Хипи

Паулу Коелю
През 1970 г. самолетните билети бяха ужасно скъпи, което
означаваше, че само богатите могат да си позволят пътешествия.
Но това не важеше за огромните тълпи младежи, в чиято външност
се вторачваха изоставащите от събитията медии: в дългите им коси
и ярките дрехи.
Твърдеше се, че със своята разпуснатост и „свободна любов"
тези младежи са лош пример за цяло едно поколение от образовани
момчета и момичета, стремящи се да успеят в живота. Е, тази все
по-многобройна тълпа от млади хора имаше своя собствена мрежа за
разпространение на новини и никой, абсолютно никой не можеше да я
проследи.
О, Мария, зачената без грях, моли се за нас,
които търсим помощ от теб. Амин.
И Му обадиха, като казаха: майка Ти и братята Ти стоят вън
и искат да Те видят.
А Той им отговори и рече: Моя майка и мои братя са тия,
които слушат словото Божие и го изпълняват.
Лука 8:20-21
Помислих си, че пътешествието ми е стигнало до своя край на
границата на мощта ми, че друм пред мене вече няма, че
продоволствията ми са се изчерпали и че дошло е времето да се
оттегля в глуха неизвестност.
Но виждам сам, че волята ти в мен не знае що е край.
И щом изтлеят на езика старите слова, в сърцето ми избликва
нова музика; а гдето чезнат старите пътеки, там нова шир разкрива
чудесата си.

РабиндранатТагор

На Кабир, Руми, Тагор, Павел от Tape и Хафез,

които са с мен, откакто ги открих,
и които написаха част от живота ми,
пресъздаден в тази книга –
 често с техните собствени думи.
Историите в тази книга са част от собствените ми
преживявания. Променил съм единствено поредността им, имената на
реалните хора и някои подробности за тях, сбил съм определени
събития, но всичко това се е случило в действителност.
Повествованието е в трето лице, за да дам възможност на героите да
разкажат своя живот с уникалния си глас.
През септември 1970 г. две места си оспорваха титлата „център
на света“ - Пикадили Съркъс в Лондон и площад „Дам“ в Амстердам.
Но не всички знаеха това. Ако бяхте попитали хората по онова време,
повечето биха казали: „Белият дом и Кремъл“. Защото тези хора
черпеха информация от вестниците, телевизията и радиото - медии,
които вече не бяха в крак с времето и никога повече нямаше да бъдат
толкова важни, колкото при откриването си.
През 1970 г. самолетните билети бяха ужасно скъпи, което
означаваше, че само богатите могат да си позволят пътешествия. Но
това не важеше за огромните тълпи младежи, в чиято външност се
вторачваха изоставащите от събитията медии: в дългите им коси и
ярките дрехи, в това, че не се къпят (което не беше истина, но
младежите не четяха вестници, а възрастните вярваха на всяка новина,
целяща да очерни онези, които бяха „заплаха за обществото и добрите
нрави“). Презрително се твърдеше, че със своята разпуснатост и
„свободна любов“ тези младежи са лош пример за цяло едно
поколение от образовани момчета и момичета, стремящи се да успеят в
живота. Е, тази все по-многобройна тълпа от млади хора имаше своя
собствена мрежа за разпространение на новини и никой, абсолютно
никой не можеше да я проследи.
„Невидимата поща“ изобщо не се занимаваше с рекламирането
и коментирането на новия модел „Фолксваген“ или праховете за пране,
току-що излезли на световния пазар. Вълненията бяха около поредния
дълъг маршрут, който предстоеше да бъде изминат от тези „безочливи
и нечистоплътни хлапаци“, които практикуваха „свободна любов“,
облечени в дрехи, каквито „никой човек с добър вкус не би сложил“.
Момичетата носеха плитки, обсипани с цветя, дълги поли, пъстри
блузи без сутиен отдолу и гердани от разноцветни мъниста, а
момчетата не се подстригваха и не се бръснеха с месеци. Те пък бяха с
протрити или скъсани от носене дънки. Дънките бяха скъпи навсякъде
по света освен в САЩ, където навремето ги носели само работниците
във фабриките, а сега можеха да се видят навсякъде на големите
концерти в Сан Франциско и околностите му.
„Невидимата поща“ съществуваше, тъй като младежите, които
ходеха на тези концерти, обменяха идеи за своите бъдещи срещи, за
това как биха могли да обиколят света, без да се качват в
туристическите автобуси, където някой гид се прехласва по гледките,
докато младите се отегчават, а възрастните дремят. И така, от уста на
уста, всички научаваха къде е следващото сборище и кой е следващият
дълъг маршрут. И нямаше никакви финансови пречки, тъй като
любимият автор на хората в тази общност не беше Платон или
Аристотел, нито някой създател на комикси, превърнал се в
знаменитост. Великата книга, без която почти никой не тръгваше към
Стария континент, се казваше „Европа за пет долара на ден“ от Артър
Фромър. От нея всички можеха да разберат какво си струва да видят,
къде да се подслонят, нахранят или срещнат, или пък безплатно да
послушат музика на живо. Единствената грешка на Фромър беше, че е
ограничил своя пътеводител само до Европа. Та нима нямаше и други
интересни места? Не беше ли Индия по-привлекателна от Париж? Той
коригира този пропуск няколко години по-късно, но докато това се
случи, „Невидимата поща“ се зае да чертае маршрут из Южна
Америка към Изгубения град на инките Мачу Пикчу,
предупреждавайки той да не се коментира много-много пред хора,
незапознати с културата на хипитата. В противен случай мястото скоро
щеше да бъде задръстено от варвари с фотоапарати и табели с
безкрайни (забравени на мига) обяснения как индианците са създали
толкова добре скрит град, че да може да бъде видян само от въздуха -
което инките смятали за невъзможно, тъй като хората не можели да
летят.
Истина е, че имаше и втори бестселър, не толкова популярен,
колкото пътеводителя на Фромър, но търсен от изживелите своя
социалистически, комунистически или анархистки период - до един
завършили с огромно разочарование от системата, измислена от
такива, които твърдяха, че „властта неизбежно ще бъде превзета от
световния пролетариат“. Или че „религията е опиум за народа“ -
подобна глупост доказваше единствено, че който я е изрекъл, не знае
нищо за народа, а още по-малко за опиума. Защото небрежно
облечените младежи с ярки дрехи вярваха в Бог, както и в други
богове, богини, ангели и тем подобни. Единственият проблем беше, че
въпросната книга, наречена „Утрото на магьосниците“, от французина
Луи Повел и някогашния съветски гражданин Жак Бержие - математик
и химик, бивш разузнавач, неуморен изследовател на окултизма, -
съдържаше твърдения, които противоречаха на политическите учения.
Според нея светът се състоеше от изключително интересни неща. На
страниците й се срещаха алхимици, магове, катари, тамплиери и разни
тайнствени думи. Всъщност тя нямаше големи продажби - един
екземпляр се четеше от поне десетина души, тъй като цената беше
твърде висока. Така или иначе, в нея се споменаваше Мачу Пикчу и
всички искаха да отидат там. В Перу заприиждаха младежи от цял свят
(е, това твърдение е малко пресилено, защото младежите от Съветския
блок не можеха свободно да пътуват в чужбина).
Но да се върнем на темата. Младежи от най-различни краища
на света, успели да се снабдят с най-скъпоценното нещо, наречено
„паспорт“, вървяха по маршрутите на хипитата. Никой не знаеше
точно какво означава думата „хипи“, но това не беше важно. Може би
значеше „голямо племе без водач“ или „маргинали, които не са
престъпници“, или пък всички онези описания, за които вече се
спомена.
Паспортите, тези малки книжки, издавани от правителствата,
прибрани в чантичка на кръста заедно с парите (дали малко или много,
нямаше значение), служеха за две неща. Първото, както всички знаем,
беше, за да се прекосяват граници - стига митничарите да не се
уплашеха от новините, които четяха, и да не върнеха някого заради
ярките дрехи, с които не бяха свикнали.
Както и заради дългите коси, цветята, герданите, мънистените
дрънкулки, а и заради онези усмивки, породени от състоянието на
постоянен екстаз - обикновено, макар и несправедливо, приписван на
сатанинската дрога, която според пресата младежите употребяваха във
все по-големи количества.
Втората функция на паспорта беше да спасява притежателя си
от екстремни ситуации, ако останеше без пукната пара и нямаше
откъде да потърси помощ. Въпросната „Невидима поща“ винаги
предоставяше необходимата информация за местата, където паспортът
можеше да се продаде. Цената варираше според страната - паспорт от
Швеция, където всички бяха руси, високи и светлооки, струваше
евтино, защото можеше да се продаде само на руси, високи и
светлооки, така че не беше от най-търсените. Но един паспорт от
Бразилия струваше цяло състояние на черния пазар, тъй като освен
руси, високи и светлооки хора там живееха и ниски, тъмнооки, азиатци
с дръпнати очи, мулати, индианци, араби, евреи - огромна културна
смесица, - което го превръщаше в най-желания документ на планетата.
След като го продадеше, оригиналният му притежател просто
трябваше да отиде в консулството на своята страна и, преструвайки се
на ужасен и объркан, да каже, че е бил нападнат и са му откраднали
всичко - вече няма нито пари, нито лични документи. Консулствата на
по-богатите държави предоставяха паспорт и безплатен транспорт до
дома, но второто предложение незабавно се отхвърляше под претекст,
че „ми дължат значителна сума пари и първо трябва да си събера
дълговете“. Бедните държави, обикновено с диктаторски или военни
режими, подлагаха хората без паспорт на строг разпит, за да проверят
дали не са в списъка на терористите, издирвани за подривна дейност.
След като се установеше, че девойката (или младежът) има чисто
досие, консулството, макар и неохотно, издаваше документ. Такива
страни не осигуряваха билет за връщане, защото нямаха интерес разни
скитници да развращават младите поколения, възпитани да почитат
Бог, семейството и собствеността.
Що се отнася до маршрутите, след Мачу Пикчу беше ред на
Тиуанако в Боливия. После на Лхаса в Тибет, където беше много
сложно да се проникне, тъй като според „Невидимата поща“ там се
водеше война между монасите и китайската армия. Тази война,
разбира се, беше непонятна, но всички я приемаха насериозно и никой
не рискуваше да тръгне на безкрайно пътуване само за да бъде заловен
и хвърлен в затвор от монасите или войниците. И още нещо - големите
философи на онази епоха, между които през април същата година бе
настъпило разцепление, малко преди това обявиха, че изворите на
истинската мъдрост на планетата са в Индия. Това беше достатъчно, за
да подтикне младежи от цял свят да се отправят към тази страна в
търсене на познание, духовни водачи, обети за бедност и среща с Му
Sweet Lord.
 „Невидимата поща“ обаче предупреди, че гуруто на „Бийтълс“,
Махариши Махеш Йоги, се е опитал да прелъсти Мия Фароу,
актрисата, която неведнъж бе изживявала нещастна любов и по покана
на Джон, Пол, Джордж и Ринго бе отишла в Индия - вероятно за да си
лекува травмите, свързани със сексуалността й и преследващи я като
лоша карма.
Ала по всичко личеше, че лошата карма на Мия Фароу я бе
придружавала по време на пътуването с „Бийтьлс“. Според нея, докато
потъвала в медитация в пещерата на великия гуру, той я сграбчил и се
опитал да я изнасили. По това време Ринго вече се бил върнал в
Англия, тъй като жена му мразела индийската кухня, а Пол също
решил да напусне мястото, убеден, че уединението не му помага с
нищо.
Само Джордж и Джон още се намирали в храма на Махариши,
където Мия ги потърсила, обляна в сълзи, и им разказала за инцидента.
Двамата незабавно стегнали куфарите си и когато Просветления дошъл
да ги попита какво става, отговорът на Ленън бил:
- Ти си Просветления, мамка му, нали така? Значи много добре
знаеш.
И тъй, през септември 1970 г. жените владееха света. По-точно,
младите хипарки. Мъжете ги следваха и знаеха, че онова, което
привлича тези жени, не са модните течения. Жените много по-добре
знаеха какво искат. Затова накрая мъжете се предадоха и приеха
веднъж завинаги, че са зависими от тях, а по лицата им се четеше
копнеж, сякаш умоляваха: „Закриляй ме, сам съм и няма на кого да се
уповавам. Светът сякаш ме забрави, а любовта избяга от мен“. Жените
сами избираха с кои мъже да бъдат и никога не мислеха за брак - те
просто искаха да прекарват приятно времето си и да се наслаждават на
бурен и вдъхновяващ секс. И както за важните, така и за
незначителните неща последната дума принадлежеше на тях. Затова,
когато „Невидимата поща“ разпространи новината за сексуалното
посегателство срещу Мия Фароу и думите на Джон Ленън, всички
незабавно решиха да се откажат от Индия.
Начерта се нов хипи маршрут от Амстердам до Катманду в
Непал. До там се пътуваше с автобус, който минаваше през доста
интересни страни - Турция, Ливан, Иран, Ирак, Афганистан, Пакистан
и част от Индия (но доста далече от храма на Махариши). Това
невъобразимо дълго разстояние се изминаваше за три седмици, а
билетът струваше около сто долара.
☼☼☼
Карла седеше на площад „Дам“ и се питаше кога ли ще се появи
някой, с когото си струва да се впусне в това вълшебно приключение
(както си го представяше тя, разбира се). Беше напуснала работата си в
Ротердам, който се намираше само на час с влак от Амстердам. Но тъй
като трябваше да пести пари за пътуването, тя тръгна на автостоп и
така загуби почти цял ден. Беше научила за маршрута до Непал от
някакъв алтернативен вестник, каквито имаше десетки, всичките
издавани благодарение на усилията и ентусиазма на хора, убедени, че
има какво да кажат на света. Тези евтини вестници се разпродаваха
мигновено.
След като прекара няколко дни в напразно чакане, Карла
започна да се изнервя. Беше говорила с десетки момчета от цял свят, за
които бе важно просто да седят на площада без каквато и да било
забележителност освен един паметник с формата на фалос, който би
трябвало да им вдъхне поне малко мъжество и кураж. Уви, не. Никой
не беше готов да тръгне за толкова непознати места.
И не ставаше дума за разстоянието. Повечето младежи бяха от
САЩ, Латинска Америка, Австралия и разни далечни страни и със
сигурност бяха похарчили доста пари за самолетни билети, бяха
преминали през много гранични пунктове, където можеха да бъдат
спрени и върнати по родните им места, без да успеят да стигнат до
едната от двете световни столици. Идваха тук, сядаха на този безличен
площад, пушеха марихуана, радваха се, че могат да го правят пред
очите на полицаите, и накрая буквално биваха отвличани от разни
секти и култове, каквито се ширеха навсякъде из града. Така
младежите поне за малко забравяха онова, което бяха чували
ежедневно: трябва да влезеш в университета, трябва да подстрижеш
тази дълга коса, за да не ни излагаш, защото хората (хората?) ще кажат,
че не сме те възпитали, това, което слушаш, НЕ Е музика, време е да
си намериш работа, виж брат ти, по-малък е от теб, но вече печели
достатъчно, за да задоволява капризите си, и не иска пари от нас.
Далече от непрестанното натякване на родителите си, сега те
бяха свободни хора, а Европа беше сигурно място (стига да не
дръзнеха да прекосят прословутата Желязна завеса, за да „завладеят“
някоя комунистическа страна). И те се чувстваха доволни, тъй като по
време на пътешествие се научава всичко, необходимо за живота - само
да не им се налагаше да обясняват това на родителите си.
- Татко, знам, че искаш да имам диплома, но нея мога да я взема
по всяко време. Сега трябва да натрупам малко опит.
Никой баща не можеше да схване тази логика и единственото,
което оставаше на тези младежи, беше да съберат малко пари, да
продадат нещо и тайно да се измъкнат от дома си, докато родителите
им спят.
И така, Карла беше заобиколена от свободни хора, решени да
изживеят неща, които останалите нямаха смелост да опитат. Но защо
да не отидат с автобус до Катманду? Защото не е в Европа, отвръщаха
те. Това място ни е съвсем чуждо и непознато. Ако стане нещо - не се
предаваше тя, - винаги може да отидем в консулството и да помолим да
ни върнат в родината (не познаваше нито един такъв случай, но
легендата гласеше така, а легендите се превръщат в истина, когато се
повтарят твърде често).
На петия ден, очаквайки онзи, когото да нарече свой „спътник“,
Карла започна да се отчайва - харчеше пари за някаква туристическа
спалня, след като можеше да спи в Магическия автобус (това беше
официалното име на рейса за сто долара, изминаващ хиляди
километри). Реши да влезе при една врачка, покрай чиято врата
минаваше винаги когато отиваше на „Дам“. При врачката, както
обикновено, нямаше никого - беше септември 1970 г. и всички смятаха,
че притежават свръхестествени способности или са в процес на
развиването им. Но Карла беше практична жена и въпреки че също
медитираше всеки ден и беше убедена, че е започнала да развива
третото си око - невидима точка, намираща се между очите, - до
момента се беше натъквала само на неподходящи момчета дори когато
интуицията й подсказваше обратното.
И тя реши да потърси врачката най-вече защото това безкрайно
чакане (почти цяла седмица, цяла вечност!) я подтикваше да продължи
нататък в женска компания. А това би било самоубийствено, защото
трябваше да се прекосят много страни, където в най-добрия случай
гледаха с лошо око на две жени, непридружавани от мъж, а в най-
лошия, според баба й, ги продаваха като „бели робини“ (на нея този
израз й звучеше еротично, но не искаше да го изпробва върху
собствената си плът).
Врачката, която се казваше Лайла и беше малко по-възрастна от
Карла, беше облечена в бяло и имаше блажената усмивка на човек,
който е в контакт с по-висше създание. Прие я с внимание (навярно си
мислеше, че ще изкара парите за дневния си наем), помоли я да седне,
на което Карла се подчини, и тя я похвали, че е уцелила най-
енергийното място в помещението. Карла се опита да си внуши, че
наистина успява да отвори третото си око, ала се досещаше, че Лайла
навярно казва това на всички - по-точно, на малцината, които идваха
при нея.
В края на краищата това не беше съществено. Имаше запалена
ароматна пръчица („от Непал е“, каза врачката, но Карла знаеше, че е
произведена някъде наблизо - ароматните пръчици бяха една от
големите хипи индустрии заедно с герданите, ризите батик,
избродираните символи на хипитата и девиза „Силата на цветята“,
които се пришиваха на дрехите. Лайла взе едно тесте карти, разбърка
го, помоли Карла да го разцепи по средата, изтегли три карти и започна
да ги тълкува по възможно най-традиционния начин. Карла я прекъсна.
- Изобщо не съм дошла тук за това. Искам да знам дали ще
намеря някого, с когото да отида на онова място, откъдето казахте, че
са... - Тя натърти на „казахте“, защото не искаше лоша карма. Ако беше
изрекла „искам да отида на същото място“, навярно щеше да се озове в
някое предградие на Амстердам, където се намираше фабриката за
ароматни пръчици. -... От което казахте, че са ароматните пръчици.
Лайла се усмихна, въпреки че вибрациите напълно се
промениха - вътрешно кипеше от гняв, тъй като я бяха прекъснали в
толкова тържествен момент.
- Да, разбира се, че ще отидете.
Врачките и гадателките на таро са длъжни да казват онова,
което клиентите биха искали да чуят.
- Кога?
- Преди края на утрешния ден.
И двете останаха изненадани.
Карла за пръв път усети, че врачката казва истината, защото
звучеше позитивно и уверено и гласът й сякаш идваше от друго
измерение. Врачката от своя страна се стресна - нещата невинаги се
случваха по този начин, а когато се случеха, тя се страхуваше да не
бъде наказана, че си е позволила да проникне най-безцеремонно в
нечий свят, едновременно толкова измислен и толкова истински. Затова
всяка нощ се оправдаваше в молитвите си и повтаряше, че мисията й
на Земята е да помага на хората да влагат повече положителна енергия
в нещата, в които искат да вярват.
Карла незабавно стана от „енергийната точка“, плати за
половин посещение и побърза да излезе, за да не изпусне човека,
когото очакваше. „Преди края на утрешния ден“ не означаваше, че ще
е утре, можеше да е и днес. Но така или иначе, тя вече очакваше
някого.
Върна се на мястото си на площад „Дам“, отвори „Властелинът
на пръстените“ от Дж. Р. Р. Толкин - книгата, която четеше в момента и
която по онова време малцина познаваха, а това придаваше на
писателя статуса на култов автор. Той разказваше за митични места -
също като онова, което тя се канеше да посети. Карла се преструваше,
че не чува момчетата наоколо, които от време на време идваха да й
зададат някой глупав въпрос, за да подхванат още по-глупав разговор.
☼☼☼
Паулу и аржентинецът вече си бяха разказали всичко, което
можеше да се разкаже, и сега се взираха в равната шир, но мислите им
бяха другаде. Носеха със себе си спомени, имена, любопитство и най-
вече огромен страх от онова, което можеше да ги сполети на границата
с Холандия. А тя се намираше на двайсетина минути път.
Паулу се опита да скрие дългата си коса под якето.
- Смяташ ли, че така ще успееш да заблудиш граничните
власти? - попита аржентинецът. - Та те са виждали всичко, абсолютно
всичко.
Паулу се отказа от идеята. На свой ред попита аржентинеца не
се ли притеснява.
- И още как. Притеснявам се, защото вече имам два входни
печата от Холандия. Ще се запитат защо идвам толкова често. За тях
това може да означава само едно.
Трафик на дрога. Но доколкото Паулу знаеше, в Холандия
дрогата се продаваше свободно.
 - Разбира се, че не. Опиатите са жестоко преследвани. В това
число кокаинът. Но ЛСД няма как да се контролира, защото е
достатъчно да се натопи една страница от книга или парче плат в
сместа и после да се изреже и продаде. Иначе всичко, което може да
бъде открито, води право в затвора.
Паулу реши, че ще е по-добре да прекрати този разговор.
Любопитен беше да узнае дали спътникът му не носи дрога, но ако
беше така, самият факт, че знае, щеше да го превърне в съучастник на
престъпление. Веднъж вече беше лежал в затвора, въпреки че бе
напълно невинен. Случи се в собствената му страна, където по всички
врати на летището пишеше: „Бразилия - обичай я или я напусни“.
Винаги когато се опитваме да прогоним негативните мисли от
главата си, привличаме още повече дяволска енергия. Самият факт, че
Паулу се сети за случилото се през 1968 г., не просто накара сърцето
му да бие учестено, но и да изживее отново някои подробности от
онази нощ в ресторанта в Понта Гроса, Парана - щат, известен с това,
че осигурява паспорти на руси хора със светли очи.
☼☼☼
Той тъкмо се връщаше от своето първо дълго пътуване по
модния тогава хипи маршрут. Беше заминал с приятелката си -
единайсет години по-възрастна от него, родена и отраснала в
комунистическа Югославия. Произхождаше от заможно навремето
семейство, което беше изгубило всичко, но бе успяло да й осигури
добро образование и сега тя говореше четири езика.
Беше избягала в Бразилия, беше се омъжила за милионер, а
после се бе развела, когато установила, че съпругът й вече я смята за
стара на трийсет и три години и е влюбен в момиче на деветнайсет. Тя
беше наела първокласен адвокат, който успя да извоюва достатъчно
голямо обезщетение, за да не й се налага да работи нито ден през
остатъка от живота си. Двамата с Паулу бяха поели към Мачу Пикчу с
Влака на смъртта - един твърде различен влак от този, в който той се
намираше сега.
- Защо се нарича „Влакът на смъртта“? - попита приятелката му
кондуктора. - Нали няма да минаваме покрай стръмни пропасти?
Паулу изобщо не се вълнуваше от отговора, но така или иначе
го изслуша.
 - Някога с този влак са превозвали прокажени, болни и трупове
на поразени от жълтата треска, която е върлувала в Санта Крус.
- Надявам се, че вагоните са отлично дезинфекцирани.
- Оттогава насам не е имало други жертви, освен когато някой и
друг миньор реши да направи саботаж.
Миньорите, за които говореше, не бяха от богатия на минерали
регион на Минас Жерайс в Бразилия, а работещите денонощно в
калаените рудници на Боливия. Е, намираха се в цивилизован свят,
надяваше се на никого да не му хрумне да си разчиства сметките и да
прави саботаж тъкмо в този ден. За тяхно успокоение повечето
пътници бяха жени с филцови шапки и пъстри дрехи. Пристигнаха в
Ла Пас, столицата на страната, чиято надморска височина е 3610
метра, но тъй като бяха дошли с влак, не усетиха особено силно ефекта
на разредения въздух. Въпреки това, като слязоха на гарата, видяха
един младеж с дрехи, подсказващи към кое племе принадлежи, да седи
на земята с объркан вид. Попитаха го какво му е („Не мога да дишам“).
Тогава един минувач им предложи да подъвчат листа от кока - това бил
индиански метод за привикване към височината. Листата се продаваха
свободно на уличния пазар. Момчето се почувства по-добре и ги
помоли да си вървят - щял да потегли към Мачу Пикчу още същия ден.
В хотела рецепционистката дръпна настрани приятелката му,
каза й няколко думи и после ги регистрира. Двамата се качиха в стаята
си, умрели за сън, но преди да заспят, Паулу попита за какво я е
предупредила жената.
- Да не правим секс първите два дни.
Беше разбираемо. Той не бе в състояние да прави каквото и да
било.
Останаха два дни в столицата на Боливия без секс, но и без
никакъв страничен ефект от липсата на кислород, която
предизвикваше т.нар. болест „сороче“. Както той, така и приятелката
му си го обясниха с терапевтичните свойства на листата от кока, но в
действителност те нямаха нищо общо с това. От планинската болест
„сороче“ страдаха хора, които бързо попадаха от морското равнище на
голяма височина, обикновено със самолет, и организмът им нямаше
време да се адаптира. А те бяха прекарали седем дълги дни в
постепенно изкачване с Влака на смъртта. Той беше много по-
подходящ за адаптиране към средата и много по-безопасен от
самолетите. Паулу беше забелязал на летището на Санта Крус де ла
Сиера паметник на „героичните пилоти от компанията, пожертвали
живота си при изпълнение на своя дълг“.
В Ла Пас срещнаха първите хипита. Обзети от духа на
глобалното племе, те осъзнаваха отговорностите си и разбираха, че
трябва да са солидарни помежду си, затова винаги носеха известния
символ на движението - обърната наопаки викингска руна. В Боливия,
където всеки бе облечен в шарено пончо или ярка риза, беше
невъзможно да се разбере кой какъв е без помощта на въпросната руна,
пришита към връхната дрехи или панталона.
Тези първи хипита бяха двама германци и една канадка.
Приятелката му, която говореше немски, веднага бе поканена на
разходка из града, докато той и канадката се споглеждаха, без да знаят
какво да кажат. Когато след половин час тримата се върнаха от
разходката, решиха, че ще е най-добре да тръгнат веднага, вместо да
стоят там и да си харчат парите. Щяха да продължат към най-високото
сладководно езеро в света, щяха да прекосят с корабче водите му, щяха
да слязат от другата страна, вече на територията на Перу, и да се
отправят директно към Мачу Пикчу.
☼☼☼
Всичко щеше да върви по план, ако на брега на Титикака
(споменатото най-високо езеро в света) не се бяха натъкнали на древен
паметник, наречен Портата на Слънцето. Наоколо се бяха събрали
хипита, хванати за ръце, и изпълняваха някакъв ритуал, който те се
притесняваха да не прекъснат, като се опитат да се включат в него.
Едно момиче ги забеляза и им кимна да се приближат. Така
петимата имаха възможност да се присъединят към другите.
Не беше необходимо да обясняват защо са дошли - портата
говореше сама за себе си. По средата на горния праг имаше пукнатина,
навярно причинена от мълния, но останалото представляваше
същински шедьовър от барелефи, разказващи истории от вече
забравени, но съхранени тук времена, които трябваше да бъдат
припомнени и преоткрити. Портата бе изсечена от монолитен скален
блок, като най-отгоре се намираха ангелите, боговете и изгубените
символи на тази култура, които според местните жители посочваха
начин да се възстанови светьт, ако бъде разрушен от човешката
алчност. Паулу, който можеше да съзре Титикака в далечината, заплака,
сякаш бе влязъл в единение със създателите на Портата на Слънцето,
хора, напуснали набързо мястото, преди да довършат работата си,
страхувайки се от нещо. Или от някого, който се бе появил и им бе
наредил да спрат. Момичето, което ги покани в кръга, се усмихна,
също просълзено. Останалите бяха със затворени очи и разговаряха с
древните хора. Опитваха се да разберат какво ги е довело тук и
същевременно почитаха тази велика загадка.
Който иска да се докосне до магическото, трябва да свикне да
се вглежда в нещата около себе си. Господ е поставил пред човешките
същества всичко, което е пожелал да им каже за Традицията на
Слънцето.
Тази традиция е демократична - не е създадена за учените или
за посветените, а за всички хора. Енергията е в малките неща, които са
част от пътя на даден човек. Светът е класна стая, а Върховната любов
знае, че ти си жив, и ти преподава своите уроци.
Всички бяха потънали в мълчание, вглъбени в нещо, което не
разбираха съвсем добре, но бяха убедени, че то е истинско. Някакво
момиче запя песен на език, който Паулу не можа да разпознае. Един
младеж, може би най-възрастният тук, стана, разпери ръце и призова:
Нека Върховният бог ни даде дъга след всяка буря,
усмивка след всяка сълза,
благословия за всяка трудност,
приятел за моментите на самата
и отговор на всяка молитва.
И точно в този миг се чу сирената на кораб, който навремето
бил построен в Англия, разглобен и транспортиран до един град в
Чили, а после натоварен на мулета, които да го качат на три хиляди и
осемстотин метра надморска височина, където се намираше сега.
Всички се качиха на него, прекосиха езерото и се отправиха към
Изгубения древен град на инките.
Там прекараха незабравими дни, защото това място бе почти
непристъпно. До него стигаха само онези, които бяха Божии чада със
свободен дух, готови без страх да се изправят лице в лице с
непознатото.
Спяха в изоставени домове без покриви, съзерцаваха звездите,
правеха любов, ядяха каквото си бяха донесли, всеки ден се къпеха
голи в една река, течаща в подножието на планината, и разговаряха за
възможността боговете в действителност да са извънземни, кацнали на
това място. Всички бяха прочели книгата на един швейцарец, който
тълкуваше рисунките на инките като опит да ни посочат звездните
пътешественици. Бяха чели и Лобсанг Рампа, тибетския монах, който
говореше за отварянето на третото око. Един англичанин разказа пред
всички, събрали се в центъра на Мачу Пикчу, че въпросният монах се
казва Сирил Хенри Хоскин и е водопроводчик от Англия, чиято
идентичност наскоро била разкрита - той бил разобличен от самия
Далай Лама.
Цялата група остана разочарована, защото подобно на Паулу
всички смятаха, че между двете очи съществува възел, наречен
пинеален, чиято действителна функция още не бе разкрита от учените.
Следователно третото око съществуваше, макар и не по начина, по
който Лобсанг Рампа/Сирил Хоскин го беше описал.
На третата сутрин приятелката на Паулу реши да се прибере и
настоя той да си тръгне с нея. Без да се сбогуват и без да поглеждат
назад, те потеглиха преди изгрев слънце и два дни се спускаха по
западния склон на планината в претъпкан автобус, който освен хора
превозваше и домашни животни, храна и занаятчийски изделия. Паулу
реши да си купи една шарена торба, която можеше да сгъне и да
прибере в раницата си. Зарече се никога повече да не предприема
пътуване с автобус, което да трае повече от един ден.
От Лима тръгнаха на автостоп за Сантяго де Чили - светът беше
безопасен и колите спираха, въпреки че шофьорите се притесняваха
малко от странното им облекло. В Сантяго се наспаха и на сутринта
помолиха един човек да им начертае на картата как да прекосят
планинската верига през тунела, свързващ Чили с Аржентина. После
продължиха към Бразилия, пак на автостоп, защото приятелката му
каза, че парите, които още не е похарчила, може да им потрябват за
спешна медицинска помощ. Тя беше по-разумната, по-зрялата, по-
образованата, продукт на практично комунистическо възпитание, което
не й позволяваше да се отпусне напълно.
Вече в Бразилия, в щата, където повечето хора бяха руси и
синеоки, решиха да спрат още веднъж по предложение на приятелката
му.
-Да разгледаме парка „Вила Веля“. Казват, че е вълшебно място.
Не очакваха кошмара.
 Не предусетиха ада.
Не се подготвиха за онова, което ги чакаше.
Бяха посетили няколко фантастични, уникални места, което
навяваше на мисълта, че в бъдеще те ще бъдат съсипани от ордите
туристи, които само мислеха какво да купуват и да сравняват вещите в
домовете си. Ала начинът, по който приятелката му го каза, не
оставяше място за колебание. Тя не го питаше иска ли да отидат там, а
му съобщаваше, че ще го направят.
Ще разгледаме „Вила Веля“, разбира се. Вълшебно място е.
Беше геоложка забележителност с впечатляващи естествени
скулптури, изваяни от вятъра. Кметството на най-близкия град
полагаше неимоверни усилия да ги рекламира, харчейки огромни
средства. Всички знаеха, че „Вила Веля“ съществува, но по-
неинформираните стигаха най-много до плажа в близкия до Рио де
Жанейро щат, а други смятаха, че скулптурите са интересни, но се
изискват много усилия да стигнеш до тях.
☼☼☼
Паулу и приятелката му бяха единствените посетители и
останаха смаяни от способността на природата да извайва потири,
костенурки, камили и още повече от желанието на хората да назовават
всяко нещо, въпреки че тъй наречената „камила“ приличаше по-скоро
на портокал според него и на нар според приятелката му. В крайна
сметка за разлика от онова, което бяха видели в Тиуанако, тези скални
скулптури подлежаха на всякакви интерпретации.
От там пак се качиха на стоп до най-близкия град. Приятелката
му знаеше, че скоро ще се приберат у дома, и реши - тя наистина
решаваше всичко - тази нощ, за пръв път от толкова време насам, да
спят в хубав хотел и да ядат месо за вечеря! Откакто напуснаха Ла Пас,
не бяха яли месо - цената винаги им се струваше прекалено висока. А
бразилският регион, където се намираха, се славеше с най-добре
приготвеното месо.
Наеха си стая в истински хотел, изкъпаха се, правиха любов и
слязоха във фоайето да попитат за хубав ресторант, където срещу
куверт да ядат колкото си поискат месо на скара.
Докато чакаха да се появи портиерът, пред тях застанаха двама
мъже и най-безцеремонно им наредиха да излязат навън с тях. И
двамата бяха пъхнали ръце в джобовете си, сякаш имаха оръжие и
държаха това да се разбере ясно.
- Спокойно - каза приятелката му, убедена, че искат да ги
оберат. - Горе имам диамантен пръстен.
Ала мъжете вече ги бяха хванали под мишница и ги теглеха
навън. На улицата имаше две коли без номера и още двама мъже -
единият беше насочил оръжие към тях.
- Не мърдайте, не правете никакви подозрителни движения. Ще
ви претърсим.
Започнаха да ги опипват по най-брутален начин. Приятелката
му се помъчи да протестира, а той се вцепени от ужас. Единственото,
което успя да направи, беше да отмести поглед настрани, за да види
дали няма някой свидетел, който да повика полиция.
- Млъквай, курво! - кресна един от мъжете.

Изтръгнаха им чантичките, закопчани на кръста. В тях бяха

паспортите и парите им. Напъхаха и двамата на задните седалки на
колите. Паулу дори не успя да види какво става с приятелката му, но и
тя не знаеше какво става с него.
В колата имаше друг мъж.
- Сложи си това на главата - нареди той и му подаде чувал. - И
легни на пода.
Паулу направи точно каквото му бе заповядано. Не можа да
реагира. Колата потегли с бясна скорост. Искаше му се да беше казал,
че семейството му има пари и ще плати всякакъв откуп, но от устата
му не излязоха думи.
☼☼☼
Влакът намали скорост, което може би означаваше, че пристигат
на границата с Холандия.
- Добре ли си, приятелю? - попита аржентинецът.
Паулу кимна и потърси някаква тема за разговор, за да изхвърли
от ума си онези спомени. Беше минала година и нещо от посещението
му във „Вила Веля“ и в повечето случаи той успяваше да контролира
демоните в главата си, но щом думата „ПОЛИЦИЯ“ изникнеше в
съзнанието му, дори при вида на един-единствен обикновен митничар,
го обземаше паника. Само че този път с паниката го връхлетя и цялата
унизителна история, вече разказана пред някои приятели, но винаги от
известна дистанция, сякаш се наблюдаваше отстрани. Сега за пръв път
разказваше историята само на себе си.
-Ако ни спрат на границата, няма проблем. Ще отидем в Белгия
и ще минем от друго място - продължи аржентинецът.
Паулу вече нямаше желание да води разговори. Параноята му се
бе завърнала. Ами ако аржентинецът наистина е наркотрафикант? Ами
ако решат, че той му е съучастник, и го хвърлят в затвора? И ако го
държат там, докато не докаже своята невинност?
Влакът спря. Все още не бяха на границата, а на малка гара
насред полето, където се качиха двама души и слязоха петима.
Аржентинецът го остави на мира, като разбра, че не му се приказва, но
се притесни, защото изражението на Паулу се беше променило много.
Затова попита още веднъж:
- Наистина ли си добре?
- Извършвам екзорсизъм.
Аржентинецът кимна разбиращо и не каза нищо повече.
Паулу знаеше, че в Европа не се случват такива неща, каквито
бе преживял. По-точно, че са се случвали, но в миналото. Винаги се
беше питал как така хората, вървящи към газовите камери в
концлагерите или строени пред общ гроб, не предприемат нищо дори
когато предната редица вече е разстреляна, не се опитват да избягат
или да нападнат екзекуторите си.
Обяснението беше просто - обземаше ги толкова силна паника,
че те всъщност не присъстваха там. Умът блокираше всичко и вече
нямаше ужас, нямаше страх, а само странно примирение и
подчинение. Емоциите изчезваха, за да отстъпят място на нещо като
нирвана, където всичко се случваше в зона, необяснена от учените до
ден-днешен. Лекарите наричаха това „временна шизофрения,
предизвикана от стрес“ и изобщо не се опитваха да изследват
последствията от така наречения „притъпен афект“.
И навярно за да прокуди напълно призраците от миналото, той
реши да изживее историята докрай.
☼☼☼
Мъжът на задната седалка изглеждаше малко по-човечен от
онези, които ги бяха причакали в хотела.
- Не се тревожи, няма да те убием. Просто легни на пода.
 Паулу не се тревожеше за нищо. Главата му вече не работеше.
Сякаш бе попаднал в някаква паралелна реалност и умът му бе
изключил, така че той не осъзнаваше какво става. Единственото, което
успя да попита, беше:
- Може ли да се хвана за крака ви?
- Разбира се.
Паулу се вкопчи здраво в крака му и може би му причини болка,
но мъжът не реагира. Навярно знаеше какво изпитва той и не му беше
приятно да вижда как млад и жизнен човек е подложен на такова
изпитание. Ала трябваше да се подчини на заповедите.
Колкото по-дълго пътуваха, толкова повече Паулу се
убеждаваше, че го водят някъде, където да го екзекутират. Вече бе
успял да разбере, макар и не съвсем ясно, какво се случва. Беше
заловен от военните и официално ставаше безследно изчезнал. Но
какво значение имаше това сега?
Колата спря. Грубо го измъкнаха навън и го заблъскаха по един
коридор. Внезапно се препъна в някаква греда на пода.
- Не може ли по-бавно? - помоли той.
Тогава отнесе първия удар по главата.
- Млъквай, терорист такъв!
Паулу падна на земята. Наредиха му да стане и да се съблече
гол, като внимава чувалът да не се изхлузи от главата му. Той изпълни
каквото му заповядаха. Веднага започнаха да го бият и тъй като не
знаеше откъде ще дойде следващият удар, тялото му не успяваше да се
подготви за него и мускулите му не можеха да се стегнат. Така болката
беше много по-силна от всички, които беше изпитвал в момчешките си
сбивания. Отново падна на земята и тогава юмруците бяха заменени от
ритници. Те продължиха десет-петнайсет минути, докато някакъв глас
не изкомандва биячите да престанат.
Той беше в съзнание, но не знаеше дали не са го потрошили,
тъй като не можеше да помръдне от болка. Въпреки това гласът, който
беше прекратил първото изтезание, сега му заповяда да се изправи. И
започна да го засипва с въпроси за партизаните, за неговите „другари“,
за целта на посещението му в Боливия, дали е във връзка с Че Гевара и
неговите съратници, къде са скрити оръжията... Заплашваше го, че ще
му извадят едното око, ако разберат, че е замесен в обира на местната
банка. Друг глас, на така нареченото „добро ченге“, каза обратното. Че
ще е по-добре да признае за обира - така всичко щяло да се изясни, той
щял да влезе в затвора за престъпленията си, но нямало да го бият
повече.
Точно в този момент, докато се изправяше с огромни усилия,
Паулу започна да изплува от летаргията и да си възвръща инстинкта за
оцеляване, който винаги бе смятал за неизменна част от човешката
природа. Трябваше да се измъкне от ситуацията. Трябваше да докаже,
че е невинен.
Накараха го да им разкаже всичко, което е правил през
изтеклата седмица. Той им обясни подробно, макар да съзнаваше, че
надали са чували за Мачу Пикчу.
- Не ни губи времето с тези измишльотини - каза лошото ченге.
- Открихме картата в хотелската ти стая. Ти и онази, русата, сте били
забелязани на местопрестъплението .
Карта ли?
Повдигнаха леко чувала и му показаха рисунката, която един
чилиец надраска набързо, за да им посочи къде се намира тунелът,
пресичащ Андите.
- Комунистите си мислят, че ще спечелят следващите избори. Че
Алиенде ще използва златото от Москва, за да поквари цяла Латинска
Америка. Но дълбоко се заблуждават. Каква е твоята роля в съюза,
който сформират? И кои са съратниците ти в Бразилия?
Паулу се закле, че нищо от твърденията им не е вярно, че той
просто е решил да попътува, за да опознае света. Същевременно се
мъчеше да разбере какво са направили с приятелката му.
- Онази, която са изпратили от една комунистическа страна? От
Югославия, нали? За да разруши демокрацията в Бразилия. Тя ще си
получи заслуженото - отсече лошото ченге.
Паулу усети, че паниката заплашва да се завърне, и трябваше да
се стегне. Трябваше да измисли как да се измъкне от този кошмар.
Трябваше да се събуди.
***
Някой постави кутия с жици и манивела между краката му.
Друг обясни, че това се нарича „телефон“ - достатъчно било да допрат
металните щипки до тялото му и да завъртят манивелата, и той щял да
получи такъв токов удар, на който „никой мъж на света нямало да
удържи“.
 При вида на това съоръжение на него внезапно му хрумна
единственият възможен изход. Отказа да се подчинява повече и
повиши тон:
- Мислите, че ме е страх от тока, така ли? Мислите, че ме е
страх от болката? Изобщо не се притеснявайте, аз сам ще се изтезавам.
Вече съм бил затварян в лудница, и то не веднъж, а цели три пъти,
често са ми пускали ток, така че мога да свърша тази работа вместо
вас. Предполагам, че го знаете, сигурно знаете всичко за моя живот.
Щом каза това, той започна да дере тялото си до кръв.
Смъкваше кожата си и крещеше, че те знаят всичко, че могат да го
убият, но на него изобщо не му пука, че вярва в прераждането и ще се
върне да ги потьрси. Тях и техните семейства - веднага щом стигне в
отвъдното.
Някой дойде и го хвана за ръцете. Май всички се стреснаха от
действията му.
- Престани вече, Паулу - каза доброто ченге. - Можеш ли да ми
обясниш картата?
Паулу заговори като човек, обзет от пристъп на лудост.
Крещейки, обясни какво се бе случило в Сантяго - трябвало да се
ориентират как да стигнат до тунела, свързващ Чили с Аржентина.
- А приятелката ми? Къде е тя?
Викаше все по-силно, като се надяваше тя да го чуе. Доброто
ченге се опита да го успокои - очевидно в началото на военната
диктатура репресията още не беше съвсем брутална. Каза му да
престане да трепери. Обясни му, че ако е невинен, няма за какво да се
притеснява, но първо трябва да проверят думите му, така че се налага
да остане там известно време. Не спомена колко, но предложи цигара
на Паулу, който чу, че останалите излизат от помещението, явно
изгубили интерес към него.
- Като чуеш вратата да се затваря, можеш да свалиш чувала.
Всеки път, когато някой дойде и потропа, трябва да го сложиш на
главата си. Щом получим необходимата информация, ще те освободим.
- Ами приятелката ми? - пак изкрещя Паулу.
Той не заслужаваше това. Колкото и лош син да беше, колкото и
главоболия да беше създавал на родителите си, не заслужаваше това.
Беше невинен, но ако в този момент имаше оръжие, щеше да избие
всички, които го бяха изтезавали. Няма по-ужасно усещане от това да
те накажат за нещо, което не си извършил.
- Не се безпокой. Ние не сме някакви изверги. Само се опитваме
да спрем онези, които искат да унищожат страната ни.
Мъжът излезе и затръшна вратата след себе си, а Паулу свали
чувала. Намираше се в някаква звукоизолирана стая с метален праг -
ето в какво се беше препънал на влизане. Отдясно имаше голямо
матово стъкло, през което навярно наблюдаваха арестуваните. На
тавана имаше две-три дупки от куршуми, като от едната май се
подаваше косъм. Трябваше да се престори, че не се стряска от тези
неща. Огледа тялото си, взря се в кървавите дири, които сам си беше
причинил, опипа ребрата и крайниците си и установи, че няма нищо
счупено. Бяха майстори в това да не оставят трайни следи и може би
тъкмо затова толкова се бяха стреснали от неговата реакция.
Представи си следващата им стъпка - щяха да се свържат с Рио
де Жанейро, за да получат потвърждение на историята за лудницата и
електрошоковете, на всяка стъпка, извървяна от него и неговата
приятелка, чийто чуждестранен паспорт можеше да я спаси, но
можеше и да й навреди, тъй като беше издаден от комунистическа
страна.
Ако излезеше, че лъже, щяха да го измъчват безспирно дни
наред. Ако казваше истината, вероятно щяха да решат, че е просто
един наркоман и хипар с богати родители. Тогава щяха да го пуснат да
си върви.
Той не лъжеше и се молеше това да стане ясно час по-скоро.
☼☼☼
Паулу не знаеше колко време е прекарал там. Нямаше прозорци
и осветлението беше изкуствено. Единственото лице, което успя да
види, беше това на фотографа от този център за изтезания. В казарма
ли се намираха? В полицейски участък? Фотографът му нареди да
свали чувала от главата си, приближи обектива до лицето му, за да не
се вижда, че е гол, после го накара да застане в профил, снима го още
веднъж и излезе, без да размени и дума повече с него.
Дори ударите по вратата не се подчиняваха на някакво правило,
което да му позволи да определи ритъма - понякога закуската беше
последвана от обяд със съвсем малка пауза помежду им, а вечерята се
бавеше дълго. Когато се налагаше да отиде до тоалетната, трябваше да
чука на вратата с покрита глава, докато най-накрая - може би през
матовото стъкло - някой разбереше какво иска. Понякога се опитваше
да заприказва онзи, който го водеше до тоалетната, но никога не
получаваше отговор. Само мълчание.
През повечето време той спеше. Един ден (или нощ?) се опита
да медитира или да се концентрира върху нещо по-възвишено - спомни
си поемата на св. Йоан Кръстни за тъмната нощ на душата, спомни си
как монасите с години остават в пещерите из пустинята или в
Хималаите. Можеше да последва този пример, да се възползва от
случващото се, за да стане по-добър човек. Помисли си, че навярно ги
е предал портиерът на хотела - той и приятелката му сигурно бяха
единствените гости. Понякога му се искаше да се върне там и да го
убие, стига да го пуснеха на свобода. Друг път си мислеше, че най-
добрият начин да служи на Бог е като прости на този човек, защото не
е знаел какво върши.
Ала прошката е много трудно изкуство. При всички свои
предишни пътувания той търсеше връзка с Вселената. Точно в момента
обаче прошката не включваше търпимост към онези, които се
присмиваха на дългите коси и го питаха на улицата от колко време не
се е къпал, които говореха, че ярките дрехи са израз на сексуална
дезориентация, които искаха да знаят с колко мъже е спал, които го
съветваха да престане да се скита, да остави дрогата и да си потърси
почтена работа, зa да допринесе за излизането на страната му от
кризата.
Омразата към несправедливостта, желанието за отмъщение и
невъзможността да прости му пречеха да се концентрира, така че
медитацията му бързо бе прекъсната от ужасни мисли, оправдани по
негово мнение. Дали бяха уведомили семейството му?
Родителите му нямаха представа кога ще се върне, това навярно
не се чудеха на дългото му отсъствие. Те винаги бяха смятали, че за
всичко е виновна приятелката му, която е единайсет години по-
възрастна от него и се опитва да го използва, за да задоволи тайните си
страсти, да скъса с проваления си живот на светска дама чужденка,
попаднала в неподходящата страна.
Смятаха я за манипулаторка на младежи, нуждаещи се по-скоро
от майка, отколкото от любовница, а него за по-различен от всичките
му приятели и неприятели, които не създаваха проблеми на никого и
не се налагаше семействата им да дават обяснения за поведението им,
нито ги сочеха с пръст като неспособни да възпитат децата си.
Сестрата на Паулу следваше инженерна химия и беше една от най-
блестящите студентки, но родителите му не успяваха да се зарадват и
похвалят с успехите й, защото бяха изцяло ангажирани с усилията си
да го вкарат в правия път.
И така, след известно време, трудно е да се определи точно
колко, Паулу започна да си мисли, че заслужава всичко, което му се
случва. Някои от приятелите му се бяха включили във въоръжената
борба и знаеха какво ги очаква, а на него се падна да търпи
последиците - това навярно бе наказание свише, а не от хората. Заради
всичките огорчения, които беше причинил, заслужаваше да е гол на
пода на килията, да се вглежда в себе си и да не открива там никакви
сили, никаква духовна утеха, нито глас, който да му заговори, както се
бе случило при Портата на Слънцето.
Непрекъснато спеше. Надяваше се, че като се събуди, кошмарът
ще е свършил, но пак се оказваше в същата килия и на същия под.
Внушаваше си, че най-лошото е минало, но все се будеше потен и
ужасен, щом чуеше блъскането по вратата - може би не бяха открили
нищо от онова, което им беше разказал, и мъченията щяха да станат
още по-жестоки.
☼☼☼
Някой почука на вратата. Паулу току-що беше привършил
вечерята си, но знаеше, че сега могат да му поднесат закуска, за да го
объркат още повече. Нахлузи чувала на главата си, чу, че вратата се
отваря и някой хвърля нещо на пода.
- Облечи се. И внимавай да не си свалиш чувала.
Беше гласът на доброто ченге. По-точно на „добрия мъчител“,
както го наричаше мислено. Той остана вътре, докато Паулу се
обличаше и обуваше. После го хвана за ръката, каза му да внимава с
металния праг (откъдето той беше минавал толкова пъти, когато
ходеше до тоалетната, но мъжът навярно искаше да каже нещо
любезно) и му напомни, че сам си е причинил белезите, които има.
Повървяха две-три минути и друг глас каза:
- В двора чака вариант.
 Вариант ли? По-късно узна, че това е марка кола, но и този
момент си помисли, че е някакъв таен код, нещо като „стрелковият
взвод е готов“.
Беше отведен до колата и под чувала му подадоха и лист и
химикалка. Не си и помисли да чете. Щеше да подпише каквото
пожелаят, всякакво признание, което би сложило край на тази
побъркваща изолация. Ала „добрият мъчител“ обясни, че това е списък
с неговите лични вещи, намерени в хотела. Раниците били в
багажника.
Раниците! Той имаше само една, но беше толкова замаян, че не
обърна внимание на множественото число.
Изпълни указанията. Отвори се другата задна врата на колата.
Изпод чувала Паулу зърна пъстра пола - беше приятелката му!
Накараха я да направи същото, да подпише листа, но тя отказа. Искаше
да прочете какво пише на него. Тонът й показваше, че нито за миг не е
изпадала в паника и напълно се владее, а мъжът се подчини и прие тя
да прочете списъка. Когато свърши, тя сложи подписа си и веднага
след това ръката й докосна ръката на Паулу.
- Нямате право на физически контакт - каза „добрият мъчител“.
Тя не му обърна внимание и Паулу за миг си помисли, че
двамата отново ще бъдат вкарани вътре, където ще ги накажат за
неподчинението. Опита се да измъкне ръката си, но тя го стисна по-
здраво и не му позволи.
„Добрият мъчител“ просто затвори вратата и нареди колата да
потегли. Паулу я попита дали е добре и в отговор тя изригна срещу
всичко, което се беше случило. От предната седалка се разнесе смях и
Паулу я помоли да млъкне, ако обича. Щяха да говорят после или
някой друг път, или на мястото, където ги отвеждаха - може би в
истински затвор.
- Никой не те кара да подпишеш документ, в който се казва, че
вещите ти са върнати, ако няма намерение да те пусне - отвърна тя.
От предната седалка пак се чу смях - всъщност се смееха двама
души. Шофьорът не беше сам.
- Твърди се, че жените са по-смели и по-интелигентни от
мъжете - каза шофьорът. - Забелязали сме го и тук, сред затворниците.
Човекът до него му нареди да млъкне. Колата измина известно
разстояние, после спря и шофьорът накара двамата да си свалят
чувалите.
Беше единият от мъжете, които ги изведоха от хотела - потомък
на азиатци, който сега изглеждаше усмихнат. Слезе заедно с тях, отиде
до багажника, извади раниците и им ги подаде, вместо да ги хвърли на
земята.
- Можете да тръгвате. Свийте наляво на следващото
кръстовище и като повървите двайсетина минути, ще стигнете до
автогарата.
Азиатецът се върна в колата и потегли, без да бърза, сякаш
изобщо не го засягаше какво става - такава беше новата
действителност в страната, командваха ги и никой никога нямаше да
има пред кого да се оплаче.
Паулу огледа приятелката си. Тя също го огледа. Прегърнаха се,
целунаха се продължително и веднага се отправиха към автогарата.
Беше опасно да останат на това място, смяташе той. Тя изобщо не се
беше променила. Сякаш онези дни - може би седмици, месеци,
години? - бяха просто прекъсване на мечтано пътуване, където
преобладават приятните спомени и те няма как да бъдат помрачени от
случилото се. Той ускори крачка, удържайки се да не каже, че вината е
нейна, че не е трябвало да идват на това място да гледат скулптури,
изваяни от вятъра, че ако бяха продължили пътя си, нямаше да ги
сполети нищо - въпреки че вината не беше на приятелката му, нито
негова, нито на някой от познатите им.
Колко смешен и слаб беше той. Внезапно усети толкова силно
главоболие, че не можеше повече да върви, не можеше да хукне към
родния си град, нито да се върне при Портата на Слънцето, за да
попита древните и забравени обитатели какво се е случило. Подпря се
на някакъв зид и остави раницата си да се свлече на земята.
- Знаеш ли какво става? - попита приятелката му и си отговори
сама. - Аз знам отговора, защото вече ми се е случвало по време на
бомбардировките в моята страна. През цялото време мозъчната ти
дейност е била намалена, кръвта не е оросявала по обичайния начин
съдовете в цялото тяло. Ще ти мине след два- три часа, но ще купим
аспирин на автогарата.
Тя взе раницата му, хвана го под мишница и го накара да тръгне
- първо бавно, а после по-бързо.
 О, каква жена! Жалко, че когато й предложи да отидат заедно до
двата центъра на света - Пикадили Съркъс и „Дам“, - тя каза, че вече е
уморена да пътува и за да е напълно честна с него, че вече не го обича.
Всеки трябвало да продължи по собствения си път.
☼☼☼
Влакът спря и те видяха страховитата табела ГРАНИЧЕН
ПУНКТ, изписана на различни езици.
Няколко полицаи се качиха и започнаха да обикалят вагоните.
Паулу беше по-спокоен, беше приключил с екзорсизма, но една фраза
от Библията, по-точно от Книга на Иов, не излизаше от главата му: „От
което се боях, то ме връхлетя“.
Трябваше да се овладее - всеки може да надуши страха.
Добре. Ако, както каза аржентинецът, най-лошото, което може
да го сполети, е да бъде спрян, нямаше проблем. Имаше и други
гранични пунктове, откъдето може да мине. А ако не му се получеше
тук, му оставаше другият център на света - Пикадили Съркъс.
Чувстваше пълен покой, след като отново бе преживял терора,
упражнен върху него преди година и нещо. Всичко трябваше да бъде
посрещнато без страх, просто като житейски факт. Ние не избираме
какво да ни се случи, но можем да изберем как да реагираме на него.
Той си даваше сметка, че до този момент ракът на
несправедливостта, отчаянието и безсилието е дал метастази из
астралното му тяло, но сега поне беше на свобода.
Започваше на чисто.
Граничните полицаи влязоха в купето, където той и
аржентинецът седяха с четирима непознати. Точно според очакванията
му полицаите накараха и двамата да слязат. Навън беше доста хладно,
въпреки че едва се бе стъмнило.
Ала природата си има цикъл, който се повтаря и в човешката
душа - растението цъфти, за да може пчелите да дойдат и да създадат
плод от цвета. Плодът дава семе, от което отново покълват растения,
които пак цъфтят, привличат пчелите, те ги опрашват, от тях се раждат
плодове и тъй до края на света. Добре дошла, есен. Това бе моментът,
когато старото трябваше да си отиде заедно с ужасите от миналото и да
отстъпи място на новото.
Десетина момчета и момичета бяха вкарани в близката сграда.
Никой не казваше нищо и Паулу се постара да стои колкото може по-
далече от аржентинеца, който, от своя страна, забеляза това и не се
опита да го натоварва с присъствието и приказките си. Може би си
даваше сметка, че момчето от Бразилия го подозира в нещо; но пък
беше видял как лицето му се покрива с черна сянка, а сега отново сияе.
Или поне дълбокото униние отпреди минути беше изчезнало.
Викаха ги в някаква стая един по един, но никой не знаеше
какво става вътре, тъй като разпитаните излизаха от друга врата. Паулу
беше трети.
Зад бюрото седеше униформен служител, който поиска
паспорта му и запрелиства огромна папка, пълна с имена.
-Една от големите ми мечти е да опозная... - заговори Паулу, но
веднага му направиха знак да не прекъсва работата на граничаря.
Сърцето му заби учестено и той започна да се бори със самия
себе си, за да повярва, че есента наистина е дошла, че мъртвите листа
са започнали да капят и един нов човек ще се роди от всичко онова,
което досега е било кълбо от емоции.
Негативните вибрации привличат още негативни вибрации, така
че Паулу се помъчи да потисне страха си, особено след като забеляза,
че граничарят има обица на ухото - нещо немислимо във всички
страни, които познаваше. Помъчи се да се успокои, оглеждайки стаята,
снимката на кралицата и един плакат с вятърна мелница.
Граничарят бързо остави списъка и дори не го попита какво
смята да прави в Холандия. Поинтересува се единствено дали има
обратен билет или средства да се върне в родната си страна. Паулу
кимна. Вече беше разбрал, че това е най-важното условие да се пътува
из която и да било чужда страна, и си беше купил прескъп билет до
Рим - първоначалната му дестинация - с дата на връщане след една
година. Посегна към чантичката си на кръста, готов да докаже думите
си, но граничарят каза, че няма нужда, и попита с колко пари
разполага.
- Около хиляда и шестстотин долара. Може би малко повече, не
знам колко съм похарчил във влака.
Беше пристигнал в Европа с хиляда и седемстотин долара,
спечелени от подготовката на кандидати за театралната школа, която
сам бе посещавал. Най-евтиният билет беше до Рим.
Още с пристигането си разбра от „Невидимата поща“, че
тамошните хипита се събират на площад „Испания“. Намери си място
за нощувка в един парк, живееше на сандвичи и сладолед и можеше да
поостане в Рим, където веднага беше срещнал една испанка от
Галисия. Сприятелиха се, а скоро след това станаха и любовници. Той
най-сетне си купи големия бестселър на своето поколение, който със
сигурност щеше да промени живота му - „Европа за пет долара на
ден“. В дните, които беше прекарал на площад „Испания“, забеляза, че
не само хипитата, но и обикновените туристи, познати като
„консерви“, четат пътеводителя, изброяващ най-евтините хотели и
ресторанти, както и забележителностите във всеки голям град.
С пътеводителя в ръка щеше да се оправи добре и в Амстердам.
Реши да тръгне за тази първа по важност дестинация (втората беше
Пикадили Съркъс, неуморно си го повтаряше), когато испанката му
каза, че отива в Атина.
Той отново посегна да покаже парите си, но паспортът му бе
подпечатан и върнат. Граничарят попита дали носи някакви плодове
или зеленчуци - той имаше две ябълки и човекът му каза да ги
изхвърли в някое кошче за боклук на гарата.
- А сега как да стигна до Амстердам?
Информираха го, че трябва да хване един от местните влакове,
който минавал на всеки половин час билетът му, купен в Рим, важеше
до крайната точка на пътуването.
Граничарят му посочи една врата, различна от онази, през която
беше влязъл, и Паулу веднага се озова на чист въздух в очакване на
следващия влак, изненадан и доволен, че са му повярвали за билета и
наличните пари.
Наистина, това беше нов свят.
☼☼☼
Карла не пропиля целия следобед в седене на площада, защото
заваля, а и врачката я беше уверила, че онзи, когото очаква, ще дойде
на следващия ден. Реши да отиде на кино и да гледа „2001: Космическа
одисея“, филм, за който всички твърдяха, че е шедьовър, въпреки че тя
не се вълнуваше особено от научната фантастика.
Ала филмът се оказа страхотен и й помогна да убие време,
докато чакаше, а финалът показа нещо, което тя смяташе, че знае. Не
че беше важно какво смята Карла, защото това бе абсолютна и
неоспорима истина: времето е циклично и винаги се връща в същата
точка. Раждаме се от семенце, растем, стареем, умираме, връщаме се в
земята и отново ставаме семенце, което рано или късно ще се прероди
в друг човек. Въпреки че Карла произхождаше от лутеранско
семейство, за известно време се беше увлякла по католицизма и в
даден момент, докато траеше литургията, на която присъстваше,
рецитираше всякакви религиозни текстове. Любимият й цитат беше:
„Вярвам (...) във възкресението на плътта и във вечния живот. Амин“.
Възкресението на плътта - веднъж се беше опитала да обсъди с
един свещеник този текст, питайки го за прераждането, но той й каза,
че не става дума за това. А за какво ставаше дума? Отговорът, който й
се стори ужасно глупав, беше, че още не е достатъчно зряла, за да
разбере. От този момент нататък Карла започна малко по малко да се
отдръпва от католицизма, защото установи, че дори самият свещеник
няма представа какво означават тези слова.
„Амин“, повтаряше си тя на връщане към туристическата
спалня. Държеше ушите си отворени за всичко, което Бог би й
прошепнал. След като скъса с католицизма, реши да се посвети на
индуизма, на таоизма, на будизма, на африканските култове и на
различните видове йога, за да открие някакъв отговор за смисъла на
живота. Преди много векове един поет беше казал: „Неговата светлина
изпълва цялата Вселена. Светликът на Любовта гори и спасява
Познанието“.
Тъй като Любовта беше нещо изключително сложно в живота й,
толкова сложно, че Карла дори избягваше да се замисля, накрая стигна
до заключението, че Познанието е вътре в самата нея. Впрочем точно
това проповядваха основателите на тези религии. Сега всичко, което
виждаше, й напомняше за Божественото и тя се опитваше с всеки свой
жест да отдаде почит на факта, че е жива.
Това бе достатъчно. Най-страшното убийство е отнемането на
радостта от живота.
Карла се отби в един кофишоп - място, където се продаваха
различни видове марихуана и хашиш, - но си взе само кафе и си
поприказва с едно момиче, холандка като нея, което, изглежда, не беше
от Амстердам и също пиеше кафе. Казваше се Вилма. Решиха да
отидат до клуб „Парадизо“, но бързо се отказаха, може би защото той
вече не представляваше някаква новост, както и дрогата, продавана там
- тя беше страхотна според туристите, но безинтересна за онези, на
които винаги беше подръка.
 Един ден - ден в далечното бъдеще - правителствата щяха да
стигнат до заключението, че най-добрият начин да сложат край на така
наречените „проблеми“ е да ги узаконят. Голяма част от мистиката на
хашиша се състоеше в това, че е забранен, поради което и толкова
желан.
- Но на кого му пука? - изкоментира Вилма, когато Карла й каза
какво мисли. - Печелят милиарди долари от забраните. Смятат се за
по-висши от останалите. Спасители на обществото и на семейството.
Прекрасна политическа платформа - да ликвидират дрогата. С каква
друга идея биха могли да я заменят? О, да, да ликвидират бедността,
само че вече никой не вярва в това.
Те се умълчаха и се загледаха в чашите си. Карла си мислеше за
филма, за „Властелинът на пръстените“ и за живота си. Никога не
беше изживявала нещо истински интересно. Беше родена в пуританско
семейство, завърши лутерански колеж, знаеше Библията наизуст,
изгуби девствеността си съвсем млада с един холандец, който също
беше девствен, попътува из Европа и си намери работа, когато
навърши двайсет години (сега беше на двайсет и три). Дните й
изглеждаха дълги и еднакви, стана католичка единствено за да се
противопостави на семейството си, напусна дома си, заживя сама и
смени доста гаджета, които влизаха и излизаха от живота и тялото й за
период от два дни или два месеца. Тя реши, че за всичко е виновен
Ротердам с неговите кранове, сиви улици и пристанище, където
можеха да се чуят много по-интересни истории от тези, за които
обикновено говореха приятелите й.
Карла се разбираше повече с чужденците. Единственият път, в
който нейната абсолютна свобода бе нарушена, беше, когато си
позволи да се влюби лудо в десет години по-възрастен французин.
Внуши си, че ще успее да го накара да отвърне на нейната разтърсваща
любов, макар да знаеше отлично, че той се интересува само от секс -
област, в която тя се справяше чудесно и се стараеше да се
усъвършенства все повече. Седмица по-късно тя го заряза в Париж,
стигайки до заключението, че никога няма да открие истинската роля
на любовта в живота си. Това явно беше заболяване, защото всички
хора, които познаваше, рано или късно започваха да говорят колко
важно е да се оженят, да си родят деца, да готвят, да имат компания, за
да гледат заедно телевизия или да ходят на театър, да пътуват по света
и да раздават малки подаръчета, когато се приберат у дома, да се
грижат за децата, да се преструват, че не забелязват дребните
предателства на партньора си, да казват, че децата са смисълът на
живота им, да се вълнуват с какво ще ги нахранят на вечеря, какви ще
станат те един ден, в кой колеж ще учат, каква работа ще си намерят,
какъв живот ще имат.
Така хората удължаваха с някоя и друга година усещането, че от
тях има полза на тази планета. Ала рано или късно децата си тръгваха,
домът оставаше празен и единственото, което имаше значение, бяха
неделните обеди, когато цялото семейство се събираше и всички се
преструваха, че нещата са наред, че няма завист и съревнование
помежду им. Във въздуха прехвърчаха стрели, защото „аз печеля
повече от теб, моята жена е завършила архитектура, току-що си
купихме къща, каквато не можете дори да си представите“, такива
неща.
Преди две години Карла беше стигнала до извода, че няма
смисъл повече да продължава този живот на абсолютна свобода.
Започна да мисли за смъртта, в един момент се заигра с идеята да влезе
в манастир, дори стигна до мястото, където живееха босите
кармелитки, напълно изолирани от света. Каза, че е кръстена, че е
открила Христос и иска до края на живота си да бъде негова годеница.
Главната монахиня я помоли да помисли един месец, преди да вземе
решение. През този месец тя имаше предостатъчно време да си се
представи в килия, принудена да се отдаде на молитви от сутрин до
вечер, да повтаря все същите думи, докато изгубят смисъл, и разбра, че
не е в състояние да води такъв живот, в който еднообразието би я
довело до лудост. Главната монахиня беше права - Карла не се върна
там; колкото и да не й харесваше абсолютната свобода, все пак
можеше да открие и по-интересни неща за правене.
Един моряк от Бомбай, освен че беше прекрасен любовник,
какъвто тя почти не бе срещала, й помогна да открие източния
мистицизъм. Точно тогава тя започна да мисли, че крайната цел на
нейното съществуване е да отиде някъде много далече, да живее в
пещера в Хималаите, да повярва, че боговете рано или късно ще
разговарят с нея, да се откъсне от всичко, което я заобикаля и й се
струва толкова скучно.
 Без да навлиза в детайли, попита Вилма какво е мнението й за
Амстердам.
- Скука. Голяма скука.
Точно така. Не просто Амстердам, но и цяла Холандия, където
всички се раждаха под закрилата на правителството и не се страхуваха
от безпомощната старост, тъй като имаше старчески домове и
пожизнени пенсии, безплатно или почти безплатно здравеопазване и
където напоследък всички монарси бяха жени - кралицата майка
Вилхелмина, настоящата кралица Юлиана и бъдещата наследница на
трона Беатрикс. Докато в Щатите жените изгаряха сутиените си и се
бореха за равенство, Карла, която не носеше сутиен, въпреки че
гърдите й не бяха съвсем малки - живееше на място, където това
равенство отдавна беше извоювано без много шум, без
ексхибиционизъм, а следвайки вековната логика, че властта
принадлежи на жените - те управляваха мъжете и децата си, своите
президенти и крале, които, от своя страна, се опитваха да създават
впечатлението, че са изключителни генерали, държавни глави,
собственици на фирми.
Мъжете. Мислят си, че управляват света, а не могат и една
крачка да направят, без да поискат вечерта мнението на своята
партньорка, любовница, приятелка или майка.
Карла трябваше да направи решителна крачка, да открие някоя
страна, където никога преди не е ходила, и да се измъкне от тази скука,
защото тя сякаш я омаломощаваше с всеки изминал ден.
Надяваше се врачката да е познала. Но ако човекът, когото
очакваше, не се появеше на следващия ден, тя щеше да тръгне за
Непал сама с риск да я превърнат в „бяла робиня“ и да я продадат на
някой дебел султан в страна, където харемите са нещо нормално.
Съмняваше се обаче някой да си позволи това с една холандка, която
умееше да се брани по-добре от всеки мъж.
Тя се сбогува с Вилма, с която се уговориха да се срещнат в
„Парадизо“ на другия ден, и се отправи към туристическата спалня,
където прекарваше монотонните си дни в Амстердам, град-мечта за
толкова хора, които прекосяваха света, за да го посетят. Повървя из
тесните улички без тротоари, като през цялото време се оглеждаше и
ослушваше за някакъв знак - не знаеше какво да очаква, но знаците
идват по този начин, неочаквано и скрити зад нещо обикновено.
 Ситният дъждец, който намокри лицето й, я върна към
реалността. Но не към околната реалност, а към факта, че е жива, че
крачи уверено из тъмните улици, които бяха свърталище на
трафиканти, дошли от Суринам и действащи нелегално. Те
представляваха истинска опасност за клиентите си, защото предлагаха
наркотиците на дявола - кокаина и хероина.
Тя пресече един площад. За разлика от Ротердам в този град
сякаш на всеки ъгъл имаше площад. Дъждът се усили и тя се
почувства благодарна, че въпреки всичко, което си бе мислила в
кофишопа, все още може да се усмихва.
Вървеше и се молеше безмълвно. Не използваше думи от
лутерански или католически молитви, а просто благодареше за живота,
от който часове по-рано се беше оплаквала. Отдаваше почит на земята
и небето, на дърветата и животните, които със самото си присъствие
разрешаваха противоречията в душата й и умиротворяваха всичко.
Това не беше покоят без липса на предизвикателства, а покоят,
подготвящ я за приключението, което се канеше да предприеме,
независимо дали щеше да си намери компания. Знаеше, че ангелите са
с нея и пеят химни, които тя не може да чуе, но от които умът й
вибрира и се пречиства от лоши мисли, които я свързват с душата й и я
учат да я обича, макар още да не беше познала Любовта.
Не се чувствам виновна за онова, което си мислех преди, може
би заради филма, може би заради книгата, но дори и да бяхме само аз
и моята неспособност да виждам красотата, която съществува
вътре в мен, моля за извинение. Обичам те и благодаря, че си редом с
мен, че ме благославяш с твоето присъствие и ме освобождаваш от
изкушението на удоволствията и страха от болката.
Но ето че неочаквано започна да изпитва вина за това, че живее
в страната с най-голяма концентрация на музеи в света, че минава по
един от мостовете в града, наброяващи хиляда двеста осемдесет и
един, че гледа къщите с по три прозореца, разположени хоризонтално -
ако били повече, навремето се смятало за показност и опит да се
унижи съседът, - изпълнена с гордост от законите, управляващи народа
й, от холандските мореплаватели в миналото, въпреки че светът
помнеше само испанците и португалците.
Бяха допуснали една-единствена грешка - продали бяха остров
Манхатън на американците. Но никой не е съвършен.
 Нощният пазач й отвори вратата на туристическата спалня и тя
влезе, като се стараеше да не вдига шум, затвори очи и си помисли за
единственото, което страната й не притежаваше.
Планини.
Да, тя щеше да отиде в планините, далече от тези безкрайни
равнини, отвоювани от морето с усилията на хората, които искаха и
успяваха да опитомят природата, отказваща да им се подчини.
Карла реши да стане по-рано от обичайното - в единайсет
сутринта вече беше облечена и готова да излезе; обикновено го
правеше към един следобед. Според врачката в този ден предстоеше да
срещне човека, когото очакваше. Врачката нямаше как да е сбъркала,
тъй като двете бяха влезли в мистериозен транс извън своя контрол,
както по принцип става в такива случаи. Лайла беше казала нещо,
което не излезе от устата й, а дойде от някаква по-висша сила,
изпълнила цялата й „приемна“.
На „Дам“ все още нямаше много хора. По-сериозното
раздвижване започваше след пладне. Ала тя забеляза- най-сетне! - едно
ново лице. Косата на младежа беше дълга като на останалите тук, по
якето му нямаше много декоративни нашивки (най-ясно изпъкваше
едно знаме с надпис „Бразилия“ отгоре), през рамо носеше шарена
торба, изработена в Южна Америка - тези торби бяха много модерни
сред младежите, обикалящи света, също както и пончото и шапката,
покриваща ушите. Пушеше цигара - явно обикновена, защото тя мина
покрай него и не усети никаква специфична миризма освен тази на
тютюна.
Той беше изключително зает да бездейства, оглеждайки
сградата от другата страна на площада и хипитата наоколо. Навярно
търсеше някого, с когото да се заприказва, но в очите му се четеше
плахост - прекалена плахост.
Карла седна на известно разстояние от него. Искаше да може да
го следи с поглед, без да му позволи да си тръгне, преди да му е
предложила да отидат в Непал. След като беше ходил в Южна
Америка, както подсказваше торбата, защо да не поиска да отиде и по-
далече? Вероятно беше някъде на нейните години, с малко опит и едва
ли щеше да е трудно да го убеди. Нямаше значение дали е красив или
грозен, дебел или слаб, висок или нисък. Единственото, което я
интересуваше сега, беше да си осигури компания за своето специално
приключение.
☼☼☼
Паулу също беше забелязал красивата хипарка, която мина
покрай него, и ако не беше толкова притеснителен, може би щеше да
се осмели да й се усмихне. Ала не се престраши. Тя изглеждаше
толкова недостъпна, може би очакваше някого или просто искаше да се
наслади на сутринта, в която нямаше слънце, но и нямаше изгледи да
завали.
Той продължи да се взира в сградата отсреща. Беше истински
архитектурен шедьовър, който според „Европа за пет долара на ден“ бе
кралски дворец, построен върху 13 659 пилона (пак според
пътеводителя целият град бе построен върху пилони, въпреки че никой
не си даваше сметка за това). На входа нямаше охрана и посетителите
влизаха и излизаха спокойно - тълпи от туристи, безкрайни опашки.
Дворецът беше от местата, които той никога не би посетил.
Винаги усещаме кога някой ни гледа. Паулу знаеше, че
красивата хипарка сега седи извън полезрението му, вперила поглед в
него. Той извърна глава и тя наистина беше там, но щом очите им се
срещнаха, започна да чете нещо.
Какво да прави? В продължение на половин час размишляваше
дали трябва да отиде да седне до нея тъкмо това се очакваше да
направи в Амстердам, където хората се запознаваха, без да трябва да се
извиняват и обясняват - само заради желанието да си поприказват и да
споделят опита си. След като си повтори хиляда пъти, че няма какво да
губи и това няма да е нито първият, нито последният път, в който го
отблъскват, той стана и тръгна към нея. Тя нито за миг не откъсваше
очи от книгата.
Карла видя, че младежът се приближава и застава до нея, което
се случваше рядко на това място, където всички уважаваха личното
пространство на другите. Той седна и каза най-абсурдното нещо, което
някой можеше да изрече:
- Извинявай.
Тя само го погледна в очакване да продължи, но това не се
случи. След пет неловки минути Карла реши да поеме инициативата.
- За какво по-точно?
- За нищо.
 Но за нейна радост и облекчение, той не каза обичайните
глупости от рода на „надявам се да не преча“ или „каква е онази сграда
отсреща“, или „колко си хубава“ (чужденците обожаваха да казват
това), или „от коя националност си“, „откъде си купи тези дрехи“,
такива неща.
Тя реши да му помогне малко, тъй като беше значително по-
заинтригувана, отколкото младежът можеше да си представи.
- Защо точно знамето на Бразилия е на ръкава ти?
- За да го забележат сънародниците ми, ако срещна такива. Аз
съм бразилец. Не познавам никого в града и те биха могли да ми
помогнат да се запозная с интересни хора.
Излизаше, че младежът, който изглеждаше интелигентен и
имаше черни очи, излъчващи силна енергия, но и голяма умора, беше
прекосил Атлантика, за да се срещне с бразилци в чужбина, така ли?
Това й се стори върхът на абсурда, но тя реши да му даде шанс.
Можеше веднага да му разкаже за Непал, за да продължи разговора,
или да го разкара завинаги и да седне на друго място на площада, като
каже, че има среща, или без да обяснява каквото и да било.
Но Карла не помръдна от мястото си и фактът, че продължи да
седи с Паулу - така се казваше той, - докато решаваше как да постъпи,
щеше да промени живота й.
Защото така става с любовта - въпреки че последното нещо, за
което тя мислеше в момента, беше тази тайнствена дума и
опасностите, които носеше със себе си. Двамата бяха там заедно,
врачката имаше право - вътрешният свят бързо се срещаше с външния.
Може би и той чувстваше същото, но бе твърде стеснителен, както й се
стори. А може просто да му се искаше да изпуши с някого цигара с
хашиш или, още по-лошо, да виждаше в нейно лице момиче, с което
може да отиде до Вонделпарк, за да правят секс и после да се сбогуват,
все едно нищо важно не се е случило - нищо повече от един оргазъм.
Как да определим за няколко минути какво представлява един
човек? Разбира се, усещаме кога някой ни отблъсква и бързо се
отдръпваме, но в случая нещата не стояха така. Той беше ужасно слаб,
с чиста коса. Трябва да се бе къпал сутринта, тъй като още се усещаше
миризмата на сапун, излъчвана от тялото му.
В мига, в който седна до нея и произнесе абсурдното
„извинявай“, Карла се почувства добре - сякаш вече не беше сама там.
Беше с него. И той беше с нея. И двамата знаеха това, въпреки че нищо
не бе изречено на глас. Още не си даваха сметка какво става. Тайните
чувства не бяха разкрити, но и не бяха съвсем скрити. Просто чакаха
момента да се проявят. Точно това е мигът, когато много връзки,
имащи потенциала да се окажат голямата любов, се губят - понякога се
случва, защото, срещайки се на земята, душите вече знаят накъде са се
запътили заедно и това ги плаши, друг път, защото сме толкова
предубедени, че дори не им даваме време да се опознаят, а веднага
хукваме да търсим нещо „по-добро“ и губим шанса на живота си.
Карла беше оставила душата си да се прояви. Нерядко биваме
подведени от думите на душите си, тъй като те не са ни съвсем верни и
приемат ситуации, които нямат никаква връзка с нас, опитват се да
угодят на ума и пренебрегват онова, в което Карла се потапяше все по-
дълбоко - Познанието. Видимото Аз, което си мислим, че сме, не е
нищо повече от едно ограничено място, чуждо за истинското Аз.
Затова на хората им е толкова трудно да чуят какво казва душата им,
опитват се да я контролират, за да следва предварителните им планове
- копнежите, надеждите, бъдещето, желанието да споделят пред
приятелите си „най-сетне срещнах любовта на живота си“, ужаса, че
ще свършат сам-сами в някой старчески дом.
Тя не можеше повече да се заблуждава. Не знаеше какво
изпитва и се постара да остави нещата такива, каквито са - без повече
оправдания и обяснения. Имаше усещането, че вече трябва да отвори
сърцето си, но не знаеше как и нямаше да го направи толкова бързо.
Идеалното би било да държи този младеж на известно разстояние,
докато види как ще се отнасят един към друг в следващите часове или
дни, или години - не, не мислеше за години, тъй като целта й беше една
пещера в Катманду, където да е сама и да влезе в контакт с Вселената.
☼☼☼
Душата на Паулу все още не се беше проявила и той не можеше
да разбере дали това момиче няма да изчезне изведнъж. Не знаеше
какво повече да каже, а и тя млъкна. Приеха мълчанието и гледаха
втренчено пред себе си, без да забелязват каквото и да било.
Холандците вървяха към кафенетата и ресторантите, трамваите бяха
претъпкани, но погледите на двамата бяха зареяни в далечината, а
емоциите им бяха преминали в друго измерение.
- Искаш ли да обядваш?
 Паулу прие това като покана и се почувства приятно изненадан.
Не разбираше как едно толкова красиво момиче го кани на обяд -
първите му часове в Амстердам започваха много добре.
Не беше планирал нищо подобно, а когато нещата се случват
без предварителни планове и очаквания, се оказват по-приятни и
полезни - говорейки с непозната, без да мисли за някаква романтична
връзка, той се държеше по-естествено.
Тя сама ли беше? Колко време можеше да му обръща внимание?
Какво трябваше да направи, за да я задържи по-дълго?
Нищо. Поредицата от глупави въпроси се изгуби в
пространството и въпреки че беше ял преди малко, щеше да обядва с
нея. Само се надяваше да не избере някой твърде скъп ресторант, тъй
като парите трябваше да му стигнат за една година, докато дойдеше
датата за връщане.
Пътнико, съсипан си, поуспокой се.
Защото не всеки призован ще бъде избран.
И не всеки, заспал с усмивка на устните,
видяното от теб ще види.
Разбира се, че трябва да споделяме. Много е важно да не се
водим от егоистичната мисъл да стигнем единствени до края на пътя.
Който го стори, ще открие един пуст, напълно безинтересен рай и
съвсем скоро ще умре от скука.
Не можем да вземем светлината, която осветява пътя, и да я
носим със себе си.
Ако действаме така, ще напълним раницата си с фенери. Ала
дори с цялата светлина, която носим, няма да намерим добра
компания. Тогава какъв е смисълът от това?
Но му беше трудно да се успокои - трябваше да си запише
всичко, което се случваше около него. Революция без оръжия, път без
бариери или опасни завои. Свят, който внезапно бе станал млад
независимо от възрастта на хората, от техните политически и
религиозни убеждения. Слънцето се беше показало, сякаш за да каже,
че най-сетне настъпва ново Възраждане, за да промени обичаите и
навиците на всички. Някой ден, в съвсем близко бъдеще хората вече
нямаше да зависят от мнението на околните, а от собствения си начин
да възприемат живота.
 Хора, облечени в жълто, щяха да танцуват и да пеят по улиците,
щеше да има дрехи във всички цветове, момиче щеше да раздава рози
на минувачите и всички щяха да са усмихнати - да, утрешният ден
щеше да е по-добър от днешния независимо от всичко, случващо се в
Южна Америка и другаде по света. Утрешният ден щеше да е по-
добър просто защото нямаше друг избор, нямаше начин хората да се
върнат към миналото и отново да позволят на морализма, лицемерието
и лъжата да превземат дните и нощите им. Той си спомни екзорсизма,
който извърши във влака, както и хилядите критики, които чуваше
всеки ден от познати и непознати. Спомни си страданието на
родителите си и му се искаше в този момент да им позвъни и да каже:
Не се тревожете, аз съм щастлив, а вие съвсем скоро ще разберете,
че не съм роден да уча в университета, да взема диплома и да си
намеря работа. Роден съм да бъда свободен и само така мога да
оцелея. Винаги ще има какво да правя, винаги ще намеря начин да
изкарвам пари и все някой ден ще успея да се оженя и да създам
семейство. Но не е дошъл моментът за това. Време е да търся, да
живея единствено в настоящето, тук и сега, с радостта на децата,
на които Исус е завещал Царството Небесно. Ако се наложи да
работя като земеделец, ще го направя без проблем, защото така ще
бъда във връзка със земята и дъжда. Ако трябва някой ден да се
затворя в офис, също няма да имам проблем, защото до мен ще има
други хора, ще бъдем група, а групата ще осъзнае колко е приятно да
седим около масата и да си приказваме, да се молим, да се смеем и
всеки следобед да се пречистваме от монотонната работа. Ако
трябва да остана сам, ще остана, ако се влюбя и реша да се оженя,
ще се оженя, защото съм сигурен, че моята жена, онази, която ще
бъде любовта на живота ми, ще приеме радостта ми като най-
голямата благословия, с която един мъж може да дари жена си.
Момичето до него спря, купи цветя и вместо да ги занесе
някъде, сплете две венчета. Постави едното на неговата глава, другото
- на своята. Този жест, който съвсем не беше странен, представляваше
начин да се отпразнуват малките победи в живота. Също както
древните гърци, които преди хилядолетия възхвалявали своите
победители и герои не с корони, а с лаврови венци. Накрая те можеше
да увехнат и изчезнат, но не бяха тежки и не изискваха постоянно да се
пазят като короните на кралете и кралиците. Много от минаващите
край тях носеха такива венчета, което правеше всичко по-красиво.
Имаше хора, които свиреха на флейта, цигулка, китара, цитра -
носеха се някакви объркани звуци, които обаче бяха в естествена
хармония с онази улица без тротоари, пълна с велосипеди като
повечето улици в града, където времето ту се забързваше, ту се
забавяше. Паулу се страхуваше по-бързият ритъм да не вземе превес и
сънят да свърши веднага.
Защото той не се намираше на някаква улица, а в сън, в който
участниците бяха от плът и кръв, говореха непознати езици,
заглеждаха се в жената до него и се усмихваха на хубостта й, а тя им
отвръщаше по същия начин; Паулу чувстваше как го пробожда
ревност, бързо заменена от гордост, че тя е избрала тъкмо него за
компания.
Предлагаха се ароматни пръчици, гривни, пъстри дрехи, най-
вероятно от Перу или Боливия, и на него му се искаше да си вземе от
всичко, защото продавачите го гледаха усмихнато, а не се мръщеха и
не настояваха да купи, както онези в магазините. Ако купеше нещо,
това за тях навярно би означавало още една нощ, още един ден в рая,
макар той да бе убеден, че всички, абсолютно всички знаят как да
оцелеят в този свят. Трябваше да пести колкото се може повече и да
открие начин да преживява в този град, докато самолетният му билет
не започнеше да натежава в чантичката му на кръста и да му нашепва,
че е време да излезе от съня и да се върне в реалността.
Реалност, която от време на време се появяваше дори по онези
улици и паркове - на масичките пред постери, които показваха
зверствата във Виетнам, например снимка на генерал, екзекутиращ от
упор виетнамец. Активистите искаха само минувачите да подпишат
един манифест и всички откликваха.
В този момент Паулу си даваше сметка, че ще мине време,
докато Възраждането обхване света, но то вече беше започнало, да,
беше започнало. Никой от тези младежи на улицата нямаше да забрави
преживяванията си и щом се върнеше в своята страна, щеше да стане
проповедник на мира и любовта. Защото това беше възможно - свят,
свободен от потисничество, от омраза, от съпрузи, които бият жените
си, от мъчители, които провесват хора с главата надолу и бавно ги
убиват с...
 ... Не, не беше загубил чувството си за справедливост -
неправдите по целия свят все още го скандализираха, - но поне
временно трябваше да си почине и да възстанови силите си. Беше
прекарал голяма част от младостта си в страх от всичко, сега беше
моментът да добие смелост за живота и непознатия път, който му
предстоеше.
Влязоха в един от десетките магазини, където се продаваха
лули, пъстри шалове, ориенталски фигурки, бродирани емблеми.
Паулу си купи каквото търсеше - метални звезди, които да закачи на
якето си, щом се прибере в общежитието.
В един от многото паркове в града три голи до кръста момичета
със затворени очи седяха в йогийска поза, обърнати към слънцето,
което вероятно скоро щеше да се скрие зад облаци и да не се покаже
цели два сезона, чак до пролетта. Той се вгледа внимателно и забеляза,
че на площада има и по-възрастни хора, които отиваха или се връщаха
от работа, те дори не си правеха труда да погледнат към момичетата,
защото голотата не беше нещо осъдително или укорявано - всеки бе
господар на тялото си и правеше с него каквото сметне за правилно.
А тениските! Тениските бяха ходещи послания; на някои имаше
снимки на идоли като Джими Хендрикс, Джим Морисън, Джанис
Джоплин, но повечето проповядваха Възраждането.
Днес е първият ден от остатъка на живота ти.
Една-единствена мечта е по-силна от хиляди реалности.
Всяка мечта се ражда от мечтател.
Един от надписите прикова вниманието му.
Мечтата е нещо спонтанно и е опасна за онези, които нямат
куража да мечтаят.
Точно така. Системата не толерираше мечтите, но накрая те
щяха да победят. Още преди американците да бъдат разбити във
Виетнам.
Той вярваше. Беше избрал лудостта си и сега възнамеряваше да
я изживее докрай. Щеше да остане там, докато не чуеше призив да
направи нещо, с което да помогне на света да се промени. Неговата
мечта беше да стане писател, макар да беше твърде рано за това. Не
беше сигурен колко голяма е властта на книгите, но щеше да направи
всичко възможно да покаже на другите това, за което бяха слепи.
 Едно беше сигурно - нямаше връщане назад, сега съществуваше
единствено пътят на светлината.
Срещна двойка бразилци, Тиаго и Табита, които забелязаха
знамето на якето му и се представиха.
- Ние сме Децата на Бог - казаха и го поканиха да отиде с тях
там, където живеят.
Всички са деца на Бог, нали?
Да. Но те участвали в култ, чийто основател получил прозрение.
Защо да не ги опознае по-добре?
Паулу им обеща, че ще отиде - така, когато Карла го оставеше в
края на деня, щеше да си има нови приятели.
***
Но щом те се отдалечиха, тя хвана бродираната нашивка на
якето му и я откъсна.
- Вече си купи онова, което търсеше - звездите са много по-
красиви от знамената. Ако искаш, мога да ти помогна да ги наредиш
като египетски кръст или знака на хипитата.
- Нямаше нужда да правиш това. Щеше да е достатъчно да ме
помолиш и да ме оставиш да реша дали искам да продължа да нося
знамето на ръкава си. Аз обичам и същевременно мразя страната си,
но това си е мой проблем. Току-що те срещнах и ако си мислиш, че
можеш да ме напътстваш и контролираш, защото съм зависим от
единствения човек, с когото съм се запознал тук, ще се разделим на
мига. Не би трябвало да е толкова трудно да си намеря евтин
ресторант.
Тонът му беше станал по-твърд и за своя изненада, Карла
прецени, че това е положителна реакция. Не беше някой глупак, който
прави всичко, което му наредят, макар да се намираше в чужд град.
Навярно вече беше преминал през доста изпитания в този живот.
Тя му върна нашивката.
- Сложи я някъде другаде. Невъзпитано е да говориш на език,
който не разбирам, и е липса на въображение да дойдеш толкова
далече, за да си общуваш със сънародници. Ако отново заговориш на
португалски, аз ще заговоря на холандски и диалогът ще бъде
невъзможен.
- ☼☼☼
 Ресторантът не беше просто евтин, а направо безплатен -тази
вълшебна дума, която обикновено правеше храната по-вкусна.
- Кой плаща за това? Холандското правителство ли?
- Холандското правителство не оставя никой свой гражданин да
гладува, но в този случай парите са от Джордж Харисън, който е приел
нашата религия.
Карла следеше разговора със смесица от престорен интерес и
видима досада. Вървенето в мълчание беше потвърдило думите на
врачката - момчето беше перфектна компания за пътуване до Непал.
Не говореше много, не се опитваше да наложи мнението си, но знаеше
много добре как да отстоява правата си, както в случая със знамето на
ръкава му. Тя трябваше само да подбере подходящ момент, за да му
каже за Непал.
Отидоха до бюфета и си взеха вкусна вегетарианска храна,
докато слушаха един човек, облечен в оранжево, да обяснява на
новодошлите кои са те. Вероятно бяха наистина много, защото в този
момент не беше трудно да приобщят някого към религията си, тъй като
на Запад обичаха всичко, идващо от екзотичните земи на Изтока.
- Вие трябва да сте срещнали наши последователи, докато сте
идвали насам - каза този, който изглеждаше най-възрастен и имаше
бяла брада и вид на свят и безгрешен човек. - Истинското име на
нашата религия е много сложно, затова може да ни наричате просто
„Харе Кришна“, както сме известни от векове, тъй като вярваме, че,
повтаряйки „Харе Кришна Харе Рама“, успяваме да освободим
съзнанието си и да оставим енергията да нахлуе в него. Вярваме, че
всичко е едно, че имаме колективна душа и всяка капка светлина в тази
душа накрая достига и до най-мрачните кътчета наоколо. Това е. Който
желае, може да си вземе книгата „Бхагавад Гита“ на излизане и да
попълни една бланка, с която формално да поиска да се присъедини
към нас. Нищо няма да ви липсва, понеже така е обещал
Просветления. Преди голямата битка, когато един от воините
почувствал вина, че участва в гражданска война, Просветления
отвърнал, че никой не убива и никой не умира - трябва само да
изпълнява дълга си и да прави онова, което му е наредено.
Гуруто взе един екземпляр от въпросната книга. Паулу гледаше
с интерес към него, а Карла гледаше с интерес към Паулу, въпреки че
не й се вярваше той да не е чувал това и преди.
 - О, сине на Кунти, или ще бъдеш убит на бойното поле и
отнесен на някоя небесна планета, или ще победиш враговете си и ще
завоюваш онова, за което си мечтал. Затова, вместо да питаш какъв е
смисълът на тази война, стани и се бий.
Гуруто затвори книгата.
- Това трябва да направим. Вместо да губим време и да
повтаряме „това е добро“ и „това е лошо“, трябва да изпълним съдбата
си. Съдбата е тази, която ви е довела днес тук. Който иска, може да
излезе с нас да пее и танцува, след като се нахраним.
Очите на Паулу светнаха и на Карла не й беше нужно той да
казва каквото и да било. Всичко беше ясно.
- Не мислиш да тръгнеш с тях, нали?
- Напротив. Никога не съм танцувал и пял по улиците.
- Знаеш ли, че при тях сексът е позволен едва след сватбата, и
то с цел размножаване, а не за удоволствие? Смяташ ли, че група,
която се обявява за толкова просветена, може да отхвърля, отрича и
осъжда нещо толкова хубаво?
- Не мисля за секс, а за музика и танци. От доста време не съм
слушал музика и не съм пял и това зее като черна яма в душата ми.
- Довечера мога да те заведа в клуб, където се пее и танцува.
Защо това момиче изглеждаше толкова заинтригувано от него,
след като можеше да си намери какъвто мъж пожелае в мига, в който
реши? Сети се за аржентинеца - може би имаше нужда от някого да й
помогне за някаква работа, което на него въобще не му се правеше.
Реши да опипа терена.
- Знаеш ли Къщата на изгряващото слънце?
Въпросът му можеше да се изтълкува по три начина. Първият:
дали знае песента на „Енимълс“. Вторият: дали знае какво означава
текстът. И най-накрая третият: дали има желание да отиде там.
- Стига глупости.
Това момче, което в началото й се стори интелигентно,
обаятелно, мълчаливо и лесно за контролиране, май беше разбрало
погрешно всичко. И колкото и невероятно да звучеше, тя имаше нужда
от него повече, отколкото той от нея.
- Добре. Ти върви с тях, а аз ще ви следвам от разстояние. После
ще се срещнем.
 Имаше желание да добави: „Вече съм изживяла увлечението си
по „Харе Кришна“, но се овладя, за да не стресне плячката си.
☼☼☼
Колко беше приятно да е там и да подскача, да се върти и да пее
с цяло гърло, докато следва облече-ните в оранжево хора, които
подрънкваха със звънчета и изглеждаха удовлетворени от живота си.
Още петима решиха да последват групата, а докато вървяха по
улиците, и други се присъединяваха към тях. От време на време Паулу
се обръщаше да види дали холандката продължава да ги следва. Той не
искаше да я загуби, бяха се сближили като по чудо и това чудо
трябваше да бъде опазено - никога нямаше да го проумеят, но беше
важно да го съхранят. Да, тя беше там, на известно разстояние, за да не
се смесва с монасите, а щом погледите им се срещнеха, двамата се
усмихваха един на друг.
Връзката беше създадена и ставаше все по-силна.
Той си спомни за една приказка от детството си, „Флейтистът от
Хамелин“, в която героят, за да си отмъсти на града, който обещал да
му плати, а не го сторил, решил да омагьоса децата със силата на
своята музика и да ги отведе далече. Това се случваше в момента -
Паулу беше станал дете и танцуваше насред улицата. Всичко беше
съвсем различно от годините, прекарани в четене на книги за магии и в
изпълняване на сложни ритуали с надеждата, че така ще се доближи до
истинските аватари. Може би да, може би не, но пеенето и танцуването
също му помагаха в това отношение.
От толкова повтаряне на мантрата и толкова подскоци започна
да изпада в състояние, в което мислите, логиката и улиците на града
вече нямаха такова значение - главата му беше празна и той се
връщаше към реалността само от време на време, колкото да се увери,
че Карла го следва. Да, тя беше там и щеше да е много хубаво, ако
останеше в живота му по-дълго време, макар че я познаваше едва от
три часа.
Беше сигурен, че с нея се е случило същото - иначе щеше да го
зареже още в ресторанта.
Сега той разбираше по-добре думите на Кришна към воина
Арджуна преди битката. Не беше точно онова, което пишеше в
книгата, а по-скоро в душата му:
 Бий се, защото трябва да се биеш и защото си изправен пред
битка.
Бий се, защото си в хармония с Вселената, с планетите, със
слънцата, които избухват, и със звездите, които се смаляват и
угасват.
Бий се, за да изпълниш съдбата си, без да мислиш за изгода и
печалба, за загуби ти стратегии, за победи ти провали.
Не се опитвай да благодариш на себе си, а на Върховната
любов, която не ти предлага нищо друго освен кратък контакт с
Космоса и затова изисква пълно себеотдаване—без условия и без
въпроси, любов заради самата любов и нищо повече.
Любов, която не дължиш на никого, която не е по принуда,
която се радва на самия факт, че съществува и може да се прояви.
Шествието стигна до площад „Дам“ и започна да го обикаля.
Паулу реши да спре там и да остави момичето да се върне при него.
Сега тя изглеждаше различна - по-спокойна, по-радостна от
присъствието му. Слънцето вече не грееше като преди, трудно щеше да
види отново момичета с голи гърди, но тъй като всичко, което си
представяше, вървеше на обратно, двамата забелязаха силни светлини
от лявата страна на мястото, където бяха седели преди. И понеже
нямаха никакви занимания, решиха да отидат и да видят какво става.
Прожекторите осветяваха едно голо момиче, което държеше
лале, покриващо единствено слабините му. За фон служеше обелискът
в средата на площада. Карла попита един от асистентите какво е това.
- Плакат, поръчан от Министерството на туризма.
- Тази ли Холандия продавате на чужденците? Голи хора насред
града?
Асистентът се отдалечи, без да отговори. В този момент сесията
беше прекъсната и Карла се отправи към друг асистент, докато
гримьорката се качваше на сцената, за да напудри дясната гърда на
фотомодела. Мъжът се стресна леко и я помоли да не му пречи, но
Карла знаеше какво иска.
 - Изглеждате ми напрегнат. За какво се притеснявате?
- За светлината. Светлината гасне много бързо и скоро „Дам“
ще потъне в мрак - отвърна асистентът, опитвайки се да се отърве от
нея.
- Вие не сте от тук, нали? Още сме в началото на есента и
слънцето ще свети до седем вечерта. Освен това аз имам силата да
задържам слънцето. Човекът я погледна изненадано. Беше успяла да
постигне своето - привлече вниманието му.
- Защо правите плакат с гола жена, която държи лале пред
слабините си? Тази Холандия ли искате да продадете на света?
Той й отговори с раздразнен, но тих глас:
- Каква Холандия? Кой ви е казал, че се намирате в Холандия -
страната, където къщите имат ниски прозорци, гледащи към улицата, с
дантелени перденца, за да може всички да видят какво става вътре и да
разберат, че животът във всяко семейство е отворена книга? Това е
Холандия, момичето ми, страна, завладяна от калвинизма, където
всички са грешници до доказване на противното, а грехът живее в
сърцето, в ума, в тялото, в чувствата. И където само Божията милост
може да спаси единици, не всички, само избраните. Вие сте оттук, още
ли не сте го разбрали?

Той запали цигара и, виждайки, че момичето, което преди беше

толкова арогантно, сега е по-кротко, продължи:
- Това тук не е Холандия, мило момиче, а Амстердам. С
проститутките по прозорците и наркотиците по улиците, обграден от
невидим санитарен кордон. Тежко на онези, на които им хрумне да
отнесат всичко това извън града. Не само че ще бъдат зле приети, а
дори няма да успеят да си наемат хотелска стая, ако не носят прилични
дрехи. Знаете го, нали? Затова ви моля да се отдръпнете и да ни
оставите да работим.
Но всъщност се отдръпна той, оставяйки Карла с изражението
на човек, току-що получил юмручен удар. Паулу се опита да я успокои,
но тя промърмори сама на себе си:
- Той има право, точно така е.
Как „точно така“? Та нали полицаят на границата носеше
обица!
 - Около града съществува невидима стена - отвърна тя. - Вие
искате да лудувате? Тогава нека намерим място, където всички да
могат да правят каквото им скимне, но без да прекрачват границата,
защото ще бъдат задържани за трафик на наркотици, дори и само да ги
консумират, или ще ги задържат за нарушаване на морала, тъй като
трябва да се носят сутиени и да се спазват правилата и нормите, иначе
тази страна никога няма да върви напред.
Паулу беше малко изненадан и понечи да си тръгне.
- Ще се срещнем тук в девет вечерта - каза тя. - Обещах да те
заведа да послушаш ИСТИНСКА музика и да потанцуваш.
- Няма нужда...
- Разбира се, че има. И не ми връзвай тенекия, никой мъж не ме
е зарязвал и не е бягал от мен.
Карла имаше някои съмнения. Съжаляваше, че не се е включила
в танците и песните на улицата - може би така щеше да се сближи с
него. Ала в крайна сметка точно през такива рискове минава всяка
двойка.
Двойка ли?
„Вярвам на всичко, което ми кажат хората, и накрая винаги се
разочаровам - това чуваше често тя. - На теб не ти ли се е случвало?“
Разбира се, че й се беше случвало. Но на двайсет и три години
вече знаеше да се пази по-добре. Единственият друг начин, освен да се
довериш на хората, беше да се превърнеш в някой, който вечно се
отбранява, неспособен е да обича, да взема решения и постоянно
обвинява другите за всяка своя грешка. А какво е удоволствието да се
живее така?
Всеки, който вярва в себе си, вярва и в останалите. Защото знае,
че ако бъде предаден - а все някога ще бъде, такъв е животът, - ще
успее да започне наново. Част от удоволствието на живота е тъкмо в
това - да се поемат рискове.
Дискотеката, в която Карла го беше поканила, носеше
недвусмисленото име клуб „Парадизо“ и в действителност беше... една
църква. Църква от XIX в., първоначално построена да приюти местна
религиозна секта, която още в средата на петдесетте години на XX в.
забелязала, че вече не е в състояние да привлича много хора, въпреки
че представлявала нещо като реформа на Реформацията на Мартин
Лутер. През 1965 г. заради разходи по поддръжката и последните
вярващи решили да напуснат сградата, която две години по-късно се
оказала завзета от хипитата - за тях централният кораб на църквата бил
съвършеното място за срещи, дискусии, концерти и политически
мероприятия.
Полицията скоро ги прогонила, но мястото продължило да стои
празно и хипитата масово се завърнали там. Или трябвало да се
използва груба сила, или нещата да се оставят такива, каквито са. След
среща между дългокосите развлечени бунтари и безупречно
облечените общинари на хипитата било позволено да издигнат сцена
на мястото на стария олтар, стига да си плащат данъците за всеки
продаден билет и много да внимават с витражите на задната стена.
Данъци, разбира се, така и не плащали - организаторите винаги
излизали с оправданието, че културните дейности са на загуба, и май
никой не възроптал срещу това и не подел акция за прогонването им.
От друга страна, витражите били старателно пазени и всяка малка
пукнатина веднага бивала ремонтирана с олово и цветно стъкло, като
така хипитата възхвалявали славата и красотата на Царя на царете.
Когато ги питали защо проявяват такава загриженост, те отвръщали:
- Защото са красиви. Толкова усилия са вложени да бъдат
направени, изрисувани, монтирани. Тук сме, за да покажем нашето
изкуство, и уважаваме изкуството на тези преди нас.
Когато влязоха, хората вътре танцуваха под звуците на един от
хитовете на епохата. Заради прекалено високия таван акустиката не
беше от най-добрите, но какво значение имаше това? Нима Паулу беше
мислил за акустиката, докато пееше „Харе Кришна“ по улиците? Най-
важното беше, че всички се усмихваха, забавляваха се, пушеха,
разменяха си погледи, които може да бяха прелъстителни или просто
възхитени. По това време вече на никого не му се налагаше да плаща
билети или данъци - общината се беше ангажирала не просто да
предотврати всякакви закононарушения, но и да се грижи за сградата,
която тя сега субсидираше.
Очевидно освен голата жена с лалето имаше и други прояви на
сериозен интерес Амстердам да се превърне в столица на определен
вид култура - хипитата бяха съживили града и хотелите според Карла
бяха пълни, защото всички искаха да видят онова племе без водач и
онези момичета, за които се твърдеше, неоснователно, разбира се, че
са готови да правят секс с първия срещнат.
- Холандците са умни.
-Естествено, вече сме завладявали целия свят, включително
Бразилия.
Качиха се на един от балконите, които опасваха централния
кораб на църквата. Някакво удивително проявление на лошата
акустика им позволяваше да си говорят, без да бъдат заглушавани от
гръмката музика долу. Но и на двамата не им се приказваше, затова се
надвесиха над дървения парапет и се загледаха в танцуващите. Карла
предложи да слязат и също да потанцуват, но Паулу каза, че
единствената музика, на която умее да танцува, е „Харе Кришна Харе
Рама“. Двамата се засмяха, запалиха си обща цигара и след малко
Карла помаха на някого - през дима той успя да види, че е друго
момиче.
- Вилма - представи се то.
- Тръгваме за Непал - каза Карла, а Паулу се засмя на шегата.
Вилма се изненада от тази новина, но не изрази никакви
емоции. Карла помоли за позволение да говори с приятелката си на
холандски и Паулу продължи да наблюдава танцуващите.
Непал ли? Значи момичето, което току-що беше срещнал и на
което май му допадаше неговата компания, заминаваше в скоро време.
Каза „тръгваме“, сякаш нямаше да е сама в това приключение. Но
Непал беше на другия край на света, нали така? Билетът сигурно
струваше цяло състояние.
Много му харесваше Амстердам и знаеше защо - не беше сам.
Изобщо не се наложи да заговаря когото и да било; още щом
пристигна, я срещна и сега му се искаше заедно да обиколят всички
интересни места тук. Да се каже, че е започнал да се влюбва, би било
пресилено, но Карла имаше темперамент, който доста му допадаше - тя
знаеше точно къде иска да стигне.
Но чак до Непал? С момиче, което, дори и неохотно, той ще
трябва да пази и закриля - така го бяха научили родителите му. Това
далеч надхвърляше неговите финансови възможности. Знаеше, че рано
или късно ще му се наложи да си тръгне от това магическо място и
следващата му цел - ако британските гранични власти му позволяха -
щяха да са Пикадили Съркъс и хората, които се стичаха там от всички
краища на света.
Карла продължаваше да си приказва със своята приятелка, а той
се преструваше колко му е интересна музиката - Саймън и Гарфънкъл,
„Бийтълс“, Джеймс Тейлър, Сантана, Карли Саймън, Джо Кокър, Би
Би Кинг, „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“ - безкраен списък, който
растеше с всеки месец, с всеки ден, с всеки час. Е, винаги можеше да
потърси бразилската двойка, която срещна следобед и която можеше да
го запознае с други хора, но как да остави да си тръгне някой, който
току-що беше влязъл в живота му?
Чу познатите акорди на „Енимълс“ и се сети, че е помолил
Карла да го заведе до Къщата на изгряващото слънце. Краят на песента
беше плашещ, той знаеше какво означават стиховете, но опасността
носеше очарование и привличаше.

О, майко, кажи на своите деца да не правят като мен - да не

живеят в грях и поквара в Къщата на изгряващото слънце.

Идеята й бе дошла внезапно и тя се почувства длъжна да го

каже на Вилма.
- Колко хубаво, че се овладя. Можеше да съсипеш всичко.
- Непал ли?
- Да, защото някой ден ще съм стара и дебела, с ревнив съпруг и
деца, които няма да ми позволяват да се погрижа за себе си, с работа в
някой офис, където всеки ден ще се повтаря едно и също дотолкова, че
накрая ще свикна с рутината, с удобството, с мястото, на което живея.
Винаги бих могла да се върна в Ротердам. Винаги бих могла да се
възползвам от социалните помощи и придобивки, осигурени от нашите
политици. Винаги бих могла да стана президент на „Шел“ или
„Филипс“, или „Юнайтед Фрут“, защото съм холандка, а те се
доверяват само на хора от своята страна. Но пътуването до Непал
трябва да предприема сега или никога - вече започвам да остарявам.
- На двайсет и три?
- Годините минават по-бързо, отколкото можеш да си
представиш, Вилма, и те съветвам да направиш като мен. Рискувай
сега, докато още си здрава и смела. Двете сме единодушни, че
Амстердам е ужасно скучно място, но мислим така, защото сме
свикнали с него. Когато днес видях бразилеца с блеснали очи, си дадох
сметка, че аз съм скучната. Вече не виждам красотата на свободата,
защото съм свикнала с нея.
Тя погледна встрани и видя как Паулу слуша със затворени очи
„Остани до мен“. После продължи:
- Необходимо ми е да преоткрия красивото - само толкова. Да
знам, че макар някой ден да трябва да се върна тук, все още има много
неща, които не съм видяла и преживяла. Къде ще ме отведе сърцето
ми, ако не съм опознала много пътища? И накъде съм се запътила,
след като още не съм излязла от тук? Дойдох от Ротердам в Амстердам
с тази цел, опитах се да поканя различни мъже да тръгнем заедно по
незнайни пътища, да плаваме с кораби, които никога не намират
пристан, да полетим в безкрайното небе, но всички се уплашиха от мен
или от неизвестното. Докато днес следобед не срещнах бразилеца.
Независимо от това, което си мислех, той последва хората от „Харе
Кришна“ по улиците и пя, и танцува с тях. И аз имах желание да се
присъединя, но необходимостта да се правя на силна жена ми попречи.
Повече няма да се колебая.
Вилма продължи да не разбира много добре защо точно Непал и
как Паулу й е помогнал.
- Когато ти дойде при нас и аз споменах за Непал, усетих, че
така е най-правилно. Защото забелязах, че той не само се изненада, а и
се уплаши. Навярно богинята ме е вдъхновила да кажа това. Вече не
съм така тревожна, както бях сутринта и цялата предишна седмица,
когато се съмнявах дали ще успея да изпълня мечтата си.
- Отдавна ли мечтаеш за това?
- Не. Запалих се от една реклама в алтернативен вестник.
Оттогава пътуването не ми излиза от главата.
Вилма се канеше да я попита дали е пушила много хашиш през
деня, но Паулу току-що се беше приближил.
- Ще танцуваме ли? - попита той.
Тя го хвана за ръката и слязоха долу. Вилма се колебаеше къде
да отиде, но това нямаше да е проблем задълго. Щом я видеха сама,
щяха да дойдат и да я заговорят-тук всички общуваха с всички.
☼☼☼
Когато излязоха в дъжда и тишината, ушите им пищяха от
силната музика. Наложи се да си крещят.
- Утре тук ли ще си? - попита Паулу.
 - Ще съм на същото място, където се запознахме. После трябва
да отида там, където продават билети за автобуса до Непал.
Пак ли този Непал? Билет за автобус?!
- Можеш да дойдеш с мен, ако пожелаеш - добави Карла, сякаш
му оказваше огромно благоволение. - Бих искала да те заведа на
разходка извън Амстердам. Виждал ли си вятърна мелница?
Тя се засмя на собствения си въпрос - хората по света си
представяха така нейната страна: налъми, вятърни мелници, крави,
витрини с проститутки.
- Ще се срещнем на същото място - отвърна Паулу,
едновременно притеснен и доволен, че тя - въплъщение на красотата с
тези коси, обсипани с цветя, с дълга пола, бродиран елек, украсен с
огледалца, ухаеща на пачули, самата прелест - иска отново да се
срещне с него. - Ще съм там около един. Трябва да поспя малко. Но
нямаше ли да ходим в една от тези къщи на изгряващото слънце?
- Обещах да ти покажа някоя. Но не съм казала, че ще дойда с
теб.
Изминаха по-малко от двеста метра и стигнаха до някаква
уличка, където имаше врата без номер, а отвътре не се чуваше никаква
музика.
- Ето тук една такава къща. Бих искала да ти подскажа две неща
- канеше се да му каже „да ти дам два съвета“, но изборът на думата
„съвет“ би бил възможно най-погрешният. - Не изнасяй нищо отвътре.
Полицията, която не виждаме, вероятно следи от някой прозорец кой
посещава това място. И обикновено обискират излизащите. Който
носи нещо в себе си, отива право в затвора.
Паулу кимна и попита кое е второто.
- Не опитвай нищо.
След като каза това, Карла го целуна по устата. Беше невинна
целувка, която обещаваше много и не даваше нищо. После тя се
обърна и тръгна към своята туристическа спалня. Паулу остана сам,
питайки се дали да влезе. Може би щеше да е по-добре и той да се
прибере в своето общежитие и да започне да монтира металните
звезди върху якето си.
Ала любопитството му надделя и той се отправи към вратата.
☼☼☼
 Коридорът беше тесен, нисък и зле осветен. В дъното стоеше
мъж с бръсната глава. Имаше вид на някой с опит в полицията на
чужда страна. Той огледа Паулу от горе до долу - това беше тъй
нареченият „фейс контрол“, при който е възможно да се отгатнат
намеренията, степента на нервност, финансовото състояние и
професията на даден човек. Охранителят го попита дали разполага с
пари за харчене. Да, но този път нямаше да направи като на митницата,
където се опита да покаже колко точно има. Човекът се поколеба за
миг, но после го пусна да мине - нямаше как да е турист, туристите не
проявяваха интерес към тези неща.
По земята имаше налягали на дюшеци хора, други стояха
облегнати на боядисаните в червено стени. Защо беше дошъл тук? За
да задоволи нездравото си любопитство?
Никой не говореше и не слушаше музика. Дори неговото
нездраво любопитство се простираше само до гледане. В очите на
всички имаше един и същ блясък - по-точно, никакъв. Той се опита да
заговори едно момче на неговата възраст. Кожата му беше повехнала, а
по лицето и голото му до кръста тяло имаше белези, сякаш беше
нахапано от някакво насекомо и се беше чесало, докато мястото се
зачерви и възпали.
Влезе един мъж, който изглеждаше с около десет години по-
възрастен от повечето хлапета на площада, но едва ли беше по-голям
от Паулу. За момента той беше единственият ненадрусан тук. Но тъй
като скоро щеше да се пренесе в друга вселена, Паулу се приближи, за
да се опита да измъкне нещо от него, ако ще и едно-единствено
изречение, за книгата, която възнамеряваше да напише в бъдеще.
Мечтата му беше да стане писател и беше платил твърде висока цена
за това - затваряне в психиатрични клиники, арест, мъчения, забрана от
майката на ученическата му любов да се вижда с него, презрението на
колегите му от театралната школа, когато видяха, че започва да се
облича по различен начин.
А като похлупак и всеобщата завист, когато се запозна с първата
си приятелка - красива и богата - и заедно тръгнаха да обикалят света.
Той седна до състарения младеж, който се беше появил току-
що. Видя го да вади една лъжица с извита дръжка и спринцовка, която
изглеждаше употребявана.
- Бих искал да...
 Състареният младеж стана, за да се премести на друго място, но
Паулу измъкна равностойността на три-четири долара и ги сложи на
земята до лъжицата. Младежът го изгледа учудено.
- Ти да не си ченге?
- Не съм, дори не съм холандец. Просто искам да...
- Журналист ли си?
- Не. Писател. Затова съм тук.
- Какви книги си написал?
- Никакви. Първо трябва да направя проучване.
Състареният младеж погледна парите на пода и после отново
Паулу. Съмняваше се, че толкова млад човек може да напише нещо
друго освен материали за вестниците на „Невидимата поща“. Посегна
към парите, но Паулу го спря.
- Да поговорим малко, само пет минути, не повече.
Младежът се съгласи - никой не му беше плащал за отделеното
време, откакто заряза обещаващата си кариера в голяма международна
банка, след като опита за пръв път „целувката на иглата“.
Целувката на иглата?
- Да. Бодем се няколко пъти, преди да си инжектираме хероин,
тъй като онова, което наричат болка, за нас е увертюра към срещата с
нещо напълно неразбираемо за теб.
Двамата си шепнеха, за да не привличат вниманието на
останалите, но на Паулу му беше ясно, че дори сега да пуснат атомна
бомба, никой от присъстващите не би си направил труда да побегне.
- Не можеш да споменаваш името ми в книгата - предупреди го
състареният младеж.
Петте минути минаха бързо. Паулу долавяше присъствието на
дявола в тази къща.
- И после? Какво е усещането?
- Няма как да се опише - може само да се изживее, като се
опита. Или трябва да повярваш на описанието на Лу Рийд и „Велвет
Ъндърграунд“.

Забия ли игла във вената,

се чувствам като мъж,
страхотна изглежда Вселената,
а аз съм сякаш син на Исус.
 Паулу вече беше слушал Лу Рийд, но това не му беше
достатъчно.
- Опитай се да ми го опишеш, моля те. Петте минути изтичат.
Състареният младеж въздъхна дълбоко. С едното си око
гледаше Паулу, с другото - спринцовката. Трябваше да отговори
веднага и да се откачи от нахалния „писател“, преди той да бъде
изхвърлен от къщата, без да му е дал парите.
- Предполагам, че имаш някакъв опит с дрогата. Знам, че
хашишът и марихуаната предизвикват душевен мир, еуфория,
самоувереност, апетит за храна и секс. За мен всичко това е
маловажно, то спада към живота, към който са ни приучили. Човек
пуши хашиш и си мисли: „Светът е хубав, най-сетне обръщам
внимание на важните неща“, но в зависимост от количеството накрая
поема към ада. Човек взема ЛСД и си мисли: „По дяволите, как е
възможно да не съм забелязвал това преди - земята диша и цветовете
се менят с всяка изминала секунда“. Това ли искаш да знаеш?
Да, точно това искаше да знае Паулу, но го изчака да продължи.
- С хероина е съвсем различно. Контролираш всичко - тялото,
ума, творчеството си. И цялата Вселена се оказва завладяна от една
неописуема радост. Исус на Земята. Кришна във вените. Буда, който ти
се усмихва от небето. Никакви халюцинации. Всичко е истинско,
всичко е реално. Вярваш ли ми?
Не. Но не каза нищо, просто кимна.
- На другия ден нямаш махмурлук, само усещането, че си
попаднал в рая и после си се върнал в тоя скапан живот. Отиваш на
работа и си даваш сметка, че всичко е една измама - хората, които се
опитват да оправдаят своето съществуване, като си придават важност
или постоянно ти правят спънки, защото само това им носи чувството,
че имат някакъв авторитет. Не можеш повече да понасяш това
лицемерие и решаваш да се върнеш в рая, но раят е скъп, а вратата -
тясна. Който влезе, ще открие, че животът е хубав, че слънцето
наистина може да се дели на лъчи, а не е просто някаква скучна кръгла
топка, която дори не може да бъде гледана току-така. На другия ден се
връщаш от работа с влак, препълнен с хора, чиито очи са по-празни и
от очите на тези тук. Всички мислят само как да се приберат, да
приготвят вечеря, да пуснат телевизора, да забравят действителността.
Човече, истината е в този бял прах, а не в телевизора!
 Паулу се чувстваше все по-изкушен да пробва хероин веднъж,
поне веднъж. А състареният младеж много добре знаеше това.
- С хашиша си давам сметка, че съществува свят, към който не
принадлежа. Същото е с ЛСД-то. Но хероинът, човече, хероинът е
голяма работа. Прави така, че животът да си струва, независимо какво
говорят онези отвън. Има само един проблем...
Слава богу, че имаше поне един проблем. Паулу незабавно
трябваше да разбере какъв е проблемът, защото беше на сантиметри от
върха на иглата и от своя първи опит.
- Проблемът е, че организмът свиква. Отначало харчех по пет
долара на ден, а днес ми трябват двайсет, за да стигна до рая. Продадох
всичко, което притежавах, и следващата ми стъпка ще е да започна да
прося, а след това ще се принудя да крада, тъй като дяволът не желае
хората да познават рая. Вече знам какво ще се случи, защото се е
случило с всички, които виждаш тук днес. Но не ми пука.
Колко интересно. Всеки си имаше различна идея за това от коя
страна на вратата се намира раят.
- Смятам, че петте минути вече минаха.
- Да. Добре ми го обясни и аз ти благодаря.
- Когато пишеш по темата, не бъди като другите, които осъждат
непонятни за тях неща. Бъди честен. Попълни пропуските с помощта
на въображението си.
Разговорът приключи, но Паулу не помръдна. Състареният
младеж не се притесни - пъхна парите в джоба си и прецени, че щом
чужденецът си е платил, има право и да види.
Сипа бял прах в лъжицата с извита дръжка и взе да я нагрява
отдолу със запалка. Малко по малко прахът започна да се втечнява и да
кипи. Той помоли Паулу да му пристегне турникета, за да изпъкне
вената му.
- Някои вече няма къде да се бодат по ръцете и затова се
инжектират в стъпалата или от опаката страна на дланта, но аз, слава
богу, имам още дълъг път пред себе си.
Състареният младеж напълни спринцовката с течността от
лъжицата и точно както го беше описал, забоде иглата няколко пъти,
предусещайки отварянето на тъй наречения „портал“. Най-накрая се
инжектира, очите му престанаха да изразяват тревожност и се
изпълниха с благост. След малко изгубиха блясъка си и се
съсредоточиха върху някаква точка в пространството, където според
разказа му витаеха Буда, Кришна и Исус.
Паулу стана и запрескача хората, проснати на мръсните
дюшеци, стараейки се да е съвсем тих. Отправи се към изхода, но
охранителят с бръснатата глава не го пусна да излезе.
- Дойде преди малко. И вече си тръгваш?
~ Да. Нямам пари за това.
- Лъжеш. Видели са те да даваш пари на Тед. - Навярно това
беше името на състарения младеж, с когото бе говорил. - Дойде тук да
си търсиш клиенти, така ли?
- По никакъв начин. Само си поговорих с човека. По-късно
можеш да го питаш за какво.
Паулу отново понечи да излезе, но огромният охранител беше
препречил пътя му. Уплаши се, макар да знаеше, че нищо лошо не
може да му се случи. Карла беше казала, че полицаите наблюдават
мястото.
- Един мой приятел иска да говори с теб - каза гигантът, като
посочи някаква врата в дъното на салона.
Тонът му даваше да се разбере, че Паулу трябва да се подчини.
Може би историята с ченгетата беше измислена от Карла, за да го
предпази.
Щом разбра, че няма избор, той се отправи към посочената
врата. Още преди да стигне до нея, тя се отвори и на прага застана мъж
с прическа и бакенбарди като на Елвис Пресли. Любезно го покани да
влезе и му предложи стол.
Офисът нямаше нищо общо с онова, което бе виждал по
филмите - сексапилни жени, шампанско, мъже с тъмни очила и
едрокалибрени оръжия. Тъкмо обратното, всичко беше дискретно. На
белите стени имаше евтини репродукции, на бюрото нямаше нищо
освен един телефон. Самото бюро беше старо, но отлично запазено, а
зад него бе окачен фотос.
- Белейнската кула в Лисабон - каза Паулу, без да си дава
сметка, че е заговорил на родния си език.
- Точно така - отвърна мъжът, също на португалски. - От там
сме тръгнали да завладеем света. Желаете ли да пийнете нещо?
Нищо. Сърцето му още беше разтуптяно.
 - Добре, допускам, че сте зает човек - продължи мъжът,
използвайки съвсем неуместно изречение в опит да е любезен. -
Видяхме, че просто влязохте, поговорихте с един от нашите клиенти и
излязохте. Не приличате на ченге под прикритие, а на човек, който с
големи усилия е успял да се добере до този град, за да се наслади на
всичко, което той предлага.
Паулу не каза нищо.
- Също така не проявихте интерес към превъзходната стока,
която ние предлагаме. Имате ли нещо против да ми покажете паспорта
си?
Разбира се, че имаше нещо против, но дали би отказал? Пъхна
ръка в чантичката на кръста си, измъкна паспорта си и му го подаде.
Веднага съжали. Ами ако му го вземеше?
Но мъжът само го прелисти, усмихна се и му го върна.
- О, малко страни - чудесно! Перу, Боливия, Чили, Аржентина,
Италия. И Холандия, разбира се. Допускам, че не сте имали проблеми
на границите. Никакви проблеми.
- А сега къде отивате?
- В Англия.
Само това му хрумна, въпреки че изобщо нямаше намерение да
споделя целия си маршрут с този човек.
- Бих искал да ви отправя предложение. Налага ми се да изпратя
една стока в Дюселдорф, сигурно се досещате каква. Само два
килограма, които лесно може да напъхате под ризата си. Ще ви купим
по-голям суичър, всички носят суичъри и якета през зимата. Между
другото, това тънко якенце съвсем скоро няма да ви върши работа.
Паулу изчакваше да чуе предложението.
- Ще ви платим пет хиляди долара - половината в Амстердам,
половината, когато предадете стоката на нашия дилър в Германия.
Просто трябва да минете една граница, нищо повече. Това ще направи
пътуването ви до Англия значително по-удобно. Митничарите там са
доста строги, обикновено искат от туристите да покажат с колко пари
разполагат.
Явно не бе чул правилно сумата. Беше твърде изкушаваща.
Толкова много пари биха му позволили да пътешества цели две
години.
 - Трябва само да ни отговорите максимално бързо. Най-добре
още утре. Обадете се на този телефон, ако обичате.
Паулу взе визитката, която мъжът му подаде. На нея имаше
отпечатан един номер - може би продаваха много стока, а може и да се
страхуваха да не им направят дактилоскопска експертиза.
- А сега моля да ме извините, но ме чака работа. Много
благодаря, че дойдохте в скромния ми офис. Аз просто се опитвам да
дам възможност на хората да бъдат щастливи.
Мъжът стана, отвори вратата и Паулу отново попадна в салона,
където наркоманите или седяха, облегнати на стената, или се бяха
проснали на мръсни дюшеци. Той мина покрай охранителя, който този
път само му се усмихна съзаклятнически.
Излезе навън под ситния дъждец, за да моли Бог да му помогне,
да освети пътя му, да не го оставя сам в този момент.
Намираше се в непозната част на града и не знаеше как да
стигне до центъра, а нямаше карта. Естествено, че таксито винаги би
било спасително решение, но той имаше нужда да повърви под дъжда,
който бързо се усили и въпреки това не пречистваше нищо - нито
въздуха, нито пък съзнанието му, което беше обзето от мисълта за
петте хиляди долара.
Питаше хората къде се намира „Дам“, но те продължаваха по
пътя си - поредното откачено хипи, което се е довлякло тук и не знае
къде са себеподобните му. Най-накрая една милостива душа, продавач
на вестници, който вече редеше пресата от следващия ден, му продаде
карта и му показа накъде да върви.
Стигна до общежитието и нощният портиер запали специална
лампа, за да види дали има печат за деня - на всички наематели
поставяха печат, преди да излязат, с нещо като невидимо мастило. Не,
той имаше печат от вчера. Наложи се да плати за още един ден, но
помоли да не му бият печата сега - бърза да се изкъпе, мръсен е във
всеки един смисъл.
Портиерът се съгласи и каза да се яви до половин час, тъй като
смяната му свършвала. Паулу влезе в общата баня, където всички
говореха високо, върна се в спалнята, взе визитката с телефонния
номер и отново отиде в банята, вече гол. Първото, което направи, беше
да я накъса на парченца. Намокри ги под душа и ги пусна на земята.
Някой възропта - това не е място за хвърляне на боклуци, да отиде при
кошчето, монтирано под един от умивалниците. И други спряха да
огледат невъзпитания чужденец, който не пази чистота, но той дори не
отвърна на погледите им и не обясни нищо - подчини се безропотно,
както от доста време не се беше подчинявал никому.
После се върна под душа и усети, че вече е свободен. Разбира
се, че винаги можеше да се върне на мястото, откъдето беше взел
визитката, и да получи нова, но осъзнаваше, че с това е свършено -
беше получил своя шанс и не се бе възползвал от него.
Почувства се особено доволен.
Просна се на леглото - демоните си бяха отишли, беше убеден в
това. Демоните, които очакваха да приеме предложението и да им
осигури още поданици за тяхното царство. Струваше му се смешно да
разсъждава така, в крайна сметка дрогата вече беше достатъчно
демонизирана, но в този случай хората имаха право. Да, наистина беше
смешно точно той, който винаги е защитавал дрогата като начин за
разширяване на съзнанието, сега да се надява холандската полиция да
престане да толерира тези къщи на изгряващото слънце, да арестува
всички и да ги изпрати далече от онези, които просто мечтаят за мир и
любов по света.
Поговори си с един ангел, тъй като не успяваше да заспи. Отиде
до шкафчето с нещата си и взе една тетрадка, където записваше мисли
и преживявания. Не смяташе да опише всичко, което Тед му разказа -
дори и в бъдеще щеше да му е трудно да го направи. Записа само
думите, които според него му бяха продиктувани от Господ:
Няма разлика между морето и вълните.
Когато вълната се надига, тя е направена от вода.
И когато се блъсне в брега, тя пак е направена от същата
тази вода.
Кажи ми, Боже, защо двете са еднакви? Къде е чудото, къде е
границата?
Бог отвърна: „Всички хора и неща са еднакви - това е чудото,
това е границата
☼☼☼
Когато Карла пристигна, бразилецът вече беше там - имаше
дълбоки сенки под очите, сякаш не беше мигнал цяла нощ или... Тя
предпочете да не мисли за втората възможност, защото това би
означавало, че не може да разчита на него, а вече беше свикнала с
присъствието му, с мириса му.
- Е, ще отидем ли да видим един от символите на Холандия,
вятърната мелница?
Той стана с неохота и тръгна след нея. Взеха автобус и излязоха
от Амстердам. Карла му каза, че трябва да си купи билет от автомата
вътре, но той се разсея. Беше спал лошо, беше уморен от всичко и
трябваше да възстанови силите си. Постепенно започна да възвръща
енергията си.
Пейзажът беше еднообразен - безкрайни равнини, пресечени от
канали с подвижни мостове, откъдето минаваха лодки, превозващи
товари. Никъде не се виждаха вятърни мелници, но беше ден и
слънцето отново грееше. Карла каза, че това е рядко срещано в
Холандия, където постоянно вали дъжд.
- Вчера написах нещо - каза Паулу, измъкна тетрадката от джоба
си и зачете на глас.
Тя не каза дали й харесва.
- Къде е морето?
- Някога е било тук. Една стара поговорка гласи: „Бог е
сътворил света, а холандците - Холандия“. Сега морето е далече - няма
как да видим вятърна мелница и морето в един ден.
- Не, не искам да гледам морето. Дори вятърна мелница не
държа да видя - предполагам, че това е нещо, което радва туристите.
Аз не съм предприел такова пътуване, както ти вече би трябвало да
знаеш.
- Тогава защо не ми каза веднага? Омръзнало ми е да изминавам
този път, за да показвам на приятели от чужбина нещо, което дори не
служи на първоначалния си замисъл. Можехме да си останем в града.
... И да отидем право там, където продават билети за автобуса
до Непал, помисли си тя. Ала пропусна тази част, защото ударът
трябваше да бъде нанесен в точния момент.
- Не ти казах веднага, защото...
И той започна да й разказва историята от предишната вечер.
Карла слушаше мълчаливо, като изпитваше едновременно
облекчение и притеснение. Не беше ли твърде пресилена реакцията
му? Дали пък не беше от онези, които от еуфория изпадат в депресия и
обратно?
 Когато завърши разказа си, Паулу се почувства по-добре.
Момичето го беше изслушало, без да го съди. Очевидно не смяташе, че
просто ей така е изхвърлил пет хиляди долара в кошчето в банята. Не
го мислеше за слаб - дори само тази мисъл го накара да усети прилив
на сили.
Най-накрая стигнаха до вятърната мелница, където група
туристи слушаха обясненията: „най-старата се намира в...
(непроизносимо име), най-високата в... (непроизносимо име), служили
са за мелене на царевица, кафени зърна, какао, за производство на
олио, помагали са на нашите мореплаватели да превръщат големите
дъски в кораби и така сме стигнали далече, империята се е
разраснала...“.
Паулу чу боботенето на двигателя на автобуса, с който
пристигнаха, хвана Карла под ръка и я помоли да се върнат с него.
След два дни нито той, нито туристите щяха да си спомнят за какво
служи една вятърна мелница. Не беше дошъл от толкова далече, за да
учи подобни неща.
На една от спирките по обратния път се качи жена, която
нахлузи на ръката си лента с надпис „Контрольор“ и започна да
проверява билетите. Когато застана до Паулу, Карла извърна поглед на
другата страна.
- Нямам билет - каза той. - Помислих, че автобусът е безплатен.
Жената навярно беше чувала този род извинения милион пъти,
защото отговорът й звучеше отрепетирано: Холандия несъмнено била
много щедра страна, но само хора с изключително нисък коефициент
на интелигентност можели да си помислят, че общественият транспорт
е безплатен.
- Вие виждали ли сте подобно нещо някъде по света?
Разбира се, че не, но също така не беше виждал... Усети, че
Карла го побутва с крак, и реши да не спори повече. Плати
двайсеткратно стойността на билета, като освен това беше принуден да
изтърпи погледите на останалите пътници - всички почтени
калвинисти, зачитащи реда, и нито един с вид на постоянен посетител
на „Дам“ и околните улички.
Когато слязоха от автобуса, Паулу се почувства неловко - дали
не се натрапваше на това момиче, което беше толкова мило, въпреки че
се опитваше на всяка цена да постигне своето? Дали не беше дошъл
моментът да се сбогуват и той да я остави да продължи живота си?
Едва се познаваха, а вече бяха прекарали повече от двайсет и четири
часа заедно, сякаш това беше нормално.
Карла вероятно беше прочела мислите му, защото го помоли да
я придружи до агенцията, откъдето да си купи автобусен билет до
Непал.
До Непал с автобус! Той не можеше да си представи по-безумно
нещо.
Агенцията се оказа с един-единствен служител, който се
представи като Ларс Някой си - беше от онези фамилни имена, които е
невъзможно да бъдат запомнени.
Карла попита кога тръгва следващият Магически автобус.
- Утре. Имаме само две свободни места, но със сигурност и те
ще бъдат заети. Ако не дойдете вие, някой ще ни спре по пътя и ще
пожелае да пътува с нас.
Е, поне нямаше да има време да размисли...
- А не е ли опасно жена да пътува сама?
- Съмнявам се, че ще останете сама повече от двайсет и четири
часа. Много преди да стигнете до Катманду, вече ще сте били с всички
пътници от мъжки пол. Вие и останалите самотни жени.
Най-интересното беше, че на Карла изобщо не й хрумна
подобна възможност. Бе изгубила толкова време да си търси компания
сред тълпа от страхливци, които бяха готови да изследват само онова,
което вече познават - за тях навярно дори Южна Америка
представляваше заплаха. Харесваше им да се чувстват свободни, стига
да са близо до полата на майка си. Усети, че Паулу се опитва да
прикрие своето вълнение, и това я зарадва.
- Искам да си купя еднопосочен билет - каза тя. - После ще
мисля за връщането.
- До Катманду ли?
Защото Магическият автобус имал няколко спирки, където да
качи или да остави пътници - Мюнхен, Белград, Истанбул, после
Техеран или Багдад (в зависимост от това кой път ще е отворен).
- До Катманду.
- Не ви ли е любопитно да опознаете Индия?
Паулу забеляза, че Карла и Ларс флиртуват. Е, и? Тя не му беше
гадже, а момиче, с което току-що се беше запознал - мило, но чуждо.
 - Колко струва билетът до Катманду?
- Седемдесет долара.
СЕДЕМДЕСЕТ ДОЛАРА за билет до другия край на света?! Що
за автобус беше това? Паулу не можеше да повярва на ушите си.
Карла измъкна парите от чантичката на кръста си и ги подаде на
„туристическия агент“. Въпросният Ларс попълни една квитанция,
подобна на сметка в ресторант, без никакви други данни освен името
й, номера на паспорта и крайната дестинация. Веднага след това
изпълни част от листчето с печати, които не означаваха абсолютно
нищо, но придаваха сериозен вид на билета. Подаде го на Карла заедно
с карта на маршрута и отбелязани спирки.
- Не връщаме парите в случай на затворени граници, природни
бедствия, въоръжени конфликти и други подобни препятствия по пътя.
Карла разбираше отлично.
- Кога тръгва следващият автобус? - попита Паулу, забравил за
лошото си настроение.
- Зависи. Ние не сме редовна линия, както можете да си
представите.
Тонът на Ларс беше леко враждебен - отнасяше се с него като с
глупак.
- Да, това ми е ясно, но не отговорихте на въпроса ми.
- Ако всичко е наред с автобуса на Кортес, той трябва да се
върне след две седмици, да си почине малко и да потегли отново към
края на месеца. Но не мога да ви дам гаранции. Както много от нашите
шофьори...
Начинът, по който произнесе „нашите“, трябваше да ги наведе
на мисълта, че компанията е голяма, а Ларс беше казал тъкмо
обратното преди малко.
- ... Кортес не обича да минава по един и същ маршрут.
Автобусът си е негов и той може да реши да отиде до Маракеш
например. Или до Кабул. Все това ми повтаря.
Карла се отдалечи, но не и преди да хвърли на шведа един
убийствен поглед.
- Ако не бях толкова зает, бих предложил себе си за шофьор -
каза Ларс, отвръщайки на безмълвното й послание. - Така бихме могли
да се опознаем.
За него онзи, който придружаваше момичето, не съществуваше.
 - Ще имаме възможност по-късно. Като се върна, можем да
пием кафе и да видим как ще се развият нещата.
В този момент Ларс изостави арогантния си тон на господар на
света и каза нещо неочаквано:
- Който отиде там, не се връща - не и в следващите две-три
години. Поне така твърдят шофьорите.
Отвличания? Нападения?
- Нищо подобно. На Катманду му казват „Шангрила“, Райската
долина. Стига да свикнете с надморската височина, ще откриете там
всичко необходимо в живота. И ще ви е трудно да се върнете, за да
заживеете отново в града. Утре сутринта в единайсет всички трябва да
са тук. Който не дойде навреме, рискува да изпусне автобуса.
- Не е ли прекалено рано?
- Ще имате предостатъчно време да спите в автобуса.
☼☼☼
Карла, която беше упорита и решителна, си беше наумила още
вчера, че Паулу трябва да тръгне с нея. Чувстваше, че с него й е
приятно, макар да бяха прекарали заедно едва двайсет и четири-пет
часа. А и се чувстваше спокойна с този бразилец, защото беше
убедена, че никога няма да се влюби в него. Изпитваше някакво
странно чувство, но то трябваше да мине незабавно. Според нея
нямаше по-добър лек срещу чара на даден човек от това да поживееш с
него поне една седмица.
Защото, ако продължеше сама и оставеше в Амстердам този,
когото смяташе за идеалния спътник, пътуването й щеше да е съсипано
от постоянния спомен за него. А ако допуснеше в съзнанието й да се
загнезди представата, че е идеален за нея, щеше да се върне насред
пътя, накрая да се оженят - което не беше в плановете й за това
прераждане - или той да си замине за неговата далечна и екзотична
страна, пълна с индианци и змии по улиците на големите градове
(макар да предполагаше, че последното е просто легенда, както много
други неща за Бразилия).
Така че за нея Паулу бе просто точният човек в точния момент.
Нямаше никакво намерение да превърне пътуването си до Непал в
кошмар и да отхвърля предложенията на други мъже. Отиваше там,
защото наистина й се струваше най-лудото нещо, което можеше да
предприеме - отвъд нейните граници, а тя беше отгледана почти без
ограничения.
Никога не би последвала кришнарите по улиците, никога не би
допуснала да попадне в ръцете на някой индийски гуру от многото,
които беше срещала и които знаеха само да преподават „изпразване на
съзнанието“. Сякаш едно празно съзнание, абсолютно лишено от
съдържание, би могло да доближи някого до Бог. След първите й
разочароващи опити в тази посока сега й оставаше директният контакт
с Божественото, от което тя се страхуваше и същевременно му се
прекланяше. Интересуваха я единствено самотата и красотата, пряката
връзка с Бог и най-вече да е далече от света, който познаваше твърде
добре и който вече изобщо не я вълнуваше.
Не беше ли твърде млада за такава нагласа? Винаги би могла да
промени мнението си в бъдеще, но, както бе споделила с Вилма в
кофишопа, раят, особено според представата на Запада, беше
тривиално, монотонно и скучно място.
Паулу и Карла седнаха на открито в едно кафене, където се
сервираше само кафе с бисквити и нямаше нито една от стоките,
предлагани в кофишоповете. Бяха обърнали лица към слънцето - още
един прекрасен ден след вчерашния дъжд - с ясното съзнание, че това е
благословия, която внезапно може да им бъде отнета. Не бяха
разменили нито дума след излизането от „туристическата агенция“ -
онзи малък офис, от който дори Карла остана изненадана, тъй като
очакваше да е нещо доста по-професионално.
-И?
- ... и това може да е последният ден, който ще прекараме
заедно. Ти отиваш на изток, а аз на запад...
- На Пикадили Съркъс ще видиш копие на това тук. Разликата е
само в центъра на площада. Със сигурност статуята на Ерос е много
по-красива от фалическия символ на „Дам“.
Карла не знаеше, че след разговора в агенцията той изпитва
непреодолимо желание да тръгне с нея. Поточно казано, да опознае
места, където се ходи веднъж в живота. И то само за седемдесет
долара. Отхвърляше идеята, че започва да се влюбва в Карла, защото
не беше истина, а просто възможност. Никога не би се влюбил в жена,
която не желае да отвърне на любовта му.
 Той започна да разглежда картата. Щяха да минат през Алпите,
да прекосят поне две комунистически държави, да стигнат до първата
мюсюлманска страна, в която щеше да стъпи през живота си и за която
беше чел толкова много - за дервишите, танцуващи и въртящи се, за да
се свържат с духовете, - че накрая отиде на гастрола на една трупа в
най-хубавия театър в неговия град. Всичко, което досега бе
представлявало просто информация от книгите, можеше да се
превърне в реалност.
Срещу седемдесет долара. В компанията на хора със същия
приключенски дух като неговия.
Да, Пикадили Съркъс бе просто един кръгъл площад с насядали
хора в ярки дрехи, където полицаите не носеха оръжия, а бирариите
наоколо затваряха в единайсет. Беше нещо като сборен пункт за
посещения на историческите паметници наблизо.
Той вече смяташе, че едно приключение е много по- интересно
от някакъв си площад. Древните мъдреци твърдяха, че промените са
непрекъснати и постоянни, тъй като животът тече бързо. Ако нямаше
промени, Вселената не би съществувала.
Но възможно ли бе толкова бързо да променя плановете си?
Много емоции движат човешкото сърце, когато реши да поеме
по духовния път. Може да е някой благороден мотив като вяра, любов
към ближния или милосърдие. А може и да е просто каприз, страх от
самотата, любопитство или желание да бъдеш обичан.
Няма значение. Истинският духовен път е по-силен от
причините, които са ни тласнали към него. Малко по малко той се
налага - чрез любов, дисциплина и достойнство. Идва момент, когато
се обръщаме назад, припомняме си началото и тогава се присмиваме
над себе си. Успели сме да израснем, въпреки че краката ни са се
движили, водени от мотиви, които са ни се стрували важни, но
всъщност са били съвсем незначителни.
Божията любов е по-силна от причините, които са ни отвели до
Него. Той вярваше в това с цялата си душа. Вярваше, че Божията сила
е с хората във всеки един момент и трябва смелост, за да й позволим да
се прояви в съзнанието, в сетивата, в диханието ни. Нужна ни е
смелост да променим мнението си, когато осъзнаем, че сме инструмент
на Неговата воля и трябва да й се подчиним.
 - Допускам, че искаш да кажа „да“, защото снощи в „Парадизо“
ми заложи капан.
- Ти си луд.
- Самата истина.
Да, тя много искаше той да тръгне с нея, но като всяка жена
знаеше как разсъждават мъжете. Ако му признаеше това, той би се
почувствал победител или, още по-лошо, победен от нея. Паулу току-
що бе схванал цялата игра, която беше нарекъл „капан“.
- Отговори ми на въпроса. Искаш ли да дойда?
- За мен е без значение.
Моля те, ела, помисли си тя. Не защото си особено интересен.
Всъщност шведът от агенцията бе доста по-решителен и интригуващ.
Но с теб се чувствам по- добре. И се гордея с това, че последва съвета
ми и спаси много човешки души с решението си да не пренесеш
хероин до Германия.
- Значи искаш да кажеш, че ти е все едно? - попита той.
-Да.
- Тогава, ако ей сега стана и се върна в „туристическата
агенция“, за да си купя билет, ти няма да се почувстваш нито по-
щастлива, нито по-нещастна, така ли?
Тя го погледна и се усмихна. Надяваше се нейната усмивка да
му е казала всичко - че много би се радвала той да стане неин спътник
в това приключение, но не знае как да го изрази с думи.
- Ти ще платиш кафетата - каза той и стана. - Днес аз вече
похарчих цяло състояние за глобата.
Беше разчел усмивката й. С нея тя целеше да скрие радостта си.
И каза първото, което й дойде на ума:
- Тук жените винаги си поделят сметката с мъжете. Ние не сме
възпитани да бъдем сексуални обекти. А теб те глобиха, защото не ме
послуша. Добре, не ме слушай, ще платя сметката.
Каква досадна жена, помисли си Паулу, винаги има готово
мнение по всички въпроси. Но в същото време той обожаваше начина,
по който тя непрекъснато отстояваше независимостта си. Докато се
връщаха към агенцията, я попита дали наистина вярва, че може да
стигнат чак до Непал с такъв евтин билет.
-Допреди няколко месеца имах съмнения дори след като видях
обявленията за автобуси до Индия, Непал, Афганистан - всичките
между седемдесет и сто долара. Но после прочетох в „Арк“, един
алтернативен вестник, разказа на човек, който е бил там и се е
завърнал успешно. И изпитах огромно желание да мога и аз да кажа
същото.
Тя пропусна да уточни, че намерението й не е просто да отиде, а
да остане там много години. На него можеше да не му хареса идеята да
измине сам хилядите километри по обратния път.
Ала трябваше да свикне - да живееш означава да свикваш.
В Магическия автобус нямаше нищо магическо - той изобщо не
приличаше на онзи от плакатите в агенцията, който бе толкова ярък,
целият покрит с рисунки и крилати фрази. Беше най-обикновен
автобус, който по-рано вероятно бе превозвал деца до училище, със
седалки, които не се накланяха назад, както и с поставки за багаж
отгоре, където бяха натъпкани туби с бензин и резервни гуми.
Шофьорът събра пътниците - може би двайсетина души, които
бяха като извадени от един и същ филм, въпреки че възрастово
варираха от избягали от къщи непълнолетни (имаше две такива
момичета, но никой не им поиска документ) до някакъв солиден
господин, зареял поглед към хоризонта, с вид на човек, постигнал
желаното просветление и сега решил просто да попътува.
Шофьорите бяха двама - единият говореше с британски акцент,
а другият беше типичен индиец.
- Въпреки че мразя правилата - каза британецът, - ще трябва да
се подчиняваме на някои от тях. Първото е никой да не пренася
наркотици през границата. В някои страни това означава затвор, но в
други, в Африка например, означава обезглавяване. Надявам се да сте
ме разбрали добре.
Шофьорът млъкна за момент, за да се увери, че е така. Внезапно
беше приковал вниманието на всички пътници.
- Отдолу, където е багажното, нося туби с вода и пакети суха
храна, нещо като войнишки дажби. Всеки пакет съдържа консерва
мляно месо, бисквити, зърнено блокче с плодове, шоколадово блокче с
лешници или карамел, портокалов сок на прах, захар, сол. Подгответе
се, че ще караме на сухоежбина през по-голямата част от пътя, особено
от Турция нататък. Визите се издават на границите - транзитни са.
Плащат се, но не са скъпи. В зависимост от страната ще спираме или
няма да спираме. Например в България, където има комунистически
режим, никой не може да слиза от автобуса. Идете до тоалетна преди
границата.
Шофьорът погледна часовника си.
- Време е да потегляме. Не оставяйте раниците си в багажното,
вземете ги с вас. Надявам се да си носите спални чували. Ще
нощуваме на бензиностанции, които познавам, но в повечето случаи на
полето, близо до пътя. На местата, където и двата варианта са
невъзможни, ще спим в евтини хотели.
- Не може ли да качим раниците си на покрива и така да имаме
повече място за краката?
- Разбира се, но да не останете изненадани, ако не са там, като
спрем да пием кафе. В дъното на автобуса има място за тях. По един
брой на човек, както пише на гърба на брошурата с картата. Питейната
вода не е включена в цената на билета, така че се надявам да си носите
шишета. Може да ги пълните на бензиностанциите.
- А ако се случи нещо?
- Какво нещо?
- Ако някой от нас се разболее например?
- Имам аптечка, но както пише на нея, става дума за първа
помощ. Колкото да стигнем до някой град и да оставим болния там.
Затова, моля ви, грижете се добре за телата си, както си мислите, че се
грижите за душите си. Надявам се, че всички сте се ваксинирали
против жълта треска и едра шарка.
Паулу беше направил първото - иначе никой бразилец не
можеше да отиде в чужбина, вероятно защото там мислеха, че са
заразени с всякакви болести. Но не беше ваксиниран срещу едра
шарка, тъй като в страната му смятаха, че една от детските вирусни
инфекции - морбили - създава имунитет срещу нея.
Както и да е, шофьорът не им поиска медицински документ.
Хората се качваха и си избираха места. Някои сложиха раниците си на
съседната седалка, но шофьорът веднага ги грабна и ги хвърли отзад.
- Още хора ще се качват по пътя, егоисти такива!
Двете момичетата, които изглеждаха непълнолетни и навярно
бяха с фалшиви паспорти, седнаха едно до друго. Паулу седна до Карл
а и веднага започнаха да се уговарят как ще си сменят местата, за да се
редуват да гледат през прозореца. Карла предложи да се сменят на
всеки три часа, но не и нощем, за да не се будят. Тогава тя щяла да е до
прозореца. Паулу усети, че това предложение е нечестно, защото тя
щеше да има къде да подпре главата си. Накрая се разбраха всяка нощ
да се редуват на мястото до прозореца.
Шофьорът запали двигателя и училищният автобус, в който
нямаше нищо романтично освен името му „магически“, пое по
маршрут от хиляди километри, за да ги отведе на другия край на света.
- Докато шофьорът говореше, нямах усещането, че тръгвам на
приключение, а че започвам военна служба, която е задължителна в
Бразилия - каза Паулу на спътницата си, сещайки се какво си е обещал
на слизане от Андите, както и колко пъти е нарушавал обещанието си.
Думите му подразниха Карла, но тя не можеше да му се скара и
да си смени мястото още на петата минута от пътуването. Извади
книга от чантата си и се зачете.
- Е, доволна ли си, че отиваш там, където искаш да отидеш? Но
онзи агент ни излъга - има свободни места.
- Изобщо не ни е излъгал. Нали чу шофьора? Каза, че по пътя
ще се качат още хора. Освен това аз не отивам на мястото, където
искам, а се връщам там.
Паулу не разбра какво има предвид Карла, а и тя не му обясни,
затова той реши да я остави на мира и се загледа в безкрайната
равнина, прорязана от канали във всички посоки.
Защо Господ бе сътворил света, а холандците - Холандия? Та
нима на тази планета нямаше достатъчно земя, която чака да бъде
населена?
Два часа по-късно вече всички се бяха сприятелили. Или поне
се бяха представили един на друг, тъй като имаше една група
австралийци, които, макар да изглеждаха симпатични и усмихнати,
нямаха особено желание да си приказват с останалите. Карла също.
Преструваше се, че чете книгата, чието име вече беше забравила, но си
мислеше за пътя, за пристигането в Хималаите, за хилядите километри
до там. Паулу знаеше от собствен опит как това предизвиква
тревожност, но мълчеше. Стига тя да не го заразеше с лошото си
настроение, всичко щеше да е наред. В противен случай той щеше да
си смени мястото.
На задната седалка имаше двама французи, баща и дъщеря,
която изглеждаше невротична и превъзбудена. Отстрани имаше двойка
ирландци - младежът веднага се представи и не пропусна да каже, че
вече е минал по този път веднъж, а сега води и приятелката си, защото
според него Катманду, „ако успеем да стигнем до там, разбира се“, е
място, където човек трябва да остане поне две години. Върнал се
заради работата си, която сега вече напуснал, както и всичко останало.
Продал колекцията си от миниатюрни автомобили, изкарал добри пари
от нея (нима колекция от автомобилчета можеше да донесе някакви
пари?), напуснал квартирата си, убедил приятелката си да тръгне с
него и сега на лицето му грееше широка усмивка.
Карла чу, че Катманду е място, където човек трябва да остане
поне две години, престана да се преструва, че е погълната от книгата
си, и попита защо.
Ирландецът, който се казваше Раян, обясни, че в Непал усетил
как излиза от времето и се озовава в паралелна реалност, където всичко
е възможно. Мирт, приятелката му, не изглеждаше убедена, че Непал е
мястото, където иска да живее през следващите години.
Но очевидно любовта й към Раян беше победила терзанията й.
- Какво разбираш под паралелна реалност? - попита Карла.
- Онова състояние, което обзема духа и тялото ти, когато си
щастлив, а сърцето ти прелива от любов. Внезапно всичко, което е част
от ежедневието ти, придобива нов смисъл, цветовете стават по-ярки и
всичко, което преди те е притеснявало - студ, дъжд, самота, изпити,
работа, - ти изглежда различно. Защото поне за миг си проникнал в
космическата душа и си вкусил от еликсира на боговете.
Ирландецът изглеждаше доволен, че трябва да обяснява нещо,
което може да се разбере само ако се преживее. На Мирт явно не й
допадаше разговорът с красивата холандка и тя навлизаше в
противоположната паралелна реалност - онази, в която изведнъж
всичко изглежда грозно и потискащо.
- Може да стане и обратното: дреболии от ежедневието да се
превръщат в несъществуващи проблеми - продължи Раян, сякаш
отгатваше душевното състояние на своята приятелка. - Няма само
една, а много паралелни реалности. Сега се намираме в автобуса,
защото така сме избрали, пред нас се простират хиляди километри и
ние бихме могли да изберем как да пътуваме - в преследване на някоя
мечта, която преди е изглеждала невъзможна, или като недоволстваме
от неудобните седалки и скучните хора. Всичко, което решим сега, ще
се прояви през останалата част от пътуването.
 Мирт се престори, че не схваща намека.
- Когато бях в Непал за пръв път, сякаш имах някакъв договор с
Ирландия, който не беше нарушен. Един глас постоянно ми
нашепваше: „Изживей това сега, възползвай се от всяка секунда,
защото ще се върнеш в твоя край, и не пропускай да правиш снимки,
за да покажеш на приятелите си колко смел си бил“. Докато веднъж не
отидох с компания да разгледам една пещера в Хималаите. За наша
изненада, на мястото, където не вирееше нищо, имаше малко цвете,
високо няколко сантиметра. На нас то ни се стори същинско чудо,
някакъв знак. И за да го почетем, решихме да се хванем за ръце и да
изпеем една мантра. След няколко секунди пещерата затрептя, студът
вече не ни притесняваше, а планините, които бяха далече, сякаш се
приближиха. Защо се случи всичко това? Защото хората, които преди
са живели там, са запечатали вибрациите на любовта по почти осезаем
за нас начин и всеки, влязъл там, можеше да усети влиянието им.
Както семенцето, което вятърът бе довял, огромното ни желание светьт
навън да е по-добър бе придобило форма, за да окаже влияние върху
всичко.
Мирт вече навярно беше чувала тази история многократно, но
Паулу и Карла слушаха в захлас думите на Раян.
- Нямам представа колко време продължи това, но когато се
върнахме в манастира, където бяхме настанени, и споделихме
преживяването си, един от монасите ни обясни, че там в продължение
на десетилетия живял човек, когото смятали за светец. Казаха ни също,
че светът сега се променя и всички емоции, абсолютно всички, ще са
по-силни. Омразата ще е по- яростна и по-разрушителна, а любовта ще
разкрие с повече блясък лицето си.

Шофьорът прекъсна разговора им, като каза, че било

предвидено да продължат към Люксембург, където да нощуват. Но
според него херцогството не било ничия основна цел, затова щели да
го пропуснат и да спят на открито близо до Дортмунд.
- След малко ще спра, за да хапнете нещо, и ще звънна в офиса
да предупредя следващите ни пътници да ни чакат по-рано. Ако никой
не отива в Люксембург, ще си спестим ценни километри.
Изръкопляскаха му. Мирт и Раян се канеха да се върнат по
местата си, когато Карла ги спря.
 - Но човек не би ли могъл да скочи в паралелна реалност, като
просто се моли и отдаде сърцето си на Божественото?
- Аз го правя всеки ден. Но не мога да спра да мисля за
пещерата. За Хималаите. За монасите. Смятам, че вече съм изчерпал
времето си в така наречената западна цивилизация. Сега търся нов
живот. Освен това днес, когато светът наистина се променя, както
положителните емоции, така и отрицателните ще се проявят с нова
сила и аз, ние впрочем, не сме съгласни да се вглеждаме в лошата
страна на живота.
- Не е и необходимо - каза Мирт, като за пръв път се включи в
разговора и показа, че съвсем скоро ще успее да се пребори с отровата
на ревността.
Паулу вече имаше някаква представа от тези емоции. В
повечето случаи, когато трябваше да избира между отмъщението и
любовта, беше избирал любовта. Това невинаги беше правилното
решение, някои го смятаха за проява на страхливост, понякога дори
самият той чувстваше, че е воден по-скоро от страх, от- колкото от
искрено желание да направи света по-добър. Беше човешко същество с
присъщите му слабости и не проумяваше всичко, случващо се в
живота му, но много му се искаше да вярва, че търси светлината.
За пръв път, откакто се качи на автобуса, той осъзна, че така е
било писано - трябвало е да предприеме това пътуване, да се запознае
с тези хора, да се заеме с онова, за което все се молеше, но все не му
достигаше смелост: да се отдаде на Вселената.
Малко по малко се оформиха групички. В някои случаи заради
езика, в други заради невербален мотив, като секса например.
Единствено двете момичета, които със сигурност бяха непълнолетни,
страняха от всичко и всички, тъй като се чувстваха център на
вниманието, макар да се заблуждаваха. Първите пет дни минаха бързо,
защото всички се опознаваха и обменяха опит. Още не се беше
възцарила монотонността, а рутината се нарушаваше само от
спирането на бензиностанциите за зареждане с гориво и вода, някой и
друг сандвич и безалкохолни напитки. През останалото време имаше
само разговори, разговори и още разговори.
Всички спяха под открито небе, често мръзнеха, но се чувстваха
доволни, че могат да съзерцават звездите и да разговарят с тишината,
да спят в компанията на почти видими ангели, да престанат да
съществуват за малко - ако ще и за части от секундата, - за да усетят
вечността и безкрая.
Паулу и Карла се присъединиха към Раян и Мирт - по-скоро
Мирт се присъедини неохотно към тях, тъй като вече много пъти беше
слушала за паралелните реалности. Така че нейното участие се
състоеше в непрекъснато следене на Раян, за да не се окажеше
принудена да се върне насред пътя, защото не е успяла да направи
нещо елементарно - да продължи да му бъде интересна след
двугодишна връзка. И Паулу забеляза, че ирландецът е заинтригуван от
Карла - при първа възможност попита за отношенията им и получи
прям отговор от нея.
- Не сме гаджета.
- Значи само добри приятели?
- Не. Просто спътници.

А нима не беше вярно? Паулу реши да приеме нещата такива,

каквито са, и да забрави за всякаква неуместна романтика. Бяха като
двама моряци, плаващи към някоя страна, и въпреки че деляха една
каюта, единият спеше на долната койка, а другият - на горната.
Колкото повече Раян проявяваше интерес към Карла, толкова
по-неуверена се чувстваше Мирт. Изпълваше се с гняв, но не го
показваше, разбира се, защото това би бил неприемлив знак за
подчинение. Накрая тя взе да се навърта около Паулу - всеки път,
когато четиримата разговаряха, Мирт сядаше до него и понякога
облягаше глава на рамото му, докато Раян разказваше за всичко, което е
осъзнал след завръщането си от Катманду.
☼☼☼
Невероятно! Колко интересно! - такива възклицания се чуваха
през първите дни.
След шестия ден оживлението започна да отстъпва място на
скуката и досадата, които завладяха атмосферата. Сега, когато вече
никой нямаше какво ново да сподели, те осъзнаха, че не правят друго,
освен да ядат, да спят на открито, да се опитват да заемат по-удобна
поза на седалката и да отварят и затварят прозорците заради цигарения
дим. Вече се отегчаваха от собствените си истории и от разговорите с
останалите, които не пропускаха възможност да метнат някоя
стреличка, както правят човешките същества, попаднали в стадо,
независимо колко е малко и добронамерено, каквото беше тяхното.
Накрая стигнаха до планините. И до долината. И до реката,
която течеше между стръмните склонове. Някой попита къде се
намират и индиецът каза, че току- що са влезли в Австрия.
- Скоро ще спрем край реката, за да може всички да се изкъпете.
Няма нищо по-хубаво от ледената вода, което да убеди хората, че имат
кръв във вените и мисли, от които могат да се освободят.
Всички се оживиха от идеята за пълна голота, за абсолютна
свобода, за пряка връзка с природата.
Завиха по каменист път, автобусът се заклатушка и мнозина
нададоха викове от страх да не се обърнат, но шофьорът само се
смееше. Най-сетне стигнаха до брега на поток - по-точно, ръкав на
река, излязла от коритото си, за да направи лек завой с малко по-
спокойни води, веднага след това вливащи се в течението.
- Половин час. Използвайте възможността да изперете дрехите
на гърба си.
Всички се втурнаха към раниците си. Всяко хипи имаше там
хавлиена кърпа, четка за зъби и сапун, тъй като накрая винаги
нощуваха на открито вместо в хотели.
- Смешно е това, което си мислят за нас - че не се къпем.
Вероятно сме по-чисти от повечето еснафи, които ни обвиняват.
Обвиняват ни? И на теб ти пука? Ако се вълнуваш от критиката,
даваш власт на критиците. Човекът, който направи коментара, отнесе
куп гневни погледи - те никога не обръщаха внимание на чуждите
приказки. Но и това беше половинчата истина, защото всъщност
хипарките много обичаха да привличат погледите с дрехите и цветята
си, както и с онази демонстративна и провокативна чувственост на
всяка крачка, а също и с деколтетата си, под които се подаваха голи
гърди. И с дългите поли, защото с тях изглеждаха по-сексапилни и
елегантни - така бяха решили стилистите на движението, чиито имена
никой не знаеше. От своя страна, сексапилът не беше с цел да се
привличат мъжете, а да се изрази гордост от собственото тяло и всички
да забележат това.
Тези, които нямаха кърпи, измъкнаха тениски, ризи, суичъри,
бельо - всичко, което можеше да им послужи да се подсушат. Докато се
спускаха към брега, смъкваха всичко от себе си - освен, разбира се,
двете непълнолетни момичета, които останаха по сутиени и бикини.
Духаше доста силен вятър и шофьорът каза, че мястото е
високо и сухо и че въздушното течение ще помогне всичко да изсъхне
по-бързо.
- Затова избрах да спрем тук.
Никой, минаващ по шосето горе, не можеше да ги види.
Планините не позволяваха на слънцето да проникне тук, но беше
толкова красиво - от двете страни се издигаха стръмни склонове с
вкопчени в тях борове и изгладени от вековете скали. Без да се
замислят, всички се хвърлиха в ледената вода. Скочиха, запищяха,
започнаха да се пръскат. Беше миг на единение между сформиралите
се групички. Сякаш си казваха: „Затова живеем на път, защото
принадлежим към свят, който мрази да е в застой“. Ако помълчим един
час, ще започнем да чуваме Бог, помисли си Паулу. Но ако крещим от
радост, Бог ще чуе нас и ще дойде тук, за да ни благослови.
Двамата шофьори, които сигурно бяха виждали безброй пъти
голи тела на младежи, оставиха групата да се къпе и отидоха да
проверят гумите и нивото на маслото.
Паулу за пръв път зърна Карла гола и едва се сдържа да не
започне да я ревнува. Гърдите й не бяха нито големи, нито малки,
приличаше на фотомодела с лалето на площад „Дам“, по-точно казано,
беше красива, много, много красива.
Но истинската кралица беше Мирт. Имаше дълги крака и
съвършени пропорции - богиня, попаднала незнайно как в една долина
сред Австрийските Алпи. Тя се усмихна, като видя, че Паулу я
наблюдава, и той й се усмихна в отговор, знаейки, че това е игра от
нейна страна, за да накара Раян да ревнува и да се откаже от
холандското изкушение. Но както всички знаем, една игра със скрити
намерения лесно може да се превърне в реалност и за момент Паулу се
размечта да стане така. Реши отсега нататък да обръща повече
внимание на жената, която по собствено желание се сближаваше с
него.
Двете скучни момичета се преструваха, че не виждат групата от
двайсетина души до тях, защото внезапно са открили страхотна тема за
разговор. Паулу изпра и изстиска ризата и бельото си, дори се канеше
да изпере и дънките си и да обуе резервния си панталон, но реши да
остави това за следващата колективна баня - дънките ставаха за
всичко, но не съхнеха бързо.
Забеляза нещо като малък параклис на един висок връх, както и
голите бразди сред растителността, навярно образувани от стичащите
се вади при топенето на снеговете. Сега те бяха просто ивици
песъчлива пръст.
Всичко останало беше хаос - черни камъни, разхвърляни сред
по-светли камъни без никаква естетика, което ги правеше особено
красиви. Те не се опитваха да се организират или наместят по-добре,
за да устояват на непрекъснатите атаки на природата. Възможно бе да
са там от милиони години или пък от две седмици. По пътя имаше
табели, които предупреждаваха шофьорите за свлачища, което
значеше, че планините още са в процес на формиране - бяха живи и
камъните се търсеха едни други така, както правят човешките
същества.
Хаосът беше красив, беше извор на живот, беше такъв, какъвто
Паулу си представяше във Вселената, а също и вътре в себе си. Тази
красота не беше плод на сравнения, на молитви или желания. Беше
просто начин да се живее дълъг живот под формата на камъни и
борове, заплашващи да се отскубнат от планините - навярно бяха там
от много години, защото знаеха, че са харесвани от камъните, с които
съжителстваха добре.
- Горе има параклис - възкликна някой.
Да, и другите го бяха забелязали, но всеки смяташе, че той е
лично негово откритие, а сега знаеха, че не е така, и мълчаливо се
питаха дали някой живее там, или отдавна е изоставен, защо е
боядисан в бяло сред черните скали наблизо, как са успели хората да
се качат до върха, за да го построят - в крайна сметка параклисът беше
единственото различно нещо в първичния хаос наоколо.
Останаха загледани в боровете и скалите, опитваха се да
преценят кой е най-високият връх. Дадоха си сметка, че къпането може
да излекува много от болките, които упорито са загнездени в главите
на хората.
Клаксонът на автобуса изсвири. Беше време отново да поемат
на път - нещо, което красотата на мястото ги беше накарала да
забравят.
☼☼☼
 Очевидно Карла беше много настоятелна за някои неща.
- Но как точно научи всичко това за паралелните реалности?
Защото едно е да имаш видение, да получиш прозрение в някаква
пещера, но съвсем друго е да изминеш повторно хиляди километри, за
да се върнеш там. Не е възможно да имаш духовно преживяване само
на едно място - Бог е навсякъде.
- Да, Бог е навсякъде. Винаги го усещам редом с мен, когато
вървя през полята на Дорадойл, където семейството ми живее от
векове, или когато отида до Лимърик да се полюбувам на морето.
Бяха седнали в един крайпътен ресторант близо до границата с
Югославия - там, където беше родена и отраснала една голяма любов в
живота на Паулу. До момента никой от тях не беше срещнал
затруднение с визите. Ала сега, когато се касаеше за комунистическа
страна, той се чувстваше неспокоен, въпреки че шофьорът им беше
казал да не се притесняват - Югославия за разлика от България била
извън Желязната завеса. Мирт седеше до Паулу, а Карла - до Раян.
Държаха се така, сякаш всичко е наред, макар да осъзнаваха, че се
задава смяна на партньорите. Мирт вече беше казала, че няма
намерение да се застоява в Непал. А Карла твърдеше, че може би отива
там, за да не се върне никога повече. Раян продължи:
- Когато живеех в Дорадойл, град, който си струва да видите
един ден, макар да вали много, смятах, че съдбата ми е да прекарам
остатъка от дните си там, също като моите родители, които дори в
Дъблин не са ходили - не са стъпвали в столицата на страната си, или
като баба и дядо, които живееха на село, никога не бяха виждали
морето и мислеха, че Лимърик е огромен град. Години наред
изпълнявах всичко, което ми казваха - училище, работа в минимаркет,
училище, ръгби, тъй като градът ни има местен отбор, който много се
стараеше, но все не успяваше да се класира за Националната лига. И
ходене на църква за разлика от онези, които живеят в Северна
Ирландия, понеже католицизмът спада към културата и идентичността
на страната ми.
Бях свикнал с това, в събота и неделя ходех до морето и
въпреки че още бях непълнолетен, пиех бира, защото познавах
собственика на кръчмата, и се канех да приема участта си. В края на
краищата какво лошо има в това да живееш кротко и спокойно, да
виждаш къщите, построени сякаш от един архитект, да излизаш
понякога с някое момиче, да ходите до конюшните извън града, за да
се запознаете със секса - добър или лош, си беше секс, имаше
удоволствие, въпреки че ме беше страх да проникна в нея и после да
бъда наказан от родителите си или от Бог.
В приключенските книги всички следват мечтите си, ходят по
невероятни места, минават през разни изпитания, но накрая се
завръщат победоносно и разказват за своите бойни подвизи по
пазарите, в театрите, във филмите - тоест навсякъде, където има кой да
ги чуе. Четем тези книги и си мислим: „Моята съдба ще е такава,
накрая ще завоювам света, ще стана богат, ще се върна в моя край като
герой и всички ще ми завиждат и ще ме уважават за постигнатото.
Жените ще ми се усмихват, когато минавам покрай тях, мъжете ще ми
свалят шапка и ще ме молят за хиляден път да им разкажа какво се е
случило в тази или онази ситуация, как съм успял да сграбча
единствената възможност в живота си, за да я превърна в милиони
долари“. Но тези неща стават само в книгите.
Индиецът, който сменяше главния шофьор, дойде да седне при
тях, а Раян продължи разказа си:
- Служил съм в армията като повечето момчетата от моя град.
Паулу, ти на колко години си?
- На двайсет и три. Но не съм служил, освободиха ме, защото
баща ми успя да издейства нещо, което наричаме „трета категория“,
тоест резерва на резервите, и можах да оползотворя това време, за да
попътувам. Мисля, че от двеста години Бразилия не е влизала във
война.
- Аз съм служил - обади се индиецът. - Откакто сме извоювали
независимостта си, не преставаме да сме във война - необявена война -
със съседа ни. Все по вина на англичаните.
- Всичко е по вина на англичаните - съгласи се Раян. -
Северната част на моята страна продължава да е окупирана от тях, а
миналата година, точно когато се бях върнал от рая, наречен Непал,
проблемите се задълбочиха. Сега Ирландия е на прага на война след
конфликтите между католици и протестанти. Пращаме войски на
границата.
- Продължи разказа си за Непал - прекъсна го Карла. - Как стана
така, че отиде там?
- Лошо влияние - каза Мирт през смях.
 Раян също се засмя.
- Така е. Моето поколение порасна и приятелите ми от училище
започнаха да емигрират в Америка, където общността ни е огромна и
всички имат по някой чичо, приятели или роднини.
- Няма ли да ми кажеш, че и това е по вина на англичаните?
- По вина на англичаните е - на свой ред се включи в разговора
Мирт. - Два пъти са се опитали да унищожат народа ни с глад. Втория
път, през деветнайсети век, заразили с някаква чума картофите, нашия
основен поминък, и хората започнали да измират. Според статистиката
една осма от населението са умрели от глад - от глад!, - а два милиона
са се принудили да емигрират, за да имат какво да ядат. Слава богу,
Америка отново ни е приела с отворени обятия.
Това момиче, което приличаше на извънземна богиня, започна
да разсъждава за двете гладни епидемии - нещо, за което Паулу никога
не беше чувал. Хиляди умрели, никой не се намерил да подкрепи
народа, последвала борба за независимост и тъй нататък.
- Завършила съм история - каза тя.
Карла отново се опита да ги върне към темата, която я
интересуваше, Непал и паралелната реалност, но Мирт не млъкна,
докато не свърши да обяснява на всички колко много е изстрадала
Ирландия и как стотици хиляди са измрели от глад, как големите
революционери и водачи били разстреляни при опита за бунт, как
накрая един американец (да, американец!) успял да сключи мирен
договор и да спре войната, която все не свършвала.
- Но това никога повече - НИКОГА ПОВЕЧЕ - няма да се случи.
Нашата съпротива е по-силна. Имаме си ИРА и ще пренесем нашата
война на тяхна земя - с бомби, убийства и всичко възможно. Рано или
късно, щом си намерят някакво добро извинение, те ще трябва да
разкарат мръсните си ботуши от нашия остров. - И като се обърна към
индиеца, Мирт добави: - Както стана при вас.

Индиецът, който се казваше Раул, се канеше да разкаже какво се

е случило при тях, но този път Карла се намеси по-високо и по-
решително:
- Не може ли да оставим Раян да довърши разказа си?
- Мирт има право. Първия път „лошото влияние“ ме накара да
отида в Непал. Докато служех в армията, обичах да посещавам една
кръчма в Лимърик, намираща се близо до казармата. Там имаше
всичко - дартс, билярд, канадска борба - и всеки се опитваше да
докаже на другите какъв мъжкар е и как е готов да отвърне на всяко
предизвикателство. Един от посетителите беше от Азия. Той почти не
говореше, само изпиваше две-три чаши от нашата национална гордост,
бирата „Гинес“, и си тръгваше, преди кръчмарят да удари камбанката,
за да оповести, че наближава единайсет и е време да затваря.
- По вина на англичаните.
Наистина, традицията кръчмите да затварят в единайсет вечерта
бе създадена от Великобритания преди войната, за да се попречи на
пияни летци да атакуват Германия или на недисциплинирани войници
да се успиват и да развалят реда във войската.
- Един прекрасен ден, вече уморен от все същите истории как
всички се канят да емигрират в Америка, щом се отвори възможност,
помолих за позволение да седна на масата на азиатеца. Той кимна и
поседяхме заедно може би около половин час - допусках, че не говори
английски, и не исках да го притеснявам. Но преди да си тръгне, той
ми каза нещо, което се запечата в ума ми: „Ти си тук, но душата ти е на
друго място - някъде из моите земи. Върви и се срещни с душата си“.
Аз кимнах и вдигнах чашата си за наздравица, но не попитах
нищо - моето строго католическо възпитание не ми позволяваше да си
представя нещо различно от тяло и душа, събрани в едно и очакващи
срещата с Христос след смъртта. Азиатците са вманиачени относно
душата, помислих си.
- Така е - намеси се индиецът.
Раян си даде сметка, че го е засегнал, и реши да се накаже.
-Ние сме по-зле, защото смятаме, че тялото на Христос е в
хляба. Не ми се обиждай.
Индиецът махна с ръка да покаже, че няма значение, и Раян
най-после успя да довърши един епизод от историята си - само един,
тъй като съвсем скоро всички щяха да бъдат прекъснати от енергията
на злото.
- По това време вече се канех да се върна на село и да се захвана
с кравефермата на баща ми, а останалите ми приятели се готвеха да
прекосят Атлантика и да видят Статуята на Свободата, която щеше да
ги посрещне първа, но думите на азиатеца не ми излизаха от главата.
Истината е, че си казвах как всичко ще се подреди, един ден ще се
оженя за някоя девойка, ще имаме деца и ще сме далече от това място,
пълно с дим и псувни, където живеех. Дори не познавах други градове
освен Лимърик и Дорадойл. Никога не бях изпитвал любопитство и
желание да видя света или поне да се разходя из околните селища,
които се намираха между двата града.
Смятах, че ми е достатъчно, по-сигурно и по-евтино да пътувам
чрез книгите и филмите - и бездруго никъде на тази планета нямаше
такива красиви поля като нашите. Въпреки всичко на другия ден се
върнах в кръчмата, седнах на масата на азиатеца и макар да знаех, че
някои въпроси носят огромния риск да получат своите отговори, аз го
попитах какво е имал предвид. И къде е това място.
В Непал.
- Всеки ученик от прогимназията знае, че някъде съществува
място, наречено Непал, научил е, но после е забравил коя е столицата
му и единственият спомен, който му е останал, е, че е много далече.
Може да е в Южна Америка, в Австралия, в Африка, в Азия, но със
сигурност не е в Европа, иначе ще познава някого от там, ще е гледал
филм или чел книга за него.
Поисках да разбера какво е имал предвид предишната вечер, а
той ме попита какво ми е казал - не помнеше ясно. Аз го повторих и
той се взря в чашата си с „Гинес“, без да промълви нито дума доста
време. Най- накрая наруши мълчанието: „Щом съм казал това, значи
може би наистина трябва да отидеш в Непал“. „А как се стига до там?“
„По същия начин, по който аз съм стигнал до тук - с автобус“.
И си тръгна. На другия ден, когато исках да седна на неговата
маса, за да разбера повече за тази история с душата, която ме очаква
някъде далече, той ми каза, че предпочита да седи сам, както впрочем
правеше всяка вечер. Е, ако наистина ставаше дума за място, на което
можех да стигна с автобус, и ако откриех някого, с когото да споделя
пътуването до там, кой знае, може би някой ден щях да отида в тази
страна.
Тогава се запознах с Мирт. Тя седеше на същото място в
Лимърик, където обичах да ходя, за да се любувам на морето.
Помислих си, че няма начин тя да прояви интерес към някакво си
момче от провинцията, чиято съдба няма да го отведе в Тринити
Колидж в Дъблин, където учеше тя, а само в кравефермата на баща му
в Дорадойл. Но връзката ни се роди спонтанно и при един от нашите
разговори й споделих за странния човек от Непал и какво ме е
посъветвал. Скоро щях да се прибера у дома окончателно и Мирт,
кръчмата, приятелите от казармата, всичко това щеше да си остане
епизод от младостта ми. Мирт ме спечели със своята нежност,
интелигентност и, нека съм честен, със своята красота. Щом тя
смяташе, че съм достоен за компанията й, щях да имам повече
увереност и самочувствие в бъдеще.
През уикенда преди последната седмица от военната ми служба
тя ме заведе в Дъблин. Видях къде е живял авторът на „Дракула“, както
и Тринити Колидж - не бях и сънувал толкова величествена сграда.
Седнахме в една кръчма близо до университета и останахме вътре,
докато собственикът не би камбанката. Разглеждах снимките по
стените - там бяха авторите, описали историята на нашия край:
Джеймс Джойс, Оскар Уайлд, Джонатан Суифт, Иейтс, Самюъл Бекет,
Бърнард Шоу. Накрая Мирт ми подаде лист, на който пишеше как мога
да стигна до Катманду - на всеки петнайсет дни имало автобус, който
потеглял от лондонската гара „Тотъридж енд Уетстоун“.
Реших, че вече съм й омръзнал и иска да се махна колкото се
може по-надалече, затова взех листа, но нямах никакво намерение да
ходя в Лондон.
 Разказът на Раян бе заглушен от рева на мотоциклети, които
спряха пред ресторанта. Чу се форсиране на двигатели. Те не виждаха
мотоциклетистите от там, където бяха седнали, и не знаеха колко са, но
звукът беше някак неуместен и заплашителен. Управителят на
ресторанта каза, че затварят, но никой от съседните маси не помръдна.
Раян се престори, че не чува, и продължи да разказва:
- Мирт ме изненада с думите си: „Като не броим времето за
самото пътуване, което няма да споменавам сега, за да не те
обезкуража, искам да се върнеш след две седмици престой в Непал.
Ще те чакам, но ако не дойдеш навреме според изчисленията ми,
повече никога няма да ме видиш“.
Мирт се засмя. Не беше казала точно това. По-скоро беше нещо
от рода на „върви да намериш душата си, защото аз вече открих
моята“. А онова, което бе премълчала тогава и нямаше да сподели и
сега, беше: „Ти си моята душа и аз ще се моля всяка нощ да се върнеш
жив и здрав - ще се срещнем и повече няма да се разделяме, защото ти
си мой и аз съм твоя“.
- Наистина ли щеше да ме чака? Мен, бъдещия собственик на
кравеферма? Какъв траен интерес би могла да проявява към едно
неопитно и необразовано момче? И защо беше толкова важно да
последвам съвета на непознатия от кръчмата?
Ала Мирт знаеше какво прави. Защото аз станах друг човек още
в мига, в който се качих на онзи автобус. Бях изчел всичко каквото
намерих за Непал и бях излъгал родителите ми, че са удължили
военната ми служба заради провинения и ме пращат в далечна база в
Хималаите. Тръгнах като селско момче, върнах се мъж. Мирт ме
чакаше, отидохме у тях и повече никога не сме се разделяли.
- Там е проблемът - каза тя и всички на масата знаеха, че е
искрена. - Разбира се, че не исках да имам до себе си някакъв покорен
глупак, но и не очаквах да ми каже „сега е твой ред, ела с мен там“. -
Тя се засмя и добави: - И което е по-лошо - аз се съгласих.
Паулу вече се чувстваше неловко, че е седнал до Мирт, и то
така, че краката им се докосваха и от време на време тя дори го галеше
по ръката. Погледът на Карла вече не беше същият - не такъв мъж
търсеше тя.
 - А сега да поговорим за паралелните реалности, какво ще
кажете?
В ресторанта обаче бяха влезли петима мъже, облечени в черно,
с бръснати глави и вериги на кръста, с татуировки на мечове и нинджа
звезди. Те дойдоха на масата им и безмълвно ги обградиха.
- Ето сметката ви - каза управителят на ресторанта.
- Но ние не сме приключили с вечерята си - възпротиви се Раян.
- А и не сме поискали сметката.
- Аз я поисках - обади се един от мъжете в черно.
Шофьорът индиец се надигна от стола си, но някой го дръпна
обратно.
- Преди да си тръгнете, Адолф иска да се увери, че повече няма
да се върнете тук. Мразим скитниците. Нашият народ държи на реда и
закона. Ред и законност. Чужденците не са добре дошли.
Вървете си във вашата страна при наркотиците и разврата.
Чужденци? Наркотици? Разврат?
- Ще си тръгнем, когато се нахраним.
Паулу се подразни от думите на Карла - защо трябваше да ги
провокира допълнително? Знаеха, че тези хора мразят всичко, което те
изповядваха. Личеше си по веригите, закачени на панталоните им, по
кожените ръкавици с метални звезди, съвсем различни от неговите,
купени в Амстердам, по шиповете, служещи да плашат, да нараняват и
да причиняват сериозни поражения при юмручен удар.
Раян се обърна към човека, който му се стори тарторът - беше
по-възрастен от другите, имаше бръчки по лицето и безмълвно
наблюдаваше сцената.
- Ние сме от различни племена, но се борим срещу едни и същи
неща. Ще се нахраним и ще си тръгнем. Не сме ви врагове.
Тарторът очевидно имаше някакъв проблем с говора, защото
използва един микрофон, окачен на врата му.
- Не сме от никакво племе - каза металическият глас от апарата.
- Махайте се веднага.
Настъпи момент, който сякаш продължи цяла вечност. Жените
гледаха непознатите в очите, мъжете преценяваха възможностите си, а
новодошлите чакаха мълчаливо. Само един от тях се обърна към
собственика на ресторанта и започна да крещи по него:
 - Дезинфекцирайте столовете, след като си тръгнат. Сигурно са
довлекли чума, венерически болести и кой знае още какво.
Малцината местни клиенти сякаш не обръщаха ни най-малко
внимание на случващото се. Може би някой от тях беше повикал
бандата, раздразнен от простия факт, че на света съществуват и
свободни хора.
- Махайте се от тук, страхливци - каза един мъж, който имаше
избродиран череп на черното си кожено яке. - Продължете нататък и
след по-малко от километър ще попаднете в една комунистическа
страна, където със сигурност ще бъдете добре дошли. Хич не идвайте
тук да покварявате нашите сестри и семейства. Държим на
християнските ценности и имаме правителство, което не допуска
безредието. Ние уважаваме останалите хора. Плюйте си на петите и се
махайте.
Раян беше почервенял от възмущение. Индиецът изглеждаше
безразличен, може би защото беше присъствал на подобни сцени и
преди, а може би защото според Кришна никой не бива да бяга от
битката, когато се намира на бойното поле. Карла мяташе гневни
погледи към мъжете с бръснатите глави, особено към онзи, на когото
беше възразила. Навярно беше бясна, че пътуването с автобус е по-
досадно, отколкото си е представяла.
Тогава Мирт взе чантата си, извади парите за своята сметка и
спокойно ги остави на масата. После веднага се отправи към вратата.
Един от мъжете в черно й препречи пътя, отново имаше конфронтация,
която никой не желаеше да прерасне в бой, но тя го блъсна
безцеремонно и продължи пътя си.
Другите станаха, платиха сметките си и излязоха, което на
теория означаваше, че наистина са страхливци, способни да
предприемат дълго пътуване до Непал, но готови да избягат при
първата реална опасност. Единственият, който изглеждаше твърдо
решен да се изправи лице в лице с всички, беше Раян, но индиецът
Раул го хвана за ръката и го поведе със себе си, докато един от бандата
бръснати глави демонстративно вадеше и прибираше острието на ножа
си.
Французите, баща и дъщеря, също станаха, платиха сметката си
и понечиха да излязат с останалите.
 - Вие можете да останете - каза тарторът с металическия глас на
микрофона.
- Не мога. Аз съм с тях и е срамно, че тук, в една свободна
страна с великолепни пейзажи, се случват такива неща. Последните
спомени, които ще отнесем от Австрия, ще са за реката, прорязваща
скалите в Алпите, красотата на Виена, невероятното абатство в Мелк.
И ще побързаме да забравим бандата - не млъкна той, въпреки че
дъщеря му го дръпна за ръката... - бандата злосторници, които не
представляват тази страна. Не сме дошли от Франция, за да се
натъкнем на това.
Един от мъжете в черно приближи отзад и заби юмрук в гърба
му. Шофьорът британец застана между двамата и изгледа тартора със
стоманен поглед, без да каже и дума. А и не беше необходимо - самото
му присъствие постресна бръснатите глави. Дъщерята се разпищя.
Онези, които се намираха на изхода, понечиха да се върнат, но
индиецът ги спря - тази битка беше обречена. Той се върна, сграбчи
бащата и дъщерята за ръцете и ги изведе навън. Отправиха се към
автобуса. Шофьорът британец излезе последен, като не изпускаше от
поглед тартора.
- Ще се върнем няколко километра назад и ще спим в едно
градче наблизо - каза той на пътниците.
- И ще избягаме от тези типове? Затова ли пътувахме толкова, за
да подвием опашки при първия сблъсък? - възпротиви се французинът.
Двете непълнолетни момичета изглеждаха уплашени.
- Именно - каза шофьорът. - Вече съм успял да избегна доста
сблъсъци през малкото пъти, когато съм минавал по този маршрут. И
не виждам нищо унизително в това. По-добре е, отколкото да осъмнем
с нарязани гуми и да не можем да продължим, понеже имам само две
резервни.
☼☼☼
Стигнаха до градчето и паркираха на една улица, която
изглеждаше спокойна. Всички бяха напрегнати и уплашени от
случката в ресторанта, но сега се чувстваха като група, способна да
устои на всяка агресия. Въпреки това решиха да нощуват в автобуса.
С големи усилия успяха да заспят, но само след два часа през
прозорците нахлу ярка светлина.
POLIZEI.
 Едно ченге отвори вратата и каза нещо. Карла, която знаеше
немски, обясни на всички, че трябва да слязат само с дрехите на гърба
си, без да си вземат каквото и да било. По това време на нощта
въздухът беше леден, но не им позволиха да си облекат нищо.
Трепереха от студ и страх, ала полицията не се трогна.
Ченгетата (мъже и жени) се качиха в автобуса, отвориха чантите
и раниците, измъкнаха всичко отвътре и го нахвърляха по пода.
Намериха едно наргиле, което най-често се използваше за пушене на
хашиш. Конфискуваха го.
Поискаха всички паспорти, прегледаха ги внимателно под
светлината на фенерчетата си, видяха входните печати, изследваха
всяка страница, за да се уверят, че не са фалшиви, осветиха снимките в
тях и лицата на притежателите им. Когато стигнаха до „пълнолетните“
момичета, една от полицайките отиде до колата и се обади по
радиостанцията. Изчака малко, кимна и се върна при двете.
Карла превеждаше.
- Трябва да ви отведем в Отдела за закрила на децата.
Родителите ви ще дойдат скоро. „Скоро“ може да означава два дни или
една седмица - зависи дали ще си намерят билет за самолета, за
автобуса, или ще вземат кола под наем.
Момичетата изпаднаха в шок. Едното се разплака, но
полицайката продължи все така монотонно:
- Нямам представа къде искате да отидете и не ме интересува.
Но със сигурност няма да продължите. Учудена съм, че сте минали
през толкова граници, без никой да разбере, че сте избягали от къщи.
Тя се обърна към шофьора:
-Вашият автобус може да бъде конфискуван за паркиране на
забранено място. Няма да го направим само защото искаме час по-
скоро да се махнете от тук и да отидете възможно най-далече. Не
забелязахте ли веднага, че момичетата са непълнолетни?
- В паспортите им пише друго, съвсем различно от това, което
вие твърдите в момента.
Полицайката се канеше да обясни, че са подправили паспортите
си, че ясно се вижда на колко години са, че са избягали от къщи,
понеже едното твърдяло, че в Непал има много по-добър хашиш,
отколкото в Шотландия - поне така пишело в досието, което прочели в
управлението. И да каже, че родителите им са отчаяни. Но после реши,
че единствените, на които дължи обяснение, са началниците й, и
прекрати разговора.
Прибраха паспортите на непълнолетните момичета и
полицайката ги помоли да я последват. Те се опитаха да протестират,
но тя не им обърна внимание - никоя от двете не знаеше немски, а
ченгетата, въпреки че навярно знаеха английски, отказваха да говорят
на чужд език.
Полицайката се качи в автобуса с момичетата и ги накара да си
съберат вещите от бъркотията по пода. Това отне известно време, а
останалите мръзнеха отвън. Най-сетне двете излязоха и бяха отведени
до една от полицейските коли.
- Махайте се - каза лейтенантът, придружаващ полицаите.
- След като не открихте нищо, защо трябва да се махаме? -
попита шофьорът. - Не може ли да намерим подходящо за паркиране
място, без да рискуваме да ни конфискувате автобуса?
- Има един паркинг на входа на града. Можете да останете там
през нощта, но щом се съмне, си заминавайте. Не желаем да бъдем
смущавани от хора като вас.
Пътниците взеха паспортите си и се качиха в автобуса. Но
шофьорът и неговият колега индиецът не помръдваха.
- И в какво се състои нашето престъпление? Защо не може да
пренощуваме тук?
- Не съм длъжен да отговоря на този въпрос - каза лейтенантът.
- Но ако предпочитате да отведа всички ви в управлението, където ще
се наложи да се свържем със страните ви, докато вие чакате в килия
без отопление, няма никакъв проблем да го направим. Вие лично може
да бъдете обвинен в отвличане на непълнолетни.
Една от колите потегли. В нея се намираха двете момичета и
никой от пътниците никога не узна какво е станало с тях.
Лейтенантът гледаше шофьора, шофьорът гледаше лейтенанта,
а индиецът местеше поглед от единия към другия. Най-накрая
шофьорът отстъпи, седна зад волана и отново потегли.
Лейтенантът ги изпрати с ироничен поглед. Тези хора изобщо
не заслужаваха да са свободни и да обикалят от място на място, за да
сеят семето на непокорството. Достатъчни бяха събитията във
Франция през май 1968 г. - това трябваше да бъде овладяно на всяка
цена.
 Май 1968 г. нямаше нищо общо с хипитата, но хората лесно
можеха да се заблудят и да обърнат всичко с главата наопаки.
Дали самият той би искал да се присъедини към тях? По
никакъв начин. Имаше семейство, трябваше да се грижи за дом, деца,
прехрана, колегите в полицията. Не стига че бяха толкова близо до
една комунистическа граница, а на всичкото отгоре в един вестник
пишеше, че Съветският съюз е променил тактиката си и сега използва
хората, за да съсипва навиците им и да ги настройва срещу
собствените им правителства. Той смяташе, че това е малко
налудничаво, но предпочиташе да не рискува.
☼☼☼
Всички коментираха абсурда, който току-що бяха преживели.
Единствено Паулу беше изгубил дар слово и лицето му беше
пребледняло. Карла го попита какво му е - не можеше да допусне да
пътува с някого, който е изпаднал в паника при първия сблъсък с
властите. Той каза, че е добре, просто е пийнал повече и сега му се
гади. Когато автобусът спря на мястото, посочено от лейтенанта, той
изскочи пръв, за да повърне край пътя, без да го видят. Никой не
знаеше за миналите му неволи, за Понта Троса и ужаса, който го
обземаше винаги когато минаваше през граница. Но още по-страшен
беше ужасът да знае, че неговата съдба, неговото тяло, неговата душа
винаги ще реагират на думата ПОЛИЦИЯ. Никога нямаше да се
чувства в безопасност - та той беше съвсем невинен, когато го
затвориха и измъчваха, и продължаваше да е невинен, като изключим
рядката употреба на наркотични вещества, каквито обаче никога не
носеше в себе си, дори в Амстердам, където това не би имало
абсолютно никакви последствия.
В крайна сметка мъченията и затворът останаха зад гърба му
във физическата реалност, но продължаваха да съществуват в
паралелната и в един от многото животи, които живееше
едновременно.
***
Той седна далече от всички, защото искаше само тишина и
спокойствие, но Раул се приближи до него с нещо подобно на студен
бял чай. Паулу отпи - имаше вкус на старо кисело мляко.
- След малко ще се почувстваш по-добре. Само не си лягай и не
се опитвай да заспиш сега. И не се притеснявай - не си длъжен да
даваш обяснения. Някои организми просто са по-чувствителни от
други.
Останаха в мълчание. Напитката започна да действа след
петнайсет минути. Паулу се присъедини към останалите, които вече
бяха наклали огън и танцуваха под звуците на радиото от автобуса.
Танцуваха, за да прогонят демоните, танцуваха, за да покажат, че са
станали по-силни, независимо дали са искали да се случи по този
начин.
- Постой с мен още малко - настоя индиецът. - Може би трябва
да се помолим заедно.
- Май беше просто хранително натравяне - обясни Паулу.
Но погледът на индиеца подсказваше, че се съмнява в това.
Паулу отново седна. Раул застана срещу него.
- Да речем, че ти си воин пред битка и изведнъж Просветления
идва да присъства на нея. Да речем, че твоето име е Арджуна и той те
моли да не се боиш, а да продължиш нататък и да изпълниш съдбата
си, тъй като никой не може да убие и да бъде убит, защото времето е
вечно. Но ти вече си минал през подобна ситуация при някое от
завъртанията на колелото на времето и виждаш, че всичко се повтаря -
дори когато е различно, емоциите са същите. Впрочем как ти беше
името?
- Паулу.
- Добре тогава, Паулу, ти не си Арджуна, всемогъщият генерал,
който се страхувал да нарани враговете си, защото смятал, че е добър
човек, но Кришна не останал доволен от чутото, тъй като Арджуна сам
си приписвал качество, което не притежавал. Ти си Паулу от една
далечна страна и имаш мигове на кураж и мигове на страх като всеки
един от нас. В миговете на страх ти си обзет от ужас.
А ужасът, обратно на онова, което мнозина твърдят, се корени в
миналото. Някои гурута от моята страна твърдят следното: „Когато
вървиш напред, си ужасен от онова, което можеш да срещнеш“. Но как
бих могъл да съм ужасен от онова, което евентуално ще срещна, ако
още не съм изпитал болката, раздялата, душевните и физическите
страдания?
Помниш ли първата си любов? Влязъл си през една отворена
врата, огряна от светлина, и си позволил любовта да обземе всичко, да
освети живота ти, да направи сънищата ти вълшебни, докато не се е
случило онова, което винаги се случва с първата любов - един ден си
отива. Навярно тогава си бил хлапе на седем-осем години, а тя - някое
хубаво момиченце на твоята възраст, което си е намерило по-голям
приятел, и ти си останал да страдаш, да повтаряш, че никога вече няма
да се влюбиш, защото да обичаш означава да губиш.
Само че после си се влюбил отново - невъзможно е да се живее
без това чувство. И си продължил да обичаш и да губиш, докато не си
срещнал някого...
Паулу си помисли, че на следващия ден ще влязат в страната на
една от многото жени, за които беше отворил сърцето си - беше се
влюбил отново и после беше загубил онази, която го научи на толкова
много важни неща, включително и да се преструва на смел в моменти
на отчаяние. Наистина колелото на съдбата не спираше да се върти,
отнасяйки хубавите неща и донасяйки болка. Но после пак отнасяше
болката и донасяше нови хубави неща.
Карла наблюдаваше как двамата си приказват. С крайчеца на
окото си следеше и Мирт, за да не допусне да се доближи до тях.
Разговорът им продължи прекалено дълго. Защо той не идваше да
танцува край огъня, да прогони веднъж завинаги лошите вибрации от
ресторанта и от малкия град, където бяха паркирали?
Тя реши да продължи да танцува, докато искриците от дървото
изпълваха със светлина беззвездното небе.
За музиката се грижеше шофьорът, който също се
възстановяваше от преживяното, въпреки че на него не му се случваше
за пръв път. Колкото по-силна и по-танцувална бе мелодията, толкова
по-добре. По едно време той се притесни полицаите да не дойдат
отново и да ги изгонят от там, но реши да се отпусне - нямаше да
живее в ужас само защото някакви си хора бяха решили, че са
господари на властта и съответно и господари на света, и се бяха
опитали да съсипят един ден от живота му. Добре, това беше един-
единствен ден, но всеки ден беше най-ценното съкровище, с което
разполагаше на тази земя. За един-единствен ден се беше молила
майка му на смъртния си одър. Един-единствен ден струваше повече
от всички царства на тази планета.
☼☼☼
Майкъл - така се казваше шофьорът - беше направил нещо
немислимо само преди три години. След като бе завършил медицина,
бе получил от родителите си един стар фолксваген, но вместо да се
перчи с него пред момичетата или да го показва на приятелите си в
Единбург, седмица по-късно той замина за Южна Африка. От работата
си в частни клиники като добре платен стажант беше спестил
достатъчно, за да пътува през следващите две-три години. Мечтата му
беше да опознае света, тъй като вече познаваше човешкото тяло и
знаеше колко крехко е то.
След безброй дни, през които прекоси няколко бивши френски
и английски колонии в опит да помогне на болните и да успокои
тревожните, Майкъл свикна с идеята, че смъртта е винаги наблизо, и
си обеща, че никога, наистина никога, няма да остави бедните да
страдат, а изоставените да не получат утеха. Откри, че добротата има
някакъв пречистващ и закрилящ ефект - нито за миг не срещна
трудности и не остана гладен. Дори с фолксвагена, който не бе
създаден за такива пътища и вече от дванайсет години беше в
движение, нямаше проблеми - само веднъж спука гума, докато
пътуваше през една от онези страни в непрекъсната война. Ала
мълвата за добрините, които Майкъл вършеше, започна да изпреварва
появата му и във всяко селище го посрещаха като спасител.
Веднъж в такава ситуация си намери работа към Червения
кръст в едно приказно селце близо до езеро в Конго. Славата му беше
стигнала и до там. Предоставиха му ваксини против жълта треска,
лекарства, хирургически материали и изрично го помолиха да не се
въвлича в никакви конфликти, а само да помага на ранените от двете
страни. „Такава е нашата цел - обясни му един младеж от Червения
кръст. - Да не се намесваме, а само да лекуваме.“
Пътешествието, което Майкъл беше планирал за два месеца, се
проточи близо година. Почти никога не пътуваше сам, обикновено
превозваше жени, които не можеха да стоят на краката си след толкова
дни по пътищата в опит да избягат от жестокостите и племенните
войни, обхванали всички региони. На всеки изминат километър
Майкъл минаваше през безбройни проверки и чувстваше, че нещо му
помага. Искаха паспорта му и веднага го пускаха да мине, може би
защото беше излекувал нечий брат, дете или приятел.
Това го впечатли много. Даде обет пред Бог и се молеше пред
лика на Христос, към когото изпитваше огромно преклонение, да
изживее всеки ден в Негова служба, всеки един ден. Възнамеряваше да
стане свещеник, щом се добере до другия край на африканския
континент.
Когато пристигна в Кейптаун, реши да си отдъхне, преди да
потърси някой религиозен орден и да стане послушник. Идолът му
беше свети Игнаций Лойола, който като него бе обиколил половината
свят и бе създал Ордена на йезуитите, когато отишъл да учи в Париж.
Майкъл си намери скромен хотел и реши да си почине една
седмица, за да може натрупаният адреналин да излезе от тялото му и
отново да го обземе спокойствие. Опитваше се да не мисли за
видяното - да се връщаш назад не ти помага с нищо, единствено
поставя въображаеми окови на краката ти и ти отнема всяка надежда в
човечеството.
Сега той мислеше за бъдещето, чудеше се на кого да продаде
фолксвагена си и по цял ден се любуваше на морския пейзаж. Седеше
до прозореца и гледаше как цветовете на слънцето и водата се
променят в зависимост от часа, а белите се разхождат покрай брега със
своите колонизаторски шапки, с лулите си, с жените си, наконтени
така, сякаш отиваха в кралския дворец в Лондон. Нямаше нито един
чернокож, само бели вървяха по крайбрежната улица. Това го
изпълваше с неимоверна тъга, расовата сегрегация беше официална
политика в страната, но в момента - поне засега - Майкъл не можеше
да направи нищо, освен да се моли.
И той се молеше от сутрин до вечер, молеше се за вдъхновение
и се подготвяше да извърши за десети път духовните упражнения на
свети Игнаций. Искаше да е готов, когато настъпи моментът.
На третия ден сутринта, докато пиеше кафе, двама мъже в
светли униформи се доближиха до масата му.
- Значи вие сте човекът, който прослави името на Британската
империя.
Тази империя дори не съществуваше вече, беше заменена от
Британската общност, но той много се изненада от думите на мъжа.
- Винаги прославям по един-единствен ден - отговори той,
макар да знаеше, че те няма да го разберат.
И те наистина не го разбраха, а разговорът пое в доста по-
опасна посока, отколкото той си представяше.
- Вие сте добре приет и уважаван навсякъде, където отидете.
Нуждаем се точно от такива хора, които да работят за британското
правителство.
Ако мъжът не беше споменал „британското правителство“,
Майкъл можеше да си помисли, че му предлагат работа в някоя мина
или плантация, или фабрика за обработка на минерали, като началник
или дори като лекар. Но „британското правителство“ означаваше нещо
друго. Той беше добър човек, но не беше наивен.
- Благодаря. Имам други планове.
- Какви?
- Да стана свещеник. Да служа на Бог.
- А не мислите ли, че ще служите на Бог, като служите на
страната си?
Майкъл разбра, че повече не може да остане на мястото, до
което бе стигнал с цената на толкова усилия. Трябваше да се върне в
Шотландия още със следващия полет - имаше достатъчно пари за
билет.
Стана, без да даде възможност на мъжете да го убеждават
повече. Знаеше за какво го „канят“ така любезно - за шпионаж.
Той имаше добри отношения с племенните армии, беше се
запознал с много хора и последното, наистина последното, което щеше
да направи, бе да предаде доверието на тези, които вярваха в него.
Събра си нещата, каза на собственика на хотела, че би желал да
продаде колата му, даде адреса на един свой приятел, където да му
изпрати парите, отиде на летището и единайсет часа по-късно кацна в
Лондон. Докато чакаше влака, който да го отведе до центъра на града,
видя на таблото за обяви една полускрита оферта за работа. Тя
надничаше между съобщения за търсене на камериерки,
съквартиранти, сервитьорки и кабаретни танцьорки и гласеше:
„Търсим шофьор за Азия“. Майкъл свали листа от таблото и отиде
право на посочения адрес, където имаше малък офис с табела на
вратата. На нея пишеше „Нискобюджетен автобус“.
- Мястото вече е заето - обясни му младеж с дълга коса и отвори
прозореца, за да проветри помещението от миризмата на хашиш. - Но
чух, че в Амстердам търсят квалифицирани хора. Имате ли опит като
шофьор?
- Доста голям.
- Тогава отидете там. Кажете, че Тед ви е пратил. Те ме
познават.
 И младежът му подаде някаква брошура, където той видя едно
още по-привлекателно описание. Там пишеше „Магически автобус“,
т.е. от евтин автобусът се превърна във вълшебен.
Опознайте страните, където не сте си и помисляли да
стъпите. Цена: 70$ — включва само пътя. Останалото си носете
сами, но никаква дрога, защото ще ви обезглавят още преди да сте
стигнали до Сирия.
Имаше и снимка на автобус, боядисан в ярки цветове, с няколко
души пред него, които правеха знака за мир, емблематичен за Чърчил и
хипитата. Майкъл отиде в Амстердам и веднага бе нает - очевидно
търсенето беше по-голямо от предлагането.
Сега за трети път минаваше по този маршрут и изобщо не му
омръзваше да прекосява каньоните на Азия. Смени музиката с касета с
подбрани от него парчета, които лично бе записал. Първото беше на
Далида, една египетска певица, живееща във Франция, която се
радваше на успех в цяла Европа. Хората се оживиха още повече -
кошмарът беше свършил.
Раул разбра, че бразилецът се е възстановил почти напълно.
- Забелязах, че се изправи срещу онези бандити, облечени в
черно, без да ти мигне окото. Беше готов за сблъсък, но той би
представлявал проблем за нас, защото ние сме просто пътници, които
зависят от чуждото гостоприемство.
Паулу кимна в знак на съгласие.
- Въпреки това, когато полицията дойде, ти се парализира.
Бягаш ли от нещо? Да не си убил някого?
- Никога не съм убивал, но преди година и нещо нямаше да се
поколебая да го направя, стига да можех. Работата беше там, че никога
не видях лицата на моите потенциални жертви.
И за да не допусне индиецът да реши, че го лъже, той му
разказа за премеждието си в Понта Гроса. Раул не прояви особен
интерес.
- О, значи твоят страх е още по-банален, отколкото си мислиш -
страх те е от полицията. Но всички се страхуват от полицията, дори
хората, които цял живот са спазвали законите.
Коментарът успокои Паулу. Той видя, че Карла идва към тях.
- Защо страните от останалите? Сега, когато двете хлапачки ги
няма, вие ли ще заемете тяхното място?
 - Готвим се за молитва, това е.
- Може ли и аз да участвам във вашата молитва?
- Твоят танц вече е начин да възхваляваш Бог. Върни се при
другите и продължи да танцуваш.
Ала Карла, второто по хубост момиче в автобуса, не се предаде.
Искаше да се моли като бразилците. Що се отнася до индийците, тя
вече няколко пъти бе имала възможност да ги наблюдава в Амстердам
с техните необичайни пози, с точките между очите и с нагласата да
надничат в безкрая.
Паулу предложи всички да се хванат за ръце и точно когато се
канеше да произнесе първия стих от молитвата, Раул го прекъсна:
- Нека оставим молитвата с думи за друг път. Най-доброто,
което може да направим сега, е да се молим с телата си, като
танцуваме.
Той се отправи към огъня, а двамата го последваха, защото
всички виждаха в танца и музиката начин да се освободят от
телесното. Да си кажат: „Тази нощ сме тук заедно и се радваме,
въпреки че силите на злото се опитаха да ни разделят. И ще
продължим да сме заедно по пътя, който се простира пред нас, въпреки
че силите на мрака се опитват да ни попречат да продължим нататък.
Тук сме заедно, но един ден, рано или късно, ще трябва да си
кажем „сбогом“. Дори и без да сме се опознали добре, дори и без да
сме си разменили думи, които е било възможно да си кажем, сега сме
тук заедно поради някаква тайнствена причина. Сега за пръв път
танцуваме в група около огъня, както са правели предците ни някога,
когато са били по-близо до Вселената и са можели да усещат
движението и хармонията в звездите нощем, в облаците и в бурите, в
огъня и вятъра. Танцували са да ознаменуват живота.
Танцът трансформира всичко, изисква всичко и не съди никого.
Който е свободен, танцува, дори и да се намира в килия или в
инвалиден стол, защото да танцуваш не означава просто да повтаряш
определени движения, а да разговаряш с Някого много по-висш и по-
могъщ от всички нас, означава да използваш език, който е отвъд
егоизма и страха“.
В тази септемврийска нощ през 1970 г., след като бяха
изхвърлени от един ресторант и унижени от полицията, пътниците
танцуваха и благодаряха на Бог за своя толкова интересен живот,
изпълнен с нови предизвикателства.
☼☼☼
Автобусът прекоси без особени проблеми всички републики,
съставляващи една федерация, наречена Югославия (където се качиха
още две момчета - художник и музикант). Докато минаваха през
Белград, Паулу си спомни с нежност, но без съжаление за своята
бивша приятелка, с която беше пътувал за пръв път извън страната си
и която го беше научила да шофира, да говори английски, да прави
любов. Остави се на въображението и си представи как тя и сестра й
тичат по улиците да се скрият от бомбардировките през Втората
световна война.
- Щом завиеха сирените, хуквахме към мазето - беше му
разказвала тя. - Мама ни караше да легнем в скута й с отворени усти и
ни покриваше със собственото си тяло.
- Защо е трябвало да си отваряте устите?
- За да не ни се спукат тъпанчетата от силните взривове и да
останем глухи за цял живот.
В България през цялото време бяха следвани от една кола с
четирима мрачни мъже в нея като част от негласно споразумение
между властите и шофьора. След обзелата ги радост в градчето на
австрийската граница пътуването започна да става монотонно. Беше
предвиден едноседмичен престой в Истанбул, но до там имаше доста
път - по-точно, сто и деветдесет километра, което не беше кой знае
колко, след като бяха изминали повече от три хиляди.
След два часа видяха минаретата на две големи джамии.
Истанбул! Вече пристигаха!
Паулу беше планирал до най-малката подробност времето си
там. Веднъж беше гледал спектакъл на дервиши с разперени поли,
които се въртяха шеметно. Остана очарован от танца им и реши да го
научи и той, докато не разбра, че това не е просто танц, а начин да
разговаряш с Бог. Последователите на тази традиция се наричаха
суфити и всичко, което впоследствие прочете по темата, го развълнува
още повече. Беше си наумил някой ден да отиде в Турция, за да се
упражнява с дервишите, или суфитите, но мислеше, че това ще се
случи в далечно бъдеще.
 Ала сега беше в тази страна! Минаретата се приближаваха, по
шосето имаше все повече коли, образува се задръстване, но спокойно,
щеше да почака - така или иначе, преди изгрев слънце щеше да е сред
тях.
- Ще ни отнеме около час да стигнем до хотела ка за шофьорът.
- Ще прекараме тук една седмица, но не защото сме на туристическа
обиколка, както вероятно сте решили, а защото преди да тръгнем от
Амстердам...
Амстердам! Сякаш беше преди векове!
- ... бяхме предупредени, че в началото на месеца един опит за
покушение срещу краля на Йордания е превърнал региона, през който
трябва да минем, в минно поле. Опитах се да проследя събитията.
Очевидно обстановката се е поуспокоила, но още в Амстердам взехме
решение да не рискуваме. Така че ще продължим според плана, освен
това и аз, и Раул сме доста уморени и имаме нужда да хапнем добре, да
пийнем, да се позабавляваме. Градът е евтин, по-точно, изключително
евтин, турците са невероятни хора, а страната независимо от това,
което ще видите по улиците, не е мюсюлманска, а светска. И все пак
съветвам нашите красавици да избягват провокативното облекло, а
скъпите ни момчета да не налитат на бой само защото някой се е
пошегувал с дългите им коси.
Напътствията бяха дадени.
- И още нещо. Докато бяхме в Белград, се обадих в Амстердам
да кажа, че всичко е наред. Тогава разбрах, че някой иска да вземе
интервю от вас за това какво означава да си хипи. От агенцията казаха,
че е важно да се съгласим, защото това ще е реклама на услугите й, и
аз не посмях да възразя.
Въпросният журналист знаеше къде ще спрем да заредим
автобуса и стомасите си и ме чакаше там. Зададе ми куп въпроси, но аз
не успях да отговоря на нито един. Казах само, че вашите тела и души
са свободни като вятъра. Журналистът, който беше от голяма
новинарска агенция във Франция, попита дали ще може да изпрати
човек от своя филиал в Истанбул да разговаря директно с някого от
вас. Казах му, че нямам представа, но след като всички ще сме
настанени в един и същ хотел - възможно най-евтиния, които
намерихме, със стаи за по четирима...
 - Аз ще си доплатя, но няма да деля стая с други - прекъсна го
французинът. - В нея ще сме само аз и дъщеря ми. Искам стая за двама.
- И аз искам стая за двама - каза Раян.
Паулу погледна въпросително към Карла, която най-накрая се
произнесе:
- И ние също.
Втората муза на автобуса искаше да покаже, че държи
кльощавия бразилец в подчинение. Похарчените дотогава пари бяха
значително под сумата, която си бяха предвидили - най-вече защото се
хранеха със сандвичи и през повечето време спяха в автобуса. Преди
няколко дни Паулу беше преброил богатството си - разполагаше с
осемстотин двайсет и един долара. Скуката беше направила Карла по-
отстъпчива и сега между двамата имаше повече физически контакт -
единият спеше на рамото на другия, а понякога дори се хващаха за
ръце. Беше много приятно и мило усещане, въпреки че никога не си
бяха позволявали целувки или по-голяма близост.
- Значи вероятно ще се появи някакъв журналист. Ако не ви се
занимава, не сте длъжни да говорите с него. Просто споделям какво ми
казаха.
Придвижиха се още малко в задръстването.
- Пропуснах нещо особено важно - каза шофьорът, след като
Раул му прошепна нещо. - Тук много лесно се намират наркотици по
улиците - от хашиш до хероин. Също както е лесно да се намерят в
Амстердам, Париж, Мадрид или Щутгарт например. Само че, ако ви
хванат, никой, абсолютно никой няма да успее да ви измъкне от
затвора навреме, за да продължите с нас. Предупредени сте и се
надявам да сте ме разбрали добре, да сте ме разбрали много добре.
Бяха предупредени, но Майкъл се съмняваше, че ще го
послушат, особено като имаше предвид, че от три седмици не бяха
вземали никаква дрога. Той следеше внимателно, но незабелязано
всеки един от групата и през тези три седмици, откакто бяха заедно,
никой не прояви интерес към субстанциите, които приемаха ежедневно
в Амстердам и други европейски градове.
Това отново го накара да си зададе въпроса защо всички
маниакално повтарят, че дрогата създава зависимост. Като лекар в
Африка той беше опитвал най-различни растения с халюциногенен
ефект, за да разбере дали ще може да ги прилага върху своите
пациенти, и знаеше, че само производните на опиума водят до
пристрастяване.
А, да, и кокаинът, който рядко се появяваше в Европа, тъй като в
САЩ успяваха да изконсумират почти всичко, произведено в Андите.
Въпреки това правителствата навсякъде по света харчеха
огромни средства за борба с дрогата, докато цигарите и алкохолът се
продаваха на всяка крачка. Може би това се дължеше на политиците,
рекламните бюджети, такива неща.
Майкъл знаеше, че холандката, която току-що поиска двойна
стая с бразилеца, е напоила една от страниците на книгата си с разтвор
на ЛСД - беше го споделила с останалите, защото всички знаеха всичко
случващо се в автобуса и си имаха собствена „Невидима поща“. Когато
дойдеше моментът, тя щеше да изреже едно парченце, да го сдъвче, да
го погълне и да получи халюцинации.
Но това не представляваше проблем. Лизергиновата киселина,
открита в Швейцария от Алберт Хофман и разпространена в
останалата част на света от харвардския професор Тимъти Лиъри, вече
беше забранена, но си оставаше неуловима.
☼☼☼
Паулу се събуди с ръката на Карла върху гърдите си. Тя все още
спеше дълбоко и той се чудеше как да стане, без да я събуди.
Бяха стигнали сравнително рано до хотела. Цялата група вечеря
в един и същ ресторант - шофьорът беше прав, че в Турция е много
евтино. Когато се качиха в стаята си, видяха, че леглото е двойно. Без
да коментират каквото и да било, те се изкъпаха, изпраха дрехите си,
закачиха ги да съхнат в банята и се строполиха на матрака. Очевидно и
двамата възнамеряваха за пръв път след толкова дни да се наспят
хубаво на едно прилично място, но голите им тела, които се докосваха
за пръв път, имаха други планове. Преди да се опомнят, те вече се
целуваха.
Той трудно успя да получи ерекция, а и Карла не му помогна -
просто показа, че ако той пожелае, тя е съгласна. За пръв път
интимността им прекрачи целувките и хващането за ръка, но трябваше
ли само защото има до себе си хубава жена, да се постарае да й
достави удоволствие? Дали иначе тя би се почувствала по-грозна и
нежелана?
А Карла си мислеше:
 „Нека страда известно време, нека си мисли, че ще бъда
разочарована, ако предпочете да спи. Ако видя, че нещата не се
получават, ще направя каквото е необходимо, но да почакаме“.
Най-накрая ерекцията дойде, той проникна в нея, но стигна до
оргазъм много бързо, макар да се опитваше да се контролира. В края
на краищата от толкова време не беше спал с жена.
Карла, която не получи никакъв оргазъм и той разбра това, го
потупа нежно по главата, както правят майките с децата си, обърна се
на другата страна и в този момент си даде сметка, че и тя е изтощена.
Заспа, без да мисли за нещата, които обикновено й помагаха да заспи.
Същото се случи и с него.
Сега Паулу беше буден. Реши да излезе, за да избегне разговора
за снощи. Много внимателно премести ръката й, обу резервния си
панталон, облече якето и тъкмо се канеше да отвори вратата, когато чу:
- Къде отиваш? Няма ли поне да ми кажеш „добро утро“?
- Добро утро!
Истанбул трябва да е много интересно място и съм сигурен,
че ще ти хареса.
- Защо не ме събуди?
Защото смятам сънищата за един от начините да общуваш с
Бог. Това научих, когато започнах да се занимавам с окултизъм.
- Защото допуснах, че може да сънуваш нещо красиво или че не
си се наспала. Не знам.
Думи. И още думи. Служеха само да започнат да усложняват
нещата.
- Помниш ли какво стана снощи?
Правихме секс. Без да сме го планирали, а просто защото
бяхме голи в едно легло.
- Помня. И бих искал да се извиня. Знам, че не беше каквото
очакваше.
- Нищо не съм очаквала. С Раян ли отиваш да се срещнеш?
В действителност той знаеше, че въпросът е: С Раян и Мирт ли
отиваш да се срещнеш?
-Не.
- А знаеш ли къде отиваш?
- Знам какво търся. Но не и къде да го намеря - ще питам на
рецепцията, надявам се те да ме информират.
 Искаше му се тя да престане да задава въпроси, да не го
принуждава да обяснява какво търси - място, където да срещне хора,
запознати с танцуващите дервиши. Ала тя не се отказа.
-Отивам на религиозна церемония, на която се танцува.
- Ще прекараш първия си ден в един толкова различен град, в
една толкова специална страна, както в Амстердам, така ли? Не ти ли
стигнаха кришнарите? Не ти ли стигна нощта около огъня?
Не, не му бяха стигнали. И с някаква смесица от възмущение и
желание да я провокира той й разказа за танцуващите турски дервиши,
които беше гледал в Бразилия. Мъжете с малки червени фесове и
искрящо-бели поли, които се завъртаха около себе си както Земята и
другите планети. След известно време това движение довеждаше
танцуващите до транс. Те принадлежаха към специален орден, който
понякога беше признаван от исляма, но друг път беше отхвърлян,
откъдето идваше основното вдъхновение. Дервишите бяха част от
Ордена на суфитите, създаден през XIII в. от един поет, роден в Персия
и починал в Турция. Суфизмът признаваше само една истина - нищо не
може да се дели, видимото и невидимото са едно цяло, а хората -
илюзии от плът и кръв.
Затова той не беше проявил особен интерес към разговора за
паралелните реалности.
- Ние сме всичко и всички едновременно, като се има предвид,
че времето не съществува. Забравяме го, защото ежедневно ни
бомбардират с информация във вестниците, по радиото и телевизията.
Ако приемем Единството, повече няма да имаме нужда от нищо. За
миг ще познаем смисъла на живота, но този кратък миг ще ни даде
сили да стигнем до смъртта, която в действителност е просто преход
към времето, движещо се в кръг. Разбра ли?
- Съвършено точно. Аз лично смятам да отида на градския
пазар, предполагам, че в Истанбул има такова място, където хората се
опитват да покажат на малкото туристи, които ги посещават, най-
чистото проявление на своето сърце - изкуството. Не възнамерявам да
купувам нищо, и то не по финансови съображения, а тъй като нямам
свободно място в раницата си, но ще се постарая да установя дали
хората ще ме разберат, дали ще усетят моето възхищение от
произведенията им. Защото според мен въпреки всички философски
описания, които ти направи, единственият общ език се нарича Красота.
 Тя отиде до прозореца и той видя голия й силует, очертан на
фона на слънцето. Колкото и дразнеща да се опитваше да бъде, той
изпитваше към нея дълбоко уважение. Излезе, като си мислеше дали
няма да е по-добре и той да отиде до пазара - трудно щеше да му бъде
да проникне в затворения свят на суфизма, въпреки че вече беше чел
много за него.
А Карла се питаше защо не я покани да го придружи. В края на
краищата щяха да прекарат в този град още шест дни, пазарът нямаше
да затвори, а можеха заедно да опознаят една традиция, което навярно
би било незабравимо преживяване.
Отново бяха тръгнали в различни посоки, колкото и да се
опитваха да се намерят.
☼☼☼
Карла откри по-голямата част от групата във фоайето. Поканиха
я на обиколка на забележителностите - щели да посетят Синята
джамия, „Света София“, Археологическия музей. В града имало
уникални туристически обекти като например гигантска подземна
цистерна с дванайсет реда колони (общо 336, уточни един младеж),
където в миналото се съхранявала питейна вода, предназначена за
византийските императори. Но тя каза, че вече има други планове, и
никой не попита какви, нито пък й задаваха въпроси за предишната
нощ, прекарана с бразилеца. Закусиха заедно и поеха в различни
посоки.
Маршрутът на Карла не бе отбелязан в никой туристически гид.
Тя се спусна до брега на Босфора и се загледа в червения мост между
Европа и Азия. Един мост, свързващ два толкова различни континента!
Изпуши две-три цигари и смъкна презрамките на възможно най-
скромната блуза, която имаше, за да си направи кратка слънчева баня.
Но скоро няколко мъже се приближиха към нея и се опитаха да я
заговорят, така че тя се принуди да вдигне презрамките си и да се
махне от там.
Откакто скуката се настани сред всички тях, Карла не спираше
да си задава любимия въпрос: Защо искам да отида в Непал? Никога
не съм вярвала особено в тези неща; моето лутеранско възпитание е
по-силно от разни ароматни пръчици, мантри, пози за медитация и
съзерцание, свещени книги и езотерични секти. Не отиваше в Непал,
за да намери отговора на този въпрос -тя вече го имаше и й беше
омръзнало постоянно да доказва своята борбеност и смелост, своята
нестихваща агресивност и неконтролируем състезателен дух. Цял
живот се беше старала да превъзхожда останалите, а така и не успя да
надмогне себе си. Свикна да бъде такава, каквато е, въпреки че още
беше прекалено млада.
Държеше да промени всички, а не можеше да промени самата
себе си.
Искаше й се да каже на Паулу много повече от това, което беше
изрекла, да го накара да повярва, че заема все по-важно място в живота
й. Изпита нездраво задоволство, като разбра, че той чувства вина за
снощната неловка ситуация в леглото, и не направи нищо, за да го
успокои, не каза: „Любов моя (любов моя!), не се притеснявай, първия
път винаги е така, малко по малко ще се открием“.
Ала обстоятелствата не й позволяваха да се доближи нито до
него, нито до когото и да било друг. Дали защото не проявяваше
достатъчно търпимост към хората, дали защото те не я
предразполагаха и не се опитваха да я приемат такава, каквато е, а
веднага се отдръпваха, неспособни да положат малко усилие да стопят
ледената стена, зад която се криеше тя.
Надяваше се, че ще може да обикне някого, без да очаква в
замяна промени и благодарност.
Доста често се беше влюбвала. Когато това се случваше,
енергията на любовта променяше света около нея, но тя не издържаше
да обича някого дълго време.
Искаше да е съд, в който Голямата любов да изсипе своите
цветя и плодове. И където живата вода да ги съхрани така, сякаш току-
що са били откъснати, готови да бъдат дарени на онзи, който би
проявил смелост точно така. Смелост да ги приеме. Но никога никой
не идваше - по-точно, идваха разни мъже и веднага си тръгваха
уплашени, защото тя не беше съд с цветя и плодове, а гръмотевична
буря със силен вятър, природна стихия, която не можеше да бъде
укротена или използвана да върти мелници и да осветява градове, а
само всяваше ужас.
Искаше й се да видят красотата, но те виждаха само урагана и
никога не се опитваха да му устоят. Предпочитаха да избягат на някое
по-безопасно място.
 Замисли се за семейството си - въпреки че родителите й бяха
ревностни лутерани, никога не се бяха опитали да й наложат нещо. Е,
като малка отнесе някой и друг шамар, което беше нормално и не
особено травмиращо - беше нещо обичайно за възпитанието в нейния
град.
Беше отличничка, справяше се чудесно със спортовете, беше
най-красивата в класа (и тя го знаеше), никога не й беше
представлявало трудност да си намери гадже, но въпреки това най-
много обичаше да е сама.
Да е сама. Изпитваше огромно удоволствие от това. Затова
искаше да отиде в Непал, където да си намери някоя пещера и да
остане САМА, докато й изпопадат зъбите, докато й побелее косата,
докато местните селяни престанат да й носят храна и последният й
залез се огледа в снега, нищо повече.
Сама.
Приятелките й от училище винаги й бяха завиждали заради
лекотата, с която общуваше с момчетата, приятелите й от университета
се бяха възхищавали на нейната независимост и ясни цели, колегите в
работата й бяха смаяни и подразнени от нейната креативност - в края
на краищата тя беше съвършената жена, кралицата на планината,
лъвицата от джунглата, спасителката на безпътни души. Получаваше
предложения за брак още от осемнайсетгодишна от всякакви мъже, но
преди всичко от богаташи, които я засипваха с жестове и бижута (два
от многото пръстени с диаманти, които имаше, бяха достатъчни да си
плати пътуването до Непал и да й останат пари за още доста време).
Винаги когато получеше скъп подарък, предупреждаваше, че не
възнамерява да го върне в случай на раздяла. Мъжете се подсмихваха,
защото бяха свикнали цял живот да бъдат предизвиквани от по-силни
мъже, а не от жени, и не приемаха сериозно думите й. Накрая винаги
падаха в пропастта, която тя беше изкопала около себе си, и едва
тогава си даваха сметка, че всъщност никога не са били близо до това
възхитително момиче, а са стояли на някакъв нестабилен въжен мост,
който не можеше да издържи тежестта на рутината и баналностите.
Идваше раздялата и на нея дори не й се налагаше да казва каквото и да
било - те изобщо не се осмеляваха да поискат да им върне подаръците.
Но веднъж един от тях каза нещо, което тя никога нямаше да
забрави. Това стана на третия ден от връзката им, докато закусваха в
леглото в скъп хотел в Париж, където бяха отишли за премиерата на
книгата му (никой не отказва пътуване до Париж, поне така смяташе
тя).
- Ти си в депресия.
Тя се засмя. Не се познаваха много добре, бяха отишли в
прекрасен ресторант, бяха пили от най-хубавото вино и от най-
хубавото шампанско там, а този мъж й говореше така! Защо?
- Не се смей. Ти страдаш от депресия. Или от тревожност. Или
и от двете. Факт е обаче, че с годините ще поемеш по път, от който
няма връщане назад. Колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-добре.
Искаше да му каже колко облагодетелствана е от живота, че има
чудесно семейство, работа, която й харесва, и възхищението на
околните, но от устата й излязоха съвсем други думи:
- Откъде ти хрумна?
Тонът й беше презрителен. Мъжът, чието име се постара да
забрави още същия следобед, каза, че не му се говори за това - той е
психиатър по професия, но сега не е на работа.
Ала тя настоя. Смяташе, че всъщност иска да говори, защото
беше останала с впечатлението, че той мечтае да прекара остатъка от
живота си с нея.
- Защо казваш, че страдам от депресия, след като ме познаваш
от толкова кратко време?
- Защото това кратко време в действителност бяха четирийсет и
осем часа, през които имах възможност да те наблюдавам на
премиерата на книгата ми във вторник и тази вечер в ресторанта. Ти
изобщо обичала ли си някого?
- Много хора.
Беше лъжа.
- А какво значи да обичаш?
Въпросът толкова я уплаши, че тя реши да впрегне цялата си
креативност. Потисна страха си и без да бърза, отговори:
- Значи да позволиш всичко. Да не се боиш, че си попаднал в
омагьосана гора и всичко ще свърши с изгрева на слънцето, да не
плуваш срещу течението, а да се оставиш да те завладее радостта -
това е според мен да обичаш.
- Друго нещо?
 - Означава да продължиш да си свободен, та и човекът до теб
никога да не се почувства заробен. Любовта е нещо спокойно и кротко,
бих казала, дори самотно. Да обичаш заради самата обич, а не поради
някаква друга причина - като брак, деца, пари, такива неща.
- Красиви думи. Но докато сме заедно, ти предлагам да
помислиш над това, което ти казах. Няма да си разваляме престоя в
този невероятен град, като те карам да си задаваш въпроси, а ти, като
ме караш да работя.
Добре, имаш право. Но защо ми каза, че страдам от депресия и
от тревожност? Защо толкова малко се интересуваш от нещата,
които имам да кажа?
- А защо да имам депресия?
- Един от отговорите би бил, че още не си успяла да изживееш
истинската любов. Но той не е изчерпателен, защото познавам много
хора с депресия, които са идвали при мен точно защото са обичали
твърде всеотдайно и са се раздали докрай. Смятам - при това казвам
нещо, което не би трябвало да казвам, - че имаш депресия поради
някаква физическа причина. Може би ти липсва определено вещество
в организма. Може да е дефицит на серотонин или допамин, но в твоя
случай със сигурност не се касае за норадреналин.
- Излиза, че депресията е химически проблем, така ли?
- Разбира се, че не. Съществуват много фактори, но не може ли
вече да се облечем и да се разходим по брега на Сена?
- Добре. Но преди това ми изброй останалите фактори.
- Ти каза, че любовта може да се изживее в самота, без каквато
и да било споделеност, но само от хора, които са решили да посветят
живота си на Бог или на ближните. Светци. Визионери.
Революционери. В случая говоря за една по-човешка любов, която се
проявява само когато сме близо до любимия. Тя предизвиква огромно
страдание, ако не може да бъде изразена или забелязана от обекта на
чувствата ни. Убеден съм, че ти страдаш от депресия, защото никога не
присъстваш изцяло в реалността, очите ти блуждаят от място на място,
в тях не грее светлина, а са изпълнени с досада. Онази вечер, докато
давах автографи, забелязах, че полагаш неимоверно усилие да
общуваш с хората - вероятно всички са ти се стрували скучни,
банални, по-нисши от теб.
Той стана от леглото.
 - Стига толкова. Ще се изкъпя, освен ако не искаш да влезеш
първа.
- Върви ти. Аз ще си подредя нещата. Не бързай, трябва да
остана сама за малко след всичко, което чух. В действителност ми е
необходимо да съм сама половин час.
Той се засмя иронично, сякаш да каже „ето, виждаш ли?“. Но
стана и отиде в банята. За пет минути Карла си стегна куфара и се
облече. Отвори и затвори вратата безшумно. Мина през фоайето,
поздрави всички, които я изгледаха учудено, но прекрасният
апартамент не беше нает от нея, така че никой не я попита нищо.
Обичайно би трябвало да даде някакво обяснение, когато излиза с
багажа си, без да плати.
Тя отиде при консиержа и попита кога излита следващият
самолет за Холандия.
- За кой град?
- За който и да е, аз съм холандка и това не е проблем.
Имаше полет на KLM в два и петнайсет.
- Искате ли да ви купим билет и да го включим в сметката на
апартамента?
Тя се поколеба, помисли си, че не е зле да си отмъсти на мъжа,
който беше надникнал в душата й без позволение и който отгоре на
всичко можеше да греши по отношение на нещата, които й наговори.
Но накрая каза:
- Не, благодаря, имам пари.
Карла държеше да не зависи от мъжете, които избираше да й
правят компания при пътуванията й по света.
Тя погледна отново към червения мост, припомни си всичко
прочетено за депресията - и какво не е прочела, защото се е уплашила -
и реши, че от момента, в който прекоси този мост, ще стане друга
жена. Ще допусне да се влюби в най-неподходящия мъж, който живее
на другия край на света, ще страда, когато той си отиде, или ще
направи всичко възможно да го последва, а може и да се отдаде на
медитация и да си припомня лицето му в пещерата, която би си
избрала в Непал, но повече не можеше да продължава да води този
живот на човек, който има всичко, ала не е в състояние да се наслади
на нищо.
☼☼☼
 Паулу стоеше пред една врата без никакво обозначение в тясна
уличка с къщи, които изглеждаха изоставени. След много усилия и
много въпроси беше успял да открие един суфитски център, макар да
не беше убеден, че ще открие там танцуващи дервиши. Затова по-рано
беше отишъл на пазара - където се надяваше да срещне Карла, но не я
намери - и се беше въртял като пумпал пред хората, имитирайки
свещения танц, докато повтаряше „Дервиши?“. Много хора му се
смееха, други го подминаваха, защото го смятаха за луд, като се мъчеха
да го заобиколят, страхувайки се, че разперените му ръце могат да ги
докоснат.
Той не се отчая. На много сергии имаше от онези фесове, които
беше видял на спектакъла - червени шапки с форма на пресечен конус,
каквито носеха турците. Купи си един фес, нахлупи го на главата си и
продължи да обикаля насам-натам, като питаше с мимики къде има
такова място, където хората танцуват... ето така. Минувачите вече не се
смееха, нито се отдръпваха, само го гледаха със сериозни лица и
говореха на турски. Ала той не се предаде.
Накрая един мъж с посивели коси сякаш разбра какво пита
чужденецът. Паулу повтаряше „Дервиши? Дервиши?“ и вече
започваше да се изморява. Предстояха му още шест дни в Истанбул,
можеше да се възползва от момента и да разгледа пазара, ала човекът
се приближи до него и каза:
- Дервишлер?
Да, това ще да е било, произнасял е „дервиши“ неправилно.
Сякаш за да потвърди предположението си, човекът изимитира
движенията на танцуващите дервиши. Но сега лицето му вече не
изразяваше учудване, а упрек.
- Ти мюсюлманин?
Паулу поклати глава.
- Не - каза човекът. - Само ислям.
Паулу застана пред него.
- Поет! Руми! Дервишлер! Суфити!
Името Руми, основател на ордена, и думата „поет“ вероятно
умилостивиха турчина, защото, макар да се преструваше на ядосан,
неохотно го хвана за ръката и го заведе до мястото, където той се
намираше сега - пред една полуразрушена къща. Не знаеше какво
друго да направи, освен да се опита да влезе.
 Почука на вратата няколко пъти, но никой не му отвори.
Натисна дръжката - не беше заключено. Можеха ли да го обвинят в
проникване с взлом? Вярно ли беше, че в изоставените сгради пускат
диви кучета, за да не се настанят бездомници в тях?
Той открехна вратата. Изчака да не би да залаят кучета, но дочу
само един глас, мъжки глас в далечината, който говореше нещо на
английски, само че Паулу не успя да долови какво. Ала веднага разбра,
че е на точното място, защото усети мириса на ароматни пръчици.
Помъчи се да схване думите на мъжа, но не успя.
Единственият начин да разбере какво става вътре беше да влезе
в къщата - в най-лошия случай щеше да бъде изгонен. Какво имаше за
губене? Най-неочаквано бе на път да осъществи една от мечтите си -
да се свърже с танцуващите дервиши.
Трябваше да рискува. Влезе, затвори вратата след себе си и
когато очите му привикнаха към сумрака, установи, че се намира в
някакъв стар склад, който беше абсолютно празен, целият боядисан в
зелено и с изгнило дюшеме. През малкото прозорци с изпотрошени
стъкла се процеждаше светлина. Тя му позволи да различи в дъното на
огромното помещение един човек, седнал на пластмасов стол. Човекът
спря да разговаря със себе си, щом забеляза неканения посетител.
Каза нещо на турски и Паулу поклати глава - не знае турски.
Човекът също поклати глава, за да покаже, че е обезпокоен от появата
му, прекъснала нещо важно.
- Какво търсите тук? - попита го той на английски с френски
акцент.
Какво можеше да каже Паулу? Истината. Танцуващите
дервиши.
Човекът се засмя.
- Чудесно. И аз затова дойдох. Един ден потеглих от Тарб -
затънтено френско градче с една-единствена джамия - и тръгнах да
търся познание и мъдрост. Към това се стремите, нали? Направете
същото, което направих аз, когато се натъкнах на един дервиш.

В продължение на хиляда и един дни изучавайте един поет,

запаметявайте всичко, написано от него, и отговаряйте на всеки
въпрос, който ви задават, с мъдростта на неговите стихове. Едва тогава
ще можете да започнете с уроците. Защото вашият глас вече ще се е
слял с този на Просветления и с неговите стихове, написани преди
осемстотин години.
- Руми?
Човекът направи почтителен жест, като чу името. Паулу
приседна на земята.
- А как мога да се науча? Вече съм чел доста негови стихове, но
не разбирам как да ги приложа на практика.
- Човекът, търсещ духовното, знае малко, защото чете и се
опитва да изпълни ума си с онова, което смята за мъдро. Продайте
книгите му и си купете лудост и заслепление - така ще се приближите
малко до истината. Книгите съдържат мнения и поучения, анализи и
сравнения, докато свещеният пламък на лудостта ни води към самата
истина.
- Не нося книги. Дойдох като човек, търсещ опит - в този
случай опита, идващ с танца.
- Това е стремеж към познание, а не танц. Тайната се крие в
сянката на Аллах. Каква сила може да има сянката пред мощта на
слънцето? Излезте от сянката, отидете на слънце и приемете, че
неговите лъчи ви вдъхновяват повече от мъдрите слова.
Мъжът посочи едно място на около десет метра от стола му,
където се процеждаше слънчев лъч. Паулу отиде до посоченото място.
- Поклонете се на слънцето. Позволете му да проникне в
душата ви, защото познанието е илюзия, а истината се таи в екстаза.
Знанията ни изпълват с чувство за вина, докато екстазът ни свързва с
Онзи, който представлява Вселената - и преди тя да е съществувала, и
след като бъде унищожена. Познанието е да се опитваш да се измиеш с
пясък, когато наблизо има кладенец с бистра вода.
Точно в този миг от високоговорителите, монтирани на
минаретата на джамията, се разнесе напевен призив, който отекна из
целия град - Паулу знаеше, че е време за молитва. Стоеше с лице
срещу слънцето, осветен от лъча, който се виждаше заради летящите в
него прашинки, и, съдейки по шума зад гърба си, разбра, че
възрастният мъж с френски акцент коленичи, обърнат по посока на
Мека, и започва своята молитва. Паулу се постара да изпразни
съзнанието си - не беше толкова трудно, не и на това място без каквато
и да била украса - нямаше ги дори думите от Корана, изписани толкова
изкусно, че приличаха на рисунки. Намираше се в едно абсолютно
празно пространство, далече от своя край, от приятелите си, от нещата,
които беше научил, от други неща, които искаше да научи, от доброто
и злото - просто беше там. Само там, сега.
Направи поклон, отново вдигна глава и отвори очи - тогава
усети, че слънцето разговаря с него, като не се опитваше да го поучава,
а просто позволяваше на светлината си да залее всичко наоколо.
Скъпи мой, светлина моя, нека твоята душа да се изпълни с
вечно удивление. В даден момент ти ще напуснеш това място и ще се
върнеш при твоите хора, защото още не е дошъл моментът да се
откажеш от всичко. Ала Върховният дар, наречен Любов, ще те
превърне в инструмент на думите ми — онези думи, които не
произнесох, но ти така добре разбираш.
Тишината учи, ако се потопиш във Великата тишина.
Тишината може да се предаде с думи, защото такава ще е твоята
съдба, ала когато този момент дойде, не се опитвай да обясниш
абсолютно нищо и направи така, че хората да отдадат почит на
Мистерията.
Искаш ли да бъдеш поклонник по пътя на Светлината? Тогава
се научи да вървиш през пустинята. Разговаряй със сърцето си,
защото думите са случайни и макар да ти служат да общуваш със
себеподобните ти, не допускай да бъдеш подвеждан от значения и
обяснения. Хората чуват само онова, което искат да чуят, затова
никога не се опитвай да убеждаваш никого, а следвай съдбата си без
страх - или ако ще, и със страх, но я следвай.
Искаш ли да достигнеш небето и да дойдеш при мен? Научи се
да летиш със собствените си криле, което значи с дисциплина и
състрадание.
Храмовете, църквите и джамиите са препълнени с хора,
страхуващи се от нещата навън - затова накрая се оказват
манипулирани с мъртви слова. Ала моят храм е светът, не го
напускай. Живей в него, дори да ти е трудно, дори да станеш обект
на подигравки от страна на другите.
Никога не приемай да имаш ученици или последователи, които
вярват на думите ти, защото, когато това стане, ще означава, че те
са престанали да вярват на онова, което сърцата им нашепват и
което всъщност е единственото правилно.
 Вървете заедно, пийте и се радвайте на живота, но пазете
дистанция, за да не се налага едните да крепят другите — падането
е част от пътя и всеки сам трябва да се научи да става на крака.
Минаретата вече бяха замлъкнали. Паулу не знаеше колко време
е прекарал в разговор със слънцето - лъчът осветяваше една точка,
далече от мястото, където той седеше. Обърна се и видя, че мъжът,
изминал хиляди километри само за да открие онова, което би могъл да
намери и сред планините в своя край, вече беше излязъл. Той беше
сам.
Време бе да си тръгне, защото малко по малко се оставяше да
бъде завладян от свещения пламък на лудостта. Нямаше да се наложи
да обяснява къде е бил и се надяваше очите му да не го издадат, защото
чувстваше, че те блестят, а това можеше да привлече вниманието на
останалите.
Той запали една от ароматните пръчици до стола и излезе.
Затвори вратата, но знаеше, че за онези, които се опитват да прескочат
някой праг, вратите винаги са отворени. Достатъчно е да натиснат
дръжката.
☼☼☼
Журналистката от френската новинарска агенция изглеждаше
недоволна от това, за което я бяха пратили: интервю с хипита - с
хипита! - насред Турция, пътуващи за Азия с автобус, също като
многото емигранти, поели в обратната посока към богатствата и
възможностите на Европа. Тя нямаше предразсъдъци нито спрямо
едните, нито спрямо другите, но сега, когато в Близкия изток бяха
пламнали конфликти, телексът не преставаше да бълва новини.
Имаше слухове, че югославски батальони се избиват помежду
си, Гърция беше на ръба на война с турците, кюрдите искаха
автономия и турският президент се чудеше как да постъпи, Истанбул
се беше превърнал в гнездо на шпиони, в което съжителстваха агенти
на КГБ и ЦРУ, кралят на Йордания бе потушил един бунт и сега
палестинците се заричаха да си отмъстят...
Е, какво търсеше тя в този третокласен хотел при толкова важни
събития по света?
Изпълняваше поставената задача. Шофьорът на тъй наречения
Магически автобус й се беше обадил по телефона и двамата се
срещнаха във фоайето. Той беше умен и симпатичен британец и също
като нея не разбираше интереса на чуждестранната преса към
пътешествието им, но беше решил да й съдейства с каквото може.
Тя обаче не забеляза нито едно хипи във фоайето, а само
някакъв млад мъж, който приличаше на Распутин, и друг, на около
петдесет години, който на вид нямаше нищо общо с хипитата. До него
седеше млада жена.
- Господинът ще отговори на въпросите ви - каза шофьорът и
посочи по-възрастния мъж. - Той говори вашия език.
Това беше предимство. Интервюто на френски щеше да протече
по-лесно и по-бързо. Тя започна с обичайните въпроси. (Име: Жак /
Възраст: 47 години / Роден в: Амиен, Франция / Професия: бивш
маркетинг директор на водещо френско козметично предприятие /
Семейно положение: разведен.)
- Както би трябвало да са ви информирали, аз съм тук, за да
направя репортаж за Франс Прес, посветен на тази култура, която,
доколкото съм чела, е възникнала в САЩ... - Тя едва се сдържа да не
каже „сред богаташките синчета, които се чудят какво да правят“. И се
е разпространила по цялата планета.
Жак кимна в знак на съгласие, докато журналистката мислеше
да добави: „И по-точно, там, където са най-големите богатства на
планетата“.
- Какво по-конкретно искате да знаете? - попита Жак, който
вече съжаляваше, че се е съгласил да даде интервю, докато останалите
от групата бяха навън, разглеждаха града и се забавляваха.
- Ние знаем, че това е движение без предразсъдъци, в чиято
основа са наркотиците, музиката, големите концерти на открито,
където всичко е позволено, пътуванията и пълното незачитане на
онези, които в момента воюват за един идеал, за едно по-свободно и
справедливо общество...
- Като например?
- Като например онези, които се опитват да освободят
потиснатите народи, да изобличат несправедливостите, да вземат
участие в неизбежната класова борба, в която хората проливат кръвта
си и дават живота си, за да може бъдещето на човечеството,
социализмът, да престане да бъде утопия и скоро да се превърне в
реалност.
 Жак кимаше - беше излишно да откликва на подобни
провокации, защото единственото, което щеше да постигне, бе да
провали своя безценен първи ден в Истанбул.
- Знаем, че хипитата имат много по-свободно, дори бих казала,
порочно виждане за секса, според което мъжете на средна възраст няма
защо да се притесняват от връзки с момичета, които могат да им бъдат
дъщери...
Жак се канеше да пропусне и това покрай ушите си, но не успя,
тъй като беше прекъснат.
- Момичето, което може да му бъде дъщеря - допускам, че става
дума за мен, нали? - всъщност е негова дъщеря. Не бяхме представени
една на друга, но аз се казвам Мари, на двайсет години съм, родена
съм в Лизио, студентка по политически науки, почитателка на Камю и
Симон дьо Бовоар. Музикални вкусове: Дейв Брубек, „Грейтфул Дед“
и Рави Шанкар. В момента пиша дипломна работа за това как
социалистическият рай, за който „хората дават живота си“ и който се
нарича Съветски съюз, се е превърнал в толкова потиснически режим,
колкото и диктатурите, наложени в Третия свят от капиталистическите
страни като САЩ, Англия, Белгия, Франция. Нещо друго да ви
интересува?
Журналистката благодари за коментара, преглътна на сухо,
почуди се за няколко секунди дали всичко това би могло да е лъжа,
реши, че не е, опита се да прикрие изненадата си и стигна до
заключението, че някъде там навярно е сюжетът за нейния материал:
ще разкаже историята на един мъж, бивш маркетинг директор на
голяма френска компания, който в момент на екзистенциална криза
решава да захвърли всичко и да тръгне по света заедно с дъщеря си.
Без обаче да вземе предвид рисковете, които крие това за момичето -
поточно, преждевременно съзрялата млада жена, съдейки по начина й
на говорене. В момента журналистката се намираше в неизгодна
позиция и трябваше да си върне преднината.
- Вече опитвали ли сте наркотици?
- Много ясно: марихуана, чай от халюциногенни гъби и някои
химически вещества, от които ми стана зле. Но никога не съм
докосвала хероин, кокаин или опиум.
Журналистката хвърли поглед към бащата, който слушаше
безучастно.
 - А привърженичка ли сте на свободния секс?
- Откакто измислиха противозачатъчните хапчета, не виждам
причина сексът да не е свободен.
- А практикувате ли го?
- Това не ви влиза в работата.
Виждайки, че разговорът клони към конфронтация, бащата
реши да смени темата.
- Не сме ли тук, за да си говорим за хипитата? Много добре
определихте нашата философия. Какво друго искате да знаете?
Един мъж на близо петдесет да говори за „нашата
философия“?!
- Бих искала да знам защо отивате в Непал с автобус. Доколкото
разбирам и доколкото съдя по някои дребни детайли от облеклото ви,
би трябвало да имате достатъчно пари, за да стигнете до там със
самолет.
- Защото за мен най-важно е самото пътуване. Искам да се
запозная с хора, които никога не бих имал възможност да срещна в
първа класа на „Ер Франс“, чиито услуги съм ползвал многократно.
Там никой с никого не разговаря, дори пасажерите да седят един до
друг в продължение на дванайсет часа.
- Но съществуват и по-удобни...
- Да, съществуват и по-удобни превозни средства от този бивш
училищен автобус с ужасно окачване и неподвижни облегалки -
предполагам, че това искахте да кажете. Но в моето предишно
превъплъщение, тоест, докато работех като маркетинг директор,
опознах много хора, с които се налагаше да общувам. И, честно казано,
всички те бяха еднакви - все същите съперничества, все същите
интереси, все същата показност. Този живот беше съвсем различен от
моя като дете, когато помагах на баща ми във фермата му близо до
Амиен.
Журналистката започна да прелиства бележките си. Сега вече
съвсем недвусмислено се намираше в неизгодна позиция. Трудно се
оказа да провокира тези двамата.
- Какво търсите? - попита Жак.
- Една фраза за хипитата, която си бях записала някъде.
- Но вие ги описахте много добре: секс, музика, наркотици, рок
и пътувания.
 Французинът успяваше да я подразни повече, отколкото
подозираше.
- Мислите си, че е само това. А има още толкова много неща.
- Още много ли? Тогава ни ги кажете, защото, когато предприех
това пътуване по покана на дъщеря ми, която виждаше колко съм
нещастен, нямах време да проуча детайлите.
Журналистката заяви, че всичко е наред, че вече е получила
търсените отговори, като вътрешно си повтаряше: мога да си измисля
каквото си искам за това интервю, никой никога няма да разбере. Ала
Жак настоя да продължат. Предложи да й вземе кафе или чай („кафе,
омръзна ми този подсладен ментов чай“), турско или обикновено
(„турско, намираме се в Турция, смешно е да се прецежда течността,
смляното кафе би трябвало да си е вътре“).
- Смятам, че двамата с дъщеря ми заслужаваме да научим нещо
повече. Например не знаем откъде произхожда думата „хипи“.
Той беше неприкрито ироничен, но тя се направи, че не
забелязва, и реши да продължи нататък. Умираше да изпие едно кафе.
- Никой не знае със сигурност. Но ако искаме да бъдем
истински французи и да се опитаме да дадем дефиниция на всичко, то
идеята за вегетарианството, свободната любов и живота в комуна
произхожда от Персия и се основава на култ, създаден от мъж на име
Маздак. Няма много исторически сведения за него. Същевременно,
тъй като сме принудени да пишем все повече за това движение, се
правят проучвания и някои журналисти твърдят, че идеологията на
хипитата е вдъхновена от гръцките философи, наречени циници.
- Циници ли?
- Циници. В древността думата не е имала нищо общо със
смисъла, който днес влагаме в нея. Диоген е най-известният
представител на тази школа. Според него хората трябва да се
противопоставят на онова, което им налага обществото - всички ние
сме възпитани да имаме повече, отколкото ни е необходимо, - и да се
обърнат към първичните ценности, тоест да живеят в съзвучие с
природните закони, да се задоволяват с малко, да се радват на всеки
нов ден и да се откажат напълно от всичко, което постоянно им се
насажда - власт, печалбарство, скъперничество, такива неща.
Единствената цел на живота е да се освободят от ненужното и да
открият радостта във всяка минута, във всеки дъх. Според легендата
самият Диоген е живял в бъчва.
Шофьорът се приближи. Хипито, което приличаше на
Распутин, навярно знаеше френски, защото седна на пода и се
заслуша.
Кафето дойде. То съживи журналистката, която ентусиазирано
продължи своя урок. Внезапно враждебната атмосфера изчезна и сега
тя беше в центъра на вниманието.
- Идеята се разпространила с появата на християнството, когато
монасите ходели в пустинята да търсят уединение, за да говорят с Бог.
И тя продължава да живее в наши дни благодарение на известни
философи като американеца Торо или освободителя на Индия Ганди.
Опростявай. Опростявай нещата и ще бъдеш по-щастлив.
- Но как е станало така, че тази идея внезапно да се превърне в
нещо като мода, в начин на обличане, в това да бъдеш циничен в
съвременния смисъл на думата - да не вярваш нито в десницата, нито в
левицата примерно?
- Нямам никаква представа. Казват, че причината се корени в
големите рок фестивали като „Удсток“ например. Казват, че някои
музиканти като Джери Гарсия и „Грейтфул Дед“ или Франк Запа и
„Мадърс ъф Инвеншън“ са започнали да изнасят безплатни концерти в
Сан Франциско. Затова ме помолиха да ви интервюирам.
Журналистката погледна часовника си и стана.
- Извинете, трябва да тръгвам. Имам още две интервюта днес.
Тя събра листата си и приглади дрехите си.
- Ще ви изпратя - каза Жак.
Враждебността беше изчезнала напълно - тя просто беше
професионалист, който се опитваше да си свърши добре работата, а не
враг, дошъл там, за да ги критикува.
- Няма нужда. И не се чувствайте виновен за това, което каза
дъщеря ви.
- Все пак настоявам.
Излязоха заедно. Жак попита къде се намира пазарът за
подправки - изобщо не го интересуваше да разглежда неща, които няма
да си купи, но за него щеше да е удоволствие да се наслади на аромата
на растения и билки, който може би никъде другаде нямаше да усети.
 Журналистката го упъти и продължи със забързани крачки в
обратната посока.
☼☼☼
Докато вървеше към пазара за подправки, Жак - чиято работа в
продължение на много години бе да продава на хората неща, от които
нямат нужда, и да провежда кампании на всеки шест месеца, за да
запознае потребителите с „новия продукт“, лансиран на пазара - си
мислеше, че Истанбул би трябвало да има по-ефикасно министерство
на туризма. Беше запленен от уличките, от магазинчетата, покрай
които минаваше, от кафенетата, които сякаш бяха застинали във
времето със своята обстановка, дрехите на хората, мустаците. Защо
повечето турци си пускаха мустаци?
Съвсем случайно откри причината, когато спря в едно кафене,
което вероятно беше виждало и по-добри дни. Беше декорирано в стил
ар нуво, от онези, които се срещат само в най-потайните и изтънчени
кътчета на Париж. Реши да изпие второто си турско кафе за деня -
смляно кафе, сварено в малък съд, който наричаха „джезве“. Не беше
виждал другаде такова медно канче с дълга права дръжка. Очакваше
до края на деня стимулиращият ефект върху организма му да отшуми и
да може да спи спокойно още една нощ. Кафенето беше празно -
имаше само един клиент освен него, и собственикът, който разбра, че е
чужденец, го заговори. Разпита го за Франция, за Англия, за Испания.
Разказа му историята на своето заведение, което бе нарекъл с
миролюбивото име Cafe de La Paix, пожела да узнае какво мисли за
Истанбул („току-що пристигнах, но ми се струва, че градът би
трябвало да стане по-популярна туристическа дестинация“), за
големите джамии и градския пазар („още не съм разгледал нищо, тук
съм от вчера“) и започна да обяснява за прекрасното кафе, което
приготвя, докато Жак не го прекъсна:
- Забелязах нещо интересно, като е възможно и да съм се
заблудил. Но поне в тази част на града всички имат мустаци,
включително и вие. Това някаква традиция ли е? Ако не искате, няма
нужда да отговаряте на въпроса ми.
Собственикът на кафенето изглеждаше щастлив да отговори.
- Изключително съм доволен, че сте забелязали. Мисля, че за
пръв път чужденец влиза тук и ме пита подобно нещо. И забележете,
че заради прекрасното ми кафе малкото туристи, които посещават
града, често идват при мен по препоръка на големите хотели.
Без да поиска позволение, той седна на масата на Жак и поръча
на помощника си - голобрадо момче, едва излязло от пубертета - да
донесе ментов чай.
Кафе и ментов чай. Май това бяха единствените две неща,
които хората пиеха тук.
- С религията ли е свързано?
-Кое?
- Това, че имате мустаци.
- По никакъв начин! Носим ги, защото сме мъже с чест и
достойнство. Научих това от моя баща - той имаше отлично
поддържани мустаци и винаги ми казваше: „един ден и ти ще имаш
такива“. Обясни ми, че по времето на моя прадядо, когато проклетите
англичани и, моля да ме извините, французи започнали да ни изтикват
към морето, хората трябвало да решат в каква посока ще поемат
занапред. И тъй като във всеки батальон имало шпиони, решили, че
мустаците ще са един вид код. В зависимост от формата те показвали
дали хората са „за“ или „против“ реформите, налагани от проклетите
англичани и, пак извинявайте, французи. Не е било някакъв таен код,
разбира се, а отстояване на принципите.
Правим това от разпадането на нашата славна Османска
империя, когато хората е трябвало да определят новата посока, в която
ще се развива нашата страна. Онези, които подкрепяли реформата,
носели мустаци, наподобяващи буквата М. Онези, които били против,
ги оставяли да се спускат към брадичката във формата на подкова.
- Ами които не са били нито „за“, нито „против“?
- Те бръснели цялото си лице. Но по този начин опозорявали
семейството си, защото били като жени.
- Така ли е и до днес?
- Бащата на всички турци Кемал Ататюрк, военен, който най-
накрая успял да прекрати ерата на крадците, издигани на престола от
европейските сили, понякога носел мустаци, а понякога не. Така
объркал света. Ала веднъж установени, традициите трудно се забравят.
Освен това, ако се върнем в началото на нашия разговор, какво лошо
има човек да парадира със символа на своята мъжественост?
Животните правят същото, само че със своите козини или пера.
 Ататюрк. Храбрият воин, сражавал се в Първата световна
война, спрял една инвазия, ликвидирал султаната, сложил край на
Османската империя, отделил исляма от държавата (което мнозина
смятали за невъзможно) и напук на проклетите англичани и французи
отказал да подпише унизителен мирен договор с Антантата - както
направила Германия, посявайки неволно семето на нацизма.
Жак вече беше виждал много снимки на най-голямата икона на
модерна Турция, когато фирмата му се опитваше да завладее отново
бившата империя чрез търговски трикове. Но досега не беше обръщал
внимание, че Ататюрк понякога е без мустаци. Беше забелязал само, че
на снимките с мустаци те не приличат нито на М, нито на подкова, а са
оформени по традиционния западен начин, при който космите
покриват само горната устна.
Господи, какви неща беше научил за мустаците и техните тайни
послания! Попита колко дължи за кафето, но собственикът на
кафенето отказа да му вземе пари - щял да му позволи да плати
следващия път.
- Много арабски шейхове идват тук да си присадят мустаци -
каза той. - В това сме най-добрите на света.
Размениха още няколко приказки и турчинът помоли за
извинение, тъй като обедните клиенти започваха да пристигат. Жак
реши да плати сметката на голобрадото момче и излезе, благодарейки
мислено на дъщеря си, че буквално го е тласнала да напусне работа с
отлично обезщетение. А ако трябваше да се върне след „ваканцията“ и
да разкаже на колегите си за мустаците и турците? Всички биха казали,
че е много любопитно и екзотично, но само от любезност.
Жак продължи към пазара за подправки и се запита: „Защо
никога не накарах насила родителите си да зарежат за малко фермата в
Амиен и да попътуват?“. В началото извинението беше, че им трябват
пари, за да може единственият им син да получи добро образование.
Когато той завърши маркетинг - специалност, от която родителите му
нямаха ни най-малка представа, - те започнаха да обещават, че може би
следващата година или пък по-следващата ще отидат в чужбина, но
сега е невъзможно, макар всеки земеделец да знае, че има моменти,
когато природата сама си върши работата и изнурителният труд на
полето - засаждане, подкастряне, бране на реколтата - се редува с
време на скука и бездействие.
 В действителност те никога не бяха възнамерявали да напуснат
добре познатия им регион, сякаш останалата част от света
представляваше някакво страшно място, където биха се изгубили сред
непознати улици, чужди градове, пълни със сноби, които веднага биха
разпознали по говора им, че са от провинцията. Не, навсякъде по света
е едно и също, смятаха те, всеки има предопределено място в него и
трябва да си го знае.
Като млад Жак много се дразнеше от техните възгледи, но
нямаше какво да направи, освен да живее по начина, по който беше
планирал: да се уреди на добра работа (уреди се), да си намери жена и
да се ожени (беше на двайсет и четири години, когато това се случи),
да се издигне в службата, да опознае света (опозна го и накрая се
изтощи от живота по летищата, хотелите и ресторантите, докато жена
му търпеливо го чакаше вкъщи, опитвайки се да придаде някакъв
смисъл на живота си, освен този да се грижи за дъщеря им), в даден
момент да стане директор, да се пенсионира, да се върне във фермата и
да завърши дните си на мястото, където се е родил.
Докато гледаше назад толкова години по-късно, си мислеше, че
е могъл да изреже всички онези междинни фази, ала душата му и
огромното му любопитство го тласкаха напред към безкрайните
часове, прекарани в работа, която в началото харесваше, а после
намрази точно когато започнаха да го повишават.
Можеше да изчака малко и да напусне в подходящия момент.
Бързо се изкачваше в йерархията на фирмата, заплатата му беше
станала тройна, а дъщеря му - която виждаше за кратко между две
пътувания - беше приета да учи политически науки. Накрая жена му се
разведе с него, защото смяташе семейния си живот за безсмислен, и
остана сама в дома им, тъй като Мари вече имаше приятел и живееше с
него.
Повечето от идеите му за маркетинга (дума и професия, които
сега бяха толкова модерни) се приемаха, въпреки че някои се
оспорваха от разни стажанти, водени от желанието да привлекат
внимание върху себе си, но той беше свикнал с това и веднага
подрязваше крилцата на натегачите. Бонусите му в края на годината,
изчислени въз основа на приходите на компанията, растяха. Когато
отново стана ерген, започна да ходи на повече партита и да се среща с
интересни жени, но всичките използвачки. Неговата козметична марка
беше препоръка за всичко и пред всички и жените винаги намекваха,
че искат да се появят в рекламите на някои продукти. Той не казваше
нито „да“, нито „не“. Времето минаваше, любовниците, водени от
интереси, си тръгваха, а влюбените в него приятелки мечтаеха да се
ожени за тях, само че Жак вече имаше ясни планове за бъдещето си -
още десет години работа и ще напусне в разцвета на силите си с много
пари и възможности. Отново щеше да пътува по света, този път из
Азия, която познаваше съвсем слабо. Щеше да се опита да научи разни
неща, които дъщеря му, по това време неговата най-добра приятелка,
искаше да му покаже. Представяха си как ще отидат до Ганг и в
Хималаите, ще стигнат до Андите и до Ушуая, близо до Южния полюс,
когато се пенсионираше. И когато Мари завършеше, разбира се.
Докато две събития не разтърсиха живота му.
☼☼☼
Първото събитие се случи на 3 май 1968 г. Жак чакаше Мари в
офиса си, за да се приберат заедно с метрото, но тя закъсняваше с
повече от час. Той реши да й остави бележка на рецепцията в сградата,
където работеше, близо до църквата „Сен-Сюлпис“ (фирмата
притежаваше редица имоти и не всички отдели се намираха в
луксозната централа), и излезе на улицата.
Внезапно видя, че Париж гори. Черен дим изпълваше въздуха,
от всички страни виеха сирени и първата му мисъл беше, че руснаците
са бомбардирали града.
 Веднага беше изблъскан към стената от група младежи, които
тичаха с мокри кърпи на лицата, крещейки „Диктатурата свърши!“ и
неща от този род, той вече не помнеше точно какви. Въоръжени
полицаи хвърляха гранати със сълзотворен газ. Някои от младежите се
спъваха и падаха на земята. Полицаите веднага започваха да ги бият.
Жак усети, че очите му парят от газа. Не разбираше какво става. Какво
беше това? Трябваше да попита някого, но в този момент най-важното
бе да открие дъщеря си - къде ли би могла да е тя? Опита се да тръгне
към Сорбоната, но улиците бяха непроходими заради ожесточените
схватки между силите на реда и младежите, които приличаха на банда
анархисти. Горяха автомобилни гуми, полицаите бяха замеряни с
павета, коктейли „Молотов“ летяха във всички посоки, а превозните
средства бяха спрели. Още сълзотворен газ, още крясъци, още сирени,
още павета, изкъртени от улицата, още пребити младежи...
Къде е дъщеря ми?
Щеше да е грешка, ако не и самоубийство, да тръгне към зоната
на сблъсъците. Най-добре беше да се прибере вкъщи, за да чака Мари
да се обади и да се надява всичко да отмине, защото то трябваше да
отмине до вечерта.
Жак никога не беше участвал в студентски протести, неговите
цели в живота бяха други, но никой от протестите, които бе виждал, не
беше продължил повече от няколко часа. Оставаше да изчака
позвъняването на дъщеря си - само за това се молеше на Бог в този
момент. Живееха в страна с толкова привилегии, където младежите
получаваха каквото си пожелаят, а възрастните знаеха, че ако работят
усърдно, ще стигнат до пенсия без особени проблеми, ще продължат
да пият най-доброто вино на света, да ядат най-вкусната храна на света
и да се разхождат без страх из най-красивия град на света.
Дъщеря му се обади около два през нощта - той беше пуснал
телевизора, където и двата канала излъчваха и анализираха,
анализираха и излъчваха събитията в Париж.
- Не се притеснявай, татко. Добре съм. Но веднага трябва да
освободя телефона, има опашка за него, затова ще ти обясня по-късно.
Понечи да я попита нещо, но тя вече беше затворила.
Жак не мигна цяла нощ. Протестите продължаваха много по-
дълго, отколкото си беше представял. Коментаторите по телевизията
бяха изненадани като него, тъй като всичко беше избухнало внезапно,
без предупреждение. Опитваха се да изглеждат спокойни, да обяснят
сблъсъците между полицията и студентите с помощта на помпозните
думи на социолози, политици, анализатори, някои полицаи, някои
студенти и тем подобни.
Нивото на адреналина в кръвта му рязко спадна и той се тръшна
изтощен на канапето. Когато отвори очи, вече беше ден и време да
отиде на работа, но по телевизията - телевизорът му беше останал
включен цяла нощ - предупреждаваха никой да не напуска дома си, тъй
като „анархистите“ са окупирали университета и спирките на метрото,
барикадирали са улиците и не позволяват на колите да се движат
свободно. По този начин нарушават основните права на гражданите,
заявиха от екрана.
Жак се обади в офиса си, но никой не вдигна. Обади се в
централата и един човек, който беше прекарал там нощта, тъй като
живеел в предградията и нямало как да се прибере, го информира, че е
безсмислено да се опитва да се придвижи - само малцина служители,
живеещи близо до сградата, успели да пристигнат.
- Сигурно всичко ще приключи днес - каза непознатият, с когото
разговаряше.
Помоли да се чуе с шефа си, но той, както много други, не беше
дошъл на работа.
Вълненията не стихнаха, както се очакваше - точно обратното,
положението се влоши, когато гражданите видяха как полицията се
отнася със студентите.
Сорбоната, символ на френската култура, беше окупирана, а
преподавателите или се бяха включили в протестите, или бяха
изгонени от сградата. Създадоха се редица комитети с най-различни
предложения, които веднага щели да бъдат приети или отхвърлени,
както говореха по телевизията, вече с много по-голяма симпатия към
студентите.
Магазините в квартала бяха затворени освен един, държан от
индиец, и отпред имаше много хора, които чакаха да бъдат обслужени.
Жак се нареди търпеливо на опашката и се заслуша в коментарите:
„Защо правителството не прави нищо?“; „За какво плащаме толкова
високи данъци, а полицията не може да реагира в такъв момент?“;
„Комунистите са виновни“; „Виновно е възпитанието, което даваме на
децата си и заради което те сега се чувстват в правото си да се обръщат
срещу всичко, на което сме ги научили“.
Такива неща. Единственото, което никой не успяваше да
обясни, беше защо се случва това. „Все още не знаем.“
Първият ден мина.
Мина и вторият.
И първата седмица свърши.
Но положението само се влошаваше.
Апартаментът на Жак се намираше почти на върха на
Монмартър, на три спирки с метрото от офиса му, и той можеше да чуе
сирените, да види пушека от запалените гуми, да следи улицата в
очакване дъщеря му да се прибере. След три дни тя се появи, изкъпа се
набързо, взе малко дрехи от неговите, тъй като нейните бяха в
квартирата й, хапна нещо и отново излезе, като непрекъснато
повтаряше „после ще ти обясня“.
Онова, което той смяташе за нещо мимолетно, за изблик на
гняв, който може да бъде овладян, накрая обхвана цяла Франция.
Служителите вземаха за заложници работодателите си и накрая
обявиха всеобща стачка. Повечето фабрики бяха окупирани от
работниците - така както се случи с университетите седмица по-рано.
Франция спря да функционира. И проблемът престана да е само на
студентите, които сякаш бяха сменили позицията си и сега размахваха
знамена с надписи „Свободна любов“, „Долу капитализма“, „Отворени
граници за всички“ или „Буржоа, вие нищо не разбирате“.
Проблемът вече беше всеобщата стачка.
Телевизията остана единственото му средство за информация.
За своя изненада и срам, видя как след двайсет дни в ада президентът
на Франция генерал Шарл дьо Гол накрая се появи на екрана, за да
каже на своите сънародници, че ще проведе референдум за „културно,
обществено и икономическо обновление“. Ако изгуби референдума,
ще подаде оставка.
И това от човека, който беше устоял на нацистите и беше
преустановил колониалната война в Алжир, човека, на когото всички
се възхищаваха. Предложенията му не говореха нищо на работниците,
които изобщо не се интересуваха от свободна любов, страна без
граници и тем подобни. Искаха единствено значително увеличение на
заплатите си. Премиерът Жорж Помпиду се срещна с представители на
синдикатите, с троцкисти, с анархисти, със социалисти и едва тогава
кризата започна да отшумява, защото, когато всички бяха изправени
едни срещу други, те предявиха разнопосочни искания. Разделяй и
владей.
Жак реши да вземе участие в една от демонстрациите в
подкрепа на Дьо Гол. Цяла Франция наблюдаваше ужасена.
Демонстрациите, които на практика обхванаха всички градове, накрая
привлякоха огромен брой хора и онези, които бяха подпалили фитила и
които Жак никога не престана да нарича „анархисти“, започнаха да
отстъпват. Бяха подписани нови трудови договори. Студентите, които
нямаха повече искания, лека-полека започнаха да се връщат в
аудиториите с усещането, че победата им не означава абсолютно нищо.
В края на май (или началото на юни, той не можеше да си
спомни точно кога) дъщеря му най-сетне се върна и каза, че са
постигнали всичко, което са искали. Той не попита какво са искали, а и
тя не обясни, но изглеждаше уморена, разочарована, огорчена.
Ресторантите започнаха да отварят врати. Отидоха да вечерят на
свещи, като избягваха да засягат темата - Жак никога не би й признал,
че е участвал в демонстрация в подкрепа на правителството, - и
единственият неин коментар, който прие насериозно, беше, когато тя
каза:
- Уморих се от всичко тук. Ще замина да живея някъде далече.
Накрая Мари се отказа от идеята, защото първо трябвало да
завърши, и той разбра, че онези, които се бореха за една просперираща
и конкурентоспособна Франция, са победили. Истинските
революционери изобщо не се стремяха да завършат и да имат диплома.
По-късно Жак прочете хиляди страници с обяснения и
аргументи, дадени от философи, политици, издатели, журналисти.
Цитираха като причина за събитията затварянето на един университет
в Нантер още в началото на месеца, но това нямаше как да оправдае
цялата ярост, на която стана свидетел малкото пъти, когато се осмели
да излезе от дома си.
И никога не видя нито ред, който да го накара да си каже: „Ето
това предизвика всичко“.
Вторият и окончателен момент в трансформацията му беше
вечеря в един от най-луксозните ресторанти в Париж, където той
водеше специални гости - потенциални чуждестранни клиенти на
фирмата. Май 1968 г. вече беше надживян във Франция, въпреки че
беше подпалил бунтове и на други места по света. Никой не искаше да
се връща към майските събития и ако на някой чужденец му хрумнеше
да разпитва за тях, Жак деликатно отклоняваше въпросите с аргумента,
че „медиите винаги пресилват нещата“.
С това разговорът на тази тема приключваше.
Той беше близък със собственика на ресторанта, който го
наричаше на малко име, и това винаги правеше впечатление на гостите
му - част от плана впрочем. Влизаше, сервитьорите идваха до
„неговата маса“ (която всеки път беше различна в зависимост от това
колко пълен бе ресторантът, но гостите не го знаеха), веднага
сервираха на всички по чаша шампанско, раздаваха менюта, приемаха
поръчки, носеха скъпо вино („Както винаги, нали?“, питаше
сервитьорът, а Жак кимваше) и разговорите бяха все същите (с
новопристигналите, които искаха да разберат дали трябва да отидат в
„Лидо“, „Крейзи Хорс“ или „Мулен Руж“ - невероятно бе как Париж се
свеждаше само до това в чужбина). На деловите вечери всъщност не се
говореше за работа освен в края, когато всички присъстващи
получаваха по една чудесна кубинска пура и последните детайли
биваха уточнявани от хора, смятащи себе си за изключително важни - в
действителност отделът по продажбите отдавна беше наясно с нещата
и само оставаше да се подпишат документите, което винаги се
случваше.
И този път, след като всички направиха своите поръчки,
сервитьорът се обърна към него: „Както винаги ли?“. Както винаги -
стриди за ордьовър. Жак обясни на клиентите си, че трябва да се
сервират живи, но тъй като повечето от тях бяха чужденци, те се
ужасиха. Възнамеряваше веднага след това да поръча охлюви -
прословутите escargots. Накрая щеше да завърши с жабешки бутчета.
Никой не се осмели да последва примера му, а той тъкмо това
искаше. Беше част от маркетинга.
Всички ордьоври бяха сервирани едновременно. Стридите
пристигнаха и хората зачакаха да видят какво ще стане. Той изстиска
малко лимон върху първата, която се раздвижи, за изненада и потрес
на гостите. Пъхна я в устата си и я остави да се плъзне надолу към
стомаха му, вкусвайки солената вода, която винаги оставаше в
черупката.
 Две секунди по-късно вече не можеше да диша. Помъчи се да
остане седнал, но се оказа невъзможно. Падна на земята и в този миг
разбра, че ще умре, вперил поглед в тавана с неговите истински
кристални полилеи, вероятно внесени от Чехословакия.
Цветовете пред погледа му се промениха, сега виждаше само в
червено и черно. Опита се да седне - та той беше изял десетки,
стотици, хиляди стриди в живота си, - но тялото му не помръдваше.
Опита се да диша, но въздухът не влизаше в дробовете му.
След кратък момент на паника Жак умря.
Внезапно се понесе към тавана на ресторанта. Около него
имаше хора, други се опитваха да освободят пространство, а един
сервитьор мароканец тичаше към кухнята. Жак не виждаше ясно,
сякаш имаше някакъв прозрачен слой или течаща вода между него и
сцената долу. Вече не изпитваше страх или каквото и да било друго
чувство - наоколо се възцари абсолютен покой, а времето (защото
времето все още съществуваше) се забърза. Хората долу сякаш се
движеха на забавен каданс, по-точно, бяха като кадри от филм.
Мароканецът се върна от кухнята и после образите изчезнаха -
останаха само бялата празнота и почти осезаемият покой. Противно на
онова, което мнозина казват в подобни случаи, той не видя никакъв
черен тунел. Усещаше могъща любовна енергия около себе си, нещо,
което от дълго време не беше изпитвал. Беше бебе в майчината си
утроба, само това, и не желаеше повече никога да излиза от там.
Внезапно усети как една ръка го сграбчва и го дърпа надолу, но
той не искаше да я последва. Най-накрая се наслаждаваше на онова, за
което винаги се беше борил и което бе очаквал цял живот -
спокойствие, любов, музика, любов, спокойствие. Ала ръката го
дръпна с неимоверна ярост и той повече не можеше да се
съпротивлява.
Първото, което видя, когато отвори очи, беше лицето на
собственика на ресторанта, изразяващо нещо средно между
загриженост и радост. Сърцето на Жак щеше да се пръсне, гадеше му
се и искаше да повърне, но се овладя. Обливаше го студена пот и един
от сервитьорите донесе покривка, за да го завие.
- Жак, къде се уредихте с този сив тен и това прекрасно синьо
червило? - попита собственикът.
 Сътрапезниците му, които седяха около него на пода, също
изглеждаха едновременно ужасени и облекчени. Той се опита да стане,
ала собственикът го спря.
- Починете си. Не за пръв път ни се случва това и няма да е за
последен, предполагам. Затова не само хората, но и повечето
ресторанти са задължени да имат аптечка за първа помощ с лепенки,
дезинфектанти, дефибрилатор в случай на сърдечен пристъп и
неизменната инжекция адреналин, която току-що използвахме. Можете
ли да дадете телефонен номер на ваш роднина? Извикахме линейка, но
вие вече сте извън всякаква опасност. Те ще ви помолят за същото - да
дадете номер, но ако нямате, предполагам, че някой от вашите
приятели може да ви придружи.
- От стридата ли беше? - бяха първите му думи.
- Разбира се, че не. Нашите продукти са от най-високо качество.
Но няма как да знаем с какво се хранят те. Очевидно нашата малка
приятелка, вместо да оформи перла от своето заболяване, се е опитала
да ви убие.
Линейката вече беше дошла и парамедиците искаха да го
поставят на носилка. Той каза, че вече е добре, трябваше да повярва в
това, стана с известни усилия, но го накараха да легне отново, този път
на носилката.
Реши да не спори. Попитаха го за някой близък, на когото да се
обадят, и той даде номера на дъщеря си. Това беше добър знак -
можеше да мисли ясно.
Парамедиците премериха кръвното му, накараха го да следи с
очи някаква светлинка, да докосне с показалеца на дясната си ръка
върха на носа си, той изпълни всичко и вече копнееше да се прибере у
дома. Нямаше нужда от никаква болница, въпреки че плащаше цяло
състояние за здравна осигуровка, така че да получава първокласно и
безплатно медицинско обслужване.
- Ще ви оставим под наблюдение тази нощ - казаха му, докато
вървяха към линейката, спряла пред входа.
Около нея вече се тълпяха хора, изпитващи задоволство винаги
когато можеха да видят някого по-зле от тях самите. Човешките
слабости нямат граници.
Докато го откарваха в болницата без включена сирена (добър
знак), Жак попита дали е било от стридата. Парамедикът до него каза
същото, което и собственикът на ресторанта: Не. Ако било от стридата,
щяло да отнеме повече време, дори часове.
- Тогава от какво?
- Алергия.
Помоли да му обяснят по-добре - собственикът на ресторанта
беше казал, че навярно се дължи на нещо, което стридата е изяла.
Парамедиците отново потвърдиха. Никой не знаел как и кога се случва,
но знаели как да се справят със ситуацията. Медицинският термин бил
„анафилактичен шок“. Без да иска да го плаши, един от парамедиците
му обясни, че алергиите се появяват без никакво предупреждение.
„Например може от дете да ядете нарове, но един ден нарът да ви убие
за няколко минути, тъй като тялото ви е развило нещо необяснимо за
нас. Друг пример - някой може с години да се грижи за градината си,
растенията да са същите, цветният прашец да не се е променил по
състав, но един ден човекът внезапно започва да кашля, усеща болка в
гърлото, после във врата, смята, че се е простудил и трябва да се
прибере в дома си, но не може да помръдне. Не е била болка в гърлото,
а стесняване на трахеята. Troppo tardi. И това се предизвиква от неща,
с които сме в контакт цял живот. Насекомите навярно са най-опасни,
но дори и така да е, няма да прекараме живота си, страхувайки се от
пчелите, нали? Не се притеснявайте, алергиите не са толкова страшни
и за тях няма възраст. Тежък е само анафилактичният шок, какъвто
получихте сега - останалото е хрема, обриви по кожата, сърбеж, такива
неща.“
Пристигнаха в болницата, където дъщеря му чакаше на
регистратурата. Вече беше уведомена, че баща й е преживял алергичен
шок, който можел да се окаже фатален без навременна помощ, но тези
случаи били изключително редки. Мари вече беше дала номера на
здравната му застраховка и нямаше да го вкарват в обща зала.
Настаниха го в самостоятелна стая.
В бързината Мари беше забравила да му донесе пижама, та се
наложи да облече предоставената от болницата. Влезе лекар и премери
пулса му - вече беше нормален; кръвното му налягане още беше малко
повишено, но той го отдаде на стреса, преживян през последните
двайсет минути. Помоли момичето да не се задържа дълго, тъй като
пациентът щеше да бъде изписан още на другия ден.
 Мари придърпа един стол до леглото на баща си, хвана го за
ръцете и Жак внезапно се разплака. От очите му потекоха сълзи,
последвани от хлипания, които ставаха все по-силни, но той знаеше, че
има нужда от това, и не се опита да овладее плача си. Сълзите му се
лееха, а дъщеря му просто го потупваше нежно по ръцете със смесени
чувства - изпитваше нещо средно между облекчение и притеснение,
тъй като за пръв път виждаше баща си да плаче.
Той нямаше представа колко продължи всичко. Постепенно
започна да се успокоява, сякаш беше свалил някаква тежест от
раменете си, от гърдите си, от главата си, от живота си. Мари реши, че
вече е време да го остави да поспи, и се опита да издърпа ръцете си, но
Жак я задържа.
- Не си тръгвай. Трябва да ти разкажа нещо.
Тя облегна глава върху гърдите му, както правеше като дете,
когато той й разказваше приказки. Погали го по главата.
- Знаеш, че си добре и утре можеш да отидеш на работа, нали?
Да. Той знаеше. И на следващия ден щеше да отиде на работа,
но не в сградата, където работеше, а в централата. Настоящият
директор се беше изкачил в йерархията на компанията заедно с него и
му беше оставил съобщение, че държи да го види.
- Това, което искам да ти разкажа, е, че умрях - за секунди или
минути, или за цяла вечност, нямам представа за колко време, но имах
усещането, че нещата се случват бавно. Внезапно бях обгърнат от
някаква любовна енергия, каквато никога преди не съм изпитвал.
Струваше ми се, че се намирам пред...

Гласът му затрепери, докато той се опитваше да сдържи сълзите

си. Но успя да продължи:
- Пред Бог, в който никога през живота си не съм вярвал, както
знаеш много добре. Избрах ти католическото училище, защото се
намира близо до дома ни и дава отлично образование. Караха ме да
присъствам на религиозни церемонии, което ме изпълваше с досада,
но майка ти се гордееше с мен, а съучениците ти, както и родителите
им ме възприемаха като един от тях. В действителност се жертвах
заради теб.
Така и не я попита дали тя вярва в Бог, тъй като моментът не
беше подходящ. Очевидно вече не беше стриктна привърженичка на
католицизма, както й го бяха преподавали - сега се обличаше със
странни дрехи и имаше приятели с дълги коси, които слушаха съвсем
различна музика от песните на Далида и Едит Пиаф.
- Винаги планирах добре нещата и умеех да изпълнявам
плановете си. Според моя график скоро ми предстои да се
пенсионирам с достатъчно пари, за да правя каквото ми харесва. Но
всичко се промени в онези секунди или минути, или години, докато
Бог държеше ръката ми. Още щом се съвзех на пода на ресторанта и
видях загриженото лице на собственика, който се преструваше на
спокоен, разбрах, че никога повече няма да се върна към досегашния
си начин на живот.
- Но ти харесваше работата си.
- Толкова много, че станах най-добрият. Сега обаче искам още
утре да напусна, като запазя чудесните си спомени. И също така искам
да те помоля за нещо.
- Каквото пожелаеш. Ти винаги си ме възпитавал с примера си,
а не с празни приказки.
- Точно това исках да те помоля. Аз те възпитавах и учех
толкова години, а сега искам ти да ме учиш. Искам да попътуваме
заедно по света, да видя неща, каквито никога не съм виждал, да
обърна по-голямо внимание на нощта и на утрото. Напусни работа и
тръгни с мен. Помоли приятеля си да прояви разбиране и търпение и
да те изчака да се върнеш.
Защото трябва да оставя душата и тялото си да се потопят в
непознати реки, трябва да отпия от неща, които никога не съм опитвал,
да гледам планини, които съм виждал само по телевизията, да накарам
тази любов, която изпитах днес, да се прояви отново, ако ще и за
минута на година. Искам да ме водиш през твоя свят. Никога няма да
ти бъда в тежест и ако решиш, че трябва да се махна, само ме помоли -
ще го направя. А ако сметнеш, че вече мога да се върна, ще се върна и
ще направим още една крачка заедно. И пак повтарям: искам ти да ме
водиш.
Дъщеря му не помръдваше. Баща й не просто се беше върнал в
света на живите, но беше намерил и врата или прозорец към нейния
собствен свят, който тя никога не се бе осмелявала да сподели с него.
И двамата изпитваха жажда за Безкрая. А удовлетворяването на
тази жажда беше лесно - просто трябваше да позволят на Безкрая да се
прояви. За това не им беше необходимо никакво специално място
освен сърцето и вярата - неопределена сила, която е навсякъде и носи в
себе си тъй наречената от алхимиците Всемирна душа.
***
Жак стигна до пазара, където имаше повече жени, отколкото
мъже, повече деца, отколкото възрастни, по- малко мустаци и повече
забрадки. Там, където беше спрял, можеше да усети силен аромат -
множество ухания, които се смесваха в едно-единствено, издигащо се
нагоре до небето и после отново спускащо се заедно с дъжда, носейки
благословията и дъгата.
☼☼☼
Гласът на Карла звучеше по-мило, когато се срещнаха в
хотелската стая, за да облекат изпраните предишния ден дрехи и да
излязат за вечеря.
- Къде прекара деня?
Тя никога не беше задавала такъв въпрос. Според нея това беше
нещо, което майка й би питала баща й, нещо, което съпрузите се
питаха помежду си. Паулу нямаше желание да отговори и Карла не
настоя.
- Предполагам, че си отишъл на пазара да ме търсиш - засмя
сетя.
- Тръгнах в тази посока, но после размислих и се върнах на
мястото, където бях преди това.
- Имам едно предложение, на което няма да можеш да ми
откажеш - да вечеряме в Азия.
Не беше трудно да се разбере какво му предлага - да прекосят
моста, който свързваше двата континента. Но техният автобус щеше да
мине по него съвсем скоро, за какво им трябваше да избързват?
- Защото един ден ще мога да разкажа нещо, на което няма да
ми повярват - че съм пила кафе в Европа и двайсет минути по-късно
съм била в ресторант в Азия, готова да опитам всичките специалитети.
Идеята си я биваше. Той можеше да разкаже същото на своите
приятели. И на него никой нямаше да му повярва, щяха да мислят, че
дрогата е размътила мозъка му, но какво от това? А и наистина имаше
някакъв наркотик, който бавно започваше да му въздейства случи се
този следобед при човека, когото беше срещнал, когато влезе в празния
културен център с боядисаните в зелено стени.
 Карла си беше купила някакъв грим от пазара, защото излезе от
банята със сенки на очите и туш на веждите - такава, каквато не я беше
виждал. През цялото време се усмихваше, което също не беше
забелязал преди.
Той реши да се обръсне - имаше си едно вечно оформено
катинарче, което покриваше брадичката му, но не пропускаше да
обръсне останалата част от лицето си при всяка възможност. Когато не
го правеше, го обземаха ужасяващите спомени за времето, прекарано в
затвора. Не се беше сетил обаче да си купи повече от онези
самобръсначки за еднократна употреба - беше изхвърлил последната
още преди да минат Югославия. Облече си един пуловер, купен в
Боливия, и дънковото яке с металните звезди. С Карла слязоха заедно
във фоайето.
Не видяха никого от групата освен шофьора, който се беше
зачел в някакъв вестник. Паулу го попита как да минат по моста до
Азия. Шофьорът се усмихна.
- Вече знам. Аз направих същото, когато дойдох тук за пръв път.
Обясни им къде и как да хванат автобус („дори не си и
помисляйте да тръгнете пеша“) и съжали, че не помни името на
чудесния ресторант от другата страна на Босфора, в който беше
обядвал веднъж.
- Какво става по света? - попита Карла и посочи вестника.
Шофьорът също се изненада видимо от грима и усмивката й.
Нещо се беше променило.
- В Йордания от около седмица цари спокойствие. За
палестинците, които според вестника са мнозинство в страната и са
готвели държавен преврат, този конфликт завинаги ще остане
запомнен като Черния септември. Така го наричат. Но като изключим
тези неща, трафикът е нормален, въпреки че аз отново позвъних в
офиса и от там ми казаха да изчакам следващите указания тук.
- Прекрасно, никой не бърза. Истанбул е цял един свят, който си
заслужава да бъде открит.
- Трябва да видите Анадола.
- Всяко нещо с времето си.
Докато вървяха към автобусната спирка, той забеляза, че Карла
го е хванала за ръка така, сякаш са гаджета, каквито не бяха. Говореха
си общи приказки, радваха се, че е пълнолуние, не духа и не вали -
времето беше идеално за вечерята им.
- Аз ще платя сметката днес - каза тя. - Умирам да пийна нещо.
Автобусът се качи на моста и те прекосиха Босфора в
почтително мълчание - все едно изпълняваха някакъв религиозен
ритуал. Слязоха на първата спирка и стъпиха в Азия, където веднага
видяха пет-шест ресторанта с мушами на масите. Седнаха в първия.
Загледаха се в пейзажа пред себе си. Там беше градът, където
паметниците не се осветяваха като в Европа, но където луната се беше
заела да окъпе всичко с най-красивата светлина.
Сервитьорът се приближи и попита какво ще поръчат. И
двамата отговориха да им избере от най-добрата местна храна, която
предлагат. Сервитьорът не беше свикнал с това.
- Но аз трябва да знам какво искате. Тук хората обикновено
казват какво искат.
- Най-доброто. Това не е ли достатъчен отговор?
Без съмнение. Вместо отново да се оплаче, сервитьорът прие, че
двойката му се доверява. Това го натоварваше с огромна отговорност,
но същевременно го изпълваше с голямо задоволство.
- А какво желаете за пиене?
- От най-хубавото вино в региона. Само да не е европейско,
намираме се в Азия.
Вечеряха заедно в Азия, за пръв път в живота си!
- За съжаление, тук не сервираме алкохолни напитки. Така
повелява религията ни.
- Но нали Турция е светска държава?
- Да, но собственикът е религиозен.
Ако искали, можели да се преместят - две преки по-нататък
щели да намерят каквото искат. Две преки по-нататък можеха да пият
вино, но великолепната гледка към Истанбул под лунната светлина
щеше да се скрие. Карла се зачуди дали ще може да сподели каквото си
бе намислила, без да пие. Паулу не се поколеба - щяха да вечерят без
вино.
Сервитьорът донесе една червена свещ, поставена в метален
фенер, запали я в центъра на масата и докато правеше това, те двамата
мълчаха - поглъщаха с очи красотата и се опияняваха от нея.
 - Говорехме си за това как сме прекарали деня. Ти ми каза, че си
тръгнал към пазара, за да ме откриеш, но после си променил
решението си. Още по-добре, защото аз не стигнах до пазара. Да
отидем утре заедно.
Тя се държеше съвсем различно, много мило, което не беше
характерно за нея. Дали пък не бе срещнала някого и сега да имаше
нужда да сподели?
- Започни ти. Каза, че се интересуваш от някаква религиозна
церемония. Успя ли да откриеш нещо такова?
- Не точно каквото търсех, но успях.
☼☼☼
- Знаех, че ще се върнеш - каза човекът без име, когато го видя
да влиза повторно. - Предполагам, че си изживял нещо много силно,
защото това място е пропито с енергията на танцуващите дервиши.
Макар и, отбелязвам го, всички места по света да са изпълнени с
Божието присъствие, дори и в най-малките детайли като насекомите,
песъчинките, всичко.
- Искам да изуча суфизма. Трябва ми учител.
- Тогава потърси Истината. Опитай се да си редом с нея през
цялото време дори когато те смазва, дори когато задълго е замлъкнала
или когато не казва това, което искаш да чуеш. Това е суфизмът.
Останалото са свещени ритуали, които не допринасят с нищо, освен да
удължат състоянието на екстаз, но за да участваш в тях, трябва да
станеш мюсюлманин. Честно казано, не ти го препоръчвам, защото не
бива да приемаш дадена религия само заради ритуалите.
- Но на мен ми е необходим някой, който да ме води по пътя
към Истината.
- Това не е суфизъм. Написани са хиляди книги за пътя към
Истината и нито една не обяснява какво точно представлява тя. В
нейно име човешкият род е извършил първите си престъпления. Мъже
и жени са били изгаряни, културата на цели цивилизации е била
унищожена, онези, които са допускали плътски прегрешения, са били
прокуждани, други, които са търсели различен път, са били
отхвърляни. Един от тях е бил разпнат в името на „истината“. Ала
преди да умре, той ни е завещал великото определение на Истината. Тя
не е онова, което ни дава сигурност. Не е онова, което ни прави по-
задълбочени. Не е онова, което ни прави подобри от другите. Не е и
онова, което ни държи в плен на предразсъдъците. Истината ни прави
свободни. „И ще познаете Истината, и Истината ще ви направи
свободни“ е казал Исус.
Мъжът направи пауза.
- Суфизмът не е нищо повече от това да се самоанализираш, да
променяш съзнанието си, да разбереш, че думите са твърде ограничени
да опишат Абсолюта и Безкрая.
☼☼☼
Храната дойде. Карла разбираше какво й казва Паулу и
коментарът й, когато дойдеше ред тя да заговори, щеше да се основава
на неговите думи.
- Ще ядем в мълчание? - попита тя.
Паулу отново се изненада от поведението й, тъй като нормално
би произнесла изречението с удивителен знак накрая.
Да, те мълчаха, докато се хранеха. Гледаха небето, пълната луна
и водите на Босфора, осветени от лъчите й. Лицата им бяха огрени от
свещта, а сърцата им биеха лудо при срещата на двама непознати,
внезапно поели заедно към ново измерение. Колкото повече си
позволим да приемем от света, толкова повече ще получим - било
любов, било омраза.
Ала в този момент Паулу не усещаше нито едното, нито
другото. Не се стремеше към някакво прозрение, не беше подчинен на
никоя религия, не се ръководеше от свещените текстове, които беше
забравил, нито от логиката, философията или каквото и да било.
Беше потънал в абсолютната празнота и празнотата изпълваше
целия свят.
Не попитаха какво са им поднесли - знаеха само, че са малки
порции в много чинии. Не посмяха да пият от местната вода, затова си
поръчаха безалкохолни - така беше по-сигурно, макар и не толкова
интересно.
Паулу се осмели да зададе въпроса, който разпалваше
любопитството му, но който можеше да съсипе вечерта.
- Ти си съвсем различна. Да не си срещнала някого и да си се
влюбила? Не ми отговаряй, ако не искаш.
- Срещнах един човек и съм влюбена, въпреки че той още не
знае.
- Това ли искаше да ми разкажеш?
 - Да. Но като довършиш твоята история. Нали не си я
довършил?
- Не съм. Но няма нужда да продължавам, защото тя всъщност
още няма край.
- Бих искала да чуя останалото.
Тя не го каза заядливо и Паулу се опита да се съсредоточи върху
храната. Никой мъж не обича да му се изповядва жена, докато му
прави компания. На мъжете им се иска тя да присъства изцяло там,
отдадена на момента, на вечерята на свещи, на луната, осветяваща
водата и града.
Той започна да опитва от всяко блюдо - тесто, пълнено с месо,
което приличаше на равиоли, ориз, завит в лозови листа във вид на
малки пурички, кисело мляко, пресен хляб без мая, току-що изваден от
пещта, боб, шишчета с месо, нещо като пица във формата на лодка,
напълнена с маслини и подправки. Вечерята щеше да продължи цяла
вечност. Но за тяхна изненада, храната бързо изчезна от масата - беше
твърде апетитна, за да стои там, да изстива и да губи вкуса си.
Сервитьорът се върна, събра пластмасовите чинии и попита
дали вече може да донесе основното ястие.
- Дума да не става! Преядохме!
- Но то вече се приготвя, не можем да го спрем.
- Ще го платим, но молим ви, не ни носете нищо повече, иначе
няма да успеем да си тръгнем от тук на собствен ход.
Сервитьорът се засмя. Те също се засмяха. Сякаш беше задухал
различен вятър, който донасяше със себе си неочаквани неща и
изпълваше всичко наоколо с нови аромати и цветове. Това усещане
нямаше нищо общо с храната, с луната, с Босфора и моста, а с деня,
който и двамата бяха изживели.
- Ще довършиш ли? - каза Карла, запали две цигари и му подаде
едната. - Изгарям от нетърпение да ти разкажа за моя ден и срещата ми
с мен самата.
Очевидно беше влязла в контакт със своята сродна душа. В
интерес на истината, на Паулу не му се разказваше повече, но тя го
беше помолила и сега той трябваше да продължи.
☼☼☼
Паулу мислено се върна в зелената зала с увисналите тук-там
греди и изпочупените стъкла на прозорците, които навремето вероятно
са били произведения на изкуството. Слънцето вече залязваше и
помещението тънеше в сумрак, време беше да се върне в хотела, но той
продължи да настоява пред човека без име:
- Вие сигурно сте имали учител.
- Трима, ала нито един от тях не беше свързан с исляма. Не бяха
и познавачи на поезията на Руми. Докато се обучавах, сърцето ми
питаше Бог: „На прав път ли съм?“. А Той ми отвръщаше: „Да“. Аз
обаче упорствах: „Но кой си Ти?“. И Той ми отвръщаше: „Аз съм Ти“.
- Кои бяха тримата ви учители?
Човекът се усмихна, запали едно синьо наргиле до себе си,
изпусна малко дим, подаде го на Паулу, който направи същото и после
седна на пода.
- Първият беше един крадец. Веднъж се бях изгубил в
пустинята и успях да се прибера чак през нощта. Бях оставил ключа си
у съседа, но не посмях да го събудя по никое време. Накрая срещнах
един човек, помолих го за помощ и той отключи вратата само за миг.
Толкова се смаях, че го помолих да ме научи как го прави. Той
ми каза, че се препитава с обири, но аз му бях изключително
благодарен и го поканих да спи у дома.
Крадецът остана при мен в продължение на един месец. Всяка
вечер излизаше и казваше:
„Отивам да работя, ти продължавай да медитираш и да се
молиш усърдно“. Когато се връщаше, винаги го питах дали е успял да
свърши нещо, а той неизменно ми отговаряше:
„Нищо не направих тази нощ. Но ако е рекъл Господ, утре ще
опитам отново“.
Беше щастлив човек и никога не го видях да се отчайва от
липсата на резултати. Докато медитирах и, медитирайки, не постигах
нищо - не влизах в контакт с Бог, - аз често си спомнях за думите на
крадеца: „Нищо не направих тази нощ. Но ако е рекъл Господ, утре ще
опитам отново“. Това ми даваше сили да продължа.
- Кой беше вторият ви учител?
- Едно куче. Бях тръгнал към реката да пия вода, когато кучето
се появи пред мен. То също беше жадно. Ала щом стигна до водата,
видя там друго куче, което не беше нищо повече от собственото му
отражение. Уплаши се, отдръпна се, залая, направи всичко възможно
да го прогони. Не успя, разбира се. Тъй като умираше от жажда, най-
накрая реши да рискува и се бухна в реката. В този миг образът
изчезна.
Човекът без име направи пауза и продължи:
- Третият ми учител беше едно дете. То вървеше към джамията
близо до селището, където живеех. В ръката си носеше запалена свещ.
Попитах го: „Ти ли запали тази свещ?“. Хлапето кимна. Тъй като се
притеснявам, когато деца си играят с огъня, отново попитах: „Дете,
преди да запалиш свещта, тя е била угасена. Можеш ли да ми кажеш
откъде се взе пламъкът, с който свети сега?“.
Хлапето се засмя, угаси свещта и на свой ред ме попита: „А вие
можете ли да ми кажете къде отиде пламъкът, който беше тук?“.
В този миг осъзнах колко глупав съм бил през целия си живот.
Кой запалва пламъка на мъдростта? Къде отива този пламък? Разбрах,
че в определени моменти човек носи в сърцето си свещения огън, но
така и не знае как е бил запален. Оттогава започнах да обръщам повече
внимание на всичко край мен - облаци, дървета, реки и гори, мъже и
жени. От всичко можех да науча онова, което ми беше необходимо в
момента, като уроците изчезваха, щом станеха излишни. Имал съм
хиляди учители през целия си живот.
Започнах да вярвам, че пламъкът винаги ще свети, когато имам
нужда от него. Бях ученик на живота и продължавам да съм такъв.
Научих се да вниквам в най-простите и най-неочакваните неща,
каквито са приказките, разказвани от родителите на децата им.
Затова и по-голямата част от мъдростта на суфизма не е в
свещените текстове, а в приказките, молитвите, танците и
съзерцанието.
Високоговорителите на джамиите зазвучаха отново - ходжите
приканваха вярващите към последната за деня молитва. Човекът без
име коленичи, обърнат по посока на Мека, и започна да се моли.
Когато свърши, Паулу попита дали може пак да дойде на другия ден.
- Разбира се - отвърна той. - Ала няма да научиш нищо повече
от това, което сърцето ти пожелае да научиш. Защото аз разполагам
само с истории и тихо място, което може да бъде използвано за
усамотение и покой, и то единствено когато нямаме религиозни танци.
☼☼☼
Паулу се обърна към Карла:
- Сега е твой ред.
 Да, тя знаеше. Плати сметката и тръгнаха към брега. От моста
се чуваха колите и клаксоните, но те не пречеха на луната, водата и
гледката към Истанбул.
- Днес седнах на отсрещния бряг и в продължение на часове
гледах как тече водата. Замислих се как съм живяла досега, спомних си
мъжете, които познавам, мислих за поведението си, което сякаш
никога нямаше да се промени. Вече се бях уморила от себе си.
Запитах се защо съм такава. Дали съм единствената, или има и
други хора, неспособни да обичат? През годините срещнах много
мъже, които бяха готови на всичко за мен, и не се влюбих в нито един.
Понякога си мислех, че най-сетне съм открила моя принц, но
чувството не траеше дълго - скоро не можех да понасям присъствието
на този човек, колкото и мил, внимателен и влюбен да беше. Не давах
обяснения, просто казвах истината - той се опитваше с всички
възможни средства да ме спечели отново, но напразно. Дори
докосването по ръката в опит да се оправят нещата ме отвращаваше.
Била съм с мъже, които са заплашвали да се самоубият - слава
богу, останаха си само със заплахите.
Никога не съм изпитвала ревност. Когато станах на двайсет
години, реших, че може да съм болна. Никога не съм била вярна - имах
различни любовници дори когато бях с някого, готов да направи
всичко за мен. Запознах се с един психиатър или психотерапевт, не
знам точно, и отидохме в Париж. За пръв път той забеляза моя проблем
и веднага започна с клишетата - трябвала ми медицинска помощ, в
организма ми липсвало нещо, отделяно от жлезите. Вместо да потърся
лечение, аз отидох в Амстердам.
Както сигурно си забелязал и както можеш да си представиш,
умея с лекота да съблазнявам мъжете. Само че веднага губя интерес
към тях. Затова ми хрумна да отида в Непал - мислех никога повече да
не се върна, да остарея там и да открия любовта си към Бог - за
момента, признавам, само допускам, че изпитвам такава, без да съм
убедена в това.
Факт е, че не откривах решение на проблема, но не исках да
тръгна по лекари, а просто да изчезна от света и да посветя живота си
на съзерцание. Нищо повече.
Защото животът без любов не струва. Какво е животът без
любов? Дърво, което не ражда плодове. Сън без съновидения. Дори
понякога е безсъние. Това е живот, прекаран ден след ден в очакване
слънцето да проникне в напълно затворена и затъмнена стая,
боядисана в черно, за която имаш ключ, но не желаеш да отвориш
вратата и да излезеш навън.
Гласът й започваше да трепери. Паулу се опита да я прегърне,
но тя се отдръпна.
- Още не съм свършила. Винаги съм била изкусна
манипулаторка и от това добих толкова голямо самочувствие и
усещане за превъзходство, че неволно си повтарях: ще се отдам само
на някой, който може да ме опитоми. Но досега не се беше появил
такъв човек. Погледна го и напиращите в очите й сълзи се превърнаха
в искри. - Защо си тук сега, на това вълшебно място? Защото аз така
пожелах. Защото имах нужда от спътник и прецених, че ти би бил
идеалният, дори след като забелязах твоите недостатъци - тръгна да
танцуваш с кришнарите, за да се правиш на свободен, отиде в Къщата
на изгряващото слънце, за да се правиш на смел, което си беше чиста
глупост, прие като голямо изпитание посещението на една вятърна
мелница - вятърна мелница!, - сякаш ставаше дума за пътуване до
Марс.
- Не исках да ходя, ти настояваше.
Карла не беше настоявала, а само беше предложила, но
очевидно нейните предложения се приемаха като заповеди. Тя
продължи:
- Така или иначе, в онзи ден, когато се връщахме от мелницата и
се отправихме към моята цел - да си купя билет до Непал, - разбрах, че
съм влюбена. Без никаква специална причина, без да се е случило
нещо по-различно от предишния ден, без да си казал или направил
нещо, без абсолютно нищо. Аз бях влюбена. И знаех, че както и преди
се беше случвало, това няма да трае дълго - ти беше най-
неподходящият за мен човек.
Изчаках чувството да отшуми, но то така и не отмина. Когато
започнахме да си говорим по-често с Раян и Мирт, усетих, че те
ревнувам. Вече бях изпитвала завист, гняв, несигурност... Но ревност?
Това чувство ми беше непознато. Реших, че искам всички да ми
обръщате повече внимание, тъй като съм толкова независима и хубава,
толкова умна и решителна. Реших, че не е точно ревност заради друга
жена, а раздразнение, че в момента не съм център на вниманието.
 Карла го хвана за ръката.
- А тази сутрин, докато гледах реката и си припомнях нощта, в
която танцувахме заедно около огъня, разбрах, че това не е увлечение,
а любов. Дори и след снощния момент на интимност, когато ти се
представи като ужасен любовник, аз продължавам да те обичам. Знам,
че те обичам, както и че ти ме обичаш. Можем да прекараме остатъка
от живота си заедно, било на път, било в Непал, било в Рио, било на
пустинен остров. Обичам те и имам нужда от теб.
Не ме питай защо ти го казвам - никога на никого не съм го
казвала, но ти знаеш, че говоря истината. Обичам те и не търся
обяснения за чувствата си.
Тя извърна лице и зачака Паулу да я целуне. Той я целуна, но
някак отчуждено и каза, че може би е време да се върнат в Европа, в
хотела си. Бяха прекарали ден, наситен с много силни емоции и
прозрения.
Карла се притесни.
Паулу се притесни още повече, защото това беше само една
красива авантюра. Бяха имали моменти на страст, моменти, в които му
се искаше тя да е завинаги до него, но всичко вече беше отминало.
Не, той не я обичаше.
☼☼☼
Спътниците се виждаха на закуска, за да споделят
преживяванията си и идеите си. Карла седеше сама и когато я питаха
нещо за Паулу, казваше, че той иска да оползотвори всяка секунда, за
да проучи по-добре „танцуващите дервиши“, затова всяка сутрин се
среща с човек, който го обучава.
- Паметниците, джамиите, древните водохранилища, чудесата
на Истанбул може и да почакат, така ми каза - обясни тя. - Защото
винаги щели да са на мястото си. Докато онова, което изучавал,
можело да изчезне всеки момент.
Останалите проявиха пълно разбиране. В края на краищата,
доколкото им беше известно, между двамата нямаше никаква по-
интимна връзка освен факта, че са си наели обща стая.
В нощта, когато се върнаха от Азия, правиха страхотен секс,
Карла се обля в пот и докато лежеше, тръпнеща и отмаляла, си
мислеше, че е готова на всичко за този мъж. Но той говореше все по-
малко.
 Тя не се осмеляваше да го попита „обичаш ли ме?“, но беше
сигурна в това. Сега искаше за малко да загърби егоизма си и да му
позволи да отиде до мястото, където се срещаше с някакъв французин
и изучаваше суфизма, защото това беше уникална възможност.
Момчето, което приличаше на Распутин, я покани да разгледат заедно
двореца „Топкапъ“, но тя отказа. Раян и Мирт я поканиха да посети с
тях пазара - бяха толкова заети да се забавляват, че забравиха най-
важното - да видят как живеят хората, какво ядат, какво си купуват. Тя
прие и се уговориха да отидат на другия ден.
Шофьорът обаче каза, че това трябва да стане или днес, или
никога, защото размириците в Йордания били потушени и на другия
ден щели да отпътуват. Помоли Карла да предаде това и на Паулу,
сякаш тя му беше гадже, любовница или съпруга.
Отговорът й беше „разбира се“, при положение че нормално би
бил нещо от сорта на онова, което Каин бе казал за Авел: „Нима съм
пазач на брата си?“. Когато чуха думите на шофьора, всички изразиха
огромно недоволство. Но как така? Не беше ли планирано да останат
цяла седмица в Истанбул? Днес им беше едва третият ден, като се има
предвид, че първият не бе пълноценен, тъй като бяха капнали от
пътуването.
- Не. Беше планирано да отидем в Непал. И продължава да
бъде. Спряхме тук, защото нямахме избор. И трябва бързо да
продължим, защото според пресата и според компанията, за която
работя, размириците могат да избухнат отново. Освен това в Катманду
ме очакват хора, които искат да се върнат обратно.
Шофьорът имаше последната дума. Който не беше готов да
тръгне на другия ден в единайсет сутринта, трябваше да остане и да
чака следващия автобус след петнайсет дни.
Карла реши да отиде до пазара с Раян и Мирт. Жак и Мари се
присъединиха към тях. Всички те забелязаха някаква промяна в Карла.
Беше по-спокойна и изпълнена с повече светлина, но никой не се
осмели да коментира каквото и да било. Това момиче, което винаги се
владееше и контролираше решенията си, навярно се беше влюбило в
слабоватия бразилец с брада катинарче.
А тя си мислеше: Да, другите навярно са забелязали, защото аз
наистина се чувствам различно. Те не знаят причината, но виждат
промяната.
 Колко хубаво беше, че е способна да обича. Сега си даваше
сметка защо любовта е толкова важна за хората, за всички хора по
света. Спомняше си с известна горчивина колко страдание е
причинила, но нямаше какво да направи.
Любовта е онова, което ни кара да осъзнаем мисията си на
Земята, целта в живота си. Който помни това, ще бъде следван и
закрилян от доброто, ще намери покой в тежките моменти, ще даде
всичко от себе си, без да иска нищо в замяна освен присъствието на
любимия човек.
Така би трябвало да бъде - светът винаги ще е по-щедър към
тези, които обичат. Любовта побеждава насилието със своята благост,
утолява жаждата на търсещите ласка, отваря врати и прозорци, за да
може навсякъде да проникнат светлина и благословен дъжд.
И прави така, че времето да тече ту по-бързо, ту по-бавно, но
никога както преди, никога със същия ритъм, монотонно, непоносимо
монотонно.
Карла се променяше бавно, защото истинската промяна изисква
време. Но се променяше.
***
На излизане от хотела Мари се приближи към Карла.
- Ти каза на ирландците, че си донесла ЛСД, нали?
Да, така беше. Но нямаше начин някой да го открие, тъй като тя
просто беше напоила една от страниците на „Властелинът на
пръстените“ с лизергинова киселина. Беше я оставила да изсъхне на
холандския вятър и сега наркотикът представляваше абзац в книгата на
Толкин.
- Любопитна съм да го пробвам. Очарована съм от този град, но
искам да го видя с други очи. То ще ми помогне ли за тази цел?
Да. Но за човек, който никога преди това не е опитвал ЛСД,
преживяването можеше да донесе или рая, или ада.
- Планът ми е съвсем прост. Ще отидем до пазара, аз ще се
„изгубя“ там и ще го направя далече от всички, без да притеснявам
никого.
Това момиче изобщо нямаше представа какви ги говори. Да
направи първото си „пътуване“ сама, без никой да разбере?
Карла дълбоко съжали, че е признала за страничката с
киселина, която носеше със себе си. Можеше да каже на Мари, че не е
разбрала правилно, че става дума за героите от книгата, но пък не беше
споменала никаква книга. Можеше да каже, че не би искала да си
навлича лоша карма, като запознава някого с какъвто и да било вид
дрога, най-малко пък нея. Особено в момент, когато животът й се беше
променил напълно, защото, когато човек е влюбен в някого, започва да
обича целия свят, нали?
Карла гледаше момичето пред себе си, което беше по-младо от
нея, изпълнено с любопитството на амазонка, готова да се изправи
срещу неизвестното, опасното, различното - също като нея сега. Беше
плашещо, но беше хубаво, така както беше хубаво и същевременно
ужасяващо да откриеш, че си жива, да знаеш, че накрая идва смъртта,
и въпреки това да можеш да се наслаждаваш на всяка минута.
- Да отидем в стаята ми. Но преди това искам да ми обещаеш
нещо.
- На всичко съм готова.
- Обещай ми, че изобщо няма да се отделяш от мен. Има
различни видове ЛСД и този е от най-силните - преживяването може
да се окаже или приказно, или ужасно.
Мари се засмя. Холандката нямаше никаква представа коя е тя и
какви неща е опитвала в живота си.
- Обещай ми! - настоя Карла.
- Обещавам.
Другите вече искаха да тръгват, но извинението „женски
проблеми“ беше идеално за момента. Щяха да се върнат до десет
минути.
Карла отвори вратата и се почувства горда да покаже стаята си.
Мари виждаше проснатите да съхнат дрехи, отворения прозорец,
откъдето нахлуваше свеж въздух, и разхвърляното легло, сякаш оттам
беше минал ураган (самата истина), отнасяйки със себе си много неща
и донасяйки други.
Карла извади книгата от раницата си, отвори я на страница 155
и с малка ножичка, която винаги носеше със себе си, отряза около
половин квадратен сантиметър от листа.
После го подаде на Мари и каза да го сдъвче.
- Само толкова ли?
- В действителност мислех да ти дам половин доза. Но реших,
че може да няма никакъв ефект, затова ти давам нормална, каквато аз
обикновено вземах.
Не беше вярно. Даваше й половин доза и в зависимост от
поведението и поносимостта на Мари щеше да й осигури истинско
преживяване. По-късно.
- Спомни си какво ти казах - че съм вземала навремето, защото
вече повече от година не съм слагала ЛСД в устата си и не знам дали
някога отново ще го направя. Има и други начини, доста по-ефикасни,
да се постигне същият ефект, въпреки че аз лично нямам търпение за
тях.
- Какви например?
Мари беше сложила листчето в устата си и вече беше твърде
късно да промени мнението си.
- Медитация, йога. Обсебваща страст. Такива неща. Всичко,
което ни кара да гледаме на света така, сякаш го виждаме за пръв път.
- След колко време се усеща ефектът?
- Не знам. Зависи от човека.
Карла затвори книгата и я пъхна в раницата си. Слязоха долу и
всички заедно се отправиха към големия пазар.
☼☼☼
Мирт беше взела от хотела някаква брошура с информация за
пазара, създаден през 1455 г. от един султан, който успял да измъкне
Константинопол от ръцете на папата. Във времето, когато Османската
империя владеела голяма част от света, пазарът бил мястото, където
хората донасяли стоките си. Но с годините той се разширил до такава
степен, че се наложило покривните конструкции да се увеличават
многократно по площ.
Дори когато прочетоха това, изобщо не можеха да си представят
на какво ще попаднат - тълпи от хиляди хора, сновящи из препълнени
коридори, чешми, ресторанти, места за молитва, кафенета, килими.
Имаше всичко, абсолютно всичко, което можеше да бъде открито в
най-добрия търговски център във Франция: филигранни златни
бижута, най-различни модели и цветове дрехи и обувки, всякакви
килими, занаятчии, които изработваха на място изделията си, напълно
безразлични към минувачите.
Някакъв продавач ги попита дали се интересуват от антики - на
челото на всеки от тях беше изписано, че са туристи, личеше си по
начина, по който разглеждаха.
 - Колко магазина има тук? - попита го Жак.
- Три хиляди. Има и две джамии, чешми и безброй места,
където може да опитате най-доброто, предлагано от турската кухня. А
пък аз имам няколко икони, каквито няма да намерите никъде другаде.
Жак благодари и каза, че ще се върне по-късно, но продавачът
знаеше, че го лъже, и продължи да настоява още малко; после видя, че
е безполезно, и пожела приятен ден на всички.
- Знаете ли, че Марк Твен е идвал тук? - попита Мирт, по това
време плувнала в пот и леко стресната от размерите на пазара.
Ами ако станеше пожар, откъде щяха да се измъкнат? В коя
посока беше вратата, миниатюрната врата, през която влязоха? Как да
вървят вкупом, за да не се загубят, след като всеки искаше да отиде на
различно място?
- И какво е казал Марк Твен?
- Казал е, че е невъзможно да се опише видяното, но че за него
това е било доста смайващо преживяване, по-забележително дори от
самия град. Описал е цветовете с толкова много нюанси, килимите,
хората, които разговарят, привидния хаос, в който сякаш всичко следва
някакъв необясним ред. „Ако искам да си купя обувки, е написал той,
няма нужда да обикалям из магазините по улиците, сравнявайки цени
и модели, а просто трябва да открия крилото с обущарите, наредени
един до друг, без да има каквато и да било конкуренция или сръдня
помежду им - всичко зависи от това кой повече го бива като продавач.“
Мирт не искаше да коментира, че пазарът е претърпял четири
пожара и едно земетресение - нямаше представа колко са измрели, тъй
като брошурата от хотела само споменаваше трагедиите, без да влиза в
подробности за броя на загиналите.
Карла забеляза, че очите на Мари са вперени в тавана - в
гредите и сводовете, и че тя се усмихва така, сякаш не може да каже
нищо друго освен „страхотно, страхотно“.
Придвижваха се със скорост от един километър в час. Там,
където спреше един, спираха всички. На Карла в момента й беше
необходимо малко уединение.
- Ако продължаваме в същия дух, няма да стигнем дори до
следващия ъгъл. Защо не се разделим и после да се срещнем в хотела?
За жалост, утре си тръгваме от тук и трябва да се възползваме
максимално от времето.
 Идеята беше приета с ентусиазъм. Жак се приближи до дъщеря
си, но Карла веднага застана пред него.
- Не мога да се разхождам тук сама. Остави ни двете, нека
заедно открием този извънземен свят.

Жак забеляза, че дъщеря му изобщо не го поглежда, само

повтаряше „страхотно“, зареяла поглед в тавана. Дали някой не й беше
предложил хашиш? Дали тя не беше приела? Но вече беше достатъчно
голяма, за да се грижи сама за себе си - остави я с Карла, момичето,
което изпреварваше времето си, изпълнено с желание да демонстрира
колко по-умно и по-образовано е от останалите, въпреки че през двата
дни в Истанбул беше смекчило малко - съвсем малко - поведението си.
Жак продължи нататък и се изгуби в тълпата. Карла хвана Мари
за ръката.
- Веднага трябва да се махнем от тук.
-Но всичко е толкова красиво. Виж цветовете... страхотни са!
Карла не я питаше, а издаваше заповед и веднага я повлече към
изхода.
Изходът?
Къде ли се намираше той? „Страхотно!“ Мари беше все по-
отнесена и напълно пасивна, докато Карла питаше къде се намира най-
близкият изход и получаваше най-различни отговори. Започна да се
изнервя. Това само по себе си беше преживяване, замайващо колкото
ЛСД, а ако се съчетаеха двете, тя нямаше представа докъде би могла да
стигне Мари.
Карла се луташе ту в една, ту в друга посока, но не успяваше да
открие вратата, през която бяха влезли. Нямаше никакво значение дали
ще се върнат по същия път, но сега всяка секунда беше ценна -
въздухът беше задушен, хората се потяха, никой не обръщаше
внимание на нищо освен на това, което купуваше или продаваше, или
за което се пазареше.
Най-накрая й хрумна една идея. Вместо да търси изхода, да
тръгне по права линия, да се движи само в една посока, защото така
рано или късно щеше да стигне до стената, обграждаща най-големия
търговски храм, който бе виждала някога през живота си, отделяйки го
от външния свят. Маркира една права линия, като се молеше на Бог (на
Бог ли?) да е най-късата. Докато се движеха в избраната посока,
безброй пъти я пресрещаха и спираха хора, които се опитваха да й
продадат стоката си, но тя ги блъскаше най-безцеремонно, без да се
замисли, че и те могат да я блъснат в отговор.
По пътя се натъкна на едно момче с едва наболи мустаци, което
навярно току-що беше влязло, тъй като й се стори, че търси нещо.
Реши да впрегне целия си чар, сексапил и убедителност и го помоли да
я съпроводи до изхода, тъй като сестра й е изпаднала в делириум.
Момчето погледна към сестра й и видя, че тя наистина се е
отнесла на някакво далечно място. Опита се да каже, че има един чичо,
който работи на пазара и може да им помогне, но Карла го прекъсна и
обясни, че познава симптомите. Трябваше просто да излязат на чист
въздух, нищо повече.
Без особено желание, тъй като щеше да изпусне завинаги две
толкова интересни момичета, той ги придружи до един от изходите,
който беше на по-малко от двайсет метра от мястото, където се
намираха.
Щом излезе от пазара, Мари тържествено се зарече да се откаже
от мечтата си за революция. Повече никога нямаше да каже, че е
комунистка, бореща се да освободи потиснатите работници от техните
началници.
Да, беше възприела хипарския стил на обличане, тъй като й
беше приятно да е модерна. Да, беше осъзнала, че баща й е малко
притеснен от приумиците й и беше изчел безброй материали, за да
проумее какво точно означава това. Да, те пътуваха към Непал, но не за
да медитират в разни пещери или да обикалят по храмовете. Нейната
цел беше да се свърже с маоистите, които се готвеха да нанесат голям
удар срещу смятаната от тях за архаична и тиранична монархия,
управлявана от владетел, който не се интересуваше от страданието на
народа си.
Беше се запознала в университета с един маоист бежанец,
дошъл във Франция, за да привлече вниманието върху десетките
избити партизани.
Сега всичко това вече нямаше значение. Тя крачеше с
холандката по една съвсем обикновена улица без никакви
забележителности, но всичко сякаш беше много по-значимо и се
простираше отвъд излющените стени и отвъд хората, които минаваха с
наведени глави, почти без да поглеждат наоколо.
 - Забелязват ли нещо?
- Не забелязват нищо освен сияйната усмивка на лицето ти.
Този наркотик не е измислен, за да привлича вниманието.
Мари обаче забелязваше нещо - приятелката й беше нервна.
Нямаше нужда да й го казва, дори не можеше да го припише на тона й,
по-скоро беше някаква „вибрация“, излъчвана от нея. Винаги беше
ненавиждала думата „вибрация“, не вярваше в тези неща, но сега си
даваше сметка, че са истина.
- Защо излязохме от онзи храм, в който се намирахме?
Карла я погледна учудено.
- Знам, че не сме били в никакъв храм, просто използвам
метафора. Знам как се казвам, знам в кой град сме, знам и коя е
крайната цел на пътуването ни - намираме се в Истанбул, само че
всичко изглежда различно. Сякаш... - Мари затърси подходящите думи.
- Сякаш съм минала през някаква врата и съм оставила целия познат
свят зад гърба си, включително и тревогите, депресиите, съмненията.
Животът изглежда по- прост и същевременно по-богат, по-радостен.
Аз съм свободна.
Карла започна да си отдъхва.
- И виждам цветове, каквито никога преди не съм виждала,
облаците оформят картини, които все още не мога да разбера, но съм
сигурна, че са послания към мен, за да ми помогнат оттук нататък. В
мир съм със себе си и не наблюдавам света отвън - аз съм светът. Нося
в себе си мъдростта на всички, живели преди мен и оставили по нещо
в гените ми. Аз съм моите мечти.
Минаха покрай някакво кафене, което беше съвсем същото като
стотиците кафенета наоколо. Мари продължаваше да си мърмори под
носа „страхотно“, но Карла я помоли да спре, защото сега вече
наистина щяха да влязат на място, почти забранено за жени.
- Знаят, че сме туристки, и се надявам да не ни направят нищо,
както и да не ни изгонят. Но, моля те, дръж се прилично.
Точно така стана. Влязоха, избраха си една маса в ъгъла и
всички мъже ги изгледаха учудено. Отне им малко време да осъзнаят,
че двете туристки не познават местните традиции, и после се върнаха
към разговорите си. Карла поръча ментов чай с много захар - твърдеше
се, че захарта помага да се намалят халюцинациите.
 Но Мари беше напълно обзета от тях. Говореше за светещи аури
около хората, казваше, че може да управлява времето и че преди
няколко минути дори успяла да поприказва с душата на християнин,
загинал в битка тук, на същото място, където сега се намираше
кафенето. Християнинът бил намерил абсолютния покой, бил в рая и
се чувствал особено доволен, че отново може да контактува с някого
тук, на Земята. Искал да я помоли да предаде съобщение на майка му,
но когато разбрал, че са изминали векове, откакто е умрял -
информация, дадена му от Мари, - се отказал, благодарил и незабавно
изчезнал.
Мари изпи чая си с такива жестове и възклицания, сякаш бе
божествен еликсир. Искаше да покаже колко е вкусен, но Карла пак я
помоли да се овладее и Мари отново усети „вибрацията“, която
обгръщаше нейната приятелка. Сега съзираше в аурата й светещи
дупки. Дали това беше лош знак? Не, дупките май бяха стари рани,
които сега бързо заздравяваха. Опита се да я успокои - ето, можеше да
го направи, да разговаря, докато е в абсолютен транс.
- Ти си влюбена в бразилеца, нали?
Карла не й отговори, но една от светещите й дупки сякаш се
смали и Мари смени темата.
- Кой е измислил това? И защо не го раздават безплатно на
всички, които търсят единение с незримото, така необходимо, за да
променим представата си за света?
Карла обясни, че ЛСД е наркотик, измислен случайно на най-
неочакваното място в света - в Швейцария.
- В Швейцария ли? Която е известна единствено със своите
банки, часовници, крави и шоколади, така ли?
- И лаборатории - допълни Карла.
Първоначално ЛСД бил създаден за лечението на някаква
болест, чието име Карла не можеше да си спомни. Докато неговият
създател - или откривател, да го наречем така - години по-късно не
решил да пробва малко от продукта си, донесъл милиони на
фармацевтичните компании по целия свят. Погълнал минимално
количество и тръгнал да се прибира към дома си с колело - било по
време на война и дори в неутрална Швейцария на шоколадите,
часовниците и кравите имало дефицит на бензина. Тогава забелязал, че
вижда всичко по различен начин.
 Състоянието на Мари започваше да се променя. Карла трябваше
да поддържа разговора.
- Е, швейцарецът... Ти сега ще ме попиташ откъде знам тази
история. Прочетох я в едно списание в библиотеката. Та този
швейцарски учен забелязал, че вече не успява да се задържи на
колелото си... Помолил един от своите асистенти да го придружи до
дома му, после решил, че е по-добре да отиде в болница вместо вкъщи,
тъй като вероятно това било инфаркт. Ала внезапно, по собствените му
думи, почувствал нещо странно. Или както той го описва, „започнах да
виждам цветове, каквито никога преди това не бях виждал и които не
изчезваха дори когато затворех очи. Сякаш гледах през гигантски
калейдоскоп, който образуваше кръгове и спирали и избухваше в
цветни фонтани, течащи като реки от радост“. Слушаш ли ме?
- Горе-долу. Не съм сигурна, че съм в състояние да следя
разговора, има прекалено много информация. Швейцария, колело,
война, калейдоскоп - не може ли да опростиш малко нещата?
Червен флаг. Карла поръча още чай.
- Положи малко усилия. Гледай ме и ме слушай какво ти
разказвам. Концентрирай се. Това гадно усещане ще мине след малко.
Трябва да ти призная нещо - дадох ти едва половината от дозата, която
вземах, когато употребявах ЛСД.
От това на Мари май й стана по-леко. Сервитьорът донесе чая,
който Карла беше поръчала. Тя накара Мари да го изпие, плати
сметката и двете излязоха на свеж въздух.
- Ами швейцарецът?
Добре беше, че Мари помни докъде са стигнали. Карла се
запита дали ще успее да купи някакво силно успокоително, ако
ситуацията стане по-тежка, ако портите на ада заменят портите на рая.
- Наркотикът, който взе, в продължение на повече от петнайсет
години е бил продаван свободно в САЩ, а ти знаеш колко са строги
там в това отношение. Дори е бил на корицата на списание „Тайм“
заради ползите в лечението на психични заболявания и алкохолизъм.
Но накрая го забранили, защото понякога водел до неочаквани
странични ефекти.
- Като например?
- После ще говорим за това. Сега се опитай да се оттласнеш от
портите на ада и да отвориш портите на рая. Не се бой, аз съм до теб и
знам какво говоря. Състоянието ти ще продължи още два часа
максимум.
- Ще затворя портите на ада, ще отворя портите на рая - каза
Мари. - Обаче знам, че макар аз да мога да контролирам страха си, ти
не можеш да контролираш твоя. Виждам го в аурата ти. Чета го в
мислите ти.
- Имаш право. Но в такъв случай би трябвало да можеш да
прочетеш също, че няма никаква опасност да умреш, освен ако не
решиш сега да се качиш на някоя висока сграда, за да провериш дали
все пак не можеш да летиш.
- Разбирам. Освен това смятам, че ефектът взе да отслабва.
И, знаейки, че няма да умре от това и че Карла няма да я качи на
някоя сграда, Мари почувства, че сърцето й престава да блъска в
гърдите, и реши да се наслади на оставащите два часа.
И всичките й сетива - осезание, зрение, слух, обоняние, вкус -
се превърнаха в едно, сякаш така можеше да възприеме и почувства
всичко едновременно. Светлините навън загубиха яркостта си, но
хората продължаваха да показват аурите си. Тя знаеше кой страда, кой
е щастлив, кой ще умре скоро.
Всичко беше ново. Не само защото се намираше в Истанбул, а
защото се беше появила една променена и непозната Мари, много по-
силна и по-древна от онази, с която беше свикнала да съжителства в
продължение на всичките си години.
Облаците на небето натежаваха и предизвестяваха буря, а
формите им постепенно губеха смисъла, който преди й се струваше
толкова ясен. Ала тя знаеше, че облаците имат шифър, чрез който
разговарят с хората, и ако се вглеждаше достатъчно дълго в небето
през следващите дни, щеше да научи какво й казват. Чудеше се дали
трябва да разкаже на баща си защо е решила да отиде в Непал, но би
било пълна глупост да не продължат натам, след като вече бяха
стигнали толкова далече. Щяха да открият разни неща, които по-късно
заради възрастовите ограничения щяха да преживеят по-трудно.
Как така се познаваше толкова малко? Някои от неприятните й
преживявания в детството се върнаха, но вече не й се струваха чак
толкова неприятни - бяха просто спомени. А тя им беше придавала
тежест в продължение на дълги години. Защо?
 В края на краищата нямаше нужда да си отговаря, усещаше, че
тези неща се разрешават от само себе си. От време на време, когато се
втренчваше в онова, което смяташе за духове, витаещи наоколо,
портите на ада заставаха пред нея, но тя беше решена повече да не ги
отваря.
В момента се наслаждаваше на свят без въпроси и отговори, без
съмнения и сигурност. Тя беше част от този свят без време, където
миналото и бъдещето представляваха просто настоящият момент,
нищо повече. Понякога духът й се проявяваше като много стар,
понякога приличаше на дете, което се радва на новото, което разглежда
пръстите на ръката си и забелязва, че са отделни и че мърдат. Виждаше
младата жена до себе си и беше доволна, че тя вече е по-спокойна.
Светлината й се беше върнала, беше влюбена и въпросът, който Мари
й беше задала преди, сега й изглеждаше безсмислен - винаги знаем
кога сме влюбени.
Когато стигнаха до входа на хотела след близо двучасова
разходка, тя разбра, че холандката е решила да обикалят из града,
докато чакат ефектът да отшуми, преди да се срещнат с другите. Мари
чу първата гръмотевица. И знаеше, че Бог разговаря с нея и й казва
сега да се върне в света, тъй като им предстои още много работа
заедно. Трябваше да помогне на баща си, който мечтаеше да стане
писател, но така и не беше написал нищо друго освен презентации,
доклади и статии.
Трябваше да помогне на баща си така, както той й беше помагал
- такава беше молбата му, а той трябваше да живее още дълги години.
Един ден тя щеше да се омъжи, нещо, за което никога не беше мечтала
и което смяташе за последната крачка в своя живот без ограничения и
забрани.
Един ден щеше да се омъжи, а баща й трябваше да е щастлив от
собствения си живот, в който прави нещата, които му харесват. Много
обичаше майка си и не я обвиняваше за развода, но искрено й се щеше
баща й да срещне жена, с която да сподели пътя, който всички
извървяваме върху тази свещена земя.
Сега разбираше защо са забранили тази дрога - светът не би
функционирал с нея. Хората биха контактували само със себе си -
милиарди монаси, потънали в медитация в своите вътрешни пещери,
безразлични към страданията или щастието на останалите. Колите
биха спрели. Самолетите не биха излетели повече. Нямаше да има
сеитба и събиране на реколтата - само опиянение и екстаз. И съвсем
скоро човечеството би било заличено от онова, което в началото е било
пречистващ вятър, но накрая се е превърнало във вятъра на тоталното
унищожение.
Беше в света, принадлежеше му, трябваше да изпълни заръките
на Бог, който й ги спускаше със своя гръмотевичен глас - да работи, да
помага на баща си, да се бори с онова, което смята за нередно, да
участва в битките на всекидневието като всички останали.
Такава беше нейната мисия. И Мари щеше да я изпълни докрай.
Това беше нейното първо и последно приключение с ЛСД и тя се
радваше, че вече е свършило.
☼☼☼
Вечерта цялата група се събра и реши да отпразнува последния
си ден в Истанбул в ресторант, в който да сервират алкохол и където да
може всички да се нахранят, да се напият заедно и отново да споделят
преживяванията си. Раул и Майкъл, двамата шофьори, също бяха
поканени. Те казаха, че това противоречи на правилата за работа на
компанията, но отстъпиха, без да е необходимо дълго да ги убеждават.
- Няма да молите да останем още един ден, не мога да го
направя, ще изгубя работата си.
Нямаше да молят за нищо. Очакваше ги още много път през
Турция, предстоеше да прекосят Анадола, за който всички твърдяха, че
е невероятно красив. Всъщност вече им липсваше вечно променящият
се пейзаж.
Паулу се беше върнал от своето загадъчно място и знаеше, че на
другия ден се канят да отпътуват. Помоли за извинение и каза, че би
желал да вечеря насаме с Карла.
Всички проявиха разбиране и дискретно отпразнуваха това
„приятелство“.
***
Очите на Мари и Карла бяха изпълнени с блясък. Никой не
попита защо и те не дадоха обяснение.
☼☼☼
- Е, как мина денят ти?
Двамата също бяха избрали заведение, където се сервираше
алкохол, и вече бяха изпили по чаша вино.
 Паулу предложи да поръчат вечерята, преди да отговори на
въпроса й. Сега, когато Карла се беше превърнала в истинска жена,
способна да обича, без да прибягва до наркотици, виното беше просто
за празнуване.
Тя вече знаеше какво я очаква. Знаеше какъв ще е разговорът.
Знаеше, откакто предишната вечер правиха любов по възхитителен
начин. Тогава много искаше да заплаче, но прие съдбата си така, сякаш
нещата са предопределени. Всичко, за което беше мечтала цял живот,
беше едно пламтящо сърце, а мъжът, който беше с нея, й беше дал
точно това. Но когато най-сетне му беше признала любовта си, очите
му не заблестяха така, както си беше представяла, че ще се случи.
Не беше наивна. Беше постигнала онова, което най-много бе
искала в живота си - не беше изгубена в пустинята, а течеше като
водите на Босфора към един огромен океан, където се срещат всички
реки. Никога нямаше да забрави Истанбул, бразилеца и неговите
приказки, които невинаги успяваше да разбере. Той беше извършил
чудо, но нямаше нужда да го знае, защото иначе чувството за вина
можеше да го накара да промени плановете си.
Поръчаха още една бутилка вино. И едва тогава той заговори:
- Човекът без име беше в Културния център. Поздравих го, но
той не отвърна на поздрава ми, погледът му беше вперен в някакво
друго място, беше изпаднал в нещо като транс. Коленичих на пода,
опитах се да освободя съзнанието си и да медитирам, да вляза в
контакт с душите, които са танцували там, пели са и са възхвалявали
живота. Знаех, че все някога той ще излезе от онова състояние, и
зачаках - всъщност не „чаках“ в буквалния смисъл на думата, а се
отдадох на настоящия момент, без да очаквам абсолютно нищо.
Високоговорителите започнаха да призовават града към
молитва, човекът излезе от транса си и изпълни един от петте ритуала
за деня. Едва тогава забеляза, че съм там. Попита ме защо съм се
върнал.
Обясних му, че съм прекарал нощта в размисли за нашата среща
и че искам телом и духом да се отдам на суфизма. Имах огромното
желание да споделя, че за пръв път в живота си истински съм правил
любов, защото, докато бяхме в леглото, докато бях в теб, аз сякаш
излязох от себе си. Не го бях изпитвал преди това. Но прецених, че е
неподходящо, и не му казах нищо.
 „Чети поетите - отговори ми човекът без име. - Това е
достатъчно.“
Но на мен не ми беше достатъчно. Нуждаех се от дисциплина,
от строгост, от място, където да служа на Бог, за да съм по-близо до
света. Преди да отида там за пръв път, аз бях очарован от танцуващите
дервиши, които изпадат в нещо като транс. Сега изпитвах нужда
душата ми да танцува заедно с мен.
Трябваше ли да чакам хиляда и един дни, за да се случи това?
Чудесно, бих почакал. До момента бях преживял достатъчно - може би
двойно повече от онова, което бяха преживели връстниците ми. Можех
да посветя три години от живота си на суфизма и евентуално да
изпадна в съвършения транс на танцуващите дервиши.
„Приятелю, суфитът е човек, който живее в настоящето. Думата
„утре“ не е част от речника ни.“
Да, аз знаех това. Моето единствено колебание беше дали
трябва да приема исляма, за да напредна в обучението.
„Не. Ти трябва да обещаеш едно-единствено нещо - да се
посветиш на пътя към Бог. Да виждаш лицето Му винаги когато
изпиваш чаша вода. Да чуваш гласа Му всеки път, когато по улицата
мине просяк. Това проповядват всички религии, това е единственият
обет, който трябва да дадеш.“
„Аз все още не съм достатъчно дисциплиниран, но с ваша
помощ ще успея да стигна до мястото, където небето среща земята - в
човешкото сърце.“
Човекът без име каза, че може да ми помогне, ако изоставя
целия си досегашен живот и започна да се подчинявам на всичко,
което ми нареди. Да се науча да прося, когато парите свършат, да
постя, когато дойде моментът, да обслужвам прокажените, да
промивам раните на болните. Да прекарвам дни наред, без да правя
нищо, само да се взирам в една точка и да повтарям безспир една и
съща мантра, едно и също изречение, една и съща дума.
„Продай мъдростта си и купи място в душата си, което ще бъде
изпълнено от Абсолюта. Защото мъдростта на мъжете и жените е
лудост в Божиите очи.“
В този момент аз се усъмних дали ще съм способен да го
направя - може би той ме изпитваше. Но в гласа му не долових никакво
колебание, знаех, че говори сериозно. Също така знаех, че макар
тялото ми да е влязло в онова разпадащо се помещение със зелени
стени и изпотрошени стъкла в сумрачния ден, тъй като точно тогава се
задаваше буря, душата ми е останала отвън, за да почака и да види
накъде ще ме отведе всичко това. Чакаше деня, когато поради просто
стечение на обстоятелствата щях да вляза там и да видя хора, които се
въртят около себе си, но тогава всичко щеше да е просто една добра
хореография и нищо повече. Не това търсех.
И знаех, че ако не приема условията, които ми налагаше той,
следващия път вратата ще е затворена за мен - дори и да продължавах
да влизам и да излизам през нея.
Човекът четеше в душата ми, виждаше противоречията, които я
изпълваха, но нито за миг не прояви колебание - или всичко, или нищо.
Каза ми, че трябва да се върне към специалната си медитация, но аз го
помолих да ми отговори поне на още три въпроса.
„Ще ме приемете ли за ученик?“
„Ще приема сърцето ти за мой ученик, защото на това не мога
да откажа - иначе животът ми би бил безполезен. Аз имам два начина
да изразя любовта си към Бог - първият е да Го боготворя ден и нощ в
самотата на тази стая, но това не би било от полза нито за мен, нито за
Него. Вторият е да пея, да танцувам и да показвам на всички
посредством моята радост лицето Му.“
„Ще ме приемете ли за ученик?“, попитах втори път.
„Птиците не могат да летят само с едно крило. Един учител по
суфизъм не представлява нищо, ако няма на кого да предаде опита си.“
„Ще ме приемете ли за ученик?“, попитах за трети и последен
път.
„Ако утре влезеш през тази врата, както направи последните
два дни, аз ще те приема за мой ученик. Но съм почти сигурен, че ще
съжаляваш.“
Карла пак напълни чашите и се чукна с Паулу.
- Моето пътуване свърши тук - повтори той, съмнявайки се дали
тя е разбрала какво й казва. - Нямам какво да правя в Непал.
И се приготви за плач, гняв, отчаяние, за емоционални
шантажи, за всичко, което предстоеше да бъде изречено от Карла, след
като снощи му беше признала чувствата си.
Ала тя само се усмихна.
 - Никога не съм мислила, че ще обичам някого така, както
обичам теб - започна Карла, след като двамата бяха изпразнили чашите
си и той ги напълни отново. - Сърцето ми беше затворено и това няма
нищо общо с психолозите, липсата на някакви химически вещества и
тем подобни. То е нещо, което никога няма да успея да обясня, но
внезапно, нямам представа точно кога, сърцето ми се отвори. И ще те
обичам през целия си живот. Ще те обичам, докато съм в Непал.
Когато се завърна в Амстердам, пак ще те обичам. Когато най-накрая
се влюбя в друг човек, ще продължа да те обичам, макар и по различен
начин от това, което изпитвам днес.
Ще помоля Бог, за когото не съм сигурна, че съществува, но ако
е така, се надявам да чува думите ми, да не допусне никога повече да
бъда щастлива само в собствената си компания. Да не се страхувам да
изпитвам нужда от нечие присъствие и да не се боя от това да страдам,
защото няма по-голямо страдание от мрачна стая, където не прониква
болка.
А тази любов, за която мнозина говорят, която мнозина
споделят, за която мнозина страдат, нека тази любов да ме отведе до
друга, която за мен беше непозната, но сега започва да се разкрива.
Нека, както е казал поетът, тя да ме отведе до мястото, където няма
слънце, няма луна, няма звезди, няма земя и няма вкус на вино в
устата, а съществува само Другият - онзи, когото ще срещна, защото ти
ми проправи пътя към него.
И дано да мога да вървя, без да трябва да използвам краката си,
без да се налага да виждам пред себе си, да летя, без да се моля да ми
пораснат криле.
Паулу беше изненадан и същевременно доволен. Сега и двамата
бяха успели да влязат на някакво непознато място - заедно със своите
страхове и възторзи. Там, в Истанбул, където можеха да посетят
толкова много мостове, които им посочиха, те избраха да посетят
собствените си души и нямаше нищо по-хубаво от това.
Той стана, заобиколи масата и я целуна, знаейки, че това е в
разрез с местните нрави и че останалите клиенти може да се
почувстват засегнати. Въпреки всичко я целуна с много любов, с
желание и без вина, тъй като знаеше, че това е тяхната последна
целувка.
 Не му се искаше да развали магията на момента, но наистина
трябваше да я попита нещо.
- Ти очакваше ли това? Беше ли подготвена?
Карла не му отвърна нищо, а просто се усмихна. Той никога
нямаше да научи отговора и тъкмо това представлява истинската
любов - въпрос без отговор.
☼☼☼
Паулу искаше да я изпрати до вратата на автобуса. Вече беше
предупредил шофьорите, че ще остане в Истанбул, за да научи нещата,
които трябваше да научи. За един кратък миг му се прииска да изрече
прословутата фраза от филма „Казабланка“: „Винаги ще имаме
Париж“, но знаеше, че е глупаво, а трябваше да побърза и да се върне в
зелената зала при учителя без име.
Хората от автобуса се преструваха, че не забелязват нищо, тъй
като никой освен шофьора не знаеше, че това ще е последната спирка
от неговото пътуване.
Карла го прегърна безмълвно, но той можеше да усети любовта
й почти физически, като светлина, която огрява все по-силно, сякаш
утринното слънце се показва и озарява първо върховете на планините,
после градовете, после равнините и накрая морето.
Вратата се затвори. Той успя да чуе как вътре казват: „Хей,
бразилецът още не се е качил“. Но автобусът вече беше потеглил.
Някой ден Паулу щеше отново да се срещне с Карла, за да
разбере как е минала останалата част от пътуването.
ЕПИЛОГ
През февруари 2005 г., когато вече беше станал
световноизвестен писател, Паулу даде голяма пресконференция в
Амстердам. Сутринта на същия този ден един от централните канали
на холандската телевизия го интервюира в старото общежитие - сега
превърнато в скъп хотел за непушачи с малък луксозен ресторант.
Никога повече не получи вести от Карла. Пътеводителят
„Европа за пет долара на ден“ се беше превърнал в „Европа за трийсет
долара на ден“. Клуб „Парадизо“ беше затворен (няколко години по-
късно щеше да отвори врати като място за провеждане на концерти), а
площад „Дам“ беше пуст. Вече беше просто един площад с извисяващ
се по средата странен обелиск. Паулу така и не разбра - а и не искаше
да разбере - какво символизира той.
 Изпита желание да се разходи из улиците, по които бяха минали
с Карла, за да стигнат до онзи ресторант с безплатна храна, но през
цялото време някой го придружаваше.
Имаше слаба надежда, че тя ще разбере за събитието и ще
дойде да се срещнат. Предполагаше, че не е останала дълго време в
Непал, също както той се беше отказал от идеята да стане суфит,
въпреки че беше издържал една година и беше научил неща, които
щяха да са му полезни цял живот.
По време на пресконференцията Паулу разказа част от
историята, описана в тази книга. В един момент не се стърпя и попита:
- Карла, тук ли си?
Никой не вдигна ръка. Можеше да е там, но можеше дори да не
е чула за неговото идване в града. А можеше и да е чула, но да нямаше
желание да се върне към миналото.
Така беше най-добре.
Женева, 3 февруари 2018 г.
 На корицата:
Ако искате да опознаете себе си,
започнете да откривате света около вас.
Черпейки от собствения си богат житейски опит, Паулу Коелю
преживява отново мечтите на хипи поколението, което се бореше за
мир и се осмеляваше да предизвиква установения ред. Той описва
историята на младежа Паулу, който иска да стане писател и се отправя
на пътешествие в търсене на по-дълбок смисъл на живота си - първо с
Влака на смъртта до Боливия, после на стоп през Чили и Аржентина.
Пътуването му го отвежда и до прочутия площад „Дам" в Амстердам,
пълен с млади хора, облечени в ярки дрехи.
Там той се запознава с холандката Карла. Тя чака подходящия
човек, който да я придружи по легендарния маршрут на хипитата до
Непал. Карла убеждава Паулу да тръгнат заедно с Магическия автобус
през Европа и Централна Азия до Катманду, С тях пътуват
ексцентрични хора с интересни истории и всички те променят себе си,
приоритетите и ценностите си. А връзката на Паулу и Карла ги води
към нови избори и решения, които ще преначертаят пътя им.
Превела от португалски ВЕРА КИРКОВА-ЖЕКОВА