Untitled

СБОРНИК
БЪЛГАРСКИ ВОЙВОДИ
Съставител: Нина Андонова

Изд. на Отечествения фронт, София, 1985 г.
Тираж: 14 200
От Д.К. за www.spiralata.net 1
СЪДЪРЖАНИЕ
Димитър Попиванов
ЛЕГЕНДИ И ИСТИНИ ИЛИ ОКАЗАНИЯ ЗА ПОДВИГА
И БЕЗСМЪРТИЕТО
Христо Рудински
ГОРСКИ ЦАР. КАЛИФЕР ВОЙВОДА
Никола Ферманджиев
ЛЕГЕНДАРНИЯТ ЗЛАТЬО ВОЙВОДА
Красимир Томов
КРИЛО ЗА СИРОМАСИ. ИНДЖЕ
„ПО ЛАКЪТ НАВИСОКО”. КАРА КОЛЬО
ОМАРЧАЛИЯТА
ГОНИТЕЛ НА ПОРОБИТЕЛИ И ЧОРБАДЖИИ.
БОЙЧО ВОЙВОДА
Благовеста Касабова
„ИМЕТО МУ СЕ НОСИ ОТ УСТА НА УСТА.”
ДИМИТЪР КАЛЪЧЛИЯТА
Катя Желязкова
ЦАРИЦАТА НА ОСОГОВО. РУМЕНА ВОЙВОДА
Христо Троански
ВОЙВОДАТА ОТ БЕРОВО. ИЛЬО ВОЙВОДА
Петър Борсуков
КОЙТО НОСИ МЪЖКО СЪРЦЕ. ПАНАЙОТ ХИТОВ
Слав Хр. Караславов
СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ ЮНАШКА 1868.
ХАДЖИ ДИМИТЪР И СТЕФАН КАРАДЖА
Ива Йолова
„ОСТАВЯМ ВИ САМО КНИГИ.ПУШКА И САБЯ”.
БАЧО КИРО
Валентина Радинска
„КАТО РОЙ ПОДИР ЗНАМЕТО ДА ПРИСТЪПВАТЕ”.
СТОИЛ ВОЙВОДА
Венета Братинова
ОТСТЪПЛЕНИЕ ОТ МОДЕЛА. ЦАНКО ДЮСТАБАНОВ
Маргарита Петринска
ГОЛЕМИЯ. ХРИСТО ИВАНОВ
Йордан Ванчев
МИГ ЗА БЪЛГАРИЯ. ГЕОРГИ ИЗМИРЛИЕВ –
МАКЕДОНЧЕТО
Мария Бояджиева – Шарлиева
ОТ ИЗВОРА ВОДАТА ТРЪГВА ЧИСТА.
СТОЯН КАРАСТОИЛОВ
Костадин Кюлюмов
БЕЛИЯТ ВАРАК НА ПРОЛЕТТА. ЯНЕ САНДАНСКИ
Нина Андонова
В ИМЕТО НА СВОБОДАТА. МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ
Владимир Каперски
ВОЙВОДАТА ОТ СЕЛО ДЕРМАНЦИ.
ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ
Весела Люцканова
ИСПОЛИНЪТ ОТ ЛЕРИНСКО. МАРКО ЛЕРИНСКИ
Кирил Назъров
СТРАШНИЯТ. ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ
Мария Атанасова
ЕНИДЖЕВАРДАРСКОТО СЛЪНЦЕ.
АПОСТОЛ ПЕТКОВ
Кирил Момчилов
ЧОВЕК НА ДЕЛОТО. ГЕОРГИ КОНДОЛОВ >
ЛЕГЕНДИ И ИСТИНИ
ИЛИ СКАЗАНИЯ ЗА ПОДВИГА
И БЕЗСМЪРТИЕТО
ДИМИТЪР ПОПИВАНОВ
Великият Хилендарски монах пише за бълга-

рите, че „не били научени да се покоряват на царе”
и че хората в онова време, т. е. по време на осман-
ското владичество, „имали скръб върху скръб и жа-
лост върху жалост”. Дали тези думи не ни отвеждат
по-вярно към разгадаването на същността и
социално-психологическата основа на българското
хайдутство? Защото историята и историците някак
равнодушно съобщават: „Наред с пасивните форми
на съпротива много рано българите потърсили свои-
те права и чрез силата на оръжието... Принужде-
нието към лично отмъщение и стремежите към само-
съхранение превръщали отделните индивидуални
актове в колективно действие. Така още през XV в.
се появили хайдушки чети и дружини, които броде-
ли по планините и наказвали най-ненавистните
български врагове. Действията на хайдутите регу-
лирали в известна степен взаимоотношенията меж-
ду поробени и поробители на една търпима основа,
поддържали духа на българите, пазели техните
имоти и чест от грубо посегателство.”
А как го е казал Ботев?
Юнакът тегло не търпи –

ала съм думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти –
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава...
И след това започва истинският разказ, бих

казал биографията на един от най-прославените
български войводи – Чавдар войвода.
Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?
Няма българин, който да не е заживял с тази

„биография”. Но като че ли не винаги сме обръщали
внимание на тази страна на поемата „Хайдути”. А
като цяло тя едва ли не представлява емоционално-
психологически анализ на хайдутството и по-точно
на българския войвода. „Баща и син” е подзагла-
вието на поемата. А не означава ли това приемстве-
ността между поколенията, между бащите и синове-
те, които остават в народното съзнание, в нашата
историческа памет? Чавдар е „вехта войвода”, но е
и син на Петко Страшника. Дори само в тези думи
Ботев ни разкрива исторически истини. Хайдутство-
то има дълга, стара история. За разлика от войво-
дите, негови съвременници, той пее песен за „вехта
войвода”, т. е. за някогашните войводи, които са и
пример, и доказателство „какви е деца раждала,
раждала ражда и сега българка майка юнашка”. И
колко пестеливо, но точно е нарисуван образът на
войводата от поета-революционер, бъдещия войво-
да Христо Ботев.
Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години,
и страшен беше хайдутин,
за чорбаджии и турци:
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!
Един бе Чавдар войвода –
един на баща и майка,
един на вярна дружина...
Що се отнася до идеала на хайдутина, с него

се срещаме още в първото публикувано стихотво-
рение на Христо Ботев „На прощаване в 1868 г.”,
когато авторът сам се готви да тръгне с чета за
Балкана.
Но... стига ми тази награда –

да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
В опита за биография на Христо Ботев Захари

Стоянов е описал първата среща на поета с Хаджи
Димитър и с част от неговите четници.
„Ботйов – пише биографът, – който стре-

лял с очите си и изпитвал всичките момчета,
отдавна успял да забележи вече, че човекът,
който стоял подпрян важно и сериозно, който
говорел най-малко и който следял за тишина-
та, като казвал, че ще да чупи зъби, имал най-
голямо уважение. Него гледали всички, той
като почвал да говори – всички мълчали, той
бил облечен с най-скъпи дрехи: с писани кол-
чаклии потури, с чепкен, подплатен отдолу с
алено сукно, с чохен джамадан, на който
висели пискюли, и с черно астраганено калпа-
че, което стояло нахлупено до самите му веж-
ди. Той бил Хаджи Димитър...”
И след няколко страници допълва:

„Тук Ботйовата натура пламнала вече цяла
целеничка, сърцето му подскочило, забравил се и в
това електрисано състояние доближил до големеца
на дружината, до Хаджи Димитра.
— Ваш покорен Христо Петков, родом от Кало-
фер, бивш ученик в Одеса, да ви се препоръчам —
казал той. — Господине! Бъдете уверени, че през
целия си живот едвам тая вечер аз усетих, че съм
българин, че има защо да живея и да се гордея на
тоя свят! Да ви е живо името, да живей славната ви
дружина, да живеят народните хайдути! Оттука
нататък аз съм ваш верен и неразделен другар, ако
ме приемете, разбира се.”
Такава среща не се забравя. Тя прави впечат-
ление и с външния вид на войводата, и с характера
на хайдутите. Но нас ни интересува друго. Ботев не
успява да тръгне с четата за България.но може би
от този момент започва раждането на безсмъртието,
което той възпя в гениалното четиристишие
Тоз, който падне в бой за свобода,
у той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...
Много важен и характерен е и един друг мо-

мент от живота на Ботев, който разкрива същностна
черта в характеристиката на хайдутството и на
българските войводи. Става въпрос за „стажуване-
то”, за „ученето” при по-старите хайдути и войводи.
Ботев, който безспорно е стоял много по-високо в
културно и в интелектуално отношение, става писар
на дядо Жельо – прославения в не една битка
войвода. Мнозина са отгледани и възпитани от Г. С.
Раковски, от Панайот Хитов и Филии Тотю, от дядо
Ильо. Известно е, че преди да тръгне за България,
Ботев сам ходи при известни войводи да им пред-
лага да поемат ръководството на подготвената вече
чета.
Спирам се на тези факти, за да покажа, от
една страна, доброволното и съзнателно подчиня-
ване на друг човек, определен от всички, наложил
се с качествата си, с верността си към делото и към
народа. Мисля, че това е най-силното в хайдушкото
движение: самоподчинението. И в този смисъл още
от зараждането си хайдутството не е просто сти-
хийно движение, както са се опитвали да го изкарат
някои. Вярно е, че като първоизточник винаги се
сочи отмъщението за поругана чест или друга някоя
причина от личен характер, но много рано българ-
ското хайдутство е организирана проява на народ-
ните маси. В този смисъл е и написаното от Георги
С. Раковски определение: „...Горския хайдушки
български чети, кои и до днес още съществуват, по-
казват съвсем войнишкое от старо време опълчение
в многогодишно разстояние. Тий чети се предвож-
дат от главатаря, кой носи имя войвода, имат и
знамяни и знамяносец. Ходят с най-строгая войниш-
ка бодрост, обозряват места, поставят си редовно
стражи, нападат, със старая военна хитрост, и пр.
То все е доказателство, че тойзи народ не е изгубил
войнишкий си дух.”
А началото е наистина в най-старите, „вехти-
те” времена. Исторически първите хайдушки чети и
дружини се появяват веднага след падането на Бъл-
гария под турско робство. Хронистите са записали,
че след разбиването на войските на полско-унгар-
ския крал Владислав III Ягело (Варненчик), дошъл
да освобождава балканските народи от турските
завоеватели (1443-1444 г.), една част от тях успява
да се спаси и под водителството на Ян Хунияди –
изтъкнат полководец, продължава борбата. В тези
войски веднага се вливат много българи, може да се
предположи, че стават преобладаващата част и в
съзнанието на народа Хунияди остава под името
„бан Янко” или „Янкул войвода”. Може би тогава
още е влязла в употреба думата (вероятно от унгар-
ски произход), означаваща военачалник, предводи-
тел на войскова част, вожд или по определението
на Найден Геров „глава на хайдустки дружини”.
След това българите продължават съпротивата сре-
щу турските нашественици. Единствено само с отда-
лечеността на времето и продължилото толкова
дълго робство може да се обясни фактът, че все
още няма много данни за първите хайдути и техните
войводи. Въпреки това обаче, знае се, че около
1454 година в София действува четата на Радич
войвода, че през първите три века от робството
поробителите изпитват ударите (отмъстителни и
наказателни) на хайдушките дружини и чети. И ако
до нас не са стигнали исторически документирани
източници, народното творчество е извор и доказа-
телство за съществуването на войводите Чавдар,
Лальо, Страхил, Мануш, Димо и други. Споменават
се и жени войводки – Еленка, Тодорка, Бояна...
Песни и приказки са се предавали от поколение на
поколение. Примерът и подвигът са били заразител-
ни и те не помръкват в народното съзнание. По-къс-
но, това може да се предположи, се появяват нови,
но имената на редица „вехти войводи” се повтарят.
Не е ли показателно, че сам Ботев се е подписвал с
псевдонима Д. Чавдар... Искам да спомена още
няколко факта, за които има положителни
исторически данни.
През 1618 година в Софийско действува хай-
душка дружина на войводата Бързак.
Има сведения, че Чавдар войвода (може би от
многото носили това име) кръстосва Балкана още
през 1721 година. Описан е случай на наказване на
спахия в Карловско.
Пътешественикът Евлия Челеби споменава, че
през 60-те години на XVII в. голяма хайдутска дру-
жина на войводата Байо действува в югозападните
български земи...
Ще ми се да обобщя, че в една или друга
степен историята ни, и особено историята ни от
XVII-XIX в., е много тясно свързана с историята на
хайдутството. Но все още като че ли, освен изслед-
ването на Бистра Цветкова и някои други, малко
внимание е обръщано на този факт. Бихме ли могли
да зададем големия въпрос, Ботевия въпрос: „Кой
не знай...?” Едва ли. Или най-много – известни са
ни имена или общата характеристика на движение-
то като цяло. Това, разбира се, не се отнася до по-
ново време и най-вече за големите войводи и ръко-
водители на борбите за национално освобождение
след 1878 година. А колко много говори фактът, че
на 14 януари 1683 година върховната власт на Ос-
манската империя издава строга заповед цялото
население на Румелия да бъде заставено да пре-
следва хайдутите... Пред историческата наука има
вероятно още много да разкрие. Не може да не се
съдържат данни в официални и неофициални доку-
менти на Османската империя, на отделните дейци,
политици и пътешественици. Но това е бъдеще.
Обективните условия на робството, липсата на бъл-
гарски летописци почти до средата на XVIII век,
тенденциозните съобщения на османски и други
чужди автори – това са бариери. И въпреки всичко
хайдути и войводи живеят в народната памет, исти-
ните и легендите съжителствуват в народното твор-
чество, за да се превърнат по-късно в сказания за
подвига и безсмъртието. На тази основа са се поя-
вили и песните на Ботев (едва ли не половината от
стихотворенията му са посветени на хайдути и вой-
води). Но преди него е Раковски. Любен Каравелов
събира данни и публикува заедно със статиите си за
фолклора и материали, свързани с историята на на-
родната съпротива. Васил Друмев пише „Нещастна
фамилия”. Никола Козлев създава поемата за Сидер
войвода. Хайдутството и образите на войводите е
наистина сериозна тема при изследването на твор-
чеството на първите български писатели. Но не за
това е тук думата. Има някои характерни особено-
сти, на които искам да се спра.
От историята знаем, че Г. С. Раковски съумява
да насочи хайдутството към по-висока форма на
борба с ясни освободителни цели – четническото
движение. Знаем и за неговия „Привременен закон
за народните горски чети за 1867-о лето”. По-малко
известен е обаче „Законът на Бойчо войвода”. А той
е датиран 1826-1858/59 година. Това не е просто
документ. Би могло да се говори, че той отразява
натрупан с векове опит и е ключ за социалнопсихо-
логическо разкриване на основите на хайдутството,
а оттук и на образа на българските войводи. Из-
кушавам се да цитирам част от него.
„Новият другар, преди да се приеме в горската
дружина, трябва да го познава добре някой от нея и
тогаз да се пусни да я види. След това той трябва
да положи клетва пред войводата и цялата дру-
жина:
1. Че ще бъде верен на другарите си и точен
юнак на работата.
2. Докато е с дружината, той няма да има сре-
ща ни със свои, ни с коя да било друга же-
на, нито пък ще има каква и да било работа
с жени.
3. Няма да пие вино или ракия или друго упо-
ително питие.
4. Няма никога да скрива нещо от другарите
си било пари, било друго, защото всичко е
общо до раздялата му от цялата дружина.
5. Длъжен е да слуша войводата, който е гла-
сът и челото на дружината.
6. За новия другар войводата се грижи да му
набави оръжие, ако няма, и да му даде
пушка, нож, чифт пищови, силяхлък, чифт
цървули, навуща и върви, фишеклици, ба-
рут и куршуми; като го научи да бие добре
с пушката и да владей ножа си сръчно и да
му набавя нужния хляб, както и отгдето се
падне...”
За нас в случая е особено интересна оная част
от „Закона на Бойчо войвода”, в която се прави
характеристика на войводата. В т. 9 е записано:
„Войводата трябва нощно време никога да не си
води четата по пътя в гората, а денем да гледа да
осъмва на високи места, от които да може да раз-
гледва и измерва през къде ще премине нощес, със
или без път, какво ще му се падне.
Той трябва добре да познава местата, пъти-
щата и пътеките, кладенците и пр.
Трябва да знае от забелязаните от народа зве-
зди нощно време коя къде изгрява, къде бива в по-
лунощ, след полунощ и къде призори, защото по
тях звезди той често пъти ще налучква пътя си.
Войводата никога да не си води дружината
два пъти на едно място да пие вода.
Никой от момците му да не пуши тютюн сутрин
рано, докато не изгрей слънцето и докато не слете
росата, защото сутрин, ако мине близо край тях
дебнешком някоя потеря, лесно може по росата да
угади дружината по миризмата на тютюня.
Никога войводата не трябва да си ляга, преди
да провери поставени ли са стражите по двама на
5-10 крачки един от други, от които единя спи, а
след 1/4, половин час събужда другаря си за смяна,
ако четата е уморена, а на 1-2 часа става смяната,
ако е починала...”
Ако сравним Бойчовия закон с Привременния
закон на Г. С. Раковски, ще разберем и новата так-
тика на кационалноосвободителната борба, и идео-
логическото и политическото израстване на нейните
ръководители. И все пак, поне засега „Законът на
Бойчо войвода” е източник, от който черпим све-
дения за стратегията и тактиката на хайдутството и
в който за пръв път е дадена по-цялостна характе-
ристика на войводите. Явно е, че войводата е човек
най-опитен сред другарите си, който носи големи
отговорности и комуто са предоставени важни за-
дължения. Вече споменах за самоподчинението като
основа на хайдутството. Що се отнася до войводата,
той по природа трябва да бъде и много взискателен,
и много справедлив, и много човечен. Почти не се
среща случай, описан било в историята, било във
фолклора, където войводата да е обвинен в измама,
в страхливост, в жестокост. Те, българските войво-
ди, са сякаш образец и затуй им „пее песента на
Странджа баир гората, на Ирин Пирин тревата”. Мо-
жем ли другояче да си обясним, че много от тях
народът го е нарекъл с най-красиви имена. Индже
значи строен, Караджа – сърна, Алтън (Стоян) –
златен, Петко Страшника, което ще да е означавало
и справедлив, Кара (Колю) – черен, но има и
значение на строг.
Досега няма, а може би не е възможна и не е
нужна статистика за броя на хайдутите и на техните
войводи. Вероятно е голям, щом като само Сливен
претендира, че е дал сто войводи. Хайдутите ще са
хиляди. За мнозина няма исторически сведения. Но
всеки край на родината има свои светли образи от
тази епоха, непомръкващи с времето. Нещо повече,
последните години засилиха още повече интереса
ни към тях. Хайдутството и войводството е някак
наше, самобитно българско явление. В образите на
войводите са събрани непреходни ценности на бъл-
гарщината през периода на робството. Прави впе-
чатление, че за войводите винаги е говорено с ува-
жение още от техните съвременници. За тях са
писали такива наши дейци и писатели като Георги
С. Раковски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Заха-
ри Стоянов и други. Едни от най-интересните сведе-
ния намираме в спомените на Панайот Хитов, Стоян
Заимов, Никола Обретенов, Тодор Луканов. Не бива
да отминем и написаното от Филип Симндов – един
от първите летописци на възрожденската епоха и
биограф на редица дейци. Той ни е оставил кратки,
но много ценни биографии на Левски, Христо Ива-
нов Големия, Раковски, Панайот Хитов, Иларион
Драгостинов, Пахомий Стоянов. С много познава-
телен характер и на места увлекателна е романизо-
ваната биография „Прочутият Филип Тотю войвода”,
написана също от Филип Симидов. Разбира се, в
спомените на хайдутите и войводите, както и в спо-
мените за тях има спорни неща, неточности, поня-
кога случки и събития явно измислени, но всички те
съдържат преклонението пред подвига им, уваже-
ние и благодарност. Взет като цяло, фолклорът за-
едно с отделните произведения са възхвала и въз-
действуват и ще въздействуват върху съзнанието и
възпитанието на българина. Не е чудно тогава, че
произведенията и на съвременните писатели, по-
светени на български войводи и хайдути, се пол-
зуват с такава популярност. Йордан Йовков, Георги
Караславов, Людимл Стоянов, Николай Хайтов,
Слав Хр. Караславов са написали страници, които
ни завладяват с историческата достоверност, с чо-
вешко-психологическите анализи на живота, дей-
ността и личността на изтъкнати български войводи.
Но темата остава неизчерпана. И ще остане. Едва
ли някога ще обозрем територията на войводите и
хайдутите. Тя е вечна и ще остане вечна. Като
България, като „народа, който ги е създал и от-
кърмил, като „българката майка юнашка”, която ги
е раждала и ражда, и защото
„Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...”
Ще отминават годините, ще идват нови поко-

ления, а ореолът на безсмъртието ще блести все та-
ка ярко, ще живеят легендите и истините за под-
вига, пресътворени в сказания за безсмъртието. >
ГОРСКИ ЦАР
КАЛИФЕР ВОЙВОДА
Христо Рудински
„Калофер..., основано от
Калифер войвода, чийто
гроб още стои край селото.”
Из „Кратка география”
от Иван Андреев (Богоров),
Букурещ, 1851 г.
Янул се върна от стража, отказа да яде и си

легна. Сетне утринта едва можа да вдигне глава.
Цялата снага го болеше, избиваше го пот. Сгълча го
войводата, че е спал с влажни дрехи, натри го с
мокра коприва.
Някои се смееха, само хоругвоносецът Радан
рече:
— Много има да се учите, момци...
...Насядаха в кръг около войводата и той, как-
то всяка заран, разпореди какво ще чинат през този
божи ден. Радан тръгна да смени стражите от три-
катната охранителна верига покрай хайдушкия ла-
гер. Двамина от най-младите щяха да проверят
примките – при такова изобилие от дивеч е грехота
да не осолят повечко месо за черни дни. Остана-
лите щяха да се обучават на военни игри, познати
още от времето на Първото българско царство.
— Войводо, войводо — притича най-близкият
съгледвач от току-що постъпилата нощна стража, —
от кулата Венчан прави знак: хора са дошли с
важни известия. Кого ще заповядаш да изпратя.
— Аз ще ида — посегна за отметнатия встрани
колчан Калифер и назова седмина да тръгнат с
него: Дойчин, Добри, Марко, Власьо, Драгоя, Вълко
и песнопоеца Наньо.
Спуснаха се по конопения мост, заобиколиха
хълма и стигнаха Бяла река. Покрай нея се вървеше
по-леко. Луната блестеше във водите и водеше
осмината по избраната посока.
— Наньо — рече войводата, — вземете утре от
Радана пари и слезте да купите с Венчан още пет-
шест катъра. Стражници има да се укрепват, зърно
да се разнесе по скришните места. Ако наши хора
нямат, не се изказвайте пред неогласени. Думайте,
че за търговия ви трябват, че сте откъм другата
страна на планината. И на Станоя из Сопот заръ-
чайте повече върхове за стрели и сулици, пък да
побърза и с поправката на арбалетите.”
Починаха до високи папрати, пристегнаха
вървите на цървулите. Оставаше още малко път. Но,
колкото и да се опитваха да скрият стъпките си, да
изненадат стража, Венчан, човек с тънък слух, от-
далеч ги усети и поиска лозинка. Позна своите и ги
въведе в помещението.
Край софричката на дъбови пънчета седяха
прастар селянин и белобрад отец с тясно чело –
бяло, но покрито с множество бръчки.
Отведнъж се позна: дошъл е самият предво-
дител хайдушки, макар той да носеше като оста-
налите мешинена торба със скромни вещи – храна и
чиста риза, парцали за превръзка, игли и конци,
калъп сапун, прахан за спиране на кръв, съд с гъба
сюнгер наводнена, ако дружината спира принуди-
телно в безводно място. Имаше сив ямурлук, а над
цървулите се виждаха кадънките на бели навуща.
Старецът се хвърли напред да хване десница-
та му, но Калифер с жест го накара да спре, пристъ-
пи, целуна ръката на свещеника, покани нечака-
ните гости да седнат.
— Дядо ми беше старейшина още по време на
нашето си царство, сега аз съм най-стар в рода и в
селото човек, а отецът е син на божи служител,
убит отагарянците. Можеш да вярваш на всяка на-
ша дума. Макар да не сме те виждали, войводо
български, ние те знаем.
— Не сте били, отче, и ти, дядо, половин ден
път, за да ми речете, че ме познавате. Казвайте що
ви води насам!
— Войводо, излиза, че залудо се женят чело-
веците, щом кръвникът им измъква изпод ръцете
децата да ги прави еничери. Дошъл е пак Емин ага
със сеймени — бавно, мерейки словата, поде све-
щеникът. — Изпокрихме мъжките рожби, но насил-
ниците не си отиват. Богослужебните книги не се
посвениха да заграбят от черковата. Намери се
един потурнак да разчете кой кога с отроче от мъж-
ки пол се е сдобил и сега агата е събрал в храма
всички мъже, а в моята къща са булките, що имат
момчета. Срок е дал – не ги ли доведе селото, ба-
щите им под ножа, майките – в харем... Ще станат
децата ни царски слуги, ще дойдат своите да турят
под ножа, казват така ги учели, та по-големи кръво-
пийци излизали от истинските агарянци.
Калифер мълчаливо изслуша словото на оте-
ца, прекрачи навън и забелязал сянката Вълчанова,
кратко заповяда сбор.
Оседлаха добре хранените коне и в неспирен
галоп се понесоха напред. Турският страж дори не
успя да извика, прикован от точна стрела.
Изненадаха мюдюра и неговия гост пред отру-
пана с баници и пилета софра. Налети със забра-
нената от корана ракия анасонлийка, с пълни тър-
буси, те дори не разбраха кой и за какво ги търси.
Наложи се, след като ги свързаха, да им плиснат по
ведро студена вода, за да дойдат на себе си.
Войводата заръча да съберат сеймените заед-
но с агата и местния големец и свъсил вежди,
заговори:
— Емин ага и ти, управнико, ако ушите ви са
били затворени за името ми, вече сте го научили.
Слушайте добре и вие, сеймени. Пленници не взе-
мам и това добре знаят тук от години. А беззащит-
ни, дори такива насилници като тебе, не убивам.
Дарявам всинца ви живота! А на твоите началници,
аго, речи, а искам това да стигне и до Цариград:
посегне ли се на най-скъпото за един народ след
свободата – децата, даже и заробен да е той, хаир
от него не търси. Кажи им още, че всеки, било то
най-простият низам или везирите и самият султан
да тръгнат деца за еничери да грабят, ще ги посре-
щна с нож. Разумява се, че ако и една само бъл-
гарска майка изпищи от вас, главите ви дълго няма
да стоят на раменете...
И в последното си съобщение до Високата
порта пловдивският аянин, след като се похвали
колко добре вървят работите при него, писа как в
горното течение на Тунджа стават неразгадаеми
неща. Колкото и храбри султански войници и име-
нити предводители да се изпращат, за да въдворя-
ват ред, нито един не се е завръщал. Ум не ми по-
бира, съобщаваше големецът, всичките ли са изби-
ти от врага или нашите добре въоръжени мъже са се
присъединили към неверниците. Сетне постепенно
името на войводата, изричано от уста на уста, за-
почна все по-често да стига до ушите на властни-
ците. Вярно, те го изговаряха и пишеха погрешно –
Калефер, но пък не можеха да сгрешат юначеството
му с никое друго.
Един голям патриот – калоферецът Еньо Хр.
Кърпачов, – който възнамерявал да напише исто-
рията на родния град под надслов „Исторически
сборник из тъмните страници на българската исто-
рия и славното минало на злетний и многостра-
далний Калофер” в записките си споменава, че под
предводителството на войводата Кальо (Калофер)
са били хайдутите Радан, Христо, Янул, Богдан,
Дойчин, Стоян, Бою, Минчо, Видял, Боян, Венчан,
Драгоя, Драган, Недялко, Добри, Младен, Янул (II),
Марко, Милко, Черньо, Стайко, Михал, Жельо,
Радул, Първан, Цвятко, Наньо, Вълко, Велко,
Власьо, Ангел и Божил.
Иван Богоров на страница 186 в своята „Крат-
ка география”, отпечатана през 1851 година, сочи:
„Калофер – фабрично село, разположено в един
хълм, съставен от издънките на ближния Балкан,
прохлаждано през средата от Тунджа, извираща
наблизо – от рът Купен, основано от Калифер вой-
вода, чийто гроб още стои край селото.”
А „Цариградски вестник” от 13 септември 1852
година съобщава за Калофер: „... по предание,
казват, че го заселил някой си Калифер войвода и
дал на селото името си”.
„Когато България попаднала под турско иго –
отбелязва Каниц1, – някой си войвода Калимфер
забягнал в обраслия с гъста гора Тунджански про-
ход и се заселил със своите хора. Тук те намерили
един голям пръстен. Това те взели за добър знак и
нарекли заселището „Калосферай”. Понеже забег-
нали от бойното поле без жените си, нападнали
близкото градче Сопот и оттам грабнали своите
сабинянки”. Турците уважавали населението като
герои, а на бързопроцъфтяващото градче султанът
дал големи правдини.”
В сборника на Калоферската дружба, книжка
първа от 1908 година, Димо х. Гендов споменава, че
Калофер е основан във времето на султан Сюлей-
ман I (1520-1566) от войводата Калифер.
Народното предание разказва как повече от
десет години войводата Калифер бил едничката на-
дежда за българското население. Наказвал алчните
грабители, раздавал на бедните отнетото имуще-
ство, отразявал всяка атака, разгонвал и избивал
потерите.
Турция, затънала във войни, отслабнала, нуж-
даела се от спокойствие във вътрешността. И по
1
„Donau – Bulgarien und der Balkan”
волята на султана усмирявала раята: на едно място
с ятаган, на друго заселвала свои си хора, на трето
давала власт на някои, каквато на много места
самите правоверни нямали.
Оставал Калифер – един горски цар, който
владеел днешното калоферско землище, покрито
тогава с вековна непроходима гора, между която
имало и стружни. То се простирало от Стара плани-
на по река Тунджа до река Копринка, Казанлъшко,
и от малкия балкан Падалото до Средна гора и
Нувалиите. Калифер войвода имал караули до Вех-
тата стража и до селата Митиризово. Куртово, Горни
и Долни Омарбас... От тази гора минавала, както и
днес, пътека през Стара планина. До Самодивското
кладенче имало кула, дето също пазела стража. Тук
през 1912 година дядо Млъчко (дядо на Иван
Димитров Ябането – Странски) намерил плоча, на
която било забелязано, че тази кула била напра-
вена за една нощ и тухлите били донесени, като си
ги подавали от ръце на ръце хайдутите, които били
наредени по цялата Занога.
...Султан Мурад III пратил един кадия да се
споразумеят с този юнак войвода – по друга версия
пък сам везирът попаднал случайно по тези страш-
ни гори и за да се отърве, приел всички Калифе-
рови искания. По заповед на Калифер войвода ка-
дията най-първо разковал петалата на конете си и
смирено се явил пред този малък планински цар.
Кадията приел всички искания на Калифер. А те
били: да се засели с дружината си там в гората, да
не плаща никакъв данък, турци там да не се засел-
ват и туркиня да не пренощува, турци, минат ли
през гората, да разковават петалите на конете си на
единия край и да предават оръжието си, а на
другия да си го вземат.
След това Калифер войвода и другарите му
съградили колиби от дъбови и букови дървета, се-
чени на самото място. Сетне войводата повежда
дружината си към Сопот. Сам знаменосецът Радан
бил от Сопот. Това станало на връх Великден. Край
Сопот на моравата играело хоро. Споразумени още
по-рано, Калифер войвода и другарите му се нало-
вили на хорото и при условния знак с тръба всеки
грабнал по мома и избягват в колибите си. Калифер
войвода грабнал Боянка, сестра на Радан.
Калифер войвода живял още 50 години. Гро-
бът му бил при Млъчковата (Ябановата) чешма.2
И една песен, предавана от поколение на по-
коление, разказва за основаването на града:
Заигра хоро голямо

край село на моравата.
Войвода в пътя замина.
Луд се хайдутин провикна:
„Върни се, върни, войводо,
Сеир чини хоро голямо!”
И войводата се повърна,
изгледа хоро голямо,
всичките моми надарил,
Боянка мома пет ката.
Боянка плаче, не ще го.
Братец Боянки думаше:
„Земи го, земи Боянке,
че ти си била честита!”
2
Тази легенда е разказвал на Никола Начов дядо Димитър Па-
ничков. В „Калофер е миналото”, С, 1927, 7-9
Никола Начов е на мнение, че това са фраг-
менти от по-дълга творба. Но и така тя ни дава све-
дения за живота на Калифер и неговата дружина.
В известното си селищно проучване „Калофер
в миналото”, където е поместена легендата, Никола
Начов грижливо е събрал всички сведения за героя,
известни дотогава. По-сетне издава и ръкописите на
Еньо Хр. Кърпачов – общественик, издател, а след
Освобождението – заместник-кмет на града. Изпра-
тен в Цариград да търси архивни документи, които
биха разрешили спора със съседното село за Кало-
ферското землище, Кърпачов успял да открие един
султански ферман:
„ФЕРМАН СЕРБЕЗИЕ
Хатихумаюн султан Селим I
Високо славно царско слово за свобода
I. По великата наша милост даваме съгласие,

щото в отдавна покореното българско цар-
ство от нашите непобедими сили, останалото
в Караджа даг (Сърнена гора) горско вое-
водство да удържи свой закон и права над
живот и смърт, неговите жители свободно
ще могат да ходят и да живеят в подвла-
стните наши земи, дето ще бъдат изключени
от арач (данък) и други даждия.
II. Вследствие на тази наша висока милост, вое-
водските жители постъпват в числото на
подвластните нам властители, за което се
задължават, вместо дан, да изпълняват ви-
соката длъжност, която е да съхраняват мир
и тишина в страната.
III. Войводските жители не са задължени да
вземат участие в нашите военни походи,
както това стана с другите привилегировани
места.
IV. Във войводското землище строго е забране-
но на мюсюлмани да се заселят и да преми-
нуват с кован кон и оръжие.
V. Догде войводските жители изпълняват горе-
споменатите задължения, ще им се уважават
и покровителствуват посветените права от
нашия верозакон (шериат).
VI. За спокойствие на страната, издаде се тази
моя свещена заповед, която носи свещения
знак (тугра).
VII. Ония, които не се покоряват на моята све-
щена заповед и помислят нещо да притурят
или да оттурят, такива нарушители да не
видят благодат божия, която е предписана в
свещената книга, и да наследят проклятие с
присъда.
Худутнаме – Границите на земленото простран-

ство на горското войводство Калейфер (Кало-
фер) в Караджа даг, Чирменски санджак, Иста-
нимашка (Станимашка) муката.
(Следва пълното описание на границите, от кои-
то става още по-ясно, че това е землището на
Калофер).
Написано в половината на честития месец Ре-
джеп 950.
Издаден в Чирмен теслим (предаден) на три-
десет и три сулиционосци в Караджа даг.
Преведено и преписано от първообразното в

старата царска архива, наречена баталие, от
танзиматския закон на султан Махмуд II.
Преписал Георги Танасов от гр. Костур в Маке-
дония.
5 юлий 1896 в Цариград”
Все още никой не може да докаже дали този

текст е автентичен или мистификация на Еньо Кър-
пачов. Но за нас е важно, че той до голяма степен
се покрива с народното предание за Калифер, со-
чен от много автори като един от най-вехтите и
най-юначни хайдушки войводи.
Близо до центъра на града, където по свиде-
телства на стари калоферци е бил гробът му, има
скромен паметник с надпис „Калофер войвода, ос-
новател на града, XVI век”. А на непристъпната
Стража от няколко години се издига величествен
монумент на прославения горски властелин. >
ЛЕГЕНДАРНИЯТ
ЗЛАТЬО ВОЙВОДА
Между многото сливенски войводи името на

Златьо изпъква с особена сила. За него признател-
ните поколения са скътали в паметта си най-светли
спомени и са го обезсмъртили в легендарни песни и
предания.
Поради необикновения си ръст още преди да
стане хайдутин, Златьо бил много известен. Едър
като бука, цял великан, той не се побирал в обик-
овена врата. Леко прескачал високите цял човешки
бой плочи на турските гробища, прехвърлял се с
върлина през копа сено, а в надбягванията нямало
кой да го надмине. Силата му пък била за десет ду-
ши. Разказва се, че с юмрук убивал добиче. Бил
много добър борец. Без Златьо не ставал нито един
„гюреш”. Що прочути пехливани имало в Тузлука,
Герлово, Загоре, та чак в далечен Арабистан – ид-
вали да мерят сили с него. И всички си отивали
посрамени.
— Жилав българин! Челик ръце, брей! — мъл-
вял народът и цъкал с уста от почуда.
Раята се радвала на Златя. Гледали го със за-
вист и омраза турците. И пуснали приказка...
— С две сърца е. Едното като работи, другото
почива. Под мишниците си има криле. Опашат е.
Със зъби вдига по сто оки товар! И още какви ли не
приказки...
През тези времена борбата била много извест-
на. Обичали я и турци, и българи. С тази обич се
обяснява и голямата популярност на Златьо още
преди да стане хайдутин. Все по това време, за да
издигнат авторитета си, турските големци хранели
свои пехливани, които при тържествени случаи пус-
кали да се борят пред хората. Един от местните
феодали придумвал за борец и Златьо. Но лекият
живот на турски храненик не го поблазнил.
По професия Златьо бил беден фурнаджия.
Веднъж с комшийско момче той отишъл за дърва в
гората. Още в зори натоварил магаретата и потег-
лил обратно. По пътя Златьо нещо изостанал. На-
пред с магарето било само момчето. Отдолу се зада-
ли турци-ловджии. От „джанабетлък” ли, от що ли,
те набили българчето, разтоварили магаретата и ги
натирили в гората. Срещнал по-нагоре Златьо тур-
ците, поздравил ги и отминал. Когато обаче видял
поразията им, толкова се ядосал, че се върнал на-
зад и с брадвата си ги накълцал до един. А те били
дванайсет души.
*
Още същата сутрин, след като смъкнал мага-
ретата в града и разтоварил дървата пред фурната,
без да съобщи на домашните си каква е работата,
Златьо се качил в планината.
Това било рано през пролетта. Минзухарите не
били още цъфнали, когато нова хайдушка дружина
зашетала по Сливенския балкан.
Златьо е роден през петдесетте години на
XVIII век в сливенската махала Клуцохор. Излязъл
хайдутин към 1775-1780 г. на двайсет и пет годиш-
на възраст. Имал черна коса, дълги мустаци и сви-
рел на кавал и дудук. Обичал песните и свободния
живот. Детинството му не се помни. Знае се, че бил
женен и имал две деца. Бил известен с прякора Ко-
калчоолу или Кокарчоолу. Широко популярен като
борец, Златьо станал още по-известен като хайду-
тин. Отначало ходел сам. Често хората го виждали
да стои с часове на някоя скала самотен и „жално-
милно” да свири с кавала.
Не след много време обаче му дошли другари
и той им станал войвода. С всеки ден дружината
растяла.
Растяла и славата на новия войвода.
На много българи Златьо помогнал, на много
турци отрязал главите. Чуели ли само името му,
турците изтръпвали от страх и бързали да се скри-
ят. Покрай другите измислици те започнали да раз-
казват, че „гигантът” има риза-ризница и ако си ня-
маш работа – върви стреляй. Куршумът ти и без
това не ще го докачи.
Поради големите пакости, които Златьо правел
на турците, те се заели сериозно да го затрият. По
планината плъпнали многобройни потери. Резултат
– никакъв. По заповед на сливенския аянин войво-
дата трябвало да бъде заловен жив. Потераджиите
обаче не смеели да гръмнат, камо ли да се добли-
жат до него. Чуят ли, че необикновеният хайдутин е
негде наблизо – разбягвали се.
Така било с години. Така щяло да бъде и зана-
пред, ако Златьо не бил подло предаден през лято-
то на 1810 г. Един ден, когато отивал сам да накаже
провинилия се ходжа на с. Налбантларе (днес Кова-
чите, Сливенско), войводата бил обграден от много-
бройна потеря до една рекичка близо до днешното
Джиново.
Според запазените спомени Златьо се отбра-
нявал до последен дъх. Стрелял с две пушки – ед-
ната напред, другата назад, през рамо. Страхувайки
се, че и този път смелият българин може да се
изплъзне, турците довели кръстника му. Знае се, че
по тогавашните обичаи кръстникът се зачитал пове-
че и от баща. Под страх, че ще затрият целият им
род, кръстникът бил заставен да моли войводата да
се предаде. С опряна пушка на гърба, той извикал:
„Предай се, Злате!” Войводата отвърнал: „Срамота
е, кръстник! Бягай да не съгреша!”
По едно време Златьо свършил фишеците.
Както бил седнал по турски, той изсипал в потурите
си барут, за да напълни пушките. От чакмака обаче
изскочила искра. Вдигнал се облак от дим и прах.
Огънят облизал очите му и подпалил дрехите. До
този момент нито един от турците не посмял да
гръмне по него. Но щом го видели целия обхванат
от пламъци, те надали рев и се струпали върху му.
Макар и ослепен, юнакът не се дал леко. Пре-
данието разказва, че като въртял наоколо ятагана
си, той насякъл повече от тридесет и пет души и
наранил мнозина.
Натъркаляли се по земята глави и фесове.
Борбата била страшна, но многочислената паплач
надделяла. Златьо бил посечен.
Главата му била набита на кол и занесена в
Сливен. За да видят къде се крие необикновената
му сила, турците разпрали тялото на безстрашния
войвода. Както разказвали сетне, „открили”, че
сърцето му било чаталесто, но под мишниците си
нямал криле.
На мястото, където загинал Златьо войвода,
още тогава признателните българи издигнали чеш-
ма, която и днес заедно с близката рекичка носи
неговото име. >
КРИЛО ЗА СИРОМАСИ
ИНДЖЕ
Красимир Томов
Заплакала е гората,
гората и планината
заради Индже войвода...
Народна песен
Необикновена и донейде неблагодарна е съд-

бата на Индже войвода. Ако тоя мъж с непокорен и
властен характер, с корава воля и яка десница се
бе родил пет-шест десетилетия по-късно, историята
сигурно би му се отплатила като постави името му
редом, ако не с имената на Раковски Левски и Бен-
ковски, то без друго до тези на Хаджията и Кара-
джата... Вместо това тя го захвърли сред кървавите
вълни на най-страшното размирие, залюляло земята
ни в смутния преход между XVIII и XIX век, остави
го да се лута и да прахосва мъжката си сила в без-
смисленото, жестоко опустошение на кърджалийст-
вото. И все пак на гребена на кърджалийската въл-
на, сред пепелищата и разорението Индже бе изме-
жду малцината, които – повече интуитивно, откол-
кото съзнателно – отгатнаха посоката на времето и
нагазиха по още невидимата пътечка към българ-
ската национална свобода. Историята и до днес се
мъчи да залъже предразсъдъците си, смущава я
едновременната му слава на кърджалия-разбойник
и войвода-народен закрилник. Народната памет ня-
ма предразсъдъци – и в нея Индже е по-близък, по-
ясен, по-цялостен – войводата, за когото „гората и
планината” са заплакали. И все пак – отде иде и
как да се обяснява това противоречие? Отговорът
на този въпрос не е тъй лесен...
От началото на XVIII век започва онова запа-
дане на османската сила, което ще прави иначе все
така несконнаемите войни на империята безуспеш-
ни и ще принуждава султани и везири да „остърг-
ват” дъното на изпразнената имперска хазна. Още
по-рано – под стените на Виена се свършва със
сладката илюзия за османската непобедимост: оттук
насетне просналата се на три континента империя
бавно, но неизменно ще свива границите си, а пла-
хите опити за реформи в закостенялата и ретро-
градна система само ще влошават и без друго теж-
кото положение както на покорените народи, тъй и
на турския народ. Иречек пише, че ако в онова
време при нужда все още се явявал понякога велик
пълководец или добър държавник, то бележит фи-
нансист османлиите не са имали никога; та като
секнал златният поток на военната плячка, Висока-
та порта все по-често почнала да „прочесва” с гъс-
тия гребен своите поданици и без това полугладни
в тесните рамки на непроизводителната феодална
икономика. Особено страдало населението на Юго-
източна Румелия – каменливата почва на Родопите
и Странджа не предлагала богата родитба, а и пътят
на вечно мародерстващите султански войски мина-
вал все оттук; та когато през 1768 година започна-
ла шестгодишната война между Русия и Турция,
тукашните хора – и християни, и мюсюлмани – ще
са имали достатъчно поводи за отчаяние. Доколко
това е било така, става ясно от един ферман от
1773 година – петата, предпоследна година на вой-
ната, – с който под страх от най-тежко наказание се
забранявало купуването и продаването на добитък
в империята, докато не се изпълнят реквизициите
за войската. Дали с тези мерки са напълнени праз-
ните еничарски торби, или – при всеобщата коруп-
ция в администрацията и войската – те само са
увеличили златния дъждец в кесиите на висшите
чиновници, не се знае, но е документирано, че през
същата тая 1773 година са отбелязани първите ма-
сови разбойнически набези в Югоизточна Тракия;
паднали са първите ония мътни капки, от които
двадесет години по-късно се отприщва кървавият
кърджалийски порой.
Всичко това е важно да се знае, първо: защо-
то това е времето, в което е растял и се е готвил за
сетнешната си слава нашият герой; и второ: защото
то доказва дълбоките, същностни корени на кър-
джалийството, онова безнадеждно разложение в ос-
манска Турция, което изкривява в зловеща гримаса
прехода между XVIII и XIX век.
Ясно е, че отчаяните мъже на Романя (както
наричали тази част на Тракия), намерили най-сетне
тоя лек и доходен начин за препитание и поощря-
ване от безсилието на властите, вече не пуснали
ятагана от ръцете си. Новата война, която Турция
захваща през 1787 година срещу Русия и Австрия,
става мощен ускорител на тези процеси. Към нея се
прибавя избухналата през 1788 година в Румелия
чума, а еничарските бунтове срещу реформите на
султан Селим III и дейността на отцепниците, първи
и най-важен за нашия разказ от които е еничаринът
от видинския гарнизон Осман Пазвантоглу, доливат
масло в огъня и подсещат кърджалийските главата-
ри за невероятните възможности, които им се отва-
рят... Голямата суша през 1792 година, причинила
страшен глад в Родопите, дава само оня последен
тласък, който запокитва озверените кърджалийски
орди върху беззащитните села и градове на равни-
ната и потапя в кръв и пламъци българската земя. В
този мътен порой, в това озарено от пожари небе
пламва и след десетилетие ярко се разгаря звездата
на Индже войвода – една от най-странните, най-
трудно обяснимите и заедно с това – най-романтич-
ните фигури в народната ни история.
Даже за това къде е роден Индже, в нашата
историография няма нито точни сведения, нито
единно мнение. Раковски, който в своя „Горски път-
ник” пръв се захваща да опише живота му, казва,
че той е родом от Сливен, от махалата Клуцохор,
отдето впрочем е и Хаджи Димитър. Петко Славей-
ков твърди, че видял една преписка в стара църков-
на книга, според която Индже бил от село Доганджа
при Баба Ески. Иречек освен версията на Раковски
изказва и друга – че е роден в Папазкьой (Попово),
близо до Бакаджика, където имало седем извора,
наречени Индже-войводски. Най-вероятно ни се
струва все пак твърдението на Раковски, първо, за-
щото той споменава, че по негово време все още
имало живи сливенци, които помнели Индже, и вто-
ро, защото почти всички изследователи са едино-
душни, че тук, в Сливенския балкан, бъдещият кър-
джалийски предводител начева хайдушкия занаят.
Не се знае и точната година на раждането му –
предполага се да е роден някъде към 1755-1760 го-
дина; от 1792-1793-а го виждаме вече с кърджа-
лиите като войвода с утвърдено, внушаващо страх и
почит име. Впрочем рожденото име на Индже е
Стоян – в това всички изследователи са единодуш-
ни; „Индже” на турски означава тънък, в смисъл на
висок, строен – очевидно мъжката хубост на вой-
водата ще е била впечатляваща, щом са му дали тоя
единствен прякор, в който противно на обичая на
времето липсва дори указание за родния му край.
Не е известно и какво е накарало бъдещия
войвода да зареже мирния живот и да хване балка-
на. По това време той вече бил женен за една поп-
ска дъщеря от неговия квартал; преданието за же-
равненката Пауна, което използува Йовков, не отго-
варя на историческата истина: общото е само, че и
действителната жена на Индже го е придружавала в
кърджалийската шетня – деца не са имали... Както
и да гадаем, времето е давало достатъчно основа-
ния на един мъж с буйна кръв и яка десница да за-
бие в гората – я крамола някаква окървавена, я не-
доимък, я чисто и просто желанието за волен живот
– пък и примери за това имало в изобилие... Тъй
или инак деветдесетте години на века сварват Сто-
ян – Индже като войвода на седемдесетмина дружи-
на, с която кръстосвал Източна Стара планина, за-
вардвал проходите и деретата около родния хай-
душки Сливен и – макар да няма сведения за това –
едва ли е правил голяма разлика между агарянска-
та и християнската кесия.
Колко време и какви точно „подвизи” е вър-
шел по това време Индже с дружината си, ние, раз-
бира се, не знаем, но едно е ясно – долу, в равни-
ната и към Родопа, където върлуват вече първите
кърджалии, „хасковските разбойници”, него го ня-
ма. В резюмето на едно донесение, съставено веро-
ятно през 1785 година, можем да прочетем вече
имената на „една голяма група разбойници и на-
силници заедно със събраните при тях арнаути и
планински твари”, които „нападнали казата Узун-
джа-абад-Хаскьой (Хасково), опожарили селата,
избили жителите, ограбили имуществото и вършили
още редица подобни престъпления”. Тук са Араба-
джиоглу, Каварджиклъ Халил, Гяур Хасан, Деве-
джиоглу; местата, където по-нататък са „действува-
ли тези първи жътвари на страшната кърджалийска
жътва, са упоменати в друг документ от 24 октом-
ври същата година – „Енина, Мъглиж, Черганово,
Казанлък, около Димотика и Гюмюрджина...” Или
Индже още не се е чувствувал достатъчно силен, за
да дели мегдан с тия разбойници, успешно противо-
поставящи се дори на редовната войска, или пък
(което е също вероятно) той е следвал стария хай-
душки завет на своя български род, в който мъстта
е главното, а грабежът – средството за съществу-
ване и оръдието на възмездието.
Все пак в сравнение с онова, което предстоя-
ло, времената били още идилични; каквито и дела
да са вършили седемдесетимата хайдути на Индже,
те са само далечно прогърмяване, само прелюдия
към участието им в голямата, кървава кърджалий-
ска драма, в която на нашия герой е отредена една
от главните роли. Но „репетициите” из Сливенския
балкан ще са имали и нужната тежест, и съответно-
то значение, защото, когато няколко години по-
късно, в нажеженото лято на 1793-а го виждаме
пред укрепения Котел, той е вече едновластният
предводител на 500 конни главорези, а името му
кънти зловещо над потъналата в сълзи и обвита в
пожарищни димове Румелия.
*
Не е лесно да се проследят всичките „герой-
ства” на Индже в последвалото десетилетие. Изво-
рите и запазените спомени са крайно недостатъчни,
неясни и често противоречиви, а в преданията, как-
то е и редно, годините, местата и имената са доста
объркани. Това е още по-обяснимо, като се има
предвид, че големите си набези кърджалиите обик-
новено предприемали с обединените сили на некол-
цина главатари и в паметта на малцината оцелели
оставало името на един от тях – често просто най-
страховития, а не най-големия... Едно обаче е си-
гурно – ония песни на възхищение, признателност и
симпатия, песните, в които „гората и планината” са
заплакали за Индже, са се родили поне десетилетие
по-късно. По онова време по-вярно е да се каже, че
са плакали от Индже...
Първият голям удар на Индже е в страшната
1793 година, когато жертва на всеобщия кърджа-
лийски пожар стават Станимака, Макри, Димотика,
Гюмюрджина, цялата Източнородопска област
Султанери (Крумовградско), цялата Среднородопска
област Ахъчелеби (Смолянско), Пловдивско, Пазар-
джишко, Самоковско, Старозагорско... Един друг го-
лям главатар, Кара Феиз (Кара Фейзи), с когото
насетне често ще виждаме Индже, разорява Коприв-
щица и Панагюрище. Ако Индже не е бил с него в
тия нападения, то „дебютът” му в голямото разбой-
ничество ще е бил неуспешен; за сметка на това
изборът на обекта говори красноречиво за амбици-
ите и самочувствието на войводата. Защото тоя
обект е Котел.
Трябва да се знае какво е представлявал Ко-
тел в ония времена, за да се разбере колко високо
се цели Индже войвода. Жителите на това старо-
планинско село имали повече от половин милион
овце, огромните им стада били пръснати от Добру-
джа до Беломорието. Тия овце определяли и основ-
ния поминък на котленци – абаджийството; с кот-
ленски аби се обличали кажи-речи всички в огром-
ната империя. От своя страна пък котленските чор-
баджии събирали една немалка част от златото на
султановите поданици. Богат бил Котел: Индже е
знаел това, както вероятно е знаел, че след като са
имали акъл да натрупат това богатство, котленци
ще имат достатъчно сърцатост и да го защитят. Тъй
или инак, в 1793 година бюлюците на войводата се
озовават пред града.
А че котленци с ум и предвидливост са се гот-
вили за отбраната си, на Индже му е станало ясно
веднага. Селото той сварва укрепено с шарампол –
дълбокият ров с висок землен насип и набити в него
яки дъбови колове го опасвал отвсякъде. От камен-
ните кули и многобройните митиризи (бойници)
дебнели дългите пушки на защитниците, а на чар-
даците по ъглите на шарампола нарочни стражи би-
ли готови и денем, и нощем да ударят върху тъпа-
ните тревога. Човек с желязна ръка и юнашко сърце
бил котленският Божил чорбаджи, организаторът и
вдъхновителят на защитниците на селото; та освен
„фортификацията” си котленци имали и вяра, и дух,
и крепки десници, за да отблъснат кърджалийските
пълчища. (Когато след няколко години ордите на
един друг кърджалийски предводител, хасковския
Емин ага, с когото, според някои предания пак бил
и Индже, нападал отново Котел, те го заварили опа-
сан с каменна ограда, а зад нея гърмели не само
пушките и пищовите на защитниците, ами и четири
топа – самоделно котленско производство. Но и
Еминовите бюлюци подобно на Индже през 1793-а
се опитали да сплашат котленци и с биене на
тъпани, и със стрелба, и със стремглаво препускане
и грозни викове, пък, като разбрали кое-що от
оловните приказки, които бълвали митиризите на-
среща им, се оттеглили...)
Впрочем основания да не жалят сили и сред-
ства за защита на селото си жителите на Котел
имали повече от достатъчно. Страшна била участта
на бастисаните от кърджалиите селища. Те не про-
сто грабили – в ония времена на грабеж били свик-
нали донейде; под нож минавало кажи-речи всичко,
което се изпречвало на пътя им. Колели, изтезава-
ли, безчестели, отвличали, ядели и пиели под зву-
ците на дивите си музики, опиянени от мириса на
кръвта и женските писъци, а когато всичко свърш-
вало, давали огъня от четирите страни и под алено-
то зарево на пожара се оттегляли. Иречек привежда
думите на един стар арнаутин, бивш кърджалия,
който разказал веднъж на френски пътешественик
историята на своята младост: „Аз бях главатар на
разбойнишка дружина; не можете да си представи-
те моето щастие, когато живеех веселия живот на
румелийски разбойник. Щом ограбвах някое сели-
ще, бързах да се насладя от вида на разплаканите
жени, които идваха да измолят живота на мъжете
си; аз изпълнявах техните молби и вие разбирате
добре колко се гордеех с положението си.” Струва
си да отбележим, че тоя арнаутин е имал меко
сърце – повечето от неговите братя по занаят не си
давали труд и да изслушат нещастните жертви...
Разказите за кърджалийските зулуми и зверства са
ужасяващи – дори за онова време, когато човешки-
ят живот не струвал и пукнат грош. Тяхната фанта-
зия била неизчерпаема в изобретяването на безчо-
вечни жестокости, на истински изстъпления – да се
чудиш из какви страшни преизподни са изпълзели
тия зверове... Даже коравата хайдушка десница на
един от първите им описатели – Панайот Хитов –
потреперва, когато перото опре дотам...
...Като не успял да сломи съпротивата на Ко-
тел, Индже, мрачен и скърцащ със зъби, бил при-
нуден да снеме обсадата. Можем да си представим
колко е било засегнато гордото сърце на войводата
от тоя неуспех; не по-малко ще е било разочаро-
ванието и озлоблението на неговите кърджалии при
вида на богатата и, уви, недостъпна плячка. Вбесе-
ните и жадни за кръв конници се изтеглят през кли-
сурата и докато котленци още ликуват от щастли-
вото си избавление, жителите на село Раково (Рай-
ково) недалече от Котел опитват върху си острието
на кърджалийския ятаган. След като мята главнята
от четирите краища на Раково, дружината на Индже
като тъмен облак надвисва над бисера на Котлен-
ския балкан – Жеравна.
Тук и в историческите извори, и в народните
предания има една съществена неяснота. Спомена-
ва се, че това е второто опожаряване на Жеравна,
след като преди това ордите на един друг кърджа-
лийски предводител, Токаджиклията, я ограбили и
подпалили. Също така се твърди, че едва след
опожаряването на Жеравна Индже се отправя към
Котел. Но Жеравна е бастисвана и от Емин ага през
1800 година и същият Емин ага – след неуспеха си
при Сливен и опожаряването на Ямбол, като излива
злобата си и върху Жеравна, наскача на Котел, къ-
дето го срещат самоделните котленски топове. Мо-
же и при тия нападения Индже да е участвувал, но
главната сила са били Еминаговите хаирсъзи; зато-
ва трябва да приемем, че или Индже пръв изпепе-
лява Жеравна в 1793-а, след неуспешното нападе-
ние на Котел, или че Емин ага й дава огъня за трети
път в последната година на века, което не е чак
толкова невероятно...
След като Жеравна, макар и укрепена с ша-
рампол, при втория-третия кърджалийски „юруш”
вдига белия байрак и настървената орда с викове,
гърмежи и дрънкане нахлува между къщите, става
това, което обикновено ставало в превзетите сели-
ща: клане, грабеж, гавра и накрая – огъня от всич-
ки страни... Даже в легендите не става дума за ня-
каква милост, проявена от Индже – явно времето за
милост не е още дошло...
В следващите години можем да открием Индже
войвода при опожаряването на Калофер през зима-
та на 1799 година заедно с бюлюците на Емин ага,
ще го видим с Кара Феиз из земята на Равна гора и
още по на юг – почти до стените на Стамбул. Чак до
края на този кървав, страшен, жесток XVIII век
отекват кърджалийските подвизи на Индже войво-
да; в първите години на новото столетие заедно с
неговата грозна слава Инджето сякаш се прощава и
със своята собствена слава на разбойник.
*
Всякакви обяснения са давани за тоя прелом в
настроенията, в чувствата и в дейността на войво-
дата, който трайно вписа името му в паметта на
народа сред борците срещу османския поробител.
За тези, които не се наемат да твърдят, че още от
1793 година той раздава справедливост и брани
сиромасите (как изглеждало това „въздаване на
справедливост” вече видяхме), не остава друго ос-
вен да дирят по-солидни причини за ония чувства
на възхита и признателност, които ни облъхват от
народните песни и предания, посветени на Индже.
Твърде често в това „дирене” романтичното човеш-
ко въображение изграждало върху легендите –
легенди.
И все пак – какво търсят българите в ордите
на Токатчията и Кара Феиз, при главорезите на
Емин ага или Гушанц Али? Какво дири под знамена-
та на Пазвантоглу и сред пепелищата на Жеравна и
Калофер такъв личен мъж, такъв безспорно талант-
лив предводител като Индже войвода. Не е за вяр-
ване, че всички тях ги е движела единствено мисъл-
та за грабеж или мъст; едва ли грабежът и мъстта
биха отвели толкова много хора при потъналите в
невинна човешка кръв отрепки, каквито предста-
влявали кърджалийските пълчища. Нещо повече –
мнозина от тези българи по-късно израстват от кър-
джалии до борци за „християнска свобода” – на
това, далеч по-достойно поприще можем да видим
двама от най-старите бюлюкбашии на кървавия
Емин ага, Пехливан Кузю и Кара Георги, които взе-
мат участие в гръцкото въстание. Подобна е съдбата
на Кондо войвода, известен кърджалия от бюлю-
ците на Гушанц Али, който минава през 1806 година
при сърбите и участвува в тяхната борба за осво-
бождение като командир на отряд. Пак оттук тръгва
дивният път на Пазвантовия кърджалия хайдут Вел-
ко – знамето и крилото на раята от Северозападна
България, един от най-именитите войводи в Пър-
вото сръбско въстание. Такава или почти такава е
участта на Индже – каква точно ще видим по-сет-
не... Всичко това ни кара да приемем, че за бълга-
рите кърджалийството – поне в последното десети-
летие на XVIII век – ще да е носило и други на-
дежди освен надеждата за собствено обогатяване.
За тях, както отбелязва Н. Хайтов в очерка си за
Емин ага, не е било без значение, че кърджалиите
воюват срещу омразното султанско царство; защото
разгромът на това царство е представлявал за тях
една многоочаквана, желана перспектива, изход от
политическата и социалната безизходица. И ако за
по-дребните предводители-българи тая политическа
перспектива ще е била все пак неясна и твърде
размита от непостоянството, алчността и безприн-
ципността на големите им главатари-мохамедани, то
за Индже войвода, който в началото на новия век е
пълновластният господар и повелител на една зна-
чителна военна сила, тя е била реален, естествен
път. Тук, при политическите (а за българин тогава
това вече означава – и национални!) амбиции на
Индже ние ще търсим основната, главната причина,
която ще превърне кърджалията в борец за народна
свобода.
Не ще и дума, че едно – примерът на пашите-
отцепници и преди всичко на Пазвантоглу, и второ
– безсилието на централната власт е изостряло апе-
титите на кърджалийските главатари. Съзнанието за
собственото могъщество им нашепвало за приятната
възможност и те да си имат своето „царство”, в кое-
то да са всесилните и абсолютни господари, а по-
големите и по-амбициозните е карало да поглеждат
– защо не? – и към стамбулските сараи. Своята леп-
та в подклаждането на тези апетити е давал и
самият Селим III, който в усилията си да смири раз-
бойниците издавал отчаяни фермани за амнистия,
по силата на които в завзетите и опустошени от
кърджалиите области за административни управите-
ли се назначавали самите главатари. Как са упра-
влявали тия „администратори” и без друго е ясно,
при това обикновено не минавала и година и ново-
излюпените притежатели на придворни титли и
офицерски чинове, подкокоросани от видинския
отцепник Пазвантоглу, грабвали отново ятаганите и
с наслада се отдавали на стария занаят. Тъй или
инак, новият век сварва Румелия неподвластна на
султана, поделена (или по-скоро – грабена!) от
паши-бунтовници и непокорни аяни-кърджалии.
Ясно е, че подобни стремежи за независимост
не ще да са били чужди и на Индже войвода. Но
какви ще са били шансовете за „издигане” на един
българин, на един гяур в тая империя, скована от
верска нетърпимост, в която дори прекалено умере-
ните реформи на Селим III предизвиквали ожесто-
чената съпротива на духовенството и феодалната
върхушка? Очевидно, него не го хващали дори сул-
танските „амнистии”... Впрочем, тук трябва да отда-
дем дължимото и на самия Индже, на онова здраво
и трайно, истинско българско зрънце в душата му,
което не му е позволило да смени вярата си, да се
потурчи и по тоя начин да разшири – за себе си и
за своите приближени – мястото около обилната
софра на разпадащата се империя... Времето само
нашепвало на българите – и, значи, и на Индже –
никога недоубитата мисъл за свобода, а бурното
клокочене на национал-освободителните движения
на другите християнски народи в Турция и несек-
ващите руско-турски войни, които оттук насетне
непрестанно ще подклаждат надеждата за освобож-
дение у народа ни, правят тази мисъл реална, осе-
заема, превръщат я в цел.
В мисълта за свободата, подсказана от самите
събития в началото на новия XIX век, ние ще тър-
сим главната причина за преобразяването на Ин-
дже, за превръщането му в борец против османско-
то владичество. Не ще и дума, че след като тая ми-
съл е дошла в главата на нашия герой, след като тя
се е превърнала в смисъл и цел на по-нататъшния
му живот, очите на Индже войвода ще са се отво-
рили за ужасните страдания, които кърджалийство-
то, пък и той самият са причинили на обляната в
кървави сълзи българска земя. Едва тогава, когато
е погледнал тая земя с погледа на неин син, на
неин защитник, бившият кърджалия ще е видял
страшното пепелище, което е представлявала тя
сред десетилетията на кърджалийските вилнения,
ще са се отворили ушите му за горките вопли на
вдовици и сираци, ще се е свило сърцето му пред
жестоката картина на опустошението. И може би
наистина Индже е проронил оная сълза на жалост,
на гняв и на човешка вина, за която пише Йовков,
преразказвайки легендата за жълтиците, които
войводата оставил върху мотиките на побягналите
от страх жени...
*
След опожаряването на Калофер срещу
Коледа на 1799 година заедно с бюлюците на Емин
ага и непотвърденото му участие в несполучливото
второ нападение над Котел през лятото на след-
ващата година, Индже войвода изчезва от тая глав-
на сцена на кърджалийската драма, каквато пред-
ставлявала полуизпепелената вече тракийска рав-
нина. Оттук насетне името му ще се чува все по-
често в Странджанско, в земята на тъй наречената
Равна гора, която ще се превърне в негова обител и
в която ще се запеят най-хубавите песни, славещи
родолюбивите вече дела на войводата. Тая земя на
юг от Мандренското езеро, между Бакаджиците, Са-
кар планина и Лозенградско ще стане люлка на
най-съкровените планове и амбиции на Индже. До-
колко, как и с кого ще осъществи той тези планове
и амбиции, ще видим по-нататък, а преди това нека
се опитаме да надникнем в Равна гора от началото
на XIX век.
Три рода, три стари авторитета тежат по онова
време над населеното предимно с християнско на-
селение Странджанско. И трите имат своята роля в
разигралата се в началото на века тук драма. Пър-
вият е на Бимбеловците (Беляните) от с. Факия,
вторият – на Узуните от Ичме (днешното Стефан Ка-
раджово), третият е полунезависимият спахия Юмер
Драза, който властвувал в село Кара Еврен (днеш-
ното Близнак), където се издигала каменна кула –
символ на феодалната му мощ. Когато към 1801-
1803 година Индже и Кара Феиз трайно се на-
станяват в тоя край, силата все още е на страната
на Драза...
Вълко Шейтанът, един от последните яки фи-
лизи на най-стария странджански род Бимбеловци
бил своеобразният „старейшина” не само на родна-
та си Факия, ами и на цялото християнско населе-
ние наоколо. В своите „Факийски предания”, писани
нейде към края на миналия век, Балчо Нейков твър-
ди, че родът на Бимбеловците водел своето начало
още от прочутия Момчил юнак, независимия владе-
тел на Родопа, намерил смъртта си в битката с вой-
ските на византиеца Кантакузин и османлията Юмер
под стените на Перитор в далечната 1345 година.
Дали това е така, ни се струва недоказуемо, но че
не ще да е била мирна кръвта, която течала в жи-
лите на Бимбеловци, личи от самия прякор3. Леген-
дата разказва, че един от най-личните мъже на тоя
род, Маринчо, с прозвище Страшния, е участвувал в
Северната война на Петър I и пленения Карл Швед-
ски, съпровождан от него, е гостувал във Факия,
където присъствувал на отбулването на Пейчовата
3
Бин беля – хиляда бели (тур.).
(Пейчо му е брат или братов син) невеста, което
събитие станало в 1713 година. Легендата си е ле-
генда, но се нашепва и мълвата за някаква си на-
следствена султанска привилегия, дадена на рода
още в зората на османското владичество на Балка-
ните – така нареченото наследство с калпака и чан-
тата, – която изчезнала едва с прегрешенията на
Вълко Шейтанът към Високата порта. Каква точно е
същността на тая султанска привилегия, не ни е
много ясно, но едно е сигурно – тя ще е била да-
дена на наследниците на болярски, владетелски
род...
Дядо Никола Узунът пък, без родословието му
да се слави чак с такова блестящо минало, „тежал”
на мястото си – и в родното Ичме (сега Стефан Ка-
раджово), където две десетилетия след описваните
събития ще поеме първата си глътка въздух Стефан
Караджа, и в цялата странджанска земя.
Доста години преди времето, за което гово-
рим, дали поради зачестилите кърджалийски напа-
дения и, или защото го изисквали търговските му
интереси, Вълко Бимбеля напуска Факия и се засел-
ва някъде срещу Бургас. Колко време е стоял там и
как са вървели работите му, ние не знаем, но в
началото на века отново виждаме стария стран-
джански първенец в своя край, в родовото гнездо
на Узуните Ичме. Тук той се среща с Никола Узуна,
тук се начеват вероятно ония разговори, от които –
след идването на Индже – се ражда идеята за
заговора, който подпалва през 1806 година фитила
на Странджанската буна.
Както си му е редът, съзаклятническите шушу-
кания скоро изкристализирали в конкретен план за
действие, в който за всеки имало работа. Главната
роля, разбира се, се падала на Индже. Тъй или
инак, първият враг и комай единствен представител
на „властта” в тоя край бил караевренският спахия.
Главният удар трябвало да бъде насочен срещу
Юмер Драза. Но Драза не бил противник за под-
ценяване: каменната кула в Кара Еврен давала на-
деждна защита, през нейните бойници дебнели
пушките на хайдутите на Моню войвода, първия по-
мощник на спахията, а не се знаело накъде ще по-
веде своите кърджалии и Кара Феиз, щом дойдел
часът на Кара Еврен. Трябвало да се действува с
хитрост и както при всяко политическо начинание,
и тук не минало без интрига.
Интригата била предварително запланирана.
Вълко Шейтанът, според тоя план, трябвало да мах-
не по някакъв начин Мошо от кулата и по възмож-
ност да го привлече на страната на заговорниците;
Индже пък се заел да смрази своя съдружник Кара
Феиз с Юмер Драза.
С какви точно средства, обещания и думи
Момчиловнят потомък е убеждавал Моню войвода,
не знаем, но успехът му бил пълен – в последвалите
събития ще видим Монювите хайдути влети в дру-
жината на Индже. От своя страна Индже също деб-
нел сгодния момент и съдбата не пропуснала да му
го поднесе – във вид на три моми, попски дъщери.
Тези моми били отвлечени и опозорени от хайтите
на караевренския спахия. Не е за вярване, че в
онова размирно време това ще да е смутило бог
знае колко някого, освен роднините, но Индже се
застъпил за нещастните момичета и така с един
куршум ударил два заека: първо, показвал на рая-
та, че тя вече си има закрилник и тоя закрилник е
Индже, и второ – намирал подходящия повод на
ухапе Юмер Драза и да наостри срещу него както
населението, така и своята дружина. И още една
полза извлякъл Индже от случката с поповите
щерки – разделил своите от Кара Феизовите кър-
джалии – със специална договорка той ставал вой-
вода „на всички български кърджалии”, а потур-
накът си запазвал главатарството над мохамеда-
ните. Самият Кара Феиз, мъж властен и кибритлия,
с независим характер, твърде скоро се скарал – не
без помощта на Индже – с владетеля на Кара Еврен
и една сутрин каменната кула на спахията осъмнала
обкръжена.
Шестстотин саби имал Драза по това време, но
те за кратко време били смлени от кърджалийската
лавина. Шестстотин дула гърмели иззад каменните
стени, но Кара Еврен не устоял на страшния набег.
Вечерта небето над Странджа зааленяло от зарево-
то на пожара – горяла твърдината на Юмер Драза,
конаците на „повелителя” на странджанските раи...
Стамбул се разтревожил, но бил безсилен.
Само за очи, сякаш от кумова срама Високата порта
скалъпила един поход срещу Фейзията и Индже,
който те без големи усилия разпердушинили. Впро-
чем Кара Феиз скоро изчезва от странджанската
сцена – твърде спокойно, изглежда, станало тук за
буйния нрав на големия разбойник.
С това Индже става истинският господар на
Равна гора.
А че по-леко се дишало в Равногорието през
тези няколко години, става ясно от песните, които
това време родило. И техният герой неизменно е
Индже – крилото на раята, защитникът на онеправ-
даните, некоронованият, но помазан от народната
обич владетел. По-леко станало, но – както ще
видим – не за дълго...
*
Малко е запаметила историята от тези най-
драгоценни години на Индже войвода. И това е
естествено – какво е представлявала „свободната
държавица” в Странджанско пред ония огромни
територии, които паши-отцепници и разбойници-
аяни държели далеко от немощната ръка на Стам-
бул. До десетината селца на Индже ли й е било на
историята в онова време, когато армиите на Напо-
леон прекроявали картата на Европа? И – най-сетне
– до Индже войвода ли му е било на султан Селим
III, заплашен от нови бунтове, започнал – през
същата тая 1806 година – поредната война срещу
Русия? Пък и големият план на заговорниците всъщ-
ност не успява – твърде близо е Странджа до Цари-
град, на пътя на султанските дружини към Подуна-
вието, за да може там да се укрепи един нов Видин.
Да не говорим пък – с владетел – християнин!
„Свободната територия” на Индже нито ще е била
толкова голяма, нито пък дотам свободна. В про-
дължение на шест-седем години Индже войвода с
дружината си ще бъде доброволният страж на тая
малка земя, ще я кръстосва, непрекъснато нащрек,
непрекъснато заплашван от многобройни врагове –
царска войска и разбойници на съседни аяни,
данъчни побирчии от Стамбул и бостанджии от
Одрин, жадни за плячка еничари и дребни хаирсъзи
– цялата оная паплач, наскочила като вълча глут-
ница върху изтерзаната рая. И Индже кърджалията
ще се изправи срещу тая кървава вълна, ще се пре-
върне в истинско крило за онеправданите, измъче-
ни роби, ще воюва всекичасно – сам срещу всички,
– за да дари на тия роби глътка свобода, миг за
спокоен, мирен труд. Не ще е била голяма платата
му – я плячката от дребен войскови обоз, я отнети
от побирчиите данъци – колкото да храни дружина-
та... Това историята не запомня. Запомня го наро-
дът в ония чудни песни и предания за Индже – за-
крилника... Седем години бди над Равна гора Индже
войвода, седем години се раждат легендите за него
– до оня куршум в село Урумкьои (сега Индже
войвода), който пък ражда легендата за неговата
смърт...
*
Надали има българин, който да не знае това
предание за смъртта на Индже. Силата на Йовковия
изобразителен талант я превръща едва ли не в ис-
торически факт, а и чудното съзвучие между живота
на този необикновен мъж и романтичната легенда
за гибелта му – като закъсняло вече ненужно въз-
мездие за миналите му грехове пленява не само въ-
ображението, но и нравственото чувство. Историята
знае, че не в Урум-еникьой намира смъртта си Ин-
дже, но това не намалява въздействието на
Йовковия разказ...
В своите „Факийски предания” Балчо Нейков
удостоверява, че тоя изстрел срещу Индже войвода
е даден не в с. Урум-еникьой (Ново Гръцко село),
както твърди и Иречек, а в Урумкьои (Гръцко село).
Материалите си за „Преданията” Балчо Нейков
събира към 1888 година, когато все още имало жи-
ви очевидци. Ето как описва той това събитие: „Ин-
джето рекъл да иде в Гръцкото село (Урумкьои) на
връх Св. Троица, 1 юний 1813 г., защото в това село
били дошли царски бирници да събират пари. За-
градили селото нея вечер и Инджето сам, на бял
кон отива пред къщата, па почнал да вика хазяина.
Но Инджето, както си бил наведен на коня си, оня
му гръмнал през вратата и го ранил в гърдите.
„Изяди ма!” – изревал Инджето. Дошли другарите
му и го турили на носилка, но като го носили по
пътя, на север от селото към с. Дюлгери, Инджето
умрял. За името на убиеца ми казаха в същото село,
че се казвал Тодор или Михаил, а на дъщеря му
Янула турското правителство дало бакшиш 25
бешлика...”
В това свидетелство на Балчо Нейков две не-
ща заслужават внимание. Първото е, че Стамбул ве-
че праща събирачи на данъци в селата, които Ин-
дже считал за своя територия, което е държало вой-
водата нащрек. И второто е, че все пак той е считал
тия села за свои – как иначе ще обясним защо, след
като селото е било обкръжено, той отива сам и от-
крито в къщата на първенеца, дето били събраните
пари. Що се отнася до твърдението, че Индже умрял
от раната, друго по това време не е могло и да се
предположи – защото след 1813 г. войводата из-
чезва от Странджа.
Петдесет години след Балчо Нейков един друг
изследовател, Горо Горов, който събирал материали
за книгата си „Индже войвода – кърджалия и наро-
ден закрилник”, посещава Урумкьои. Годината е
1938 и селото вече се нарича Индже войвода – на
33 километра южно от Бургас, 3 километра встрани
от шосето Бургас – Малко Търново. Ето какво нау-
чава Горо Горов от селяните, които си предавали от
баща на син историята на Индже, тъй че писателят-
историк я намира все още свежа в паметта им
повече от век след събитието:
По това време (1813 г.) мухтарин (кмет) на
Урумкьои бил някой си чорбаджи Янко (У Балчо
Нейков бакшишът от султана получава дъщерята на
убиеца, Янула. Възможно е в преданията това обър-
кване – нищо чудно тая награда да е получил са-
мият убиец – а неговото име е Янко!). Тъкмо у тоя
чорбаджи Янко били парите от данъците. Горо Го-
ров е видял полуразрушената вече къща на мухтаря
– тя била току до един овраг, който се спущал от
задната й страна и водел вън от селото. През дуп-
ката на ключалката (според тогавашните ключове –
доволно широка) чорбаджи Янко проврял дулото на
шишането и изгърмял върху Индже, който го викал
от двора. След това в суматохата, дордето хайду-
тите се щурали около падналия си войвода, той се
измъкнал от задния вход и драснал през дерето.
Смутена от случилото се, дружината под предводи-
телството на байрактаря Кара Колю се изтеглила от
селото, носейки ранения си войвода, без даже да
подпали къщата на убиеца. Оттук насетне Индже
войвода, страшният кърджалия, защитникът на
странджанската рая завинаги се изгубва от родната
земя – за да остане, наистина завинаги в песните и
преданията на народа.
*
Че е бил предател и турски слуга чорбаджи
Янко Мухтар, това е ясно и без обяснения. Но как
той събира смелост за тоя изстрел срещу Индже,
който очевидно се е чувствувал господар на своята
малка „държавица”, в която влизало и Гръцкото
село? Не се ли е боял повече от възмездието на
дружината, отколкото от наказанието на властта за
изпуснатите пари от данъците – Стамбул далеко, а
Индже шета около село? Как става така, че Ин-
джето, който е разбивал султанов аскер, пред кого-
то е треперила Румелия и чийто кон е пил вода ка-
жи-речи на Босфора, пада от ръката на един селски
кмет, на едно дребно султанско мекере? Какво се е
променило в тая 1813 година, та убиецът остава не-
наказан, а самият войвода е принуден (както ще
видим после) да напусне не само Странджа, ами и
Българско?
А не малко неща се променят в османска Тур-
ция в тия пет-шест години, докато Индже се подви-
зава из Равна гора. Още през 1807 г., съсипан от
амбициите и охтиката, умира Осман Пазвантоглу,
човекът, чиято сянка близо две десетилетия страш-
но тегне над Топкапу. От своя страна стопанинът на
султанския сарай не надживява много своя враг – в
една кратка, главоломна въртележка Турция губи
двама султани, намерили смъртта си в копринената
примка. Третият е Махмуд II. Вижда се вече краят
на Румелийското размирие – Пазвантоглу е мъртъв,
Селим е мъртъв, мъртви или смирени са и повечето
от големите разбойници. В края на 1812 година
само двама остават силните бунтовници – Идриз
Молла паша във Видин и Емин ага в Хасково; на 30
март 1813 г., два месеца преди оня изстрел в
Урумкьой, бостанджи башиите разнасят главата на
хасковския аянин из мегданите на жадния за сеир
Стамбул... Това е краят на кърджалийското царство;
оттук насетне за Високата порта не ще е трудно –
къде с интрига, къде с войска, къде с рушвет или
наемен убиец – да се справи с малцината остана-
ли... За мохамеданските главатари имало два пътя –
да приемат властта на султана и съответните поче-
сти, или, набучени на кол, да приемат „почестите”
на вилнеещата тълпа. За българските войводи пътят
бил само един – ако избягнат смъртта, да поемат на
запад и север, в Сърбия и Влашко, където кипяла
борбата на християните за свобода.
*
...А в душната нощ на Света Троица дружи-
ната на Индже мълчаливо се изнизала от злополуч-
ното село, носейки ранения си войвода. Оттук,
както вече казахме, следите на Индже войвода се
губят за дълго; ще го видим отново едва след осем
години, през 1821, сред войските на Заверата, под
ръководството на трима християнски бунтовници –
гърка на руска служба Александър Ипсиланти, вла-
ха Владимиреску и българина Сава Бинбаши.
В Заверата, известна в историята като Гръц-
ката революция, наравно в борбата срещу вековния
поробител участвуват българи, сърби, гърци и вла-
си. „За вера” са воювали довчера покорните раи;
девизът „За вера и народност” излиза на политиче-
ската сцена след 1830 г. Тук сред тия борци за
„християнска свобода” откриваме и следите на
Индже и неизменния му спътник Кара Колю Омарча-
лията – първо в народните песни, после и в исто-
рическите извори.
Бре де се чуло и видяло,

българе глава да дигват,
с царя бой да се бият,
от царя земя да земат –
като ми Сава Бинбаши,
Инджето, Индже войвода
и Колю Кючук байряктар.
Ясно е, че Индже войвода не умира от куршу-

ма на чорбаджи Янко Мухтар. Къде го е скрила дру-
жината и колко време е продължило лечението на
тежката рана, за нас е неизвестно. Че не е било
бързо това лечение, се разбира пак от песните – в
много от тях „гората и планината са се затъжили за
Индже”. А докато е траело лечението – година ли,
две ли, – положението в Тракия и цяла Румелия се е
променило дотолкова, че на Индже не оставало
друго, освен да поеме пътя, по който тръгвали мно-
зина от неговата черга – към становете на разбун-
туваните раи в Сърбия. Доказателства за това пред-
положение дава и твърдението на английския исто-
рик Гордон, който казва, че дружината на Индже по
време на Гръцката революция се състояла наполо-
вина от българи, наполовина от сърби. Ще рече,
Инджето е имал достатъчно време да се прослави и
на сръбска земя, за да му поверят командуването на
тоя сборен (1000 саби!) отряд.
В своята „Ревиста де история” С. Янковичи в
статия за Стоян-Индже войвода отбелязва храброст-
та на българския предводител и разказва за смърт-
та му – в героично сражение при село Скуляни, на
бреговете на р. Прут.
Пак Гордон в труда си „История на Гръцката
революция” дава най-точното свидетелство за ги-
белта на Индже – и според английския историк вой-
водата пада при бреговете на река Прут, застигнат
от обединените войски на Силистренския, Видин-
ския и още неколцина паши.
„Инджето – пише Гордон – пада при безпри-
мерен героизъм, който напомня едни от най-свет-
лите страници на гръцката история.”
Трябва ли да добавим нещо? Може би само ед-
но: след Сава Бинбаши и Кондо войвода, след хай-
дут Велко и Индже се разчупва страшната черупка
на българската политическа и национална аноним-
ност; след тях – в продължение на цели шест
десетилетия до самото Освобождение българските
мъже ще пишат с кръвта си най-светли страници в
българската история. >
„ПО ЛАКЪТ НАВИСОКО”

КАРА КОЛЬО ОМАРЧАЛИЯТА
Кольо ле, Кара Кольо ле!

Кольо низ гора ходеше
и си гората питаше:
— Горо ле, горо зелена,
имаш ли вода студена
и бука сянка дебела,
да седна да си почина,
студена вода да пия
и да се, горо, оплача!
Мене ми се е додяло
да гледам турчин как бесней
низ бащини ми дворове,
низ бащини ми ягнила:
баща ми овце да коли,
майка ми манджи да готви,
братя ми коня да йоздят,
жена ми стол да подава,
сестра ми чибук да пали!
От дърво пиле продума:
— Кольо ле, Кара Кольо ле,
и това ли да те приюча?
Ти забий маждрак сред село,
сред село, сред мегданието,
и набий гора зелена,
да си турците изгониш.
Кара Никола или Кара Кольо Омарчалията,

както народът го нарича, е роден в с. Омарчево
край Нова Загора. Заради него някога турците са
наричали селяните от това село „Омарчево хайдут-
ларъ, ако тия селяни да са най-кротките и най-мир-
ните същества на света”, както бележи в записките
си още през 70-те години на миналия век Панайот
Хитов.
Едно странджанско предание разказва, че Ко-
льо станал хайдутин много млад, едва седемкаде-
сетгодишен. Баща му бил ятак на хайдути и не било
трудно буйният младеж да намери другари и да км
стане войвода.
Посъбрал Кольо, посъбрал

дор' седемдесе юнаци
дор' седемдесе и седем,
йоще му седем требуват
и тях на пътя намери.
Та ги заведе поведе
по Стамбулските къриша
в Едренските друмиша.
Кольо си перчем решеше,
решеше и нареждаше
и си на перчем думаше:
— Перчем ле, ханъм къвърджия,
къде ли не се ветрееш
из Стамбулските кърища
и Едринските друмища!
Колко време Кольо ходил сам с дружината си,

не е известно. Знае се, че по едно време, заедно с
всичките си момчета се влял в дружината на Вълчан
войвода. Но не било за дълго. Прочутият Вълчан
бил извънредно строг човек, не обичал да му проти-
воречат в нищо. Затова и веднъж, когато Кольо из-
разил несъгласие с някакво негово решение, той
дигнал пушка да го убие. Да се спаси, Кольо се
хвърлил в близката дълбока река и се промъкнал по
дъното й. Когато гневът на Вълчан минал, той пра-
тил да търсят и върнат Коля в дружината, но той
отказал. Заедно със своите другари Кара Кольо за-
бил към Сливенския балкан, гдето отскоро гърмяло
името на сливналията Стоян – Индже войвода.
Дали Кара Кольо е познавал Индже отпреди,
преданията нищо не казват. Те твърдят обаче, че
след събирането си двамата войводи така си допад-
нали един други, че не се разделили до края на
своя живот. Кара Кольо станал най-близък приятел,
помощник и съветник, дясна ръка на Индже – Сто-
ян, който бил избран за войвода на уголемената
дружина.
Кара Кольо и Индже войвода са едни от най-
възпетите български хайдути. И както било в живо-
та, тъй и в песните. Все заедно. Съвсем малко са
песните, в които да се пее за Индже и да не се
спомене страшният му байрактар, и обратно, да
чуем нещо за Кара Кольо, и то да не се отнася и за
Индже.
След преминаването на Индже към кърджали-
ите неведнъж под командата на Кара Кольо били
поставени многобройни орди, с които той действу-
вал на различни места из страната. Според едно
предание, записано от Раковски, след раняването
на Индже в Урумкьой (днешното Индже войвода,
Бургаско) извънредно голямата дружина била огла-
вена за дълго от Кара Кольо. За умилната среща,
станала след оздравяването на Индже между два-
мата побратими, народът съчинил песен, според
която Индже изпратил хабер на Коля:
Носете здраве Колюму,

скоро нах тува да дойде...
Та си ми Кольо отиде.
Отдде го виде Инджето
и сал си гласа прирука,
и се доземи поклони –
Колюму, Кара Николу:
— Кольо ле, Кара Никола,
бре добре идеш, бре Кольо,
че се горана затъжи,
горана и планинана,
и на горана – тревата,
и в планина – листану...
Много места из Тракия за свързани с името на

прославения хайдушки войвода Кара Кольо Омар-
чалията. И до днес пътят между Сакар и Бакаджи-
ците се нарича „Кара Кольов път”, на Маслен нос
край Приморско има „Кара Кольово кладенче”, при
с. Д. Паничерево – „Кара Кольов извор”, и т.н. Но
като истински цар Кара Кольо се е чувствувал на
Бакаджиците, затова и в една песен се пее:
Заплакала е гората...
Отгде я зачу Инджето,
ой си на Кольо думаше:
— Кольо ле, баш байрактарин,
развивай Кольо байраци,
поведи, Кольо, юнаци,
към висок баир Бакаджик,
към тая гора зелена...
На Бакаджиците е бил главният бивак на Ин-

дже, Кара Кольо и техните другари. И до днес каз-
ват, че на една скала край параклиса „Свети Спас”
стоели написани три букви – С. К – К., т. е. Сам
Кара Кольо. За спомен на Кара Кольо на Бака-
джиците е наречена и местността Харозов билюк,
свързана със случка из живота му.
Името на Кара Кольо е тясно свързано и с
възстановения от него, Индже и Христо войвода
Устремски манастир „Св. Троица” в Сакар планина.
Близката до манастира пещера била най-потайното
им място, а под олтара на църквата те изградили
здраво и добре маскирано скривалище. В този хай-
душки манастир войводите вземали смели решения
и били поставили в страх и трепет цяла Тракия и
Странджа планина. Но най-тачен от войводите сред
околното население и до днес си остава Кара
Кольо. Преди години на празника на манастира ста-
вали многолюдни събори, на които идвали хиляди
хора и пеели песни, прославящи техния Кольо вой-
вода. Кара Кольо имал много приятели и ятаци, на
които помагал в трудни минути.
От страх ятаци на Кара Коля ставали дори и
богати турци. Стари хора разказват, че гдето е днес
с. Черген (в северните поли на Бакаджика), през
турско време бил чифликът на Гали бей. В края на
чифлика към гората имало издигнат нишан. Когато
Кара Кольо се приберял с дружината си на Бака-
джика, той гръмвал и събарял знака.
— Кара Кольо гелди! (Кара Кольо доде!)
Пригответе хляб и сирене, че хората му са гладни!
— разтичвал се беят и бързал да изпрати храната,
защото знаел, че срещу Кара Коля и аллах не може
да му помогне.
Султанското правителство било безсилно да се
справи с Кара Кольо. Много пъти то пращало хабер
на богатите турци да правят – да струват и ако не
жив, то поне на „кебап” да го изпратят „армаган” на
султана. Богаташите само вдигали рамене от страх
и думали:
— Ние не смеем. Който се наема, нека дойде и
сам го улови!
А народът запял песен за легендарния юнак и
за мнимата среща, станала между него и турския
султан. Слушал бил султанът много за Кольо и по-
желал да го види. А когато необикновеният герой
дошъл, той така очаровал султана, че оня взел да
му обещава какво ли не, само да се потурчи,
„правата” вяра да вземе. А непреклонният българин
отговорил:
...Царю ле, султан Махмуде,
я ке са, царю, потурча,
ако ми, царю, подариш:
дългата Михал кюприя
и султан Селим джамия
и Али паша чаршия,
че я си имам, султане,
три хиляди влашки прасета,
да ги прекарам, султане,
през дълга Михал кюприя;
да ги изколя, султане,
в султан Селим джамия;
и да ги продам, султане,
във Али паша чаршия!
На бой Кара Кольо бил канара човек – „над

два аршина и две педи”, както казват старите хора.
Лицето му било черно, „с големи джуки и мустаци”
до шия. Кольо имал много широки гърди и бил
страшно силен и здрав човек. Разказва се също, че
той бил и изкусен гайдарджия. Макар гайдата му да
била направена от цяло даначе, той като духнел,
два пъти и я надувал. Не минавало вечер върху на-
кичените с горски цветя поляни, под осеяното със
звезди небе Кольо да не веселял дружината си.
Тропали се буйни хора и ръченици, в които участ-
вувал и сам той. Хайдутите скачали „по лакът нави-
соко”, а гайдарджията дор два.
Като всеки по-силен и „ербап” човек през тур-
ско и Кара Кольо бил борец. Говори се, че друг път,
пак за да го лови, по дирите на Кольо тръгнала го-
ляма турска команда. Водачът й бил известен баба-
ит, голям пехливанин. Заканвал се: „Преди да му
отрежа главата, ще се преборя с него... Като круша
ще тупне на земята.” Чул Кольо това и един ден
слязъл предрешен от планината. Намерил бабаита,
той успял да го предизвика да се счепкат и при бор-
ба така го изтърсил, че оня от страх и срам потънал
в земята. Догде се усетят другарите му, хайдутинът
извадил ножа си и креснал на ухото на турчина: –
Ха съм казал, ха съм те заклал! Обирай си крушите
още днес, че... Аз съм Кара Кольо!
После станал, завил си пояса и пред слиса-
ните погледи на турчолята гордо поел пътя към
Балкана.
Много и различни са преданията за края на
Кара Кольо. Намерените преди няколко години в
Румъния документи за Индже твърдят, че и Кара
Кольо е бил във Влашко и вероятно с него участ-
вувал в боевете на хетеристите срещу турците през
1821 г. Податки, че двамата побратими са пак
заедно, намираме и в песента за тези събития:
... Пашата пита султана:

— Имаш ли хабер, нямаш ли,
българи глави дигнали,
от тебе земя да земат,
като ми Сава войвода,
Инджето, Индже войвода,
и Кольо кючук байрактар...
Дали и Кара Кольо загива в геройското сра-

жение, станало на 12 юли 1812 г. край река Прут,
засега не е известно. Но оттогава името му повече
не се чува. Плод на народното въображение е вя-
рата, че той дълги години след това е жив, че до-
чаква освобождението и умира на 120-годишна въз-
раст в едно търновско село.
И до днес оръжието на Кара Кольо се пази ка-
то един от най-интересните експонати във Военно-
историческия музей в София. >
ГОНИТЕЛ НА ПОРОБИТЕЛИ
И ЧОРБАДЖИИ
БОЙЧО ВОЙВОДА
Както и за други от знаменитите ни хайдушки

воеводи, и за Бойчо войвода липсват каквито и да
било печатни изследвания. Наистина името на Бой-
чо се споменава тук и там, но в повечето случаи се
преповтаря само онова, което е съобщил за него П.
Хитов. Целта ни е да съберем на едно място раз-
пръснатите и откъслечни сведения за Бойчо, като се
направи опит за по-детайлно проследяване на
живота и дейността му.
Знаменитият войвода е роден в тревненските
колиби Цепераните, поради което той е известен и
като Бойчо Цеперански. Хората от Цепераните от-
край време се славели със своята смелост и свобо-
долюбие и затова са им думали „цеперанските хай-
дути”.
Кога точно е роден Бойчо войвода, не е из-
вестно. Като се вземат обаче предвид обстоятел-
ствата, че неговото име като хайдутин и хайдушки
войвода става известно в годините непосредствено
преди руско-турската война (1828 – 1829 г.), тряб-
ва да приемем, че Бойчо е роден през първото
десетилетие на миналия век.
Според събрани сведения от Петър Богданов
бащата на Бойчо войвода е бил убит от турците
като хайдутин. По това време Бойчо е бил на 7
години.
Бойчо войвода е имал двама братя – Петър и
Георги. Когато баща им починал, те също били
малки – Петър на десетина, а Георги „едвам на три”.
Останала сама, майката на Бойчо отгледала
децата си „с чужда работа”. Тримата братя играели
на свобода в Балкана. Те по цял ден ходели да
търсят гълъби, „да се чекерят по дървето, да берат
чуждите овошки и рядко пъти се връщали дома си
със здрави дрехи или със здрави глави, крака и
ръце”.
Когато Петър станал на 12 години, майка му го
дала овчар в к. Ивановци, но той не се застоял дъл-
го. Побягнал оттам, Петър отишъл в Трявна, където
станал ратай на прочутия по онова време чорбаджи
Генко.
Майката на чорбаджи Генко била от Цепера-
ните и се е родеела с Бойчовото семейство. Нещо
повече, Петър носел името на бащата на чорбаджи-
ята и затова той го приел при себе си на работа.
По-късно, когато поотраснали, ратаи на чорбаджи
Генко станали и другите двама братя – Бойчо и
Георги.
Тревненските чорбаджи по онова време не се
отличавали по нищо от еленските, за експлоататор-
ската роля на които пише още Георги Ст. Раковски.
Както еленските, така и тревненските чорбаджии,
били подложили на жесток икономически гнет коли-
барското население, което било задължено не само
да им работи, но и да им отстъпва на безценица
онова, което успявало да произведе. Не се отлича-
вал от другите и чорбаджи Генко. Той, както пише
Хр. Даскалов, бил „в пълната смисъл на думата
чорбаджия” и „люто си отмъщавал на тези, които не
послушвали чорбаджийската му заповед”. Но за
разлика от другите тревненски чорбаджии, чорба-
джи Генко (Генко Петров Даскалов) бил смел и
решителен човек, който не се спирал пред нищо.
По време на кърджалийските вилнежи Трявна
била нападана от разбойници няколко пъти. Особе-
но много тя пострадала през 1798 г., когато „Алтън
Трявна” била разграбена и изгорена. В боевете сре-
щу кърджалиите се отличил особено много чорба-
джи Генко. Той застанал начело на населението и
успял да го увлече в борбата, но разбойниците били
добре организирани и нахлули в селото. Събрал
чета от колибари, чорбаджи Генко влязъл във връз-
ка с хайдушкия войвода Стойно Иванилеца и заедно
успели да нападнат кърджалиите, които напусна ли
Трявна.
Където и да ходел чорбаджи Генко, винаги се
придружавал от някои от своите момчета и никога
не излизал, без да е въоръжен. За страстта му към
оръжието говори и мълвата, която се говорела сред
тревнении, че в къщата си чорбаджията имал пълна
стая с оръжие, между което само топ липсвало.
Според сведенията, събирани от Хр. Даскалов,
за търговия с коприна в младите си години чор-
баджи Генко е обикалял по Влашко и Русия. Ходил
дори и в Москва.
Видял и вкусил от свободния живот, по-късно
решителният по природа чорбаджия взел участие в
„заверата”, организирана по време на започналото
през 1821 г. въстание в Гърция. След станалите
разкрития чорбаджи Генко успял да се спаси, но от
притеснения му окапали косата, брадата и му-
стаците.
Бойчо и Петър аргатували у чорбаджи Генкови
в Трявна през зимата, а лятно време работели в
чифлика му в Иринеци, като вършели и своята ра-
бота в Цепераните. И двамата братя са влизали в
четата на чорбаджията, командувана от Маньо Кър-
шака. С тази чета те влизали в сражения с турни,
научили се да боравят с оръжие. В този смисъл
трябва да се разбира и писаното от Иван Богданов,
че чорбаджи Генко бил дал първите уроци на
Бойчо, „как да си служи с ятагана и пушката”.
Както бе посочено, чорбаджи Генко бил вла-
стен човек и отмъщавал на всеки, който не вземал
под внимание чорбаджийската му дума. Навярно за
някакво неподчинение чорбаджията се скарал и с
Маньо Кършака. Двамата се разделили с взаимни
закани. Чорбаджи Генко се изплашил не на шега,
защото Маньо не бил случаен човек. Според сведе-
нията, събрани от Петко Р. Славейков, Маньо е бил
„кабадаия” при русенските аяни Исмаил Трестени-
клията и Мустафа Байрактар. С последния той уча-
ствувал и в завземането на властта в Цариград. По-
късно Маньо бил при „Еминджика Кърджалията”,
след което се прибрал в Трявна. В края на сведени-
ята си за Маньо Петко Р. Славейков бележи: „Каз-
ват, че той бил едър и юначен човек и много як в
ръцете: вземал нови конски подкови в двете си ръ-
це и можел с ръце само да ги прегъне.”
За да се спаси от заканата на Маньо Кършака,
чорбаджи Генко пратил сеймени, „които го хванали
и като го карали за Търново, чарбаджи Генко наръ-
чал да го убият из пътя. Сеймените извършили това
на Дебели рът: те отпуснали Маня дано отбегне уж
и го убили с куршум. На същото място погребали
Маня и мястото се нарича Маньов гроб”.
„След убиването на Маня – пише Хр. Даскалов
– двамата братя захванали самостоятелно да рабо-
тят със своя чета...”
Пръв, в истинския смисъл на думата хайдутин,
е излязъл Петър. Докато аргатувал у чорбаджи Ген-
кови, той възмъжал и се оженил. Зимно време Пе-
тър продължил да стои ратай, а лятно време се при-
бирал при жена си в Цепераните. По това време той
установил връзка с хайдути, започнал да се губи и
да отсъствува от дома си. Макар че майка му много
му се карала, викал го да му говори и чорбаджи
Генко, но Петър не взел от дума и продължил да се
губи с хайдутите,
Пряк повод Петър да скъса окончателно с мир-
ния живот послужила смъртта на жена му.
Всяка година тревненските чорбаджии излиза-
ли по колибите „да лъчат овце”. Всеки колибарин
бил задължен „да даде на чорбаджията (си) една
овца като данък, че той (чорбаджията) го пази от
турците. Някои от чорбаджиите давали по една-две
пари като бакшиш на децата на колибарина, но
някои не само не давали, но се сърдеха, че не далк
овца с агне, ами ялова, че не дали овен или коза и
пр”. „Да лъчи овце” пристигнал в Цепераните и
чорбаджи Геньо Чушката. „Хората захванали да му
прекарват кой овца, кой коза, кой овен, пръч. Хора-
та му ги прибирали и бележели. От всички цепера-
ни само Петър не му докарал нищо. Чушко прово-
дил за Петър да доде пред него. Петър го нямало
дома му, та докарали жена му. „Не знаеш ли, мари,
че аз съм ви чорбаджия, и че съм излязъл да лъча?
Де ви е овцата? – казал троснато Чушко. „Моя чор-
баджия е Петър. Него го няма тука. Той не ми е к
азвал да давам овца. Кога си дойде, да ти даде
всичките!” – отговорила Петровица. „Как, за мене
няма овца? Нема мъжа ти, а? Не го ли знам къде е
този хайдутин. Аз ще го науча него...” – извиква
Чушко, скочил и бутурясъл жената. Жената се пре-
катурнала през прага и паднала възнак. „Да те
науча как се стои срещу чорбаджията!” и я ритнал.
Жената нищо не продумала, тя била като мъртва.
Жените, що били там, натрупали се около й, взели
да я плискат с вода, да я стискат за носа, щото
сполучили да я свестят малко. Тя подигнала малко
глава и извикала: „Ох, де съм? Ще умра, божке!” и
пак затворила очите си. „Махнете я от очите ми тази
джадия!” – извикал Чушко и няколко мъже я дигна-
ли на часа на една леса и я занесли у дома й, който
не бил твърде далеч. Подир три часа Петровица
умря(ла), след като роди(ла) едно мъртво дете.”
През същата година преди това била починала
майката на Петър. Починало било и единственото
му дете от шарка. Нищо нямало вече какво да спре
Петра и той, с люти закани срещу Чушката, се пре-
дал всецяло на хайдутуването. Макар и да имал
възможност, Петър не искал да убие омразния му
чорбаджия с куршум, отдалеч, а както се бил зака-
нил – жив, мръвка по мръвка да го реже.
Не е известно с коя хайдушка дружина е хо-
дил отначало Петър. Знае се обаче, че той е обика-
лял отвъд Балкана – из Сливенско, Ямболско, Ста-
розагорско, Одринско. В Цепераните почти не се
завръщал, като прекарвал зимите в Добруджа. Там,
в с. Батово, Петър ставал воденичар до пукването
на пролетта.
При една среща с братята си в Батово Петър
им предложил да си изберат едно от двете: или да
им даде пари „да си купят волове да орат земята и
да дават на чорбаджии и турци”, или да останат при
него до пролетта на воденицата, след което да из-
лязат заедно хайдути. Двамата братя, които нямали
намерение „да бъдат раица покорна, на драго сърне
приели второто предложение”.
За първи път сведения за Бойчо войвода е пу-
бликувал Панайот Хитов. В „Моето пътуване по
Стара планина” той пише: „Бойчо войвода е ученик
на Цоня войвода”. Същото се повтаря и от Филип
Тотю.
Както сам отбелязва, сведенията си за Бойчо,
Димитър Калъчлията, Пею Буюклията и Златю Ко-
нарченина, Хитов е получил от Курте байрактар. А
Курте е бил в дружината на Бойчо войвода и е по-
знавал добре живота му. С Бойчовата дружина е
ходил и Филип Тотю. Ето защо твърдението на два-
мата негови другари не буди никакво съмнение.
Трябва да се допусне, че с дружината на Цоньо
войвода е ходил и Петър, в която след това е завел
к двамата си братя.
Дядо Цоньо войвода, известен още като Бра-
датия войвода, роден в с. Драгостнново, Сливенско.
Бил е извънредно опитен войвода, макар че го
гонели постоянно потери, той догде хайдутувал,
изгубил само двама свои другари. Според П. Хитов
Цоньо войвода е хайдутувал между 1810 и 1825 г.
Посочените години обаче не са съвсем точни. Те
противоречат на писаното пак от Хитов, че дядо
Цоньо е излязъл хайдутин, „когато било земено от
българите оръжието” и че потерите са го гонили „в
продължение на десет години”. Като взема предвид
факта, че оръжието е било събрано от българите
след станалите разкрития по „заверата” през 1821
г. и че е хайдутувал десетина години, Васил Дечев,
един от познавачите на хайдутството в Сливенско,
правилно приема, че дядо Цоньо е ходил с дружина
от 1820-1821 г. „до идването на руските войски на
Дибич Забалкански през 1829 г.” Според В. Дечев
на следващата година, когато много българи от
Югоизточна България потеглили да се изселват,
„заедно с жителите на с. Драгоданово към Русия за-
минава и дружината на Цоньо войвода, която по пъ-
тя пазила изселниците”. Голяма част от изселниците
след няколко години се завърнали, а дядо Цоньо
останал в Букурещ, където починал „от обикновена
смърт”.
Колко години Бойчо войвода е ходил с дядо
Цоньо, не е известно. Известно е обаче, че още
преди обявяването на руско-турската война (1828-
1829 т.) Бойчо и братята му вече ходели със своя
самостоятелна дружина. Според Хр. Даскалов освен
по нашите места те ходили хайдути „веднъж и в
Анадола”, а през 1826 г. – из Влашко. Лятно време
прекарвали по горите, а през зимата се укривали
или в Батово като воденичари, или в Цариград.
Така те продължили до идването на руските войски
във Влашко през пролетта на 1828 г., когато се
присъединили към тях.
За участието на Бойчо войвода в руско-тур-
ската война (1828-1829 г.) пръв съобщава П. Хитов.
Той пише, че Бойчо войвода „съставил една чета и
воювал с турците твърде юнашки”. Писаното от П.
Хитов се потвърждава и от сведенията, събрани от
Хр. Даскалов. Според него Бойчо и другарите му
участвували в много от сраженията. Тъй като те
познавали подробно местата в Източна България,
руското командуване често ги използувало за во-
дачи. Придружени от десетина казаци, дружината
на Бойчо неведнъж била изпращана напред, за да
разузнае разположението на турските сили. Веднъж
при една такава рекогнисцировка, Бойчо и друга-
рите му, не повече от тридесетина души, връхле-
тели върху голям табор башибозуци. Завързала се
ожесточена престрелка, в която, благодарение на
доброто разположение на хайдутите 50 от башибо-
зуците били убити, а останалите се разбягали. В
сражението при Провадия Петър бил ранен в ръка-
та, но ръката му скоро заздравяла.
Сключеният на 2 септември 1829 г. Одрински
мир сложил край на войната между Турция и Русия.
България оставала и занапред под османско влади-
чество. Това дълбоко разочаровало особено бълга-
рите от източната част на страната, освободена от
руските войски. Много от тези българи, които се би-
ли присъединили към русите и ги подпомагали, с
връщането на турците рискували да бъдат убити. В
Сливен, където бил отседнал Георги Мамарчев, за-
почнали подготовка за въстание. Но за да не се
предизвикват международни усложнения, по запо-
вед на ген. Дибич Георги Мамарчев бил арестуван и
отведен. Така въстанието било осуетено.
Според историка Д. Мишев в кроежите на това
въстание наред с Г. Мамарчев главна роля е играел
и Бойчо войвода. „Когато руските войски били още
в България – пише Д. Мишев, – кап. Мамарчев и
Бойчо войвода, и двамата на руска служба, повдиг-
нали въстание в Северна и Южна България. Въста-
нието не сполучило. Войводите не били хванати –
Мамарчев бил арестуван от русите, а Бойчо заточен
в Сибир.”
В книгата на Д. Мишев не е посочен източни-
кът, откъдето той е черпил тези сведения. Във все-
ки случай трябва да се отбележи, че липсват допъл-
нителни данни, които да подкрепят това твърдение.
Липсват данни и за дейността на Бойчо през есента
и част от зимата на 1829-1830 г. Но явно е, че той
се е бил отделил с дружината си от руските войски,
защото в края на февруари Бойчо внезапно се
появил в Тревненския балкан. И първата му работа
била да хване Стойко Махлебашията от к. Уруците.
Стойко, останал от малък сирак, отначало бил
беден човек. Аргатувал е при тревненските чорба-
джии и търновските бейове. Когато се оженил, ко-
либарите му помогнали да си струпа къща, да си
купи добитък. По-късно обаче той се съвзел, а ко-
гато станал махлебашия (събирач на данъци), забо-
гатял извънредно много. Забравил немотията, Стой-
ко станал в пълния смисъл на думата народен изед-
ник. От него колибарите се оплакали, когато Бойчо
дошел да навести родното си място. Една нощ къ-
щата на махлебашията била обградена от хайдутите
и той наказан. Взетите пари Бойчо раздал на огра-
бените колибари.
След този случай Бойчо и другарите му реши-
ли да накажат тревненските чорбаджии. Към тях,
като бивш техен аргатин, той хранел люта омраза. С
Бойчо бил и брат му Петър, който искал да отмъсти
за смъртта на жена си.
Били Сирни заговезни 1830 г. В Трявна по
обичай имало хоро. Чорбаджиите се били събрали в
конака, откъдето наблюдавали хорото. Изведнъж
откъм долната махала изгърмели няколко пушки.
Отначало никой не обърнал внимание на това, за-
щото в такива дни гърменето било обикновено не-
що. След малко обаче хорото се развалило, хората
се разбягали. Отдолу се задала дружината на Бойчо
войвода, с развян байрак и гайдар начело. Всички
били въоръжени с пушки и ножове и вървели пеша,
а най-отзад, яхнали на високи „катани”, с дълги пи-
ки в ръце придружавали дружината двама руски
войници (казаци). Хайдутите бързо обградили кона-
ка. През това време, чорбаджиите и турските запти-
ета успели да залостят портата и да спуснат капа-
ците на прозорците. Настанала суматоха. Чорба-
джиите се изплашили много, тъй като си спомнили
за заканата на Бойчо и братята му, „че ще им вадят
фаши от гърба”. Заптиите започнали да стрелят.
Хайдутите се разпръснали зад дувари и плетища и
отвърнали на стрелбата. Само двамата казаци ос-
танали насред хорото, където забили пиките си и
заедно с конете си стоели като заковани. Но и
турците, макар че били на открито, не стреляли
срещу тях.
Един от хайдутите, дребничък човек, изскочил
срещу конака и захванал да псува и да вика на
чорбаджиите:
— Излезте де! Хаджи Кънчо, излез де, носим и
прасе, масло! Елате да ни посрещнете!
В отговор на думите на хайдутина от конака
изгърмели няколко пушки. Нито един куршум обаче
не го улучил. Разлютен, хайдутинът се спуснал към
конака, покатерил се на дувара, за да влезе вътре и
да отвори портите, но откъм мегдана се гръмнало и
той паднал убит. В тила на дружината влетели въо-
ръжени гусевци4 и това спасило чорбаджиите. Виж-
дайки, че ще попаднат между два огъня, Бойчо из-
теглил дружината си към Качавунския дол.
В престрелката бил ранен и „хазнатарят на
хайдутите – Георги капитан. Той бил настигнат от
преследвачите на четата при моста на Качавунската
махала и обезглавен.
След изтеглянето на хайдутите, двамата
казаци останали и чорбаджиите ги пратили в хана
„и им теглили масрафа”. Те стояли в Трявна три дни
и си отишли.
В бележка към поемата „Бойчо и войводата”,
за нападението на конака в Трявна, Хр. Даскалов
пише: „Горенето на Стойка от Уруците и нападе-
нието на Трявна от Бойча е истински факт. Има още
живи хора, които помнят това. Защо Бойчо е напад-
нал Трявна? Дали е искал да си отмъсти на чорба-
4
Гусевци – махала в Трявна.
джиите, които са ги преследвали, или това му напа-
дение е имало някаква връзка с плановете на кап.
Георги Мамарчев, това ми е неизвестно, никой не
може да ми го каже. От по-личните Бойчови другари
нема вече живи. Но и едното и другото е вероятно.
Защото, както е знайно, веднага след Одринский
мир Мамарчев се захвана да организира въстание, а
Бойчо, като един от личните волентири, знаел е
планът на Мамарчева. А като си е (дошел) към
Трявна, дето измерва всичко разорено от чорбаджи-
ите, той, вижда се, е решил да си отмъсти на
чорбаджиите, па после да се отпъти към Сливен.”
Както посочих, засега липсват данни, които да
потвърдят съществуването на общ план за въстание
между кап. Георги Мамарчев и Бойчо войвода. Вли-
зането на Бойчо обаче сред Трявна е не само нео-
спорим, но и крайно интересен факт от историята
на нашето хайдутство.
След напускането на Трявна, Бойчо продъл-
жил да обикаля с дружината си из Тозлука, Делиор-
мана и дори из Влашко. През това време той напа-
дал на турските села, наказвал отделни народни из-
едници, помагал на пострадали от войната българи.
Все тогава Бойчо и другарите му нападнали един
богат чокой във Влашко, взели му 4000 жълтици и
го убили. Издадени, хайдутите били заловени от
руските власти и предадени на съд. Бойчо и два-
мата му братя били осъдени на заточение в Сибир.
Че заедно с братята си Петър и Георги, Бойчо
е бил заточаван в Сибир, няма съмнение. За заточе-
нието им по-късно е разказвал сам Петър. То обаче
според П. Хитов е станало по друга причина:
„Когато бил заключен мирът – пише П. Хитов,
– началникът на руската войска в силистренската
крепост заповядал на Бойча да разпусне дружината
си, но Бойчо се отказал да изпълни желанието му и
скрил се в Хаинбоазките гори. Заедно с Бойча били
и двамата негови братя. Не зная какво се е случило,
но Бойчо бил уловен от руския генералин – който
се задържал дълго време в Силистра, и изпроводен
на заточение в Сибир. Били изпроводени на заточе-
ние така също и братята му, и другарите му ...”
От разказа на П. Хитов се разбира, че Бойчо е
получил нареждане да разпусне дружината си, още
след сключване на мира на 2 септември 1829 г.
Неподчинил се на заповедта, най-вероятно е още
тогава той да се е и отделил от руските войски. За-
честилите след това нападения върху турските села
от страна на хайдутите, и то след сключването на
мира, фактически са компрометирали руското ко-
мандуване и то е предприело акция за залавянето
им. Нападението на чокоина във Влашко, ако е има-
ло такова, е послужило само за откриване следите
на Бойчо и другарите му, а последвалото издайни-
чество – за задържането им. Тъй като са се числели
към руските войски, според Филип Симидов, хайду-
тите били съдени от военен съд.
Къде са били заточени Бойчо и братята му, не
може да се установи. Според П. Хитов „Бойчо бил
затворен в една руска крепост, която се намирала в
един сибирски градец”. Още по-неопределено е
писаното от Ф. Симидов и Хр. Даскалов.
В Сибир Бойчо и братята му стояли 2 години,
след което побягнали. За бягството им Хр. Даскалов
пише” „Денем ги карали да копаят злато, пък нощем
ги държали в една кула затворени с пранги на кра-
ката. Като им дотегнал такъв живот, те се решили
да бягат, че каквото (ще) да стане. По Великден,
когато три дни не ги карали на работа и им махали
прангите, тримата братя се нагласили да побягнат.
Те изкъртили прозореца от стаята, в която били
затворени, и скочили на земята. Преданието разказ-
ва, че било много високо, откъдето скочили, но за
да не се отрепат, като скочат, те откъртили една
дъска и я държали простряна надлъж. Скочили бла-
гополучно, не им станало нищо, но Георги, като
скочил, скочил някъде зле, та се изсипал. Братята
решили да го заколят, за да не ги издаде, като знае
плана и пак (да) ги уловят. И го заклали. Бойчо
скочил най-напред и стражата се затекъл да види
какво има, но той догде се усети, Бойчо го хлопнал
по главата, убил го и му взел пушката. Петър и
Бойчо, без други приключения да им се случат,
излезли от кулата и от селото, минали реката, която
била много голяма, по леда, който бил на пецалуди
и се вдигнал вече, и преминали оттатък. Никой не
ги гонил, па и не можело да ги гонят, защото ледът
нея нощ се вдигнал. Цяло лято те скитали по татар-
ските села, оттам минали в Аджема (Персия) и от-
там през Анадол в Цариград. Цяла година бягали от
Сибир-тъмата.”
Още същата пролет, след завръщането си от
заточението, Бойчо събрал нова дружина и тръгнал
по Стара планина.
В спомените си Филип Тотю разказва, че все
по това време Бойчо се оженил „в селото Арнаут-
лии, гдето отходи от Шумен пътя за Русчук, а брат
му Петър отседнал в „село Геленджик близо при
Пазарджик”. Впоследствие, вероятно за безопас-
ност, Бойчо е сменял местата, където е можел да
прекара по-спокойно зимата. Според П. Хитов най-
често зимно време той е живял „или във Варна, или
в Цариград”. По едно време семейството му е живе-
ело в Провадия.
След завръщането си от Русия, Бойчо ходил
като хайдутин повече от 20 години. Действувал е с
дружината си „по Стара планина, по Дунавската ли-
ния и по бреговете на Черно море: от Видин до Вар-
на и от Варна до Цариград. Няма място по тия краи-
ща – пише П. Хитов, – на което да не е стъпала
ногата на Бойча войвода”. През тези години Бойчо
се откроява с делата си като защитник на бедните
българи и върл гонител на турските поробители и
българските чорбаджии. Запазен е спомен, че през
1851 г. той отново е правил опит да залови трев-
ненските чорбаджии на Беленец, които били в пла-
нината „да лъчат” овце. Бойчо и Петър участвували
и в Кримската война (1853-1856). За това участие
Хр. Даскалов пише: „Във войната 1853-1856 г. (Се-
вастопол кавгасъ) Петър и Бойчо били волентири в
руската войска под Силистра, отгдето провождали
„много здраве” на чорбаджиите в Трявна.”
Както е известно, след снемането на обсадата
на Силистра през юни 1854 г. и преминаването на
руските войски на левия бряг на Дунава, едни по-
рано, други по-късно, българските доброволчески
дружини били разформировани. Отделил се от
русите, Бойчо отново развял байрак по планината.
Както при други войни, така и по време на
Кримската, българските хайдути разширили дей-
ността си. Това накарало турците да вземат извън-
редни мерки. Към края на войната за управител на
Сливен бил назначен опитният Зейнил паша. През
лятото на 1856 г. той тръгнал по планината „с 500
низами да хваща хайдутите”. Тогава бил убит и
Бойчо войвода.
През лятото на 1856 г. Бойчо заловил Маньо-
оглу, известен казанлъшки чорбаджия. За Маньо
чорбаджи разказва в спомените си Филип Тотю:
„Той е закупувал от Портата всички беглици и ошу-
ри, затова е притеснявал много народа... Ако е за-
купувал едно или две, той е вземал двойно. Затова
неговите (на Бойчо – Н. Ф.) вехти ятаци са му се
примолили да го улови и да го накаже”. „Бойчо вой-
вода – пише и П. Хитов – бил уловил Маньооглу из
Казанлък, за да избави сиромасите от неговите
зверства, защото той, Маньооглу, изпродал на мно-
го сиромаси воловете, от него беше проплакала
сичката околия.”
Маньо и зет му били заловени в Твърдица. Там
те били отишли да закупуват коприна. За да ги ос-
вободи, Бойчо поискал откуп 1000 жълтици. „Цяла
неделя – пише Хр. Даскалов – Маньооглу и зет му
ходили с Бойчо по планината. Бойчо се отнасял с
тях много благородно – щом стигнели някое без-
опасно място в Балкана, изведнъж момчетата наси-
чали шума, метвали отгоре й анадолско кебе и по-
канвали Маньооглу да седне като на дюшек, извед-
нъж огънят пламвал и сюрдисвали (туряли) джезве-
тата на огъня да направят кафе на пленниците.
Хлябът им бил винаги готов, защото лопатарите и
овчарите по планината винаги снабдявали с храна.
Така цяла неделя се изминало с ходене по планина-
та и с пазарлък за откупа. Маньооглу пращал в Ка-
занлък за пари, отгдето донесли малко, но Бойчо не
ги взел, защото били ексици. Бойчо си носел алтън-
везнеси и ги теглил. Оставало още един ден до сро-
ка, в който срок, ако не донесели откупа, Маньо-
оглу и зет му щели да мрат. Станьо от Бичкинята се
завзел да отиде в Казанлък и да донесе парите.
Бойчо престоял отурак един ден и една нощ на
черема, да чака Станя... Когато се надявали вече,
че Станьо вече иде и били насядали около печено
агне да обядват, изведнъж пукнало пушка. Пушката
гръмнал Бойчо, Бойчо бил забележил, че измежду
младите се подава една чалма. Без да каже някому
от дружината си нещо, той свил шишенето и право
в чалмата. „Аман! Гиттим!” – се чуло глас. Бойчо
рипнал на крака, измъкнал ножа си в дясната ръка,
а в лявата грабнал пищова и се впуснал към място-
то, гдето видял чалмата. Но изведнъж Бойчо и дру-
жината му, която тоже рипнала, като чула гърма,
погледнали насреща си желязна гора. Бойчовата
дружина се стреснала и се разбягала между букаци-
те, но Бойчо бил вече отишел много напред, нямало
къде да се потули. Той гръмнал с пищова си и се
впуснал с ножа си върху войската, но дваж не при-
стъпил и паднал – 40 пушки пламнали и го пова-
лили на земята...”
От дружината освен Бойчо бил убит байракта-
рят Георги, а Курте Янчев бил тежко ранен в крака.
Едва спасил се, Курте се лекувал при една бабичка
в Баш колиба, след което прекъснал хайдутството и
се заселил в с. Червена вода, Русенско. Той по-къс-
но разказвал пред Цаню Чочюв от Трявна, който по
негово време живеел в Червена вода, как е бил
убит Бойчо. Христо Даскалов е записал спомените
на Курте по разказа на Цаню Чочюв.
Както посочихме преди това, за Бойчо войво-
да Курте е разказвал и на Панайот Хитов, в чиято
чета през 1867 г. е участвувал. Но докато Хр. Дас-
калов пише, че Бойчо войвода е убит в местността
Косов камък, до к. Череша, то П. Хитов посочва, че
това е станало „близо да Хаинбоаз, на Бели бук”. За
Бели бук споменава и Филип Тотю.
Съществува различие и по въпроса кой е пре-
дателят на Бойчо войвода. Христо Даскалов пише:
„Убиването на Бойчо се отдава на Станя от Бичкиня,
Бойчов побратим, който макар и да дължал на
Бойчо състоянието си, от страх или от подлост го
изказал на низамите и ги завел на мястото. Преда-
нието казва даже, че самси Станю го е убил, да не
би да остане Бойчо жив и после да го убие”. Според
Филип Тотю Бойчо войвода е бил предаден от
братята Петко и Станьо Ганчеви от с. Злати рът,
които имали бичкиджийница на Хаинбоаз. С обеща-
ние, че ще им се разреши безплатно да секат дър-
вета от Балкана, те завели низамите на Бели бук.
Сам Петко убил Бойчо, който преди да падне, успял
да съсече трима турци. Последните думи на войво-
дата били: „Не ми е жал, ако ме бе убил турчин, но
ме уби български куршум”. Два месеца след това
Бойчовите другари заловили Станя и го насекли на
парчета. Петко успял да избяга, но 40 дни след това
от страх сам умрял.
По сведенията, които е събрал Христо Дас-
калов, може да се определи, че Бойчо е бил убит в
началото на месец юли 1856 г. Това се разбира от
писанието, че „две-три недели” след смъртта на
войводата, в планината излязъл капитан дядо Ни-
кола. А известно е, че четата на Никола Филиповски
се е появила в с. Нова махала на 31 юли 1856 г.
„Имало ли е – бележи Христо Даскалов – нещо
свързка между дядо Никола и Бойчо, не знаем, но
помня, че ние, като деца него време, разговаряхме
и си говорехме, че те щели наедно да работят.”
Засега липсват други сведения, които да потвърдят
тази догадка на Хр. Даскалов.
След загиването на Бойчо войвода, неговата
дейност в защита на народа била продължена от
учениците му Димитър Калъчлията, Пею Буюклията,
Златю Конарченина и Филип Тотю.
*
Неотклонно, през целия хайдушки живот на
Бойчо войвода, негов другар е бил брат му Петър.
Имената на двамата братя са така преплетени, че
стане ли дума за Бойчо, това се отнася и за Петра и
обратно. Ето защо в някои случаи, когато разказва
спомените на съвременниците им, Хр. Даскалов
поставя за войвода на общата дружина ту Бойча, ту
Петра.
Когато разказва за братята на Бойчо, Филип
Симидов пише: „Тези негови братя били също
юначни мъже, особено пък Петър, който приличал
на див медун и по сила, и по ръст. Той бил космат
по цялото си тяло и имал големи очи и страшен
поглед.”
През 1856 г., когато Бойчо бил убит, Петър не
е бил с дружината. Според Хр. Даскалов, на след-
ващата година той събрал самостоятелна дружина и
убил Станя, предателя на брат му. „След това
убийство Петър си пуснал брада, сиреч оставил се
от хайдутлука и се заселил в Геленджик, където
била и жена му, и там живял като падар... Той не
правел вече хайдутлук, но бил ятак на хайдутите.”
Петър дочакал Освобождението и починал
през 80-те години на миналия век. Макар и на пре-
клонна възраст, той бил запазил „всичката си сила
и пъргавост: него „никой не можел да го надскочи и
надиграе на ръченица”.
Запазен е спомен за нападението и изгарянето
на един турски бей в Новозагорско от хайдушка
дружина, начело на която е бил Петър. Този бей
Петър наказал заради това, че не заплатил труда на
една „жътварска чета” от колибарски момичета.
*
Интересен факт е, че името на Бойчо не се
среща в народните песни. Ето защо откриването на
две песни за него в архива на Филип Тотю може да
се счита за щастливо изключение. Тук за първи път
публикувам една от тях.
Вървели що са вървели
с Бойча, с войводата,
Близо до Хаинбоаз излезли,
голяма ги потеря удари.
Раниха кого раниха
най-напред Марин раниха,
на всяка става и рана
на клето сърце две рани,
две рани, две куршумови.
Марин дружина думаше:
„Не ме, дружина, оставяйте,
че силна ме кръв обтече.”
Курте на Марина думаше:
„Я върви сам, Марине,
да излезем, холан, Марине,
на Бели бук, холан Марине,
при Бойча, при войводата,
там ще ти кръвта запреме,
там ще ти рани изцерим”.
Силил се Марин, вървял е,
на Бели бук са излезли,
при Бойча, при войводата.
Марин на Бойча думаше:
„Войводо, кардаш, хем юлдаш,
ела ми рани прегледай,
дано ми опреш кръвта.”
Като ми войвода рани разгледа,
раните лек немаха.
Войвода дума Марину:
„Марине, верен другарин,
твоите рани лек нямат.
Ти не бе от бедно семейство,
баща ти е селски чорбажди
и има до три чифлика:
Първи чифлик е Килифарево,
втори чифлик е Плаково,
трети чифлик е Големаните.”
Бойчо си дръпна сабя френгия,
че Маринова глава отряза.
На глава език говори:
„Право казваш, войводо,
баща ми е селски чорбаджи
и има до три чифлика.
Първи чифлик Килифарево,
втори, холан, Плаково,
третият, холан, Големаиите,
Баща ми бе с четири сина,
за мен чифлик немаше,
тръгнах чифлик да спечеля.”
Току туй Марин издума
и се от душа отдели.
*
В литературата освен Бойчо Цеперанеки е из-
вестен и хайдут Бойчо от Разградско. За първи път
за хайдут Бойчо от Разград се споменава в статията
„По-лични български хайдути, които са хайдутували
за отмъщение на турците”, публикувана във в.
„Дунавска зора”, бр. 29 от 31 май 1869 г. Според
тази статия Бойчо от Разград е хайдутувал между
1828–1847 г. Заловен от турците, той стоял в затво-
ра седем години, но след пускането му, „подкачил е
пак да върлува, догде го убият”.
Статията „По-лични български хайдути...” про-
дължава и в бр. 30 на вестника от 7 юни 1869 г. В
нея се съдържат сведения за 34 хайдути и войводи.
Интересното е, че макар в статията да са дадени
данни за учениците му Димитър Калъчлията и Пею
Буюклията, името на Бойчо от Цепераните изобщо
не се споменава.
Сведенията на в. „Дунавска зора” за хайдут
Бойчо от Разградското по-късно препечатва Георги
Димитров и главно по него те се преповтарят и
досега в литературата. Преповтаря писаното от
Георги Димитров и Анани Ив. Явашев в книгата си
„Разград, неговото археологическо и историческо
минало”, (С. 1930, стр. 125-126.) Анани Явашев
обаче доуточнява, че хайдут Бойчо се е появил в
Разградско „след оттеглянето на русите в 1830 г. и
след възстановяването на града” (стр. 125).
Както посочих преди това, в спомените си Фи-
лип Тотю твърди, че след завръщането си от зато-
чението в Русия (към 1833 г.) Бойчо от Цепераните
се оженил в с. Арнаутлии. А това Арнаутлии е с.
Арнаут (дн. Пороище) до Разград. Изводът се налага
сам по себе си. Бойчо войвода от Цепераните и
хайдут Бойчо от Разградско е едно и също лице. В
подкрепа на това мое заключение е и писаното за
хайдут Бойчо от Филип Симидов. „Хайдут Бойчо от
Разград – пише Симидов – е ходил от 1828 до 1847
г. В този град той се е преселил откъде Тревненско.
Заселил се в с. Арнауткюю, Разградско, (където) се
е оженил за втора жена... Един ден хванал Маня чо-
рбаджи горе над Хайнето, дето го сподирила поте-
рята и го убили на местността Бели бук. Докато го
хванат загащен, той избил около 7-8 души. Издали
го някой си Петко и Станю... Той имал и братя, от
които Петър бил страшен на лице.” >
„ИМЕТО МУ СЕ НОСИ
ОТ УСТА НА УСТА”
ДИМИТЪР КАЛЪЧЛИЯТА
Благовеста Касабова
Боят утихваше. Нерядко и отдалеч прогърмя-

ваше само по някоя пушка. Низамите на Зейнил
паша все по-плътно обграждаха хайдушката дру-
жина. Войводата им Бойчо беше мъртъв. Лежеше
повален до големия дъб на едната си страна. От
откритото му ляво слепоочие бавно се процеждаше
тънка кървава струйка. С диви крясъци и вой на
зурни низамите в плътна стена пристъпяха към
мъртвия войвода, но още никой не смееше да за-
стане редом. Отворените му очи гледаха страшно,
още изпълнени с непреодолимо желание за мъст, и
всяваха суеверен страх сред турците. Но намери се
един храбрец, който с премерен замах на сабята си
отсече главата му и я понесе надолу към селото...
Оцелелите по чудо от жестокия бой с петсто-
тинте низама четирима хайдути седяха мрачни и
притихнали на малка сенчеста поляна в Сливенския
балкан. Всичките бяха млади и силни, но между тях
се открояваше здравата напета фигура на селски
момък. Очите му не се виждаха, бяха забити в зе-
мята, но гъстата черна коса, стигаща на вълни до
раменете, широки мъжествени плещи и яките изпе-
чени ръце, които здраво държаха пушката, веднага
се набиваха на очи. Най-накрая единият от четири-
мата проговори. Беше Златю Конарченина, от село
Конаре, за когото години по-късно Панайот Хитов
ще каже, че бил „до такава степен изплашил тур-
ците, че и досега туркините плашели с него децата
си”, бъдещият байрактар на прославената хайдушка
дружина на Димитър Калъчлията.
— Казвайте какво да правим, братя? Няма я
вече Бойчовата дружина! Няма го и войводата! —
думите му излизаха трудно, а гласът му сякаш не
беше неговият. — Всеки да захваща пътя си или да
направим нова дружина и да отмъстим за войводата
Бойчо.
Тримата мълчаха, всеки унесен в собствените
си неволи, в спомени от преживяното и гледаха в
земята право пред себе си. Конарченинът почака
още малко и каза:
— Аз викам да изберем Димитра за войвода и
да тръгнем да събираме момчета.
Трите глави трепнаха и мигом се повдигнаха.
В очите се появи светлина. Ето ги думите, които
всеки от тях искаше да чуе.
— Да го изберем, да го изберем — развикаха
се в един глас двамата и скочиха на крака.
— Скланяш ли, Димитре, да ни поведеш? —
обърна се към него с променен глас Златю.
Момъкът, чиято лична снага и глава се наби-
ваше на очи от пръв поглед, стана. Сега още по-
добре личеше мъжествената му красота и силата му.
Сивите с режещ като стомана поглед очи огледаха
всеки поред, обърнаха се надолу към мястото, откъ-
дето по чудо се бяха измъкнали и където обезгла-
вен продължаваше да лежи войводата им и пак се
върнаха на хората около него. В напрегнатите по-
гледи на младите мъже Димитър улови желанието
им за борба, вярност и преданост и чертите му се
отпуснаха. Направи крачка към тях и изрече с нате-
жали от болка и гняв устни:
— Скланям. — И тримата едновременно се
хвърлиха да го прегръщат...
От тоя ден започна воеводството на Димитър
Калъчлията, което трая близо тридесет години. Бе-
ше втората четвърт на деветнадесети век, някъде
около 1828 година. Силна и сплотена стана дружи-
ната на Димитър Калъчлията, прочу се нейният вой-
вода по цялата българска земя. Народът нареди пе-
сен, която от Сливенско и Котленско се понесе и по
другите краища на страната.
Посъбрал ми е Димитър,
Димитър млада войвода,
се отбор млади юнаци,
който е един на майка,
един на майка, на баща
да не му й мила майка му,
майка му още баща му.
Откакто стана войвода Димитър Калъчлията,

бяха изминали близо десет години. Цяла Източна
България, от Одрин до Варна, познаваше силата му
и го търсеше за спасение от грабежи, палежи, убий-
ства и отвличания.
Не на един беше помогнал, не един беше уте-
шил, не от едни очи беше изтрил сълзите, не едно
ограбено имущество беше върнал.
Зимата на единадесетата година се случи люта
по Балкана. Снегът стигаше до гърдите. Димитър
Калъчлията не рачи този път да разпусне хайдути-
те. Сменяха гори и планини, но снегът ги застигна и
засипа. Измръзнали, гладни, с изтънели и прокъса-
ни дрехи и цървули, те бързаха все по на изток да
търсят спасение. Намериха го след дълги лутания в
манастира „Света Петка”. Приютиха ги монасите,
макар и да се страхуваха от издайническо око. От-
починаха момчетата, нахраниха се, облякоха се с
топли дрехи, но бездействието започна да ги прите-
снява, затова непрекъснато напомняха на войво-
дата си, че дългата почивка не е за хайдутина. Се-
ляните от близките села, които идваха за черковни
услуги, донасяха какви ли не вести. В една неделна
утрин млад момък прошепна на войводата, че по
главния път се движи поща, която пренасяла цар-
ската хазна. В една от кочиите имало и жена. Раз-
палва се хайдушката кръв на войводата, трепва
ръката му и тутакси посяга към сабята. Момчетата
усетили, че нещо се реди, застанаха нащрек. По
даден знак към войводата се приближават двамата
му най-верни помощници Пею Буюклията и Златю
Конарченина и тримата на бърза ръка съставят план
за действие. Съобщават го на дружината. Манастир-
ските стени се разтърсват от буйните възгласи на
хайдутите. Най-после и за тях се отваря работа и
всеки ще може да покаже силата и юначеството си.
Планът гласи: първо да опитат с преговори, ако
склонят турците да поделят хазната, ще мине без
проливане на кръв...
Когато керванът се изравнява с прикритите
хайдути, войводата изскача и спира кочиите. Опит-
ва се да започне разговор, но заптиетата не искат
да чуят дума и вдигат пушките. В същия миг отеква
мощен залп. Излезли светкавично от засадата, хай-
дутите се хвърлят в бой. Силите са неравни, но ни-
що не е в състояние да спре зажъднелите за дейст-
вие млади мъже.Оредяват редиците на охраната,
един по един заптиетата падат като покосени. Тога-
ва жената – млада туркиня – решава да спечели
сражението с хитрост. Повиква войводата и щедро
обещава да го дари с част от парите и да го напра-
ви водач на охраната. Но, изглежда, младата жена
не е разбрала или не знае кой е
Димитър Калъчлията. Той се е клел със страш-
на клетва, и единственото, което иска, е да отмъща-
ва до смърт. Завършва боят. От горските усои бавно
се връща ехото на последните изстрели. Който е
успял да се спаси, е избягал. Хазната е занесена в
манастира, дарувани са монасите и беднотията от
селата. Останалото е поделено – на всеки му по
равно. И още повече се разнася надлъж и шир сла-
вата на Димитър Калъчлията и неговата вярна дру-
жина. Под байрака на четата се стичат момци от
всички” български краища. Идва и Жельо, по-сетне
преминал в четата на Панайот Хитов, а след време
станал прочутият Жельо войвода. А народът за
благодарност пак нарежда песен.
.....
Димитър дума Кирими:
— Киримо, царска дъщеря,
да би Димитър крал ставал,
Керим кадъна да вземя,
кралица, царска дъщеря
не би Димитър събирал
дур седемдесет момчета,
момчета като вълчета.
.....
че си Кирима улови,
дясна й ръка отряза,
ляво й око извади
и на Кирима думаше:
— Ходи, Киримо, по света,
да ходиш и ме приказваш,
кой беше млада войвода.
Хайдушката дружина на Димитър Калъчлията

не е от седемдесет момчета, но наброявала дваде-
сет души – нещо невиждано и нечувано за онова
време, когато и най-известните хайдушки чети като
тези на Кара Танас и Алтанлъ Стоян не са имали
повече от десет души.
Лятото след битката за хазната дружината на
Димитър Калъчлията се беше разположила на Бака-
джиците. Току-що се бяха върнали от черковището
на Трънливата поляна, при Крива река, където бяха
ходили рано сутринта да се черкуват. В смълчаното
пладне изведнъж се дочу глас на кукувица. Буюк-
лията скочи.
— Дядо Христо Стойков от Котел ще да е. С
неговия глас кука кукувицата. Не минаха и няколко
минути и постовият доведе стареца. Приведените
повече от обикновено старчески рамене, дълбоката
бръчка на челото и угриженият поглед не предве-
щаваха добри вести.
— Дал бог добро, момчета! — кротко и някак
плахо поздрави старият човек. Наобиколиха го от
всички страни.
— Казвай, дядо Христо, какви новини носиш
— подаде ръка Димитър Калъчлията.
— Лошо, войводо. В долното село башибозук
влязъл в поповата къща, на поп Никола, знаете го и
изклал всичко живо. Останала само Станка, малката
му дъщеря. Не успели да я уловят — гласът на ста-
реца потреперваше, думите едва излизаха. Поспря
малко да си поеме дъх и продължи. — Още не са
успели да избягат далеч поганците. — Набръчка-
ната му ръка скришом се повдигна към очите, къ-
дето бяха избили две едри мътни сълзи.
Размърдаха се хайдутите, свъсиха вежди и не-
съзнателно посягаха към пушките. Бяха готови, но
все поглеждаха към войводата. По напрегнатото му
побледняло лице, по гневно светкащия стоманен
поглед усетиха, че ще има бой и както винаги всеки
ще получи заслуженото си.
— Води ни, дядо Христо — изрече с твърд глас
Калъчлията. — Дано даде бог да ги настигнем и
накажем.
На няколко километра от селото имаше гъста
млада букова горичка. От нея почваше Балкана. В
единия й край весело бълбукаше горско изворче.
Нямаше нужда да пращат нарочен съгледвач. Лесно
откриха разбойниците около извора по възбудената
им глъчка. След първия гърмеж настана мъртва ти-
шина. Някъде само припукваше съчка, стъпкана от
краката на минаващите в обход четници. Сетне на-
стана неимоверна врява и хаос. Викове и вой на
куршуми се сляха в едно. Башибозушката орда на-
брояваше около петдесет-шестдесет човека. Те
стреляха повече безразборно и ревейки дивашки,
се опитваха да стигнат конете си. Но повечето от
конете, подплашени от олелията и подгонени от
хайдутите, препускаха бясно назад към селото. Гла-
ватарят на ордата Али паша тъкмо да достигне коня
си, който все още стоеше като забит на една утъп-
кана пътечка, падна възнак, промушен от сабята на
войводата. Останалите низами за миг се вцепениха,
после с неистов вой хукнаха към смразеното от
ужас село да търсят спасение. Хайдутите ги подго-
ниха. Настана истинска сеч. Малцина успяха да из-
бягат. И пак се понесе песен от уста на уста.
Като през гора вървяха,

сред гора дере дълбоко,
във дере студен кладенец.
До кладенеца седяха
тезиха башибозуци:
те си огньове наклали,
млечно каве варяха,
варяха и се черпеха.
Като Димитър видяха,
кавето си оставиа,
фукнали и те да бягат.
Димитър Калъчлията
и Златю Буюклията
башибозука стигнали,
стигнали и го посекли.
Изминаха още няколко години. Славата на Ди-

митър Калъчлията растеше с всеки изминат ден. На
връх свети Илия това лято хайдушката чета се беше
разположила на връх Разбойна. Момчетата лежаха
или си приказваха на групички около трите си лю-
бими хайдушки кладенчета. Този ден очакваха чо-
век от близките села да дойде с вести и принесе
кое-що за хапване и най-вече барутец. По едно
време се зачу познат птичи крясък. Тоз час наска-
чаха момците, жадни да чуят нещо за близките си,
за другари и любими хора. Ето го иде и постовият и
води говедаря Петко Костадинов Батоскин.
— Добър ви ден, момчета, как поминувате! —
поздрави селянинът и се отправи към едното кла-
денче, където войводата чистеше пищова си.
— Сполай на бога, бае Петко, всички сме живи
и здрави — отговори за дружината си войводата и
усмихнат подаде ръка на говедаря. — Да не си до-
шел да ни калесваш на сбор? – все още се смееха
топло очите му.
— И затова съм дошел, войводо, но първом да
кажа, че около твоето село се е разположил черке-
зки лагер. Пропищяло е мало и голямо. Казват, не
останала незасегната къща. Изпроводиха ме наро-
чен човек да те намеря и известя.
Промени се за миг лицето на войводата, дъл-
боката бръчка между очите му стана още по-дъл-
бока и тъмна, виждаше се ясно белегът на лявата
му страна. Смълча се и гората около трите кладен-
чета. Листо не помръдваше, глас на птица не се
дочуваше. Всички изтръпнали, чакаха тежката дума
на Калъчлията. Той леко се олюля, но веднага вди-
гна очи и потърси с поглед верните си помощници.
Пею Буюклията и Златю Конарченина бяха успели
вече да грабнат пушките си. Направиха крачка към
войводата и застанаха в очакване. Съвещанието бе
кратко. Даде се знак за тръгване. Нямаше нужда от
повече обяснения, всички ясно чуха думите на
Петко Костадинов Батоскин. Плана за действие ще
съставят по пътя.
Рано заранта, когато небето едвам се развиде-
ляваше, дружината обграждаше черкезкия лагер,
установил се до крайните къщи на село Торлак5,
Новозагорско. Спяха черкезите, нищо не се движе-
ше в лагера. И в утринната дрезгавина изведнъж
пропука пушка. Наскачаха още-затоплени от съня
бандитите и грабнаха оръжието си. Започна се бой.
Между жестоко сплетените тела навремени се поя-
вяваше и губеше юначната фигура на войводата.
Много черкезки глави паднаха, застрелян в дясното
слепоочие от пушката на Калъчлията, лежеше гла-
ватарят им Расим ага. Малцина оцелели, застанали
на колене, молеха милост. Но не светнаха радостно
очите на войводата този път, не похвалваше юнаци-
те си както досега, не чуваше благодарността на
свестилите се и придошли вече селяни. Застанал
5
С. Торлак, Новозагорско, е родното място на Димитър Калъч-
лията. Според П. Хитов това е с. Таке махла, а според други с.
Омарчево, Новозагорско.
прав в началото на гората, той виждаше друга кар-
тина. Тя никога не беше се изличила от паметта му
и в радост, и в беда го съпровождаше през целия
живот... Димеше в развалини бащината му къща, по
двора се търкаляха овъглените трупове на майка му
и баща му, на по-големия брат и снахата. В ушите
му и до ден днешен звучеше жалният плач на съ-
седите, дошли да подредят убитите... Не искаше да
се завърне там. Отдавна беше отмъстил за тях и за
хиляди други, но не му даваше сърце да види за-
пустелия, буренясал двор с празното място на къ-
щата... Уважиха мъката на войводата си хайдутите..
Простиха се с наизлезлите мъже, жени и старци,
поеха хляба, с който ги даряваха, и поеха към Раз-
бойна. От дружината се отделиха двамата първи по-
мощници на войводата – Пею Буюклията и Златю
Конарченина. Беше се привършил барутът и тряб-
ваше да се набави нов, пък и някоя друга пушка,
ако успееха да донесат, нямаше да бъде зле. И през
ум не минаваше на двамата прочути хайдути, че за
последен път разговарят с войводата, с побратими-
те си...
След седмица ги заловиха и двамата в Ямбол и
под строг конвой ги изпратиха в Сливен при Зейнил
паша на разпит. Той щедро им обещаваше спасение
и богат дар, ако предадат Калъчлията. Мъжествено-
то им и гордо държане пред прославения със своята
жестокост паша се разнесе по всички села и градо-
ве. И народът пак нареди песен, с която искаше да
прослави завинаги верността и предаността на хай-
дутите към войводата и дружината, към делото.
Пашата Пейо думаше:

— Пею ле папа-буюклу!

Нещо ща та попитам,
правичко да ми обадиш.
Пейо на паша думаше:
— Питай ме, паша, да кажа,
да кажа, да ти обадя.
Пашата Пею думаше
— Кажи ми де е Димитър,
де търси хлебец за храна,
да ида да го уловя?
Пею на паша думаше:
— Пашо ле, Зейнил ефенди!
И ти Димитър да видиш –
до земята ще се поклониш,
ръката ще му целунеш
и хлебец ще му подадеш!
Ако би видял Димитър
как върти сабя дамаска,
как върти очи юнашки –
то не би пращал низаме
Димитра да си уловят!
Пашата събра низаме,
па им сърдито поръча.
Димитра да си уловят.
Годините се нижат една след друга. За дружи-

ната на Димитър Калъчлията говорят всички – и
българи, и турци, посрещат я навсякъде като спасе-
ние, подвизите й подхранват надеждите, възвръщат
вярата. Панайот Хитов казва, че Димитър Калъч-
лията е „един от най-знаменитите български вой-
води”, където и да отидат той и момчетата му, нами-
рат приятели и подслон, верни хора и съчувстие.
Името му се носи от уста на уста, обичат го всички
угнетени и страдащи...
В ранната есен на 1858 година Димитър Ка-
лъчлията решава да отиде по комитски работи в
Балчик. Четата е пооредяла, доста от хайдутите ве-
че са понавъртели години, нужни са нови, пресни
сили, млади юнашки сърца и зорки очи. Трябват и
дрехи, храна, трябват свои хора, които да приютя-
ват четниците през зимата. Изпращат го побрати-
мите му, но никога вече няма да го посрещнат. За-
ловен от предателска ръка в Балчик, най-храбрият
и прославен войвода от началото и средата на де-
ветнадесети век е откаран в русенския затвор. След
дълги разпити и мъчения е обесен в затвора през
същата година. Много по-късно, след Освобожде-
нието, ще прочетем във вестник „Дунавска зора”
между другите оценки за прославени наши хайдути
и думите, с които се казва, че „Димитър Калъчлията
е между най-прославените, мъжествени и с юначни
глави хайдути”. >
ЦАРИЦАТА НА ОСОГОВО
РУМЕНА ВОЙВОДА
Катя Желязкова
Румена мома войвода

турнала пръстен в бука.

— Кой си пръстен удари,
той ще ми бъде войвода.
Румена пръстен удари!
— Хайдете, момци, със мене,
със мене, момци, при мене,
я ще ви додим войвода,
Ако разтворим страниците на нашата стара ис-

тория, ще открием, че тя е твърде богата на героич-
ни изяви от страна не само на мъжете, но и на же-
ните. Още при хан Крум наред с храбрите воини
при Върбишкия проход се бият и жените. Но най-
много сведения за юначествата на българката мо-
жем да съберем от времето на османското робство.
В ония черни времена жената, освен че е продъл-
жавала живота и паметта на нацията чрез ражда-
нето и отглеждането на деца и внуци, е била и пъ-
рвата помощница на борците за свобода – хайдути-
те. Знаем песните, в които се говори за „нашите
майки все в черно ходят” или за онези невести, на
които „е додеяло все кървави ризи да перат” и т. н.
Но има и такива жени, които са хвърляли хур-
ките, оставяли са децата в люлките и заедно с мъ-
жете са излизали в гората, на хайдушките сборища.
Техните имена са предавани от поколение на поко-
ление с обич и стаен възторг – Сирма войвода, Бой-
ка войвода, Боряна войвода, Рада войвода, Каймак
Стойна, Тодорка, Грозданка... все млади и хубави,
все войводи!
Преданията и спомените разказват, че пове-
чето от тях са били истинни личности, а техните
имена, някои известни от народните песни, носят
подвига само в определено събитие.

И ето в средата на деветнадесети век се явява
истинската, носителката на сякаш всичко преживя-
но от нейните предшественички – Румена войвода.
Нейният изпълнен с превратности живот е по-
дробна описан от съвременника й Ефрем Каранов.
Но и до ден днешен тя е повод за размисъл и
вдъхновение на мнозина писатели и хора на изк-
уството. Има нещо изключителна в характера на та-
зи жена, която на двадесет и девет години, в онова
време на строг патриархален ред, захвърля мотика-
та, оставя мъж и четиригодишно дете, за да поведе
из Осоговските планини хайдушка дружина.
Спомените разказват, че Румена не само е стъ-
писвала с поведението си всички, нещо повече, съ-
баряла е обичаи, отхвърляла прегради, разрушава-
ла вековни догми... И затова жизненият й път е из-
пълнен с превратности, с кървави драми. Той е низ
от полети и падения, от възторзи и разочарования,
от срещи с верността и черното предателство... Та-
къв необикновен живот е присъщ само на силните
духом личности, онези, които са призвани да водят
останалите, да бъдат винаги на гребена на човеш-
ката вълна, там, където животът им предлага най-
силните и съдбовни изпитания.
По сметките на нейни съвременници Румена е
родена в 1829 г. в с. Гюешево, Кюстендилско. Още
от малка за нея се говори като за „палаво, диво и
щуро, повече от колкото може”. И това не е случай-
но, защото в хайдушка люлка е люляна Румена, в
бащината й къща висели по стените пушки и ята-
гани, миришело на барут... Дядото Павле бил стар
поборник. Когато започва Кримската война, събира
чета и спасява селото от грабежите на турските

войски, отправили се на изток. За ден-два гюешев-
ските храбреци прогонили неканените пътници, а
някои от тях, както се случва, били и убити. Скоро
дошла потеря от Ниш и жестоко се разправила с
бунтарите. Пребит до смърт дядо Павле лежал ня-
колко дни увит в овчи кожи и се преселил в неби-
тието. Но оставил в последните си часове на сина
си Георги (бащата на Румена) заръката никога да не
скланя глава пред поганците. Георги бил по това
време пазач при кулата на Девебаир. Тук в бедната
колиба до кулата се ражда и Румена. Това е по-
тайно и загадачно място, от което се вижда цялото
Каменичко поле. През деня тук било тихо, сейме-
ните си лежали под дебелите сенки. Но вечер
пламвали огньове, сенки шарели на фона на гората,
чувала се пукотевица и човешка гълчава. Често Ру-
мена, която вече живеела в дядовата Петкова къща,
идвала при баща си. На седем години е била, ко-
гато, като донесла студена вода, поискала да стре-
ля. Всички се смеели – тя такава тъничка, ще падне
пушката от ръцете й, а се цели в близката бука,
спокойно, съсредоточена. След гърмежа от мнозина
се разнася възклицанието – „Брех, че око има
малката!” И така, когато нейните връстнички се
учат да въртят вретеното и чакръка, тя привиква
към пушката...
За това й качество на удивителен стрелец
след години ще говорят мнозина. То е и една от
причините Румена като воеводка да респектира
дружината си, да всява ужас сред враговете.
Но за гората е още много рано. Сега малката
Румена прави само дребни пакости. Най-много са
страдали от нея малките, невръстни турнета. Едно
завежда в гората и го оставя самичко. Друго кара
да прескочи реката, то пада посредата и се про-
студява. На трето пъха гущер в пазвата и то така се
уплашва, че започва да заеква.
Бият я, скубят я, но тя не се укротява, а буй-
ната кръв на рода й с годините все повече се проя-
вява. Майка й Милица също била от бунтарски ко-
рен. По заръка на дядо й Китан братът на Милица
убива един турчин, който искал да я потурчи. Гошо
забягва в Гюешево, става ратай, а по-късно при
него идва и Милица, която се оженва за Георги Пав-
лев.
В ония детски години обичаното място за Ру-
мена била гората. Не се плашела там нито от живот-
ните, нито от хората, „дори вълците бягали от нея”,
защото имала силен мъжки глас, който след години
ще се превърне за нея в едно сигурно, респекти-
ращо оръжие и неведнъж ще я спасява. Като вик-
нела след козите от Катунище, чувало се на някол-
ко километра. След дванадесетата си година Румена
се замомила. Била черничка, стройна, но мършава,
само големите й вакли очи се откроявали. Имала
чудната дарба да пее, а песента й влизала направо
в сърцата на тия, дето я слушат. Могла и с часове
да играе хоро, без да усети умора. Ето и един спо-
мен на съвременници; „Прежуряше като започна
играта Румена, вече дойде икиндия, а тя още ситни.
Здрачи се, но тя продължава. И цялата нощ не пре-
стана... Тези, дето само гледаха, и тях ги надви
умора. Отиваха си и се връщаха повече отпреди
слисани – Румена още играе.”
А докато играела на хорото на млади години,
и по-късно при мъка и радост, все пеела. И още
нещо си спомнят онези, които са я виждали – голям

„пехливан” била Румена, борела се с овчарчета и
козарчета и винаги ги надвивала. Но най-голямата
й страст си оставала стрелбата. Разправяли се ле-
генди за нея, детето, което едва що проходило и
започнало да си играе със силяхлъка (кожен колан,
в който се затъкват ножове и оръжие) и пищовите
на дядо си.
В празнични дни на поляните край Гюешево
се събирало пялото село. Нареждали се богати тра-
пези, родовете сядали вкупом да ядат и пият, а сел-
ските първенци, седнали на трикраки столчета, бла-
гославят трапезата. И изведнъж се разнася гръм и
някой от първенците се обръща по гръб, а от стол-
чето стърчат два крака, третият е избит от куршума
на лудетината Румена...
И така тя вече се е замомила. За външността й
мненията, общо взето, си приличат. Иванчо Църнио,
връстник на Румена: „Беше стройна, много пъргава,
много здрава и можеше да подлуди които си иска
мъж.” Баба Величка Стоичкова: „Като одеше, снаг-
ата й трепереше като тел на тамбура. Лудееха сите
по нея.” Афуз ага, турчин, ятак на Румена: „Може
да не беше толкова хубава като другите жени, но
видиш ли я, влезе ти в ума, в главата, в сърцето.”
Ето и спомена на Паун Цветков, който е сре-
щал Румена като войводка: „Беше стройна, височка,
имаше гръмлив глас, а когато я гледаш, иска ти се
да се приближиш до нея, ама те е страх.” А нейният
четник Стоимен Ангелов ще изрече най-силните ду-
ми, които ни представят един почти фантастичен
образ на тая необикновена за времето си жена:
„Юнак бе Румена, соколица. Серт беше, буйна бе-
ше, хубава беше, като млада кобилка. Кога ходеше,

снагата й се кършеше у половината. Когато викне-
ше от Босачки рид, се чуеше у Торбанци. Силна бе-
ше и владееше над седем каази, над седем града,
над седемдесет села, бореше се със седем кайма-
ками и трима паши. Плашеха се от нея не само тук,
но и по-далеко от Солун и Цариград.” Очевидно
Румена е притежавала особен чар. Това, че се е
харесвала особено на мъжете, по-нататък, както ще
видим, ще изиграе огромна роля. Защото освен че е
могла да подлуди всеки, когото си иска, имала е и
такива ухажори, на които не е оказвала никакво
внимание. Първата сполетяла я беда е опитът на
паланечкия каймакамин да я потурчи. Той наистина
я отвлича, но гюешевци събират от три села мъже,
настигат го близо до село Перекол и през сълзи
молят тя да бъде освободена. Имало с тях и много
жени и деца. И със застъпничеството на един тур-
чин – син на стария Абаз от Паланка, чиято жена
била българка, Румена като по чудо била освобо-
дена. Но отвличането могло да се повтори, затова
ненавършила и четиринадесет години, баща й по-
бързал да я ожени. Избраникът бил един от най-
добрите стопани на селото – двадесет и две го-
дишният Георги Шопо. Но Румена била много скръб-
на. Тя, сърдечната, непокорната лудетина, трябвало
да заживее с човек, към когото сърцето й оставало
равнодушно. Нека си припомним думите на Георги,
цитирани в книгата на Николай Хайтов „Хайдути”.
„Хората я одумваха, но аз знаех, беше ми домакин-
ка и верна жена, ала много кискин (сприхава,
люта). Тя ако искаше да се потурче, щеше да бъде
най-добрата ханъма, но за нея Каменица беше
тясна, та камо ли харема.”

Някои от съселяните на Румена са очаквали,
че след женитбата тя ще се укроти. Но нищо такова
не станало. Осем години живяла Румена с Георги,
като денем копаела боба и картофите, а нощем сън
не я хващал. Скачала, мерила юнашките дрехи,
препасвала силяха на дядо си. На осмата година
Румена ражда дете – Андончо, на което кроткият й
мъж се радва неизмеримо, въпреки че из селото се
носел слух, че детето е от змей. И пак не мирясала
лудетината. Свекърва й, баба Трендафилка, перяла
дрехите на сеймените, Румена скришом ги обличала
и питала „Прилика ли са ми”. Баба Трендафилка ще
мърмори, ще проклетисва, но вътре в себе си ще се
възхищава на „щуравата” си снаха, на която всичко
й мяза. Ни детето, ни къщната работа са могли да
спрат волната душа. Мнозина си спомнят за друж-
бата й с един от пазачите на Дербенджийската ку-
ла, сейменина Алия, който бил луд по нея. За тая
му любов хората му викали Руменин Алия. Та с него
един пролетен ден Румена извършила най-голямата
си дотогава дързост. Пред очите на Мурад билюкба-
ши и всичките пазачи на кулата тя слага на главата
на Алия едно яйце и стреля. Яйцето пада, а Алия
остава непокътнат. На въпросите на сеирджиите, не
му ли е жал за живота, отвръща; „Ако дойде смърт-
та, нека идва, нали я праща Румена”.
След това, когато става войводка, Алия ще й
носи хляб и важни сведения. Подозирали са мнози-
на, че между тях е имало и любов, но слаб ще да е
бил нейният пламък, щом не е попречил на Румена
да прехвърли цялата си страст към ковача Стоян от
Кръкля.
Мъжът й Георги почти не се задържал в къщи.
Все по гурбети – да спечели някой лев. За Андончо
се грижела баба Трендафилка, а Румена едва чака-
ла да падне вечерта и да хукне заедно със Стоян
към гората, дето е сборището на хайдутите от дру-
жината на дядо Ильо. Седят край лумналия огън мъ-
жете и се питат полудял ли е Стоян от Кръкля, тех-
ният верен ятак, та води по нощите това крехко де-
войче. Но като разбират, че това е Румена, сторват
й място да седне и започват приказките за нейното
юначество. Накрая тя запява стара песен, хайдути-
те я слушат, благодарни на чудния й глас. Чак
когато зората се пуква, трябва да се връщат, но
колко мъчителен и нежелан е пътят на Румена към
дома. Пак ли да преде и тъче, иска й се да остане в
усойната гора, при мустаклийте юнаци. Хорските
уши и очи гледат и слушат. И тръгват злите приказ-
ки, дето я правят по-черна от дявола. Стигат и до
кроткия Георги. И един ден пред креватчето на спя-
щия Андончо, след десет години семеен живот, той
ще й каже: „Думат хората, че си имала рода със
змейове, затуй си излизала нощем от къщи и сте
правили кой знае какво”. А тя ще му отвърне с
горящи очи: „Грях да му е, Георге, за този, дето ни
събра двамата!”
Ще минат още няколко месеца. Свършила е
Кримската война, турските войски се връщали от
фронта и отново пътят им минавал през Гюешево.
Много били пакостите на разюздания аскер. А като
се знае свободолюбивият характер на гюешевци, не
е трудно да се досетим, че мнозина турци са се
простили с живота. В селото пристигнала голяма по-
теря да накаже виновниците. Пребивали хората до
смърт, палели и грабели. Заподозрели и Румена във
водачество, арестували я и я били жестоко. Накрая
публично я бесили „с главата надолу”. За срамотия,

видели й се сите голотии. Ето я уродливата цел на
заптиите – да унизят гордата българка, да я сломят
телесно и психически. Но крива им излязла сметка-
та. Гневът кипял в Руменините гърди, тя стоически
понесла всичко и само изсъскала през зъби: „Ще
има да видите”. Страшна закана, която тя ще изпъл-
ни така, че и потомците на нейните мъчители ще я
запомнят. Свършват спокойните дни за Румена. Още
не минала и седмица от общественото опозоряване,
агаларите отново я хващат да я „изпитват”. Този
път в Паланка. Не само бой може да смаже някого,
много по-страшно е унижението да й се подиграват,
да я събличат и оглеждат с похотливите си очи.
Свела поглед, смръщена и каменна, тя мълчи. Мъл-
чат и баща и Георги, когото откарват в Скопие, за
да го пуснат после полужив и едва върнал се в се-
лото, да се прости със света. Всичко това се е тру-
пало в душата й, и като сложим убития от нея тур-
чин, дошъл една нощ с похотливи замисли в къщата
й, ще видим, че тя е имала само един изход – го-
рата. Като убила турчина, тя се погрижила и да го
скрие, но я видели двама колибари и това било до-
статъчно да се реши да бяга в планината. Облякла
бюлюкбашийските дрехи, целунала детето си и се
обърнала към свекърва си с думите: „Викат ми
айдуткиня, целио свет е пропищел от мене. Е нека
стана айдуткиня” – и избягала навън.
Първият човек, при когото отива, е Стоян ко-
вачът. Споменахме, че те се познавали отдавна, и
освен юначеството ги свързвало и едно особено
чувство, което с времето ще се превърне в любов.
Румена му разправила набързо случката с турчина и
му предложила да бягат заедно в гората. Стоян ома-
гьосан от необикновения чар на тая жена, веднага

забравил за двете си деца и стопанката си и тръг-
нал покорно след нея. Най-напред решили да отмъ-
стят на двамата колибари – предатели. Запалили им
колибите, но тях не ги намерили, взели една икона
и се отдалечили от мястото на пожара. Селяните ви-
дели горящите колиби, хукнали да ги гасят и подго-
нили Румена и Стоян. И до днес мнозина изследо-
ватели се учудват как са могли да ги заловят, тях
опитните, пъргавите...
Затварят ги в една изоставена къща и цялото
село се извървяло да види хайдуткинята. А двамата
се държали така спокойно сякаш нищо не е стана-
ло. Свалила Румена бюлюкбашийските дрехи, об-
лякла своите, а Стоян засвирил с тамбурата и два-
мата запели. Цялата нощ се веселили пред очите на
смаяните селяни и агите. На сутринта ги подкарали
към града, но умната Румена по пътя напива конвоя
и двамата успяват при една река да избягат.
Опиянена от свободата, насред гората Румена
се провикнала: „Ето ме най-сетне войводка”. Но
войводка била тя само на Стоян, който я гледал с
предани очи. Същата вечер купуват от каракачани-
те оръжие. Скоро, чули за Румена, при нея идват
десетина души. Но какви хайдути били те, „хора
погубили не един живот, не един грях турили на
съвестта си”. Не ще да е лесно било да си войвода
на такава сбирщина, която ламтяла само за плячка.
И въпреки този немаловажен факт с тая дружина
Румена в продължение на три-четири години извър-
шила чудеса. Не ще да е било лесно за нея да води
дружината си из местата, дето бродел легендарният
дядо Ильо с двеста юнака. В неговата дружина вли-
зали сало най-достойните, а ония, дето били от-

хвърлени, идвали при Румена. Такива били бившите
войводи Трайче и Митре, хайдутите Спасе и Пешо...
Най-важната работа била всички да се закъл-
нат в побратимство. Това станало в манастира „Све-
ти Яким”, където ги заклел един калугер от Гюеше-
во. В манастира става и случайната среща на Руме-
на с нейния племенник, болнавия юноша Витко.
Румена взима момчето с дружината и то за в бъдеще
ще играе голяма роля за сплотеността на хайдутите
около войводката. Това момче често с невинността
си е сломявало коравосърдечните хайдути.
Скоро се разчува за дружината. Турците не
пестели ругатни и подигравки по адрес на войвод-
ката, най-често я наричали „кучката”. Но явила се в
поробената земя една боркиня за свобода – най-
ярката дотогава, най-дръзката, най-юначната. И
много са легендите, които тръгват след нея, а в тях
с митичното живее и реалността. Тая жена – свет-
кавица, като се засилела и пристегнела колана на
кръшната си половина, прескачала през два коня и
сядала на третия. Тя хвърля в изумление мъжете,
тръгнали след нея, и с поглед само всявала у тях
покорство. Защото онова, което можела да направи
тя, другите не можели. На стрелбата – първа, най-
точна, в походите неизтощима, в битките корава и
смела. За нейната свръх издръжливост научваме от
спомените на Стоичко Китанов: „Карам си я овцете,
сабаалем беше, полека нагоре. Кога гледам дружи-
на. Току чух гласо на Румена: „Ела, Стоичко, не бой
се, ела!” Румена и Стоян седат, а другите лежат ка-
то яловинье (ялови овне). Беа шест-седем души.
Она си беше собула по чорапье. Румена не ми се
видеше да е уморена. Смее се и рече” „Стоичко,
сакаш ли да се пребориме.” – „Оти да не сакам”. Па
се уловиме. Ногу беше яка. Може да се бориме
половин саат, може и повече. Никой не надви.”
Коментарът е излишен. Уморената от дългия
преход жена е достоен противник на двадесет и пет
годишния як и отпочинал овчар.
Бързо се придвижвала четата на Румена. Тя
изваждала душите на хайдутите, но се измъквала от
потерите не вредима. Турците не могли място да си
намерят. Каймаками и бегове по пели нощи кроят
планове да смажат тая непокорна войводка. Прила-
гат заплахи, подкупи, викат се врачки и гледачки,
търси се съдействието на предатели. Но всичко би-
ло напразно. До такава степен пораснал страхът
към Румена, че само да посочели някого, че има
вземане-даване с нея, го пребивали до смърт или
изгнивал в затвора. Такава била участта и на мъжа
й Георги.
Румена нощем водела четата, а денем почива-
ли в някое усойно място. Само за дни тя прогонила
от Осоговските планини страшния разбойник, дето
тормозел селяните – Адем арамия. С това станала
още по-известна. И макар че след нея вървели шпи-
они и потери, намирали се добри хора, нейни съ-
гледвачи, които я спасявали.
Тези предани хора били овчари, дървари, кю-
мюрджии. Всичко наглед вървяло добре. Но тревога
мъчела Румена. Една сутрин в колибата й влязъл
тайно Милко Патлнджано и с похотлив поглед се до-
ближил до спящата Румена. Тя скочила като пружи-
на и едва не го удушила. След два дни Спасе я гле-
дал скрит зад едно дърво, като се къпела в реката и
след като излязла, й предложил да избягат далече и

да струпат дом. На това предложение креснала:
„Абе, черен дяволе! Ей сега ще те заколя!”
Тревогата й е за Андончо, а и твърде често я
палят очите на Стоян... Тоя Стоян, дето остави де-
цата си и тръгна с нея. Техните отношения най-при-
емливо са описани в очерка на Николай Хайтов от
„Хайдути”. След като допуща, че те от по-рано са се
имали, в началото на хайдутството са се въздър-
жали от по-особена близост заради клетвата, Хай-
тов пише: „Любовната връзка идва очевидно след
това. Заедно скитат из планината – байрактаринът и
воеводката, – заедно почиват и спят, заедно напа-
дат и се бранят, често пъти сам сами в глухите гор-
ски пущинаци, един здрав мъж и една препълнена с
живот двадесет и девет годишна жена, съдбовно
свързани на живот и смърт с една обща борба... При
това положение една любов е не само естествена,
но тя е неизбежна, и, разбира се, се случва, както
по-нататък фактите ще ни покажат...” Любовта на-
истина идва силна и изпепеляваща и тя кара Руме-
на да тръгне в една нощ заедно със Стоян за село-
то, да потропа на вратата на мъжа си Георги и да го
помоли от сърце да я прости. Двамата предлагат Ге-
орги да се ожени за жената на Стоян и даже му да-
ват пари да гледа децата. Но Георги се разплаква и
отказва да им прости. Тръгват си сломени, молят
преколичкият поп да ги венчае, но и той отказва,
ужасен, че трябва да свърже кръвно побратими. И
така законът и обичаят бягат от двамата, не им ос-
тава нищо друго освен да го прегазят...
Освен това у Румена след година хайдутлук
настъпват и вътрешни промени. Сега тя мисли по
иначе, не я влече плячката, а гледа на сиромасите
и оскърбените да помогне. Като вижда как веднъж
селяни прекарват добитъка през два огъня, за да го
лекуват от шап, раздава им жълтици да си купят
нови волове. Особено жестока била към турците,
посегнали на честта на някое българско момиче.
Така тя имала всичко – и популярност, и доверие.
Запели песни за нея. Но тя страдала за малкия си
син, нестоплен от майчина ласка, за горчивата лю-
бов със Стоян, за плячкаджийската природа на сво-
ята дружина. Слизала нощем тайно до селото, целу-
вала спящия си син, оставяла жълтици да го гледат.
Ето и спомена на Гоге Цинцаро, неин четник: „Ед-
нъж ми остави една зобница пуна с пари секакви и
рече: „Гоге, дръж това на скришно место. Ако нещо
стане, нека са твои, да са ти алал. Онащ да не си
посмял да пипнеш. От них ще дадеш на мойо Геор-
гия да гледа детето... Тогай я чух да издъйне. После
завърге глава и рече: „Така стана, Гоге, фанаа ме
гяволето! Не можах вече да траем... И така от мене
не биде нищо. Ама на турците барем платих.”
Расте всеки ден тревогата в душата й, като
гледа хайдутите си – все недоволни, очите им алчни
за грабеж и злато. А тя ги разкарва по планините
добро на народа да правят. Митре и Трайче са все
навъсени и мълчаливи. Спасе повехнал от злоба.
Патлиджано гледа като луд и нещо тайно си при-
казват с Пешо, слухтят. Останал й е само Стоян, но
и той е един затворен...
Скоро идва и развръзката. Неизвестно никому,
но тя усеща, че в нея вече тупти едно мъничко сър-
чице, един живот, който скоро ще покаже на света
своето присъствие. Румена е бременна!
И това толкова радостно и нормално състоя-
ние за жената при нея се превръща в ужас. При

онова време на нравствени предразсъдъци, при об-
вързаността й с едно семейство, тя, воеводката да-
ла клетва, очаква дете от Стоян... Никой не трябва
да узнае за това! В това тежко състояние й помог-
нала нейната вярна ятачка Цвета от Узем. И дошло
времето, когато трябвало да напусне дружината.
Как ли се е разделила с хайдутите, какво ли им е
казала, защото все пак е трябвало нещо да каже за
отсъствието си, никой не знае. Събитията след това
говорят, че все пак е успяла, но това едва ли е на-
малило мъката...
Ражда Румена втори син – Каранфилко, когото
оставя да го гледат бездетните Аница и Иванчо Ми-
теви от село Гюмюрджино – Кюстендилско. Това
станало, както после твърдял дядо Каранфилко,
през 1862 г.
Не минало и месец и Румена се върнала при
дружината. Посрещнали я добре и всички били до-
волни, защото в нейно отсъствие грабели, без някой
да ги спира.
И отново повела дружината тая корава жена
от Църноок до Царев връх, като наказвала народ-
ните притеснители и само повтаряла: „Опичайте си
акъла, не ща арамии в четата си”. Като срещнела
някого, все за Ильо войвода разпитвала. Искала да
се срещне с него и да му предложи да слеят дружи-
ните си и заедно да мъстят. До Бодово станала сре-
щата между двете чети, то било радост, момчетата
се прегръщали, шапки хвърчели във въздуха, пищо-
ви гърмели. А Румена е нетърпелива да види войво-
дата. И какво голямо е било разочарованието й, ка-
то разбрала, че дядо Ильо отишъл напред по своя
си работа. Срещнала се осоговската царица с заме-

стника му някой си Стаменко. И му казала за жела-
нието си занапред да се бият под един байряк. Но
страхлив и нерешителен бил той, боял се от тежкия
характер на войводата. Няма ли да го накаже
после, че е прибрал тая серт жена, от която всички
се плашат. Разярена, Румена кресва в лицето му:
„Много ти здраве” – и тръгва отново с хората си
назад.
Как искала тя да направят голяма сговорна
българска войска. Очевидно това ново съзнание не
е дошло изведнъж. Виждаме узряването на воевод-
ката за четническа организирана войска. Но, изгле-
жда, и тук съдбата имала пръст. От този ден започ-
нали злините за нея. Капакът били думите на един
лукав старец, когото срещнали при връх Църноок.
Начумерени и завладени от тежки предчувствия,
хайдутите се спират до едно изворче да отпочинат и
се освежат от дългия път. А старецът се изправил
срещу тях с думите: „Вървете си от Църноок! Очите
ви ще потъмнеят и ще се разсипете. Коя да е чета,
ако се напие от църноочите кладенци, тя се разсип-
ва. Не можи вечи чета да бъди!”
След тая зловеща прокоба естествено някак
си идва и тайният заговор на хайдутите срещу вое-
водката и Стоян ковача – знаменосеца. Заговорни-
ците използували обстоятелството, че те двамата
слезли една нощ в Кръкля по работа.
Заговор срещу Румена! Той идва не внезапно,
а е назрявал с годините и за него има твърде много
предпоставки. Нека си припомним, че всички хайду-
ти подред са й се, възхищавали както на юначест-
вото, така и на хубостта й, всички тайно са били
влюбени в нея. При някой от тях {както пише и в

спомените) поради несподелеността това чувство
съвсем естествено се е превърнало в омраза, в же-
лание за мъст. Особено показателен за тая мета-
морфоза е Митко Патлиджано. Освен това противо-
речията идвали и по въпроса за водачеството. Спа-
се е бил най-отявленият кандидат за воевода. Но
както твърдят и мнозина изследователи, като че ли
най-важната причина била отживяването на старото
хайдутство. И разбирайки това, Румена не напразно
се е стремяла към Ильо войвода. Близо четири го-
дини от 1858 до 1862 е водила четата. Но дошъл
краят на едно дело, което е свързано с подвига на
тая необикновена жена, на която по-нататък е от-
редена такава горка съдба.
Било петък срещу събота. Стоян и Румена след
уморителния преход тихичко се приближават до
мястото, където нощува дружината. Стъпват много
тихо, за да не събудят някого, та нали напоследък
всички са станали толкова зли и несговорчиви. Но
не виждат четри сенки бързо побягват откъм гората
и се притаяват зад колибата. Това е краят!
Две са версиите за по-нататъшната съдба на
Румена. Първата е, че е убита в околностите на се-
лата Габер и Градец, а втората, че след заговора е
ранена и се лекува дълго при ятаци, а после зами-
нават неизвестно къде със Стоян. Ефрем Каранов,
първият биограф на Румена, в своя „Очерк за Осо-
говските планини” (1886) пише: „Като почакали за
известно време Румена и Стоян да заспят, Спасе и
Милко (Пешо отишъл да търси храна) вземат по ед-
но дърво и се отправят към колибата. Влизат и с все
сила удрят всеки предварително определената жер-
тва. Стоян останал подпрян, а Румена се вдига,
гръмва с пищова си... и пада обляна в кръв. Убита!”
Владимир Минев – неин родственик, които е
разговарял със съвременници, подчертава, че всич-
ки те не допускали да е мъртва царицата на Осо-
гово.
Гоге Щицеро „Нече да е утепана. Турците чеа
да се радват и големи веселия чеше да има. А они
ич. Като да не е станало нищо. Имаа си страх от
нея.”
Дядо Нико от село Ранинци твърдял, че два-
три дни след това отишъл на мястото на произшест-
вието. Намерил там Румена тежко ранена, закарал я
у тях, където я лекувал близо два месеца. Оздравя-
ла и заминала за някъде. Дружината се пръснала.
На прощаване на всички поръчала да не разказват
за случилото се, „за да не се развилнеят турците и
народът да си изпати”.
Ето какво още е записал Владимир Манев:
„Когато дядо Таско (Самоволеца) отишъл в Кишинев
да се запише за опълченец, там заварил хиляди
българи, мъже и жени, дошли да се запишат. Каза-
ли му, че една жена от Кюстендилско, била някога
харамия, искала да се запише. Руснаците обаче ка-
зали, че жени не приемат.”
Някои автори допускат, че това е била Румена,
като имат предвид нейния характер и темперамент.
Ето и част от спомените на нейния внук – Ки-
тан Андонов – по прякор Румата: „Не се знае защо
баба Румена се е отказала от дружината. Тя не е
убита. Оттам заедно с байрактаря Стоян баба Руме-
на се преселила в Румъния, в Букурещ. Аз бях доста
голямо момче, когато баща ми говореше за нея и
много добре си спомням това, което разказваше.

Ето накратко и разказа. След години, около 1895 г.,
Румена изпратила вест по един пътуващ българин
на сина си Андон. Тя била вече доста стара, имала
дъщеря от Стоян Ковача. Румена решила да повика
сина си в Букурещ, където живеела доста богато.
Но Андон не се съгласил, изглежда, не повярвал
напълно на думите на пратеника.”
И дотук свършва всичко, което е било извест-
но за живота на тая необикновена жена, хайдутката
Румена. В нейния път има много превратности, мно-
го неизвестни и тъмни пространства. В онова без-
просветно време това е съвсем обяснимо, а и живо-
тът и самата борба са предполагали пълна дискрет-
ност. Но за нас въпреки всичко е останал оня прек-
расен, романтичен образ на Румена, счупила окови-
те на предразсъдъците, прогледнала столетие на-
пред и усетила благостта на свободата. Тя положи-
ла всичко най-скъпо пред олтара на отечеството. >
ВОЙВОДАТА ОТ БЕРОВО
ИЛЬО ВОЙВОДА
Христо Троански
... Че ми е Ильо войвода

на Крали Марко детето.

Едва ли има друг поборник срещу османската
тирания, за когото приживе да са създадени толко-
ва песни, колкото за дядо Ильо войвода. И до днес
те се пеят из Кюстендилско и Благоевградско, къде-
то той начело на дружината си се е подвизавал в
продължение на десетилетия. В тях този легендарен
войвода е изобразен като страшилище за пороби-
телите и неуморим защитник на онеправданото на-
селение.
Неговото дело обаче далеч надхвърля класи-
ческата представа за народен отмъстител, чието
„царство” са били дебрите на Рила, Осогово и Мале-
шевската планина. Защото хайдушки пътеки го из-
веждат на широкия друм на всеобщата организира-
на борба и там през 60-те и 70-те години на мина-
лия век той се изявява редом с нашите най-големи
национал-революционери. Сред тях историята ни е
отредила на Ильо Марков подобаващото място на
име, само споменаването на което е било достатъч-
но, за да събуди у хиляди българи надежда и вяра.
Роден в Берово през 1805 година, Илия Мар-
ков Попгеоргиев е син на беден земеделец. Детст-
вото му преминава както на всички деца от това
прикътано между Плачковица и Малешевската пла-
нина село – с по-малко игри и с повече работа. Той
е добър помощник на родителите си, които от малък
го пращат да пасе овце и коне по околните баири.
Момчето расте на воля и сред връстниците си
изпъквало със своята разсъдливост и съобразител-
ност – било надарено със силна памет. Навярно, ако
по онова време в Берово е имало училище, Ильо
Марков би се проявил и като отличен ученик. Той
обаче остава неграмотен за цял живот. Не е имал

бащата средства, както някои по-заможни беровча-
ни, та да изпрати сина си да учи писмо и четмо в
килийно манастирско училище.
През 20-те и 30-те години на XIX век Берово е
имало облика на неголямо градче. Жителите му се
занимавали със скотовъдство, земеделие и малко
търговия. Този край не бил засегнат от кърджалий-
ските набези и неговото население живеело сравни-
телно спокойно. Все пак в отделни случаи местните
бейове и аги са му припомняли кои са истинските
господари тук. Но Ильо Марков – вече момък с
представителна осанка, широкоплещест и як, бил
измежду онези българи, които не преглъщали ос-
кърбленията.
Известен е следният случай. Един ден беров-
ският бюлюкбашия с неколцина сеймени се наста-
нил „на гости” у дома на Марко Попгеоргиев. Стана-
ло ясно какво ги е отвело там – хубостта на двете
Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им,
момъкът застанал срещу бюлюкбашията и с твърд
глас поискал от него да напусне дома му. Бюлюкба-
шията се заканил да си отмъсти за тази обида,
нанесена му от гяур.
Заканата така и не се осъществила. Това, че
местните османлии наричали сина на Марко Поп-
георгиев Кара Илия – тоест Черния Илия, е твърде
показателно за отношението им към него. Не ще да
са му дали този прякор само заради мургавата кожа
на Ильо, тъй като в превод определението „кара”
освен черен е синоним и на страшен.
Около 1830 година Ильо Марков, вече дваде-
сет и пет годишен мъж, напуска родното Берово, за
да се озове в Рилския манастир. Там с препоръката
на един калугер, негов роднина, го настанили пазач
на рилската обител – пандурин. Задачата му била
да брани манастирските имоти от върлуващите раз-
бойнически шайки.
Тази служба изиграва голяма роля за подго-
товката на Ильо Марков – неведнъж той успява ус-
пешно да прогони злосторници, в повечето случаи
арнаути, свикнали безпрепятствено да плячкосват
по пътищата. Едва ли младият пандурин е вършел
това сам. В онези години в рилските усои около ма-
настира са намирали приют хайдути и няма да бъ-
дем далеч от истината, ако допуснем, че са му по-
магали. И навярно срещите с тях по-късно решител-
но повлияват на Ильо Марков да поеме по хайдуш-
ките пътеки. Като пандурин той служи в манастира
цели осемнадесет години. През 1848 година се зав-
ръща в Берово и се оженва за съселянката си Цона.
От нея му се раждат три деца – дъщерята Велика и
синовете Никола и Иван.
През 1850 година за неуредени лични сметки
местният турчин Мехмед-байрактар убива брат му
Станко. Не закъснява и отговорът на Ильо – подир
два дни Мехмед-байрактар е намерен смъртно про-
боден с нож. Кой го е убил – османлиите се досе-
щат. Но Ильо Марков не намират у дома му и на-
празно го очакват в засада.
Малко подир тази случка до Берово достига
слухът, че Ильо предвожда хайдушка дружина в
планината. Заговорва се, че измежду най-преданите
му другари били и други беровчани – Георгия Грън-
чаро, Златко Голчо и Стоимен, който му бил станал
байрактар. Две-три нападения над отделни осман-
лии-разбойници потвърждават слуховете за Ильова-

та дружина. За нея от ухо на ухо вече се разказва
из цяло Малешевско и Пиянечко. Наред с името на
войводата й споменават се имената на Цеко от
Гърляно, Стаменко Мицов от Очипаля, Нико Камбе-
ра от Ваксево – все хора, които са имали причина
„да хванат гората”.
Жителите на околните села сами започнали да
търсят закрилата на Ильо и неговите другари. И
дружината винаги се отзовавала с готовност. Така,
когато на войводата му се оплакали от близкия на
властта гъркоманин Доказана, чорбаджия и изед-
ник, той влиза с дружината си посред бял ден в
Берово и го убива насред мегдана. Справедливото
наказание стресва местните бейове и аги, а бълга-
рите си отдъхват – има кой да ги пази от своево-
лията на душманите.
Поробителите започват да споменават името
на Ильо със страх. Нарекли го капитан Кара Илия.
Именно по това време сред народа се запява „Про-
чул се е Ильо войвода по тая Рила планина” – една
от най-хубавите и съдържателни песни за хайдутст-
вото по българските земи.
Предполага се, че по време на Кримската вой-
на (1853–1856 г.) Ильовата дружина е наброявала
към седемдесет души. Тя е представлявала една
внушителна сила, за наличието на която властта си
е давала сметка. Известно е, че в резултат на Крим-
ската война Русия, покровителката на християнско-
то население в турската държава, претърпява неу-
спех. Този факт окуражава поробителите, усилва се
гнетът върху раята. В района на Ильо войвода оба-
че те не смеят да повдигнат глава. В Дупница на-
пример (дн. град Станке Димитров) местните осман-

лии замислили погром над българското население
на градчето. Научил, че срещу Великден те се гот-
вят да колят българите, войводата праща хабер до
властта, като предупреждава: „Цяла нощ ще обика-
лям с дружината си край града и разбера ли, че ня-
кой посяга на българите, ще избия всички мюсюл-
мани, а турските махали ще изравня със земята!”
Заплахата подействувала и золумите били
осуетени.
Дейността на Ильовата дружина принудила
официалната власт да влезе в преговори с войвода-
та. Упълномощен бил мюдюрът на Радовиш, който
се срещнал с Ильо. На въпроса му, защо създава
неприятности на царската власт, войводата отгово-
рил, че докато не престанат беззаконията и насили-
ята над българското население, няма да сложи оръ-
жие – нито той, нито който и да бил от четниците
му.
Тези Ильови думи мюдюрът предал на пашата
в Скопие, който от своя страна уведомил за състоя-
лата се среща в Цариград. Оттам изпратили изве-
стие с препоръката: да се обещае на Ильо Марков
опрощаване на всичко, ако той преустанови хай-
душкия си занаят и миром се прибере при семейст-
вото си в Берово.
Войводата дал съгласието си, но при условие,
че му се издаде писмено опрощение, което ще га-
рантира безнаказаност на него и на другарите му.
Турската власт се принудила да приеме поставеното
условие и да го изпълни.
Едва тогава Ильо Марков разпуснал дружина-
та си и се завърнал в Берово. Но малко продължил

мирният му живот. Беровските османлии не били за-
бравили за убийството на Мехмед-байрактар. Жад-
ни за мъст, те изпращат платени убийци, но Ильо ги
изпреварва. Предупреден, той с верния си другар
Нико Камбера ги причаква край селото и ги избива.
Още същия ден двамата отново започват хайдушкия
живот. Това става през лятото на 1855 година.
В отговор властта арестува жената и трите де-
ца на войводата и ги интернира в Кюстендил, къде-
то ги изоставя на волята на съдбата – без препи-
тание, без никакви средства. Тук местните българи
правят всичко възможно да облекчат тежката участ
на Ильовото семейство.
В началото на 1856 година правителството из-
дава така наречения Хатихумаюн – височайши указ.
По силата на този документ трябвало да се обезпе-
чи на всички поданици на султана правото на лич-
ността, имуществото и честта, независимо от класо-
вата принадлежност, вероизповедание и национал-
ност. В указа се казвало, че завинаги ще се изкоре-
ни злото и ще се осъществят редица икономически
реформи. Декларирало се равноправие при разгле-
ждането на съдебни въпроси, обещавало се, че ще
се въведе ред и законност в империята.
Тези обещания така си и останали на хартия.
Но те подлъгали мнозина, а между тях – и неколци-
на от Ильовите хайдути. Те захвърлили пушките и
се върнали към мирния живот. Но не минало много
време – сеймените ги заловили. И по нареждане на
великия везир Кбразлъ паша ги обесват – четирима
от тях в Кюстендил, а осем други – в Ниш. Между
екзекутираните бил и Цеко, един от най-старите

четници на Ильо и дългогодишен байрактар на
дружината му.
Ликвидирали по този начин част от другарите
на Ильо, властите, окуражени от постигнатия успех,
предприели по-широка и добре обмислена акция в
Малешевско и Пиянечко. В желанието си един път
завинаги да разчистят сметките си с капитан Кара
Илия те изпращат там миогочислена редовна войска
и башибозук. Същевременно завардват планинските
проходи.
Ильо войвода навреме съзира опасността. И
търси изход, за да спаси своята дружина. По това
време до него достигат сведения, че някои от най-
известните войводи като Иван Кулин и Цеко Пав-
лов, хайдути от Северозападна България, са се пре-
хвърлили в Сърбия. И че тяхната цел не е само да
намерят временно убежище на територията на сръб-
ското княжество.
Сърбия, въпреки че още през 1830 година до-
била автономия, не е напълно независима държава.
В началото на 60-те години в по-големите й градове
продължавало да има турски гарнизони. Това об-
стоятелство оскърбявало патриотичните чувства на
сърбите. Неведнъж се стигало до въоръжени стълк-
новения между тях и отделни турски военни под-
разделения. Обстановката показвала, че назрява
сериозен военен конфликт. Още повече, че за него
правителството открито се подготвяло. Тогава имен-
но в Белград се озовава Г. С. Раковски.
С личната подкрепа на премиер-министъра
Илия Гарашанин Г. С. Раковски, осигурен и със
средства от сръбското правителство, започва да съ-
бира в Белград българи-родолюбци за образуването
на една народна войска. Идеята на големия бъл-
гарски революционер е в началото на предстоящата
сръбско-турска война тази войска, съставена пре-
димно от бивши хайдути, да навлезе в България и
да повдигне народа на всеобща въоръжена борба.
Негов пръв помощник в осъществяването на този
план става Ильо войвода, който пристига с дружи-
ната си в сръбската столица през есента на 1861 го-
дина.
В Белград популярният войвода е посрещнат с
радост. Отдават му голяма почит, като Раковски го
натоварва със задачата да обучава част от добро-
волците в легията за водене на партизанска борба.
Дядо Ильо, както започнали всички да го наричат,
се оказва вещ и незаменим инструктор. Името му се
споменава редом с това на Раковски, за него съоб-
щават в донесенията си европейските дипломати.
В началото на юни 1862 година между бел-
градчани и войници от турския гарнизон станало
въоръжено сблъскване. Правителството използува
този момент и дава заповед сръбската войска да об-
гради крепостта, където се намира Ашир паша. За-
почва известната в историята на Сърбия Белградска
буна, в която най-активно участие взема и създаде-
ната от Г. С. Раковски Първа българска легия.
На 17 юни Ашир паша открил оръдеен огън по
обсадителите. По време на сражението дядо Ильо
войвода е командир на един от батальоните, щурму-
ващи крепостта. Лично той на няколко пъти повеж-
да легионерите, удивлявайки със смелостта си ев-
ропейските наблюдатели. Намесата на чуждите кон-
сули обаче осуетява открилата се възможност кре-
постта да бъде превзета. Военните действия били

прекратени, но българите заедно със сръбските пат-
риоти продължили да я обсаждат.
На 8 септември Сърбия и Турция подписват
протокол за мирно уреждане на спора за турските
гарнизони в княжеството. Политически усложнения
не настъпили въпреки очакванията на Г. С. Раков-
ски, дядо Ильо войвода, Иван Кулин и другите ръ-
ководители на легията. Угаснала надеждата Гърция
и Черна гора, съюзниците на Сърбия, да се намесят,
за да се използува този момент Първа българска ле-
гия да навлезе в пределите на отечеството.
Сръбското правителство наредило легията да
се разпусне. Част от българските доброволци под
ръководството на Раковски заминава за Румъния.
Останалите начело с дядо Ильо са настанени в
Крагуевац.
Две години по-късно войводата отново се вър-
нал в Белград. Тук се заселил с двамата си порас-
нали синове. В сръбската столица Ильо Марков е на
особена почит и често пъти княз Михаил Обренович
го кани да присъствува на военни паради и провеж-
дане на войскови учения и стрелби. Награден с
орден и получил капитанско звание, на популярния
войвода отпускат и месечна пенсия от 150 динара.
През 1876 година Сърбия започва подготовка
за война с Турция. Това обнадеждава хилядите бъл-
гари, които се намират в емиграция. И в Белград от-
ново се стичат бивши хайдути, четници и бегълци
от поробената родина. Въпреки че Ильо Марков ве-
че е седемдесетгодишен, той не се поколебава и
сформира чета от триста души. Сред четниците са и
двамата му синове.

В началото на военните действия дядо Ильо-
вата чета води самостоятелни сражения, но след
това е включена в руско-албанския батальон, ко-
мандуван от руски офицери-доброволци. В една от
битките дядо Ильо е тежко ранен. Наложило се да
го оперират. Месеци наред след операцията той ле-
жи в болницата, където за него се грижи милосърд-
ната сестра София, сръбкиня по народност. По-къс-
но тя става негова втора съпруга.
Когато се разнася радостната вест за обявена-
та от Русия на 12 април 1877 година война на Тур-
ция, Ильо Марков все още е в болницата. Малко по-
късно той получава писмена покана от щаба на дей-
ствуващата руска армия да участвува във войната
като войвода начета. Препоръчал го е Хитрово, бив-
шият консул на Русия в Битоля.
На поканата дядо Ильо войвода се отзовава с
готовност. Въпреки незаздравелите си рани и опас-
ността дясната му ръка завинаги да остане недъга-
ва, старият поборник заминава за Свищов, където е
щабът. Тук вече са надошли някои от най-известни-
те войводи: Георги Пулевски, Димитрия Трифунов,
Георги Антонов, капитан Георгия, Григор Огненов.
Не след дълго командуването ги изпраща в Ловеч,
където войводите и техните чети от доброволци са
екипирани и въоръжени.
В края на лятото четата на Ильо Марков на-
броява петдесетина мъже – доброволци от Кюстен-
дилско и Македония, мнозина от които години на-
ред не са се разделяли с пушките си. Впрочем по-
добен е съставът и на другите чети от българи, кои-
то заедно с дядо Ильовата са придадени към Запад-
ния отряд на генерал Гурко. Тяхната задача е редом

с руските волонтири да преминат Стара планина, да
завземат София и оттам с бърз ход да се явят в тила
на турските войски, атакуващи Шипченския проход.
Започва трудната операция по превозването
на руските оръдия през зимния балкан. Дни и нощи
почти без почивка, макар и бавно, руси и българи,
обединени от една цел, напредват през район, къ-
дето турските войски не ги очакват. В тези изклю-
чително тежки моменти особено се отличават четите
на капитан Георгия и на дядо Ильо. Лично генерал
Гурко след преминаването на балкана награждава
двамата войводи с ордена за храброст „Св. Георги”
и им изказва благодарност.
Малко преди победоносното влизане на осво-
бодителите в София, всички български чети от от-
ряда на генерал Гурко се дават в подчинение на дя-
до Ильо. Включват ги към сборния отряд на подпол-
ковник Юрий Антониевич Задерновски, който е по-
лучил заповед да преследва турските войски от со-
фийския гарнизон по направлението Радомир-Кю-
стендил.
На 27 декември ръководената от дядо Ильо
чета влиза без бой в Радомир. Тук войводата, под-
помогнат от архимандрит Зинови Поппетров, уста-
новява временно управление на града. На 2 януари
1878 година е освободен и Дупница. По-нататъш-
ният ход на сборния отряд обаче е спрян – дошло е
известие да не се настъпва към Кюстендил, тъй като
вече са започнали преговори.
Дядо Ильо не може да се примири с мисълта,
че Кюстендилският край ще остане в турски ръце. С
мълчаливото съгласие на подполковник Задернов-
ски той повежда четата си. На 6 януари се устано-
вява на бивак в село Коняво. Пет дни по-късно,
подпомогнат от един ескадрон; на четвърти улански
харковски полк, Ильо Марков влиза в Кюстендил,
тържествено посрещнат от българското население
на града. На другия ден обаче разузнаването до-
кладва, че откъм Крива паланка настъпва редовна
турска войска. Данните за нейната численост са
точни: два табора анадолска пехота, една кавале-
рийска част и две планински оръдия, както и много-
броен башибозук. Съпротивата срещу тези сили е
била безсмислена. Малобройният руски ескадрон и
четата на дядо Ильо са принудени да се изтеглят от
Кюстендил.
Но това е временна мярка с цел да не постра-
да градът. Повторно – и този път завинаги – Кю-
стендил е освободен на 17 януари от един силен от-
ряд, командуван от генерал Майендорф, подпомог-
нат от четата на дядо Ильо. Това става само два дни
преди подписването на примирието в Одрин. Спо-
ред него демаркационната линия минавала по било-
то на Осоговската планина, като изкуствено разде-
лила областта Пиянец. Така че южната и част и Ма-
лешевско с родното Берово оставали в турски ръце.
За там именно в края на януари дядо Ильо се отпра-
вя с четата си. Походът му, въпреки мрачното пред-
чувствие на войводата, връща надеждата на насе-
лението, че ще живее в свободна България. Четата
обикаля село подир село, посрещната с неописуема
радост. Навсякъде дядо Ильо установява българска
власт, наречена „Съвет на старейшините”, начело с
председател. Така, макар и временно, Пиянец е ад-
министративно присъединен към новосъздадения
Кюстендилски окръг.

През март в Сан Стефано депутация от видни
българи поднася благодарствен адрес до император
Александър II, подкрепен от двеста хиляди подпи-
са. На церемонията присъствува и дядо Ильо, пока-
нен от руското главно командуване. Тук го награ-
ждават с орден за храброст.
Два месеца по-късно турската власт изпраща
войски в освободената от Ильо Марков Пиянечка
околия. Но старият поборник съзнава, че нищо не
може да се направи – Пиянец е отвъд демаркацион-
ната линия и русите не позволяват да се нарушава
договорът. По това време той се установява със
семейството си в Кюстендил, решил спокойно да
доживее дните си. Но не за дълго.
Оповестените в края на юли решения на Бер-
линския конгрес отново раздвижват духовете. Въл-
на от протести залива цялата страна. Санстефанска
България е разпокъсана на три – северната й част
заедно със Софийски окръг и Кюстендилско са обо-
собени в свободно княжество, Южна България е от-
делена от него и под името Източна Румелия ще
просъществува цели седем години, а Македония и
Одринска Тракия отново са върнати на султана.
От всички краища на страната до конгреса, до
руското правителство и руското военно команду-
ване пристигат протестни писма и изложения. Най-
много са те от Македония. Но молбите за въвеждане
на гражданско управление в тези райони, за идва-
нето на руски войски са безрезултатни. Русия е
уморена от войната – при един нов конфликт на
страната на Турция ще застанат Англия, Германия,
Австро-Унгария.

В тези съдбоносни за българския народ месе-
ци в някои от по-големите градове се създават ко-
митетите „Единство”, чиято задача е да се поведе
борба за освобождението на останалите под робство
българи. Техни основатели са едни от най-изтъкна-
тите някогашни национал-революционери, прочути
войводи и опълченци. Сред тях е и Ильо Марков.
Народното негодувание от решенията на Бер-
линския конгрес и революционният кипеж, напра-
вляван от комитетите „Единство”, довежда до избух-
ването на Кресненско-Разложкото въстание в райо-
на на днешния Благоевградски окръг. Един от ак-
тивните участници в неговата подготовка, Ильо
Марков не се поколебава, въпреки своите 73 годи-
ни, отново да поведе чета.
В края на юли дядо Ильо войвода, митрополит
Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев – и три-
мата изизключително популярни сред народа като
борци за неговата свобода, се срещат тайно с ок-
ръжните управители на Кюстендил и Горна Джумая
(дн. Благоевград) – Шевченко и Овсянний. Срещата
се е състояла в Рилския манастир. На нея двамата
окръжни управители дават съгласието си за започ-
ване на въоръжени действия на територията на
днешна Югозападна България.
Въстанието избухва на 5 октомври 1878 годи-
на. Първите сражения срещу аскера, започнали в
района на Кресненските ханове, са успешни. Към
въстаниците се присъединяват стотици българи,
надошли от други краища. Пламва и Разложко. През
тези героически дни дядо Ильо войвода действува с
четата си в района западно от Струма. Познати са
му всички местности – нали някога тук е хайдут-

ствувал; сякаш се връщат у него предишната сила и
храброст. Въстаниците гледат на него като на бо-
жество. И запяват оная, никога незаглъхнала в тези
краища песен: „... Че ми е Ильо войвода на Крали
Марко детето”.
Кресненско-Разложкото въстание завършва с
неуспех. Неполучили подкрепа, повечето от старите
войводи разформироват четите си. Дядо Ильо се
завръща в Кюстендил. Останал без средства, ста-
рият поборник е принуден да моли за пенсия. Едва
две години по-късно Народното събрание му отпус-
ка двеста лева месечно, издействувани след упори-
тото застъпничество на младия депутат Стефан Ста-
мболов.
Не му било съдено на Ильо Марков да се рад-
ва на спокойни старини. През 1885 година избухва
Сръбско-българската война, отворена от крал
Милан, „за да се поддържа равновесие на Балкани-
те”. Вече осемдесет годишен, дядо Ильо отново (за
кой ли пореден път) нарамва пушката. Явил се до-
броволец, него го включват в четата на Димитър
Попгеоргиев Беровски.
Вестта за участието на престарелия войвода
във войната обхожда целия фронт. Офицерите ид-
ват да му стиснат ръката, войниците гледат на него
с възхищение. За тях той е символ на безгранична
любов към отечеството, на преданост към идеалите
на българина за свобода.
За заслуги в тази война Ильо Марков е награ-
ден с най-високото българско военно отличие –
златния орден за храброст. Сръбското правителство
обаче спира пенсията, която му е била дадена още

от княз Михаил Обренович заради участието на
войводата в Белградската буна.
Ильо Марков доживява до деветдесет и три го-
дишна възраст. В годините, когато под ръковод-
ството на Вътрешната македоно-одринска револю-
ционна организация в останалите под турска власт
земи започва активно четнишко движение, мнозина
от четниците са идвали при стария поборник, за да
получат от него благословия. И той им я е давал с
цялата си душа, така, както непрекъснато бе отда-
вал ден по ден и година по година живота си в име-
то на великото дело – освобождението на отечест-
вото. Умира на 17 април 1898 година, изпратен в
последния му път от признателното гражданство на
Кюстендил и от представителни делегации на
десетки градове от цяла България. >
КОЙТО НОСИ МЪЖКО СЪРЦЕ

ПАНАЙОТ ХИТОВ
Петър Борсуков
1.
„Хей, мой брате – казах му аз (на Никола
Аджема). – Я погледни на хубавата гора, че тя веч
се развива. Я каква хубава и весела пролет е сега!

Време е да се веселиш и да пееш, а като нарамиш
пушката и се накичиш с оръжия и добри дрехи, като
те види някой, ще му е драго до земята да ти се
поклони.”
На дядо Добри Солито: „Стара планина не ос-
тава ялова. Тя ще роди други, по-добри от нас.”
„След Гергьовден, както казва пословицата, и
на трънката лист има.”
Панайот Хитов (1830-1918) – овчар и козар,
джелепин (търговец на добитък) и касапин, горски
човек и войвода. Почива под сенки дебели. Пие
вода студена. Не му е трудно в своите спомени да
изброи имена на върхове и местности – Сините
камъни, Тюлбето, Харамията, Кушбунар, Равна ре-
ка. Сякаш го виждаме: върви по пътека, без да се
обръща. Знае какво има в Сливен – калдъръмени
улици, къщи, хора.
А от високия връх се вижда надалече. Какво
се вижда от Равно буче – между Медвен и Котел? От
Демир капия извира Камчия, „блести от слънчевите
лъчи като елмаз”. На югоизток са карнобатското по-
ле, планината Стидово и морето, „ако не пречат
малките и ниски планинки”. А на юг от Сакар пла-
нина – минаретата на Султансели-мовата джамия в
Одрин, на север и запад – Стара планина и Доспата
(Родопите), цялото корито на Марица и Тунджа. От
трите чуки (над село Чипровци) – Видин, Дунава,
Акча планина и Връшка чука, Витоша.
Засега войводата само гледа своето отечество
– с бинокъл или с просто око. Мислите идват по-
късно. „Българинът, който иска правда и свобода,
трябва да се надява на своите плешки и да се под-

пре на милата си майка Стара планина” – сякаш на
себе си говори той. А види ли посърнал и измъчен
човек, ще попита: „А бе, дядо, по тези хубави бал-
кани няма ли да ходят хайдушки чети?”
2.
По балканите са ходели всякакви чети – и
кърджалийски, и хайдушки.
Летописецът поп Йовчо пише, че кърджалиите
влезли в Трявна на 20 февруари 1798 година, в „не-
делю месопустною и уловиха много человеци и из-
гориха селото и само една четвърт от къщята цели
останаха”. Мано Калпакчи: „1795 г. Обраха кърджа-
лиите колите сливенски, вечна им мъка беше.” Хад-
жи Велико от Шумен: „1799 г. Да се знай, като оти-
дохме на Ерусалий, излязохме от Шумен на август
22, отидохме през Узунджово. Тая година плячкоса
панаира Кара Фейзи, дето му викат даалия.” С. Бо-
бчев от Елена: „1800 г. И тази година дойдоха даа-
лиите на Гергьовден и изгориха черквата „Свети
Николай”.
Жендо Вичов от Котел съветва: „Ако ли ще ис-
ка някой много да знае, нему трябва малко да спи,
рано да става, бога на помощ да призовава.” Не
забравя да спомене за теферича, който станал,
„като пуснали чошмите” и за това, че около 1800 г.
Котел бил заграден наоколо с дувар и шарампол.
„Откъм югозапад на Котел, на оная страна до ре-
ката, дето и що се дума Бардукюва поляна, се съ-
брали всичките млади и стари мъже и жени, и мъ-
жете били въоръжени, и играли хоро през всичките

празнични дни и кърджалиите гледали от Разбойна,
ала не можали нищо да сторят.”
А Кушбунар е хайдушко сборище – на три часа
път от Сливен, на поляната, където, скрита в тре-
вата, тече лековита вода. Ставал е събор тук – на 6
август, Преображение Господне. Султан Мохамед
IV, започнал своя шестмесечен лов (1664 г.) от Од-
рин, е стигнал до Кушбунар.
Христо войвода е защитавал селата от Сливен
до Одрин.
Стайко войвода веднъж се облякъл в женски
дрехи, но щом сеймените се усъмнили, снел булото,
засукал руси мустаци и запретнал ръкави: „Сеймени
с крака риташе, риташе и ги колеше.”
Злати войвода – с грамаден ръст, прескачал
купи сено, сърцето му било чаталесто.
В песента Индже съветва байрактаря си: пуш-
ка да му е булката, сабята – зълва, пищови –
девери, гарвани – сватбари.
3.
Бащиното огнище, „отечеството” е Сливен,
тъмната гора над града, Сините камъни. В него има
игри и детски крясъци, кървави истории, разказва-
ни от дядо Хитьо. В празнични дни биела камбана.
Облечен чисто, сякаш новороден, излизал навън и
зографът Симеон Цонов. „Рука Симеона” – така се е
подписал на иконата „Свети Илия” в църквата „Све-
ти Димитър”.
На библиотечния шкаф в жеравненската църк-
ва има надпис: „То зачел да я прави майстор Геор-
гий на 1833 г. май шестаго, село Трявна, и така
свършил майстор Генчо на 1840 г. на декември
двайсетаго.”
Същият поп Йовчо пише: „1848 г. 11 юни. Ви-
тан Коев (млади), като отхождаши за Сливен, го
убиха в Сливенската планина, що се зове Кална
усойна, на поляната.”
В песента се казва: „Николча убит видяха и на
майка му за нишан калпака му занесоха.” Имало и
такъв обичай: ако някой от овчарите умре, на до-
машните му изпращат писмо прогорено отвътре –
известие за умряло, чер хабер.
Щели са и Панайот да убият, дебнел го раз-
бойникът Мустафата на „Махмудов извор”. Казал на
Мустафата, след година, при друг случай: „Ти си
мислиш, че ти само можеш да гърмиш и да развър-
таш ятагана! Че у другите хора няма такова сърце!
Аз ще те питам и друго: като идвате тука при моите
козари и взимате ядене, защо ги замервате с пуш-
ките? Добре да знайш – ще ма принудите, ако тъй
върви, аз сам да стана хайдутин.”
Хаджи Ибиш замахнал с брадва след него, та
сливенските кожари се чудели как е останал жив.
Ако било нейде по къра – по-лесно. Засега трябва
да се търпи, докато му дойде часът.
Защото огнището, отечеството е свидно – ба-
щино и още прадядово!
Панайот: „Аз вече напущам всичко и ще изля-
за хайдутин, че барем да ме убият на бойното поле.
Тук не може – казвам – да се живее, не видиш ли?”
Стоян: „Виждам. Та и аз колко пъти съм искал
да направя същото, ама няма с кого. Пък и свидно е
да напуснеш това хубаво наше отечество, защото
веднъж излезеш ли – това си е то: няма връщане.”
4.
Дядо му Хитьо работел на бачията (мандрата).
Случвало се вечер да минават по три-четири чети.
И той искал да тръгне с тях, но като знаел хай-
душкия обичай, се отказвал. На поляната забивали
два заострени кола, новите четници минавали край
тях и войводата им говорел: „Ето, на тези коли ще
бъдете набити. Премерете ги на дирниците си, че
който се улови от вас, това ще му бъде
наказанието.”
Бойчо войвода в своя „Закон...” изисквал „все-
ки четник да бъде верен на другарите си и точен
юнак в работата... От непоправим пияница, раздор-
ник и курварин се спасява четата, както и от из-
дайника, със смърт.”
Че хайдутлукът е мъчна работа, се разбира
след първите 15 дена. Излезли Панайот, Стоян Люц-
канов, Атанас Хаджидобрев, Господин Николов, Бо-
жил Бахов – всички от Сливен, Иван Велков и Дани
Геринджиев от Черкишлий, Иванчо от Беброво. „А
бе, мъчно нещо бил този хайдутлук” – казали Ата-
нас и Дани, отчаяли се от изнурителните преходи и
се отказали. Пък и се случило лошо време – дъжд и
хлъзгави пътища.
„Моят другар, пише Панайот Хитов, бедният,
не беше живял от малък по горите, по дъждове и
снегове и затова таз зима много мъчно му се видя.
Никога в живота си не беше спал на снега, без
огън, без завивка. Но сега веч привикна на дивия

живот. Аз вече бях кален, защото от дете зиме и
лете – с кози и овце – все по горите.”
5.
Дели Миндо от Сливен не се уплашил от кър-
джалиите, заклал с брадвата си 12 от тях. Друг от
Драгоданово за едно лято убил 24 души с пушката
си. Димитър Калъчлията ударил със синджир зап-
тието, взел ключа и отключил железата. Куршумите
шляпали в букака, а войводата Георги Трънкин из-
вадил пищова и тръгнал напред.
Бащата на Панайот бил „неграмотен, но добър
човек и с неустрашимо сърце”. Хитов тръгнал „като
добиче”, но втори път не се е дал в сейменски ръце.
„Не ми дрънкай, не слушам аз никого тук” – отвръ-
щал на съветите да се ожени за нелюбима жена.
„Нямал е юначно сърце да убие жена си или цига-
нина” – ще обвини градешкият овчар, мъжа на Жен-
да (Женда е любовницата на Мустафа Шибил).
Юначно, неустрашимо, чаталесто сърце – та-
кава е мярката на Панайот за мъжественост.
Кюмюрджиите Никола и Георги, хора женени и
с деца, искали пушки и ятагани, господ нека им
гледал децата. А Дамян – млад, трийсет и две годи-
шен, черноок, с дълги черни мустаци – „добър вой-
ник би станал, ако пък имаше и юнашко сърце, мно-
го ще му прилича пушка и сабля”. Но Дамян орял с
воловете в местността Дрянов връх и чакал „додето
цар не повели”. Разсърдил се Хитов на надеждите
му: „На царе да сме чакали да повеляват, че тогава
да се освободим.”

Закляфкали копои, ловджии плъпнали по баи-
рите на Карасърлий (Селиминово), а Панайот и Сто-
ян вдигнали пушките – уж и те гонят дивеч. Преди
това е имало снежна нощ в Сливен, коне в хана на
Хаджидимитрови, нападение в къщата на Али
ефенди. Газели дълбокия сняг и се чудели на тех-
ните другари, които не слушали съветите и се пре-
дали като жени. Арестувани били много хора – Сли-
вен не видял ни Коледа, ни Нова година, ни Ива-
новден.
„Да имаме барем петстотин такива като Дими-
тър Калъчлията и байрактаря му Злати, тогава мо-
жеше да има надежда.”
Вярно, малко са, около десетина души, но и те
могат да разиграват Мусрат бей, миралая. Кереми-
дена къшла, къшлата на Куруазмак, къшлата на Ка-
ракютюк – колят овци, вземат хляб и казват на ов-
чарите да обадят в конака, че са идвали. И това
само за една нощ. Объркал се миралаят, та повикал
батальон войска от Одрин.
Паскал от Глушник бил готов да направи всич-
ко за тях – нали е за народност. Поп Йордан от Сли-
вен ги причестил само, защото ако ги изповядал,
трябвало да оставят хайдутлука.
Казал на Иван Кършовски, че ще „добие лошо
име на хайдутин”. – „Да говорят каквото си искат,
нали ние в нашите сърца ще знаем, че не сме раз-
бойници, а народни войници.”
А не всички са били народни войници. Един от
тях, когото сливенските младежи наричали Гари-
балди, уверявал Хитов, че много хора ще се присъе-
динят към четата. Забягнал в Цариград и повече не

го видели. „Такива са обещанията на много наши
българи” – пише с горчивина войводата.
6.
Не обичал тия, които пият, и не понасял ми-
ризмата на вино. Не употребявал и кафе. По мириз-
мата на тютюн познавал откъде идват хора. Смъртта
на мнозина свои другари обяснявал с това, че са
пили и загубили бодростта си (Александър Хитов,
сина му).
Стоян Люцканов се напил и като всеки пиян
човек започнал „да бъбри и да вади пари”. „Аз тре-
перех от яд и срам, че ни видя старият ни баща
след две години и то в какво положение.”
Аджема и той обичал да си попийва. Казвал
му: „Ей, мой брате, тъй ли ще я вършим ний”. Адже-
ма наистина тъй я върши – заради него четата по-
пада в засада и е заловена в Кортен.
Няколко пъти е трябвало Панайот да „държи
морал” на момчетата си, че се опиват като свини, че
щели да бъдат избити от самите българи, щом ги
видели какви са пияници. Мислел да предприема и
крайни мерки: да убие Стоян, шурея си, ако ги
нападне потеря, да изколи пияниците и така да се
отърве от тях.
7.
През зимата на по-мустакатите момци се съби-
рало по ока лед на мустаците. Първата им грижа
била да намерят топло място и да си посгреят му-
стаците. Веднъж Хаджи Димитър си изгубил феса,
Стоян – една карта, и се ядосвали, че вещите им
останали в робство.
Тъй през зимните облаци грейва слънце, на
кървавите напукани устни се появява нещо като ус-
мивка, от заледените мустаци тече бистра водица.
Гърми смях и на зелената поляна, когато някой спо-
мене за оная случка с арнаутите – бързи като хрът-
ки. Един от тях вървял най-отпред и щом му гръм-
нели, обръщал си дирника и си го тупал с ръка.
Най-сетне Хитов казал на Стоян Караджата: „Оста-
ни малко назад, зад някой камък, и гледай добре да
умериш.” Арнаутинът пак се навел гърбом и се пле-
снал. Гръмнало Стояновото шишане и арнаутинът се
прискимбичил в урвата.
Хитов, макар сериозен и улегнал човек, имал
и такава идея: да запали Цариград. Трябвало да се
уловят няколко плъха, да им се върже на опашката
по един фитил и да се пуснат. „Плъхът ще бяга по
дупките, а кюкюрта (сярата) ще гори, ще капе и
подпалва. Такъв един плъх може да подпали едно
здание на сто места.”
Хората са мислели, че може само да гърми с
пушка и да върти ножа. Имало и такъв случай: В
Ичера се съдели за гора общината и държавата.
„Все него гледахме – спомня си очевидецът. –
Извикаха името на един свидетел... Помислихме си:
Сега дядо Панайот ще го заколи. Но той не го
закла, а се ръкува приятелски с него. Каза, че
познавал баща му...”
Отивал по агитация в с. Каваклия, Лозенград-
ско. Някакъв разбойник му викнал да си даде кеси-
ята. „От сърце ти я отстъпвам. Знаеш ли кого оби-

раш. Аз съм Панайот Хитов.” „Прощавай, чорбаджи
– казал разбойникът. – Не те познавах.”
8.
Гласът на войводата – хвали и обвинява, съ-
ветва и назидава. Понякога е приглушен и уморен,
друг път – сладкодумен и весел. „Ей, мой брате – и
като укор, и като похвала, – без правда няма жи-
вот” – ще каже на Георги Трънкин след самоволната
разправа с кмета на Емирлии Христо Данов. „О, как-
ва слабост у хората! Иди и вярвай само на вънкаш-
ния изглед на хората и техните обещания!” – след
бягството на Паскал. „Бе какви хора сте вий!” – към
Никола Мавродиев и Жельо Чернев след поредната
пиянска история.
От „Ей, мой брате” до „Бе какви хора сте вий”
– възклицания, богати на нюанси – зад тях са и
проливният дъжд сред полето, и топлината на огъня
в гората, и коматчето хляб, разделено с брата, и
пустото бръщолевене на невъздържания човек,
който вече няма срам, щом е загубил разсъдъка си.
„Те, предателите, нийде село нямат, но не се
свършват.” Наложило се да убие другар за измяна.
Умислен и посърнал бил не от потерите и зимните
виелици, а от предателството, то го докарало до
„такова жалостиво положение”. Обещали котленци
навуща и цървули и пари за оръжие, но все лъжели,
та се наложило да им припомни: „Вий не взимате
участие в народния живот, но засрамете се от Ра-
ковски, вземете пример от него.”
Донесли селяните сол, брашно, вино, ракия,
„Тези добри хора, сиромаси, но с богати сърца, на

драго сърце изпълниха всичко.” Търпели онези, на
които им изгорели къщите и чакали кой да им даде
парче хляб, „а този господин се сърди и плаче, че
му били окаляли новите дъски. Де, акъл де!” „Бед-
ните селяни! То за тях е всичката мъка на този
свят.”
„Като че бълнувах” – ще сподели Хитов преди
подготвения бунт в Сливен: мислели да обърнат
всички долапи, валявици и дараци на фабрики за
барут и даже да вземат топа, с който турците гърме-
ли по рамазан. Гняв или горчиво чувство ще облее
гърдите му след отстъплението при Стара Загора:
„Не е ли срам за нас, българите, че не можем да
имаме барем партизански чети и да се завардят
барем тези пътеки...”
Живот – като увлекателно четиво, като детек-
тивски роман. В него има и смях, и сълзи, и сладки
приказки, и кървави истории. Има и „предявления”,
както сам Хитов ги нарича. Познавал кой ще падне
убит два-три дни преди това. „Нашият войвода
Георги Трънкин се развесели, току пей и тъй се раз-
хубавил – дати е драго да го гледаш.” Същият ден,
като в балада, Георги вади пищова и тръгва срещу
куршумите.
Но знак за предателство не му се явил. „Те,
предателите, нийде село нямат...”
9.
Панайот Хитов ни е оставил описания на вид-
ни личности от онова време. Не скрива и техните
слабости.

Хаджи Димитър дошъл в четата „добре обле-
чен, руса коса, очи май зелени, на бой – нисък,
разтъртен. Върху него – два пищова, ятаган черно-
чирен, едно шишане с даалийски чакмак пет педи
дълго, 5 драма куршум носи. Годините му бяха око-
ло 22.”
Ильо войвода – доста добър човек, изгладен
юнак. Цеко войвода – разговорлив човек, много се
хвалел и послъгвал. Таньо войвода – умен, пред-
виждал несполуките от бунта, но не можел да по-
стъпи иначе, щели после да го нарекат страхливец.
Филип Тотьо – сам си бил крив, че го изоставили
четниците, нямал строгост и всички му се месели в
работата.
Пътували с Раковски до Бракла, Болград, Ку-
бей, Кишинев по народни работи. Левски бил учи-
тел в добруджанско село, писали му да дойде и със
съгласието на всички момчета го избрали за бай-
рактар през 1867 година. А какво пишат другите за
него?
Добри Чинтулов: „Панайот е человек с извън-
редна дарба, той е наистина светец за българите и
добрините, що е правил и прави постоянно за наро-
да си, са незабравими, само ако сме хора да ги це-
ним.”
Захари Стоянов: „Аз казах: че ако черковният
въпрос има Чомаков, Екзарх, Славейков, Балабанов
и др., то Стара планина има само Панайот Хитов,
който байрак е развявал, книга е писал, като цар е
бил едно време на българските емигранти.”
Симеон Табаков: „Панайот Хитов бил толкова
смел, че турците тръпнели, щом чуели името му.

Колко се страхували от него, се вижда от разказите
на стари сливенци, че когато турски пътници тряб-
вало да преминат през планината, те се преобли-
чали с български дрехи и даже пеели български
песни.”
Дядо Жельо (според Ботев) неведнъж заявя-
вал, че признавал само командата на Хитов. Левски
го нарича „отец”. Любен Каравелов посвещава дра-
мата си „Хаджи Димитър” на него.
10.
Не можел да се отдели от кавалските гласове,
от техния сладък глас. „Тай свирка може да умило-
стиви и най-жестоките сърца”. Било в козарската
колиба, прехласнал се и не чул какво казва баща
му: да излезе да спи вън. И тогава дошли разбойни-
ците...
Песен ли беше или така говорят хората: „Сул-
тана в Цариград царува, а Хаджи Гендо във Сли-
вен.” А за Божил от Котел наистина се пее, думите
са почти същите: „Един е султанът в Стамбул, втори
е Божил във Котел.”
От баба си ще да е чувал, че „Енжята са е на
бас фанал със Кара Феиз Кърджелия как можи в
Сливен да влезе.” Или: „Дай ми, мамо, дай ми твои-
те вити гривни, да излея, мамо, сребърни коршуми,
да убия, мамо, Енжя млад войвода.”
Винаги има една кория, зад дърветата – жълто
пшеничено поле. В лятната жега гласът отначало е
тънък и провлачен, после набира височина. И на
обед до кладенчето спира мъж, който да напълни
бъкела. До тая вода студена са се притаили момче-
тата и техният войвода. Колко му струва да извади
жълтица и да помоли певицата да повтори песента.
И гласът на войводата се чува сред листата.
Но то е на друго място, в Беглишката кория, в Едир-
ненско. Хората, облечени в български дрехи, а го-
ворели и български, и гръцки. „Запеят – песните им
български. Най-много поет песента за Индже вой-
вода.”
Хубави били поляните, но нямало юнаци по
тях. Старият човек, когото срещнали в Троянско, им
изпял за Лалю войводо и Менту байрактар.
Де да е знаел Панайот, че и за него ще изва-
дят песен. По тези краища казват: извадят, сложат,
натъкмят песен. И то не една и две, а десетки. Дру-
жината непременно е от дванайсетмина души, поля-
ната – равна и зелена, може и до Кушбунар да е.
Шегуват се момците, пролет е, ядат и пият, а само
Панайот нито яде, нито пие.
Излишно е да опровергаваме певеца: тъй ли е
било, не е ли. Все някой ще каже: имало е сняг и
дъжд, мръзнели юнаците, сабите ставали на парче-
та лед, мустаците – ледени висулки. Че не е в нрава
на хайдутина да се изтяга на поляна, да се
размеква.
„Чуване, Бойке, ще има, връщане няма да
има” – ще слуша дядо Панайот, с побелели мустаци
вече, и ще спомни и младост, и онова свидно оте-
чество Сливен, горите – елхови и киселчови. Ще си
поплаче навярно, а и така си е било, не защото
миналото не се връща, а защото е вече стар, а ста-
ростта се храни от спомена.
Наистина ли миналото е само плачлив спомен?

11.
Стара планина е тъмнозелената гора, Сините
камъни, хайдушкото сборище Кушбунар. Тя има Па-
найот Хитов и той има само нея. Може да се разве-
сели напролет или да потъгува, ако „няма още Па-
найота със верни другари, няма още Дякончето,
няма Желя стари”.
Искал е да изпита юнаците, да им каже, че и в
снежна веявица и кучешки студ мъжът трябва да
бъде мъж. „Вярно било!” – ще се зачуди на агнето с
чаталесто сърце и ще си припомни легендата за
чаталестото сърце на Злати войвода.
Не е потомствен хайдутин – дедите му били
козари и овчари. Иначе щяхме да кажем нещо за
родословното дърво, да обясняваме явни неща:
всичко е в реда на нещата. А в Сливен човек може
да стане хайдутин дори само ако гледа Сините ка-
мъни.
Държелив старец! Ще се зачудим на неговите
88 години – толкова е живял. Едни умират от кур-
шум и сабя, други – от стари рани и нови дертове. А
той е писал книги – „Моето пътуване...”, „Фамили-
арни забележки”, бил е главен войвода на българ-
ските чети. Въртял сабя и пушка в две войни –
Сръбско-турската и Руско-турската.
И като че ли това е всичко. Всичко ли?
Започва мирен живот, в който сякаш няма ни-
що интересно – работа, грижи за семейството, спо-
мени.
Случвало се е да се прибере без петак в джо-
ба, след като вземе пенсията. Срещал хора, които

му казвали: „Дядо Панайоте, дъщеря женя”, „Дядо
Панайоте, волът ми умря”, „Брей, дядо Панайоте, от
всички ятаци само на мен не си помогнал.”
Хайдутите виждали Сливен от Сините камъни,
от Гаговец и Бармук баир – изглеждал като в огле-
дало. Реките са три, защото и дефилетата са три.
Топят се дългите сенки на следобеда. Сухи и
жълти са листата. Вятър не гали лицето. Надвисна-
ли върхове пазят града, мерят ръста му, връщат го
към спомена.
Над къщите сякаш плува оня „сам юнак на
коня” – Чинтуловият. Хаджи Димитър, с пушката и
калпака, е в центъра на града. Тръгнеш ли край не-
го, не облаци и върхове се движат, а той.
А Панайот Хитов е в Ново село (квартал на
Сливен). Слязъл от Сините камъни не в потайна
нощ, а посред бял ден. Не сучи мустаци, не точи
кървави ножове. Скрибуцат детски колички. Млади
хора се разхождат край каменния войвода.
Той е жител на града, на Сливен! >

СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ
ЮНАШКА – 1868
ХАДЖИ ДИМИТЪР и СТЕФАН КАРАДЖА
Слав Хр. Караславов
Втората телеграма на валията беше още по-

тревожна. Тази тревога се подсилваше от убитите
черкези и башибозуци в първата битка. Тяхното чи-
сло надминаваше шест пъти по десет. Мехмед Сабри
бей прекара още един поглед по редовете на теле-
грамата до Високата порта... Там пишеше:
„...От снощните атаки на открито на четниците
се вижда, че тазгодишният им състав не може да се
сравни със състава от миналата година – сега те са
по-многобройни и предпазливи. Съобщено е на
армейския корпус да отдели от шуменския полк
поне пет-шест отделения и да ги изпрати в Русчук,
понеже положението в Свищов-ско е несигурно, а в
Габровско войска няма. Но тази сила е недостатъч-
на. Нужно е да се изпратят два табора от обещаната
войска. Ако и това се окаже невъзможно, тогава
най-настоятелно молим да се предпише на втори
армейски корпус да събере поне няколко полка
войска от резервата...”
Валията не го сдържаше на едно място. Той се
разходи из кабинета си. Още не беше свикнал с ху-
бавите европейски мебели, с широките и удобни

кресла, с голямата карта, която висеше на стената,
очертала границата на вилаета. Всичко беше на-
следил от Мидхат паша. „И дано аллах помогне да
наследя пътя му” – помисли си Мехмед Сабри бей.
Съвсем отскоро Мидхат паша беше избран за пред-
седател на Държавния съвет.същевременно му се
даваше право на специален контрол над вилаета.
Сабри бей знаеше, че Мидхат паша няма да
закъснее да се яви. Ще довтаса, за да си припише
лаврите от една победа. Ако такава има, разбира
се. И затова беят бързаше да го изпревари. Той на-
реди да се сложат под оръжие всички годни мъже
във вилаета и командуването да се поеме от Али
бей. Търновският паша трябваше също да излезе,
нареди и на севлиевския каймакамин да поведе
своите заптии. На вилаета бяха обадили с телегра-
ма, че скоро ще му изпратят едно отделение пла-
нинска артилерия. Валията на Одрин съобщаваше,
че е подготвил всичко живо оттатък Балкана. Бил
наредил и на Садък паша да поведе своя полк, но
той се бавел. Искал специално нареждане от Истан-
бул. Последното смути Мехмед Сабри бей. Гяуринът
си оставаше гяурин, ако ще и триста пъти да прие-
ме вярата на аллаха. Валията плесна три пъти с ръ-
це и кьосавото лице на секретаря му надникна.
— Дойде ли сър Роберт Александър Далиел?
— Не е дошъл, бей ефендим...
Сабри бей избърса потното си чело. Напосле-
дък от горещината ли, от напрежение ли, много се
потеше.
— Щом дойде, веднага да влезе...

Секретарят знаеше, че Далиел никога не чака-
ше, но все пак рече:
— Слушам, бей ефендим...
Той се поклони и леко затвори вратата зад се-
бе си.
Валията спря пред картата. Погледът му поди-
ри Шумен. Там имаше осем хиляди радифи, войски
имаше и на други места, но те бяха някак си по-да-
лече, пò настрани от битката. Сабри бей се замис-
ли. Нещо да е пропуснал, да е недовидял. Не, за-
сега всичко беше наред. Не беше забравил дори
вестника. От него народът трябваше да научава за
смелостта на турския войник, за героизма му в бит-
ката с хаирсъзите.
Далиел го завари така, с поглед, забит в кар-
тата, и с блуждаеща мисъл.
— Добре дошъл, сър Далиел — рече дома-
кинът и посочи близкия стол на госта. Консулът не
се сърдеше, че Сабри бей винаги различно го титу-
лува. Той беше разбрал навиците му. Когато имаше
нужда от някакъв съвет, той му прикачваше най-
големите титли, ласкаеше го по чисто ориенталски
маниер, гледаше го в очите. Но когато нещата се
канализираха, беят ставаше по-въздържан, ще-
дростта му изчезваше и той се задоволяваше само с
обикновеното сър...
— Бързам да ви зарадвам, сър Далиел —
усмихна се валията. — Първите комити вече са при
нас... Докараха двама русчуклии... Ако още дър-
жите да ги видите, можем да слезем... Наредих да
ги доведат... Голяма чест им правим, но щом вие
държите на това... Впрочем заповядайте, трябва да

не ги караме да ни чакат... От битки и път са се
изморили, трябва да им оставим време да си почи-
нат... – беят говореше уж спокойно, но едва сдър-
жаше напушилия го смях. В иронията му се чувст-
вуваше присъствието на злоба.
Те слязоха в долната одая, приседнаха на
миндерлъците и група заптиета въведоха двамата
комити. По-високият беше опърпан, със синини по
лицето, на по-ниския ухото му беше откъснато на-
половина. Съсирекът тъмнееше и беше неприятно
да го гледаш.
— Как се казваш, бе керата? — запита беят
по-високия.
Той се усмихва съвсем слабо:
— Атанас Боздугански, Сабри бей... Не ме ли
познаваш?...
— Млък, бре гяур! Сабри бей с комити земане-
даване няма! — рече той и смръщи веждите си.
— Преди да стана комита, ти, беим, имаше да
ми даваш две жълтици.. .
Сабри бей пребледня от яд. Той изгледа ко-
митата от горе до долу. За пръв път го виждаше.
Сигурно му е изфирясъл акълът – помисли си той, а
гласно рече:
— Тоя керата не е с всичкия си...
Това го успокои и беят се усмихна пестеливо.
— Кога съм станал ортак на кесията ти?
— Не ти, а твоят корем, Сабри бей... Слугите
ти всяка заран вземаха месо на вересия от моята

касапница, без да ми го плащат... Такива като тебе
ме направиха комита...
Валията бе започнал да се поти отново. Спо-
койствието на хаирсъзина му действуваше на нер-
вите и той беше готов да нареди на заптиетата да го
изведат, но сър Далиел побърза да отбие разговора
на друга страна.
Въпросът му беше прям:
— Кой ви изпрати в България и за какво се би-
ете?
Атанас Боздугански не бързаше да отговори.
Той си спомни нареждането на войводите, но точни-
те думи някак бягаха от езика му. Хайдутинът усети
как мислите му се оплитат.
Неговото мълчание накара англичанина да по-
втори въпросите си, сега той ги раздели на две. Кой
ви изпрати? – беше първият.
— Никой — рече той.
— Как така никой! Ние имаме сведения, че
букурещкото правителство и Русия са ви изпрати-
ли... — натърти консулът.
— Бошлаф! — усмихна се Атанас.
— И ти ли ще ни отвърнеш като него — обърна
се сър Далиел към момъка с разкъсаното ухо.
Димитър Момчилов не забави отговора си:
— Като него, ами... Така си беше...
— А в името на какво се биете?
Момчилов погледна към Атанас, събра мислите
си и пред него изплава надписът от знамето на Ка-

раджата. Димитър се изправи, изпъчи тесните си
гърди и гласът му звънна по момчешки:
— За вяра и независимост!... Искаме свобода
за народа си.
— А не мислите ли, че наместо свобода ще
намерите смърт?... — процеди гневно валията.
— Не се плашим от смъртта... На байряка ни
пишеше „Свобода или смърт” и ние сме готови за
нея...
Този фанатизъм прогони прословутото англий-
ско спокойствие. Сър Далиел се разшава на мястото
си.
— А като сте такива юнаци, защо се дадохте
да ви уловят? — рече той и в очите му блесна под-
игравателно пламъче.
Атанас свъси чело и мътен гняв затъмни зени-
ците му. Той си спомни чешмата и битката при нея.
Те бяха само петима, а черкезите цяла рота. Нале-
тяха като врани на соколи. Момчетата изпразниха
шишанетата си, но додето да ги напълнят отново,
бързоногите коне на черкезите бяха сред тях. Още
същия миг тримата паднаха посечени, а Атанас и
другарят му бяха заловени. Боздугански усети на
шията си някакво въже да го стяга и загуби съзна-
ние. Когато дойде на себе си, разбра, че е пленен.
Думите на англичанина го бяха наранили
жестоко и той процеди:
— На ваша милост е лесно да върти бастуна и
да задава такива въпроси, но ако се интересувате
как са ме заловили, питайте живите черкези и ония,
които паднаха от моята пушка. Съжалявам, че сто и

двадесетте ми фишека останаха незапалени. С тях
поне трийсет читака щях да пратя на оня свят.
Този отговор разяри Сабри бей. Той скочи и
тръгна срещу двамата пленници, но присмехулната
искрица в очите на по-високия го накара да се
спре. Валията махна с ръка и заптиетата ги под-
браха.
След тях излезе и сър Далиел. Тази среща
нищо не му донесе освен едно нежелано удивление
от държанието на тези прости българи и едно
смътно неспокойство за първоначалната му версия
за четата. Но версията беше вече вписана в поред-
ния му доклад и той трябваше да я защищава на
всяка цена. Тя щеше да струва свалянето на едно
нежелано правителство, каквото бе влашкото.
Стефан Димитру думаше:

— Братко ле, Хаджи Димитре,
каква съм съня сънувал,
черно ме куче ухапа,
ясно ме кърве обляло –
дали е на зло, на добро,
или на гладни години? ...
И тази нощ беше лунна. Пушилката на втората

битка бе останала назад. Отново бяха направили
същата маневра както при първата, за да се измък-
нат, и поеха към Балкана. Момчетата вървяха, но
сега бяха натежали от пресния спомен за новите
жертви, които бе дала дружината. Хаджи Димитър
вървеше напред. Знамената се ветрееха зад него. И

двете бяха пробити от вражеските куршуми. Тяхно-
то безсмъртие беше осигурено. Така бе казал Ка-
раджата, когато зърна дупките. Това безсмъртие се
беше опитало да досегне и него. Под формата на
турски куршум то беше преминало през лявата ръка
на Стефан и той сега вървеше до Хаджията мълча-
лив и замислен. Измъчваше го жажда. Жаждата се
подсилваше и от раната.
— Боли ли, брате? — рече Хаджи Димитър.
— Сърцето ме боли, бай Хаджи, а не ръката –
промълви тихо Караджата. — На своите отрова да
даваш, повече боли...
Хаджи Димитър го разбираше. Преди да се из-
теглят от корията, трябваше да се направи нещо за
ранените. Те бяха доста и трудно щяха да ги носят
всичките. Момчетата бяха съвсем грохнали от глада
и битката. И тогава войводите решиха да вземат по-
леко ранените, а на останалите да дадат отрова.
Всъщност на тази мисъл ги наведе Христо Дрянов-
ски. Един куршум бе минал през гърдите му, а друг
през стомаха. Христо стенеше, но щом зърна Хад-
жията, в очите му пламна тиха светлина и бледите
му устни едва чуто отрониха:
— Бай Хаджи, не ме оставяй в ръцете на тур-
ците жив. Клех се да умра за родината, искам да
умра пред очите ти... Нареди да ми дадат отрова...
Тази молба покърти от дън душа войводата.
Той спусна гъстите си вежди, за да скрие минутната
си слабост. И овладял гласа си, някак грубо рече:
— Стефане, дай му... Той заслужава... — Как-
во заслужаваше, Хаджията не каза. Самият той не

знаеше какво заслужаваше един такъв подвиг и за-
това млъкна по средата на изречението.
Караджата разлюля матарата с отровата и я
поднесе към устните на Христо. След първата глът-
ка той се укроти и притихна. Сега вървяха, всеки
зает със своите мисли. Ранените тихо охкаха, здра-
вите въздишаха за вода. Те не можеха да простят
на своите съотечественици не това, че не ги под-
крепиха с оръжие в ръка, а че през цялото време на
боя те разнасяха с тежки бъкли прясна вода за по-
терящите. Четниците знаеха, че селяните бяха до-
карани на сила, но все пак им бе криво. Големите
букови бъкли и сега бяха пред очите на момчетата.
Те растяха призрачни, тъмни, уголемени до без-
крайност от изострената им чувствителност. Някои
дори бяха започнали да чуват шуртене на вода, би-
стра планинска вода. И затова, когато зърнаха два-
ма селяни да ядат под лунния блясък, първоначал-
но момчетата не повярваха. Чак когато селяните с
бързината на вихрушка изчезнаха в нощта, момче-
тата се спуснаха към запрегнатите в ралата волове.
Освен оскъдното ядене под снопа царевичак момче-
тата намериха пълен бъкел, но сега той им се стори
съвсем малък, безпомощно малък. Караджата заста-
на край него с гола сабя и сам Хаджията започна да
им дава по глътка на всеки. После дойде Стефан
Казанлъченчето. Вода нямаше ни капка, но и да
имаше, той не можеше да пие. Един куршум го бе
ударил в челюстта и я беше раздробил. Хаджията
трябваше да му счупи два кътни зъба, за да може да
извади куршума. Стефан едва следваше дружината.
Превързаната му глава тежеше, сякаш бе пълна с
олово. Хаджията остави бъкела на мястото и поведе
момчетата. Нито Караджата, нито той опитаха во-

дата. Някой предложи да подберат единия вол, но
войводата не позволи.
— Ако са богати хора, няма да излязат да орат
на месечина — бе казал той. Думите му направиха
силно впечатление на дружината. Тази фанатична
чистота ги трогна. Поеха отново. Караджата ту из-
оставаше, ту избързваше и гласът му стигаше до
Хаджията като шепот.
— Още малко, момчета, още един ден и вода,
и ядене ще има. В Сливенската планина отдавна ни
чакат...
Ако и да не ги чакаха там, Хаджи Димитър пак
би повел тази дружина. Но той знаеше, че братята
му няма да стоят мирни. Там беше Гунчо войвода,
там ги чакаха поп Юрдан, даскал Анастас хаджи
Добрев, чакаха ги готовите за бунт сливналии от
казакалая.
Хаджията не се заблуждаваше, че ще събори
царщината със своята чета. Не. В словото преди
започването на втората битка той бе казал: нашите
кости ще бъдат основа на бъдещето... И при тръг-
ването, и сега той не криеше истинското положение
на нещата. И затова момчетата се биеха с такава
ярост и отчаяние. Те бяха предварително прежа-
лили живота си. Единствената им цел беше по-скъ-
по да продадат себе си в името на отечеството.
— Случи ли се да заловят някого от вас жив —
бе им казал Хаджията, — то говорете открито за
какво сте тръгнали да мрете. Вие не сте разбой-
ници, вие сте народни борци. И светът трябва да
научи и да си отвори очите най-после за нашите
теглила.

И в името на тази истина Хаджията продължа-
ваше да води четата. Караджата придържаше ране-
ната си ръка, без да издаде ни звук. Бяха го уме-
рили, когато свали водача на черкезите. Той беше
яхнал бял кон и непрестанно го разиграваше срещу
дружината. Тодор Хаджи Николов няколко пъти го
взема на прицел и все не го улучваше. А той с пър-
вия изстрел го свали от коня. В момента, когато
зареждаше пушката си, за да вземе на прицел още
един друг бабаитин, почувствува как нещо го перна
в ръката и как в ръкава му потече лепкава кръв.
Караджата се отдалечи и без да дава вид, че е
улучен, побърза да се превърже и да тръгне на по-
зицията, за да окуражава дружината. Никой не раз-
бра, че е ранен, но ако някой се заслушаше в зака-
ните му, щеше да се досети, че е станало нещо. Те
бяха още по-гневни и по-цветисти.
Мислите му бяха прекъснати от един вик:
— Вода!...
Дружината се срина като снежна лавина към
извора.
Водата го освежи. Ранените наквасиха раните
си и им поолекна. Преди това някой беше предло-
жил да им дават отрова, но Хаджията отказа.
— Отрова може да се дава само на оня, който
сам пожелае. Дружината е длъжна да го носи. Ина-
че защо сме се клели във вярност един на друг? —
натърти той.
— Така и трябва да е — не се сдържа някой.
Всеки от тях се виждаше на мястото на ранените и
матарата с отровата бе започнала да ги плаши.
— Отрова само по желание — рече Караджата.
Димитър Мънзов лежеше край извора, стиснал
в ръка медната тръба. Той беше ранен в крака и
едва се влачеше. Чудеше се дали да си поиска
отрова или да почака. Хладината на извора му вля
нови сили и той реши да отложи смъртта си. Виж, че
станало някакво чудо и оздравее. Тази надежда от-
ново го поведе след дружината, но накрая не из-
държа. Пожела да го оставят на първата овчарска
къшла. На първата не го оставиха, но на втората
сам Хаджи Димитър го предаде на овчаря. Мънзов
гледаше след четата и очите му се пълнеха с влага.
Отиваха си другарите му, отиваше си надеждата за
живот. Като самотна искра блестеше тръбата на
лунната светлина. Беше я взел Петър Обретенов.
Той бе изкарал шестмесечно обучение в белград-
ското училище и умееше да свири. Блясъкът на
тръбата беше последното, което остана в очите на
Мънзов...
...Всичките дружно гръмнали

и Стефана са ранили.
Стефан дружина извика:
— Дружино, вярна сговорна,
дръжте са, не се сдавайте,
нито са бойте от врагът,
юнашки знаме развейте,
със саби им глави сваляйте.
От третото сражение дружината излезе с шей-

сет и осем човека. Когато ги преброиха, двамата
войводи се отделиха настрани и дълго си говориха.
Грижата беше легнала на лицата им. Турците бяха
дали двойно и тройно повече жертви от дружината,
но техните запаси не се свършваха. Все нови и нови
орди пристигаха откъм Вишовград и Търново.
В разгара на битката Хаджи Димитър вдигаше
далекогледа и колчем го снемеше, дебелата гънка
на челото му ставаше още по-дълбока и тъмна. В
това съвещание за пръв път разделиха четата на
две. Лявата позиция зае Караджата, а дясната стра-
на – Хаджи Димитър. Георги Чернев поби байрака
пред окопа. Момчетата бяха издълбали с тесаците
си дълбоки трапове. Други бяха привлекли снопите
от близките ниви. През този ден за пръв път се
удариха с редовна турска войска. Сините потури и
червените фесове се втурнаха на пристъп, но зал-
път на дружината ги блъсна и те се отдръпнаха на-
зад. Но надвечер яростта им се удвои. Хаджи Дими-
тър иа два пъти посреща със сабята си най-смелите
от тях. Един от тези пияни войници малко остана да
го намушка с щика си, но Еремия Българов го из-
превари, отби пушката му и заби своя тесак в гър-
дите на турчина. Точният огън на момчетата и до-
брата им позиция обезкуражиха войската. Команди-
рите им решиха да нанесат удар вляво. Там имаше
рядка гора, която можеше да им послужи за при-
критие. Трябваше само да се справят с двамата чет-
ници, които бяха излезли на самия край на гората.
Ударът на турците беше ненадеен. Четниците се от-
браняваха храбро, но преди да заредят отново пуш-
ките си, турците ги наближиха. Ятаганите и сабите
се кръстосаха. Двама срещу десет. Караджата се
спусна на помощ. Един турчин се люшна под него-
вия удар, но момчетата бяха насечени. Изненадани
от това нападение, без да знаят каква помощ идва
на двамата комити, турците се дръпнаха назад. И
чак когато разбраха, че нападателят е бил сам, те
се обърнаха и стреляха по войводата. Куршумът го
парна в крака. Още един път безсмъртието се беше

докоснало до Стефан. Караджата нямаше време да
мисли за него. Един чауш с петнадесет войника бе-
ше стигнал позицията на четата. Той не бе забе-
лязал войводата. Потният врат на чауша лъщеше на
късното слънце. Караджата събра около себе си
здравите четници и удари по турчина. Хаджи Дими-
тър, който бе дошъл да види какво става, пристигна
точно когато чаушът вдигаше ръце срещу Караджа-
та. Предаваше се. Разтреперан, турчинът искаше да
се откупи с кесията си, но Караджата вдигна сабята
и главата на чауша се отър-коли в окопа.
Вечерта отново поеха към Балкана, но силите
им бяха на свършване. Хаджи Димитър си спомня-
ше, че бяха пили вода на някаква река, после стиг-
наха гориста поляна и заспаха. Дълбоко в подсъ-
знанието на войводата изплава тревожен кучешки
лай. Димитър помисли, че онова куче от съня на
Трънкин вече идва и при него. Но изведнъж остър
изстрел тресна над главата му и той с мъка проумя,
че не е сън. Пак се започваше. Христо Шипкалията
бе съборил първия за днес черкезин. Останалите
нападатели се бяха разбягали.
Хаджи Димитър с голяма мъка разбуди четни-
ците и чак сега проумя тежкото положение на дру-
жината. Намираха се между две рътлини. Там се
мяркаха червени фесове и се чуваше турската во-
енна тръба. Войводите решиха да не губят време.
Те разделиха четата на три. Трябваше да ударят по
високата рътлина. Стефан Караджа отдясно, в сре-
дата Хаджи Димитър, а отляво Мавро... Мавро оти-
ваше да води лявото крило. Това не хареса на Ди-
митър, но нямаше как. Предлагаше го Караджата.
Войводата бе готов да зине, но махна ръка. Не беше
време за спорове. Турците можеха всеки миг да ги
ударят. Мавро събра момчетата и тръгна. Трябваше
да нападне войската в гръб. Бързаше. Хаджи Ди-
митър все се канеше да го разпита за смъртта на
Стоян Папаза. Носеха се слухове, че той го е убил
заради парите му. Ако беше вярно, войводата тряб-
ваше да го накаже. Това повеляваше хайдушкият
закон: смърт за оня, който е пролял кръвта на своя
другар. И ако Хаджи Димитър не го разпита още при
преброяването в мушията, стори го, за да го
направи горе – там, където бе загинал Стоян. На-
вярно овчарите по къшлите знаеха нещо повече и
Мавро нямаше как да хитрува. Хаджи Димитър ще-
ше да докаже и на Хитов, че няма пръст в тази
мръсна работа... смъртта на Папаза. Когато групата
на Мавро се скри от очите на Хаджията, тръгна и
Караджата. Георги Чернев развя знамето. Петър Об-
ретенов затръби за атака и цялата дружина се
устреми напред. Групата на Караджата се вряза в
турските редове. Битката ставаше страшна. Пуш-
ките и сабите влязоха в действие. Македонски бе
изоставил своя земляк и калпакът му се мяркаше
току зад Стефан.Братя Обретенови налитаха в пър-
вите редици. Комитите настъпваха и очакваха да
чуят изстрели от пушките на ония, които отидоха с
Мавро, но напразно. Мавро го нямаше-никакъв.
Турците разбраха, че никой не заплашва тила им, и
се юрнаха срещу Караджата. Знаменосецът се люш-
на пронизан от турски куршум. Иван Дългия пое
знамето и отново го развя. Стефан Караджа се беше
отдалечил доста напред. Той сечеше с острата си
сабя наляво и надясно. Гласът бе прегракнал:
— Бийте, братя!... Удрете!...
Турците се събираха около него. Бинбашията
бе застигнал най-високото и заповядваше да го хва-
нат жив. Те бяха разбрали, че е войвода. Дрехите
му го издаваха. Петър Обретенов дигна пушката си
и бинбашията се гът-на. Четниците се спуснаха, но
десетки ръце се протегнаха, издигнаха войводата и
го повлякоха по баира. Хаджията току-що бе заел
височината и видя всичко. Той нареди на момчетата
си да изпразнят пушките си по потерята, и сам се
спусна с извадена сабя след нея, но Наполеона и
Българов едва го удържаха. Беше безсмислено. Ка-
раджата не можеше да се спаси. Гласът му идваше
като из бездна.
— Дръжте се, братя! Хвърляйте на месо!... На
месо удряйте!...
Не мина много време и това слабо ехо из-
чезна. Сега позицията на дружината беше здрава и
удобна, но в сърцата им беше празно. Хаджи Дими-
тър се отстрани, приседна на близкия камък и хвана
главата си с длани. Той не искаше момчетата да ви-
дят сълзите му. Но и да ги криеше, те знаеха какво
му е в душата. Стрелбата беше поутихнала. Турците
не можеха да се нарадват на плячката си. Остана-
лите живи четници от отделението на Караджата
бавно се изкачваха по стръмното. Те бяха почер-
нели от барута, с широко отворени очи, в които
блестяха сълзи.
Ранените едва се влачеха. Животът им се
струваше безсмислен и нищожен след загубата на
своя смел войвода. Сега двата байряка се ветрееха
на позицията, но единият беше осиротял.
Пак заговориха пушките. Техният глас изпъл-
ни небето, разлюля листата на дърветата, задръсти
низината с барутен дим. Ранените лежаха в средата
на рътлината. Там бяха изкопали голям окоп, за да
не ги стигнат куршумите. Някои четници молеха Ха-
джи Димитър да легне в окопа, за да не падне и
той. Тогава четата трябваше да се разпадне. Войво-
дата им се сопна да мълчат. Той, който неведнъж бе
влизал в битка с турците и неведнъж бе учил мом-
четата на смелост, не можеше да се завре в някаква
си дупка, защото можели да го убият. Нали е тръг-
нал да дири смъртта в името на една голяма истина
– свободата. Той разбираше грижата мм, но такава
грижа не влизаше в неговите норми за хайдушка
чест.
— Друг път да не съм чувал такива приказки
— рече той.
— Но какво ще правим и без тебе, войводо...
— Мен куршум не ме лови — рече Хаджи Ди-
митър.
Това идваше да узакони една истина. Водеха
четвъртата битка. През цялото време войводата бе-
ше кръстосвал пред самата турска позиция с гола
сабя и нито един куршум не бе го докосвал. И сега,
в най-големия разгар на битката, Хаджията спокой-
но се движеше по окопите и даваше своите запо-
веди. Турците все повече се ожесточаваха. След
две неуспешни атаки те подбраха една група бъл-
гари пред себе си и тръгнаха срещу четата. Надява-
ха се, че комитите няма да стрелят срещу своите.
Когато наближиха, Хаджи Димитър нареди да спрат
стрелбата и викна на българите да се махнат, дока-
то не са ги изтръшкали. Изплашените хора свиха
встрани и се сринаха в ниското, а момчетата отново
удариха по турската войска. Когато боят поутихна,
Хаджията вдигна далекогледа. На отсрещния хълм
бяха застанали търновският паша и русчуклията
Али бей със свитата си, а встрани седеше севлиев-
ският каймакамин с групата чорбаджии. Те нареди-
ха на един потурлия българин да мине малко на-
пред. Лекият вятър довя гласа му:
— Предайте се, Хаджи Димитре. Пашата обе-
щава, че нищо няма да ти стори...
Хаджията повика Димитър Захралията.
— Можеш ли да го улучиш?...
Преди това бяха ударили един такъв глаша-
тай.
— Далеко е, но ще опитам...
Той легна зад шишането си и куршумът му
вдигна прах на няколко метра пред потурлията. Оня
подскочи и хукна към пашата. Този изстрел ядоса
турците. Тръбата им засвири на юруш. Червените
фесове тръгнаха. Хаджи Димитър нареди на десе-
тина момчета да слязат встрани от главната пози-
ция. Долчинката беше естествен окоп. Тодор, който
по нареждане на брат си не излизаше много напред,
този път не се сдържа. Той остави в ръцете на
Захралията чантата с парите и документите и се
спусна в долчинката. Още не бе си избрал място
както трябва и битката пламна на централната по-
зиция. Турците настъпиха в пълен ред и по всички
военни правила. Тръбата им непрекъснато тръбеше
– атака. Еремия Българов – командирът на десетка-
та в низинката, чакаше турците да се изравнят с
тях, за да ги удари във фланг. Нападателите не по-
дозираха засадата. Едва когато дружният огън на
четниците ги блъсна отстрани, те разбраха хитри-
ната на комитите, но беше късно да се преус-
тройват. Мъртвите ги накараха да се отдръпнат, а

виковете на ранените да побягнат. Този ненадеен
удар разстрои нападението им. Основните сили все
пак се обърнаха срещу десетката, но от централ-
ната позиция ги удариха с гъст пушечен огън и ги
разстроиха съвсем. В тази битка бе ранен Тодор.
Раниха го накрая, когато се изтегляха към основ-
ната група. Ранен беше и писарят на четата Банката
Христович. Раната изглеждаше лека и той взе тръ-
бата от убития Петър Обретенов. Имаше паднали и
други. А спасителната нощ бавно пълзеше по низи-
ната, залавяше се за храстите и като ранен четник
се изкачваше към рътлината. Момчетата я дочакаха
и този път да се изкачи при тях. Погребаха убитите,
прегледаха ранените и отново поеха към Балкана.
Сега бяха останали малко, кажи го една трета от
състава на цялата дружина... Родната земя се беше
оказала не много гостоприемна.
Че са тръгнали, тръгнали със турци да се уда-
рят. Били се три дни, три нощи за правда и за сво-
бода. Сичките Кардаш паднали горе ми в Стара пла-
нина, горе ми на връх Бузлуджа.
Балканът ги приюти. Пътеките на планината
щяха скоро да ги отведат в сливенските гори. На
Хаджията му се струваше, че там и птичките бяха
по други, и потоците по-бистри, и поляните по-туч-
ни и весели. Весели бяха цветята и небето беше по-
бездънно и синьо. Войводата се отдръпна от голе-
мия казан, където вреше млечната каша. Преди
малко бе наругал Христо Македонски. Беше го пус-
нал напредне няколко момчета, за да оглеждат пъ-
тя. Те бяха най-здрави и най-пъргави, но се оказаха
и найгладни. Още с идването си при овчарите изяли
сиренето и хляба, без да оставят нищо за ранените,
за тези, които идваха след тях. Сега Хаджи Димитър
ги наказа, постави ги на пост, докато другите си по-
чиват и чакат млечната каша да се свари. Войвода-
та полегна под близката сянка. От хребета на пла-
нината светът му изглеждаше по друг. Дълго се бе-
ше изкачвал към него, дълго бе вървял по стълбата
на живота, за да стигне до земната мъдрост: обичай
ближния си. Тази библейска истина сега беше ста-
нала кръв от кръвта и плът от плътта му. Той я беше
изстрадал като никой друг и като никой друг бе
вкусил болката по мъртви и изоставени другари.
След толкова дни на битки и ужаси Хаджи Димитър
не можеше да забрави главата на първата жертва.
Устните й бяха замръзнали в някакво учудване,
странно момчешко учудване. Хаджията си спомни,
че знаменосецът му беше дал някакво листче, взето
от джобовете на Александър Василев. Войводата го
подири. Намери го в позлатената барутница на
Емин бей. Изглежда, че това беше чернова от ня-
какво писмо. Хаджи Димитър го зачете и помръкна:
„Любезни и прелюбезни татко – пишеше

учителчето до баща си. – Днес аз отивам в
нашата земя прадедна, гдето мои прадеди са
обитавали. Там ще, мили мой татко, да живея
свободно.
Радостно ви оставям, мили мой тате, и да
простите за добър път, целувам ви ръка, с
бога оставям. Също милите мои братчета целу-
вам сладичко и да им напомняш за мене, дано
постъпят и те по моя примирен път. Сбогом,
любезни мои родители. Сбогом, сбогом, сбо-
гом, мой тате и любезни братчета, ваш спи
Александър.

Границата на България юли, 6, 3868 г.”
Хаджи Димитър сгъна листчето и мъжката му

ръка падна върху зелената трева. Колко хубави хо-
ра останаха по кървавия път дотук. Раната на Бан-
ката се подлюти и той пожела да го освободят. Кра-
кът му се схвана и едва ходеше. Преоблякоха го в
овчарски дрехи и го оставиха с надеждата, че някак
ще се добере до Габрово при своите родители. Ха-
джията вдигна глава. Медната тръба, която бе пре-
минала през толкова юнашки ръце, сега висеше на
рамото на Добри. Вече не си служеха с нея, но той
упорито я носеше. Хитрия на шега го бе нарекъл
Добри тръбача и момчетата изведнъж забравиха ба-
щиното му име. Колчем зърнеше медната й зурла,
войводата си спомняше за своя писар, смелия офи-
цер от руската армия Ванката Христович. След това
дойде раздялата с Тодор. Хубави, добри хора бяха
селяните от село Дебел дял. Тяхното гостоприем-
ство възвърна силите и вярата на четниците, по-
вдигна духа им. По изнурените лица се появи ус-
мивката, тази капризна хайдушка посестрима. Чер-
веното вино ги развесели.Всички ядяха к пиеха. Са-
мо Тодор лежеше на зелената морава, загледан в
синьото небе, в белите перести облачета над себе
си. И навярно си мислеше за тяхната седефена съд-
ба – да бъдат безгрижни пътници. А може би чува-
ше гласа на своя погинал чичо, смелия Кара Добри.
Нищо чудно неговата смърт да се повтаряше в
племенника... Хаджи Димитър бе вдигнал бъклицата
и така остана. Бледото лице на брат му го изплаши.
Войводата се приближи, коленичи и му даде да
пийне от виното. Преди да се изправи, Хаджи Дими-
тър чу гласа на Тодор.

— Защо, не ме оставиш тука, бате — казваше
той. — Хората са добри, все ще ме очуват някак...
иначе няма да ме бъде...
Хаджията виждаше, че няма да го бъде, но все
пак се надяваше на нещо. А и сърцето му не по-
зволяваше да остави любимия си брат. Той се взря
в опънатите черти на лицето му, в дръпнатите на-
вътре очи и глуха въздишка отседна в гърдите на
войводата и го задави. Печеното месо и топлата
питка, които бяха оставили до ръката на Тодор съ-
страдателните селянки, стояха непокътнати. Това
разтревожи войводата най-много. Човек, престане
ли да се храни, отпиши го вече. И той реши да го
остави, да изпълни молбата му. На тръгване Хаджи
Димитър го целуна по челото и се разделиха без
много думи. Войводата се беше уговорил с един от
селяните да скрие брат му и като оздравее, да го
препрати във Влашко. Остави и необходимите пари
за храна и лечение...
„Добре ли сторих, че го оставих”, – питаше се
Димитър и все още не можеше да си отговори.
Доста път бяха извървели от онова село, доста
върхове бяха прехвърлили. Не бяха те за Тодор...
— Яденето е готово, войводо...
Хаджи Димитър се надигна тежко. Пред него
стоеше Захралията. Напоследък знаменосецът се
опитваше да налага своето мнение. Това не харес-
ваше на войводата. Той го изслушваше, премисля-
ше казаното и тогава даваше да се разбере с кое е
съгласен и с кое не. В повечето случаи съветите му
бяха за предпочитане. Захралията се ориентираше
добре, но този край на планината не му беше по-

знат. Няколко пъти трябваше случайни хора да им
показват пътеките. И все пак енергията му беше за
завиждане. Ако и останалите четници бяха като не-
го, като Еремия, Наполеона и Хитрия, Хаджи Дими-
тър беше готов още днес да се удари с първата
срещната потеря.
— Иди кажи на момчетата — рече Хаджи
Димитър.
Когато се нахраниха, войводата заръча на ов-
чарите да приготвят няколко агнета за вечеря.
Четата се отдръпна в близката гора и се приготви за
нощуване. Хаджи „Димитър бе решил да прекарат
край къшлата и утре заран да тръгнат към Сливен.
Желанието му да стигне по познатите места беше
толкова силно, че се готвеше да пренебрегне едно
от най-важните хайдушки правила: да не води дру-
жината си по роса. Така го бе учил някога войво-
дата Георги Трънкин, но сега неговият ученик няма-
ше време да спазва правилата. Трябваше да се от-
далечи колкото се може по-скоро по пътя Казанлък
– Габрово. По този път потерите се предвижваха и
бяха изпълнили цялата тази част на планината.
Заранта тръгнаха рано. Водеше ги един от ов-
чарите. Вървяха цял ден. Срещнаха стотина войни-
ци с червени панталони. Изглежда, че, бяха от пол-
ка на Садък паша. Те видяха четата, но се напра-
виха, че не са я забелязали, и побързаха да се от-
далечат.
Вечерта заваля дъжд. Тъмнината задръсти до-
ловете, усука в чернилката си дърветата. Дружина-
та прекоси пътя и ускори вървежа. Мракът беше все
така чер и непрогледен. Ранените се загубиха. Ха-

джията се разтревожи не на шега, но Еремия го
успокои.
— Ще почакаме да разсъмне нагоре. Няма
къде да идат. С тях е Захралията. Той ще ги опра-
ви... Ай овчарят на връщане ще ги подири и ще им
каже къде ги чакаме...
И така сториха. Рано сутринта те бяха на Буз-
луджа. Хаджи Димитър нареди постовете. Мястото
не му харесваше, но той се надяваше да постоят
съвсем малко, додето ги настигнат изостаналите. А
и момчетата щяха да си отпочинат. Те едва се дър-
жаха на краката си от преумора и безсъние. Войво-
дата се отпусна на поляната и подпря натежалата
си глава. Досегашните сражения му се струваха
огньове, в които бяха изгорели всички себелюбиви
амбиции, и той се чувствуваше пречистен и достоен
за едно по-голямо дело. Това изкачване по плани-
ната бе разширило неговия хоризонт. Дребните
неща се отдалечаваха от погледа му, губеха очерта-
нията си, додето съвсем да изчезнат. На тяхно мя-
сто идваха големите въпроси на битието: неволята
на отделния човек се преливаше в страданието на
целия народ. А за да се премахне това тежко стра-
дание, трябваше да се побуни оня, който го носеше.
Ако останеше жив, Хаджи Димитър щеше да знае
откъде и как да започне... Той притвори клепачи,
ранното слънце го напече и хайдушката дрямка го
обори. Стреснаха го виковете на Македонски. Вой-
водата скочи и започна да буди четниците. Още съ-
нени, те грабнаха пушките и заемаха пусия зад
дърветата.
Страшен тътен от гърлата на хиляди пушки
блъсна тишината, оронените листа се посипаха по

главите и ръцете на четниците. Те не закъсняха да
отговорят и битката – се захвана. Беше дошло вре-
ме българинът отново да чуе своя глас и сам да
повярва в неговата сила... >
ОСТАВЯМ ВИ САМО КНИГИ,

ПУШКА И САБЯ
БАЧО КИРО
Ива Йолова
Малцина българи са останали в паметта на

своя народ повече с прозвищата си, отколкото с
имената, записани в черковните регистри – Солун-
ските братя, Хилендарският монах, Миткалото, Лев-
ски, и още – Дякона, и още – Апостола, Дядото...
Сред тях се реди и интимното, обичливо име Бачо
Киро. В него българинът е изразил почитта си по
домашному топло.
За нас, съвременниците, които се вглеждаме в
единствената останала от него снимка, е някак
странно да вместим в една представа будното инте-
лигентско лице и простата и груба селска премяна –
абата, потурите, намотания широк пояс. Махнете
само юнашките нашенски мустаци и вярвам ще се
съгласите – това одухотворено лице би било на

място в кой да е европейски салон. Другите две
подробности на снимката – книгата в ръката и за-
тъкнатият в пояса нож – казват всичко останало за
живота на Бачо Киро. Струва ми се, не съм виждала
друга подобна фотография, побрала в едничък ка-
дър биографията на човека. А поровим ли се в жи-
тейските криволици на тази биография, ще научим
и комай всичко за Възраждането на българския род
– ред по ред. От мрака на неуката сиромашия през
виделината на учението и познанието до пламъка
на революционното прозрение: „Свобода или
смърт!” Четиридесет и една година вместват бога-
тото и разностранно житие на просветителя, доку-
менталиста, поета, будителя, революционера Бачо
Киро. От тях можем да се учим на всичко – на лю-
бов към книгата и знанието, на хуманизъм, на все-
отдайност в духовните стремления, на родолюбив и
човешко достойнство.
Две събития бележат рождената на Киро Пет-
ров Киров година – 1835. И двете – знаменателни
за духа на епохата. В родното му село – Горни
турчета (по-късно Бяла черква) се строи първото
тукашно килийно училище, на чиято врата стои
надписът: „Иля чорбаджи от Копривщице килия
1835 бегликчийски рупек направи тазика”, докато в
съвсем близкото Габрово Неофит Рилски пък откри-
ва първото взаимно училище. А в другия съседен
град – Търново – бунтът, известен в историята ни
като Велчовата завера, е поредното предупреж-
дение към поробителите за жертвоготовното стрем-
ление на раята към свобода.
Малко се знае за родителите на Бачо Киро, но
и то е достатъчно, за да си обясним повече от на-
клонностите на неговата разностранно надарена на-
тура. Майката Цона Добрева останала отрано сира-
че. И въпреки тежката си орисия на труд и лише-
ния, добила славата на първа песнопойка и сладко-
думница. Може би нейните песни и приказки първи
пробуждат онази чувствителност, която ще роди
след време ранните поетични опити на Бачо Киро.
Така както мълчаливото й, но дейно участие в на-
родните дела ще бъде сигурна подкрепа и майчина
благословия по-късно за тримата й синове в опас-
ния им бунтовнически път. Бащата – селският гове-
дар Петър Занев – през целия си живот е пришпор-
ван от неспокойния си, жаден за приключения дух
далеч от семейството. Този странен селски бохема
бързо пропилява скромното наследство на жена си,
скита, фантазира. Към края на живота си, предре-
шен в откраднатото от един гръцки свещеник расо,
той сам се обявява за поп. Гръцкият владика го
анатемосва, но селските хора го приемат и харес-
ват, защото им говори по български и всичко разби-
рат от „проповедите” му. Петър Занев умира, когато
синът му е едва на шест години, но неговият неспо-
коен, авантюристичен дух ще се прероди в любо-
знателността и неизчерпаемата енергия на белочер-
ковския даскал, в жаждата му за пътешествия, от-
вела го пеша чак в Света гора, Букурещ, Белград,
Цариград.
Майката не стои дълго време вдовица. Скоро
се събира с коювския свирджия Трифон, след като е
изтръгнала от него дума, че се отказва от гайдата.
Малкият Киро пасе селските говеда заедно с па-
строка си. А в торбичката му вече е скътана пър-
вата книжка – Светчето, по което даскалът Диони-
сий Казака го учи да чете. От попадналия по не-

знайни причини в българското селце казак малкият
ученик за пръв път чува за Русия.
През зимата на 1843 година Цона дава сина си
в Батошевския манастир да се изучи и ако може да
стане калугер. Но там пращат момчето отново да
пасе кравите. Скоро то бяга от манастира. През зи-
мата на 1848 година, едва тринайсет годишен, ста-
ва учител в селото на пастрока си – Коювци, Га-
бровско. „Станах пусти даскал в Коювци – записва
сам по-късно Бачо Киро – със сто и петдесет гроша
по-малко, отколкото на пастирите се плаща. Като
видях, че за друго не струвам, взех да даскалувам”,
добавя с привичното си чувство за хумор той. Мал-
кият даскал не се отличава много от учениците си –
нито по години, пък дори и по знания. Затова след
като пусне „децата”, сам отива да се доучва при
стария си „колега” Дончо от съседното село Агатово
или при игумена Макарий в Батошевския манастир.
По това време той чете за пръв път Паисиевата „Ис-
тория славяноболгарская”, която ще остане завина-
ги едно от най-ценните помагала за него в по-
сетнешното му просветно и патриотично дело. На
следващата година Бачо Киро даскалува във Ви-
шовград, после в Мусина, Михалци, Бяла черква...
Той все по-сигурно води своите ученици, не само ги
учи да четат и пишат буквите от азбуката, но им
разказва приказки или пък Историята на Паисий. А
вечер се заседява на разговор с по-възрастните –
бащите, и въпреки невръстната си за подобна ком-
пания възраст, печели доверието и уважението им
със своите познания. Най-сигурното признание за
авторитета на младия даскал и за хорската почит и
благодарност е в обръщението на всички – и на
малките, и на големите към него – Бачо Киро. Осем-

найсетгодишен той се жени за по-възрастната от
него Никула, която ще му роди пет деца. Но семей-
ните радости и задължения няма да отклонят буди-
теля и революционера от избрания опасен път. И
тогава, и занапред най-важно място в живота му за-
емат просветителските и патриотичните дела. „И аз
като умра – пише той в една архивна бележка от
1872 година – на моите деча нема нищо да уставя,
освен книги, пушка и сабя – с което щът, с него да
са хранят.”
Много хубави думи са посветени на българ-
ския учител от всички времена. Много пъти е въз-
хвалявана ролята му на народен водач не само в
знанието, но и в борбата за социална справедли-
вост и свобода. Естествено е този, който сее свет-
лина за ума, който води хората към знанието, да ги
доведе и до самопознанието, до осъзнаване на сво-
ята човешка и национална гордост. А оттам до изя-
вата и до утвърждаването й в борбата е необходима
само една крачка. Преди нея пътят е дълъг и стръ-
мен – и за водача, и за следовниците му. Пример за
това е и Българското възраждане. Пробуждането,
започнало около 1769 година с Паисиевата История
славяноболгарская, повече от сто години по-късно
дава неопровержимите си доказателства. В Април-
ската епопея българският народ с кръв подписва
своята духовна и политическа зрелост. А в десе-
тилетията на това бурно израстване светят делата и
примерът на десетки просветители – Софроний Вра-
чански, Бозвелията, Неофит Рилски, Васил Априлов,
Петър Берон, Найден Геров, братя Георгиеви... Без-
брой митарства и мъки преживява българската ин-
телигенция в двата си големи емигрантски центрове
– Цариград и Букурещ. В тези години поробена Бъл-

гария се опитва да догони своето време. Тя ражда
първите си поети – Чинтулов, Славейков, Караве-
лов, възторгва се пред първите си учебници – Риб-
ния буквар на Петър Берон и Таблиците на Неофит
Рилски, стича се да погледа непознатите дотогава
театрални зрелища на Кръстьо Пишурката и Сава
Доброплодни, радва се на първия си композитор и
диригент – Добри Войников. В същото време, когато
Русия и Европа имат вече титани на философията,
литературата, театъра, изобразителните изкуства.
Любопитно, не, удивително е как малкото тър-
новско селце Бяла черква, което полъхът на Въз-
раждането достига доста по-късно, успява само в
три десетилетия да побере и изживее силата и ве-
личието му. И всичко това – благодарение на своя
млад даскал. Още по-удивително е как единствено
по пътя на самообразованието самият той – Бачо
Киро, съумява да постигне това, което повечето
български просветители са успели благодарение на
европейските и руските училища и колежи или поне
в атмосферата на някой по-буден наш град. Бело-
черковският даскал търси и попива всичко ново.
Така наред със Светчето, Часослова и Псалтира до-
карва в училищната килия най-напред Историята на
Паисий, после Софронието и „Горский пътник” на
Раковски. След това по примера на първото ново-
българско училище в Габрово през 1860 година въ-
вежда взаимоучителната метода на обучение, къде-
то по-големите ученици преподават на по-малките.
Така той в Бяла черква дава живот на идеята на
Петър Берон, развита в предговора на Рибния бук-
вар през 1824 година и – приложена за пръв път от
Неофит Рилски в Габровското училище в 1835 г.,
след като тя е възприемана дотук почти само от го-

лемите градски центрове Търново, Свищов, Севлие-
во. А когато настъпва новият етап в българското об-
разователно дело, Бачо Киро въвежда в белочер-
ковското училище на мястото на черковните пред-
мети общообразователни – българска история, гео-
графия, естествена история. Реформаторското му
дело поемат по-късно неговите ученици, за да го
разнесат и в околните села. Към учителското про-
светно дело на Бачо Киро трябва да добавим още
ред други прояви на деятелната му натура, приоб-
щили Бяла черква, пък и още околни села, към
възрожденския дух на епохата. Трябва да добавим
проповедите, които той е произнасял от амвона на
черковни празници – твърде светски в своите поу-
чения и напътствия, подбуждащи национална гор-
дост и родолюбиви стремежи. Трябва да добавим и
основаването на читалище „Селска любов” – пър-
вото селско читалище в поробеното отечество. По-
сле и поставянето на първата пиеса на селска сце-
на, където (невиждано дотогава!) редом с мъжете
изпълнители се появява и жена. В същото време,
когато в градското театро ролята на Многострадал-
на Геновева изпълнява Пишурката. И още трябва да
добавим: историческите описания на село Бяла
черква, правени след дълги и сериозни проучвания;
летописните бележки за четите на Филип Тотю и на
Хаджи Димитър и Стефан Караджа – единствен пис-
мен документ за тези събития, използван по-късно
от Захари Стоянов; стихотворенията и пътеписите
от Букурещ, Белград и Цариград, несъвършени по
отношение на поетичните канони и критерии, но за-
трогващи и увличащи с хуманистичните си и родо-
любиви чувства. Това са разните посоки от будител-
ската дейност на Бачо Киро. Те напътствуват стръм-

ното и устремно изкачване на селцето Бяла черква
преди онази последна, решителна стъпка, за която
вече стана дума. И когато в края на февруари 1872
година Ангел Кънчев и Матей Миткалото идват тук с
важна мисия, всичко вече е готово за нейното из-
пълнение – за една вечер те основават революцио-
нен комитет начело с Бачо Киро. Така, както е ес-
тествено, че в решителния ден – 28 април (стар
стил) 1876 година, над 100 съселяни тръгват подир
своя учител към гибелта и безсмъртието си.
Може би най-точното и справедливо определе-
ние за ролята на Бачо Киро в пробуждането, орга-
низирането и предводителството на белочерковски-
те априлци е идеолог – макар и от местен мащаб,
макар и на малка територия. По-късно, по време на
геройските сражения в Дряновския манастир, въ-
станиците ще имат нужда и от революционния опит
и осанка на поп Харитон, и от военните познания и
умения на стратега Петър Пармаков, но истинският,
духовният двигател и водач за тях преди, пък и по
целия път на саможертвата е Бачо Киро.
За възгледите, които е проповядвал, за цели-
те, които е следвал в будителската си дейност, сви-
детелствуват най-добре запазените негови слова и
речи, произнасяни в църквата, училището, читали-
щето... Навсякъде Бачо Киро изтъква необходимост-
та от учение, в знанието вижда корена на доброто и
свободата – и за човека, и за отечеството. Произне-
сена от амвона, особено еретично звучи проповед-
та, с която той провъзгласява училището по-високо
от църквата: „...да направиш в едно село чер-кова,
гдето че няма, за да се молят на бога – добре стру-
ваш, но да направиш едно училище, гдето да се
учат децата – още по-добре струваш. Да купиш в
една черкова едни сребърни светилници, за да па-
лят хората свещи пред бога – добро е нещо, но да
рачиш да наредиш едно училище с потребните за
него книжки, от което да се учат и просветяват мла-
дите – още е по-добро... Да подариш нещо за душа-
та си на някой манастир – добре на-правяш, но да
подариш на училището – още по-добре направяш.
Да идеш на Света гора – добре струваш, но да
подариш няколко гроша на вашето училище, да
гледаш да го наредиш на добър ред – още по-добре
струваш”, („Слово за св. великомъченик Димитър”).
Неучението, незнанието Бачо Киро нарича
„душевна слепота”. Народ, който се оставя прост и
неук, ще бъде винаги злочест и ще тегли. В „Слово
за Кирил и Методий”, произнесено пак от църковния
амвон, той казва: „... Но откакто хвана да грее над
нас светлото слънце на науката, ето тогава се и ние
посвестихме и познахме, че сме народ на света,
оттогава взехме да почитаме паметта на нашите
просветители. Как да не почитаме и уважаваме тези
наши славянски братя, които са ни извели из тъм-
нината на идолопоклонството и ни въвели в свет-
лината християнска наука?” С далновидността на
историк и политик Бачо Киро проследява пътя на
българския народ през борбата за свое училище,
своя църква, за опазване на книжнината си, към
идеята за национално освобождение от чуждите
потисници. В това си слово той свързва просвеще-
нието, знанието с логичния им завършек – борбата
на народа за свобода и независимост. „И тъй, с
божията воля, отделихме се от гръцките фанариоти,
като си имаме българска книжнина, и по-после се
снабдихме с български екзарх и български владици.
Но остава още едно да се снабдим, но и за него е

милостив всевишният бог. Скоро, казвам, по-скоро
ще дойдат северните двуглави орли и ще минат на
Балканския полуостров да освободят своите едно-
пленни братя, които с нетърпение очакват от някол-
ко години. Чашата е вече препълнена, но скоро ще
се изпие. Турското царство е подобно като на едно
старо 500-годишно дърво. Това дърво е клонесто и
голямо, но при това, че е старо и гнило, то скоро ще
падне, но много хорица ще затисне, които се случат
под него дърво. Но и тези, които са затиснати от
старото, казва дърво, те ще се запишат в страни-
ците на нашата история и ще се почитат от подир-
ните потомци во веки веков.”
Излишно е да умуваме какво мъжество е необ-
ходимо по онова време да произнесеш подобни ду-
ми пред съселяните си. Те открито приканват на
борба, и то от една обществена трибуна. Подобна
дързост е оправдана, ако зад нея стои увереността,
че слушателите вече са подготвени да разберат и
приемат призива й. Белочерковският даскал, който
дотогава търпеливо е водил своите ученици и съсе-
ляни към национално самопознание, вече очаква от
тях и следващата стъпка – тази, която ще ги доведе
до свободата. Мнозина ще трябва да заплатят за
нея с живота си. От църковния амвон Бачо Киро им
обещава не божията райска благодат, а единствено
почитта на потомците. Денят е 11 май 1875 година.
Точно след една година белочерковци ще докажат,
че са били достойни за тази борческа революцион-
на проповед.
Някъде още в първите дни след откриването
на читалище „Селска любов” Бачо Киро не може да
удържи спонтанния вик на сърцето си и записва в
кондиката черно на бяло: „Не мога вече аз да крия,
за теб, отечество любимо, ще се бия.” Тази възтор-
жена декларация, която днес може да звучи малко
наивно, но по негово време се е заплащала и със
смърт, като че ли е най-подходяща за девиз на
неуморната читалищна дейност на белочерковския
даскал. В празник той чете на съселяните си вест-
ници, списания, на грамотните препоръчва книжки.
Един поразителен факт за времето – фонда на сел-
ското читалище разполага с 46 заглавия от българ-
ската периодика – почти всичко, издавано в Буку-
рещ и Цариград. Тук може да се намери и това, кое-
то печата Централният таен революционен комитет.
Богата е и читалищната библиотека – близо 90 кни-
ги запълват нейните рафтове благодарение на апо-
столските старания на Бачо Киро. В кон-диката той
е отделил почетно място на имената на дарителите.
Сред тях срещаме отец Матей Преображенски, Пет-
ко Рачов Славейков, Габровското и Търновското
читалища и др.
В подготовката за народната борба за Бачо
Киро няма по-талантлив призив от огнените стихове
на Ботев. Той често ги рецитира пред съселяните
си. Доколко силно е възхищението му пред него, го-
ворят и собствените му поетични творения, нерядко
имитирали идеите на големия поет:
В тъги, в неволи младост минува,

кръвта се ядно в жили валнува,
моето сърце се едно балнува:
правото искам на мойто племе,
винаги ще сея за свобода семе –
то ще никни, кога доде време!

Сигурно в рецитациите си този спонтанен и
искрен човек неизменно е стигнал и до собствените
си творби. Макар и не така издържани по отноше-
ние на поетичните канони, макар и наивнички с
възторга си, те заразяват със същото вълнение
тогавашните слушатели:
Дай ми, боже, йоще да живея,

за мила свобода кръв да си пролея.
За свобода и зарад братя мили –
тугис да замръзнат моите сухи жили,
тогази ще бъда в гроба спокоен.
„Жив и мъртъв”
И читалищната сцена Бачо Киро използва за

своята революционна пропаганда. Той решава да
постави най-напред героичната пиеса „Стоян войво-
да” на Добри Войников. За да заобиколи османската
цензура, измисля и малка хитрина – спектакълът да
започне с първо действие на „Многострадална Гено-
вева”, а след заминаването на главния герой на
война, на сцената вече е оправдано присъствието
на юнаците и на пушките, които час през час гърмят
в ръцете на ентусиазираните артисти. Представле-
нието свършва с бунтовническа песен и викове –
„Да живее България!” Само в Бяла черква пред една
и съща публика пиесата е играна шест пъти. Шест
пъти нажежава родолюбивите й страсти, разпалва
надеждата и вярата за свобода в сърцата и на из-
пълнители, и на зрители. През 1874 година Бачо
Киро прави драматизация на повестта на Любен Ка-
равелов „На чужди гроб без сълзи плачат” със
заглавие „Сиромах Танчо”. По политически причини
не успяват да представят пиесата на белочерковска
сцена. Единствените й зрители същата година са
селяните от съседната Мусина. И чрез нея Бачо Ки-
ро буди духа на поробените си братя, призовава ги
към борба за свобода и социална справедливост.
Последното действие завършва с думите на главния
герой: „... Момчета, юнакът никога не търпи тегло и
мъка. Който е юнак, той всякога ще знае да от-
мъстява и да милва. Хайде сега да попеем.”
Подбудителската революционна дейност на
Бачо Киро не се ограничава само в Бяла черква.
Той непрекъснато обикаля и околните села, обикно-
вено вечер, след като разпусне учениците си. До
сутринта изкарва там с по-будните младежи, агити-
ра, подготвя за приближаващия бунт. Не пропуска и
селските сборове. А по празници се запилява и по-
далеч – срещали го в Свищовско, Севлиевско, Трев-
ненско, Габровско, Горнооряховско... Сам да види и
разбере как вървят народните дела, където и с как-
вото може да помогне. В спомените си за тези годи-
ни ученикът му Гено Недялков Костадинов пише:
„... той вече не работеше в частни ниви и лозя, а
работеше през дългите летни ваканции на народ-
ната нива.” А тя вече е готова за великата и страш-
на жетва. Ушити са въстаническите дрехи, излети са
куршумите, готови са пушките, наточени са камите,
дъщеря му Ирина сама е извезала знамето. Най-
после на 27 април идва и дългоочакваната вест.
Праща я поп Харитон. Заповедта на главния апо-
стол в Търновски окръг Стефан Стамболов е въста-
нието да се вдигне на 28 април – сряда.
Дори в този ден с неговия опияняващ възторг
Бачо Киро не забравя да помисли и за бъдещата
съдба на селото си, да го предпази от възможни
удари. Така, както преди години е поел върху себе
си всичката вина за връзката с четниците на Филип
Тоткг „Че ако някой е ходил при тях от селото или
им е носил нещо, каквото се пада на този човек –
ако е важе – нека е на мене, ако е заточение, пак
нека е на мене”, сега отново иска да предпази оста-
налите си съселяни от отговорността за въстаналите
им близки в случай на неуспех. В писмото си до
мухтарина Хасан ага той пише, че белочерковските
бунтовници са тръгнали подир 150 комити, дошли
от Влашко, и че старите от селото са ги молили със
сълзи на очи да останат по домовете си. „Ако
правителството иска да ни преследва, свободно е –
завършва той, – но на мирните жители зло не стру-
вайте.” Грижата за съдбата на другите, когато сам е
обрекъл главата си, е поредно доказателство, от-
реждащо му място сред най-достойните войводи на
въстанието.
Преди тръгване Бачо Киро оставя още едно
писмо – този път до съселяните и близките си:
„Сбогом, мило отечество, сбогом милий народе. Аз
днес отивам за твоята свобода да се боря с неприя-
теля, че или победя, или падам мъртъв – за мен все
едно... Стига моите потомци да знаят да оценяват,
че кръвта на народните мъченици ще ги избави от
тежкото робство.”
Много от апостолите не успяха сами да участ-
вуват във въстанието, което дълго и всеотдайно бя-
ха подготвяли. Такава бе и участта на главния
предводител в Търновския революционен окръг
Стефан Стамболов. И ако не беше войводата от Бя-
ла черква, който даже в битките не смени скром-
ната селска аба с по-юнашка премяна, който и под
куршумите не спря да дращи с молива по белия
лист, за да съхрани геройството в документ, старата

българска столица не би имала този запомнящ се
глас в народната априлска епопея.
Почти от всяка къща в Бяла черква излиза
бунтовник, от дома на дядо Марчо – дори петима, та
Бачо Киро връща най-малкия от тях. Тръгват и
„чужденците”, ябанджии в селото – марангозите,
дошли да изписват църквата. С брат си Киро изли-
зат и поп Гаврил и даскал Христо от Мусина, тръгва
Тодор Лефтеров – годеникът на Ирина. Самата тя –
любимата дъщеря, иска да бъде с въстаниците, но
здравето й не позволява. Нито един от посветените
в делото не оставя своя учител, нито един от тези
все пак трезви селски хора не предпочита дома,
нивите, близките си – толкова земни неща – пред
„отвлечения” идеал за свободата на отечеството. И
това, струва ми се, е най-силното доказателство за
таланта и обаянието на водача.
В село Мусина ги посреща поп Харитон – стар
хайдутин, известен с храбростта си. Тук е и опит-
ният военен специалист – Петър Пармаков. Присъе-
диняват се и нови бойци, общият им брой вече до-
стига над 200. Тримата войводи се допълват така,
сякаш вещ стратег ги е подбирал и събрал. Сигурно
без който и да било от тях понататъшният път на
въстаниците към безсмъртието не би бил нито така
епичен, нито толкова продължителен. Решението е
четата да тръгне към Габровския балкан, където да
се съедини с другите бунтовници и да действува
според плана на окръжния революционен комитет.
Но дъждът и калта забавят придвижването им и ут-
рото ги сварва далеч от прикритието на планината.
Подире им тръгва потеря и редовен аскер. Преслед-
вани, въстаниците решават да се укрият за нощта в
Дряновския манастир и това предрешава съдбата
им. Предрешава и последвалите девет героични
дни, които ще запишат имената им в българската
история.
Като разсъдлив и прозорлив водач Бачо Киро
сигурно още в тази първа нощ под покрива на све-
тата обител е предвиждал възможния трагичен
край. Какво могат да направят шепа безстрашни
бойци, откъснати от останалите чети в окръга и
страната? Вероятно и първите тревожни слухове за
неуспеха другаде са се блъскали в ума му. Но Бачо
Киро е знаел и друго – тази гибел е необходима, за
нея трябва да чуят... И той пише своите записки
под куршумите, тика малките пусулки в зида на ма-
настира, за да напомнят на тези, които ще го над-
живеят за подвига и саможертвата. И в същото вре-
ме ободрява своите момчета, съветва, окуражава.
Първите три дни от блокадата минават без някоя от
двете страни да вземе преднина въпреки явното
надмощие на турците. При тях непрекъснато идват
нови подкрепления, а въстаниците вече почти не
очакват помощ от никъде.
На четвъртия ден врагът праща първото си
писмо с предложение да се предадат. Тогава се
случва и онова нещастие, което повече от града от
куршуми над тях ще смути и обезвери въстаниците.
Искра огън възпламенява барута, от който са
правили фишеци поп Харитон и поп Гавраил, и ги
обгаря. Войводата е ослепен и оттук нататък този
могъщ и силен мъж безпомощно ще търси смъртта
под куршумите до последния ден на отбраната.
Бачо Киро сам отстъпва преднина на военния спе-
циалист Петър Пармаков в ръководството на сраже-
нията, а за себе си отрежда моралното предводи-
телство – със слово да подкрепя духа на въстани-
ците. И, разбира се, не забравя задълженията си на
летописен. „И тъй се държахме йоще три дни юнаш-
ки (срещу турското) нападение. Техни те куршуми
като по-силни, денем направиха на решето-стените
на манастирските одаи, но ние нощя пак ги подзиж-
дахме с камъни и плочи и пак, и пак се биехме на
другия ден от същото място.”
Предпоследния ден, посред двора, където би-
ло побито знамето и най-лесно достигат куршумите,
Бачо Киро се изправя, за да окуражи с думите си
изтерзаните от умора и безсъние юнаци. По-късно
останалите живи въстаници ще възстановят прибли-
зително съдържанието на тази реч: „От какво да се
боим, като презираме смъртта? Да се опълчим
юнашки, братя, на петвековния наш притеснител.
Напомнете си, че над нас се вият духовете на наши-
те славни, силни, непобедими царе – Асеновци и
Шишмановци.” И завършва с призива: „По-добре да
умрем славно на бойното поле, с оръжие в ръка,
отколкото да се предадем живи на петвековния наш
мъчител. Да живее България!”
Бачо Киро не губи дар слово и в този ад от
гърмежи, стенания, кръв. Иска се не просто самооб-
ладание или безразсъдна смелост, въпреки че и тях
тон притежава, а качества на апостол, призвание на
народен трибун и водач, за да можеш в лицето на
смъртта да говориш за бъдещето, да мислиш за
историята в безизходицата на настоящето. И пак
намира време за летописните си бележки, та даже и
чувство за хумор прозира в тях: „Този ден толкоз
много гърмяха, щото куршумите станаха по двора с
метла да ги метеш. Щом мина пладня, захванаха да
гърмят с два големи топа връх манастиря... Страшно
позорище беше тогаз! Одаите се захванаха с огън,
топовете дайма съсипват, куршумите от четири
страни като град!”
Откъм Шумен е пристигнал с войските си и
Фазлъ паша, жесток и опитен офицер. След като де-
монстрира силата си, той праща на въстаниците ис-
крица надежда – ултиматум, написан от дряновски-
те чорбаджии. Но защитниците на манастира му
връщат достоен отговор. Така ги заварва послед-
ният, девети ден – 7 май 1878 година. Преди да
започне атаката, пашата праща последен свой улти-
матум. От името на всички Бачо Киро отговаря:
„Пашо, от твоето писмо нищо друго не

узнахме, освен това, че ни съветвате да се
предадем. Вие се отнасяте не като към въста-
ници, които са нарамили пушки, за да се бият
за правда на своя народ, а като към разбой-
ници, избягали от затворите, и ни обещавате
царска милост. Вие не ни питате в писмото си,
защо сме вдигнали оръжие против правител-
ството на султана и какво искаме.
Пашо, ние сме въстанали против вас, да
браним народа си, когото измъчват турските
власти. Издаде се Хатихумаюнът, който при-
знава нашите права наравно с вашите, но из-
писаното остана само на книга. Проектира се и
конституция, която поставяше раята на ед-
накви права с мюсюлманина, но всичко това
остана мъртва буква. Ние и досега чакаме сво-
ите права като хора, но – нищо. Убедихме се,
че всичко това се обещава и пише само да
може да заслепи Европа, а не за интереса на
поробените народи. И най-сетне, като се убе-

ди българският народ, че султанското прави-
телство се грижи много малко за неговите
права и като вижда, че сатърът и произволът
на неговите владетели тежи над неговия врат,
реши с оръжие да потърси своите права и сво-
бода. И ако мислите, пашо, че като ни избие-
те, унищожите, ще можете да смирите народа,
много се лъжете. Народът иска своите правди-
ни и е решил да ги спечели, ако ще би със
смърт. Ние сме се повдигнали не против мир-
ното население, не, ние искаме от правител-
ството да ни признае правата на народ и до-
като не стане това, живи няма да се предадем
в мъчителските ви ръце – ние сме решили да
мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъ-
дете отговорни пред Европа за вашите ти-
ранства.
Въстаници в Дряновския манастир.”
Бачо Киро отговаря не само от името на мал-

цината останали живи въстаници, а сякаш от името
на целия свой изстрадал народ. Писмото е прекра-
сно и с хладнокръвната си логика, и с дълбочината
на историческото си прозрение. То изразява не са-
мо готовност за саможертва, а достойно, трезво съ-
знание за необходимостта й. Трагичният му оптими-
зъм го извисява до зрелостта на програмен доку-
мент, така както изравнява автора му с големите
апостоли на въстанието. Струва ми се то е най-
достойното „продължение” на „Кървавото писмо”. И
ако Хвърковатата чета на Бенковски вълнува нас,
потомците, с огнения си призив в началото на Ап-
рилската епопея, защитниците от Дряновската оби-

тел живеят в паметта ни най-вече с волята и зре-
лостта си в дните на погрома.
Днес, когато съизмерваме силите в кървавия
деветдневен бой – от една страна, трите обръча на
десетхилядния противник, разполагащ с мощна ар-
тилерия и модерно оръжие, а от друга – двеста-
тината въстаници, въоръжени почти символично –
единствено обяснение за устойчивостта на отбра-
ната остават духът и моралната сила на българските
юнаци. Кроткият, мечтателен, по природа мекосър-
дечен даскал, когото добрината и ентусиазмът са
надскачали винаги „заземената” логика на житей-
ските неща. в тази изключителна ситуация се изя-
вява като вещ и хладнокръвен водач. И това е, кое-
то успява да поддържа борческия огън у въстани-
ците срещу страховитите заплахи и ултиматуми на
противника, срещу гръмогласните му оръдия. А на-
края им помага да изберат славната гибел пред
жалката надежда.
Предателството винаги си е имало свои закони
и оправдания, чужди на нормалната човешка логи-
ка. Опитаме ли се да го обясним, неизменно ще се
залутаме в лабиринтите на низши страсти и под-
буди. Колко непоносима трагична ирония има във
факта, че точно в Бяла черква, която Бачо Киро
възвиси към саможертвата и безсмъртието, живееха
и неговите предатели. След като по чудо той се
оказва сред малцината, разкъсали смъртоносния
обръч оцелели четници и крои планове как да
изведе към Румъния десетината момчета, успели да
се върнат в селото. След като въпреки скръбта по
загиналите близки и страха пред неизвестното, кое-
то иде, никой не намира сили и право да го укори и
с това Бяла черква доказва, че е проумяла геро-
ичния смисъл на саможертвата... Намират се трима
от селото, способни да вгорчат нейната святост.
Кметът Тошо Франгов, бирникът Петър Ненков и
Кътю Димитров – черковен и училищен настоятел, с
хитрост подмамват и залавят укрилия се в дома на
дядо Дончо Топалов Бачо Киро. Закарват го тайно в
чорбаджийската къща, а после – в собствената му
колиба сред нивите извън селото, та да не „подпали
чергата” и на други. Какво е изпитал и премислил в
ръцете на своите мъчители този, чието сърце вина-
ги е било щедро към хората и към отечеството,
можем само да гадаем. Така, както остава в мъглата
на предположенията случилото се през тези часове.
Дали е бил бит и изтезаван от „своите” или просто
пазен под стража, струва ми се е по-важно за нас –
потомците, отколкото е било за него самия. Защото
едва ли физическата болка би могла да надвие дру-
гата, по-силната – от раната в тази чиста, всеот-
дайна, чувствителна душа. Бачо Киро доказва това,
като дори в този момент отсява през мъдростта и
човеколюбието си думи на прошка към своите пре-
датели. На 16 май той надрасква с въглен на една
от гредите в колибата своето прощално послание:
„Сбогом, мили чада и приятели!

Аз днес се разделям за вечно от вас и
ставам жертва на народа си. Недейте скърби
за мене, защото аз си изпълнявам длъжността,
но да скърбя аз, че не умирам с нож в ръка, а
предаден и с мъчителска смърт. Предаден съм
от моите приятели, но ги прощавам, защото не
знаят какво те правят!”

Много пъти дотук Бачо Киро е бил готов да
посрещне смъртта – докрай отдаден на бъдещето на
народа и отечеството си. Единствената му грижа е
това да стане достойно. В затвора той помага на
братята си по килия, окуражава ги, съумява да спа-
си неколцина, като поема върху себе си вината за
участието им във въстанието. И когато в съда за-
щитникът му Джовани Икономов подхвърля спаси-
телната „сламка” и го обявява за смахнат, а съдиите
поглеждат благосклонно към този учен и симпати-
чен подсъдим, той гневно се опълчва срещу лъжата,
която би отървала живота му, но би потъмнила све-
тостта на идеала. Отечеството и светът трябва да
знаят, че не лудите и безразсъдните са се хвърлили
в борбата срещу поробителя. На безупречен турски
Бачо Киро на един дъх изрича родените в същия
миг дръзки стихове:
Аз един Бачо Киро съм,

без страх от турчин – комита съм.
За родината комита станах!
Златно знаме развях.
Пушка на рамо аз турих,
манастира Дряновски намерих,
правда да търся аз скочих
и сам оръжето си окачих.
На 28 май, един месец след като възторжено

бе повел белочерковските априлци към Балкана,
Бачо Киро сам поставя на врата си примката на бе-
силото. И тя го издига в святата обител на народ-
ната памет и почит редом с най-славните борци за
свободата на България. >

„...КАТО РОЙ ПОДИР ЗНАМЕТО
ДА ПРИСТЪПВАТЕ...”
СТОИЛ ВОЙВОДА
Валентина Радинска
През 1842 година на Иван Вучков от с. Индже

кьой (дн. Стоил войвода), Сливенско, му се ражда
втори син. Кръщават го Стоил. Тридесет и четири
години по-късно през май на 1876, сливенският па-
ша ще държи в ръце отрязаната глава на Стоил с
думите: „Ашколсун, умна глава!” И тези две дати ще
затворят в омагьосания си пръстен един необикно-
вен човешки живот, отдаден изцяло на борбата за
народна свобода.
Кога за пръв път е излязъл хайдутин в Сли-
венския балкан, не е известно. Знае се само, че за
жителите на този град с двадесет и три минарета,
който единствен на юг от Балкана е запазил сла-
вянското си име непроменено, турците са казвали:
„Вие и вашият град сте първите, които измислихте
комитаджилъка!” Първата зафиксирана дата, оста-
нала на заповедта на турския султан да се пре-
следва дружината на Папазоглу в Сливенския край,
е 1714 година. И оттам нататък следва дълъг списък
на имена – хайдути, войводи и четници, чийто крак
е познавал и най-тайните пътеки на Сливенския
балкан, и от които са потръпвали в различни вре-
мена различни наперени турски управници.
Така че, идвайки на бял свят, бъдещият вой-
вода Стоил има пред себе си огромния опит на
Жельо войвода и Кара Танас, на Добри войвода,
Трифон войвода и Златан Кокарчоолу, известен под
името Злати войвода; той се ражда в златното вре-
ме на хайдутството, почти едновременно с Панайот
Хитов и Хаджи Димитър и заедно с тях създава
епоха в историята.
Като за повечето хора с легендарна биогра-
фия и за него данните са не толкова оскъдни, кол-
кото здраво преплетени с преданията, които народ-
ното въображение е измислило за собствено утеше-
ние и за тяхна прослава; границите на истината се
преливат с доизмисленото, привнесеното, мечтано-
то, превърнато в истина.
За детските му години достоверно не се знае
почти нищо. Известно е, че буйният му и невъз-
държан характер не е бил тайна за никого. Бащата
орял земята, за да храни челядта си, а дядото на
Стоил пасял овцете. Когато станал на 7-8 години,
Стоил бил изпратен да помага на дядото, и с охота
се заел с овчар лъка. Отлично владеел турски език
още тогава и това многократно му помагало през
целия му труден живот. Колкото повече растял Сто-
ил, толкова се увеличавали спречкванията му с
местните турци и с българските чорбаджии. Измеж-
ду случките, които са се разправяли за Стоил, се е
запазила и следната. В местността „Урманя” край
селото няколко души вадели дънерите на отсечени
дървета. Докато те вършели работата си, турчета от
едно съседно село идвали и като слагали камъни в
прашките си, ги замеряли. Ако хванели някого сам,
той отнасял боя. Случайно научил за това, Стоил
един ден отишъл заедно с другите да вади, дънери.
По едно време се задали няколко турчета и започ-
нали ежедневното си занимание. Тогава Стоил граб-
нал кирката си и като ги погнал, извикал на турски:
— Чакайте сега, кучи синове, да видим кого
сте дошли да мерите!
Турчетата хукнали да бягат, а Стоил ги гонил
още известно време, за да ги сплаши окончателно и
продължавал да реди на чисто турски език най-
различни закани.
Случаи като този в биографията на Стоил има-
ло доста. Затова за него било по-добре да се махне
от селото, за да не е трън в очите и за да не прави
нови „пакости”. Знае се, че към 1864 година зами-
нал да овчарува в Добруджа и останал там докъм
1871 – 1872 година, след което се върнал в родното
си село. Известно време работил на строящата се
тогава железопътна линия Търново сей-мен – Йени
Заара (Марица – Нова Загора). По това време се
оженил за съселянката си Рада Атанасова, която
била сираче. На следващата година им се родил
син, след това дъщеря. Но още към 1873 година
Стоил, непривикнал на заседнал живот, заминава
отново за Добруджа да овчарува. Вероятно тогава
става и спречкването му с чорбаджията хаджи Пе-
тър, което го принудило да „хване гората”. В кни-
гата си „Спомени от Сливенското въстание” Д. Куку-
мявков описва това спречкване по следния начин.
Тъй като зимата се случила студена и храната на
овцете не достигала, много от тях измрели. Напро-
лет чорбаджията прибрал всичките овце на Стоил,
за да покрие загубите си, и дори му заявил, че още
има да му дава. Скарали се, Стоил се заклел, че ще
му отмъсти, и напуснал овчарлъка, за да стане хай-

дутин. Шестима от другарите му съставяли неговата
чета, с която той завардвал Батовската гора в До-
бруджа. Но на хаджи Петър така и не се отворил
случай да отмъсти. През лятото на 1873 и следва-
щата 1874 година той хайдутувал главно в Добру-
джа, а зимата прекарвал в родното си село, по-къс-
но и в Румъния. През пролетта на 1875 година Сто-
ил обикалял Котленския и Сливенския балкан. От
това време датира престрелката с турските заптиета
на Хороз чауш в местността „Равна река”, слухът за
която стигнал чак до Румъния и съобщение за нея
се появило в Ботевия вестник „Знаме” от 3. VIII.
1875 година. До тази престрелка се стигнало по
следния начин. Като пристигнала в местността „Рав-
на река” в Сливенския балкан, четата на Стоил се
укрила в колибите на свинарчета, които обаче се
уплашили при вида на четниците и избягали в Сли-
вен, където съобщили, че в колибите им се крият
крадци. Само най-голямото от тях – Райко, останало
с четата на Стоил. Турските власти пратили няколко
души, за да арестуват крадците.
Сутринта, когато Стоил се миел на извора, за-
белязал скрито в храстите заптие. Без да губи при-
съствие на духа, той извадил ножа си и започнал да
го върти в ръцете си, което, заедно с големите му
мустаци, било достатъчен повод за представителя
на властта да хукне обратно и отнесе на своите
вестта, че е видял Панайот Хитов. Четата веднага се
оттеглила, а на Райко Стоил поръчал, като дойдат
заптиетата, да им каже, че са тръгнали за местност-
та „Мочурите”.
В това време из града плъзнала мълвата, че в
Сливенския балкан се е появила четата на Панайот
Хитов. Тъй като из цялата страна се чувствувало ве-
че раздвижването, предвестник на близкото въста-
ние, заптиетата били нащрек. Тутакси била изпра-
тена потеря да търси четата. Същевременно бил
разпитан и братът на Хитов – Христо, който отричал
да е виждал брат си последните две години. Но
храната на четата била на свършване. Стоил тряб-
вало да намери изход от положението. Той потърсил
в колибата му Хитовото козарче, което познавал, и
го изпратил при Христо Хитов с молба да даде
малко хляб. После се уговорил с козарчето къде да
им остави хляба. И понеже не му казал името си,
козарчето предало на Христо, че брат му иска хляб.
Христо дал хляба, но не пропуснал да докаже вер-
ността си към властите, като им съобщил за случая.
Те изпратили Хороз чауш начело на няколко запти-
ета да ги излови и доведе. Те тръгнали след овчар-
чето, което носело хляба, и залегнали в тревата
край полянката, където то го оставило, според уго-
ворката със Стоил. Но опитът бил научил войводата
да взема винаги предпазни мерки. Така постъпил
той и сега. Оставил момчетата си на 20 крачки едно
от друго и сам тръгнал през поляната. Тъкмо я пре-
половил и видял едно от залегналите заптиета. Ус-
пял да го изпревари и стрелял пръв, после с някол-
ко скока се скрил в гъсталака, където го чакала че-
тата. Заптиетата гръмнали няколко пъти в тази по-
сока, но не посмели да го преследват и си тръгнали,
като пръснали слуха, че Панайот Хитов е довел дру-
жина от 100-200 души. Това било на 1. V. 1875 го-
дина.
Края на същата година Стоил войвода прека-
рал в Гюргево, където се срещнал с членовете на
образувания през ноември същата година БРЦК –
След тежкия удар, нанесен на българското револю-

ционно движение със залавянето и обесването на
Васил Левски през 1873 година, то постепенно се
изправяло отново на крака и укрепвало. Натрупал
голям практически опит от четничеството си в До-
бруджа и Сливенския балкан, Стоил войвода охотно
се присъединява към идеята за подготовка на въо-
ръжено въстание в България, още повече че на Сли-
венския край се възлагали големи надежди в осъ-
ществяването на въстанието, тъй като той бил про-
чут с войводите и хайдутите си. За жалост, както се
оказало по-късно, тези надежди били напразни.
Но тогава страната кипяла в предчувствие за
наближаващите решаващи събития. Събития, за ко-
ито Захари Стоянов писа в предговора към „Записки
по българските въстания”, че са „... най-блестящата
страница от новата ни история, не притежаваме
друго по-славно минало, което да ни характеризира
като народ”. Страната била разделена на четири
революционни окръга: I-Търновски, II-Сливенски,
III – Врачански и IV – Пловдивски, с център Пана-
гюрище. За подготовката на въстанието във всеки
окръг били определени апостоли. Главен апостол на
Сливенски революционен окръг станал Иларион
Драгостинов, а негови помощници – Стоил войвода,
Георги Обретенов и Георги Икономов.
В Сливен още от времето на Левски съществу-
вал революционен комитет, ръководен от Сава Рай-
нов. След като на 1. I. 1876 г. около 500 будни сли-
венци подписват прошение до великия везир, като
искат да им се даде равенство, подтисканите дото-
гава бунтовни сили вземат такъв връх, че старите
революционери изпращат в началото на годината за
Румъния Нено Господинов-Брадата, за да се свърже
с БРЦК.
Взема се решение първи да заминат за Сливен
Стоил войвода и Георги Икономов, които да про-
ведат предварителна подготовка и да проучат об-
становката, която по това време е твърде благо-
приятна за вдигане на въстание, въпреки големия
процент на турското население в града. Другите
двама – апостолът Иларион Драгостинов и Георги
Обретенов, са натоварени със задачата да се
погрижат за оръжието и неговото прехвърляне в
България.
През февруари 1876 година в Сливен се за-
връща Нено Господинов. На 16.11. в къщата му
идват Георги Икономов и Стоил войвода, снабдени с
фалшиви паспорти – тескерета. Войводата, понеже
познавал твърде добре не само Сливенския, но и
Котленския балкан, имал грижата да създаде пред-
варително една силна чета в балкана. Обретенов
пък трябвало да организира избухването на въста-
нието в окръга. В документите на БРЦК Сливен се
споменавал под името „Славомир”, а писмата ид-
вали на името на някой си Иван Сарооглу.
Решило се още същия месец за Балкана да за-
минат някои от бъдещите четници, които били вече
компрометирани пред турските власти. Тяхната за-
дача била да складират в удобни за това места хра-
ната, която щели да им изпращат за бъдещите въс-
таници, а също така да приготвят специални места
за укриване в случай на неуспех на въстанието, или
пък ако се наложи четниците да излязат предва-
рително в планината. Тръгването на първата група
станало на 22 март. Сред четниците били временно
назначеният за войвода Кондю Кавръков, Михаил
Гаджалов, Васил Желчив и Марин Димитров. Малко
след това от Румъния пристигат в Сливен двама ку-
риери на БРЦК – известният сливенец Андон Кутев
и Кръстю Кючуков, които донесли инструкция за
реорганизация на съществуващия дотогава револю-
ционен комитет в града.
Във великолепния си очерк за Априлското
въстание в Сливенския край, написан с голямо по-
знаване на фактологията и висок професионализъм,
Васил Дечев пише: „Нов тласък на революционното
движение в града настъпи, когато в Сливен се за-
връща от Румъния пламенният патриот Андон Кутев.
Апостолите се настаняват в неговата къща. Тук, на
27 (14) март, се събират Икономов, Стоил войвода,
Андон Кутев, Димитър Кукумявков, Петър Каракос-
тов, Нено Господинов, Георги Киряков и Кръстю Кю-
чуков. Икономов прочита възванието на БРЦК и по-
ставя задачата за създаване на революционен ко-
митет ...” Председател на комитета станал Нено
Господинов, подпредседател – Димитър Кукумявков,
касиер – Петър Каракостов, а деловодител – Георги
Киряков. Присъствуващите събрали пари за подпо-
магане на бъдещото начинание. Понеже Кукумявков
и Каракостов били златари, на тях се паднали чест-
та и задължението да направят печата на комитета,
на който трябвало да има надпис: „Български рево-
люционен комитет на втори окръг – Сливен”. Те се
заели също и с отливането на гербове за въстани-
ческите калпаци. Всички вземали дейно участие в
подготовката на въстанието. Шивачите шиели уни-
форми, обущарите кроели чанти за въстаниците, а в
къщите на братя Жекови, на Добри Пехливанов и
някои други се леели куршуми. Медикаменти и дру-
ги необходими материали доставял на бъдещите
въстаници д-р Начо Планински.

След последното събрание Георги Икономов
напуснал Сливен, тъй като властите го търсели за-
ради участието му в Старозагорското въстание. И
тъй като имало опасност и върху други да падне по-
дозрение, понеже връзките на сливенския комитет
със старозагорския били разкрити няколко месеца
преди това, Нено Господинов за сметка на комитета
открива в градината си кафене с името „Земен рай”,
което било много удобно за срещи и съвещания, а
също и за получаване на пощата и други съобще-
ния. Целта на това кафене обаче много скоро била
открита от сливенския каймакамин, който тутакси
го затворил.
Пристигайки наскоро след това в Сливен,
Иларион Драгостинов и Георги Обретенов донасят
със себе си знаме, ушито от Петрана Обретенова;
на него светят извезани думите „Свобода или
смърт”. От другата страна е написана датата „1. V.
1876 г.” Заедно със знамето пристига и част от оръ-
жието, а също така и пропагандни материали, които
са укрити.
В същото време Стоил войвода вече от доста
време е в Балкана, повел дружина от най-запале-
ните сливенски момчета, между които имало и се-
демнадесетгодишни. Симеон Табаков пише, че на
19. IV. войводата заедно с председателя на местния
революционен комитет Нено Господинов и брат му
Тодор се скриват в Къшленските лозя, за да се
срещнат с останалите въстаници, които Стоил да
поведе из Балкана. Нено и Тодор се прибират в
града. На 20. IV. обаче четата на Стоил войвода е
принудена да води сражение. Ето как описва това
С. Табаков в книгата си „История на град Сливен”:
„Маневрирането на още слабо организираната сли-
венска чета под воеводството на Стоил силно е сму-
щавало турците в града, особено след като бил убит
сливенският билюкбашия ... Той се казвал Али
Байрактар; като подушил движението на четниците
в Балкана, се отправил за овчарските мандри и
заприщил пътеките между Кара Кютюк и Колеш-
ница, над местността Хамамсую. Стоил войвода в
същия ден потеглил за Дели Мирковата къшла, но
като узнал за обиколките на Али, възвил по пътя
към Колешница, за да мине в Аблановската кория.
Тук се среща с Али и заптиетата му, дето се за-
вързва схватка, в която Али пада убит, а Стоил бил
ранен. На следния ден била изпратена силна вой-
ска, за да гони четата, но Стоил заминал към Куш-
бунар” (стр. 271). Именно на Кушбунар Стоил тряб-
вало да получи храна от Нено Господинов, Т. Ива-
нов и Миню Султана. Същевременно той решил да
съобщи на Стефан Стамболов в Горна Оряховица за
случилото се с Али Байрактар Топчи и за тази цел
изпратил писмо до него по Георги Бошнаков, който
взел със себе си револвера на Нено Господинов; тук
било решено и дядо Никола от Хайните да се съе-
дини с дряновските въстаници, а оттам да се при-
съединят към сливенската чета. Но става провал: на
връщане от Горна Оряховица Георги Бошнаков е
заловен заедно с Никола Вераноолу. В него намират
пистолета на Нено Господинов и също го арестуват.
Това осуетява плана. Междувременно поради пре-
дателство на чорбаджиите от с. Градец, където са
отишли да образуват комитет, са арестувани и Д.
Кукумявков и Д. Събев. Но бързо са освободени,
тъй като за тях поръчителствуват видни сливенци.
Всичко това обаче държи властта в града нащрек.

Както е известно, на 20. IV. ненадейно из-
бухва въстанието в Панагюрище. То слага началото
на страшната кървава и славна Априлска епопея.
В Сливен пристига известие от Бенковски и
Икономов, които приканват сливенските въстаници
тутакси да грабнат оръжието и да се вдигнат и те на
бунт. Това известие заварва сливенската организа-
ция неподготвена; освен това в Сливен са съсредо-
точени големи военни части. Настъпва паника. Сти-
га се дотам, че на събрание в Кешишлика, под един
орех над квартала Клуцохор в Сливен, апостолът
Иларион Драгостинов заплашвал въстаниците, че
ще ги предаде в ръцете на турската власт, ако вед-
нага не вдигнат въстание срещу нея. Бунтът обаче
се осуетява от лъжливите съобщения на пристигна-
лия от Румъния Димитър Топалов, който в разгара
на събранието заявява, че последното решение на
БРЦК е да не се вдига въстание, а да се изчака до
идването на някой си генерал Кишелски и неговата
войска, която била добре въоръжена и подготвена.
Въпреки всичко се решило въстанието да избухне
на 1. V. 1876 г., както било решено по-рано и както
било извезано на знамето, и въстаниците да се гру-
пират по квартали – Ново село, Гюрчешма, Комлука
и накрая Клуцохор. Същевременно струпването на
турски войски в града продължавало; започнали да
идват сведения за потушаване на въстанието в Па-
нагюрище – това разколебало мнозина в решител-
ния момент. Ето защо въстанието не можало да
избухне на 1. V., както било решено. Едва на 3. V.
през нощта останалите верни на идеята въстаници,
предвождани от Иларион Драгостинов, Георги Обре-
тенов и Андон Кутев, се събират в къщата на Ку-
теви. Там те целуват знамето и тръгват към гради-

ната на Нено Господинов в Клуцохор, . за да си об-
лекат въстаническите дрехи и да изровят скритото
там оръжие. Така пременени, те се отправят за ло-
зето на Нено Господинов в Къшленските лозя, къде-
то ги чака Стоил войвода. Минават през приготве-
ния временен лагер в „Гюнгьормез”, където била
част от четата на войводата, като към тях се присъ-
единяват и петима въстаници от Ямбол.
Въстанието не избухва веднага, тъй като хо-
рата, излезли в Балкана, са все още малко, около
50 души, а се очаквало да бъдат поне 200. Събрани
на сборния пункт „Кушбунар” начело със Стоил
войвода, те решават да изчакат още, докато излязат
нови въстаници. В града били оставени Пенчо Чер-
ковски, Коста Тотев и други, които трябвало да до-
ведат нови хора. След като минали няколко дни в
очакване, станало ясно, че повече въстаници няма
да се присъединят към тях. Още на 3. V. през нощта
турските власти научили за излязлата в Балкана
чета и заобиколили града с кордон от войска. За-
бавянето на въстанието разколебава хората от
околните села, които били подготвени да се при-
съединят към въстаниците при избухване на въста-
нието. След петдневно чакане на Кушбунар, когато
и храната започнала да намалява, въпреки запасите
от къшлата на Ахмед ага от Артакларе, Стоил
войвода решил на 7 май да поведе четниците си из
Балкана. Пред развятото знаме, поето от новоиз-
брания знаменосец Стефан Серткостов, четниците
се заклели. С развълнуван глас апостолът Иларион
Драгостинов казал пред тях: „Вярна дружина! Ний
се заклеваме в името на отечеството си и в името на
вярата си, че всинца ще пролеем кръвта си за сво-
бодата на милото си отечество, за да отървем бра-

тята си, на които очите гледат към нас и от нас
очакват да умием поруганото име и чест на народа
си. Земята да не приеме оногова, който стане пре-
дател. Майчиното му мляко да е харам (отрова),
който стане изменник на тази клетва. Ний не сме
вече за нас си и не отиваме за печалба, но да мрем.
Пазете това знаме да не падне в ръцете на невер-
ника, защото ще стане за хула и поругание. От днес
нататък ставаме волна жертва за народа си. Да
вървим напред и бог да ни е на помощ.”
После всички минават под кръстосаните сабя
и пушка и отново целуват знамето. И от този миг
нататък всяка стъпка на тази шепа храбреци е стъ-
пало към безсмъртието; мъките им са изкупление за
вековното примирение, смъртта им – знак, който
бележи пътя към свободата. Начева се тъжната епо-
пея на четата на Стоил войвода, която започва с
опиянение и отчаяние и завършва с набучената на
кол Стоилова глава.
На сутринта четата се приготвила за път. Тук
пред тръпнещите момчета Стоил войвода произнася
напътствената си реч, която за щастие е оцеляла и
до наши дни. Ето какво казва войводата в нея:
„Момчета! От вас мнозина не са ходили в бой и не
знаят как да се пазят. Сега слушайте. Като видите,
че наближава потеря или други, ако има напреди
ви: дърво, камък долче или могила, свийте се да се
не виждате и оттам вземайте митириз (на прицел) и
хвъргайте. Ако е на поле, налягайте на земята и
мерете, и пак припълзявайте и пак мерете, и хич да
не се страхувате, че чиляк, колкото пò го е страх,
пò се забравя и забърква. Ако отстъпвате, щом
хвърлите, отскачайте зад друго дърво и се гледайте
да сте раздалеч един от други, но да не се разде-
ляте надалеч, та да се загубите от дружината. Ако
чуйте глас да казва удряйте, всички там тичайте и
удрете. Ако чуйте да се извика назад, отдръпвайте
се, на която страна ви кажат. Пушка напразно да не
хвъргате, а като вземете на кез (мерник) добре,
което мерите, тогаз хвъргайте. Ако някой падне или
се рани, да не се уплашите, нито окото ви да мигне.
Рани ли се някой, викайте да вземете мехлем да
вържете раната и колкото ви боли, по-люто се
хвърляйте върху които идат отгоре ни, тогаз и
раната по не боли. От някое място биля месо да се
откъсне, считайте го като че от дрехата ви се къса
парцал. Болежката колкото не я окай-ваш, тогаз по
не боли. Глас да не се чува да викате на другарите
си, ами като вълци да душите дирята и не се
разделяйте и не се изгубвайте. Се като рой подир
знамето да пристъпвате.”
След това четата тръгнала за село Нейково,
следвайки плана да се завземат първо някои от
балканските села и с хора оттам да се увеличи
броят на четниците. По-далечният прицел е бил Ко-
тел, който е можел да послужи за седалище на въ-
станиците.
Ето как народът е възпял това „пътешествие”
на Стоиловата чета по селата:
Стоиле, Стоил войвода,

като на Нейково отидем,
ще вземем Славя Хаджиев,
Хаджиев, Хаджи Стефанов,
ще дойде и Дели Ради.
Като в Жеруна отидем
ще вземем Райна Иванов,
ще дойде и Васил Дойнов,

ще вземем Стефан Донев,
ще дойде и Руско Жейнов.
Ше вземем Нена Иванов,
ще дойде и Вендю Цонков,
ще вземем Цоня поп Ранков,
ще дойде Йочо Николов,
ще вземем Райна Люцканов,
ще дойде Боню Неделчев.
Подтиквани от споменатия вече в песента Де-

ли Ради и още неколцина по-запалени селяни, към
четата на Стоил войвода в Нейково се присъединя-
ват около 30 души, които също полагат клетва, като
целуват осветеното от поп Тодор знаме на четата. С
нарастването на броя на четниците расте и ентуси-
азмът на войводата, който повежда тази внушител-
на вече група към Жеравна. Като се разчува, че към
селото се приближава Стоил с хората си, турците,
намиращи се в него, избягват панически, в това
число и субаша Али чауш със своите заптиета. Но
тук за разлика от Нейково се присъединяват по-
малко хора – към 20, тъй като са се намесили же-
равненските чорбаджии, които разколебават желае-
щите да тръгнат със Стоил войвода. Новопокръсте-
ните четници се заклеват пред знамето. Тук обрядът
е извършен от свещеника Руско Георгиев; Стоил
решава да разпредели хората си, за да съобщят, че
въстанието е избухнало, и да изведат нови четници
от околните села. Тръгват Иван Байрактаров, Петър
Гендов и Васил Желчев съответно за Градец, Кату-
нище и Медвен. Четата, която в този момент брои
повече от 70 души, с падането на нощта се отправя
към Ветрила и Разбойна. През нощта на 7 срещу 8
май обаче времето се разваля и започналият студен
дъжд се превръща в лапавица. С това започват бе-

дите на четниците. В суматохата около 20 души,
главно от Жеравна и Нейково, напускат четата и се
връщат по селата си. Стоил повежда въстаниците да
приберат оръжието, скрито в къшлите около Руен
кладенец, като все още не губи надежда, че ще се
присъединят още хора от околните села. Но такива
не идват, защото изпратените по селата трима чет-
ници вече са арестувани. Стоил обаче още не знае
това. Целият ден храбрият войвода и момчетата му
чакат. Благодарение обаче на предателството на
един от избягалите – циганин, който бил изпратен
от турците (както сочат източниците), а също и по-
ради старанията на жеравненските чорбаджии вла-
стите още предния ден са известени за четата и са
насочени по дирите й. Симеон Табаков пише, че
редовната турска войска, изпратена да излови чет-
ниците, брояла 300 души. Към нея по заповед на
одринския валия се присъединили и башибозуци от
околните села.
В същото време Стоил войвода, който все още
не губел надежда и продължавал да чака с момче-
тата си при къшлата на Паруш Дойнов, праща на
разузнаване към Нейково няколко души, които
трябва да донесат храна, защото запасите били на
свършване. Но тъй като те не се връщат, понеже са
заловени от влязлата в Нейково турска войска, на
следващия ден Стоил решава да тръгне сам с четата
си към селото. По пътя той се натъква на турски
части и като се опитва да избегне сражението, се
отправя към Раково. Но четата е застигната от тур-
ска конница и е принудена да води сражение, в
което Стоил е ранен, а от турците паднали двама
души убити. Войводата дава нареждане на хората
си да се изтеглят към местността „Изтървана чука”,

като се надява оттам да си пробие път към Раково,
но при този опит загубва още един четник, пък и
конницата била по петите им. На Околчеста поляна
Стоил е принуден да приеме ново сражение, което
трае към три часа. Понеже оръжието е мокро от
снега, голяма част от пушките отказват да стрелят.
На преден план Стоил извежда четниците, чиито
пушки още не са намокрени. Той е принуден в тези
лоши и неравностойни условия да се опира най-ве-
че на големия си опит, придобит из горите на До-
бруджа и Сливенския балкан, принуден е също така
да поддържа духа на четниците, макар и сам да
вижда много добре на какъв край отиват нещата.
Междувременно турските кавалеристи, слизат от
конете и стрелят, скрити зад дебелите буки. Петима
от тях падат убити, но отново пострадал войводата
– бил откъснат големият пръст на ръката му и той
дал пушката си на Кондю Кавръков. Четата прави
опит да се изтегли към Кипилово, където имало пе-
щери, удобни за укриване. Над Раково, при Харем
бунар, Георги 06-ретенов е тежко ранен, и гълта
отрова, за да не падне жив в ръцете на турците и да
не тежи на другарите си. Неговата пушка взема
Иларион Драгостинов. Битката е тежка, падат убити
още няколко въстаници. Понеже пътят към Кипило-
во е отрязан, Стоил войвода повежда хората си към
Кална усоя около Кипиловския гребен, където също
се надявал да намерят укритие. По пътя броят на
четниците продължава да намалява. Някои падат
убити, други напускат четата и уплашени, се приби-
рат в къщи. Опиянението е отстъпило място на от-
чаянието и страха. Времето продължавало да бъде
техен противник – лапавицата не спирала и барутът
на последните сухи пушки също се намокрил. Те

вече нямали с какво да стрелят, а в това време
турците ги следвали и ги обстрелвали. Четата се
разпада; част от нея тръгва към Сливен. Със Стоил
войвода остават 11 души, между които е и Иларион
Драгостинов. На 9 май шепата четници е принудена
да води сражение при Демир капия, където ги
пресреща сливенският билюкбащия Осман паша с
потеря. Тук намира смъртта си Иларион Драгости-
нов, пада убит и Васил Кавлаков. Останалите около
него няколко души войводата повежда към южните
склонове на Стара планина, през Агликина поляна и
връх Чумерна към Терзобас (дн. Голямо Шивачево).
Тъй като положението с храната е плачевно, за
хляб е изпратен Андон Кутев, който предварително
се е преоблякъл тъй, че да не го познаят. Но бака-
линът Енчо Иванов, който уж минавал за комитетски
човек, го издава, и Андон Кутев пада жив в ръцете
на турците. След известно чакане Стоил с остана-
лите четници се прехвърля към с. Алобас (дн. Чер-
венаково) снамерение на другия ден да тръгне към
Средна гора. Когато се спускат към Тунджа обаче,
виждат, че водите й са пълноводни и буйни; опитът
им да я прегазят остава безуспешен. Тогава те ре-
шават да се укрият за кратка почивка във върба-
лаците, защото състоянието им е ужасно-измъчвани
от глад и умора, без годно за стрелба оръжие, пре-
следвани по петите от турска потеря.
На 12 май, издадени от яростния лай на едно
биволарско куче (според С. Табаков), четниците се
оказали обградени от силна войска. Те имали по ня-
колко патрона и се приготвили да стрелят, но Стоил
не им позволил. Уловени живи, те били подкарани
към Сливен, за да бъдат екзекутирани публично.
Това обаче не било по вкуса на Стоил войвода, и

той решил да умре по пътя, но жив в Сливен да не
стъпи. Ето как Симеон Табаков описва смъртта му:
„Той се хвърлил от колата и се прострял на пътя с
викове и псувни и заявил, че няма да мръдне от мя-
стото си, додето не го заколят. Турците го пребили
от бой, но като видели, че с него на глава не се из-
лиза, го посекли. Посичането е станало близо до
„Сатма чешма” Главата му откарали заедно с оста-
налите четници в Сливен” (стр. 276).
Така завършил този кратък и бурен живот,
увенчан с една героична и мъченическа смърт...
Петдесет години по-късно, през май на 1926, кос-
тите на Стоил войвода са пренесени в родното му
село, което днес носи неговото име. >
ОТСТЪПЛЕНИЯ ОТ МОДЕЛА
ЦАНКО ДЮСТАБАНОВ
Венета Братинова
Патосът за историческа памет често ни над-

весва над нейни празнини. Този проблем ни пресре-
ща непрекъснато и в обратния път към едно харак-
теристично явление на Възраждането, каквото е
Цанко Дюстабанов. Опитът ми да портретувам лич-
ността на габровския войвода непрекъснато ме из-
правяше пред въпроси за стойности и посоки на

Възраждането – и за техните проекции в съвремен-
ното съзнание. Тук ще отбележа само някои от тези
въпроси – доколкото те диктуват „обратен път” – и
отстъпления от идеал.
Няма да разгледам един съществен проблем
на явлението – напреженията на неродения мит. Ще
отбележа само, че тези напрежения – от дните на
въстанието до сегашните опити за митотворечество
– отключват проблеми на незараслите рани от съби-
тията на 1876 – и проблеми на възрожденското съ-
знание. Цялата съдба на Дюстабанов непрекъснато
въздига и разпада митични очертания – и не слу-
чайно в този кипеж се завъртат толкова противопо-
ложни по дух центрове като Габрово и балканските
селища Гъбене, Батошево, Кръвеник, Ново село.
За читателя, който познава по-малко името на
Цанко Дюстабанов, ще отбележа някои основни
биографични данни.
Днес свързваме името на Дюстабанов с Април-
ското въстание. Той е малко „странен” войвода на
габровската чета, която обходила много планински
селища и успяла да координира действията на три-
те главни центъра на въстанието в този край: Бато-
шево, Кръвеник и Ново село. Странността идва от
факта, че Дюстабанов, който не споделял идеята за
въстание и открито се противопоставял на комитет-
ските форми, непосредствено преди обявяването на
въстанието бил поканен от габровския революцио-
нен комитет да оглави четата. Той поел не само во-
еводството. Върху него се стоварила отговорността
за изхода на въстанието, за съдбата на Габрово и за
съдбата на балканското население. Той трябвало да
поеме и разреши взривовете от противоречия, кои-

то разяждали въстаническата дружина – тези проти-
воречия избухват не само от факта, че председате-
лят на революционния комитет Еким Цанков, както
и други известни дейци – Кръстников, Саранов, ос-
танали в града и не дали признаци на живот, но и
драмата от лошо подготвеното и „излъгано” въста-
ние. Трябвало да овладее отчаянието, което тласка-
ло въстаниците към изстъпления – да се върнат в
Габрово, да запалят града и да извадят комитетски-
те дейци от къщите им. Проблематиката на въстани-
ето изисква пространно и конкретно разглеждане.
Ще отбележа, че Дюстабанов, като не се съмнявал в
неговия трагичен край, успял да му наложи рацио-
нален смисъл и да превърне гибелта в победа. За
това свидетелствуват мотивите за собственото му
участие и формулата за въстанието, която той
излага четири пъти при различни обстоятелства –
преди въстанието, при отчаянието на четите, пред
съда. Неговата идея за въстанието се отличава с
рационализма и далновидността на една спокойна и
ясна мисъл и пряко се отразява в тактиката, която
прилага Дюстабанов. Няколко основни момента ин-
формират за многопосочността на тази идея: Дюста-
банов смята, че въстанието трябва да доведе импе-
рията до компрометиращи изстъпления и трябва да
изкара на сцената едно ново явление – всенародно-
то и организирано обществено движение, – но така,
че силите на интелигенцията, на мисълта и на всич-
ко, що е годно след разгрома да възроди обществе-
ното съзнание и народното единство, да се запазят.
Той смятал, че въстанието трябва да се задържи на
сцената колкото се може по-дълго и да размеси
население и четници. Не случайно целият Балкан го
приемакато фактически войвода и не само се съо-

бразява с тактиката му, но търси свои форми за
продължението й. И след разгрома въстаници и на-
селение непрекъснато се преливат и делят участ и
алтернативи. Узнал за въстанието непосредствено
преди обявяването му, Дюстабанов, огорчен, че не
може да промени принципите и резултатите на под-
готовката му, успява да му наложи една характерна
своя идея за същността на свободата – свободата
като съзнание. Той казва, че с „въстанието ние не
ще освободим България, но ще научим българина
поне да знае как да мре”. С действията и речите си,
с „обработката” на комитетските дейци, въстани-
ците, населението и съдиите той непрекъснато из-
карва този проблем: свободата е вътрешно дело,
продукт на съзнанието – и само който я притежава,
може да мре за нея. Той смята, че е печално, ако
българинът може да мре за своя двор – той трябва
да се научи да мре за свободата си. Но човек мре за
нещо, което познава и притежава. Тази идея ни
пресреща в цялата съдба и дейност на Дюстабанов,
във всеки детайл на мислите, заниманията, общест-
вените му поприща – и в тяхното усилие да от-
крехват към себе си противоположни посоки.
Цанко Дюстабанов е роден на 13 май 1843
година в Габрово. Той е потомък на два известни и
днес рода – Априловия и Палаузовия. Дядо му Ста-
ньо Чорбаджи е един от най-личните хора в област-
та, а баща му Христо Дюстабанов се ползувал не
само с авторитета на влиятелен чорбаджия, но и с
авторитета на интелигентен за времето си мъж. В
историята на Габрово неговото име се свързва с
църковната борба, с обществения живот и просвети-
телното дело. Той бил известен с гордостта и до-
стойнството на премислените си решения, с вкуса

си към съзиданието и красотата, със строителния си
размах и с твърдата си воля. „Комитаджилъка” не
обичал. След въстанието на дядо Никола през 1856
година се разнесла мълва, че той „най-много попре-
чил на комитите”. Но не приел вината и не пожелал
да разплете загадката. Всички знаели, че твърдо-
стта му не е толкова просто нещо. Не дал да я мерят
с дребен аршин. По-късно, когато синът му приел
да стане войвода, третият от ясно формулираните
му мотиви бил: „Да омия петното, което приписват
на баща ми”. Тази ревност към честта и достойн-
ството на рода, поставена наравно с проблемите на
народното съзнание, не е случайна: за Цанко Дю-
стабанов няма малки и големи, лични и обществени
неща – всичко е съзнание и продуцира съзнание.
Но тази ревност е ключ и към един по-частен про-
блем: очевидно между бащата и сина съществувала
особена близост и разбиране – те не се изчерпват
само от родовата връзка. Ако се познават конкрет-
ните ситуации, е очевидно, че характерът на връз-
ката между бащата и първородния му син се корени
в силата, достойнството и собствените посоки на
две личности.
Майката на Дюстабанов, Рада Досева, е близ-
ка сродница на Николай Палаузов. През 1868 годи-
на, все още твърде млада (41-годишна), тя остава
вдовица. През 1876 посреща смъртта на първород-
ния си син и стълб на семейството с изумително до-
стойнство. П. Т. Чардафон, тогава 15-годишно мом-
че с революционни въжделения, разказва за разя-
рения й глас, когато тя го защитила от заптиите. То-
ва било на 20 май, изтичал вторият ден от аресту-
ването на сина й. А Йордан Теодоров, един от чле-
новете на специалната съдийска комисия по съде-

нето на въстаниците в Търновския санджак, пише,
че когато майката на прощаване поела от сина си
увитото в кърпичка кокалче от ранената му ръка за
спомен, казала с висок глас: „Гордея се, че съм
откърмила такъв син”. Дали е изрекла подобни
думи, не знаем – едно е ясно: че поведението й ги
внушило дори на съдиите. През 1881 година, пет
години от обесването на сина й, на 15 юни, майката
и сестрата на Дюстабанов повели Габровци към
Търново да изпълнят своя дълг – да приберат ко-
стите му. Тържествено ги погребали в голямата
гробница под камбанарията на църквата св. Благо-
вещение в девическия манастир – в центъра на Га-
брово: горко на потомците, които не помнят пътя
към гробовете на предците. В тази гробница почи-
вали костите на лични граждани. За това ни изве-
стява д-р Цончев. Днес няма и помен от манастира.
Няма дори паметна плоча на мястото на гробницата.
Останали са само каменната чешма, високият мана-
стирски бор и два гроба на неизвестни руски офи-
цери. Костите на габровския войвода са разпилени.
Той няма гроб. А черепът му успял да се защити и
оцелял. Сега е експонат в музея (Когато събаряли
манастира и отдавна не си спомняли за войводата,
една студентка по медицина поискала череп, взела
един, но после го върнала – в института й казали,
че това не е череп на случаен човек ...).
В сърцето на града, където от 1843 година се
издигал манастирът, сега цъфти светла квартална
градинка. Отсреща, през реката, на едно неугледно
и скрито място, прилично на заден двор, виши ръст
паметник на Цанка Дюстабанов. Габрово е градът
на паметниците – къде ще се намери лично място за
всеки? Но не от мястото се роят печалните мисли:

ако този класически каменен бабаит изразява нещо,
то едва ли това нещо е Цанко Дюстабанов или по-
читта към него.
Отдавна от къщата на Дюстабанови няма сле-
да. Съвременниците я наричали „Дюстабановият са-
рай”. Христо Дюстабана „ходил чак в Одеса да из-
гледа като каква къща да си построи” – си спомня
Видинлиев. Когато тримата македонски майстори с
40 души дружина завършили „сарая”, Габрово се
извървяло да му се чуди. Цяла дъбова кория била
изсечена за строежа и както казва Видинлиев, стро-
ен бил „значи за векове”. Къщата била висока и
светла, отвън синя, отвътре „била цялата измазана
с такава мазилка от пръст (каолин?) и яйца, че сте-
ните й са били като огледало”. Била в центъра на
града. Днес мегданът около Априловата чешма ни
връща към печалните мисли. Не само заради про-
тивния клозет до чешмата, не само заради балкан-
туристката странноприемница, не само заради неу-
гледната кооперация със сувенирното магазинче на
мястото, което не си спомня ни къщата, ни библио-
теката, ни пансиона за странни ученици, ни мисли-
те, ни „театрото” на Дюстабанов – нито пък гордост-
та му. Много още подробности на балкантуристката
сергия ни потискат – че на тази сергия се харчат
евтино скъпи неща. И не може да не ни боли –
принципът на Дюстабанов бил друг и друг бил
неговият панаир, и друга била търговията му. На
този мегдан той стоварил прословутата тиква 50
оки. И много народ се извървял да й се чуди – от-
гледана била от самия него с помощта на френска
земеделска книга! Почуквали я, потупвали я, при-
казки станали – и не само приказки за тикви. Отва-
ряли се комшулуците, снишавали се зидовете, раз-

вихрял се панаирът. Голямо нещо са панаирите: и
който не ще да купува, пак купува. Кипяло теат-
рото, а от ронливия му ритъм пламвали кафенета,
дюкяни и тежки зидове. И „Турцията” оттатък река-
та се надигала на пръсти – че театрото гъделичкало
и нейните пети. А от прозорците на Дюстабановия
сарай гледал мъжкият пансион и все по-пламенно
Дюстабановите ученици, дошли от всички краища
на страната, очаквали вечерите, когато дебелите
френски книги слизали от лавицата и се захващали
уроци. По-късно учениците си спомняли, че в тези
книги не се разигравали романтически трагедии. Те
били по „специални” науки.
Още в детските игри, които неизменно прерас-
твали в яростни боеве и вероятно повтаряли стра-
стите на бащите, Дюстабановият син бил неизмен-
ният войвода. Но в училище станал необикновено
затворен. Силен бил умът му, точни били думите му,
но живеел с нещо свое, не открехвал мислите си за
други и дори най-тежките наказания като боя с
дрянови пръчки понасял мълчаливо. Не го чули да
се оплаче, разкае или обясни. Мълчаливото му до-
стойнство ставало все по-непонятно и дразнещо за
околните. Помни се случаят, когато отказал да ста-
не от чина и другарите му се нахвърлили да го би-
ят. Озверели, били го с девитите до окървавяване,
но той не мръднал. Когато завършил училището и
внезапно станал обаятелен и „съобщителен”, го
попитали на какво се дължи промяната. „Досега
купувах, сега мога и да продавам” – отвърнал той
(Дали от тези му думи историкът е останал с
убеждение, че бил търговец?).
Преди време се озовах между два полюса: то-
ва, което за ранните биографи е естествено, споме-
нава се мимоходом и очевидно не е драма, за днеш-
ните изследователи е праг, който се преодолява с
формули. Ранните събирачи, преодолявайки трудно-
сти от различно естество – в това число и следосво-
божденската партизанщина, „турила завеса на исти-
ната у нас” (една тъй горчива пародия на възрож-
денския патос, показателна за драмата около про-
дължението на Възраждането) – са били ръково-
дени от стремежа да запишат за потомците истината
за хората и събитията. Характерът на днешната ди-
станция издига друга цел – да се завърши и рам-
кира фактологията. Нерядко, както е в случая, това
означава да се преодолее фактологията, логиката
на събитията, за сметка на формулната яснота.
Доколкото ни позволява обемът на статията, ще от-
бележим няколко проблема в тази посока: въпро-
сите за учението, заниманията, идеите и внезапното
поприще на Дюстабанов – революцията.
След завършване на класното училище в Габ-
рово Дюстабанов с лекота и сърце се грижел за
бащиния си имот, но всички публикувани спомени
подчертават, че се готвел за блестяща обществена
кариера. Така го схващали по това време съгражда-
ните му. Сега изглежда странно, че не продължил
образованието си в странство, както било прието
сред заможните и напредничави родове. Най-нело-
гичното и разпространено днес обяснение е „кон-
серватизмът на бащата”, който искал да направи от
сина си „заместник в търговията”. Не е трудно да се
отхвърли любимото клише на школската възрожден-
ска биография: нито един факт не го потвърждава.
Но ще се спрем на този момент – той отключва
ранна, но категорична посока, която всички по-къс-
ни факти утвърждават, оплодяват и множат.

Христо Дюстабанов минавал за един от инте-
лигентните мъже и защитници на просвещението. А
в сина му се продължавали фамилии, известни с
просветителската си дейност – на Васил Априлов и
Николай Палаузов. Именно консерватизмът би за-
ставил бащата да спази традициите на двата рода и
да изпрати сина си в добро училище в странство.
При всяко противоречие синът би имал моралната
подкрепа на Априловия пример и застъпничеството
на Николай Палаузов, вероятно и издръжката на д-
р Никола Н. Априлов от Цариград (по-късно този
братов син на Васил Априлов оставил на Цанко Дю-
стабанов наследство в размер на 500 000 гроша).
Най-вероятно синът имал свое мнение. И бащата,
подкрепяйки намеренията му, не пожалил нищо за
самообразованието, интересите и дейностите му –
пари и време за редовни уроци по четири езика и
османско право, за голяма библиотека от редки и
скъпи чужди книги, за експерименти от най-различ-
но естество, за дрехи, кафенета и чести пътувания
по околността, за много свободно време. От бързи-
ната и сигурността, с които Дюстабанов започва да
осъществява намеренията си, е ясно, че не е имал
пречки и колебания. За няколко години той изучил
до съвършенство писмено и говоримо френски, ита-
лиански, гръцки и турски» а руски учел без учител.
По-късно, в едногодишния си престой в Цариград
(през 1872 г.), когато уреждал дела по наследство и
се бил „раздрал с четене”, започнал да учи англий-
ски – с пряката цел да помогне на приятеля си, ад-
воката Арнаудов, в превода на Наполеоновия ко-
декс от гръцки и турски на български. Още в пър-
вите години на самообразованието си Дюстабанов
изучил подробно османското право. Различните спо-

мени ни срещат все с удивлението, че енциклопе-
дичните интереси на Дюстабанов характеризират
високо професионално ниво и респектират различ-
ни специалисти. Всички изтъкват и това, че ако
Дюстабанов държал „да не му отсъствува по никой
клон на науката знание” и да съперничи на всеки
учен „и по специалната му наука”, ако за кратко
респектирал като „един от най-добрите турски уле-
ми” (учени) – не амбицията да овладее наука или
професия била двигател. Както изтъква и Видин-
лиев, подобно на учениците на Дюстабанов, библи-
отеката му можела да съперничи на най-добрите
библиотеки на времето – и не с „литературните”, а
със „специалните” си книги на много езици.
Готвейки се за обществена дейност, Дюстаба-
нов използува всички възможности на ума и на по-
ведението си, за да съкращава пътя към целта.
Енциклопедичността, като средство за „друго” –
една характеристика на възрожденското понятие-
при него се импулсира от стройна идея за освобож-
дението на България.Той започва практическите й
репетиции паралелно с теоретическата си подготов-
ка на съответен терен – и непрекъснато разширява
мащабите. Това също отвежда към рационализма на
Възраждането. Въпреки че бил запознат с идеалите
на цариградския кръг и с идеите за освободително
въстание (за последното свидетелствуват много-
бройните сведения, че категорично опонирал на
„революцията” – и разказът на Видинлиев, че в Ца-
риград имал трайна връзка с Лулчо Панагюреца, за
да чете букурещката преса) – въпреки че имал
представа от двете основни посоки на Възраждане-
то, Дюстабанов не се „заразил” и от двете. Отри-
чайки ги, той се стреми да ги използува – като ги

обърне към идеята си и ги реформира, като ги вка-
ра в задачите на едно ново съзнание, Това се по-
твърждава както от „високите”, така и от най-
дребните му занимания и детайли. Той е принцип,
който не пропуска и най-дребната възможност.
Дали Дюстабанов ще превърне един съдебен
процес в повсеместен разговор за политика, исто-
рия, държавно устройство, икономика и производ-
ство – за да открехне всичко това за проблема на
„пропадането” и „въздигането” – или ще обучава
ученици, учители, адвокати, земеделци, еснафи и
икономисти, или ще отгледа една тиква; дали ще си
пие кафето на четири стола в Паскалевото кафене и
с гръмливия си смях ще оголва „робовете на самите
себе си” (по точното определение на Ботев); дали
ще стряска малоучения – „Кешки хич да не си зна-
ел, като не си знаел като хората” – или ще изправя
на крака галерията: „Какво ще кажеш на това” – е
все едно. Всичко той се стреми да разиграе в теат-
рото. Но това театро няма сцена. То е театро за
участници, не за зрители. Това проличава и в дните
на въстанието. Всичко така се омесва в непрестан-
ния кипеж, че няма публика и действуващи лица –
не се ражда и мит. Митът се разиграва. Въздига се
непрекъснато и се снема, открехва се към рацио-
налните посоки на „друго” съзнание”. В спомените
на Видинлиев са особено интересни моментите, къ-
дето несъзнателно се портретува това „открехване”
– на дюкяни, съсловия, обществени стойности и
държавни механизми – едно към друго и към про-
блема за общественото съзнание. Тук нямаме въз-
можност да проследим множеството детайли, които
характеризират рационализма на Дюстабанов. Ще
отбележим, че както отказът му да учи в странство

не е само отказ от новата филигранна, но печално
устойчива ограда, която кара българина да се сра-
мува от потурите си и да облича робството си в
европейски салтанати – но и театро, така и всич-
ките му действия са стремеж да се потопи всяка
стойност в кипежа на общественото съзнание – за
да се роди с нова посока. Да се превърне в жизне-
способност и активност на свободата. Дори смъртта
си той превръща в жизнеспособност. Пред бесилка-
та той е въплъщение на мита за българския юнак –
красив с чистата си бяла риза, с гордата си осанка
и достолепната стъпка, отстранява със спокоен жест
милосърдието на бога, раздава пари на бедните и
преди да си сложи сам примката, се обръща към
множеството с ясни думи: „Бесилката не е позорна
за мене”. През цялото време, както и в Балкана, той
разиграва мита, за да го превърне в гнездо на друго
съзнание. Изглежда чудовищно, но той диктува и
погребението си. Пожелал да го обесят в Търново,
защото там се стича повече народ, той иска да го
погребат с подобаваща тържественост. Използува
всички подробности за двупосочното осъществяване
на идеята си – българинът трябва да се научи как и
за какво да мре. Турция и Европа трябва да видят
не бунтовник, а представител на народ и на орга-
низирано общество. Показателен е диалогът на Дю-
стабанов с председателя на габровския комитет
Еким Цанков и с комитетските дейци Саранов и Ви-
динлиев. Показателно е, че съдиите, които имали
пълномощия всячески да омаловажат въстанието и
да го представят като бунт на рая, съчувствували на
Дюстабанов и убеждавали споменатите дейци да го
признаят като организирано всенародно движение
със свой орган – революционния комитет. Но Са-

ранов плачел и молел „да му дадат подпис”, че няма
да го обесят, Еким Цанков накрая признал, че има-
ло въстание и движение (но бил твърде далече от
мислите на Дюстабанов, когато пред бесилката про-
плакал: „Колко жертви иска свободата”). Видинлиев
не признал въстанието и комитета. Това е показа-
телно за много неща – че разгромът на съзнанието
не започва с разгрома на въстанието, чене разгро-
мът е трагедията на движението – и т. н. Показа-
телно е и за реалността на Дюстабановата цел: да
формира свободата като гражданско и обществено
съзнание. Представите на комитетските дейци, тук
само маркирани, са показателни и за един същест-
вен въпрос, който-тук ще отминем: през каква при-
зма Дюстабанов е могъл да се запознае с идеите на
Левски – биографите сочат, че „не се заразил” от
тях – и през каква призма достигат до нас идеите на
самия Дюстабанов.
В съвременните интерпретации на фактологи-
ята все по-настойчиво се прокарва тезата за „рево-
люционизирането” на Дюстабанов в годините преди
въстанието. Тази теза се застъпва и в последната
публикация на специалистката от габровския музей
Мария-Тоска Стефанова – публикация, която сега
ни запознава със съществуването-на спомените на
Видинлиев (за жалост достъпни за изследователите
от началото на века, но все още недостъпни за нас).
Нито един факт не потвърждава новата теза – и
всички я опровергават. Преди всичко дейността на
Дюстабанов преди въстанието, както и нееднократ-
но изложените му мотиви да го приеме като непре-
дотвратимо вече – за да пренасочи смисъла му,
ясно потвърждават, че не е променил убежденията
си. Въстанието е само едно, наистина нежелано по-

прище за теоретика и практика Дюстабанов. Той не
пропуска моментите, за да се разграничи – като
теория и практика: нито преди, нито по време на;
въстанието, нито пред съда. И както в противостое-
нето си към различни остарели или чужди на идеята
му за свободата факти, той предпочита не да ги
отхвърли с романтически патос, а да ги „обърне”
към намеренията си, да ги преобразува и актуали-
зира в други стойности – и сега прави единствено
възможната крачка към рационален резултат.
Но каква е идеята му за свободата на Бълга-
рия? Д-р Цончев я нарича „странна”. Тя не е тъжде-
ствена нито с посоката на цариградския кръг, нито
с посоката на революционното движение, което съ-
кращава системата на Левски. „Еволюцията”, която
проповядва Дюстабанов, няма предвид нито „про-
светените робове”, нито църковната независимост
(той не е и набожен), нито въобще културното и
икономическото благосъстояние. Неговата „еволю-
ция” чертае изграждането на държава в държавата
(в друг вариант тази идея ни е позната от делото на
Левски). Тя има две посоки, взаимообуславящи се
като страни на цяло: навън и навътре; постигане на
свободата като обществено мислене и национално
самочувствие – и изземане на държавата от импери-
ята. В средствата за идеята си Дюстабанов изхожда
от възможностите на конкретния исторически мо-
мент: състоянието на феодалната империя. Състоя-
нието на българското обществено съзнание – със
стойностите му в обществения живот, културата,
производствените отношения и икономиката. Зави-
симостта от интересите на Европа и Русия.
Сведенията са пречупени през речника и ми-
сълта на неговите съвременници, а ред случаи, как-
то диалогът с Видинлиев, Саранов и Цанков пред
съда, показват, че тази призма не е маловажна. Но
и най-примитивно предадените мисли на Дюстаба-
нов се осуетяват от набелязаните в дейността му
посоки (гибелта го застига „по традиция” твърде
рано – 33-годишен, завършващ подготовката и ре-
петицията на един предварителен терен) – не е
трудно да се доловят пресечните точки на разно-
странната информация.
Легалната борба трябвало да се съсредоточи
за политически права и пълно равноправие във вся-
ко отношение. Известно е градското събрание на га-
бровци от 30 декември 1875 година, което изпраща
до Цариград прошение с две точки – признаване на
българския език за официален наравно с турския и
замяната на военния данък „бедел” с редовна вой-
нишка служба. И двете точки целят статут на „гра-
жданин”.
Тъй като Дюстабанов не си правел илюзии по
отношение на империята, проповядвал, че тя тряб-
вало да се види не молена, а „принудена” да от-
стъпва пред всяко ново искане на българите. От
речта му пред съда, както и от ред конкретни дей-
ности се вижда, че отлично познавал състоянието
на империята – нейната инертност, ориенталска
консервативност и съдбовните язви на остарялата й
социална структура, както и компрометиращата я
външна политика. Интересът му към османското
право, към историята и политиката подкрепят ра-
ционализма на идеите му: правовата система на
държавата е огледало и на нейната жизнеспособ-
ност в контекста на епохата. Не случайно Дюстаба-
нов атакувал социалната структура на империята с
непознато за нея оръжие: гражданското съзнание.
Нейната феодална обреченост трябвало да се уско-
ри. В засилването на терора и злостта на империя-
та, в изострящите се противоречия между нейната
неповратливост и рационалистическите сили, които
споявали и отличавали българите, Дюстабанов виж-
дал белезите на необратим разрив. Смятал, че им-
перията трябва да се доведе до състояние да се
обърне срещу себе си (затова, разбирайки, че не е
по силите му да предотврати въстанието, решава да
го използува за ускоряването на това „обръщане” и
пред съда разголва безнадеждните перспективи на
империята). Говорейки за компрометирането на
Турция пред Европа, Дюстабанов също не е имал
илюзии. За разлика от много революционни дейци,
които проповядвали бързо въстание с надежда в
Европа или Русия, той бил категоричен, че „Бълга-
рия трябва да се покаже достойна пред Европа за
една автономия, която лесно би се откъснала и раз-
вила в независимо княжество”. От следосвобожден-
ската история знаем, че по времето на Стамболов
България решава подобен въпрос. Надеждите на
Дюстабанов в Европа напомнят „надеждите” му в
Турция: Европа също трябвало да бъде поставена
пред свършен факт и също като Турция „да се види
принудена” да признае зрелостта на българския на-
род за държава. Какви са пътищата на това при-
нуждение? Записаното от биографите се оглежда и
в личностното формиране на Дюстабанов.
Цялата практика на Дюстабанов отрича съза-
клятието като форма и същност на общественото
съзнание на този етап. Отново ще отбележим, че
той познава съзаклятието след Левски – то готви
въстание. В кафенето или в открехването на съсло-
вията, врязвайки се в държавната машина чрез

влиятелната си и показна дейност в съда и други
учреждения, опонирайки на комитетските дейци
пред съда – или заставяйки съдиите си да бягат от
залата след спокойния му анализ за гибелта на
империята – навсякъде и винаги Дюстабанов търси
и постига диалози на свободен човек пред публика.
Фактът, че нито турската държава, нито българското
просвещение, нито революционният комитет могат
да го заобиклят или отхвърлят, че общественото му
влияние става неизбежно, говори не само за лично-
стни достойнства, но и за реалността на една нова
сила, която се налага на историческата сцена – гра-
жданинът. Особеното е, че тази сила се издига от
роба и заварва империята неподготвена – не само
за борба с гражданина, но неподготвена за самото
му присъствие. На това разчита Дюстабанов, когато
говори, че производството, търговията, културата,
държавната машина, общественият живот – всичко
трябва да се развие тъй, че не само да носи благо-
състояние, но и да отхвърли Турция в миналото, „у
турците да остане само тяхната инертност”.
Съобразно епохата Дюстабанов много разчита
на уедряването на производството, на техническата
мисъл и на икономиката. „... И когато българският
елемент се издигне на нужната височина и завла-
дее, тъй да се каже, турския икономически, тогава
турците няма да имат възможност да държат един
трудолюбив и издигнал се над тях народ в полити-
ческо повиновение” (по д-р Цончев). В този рацио-
нализъм не можем да не отчетем и чисто български
„елемент”, сумирал вековни натрупвания. Той е за-
бележим в нерационалистичните модели на други
епохи, в деструкции, които преждевременно разяж-

дат нормата и диктуват особености на културата,
отношение към държавата и пр.
Всяка постъпка на Дюстабанов демонстрира
незачитане на робството като статут, вътрешна сво-
бода, пренебрежение към официалните параметри
на поданика. Респектиращо е, че той пренебрегва
както ограниченията, така и правата. Не иска сво-
бода, а я практикува и не удостоява империята с
бунт срещу властта й. Той се бори за унищожава-
нето на самата империя – в принципите й. Това е
видно и от оръжието му.
Отново ще отбележим, че Дюстабанов не се
осъществява във Франция или Русия (където много
български интелигенти пренасят робския статут ка-
то хоризонти и прагове на мисленето и дейността
си) – Дюстабанов отглежда теорията си, практику-
вайки „империята” в самия й държавен механизъм,
заставяйки я да го подкрепя, защото няма средства
да му противостои. Средства за борба с граждан-
ската мисъл има по-късно фашистката империя – а
Турция по това време е здраво затънала в своите
феодални и ориенталски форми за потискане (За
последната й гъвкавина – „робовете на самите себе
си” – Дюстабанов вероятно се е досещал, защото
както борбата му с „младите” чорбаджии, така и
отвращението му от недоучеността – а и собстве-
ният му отказ да стане пофренчен или понемчен
„радетел” говорят за това. Но и тук той се стреми да
преобразува, а не да отхвърля явлението). За не-
подготвеността на империята срещу гражданското
съзнание ни информира и съдебният процес срещу
Дюстабанов. Дори като подсъдим участник във въ-
стание, което трябвало да бъде омаловажено до
бунт на рая, Дюстабанов налага диалог с гражда-
нин. Крайно нелогично е, че съдиите, които се хва-
нали за брадите (по записките на Й. Теодоров) и
„излезли от залата да им поотлекне, че ги заболели
главите” от речта на Дюстабанов, направили два
опита да го спасят. Председателят на съда тайно от
другите изпраща молба до султана. Следователят
агитира българските съдии да се съгласят и също да
предложат такава молба (напразно). Нелогично е
като психология, но е реално като държавническо
отношение. Представителите на властта могат да
обвинят Дюстабанов в убийства (но се стараят да не
му вярват, когато четат възторжените му описания в
писмото до Еким Цанков от Балкана) – те не могат
да го обвинят като гражданин, който излага свобод-
но разбиранията си по устройството, лъжите и съд-
бата на империята. Те нямат пълномощия за това и
законът на империята не ги прави компетентни – не
случайно до края не могат да намерят подход към
делото му. Пратени да съдят рая, те са въвлечени в
диалог с превъзхождащ ги противник, представител
на организирано общество и гражданин. Още пове-
че, че Дюстабанов им доказва убедително как раз-
громът на въстанието – и собствената му смърт – са
победа за каузата. И не само за каузата – за цялата
мисъл. С цялата си тактика и с показанията си пред
съда, с целия си авторитет и дарба да се налага Дю-
стабанов успява да спаси всички интелигентни хо-
ра, замесени по някакъв начин в събитията. Извест-
на е мисълта му, че загубата на един учител е по-
страшна от загубата на 100 души. Подготвени да
четат присъди, съдиите се виждат осъдени, разко-
лебани, безсилни да продължат страшния и неверо-
ятно привлекател ен диалог с големия човек, когото
те признават за челебия.

Челебия – четем у д-р Цончев – почетно на-
звание на личен човек, господин, господар по вън-
шни и вътрешни качества.
Доколкото ми позволи задължителният обем,
се опитах да очертая поне някои проблеми на „об-
ратния път” към едно явление на Възраждането. За-
щото намерението да разкажа на читателя в двай-
сет страници сложната съдба на Цанко Дюстабанов
за мен се оказа непосилна задача, предпочетох да
се спра на някои въпроси, които ми връщаха инте-
реса към странния войвода. Обратният път е път
през раните на собствената ни памет. И огорче-
нията са неизбежни. >
ГОЛЕМИЯ
ХРИСТО ИВАНОВ
Маргарита Петринска
„Като се качих на коня, съгледах из гъстака

трима от стражарите, че тичат из гъстака и им
светят пушките. Тази работа не е чиста, ами къде?
Хайде, рекох ази, напред, че каквото даде господ.”
„Ето след два часа носят едно тетевенче, се-
чено и бито с ножовете им. И казах си на ума:
„Пострада това невинно момче заради мен.”

Не е живот животът без свобода за отмора на
духа и тялото. Насилието замества Добрия ден и
Леката нощ и залъкът не е сладък и сънят не е сън.
Страхливият се нагажда към времето според
страха си, храбрият според храбростта си и върви
напред.
Христо Иванов (Големия, Кииговезеца, Хри-
стемага, Крачола, Къкренчанина, Ловчанлията), ро-
дом от Къкрина, е сред храбрите. Тая негова хра-
брост е прецизна за приятели и врагове, на изчак-
ване и действия. В обителта й Големия е свободен
човек.
По селата на Стара планина Христо Иванов

събира лисичи и зайчи кожи, кожи от бялка, кожи
всякакви, като рискува парите си, пък то ще рече,
живота си. Рискът дотяга и май че на Големия много
му е дошло, щом като не скланя да върти кръчма –
баща му се мъчи с кръчма да го задържи в Ловеч.
Христо иска да се изучи на европейски занаят,
всъщност осъзнат порив към някаква що-годе неза-
висимост. Дето ще го мерят пушки по друмищата,
дето турски разбойници ще палят по нощите сламе-
ния покрив на хана, незабравено от Големия прежи-
вяване край село Български извор, Ловешко (Край
същото село Български извор след време той ще
наказва Димитър Общи).
Като се трупа, трупа, страхът на достойния в
някаква минута се обръща на решение, по простата
причина, че за него страхът е нетърпимо унизи-
телен.

Чудно явление в нашата история е приятелят-
покровител. Тогава човешкото сближаване по без-
бройни пътища свети над доброта и стремление към
по-добро.
По Христо Иванов и заради Христо Иванов
доктор Рашко Павлов от Ловеч провожда на Раков-
ски писмо в Белград. Две срещи с хора правят от
Христо революционер – първо с Раковски, после с
Левски.
„Добре, ами имате ли харашлък”, пита Раков-
ски Христо Иванов още при първото им виждане в
Белград. Годината е 1862-ра, писмото от доктора е
предадено. „Ази като ме е срам, казах му, че имам.”
„Ази като ме е срам” ... Срамът у Книговезеца
е като усещането за чест, а честта си той цени и
брани. В различните обстоятелства различно, но ви-
наги според характера си – неотстъпчиво (В 1863-
та Христо Иванов е подвързвач при Христо Г. Данов
в Пловдив и понеже в нрава му е да закриля,
сприятелява се с книговезкия ученик Антон. Та тоя
Антон, премитайки работилницата, намира отворено
писмо на Данов от Виена до Йоаким Трувчев. Данов
пише, че след година на Христо трябвало да се даде
вятъра, но дотогава да се котка ... Книговезеца про-
чита писмото, че като „го хванале гяволите” ... Диг-
нал бастуна си срещу Трувчев, намесил се Йоаким
Груев, боят се разминава, но край на стоенето в
книжарницата).
В книговезството Христо Иванов е много до-
бър, а учи се той на този занаят именно през 1862-
ра в Белград с препоръките на Раковски. Учи се в
борба с глада и безпаричието, с работа до изнемо-
га, по български, както държи да се знае, но без ра-
болепие пред майстора (Трудолюбието на Книгове-
зеца е голямо. Когато след години се упътва за Аме-
рика, най-силно впечатление в Генуа му прави изо-
раната и засята до най-малкото си ъгълче земя).
Безпаричието измъчва Книговезеца, както
всичките наши революционери, към теглото му до-
туря тегло. Работата за Отечеството е съпътству-
вана неизменно от работа за парата.
„Имаш ли пари за харашлък”, загрижено пита
Раковски и двадесет и четири годишното българче
не се чувствува самотно. Христо Иванов учи занаят,
но при всяка пролука в работата тича при Раковски.
Да се оплаче, че трудно разбира немския в книгове-
зницата на Волф, че не му се заплаща работата, че
тая работа ще я напусне. Раковски съветва, утеша-
ва, дава пари, разказва за битки – отминала бъл-
гарска слава, и думите падат на сърцето като най-
висша правда. Страстната му обич към Родината
няма задръжки, той я изповядва при всякакъв слу-
чай. В спомените си Големия разказва как Народ-
ният войвода започнал „да кастри” едно българче –
гърче по майка. От деветдесет и девет дерета вода
донесъл да въздигне българшината. „Сберете се и
приказвайте български” учи Раковски нашенците
(Книговезството и внушението на Раковски за цена-
та на думата са първият силен тласък у Христо Ива-
нов на уважение към словото. За възвеличаване на
истинността му. Спомените на Книговезеца са писа-
ни след Освобождението, когато е лесно и редно
някак да се поукрасиш с повечко подвизи, обаче
авторът им е точен: „Но ази се уплаших. Бягам все
на едно място, а другарите убегнаха” – ще каже той
за първия пристъп на страх в белградските събития
през 1862 година. Че държи на думата, на словото,
говорят и отпечатаните на цигарени книжки години
по-късно пословици и поговорки – алегоричен при-
зив към революционна борба: „Притисната вода по-
широко шурти”. „Лозето не ще молитва, а иска мо-
тика”, „Съединението прави силата”, „Свободата ще
възтържествува ...”).
„Слушам и ази, попрочитам и нещо от вестни-
ка, кога ни приказова някой. Хванах да мразя тур-
ците още по-много и хванах да ставам и аз да ми е
слободна България, което ще каже, че и ази хванах
да ставам народен. Хем не тъй, какъвто и да е, ама
лош.”
Народен, ама лош ...

Първата бойна кръщавка на Христо Иванов е в
1862-ра, случва се ето така.
Пие си той бирата с приятели след неделното
сбиране у Раковски. Тропот и викове го стряскат,
огромна тълпа се е юрнала към Стамбол капия. Хук-
ва и Христо нататък. Пред капията строена турска
войска, юзбашията е опрял хола сабя в земята.
Стана тя, вика си Христо, но решението за действие
не идва веднага, той се лута, бяга от страх на едно
място. Сеща се да вземе едно дърво от кафенето
„Милош Обилич”. „Не видите ли, че люди гину”,
крещи насреща му сръбски стражар.
Оттук нататък Христо Иванов ще сложи кръст
на лутанията си, ЩЕ СЕ ОПРЕДЕЛИ. А ще се
определи той като верен на Левски, верен началник
на тайната му полиция и поща, като апостол в
Търновския революционен окръг, като войвода по

време на Априлското въстание, Руско-турската
освободителна война и Сръбско-българската война.
Революционният му път започва при защитата
на Белградската крепост от турския гарнизон през
1862 година. Започва тук, в Белград, при дядо Ильо
Марков, славен войвода и благороден човек, огла-
вил чета от българи в битката за крепостта; при дя-
до Цеко Петков от Ломско, дълговременен войвода
в Българско и четоводец в битката за крепостта;
при всичките български дюлгери, „които вървяха
след нази с брадви, търнокопи, множество голямо”;
при Васил Левски и Стефан Караджа, хвърлили се
като лъвове в сражението.
Българите се бият с единствената мисъл сръб-
ското правителство да оцени заслугите им с оръ-
жие, та въоръжени да минат и разбунят Отечеството
си.
Но ... „И много като искаха емигрантите да из-
лязат за Отечествата си (т. е. за родното място-
б.а.), не им дозволиха никак.”
Но щом като не може така, нищо не ще спре
Книговезеца инак да опита. С малко парици за па-
рахода, колкото до Смедерево, после криене между
багажа и криво-ляво е тегло – до свищовския бряг.
Заминавайки за Виена през пролетта на 1863-
та, Христо Г. Данов е поканил Христо Иванов при
себе си в Пловдив.
Добре е в Пловдив да попадне зреещият за

делото. Борбата с гърцизма – за национално само-
съзнаване, се роди с песен и нож.

„През лятото къде Света Богородица захвана
холера. Недко беше болен от треска от много време
на крака, но си хвана от холерата и умря. Пре вси-
чко, що му прогонихме, но не можахме да му помог-
нем. И като умираше и викаше: „Извадете ме на пъ-
тя и ми дайте камата, за да убия барем един непри-
ятел и тогази да умра!”
Заедно с учениците си сопотчанинът Никола
Ковачев пее български обредни песни по Нова го-
дина, Коледа и Васильовден пред български къщи,
където има жена-гъркиня. Пеенето е толкова стра-
стно, колкото е нужно за една победа.
Христо Иванов, Петър Тананов, Кръстьо Тодо-
ров и Христо Богоров обикалят и късат гръцките
евангелия по църквите, „превземат” ги.
В квартирата на Книговезеца се събират бо-
рците с българско самочувствие, в тази квартира се
ражда пловдивското читалище.
Та борбата е на живот и смърт.
„Каза Петър: „Я стани, Кръстьо, да си го по-
мачкам още малко (става дума за един грък напра-
вил забележка на нашите юнаци, че пеят песента за
гордий Никифор – б. а.) и да му извадя очите, че да
ходи кьорав да проповядва. И да знае, коги се е
карал на връх Великден с българи! И като се хвърля
връз него по български и драпва с двете си ръце да
му избалака очите и да ги хвърли. Но за добра чест
негова, не му сполучва очите в тъмнината и калта,
но устата. И дръпва и му съдира устата до ушите.”
Борците за българска народност са готови да
загинат, но да не позволят на гърците в кафенето

да спрат свирнята на гайдарите, за да се чуят ци-
гулките им.
„И ази хванах да ставам народен. Хем не тъй,
какъвто да е, ама лош.”
Което ще рече – действен.
Новата среща на Христо Иванов с Левски тук,
в Пловдив, е повод и за нова деятелност.
Наклеветен от вуйчо си, дякон Левски е затво-
рен в пловдивската тъмница. Уж носи хляб на за-
творниците, но с лелеяната цел да поговори с Апо-
стола, Книговезеца влиза в затвора. „Не бой се”,
казва му. И се разтичва. Най-напред при д-р Рашко,
д-р Рашко при господин Геров, пък те двамата
уговарят градските чорбаджии да помогнат с пари и
влиятелни думи.
Левски е свободен и се главява за учител във
Войнягово на два часа път от Карлово.
Христо Иванов има дарбата да взема решение,

но особено категоричен е той, когато е докачен на
чест. Обиден в книговезството, Големия бърза да
замине за Букурещ, та като си набави инструменти,
сам да си отвори дюкян в Пловдив. Сам!
Драматично и устремно Книговезеца върви по
пътя си на народен човек.
По това време в Букурещ е новата му среща с
Раковски и пак разговори все за България, а после
– обратно в Пловдив.
Големия не обича застоя.

„Ази като си работех и решавам с учениците,
за да се иде по Европа, да се учи занаят, да се пре-
насят в България европейски изкуства.”
Но предвиденото пътешествие до Америка за-
вършва в Александрия, в Порт Саид: през Цариград,
Сицилия, Генуа, Марсилия ... Много злочестини
преживява по този път Христо Иванов, но се бори с
тях по БЪЛГАРСКИ – като се труди.
В Александрия научава за боевете на четите
на Филип Тотю и Панайот Хитов. Годината е 1867-
ма. „Но една нощ сънувах Левски, че дойде, та ми
каза на сън: „Какво поиш, бе? Ставай и върви с
мене!”.
Левски ръководи поведението на Христо Ива-
нов, с годините все повече се засилва духовната
връзка между тях, доверието.
Те се сприятеляват в Белград през 1862-ра.
Големия гледа как храбро Левски се бие с турците
при защитата на Белградската крепост. В 1863-та
решават да се върнат и България, макар че не успя-
ват заедно. Огорчен в книговезството си, Големия
заминава от Пловдив да търси Апостола във Влашко
... И ето сега, в Александрия той го сънува ...
„Ставай и върви с мене.”
И тръгва той с него – иска да намери приятеля
си във Влашко, но Васил Кунчев отново е в Бел-
град, тук пристига и Христо.
А в Белград вече има Втора българска легия,
основана в 1867 година с благородната цел да обу-
чи българска войска за бъдещо въстание. Повод
предостатъчен Левски и Големия да станат легисти.

Левски току-що е завършил байрактарството
си при Панайот Хитов.
„Васил Иванов, Христо Иванов Големия, Стоян
Чакъров (М. Греков – б. а.) и Ангел Кънчев (ученик
от II курс на Сръбската военна академия) често се
събират в квартирата на Левски. И там размишля-
вали за съдбата на България. В тези събрания поня-
кога вземал участие Наум Симеонов, македонец,
възпитан в пансиона на О. Молто, а друг път карло-
вецът Иван Грозев. Още в тия събрания било реше-
но да се основе революционен комитет в България”
(Михаил Греков).
По това време Левски се разболява, извикани
са двама лекари да го церят.
„Но неговата болест беше опасна, защото на
сърцето (Христо Иванов се изразява по простона-
родному „сърцето”, а става дума за стомашното
заболяване на Апостола – б. а.), като им се пред-
ложи, щото ако би някак да го уморят, и те с него
ще последват смъртта си.”
По нрав Книговезеца е избухливо-решителен
и премного хладнокръвен, затова не бива да се съм-
нява човек, че няма да убие, ако докторите не изле-
куват Апостола. Много се страхува той за живота на
Левски. Левски е делото, умре ли Левски, делото се
обезглавява.
Легията се разтуря поради „кавга между сърби
и българи”. Както през 1862-ра за въоръжено вли-
зане в България и дума не може да става. Унижени
и оскърбени, легистите се пръскат кой за Влашко,
кой за Българско. На път от Белград за България
Книговезеца ще мине през Влашко. В румънския

град Рошиори де Веде заедно с Иван Македончето
отваря кръчма. Един ден, както си върти кръчмар-
ската работа, той вижда, че Левски скача от коня
току пред вратата. „Защо трябвало да идем за в
Българско да работим там и ние.”
И започва апостолската работа на Христо
Иванов Големия.
„Такива помощници (на Левски – б.а.) му бяха

Ангел Кънчев, който се въртеше из Северна Бъл-
гария, Дим.Общи – в Ботевградско, Хр.Иванов –
Търновско, Сава Младенов и Васил Йонков – в
Тетевенско и Южна България” (Ал. Бурмов).
Левски прави Христо Иванов началник на
тайната полиция и поща на революционната орга-
низация. И тъй като именно тайната полиция и
поща осигуряват безопасността на делото, т. е. и на
самия Левски, изборът е направен с удвоена бди-
телност. Безспорно е, че на такъв пост човекът
трябва да бъде хладнокръвен и напорист, точен и
съобразяващ се. Смел, много смел. „Искрен, реши-
телен и постоянен” – така е оценил Левски своя
избраник.
„Това лице от 62-ра (година – б.а.) досега ме-
жду своят си частен интерес, занимавал се и с
народни работи, отколкото са го допущали силите,
и тия му работи го препоръчват за искрен, реши-
телен и постоянен. Следователно и отсега нататък
упълномощава се до известно време да работи за
освобождението на милото ни отечество България,
със секн българин, който желае да постъпи в народ-
ното дело по пределите на устава” (Пълномощно на

Големия, написано лично от Левски на 25 юли
1872-ра).
Не ще и дума, че от Левски Големия се учи да
бъде народен човек. Апостоловите уроци са безпо-
грешни („Аз ще докажа, че до днес, каквото съм
работил, нямам погрешка в нищо” – Левски).
Ето един от тези уроци.
„Защото може да е от завист”, ще каже Кни-
говезеца за Каравелов по някакъв повод. „Не е от
завист, но го е страх”, ще го поправи Левски.
И така – не един път.
В житието си Книговезеца разказва случаи,
когато е трябвало да вземе парите на чорбаджии за
народната работа или пък да накаже за преда-
телство. Тонът на разказа му е делничен, защото
такъв е бил делникът на този човек.
Няколко пъти Левски нарежда на Общи да
ликвидира ловчанския дякон, защото вреди на
делото, обаче бившият гарибалдеец не си свършва
работата. Тогава Апостола изпраща Големия да го
предупреди за последен път. Естествено след Хри-
стовото предупреждение с ловчанския дякон е
свършено.
Левски непрекъснато държи връзка с Големия
– устно или писмено. Веднъж ще го смъмри, после
ще му се извини, че са го подвели. Обаче Книгове-
зеца запазва самообладание в правотата си, той
знае, че чистият Васил ще разбере истината. Тяхна-
та връзка е толкова силна, че в поведението си, в
разсъжденията си Големия е като Апостола. Най-
вече в неотстъпчивостта си към истината.

„Наскоро Левски трябваше да пожъне разоча-
рование и този си опит. Кънчев загина, Общи за-
почна да своеволничи и да руши единството на ор-
ганизацията. Хр. Иванов се уплаши при първата
опасност и унищожи припаси, архива и пр.” (Ал.
Бурмов)
Дали наистина Големия се е уплашил?
Левски е уловен в Къкринското ханче чрез
предателство на 27 декември 1872 година.
„Ето ги, ето ги след третия ден, че ги карат с
един голям каладам и като погледнах отдалеч, ви-
дях В. Левски, че зачулен с един ямурлук си върти
очите ту нагоре, ту надолу, но ази го гледах все в
очите да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но
из един път съгледа и ми клюмна глава вместо
„добър вечер” и с нажалени очи ме погледна вместо
„прощавай” и замина колата бързо.”
На Големия е съдено да види окован човека,
когото най-много е обичал, човека за живота на
когото не би пожалил своя живот, защото: „хиляди
не ни жали като мене и други се по-лесно спечел-
ват, но като тебе ние не можем спечели никога”,
пише той на Левски.
Какво прави Христо Иванов в дните на ГОЛЯ-
МОТО СТРЕСВАНЕ?
Заедно с Христо Караминков-Бунито и Иван х.
Димитров – Захралията се опитва да запали търнов-
ския конак и да освободи Апостола. Опит, уви, и
разбира се, неуспешен – как с потопени в газ пар-
цали ще подпалиш конак? (В Южна България други
верни другари на Левски правят засади по железо-

пътната линия за Цариград с подобна цел – нали е
пуснат слух, че ще карат Апостола в Цариград).
Излиза, че в дните (какво в дните!) – още в
първите часове на голямото стресване от залавя-
нето на Левски, Големия, без да се стресне, рискува
живота си да го освободи, та някак невероятно е
такъв човек да се уплаши? (Както пише Бурмов).
Може да е унищожил Големия писма и документи
заради конспиративност, може да има всякакви дру-
ги причини, но не и уплаха.
След смъртта на Апостола Големия си казва,
че сега му е нужно КУРАЖ и ПОСТОЯНСТВО и че
трябва да ги намери в себе си.
С кураж и постоянство е Христо Иванов във

воеводствуването си по време на Априлското въ-
стание през 1876 г., на Руско-турската освободи-
телна война, за да завърши в Сръбско-българската
война (1885 г., ) пак като войвода.
„През пролетта на същата година (1876-та-
б.а.) Христо издига байрака в Балкана между Троян
и Ново село. От Троян, Ново село и околните села
под байрака се събрали до 130 души, а Христо ги
повел и завел на Марагидик, Калоферский балкан,
гдето издържал една решителна битка с черкезите и
башибозуците, които се разбягали и ги оставили в
покой” (Стоян Чакъров – Михаил Греков).
Участието на Големия въз въстанието дълго

време не се знае. Чужд на показността, възпитавал
се в конспиративност, войводата сякаш ни обяснява
причината: „Те (пръснатите селяни-б.а.) меня не
познаваха, щото бях облечен в селски дрехи и са
казувах троенчанин, но познаваха байрактаря,
който беше от същото село.” Дълг на потомците бе-
ше да не допуснат твърдението, че революционер
като Големия, най-старият между българските апо-
столи, другарят на Левски, не ще бъде в народното
въстание. И се разбра, че неуспял да вдигне на
въстание черноосъмските махленци, Христо Иванов
се отправя насреща къде Светиниколовия баир, къ-
дето прекарва нощта на 5 срещу 6 май. На 6 май за-
едно е дядо Георги от махалата Иван дял събира 18
души да се бие с башибозуците „на главната пози-
ция на трете пътя”. Но четата му се разтуря. На 7
май вечерта Христо Иванов се среща с Цанко Дю-
стабанов в Ново село и от уважение към миналото
на Големия Дюстабанов го включва в ръководството
на своята чета. Опитният апостол Христо Иванов
ръководи укрепяването на позицията при Зла река.
Големия се бие под Марагидик в местността „Бу-
нарят”.
Воеводството на Големия е описано в „История
на града Габрово и габровските въстания”, в „Днев-
ник на габровските въстаници” от Георги Бочаров и
в личните спомени на Големия.
Спомените на Христо Иванов, писани през
1893-1895 г., точен разказ за преживяното, не мо-
гат да бъдат заменени – заместени от нищо друго.
„Таман щото намерихме няколко агнета и взе-
хме да ги печем без сол ...”, казва той и ти разби-
раш до каква непоносима степен се е разбъркал би-
тът на българина, щом като дори солта е изчезнала
от яденето му ... „Чух, че викат да ги чакаме, защо-
то Панчо останал, не може да върви. Пристигна и

той, ази му казах, че додето другите по-слаби мом-
чета да останат, а то ти! Той нищо не ми отговори.
Само ми каза: „Извади ножа и ми отрежи главата,
отколкото да ми приказваш”... Слязохме ние надо-
ле, намерихме новоселци, каквото можле, това взе-
ли. Излезе имали по 10 оки брашно, та го държели
за децата да не пищят от глад.”
Големия разказва задъхано и от бързината
всичко да изрече, понякога ясното се губи, но за
това един стремеж е ярък: точност, точност, точ-
ност!
Така точно, без излишно вайкане, е описал
той теглилата си на апостол в подготовката на Ап-
рилското въстание. Пукотевицата на едно въстание
обединява и в страха и в смелостта, докато в подго-
товката му решението за бунт става общо дело само
когато апостолите са силни да го внушат. – Много
беди обаче излизат срещу апостолската сила – не-
предвидени, изневиделица, скверни в нелепостта
си. Троянчанинът Иван Марков продава на новосе-
лци 30 оки барут по 30 гроша оката, пък тя струва
18 гроша. Хайде при Иван Марков – Големия неза-
бавно ще го изпита защо ги върши такива. „Таквази
ли е народността ви, за която искаме да мрем
всички заедно за общата свята слобода.”
Христо Иванов в своите спомени си е напра-
вил автопортрет, без разкрасяване.
В тежкото време на Априлското въстание Го-
лемия се държи както би се държал Апостола. Той
не се надява на помощ отвън, твърди, че е лъжа
като 2=4 слухът, че сръбското правителство ще
даде парична помощ за въстанието през 1876-та.
През пролетта на 1875-та Иван х. Димитров отива
вместо Христо Иванов в Букурещ (тъй като Големия
е много зает с дела в страната), но той изрично му
заръчва да предаде там, че още не са готови и да
не се бърза с въстанието. В 1875-та Христо Иванов
отива при Тодораки Пеев в Браила и като вижда, че
не са готови, пита го: „Где ви остана помощта от
пари, где ви са войводите, дето щяха да дойдат на
помощ?”
Взискателност, която се опира изцяло на
самовзискателност. Също като при Левски.
Тя се среща непрекъснато в спомените на вой-
водата Христо Иванов: „Тръгнахме и ази видях, че
ми нещо предсказва, че не е добро това ненадейно
оттегляне и исках да стигна Дюстабанова да го по-
питам какво е намислил. При тясната пътека не мо-
жах да го пристигна скоро, но го пристигнах и го
попитах, накъде той потегли момчетата ненадейно.
Той ми каза, че като намерим по-горе някое място
равно, да си починем и ще ти кажа. Излязохме горе
на едно равно място до гората, седнахме да си по-
чинат и ази се примъкнах до него. Попитах го ази
пак. Той ми каза, че дядо Фильо не можел да удър-
жи на Кръвеник и пропуснал позицията си. И голя-
мо нападение идело само от черкези, което не мо-
жем удържа. „Добро, брате, но трябваше да се уда-
рим барим един път и като видим, че не можем
удържа, и тогава да се оттеглим, защото не ми се
вижда на добро това бягане.”
След разгрома на въстанието Големия се крие

в дома на Величка Хашнова в Ловеч. Скривалището
той лично е правил за Левски.

В скривалището Големия преживява отново
тъмнината на робията. Вестта, че русите са влезли в
Свищов го понася към първия свободен български
град.
Лесно се казва „понася”. Но това е промъква-
не на живот и смърт между турските постове. Зада-
чата не е от най-сложните за Големия, но смъртта
идва понякога и от една случайност. Слава богу,
той оцелява и този път.
Първият свободен български град е „шумен,
гръмлив, прашен, пълен с кипящ живот, с бурния
отглас на великите събития на войната, в гръмоте-
виците на която се раждаше прясна и кървава на-
шата свобода” (Иван Вазов). Свищов посреща рус-
кия император Александър с улици, потънали в цве-
тя, с кръстове по портите, стъпкал с крака феса.
Така действителен, така символичен!
Христо Иванов събира чета от 170 бежанци и
заедно с руските войски освобождава Ловеч.
Ловчанлии преживяват злата участ повторно
да паднат под властта на агонизиращ враг, за който
оръжие сега е само издевателството, унищожение-
то. Турците търсят Големия под дърво и под камък,
той бяга към Търново през Севлиево и с нова чета
на 22 август 1977 г. повторно освобождава града.
Доживява бай Христо Иванов Големия, най-
старият между българските апостоли, да освобожда-
ва България. Троянският балкан още от времето на
кожарството му е познат, та лесно е сега войводата
заедно със своята чета да води казаците по обходни
пътеки към турските укрепления, за да се премине
планината.

Неговите хора разузнават дълбоко в тила на
османската армия – при Тетевен, Етрополе, Араба-
конак, Орхание (Ботевград), Златица, Ихтиман,
Пазарджик.
Та чак до Беломорието стигат Христо и брат
му.
В тези дни на Големия му е съдено да почув-
ствува, че и свободата носи горчивини.
„Действувайки във връзка с руските импера-
торски войски, четата се задължава непрекъснато
да ми доставя сведения за месторазположението,
движението и числените сили на турските редовни
и нередовни войски” – такъв е текстът на инструк-
цията, която Христо Иванов получава заедно с дру-
гите войводи от руското командуване.
Но!
Тъй като четите са насочили ударите си про-
тив едрите земевладелци, зачисленият към главния
щаб М. А. Хитро излиза с план за партизанска война
главно срещу турската армия – да се отвлече
вниманието от класовата борба.
Душевните мъки у Големия растат, като виж-
да, че награда получава хаджи Стою от Дряново,
човек не рискувал нито преди, нито сега живота и
имота си. Воеводата се терзае още, че няма патрони
за четата, че действията му се ограничават. Горещо
моли щаба за пушки.
Но сигурно се е радвал на похвалата на гене-
рал Паренсов, удивен от всеотдайността на българ-
ските войводи. Т. е. удивен от Големия.

Воеводството на Големия завършва в Сръбско-
българската война. С отряд от 300-400 души той за-
минава към Видин. Как ще стои настрана!
На 29 януари (ст. ст.) 1898 г. в Търново, в
беднота, както много поборници, и сред многоброй-
на челяд умира войводата Христо Иванов Големия.
„Четите в България на Филип Тотю, Хаджи Ди-
митър и Стефан Караджа” през 1885 година Захари
Стоянов посвещава „на Христо Иванов Книгозезеца
– най-стария апостол на българската свобода”. Да-
ли се е радвал войводата? Сигурно! Защото жестът
на почитта идва от човек със сродна участ, а тогава
мярката е точна.
Христо Иванов е наречен ГОЛЕМИЯ, за да се
различава от Христо Иванов Малкия – Бунито.
Но покрай този формален повод ние сме в
правото си да го наречем ГОЛЯМ, защото той е
наистина голям в делото за освобождението на
отечеството. >

МИГ ЗА БЪЛГАРИЯ
ГЕОРГИ ИЗМИРЛИЕВ-МАКЕДОНЧЕТО
Йордан Ванчев
Неговият живот бе сякаш едно мигновение, от-

дадено на единствения и най-свят идеал на бълга-
рина – националното освобождение на отечеството.
Биографията му – кратка и завладяваше – се съ-
бира в епичния подвиг – Априлското въстание от
1876 година. И в този подвиг неговата саможертва
бе една малка частица, малка, но, съчетана с пори-
ва на всички, изградила най-високия връх до който
се домогна революционният дух на българина. Ге-
орги Измирлиев не става отведнъж професионален
революционер. Наистина неговото изграждане като
обществена личност се осъществява сякаш спонтан-
но, но затова решаваща роля имат няколко благо-
приятни фактора, които е своето съчетание спома-
гат за бързото му нравствено и идейно-политическо
формиране.
Ако трябва да се спази някаква хронология,
на първо време е нужно да се спомене за ролята на
родителите и домашната среда. Роден на 21 април
1851 година в будната горноджумайска фамилия на
Димитър и Тона Измирлиеви Георги израства в една
семейна атмосфера, която непрекъснато ще всмуква
в чистата му душа традиционните добродетели на
българина, а детското му съзнание ще се подхранва

от теми и идеи, които съдържат въпроси с общест-
вена значимост. Майка му Тона произхожда от из-
вестно хайдушко революционно коляно от малешев-
ското село Берово и прелива в младото сърце на
сина си нещо по скъпо от своята кръв. Първото чув-
ство, наследено от нея което Георги ще изпита, е
любовта към хората. И снова, което е в нея майчина
сила и инстинкт да се прави добро, да бъдеш
справедлив, ще стане у него единствено разбиране,
най-висш принцип до последния му дъх.
Баща му Димитър е неспокойна и търсеща об-
ществена личност. Той е от онези градски българ-
ски първенци, които отрано заживяват с нуждите и
стремежите на българите в града и стои в център»
на техните културно-национални начинания. Дреб-
ната търговия, която той върти е не само средство
за препитание на многолюдното семейство, но и
източник за по-високо гражданско самочувствие За-
щото и в строежа на местната църква, и в изграж-
дането на светско българско училище Димитър ще
даде своята материална лепта, а по-късно, в раз-
гара на освободителните борби, ще внесе значител-
на сума в касата на Букурещкия централен револю-
ционен комитет. Именно в този дом, сгрят от ласка-
вата обич на майката и напоен с обществените въл-
нения на бащата, Георги ще получи и първите уро-
ци по родолюбие.
В училището Георги Измирлиев се докосва до
кови истини за живота и положението на народа, за
да дойде онзи миг когато в съзнанието му като свет-
кавица ще блеснат чудните слова: „О, неразумни,
поради что се срамиш да се наречеш болгарин?”.
Така започва възмъжаването, в което се вплитат и
съединяват в едно цяло примерът на родителите с
магията на книгите, а легендите за непобедимия
хайдушки войвода Ильо Марков ще въздействуват
като символ за подражание.
Много важен момент в идейно-политическото
и нравственото оформяне на бъдещия революцио-
нер, когато вниква, опознава и осмисля основните
задачи на национално-освободителната борба, е не-
говото пребиваване в Цариград през 1868-1873. г.
Това е голяма и плодотворна школа за Георги Из-
мирлиев, защото столицата на империята се утвър-
ждава през втората половина на миналия век в ес-
тествен културно-политически център, които ръко-
води и направлява движението за национално при-
знаване и културна еманципация на българския на-
род в поробените земи на отечеството. В Цариград,
освен че живее многобройна българска колония, е
концентрирана голяма част от интелектуалната сила
на нацията, там се издават десетки български вест-
ници и списания, функционират няколко обществе-
ни и културни български организации и институции.
Точно през тези години българският църковно-
национален въпрос се намира в последната си и
решаваща фаза. Георги Измирлиев попада в кипежа
на драматични и върховни усилия, наблюдаван се
възхищава от колорита и възрожденския патос на
личности като Иларион Макариополски и Петко Сла-
вейков, изживява като свой най-голям празник на-
родната победа с издаването на фермана за учре-
дяването на Българската екзархия. Но Измирлиев
не остава само свидетел на бурните събития. Реди-
ца доказателства говорят, че той наред с учебните
си задължения като ученик в Главното българско
училище на „Галата сарай” се изявява и като неспо-
койна и действена обществена личност; включва се
в културни и политически начинания на българско-
то благодетелно дружество „Просвещение”, разпро-
странява сред възрастните и учениците книжнина и
вестници, изнася сказки с благотворителна цел за
подпомагане на бедни свои сънародници. В Цари-
град Георги Измирлиев се учи като стипендиант на
дружество „Просвещение”. Заедно с Трайко Китан-
чев, известния по-късно деец на освободителното
движение в Македония и Одринско, те обещават,
съгласно устава на дружеството, да се завърнат ка-
то учители в родните си краища. По настояване
обаче на ръководството на „Просвещение” Измир-
лиев остава в Цариград и за две години се посве-
щава на учителското поприще. Освен преподавани-
ята в българското училище в квартала „Топ капи”,
той открива и неделно училище за възрастни бъл-
гари, което се посещава от 150 души. Високото пе-
дагогическо майсторство и обществената дейност на
Г. Измирлиев са специално подчертани в две допи-
ски на в. „Право” от юли 1873 г., в които се изтък-
ва, че благодарение на добрите качества на учите-
ля публичният изпит на училището е минал като
истински празник на знанието и родолюбието за
неговите възпитаници.
След две години Измирлиев скъсва с учител-
ската професия, за да насочи компаса на своя жи-
вот към заветната цел – освобождението на отече-
ството. Това са чудни дни, когато юношата е вече
мъж и стига до самообричането на една висока цел.
Логично е да се смята, че през времето пре-
карано в Цариград, Г. Измирлиев се запознава с ре-
волюционното дело на Васил Левски и неговите
идеологически концепции за освобождението на
българския народ от чуждото иго. Това потвържда-
ва и писмото му до д-во „Просвещение”, в което от-
чита, че след църковно-националната борба трябват
нови жертви за отечеството. Наистина трудно е да
се проследи в детайли идейната еволюция в поли-
тическото развитие на Измирлиев, но фактът, че той
не се стреми повече към светско и общохуманита-
рно образование, а търси една тясно военна спе-
циализация с оглед нуждите на революцията, е до-
статъчно красноречив, за да приемем с доверие ду-
мите в писмото му.
Обладан от голямата идея, през есента на
1873 г. Измирлиев постъпва в руското пехотно во-
енно училище в Одеса. Целта е ясна и единствена:
да овладее военната наука, да надникне в тайните
на военната стратегия, да се подготви за боец, кой-
то ще се сражава за свободата на поробената си ро-
дина. Всичко това не е само един младежки порив,
а дълбоко осъзната идея, което се вижда от писмото
му до неговия съученик и боен другар, сина на баба
Тонка Георги Обретенов. Това писмо е с дата 6
април 1875 г., изпратено от гр. Николаев, където
младият юнкер е на военен лагер, до Одеса, по
повод предложението на Обретенов Измирлиев да
си подаде оставката и незабавно да замине за Бъл-
гария.
„... И тъй – пише Измирлиев, – ако решавам да
остана, то е не защото ме мами офицерството и лъ-
скавата сабя, а просто туй, че ще имам случай по-
вече книги да прочета и по-добре да се подготвя.
Вниквай внимателно в същността на думите ми ... А
още повече, че зов от брега (т. е. от България)
няма. Мисъл имам такваз – да помогна, или по-до-
бре да кажа, да принеса пред народния жертвеник
длъжната си част на българин ...”
Писмото на Измирлиев осветлява съществени
страни от идейните и нравствените позиции на бъ-
дещия апостол на Априлското въстание. То показва
неговата готовност да тръгне по пътя на борбата,
стига да има нужната обстановка за това в страна-
та, разкрива подбудите на престоя му във военното
училище, докосва ни до съдбовното му обричане
пред „народния жертвеник”.
И този зов, равнозначен на клетва и парола,
за който говори Измирлиев, не закъснява. През ля-
тото на 1875 г. избухва народно въстание в Босна и
Херцеговина. Революционната вълна обхваща евро-
пейските владения на Турция. Българският револю-
ционен централен комитет оценява обстановката
като благоприятна за подготовка на въоръжено въ-
стание и в България. Христо Ботев, вожд на нацио-
нално-демократичната революция, с огнени статии
призовава българите на „революция народна, неза-
бавна, отчаяна в името на спасението на българ-
ския народ” и в подкрепа на въстаналите наши за-
падни съседи и братя.
В разработения от Централния комитет план
за въстание Ботев е натоварен с мисията да привле-
че за бойните чети предводители и военни кадри от
Русия. Твърде малко се знае за срещите на Ботев и
за успеха на неговата мисия в Русия, но безспорно
той успява да привлече в общата инициатива вой-
водата Филип Тотю, Никола Славков, Петър Парма-
ков, Никола Войновски и Георги Измирлиев.
Срещата между Ботев и Измирлиев не закъс-
нява. Изправят се един срещу друг, стиснали ръце-
те си в братски поздрав. Единият – велик съратник
и следовник на Апостола, а другият – жаден да по-

следва техния пример. Тази съдбоносна среща за
Измирлиев е запечатана в личното тефтерче на Хр.
Ботев, в което на осма страница с особено подчер-
таване е отбелязано следното: „Георги Дим. Измир-
лиев, юнкер в 59-ти Любенски полк – Одеса”. Това
подчертаване даде основание на биографите на
Измирлиев да твърдят, че именно него Ботев опре-
деля за войвода и военен инструктор на готвеното в
страната въстание. Подобно твърдение не е лишено
от основание, то се споделя и в спомените, посве-
тени на Старозагорското въстание. Засега остава
неясен и спорен въпросът, дали Измирлиев взема
непросредствено участие във въстанието през 1875
г. Изглежда, поради бързата развръзка на събития-
та той не успява да се включи в бойните акции и по
думите на Захари Стоянов в края на същата година
се озовава сред революционната емиграция в Румъ-
ния.
Старозагорското въстание не успява, но то се
явява прелюдия към славната Априлска епопея. Об-
щото настроение на оцелелите организатори на
бунта при Стара Загора изразява в писмото си до
баба Тонка нейният син Никола Обретенов:
„Както и да е, ний не ще оставим Турция на
мира; или всички ще умрем, или ще освободим Бъл-
гария.”
Така се стига до формирането през декември
1875 г. на Гюргевския революционен комитет, в съ-
става на който влизат Ст. Стамболов, Георги Бен-
ковски, Панайот Волов, Хр. Караминков, Ст. Заимов
и други професионални революционери, между кои-
то и Георги Измирлиев.

Тук има един момент, много интересен при из-
граждането на душевния образ на Измирлиев. При
първите заседания на комитета старите революцио-
нери проявяват известно недоверие и подозрител-
ност към него и Георги Обретенов, като не ги допус-
кат за участие в разискванията. Тази резервираност
накърнява дълбоко тяхната гордост и те решават да
посегнат на живота си. Ето как описва този случай
летописецът на априлските събития 3. Стоянов: „Ге-
орги Обретенов и Георги Измирлиев били докачени
от своите събратя, че се съмнили в тяхната честност
и патриотизъм, като им затворили вратата на събра-
нието. Тия тръгнали отчаяни по гюргевските улици
... и решили да се самоубият него ден, отколкото да
живеят вече на тоя свят ... Измирлиев потеглил към
Дунава, гдето мислел да нахрани рибите, но нахо-
дящите се там риболовци го спасили ...
Вижда се работата, че тия момци не са знаели
каймета на своя живот.”
Историческата заслуга на дейците на Гюргев-
ския комитет, която показва тяхната политическа
прозорливост, се крие в обстоятелството, че те мно-
го точно и навременно прецениха вътрешната ситу-
ация и външнополитическата обстановка за едно
ново въстание, защото всяко протакане би означа-
вало българският национален въпрос да се заплете
за още дълги години в сложния лабиринт на евро-
пейските дипломатически и политически взаимоот-
ношения.
След продължителни и бурни дебати Гюргев-
ският комитет взема решение да подготви общо въ-
стание и през пролетта на идващата година да вди-
гне целия народ в българските земи. Датата е уточ-

нена – 1 май 1876 година. Същевременно разрабо-
тен е цялостен план на общонародното въстание,
който се опира изключително на вътрешните сили
на нацията. Страната се разделя на четири револю-
ционни окръга начело с главни апостоли и един-
двама помощници. За подготовката на въстанието
се разчита предимно на многобройните предани
местни комитети. Гюргевските дейци поставиха цен-
търа на тежестта върху вътрешната революционна
организация, основите на която бе изградил Васил
Левски.
Гюргевският комитет възлага големи надежди
на Търновския революционен окръг, в който влизат
Габровско, Тревненско, Севлиевско, Горнооряхов-
ско, Троянско, Еленско и Дряновско – райони със
здрави революционни традиции, осеяни със стари
активни комитети, създадени по времето на Апо-
стола.
За главен апостол на Търновски окръг е опре-
делен Ст. Стамболов, един от водачите на Староза-
горското въстание, известен конспиратор и енерги-
чен организатор. За негови помощници са издиг-
нати Георги Измирлиев и Христо Караминков. Геор-
ги Измирлиев освен това е определен и за военен
ръководител на въстанието в окръга. За по-сигурна
конспиративност в работата всички дейци получа-
ват революционни псевдоними. Георги Измирлиев
получава прозвището Русещето. По-нататък в рево-
люционната си практика той се среща и с други
имена като Пенчо Радев, Бойков, но най-известен е
с прозвището Македончето, с което се обезсмърти в
историята – име, което придобива широка граждан-
ственост след освобождението на страната.

На 13 януари 1876 г. по заледения Дунав пръв
от търновските апостоли Измирлиев тръгва за оте-
чеството. След кратък престой в Русе, където се
среща с баба Тонка, той се отправя за поверения му
окръг.
За център на окръга е избран гр. Горна Оря-
ховица. За този избор ръководителите имат сериоз-
ни основания. Силният турски гарнизон в Търново и
бдителността на властите биха осуетили още в на-
чалото подготовката на въстанието. От друга стра-
на, състоянието на Търновския революционен коми-
тет след Старозагорското въстание е тежко: най-
дейните му членове са емигрирали, мнозина са под
наблюдение.
Горна Оряховица оправдава надеждите – ско-
ро тя се превръща в средище на революционни при-
готовления и кроежи, в главна база на Георги Из-
мирлиев. С обединените усилия на революционери-
те около окръжния комитет апостолите разгръщат
трескава дейност. Така започва последният и най-
драматичен епизод от краткия живот на Г. Измир-
лиев.
Дните преди въстанието са изпълнени с нео-
бикновено напрежение. Сега именно Измирлиев
осъществява на дело големите си военни познания
и извършва широка апостолска работа в селата и
градовете на Търновския край. През трите месеца
до въстанието той създава нови комитети в селата
Нойчовци, Гарванов камък, Върбовци, Драгижево,
посещава с агитационна цел Лясковец, Трявна,
Елена и Габрово, набелязва удобни стратегически
места, обучава въстаниците в стрелба, грижи се за
бойно-техническото обезпечаване на въстанието.

В своя апостолски устрем Измирлиев намира
разковничето, което отключва сърцата, разбрал пъ-
теките до най-съкровените въжделения на народа.
Но това не е достатъчно. По-важно е друго: да из-
дигне пред народа идеала, за който трябва да вою-
ва, а народът да види в него верния свой син, слуга
и апостол. И той успява да постигне това. Успява да
завоюва най-святото, но и най-трудното – готов-
ността на хората за саможертва. Неговите съвре-
менници не скриват възхищението си от качествата
на Измирлиев като организатор и човек с голямо и
неотразимо въздействие върху комитетските дейци.
Напрегнатата дейност на Измирлиев по подго-
товката на въстанието запълва дните и нощите му, а
вярата и обичта му към обикновените хора, посло-
вичната му скромност и безгранична всеотдайност
са неговата нравствена същност.
„... Идеите ми знаеш – пише той на бойния си
другар Петър Пармаков. – Доколко ги съвестно из-
пълнявам, доколко мисията ми има успех, можеш да
научиш от приносящия писъмцето ми. Няколко села
обиколих, дружества образувах. Имам голям успех в
работата си.
О! Напролет ще има голяма жътва (т. е. въ-
стание) ... Навсякъде съм известен като офицерина.
Тук особена важност има военният человек, много
влияе на хората ...
А че си гладен по цели дни, сиреч не си виж-
дал хляб, че си бил без парапул (стотинка), това го
много добре знам, защото съм го изпитвал и из-
питвам, но това, брате, е за народността ...”

През средата на април се насрочва окръжно
събрание за изработване на плана на въстанието в
окръга. Тайната поща е изпратена до комитетите в
Ловеч, Севлиево, Габрово, до някои търновски села
и Русе. Набелязани са стратегическите места, оп-
ределени са водителите, между които и Г. Измир-
лиев – като войвода на чета, която трябва да дей-
ствува в източната част на окръга.
В процеса на подготовката в Южна България
на 20 април въстанието пламва. Бунтовна Коприв-
щица изпраща знаменитото „Кърваво писмо”. Ръко-
водителите на Търновски окръг са изненадани, но
разбират, че са настъпили критически часове. Тур-
ската власт също научава за бунта и взема извън-
редни мерки, за да предотврати неговия пожар в
Северна България. Тя дава оръжие на турското на-
селение, формира башибозушки и черкезки отреди,
готови да грабят и убиват.
На 26 април Горна Оряховица е блокирана и
след кратка престрелка Измирлиев и други членове
на местния комитет са заловени и хвърлени в тър-
новския затвор. До процеса те са поставени при
строг режим, тежки мъчения и морални репресии.
Измирлиев понася безмълвно безкрайните издева-
телства, но запазва тайните на съзаклятието. Това
му поведение буди в останалите възхищение и дъл-
бока почит.
„При всяко почукване на стражата, затворни-
ците трепваха. Мнозина си казваха: „Дойде и моят
ред”. Само Измирлиев оставаше спокоен и умислен.
Той утешаваше слабите, казваше им ободряващи
думи. Някаква демонична сила сякаш се бе вселила

в това младо момче” – отбелязва по-късно един от
свидетелите в съда.
След разгрома на въстанието специален тур-
ски съд, под председателството на пратеника на
правителството Али Щефик бей, започва процес за
съдене на организаторите на въстанието в окръга.
Георги Измирлиев, който не можа да поведе
въстаниците на бой, през дните на процеса показва
необикновено величие на духа и защищава по най-
достоен начин честта си на революционер и гор-
достта си на българин. Заедно с другите подсъдими,
известните дейци на Априлското въстание Бачо Ки-
ро, Иван Панов, Цанко Дюстабанов, Христо Кара-
минков, той се държи мъжествено и разкрива хума-
нните цели на освободителната борба, идеала на
въстанието. Неговите изпълнени с родолюбие и
проникновение отговори: „Аз сам въстанал с цел да
освободя отечеството си; това е дълг на всеки
българин, това е желанието на целия народ”, обоб-
щават най-точно идейно-нравствения портрет на то-
зи кристално чист патриот и национален револю-
ционер.
Съдът е без пощаден: смърт чрез обесване ...
Винаги, когато се докосвам до образа на Из-
мирлиев, си мисля за финала на неговия живот. Той
не можа да изживее своята младост, не можа да по-
чувствува трепетите на любовта и семейството, за-
щото имаше една единствена любов – свободата на
отечеството. Неговият живот се събира сякаш само
в трите месеца, тези преди въстанието, но те бяха
изживени честно, бурно и с един непреклонен опти-
мизъм в щастливото бъдеще на народа.

На 28 май 1876 г. той тръгва към своята гол-
гота. Окован и поставен в конска каруца, обкръжен
със силен конвой, той се връща в Горна Оряховица,
града, който в продължение на три месеца е негова
революционна столица.
14 когато застава под бесилото, последните
му думи са всъщност моралното кредо на неговия
живот: „Колко е сладко да се умре за свободата на
отечеството”.
С тези думи той влезе в българската история и
остана безсмъртен. >
ОТ ИЗВОРА ВОДАТА
ТРЪГВА ЧИСТА
СТОЯН КАРАСТОИЛОВ
Мария Бояджиева–Шарлиева
Словоохотливи са изтънелите от времето доку-

менти. Съвестно си е гледал работата писарят на
четата Иван Попгеоргиев. Че как другояче – войво-
дата му е зет. Близък човек. Трябва по съвест да за-
писва. Когато прибави и обичта си, „писанията” му
сякаш добиват цвят и открояват образа на Стоян
войвода – главния войвода на Кресненско-Разлож-
кото въстание.

Попитате ли сега за Стоян Карастоилов в Го-
цеделчевско, само старите хора могат да кажат
някоя и друга приказка за него, да си спомянт пе-
сента му, която са пели по жетва:
Горо ле, горо зелена,

имаш ли вода студена,
имаш ли сянка дебела.
Имаш ли, горо, хайдути,
хайдути, горо, комити.
Стояна млада войвода,
Стояна от село Старчища.
Може да ви разкажат за куража на дребния на

ръст Стоян, вдигнал главите на хората по цялото
Серско и Драмско, та чак до Пирин. По-младите лю-
де вероятно ще отсекат – много са били харамиите
ни и все люти, като живота, който са живеели. Кой
ще ги знае всичките.
Страдалческа земя пишат летописците. И пи-
сарят Иван Попгеоргиев така е описал времето на
1878 година. Голямата война на братушките за
освобождението на братята българи е завършила.
Хората на Княжеството и Източна Румелия на глас
си казват молитвата за жито, за писмена, а откъм
Струма башибозукът вилнее. Априлското въстание и
загубените битки с руските войски са изострили
желанието му за мъст и той го излива, като няма
върху кого другиго, върху македонските българи. А
те не скланят да приемат решенията на Берлинския
конгрес, в душите им все живее мечтата за Сансте-
фанска България. Четите в горите растат, както
зрее българското съзнание на хората. „В Пловдив и
София се групира голяма част от българската инте-

лигенция и по-видни дейци от Македония-разказва
българският патриарх Кирил в книгата си „Съпро-
тивата срещу Берлинския договор...”. Още по време
на Берлинския конгрес подготвяли и подавали пе-
тиции и молби до княз Дондуков-Корсаков, до рус-
ката и чуждите дипломатически мисии в Цариград,
в които описвали бедственото положение на маке-
донските българи. Същевременно те отправяли го-
рещи молби за заемането на Македония от руските
войски и освобождаването й от турско иго. „Дигна-
лите глава за борба се наричат „подвижници на
българската независимост в Македония”. Кой ги
чува. Западните държави начело с Англия и Австро-
Унгария са имали по-важна задача – да провеждат
собствените си интереси. Достатъчно главоболия са
им създали до това време тези балкански славяни.
Народно негодувание спира ли се!
Четническите акции „по границата и във вът-
решността на Македония през пролетта и лятото на
1878 г. се проявили като обществена основа и обек-
тивна предпоставка за въстанието през 1878-1879
г.”, за избухването на Кресненско-Разложкото въ-
стание твърди Дойно Дойнов в академичното си
изследване, посветено на въстанието. Пламъкът па
народния протест гори и в сърцата на хората от
Княжеството. Създава се във Велико Търново пър-
вият, така наречен благотворителен комитет „Един-
ство”. За него Дойно Дойнов казва: „Търновският
комитет „Единство” възникнал в резултат на новосъ-
здадената след решенията на Берлинския конгрес
обстановка и вече след започналото в Източна Ру-
мелия и Македония съпротивително движение. Ето
защо неговата задача била да се съобразява с двете
движения и да ги подпомага съобразно своите въз-
можности. За тази цел търновци се обърнали към
по-видни граждани в градовете и селищата на Кня-
жеството с апел да съставят комитети, да събират
помощи и доброволци за подпомагане на започна-
лото движение.” На съвещанието в Рилския мана-
стир охридско-пловдивският митрополит Натанаил
поема отговорността да ръководи въстанието. Сфор-
мира се софийският комитет „Единство”, избира се
върховно командване. С разгръщането на организа-
ционната дейност расте и притокът на оръжие, бое-
припаси и пари за въстаниците. Расте и надеждата
за свобода и независимомост. Събират се добровол-
ци от вътрешността на Княжеството, бивши опъл-
ченци, войводите дядо Ильо Марков, Георги Гаджа-
ла и други. Джумаята също става притегателен цен-
тър, където се разпределя кой каква народна рабо-
та да върши.
И в това време на подем Стоян Карастоилов се
налага с опита и смелостта си. Той не е представен
от комитетите. Не идва от Джумаята. Неговият авто-
ритет е изграден саморъчно със заличените золуми
на турците, с падналите глави на предатели. Мом-
четата му шетат по Драмско и Серско – закрилници
на българското население. Турците правят метани
от страх колчем разберат, че могат по пътищата да
се срещнат с юнаците на Стоян войвода.
Кой е Стоян войвода?
Едно голямо народно сърце, отворено за до-
брото и за хората.
Родното му село Старчища, Неврокопско, сега
с. Периторион в Драмска околия, е наброявало по-
вече от 400 къщи. Околностите му – красиви, на
изток – нивите, главно тютюн и плодни дръвчета.
Ще каже човек в такова райско място никому нищо
лошо не може да се случи. А то турците дебнат,
гонят, вземат всичко, което им харесва от българ-
ското. Жал и мъка – колкото искаш... И все настане-
ни в нашенски къщи.
Стоян, роден през 1848 г., расте отрано сирак,
без баща. Става дясната ръка на майка си, сама же-
на с пет дребни деца – три момичета и две момчета.
Стоян и Митко от малки поемат занаята на баща си.
Копаят земя, промиват я, а желязната руда, която
лъсва на дъното – продават. Планината е тяхна.
Бродят по нея, изкарват прехраната си. Обаче при-
печеленото не стига за шест гърла. Стоян, какъвто
бил пъргав и òправен във всички работи, взел, че
се оженил съвсем млад. Немотията много стягала
ръцете му. И той ги развързал.
Познавал горските пътеки и като баща си
обичал да ловува. От неговата пушка и от кучетата
му не убягвал никакъв дивеч. Черните му очи всич-
ко виждали – и злото, и доброто. Точно можели „да
премерят” кой колко тежи. Нищо че с едното око
гледал малко встрани Като стрелец нямал равен на
себе си. Той водел ловците на Старчища. Веднъж
решават да премерят силите си „на нишан”. Стоян
нарежда куршума да мине през пръстен. Колцина
са, които могат като него, затова и дълго се говори
за куршумения пръстен на дребния Стоян. Говорят
и за кучетата му, най-хубавите палаши в селото.
Турците издебват – вземат ги, и тях, и пушката му.
Стоян вече е решил, заминава за остров Тасос. Там
за беритба на маслини и в зеленчуковите градини
търсят наемни работници. Заедно с брат си Димитър
и баджанака Анастас Джостов, както правят много
българи от Старчища, тръгват за острова. Впрочем
те имат да решават много важна задача. Трябва да
си набавят оръжие, дрехи, да поемат пътя на
четничеството.
„Юначеството на Стоян се разнася от уста на
уста. През това време около него бяха се събрали
десетина души юнаци, между които и брат му Ди-
митър. Радостта на българите беше неизказана, ка-
то слушаха как Стоян с дружината си причакал
първоначално, нападнал една разбойническа шай-
ка, от която дете в майка бе проплакало, разбил я и
едвам се спасили предводителят й Махмуд с два-
троица от дружината”, разказва писарят Иван Поп-
георгиев.
В планинската местност „Изюдер” на пътя от
Драма за Кавала Стояновата дружина разбива раз-
бойническата шайка на Юрук Махмуд, който съби-
рал „свой” данък от българското население. От едни
вземал пшеница, от други – пари, от трети – сено.
Главатарят й се спасил, но не за дълго. През един
дъждовен ден Махмуд решава да наобиколи стоката
си в с. Елес. Стояновият брат Димитър го пресреща
в Гюреджийския проход. Макар че цялата чета е на
пусия, на Димитър се пада честта да го ликвидира.
Не са един, не са двама народните мъчители,
от които Стояновите момчета освобождават мирното
население. В Неврокопската кааза се прочул Ше-
хът. Всички хубави момичета първо той „опитвал”.
Грабел и последния залък от ръцете на хората. Сто-
ян с момчетата си го причаква по пътя за Серес.
Хващат го жив. Дават му да носи чантите им. Всич-
ки преминават стръмнината и се разполагат на ши-
рока поляна. Канят Шехът да седне с тях на тра-
пезата, а той бил лаком и чашколюбец. Помислил,

че са му простили. Обещал да им даде до 400 жъл-
тъци за откуп, като се прибере в Серес. Той знаел,
че Стоян е човечен и добър. Гладен никого няма да
остави. Може сам да гладува, но ще нахрани госта
си. Шехът обче не му бил гост. Над него тегнело
народно възмездие. И смъртната му присъда била
изпълнена още на поляната.
Откровен и прям с хората, Стоян мразел лас-
кателството и демагогията. Не разбирал притвор-
ството, то му било чуждо, затова страшно ненавиж-
дал гърчеещите се. Колкото до главорезите турци с
тях разговарял чрез пушката си. А тя никога не
грешала. Що да стори с гърчеещите се българи. Ето
ги – дума не разбират от елинско писмо, нито разго-
вор могат да водят на гръцки, а по питаш ли ги
какви са по народност – гърци сме, казват. Дойде
ли им сгода – все срещу българите застават. Такъв
бил и Петър Топалов от родното Старчища. Все сре-
щу българите говорел. И не щеш ли веднъж Петър,
като отива в гората за дърва, попада в ръцете на
дружината. Момчетата искат смъртно наказание.
„Да си продадеш душата на гръцкия дявол, вой-
водо, казват те, по е страшно отколкото да я хари-
жеш на турчин.” Стоян Карастоилов решава друго.
Отрязва само едното ухо на Топала и го провожда
по живо, по здраво. Да носи много здраве на прия-
телите си – гърците. Та като го гледат, да си спом-
нят, че Стоян войвода е справедлив човек.
Хора с черни души – колкото искаш на този
свят. Една такава душа среща дружината, разговаря
с момците, обещава да им купи барут за пушките от
Серес, а вместо това хуква за Старчища и право при
гърка Накото. Тъй и тъй докладва, Стояновата дру-
жина се е разположила в местността „Бакър тепе”,
над с. Долни Броди. Нако скроява план – да се на-
поят комитите с вино, в което има гъст сок от ма-
ково семе. След това турците да ги обградят и живи
да ги заведат в село.
Планът им се проваля. Не защото момчетата
отказват да пият от виното. Напротив – хапнали,
пийнали, замаяли се главите им. И точно тогава
турците от всички страни „на юруш” се спускат към
тях. Само едно не предвидили правоверните. Сме-
лостта на Стоян войвода, опита му. Той им обърква
сметките. Извежда войводата момчетата си невре-
дими, само с едното „След мене!” Замаяни от вино-
то, на всички им е трудно да разберат накъде е пра-
вият път. Подчиняват се на заповедта на войводата.
Димитър, Стояновият брат, решава да тръгне в
обратна посока. След него, право срещу турския
аскер, тръгват още няколко човека. И всички заги-
ват. Но дружината остава. Нови хора влизат в нея.
През това време комитетите „Единство”, осо-
бено след съвещанието в Рилския манастир, не сто-
ят със скръстени ръце, развиват организационна и
политическа подготовка. Ето какво пише в из-
следването си за въстанието Д. Дойнов: „В началото
на октомври около Кресненското дефиле се групи-
рат четите на старите и известни войводи: Стоян
войвода от с. Старчища, Тодор Паласкаря, Коста Ку-
кето, Кочо Лютата, Стойо Торолинко, Стойко от
Цапарево и др. Всички те, както и дошлите от Кня-
жеството войводи, като дядо Георги Гаджала, на
чети, съставени от бивши опълченци, доброволци и
др., били готови да преминат границата. Още в края
на септември войводите са свикани на съвещание в
Джумая заедно с бъдещите ръководители на въста-
нието... Голяма част от войводите и ръководителите
предлагали най-напред да се нападнат турските
войски при Царево село, Малешевско, като най-удо-
бен за целта участък. Но Стоян войвода, на когото
всички отдавали първенство и го посочили заглавен
войвода, отказал поради това, че „там не познавал
добре местата”. Решението било да се предостави
изборът лично на него, където „той намери за най-
добре и изгодно”, там да се подготви първият въ-
станически удар”.
И Стоян Карастоилов наистина намира най-
сгодното място. На половин час пт границата е с.
Кресна. Там са разположени охраняващи граничния
район турски редовни части. Групираните предва-
рително въстанически сили отседнали съвсем близо
до турските поделения. Тихи и кротки, около четири
дни чакат командата на войводата.
През нощта на 5 октомври Стоян Карастоилов
дава заповед за поход. Той познава местността като
пръстите на ръцете си. Нареждането е да се движат
безшумно, без да палят цигари. „Всекой се питаше,
пише Иван Попгеоргиев, накъде ли ще вървим?
Какво ли ни очаква? И дали ще се върнем живи?
Разстоянието беше много близо, а и ние вървяхме
много полека, па и крнвехме по разни баирчинки и
деренца; доста ми се в иде това пътуване, пък тур-
ци немаше никакви; дали не ги изминахме, си
мислехме, никой не знаеше.” Всъщност Стоян вой-
вода знае всичко. Въстаниците обграждат турските
войскови поделения. Отрязват пътя им към храни-
телните припаси, дори към извора, откъдето са
вземали прясна вода. И след това с изненадващ
удар връхлитат върху тях. Боят не стихва 18 часа.
Редовната турска войска не иска лесно да се

предаде. Още повече че се колебае, срещу кого
воюва – българска войска, руснаци или харамии.
Стоян войвода лети с коня си, обикаля въста-
ниците. Разрежда ги на позициите, определя кои да
се хранят, кои да отдъхват. Неговите момчета са
свежи, отпочинали, а турците „държат душата си в
зъбите”. Куршумите свистят във въздуха. Турските
укрепления все повече не могат да заслонят глад-
ните и особено жадни войници. „Стоян – продължа-
ва в записките си писарят Иван Попгеоргиев, – бе-
ше пресметнал и разпоредил най-първите нишан-
джии (добри стрелци, снайперисти) на кръст, така
щото кога попадне куршум в турския шанс, да може
да покосява по няколко души само с един куршум.
Поставени в такъв тесен кръг, Стоян заповяда на
Янко тръбача да тръби, за да пресече огъня, а също
и да се предадат; щом се затръби, видяхме минут-
но, че се издига бяло знаме и турците наизскачаха
от шанса...”
Колко вяра в постъпките на войводата, колко
радост от победния край на битката. Истински наро-
ден челник, Стоян Карастоилов заповядва на мом-
четата, конто са около него и с които се отправя
към двамата турски офицери, да оставят оръжието.
Победителите се приближават за преговори без
оръжие. Пленени са 119 войници и 2 офицери. Тур-
ците струпват пред очите им пушките си, джапането
(боеприпаси, муниции), паласките. Въстаниците
вземат 13 товара патрони.
Докато се води голямата битка при Креснен-
ските ханове, 7 спахии, нищо неподозиращи, отся-
дат в къщата на Ангел Креснелията. Стопанинът сам
си запалва къщата, когато разбира, че турците не

искат да се предадат на заобиколилите ги въстани-
ци. Силите на българите не бива да се отклоняват.
Бой се води. Турците от запалената постройка са
принудени да се предадат.
Разширява се въстанието в Джумайско (дн.
Благоевград). Овладяват се с. Ощава, с. Влахи, с.
Грънчар. Началник-щабът на въстанието Димитър
Попгеоргиев взема всички мерки за строга дисцип-
лина. Има се предвид, че ходът на въстанието ще
има широк международен отзвук. Още по това вре-
ме Димитър Попгеоргиев, а също и Стоян войвода
смятат, че въстанието трябва да се разширява
планомерно, последователно да се настъпва, като
се укрепяват завзетите територии. По средата на
октомври, след тези значителни битки, които води
Стоян войвода, свободната въстаническа територия
не е малка. Тя обхващала един голям район от
демаркационната линия под Джумая до Белица и
Градешница на юг, на югозапад почти целия Кър-
шиак, на югоизток до Предела. Освен това в демир-
хисарските села, дълбоко в тила на турците, под
Мелник, действувала отделна въстаническа парти-
занска част.
Въстаническото ръководство на 21 октомври
1879 г. вдига „Стоян Карастоилов на ръце, провъз-
гласяват го всички да управлява временно всичко”.
Всъщност Стоян войвода стои в центъра на победо-
носното развитие на въстанието. Той е душата на
всички инициативи и победи.
Забележителен е боят при с. Мораска, в който
участвуват 1000 човека башибозук. Там загиват де-
вет храбреци, откъснали се от основните въстани-
чески части. Разкриват се нови свободни територии.

Ръководителите на въстанието, по-право ръко-
водните центрове, нямат търпимост за действия. Со-
фийският комитет, разказва в книгита си патриарх
Кирил „Съпротивата срещу Берлинския договор”,
назначава тричленна комисия от Дим. Стателов,
Пандо Урумов и Андрей Георгов, която да управлява
финансовата, пощенската и административната
власт на завзетите места. 43 села са освободени.
Комисията не оправдава надеждите. Нейната цел
била да отстрани някои от ръководителите на въ-
станието. Началник-щабът Димитър Попгеоргиев е
свален. Стоян войвода и неговите сподвижници се
противопоставят на това, тъй като местните сили
изнасят въстанието. Обаче това става причина така
нареченият „военен съвет”, подсилен с комисаря Д.
Стателов, да издаде присъда за убийството на
Стоян войвода.
Това става, когато на въстанието му е необ-
ходимо преди всичко единно ръководство, обмисле-
ни стратегически ходове. Турските военни части,
намиращи се на десния бряг на Струма, се подгот-
вят за сражение. Въстаническата армия, окрилена
от първите победи, се чувствува силна, свободна
сама да решава въпросите си. И точно тогава, по-
косен от ръката на свои, пада Стоян Карастоилов.
Стоян войвода е добряк, доверчив като дете. Же-
лязната му ръка се ръководи от чиста, ведра
детинска душа.
Храбростта му понякога го карала да забравя
да се оглежда, да анализира постъпките на другите.
Чувствува се силен, обграден с обичта на другарите
си. Забравя, че точно по това време настъпва голям
приток от нови хора. Хора, които не са нощували с
него под едни звезди. Но можеш ли да се съмняваш
в тези, които си извеждал от смъртоносните обръчи
на сраженията...
Ето какво разказва писарят Иван Попгеоргиев.
Воеводата заминава за Джумаята да свърши някоя и
друга комитетска работа. Той много рядко е напус-
кал Балкана. Затишие е, имал е тази възможност.
На тръгване доверява на Калмиков, че ще му донесе
армаган нови дрехи. Стига е ходил „пълен с га-
дове”. Обичал Стоян чистотата – и душевната, и
физическата. Изпълнява обещанието си. Връща се с
ново сако и панталони за Калмиков. Калмиков му се
отплаща със заговор и куршум. Всеки според силите
си. На въстаническото движение било нанесено те-
жък удар, от който не могло да се оправи. Любо-
питно е мнението, което изнася в. „Марица” два
месеца по-късно в броя си от 2.11.1879 г. Вестникът
разглежда ролята на Австро-Унгария в освободи-
телното движение на Македония и я сравнява с тази
в Босна и Херцеговина по време на въстанието от
1875 г. „Съдбата, която постигна Любобратич, се
казва във вестника, в началото на 1876 г., е вече
сполетяла двама от македонските най-независими
войводи. Стоян войвода от Неврокоп вече не е жив.
Гаджал войвода лекува в нашия град своето раня-
ване, получено от един лицемерен другар по оръ-
жие. Тези български герои, макар и много малко об-
разовани, са могли да се съпротивляват четири
месеца, даже са отблъснали генерал Ибрахим паша
с 5000 души към Серес. Убийството на Стоян вой-
вода и разстрелването на неговия другар са били
извършени в полза на Ибрахнм паша...”
„Отстраняването на Димитър Попгеоргиев –
допълва Д. Дойнов в изследването си за въстание-

то, – убийството на Стоян войвода и неговите дру-
гари е комплекс от противоречия на идейна, про-
грамна и тактическа основа, върху която личните
страсти, стремежи и чуждите домогваня намерили
почва за осъществяване на пъкленото дело. Всичко
това довело фактически де ликвидирането на едно
от най-важните огнища на въстанието – Джумай-
ския район.”
Не са малко действията на въстаниците в Раз-
ложкия край. Освобождава се Банско, води се голя-
ма битка при с. Баня и т. н. Революционните проце-
си продължават и през следващата година.
Кресненско-Разложкото въстание остава за
поколенията светъл пример на стремежа на маке-
донските българи към свобода и независимост. То
има ясно изразен национално-освободителен харак-
тер. За съжаление много сили са направили всичко
възможно още в началото на въстанието да се
изтръгне народният му корен. Убийството на Стоян
войвода само потвърждава убеждението ни. >

БЕЛИЯТ ВАРАК НА ПРОЛЕТТА
ЯНЕ САНДАНСКИ
Костадин Кюлюмов
И тъй, въстанието свърши. Аз съм отново в

София. Ноември 1903 година...
Запомнил съм това завръщане, то се вряза в
паметта ми не с мъките, които изживявах, колчем
споменът за Битолския край и най-вече за републи-
ката в Крушево ме хвърляше в треска, а с въпроса –
защо една цяла област, жадна за свобода, бе тлас-
ната (освен другите революционни окръзи) на кър-
вава битка, когато и слепите виждаха, че е обре-
чена?! И странно! Не съм запомнил друго от онова
време в такива подробности, както мъничкото пето-
хлебие и молитвата в Орландовската черквица за
успокоение душите на падналите. Минавах оттам,
беше петъчна привечер, на здрач, ръмеше ситен
дъждец, калта по улицата бе лъсната от случайни
светлинки и заедно с капките падаха листа от дър-
ветата. Тихо и неподвижно, кварталчето напомняше
гробища, където вечер погребват отчаянието и бед-
ността си хора, които утрото ще тласне в безна-
деждна борба за хлебец или за една кофа кюмюр.
Вървя и чувам пеене, което докосна сърцето ми не с
глас на парадно екзалтиран дякон в литургия с ки-
риарх, а с трепетлив, изпълнен с плач, неистиво
тъжен глас. Спрях, заслушах се, и сетне се изпра-

вих до вратата на църквицата. Един престарял све-
щеник, един клисар и певец, едновременно грохнал
като самата църквица, и никой друг. Светят четири-
пет свещника, по иконите тече кървавото огънче на
светлинките, а отецът, опрян до малкия клирос на
певеца, с вощеница между ръцете, пееше нещо, ко-
ето никъде и в никоя песен на нито една църковна
книга не е записвано:
„Господи ти боже мой, яко тебе всякая

слава подобати, слезни сега, боже, да видиш,
че белега на оградата, дето я воздигна най-
добрият земен цар, ему слава во веках, твоят
раб и господар на людете ти цар Александър
Освободителя во твоих нозех о'бозе представ-
шие ся, да видиш, боже, че белега от твоите
тараби и негови пак се напълни с кръв и убити
люде, а напират адови сили да я отместят,
напират сили страшни да я изтрият...”
Аз слушах тая молитва – плач и разговор

едновременно – и всичко в мене се скъса, отново се
стопи силата ми, после отново се съедини и се
възвърна тя, а отецът трепна, обърна се и, кой знае
защо, млъкна.
Пристъпих. Аз никога не съм бил заслепяван
от никаква църковност и не съм й служил, но тук
бях покорен от блясъка на старческите очи, които
болно търсеха да видят кой прекъсва светото откро-
вение и изповед. И коленичих, целунах ръката му.
Гледах потъналия в мрак иконостас на църквата, а
виждах един по един и Гоце Делчев, и Спиро Пет-
ров, и Димитър Гущанов... и момчетата – войводи и
четници, които вече ги нема. Отецът ме благослови:
„Да слезе и да се всели в душата и в тялото ти
силата на Делчев войвода и на светия дякон Апо-
стола Васил Левский, чадо мое, стани и си иди с
миром!”
Попитах го:
„Отче, ти близки ли имаш из Тракия или в Ма-
кедония?”
Отвърна:
„Немам, сине! Близки са ми сите, що погинаха
за вяра и за род български...”
Оставих до клира една златна турска лира,
поклоних се и побегнах; аз не можех да остана по-
вече там, защото вече ме душеше нова болка. Цяла
България (усетил бях това), потресена от съби-
тията, болезнено надживяваше отчаянието, а само
измамният хор на дворцовата камарила отново и
отново рушеше останалото, все още недокоснато от
погрома на Илинден и Преображение.
София тогава беше гмеж от външни хора –
беше задръстена от бежанци от Македония и Од-
ринско, а те прииждаха като вълни от бурно море. И
най-пъстри бяха стотиците войводи и четници от
всички краища на Македония и Тракия с ярките си
носии, с гиздилото си от силяхлъци и оръжие. Те
изпълваха механи и кръчми, гостилници и ханове,
наводняваха улиците на столичния град, те бяха
горчилката и слабостта му, болезненото напомняне
на несъстоялия се празник на Освобождението.
Те бяха донесли в столицата на Горна Бълга-
рия мъките на българите от Долна България и уди-
вени започваха да делят единния й образ на две, а
тоя разлом болезнено превръщаше юнашкия им вид
в креслива манифестация на едно отминало, на
едно мъртво време – умъртвено от нечисти ръце и
души. За мене събитията от деня, когато Делчев ве-
че не бе жив и сетне, до осъщественото предател-
ство чрез Солунския „конгрес” и подир това всички
малки или големи предателства бяха затворили под
погребалната плоча на погрома епохата от Креснен-
ско-Разложкото, до последния изстрел на Илинден-
ско-Преображенското въстание.
София беше пъстра и шумна като никога. По
онова време господин Иван Вазов издаде „Хъшове”,
аз четях тая повест, усмихвах се, защото ми догор-
ча от приликата между изгнаниците във Влашко и
сега у нас. Защото те там са били в чужда страна, а
ние си бяхме в своята столица. И защото не може
достатъчно пълно да обема цялата стихия на запад-
ноевропейската дипломация, събрана в ръцете на
един само човек – Фердинанд, и умножена по стра-
ха на толкова много предатели, въздигнати до царе-
дворци. Аз казах, че съм болен, и другарите ми се
съгласиха, че ще е по-добре да остана сам в някоя
къща, за да се закрепя по-бърже. Болеше ме сърце-
то, но то не бе от болест, а от скръб и ярост, че ето
сега пак настава време да се поднови борбата. Но
знаех аз – този път тя ще бъде още по-трудна и по-
тежка. Трябваше да изляза от състоянието на пара-
лиза, каквото чувствувах, за да преоценя и да пре-
осмисля всичко. Инай-вече своето отношение към
бъдещия ден на Македония и Тракия.
Аз казах „... на Македония и Тракия”, защото
сега вече се убедих окончателно, че княжеството не
е способно да ни помогне в освободителното дело.
И още – че не може, не е далновидно, не е в полза
на моя народ да искаме сега присъединяване на
българите в Турско към българите в държавицата,
която все ще е оръдие на чужди, небългарски еле-
менти. Помня, доктор Христо Татарчев ме изслуша и
каза:
„Историята нема да ви прости, господин Сан-
дански, ролята на втори Иван Александър!”
Трепнах, като че ме боднаха с ятаган. И му от-
говорих:
„Господин Татарчев, аз съм българин не по-
лош от вас, но цар Иван Александър в наши дни но-
си немско име!
Затова, ако потрябва, аз ще отделя, ще раз-
дробя земята българска на сто къса, за да остане
надеждата, че един ден ще я видя целокупна, един-
на, вместо да виждам как всеки тласък към едине-
ние, отдалечава тоя час от българите с десети-
летия!”
Това бе първият ми остър сблъсък с доктор Та-
тарчев.
Живях сам, не се срещах с никого почти месец
време, а сетне чух от хазаите си, че Димо Хаджиди-
мов ме търсил под дърво и камък, и моята летаргия
свърши. Пратих да му кажат къде съм, и че ще го
навестя, а той дойде неочаквано. Влезе мрачен,
седна срещу мене и впи очи в очите ми:
„Там си герой – каза той, – легенди чух, по-
вярвах им! Можеш, ти можеш да бъдеш и не герой,
но това не ти е потребно, щом те мачка и сковава!
Не те ли е срам?!”
Да беше подал ръка да я стисна, а той я про-
тегна и хвана гърлото ми. Той знаеше да чете вътре

в мене, а аз го познавам по-добре от всеки друг, и
също така виждах и четях по лицето му. Беше по-
сърнал, напомняше петдесетгодишен старец:
„Яне, братко Старик, разказвай! Само искам
преди това да ти съобщя, че усещам как бавно Цен-
тралният комитет на Вътрешната организация за-
почва да се изплъзва из ръцете на патриотите и да
попада в ръцете на патриотари, на дипломати и
продажници! Та...”
Наредих мълчаливо софрица, поставих и кана
с мелнишко вино. Мълчах, мълчеше и той. Сетне от-
ля капка на земята и пророни:
„За Гоце... и за всички паднали...”
Ние с Димо Хаджидимов осъмнахме – не, ние

просто не усетихме полета на часовете. Когато се
заизбистря небето, видях, че виното е непобутнато.
И излязохме по несъбудените улици на София, а
той ми каза, че „ето, Федерация на балканските
народи е идея, която ще спаси българите от хиляди
нови беди, и те вече се виждат, усещат се, защото
край гнездата, където ги мътят врани, мършарки
пълзят и пазят отровни змии”. Бях му разказал за
ония изявления на сръбския крал за още по-актив-
на въоръжена пропаганда в Македония, за атинския
вестник „Мегали”, където за пръв път бе напеча-
тано, че гръцкият крал ще направи първата си кра-
чка към възраждане на Византийската империя, ко-
гато Солун бъде гръцки, а сетне и Скопие, Невро-
коп, Горна Джумая и Пловдив...
Не виждаше ли никой, че декларациите на
Фердинанд за „главните интереси” е подкана за

дележ? Че ще делят български земи като откуп за
турски земи и за Цариград? И не разбират ли, че
щом не пазиш стадото, вълците одързостяват? Не
съм сигурен дали ще се намерят достатъчно сили
сред народа в Сърбия и Гърция да помогнат за едно
федериране на Балканите, но знам, че има, и вяр-
вам в това. Ако не стигнат, аз ще потърся такива
сили в Отоманската империя и вече знам, че ще ги
намеря.
А Димо Хаджидимов ми каза още, че всяка
идея за ново въстание, ако то не е класово, вече ще
бъде половинчато, че националното освобождение
постепенно събужда жажда за класово, за социално
обновление. И че „онова, което ни е нужно сега, е
да се укрепва и разпространява идеята за социа-
лизма в княжеството, а то вече става особено след
очистването на партията от „общоделците” опортю-
нисти около Янко Сакъзов”, додето в Македония и
Тракия може изведнъж, като се улови и, както той
се изрази: „... насочи и управлява”, въстанието да
доведе до победа и на трудовата класа. Затова
идеята за федерация, която аз споделих с него, той
приема при условие, че отклоня още малко по-
наляво посоката на развитието й. Така мислел и
Дядото, чието мнение аз уважавам.
Този ден, в часа девет по европейско време

отидох в Задграничното представителство на Вът-
решната организация да се запозная с духовете и
веянията след погрома. Преди да вляза, Димо Хад-
жидимов ми каза стреснат (като че ли прозрял не
днешния, а утрешния тласък, който се заражда
там), и не страх, а болка усещах в думите му:

„Ако глупостта се венчае със слепотата, рож-
бата им е предателството!”
И още (може би съзнаваше колко малко от тия
господа около Задграничното представителство
имат право да стоят там, където е бил Гоце Делчев),
той говореше с глас, в който преминаваше като да-
лечен екот трясъкът на съборени в пламъци домове,
хрип на прободени от сабя гърди, писък на момиче,
което умира в ръцете на насилника:
„Ти знеш всичко, Старик, как е било и защо е
станало така! Но не допущаш, че адът има девет
кръга и някои там не са доволни, че сме слезли
само в първия...”
Изкачих се на етажа. Само моите четници и
войводи, които срещнах пътьом и зърнах в коридо-
ра, бяха най-бедно облечени. Огледах се... да, така
е. И по това усещане, че те не се бяха нагиздили
като някои други, може би от доверие към вкуса ми,
но са готови за мене на всичко тъй, както аз никого
от тях не съм изоставял, разбирах, че влизам в
заседателната зала сам, но те всички са с мене.
Дочувах гласове. Отвори се врата, излезе
млад човек, питам го:
„Господине, какво има тук?”
А той ме разгледжда от глава до пети и мни-
телен и важен попита:
„Ти кой си, бе!?”
Не се сдържах. Ръката ми се дигна, като че ли
пружина я отхвърли. Щях да го перна през устата и
да го оставя на пода, но ръката бавно се заотпуща,
яростта ми внезапно се разпръсна и вместо нея, до

болка ясно видях дните напред: ще има хиляди
изненади и хиляди, които ще умират от Диарбекир
до Охрид и от Лерин до Разлога и до Одрин, а в
това Задгранично представителство пак ще посре-
щат подвига и саможертвата им с високомерното и
мнителното „Ти кой си, бе!” Не, не, това не може да
се лекува с плесници, нито с юмруци, каквито и да
са те.
Подминах го и влязох. Зала почти осем на де-
сет метра. Голи стени. Маса със зелено сукно. Зад
нея – доктор Татарчев, Христо Матов и още един,
когото се оказа, че не познавам. На обикновени,
груби столове седят тридесетина човека, все войво-
ди и организационни дейци. Оратор. С брада като
мене, с пенсне, опрял се на бастунче. Скъпо обле-
чен господин, моден, дали не беше парфюмиран?
Гласът патетично вие трели, аз не слушах думите, а
песента им, а тя разказваше повече от онова, което
съм пропуснал да чуя:
„...Аз пея, господа, вие ме харесайте, от всяка
революция, която не успява, има хора, които за-
богатяват! Не ви ли харесвам да обера сладкото от
следващото Крушево, от следващите Кремен,
Обидим и Белица?”
Той говореше:
„Тогава, господа, защо да се сърдим един на
друг, като въстанието не стана повсеместно? – чух
аз и настръхнах. – Защо, господа, и на кого да се
сърдим?”
Стоях и слушах до обед. Събра се в главата ми
пяна от негодувание, но издържах. След обяд съ-
бранието продължи от три и се разпусна в осем, а

следващото се насрочи за другия ден в девет. Та-
тарчев ми прави знак да остана след всички. Кимам
за съгласие. Задържам се. Разглеждам войводите...
Раци, изхвърлени от морска вълна върху пя-
съка, които пъплят заднешком към водата.
Риби, припляскващи перки, задушаващи се от
въздуха.
Простреляни орли, които мислят, че не уми-
рат, защото са пристиснали със свити криле куршу-
мената рана и не допущат, че падането им е смър-
тоносно толкова, колкото е предопределено от ра-
ната.
Боли ме. Знам, че мога мнозина от тях да вър-
на на вълните и на облаците, но знам също така, че
някои ще се поизплашат от истината.
Татарчев ме води под ръка; той има кабинет.
Гледам и не вярвам: на стената, срещу портрета на
Делчев, стои Фердинанд! И си тръгнах да излизам:
„Моето условие да разговарям с когото и да
било е да не става под сянката и пред очите на то-
гози!” – посочих Фердинанд.
Отговори:
„Че ние сме в НЕГОВАТА държава!... Иначе ще
ни прогони!”
Отидох, свалих портрета и го сложих зад бю-
рото му:
„Струва ми се, че беше поканен да дойде в
България и пак така ми се струва, че може да бъде
поканен да си върви там, откъдето е дошъл!”

Татарчев разпери ръце, събра ги върху сукно-
то на бюрото си и седна:
„Яне! Аз те знам само, че си храбър! Но не
мислех, че си и така жестоко неотстъпчив!”
Казах му:
„Докторе, и още нещо не знаеш за мене, а се-
га узря времето да го чуеш!”
„Цял съм в слух! – отвърна той с тази модна
по онова време фраза, и се усмихна доволен, че
разговорът за княз Фердинанд свърши. – Очаквам
думите ти, Яне!” Седнах и аз, макар че той забрави
да ме покани: Тук при тебе все такава говорилня ли
е? Ако на тия, дето са се свили на завет, им се
плаче, отведи ги към Курубаглар над Перловската
река, има там една Римска стена, да бият глави в
нея и да реват до насита! Сега е време за действие,
а не за празни приказки!”
Татарчев трепна. Знаех, че дотук ние с него
вървим по еднакъв път. Исках да го изпреваря, да
кажа не на него, а на събранието, какво мисля, че
се усмихнах на възторга му:
„Яне, аз така си и мислех... да, да, ние рядко
се обединяваме, защото сме си българи... А ето ти...
браво, браво!”
Не му отговорих, че е смешно да перифразира
мисъл на Делчев и да разказва оценки с „браво!”
или с „лошо!”. Той си е второстепенен ум, третосте-
пенна фигура, лодка във водовъртеж на придошла
река след порой. Така съм мислел за него винаги.
Той, Гарванов и Матов са според мене зловещи
личности – баби, които от старание удушват ражда-

щото се. И се обърнах, та се махнах от кабинета му,
за да не кажа всичко това в очите му.
Намерих Димо Хаджидимов. Седнах срещу не-
го. Той скочи, излезе, върна се с голям кафеник и
наля две чашки, стаята се изпълни с дъха на това
арабско кафе.
Казах му:
„А знаеш ли, Татарчев се зарадва на думата
„действие”! Дойдох дати кажа какво разбирам аз
под тая дума сега!”
Хаджидимов ме прекъсна:
„Дядото рече: „Сега е дошло време за дейст-
вие!” Значи, прав си! А ето как той вижда това
действие оттук на сетне...”
Виждал съм бай Димитър Благоев, когото на-
ричат Дядото. Беловлас е вече, с побеляла брада,
макар че още не е толкова стар. Поразявало ме е
почти религиозното ми усещане за стъписване пред
него, но и още затова, че виждам как то и у други,
които даже не знаят кой е и какъв е, го изпитват
при среща на улицата. Срещал съм го, а съм го слу-
шал и как говори. Стори ми се, че Димо Хаджиди-
мов доведе в стаята и Дядо Благоев, той сед на сре-
щу мене, докосна ме с ръка и каза:
„Яне, ти искаш федерация! Добре. Принципно
това е чистият път за разрешаване на Балканския
въпрос! Но запомни, федерация може да се постиг-
не само при пълно равноправие на федерираните
народи! Иначе, една от силите непременно би дик-
тувала, а да се сменя робство с робство, не виждам
защо трябва да умират още македонски българи!
Боя се, че монархистите в нито една балканска
държава не ще възприемат тази идея, защото тя не
само че може, тя на всяка цена ще им попречи да
забогатеят за сметка на българска кръв! Не мога да
не ви подкрепя, но е страшно, ако не ви преду-
предя за опасността...”
Зная, че говореше Димо Хаджидимов, но аз
виждах бай Димитър Благоев.И ми се искаше да ида
сам при тоя човек, а не смеех все още, защото
мислех си: „Рано е сега! Ако искам да усещам, че
ръката ми води, а не я водят, трябва да узрея за
тази среща, в която ще поема като сол водата или
като вода солта, цялата истина на неговото верую!
Докрай! Както Димо Хаджидимов!”
Димо рече:
„Не може и не бива повече да се заблуждава-
ме сами? Европа никога, при никакви обстоятелства
не ще позволи една силна България, ако тя не е
неин слуга, да легне на пътя й от север на юг и от
запад на изток! Тогава? Тогава тая стара блудница
Европа ние трябва да я надхитрим! Защо например
да не манифестираме, че искаме федерация в рам-
ките на Отоманската империя – това като първи
етап, за да се приближим по-лесно и по-бърже до
края на своите въжделения за целокупна България
– като втори етап, при една Балканска федера-
ция?...”
Три дни по-късно аз узнах, че Димо е ходил
при оня момък, чийто корен е нейде откъм Приме-
стието, а сега е синдикален деец – Георги Дими-
тров. Че двамата са изработили платформа за феде-
рация, в която аз настоявах, и те бяха приели, да
бъде вложена и възможността за федерация и с
Турция освен с другите балкански народи.
На събранията-говорилни, които продължиха
месеци, аз неведнъж говорех и по този въпрос. Мо-
же би греша, когато преценявам реакцията на док-
тор Татарчев, но мисля, че той имаше вид на ударен
с куршум. Дни наред аз му внушавах истината, той
я приемаше, за да дойде на утрето още по-ярък
противник, след като ясно някой друг му бе внуша-
вал обратното. И усетих, че той пие вода от нечист
извор, защото една сутрин, бесен от злоба и гняв,
като размахваше ръце, изпищя:
„Като те гледам, през тебе виждам „тесните
социалисти” воглаве с владиката им, Дядото! Не ис-
кам повече да имам нищо общо с тебе, Яне Сан-
дански!”
„Добре! – казах му. – И аз не искам!”
Нима аз вече можех да имам нещо общо с тия,
които подемаха кървавото безумие на Гарванов и
неговата дружина за начало на своята бъдеща ра-
бота? Толкова ли трудно бе за някои да си отгово-
рят на въпроса – Защо, след като запалиха пожара
на бунта в Македония и Тракия, Матов си остана в
София, а Гарванов се върна в Солун, където „благо-
разумно” изчака турските власти да го арестуват,
вместо да поведат въоръжени чети из планините,
както всички други войводи? Струваше ми се, че
разломът върви от небето надолу до бездните, в
които се продава всичко – и доблест, и род, и име.
Тогава аз не можех напълно ясно да си представя
размера на разложението и разцеплението, което
щеше да ни сполети по-късно. Но че ония, дето
дърпаха организацията надясно, грешаха, аз вече
не се съмнявах.

И пак виждах себе си в Пирин, сред гората на
тая неизбродна планина, а дърветата са букови,
стари и млади, прави и гладкостволи, тъй високи,
че главата закръжава и ръката придържа шапката
да не падне, додето очите търсят кичура извехтяла,
посърнала, запалена от есента листна корона, раз-
перена върху измитото, ясносиньо небе. По-нагоре,
където стръмнилото постепенно се успокоява и на-
гъва, някъде близо до ръба на първите скали тъм-
нее царството на бориките, а над тях – странно
живи, млади, пъстреят петната на мурови леторас-
ли. Тревата е пожълтяла и се е спластила, смазана
от довчерашните жеги, и грее слънце, и от високо-
то, където е самият Елтепски дял, белее новият
сняг. Повява хладинка и свеж дъх на ледена мокро-
та. Валяло е и е изсъхнало, но земятата вече не е
топла, небето, където сияе звездата на Делчев, е
слязло по-ниско, измито и просветляло, бели обла-
чета се откъсват от върховете, въртят се, кълбят се
и се разтопяват в него, поемат синия му блясък. Ос-
трието на Елтепе разделя времената на две – назад
остават мъките, пожарищата и пепелищата – напред
е само слава, мъжество и човешки правдини. И знам
аз, в белия въртоп на зимата ще бъде заченат и ще
се роди белият варак на пролетта. А после?
Отново на път.
Отново през тая граница, която прерязва

сърцето ми. Аз съм се питал: Как и защо умирам от
болка, но живея?!
Умира от болка цял народ, но живее! И съм си
казвал, ще бъде во веки все така, додето един ден
се разлюлеят камбаните на всички църкви, за да

оповестят светото Възшествие на свободата, на
братството и равенството. Тогава никой нема да те
пита кьор-топал-апар ли си, или си българин, а ще
гледа ръцете ти добро ли сътворяват или зло, и тъй
ще те съди човечеството, тъй ще те съди историята!
Упива ме тази идея.
Много чета напоследък. Димо Хаджидимов но-
си всичко, което се е печатало на български за со-
циализма, а аз гледам и онова, дето не е написано,
и струва ми се, през буквите виждам не равен-
ството, а свободата – има ли я, то ще дойде есте-
ствено. Имали я, ще се роди и братството. Защото,
казал съм и друг път, на друго място и по друг
повод – робът се бори за свободата си, а свобод-
ният – за съвършенство.
В очите ми картини, картини, картини – спо-
мени, които преливат в мечти, и виждам как ние,
подобно на революционния съд, заседаваме и раз-
деляме чифлишките ниви между бедняците. Как
плъзват стада, съставени от стока на всички люде, и
как гората е общо достояние, и как училищата ста-
ват дворци на светлината, и как... Скрижовски Ге-
орги казваше:
„Към околийския комитет ще създам библио-
тека, до селата и до колибите горе всеки ден ще пъ-
туват люде и книгите – скрити в самара на мулето,
на коня или на магарето, ще бъдат раздавани като
нафора! А после... после ще бъде друго: ще бъде
глад за книги и всички ще недоволствуват, че не
смогвам да нахраня душите им с тая чудна
благодат...”

Край мене – мъже. Аз пресичам границата с
нова чета – аз пръв навлизам с чета в Отоманската
империя след Илинден и Преображение. Пръв оти-
вам да разсея мита за силата на Мюргщегските ре-
шения за реформи в Македония. А в София или на
път за Македония вече са надигнали глава, готови
за действия, достатъчно мъже, които имат зад себе
си гордата, макар и трагична слава на победени
победители, на митични герои, осъдени да загинат
от врага, или от отмъстителната подлост на свои.
Това е. Таската Серски, тоя човек на просветното
дело – че кой ли от видните дейци на Македония не
е бил учител или гимназист, или студент, или за-
вършил някои науки (наричат нашето движение
„даскалско”, защото пък върховистокото е „офицер-
ско”), е готов да поеме пак към Серес. Аз му вярвам
като на себе си – той ми беше дал да прочета кни-
гата „Отец Сергии” на Толстой, а в книгата намерих
бележка: „Не пръст, глава слагам на дръвника, но
нема да се смиря!”
Четох разказа, а в очите ми все онова „нема
да се смиря”, и си казах, че тоя човек, дето е писал
това, не е роден да се кланя на силния на деня. Ос-
тана още малко в София и Стою Хаджиев – ние с
него бродихме в дните на отчаянието през върхо-
висткия бунт в Горно-джумайско, а сетне, по илин-
денските дни, той беше може би най-честият къс-
метлия да попада на куршуми и да се връща все по
живо по здраво, но и все по-тежко улучен в сър-
цето:
„Войводо, Старик, де е Гоце да види какво е
сега, и колко е бил прав! Да бяхме германци или
французи, та да сме единни! А ние сме си клети
българи и станем ли двама, вече сме три партии...”
Оставих в София и Чудото – Чудомир Кантар-
джиев. Той е юрист. Той е интелигентен. Той е ум,
какъвто на нас тук много ние нужен. Такива хора се
раждат, за да блестят на небосклона на един народ
тъй, че от цялото Кълбо да се вижда блясъкът им.
Кръстьо Асенов ме запозна с него, и той бил от Сли-
вен, и аз веднага му предложих да дойде с мен из
Пирина. Не знам защо, но тоя човек ми се вижда
създаден от онзи огън, който прави безсмъртни
смъртните. Аз съм се чудил на неговата ерудиция
и... на умението му да казва:
„Но това аз не го зная!”
И разбрах, че умен човек не е оня, който кре-
щи: „Аз знам!”, а оня, който мълви: „Не знам!”. За-
щото нито един глупак не е признал недъга си и ни-
то един образован не се е похвалил с науката си,
освен ако нещо не е в ред.
Запознах се отблизо и с Тодор Паница. Това е
друг сорт човек, от друг сой, от друго тесто омесен.
Не мога да направя сравнение с никого – Паница е
човек, за когото веднъж Димо Хаджидимов промъл-
ви:
„Светкавица!”
Аз знам какво е той още: може би нито един
от нас не чувствува така остро зачестилите преда-
телства на върховистите, както Паница. Види се, в
сърцето му още от годините на учене във варнен-
ската гимназия се е изработило отвращение от вся-
ка подлост, и заедно с израстването на интелекта се
е източвало челиченото острие на характера му... И
макар ние да се бяхме запознали само някак мимо-
ходом, той вече събрал своя чета във Варна, аз му

изпратих одобрението си...а той ми върна благодар-
ност и три думи: „Идвам да победим!”
Аз имам за другар и шумналията – големия
артист Александър Буйнов. Той е от рода на Бай-
новците, но от момче носи тая знаменателна по-
правка на името си, дадена му от учителя по исто-
рия в шуменската гимназия по време на една диску-
сия:
„Ти бе, момче, ти не си никакъв Байнов, ти си
Буйнов...”
Дойде в Серско при мене, отвратен от ежбите
в комитета на Скопски окръг, поразен от недално-
видността на мъже, иначе може би честни и храбри.
Мислех – какво ще прави с нас един артист от
„Сълза и смях”, а се оказа, че той е надарен с глас
на пророк и с дар-слово на Златоуст... И памет не-
виждана.
И Георги Казепов е с мене. Той е учител, и го-
лем организатор. Стига ми това съзвездие от лично-
сти ... аз си спомням само тия, и други, които
блестят най-ярко, а край тях е целият безброй от
стотици и стотици мъже, войводи и четници... И, не
мога да кажа, че съм сам в тая тежка борба – борба
на живот и смърт за свободата на брата роб.
Още когато минавах през Банско и Неврокоп,

узнах, че върховистите са ме обявили за враг номер
едно. И друго – към мене се присламчи мъж, който
се вереше и божеше, че бил сънувал, „че войвода с
брада чаталлия, комуто викат Старика, той ще
спаси Македония, и като се събудил, врекъл се да
тръгне комита с тоя войвода. И още на втората нощ

направи опит да ме убие. Заловихме го, каза си
всичко: кой откъде и как е събрал такива като него.
Обещал им по двайсет декара орна земя в Кюстен-
дилско и рекъл: „Свършете онуй, щото ви е речено,
и грабвайте жени-деца, та през границата, и тамо
се заселвайте да пашалувате!”
И те будалите...
Добра следа се оказа. Оставих го жив-здрав, а
той добре ме разбра, че ако гъкне, главата лесно
пада, пък осем деца има на гърба си. Слязох в Сяр,
а той тича да докладва кое-що и как на ония, дето
го бяха пратили, аз вече знаех кой е тарторът на
върховистките шпиони. Не биваше веднага да дей-
ствувам; щях да си хлопна вратата сам. И по спора-
зумение с тоя човек, който наистина излезе из пре-
дателството, треснат като от гръм и прозрял на кого
и защо е служил, той продължи да „действува” сред
нас. Но... скоро се наложи да сложим край на цяла-
та шпионска мрежа на върховистите – две момчета
бяха предадени на турците и паднаха убити.
И аз, немаше как, трябваше да смажа гнез-
дото. Арестувах предателите незабележимо, тихо, а
съдех публично и наказвах със смърт пред очите на
хората. Не ми се иска да си спомням това ужася-
ващо начало на братоубийствата след въстанието,
което ни беше натрапено от чужди сили, но мене ми
е по-мило отечеството, отколкото кой и да е негов
„верен” или заблуден син. И стана така, че аз из-
чистих окръга поне от двете трети агенти на върхо-
висткото шпионско гнездо, а реакция се появи на
друго място! Да, и на мене ми стана ясна оная же-
стока, ужасяваща роля на Европа в дейността на
върховистите – те, по самата си същност, бяха

станали оръдия на политиката на „Ке д'Орсе” и на
„Даунинг стрийт”. Носят ми вестници: чети, казват,
да се видиш какъв си! Гледам – изказване-интервю
на полковник Веран, представител на Франция по
наблюдение на Мюргщегските споразумения в Сяр,
и по-специално – по реформата на турската жан-
дармерия. И на едно место казва: „...а това не са
актове на политически наказания, това са вулгарни
престъпления...”
Виж ти! Намери се европейски защитник на
върховистките шпиони. А защо не вдигне глас да
защити жертвите на тия шпиони или на турската
власт?! И незабавно, додето седях да пиша отговор
на господина – а чрез него до цяла Европа, – аз ве-
че бях разпратил хора през София да търсят тъжни-
те връзки на върховистките предателства с френ-
ските и британските, с немските и австро-унгарски-
те банки.
На втория ден, след като бях прочел интер-
вюто, аз се озовах лице в лице с полковник Веран и
му предадох отвореното писмо до него. Той едва не
загуби дух. Стана блед, а болезненото пулсиране на
една изпъкнала вена на челото му подсказваше, че
е близо до сърдечния припадък. Оставих го да се
съвзема, а на бюрото му – писмото-отговор. Втори
екземпляр от същото вече пътуваше за София и
скоро щях да го видя отпечатано във вестник „Рево-
люционен лист”. Преди да си изляза, казах на пол-
ковника само това, което бях писал в заключение:
„Ваше превъзходителство, народът, той е съ-
дията, той издава присъдите, а ние само ги изпъл-
няваме!” Гледаше ме втори път ударен: „Идвате да
изпълните мойта присъда?” „Не! – отвърнах аз. – Но

ако вие не напишете опровержение, господин пол-
ковник, присъдата ви ще бъде още по-тежка! Ще
останете в историята с етикета на обикновен и жа-
лък лъжец! Мисля, че това никак не отговаря на па-
гона и на родовото ви звание!”
И се махнах, да не го виждат очите ми. Изля-
зох на улицата спокоен, часовите-турци бърбореха
с моите хора, скришом целуваха шишето с драмска
ракия, а господин адютантът на полковника щеше
да получи пистолета си едва след като победим и се
освободим от робство. Така му бях казал.
Стана тъй, че върховистите сами подкопаха
устоите си в Серския революционен окръг – щом
заловя шпионин, аз го изправям пред селяните. Не-
ка им разказва в името на какво и как оправдават
предателствата на народни синове и убийствата си.
Заловеният не смее да мълчи; само разкаянието
може, макар и не винаги, да спаси главата му. А
всяко признание на такъв човек мигновено плъзва
от дом на дом, от село на село и хората вярно
улавяха вододела, виждаха откъде извира отрова и
откъде – целебна вода.
Но... есента отново нахлуха върховистки чети.

Естествено те бягаха от турците, а преследва-
ха дейците на Вътрешната организация. Помня, ид-
ва селянин, целият разтреперан от страх:
„Ех, войводо, войводо – казва, – царските лю-
де бастисаха даскалите от шест села, затвориха ги в
моята къща, ке им режат главите, ако не се отрекат
от тебе!”
Гледай ти! Значи, ако не се отрекат от мене!
И аз веднага слязох в селото с петима четни-
ци. Пращам вест до войводата им да дойде на раз-
говор, а ако не иска, да се сърди на себе си. Но...
не видяхме човек от тях, само четниците ми се пре-
виват от смях, а нашият куриер говори:
„Па гледам яс, прах се вие по пато, а ветер
нема!... Що е мори? Току светкат гьонове и кабър-
чета на кундури, и си кажем: бегат, значи, от них
ке да е тоя облак църен!”
Те се смеят, защото знаят, че нищо не е по-
печално от прахосвана честност, от продадено до-
стойнство, от родено в замъглени умове предател-
ство.
В много села аз влизам, а там – хората сму-
тени – била там и офейкала върховистка чета, ръ-
цете на комитет-ските хора са още сини от въже-
тата, с които са били вързани. Сега връзват, утре
пък ще започнат да разстрелват, както вече са нау-
чени на тоя техен занаят. Разказват ми за тях:
„Като че кръщават – „Отречи се от дявола!”,
„Приззнай Христа...”, така правят!... И все ти, вой-
водо, ти си виновен, ти си в устата им! Ти си страш-
ният враг на княза Фердинанда...”
Съм. Да, страшният враг съм аз и всички мои
другари...
Димитър Благоев-Дядото, печата статия в „Но-
во време” за нас и ни подкрепи. Може да се приеме
и друго – Цанко Церковски също ни подкрепя, както
Дядото. От Демократичната партия също има хора,
които ни подкрепят. Цялата опозиция в княжеството
ни подкрепя – разбира се, отзвукът тук в самия
пъкъл на ада е по-друг, тук ние играем не на думи,

а на ситни куршуми... А мене ми е скъпо един-
ството, защото най-малко три четвърти от четници-
те, които пращат върховистите, са едни заблудени
хора. Те знаят истината, която аз признавам: и вър-
ховистите, и ние желаем свободата на Македония и
Тракия. Но те вярват в искреността на Големия нос,
а ние – Вътрешните, не вярваме на царе и патри-
арси, надяваме се на собствените сили и воюваме
сами за победата. И, жертви на своята слепота, те
се превръщат в оръдия на интереси, които немат
нищо общо с честните им, чисти по своята същност
помисли. Тая трагедия, която расте и се превръща в
потоп – потоп от кръв, е великата мъка на многове-
ковна България, чийто данък ще плащат и потом-
ците даже.
Съм. Страшният враг на княза съм аз.
Беснеят върховистите – от четата на поручик
Иванов дойдоха при нас единайсет от четиридесетте
му човека, а петима се прибраха по селата си. Това
е добър знак. Аз не влизах в сражение с върхови-
стите; за всеки убит в тия братоубийства мене сър-
цето ми умира. Аз пращам писма, куриери, прате-
ници... искам срещи, състоят се... някъде ми отгова-
рят подигравателно, другаде високомерно, на трето
място обидно... че „долу” вече нямам опора. Че сла-
бостта ми идвала от това, че „възмутеният народ от-
хвърля Сандански, защото Сандански иска да стане
цар на Пирина...”, и прочее глупости. Те са прави
само в едно – че аз искам! Но цар – не-еее, аз водя
борба срещу царете, каквито и които и да са те. Но
в полка на победилия народ аз мога да поискам да
бъда знаменосец, както баща ми през Кресненското
въстание 1878 година. На кого да разкажа, че аз
съм вече убеден федералист? Че не виждам друг
път за обединение на българите? Че само дългият и
мъчителен завой и тънкото, хитро, спокойно разиг-
раване на Европа може да ни доведе до желаната
цел – свободата на македонските и на тракийските
българи? А то значи, че цар аз никога не съм искал,
нема как и защо да поискам даже вътре в себе си, в
помислите си – аз съм радетел за чиста и свята ре-
публика – мечтата на Васил Левски. Да, и понеже
хората на двореца нема как да ме уязвят, а пък
много им се иска това, по височайша княжеска за-
повед са предприели и разпространяват, както по-
рано за бягството ми с парите от мис Стоуновата
афера в Швейцария и на Ривиерата, че сега пък съм
получавал пари от Сърбия, значи, съм платен сръб-
ски агент из Пирина, и затова съм прогонил хара-
мийските върховистки чети. Но има една хубава
приказка, в нея народът много добре го е казал:
„Крадецът вика, дръжте крадеца!” Та и върховист-
ките работи тъй. Те ходят по Белград, те се срещат
с разни министри и кралски съветници, те получа-
ват милиони пари и подпомагат сръбски чети да
навлизат в Македония за борба с Вътрешната орга-
низация, а се опитват да хвърлят кал върху мен и
войводите, дето ме подкрепят, идейни следовници
на Гоце Делчев. Но Мишел Герджиков добре ги
разобличи като свидетел-очевидец и в Белград, и
във Виена как върховистите организирано и на пар-
че продават земите на Македония заради тия пусти
пари. После – вътрешните били виновни! Вътрешни-
те, дето освен борба не знаят ни що е кръчма, ни
що е кабаре или шантан, от задимените помещения
на които някои хора излизат само когато много им
се доще да погърмят из планините на поробената
земя в Македония и Тракия. Може би, като е повяр-

вал на тези и подобни слухове, в Мелнишко отново
се появи прословутият капитан Юрдан Стоянов, тоя
път с добре обучена, богато снабдена с муниции, с
оръжие, с малък вещеви обоз чета от осем-десетина
човека. Капитанът влязъл в Марикостеново, ял-пил
и заявил, че сега:
„Или моята глава ще падне, или главата на
Сандански! Но на Яне Сандански главата е узряла
за падане, а моята още не е!”
Не можех да не се заема с тоя самохвалко,
нищо че даже с целувка се побратимихме в името
на Илинденското въстание.
Така му и писах:
„Уважаеми господине, твоите приказки в Ма-
рикостеново не са доказателство за храброст и ум!
Предупреждавам те, действувай на наша територия
в съгласие с Вътрешната организация и нейните ре-
шения! Ела на преговори за единство и обединява-
не на силите, или в противен случай си обречен!
Чакам отговор!”
А отговорът беше стрелба по моите хора. И по-
беснях. Така ли?! – казах си. „Като не щеш мира –
на ти секира!” – беше казал някога Крум Страшний.
И... беше 28 април 1904 година. Аз знаех вся-
ко движение на Стоянов, знаех всичко за него. За
мене той знаеше, че на тоя ден съм нейде из Демир-
хисарско. И вървеше четата му вкупом, самият той
нехайно крачеше, а долу в Кашина селяните ми бя-
ха съобщили кога, откъде и как ще мине. Моите се-
демдесет човека бяха заели пусии така, че четата
на Стоянов сама се въвличаше в капана.

Пълзеше по ниското към върховете на Пирин
планина млада пролет. Из сухите купчинки ланска
трева зеленееха нови, бледозелени, лъскави, нежни
стръкчета. Синееше цвят; долу бе разлистено, а
тук, бухналите пъпки на дърветата искряха с восъч-
нозлатен блясък. Земята бе влажна, димяща, стоп-
лена вече, а ние лежахме и чакахме не турци, а
българи като нас, дошли да убиват не турци, а нас
– вътрешните дейци!... Та ние след въстанието ко-
май си имахме повече работа и главоболия със свои
– за срам и позор! Тресна залп.
Стоянов... Стоянов мигновено разбра какво
произлиза – видях го да се хвърля по очи, а сетне
го зърнах заедно с още четирима да бяга; бе усетил
в това кратко мигновение откъде е възможно да се
изтръгне из ръцете ми. Да бяга – на земята лежаха
и не смееха да по-дигнат глави седмина от хората
му, останалите не се виждаха.
Извиках да се предадат. И се предадоха. Чети-
ридесет и трима дигнаха ръце. Обезоръжихме ги,
които пожелаха станаха четници при нас, а други
върнахме по канал обратно в Княжеството. За раз-
следване арестувахме шестима. >

В ИМЕТО НА СВОБОДАТА
МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ
Нина Андонова
Колкото и значителни успехи да е отбелязала

съвременната наука, съществуват явления, които
тревожат все още съзнанието ни със своята нераз-
гадаемост. Все още сме безсилни пред разбирането
на онази съвършена хармония между дух и материя,
осъществена в ярките фигури от нашите национал-
ноосвободителни борби – изобщо в нашите нацио-
нални герои. Левски, Ботев, Бенковски, Гоце Дел-
чев, Сандански сякаш са подбирани и по външен
вид – красиви, одухотворени, овеществили величи-
ето на идеите си в ярка външна обвивка. Не по-
малко пленителна е и фигурата на ръководителя на
Преображенското въстание Михаил Герджиков. Сни-
мките, останали до нас от следването му в Женева,
от по-късните му години, говорят за личност одухо-
творена, носеща зад откритото чело високи пориви
и мисли, подчинени на силен и енергичен дух. По-
добна физиономия – дори и на снимка, рядко под-
вежда. В своите спомени съвременниците му го
очертават като решителен, умеещ да води след себе
си останалите, да печели сражения и посреща пора-
жения – като фигура, в която всичко – от външния
вид до мислите и действията, е привличала към се-
бе си. Само с подобна цялост на личността можем

да си обясним обаянието, което е имал на времето
сред четниците, войводите, сред останалите дейци
на Вътрешната организация, което го издига до по-
ложението на един от нейните най-първи хора и го
поставя начело на Преображенското въстание. Не е
в идеологията, а оттук и в практиката на Вътреш-
ната организация да налага властта на отделната
личност. Дори Гоце Делчев, който със своите духов-
ни и делови качества естествено се утвърждава ка-
то ръководна фигура в движението, не се е ползу-
вал с единоначалие. В противен случай не би се
взело решението на Солунския конгрес за въстание,
с което той първоначално не е бил съгласен. Кон-
гресът в Смилево избира в главния щаб на Илин-
денското въстание трима – Даме Груев, Борис Са-
рафов и Атанас Лозанчев. Трима са и избраните от
конгреса на Петрова нива членове на върховното
боево тяло в Одринско – Лазар Маджаров, Стамат
Икономов и самият Герджиков. Те поемат в своите
ръце съдбините на въстанието, те определят датата
на избухването му – 5 срещу 6 август, празника
Преображение, те изработват плана за въстаниш-
ките действия. И ако по време на подготовката и
самите сражения сред тях се откроява М. Герджи-
ков, то е, защото самата бързоизменяща се, драма-
тична действителност го налага.
„През всичкото време на въстанието другарите
ми Маджаров и Икономов са избягвали да вземат
каквато и да е пряма отговорност. Никакви прями
заповеди не искали да дават и все са препращали
към мене за упътване. Аз, като видях тази нереши-
телност (Маджаров беше по темперамент такъв, не
искаше да се разправя с много хора, да даде ре-
шително мнение), взех всички отговорности върху

си” – споделя през 1910 г. пред Милетич Михаил
Герджиков. Възможно е нерешителността на Лазар
Маджаров и Стамат Икономов да е изиграла някаква
роля за налагането на Герджиков като безспорен
ръководител на Преображенското въстание, но тя
по-скоро е едно от многото обстоятелства, спо-
собствували за това. Очевидно е, че сред тримата
единствено Герджиков се е оказал на висотата на
събитията. Макар че е нямал военно образование,
нито е служил подобно на Стамат Икономов като ка-
питан в българската армия, единствено той е можел
да ги посрещне, да ги овладее и да ги направлява.
Умеел е да се ориентира мигновено в обстановката,
имал е вярно око за съотношението на силите. Из-
работената му през четническите години интуиция и
владеенето на четническите форми на борба са му
позволявали да предвиждаизхода на сраженията и
да ги приема единствено в случай на превъзходство
над противника.
Въпреки това обаче в известен смисъл спорна
е позицията му по отношение на Малко Търново.
Като военен Стамат Икономов е настоявал една от
първите въстанически акции да бъде превземането
на града и намиращите се в него турски казарми.
Герджиков и Маджаров, възпирани от голямото чи-
слено превъзходство на противника в Малко Търно-
во, поддържали становището градът да се изолира
от въстанишките действия. Наистина след превзе-
мането на Василико (Мичурин) Герджиков изменя
позицията си и решава да го нападне, но обстоятел-
ствата вече са били неблагоприятни за въстаниците
и той се отказва от това си намерение.
Отдалечени от онези времена, чужди на тога-
вашната обстановка в Одринско, на нас ни е трудно
да преценим доколко Герджиков е бил прав и в на-
стояването си мирното население по време на въ-
станието да не напуска родните места и да потърси
подслон в свободна България, а с присъствието си
да вдъхва кураж в сърцата на борещите се мъже,
бащи и синове. Очевидно е, че позицията му е из-
хождала от убеждението за необходимостта целият
народ да присъствува при раждането на свободата
– с усилията, мъките и надеждите си да вземе
участие в него. Общонародният подем в свбодното
княжество, насочен към подпомагане на борещите
се в поробените български земи; съчуствитето и по-
мощта, които самият Герджиков среща тук при под-
готовката на въстанието – при набавянето на оръ-
жия, взривни материали, при сформирането на сво-
ята чета от 130 човека, затвърдява убеждението му
в скорошното отхвърляне на робството и във въста-
налите на Илинден българи в Македония, и от гот-
вещите се да въстанат на Преображение българи в
Одринско. Всъщност – за този момент – за общона-
родното въстание, той се е подготвял през целия си
живот. Най-ранните му години са изпълнени с меч-
тата за бъдеща революционна дейност, юношество-
то му е окрилено от надеждата за нея.
Михаил Герджиков се ражда през 1877 година
в Пловдив. Съединението през 1885 г. го заварва
осемгодишен – възраст достатъчна, за да му позво-
ли в общонародното ликуване да усети значението
на този политически акт. Вероятно още тогава в
съзнанието му е бляснала мисълта за подобно съе-
динение към България и на другите останали под
робство след Берлинския договор български земи. С
нея се обяснява и инициативата на Герджиков, ро-
дена наистина няколко години по-късно и осъще-

ствена заедно с Петър Манджуков, за създаване на
„тайна група” за освобождението на Македония.
Само най-чисти помисли и патриотични пориви са
тласнали двамата – първият син на директора на
Народната банка в Пловдив, а Манджуков внук на
пловдивския митрополит Натанаил, към подобно
деяние, чиято по-далечна перспектива е разгърна-
тото националносъпротивително движение. Естест-
вено, дейността на групата, съставена от подобни
на Герджиков и Манджуков млади, вдъхновени, но
без революционен опит хора, не е имала възмож-
ност за развитие и е била прекъсната в своя най-
пръв опит за действие – да се снабди със средства
за оръжие. По този повод Христо Силянов в
„Освободителните борби в Македония”, т. I, пише:
„В тяхното въображение липсата на пари

се рисува като единствена пречка за осъще-
ствяване на освободителните им планове. В
резултат на усилията им за преодоляване на
тая пречка един голям орден с брилянти на
дядо Натанаила и един скъп брилянтен пръ-
стен на Герджиковата майка попадат един ден
в ръцете на Божкова, който се наема да ги
продаде. Но изчезването на пръстена се раз-
кирва скоро и старият Герджиков предупре-
ждава своевременно полицията и местния зла-
тарски еснаф. Разкрива се всичко и авторите
на двете кражби, извършени в името на маке-
донското освобождение, са изключени от гим-
назията. Групата се разстройва в Пловдив, но
в замяна на това изниква нова група в Казан-
лък, където са отишли да учат М. Герджиков и
П. Манджуков.”

Доста детински е подобен начин за набиране
на средства, особено съпоставен с огромните въз-
можности за въоръжение на Османската империя.
Но той съвсем не е бил пренебрегван по-късно и от
ВМОРО, лишена от каквито и да са материални въз-
можности. Не случайно в едно свое писмо Гоце Дел-
чев горчиво възкликва: „Какво ще се прави, не
зная. Да бях се преобърнал цял на злато, може би
щях да се не вида, но ето че за кости и мускули
никой не те пита, нито те погледва даже. Шашар-
дисал съм пусулата, макар и да не съм се явил пред
златотърсачите во пълната си голота. Често пъти,
ако вярваш, даже и на сън повтарям думите злато,
злато...” Самият Гоце Делчев с четата си открадва
прочутото бегче с цел получаване на откуп; афера-
та мис Стоун има за основа същия принцип. В подо-
бен опит за набиране на средства Михаил Герджи-
ков участвува и няколко години по-късно – вече
като студент в Женева, като член на т. нар. „женев-
ска” група. Разбира се, той още не е приобщен към
Вътрешната организация, но за него това е само
въпрос на време. Цялото му мислене издава бъде-
щия твърд и убеден революционен деец; цялото му
битие в Женева свидетелствува за категоричността,
с която е поел начертания пред себе си път. Симеон
Радев, който от 1898 г. също е студент в Женева и
известно време дори живее в една стая с Герджи-
ков, си спомня за него:
„Герджиков водеше живот, откъснат от сту-
дентството. Той дружеше с работници, най-вече
италианци, и се обличаше като тях.”
Естествено е, бъдещият автор на „Строителите
на съвременна България”, подготвящ се за блестя-
щата кариера на дипломат и публицист, най-добро-
съвестно изучаващ науките при изтъкнатите евро-
пейски светила, да не възприема начина, по който
живее Герджиков, обрекъл себе си на съвсем друго
дело. За Симеон Радев революционната дейност на
бъдещия ръководител на Преображенското въста-
ние, за чиито конкретни насоки той само се е досе-
щал, е била празно губене на време.
„Това, което казвам, не е да го намаля, а да
изразя съжаление за безделието, което хабеше ху-
бавите дарования, дадени му от природата. С же-
лание да се учи и с навик на труд той можеше да
стане един бележит човек в България.”
За съжаление цялото наше буржоазно мислене
е разглеждало в подобна светлина дейността на
революционерите. И на тези преди Освобождението
– Раковски, Ботев, Левски, и на тези след Осво-
бождението. Сякаш те не са достойни чеда на майка
България, сякаш животът, с който в нейно име са
били готови да се разделят, е тежал по-леко от жи-
вота на разните там политици, дипломати, управ-
ници! Разбира се, Симеон Радев не е абсолютното
мерило за нейното отношение. Като един от най-яр-
ките български публицисти и български писател,
той чувствително я надраства в мисленето си. Из-
глежда, в чувствата му към Герджиков се промъква
и известна лична нотка, която до края на живота си
той не е успял да преодолее. Но независимо от
това, становището му е показател за неустанове-
ността на стойности и критерии в онези години, за
кипящите противоречиви страсти и различни идей-
ни течения.
В Женева освен със Симеон Радев, бъдещия
дипломат и публицист, Михаил Герджиков е в кон-

такти и със следващите тук Васил Коларов и Христо
Кабакчиев – бъдещи ръководители на комунистиче-
ската партия, с Тодор Луканов – бъдещ изтъкнат
партиен деец, с Г. П. Стаматов – бъдещ изтъкнат
белетрист. Тук са и някои от бъдещите гемеджии,
надъхани с крайно революционните идеи на баку-
низма, на руските социалдемократи, увлечени от
идеята за предимството на насочените срещу меж-
дународните капитали динамитни атентати и теро-
ристични действия пред организираното революци-
онно движение. И целият този врящ водовъртеж от
идеи и взаимоотношения разгаря революционната
енергия на Герджиков и оформя решението му да
напусне Женева – да изостави свободния, изпълнен
с младост и веселие студентски живот, и да замине
за поробената, изтерзана от чужди интереси и
собствени тежнения Македония. Симеон Радев обя-
снява тази му постъпка с отказа на стария Герджи-
ков, разочарован в научните интереси на сина си,
да му изпраща повече средства. А истината е била
както в неудържимото желание на Герджиков да из-
пита себе си в истинска революционна дейност,
така и в нарасналия революционен кипеж в поробе-
ните български земи, където все повече нараства
влиянието и силата на Вътрешната македоно-одрин-
ска революционна организация, където целият
народ е прегърнал делото на своето освобождение.
През 1899 година Михаил Герджиков заминава
за Битолско с паспорта на Тодор Луканов (своя
паспорт той вече е дал на Слави Мерджанов, един
от вдъхновителите на гемеджиите, обесен през 1902
г. в Солун). Тук Герджиков се установява като учи-
тел.

„С романтичната си фигура, която той имаше
на млади години, и със способността си да туря жар
в думите си Герджиков е пленявал своите ученици и
е разгарял революционния дух в тях. Между тия
негови ученици беше и Хр. Силянов, който после ми
говореше с възхищение за него – пише отново Си-
меон Радев. – В Битоля Герджиков учителствува
заедно с Даме Груев, под чието влияние изпада. За-
едно с него изнася пред населението редица сказ-
ки, най-често на библейски теми – за приспиване
бдителността на турските шпиони, изпълнени обаче
с революционно съдържание. От октомври 1900
година той вече е в четата на Михаил Попето и Хри-
сто Чернопеев, действуваща и в Кукушко, където се
подготвят бъдещите войводи на организацията и
овладяват методите на четническа борба. Не след
дълго му се поверява отделна чета, с която провеж-
да агитационно-разяснителна работа из селата, на-
казва предатели и турци-пъдари, тероризиращи на-
селението, води сражения с турския аскер. Пре-
следва и прогонва навлязлата в територията на ор-
ганизацията харамийска чета на Халю, демобилизи-
раща духа на спечелените вече за революционното
дело селяни.
През пролетта на 1902 г. в Пловдив се свиква
конгрес, който разглежда състоянието на революци-
онната подготовка в Одринско. „Главната инициа-
тива за конгреса е излизала от ЦК, от Делчева,
понеже само с Делчева одринчани се сношаваха” –
пише в спомените си Герджиков. „Аз държах рефе-
рат върху начина как трябва да се води агитацията;
Делчев – как да се организира Одринско ” – про-
дължава той. Като подвижен член па ЦК на ВМОРО,
Герджиков е определен за главен ревизор на четите

в Одринско и фактически му се възлага цялата
дейност по революционната подготовка на масите.
През лятото на 1902 г. Михаил Герджиков вли-
за в Одринско с неголяма чета от десетина души,
сред която е и запознатият с местните хора, с мест-
ните условия Г. Кондолов – бъдещ герой на Прео-
браженското въстание. За кратко време с четата си
М. Герджиков развива активна организаторска и
агитационна дейност. Всъщност в района на Стран-
джа до момента на неговото пристигане организа-
цията има сравнително по-слаби позиции, четите са
малко, населението все още не е спечелено изцяло
за освободителното дело. Михаил Герджиков си
спомня: „Аз приложих начина, който се употребява
в Македония: събирах почти всички селяни мъже,
обикновено в черква, и им проповядвах. Аз им гово-
рех главно да съзнаят своето мизерно икономическо
положение; казвах им, че това положение зависи
главно от лошия турски политически режим, че ние
не бихме имали нищо против да бъдем в Турция, но
да ни се гарантира един сносен живот и пр. Аз сам
им задавах въпроси: тъй ли трябва да остане туй
положение, а те сами отговаряха, че то е нетърпимо
и че би трябвало да се подобри. На въпроса, може
ли да се постигне това по мирен начин, те отго-
варяха сами, че това не може да стане без въста-
ние.”
Когато през януари 1903 година ЦК на ВМОРО
начело с Иван Гарванов взема Солунското решение
за въстание, Михаил Герджиков заедно с Гоце
Делчев, Гьорче Петров, Димитър Стефанов, Яне
Сандански се обявява срещу него, мотивирайки се с
недостатъчната подготвеност на населението в Од-
ринско, с липсата на оръжие, силния военен потен-
циал на турците и пр. И заедно с Делчев издига
тактиката на „непрекъснат терор над турските ад-
министративни власти и терористически акции сре-
щу европейските капиталистически предприятия в
Турция: железници, банки и др... Тая тактика, ком-
бинирана със засилени четнишки действия в невъо-
ръжени околии и с повдигане в една или друга
форма на въоръжените райони, даваха максимума
на онова, което можеше да се организира срещу
Турция” (Хр. Силянов). В резултат на което, както е
известно, Гоце Делчев извършва великолепния
взрив над река Ангиста, а Герджиков решава да
извърши атентат по линията „Одрин – Цариград”.
Христо Силянов разказва: „С чета от 25 души,
в която влизаха и изпитани борци като Кръстю Бъл-
гарията, Ив. Варналиев, Пенчо Шиваров, Цено Кур-
тев, Ив. Ангелов и др., Герджиков навлезе в края на
януари в Турция и през Малкотърновскои Бунархи-
сарско се отправи към с. Странджа – далеч от
организационната територия. Оттам той се спусна в
полето и стигна до турските села Черкезкьой и Си-
неклий. Там четата проучи в продължение на два
дена линията и разписанието на треновете и на 19
февруари през нощта подкопа на две места линията
и приготви два взрива. Обреченият на гибел кон-
венционал пристигна в очакваното време, но мина
над двете минирани места, без да полети във
въздуха. Чуха се само два гърмежа като от пушка –
изгърмяха само петардите, а 25-те килограма дина-
мит остана неподпален. Машинистът спря влака, за-
беляза четниците, които бяха станали прави на
200-300 крачки разстояние, даде пълна пара и из-
бяга. Тая несполука бе страшен удар за дружината,
която сега, изнурена, безприютна, през снегове и

виелици, трябваше цели пет дена да гони обратно
първите български колиби...”
Известно е как протичат по-сетне събитията.
Конгресът в Смилево, един-два дена след смъртта
на Делчев, взема решение за въстание. По Петров-
ден Михаил Герджиков свиква конгреса на Петрова
нива, за да обсъдят създаденото положение и може-
ли Одринско да участвува във въстанието: „...пред
дилемата да въстанем сега или никога предпочетох-
ме да въстанем от братска солидарност и в помощ
на македонците” – припомня си в своите спомени
той. За главна операционна база на въстанието се
определят Малкотърновският и част от Лозенград-
ският район, които се разпределят на 12 участъка;
прави се преглед на оръжието и боевата сила, из-
бира се върховното боево тяло.
На Преображение избухва въстанието в Од-
ринско. Въодушевлението от вярата в наближава-
щата свобода е огромно. За кратко време въстани-
ците под ръководството на Герджиков отбелязват
сериозни успехи – освобождават цяла Странджа,
северната част на Лозенградско и Бунархисарско,
Ахтопол. Великолепно проведена е и акцията по ос-
вобождението на гр. Василико (Мичурин), срещу
който М. Герджиков тръгва с чета от 80 души, пове-
чето от които неопитни и необучени момчета, дви-
жени единствено от чистия възторг и искрен енту-
сиазъм. А главната военна крепост на турците в
града – казармата, той превзема със своите изпита-
ни в битки и сражения 15 момчета и с още толкова
ентусиасти, дошли от близките села с брадви и
триони.

Радостта от бързите победи обаче трае не по-
вече от 15-20 дни. Турците, стъписани от неочак-
ваността на въстанието в този край, реорганизират
силите си, променят тактиката си – 60-хилядната
въоръжена армия и 15-хилядният башибозук жесто-
ко го смазват. И в тази обстановка Герджиков прави
единствено възможното: осигурява на бягащото от
отмъстителността на поробителя население канали
за преминаване в България, след което и самият той
се прибира в свободното княжество.
Михаил Герджиков живее до 1947 година. И
макар че взема участие в класовите борби на на-
рода ни – до 9 септември 1944 г. възможностите му
за изява са твърде ограничени. Гледан с недоверие
от властите и полицията, твърде често преследван и
арестуван, той е принуден дълго време да живее в
чужбина. Но плътно наситените с революционна
дейност години на неговата младост, прекарани с
Гоце Делчев, Гьорче Петров, Яне Сандански, Христо
Чернопеев, всецяло отдадени на национално-
освободителните ни борби, му отреждат място сред
безсмъртните фигури в нашата история. >

ВОЙВОДАТА
ОТ СЕЛО ДЕРМАНЦИ
ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ
Владимир Каперски
„Христо Чернопеев сред народа” – така е из-

вестна снимката, запечатала една характерна кар-
тина от времето на организираната борба за осво-
бождение на Македония и Одринска Тракия. На по-
ляна, затулена в рехава горица, група селяни са се
скупчили около войводата, който приветливо и
сдържано им говори нещо. Повечето от тези хора са
момци, благоговейно обърнали лица към войводата.
Напред се виждат двама свещеници, също млади
мъже, а вдясно от тях се е сгушил поизсушен ста-
рец, който с хладна вглъбеност и тъга размишлява –
явно върху току-що чутото.
Има нещо вечно в тази потайна среща, в това
съзаклятническо единение, в което изпод светнали-
те, простовати и съгрени от надежда лица напира
решимост да следват водителя. Така се е захващала
всяка борба, когато се е раждала една градивна
взаимност между откровенията на словото и народ-
ната готовност за саможертва. Лесно е в снимката
да се познае войводата: погледите на всички са
събрани в него, отличава се напетата му снага, про-
низителният му поглед, под който висят тежки ко-
митски мустаци. И в същото време поизкривеното
му от якост тяло и малко несръчната му поза, която
издава непреодолян докрай свян, неогладеното му,
но благодушно лице на селянин естествено го
приобщават към околните, правят го един от мно-
гото, един от тях. „Той беше дребен човек – описва
го по-късно американският журналист Алберт Со-
никсен, – с лице, което когато бе спокойно, бе лице
на селянин: права, кестенява, остра коса, ниско
остригана, стърчаща нагоре, упорита, малки жълте-
никави мустаци. Това бе, както казах, лице на се-
лянин, но когато той се усмихваше, в тази усмивка
бе всичко, което бе свръхселско у Христо Черно-
пеев.”
Дълъг и залутан, славен и кървав ще бъде пъ-
тят му на революционер, но нишката на този път
неотклонно ще се гуши в недрата на народа, ще
прекосява народната душа, ще се слива с нейните
жалби и възторзи, ще черпи от силата й и сам ще й
отдава своята, докато куршум не пръсне горещата
му глава.
Майка му навън, сред шубраци го родила. „Ня-
ма да видиш хаир от този син, булка – предрекли
минаващи наблизо турци, – на път го раждаш, по
пътища ще скита.” Било е месец юли 1868 година
край родното му село Дерманци, Ловешко. Детство-
то му протича в притеснение и бедност, но поляни-
те, по които гони овцете, дават свобода и радост на
волната му душа. Разказва се, че още като дете
буйността му избивала в лудории, а непокорният му
нрав не го възпирал да раздава юмручено право
върху гърбовете на турчетата.
Като войник в плевенския полк бил познат със
своята прилежност и с безупречната си точност в

стрелбата. В онези години за бедния младеж от се-
ло, лишен от облагата да получи сносно образова-
ние, но затова пък навикнал на несгоди и суровост,
казармата е една добра възможност. След изтичане
на редовното време, Чернопеев остава на свръх-
срочна служба. „Постъпих на служба в 1889 година
и с прекъсване служих до 1899 година. Във време
на прекъсването писарувах в общината в с. Луко-
вит. Уволних се като фелдфебел пехотинец.”
Годините на ранната му младост съвпадат с
време на тежки изпитания за българския народ,
преминават в атмосфера на все още искряща вяра,
на възторзи и опиянение, на покруси и разочаро-
вания. Като дете той вижда освобождението на
България, а след това и престъпното й разпокъсва-
не. Безцеремонността на Берлинския конгрес и по-
следвалото го Кресненско-Разложко въстание до-
карват в родния му край дълги, посърнали върволи-
ци на прокуденици от Македония. Тъгата и несре-
тата на тези нещастници оставят тежка следа в
чистата и буйна души на младия Христо Чернопеев.
Съединението на Княжеството с Източна Руме-
лия през 1885 година и разгромът на безпреце-
дентното сръбско нахлуване закрепват увереността
на народа ни в собствените му възможности, тлас-
кат напред самоосъзнаването му като една млада,
жизнена сила, способна да се сплотява в моменти
на върховно напрежение и по собствен път, със соб-
ствена воля и жертви да търси справедливост срещу
наложената му политическа неправда. Това е вре-
ме, когато освобождението на върнатите под роб-
ство български области, и най-вече на Македония и
Одринско, от актуална тема на вестникарските руб-
рики придобива характера на призив за действие.
Новосъздадената Вътрешна революционна органи-
зация разпалва и зове умовете на най-издигнатите
родолюбци както в поробените краища, така и в
Княжеството. Измежду тях е и Христо Чернопеев,
„не от лична амбиция да се прочуе с подвизи в
опасното тогава революционно поле, а по силен
патриотичен усет” (Л. Милетич). И ако за Чернопеев
това е водещата сила, накарала го да отиде в
Македония и да остави жена с четири деца, не е за
пренебрегване и друго нещо, също така типично за
бъдещия войвода.
Дали знаменателното пророчество на турците
при раждането му е действителен случай или е
родово предание, не е особено важно, но то много
точно приляга на живот като неговия. Това е човек,
чието истинско състояние е действието, движението
във всичките му проявления. Той трудно устоява на
дългите застои, на еднообразието и безсмислените
повторения, на проточените умувания и благовидни
изчаквания. Той живее пълноценно само ако е
навън, ако е захванат с нещо значимо, ако работи
свободно и може да отдава силите си резултатно.
Всичко, което огражда и издига стени – терзае ши-
роката му селска душа, предизвиква открития му
характер. И независимо дали това са стените на
писарската канцелария в Луковит, или зидовете на
ломската казарма.
Още през 1895 година, след вестта за превзе-
мането на Мелник отчетатана Борис Сарафов, Чер-
нопеев е обладан от мисълта да остави военната
служба и да се постави в служба на освободител-
ното дело. Но последвалото затишие възпира мла-
дия подофицер, който всъщност още не е наясно
какво представлява организираното движение за
освобождение на Македония и Одринска Тракия.
Когато обаче Сарафов се прибира в полка си в град
Лом, между него и Чернопеев става срещата, която
ще определи съдбата на младия патриот до смъртта
му. „Тогава, преди да отиде в Русчук, по-близо се
запознах със Сарафова и узнах повече подробности
по македонския въпрос, та тогава вече същински се
заинтересувах.” За Чернопеев ще важи едно ценно
правило – да види ясно целта, да схване задачата,
а той има отличната способност за това, след което
да заработи непреклонно за осъществяването й, да
й се посвети изцяло. Не че са му чужди идеите и
теориите, интелектуалните прозрения на борбата,
напротив – с годините той ще израсне като един от
вдъхновителите и водачите на левите сили в
движението. Но за него те имат смисъл единствено
когато се въплътяват в ежедневието на делото,
когато са проверени и доказали своята състоятел-
ност в огъня на борбата, там, където се лее кръвта
народна. Това качество ще му помага вярно да пре-
ценява повика на момента, когато трябва да се
действува, да взема бързи и правилни решения. Но
понякога то ще го тласка към прибързани и крайни
становища, които своевременно, с помощта пак на
този буден прагматичен усет ще коригира и пре-
възмогва.
След уговорка със Сарафов, Христо Чернопеев
става инициатор за създаване на офицерско брат-
ство в ломския полк, „една дружинка”, чиято цел
като много други е да подпомага освободителното
движение в поробените български области – пре-
димно с пари и оръжие. През 1899 година по препо-
ръка на Сарафов той оставя казармата и отива в Со-
фия, където се среща с ръководители на Вътреш-

ната организация, „главно със Сарафова и Гьорче
Петров”. Това е време, когато след зачестилите раз-
крития и афери в Македония се слагат основите на
четническия институт, за чието изграждане крайно
са нужни хора като Чернопеев – с военна подго-
товка, способни да обучават, да сплотяват, да каля-
ват силите на организацията, да бранят делото от
враждебни и нездрави посегателства. И най-важно-
то: да се слезе трайно сред народа. „Разбрах, че
вътре има нужда да се организира революцията, ка-
то се подготви за това народът, преди всичко духът
на народа...”
В края на 1899 година Чернопеев е изпратен
от Централния комитет на ВМОРО в Солун, откъдето
трябва да бъде прехвърлен в някоя от районните
чети. И макар за него четирите месеца и половина
на изчакване да са твърде много време, да гнетят
несвикналия на спокойствие и удобства дух, това е
един полезен, подготвителен период. В Солун той
се среща с някои от първите ръководители на орга-
низацията, като Пере Тошев, Христо Татарчев и
Христо Матов, с които разменя мисли, които на мя-
сто го упътват в сложната обстановка, изясняват
същността на мисията му. Дните си Христо Черно-
пеев оползотворява и с обучение на посветени в
делото „кундурджийчета, занаятчии, писари при
търговци”, които за първи път се учат да боравят с
пушки. На 14 февруари 1900 година – този ден той
добре ще запомни – „най-сетне” е изпроводен в
четата на Михаил Попето, която действува в Гев-
гелийско и Ениджевардарско.
Христо Чернопеев навлиза в движението с
дарбата и усета на роден революционер. През но-
щите безспирно обикаля села, проповядва, посве-
щава довчерашните роби в борбата, съгрява душите
им, възпламенява сърцата им, увлича ги подир себе
си. Тези, които денем държат рало и овчарска гега,
нощем се обучават от войводата в стрелба, учат
тайните на военното изкуство, на четничеството.
Селянин в кръвта си, той добре познава селската
душа, знае нейните горчилки и въжделения, знае,
че тя може да вярва и се отдава, стига да чувствува
искреност и здрав смисъл в проповядваното, в кър-
вавия празник, за който се готви. Природен сладко-
думец, умеещ да нанизва мислите си просто и по-
нятно, излъчващ чисто човешко обаяние, но не-
предпазен и от суровост, понякога и от изблици на
рязкост, Чернопеев навсякъде е приеман като
народен водител, а името му се изговаря с любов и
почит във всяка колиба на Македония.
Бившият куриер на Вътрешната организация
Христо Керемидчиев от Хърсово, Кукушко, разказва
в спомените си за първото идване на Чернопеев в
тяхното село. Същата вечер видял брат си Гоце в
необичайно възбудено състояние, нещо го горяло
отвътре. Когато го попитал какво му е, Гоце Кере-
мидчиев отвърнал, че е идвал войводата Чернопеев
и заедно с други съселяни го заклел в делото. Вой-
водата така го пленил, че не можел да мисли за ни-
що друго. „Легна ми на сърцето този човек, мира ми
не дава. Говори едно хубаво, едно умно, а погледът
му те изгаря. Вие сте роби, казва ни, работите на
бея, а той кръвнишки ви граби. Дошло е време с
оръжие да се освободим. Ето, аз чак от свободна
България ида...” Думите не са достатъчни за народ-
ното доверие, колкото и силни, и правдиви да са те.
За него са потребни най-вече дела, мъжки дела. Не
след дълго Чернопеев се отделя със своя самостоя-

телна четица и се установява в пазвите на Кожух
планина. Из тамошните села безчинствувал някакъв
субаша, който искал да посегне на две моми бъл-
гарки. Селяните се оплакали на войводата и скоро
насилникът бил премахнат. От благодарност бащата
на момичетата надарил четниците и проводил с тях
седемнадесетгодишния си син.
През пролетта на 1900 година Чернопеев се
прехвърля в Кукушко. На 4 януари 1901 година че-
тата му е заградена в село Баялци. Войводата ор-
ганизира силна атака, която разстройва гъстия
пръстен на засадата. Захваща се престрелка в близ-
ките лозя. Четиринадесет часа малката чета отстоя-
ва на повече от петстотин войници. Седем от момче-
тата на Чернопеев слагат костите си край Баялци.
Пукотътна това първо голямо сражение на органи-
зационна чета откънтява надалеко из поробената
емя, народът разбира, че има въоръжена мощ, която
бди над него, която зове и захваща решителна
борба срещу вековния угнетител.
Времето, когато Христо Чернопеев навлиза в
движението за освобождение на Македония и Од-
ринско, съвпада с един преломен, изключително ва-
жен и сложен период в развитието на борбата. Ор-
ганизацията вече излиза на полето на революцията
като ударна сила с предани и подготвени бойци, с
твърда дисциплина и висок морал. А това в значи-
телна степен се дължи и на плещестия и нисичък
войвода от село Дерманци, Ловешко. „Михаил Попе-
то, Чернопеев и Марко (Лерински – б. м.) – не слу-
чайно подчертава Христо Силянов – са първите и
истински войводи и агитатори, организатори и ин-
структори. Техните чети изиграха ролята на школи,
от които излязоха множество известни четници и
войводи за районните чети от двете страни на
Вардара.”
Гоце Делчев цени особено качествата на Чер-
нопеев. Когато през 1901 година се започва фатал-
ната за делото вражда между Вътрешната органи-
зация и Върховния комитет в София, когато в някои
от краищата на Македония, особено в погранич-
ните, напрежението се засилва, Гоце изпраща Чер-
нопеев на най-тежкото място – в Горноджумайско. В
писмо до горноджумайските дейци освен указания
той дава и кратка, но ценна характеристика на вой-
водата: „Вашият район в случая трябва да се закре-
пи и застане най-твърдо, та да може да отстои на
всички болезнени за делото домогвания било от
външна, било от вътрешна страна. Пращам ви че-
тичка под водителството на Христа, който бе такъв
во кукушката, която даде силната за турците пле-
сница во Баялци. Той, Христо, е доста опитен и вещ
во работите по организацията, а също и добре
разбира началата, на които е основана тя, та вяр-
вам во скоро време да уредите неуредените места и
да закрепите слабите.”
В Горноджумайско Чернопеев се среща със
Сава Михайлов и Кръстьо Асенов, с които при об-
съждане на злободневните задачи стигат до съгла-
сието, че сега както ни-кога на организацията й са
нужни пари. Заедно със Сандански те стават ини-
циатори за пленяването срещу откуп на американ-
ската протестантска мисионерка Хелън Стоун. При
продължилото пет месеца бродене из горно-джу-
майските села и укриване на пленничките – мис
Стоун и придружителката й Цилка – българка от
Банско, Чернопеев и Сандански поемат нелеката
участ да предотвратяват срещи с турския аскер, да
отблъскват върховистки чети, да полагат грижи за
всичко, което изисква едно подобно, усложнено от
безброй условности отвличане. В тази сурова и в
същото време деликатна мисия се разкрива драма-
тичната и изненадваща с чувствителността си ду-
шевност на Чернопеев. Твърдият непреклонен нрав
на бившия фелдфебел се сблъсква с човеколюбието
на добряа, с благостта и чистата състрадателност на
народния човек. В това колкото противоречиво,
толкова и необходимо душевно единство е истин-
ският Христо Чернопеев. И трудно бихме могли да
го разберем, ако нямахме записките на американ-
ския журналист Алберт Сониксен. За срещата и
разговора си с Чернопеев, „един човек, чиято ано-
нимна слава се носеше из цяла Европа и Америка”,
той е оставил забележително свидетелство, в което
просветляват много от психологическите и нравст-
вени загадки на този необикновен дух.
Човекът, който не дава „две пари” за сълзли-
вите хроники на загрижената за пленничките Евро-
па, трябва при мъчително тежки условия да надмог-
ва притискащите го ежедневно терзания. „Изпадали
ли сте някога в положение да трябва да оказвате
силна съпротива на жена на средна възраст, която
притежава собствена, решителна воля? – изповядва
Чернопеев пред Сониксен. – И тя да възприема ста-
новището, че сте звяр – и вие да го чувствувате?
Твърда съпротива, а не физическо насилие, защото
това би било облекчение – и то час след час, ден
след ден...”
Ако нямахме наблюденията на Сониксен за
Христо Чернопеев, навярно щяхме да поставим под
съмнение силата на бащинските му чувства или
най-малкото те биха висяли на неясните паяжини
на предположението. Чернопеев изповядва, че ко-
гато Цилка родила, косата му посивяла и всички
четници така били отдадени на усърдието да вни-
мават за бебето, че когато някой кихал, криел гла-
вата си под дрехите. „После, помислете, едно здра-
во плачливо бебе е с нас, а областта гъмжи от ас-
кер, но странно как едно безпомощно бебе действу-
ва върху човека, особено ако дълго време е бил
далеч от жени и деца... Мисля може би несъзна-
телно, мис Стоун, както и майката, започнаха да ни
смятат малко повече хора след това...” И все пак
остава въпросът: а собственото му семейство, а
неговите деца? Кое го е довело до решението да се
прости едва ли не завинаги с тях – благороден
егоизъм или ботевско отдаване на борбата за отече-
ственото благополучие? Навярно при него са нали-
це и двата нравствени мотива, но основният, реша-
ващият е вторият. При получаването на откупа за
мис Стоун, по право предложили и на Чернопеев
известна скромна сума, но той рязко отказал: „Не
влачихме жени през планините, за да храним деца-
та си”. Тогава Гоце Делчев наредил без знанието на
войводата да изпратят пет лири на съпругата му.
Когато през същата 1901 година си заминал за Ко-
леда вкъщи, с тези пари семейството му чествувало
празника... Но повечето от получените пари тряб-
вало да се разсипят във все по-затягащата се борба
между вътрешните дейци и четите на Върховния ко-
митет. По нареждане на Гоце Делчев, както вече бе
изтъкнато, Чернопеев се захваща да дава последо-
вателен отпор на това злощастно за делото движе-
ние. Привичната му твърдост обаче не отива в па-
губна крайност, а дори противно на непреклонния
му порив за действие той проявява търпение и гъв-

кавост, търси справедливи и мирни пътища за от-
стояване на идеите и принципите на Вътрешната
организация. В този смисъл твърдението на Миле-
тич, че преди Илинденското въстание Чернопеев е
изхабил „по-голямата част от времето си и енергия-
та в кървави разправии с върховистите”, е едно-
странчиво и всъщност – несъстоятелно. Чернопеев
отлично съзнава вредата и за революционните ра-
ботници, и за обикновените хора от братоубийстве-
ните ежби и затова се мъчи безкръвно, с преговори
или – какво по-демократично от това – двете страни
в присъствието на народа да изложат доводите си,
за да може „населението само да съди”. Така по-
стъпва с войводите Иван Пашалията и Тодор Саев и
едва когато се убеждава, „че съвсем не може да има
дружба с върховистите”, прибягва до оръжието. Но
той не желае физическото унищожение на едно-
кръвни братя и затова се труди преди всичко да ги
обезоръжава и изпраща отвъд границата. Чернопе-
ев винаги ще отстоява тази позиция, дори във вре-
мето на най-обтегнатата поляризация на силите в
освободителното дело, когато самият той здраво
стои в авангарда на левицата. Той не одобрява са-
мовластното решение на серчани за убийството на
Сарафов и Гарванов през 1907 година, при все че
отдавна е скъсасл със своя кръстник в движението,
че е един от първите приближени на Яне Сандански
и последователите му. Чернопеев настойчиво търси
възможности за помирение между враждуващите
групировки, мъчи се да открие средищна територия,
където да се сключат разделените десници, да се
охладят страстите, да надделее здравата мисъл. Той
добре разбира, че за да победиш едни неприемливи
идеи, които все така са обърнати към общата цел,

далеч не е достатъчно да искаш физическото уни-
щожение на носителите им. В желанието си да бъде
осъществено единство на революционните сили,
Чернопеев прави безпоследствени усилия да пре-
дизвика свикването на „извънреден революционен
конгрес”. Сякаш този земен селски човек надушва
кръвта на бъдещата братоубийствена кланица, коя-
то ще погълне скъпи жертви и ден след ден ще ру-
ши крепостта на освободителното дело.
С още по-голяма страст, с присъщата му кате-
горичност Чернопеев се обявява и срещу подрани-
лото и взето в отсъствието на първите ръководители
на ВМОРО решение за въстание през 1903 година.
По това време той е вече Струмишки войвода, но на
конгреса в Солун неговият район е представен от
друг делегат, който, без да е достатъчно наясно за
истинското състояние на нещата, дава гласа си за
въстанието. „Делегатът не беше и за делегат, ала
него намерили, него извикали” – с обяснимо раз-
дразнение споделя в спомените си Чернопеев. Мал-
цина са тези, които като него да съзнават липсата
на готовност за въстание: като работник на Вътреш-
ната организация, който непрестанно е сред наро-
да, като стратег и професионален познавач на во-
енното дело, той знае много добре, че все още под-
готовката е незавършена – няма достатъчно оръ-
жие, боеприпаси, дрехи, храна, няма стабилен тил.
И все така Чернопеев не може да остане вън от съ-
битията, напротив – решава да действува с теро-
ристични акции, което според него в този момент е
единствено правилно. Събира 60 момчета, набавя
им пушки и динамит, и заминава за София, където
четата му нараства на 190 човека. През март 1903

година той влиза в Македония, води сражения из
Кочанско, Струмишко и Разложко.
И днес може да се спори дали позицията на
Чернопеев за Илинденското въстание е по-правил-
ната. Но в това отношение по-голяма стойност има
фактът, че той проявява дисциплинираност и спроти
убеждението си влиза в кървавия поток на това
героично събитие. Дисциплината за него е не про-
сто условие за успеха на всяко голямо начинание,
каквото е изправената пред пъклени трудности бит-
ка за свободата на Македония. Тя е негова същност,
едно от първите начала, върху което се крепят
всичките му действия. Неговото „благоговейно от-
насяне към тогавашните ръководители на делото”,
за което съобщава Милетич, е не друго, а преди
всичко осъзнатата необходимост от подчинение и
единоначалие, от организираност. Наистина думата
си е казала и казармата, но дисциплинираността му
няма нищо общо с фелдфебелския стил на подчине-
ние, с глупашкото, отдадено на страха и сервил-
ността изпълнение на по-горна воля. Той е творец в
помислите и деянията си, той винаги има свое раз-
биране и тълкуване на решенията, което никога не
противостои на духа на задачата, но което се фор-
мира и от условията на мястото и особеностите на
времето. И още една особеност има разбирането му
за дисциплина – той не може да приеме сляпата
обвързаност, която иска подчинение дори и когато
очевидно се върви в погрешна и пагубна посока.
Тогава, както ще видим, Чернопеев не се бои да
изпълни повелята на собствената си съвест, дори
ако този, който е грешил, е самият той...
Времето след Илинденското въстание е един
нов период за освободителното дело, то поставя на
преоценка редица идейни и тактически схващания,
групира по новому противостоящите сили в движе-
нието, които все повече се разграничават едни от
други. Това са години, през които Христо Чернопеев
все по-дълбоко навлиза в лагера на левицата. Сега
все повече го виждаме като идеолог и духовен
строител на борбата, който в страстта си да отстоя-
ва и дава живот на разбиранията си, понякога отива
в едни наистина възвишени и твърде далечни про-
зрения, но за времето си утопични и нереализуеми.
Оттук ще се разгаря у него нов конфликт, който ще
поставя на проверка пословичната му деятелност и
безпрекословното му отдаване на революцията.
Разбиранията на Чернопеев за перспективите
на движението намират израз в разработената от
левицата „Директива”, според която основното из-
искване за бъдещо въстание е, че то трябва „да се
диктува главно от вътрешните условия на организа-
ционния развой”. Народът трябва преди всичко да
се облегне на своите сили и добре да помни, че
свободата даром не се дава, а се извоюва с оръжие
и жертви. „Населението се подготвя само да поеме
съдбините си след едно освобождение: не е сво-
боден оня народ, който има само писани правдини –
последните бързо се потъпкват и се заместват с
произволи на народни угнетители...”
В „Упътванията” към директивата се откроява
идеята за Балканска федерация, която Чернопеев
прегръща с цялата жаркост и чистота на своето сър-
це. Той добре си дава сметка, че след Илинденското
въстание с растяща острота се развихрят интере-
сите, амбициите, страстите и на другите балкански
народности и държавици спрямо Македония. Бал-
канската федерация според „Упътванията” „трябва
да легне в основите на сближението и дотолкова да
се усили, щото да се наложи на съседите като
единствен изход за спасението на всички”.
След години тази постановка значително ще
надскочи рамките си, за да бъде формулирана от
Чернопеев и Павел Делирадев на конгреса между
струмчани и серчани през 1908 години като поми-
съл за една „велика източна федеративна репуб-
лика.” „Ние можем да се радваме – заявява Черно-
пеев в статия на „Единство”, вестник на новосъзда-
дената в дните на Хуриета Федеративна партия, –
че вместо освобождението само на Македония, е
освободена цялата турска империя от ноктите на
абсолютизма.” Романтичното му опиянение отива
дотам, че по време на Хуриета той не вижда ни-
какви причини дори за капка резервираност спрямо
младотурците, нещо повече – на мнение е, че Вът-
решната революционна организация си е изиграла
ролята и трябва да се закрие, което и прави в своя
район. Но не след дълго прагматичният му усет ще
го отрезви изведнъж, ще го запрати от едната край-
ност в другата – само година след преврата, когато
ясно вижда измамените си от младотурците надеж-
ди, той пръв излиза от Федеративната партия, за да
хване гората.
Ще бъде погрешно в тези на пръв поглед про-
тиворечиви действия да търсим идейно непостоян-
ство и колебание. По-скоро те са потвърждение на
страстната му готовност и чиста посветеност на го-
лямата идея – освобождението на Македония, за
което той дири различни, не винаги тръгващи от ед-
но и също място, но водещи към една цел пътища. И
макар понякога опиянението да взема твърде кате-
горични форми, той никога не прескача границата
на своите основни, на принципните си убеждения.
Ето защо не е чудно, че Христо Чернопеев е сред
първите български храбреци, тръгнали през пролет-
та на 1909 година към Цариград, за да потушат
контрапреврата на тиранина Абдул Хамид, а след
по-малко от три години, когато при освобождението
на Банско осветяват с Яворов българското знаме,
поздравява друг един тиранин – Фердинанд –
заради освободителната му мисия през Балканската
война.
С Балканската война всъщност привършва и
неговото революционно бродничество. Дванадесет
години този корав мъж няма да се умори да преко-
сява горите и полята на злощастна Македония, да
строи и да варди от разрушение стъпалата към ней-
ната прокълната свобода, да среща славата и
смъртта. Един живот, който не е могъл да се носи
като равните води на полска река, а като планин-
ските потоци на родния Тетевенски балкан и на Ма-
кедония, е трябвало да се блъска и лута, да руши и
прокарва проломи към заветния хоризонт. Един дух,
който се възмогва от сивото еднообразие на казар-
мените нрави до далечните идеи за една върховна
свобода, човешко братство и социален прогрес. Ед-
на любознателност, която от тихите уроци на основ-
ното селско училище можеше да извърви пътя до
Марксовото учение и драмите на Ибсен... Видял по-
гребани вярата и усилията си, след Балканската
война Христо Чернопеев се оттегля от революцион-
на дейност. Но с мислите и чувствата си, с неу-
кротимия си граждански порив той е отново до бол-
ките на македонските българи – като депутат в На-
родното събрание той представя и защитава интере-
сите на хората от Струмишко. Макар че не одобрява

влизането на България в Първата световна война,
макар като народен представител да е освободен от
задължението за мобилизация, Чернопеев заминава
за бойното поле, за да стори още един опит за
свободата на Македония. Този път – последен.
Дали старият войвода, произведен в чин капи-
тан, е вярвал, че все още има някаква надежда или
е искал да не бъде сред онези, които ще посрещнат
новата катастрофа?...
Тринадесет дни след отиването си на фронта –
на 23 октомври, в екстаза на безумно устремна ата-
ка, Христо Чернопеев пада покосен от френските
картечници край Криволак. >
ИСПОЛИНЪТ ОТ ЛЕРИНСКО
МАРКО ЛЕРИНСКИ
Весела Люцканова
Бил е дребен, дрипав, въшлясал котленец. За-

гинал е в село Пътеле на 19 юни 1902 година.
Бил е гигант по дух, ослепяващ със смелостта
си, с несломима борческа енергия, аскетично строг,
силен и самопожертвуващ се, отдаден на делото,
скрил човека в бореца, неотстъпващ пред несго-
дите, леринският цар за българите, Марко паша за

турците, любимият войвода, възпят в народните
песни с обич и удивление, с почит и възхита. И та-
къв е оцелял до днес от песните, от легендите, от
книгата „Писма и изповеди на един четник” на
Христо Силянов.
Наричал се е Георги Иванов, родом от Котел,
сражавал се е на Сливница. Още във войската проя-
вил нечувана смелост и другарите му прибавили
името Геройски. А във въстанието през 1895 година
като знаменосец на чета е участвувал в различни
сражения и в изгарянето на село Доспот. С необик-
новена ненавист към турците, натрупана в петве-
ковното робство, безгранична като народното стра-
дание. Въоръжен протест на новоосвободените бъл-
гари, неизбежен и естествен, продължение на оная
обща народна борба, която не се завърши с осво-
бождението на България. И този протест го е довел
в Леринско, все още под турски гнет. Достатъчно е
било да му кажат: „Иди там! Робите имат нужда от
теб!”
Едва ли е познавал този край преди. Дошъл е,
както би отишъл при братя, които се нуждаят от
него. Запазил спомена от страдалческото минало на
своя роден край, настояще за Леринския. Народът
му повярвал, както се вярва на месия, посочил спа-
сението му. А не е знаел кой е. Има ли майка, жена,
деца, свои. Никога не споделял. Никога от нищо не
се оплакал – ни от студа, ни от умората, ни от все-
кичасните изпитания. Не хвърлил скъсаните си
дрехи, а можели „да го позлатят”. Нарекли го Марко
или сам се е нарекъл, все едно. И тъй като и през-
името му било неизвестно, след смъртта му приба-
вили Лерински.

В Леринско Марко се явил узрял за съзнание-
то, че идва да даде живота си за освобождаването
на своите братя. Дошъл е с казармена дисциплина.
Повелителен и суров. Строг към другите, но още по-
строг към себе си. Загърбил всички земни блага,
откъснал се от жена и деца, за които се грижат в
България, за да загине за свободата на поробените.
Личността му би се загубила в общите описа-
ния за войводите от онова време. Би оцеляло един-
ствено името му – на герой и мъченик, пред което
се прекланят. Но той се е запазил и като личност,
като човек от плът и кръв, с всичко онова, което го
е отличавало от другите. И го прави близък и днес
на всеки, прочел книгата на Силянов.
Остро изсечен е образът му, трагично величав
и топъл. Още от първата среща Силянов улавя най-
характерното: „Тоя Марко сега е пред мене. Хвърля
се веднага в очи, че едничък той е пристегнат на-
пълно, с препасани паласки и с калпак на главата –
готов при първия тревожен сигнал веднага да скочи
на крака в пълно въоръжение. Той седи кръстнозе,
но с изправена глава, неподвижен като статуя. Цял
е обърнат в слух. Дребна и костелива, неговата фи-
гура не е тази, която очаквах. Турците също едва
ли бяха познали в него своя Марко паша, ако го бя-
ха съзрели отнейде. Няколкото резки над намръще-
ните безцветни вежди издават дълбок и съсредото-
чен вътрешен живот. Когато се свършиха разиска-
нията, той вдигна глава и погледите ни се срещ-
наха. Как студено блестят тия мънички бели очи!”
Снет от натура, като че ли все още е жив, а
отдавна е мъртъв. Мълчанието на Марко и вътреш-
ната му сила дават доста оскъден материал за об-

хващане на неговата биография. Дори за човек,
който е в четата му, търси приятелството му, на-
блюдава го, прави опити да проникне във вътреш-
ния му мир. Но Марко се разкрива в контрастите и
конфликтите и чрез онова пълно негово проникване
в делото. Във всеотдайността му. Постъпките му на
революционер войвода, и то на чета, която е идеал
за другите райони, четнишка школа за интелигент-
ни младежи, кандидати за войводи, постъпки ярки и
остри го характеризират напълно и той излиза от
страниците строг, подчинен изцяло на един жесток
дълг и на дълбока справедливост, отдаден докрай
на народното дело, силен и в смъртта си, когато
подпрял с трупа си каменната стена, неговите отво-
рени очи, вперени във враговете, не им дават по-
кой. И не смеят да го доближат и мъртъв.
А живият Марко с четата си минава от село в
село из Леринско, за да пробужда душите на поро-
бените. Македонското революционно движение се
явява като продължение на общобългарското наци-
оналнореволюционно движение, възприело всички
негови форми, и то не като етапи един подир друг,
а като доказано от историята многообразие на рево-
люционните борби. От Раковски се възприемат че-
тите, които се съчетават с дейността на масовата
революционна организация – ВМОРО. Също като
при Априлското въстание, революционната помощ
на четите не се прекратява, а се съчетава с общата
борба по места. Ботевата песен сега вдъхновява по-
силно от времето на доосвобожденската епоха, тя
минава в поробената земя чрез патриотично настро-
ените борци и се пее от Пирина до Шир и от Бис-
трица до синия Охрид. По непристъпните планини
звучи и „Ой гори, гори балкански, гори неначети...”

любима песен на Гоце Делчев, застанал начело на
революцията. С тая песен броди и Марко-вата чета,
за да пробужда народа. Пробуждането е бавно и
мъчително, някои села целите са обхванати от ре-
волюционен кипеж, други напълно се оставят на
произволите на турците, трети избягват комитите,
за да не им запалят чергата. И както навсякъде –
най-бедните слоеве на населението са и най-
верните. А най-богатите са спирачка на революция-
та. И отново се доказва класовата същност на про-
тиворечието. Задачата на Марковата чета е тежка и
отговорна, тя не само подготвя бъдещи войводи, а
се явява защитник, подбудител и съдник. Марко е
мерило за истински революционен ръководител, той
е изключително морална личност. Като Васил
Левски. Като Гоце Делчев, с когото го свързва вяр-
на дружба. На живот и смърт. Като Гоце той с уме-
ние въвежда новопокръстените в борбата и ги при-
общава към делото. Думите му, пестеливи и точни,
падат в сърцата на селяните като в благодатна поч-
ва. Когато Марко говори, че всички млади хора
трябва да се въоръжат, слушателите с вълнение по-
глеждат към пушките на четниците, в четниците
виждат примери на самоотричане, жертващи всеки
миг живота си. На селските събрания войводата
кръстосва пушката и ножа под иконата. Неподви-
жен и съсредоточен, той заклева селяните един
след друг, първо целуват иконата, после пушката и
ножа. И те вече не са това, което са били до вчера,
а другари в борбата, обрекли живота си за осво-
бождаването на народа.
В Зелениче става разграничаването на двата
района – Костурския и Леринския. И там се опре-
деля общата работа на четите в пограничните села.

Марко Лерински и Гоце Делчев заедно отиват в
Екшису, а оттам в село Острово. Вълнуваща е раз-
дялата им в село Гугово. Марко поставя Гоце Дел-
чев на недосегаема висота, мечтал е да бъде негов
четник и, докато е жив, да не се разделя от него.
Завинаги остават в сърцата на четниците думите на
Гоце, че не принадлежат на себе си, че животът им
е пожертвуван пред олтара на делото. И никой да
не се бои от смъртта, нека я посрещат с презрение
и я победят. Че имат начело най-добрия войвода в
Македония, който да им служи за пример във всяко
отношение. Марко се просълзява. Пътищата им, ма-
кар и общи и с една цел, имат различни посоки,
единият на изток, другият на запад. Те се пресичат
и разминават до следващата среща в друго село на
Македонско. Кога, още не знаят. Марко тръгва към
Жерве, Чеган, Горничево, Баница, Росен, села до-
бре организирани, където посрещат четата радушно
и гостоприемно. Преходите са тежки, мрачен ли е
Марко, мрачна е и четата, весел ли е той, всички са
весели.
Спокойните дни започват с гимнастика. Марко
взима пушката, застава прав и изрежда всички
хватки. После, седнал до огнището, затананиква. И
гледа четниците си, които също изреждат всички
хватки. А когато има вестници, те прочитат новини-
те от България. В тях нерядко ги упрекват, че все
още търпят робството. Тогава лицето на Марко сил-
но побледнява от ярост, ожесточен от обидата,
страдащ. Потеглят отново по трудните пътеки на
Сетинската планина без почивка и в мълчание. За
да преминат реката Елешница. И тук е едно от най-
вълнуващите им преживявания със селяните от
Неокази. Около десетина на брой, те ги чакат въо-

ръжени до брега, за да им помогнат да се прехвър-
лят оттатък. Прегръщат четниците, нахранват ги, а
после се събуват боси, навиват крачолите на панта-
лоните си и превиват гръб, за да ги пренесат през
водата. Марко е трогнат, обичта на неоказци е пре-
даност не само към тях, а към делото. Той ги раз-
бутва и пръв нагазва във водата. Четниците го
следват. Следват ги и селяните без колебание. На
другия бряг те им оставят храната, която са донес-
ли. Но твърде много е донесеното, четниците не мо-
гат да вземат всичко. И селяните отново протести-
рат. Очите им са пълни със сълзи. Войводата ги ус-
покоява и ги връща към селото. Предупреждава ги
да внимават с турците, усмихва им се, оценил висо-
ко предаността им. Ако всички бяха като тях! По-
стъпката им стопява леда от обидата във вест-
ниците. Спомни ли си за нея, Марко се усмихва. И
решава да изпрати на Гоце Делчев вестника с най-
обидната статия. Изпровожда куриера с думите,
авторът на статията да прекара някое време в че-
тата, та да пише по-умни работи. И изпита на гърба
си тяхната хайдушка участ.
Почивките са редки, Марко е пестелив към
тях, или на открито или в някоя колиба. Осигурява
безопасността на хората си, като оставя един от
четниците да пази, а колибата се изпълва с песни и
смехове. Малко са празниците им около накладения
огън. Лицата на четниците изразяват безгрижие.
Един след друг се надпреварват да разказват за
своите сблъсъци с турците. За победите си над тях.
С много ирония и омраза осмиват недостатъците им.
А после започват песните. В четата на Марко е Аб-
дурамана, който пее с чувство. Смел, едър човек с
прошарена коса и с мек крехък глас, той увлича

другите. Запяват и овчарите, които са ги приютили.
Ботевите песни изпълват с въодушевление плани-
ната. По някое време се присъединява и мощният
бас на войводата, уж мълчаливец и затворен в себе
си. Всички са готови да загинат за свободата. А
марш на четата е песента за Милуш войвода, създа-
дена от народа. В нея скръбта по поробената роди-
на и борческият подем са преплетени в едно. Край
гаснещата жарава всички се умълчават и мислят
какво ли ги чака по планинските пътеки, геройска
смърт или достигане на желаната свобода.
И отново Марко войвода ги повежда по най-
потайните пътеки, където ги чакат хора от народа,
всеотдайни и предани. Но има и други, изплашени
за себе си и челядта си, които отстъпват от народ-
ното дело. И предпочитат да донасят на турците
срещу своите. За тях няма милост. Където и да са,
четата на Марко ще ги намери и ще им отдаде за-
служеното. Плевели в народната нива, те биват
изтръгнати, преди да я задушат. Това е жесток дълг
за войводата. И четниците измъкват от домовете
предателите един след друг, за да ги изправят пред
съда на революционната организация. В лицето на
Марко и тях самите. Всеки бива изслушван. Никой
няма да бъде наказан без вина. Съдът се провежда
далече от населените места, където се изпълняват и
наказанията. Четата на Марко отвежда трима в По-
падийската планина. Най-възрастният дядо Янаки е
обвинен невярно. Войводата изслушва оправдания-
та му, които се доказват и от свидетелите. Колко
огромно е облекчението на Марко, когато разбира
невинността на стареца, за освободителното дело е
спечелен още един човек. Не е същото с другите
двама. Притиснати от доказателствата, те признават

своята вина. Оправданият и осъдените прекарват
няколко мъчителни часа заедно. После селяните се
прощават с осъдените, те ги упрекват и жалят, но
знаят, че няма друг изход освен смърт за предате-
лите. „Оти, бе бракя, го направихте? Како ви не
беше грях, бе бракя?”
Лобното място е подземна яма без изход. И за
да не се вдига никакъв шум, наказанието се про-
вежда с нож. Осъдените са се разкаяли, но е вече
късно. Ако се прояви жалост, отново ще има преда-
телства. Страшно е да се убиват братя, но е неиз-
бежно. Двете истини се примиряват трудно. Четни-
ците са мрачни, те осъждат и оправдават в името на
народната борба. И милост няма. Най-праведни ме-
жду всички земни съдии. Отдали заслуженото, про-
дължават своя път. Мълчаливи и потресени, те са
удивени от своя войвода, оръдие на най-висша пра-
вда, разпнат между чувството и дълга, но без миг
колебание при взимане на решението. Следват го
през хубавата и разнообразна Нидже планина. Хай-
душка планина, която ще пази спомена за Колегиза,
Котракя, Капитан Наум и други прочути харамии. От
дебрите на тази планина те са се спускали в полето,
връщали са се с богата плячка и са се отдавали на
буйни оргии. Тяхното време е отминало. Около де-
сетина години, а и повече са вилнеели из цялата
околност, споменавани със страх от всички, наказ-
вали са и турци и предатели и са загинали безслав-
но от коварството на собствените си ятаци. Остана-
ли са в паметта на народа както с героични сраже-
ния с турците, така и с ужаса, който са предизвик-
вали сред населението. В Нидже планина няма вече
харамии, а четници. Тяхната скромност, бедността и
справедливостта им ги приближават до селяните.

Думите им за всеобща борба се приемат с доверие.
Дори и ония, които все още помнят грубостта на ха-
рамиите, хранили са ги и са ги поили и са опитвали
на гърба си жестоката им десница. Един от тях, дя-
до Танас, стар, деветдесетгодишен овчар, приема
четата на Марко с мълчание и неприязън. Малтре-
тиран от харамиите, той мълчи и ги поглежда само
под вежди. Но когато изваждат пред него скромния
си обяд и го приканват край трапезата си от клисав
кукурузен хляб и засъхнало сирене, старецът се
разхълцва от вълнение. Той си ги е представял като
насилници, ненаситни и потънали в разкош. А какво
вижда? Развълнуван и спечелен, той ги изпровожда
до бивака им и ги целува поред. Марко отново е
прав. За да печелят доверието и любовта на селя-
ните, трябва да живеят просто и скромно като тях.
Поделили и неволята им.
Един след друг четниците се подготвят за
трудната си съдба на войводи. Марко им е предал
своя опит, непрестанно те го имат пред себе си за
пример. И напускат подготвени един след друг че-
тата му. Периодът на ученичество завършва различ-
но за всеки от тях. Според качествата, готовността
за саможертва, чувството за отговорност към дру-
гите. Марко преценява. За два месеца при него се е
подготвил Методи Патчев и е станал баш войвода в
Прилепско. Идва времето и на Славко, по-късно и
за самия Христо Силянов. Раздялата всеки път е
мъчителна, онова, което четниците са научили от
Марко, ги прави предани, справедливи, безстраш-
ни, той им се доверява и като на войводи, които
поемат други участъци в Македонско. След отделя-
нето на Славко поделената чета се смъква към село
Добровени, в това бедно селце всичко принадлежи

на бея. И къщите, и земите. Но пълновластни госпо-
дари са добровенци, които се катерят по чукарите с
лекотата на козите от стадата, стрелят добре и в
жилите им тече волна хайдушка кръв. И всеки от
тях дава мило и драго да се снабди с оръжие. Дори
и последният бедняк бай Коле продава единствена-
та си крава, за да си купи пушка. А за да купи и за
сина си, е готов да продаде и магарето, с което
пренася дърва за продан в града. А започне ли да
се събира наложеният данък за организацията, по
една-две лири на човек, бедняците с благословия и
пожелания го дават. Единствен селският чорба-
джия, най-имотният в селото се опъва и се пазари.
Неговият данък е и най-голям, но упорит и скъпер-
ник, Трайко не иска да го внесе целия. И пазар-
лъкът на чорбаджията е срамен и продължителен.
Това става причина за сблъсъка между него и вой-
водата. Нито добротата в началото, нито убеждава-
нето дават някакъв резултат. Марко му показва
щедростта на бедняците, чорбаджията не се трогва.
Мълнии вече светват в очите на войводата, но той
още дълго сдържа гнева си. Става даже мек, умо-
ляващ дори, чорбаджията е възрастен и трябва да
разбере, парите са за народни работи, за освобож-
даване на земята им. И продължава търпеливо да
увещава стария. Четниците се учудват на търпение-
то на войводата и на неотстъпчивостта на стареца.
Раздразнени, те го заобикалят, готови да помогнат.
И селяните затварят кръга около тях, забили по-
гледи в краката си от срам. А старецът не вижда
нищо, продължава да се пазари – вместо исканите
шест лири, предлага четири. И нито лира повече.
Но парите вече не са от значение, важното е кой ще
победи, Трайко или Марко. Чорбаджията или народ-

ната организация. Марко неочаквано избухва в ос-
троти и проклятия срещу предателите, бездушници-
те, скъперниците и срещу всички съзнателни и
несъзнателни крепители на турската власт. От
цялата разправия между двамата, продължила по-
вече от два часа, селяните потъват от срам. Марко
ги успокоява, чорбаджията не срами селото, а един-
ствено себе си. Той не е достоен за него. И Трайко
изглежда победен, без да е дал исканата сума.
Четата си тръгва, а с нея тръгват и бай Коле и сина
му с чужда пушка през рамо, С отдръпването на
един народната сила не намалява. Идват нови. В
малкото манастирче „Св. Харалампи” ги чакат де-
сетина селяни, избягали от Неокази, същите ония,
които искаха да ги пренесат през реката. Връща-
нето им е рисковано, селото се е напълнило с турци
след изчезването на двамата наказани. Бежанците
са поведени от попа на селото, той е дошъл с
тримата си сина. Армията на революцията се увели-
чава. Но тя търпи и удари, след добре свършената
работа на четата в Екшису са осъдени седемнайсет
души и сърцата на четниците се свиват при тия
вести. Но Марко войвода знае, че не е борец оня,
който се колебае пред жертвите. Той поставя пред
бежанците въпроса или да минат в България, или да
останат, за да се борят за освобождаването на
поробените земи. Нека избират сами. Никой не се
колебае. Всички остават където е целият народ, там
са и те. И в Леринско четите стават две. Едната я
поема дядо Яндре с помощник Христо Силянов,
другата е Марковата. Марко далновидно прикрепя
към дядо Яндре, запазил много от харамийските
традиции, младия интелигент Силянов, който ще
поеме проповедническата и организаторската рабо-

та в четата. Двете чети се разделят, но дори и при
раздялата четниците знаят, че пътищата им ще се
кръстосват непрекъснато и Марко войвода и отда-
леч ще бди за тях.
Четата на дядо Яндре слиза в село Пътеле.
Четата на Марко продължава из Нидже плани-
на и докато двете чети са разделени, няма кой да
описва подвизите на Марковата. Но Христо Силянов
е негов възпитаник, оттам идват противоречията
между стария харамия и напусналия учителството
младеж. Единият прегърнал революционната идея,
другият закърмен с харамийския дух. Отсъствието
на Марко веднага се усеща във втората леринска
чета. Езиците се развързват, дисциплината отслаб-
ва. Дядо Яндре стои винаги на чело, но му липсва
скромността на Марко. Вниманията към него го рад-
ват. И му е мъчно, че някои от правата са дадени на
друг. Иска му се цялата работа да я върши сам,
неспособен да осъзнае, че отдавна не би се справил
както с организацията, така и с проповедничество-
то. При ръководството на Марко се избират най-без-
опасните пътища, колкото и да са заобиколни, сега
– най-удобните и кратките. При поход в четата на
Марко почивките са давани според дължината на
похода и безопасността на четниците, а сега според
умората. Дядо Яндре обладава обонянието на вълк,
ориентира се бързо дори в местата, където не е бил,
но хората му не се боят да роптаят. При Марко
войвода никой не се осмелява. Сега всички са по-
придирчиви и към храната, а щом тялото започва да
привиква към удобствата... Горещ поклонник на
Марковия аскетизъм, младият помощник иска да се
спазват в новата чета всички приети от Марко тра-
диции, за да опази духа й борчески и непреклонен.
Често казва, Марко не правеше така. И въпреки че
той не е с четниците на дядо Яндре, присъствието
му се усеща. Дядо Яндре дава предложения освен
проповедническата дейност да се пристъпи към
убийства на богати турци, помощникът му не се съ-
гласява, всичко трябва да се съгласува с Марко и
околийския комитет. Изплашен от предложенията,
той настоява по-бързо да се срещнат с Марко. Но
идват молби от воденци да се посети селото Меси-
мер и от него да се направи крепост на революци-
онното движение. Тук става и първото сериозно
недоразумение между помощника и дядо Яндре,
причина за по-бързото завръщане на втората чета в
Леринско. Марко е известен за недоразуменията
между двамата, в интерес на борбата той трябва да
вземе своето решение. И изчаква завръщането на
четата, която се отбива в село Пътеле. Посрещната
гостоприемно там, четниците отсядат в най-богатите
къщи. Определената програма за работа е изпълне-
на. Четниците отново тръгват към Марко, но са при-
нудени да отседнат в един кантон, където ги намира
писмо до Марко за гибелта на четата на Методи
Патчев. Четниците са покрусени. Изминали са чети-
ри месеца от раздялата им с Марковата чета. И те
бързат към Екшису, където ги чака тя.
Марко ги посреща с радост. Той е преживял
вече болката от гибелта на Методи Патчев и хората
му, за която е научил по-рано. Тя е едно предупре-
ждение. Той е възхитен от героизма на загиналите и
изпитва удивление пред смелостта им. През тия че-
тири месеца Марко е посетил повечето планински
села на югоизток, срещал се е и с другарите от Ко-
стурско. Той иска да довърши обиколката си и две-
те чети заедно тръгват към Кайлярско. Но в Ракита

има войска и те се изтеглят над Врабчанското езеро
в рядка и ниска дъбова гора. Оттам се смъкват в
Емборе. Но и там ги чака несполука. Емборяни не са
усърдни към народното дело. Марко прави опит да
приобщи селото. Първенците се явяват пред него с
неохота, оправдават се, че в селото има и турски
къщи. Пребелели от страх, твърдят, че турците са
по следите на четата. И Марко оттегля хората си
към силно залесената Мурик планина, а емборяни
ще ги снабдят само с храна. Четата е в чужд район,
за първи път посетен от комити. Обещаната храна
от Емборе не идва. Марко изчаква замислен. Чет-
ниците настояват сами да слязат в селото и да си
вземат хляб. Страхът от дисциплината, наложена им
от войводата, ги въздържа. Той е останал външно
невъзмутим. Като че ли напълно разбира особеното
положение на село Емборе, заобиколено от турски
села, но му е тежко, че на емборенци им липсва до-
блест и смелост и в душите им е надделял страхът.
И се ужасява, че все още има такива села. И едва
тук, на Мурик планина, Марко разпитва за похода
във Воденско и за свадата в Месимер, той е осве-
домен за всичко и е направил своя избор, но не
бърза да го съобщи. След като емборяни не се явя-
ват и на втория ден, Марко повежда четата към се-
ло Мокрени, където ги посрещат сърдечно и четни-
ците могат да си починат сред свои. И да укрепят
вярата си, че жертвата им не е напразна. Ако всич-
ки са като село Мокрени... Оттам отиват в Преко-
пана. Над селото е връх Вич. Загледан в него и по-
ел от високия планински въздух, за първи път по-
словоохотлив, Марко войвода се отпуска и разказва
за обширните зелени пасища в основата на върха,
за гостоприемството на овчарите, за високата до

колене зелена трева, за усещането на истинската
свобода там горе. А по-късно, без да се впуска в
подробни разследвания за несъгласията между дядо
Яндре и помощника му Силянов, Марко строява
четниците и отдава справедливост, като започва да
ги дели на две. Четниците усещат, че ще има отново
раздяла. Марко войвода се обръща към отделените
седем момчета, посочва им Силянов за техен войво-
да и им препоръчва пълно подчинение. Той е убе-
ден, че новата обстановка и нужната просветител-
ска работа изискват войводи от типа на Силянов. И
не се колебае в избора си. Спускат се всички до
планинския поток. Марко им посочва да го преми-
нат и да се строят от другата му страна. Новият вой-
вода и Марко се прегръщат. Никой от двамата още
не знае, че това е последната им прегръдка. Преми-
нали от другата страна, четниците за последен път
поглеждат назад към Марковите другари. И към са-
мия Марко. Те съзнават, че пред тях, пред него,
пред целия народ, сплотен в името на идеята за
освобождението му, те ще бъдат подложени на
страшен изпит. Ще го издържат ли? Ще го издържи
ли и техният войвода? А Марко му е отделил все
скромни и покорни момчета, старите е задържал
при себе си. За да го улесни в бъдещото воевод-
ство.
Новата чета изненадва селяните. Новият вой-
вода говори за Марко като за върховен началник на
района и дава да се разбере, че сам се прекланя
пред светлата му личност и следва докрай заръките
му. Той успява да спечели любовта на селяните и
доверието им. Възпитаник на Марко, опитва се да
бъде като него. И да постъпва като него. Като Мар-
ко той съди отстъпниците и отдава справедливост.

Като Марко той е щастлив, когато съмненията не се
оправдаят и ако още някой бъде спечелен за народ-
ното дело. Като Марко води четата си бързо и си-
гурно. С удивителна бързина преодолява разстоя-
нието между Негованските лески и село Неокази.
Под носа на турците, разпределени на групички,
минават всички покръстени и се заклеват всички
нови. Точно както го е учил Марко. Развълнувани от
смелостта на четата, селяните идват при нея сами
като на поклонение.
А в същото това време Марковата чета се
сблъсква ненадейно с турска войска. Срещата се е
забавила твърде дълго. До новата чета достига
мълва от човек на човек за голямо сражение около
село Търсье. Полето било застлано с неприятелски
трупове. Сам Марко войвода със своята къса манли-
херка успял сериозно да разреди неприятеля. В Ле-
рин били отнесени труповете и ранените, турците
били обзети от панически ужас. Но по-късно неимо-
верно разраслата се мълва добила по-конкретни и
точни измерения. Марко не търсел срещата, а бил
открит и се е наложило да се отбранява, искал е да
измъкне четата си невредима. Четата се сражавала
няколко часа, докато едната й половина се измък-
нала над селото и ударила врага в гръб. Така дала
възможност на останалите да се изтеглят. Марко
много обичал това село, едно от най-добре органи-
зираните и най-добре въоръженото в Леринско, той
се страхувал за съдбата му след изтеглянето на че-
тата. И възмездието на турците не закъсняло. За-
почнали побоища, заливания с вряла вода, горене
на човешки тела с нагорещени железа, свестяване
на примрелите, за да започнат изтезанията отнача-
ло и да последват признания къде е скрито оръжие-

то. Десетки селяни били изпратени навързани за
Битоля. Най-добре въоръженото село загубило
своите пушки. Малцина устояли на изтезанията.
Още по-малко успели да избягат. А турците тър-
жествували – от най-комитското село успели да на-
правят наплашено и безропотно стадо. Мълвата
бързо се пръснала. Съседните села също се изпла-
шили. Изплашили се и селяните от село Пътеле, къ-
дето напразно новообразуваната чета на Силянов е
търсила начин да убие кехаята. Вместо него пада
убит Кице, най-добрият четник. И Пътеле се поко-
рява, преди да е гръмнала пушка, изплашено от
ужасите в Търсье. Селяните били склонени към
мирна капитулация от своите първи хора. Марко
войвода научава за проявената слабост и бърза да
стигне в селото, преди тя да зарази и съседните
села. Искал е да докаже на малодушните, че пушки-
те, купени с мъка събраните народни пари, не тряб-
ва да отиват в турски ръце, че предателите и страх-
ливците ще бъдат наказани. Той бърза толкова мно-
го, че не дочаква четата на Силянов да се присъе-
дини към неговата, а само й праща съобщение на-
къде да върви. Иска да докаже Марко на всички, че
организацията е все така силна както и преди. И че
тя ще търси отговорност на всеки, който предаде
доброволно оръжието си.
Турската потеря вече напуска селото, когато
се появява Марковата чета. Той е успял по пътя да
мобилизира и стотина въоръжени селяни и пристига
в Пътеле начело на невиждана дотогава комитска
сила. Виновниците още щом го виждат, напускат
панически селото и избягват при турците. А най-
преданите го предупреждават, но гневът да накаже
родоотстъпниците е толкова силен, че не се вслуш-

ва в думите им. Отвсякъде към село Пътеле прииж-
да войска. Марко войвода бърза, той разпределя
хората си по махали, изрежда имената на ония,
които трябва да бъдат заловени, а домовете им –
полети с газ и подпалени. Като факли те трябвало
да пламнат с настъпването на нощта. Но още преди
нощта да дойде, селото е блокирано. Прииждащата
непрекъснато войска залива и околностите му.
Верни пътелийци предупреждават отново Марко да
спасява хората си. Увещават го, молят го, настоя-
ват. Виновниците няма да успеят да избягат и с
избиването на стотина малодушни няма да се пред-
отврати злото. Марко войвода разбира и повежда
своите към крайселските каменни огради, за да раз-
къса неприятелския обръч и да измъкне невредима
четата. Трябва на всяка цена да успее, иначе ще
загинат най-верните му хора, а организацията ще
понесе още сериозни и тежки загуби и сред на-
селението.
Към оградите се насочват многобройни турски
пушки. И съседните турски села са вдигнати на
крак. Бликналият огън от цевите осветява небето.
Непрестанен пукот оглася околностите. И така цяла
нощ. А сутринта идва и победителят се оглежда
смутен. Очаква да види избитата чета зад оградите,
камари от трупове. Прескача предпазливо оградите
и вижда един единствен човек, подпрял каменната
стена отвътре, навел замислен глава, без да се
смущава нито от виковете, нито от приближаващите
стъпки. Очите му, вперени в турците, са гневни и
бели. Не продумва, не прави опит да се прикрие.
Наближават го с насочени към гърдите му пушки. И
едва когато са съвсем близо, виждат струйката съ-
сирена кръв, обагрила сивопепелявата куртка. И от-

дъхват с облекчение, той е мъртъв. Но впереният в
тях бял и гневен поглед продължава да ги държи на
разстояние. По облеклото и брадата познават, че е
комита. Но няма никакво въоръжение, навярно дру-
гарите му са прибрали всичко. Когато, надвили
страха си, го претърсват, откриват, че в портмонето
му няма и двайсет гроша. Недоумяват кой е. Реша-
ват сами, че е някой от четниците. Безкрайно раз-
очаровани мислят, че Марко паша отново се е
измъкнал невредим. Турците викат един след друг
селяните, за да разпознаят трупа. Те потръпват
ужасени от приседналата фигура, която и в смъртта
си подпира оградата, от широко разтворените гнев-
ни очи, строгостта на които познават и отстъпват
назад. Всеки от тях казва едно: Марко войвода.
На турците им е трудно да повярват, съвсем
различно са си представяли човека, пред когото са
тръпнели дълго от страх. Та това ли е прочутият
Марко паша, от чиято сянка бяха треперели? За да
са сигурни, викат и избягалите от гнева на войво-
дата селяни. Те пристъпват страхливо, нали от не-
говия гняв бяха напуснали домовете си. И те повта-
рят същото име. Едва тогава турците започват да
вярват. Неуловимият, единственият загинал, най-
страшният, Марко войвода, който е искал да сваля
султанската власт, е пред тях. Този бедняк? Войска-
та тържествува. Макар и един паднал през нощта,
победата е голяма. И те празнуват. Но е още рано
за празненство, селото все още не е спокойно.
Трупът на Марко войвода продължава да подпира
каменната стена, няма нито един от четата му, а зад
залостените врати на една от къщите се стреля. В
нея ли са се укрепили четниците? Селяните са се
изпокрили, само войници бързо и плахо прекосяват

селските улици. Някои от тях падат простреляни,
труповете никой не смее нито да прекрачи, нито да
пренесе другаде. И те остават да лежат като пре-
града към къщата, от която бълва огън. Никой не
може да приближи до нея и да я подпали, колко ли
комити са се укрепили в нея? От къщата се стреля
равномерно и точно, всеки изстрел поваля враг.
Турците беснеят, заобикалят къщата отдалече, не
приближават, чакат подкрепления. Струпват се пе-
хота, конница, артилерия. Заради единствения чо-
век, който се е затворил в нея. И издържа сам на
обсадата вече трети ден. Но турците не знаят, че
вътре е само Абдурамана. Сам срещу хиляди. На
третия ден трябва да свърши всичко и къщата да
бъде запалена. Но стрелбата от специално пробития
отвор зачестява, турците изпадат в недоумение, те
искат да заловят всички живи в нея. Не разбират,
че патроните наистина свършват и съвсем скоро
песента на куршумите ще замре. И наистина зами-
ра. В настъпилата тишина се чуват още четири са-
мотни изстрела от вътрешността на къщата. След
които тишината е пълна. И после пътната й врата се
отваря и от нея излиза един единствен човек, който
предизвиква цялата войска към неравен бой.
Прострелва го цял залп от дадени едновременно
изстрели. И той пада, разперил ръце, с лице към
земята, недалеч от враговете, които е повалил.
Най-сетне настъпва продължителна тишина.
И все още турците не смеят да пристъпят към
онемялата къща. А когато най-сетне влизат с насо-
чени пушки към стълбите и предпазливо надникват
в стаята, виждат четири трупа в локви кръв, две
възстари жени, един старец и момиче, недостигнало
своя разцвет. Оглеждат се, никой друг. И турците
разбират, че три дни са задържани отвън от един
човек. Онемяват от силата му, от смелостта и дър-
зостта му, от коравото му сърце. А щом един от
Марковите четници е такъв, какво остава за вой-
водата... И мъртъв той успява да всели отново ужас
в сърцата им и да победи, макар и прострелян.
Стъписаните турци проумяват, че тая рая, безропот-
на и уж смачкана след зверствата им, ще надигне
отново глава. И с ужаса те не могат да не изпитат и
удивление и почит пред героизма на чедата й,
никой от турците не би постъпил така.
Тяхната победа не е пълна. И те потръпват.
Знаят, че мъртвият войвода ще се превърне в
легенда.
Че народът ще го възпее в песни. Че болката
по него ще прегори с времето, ще остане обез-
смъртен подвигът му. И той ще оживява в другите,
които ще дойдат след него. Защото „Народ се не
свършва” – казва дядо Ичо, апостолът на Леринско,
видял много и препатил много. Се лата са притих-
нали от ужас и от отмъщението на турците, но кол-
кото е то по-жестоко, толкова повече борци ще вля-
зат в редиците на организацията. Временно оце-
лелите от Марковата чета и от опиталата се да
отмъсти за смъртта на войводата Силянова чета на-
пускат Леринско и се прехвърлят в Костурско. За да
прегрупират силите си и борбата да продължи.
Завършил е един период от борбата, подготвя
се нов.
А Марко войвода се превръща в исполин,
надживял смъртта си и времето, в чиято сила
народът продължава да вярва. >
ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ
СТРАШНИЯТ
Кирил Назъров
В дни на изпитание всеки народ ражда пре-

дани синове, които спечелват обичта му, остават
завинаги в умовете и сърцата на идните поколения.
За героите си те пеят песни, разказват епизоди от
живота им и легенди... Но понякога героите са тол-
кова много, че подвигът на някои от тях донякъде
остава в сянка. И това е допустимо, защото при ре-
волюционните борби, при въстанията борците са
безчет. Такава е панорамата на борбите за нацио-
нално освобождение на българското население в
Македония и Одринско, връхна точка в които са
Илинденското и Преображенското въстание.
Като четях книгата „Писма и изповеди на един
четник” и най-вече двата тома на „Освободителните
борби в Македония” от бележития четник, мемоа-
рист и поет Христо Силянов, бях поразен от инте-
ресната фигура на един от не дотам популярните
апостоли на тази борба – Васил Чекаларов. Лич-
ността на този войвода ме заинтригува и прерових
доста прашна книжнина, свързана с борбите след
Санстефанския мирен договор, за да се запозная с
неговия борчески живот.
Васил Чекаларов е роден през 1874 г. в село
Смърдеш, Костурско. Поради сблъсък с гърците на-
пуска селото, когато е вече младеж, и се прехвърля
в освободената част на отечеството. В различни
кътчета на България работи последователно като
обущар, каменоделец и зидар – тези занаяти е ус-
воил още като юноша в родното си село. По-късно
се установява в София, където се запознава с Гоце
Делчев. Гоце подклажда революционната искра в
неговия неспокоен дух и Чекаларов отново се за-
връща в родния край със задача да сформира ре-
волюционен комитет. Тъй като владее гръцки и
албански език, скоро Централният комитет на орга-
низацията го упълномощава да създаде канал за
закупуване на оръжие от Гърция и пренасянето му в
Македония през 1901 и 1902 година. Чекаларов
ходи неведнъж в Гърция – в Лариса, а оттам в Ати-
на. Тук се свързва с Манол Розов и с Лазо Киселин-
чев от с. Косинец, който се преструва на арнаутин,
а Чекаларов се представя, че е от Янина. Така успя-
ва да закупи много оръжие уж за арнаутското въ-
стание. Подробности за този период от живота му
не успях да издиря, но се знае, че се справя бле-
стящо със задачата си. На няколко пъти купува и
прехвърля оръжие, а често самият той го придру-
жава. През 1902 г. взема свои хора от родното си
село и пак се прехвърлят в Гърция, но в Трикала са
уловени и той е затворен 24 часа. Представя се за
върл гъркоманин и го освобождават, като му забра-
няват да купува оръжие. Веднага се прехвърля в
Лариса, където купува пушки и ги предава на сфор-
мираната дружинка, която ги пренася с добитък в с.
Смърдеш. По-късно през Солун В. Чекаларов се
прехвърля в Костурско.
По това време тук се подвизават няколко чети,
но те са предимно разбойнически. Чекаларов се

стреми да ги привлече за идеите на организацията
– за организирана и последователна борба с поро-
бителя. Поставя началото на революционния коми-
тет и в Костенарията, където е преобладавало гър-
команството, царяло е невежеството и простотията.
Смного усилия той проправя път на идеите на орга-
низацията, сформира чети по селата, които са под-
чинени на управителното тяло. С много трудности
Чекаларов осъществява решенията на ЦК – води
разяснителна работа, вдъхва вяра и надежда на
простолюдието, подтиква народа да осъзнае своите
сили и задачи, вдъхва му революционна смелост,
твърдост и постоянство, патриотизъм и жертвого-
товност в името на свободата. Всичко това го
възвисява в очите на народа. За кратко време
спечелва обичта на обикновения трудов народ,
който е готов винаги да го укрие, да му окаже
съдействие...
Васил Чекаларов е избран за околийски ръко-
водител на революционната борба. Негов пръв по-
мощник и съратник е съселянинът му Пандо Кля-
шев. След смъртта на Кузма Стефов, а през юли
1902 година и на Лазар Москов, ръководството на
Костурския район пада изцяло върху плещите на В.
Чекаларов. Особено затруднение му създават от-
цепниците и предателите. Войвода на тези разбой-
нически групи е Коте от с. Руля, Костурско. Той е
непостоянен в политическите си възгледи, склонен
е към обири, а по-късно става и предател.
Пред Гоце Делчев, „най-големия човек на ко-
митета”, Чекаларов се произнася за смъртна при-
съда на Коте, като иска незабавно изпълнение на
присъдъта, но благородният Гоце проявява велико-
душие и надежда, че престъпникът може да се осъ-
знае и поправи. Помилването дава възможност на
Коте да разгърне своите действия и да се превърне
в един от най-отявлените врагове на ВМОРО. Този
предател не се страхува от никого, освен от Чека-
ларов, който го познавал отлично.
Революционната дейност на В. Чекаларов е
разнообразна и мащабна: организира чети и ги
снабдява с оръжие, установява постоянна връзка
между тях, излиза на открита борба с турския ас-
кер, помага на обкръжени чети, заедно с войводите
Марко и Кляшев обмисля унищожаването на Коте,
който освен че вършил пакости на организацията и
населението, влязъл във връзка с гръцкия владика
в Костур и с турците и станал предател...
Важен епизод от революционните борби в Кос-
турско е пристигането от София на полковник Янков
със задача да вдигне народа на въстание. Тъй като
сведенията за противоречията между вътрешното и
задграничното ръководство на организацията са
оскъдни и неизяснени, задачата на костурското не-
легално ръководство начело с Чекаларов е много
сложна и трудна. То трябва да обезоръжи полк. Ян-
ков, но населението би се противопоставило на та-
кова решение – да се обезоръжи войвода (и то ро-
дом от този край), изпратен да се бори за неговата
свобода. След съвещание войводите решават да не
изпълнят заповедта, а да убедят Янков и четата му,
че още няма готовност за въстание, и да се постави
в услуга на освободителното дело, като предаде
своя военен опит на четите. Чекаларов, Кляшев и
Силянов водят умело борбата с непостоянния Янков
и дружбата му с Коте.

Чекаларов, този висок и сух левент с одухо-
творено лице, умее да печели народното доверие.
Макар че Янков навсякъде говори за започване на
въстание и хората се дезориентират в обстановката,
Чекаларов стои твърдо на революционните пози-
ции, остава верен на идеите на Гоце и на ЦК и съу-
мява да предотврати размириците, прибързаните
действия. Той подготвя народа за въстание бавно,
но сигурно, последователно. Непримирим към всич-
ко, което би отклонило и най-малко борците от въж-
делената идея за освобождение, Чекаларов провеж-
да твърдо и последователно тактиката на ЦК. Той
притежава нещо от обаянието на Гоце и това му по-
мага да покорява сърцата на всички слоеве от насе-
лението.
Конфликтът с полковник Янков е продължите-
лен и променлив. И побеждава разумът. Между вой-
водите повечето са с трезв и критичен разсъдък,
преценяват правилно обстановката, виждат опас-
ността от увлечения и грешки и се заемат да вразу-
мяват заблудените. Един от тези ръководители, спо-
ред Силянов „най-заслужилият”, е Васил Чекаларов
– Циле. „Костурска околия – продължава Христо
Силянов – не избухва в импровизирано въстание,
не изгаря сама, а запазва силите си, защото без
Костурско надали би имало и Илинденско въс-
тание.”
За всичко това спомагат много изтъкнати бор-
ци, но най-голяма е заслугата на В. Чекаларов. Без
неговата непреклонна воля Костурско едва ли би
издържало пред изкушението да се вдигне на въс-
тание, макар че все още не е подготвено.

И народът все по-силно обиква своя закрил-
ник. На 31. XII. 1902 г. при известието, че Чекала-
ров и Иван Попов са нападнати от турски аскер над
село Дъмбеш, около 250 души стават да ги избавят.
Това показва революционното израстване на насе-
лението, което грабва оръжието и се излага на
смърт, като тръгва срещу добре въоръжения ас-
кер...
Сблъскванията на четите с врага стават все
по-чести. Положението все повече се нагорещява и
народът очаква въстанието като единствен изход за
отхвърляне на омразното османско господство.
Заедно с Пандо Кляшев Чекаларов участвува в
осемдневния конгрес в Смилево. А на окръжния
Битолски конгрес Чекаларов представя Костурския
район и настоява въстанието да се вдигне още през
месец май. Възбудено от агитацията на Янков, на-
селението смята, че лесно ще се сдобие с мечтаната
свобода, щом въстане, още повече че вярва в на-
месата на българските войски. „Населението не тър-
пи, неселението ще въстане” (Из спомените на Пан-
до Кляшев).
Всенародният ентусиазъм не остава незабеля-
зан от турците. Те усещат подготовката и започват
да третират и избиват населението по повод и без
повод.
Родното село на Чекаларов и Кляшев – Смър-
деш, си е спечелило славата на най-комитаджий-
ското в каазата селище и затова първо изпитва
ужасите. Турците го нападат ненадейно и населени-
ето няма време да се организира за самозащита,
нито да поиска помощ от околните села. Селото е
опожарено, по-голямата част от населението е из-
бита. Няколко дни по-късно една от четите начело с
Чекаларов се притичва на помощ на разбитата чета
на Мите Влаха и успява да отблъсне войската, като
избива доста турци – пехотинци и кавалеристи. Тук
се намирал и Борис Сарафов. Турците дълго не
могат да си простят, че са изпуснали баш комитите:
Сарафов и Чекаларов.
Разярени, турците нападат и други села и вър-
шат безброй безчинства, грабежи, изстъпления, из-
биват десетки люде, събират около стотина пушки...
За да спасят положението, ръководителите на
околията нареждат на селските чети да нощуват в
планините, да приберат оръжието и да го складират
в горите. Ето как са описани тези трагични дни от
Христо Силянов: „На 30 май, току-що прибрали и
скътали пушките на с. Косинец, Чекаларов и Пандо
Кляшев с 22-ма души виждат от планината, че мно-
гоброен аскер от разни страни се стича към селото.
Две селски чети от Дъмбени от по 25 души своевре-
менно ги застигат. Друга селска чета от 30 души
през нощта също се промъква при тях. Видял се
обкръжен от такава сила--около 70 души, Чекала-
ров решава да не избегне сражението, за да даде
урок на турците, твърде много одързостени след
унищожението на Смърдеш. Тук четите изчакаха
турците. Сражението трая целия ден, 31 май, с
необикновено ожесточение, при непрекъснато при-
иждане на нови неприятелски сили и с отстъпления
и настъпления от двете страни. На няколко пъти
четите настъпваха и изгонваха неприятеля от пози-
циите му. Песни огласяха върховете Локвата и Ви-
нярите. Чекаларовият брат Георги, тежко ранен, по-
моли да бъде разстрелян. Войводата на Смърдеш-
ката чета Дичо Антонов, сражавайки се на най-
предни позиции и застрашен от пленяване, се са-
моуби. Три момчета последваха примера му. В това
сражение загина и леярят на бомби от с. Смърдеш
Лаки Поповски, който не се умори да пее и да се
заканва от позицията си на турците. През нощта че-
тите напуснаха местосражението, като оставиха 14
мъртви.”
Както се вижда, ръководството едва задържа
революционния капеж до избухването на въстание-
то. Естествено е у мнозина да се загнезди червеят
на съмнението, други не издържат на зверските мъ-
чения и предават оръжието си...
След конгреса в Смилево Даме Груев и Борис
Сарафов обикалят районите. Идват и в Костурско,
където с Чекаларов, Кляшев и Иван Попов изготвят
плана за най-важните въстанически акции, изглаж-
дат недоразуменията между местните дейци, дават
последни указания.
Навсякъде има едни или други недъзи. Кос-
турско продължава да страда от Коте и неговите
хора. Груев все още смята, че биха могли да го
използуват в решителния момент на борбата. Чека-
ларов и Сарафов са непримирими. С този народен
вредител сега дейността на ръководителите е насо-
чена в три основни направления: дотъкмяване на
оръжието, набиране на повече предани въстаниче-
ски кадри, запасяване с хранителни продукти и
други припаси, екипировка на въстаниците и пр.
Провеждат се събрания. Чекаларов произнася речи,
които народът приема с възторг.
На 5 юни ръководители на организацията из-
пращат заповед до всички чети да се съберат и
обсъдят как ще протече въстанието в Костурско.
Четите се групират по няколко в центрове. Всяка си
има знаме. Биват сформирани две от по 150 души:
за Пополето под войводството на Иван Попов, и за
Корещата – с войвода Митре Влаха. Бива съставена
и една наказателна чета, в която се движат и на-
чалниците В. Чекаларов, Лазар Поптрайков, Манол
Розов и Михаил Николов.
На 2 август пристига дългоочакваното съобще-
ние, че въстанието е обявено. Най-нетърпеливата
околия получава известието най-късно. Окръжното
и възванието на главния щаб няколко дни е носено
по петите на костурското районно началство из пла-
нините и най-после ги настига на самия връх Илин-
ден.
„Първият вестител на многоочакваното съби-
тие бе могъщото „Ура” на четниците, което след
кратката реч на Чекаларов оглася дреновския осой,
накара да трепнат сърцата на селяните от Горно и
Долно Дреновени и се сля с ехото на съседните
планини” – пише Хр. Силянов.
Ръководителите съставят възвание и след
половин час куриери го разнасят от село на село и
известяват на всички, че въстанието е обявено и че
трябва да имат готовност по заповед да започнат
бойни действия. Всички годни да носят оръжие би-
ват призовани да застанат в редовете на борците.
Отделните бойни единици мобилизират силите си и
започват акциите: скъсват телеграфните жици, изо-
лират града.
Иван Попов изпраща чета в Костур да подпали
сеното на турската войска. Но съобщението се заба-
вя и превземането на Костур се осуетява. Въстани-
ците нападат гарнизона на село Вишени. Селяните
посрещат тържествено четите на Чекаларов, Иван
Попов и Митре Влаха. Умелото ръководство осигу-
рява победата – селяните разбиват войските, дошли
от Костур. Във Вишени въстаниците вземат и пър-
вата плячка – две маузерови пушки, много патрони,
сухари, ориз и други хранителни припаси. После
въстаниците се съсредоточават около Костур, пле-
няват обоза на турската войска и след още 3-4-ча-
сова борба я прогонват. 600 въстаници най-тър-
жествено влизат в Костур. Населението ги посреща
с песни и ликуващо „Ура”.
Чекаларов, Кляшев и Попов държат речи пред
бойците и гражданите. След няколко дни се отпра-
вят за Смърдеш. Чекаларов припомня на момчетата
за многобройните загинали братя и обезчестени
сестри, жени и дъщери и приканва за отплата. Че-
тите водят безстрашен бой с многоброен турски ас-
кер. Но патриотичното въодушевление, песните и
урата решават всичко. Иван Попов докладва на
Чекаларов: превзета е и Невеска.
В тези дни на масов героизъм и душевен под-
ем сред цялото поробено население от Костурскос
особено обаяние изпъква фигурата на войводата –
Васил Чекаларов. Освен безстрашие и жертвоготов-
ност той проявява качества на ръководител от го-
лям мащаб: блестящо тактическо умение, неудър-
жим устрем и способност да завладява и увлича в
боя масите. Въстаниците пленяват оръжие, враго-
ве... Цяло Костурско се вдига на крак и свързва
съдбата си с Илинденската епопея.
Трябва да се отбележи, че една от решителни-
те предпоставки за успеха на въстанието е твърдото
и мъдро ръководство на В. Чекаларов и останалите

костурски войводи. През целия нападателен период
– до средата на август ръководството действува ди-
намично, колективно и навсякъде битките с врага
са успешни. Високият боен дух не го напуска дори
когато започват пораженията и когато въстанието
бива удавено в кръв.
Над Костурско като градоносни облаци над-
висва ужасът. Тъй като в други райони въстанието
не е така масово, тук се съсредоточава все повече
турска войска. Въстаниците се разделят на две.
Чекаларов обикаля района и повдига духа на
населението, печели сражения, неочаквано за тур-
ците наказва няколко пакостници, разпръсква едно
турско отделение на 1 септември.
Но въпреки неговите усилия, сянката на отча-
янието покрива все повече пространство от много-
страдалната македонска земя. Потушаването на въ-
станието е жестоко.
Като виждат отчаянието на селяните от неу-
спеха, ръководителите ги разпускат и те се връщат
по родните си села. Чекаларов прибира и съхранява
оръжието им.
За бързия погром и народната покруса никак
не е без значение, че точно по това време Чекала-
ров боледува тежко и продължително. Ето какво е
записал в дневника си, воден през тези напрегнати
мигове между сраженията, в почивките след дълги-
те преходи и т. н.: „Зех и изпих рациновото масло
(очистително), голяма слабост чувствувам, ще се
пръсна от мъка, защо тъкмо сега да се поболея,
когато трябва да съм здрав.”

От дневника долавяме основните черти от ха-
рактера на този славен войвода. Преди всичко ни
запленява неговата всеотдайност към народното
дело, непримиримостта му с неуспеха и изключи-
телната му храброст. Той ръководи всички бойни
акции, изисква да му се дава точен отчет за всичко,
насърчава колебливите, разбира отчаяните, грижи
се за въоръжението, храната и облеклото на чет-
ниците... Честен и прям, той не оставя безнаказани
и някои своеволия и грешки на войводите.
След погрома Васил Чекаларов отива в Косте-
нарията, поема на северозапад, навлиза в арнаут-
ската област Колоня, населена с богати бегове и
ятаци на разбойници. По време на въстанието този
край дава голям брой башибозуци плячкаджии.
Чекаларов отмъстява за сторените жестокости по
време на въстанието: изгаря 4-5 села, пленява 60
башибозуци с домочадията им, но не ги измъчва, а
им казва, че ще ги освободи, след като върнат за-
грабеното от българските села.
Връща се отново в Костурско, но го заварва в
отчайващо положение. В повечето села са наста-
нени гарнизони, по пътищата и планините сноват
войскови отделения. От някогашните силни чети са
останали само четици от районните началници, сел-
ските войводи и някой въстаници с несломим дух.
Предателите са се увеличили. Жестокостите на
турците – също.
Чекаларов събира и складира оръжието на де-
мобилизираните въстаници и отново се отправя за
Костенарията. Селяните от влашките и гръцките
села познават Чекаларов, слушали са за безстраш-

ните му подвизи и навсякъде му оказват радушен
прием...
Фактът, че дълго след потушаването на въста-
нието Чекаларов обикаля родната земя – покрусе-
ните села и планините, говори колко силна е мъката
му от неуспеха на въстанието, колко чиста е обичта
му към поробения народ и земята!
След потушаване на въстанието от различни
краища на жална Македония към свободната част
на отечеството се отправят много оцелели четници.
Но В. Чекаларов не бърза да напусне родната земя.
Той обикаля и ту лекува раните в народните души,
ту наказва враговете и предателите...
След много перипетии неуловимият Чекаларов
със сестра си Зоя, която ушива знамето на Смър-
деш, с Пандо Кляшев и с Лазар Киселинчев, прео-
блечени като каракачани, се отправят към Тесалия,
за да вземат параход за Фиуме. Гърците много се
ядосали, че тяхната полиция е изпуснала Чекала-
ров, около чието име били създадени легенди в
Гърция. На всички попаднали в Гърция въстаници
полицаите задавали неизменния въпрос: „Къде е
Чекаларов?” За тях той бил страшилище. Така го и
наричат страшния Чекаларов! В своите спомени
Иван Попов пояснява: „На парчета биха го напра-
вили – така го мразеха.”
В Гърция Чекаларов преживява още редица
премеждия, между които не липсват както критич-
ни, драматични ситуации, така и забавно-леген-
дарни. След това се прехвърля в Белград, а оттам в
София.

За дейността на Васил Чекаларов след идва-
нето му в София не успех да издиря никакви све-
дения.
През септември 1912 година в София се сфор-
мират чети за освобождаването на Македония. Ва-
сил Чекаларов и Иван Попов също събират хора.
Поканват и Христо Силянов и тримата войводи от-
ново се събират за съвместна борба против пороби-
теля. Щабът им отпуска оръжие и незначителна су-
ма пари. На 24. IX. 1912 г. правят преглед на чети-
те си. В.Чекаларов подбира по-млади момчета, кои-
то по-лесно се поддават на организация и са по-
ентусиазирани. Четниците са окъсани, а някои са
във войнишки дрехи. Но всички се снабдяват със
символа – левове на калпаците. И всички са обхва-
нати от неудържим патриотичен подем. След като
получават пушките и боеприпасите, те ги обкичват
с цветя. Тренът е претъпкан. Разнасят се револю-
ционни песни и викове „Ура”. Тренът се придвижва
бавно. В Дойран към четите се присъединяват и
други войводи и четници: Христо Цветков, Пандо
Сидов, Илия Димушев и др. Така се образува Ле-
ринско-Костурска-Кайларска група с ротен коман-
дир подпоручик Иван Попов и главен ръководител –
войводата Васил Чекаларов. В сборната чета влизат
64 души. В Невеска издават окръжно до костур-
ските села, в което изразяват радостта си от на-
стъплението на българските и сръбските войски и
от наближаващия край на тиранията. Безграничен е
възторгът им от настъпващата свобода. Започва
прочистването на Костурско, Леринско и Кайларско
от вражески елементи. Но радостта от свободата е
кратка. Тук ги настига вестта за войната. Чекаларов
приканва момчетата да вземат участие в Междусъ-

юзническата война, като се присъединят към редов-
ната българска войска. „Момчета, знам, всички сте
юнаци, защото сте букетът на 14-те хиляди добро-
волци, признати от н. в. царя на Българите за ре-
довни войници от българската армия, но аз ви моля,
ако някой от вас се чувствува слаб телом или духом
и не може да понесе големите несгоди, лишения,
глад и дългите походи, които ни предстоят, нека да
остане с редовната армия още оттук, той и като е с
армията, ще бъде полезен на майка България и на
своята Родина.”
Но когато разбира, че целта на съюзниците е
да грабят България, Чекаларов с дружината си
тръгва обратно към Костурско, „минава през Бог-
данци и Стояково към Гевгели, унищожава голямо
количество сръбска литература, в която Сърбия
лъже, че Македония е стара сръбска страна и маке-
донецът ще трябва да се счита щастлив, че се при-
съединява към майката – Велика Сърбия” (Из „От-
рязаната глава на Васил Чекаларов”).
По предложение на Чекаларов четата се из-
тегля през Леринско към Албания, където той смята
да опакова оръжието и да замине отново с параход
за България. Доброто владеене на гръцки език му
дава възможност да стигне близо до Лерин. По-
нататък използува за водачи двама власи, но еди-
ният го предава. Започва сражение, в което Чекала-
ров е ранен в лявата страна над сърцето. Въпреки
силните болки, той не губи самообладание:
„Кажете на момчетата да се държат добре и че
нищо ми нема.” Мнозина от четниците и войводите
го изоставят, в това число и Иван Попов и П. Сидов,

които по-късно се предават на сръбските войници.
С него остават Христо Цветков, Н. Козинчев и др.
Чекаларов успява да спаси своите четници от
двадесет пъти по-многобройните и по-добре въоръ-
жените гръцки войски. Отправят се към върха Вич,
където разпръснатите по време на сражението чет-
ници отново се събират. Там цялата чета бива раз-
бита – около 26 души са пленени и изпратени в за-
твора.
На 8 юли 1913 г. Циле с останалите живи
(Митрето от Тиквени, Трайчето от Поздивища, Томи-
то Желински и още двама) през непрогледната нощ
едва се добират до височината Лакото, там превър-
зват раната му над сърцето и новополучената рана
в десния крак в сражението при моста на с. Баница.
Надяват се, че през нощта ще успеят да се изтеглят
към Костурско. Но това не им се отдава. В книгата
„Отрязаната глава на Васил Чекаларов” от младия
тогава четник Васил Иванов четем: „Но тоя черен
ден, девети юли, беше фатален ден за многостра-
дална Македония, в тоя ден при многото неизку-
пими жертви падна и най-скъпата жертва – Цильо.”
Този четник опровергава Лазар Киселинчев, който
пише в скопския вестник „Родина”, че Чекаларов е
убит на 7 юли между селата Белкамен и Елово.
Васил Иванов съобщава недвусмислено, че Чекала-
ров е убит на 9 юли в местността Лакото, където е
погребан неговият труп.
Заедно с Васил Чекаларов намират смъртта си
и двамата му най-верни четници. А Христо Цветков
бил отведен от гърците при трупа на Чекаларов, за
да каже дали това е легендарният войвода.

Смъртта на Васил Чекаларов е описана от
един от потераджиите, подпоручика от пехотата Ми-
халакопулос в атинския вестник „Емброс”:
„Страшният Чекаларов, който в продължение
на дванадесет години плашеше Корещата (Костур-
ско), затваряше гръцките училища, гонеше гръцки-
те учители и учителки, насилствено побългаряваше
населението, не е вече между живите. На 9 юли
1913 г. след дълго сражение от ранни зори до 3
часа след обед е убит в местността Лакото заедно с
още двама, единия от с. Ракита, Кайлярско, и дру-
гия със счупена глава до неузнаваемост, за когото и
заловените четници не можаха да докажат кой е, но
сигурно е, че опасният Чекаларов не съществува.
От всичко личи, че тоя опасен бандит (Чекаларов е
бил такъв за хилавите потомци на Одисея) е бил с
две тежки рани от по-рано и ето в най-големия раз-
гар на сражението още няколко куршума улучват
Чекаларов в гърдите. Залегнал в импровизираната
от него позиция (един случаен хендек), той извади
памук и се мъчеше да запуши смъртоносните си
рани. Той вече чувствуваше, че умира. Той напрег-
на последни сили, издигна се, изправен над хенде-
ка, и стреляше със своя голем маузеров пистол вър-
ху всеки войник, който се приближаваше до хенде-
ка... Неговите куршуми не го лъжеха. Лежат пред
него левент юнаци наши войници. Изкомандва се
напред и последен залп. Чекаларов се заклати и
падна. Пет-шест войници и андарти се спуснаха към
него с тържествуващ вик. Той се размърда неочак-
вано. Отначало се издигна окървавената му глава,
покрита с буйна, красиво къдрава коса, после се
издигна и тялото и като се улови за близкото до
него дърво, се изправи. Така Чекаларов наистина

беше много страшен. Притеклите се спряха за
момент. Но за миг той потрепера, поклати се, падна
и не мръдна вече... Когато притеклият се шеф на
андартите капитан X... го удари по увисналия врат
със своя голем нож (андартският шеф се е сражавал
с него през 1905 година) на страшния Чекаларов се
стори, че удрят с чук по главата му. Вероятно това
беше последното съзнание на главата и тази опасна
глава се сбогува със своето тяло. Надали вече чув-
ствуваше нещо, когато андартите, старите негови
врагове, тъпчеха туй, което немаше нищо общо със
страшния Чекаларов. Капитан X... с два още удара
отсече главата от мъртвото тяло. Алена кръв бликна
от главата на страшния човек и черна от тялото му,
която обагри зелената трева.”
Тази кореспонденция показва, че колкото и да
са обхванати от яростна омраза към Васил Чекала-
ров, враговете не могат да не признаят неговото
безстрашие и подвига му, неговото нравствено ве-
личие.
Гнусна е гаврата на гърците с главата на вой-
водата. Те я разнасят няколко дни из Лерин, за да
сплашат населението и сломят неговия дух с факта,
че най-страшният враг е убит. Най-сетне я предават
на епитропа от българската църква „Свети Панта-
леймон”, който я погребва в българските гробища.
Така завършва борческия си жизнен път един
от големите български революционери и патриоти
Васил Чекаларов – Циле. Но той остава незабравим
в съзнанието на народа ни и в историята, защото
отдаде всичките си сили и живота си за освобож-
дението на българите, останали под робство след
Берлинския договор. Възприел безрезервно такти-

ката на великия апостол на тази борба Гоце Делчев,
той създава цяло поколение борци, подготвя плано-
мерно и търпеливо за въстание не само своя роден
Костурски край, но и Костенария, Колоня и други
райони. Васил Чекаларов пръсна искрите на рево-
люционния пламък в хиляди сърца и сам изгоря в
този огън. Изгоря достойно, скромно, както бе и жи-
вял. Такъв остана в народната памет и в народните
легенди и песни:
Чакаларо викаше:
„Ура, момчета!
Ура, момчета – смърдофчанчета!
Да влезиме в Невеска,
айде, момчета,
да го избйеме турскиот аскер!”
Си влегоя в Невеска,
Чакалоро брей,
и си го избия турскиот аскер.
Песен за Васил Чекаларов,
слушана от Георги Мумджиев от Прилеп >
ЕНИДЖЕВАРДАРСКОТО СЛЪНЦЕ
АПОСТОЛ ПЕТКОВ
Мария Атанасова
Последната книга от четиритомната епопея на

Димитър Талев „Гласовете ви чувам” започва със
следния откъс от народната песен за войводата
Апостол Петков:
Седи, не му шетай, а бре, бай Постоле,

воо нокъно време, по месечина.
На път те чакат, а бре, бай Постоле,
на път те чакат дор три посии:
първа посия, а бре, бай Постоле,
първа посия – гърци андарти,
втора посия – турци джандари,
трета посия – клети шпиони.
Припомнихме тази песен на стария четник

Продан Попадиев. Някаква сила тласна изнемощя-
лото тяло, той се привдигна от леглото, а устните
бързо зашепнаха: „От предателство завърши живо-
тът на Апостол, от низко и презряно дело. Апостол
беше горд и смел човек, истинско слънце за народа.
Същият беше и подвойводата Ичко Гюпчето, и още
колко други. Това са хора, достойни да ги изпишеш
на икона. И да им се кланя народът, да им се мо ли
като на господ.”
Апостол Петков Терзиев е роден в село Бой-
мица, Ениджевардарско, през 1870 г. Произхожда
от непокорния род Терзиеви, дал сърцати и умни
борци в освободителното движение. От село Бой-
мица иде и името на района Боймия, един дивен кът
на Македония, разположен между два склона на
Паяк, най-южната от планините край десния бряг
на Вардар, с Мъгленската котловина и Ениджевар-
дарското езеро. Когато потери от башибозук за-
вардвали планинските пътеки и проходи, комитите
слизали при свои сигурни хора в полските села или

като тайнствени духове изчезвали в непристъпни за
враговете скривалища в Ениджевардарското езеро.
Като всяко селско дете растеше Апостол сред
ниви и градини, тичаше подир овце и крави, а
буйният му нрав често го хвърляше в единоборство
с турчетата от Боймица, защото не понасяше пре-
зрителните, им закачки, жестоките им разправи с
по-слабите и плахи българчета. Често се връщаше в
къщи с разкъсана ризка, в синини, кърви, ама стис-
каше зъби и кроеше сетнешното сбиване. Понякога
в тъмното у тях си идваше най-големият брат Мит-
ре, който хайдутуваше из Паяк планина. Апостол и
Тано пипаха дрехите и пушката на бачо си и все го
подканяха да им разказва как срещнали аскера, как
го завардили, колко османлии натръшкали, как ги
надхитрили... Разказваше Митре на братчетата си,
така както си е било, без да съзнава, че постепенно
израства в очите им до размерите на Марко Крале-
вити, който все още препускал на коня Шарколия
из Македония, прескачал планини, езера, поля, по-
беждавал змейове, еничари, кърсердари...
Поотрасна Апостол и баща му го даде на ра-
бота като кантонер по железопътната линия Солун
– Скопие. Не издържа дълго на кротката служба
буйният момък. През 1892 г. продаде стотина овце
от бащиното стадо, към получените пари прибави
скътаното от кантонерството и купи оръжие за себе
си, брат си Тано и трима свои другари. С хитрост, а
когато се налагаше и със сила, малката подвижна
дружина преследваше и отмъщаваше на забравили-
те се деребеи и без много шум вършеше работата,
която си бе наумила. По същото време из Боймията
се появи още една нелегална хайдушка дружина с
водител Иванчо Карасулията. Българите добиваха
кураж, поизправяха снаги, по-спокоен и сигурен
стана животът им. А имената на Апостол Петков,
Иванчо Карасулията и на другарите им се произна-
сяха шепнешком, с почитание и обич.
Ръководителите на Вътрешната македоно-од-
ринска революционна организация, която бе създа-
дена през 1893 година, знаеха за подвизите им и
естествено искаха да ги привлекат, като подчинят
действията им на високите идеи на организацията.
През 1897 г. Даме Груев обиколи нелегално някол-
ко села от Боймията, срещна се с Апостол Петков и
Иванчо Карасулията, разказа им за устройството на
организацията, за устава, за предстоящото голямо
народно дело. Същия ден свещеникът Стамат Тан-
чев покръсти двамата досегашни хайдути и те ста-
наха членове на организацията.
Апостол смени хайдушката си работа с апо-
столска. Той ходеше от село на село, от къща на
къща и приказката му – обикновена, разбираема,
желана, лекуваше като балсам изранените души на
раите. Юначеството и справедливостта, проявени
през хайдушкия живот, помагаха в новото му по-
прище и организацията печелеше бързо привърже-
ници. Във всяко село той имаше предани, верни
нему хора и това му позволяваше да се движи сво-
бодно и в полето, и в планината. Скоро в Енидже-
вардарската околия беше изплетена здрава мрежа
от революционни ядра, които се разрастваха и
превръщаха в силна организация.
Апостол владееше дарбата и от врага да прави
приятел. В неговото родно село Боймица живееше
Петър Канин, хитър и лукав човек, гъркоманин,

който клеветеше, изнудваше и грабеше съселяните
си, все от пуста лакомия.
— Е, какво, бай Постоле — попита го веднъж
братовчед му Андон Терзиев, — още ли ке му ги
траеме золумите на тоя?
— Кротко, Андоне, нели и он е човек, хри-
стиянин, първо с добро да опитаме.
Беше една от ония августовски привечери на
1902 г., когато из въздуха се носи отморяващият
звън на хлопатари, подвиквания на закъснели ко-
сачи, далечна песен на моми и невести, а откъм
Паяк слиза хладина, с упойващия привкус на ма-
щерка, буковина и най-различни треви... Апостол
влезе в Боймица с четата си и отиде в къщата на
своя верен другар Пецо Кехая.
— Я, Пецо, прати молам ти се, големото момче
да го извика тоя Канин, гъркоманот — каза му Апо-
стол още с влизането си.
След малко на вратата се почука и влезе, из-
плашен и посърнал Петър Канин. Апостол се здра-
виса с него, другарите му също, поканиха го да
седне.
— Нека се разберем с теба, Петре — кротко
започна Апостол. — Знам какво вършиш тук в
селото, а в града с тоя-оня си имаш шушу-мушу. Не
ти прилича. Българин си, а си се сдружил с турци и
гърци против организацията. Според нашите закони
отдавна трябваше да си убит. Досега си траехме, не
защото се боим от турците, ти виждаш, че четата е
в селото. Не искаме, грехота е да се пролива брат-
ска кръв...

Уж държелив беше Петър Канин, а от очите му
рукнаха сълзи, спусна се да целува десница на
войводата.
— Сполай ти, Постоле... Поживи ме, пет дреб-
ни деца имам... — на пресекулки благодареше Пе-
тър — и ти се молам, сторете ми чест, елайте и в
мойта къща!
Погледна другарите си Апостол, ония кимнаха
с глави и той отвърна:
— Иди си ти сега сам, па събери всички гърко-
мани от селото, че и с тех си имам приказка.
...Газената лампа осветяваше лицата на десе-
тина гологлави селяни, които чинно слушаха про-
стата проповед на Апостол. После той извади револ-
вера и сабята си, скръсти ги, каза им „повтаряйте
след мен” и занарежда думи съдбовни, страшни и
селяните ги повтаряха. В страх, смущение и надеж-
ди се мятаха мислите им, паметта им изправяше
жестоки гледки на опожарени къщи, на обесени,
разстреляни четници, куриери, укриватели. Накрая
Апостол ги накара да целунат един по единчетниче-
ското разпятие и да изрекат последното слово:
„Заклех се!”
Умислени и загрижени, селяните седнаха око-
ло софрата, разприказваха се, а когато след втора-
та чашка с ракия душите им се поотпуснаха, Апо-
стол каза и останалото, което трябваше да знаят.
— И още, искам да ми дадете дума, че нема да
се клеветите, нема да се крадете един друг, а науча
ли, че се мъкнете по турски съдилища, прошка не
искайте. Каквито спорове има, организацията ке ги

решава. И по-скоро с оръжие да се сдобиете, нели
къде е силата, там е и правдата.
Тази тактика не само че омекоти взаимоотно-
шенията между екзархисти и патриаршисти, но и ги
сближи, та в навечерието на Илинденското въста-
ние малки групи гъркомани бяха останали само в
Гумендже, с. Крива и с. Петрово.
По време на апостолската си работа войводата
избягваше въоръжени схватки с османлиите, но ко-
гато се налагаше, приемаше предизвикателствата.
Веднъж, близо до с. Грубевци, срещна многоброен
аскер, който идваше от Солун за Гумендже. С изо-
бретателност и хитрост той създаде заблуждението,
че четата е голяма сила, и изненаданите турци го
удариха на бяг. Четата не даде нито една жертва, а
бяха изброени около двадесетина вражески трупа.
Мълвата разнесе бързо вестта за победата сред
населението, повдигна духа му, окуражи го. До
избухване на Илинденското въстание Апостол вой-
вода се сражава при Бераковица, Либяхово, Туши-
лово, Горгоник, Боймица и Крива и все се измък-
ваше невредим.
На великденски заговезни Апостол беше в с.
Крива, за да изглади спор от семеен характер. В
петъка на православната седмица той пристигна в
родното си село, искаше да се пречести. В събота,
на Тодоровден, остана да се види с жена си, да се
порадва на децата си. Зажадняла беше младата му
силна плът за женска ласка, душата му – за детска
усмивка.
Мирна и щастлива беше тази събота за Апо-
стол...

В неделя сутринта на портата припряно се по-
чука. Беше Мала Емин ага, турчин, негов приятел и
куриер:
— Постоле, предаден си, от гъркоманите в
Крива — бързо издума той – аскер и башибозук...
много. От Енидже Вардар, Гевгели и Дойран идат
към Боймица.
— Жив да си, Емин ага — тихо рече Апостол,
събра 14-те момчета (само толкова бяха!!!), пре-
гърна треперящата си жена, целуна децата. – За-
лости здраво вратата! — Поръча той. — И никой не
пускай!
Четата се отдалечи от селото и зае удобна по-
зиция сред сивите скали на височинката. В деня на
православната неделя, по донесение на православ-
ните гъркомани от Крива, Апостол и момчетата му
приеха кърваво причастие. Цял ден трая то. Щом
мръкна, живите се простиха с мъртвите четници –
Тано Петков, брат на Апостол, Атанас Тодев, секре-
тар на четата, Димитър Чавдаров, Ичо Пройчаков и
Мицо Матракулията, а приятелските пътеки ги
скриха в пролетната шума на Паяк планина.
1902 бе година на усилено въоръжаване на
българите в Македония, повдигане на духа, пред-
чувствие за големи, съдбоносни събития. Апостол
кръстосваше района си надлъж и нашир, пренасяше
оръжие, привличаше нови хора към делото, а ко-
гато се налагаше, водеше и сражения. Беше убеден,
че е време по-добре да устрои околийската органи-
зация. Съветва се с помощниците си и накрая реши-
ха да разпределят Ениджевардарско на 4 пункта. За
началници назначиха Захари Гьорев, Стоян Янъков,
Трайо Петков и Ичко Гошков.
Освен убежища в Паяк планина Апостол реши
да създаде и укрепи своя военна база в Ениджевар-
дарското езеро или Блатото, както му казваха мест-
ните жители. Построи няколко колиби, прилични на
наколните жилища на старите славяни, и в тях
складираше оръжие и храна, а когато бе необхо-
димо, изпращаше на лечение и почивка ранени чет-
ници.
Наближаваше очакваният от всички ден на
1903 година. Апостол не беше спокоен. Той беше от
ония трезви, близки до живота и реалността ръко-
водители, на които беше абсолютно чужд безпоч-
веният революционен фанатизъм. Населението в
Ениджевардарско, пък и в другите околии бе слабо
въоръжено. През пролетта той изпрати повторно
своя секретар заедно с двама членове на околий-
ския комитет до Солун за оръжие, но както и пре-
дишната година те се върнаха само с няколко де-
сетки пушки „гра” и револвери. А трябваше да се
въоръжат хиляди хора. „Е-ех, въздишаше насаме
той, с това ли ще събаряме империята?”
В навечерието на въстанието Апостол изпрати
до ръководителите на пунктовете в Тумба, Грубевци
и Гумендже специални мобилизационни писма, в
които предписваше всекиму каква работа да върши:
прекъсване на телеграфните жици, повреда на ж. п.
линията и мостовете, за да се спъва движението на
влаковете, нападения на местните гарнизони, та по
тоя начин да пречат на турската войска да се
съсредоточи в Югозападна Македония, където е
решено да бъде центърът на въстанието.
Срещу 2 август четата на Апостол зае височи-
ните при местността „Белата пръст” над Енидже

Вардар. Той извика Иван Гюркин, Гоно Кривенчев и
Ичко Катранков:
— Вие, момчета, сте определени за атентато-
ри. Вземете по две бомби, влезнете в града. Ти,
Иване, ке ги метнеш бомбите в кавалерийската ка-
зарма, ти, Гоно – в мюдурлука, а ти, Ичко – в голе-
мия хан, там сега квартируват пехотинците.
— Разбрано, войводо! — извика в един глас
младоците и се спуснаха по познатите кози пътеки
към Енидже Вардар.
Залегнали върху топлата пръст, четниците
очакваха взривовете, надяваха се да видят пламъ-
ци, да чуят цвилещи коне и крясъци на изплашени
хора... След около час в кавалерийската казарма
избухнаха два взрива. „Браво, Иванчо, юнак момче
излезе!”
Шумно, по детински се радваха брадатите мъ-
же, сякаш беше взривен самият Цариград. Повече
гърмежи не се чуха. После Гоно и Ичко обясниха, че
всичко направили както трябва, ама бомбите не
избухнали. Ядосваха се момчетата, четниците под-
хвърляха шеги за жълто около устата, за подмок-
рели гащи... Ама и двете бомби хвърлиха, в уплаха
и паника турската войска и тя за дълго време ке мо-
жа да се окопити.
Апостол помнеше главната поръка на Цен-
тралния комитет – да пречи на движението на тур-
ската войска към Битолския санджак и още там, на
височината край Енидже Вардар, раздели много-
бройната си чета на няколко части, водени от не-
гови помощници, а сам той с 63-ма другари се спус-
на към полето. На 9 септември край с. Рамна се

срещнаха с турско поделение от 110 войници. За-
почна сражение. Изплашени от умението на опит-
ните Апостолови четници, които ке само познаваха
всяко дърво и падина, баир и камък, но подобно на
своя войвода измисляха разни харамийски хитрос-
ти, турците се разбягаха кой накъде види. Четата
даде само една жертва.
След около месец Апостол и Иванчо Карасу-
лията със 230 души се биха срещу 1200 души ас-
кер... Този път се спасиха само неколцина бунтов-
ници. „Тези български младежи... – пише в „Изпо-
ведта на един македонски четник” Алберт Сониксен,
– които не вярват в утехата на духовното след-
смъртие, умират не по-малко драматично от първите
мъченици на християнството. Трябва да се отбеле-
жи като рекорд, че никоя чета не се е предала на
неприятеля, макар че такова предложение винаги
се прави, Много рядко някой четник попада жив в
плен. Трудно ми е да приведа факти, без да се въл-
нувам, но аз мога да съобщя цял лист от отделни
четници от една обсадена чета, които като видят, че
друго средство не им остава, освен да се предадат,
сами турят край на живота си с последния куршум.”
С покруса завърши Илинденското въстание...
Поробителите се нахвърлиха на селата и градовете,
избиваха жителите им, безчестяха жени и невести,
плячкосваха къщите им, горяха ги. В своето доне-
сение от 27 август 1903 година битолският австро-
унгарски консул Август Крал пише: „Те ще задушат
тукашното въстание в кръв и огън, но не ще изгасят
пожара.”
След въстанието Апостол Петков замина за
България, но това, което видя и усети в София, дъл-

боко го разочарова и още през февруари 1904 годи-
на се завърна в района си. Той схващаше сложност-
та на положението и се отдаде да възстанови съси-
паната след въстанието организация. Прие и риска,
като влезе в схватка с турски аскер, за да покаже
на населението, че не е мъртва идеята за освобож-
дението, че четата е още жива, че Апостол войвода
съществува. Той чистеше предателите и изменници-
те, като издигаше и бесилки край села и царски
пътища и никога не забравяше да остави бележка с
обяснение защо е извършено едно или друго убий-
ство. Чифликчиите и мюдюрите в околията, кайма-
каминът в Енидже Вардар често получаваха писма
от Апостол, в които войводата им говореше с тон на
властелин и законен закрилник на бедните и угне-
тените.
Народът се привързва още повече към своя
войвода-баща, нарече го Ениджевардарското слън-
це. Много случки от неговия живот са предадени в
песни с всички подробности и фактите са удиви-
телно достоверни. Като всеки духовно събуден на-
род македонските българи записваха големите съ-
бития от своя живот в народни песни. Кой ги съчи-
няваше? Неизвестни селски учители подреждаха
текста, стъкмяваха мелодията, разучаваха ги с де-
цата, и после те звучаха по тлаки, хора и седейки,
по комитски поляни и сборища.
В условията след въстанието Апостол, това
волно дете на природата, проявяваше блестящо ка-
чествата си на опитен комита. Той заблуждаваше
турците, като насочваше преследващите го потери в
противоположна посока: нареждаше например до
някой от своите десетари да изпълни смъртната
присъда на осъден от организацията враг и да ос-
тави писмо с печата на околийския войвода. Човек
на действията, той беше стремителен в нападения-
та, които предприемаше сам, и предпазлив при не-
избежни сблъсквания с войската и успяваше да из-
лезе невредим и от най-безнадеждните положения.
Когато Паяк планина ставаше несигурна, а полето
почернееше от аскер, Апостол изчезваше като при-
казен цар в своето Блато.
Там намираха убежище и почивка изтощени от
преследване войводи и четници и от съседните око-
лии. Там се изпращаха на продължително лечение
ранени и болни комити. Там се довеждаха заловени
престъпници и се съдеха. От Блатото се предпри-
емаха и разни нападателни акции. Броят на коли-
бите се увеличаваше постоянно и през 1906 година
те станаха дванадесет. Най-просторна и солидна бе
„Корчуфка”, турците п казваха „Джамлъ колибаси”,
защото имаше стъклени прозорци. Тя беше главната
квартира на Апостол.
Апостол бе често навестявай от близки и да-
лечни гости. Тук по различно време са идвали Даме
Груев, Христо Чернопеев, Гьорче Петров, Борис Са-
рафов... През последните дни на февруари 1906 го-
дина в Блатото пристигна воденският войвода Лука
Иванов, заедно с американския журналист и писа-
тел Алберт Сониксен. „Първият който скочи на бре-
га, беше леко мургав човек на средна възраст, с бе-
ли албански тесни опнати потури, с черна с широки
ръкави риза, въоръжен не само с манлихерка и
нагант, но и с кама със сребърна дръжка, увиснала
на неговия патронташ. И да не го познавах щях да
налучкам кой е, защото неговите портрети висят
във всички кръчми на България, тъкмо в тези ко-

митски дрехи” – така описва първата си среща с
Апостол Алберт Сониксен.
По това време около Блатото се разиграха
драматични събития, дошли до нас чрез описанията
на американския кореспондент и четника Стоян Ха-
джиев, десетар в четата на Апостол.
Селяни донесоха на Апостол писма, подписани
от „Ваш брат по вяра Костас Акритас”. Той ги преду-
преждаваше да не отправят протести и оплаквания
до европейците против „Христовите войници”, за-
щото непослушните ще биват убивани. „Няма да бъ-
дат пощадени и техните жени и деца, телата им ще
разкъсваме на парчета, ще убиваме всеки, който е
против нас.” Писмата носеха дата 7 февруари 1906
година.
Апостол се усамоти, замислен седна върху ед-
на повалена върба, загледа се във водата, която
менеше цвета, настроението, звуците си. Та тоя
Костас с ума си ли е? Какво са решели да правят
андартите, дето ги прехвърлят през граница. Защо
да се сее омерзение сред българи и гърци? Та не
страдаха ли досега заедно от турския ятаган, та
лоши комшии ли бяха, та нали и роднини ставаха и
сватби заедно дигаха, при болести и неволи си по-
магаха. Имаше и той познати гърци, Филомена, То-
дорос, Ангелика, Павлос, нищо лошо не беше видял
досега от тях, пък и те от него... В съзнанието му
дойде споменът за клането в Загоричене, то бе само
преди година. Посред бял ден жени и бебета бяха
набодени на щиковете от наемните войници – А ето
ги и тука... Напоследък опожаряват села, избиват
мирни люде. Във Воденско пострадаха петнадесет
села, само защото поддържат българските чети.

Значи, те са решили да изпълнят сатанинската за-
повед на гръцката патриаршия: „Булгарос на ми
мини!” – „Да не остане българин!” Той беше чувал
това зловещо изречение, но сега за първи път го за-
владя тревожното предчувствие, че може да се слу-
чи нещо страшно, непоправимо. Казват, че и сър-
бите започнали да напират от север – прониквали в
Струга, Битоля, Прилеп, по селата... За земя, за
имане, за живи човешки души. С оръжие, злато,
ласкателства. А нали в Устава на Вътрешната орга-
низация пише: „Без разлика на вяра и народност”.
Но ето че тая разлика между верите и народностите
в Македония съществува, дори се изостря. Как от
ненавистта, която се сее, ще поникне разумна тър-
пимост и любов, които проповядваше Гоце, за които
говори веднъж с него надълго и нашироко и Даме
Груев...
Славата на Апостол войвода беше стигнала по
това време и до Високата порта. Невероятни бяха
слуховете за тоя комита, когото властите обявяваха
все за убит, а той възкръсваше, който, обсаждай в
Блатото, се обаждаше от планините, неуязвим от
топовете и бронираните лодки, разиграващ по най-
обиден начин турския аскер. Любопитството на па-
дишаха беше възбудено до краен предел и Абдул
Хамид пожела да се срещне лично с тоя рушител на
държавата, а ако е възможно и да го обезвреди.
Султанът считаше Апостол не като десетките око-
лийски войводи на революционния комитет, а за
нещо много по-високо, едва ли не за върховен вожд
на бунтуващото се българско население в Маке-
дония.
През октомври на 1906 г. Апостол получи от
ениджевардарския големец Хакъ бей съобщение, че
от Цариград е пристигнал висок сановник, роднина
на султана, с поръка да се срещне и да разговаря с
него. Апостол събра десетарите си да се посъветва с
тях как да постъпи. Те му препоръчаха да се съгла-
си, обаче това не го успокои. Малко притеснен, той
отиде при Сониксен, който по това време беше пак
в Блатото:
— Европейците ме наричат разбойник, но един
член от императорското семейство иска да се срещ-
не с мене. Той има доверие в мене и не се бои за
живота си. Какво мислиш за това, а? Той не ме смя-
та за разбойник.
— И какво му отговори? — попита го Соник-
сек.
— Не съм му отговорил — и какво ли да му от-
говоря? Той иска да ме подкупи... както се опитаха
веднъж да ме подкупят чрез жена ми. Какво ще
помислят другарите ми от другите райони?...
Американският кореспондент посъветва вой-
водата:
— ...Нека дойде... Помисли – ако напиша, че
един делегат на султана ви среща във вашата кре-
пост, с това ще дам най-доброто доказателство на
света кои сте вие и какви са четите в Македония...
На другата сутрин една лодка, карана от два-
ма четници, приближи пристана на Корчуфка. В
предната част седеше млад човек с остра червени-
кава брадичка, облечен в ловджийски костюм и с
ловджийска пушка на коленете. Едно едро куче
стоеше до него.
Всички останаха назад, а Апостол с изискано
достойнство, неподозирано в този добродушен чо-
век, излезе напред и тържествено се целуна с
него... Покани го в колибата и четниците по турски
обичай поздравиха госта. Насядаха на мека шарена
ямболия, един четник предложи кафе на шейха, а
той даде сладкиши на всички.
— Въоръжените революции са безсмислени,
безполезни — убеждаваше той Апостол и четниците
му. — Следвайте по стъпките на младотурците...
Присъединете се към тях и направете от прогре-
сивното движение една здрава сила... Болшинст-
вото турци са прогресивни хора... Вие разрушавате,
унищожавате... Защо не създавате?
Апостол слушаше внимателно, но с недоверие
разсъжденията на бея, държаше се вежливо, отго-
варяше уклончиво, не бързаше да изразява мнение-
то си. Все още не знаеше какво ще искат от него...
Беят преспа в Корчуфка, преметнат с япан-
джака на Апостол. След закуската обясни целта на
посещението си. Той покани Апостол да отиде в
Цариград като гост на султана за един месец. Не-
гово величество признава Апостола за човек с уди-
вителна военна и административна способност и
водител на народа. Той иска да научи подробно
желанията на народа, но направо от неговия вожд.
През време на посещението в Цариград аскерът ще
бъде оттеглен от района на Апостол и войводата ще
може да се свързва със своите подвойводи всеки
ден чрез специални куриери.
— Апостол ще бъде приет и угощаван в дво-
реца с царски почести.
След като изслуша мълчаливо предложението,
Апостол без колебание го отхвърли.

В спомените на четника Стоян Хаджиев, запи-
сани от Христо Шалдев, разговорът между бея и
войводата се предава така:
„— Султанът ти дава 20 000 лири с усло-

вие да напуснеш революционния живот и да
заживееш мирно някъде в Европа.
— Вместо лири, нека султанът даде сво-
бода на народа и тогава не само аз, но и всич-
ки нелегални четници ще напуснем нелегал-
ния революционен живот.
— Против кого се борите?
— Против лошото турско управление.
— Защо тогава убивате хора?
— Невинни хора не убиваме. Наказваме
със смърт само провинилите се пред освободи-
телното движение, независимо от коя народ-
ност и вяра са те.
— Но не мислите ли, че правителството
ще изпрати много войска против вас. И тогава
какво ще правите?
— Ще се бием до последна възможност.”
Когато се разделяха, Апостол погледна прате-

ника простодушно-хитровато и му рече:
— Сега аз ще ти кажа нещо, което ти премъ-
лча. Щом излезеш на сухо, може би още утре, ние
ще бъдем нападнати от пехота и артилерия. Така ли
е?

Турчинът не се смути никак от тоя въпрос. С
усмивка, която не слизаше от устните му, той отго-
вори:
— Това винаги трябва да очаквате, щом сте се
посветили на такъв занаят...
Несполуката на царския пратеник засегна са-
молюбието на падишаха. Началникът на солунския
корпус получи строги нареждания да се справи на
всяка цена с владетелите на Блатото и техния гла-
ватар. Но на военното командуване бяха необходи-
ми цели шест месеца, за да подготви своя обсада и
да сломи съпротивата на няколко десетки четници,
съставляващи постоянните „гарнизони” на органи-
зацията в Ениджевардарското езеро. Подробно и
трогателно е описал последните дни от „царува-
нето” на Апостол в Ениджевардарското езеро чет-
никът Стоян Хаджиев:
„Най-простото и практично решение бе да се
напусне временно Блатото, когато премине тая
буря. Но доблестните съратници на Апостол мисле-
ха друго. Съвестта им подсказа, че Блатото не бива
да се даде без борба, а разумът – че войводата не
бива да се излага на смъртна опасност. Загине ли
войводата, народът ще изгуби своя закрилник, своя
баща и какъв празник би било тогава за враговете.
– Иди в околията да видиш народа, да го браниш и
закриляш – казаха десетарите на своя началник.
Отбраната на Блатото остави на нас, а ти отвън на-
прави, ако ти се удаде, нещо в тила на войската, за
да облекчиш положението ни.
Апостол прие за разумни тези съображение и
се съгласи с решението на другарите си.”

...Най-първо бе нападната колибата Алгънът.
Неравната борба трая няколко часа. Четниците на-
чело със своя началник Беляла се бориха юнашки,
но всичките дванадесет момчета бяха избити: Беля-
ла, Дино от Юнчиите, Григор от Пилорик, Кондо
Хаджистоянов, Доло от село Крива и седмина други
четници, имената на които не помня. После дойде
редът на Корчуфка. Турската артилерия пусна 16
снаряда, 10 часа трая пушечната стрелба. Падна
убит Гоце Самарджията от Еиидже Вардар. Четни-
ците прецениха, че стоенето е безцелно, че жерт-
вите, които ще дадат, са излишни, решиха да на-
пуснат още същата нощ Корчуфка и да хванат Паяк
планина. В с. Крива се срещнаха с Апостол.
Неспоменавани, почти забравени от съвремен-
ните поколения българи, имената Алгънът и Кор-
чуфка са затрити от народната памет. Справледливо
ли е това?
Турците тържествуваха, или по-скоро си дава-
ха вид, че тържествуват, съзнавайки, че победата
им не е пълна, защото намерението им да унищожат
войводата не се осъществи.
В своя роман „В тайните на Блатото” гръцката
писателка Пенелопи Делта описва борбите през
1905, 1906 и 1907 година. Тя естествено превъз-
нася „храбростта” и „доблестта” на гръцките ан-
дартски чети и техните капитани. Но е принудена
да напише и следните редове, които без да са
пропити от симпатия, дават известна представа за
мнението и отношението й към ениджевардарския
войвода: „Апостол Петков беше най-страшният ар-
хикомитаджия – вездесъщ, замесен във всички
убийства. Но никой не можеше да го залови, дори

да го срещне. Той бе невидимият демон, който се
чувствуваше навсякъде, но не се виждаше никъде.
Централният комитет на ВМОРО посрещна е
доверие я възторг младотурския преврат, т.нар.
хуриет, през 1908 година и нареди на всички чети
да слязат в селата и градовете, да предадат оръ-
жието си и да заживеят като свободни и мирни
граждани на нова Турция. Просто-душните македон-
ски българи повярваха, че най-после и за тях ще
има свобода, равенство, братство.. .
Апостол гледаше недоверчиво на цялата тая
дандания. Преди да замине с четата си за Солун, за
да участвува в тържествата, той събра момчетата и
един по един ги предупреди: „Гоце, сум ти дал пуш-
ка, пази я, пред мене отговаряш. Вано, Мицо, и вие
също. Оти на турчин приятелството ей тука е” – и си
чукна с ръка коляното.
В Солун го посрещнаха с почести. Премина
през дебели килими, поздрави се с водачите на
младотурците. Не стоя дълго при тях. Измъкна се
незабелязано и отиде в една кръчма, поръча на
всички по едно „ракийче”, събра около себе си
четници и от други околии, заговори им: „Не се за-
блуждавайте, братя българи, шашарма е това, прах
в очите на хората... Ке дигат още малко гюрултия,
ке думат тия шекерени думи, а после пак ке опнат
дебелия край на тоягата. Затова от мене запомнете,
пазете си кой що има пушка, пищов, кама, пак ке
ни потребат.” Прав излезе старият комита. След 40
дена свобода, много организационни работници бя-
ха заточени в Диарбекир и в други затвори на Ана-
дола.

Апостол и четниците му се опазиха и хванаха
по познатите пътеки на Паяк планина, отново по-
строиха колибите в Блатото. И така... до 1911 го-
дина, когато неговият десетар, Тодор Чифтеот, под-
купен от турците, го отравя. Сбъдва се предчувст-
вието на войводата:
— Мен не ме е страх, бре моя дружино,

мен не ме е страх от андартите,
нито ме е страх от джандарите.
Най мен ме е страх, бре моя дружино,
най мен ме е страх от другарите –
с тия що пия и наедно спия.
Тъжно, укорно, но... вярно. >
ЧОВЕК НА ДЕЛОТО
ГЕОРГИ КОНДОЛОВ
Кирил Момчилов
Между героите на Илинденско-Преображен-

ското въстание, действували в Странджанския край,
с най-голямо обаяние и слава е войводата Георги
Кондолов. Едва ли това е така, защото е бил най-
възрастен сред дейците на революционната органи-
зация. Според определението на Христо Силянов,

Георги Кондолов – „човек-планина”, с херкулесов-
ска снага, е бил горд със своето минало. А миналото
му е било нерадостно и в същото време завидно...
Роден през 1858 година в село Велика, Малко-
търновско, той от малък го напуска, за да търси
препитание в Цариград при брат си Иван. Истинско-
то му име било Желязко, но брат му Иван го пре-
кръстил Георги. С буен характер, немирникът си ос-
танал немирник и в големия град. Година-две учил
в гръцко училище, после започнал да слугува и чи-
ракува. Чистел обора на един файтонджия, работил
в тютюнджийница и накрая се хванал занаят да учи
при един майстор-столар. Възмъжавало момчето че-
столюбиво и смело, решително и борбено. Не едно и
две турчета и гърчета изпитали силата му. След
един неуспешен опит да избяга от Цариград с пара-
ход, в края на Освободителната руско-турска война
Георги се промъкнал с ешелоните на оттеглящите се
руски войски и стигнал до Хасково.
В Хасково Георги Кондолов показал най-на-
пред майсторлъка си при столаря Киро Иговалията,
а след време и в собствената си работилница със
съдружника си Христо Арнаудов, братовчед на бъ-
дещата му жена Донка Хубенова. В града и окол-
ните села научили за цариградския майстор, за
майсторлъка на изкусните му ръце, и започнали да
го наричат Истанбул устасъ! Ала това не било по
сърце на Георги. Човек с пламенни патриотични
чувства, през 1885 година Кондолов участвува във
войната срещу сърбите като войвода на Козлуджан-
ския отдел на Първа ениджекьойска чета. За усърд-
на, точна и примерна служба бил награден с брон-
зов медал.

Огънят на борбата, запален в буйното сърце
на Кондолов, бил неугасим. Съвсем естествено е
прокуденият от родното си село да го обича като
никой друг. А неговото родно село останало под
гнета на османската държава. Чудно ли е тогава
защо през пролетта на 1889 година Георги Кондо-
лов напуска със семейството си Хасково и се уста-
новява в Бургас. На жена си казал: „Ти, ако искаш,
седи тук, аз ще взема децата и ще ида там, по-бли-
зо до братята и сестрите ми, за освобождението на
които ще работя!” И в черноморския град майсторът
бързо се прочул. На Първото българско земеделско-
промишлено изложение в Пловдив през есента на
1892 година Кондолов показал една луксозна маса,
която била с приспособление да служи и за игра на
табла и шах. За нея го наградили с бронзов медал
„За труд и успех”. Шест години по-късно за участие-
то му с превъзходно изработени столарски изделия
в първия занаятчийски конкурс в Пловдив отново
ще бъде почетен майсторлъкът му...
Някои може би ще се запитат: защо този из-
кусен майстор е захвърлил рендето и теслата и е
обрекъл живота си на свободата? Георги Кондолов е
бил в първата редица на тракийското население в
борбата му за национална свобода още от самото й
начало. Година след Солунския конгрес в Бургас е
свикан първият учредителен конгрес на тракийска-
та емиграция, на който се приема тактиката и стра-
тегията на Вътрешната македоно-одринска револю-
ционна организация – ВМОРО. Бургас става легален
център за подготовката, отправен пункт на борците
към Одринска Тракия. В един позив оттогава четем:
„Досега светът гледаше на одринци като на хора
некадърни за духовна и политическа борба. Но от

всичко, което сме извършили до днес, ще се убеди,
че и българите в Одринско стъпват на краката си, а
нас не ни липсват средства и хора, искрено предани
и на свещените идеали, които векове наред са
крепили духа на поробените” (ОДА – Бургас).
Начело на задграничното представителство на
Одринския окръжен революционен комитет в Бургас
застава Георги Минков, ханът на когото бил отворен
винаги за борците. Създадени били пунктове и по-
стоянни бази за пренасяне на оръжие, агитационна
литература, боеприпаси, подривни материали и др.
Започнало организирането, обучаването и изпраща-
нето на агитационни чети със специално предназна-
чение. Лазар Димитров пише в спомените си за ор-
ганизирането на четите в Одринско: „Мотивите за
образузането на четите бяха много, но най-важният
от тия мотиви бе да се внуши вярата сред организи-
раното население в своите сили и да се стреснат
както турската власт, така и деребейовете чифлик-
чии и развилнелите се турски и албански разбойни-
чески банди. Па и развитието на революционното
дело, следвайки по етапи, трябваше да стигне и до
организиране на чети” (Вж сп. „Илюстрация Илин-
ден”, 1938, кн. 3-6). Една след друга четите навли-
зат в Странджа планина – нищо че в началото дей-
ствията им са неуспешни. Опитът ще подскаже на
борците, че е необходима добра предварителна
подготовка, сериозен подбор на хората.
Своята първа патриотична чета Георги Кондо-
лов повежда в Малкотърновско на 30 май 1901 го-
дина, повежда я с пълномощното в джоба си, под-
писано от Гоце Делчев: „Дава се настоящето на
другаря ни Георги Кондолов за знание, че е начал-
ник на патриотическата чета. Затова подканят се
всички наши другари, хора на организацията, да му
оказват нужните съдействия и улеснения за изпъл-
нението на възложената му агитационна задача,
както и онези, възложени му от районните ръково-
дители.” С Гоце Делчев, на когото се пада главната
заслуга за сформирането и действията на агитаци-
онно-организаторските чети, Георги Кондолов се е
запознал в началото на 1900 година, когато той е
гостувал два месеца в Бургас на Георги Минков,
преди да замине на обиколка из Одринско със Сто-
ян Лазов и Лазар Маджаров.
Десет души полагат клетва в село Аланкайряк
(дн. Ясна поляна), преди да преминат границата.
Между четниците е и бъдещият войвода Дико Дже-
лебов – началник на Стоиловския революционен
участък, който на 18 срещу 19 август 1903 година
ще хвърли първата бомба, за да даде сигнал за
вдигане на Илинденско-Преображенското въстание
в Странджанския край. В окръжния държавен архив
в Бургас се пази текстът на клетвата с подписите на
войводата и останалите четници. Клетвата е била
прочетена от свещеник Димо Николов в присъствие-
то на единнадесет души от селото. В нея се казва,
че четниците ще пролеят кръвта си за освобожде-
нието на Македония и Одринско, ще бъдат верни на
другарите си до последните минути на своя живот,
без страх ще се борят с враговете на роба и няма да
отстъпят, докато им държат силите и докато бъдат
живи, няма да издават никога никого и никъде ни-
що, даже и под най-страшните мъки и страдания.
Четниците са се закълнали, че се отричат от всички
световни добрини – от жена, деца, родители, род-
нини и приятели, и се отдават всецяло на освободи-
телното дело, като ще понасят с мъка всички зло-

честия, лишения и мъки. Те са обещали, че ще бъ-
дат верни на войводата и ще изпълняват без коле-
бания неговите заповеди и разпореждания, и ако
някога нарушат клетвата, нека бъдат наказани –
„разсечен на късове от ножовете, що са над главата
ми, нека бъда презиран, преследван и убит от дру-
гарите си, където и да ме намерят”.
Трудно ни е днес да си представим точно пътя
на четата. С накичени пушки четниците, предвож-
дани от войводата Кондолов, незабелязано минават
границата и стигат до село Велика. Спрели на бивак
при манастира „Света Петка”, свързали се с ръково-
дителя на околийския комитет Д. Янков и уговорили
кои села първо ще посети четата – трябвало да се
събужда съзнанието на българското население за
самозащита, да се разпространяват революционни-
те идеи, да се подготвя постепенно за въстание. Не
само в Малкотърновско, четниците стигнали чак до
Мидийско...
На конгреса на революционната организация
в Пловдив през април 1902 година Георги Кондолов
е определен за войвода на Малкотърновския район.
И още през май той повежда втората си чета. Сега
всички били облечени в специална четническа уни-
форма. От запазените снимки можем да възстано-
вим образа на войводата – широкоплещест и висок,
с широко и бяло лице, с големи проницателни очи и
гъсти, кестеняви, надвесени вежди, с рядка рошава
коса, с брада – разделена на две, и извити, дълги
мустаци, той е бил истински борец-страшилище!
Макар да имал тежък и бавен вървеж, страдал от
ревматизъм в краката, външността му е подсказвала
силата, упоритостта и непобедимата му воля за
действие. Тръпки побивали всеки, който е срещнел
големите му очи. За четническия живот той се е
подготвял като никой друг. Година преди да поведе
първата чета, с раница на гърба, обут с цървули,
той е ходил пеш от Бургас до границата, като се е
надпреварвал от време на време с някой конник, за
да се кали и да свикне с партизанския живот.
При обиколките си из поробените села четни-
ците разяснявали целите на борбата, посвещавали
селяните в организацията, образували смъртни дру-
жини. Името на Георги Кондолов се носело като ле-
генда от уста на уста – едни го наричат дядо Геор-
ги, други дядо Желю – от истинското му име Желяз-
ко, дядо Жечо, трети Кондолов войвода, капитан
Жиси ен Воло, Караман бей войвода. В църкви и
училища войводата заклевал масово селяните. По-
ходът на втората чета продължил в Странджа пла-
нина до 20 февруари 1903 година. При неимоверно
тежки условия, при непрекъснати гонения и засади,
четниците агитирали населението, подготвяли го за
борбата за свобода и човешки правдини.
Читателят може би ще си зададе въпроса: за-
що този буден и предприемчив занаятчия не се е
поблазнил от материалното благополучие, а е жи-
вял с народните болки и идеали? Отговора на въ-
проса трябва да потърсим в характера на този
странджански исполин. Както свидетелствуват съ-
временниците му, Георги Кондолов бил рядко чо-
вечен, добродушен, мил и любвеобилен, и в същото
време дързък и смел, безумно храбър и решителен.
По време на походи четниците искали да носят ра-
ницата или пелерината му, а той възразявал с думи-
те: „Аз трябва да нося сам юка си, за да знам тего-
тата на четнишкия живот”. Не бил обидил никога
човек. Със своята обаятелна външност той всякога
и навсякъде внушавал респект. Намирал път и през
най-коравосърдечните, дори на гърци и турци пече-
лел сърцата. И все заради освободителното дело!
Според Д. Янков „всеки срещнал се с него – пре-
раждаше се. Неговото безстрашие, себеотрицание,
решителност, готовност за подвиг и смърт фрапи-
раше и внушаваше респект”.
В края на ноември 1902 година четниците
отишли в село Пенека. С войводата бил и Тодор
Шишманов, родом от Пенека. При срещата с посве-
тените от селото установили, че хората бездейст-
вуват, че са разделени на два враждуващи помежду
си лагера – екзархисти и патриарши-сти. Като не
приели това за оправдание, четниците решили да
проведат публично събрание в черквата. Под зова
на камбаната събрали посреднощ 70 души. Какво са
им говорили Кондолов и Шишманов, как са ги
увещавали, не знаем. Кондолов измъкнал сабята си
и заповядал: „На колене!” Така той успял да закъл-
не до един присъствуващите за святото дело на ре-
волюционната организация.
За трети и последен път Георги Кондолов по-
вежда чета в Странджа планина на 18 май 1903
година. На раздяла с жена си в Бургас й казал:
„Отиване има, връщане няма!” За това страшно
предчувствие, обзело Кондолов кой знае как, сви-
детелствува и Петко Росен. Когато четата му тръг-
нала от Гергебунар (дн. Росеново), където фактиче-
ски била сформирана, поспрели в края на селото.
„По тогавашния комитски обичай при раздяла на
другари – целуваха се в устата. Нещо като последно
целуване, Кондолов прегърна в широката си пре-
гръдка Христо Силянов, разцелуваха се. Видях, че в
очите на Силянов пламна огън и едва издума две-
три напътствени слова. Отдръпна се занемял. Пре-
гърна и мене и силно ме целуна в устата. Изправи
се за миг и някак много умилно се вгледа в мене. Аз
пък бях като вдървен. Нещо силно ми присви сър-
цето. И когато Кондолов, разкършил едрата си сна-
га, се засълна из криволичещата низ гъсталака пъ-
тека... нещо силно ми пришепна, че вече няма да се
видим. „Забеляза ли какъв вторачен бе последният
поглед на Кондолов?” – попитал Росен Силянов.”
Дружината на Кондолов, наброяваща двадесет
и пет души, минала границата през Тикенджа (дн.
Граничар) и обиколила селата Ахматово, Чеглаик,
Кулата, Пирок, Дерекьово, отново Чеглаик, мест-
ността Калето, връх Свети Илия, преди да стигне
„Петрова нива” между селата Сърмашик и Стоилово.
Какви са били четниците на Кондолов? Хора от раз-
лични краища на България пристигали в Бургас
през пролетта на 1903 година – един от друг раз-
лични по обществено положение и образование.
Имало е и изгнаници от Одринско и Македония.
Бивши харамии и голобради хлапаци. Паскал Ива-
нов, когото Кондолов избира за секретар на четата,
бил абитуриент от пловдивската мъжка гимназия.
Имало е всякакви. Войводата е обичал всички и
всички са го обичали като баща.
За конгреса на „Петрова нива” пристигат и че-
тите на Михаил Герджиков и Лазар Маджаров. До-
шли са и смъртните дружини от околните села – 350
души, за да охраняват заседанията на ръководите-
лите на въоръжените сили на Одринския революци-
онен окръг. На открития на 11 юли 1903 година
конгрес присъствуват 47 делегати, сред които най-
стар е войводата Георги Кондолов. Пръв е говорил
Михаил Герджиков за обявяване на въстанието.
Против се изказал само един от делегатите – Ди-
митър Катерински, който смятал, че все още Сви-
ленградският и Одринският район не били подгот-
вени. През втория ден била обсъдена подготовката
на въоръжените сили в петте района на окръга:
Малкотърновско-Лозенградско-Бунархисарски, Чо-
кенски, Свиленградско-Одрински, Дедеагачко-Гю-
мюрджински и Смолянски. Всеки район бил разде-
лен на участъци, на които конгресът назначил вой-
водите. В областта на Странджа били обособени 12
участъка. На Граматиковския участък войвода бил
Пеньо Шиваров, на Кладарския – Д. Халачев и М.
Герджиков, на Стоиловския – Д. Джелебов, на
Гьоктепенския (дн. Звездецкия) Киро Узунов, за-
менен след раняването му от Иван Делибозов и
Йордан Георгиев, на Дерекьойския – Лазо Лазов и
Лазар Маджаров, на Паспаловския – Георги Кон-
долов... В главното ръководно боево тяло на въста-
нието били избрани Михаил Герджиков, Лазар Ма-
джаров и Стамат Икономов, а за върховен началник
на всички въоръжени сили бил издигнат войводата
Георги Кондолов. Решението на конгреса било: „Да
се вдигне въстание и в Тракия, и то по време,
когато в Македония има въстание”. Датата била
определена – на 18 срещу 19 август!
В народната песен „Скоро глава ще вдигнем”
певецът в няколко стиха само е предал значението
на решенията, които войводите приемат.
Стягайте пушки бойлии,

точете саби френгии,
гответе бомби одринки,
учете млади момчета,

че скоро глава ще дигнем –
скоро ми на Сотировден!
За върховния водач на въстанието е песента

„Кондолов дума пиленце”, според която дружината
му наброявала толкова много юнаци, че птичка не
можела гнездо да свие, нито пилци да опили –
До всяко дърво и юнак,

до всяка ялха и байрак!
Истината иска да кажем, че Кондолов бил раз-

гневен на конгреса. Късно вечерта при закриването
на заседанията на конгреса той казал: „От нас се
иска бунт, а зад нас стои цяла България, зад нас е
велика Русия!” Недоволен бил и от участъка, който
му бил даден – искал Дерекьойския, а те му опре-
делили Паспаловския.
До обявяването на въстанието четата на Кон-
долов вършела подготвителни работи в района –
въоръжавала и обучавала селяните, събирала хра-
нителни и бойни припаси в специални складове.
Макар и малобройна, към четата се числели и
смъртните дружини. Общият брой на въстаниците
достигнал 200. Под личното командуване на войво-
дата двадесет и седем души имали за задача да
разгромят турския гарнизон в Паспалово, в същото
време трябвало да се нападне и село Сазара.
Гарнизонът в Паспалово бил настанен в къща-
та на Никола Диков. Когато вечерта отрядът се при-
движил безшумно до Паспалово, от Стоилово се чул
бомбен взрив. Аскерът бил вдигнат по тревога и
офицерът с отделение войници се окопал в къщата

на гърка Аристиди. Ударната бойна група на въста-
ниците проникнала в селото и атакувала казармата
– къщата на Диков, която била фактически изпраз-
нена от войниците. Завързал се ожесточен бой.
Войводата решил да разузнае обстановката и заед-
но с няколко въстаници минал пред къщата на Ари-
стиди, без да предполага, че вътре има скрити вой-
ници. Безумната смелост и самонадеяността му ста-
ват причина да бъде смъртно ранен. При започна-
лия бой най-малко е било допустимо да върви на-
метнат с пелерина, с манлихерова карабина на ръка
и препасани револвер и кавалерийска сабя... Чет-
ниците пренасят войводата на Паспаловата могила
край селото и през цялата нощ водят сражението
според указанията на Кондолов. На другия ден от
Малко Търново се придвижват турски войници в по-
мощ на обсадените в Паспалово, ала атаката им е
безуспешна. Въстаниците не само ги отблъскват, но
успяват да унищожат и обградените в селото. По-
бедата им обаче е помрачена от смъртта на люби-
мия войвода.
Секретарят на четата на Георги Кондолов Пас-
кал Иванов е описал сражението в Паспалово и тра-
гичната смърт на войводата в едно официално до-
несение до главното боево тяло и в едно писмо до
жената на Кондолов, които и след толкова години
са запазени в архивите. Тук си позволяваме да да-
дем извадки и от тях: „За нападението на Паспа-
ловия гарнизон бяхме определени 97 души. Щяхме
да почнем в 7 и половина часа по турски, като из-
грее месецът, но гърмежите от село Стоилово ни за-
ставиха да побързаме. При все това аскерът успя да
се приготви и разположен по къщите, ни посрещна

със залпове. Престрелката ту се усилваше, ту
отслабваше.
...Така се води сражението да сутринта, когато
при нас се яви въстаник и покани войводата да го
разведе при позициите на селяните, защото някои
уж били напуснали. Г. Кондолов веднага тръгнал да
провери... Било още съвсем тъмно. Г. Кондолов вър-
вял по средата между дядо Драган и Йосиф Пет-
ров... тримата прекосили двора на къщата на мест-
ния бакалин-грък Аристиди, в която без въстани-
ците да разберат, тайно се били преместили турски-
те войници. Тъкмо се изравнили с балкона на къща-
та, три пушки гръмнали изведнъж. Войводата пад-
нал тежко ранен в корема, а придружаващите били
слабо засегнати от куршумите. Види се, аскерът се
е целил само в него, защото гъркът Аристиди лично
познавал войводата и им го е посочил.
„Целия ден – пише в донесението си Паскал
Иванов – аз прекарах там (На Паспаловата могила)
с него и бях свидетел на неговите ужасни страда-
ния, които се чувствувам безсилен да опиша. Целия
ден той непрекъснато се гърчеше от болки, а коре-
мът му постоянно се подуваше. При всяко усилване
на болките, войводата се обръщаше към мен с умо-
ляващ глас и ми шепнеше: „Застреляй ме!” Аз се
въздържах и го утешавах, че скоро ще дойде док-
торът, за когото бях изпратил куриери... Привечер
се събраха на могилата въстаниците от Паспалово и
Мокрушево, но доктора Все още го нямаше. Вой-
водата пожела да се види за сетен път обиколен от
своите момчета. С разтреперан глас, прекъсван от
страшни гърчения и болки, той каза на четата ня-
колко прощални ободрителни думи и определи за
свой заместник Йосиф Петров. Никой вече не мо-
жеше да удържи сълзите си. Всички, навели глави,
оплакваха милия си войвода. След това той, спо-
коен вече, настоятелно ни замоли да турим край на
мъките му...”
Никой не искал да изпълни последната запо-
вед на войводата. Жребият определил Димитър Же-
лязков Македончето, който с револвера на войво-
дата прекъснал мъките му.
Преди края си Георги Кондолов закълнал мом-
четата си: „Делото е свято, проклети ще бъдете, ако
не продължите борбата!” Така изгаснал в зората на
въстанието пламенният революционер и патриот,
изгаснал, за да изгрее на небосклона на безсмърт-
ните с ярка светлина. Било 7(20) август 1903 го-
дина.
Четниците погребали войводата под две весе-
ли буки. Гробът му останал в тайна. Секретарят на
четата пише до жената на Кондолов, че той ще ос-
тане за всички „незабравим баща-войвода... неза-
меним деятел в нашата организация... Несъмнено
тази загуба е за вас твърде голяма, но като вземете
предвид, че той умира не за някакви безчестия, не
за някакви разбойничества, не най-после като ня-
коя баба на мека постеля, а като герой, като пионер
на свободата, у вас трябва да заглъхне скръбта и да
изплува радостта.” С писмото Паскал Иванов изпра-
тил в Бургас и куртката на войводата с всичко,
което имало в нея – три турски лири, един наполеон
и половина, два лева, два метелика и една антика.
Изпратил по негово желание и ножчето му, часов-
ника, който бил развален, и един кордон. А тя, ко-
равата българка Донка Хубенова, в отговор на тъж-
ната вест, изпратила по куриера 14 чифта цървули

за момчетата от четата, които никога нямало да за-
бравят бащата-войвода Кондолов! ...
От Паскал Иванов е останала и една рисунка
на Георги Кондолсв. Веднъж по време на почивка
между селата Кулата в Дерекьой секретарят на вой-
водата го нарисувал ей така, както се бил облегнал
на един дънер. Полулегнал във висока папрат, под-
прян с едната ръка на сабята си. Пушката му е на
коленете, а лулата – в устата. Погледът му е от-
правен към бъдното, към утрешния ден. Иска сякаш
да ни каже нещо, което погледът му е ловил, но
какво точно, остава в тайна, за нас и за самия него.
На 5 септември 1925 година петима души –
почитатели и бойни другари на войводата, – пред-
вождани от Лефтер Мечев, преминават тайно грани-
цата, стигат до Паспалова могила и изкопават ко-
стите на Георги Кондолов. Пренасят ги в Малко Тър-
ново тайно, за да лежат днес в нишата на памет-
ника-символ на въстаниците на „Петрова нива”.
Онези, които са познавали Георги Кондолов,
свидетелствуват в спомените си, че по-страшен и
по-благ войвода Странджа планина не е имала!
Сборник, „Български войводи”, 1985

Untitled

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Untitled

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

СБОРНИК

Съставител: Нина Андонова

Великият Хилендарски монах пише за бълга-

Юнакът тегло не търпи –

И след това започва истинският разказ, бих

Кой не знай Чавдар войвода,

Няма българин, който да не е заживял с тази

Водил бе Чавдар дружина

Що се отнася до идеала на хайдутина, с него

Но... стига ми тази награда –

В опита за биография на Христо Ботев Захари

„Ботйов – пише биографът, – който стре-

И след няколко страници допълва:

Много важен и характерен е и един друг мо-

„Тоз, който падне в бой за свобода,

Ще отминават годините, ще идват нови поко-

Янул се върна от стража, отказа да яде и си

Заигра хоро голямо

I. По великата наша милост даваме съгласие,

Худутнаме – Границите на земленото простран-

Преведено и преписано от първообразното в

Все още никой не може да докаже дали този

Между многото сливенски войводи името на

Необикновена и донейде неблагодарна е съд-

Бре де се чуло и видяло,

Ясно е, че Индже войвода не умира от куршу-

„ПО ЛАКЪТ НАВИСОКО”

Кольо ле, Кара Кольо ле!

Кара Никола или Кара Кольо Омарчалията,

Посъбрал Кольо, посъбрал

Колко време Кольо ходил сам с дружината си,

Носете здраве Колюму,

Много места из Тракия за свързани с името на

На Бакаджиците е бил главният бивак на Ин-

На бой Кара Кольо бил канара човек – „над

... Пашата пита султана:

Дали и Кара Кольо загива в геройското сра-

Както и за други от знаменитите ни хайдушки

Боят утихваше. Нерядко и отдалеч прогърмя-

Откакто стана войвода Димитър Калъчлията,

Хайдушката дружина на Димитър Калъчлията

Като през гора вървяха,

Изминаха още няколко години. Славата на Ди-

Пашата Пейо думаше:

От Д.К. за www.spiralata.net 100

Годините се нижат една след друга. За дружи-

Румена мома войвода

От Д.К. за www.spiralata.net 102

Ако разтворим страниците на нашата стара ис-

От Д.К. за www.spiralata.net 103

От Д.К. за www.spiralata.net 104

От Д.К. за www.spiralata.net 106

От Д.К. за www.spiralata.net 107

От Д.К. за www.spiralata.net 108

От Д.К. за www.spiralata.net 110

От Д.К. за www.spiralata.net 111

От Д.К. за www.spiralata.net 112

От Д.К. за www.spiralata.net 114

От Д.К. за www.spiralata.net 116

От Д.К. за www.spiralata.net 117

От Д.К. за www.spiralata.net 118

От Д.К. за www.spiralata.net 120

... Че ми е Ильо войвода

От Д.К. за www.spiralata.net 121