Йордан

Йовков
1880 – 1937
„Винаги съм
наклонен да
вярвам на хората,
да виждам и да
търся у тях преди
всичко доброто“
Роден е в с. Жеравна
(Котленския Балкан, в
източната част на
Стара планина)
* Преданията разказват, че
сестрата на цар Иван
Шишман притежавала
земите около селото. Тя
била дадена за жена на
султан Мурад и тогава
Жеравна и околните села
получават редица важни
привилегии – там не
можели да се заселват
турци, жителите били
освободени от данъци,
което осигурило
спокойствие и
икономическо развитие на
региона.
В Жеравна Йовков получава основното
си образование. По-късно това село,
природата около него и разказите,
които е слушал от по-възрастните
хора, стават вдъхновение за писателя
да създаде сборника си с разкази
„Старопланински легенди“ (1927 г.)
 През 1900 г. Йовков завършва гимназия в София. Там неговият учител по литература открива таланта му на писател - прочита негова домашна работа и казва пред класа:
„Ученици, в класа имате бъдещ писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и език с жива изразителност.“

След дипломирането си Йовков

е назначен за учител в добруджанското
село Долен извор. В Добруджа
се премества и цялото семейство
на писателя, а в село Чифуткьой
(днес Йовково) бащата купува чифлик.
*днес три села – Долен извор, Горен
извор и Добромирци – са обединени в
едно с името Изворово
Школата в Княжево

През 1902 г. постъпва в

Школата за запасни офицери в
Княжево, където се обучава до
1904 г. В този период публикува
и първата си творба –
стихотворението „Под тежкия
кръст“.
 През 1904 г. Йовков се записва в
Юридическия факултет на Софийския
университет, но смъртта на баща му го
принуждава да се върне в Долен извор и да
учителства в различни добруджански села до
1912 г., когато е мобилизиран. Участва в
Балканската и в Междусъюзническата война;
ранен е в битка при Дойран и е повишен в чин
поручик.
През времето, което прекарва на
фронта, Йовков събира впечатления за
войната, за нейната антихуманна
същност, която убива и обезличава
човека. След края на войните живее и
работи в София като редактор на в.
„Народна армия“. От този момент
Йовков се отдава на писане само на
проза.
По време на Първата световна война (1915 г.) Йовков отново
е мобилизиран в гр. Ксанти – днес в Гърция. Старото
българско име на града е Царево.
Впечатленията си от войните, в които участва,
писателят събира в два тома с военни разкази,
които го определят като един от най-големите
писатели хуманисти в българската литература.
След войните започва най-трудният
период в живота на Йовков.
1918 г. – повишен в чин капитан;
участва в потушаването на
войнишкия бунт край Владая;
сключва брак със съпругата си
Деспина

1919 г. – подписва се Ньойският

договор след края на Първата
световна война и Добруджа остава
в пределите на Румъния. По това
време писателят е в Добрич.
Съпругата на Йовков остава в
Добрич (там се ражда и дъщеря им
Елка), а самият писател заминава
нелегално за Варна, за да си търси
работа.
1920 г. – избран е
единодушно за член
на Съюза на
българските
писатели.
Същата година със
застъпничеството
на приятел от
София заминава със
семейството си за
Букурещ, където е
сътрудник по печата
в българската
легация. Понижават
го в длъжност
няколко пъти,
работи там до 1927
г. и напуска.
Последните 10 години от
живота на Йовков са
най-плодотворни, но
голямото напрежение и
материалните
затруднения на
семейството се отразяват
на здравето му. През
есента на 1937 г.
заминава на лечение в
Хисаря. Поради
влошаване на
състоянието му е
откаран по спешност за
операция в
Католическата болница в
Пловдив, но след 24 часа
умира.
Освен от войната като най-голямо зло в живота на
човека Йовков се интересува и от темите за
нравственото прераждане на човека, за
безкористната доброта, за красотата като най-
голямата човешка сила, която може да промени
света. Пръв в българската литература Йовков
разкрива тази сила и издига в култ женската
хубост.
Йовков цял живот не спира да търси
нравствени пътища за разрешаване на
противоречията между хората и на
социалните конфликти; не спира да
търси причината за човешката мъка,
която приема като своя, и да търси
начин за постигане на мечтаната от
него хармония. Затова и бялата
лястовица става символ на цялото
Йовково творчество – символ на
доброто и надеждата, на вярата и на
щастието.