство и силата на
пресъдено нещо ще обвърже както участващите в делбеното производство, така и
приобретателя, вкл. и в отношенията помежду им по тези въпроси. В отношенията между
приобретателя и прехвърлителя обаче от материалноправна гледна точка правата върху
валидно прехвърлената идеална част от имота ще се считат права на приобретателя,
поради което във фазата по извършване на делбата прехвърлителят ще участва като
процесуален субституент на приобретателя. С влизане в сила на решението по извършване
на делбата съсобствеността ще се счита прекратена и спрямо приобретателя, независимо в
чий дял се е паднал имотът. Ако предмет на делбата е само един имот и той бъде поставен
в дял на прехвърлителя, вещноправните последици на решението ще настъпят в правната
сфера на приобретателя, а ако имотът бъде поставен в дял на друг съделител,
приобретателят ще има правото да получи дължимите за уравнение на дяловете суми,
присъдени на прехвърлителя. Ако предмет на делбата са няколко имота и имотът, част от
който е била прехвърлена в хода на делбеното производство се падне в дял на
прехвърлителя, вещноправните последици на решението по извършване на делбата ще
настъпят в правната сфера на приобретателя. Ако обаче този имот се падне в дял на друг
съделител, приобретателят ще има правото да претендира връщане на даденото по
договора от прехвърлителя - чл. 192 ЗЗД. Вещноправните последици на решението по
извършване на делбата във всички случаи ще настъпят и спрямо приобретателя, дори
същият да не е взел участие в делбеното производство като главна страна, вкл. и когато
прехвърлянето на спорното право е останало неизвестно за съда.
Като лице, притежаващо самостоятелни права върху имуществото, предмет на
делбата, приобретателят може да встъпи в делото и по реда на чл. 225 ГПК /чл. 181 ГПК
(отм.). Така той ще може да упражни лично правото си да участва в производството по
прекратяване на съсобствеността и да получи припадащия му се дял от делбеното
имущество, включително като защити становището си за начина на прекратяване на
съсобствеността.
4.Съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН когато наследникът, чиято запазена част е накърнена,
упражнява правото си да иска възстановяването й спрямо лица, които не са наследници по
закон /не са призовани към наследяване/, е необходимо същият да е приел наследството по
опис. Противоречиво разрешаван от различни състави на ГК на ВКС е въпросът какво е
правното значение и какви са правните последици при липса на прието наследство по
опис. Според едното от становищата описът има само доказателствено значение относно
вида и обема на оставеното в наследство имущество от завещателя, респ. дарителя.
Нормата на чл. 30, ал. 2 ЗН не предпоставя приемането на наследството по опис като
процесуална предпоставка за упражняване правото да се иска възстановяване на
запазената част от наследника, накърнена със завещание или дарение. Според другото
разбиране приемането на наследството по опис е елемент от основанието за възникване на
правото да се иска възстановяване на запазена част спрямо лице, което не е призовано към
наследяване.
184
ОСГК приема за правилно, че приемането на наследството по опис е материална
предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от
наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване.
Съображенията за това са следните:
Съставянето на опис на наследственото имущество има за последица
отграничаване на имуществото, което наследодателят е притежавал към момента на
своята смърт от имуществото на призованите към наследяване лица. В този смисъл самият
опис има само доказателствено значение досежно обема на оставеното в наследството
имущество и може да бъде съставен по искане на посочените в чл. 554 ГПК лица, т.е.
правото да се иска съставяне на опис на наследственото имущество принадлежи не само
на призования към наследяване.
Приемането на наследството по опис обаче е съвършено различно по своето
естество и правни последици правно действие, което има за цел да ограничи
отговорността на приелия наследството по опис за задълженията на наследодателя, вкл. и
задълженията по завет, само до стойността, която се покрива от наследственото
имущество и в този смисъл следва да бъде правено разграничение между самия опис на
наследственото имущество и приемането на наследството по опис. Приемането на
наследството по опис изисква всъщност два формални акта - да бъде съставен опис на
наследството и да бъде направено заявление от призованото към наследяване лице, че
приема наследството по опис, което заявление, за да породи действие, следва да бъде
вписано в особената книга на съда по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН. В производството по
възстановяване на запазена част от наследството самият опис има доказателствено
значение и всяка една от спорещите страни може да доказва различен обем на
наследственото имущество от посочения в описа. Наличието на вписано по предвидения в
закона ред заявление за приемане на наследството по опис е предпоставка за реализиране
на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството в хипотезата на чл.
30, ал. 2 ЗН. Когато призовано към наследяване дееспособно лице претендира
възстановяване на запазената си част от наследството спрямо заветник или надарен, който
не е призован към наследяване, посредством това заявление се изразява воля да се брани
едно специфично, признато от закона право, а именно правото на възстановяване на
запазената част от наследството на посочените в чл. 28 ЗН лица, което дава право на
наследника по закон да ограничи отговорността си за направените от наследодателя
завети само до размера на разполагаемата част, както и да иска намаляване на
извършените приживе от наследодателя дарения до размера на разполагаемата част.
Наследственото имущество се обособява като отделна съвкупност с цел да бъде
извършена преценка дали с оглед разпоредбите на чл. 28, чл. 29 и чл. 31 ЗН призованото
към наследяване лице в качеството си на универсален правоприемник на наследодателя
следва да удовлетвори заветите изцяло /т.е. дали същите са извършени от наследодателя в
рамките на разполагаемата му част от наследството/, както и дали извършените приживе
от наследодателя дарения не накърняват признатото му от закона право на част от
наследственото имущество /запазената му част/. Самият закон дава възможност на
185
призованото към наследяване лице, което има право на запазена част от наследството, да
ограничи възможността за облагодетелстване с имущество на наследодателя, която може
да бъде реализирана безусловно по отношение на призовани към наследяване лица /ТР №
от 04.02.2005 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 1/2005 г. на ОСГК/, но по отношение на лица,
които не са призовани към наследяване съгласно изричната разпоредба на чл. 30, ал. 2 ЗН
следва да бъде предхождана от приемане на наследството по опис. Поради това
изискването за приемане на наследство по опис е предпоставка за реализиране на правото
да се иска възстановяване на запазена част от наследството само когато наследодателят е
извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и
когато завещателното му разпореждане е универсално /в последната хипотеза общото
завещателно разпореждане съгласно чл. 16, ал. 1 ЗН придава на лицето, в полза на което е
направено, качеството наследник, а не на кредитор на наследството/, както и когато
завещание, което не е било известно, е било открито след приемането на наследството по
смисъла на чл. 55 ЗН.
5. Съгласно чл. 61, ал. 1 ЗН приемането на наследството по опис трябва да се
заяви писмено пред районния съдия в тримесечен срок, откакто наследникът е узнал, че
наследството е открито, като този срок може да бъде продължен от районния съдия до три
месеца. Въпросът за значението на приемането на наследството по опис, извършено след
срока по чл. 61, ал. 1 ЗН, но вписано в специалната книга на съда се разрешава
противоречиво от различни състави на ГК на ВКС. Според едното становище вписаното в
специалната книга на съда въз основа на съдебен акт приемане на наследството по опис
може да бъде оспорено от трети лица само досежно обстоятелството дали наследникът е
посочил всички известни нему наследствени имоти, но не и по отношение на срока по чл.
61 ЗН. Според другото разбиране третите лица, чиито права са засегнати от направения
опис и последвалото вписване на приемането на наследството по опис и правните
последици от тези факти, могат да заявят това в друго производство, в което
процесуалният закон позволява това и да направят възражение за неспазване на
предвидения законов срок за приемане на наследството по опис, вкл. в производство по
чл. 30 ЗН.
ОСГК приема за правилно второто становище като съображенията за това са
следните:
Производството по приемане на наследството по опис е едностранно,
охранително и в него е недопустимо участие, а оттам и възражения на трети лица.
Отправяйки заявление за приемане на наследство по опис до районния съдия, призованото
към наследяване лице декларира кога е узнало, че наследството е открито, като представя
и доказателства за това, но това негово твърдение не може да бъде оспорвано в
производството по чл. 61 ЗН от трети лица, дори правата им да са засегнати от правните
последици на вписаното приемане по опис.
Съставянето на опис на наследственото имущество и приемането на наследството
по опис засягат правната сфера на кредиторите на наследството, както и на лицата, в чиято
полза наследодателят се е разпоредил с имуществото си чрез завет или дарение, тъй като
186
има за последица ограничаване отговорността на наследника по закон само до стойността
на включеното в описа имущество, както и като дава възможност правото на
възстановяване на запазена част от наследството да бъде упражнено от лицата по чл. 28
ЗН и спрямо заветници и надарени, които не са призовани към наследяване. И тъй като
тези лица не разполагат с възможност в производството по чл. 61 ЗН да оспорят
твърденията и доказателствата на призования към наследяване за момента, в който е
узнал, че наследството е открито, следва да бъде признато правото им да заявят
възраженията си за неспазване на срока за приемане на наследството по опис в
производство по чл. 30, ал. 1 ЗН.
Тези възражения обаче могат да се правят само ако срокът за приемане на
наследството не е бил продължен от районния съдия по реда на чл. 61, ал. 1, изречение
второ ЗН, тъй като преценката дали срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН да бъде продължен, се
извършва от районния съдия, до когото е отправено искането за вписване на приемането
по опис, по негово вътрешно убеждение и при наличието на предвидените в закона
предпоставки за това, като на съда, от когото се иска нов срок, е предоставена
дискреционна власт - той може да продължи срока според важността на обстоятелствата,
посочени от призования към наследяване. Възможност за осъществяване на контрол върху
тази преценка в хипотеза, при която срокът е продължен, не е изрично предвидена.
Възраженията за неспазването на срока по чл. 61, ал. 1 ЗН не могат да се правят и
спрямо посочените в чл. 61, ал. 2 ЗН лица. По отношение на тези лица е предвидено, че
приемат наследството само по опис, поради което по отношение на тях предвидения в чл.
61, ал. 1 ЗН преклузивен срок не намира приложение - те могат да приемат наследството
по опис и след като срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН е изтекъл. По отношение на
недееспособните срокът следва да се счита преклузивен от момента, в който отпадне
причината за недееспособността и могат да изразяват валидно самостоятелна воля.
По изложените съображения Общото събрание на Гражданската колегия на
Върховния касационен съд
РЕШИ:
1. Допустимо е искът за установяване нищожност на договор за доброволна делба

по смисъла на чл. 75, ал. 2 ЗН да бъде предявен самостоятелно в отделно исково
2. Договор, с който е постигнато съгласие между съсобствениците за поделяне на
съсобствено имущество чрез поставяне в дял на недвижим имот на един от тях, срещу
което е поето задължение за издръжка и гледане на друг съделител, представлява договор
за делба и не е нищожен, ако е сключен в предвидената в чл. 35, ал. 1 ЗС форма.
3. При извършено разпореждане със спорното право от съсобственик /съделител/
в полза на друго лице в хода на делбеното производство във фазата по допускане на
делбата, се прилагат разпоредбите на чл. 226 ГПК /чл. 121 ГПК - отм./.
187
Лице, придобило права по силата на разпоредителна сделка по време на първата
фаза на делбения процес след предявяване на иска за делба, може да замести своя
праводател само със съгласието на всички съделители.
След влизане в сила на решението по допускане на делбата във фазата по
извършването приобретателят участва чрез своя процесуален субституент
/прехвърлителя/, ако не изрази воля да встъпи в процеса като подпомагаща страна.
Приобретателят може да участва като главна страна, ако встъпи в делбеното
производство по реда на чл. 225 ГПК /чл. 181 ГПК (отм.).
Приобретателят ще бъде обвързан от решението по извършване на делбата
независимо от това дали е встъпил в производството, заместил е прехвърлителя или е
участвал в производството чрез своя процесуален субституент. Съсобствеността ще се
счита прекратена и по отношение на него, независимо в чий дял ще се падне имотът.
4. Приемането на наследството по опис е материална предпоставка за реализиране
правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството спрямо заветник или
надарен, който не е призован към наследяване.
5. Ползващите се от завещателното разпореждане или дарението лица могат в
производството по възстановяване на запазена част от наследството по чл. 30 ЗН да
направят възражение за неспазването на предвидения в чл. 61, ал. 1 ЗН срок за приемане
на наследството по опис.
Възражение за неспазване на срока по чл. 61, ал. 1 ЗН не може да се прави спрямо
посочените в чл. 61, ал. 2 ЗН лица.
по т. 2 от ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 3/2013 г.
В т. 2 от тълкувателното решение се приема, че договор, с който е постигнато

съгласие между съсобствениците за поделяне на съсобствено имущество чрез поставяне в
дял на недвижим имот на един от тях, срещу което е поето задължение за издръжка и
гледане на друг съделител, представлява договор за делба и не е нищожен, ако е сключен
в предвидената в чл. 35, ал. 1 ЗС форма.
При приемане на това разрешение на поставения въпрос не са взети предвид
особеностите на делбата с оглед допустимия от закона начин на уравняване при
несъответствие между стойността на реално получения дял от съсобственото имущество и
стойността на дела.
Съществуваща съсобственост върху недвижим имот може да бъде прекратена по
съдебен ред /чл. 341-355 ГПК/, чрез договор за доброволна делба /респ. съдебна спогодба,
сключена в делбеното производство/, както и ако всички съсобственици се разпоредят в
полза на един от тях или на трето за съсобствеността лице чрез договор за продажба,
замяна, прехвърляне на права срещу поемане на задължение за издръжка и гледане или
188
дарение, сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма за действителност. Извършеното от
съсобствениците разпореждане с идеалните им части срещу съответна насрещна
престация без да е налице уговорка за подялба на имуществото по установените в ЗН
правила, не представлява договор за делба.
Договорът за доброволна делба представлява самостоятелен вид договор, целта на
който е всеки съсобственик да получи реален дял от съсобственото имущество, срещу
което останалите съсобственици също при възможност получават такъв реален дял,
максимално близък по стойност на стойността на дела им в съсобствеността, като с пари
се уравнява само неравенството в дяловете, т.е. несъответствието между стойността на
получения реален дял и стойността на дела на всеки съсобственик от съсобственото
имущество. Това следва от нормата на чл. 69, ал. 2 ЗН, според която при делбата всеки
сънаследник може да иска своя дял в натура, доколкото това е възможно, като
неравенството на дяловете се изравнява с пари или имот. Същият принцип е установен и в
глава 29 на Гражданския процесуален кодекс при поделяне на съсобственото имущество
по съдебен ред. Единственият начин за уравняване, който законът предвижда при делбата
на съсобствено имущество, независимо дали ще бъде извършена по съдебен ред, чрез
договор за доброволна делба или чрез съдебна делба-спогода, е в пари или имот. В същия
смисъл е и предвиденият в разпоредбата на чл. 74, ал. 3 ЗН начин на преодоляване
несъответствието в дяловете на съсобствениците, довело до увреждане на един от тях с
повече от % от стойността на дела му-унищожение на договора за делба не се допуска, ако
преди постановяване на решението от последната съдебна инстанция делът на увредения
бъде допълнен в пари или натура от останалите съделители. Специалната форма за
действителност е установена в чл. 35, ал. 1 ЗС само и единствено за осъществяване на
такова разместване на имуществени блага. Законът не установява забрана за извършване
на разпореждане с дял от съсобствен недвижим имот срещу поемане на задължение за
издръжка и гледане на друг съсобственик, но подобен договор не представлява договор за
доброволна делба и следва да бъде сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма за
действителност. Само в този случай договорът ще произведе целяното от страните вещно-
правно действие. В тази насока са дадени ръководни указания за съдилищата в ТР №
119/3.12.1962 г. по гр. д. № 109/1962 г. на ОСГК на ВС, постановено по реда на чл. 17 от
Закона за устройство на съдилищата /обн. Изв. бр. 92 от 1952 г./, в което е прието, че по
отношение на доброволната делба следва да се приложат поначало правилата за атакуване
на договорите-двустранните сделки, както и в ТР № 113/02.12.1968 г. по гр. д. № 102/1968
г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че когато между страните в делбеното производство е
постигната спогодба, по силата на която един или няколко от съделителите получават
реални части от имота, предмет на делбата, а други от съделителите получават определена
сума пари и от обстоятелствата на конкретния случай се вижда, че с постигнатата
спогодба се цели да се прехвърли собствеността на имота, то такава спогодба е нищожна
като противоречаща на разпоредбата на чл. 18 ЗЗД.
Договорът не е нищожен в посочения по-горе смисъл ако наред с уговорката, че
отношенията между съсобствениците са уредени и при спазване на правилото за парично
189
или имотно уравнение, някой от съсобствениците е поел и задължението да гледа и
издържа друг съсобственик. По отношение на други клаузи на договора, различни от
поемане на задължение за парично или имотно уравняване на дяловете, както е прието и в
т. 8, буква "б" на Постановление № 7 от 28.11.1973 г. на Пленума на ВС, доколкото тези
правоотношения не са предмет на делбата, договорът, респ. съдебната делба-спогодба,
трябва да бъдат последвани от сключване на акт в определената от закона форма, когато
имотите, предмет на подялба са повече от един и по отношение на някой от тях е
постигнато съгласие наред с разпределението на реални дялове и уравнение по
предвидения в чл. 69, ал. 2 ЗН ред да бъде поето и задължение за издръжка и гледане на
някой от съсобствениците.
Правоотношенията по поемане на задължение за издръжка и гледане не са
предмет на делбата с оглед разпоредбите на чл. 69, ал. 2 ЗН и чл. 74, ал. 3 ЗН. Ако от
съдържанието на договора е видно, че с него се цели прехвърляне на собствеността на
имота, а не подялбата му по установените в ЗН правила, такъв договор не може да
произведе целяното от страните правно действие, ако не е сключен в предвидената в чл.
18 ЗЗД форма за действителност-по силата на този текст прехвърлянето на собственост
върху недвижим имот трябва да бъде извършено в нотариална форма.

ПО ПРЕДЯВЕН ОТ ИЛИ СРЕЩУ СЪПРУЗИТЕ ИСК ЗА СОБСТВЕНОСТ НА

ВЕЩИ ИЛИ ИМОТИ, ПРИДОБИТИ В РЕЖИМ НА СЪПРУЖЕСКА ИМУЩЕСТВЕНА
ОБЩНОСТ, СЪПРУЗИТЕ СА НЕОБХОДИМИ, НО НЕ СА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ
ДРУГАРИ.
Чл. 24, ал. 4 СК
Гражданска колегия, в съдебно заседание на 20 април 2017 година в състав:

при участието на секретаря КЛАВДИЯ ДАЛИ
постави на разглеждане тълкувателно дело № 3 по описа за 2016 г. на Общото
събрание на Гражданска колегия докладвано от съдия МАРГАРИТА СОКОЛОВА
190
Тълкувателното дело е образувано с разпореждане на Председателя на ВКС на РБ
от 17.06.2014 г. и допълнително разпореждане от 01.06.2016 г. на основание чл. 128, ал. 1
ЗСВ по следните въпроси, по които е налице противоречива практика:
1. Какво е другарството на съпрузите по предявени от или срещу тях искове за
собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена
общност.
2. В случай, че се възприеме тезата за задължителност на другарството на
съпрузите по делата за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска
имуществена общност, как следва да процедира съдът, когато искът за собственост е
предявен само срещу единия съпруг - да конституира служебно другия съпруг или да даде
съответни указания на ищеца за насочване на иска срещу него по реда на отстраняване
нередовностите на исковата молба.
произнесе по така поставените въпроси, съобрази следното:
По въпроса за другарството на съпрузите по делата за собственост в съдебната
практика преобладава становището, че съпрузите са задължителни необходими другари,
поради което съвместното им участие в процеса е предпоставка за неговата допустимост,
както и за допустимостта на постановеното съдебно решение.
Налице е и съдебна практика, според която съпрузите са необходими, но не са
задължителни другари.
Според трето становище съпрузите са задължителни необходими другари, само
когато са ответници.
Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд приема
за правилно второто становище.
В съдебната практика няма противоречие по въпроса, че по предявени от или
срещу съпрузи искове за собственост върху вещи и имоти, придобити в режим на
съпружеска имуществена общност, другарството на съпрузите е необходимо по смисъла
на чл. 216, ал. 2 ГПК, тъй като естеството на спорното правоотношение налага решението
на съда да бъде еднакво по отношение на двамата. Противоречието е в това дали
другарството е задължително или факултативно. То следва да се отстрани по тълкувателен
път, като отговорът не може да бъде различен според това дали съпрузите са активна или
пасивна страна в процеса.
Със задължителното необходимо другарство се ограничава правото на иск,
защото при отказ на задължителния другар да се присъедини като ищец към
първоначалния ищец по делото, производството се прекратява. Затова то е уредено като
изключение само в изрично предвидените от закона случаи: например при спорове за
установяване на произход по чл. 68 и 69 СК, при процесуална субституция по чл. 26, ал. 4
ГПК /например чл. 134, ал. 2 ЗЗД/ и др., както и когато естеството на спора налага това,
защото с решението се постига правна промяна, която засяга правата на всички другари:
например при иск за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, при спорна съдебна администрация по
чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределяне ползването на съсобствен имот, при съдебна делба, при
191
която участието на всички съсобственици е условие за действителност на делбата, и др.
Предвид ограничителния му характер, задължителното другарство не може да се тълкува
и прилага разширително по отношение на хипотези, в които законът не го предвижда или
естеството на спора не налага задължително участие на определени лица.
При необходимото другарство на съпрузите по искове за собственост законът не
предвижда изрично тяхната съвместна процесуална легитимация - липсва
процесуалноправна норма, която да изисква задължителното им участие по тези искове.
Естеството на спора също не налага задължителното участие на съпрузите като
предпоставка за допустимост на процеса по дела за собственост. Разпоредбата на чл. 24,
ал. 3 СК и аналогичните й чл. 22, ал. 2 СК от 1985 г. (отм.) и чл. 13, ал. 3 СК от 1968 г.
(отм.) повеляват разпореждането с общо имущество на съпрузите да се извършва
съвместно от двамата. Разпореждане се осъществява чрез правни сделки по прехвърляне,
изменение, ограничаване или прекратяване на правата върху имуществото, или
обременяване на имота с вещни тежести. Има обаче и разпореждания, които се извършват
чрез процесуални действия, като например исковете, с които се упражняват потестативни
права.
Предявяването на искове за собственост, когато имат за предмет вещи или имоти,
притежавани в режим на съпружеска имуществена общност, не е действие на
разпореждане, а само на управление.
Аргумент в подкрепа на това становище е незадължителната съдебна практика,
формирана при действието на СК от 1968 г. (отм.) - Тълкувателно решение № 91 от
01.10.1974 г. по гр. д. № 63/1974 г. на ОСГК на ВС /прието при действието на ЗУС от 1952
г. - отм./. Според този тълкувателен акт предявяването на иск за собственост по чл. 108 ЗС
относно вещ, обща на двамата съпрузи, е действие на обикновено управление, а не на
разпореждане, и може да се извърши от всеки един от тях. Само когато в хода на
заведения процес се извършат действия на разпореждане с вещното право на собственост,
като отказ от иска, спогодба и др., или същото се обременява с други вещни тежести, е
налице разпореждане с общата вещ, и за тези действия, като излизащи вън от пределите на
обикновеното управление, е необходимо предварително дадено съгласие от другия съпруг
за разпореждане с вещта или изрично пълномощно за извършване на тези действия.
Разпоредбата на чл. 24, ал. 4 СК /аналогична чл. 22, ал. 3 СК от 1985 г. - отм./
предвижда специален ред за защита правата на неучаствалия в разпоредителна сделка
съпруг, като му дава право да я оспори по исков ред. Щом единият съпруг може сам да
извършва материалноправни действия на разпореждане, които засягат неделимата
бездялова съсобственост, и от волята на неучаствалия съпруг зависи тяхното валидиране,
би трябвало всеки от съпрузите да има право сам да извършва и процесуални действия
относно общото право, които по начало не са разпоредителни действия, а са насочени
само към неговата защита. Изводът следва от принципа за правна симетрия, който,
приложен към разглеждания случай, изисква материалноправните правомощия на
съпрузите относно общите вещи и права върху вещи да имат и съответни по обем
процесуални правомощия.
192
Аргумент в подкрепа на становището е и разрешението, дадено с т. 3 на ТР № 5 от
29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според него доброволната делба,
извършена без участие на единия съпруг, когато идеална част от съсобствения имот се
притежава в режим на съпружеска имуществена общност, не е нищожна на основание чл.
75, ал. 2 ЗНсл. Тя е непротивопоставима на неучаствалия съпруг и може да бъде оспорена
само от него по реда на чл. 24, ал. 4 СК /чл. 22, ал. 3 СК от 1985 г. - отм./, ако делбеният
имот не е получен в дял от съпруга - съделител. След като в посочената хипотеза
съвместното участие на съпрузите не е задължително като предпоставка за валидност на
доброволната делба, то не може да се поддържа, че по предявени от или срещу съпрузите
искове за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска
имуществена общност, другарството на съпрузите е задължително като предпоставка за
допустимостта на тези искове.
Действително, процесуалните действия, извършени от единия съпруг по предявен
иск за собственост, могат да доведат и до неблагоприятно засягане на общото право,
защото от силата на пресъдено нещо на съдебното решение ще бъде обвързан и
неучаствалият в делото съпруг. В този случай защитата на другия съпруг е обезпечена
чрез възможността да иска на основание чл. 304 ГПК отмяна на влязлото в сила съдебно
решение или определение за прекратяване на производството поради отказ от иска. Това
разрешение е дадено в т. 12 на Постановление № 2 от 29.09.1977 г. на Пленума на ВС,
прието при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), но приложимо и при сега действащия
ГПК, в сила от 01.03.2008 г. В досегашната съдебна практика тезата за задължителност на
другарството на съпрузите се е основавала именно на този тълкувателен акт. Според т. 12
от Постановление № 2/1977 г. "когато се касае до спор с вещноправен характер относно
вещ от имуществената общност, спорното правоотношение е от такова естество, че
решението трябва да бъде еднакво за двамата съпрузи". Оттук е изведен изводът, че
"поради това искът следва да бъде предявен от или срещу двамата съпрузи"- но не като
изискване за съвместна процесуална легитимация, а само доколкото в процеса те имат
качеството на необходими другари по смисъла на чл. 172, ал. 2 ГПК (отм.), поради което
неучаствалият в процеса съпруг може да иска отмяна по чл. 233, ал. 2 ГПК (отм.) на
влязлото в сила съдебно решение. Това постановление е посветено на въпросите на
отмяната на влезлите в сила съдебни решения и дадените в него указания са задължителни
само относно правото на неучаствалия съпруг да иска на това основание отмяна на
обвързващото го съдебно решение, но не и относно вида на необходимото другарство -
задължително или факултативно, още повече, че мотивите на постановлението сочат
именно на необходимо факултативно другарство предвид еднаквостта в
материалноправното положение на съпрузите, но не и на задължително другарство като
предпоставка за допустимост на процеса.
Възприемането на тезата, че другарството на съпрузите по делата за собственост е
задължително, би могло да доведе дотам, че при фактическа раздяла, влошени отношения
или несъгласие на единия съпруг за предявяване на иск за собственост и др., правото на
защита на другия съпруг не би могло да се реализира предвид изискването за съвместна
193
процесуална легитимация. Така едно признато от Конституцията и закона право, каквото е
правото на иск, ще бъде отречено на основание, което законът не предвижда. По този
начин може се застраши самото притежание на правото на собственост върху общата вещ,
което, при процесуалното бездействие на съпрузите, може да бъде придобито от друг
правен субект на оригинерно основание.
При предявяване на иск за собственост срещу съпрузите изискването за съвместна
процесуална легитимация също би довело до недопустимо ограничаване на правото на иск
на основание, което законът не предвижда. Ако другарството е задължително, при всеки
иск за собственост срещу физическо лице посочването на брачния статус на ответника ще
е елемент от изискванията за редовност на исковата молба и същата ще подлежи на
връщане, ако ищецът не изпълни указанията на съда за отстраняването на тази
нередовност.
Вторият въпрос е поставен в случай, че се възприеме тезата за задължителност на
другарството на съпрузите по делата за собственост на вещи или имоти, придобити в
режим на съпружеска имуществена общност. С оглед приетия отговор по първия въпрос, а
именно, че другарството е необходимо, но не е задължително, Общото събрание на
Гражданската колегия на Върховния касационен съд не дължи произнасяне по втория
въпрос.
Върховния касационен съд на РБ
РЕШИ:
По предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти,

придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не
са задължителни другари.
към ТД № 3/2016 г. ОСГК на ВКС
На въпроса:
Какво е другарството на съпрузите по предявени от или срещу тях искове за
собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена
общност.
Отговорът следва да е:
По предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти,
придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са задължителни
необходими другари.
Съображенията за това са следните:
194
Необходимо другарство е налице, когато предвид еднаквостта на материално-
правното положение на другарите в конкретния спор, съдебното решение трябва да е
еднакво спрямо тях.
Процесуалното положение на другарите при необходимото другарство се
господства от правилото за неразделност и общност на делата на всички другари.
Извършените от някои от необходимите другари действия имат значение и за неявилите се
или неизвършилите тези действия другари. Поради тъждеството на спорното
правоотношение всички факти са спрямо необходимите другари общи, т.е. еднакви и
следователно трябва да бъдат установени еднакво спрямо всички другари.
При необходимото другарство /вкл. задължителното/ всички действия на
разпореждане с предмета на спора /оттегляне или отказ от иска, сключване на съдебна
спогодба/, трябва да са извършени по общо съгласие на всички другари. Ако един
необходим другар-ответник признае иска, а останалите - не, ще намери приложение чл.
217 ГПК - признанието ще се цени от съда с оглед всички данни по делото. Необходимите
другари имат гарантирано от закона участие в процеса като главна страна и затова, макар
и да не са участвали в първоинстанционното производство, имат право на жалба срещу
първоинстанционното решение, постановено без тяхно участие /арг. от чл. 265, ал. 2 ГПК/,
обвързани са от решението и могат да иска неговата отмяна - чл. 304 ГПК.
Задължително другарство представлява частен случай на необходимото
другарство, при който участието на всички другари в процеса е условие за неговата
допустимост. То обуславя задължение за съда служебно да следи за участието на всички
задължителни другари в процеса, като по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК дава указания на
ищеца да насочи иска си срещу тези, които не са посочени като ответници в исковата
молба.
С оглед разпоредбите на чл. 21, ал. 1 СК и чл. 24 СК вещните права, придобити по
време на брака, в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи и
по силата на закона съпружеската имуществена общност е особена съвместна, неделима и
бездялова съсобственост. При спор с вещноправен характер относно вещ от съпружеската
имуществена общност, спорното правоотношение е от такова естество, че решението
трябва да бъде еднакво за двамата съпрузи именно поради естеството на
правоотношението, което по силата на закона е неделимо и докато трае бракът, никой от
съпрузите не може да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на
имуществената общност /чл. 24, ал. 1 СК/. Естеството на това правоотношение налага
необходимостта искът по отношение на вещ в режим на СИО да бъде предявен от или
срещу двамата съпрузи и затова в делото те имат положение на задължителни необходими
другари по смисъла на чл. 172, ал. 2 ГПК (отм.), аналогичен на чл. 216, ал. 2 ГПК, в сила
от 01.03.2008 г. Решението по иск за собственост трябва да е еднакво за двамата съпрузи и
когато единият съпруг не е бил конституиран като ищец или като ответник, постановеното
с участие само на другия съпруг решение има сила на пресъдено нещо и по отношение на
невзелия участие в делото. Със сила на пресъдено нещо се ползва съдебното решение по
иск за собственост, предявен само от единия съпруг или само срещу единия съпруг,
195
независимо дали искът е уважен или отхвърлен, с такава сила се ползва и определението
за прекратяване на делото поради отказ от иска, като в тези случаи неучаствалият съпруг
не може да предяви отново същия иск.
Невъзможността спорът да се пререши, въпреки че при формиране на силата на
пресъдено нещо не е участвал единият съпруг, налага извода, че неговото участие в делото
следва да се обезпечи с оглед произтичащата от императивна разпоредба на закона
неделимост на спорното право, която съдът следва да приложи. Това обуславя
изискването за съвместна процесуална легитимация на съпрузите, независимо дали е на
страната на ищеца или на ответника. Затова в т. 12 на Постановление № 2/1977 г. на
Пленума на ВС се казва, че "искът следва да бъде предявен от или срещу двамата
съпрузи". Съгласно т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Постановленията на
Пленума на ВС имат характер на задължителна съдебна практика, поради което и
приетото в т. 12 на Постановление № 2/1977 г. на Пленума на ВС разрешение следва да се
вземе предвид при разрешаване на поставения в настоящето тълкувателно решение пред
Общото събрание на Гражданската колегия въпрос. Изоставянето на даденото разрешение
следва да бъде мотивирано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на
ОСГ ТК на ВКС, а в случая не е и налице промяна в обществените отношения и правните
норми, които регулират режима на съпружеска имуществена общност, които да послужат
за изграждането на такава мотивировка. От друга страна следва да се има предвид и факта,
че не е в правомощията само на Гражданска колегия да отмени /макар и мълчаливо/
Постановление № 2/1977 г. на Пленума на ВС с настоящето тълкувателно решение, с
направения в мотивите на тълкувателното решение извод, че изрично постановеното в т.
12 от същото изискване, че "...искът следва да бъде предявен от или срещу двамата
съпрузи", не представлява изискване за съвместна процесуална легитимация, а само
обуславя възможността неучаствувалия в делото съпруг да може да иска отмяна. В случая
с постановлението изрично е прието, че съпрузите са в процесуално положение на
задължително необходимо другарство.
Изводът за наличие на задължително необходимо другарство в досегашната
безпротиворечива съдебна практика е обоснован с особената същност на съпружеската
имуществена общност, която по силата на правната норма е неделима и бездялова
съсобственост. Тази материалноправна същност на СИО, чиято правна уредба не е
променена до настоящия момент, пренесена в областта на гражданския процес, също води
до извода, че не може процесуалните права на всеки от съпрузите да бъдат по-големи по
обем от материалноправните им правомощия относно общите вещи и права върху вещи
/чл. 24, ал. 3 СК - разпореждане с общо имущество се извършва съвместно/, т.е. при
участието и само на единия съпруг постановеният съдебен акт, касаещ собствеността
върху такива вещи, да е валиден. Не могат да се възприемат като правни аргументите, че
".. другарството на съпрузите по делата за собственост, ако е задължително, би могло да
доведе дотам, че при фактическа раздяла, влошени отношения или несъгласие на единия
съпруг за предявяване на иск за собственост и др., правото на защита на другия съпруг да
не би могло да се реализира предвид изискването за съвместна процесуална легитимация".
196
Действащият към настоящия момент чл. 27 от Семейният кодекс предвижда
предпоставките, при наличие на които съпружеската имуществена общност се прекратява,
като сред тях не са изброените в мотивите към тълкувателното решение хипотези,
цитирани по-горе, за да се приеме, че всеки от съпрузите би могъл да защитава своята част
от собствеността самостоятелно.
В тълкувателното решение не се дава отговор и на въпроса как следва да
процедира съдът, когато искът за собственост е предявен от или само срещу единия
съпруг за вещи в режим на съпружеска имуществена общност, т.е. когато на съда от
данните по делото е известно, че имота е придобит в режим на съпружеска имуществена
общност, какви ще са например последиците от процесуалните му действия в хипотезите
на чл. 216, ал. 2, изр.2 ГПК и в частност когато само участващ в делото съпруг сключи
съдебна спогодба и няма да е възможна защитата на правата на другия съпруг по пътя на
отмяната. В хипотеза, при която съдът е установил, че предмет на иска е правото на
собственост върху вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена
общност /която се разглежда в настоящето тълкувателно дело/, ще следва ли съдът да
пренебрегне напълно и приложението на разпоредбите на чл. 5 и чл. 216, ал. 1 ГПК, които
осигуряват на необходимите другари гарантирано от закона участие в процеса като главна
страна и затова, макар и да не са участвали в първоинстанционното производство, имат
право на жалба срещу първоинстанционното решение, постановено без тяхно участие /арг.
от чл. 265, ал. 2 ГПК/, като остане в очакване "грешката му" да бъде поправена едва в
извънредното производство по отмяна на вече влязлото в сила решение, какъвто път на
защита е посочен като единствено възможен в тълкувателното решение.
С. В. Р. С. К. Ю. С. Ж. Д. С. О. К. С. С. Б. С. С. К. С. К. М. С. И. П. С. Е. Б. С. С. Д.
С. Г. Г. С. Б. П. С. М. Ф. С. М. Г.
по т.д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС
При необходимото другарство (факултативно и задължително) делата на

другарите по своя предмет са тъждествени, като те или участват в едно и също
правоотношение, или имат спрямо него едно и също правно положение. Тъй като всички
факти спрямо необходимите другари са общи, то те и следва да бъдат установени еднакво
спрямо тях, независимо, че всеки от другарите има право и възможност да вземе
самостоятелно отношение спрямо общите факти; процесуалните действия на един за
всички факти, са от значение и спрямо другите другари, включително жалба, подадена от
един, води до служебно конституиране и на необжалвалите другари. Правните изводи на
съда също следва да са еднакви за всички другари, както и разрешението по
материалноправния спор. Необходимите другари (факултативни и задължителни) са
обвързани от постановеното решение, независимо дали са били конституирани като
197
страни по делото, поради което, при висящо дело, имат право на жалба срещу решението,
постановено без тяхно участие, а при влязло в сила решение - право да искат отмяната му
по чл. 304 ГПК. Единствената отлика между двата вида необходимо другарство е, че при
задължителното, участието на всички другари е условие за допустимост на исковия
процес. Тази задължителност не е ограничение на правото на иск, а гарантира стабилното,
окончателно, ефективно разрешаване на материалноправния спор. До задължително
необходимо другарство се стига според естеството на правоотношенията, включително, но
не само и единствено по разпореждане на закона. Следователно не може да се прави
довод, че необходимото другарство е винаги само факултативно, щом не е изрично
уредено в процесуалноправна норма, нито, че по този начин се прави разширително
тълкуване на ограничително правило.
Евентуалните затруднения по конституиране на задължителен необходим другар
се преодоляват със съдействието на съда, който в този случай е длъжен и служебно да
следи за участието на всички другари. При факултативното необходимо другарство съдът
няма подобни задължения - изцяло от заинтересованата страна зависи дали да рискува
евентуална отмяна на влязлото в сила решение поради неучастие на необходим другар.
При съпружеската имуществена общност естеството на правоотношението е
именно от такова естество, което прави задължително участието и на двамата съпрузи по
искове за собственост относно вещи и вещни права, притежавани в условията на такъв вид
съсобственост. Тя е особена съвместна бездялова собственост и правото на двамата
съпрузи се простира върху цялата обща вещ, а не върху дялове, като те могат да се
разпореждат с вещта само заедно; законът не позволява да извършват разпореждане дори
с дела, който биха получили при бъдещо прекратяване на имуществената общност.
3аконовата уредба на нейното управление и разпореждане изхожда от разбирането, че
действията на всеки от съпрузите има за цел благополучието на семейството.
Ако разпореждане с имущество в режим на съпружеска имуществена общност е
сторено само от единия съпруг, то е оспоримо (чл. 24, ал. 4 СК). Оспорването зависи
единствено от волята на неучаствалия съпруг, който е обвързван от разпореждането, като
следва да бъде сторено по исков ред. Следователно предполага се, предвид своеобразието
на имуществени взаимоотношения между съпрузите, обусловени и от спецификата на
личните им отношения и от особеностите на брачната общност, че разпореждайки се
еднолично, въпреки забраната по чл. 24, ал. 3 СК, съпругът го прави в интерес на
семейството и по този въпрос няма, а и няма да има противопоставяне на неучаствалия
съпруг - поради това и сделката не е нищожна. От друга страна, с оглед правна сигурност,
защита срещу злоупотреба с права и охрана интереса на третите лица, е предвиден
преклузивен срок, в който сделката може да се оспори.
Разбирането, че по дела за собственост относно съпружеска имуществена
общност, участието на съпрузите не е задължително, дава възможност на
недобросъвестния съпруг, който иска да предаде имота на трето лице, да го води лошо с
цел да го загуби и по този начин да преодолее забраната по чл. 24, ал. 3 СК и
възможността за защита на другия съпруг по чл. 24, ал. 4 СК. Вярно е, че неучаствалият
198
съпруг разполага с правото да иска отмяна по чл. 304 ГПК, но спецификата в отношенията
между съпрузите, огромното многообразие, при които те са възприели да ползват и
управляват общото имущество, създава опасност от късно узнаване на съдебното
решение, при което, преди отмяната, да е изтекла придобивна давност в полза на трето
лице.
Тази специфика дава основание на множество автори да определят воденето на
иск за собственост като ищец или ответник относно вещ или имоти, придобити в режим на
съпружеска имуществена общност, като разпореждане, извършено чрез процесуални
действия (в този см. П. В., "Въпроси на съпружеската имуществена общност"; Витали
Таджер и Й. С., "За исковете за собственост относно общи вещи, водени от и срещу
съпрузи" СП, 1975, кн. 7, ср. 3).
Несъмнено акт на разпореждане е всеки отказ от иск, признаване на иск или
сключване на съдебна спогодба по иск за собственост, чрез която единият съпруг внася
промяна във вещното право и, съгласно чл. 24, ал. 3 СК, процесуалното действие би
трябвало да бъде извършено съвместно от двамата съпрузи.
От друга страна, неучастието на двамата съпрузи не е в интерес на правната
сигурност, като осуетява и изпълнението на съдебното решение, когато то е осъдително,
като тълкуването, възприето от мнозинството на ОСГК, не съответства и на правните
принципи за ефективност, икономичност и разглеждане на делата в разумен срок.
Спецификата на отношенията между съпрузите дава възможност за злоупотреба с права от
тяхна страна. Независимо от знанието за висящия процес, неучаствалият съпруг, ако
резултатът е
неблагоприятен, може да иска (практически винаги го прави) отмяна на влязлото
в сила решение. По този начин се удължава времето за окончателно разрешаване на спора
почти двойно, като се открива и възможност за преодоляване на преклузиите, настъпили
за неупражнените от другия съпруг възражения и искания. Освен това няма пределен срок
за подаване на молба по чл. 304 ГПК, подобно на иска по чл. 24, ал. 4 СК. Това
практически отлага неограничено във времето възможността за неучаствалия съпруг да
упражни правото си на отмяна и създава несигурност за стабилитета на съдебното
решение, защото когато и двамата съпрузи имат общ интерес, житейски много по- трудно
е да се установи, че узнаването на решението от значение за тримесечния срок по чл. 305,
ал. 1, т. 5 ГПК е от преди датата, която се сочи в молбата за отмяна.
До този резултат може да се стигне и в случаите на задължително необходимо
другарство, но значително по-рядко, защото съдът (във всички инстанции) служебно
следи за съвместната процесуална легитимация. Насрещната страна по делото има
осигурена реална възможност да обезпечи конституиране и на двамата съпрузи със
съдействието на съда.
В случаите на факултативно необходимо другарство, ищецът, отчитайки
конкретния си интерес и възможната отмяна по чл. 304 ГПК, сам преценява дали да
насочи иска си срещу всички или само срещу някои от другарите; те са му известни или
лесно установими. Много е трудно, а в определени случаи и практически невъзможно, за
199
страна по делото да установи дали противната е придобила спорната вещ в условията на
СИО, нито може да изисква от нея да изясни въпроса, както и да разчита на съда, щом
другарството не е задължително. В същото време интересът на ищеца несъмнено е искът
да бъде предявен и евентуално уважен срещу двамата съпрузи. Предявяването на искове
за собственост "за всеки случай" срещу двамата съпрузи не е разрешение, защото, ако се
окаже, че спорната вещ не е придобита в условията на съпружеска общност, ищецът ще се
натовари с разноски.
В заключение, отговорът на поставения за тълкуване въпрос следва да бъде: по
предявени от или срещу съпрузи искове за собственост на вещи или имоти, придобити в
режим на съпружеска имуществена общност, те са задължителни необходими другари.
Своеобразието на законовия режим на общността по чл. 21, ал. 1 СК изисква
тълкуване на правилата във връзка с нея съобразно основните принципи на семейните
отношения и спецификите на съпружеското общо имущество.
На въпроса как следва да процедира съдът, когато искът за собственост е
предявен само срещу единия съпруг - да конституира служебно другия съпруг или да даде
съответни указания на ищеца за насочване на иска срещу него по реда на отстраняване
нередовностите на исковата молба, е даден принципен отговор в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС: Нарушаването на изискването за съвместна процесуална легитимация,
независимо дали на страната на ищеца или на страната на ответника, е нередовност на
исковата молба, за която съдът следи служебно и е длъжен да упражни правомощията си
по чл. 129 ГПК. Следователно по конкретно зададения въпрос следва да се отговори, че
съдът указва на ищеца, че следва да насочи иска и срещу другия съпруг, да представи
препис от поправената исковата молба с приложенията за него и какви са последиците при
неизпълнение.
С. А. Б. С. Д. С. С. В. И. С. С. С.

1. ИСКОВЕТЕ С ПРАВНА КВАЛИФИКАЦИЯ ЧЛ. 42 ЗН СА ОЦЕНЯЕМИ,

КАТО СЪГЛАСНО ЧЛ. 69, АЛ. 1, Т. 4 ГПК ЦЕНАТА ИМ СЕ ФОРМИРА ОТ
СТОЙНОСТТА НА ЗАВЕЩАНОТО ИМУЩЕСТВО. КОГАТО ЗАВЕЩАТЕЛНОТО
РАЗПОРЕЖДАНЕ ИМА ЗА ПРЕДМЕТ ВЕЩНИ ПРАВА ВЪРХУ КОНКРЕТЕН ИМОТ,
200
ЦЕНАТА НА ИСКА СЕ ОПРЕДЕЛЯ ОТ РАЗМЕРИТЕ ПО ЧЛ. 69, АЛ. 1, Т. 2 ГПК.
КОГАТО ЗАВЕЩАНИЕТО Е УНИВЕРСАЛНО, ПРИ ЗАВЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО
ЦЕНАТА НА ТОЗИ ИСК СЕ ОПРЕДЕЛЯ ПРИБЛИЗИТЕЛНО ОТ СЪДА СЪГЛАСНО ЧЛ.
70, АЛ. 3 ГПК. ДЪРЖАВНАТА ТАКСА ПО ТОЗИ РОД ИСКОВЕ СЕ ОПРЕДЕЛЯ
СЪГЛАСНО ЧЛ. 71, АЛ. 2 ГПК- ВЪРХУ ЕДНА ЧЕТВЪРТ ОТ ЦЕНАТА НА ИСКА.
ВЪЗЗИВНО РЕШЕНИЕ, ПОСТАНОВЕНО ПО ИСК ЗА СОБСТВЕНОСТ НА ИМОТ С
ЦЕНА ПОД ПОСОЧЕНИЯ В ЧЛ. 280, АЛ. 2 ГПК (РЕДАКЦИЯ ДВ, БР. 100 ОТ 2010 Г.)
РАЗМЕР, НЕ ПОДЛЕЖИ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ, ДОРИ АКО РЕШЕНИЕТО
ОБЕКТИВИРА И ПРОИЗНАСЯНЕ ПО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ОТВЕТНИКА ЗА ПРАВО НА
ЗАДЪРЖАНЕ НА ИМОТА ДО ЗАПЛАЩАНЕ НА ПОДОБРЕНИЯ НА СТОЙНОСТ НАД
ТОЗИ РАЗМЕР.
2. СЪДЪТ, СЕЗИРАН С ОСЪДИТЕЛЕН ИСК ПО ЧЛ. 108 ЗС, СЛЕДВА ДА СЕ
ПРОИЗНЕСЕ С ОТДЕЛЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ДИСПОЗИТИВ ЗА
ПРИНАДЛЕЖНОСТТА НА ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ КЪМ ПАТРИМОНИУМА
НА ИЩЕЦА. НЕ Е ДОПУСТИМО ПО РЕДА НА ИЗМЕНЕНИЕ НА ИСКА
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ПОЛОЖИТЕЛЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИЛИ
РЕВАНДИКАЦИОНЕН КЪМ ОТРИЦАТЕЛЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК И ОБРАТНО.
ДОПУСТИМО Е ПО ТОЗИ РЕД ИЩЕЦЪТ ПО ПРЕДЯВЕН ИСК ЗА СОБСТВЕНОСТ ДА
СЕ ПОЗОВЕ ПРИ УСЛОВИЯТА НА ЕВЕНТУАЛНОСТ И НА ДРУГО ПРИДОБИВНО
ОСНОВАНИЕ, РАЗЛИЧНО ОТ ПОСОЧЕНОТО В ОБСТОЯТЕЛСТВЕНАТА ЧАСТ НА
ИСКОВАТА МОЛБА.
ЗА ДА СЕ ПРИЛОЖИ НОРМАТА НА ЧЛ. 17А ЗППДОП (ОТМ.), НЕ Е
НЕОБХОДИМО ПРЕДОСТАВЕНИЯТ ЗА СТОПАНИСВАНЕ ИЛИ УПРАВЛЕНИЕ
ИМОТ ДА Е ЗАПРИХОДЕН НИТО В БАЛАНСА НА ДЪРЖАВНОТО ПРЕДПРИЯТИЕ
КЪМ МОМЕНТА НА ПРЕОБРАЗУВАНЕТО, НИТО В БАЛАНСА НА
ПРЕОБРАЗУВАНОТО ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО.
3. НЕДОПУСТИМ Е УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК С ПРАВНА КВАЛИФИКАЦИЯ
ЧЛ. 14, АЛ. 4 ЗЗСПЗЗ, АКО В ПОЛЗА НА ИЩЕЦА НЕ Е БИЛО ПОДАДЕНО
ЗАЯВЛЕНИЕ В СРОКА ПО ЧЛ. 11, АЛ. 1 ЗСПЗЗ ИЛИ НЕ Е БИЛ ПРЕДЯВЕН ИСК ПО
ЧЛ. 11, АЛ. 2 ЗСПЗЗ ДО 12.05.2007 Г. НАЛИЦЕ Е ПРАВЕН ИНТЕРЕС ОТ
ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСК ЗА СОБСТВЕНОСТ СРЕЩУ ЛИЦЕ, КОЕТО СЕ Е
РАЗПОРЕДИЛО СЪС СПОРНИЯ ИМОТ ПРЕДИ ЗАВЕЖДАНЕТО НА ИСКОВАТА
МОЛБА.
Чл. 42 ЗН
Чл. 214, ал.1 ГПК
Чл. 280, ал. 2 ГПК
Чл. 108 ЗС
201
Чл. 17а ЗППДОП (отм.)
Чл. 11 ЗСПЗЗ
Чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ

Гражданска колегия, в съдебно заседание на 4 февруари 2016 година в състав:
при участието на секретаря КЛАВДИЯ ДАЛИ

постави на разглеждане тълкувателно дело № 4 по описа за 2014 г. на Общото
събрание на Гражданска колегия
докладвано от съдия ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

съд от 17.06.2014 г. на основание чл. 128, ал. 1 от Закона за съдебната власт по направено
от него искане до Общото събрание на Гражданската колегия за постановяване на
тълкувателно решение по следните спорни въпроси:
1. Относно цената на някои искове.
A) Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по иск с правна
квалификация чл. 42 от Закона за наследството.
Б) Приложима ли е разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК при определяне цената на
исковете по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК.
B) Подлежи ли на касационно обжалване въззивно решение, постановено по иск
за собственост на имот с цена на иска под посочения в чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция, преди
изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г./ размер, ако решението
обективира и произнасяне по възражение на ответника за право на задържане на имота до
заплащане на подобрения на стойност над този размер.
2. Относно установителните и ревандикационните искове за собственост.
A) Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 от Закона за
собствеността, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на
правото на собственост към патримониума на ищеца.
Б) Допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/ преминаване
от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск
и обратно.
B) Допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/ ищецът по
предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго
придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата
молба.
Г) Необходимо ли е предоставеният за стопанисване или управление имот да е
заприходен в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, за да
202
се приложи нормата на чл. 17а от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и
общински предприятия /ЗППДОбП (отм.)/.
3. Относно допустимостта на някои искове за собственост.
А) Допустим ли е установителен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от
Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/, ако в полза на ищеца
не е подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявен иск по чл. 11, ал.
2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г.
Б) Налице ли е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице,
което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба.
произнесе по така поставените въпроси, съобрази следното:
1А. По въпроса как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по
иск с правна квалификация чл. 42 ЗН.
По този въпрос в съдебната практика има формирани две становища. Според
едното - искът с правна квалификация чл. 42 ЗН е оценяем, а според другото - неоценяем.
за правилно първото становище по следните съображения: Искът с правна квалификация
чл. 42 ЗН е установителен иск с предмет действителността на завещателно разпореждане.
Последното е едностранна сделка, която може да се отнася до цялото или дробна част от
цялото имущество на завещателя или само до определена негова вещ или вземане. В
първия случай завещанието е общо /универсално/, а във втория - частно /завет/.
Съгласно чл. 44 ЗЗД по отношение на тази едностранна сделка следва съответно
да се приложат правилата, касаещи договорите. Следователно, при определяне цената на
иска за установяване нищожност на завещание следва да се прилагат правилата,
предвидени за определяне на цената на исковете за нищожност на договори /чл. 69, ал. 1,
т. 4 ГПК/.
Когато предмет на завещанието е определен недвижим имот на завещателя,
цената на иска с правна квалификация чл. 42 ЗН е равна на данъчната оценка на този имот
към момента на завеждане на делото, а ако такава няма - на пазарната цена на вещното
право /чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т. 2 ГПК/.
В случай че предмет на завещанието е определена движима вещ или
облигационни права на завещателя, цената на иска с правна квалификация чл. 42 ЗН е
равна на стойността на сделката, тоест на стойността на движимата вещ или
облигационното право към момента на завеждане на делото /чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК/.
Ако предмет на завещанието е цялото или дробна част от имуществото на
завещателя /тоест, когато завещанието е общо/, искът с правна квалификация чл. 42 ЗН
също е оценяем, тъй като имуществото на наследодателя представлява съвкупност от
неговите имуществени права и задължения, които имат парична оценка. Поради това
цената на иска с правна квалификация чл. 42 ЗН за прогласяване нищожността на общо
завещание също се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК с оглед стойността на
сделката - стойността на цялото имущество на наследодателя или на завещаната дробна
203
част от това имущество към момента на завеждане на делото. Съгласно чл. 70, ал. 1 ГПК
цената на иска и в този случай, както и във всички останали случаи, следва да бъде
посочена от ищеца. Ако най-късно до първото заседание по делото ответникът или съдът
повдигнат въпроса за цената на иска с мотив, че има несъответствие на указаната цена с
действителната, цената на иска по чл. 42 ЗН за прогласяване нищожността на универсално
завещание се определя от съда приблизително, като впоследствие се изиска допълнителна
такса или се връща надвзетата съобразно цената, която съдът определя при решаване на
делото /чл. 70, ал. 3 ГПК/. В случай, че във връзка с решаването на спора не се е наложило
и не са били събирани доказателства за конкретните вещи и права, включени в
наследството, и за тяхната парична стойност, първоначално определената цена на иска,
респективно събраната държавна такса остават непроменени.
По съображенията, изложени в т. 1Б от настоящото тълкувателно решение,
държавната такса по иска с правна квалификация чл. 42 ЗН се събира върху 1/4 от цената
на иска.
1Б. По въпроса приложима ли е разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК при определяне
цената на исковете по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК /въпросът следва да се разбира: приложима ли
е разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК при определяне държавната такса по исковете, чиято
цена се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК/.
По въпроса в съдебната практика се застъпват различни становища. Според
едното становище правилото на чл. 71, ал. 2 ГПК е приложимо във всички случаи, когато
цената на иска се определя от данъчната или пазарната цена на вещното право,
включително и по облигационни искове за съществуване, унищожаване или разваляне на
договори, както и за сключване на окончателен договор. Според другото становище
разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК не намира приложение при определяне цената на
посочените в чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК облигационни искове.
за правилно първото становище по следните съображения: Разпоредбата на чл. 71, ал. 2
ГПК въвежда изключение от общото правило на чл. 71, ал. 1 ГПК, че държавната такса се
определя върху цената на иска като предвижда, че когато предметът на делото е право на
собственост или други вещни права върху имот, размерът на държавната такса се
определя върху една четвърт от цената на иска. Правото на собственост, съответно
ограничените вещни права, са предмет на делото само при вещните искове- когато се иска
от съда правото на собственост да бъде съдебно признато със сила на пресъдено нещо.
Посочените в чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК искове за установяване съществуването,
унищожаването или развалянето на договор, имат за предмет облигационни, а не вещни
права, поради което цената на тези искове се определя от стойността на договора.
Стриктното тълкуване на разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК налага извода, че това правило
е неприложимо при определяне на държавната такса по посочените в чл. 69, ал. 1, т. 4
ГПК облигационни искове.
Разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК, обаче, следва да се тълкува корективно,
съобразно действителната воля на законодателя, като се прилага и за всички
204
облигационни искове, при които цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2
ГПК поради следното: Чл. 55, ал. 1, б. "б" и "г" от отменения ГПК предвиждаха, че цената
на исковете за собственост, за сключване на окончателен договор и за съществуване,
унищожаване и разваляне на договори за покупко-продажба на недвижими имоти е една
четвърт от данъчната оценка, а ако няма такава - една четвърт от пазарната цена на имота.
Новият ГПК възприе друг подход: предвиди, че цената на исковете за собственост е равна
на данъчната оценка на имота, а държавната такса се събира само върху една четвърт от
тази цена.
Съгласно стенограмата на Народното събрание от пленарни заседания на
19.06.2007 г. и на 21.06.2007 г. при обсъждане на проекта за ГПК на второ четене е било
предложено разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК да бъде променена и в нея да се добави
изразът "една четвърт". Предложението е обосновано със съображения "да се запази
действащият до отмяната на ГПК от 1952 г. режим за определяне цената на иска, което е
от значение за размера на държавната такса". Посочено е, че от първоначално внесената
редакция на чл. 69 ГПК "се получава неблагоприятния ефект - да се качи четири пъти
основата за плащане на държавна такса и самият размер на държавната такса също да се
качи четири пъти, което е неоправдано от гледна точка достъпност до правосъдието". По
съображения, че предложената промяна би довела до промяна на философията на новия
ГПК по подсъдността на делата и обжалваемостта на решенията /които се определят от
цената на иска/ е взето решение, вместо да се променя цената на исковете по чл. 69, ал. 1,
т. 2 ГПК /като се намали от данъчна оценка на една четвърт от данъчната оценка/, да се
създаде алинея 2 на чл. 71 ГПК като се предвиди, че държавната такса ще се събира върху
една четвърт от цената на иска. Прието е, че по този начин исковете, таксувани по ГПК от
1952 г. с държавна такса върху една четвърт от данъчната оценка, ще бъдат таксувани по
новия ГПК по същия начин, но без да се променя цената на исковете, която е от
съществено значение за подсъдността им и за допустимостта на касационното обжалване
на въззивните решения по тези искове съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция преди
изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр. 50 от 2015 г./. Формулирането на
разпоредбата на ал. 2 на чл. 71 ГПК между двете четения на ГПК, обаче, се извършва по
начин, който не отразява точната воля на законодателя, която е била да се запази
действалият до отмяната на ГПК от 1952 г. режим на държавните такси не само по
исковете за собственост, а и по всички искове, които по отменения ГПК са били таксувани
върху една четвърт от данъчната оценка на имота - предмет на иска или на договора.
1В. По въпроса подлежи ли на касационно обжалване въззивно решение,
постановено по иск за собственост на имот с цена под посочения в чл. 280, ал. 2 ГПК
/редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр. 50 от 2015 г./ размер, ако
решението обективира и произнасяне по възражение на ответника за право на задържане
на имота до заплащане на подобрения на стойност над този размер.
Според едното от поддържаните в съдебната практика становища такова въззивно
решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като не е постановено по иск с цена
над 5 000 лв. Според другото становище предявяването на вземането на ответника за
205
подобрения чрез възражение за право на задържане е приравнено от законодателя на
предявяване на това вземане чрез насрещен иск, поради което, ако вземането е над
посочения в чл. 280, ал. 2 ГПК размер, въззивното решение подлежи на касационно
обжалване в тази част, независимо дали е допустимо касационното обжалване на същото
решение по иска за собственост.
за правилно първото становище по следните съображения: Преди изменението на ГПК със
ЗИД на ГПК, публ. в ДВ, бр. 50 от 2015 г. касационното обжалване на решенията по
делата за собственост бе ограничено само до въззивни решения с обжалваем интерес над
1000 лв. /от влизане в сила на ГПК през 2008 г. до изм. с ДВ, бр. 100 от 2010 г./ и с цена на
иска над 5000 лв. /след изменението на ГПК с ДВ, бр. 100 от 2010 г./. От тази норма
законодателят не бе предвидил изключения, нито с оглед формата на защита, нито с оглед
предмета на делото, разширен чрез въведените от ответника възражения за прихващане
или право на задържане. Тези възражения са защитни средства срещу първоначалния иск
и макар че съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК също се ползват със сила на пресъдено нещо, нямат
самостоятелен характер, за разлика от насрещния иск. Затова те зависят изцяло от съдбата
на решението по първоначалния иск. Ако решението по първоначалния иск е било
необжалваемо пред ВКС поради цена на иска под посочените в чл. 280, ал. 2 ГПК размери,
това решение няма да подлежи на касационно обжалване, включително и в частта по
разрешените с него възражения за прихващане и право на задържане.
2А. По въпроса следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, да се
произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към
патримониума на ищеца.
Според едно от застъпваните в съдебната практика становища ревандикационният
иск съдържа две искания за защита - установяване, че ищецът е собственик на процесния
имот, и осъждане на ответника да му предаде владението на същия, като на основание чл.
2 ГПК съдът дължи произнасяне по всяко от двете искания с отделен диспозитив:
установителен диспозитив относно правото на собственост на ищеца и осъдителен
диспозитив по претенцията за предаване владението на имота. Според второто становище,
когато съдът е сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, е недопустимо да се произнася с
отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост на
ищеца, тъй като предметът на делото, в рамките на който съдът следва да се произнесе,
налага произнасяне само по осъдителната искова претенция.
за правилно първото становище по следните съображения: Искът за собственост по чл.
108 ЗС /ревандикационният иск/ е иск на невладеещия собственик срещу владеещия
несобственик. Предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца. Искът
съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде
установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане
да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен
предявеният с иска по чл. 108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се
206
даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е
източникът на силата на пресъдено нещо на решението. В този смисъл са мотивите към т.
18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на
ВКС.
Ако в хода на делото бъде установено, че ищецът притежава правото на
собственост върху процесния имот и ответникът го владее без основание,
противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи и двете искания: да се
произнесе с установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца и с
осъдителен диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния
имот. Ако в хода на делото по предявен иск по чл. 108 ЗС не бъде установено правото на
собственост на ищеца върху процесния имот, съдът ще отхвърли и двете искания за
защита. Ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е
собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно
основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за
правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на
имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита - за предаване
на владението на имота. Така решението ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса
относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в
бъдещ процес между същите страни.
Независимо от диспозитива на съдебното решение, обаче, силата на пресъдено
нещо на това решение ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска
по чл. 108 е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание.
Когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с
установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът
е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната
очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл. 247 ГПК
процесуален ред.
Когато ищецът основава искането си за връщане на определена вещ на нищожен,
унищожен или развален договор, постановяването на установителен диспозитив на
решението не е необходимо, тъй като в тези случаи връщането на дадената в изпълнение
на договора вещ се претендира не на основание чл. 108 ЗС, а на основание чл. 34 или чл.
55 ЗЗД като последица от уважаването на иска за нищожност, унищожаване или разваляне
на договора.
2Б. По въпроса допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/
да се преминава от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен
установителен иск и обратно.
Според едно от застъпваните в съдебната практика становища преминаването от
положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск към
отрицателен установителен иск е недопустимо, тъй като се променя както основанието,
така и петитума на исковата претенция и следователно предметът на двата иска е
различен. Според другото застъпвано становище такова изменение е допустимо, когато по
207
този начин се променя само видът на търсената защита, без да се променят фактическите
твърдения, на които е основана претенцията.
за правилно първото становище по следните съображения: Съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК в
първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя
иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Той може също,
без да измени основанието, да измени своето искане. До приключване на съдебното
дирене в първата инстанция той може да измени само размера на предявения иск, както и
да премине от установителен иск към осъдителен и обратно.
Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които
произтича претендираното от него материално субективно право. С петитума се сочи
видът на търсената с иска защита- дали ищецът търси само установяване на
съществуването или несъществуването на спорното право, или търси още и осъждане или
правна промяна. Изменение едновременно на основанието и на петитума на иска е
недопустимо, защото променя изцяло предмета на делото, т.е. води до предявяване на нов
иск. С оглед на това отговорът на поставения въпрос предпоставя отговор на въпроса дали
при преминаването от осъдителен или установителен иск за собственост към отрицателен
установителен иск се променя едновременно основанието и петитума на първоначално
предявения иск, тоест дали се променя изцяло предметът на делото.
Основанието на иска по чл. 108 ЗС е твърдяният от ищеца конкретен юридически
факт, от който според него е възникнало правото му на собственост, а искането е да се
признае съществуването на това право на собственост и да се осъди ответникът да
възстанови неправомерно отнетото от собственика право на владение, като елемент от
неговото право на собственост. Основанието на положителния установителен иск за
собственост е същото, а искането е да се признае по отношение на ответника
съществуването на това право на собственост на ищеца. Основанието на отрицателния
установителен иск е неосъществяването на юридическите факти, от които според
ответника е възникнало правото му на собственост, а искането е да се установи, че това
право не е възникнало и не съществува. Изложените в исковата молба по отрицателния
установителен иск за собственост фактически обстоятелства за право на собственост на
ищеца, не представляват основание на отрицателния установителен иск за собственост и
не са част от предмета на делото по този иск, а само обосновават правния интерес на
ищеца от предявяването на такъв установителен иск. Предмет на делото по иска с правна
квалификация чл. 108 ЗС и на положителния установителен иск за собственост е
претендираното от ищеца право на собственост, докато предмет на отрицателния
установителен иск е отричаното право на собственост на ответника. Дори и когато тези
права касаят един и същ имот или движима вещ, те са различни, тъй като произтичат от
различни юридически факти и имат различни титуляри.
Всяко право се индивидуализира чрез юридическия факт, от който се поражда,
чрез своето съдържание и субектите на правоотношението, чиято активна страна е то. И
при абсолютните права, каквото е правото на собственост, правото не се индивидуализира
208
само с вещта, върху която съществува, но и с лицето, което е негов носител и с
основанието му - юридическия факт, от който се поражда. В този смисъл са и мотивите на
Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. гр. д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на
ВКС.
Различният предмет на делото по тези искове обуславя различния предмет на
доказване по тях, различното разпределение на доказателствената тежест /при
осъдителния и положителния установителен иск тежестта на доказване на правото на
собственост е за ищеца, а при отрицателния установителен иск е за ответника/, както и
различните обективни предели на силата на пресъдено нещо на решението по тях
/решението по осъдителния и положителния установителен иск за собственост формира
сила на пресъдено нещо относно съществуването на правото на собственост на ищеца на
посоченото от него основание, докато силата на пресъдено нещо на решението по
отрицателния установителен иск има много по-широки обективни предели и друг предмет
- обхваща всички основания за придобиване на правото на собственост от ответника/.
Предвид различния предмет на делото на тези искове с преминаването от осъдителен или
положителен установителен иск за собственост към отрицателен установителен иск за
собственост изцяло се променя предметът на делото, поради което това преминаване
представлява сезиране на съда с нов иск и е недопустимо да бъде извършено чрез
изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК.
Предвидената в чл. 214, ал. 1, изр. посл. ГПК възможност за преминаване от
установителен към осъдителен иск и обратно също не дава възможност по пътя на
изменението на иска да се променя изцяло предмета на делото - касае се до възможност да
се промени вида на търсената защита на претендираното субективно право, без да се
променя основанието на иска. А както бе изложено по-горе, при преминаването от
осъдителен или положителен установителен иск за собственост към отрицателен
установителен иск за собственост се променя както петитума, така и основанието на иска.
2В. По въпроса допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/
ищецът по предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на
друго придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на
исковата молба.
По този въпрос в съдебната практика също се застъпват различни становища.
Според едното становище допустимо е по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК ищецът да измени
основанието на иска си, като наред с първоначалния придобивен способ, въз основа на
който претендира да е придобил собствеността, се позове и на друг. Според другото
становище такова последващо обективно съединяване на искове при условията на
евентуалност е недопустимо, тъй като представлява по съществото си предявяване на нов
иск.
за правилно първото становище по следните съображения: Изменението на иска е
предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска, при която
процесуалните действия, извършени при първоначално предявения иск запазват силата си.
209
Изменението на иска може да доведе до намаляване на първоначално предявения иск чрез
частично оттегляне или отказ от иска, до увеличаване на първоначално предявения иск
чрез предявяване на допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до
заменяне на първоначално заявения иск с друг иск /при замяната на посоченото в исковата
молба основание на иска с ново основание/ или до обективно съединяване на искове /при
предявяването на ново основание на иска наред с първоначално заявеното основание/.
При посочването на ново основание на иска за собственост наред или при
условията на евентуалност с първоначално заявеното основание се стига до обективно
съединяване /кумулативно или евентуално/ на два иска: искът за собственост, предявен на
заявеното в исковата молба основание и искът за собственост, предявен на по-късно
заявеното основание. Това обективно съединяване е допустимо, тъй като са налице както
посочените в чл. 210 ГПК предпоставки за обективно съединяване на искове за
разглеждане в едно и също гражданско производство, така и предпоставките по чл. 214,
ал. 1 ГПК за допустимост на изменението на иска: обективно съединените искове са
насочени срещу един и същ ответник, подсъдни са на един и същ съд, подлежат на
разглеждане по реда на едно и също производство и при предявяването на втория иск се
променя само основанието, но не и петитума на иска. Когато ищецът е претендирал да
бъде признат за собственик на основание например покупко-продажба на имот и е
прибавил в условията на евентуалност ново основание, например придобиване на
собствеността чрез давностно владение, искането за защита (петитумът) е все същото: при
установителния иск - да бъде установено правото на собственост на ищеца, а при
осъдителния иск - да бъде установено правото на собственост на ищеца върху определен
имот или движима вещ и ответникът да бъде осъден да предаде на ищеца владението
върху този имот или движима вещ.
Изменение на иска чрез въвеждане на ново придобивно основание ищецът най-
често предприема, след като се запознае с направените от ответника с отговора на
исковата молба възражения. Да се приеме, че подобно изменение на иска е недопустимо,
означава да се обезсмисли институтът на изменение на иска, чиято цел е субективното
право на ищеца да получи в образувания вече исков процес защита, съобразена с
действителното правно положение. Това би довело до повторно ангажиране на съда с нов
исков процес, целящ да даде защита на същото субективно право по отношение на същия
ответник, но на различно основание- резултат, който е несъвместим със задължението на
съда да даде защита на твърдяното от ищеца субективно материално право (чл. 2 ГПК) и с
изискванията за бързина и процесуална икономия на процеса, а и не на последно място -
би натоварило ищеца с допълнителни разноски за водене на новото дело.
Не са пречка за допустимостта на това изменение на иска въведените в новия ГПК
преклузии - за вземане на становище, за предявяване на възражения, за оспорване на
истинността на документи, за предявяване на правата по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219
ГПК и за посочване и събиране на доказателства. При допуснато от съда изменение на
иска за собственост чрез предявяване при условията на евентуалност на ново основание на
иска, както бе посочено по-горе, се стига до обективно съединяване на искове
210
/предявяване на нов иск наред с първоначалния/, поради което ответникът ще има право
на нов срок, в който да даде отговор срещу приетия за разглеждане нов иск и да посочи и
ангажира доказателства във връзка с него.
2 Г. По въпроса необходимо ли е предоставеният за стопанисване или управление
имот да е заприходен в баланса на държавното предприятие към момента на
преобразуването, за да се приложи нормата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.).
В съдебната практика се застъпват две становища. Според първото становище
фактическият състав на чл. 17а ЗППДОбП (отм.) включва само елементите, посочени в
самата правна норма: предоставяне на дадено имущество от държавата на държавно
предприятие за стопанисване и управление и преобразуване или приватизация на това
предприятие. Според второто становище във фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП
(отм.) се включва и изискването имотът да е бил включен в баланса на държавното
предприятие към момента на преобразуването му и в баланса на преобразуваното
търговско дружество.
за правилно първото становище по следните съображения: Фактическият състав на
придобивния способ, уреден в чл. 17а от ЗППДОбП (отм.), респ. в чл. 1 от ПМС № 201 от
25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването,
преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, включва: държавата да е
собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за
стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за
преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не
е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското
дружество. При наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по
силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество
и от момента на възникване на това търговско дружество. Текстът на цитираната
разпоредба е ясен и не включва други елементи, освен горепосочените- не изисква
извършването на други действия като "осчетоводяване", "заприходяване в баланса" и др.
подобни, в зависимост от които да е поставено настъпването на вещно-транслативния
ефект на този придобивен способ.
Правото на стопанисване и управление като елемент от фактическия състав на
придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) е уредено в разпоредбата на чл. 39, ал. 2,
във връзка с чл. 42 от Правилника за организация на стопанската дейност от 1975 г. (отм.)
и представлява право на държавното предприятие от свое име да упражнява правото на
държавна социалистическа собственост за своя и на държавата сметка и в свой и на
държавата интерес. Съгласно чл. 2 от Наредбата за държавните имоти от 1975 (отм.),
върху предоставените им за стопанисване и управление имоти държавните организации
имат право на владение, ползване и разпореждане в съответствие с предмета на своята
дейност, с плановите си задачи и предназначението на имота. Предоставянето на
държавното имущество за стопанисване и управление на държавните предприятия се е
извършвало с административни актове, с които при образуването на държавно
211
предприятие е определяно имуществото, с което то ще извършва стопанска дейност с
оглед определения му предмет на дейност, или с административни актове, с които след
образуването на държавното предприятие допълнително са му преразпределяни и
предоставяни държавни имоти за дейността. В рамките на възникнал гражданско- правен
спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено
държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият
административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства:
актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е
предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие,
разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на
държавното предприятие и други подобни.
Осчетоводяването или отразяването в баланс, инвентарна книга и/или друг
подобен регистър, воден от държавното предприятие, не е елемент от фактическия състав
нито на предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление, нито на
уредения в чл. 17а от ЗППДОбП (отм.) придобивен способ, нито на който и да било друг
придобивен способ. Заприходяването на имот в счетоводния баланс на едно юридическо
лице, не може да породи право на собственост в полза на това лице, ако то не е придобило
собствеността върху имота въз основа на осъществен придобивен способ /сделка,
придобивна давност или др./. То може да има само непряко доказателствено значение за
доказване на факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на
съответното държавно предприятие.
3А. По въпроса допустим ли е установителен иск с правна квалификация чл. 14,
ал. 4 ЗСПЗЗ, ако в полза на ищеца не е подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ
или не е предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г.
Според едното от застъпваните в съдебната практика становища в посочената
хипотеза искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим поради липса на правен интерес на
ищеца, предвид преклудиране на възможността му за образуване на административно
производство за възстановяване на собствеността. Според другото становище
допустимостта на иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е обусловена от това
дали ищецът е подал заявление по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или е предявил иск по чл. 11, ал. 2
ЗСПЗЗ, а от това дали за спорната земеделска земя е било образувано административно
производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ, макар и по заявление на друго лице.
за правилно първото становище по следните съображения: Според приетото в
Тълкувателно решение № 1 от 07.10.1997 г. по гр. д. № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, тъй
като искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е установителен иск за собственост
към минал момент, условие за допустимостта на този иск /както при всеки установителен
иск/ е наличието на правен интерес. Такъв е налице при висящо административно
производство по чл. 14, ал. 1-3 от ЗСПЗЗ или възможност такова да бъде образувано,
както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на
собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на
212
собствениците съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ. Когато административното производство е
приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да
започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал.
4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. В случай че ищецът по иска с правна квалификация
чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е подал заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявил
иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в § 22 от
ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, публ. в ДВ, бр. 13 от 2007 г. /до 12.05.2007 г./, правото му да иска от
поземлената комисия /сега общинска служба по земеделие - ОСЗ/ издаване на решение за
възстановяване на собствеността в реални граници ще е погасено. В този случай, дори и
искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъде уважен, не би могло да се стигне
нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на
земеделската земя в полза на ищеца, нито до възможност за образуване в бъдеще на
административно производство по чл. 14, ал. 1-3 от ЗСПЗЗ за възстановяване на
собствеността на ищеца върху спорната земеделска земя. Поради това в тази хипотеза
ищецът няма правен интерес от предявяването на установителния иск по чл. 14, ал. 4
ЗСПЗЗ, с оглед на което този иск би бил недопустим.
3Б. По въпроса налице ли е правен интерес от предявяване на иск за собственост
срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата
молба.
Според едното от застъпваните в съдебната практика становища в посочената
хипотеза действителният собственик има правен интерес да установи правото си на
собственост и срещу праводателя на ответника, който с действията си фактически оспорва
правото му. Според другото становище, когато един имот е бил предмет на
разпоредителна сделка преди предявяване на иск за собственост за него, ищецът има
правен интерес да привлече като ответник само приобретателя по сделката, но не и
неговия праводател, освен ако последният си е запазил някакво вещно право върху вещта.
за правилно първото становище по следните съображения: Допустимостта на
установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена
от наличието на правен интерес. Този правен интерес се преценява конкретно с оглед
естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес
ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът
оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия.
Подаването на молба за издаване и издаването в полза на ответника на констативен
нотариален акт за собственост на основание чл. 587, ал. 1 или ал. 2 ГПК /въз основа на
писмени документи или по обстоятелствена проверка/ е такова действие, тъй като с
издаването на такъв нотариален акт се създава несигурност за правото на собственост на
действителния собственик на имота и се нарушава неговото право пълноценно да
упражнява правомощията си на собственик предвид възможността лицето, посочено в
нотариалния акт за собственост, да се разпореди с имота. В този смисъл е Тълкувателно
решение № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 150 от 1985 г. на ОСГК на ВС. На още по-
213
голямо основание следва да се приеме, че такова действие е извършването на
прехвърлителна сделка от несобственик /разпореждането с чужда вещ/, тъй като с това
правно действие несобственикът в най-сериозна степен оспорва и отрича правото на
собственост на действителния собственик, като конкретно отрича правомощието му да се
разпорежда със собствената му вещ. В тази хипотеза, ако собственикът предяви иск само
против приобретателя и по делото бъде установено, че последният не е придобил правото
на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик,
праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по
делото. Това ще наложи воденето на нов процес отделно срещу него, което би било
процесуално неикономично. Затова действителният собственик има правен интерес да
установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си
действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/ фактически е оспорил
правото на собственост на действителния собственик. Насочвайки иска както срещу
приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална
по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по
отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост.
Обстоятелството, че в този случай приобретателят на чуждата вещ няма да има
възможност да поиска конституиране на прехвърлителя като трето лице-помагач по
делото и съответно по този начин няма да може да го обвърже от силата на пресъдено
нещо на съдебното решение спрямо ищеца и задължителната сила на мотивите на
решението спрямо себе си /чл. 223, ал. 2 ГПК/ не означава, че конституирането на
прехвърлителя като ответник по иска наред с приобретателя ще препятства или затрудни
възможността за осъществяване на правата на приобретателя при съдебното
отстранение /евикцията/ на имота. Това е така, тъй като на първо място, правните
последици на решението по предявения иск за собственост за прехвърлителя на чужда
вещ спрямо ищеца по делото - действителен собственик на тази вещ - са едни и същи,
независимо дали прехвърлителят е участвал в делото като ответник или като трето лице-
помагач на страната на ответника. В първия случай между ищеца и прехвърлителя като
ответник по делото ще е налице сила на пресъдено нещо на установеното със съдебното
решение - чл. 298, ал. 1 ГПК. Във втория случай между ищеца и прехвърлителя като трето
лице - помагач на страната на ответника постановеното решение ще има установително
действие - чл. 223, ал. 1 ГПК, което по съществото си също е сила на пресъдено нещо. На
второ място, конституирането на прехвърлителя на чуждата вещ като ответник по делото,
а не като трето лице-помагач на страната на ответника - приобретател по сделката, няма
по никакъв начин да препятства осъществяването на правата на приобретателя по
евикцията, независимо че в този случай съдебното решение няма да има нито сила на
пресъдено нещо между прехвърлителя и преобретателя на вещта, нито обвързваща сила на
мотивите /чл. 223, ал. 2 ГПК/. Съгласно чл. 191, ал. 2 ЗЗД продавачът не отговаря за
съдебното отстранение, ако не е бил привлечен в делото и ако докаже, че е имало
достатъчно основание за отхвърляне на иска. Разпоредбата изключва отговорността на
продавача за съдебното отстранение на купувача на чужда вещ при наличието на две
214
кумулативно дадени предпоставки: неучастие на продавача като страна по делото,
образувано от действителния собственик, и незаявяване по това дело на основания, които
биха могли да доведат до отхвърляне на иска. В случая, когато продавачът на чуждата вещ
е участвал наред с купувача като ответник по делото, образувано от собственика на вещта
за защита на неговото право на собственост, и като ответник е имал възможност да
предяви всичките си възражения срещу иска /тоест, да заяви всички основания, които,
според него, биха могли да доведат до отхвърляне на иска/, той не може да се освободи от
отговорността за съдебното отстранение на купувача чрез възражение за зле воден процес.
На трето място, останалите възражения на продавача на чужда вещ, които биха могли да
препятстват или ограничат отговорността му за съдебно отстранение /например
възражението, че по време на продажбата купувачът е знаел за правата на третите лица
върху вещта или възражението, че в договора за покупко-продажба е уговорено, че
продавачът няма да носи отговорност за съдебното отстранение - чл. 192, ал. 1 ЗЗД/ не
представляват нито правоизключващи, нито правоунищожаващи, нито правопогасяващи,
нито правоотлагащи възражения по предявения от действителния собственик на вещта иск
за собственост, поради което, дори и да са били заявени от продавача на чуждата вещ по
делото, по тяхната основателност не би имало произнасяне в съдебното решение.
Следователно, по тези възражения /дори и да са били заявени/ не би се формирала нито
сила на пресъдено нещо на решението, нито обвързваща сила на мотивите. Затова без
правно значение за отговорността на продавача на чужда вещ за евикция по тези
възражения би било дали продавачът е участвал в делото за собственост като ответник
или като трето лице-помагач на купувача на вещта.
По изложените съображения Общото събрание на Гражданска колегия на
РЕШИ:
1А. Исковете с правна квалификация чл. 42 от Закона за наследството са

оценяеми, като съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК цената им се формира от стойността на
завещаното имущество.
Когато завещателното разпореждане има за предмет вещни права върху конкретен
имот, цената на иска се определя от размерите по чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК.
Когато завещанието е универсално, при завеждане на делото цената на този иск се
определя приблизително от съда съгласно чл. 70, ал. 3 ГПК.
Държавната такса по този род искове се определя съгласно чл. 71, ал. 2 ГПК -
върху една четвърт от цената на иска.
1Б. Разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК е приложима при определяне на държавната
такса по исковете, чиято цена се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК.
1В. Въззивно решение, постановено по иск за собственост на имот с цена под
посочения в чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ,
бр. 50 от 03.07.2015 г./ размер, не подлежи на касационно обжалване, дори ако решението
215
обективира и произнасяне по възражение на ответника за право на задържане на имота до
заплащане на подобрения на стойност над този размер.
2А. Съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 от Закона за собствеността, следва
да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на
собственост към патримониума на ищеца.
2Б. Не е допустимо по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/ преминаване
от положителен установителен или ревандикационен към отрицателен установителен иск
и обратно.
2В. Допустимо е по реда на изменение на иска /чл. 214, ал. 1 ГПК/ ищецът по
предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго
придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата
молба.
2 Г. За да се приложи нормата на чл. 17а от Закона за преобразуване и
приватизация на държавни и общински предприятия (отм.), не е необходимо
предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен нито в баланса на
държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на
преобразуваното търговско дружество.
3А. Недопустим е установителен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от
Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, ако в полза на ищеца не е
било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл.
11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г.
3Б. Налице е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице,
което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба.
по т. 1А от Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4 от 2014 г. на ОСГК

на ВКС
Считаме, че приетото от мнозинството на ОСГК разрешение по въпроса по т. 1А -

"Как се определя цената на иска и дължимата държавна такса по иск с правна
квалификация чл. 42 ЗН" - в случая, когато предмет на оспорване е общо завещание, влиза
в противоречие със смисъла на закона, с установеното в съдебната практика /в т.ч.
задължителна/ и правна теория разбиране за фигурата на универсалния и частния
правоприемник по завещание, респ. за правните последици, които поражда общото
завещателно разпореждане и завета на определено имущество.
Разликата между двата иска за недействителност на общо завещание и на завет по
чл. 42 ЗН идва от различния предмет на завещателния акт /т.е. от вида и обема на
завещаното/, от различните правни последици и правно положение на лицата, в чиято
полза е завещателното разпореждане и от спецификата на фактическия състав на спорните
права, очертаващи предмета на делата.
216
От дадените в чл. 16, ал. 1 и ал. 2 ЗН легални определения на понятията "общо
завещателно разпореждане" и "завет" е видно, че основен разграничителен критерий при
двата вида разпоредителни волеизявления е вида и обема на завещаното имущество. В
мотивите на ТР № 1/19.05.2004 г. по т.д. № 1/2004 г. и ТР № 3/19.12.2013 г. по т.д. №
3/2013 г. на ОСГК е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗН завещателно
разпореждане, по силата на което завещателят се разпорежда за след своята смърт в полза
на едно лице с цялото си имущество, съставлява основание за универсално
правоприемство, установено по силата на закона. От момента на откриване на
наследството лицето, което е назначено /посочено/ за наследник по силата на
универсалното завещателно разпореждане, придобива и става титуляр на цялата
съвкупност /или идеална част от нея/ от права, задължения и фактически отношения,
съставящи това наследство към момента на смъртта на наследодателя. Следователно,
универсалното завещание има за последица настъпване на наследствено правоприемство -
посоченото лице придобива качеството наследник на завещателя и затова правната теория
го определя като "продължител на личността на наследодателя". Правното му положение
не се отличава от това на наследника по закон. Действието на общото завещание се
изразява в пораждане на право на наследяване /т.е., на актива, пасива и фактическите
отношения от наследството/ и затова то не може да се приравнява и свежда само до право
на придобиване на конкретно имущество /такова може да се окаже и че не се формира/.
С частното завещателно разпореждане - чл. 16, ал. 2 ЗН - наследодателят се
разпорежда с определено, точно индивидуализирано имущество в полза на друго лице за
времето след смъртта си и така му придава качеството на заветник. По силата на завета
лицето бенефициер става собственик на конкретното имущество след смъртта на
завещателя, защото заветът има пряк транслативен ефект /ако завещаната вещ се намира в
патримониума на завещателя - арг. от чл. 19, ал. 1 ЗН/. Заветникът не е наследник /в
смисъл на универсален правоприемник/, а кредитор на наследството и получава само това
имущество, което е предмет на завета, респ. други права той няма и не може да
упражнява. Заветникът се облагодетелства само от определен /винаги индивидуализиран/
актив от наследството и това аргументира разрешението за оценяемия характер на иска по
чл. 42 ЗН за обявяване недействителността на завета. С оглед прекия транслативен ефект
на завета, в предмета на иска по чл. 42 ЗН се включва не само въпросът за валидността на
волеизявлението на завещателя, но и въпросът станал ли е заветникът собственик на
определеното, конкретно индивидуализирано имущество от наследството /чл. 19, ал. 1
ЗН/.
От съпоставката на чл. 16, ал. 1 и ал. 2 ЗН се налага изводът, че универсалното
завещание не може да бъде опростено свеждано до разбирането, че е едностранна сделка
на отчуждаване на имущество, за да се обоснове "съответното" приложение на правилата
за едностранните сделки, в т.ч. и относно начина за определяне цената на исковете, с
които се предявяват за разглеждане спорни права, произтичащи от такива сделки.
Предмет на волеизявлението в общия завещателен акт е разпореждането какво да
стане с имуществото на завещателя след неговата смърт /включително, напр. - с това
217
имущество да бъде учредена фондация/ и посочването на определено лице за наследник.
Универсалният правоприемник става титуляр не на конкретен актив от наследството, а на
целия комплекс /или дробна част от него/ от права, задължения и фактически отношения,
които не само е ненужно да бъдат изследвани в производството по предявен иск по чл. 42
ЗН, защото не са предмет на делото, но и е практически трудно да се остойностят. При
иска за оспорване действителността на общо завещателно разпореждане, предмет на
делото е само валидността на волеизявлението на завещателя да направи едно лице /което
може и да не е в кръга на законните му правоприемници/ свой наследник, т.е. спорът е за
правния ефект на завещателния акт - породило ли се е правото на наследяване по
завещание, а не за това, какви имущества се включват в наследството. Поради това, искът
за оспорване действителността на общо завещание е неоценяем. При възприетото от
мнозинството на ОСГК решение, че този иск е оценяем, ако страните и съдът са прецизни,
тогава на изследване за определяне на дължимата държавна такса подлежат не само
имуществените права, но и задълженията на наследодателя. Логично от това следва
въпросът - ако пасивът на едно наследство е по-голям от актива му, тогава на каква база
ще се определи цената на иска при нулева, или отрицателна математическа величина
/напр. - минус 1000 лв./ и какво ще е законовото основание за събиране на държавна такса
при такава аритметическа стойност на материалния интерес. Допълнителен аргумент за
това, че стойността на завещаното с универсално завещание наследство е извън
фактическия състав на спорното право, предявено с иска по чл. 42 ЗН, е и константно
приеманото в задължителната съдебна практика, че при иск по чл. 30, ал. 1 ЗН /когато е
установено, че завещанието е действително/ възстановяването на запазената част на
наследника по закон става с намаляване на завещателното разпореждане с дробна част до
съответния размер, без да се изследва какво се включва в наследствената маса по
правилото на чл. 31 ЗН.
С оглед на всичко изложено, както и на обстоятелството, че стойността на
извършения от завещателя универсален акт на разпореждане за след неговата смърт не
може да бъде точно определена /а и не е необходимо, защото е извън предмета на
хипотезите по чл. 42 ЗН/, доколкото не могат да бъдат остойностени точно фактическите
отношения, както и някои задължения, следва да се приеме, че предявеният по реда на чл.
42 ЗН иск за прогласяване нищожността на универсално завещание е неоценяем.
Цената на иска не може да бъде определена по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК, тъй като
тази разпоредба предполага предметът на делото да е такъв, че цената на иска да може да
бъде определена от събраните по делото доказателства, а при иска по чл. 42 ЗН за
прогласяване нищожността на универсално завещание, решаването на правния спор не
изисква събиране на доказателства за имотите, движимите вещи, правата и задълженията,
включени в наследството, поради което и цената на иска не може да бъде определена от
събраните по делото доказателства.
С. Е. Б., С. С. К., С. М. Г., С. К. В., С. Г. Г., С. Б. П., С. Д. Ц., С. Е. Т., С. Ж. Д., С. К. М.
218
ПО Т. 2А
2А/ Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, да се произнесе с
установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към
2А.Съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с
отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към
Така дадения отговор на въпроса е неточен. Искът за собственост по чл. 108 ЗС
(ревандикационният иск) е иск на невладеещия собственик срещу владеещия
несобственик, който е осъдителен. Осъдителният иск относно притезание, което не е
възникнало може да се съедини с друг иск, напр. с искане да бъде установено, че ищецът
притежава правото на собственост върху процесния имот, чието уважаване ще породи и
направи изискуемо притезанието - да бъде осъден ответникът да му предаде владението
върху имота. Когато съдът е сезиран само с осъдителен иск по чл. 108 ЗС - за връщане на
владението, би било недопустимо съдът да се произнася с отделен установителен
диспозитив за принадлежността на правото на собственост на ищеца, когато същото не е
оспорено, тъй като предметът на делото, в рамките на който съдът следва да се произнесе,
като даде защита на субективното право в обема, в който същата е поискана, налага
произнасяне само по осъдителната искова претенция - чл. 6, ал. 2 ГПК. Ако в хода на
делото бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния
имот /напр. по силата на прехвърлителна сделка/, но не се установи, че ответникът владее
имота или се установи, че ответникът владее имота на правно основание,
противопоставимо на собственика, без да се оспорва собствеността, съдът ако се
произнесе с установителен диспозитив и признае ищецът за собственик на имота /макар и
той вече да е такъв по силата на транслативна сделка/, а с отделен диспозитив отхвърли
единственото искане за правна защита - за предаване на владението на имота, ще се стигне
до постановяване на решение по непредявен иск, по който ще се формира сила на
пресъдено нещо относно собствеността върху имота, каквато претенция няма да е заявена
от ищца в петитума на исковата му молба.
Силата на пресъдено нещо на съдебното решение се формира относно предмета
на делото и когато ищецът, в качеството си на собственик на една вещ, е предявил пред
съда иск по чл. 108 ЗС за осъждане на ответника да предаде владението върху собствената
му вещ, съдът следва да се произнесе само по предявения осъдителен иск.
В този случай постановяването на установителен диспозитив за принадлежността
на правото на собственост към патримониума на ищеца ще е произнасяне свръхпетитум,
каквото е недопустимо. Това произнасяне би било в противоречие с принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес, установен в разпоредбата на чл. 6 ГПК,
прогласяващ, че съдебните производства по ГПК започват със сезираща молба на
219
заинтересованото лице, като по този начин предметът на делото и обема на дължимата от
съда защита и съдействие се определят от страните.
Обстоятелството, че ревандикационният иск предполага установяване на
активната легитимация на ищеца като собственик на претендираната за връщане вещ, не
може да бъде основание за служебно произнасяне на съда с установителен диспозитив, без
да е бил предявен установителен иск за собственост. Качеството на собственик на ищеца
подлежи на установяване в процеса по ревандикационния иск като един от елементите на
спорното право, но установяването на всеки елемент от фактическия състав на
приложимия по спора материален закон /чл. 5 ГПК/ не води до задължително произнасяне
на съда с диспозитив. Диспозитивът трябва да съдържа отговор на предявеното от ищеца
искане към съда, т.е. какво постановява съдът по съществото на спора (чл. 236, ал. 1, т. 5
ГПК). При предявен ревандикационен иск се дължи произнасяне по притезанието на
невладеещия собственик да си върне владението на вещта. Ако е налице такова право,
ответникът - владеещият несобственик - ще бъде осъден да предаде вещта на ищеца -
собственик, а ако не е налице предявеното спорно право, искът ще бъде отхвърлен изцяло.
При предявен иск по чл. 108 ЗС правото на собственост може да е безспорно, но да се
спори по друг елемент от фактическия състав на чл. 108 ЗС - за наличието на владение или
държане от страна на ответника или за правното основание на осъществяваното от
ответника владение или държане. При спор относно различните правоотношения, които са
част от фактическия състав на правото по чл. 108 ЗС, в диспозитива на съдебното решение
следва да се формулира отговор по спорното право. С осъдителния иск по чл. 108 ЗС се
установява наличността на неудоволетворено притезание и се допуска принудителното му
удовлетворяване. Функцията на осъдителния иск е да открие пред ищеца вратите на
принудителното изпълнение, да се издаде в полза на ищеца срещу ответника
изпълнително основание, удостоверяващо нуждаещо се от удовлетвораване притезание
със сила на пресъдено нещо. За разлика от установителния иск интересът от осъдителния
иск е налице ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото
съществуване. Притезанието представлява призната и гарантирана от закона възможност
правоимащият да поиска от третото лице определена престация. При абсолютното
право /каквото е правото на собственост/ няма такова изискване. Докато притезателното
право е насочено към едно точно определено лице, което е длъжно да изпълни дължимата
престация, то вещното право на собственост е абсолютно и противопоставимо на всички.
Легитимиран да предяви осъдителния иск е носителят на неудовлетворено притезание, а
надлежен ответник е лицето срещу което се търси принудително изпълнение /чието
осъждане се иска/. Интерес от предявяване и на установителен иск, наред с осъдителния,
ще е налице само ако се оспорва претендирано от ищеца право или се претендира
отричано от него право.
Отделен диспозитив, отделен отговор по установяване съществуването на всяко
правоотношение, елемент от състава на ревандикационния иск, не се дължи служебно от
съда, а само когато е предявен иск за това. Ето защо не би могло да бъде споделено
разбирането, че когато по предявен иск по чл. 108 ЗС "... съдът е пропуснал да се
220
произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е
приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е
допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл.
247 ГПК процесуален ред". Очевидна фактическа грешка би била налице само при
несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в
писмения текст на решението. Не може да е налице такава, когато съдът е формирал
своята истинска воля по единственото искане, с което е сезиран- за връщане на веща от
владеещия я без основание несобственик и съобразно вида на търсената защита с
осъдителен иск - да се допусне принудително удовлетворяване на притезанието.
Неточно е и поддържаното в тълкувателното решение разбиране, че "Когато
ищецът основава искането си за връщане на определена вещ на нищожен, унищожен или
развален договор, постановяването на установителен диспозитив на решението не е
необходимо, тъй като в тези случай връщането на дадената в изпълнение на договора вещ
се претендира не на основание чл. 108 ЗС, а на основание чл. 34 или чл. 55 ЗЗД, като
последица от уважаването на иска за нищожност, унищожаемост или разваляне на
договора". Това би било вярно, ако се претендира нищожност само на една
прехвърлителна сделка, но не и когато е налице поредица от такива и само по отношение
на първата от тях е поискано прогласяването й за нищожна или нейното унищожаване, а
по отношение на последващите се поддържа, че не е настъпил вещно прехвърлителният
им ефект. В тези случай искът за връщане на веща от последния приобретател ще е с
правно основание чл. 108 ЗС, но отново не е необходимо постановяване на установителен
диспозитив по същия именно защото установяване правото на собственост не е
претендирано от ищеца.
ПОДПИС: В. Р.
по т. 2А на ТР № 4/2014 на ОСГК на ВКС по т. дело № 4/2014 г.
С т. 2А от тълкувателното решение по въпроса следва ли съдът, сезиран с

осъдителен иск по чл. 108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за
принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, се прие за
правилно становището, че ревандикационният иск съдържа две искания за защита -
установяване, че ищецът е собственик на процесния имот и осъждане на ответника да му
предаде владението на същия, като на основание чл. 2 ГПК съдът дължи произнасяне по
всяко от двете искания с отделен диспозитив: установителен диспозитив относно правото
на собственост на ищеца и осъдителен диспозитив по претенцията за предаване
владението на имота. Второто становище - че съдът след като е сезиран с осъдителен иск
по чл. 108 ЗС, е недопустимо да се произнася с отделен установителен диспозитив за
принадлежността на правото на собственост на ищеца, се прие за неправилно.
221
Съображенията са, че искът за собственост по чл. 108 ЗС /ревандикационният иск/ е иск на
невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е
правото на собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита,
отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на
собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде
владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл. 108 ЗС
гражданскоправен спор, на тези две искания, следва да се даде отговор в диспозитива на
съдебното решение, тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено
нещо на решението. В този смисъл са мотивите към т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от
04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС. Ако в хода на делото се
установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но
ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на
собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с
установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да
отхвърли второто искане за правна защита - за предаване владението на имота. Така
решението ще формира сила на пресъдено нещо относно собствеността върху имота.
В искането за тълкуване по реда на чл. 125 ЗСВ не е включен въпросът какъв е
пътят на защита на страните по делото, в т.ч. и когато с влязло в сила съдебно решение по
предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС съдът не се е произнесъл с установителен
диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик
на процесния имот, нито са посочени влезли в сила съдебни решения, в които се съдържа
противоречива или неправилна съдебна практика. Този въпрос е извън предмета на
тълкувателното дело и по него не е изпълнена задължителната процедура по чл. 129 ЗСВ.
Според тълкувателното решение независимо от диспозитива на съдебното
решение обаче силата на пресъдено нещо на това решение ще се формира относно
предмета на делото, който в случая с иска по чл. 108 е твърдяното от ищеца право на
собственост на заявеното от него основание. Когато по предявен иск за собственост съдът
не се е произнесъл с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите
си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в
него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по
предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред. По този начин с тълкувателното решение от
една страна се приема, че решенията по които съдът с един диспозитив е отхвърлил иска с
правно основание чл. 108 ЗС само поради това, че ответникът не владее имота /като една
от трите предпоставки за уважаването му/ са неправилни, а са правилни тези с два отделни
диспозитива - по установителния иск и по осъдителния иск, а същевременно от друга
страна се приема, че първите решения не са неправилни, а са поправими чрез
отстраняване на очевидна фактическа грешка. Това е вътрешно противоречие на
тълкувателното решение. Посочва се неправилната съдебна практика и едновременно с
това се приема, че порокът не е неправилност на съдебното решение, а несъответствие
само между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване.
222
Когато съдът неправилно е формирал своята воля като е възприел погрешното
според тлъкувателното решение становище, че е сезиран само с осъдителен иск по чл. 108
ЗС и е недопустимо да се произнася с отделен установителен диспозитив за
принадлежността на правото на собственост на ищеца, тъй като предметът на делото, в
рамките на който следва да се произнесе, налага произнасяне само по осъдителната искова
претенция, няма очевидна фактическа грешка, а неправилност на решението. В
тълкувателното решение не са изложени съображения защо е възможно правните грешки
да бъдат отстранени по реда на чл. 247 ГПК, който е приложим за поправка само на
фактическите грешки. В случая не е налице фактическа грешка, а неправилност на
решението поради нарушение на съдопроизводствените правила, и тя може да бъде
отстранена при решенията, които не са влезли в сила, или по пътя на обжалването или на
допълнителното решение, защото трябва да се замести неправилно формираната или
липсваща воля на съда с ново решение, което подлежи на съответния инстанционен
контрол. Липсват каквито и да било съображения какъв е пътят на защита на ответника по
иска с правно основание чл. 108 ЗС при наличие на влязло в сила съдебно решение, с
което само с един диспозитив е бил отхвърлен осъдителният иск, а в мотивите е признато
правото на собственост на ищеца. След като бъде поправена тази "очевидна фактическа
грешка" с решение по реда на чл. 247 ГПК и бъде постановен и установителен диспозитив,
то ответникът би имал само правото да обжалва по реда на съответния инстанционен
контрол решението за поправка относно това дали има допусната грешка или не, но не и
да иска отмяна на решението относно установителния иск за собственост. При това
положение той без каквито и да било основания би бил лишен от правото да обжалва
решението по съществото на спора в частта, с която е установено спрямо него, че ищецът
е собственик на имота, като неправилно поради нарушение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съществуват
влезли в сила съдебни решения по иск с правно основание чл. 108 ЗС само с един
диспозитив, отричащи правото на собственост, поради съществуващото разбиране до
приемане на тълкувателното решение, че искът за собственост по чл. 108 ЗС е само един -
на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. С оглед и на правната
сигурност е немислимо да се създава възможност, изведена по тълкувателен път,
отреченото право на собственост с влязло в сила решение по реда на чл. 247 ГПК, без
ограничение във времето да бъде поправяно като очевидна фактическа грешка и по този
ред да отпада силата на пресъдено нещо. Редът за отпадането на силата на пресъдено
нещо не може да бъде друг освен този на отмяната по чл. 303 и сл. ГПК като
извънинстанционно производство.
С. З. П., С. З. Р., С. Д. Ц., С. Б. Д., С. Ж. Д., С. М. Г., С. С. Н., С. М. П.
223
по т. 2а от Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2014 г. ОСГК на
ВКС
Съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, не следва да се произнася с

отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към
Съгласно чл. 108 ЗС, собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я
владее или държи без да има основание за това. Три са материалноправните предпоставки,
които пораждат ревандикационния иск: 1) право на собственост с титуляр ищеца; 2)
владение или държане на ответника и 3) липса на основание за владението или държането,
което да е противоставимо на ищеца. Материалноправните предпоставки пораждат иска за
предаване на вещта, предвиден в чл. 108 ЗС, провеждат защитата на вещното право на
собственост и проявяват неговия абсолютен характер (противопоставимост спрямо
всички). Така установяването на титулярството на вещното право (активната
материалноправна легитимация на ищеца) е включено в предмета на делото, доколкото
осъществява една (от три) предпоставки на притезанието за предаване на владението.
Решението, с което искът по чл. 108 ЗС се уважава, поражда сила на пресъдено нещо по
притезанието за предаване на вещта на нейния собственик. То съществува, защото са се
осъществили и трите материалноправни предпоставки в хипотезиса на правната норма.
Съответно решението, с което искът по чл. 108 ЗС се отхвърля, поражда сила на
пресъдено нещо относно несъществуването на притезанието за предаване на вещта. То не
съществува, защото липсва поне една от трите кумулативни предпоставки в хипотезиса на
правната норма. Новият иск е допустим, ако ищецът твърди, че са се осъществили нови
обстоятелства (настъпили след приключването на делото пред последната инстанция по
същество), релевантни за поне една от трите материалноправни предпоставки, които
пораждат иска по чл. 108 ЗС. Тогава новият иск преодолява забраната на чл. 299, ал. 1
ГПК да се пререшава спор, разрешен с влязло в сила решение.
Изложеното не предполага разделянето на защитата по иска по чл. 108 ЗС на две.
Изключена е всяка възможност решението да съдържа "отделен установителен диспозитив
за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца". Предмет на
решението, на неговата сила на пресъдено нещо, е съществуването или несъществуването
на притезанието за предаване на вещта.
Съдът дължи установителен диспозитив за принадлежността на правото на
собственост към патримониума на ищеца, само ако искът по чл. 108 ЗС е обективно
съединен с положителен установителен иск за собственост. В ТР № 8/27.11.2013 г. по
тълк. д. № 8/2012 г. ОСГТК на ВКС се прие, че правен интерес от предявяване на
установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът
разполага с възможност да предяви осъдителен иск за същото право. При това срещу
заплащането на една държавна такса, защото засегнатото имуществено благо, чиято
защита се търси и по двата съединени иска, е едно - правото на собственост.
224
Произнасянето на съда, сезиран с иска по чл. 108 ЗС, с установителен диспозитив
за принадлежността на правото на собственост, представлява произнасяне по нещо
различно от искането за защита. Такова решение се явява постановено в противоречие с
основен принцип в гражданския процес - диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Порокът е непоправим по реда на производството за поправка на очевидна фактическа
грешка (чл. 247 ГПК).
Общото нормативно тълкуване, което ОСГК на ВКС извърши с отговора по т. 2а,
поставя и следните въпроси:
1. Как се разпределя отговорността за разноските по иска по чл. 108 ЗС, когато с
решението съдът се е произнесъл с отделен установителен диспозитив за
принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, но е отхвърлил
иска в "осъдителната част"?
2. Когато съдът, сезиран с иск по чл. 108 ЗС, се е произнесъл с отделен
установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост, а спорът е
пренесен пред по-горната инстанция по жалба само от ищеца по отхвърленото искане
ответникът да бъде осъден да предаде вещта: 1) какви са правомощията на въззивната и
касационната инстанция, когато ищецът не е отстранил в срок нередовностите на исковата
молба и тя подлежи на връщане (чл. 129, ал. 3 ГПК, включително указанията по т. 3 ТР №
3/2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г. ОСГК на ВКС); 2) кога влиза в сила решението и 3) какъв
е времевият обхват на породената с него сила на пресъдено нещо?
3. Следва ли съдът да се произнесе с отделен установителен диспозитив за
принадлежността на заявеното право в патримониума на ищеца и при други, сходни
хипотези - например при осъдителен иск по чл. 109 ЗС (той също е в глава IX "Защита на
правото на собственост" на ЗС) или при осъдителен иск за вземане в хипотезите, в които
изискуемостта не настъпва в хода на процеса или искът е погасен поради давност?
Тези въпроси съдебната практика предстои да разрешава. Даденият отговор по т.
2а от тълкувателно решение по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС не преодолява, а
генерира следващи противоречия. Той влиза в противоречие и с ТР № 8/27.11.2013 г. по
тълк. д. № 8/2012 г. ОСГТК на ВКС, защото изключва интереса от съединяването на
положителен установителен иск за собственост с осъдителен иск по чл. 108 ЗС.
С. Г. М., С. Б. Ц., С. О. К.
по въпрос 3А: Допустим ли е установителен иск за собственост с правна

квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако в полза на ищеца не е подадено заявление в срока
по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г.
Искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е установителен иск за

собственост на земеделска земя към минал момент. Като такъв, условие за допустимостта
225
на този иск е наличието на правен интерес за ищеца от предявяване на иска. Тъй като
целта на този иск е да се разреши със сила на пресъдено нещо възникнал гражданско
правен спор относно това на кого следва да бъде възстановено правото на собственост
върху земеделската земя по предвидения в ЗСПЗЗ административен ред, правен интерес
от предявяване на такъв иск ще е налице, ако за ищеца е останала открита възможността
за постановяване на решение на общинската служба по земеделие /ОСЗ/ за възстановяване
на собствеността върху процесния имот в негова полза или в полза на неговия
наследодател. Именно от този принцип се е ръководело ОСГК на ВКС при приемане на
Тълкувателно решение № 1 от 07.10.1997 г. по гр. д. № 1 от 1997 г.
Безспорно такава възможност за ищеца ще е налице, когато той е подал заявление
за възстановяване на спорния имот в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ и по това заявление не е
постановено решение на ОСЗ за отказ за възстановяване на имота или е предявил иска по
чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ преди изтичане на посочения в § 22 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, публ. в ДВ,
бр. 13 от 2007 г. краен срок /тримесечен от влизане на този закон в сила, тоест до
12.05.2007 г./ и по този иск не е постановено решение за отхвърлянето му.
Такава възможност за ищеца ще е налице и в случаите, когато той или негов
сънаследник не са подали заявление в срока по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и не са предявили иска
по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г., но такова заявление е подадено от ответника по
делото. В този случай след евентуалното уважаване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ ищецът
би могъл да поиска от ОСЗ да измени постановеното в полза на ответника реституционно
решение на основание чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ /нова, ДВ, бр. 79 от 17.09.1996 г./ като промени
лицата, в полза на които е постановено това решение. Това обуславя и правния интерес на
ищеца от иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и в случаите, при които
спорната земеделска земята е заявена за възстановяване пред ОСЗ само от ответника.
Тезата, че искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим, когато
ищецът не е подал заявление за възстановяване на земеделската земя в срока по чл. 11, ал.
1 ЗСПЗЗ или не е предявил иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до изтичане на посочения срок за
предявяване на този иск /12.05.2007 г./ почива на превратно тълкуване на приетото в
Тълкувателно решение № 1 от 07.10.1997 г. по гр. д. № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС и на
пълно игнориране на разпоредбата на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ. В мотивите към т. 2 от това
тълкувателно решение дословно е прието следното: "Когато след приключване на
производството по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ, с влязло с влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4
ЗСПЗЗ се установи, че собственици на конкретните земеделски земи са други граждани, а
не тези, спрямо които е постановено възстановяването на собствеността в реални граници,
общинската поземлена комисия на основание чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ /сега чл. 14, ал. 7а
ЗСПЗЗ/ може да измени постановеното решение съобразно новите обстоятелства". Тоест,
допусната е възможността решение на поземлена комисия за възстановяване на
собственост на земеделска земя в полза на едно лице да бъде променено в полза на ищеца
по уважен иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - така, както предвижда чл. 14,
ал. 7а ЗСПЗЗ. С оглед тези мотиви на тълкувателното решение, приетото в т. 2 от
диспозитива на решението, че оспорването на принадлежността на правото на собственост
226
върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустимо при
висящо или бъдещо производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ, следва да се разбира в смисъл,
че искът с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим при възможност да бъде
образувано или при наличие на висящо административно производство за възстановяване
на собствеността на земеделската земя- предмет на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ,
независимо по чие искане е било образувано това административно производството: по
искане на ищеца по иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, по искане на
ответника по този иск или по искане и на двамата.
Не може да се приеме становището, че разпоредбата на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ е
неясна и следва да се тълкува в смисъл, че не предвижда възможност по заявление на едно
лице да бъде постановено решение на ОСЗ в полза на друго лице, което не е подавало
заявление за възстановяване на собствеността върху спорната земеделска земя. Дословно
разпоредбата гласи следното: Заинтересованите лица имат право при условията и реда /но
не и в сроковете/ на ал. 7 да поискат от общинската служба по земеделие да промени
лицата, в чиято полза или вреда е издадено решението й. Когато решението е било
издадено във вреда на лицето, което е подало заявлението по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, очевидно
именно това лице би било заинтересовано по смисъла на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ да иска
изменение на решението на ОСЗ. Когато, обаче, решението е издадено в полза на подалото
заявлението лице, заинтересовани лица по смисъла на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ да искат
изменение на решението на ОСЗ биха били само лицата, които претендират, че лично те
или техен наследодател, а не подалото заявлението лице, е собственик на възстановената с
това решение земеделска земя.
Предвидената в чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ възможност ОСЗ да измени едно свое влязло
в сила решение за възстановяване на собствеността по отношение на лицата /да постанови
възстановяване на собствеността върху конкретен земеделски имот в полза на
действителния собственик, установен с влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а
не в полза на подалото заявлението по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ лице/ произтича от
обстоятелството, че правото на възстановяване на собствеността е относимо към всеки
имот, а не към лицето, което го претендира /в този смисъл е т. 3 от мотивите на
Тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 г. по гр. д. № 2 от 1996 г. на ОСГК на ВС/ и от
това, че функцията на административния акт, който ОСЗ издава, е не да определи
носителя на правото на собственост, а предмета на това право - конкретния имот,
собствеността върху който се възстановява.
Дори и да се приеме, че е налице някаква неяснота в разпоредбата на чл. 14, ал. 7а
ЗСПЗЗ, тя следва да се тълкува с оглед главната цел на закона, която е: правото на
собственост върху земеделските земи да бъде възстановено на действителните им
собственици или техните наследници - цел, която е приоритетна спрямо поставената в
ЗИДЗСПЗЗ, публ. ДВ, бр. 13 от 2007 г. с въвеждането на преклузивния срок за
предявяване на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ цел за по-бързо приключване на земеделската
реституция.
227
Не на последно място следва да се отбележи, че възможността влязлото в сила
решение на ОСЗ да бъде променено по отношение на лицата в хипотезата на чл. 14, ал. 7а
ЗСПЗЗ не противоречи на принципа за стабилност на административните актове,
доколкото и в Закона за административното производството (отм.) и в АПК са предвидени
подобни възможности за изменение на влезли в сила административни актове: Чл. 32, ал.
1 ЗАП (отм.) предвижда, че влезлият в сила административен акт, който не е бил обжалван
пред съда, може да бъде отменен или изменен от органа, който го е издал, ако този орган
няма непосредствено по-горестоящ орган /какъвто е случая с общинските служби по
земеделие/, по молба на заинтересовано лице при условията на чл. 231 ГПК (отм.), една от
хипотезите на който е откриването на нови обстоятелства и нови писмени доказателства
от значение за делото. Чл. 99 АПК също предвижда възможност за възобновяване на
производството по издаване на административни актове, тоест за отмяна или изменение
на вече влязъл в сила административен акт от органа, който е издал акта, когато този акт
не подлежи на оспорване по административен ред /какъвто е случая с решението на
общинската служба по земеделие/, когато съществено е нарушено някое от изискванията
за законосъобразност на акта, включително и за материална законосъобразност на този акт
/каквото е изискването за възстановяване на собствеността върху земеделските земи на
действителния собственик, а не на подалото заявлението за възстановяване лице/, или
когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено
значение за издаването на акта /какъвто е случая с влязлото в сила решение по иск с
правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по отношение на земеделския имот- предмет на
влезлия в сила административен акт на ОСЗ/.
С. Т. Г., С. Г. Г., С. Б. Д.

1. ЗАПОВЕДНИЯТ СЪД НЕ Е ДЛЪЖЕН, ПРИ КОНСТАТИРАНА

НЕРЕДОВНОСТ НА ЗАЯВЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 410, АЛ. 2 ГПК СЪОБРАЗНО С
ИЗИСКВАНИЯТА НА ЧЛ. 127, АЛ. 1 И 3 И ЧЛ. 128, Т. 1 ГПК, ДА ДАВА УКАЗАНИЯ
НА ЗАЯВИТЕЛЯ ЗА ПОПРАВЯНЕТО МУ, А ОТХВЪРЛЯ ЗАЯВЛЕНИЕТО.
2. ЗАЯВЛЕНИЕ ЗА ИЗДАВАНЕ НА ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ ЗА ЧАСТ ОТ
ВЗЕМАНЕ, ЧИЙТО ОБЩ РАЗМЕР Е НАД 25 000 ЛВ. ОТГОВАРЯ НА ИЗИСКВАНИЯТА
НА ЧЛ. 410, АЛ. 1, Т. 1 ГПК.
228
3. ПРИ ЛИПСА НА ПРЕДВИДЕНАТА В ЧЛ. 411, АЛ. 2, Т. 3 ГПК
ПРЕДПОСТАВКА ЗАПОВЕДТА СЛЕДВА ДА БЪДЕ ОБЕЗСИЛЕНА ОТ ЗАПОВЕДНИЯ
СЪД, А ОТ ВЪЗЗИВНИЯ СЪД САМО В СЛУЧАЙ, ЧЕ СЪЩАТА Е ОФОРМЕНА КАТО
РЕДОВНО ВРЪЧЕНА И Е СТАБИЛИЗИРАНА С ИЗТИЧАНЕТО НА СРОКА ЗА
ВЪЗРАЖЕНИЕ. ПРИ ЛИПСА НА ПРЕДПОСТАВКАТА ПО ЧЛ. 411, АЛ. 2, Т. 4 ГПК
ЗАПОВЕДТА МОЖЕ ДА СЕ ОБЕЗСИЛИ САМО ОТ ВЪЗЗИВНИЯ, НО НЕ И ОТ
ЗАПОВЕДНИЯ СЪД.
4. А. НАЛИЦЕ СА ОСНОВАНИЯТА ЗА ИЗДАВАНЕ НА ЗАПОВЕД ЗА
НЕЗАБАВНО ИЗПЪЛНЕНИЕ ПО ЧЛ. 417 ГПК И ЗА АКЦЕСОРНИ ВЗЕМАНИЯ ЗА
ОБЕЗЩЕТЕНИЕ НА ВРЕДИТЕ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕ НА ГЛАВНОТО ВЗЕМАНЕ,
КОГАТО СЪЩИТЕ СА ОПРЕДЕЛЕНИ ПО ОСНОВАНИЕ И ОПРЕДЕЛЕНИ ИЛИ
ОПРЕДЕЛЯЕМИ ПО РАЗМЕР В САМИЯ ДОКУМЕНТ ПО ЧЛ. 417 ГПК.
4.Б. НЕ СА НАЛИЦЕ ОСНОВАНИЯТА ЗА ИЗДАВАНЕ НА ЗАПОВЕД ЗА
НЕЗАБАВНО ИЗПЪЛНЕНИЕ ПО ЧЛ. 417 ГПК СРЕЩУ ПОРЪЧИТЕЛЯ, АКО СЪДЪТ
КОНСТАТИРА ОТ ДОКУМЕНТИТЕ КЪМ ЗАЯВЛЕНИЕТО, ЧЕ КЪМ ДАТАТА НА
ПОДАВАНЕТО МУ Е ИЗТЕКЪЛ СРОКЪТ ПО ЧЛ. 147, АЛ. 1 ЗЗД.
4. В. ЗАПОВЕД ЗА НЕЗАБАВНО ИЗПЪЛНЕНИЕ ПО ЧЛ. 417, Т. 5 ГПК МОЖЕ
ДА СЕ ИЗДАДЕ, АКО ЗАЯВИТЕЛЯТ Е ПРЕДСТАВИЛ ОФИЦИАЛЕН ДОКУМЕНТ
ИЛИ ИЗВЛЕЧЕНИЕ, СВИДЕТЕЛСТВАЩИ ЧЕ ИЗИСКУЕМОСТТА НА ВЗЕМАНЕТО
ЗАВИСИ ОТ ДРУГО ОБСТОЯТЕЛСТВО.
4. Г. НАЛИЦЕ СА ОСНОВАНИЯТА ЗА ИЗДАВАНЕ НА ЗАПОВЕД ЗА
НЕЗАБАВНО ИЗПЪЛНЕНИЕ ПО ЗАЯВЛЕНИЕ ОТ ИЛИ СРЕЩУ УНИВЕРСАЛЕН
ПРАВОПРИЕМНИК НА ПОСОЧЕНИЯ В ДОКУМЕНТА ПО ЧЛ. 417 ГПК КРЕДИТОР,
СЪОТВЕТНО ДЛЪЖНИК.
4. Д. НЕ Е ДОПУСТИМО ИЗДАВАНЕ НА ЗАПОВЕД ЗА НЕЗАБАВНО
ИЗПЪЛНЕНИЕ ПО ЧЛ. 417, Т. 9 ГПК, КОГАТО В ЗАПИСА НА ЗАПОВЕД Е
НАПРАВЕНА ДОБАВКА ОТНОСНО НАЛИЧИЕТО НА КАУЗАЛНО
ПРАВООТНОШЕНИЕ, САМО АКО НАПРАВЕНАТА ДОБАВКА ОТРИЧА
БЕЗУСЛОВНИЯ ХАРАКТЕР НА ПОЕТОТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ.
5. А. СЪДЪТ СЛЕДИ СЛУЖЕБНО ЗА СПАЗВАНЕ НА ПРЕКЛУЗИВНИЯ СРОК
ПО ЧЛ. 414, АЛ. 2 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 418, АЛ. 5 ГПК, ПОРАДИ КОЕТО ДЛЪЖНИКЪТ
ТРЯБВА ДА ПРЕДСТАВИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА СПАЗВАНЕТО МУ. ПРЕЦЕНКАТА
НА ЗАПОВЕДНИЯ СЪД, ЧЕ ВЪЗРАЖЕНИЕТО СРЕЩУ ЗАПОВЕДТА ЗА НЕЗАБАВНО
ИЗПЪЛНЕНИЕ Е ПОДАДЕНО СЛЕД СРОКА ПО ЧЛ. 414, АЛ. 2 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ.
418, АЛ. 5 ГПК, СЛЕДВА ДА Е ОБЕКТИВИРАНА В РАЗПОРЕЖДАНЕ ЗА ВРЪЩАНЕ
НА СЪЩОТО. СЛЕД КАТО Е ПОДАДЕНО ВЪЗРАЖЕНИЕ ПО УТВЪРДЕН ОБРАЗЕЦ,
СЪДЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА ПРИЛОЖИ ПОСЛЕДИЦИТЕ НА ЧЛ. 415 ГПК, ДОРИ И
ЗАЯВЕНИТЕ ВЪЗРАЖЕНИЯ ОТ ДЛЪЖНИКА ДА СА НЕЯСНИ В ЧАСТТА ОТНОСНО
ОСПОРЕНОТО ОСНОВАНИЕ ИЛИ РАЗМЕРА НА ВЗЕМАНИЯТА, ЗА КОИТО Е
ИЗДАДЕНА ЗАПОВЕДТА ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ. ПРЕДПОСТАВКИТЕ ЗА ВЛИЗАНЕ В
СИЛА НА ЗАПОВЕДТА ПО ОТНОШЕНИЕ НА ГЛАВНИЯ ДЛЪЖНИК И ПОРЪЧИТЕЛЯ
229
СЕ ПРЕЦЕНЯВАТ ПООТДЕЛНО. КОГАТО РАЗПОРЕЖДАНЕТО ЗА НЕЗАБАВНО
ИЗПЪЛНЕНИЕ Е ОТМЕНЕНО, А Е НАЛИЦЕ ВИСЯЩО ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ. 422
ГПК ВСЛЕДСТВИЕ НА ПОДАДЕНО ОТ ДЛЪЖНИКА ВЪЗРАЖЕНИЕ ПО ЧЛ. 414 ГПК,
СЪДЪТ НЕ ИЗДАВА ОБРАТЕН ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЛИСТ В ПОЛЗА НА ДЛЪЖНИКА
ПО РЕДА НА ЧЛ. 245, АЛ. 3, ИЗР. 2 ГПК.
6. КОГАТО СЪДЪТ Е ИЗДАЛ ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЛИСТ ВЪЗ ОСНОВА НА
ПРЕЦЕНКА, ЧЕ ЗАПОВЕДТА ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ ПО ЧЛ. 410 ГПК Е ВЛЯЗЛА В СИЛА,
А ДЛЪЖНИКЪТ ТВЪРДИ, ЧЕ В СРОКА ПО ЧЛ. 414, АЛ. 2 ГПК Е ПОДАЛ
ВЪЗРАЖЕНИЕ СРЕЩУ СЪЩАТА, ЗАЩИТАТА МУ СЛЕДВА ДА СЕ ОСЪЩЕСТВИ ПО
РЕДА НА ЧЛ. 407 ГПК.
7. РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 248 ГПК НАМИРА ПРИЛОЖЕНИЕ В
ЗАПОВЕДНОТО ПРОИЗВОДСТВО В ХИПОТЕЗАТА, ПРИ КОЯТО ЗАПОВЕДНИЯТ
СЪД НЕ СЕ Е ПРОИЗНЕСЪЛ ПО ИСКАНЕТО ЗА РАЗНОСКИ. РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ.
247, ЧЛ. 250 И ЧЛ. 251 ГПК НАМИРАТ ПРИЛОЖЕНИЕ В ЗАПОВЕДНОТО
ПРОИЗВОДСТВО.
8. ВЪЗЗИВНИТЕ ОПРЕДЕЛЕНИЯ, ПОСТАНОВЕНИ В ЗАПОВЕДНОТО
ПРОИЗВОДСТВО, НЕ ПОДЛЕЖАТ НА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ.
9. В ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ЧЛ. 422, РЕСП. ЧЛ. 415, АЛ. 1 ГПК,
СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ВЗЕМАНЕТО ПО ИЗДАДЕНА ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ
СЕ УСТАНОВЯВА КЪМ МОМЕНТА НА ПРИКЛЮЧВАНЕ НА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ
В ИСКОВИЯ ПРОЦЕС.
10. ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО И
НАДЛЕЖНОТО УПРАЖНЯВАНЕ НА ПРАВОТО НА ИСК, ПРЕДЯВЕН ПО РЕДА НА
ЧЛ. 422, РЕСП. 415, АЛ. 1 ГПК, НЕ СА НАЛИЦЕ В СЛУЧАИТЕ, КОГАТО
ВЪЗРАЖЕНИЕТО ПО ЧЛ. 414 ГПК НЕ Е ПОДАДЕНО В СРОКА ПО ЧЛ. 414, АЛ. 2 ГПК
ИЛИ НЕ СЪДЪРЖА ОСПОРВАНЕ НА ВЗЕМАНЕТО, КАКТО И КОГАТО ИСКЪТ Е
ПРЕДЯВЕН ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ВЗЕМАНЕ ЗА
РАЗНОСКИТЕ, НАПРАВЕНИ В ЗАПОВЕДНОТО ПРОИЗВОДСТВО. ТЕ СА НАЛИЦЕ В
СЛУЧАИТЕ НА НАСТЪПИЛО УНИВЕРСАЛНО ИЛИ ЧАСТНО ПРАВОПРИЕМСТВО
НА СТРАНАТА НА ЗАЯВИТЕЛЯ ИЛИ НА ДЛЪЖНИКА СЛЕД ИЗДАВАНЕ НА
ЗАПОВЕДТА ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ.
11. В ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ИСКА, ПРЕДЯВЕН ПО РЕДА НА ЧЛ. 422, РЕСП.
ЧЛ. 415, АЛ. 1 ГПК, Е ДОПУСТИМО ДА СЕ РАЗГЛЕДАТ ОБОСНОВАНИТЕ ВЪВ
ВЪЗРАЖЕНИЕТО НА ДЛЪЖНИКА ПО ЧЛ. 414, АЛ. 1 ГПК ОСПОРВАНИЯ ЗА
ВЗЕМАНЕТО НА КРЕДИТОРА, ДОРИ ОТВЕТНИКЪТ ДА НЕ Е ПОДАЛ ОТГОВОР НА
ИСКОВАТА МОЛБА ИЛИ ДА НЕ Е НАПРАВИЛ ПОДОБНИ ВЪЗРАЖЕНИЯ В СРОКА
ЗА ОТГОВОР, КАКТО И ДА СЕ ПРИЕМАТ ЗА СЪВМЕСТНО РАЗГЛЕЖДАНЕ ДРУГ
ИСК НА ИЩЕЦА - ЧЛ. 210, АЛ. 1 ГПК, НАСРЕЩЕН ИСК - ЧЛ. 211 ГПК,
ИНЦИДЕНТЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК - ЧЛ. 212 ГПК, АКО СА НАЛИЦЕ
УСЛОВИЯТА ЗА ТОВА. ДОПУСТИМО Е И ВЪВЕЖДАНЕТО НА
ПРАВОПОГАСЯВАЩИ ВЪЗРАЖЕНИЯ ЗА ПЛАЩАНЕ И ЗА ПРИХВАЩАНЕ, КАКТО
230
И ДА СЕ ВЗЕМЕ ПРЕДВИД АДРЕС НА СТРАНАТА, ПОСОЧЕН В ЗАПОВЕДНОТО
ПРОИЗВОДСТВО, НО ЗА ПРИЛАГАНЕТО НА ПОСЛЕДИЦИТЕ ПО ЧЛ. 40 И ЧЛ. 41
ГПК СТРАНАТА СЛЕДВА ДА Е БИЛА ПРЕДУПРЕДЕНА ОТ СЪДА.
12. СЪДЪТ, КОЙТО РАЗГЛЕЖДА ИСКА, ПРЕДЯВЕН ПО РЕДА НА ЧЛ. 422,
РЕСП. ЧЛ. 415, АЛ. 1 ГПК, СЛЕДВА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ ЗА ДЪЛЖИМОСТТА НА
РАЗНОСКИТЕ, НАПРАВЕНИ И В ЗАПОВЕДНОТО ПРОИЗВОДСТВО, КАТО
СЪОБРАЗНО ИЗХОДА НА СПОРА РАЗПРЕДЕЛИ ОТГОВОРНОСТТА ЗА
РАЗНОСКИТЕ КАКТО В ИСКОВОТО, ТАКА И В ЗАПОВЕДНОТО ПРОИЗВОДСТВО.
13. ИЗДАДЕНАТА ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ И ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯТ ЛИСТ
НЕ ПОДЛЕЖАТ НА ОБЕЗСИЛВАНЕ ПРИ ОТХВЪРЛЯНЕ И ПРИ ПРЕКРАТЯВАНЕ НА
ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ИСКА, ПРЕДЯВЕН ПО РЕДА НА ЧЛ. 422, РЕСП. ЧЛ. 415, АЛ.
1 ГПК.
14. РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 241 ГПК НЕ НАМИРА ПРИЛОЖЕНИЕ В
ЗАПОВЕДНОТО ПРОИЗВОДСТВО.
15. ДЪРЖАВНАТА ТАКСА ЗА ВЪЗРАЖЕНИЕТО ПО ЧЛ. 423 ГПК Е В
РАЗМЕРА, ПОСОЧЕН В ЧЛ. 16 ОТ ТАРИФАТА ЗА ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ, КОИТО СЕ
СЪБИРАТ ОТ СЪДИЛИЩАТА ПО ГПК.
16. ПРЕЦЕНКАТА ДАЛИ В ИСКОВАТА МОЛБА ПО ЧЛ. 424 ГПК СЕ
ТВЪРДЯТ НОВООТКРИТИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ИЛИ НОВИ ПИСМЕНИ
ДОКАЗАТЕЛСТВА, КОИТО ДАВАТ ОСНОВАНИЕ ЗА ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ НА
ВЪПРОСА ЗА ДЪЛЖИМОСТТА НА ВЗЕМАНЕТО, Е ОТ ОБУСЛАВЯЩО ЗНАЧЕНИЕ
ЗА ДОПУСТИМОСТТА НА ИСКА, А НЕ ЗА НЕГОВАТА ОСНОВАТЕЛНОСТ.
17. ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО ПРИ ПРЕДЯВЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ПО
РЕДА НА ЧЛ. 422, АЛ. 1 ГПК В ХИПОТЕЗАТА НА ИЗДАДЕНА ЗАПОВЕД ЗА
ИЗПЪЛНЕНИЕ ПО ЧЛ. 417, Т. 9 ГПК Е СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ВЗЕМАНЕТО,
ОСНОВАНО НА ЗАПИСА НА ЗАПОВЕД.
18. В ХИПОТЕЗАТА НА ПРЕДЯВЕН ИСК ПО ЧЛ. 422, АЛ. 1 ГПК ЗА
ВЗЕМАНЕ, ПРОИЗТИЧАЩО ОТ ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ С УГОВОРКА, ЧЕ
ЦЕЛИЯТ КРЕДИТ СТАВА ПРЕДСРОЧНО ИЗИСКУЕМ ПРИ НЕПЛАЩАНЕТО НА
ОПРЕДЕЛЕН БРОЙ ВНОСКИ ИЛИ ПРИ ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА, И КРЕДИТОРЪТ
МОЖЕ ДА СЪБЕРЕ ВЗЕМАНЕТО СИ БЕЗ ДА УВЕДОМИ ДЛЪЖНИКА, ВЗЕМАНЕТО
СТАВА ИЗИСКУЕМО С НЕПЛАЩАНЕТО ИЛИ НАСТЪПВАНЕТО НА
ОБСТОЯТЕЛСТВАТА, СЛЕД КАТО БАНКАТА Е УПРАЖНИЛА ПРАВОТО СИ ДА
НАПРАВИ КРЕДИТА ПРЕДСРОЧНО ИЗИСКУЕМ И Е ОБЯВИЛА НА ДЛЪЖНИКА
ПРЕДСРОЧНАТА ИЗИСКУЕМОСТ.
Чл. 127 ГПК Чл. 247 ГПК Чл. 407 ГПК

231

Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 22 май 2014 г. в състав:

по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано
от съдия К. В. и съдия Т. К.
Тълкувателното дело е образувано на основание чл. 125 ЗСВ с разпореждане от

11.02.2013 г. на председателя на ВКС, допълнено с разпореждания от 13.06.2013 г. и от
30.10.2013 г., за постановяване на тълкувателно решение по следните въпроси, свързани
със заповедното производство, по които е налице противоречива практика на съдилищата,
а именно:
1. Задължен ли е съдът при констатирана нередовност на заявлението по чл. 410,
ал. 2 ГПК съобразно с изискванията по чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК да дава
указания на заявителя за поправянето му.
2. Отговаря ли на изискванията по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК заявление за издаване
заповед за изпълнение на частично вземане за парична сума, чийто общ размер е над 25
000 лв.; отговаря ли на изискванията по чл. 410, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК заявление
за издаване за заповед за изпълнение по чл. 410 и по чл. 417 ГПК, когато в заявлението не
са подробно посочени обстоятелствата, от които произтича вземането, но същите могат да
се извлекат от представените към заявлението документи.
3. Съдът, издал заповедта за изпълнение, разполага ли с правомощието да я
обезсили извън изрично уредената хипотеза по чл. 415, ал. 2 ГПК, а именно в случаите по
чл. 411, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
4. Налице ли са основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
в следните случаи:
а/ по чл. 417, т. 2 и т. 3 ГПК - за вземания, произтичащи от неизпълнение на поети
с договор задължения, или за вземания, основани на упражнено право на разваляне на
договор;
б/ по чл. 417, т. 2 ГПК - срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите
към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД;
в/ по чл. 417, т. 5 ГПК - ако в извлечението от регистъра на особените залози не е
удостоверено пристъпването към изпълнение;
г/ във всички хипотези на чл. 417 ГПК - по заявление или срещу
правоприемниците на посочените в документа кредитор, съответно длъжник;
232
д/ по чл. 417, т. 9 ГПК - ако в записа на заповед е направена добавка относно
наличието на каузално правоотношение.
5. Как следва да процедира съдът при подадено възражение от длъжника по чл.
414, ал. 1 ГПК, ако:
а/ длъжникът не е представил доказателства за спазване на срока по чл. 414, ал. 2
вр. чл. 418, ал. 5 ГПК;
б/ заявените възражения от длъжника са неясни в частта относно оспореното
основание или размера на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение;
в/ възражението е подадено само от главния длъжник или само от поръчителя;
г/ разпореждането за незабавно изпълнение е отменено.
6. Подлежи ли на обжалване разпореждането за издаване на изпълнителен лист в
хипотезата по чл. 416 ГПК, ако длъжникът твърди, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подал
възражение срещу заповед за изпълнение, издадена съгласно чл. 410 ГПК.
7. Намират ли приложение в заповедното производство правилата на чл. 247, чл.
248, чл. 250 и чл. 251 ГПК.
8. Кои актове на въззивния съд, постановени в заповедното производство,
подлежат на касационно обжалване.
9. Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената
заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК и намира ли приложение в това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
10. Налице ли са процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск по чл. 422 ГПК в случаите, когато:
а/ възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или не
съдържа оспорване на вземането;
б/ настъпило е универсално или частно правоприемство на страната на заявителя
или на длъжника след издаване на заповедта за изпълнение и кои са легитимираните
страни в производството по установителния иск;
в/ искът е предявен за установяване на съществуването на вземане за разноските,
направени в заповедното производство.
11. Допустимо ли е в производството по иска по чл. 422 ГПК:
а/ да се разгледат обоснованите във възражението на
длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания на вземането на кредитора;
б/ да се приемат за съвместно разглеждане: друг иск на ищеца - чл. 210, ал. 1 ГПК,
насрещен иск - чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск - чл. 212 ГПК;
в/ да се въведат правопогасяващи възражения за плащане и за прихващане;
г/ да се вземе предвид адрес на страната, посочен в заповедното производство.
12. Как в исковия процес по чл. 422 ГПК следва да се разпредели отговорността за
разноските, направени в заповедното производство.
13. Подлежат ли на обезсилване издадената заповед за изпълнение и
изпълнителният лист при отхвърляне на установителния иск по чл. 422 ГПК, както и при
233
прекратяване на производството по иска. В кои хипотези се издава обратен изпълнителен
лист по чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК.
14. Приложима ли е разпоредбата на чл. 241 ГПК в заповедното производство и
кой е компетентният орган, който следва да се произнесе по искането за отсрочване или
разсрочване на изпълнението.
15. Какъв е размерът на дължимата в производството по чл. 423 ГПК държавна
такса.
16. Обусловена ли е преценката за допустимостта на отрицателния установителен
иск по чл. 424 ГПК от значението на твърдените новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства за предмета на влязлата в сила заповед за изпълнение.
17. Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест
при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за
незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед.
18. Изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
от банката-кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен
съд, за да се произнесе по така поставените въпроси, съобрази следното:
1. Задължен ли е съдът при констатирана нередовност на заявлението по чл. 410,
ал. 2 ГПК съобразно с изискванията по чл. 127, ал. 1 и ал. 3 и чл. 128, т. 1 и т. 2 ГПК да
дава указания на заявителя за поправянето му.
По посочения въпрос съществува противоречие в практиката на съдилищата.
Едното становище е, че когато заявлението не отговаря на изискванията на чл. 127 и чл.
128 ГПК, заповедният съд не дава указания на заявителя, а направо отхвърля заявлението.
Аргументите в подкрепа на тази теза са: систематично тълкуване на разпоредбите на чл.
410 и 411 ГПК, които препращат изрично към чл. 127 и 128 ГПК, но не и към чл. 129, ал. 2
ГПК; както и по аргумент от противното от чл. 425, ал. 2 ГПК, която урежда единствената
хипотеза, при която заповедният съд дължи указания за отстраняване на нередовност.
Другото становище е, че на общо основание чл. 101 ГПК задължава съда да дава указания
във всички хипотези на нередовност на искането за защита и съдействие, вкл. в
заповедното производство.
Заповедният съд дължи указания за отстраняване на нередовност на заявлението
само в изрично уредената хипотеза на чл. 425, ал. 2 ГПК, както и при невнесена в пълен
размер държавна такса за заявлението по аргумент от чл. 73, ал. 3 ГПК /нередовност по
смисъла на чл. 128, т. 2 ГПК/, тъй като съдът не може да се произнесе с акт по същество,
ако не е събрал дължимата за производството държавна такса. Освен това разпоредбите на
чл. 410 и чл. 411 ГПК препращат изрично към чл. 127 и чл. 128 ГПК, но не и към чл. 129,
ал. 2 ГПК откъдето следва, че заповедният съд е длъжен да следи за редовността на
234
заявлението, но не и да дава указания за поправянето му и именно поради това
несъобразяването на заявлението с изискванията на чл. 410 /който препраща към чл. 127 и
128 ГПК/ систематично е уредено в чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК като основание за неговото
отхвърляне. Заповедното производство е уредено като строго формално, с него се цели
бърза съдебна защита, като са предвидени кратки срокове за произнасяне на съда и поради
това редовността на заявлението от външна страна е абсолютна процесуална предпоставка
за издаване на заповед за изпълнение в срока по чл. 411, ал. 2 ГПК, което е несъвместимо
с даване на указания на заявителя за поправяне на нередовностите.
2а. Отговаря ли на изискванията по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК заявление за издаване
заповед за изпълнение на частично вземане за парична сума, чийто общ размер е над 25
000 лв.
По въпроса е налице противоречива практика на съдилищата. Според едното
становище допустимо е издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за част от
вземане, чийто общ размер е над 25 000 лв., тъй като преценката за допустимост се
извършва въз основа на размера на вземането, за което е подадено заявлението. Според
другото становище предявяване на част от вземане, което сумарно с остатъка изключва
подсъдността на иска пред районен съд като първа инстанция, не отговаря на очертаното в
чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК изискване за издаване на заповед за изпълнение на това основание.
В подкрепа на тази теза се изтъква, че специалната уредба на заповедното производство
изключва общите правила, поради което не следва да се прави аналогия с предявяването
на частичен иск в исковия процес, нито субсидиарно да се прилагат общите правила.
В исковия процес родовата подсъдност се определя от предявения размер на иска,
а не от размера на цялото вземане. Това правило следва да намери приложение и в
заповедното производство както по аналогия, така и с оглед изричните разпоредби на чл.
410, ал. 1 ГПК, които обуславят компетентността на заповедния съд от подсъдността на
съответния иск за вземането или за заместимата вещ, а не от размера на вземането. Следва
да се има предвид и това, че целта на заповедното производство е създаване на съдебно
изпълнително основание за безспорно вземане, което не се изпълнява от длъжника. В
случай че за частите на едно вземане са подадени няколко заявления и съответно -
издадени няколко заповеди, няма пречка длъжникът да възрази по една от заповедите и тя
да не влезе в сила, а по друга - не. Ако възражение обаче не бъде подадено за никоя от
заповедите, вземането, независимо от размера му, следва да се счита за безспорно и
заповедното производство ще е постигнало целта си - установяване безспорността на
вземането и удовлетворяване на кредитора по облекчен ред.
2.б. Отговаря ли на изискванията по чл. 410, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 и по чл. 417 ГПК, когато в
заявлението не са подробно посочени обстоятелствата, от които произтича вземането, но
същите могат да се извлекат от представените към заявлението документи.
становище, след като в заповедното производство съдът не може да събира доказателства
235
за съществуване на заявеното вземане, той няма и правото да прави изводи за основанието
и предмета на вземането въз основа на документи, които не са част от заявлението.
Според другото становище приложените към заявлението документи са част от самото
искане, тъй като представянето им сочи на волята на заявителя да се ползва от тях.
Според изричната разпоредба на чл. 410, ал. 2 ГПК, заявлението трябва да
отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК, т.е. необходимо е да съдържа изложение
на обстоятелствата, на които се основава вземането. В този смисъл точната
индивидуализация на вземането по основание и размер обуславя редовността на
заявлението като основание за издаване на заповедта за изпълнение. В случай че в
заявлението липсва надлежна индивидуализация на неговото основание, същото подлежи
на отхвърляне, при което заповедният съд не може да извлича това основание от
приложените към заявлението документи. Съображенията са, тъй като в заповедното
производство по чл. 410 ГПК съдът не събира доказателства /целта на производството е не
установяване на самото вземане, а само проверка дали същото е спорно/, и следователно
от приложените към заявлението документи не могат да се правят изводи както за
съществуване на вземането, така и за основанието, на което същото се претендира. В
хипотезата на чл. 417 ГПК обаче, при която съдът се произнася въз основа на представен
от заявителя документ, е допустимо основанието и предмета на вземането да се определят
въз основа на този документ, тъй като по смисъла на закона същият е задължително
приложение към заявлението, въз основа на което се издава заповед за незабавно
изпълнение, при което основанието за издаване на заповедта е наличието на годно за
изпълнение притезателно право, удостоверено именно от документа.
3. Съдът, издал заповедта за изпълнение, разполага ли с правомощието да я
обезсили извън изрично уредената хипотеза по чл. 415, ал. 2 ГПК, а именно в случаите по
чл. 411, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
3.а. По въпроса за местната компетентност на заповедния съд, когато при
връчване на заповедта съдът установи, че същата е издадена срещу длъжник с постоянен
адрес или седалище в района на друг съд.
Налице е противоречива практика на съдилищата в хипотезата, при която при
връчване на заповедта съдът установи, че не е местно компетентен, тъй като длъжникът
има постоянен адрес или седалище в друг съдебен район. Според едното становище,
когато в процеса на връчване на заповедта заповедният съд установи, че същата е
издадена срещу длъжник с постоянен адрес или седалище в района на друг съд, заповедта
следва да бъде обезсилена и делото - изпратено по подсъдност на местно компетентния
съд. Според друго становище в посочената хипотеза съдът няма правомощие служебно да
обезсилва издадената от него заповед и следователно разполага само с възможността да
изпрати делото по подсъдност на съответния съд, пред който да продължат
съдопроизводствените действия по връчване на заповедта /аргумент и от чл. 118, ал. 2
ГПК - извършените от ненадлежния съд действия запазват силата си/. Според трето
236
становище след издаване на заповедта въпросът за местната компетентност не може да се
пререшава от същия съд и производството следва да продължи пред него.
ОСГТК на ВКС приема за правилно третото становище.
Заповедният съд разполага с възможността при постъпване на заявлението
служебно да провери дали е местно компетентен да се произнесе по него - чрез справка за
регистрирания постоянен адрес на длъжника по реда на чл. 385, ал. 2 ЗСВ /Наредба № 14
от 18.11.2009 г. за реда и начина за предоставяне на достъп на органите на съдебната власт
до Национална база данни "Население"/, респ. чрез справка в Търговския регистър, като
на това основание изпрати заявлението за произнасяне на съответния местно компетентен
съд. Това е така, тъй като уредбата на местната подсъдност в заповедното производство е
императивна, а същевременно промяната на избраната от заявителя подсъдност не е
обусловена от възражение на длъжника, който не участва в производството преди
връчване на издадената срещу него заповед. Ако такава служебна проверка не е направена
и заявлението е уважено чрез издаване на заповед за изпълнение, местната подсъдност в
заповедното производство е стабилизирана и не може да се променя, тъй като законът не е
предвидил правомощие на съда в тази хипотеза нито за обезсилване на издадената
заповед, нито за изпращане на заповедното производство по подсъдност.
Обстоятелството, че длъжникът има постоянен адрес или седалище в района на друг съд,
ще следва да бъде съобразено в евентуалния последващ исков процес за установяване на
вземането по общите правила за определяне на местната подсъдност.
3.б. По въпроса за правомощията на съда да обезсили издадената заповед за
изпълнение в случаите по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК.
По този въпрос съществува противоречива практика на съдилищата. Едното
становище е, че хипотезите, при които заповедният съд може служебно да обезсили
издадената от него заповед за изпълнение, са изрично и изчерпателно уредени в закона,
поради което в случаите, при които заповедта е издадена в нарушение на чл. 411, ал. 2, т. 3
или 4 ГПК, същата може да бъде обезсилена единствено от въззивния съд на основание
чл. 423, ал. 3, изр. 3 ГПК. Другото становище приема, че когато при връчване на заповедта
заповедният съд установи, че предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 или 4 ГПК не са
налице, следва служебно да обезсили заповедта и да прекрати производството, което се
мотивира със задължението му служебно да осигури движението и приключването на
делото, което е невъзможно без връчване на заповедта на длъжника. Според тази теза
производството по чл. 423 ГПК пред въззивния съд е допустимо само в случай, че
заповедното производство е приключило със стабилизиран съдебен акт /издаден
изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, респ. при липса
на подадено възражение срещу връчена от съдебния изпълнител заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК/. Според трето становище трябва да се разграничават
основанията за обезсилване от заповедния и от въззивния съд /в производството по чл. 423
ГПК/. Според него при липса на предвидената в чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК предпоставка
заповедта може да се обезсили само от въззивния, но не и от заповедния съд. Аргумент в
подкрепа на това становище е обстоятелството, че липсата на обичайно местопребиваване
237
на длъжника в деня на връчването може да се установи само в производството по чл. 423
ГПК, докато липсата на постоянен адрес или седалище на територията на Република
България може да се установи и при връчване на заповедта. Освен това липсата на
постоянен адрес или седалище на длъжника по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК не е
сред предвидените в чл. 423, ал. 1 ГПК основания за подаване на възражение пред
въззивния съд, макар и според ал. 3 да е основание за обезсилване на заповедта от него.
Макар и да са уредени по негативен начин като предпоставки за издаване на
заповедта, обстоятелствата по чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 ГПК по естеството си не подлежат на
проверка преди връчване на вече издадената заповед. Липсата на тези предпоставки може
да се установи едва при връчване на заповедта, но последиците са различни във всяка от
двете хипотези.
Когато се установи, че заповедта е издадена срещу длъжник, който изобщо няма
постоянен адрес или седалище в Република България, същата подлежи на служебно
обезсилване от заповедния съд, който има служебното задължение да осигури движението
и приключване на делото /чл. 7, ал. 1 ГПК/. В противен случай заповедното производство
би останало винаги висящо и неприключено поради невъзможността за връчване на
заповедта. Въззивният съд обезсилва служебно заповедта съгласно чл. 423, ал. 3, изр. 4
ГПК поради липса на предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК само в случай, че същата е
стабилизирана с изтичане на срока за възражение, т.е. когато от външна страна е налице
редовно връчване по реда на Глава VI от ГПК, макар и в действителност длъжникът да
няма постоянен адрес или седалище в страната. Когато обаче такова връчване изобщо не
може да се извърши поради липса на постоянен адрес или седалище на длъжника в
Република България, заповедта следва да се обезсили от заповедния съд.
В хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК - когато длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност в страната, издадената заповед не може да бъде
обезсилена от заповедния съд. При връчване на заповедта заповедният съд проверява само
дали длъжникът има постоянен адрес или седалище в Република България, но в случай, че
такива има и следователно може да се извърши редовно връчване било чрез лице от
домашните, било чрез залепване на уведомление, не може да се преценява дали лицето
има обичайно местопребиваване или място на дейност в страната. След като е налице
редовно от външна страна връчване на заповедта, същата се стабилизира с изтичане на
срока за възражение и влиза в сила, като липсата на предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 4
ГПК може да се релевира единствено по пътя на възражението пред въззивния съд.
4.а. Налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417, т. 2 и т. 3 ГПК за вземания, произтичащи от неизпълнение на поети с договор
задължения.
Въпросът е решаван противоречиво от съдилищата. Според едното становище
незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК може да се допусне само за
вземания, които са удостоверени както по основание, така и по размер в самия документ.
3а други вземания, вкл. акцесорни по отношение на главното вземане, това е недопустимо,
238
след като тяхното съдържание не е инкорпорирано в документа. Това становище се
аргументира с постановката на т. 4 от ТР № 1/28.12.2005 г. по т.д. № 1/2004 г. на ОСТК на
ВКС, според което не е допустимо издаване на изпълнителен лист за мораторните лихви
върху сумата по записа на заповед за периода от падежа до датата на подаване на молбата
за издаване на изпълнителния лист, тъй като в това производство съдът проверява само
формалната доказателствена сила на изпълнителното основание и не може да се основава
на данни, които стоят извън изпълнителното основание, а освен това съдържанието на
записа на заповед по чл. 535 ТЗ не включва данни относно размера на закъснителните
лихви. Според другото становище може да се издаде заповед за незабавно изпълнение и за
акцесорни вземания за обезщетение на вредите от неизпълнение на главното вземане,
когато размерът на тези вземания може да се определи въз основа на данни в самия
документ /уговорена неустойка/ или въз основа на общоизвестни факти /размер на
основния лихвен процент за определен минал период/. Аргумент за това е, че издаването
на заповед за незабавно изпълнение на главното вземане предполага то да не е изпълнено,
следователно няма основание да се откаже издаване на заповед и за вземанията,
произтичащи от самия факт на неизпълнението, когато документът по чл. 417 ГПК
позволява да се определи техния размер. Според трето становище може да се издаде
заповед за незабавно изпълнение и за акцесорните вземания за вреди от неизпълнението,
но само ако заявителят докаже и факта на неизпълнение на главното вземане с
допустимите доказателства по чл. 418, ал. 3 ГПК.
Независимо от това кое от тези становища се възприема, спорен в практиката е и
въпросът за допустимостта да се издаде заповед за незабавно изпълнение за законната
лихва върху вземането за периода след подаване на заявлението, когато към тази дата не
се установява забава на длъжника. Според част от практиката това е допустимо, тъй като
присъждането на законната лихва е законна последица от уважаване на заявлението.
Според другото становище недопустимо е издаване на заповед за незабавно изпълнение за
вземания, които не са удостоверени с документа по чл. 417 ГПК, и следователно, ако този
документ удостоверява само изискуемост на главното вземане, но не и забава на
длъжника, не може да се издаде заповед за незабавно изпълнение за законните лихви от
датата на подаване на заявлението.
По смисъла на чл. 417 ГПК може да се издаде заповед за незабавно изпълнение и
за акцесорни вземания, каквото е обезщетението за вреди от неточно изпълнение на
главното вземане, стига основанието на тези вземания да е предвидено в документа
/уговорена неустойка или лихва/, а размерът да е определен в самия документ или
определяем по посочен в него начин /например като процент/. Такива вземания се
основават на посочените в чл. 417, т. 2 и 3 ГПК документи, тъй като не се установяват въз
основа на данни, стоящи вън от изпълнителното основание.
За законната лихва върху вземането за периода от датата на падежа до подаване
на заявлението заповед за незабавно изпълнение не може да бъде издадена, по аргумент от
т. 4 от ТР № 1/28.12.2005 г. по т.д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените в това
239
тълкувателно решение разяснения, които са запазили своята актуалност, не е допустимо
издаване на изпълнителен лист за мораторните лихви върху сумата по записа на заповед
за периода от падежа до датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителния
лист, тъй като в това производство съдът проверява само формалната доказателствена
сила на изпълнителното основание и не може да се основава на данни, които стоят извън
изпълнителното основание, а освен това съдържанието на записа на заповед по чл. 535 ТЗ
не включва данни относно размера на закъснителните лихви.
По въпроса налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417, т. 2 и т. 3 ГПК за вземания, основани на упражнено право на
разваляне на договор.
По този въпрос е налице противоречива практика на съдилищата. Според едното
от тях въз основа на документ по чл. 417 ГПК, обективиращ договор между страните,
незабавно изпълнение може да се допусне само за вземания за реално изпълнение на
договора - т.е. само за суми или вещи, които следва да се предадат по силата на самия
договор като задължение на една от страните. Като аргумент се сочи, че разпоредбата на
чл. 418, ал. 3 ГПК, която допуска с официален или изходящ от длъжника частен документ
да се доказва само изискуемостта на установени с документи по чл. 417 ГПК вземания, за
които се отнася самия документ, но не и обстоятелства от фактическия състав, при който
възниква претендираното вземане. Според другото становище издаване на заповед по чл.
417 ГПК е допустимо за всички вземания, доказани по основание и размер от съвкупната
преценка на документа по чл. 417 ГПК и представените доказателства по чл. 418, ал. 3
ГПК.
Разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК допуска с официален или изходящ от
длъжника частен документ да се доказва само изискуемостта на установени с документи
по чл. 417 ГПК вземания, за които се отнася самият документ. Недопустимо е по този ред
да се доказват елементи от фактическия състав, от който възниква претендираното
вземане, какъвто е именно случаят, при който по реда на чл. 418, ал. 3 ГПК се доказва
фактът на разваляне на договора. Изключение от това правило е специалната хипотеза на
чл. 417, т. 5 ГПК.
4.а. По въпроса относно допустимостта да се издаде заповед за незабавно
изпълнение за законната лихва върху вземането за периода след подаване на заявлението.
По посочения въпрос е налице противоречива съдебна практика. Според едното
становище допустимо е със заповедта за незабавно изпълнение да се присъди законната
лихва върху вземането, когато същата е поискана, тъй като присъждането й е законна
последица от уважаване на заявлението. Според другото становище не е допустимо със
заповедта за изпълнение да се присъди законната лихва върху вземането, когато същата е
поискана, тъй като документът по чл. 417 ГПК удостоверява само изискуемост на
главното вземане, но не и забавата на длъжника.
240
Дължимостта на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е последица от забавата на
длъжника, който не е изпълнил на падежа. Настъпването на падежа прави вземането
изискуемо и кредиторът може да иска изпълнение, вкл. по реда на заповедното
производство. Уважаването на вземането винаги предполага изискуемост на вземането
/аргумент и от чл. 418, ал. 3 ГПК/ и следователно заповедният съд няма основание да
откаже присъждане на поисканата законна лихва, тъй като същата се дължи като
последица от забавата на длъжника, когато последният не е изпълнил падежа.
Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за установяване на вземането се смята предявен
от датата на подаване на заявлението, откъдето следва, че при уважаване на иска като
законна последица трябва да се присъди законната лихва върху вземането от датата на
подаване на заявлението. Като формален аргумент в подкрепа на тази теза следва да се
посочи и това, че възможността да се поиска присъждане на законната лихва е изрично
предвидена в т. 9, б. "б" от образеца на заявление по чл. 417 ГПК, утвърден с Наредба № 6
от 20.02.2008 г. на министъра на правосъдието.
4.б. Налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417, т. 2 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към
заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
становище заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК не
може да се издаде срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към
заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй
като същият е преклузивен и за спазването му се следи служебно от съда. Според другото
становище заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК може
да се издаде срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че
към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като същият е
давностен и за спазването му не се проверява служебно от съда.
Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. За разлика от погасителната
давност с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се
прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните /чл.
120 ЗЗД/, се прилагат от съда служебно. В този смисъл изтичането на посочения срок към
датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърляне на същото,
доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК съдът има служебното задължение да следи за
допустимостта на извършваните от страните процесуални действия.
4.в. Налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417, т. 5 ГПК, ако в извлечението от регистъра на особените залози не е удостоверено
пристъпването към изпълнение.
По поставения въпрос практиката на съдилищата е противоречива. Според едното
становище разпоредбата на чл. 417, т. 5 ГПК е неприложима като основание за издаване
на заповед за незабавно изпълнение, тъй като предвижда издаване на заповед за незабавно
изпълнение за вземане, което не може да се обективира в посочените извънсъдебни
241
изпълнителни основания. Аргумент за това е обстоятелството, че издаването на заповед за
незабавно изпълнение е предпоставено от разваляне или прекратяване на договора, а този
факт е извън изпълнителното основание. Според друго становище заповед може да се
издаде, ако заявителят заедно с извлечението от регистъра на особените залози представи
и доказателства по чл. 418, ал. 3 ГПК за неизпълнение задълженията на насрещната
страна, както и че е направил изявление за разваляне на договора. Според трето
становище, мотивирано с редакцията на самата разпоредба, издаването на заповед за
връщане на продадената, респ. отдадената под лизинг вещ е винаги допустимо при
представен документ по чл. 417, т. 5 ГПК. Четвърто становище по въпроса приема, че за
издаване на заповед за незабавно изпълнение на посоченото основание е необходимо
извлечението от регистъра на особените залози да удостоверява и пристъпване към
изпълнение от кредитор с учреден залог по ЗОЗ върху вещта, чието предаване се иска със
заявлението. Тази теза се аргументира със систематичното тълкуване на чл. 417, т. 5 ГПК
и разпоредбата на чл. 12, ал. 3 ЗОЗ, която регламентира основанието и последиците на
вписването на договорите по чл. 417, т. 5 ГПК - вписването е предвидено като условие,
правото на собственост на прехвърлителя по договор за продажба със запазване на
собствеността или на лизингодател по договор за лизинг, да бъде противопоставимо на
правата на кредотор с учреден залог по ЗОЗ за задължения на купувача, респ.
лизингополучателя.
ОСГТК на ВКС намира, че по същество колебанията в практиката са свързани с
преценката, при какви предпоставки се издава заповед за незабавно изпълнение по чл.
417, т. 5 ГПК, като по този въпрос приема следното:
От анализа на разпоредбата на чл. 26 ЗОЗ следва, че в Централния регистър на
особените залози не се вписват актове, а обстоятелства, които не са свързани с учредявани
по реда на ЗОЗ особени залози /в отклонение от очертания в чл. 1, ал. 1 ЗОЗ предметен
обхват на закона/. Следователно разпоредбата на чл. 417, т. 5 ГПК по същество има
предвид извлечение от регистъра на особените залози за вписани обстоятелства относно
договор за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената или договор
за лизинг, а не извлечение за вписан договор, каквото обективно не може да съществува.
Извлечението от регистъра на особените залози за вписани обстоятелства относно
договор за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената или договор
за лизинг не може да установи условията, при които настъпва изискуемостта на вземането
на продавача, респ. на лизингодателя за връщане на продадената или отдадената на лизинг
вещ. Това налага извода, че за издаване на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417,
т. 5 ГПК е необходимо и представяне на самия договор. Противното би означавало да се
приеме, че посочената норма няма практическо приложение и въз основа на нея никога не
може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение - както се поддържа в първото от
становищата по въпроса, посочени в предложението за образуване на тълкувателното
дело. Това не лишава от значение вписването по чл. 26 ЗОЗ, което е необходимо с оглед
осигуряване на противопоставимост на права на лизингодателя и на продавача по договор
242
за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената, на заложните
кредитори, вписали залози по реда на ЗОЗ /чл. 12, ал. 2 ЗОЗ/.
На основание чл. 418, ал. 3 ГПК заявителят следва да докаже настъпването на
обстоятелствата, от които според договора произтича изискуемостта на вземането за
връщане на продадената или отдадена на лизинг вещ - посредством официален или
изходящ от длъжника частен документ, тъй като тези обстоятелства винаги са последващи
сключването на договора и поради това не могат да бъдат удостоверени нито от него, нито
от извлечението от регистъра на особените залози.
За издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 5 ГПК не е
необходимо представяне на доказателство за пристъпване към изпълнение върху вещта,
чието предаване се иска със заявлението, тъй като това е основание за издаване на заповед
за незабавно изпълнение само в хипотезата на чл. 417, т. 4 ГПК, при която на предаване
подлежи имущество, собственост на залогодателя-длъжник в заповедното производство,
по отношение на което заложният кредитор е пристъпил към изпълнение. Такова
пристъпване към изпълнение обаче в ЗОЗ е предвидено само при учреден особен залог, по
който заложният кредитор пристъпва към изпълнение, за да се удовлетвори от имущество,
което принадлежи на длъжника, докато в хипотезата на чл. 417, т. 5 ГПК заявителят иска
връщане на собствена вещ поради отпадане на основанието същата да се държи от
длъжника.
4.г. Налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение във
всички хипотези на чл. 417 ГПК - по заявление или срещу правоприемниците на
посочените в документа кредитор, съответно длъжник.
По този въпрос е налице противоречива съдебна практика. Според едното
становище издаването на заповед за незабавно изпълнение в полза или срещу
правоприемника на лицето, посочено като кредитор /длъжник/ в документа, е
недопустимо, тъй като правоприемникът не е посочен като кредитор, респ. длъжник, в
документа, въз основа на който се издава заповед за незабавно изпълнение. Според
другото становище издаването на такава заповед е допустимо, защото фактът на
правоприемството е извън фактическия състав на вземането, установено с документа по
чл. 417 ГПК.
В хипотезата на универсално правоприемство няма основание да се откаже
издаването на заповед за незабавно изпълнение по заявление от или срещу универсалния
правоприемник на посочения в документа по чл. 417 ГПК кредитор, съответно длъжник.
Съобразяването на настъпилото преди подаване на заявлението универсално
правоприемство е наложително, тъй като легитимирани да участват във всяко
производство пред съд са именно субектите на съответното материално правоотношение,
от което произтича предявеното право. Същевременно съдът е в състояние служебно да
провери наличието на универсално правоприемство - чрез справка в Национална база
данни "Население" по реда на чл. 385, ал. 2 ЗСВ /Наредба № 14 от 18.11.2009 г. за реда и
начина за предоставяне на достъп на органите на съдебната власт до Национална база
243
данни "Население"/ за физическите лица, респ. чрез справка в Търговския регистър - за
търговците, т. е. установяването на универсалното правоприемство не предполага
представяне на доказателства, които стоят вън от документа по чл. 417 ГПК.
В хипотезата на настъпило частно правоприемство на страната на кредитора също
няма пречка да се издаде заповед за незабавно изпълнение в полза на правоприемника на
посочения в документа по чл. 417 ГПК кредитор, тъй като по силата на правоприемството
същият е титуляр на вземането. Настъпилото преди подаване на заявлението частно
правоприемство обаче трябва да бъде установено с документ по чл. 417 ГПК /например
нотариално заверен договор за цесия/, тъй като идеята на законодателя е посредством тези
документи да се удостоверяват всички индивидуализиращи вземането белези, вкл.
субектите по правоотношението /само по изключение разпоредбата на чл. 418, ал. 3 ГПК
предвижда различно доказване на изискуемостта/. В такъв случай този документ е
основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение в полза на правоприемника,
като е необходимо представяне и на документа, установяващ вземането срещу неговия
праводател. Възможно е обаче документът по чл. 417 ГПК да установява и
правоприемството /например джирото при менителничния ефект/ и тогава същият е
основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение и в полза на правоприемника.
Възможно е обаче също така документът, установяващ частното правоприемство, да не
индивидуализира вземането /например ако правоприемството се основава на договор за
прехвърляне на търговско предприятие по чл. 15 ТЗ/, и в такъв случай за издаване на
заповед за незабавно изпълнение в полза на правоприемника е необходимо да се
представят както документът, установяващ вземането на праводателя, така и този за
правоприемството.
Когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, на общо
основание трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в
противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него /чл. 99,
ал. 4 ЗЗД/.
В хипотезата на чл. 417, т. 2 ГПК, при която възможността за снабдяване със
заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от сметка произтича от
особеното качество на кредитора /банка, държавно учреждение, община/, то и неговият
правоприемник - универсален или частен, трябва да притежава същото качество, за да
получи заповед за незабавно изпълнение въз основа на издадения в полза на праводателя
му документ. Противното би означавало да се заобиколи закона чрез издаване на заповеди
за незабавно изпълнение в полза на субекти извън изрично посочените в закона, за които
законодателят е предвидил този облекчен ред за събиране на вземанията им.
При настъпило преди подаване на заявлението частно правоприемство на
страната на длъжника по аналогични на гореизложените съображения може да се издаде
заповед за незабавно изпълнение срещу частния правоприемник, който е придобил
качеството на длъжник по материалното правоотношение. Аргумент за това е
съществуващата в законодателството нарочна регламентация на заместване на длъжника в
материалното правоотношение, при което задължението преминава върху нов длъжник
244
/чл. 102 ЗЗД/. Доколкото обаче правоприемството следва да бъде установено с документ
по чл. 417 ГПК /какъвто е нотариално завереният договор за заместване в дълг/, основание
за издаване на заповедта за незабавно изпълнение срещу правоприемника е този документ,
а не документът по чл. 417 ГПК, установяващ вземането срещу праводателя. Аналогично
на изложеното във връзка с частното правоприемство на страната на кредитора, в
хипотезата, при която този документ не индивидуализира задължението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение срещу правоприемника на длъжника, е необходимо
представяне както на документа, установяващ вземането на кредитора срещу
първоначалния длъжник, така и на този за правоприемството.
4.д. Налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417, т. 9 ГПК, ако в записа на заповед е направена добавка относно наличието на
каузално правоотношение.
становище позволено е добавянето на факултативния елемент - каузалната сделка, по
повод на която е издаден записът на заповед, като тази добавка не опорочава формата на
документа и безусловността на задължението. Това изявление има за цел да осигури
доказателство за каузалните отношения, по повод на които е издадена ценната книга, и
няма нищо общо с абстрактността на менителничното волеизявление, т.е. не поставя
условие за пораждане действието на поетото задължение за плащане. Според обратното
становище каузата стои извън абстрактната сделка и въвеждането на конкретно каузално
правоотношение в менителничния ефект противоречи на абстрактния му характер. В
случай че поемането на менителничното задължение пряко произтича от изпълнение на
задължение по конкретна каузална сделка и това е отразено в менителничния ефект,
същият би могъл да има значението на разписка или друг документ, обслужващ
каузалното правоотношение, но като документ по чл. 417, т. 9 ГПК би бил
недействителен.
ОСГТК намира, че направена добавка в записа на заповед относно наличието на
каузално правоотношение е пречка за издаване на заповед за незабавно изпълнение само в
случай, че тази добавка отрича безусловния характер на поетото задължение. Само по себе
си посочването, че менителничният ефект е издаден за обезпечаване на вземане,
произтичащо от определено каузално правоотношение, не е в състояние да опорочи
абстрактната сделка, ако не се отразява на безусловния характер на обещанието за
плащане, т.е. обещание, произтичащо единствено от менителничния ефект. Такова
отбелязване не накърнява реквизитите по чл. 455, т. 2 и чл. 535, т. 2 ТЗ. Отбелязване, при
което е посочено, че менителничният ефект е издаден във връзка с конкретно каузално
правоотношение, обективно е от значение при доказването на иска по чл. 422 ГПК, когато
длъжникът е подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9
ГПК. Практиката сочи, че записите на заповед се издават именно като средство за
обезпечаване на парични задължения, произтичащи от сключени договори, и
възприемането на противната теза би ги обезсмислило като такива.
245
5.а. Как следва да процедира съдът при подадено възражение от длъжника по чл.
414, ал. 1 ГПК, ако длъжникът не е представил доказателства за спазване на срока по чл.
414, ал. 2 вр. чл. 418, ал. 5 ГПК.
По въпроса е налице противоречива практика на съдилищата. Според едното от
поддържаните становища съдът не следи служебно за спазване на преклузивния срок по
чл. 414, ал. 2 във връзка с чл. 418, ал. 5 ГПК. Ако заявителят твърди, че възражението е
просрочено, носи тежестта да докаже това, като представи доказателства за датата, на
която заповедта за незабавно изпълнение е връчена на длъжника. Според другото
становище съдът следи служебно за спазване на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 във
връзка с чл. 418, ал. 5 ГПК, поради което длъжникът трябва да представи доказателства за
спазването му.
Противоречия има в съдебната практика и по въпроса произнася ли се
заповедният съд с нарочен акт в хипотезата, когато възражението е просрочено. Едното
становище е, че възражението по чл. 414 ГПК е искане за защита срещу заповедта по
смисъла на чл. 2 ГПК, поради което съдът дължи произнасяне по него с нарочен акт, като
го приема или отказва приемането му. Според друго становище съдът не дължи
произнасяне с нарочен акт по допустимостта на възражението, тъй като длъжникът
разполага с друг ред за защита срещу неправилната преценка на съда относно просрочието
на възражението - частна жалба срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист
въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение /чл. 407 ГПК/. Според трето
становище необходимо е да се разграничат хипотезите на чл. 410 и чл. 417 ГПК. В първата
от тях не е необходимо постановяване на нарочен акт, с който възражението не се приема
като просрочено, тъй като длъжникът разполага с предвидения в чл. 407 ГПК ред за
защита, докато във втората хипотеза такъв акт е необходим, тъй като изпълнителният лист
е бил издаден заедно със заповедта за незабавно изпълнение и следователно преценката
му, че възражението е просрочено, не се обективира в подлежащ на обжалване акт.
Поначало поставеният въпрос относно начина, по който следва да процедира съда
при липса на доказателства за спазване на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е относим
единствено към хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение, тъй като според
чл. 418, ал. 5 ГПК същата се връчва от съдебния изпълнител, т.е. по заповедното дело
няма доказателства за връчване на заповедта. Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК се
връчва по общия ред, т.е. от служител на съда /чл. 42, ал. 1 ГПК/ и доказателствата за
връчването се намират в делото, поради което в тази хипотеза въпросът за доказване
спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не стои.
При издадена заповед за незабавно изпълнение съдът е длъжен да следи дали
възражението на длъжника е подадено в рамките на двуседмичния срок, считано от
връчване на заповедта от съдебния изпълнител /чл. 414, ал. 2 във връзка с чл. 418, ал. 5
ГПК/. Този срок е по съществото си преклузивен и спазването му ангажира служебната
преценка на съда на основание чл. 7, ал. 1 ГПК. Съдът не може да пристъпи към даване на
указания за предявяване на иск за съществуване на вземането, без да се е уверил, че
246
възражението е подадено в срок - в този смисъл е изричната разпоредба на чл. 415, ал. 1
ГПК, обвързваща допустимостта на иска от наличието на подадено в срок възражение
срещу издадената заповед за изпълнение. В случай че длъжникът не е представил
доказателства за датата, на която му е връчена заповедта за незабавно изпълнение, съдът е
длъжен да му даде указания за представяне на такива или да изиска същите от съдебния
изпълнител.
По въпроса дължи ли заповедният съд постановяване на нарочен акт,
обективиращ преценката му за спазване на срока за подаване на възражението по чл. 414
ГПК, ОСГТК намира следното:
Отговорът на поставения въпрос налага разграничаване на хипотезите на издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417
ГПК. И в двете хипотези длъжникът има право на защита срещу констатацията на
заповедния съд, че възражението е недопустимо като подадено след срока по чл. 414, ал. 2
ГПК, но редът за това е различен. На самостоятелно обжалване с частна жалба подлежи
само разпореждането за връщане като просрочено на възражението срещу издадена
заповед за незабавно изпълнение, тъй като в тази хипотеза длъжникът няма друг път за
защита срещу неправилната преценка на съда за пропускането на срока по чл. 414, ал. 2
във връзка с чл. 418, ал. 5 ГПК. Липсва интерес от такова обжалване при издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК, тъй като в тази хипотеза законът е предвидил друг ред за
защита - обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист въз основа на
влязлата в сила заповед за изпълнение /чл. 407 ГПК/.
Заявителят не може в рамките на заповедното производство да търси защита
срещу преценката на съда, че възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. От
една страна, тази преценка на съда не е обективирана в акт, чиято обжалваемост е изрично
предвидена в закона, нито прегражда развитието на производството. От друга страна,
доколкото подаденото в срок възражение срещу заповедта за изпълнение има за
последица възникване на интерес от предявяване на иск за установяване на вземането по
чл. 422 ГПК, на общо основание исковият съд следва да прецени всички предпоставки за
допустимост на иска, вкл. наличието на подадено в срок възражение от длъжника, без да е
обвързан от преценката на заповедния съд.
5.б. Как следва да процедира съдът при подадено възражение от длъжника по чл.
414, ал. 1 ГПК, ако заявените възражения от длъжника са неясни в частта относно
оспореното основание или размера на вземанията, за които е издадена заповедта за
изпълнение.
Едното от поддържаните в практиката становища по този въпрос е, че при
неяснота на заявлението съдът следва да даде указания за поправянето му, тъй като е
длъжен да изследва действителната воля на длъжника, т.е. налице ли е оспорване на
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. Според другото становище съдът
няма такова задължение и при всички случаи следва да приеме, че е налице възражение
срещу цялото задължение, след като е попълнен образец по чл. 414 ГПК.
247
Според изричната разпоредба на чл. 414, ал. 1, изр. 2 ГПК не е необходимо
обосноваване на възражението срещу издадената заповед за изпълнение. Следователно
възражение е налице винаги, когато е попълнен и подаден в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
съответния образец, утвърден с Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на министъра на
правосъдието. Според утвърдените образци за заповед за изпълнение към заповедта
винаги е приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която съдържа
указания за попълването й, вкл. за необходимостта, когато част от вземането се признава,
това да се посочи изрично. Следователно, доколкото не е посочено друго, ако е попълнен
образец на възражение срещу издадената заповед, без да е посочено, че същото се отнася
само до част от вземането, следва да се приеме, че е налице именно възражение по
смисъла на чл. 414, ал. 2 ГПК срещу цялото вземане.
5. в. Как следва да процедира съдът при подадено възражение по чл. 414, ал. 1
ГПК, ако възражението е подадено само от главния длъжник или само от поръчителя.
В случаите, когато заповедта за изпълнение е издадена срещу главния длъжник и
поръчителя, а възражението е подадено само от главния длъжник или само от поръчителя,
становищата в практиката са противоречиви. Според едното становище в този случай
заповедта не влиза в сила срещу поръчителя, тъй като според чл. 139, изр.2 ЗЗД той не
може да отговаря повече от главния длъжник. Издаването на изпълнителен лист срещу
поръчителя следователно e обусловено от изхода на исковия процес по чл. 422 ГПК по
отношение на главния длъжник. Според другото становище главният длъжник и
поръчителят не са необходими другари както в исковото, така и в заповедното
производство, поради което предпоставките за влизане в сила на заповедта по отношение
на тях се преценяват отделно. Издаването на изпълнителен лист срещу поръчителя не
означава негова по-голяма по обем отговорност за материалното право по смисъла на чл.
139, изр. 2 ЗЗД, а само допълнителен ред за изпълнение по реда на принудителното
След като главният длъжник и поръчителят имат самостоятелно
материалноправно положение /арг. чл. 142 и чл. 148 ЗЗД/, същите не са необходими
другари както в исковото производство, така и в заповедното производство и
произнасянето на съда по отношение на тях може да е различно. Те са солидарни
длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на
вземането си. Издаването на изпълнителен лист срещу неподалия възражение поръчител
не означава по-голяма по обем отговорност за материалното право по смисъла на чл. 139,
изр. 2 ЗЗД, а само допълнителен ред за събиране на неоспореното от него вземане по реда
на принудителното изпълнение.
Правен интерес от предявявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК е налице
само по отношение на длъжник, оспорил вземането чрез възражение. По отношение на
останалите длъжници, които не са подали възражение, заповедта на общо основание влиза
в сила /чл. 416, предл. 1 ГПК/.
248
5.г. Как следва да процедира съдът при подадено възражение от длъжника по чл.
414, ал. 1 ГПК, ако разпореждането за незабавно изпълнение е отменено.
В практиката на съдилищата се процедира различно в хипотезата, при която
разпореждането за незабавно изпълнение е отменено, а е налице висящо производството
по чл. 422 ГПК вследствие на подадено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК. Според
едното становище в посочената хипотеза се издава обратен изпълнителен лист в полза на
длъжника, тъй като е отречено правото на заявителя на незабавно изпълнение и събраното
на това основание подлежи на връщане. В противен случай, ако събраното не бъде
върнато, и по време на висящността на исковия процес длъжникът е лишен от
възможността да разполага с него, резултатът би бил идентичен с този на допуснато
обезпечение на иска, без да са налице основанията и да е спазен редът за това. Според
другото становище това е недопустимо, тъй като издаване на обратен изпълнителен лист
на длъжника срещу заявителя е предвидено само при отхвърляне на иска за установяване
на вземането /чл. 422, ал. 3 във връзка с чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК/.
Законодателят е предвидил издаване на обратен изпълнителен лист в полза на
длъжника единствено в хипотезата на чл. 422, ал. 3 ГПК - при отхвърляне на иска за
установяване на вземането с влязло в сила съдебно решение. Когато е отменено
разпореждането за незабавно изпълнение, а исковият процес по чл. 422 ГПК е все още
висящ, няма основание за издаване на обратен изпълнителен лист, тъй като не е
установено, че вземането не се дължи и полученото въз основа на принудителното
изпълнение на заповедта по чл. 417 ГПК ще подлежи на връщане като получено без
основание. Ако длъжникът е искал да се предпази от последиците на незабавното
изпълнение в хода на висящия исков процес по чл. 422 ГПК, е могъл да иска спиране на
изпълнението по реда на чл. 420 ГПК.
6. Подлежи ли на обжалване разпореждането за издаване на изпълнителен лист в
хипотезата по чл. 416 ГПК, ако длъжникът твърди, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подал
възражение срещу заповед за изпълнение, издадена съгласно чл. 410 ГПК.
Според едното становище в практиката при ненадлежно връчване заповедта
изобщо не е влязла в сила и не са налице основания за приемане на възражението, т.е.
редът за защита е чрез подаване на частна жалба срещу разпореждането за издаване на
изпълнителен лист. Според другото становище предвидените в чл. 407 и чл. 423 ГПК
форми на защита съществуват кумулативно и длъжникът може да се възползва от всяка от
тях. Според трето становище чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК има предвид хипотезите, при които е
налице редовно от външна страна, макар и ненадлежно връчване, въз основа на което
заповедният съд е формирал преценка, че заповедта е влязла в сила /например при
връчване чрез залепване на уведомление, извършено в нарушение на чл. 47 ГПК/, а в
случаите, при които е издаден изпълнителен лист въз основа на нередовно връчена от
външна страна заповед за изпълнение /например на лице извън посочените в чл. 46, ал. 2
ГПК или на друг адрес/, защитата на длъжника е тази по чл. 407 ГПК.
ОСГТК на ВКС приема за правилно третото становище.
249
Разпоредбите на чл. 407 и чл. 423 ГПК имат различно приложно поле. Когато
длъжникът твърди, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подал възражение срещу заповедта,
но заповедният съд не го е взел предвид /например защото възражението не е било
приложено своевременно по делото/, защитата му следва да се реализира по реда на чл.
407 ГПК, защото при подадено в срок възражение заповедта за изпълнение не е влязла в
сила и няма основание за издаване на изпълнителен лист. Когато длъжникът твърди, че
изобщо не е могъл да подаде възражение поради ненадлежно връчване на заповедта
/например защото му е връчена чрез залепване на уведомление при липса на предвидените
в чл. 47 ГПК предпоставки за това, връчена е на съсед и пр./, налице е хипотезата на чл.
423, ал. 1, т. 1 ГПК и редът за защита е чрез подаване на възражение пред въззивния съд.
7. Намират ли приложение в заповедното производство правилата на чл. 247, чл.
248, чл. 250 и чл. 251 ГПК.
Налице е противоречива практика по въпроса за приложимостта на чл. 248 ГПК в
заповедното производство. Според едното становище по аргумент от чл. 248 ГПК
страните могат да искат изменение на заповедта в частта за разноските, като заповедният
съд дължи произнасяне по такава молба. Според другото становище липсва правен
интерес за това предвид изрично предвидената в чл. 413, ал. 1 ГПК възможност заповедта
да се обжалва с частна жалба в частта за разноските.
Противоречиво се решава и въпросът за приложимостта на чл. 247, чл. 250 и чл.
251 ГПК в заповедното производство. В практиката е застъпено становище, че поради
систематичното място на чл. 247, чл. 250 и чл. 251 ГПК и липсата на изрична препращаща
норма, те не намират приложение в заповедното производство. Според другото становище
тези институти се прилагат в заповедното производство на общо основание /принципите
на чл. 2, чл. 5 и чл. 7 ГПК/, а и предвид препращащата норма на чл. 406, ал. 4 ГПК, която
се прилага изобщо за изпълнителното производство, част от което е заповедното.
По въпроса за приложимостта на чл. 248 ГПК в заповедното производство ОСГТК
намира, че следва да бъдат разграничени хипотезата, при която заповедният съд изобщо
не се е произнесъл по искането за разноски, от тази, при която произнасянето му е
погрешно - т.е. несъобразено с правилата на чл. 78 ГПК, включително когато не са
присъдени всички направени разноски в полза на страната, която има право на такива. В
последния случай заинтересуваната страна разполага с изрично уредената в чл. 413, ал. 1
ГПК възможност да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за
разноските. Ако обаче съдът е пропуснал да се произнесе по това искане, налице е
непълнота, която подлежи на отстраняване по общия ред на чл. 248 ГПК.
По втората част от въпроса ОСГТК намира, че разпоредбите на чл. 247, чл. 250 и
чл. 251 ГПК намират на общо основание приложение в заповедното производство.
По силата на задължението на гражданския съд да разгледа всяка подадена до
него молба за защита и съдействие /чл. 2 ГПК/ заповедният съд е длъжен да се произнесе
по молба за поправка, допълване или тълкуване на постановен от него акт. Да се приеме
противното би означавало да се допусне съществуването в правния мир на погрешно,
250
непълно или неясно произнасяне на съда, което не е в състояние да постигне целите на
производството.
Съобразно принципа на законност /чл. 5 ГПК/ съдът е длъжен при непълнота на
закона да решава делата според общия им разум. Това налага при допусната очевидна
фактическа грешка или непълнота в заповедта същата да бъде поправена или допълнена, а
при неяснота - да даде тълкуване на същата, тъй като предвиждането на тези институти в
исковия процес е наложено от съображения, които са в сила и в заповедното
Формален аргумент за приложимост на посочените разпоредби в заповедното
производство е разпоредбата на чл. 406, ал. 4 ГПК, която препраща към чл. 247, чл. 250 и
чл. 251 в производството по издаване на изпълнителен лист, което също е насочено към
създаване на изпълнителен титул в полза на кредитора, още повече като се има предвид,
че систематично заповедното производство е уредено като част от изпълнителния процес.
8. Кои актове на въззивния съд, постановени в заповедното производство,
Въпросът е поставен с оглед необходимостта за уеднаквяване на практиката
относно обжалваемостта на актовете, постановени в заповедното производство, а именно
тези по: чл. 410 ГПК, чл. 413, ал. 1 ГПК, чл. 415, ал. 2 ГПК, чл. 416 ГПК - вр. чл. 404, т. 1
ГПК, чл. 419 ГПК, чл. 420 ГПК, чл. 423 ГПК/.
Същевременно според ТР № 1/21.07.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС
определения, с които се дава разрешение по същество на други производства по смисъла
на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и които на това основание подлежат на обжалване с частна
жалба пред ВКС при наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, са "някои
разпореждания и определения, постановени в заповедното производство", без същите да
са посочени или да са дефинирани признаците за тяхното определяне.
ОСГТК на ВКС намира, че анализът на нормативната уредба налага извода за
необжалваемост на въззивните актове, постановявани в заповедното производство, което е
уредено от закона като двуинстанционно.
Актовете, с които заповедният съд се произнася по съществото на
производството, са заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, респ. разпореждането, с което
се отказва издаване на такава, и заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, респ.
отказ за издаване на такава. Според изричните разпоредба на чл. 413, ал. 1 ГПК заповедта
за изпълнение не подлежи на обжалване /освен в частта за разноските/ - обжалваем е
отказът за издаване на заповед за изпълнение или заповед за незабавно изпълнение /чл.
413, ал. 2 и чл. 418, ал. 4 ГПК/, а при издадена заповед за незабавно изпълнение може да се
обжалва разпореждането за незабавно изпълнение /чл. 419, ал. 1 ГПК/. При преценка дали
заповедното производство е двуинстанционно или триинстанционно следва да се изхожда
именно от обжалваемостта на тези актове. Законът не е предвидил, че в посочените
хипотези въззивните определения, независимо дали с тях се уважава или отхвърля
частната жалба, подлежат на касационно обжалване /за сравнение - разпоредбата на чл.
396, ал. 2 ГПК изрично предвижда в определена хипотеза касационно обжалване на
251
въззивното определение по обезпечаване на иска/. След като на това основание
заповедното производство е по същество двуинстанционно, по силата на чл. 274, ал. 4
ГПК не подлежат на обжалване пред ВКС изобщо постановените в това производство
определения - включително преграждащите, и тези, които обективират произнасяне по
самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство /въззивното
определение, постановено по частна жалба срещу заповедта в частта за разноските/.
По смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежат на касационно обжалване
въззивните определения, даващи разрешение по същество на други производства,
свързани със съответното основно производство и обусловени от него. Заповедното
производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде
съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания.
Следователно заповедното производство не е "друго производство", свързано с исковия
процес, тъй като законът го е уредил като самостоятелно, факултативно и предшестващо
исковото производство, като правният интерес от последното произтича от оспорване с
възражение на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение в заповедното
Систематичното място на Глава 22 ГПК /"Касационно обжалване"/ е в Част
Втора /"Общ исков процес"/ и следователно поначало законодателят е предвидил
триинстанционното разглеждане по отношение на исковите производства. В случаите, при
които се предвижда касационно обжалване и за други уредени в ГПК производства,
различни от исковото, това е указано изрично - чл. 396, ал. 2 ГПК за обезпечителното
производство и препращащата разпоредба на чл. 540 ГПК за охранителните производства.
По отношение на заповедното производство аналогична разпоредба не е предвидена.
Формален аргумент в подкрепа на тезата за двуинстанционност на заповедното
производство е обстоятелството, че в действащия ГПК същото замести производството по
издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, което
беше уредено именно като двуинстанционно /ТР № 1 от 17.07.2001 г., гр. д. № 1/01 г.,
ОСГК/.
Горното не се отнася до определенията на въззивния съд по чл. 274, ал. 2, изр. 1
ГПК /например в случай, че се остави без разглеждане частна жалба срещу акт на
заповедния съд/, които на общо основание подлежат на обжалване пред ВКС като втора
инстанция.
9. Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадена
заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК и намира ли приложение в това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
По първата част на въпроса за момента, към който се установява съществуването
на вземането, в съдебната практика са застъпени две становища. Според едното становище
съществуването на вземането по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се
установява към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съображенията са, че исковото производство по чл. 422 ГПК се явява продължение на
252
заповедното производство и съгласно изричното разпореждане на законодателя в чл. 422,
ал. 1 ГПК искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Според другото становище съществуването на вземането по
установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се установява към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес по чл. 422 ГПК. Съображенията са, че
исковото производство по чл. 422 ГПК се явява продължение на заповедното
производство, но с изпълнителна сила ще се ползва издадената заповед за изпълнение при
уважен установителен иск, а със сила на пресъдено нещо - решението по иска по чл. 422
ГПК.
По втората част на въпроса за приложението на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК
разрешенията в практиката са, че не следва да вземат предвид от съда новонастъпилите
факти по чл. 235, ал. 3 ГПК с оглед на спецификата на заповедното производство и
противно становище, че на общо основание съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК новонастъпилите
факти, които са от значение за спорното право, следва да се съобразят в производството
по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК. При второто становище се провежда
разграничение по отношение на зачитане на принудително събраните суми по образувано
въз основа на заповедта за изпълнение изпълнително производство.
ОСГТК на ВКС приема за правилни посочените като втори становища и по двете
части на въпроса.
С разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която искът за установяване
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото правило, че искът
се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл. 125 ГПК.
Законодателното разрешение е в интерес на кредитора, тъй като свързва настъпването
последиците от предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото материално
право с подаване на искова молба. Материалноправните последици се изразяват в
прекъсване течението на погасителната и придобивната давност, спиране течението на
давността, право на законни лихви и на добиви от вещта. Изпълнителната сила на
заповедта настъпва /а в хипотезата по чл. 417 ГПК се стабилизира/ след влизане в сила на
съдебното решение по установителния иск, което се ползва със сила на пресъдено нещо.
Обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират относно съществуване
на правото както към момента на приключване на съдебното дирене, така и към минал
момент - от деня на неговото възникване. Посоченият в нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК
момент, от който искът се смята за предявен, не следва да се тълкува в смисъл, че
съществуването на материалното право се установява единствено и само към този минал
момент, без да се съобразяват фактите от значение за съществуването му към момента на
формиране на силата на пресъдено нещо - приключване на съдебното дирене, след което
решението е влязло в сила. Установяването на права, които са съществували в миналото,
но са погасени или прекратени при приключване на съдебното дирене, е допустимо при
наличието на правен интерес, обусловен от връзката между тези права и друго право на
253
ищеца, което ще се упражни въз основа на съдебно предявеното и признато право
/например по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ/.
По общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти,
които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на
иска - от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 422
ГПК, респ. 415, ал. 1 ГПК.
В хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е
влязла в сила, поради което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното
производство, са на основание на издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно
изпълнение, което не подлежи на проверка в исковия процес.
Правото на обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3 ГПК възниква за
длъжника при събрани суми в изпълнителното производство за погасяване на вземане,
което не съществува към момента на приключване на съдебното дирене в исковото
производство, но не е съществувало и към момента на осъщественото принудително
изпълнение. Обективните предели на силата на пресъдено нещо, когато правото е
отречено, обхваща установяване, че правото никога не е съществувало или че е
съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към
момента на приключване на съдебното дирене. При съобразяване на събраните суми в
изпълнителното производство искът за установяване на съществуването на вземането би
се отхвърлил, но длъжникът няма да има право на обратен изпълнителен лист, тъй като
вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото принудително
изпълнение. Предвид изричното разпореждане в нормата на чл. 422, ал. 3 ГПК за издаване
на обратен изпълнителен лист при отхвърляне на иска, то съдът не следва да съобразява
факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на
сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес.
10.а. Налице ли са процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск по чл. 422 ГПК в случаите, когато възражението по чл. 414
ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането.
В практиката на съдилищата по този въпрос са застъпени две становища. Според
едното становище при подадено възражение от длъжника и дадени указания от
заповедния съд по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК искът за установяване съществуването на
вземането винаги е допустим и исковият съд е длъжен да го разгледа. Съображенията са,
че спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е проверено от съда съгласно чл. 415, ал. 1
ГПК, поради което искът е допустим предвид дадените указания от съда, издал заповедта
за изпълнение. Според второто становище съдът, сезиран с установителния иск, на общо
основание дължи преценка на неговата допустимост, включително относно спазването на
срока за подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение и наличието на
обективирано във възражението оспорване на вземането от длъжника. Съображенията са,
че независимо от указанията до заявителя за предявяване на установителен иск по чл. 415,
254
ал. 1 ГПК, съдът, който разглежда иска, не е освободен от задължението да провери
абсолютните процесуални предпоставки, които обуславят съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск.
Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални
предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1
ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок,
който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК да
предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за
Спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна
процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в случая
произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в
заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок.
При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално
действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск,
обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство.
Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на
указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск.
По отношение на спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК съдът преценява
данните по заповедното производство, като е допустимо да дава указания и да събира и
други доказателства, посочени от страните. Проверката за наличие на оспорване на
вземането се прави от съда въз основа на възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, като се
ограничава до констатацията за подадено възражение, независимо дали е ползван образец
по Наредба № 6/20.02.08 г.
Оспорване на вземането е налице при всяка изразена форма на несъгласие с
вземането по издадената заповед за изпълнение. Оспорване на вземането не е заявено, ако
длъжникът е възразил само относно разноските, присъдени в заповедното производство, в
който случай същият има право да обжалва заповедта за изпълнение по чл. 413, ал. 1 ГПК.
Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на
иск са налице до момента на оттегляне на възражението. При предявен установителен иск
по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК оттеглянето на възражението следва да се
депозира или да се изпрати на съда, разглеждащ иска, който прилага последиците по чл.
416 ГПК.
10.б. Налице ли са процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск по чл. 422 ГПК в случаите, когато е настъпило
универсално или частно правоприемство на страната на заявителя или на длъжника след
издаване на заповедта за изпълнение, и кои са легитимираните страни в производството
по установителния иск.
255
По първата част на въпроса - за универсалното правоприемство, съдилищата
приемат, че правоприемниците на заявителя и съответно на длъжника следва да участват в
делото на основание чл. 227 ГПК, като съществува и практика, че в този случай съдът
следва да отрази в диспозитива на решението настъпилото правоприемство.
По втората част на въпроса - за частното правоприемство, противоречието в
практиката е досежно легитимацията на ищеца в производството по иска, предявен по
реда на чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК при цедиране на вземането след издаване на
заповедта за изпълнение. Според едното становище легитимацията за предявяване на иска
принадлежи на цесионера. Съображенията са, че прехвърлянето е настъпило преди
инициирането на исковия процес, поради което не се прилага разпоредбата на чл. 226 ал!
ГПК и правото да постави начало на исковия процес е на цесионера в качеството му на
материален носител на спорното право към момента на подаване на исковата молба.
Според второто становище легитимацията за предявяване на иска принадлежи на цедента.
Съображенията са, че разпоредбата на чл. 226, ал. 1 ГПК е приложима, когато
прехвърляното е по време на висящ процес, а поради функционалната връзка между
заповедното производство и исковото производство и според изричната разпоредба на чл.
422, ал. 1 ГПК относно момента, от който искът се счита за предявен, е приложима не
само разпоредбата на чл. 226, ал. 1 ГПК, но и ал. 2 и 3 ГПК.
Приетото разрешение по т. 9, че съществуването на вземането по издадена
заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес, е мотивирано с настъпване на материалноправните последици от
предявяването на иска към момент, който предхожда по време датата на постъпване на
исковата молба в съда. Процесуалната последица от предявяване на иска, изразяваща се в
създаване на висящност на процеса относно вземането, също настъпва от момента на
подаване на заявлението, но поради промяна на страната на кредитора действията по
подаване на исковата молба не биха могли да се осъществят или не се предприемат от
заявителя.
Прилагането на процесуалните правила за приемство в процеса по чл. 227 ГПК и
за прехвърляне на спорното право по чл. 226 ГПК се съобразяват със специалните
процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на
иск по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК.
При настъпило универсално правоприемство на страната на заявителя и предявен
установителен иск от правоприемника, искът ще се смята предявен от момента на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като се прилага
разпоредбата на чл. 227 ГПК. При универсално правоприемство на страната на длъжника
искът следва да се предяви от заявителя срещу правоприемника.
При настъпило частно правоприемство легитимиран да предяви иска е
праводателят - заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по
чл. 415, ал. 1 ГПК. Исковият процес продължава между заявителя и ответника по
256
правилото на чл. 226 ГПК със съответно приложение и на нормите на 226, ал. 2 и ал. 3
ГПК.
В хипотезата на частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма
качеството на заявител и указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК се дават от съда на цедента,
който е легитимиран да предяви иска. С предявяването на иска е създадена висящност на
исковия процес от момента на подаване на заявлението, към който момент цедентът е
носител на спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд. В
течение на делото той е праводател на прехвърленото спорно право и първоначална
страна по смисъла на чл. 226, ал. 1 ГПК. По тези съображения искът би могъл да се
предяви и от цесионера при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, който и по отношение
на него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента.
В диспозитива на съдебното решение по установителния иск съдът следва да
отрази настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение.
10.в. Налице ли са процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск по чл. 422 ГПК в случаите, когато искът е предявен за
установяване на съществуването на вземане за разноските, направени в заповедното
По поставения въпрос в съдебната практика са застъпени две становища. Според
едното становище предмет на иска по чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК е само оспореното
вземане по заявлението, но не и присъдените със заповедта за изпълнение разноски, които
не могат да бъдат предмет на самостоятелен иск. Съображенията са, че процесуалният
закон изчерпателно е уредил способите, чрез които да се реализира отговорността за
разноски на страните и претендирането им като предмет на самостоятелен иск, е
недопустимо поради погасяването на тази правна възможност извън процеса, за който
направените разноски се отнасят. Според другото становище правото на иск е налице и
когато искът е предявен за установяване на съществуването на вземане за разноските,
направени в заповедното производство. Съображенията са, че вземането за съдебни
разноски е част от вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение, и ако
останалите вземания са погасени, ищецът има правен интерес да установи по реда на чл.
415, ал. 1 ГПК дължимостта на вземането за разноските, които е направил за заповедното
Предмет на делото по установителния иск е съществуването на вземането по
заповедта за изпълнение, издадена за парична сума, за заместима вещ или за предаване на
вещ - чл. 410, ал. 1 ГПК. Вземането на кредитора съответства на задължението, което
длъжникът трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно чл. 412, т. 6 ГПК.
Разноските в заповедното производство представляват последица от уважаване на
заявлението и са изрично разграничени от задължението на длъжника в съдържанието на
заповедта за изпълнение - чл. 412, т. 6 ГПК. В исковия процес разпределението на
отговорността за разноски няма характер на самостоятелно съдебно предявено притезание
и не се включва във формиране размера на цената на иска.
257
При оспорване само на присъдените със заповедта за изпълнение суми за
заплащане на разноски не е налице възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК. Длъжникът има
право да обжалва заповедта по чл. 413, ал. 1 ГПК. Законодателно уредените два режима за
атакуване на заповедта за изпълнение изключват наличието на процесуалните
предпоставки за съществуването на право на установителен иск за разноските в
Ако кредиторът е получил изпълнение на вземането, но не и на разноските по
заповедта за изпълнение в периода след подаване на заявлението и при депозирано
възражение от длъжника, интересът от предявяване на иск за съществуване на вземането е
отпаднал. В тази хипотеза кредиторът може да поиска издаване на изпълнителен лист по
заповедта за изпълнение само в частта за разноските, като се позове на извършеното от
длъжника плащане. Искането следва да бъде направено в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. След
изтичане на този срок, ако искът за установяване на вземането не бъде предявен,
издадената заповед за изпълнение подлежи на обезсилване, включително в частта за
разноските. Разпореждането за издаване на изпълнителен лист по заповедта за изпълнение
в частта за разноските подлежи на обжалване по реда на чл. 407 ГПК. Ако заповедта за
изпълнение е обжалвана от длъжника по чл. 413, ал. 1 ГПК, изпълнителен лист не се
издава до влизането й в сила. Ако заповедта за изпълнение е по чл. 417 ГПК и е издаден
изпълнителен лист за разноските, кредиторът следва да уведоми в срока по чл. 415, ал. 1
ГПК съда в заповедното производство за извършеното плащане на вземането, като
заповедта за изпълнение не се обезсилва в частта за разноските.
11.а. Допустимо ли е в производството по иска по чл. 422 ГПК да се разгледат
обоснованите във възражението на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания на
вземането на кредитора.
едното становище, ако с възражението по чл. 414 ГПК длъжникът е направил оспорвания
на вземането на кредитора, които би могъл да заяви с отговора на исковата молба по чл.
131 ГПК, същите следва да бъдат разгледани от исковия съд. Съображенията са, че
крайният срок за предявяване на възраженията е с отговора по чл. 131 ГПК и в исковия
процес това става с отговора на исковата молба. Според второто становище направените
във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК от длъжника оспорвания на вземането не следва да
се вземат предвид от съда, сезиран с установителния иск. Съображенията са, че при липса
на отговор или ако ответникът не наведе същото възражение в отговора, съдът не може да
презюмира, че страната поддържа оспорването, направено в друг процес - по издаване на
заповедта на изпълнение.
Приетото разрешение по т. 9, че процесуалните последици от предявяването на
иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК настъпват с подаването на искова молба, но от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, обуславя
допустимостта на разглеждане в исковото производство на направените оспорвания на
вземането от длъжника във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК.
258
Възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК е депозирано по време на висящността на
процеса, адресирано е до съда и е подадено преди да е започнал да тече срокът за отговор
на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Възможността на длъжника да обоснове
оспорванията си във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК има правните последици на
отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Независимо от депозиране на обосновано
възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК ответникът по иска може да подаде и писмен отговор на
исковата молба.
Съдът следва да разгледа в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК
само обоснованите във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК оспорвания на вземането на
кредитора, като например: на основанието, от което произтича вземането; за
недействителност на това основание; за погасяване на вземането; за неистинност на
документа, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение. Възраженията
относно надлежното упражняване на правото на иск, като например: за нередовност на
исковата молба; за недопустимост на иска; за отвод за подсъдност, следва да се заявят в
писмения отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК.
11.б. Допустимо ли е в производството по иска по чл. 422 ГПК да се приемат за
съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск - чл. 211
ГПК, инцидентен установителен иск - чл. 212 ГПК.
По поставения въпрос в практиката на съдилищата са застъпени две становища.
Според едното становище в производството по чл. 415, ал. 1 ГПК, респ. чл. 422 ГПК тези
процесуални възможности стоят на разположение на страните на общо основание, като
ответникът може да противопостави всякакви възражения, които биха довели до
отхвърляне на иска, вкл. възражение за прихващане. Според второто становище е
недопустимо в специалното исково производство, насочено да установи съществуването
на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, да има предмет, различен от този
на заповедното производство, поради което е недопустимо както предявяване на
възражение за прихващане, по което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл.
298, ал. 4 ГПК/, така и приемане за съвместно разглеждане на други искове, разширяващи
спорния предмет.
Искът по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, се разглежда по правилата на общия
исков процес, като приложението на разпоредбите за отклонение във връзка с предмета на
делото /глава 15 на ГПК/ не е изрично изключено от законодателя. Съображенията за
решаване на делото в разумен срок не биха могли да дерогират предоставените на
страните средства за упражняване на процесуалните им права.
Приложението на правилата за първоначално съединяване на исковете, за
предявяване на насрещен и на инцидентен установителен иск изисква преценка от съда на
общите процесуални условия за приемането им за съвместно разглеждане с
установителния иск.
В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на
259
основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича
вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска.
Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз
основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при
условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.
11.в. Допустимо ли е в производството по иска по чл. 422 ГПК да се въведат
правопогасяващи възражения за плащане и за прихващане.
едното становище е допустимо въвеждането на всякакви възражения от длъжника както
направените с възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, така и с отговора на исковата молба.
Съображенията са, че обстоятелството, че кредиторът е решил да използва заповедното
производство, не следва да се отразява върху процесуалните възможности, които исковият
процес предоставя на длъжника - ответник по делото. Според другото становище фактът
на плащане на задължението от длъжника е ирелевантен за исковото производство за
установяване на вземането. Съображенията са, че в исковото производство се установява
съществуването на вземането към минал момент - подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение.
Приетото разрешение, че съществуването на вземането в производството по чл.
422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, се установява към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес и за приложението на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, предопределя допустимостта на въвеждането и задължението на съда да
разгледа правопогасяващите възражения за плащане и за прихващане на ответника.
Допустимо е релевирането на правопогасяващи възражения, чийто ефект е
настъпил както преди подаване на заявлението, така и след депозиране на заявлението и
до приключване на съдебното дирене в исковото производство. Освен възраженията за
доброволно плащане на задължението и за прихващане е допустимо въвеждането и на
други правопогасяващи възражения, като например: за погасителна давност; за даване
вместо изпълнение; за опрощаване. По отношение на възражението за прихващане важат
постановките на т. 4 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът не
съобразява единствено принудително събраните суми по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК по
съображенията по т. 9.
11.г. Допустимо ли е в производството по иска по чл. 422 ГПК да се вземе
предвид адрес на страната, посочен в заповедното производство.
По поставения въпрос в практиката на съдилищата са застъпени две становища.
Според едното становище, тъй като адресът не е посочен в исковия процес, а в отделно
производство, разпоредбата на чл. 41, ал. 2 ГПК не може да намери приложение.
260
Съображенията са, че длъжникът няма как да знае, че ищецът може да предяви или че е
предявил иск, за да са съобщи на заповедния съд промяната на адреса си. Според другото
становище посоченият от длъжника адрес във възражението следва да се счита за адрес по
делото по смисъла на чл. 41, ал. 1 ГПК. Съображенията са, че производството по
предявения иск се счита висящо от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, а процесуалното действие "възражение" се извършва след
подаване на заявлението и издаването на заповедта за изпълнение, поради което
посоченият от длъжника адрес във възражението следва да се счита за адрес по делото по
смисъла на чл. 41, ал. 1 ГПК.
Съображенията се основават на настъпването на процесуалните последици от
предявяването на иска, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Посочването на адрес на ответника във възражението по чл. 414,
ал. 1 ГПК е направено по време на висящността на процеса, но за прилагането на
последиците по чл. 40 и чл. 41 ГПК страната следва да е била предупредена от съда при
връчване на първото съобщение. "Първото съобщение" на длъжника в заповедното
производство е връчването на заповедта за изпълнение. Връчването на издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК се извършва от съда в заповедното производство / чл.
411, ал. 3 ГПК/, а на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК - от съдебния изпълнител
/чл. 418, ал. 5 ГПК/. В образците за призовки и съобщения по чл. 2, т. 18 и приложение №
18 на Наредба № 7/22.02.2008 г. не са възпроизведени разпоредбите на чл. 40 и чл. 41
ГПК, поради което липсва предупреждение от съда и не биха могли да се приложат
последиците по чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 ГПК. Според образците по чл. 3, т. 1 и
приложение № 21 на Наредба № 7/22.02.2008 г. в поканата за доброволно изпълнение се
посочва, че се връчва и заповедта за изпълнение; възпроизведени са разпоредбите на чл.
40 и чл. 41 ГПК и е налице предупреждение за последиците по чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2
ГПК. Във всички останали случаи на връчване от съда на съобщения в заповедното
производство както на заявителя, така и на длъжника, последиците по чл. 40, ал. 2 и чл.
41, ал. 2 ГПК могат да се приложат, ако страната изрично е предупредена за тях от съда в
12. Как в исковия процес по чл. 422 ГПК следва да се разпредели отговорността за
едното становище произнасянето по разноските в заповедното производство се извършва
от съда в заповедното производство. Съображенията са, че процесуалната отговорност за
разноските в гражданския процес може да се реализира единствено в хода на делото, по
което те са направени и съдът, сезиран с установителния иск, не се произнася по
отговорността за разноските в заповедното производство. Правомощията за това са
възложени от закона на заповедния съд, който определя дължимите разноски въз основа
на решението по установителния иск. Според другото становище съдът, който разглежда
иска по чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
261
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода от спора
разпредели отговорността за разноските както за исковото, така и за заповедното
производство. Съображенията са, че съдът може да отхвърли изцяло или частично иска,
поради което отговорността за разноските следва да се разпредели съобразно
отхвърлената и уважената част от иска.
Приетото разрешение по т. 10.в, че присъдените със заповедта за изпълнение
разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск
по чл. 415, ал. 1 или по чл. 422 ГПК, а представляват законна последиците от уважаването,
респективно отхвърлянето на иска, предпоставя правомощието на съда в исковото
производство да разпредели отговорността за разноските по издаване на заповедта за
изпълнение. Компетентността на съда произтича и от разпореждането на законодателя в
чл. 81 ГПК за произнасяне по искането за разноски във всеки акт, с който приключва
делото в съответната инстанция. Делото, образувано по подаденото заявление на
кредитора, приключва с издаването на заповедта за изпълнение. Последващите
процесуални действия на съда в заповедното производство, като: връчване на заповедта на
длъжника, даване на указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, издаване на
изпълнителен лист, са следствие на издадения от съда акт - заповед за изпълнение.
При издаване на изпълнителен лист по влязлата в сила заповед за изпълнение, но
след влизане в сила на решението по установителния иск, съдът в заповедното
производство не е компетентен да изменя акта, въз основа на който издава изпълнителния
лист за разноските. Преценката на съда в заповедното производство обхваща констатация
за влизането в сила на заповедта за изпълнение - изцяло или по отношение на отделни
вземания.
Изпълнителната сила на заповедта за незабавно изпълнение в частта за разноските
отпада, ако вземането е оспорено чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК, и е образувано
исково производство по реда на чл. 415, ал. 1, респ. по чл. 422 ГПК. С решението по
установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното
производство - относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на
тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В това производство
съдът следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на
разноските от съда в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на
разноски за заповедното производство и възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Недопустимо е ищецът в исковото
производство да поиска за първи път присъждане на разноски за заповедното
производство, ако не е направил такова искане със заявлението.
Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по
дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя
разноските по издадената заповед за изпълнение. Принудителното събиране на разноските
се извършва въз основа на издаден, след влизане в сила на решението по установителния
иск, изпълнителен лист по чл. 404, т. 1 ГПК от съда в исковото производство. По същия
262
ред се издава изпълнителен лист и за присъдените с решението или с определението за
прекратяване на производството по делото разноски за исковия процес.
При приключване на делото със спогодба разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК се
прилага и за държавната такса, внесена за заповедното производство. Връщането на
държавната такса се извършва въз основа на разпореждане на съда, одобрил спогодбата.
Ако пред съда в заповедното производство е подадена частна жалба по реда на чл.
413 ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските, същата не се
администрира до изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. При подадено
възражение и образувано исково производство по реда на чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК,
администрирането и разглеждането на частната жалба е обусловено от решението по
установителния иск. Ако производството по установителния иск приключи с влязло в сила
решение, частната жалба е без предмет и следва да се върне поради произнасянето от съда
в исковото производство по разноските, направени по издаване на заповедта за
изпълнение. Ако производството по установителния иск приключи с определение за
прекратяване на делото и за обезсилване на заповедта за изпълнение и на изпълнителния
лист, частната жалба по чл. 413 ГПК следва да се върне. Частната жалба се администрира,
както и се разглежда от въззивния съд, ако производството по установителния иск
приключи с определение за прекратяване на производството по установителния иск, но в
хипотези, при които заповедта за изпълнение влиза в сила, като например: ако съдът в
исковото производство приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила и при одобрена
съдебна спогодба, ако страните не са уредили със спогодбата отговорността за разноските.
Частната жалба се администрира, както и се разглежда от въззивния съд и ако в срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК не е подадено възражение и при оттегляне на възражението по чл. 414,
ал. 1 ГПК. В посочените случаи изпълнителният лист за разноските се издава от съда в
заповедното производство съобразно с влязлото в сила определение на въззивния съд по
частната жалба.
13. Подлежат ли на обезсилване издадената заповед за изпълнение и
изпълнителният лист при отхвърляне на установителния иск по чл. 422 ГПК, както и при
прекратяване на производството по иска; в кои хипотези се издава обратен изпълнителен
лист по чл. 245, ал. 3, изр.2 ГПК.
По първата част на въпроса за обезсилване издадената заповед за изпълнение и
изпълнителния лист при отхвърляне на установителния иск по чл. 422 ГПК и при
прекратяване на производството по иска в практиката са застъпени становища в подкрепа
на разрешението за обезсилване, респ. - че същите не подлежат на обезсилване, както и са
правени разграничения между отделните основания за отхвърляне на иска и за
прекратяване на производството по делото.
ОСГТК на ВКС приема следното:
Законодателят е предвидил изрично обезсилване на заповедта за изпълнение в
хипотезата по чл. 415, ал. 2 ГПК, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил
иска в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и при прието възражение по чл. 423 ГПК, когато не са
били налице предпоставките по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК. Разрешението за обезсилване
263
на заповедта по чл. 415, ал. 2 ГПК е свързано с недопустимостта същата да влезе в сила
съгласно чл. 416 ГПК и да подлежи на изпълнение.
В разпоредбата на чл. 422, ал. 3 ГПК е посочена последицата при отхвърляне на
иска за установяване съществуването на вземането - изпълнението се прекратява. При
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК тази последица не настъпва, тъй
като изпълнение не се провежда до влизане в сила на заповедта на изпълнение.
Отхвърлянето на иска за установяване на съществуването на вземането
препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно чл. 416 ГПК. Ако не е
образувано изпълнително производство, решението за отхвърляне на установителния иск
е пречка за образуването му. Ако изпълнително производство е образувано, то същото
подлежи на прекратяване на основание чл. 422, ал. 3 ГПК.
По тези съображения при отхвърляне на установителния иск по чл. 422 ГПК
заповедта за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване.
За разлика от отхвърлянето на иска с влязло в сила решение при прекратяване на
производството по делото не се формира сила на пресъдено нещо относно вземането. В
разпоредбата на чл. 422, ал. 3 ГПК не е предвидено изрично прекратяване на
изпълнението при прекратяване на производството по иска. С прекратяване на
производството по делото се заличават с обратна сила последиците, които законът свързва
с предявяването на иска. В този смисъл последиците при прекратяване на производството
по делото следва да са аналогични на предвидените в чл. 415, ал. 2 ГПК, ако искът не
беше предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
По тези съображения при прекратяване на производството по делото по иска по
чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист
подлежат на обезсилване. Това разрешение не се прилага при прекратяване на исковото
производство по чл. 234 ГПК при постигната между страните спогодба, в който случай
последиците са като при влязло в сила съдебно решение, както и при прекратяване на
производство по установителния иск, когато съдът прецени, че заповедта за изпълнение е
влязла в сила.
Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл. 410, съответно
по чл. 417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист по чл. 418 ГПК при прекратяване на
производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е съдът в исковото
производство, който е постановил определението за прекратяване. Обезсилването на
заповедта за изпълнение и изпълнителният лист следва да се постановят едновременно с
определението за прекратяване на производството по иска.
По втората част на въпроса за хипотезите на издаване на обратен изпълнителен
лист.
Според приетите отговори по т. 9 и т. 11.в от тълкувателното решение в
производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, съдът взема предвид факти,
относими към погасяване на задължението, настъпили след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на
вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
264
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес.
Под "удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на
сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес" следва да се има предвид следното: а/ в
изпълнителното производство са проведени изпълнителни действия, въз основа на които
по сметката на съдебния изпълнител са постъпили суми, подлежащи на разпределение,
включително и при плащане от длъжника по сметката на съдебния изпълнител, и б/ от
така получените постъпления съдебният изпълнител е превел суми на взискателя -
кредитор за удовлетворяване на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист.
Фактите, относими към погасяване на задължението и взети предвид съгласно чл.
235, ал. 3 ГПК от съда в исковото производство, са факти, свързани с доброволното
погасяване на вземането от длъжника извън изпълнителното производство. Под
"доброволно погасяване на вземането" се имат предвид плащания от длъжника на
кредитора /без сумите първоначално да са постъпили по сметката на съдебния
изпълнител/, както и осъщественото погасяване чрез други погасителни способи -
прихващане, даване вместо изпълнение, опрощаване.
Обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3, изр.2 ГПК се издава за "връщане на
сумите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение", в случая -
получени въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК. За
издаване на обратния изпълнителен лист е от значение дали в изпълнителното
производство са събрани суми от длъжника, от които да е постъпило плащане на
взискателя, както и дали тези суми подлежат на връщане предвид влязлото в сила решение
за отхвърляне на установителния иск или на определението за прекратяване на
производството по делото.
В хипотезите на отхвърляне на иска поради доброволно погасяване на вземането
обратен изпълнителен лист се издава, ако сборът от сумата, получена от кредитора по
изпълнителния лист в изпълнителното производство, и сумата на задължението, погасена
доброволно от длъжника, независимо от погасителния способ - въз основа на фактите
взети предвид в исковото производство, надхвърля по размер вземането, предмет на
заповедта за изпълнение. Обратният изпълнителен лист се издава за разликата - за
връщане на надплатената сума на задължението, до размера, до който същата
представлява двойно плащане. Ако сборът на двете посочени суми не надхвърля по
размер вземането, то обратен изпълнителен лист не се издава.
В хипотезите на прекратяване на производството по делото, извън случаите,
когато заповедта и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, обратен
изпълнителен лист са издава за връщане на сумите, получени въз основа на допуснатото
незабавно изпълнение до размер на тези суми.
Компетентен да издаде обратен изпълнителен лист съгласно чл. 245, ал. 3, изр.2
ГПК при отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е съдът в исковото
265
ГПК при прекратяване на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е съдът в
исковото производство, който е постановил определението за прекратяване.
14. Приложима ли е разпоредбата на чл. 241 ГПК в заповедното производство и
кой е компетентният орган, който следва да се произнесе по искането за отсрочване или
разсрочване на изпълнението.
По посочения въпрос практиката на съдилищата е противоречива. Според едното
становище разпоредбата на чл. 241 ГПК следва да намери приложение в заповедното
производство, тъй като законът признава на длъжника правото да получи отсрочване или
разсрочване на задължението при наличие на определени предпоставки, но това
отсрочване или разсрочване може да бъде постановено по негово искане само след
издаване на заповедта, но не и в самата заповед, тъй като този институт не се прилага
служебно. Според другото становище отсрочването или разсрочването на изпълнението
може да бъде постановено от съда, постановил решението по чл. 422 ГПК, независимо от
установителния характер на иска, тъй като при неговото уважаване кредиторът ще се
ползва от издаденото в заповедното производство изпълнително основание. Според трето
становище исковият съд не може да отсрочва или разсрочва изпълнението, което е
допустимо само по отношение на осъдителните решения, с оглед на което този резултат
може да бъде постановен само от съдебния изпълнител /чл. 454, ал. 1 ГПК/.
ОСГТК приема за правилно становището, според което разпоредбата на чл. 241
ГПК не намира приложение в заповедното производство. В хипотезата на чл. 410 ГПК
това е така, тъй като заповедта за изпълнение, при подадено възражение от длъжника по
реда на чл. 414 ГПК, не влиза в сила и въз основа на нея не се издава изпълнителен лист,
преди вземането да бъде установено с влязло в сила съдебно решение, т.е. въпросът за
отсрочване или разсрочване на изпълнението изобщо не може да се постави поради липса
на подлежащ на изпълнение акт. В хипотезата на чл. 417 ГПК - при издадена заповед за
незабавно изпълнение, подаденото възражение не спира незабавното изпълнение, освен
при наличие на предпоставките за спиране на изпълнението по чл. 420 ГПК, т.е. това е
единствената изрично уредена хипотеза, при която в рамките на заповедното
производство може да се постигне отлагане на допуснатото незабавно изпълнение.
Разпоредбата на чл. 241 ГПК намира приложение в исковото производство по чл.
415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК при уважаване на иска за установяване на вземането.
Поначало съдът може да отсрочи или разсрочи изпълнението само на съдебни решения,
които подлежат на изпълнение, т.е. на осъдителните съдебни решения /ТР № 129 от
01.11.1966 г., гр. д. № 98/66 г., ОСГК/. Ответникът по установителен иск по чл. 422 ГПК
обаче не може да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от ответник, срещу
когото е уважен осъдителен иск за същото вземане, доколкото заповедното производство е
факултативно и поставено на разположение на кредитора по негов избор - същият може
направо да предяви осъдителен иск за вземането си или да поиска издаване на заповед за
изпълнение. Правата по чл. 241 ГПК са на длъжника и същите не могат да бъдат
обусловени от волята на кредитора относно избрания от него ред на защита.
266
Особеното при установителния иск по чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК е, че
кредиторът вече разполага със съдебно изпълнително основание, при което съдебното
решение за установяване на вземането стабилизира заповедта и в хипотезата по чл. 410
ГПК въз основа на нея се издава изпълнителен лист /чл. 416 ГПК/ - аналогично на
хипотезата, при която се издава изпълнителен лист въз основа на влязло в сила или
осъдително въззивно решение /чл. 404, т. 1 ГПК/. Действието на съдебното решение за
уважаване на иска по чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК за установяване на вземане, за което
е издадена заповед за изпълнение, е идентично по последици с осъдителното решение за
същото вземане - създаване на изпълнително основание за принудително събиране на
вземането.
Следва да се има предвид и това, че основанията, на които се отсрочва или
разсрочва изпълнението /имотно състояние, здравословно състояние и др./, могат да са
налице по отношение на всеки длъжник, независимо от вида на производството, по което
същият е осъден.
Разпоредбата на чл. 454 ГПК не е аргумент за неприложимост на чл. 241 ГПК в
исковото производство по чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК поради наличие на друг ред за
защита, тъй като спирането на изпълнението от съдебния изпълнител се постановява при
различни предпоставки - необходимо е длъжникът доброволно да внесе част от
вземанията по изпълнителния лист.
Отсрочването или разсрочването на изпълнението не може да бъде постановено
от заповедния съд, тъй като не се постановява служебно, а по искане на ответника. В
заповедното производство длъжникът обаче не участва в производството преди да му е
връчена заповедта за изпълнение, а същевременно чл. 241 ГПК предвижда, че съдът
отсрочва или разсрочва изпълнението при постановяване на своя акт, а не след това. В
исковия процес на общо основание ответникът ще може да направи искането и да
представи доказателства в негова подкрепа до приключване на съдебното дирене пред
първата инстанция.
Разпоредбата на чл. 241 ГПК намира приложение при уважаване на
установителния иск по чл. 422 ГПК и в хипотезата на издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК. Възможността да се иска спиране на изпълнението по реда на
чл. 420 ГПК не изключва интереса от отсрочване или разсрочване, тъй като основанията
са различни. Обикновено длъжникът, който иска отсрочване или разсрочване на
изпълнението, не разполага с достатъчно средства за погасяване на дълга, докато
спирането по чл. 420 ГПК в хипотезата, при която задължението не се оспорва,
предполага представяне на обезпечение, изискващо средства. Освен това длъжник, срещу
когото е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ, не може да бъде
поставен в по-неблагоприятно положение от длъжник по чл. 410 ГПК, тъй като
релевантно за преценката по чл. 241 ГПК е имущественото или друго състояние на
длъжника, а не редът, по който е издадена заповедта за изпълнение.
15. Какъв е размерът на дължимата в производството по чл. 423 ГПК държавна
такса.
267
становище, когато длъжникът не се е възползвал от възможността заедно с възражението
да подаде частни жалби по чл. 413 и чл. 419 ГПК, държавна такса не се дължи, тъй като
при уважаване на възражението заповедта не се отменя и остава да съществува в правния
мир, като само се възстановява положението, което би съществувало, ако длъжникът е
подал възражение по чл. 414 ГПК, а за последното такса не се дължи. Според второ
становище държавната такса за възражението е в размер на 25 лв., по аргумент от чл. 16 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, според която
такъв е размерът на таксата във всички случаи, при които се образува дело от граждански
характер извън хипотезите по чл. 1-15 от тарифата. Според трето становище таксата за
възражението е в размер на половината от таксата, дължима за заявлението - по аргумент
от чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
ОСГТК приема за правилно второто становище.
Няма аргументи в подкрепа на тезата, според която производството по чл. 423
ГПК е освободено от такса, тъй като по смисъла на чл. 73, ал. 3 ГПК такса поначало се
дължи за всяко производство пред съд, образувано по искане за защита или съдействие,
като изключенията са уредени изрично /чл. 83 и чл. 84 ГПК/. Размерът на дължимата за
това производство такса следва да бъде определен съобразно чл. 16 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Това е така, тъй като в
производството по чл. 423 ГПК се извършва преценка, различна от тази на заповедния
съд, а именно относно съществуването на основания за закъсняло оспорване на вземането
чрез възражение, при което въззивният съд не действа по правилата на въззивното
производство, а в извънредно производство, аналогично на производството за отмяна на
влезли в сила съдебни решения. Същевременно няма основание таксата да е в половин
размер от дължимата в заповедното производство, тъй като приемането на възражението
от окръжния съд няма за последица отмяната на заповедта, нито е свързано с преценка на
основанията за нейното издаване, а само възстановява висящността на заповедното
производство, т.е. постига се ефектът на подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
възражение. Поради неприложимост в случая на чл. 18 от тарифата и доколкото
производството по чл. 423 ГПК не е сред изрично посочените в чл. 1-15, следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 16 от тарифата.
16. Обусловена ли е преценката за допустимостта на отрицателния установителен
иск по чл. 424 ГПК от значението на твърдените новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства за предмета на влязлата в сила заповед за изпълнение.
По въпроса е налице противоречива съдебна практика. Според едното становище
преценката дали твърдените от ищеца доказателства и обстоятелства са нови, дали са от
съществено значение за делото и променят ли дължимостта на вземането, е въпрос, по
който съдът дължи произнасяне с решението. Според другото становище преценката дали
в исковата молба по чл. 424 ГПК се твърдят такива новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства, които дават основание за преразглеждане на въпроса за
268
дължимостта на вземането, е от обуславящо значение за допустимостта на иска, а не за
неговата основателност.
ОСГТК приема за правилно второто становище.
За процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването на правото на иск,
вкл. правния интерес, съдът е длъжен да следи служебно. Допустимостта на специалния
отрицателен установителен иск по чл. 424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в
исковата молба на твърдения за съществуването на факти, чието установяване би
обусловило извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в сила
заповед за изпълнение. Ако ищецът не твърди такива факти, той няма правен интерес да
претендира по исков ред установяване несъществуване на вземането.
Преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са "от съществено
значение", обуславя допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с
доказване на тези факти. Аналогично трябва да се твърдят факти, при чието установяване
документът да се смята за новооткрит по смисъла на закона. В противен случай би се
образувало исково производство по чл. 424 ГПК, в което процесуалните действия по
установяване на твърдените факти да е лишено от смисъл, тъй като същите не са относими
към преценката за дължимост на вземането, респ. не са основание за преодоляване на
преклудиращия ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение, тъй като са били известни
на длъжника преди изтичане на срока за отговор, и следователно дори и да бъдат
установени, искът не би могъл да бъде уважен. По същество преценката дали твърдените
от ищеца факти са от съществено значение за делото и дали са новооткрити, е
съобразяване на тяхната относимост към материалния спор. Аналогично на
съобразяването дали поисканото доказателство в хода на процеса е относимо към
релевантните за спора факти, тази преценка е начална и обуславя допустимостта на
производството, а не е въпрос по същество.
17. Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест
при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за
незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед.
По този въпрос тълкувателното дело е образувано на основание чл. 125 във връзка
с чл. 124, ал. 1 ЗСВ при констатирано противоречие в решения на състави на ВКС,
постановени по реда на чл. 290 ГПК.
В практиката на ВКС по въпроса за предмета на делото по чл. 422 ГПК и
разпределението на доказателствената тежест при въведени твърдения или възражения от
поемателя или издателя по записа на заповед, основани на каузално правоотношение, по
повод или във връзка с което е издадена ценната книга, са застъпени две становища.
Според едното становище при предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване
съществуването на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, каузалното правоотношение подлежи на изследване, като
съдът разпределя доказателствената тежест съобразно с нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК,
възлагайки на всяка от страните доказването на фактите, на които са основани
твърденията и възраженията й и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
269
право - за съществуването, респ. за несъществуването на вземането по записа на заповед.
Според другото становище при предявен иск по чл. 422 ГПК съдът се произнася по
въпроса за каузалното правоотношение и връзката му с менителничното вземане, само в
хипотезите, в които длъжникът - издател отрича съществуването на вземането с
твърдения, че задължението по него не е възникнало, погасено е или в хипотезата по чл.
465 ТЗ.
Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от
правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на
изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на
изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК
въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен
ефект.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за
вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която
основанието е извън съдържанието на документа.
При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване
на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя
задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по
каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или
във връзка с което е издаден записът на заповед.
С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден
редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане
или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.
422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията,
основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по
записа на заповед.
По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест
всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и
които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването,
респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално
правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът
разглежда заявените от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за
невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието
по каузалното правоотношение.
Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката
му с издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или
връзка с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този
въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално
270
правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда
заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по
издадения запис на заповед.
При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането
му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално
правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед,
не се променя предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на
записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си,
основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се
прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест.
18. Изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
от банката - кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции.
По този въпрос тълкувателното дело е образувано на основание чл. 292 ГПК
поради констатирано противоречие в практиката на ВКС.
Според едното от дадените разрешения заявлението на банката - кредитор по чл.
417, т. 2 ГПК за издаване на заповед за изпълнение представлява упражняване на
правомощието й да направи целия остатък от кредита предсрочно изискуем. Според
второто разрешение банката - кредитор може да иска издаване на заповед за изпълнение,
след като кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане на една или
повече вноски, което действие следва да предхожда по време сезирането на съда по реда
на чл. 417, т. 2 ГПК.
ОСГТК на ВКС приема за правилно второто разрешение.
По силата на чл. 60, ал. 2 Закон за кредитните институции банката може да са
поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК, когато
"кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем" поради неплащане на една или повече
вноски. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика
от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от
кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които
към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Заповед за изпълнение въз основа на документ и разпореждане за незабавно
изпълнение се издават само за подлежащи на изпълнение вземания по чл. 418, ал. 2 ГПК.
Когато според представения документ изискуемостта е поставена в зависимост от дадено
271
обстоятелство, настъпването на това обстоятелството трябва да е удостоверено с
официален или с изходящ от длъжника документ - чл. 418, ал. 3 ГПК. Извлечението от
счетоводните книги на банката по чл. 417, т. 2 ГПК установява вземането, но не
представлява документ, удостоверяващ, че до длъжника е достигнало волеизявлението на
банката да направи кредита предсрочно изискуем. Постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да
събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало
до длъжника - кредитополучател.
С подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение кредиторът
упражнява правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане, но
волеизявлението, че счита кредита за предсрочно изискуем, дори и да се съдържа в
заявлението, не означава, че е съобщено на длъжника, тъй като препис от заявлението не
се връчва. Длъжникът узнава за допуснатото незабавно изпълнение с връчването на
заповедта за изпълнение - чл. 418, ал. 5 ГПК, поради което задължението за остатъка от
кредита, така както е заявено, не е изискуемо към момента на подаване на заявлението.
Предпоставките по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са
налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, за което сочи употребата
на минало страдателно причастие "обявен" в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и съответно
изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл. 418, ал. 3 ГПК.
Предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения
документ - извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от
договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при
сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната
изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на
предявеното основание.
колегии на Върховния касационен съд
РЕШИ:
1. Заповедният съд не е длъжен, при констатирана нередовност на заявлението по

чл. 410, ал. 2 ГПК съобразно с изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 ГПК, да
дава указания на заявителя за поправянето му, а отхвърля заявлението. Даване на указания
на заявителя се дължи само в изрично уредената в чл. 425, ал. 2 ГПК хипотеза, както и при
невнесена в пълен размер държавна такса за заявлението.
2.а. Отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК заявление за издаване на
заповед за изпълнение за част от вземане, чийто общ размер е над 25 000 лв.
272
2.б. Не отговаря на изискванията по чл. 410, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, когато в заявлението не са
подробно посочени обстоятелствата, от които произтича вземането, но същите могат да се
извлекат от представените към заявлението документи.
Отговаря на изискванията по чл. 410, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, когато в заявлението не са
извлекат от представения към заявлението документ по чл. 417 ГПК.
3.а. Когато в процеса на връчване на заповедта заповедният съд установи, че
същата е издадена срещу длъжник с постоянен адрес или седалище в района на друг съд
няма основание както за обезсилване на заповедта, така и за изпращане на делото на
съответния съд, тъй като след издаване на заповедта въпросът за местната компетентност
не може да се пререшава.
3.б. При липса на предвидената в чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК предпоставка заповедта
следва да бъде обезсилена от заповедния съд, а от въззивния съд само в случай, че същата
е оформена като редовно връчена и е стабилизирана с изтичането на срока за възражение.
При липса на предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК заповедта може да се обезсили
само от въззивния, но не и от заповедния съд.
4.а. Налице са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК и за акцесорни вземания за обезщетение на вредите от неизпълнение на главното
вземане, когато същите са определени по основание и определени или определяеми по
размер в самия документ по чл. 417 ГПК. Не може да бъде издадена заповед за незабавно
изпълнение за законната лихва върху вземането за периода от датата на падежа до
подаване на заявлението.
Не са налице основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 и 3
ГПК за вземания, основани на упражнено право на разваляне на договор.
Налице са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417
ГПК за поисканата от заявителя законна лихва върху вземането за периода след подаване
на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
4.б. Не са налице основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че
към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
4. в. Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 5 ГПК може да се издаде, ако
заявителят е представил: съответния договор за продажба със запазване на собствеността
до изплащане на цената или договор за лизинг; извлечение от регистъра на особените
залози за вписани обстоятелства относно договора; официален или изходящ от длъжника
частен документ по смисъла на чл. 418, ал. 3 ГПК - когато от представения договор и
извлечение от регистъра на особените залози е видно, че изискуемостта на вземането за
връщане на отдадената на лизинг или продадена със запазване на собствеността вещ
зависи от друго обстоятелство /вкл. прекратяване на договора или развалянето му поради
неизпълнение от страна на длъжника/.
273
4. г. Налице са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
заявление от или срещу универсален правоприемник на посочения в документа по чл. 417
ГПК кредитор, съответно длъжник.
Налице са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение в полза на
частния правоприемник на посочения в документа по чл. 417 ГПК кредитор, когато
фактът на правоприемството се установява от самия документ. Ако за частното
правоприемство е налице отделен документ по чл. 417 ГПК, същият е основание за
издаване на заповед за незабавно изпълнение в полза на правоприемника, ако в него е
индивидуализирано прехвърленото вземане.
Когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, прехвърлянето
на вземането следва да е съобщено на длъжника.
Когато изпълнителното основание по чл. 417, т. 2 ГПК е издадено с оглед особено
качество на кредитора, за издаване на заповед за незабавно изпълнение в полза на неговия
частен правоприемник е необходимо последният да притежава същото качество.
Заповед за незабавно изпълнение срещу частния правоприемник на посочения в
документа по чл. 417 ГПК длъжник може да бъде издадена, когато за частното
правоприемство е налице отделен документ по чл. 417 ГПК, който е самостоятелно
основание за издаване на заповедта, ако в него е индивидуализирано прехвърленото
вземане.
4.д. Не е допустимо издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9
ГПК, когато в записа на заповед е направена добавка относно наличието на каузално
правоотношение, само ако направената добавка отрича безусловния характер на поетото
задължение. Ако добавката, сочеща на каузалното правоотношение, не засяга реквизитите
на менителничния ефект същата следва да се счита за неписана и не опорочава формата
му.
5.а. Съдът следи служебно за спазване на преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 във
връзка с чл. 418, ал. 5 ГПК, поради което длъжникът трябва да представи доказателства за
спазването му. Ако такива не са ангажирани с възражението, съдът следва да даде
указания на длъжника за представянето им или да поиска тези данни от съдебния
изпълнител.
Преценката на заповедния съд, че възражението срещу заповедта за незабавно
изпълнение е подадено след срока по чл. 414, ал. 2 във връзка с чл. 418, ал. 5 ГПК, следва
да е обективирана в разпореждане за връщане на същото. Този съдебен акт подлежи на
обжалване с частна жалба от длъжника, тъй като прегражда развитието на производството
по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. В хипотезата на чл. 410 ГПК липсва правен интерес
от самостоятелна защита срещу тази преценка на заповедния съд, тъй като защитата на
длъжника се реализира по реда на чл. 407 ГПК.
5.б. След като е подадено възражение по утвърден образец, съдът е длъжен да
приложи последиците на чл. 415 ГПК, дори и заявените възражения от длъжника да са
неясни в частта относно оспореното основание или размера на вземанията, за които е
издадена заповедта за изпълнение.
274
5.в. Предпоставките за влизане в сила на заповедта по отношение на главния
длъжник и поръчителя се преценяват поотделно. Заповедният съд дава по реда на чл. 415
ГПК указания за предявяване на иск за установяване на вземането само по отношение на
подалия възражението длъжник, като по отношение на неподалия възражение заповедта
влиза в сила.
5.г. Когато разпореждането за незабавно изпълнение е отменено, а е налице
висящо производство по чл. 422 ГПК вследствие на подадено от длъжника възражение по
чл. 414 ГПК, съдът не издава обратен изпълнителен лист в полза на длъжника по реда на
чл. 245, ал. 3, изр.2 ГПК.
6. Когато съдът е издал изпълнителен лист въз основа на преценка, че заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК е влязла в сила, а длъжникът твърди, че в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК е подал възражение срещу същата, защитата му следва да се осъществи по реда на
чл. 407 ГПК - чрез обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист.
Когато длъжникът твърди, че не е могъл да подаде възражение срещу заповедта поради
ненадлежно връчване на същата, приложимият ред за защита е този по чл. 423 ГПК.
7. Разпоредбата на чл. 248 ГПК намира приложение в заповедното производство в
хипотезата, при която заповедният съд не се е произнесъл по искането за разноски.
Разпоредбите на чл. 247, чл. 250 и чл. 251 ГПК намират приложение в
8. Въззивните определения, постановени в заповедното производство, не
9. В производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на
вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване
на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3
ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по
издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес.
10.а. Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване
на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, респ.415, ал. 1 ГПК, не са налице в
случаите, когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
или не съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422, респ. чл. 415,
ал. 1 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални
предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното
10.б. Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване
на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, са налице в
случаите на настъпило универсално или частно правоприемство на страната на заявителя
или на длъжника след издаване на заповедта за изпълнение.
275
При универсално правоприемство, настъпило в периода между издаване на
заповедта за изпълнение и предявяването на иска, правоприемниците участват в делото на
основание чл. 227 ГПК.
При частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия,
настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска
реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, легитимиран да участва в производството по
установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата на чл. 226 ГПК.
Легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
10.в. Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване
на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не са налице в
случаите, когато искът е предявен за установяване на съществуването на вземане за
11.а. В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1
ГПК, е допустимо да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл. 414,
ал. 1 ГПК оспорвания за вземането на кредитора, дори ответникът да не е подал отговор
на исковата молба или да не е направил подобни възражения в срока за отговор.
11.б. В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1
ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл. 210, ал.
1 ГПК, насрещен иск - чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск - чл. 212 ГПК, ако са
налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК.
11.в. В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1
ГПК, е допустимо въвеждането на правопогасяващи възражения за плащане и за
прихващане.
11.г. В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1
ГПК, е допустимо да се вземе предвид адрес на страната, посочен в заповедното
производство, но за прилагането на последиците по чл. 40 и чл. 41 ГПК страната следва да
е била предупредена от съда.
12. Съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1
ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските
както в исковото, така и в заповедното производство.
13. Издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на
обезсилване при отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК.
Издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист подлежат на
обезсилване при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, с изключение на случая на прекратяване на производството по
делото при сключена съдебна спогодба или ако исковият съд приеме, че заповедта за
изпълнение е влязла в сила.
Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл. 410, съответно
по чл. 417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист по чл. 418 ГПК при прекратяване на
276
производството по иска, предявен по реда на чл. 415, ал. 1, съответно чл. 422 ГПК, е съдът
в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване.
При отхвърляне изцяло или частично на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
поради невъзникване на вземането; недействителност на основанието, от което произтича
вземането, или поради погасяване на вземането по давност, на ответника се издава
обратен изпълнителен лист съгласно чл. 245, ал. 3, изр.2 ГПК за сумата, предмет на
отхвърлената част на иска, но само ако има получени от взискателя за удовлетворяването
му суми чрез осъществено принудително събиране на вземането по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес, и до размер на тези суми.
При отхвърляне изцяло или частично на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
поради доброволно погасяване на вземането чрез плащане, прихващане, даване вместо
изпълнение или друг погасителен способ извън изпълнителното производство, въз основа
на фактите, взети предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, на ответника се издава обратен
изпълнителен лист съгласно чл. 245, ал. 3, изр.2 ГПК за сумата, предмет на отхвърлената
част на иска, но само ако има получени от кредитора за удовлетворяването му суми чрез
осъществено принудително събиране на вземането по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес и
до размера, до които същите представляват двойно плащане. Двойно плащане е налице,
когато сборът на сумата, получена от кредитора чрез осъщественото принудително
събиране на вземането в образувания изпълнителен процес, и сумата, погасена
доброволно от длъжника извън образувания изпълнителен процес, надхвърля по размер
вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
ГПК при отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е съдът в исковото
При прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК
/извън случаите на прекратяване на производството при одобрена съдебна спогодба, както
и извън хипотезата, когато съдът приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила/, на
ответника се издава обратен изпълнителен лист съгласно чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК, ако
има получени от взискателя за удовлетворяването му суми чрез осъществено
принудително събиране на вземането по издадения изпълнителен лист въз основа на
разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес, до размер
на тези суми.
Компетентен да издаде обратен изпълнителен лист съгласно чл. 245, ал. 3, изр. 2
ГПК при прекратяване на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е съдът в
исковото производство, който е постановил определението за прекратяване.
14. Разпоредбата на чл. 241 ГПК не намира приложение в заповедното
производство. Съдът, разгледал и уважил иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е
компетентен да се произнесе по искане за отсрочване или разсрочване на съдебно
установеното вземане.
277
15. Държавната такса за възражението по чл. 423 ГПК е в размера, посочен в чл.
16 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
16. Преценката дали в исковата молба по чл. 424 ГПК се твърдят новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства, които дават основание за преразглеждане
на въпроса за дължимостта на вземането, е от обуславящо значение за допустимостта на
иска, а не за неговата основателност.
17. Предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване
на вземането, основано на записа на заповед.
При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно
каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед,
на изследване подлежи и каузалното правоотношение.
В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК,
ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект -
съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение.
При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от
страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед.
18. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от
договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може
да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с
неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост.
В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от
договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да
направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60,
ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
по т. 2. б., изреч. 2 и т. 10. б., изреч. последно от тълкувателното решение по тълк.

дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
278
I. В т. 2. б., изреч. 2 от тълкувателното решение следваше да се даде отговор, че не
отговаря на изискванията по чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, когато в заявлението не са
извлекат от представения към заявлението документ по чл. 417 ГПК.
Изискванията на закона относно редовността на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК са същите като изискванията относно
редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и
изискванията относно редовността на исковата молба. Това ясно следва, както от
препращащата разпоредба на чл. 410, ал. 2 ГПК, така и от разпоредбата на чл. 422, ал. 1
ГПК. Претендираното със съответното заявление или с исковата молба вземане следва да
е индивидуализирано чрез изложените в тях твърдения за факти, от които то е възникнало
и които са от значение за неговото съществуване и изискуемост, и с искането към съда
(петитума). Недопустимо е липсващите или неясните твърдения за релевантните за
вземането обстоятелства в заявлението или в исковата молба, да се заместват, съответно -
да се поясняват, чрез съдържанието на приложените към тях документи (писмени
доказателства). Такива документи изобщо не следва да се прилагат към заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а ако са приложени са без никакво
значение. Приложените към исковата молба писмени доказателства (чл. 127, ал. 2 ГПК), се
представят от ищеца с оглед доказване на релевантните факти, твърдяни в подадената от
него искова молба, а не за да пояснят тези твърдения, когато те са неясни, или - за да ги
заместят, когато такива не са изложени. Съгласно чл. 418, ал. 2 ГПК, съдът проверява дали
документът по чл. 417 ГПК, който е приложен към заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение, е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на
принудително изпълнение, изискуемо вземане срещу длъжника. Това претендирано със
заявлението вземане, респ. - релевантните за него обстоятелства следва да са ясно и точно
посочени в самото заявление, т.е. - последното следва да отговаря на изискванията за
неговата редовност по чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, за да може съдът изобщо
да пристъпи към разглеждането и формалната проверка на представения документ по чл.
417 ГПК - дали същият е редовен от външна страна и дали удостоверява, като подлежащо
на принудително изпълнение, именно същото претендирано с подаденото заявление
вземане. Тази формална проверка на документа по чл. 417 ГПК и предхождащата я
проверка относно редовността на заявлението са различни и е недопустимо да се смесват.
Поради това е недопустимо и съдът да извършва преценка относно редовността на
заявлението, вземайки предвид, освен изложеното в него, и съдържанието на самия
документ по чл. 417 ГПК, който не е и не би могъл да бъде част от заявлението, респ. - от
съдържащото се единствено в последното, изявление на заявителя, сезиращо съда.
II. В т. 10. б., изреч. последно от тълкувателното решение мнозинството прие, че
при частно правоприемство, основано на прехвърляне на вземането чрез договор за цесия,
настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по
реда на чл. 422 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, легитимиран да предяви иска е и
279
цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 2 ГПК. В мотивите към тълкувателното
решение тази активна процесуална легитимация на цесионера да предяви установителния
иск е обоснована единствено с бездействието на цедента, който преди сключването на
договора за цесия е подал заявлението, по което е издадена заповедта за изпълнение, но
след като е получил указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК не предявява иска за
установяване на вземането.
Това разрешение е в пряко противоречие с непосредствено предхождащото го, -
че легитимиран да предяви установителния иск по реда на чл. 422 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1
ГПК, е именно цедентът-заявител, тъй като в тези случаи цесионерът няма качеството на
заявител и указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК се дават от съда на цедента, като са
приложими разпоредбите на чл. 226, във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК.
При предявяване от цесионера на установителния иск за съществуването на
прехвърленото вземане, което е оспорено с възражението по чл. 414 ГПК от длъжника, би
се стигнало до заместване на прехвърлителя от приобретателя на спорното право по
смисъла на чл. 226, ал. 2, изр. 2, във вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК, и конкретно - до заместване
на активната страна - на ищеца в исковото производство. За такова заместване, обаче, чрез
препращането към условията на чл. 222 ГПК, законодателят изрично изисква съгласието
на двете първоначални страни по делото. Такова съгласие за заместване на ищеца в
разглеждания случай - от легитимирания като такъв - цедента - заявител, който бездейства
да предяви иска, и от ответника - длъжник в заповедното производство, който към
момента на предявяването на иска все още не е получил препис от исковата молба,
предявена от цесионера, очевидно не би могло да бъде налице, за да се приеме, че
последният е процесуално легитимиран да предяви иска при приложение на чл. 226, във
вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК - в качеството си на приобретател на спорното субективно
материално право, прехвърлено в течение на висящо производство.
Б. Ц.:
В. А.: т. 10б
към т. 5в
Съображенията в подкрепа на тезата, че ако възражението бъде подадено само от

поръчителя заповедта за изпълнение не влиза в сила по отношение и на главния длъжник,
са следните:
Източник на солидарността в случая е законът, който предполага, че е уговорена
солидарна отговорност на поръчителя за дълга на главния длъжник (чл. 141 ЗЗД) и тя е
пасивна солидарност. Това е така, защото когато има издадена заповед за изпълнение
280
срещу двамата, то те дължат една и съща по естеството си делима престация, така че
кредиторът може да я иска изцяло от всеки от длъжниците, но изпълнението на един от
тях погасява дълга и освобождава всички длъжници (чл. 122, ЗЗД). Кредиторът се намира
в облигационноправни връзки с всеки един от "мнозината" все за "същата" престация.
Пасивната солидарност съставлява за кредитора едно важно обезпечение - ако не бъде
напълно удовлетворен от единия поради неплатежоспособността му, може да се обърне
към другия съдлъжник за остатъка. По такъв начин всеки длъжник се явява в известен
смисъл поръчител за задължението на своя съдлъжник. Когато заповедният съд дава
указания за предявяване на иск за установяване на вземането той не може да изключи тази
солидарност, тъй като производството по чл. 422 ГПК се явява продължение на това по чл.
410 и 418 ГПК. След като при подадено възражение се счита, че искът е предявен с
подаването на искане за издаването на заповедта за изпълнение срещу двамата солидарни
длъжници, то не би следвало да е възможно "изключването" на единия солидарен
длъжник в същинската съдебната фаза. При съдлъжниците съществува общност на
интереси - те дължат една и съща престация и я дължат заедно с еднаква цел - кредиторът
да бъде удовлетворен при всички условия. Всеки съдлъжник може да противопоставя на
кредитора и общите възражения - тези, които са свързани с дълга. От една страна, ако
заповедта за изпълнение влезе в сила по отношение на единия от двамата солидарни
длъжници, то за кредиторът няма да е налице интерес да установи вземането си спряма
другия солидарен длъжник, след като ще може да го събере изцяло от неподалия
възражение длъжник и това ще обезмисли разпоредбата на чл. 414 ГПК. Ако пък приемем,
че е налице правен интерес от иска по чл. 422 ГПК и кредиторът не установи вземането си
по отношение на единия солидарен длъжник, то съдебното решение ще отрече
солидарността и платилият задължението длъжник, по отношение на който заповедта ще е
влязла в сила, без да му е дадена възможност да участвува в процеса по установяване на
вземането, няма да може да реализира своята правна защита чрез личен обратен иск /този
на длъжникът, който е изпълнил повече от частта си от дълга - чл. 127 ЗЗД/.
Съдия
В. Р.
С. Л. Б.
на съдията ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА - гражданска колегия
По т. 8 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - възприетата теза на мнозинството, че

"определенията на въззивния съд, постановени в заповедното производство не подлежат
на касационно обжалване", считам за неправилна.
Тезата не намира опора в закона. С чл. 274, ал. 3 ГПК е предвидена процесуалната
възможност за касационно обжалване на определенията, постановени от въззивния съд.
281
Принципната позиция на законодателя, изразена с разпоредбите на ГПК, гарантира
възможността съдебните актове, с които се решава спор за съществуването или
несъществуването на субективно материално право на гражданите, в т. ч. и когато това
право е имуществено притезание /парично вземане, задължение за предаване на вещи и
др./ безспорно по вид и подлежащо на изпълнение, да подлежат на двуинстанционен
контрол за законосъобразност. Доводът в тълкувателното решение, че заповедното
производство е "самостоятелно и специално" производство, насочено към издаване на
съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания, не
налага логично и еднопосочно извод за това, че заповедното производство не попада в
категорията на "други производства " свързани с исковия процес, по см. на чл. 274, ал. 3, т.
2 ГПК.
Уредбата на заповедното производство предполага вземане на решение от
заповедния съд /компетентния първостепенен съд/ и постановяване на определение като
заключителен съдебен акт, с което се разрешава конкретен не само процесуален, но и
материално-правен проблем /като преценка на характера на вземането и предпоставките
от които произтича същото и др. - виж отговор на в.4а, втора хипотеза/. Доколкото с
постановения съдебен акт, се уважава направеното искане по чл. 410 ГПК респ. чл. 417
ГПК, пряко се засяга чуждата имуществена сфера. Предвидената от законодателя
възможност за упражняване на правото на защита на лицето, чиято имуществена правна
сфера се засяга пряко, е вързана не само с необходимата проверка от гл.т. спазване на
процесуалните предпоставки за упражняването му, но и за наличие на удовлетвореното с
обжалвания съдебен акт право на молителя, тъй като въззивната инстанция има
задължението да следи служебно за точното прилагане на императивните материално-
правни норми /т. 2 на ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Ако се възприеме тезата на
мнозинството, че проверката за законосъобразност на постановеното от първостепенния
съд определение следва да бъде извършена в рамките на една - въззивната инстанция, то
гарантираните от чл. 9 ГПК равна възможност за защита на двете страни се нарушава, тъй
като страната спрямо която ще се реализира издадена заповедта за изпълнение, правото и
на защита се изчерпва на една инстанция. Спазването на законовия принцип за равенство
на страните предполага възможност за упражняване на правата за защита на страните в
рамките на установеното в ГПК и за общия исков процес триинстанционно производство.
Ако сме в обратната хипотеза - с определението на първостепенния компетентен
съд се отказва да се уважи искане по чл. 410 ГПК респ. на чл. 417 ГПК, то по естеството
си отказа има преграждащо действие за развитието на заповедното производство т. е. за
избрания от страната-молител път на процесуална защита на субективното материално
право. Възприетата теза за двуинстанционно разглеждане на делото, изключваща
обжалваемостта на определенията в заповедното производство и в тези хипотези в
приложното поле на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК влиза в разрез с принципа на диспозитивното
начало и гарантираната от ГПК възможност страната, която търси съдебна защита да
избира формите и интензивността на тази защита.
282
По т. 11"б" от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - приетият от мнозинството отговор,
че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК е
допустимо да се приеме за съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл. 210, ал. 1 ГПК,
насрещен иск - чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск - чл. 212 ГПК, ако са налице
условията за приемането им за съвместно разглеждане.
Възприетото принципно становище по изложените мотиви /или липса на такива/
по въпроса защо е допустимо обективното съединяване на искове, не почиват на
процесуалния закон.
Липсата на мотиви и отговор за предмета на т.н. исково производство по чл. 422
ГПК /респ. чл. 415, ал. 1 ГПК/, уредено като съществен елемент на процедура в
заповедното производството, не предполага безусловното възприемане на дадения отговор
по т. 11 "б" на ТР.
Систематичното и граматическо тълкуване нормата на чл. 422 ГПК/ с препращане
от законодателя към чл. 415, ал. 1 ГПК/ налага отговори на поставения въпрос в няколко
насоки. Няма спор, че искът по своята правна природа е установителен - за
съществуването на онова "безспорно вземане", за което е издаден титул - изпълнително
основание за принудително събиране. Искът е да се установи със силата на пресъдено
нещо "вземането по този титул" и се реши съдбата на издадения изпълнителен лист за
същото в рамките на удовлетворената молба по чл. 417 ГПК.
Уредбата на заповедното производство по чл. 410-425 ГПК не визира препращаща
към правилата на общия исков процес норма което без съмнение не изключва в рамките
на спорното исково производство по заявените установителен иск прилагане на правилата
за разглеждане на делото установени в ГПК за инстанционното разглеждане на
гражданско-правните спорове, но и не предполага разширително тълкуване от гл.т. на
възможността към предметната рамка на спора/ за който вече има издаден титул за
принудително изпълнение/ да се добавят и други искове, извън такива които биха имали
правопогасителен ефект по отношение на спорното субективно право. Всеки друг
обективно съединен иск, разширяващ предметната рамка на спорното право, обект на
издаденото вече изпълнително основание, би поставил безпредметна проверката за
правилността на издадената заповед за изпълнение, след като тази проверка, която следва
да се извърши по реда на чл. 422 ГПК т.е. в рамките на неприключилото заповедно
производство, би била лишена от основание - в тази насока са и разнопосочно,
казуистично приетите отговори в различните хипотези на в.13
Виждането, че е допустимо обективно съединяването с други искове на база
приемане за съвместно разглеждане на такива по реда на чл. 210, ал. 1 ГПК, чл. 211 ГПК и
чл. 212 ГПК във връзка с предмета на делото, защото "законодателят не го е изключил"
следва да се цени в контекста на вече посоченото обстоятелство, че законодателят не го е
предвидил при липсата на изрична препращаща норма.
Приетото виждане за възможността да се разшири предметната рамка на спора,
иницииран по реда на чл. 422 ГПК респ. чл. 415, ал. 1 ГПК чрез обективно съединяване с
искове по чл. 210, ал. 1 ГПК, чл. 211 ГПК и чл. 212 ГПК, предполагат и не изключват / тъй
283
като няма извод в тълкувателните мотиви, че това са изключения/ такова разширяване на
предметната рамка и в хипотези на главно встъпване, встъпване на трети лица и
предявяване на обратен иск и т.н.
Считам, че отговорът на поставеният въпрос следваше да бъде отрицателен
именно защото основен принцип на гражданския процес и неговите форми на защита се
държи сметка на симетрията на правата - материално-правни и процесуални. Ако спорно е
едно субективно право, защитавано в рамките на "специалното производство, насочено
към издаване на съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни
вземания", то защитата следва да бъде реализирана единствено и само в предметната
рамка на това производство, виждане което е възприето при отговора на в. 17.
С. Е. Б.
С. Б. П.: т. 8, т. 11 "б"
С. В. М.: т. 8
С. В. Р.: т. 11 "б"
С. Б. Д.: т. 8
по т. 1, т. 3.б., т. 4.а, 4.б., 4.в., 4.г., т. 5.а., 5.г., т. 8, т. 9, т. 10.а., т. 13, т. 14, и т. 18
от Тълкувателно решение № 4/2013 на Общото събрание на Гражданската и Търговската
колегии на Върховния касационен съд
В т. 1. от тълкувателното решение се приема, че заповедният съд не е длъжен, при

констатирана нередовност на заявлението да дава указания на заявителя за поправянето
му, а отхвърля заявлението. Даване на указания на заявителя се дължи само в изрично
уредената в чл. 425, ал. 2 ГПК хипотеза, както и при невнесена в пълен размер държавна
такса за заявлението.
Изпълнителният процес обхваща производството за издаване на изпълнителен
лист, заповедното производство и принудителното изпълнение на парични и непарични
вземания. Заповедното производство е уредено в глава XXXVII, чл. 410 - 424 ГПК и
доколкото там не е уредено изрично отклонение от общите правила на гражданския
процес (част I, чл. 1 - 102 ГПК), те се прилагат и в заповедното производство.
В тълкувателното решение е поставен въпросът: "Задължен ли е съдът, при
констатирана нередовност на заявлението по чл. 410, ал. 2 ГПК, съобразно с изискванията
по чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК, да дава указания на заявителя за поправянето
му". За да бъде отговорено на този въпрос обаче следва да се отговори на релевантния
въпрос: "Прилагат ли се пряко общите правила на гражданския процес, и по-специално чл.
101 ГПК, в заповедното производство, като част от изпълнителния процес". До съответна
284
приложимост на някое правило се стига, ако друго релевантно правило няма пряко
приложение.
Въпросът с нередовността на извършено процесуално действие от страна в
производството е уреден в чл. 101 ГПК, който е поместен в общата част на ГПК и е пряко
приложим за всички производства: искови, изпълнителни, обезпечителни, охранителните
производства и производствата по спорна администрация. Съгласно чл. 101, ал. 1, изр. 2
ГПК при нередовност на всяко процесуално действие, в т.ч. когато заявлението за
издаване на заповед за изпълнение: не е подписано; не съдържа фактите и
обстоятелствата, от които произтича вземането и неговото съдържание; към него не са
представени: доказателства за внесена такса, пълномощно, когато е необходимо;
документът, удостоверяващ вземането, ако се претендира незабавно изпълнение и др.,
съдът е длъжен да укаже, в какво се състои нередовността, как тя може да бъде
отстранена, като определи и срок за извършване на поправката. Едва след изтичането на
указания срок съдът може да откаже да издаде заповед за изпълнение, ако нередовността
не е отстранена (чл. 101, ал. 3 ГПК).
Приетото разрешение в тълкувателното решение се основава на погрешно
тълкуване на препращането към чл. 127 и чл. 128 ГПК, което урежда изискванията за
необходимото съдържание на заявлението и приложенията към него, а не задълженията на
съда да следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия; и
превратно тълкуване на чл. 425, ал. 2 ГПК, който урежда не отклонение от общите
задължения на съда, а още едно негово задължение наред с основните му задължения по
чл. 101 ГПК. Това тълкуване не отчита, че новият Граждански процесуален кодекс е
хармонизиран с правото на ЕС (в мотивите към него изрично е посочено, че "Проектът е
взел предвид релевантните действащи Регламенти на ЕС...") и е приет след Регламент
(ЕО) № 1896/2006 за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, който
изрично урежда поправянето на нередовности в молбата за издаване на европейска
заповед за плащане по указания на съда (чл. 8 и чл. 9).
В ГПК няма уредено строго формално производство с изискване за редовност на
извършените съдопроизводствените действия от външна страна. Гражданският процес се
основава на принципите, уредени в чл. 5 - 13 ГПК, които изключват такъв подход.
Строгите формални изисквания са характерни за менителничното право, което е
подчинено на противоположни правни принципи. В гражданския процес съдът може да
бъде ограничен да преценява редовността само от външна страна на представени
документи (чл. 418 и чл. 419 ГПК), но извършените съдопроизводствени действия от
страните той може да преценява само съобразно чл. 101 ГПК.
От изложените мотиви: "съдът не може да се произнесе с акт по същество, ако не
е събрал дължимата за производството държавна такса" не може да разбере, защо съдът
дължи указания в този случай, но не дължи указания, когато заявлението не е подписано.
Нима съдът може да се произнесе с акт по същество, ако заявлението не е подписано или
има друга нередовност?
285
При съобразяване на изложеното на поставения в т. 1. въпрос би следвало да се
отговори: При констатирането на каква да е нередовност на заявлението съдът дава
указания на заявителя в какво се състои нередовността и как може да бъде отстранена,
като определя подходящ срок за поправката съгласно чл. 101, ал. 1, изр. 2 ГПК, а когато
заявителят не е използвал образец или е използвал неправилен образец, съдът в писменото
си указание за отстраняване на нередовността прилага съответния образец съгласно чл.
425, ал. 2 ГПК.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., М. П., Г. Г., А. Б., З. П., Т. Н., Т. Г.
В т. 3.б. от тълкувателното решение се приема, че при липса на предвидената в чл.

411, ал. 2, т. 3 ГПК предпоставка заповедта следва да бъде обезсилена от заповедния съд, а
при липса на предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК заповедта може да се обезсили
само от въззивния, но не и от заповедния съд.
В тълкувателното решение е поставен въпросът: "Съдът, издал заповедта за
изпълнение, разполага ли с правомощието да я обезсили, извън изрично уредената
хипотеза по чл. 415, ал. 2 ГПК, а именно в случаите по чл. 411, ал. 1 и ал. 2 ГПК".
Становището, че съдът може да обезсили издадената от него заповед за изпълнение е
формулирано прекалено общо, за да е вярно.
Преди да издаде заповедта съдът не може да провери всички предпоставки за
издаването й. Когато издава заповедта той не разполага и не може да изисква от заявителя
информация за регистрирания постоянен и настоящ адрес на длъжника, а и не всеки
регистриран постоянен адрес е "местожителство" [местоживеене по смисъла на регламент
(ЕО) № 44/2001 относно подсъдността, признаването и изпълнението на съдебни решения
по граждански и търговски дела]. Съдът издава заповедта за изпълнение след като се
увери, че заявлението е редовно и претендираното вземане е в приложното поле на чл.
410, ал. 1, както и че искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави. Когато
се претендира незабавно изпълнение, освен редовността на заявлението и противоречието
със закона или с добрите нрави, съдът проверява дали претендираното вземане е в
приложното поле на чл. 417 ГПК и дали представеният документ е редовен от външна
страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. Наличието на
постоянен адрес или седалище, както и на обичайно местопребиваване или място на
дейност на територията на република България може да бъде установено едва след
издаването на заповедта - при нейното връчване и съдът е длъжен да обезсили издадената
от него заповед, когато установи надлежно, отсъствието на коя да е от предпоставките на
чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 ГПК. При длъжник физическо лице възможните хипотези са три:
длъжникът няма адресна регистрация; постоянният адрес по регистрацията на длъжника е
София, Район "Средец" (чл. 93, ал. 4 ЗГР); длъжникът има регистриран постоянен адрес,
но за настоящ адрес е посочена чужда държава, в която е неговото обичайно
местопребиваване (чл. 94, ал. 3 ЗГР). (Събраните от връчителя данни, че длъжникът
286
пребивава обичайно в чужбина не са надлежно удостоверени и не са основание за
обезсилване на издадената заповед.) При длъжник юридическо лице е възможна само една
хипотеза - длъжникът няма седалище на територията на република България. (Събраните
от връчителя данни, че длъжникът няма място на дейност на територията на република
България не са надлежно удостоверени и не са основание за обезсилване на издадената
заповед.) Влязлата в сила заповед за изпълнение се обезсилва от въззивния съд, когато в
производството по чл. 423 ГПК бъде установено, че тя не е връчена лично и длъжникът не
е имал обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на република
България. Ако заповедният съд неправилно е приел, че постоянния адрес или седалището
на длъжника се намира на територията на република България, влязлата в сила заповед за
изпълнение се обезсилва от въззивния съд, както това е изрично уредено в чл. 423, ал. 3,
изр. 3 ГПК.
Заповедният съд обезсилва невлязлата в сила заповед за изпълнение, а въззивният
съд - влязлата в сила, но основанието е едно и също - издаването й въпреки наличието на
процесуална пречка - делото не е международно подведомствено на българските
съдилища.
При съобразяване на изложеното на поставения в т. 3.б. въпрос би следвало да се
отговори: Съдът обезсилва издадената от него заповед за изпълнение, когато установи
надлежно, че длъжникът физическо лице: няма адресна регистрация на територията на
република България, постоянният адрес по регистрацията е София, Район "Средец" (чл.
93, ал. 4 ЗГР) или за настоящ адрес е посочена чужда държава, в която е неговото
обичайно местопребиваване (чл. 94, ал. 3 ЗГР); или че длъжникът юридическо лице няма
седалище на територията на република България. Въззивният съд обезсилва влязлата в
сила заповед за изпълнение, когато в производството по чл. 423 ГПК бъде установено, че
тя не е връчена лично и длъжникът не е имал обичайно местопребиваване или място на
дейност на територията на република България, както и когато заповедният съд
неправилно е приел, че постоянния адрес или седалището на длъжника се намира на
територията на република България.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., В. Р., А. Б., Т. Н., Т. Г.
В т. 4.а. от тълкувателното решение е поставен въпросът: Налице ли са

основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 и т. 3 ГПК - за вземания,
произтичащи от неизпълнение на поети с договор задължения или за вземания, основани
на упражнено право на разваляне на договор, а в т. 4.в. - въпросът: Налице ли са
основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 5 ГПК - ако в
извлечението от регистъра на особените залози не е удостоверено пристъпването към
изпълнение. За да се отговори изчерпателно на поставените въпроси, трябва да бъдат
направени някои разграничения, както и да бъде отговорено на някои по-общи въпроси.
На първо място чл. 417, т. 2 ГПК урежда различни документи: извлечение от сметка
287
(счетоводните книги) - вторичен частен свидетелстващ документ, издаден от кредитора -
държавно учреждение, община или банка и първичен документ за дълга - частен
диспозитивен или свидетелстващ документ, издаден от длъжника (без значение е дали
документът съдържа и изявления на кредитора). Очевидно в т. 4. на тълкувателното
решение не се поставя въпрос за извлечението от сметка (счетоводните книги), тъй като
извлечението удостоверява съдържанието на вземането, а основанието, от което то
произтича трябва само да е посочено. Не се представят документите, от които произтича
вземането (първичните документи - договори, разписки, протоколи, последващи
изявления и др.) нито доказателства за настъпването на срок или сбъдването на условие.
Извлечението от сметка може да удостоверява всякакви задължения: за плащане на цена,
на лихви, неустойки, обезщетения, за връщане на аванс, връщане на кредит и др., като
съдът не може да изисква нито представянето на първичния документ за дълга, нито
представянето на доказателства за настъпването на изискуемост или сбъдването на
условие.
Когато документът по чл. 417, т. 2 или 3 ГПК е договор, заповед може да бъде
издадена за реалното изпълнение на някое от задълженията по договора. Ако договорът
поражда задължение за предаване на вещ, въз основа на него не може да бъде издадена
заповед за изпълнение на друго задължение: за обезщетение за неизпълнение на
задължението за предаване на вещта, за забавеното или неточното изпълнение на това
задължение, както и за уговорена неустойка. Ако договорът поражда задължение за
плащане, заповед може да бъде издадена както за дължимата сума, така и за последиците
от забавеното изпълнение (само то е възможно) - всички законни или уговорени лихви
преди и след подаване на заявлението. ТР № 1/28.12.2005 по т.д. № 1/2004, ВКС, ОСТК, т.
4 има друг предмет - изпълнителната сила на записа на заповед като несъдебно
изпълнително основание при действието на отменения ГПК. То търпеше сериозна критика
още при издаването му, а при действието на новия ГПК трудно може да се обоснове
актуалност на която и да било негова постановка.
В заповедното производство съдът не може да събира доказателства и съобразява
обстоятелства вън от представения документ по чл. 417 ГПК. Изключение от това правило
е уредено само за изпълнението на насрещно задължение, сбъдването на условие и
настъпването на срок - само тези обстоятелства заповедният съд може да съобрази, като
прецени представените му доказателства, когато е необходимо доказване. Доказване обаче
не е необходимо в редица случаи: при изтичането на календарен срок и при настъпване на
предсрочна изискуемост по право - с неизпълнението на определени вноски и/или на
определено време, без да е необходимо изявление на кредитора. В този случай заповедта
за изпълнение се издава, ако е настъпил падежът на определените вноски или е изтекъл
съответният срок след падежа. Не е необходимо да се представят никакви доказателства за
неизпълнението. Когато предсрочната изискуемост настъпва по изявление на кредитора
също не е необходимо да се представят доказателства, че изявлението е направено и е
достигнало до длъжника, тъй като изявлението от взискателя е направено в заявлението и
ще достигне длъжника при връчването на заповедта, която възпроизвежда дословно
288
съдържанието на заявлението. Предсрочната изискуемост не се доказва и когато
обезпеченият с особен залог кредитор е вписал пристъпване към (започването на)
изпълнение и доказва това с извлечение (удостоверение) от регистъра на особените
залози.
Съществуват някои изключения от общото положение, че въз основа на договор
може да бъде издадена само заповед за реалното изпълнение на породено от него
задължение, като кредиторът не представя доказателства за липсата на изпълнение, но
длъжникът може да поиска спиране на изпълнението въз основа на такива доказателства.
Първото изключение е изрично уредено в закона. Договорът за продажба със запазване на
собствеността до изплащане на цената и договорът за лизинг уреждат задълженията за
предаване на вещта и плащането на цената, съответно - за предоставяне на ползването на
вещта и плащането на лизинговите вноски, но законодателят изрично урежда
извлечението от регистъра за особените залози за вписан договор за продажба със
запазване на собствеността до изплащане на цената и на договор за лизинг, като
документи въз основа на които може да се иска връщането на продадените или отдадените
под лизинг вещи, без да се представят договорите и без да се доказва неизпълнението или
прекратяването им. Приетото разрешение в т. 4. в. на тълкувателното решение се основава
на превратно тълкуване на Закона за особените залози и ГПК и надхвърля пределите на
поставения въпрос.
Не е рядкост в договорите за наем и за заем за послужване, сключени с
нотариална заверка на подписите изрично да бъде уговаряно задължението на наемателя
или заемателя за послужване да върне вещта след изтичането на срока на договора. Това
позволява на наемателя или заемателя за послужване да иска заповед за изпълнение на
това задължение, когато то възникне, т.е. след изтичането на уговорения срок. Това
задължение на наемателя и заемателя за послужване обаче е изрично уредено в закона (чл.
233, ал. 1, изр. 1 и чл. 248 ЗЗД) и не е необходимо да бъде възпроизвеждано в договора.
Затова заповед за изпълнение на това задължение може да се иска и без то да е изрично
възпроизведено в сключения договор.
Във връзка с посоченото по-горе общо положение се поставя и въпросът, може ли
да се издаде заповед за изпълнение на задължението на наемателя или заемателя за
послужване за връщане на вещта, когато договорът е прекратен не поради изтичане на
уговорения срок, а когато той се прекратява по право поради неизпълнението на някое
задължение, чрез едностранно изявление на наемодателя или заемателя за послужване или
чрез предизвестие. Разумното тълкуване на закона позволява да бъде призната тази
възможност. От материалноправна гледна точка предсрочната изискуемост и
прекратяването на договора за различни правни институти, но от процесуалноправна
гледна точка обстоятелствата, които трябва да бъдат съобразени в двата случая са твърде
близки. Както не е необходимо доказване на предсрочната изискуемост, когато тя
настъпва по право - с неизпълнението на определени задължения през определено време,
без да е необходимо изявление на кредитора, така няма да е необходимо и доказването на
неизпълнението, което води до прекратяване на договора по право - без изявление на
289
наемодателя или заемателя за послужване. В този случай заповедта за изпълнение се
издава, ако е изтекъл съответният срок след падежа на съответното задължение. Не ще е
необходимо и представянето на никакви доказателства за неизпълнението. Когато
прекратяването настъпва по изявление на кредитора също не ще е необходимо да се
представят доказателства, че изявлението е направено и е достигнало до длъжника, тъй
като изявлението от взискателя е направено в заявлението и ще достигне длъжника при
връчването на заповедта, която възпроизвежда дословно съдържанието на заявлението.
Ще е необходимо обаче доказване на прекратяването на договора с предизвестие, когато
срокът на предизвестието е по-дълъг от срока за доброволно изпълнение. В този случай
наемодателят трябва да представи доказателства от пощенска или куриерска служба за
достигането на предизвестието до наемателя или връчването на нотариална покана преди
подаването на заявлението.
По различен начин стои въпросът за възможността в заповедно производство да
се претендира връщане на даденото по развален договор. Проблеми с доказването на
изявлението за разваляне на договора не съществуват, тъй като това е изявление на
кредитора, а и то винаги би се съдържало в заявлението и би достигнало длъжника с
връчването на заповедта, която го възпроизвежда дословно. Основанието да бъде отречена
тази възможност е, че от процесуалноправна гледна точка обстоятелствата, които трябва
да бъдат съобразени в двата случая не са толкова близки, а и подобно разрешение би
надхвърлило разбирането на законодателя при уредбата на документа по чл. 417, т. 5.
При съобразяване на изложеното на поставените в т. 4.а. и 4.в. въпроси би
следвало да се отговори: Налице са основанията за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417, т. 2 и т. 3 ГПК на основание представен договор, за реално изпълнение на парично
задължение, както и за последиците от забавеното изпълнение - всички законни или
уговорени лихви преди и след подаване на заявлението. Налице са основанията за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 и т. 3 ГПК на основание представен
договор и за задължението на наемателя или заемателя за послужване да върне вещта след
изтичането на срока на договора или след неговото прекратяване по право или по
изявление на наемодателя или заемателя за послужване, а когато прекратяването е с
предизвестие - при представяне на доказателства от пощенска или куриерска служба за
достигането на предизвестието до наемателя или връчването му с нотариална покана. Не
са налице основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 и т. 3 ГПК на
основание представен договор, за вземания, произтичащи от неизпълнение на задължение
за предаване на вещ, както и за вземания, породени от развалянето на договора. Налице са
основанията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 5 ГПК, без в извлечението
от регистъра на особените залози да е удостоверено пристъпването към изпълнение.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., Т. Н.
290
В т. 4.б. от тълкувателното решение се приема, че: Не се издава заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК - срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите
към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД,
което се основава на тезата, че съдът следи служебно за преклузивните срокове, а срокът
по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Вярна е тезата, че съдът следи служебно дали е надлежно сезиран, в
т. ч. за изтичането на съответните срокове, които винаги са преклузивни; но не може да
бъде споделена тезата, че съдът следи служебно за изтичането на преклузивните срокове.
Съществуват преклузивни срокове, които имат значение не за надлежното сезиране на
съда, а за предмета на делото, защото погасяват не правото на страната да извърши някое
съдопроизводствено действие, а претендираното материално право. Изтичането на тези
срокове се предявява в процеса с възражение, по което съдът трябва да се произнесе с
решение и ако срокът не е изтекъл и претендираното право съществува - да го признае с
решението, а ако срокът е изтекъл и претендираното право е погасено - да го отрече с
решението по същество. Съгласно чл. 7, ал. 1 ГПК съдът служебно извършва
необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи
за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, но
съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и
съдействие се определят от страните. Заповедният съд не може да откаже да издаде
заповед за изпълнение, освен на изчерпателно изброените основания в чл. 411, ал. 2 ГПК.
При съобразяване на изложеното на поставения в т. 4.б. въпрос би следвало да се
отговори: Съдът не може да откаже да издаде заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК
срещу поръчителя поради изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., Т. Н.
В т. 4.г. от тълкувателното решение се приема, че: когато частното

правоприемство на страната на кредитора се основава на договор за цесия с нотариална
заверка на подписа, прехвърлянето на вземането следва да е съобщено на длъжника, тъй
като цесията поражда действие за длъжника от съобщаването й. В чл. 99, ал. 4 ЗЗД е
уредено правилото, че цесията се съобщава на длъжника от цедента, т. е. от отчуждителя
на вземането, който престава да е кредитор. Съобщаването от цедента е наложително, тъй
като цесията може да бъде устна и единственото лице, което може да съобщи на длъжника
достоверна информация е неговият кредитор, който по силата на цесията се е лишил от
вземането си. Когато обаче цесията е в писмена форма, и цесионерът може да уведоми
длъжника като му представи документа за цесията, дори да не е упълномощени изрично за
това от цедента, тъй като информацията която получава длъжникът е в равна степен
достоверна, а както беше посочено по-горе в изложението то т. 4.а. изявлението на
взискателя е направено в заявлението и ще достигне длъжника при връчването на
заповедта, която възпроизвежда дословно съдържанието на заявлението.
291
При съобразяване на изложеното на поставения в т. 4.г. въпрос би следвало да се
отговори: Съобщаването на цесията на длъжника се счита получено с връчването на
заповедта за незабавно изпълнение.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., Т. Н.:
В т. 5.а. от тълкувателното решение се приема, че: Преценката на заповедния съд,

че възражението срещу заповедта за незабавно изпълнение е подадено след срока по чл.
414, ал. 2 вр. чл. 418, ал. 5 ГПК, следва да е обективирана в разпореждане за връщане на
същото. Този съдебен акт подлежи на обжалване с частна жалба от длъжника, тъй като
прегражда развитието на производството по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предлаганото разрешение противоречи на общото правило, че съдът връща само тези
просрочени актове на страните, които поставят началото на отделно производство: искова
молба, частна въззивна или касационна жалба и актът на връщане туря край на
съответното производство. Не подлежат на връщане актове, подадени от страна в хода на
производството по делото и най-малко актът на връщане може да не тури край, а само да
прегради развитието на съответното производство. Предлаганото разрешение е
неприемливо, тъй като не е изключено длъжникът да е оспорил вземането с отрицателен
установителен иск (нар. от заплашения от прекъсване на тока потребител на електрическа
енергия) още преди подаване на заявлението или в срока за възражение, а оспорването на
вземането чрез иск е по-сериозно от подаването на възражение. Не може да се изисква от
страната, която е оспорила вземането с иск да подаде и възражение в заповедното
При съобразяване на изложеното на поставения в т. 5.а. въпрос би следвало да се
отговори: Длъжникът може да поиска от заповедния съд да даде указания на взискателя по
чл. 415, ал. 1 ГПК като представи доказателства за изпращането на възражението в срок
по пощата или чрез доставчик на куриерски услуги, или като подаде възражението си пред
въззивния съд, а когато е предявил отрицателен иск - чрез за обезпечаване на предявения
иск чрез спиране на изпълнението.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., Т. Н.
В т. 5.г. от тълкувателното решение се приема, че: Когато разпореждането за

незабавно изпълнение е отменено и е предявен иск за съществуване на вземането, съдът
не издава обратен изпълнителен лист в полза на длъжника по реда на чл. 245, ал. 3, изр. 2
ГПК. Предлаганото разрешение е неприемливо, тъй като разпореждането за незабавно
изпълнение се отменява, когато представеният документ е нередовен от външна страна
или не удостоверява изпълняемо вземане. Последица на отменяването на разпореждането
е обезсилване на изпълнителния лист, като съдебният изпълнител е длъжен да върне на
292
длъжника всички събрани суми, а ако част от тях е преведена на взискателя - издаване на
обратен изпълнителен лист. Да се откаже издаването на обратен изпълнителен лист
означава отменяването на разпореждането за незабавно изпълнение да се приравни по
правен ефект на спирането на изпълнението, а това са две различни хипотези.
Объркването идва от това, че предварителното изпълнение на въззивното решение се
спира ex lege при отменяването на въззивното решение от касационния съд или при
отменяването му по чл. 303 ГПК, а обратен изпълнителен лист се издава, ако предявеният
иск бъде отхвърлен с влязло в сила решение. Тези уредба на предварителното изпълнение
на осъдителното въззивно решение обаче не може да бъде приложена по аналогия към
заповедта за незабавно изпълнение, тъй като с отменяване на незабавното изпълнение се
установява, че въобще не се били налице основанията за издаването й, а самата тя не може
да бъде отменена, тъй като издаването й не подлежи на инстанционен контрол.
При съобразяване на изложеното на поставения в т. 5.г. въпрос би следвало да се
отговори: Когато разпореждането за незабавно изпълнение е отменено, издаденият
изпълнителен лист се обезсилва по право и съдът издава обратен изпълнителен лист в
полза на длъжника въз основа на удостоверение от съдебния изпълнител за преведените
суми на взискателя и събраните такси по изпълнението.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., В. Р., А. Б., Т. Н., Т. Г.:
В т. 8. от тълкувателното решение се приема, че: въззивните определения,

постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. По този
начин е отговорено на въпроса: Кои актове на въззивния съд, постановени в заповедното
производство, подлежат на касационно обжалване?
Предлаганото разрешение не може да бъде споделено, тъй като противоречи на
изрично посоченото в мотивите към Новия ГПК, че "Ограничаването на възможността за
касационно обжалване не може да бъде поставено като цел на реформата на гражданското
съдопроизводство, тъй като във всеки случай то би довело до конфликт с функцията на
Върховния касационен съд да обезпечава еднаквото прилагане на закона и развитието на
правото. ... Ако новата уредба на касационното обжалване трябва да е подчинена на
изискването да осигури по-добра възможност за съда да обезпечава еднаквото прилагане
на закона и развитието на правото, ограничаването на възможността за касационно
обжалване трябва да се разглежда не като цел, а като начин да бъде постигнато това
изискване". Затова новият ГПК постига целта си (да осигури по-добра възможност за съда
да обезпечава еднаквото прилагане на закона и развитието на правото) не чрез изключване
на възможността за касационно обжалване на отделни актове, а чрез обуславянето на
неговото допускане от предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. В материята на обжалването
на определенията (чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК) изрично е уредено, че на обжалване с частна
жалба пред ВКС подлежат въззивните определения, с които се дава разрешение по
същество на други производства или се прегражда по-нататъшното развитие на делото. В
293
закона няма основание да се приеме, че тези "други производства" са само съпътстващите
исковия процес. Обратното в новия ГПК е възприет обратният принцип - изключенията от
касационно обжалване да са изрично посочени, както това е направено в чл. 437 и чл. 463,
ал. 2 ГПК. Изпълнителният процес, част от който са производството за издаване на
изпълнителен лист и заповедното производство, е триинстанционен и затова в отделни
негови разпоредби е изключено изрично касационното обжалване. Саморазбиращо се е, че
актовете в заповедното производство, които не подлежат на въззивно обжалване, няма как
да подлежат на касационно обжалване.
Триинстанционни са всички производства по ГПК, освен тези, за които
касационното обжалване е изрично изключено. С изрични разпоредби е уредено и
изключването на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК при касационното обжалване.
отговори: на обжалване с частна жалба пред ВКС подлежат въззивните определения, с
които се дава разрешение по същество или се прегражда развитието на заповедното
Съдии:
Б. Б., С. Ц., А. Б., М. П., Р. Б., Б. Ц., Г. Г., Н. З., Е. В., З. П., Т. Н., Т. Г.
В т. 9. от тълкувателното решение се приема, че: в производството по чл. 422,

респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение
се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в
това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на
фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително
събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Предлаганото разрешение
изхожда от вярната предпоставка, че съществуването на едно вземане може да бъде
отречено по четири различни причини, то може: 1) да не е възникнало надлежно, тъй като
не са се осъществили елементите от правопораждащия го фактическия състав или да са
налице правоизключващи или правоунищожаващи факти; 2) да е възникнало надлежно, но
да е погасено чрез надлежно изпълнение преди подаване на заявлението или прихващане;
3) да е възникнало надлежно, но да е погасено чрез доброволно изпълнение след подаване
на заявлението и 4) да е възникнало надлежно, но да е погасено в допуснатото незабавно
принудително изпълнение. В първия случай силата на пресъдено нещо на
отхвърлителното решение парализира изпълнителното основание (преодолява
изпълнителната му сила), като изпълнителният лист се обезсилва по право. В този случай
даденото от длъжника е без или на отпаднало основание и той има иск за връщане на
даденото, а ако длъжникът е претърпял материално незаконосъобразно принудително
изпълнение, той има право да си върне полученото от привидния кредитор и разноските
по изпълнението чрез обратен изпълнителен лист. И във втория случай силата на
294
пресъдено нещо на отхвърлителното решение парализира изпълнителното основание, като
изпълнителният лист се обезсилва по право, но даденото от длъжника е дължимо
(съответно прихващането е надлежно) и само ако длъжникът е претърпял и материално
незаконосъобразно принудително изпълнение, той може да си върне полученото от
привидния кредитор и разноските по изпълнението чрез обратен изпълнителен лист. В
третия случай силата на пресъдено нещо на отхвърлителното решение не засяга
изпълнителното основание и изпълнителния лист не се обезсилва по право, като обратен
изпълнителен лист се издава на длъжника, само ако съдебният изпълнител не е признал
извършените погашения и е осъществил материално незаконосъобразно принудително
изпълнение. В четвъртия случай силата на пресъдено нещо на отхвърлителното решение
не засяга изпълнителното основание и изпълнителният лист не се обезсилва по право, като
на длъжника не се издава обратен изпълнителен лист, тъй като принудителното
изпълнение е материално законосъобразно. Това, което приетото разрешение в
тълкувателното решение не отчита е, че в своите обективни предели силата на пресъдено
нещо обхваща не само надлежното възникване или невъзникване на вземането, но и
неговото надлежно погасяване след възникването му. В тълкувателното решение не е
отчетена и възможността вземането да е възникнало и де не е погасено, но да не е
настъпила неговата изискуемост (в който случай длъжникът може да изпълни предсрочно,
и доброволно даденото е с основание, но не е длъжен да търпи принудително изпълнение).
В тълкувателното решение не е отчетена също възможността задължението да бъде
погасено чрез поредица от частични доброволни плащания и постъпления от осребряване
на длъжниковото имущество, които съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД погасяват първо разноските,
след това лихвата и най-после главницата. Това прави неприложим предлагания подход
исковият съд да отчита едни и да не отчита други погашения. При прилагането на този
подход постановеното решение няма да съответства на действителното правно положение.
Обективните предели на силата на пресъдено нещо имат своя времеви обхват.
Възможно е той да бъде ограничен - да се преклудират възраженията въз основа на факти,
които са се осъществили в определен период от време и да не се преклудират
възраженията въз основа на факти, които са се осъществили в друг период от време. При
издаването на дубликат от изпълнителен лист, издаден въз основа на несъдебно
изпълнително основание силата на пресъдено нещо обхваща в обективните си предели
само погасяването на вземането след издаването на изпълнителния лист, като извън
нейните предели остават възникването и погасяването на вземането преди това. Правно
невъзможна е сила на пресъдено нещо, която да изключва някои възражения в пределите
на нейния времеви обхват.
Неслучайно законодателят урежда две отклонения от общото правило, че
изпълнителният лист се издава от първоинстанционния съд. Първото отклонение е, когато
въззивният съд издава изпълнителния лист въз основа на неговото подлежащо на
предварително изпълнение осъдителното решение. Причина за това отклонение е
неудобството от препращането на делото докато текат сроковете за обжалване на
въззивното решение и производството по размяната на книжа във връзка с касационното
295
обжалване. Второто отклонение е при издаването на обратен изпълнителен лист - той се
издава от съда, постановил окончателното отхвърлително решение след отменяване на
предварително изпълняемо съдебно решение. Причина за това е, че този съд може да
определи най-добре обективните предели на силата на пресъдено нещо на своето решение,
за да прецени дали да издаде обратен изпълнителен лист. Той знае най-добре въз основа
на кои възражения е отрекъл претендираното вземане: правоизключващи,
правоунищожаващи, правопогасяващи (и кои от тях) или правоотлагащи.
отговори: по иска за съществуване на вземането то се установява към момента на
приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество.
Удовлетворяването на надлежно възникналото вземане чрез принудително изпълнение
също води до отхвърляне на иска, но то има значение за разноските по делото (те се
дължат от ответника), а обратен изпълнителен лист не се издава.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., А. Б., Т. Н.
В т. 10.а. от тълкувателното решение се приема, че: Процесуалните предпоставки

за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск за съществуване на
вземането, не са налице в случаите, когато възражението не е подадено в срок или не
съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска за съществуване на вземането
извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални
предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното
Искът за съществуване на вземането след предявяване на същото вземане в
заповедно производство има единствената особеност, че по силата на изрична законова
разпоредба трябва да бъде разгледан от съда като установителен, но това не пречи на
ответника да се брани като по осъдителен иск (с възражения за прихващане и с
правоотлагащи възражения). С оглед това не съществуват никакви особени процесуални
предпоставки за неговата допустимост. Отводът, че заповедта за изпълнение е влязла в
сила е отвод са пресъдено нещо и единствено съдът по иска е компетентен да се произнесе
по него, което прави необяснимо разрешението в т. 5.а. Всяко изявление на длъжника до
заповедния съд в писмена форма е възражение. Без правно значение е дали възражението
е в утвърдената форма и какви изявления съдържа то. Не е възражение само писменото
изявление, в което длъжникът изрично признава дълга.
Извън предмета на тълкувателното дело е въпросът за спазването на сроковете за
предявяване на иска за съществуването на вземането и за представяне на доказателства за
това пред заповедния съд, но доколкото в тълкувателното решение е изложено
становището, че предявяването на иска в съответния срок е предпоставка за неговата
допустимост, следва да се отбележи, че предявяването на иска след едномесечния срок
съставлява нередовност на исковата молба (която следва да бъде изправена по указания на
296
съда), тъй като дължимата в този случай такса е в пълен размер. В този случай ищецът
следва да докаже правния си интерес от предявения установителен иск, ако не желае да
премине към осъдителен, за което също следва да получи указания, макар исковата молба
да е редовна.
При съобразяване на изложеното на поставения в т. 10.а. въпрос би следвало да се
отговори: недопустим е искът за съществуване на вземането, ако заповедта за изпълнение
е влязла в сила. Исковият съд не е обвързан от констатациите на заповедния съд, че
заповедта за изпълнение е влязла или не е влязла в сила. Не е възражение само писменото
изявление, в което длъжникът изрично признава дълга.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., Т. Н., Т. Г.:
В т. 13. от тълкувателното решение са поставени въпросите: "Подлежат ли на

обезсилване издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист при отхвърляне на
установителния иск по чл. 422 ГПК, както и при прекратяване на производството по иска.
В кои хипотези се издава обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК."
Издадената заповед за изпълнение не се обезсилва при отхвърляне на иска за
съществуване на вземането, тъй като в зависимост от обективните предели на силата на
пресъдено нещо на отхвърлителното решение нейната изпълнителна сила е укрепена или
парализирана и съответно не се обезсилва или се обезсилва по право издаденият
изпълнителен лист (вж. изложението по т. 9.). Без правно значение е дали исковият съд ще
обезсили със свой акт издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист при
прекратяване на делото, но доколкото обезсилването на изпълнителния лист не настъпва
(по право) във всички случаи на прекратяване, в интерес на яснотата в отношенията
между страните е исковият съд да постановява изричен акт, с който обявява
обезсилването. Хипотезите, в които се издава обратен изпълнителен лист са посочени в
изложението по т. 9, като различието с приетото в тълкумателното решение произтича от
това, че искът за установяване на вземането следва да бъде отхвърлен във всички случаи,
когато то не е възникнало, основанието му е унищожено, вземането не е изискуемо или е
погасено към приключването на съдебното дирене пред последната инстанция по
същество.
Предвид възможността за обжалване на решението и на определението за
прекратяване на производството по делото и потвърждаването или отменяването им в
различни техни части, както и за връщане на делото за ново разглеждане и последващи
обжалвания, не е препоръчително съдът, постановяващ съответния акт в исковото
производство да се произнася и по обезсилването по право на заповедта за изпълнение и
изпълнителния лист, а доколкото съдебният изпълнител издава удостоверение за
получените от взискателя суми и събраните такси едва след като решението по иска е
влязло в сила, е целесъобразно да се признае компетентността на първоинстационния съд
по иска със свой акт да обезсили в съответната част заповедта за изпълнение и издадения
297
изпълнителен лист, както и да издаде обратен изпълнителен лист, когато са налице
предпоставките за това.
отговори: Издадената заповед за изпълнение не се обезсилва при отхвърляне на
предявения иск за съществуване на вземането. Съд по иска може да я обезсили при
прекратяване на производството, освен ако прекратяването е поради влизането в сила на
заповедта за изпълнение и при одобряването на спогодба. Съд по иска може да обезсили
издадения изпълнителния лист, когато той се обезсилва по право при отхвърляне на иска и
при прекратяване на производството. Обратен изпълнителен лист се издава когато
длъжникът е претърпял материално незаконосъобразно принудително изпълнение -
въпреки, че вземането не е възникнало, основанието е нищожно или унищожено, погасено
е чрез плащане вън от изпълнителното производство или прихващане или не е изискуемо,
както и при прекратяване на производството, освен ако прекратяването е поради
влизането в сила на заповедта за изпълнение и при одобряването на спогодба.
Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист, както
и да издаде обратен изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила решение или
определение за прекратяване е първоинстанционният съд в исковото производство.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., А. Б., Т. Н., Т. Г.
В т. 14. от тълкувателното решение се приема, че: заповедният съд не може да
отсрочва и разсрочва изпълнението, това може да направи съдът по иска за съществуване
на вземането. Предлаганото разрешение се основава на формално тълкуване на
разпоредбите, уреждащи правомощието на съда да отсрочва и разсрочва изпълнението и
издаването на изпълнителен лист.
Издаването на изпълнителен лист няма отношение към правомощието на съда да
отсрочва и разсрочва изпълнението, така като отсрочването и разсрочването няма
отношение към последиците от забавата на длъжника. Съдът е длъжен да издаде
изпълнителен лист, когато са налице основанията за това и кредиторът може да започне
изпълнение въз основа на издадения изпълнителен лист, но съдебният изпълнител не
може да осъществява принуда (да предава вещите, да осъществява въвод, да осребрява
имущество на длъжника и др.) ако изпълнението на задължението е отсрочено или
разсрочено от съда.
Действително новият ГПК остави на длъжника само възможността да иска
отсрочване и разсрочване на задължението до постановяване на изпълняемото решение, а
в заповедното производство заповедта за изпълнение се издава преди длъжникът да вземе
участие в него, като възможността да иска от съда отсрочване или разсрочване не е
изрично уредена. В тълкувателното решение не е отречена възможността длъжникът да се
ползва от възможността за отсрочване и разсрочване на изпълнението, но тя му се
признава едва след предявяването на иска за съществуване на вземането, когато макар
съдът да е длъжен да разгледа иска като установителен, длъжникът може да се брани като
298
по осъдителен иск. Това разрешение е удачно, когато заповедта не подлежи на незабавно
изпълнение и кредиторът може да изпълни вземането си принудително едва след като
благоприятното за него решение стане изпълняемо; но длъжниците на държавата,
държавните учреждения, общините и на банките, както и длъжниците, които са
удостоверили задълженията си в нотариален акт, спогодба или друг договор с нотариална
заверка на подписите не може да бъдат поставени в положението да подават възражение
срещу вземане, което не оспорват, за да поискат от съда защита по социални причини. А и
за тях тази възможност ще е чисто формална, тъй като през времето до предявяването на
иска (не по-малко от месец или два) издадената заповед ще бъде изпълнена принудително.
Новият ГПК предоставя на кредитора избор дали да предяви вземането си чрез
иск, или в заповедно производство, но този негов избор не може да постави длъжника в
различно правно положение. Това налага де се приеме, че ако длъжникът в срока за
възражение поиска от съда отсрочване или разсрочване на изпълнението, заповедният съд
следва да се произнесе по искането, след като вземе становището на претендиращия
незабавно изпълнение заявител.
отговори: заповедният съд може да отсрочва и разсрочва изпълнението по молба на
длъжника в срока за доброволно изпълнение, след като вземе становището на
претендиращия незабавно изпълнение заявител.
Съдии:
Б. Б., Т. Н., С. Ц., Б. Ц., Г. Г., А. Б., Т. Г.
В т. 18. от тълкувателното решение се приема, че: предсрочната изискуемост на

вземането, произтичащо от договор за банков кредит настъпва, след като банката е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила това на
длъжника, за което заявителят трябва да представи доказателства заедно с извлечението
от сметка. Приетото разрешение не отчита разликата между извлечението от сметка
(счетоводните книги) като вторичен счетоводен документ, изходящ от кредитора и
първичния документ, от който произтича вземането, издаден от длъжника (вж.
изложението по т. 4.а.). Самият вторичният счетоводен документ, издаден от
притежаващият особено качество средитор удостоверява изискуемото вземане по силата
на закона и съдът не може да изисква нито представянето на първичния документ за
дълга, нито представянето на доказателства за настъпването на изискуемост или
сбъдването на условие. По волята на законодателя заповедта за незабавно изпълнение се
издава, ако представеното извлечение описва съдържанието на вземането и посочва
основанието, от което то произтича (вж. изложението по т. 4.а.).
Различно е положението, когато незабавното изпълнение се претендира въз
основа на договора за кредит, който съдържа клауза за предсрочна изискуемост. За този
случай важи казаното в т. 4.а., че доказателства за предсрочната изискуемост не се
представят както когато тя настъпва по право (без изявление на кредитора), така и когато
тя настъпва по изявление на кредитора, тъй като изявлението от взискателя е направено в
299
заявлението и ще достигне длъжника при връчването на заповедта, която възпроизвежда
дословно съдържанието на заявлението.
отговори: заповедният съд не изисква представянето на доказателства за предсрочната
изискуемост на вземането, произтичащо от договор за банков кредит нито когато
вземането се претендира по извлечението от сметка (счетоводните книги), нито когато то
се претендира въз основа на договора за банков кредит.
Съдии:
Б. Б., С. Ц., Т. Н.

1. НЕДОПУСТИМ Е ИСК ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА НЕИСТИННОСТ НА

ДОКУМЕНТ ПО ЧЛ. 124, АЛ. 4, ИЗР. 1 ГПК, АКО ИЩЕЦЪТ ИЗВЕЖДА ПРАВНИЯ СИ
ИНТЕРЕС ОТ ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ПОЗОВЕ НА ВЛЯЗЛОТО В СИЛА РЕШЕНИЕ
ПО УСТАНОВИТЕЛНИЯ ИСК В ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ВИСЯЩ ИСКОВ ПРОЦЕС, В
КОЙТО ДОКУМЕНТЪТ Е БИЛ ПРЕДСТАВЕН, НО ИЩЕЦЪТ Е ПРОПУСНАЛ СРОКА
ЗА ОСПОРВАНЕТО МУ ПО ЧЛ. 193, АЛ. 1 ГПК.
2. ПРЕДЯВЯВАНЕТО НА ИСКА ПО ЧЛ. 124, АЛ. 4, ИЗР. 1 ГПК В
ПОСОЧЕНАТА ХИПОТЕЗА НЕ ПРЕДСТАВЛЯВА ОСНОВАНИЕ ПО ЧЛ. 229, АЛ. 1, Т.
4 ГПК ЗА СПИРАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО, ПО КОЕТО
ДОКУМЕНТЪТ Е БИЛ ПРЕДСТАВЕН.
3. НЕДОПУСТИМ Е ИСК ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА НЕИСТИННОСТ НА
ДОКУМЕНТ ПО ЧЛ. 124, АЛ. 4, ИЗР. 1 ГПК, АКО ИЩЕЦЪТ ИЗВЕЖДА ПРАВНИЯ СИ
ИНТЕРЕС ОТ ВЪЗМОЖНОСТТА ДА ПОЛЗВА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ ПО
УСТАНОВИТЕЛНИЯ ИСК КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА ОТМЯНА ПО ЧЛ. 303, АЛ. 1, Т. 2
ГПК НА ВЛЯЗЛОТО В СИЛА РЕШЕНИЕ ПО ДЕЛОТО, ПО КОЕТО ДОКУМЕНТЪТ Е
БИЛ ПРЕДСТАВЕН, НО ИЩЕЦЪТ Е ПРОПУСНАЛ СРОКА ЗА ОСПОРВАНЕТО МУ ПО
ЧЛ. 193, АЛ. 1 ГПК.
300
Чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК
Чл. 193, ал. 1 ГПК
Чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК

Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 18 октомври 2012 г. в състав:

по описа за 2012 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано
от съдия ТАТЯНА ВЪРБАНОВА и съдия ЗОЯ АТАНАСОВА
С разпореждане от 21.05.2012 г. на Председателя на Върховния касационен съд е

образувано тълкувателно дело № 5/2012 г. на Върховния касационен съд, Общо събрание
на гражданска и търговска колегия по предложение на тричленен състав на Върховния
касационен съд, Търговска колегия, първо отделение по частно търговско дело №
725/2011 г., който на основание чл. 292 ГПК с определение № 77/30.01.2012 г. е спрял
производството по делото и е предложил на общото събрание на гражданска и търговска
колегии да постанови тълкувателно решение по следните процесуално правни въпроси:
1. Допустим ли е иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал.
4, изр. 1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на
влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ исков процес, в
който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по
чл. 193, ал. 1 ГПК?
2. Предявяването на иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК в посочената хипотеза
представлява ли основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по
делото, по което документът е бил представен?
3. Допустим ли е иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал.
4, изр. 1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да ползва
съдебното решение по установителния иск като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 3,
пр. 1 ГПК на влязлото в сила решение по делото, по което документът е бил представен,
но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК?
Общото събрание на гражданска и търговска колегия на Върховния касационен
съд, за да се произнесе взе предвид следното:
По повдигнатите процесуално правни въпроси е констатирана противоречива
практика както следва:
Според едното становище решението, с което се установява неистинност на
документ не е основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение и затова такъв иск е
недопустим, ако страната извежда правния си интерес единствено от разрешаването на
този спор. При действието на новия ГПК страната, която е пропуснала възможността да
301
оспори истинността на представен документ не може да иска спиране на делото, тъй като
тази възможност е преклудирана. Правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК страната
има само ако истинността на документа има значение за други правоотношения между
страните. Приема се, че основание за отмяна може да бъде само влязлата в сила присъда
или заместващото такава присъда съдебно решение по чл. 124, ал. 5 ГПК, но не и съдебно
решение по иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, предявен, след като е преклудирана възможността
за оспорване на същия документ. Поддържа се, че под "надлежен ред" по смисъла на чл.
301, ал. 1, т. 2 ГПК следва да се има предвид влязла в сила присъда за документно
престъпление или установяване на същото от гражданския съд, когато наказателно
преследване не може да бъде възбудено или е прекратено, или спряно на основанията,
посочени в цитираната правна норма.
В постановени в производство по чл. 307, ал. 2 ГПК решения, състави на ВКС от
гражданска и търговска колегия приемат, че основанието по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК,
изисква установяване на подправка на документа с влязла в сила присъда или решение по
чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпното обстоятелство, а не с иск за
неистинност на документ по чл. 124, ал. 4 ГПК.
Според другото становище, правен интерес от водене на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК
винаги е налице, когато документът, чиято неистинност е предмет на установяване
рефлектира върху субективно материално право, че производството по делото, по което
документът е представен следва да спре до решаване на въпроса за истинността на
документа. Правният интерес от провеждането на производство по такъв иск се преценява
и с оглед на въведеното с ГПК в сила от 01.03.2008 г. самостоятелно основание за отмяна
въз основа на установяването по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК на истинност или неистинност
на документ. Приема се, че след влизане в сила на съдебното решение по делото, в което
документът е представен правният интерес от установителния иск може да служи като
основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поддържа се становището, че при действието на новия Граждански процесуален
кодекс основание за отмяна на влязло в сила решение по реда на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК
представлява установяването неистинността на документ по надлежния съдебен ред, а не
признаването на документа за подправен по надлежния съдебен ред, че по действащата
правна уредба съществува правна възможност за отмяна на влязлото в сила решение,
основано на оспорения документ, след като в производство по чл. 124, ал. 4 ГПК бъде
установена неговата неистинност.
Общото събрание на гражданска и търговска колегия на ВКС приема за правилно
първото становище, като съображенията за това са следните:
По първи въпрос:
В разпоредбите на чл. 193, ал. 1 ГПК е предвидено процесуалното право на
заинтересованата страна да оспори истинността на представен документ по делото и по
този начин да постави началото на производството по чл. 193-194 ГПК. Целта е да се
обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по
делото - формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната
302
доказателствена сила на официален удостоверителен документ. С установяване на
неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на
оспорването по чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спора относно
неговата истинност. Оспорването истинността на документ по чл. 193, ал. 1 ГПК
представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за
установяване неистинност на документ.
Правото да се оспори истинността на представен по делото документ, чрез
процедурата по чл. 193 ГПК може да се упражни в предвидения в чл. 193, ал. 1 срок - най-
късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила -
в отговора на исковата молба ответникът следва да оспори представения при предявяване
на иска документ, а ищецът следва да оспори представения с отговора документ в първото
заседание. Представеният в съдебно заседание документ може да бъде оспорен най-късно
до края на това заседание.
Пропускането на срока по чл. 193, ал. 1 ГПК лишава страната от правото да
оспори истинността на документа. С пропускането на срока възможността за оспорване
истинността на документа в това производство се преклудира. Това е правната последица
от неупражненото в срок процесуално право. Целта на тази преклузия е да обезпечи
разглеждане на делото в разумен срок и да стимулира страната да прояви процесуална
активност и дисциплина.
Изгубвайки правото да оспори истинността на документа в рамките на висящия
процес, страната губи и правото по исков ред да установи неговата неистинност, когато
правният интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК се обосновава само с висящия процес в
който е направен пропускът. Ако се приеме обратното становище, то се обезсмисля и
ефекта на предвидената процесуална преклузия в чл. 193 ГПК, както и тази в чл. 133 ГПК.
Процесуалните преклузии имат и извънпроцесуален ефект, който касае стабилитета на
съдебното решение и правните му последици.
За страната, пропуснала възможността да оспори истинността на документа по
уважителни причини или поради непредвидени обстоятелства, които не е могла да
преодолее съществува възможност да поиска възстановяване на срока за оспорване. Ако
обаче пропускът не се дължи на такива причини, не следва да се приеме, че искът по чл.
124, ал. 4 ГПК представлява предвидена в процесуалния закон възможност този пропуск
да се поправи.
По втори въпрос:
От изложените съображения се извежда извода, че предявяването на иска по чл.
124, ал. 4, изр. 1 ГПК в посочената хипотеза не представлява основание по чл. 229, ал. 1, т.
4 ГПК за спиране на производството по делото, по което документът е бил представен.
По трети въпрос:
Съгласно разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на отмяна подлежи влязло в сила
решение, когато по надлежния съдебен ред се установи неистинност на документ, на
показания на свидетел, на заключение на вещо лице, върху което е основано решението
или престъпно действие на страната, на нейния представител, на член от състава на съда
303
или на връчител във връзка с решаване на делото. Общото във всички хипотези е, че
източник на неправилността на решението е извършено престъпление. В приложното поле
на чл. 303, ал. 1, т. 2, пр. 1-во ГПК се включват случаите на установена неистинност на
документ с влязла в сила присъда за престъпно съставяне на документ или така
наречената "материална подправка" - това е подправка на официален документ по чл. 308
НК, който визира съставяне на неистински официален документ или преправяне
съдържанието на официален документ с цел да бъде използван и подправка на частен
документ по чл. 309 НК, предвиждащ съставяне на неистински частен документ или
преправяне съдържанието на частен документ. В посоченото приложно поле се включва и
установена неистинност на документ с влязла в сила присъда за лъжливо документиране -
т.е. за "интелектуална подправка", която е вторият вид престъпно съставяне на документ и
може да бъде извършено само по отношение на свидетелстващите документи. Лъжливото
документиране в официален документ е предвидено в чл. 311 НК, според текста на който
длъжностното лице в кръга на службата си съставя официален документ, в който
удостоверява неверни обстоятелства или изявления с цел да бъде използван тоя документ
като доказателство за тия обстоятелства. Текстът на чл. 312 НК визира лъжливо
документиране в частен документ, съответно текста на чл. 313 НК предвижда лъжливо
документиране в своя полза, а чл. 314 НК предвижда "посредствено лъжливо
документиране".
Процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда,
респ. споразумение по НПК или с установителен иск за факта на престъплението по чл.
124, ал. 5 ГПК, в случаите, в които наказателно преследване е изключено, поради някоя от
причините, предвидени в НПК. Следователно установена неистинност на документ по
надлежен съдебен ред означава установена неистинност на документа с влязла в сила
присъда или споразумение по наказателно дело, или влязло в сила решение по чл. 124, ал.
5 ГПК за случаите, когато наказателното производство е изключено по посочените
причини в НПК. В подкрепа на становището е систематичното тълкуване на чл. 303, ал. 1,
т. 2 ГПК, разпоредбата на чл. 133 ГПК и чл. 193, ал. 1 ГПК, което сочи, че законодателят
не е имал предвид неистинността на документа да бъде установяване по
гражданскоправен ред извън случаите на чл. 124, ал. 5 ГПК. След като страната по висящ
исков процес е пропуснала срока по чл. 193, ал. 1 ГПК да оспори противопоставен й
документ тази възможност е преклудирана, включително и по исков ред с отделен иск по
чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК.
Това разбиране неизменно е поддържано в практиката на Върховния съд и
Върховния касационен съд при действието на ГПК от 1952 г. (отм.). Съобразно същата
отмяна на влязло в сила решение на осн. чл. 231, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) може да се иска,
когато решението е основано на документ, който по надлежен ред е бил признат за
подправен. Приема се, че този ред е влязла в сила присъда или влязло в сила решение по
чл. 97, ал. 4 ГПК. Решението по чл. 97, ал. 3 ГПК (отм.) не е такова основание за отмяна.
Според същата практика текста на чл. 231, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) е тълкуван
разширително, като е поддържано становището, че отмяна може да се иска не само, когато
304
решението е основано на документ, предмет на престъпление по чл. 308 НК и чл. 309 НК -
т.е. на материална подправка, но и когато е основано на документ, предмет на
престъпленията "лъжливо документиране" по чл. 311 НК, в изпълнителното деяние на
което е предвидено съставяне от длъжностно лице в кръга на службата на официален
документ, в който да удостовери неверни обстоятелства или изявления с цел да бъде
използван тоя документ като доказателство за тия обстоятелства, чл. 312 НК - лъжливо
документиране, което поначало е в чужда полза, чл. 313 НК - лъжливо документиране в
своя полза, чл. 314 НК - посредствено лъжливо документиране. Съобразно
наказателноправната теория лъжливото документиране има място там, където не е налице
подправка, а документът е истински, без преиначено авторство по смисъла на
определението за неистински документ, дадено в текста на чл. 93, т. 6 НК. Съгласно чл.
93, т. 6 НК неистински е този документ, на който е придаден вид, че представлява
конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това, което действително го е
съставило.
В гражданскопроцесуалното право понятието истински документ включва
автентичен и верен, съответно неистински - неавтентичен или неверен документ.
Критерий за автентичността на документа е авторството. Неавтентичният документ
материализира изявление, което не е било направено от лицето, посочено като издател.
Критерий за верността на документа е съответствието между документа и удостовереното
с него, и стои само пред свидетелстващите документи. Неверен е свидетелстващ
документ, който не отговаря на удостовереното с него фактическо положение. С оглед на
разликата в обхвата на понятието неистински документ по смисъла на чл. 93, т. 6 НК и
това, залегнало в гражданско процесуалното право, съответно в трайната практика на
ВКС, включително и по приложението на чл. 231, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) в разпоредбите
на действащия понастоящем ГПК /ДВ, бр. 59/20.07.2007 г./ в чл. 301, ал. 1, т. 2 ГПК
законодателят е предвидил възможност да се иска отмяна, когато по надлежния съдебен
ред се установи "неистинност на документ". Употребата на понятието "подправен
документ" в тази хипотеза е изоставено. Разликата с текста на чл. 231, ал. 1, б. "в" ГПК от
1952 г. е редакционна и следва да се тълкува ведно с правилото на чл. 124, ал. 5 ГПК, като
под "надлежен ред" се има предвид влязла в сила присъда за документно престъпление
или установяване на същото от гражданския съд, когато наказателно преследване не може
да бъде възбудено или е прекратено, или спряно на основанията, посочени в цитираната
правна норма.
колегии на ВКС
РЕШИ:
1. Недопустим е иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 4,

изр. 1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на
влязлото в сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес,
305
в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по
чл. 193, ал. 1 ГПК.
2. Предявяването на иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК в посочената хипотеза не
представлява основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по
делото, по което документът е бил представен.
3. Недопустим е иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 4,
изр. 1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да ползва съдебното
решение по установителния иск като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на
влязлото в сила решение по делото, по което документът е бил представен, но ищецът е
пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК.
по тълкувателно дело № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС
1. Искът за установяване неистинността на документ е отрицателен установителен

иск за факт, който изрично е предвиден за допустим от закона. Чрез установителния иск
по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК надлежно легитимираната страна /всеки, който има интерес от
установяването на действителното правно положение/ може да иска установяване
неавтентичност или невярност на документа, т.е. оспорване авторството на
обективираното в подписания документ изявление или оспорване на съответствието
между удостоверените в официален свидетелствуващ документ факти и действителното
фактическо положение. Именно защото се касае за пряко предвиден в ГПК установителен
иск, ищецът не е длъжен непременно да обосновава правния си интерес като краен
резултат /позоваване на висящ процес или искане за отмяна/ от провеждането му. При
предявяването на този установителен иск е достатъчно в исковата молба да са въведени
твърдения за неистинност на документ, имащ значение за установяване на релевантни към
конкретно гражданско правоотношение факти.
Няма основание да бъде изоставена досегашната съдебна практика, според която,
ако страната е пропуснала да оспори истинността на документ в заседанието, в което е
представен, тя може, в рамките на висящността на процеса да предяви в самостоятелно
производство иск за установяване неистинността на този документ. Тази практика е
създадена по отменения ГПК, но следва да се запази и при действащия ГПК, не само с
оглед аналогичната уредба на чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК и чл. 97, ал. 3 ГПК (отм.), но и с
оглед предвидения в двата кодекса преклузивен срок за оспорване на представен по
делото документ - чл. 193 ГПК, чл. 154 ГПК (отм.).
Предоставената от закона правна възможност да се предяви иск за установяване
неистинност на документ може да се реализира предварително, преди сезирането на съда
за разрешаване на материалноправния спор, за който този документ е от значение. Искът
може да бъде проведен и при висящия процес, по който е представен или се очаква да
306
бъде представен документът, преди изтичане на преклузиите по чл. 133 и чл. 194 ГПК и
тогава производството ще бъде обусловено от решението за истинността на документа.
Няма ограничение в закона този иск да бъде предявен и в рамките на висящия процес ако
сроковете за оспорването му са изтекли.
При пропускането на срока по чл. 193, ал. 1 ГПК, се преклудира процесуалното
право за оспорване истинността на документа в рамките на това висящо производство, но
неблагоприятните последици от неоспорването на документа не биха могли да
рефлектират върху допустимостта на изрично предвидения от законодателя отрицателен
установителен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК. Обуславящо значение в случая има
върешнопроцесуалното значение на преклузивните срокове.
Изтъкнатият в тълкувателното решение аргумент за необходимостта да се
обезпечи разглеждането на делото в разумен срок и да се стимулират страните да
проявяват процесуална активност и дисциплина, не би могъл да бъде обуславящ за
даденото разрешение по т. 1.
Принципът за разглеждане на делата в разумен срок /чл. 13 ГПК/ е важен и следва
да бъде съблюдаван, но същевременно при прилагането му не трябва да се стига до
крайност и да се подценява значението на другите принципи в гражданския процес - за
законност и за установяване на истината, които поради тяхната значимост изрично са
закрепени в чл. 5, чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България. Ако решението
на съда се основе на неистински документ, това би било в разрез с принципите на
законността и установяване на истината. Нормите на гражданския процес, включително и
тези, в глава втора за основните начала следва да се тълкуват така, че да осигурят
възможност на страната да докаже фактите, на които основава своето право, чрез
предвидените процесуални средства дори и когато това би довело до известно забавяне на
процеса, за да бъдат спазени конституционните принципи на законност и установяване на
истината. За да се осигури целта на гражданския процес като защита и санкция
принципите следва да се прилагат балансирано и така, че прилагането на един от тях да не
изключва останалите. Тук следва да се има предвид и становището в правната теория, че
не могат да се окачествят като ръководни правни норми тези, които не уреждат права и
задължения с точно определено съдържание.
Предвид тези съображения, следва да се приеме, че е допустим иск за
установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, ако ищецът
извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по
установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е бил
представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК.
2. С оглед изразеното особеното мнение по т. 1 от тълкувателното дело, следва да
се приеме, че предявяването на иска по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК в посочената хипотеза
представлява основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по
делото, по което документът е бил представен. Положителният отговор на този въпрос
произтича от преюдициалността на допустимото исково производство за установяване
307
неистинност на документа по отношение на делото, по което това релевантно за спора
доказателствено средство е било прието.
3. Отрицателният установителен иск, имащ за предмет неистинност на документ,
което е факт с доказателствено значение, следва да се счете за допустим и когато е
предявен след влизане в сила на решението, основано на този документ. Този извод
произтича, на първо място, от редакцията на чл. 303, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК, с оглед израза ..
"се установи неистинност на документ" и пълното му съответствие на употребеното в чл.
124, ал. 4, изр. 1 ГПК понятие.
"Надлежният съдебен ред" по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК за установяване
неистинност на документа ще се определя в зависимост от причините, водещи до
неистинност. Възможно е неистинността на документа да е в резултат на документно
престъпление по чл. 308 - 310 НК - подправка на документа, или на лъжливо
документиране по чл. 311 - 314 НК. Тогава надлежният съдебен ред по см. на чл. 303, ал.
1, т. 2 ГПК ще е влязла в сила присъда или споразумение в наказателното производство. В
случаите, когато за установяване на съответното престъпно обстоятелство, имащо
значение за отмяната, е налице пречка за образуването или приключването на
наказателното производство, надлежният съдебен ред ще бъде провеждането на
установителния иск по чл. 124, ал. 5 ГПК. Отмяна на влязлото в сила решение, когато то е
основано на неистински документ, би могла да се иска и когато обективното
несъответствие на съдържанието на документа с действителното фактическо положение
не се дължи на подправката му по смисъла на НК. Тогава неистинността на документа
следва да се установи по изрично предвидения от законодателя ред по чл. 124, ал. 4, изр. 1
ГПК и това също съставлява надлежен съдебен ред по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК.
При даване на отговор на поставения въпрос следва да се отчете, че за разлика от
отменения ГПК /чл. 231, ал. 1, б. "в"/, в който като основание за отмяна бе предвидено
признаването на един документ за подправен по надлежния съдебен ред, при действащият
ГПК като основание за отмяна е предвидено установяване неистинността на документ.
Законодателят очевидно е съобразил съществуващата разлика в съдържанието на
понятието "неистински документ"в наказателното право и е отчел обяснението на думите
"неистински документ", дадено в чл. 93, т. 6 от НК, а именно - "този документ, на който е
придаден вид, че представлява конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това,
което действително го е съставило". В наказателноправен смисъл, за разлика от
гражданското процесуално право, истинността или неистинността на документ се отнасят
не и до съдържанието, а единствено до авторството на обективираното в документа
изявление.
При тази редакция на чл. 303, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК и с оглед легалното обяснение
на понятието "неистински документ" в наказателното право, би се достигнало до извод, че
посоченото основание за отмяна ще обхваща единствено случаите, когато с влязла в сила
присъда или споразумение е установена материалната подправка на документа по см. на
чл. 308 и чл. 309 НК, а не и лъжливото документиране като вид престъпно изготвяне на
документи.
308
Предвид горните съображения и с оглед на пълното съвпадение на понятията
"установяване неистинност на документ" в разпоредбите на чл. 124, ал. 4, пр. 1 и в чл. 303,
ал. 1, т. 1, пр. 1 ГПК, следва да се направи извод, че в сега действащия ГПК законодателят
е разширил основанията за извънинстанционен контрол и че е без значение вида
неистинност на документа /дали е неавтентичен или неверен/, а причините, водещи до
неистинност - дали се касае за материална или интелектуална подправка по см. на НК,
която следва да се установи чрез присъда или споразумение, или неистинността не се
дължи на извършено документно престъпление. Без да се дължи сметка за причините,
водещи до неистинност на документа и без да се отчитат употребените от законодателя
понятия, би се стигнало до стеснително тълкуване на процесуални норми, касаещи
основанията за отмяна и до отричане на предвидена в закона процесуална възможност за
извънинстанционен контрол на неправилни решения.
Предвидените в чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК основания за отмяна на влязло в сила
решение, когато то е основано на неистински документ, не са идентични с чл. 231, ал. 1, б.
"б" и б. "в" ГПК - отм., нито се касае за редакционна поправка, а за разширяване на
основанията за извънинстанционен контрол на влезли в сила неправилни решения.
Именно затова и практиката на ВС и ВКС по приложението на чл. 231, ал. 1, б. "в" ГПК -
отм., според която, при влязло в сила решение, основано на подправен документ,
подправката може да бъде установена само по наказателен ред, за да е налице основание
за прилагане на извънредното средство за контрол на влязлото в сила решение, би
следвало да се счете за неприложима.

1. СЪДЕБНИ РАЗНОСКИ ЗА АДВОКАТСКО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ СЕ

ПРИСЪЖДАТ, КОГАТО СТРАНАТА Е ЗАПЛАТИЛА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО.
2. СТРАНАТА СЛЕДВА ДА ПРЕДСТАВИ СПИСЪК ЗА РАЗНОСКИ ПО ЧЛ. 80
ГПК, ДОРИ КОГАТО Е НАПРАВИЛА САМО ЕДИН РАЗХОД В ПРОИЗВОДСТВОТО,
ЗА КОЙТО Е ПРЕДСТАВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО.
3. ПРИ НАМАЛЯВАНЕ НА ПОДЛЕЖАЩО НА ПРИСЪЖДАНЕ АДВОКАТСКО
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ, ПОРАДИ ПРЕКОМЕРНОСТ ПО РЕДА НА ЧЛ. 78, АЛ. 5 ГПК,
СЪДЪТ НЕ Е ОБВЪРЗАН ОТ ПРЕДВИДЕНОТО В § 2 ОТ НАРЕДБА № 1/09.07.2004 Г.
309
ОГРАНИЧЕНИЕ И Е СВОБОДЕН ДА НАМАЛИ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО ДО
ПРЕДВИДЕНИЯ В СЪЩАТА НАРЕДБА МИНИМАЛЕН РАЗМЕР.
4. РАЗНОСКИТЕ, НАПРАВЕНИ ОТ МОЛИТЕЛЯ В ПРОИЗВОДСТВО ПО
ОТМЯНА НА ВЛЯЗЛО В СИЛА СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ, КОГАТО МОЛБАТА Е
УВАЖЕНА, СЕ ПРИСЪЖДАТ С РЕШЕНИЕТО ПО СЪЩЕСТВОТО НА СПОРА.
5. НАПРАВЕНИТЕ ОТ СТРАНИТЕ В ОБЕЗПЕЧИТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО
РАЗНОСКИ СЕ ПРИСЪЖДАТ С ОКОНЧАТЕЛНОТО СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ ПО
СЪЩЕСТВОТО НА СПОРА, С ОГЛЕД КРАЙНИЯТ МУ ИЗХОД.
6. РАЗМЕРЪТ НА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО НА ОСОБЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ПО
СМИСЪЛА НА ЧЛ. 47, АЛ. 6 ГПК И ЧЛ. 48, АЛ. 2 ГПК СЕ ОПРЕДЕЛЯ ОТ СЪДА ПРИ
УСЛОВИЯТА НА НАРЕДБА № 1/2004 Г.
7. ОСОБЕНИЯТ ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ОТВЕТНИКА ПО ЧЛ. 47, АЛ. 6 ГПК НЕ
ДЪЛЖИ ДЪРЖАВНА ТАКСА - ТЯ СЕ ДЪЛЖИ ОТ СТРАНАТА.
8. ЛИПСАТА НА ПРЕДСТАВЕН СПИСЪК ПО ЧЛ. 80 ГПК В ХИПОТЕЗАТА,
ПРИ КОЯТО СЪДЪТ НЕ СЕ Е ПРОИЗНЕСЪЛ ПО ИСКАНЕТО ЗА РАЗНОСКИ НЕ Е
ОСНОВАНИЕ ДА СЕ ОТКАЖЕ ДОПЪЛВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО В ЧАСТТА МУ ЗА
РАЗНОСКИТЕ.
9. МОЛБАТА ЗА ИЗМЕНЕНИЕ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ В ЧАСТТА ЗА
РАЗНОСКИТЕ, КОГАТО СТРАНАТА НЕ Е ПРЕДСТАВИЛА СПИСЪК ПО ЧЛ. 80 ГПК,
Е НЕДОПУСТИМА.
10. ДЪРЖАВНИТЕ УЧРЕЖДЕНИЯ ДЪЛЖАТ ДЪРЖАВНА ТАКСА ПРИ
ВЪЗЗИВНО И КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ НА РЕШЕНИЯ ПО ТРУДОВИ ДЕЛА И
ДЕЛА ПО ИСКОВЕ ЗА ПАРИЧНИ ВЗЕМАНИЯ НА ДЪРЖАВНИТЕ СЛУЖИТЕЛИ ПО
ЗДСЛ.
11. ПРЕТЕНЦИЯТА ЗА РАЗНОСКИ ПО ЧЛ. 80 ГПК МОЖЕ ДА БЪДЕ
ЗАЯВЕНА ВАЛИДНО НАЙ-КЪСНО В СЪДЕБНОТО ЗАСЕДАНИЕ, В КОЕТО Е
ПРИКЛЮЧИЛО РАЗГЛЕЖДАНЕТО НА ДЕЛОТО ПРЕД СЪОТВЕТНАТА
ИНСТАНЦИЯ.
12. КОМПЕТЕНТЕН ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ ПО ИСКАНЕ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ
ОТ ДЪРЖАВНА ТАКСА ПО ЧЛ. 83, АЛ. 2 ГПК ПРИ ОБЖАЛВАНЕ Е СЪДЪТ, ПРЕД
КОЙТО Е НАПРАВЕНО ИСКАНЕТО.
13. КОМПЕТЕНТЕН ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ ПО ИСКАНЕ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ
ОТ ВНАСЯНЕ НА ТАКСИ И РАЗНОСКИ ПО ЧЛ. 83, АЛ. 2 ГПК Е СЪДЕБНИЯТ
СЪСТАВ, РАЗГЛЕЖДАЩ ДЕЛОТО.
14. НАЧАЛНИЯТ МОМЕНТ, ОТ КОЙТО ЗАПОЧВА ДА ТЕЧЕ СРОКА ПО ЧЛ.
248, АЛ. 1 ГПК ЗА ПОДАВАНЕ НА МОЛБА ЗА ДОПЪЛВАНЕ ИЛИ ИЗМЕНЕНИЕ НА
РЕШЕНИЕТО В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ И ПО ОТНОШЕНИЕ НА СТРАНАТА,
КОЯТО НЯМА ИНТЕРЕС ДА ГО ОБЖАЛВА, ТЕЧЕ ОТ УВЕДОМЯВАНЕТО Й ЗА
РЕШЕНИЕТО, АКО СЪЩОТО Е ОБЖАЛВАЕМО.
15. РЕШЕНИЕТО ПО ЧЛ. 78А НК, С КОЕТО НАКАЗАТЕЛНИЯТ СЪД
ОСВОБОЖДАВА ПОДСЪДИМИЯ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ И МУ
310
НАЛАГА АДМИНИСТРАТИВНО НАКАЗАНИЕ, Е ПРИРАВНЕНО ПО ЗНАЧЕНИЕ НА
ВЛЯЗЛА В СИЛА ПРИСЪДА И ПО СМИСЪЛА НА ЧЛ. 83, АЛ. 1, Т. 4 ГПК.
16. МИНИМАЛНИЯТ РАЗМЕР НА АДВОКАТСКОТО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ ПО
ТРУДОВИ ДЕЛА С ОПРЕДЕЛЕН МАТЕРИАЛЕН ИНТЕРЕС СЕ ОПРЕДЕЛЯ ПО ЧЛ. 7,
АЛ. 1, Т. 1 ОТ НАРЕДБА № 1/2004 Г. НА ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ ЗА
МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ.
17. ПО ЖАЛБА СРЕЩУ РЕШЕНИЕ ЗА ДОПУСКАНЕ НА ДЕЛБА СЕ ДЪЛЖИ
ДЪРЖАВНА ТАКСА КАТО ПО НЕОЦЕНЯЕМ ИСК ПО ЧЛ. 18, АЛ. 1, ВР. ЧЛ. 3
ТДТГПК.
18. ДЪРЖАВНА ТАКСА В ХИПОТЕЗАТА НА ОБЕКТИВНО КУМУЛАТИВНО
СЪЕДИНЯВАНЕ НА ИСКОВЕ ПО ЧЛ. 422 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 415 ГПК СЕ ДЪЛЖИ
СЪГЛАСНО ЧЛ. 72, АЛ. 1 ГПК ЗА ВСЕКИ СЪЕДИНЕН ИСК В РАЗМЕРИТЕ,
ПОСОЧЕНИ В ЧЛ. 1 ОТ ТДТГПК, КАТО ОТ ОБЩИЯ СБОР СЕ ПРИСПАДА ВЕЧЕ
ПЛАТЕНАТА ТАКСА В ЗАПОВЕДНОТО ПРОИЗВОДСТВО.
19. ПОНЯТИЕТО "РАЗНОСКИ ПО ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА ИМОТА" ПО
СМИСЪЛА НА ЧЛ. 364, АЛ. 1 ГПК ВКЛЮЧВА И НОТАРИАЛНА ТАКСА.
20. РАЗМЕРЪТ НА ДЪРЖАВНАТА ТАКСА ПРИ ПРЕДЯВЕН ИСК ЗА
ВРЪЩАНЕ НА ВЕЩ, ПРЕДАДЕНА НА ОБЛИГАЦИОННО ОСНОВАНИЕ СЛЕДВА ДА
СЕ ОПРЕДЕЛЯ ОТ ВИДА НА ТЪРСЕНАТА ЗАЩИТА И СЪОТВЕТНО
ПРИЛОЖИМАТА МАТЕРИАЛНОПРАВНА НОРМА, КОЯТО Е ОТ ЗНАЧЕНИЕ ЗА
ЦЕНАТА НА ИСКА ПО ЧЛ. 69 ГПК.
21. ПО ДЕЛА, СЪСТАВЛЯВАЩИ СПОРНА СЪДЕБНА АДМИНИСТРАЦИЯ,
КОГАТО ДРУГО ИЗРИЧНО НЕ Е ПРЕДВИДЕНО В НОРМАТИВЕН АКТ, СЕ ДЪЛЖИ
ДЪРЖАВНА ТАКСА В РАЗМЕРА ПО ЧЛ. 16 ОТ ТДТГПК.
22. ДЪРЖАВНАТА ТАКСА В ПРОИЗВОДСТВО ПО ЧЛ. 11, АЛ. 2 И 3 ЗЗДН Е В
РАЗМЕРА ПО ЧЛ. 16 ОТ ТДТГПК.
23. ДЪРЖАВНИТЕ СЛУЖИТЕЛИ В МВР СА ОСВОБОДЕНИ ОТ ЗАПЛАЩАНЕ
НА ДЪРЖАВНИ ТАКСИ ПО ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА, СВЪРЗАНИ С ТЯХНОТО
СЛУЖЕБНО ПРАВООТНОШЕНИЕ.
24. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ВЪЗЗИВНИЯ СЪД ЗА ДОПЪЛВАНЕ ИЛИ
ИЗМЕНЯНЕ НА ВЪЗЗИВНОТО РЕШЕНИЕ В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ СЕ
ОБЖАЛВА ПО РЕДА НА ЧЛ. 274, АЛ. 2 ГПК.

Чл. 69 ГПК
Чл. 80 ГПК
Чл. 83 ГПК
Чл. 248, ал. 1 ГПК
311
Чл. 274, ал. 2 ГПК
Чл. 364, ал. 1 ГПК
Чл. 415 ГПК
Чл. 422 ГПК
Чл. 7 Наредба № 1/09.07.2004 г.
§ 2 Наредба № 1/09.07.2004 г.
ЗДСл
Чл. 16 ТДТГПК
Чл. 18, ал. 1 ТДТГПК
Чл. 11 ЗЗДН
Гражданска и Търговска колегия, в съдебно заседание на 17 октомври 2013 г. в състав:

съдия Е. Ч. и съдия А. Б.
Тълкувателно дело № 6/2012 г. е образувано с разпореждания от 31.07.2012 г.,

04.09.2012 г. и 21.01.2013 г. на председателя на Върховния касационен съд за приемане на
тълкувателно решение от Общото събрание на гражданска и търговска колегия по
следните въпроси:
1. Присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, които
страната е уговорила, но не е представила доказателства за изплащането му и как следва
да бъде доказано неговото изплащане - чрез представяне на нарочен документ (разписка,
платежно нареждане и пр.), или е достатъчно в договора за правна помощ да е отбелязано,
че възнаграждението е платено.
2. Необходимо ли е страната да представя списък на разноските, когато е
направила в производството само един разход, за който представя доказателства.
3. При намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение
поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът обвързан ли е от предвиденото в
§ 2 от ДР Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет ограничение, според
което присъденото възнаграждение не може да е по-ниско от трикратния минимален
размер на възнагражденията, посочени в Наредбата или е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в Наредбата минимален размер.
4. Кога следва да бъдат присъдени направените от молителя разноски в
производството по отмяна на влязло в сила съдебно решение в случай, че молбата е
уважена - с решението за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, или с
решението по съществото на спора.
312
5. Подлежат ли на присъждане с определението, постановено по молба за
обезпечаване на иска, направените от страните в това производство разноски, или тези
разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора с оглед
крайния му изход.
6. Как се определя размерът на възнаграждението на особен представител на
разноски на ищеца (чл. 47, ал. 6 и чл. 48, ал. 2 ГПК).
7. Дължи ли се държавна такса за подадена жалба от особен представител на
ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК.
8. Допустимо ли е да се иска допълване на съдебното решение в частта за
разноските при липса на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът
не се е произнесъл по искането за разноски.
9. Недопустима или неоснователна е молба за изменение на съдебното решение в
частта за разноските, когато страната не е представила списък на разноските по чл. 80
ГПК.
10. Дължат ли държавните учреждения държавна такса при въззивно и
касационно обжалване на решения по трудови дела и дела по искове за парични вземания
на държавните служители по Закона за държавния служител, или са освободени от такава
такса на основание чл. 84, ал. 1, т. 1 ГПК.
11. Допустимо ли е претенцията за разноски по чл. 80 ГПК да бъде заявена с
писмената защита по чл. 149, ал. 3 ГПК.
12. Кой е компетентен да се произнесе по искане за освобождаване от държавна
такса по чл. 83, ал. 2 ГПК при обжалване - администриращият жалбата съд или съдът, до
който същата е адресирана.
13. Кой е компетентен да се произнесе по искане за освобождаване от внасяне на
такси и разноски по чл. 83, ал. 2 ГПК - административният ръководител на съда или
съдебният състав, разглеждащ делото.
14. Кой е началният момент, от който започва да тече срока по чл. 248, ал. 1 ГПК
за подаване на молба за допълване или изменение на решението в частта за разноските по
отношение на страната, която няма интерес да го обжалва.
15. Приравнено ли е по значение на влязла в сила присъда по смисъла на чл. 83,
ал. 1, т. 4 ГПК решението по чл. 78а НК, с което наказателният съд освобождава
подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно наказание.
16. Как се определя минималният размер на адвокатското възнаграждение по
трудови дела с определен материален интерес - по чл. 7, ал. 1, т. 1 или по чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
17. Дължи ли се държавна такса за въззивна жалба срещу решение на
първоинстанционен съд за допускане на съдебна делба.
18. Какъв е размерът на държавната такса в хипотезата на обективно кумулативно
съединяване на искове по чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК.
313
19. Понятието "разноски по прехвърлянето на имота" по смисъла на чл. 364, ал. 1
ГПК, които съдът осъжда ищеца да заплати в полза на държавата при уважаване на иск за
обявяване на предварителен договор за окончателен по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, включва ли и
нотариална такса.
20. Какъв е размерът на дължимата държавна такса при предявен иск за връщане
на вещ, предадена на облигационно основание - например договор за наем, заем, лизинг,
който в последствие е прекратен или развален, както и при предявен иск за предаване на
вещ, чието предаване е дължимо на облигационно основание.
21. Какъв е размерът на дължимата държавна такса по дела, съставляващи спорна
съдебна администрация.
22. Какъв е размерът на държавната такса в производство по налагане на мерки за
защита от домашното насилие (чл. 11, ал. 2 и 3 ЗЗДН).
23. Освободени ли са държавните служители в Министерство на вътрешните
работи от заплащане на държавни такси по граждански дела, свързани с тяхното служебно
правоотношение.
24. По кой ред се обжалва определение на въззивен съд за допълване или
изменяне на въззивното решение в частта за разноските - по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК или
по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Общото събрание на гражданска и на търговска колегия, за да се произнесе,
съобрази следното:
1. По поставения въпрос са формирани две становища. Според едното, след като
чл. 78, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) предвижда заплатените от ищеца
такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, да
се заплащат съразмерно с уважената част от иска, то условие за присъждането им е те
действително да са направени и съответно това обстоятелство да е удостоверено. Според
другото становище, достатъчно е наличието на съгласие между договарящите се страни, за
да се считат разноските за адвокатска защита дължими.
Общото събрание на гражданска и търговска колегия приема за правилно първото
становище.
Разноските са направените от страните разходи по водене на делото, които
съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за
производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и включват
възнаграждението за един адвокат - чл. 78, ал. 1 ГПК. Договорът за адвокатска услуга се
сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. С него се
удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени. От
граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК се извежда, че само
заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване - така например чл. 78, ал. 1
ГПК регламентира кои от вече заплатените разноски страната може да претендира в
хипотеза на уважен неин иск, чл. 78, ал. 3 ГПК урежда възможност и за ответника да иска
заплащане при отхвърляне на иска на вече заплатените от него разноски, а чл. 78, ал. 5
ГПК урежда процесуалната възможност за намаляване на заплатеното адвокатско
314
възнаграждение. Следователно процесуалният закон урежда единствено случаите, при
които разноските са заплатени, а съдът следва да определи отговорността на страните за
поемането им. Този извод не противоречи на установеното с чл. 36, ал. 4 от Закона за
адвокатурата (ЗА), който предвижда отлагане на заплащането на адвокатското
възнаграждение, като го поставя в зависимост от изхода на спора. Страните по договора за
правна защита могат да постигнат съгласие по всякакви, допустими от закона условия, в
това число и заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след
приключване на делото и да се определя от неговия изход. Тази свобода в договарянето
обаче се свързва единствено с отношенията между клиент и адвокат, но не предпоставя
разширително тълкуване на чл. 78 ГПК.
По въпроса за доказването на разноските в исковото производство също е налице
формирана противоречива практика на Върховния касационен съд.
Първото застъпено от състави на Върховния касационен съд становище се
изразява в това, че доказването за направените разноски трябва да е пълно, т.е.
документално установено плащане на възнаграждението за адвокат. Според обратното
разбиране удостоверяването на извършеното плащане може да е инкорпорирано в
договора за правна помощ, който в тази част има характер на разписка.
Общото събрание на гражданска и търговска колегия намира следното:
Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да
се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да
бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително
заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път. Тогава, както
и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално
установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за
правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер
на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение.
2. В чл. 80 ГПК е въведено изискване за представяне на списък на разноските от
страната, която е поискала присъждането им. Спор в практиката възниква в случаите,
когато в съдебното производство е направен само един разход. Едни състави приемат, че в
този случай представяне на списък по чл. 80 ГПК не е необходимо, поради това, че самият
документ, доказващ разхода, има функциите на такъв списък. Съгласно второто
становище, списъкът по чл. 80 ГПК следва да бъде представен при всички случаи с оглед
чл. 80, изр. 2 ГПК, според който списъкът за разноските представлява процесуално
условие за разглеждане на молбата за изменение на присъдения им вече размер.
Общото събрание на гражданска и търговска колегия приема за правилно второто
становище.
Според чл. 80 ГПК страната, която е поискала присъждане на разноски, представя
на съда списък най-късно до приключване на последното заседание в съответната
инстанция. В противен случай, тя няма право да иска изменение на решението в частта му
315
за разноските. Следователно представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална
предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на
решението в частта му за разноските. Този списък съдържа изброяване на всички разходи,
които страната е направила и които счита, че следва да й бъдат присъдени, поради което
няма пречки да бъде инкорпориран, както в исковата молба, така и в жалбата като част от
нея, ако страната счита, че направените към този момент разноски изчерпват разходите й
по водене на делото.
Различен е въпросът за доказване на тези разходи. Доказването е относимо към
основателността на искането за присъждането им, а не към неговото процесуално
въвеждане, поради което и представеното в производството доказателство за направен
един разход не може да замени списъка по чл. 80 ГПК и свързаните с непредставянето му
правни последици по чл. 80, изр. 2 ГПК.
3. Според едното разбиране, съдът в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК не може да
определи възнаграждение под трикратния размер на определените в Наредба №
1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Според другото
становище, с чл. 36 ЗА на Висшия адвокатски съвет не е делегирано право да определя
размера на възнагражденията в хипотезите на чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което и съдът не е
ограничен до правилото на § 2 от ДР на Наредбата.
Общото събрание на гражданска и търговска колегия намира за правилно второто
становище.
С приемането на действащия ГПК отпадна правомощието на съда служебно да
осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при
постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да
сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо
като разноски. Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението
на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато
съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и
правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата,
които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси,
което е различно по сложност при всеки отделен случай -например задължителната
практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен.
След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и
усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар. Минималният размер на възнаграждението за всеки вид
адвокатска услуга е определен по силата на законова делегация с издадената Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл. 36 ЗА. С
тази Наредба Висшият адвокатски съвет може да създава само норми, уреждащи
изчерпателно посочената в закона материя - определяне на минимални размери на
възнагражденията, когато се касае за договор между адвокат и клиент. Следователно с § 2
ДР Наредба № 1/2004 г. се надхвърлят рамките на така определената законова делегация,
като се въвеждат правила за процедиране на съда и се допълва разпоредба на ГПК, за
316
което не са делегирани правомощия по надлежния ред на Висшия адвокатски съвет.
Обсъжданата наредба е подзаконов нормативен акт, поради което при противоречие с
основен нормативен акт, правораздавателният орган е задължен да приложи акта от по-
висока степен - чл. 15 от Закона за нормативните актове (ЗНА). В случая § 2 ДР Наредба
№ 1/2004 г. влиза в противоречие с чл. 36 ЗА и с чл. 78, ал. 5 ГПК, като променя, без да
има такава правна възможност, процесуалното правомощие на съда да осъществи
самостоятелна преценка за прекомерност, след като е сезиран от страната за това и
съответно да намали дължимото като разноски адвокатско възнаграждение до размера,
определен от чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 36 ЗА.
Намаляването на адвокатското възнаграждение по този ред не рефлектира в
отношенията между адвокат и клиент, които са сключили конкретен договор и са поели
задължения по него. То е израз само на основното начало в гражданския процес за
социална справедливост и достъп до правосъдие, поради което следва да се приеме, че
разпоредбата на § 2 ДР Наредба № 1/2004 г. влиза в противоречие и с този принцип, тъй
като ограничението за намаляване на прекомерното адвокатско възнаграждение до
трикратния размер на минималното дължимо в много от случаите дерогира правото на
страната по чл. 78, ал. 5 ГПК.
4. От формираната противоречива практика се извеждат две становища. Според
първото, разноските следва да бъдат присъдени от съда, разрешаващ спора по същество в
хипотеза на отменен по реда на чл. 303 ГПК съдебен акт. Според второто становище,
разноските следва да се присъждат в полза на молителя с решението на Върховния
касационен съд, с което се уважава молба за отмяна на влязлото в сила решение.
Общото събрание на гражданска и търговска колегия намира за правилно първото
становище.
Отмяната е уредена в чл. 303 и сл. ГПК (глава XIV) и се дефинира като
извънредно средство за контрол на влезли в сила съдебни актове, ползващи се със сила на
пресъдено нещо, на изчерпателно посочени основания, обективиращи конкретен порок на
акта. По молбата за отмяна се произнася Върховният касационен съд, на който е
възложена изключителна компетентност, независимо от това инстанционно кой съд е
постановил решението, чиято отмяна се иска. Следователно Върховният касационен съд в
случая не действа като редовна инстанция, а извънинстанционно, независимо от
функционалната подсъдност. Решението, с което е уважена молба за отмяна и е
възстановена висящността на спора с оглед връщане на делото за ново разглеждане, не
формира като правна последица сила на пресъдено нещо. С него не се разрешава съдебния
спор по същество, а само се възстановява висящността на процеса, чрез отмяна на
неправилното решение, имащо някой от пороците, визирани в изчерпателно изброените
хипотези на чл. 303 ГПК.
От разгледания ред е въведено изключение само по отношение основанието по чл.
303, ал. 1, т. 4 ГПК, при което с отмяната на неправилното решение приключва
производството, а с решението за отмяна се присъждат и разноски за производството. Във
всички останали хипотези, основателността на молбата за отмяна води до ново
317
разглеждане на спора, който съдът при условията на общия исков процес ще разреши с
окончателно решение. При новото разглеждане на делото се прилагат правилата на общия
исков процес, неприложими в извънинстанционното производство, по което е
постановено отменителното решение по чл. 303 ГПК. Следователно и разноските при
новото разглеждане на делото ще бъдат разпределени съобразно правилото на чл. 78 ГПК.
5. Едни състави на Върховния касационен съд застъпват разбирането, че
производството по обезпечаване на иска е едностранно, като спорният, двустранен
характер се проявява едва с правото на ответника да обжалва допуснатото обезпечение.
Поради това не могат да се присъдят разноски на молител, чието право е обусловено от
основателността на бъдещ иск. По тези съображения е прието, че чл. 81 ГПК е
неприложим спрямо обезпечителното производство. Противното разбиране, с което се
обосновава задължението за присъждане на разноски в обезпечителния процес е изведено
от разпоредбата на чл. 81 ГПК, съгласно който във всеки акт, с който приключва делото в
съответната инстанция, съдът е задължен да се произнесе и по искането за разноски.
становище.
Обезпечителният процес има охранителна функция. Неговата цел е да осигури по
време на висящността на спора сигурността за това, че неоснователно отричаното
материално право ще бъде осъществено, чрез създаване на пречка то да се реализира
неправомерно преди постановяване на окончателното решение. Обезпечаването на иска не
е част от исковия процес, а самостоятелно уредено в процесуалния закон производство,
което осигурява реализирането на правните последици от решението. Въпреки че е
самостоятелна форма за защита, производството по обезпечаване на иска се намира с
исковия процес във функционална зависимост, доколкото създава сигурност за
осъществяване на правата по решението. Обезпечаването на иска продължава докато се
разглежда делото, до влизане на решението в сила. Следователно съдбата му зависи
изцяло от висящия исков процес, който съдържа в себе си и критериите за неговата
материалноправна законосъобразност. Обезпечителният процес се развива едностранно до
реализиране на правото на ответника да обжалва предприетите процесуални действия по
налагане на обезпечението. Производството придобива състезателен характер едва при
упражняване на инстанционен контрол за законосъобразност на акта на съда, с който се
допуска обезпечение. Ето защо и отговорността за разноски не може да бъде реализирана
в обезпечителното производство по начина, по който това процесуално се осъществява в
състезателния исков процес, в който се разрешава материалноправния спор.
С оглед изложеното се налага извод за неприложимост на чл. 81 ГПК спрямо
обезпечителното производство. Отговорността за разноски при обезпечаване на иска се
реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество и
съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с
оглед този изход и в защита на правните последици от решението.
6. Възприето е разбиране от състави на Върховния касационен съд, че
представителството по чл. 47, ал. 6 и чл. 48, ал. 2 ГПК се осъществява на разноски на
318
ищеца, а не се финансира от държавата, поради което по отношение на него не се прилагат
правилата на Глава VII от Закона за правната помощ (ЗПП) и Наредбата за заплащане на
правната помощ (НЗПП). Компетентен да определи размера на възнаграждението за
особен представител на ответника е съдът при условията на Наредба № 1/2004 г.,
приложима по аналогия, съобразно § 1 от допълнителните й разпоредби. Обратното
разбиране е мотивирано с това, че редът за определяне възнаграждението на особения
представител по чл. 47, ал. 6 и чл. 48, ал. 2 ГПК е този, регламентиран от Глава VII ЗПП,
приложим по аналогия, поради липсата на конкретна уредба, а размерът се извежда от
правилата на НЗПП, които са разяснени с Инструкция на Националното бюро за правна
помощ № 08-14-14/23.09.2008 г. По този ред адвокатската колегия определя еднократно
размера на възнаграждението за предложения от нея адвокат, който съдът следва да
назначи за особен представител.
становище.
Процесуалното представителство може да произтича от закона - в случаите на
изрично уредено законно представителство, но негов източник обичайно е договорът
между представител и представляван, тъй като предоставения обем на представителна
власт винаги се свързва с доверието, съществуващо между страните, независимо дали се
касае за договор за упълномощаване или за специфичния договор за адвокатска услуга,
при която упълномощаването се извежда от адвокатското пълномощно, а не от договора.
Процесуалният закон предвижда и форма на процесуално представителство, което макар и
регламентирано от специална правна норма не е законово, тъй като произтича от акт на
съда, при осъществяване на определените за това предпоставки. Правната уредба на това
представителство се съдържа в чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК и се свързва с общото
правило на чл. 29, ал. 3 ГПК. Двете разглеждани хипотези се различават по това, че в
първия случай (чл. 47, ал. 6 ГПК), ответникът не е намерен на адреса, посочен по делото, а
втората хипотеза (чл. 48, ал. 2 ГПК) е свързана с липсата на известен адрес. Особеният
представител се назначава с акт на съда - определение, от който произтича и неговата
представителна, спрямо отсъстващата страна, власт. Това представителство, съобразно чл.
36, ал. 1 ЗА е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката (особеният представител
винаги е адвокат) се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото.
Възнаграждението следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се
реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на
чл. 78 ГПК. Следователно възнаграждението за особения представител винаги е дължимо,
а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде
заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го
определят като задължено лице. Ако решението е в негова полза, то и заплатеното
възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ
отговорността за разноски.
След като особен представител на страната по разглеждания ред може да бъде
само адвокат, съгласно чл. 32 ГПК, то и размерът на дължимото от ищеца
319
възнаграждение, следва да бъде определен от съда с акта за назначаването му, като този
размер се съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1 ЗА, препращащ към Наредба № 1/2004 г., с
оглед установяване минималното възнаграждение за вида процесуална дейност. Няма
пречка, при констатирана фактическа и правна сложност на делото, съдът да определи по-
висок размер на възнаграждението, тъй като само той е органът, в чиято дискреция е както
преценката за назначаване на особения представител, така и служебно осъществявания
контрол за законосъобразно и справедливо съдопроизводство.
7. В едни случаи, състави на Върховния касационен съд не събират държавна
такса от особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, тъй като изискването за внасяне на
такава, не от страната, а от особения представител би препятствало правото на жалба.
Противното виждане е изведено от разпоредбата на чл. 83, ал. 1 ГПК, съгласно която не се
предвижда отпадане на задължението за внасяне на такси по въззивни жалби от особения
представител на ответника, определен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.
становище.
Правилото на чл. 71 ГПК установява задължение за внасяне на държавни такси и
разноски по водене на делото. Държавната такса е цената, определена от държавата за
защитата, която се търси от съда в исковия процес. Тази такса се заплаща винаги, когато
се подава искова молба или жалба и с оглед изискването на чл. 128, т. 2 ГПК, чл. 261, т. 4
ГПК и чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК съставлява условие за редовността на сезирането на съда.
Таксата се дължи от страната, в чиято полза се предприема процесуалното действие по
защита на правата й, тъй като процесуалните представители упражняват нейните
процесуални права. Поради това, задължението за внасяне на държавна такса при
обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството страна в
процеса. Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6
ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява.
Следователно не особеният представител е задължен за заплащането на такси и разноски,
а представляваната от него страна, която не е освободена от заплащането им. Дължимата
държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с решението по
спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото.
8. По поставения въпрос са формирани две противоречиви становища. Според
първото, изведено от едновременното тълкуване на разпоредбите на чл. 80 и чл. 248, ал. 1
ГПК, липсата на списък за разноски съставлява процесуална пречка да се иска изменение
на решението в частта за разноските чрез пререшаване на въпроса за размера им, но не
рефлектира върху искането за допълване на решението при пропуск на съда да се
произнесе по отговорността за тях. Липсата на списък не е пречка за присъждане на
разноски съобразно доказателствата по делото. Второто становище се обосновава с това,
че правото да се иска допълване на решението в частта за разноските, когато те не са
присъдени, е обусловено от представяне на списъка по чл. 80 ГПК.
становище.
320
Допълване на съдебното решение, като способ за неговото поправяне се
предприема, когато то не съдържа произнасяне по целия въведен спорен предмет. Съдът
дължи произнасяне по всички искове, с които е сезиран, в определените от ищеца рамки.
Този способ за промяна на решението е уреден в чл. 250 ГПК. Претенцията за разноски,
макар и обусловена от разрешаване на повдигнатия спор, има относителна
самостоятелност, тъй като отговорността за разноски не е правна последица, по която
съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се произнася, само, след като бъде
сезиран. В чл. 248, ал. 1 ГПК е предвидено, че съдът по искане на страната може да
допълни или да измени решението в частта му за разноските. Следователно текстът
разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта
му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от
правилото на чл. 246 ГПК.
Аналогично на чл. 250 ГПК, първата хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК обхваща
случаите, при които съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за
разноски. Разгледаната правна характеристика на допълване на съдебния акт в
обсъжданата част е процесуален способ за отстраняване непълноти при формиране волята
на съда. Уредена като изключение от принципа, въведен с чл. 246 ГПК, тази непълнота
може да бъде отстранена, без да се променя вече постановения съдебен акт в същата част.
Пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от страната искане за
разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 ГПК, поради което и
представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на
решението в тази му част. При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като съдът е
определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в
съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за
допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото. По тази
причина и правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по
отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а не по отношение на
неговото допълване.
9. Едни състави на Върховния касационен съд приемат, че молбата за изменение
на съдебното решение в частта за разноските, при липса на списък по чл. 80 ГПК, е
недопустима. Това разбиране е изведено от разпоредбата на чл. 80, изр. 2 ГПК и е
свързано с буквалното й тълкуване. Противното становище, че молбата за изменение на
съдебното решение в частта му за разноските би била неоснователна, ако не е представен
списък по чл. 80 ГПК, също е застъпено в практиката на Върховния касационен съд.
становище.
Условията, от които зависи съществуването и надлежното упражняване на
процесуалните права съставляват процесуални предпоставки. Те са определяни
обикновено с императивна правна норма и обуславят правната валидност на предприетото
процесуално действие. За наличието или липсата им, съдът следи служебно.
Следователно, ако изискуема от процесуалния закон предпоставка не е налице, действието
321
е опорочено и като такова не може валидно да сезира съда, т.е. да породи задължение за
произнасяне по него. Тази зависимост между регламентирано и надлежно упражнено
право, определя допустимост на действието, когато те са в съответствие, а когато е налице
несъответствие между тях - недопустимост. Основателността като правна категория
предполага съответствие между вече предприето процесуално действие и неговия
фактически състав. За това по нея съдът е длъжен да се произнесе чрез разглеждане на
конкретните предпоставки, установяващи наличието или липсата на факти, относими към
този фактически състав.
Следователно преценката за допустимостта, която съдът извършва служебно,
винаги предхожда тази по основателността, тъй като е нейна предпоставка и съставлява
пречка за обсъждане на доводите по същество, ако не е налице.
Разпоредбата на чл. 80 ГПК предвижда, че страната, която е поискала присъждане
на разноски следва да представи списък на разноските. Правната последица от
неизпълнение на това процесуално задължение е въведена със самата норма - страната
няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно чл.
80, изр. 2 ГПК установява положителна процесуална предпоставка от кръга на
абсолютните, а именно - представяне на списък за разноските. Липсата му води до
ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението поради което
това искане е недопустимо.
10. Едни състави на Върховния касационен съд приемат, че държавните
учреждения съгласно чл. 84, ал. 1 ГПК са освободени от внасяне на държавна такса само
по отношение на публичните вземания, изведено от характера на правото, чиято защита се
търси. Исковете по чл. 344, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) определят като предмет на
защита частни субективни права, които нямат характер на публично вземане.
Следователно държавна такса се дължи по разглежданата категория дела. Противно на
това разбиране е прието от други състави на Върховния касационен съд.
становище.
С чл. 84, т. 1 ГПК се въвежда освобождаване от заплащането на държавна такса от
държавата и държавните учреждения, освен по искове за частни държавни вземания и
права върху вещи - частна държавна собственост. Текстът урежда изключение при което, с
цел защита на публичен интерес, се дава по-широка възможност за реализиране правата на
държавата, респективно на учрежденията, които защитават тези права, като носители на
ограниченото им ползване. В този смисъл и освобождаването от държавна такса в
хипотезата на чл. 84, т. 1 ГПК се определя не от субективния обхват на нормата, а е
поставено изцяло в зависимост от характера на правото, чиято защита се реализира в
исковия процес. В чл. 2, ал. 2 от Закон за държавната собственост (ЗДСоб.) е очертан
предметният обхват на правата и вещите, които могат да бъдат третирани като публична
държавна собственост при изчерпателност на изброяването им. Публичните държавни и
общински вземания са изброени изчерпателно и в чл. 162, ал. 2 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс (ДОПК), в чиято ал. 4 се определят чрез законова дефиниция частните
322
държавни вземания, като такива извън тези по ал. 2. От изложеното следва, че с оглед
характера им, правата, обект на искова защита по повдигнат трудов спор, не попадат в
предметния обхват на публичните права. Чл. 357 КТ дава легална дефиниция на
категорията "трудов спор". Аналогично по своето съдържание е и определението в чл. 124
от Закон за държавния служител (ЗДСл). Разпоредбите на чл. 359 КТ, респективно чл. 126
ЗДСл, регламентират освобождаването на работниците и държавните служители от
внасяне на държавни такси по трудови дела. Такова облекчение за техните работодатели -
в лицето на държавата, респ. държавните учреждения не е налице в тези специални
хипотези. Следователно, след като предмета на трудовия спор е извън обхвата на
облекченията, свързани с освобождаване от такси по чл. 84, т. 1 ГПК, то по разгледаната
категория трудови дела те дължат държавна такса при подаване на жалби пред въззивната
или касационна инстанция.
11. Според едното становище, искане за присъждане на разноски може да бъде
направено както по време на съдебните прения, така и в тяхното продължение с писмената
защита, само ако тя е представена в указания от съда срок. Според второто становище,
най-късно до приключване на съдебните заседания в съответната инстанция, страната
следва да представи списък по чл. 80 ГПК, тъй като това е и последния момент, до който
могат да се сочат валидно доказателства.
Общото събрание на гражданска и търговска колегия намира за правилно второто
становище.
Събирането на доказателствата в исковия процес приключва с постановяване на
определението, с което съдът обявява края на съдебното дирене и дава ход по същество на
спора. Следователно във фазата на устните състезания заявяването на нови искания,
твърдения и събирането на доказателства вече е приключило. Пренията дават
процесуалната възможност на страните да анализират доказателствата и да изложат
своите фактически и правни заключения във връзка със спорното право. До приключване
на устните състезания се стига, когато страните са изчерпили всички съображения, които
желаят съдът да вземе предвид при постановяване на решението. След тази фаза на
процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да
осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството,
които са приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да
ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище
по време на процеса. Тази забрана обезпечава приложението на основни принципи на
исковия процес -равенството на страните, равно право на защита и състезателност,
установени с чл. 8 и 9 ГПК. Постановяване на решението е възможно, когато всички
процесуални действия по разглеждане на правния спор вече са били осъществени. С
действащия ГПК се урежда възможност за представяне на писмена защита при
определени условия - при фактическа и правна сложност на делото. Чл. 149, ал. 3 ГПК
възлага извършването на тази преценка на съда, който следва да даде срок за писмено
излагане на доводите и аргументите в подкрепа на становището на страните по
съществото на спора. Самата писмена защита неправилно се квалифицира като
323
продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е
изложила устно пред съда. Даването на възможност за по-точно обосноваване на
разбирането й по приложението на закона, не променя характера на съдебните прения,
нито ги прави писмени.
Представянето на писмена защита, така както е установено с чл. 149, ал. 3 ГПК, не
може да бъде разбирано разширително, т.е. да бъде възможност за връщане на
приключила вече фаза на процеса - тази, в която могат валидно да бъдат правени искания,
с които се сезира съда, респективно да бъдат представяни доказателства, спрямо които
противната страна не може да ангажира становище. Следователно с писмената защита не
могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски,
съответно за техния размер. Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява
искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до
приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната
инстанция.
12. По въпроса кой съд е компетентен да се произнесе по чл. 83, ал. 2 ГПК при
обжалване - администриращият жалбата съд или съдът, до който същата е изпратена, е
констатирана противоречива практика на съдилищата. Според едното виждане, произнася
се администриращият жалбата съд, но няма пречка и по-горната инстанция, ако прецени,
да разгледа молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Според другото виждане, решението за това
налице ли са основания да се освободи страната от заплащане на такси и разноски, е от
компетентността единствено на съда, който ще разгледа и жалбата.
становище.
Администриращият съд проверява дали жалбата е подадена в срок и е срещу акт,
който подлежи на обжалване, изхожда ли от легитимна страна или надлежно
упълномощен неин процесуален представител и отговаря ли на изискванията чл. 260, ал.
1, т. 1, т. 2, 4 и 7 и 261 ГПК, съответно чл. 284 ГПК.
Едно от условията за редовност на въззивната, на касационната и на частната
жалба е да са заплатени дължимите държавни такси, като жалбоподателят е длъжен да
представи в срок и доказателства за това. Само редовна жалба се връчва на насрещната
страна за отговор и едва тогава цялото дело се изпраща в по-горната инстанция.
Следователно искането за освобождаване от заплащане на такси и разноски по
производството трябва да бъде разгледано от администриращия съд, преди изпращане на
делото в по-горната инстанция. Доводът за заинтересованост на по-долната инстанция не
отговаря на характера на решението по чл. 83, ал. 2 ГПК, а и отказът да се освободи
страната от заплащане на такси и разноски по делото подлежи на обжалване, включително
и пред касационна инстанция, при условията на чл. 274, ал. 3 ГПК. По същия начин
законодателят е предвидил, че съдът след постановяване на решение, в срока за
обжалването му, съответно в срока за отговор по подадена жалба, се произнася и по
постъпили молби за допускане на обезпечение на иска, за продължаване и за
възстановяване на срокове, включително за възстановяване на срока за подаване на жалба,
324
извършва проверка за допустимост на жалбата, включително проверка за редовността й, а
при неизпълнение на указанията за отстраняване на нередовност, връща жалбата.
Следва да се има предвид и това, че искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, дори когато е
направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно
задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във
връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се
натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. В
случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да
може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от
заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на
съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в
обстоятелствата.
Възможно е, поради това молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК да е подадена и разгледана
от съда още преди обжалване на негов съдебен акт и, когато е уважена, страната се явява
освободена от плащане на такси и разноски по делото, включително и за обжалването,
доколкото няма промяна в обстоятелствата; съдът не се сезира повторно с ново искане.
При постановен отказ на съда да освободи страната от плащане на такси и разноски по
делото, който е влязъл в сила, същата страна може да подаде нова молба по чл. 83, ал. 2
ГПК до същия съд или до по-горна инстанция, в зависимост от стадия, в който се развива
делото, само при промяна в обстоятелствата.
Съществува още и възможност за първи път молба за освобождаване от държавна
такса и разноски да бъде подадена в по-горната инстанция и разрешението по нея да се
отрази и върху дължимата държавна такса по жалбата, по която е образувано
производството. Така например администриращият съд може да е пропуснал да събере
държавната такса, или грешно да е определил по-малък размер от дължимия. По-горната
инстанция, която също проверява редовността на жалбата, ще предприеме действия по
отстраняване нередовността й и е възможно тогава страната да подаде молба по чл. 83, ал.
2 ГПК. В този случай, компетентен да я разгледа е съдът, пред който делото е вече
образувано.
По-горната инстанция, в случаите, когато искането за освобождаване от такси и
разноски е направено още пред администриращия жалбата съд, но той не се е произнесъл,
следва да върне делото за произнасяне по молбата и с оглед резултата по нея да се
предприемат и съответните процесуални действия по администриране на жалбата.
Възможно е обаче и в тази хипотеза, по-горната инстанция да реши да се произнесе и
определението няма да е недопустимо (арг. чл. 270, ал. 4 ГПК).
В заключение, компетентен да се произнесе по молба за освобождаване от
заплащане на държавни такси и разноски е съдът, пред когото е направено искането.
Когато искането по чл. 83, ал. 2 ГПК е направено след подаване на жалба срещу акт на
съда, преди изпращане на делото в по-горна инстанция, произнася се администриращият
жалбата съд, но ако молбата се разгледа от по-горната инстанция, актът й няма да е
недопустим.
325
13. Според преобладаващата практика, при действието на ГПК от 2007 г.,
компетентният съдебен орган да се произнесе по искане за освобождаване от внасяне на
такси и разноски по чл. 83, ал. 2 ГПК е съдебният състав, разглеждащ делото. Срещат се
обаче и изключения -определения по чл. 83, ал. 2 ГПК, издадени от административния
ръководител на съд или негов заместник в това им административно качество.
становище.
При действието на чл. 63, ал. 1, б. "б" ГПК от 1952 г., отм., е предвидена изрично
специална компетентност на административния ръководител - председателят на
съответния окръжен съд да се произнася по направените искания на страните за
освобождаване от такси и разноски по делото.
В ГПК от 2007 г. това разрешение не е възприето.
Съдебният състав, на когото е възложено делото, е компетентен да се произнася
по всички молби на страните по него.
Молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК е с оглед освобождаване на страна по делото от
задължение да плаща такси и разноски по него, тя е за защита и съдействие по смисъла на
чл. 2 ГПК и разрешението по нея е съдебно правораздаване поради което и следва да се
разгледа от съдебния състав по същото, а не от административния ръководител на съда в
това му качество. Тя няма вътрешноорганизационно значение за работата на съда, за да е
от компетентността на административния ръководител.
Този извод следва и от граматическото тълкуване на правната норма -
законодателят изрично е записал, че по молбата се произнася съдът, а не неговият
председател или заместниците му.
14. Според едното становище по въпроса, за всяка от страните срокът по чл. 248,
ал. 1 ГПК за подаване на молба за допълване или изменение на решението в частта за
разноските тече от уведомяването й за съдебния акт, а според другото, срокът за страната,
която няма интерес от обжалване, се изчислява от датата на постановяване на съдебния
акт, чието изменение се иска.
становище.
Нормата не прави разграничение между субектите, които могат да обжалват,
респективно да искат изменение на решението по чл. 248 ГПК с оглед техния интерес.
Актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване, се съобщават на страните, като
съгласно чл. 7, ал. 2 ГПК съдът им връчва препис. Това е и моментът, в който страната
узнава дали има правен интерес да обжалва съдебния акт и, от който за нея започва да
тече срока за подаване на жалба.
Съдът връчва преписи на всички страни по делото, а не само на тази, която има
правен интерес да го обжалва.
Съдебният акт, който не подлежи на обжалване, не се съобщава на страните,
поради което те сами следва да се погрижат, за да узнаят съдържанието му.
326
Това е мотивирало и законодателя да определи различен начален момент за срока,
в който страните могат да поискат изменение на съдебния акт в частта за разноските в
зависимост от това дали той подлежи на обжалване или е необжалваем. Разрешението е
съобразено и с чл. 9 ГПК, който задължава съда да осигурява на страните равна
възможност да упражняват предоставените им права.
В заключение, началният момент, от който започва да тече срока по чл. 248, ал. 1
ГПК за подаване на молба за допълване или изменение на решението в частта за
разноските и по отношение на страната, която няма интерес да го обжалва, тече от
уведомяването й за решението, ако същото е обжалваемо.
15. В съдебната практика съществува спор относно задължителната сила на
решението по чл. 78а от Наказателния кодекс (НК) за гражданския съд, от което е
породено и различното приложение на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК.
Според едното становище актът, с който наказателният съд освобождава
подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно наказание при
условията на чл. 78а НК, има за гражданския съд същата задължителна сила като влязлата
в сила присъда. В обратния смисъл е разрешението, че единствено присъдата като акт на
наказателния съд, обвързва гражданския съд относно вината на дееца и
противоправността на деянието, докато решението по чл. 78а НК няма такова действие
становище.
С присъдата и с решението по чл. 78а НК фактическият състав на престъплението
е установен по съдебен ред и постановеното от наказателния съд, и в двата случая, има
обвързващата сила по чл. 300 ГПК за гражданския съд.
С решението по чл. 78а НК наказателният съд се произнася по същия кръг
въпроси, по които и с присъдата - за дееца, деянието, противоправността му и за вината.
Разликата се състои само във вида на отговорността - освобождаването от наказателна
отговорност и налагане или неналагане на административно наказание с оглед
виновността на дееца. Деянието и в този случай си остава престъпление, а не
административно нарушение, и решението по чл. 78а НК, с което е наложено
административно наказание, е приравнено на влязла в сила присъда.
Понятието "присъда", употребено в чл. 83, ал. 1, т. 4 и чл. 300 ГПК следва да се
тълкува като съдебния акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в
извършването на престъпно деяние.
Разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК улеснява достъпа до гражданския съд на
лица, пострадали от престъпление, когато предявяват претенции за обезщетяване на
вредите от това деяние.
Следователно, няма основание да се изключва от приложното поле на нормата
съдебния акт по чл. 78а НК, който е също така задължителен, както и присъдата за
гражданския съд, относно това дали и кой е извършил деянието, противоправността и
виновността на дееца.
327
16. Според едното становище, по всички трудови дела намира приложение
правилото на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Според другото виждане, разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения се отнася само до неоценяемите
искове по трудови спорове, докато за исковете с определен материален интерес следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от същата наредба.
становище.
В чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения са уредени адвокатските възнаграждения по трудови дела. Съгласно
легалното определение по чл. 357 КТ, това са спорове между работника или служителя и
работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на
трудовите правоотношения, както и споровете по изпълнението на колективните трудови
договори, независимо дали исковете са неоценяеми или с определен материален интерес.
Ето защо, неоправдано е тълкуването, според което разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се отнася
само до неоценяемите искове по трудови дела. Подобно изключение не е предвидено в
текста на разпоредбата. Тя се явява специална както спрямо другите хипотези в чл. 7, ал.
1, т. 2 - 4 от същата наредба, уреждащи минималните адвокатски възнаграждения за
неоценяеми искове, така и спрямо чл. 7, ал. 2 от нормативния акт, с който се определят
възнагражденията по дела за защита на имуществени права. Правилото в чл. 7, ал. 1, т. 1
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е
създадено с оглед характера на съдебния спор, а не според вида на предявения иск
(оценяем или неоценяем).
По реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения се определят възнагражденията по дела за защита на
имуществени права, които не са породени от трудови правоотношения.
Даденото тълкуване е съответно и на целта на разпоредбата - да се улесни
достъпът на работниците и служителите до съдебна защита по всички трудови спорове,
което е в синхрон и с действащото законодателство, в което производството по трудови
дела е безплатно за работниците и служителите, предвиден е специален процесуален ред
за разглеждането на споровете от съда, осигуряващ по-голяма бързина и икономичност.
17. Според едното становище, държавна такса за въззивна жалба срещу решение
на първоинстанционен съд за допускане на съдебна делба не се събира, тъй като според
чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в
делбеното производство такса се събира едва при постановяване на решението за
извършване на делбата съобразно стойността на дяловете.
Според други становища, такса по жалбата се дължи и размерът й се определя
съответно като за неоценяем иск, в минимален размер като за оценяем иск, или по чл. 9 от
Тарифата, подобно на хипотезата, когато се отхвърля иска за делба.
328
Общото събрание на гражданската и търговската колегия приема, че при
обжалване на решение, с което е допусната съдебна делба, се събира държавна такса.
Размерът се определя като за неоценяем иск и за въззивна жалба е по чл. 18, ал. 1, вр. чл. 3
от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Съдебната делба има за предмет право, което е с определен имуществен интерес.
Производството е особено и протича в две фази. С решението, с което се допуска делба, се
подготвя окончателната подялба на имуществото. Към този момент то няма парична
оценка. Стойността на имуществото се определя от съда при извършване на делбата и въз
основа на приетата оценка се изчислява и стойността на дяловете. В чл. 8 ТДТГПК е
уреден размерът на държавната такса по делото за делба, която предвид изложената
характеристика на съдебното производство, се определя и събира при ликвидиране на
съсобствеността, което е и целта на производството. При обжалване на решението, с което
е допусната делбата, не е възможно да се изходи от правилото на чл. 8 ТДТГПК, от което
обаче не следва, че държавна такса по жалбата не се дължи. Съгласно общото правило на
чл. 71, ал. 1 ГПК по водене на делото се събират държавни такси, което е и условие за
редовност на исковата молба и на жалбите срещу съдебните актове. В нормативен акт
може изрично да бъде уредено, че по определени съдебни производства не се събира
държавна такса или за определена група правни субекти всички, или даден вид дела са
безплатни. За делбата подобно законово изключение не е предвидено.
Следователно за жалба срещу решение, с което е допусната делба, се дължи
държавна такса. Доколкото към този момент имуществото и дяловете на съделителите не
са остойностени, не е възможно да се изходи от чл. 1 ТДТГПК, поради което и следва да
намери приложение разпоредбата за неоценяемите искове. Администриращият съд следва
да определи държавната такса по въззивната жалба по правилата на чл. 18, ал. 1, вр. чл. 3
ТДТГПК.
18. Според едното виждане по въпроса, таксата, която съгласно чл. 415, ал. 1 ГПК
следва да довнесе заявителят при предявяване на иск за установяване на вземането си, е за
всеки кумулативно съединен иск в размерите, посочени в Тарифата за държавните такси,
които се събират от съдилищата по ГПК, като се приспада заплатената в заповедното
производство такса.
Според друга практика, таксата, която заявителят довнася, във всички случаи е в
размера на таксата, заплатена в заповедното производство.
становище.
С иска по чл. 422, вр. чл. 415 ГПК се установява съществуване на вземане, за
което в полза на кредитора има вече изпълнително основание -издадената заповед, както и
изпълнителен лист въз основа на нея.
Ако в заповедното производство са били заявени няколко вземания и заповедта за
изпълнение е издадена, съответно искът по чл. 422, вр. чл. 415 ГПК е предявен за
признаване на установено съществуването на повече от едно вземане, то е налице
кумулативно съединяване на искове. Всеки от тях има цена, определена по правилата на
329
чл. 69 ГПК, която е от значение за родовата и функционална подсъдност, а също и за
размера на дължимата държавна такса.
Съгласно чл. 72, ал. 1, изр. 1 ГПК при предявени с една молба кумулативно
съединени искове, без значение дали съединението е субективно или обективно, се събира
държавна такса по всеки иск, което значи по 4% върху цената на иска, но не по-малко от
50 лв. Разрешението в чл. 55, ал. 3 ГПК от 1951 г., отм., че когато с една молба са
предявени няколко иска, цената е равна на сбора на отделните искове, не е възпроизведено
в ГПК от 2007 г., нито има основание да се изведе подобно правило по тълкувателен път.
Относно исковете по чл. 422, вр. чл. 415 ГПК няма специални правила за
определяне на цената им, нито относно начина, по който се изчислява размера на
дължимата държавна такса.
Следователно приложение намират общите правила по чл. 69 ГПК за цената на
иска и по чл. 72 ГПК за държавната такса, която следва да се определи върху цената на
всеки един кумулативно съединен иск в размера по чл. 1 ТДТГПК. От тази сума се
приспада вече платената такса в заповедното производство и разликата формира размера
на държавната такса за довнасяне.
19. Според едното становище по въпроса, нотариална такса в полза на съда при
уважен иск по чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) не се присъжда,
а според другото - дължи се на основание т. II-8 от Тарифата за нотариалните такси към
Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД).
становище.
Съдът, обявявайки договора за окончателен по иск с правно осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД,
проверява още и това дали са налице всички предпоставки за прехвърляне на
собствеността по нотариален ред (чл. 363 ГПК). Съдът разглежда не само материалния
спор между страните относно предварителния договор и неговото изпълнение, но също
така извършва и дейност, каквато се дължи от нотариуса в охранителното производство
при продажба. За извършването на нотариални действия съгласно чл. 85, ал. 1 ЗННД се
събират нотариални такси, чийто размер се определя съгласно чл. 85, ал. 3 ЗННД от
Тарифа за нотариалните такси - чл. 8 от същата. Нотариална дейност може да извършва в
определени от закона случаи не само нотариус, такъв определен от закона случай е
производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Нотариалната такса е възнаграждението на нотариалния орган. Съгласно чл. 85,
ал. 2 и ал. 3 ЗННД за извършването на едно и също нотариално действие от нотариус и от
държавен орган се събира еднаква по размер нотариална такса, определена по приетата от
Министерски съвет тарифа, а по силата на чл. 86, т. 1, 2 и 3 ЗННД таксата се внася в
приход на държавния бюджет, когато нотариалните действия са извършени от съдия по
вписванията при заместване на нотариус или от други органи, различни от органите на
местната администрация.
20. В съдебните актове, които са дали основание да се постави на тълкуване
въпроса, исковете са различни - за връщане на вещ по повод различни материални
330
правоотношения.
Установява се различие в съдебната практика при определяне на държавната
такса поради противоречие в тълкуването относно понятието "стойност" при различните
видове договори.
Общото събрание на гражданската и търговската колегия приема, че размерът на
държавната такса не се определя от това, че се иска връщане на вещ и не единствено от
основанието, поради което тя е била предадена на ответника, а от защитаваното
субективно материално право.
Например възможно е между насрещните страни да е бил сключен договор за
наем на вещ и от наемодателя да се иска тя да бъде върната след прекратяване на
договора. Когато ищецът защитава субективното си право на собственост, желае то да
бъде признато и иска предаване на вещта, която след прекратяване на наемния договор се
държи без основание от ответника, тогава искът е по чл. 108 от Закона за собствеността.
Цената е пазарната цена на вещта, ако е движима, определена към датата на предявяване
на иска, а размерът на държавната такса е по чл. 71, ал. 1 ГПК. В случай, че се претендира
предаване владението на недвижим имот, тогава цената на иска е данъчната оценка, а ако
няма такава - пазарната цена на вещното право и държавната такса се определя по чл. 71,
ал. 2 ГПК върху % от цената на иска.
Възможно е ищецът да черпи права само от качеството си на наемодател по
прекратено наемно правоотношение. Тогава искът е по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и цената
му се определя от наема за една година по договора. Държавната такса е 4% от така
определената цена на иска.
И в двата примера вещта е предадена от ищеца на ответника по облигационно
основание, но се търси защита на различни субективни материални права, което е
определящо за цената на иска, а от там и за държавната такса.
В случаите, когато се търси връщане на движима вещ, дължима в изпълнение по
друг вид договор или след разваляне, унищожаване или прекратяването му, държавната
такса се определя от стойността на договора (чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК). "Стойността на
договора" е паричната оценка на интереса от изпълнението му: при замяна - пазарната
цена към датата на сключване на договора на по-ценната вещ; при дарение -пазарната
цена на вещта към момента на дарението; при покупко-продажба - цената по сделката и
т.н.
Когато договорът има за предмет вещни права върху имот, цената на иска се
определя не на база стойността на договора, а по данъчната оценка на вещта, съответно,
когато няма такава - от пазарната й цена към датата на предявяване на иска.
За наемните договори има специална норма и тяхната стойност е сбора от наемни
вноски за една година (чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК).
В заключение, размерът на държавната такса следва да се определя от вида на
търсената защита и съответно приложимата материалноправна норма, която е от значение
за цената на иска по чл. 69 ГПК.
331
21. Според едното становище по дела, съставляващи спорна съдебна
администрация следва да се събира държавна такса като за неоценяем иск по чл. 3
ТДТГПК, а според другото - по чл. 16 ТДТГПК.
становище.
При съдебното администриране на гражданските отношения се образуват дела от
граждански характер и съдът постановява съдебни решения в двустранни спорни
производства. Влязлото в сила съдебно решение води до промяна в съществуващите
граждански отношения. Няма съмнение обаче, че производствата за спорна съдебна
администрация не са част от гражданския процес в смисъл на защита - санкция при
нарушени граждански права. Следователно, не могат да се квалифицират като искови
производства.
Хипотезите на чл. 1 и чл. 3 ТДТГПК са общи за определяне размера на дължимата
държавна такса по искови производства.
Делата, съставляващи спорна съдебна администрация, след като не са искови
производства и доколкото няма нещо друго предвидено в тарифата или друг нормативен
акт, следва да се отнесат към разпореденото в чл. 16 ТДТГПК за размера на държавната
такса, събирана от съда.
22. По въпроса за размера на държавната такса в производство по налагане на
мерки за защита от домашното насилие (чл. 11, ал. 2 и 3 ЗЗДН) в съдебната практика са
възприети две становища. Едни съдилища събират държавна такса като за неоценяем иск
по чл. 3 ТДТГПК, а други - в размера по чл. 16 ТДТГПК.
становище.
В Закона за защита срещу домашно насилие (ЗЗДН) е предвидена възможност за
защита на пострадалото лице по негова молба, ако е навършило 14 години, или по молба
на някое от лицата, изброени в чл. 8, т. 2 - 4 ЗЗДН.
Страни в производството са молителят и лицето, за което се твърди, че е
извършило домашно насилие, като съдът в хипотезата на подадена молба за защита от
лица по чл. 8, т. 2 - 4 ЗЗДН, конституира и пострадалото лице.
Провежда се спорно съдебно производство по реда на чл. 12, ал. 1 и чл. 15, ал. 1
от ЗЗДН с възможност за събиране на доказателства от страните съгласно чл. 13 от ЗЗДН,
както и служебно от съда (чл. 14, ал. 4 ЗЗДН).
Съдът се произнася с решение, с което отказва или издава заповед по чл. 16 ЗЗДН
за налагане на една или повече мерки за защита. При определянето на защитната мярка по
чл. 5, ал. 1 ЗЗДН съдът не е обвързан от искането в молбата, а се ръководи от целта да се
даде пълна и ефективна защита на пострадалото лице.
Наложените от съда мерки не са административни наказания, тяхното
предназначение е да охранят пострадалото лице, а не да санкционират извършителя.
Неминуемо и неговите права са ограничени чрез предизвиканата от съда промяна на
съществуващите с увредения правни отношения или фактическо положение, като
332
преследваната цел е още и превенция по отношение на посегателства в рамките на
семейството.
Във всички случаи, съдът с решението по чл. 15, ал. 1 ЗЗДН налага на
извършителя и глоба в размер от 200 до 1000 лв.
От характеристиките на производството по налагане на мерки за защита от
домашното насилие следва, че то не е исково. В него е съчетана съдебна защита по реда на
съдебното администриране с налагане на административни мерки.
В ЗЗДН не е уреден въпросът за размера на държавната такса, която се събира от
съда за образуване на делото. Предвидено е само, че при подаване на молбата за защита не
се внася държавна такса; тя се възлага с решението на съда според резултата по спора на
извършителя на домашното насилие или на молителя, освен когато молбата е за защита на
лица, които не са навършили 18-годишна възраст, както и на лица, поставени под
запрещение, или лица с увреждания.
В ТДТГПК няма изрична разпоредба за производствата по налагане на мерки за
защита по ЗЗДН. Безспорно, те са граждански и с оглед характеристиката им на спорна
съдебна администрация, размерът на държавната такса следва да се определя по чл. 16
ТДТГПК, а не по чл. 3 ТДТГПК.
23. Въпросът дали държавните служители в Министерство на вътрешните работи
са освободени от заплащане на държавни такси по граждански дела, свързани с тяхното
служебно правоотношение, е поставен във връзка с исковете по Глава ХIХ от Закона за
министерството на вътрешните работи (ЗМВР). В едни случаи, съдилищата събират
държавни такси, а в други приемат, че производството по тези искове е безплатно за
служителите.
В ЗМВР е предвидена възможност държавните служители в Министерството на
вътрешните работи (МВР) да получат обезщетение при прекратяване на служебното
правоотношение (чл. 252), при незаконно прекратяване на служебното правоотношение и
в случаи на отстраняване от длъжност по реда на НПК, когато наказателното
производство спрямо тях бъде прекратено или те бъдат оправдани, или при отпадане на
основанието за отстраняването им (чл. 273), при претърпяна телесна повреда при или по
повод изпълнение на служебните задължения (чл. 255, ал. 1). В случаите на смърт,
обезщетението по чл. 255, ал. 1 ЗМВР се изплаща на преживелия съпруг, на децата и
родителите на загиналия. Тези лица имат право на обезщетение и на лично основание по
чл. 255, ал. 2 ЗМВР.
Общото събрание на гражданска и търговска колегия приема, че по исковете по
Глава ХIХ ЗМВР ищците са освободени от заплащане на държавна такса.
Относно исковете за защита на имуществени права, произтичащи от
правоотношение за престиране на работна сила, е въведено генерално правило още с чл. 5,
б. "в" от Закона за държавните такси (ЗДТ), според който от заплащане на държавни такси
се освобождават ищците-работници и служители по искове за изработена заплата и
надница, а така и по други искове, произтичащи от трудовите договори.
333
ЗДТ е от 1951 г., когато правоотношенията за престиране на работна сила са били
уредени само в КТ от 1951 г.(отм.).
При действието на КТ от 1986 г., както и след влизане в сила на ЗДСл,
разпоредбата запазва своето действие спрямо всички ищци, предявяващи искове в защита
на техни имуществени права, произтичащи от правоотношението им за престиране на
работна сила. Това облекчение се прилага за всички случаи, независимо дали
правоотношението е служебно или трудово.
В чл. 359 КТ също е предвидено изрично, че работниците и служителите не
дължат такси и разноски в производство по трудови дела, а такива са споровете между
работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването,
изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, както и споровете по
изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж.
Обезщетенията за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са
причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт
на работника или служителя по трудово правоотношение, са уредени в чл. 200 КТ.
Отговорността на работодателя при смърт на работника или служителя също се основава
на трудово правоотношение между предприятието и починалия, което определя
приложимост на чл. 359 КТ, без значение, че ищците - близките, на които са причинени
вреди от смъртта на работника, не са в трудовоправна връзка с работодателя, от което
следва, че и в тези случаи ищците не дължат държавна такса.
ЗДСл е в сила от 1999 г. и с него се урежда възникването, съдържанието и
прекратяването на служебните правоотношения между държавата и държавния служител
при и по повод изпълнението на държавната служба, т.е., правоотношенията, които
дотогава са били трудови и са уреждани от КТ, за които разпоредбите на чл. 359 КТ и чл.
5, б. "в" ЗДТ, при водене на дела, са били приложими.
В този смисъл, финансовото облекчение по чл. 5, б. "в" ЗДТ логически е
пренесено генерално за държавните служители с влизане в сила на ЗДСл. На осн. чл. 126
ЗДСл в производствата по гл. IX от същия закон не се събират държавни такси. Това са
спорове относно възникването, съдържанието и прекратяването на служебните
правоотношения, както и относно налагането на дисциплинарна отговорност, а също и
имуществените спорове по ЗДСл. Такива са обезщетенията, на които има право
служителят при незаконно прекратяване на служебното правоотношение, а също и
обезщетенията по чл. 78 ЗДСл за вреди от трудова злополука и професионално
заболяване, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт.
Споровете са аналогични на тези по Глава Х1Х ЗМВР
В МВР има служители, назначени по трудови договори и такива по служебно
правоотношение; тези от втората група са държавни служители по смисъла на ЗДСл.
Общият закон намира субсидиарно приложение и при липса на изрична разпоредба в
ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в чл. 126 ЗДСл, което е и в съответствие с чл.
83, ал. 1, т. 1 ГПК.
334
Обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните
служители в МВР спрямо другите държавни служители, а също и спрямо работниците и
служителите по трудови правоотношения. За последните регламентацията е по КТ.
Нормите на чл. 5, б. "в" ЗДТ, чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК, чл. 359 КТ, чл. 126 ЗДС
защитават еднакви по стойност интереси и имат една цел - да улеснят достъпа до
правосъдие на лица, чийто права са нарушени по правоотношения, свързани с престиране
на работна сила.
Със ЗИД ЗМВР (ДВ бр. 69 от 2008 г.) е създаден § 1а ДР ЗМВР и в него е
посочено, че за неуредените въпроси в глави петнадесета, шестнадесета, осемнадесета и
деветнадесета се прилагат съответно разпоредбите на ЗДСл. По този начин, изрично за
споровете по граждански дела, свързани със служебното правоотношение на служителите
от МВР, е препратено към чл. 126 ЗДСл.
Допълнителната разпоредба е отменена със ЗИД ЗМВР (ДВ бр. 88 от 2010 г., в
сила от 01.01.2011 г.), но и без законовата делегация, доколкото няма нещо друго изрично
уредено, правилото на чл. 126 ЗДСл намира субсидиарно приложение, а още и
генералната уредба по чл. 5, б. "в" ЗДТ.
В заключение, не само по време на действието на § 1а ДР ЗМВР, но и след
отмяната й, служителите в МВР са освободени от заплащане на държавни такси по
граждански дела, свързани с тяхното служебно правоотношение.
24. По този въпрос е формирана противоречива практика, като едни състави
приемат, че определението за изменение на решението в частта за разноските се разглежда
по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Този ред е обоснован с това, че производството пред
въззивния съд е първоинстанционно по характер и правомощията на Върховния
касационен съд са определени по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. С второто становище
се застъпва разбирането, че процесуалноправният ред, по който следва да бъде разгледано
определението, с което въззивният съд се произнася по искане за изменение или
допълване на въззивното решение в частта за разноските, е този по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Това разбиране е изведено от специалната норма на чл. 248, ал. 3, пр. 2-ро ГПК,
определяща, че реда за обжалване на определението по чл. 248, ал. 1 ГПК е този, по който
се обжалва и самото решение.
становище.
С Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. Общото събрание на гражданска
колегия на ВКС е приело, че определението по чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.), следва да се
третира като подлежащо на касационен контрол, тъй като по своята същност
определението относно изменение на решението в частта за разноските, разрешава
материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство. Тази хипотеза е
възприета с чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК и е относима към касационното обжалване на
определенията в хипотеза, в която въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу
определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК. Когато въззивният съд се е
произнесъл по отправено към него искане по чл. 248 ГПК, той за първи път е разгледал
335
въпроса за съдебноделоводните разноски, поради което неговото определение ще подлежи
на директен контрол, тъй като, в този случай, Върховният касационен съд се произнася
като втора инстанция по отношение на така постановеното определение. Следователно,
ако за първи път въззивният съд се произнася по направените разноски, неговото
определение ще подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
По изложените съображения Общото събрание на гражданска и търговска колегия
на Върховния касационен съд
РЕШИ:
1. Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната

е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е
по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава
вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има
характера на разписка.
2. Страната следва да представи списък за разноски по чл. 80 ГПК, дори когато е
направила само един разход в производството, за който е представено доказателство.
3. При намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в
§ 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението
до предвидения в същата наредба минимален размер.
4. Разноските, направени от молителя в производство по отмяна на влязло в сила
съдебно решение, когато молбата е уважена, се присъждат с решението по съществото на
спора.
5. Направените от страните в обезпечителното производство разноски се
присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният
му изход.
6. Размерът на възнаграждението на особен представител по смисъла на чл. 47, ал.
6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК се определя от съда при условията на Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
7. Особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи държавна
такса, тъй като същата се дължи от страната.
8. Липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не
се е произнесъл по искането за разноски не е основание да се откаже допълване на
решението в частта му за разноските.
9. Молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските, когато
страната не е представила списък по чл. 80 ГПК, е недопустима.
10. Държавните учреждения дължат държавна такса при въззивно и касационно
обжалване на решения по трудови дела и дела по искове за парични вземания на
държавните служители по Закона за държавния служител.
336
11. Претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-
късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред
съответната инстанция.
12. Компетентен да се произнесе по искане за освобождаване от държавна такса
по чл. 83, ал. 2 ГПК при обжалване е съдът, пред който е направено искането.
13. Компетентен да се произнесе по искане за освобождаване от внасяне на такси
и разноски по чл. 83, ал. 2 ГПК е съдебният състав, разглеждащ делото.
14. Началният момент, от който започва да тече срока по чл. 248, ал. 1 ГПК за
подаване на молба за допълване или изменение на решението в частта за разноските и по
отношение на страната, която няма интерес да го обжалва, тече от уведомяването й за
решението, ако същото е обжалваемо.
15. Решението по чл. 78а НК, с което наказателният съд освобождава подсъдимия
от наказателна отговорност и му налага административно наказание, е приравнено по
значение на влязла в сила присъда и по смисъла на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК.
16. Минималният размер на адвокатското възнаграждение по трудови дела с
определен материален интерес се определя по чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. на
Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
17. По жалба срещу решение за допускане на делба се дължи държавна такса като
по неоценяем иск по чл. 18, ал. 1, вр. чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК.
18. Държавна такса в хипотезата на обективно кумулативно съединяване на
искове по чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК се дължи съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК за всеки
съединен иск в размерите, посочени в чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, като от общия сбор се приспада вече платената такса в
19. Понятието "разноски по прехвърлянето на имота" по смисъла на чл. 364, ал. 1
ГПК включва и нотариална такса.
20. Размерът на държавната такса при предявен иск за връщане на вещ, предадена
на облигационно основание следва да се определя от вида на търсената защита и
съответно приложимата материалноправна норма, която е от значение за цената на иска
по чл. 69 ГПК.
21. По дела, съставляващи спорна съдебна администрация, когато друго изрично
не е предвидено в нормативен акт, се дължи държавна такса в размера по чл. 16 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
22. Държавната такса в производство по налагане на мерки за защита от
домашното насилие (чл. 11, ал. 2 и 3 ЗЗДН) е в размера по чл. 16 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
23. Държавните служители в МВР са освободени от заплащане на държавни такси
по граждански дела, свързани с тяхното служебно правоотношение.
24. Определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното
решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
337
на съдия Д. П. по т. 3 на Тълкувателното решение, постановено по тълкувателно

дело № 6/2012 г. на ОСГТК
Считам, че макар да е резултат на недобра нормотворческа техника,

ограничението по § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. не влиза в противоречие с чл. 36 ЗА и
чл. 78, ал. 5 ГПК и не променя правомощието на съда за редукция на разноските,
съобразно размерите на адвокатските възнаграждения, регламентирани с Наредбата.
На първо място, препращането на чл. 78, ал. 5 ГПК е към чл. 36 ЗА, чиято ал. 2, от
своя страна, препраща общо към Наредбата (вкл.§ 2 от ДР), а не само към нейния Разд. IV.
Т.е. формално противоречие между чл. 78, ал. 5 и § 2 от ДР на Наредбата не е налице,
дори опосредствено, чрез чл. 36, ал. 2 ЗА.
На второ място, не е налице противоречие на подзаконовия нормативен акт с
волята на законодателя, въвел разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК и извън формалното и
външно изразяване. Това е така, поради обстоятелството, че Разд. IV на Наредба № 1/2004
г. действително определя размера на минималните възнаграждения, но само за една
инстанция. Това изрично е посочено в титулната му част. В този случай, редукцията по чл.
78, ал. 5 ГПК, съобразно тълкуването на мнозинството на ОСГТК, би била приложима,
само ако отразеното в договора за правна помощ възнаграждение е обозначено като такова
за една инстанция. Ако липсва такова уточнение и упълномощаването е валидно до
приключване на делото във всички съдебни инстанции (които са презумтивно три),
минималният размер по чл. 7 и сл. от Разд. IV на Наредбата би следвало да се утрои. Т.е.
отново би бил постигнат ефектът на § 2 от ДР на Наредбата, независимо, че
систематичното му място не е там и редакцията му е неудачна, както бе посочено по-горе.
И на последно място, отпадането на въведения с § 2 на ДР критерий за размера, би
усложнило преценката на съдилищата по прилагането на редукцията, което би могло да
доведе до увеличаване на производствата по нейното оспорване по реда на чл. 248 ГПК.
Съдии: /Д. П./, /Т. Н./, /Ж. Д./, /Т. М./
по т. 18. от Тълкувателно решение № 6/2012 на Общото събрание на

Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд по гр. д. № 6/2012
338
В т. 18. от тълкувателното решение се приема, че държавната такса в хипотезата
на обективно кумулативно съединяване на искове по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК се дължи
съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК за всеки съединен иск в размерите, посочени в чл. 1 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като от общия
сбор се приспада вече платената такса в заповедното производство.
Това е правилният отговор на поставения въпрос, но с него не се уеднаквява
констатираната противоречива съдебна практика.
Противоречивата съдебна практика се основана не на различното тълкуване на
закона, а на различното разбиране за смисъла на чл. 1 и чл. 12 от Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Съдебната практика е единна, че таксата в заповедното производство се определя
в размер на 2 на сто върху интереса, но не по-малко от 20 лева. Противоречива е
съдебната практика по определянето на таксата в исковия процес: едни съдилища
приемат, че дължимата такса в исковия процес се определя в размер на 4 на сто върху
цената на всеки отделен иск, но не по-малко от 50 лева; а други съдилища - че по искова
молба, насрещна искова молба или молба на трето лице със самостоятелни права се
събира такса 4 на сто върху цената на предявените искове, но не по-малко от 50 лева; т.е.
няма съмнение, че минималният размер на таксата от 20 лева е за едно заявление, като е
без значение колко вземания се предявяват с него (обикновено вземанията са три: за
главница, за лихви и за разноски), но противоречията възникват, тъй като едни съдилища
приемат, че минималният размер на таксата от 50 лева е за всеки отделен иск, а други - че
минималният размер е за една искова молба, една насрещна искова молба или една молба
на трето лице със самостоятелни права, като е без значение колко искове са предявени.
Правилно е второто разбиране. Минималният размер на таксата не е определен за
всеки отделен иск. Макар таксата да е пропорционална, тя има абсолютно ограничение и
то (ограничението) трябва да е разходоориентирано както всички прости такси. Разходите
за осъществяване на съдопроизводството не зависят от броя на разгледаните искове а от
броя на отделните производства (веднъж се образува дело, връчват се едни книжа,
провежда се едно заседание по всички искове, връчва се един съдебен акт и т.н.).
Когато с едно заявление са предявени 5 вземания по 100 лева всяко, дължимата
такса в заповедното производство не е нито 10 лева, нито 100 лева, а 20 лева. Когато
същите вземания са предявени с една искова молба по реда на чл. 422 ГПК, дължимата
такса в исковото производство не е нито 20 - 10 = 10 лева, нито 250 - 100 = 150 лева, а 50 -
20 = 30 лева.
Б. Б.
Т. Н.
339
по т. 24
С действащия ГПК е въведен нов, специален ред на контрол върху решението в

частта му за разноските. В разпоредбата на чл. 248 ГПК се предвижда в срока за
обжалване, а ако решението е необжалваемо, в едномесечен срок от постановяването му,
съдът по искане на страната да допълни или измени решението в частта му за разноските.
Компетентен е съдът, постановил съдебният акт и по изключение от правилото на чл. 246
ГПК, той би могъл в обсъжданата част да внесе промяна, независимо дали допълва
решението, когато въобще не е определил отговорността за разноски, въпреки валидното
сезиране за това, или по искане на страната да измени решението, поради наведени от нея
доводи за неговата неправилност в тази част. Тази процедура е приложима пред всеки съд,
постановил съдебен акт и сезиран с искане за разноски за производството. Развитието на
процедурата предполага уведомяване на противната страна, която може да представи
отговор. Следователно налице е самостоятелно производство, тъй като е въведен
специален ред, който установява инициирането му, развитието му и съответно предвижда
и инстанционен контрол върху акта, с който то приключва. Така ал. 3, на чл. 248 ГПК
установява изрично, че определението, с което съдът се произнася по искане по чл. 248,
ал. 1 ГПК подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване самото
решение. С оглед тази изрично предвидена обжалваемост на акта, с който приключва
специално уредената процедура по изменение, респ. допълване на решението в частта му
за разноските, може да бъде изведена и неприложимост на чл. 274 ГПК. Текстът
предвижда обжалваемост на определенията по други критерии. Този извод произтича и от
предвидените в чл. 274 ГПК различни хипотези, обуславящи и контрол по реда на
функционалната подсъдност. Чл. 248, ал. 3 ГПК извежда като условие за обжалваемост на
определението начина, по който се обжалва решението. Когато се обжалва решение на
въззивен съд, независимо от това, че е постановено за първи път от него, то подлежи на
касационен контрол. Няма причина да се приеме, че контрола, в частта на същото решение
за разноските е по реда на въззивното обжалване, уредено в чл. 274, ал. 2 ГПК.
Касационната инстанция в случая не може да действа като въззивен съд спрямо
въззивното решение или отделни негови части. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК, която
урежда касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища, също не
съдържа хипотеза, която да обхваща регламентираната от чл. 248 ГПК възможност за
обжалваемост на решението в частта му за разноските, след провеждане на процедурата
по чл. 248, ал. 1 и 2 ГПК. С разпоредбата на чл. 248 ГПК се създава специален ред, по
който се обжалва решението в частта му за разноските. Поради това, тази обжалваемост
не попада в нито една от хипотезите на чл. 274 ГПК, а е специална спрямо него като
изрично регламентирана. Или, тя също установява правило за касационно обжалване, на
каквото подлежи и решението, от което е част, като това обжалване, също както и
обжалването на решението е факултативно, т.е. осъществявано при предпоставките на чл.
280, ал. 1 ГПК.
340
Елеонора Ч. А. Б. Боян Ц. К. Е. Бонка Й. Е. В. Татяна В. М. К. Борислав Б. С. Ц. Т.
Н.

ПРИ ПРЕДЯВЕН ИСК ПО ЧЛ. 344, АЛ. 1, Т. 3 КТ ВР. ЧЛ. 225, АЛ. 1 КТ
ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ ДА УСТАНОВИ ФАКТА, ЧЕ СЛЕД
УВОЛНЕНИЕТО Е ОСТАНАЛ БЕЗ РАБОТА И НЕ Е ПОЛУЧАВАЛ ТРУДОВО
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ, Е НА ИЩЕЦА. СЪГЛАСНО ЧЛ. 154, АЛ. 1 ГПК ВСЯКА СТРАНА
Е ДЛЪЖНА ДА УСТАНОВИ ФАКТИТЕ, НА КОИТО ОСНОВАВА СВОИТЕ ИСКАНИЯ
ИЛИ ВЪЗРАЖЕНИЯ. УВОЛНЕНИЯТ РАБОТНИК ИЛИ СЛУЖИТЕЛ, ИЩЕЦ ПО ИСК
ПО ЧЛ. 344, АЛ. 1, Т. 3 КТ ВЪВ ВР. ЧЛ. 225, АЛ. 1 КТ, СЛЕДВА ДА ДОКАЖЕ
ТВЪРДЕНИЕТО СИ, ЧЕ В РЕЗУЛТАТ НА НЕЗАКОННОТО УВОЛНЕНИЕ Е
ПРЕТЪРПЯЛ ИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ. ДЕЙСТВИТЕЛНО ТВЪРДЕНИЕТО НА
ИЩЕЦА ПО ИСКА С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 225, АЛ. 1 КТ, ЧЕ Е ОСТАНАЛ БЕЗ
РАБОТА, Е ЗА ОТРИЦАТЕЛЕН ФАКТ, НО ЗА ТОЗИ ФАКТ СЪДЪТ СЛЕДВА ДА
НАПРАВИ ИЗВОД ВЪЗ ОСНОВА НА ПОЛОЖИТЕЛНИ ФАКТИ.
Чл. 154, ал. 1 ГПК

Чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ
Чл. 225, ал. 1 КТ

Гражданска колегия, в съдебно заседание на 26 юни 2014 г. в състав:

по описа за 2013 г. на ОСГК, докладвано от съдия Ц. Г.
Тълкувателно дело № 6/2013 г. е образувано с разпореждане от 20.06.2013 г. на

зам. председателя на Върховния касационен съд и председател на Гражданската колегия
по предложение на състав на Върховния касационен съд, ГК, IV гражданско отделение,
който с определение № 495/15.04.2013 г. по гр. д. № 2042/2013 г., поправено с
341
определение № 107/18.04.2013 г. и допълнено с определение от 19.06.2013 г., е спрял
производството по делото на основание чл. 292 ГПК и е предложил на Общото събрание
на Гражданска колегия на Върховния касационен съд да постанови тълкувателно решение
по следните въпроси:
1. Отрицателните фактически твърдения на страните в производството по
граждански дела подлежат ли на доказване, по какъв начин, как се разпределя
доказателствената тежест?
2. При предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ работникът или
работодателят носи доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението
работникът е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение?
В проведеното на 12.12.2013 г. първо заседание на Общото събрание на
гражданската колегия по делото, след изслушване на лицата по чл. 129, ал. 1 ЗСВ, беше
взето решение тълкувателното делото да бъде разделено, като предмет на същото да
остане въпросът по т. 2, а по първия въпрос да се образува тълкувателно дело пред
ОСГТК, искането по което е отклонено.
произнесе съобрази следното:
Поставеният процесуалноправен въпрос за доказателствената тежест по иска по
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е разрешаван противоречиво в постановени по реда на чл. 290 ГПК
решения на ВКС, като са застъпени следните становища:
Според едното становище доказването на вредата от оставане без работа поради
незаконно уволнение е в тежест на ищеца. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е осъдителен, а
не конститутивен, за разлика от исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Съгласно чл. 154,
ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания
или възражения. Уволненият работник или служител, ищец по иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ
във вр. чл. 225, ал. 1 КТ, следва да докаже твърдението си, че в резултат на незаконното
уволнение е претърпял имуществени вреди /пропуснати ползи/, изразяващи се в пропуск
да получава трудово възнаграждение за период от 6 месеца след прекратяване на
трудовото правоотношение като докаже факта на оставане без работа и размера на
последното получено преди незаконното уволнение трудово възнаграждение.
Действително твърдението на ищеца по иска с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ, че е
останал без работа, е за отрицателен факт, но за този факт съдът следва да направи извод
въз основа на положителни факти каквито са удостоверяване на вписаното в трудовата му
книжка, издадени документи за регистрацията на ищеца в Бюрото по труда и др.
Според другото становище е неправилно да се възлага на работника /служителя/
доказателствената тежест за установяване на факта, че след уволнението не е работил на
друго място и не е получавал възнаграждение. Отрицателните факти не подлежат на
доказване, поради което за страната, която се позовава на такъв факт и има интерес от
установяването му, не съществува доказателствена тежест за неговото доказване. В тежест
на работодателя е да установи в процеса обстоятелството, че работникът е работил на
друго място и е получавал възнаграждение.
342
Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд намира
за правилно първото становище по следните съображения:
Оставането без работа поради уволнението е правнорелевантен факт, елемент от
хипотезата на правната норма на чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. От факта на безработица през
шестмесечния период след незаконно уволнение за ищеца възниква право на обезщетение.
Поради това и на основание чл. 154, ал. 1 ГПК, съгласно който всяка страна е длъжна да
установи фактите, на които основава своите искания, в тежест на ищеца е да установи, че
след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение /или е
получавал възнаграждение в по-малък размер/. Като елемент на правната норма
фактическото твърдение, че е останал без работа поради уволнението, трябва да се докаже
от ищеца, който се позовава на тази норма, и няма законова опора за отклонение от
правилото на чл. 154 ГПК. Доказването на отрицателни фактически твърдения може да се
извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за
доказателствени изводи относно отрицателния факт. Да се приеме противното становище,
че отрицателното фактическо твърдение за оставане без работа не подлежи на доказване
от ищеца, означава твърдението да се приеме за доказано например в случаите, когато не е
подаден отговор на исковата молба. Процесуалният закон не дава такава възможност, а
съдебната практика на ВКС трайно приема, че липсата на отговор не освобождава ищеца
от задължението да докаже правнорелевантните факти, на които основава претенцията си.
Фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на
вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на
регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на
ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други
обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. Трудовата
книжка е официален удостоверителен документ за отразените в него обстоятелства, който
се съхранява от работника/служителя съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредбата за трудовата
книжка и трудовия стаж /ДВ бр. 102/1993 г./. Предвид задължението на работодателя по
чл. 62, ал. 3 КТ за регистриране в тридневен срок на трудовите договори, удостоверението
от НАП също е годно доказателство за установяване състоянието на безработица по
трудово правоотношение. Декларацията, с която ищецът декларира оставане без работа
след уволнението, съставлява частен свидетелстващ документ, не е скрепена с наказателна
отговорност по чл. 313 НК, и поради това не може да удостовери твърдяното
обстоятелство.
РЕШИ:
При предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ доказателствената
тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал
трудово възнаграждение, е на ищеца.
343
по Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС
Безспорно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК изисква всяка страна да установи
фактите, на които основава своите искания или възражения. При това положение
работникът или служителят, който твърди, че е понесъл имуществени вреди от
незаконното уволнение, следва да установи фактите включени в хипотезиса на правната
норма на чл. 225, ал. 1 КТ, даваща му възможност да търси тяхната обезвреда в
предвидения от закона размер. Усложнението в случая идва от това, че работникът или
служителят е изправен пред необходимостта да установява отрицателния факт, че през
предвидения в закона 6 месечен период след уволнението, не е работил на друго място и
не е получавал възнаграждение. Отрицателните факти обаче не подлежат на пълно и
главно доказване, а само при провеждането на такова доказване същите се считат
настъпили по несъмнен начин.
В този смисъл следва да се разбира и тезата, че отрицателните факти не подлежат
на доказване /пълно и главно/.
В теорията се приема, че отрицателните факти се установяват с индиции /други
положителни факти/, като няма пречка страната, която твърди отрицателни факти да ги
доказва по този начин. В тази насока христоматиен е примера, че с установяване на
положителния факт, че дадено лице по определено време е било на едно място, може да се
установява отрицателния факт, че по същото време не е било на друго място. Липсата на
отразяване в трудовата книжка, че ищецът по иска с пр. осн. чл. 225, ал. 1 КТ няма
сключен трудов договор след уволнението, както и удостоверяването, че в НАП няма
регистрация на такъв договор, обаче не съставляват положителни факти, а липса на
данни /"следи"/ за настъпването на такива факти. Следователно същите нямат характер на
индиции и не могат да установят отрицателния факт. Дори да се приеме обратното, те не
установяват при условията на пълно и главно доказване обстоятелството, че работникът
или служителят не е работил на друго място и не е получавал възнаграждение. С оглед на
това при оспорване от ответника - работодател, негова е доказателствената тежест да
установи положителния факт, че работникът или служителят е работил на друго място и е
получавал възнаграждение, като представи доказателства за това - копие от трудовия
договор, удостоверение от НАП и пр.
Подписали с особено мнение:

/С. Ч./
/О. К./
344
7/2013 Г., ОСГTК НА ВКС
НЕ СЕ ДЪЛЖИ НЕУСТОЙКА ЗА ЗАБАВА ПО ЧЛ. 92, АЛ. 1 ЗЗД, КОГАТО

ДВУСТРАНЕН ДОГОВОР, КОЙТО НЕ Е ЗА ПРОДЪЛЖИТЕЛНО ИЛИ ПЕРИОДИЧНО
ИЗПЪЛНЕНИЕ, Е РАЗВАЛЕН ПОРАДИ ВИНОВНО НЕИЗПЪЛНЕНИЕ НА
ДЛЪЖНИКА. ДЪЛЖИМА В ТАКАВА ХИПОТЕЗА Е ЕДИНСТВЕНО НЕУСТОЙКА ЗА
ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ НА ВРЕДИ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО ПОРАДИ РАЗВАЛЯНЕ -
НЕУСТОЙКА ЗА РАЗВАЛЯНЕ, АКО ТАКАВА Е БИЛА УГОВОРЕНА.
ЗАКОНОДАТЕЛЯТ ВЪВЕЖДА РАЗЛИКА МЕЖДУ ФАКТИЧЕСКИЯ СЪСТАВ, ОТ
КОЙТО ПРОИЗТИЧА ПРАВОТО НА РАЗВАЛЯНЕ НА ДОГОВОРА, И ФАКТИЧЕСКИЯ
СЪСТАВ, ОТ КОЙТО СЕ ПОРАЖДА ПРАВОТО НА ОБЕЗЩЕТЕНИЕ. СЪГЛАСНО ЧЛ.
88, АЛ. 1 ЗЗД КРЕДИТОРЪТ МОЖЕ ДА ТЪРСИ ОБЕЗЩЕТЕНИЕ САМО ЗА ВРЕДИТЕ
ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ДОГОВОРА.
Чл. 88, ал. 1 ЗЗД

Чл. 92, ал. 1 ЗЗД

Гражданска и Търговска колегия, в съдебно заседание на 2 октомври 2014 г. в състав:

по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии
докладвано от съдия ЕМИЛ МАРКОВ
Председателят на Върховния касационен съд, на основание чл. 125 от закона за

съдебната власт и по повод постъпило по реда на чл. 292 ГПК предложение от състав на
второ търговско отделение на ВКС за постановяване на тълкувателно решение поради
констатирана противоречива съдебна практика в решения, постановени по реда на чл. 290
ГПК, е внесъл искане в Общото събрание на Гражданската и на Търговската колегии на
ВКС да приеме тълкувателно решение по следния правен въпрос:
345
Дължи ли се неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато договорът е развален
поради виновно неизпълнение на длъжника?
За да се произнесе Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия съобрази
следното:
Не се констатира наличие на предходно постановление на Пленума на ВС /до
1996 г./ или на тълкувателно решение по поставения правен въпрос, т.е. такава съдебна
практика, визирана в т. 2, предл. 1-во от задължителните за съдилищата в Републиката
постановки на тълкувателно решение № 1/19.II.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело
№ 1/09 г. Съгласно чл. 51, ал. 1 от закона за устройство на съдилищата (отм.) - в
редакцията на този текст към датата 11.IV.1986 г., освен издаването на тълкувателни
решения по спорни или противоречиво решавани въпроси по прилагането на закона, в
правомощията на Общото събрание на тогавашната Гражданска колегия на ВС на НРБ е
било включено и разглеждане на граждански и административни дела, образувани по
извънредните способи за отмяна на влезли в сила съдебни актове на състави на Върховния
съд по тези две категории спорове. Ето защо се налага извод, че няма характера на
тълкувателно, постановеното в производство по чл. 225-227 ГПК (отм.) за преглед по реда
на надзора решение № 48 от 30 юни 1986 г. по гражданско дело № 18/1986 г. по описа на
ОСГК на ВС на НРБ, приемащо, че и при развален поради "лошо изпълнение" договор
кредиторът "може да търси неустойката вместо обезщетение за вредите от лошото
изпълнение". Поради това не може да се повдига питане загубило ли е същото решение на
ОСГК на ВС на НРБ сила при сега действащата редакция на чл. 92 ЗЗД (към 15.11.1993 г.),
щом като това съдебно решение няма характера на тълкувателно, т.е. такова, което да е
било предназначено да служи за ръководство на съдилищата и на тогавашните (до 13 юли
1991 г.) особени юрисдикции.
Изцяло основано върху решаващите изводи на цитираното решение по гр. дело №
18/1986 г. на ОСГК на ВС на НРБ обаче, се явява постановеното по реда на чл. 290
ГПКрешение № 206/5.V.2010 г. на състав от второто отделение на търговската колегия на
ВКС по т. д. № 18/2009 г. Докато с другото, постановено също по реда на чл. 290 ГПК,
решение № 17/9.III.2010 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, по т. д. № 414/2009 г. в резюме
се приема, че при развален, съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД, договор и с оглед обратното
действие на развалянето, заплащане на "мораторна" неустойка не се дължи, тъй като
вземането за нея произтича от договор, а той се счита за несключен.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС намира за правилно
становището, застъпено в последното решение, като съображенията му за това са
следните:
Следва да се провежда разграничение между "основанието" за разваляне на
двустранен договор, от една страна, и "обезщетяването на вредите" от неизпълнението на
договора - от друга. Неизпълнението на задължението било по време, по място, в
качествено или в количествено отношение, може да бъде конкретно основание за
разваляне на договора. В хипотезата, в която двустранен договор, който не е за
продължително или периодично изпълнение, е бил надлежно развален, с обратна сила се
346
заличава всичко онова, което е било негово съдържание и остава единствено правото на
кредитора на обезщетение за вредите от цялостното неизпълнение. Следователно
законодателят провежда разлика между фактическия състав, от който произтича правото
на разваляне на договора и, фактическия състав, от който се поражда правото на
обезщетение, след като - съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД - кредиторът може да търси
обезщетение само за вредите от неизпълнението на договора. Ето защо, ако договорът
бъде развален, изправната страна не може да търси уговорената неустойка за всеки вид
неизпълнение. Също и ако даден договор е бил развален на няколко основания, напр.
неточно изпълнение по количество, по качество или заради некомплектност, изправната
страна не би могла да търси отделна неустойка за всяко неизпълнение. Това разбиране
изцяло се отнася и до неустойката, уговорена за забава, щом при развален договор няма
вече късно изпълнение - има неизпълнение въобще, докато закъснително обезщетение е
мислимо да се претендира само в съчетание с изпълнението. Не на последно място, при
липса на изпълнение би се оказало лишено от смисъл търсенето на неустойка за забава
при развален договор без ограничение във времето, респ. до изтичане на общата
погасителна давност при направено възражение за това, тъй като е невъзможно да се
определи до кой момент продължава състоянието на забава. В действителност
потестативният ефект на развалянето на двустранния договор, който не е за
продължително или за периодично изпълнение, проявява действието си като с обратна
сила (ex tunc) заличава осъществилата се до настъпването му забава и налага всичко
изпълнено по сделката да се реституира на страните по нея.
В заключение, в по-рядко срещаната на практика хипотеза на двустранен договор,
който е за продължително или периодично изпълнение, подлежащ на разваляне за в
бъдеще, уговорената между страните неустойка за забава се дължи - в случай на неточно,
вкл. забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за онази част от сделката,
чието действие се запазва. Съответно кредиторът ще може да търси и неустойката за
обезщетяване на вреди поради настъпилото за в бъдеще разваляне (неустойка за
развалянето), но за другата част от сделката, ако такава неустойка реално е била
уговорена.
колегия на ВКС
РЕШИ:
Не се дължи неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато двустранен договор,
който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален поради виновно
неизпълнение на длъжника. Дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за
обезщетяване на вреди от неизпълнението поради разваляне - неустойка за разваляне, ако
такава е била уговорена.
347
към ТР № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС
Подписвам тълкувателното решение с особено мнение, по следните съображения:

На първо място смятам, че предпоставките на чл. 292 ГПК не са налице, поради
което предложението на председателя на ВКС, основано на чл. 125 от Закона за съдебната
власт, за постановяване на ТР от ОСГТК на ВКС следваше да бъде отклонено.
Според приетото в ТР на ОСГТК на ВКС № 2/28.09.2011 г., по т.д. № 2/2010 г.
противоречиво разрешаване на въпрос по см. на чл. 292 ГПК е налице, само когато в поне
две решения по чл. 290 ГПК, определения по чл. 274, ал. 3 ГПК, или между решение по
чл. 290 ГПК и определение по чл. 274, ал. 3 ГПК, един и същ материалноправен или
процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин.
В случая с постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПКрешение № 206 от
05.05.2010 г. по т.д. № 18/2009 г. на второ търговско отделение на ВКС е даден отговор на
въпроса: "Развалянето на договора, поради виновно неизпълнение на длъжника, пречка ли
е да се иска заплащане на договорената между страните неустойка за неизпълнение?",
като е изразено съгласие с възприетото в тази насока разрешение в решение № 48 от
30.06.1986 г., по гр. д. № 18/86 г. на ОСГК на ВС, според разясненията в което, щом след
разваляне на договора поради неизпълнение, кредиторът запазва правото си на
обезщетение за вредите от неизпълнението, то отсъства законова пречка да замести
същото с уговорената с договора неустойка за "лошото изпълнение".
В решение по чл. 290 и сл. ГПК № 17 от 09.03.2010 г., по т.д. № 414/2009 г. на
първо търговско отделение на ВКС е прието, че при развален договор, не се дължи
"мораторна неустойка", тъй като вземането за нея произтича от договор, който с оглед
разпореденото от чл. 88, ал. 1 ЗЗД обратно действие на развалянето се счита за несключен.
Следователно, доколкото в двете съдебни решения на състави на ТК на ВКС са
разгледани правните последици на уговорени между съконтрахентите, преди разваляне на
договора, различни по вид неустойки - в първото - дължима за пълното неизпълнение на
длъжника, а във второто - мораторна, т.е. неустойка за забавено изпълнение, то отсъства
противоречие по см. на чл. 292 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 2 на ТР №
2/28.09.2011 г., налагащо и постановяване на тълкувателно решение от ОСГТК на ВКС.
Или, според мен, различно възприето разрешение на поставения
материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 88, ал.
1 ЗЗД, в съпоставяните съдебни актове на отделни състави на ТК на ВКС се дължи
единствено и само на нееднаквите факти и обстоятелства по двете дела, което е
ирелевантно за приложението на чл. 292 ГПК.
Отделно от това считам, че в постановеното тълкувателно решение липсват
мотиви, обосноваващи приетия краен правен резултат, тъй като никога не е съществувал
спор в съдебната практика, вкл. в двете цитирани решения на състави на ТК на ВКС, че
законодателят провежда разлика между фактическия състав, от която произтича правото
348
на разваляне на договора и фактическия състав, от който се поражда правото на
обезщетение, вкл. в хипотезата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД, нито, че ако конкретен договор е бил
развален на няколко основания, изправната страна може да търси уговорената неустойка
за всеки вид неизпълнение, а и така изразеното разбиране само по себе си не дава отговор
на поставения правен въпрос в направеното по реда на чл. 125 ЗСВ искане до ОСГТК на
ВКС.
На второ място не възприемам и по същество изразеното в тълкувателното
решение разбиране. Смятам, че щом според чл. 88, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да търси
обезщетение за вредите от неизпълнението на договора, то законодателят, независимо, че
е предвидил обратно действие на развалянето, е запазил задължението на неизпълнилия
длъжник да обезщети кредитора за вредите, които именно това същото неизпълнение му е
причинило, а не само настъпилите от самото разваляне. Същевременно доколкото на
обезщетение подлежат преките и предвидими вреди, които са по причина на
неизпълнението, то несъмнено е, че всяка негова форма би могла да причини вреди -
пълно неизпълнение, респ. лошо, частично и забавено изпълнение. Затова, щом въпреки
обратното действие на развалянето, законът запазва възможността кредиторът да
претендира обезщетение за вредите от неизпълнението, то липсва основание да се отрече
обезщетяването му да е чрез уговорената с договора неустойка. В този см. изцяло
споделям изразеното от катедра Частноправни науки при ЮФ на УНСС становище,
противостоящо на възприетото в тълкувателното решение лично становище на проф. Ив.
Русчев от катедра ГПН при ЮФ на СУ "Св .Климент Охридски", че обратното действие е
спрямо първично възникналите от договора права и задължения, но не и спрямо вторично
възникналото задължение за обезщетяване, което като последица от неизпълнението не се
погасява с обратна сила, както и че като правна фикция, обратното действие не може да се
тълкува и прилага разширително.
Подпис:
/В. А./
по Тълкувателно решение № 7/2013 на ОСГТК на ВКС по гр. д. № 7/2013
В тълкувателното решение се приема, че при развален договор съгласно чл. 88, ал.
1 ЗЗД и с оглед обратното действие на развалянето, заплащане на мораторна неустойка не
се дължи, тъй като вземането за нея произтича от договор, а той се счита за несключен.
Това становище не може да бъде споделено, тъй като дори наличието на нищожен договор
не е равнозначно на липса на договор. Още по-малко същото може да се приеме при
унищожен, развален или прекратен договор. При развалянето на договора с обратна сила
отпада дължимостта на насрещните престации - те не се дължат, а ако са изпълнени,
349
подлежат на връщане на отпаднало основание. Не съществуват различни основания за
развалянето на договора и за възникването на вземане за обезщетение. Неизпълнението по
причина, за която длъжникът отговаря поражда както потестативното право на кредитора
да развали договора, така и вземането му за обезщетение за вредите от неизпълнеието -
едни и същи факти пораждат материални субективни права с различно съдържание.
Съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да търси вредите от неизпълнението. Ако
разваленият договор е равнозначен на несъществуващ договор, т.е. правно нищо,
законодателят не би уредил отговорност за неговото неизпълнение.
Не съществуват вреди от развалянето на договора. Развалянето е правомерно
действие на кредитора, от такова действие не могат да произлязат вреди нито за
неизправния длъжник, нито за кредитора, който сам е развалил договора. Доколкото при
развалянето на договор възникват вреди, те може да са от неизпълнението на разваления
договор и тяхното обезщетяване законът урежда изрично. Що се отнася до неустойката за
вреди от неизпълнението, в доктрината и съдебната практика се приема безрезервно, че
задатъкът има обезщетителна функция - той изпълнява функциите на неустойка както в
случая, когато бива задържан, така и в случая, когато се претендира двойният му размер.
В доктрината и съдебната практика не съществува колебание, че задатъкът подлежи на
задържане, съответно че двойният му размер подлежи на връщане и при разваляне на
договора. Без сериозни аргументи за обратното не може да се приеме, че уговорената
неустойка за вреди от неизпълнението не се дължи при развалянето на договора.
Когато кредиторът твърди, че е развалил договора и претендира обезщетение в
размер на уговорената неустойка за забава, той претендира вреди от неизпълнението,
които поглъщат вредите за забавено изпълнение. Кредиторът, който е уговорил неустойка
за забавено изпълнение и не е уговорила неустойка за пълно неизпълнение, не трябва да
бъде лишен от възможността да претендира по-малките вреди, които не е необходимо да
доказва, а да бъде принудена да претендира по-големите вреди, които трябва да докаже.
Б. Б.
С. Ц.

350
ПРИ ОБРАЗУВАНО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО ПРЕД ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД ПО ОБУСЛАВЯЩ ПРАВЕН ВЪПРОС ПРОИЗВОДСТВОТО ПО
ВИСЯЩО ДЕЛО МОЖЕ ДА СЕ СПИРА САМО В КАСАЦИОННАТА ИНСТАНЦИЯ НА
ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 292 ГПК, А НЕ И ВЪВ ВЪЗЗИВНАТА И ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ.
ОПРЕДЕЛЕНИЯТА НА СЪСТАВИ НА ВКС, С КОИТО СЕ СПИРА КАСАЦИОННОТО
ПРОИЗВОДСТВО, НЕ ПОДЛЕЖАТ НА ОБЖАЛВАНЕ.
ЕДИНСТВЕНОТО ОСНОВАНИЕ ЗА СПИРАНЕ НА СЪДЕБНО
ПРОИЗВОДСТВО ПРИ ОБРАЗУВАНО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО Е В РАЗПОРЕДБАТА
НА ЧЛ. 292 ГПК ВР. ЧЛ. 229, АЛ. 1, Т. 7 ГПК, А ТЯ НЕ Е ПРИЛОЖИМА ИЗВЪН
КАСАЦИОННОТО ПРОИЗВОДСТВО.
Чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК

Чл. 292 ГПК

Гражданска и Търговска колегия, в съдебно заседание на 10 април 2014 г. в състав:

съдия В. Й.

съд от 30.10.2013 г. на основание чл. 128, ал. 1 ЗСВ по предложение от Заместник-
председателите и ръководители на Гражданска и Търговска колегия на Върховния
касационен съд за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданска
и Търговска колегия на ВКС по следните спорни правни въпроси, свързани със спирането
на граждански и търговски дела поради образувано тълкувателно дело пред ВКС:
1. В кой стадий на производството същото подлежи на спиране поради образувано
тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от обуславящо за спора значение.
2. Подлежи ли на обжалване определението за спиране на производството поради
образувано тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от обуславящо за спора значение.
Общото събрание на съдиите от гражданска и търговска колегия на Върховния
касационен съд (ОСГТК на ВКС), за да се произнесе по поставените правни въпроси,
съобрази следното:
По първи въпрос:
В предложението за образуване на тълкувателно дело този въпрос е уточнен с
подвъпроса пред коя инстанция е допустимо спиране на делото на посоченото основание -
само пред ВКС или и пред по-ниските по степен съдилища, тъй като по същество
351
противоречивата практика е формирана именно при проверка на законността на
постановено от по-ниски по степен съдилища спиране.
По този въпрос някои съдилища считат, че при образувано тълкувателно дело
пред Върховния касационен съд по въпрос, който обуславя отнесен до правораздавателен
орган правен спор, съдебното производство могат да спират както Върховният касационен
съд, така и съдилищата, разглеждащи спора по същество. Съображенията са, че по този
начин се предотвратява възможността бъдещото съдебно решение да бъде атакувано като
постановено в противоречие с практиката на ВКС по съответния правен въпрос. В
актовете, застъпващи това становище, спирането на производството пред инстанциите по
същество се обосновава с приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 или т. 7 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Други съдилища поддържат становище, че наличието на висящо тълкувателно
дело не е основание за спиране на производството пред първоинстанционния и въззивния
съд. Спиране може да бъде постановено само от касационната инстанция, която
осъществява правомощието си по чл. 124 от Конституцията на Република България да
уеднаквява съдебната практика и в рамките на самото касационно производство, в което
се разглежда конкретен гражданскоправен спор между конкретни гражданскоправни
субекти. Според придържащите се към това становище съдилища, спирането се
осъществява на основание чл. 292 ГПК.
Общото събрание на съдиите от гражданска и търговска колегия счита за
Спирането на производството по отнесен до съда за разрешаване правен спор
може да бъде осъществено само на изрично предвидените в закона основания. Актът, с
който се постановява спиране, забавя развитието на гражданското съдопроизводство,
поради което основанията за спиране са изчерпателно предвидени в закона.
Спирането на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК се разглежда в теорията
като процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск. Счита се, че това
основание за спиране е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е
преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по
който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти,
релевантни за субективното право по спряното производство. Образуваното пред Общо
събрание на една от колегиите или на двете колегии на Върховния касационен съд
тълкувателно дело няма за предмет конкретен правен спор. По него трябва да бъде дадено
задължително тълкуване на съдържанието на закона, а не да бъде признато или отречено
едно твърдяно право. Поради това не може да се приеме, че тълкувателно дело,
образувано пред Върховния касационен съд, съставлява такова друго дело, решението по
което ще има значение за правилното решаване на спора по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4
ГПК.
До приемането на новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) в практиката не е имало
колебания, че образуването на тълкувателно дело пред ВКС не е основание за спиране на
производството по висящите дела, в които съдилищата трябва да отговорят на въпроса,
352
който предстои да бъде изтълкуван. В действащия ГПК, предвид възприетата от него
различна концепция за значението на касационното производство и предпоставките за
осъществяването му, бе предвидена изрична уредба за преодоляване на противоречива
практика между отделни състави на ВКС. Т. произтича от обстоятелството, че решенията,
в които се дава отговор на въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, трябва
да бъдат съобразявани от първоинстанционните и въззивните съдилища относно даденото
в тях тълкуване по този въпрос. Целта е ВКС да може да осъществява пълноценно
конституционно възложената му функция за уеднаквяване на съдебната практика на
инстанциите по същество. Затова действащият процесуален кодекс урежда касационното
обжалване като централизиран способ за контрол на невлезли в сила съдебни решения, а
касационния съд - като съд по защита на законността. Отчитайки обаче възможността от
противоречива практика между отделните състави на ВКС, с разпоредбата на чл. 292 ГПК
законодателят ги задължава при констатиране на такава да предложат на общото събрание
на съответната колегия или на двете колегии да издадат тълкувателно решение по
противоречиво разрешавания въпрос и да спрат производството по делото. Спирането не е
въпрос на преценка на състава, констатирал по реда на чл. 292 ГПК противоречивата
практика - той е длъжен да го постанови, ако реши да сезира съответното общо събрание.
Отделните състави на ВКС, пред които същият въпрос бъде поставен
впоследствие, също са задължени по реда на чл. 292 ГПК да констатират наличието на
противоречива практика, да предложат на съответното общо събрание да издаде
тълкувателно решение за уеднаквяването й и да спрат производството по делото.
Обстоятелството, че друг състав на ВКС преди тях е констатирал същото противоречие,
не освобождава останалите състави на ВКС от императива на чл. 292 ГПК. Повторно
сезиране на съответното общо събрание по същия въпрос обаче би било лишено от
смисъл, защото по един и същ правен въпрос не може да бъде образувано повече от едно
тълкувателно дело. Не е лишено от смисъл обаче изискването на чл. 292 ГПК в този
случай производството по делото да бъде спряно, защото в противен случай отделният
състав на ВКС би се оказал в положението на постановил окончателен съдебен акт при
наличие на противоречива практика по разрешен в този акт въпрос. Така съдът, призван да
защитава законността, би създал с акта си предпоставки за нарушаването й, доколкото
последвалото задължително тълкуване може да е различно от възприетото в решението по
конкретния спор. Немислимо е законодателят да е санкционирал подобна възможност,
поради което следва да се приеме, че на основание чл. 292 ГПК съставите на ВКС са
длъжни да спрат производството по делото, не само когато самите те са констатирали
противоречие в практиката на ВКС и са сезирали съответното общо събрание, но и когато
това сезиране вече е осъществено от друг състав.
От изложеното следва, че първоинстанционният и въззивният съд не могат да
спират производството по делото при образувано тълкувателно дело пред ВКС по правен
въпрос, който е от значение за спора, с който са сезирани. Единственото основание за
спиране на съдебни производство при образувано тълкувателно дело е в разпоредбата на
чл. 292 ГПК вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, а тя не е приложима извън касационното
353
производство. Аргумент за това е не само систематичното място на разпоредбата, но и
естеството на конституционно уредените функции на ВКС. Т. е единствената съдебна
инстанция в страната, която е натоварена с осъществяване на правомощия по
уеднаквяване на съдебната практика и осигуряване на точното и еднакво приложение на
закона от всички съдилища (чл. 124 от Конституцията на Република България). Затова тя
трябва да отстрани противоречията между практиката на своите състави на общо събрание
на всички съдии от съответната колегия (колегии) и преди да стори това, не може да
приключи производството по конкретния висящ пред нея спор. Именно поради това
състав на ВКС може да се позове на основанието по чл. 292 ГПК и да спре производството
пред себе си, но не може да спре производството пред себе си първоинстанционният или
въззивният съд.
Относно етапа от касационното производство, в който състав на Върховния
касационен съд постановява спиране поради образувано тълкувателно дело по обуславящ
спора въпрос, следва да бъде съобразено разрешението, дадено с Тълкувателно решение
№ 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 2/2010 г. Съставът на ВКС е
длъжен да спре производството по касационното дело, преди да вземе решение за
допускане или недопускане на касационното обжалване. Това е така, защото
преодоляването на противоречието ще бъде от значение за изхода на първата фаза на
касационното производство. В случаите, когато противоречивата практика е формирана
или е станала известна след постановяване на определението по чл. 288 ГПК за допускане
на касационно обжалване, искането по чл. 292 ГПК може да бъде направено, съответно
производството да бъде спряно във втората фаза на касационното производство, най-
късно до постановяване на решението по чл. 290 ГПК.
Разпоредбата на чл. 292 ГПК се отнася до тълкувателни дела, образувани въз
основа на сезиране на общото събрание от отделен състав на ВКС. Искане за издаване на
тълкувателно решение могат да правят обаче и други органи (чл. 125 от Закона за
съдебната власт - ЗСВ). Когато по тези искания бъде образувано тълкувателно дело пред
съответното общо събрание, отделните състави на ВКС са изправени пред хипотеза,
идентична с тази по чл. 292 ГПК, доколкото висящият пред тях правен спор е обусловен
от въпроса на тълкуване. Поради това и в този случай производството по конкретното
дело подлежи на спиране при аналогично приложение на чл. 292 ГПК, но само от състави
на ВКС, а не и на съдилищата по същество.
Не могат да се почерпят аргументи против това разбиране от обстоятелството, че
съдилищата от по-ниска степен ще бъдат изправени пред необходимостта да преценят кое
от две противоречащи си решения на ВКС разрешава правилно обуславящия въпрос. Тази
хипотеза е мислимо да се осъществи не само когато има образувано тълкувателно дело, но
и когато са налице две противоречащи си решения по чл. 291 ГПК, без съответното общо
събрание да е сезирано за отстраняване на противоречията. Няма съмнение, че в тези
случаи съдилищата по същество не биха могли да спрат производството пред себе си - те
не могат да откажат да решат спора (чл. 2 ГПК), а наличието на противоречива практика
не е визирана в ГПК като основание да се десезират (временно или окончателно). Без
354
значение е и обстоятелството, че е възможно решението на въззивния съд да не подлежи
на обжалване. Това е въпрос на законодателна политика, а щом законодателят не е създал
в тази хипотеза основание за спиране на производството, такова основание не може да
бъде обосновано по тълкувателен път.
По втория въпрос:
Практиката не е единна относно това, подлежи ли на обжалване определението на
състав на ВКС за спиране на производството, поради образувано тълкувателно дело пред
съответната колегия (колегии) на ВКС по въпрос от обуславящо спора значение. Не е
единна практиката и относно това дали в определението за спиране трябва да се съдържа
указание дали то подлежи на обжалване.
Някои съдилища считат, че определенията подлежат на обжалване с частна жалба
пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението по съображения,
че са преграждащи.
Други съдилища поддържат становището, че определенията са необжалваеми.
Общото събрание на съдиите от гражданска и търговска колегия счита за
Спирането на производството по конкретно дело от отделен състав на Върховния
касационен съд при условията на чл. 292 ГПК е пряка последица от правомощието му да
сезира съответното общо събрание с искане за издаване на тълкувателно решение по
противоречиво разрешаван правен въпрос. В практиката няма колебания, че преценката за
наличие на противоречива практика от състав на ВКС, който сезира общото събрание, не
подлежи на контрол от друг състав на същия съд. Само съответното общо събрание може
да прецени дали има основание за отклоняване на искането, ако приеме, че
предпоставките за издаване на тълкувателно решение не са налице. Актът по чл. 292 ГПК
обаче има единна същност. Той не може да не подлежи на обжалване в частта относно
сезиране на общото събрание, а да подлежи на обжалване в частта за спиране на
производството по конкретното дело. Същото важи и когато съответният състав е
постановил само спиране поради това, че общото събрание вече е сезирано от друг състав.
И в този случай спирането е законна последица от преценката за наличие на
противоречива практика на състави на ВКС по релевантен въпрос, а контролирането на
тази преценка е в компетентност единствено на съответното общо събрание, до което
въпросът е отнесен. Да се допусне обжалване на постановено от състав на ВКС
определение за спиране, би означавало да се допусне контрол на неговата преценка за това
дали изведените от жалбоподателя правни въпроси, които са включени в предмета на
тълкувателното дело, са обусловили изводите на въззивния съд. Това би довело, макар и
косвено, до контрол от другия състав върху преценката за наличието на предпоставките за
допускане на касационно обжалване, което би противоречало на необжалваемостта на
определенията по чл. 288 ГПК.
От приетото по първия въпрос, че съставите на ВКС спират производството по
делото, когато разглеждат въпрос от обуславящо спора значение, предмет на разглеждане
по тълкувателното дело, на основание чл. 292 ГПК, следва извод, че приетото с т. 5 от
355
Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС
разрешение, че определенията за спиране подлежат на касационно обжалване като
преграждащи производството, не намира приложение по отношение на определенията на
ВКС за спиране на касационното производство на основание чл. 292 ГПК. Тълкувателно
решение № 1/17.07.2001 г. е прието за тълкуване на правната уредба в ГПК от 1952 г.
(отм.), в който не се съдържа разпоредба със съдържанието на разпоредбата по чл. 292
ГПК от 2007 г.
Следователно определенията на ВКС, с които производството по делото се спира
до постановяване на тълкувателно решение по обуславящ въпрос, не подлежат на
обжалване пред друг тричленен състав на ВКС и указание за това следва да бъде дадено в
самото определение.
По изложените съображения Общото събрание на съдиите от гражданска и
търговска колегия на ВКС
РЕШИ:
1. При образувано тълкувателно дело пред Върховния касационен съд по

обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в
касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата
инстанция.
2. Определенията на състави на Върховния касационен съд за спиране на
касационното производство поради образувано тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от
обуславящо за спора значение не подлежат на обжалване.
по т. 1 от ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС
По първия въпрос, считаме че при образувано тълкувателно дело пред ВКС, както
ВКС, така и първата и въззивната инстанция имат правомощие да спират производството
по делото, когато разглеждания правен въпрос е от обуславящо спора значение.
Основанието за това е чл. 229, ал. 1, т. 7 във вр. с т. 4 ГПК, във вр. с чл. 292 ГПК.
Действително нормата на чл. 292 ГПК е в глава ХХ11 „Касационно обжалване", но от това
не следва, че е неприложима от другите граждански съдилища. Разпоредбата на чл. 229,
ал. 1, т. 4 ГПК задължава всички съдилища, които разглеждат гражданско дело да го
спрат, ако в същия, или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има
значение за правилното решаване на спора, а т. 7 от същия текст - в случаите, изрично
предвидени в закона. Такова предвиждане се съдържа в нормата на чл. 292 ГПК.
Производството по тълкувателно дело, независимо дали е образувано по чл. 128
ЗСВ, или на основание чл. 292 ГПК е съдебно производство, което както другите дела
356
приключва с решение. С него в резултат на тълкуване се определя точния смисъл на
определена правна норма, с приложението на която е свързан правният въпрос. Даденото
разрешение представлява абстрактно правило за поведение, което заедно с тълкуваната
правна норма има задължителен характер за съдилищата. Приложението му обуславя
разрешаването на конкретни правни спорове във всички случаи, в които съдилищата
прилагат тълкуваната правна норма. Когато с тълкувателното решение се дава отговор на
правен въпрос, от който зависи правилното решаване на висящото дело пред първата, или
въззивна инстанция, обусловеното дело следва да се спре, съгласно разпоредбата на чл.
229, ал. 1, т. 4 ГПК. Законът в този случай не определя какво трябва да бъде обуславящото
дело, не изисква то да е по индивидуален правен спор. Сходна хипотеза на обусловеност
съществува и от решенията на Конституционния съд на Република България, в който
случай е предвидено спиране на гражданските и търговски дела на основание чл. 229, ал.
1, т. 6 ГПК. Отправяне на запитване до Съдът на Европейските общности за
преюдициално заключение също е основание за спиране на висящото дело, по което е
направено, съгласно чл. 631 ГПК. Именно отчитайки спецификата на преюдициалното
дело, което може да е и тълкувателно, образувано по чл. 292 ГПК, или по чл. 128 ЗСВ,
законодателят в новия ГПК е уредил и още едно основание за спиране в чл. 229, ал. 1, т. 7
ГПК - в изрично предвидените случаи в закона. В хипотезата на чл. 292 ГПК е предвидено
изрично спиране на делото от ВКС, а нормата на чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с т. 4 ГПК е
основанието за спиране на делото от първата и въззивна инстанция.
Принципът на законност, постановен в чл. 5 ГПК важи за всички съдилища, които
прилагат този кодекс. Както спирането на производството по касационно дело от състава
на ВКС до постановяване на тълкувателно решение по обуславящ въпрос, е предпоставка
за правилното прилагане на тълкуваната правна норма, така и останалите съдилища, които
прилагат същата правната норма следва да имат правомощие да спират производството по
делото. Това е особено важно за дела които имат за предмет граждански искове с цена под
5000 лв. и търговски дела с цена под 10 000 лв., въззивните решения по които съгласно чл.
280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване. Ако тези дела не се спрат, даденото
от ВКС разрешение на правния въпрос с тълкувателното решение не може да бъде
съобразено от въззивната инстанция, а същевременно страните по такова дело нямат друг
път за защита. Възможността за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК не
разрешава този проблем предвид нормата на чл. 231 ГПК и обстоятелството, че
разглеждането на тълкувателните деля обикновено продължава повече от шест месеца.
Спирането на висящите дела от инстанциите по същество - първа и въззивна,
решаването на спора, който е обусловен от разрешаването на правния въпрос, предмет на
тълкувателното дело би обезпечило еднаквото прилагане на закона спрямо всички и
реализиране на функцията на ВКС по уеднаквяване на съдебната практика. Чрез спиране
на делата само от ВКС до постановяване на тълкувателно решение по обуславящия правен
въпрос няма да се постигне преодоляване на противоречивата съдебна практика, а
напротив. Продължаването на висящи дела, разрешаването на спора по които зависи от
същия правен въпрос, който е предмет на тълкувателно решение, образувано поради
357
наличие на противоречива съдебна практика, еднакво задължителна за долните съдилища
и влизане в сила на решенията по тях, които не подлежат на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 2 ГПК ще има за последица не еднакво прилагане на закона и след
сезиране на ОСГК, ОСТК или ОСГТК на ВКС, което е нежелан резултат.
Б. Д.
Г. Г.
В. М.
О. К.

НОТАРИАЛНИЯТ АКТ, С КОЙТО СЕ ПРИЗНАВА ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ

ВЪРХУ НЕДВИЖИМ ИМОТ ПО РЕДА НА ЧЛ. 587 ГПК, НЕ СЕ ПОЛЗВА С
МАТЕРИАЛНА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА СИЛА ПО ЧЛ. 179, АЛ. 1 ГПК ОТНОСНО
КОНСТАТАЦИЯТА НА НОТАРИУСА ЗА ПРИНАДЛЕЖНОСТТА НА ПРАВОТО НА
СОБСТВЕНОСТ, ТЪЙ КАТО ТАКАВА Е ПРИСЪЩА НА ОФИЦИАЛНИТЕ
СВИДЕТЕЛСТВАЩИ ДОКУМЕНТИ ЗА ФАКТИ.
ПРИ ОСПОРВАНЕ НА ПРИЗНАТОТО С АКТА ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ
ТЕЖЕСТТА ЗА ДОКАЗВАНЕ СЕ НОСИ ОТ ОСПОРВАЩАТА СТРАНА, БЕЗ ДА
НАМИРА ПРИЛОЖЕНИЕ РЕДЪТ НА ЧЛ. 193 ГПК.
Чл. 587 ГПК
Чл. 179, ал. 1 ГПК
Чл. 193 ГПК

Гражданска колегия, в съдебно заседание на 7 февруари 2013 г. в състав:

по описа за 2012 г. на ОСГК, докладвано от съдията ВЕСЕЛКА МАРЕВА
Тълкувателното дело е образувано с Разпореждане от 25.06.2012 г. на заместник-

председателя на Върховния касационен съд въз основа на искане от Председателя на
Върховния касационен съд до Общото събрание на Гражданска колегия по чл. 125 ЗСВ за
постановяване на тълкувателно решение по следния въпрос:
358
Ползва ли се констативният нотариален акт, с който се признава право на
собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, с обвързваща материална
доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на
нотариуса за принадлежността на правото на собственост.
В практиката на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК,
са застъпени противоречиви становища по въпроса.
Според едното становище нотариалният акт, с който се признава право на
собственост или други вещни права върху недвижим имот, е официален свидетелстващ
документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК и има обвързваща доказателствена сила
досежно признатото от нотариуса право; оборването на тази доказателствената сила е в
тежест на оспорващата страна.
Според другото становище констативният нотариален акт не се ползва с
обвързваща материална доказателствена сила за това кой е титуляр на правото на
собственост; при оспорване на тази констатация на нотариуса страната, в чиято полза е
издаден акта, следва да докаже фактите, обуславящи съответното придобивно основание.
Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд приема
следното:
Нотариалното производство, имащо за цел да удостовери правото на собственост
върху недвижим имот на лица, които не притежават документ за правото си, е уредено в
чл. 587 ГПК. Касае се до охранително производство, посочено в чл. 569, т. 2 ГПК,
различно от производството по извършване на правни сделки с нотариални актове - чл.
569, т. 1 ГПК и по удостоверяване на други факти, посочени в чл. 569, т. 2 ГПК. Законът
предвижда две хипотези за издаване на нотариален акт по този ред: нотариален акт,
удостоверяващ право на собственост въз основа на писмени доказателства - чл. 587, ал. 1
ГПК и нотариален акт, удостоверяващ право на собственост по давност въз основа на
обстоятелствена проверка - чл. 587, ал. 2 ГПК. В рамките на това производство
нотариусът извършва действия по събиране на доказателства - изслушва свидетели,
приема писмени документи, преценява ги по свое убеждение и се произнася с мотивирано
постановление, с което признава или не признава молителя за собственик.
Въз основа на това постановление, ако собствеността е призната, нотариусът
издава нотариален акт - чл. 587, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК официалният документ, издаден от длъжностно лице
в кръга на службата му по установените форма и ред, съставлява доказателство за
изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. Нотариалният акт,
издаден по реда на чл. 587 ГПК, представлява официален документ - съставен е от
надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност
и по установен в закона ред. Той се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179,
ал. 1 ГПК досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения
нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в акта
документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността.
Тази материална доказателствена сила важи спрямо всички и може да бъде оборвана чрез
359
оспорване истинността на нотариалния акт като писмено доказателство, т.е. по реда на чл.
193 ГПК.
Целта на производството по чл. 587 ГПК е да снабди молителя с документ,
служещ за доказване на правото на собственост. Дейността на нотариуса в това
производство не е свидетелстваща, каквато е при останалите нотариални производства, а
решаваща. Нотариусът не удостоверява юридически факти, а се произнася по
съществуването на едно право. Ето защо, съдържащата се в нотариалния акт по чл. 587
ГПК констатация за принадлежността на правото на собственост, респ. на ограниченото
вещно право, представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от него факт и
поради това е извън доказателствената сила на документа нотариален акт, определена по
смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Горното не означава, че тази констатация е лишена от
доказателствено значение.
Издаването на констативен нотариален акт за собственост е предшествано от
проверка дали молителят е собственик на имота, каквато нотариусът задължително прави
и при съставянето на нотариален акт за сделка - чл. 586, ал. 1 ГПК. Тази проверка се
извършва въз основа на представени документи /чл. 587, ал. 1 ГПК/ или чрез т.нар.
обстоятелствена проверка, включваща разпит на трима свидетели /чл. 587, ал. 2 ГПК/.
След преценка на тези доказателства нотариусът прави своя извод относно
принадлежността на правото на собственост като издава мотивирано постановление, а въз
основа на него, ако признава собствеността, издава нотариален акт. Поради това, като
резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване
съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт по чл. 587
ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена сила за
третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е
собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за
принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за
съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в
сила решение. Съгласно чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК нотариалният акт се отменя когато бъде
уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т.е. когато по исков път бъде
доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото на собственост.
Обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт досежно удостовереното
право на собственост се признава в класическата юриспруденция и в съдебната практика
по отменения Закон за гражданското съдопроизводство /ЗГС/, според които за оборването
на тази доказателствена сила е необходимо пълно обратно доказване. Да се отрече
доказателствената сила на констативния нотариален акт означава да се обезсмисли това
специално уредено производство и резултатът от него.
Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор,
то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на
собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че
титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на
свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на
360
фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че
признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта.
Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже,
че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива
по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт,
а съществуването на удостовереното с него право.
Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на
нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не
разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на
признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с
нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива
за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се
извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже
своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса
придобивно основание.
Поради изложените съображения Общото събрание на Гражданска колегия на
РЕШИ:
Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим

имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179,
ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на
собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за
факти.
При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване
се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.
по Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС
Особеното мнение касае приетото от мнозинството на ОСГК, че при оспорване на

признатото с нотариалния акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК право на собственост,
тежестта за доказване се носи от оспорващата страна.
За да се обоснове това разпределение на доказателствената тежест ОСГК приема,
че издадения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт има обвързваща доказателствена сила
и легитимиращо действие, които се извеждат от обстоятелството, че констативният
нотариален акт се издава в резултат на специално уредено от закона охранително
361
производство за проверка и признаване правото на собственост. На практика се приема, че
при оспорване на такъв нотариален акт оспорващия следва да проведе пълно обратно
доказване, че легитимиращият се с него не е собственик на имота.
Общото правило за разпределение на доказателствената тежест в процеса се
съдържа в нормата на чл. 154 ГПК, според която всяка страна е длъжна да установи
фактите на които основава своите искания или възражения. Специално правило за
разпределение на доказателствената тежест се съдържа в нормата на чл. 193, ал. 3 ГПК,
приложението на която в относимата част за официалните документи, Тълкувателното
решение правилно изключва, доколкото става въпрос за оспорване правото на
собственост, признато с нотариалния акт, а не документа - нотариален акт.
Пълното обратно доказване се провежда при наличие на оборима презумпция.
Оборимите презумпции обаче са законови и изрично се регламентират в закона именно
защото разместват правилата на разпределение на доказателствената тежест. 3аконът не
предвижда презумпция за вярност на направения от нотариуса извод за принадлежност на
правото на собственост .Такава презумпция не може да бъде изведена нито от
обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт, нито неговия легитимиращ ефект.
Обвързващата доказателствена сила касае нотариалния акт като документ, а когато се
оспорва признатото с него право на собственост, както е прието и от мнозинството в
ОСГК, не се оспорва документа - нотариален акт.
Безспорно е, че издадения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт има
легитимиращ ефект /действие/ по отношение правото на собственост. Той се изразява в
това, че легитимира неговия притежател като собственик на съответния имот пред
държавни и общински органи и учреждения, юридически и физически лица. Този
легитимиращ ефект на констативния нотариален акт обаче също не съставлява и не
обосновава оборима презумпция за вярност на направения от нотариуса извод за
принадлежност на правото на собственост. Издадения констативен нотариален акт
легитимира неговия притежател като собственик до неговото оспорване по реда на чл. 537
ГПК. Когато има такова оспорване всяка от страните в процеса е длъжна да докаже
фактите, които обосновават нейното право или възражения с оглед общите правила за
разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК. Обстоятелството, че
издаването на констативен нотариален акт се извършва по специално регламентиран от
закона ред, след проверка от нотариуса на представени писмени доказателства или след
разпит на трима свидетели, не обосновава презумпция за вярност на направения от него
извод относно принадлежността на правото на собственост, предвид факта, че тази
проверка се извършва в рамките на едностранно охранително производство, в което
оспорващата страна не е участва.
С оглед на това тълкуването, че в доказателствена тежест на оспорващия е да
опровергае признатото с констативния нотариален акт право на собственост при липса на
законова оборима презумпция за вярност на отразеното в нотариалния акт принадлежност
на това право, е тълкуване "контра леге"., Такова тълкуване, доколкото не намира опора в
закона, е неоправдано дори и с аргумента, че прилагането на общото правило за
362
разпределение на доказателствената тежест в процеса при оспорване на констативния
нотариален акт обезсмисля производството по издаване на такива актове и нормалния
стремеж на гражданите да документират своите права на собственост.
Подписали с особено мнение:

/О. КЕРЕЛСКА/, /М. ИВАНОВА/, /И. ПАПАЗОВА/, /Л. БОГДАНОВА/, /А.
БОНЕВА/

СРОКЪТ ЗА ОБЖАЛВАНЕ НА РЕШЕНИЕ, ОБЯВЕНО ПРИ УСЛОВИЯТА НА

ЧЛ. 315, АЛ. 2 ГПК ТЕЧЕ ОТ ДАТАТА, НА КОЯТО СЪДЪТ Е ПОСОЧИЛ, ЧЕ ЩЕ
ПОСТАНОВИ РЕШЕНИЕТО СИ. ВРЪЧВАНЕТО ПО ЧЛ. 7, АЛ. 2 ГПК НА ПРЕПИСИ
ОТ РЕШЕНИЕТО ПРОМЕНЯ НАЧАЛНИЯ МОМЕНТ НА СРОКА ЗА ПОДАВАНЕ НА
ЖАЛБА, САМО АКО НА СТРАНИТЕ Е ИЗПРАТЕН ПРЕПИС ОТ РЕШЕНИЕТО С
ДРУГИ УКАЗАНИЯ ИЛИ РЕШЕНИЕТО Е ОБЯВЕНО СЛЕД ДАТАТА,
ПРЕДВАРИТЕЛНО ПОСОЧЕНА ПО ЧЛ. 315, АЛ. 2 ГПК.
Чл. 315, ал. 2 ГПК

Гражданска колегия, в съдебно заседание на 21 февруари 2013 г. в състав:

по описа за 2012 г. на ОСГК, докладвано от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 01.08.2012 г. на заместник-

председателя на ВКС и председател на гражданска колегия на ВКС по предложение на
състав на Първо гражданско отделение, който на основание чл. 229, ал. 1, т. 7 във вр. чл.
292 от ГПК е спрял с определение № 424/1.08.2012 г. производството по ч.гр.д. №
313/2012 г. и е предложил на Общото събрание на гражданската колегия да постанови
тълкувателно решение по следния въпрос:
"ОТ КОГА СЛЕДВА ДА СЕ СЧИТА, ЧЕ ЗАПОЧВА ДА ТЕЧЕ СРОК ЗА
ОБЖАЛВАНЕ НА РЕШЕНИЕ, ОБЯВЕНО ПРИ УСЛОВИЯТА НА Чл. 315, ал. 2 ГПК, И
ВРЪЧВАНЕТО СЪГЛАСНО Чл. 7, ал. 2 ГПК НА ПРЕПИСИ ОТ РЕШЕНИЕТО
363
ПРОМЕНЯ ЛИ В ТОЗИ СЛУЧАЙ НАЧАЛНИЯ МОМЕНТ НА СРОКА ЗА ПОДАВАНЕ
НА ЖАЛБИ, УКАЗАН В Чл. 315, ал. 2 ГПК."
В съдебната практика по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК са формирани две становища:
Според първото становище решението с мотивите се обявява, респективно препис
от него се връчва, съгласно изискванията на чл. 7, ал. 2 ГПК на страните в открито
съдебно заседание, при което срокът за обжалване започва да тече от датата на обявяване
на решението, доколкото от тази дата неговото съдържание е станало известно на
страната. Ако обаче решението е било известено на страната в един по-късен момент,
когато със съобщението е изпратен препис от решението, да се приеме, че въпреки това
срокът започва да тече от датата на обявяване на решението, би означавало срокът за
обжалване в тези случаи на практика да бъде по-къс от законоопределения двуседмичен
срок и страните по дела, разглеждани при условията на бързото производство да се
поставят в неравностойно положение спрямо страните по дела, разглеждани по общия
процесуален ред, което не е целта и смисъла на закона.
Според второто становище, съдът, като е оповестил в открито съдебно заседание,
в което приключват устните състезания, обявяването на решението в определен ден, е
оповестил на страните, че от този ден насетне тече и срокът за обжалване на същото. Това
е началото на срока за обжалване и връчването на препис по реда на чл. 7, ал. 2 ГПК не го
променя.
Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд приема
следното:
Производството по гл. ХХV ГПК е особено исково производство и правилата,
предвидени в него дерогират тези на общия исков процес. В специална правна норма е
уреден различно от общото правило момента, от който започва да тече срока за въззивно и
касационно обжалване. Идеята на чл. 315, ал. 2 ГПК е страните да знаят на коя дата могат
да научат резултата по съдебния спор и да се запознаят със съдържанието на съдебното
решение, като от тази дата до крайната за обжалване имат на разположение онзи срок,
определен в чл. 259, ал. 1 ГПК и чл. 283 ГПК, стига да проявят инициатива и да извършат
справка в регистъра на съдебните решения към съответния съд, който е публичен. По
дела, подлежащи на разглеждане по този ред, изпращането на препис от решението до
страната по чл. 7, ал. 2 ГПК има само информативен характер и не променя началния срок
за подаване на жалба.
Правилото на чл. 315, ал. 2 ГПК е приложимо, когато съдът в открито заседание
по разглеждане на делото посочи на коя дата ще обяви решението си и го стори не по-
късно от предварително определената дата. Това се отнася и за случаите, когато съдът е
вписал решението си по-рано от определената дата. Началният момент, от който започва
да тече срокът за обжалване и в този случай е датата, посочена в последното по делото
заседание. Това е така, тъй като правата на страните не се нарушават, а напротив те имат и
по-дълъг срок за обжалване.
Когато решението е вписано след датата, обявена на страните от съда, предвид
невъзможността да се гарантира целия срок по чл. 259 и чл. 283 ГПК, то началният
364
момент, от който започва да тече срокът за обжалване, е връчването на съобщението, с
което страните се уведомяват, че актът е изготвен и получават препис от него. В този
случай приложими са правилата на общия исков процес. Това изрично трябва да бъде
указано от съда.
В случай, че съдът връчи на страните препис от решението по реда на чл. 7, ал. 2
ГПК, в което е указан различен срок за обжалване от обявеното по чл. 315, ал. 2 ГПК,
тогава по аргумент от чл. 62, ал. 3 ГПК, срокът ще тече от най-благоприятния за страната
начален момент.
По изложените съображения Общото събрание на Гражданска колегия на
РЕШИ:
Срокът за обжалване на решение, обявено при условията на чл. 315, ал. 2 ГПК
тече от датата, на която съдът е посочил, че ще постанови решението си. Връчването по
чл. 7, ал. 2 ГПК на преписи от решението променя началния момент на срока за подаване
на жалба, само ако на страните е изпратен препис от решението с други указания или
решението е обявено след датата, предварително посочена по чл. 315, ал. 2 ГПК.
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 48 ОТ 03.04.1961 Г., ОСГК НА ВС

ДОБРОСЪВЕСТНИЯТ ВЛАДЕЛЕЦ-ПОДОБРИТЕЛ НА НЕДВИЖИМ ИМОТ,

МОЖЕ ДА УПРАЖНИ ПРАВОТО СИ НА ЗАДЪРЖАНЕ НЕ САМО СРЕЩУ
СОБСТВЕНИКА НА ИМОТА, КОЙТО Е БИЛ ТАКЪВ ПО ВРЕМЕ НА ИЗВЪРШВАНЕ
НА ПОДОБРЕНИЯТА, НО И СРЕЩУ КУПУВАЧА, КОЙТО Е ПРИДОБИЛ
СОБСТВЕНОСТТА НА СЪЩИЯ ИМОТ СЛЕД ИЗВЪРШВАНЕ НА ПОДОБРЕНИЯТА,
АКО ПОСЛЕДНИЯТ Е НЕДОБРОСЪВЕСТЕН.
ПРАВОТО НА ЗАДЪРЖАНЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ УПРАЖНИ СПРЯМО
ДОБРОСЪВЕСТНИЯ КУПУВАЧ-ПРИОБРЕТАТЕЛ НА ИМОТА
Чл. 72 ЗС
Председателят на Върховния съд е направил предложение за издаване

тълкувателно решение по въпроса: може ли добросъвестният владелец-подобрител на
365
недвижим имот, да упражни правото на задържане за вземанията си от извършени
подобрения и срещу третото лице-купувач на имота, което е купило същия, след като
подобренията са били вече направени.
За да се произнесе по поставения въпрос, Върховният съд, ОСГК, взе предвид:
Чл. 72 ЗС гласи: "Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които
е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези
подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение.
Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за
запазване на вещта. До заплащане на подобренията и на разноските той има право да
задържи вещта."
В текста не е ясно изразено срещу кой собственик може да се упражни правото на
задържане - дали само спрямо онзи, който е бил такъв по време на извършване на
подобренията, или и срещу лицето, което е купило имота и предявява ревандикационен
иск.
Няма спор в литературата и съдебната практика, че правото на задържане може да
се упражни спрямо всеки универсален правоприемник на имота, в който са направени
подобренията. Безспорно е също, че правото на задържане не е вещно право.
За да се докаже това, достатъчно е да се приведе само аргументът, че ако
владелецът напусне имота, правото на задържане отпада, т.е. със загубване на владението
правото на задържане се погасява.
Не може следователно да се приеме за правилно становище, че то безусловно
следва имота и че може да се упражни срещу всеки собственик, който е придобил имота
след извършване на подобренията, включително и срещу купувача.
Такова едно разбиране би могло да се поддържа само ако се приеме, че правото на
задържане е вещно право. Но то, както вече се каза, не е такова.
От друга страна, неоправдано и несправедливо би било да се отрече правото на
задържане в полза на добросъвестния подобрител срещу недобросъвестния купувач на
подобрения имот, т.е. този, който е знаел, че подобренията са извършени от друго лице, а
не от собственика.
В този случай купувачът действа недобросъвестно и поведението му е противно
на морала. При изтъкнатата непълнота и неяснота на текста на чл. 72 ЗС и на основание
разпоредбата на чл. 2 ЗЗД (*) следва да се приеме, че е обществено оправдано и е
справедливо срещу такъв приобретател добросъвестният подобрител да може да упражни
правото на задържане до заплащане стойността на подобренията.
Понеже добросъвестността се предполага, то при тази хипотеза в тежест на
упражняващия правото на задържане е да докаже, че приобретателят е бил
недобросъвестен при придобиване на имота.
Няма законно основание нито от гледището на чл. 72 ЗС, нито от гледището на чл.
2 ЗЗД да се признае правото на задържане и срещу добросъвестния купувач на имота, т.е.
този, който не е знаел, че подобренията в същия са извършени не от собственика, а от
владелеца на имота.
366
-------------
(*) Чл. 2 ЗЗД е отменен с § 4 от Закона за нормативните актове (срв. чл. 46 ЗНА)
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 79 ОТ 30.12.1977 Г. ПО ГР. Д. №

68/1977 Г., ОСГК НА ВС

ПРИ ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА СПОРНО ПРАВО В ТЕЧЕНИЕ НА

ПРОИЗВОДСТВОТО ПРИОБРЕТАТЕЛЯТ МОЖЕ ДА ЗАМЕСТИ В ПРОЦЕСА СВОЯ
ПРАВОДАТЕЛ САМО С ИЗРИЧНОТО СЪГЛАСИЕ НА СТРАНИТЕ.
ПО ДОПУСКАНЕТО НА ЗАМЯНАТА НА СТРАНАТА ПО ДЕЛОТО С
ПРИОБРЕТАТЕЛЯ ПО ПРАВАТА, ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО, СЪДЪТ СЕ ПРОИЗНАСЯ С
ОПРЕДЕЛЕНИЕ, КОЕТО СЕ ВПИСВА В ПРОТОКОЛА НА СЪДЕБНОТО ЗАСЕДАНИЕ
Чл. 117 ГПК
Чл. 121 ГПК
Чл. 233 ГПК
Чл. 326 ГПК
Председателят на Върховния съд е направил предложение ОСГК на Върховния

съд да издаде решение по въпроса: при прехвърляне на спорно право в течение на
производството може ли приобретателят да замести своя праводател, когато няма
противопоставяне на искането за такова заместване, или е необходимо изричното съгласие
на двете страни.
В предложението се сочи, че този въпрос се решава нееднакво в съдебната
практика.
За да се произнесе по исканото тълкуване на закона Върховния съд, ОСГК, взе
предвид:
Когато се говори за прехвърляне на спорно право по смисъла на чл. 121 ГПК, се
има предвид прехвърляне на правото, което е предмет на един висящ процес.
Съгласно посочената разпоредба, ако в течение на производството спорното
право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните
страни. Прехвърлилият спорното право продължава да води делото относно това право,
367
макар че е престанал да бъде негов носител. Законът обаче дава възможност на
приобретателя, на когото е прехвърлено спорното право, да замести своя праводател. Това
заместване може да стане съгласно чл. 117, ал. 1 ГПК със съгласието на страните.
Касае се не само до замяна на досегашната страна по иска и на задължението, но и
на спорното право. Затова носителят на спорното право не може по своя воля и само на
това основание да вземе участие в делото. Той може да бъде привлечен като подпомагаща
страна, защото е обвързан по силата на решението (чл. 121, ал. 3, чл. 233, ал. 2 и чл. 326,
ал. 3 ГПК). С това се обяснява защо чл. 117, ал. 1 ГПК обуславя допустимостта на това
изменение от съгласуваните изявления на страните.
При смяната на ищеца това съгласие е безусловно необходимо. Необходимо е
съгласието на ответника, защото за него не е безразлично кой ще вземе ролята на ищец -
дали страната не е искала да се освободи от делото и се замени от неплатежоспособно
лице, като се осуети възможността на ответника да събере разноските по делото, ако искът
е неоснователен, и др.
Ето защо, като се изхожда от целите, за които е създадена разпоредбата на чл. 121
ГПК - избягване влошаване на процесуалноправното положение на една от страните и
защита интересите на двете страни, ОСГК на Върховния съд намира, че тази норма следва
да се тълкува в смисъл, че съгласието на двете страни трябва да бъде дадено изрично.

17/1956 Г., ОСГК НА ВС

СЪДЪТ МОЖЕ ПО ИСКАНЕ НА ИЩЕЦА, НАПРАВЕНО ВЪВ ВСЯКО

ПОЛОЖЕНИЕ НА ДЕЛОТО В ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ, ДА ПРИВЛЕЧЕ НОВ
ОТВЕТНИК, БЕЗ ДА ОСВОБОДИ ПЪРВОНАЧАЛНИЯ ОТВЕТНИК, АКО
ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА СЛУЧАЯ СОЧАТ, ЧЕ ОТГОВОРНОСТТА НА НОВИЯ
ОТВЕТНИК ИМА ВРЪЗКА СЪС СПОРНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ, ПРЕДМЕТ НА
ПРЕДЯВЕНИЯ ИСК; СПОРЪТ Е ПОДСЪДЕН НА СЪЩИЯ СЪД И ПОДЛЕЖИ НА
РАЗГЛЕЖДАНЕ ПО РЕДА НА ЕДНО И СЪЩО ПРОИЗВОДСТВО.
Чл. 117 ГПК
Чл. 119, ал. 2 ГПК
368
Чл. 123 ГПК
Председателят на Върховния съд е сезирал на основание чл. 212 ГПК ОСГК при
Върховния съд да издаде тълкувателно решение по приложението на чл. 117 ГПК, във
връзка с противоречивата практика на Върховния съд, IV гражданско отделение, по
въпроса: възможно ли е ищецът да привлече в делото нов ответник, без да се е отказал от
иска си против първоначалния ответник по предявения иск. В решение № 418 от
10.03.1955 г. по гражданско дело № 1141/1955 г., IV гражданско отделение, било прието,
че чл. 117 ГПК не е пречка да бъде привлечен нов ответник, който да отговаря наред с
първоначалния ответник, а в решение № 1809 от 21.08.1955 г. по гражданско дело №
4252/1955 г. е прието обратно - че не е допустимо привличане на нов ответник, ако
първоначалният не бъде освободен.
Оправдава се фактически твърдението в предложението на председателя на
Върховния съд, че съществува противоречие в практиката на IV гражданско отделение на
същия съд по поставения въпрос. Докато с решение № 418 от 10.03.1955 г., а също и в
решения № 928 от 21.04.1954 г. и № 98 от 03.12.1955 г. се приема, че е възможно да бъде
привлечен наред с първоначалния ответник нов такъв и че чл. 117 не е пречка за това, в
решение № 1309 от 21.07.1955 г. се приема обратно - че не се допуска привличането на
нови ответници по делото, ако не са освободени старите, както и че чл. 117 ГПК изисквал
обезателно спазване на това условие.
Кръгът на лицата, които се обхващат от процесуалното отношение, се определя от
ищеца, тъй като в исковата молба той показва срещу кого насочва иска си. За същия
съгласно чл. 119, ал. 1 ГПК съществува възможност до приключване на първото заседание
по делото да оттегли иска си, без за това да е необходимо съгласието на ответника. Тази
възможност се дава на ищеца, тъй като е допустимо, поради недостатъчно изясняване на
фактическите обстоятелства по делото или поради други причини, той да не е можел
първоначално да определи дали да предяви иска, или против кого да го насочи. За да се
избегне обаче едно неоправдано разтакаване на ответника, правото на ищеца да оттегли
иска си е ограничено със срок, след изтичането на който същото може да стане със
съгласие на ответника. Целта на ГПК - да даде правилно разрешение на възникналите
между страните спорове, не би била осъществена, ако не се позволи да се извърши
промяна в някоя от страните по делото, без да бъдат насочени страните към водене на нов
процес. Съобразно с това чл. 117, ал. 1 ГПК допуска до приключване на устните
състезания по делото в първата инстанция заменяване на някоя от страните с друго лице.
За да стане това обаче, е необходимо съгласието на страните в процеса, а също и на
лицето, което встъпва като страна вместо тази, която излиза. При наличността на такова
съгласие процесуалното отношение между останалата страна и встъпилото лице се
създава още с подаването на исковата молба. По силата на чл. 117, ал. 2 ГПК съгласието
на ответника не е необходимо, ако ищецът се откаже от иска си спрямо него. Това
положение произтича от разпоредбите на чл. 119, ал. 2 на същия кодекс, според които
ищецът може без съгласие на ответника да се откаже от своя иск. Отказът има за
369
последица невъзможността ищецът да предяви наново иска си спрямо същия ответник,
поради което съгласието на последния да бъде привлечен нов ответник е безпредметно. За
да стане заменяването обаче, е необходимо съгласието на новия ответник, като и тук
искът срещу този нов ответник ще се счита предявен с подаването на исковата молба.
Законът допуска заменяването на стария ответник, който е съгласен да излезе от процеса,
с нов да стане и без съгласие на новия ответник, с тази разлика, че искът срещу такъв
ответник съгласно чл. 117, ал. 3 ГПК ще се счита предявен, след като му се връчи препис
от исковата молба. В изтъкнатите до тук случаи се има предвид заменяването на една
страна с друга. Текстът на чл. 117 ГПК обаче не урежда положението, когато ищецът
желае да насочи иска си и към друг ответник, без да освобождава от участие в делото
първоначалния ответник. Върховният съд, Общо събрание на гражданската колегия,
намира за правилно становището, застъпено в решение № 418 от 10.03.1955 г.; а също и в
решения № 928 от 21.04.1954 г. и № 98 от 03.12.1955 г. на IV гражданско отделение,
според което чл. 117 ГПК не забранява възможността ищецът да привлече в делото друг
ответник наред с първоначалния. Напротив, като се вземе предвид, че чл. 123 ГПК дава
възможност на съда да съедини в едно няколко дела, ако те са между същите страни или
ако има връзка между тях, следва да се приеме, че съдът може да допусне привличане на
нов ответник наред с първоначалния такъв, за да бъде разрешен спорът с едно решение
при положение, че това няма да затрудни значително разглеждането на делото. И в този
случай обаче е необходимо да съществува връзка между отговорността на първоначалния
и новия ответник. Без съществуването на такава връзка привличането на нов ответник не е
допустимо, тъй като това ще внесе едно неоправдано усложняване на процеса. Няма обаче
оправдание при съществуване на такава връзка да не се допусне привличане на нов
ответник наред с първоначалния такъв. Разбира се, че освен това е необходимо спорът да е
подсъден на същия съд и да подлежи на разглеждане по реда на едно и също
производство. Като се изхожда от установените в чл. 117 ГПК положения, следва да се
приеме, че привличането на нов ответник може да стане във всяко положение на делото в
първата инстанция. Също не е необходимо съгласието на новопривлечения в делото
ответник. Но искът срещу него винаги ще се счита предявен, откакто същият получи
препис от исковата молба. Установяването на възможността ищецът да може да привлече
в делото нов ответник наред с първоначалния е в пълно съгласие с установената в чл. 117
и 123 ГПК цел - спорните правоотношения между страните, изтъкнати по-горе условия, да
бъдат разрешени в едно дело.
370
ЗА ЗНАЧЕНИЕТО И ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 119, АЛ. 2 ГПК В ДЕЛБЕНОТО

ПРОИЗВОДСТВО.
Чл. 119 ГПК
Председателят на Върховния съд е направил предложение на основание чл. 212

ГПК, ОСГК на Върховния съд да издаде тълкувателно решение по въпроса: когато ищецът
по иск за делба се откаже от иска и производството се прекрати на основание чл. 119, ал. 2
ГПК, допустимо ли е да предяви наново същия иск.
За да се произнесе, ОСГК на Върховния съд взе предвид:
Наред с допустимостта от закона правото на собственост да принадлежи на две и
повече лица чл. 34, ал. 1 ЗС дава право на всеки от съсобствениците да иска делба на
общата вещ. Противна уговорка не може да отмени това право, освен ако законът
разпорежда друго или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта.
Искът за делба не се погасява с давност.
За разлика от обикновения исков процес правото на иск за делба принадлежи на
всеки от съсобствениците, както и участието им в делбата е задължително. От това
произтича и една от особеностите на делбеното производство - всеки един от ответниците
се счита ищец по искането за прекратяване на съсобствеността чрез делба. Това им
положение дава възможност да се допусне делбата и при недопускане участието на ищеца,
ако някой от ответниците е направил искане, без да е необходимо предявяването на
насрещен иск. Следователно всяка страна в делбеното производство независимо от
положението й - ищец или ответник, притежава всички процесуални права и задължения,
които може да упражни в един съдебен процес въобще и конкретно в делбения такъв.
С делбеното производство се цели да се прекрати съществуващата общност.
Съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН неучастието на някой от съсобствениците при
извършването на делбата води до нейната нищожност изцяло.
Съгласно чл. 119, ал. 2 ГПК ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от
спорното право във всяко положение на делото. Отказът от иска е процесуално действие,
което го лишава от възможността по-нататък да търси правна защита по съдебен ред на
своето материално право.
Ако тези положения се пренесат и към делбеното производство, това би
означавало съсобственикът, който се е отказал от предявения иск за делба, да няма
възможност да предяви отново същия иск и ако другите съсобственици не поискат делба,
съсобствената вещ да остане неделена. Подобно разрешение влиза в противоречие с чл.
34, ал. 1 ЗС, забраняващ както отказа от правото на делба, така и обявяващ за невалидна
всяка уговорка между съсобствениците за неизвършването й. Докато съсобствеността
върху вещта продължава да съществува, включително и правото на собственост на
отказалия се от иска ищец, съществува и възможността да се иска нейното прекратяване
371
чрез делба. Към понятието противна уговорка по смисъла на закона следва да се приравни
и личното изявление на съсобственика, че въобще или за известен срок няма да иска делба
на общата вещ. Отказът от предявен иск за делба представлява именно такова изявление,
той е равнозначен с уговорка, поради което и такъв отказ не може да има действие.
Следователно въпреки направен отказ от иск за делба ищецът може да предяви повторно
такъв иск, а ако той е предявен от друг съсобственик - да участва в производството.
По изложените съображения и на основание чл. 212 ГПК, ОСГК на Върховния
съд
РЕШИ:
Когато ищецът по иск за делба се откаже от иска и производството се прекрати на

основание чл. 119, ал. 2 ГПК, той може да предяви наново същия иск, а ако е предявен от
друг съсобственик да участва в производството.

ПРИВЛЕЧЕНОТО ТРЕТО ЛИЦЕ СТАВА ПОДПОМАГАЩА СТРАНА ПО

ДЕЛОТО ОТ ДЕНЯ НА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ЗА ПРИВЛИЧАНЕТО МУ И ЗАПАЗВА
КАЧЕСТВОТО СИ НА ПОДПОМАГАЩА СТРАНА, НЕЗАВИСИМО ОТ ТОВА ДАЛИ Е
ЗАЯВИЛО, ИЛИ НЕ, ЧЕ ЩЕ УЧАСТВА В ДЕЛОТО.
ПРИВЛЕЧЕНОТО ТРЕТО ЛИЦЕ В ДЕЛОТО МОЖЕ ДА ОБЖАЛВА
РЕШЕНИЕТО И ДА УЧАСТВА ВЪВ ВТОРАТА ИНСТАНЦИЯ, МАКАР ДА НЕ Е
УЧАСТВАЛО В ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО ПРОИЗВОДСТВО. ТО МОЖЕ ДА СЕ
ПРИСЪЕДИНИ КЪМ ЖАЛБА НА ПОДПОМАГАНАТА СТРАНА.
ОТ МОМЕНТА, В КОЙТО ПРИВЛЕЧЕНОТО ТРЕТО ЛИЦЕ ЗАЯВИ, ЧЕ
ВСТЪПВА В ДЕЛОТО, ТО СЕ ПРИЗОВАВА ЗА ЗАСЕДАНИЯТА НА СЪДА, ВРЪЧВАТ
МУ СЕ ПРЕПИСИ ОТ КНИЖАТА ПО ДЕЛОТО, ПРАЩАТ МУ СЕ СЪОБЩЕНИЯ.
ПРИЗОВАВА СЕ И ОТ ВТОРОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД, АКО Е ОБЖАЛВАЛО
РЕШЕНИЕТО ИЛИ СЕ Е ПРИСЪЕДИНИЛО КЪМ ЖАЛБА НА ПОДПОМАГАНАТА
372
СТРАНА, МАКАР ДА НЕ Е ЗАЯВИЛО, ЧЕ ЩЕ УЧАСТВА В
ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО ПРОИЗВОДСТВО
Чл. 174 ГПК
Чл. 175 ГПК
Председателят на Върховния съд предлага ОСГК да издаде на основание чл. 212

ГПК тълкувателно решение по въпросите:
1. Какво е процесуалното положение на подпомагащата страна, ако не е заявила,
че ще участвува в делото.
2. Следва ли и може ли да участвува във втората инстанция, ако не е участвувала
в първата.
3. Длъжен ли е съдът да я призовава за всички инстанции.
Общото събрание на гражданската колегия, за да се произнесе по поставените
въпроси, взе предвид:
1. Трето лице може да встъпи в делото до приключване устните състезания, за да
помага на една от страните, ако има интерес решението да бъде постановено в нейна полза
(чл. 174, ал. 1 ГПК).
Всяка страна може да привлече трето лице в делото, когато това лице има интерес
да встъпи, за да помага. Привличането може да се иска най-късно в първото по делото
заседание с писмена молба, препис от която се връчва на третото лице (чл. 175, ал. 1 ГПК).
За разлика от встъпването на трето лице в делото, привличането на трето лице като
подпомагаща страна става по инициатива на страна по делото. Третото лице се привлича в
делото независимо от неговата воля и даже против волята му.
По допускането на третото лице в делото съдът се произнася с определение.
Въпросите, на които се иска да бъде даден отговор с тълкувателното решение на
ОСГК, могат да възникнат само в случаите на привличане на трето лице в делото, тъй като
това става не по негова инициатива и независимо от волята му. Затова пък законът дава
право на привлеченото трето лице, за да подпомага една от страните, да реши да встъпи
или не в делото (чл. 175, ал. 1, изречение последно ГПК). Третото лице не се принуждава
да взема участие в делото и може да заяви, че не ще участвува в делото.
Като последица от конституирането на привлеченото трето лице като помагач на
една от страните по делото настъпва обвързване на третото лице с мотивите на решението,
в отношенията му със страната, която го е привлякла (чл. 179, ал. 2 ГПК), респективно
установителното действие на решението в отношенията му с противната страна (чл. 179,
ал. 1 ГПК). Обвързващата сила на мотивите, респективно присъденото нещо на
решението, не се обуславя от това, дали привлеченото трето лице в делото като
подпомагаща страна е заявило, че ще участвува в делото. Макар и да не е взело участие в
първоинстанционното производство, привлеченото като помагач трето лице в делото е
обвързано с мотивите на решението в отношенията му със страната, която го е привлякла.
Привлеченото трето лице в делото става подпомагаща страна от деня на определението за
привличането му, а не от деня, когато се отзове на привличането и вземе участие в делото.
373
Изводът е, че независимо от това дали привлеченото трето лице е заявило или не,
че ще участвува в делото, то запазва положението си на подпомагаща страна. Дори и
когато привлеченото трето лице в делото заяви, че не ще участвува в делото, то запазва
качествата си на подпомагаща страна. Това си качество то ще загуби само ако делото бъде
прекратено.
2. Привлеченото трето лице в делото запазва качеството си на подпомагаща
страна дори и когато е заявило, че не съществува в делото и може да извършва всички
процесуални действия в защита на страната, на която помага, с изключение на действията,
представляващи разпореждане с предмета на спора. То не може да оттегля, да изменя или
да се отказва от иска, да сключва спогодба, да признава иска, да предявява насрещен или
инцидентен установителен иск. Макар и да не е заявило, че ще участвува в делото,
привлеченото трето лице има възможност да извършва позволените му процесуални
действия, например да иска да се допуснат доказателства, да участва в устните състезания
и др. Макар да не е взело участие в първоинстанционното производство, привлеченото
трето лице в делото може да обжалва решението даже и когато страната, на която помага,
не го обжалва. Третото лице може да се присъедини към жалбата на подпомаганата
страна.
3. Ако третото лице е заявило, че ще встъпи в делото, то трябва да бъде призовано
за съдебните заседания и нему следва да се връчват всички съобщения и преписи от
книжата, представени по делото.
Когато не е направено заявление от третото лице, че ще участвува в делото, за да
подпомага привляклата го страна, за съда няма задължение да го призовава за отделните
заседания, да му връчва преписи от книжата, представени по делото, да му изпраща
съобщения, включително и съобщение, че решението с мотивите е изготвено. Това
задължение на съда ще отпадне още в първата инстанция от момента, в който е съобщено
определението на съда, с което третото лице е конституирано като подпомагаща страна,
но то не е заявило, че ще участвува в делото. В подкрепа на този извод е посочването в
закона, че от привлеченото трето лице зависи дали да стъпи, или не в делото (чл. 175, ал. 1
ГПК). Ако привлеченото трето лице в делото е в същото положение, както другите страни
по делото, това посочване не би било необходимо. И ищецът, и ответникът могат да не
участвуват фактически в делото. Ищецът, след като е предявил иска, може да не се явява
за заседанията по същото, макар да е редовно призован. Същото е и с ответника. Макар и
да му е връчен препис от исковата молба, той не е длъжен да участвува фактически при
разглеждането на делото. Очевидно е, че посочването в закона за участието на
привлеченото трето лице в делото е, за да се разграничи процесуалното му положение от
главните страни по делото. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 180 ГПК,
която урежда особен случай на привличане на трето лице в делото. В този текст на закона
е употребен изразът "встъпване в делото", какъвто израз е употребен и в чл. 175, ал. 1, изр.
последно ГПК. При хипотезата на чл. 180 ГПК невстъпването на привлеченото трето лице
в делото има за последици прекратяването на делото. Следователно изразът урежда не
фактическо участие в делото на привлеченото трето лице, а процесуалното му положение.
374
98/1966 Г. , ОСГК НА ВС

СЪДЪТ МОЖЕ ДА ОТСРОЧИ ИЛИ РАЗСРОЧИ ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА

РЕШЕНИЕТО СИ НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 191 ГПК САМО ВЕДНЪЖ.
ПОДЛЕЖАТ НА ОТСРОЧВАНЕ ИЛИ РАЗСРОЧВАНЕ СЪГЛАСНО ЧЛ. 191
ГПК КАКТО ИЗПЪЛНЕНИЯТА НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ ЗА ПАРИЧНИТЕ
ВЗЕМАНИЯ, ТАКА И ТЕЗИ НА ОСТАНАЛИТЕ ПОДЛЕЖАЩИ НА ИЗПЪЛНЕНИЕ
СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ
Чл. 191 ГПК
Министърът на правосъдието е предложил по настоящото производство на

основание чл. 212 ГПК ВС на НРБ, ОСГК, да постанови тълкувателно решение по
приложението на чл. 191 ГПК във връзка с въпросите: 1) Допустимо ли е неколкократното
отсрочване или разсрочване на изпълненията на съдебните решения и 2) Разпоредбите на
чл. 191 ГПК само за изпълнението на решения по парични вземания ли се отнасят, или и
за непаричните такива.
Върховният съд, Общо събрание на гражданските отделения, като се занима с
предложението и съобрази с текста и смисъла на закона, прие следното:
С решение № 1408 от 26.05.1965 г. по гр. д. № 733/1965 г. на ВС на НРБ, I гр. о., и
№ 1776 от 24.07.1966 г. по гр. д. № 1125/1966 г. на същото отделение е прието според чл.
191 ГПК неколкократното отсрочване или разсрочване е недопустимо. Съществува обаче
практика на съдилищата в страната по приложението на този текст особено във връзка с
опразването на жилища на основание чл. 238, 243 и сл. ЗЗД, където е застъпено
становището, че разсрочването или отсрочването могат да се постановяват според
обстоятелствата и повече пъти.
При тази противоречива практика ВС на НРБ ОСГК счита, че следва да се издаде
исканото тълкуване и по двата поставени от министерството въпроса.
1. Съгласно чл. 191, ал. 1 ГПК съдът при постановяване на решението може да
отсрочи или да разсрочи неговото изпълнение с оглед на имотното състояние на страната
или на други обстоятелства. В изключителни случаи съгласно ал. 2 на същия текст съдът
може да реши това и след постановяването на решението си с отделно определение, което
не подлежи на обжалване.
375
От обстоятелството, че когато отсрочването или разсрочването не е било
постановено с решението, законът позволява да се постановява това по-късно само в
изключителни случаи, следва да се приеме, че законодателят държи за своевременното
изпълнение на влезлите в сила решения. Това следва и от разпоредбите на чл. 66 ЗЗД,
според които кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части дори
когато задължението е делимо, и на чл. 69 от същия закон, според който, когато
задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнение веднага. Влязлото в сила
съдебно решение съгласно чл. 220 ГПК е задължително за съдилищата и учрежденията в
републиката. Забавянето на изпълнението му или отклоняването от начина на
изпълнението, предвидено в него, може да стане само дотолкова, доколкото това е
предвидено в специални законни разпоредби (чл. 225, ал. 2, чл. 325, 348, 414 и др. ГПК)
като изключение от правилото за своевременното изпълнение на съдебните актове. Чл.
191 ГПК е също такова едно изключение. Като всяко изключение то не може да бъде
тълкувано разширително.
Граматическото тълкуване на текста също не води до извода, че е допустимо
многократното отсрочване или разсрочване на изпълнението на съдебните решения. Ако
законодателят допускаше многократното му отсрочване или разсрочване, вместо израза
"може да отсрочи или разсрочи" би употребил израза "може да отсрочва или разсрочва".
При тази му редакция единствено правилно е да се приеме, че се допуска само
еднократното отсрочване или разсрочване на изпълнението.
Наистина в чл. 191 ГПК са залегнали социално-етични съображения на
законодателя да не се достига при изпълнението на решението до обществено неоправдана
морална и материална разруха на осъдените тогава, когато по-късното или на части
изпълнение, наложено с оглед на имотното им състояние или други обстоятелства, не ще
доведе до такива последици за носителя на материалното право. При постановеното вече
отсрочване или разсрочване с решението или със следващо определение възможно е съдът
да е допуснал грешка в изводите си за имотното състояние на страната или другите
обстоятелства и срокът или разсрочките в тях да са се оказали недостатъчни да отговорят
на тази цел на закона. Възможно е също така промените в имотното състояние на
осъдения или на другите обстоятелства да са настъпили след постановеното веднъж
отсрочване или разсрочване. Въпреки горните цели на закона тези възможности сами по
себе си не могат да обосноват друго тълкуване на текста при изричния му смисъл. Те
могат само да мотивират едно изменение за в бъдеще на закона при евентуален нов
възглед на законодателя. При сега действуващата законна разпоредба, за да се избягнат
евентуални усложнения и трудности по изпълнението на решенията, съдилищата само
следва да вземат по-активно участие по изследването на данните, които са от значение за
разрешаването на въпроса за отсрочването или разсрочването. Следва по-внимателно да
съберат необходимите доказателства за имотното състояние или другите обстоятелства и
след правилната им преценка обосновано и законосъобразно да отговорят на искането за
такова отсрочване или разсрочване. По тези съображения съдът счита, че следва да се
376
приеме, че разпоредбите на чл. 191 ГПК не позволяват многократно отсрочване или
разсрочване на изпълнението на решенията.
2. В чл. 191 ГПК се говори за отсрочване или разсрочване на изпълнението на
съдебните решения, без да е постановено някакво ограничение и без да са изброени
видове решения, при които текстът намира приложение. Това дава основание да се
приеме, че текстът се отнася за всички съдебни решения, подлежащи на изпълнение.
Затова и ВС на НРБ, ОСГК, счита, че текстът намира приложение както при изпълненията
по чл. 337 и сл. ГПК, така и при изпълненията по чл. 414 и сл. ГПК. Затрудненията по
изпълнението от рода на тези, които има пред вид чл. 191 ГПК и които налагат
отсрочването или разсрочването, могат да възникнат както при едните, така и при другите
изпълнения. В този смисъл следва да се отговори и на поставения в писмото на
Министерството на правосъдието въпрос.
377

Subrana Praktika Za Dokazatelstva Do Vuzziv 1 1

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Subrana Praktika Za Dokazatelstva Do Vuzziv 1 1

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Съдържание

1. Постановление № 1 от 10.11.1985 г., ПЛЕНУМ НА ВС………………………….2

Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по

ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ ЗА ПРАВОМОЩИЯТА НА ВТОРАТА ИНСТАНЦИЯ

Пленумът на Върховния съд в свои постановления е обръщал внимание на

1. Изменението на Гражданския процесуален кодекс в сила от 1 септември

ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ 12.11.1974 Г. ПО ГР. Д. № 3/1974 Г.,

Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по

ОТНОСНО ОБОБЩАВАНЕ СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ПРЕДОСТАВЯНЕ

I. 1. Обръща внимание на съдилищата да подобрят дейността си по

Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по

ЗА ОБОБЩАВАНЕ НА ПРАКТИКАТА ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА

Пленумът на Върховния съд на НРБ, като обобщи практиката по делата за

ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 23.06.1969 Г., ПЛЕНУМ НА ВС

ОТНОСНО СЪДЕБНАТА СПОГОДБА ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ

Съдебна спогодба, с която неподеляемото жилище се предоставя на един от

ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 6 ОТ 27.12.1974 Г. ПО ГР. Д. № 9/1974 Г.,

ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ ОТНОСНО ПОДОБРЕНИЯТА ВЪРХУ НЕДВИЖИМ

Споровете за подобрения между чужд недвижим имот поради фактическата и

ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 7 ОТ 28.11.1973 Г., ПЛЕНУМ НА ВС

Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по

ОБОБЩАВАНЕ НА ПРАКТИКАТА ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА

С Постановление № 4 на Пленума на ВС от 30.10.1964 г. се даде тълкуване по

1. По допустимостта на делбата на някои права

2. По приложението на чл. 12, ал. 1 и 2 от Закона за наследството (ЗН)

4. По приложението на чл. 286 ГПК

5. Относно разделителния протокол

6. По приложението на чл. 288 ГПК

8. За спогодбата по делбеното дело

1. Правото на строеж върху чужд имот може да бъде предмет на съдебна

ВЛАДЕЛЕЦЪТ - ДОБРОСЪВЕСТЕН ИЛИ НЕДОБРОСЪВЕСТЕН,

Председателят на Върховния съд на НРБ предлага на основание чл. 212 ГПК

ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ 29.09.2016 Г. ПО

СЪДЕБЕН АКТ, ПОСТАНОВЕН ОТ СЪД, КОЙТО НЕ Е КОМПЕТЕНТЕН ПО

Чл. 135 АПК

Върховният административен съд на Република България - ОСС от ГК и ТК на

Няма значение какъв

Тълкувателното дело е образувано с разпореждане от 27.10.2015 г. на

Съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на

от съдиите В. А., Е. Б., Б. П., В. Р. и Б. Д.

по т.д № 1/2015 г. на Общо събрание на съдиите от Гражданска и Търговска

Решението на мнозинството на ОС на ГК и ТК на ВКС и Първа и Втора

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 02.04.2014 Г. ПО ТЪЛК. Д. №

ОТКЛОНЯВА ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ЗА ИЗДАВАНЕ НА ТЪЛКУВАТЕЛНО

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на

при участието на секретаря Б. Л. постави на разглеждане тълкувателно дело №

С разпореждане от 15.01.2014 г. на председателя на Върховния касационен съд

ОТКЛОНЯВА предложението на председателя на Върховния касационен съд,

Налице е противоречива практика на ВКС по поставения въпрос, което налага

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 04.01.2001 Г. ПО ГР. Д. № 1/2000

ВКС СЕ ПРОИЗНАСЯ ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА СРЕЩУ РАЗПОРЕЖДАНЕТО

Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 88 и чл. 90, ал. 1, т.

1. ВКС се произнася по частната жалба срещу разпореждането или определението

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 09.12.2013 Г. ПО ТЪЛК. Д. №

1. ПРИ ПРОВЕРКА НА ПРАВИЛНОСТТА НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО

Чл. 15, ал. 2 ГПК

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на

Няма значение какъв

при участието на секретаря Б. Л. постави на разглеждане тълкувателно дело № 1

Тълкувателно дело № 1/2013 г. е образувано с разпореждане от 10.01.2013 г. на

1. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният

Приетата в т. 2 от Тълкувателното решение постановка относно правомощията на

по т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 г.

Приетото в т. 5 от Тълкувателното решение правно разрешение относно