Лаура Ескивел

Законът на любовта

На Сандра
На Хавиер

Пиян съм, ридая, скърбя,

мисля, казвам,
в себе си това намирам:
ако можех никога да не умирам,
ако можех никога да не изчезвам.
Там, където няма смърт,
там, където е смъртта сломена,
нека там да ида аз.
Ако можех никога да не умирам,
ако можех никога да не изчезвам.
Мигел Леон-Портиля, Антология „Мексикански песни“, Несауалкойотъл*,
Тринадесет поети от света на ацтеките
[* В превод от науатъл, „Постещият койот“ (1402–1472) — владетел, поет и
мислител, свързан с разцвета на древния град-държава Тескоко в предколумбово
Мексико. — Б.пр.]

_Мексико, 1984_
Кога умират мъртвите? Когато биват забравени. Кога изчезва един град? Когато
спре да съществува в паметта на хората, които са го обитавали. Кога човек престава
да обича? Когато започне да обича отново. Това е несъмнено.
Точно по тази причина Ернан Кортес решил да построи нов град върху
развалините на древния Теночтитлан*. Времето, което му трябвало, за да вземе това
решение, било точно колкото е нужно на здраво стиснат меч да разкъса кожата на
гърдите и да проникне до центъра на сърцето — една секунда.
[* Прочутата столица на държавата на ацтеките (1325–1521), разположена на
естествени и изкуствено създадени острови в понастоящем пресъхналото езеро Тескоко,
върху чиито руини испанските завоеватели поставят основите на днешния град Мексико.
— Б.пр.]
Но във време на битка една секунда означава да избегнеш меча или да бъдеш
застигнат от него.
По време на конкистата на Мексико оцелели само хората, които успели да
реагират на мига, онези, които толкова се страхували от смъртта, че впрегнали
всичките си рефлекси, всичките си инстинкти, всичките си сетива в служба на ужаса.
Страхът се превърнал в команден център на техните действия. Разположен точно зад
пъпа, той получавал преди мозъка всички усещания, възприемани чрез обонянието,
зрението, допира, слуха, вкуса. Там те били обработвани за хилядни от секундата и
после изпращани към мозъка с определена заповед за действие. Цялата операция
отнемала не повече от секундата, необходима на човек да оцелее. Със същата бързина,
с която се научили да реагират, телата на конкистадорите развили нови сетива.
Можели да предусетят атака в гръб, да подушат кръвта, преди да се е появила, да
чуят предателство, преди да бъде произнесена и дума, и най-вече, можели да
предвидят бъдещето като най-добрата гадателка. Ето защо в деня, в който Кортес
зърнал индианец да надува раковина пред останките на древна пирамида, той разбрал,
че не може да остави града в развалини. Това би означавало да остави паметник за
величието на ацтеките. Рано или късно носталгията щяла да подтикне индианците да
опитат да се обединят, за да си върнат града. Нямало време за губене. Трябвало да
изтрие от паметта на ацтеките великия Теночтитлан. Трябвало да построи нов град,
преди да е станало прекалено късно. Не съобразил обаче, че камъните носят много по-
дълбока истина от онова, което погледът успява да улови. Притежават собствена
енергия, която не се вижда, а само се усеща. Енергия, която не може да се затвори в
рамките на къща или църква. Нито едно от новите сетива, които Кортес придобил, не
било достатъчно усъвършенствано, за да я долови. Енергията била прекалено фина.
Невидимото й присъствие й давало пълна свобода на действие и тя можела да циркулира
безшумно на върха на пирамидите, без никой да разбере. Някои хора усетили нейния
ефект, но не знаели на какво да го отдадат. Най-сериозният случай бил този на
Родриго Диас, безстрашният капитан на Кортес. Той изобщо не предполагал какви
съдбовни последици ще предизвика честият му допир с камъните на пирамидите, които
разрушавал със своите другари. Нещо повече, ако някой го бил предупредил, че тези
камъни притежават достатъчно голяма сила, за да преобърнат живота му, той никога не
би повярвал. Вярата му не стигала по-далеч от онова, което успявали да докоснат
ръцете му. Когато му съобщили за съществуването на пирамида, върху която индианците
имали обичая да извършват езически ритуали в чест на някаква предполагаема богиня
на любовта, той се изсмял. Не повярвал и за миг, че такава богиня може да
съществува. Още по-малко, че пирамидата може да служи за нещо. Всички се съгласили
с него и решили, че не си струвало дори да вдигат църква на нейно място. И без да
се замисли, Кортес решил да даде парцела, на който се намирала въпросната пирамида,
на Родриго, за да си направи върху него къща.
Родриго бил безкрайно щастлив. Заслужил парцела благодарение на своите
постижения на бойното поле и на жестокостта, с която отсичал ръце, носове, уши и
глави. От собствената му ръка загинали близо двеста индианци и наградата не
закъсняла — хиляда квадратни метра земя досами един от четирите канала, които
пресичали града (същият, който след време щял да се превърне в пътя за Такуба*).
Амбициозният Родриго мечтаел да си построи къща върху по-голям парцел, по
възможност дори върху останките на Главния храм, но се наложило да се примири с
това скромно парче земя, защото на другото смятали да сложат Катедралата. Освен
това, като компенсация, че нямало да бъде в избрания кръг от къщи, които капитаните
вдигнали в центъра на града и които щели да удостоверят раждането на вицекралство
Нова Испания, оставили под негово попечителство** петдесет индианци, сред които
била и Ситлали.
[* Древен път, свързващ столицата на ацтеките с разположения западно от нея
на сушата град Тлакопан, днес Такуба. Използва се и в наши дни. — Б.пр.]
[** Става въпрос за т.нар. енкомиенда — система, характерна за испанската
колонизация на Америка, при която заслужилите по време на конкистата испански
воини, заселили се на новия континент, получавали под своя опека определен брой
души от местното население, ангажирайки се да събират от тях данъците към короната
и същевременно да ги закрилят и евангелизират. Поради твърде честите случаи на
нехуманно отношение към индианците, системата е отменена през 1791 година. — Б.пр.]
Ситлали била местна девойка, произхождаща от благородническо семейство от
Теночтитлан. От малка получила привилегировано възпитание, в резултат на което
походката й, вместо да изразява покорство, била горда, надменна, дори
предизвикателна. Поклащането на пищните й бедра насищало атмосферата с чувственост.
Полюшването им разпръсквало въздух на талази във всички посоки. Изтласкваната
енергия много наподобявала вълните, които се образуват в кротко езеро, когато в
него внезапно падне камък.
Родриго усетил появата на Ситлали от сто метра разстояние. Ненапразно бил
преживял конкистата — дължал го на безпогрешната си способност да долавя движения
извън рамките на нормалното. Той прекъснал заниманията си и опитал да установи
опасността. От височината, на която се намирал, можел да следи всяко раздвижване
наоколо. Веднага забелязал върволицата индианци, запътили се към неговия парцел.
Начело на всички вървяла Ситлали. Родриго мигновено разбрал, че движението, което
така го смущавало, идвало от полюшването на нейния ханш. И се почувствал напълно
обезоръжен. Не знаел как да се справи с предизвикателството и паднал в плен на
магията на тези бедра. Всичко това ставало, докато ръцете му били заети да
изтръгват камъка от самия връх на Пирамидата на Любовта. Но преди да успее да го
стори, мощната енергия, която струяла от пирамидата, имала достатъчно време, за да
плъзне във вените му. Било като силен електрически заряд, като пламтяща светкавица,
която го заслепила и го накарала да възприеме Ситлали не като обикновена индианка,
каквато всъщност била, а като самата Богиня на Любовта.
Никога не бил желал някого толкова много, още по-малко индианка. Не можел да
си обясни какво му става. Нетърпеливо продължил да вади камъка, най-вече за да даде
време на Ситлали да го приближи. Щом я усетил близо до себе си, не успял да се
овладее, заповядал на останалите индианци да си потърсят място в задната част на
парцела и още там, в центъра на стария храм, я изнасилил.
С безизразно лице и широко отворени очи, Ситлали съзерцавала своя образ,
отразен в зелените очи на Родриго. Наситено зелени, досущ като цвета на морето,
което веднъж като малка успяла да зърне. Морето винаги я било плашило. Усещала
огромната разрушителна сила, която дебнела във всяка вълна. Откакто научила, че
така очакваните бели хора щели да дойдат откъм другия край на необятната вода, тя
заживяла в страх. Щом имали властта да покорят морето, значи със сигурност носели в
себе си и силата да разрушават. И се оказала права. Морето дошло, за да срине със
земята целия й свят. Усещала го как се блъска свирепо в утробата й. Цялата тежест
на небето над плещите на Родриго не можела да спре бясното движение на морето в
нея. Това море било солено, изгаряло тялото й отвътре, агресивните му тласъци я
замайвали и от тях й се гадело. Родриго прониквал в нейното тяло така, както бил
свикнал да го прави цял живот — с ожесточение. Беше го срещнала точно в деня на
появата на първата й рожба. Било по време на една от битките, предшествали падането
на великия Теночтитлан. Заради благородното си потекло Ситлали получила най-добрите
грижи по време на раждането — въпреки тежкото сражение, което нейният народ водел
срещу испанците. Бебето дошло на този свят сред звука от поражението, пушека и
стенанията на великия агонизиращ Теночтитлан. Акушерката, която го поела, в опит да
компенсира по някакъв начин ненавременната му поява, помолила боговете да го орисат
с благоденствие. Боговете може би видели, че най-уместната съдба за това създание
не е на този свят, защото, когато акушерката го подала на Ситлали, за да го
подържи, тя го прегърнала за първи и последен път.
Родриго, след като убил стражите на кралския дворец, нахълтал при нея,
грабнал детето от ръцете й и го запокитил на пода. Нея сграбчил за косите, влачил я
няколко метра и забил меч в единия й хълбок. На акушерката отсякъл ръката, с която
понечила да го нападне, и накрая изскочил навън, за да подпали кралския дворец. Де
да можеше човек сам да решава кога да умре. Ситлали би предпочела да издъхне същия
този ден — деня, в който загинали съпругът, детето, домът и градът й. Де да можело
очите й да не видят как великият Теночтитлан потъва в разруха и ушите й да не чуят
мълчанието на раковините. Де да можело земята, по която стъпвала, да не й отвръща с
пясъчен екот и въздухът да не се насища с дъх на маслини. Де да можело тялото й
никога да не усети в утробата си омразната му плът — и де да можело Родриго,
излизайки от нея, да отнесе вкуса на море заедно със себе си.
Докато Родриго ставал и си оправял дрехите, Ситлали помолила боговете за
достатъчно сили да доживее мига, в който той ще се разкае, че е поругал Богинята на
Любовта и нея. Да я изнасили на такова свято място, било възможно най-голямото
кощунство. Ситлали предполагала, че и богинята сигурно е крайно оскърбена.
Енергията, която усетила да циркулира по гръбнака си по време на дивашкото
посегателство от страна на Родриго, изобщо не приличала на любовна енергия — била
стихийна, непозната. Веднъж, докато още била непокътната, Ситлали участвала в
церемония на върха на тази пирамида, но резултатът бил съвсем противоположен.
Разликата може би се дължала на това, че пирамидата сега била осакатена, а без
върха й енергията циркулирала бясно и неорганизирано. Горката Богиня на Любовта!
Със сигурност се чувствала не по-малко унизена и осквернена от нея и със сигурност
не само щяла да й позволи, но и нетърпеливо очаквала тя, една от най-ревностните й
поклоннички, да отмъсти за безчестието.
Ситлали решила, че най-добрият начин да си отмъсти, ще бъде да стовари целия
си гняв върху някой скъп за Родриго човек. Ето защо толкова се зарадвала, като
разбрала, че някаква испанска жена идва, за да се свърже с него. Мислела, че щом
Родриго иска да се жени, значи е влюбен. Не знаела, че той го прави само за да
изпълни едно от условията за попечителство над индианците, което гласяло, че бил
длъжен да се бори срещу идолопоклонничеството, да започне строежа на храм на своя
земя в срок, не по-дълъг от шест месеца след получаване на попечителството, да
построи жилище и да заживее в него най-късно до осемнайсет месеца, и да вземе жена
си при себе си или пък да се ожени в рамките на същото това време. Затова, щом
строежът напреднал достатъчно, за да стане къщата обитаема, Родриго наредил да
доведат от Испания доня Исабел де Гонгора, за да я направи своя съпруга. Незабавно
се венчали и определили Ситлали за нейна компаньонка.
Срещата между двете не била нито приятна, нито неприятна. Просто не се
състояла.
За да се получи среща, двама души трябва да бъдат на едно и също място и в
едно и също пространство. Двете не обитавали една и съща къща. Исабел продължавала
да бъде духом в Испания, а Ситлали да живее в своя Теночтитлан. След като нямало
как да се получи среща, за общуване не можело да става и дума. Двете не говорели на
един и същи език. Двете не разпознавали себе си в очите на другата, двете не носели
един и същи пейзаж в погледа. Двете не разбирали думите, които другата произнасяла.
И не било въпрос на разбиране. Било въпрос на сърце. Именно там думите придобиват
истинското си значение. А сърцето и на двете било затворено.
За Исабел например Тлателолко* било мръсно и гъмжащо от индианци място,
където по принуда трябвало да пазарува и където трудно можела да открие шафран и
зехтин. За Ситлали пък Тлателолко било мястото, където най-много обичала да ходи
като малка. Не само защото можела да се любува на всякакви миризми, цветове и
вкусове, а и защото можела да наблюдава невероятен уличен спектакъл — един
господин, когото всички деца наричали Тео (но чието истинско име било Теокуикани,
„божествен певец“), който обикновено разигравал върху дланта си глинени богове
марионетки. Боговете говорели, спорели и пеели с гласовете на раковина, звънче,
птица, дъжд или гръм, издавани от чудните гласни струни на човека. Всеки път, щом
Ситлали чуела думата Тлателолко, в съзнанието й изниквали тези картини, а всеки
път, щом произнасяла думата Испания, безразличие забулвало душата й. За разлика от
Исабел, за която Испания била най-прекрасното и най-богато на значения място на
земята — зелената трева, на която била лежала безброй пъти, за да съзерцава небето;
морският бриз, който тласкал облаците, докато не ги разбие във високите върхове на
планините. Била смехът, виното, музиката, дивите коне, прясно изпеченият хляб,
опнатите на слънце чаршафи, уединението на равнината, тишината. И тъкмо в това
уединение и в тази тишина, която ставала още по-дълбока от шума на вълните и
щурците, Исабел си била представяла хиляди пъти Родриго, своя бленуван любим.
Испания била слънцето, топлината, любовта. За Ситлали Испания била мястото, където
Родриго се е научил да убива.
[* Древен град-държава в езерото Тескоко, разположен в близост до Теночтитлан
и известен със своите пазари. Днес жилищен комплекс в северната част на град
Мексико. — Б.пр.]
Огромната разлика в значенията се дължала на огромната разлика в
преживяванията. Трябвало Исабел да е живяла в Теночтитлан, за да знае какво
означава ауеуетл*. За да знае какво се усеща, докато отдъхваш под сянката му, след
като си изпълнила ритуал в негова чест. Трябвало Ситлали да се е родила в Испания,
за да знае какво означава да гризеш лениво маслина, докато седиш под сянката на
маслиново дърво и гледаш как стадата овце пасат в полето. Трябвало Исабел да е
израсла с царевична питка в ръка, за да не я дразни „влажният“ й мирис. Трябвало
Ситлали да е кърмена сред аромата на прясно изпечен хляб, за да обича вкуса му. И
трябвало и двете да са родени малко по-смирени, за да оставят настрана всичко,
което ги деляло, и да открият огромния брой неща, по който си приличали.
[* От езика на ацтеките, науатъл — „блатен кипарис“. — Б.пр.]
Двете стъпвали по едни и същи плочки, топлело ги едно и също слънце, будели
ги едни и същи птички, милвали ги едни и същи длани, целували ги едни и същи устни,
но въпреки това не намирали никаква допирна точка, дори в лицето на Родриго. Исабел
виждала у него мъжа, за когото била мечтала на плажа сред па`рите, които отделял
златистият пясък, Ситлали виждала убиеца на сина си, но нито една от двете не го
виждала в действителност. Вярно, че и Родриго не бил лесен за разбиране. В него
живеели двама души едновременно. Той имал само един език, но се промъквал в устата
на Ситлали и Исабел по коренно различен начин. Имал само едно гърло, но гласът му
можел да се превърне в милувка за едната и в камшик за другата. Имал само едни
зелени очи, но за едната погледът му бил свирепо и бурно море, а за другата то било
топло, спокойно и пенливо. Важното в случая било, че това море създавало нов живот
в утробата както на Исабел, така и на Ситлали. Само че Исабел чакала появата на
детето с огромно вълнение, а Ситлали го чакала с ужас. Всеки път, щом разберяла, че
е бременна, правела аборт. Идеята да доведе на бял свят дете, което ще бъде
наполовина индианче и наполовина испанче, никак не й харесвала. Не вярвала, че то
ще успее да помири в себе си две толкова различни вселени. Така би обрекла рожбата
си да живее в постоянна битка. Би я поставила на вечен кръстопът, а това по никакъв
начин не можело да се нарече живот.
Родриго знаел това по-добре от всеки друг. Той трябвало да дели тяло с двама
много различни Родриговци. Всеки от тях се борел да вземе власт над сърцето, което
се преобразявало коренно в зависимост от това кой надделявал. Пред Исабел бил
кротък бриз, а пред Ситлали — необуздан нагон, изгаряща страст, настойчиво желание,
изпепеляваща сласт, която го карала да се държи като разгонен самец. Непрекъснато
ходел след нея, причаквал я, преследвал я, приклещвал я и с всеки изминал ден
усещал появата й от все по-голямо разстояние. Ако по време на конкистата това
умение да долавя движения във въздуха му било помогнало да оцелее, то сега го
убивало. Не можел да спи, не можел да се храни, не можел да мисли за нищо различно
от това да се слее с тялото на Ситлали. Живеел само за да усеща във въздуха
сладостния трепет на нейните бедра. Нямало движение, което тя да направи — колкото
и малко да било то, което да остане незабелязано за Родриго. Долавял го мигновено и
някаква пареща нужда го тласкала да се стреми към източника, който го пораждал, да
търси утеха между тези крака, да ляга до Ситлали без значение къде, да я обладава
ден и нощ в опит да намери покой. Не минавал и ден, в който да не легне с нея поне
пет пъти. Тялото му жадувало за глътка въздух. Не можел повече. Дори нощем не
намирал почивка. Щом Ситлали се обръщала на своята рогозка, движението на бедрата й
създавало вълни, които стигали до Родриго със силата на мощен прибой. Измъквали го
от леглото и го запращали към нея със скоростта на безпогрешна стрела.
Родриго мислел, че няма по-добър начин да изрази любовта си към Ситлали. Но
Ситлали така и не го разбрала. Търпяла набезите му с безкраен стоицизъм. Ала никога
не отвърнала на тази страст. Душата й си останала загадка за него. Само веднъж
опитала да се свърже с Родриго, да му предаде едно свое желание. За нещастие в този
случай той не успял да направи нищо, за да го изпълни.
Един следобед, докато поливала саксиите на балконите, Ситлали съзряла как
един конвой влачи някакъв луд с отрязани ръце. Сърцето й примряло, откривайки, че
това бил Тео, мъжът, който в детството й разигравал върху дланите си глинени богове
на пазара в Тлателолко. По време на конкистата полудял и го открили да се скита,
пеейки и разигравайки глинени богове пред групичка деца. Водели го при вицекраля,
който обядвал у Родриго, за да реши какво да правят с него. За момента му били
отрязали ръцете, за да не се опитва пак да нарушава заповедта, която била издадена
срещу притежанието на идоли от глина. Тяхната употреба била строго забранена. Щом
вицекралят изслушал фактите, разпоредил да му отрежат и езика, тъй като лудият
непрестанно повтарял на науатъл лозунги, които призовавали към бунт.
Ситлали потърсила с поглед Родриго, за да изпроси милост за Тео, но Родриго
се намирал между чука и наковалнята. Вицекралят го посещавал тъкмо защото до клира
достигнали притеснителни новини, че проявявал слабост към своите подопечни.
Съседите го видели да се отнася към Ситлали прекалено благосклонно. Вицекралят
дискретно го бил заплашил, че ще му отнеме индианците заедно с почестите и
привилегиите, които си бил спечелил по време на конкистата. Нямало как да се
застъпи за този човек, защото рискувал да го обвинят, че благоприятства
идолопоклонничеството сред населението, което щяло да бъде повече от достатъчна
причина да му отнемат повереното попечителство — а той в никакъв случай не искал да
изгуби Ситлали. Така че само навел поглед и се престорил, че не е видял молбата в
очите й.
Ситлали никога не му го простила. Не му проговорила повече и се затворила
завинаги в своя свят.
 Така къщата се оказала обитавана от същества, които не общували помежду си.
От същества, неспособни да се видят, да се чуят, да се обикнат. От същества, които
не се приемали заради убеждението, че принадлежат към много различни култури. Така
и не разбрали, че никой не виждал истинската причина и че противоречието идвало от
земните недра, от сблъсъка на енергии между останките на Пирамидата на Любовта и
къщата, която построили върху нея. Че противопоставянето идвало от пълната
несъвместимост между камъните, от които била изградена пирамидата, и тези, от които
била направена къщата. От недоволството на пирамидата, която само чакала удобен
момент, за да се отърси от чуждите камъни и така да си върне покоя. По същия начин
реагирали и обитателите на къщата, с единствената разлика, че за Ситлали да си
върне предишния покой не значело да се избави от някакви си камъни, а да доведе
докрай своето отмъщение. За нейно щастие не се наложило да чака дълго време. Исабел
родила красиво русо детенце. Ситлали била неотлъчно до нея и щом акушерката поела
детето, тя го взела в ръце, уж за да го занесе на Родриго, престорила се, че се
спъва и го изпуснала на земята. Детето издъхнало на мига. Заедно с телцето му на
пода се търкулнали и линиите от ръката на Ситлали. Съдбата й вече била записана в
земята, във въздуха, в писъците и риданията на Исабел. Вече не й принадлежала.
Родриго я сграбчил за косите и я издърпал от стаята, сред настъпилото в този момент
объркване. Извел я, преди някой да успее да й стори нещо. Не можел да позволи да й
посегнат чужди ръце. Единственият, който можел да й подари достойна смърт, бил той.
За Ситлали нямало изход, той го знаел прекрасно, знаел и че това така изучавано,
така познато, така целувано, така желано тяло заслужава любяща смърт. С огромна
болка Родриго извадил кинжал и така, както бил виждал да правят някои жреци по
време на човешки жертвоприношения, разсякъл гърдите на Ситлали от едната страна,
взел сърцето й в ръце и няколко пъти го целунал, преди да го изтръгне окончателно и
да го захвърли надалеч. Всичко станало толкова бързо, че Ситлали не изпитала
никакво страдание. Лицето й излъчвало съвършено спокойствие, а душата й най-после
намерила мир, защото успяла да постигне отмъщение. Онова, което така и не разбрала,
било, че отмъщението не се криело в това, че е убила русото пеленаче, а че е
заслужила своята смърт. С нея постигнала онова, което пожелала в първия миг, в
който зърнала Родриго — той да вие от болка.
Исабел издъхнала почти по същото време като Ситлали, убедена, че Родриго е
обезумял, защото е видял сина си мъртъв и затова е убил толкова зверски Ситлали.
Прошепнали й го на ухо. Само това й казали. Нямало как да разкажат на агонизиращата
родилка, че веднага след като убил Ситлали, съпругът й отнел и своя живот.

Нима земята е нашият дом?

Не спирам да страдам, защото само в тревоги живеем.
Дали ще посея отново
плътта си в своите баща и майка?
Дали ще узрея отново като царевичен кочан?
Дали повторно ще стана реколта?
Ридая — тук няма никой, оставиха ни сираци.
Дали е вярно, че животът продължава
на мястото, където всички се срещат?
Нима го вярват нашите сърца?
Антология „Мексикански песни“,
Тринадесет поети от света на ацтеките,
Мигел Леон-Портиля

Пирамидите на Парангарикутиримикуаро* са парангарикутиримизирани, този, който

ги разпарангарикутиримизира, ще бъде велик разпарангарикутиримизатор.
 [* Нарочна игра с името на залетия от вулканична лава град Парангарикутиро в
Мексико. — Б.пр.]

Да бъдеш Ангел пазител не е никак лесно. Но да си Анакреонт, Ангелът пазител

на Асусена, наистина е кофти работа. Асусена не разбира от дума. Свикнала е да
прави каквото й душа иска. Искам да уточня, че тази „душа“ няма нищо общо с
божественото. Тя не признава съществуването на по-висша воля от своята и затова
никога не е слушала наставления, различни от онова, което й диктуват собствените й
желания. Ако си позволим една поетическа волност, бихме казали, че й пука на оная
работа за божествената воля, а ако продължим с волностите, бихме казали, че реши
„по мъжки“, че е крайно време да намери сродната си душа, че вече й е писнало да
страда и че няма намерение да чака дори един живот повече, за да я срещне. С
безкрайно упорство изпълни всички бюрократични процедури, които трябваше да
премине, и убеди всеки бюрократ, когото срещна по пътя си, че трябва да й позволят
да се свърже с Родриго. Не я обвинявам, намирам го за чудесно. Успя да чуе правилно
вътрешния си глас и със силна воля преодоля всяко препятствие. Само че вярва, че е
победила, защото е мъжко момиче, а тук греши. Всичко се нареди, защото вътрешният й
глас бе в пълна хармония с божията воля и с космическия ред, където всички имаме
място — мястото, което ни е отредено. Когато го открием, всичко се хармонизира.
Влизаме в руслото на живота. Понасяме се плавно по водите му, освен ако не срещнем
препятствие. Когато някой камък не е на място, той затлачва пътя на течението и
водата застоява, вмирисва се, загнива.
Много лесно се открива безредието в реалния, обозримия свят. Но е трудно да
се намери ред в нещата, които не се виждат. Малцина могат да го сторят. Сред тях са
хората на изкуството, които са главните „наместващи“. Със специалния си усет те
решават на кое място да бъде жълтото, синьото или червеното върху едно платно; на
кое място да бъдат нотите и на кое паузите; коя да бъде първата дума в ново
стихотворение. Творят главоблъсканици, водени единствено от вътрешния си глас,
който им казва „Това пасва тук“ или „Това не пасва тук“, докато не сложат на място
и последното парче.
Щом във всяко художествено произведение съществува предварителен ред за
цветовете, звуците или думите, това означава, че целта на това произведение далеч
не се ограничава само с удовлетворението за автора. Означава, че още преди да бъде
създадено, за него вече е било определено специално място. Къде? В човешката душа.
Ето защо, когато поетът намества думи в дадена поема по силата на божията
воля, той намества нещо и във всички човешки същества, тъй като произведението му е
в хармония с космическия ред. В резултат на това то започва да циркулира
безпрепятствено във вените на всички, създавайки изключително здрава колективна
връзка.
Както хората на изкуството са главните „наместващи“, така съществуват и
главни „разместващи“. Това са онези, които вярват, че само тяхната воля е от
значение. Онези, които освен това имат и достатъчно власт, за да я наложат. Онези,
които смятат, че имат право да се разпореждат с човешките животи; които слагат лъжа
на мястото на истината, смърт на мястото на живота, омраза на мястото на любовта в
сърцето, запречвайки изцяло течението на реката на живота. А сърцето определено не
е подходящо място за омразата. Къде е нейното място? Не зная. Това е една от
загадките на Вселената. Като че ли боговете си падат по бъркотии, защото с това, че
не са предвидили специално място за омразата, са предизвикали безкраен хаос.
Омразата по неволя си търси подслон — пъха се там, където не бива, заема мястото,
което не й принадлежи, и неминуемо изтласква любовта.
Природата пък, която, за разлика от боговете е доста подредена, почти
маниакална, така да се каже, усеща необходимост да се намеси, за да запази
равновесието и да сложи нещата, където трябва да бъдат. Не може да позволи на
омразата да завладее сърцето, тъй като тази енергия би попречила на циркулацията на
любовната енергия в човешкото тяло, с риск душата да се вмирише и да загние, точно
като застоялата вода. И ще опита да я изгони оттам на всяка цена. Много е лесно да
го направи, когато омразата се е загнездила в нашето сърце погрешка или пък по
невнимание. В повечето случаи е достатъчно само да влезем в допир с художествени
произведения, създадени от „наместващите“. Когато правим това, душата се отделя от
тялото. Оставя се да бъде издигната към висините от фината енергия на цветовете,
звуците, формите или думите. Енергията на омразата е толкова тежка, в буквален
смисъл, че не разбира от този финес и няма как да се издигне заедно с душата.
Остава затворена в тялото, но като че ли вече не й е комфортно, не намира къде да
се подслони и решава да потърси някое по-уютно местенце. Когато душата се върне в
тялото, в сърцето вече има място и любовта има къде да се настани. Елементарно.
Проблем възниква, когато омразата е била посадена в сърцето ни под прякото
действие на някой „разместващ“. Когато сме станали жертва на кражба, насилие, лъжа,
предателство, убийство. В този случай единственият, който може да премахне
омразата, е самият насилник. Така гласи Законът на Любовта. Човекът, който нарушава
равновесието в космическия ред, е единственият, който може да го възстанови.
Повечето пъти един живот не е достатъчен, за да успее. Ето защо природата позволява
прераждането, за да даде възможност на „разместващите“ да оправят своите каши.
Когато между двама души съществува омраза, животът ще ги срещне колкото пъти е
нужно, докато тя не изчезне. Ще се раждат отново и отново близо един до друг,
докато не научат да се обичат. И ще дойде ден, навярно след четиринайсет хиляди
живота, когато ще са научили за Закона на Любовта достатъчно, за да им бъде
разрешено да срещнат сродната си душа. Това е най-добрата награда, която едно
човешко същество може да очаква от живота. И може да сте сигурни, че на всеки ще му
се случи, но когато му дойде времето. Ето това не разбира скъпата ми Асусена. Бе
настъпил моментът да срещне Родриго, но не и времето да заживее с него — най-напред
тя трябва да установи по-голям контрол върху своите емоции, а той да плати стари
сметки. Трябва първо да сложи някои неща по местата им, ако иска да остане завинаги
с нея, а Асусена ще трябва да му помогне. Надяваме се, че всичко ще се подреди, за
доброто на родени и неродени. Но аз знам, че ще бъде много трудно. За да изпълни
своята мисия, Асусена се нуждае от доста помощ. Аз, като неин Ангел пазител, съм
задължен да й помогна. Тя, като моя подопечна, трябва да ме слуша и да следва моите
напътствия. И в това е проблемът. Не ми обръща никакво внимание. От пет минути й
повтарям, че трябва да деактивира енергийното защитно поле на къщата, за да може
Родриго да влезе, но все едно говоря на стената. Толкова е развълнувана от мисълта,
че ще го види, че изобщо не чува какво я съветвам. Дано бедният й любим не се
повреди прекалено, когато прекрачи прага. Какво пък! В крайна сметка няма аз да съм
виновен. Сто пъти й подшушнах какво да направи. И нищо! Повече ме притеснява (щом
не иска да чуе и да изпълни толкова проста заповед) какво ще стане, когато наистина
има нужда от помощта ми, за да отърве кожата. Но да става каквото Господ е рекъл!
Едва когато алармата в апартамента й започна да звъни, Асусена разбра какво
се бе опитвал да й каже Анакреонт. Съвсем бе забравила да я изключи! А това си беше
сериозно! Аурата на Родриго не беше регистрирана в електромагнитната защитна
система на къщата и ако не деактивираше алармата веднага, апаратът щеше да
възприеме Родриго като чуждо тяло и в резултат на това да попречи на клетките му да
се свържат правилно в аерофонната кабина. Да чака толкова време и да направи такава
глупост! Не можеше да повярва! В най-добрия случай Родриго рискуваше да бъде
разпаднат в пространството за период от двайсет и четири часа. Трябваше да действа
бързо, а имаше само десет секунди, за да го стори! За щастие силата на любовта е
несломима, а човешкото тяло реагира наистина забележително в критични ситуации. В
един миг Асусена прекоси стаята, изключи алармата, върна се, преди вратата на
аерофона да се отвори, и й остана време дори да си оправи косата и да покаже най-
хубавата си усмивка, за да посрещне с нея Родриго.
Усмивка, която Родриго така и не видя, защото, щом очите му зърнаха нейните,
започна най-прекрасната среща на света — срещата между две сродни души, при която
белезите на физическото тяло минават на заден план. Топлината от очите на влюбените
разтапя бариерата, издигната от плътта, и ги оставя да потънат изцяло в съзерцание
на душата. Понеже тази душа е подобна на душата отсреща, тя разпознава енергията й
като своя собствена. Разпознаването започва в енергийните рецептори на човешкото
тяло — чакрите. Съществуват седем чакри. На всяка от тях отговаря един звук от
музикалната стълбица и един цвят от дъгата. Когато бъдат задействани от енергията
на сродната душа, те започват да вибрират с цялата си сила и издават звук.
Естествено, когато става дума за сродни души, всяка чакра резонира и едновременно с
това е резонатор на чакрата на партньора. Тези два идентични, хармонични звука
образуват фина енергия, която циркулира по гръбначния стълб, достига центъра на
мозъка и оттам се изстрелва нагоре, след което веднага пада обратно, превърната в
цветна завеса, която окъпва аурата от глава до пети.
Сливайки душите си, Асусена и Родриго повториха тази операция с всяка една от
своите чакри, докато енергийното им поле не заприлича на истинска цветна дъга и
чакрите им не подеха чудна мелодия, подобна на онази, която издават планетите от
Слънчевата система по време на своя ход.
Съществува огромна разлика между сливането на тела с разнородни души и
сливането на тела със сродни души. В първия случай става дума за стремеж към
физическо обладаване и колкото и силна да стане връзката, тя винаги ще бъде
зависима от материята. Душите никога няма да постигнат съвършената близост, колкото
и сходства да има между тях. Може най-много да се изпита безкрайна физическа
наслада, но само дотам.
При сродните души е по-интересно, защото обединението между тях е пълно и
протича на всяко ниво. Както в тялото на жената има място, което да бъде заето от
мъжкия член, така и сред атомите на всяко тяло има свободно пространство, което да
бъде заето от енергията на сродната душа — т.е. говорим за взаимно проникване, при
което всяко пространство се превръща едновременно в съд и съдържание на другия: в
извор и вода, в меч и рана, в слънце и луна, в море и пясък, в пенис и вагина.
Усещането да проникваш в дадено пространство може да се сравни единствено с това да
бъдеш проникван. Усещането да мокриш — с това да бъдеш мокрен. Усещането да кърмиш
— с това да бъдеш кърмен. Усещането да поемеш топлата сперма с утроба — с това да я
изтласкаш. И двете водят до оргазъм. И когато всяко едно от пространствата,
намиращи се между атомите на клетките в тялото, бъде заето или на свой ред заеме
друго (което в случая е едно и също), следва дълбок, разтърсващ, продължителен
оргазъм. Сливането на двете души е пълно и вече няма нищо, което едната да не знае
за другата, тъй като те стават едно същество. Връщането към изначалното им
състояние им разкрива истината. Всеки вижда в лицето на своя партньор лицата, които
другият е имал през четиринайсетте хиляди живота, предшестващи тяхната среща.
Когато настъпи този момент, Асусена изгуби представа коя част от тялото й
принадлежи и коя не. Усещаше някаква ръка, но не знаеше дали е нейна, или на
Родриго. Беше просто ръка и точка. Изгуби представа и кой се намира вътре и кой
вън. Кой отгоре и кой отдолу. Кой отпред и кой отзад. Знаеше само, че с Родриго
образуват едно и също тяло, което, изтръпнало от оргазми, танцуваше в
пространството под ритъма на космическата музика.

Асусена се приземи обратно в леглото си, когато усети някакъв крак между
своите. Веднага разбра, че този крак не й принадлежи, тоест че не беше нито неин,
нито на Родриго. Родриго явно бе усетил същото, защото извика в един глас с нея,
когато откри тялото на мъртвия мъж до тях. Връщането към реалността не можеше да
бъде по-чудовищно. Спалнята на медения им месец гъмжеше от полицаи, репортери и
зяпачи. С микрофон в ръка Абел Саблудовски седеше на ръба на леглото на Асусена и
тъкмо интервюираше шефа на кампанията на американския кандидат за световен
президент на Планетата, когото току-що бяха убили.
— Имате ли някаква представа кой може да е стрелял срещу господин Буш?
— Не.
— Мислите ли, че това убийство е част от някакъв заговор за дестабилизиране
на Съединените американски щати?
— Не зная, но това подло убийство действително разтърси душите ни и както
всички обитатели на Планетата, аз мога единствено да осъдя факта, че насилието
отново ни връхлита. Искам да се възползвам от възможността, която ми предоставяте,
за да изразя публично огромното си възмущение от подобен род действия и да изискам
Генералната прокуратура на Планетата да започне незабавно разследване откъде идва
тази атака и кои са нейните морални подбудители. Вярвам, че днес е всенароден ден
на траур.
Шефът на президентската кампания, както всички останали, беше потресен.
Престъпленията на планетата Земя бяха изкоренени преди повече от век и това така
необяснимо дело ги връщаше към период на мракобесие, който мислеха за отминал.
На Асусена и Родриго им отне известно време да се окопитят от изненадата.
Родриго не знаеше какво става, но Асусена се досещаше. Беше забравила да изключи
будилника, който бе свързан с виртуалния телевизор. Взе дистанционното, което
стоеше върху нощното й шкафче, и изключи апарата. Образите на всички присъстващи на
местопрестъплението веднага се изпариха, но горчивият вкус в устата им остана. На
Асусена й се гадеше. Не беше свикнала да се сблъсква с насилие. Още по-малко по
толкова брутален и директен начин. Но виртуалният телевизор наистина пренася човек
на мястото на събитието. Поставя го в центъра на действието. Интересното бе, че
точно затова го беше купила. Защото беше много приятно да се буди с
метеорологичната прогноза. Можеше да осъмне къде ли не в света или галактиката. Да
се радва на най-екзотичните и най-простите пейзажи. Да отвори очи и да види зората
на Сатурн, да чуе шума на морето на Нептун, да се любува на горещия следобед на
Юпитер или на свежестта на току-що окъпана от дъжда гора. Нямаше по-добър начин да
стане, преди да тръгне за работа. Изобщо не беше очаквала толкова жестоко събуждане
след прекрасната нощ, която бе изживяла. Какъв ужас! Не можеше да изтрие от ума си
гледката на мъжа, прострелян в главата насред тяхното легло. Тяхното легло! Леглото
им с Родриго бе оцапано със смърт! Но щом отново погледна Родриго в очите, тя дойде
на себе си и ужасът се изпари. А щом усети неговата прегръдка, отново се почувства
в Рая. Щеше да остане завинаги така, ако Родриго не я беше пуснал. Искаше да иде до
своя апартамент, за да си събере нещата. Смяташе да се премести незабавно и повече
да не се отделя от нея. Преди да излезе, Асусена му обеща, че когато се върне, няма
да завари други неприятни изненади. Щеше да изключи всички електронни устройства
вкъщи и да деактивира алармата на аерофона, за да може Родриго безпроблемно да
влезе обратно в апартамента. Родриго приветства това решение с широка усмивка и
това бе последният път, в който Асусена го видя.

Още със събуждането си Асусена усети, че не изпитва блаженство от гледката на

слънчевата светлина. Отчаянието разстилаше своите черни криле над нея и я
забулваше, задушаваше, притъпяваше насладата й, сковаваше от студ чаршафите й,
заглушаваше космическата музика. Празникът беше приключил, преди старите болера да
свършат. Не беше танцувала танго на брега на реката, не беше вдигала наздравица с
вино, не беше потъвала в радостни сълзи призори, не беше казала на Родриго, че я
влудява, когато я обсипва с нежни думи. Усещаше как думите стоят на топка в гърлото
й, но нямаше нито глас да ги извади, нито на кого да ги каже. Голяма част от нея бе
потънала сред клетките в тялото на Родриго и тя бе останала буквално празна. От
любовната им нощ й бе останала само една сладка болка в слабините и някоя и друга
синина, плод на страстта. Това бе всичко. Но синините избледняваха безвъзвратно и
от теменуги в моравите на екстаза се превръщаха в свидетели на опустошението и
самотата. Болката също постепенно изчезваше, докато вътрешните й мускули, които с
такава наслада бяха посрещнали, приютили, притискали, обгръщали, мокрили и вкусвали
Родриго, се връщаха по своите места, отнемайки от тялото й всеки осезаем спомен от
кратката им брачна нощ.
Няма съмнение, че разстоянието е едно от най-големите изтезания за влюбените.
А при сродните души то може да има дори фатални последици, защото действа върху
телата със силата на пипала на октопод. Колкото по-голямо е разстоянието, толкова
по-голяма е силата на засмукване. Асусена усещаше огромна, необятна, абсолютна
празнота. Ако изгубеше сродната си душа, щеше да се изгуби и тя самата. Асусена
знаеше това и отчаяно се опитваше да си върне душата на Родриго, обхождайки
местата, които той бе обиколил. Преброждайки пространствата, които той бе маркирал
във въздуха. Този популярен домашен лек известно време действаше, защото отначало
душата на Родриго присъстваше навсякъде, но постепенно престана да дава ефект,
защото енергията на аурата се долавяше с всеки изминал ден все по-слабо. Асусена
вече почти не я усещаше, вече не помнеше Родриго, не помнеше неговия мирис, вкус,
топлината му. Паметта й помръкваше от страдание. Празните пространства между
клетките на тялото й се свиваха от мъка и душата на нейния любим безвъзвратно й се
изплъзваше. Единственото, което усещаше с цялото си същество, бе самотата, която я
заобикаляше.
 Необяснимото изчезване на Родриго я бе съкрушило напълно, тя нямаше отговори,
не намираше причини. Какво обяснение да даде на своето тяло, което, крещейки, я
молеше за ласка? И какво щеше да каже на гадната Кукита, портиерката? Асусена бе
отишла да я моли, когато Родриго се върне, да регистрират аурата му в главното
контролно табло на сградата, а бе останала като в небрано лозе. Всеки път, когато
се разминеха, Кукита я питаше с цялото злорадство на света кога ще се върне
сродната й душа. Мразеше я. Никога не се бяха харесвали, защото Кукита беше
социопатка, която принадлежеше към ПРН* (Партия за реабилитация на нееволюиралите).
Винаги я бе шпионирала, винаги се бе мъчила да намери в нея някакъв дефект, поне
един, за да не се чувства чак толкова низша в нейно присъствие. Така и не го бе
открила, но сега тя сама се бе поставила в неизгодно положение пред Кукита и се
ядосваше, че трябва да понася подигравките й. Какво можеше да й каже? Нямаше
никакъв отговор. Единственият, който вероятно имаше такъв и със сигурност знаеше
къде е Родриго, бе Анакреонт, но Асусена бе скъсала връзка с него. Не я
интересуваше никаква информация, идваща от ангела. Беше бясна. Той прекрасно
знаеше, че единственото, което някога я е интересувало в живота, бе да намери
Родриго. Как тогава бе възможно да не я предупреди, че Родриго може да изчезне? За
какъв дявол й бе притрябвал някакъв си Ангел пазител, ако не можеше да предотврати
подобен род нещастия? Не смяташе повече да го слуша. Той беше пълен некадърник и
трябваше да му покаже, че няма нужда от него, за да управлява живота си.
[* На испански авторката използва сиглите на PRI (Partido Revolucionario
Institucional) — Революционната институционна партия, която след Мексиканската
революция от 1910–1917 г. управлява страната в продължение на 70 години и потъва в
корупция преди падането си от власт. — Б.пр.]
Проблемът беше, че не знаеше откъде да започне. Освен това излизането навън я
потискаше. Атмосферата беше прекалено тягостна. Всички бяха наплашени след
убийството. Щом някой се бе осмелил да убие, какво ли щеше да последва? Убийството!
Как не се бе сетила за него! Естествено! Най-вероятно в резултат на убийството на
Родриго му се бе случило нещо! Може би е имало нови безредици, които са му
попречили да се върне, а тя, като някоя вцепенена кокошка, чакаше любимият й да
падне от небето. Бързешком включи виртуалната телевизия. Вече цяла седмица не
знаеше какво става навън.
Спалнята й тутакси се превърна в какаова плантация, унищожавана от войската.
Гласът на Абел Саблудовски коментираше ставащото:
— Днес американските въоръжени сили нанесоха силен удар на какаовия
наркотрафик. Бяха унищожени няколко хектара от дрогата и бе заловен един от най-
влиятелните босове на шоколада, когото полицията отдавна издирва. Това е цялата
информация, която имаме до момента. Имената на боса и неговите съучастници няма да
бъдат оповестени, за да не се попречи на разследването, което може да доведе до
задържането на картела от Венера.
Веднага след това спалнята на Асусена се превърна в лаборатория, пълна с
компютри, понеже в момента излъчваха документален филм за начина, по който се бе
изкоренила престъпността на Планетата. Това бе станало с изобретяването на
компютър, който с помощта на само капка кръв или слюнка, на парченце нокът или
косъм можеше да възстанови цялото тяло на даден човек и да посочи неговото
местонахождение. Злодеите можеха да бъдат арестувани и наказани, броени минути след
като извършеха своите безчинства, без значение дали са се скрили чак в Тамбукту.
Ала, разбира се, убиецът на кандидата се бе погрижил да не остави никаква
следа. Вече бяха анализирали всяка храчка, намерена върху паважа, но нищо — нямаше
и помен от престъпника.
Кадрите от лабораторията внезапно изчезват и се появяват Абел Саблудовски и
доктор Диес. И двамата седят на леглото до Асусена. Асусена се стъписва. Доктор
Диес й е съсед по кабинет. Абел Саблудовски интервюира доктора.
— Добре дошли, доктор Диес. Благодаря ви за участието в нашата програма.
— Не, аз ви благодаря за поканата.
— Кажете ни, докторе, какво представлява устройството, което неотдавна сте
изобретили?
— Това е едно много просто устройство, което заснема човешката аура и засича
в нея следи от аурата на други хора, които са я доближавали. По този начин би било
много лесно да се види кой е последният човек, който е бил в досег с господин Буш.
— Чакайте, не разбирам добре, значи устройството, което сте изобретили,
запечатва на снимка аурата на всички хора, които са доближавали даден човек?
— Точно така. Аурата е вид енергия, която се заснема от много отдавна. Всички
знаем, че когато някой навлезе в нашето магнитно поле, той го замърсява.
Съществуват безброй аурографии, които показват момента, в който аурата е била
нарушена, но досега никой не бе успявал да анализира и определи на кого принадлежи
аурата на човека замърсител. Моят уред може да прави това. По аурографията на
замърсителя може да възстанови тялото на човека, който я притежава.
— Чакайте малко. Господин Буш е бил убит, докато се е разхождал сред тълпата.
Вероятно безброй хора са го доближили и са замърсили аурата му. Как тогава ще
разберете коя е аурата на убиеца?
— По цвета. Припомнете си, че всички отрицателни емоции притежават специфичен
цвят…
Асусена не желае да слуша повече. Освен че й е съсед по кабинет, доктор Диес
й е и близък приятел, трябва само да отиде при него и да го помоли да й направи
аурография, за да намери Родриго. Слава богу! Тя грабва своята чанта и изхвърча
навън, без да се обуе, без да се среше и без да изключи виртуалната телевизия. Ако
беше изчакала още минутка, още само минутка, щеше да види как Родриго подскача като
луд из цялата спалня. Абел Саблудовски бе преминал към интерпланетарните новини. На
Корма, една наказателна планета, бил изригнал вулкан. Призоваваха телевиртуалните
зрители да пратят помощ на пострадалите, тъй като обитателите на въпросната
планета, жители на Третия свят, живееха в пещерната ера. Един от тях беше именно
Родриго, който тичаше отчаяно в опит да не бъде застигнат от лавата.

Родриго влиза последен в малката пещера на върха на планината. Дори най-

дребното от примитивните същества, които обитават планетата Корма, тича по-бързо от
него. Тромавостта му се дължи не само на това, че не разполага с мазоли по
стъпалата, които да го предпазват от камъните и жегата, но и защото мускулите му не
са пригодени за такъв вид физическо усилие. Най-сериозното, което бе правил в
живота си, бе да отиде пеша до най-близката аерофонна кабина, за да се придвижи от
едно място на Планетата на друго. Не знаеше точно кога е влязъл в кабината, която
го бе закарала там. Не помнеше да го е правил. Всъщност нищо не помнеше. През
цялото време го съпътстваше някакво тягостно чувство. Усещаше, че е прекъснал по
средата важно дело, че трябва да довърши някакъв въпрос. Тялото му жадуваше за
нещо, но не знаеше за какво, краката му тръпнеха от желание да затанцуват танго,
устата му изпитваше необходимост да целува, гласът му копнееше да назове някакво
изтрито от паметта му име. Чувстваше, че му е на езика, но съзнанието му бе напълно
пусто. Единственото, за което беше сигурен, бе, че му липсва луната… и че тази
пещера мирише на умряло.
Наслоената миризма на близо трийсет примитивни същества, сред тях мъже, жени
и деца, бе наистина непоносима. Комбинацията от пот, урина, изпражнения, сперма,
разлагащи се в устата остатъци от храна, кръв, ушна кал, сополи и други секрети,
трупани с години в телата на тези противни диваци, можеше да замае всекиго. Но
нуждата от кислород, който да успокои дишането му след маратонското бягане, което
току-що бе направил, бе по-силна от неприятната смрад, така че Родриго пое въздух с
пълни гърди и веднага се свлече върху един камък. Погрижи се да легне възможно най-
далече от всички. Краката му се бяха схванали от напрежение, но той нямаше сили да
ги разтрие. Беше напълно изтощен. Нямаше душа дори да заплаче, камо ли да закрещи
от отчаяние като жената, която стоеше пред него. Тя току-що бе загубила детето си.
Въртеше се в кръг, притиснала овъглените останки на бебешко телце. Ръцете на жената
бяха обгорели. Родриго си представи как ги е потапяла в лавата, за да го спаси.
Мирисът на изгоряло месо се разнасяше спираловидно, докато тя обикаляше ли,
обикаляше пред входа на пещерата. Навън всичко бе залято от нажежена лава.
Топлината бе непоносима.
Родриго затваря очи. Не иска да вижда нищо. Съжалява, че е бягал от лавата.
Какъв е смисълът да остане жив на място, което му е чуждо? Не помни кой е, нито
откъде идва, но има смътното чувство, че е бил на привилегировано място. Не трябва
човек да е много наблюдателен, за да разбере, че той не принадлежи към тази
цивилизация. Чувства се изоставен, болката го разкъсва отвътре. Усеща огромна
празнина. Сякаш внезапно са му изтръгнали половината тяло. Не знае какво да прави.
Няма никаква възможност да избяга. Пък и къде би могъл да отиде? Дали има
семейство? Дали някой ще скърби за него? Колко време би издържал на тази планета?
Ако е сам — нито ден, а дори и като част от това племе шансовете му са нищожни.
Непрестанно усеща мнителните погледи на тези диваци върху себе си. Не ги обвинява.
Видът му на мъжкар без косми, без агресия, без белези, на когото не липсва нито зъб
(което е нормално само при тригодишните деца), който не ходи по нужда в пещерата, а
скрит зад някое дърво, който използва копието не за да напада динозаври, а за да си
чисти мръсотията под ноктите, не си яде сополите, а се секне с пръстите на едната
ръка, докато с другата се прикрива да не го видят, и за капак не се сношава с
жените от племето, е силно подозрителен. Всички го отбягват.
Има само една жена, която се чувства привлечена от него, и никой не разбира
защо. Причината е, че тя единствена е видяла кацането на космическия кораб, докарал
Родриго на Корма.
Бе го съзряла да слиза сред огън и тътен от небесата. Родриго бе изскочил гол
и объркан от странния апарат. За нея корабът е нещо като летяща утроба, дала живот
на този човек. Смята Родриго за бог, роден от звездите. Неведнъж му е спасявала
живота, борейки се като звяр с другите мъже от клана, за да го защити. Не намира
начин да му покаже, че го харесва. Понякога ляга срещу него и разтваря косматите си
крака в очакване той да скочи отгоре й, както правят останалите първобитни пред
подобна провокация. Но Родриго се прави, че не вижда, и нещата остават дотам.
Въпреки това първобитната не е загубила надежда и смята, че сега, когато нейният
бог е ранен, е дошла златната й възможност. Тя ляга в краката му и започва нежно да
ближе раните, които Родриго е получил по време на бягството. Родриго отваря очи и
понечва да издърпа крака, но мускулите не го слушат. След няколко секунди си дава
сметка, че усещането, което оставя влажният език, докосващ изгарящите рани по
стъпалата му, е много освежаващо. Чувства се така облекчен, че престава да се
съпротивлява, притваря очи и се оставя на ласките. Постепенно първобитната започва
настойчиво да се изкачва по краката му. Сега облизва прасците му. От време на време
се налага да спира своето занимание, за да вади тръните, които са се забили в
Родриго. После продължава към коленете, сетне се задържа дълго на бедрата (където,
между другото, той няма никаква рана) и накрая достига своята цел — слабините.
Дивачката прекарва похотливо език по своите устни, преди да продължи със
самарянската си дейност. Родриго се притеснява. Знае чудесно какво желае тази
ужасна мъжкарана, която мирише на гнилоч, има лош дъх и полюшва безсрамно бедра.
Решена е да получи онова, което той се бе мъчил да избегне от самото начало.
За щастие един от останалите първобитни не е изпускал от поглед ставащото
между тях. Очите му не са се отделяли и за секунда от вирнатия задник на жената.
Позата на четири крака, в която бе застанала, я прави страшно съблазнителна. И без
да се замисля, той я сграбчва за бедрата и започна да се сношава с нея. Тя се
възпротивява със сумтене. В отговор получава юмрук в главата и това я укротява.
Родриго е благодарен, че мъжкарят се е намесил, но не харесва начина, по който го е
направил. А и понеже тя много пъти му е спасявала живота, той се чувства задължен
да й отвърне със същото. Без да знае откъде, намира сили да стане и да дръпне
мъжкаря. Разяреният мъжки му хвърля един първобитен бой, който го подрежда по-зле,
отколкото ако го е дъвкал динозавър. Само това му липсваше! Родриго не издържа
повече и се разплаква от безсилие. Какво е направил, за да заслужи това наказание?
За какво престъпление плаща? Всички го гледат с недоумение. Поведението му
разочарова дори първобитната, която толкова му се е възхищавала. И от този момент
нататък той единодушно е отбягван като педал.
Аерофонът на доктор Диес отказа достъп на Асусена. Това бе знак, че докторът
е зает с някой пациент, и го е оставил блокиран. Така на Асусена не й оставаше
друго, освен първо да мине през своя офис, за да се обади оттам на съседа си по
кабинет и да си запази час, както си е редът. Наистина не беше добра идея да набира
направо аерофонния номер на доктора. Беше невероятна липса на възпитание да се
изтърсва в нечий дом или офис без предварително предупреждение, но Асусена бе
толкова отчаяна, че пропусна тези елементарни норми на приличие. Но нали затова
служеше техниката — за да не се забравят добрите обноски. И Асусена се принуди да
се държи цивилизовано. Докато чакаше да се отвори вратата на нейния офис, помисли,
че всяко зло е за добро, понеже от цяла седмица не се бе вясвала в кабинета и със
сигурност щеше да има цял куп обаждания от пациентите, които бе зарязала.
Първото нещо, което чу, щом вратата на аерофона се отвори, бе едно дружно „Не
те е срам!“ Асусена отначало се стъписа, но после много се засрами. Цветята й бяха
стояли седем дни без вода и имаха пълното право да я посрещат така. Асусена
обикновено ги оставяше включени към цветоговорителя — компютър, който превеждаше в
думи електрическите им импулси, защото обичаше да идва на работа и те да я
приветстват с добре дошла. Цветята й по принцип бяха извънредно учтиви и обичливи.
Нещо повече, преди никога не я бяха обиждали. Но Асусена не ги винеше — ако някой
знаеше колко е ужасно да те оставят на сухо, това бе тя. Веднага им даде вода.
Докато го правеше, безброй пъти им поиска прошка, пя им и ги милва, сякаш утешаваше
сама себе си. Цветята се успокоиха и започнаха да мъркат от удоволствие.
Тогава Асусена премина към изслушване на аерофонните си съобщения. Най-
отчаяното беше от едно момче, което бе прероденият Уго Санчес — известен футболист
от ХХ век. От 2200 г. насам момчето, което отново беше футболист, участваше в
националния отбор на Земята. Скоро щеше да се проведе интерпланетарният шампионат
по футбол и от него се очакваше много добра игра. Проблемът бе, че преживяванията
му като Уго Санчес го бяха травмирали непоправимо; неговите сънародници му бяха
завидели прекалено и му бяха направили живота черен. Въпреки че бе провела с него
няколко сеанса по астроанализа, Асусена така и не бе успяла да изтрие горчивото му
преживяване, когато не го бяха пуснали в игра на световното първенство през 1994 г.
Следващото обаждане бе от съпругата на момчето, която в миналия си живот била Мигел
Мехия Барон — треньорът, който не бе пуснал в игра Уго Санчес. Бяха ги събрали в
този живот, за да научат да се обичат, но Уго не й прощаваше и при всеки удобен
случай сериозно я ступваше. Жената вече не издържаше и молеше Асусена да й помогне
или в противен случай щяла да се самоубие. Имаше няколко обаждания и от треньора на
момчето. Мачът между Земята и Венера наближавал и той искал да вкара своята звезда
в строя. Асусена помисли, че е най-добре да даде на треньора името на друг от
своите пациенти, който бе прероденият Пеле. В момента не бе в състояние да приема
никого. Беше й мъчно, но нямаше как, така стояха нещата. За да работи като
астроаналитик, човек трябва да е напълно чист от отрицателни емоции, а Асусена не
беше.
Тя не успя да изслуша другите съобщения, защото цветята й започнаха да вдигат
ужасна врява. Крещяха истерично. Долавяха през стената страхотен спор, идващ откъм
офиса на доктор Диес, а те никак не харесваха лошите вибрации. Асусена незабавно
отвори вратата към коридора и потропа на вратата на доктор Диес. Докторът бе най-
миролюбивият човек, когото познаваше. Трябваше да става нещо сериозно, за да
избухне по този начин.
След силното почукване кавгата утихна. След като не получи отговор, Асусена
понечи да почука отново, но това се оказа излишно. Вратата на доктор Диес внезапно
се отвори. Някакъв як мъж я блъсна във вратата на собствения й кабинет. Асусена се
удари в стъклото. Табелката „Асусена Мартинес, астроаналитик“ се откачи и стана на
парчета. След якия мъж изскочи друг, още по-разярен, след него и доктор Диес, но
щом той видя, че Асусена е на пода, спря да бяга и се наведе, за да й помогне.
— Асусена! Не предполагах, че си ти. Нараниха ли те?
— Не, мисля, че не.
Докторът помогна на Асусена да стане и я прегледа набързо.
— Да, изглежда, че нищо ти няма.
— А теб нараниха ли те?
— Не, просто спорехме. Но за щастие дойде ти.
— Кои бяха тези?
— Никои, никои… А на теб какво са ти направили?
— Нали ти казах, че нищо, само ме блъснаха.
— Не говоря за тях. Какво ти се е случило? Да не си болна? Изглеждаш ужасно.
Асусена не можа повече да сдържа сълзите си. Докторът бащински я прегърна. С
накъсван от риданията глас, Асусена му сподели всичко. Разказа му как е намерила
своята сродна душа и колко кратко е траяла радостта й. Как в един и същи ден
прегръдките са се превърнали в самота, спокойствието в тревога, забравата в разум,
целостта в празнота. Каза му, че вече го е търсила навсякъде, но от него нямало и
следа. Последната й надежда била да го открие с помощта на апарата, който докторът
наскоро бил изобретил. Щом тя спомена за откритието, доктор Диес се озърна да не би
някой да ги слуша, сграбчи Асусена за ръката и я вкара в кабинета.
— Ела с мен. Тук вътре ще говорим по-спокойно.
Асусена седна на едно от удобните кожени кресла срещу бюрото на доктора.
Доктор Диес заговори шепнешком, сякаш някой го подслушваше:
— Виж, Асусена. Ти си ми много скъпа приятелка и бих искал да ти помогна, но
не мога.
Асусена онемя от отчаяние. Тъга забули очите й.
— Направих само два апарата. Единият е в полицията и няма начин да ми го
дадат назаем, защото го държат включен денонощно, за да намерят убиеца на господин
Буш. Другият също не мога да ползвам, понеже не съм упълномощен да влизам в УКМЖ
(Универсален контрол на минали животи), където се намира… Макар че нека помисля…
Точно сега имат свободно място… Ако постъпиш на работа там, навярно ще може да го
ползваш…
— Ти полудя ли? Там допускат само бюрократи по рождение. Друг път ще постъпя…
— Аз мога да ти помогна да станеш бюрократка по рождение.
— Ти ли? Как?
Докторът измъкна едно миниатюрно устройство от чекмеджето на бюрото и го
показа на Асусена.
— С това.

Госпожица бюрократката прибра в едно чекмедже апетитния тамал*, който

похапваше, и грижливо избърса ръце в полата си, преди да се здрависа с Асусена
Мартинес — последната кандидатка за поста „официален проверител“, която трябваше да
интервюира.
[* Традиционно мексиканско ястие, представляващо увито в царевични листа
варено царевично тесто, приготвено с подправки, понякога и с месо. — Б.пр.]
— Седнете, моля.
— Благодаря.
— Виждам, че сте астроаналитик.
— Така е.
— Това е много добре платена работа, какво ви накара да кандидатствате за
чиновническо място?
Асусена беше много нервна — знаеше, че всяка нейна мисъл се заснема от
ментален фотоапарат. Надяваше се микрокомпютърът, който доктор Диес бе поставил в
главата й, да излъчва мисли на любов и смирение. Иначе беше загубена, тъй като
онова, което в действителност минаваше през главата й в този момент, бе, че тези
разпити са пълна тъпотия и че държавните учреждения са абсолютна отврат.
— Проблемът е, че съм много изтощена емоционално. Лекарят ми препоръча
почивка. Аурата ми е претоварена с отрицателна енергия и има нужда да се
възстанови. Нали разбирате, прекарвам дълги часове в изслушване на всякакъв вид
проблеми.
— Да, разбирам. И вярвам, че вие на свой ред разбирате значението, което има
знанието за минали животи за разбирането на поведението на който и да е човек.
— Разбира се.
— Тогава предполагам, че няма да се възпротивите да проведем един тест, в
който ще работим директно с вашето подсъзнание, с цел да направим окончателни
заключения по отношение на това, дали вие сте точният човек, който да заеме мястото
в нашия институт, или не.
Асусена усети как по гърба й се стича ледена пот. Беше уплашена, много
уплашена. Предстоеше съдбовното изпитание. Никой не можеше да влезе в подсъзнанието
на друг човек без предварително разрешение. Тя трябваше да позволи да го направят,
ако наистина искаше да постъпи в УКМЖ. Разбира се, в никакъв случай нямаше да им
осигурява достъп до истинското си подсъзнание, тъй като данните, които
анализаторите очакваха да съберат, се отнасяха до нейната морална и социална
благонадеждност.
Искаха да разберат дали в предишен живот е измъчвала или убила някого. Каква
е степента й на почтеност в настоящето. Какъв е прагът й на търпимост към
разочарования, каква е склонността й да организира революционни движения. Асусена
беше твърде почтена и вече бе изкупила кармата за всички престъпления, които бе
извършила. Но прагът й на търпимост към разочарования бе нулев. Тя бе роден
провокатор и бунтар по природа, така че за нейно добро бе устройството на доктор
Диес да продължи да работи изрядно, иначе не само щеше да остане без поста на
„официален проверител“, но и да получи ужасно наказание — да изтрият от паметта й
миналите й животи и… тогава вече сбогом на Родриго!
— Каква е паролата?
— Смотаняци.
Госпожица бюрократката написа думата на компютърната клавиатура и подаде на
Асусена каска, която тя да сложи на главата си. Менталният фотоапарат, монтиран
вътре в каската, заснемаше мислите на несъзнаваното. Трансформираше ги в образи на
виртуална реалност, които се изпращаха към залата за контрол на данни. Там те се
анализираха подробно от група специалисти и компютър.
Асусена постави каската, затвори очи и започна да слуша приятната музика.
В съседната зала се появи, възпроизведен във виртуална реалност, град Мексико
от 1985 г. Учените закрачиха по булевард „Самуел Руис“* такъв, какъвто е бил преди
двеста и петнайсет години, когато бил познат като „Ос Ласаро Карденас“. Стигнаха до
градската катедрала, когато още е била непокътната. Продължиха своята обиколка по
Централната ос до площад „Пласа де Гарибалди“. Там застанаха до група мариачи,
които свиреха по желание на някакви туристи.
[* Мексикански католически епископ (роден 1924 г.), известен с дългогодишната
си борба срещу бедността и изолацията на коренното население в мултикултурното
мексиканско общество. — Б.пр.]
Учените бюрократи започнаха разпален спор помежду си. Впечатление правеше
яснотата на кадрите, които наблюдаваха. Съзнанието по принцип помни по объркан и
несвързан начин. Асусена бе първият човек, когото срещаха, който помнеше миналото
си кристално ясно. Образите, които излъчваше, бяха в идеален хронологичен ред. Не
бяха откъслечни, което означаваше, че девойката или е гений, или е внесла незаконно
микрокомпютър. Някои предложиха да се извика полиция. Други поискаха само основна
проверка. А трети, разчувствани от звука на тромпетите, се трогнаха до сълзи.
За щастие при такива случаи единственият, който имаше последната дума и
даваше окончателна и непоклатима присъда, бе компютърът. А той приемаше излъчваната
от Асусена информация без капка съмнение. Мнението на учените се вземаше предвид
само в случай че компютърът спре да работи, а това бе ставало едва веднъж за сто и
петдесет години. Бе по времето на голямото земетресение. Денят, в който Земята даде
живот на новата луна. И тогава никой не се бе поинтересувал да научи мнението на
учените, защото важното за хората бе да се спасят. Така че можеха да спорят,
колкото си искат, помежду си — техните заключения нямаше да заинтересуват никого.
Напълно изолирана от всички, Асусена слушаше музиката, която излизаше от
слушалките на каската. Чувстваше, че се носи през времето. Мелодията полека я
връщаше към един от миналите й животи. Истинското й подсъзнание бе заработило
автоматично и й показваше някакъв образ, който Асусена вече бе виждала в един от
своите сеанси по астроанализа. Преди не бе успявала да надникне отвъд, защото имаше
блокаж в този минал живот, но явно мелодията, която слушаше в момента, притежаваше
силата да го преодолее.
Изведнъж музиката изчезна и съзнанието на Асусена опустя. Бяха изключили
каската. Как бе възможно госпожица бюрократката да я събуди точно когато виждаше
Родриго! Асусена бе напълно сигурна, че мъжът, който я вземаше в своите обятия, за
да й спаси живота, беше той. Разпозна лика му сред четиринайсетте хиляди лица,
които бе видяла в деня на тяхната среща. Нямаше никаква вероятност за грешка. Това
беше той! Трябваше да разбере коя е музиката, която я бе отвела до Родриго.
— Това е всичко, много благодаря. Ще изчакаме крайната оценка.
— Каква беше тази музика, която слушах?
— Класическа.
— Да, знам, но от кого?
 — Ммм, това вече не знам. Струва ми се, че е от някаква опера, но не съм
сигурна…
— Не може ли да питате?
— А вас защо ви интересува?
— Е, не че се интересувам лично. Просто за работата ми на астроаналитик е
много полезно да ползвам музика, която предизвиква по-особени състояния на
съзнанието…
— Да, сигурно. Но тъй като доста дълго няма да работите като астроаналитик,
няма нужда да знаете…
Компютърът изплю някакъв лист през един отвор в бюрото. Госпожица
бюрократката го прочете и после го подаде на Асусена.
— Хм, поздравления, издържали сте изпита. Занесете този лист на втория етаж.
Там ще ви направят аурография за акредитацията. Когато я получите, заповядайте на
работа.
Асусена не беше на себе си от радост. Не беше възможно да е толкова хубаво.
Помъчи се да прояви благоразумие и да не показва своите емоции, но не успя да скрие
победоносната си усмивка. Всичко се нареждаше чудесно. Щеше да покаже на Анакреонт
как се решават проблеми!
На втория етаж имаше близо петстотин души, които чакаха за аурография. Това
не беше нищо в сравнение с огромните опашки, на които Асусена бе трябвало да се
реди преди това. Така че тя напълно примирено зае мястото, което й се падна в
редицата. Един ментален фотоапарат ги снимаше постоянно. Това бе последната
проверка, която трябваше да издържат. При нея се отчиташе прагът на търпимостта й
към разочарования, който имаха бъдещите бюрократи. Проблемът бе, че колегите й по
опашка наистина си бяха родени бюрократи и лесно можеха да издържат изпита, докато
тя не. С всяка изминала минута търпението й се изчерпваше. Нервното й потропване с
крак по пода бе първото нещо, което привлече вниманието на оценяващите съдии. То бе
в пълен разрез с мислите, които излъчваше. Менталният фотоапарат се насочи към
лицето й и улови нетърпеливата гримаса на устните й. Тоталното несъответствие между
мисли и изражение беше крайно подозрително. Може би по тази причина в мига, в който
Асусена приближи гишето, за да бъде обслужена, там поставиха табелка „затворено“.
Асусена за малко да получи удар от гняв. Не можеше да е истина. Не можеше да има
толкова лош късмет. Трябваше да прехапе устни, за да спре напиращите ругатни.
Трябваше да затвори очи, за да не излетят оттам камите, с които жадуваше да пререже
гърлото на госпожицата. Трябваше да върже крака, за да не счупи с ритници гишето.
Трябваше да сплете пръсти, за да не разкъса документите, които й връчиха,
нареждайки й да дойде следващия понеделник.
Чак понеделник! Сега беше четвъртък сутринта. Струваше й се невъзможно да
стои със скръстени ръце до понеделник. Какво можеше да стори? Копнееше да продължи
регресията към миналия си живот, в който зърна Родриго, но нито разполагаше с
компактдиска, който я беше предизвикал, нито знаеше коя опера й бяха пуснали — а
дори и да знаеше, не беше лесно да си я набави. Последните открития в
музикотерапията бяха усложнили покупко-продажбата на дискове. От доста време се
знаеше, че музикалните звуци оказват мощно въздействие върху организма и променят
психичното състояние на хората — можеха да ги направят шизофреници, психопати,
неврастеници, а в тежки случаи дори убийци.
Но съвсем скоро бяха открили, че мелодиите притежават силата да отключват
паметта ни за предишни животи. Те се прилагаха в сферата на астроанализата, за да
предизвикват регресия към минали животи. Както можеше да се предположи, не беше
редно всеки да използва музиката с такава цел, защото не всички имаха еднаква
степен на еволюция. Понякога не е добре да се разкрива миналото. Щом човек няма
достъп до дадена информация, значи не бива да я използва. Вече се беше случвало
безброй пъти някой бивш монарх внезапно да реши, че си иска обратно царските
скъпоценности, които са му принадлежали, или нещо подобно. Затова правителството бе
разпоредило всички дискове, грамофони, касетофони, компактдискове и други музикални
устройства да минат под контрола на Генералната дирекция за обществено здраве. За
да се сдобие с компактдиск, човек трябваше да докаже своята морална благонадеждност
и степента си на духовна еволюция. Това ставаше чрез представяне на документ,
заверен от астроаналитик, който удостоверяваше, че за това лице няма опасност да
слуша определен вид музика. В качеството си на такъв, Асусена можеше да изпълни
всички тези стъпки без проблем, но щеше да й отнеме близо месец. Та това си беше
цяла вечност! Трябваше да измисли нещо друго, защото ако се върнеше вкъщи без
никакъв напредък в търсенето на Родриго, щеше да полудее. Искаше да го види очи в
очи незабавно, за да му поиска обяснение. Защо я беше изоставил? Да не би да беше
сгрешила някъде? Нима не беше достатъчно привлекателна? Или пък той си имаше
любовница, която не можеше да напусне? Асусена бе готова да приеме всяко обяснение,
но искаше някой да й го даде. Не можеше да понася неизвестността. Тя събуждаше в
нея всички съмнения, които с цената на толкова усилия бе успяла да превъзмогне с
помощта на астроанализата. Липсата й на самочувствие й бе попречила да има стабилна
връзка. Когато срещнеше човек, който си заслужаваше и се държеше добре с нея,
накрая неизбежно го зарязваше. Дълбоко в себе си усещаше, че не заслужава да бъде
щастлива. Но от друга страна, изпитваше огромна нужда да бъде обичана. И така, в
опит да открие лек за своите проблеми, тя бе решила да намери сродната си душа с
идеята, че с нея няма вероятност за грешка, защото това би бил перфектният съюз.
Колко дълго я бе търсила! И колко бързо я бе загубила! Не можеше да е истина. Това
бе най-несправедливото нещо, което бе преживяла в своите четиринайсет хиляди
живота.
Трябваше задължително да направи нещо, за да пребори мъката и отчаянието, и
може би най-доброто бе да се нареди на опашка пред Службата за защита на
потребителя. Там поне можеше да се скара с някого, да протестира, да вика, да
отстоява правата си. Бюрократките, които работеха на тези места, имаха волско
търпение. Назначаваха ги, за да могат хората да излеят своите болки пред тях. Да,
точно това щеше да направи.

Службата за защита на потребителя приличаше на преддверието на ада. Отвсякъде

се носеха вопли, стонове, хленчене, хлипане, ридания и страдания. Блъсканицата, на
която бяха осъдени хилядите хора, които чакаха пред гишетата, обслужващи граждани,
причиняваше чудовищен задух. Асусена бе плувнала в пот, Кукита също. Кукита се
редеше на опашката за „Астрално изкачване“, а Асусена за „Сродни души“. И двете се
правеха на разсеяни. Нямаха никакво желание да се поздравят. Но съдбата явно
упорстваше да ги събере, защото, щом започнаха да обслужват Кукита, Асусена се
придвижи напред и застана точно до нея. От мястото, на което се намираше, можеше да
чува отлично разговора, който водеха Кукита и бюрократката, която я обслужваше.
Комуникацията между тях бе леко затруднена, понеже Кукита имаше вредния навик да се
старае да впечатли останалите хора с употребата на изтънчени и елегантни думи. Но
проблемът бе, че тъй като не разбираше техния смисъл, използваше една дума вместо
друга и накрая изтърсваше някоя невероятна безсмислица, която само объркваше нейния
събеседник.

— Вижте, госпожице. Знаете ли колко е лошо да подложиш толкова усилия за

нищо?
— Да направиш какво?
— Да подложиш, аз подложих много усилия, за да се надскоча, и мисля, че вече
издигнах достатъчно душата си и заслужавам по-добро отношение.
— Да, госпожо, не се съмнявам, но проблемът е, че в този живот всичко се
заплаща — на вноски или наведнъж, но се заплаща.
— Да, госпожице, ама аз наистина изкупих всичките си карми отдавна. И искам
развод.
— Много съжалявам, госпожо, но според моите отчети още имате дългове от
минали животи към своя съпруг.
— Какви дългове?
— Да ви напомням ли живота ви на кинокритик?
— Е, да, признавам, че се държах много зле, ама чак пък толкова! Достатъчно
животи изкупувам кармите, които си навлякох с коментарите на своя гризлив език, за
да ме слагате сега до тоя умопоткачен. Вижте ми окото. Ако не ми дадете да се
разведа, кълна се, че ще го претрепя.
— Правете каквото искате, но и за това ще трябва да платите. Следващия, моля.
 — Ама госпожице, няма ли начин да се разберем помежду си, за да ми дадат да
намеря сродната си душа?
— Не, госпожо, няма! Вижте, има много хора във вашето положение. Всички искат
да имат красота, пари, здраве и слава, без да са ги заслужили. Но ако наистина
искате своята сродна душа, без да сте си я спечелили, може да ви отпуснем кредит —
естествено, в случай че приемете да плащате лихвите.
— За каква цифра говорим?
— Ако подпишете това, ще ви свържем с вашата сродна душа за по-малко от
месец, но ще трябва да обещаете да прекарате още десет живота със сегашния си
съпруг, понасяйки бой, унижения или каквото дойде. Ако сте готова да търпите, ей
сега ще го направим.
— Не. Разбира се, че не съм готова.
— Ето това е — знаете да искате, но не и да плащате. Неслучайно човек трябва
добре да мисли какво иска.
Асусена се засрами, че е слушала оплакванията на Кукита. Макар да не я
харесваше, не беше никак приятно да я гледа как страда. Много добре знаеше, че
Кукита няма никакъв шанс да получи разрешение да срещне сродната си душа, и това бе
най-лошото. Горката. Кой знае още колко живота трябваше да чака. Покрай всичко това
Асусена стигаше до заключението, че любовта и чакането са едно и също нещо. Едното
не съществуваше без другото. Да обича, значеше да чака, но по парадоксален начин
само това я караше да действа. Тоест чакането я бе поддържало активна. Благодарение
на любовта, която изпитваше към Родриго, Асусена бе преминала безброй опашки, бе
отслабнала, бе пречистила тялото и душата си. Но заради неговото изчезване не
можеше да мисли за нищо друго, освен за това да разбере къде се намира. Външният й
вид беше плачевен. Вече не я беше грижа дали е сресана. Вече не я беше грижа дали
си е измила зъбите. Вече не я беше грижа дали аурата й е блестяща. Вече не я беше
грижа за нищо, което се случва наоколо, освен ако не беше свързано с Родриго.
Съседът по опашка, който стоеше зад Асусена, вече й беше разказал седемдесет
и пет минали живота, но тя не му бе обърнала никакво внимание. Бърборенето му я
приспиваше, но непредвиденият й другар не беше забелязал, понеже изражението на
лицето й оставаше неутрално. Който и да я погледнеше, не би предположил, че започва
да й се доспива. По всичко личеше, че този мъж е идеалното лекарство срещу
прогресивното безсъние, което я мъчеше от изчезването на Родриго. Бе опитвала какво
ли не, за да го надвие, от липов чай и мляко с мед до безпогрешния си метод,
състоящ се в това да прехвърля наум всички опашки, на които е била някога. Номерът
бе да изрежда в обратен ред всеки един от хората, които са били обслужени преди нея
на гишето. Преди да изгуби Родриго, този метод никога не й бе изневерявал. Но вече
не действаше. Всеки път, когато помислеше за някоя опашка, си припомняше с какъв
копнеж бе стояла на нея в очакване да я целунат, да я помилват, да я прегърнат… И
тогава сънят се стряскаше, шмугваше се през прозореца и нямаше начин да го стигне.
Дали заради комбинацията от топлина и жуженето на нейния съсед по опашка, но тя
наистина щеше всеки момент да затвори очи. Този човек можеше спокойно да приспи цял
полк със своите истории. Беше страшна досада да го слушаш.
— А казах ли ти за живота си на балерина?
— Не.
— Неее? Значи в този живот… Гледай само какво нещо! Аз не исках да съм
балерина, исках да съм музикант, но понеже в един друг живот бях рокер и проглуших
сума ти хора с моя джангър, не ми дадоха добър музикален слух и нямах друг избор,
освен да стана балерина… Ох, ама не съжалявам, да знаеш! Много ми хареса!
Единственото ужасно нещо бяха кокалчетата, които ми излязоха от палците, но иначе
просто обожавах да танцувам на пръсти! Сякаш се носех ли, носех във въздуха… сякаш…
Ох, не мога да го обясня! Лошото е, че ме убиха като бях на двайсет, представяш ли
си? Ох, ужасно беше! Излизах от театъра, някакви мъже тръгнаха да ме изнасилват, но
понеже аз се дърпах, един от тях ме уби…
Асусена омекна, виждайки как този огромен, здрав и ужасен мъж хлипа като
малко дете. Тя извади кърпичка и му я даде. Докато той си бършеше сълзите, Асусена
опита да си го представи как танцува на пръсти, но не успя.
— Това беше толкова несправедливо, аз бях бременна… така и не успях да зърна
своето детенце…
 Мъжът бе изрекъл ключовите думи, за да привлече вниманието на Асусена — „Така
и не успях да зърна своето детенце“. Асусена със сигурност знаеше колко боли от
нечия липса. И веднага се отъждестви с мъката на този нещастен човек, който никога
не бе успял да види това така скъпо и чакано същество. Въпреки това не й хрумна как
да го утеши и само го загледа с поглед, изпълнен със съчувствие.
— Затова дойдох да се оплача. Трябваше в този живот да ми се падне женско
тяло, за да довърша ненаученото в предишния, но погрешка се родих в ей това
ужасяващо туловище. Нали е грозно?
Асусена понечи да го ободри, но не й хрумна никакъв комплимент. Човекът
действително беше грозен като настъпена жаба.
— Ох! Не знаеш какво бих дал, за да имам тяло като твоето. Мразя да бъда в
мъжко тяло… Понеже не харесвам жени, съм принуден да поддържам хомосексуални
връзки, но повечето мъже са такива грубияни! Не знаят как да бъдат нежни с мен… а
аз от това имам нужда, от нежност… Ох! Ако имах фино и деликатно тяло, щяха и с мен
да се държат деликатно…
— Не си ли искал трансплантация на душа?
— Ау, има си хас! От десет години чакам ред, но винаги, когато има свободно
тяло, го дават на друг, а не на мен. Отчаян съм…
— Е, надявам се скоро да ти дадат.
— И аз.
Мъжът върна на Асусена кърпичката, с която тя му бе услужила. Асусена я хвана
с два пръста, защото беше пълна със сополи, и накрая реши да му я подари, вместо да
я прибира в чантата. Той горещо й благодари и после двамата набързо се сбогуваха,
понеже вече беше ред на Асусена да бъде обслужена.
— Ти си, благодаря и довиждане. Желая ти късмет.
— И аз на теб.
— Следващият.
Асусена се приближи до гишето.
— Въпрос?
— Вижте, госпожице, подадох документи в отдел „Астрално изкачване“ преди
доста време.
— Въпросите за изкачването са на другата опашка. Следващият.
— Момент, нека довърша! Там ми казаха, че вече съм готова да срещна сродната
си душа, свързаха ме с него и се видяхме.
— Щом вече сте го срещнали, за какво идвате? Въпросът ви вече е решен.
Следващият…
— Чакайте! Не съм свършила. Проблемът е, че един ден той внезапно изчезна и
не го намирам. Може ли да ми дадете неговия адрес?
— Какво? Срещнали сте го, а не знаете адреса?
— Не, защото ми дадоха само аерофонния му номер. Оставих му съобщение там и
той дойде у нас.
— Значи му се обадете отново. Следващият…
— Ама вие май наистина ме смятате за идиотка, а? Звъня му денонощно, но не
отговаря. А не мога да ида у тях, понеже не съм регистрирана в неговия аерофон. Ще
бъдете ли така добра да ми дадете адреса, или искате да вдигна скандал? Защото,
чуйте ме добре, аз няма да си тръгна оттук без този адрес! Вие решавате дали ще ми
го дадете доброволно, или не!
Крясъците на Асусена бяха придружени от застрашителен поглед, който успя да
стресне госпожица бюрократката. Тя послушно взе листа, който й подаде Асусена с
данните на Родриго, и прилежно затърси информация в компютъра.
— Този господин не съществува.
— Как така не съществува?
— Не съществува. Търсих го и при родените, и при неродените, но не излиза в
нито един регистър.
— Не е възможно, трябва да е там, госпожице.
— Казвам ви, че не съществува.
— Вижте, госпожице, моля да не ми излизате с тия простотии! Доказателството,
че той съществува, съм аз самата като негова сродна душа. Родриго Санчес
съществува, защото аз съществувам, и точка.
 В Службата за защита на потребителя не остана жив човек, който да не е чул
истеричните крясъци на Асусена, но никой не се стъписа така, както нейният съсед по
опашка. Той незабавно спря да си слага спирала на миглите. Тъкмо си оправяше очите
след обилните сълзи, които бе пролял. Ръцете му трепереха от преживяната изненада и
доста се затрудни да прибере спиралата обратно в чантата. Когато побеснялата
Асусена грабна документите и се врътна, за да си тръгне, той не знаеше какво да
стори. Бе негов ред да го обслужат, но започна да се колебае дали да пристъпи
напред, или да последва Асусена.
Излизайки на улицата, Асусена усети потупване по рамото, което я накара да
подскочи. До нея стоеше някакъв човек с много неприятен вид, който й шепнеше нещо
на ухо.
— Искаш ли тяло?
— Какво?
— Мога да ти намеря тяло в много добро състояние срещу скромна сума.
Само това й липсваше, за да увенчае прекрасната и незабравима сутрин в света
на бюрокрацията! Бе направила грешката да обърне внимание на този лешояд, а само
това стигаше да не се отърве от него поне още три пресечки. Подобни птици се
навъртаха във всички държавни учреждения, но човек трябваше да се прави, че не ги
забелязва, ако искаше да върви спокойно по улицата — ако видеха, че някой ги
поглежда с крайчеца на окото дори за секунда, настояваха да предложат услугите си
на всяка цена.
— Не, благодаря.
— Хайде де! По-смело! Няма да намериш по-добра цена.
— Казах не! Не ми трябва никакво тяло.
— Аз не че нещо, обаче ми се струваш малко изтормозена.
— Това пък какво те интересува!
— Не бе, само казвам. Хайде, тъкмо получихме нови, много хубави, със сини
очи, всичко си имат…
— Казах, че не искам!
— Нищо не губиш, ако дойдеш да ги видиш.
— Не! Не разбираш ли?
— Ако се притесняваш от полицията, да знаеш, че работим с тела с
нерегистрирани аури.
— Точно на полицията ще кажа, ако не престанеш да ми досаждаш!
— Леле, колко сме кисели!
Не беше зле, бе успяла да прогони лешояда само за пресечка и половина бърз
ход. Асусена се обърна на ъгъла, за да провери дали все още не я следва, и видя, че
сега задиря бившия й съсед по опашка. Дано отчаянието на тази бивша „балерина“,
съкрушена от факта, че не е в женско тяло, не го накара да падне в ръчичките на
този мошеник! Но защо пък точно тя трябваше да се тревожи, като собствените й
проблеми бяха предостатъчно. Отсега нататък и светът да рухнеше, на нея щеше да й
бъде все едно. Крачеше така вглъбена в своите мисли, че изобщо не забеляза как един
космически кораб обикаля из града, разгласявайки издигането на новия кандидат за
президент на света — Исабел Гонсалес.
Да бъдеш Демон е огромна отговорност, но да бъдеш Мамон, демонът на Исабел, е
истинска благословия. Исабел Гонсалес е най-добрата ученичка, която съм имал от
милиони години. Най-красивият цвят на покорство, който някога е расъл в полята на
властта и амбицията. Душата й следва моите съвети без капка подозрение, с дълбока
невинност. Приема моите напътствия за безусловна заповед и ги изпълнява на мига. Не
се спира пред нищо и пред никого. Премахва този, който трябва да премахне, без грам
угризение. Преследва с такова усърдие своите цели, че скоро ще стане част от нашата
професионална гилдия, и този ден аз ще бъда най-гордият демон в целия ад.
Смятам за привилегия факта, че бях избран за неин ментор. Можеше да посочат
всеки друг от падналите ангели, които обитаваме мрака — много от тях и с по-богат
опит в преподавателската дейност. Но хвала на Бога, щастливецът бях аз. Заради
старанието на Исабел ще получа повишението, което от толкова векове чакам. Най-
после ще спечеля признанието, което заслужавам, понеже досега съм получавал само
неблагодарност. Работата ми е така зле възнаградена! Тези, които винаги са обирали
овациите, отличията, славата, са Ангелите пазители. Но аз се питам какво биха
правили те без нас, Демоните? Нищо. Еволюиращият дух трябва да премине през всички
възможни ужаси на мрака, преди да намери просветление. Няма друг път да стигнеш до
светлината, освен този на тъмнината. Единственият начин да се кали една душа е чрез
страдание и болка. Няма как да спестиш това мъчение на човешкото същество. Не може
да му даваш уроците и на хартия. Човешката душа е твърде глупава и не разбира,
докато не изпита нещо на гърба си. Може да приеме знанието само когато го почувства
с тяло. Не съществува знание, което да е стигнало до мозъка, без да мине през
сетивните органи. Преди да разбере, че е лошо да вкусва от забранения плод, човекът
трябваше да усети силата на неговия аромат, да почувства желанието, да изпита
удоволствие от отхапването, да потръпне от звука на раздирана ципа, да поеме
хапката в уста, да опознае нейната форма, нейните сокове, нежната й структура,
галеща гърлото, стомаха, червата. Чак когато Адам изяде ябълката, съзнанието му се
отвори за нови знания. Чак когато вътрешностите му я смляха, разумът му достигна до
прозрението, че крачи гол из Рая. И чак когато понесе последствията от това, че е
познал мъдростта на Боговете, които са го създали, той разбра своята грешка. Нямаше
да е достатъчно да му се каже, че не бива да яде от Дървото на Доброто и Злото.
Няма как човешките същества да приемат някое съждение априори. Те трябва да го
преживеят в цялата му пълнота. А кой им осигурява тези преживявания? Ангелите
пазители? Не, господа, ние — Демоните. Благодарение на нашия труд човекът страда.
Благодарение на изпитанията, на които го подлагаме, той еволюира. А какво
получаваме в замяна? Отвращение, неблагодарност, никаква признателност. Но какво да
се прави, такъв е животът. Падна ни се да играем ролята на лошите. Все някой
трябваше да я играе. Все някой трябваше да бъде менторът, наставникът, водачът на
човек през тъмнината. Уверявам ви, че не е лесно. Да възпитаваш, е тежко. Да
налагаш санкции, наказания, присъди е като хронична болка. Да гледаш как човекът
вечно страда по наша вина е жестоко мъчение. Нищо не го облекчава. Дори да знаем,
че е за негово добро. Това не прогонва страданието. Щеше да е толкова приятно да
принадлежим към групата на онези, които утешават, които насърчават, които бършат
сълзи, които раздават бащински прегръдки. Но тогава кой щеше да тласка хората към
еволюция? Няма сполука без мъка и затова трябва някой да я причинява. Какво би
станало със струната на пианото, ако никой не натисне клавиша? Никога не бихме
разбрали колко прекрасен звук може да издава. Понякога се налага да приложим
насилие над материята, за да разкрие тя красотата си. Парчето мрамор се превръща в
шедьовър именно под ударите на длетото. Трябва да можеш да удряш без милост, без
угризение, без страх да премахваш парчетата, които пречат на камъка да покаже своя
блясък. Произведение на изкуството се създава, когато успееш да отстраниш
излишното. Природата използва същия метод. В майчината утроба самите клетки знаят
как да изчезнат, самоубиват се, за да живеят други. За да може горната устна да се
отдели от долната, е трябвало да загинат хилядите клетки, които са ги свързвали.
Ако това не беше станало, как човек щеше да говори, да пее, да се храни, да целува,
да въздиша от любов? За съжаление душата не притежава мъдростта на клетките. Тя е
нешлифован диамант, който се изглажда само чрез ударите, които нанася страданието.
След толкова векове вече трябваше да го е разбрала и да е престанала да се
съпротивлява срещу наказанието. Отказва да бъде клетката, която се самоубива, за да
може устата да се отвори и да говори от името на всички. Същото става с човешките
същества. Не им харесва да са камъкът, който трябва да се отчупи, за да се оформи
скулптура. И тогава няма друг изход, освен да бъдат премахнати за благото на
човечеството. Определени да извършат това са насилниците над материята — онези
същества, които не зачитат нито мястото, нито реда на нещата. Онези, които не
благоговеят пред живота и не сядат да съзерцават красотата на залеза. Онези, които
знаят, че светът може да бъде променян за тяхна лична изгода. И че няма граници,
които да не може да бъдат преминати; няма ред, който да не може да бъде разместен;
няма закон, който да не може да бъде преправен. Че няма добродетел, която да не
може да бъде купена. Че няма тяло, което да не може да бъде притежавано; няма
кодекси, които да не може да бъдат изгорени; няма пирамиди, които да не може да
бъдат разрушени. Че няма съперник, който да не може да бъде убит. Тези същества са
нашите най-добри съюзници, а сред всички тях Исабел е кралица. Тя е най-
безмилостната, безчовечна, амбициозна, жестока и най-безусловно покорната измежду
всички насилници. Свирепите й удари, изпълнени с майсторство, изтръгнаха най-
красивите музикални звуци. Благодарение на мъченията, които е прилагала, много хора
познаха ласката и благословията на Луцифер. Благодарение на войните, които е
подкрепяла, настъпи голям прогрес в науката и технологиите. Благодарение на
корупцията, с която винаги си е служила, хората станаха щедри. Благодарение на това
че употребява и злоупотребява с привилегиите, които й дава властта, благодарение на
нейната безцеремонност, на това, че налага своите идеи, на това, че контролира
всяка стъпка на хората под нейно подчинение, служителите й достигат познание и
просветление.
За да научи човек колко са ценни краката, трябва някой да му ги отреже. За да
разбере колко е ценна утехата, трябва да изпита нужда от нея. За да оцени майчината
подкрепа и милувка, трябва да бъде болен. За да разбере какво е унижение, трябва да
бъде унизен. За да разбере какво е самота, трябва да остане сам. За да оцени
солидарността, трябва да изпадне в беда. За да разбере, че огънят изгаря, трябва да
се опари. За да се научи да цени реда, трябва да усети последствията от хаоса. За
да оцени живота във Вселената, човек трябва първо да се научи да го унищожава. За
да си върне Рая, трябва да си върне първо Ада — и най-вече да го заобича. Защото
само когато обича онова, което мрази, човек еволюира. До Господ се стига само чрез
Демоните. Затова Асусена трябваше да бъде повече от благодарна, че се намира на
пътя на моята любима Исабел, защото скоро, твърде скоро, тя щеше да я свърже с
Господ.

Нека се радваме, приятели,

да има прегръдки навред.
Днес вървим по цветната земя,
но никой тук не ще остане.
Цветя и песни
пребъдват в дома на Даряващия живот.
Тук, на земята, е царството на мимолетния миг.
Дали е така и на мястото,
където също някак се живее?
Радва ли се там човек?
Приятели има ли там?
Или пък само тук, на земята,
дошли сме да познаем нашите лица?
Мигел Леон-Портиля, Айокуан Куецпалцин*, „Тринадесет поети от света на
ацтеките“
[* Ацтекски аристократ, мъдрец и поет от XVI век. — Б.пр.]

Със същата бързина, с която домът й се изпълваше с цветя и поздравителни

факсове, сърцето на Исабел се изпълваше с тревога. Животът не можеше да й предложи
по-голяма награда от това да я изберат за американски кандидат за президент на
Планетата. Сбъднатата й мечта. Винаги бе искала да застане на върха на властта, да
усеща всеобщо уважение и възхита. Но сега, когато го бе постигнала, бе уплашена до
смърт. Някакъв необясним страх й пречеше да се наслади на своя триумф. Колкото
повече хора й показваха своята подкрепа, толкова по-застрашена се чувстваше тя, тъй
като, както бе логично да се предположи, всеки би желал да бъде на нейното място.
Смяташе, че й завиждат, че я наблюдават, и се чувстваше много, много уязвима.
Считаше всички, които я заобикаляха, за потенциални врагове. Знаеше, че човекът е
подкупен по природа, и не вярваше на никого. Всеки можеше да я предаде. Затова бе
започнала да засилва мерките за сигурност. Спеше на заключена врата. Долавяше
всевъзможни странни миризми, които само тя усещаше. Бе станала свръхчувствителна
към вкусове. Накратко, чувстваше реална и непрестанна заплаха от външния свят и бе
убедена, че цялата вселена е срещу нея. Докато нямаше какво да губи, бе живяла
сравнително спокойно, но сега, когато бе на път да има всичко, трепереше като
стръкче мак, подухвано от вятъра. Както когато беше малка и не можеше да ходи в
тъмното, защото мислеше, че торбаланът ще я нападне в гръб. Изпитваше същото
чувство, когато гледаше любовни сцени във филмите. Знаеше, че повечето от тях
предшестват някакво нещастие, и тогава, вместо да се наслади на целувките, които
влюбените си разменяха, погледът й шареше по целия екран, очаквайки момента, в
който ножът ще изскочи на сцената и ще потъне в гърба на мъжа. Същото ставаше и с
музиката. Тъй като знаеше, че страшната музика върви ръка за ръка с всевъзможни
ужаси, вместо да се радва на любовната мелодия, тя бе постоянно нащрек да отчете
всяка дребна вариация в нея, за да затвори очи и да предотврати силната уплаха.
Всеки знаеше, че този вид тревоги са много опасни за здравето. Дотолкова, че
Министерството на здравеопазването и социалните грижи неотдавна бе забранило
употребата на стряскаща музика във филмите, понеже сериозно увреждала черния дроб
на зрителите. Исабел бе приветствала с ентусиазъм тази мярка. Съжаляваше само, че в
реалния живот не съществува институция, която да контролира появата на трагедиите
във всекидневието, която да следи звукът на празничните камбани да не преминава
внезапно във вой на линейка и която да предупреждава населението за нашествието на
ужаса, за да може Исабел да затвори навреме очи. Защото положението, в което я бе
поставил животът, я държеше в постоянно напрежение и със свита душа. Всички искаха
да я видят, да я поздравят, да й вземат интервю, да бъдат близо до нея, тоест до
властта. Исабел трябваше да овладее положението и да си отваря очите на четири.
Трябваше да бъде много внимателна. Да не вярва на никого. Да не дава и най-малкия
повод, за който да се хванат нейните врагове и да я унищожат. Трябваше да бъде
нащрек и сърцето й да не трепва, когато се наложи. Макар че тук проблеми нямаше.
Щом бе способна да премахне собствената си дъщеря, можеше да го направи и с всеки
друг, който се изпречи на пътя й.
Дъщеря й се бе родила в град Мексико на 12 януари, 2180 година, в 21 часа и
20 минути. Бе зодия козирог с асцендент дева. Астрологичната й карта вещаеше, че я
очакват много проблеми с властта, защото заемаше квадрант между планетите Сатурн и
Уран. Сатурн бе символ на властта, а Уран — на свободата и непокорството. Освен
това положението на Уран в знака Овен е силно утвърждаващо, така че ако тя решеше
да противоречи, щеше да го стори твърдо, на моменти импулсивно и безразсъдно.
Положението на Уран в VIII дом, дома на престъплението, сочеше, че може да се
забърка в тъмни и нелегални деяния, с цел да въстане срещу властта.
Предвид всички размирни белези, които притежаваше момичето, можеше да се
очаква, че когато порасне, ще се превърне в истински проблем — особено за Исабел,
която цял живот бе кроила планове да заеме поста президент на света. А и това не
беше само мечта, астралната й карта го показваше и гарантираше, че когато това
станеше, най-после щеше да настъпи период на мир за човечеството. Затова Исабел не
пожела да има за противник дъщеря си и преди да успее да се привърже към нея,
нареди да я разпаднат за сто години, за да не позволи светлото бъдеще на
човечеството да бъде помрачено.
Понякога си мислеше за нея. Каква ли щеше да бъде, ако беше останала жива?
Щеше ли да бъде красива? Щеше ли да прилича на нея? Дали щеше да е слаба, или пък
дебела като Кармела, другата й дъщеря? Като се замислеше, може би нямаше да е лошо
да я беше разпаднала и нея. Тя само я излагаше. Тази сутрин например първото нещо,
което Исабел направи, след като отвори очи, бе да включи виртуалната телевизия, за
да види дали излъчват интервюто, което й бяха взели при номинирането й за кандидат-
президент на Планетата — и наистина, тъкмо него показваха. Беше изключително
приятно да се види в триизмерен образ в собствената си спалня. Изпита такова
блаженство от мисълта, че е била във всички къщи на земята! Казаха й, че са я
гледали милиони хора. Само дето на Абел Саблудовски му бе хрумнало да интервюира
Кармела. Какъв срам! Това прасе, дъщеря й, също бе влязло във всеки дом. Надяваше
се само да се е побрала в стаите, без да е изместила нея самата. Това се казваше да
си човек с тежест! Какъв ужас! Какво ли си мислеха хората за нея? Че е лоша майка,
която не държи дъщеря си на диета. Какъв позор! Не знаеше какво ще я прави отсега
нататък. Очакваше безброй гости, които щяха да дойдат на официалната аудиенция. В
двора подготвяха банкета, който щеше да даде за пресата, и не искаше дъщеря й да се
мярка наоколо. Но как да я скрие? След като бе излязла по новините, всички щяха да
питат за нея. Трябваше да измисли нещо. Гласът на дъщеря й прекъсна тези мисли.
— Мамче, може ли да вляза?
— Да.
Вратата на спалнята й се отвори и се появи Кармела. Беше се издокарала за
банкета. Носеше красива бяла дантелена рокля. Искаше да изглежда възможно най-добре
в този толкова специален ден за майка й.
— Разкарай тая рокля!
— Ама… тя ми е най-хубавата…
— Приличаш на буца с дрехи. Стои ти ужасно. Как може да се обличаш в бяло,
като си толкова дебела?
— Нали банкетът е през деня, а ти си ми казвала, че черното е само за вечер.
— Отлично помниш какво съм казала, когато ти изнася, нали? Ами когато трябва
да изпълняваш заповедите ми? Отивай да се преобличаш! И като се върнеш, донеси и
чантата, която ще носиш, за да видя дали ти отива на роклята.
— Нямам черна чанта.
— Да намериш. Няма да ми слизаш долу, без да носиш чанта. Само проститутките
ходят без чанта. Това ли искаш, да приличаш на проститутка? Ти какво си намислила?
Да ме правиш за смях ли?
— Не.
Кармела не можа повече да сдържа плача си. Извади от чантата хартиена
кърпичка и попи сълзите, които се стичаха по лицето й.
— Какво е това? Нямаш ли кърпички от плат? Как може да тръгнеш така! Кога си
виждала принцеса да си духа носа с хартиени кърпички? От днес нататък трябва да
свикваш да се държиш на висотата на положението, което заемам. И се махай, че вече
ме ядоса!
Кармела се обърна, но преди да стигне до вратата, Исабел я спря.
— И не забравяй да се скриеш от камерите.
Исабел беше бясна. Младите я подлудяваха. Имаше чувството, че вечно искат да
става тяхното, да не се подчиняват, да налагат вкуса си, да предизвикват властта,
тоест нея. Не разбираше защо всички имат този проблем с нейната особа. Не можеха да
я гледат на по-висока позиция, без веднага да поискат да се разбунтуват. Впрочем
най-добре би било да провери дали служителите й са подредили двора и масите така,
както им бе наредила.
Дворът приличаше на кошер от истерични пчели. Безброй работници се суетяха
насам-натам под заповедите на Агапито, довереника на Исабел. Агапито трябваше да
положи повече усилия от всякога, за да угоди на своята шефка, защото бе имал твърде
малко време, за да организира толкова важен банкет. Исабел всъщност не беше длъжна
да го прави. Бяха изминали едва двайсет и четири часа, откакто бе номинирана за
кандидат, и бе логично да не е готова да приеме толкова хора вкъщи, но тя бе
пожелала да впечатли всички с бляскавата си организация. Агапито много успешно се
бе постарал всичко да бъде перфектно. Масите, покривките, украсата от цветя,
вината, храната, обслужването, поканите, пресата, музиката, всичко, буквално всичко
бе координирано от него. Не беше пропуснал нито детайл. Носеше в ръце всички
вестникарски изрезки с новината за номинацията и отчет за всички хора, които се
бяха обадили, за да поздравят Исабел. Отлично знаеше, че първото нещо, което ще
поиска да разбере тя, е кой е на нейна страна и кой още не е засвидетелствал
симпатия, за да го постави в списъка с врагове. Връхлетя го чувство на нетърпение,
щом видя Исабел да се задава срещу него. Копнееше да получи поздравления от своята
господарка и покровителка. Бе капнал от усилие всичко да бъде перфектно и в идеален
ред. Исабел обходи с поглед двора. Всичко изглеждаше точно както бе очаквала, но
внезапно погледът й се натъкна на останките на някаква пирамида, която напираше да
излезе на повърхността точно в средата на двора. Този проблем се явяваше не за
първи път и не за първи път Исабел разпореждаше да я покрият. Изобщо не я
устройваше правителството да научи, че под нейната къща има древна пирамида. В
подобни случаи се пристъпваше към национализация на имота от страна на държавата.
Ако това станеше, археолозите щяха да започнат разкопки, които биха извадили на бял
свят част от миналото на Исабел, която тя искаше да остане много, много надълбоко.
— Агапито! Защо не сте покрили пирамидата?
 — Ами… защото… помислихме, че е добре за имиджа ви да видят, че се
интересувате от предколумбови работи…
— Помислихте? Кои?
— Ами… момчетата и аз…
— Момчетата! Момчетата са едни идиоти, които не могат да мислят сами и са под
твое командване. Ако те имат повече власт от теб, ти за какво си ми? Ще трябва да
наема друг, който да може да ги управлява и те да го слушат!
— Е, те си ме слушат… Решението по-скоро беше мое…
— Все едно, уволнен си.
— Ама… защо?
— Как така защо? Защото вече се уморих да си играя на учителка с малоумни
ученици! Сто пъти съм ти казвала, че който не изпълнява онова, което кажа, отива по
дяволите.
— Ама аз направих каквото казахте.
— Никога не съм казвала да оставиш тая пирамида там.
— Ама не сте ми казвали и да я покрия. Не е честно да ме уволнявате за тази
грешка, след като всичко останало е идеално, сама виждате…
— Единственото, което виждам, е, че не си професионалист и че искам да се
махаш незабавно. Кажи на Росалио да заеме твоето място.
— Росалио го няма.
— Как така го няма? Къде е отишъл?
— До центъра…
Исабел се зарадва на отговора и скришом попита Агапито:
— Да ми купи шоколада?
— Не, нали му дадохте разрешение да занесе документите си в Службата за
защита на потребителя.
— Значи и него да уволниш. Вече ми дойдохте до гуша!
Исабел престана да крещи и надяна отработената си шармантна усмивка, щом
видя, че Абел Саблудовски влиза със своя екип и камерите. Обзе я ужас. Дали я беше
чул да вика? Надяваше се, че не. Не беше никак подходящо за имиджа й. Прегърна
Агапито през раменете и за всеки случай се престори, че се шегува с него. Внезапно
сърцето й подскочи. Насреща се задаваше Кармела, с целия блясък на своите триста
кила. Не трябваше да допуска да й вземат ново интервю, както и Абел Саблудовски да
вижда върха на пирамидата.
Агапито се изхитри и отгатвайки мисълта й, предложи една гениална идея, която
успя да му върне поста и доверието, което Исабел му бе гласувала.
— Какво ще кажете да сложим Кармела да седне на върха на пирамидата и да й
забраним да мърда оттам?
И стана така, че пищната Кармела, с черна чантичка в ръка, отърва майка си
никой да не научи, че дворът на нейния дом е на път да роди пирамида.
Асусена се беше върнала вкъщи пеша. Ходенето възстановяваше душевното й
спокойствие. На ъгъла на улицата, където живееше, мярна Кукита да влиза в нейната
сграда. Доста се учуди, че пристига чак сега, защото беше напуснала офиса на
„Астрално изкачване“ много преди нея. Но като видя, че носи торба с покупки, намери
логично обяснение. Явно беше ходила на пазар, преди да си дойде. Кукита също зърна
Асусена отдалеч и не й стана никак приятно. Помъчи се да влезе колкото се може по-
бързо вътре, но й попречи мазното туловище на пияния й съпруг, който се беше
проснал на прага. Това не беше нещо ново. Мъжът й на практика бе станал част от
кварталния пейзаж и никой не се изненадваше, че редовно го вижда да се въргаля по
земята, кисел и омазан в повръщано. Съседите вече бяха подали жалба в „Социални
грижи“ и оттам бяха предупредили Кукита да не оставя мъжа си да ползва улицата за
спалня. „Бедната Кукита!“, помисли Асусена. Ненапразно искаше да си смени съпруга.
Но пък очевидно беше извършила нещо сериозно в предишни животи, за да изтърпява
подобна карма. От мястото, на което се намираше, Асусена видя как Кукита се мъчи да
замъкне мъжа си към вътрешността на сградата и как той побесня и започна зверски да
я налага. Подобен род несправедливости влудяваха Асусена. Не успяваше да се сдържи,
кръвта нахлуваше в главата й и тя се превръщаше в неудържима природна стихия. За
броени секунди стигна до странната двойка, сграбчи мъжа на Кукита за косите, блъсна
го в стената и после му заби жесток шут в топките. В допълнение го смушка в черния
дроб и когато той падна на земята, щедро го засипа с ритници, в които изля цялата
си натрупана ярост. Асусена остана без сили, но почувства огромно облекчение.
Кукита не знаеше дали да й целува ръка, или да събира съдържанието на торбата с
покупки, което се бе разпиляло по стълбите. Накрая смотолеви кратка благодарност и
започна да прибира нещата си, преди някой да ги е видял. Асусена побърза да й
помогне, но се смая, като видя, че в торбата има не плодове или зеленчуци, а
огромно количество виртуални книги.
Няколко месеца по-рано Кукита я беше молила за помощ да се сдобие с такива.
Баба й бе сляпа и много страдаше, че не може нито да чете, нито да гледа виртуална
телевизия. На пазара тъкмо се бе появило сензационно откритие за филми за слепи —
простички лещи, които изпращаха електрически импулси към мозъка, без да е нужно
участието на очите, и помагаха на слепите да „гледат“ виртуални филми със същата
яснота, с която и хората, които се радваха на зрение. Бабата на Кукита била
първата, която подала молба да се сдобие с уреда, както и първата, на която
отказали. Не можело да се възползва от това удобство, понеже слепотата й била
кармична — когато била аржентински военен, със своите мъчения ослепила няколко
души. Виждайки я как плаче ден и нощ, Кукита се бе осмелила да помоли Асусена за
препоръчително писмо, в което да посочи, че тя е астроаналитикът на госпожата, и да
удостовери, че същата вече е изкупила своите карми на „бияч“, което не беше вярно.
Асусена, разбира се, беше отказала. Бе против професионалната й етика да върши
подобно нещо. Но за нейна изненада Кукита бе постигнала своето и се бе сдобила с
тях. Асусена бе крайно заинтригувана как е успяла. Кого ли бе подкупила? Кукита не
й даде време да предполага каквото и да било. Дотърча до нея, грабна една от
виртуалните книги в ръцете й и тутакси я мушна в торбата. След което й се сопна
дръзко:
— Какво, ще ме разоблачиш ли?
— Какво да направя?
— Я не ми се прави! Предупреждавам те, че ако кажеш на полицията, съм
способна на всичко. За да защитя семейството си, мога да…
— А! Не, не се тревожи, няма да те разоблича… Но те моля да ми кажеш дали
там, откъдето си ги купила, продават и компактдискове.
Кукита много се учуди, виждайки интереса на Асусена. Явно нямаше желание да я
издава, а по-скоро да се възползва от информацията. Сочеше го блясъкът в очите й и
без много да му мисли, тя реши да й се довери.
— Такова… да… обаче е бая опасно да се купуват, понеже са абсолютно
нелетални. Предупреждавам те!
— Не ме интересува. Кажи ми откъде са, моля те. Трябва спешно да намеря един!
— От черния пазар в Тепито*.
[* Квартал в град Мексико, известен със своята бедност и огромния пазар на
открито, традиционно провеждан там още от предколумбово време. — Б.пр.]
— А как да стигна дотам?
— Какво, никога ли не си ходила?
— Не.
— Божке! Значи като нищо ще се изгубиш, понеже си е бая компилирано да се
отиде. Бих дошла с теб, обаче баба ми ме чака, за да я нахраня… Ако искаш, ще
отидем утре.
— Не, благодаря, предпочитам да отида още днес.
— Ами твоя си работа. Тръгвай значи към Тепито и там ще питаш.
— Благодаря.
Асусена скочи като пружина и без да си вземе довиждане с Кукита, хукна към
аерофонната кабина на ъгъла, за да се придвижи към Тепито. Само след няколко
секунди вече се намираше в сърцето на битака Лагуниля. Вратата на аерофона се
отвори и пред нея изникна цяла тълпа, която се буташе с лакти да ползва кабината,
която щеше да освободи. Проправи си с мъка път сред чакащите и започна обиколката
си из Тепито. Сред навалицата от хора се запъти първо към местата, на които
продаваха антики. Всеки един от предметите имаше омагьосващо въздействие над нея.
Веднага се запита на кого ли са принадлежали, от кое място и коя епоха са били.
Мина през няколко места, задръстени с джанти, коли, прахосмукачки, компютри и други
излезли от употреба предмети, но никъде не видя компактдискове. Най-накрая на една
сергия зърна музикална уредба. Със сигурност там щеше да намери. Приближи се, но в
момента вехтошарят не можеше да я обслужи. Спореше с един клиент, който искаше да
купи цял зъболекарски стол заедно с комплект пинсети, спринцовки и калъпи за
вземане на зъбни отливки. Асусена не проумяваше как е възможно някой да иска да
купи подобен уред за мъчения, но пък на този свят имаше всякакви вкусове. Постоя
малко, докато приключи операцията по пазаренето, но двамата мъже бяха еднакво
глупави и никой не искаше да отстъпи. По някое време отегченият от спора вехтошар
се обърна и попита Асусена какво желае, но тя не успя да обели и дума. Не се осмели
да пита на висок глас за черния пазар на компактдискове. За да не става съвсем за
смях, се поинтересува от цената на една красива сребърна лъжица за сервиране. Зад
гърба си чу женски глас да казва: „Тази лъжица е моя. Бях си я запазила.“ Асусена
се завъртя и се озова лице в лице с привлекателна брюнетка, която настояваше за
лъжицата, която тя държеше в ръка. Асусена й я подаде и й се извини с думите, че не
е знаела, че вече си има собственичка. После се обърна и си тръгна напълно
обезсърчена. Съществуваше огромна бездна между увереността, че има черен пазар, и
възможността да се свърже с хората, които го контролираха. Нямаше никаква представа
как да постъпи, какво да попита, къде да отиде. Това да си еволюирал и да не се
занимаваш с тъмни дела, имаше и своите големи недостатъци. Най-добре да се върне
друг път с Кукита.
Асусена беше започнала да търси пътя към изхода сред безбройните сергии,
когато внезапно чу някаква мелодия, идваща от място, специализирано в продажбата на
музикални уредби, радиоапарати и телевизори. Веднага се запъти нататък. Щом стигна,
първото нещо, което привлече вниманието й, бе надписът „Музика за плач“ и отдолу, с
малки букви — „Одобрена от Генералната дирекция за обществено здраве“. Въпреки че
тук всичко изглеждаше съвсем законно, Асусена предчувстваше, че на тази сергия ще
намери онова, което търсеше. Музиката наистина разплакваше. Пробуждаше носталгията
у човек и съживяваше спомените му. Щом я чу, Асусена си припомни какво бе изпитала,
когато се сля в едно същество с Родриго, какво бе да премине границите на плътта и
да има четири ръце, четири крака, четири очи, двадесет пръсти и двадесет нокти, с
които да разкъса Химена към входа на Рая. Асусена се разплака безутешно пред
антикваря. Антикварят я погледна нежно. Асусена засрамено избърса сълзите си.
Антикварят, без да каже и дума, извади компактдиска от уредбата и й го подаде.
— Колко струва?
— Нищо.
— Как така нищо? Ще го купя…
Антикварят се усмихна любезно. Асусена почувства как между тях се разлива
вълна` от симпатия.
— Никой не може да продаде онова, което не е негово. Нито пък да получи
онова, което не е заслужил. Вземете го, той ви принадлежи.
— Благодаря.
Асусена взе компактдиска и го прибра в чантата. Досрамя я да сподели на
антикваря, че има нужда и от електронно устройство, за да го слуша, защото този
човек, едновременно така познат и непознат, със сигурност би предложил да й го
подари — а пък това вече щеше да е прекалено. Преди да си тръгне, брюнетката със
сребърната лъжица се приближи, за да поздрави антикваря. „Здравей, Тео!“ Антикварят
я посрещна с прегръдка. „Скъпа ми Ситлали, така се радвам да те видя!“ Асусена се
отдалечи, без да каже нищо, и остави двойката да разговаря оживено. Няколко сергии
по-нататък купи дискмен, на който да слуша компактдиска, и после се насочи към най-
близката аерофонна кабина. Нямаше търпение да си иде вкъщи, за да чуе музиката.
Чувстваше се като малко момиче с нова играчка. Но щом стигна на мястото, където
бяха аерофонните кабини, за малко да припадне. Пред всяка от тях имаше хаотична
тълпа, която се опитваше да влезе. Асусена успя да си проправи път с лакти и да
стигне до целта си за рекордно време — половин час. Но добрият й късмет бе помрачен
от някакъв мъж с буен мустак, който я изблъска в опит да влезе в кабината преди
нея. Асусена отново полудя пред тази поредна несправедливост. С разкривено от гняв
лице тя настигна мъжа и с едно движение го издърпа навън. Мъжът изглеждаше напълно
отчаян. Потеше се точно толкова усилено, колкото и молеше за милост.
— Госпожице, позволете ми да ползвам кабината, моля ви!
— Няма! Сега е мой ред. И аз чаках като вас, докато стигна…
 — Какво ще ви струва да ме пуснете? Колко са трийсет секунди повече или по-
малко? Точно толкова ще се забавя, докато ви освободя кабината…
Тълпата започна да недоволства и да се мъчи да нахълта в кабината, която тези
двамата така неразумно хабяха. Точно в този момент мустакатият видя, че съседната
кабина се освобождава и, ни лук ял, ни лук мирисал, се шмугна в нея. Преди някой да
я пререди, Асусена се напъха в нейната и проблемът се реши.
Какъв ужас! Бе изумително да види как човешкото същество реагира по такъв
животински начин през XXIII век. Особено ако се вземеше предвид големият напредък,
който бе постигнат в научната сфера. Докато набираше своя аерофонен номер, Асусена
си помисли колко е приятно да се наслаждаваш на постиженията в технологиите. Да се
разпадаш, да пътуваш в пространството и да се свързваш отново само за миг.
Фантастично!
Вратата на аерофона се отвори и Асусена понечи да влезе в хола на своя
апартамент, но не успя — попречи й електромагнитна бариера. Включи се аларма и
Асусена осъзна, че не се намира в своя дом, а в дневната на чужда къща, където
някаква двойка необуздано правеше любов. Всъщност като се замислеше, постиженията
на технологиите в Мексико не бяха особено надеждни. Често се случваше подобен род
инциденти, защото аерофонните линии се преплитаха или повреждаха. За щастие в
такива случаи нямаше смъртна опасност. И все пак тези грешки си оставаха досадни и
неловки.
Чувайки алармата, двойката рязко прекъсна любовния акт. Жената опита да си
намести полата, като в същото време пищеше: „Мъжът ми!“ Асусена не знаеше какво да
прави, нито накъде да гледа. Отмести поглед, обходи с него цялата стая и накрая
попадна на един портрет върху стената. И онемя. Мустакатият мъж на снимката бе не
друг, а същият онзи човек, с когото преди малко се беше карала! Горкият, с право
беше искал бързо да се прибере.
Асусена заключи, че мустакатият явно е успял да набере своя аерофонен номер,
преди тя да го измъкне от кабината, и затова се е озовала в неговата къща. Никога
досега не бе изпадала в такава конфузна ситуация. Опита да се извини, преди да
излезе.
— Прощавайте, грешен номер.
— Къде блееш! Тъпачкааа!
Вратата на аерофона се затвори и отвори отново след няколко секунди. Асусена
въздъхна облекчено, виждайки, че се намира в собствения си апартамент. Или по-скоро
в онова, което бе останало от него. В дневната цареше пълен безпорядък. Навсякъде
се въргаляха мебели и дрехи, а насред този хаос… мустакатият, и то мъртъв! От ушите
му течеше струйка кръв. Това се случваше, когато някое тяло пренебрегнеше звука на
алармата и преминеше рязко през защитното магнитно поле на къща, която не беше
неговата. Клетките на тялото не се свързваха правилно и артериите му се пръсваха
поради свръхналягане… Бедният! Значи на практика бе станало следното, аерофонните
линии се бяха преплели и заради отчаянието, с което мъжът бе хукнал, за да спипа
жена си на местопрестъплението, сигурно бе изхвърчал от кабината, без въобще да
разбере за алармата… Само че момент! Асусена не беше оставяла алармата включена!
Продължаваше да храни надежда, че Родриго някой ден ще се върне, и не искаше да има
проблеми с влизането. Какво тогава бе станало? И защо цареше такъв безпорядък в
нейния апартамент?
Асусена незабавно отиде да провери регистрационното табло на защитната
система на жилището и откри, че някой го е пипал. Кабелите бяха объркани и
неправилно свързани. Това означаваше, че някой се бе опитал да я убие! Но
некадърността на Аерофонната компания й бе спасила живота. Случайното преплитане на
линии между двете аерофонни кабини бе станало причина този човек да умре вместо
нея. Какво нещо е съдбата! Дължеше живота си на нечия некадърност! Възникваха нови
въпроси. Защо са искали да я убият? И кой? Нямаше представа. Бе сигурна само в
това, че извършителят е получил разрешение да се намеси в главния регистрационен
контрол на сградата и че Кукита е единствената, която имаше правомощия да му го
разреши.

Асусена почука на вратата на Кукита. Наложи се малко да почака, преди Кукита

да й отвори със сълзи на очи. Асусена съжали, че е дошла в неподходящ момент. Само
дано пияният й мъж не я е удрял отново!
— Добър ден, Кукита.
— Добър ден.
— Станало ли е нещо?
— Не, просто си гледам сериала.
Асусена съвсем бе забравила, че Кукита не приема никого по време на любимия
си сериал — съвременната версия на „Право да родиш“*.
[* Популярен и многократно филмиран сериал в Мексико. — Б.пр.]
— Извинявай! Съвсем забравих… Проблемът е, че трябва спешно да науча кой е
идвал да поправя моя аерофон…
— Ами кой да е идвал, ония от агрофонната компания!
— Имаха ли заповед?
— Естествено! Не съм тръгнала да пускам разни хора ей така.
— А казаха ли, дали ще се връщат?
— Да, казаха, че утре ще дойдат да довършат работата… и ако нямаш повече
въпроси, много ще се радвам да ме оставиш да си гледам сериала…
— Да, Кукита, извинявай. Благодаря и до утре.
— Ъхъ!
Затръшнатата пред лицето й врата я блъсна със същата сила, с която думата
„Опасност“ се заби в мозъка й. Предполагаемите аерофоници предполагаха, че тя е
умряла. И както може да се предположи, очакваха да приберат трупа й на следващия
ден и, предполага се, без никакъв проблем. Майка им предполагаема! Щели да се
върнат на следващия ден, но по кое време? Кукита не беше казала, но ако отново
позвънеше на вратата й, щеше да я убие. Най-вероятно тези хора щяха да дойдат в
работно време, понеже искаха да минат за служители на Аерофонната компания. Добре,
имаше цяла нощ, за да си подреди мислите и да начертае отбранителен план. Засега
трябваше да се отърве от мустакатия.
Асусена се върна бързо в своя апартамент и потърси в джоба на панталона на
рогоносеца личната му карта. После набра отбелязания там аерофонен номер, напъха
мустакатия в кабината и го изпрати обратно у тях. Нямаше съмнение, че ако днес не
беше късметлийски ден за този мъж, то със сигурност беше ден на неприятни изненади
за жена му! Каква физиономия щеше да направи, като го види! Асусена не искаше и да
си помисля за чувството на вина, което щеше да я обземе после. Добре де, ама защо
пак трябваше да се бърка в неща, които не я засягат! Това, че винаги се
интересуваше какъв травматичен ефект оказват трагедиите върху човешките същества,
се дължеше на професионална деформация.
Беше й страшно мъчно за този човек, който бе разменил съдбата си с нейната.
Щеше да му бъде благодарна до живот. Бе я спасил от смърт. Но кой щеше да я спаси
от опасността, в която се намираше сега? Ако поне бе разменил и тялото си с
нейното, услугата щеше да бъде безценна — аерофониците щяха да дойдат, да намерят
безжизнения труп, да помислят, че е мъртва, и така тя щеше да продължи да търси
Родриго, макар и в тялото на мустакатия. Размяна на тела! Лешоядът! Бинго! Асусена
трябваше само да иде много рано в Службата за защита на потребителя и със сигурност
щеше да открие лешояда, който предлагаше услугата за трансплантация на души в
нерегистрирани тела. Знаеше, че това означава да нагази много дълбоко в нелегалната
територия, че рискуваше от офиса на „Астрално изкачване“ да научат за незаконната й
дейност и да й отнемат правото да живее със сродната си душа. Но в сегашната
ситуация на Асусена не й оставаше друг изход. Беше готова на всичко.

Докато дебнеше лешояда, спотаена сред опашката от хора, които чакаха да

отворят офисите на Службата за защита на потребителя, Асусена все си мислеше за
това кой и защо иска да я убие. Вече беше изкупила всичките си карми. Нямаше
врагове, не беше отговорна за никакво престъпление. Единствената, която я мразеше,
беше Кукита, но пък не я смяташе за чак толкова интелигентна, че да подготви такава
изтънчена смърт. Ако е имала намерение да я убие, отдавна да й е забила някой
кухненски нож в гърба. Тогава кой? Неприятният образ на лешояда, който тъкмо
завиваше зад ъгъла, прекъсна тези размишления. Асусена се запъти към него. Щом я
видя да идва, лешоядът лукаво се подсмихна.
— Е? Промени ли си вече мнението?
— Да.
— Следвай ме.
Асусена го последва в продължение на няколко пресечки и двамата лека-полека
навлязоха в най-стария и порутен квартал на града. Проникнаха в някаква сграда,
която приличаше на фабрика за дрехи, и слязоха в мазето по сгъваема стълба.
Ужасената Асусена се срещна отблизо с нелегалния трафик на тела.
Началото на този бизнес било поставено неволно от група учени в края на ХХ
век при експерименти с изкуствено осеменяване на стерилни жени. Правело се по
следния начин — първо чрез операция се извличала яйцеклетка от жената. Тази
яйцеклетка се оплождала в епруветка, като се използвала спермата на съпруга. И
когато ембрионът в епруветката навършел няколко седмици, се имплантирал в утробата
на жената. Понякога жената не успявала да задържи плода и абортирала. Тогава
трябвало да се повтори целият процес. Тъй като хирургичната интервенция била
досадна, учените решили вместо една яйцеклетка да извличат по няколко наведнъж.
Щели да оплождат всички наравно, така че ако по някаква причина се провалял първият
опит за имплантиране, да разполагат с резервен ембрион от същите родители, готов да
бъде поставен в матката. Тъй като не всеки път било необходимо да се ползва втори,
още по-малко пък трети ембрион, останалите били замразявани и така се поставило
начало на банката за ембриони. С тях били провеждани всевъзможни нехуманни
експерименти чак до голямото земетресение. След това лабораторията и банката за
ембриони били погребани за дълги години под земята. През настоящия век, докато
правели преустройство на някакъв магазин, открили замразените ембриони. Купил ги
един безскрупулен учен и чрез съвременни техники успял да развие всеки ембрион до
зряло тяло. Бизнесът му дошъл като по поръчка. Единственото същество, способно да
вдъхне душа в човешкото тяло, е майката. Тези тела нямаха майки, поради което
нямаха и душа. Не бяха и регистрирани, понеже не бяха родени на място, контролирано
от правителството. С други думи, само чакаха някой да им трансплантира душа, за да
заживеят! А лешоядът с удоволствие изпълняваше този вид „добри дела“.
Асусена го последва по мрачните коридори. Не знаеше кое тяло да избере. Имаше
от всякакъв размер и цвят, и за всеки вкус. Асусена се спря пред тялото на една
жена с красиви крака. Винаги си бе мечтала да има такива. Нейните бяха твърде
кльощави и макар да притежаваше безброй интелектуални и душевни качества, които да
компенсират този дефект, червейчето да има изваяни крака бе останало дълбоко
загнездено в нея. Асусена се поколеба за миг, но понеже нямаше много време за
чудене, защото аерофониците щяха всеки момент да пристигнат у тях, бързо посочи
тялото, като в същото време казваше: „Това!“ След като го избра, пожела да й
направят трансплантацията веднага. Това вдигна цената, но нямаше как. В живота има
наложителни неща.
След броени секунди Асусена се озова в тялото на руса синеока жена с
прекрасни крака. Чувстваше се странно, но сега не можеше да размишлява върху новото
си състояние. Плати за услугата и я отведоха до тайна аерофонна кабина, откъдето
изпрати старото си тяло до апартамента. Даже не успя да се сбогува с него. Веднага
след това се придвижи до аерофонната кабина, която се намираше най-близо до тях.
Искаше да пристигне приблизително по същото време като своето тяло, защото
изпитваше нужда да бъде там, когато аерофониците дойдат да приберат трупа — за да
види лицата на своите врагове. Беше се погрижила да остави кабелите така, както ги
бе заварила. По този начин старото й тяло, влизайки у тях, щеше да „умре“ точно
както се надяваха убийците, и те нямаше повече да я притесняват.

Асусена стоеше на ъгъла на своята улица. Оттам можеше да наблюдава отлично

всяко движение в блока. Макар че и тя самата бе станала обект на наблюдение и
постоянно чуваше комплименти по адрес на краката си. Как бе възможно човечеството
да не е еволюирало за толкова хилядолетия! Как бе възможно чифт красиви крака да
продължава да влудява мъжете? Тя бе същата като вчера, не се беше променила с нищо,
чувстваше същото, мислеше същото и въпреки това вчера никой не й обръщаше внимание.
Колко ли още време трябваше да мине, докато мъжете започнат да изпитват екстаз,
съзерцавайки блестящата аура на някоя извисена и свята жена? Кой знае. Но ако
постоеше още малко на това място, щяха да завалят и друг вид предложения. Реши да
влезе в закусвалнята, която се намираше на отсрещния ъгъл на улицата — освен че
оттам можеше да продължи да следи кой влиза и излиза от нейния блок, щеше да хапне
и един съблазнителен сандвич. Беше така изгладняла! Дали от тревогите, или понеже
новото й тяло се нуждаеше от храна, но просто си умираше за сандвич.
Появата й в закусвалнята привлече вниманието на всички мъже. На Асусена й
стана неприятно. Бързо прекоси заведението и седна до прозореца, за да не изпусне
нещо от случващото се навън. Щом краката й изчезнаха от общото полезрение,
закусвалнята се върна към нормалното ежедневие. Повечето редовни клиенти бяха
работници, които живееха на Луната и трябваше да пътуват много рано, още преди
новинарският канал да започне своята програма. Така че в тази закусвалня, освен че
можеха да хапнат превъзходно, научаваха и какво се случва по света. Най-хубавото от
всичко беше, че собствениците на закусвалнята още държаха допотопен телевизор,
което си беше огромно облекчение — още повече в тези размирни времена. Новинарските
емисии не спираха да повтарят убийството на господин Буш и беше ужасно, че
виртуалната телевизия я принуждаваше да присъства отново и отново на сцената на
престъплението. Да чува изстрела в ухото, да гледа как куршумът пронизва черепа и
после излиза от мозъка заедно с част от мозъчната тъкан, да вижда как господин Буш
се сгромолясва, да слуша писъците и бягащите стъпки, да си припомня ужаса. Повечето
ресторанти държаха виртуалните телевизори включени през целия ден по молба на
клиентите, които бяха уплашени и искаха да се информират ежеминутно за това, което
става. Асусена не знаеше как го понасят, как можеха да се хранят сред мириса на
кръв, на барут, на печал. Поне на това място, където собствениците отказваха да
сложат виртуален телевизор, всеки можеше да реши дали да гледа онова, което
показваше екранът. Асусена имаше достатъчно причини да бъде тъжна и притеснена, за
да си припомня и тези мъчения.
Тя реши да концентрира вниманието си върху онова, което ставаше на отсрещната
страна на улицата, докато останалите посетители гледаха телевизора. Новините не
казваха нищо ново за разследването на убийството на господин Буш.
— Полицията продължава да търси улики на мястото на инцидента…
— Това подло убийство разтърси душите на всички хора…
— Генералният прокурор на Планетата разпореди на служителите на „Съдебна
полиция“ да се присъединят към издирванията, които ще доведат до разкриването на
убиеца…
— Световният президент на Планетата осъди този атентат срещу мира и
демокрацията и гарантира на населението, че във възможно най-кратки срокове ще се
пристъпи към установяване на неговия произход и на самоличността на моралните
подбудители на този възмутителен акт…
Асусена долавяше уплашеното приглушено шушукане на консуматорите на сандвичи.
Всички изглеждаха много разтревожени, но щом дойдоха спортните новини, тутакси се
оживиха. Футболният шампионат ги караше да забравят, че е имало убийство, и сега
най-голямата им грижа бе да разберат дали момчето, което бе прероденият Уго Санчес,
щеше да бъде включено в състава. По мнението на Асусена убиецът или убийците на
кандидата бяха нагласили всичко така, че да съвпадне с интерпланетарния шампионат
по футбол. Способността на футбола да приспива съзнанията бе невероятна! В момента
интервюираха губернатора на федерален окръг Мексико, който предупреждаваше
населението, че нямало да бъдат позволени празненствата около „Анхел де ла
Индепенденсия“*. В деня на мача Земя — Венера щели да разпаднат паметника за една
седмица, за да избегнат ексцесии. Народът открито се възмути. Сред освиркванията и
единодушното „… ераст“, почти никой не успя да чуе интервюто, което Абел
Саблудовски предаваше от къщата на Исабел Гонсалес, новата кандидатка за световен
президент на света, която гордо изтъкваше благородническата си титла на бивша Майка
Тереза, която била получила в миналия си живот през ХХ век. В края на интервюто се
показа образът на някаква дебелана, която зае целия екран. Всички се питаха коя е
дебеланата, но никой не знаеше отговора, понеже бяха загубили нишката на интервюто.
Единствената, която не забравяше своята задача, бе Асусена. Космическият кораб на
Аерофонната компания току-що бе кацнал пред нейния блок. От него слязоха двама
мъже. Светът престана да интересува Асусена. Съществуваха само тези мъже, които тя
не изпускаше от поглед. И когато малко оставаше да зърне лицата им, кацна корабът
на Интерпланетарния панаир на нейния съсед Хулито и напълно й закри видимостта.
Асусена ужасно се отчая. Не можеше да е истина! От панаирджийския кораб един по
един слязоха членовете на група мариачи. Асусена не можеше да види нищо, защото
натруфените им сомбрера закриваха цялата гледка. Хулито й стана по-неприятен от
всякога. Асусена набързо плати сандвича и изскочи от заведението. Сега нямаше друг
избор, освен да доближи сградата, за да огледа убийците, щом излязат, и така да
рискува да бъде разпозната. Ама каква глупачка беше! Не можеха да я разпознаят,
защото имаше друго тяло. Асусена се изкиска. Смяната на тела бе станала толкова
бързо, че още не я бе осъзнала. Седна на стълбите пред блока и изчака известно
време. След броени минути аерофониците се появиха, придружени от Кукита, обляна в
сълзи. На входа се сбогуваха с нея и й казаха, че много съжаляват. Асусена се
вцепени — не толкова от това, че предполагаемата й смърт бе докарала Кукита до
плач, а понеже един от аерофониците убийци бе не друг, а бившата балерина и неин
бивш съсед по опашка в Службата за защита на потребителя, който искаше женско тяло
на всяка цена. Не можеше да е истина! Той я беше убил, за да й вземе тялото! Но
защо тогава не го бе взел със себе си? Сигурно за да продължи с театъра. Но в такъв
случай Асусена нищо не разбираше, защото това, което сега следваше, бе погребалният
космически кораб от Гайосо да прибере тялото и да го разпадне в пространството. Ако
гайосанците го вземеха, как бившата балерина щеше да се докопа до него? Дали пък
нямаше връзки в погребалната агенция?
[* Паметник, посветен на стогодишнината от войната за независимост на Мексико
и разположен в централната част на столицата, около който традиционно се провеждат
протести и различни тържества. — Б.пр.]
Хулито започна да репетира известното болеро „Моят вкус на твоите устни“ с
групата си мариачи. Музиката прекъсна размишленията на Асусена и я накара да се
разплаче. Напоследък бе станала прекалено чувствителна на тема музика… Музика ли?
Ама наистина беше голяма глупачка! Покрай цялата бъркотия беше забравила да прибере
компактдиска от апартамента. А може би в този компактдиск се намираше операта,
която й бяха пуснали по време на изпита за влизане в УКМЖ. Сега вече я втаса!
Трябваше да влезе в своя апартамент, а не можеше. Новото й тяло не бе регистрирано
в главното контролно табло. Но трябваше спешно да си върне компактдиска! Така че,
без много да му мисли, натисна звънеца на портиерната. Кукита отговори по
видеофона.
— Кой е?
— Кукита, аз съм. Отвори ми, моля те.
— Коя аз? Не ви познавам.
— Кукита… няма да повярваш, но това съм аз… Асусена.
— Как пък не!
Кукита затръшна слушалката. Образът й изчезна от екрана на входа. Асусена
отново позвъни.
— Пак ли вие? Вижте, ако не си тръгнете, ще извикам полиция.
— Добре, направи го. Мисля, че полицията ще бъде много заинтригувана да научи
откъде купуваш виртуалните книги за баба си.
Кукита не отговори. Внезапно бе онемяла. Коя, по дяволите, бе тази жена,
която знаеше за виртуалните книги? Единствената, която знаеше, наистина бе Асусена.
— Кукита, моля те, пусни ме да вляза и ще ти разкажа всичко. Става ли?
Кукита бързо даде достъп на Асусена.

Докато Асусена разказваше своята история, Кукита я усещаше все по-близка до

себе си. Вече не я разглеждаше като враг, нито като онова недостижимо същество, на
което трябваше непременно да завижда. За първи път я възприемаше като приятел,
макар тя да принадлежеше към различна политическа партия — тази на еволюиралите.
Класовата борба между тях винаги бе играла ролята на бариера. Напоследък дори се
беше изострила заради новата разпоредба, приета от правителството, според която
еволюиралите трябваше да носят ясно различим знак върху своята аура — звезда на
Давид на височината на челото. Идеята бе носителят на звездата да бъде незабавно
идентифициран, за да получи преференциално отношение, където и да отиде.
Еволюиралите се ползваха от безброй привилегии. За тях се пазеха най-добрите места
в космическите кораби, в хотелите, в курортите и, най-важното, само те имаха достъп
до поверителни постове. Което бе логично — на никой не би му хрумнало да остави
Държавната хазна в ръцете на някой нееволюирал. Иначе заради криминалното си минало
и липсата си на духовно просветление, той най-вероятно би я изпразнил. Но за Кукита
това положение не беше никак справедливо. По какъв начин нееволюиралите щяха да
преодолеят душевното си невежество, щом никой не им даваше шанс да покажат, че
еволюират? Не беше честно, че понеже в предишен живот са отмъкнали кокошка, в този
да ги заклеймяват като „кокошкари“. Трябваше да воюват за правото си да упражняват
своята свободна воля и затова се бе създала ПРН. Кукита беше ревностна активистка
на партията и най-голямата й мечта бе да спечели правото да намери своята сродна
душа, също като еволюиралата си съседка. Как й беше завидяла в деня, в който научи,
че е срещнала Родриго! Но съдбата бе странно нещо — в момента и двете бяха еднакво
изоставени, разстроени и отчаяни. Погледът й бе омекнал и тя се трогна до сълзи,
когато Асусена й сподели своята любовна история. Прегърнати като стари приятелки,
двете си обещаха да пазят тайна. Кукита нямаше да разкрива информацията относно
истинската самоличност на Асусена, а пък Асусена нямаше да разказва на никого за
виртуалните книги на бабата на Кукита. И след като вече се бяха сближили, Кукита се
осмели да я попита нещо — какво щеше да измисли в понеделник, когато отидеше да
внесе документите си в УКМЖ, така че аурографията, която й бяха направили, да
съвпадне с тази на новото й тяло. Асусена се вцепени. Не се беше сетила за това.
Когато човек се стреми към оцеляване, не вижда проблемите в перспектива. Какво щеше
да прави? Внезапно си спомни, че бяха затворили гишето, преди да подаде
документите. Това й даваше шанс да си направи някъде аурография с новото си тяло и
да подмени тази в УКМЖ, и… и изведнъж цялата пребледня. Тя имаше ново тяло! Изобщо
не беше помислила, че при размяната на души микрокомпютърът ще остане в старото.
Ето това се казваше голям проблем! Без този микрокомпютър не можеше дори да припари
до сградата на УКМЖ — там заснемаха мислите на всички хора в радиус от една
пресечка. Трябваше незабавно да намери доктор Диес. Трябваше да инсталира нов
микрокомпютър в главата си.

Асусена си пое дъх, преди да почука на вратата на кабинета на доктор Диес.

Беше изкачила петнайсетте етажа пеша. Аерофонът на доктора постоянно даваше заето.
Сигурно беше развален. И понеже тя не можеше да ползва аерофона в своя кабинет,
защото новото й тяло не беше регистрирано в защитното електромагнитно поле, наложи
се да вземе стълбите пеша. Щом успя да поуспокои дишането си, почука на вратата на
скъпия си съсед. Вратата беше отворена. Асусена я побутна и откри причината, поради
която линията на доктор Диес даваше заето — преди да умре, тялото на доктора се бе
строполило точно напряко на вратата на аерофона, запречвайки механизма, който я
затваряше. Докторът бе умрял досущ като мустакатия. Асусена остана без дъх. Какво
ставаше? Второ престъпление за по-малко от седмица. Тя започна да трепери. И в
същия миг чу африканската теменужка на доктора тихичко да плаче. Доктор Диес също
имаше навика да оставя растенията си включени към цветоговорителя. На Асусена й се
гадеше. Тя изтича в тоалетната и повърна. Реши, че трябва бързо да се махне. Не
искаше да я заварят там. Хукна навън, но преди това грабна африканската теменужка.
Ако я оставеше в офиса, тя щеше да умре от мъка.

Асусена лежи в леглото. Чувства се сама. Много сама. Тъгата е лоша компания.
Сковава душата. Асусена включва виртуалната телевизия — по-скоро за да усети човек
до себе си, отколкото за да види какво се случва. Абел Саблудовски тутакси сяда на
леглото. Асусена се сгушва до него. Абел е телевиртуален образ и не усеща
присъствието й, защото всъщност не е там, а в телевиртуалното студио. Тялото, което
изниква в спалнята на Асусена, е само илюзия, само химера. Въпреки това Асусена
чувства, че има компания. Абел говори за забележителния житейски път на бившия
кандидат за президент на света. Господин Буш бил цветнокож, принадлежал към едно от
най-видните семейства в Бронкс. Детството си прекарал в рамките на същия богаташки
квартал. Посещавал най-добрите училища. От малък показал вроден интерес към
обществената служба. Изпълнявал безброй дейности с хуманитарен характер и т.н., и
т.н. Но Асусена изобщо не слуша. В момента не я интересува какво ще каже Абел.
Интересува я само кой и защо е убил доктор Диес. Смъртта на доктора я потресе. Не
само защото й бе добър приятел, но и защото без негова помощ никога няма да успее
да постъпи на работа в УКМЖ — а това означава край на надеждите да открие Родриго.
Родриго! Колко далечен й се струва денят, в който бе споделила с него същото това
легло. Сега трябва да го прави с Абел Саблудовски, просто жалък въображаем
заместник. Родриго беше толкова различен. Имаше най-дълбоките очи, които е виждала,
най-сигурните обятия, най-деликатните пръсти, най-коравите и чувствени мускули.
Докато беше в прегръдките на Родриго, се чувстваше защитена, обичана, жива!
Желанието бе нахлуло във всяка клетка от нейното тяло, кръвта бе заблъскала
страстно в слепоочията й, топлината я бе завладяла точно… точно както се чувстваше
сега в ръцете на Абел Саблудовски. Асусена отвори очи с тревога. Не можеше да
повярва, че е толкова похотлива! Какво й ставаше? Въпросът бе там, че наистина се
оказа сгушена върху тялото на Родриго, а Абел Саблудовски бе изчезнал. Чуваше се
само гласът му, който предупреждаваше населението.
— Мъжът, когото всички виждате в момента, е предполагаемият съучастник на
убиеца на господин Буш и се издирва от полицията.
На екрана се изписа аерофонен номер, на който разпозналите го лица да се
свържат незабавно с Генералната прокуратура на Планетата. Асусена подскочи. Как бе
възможно! Това бе лъжа, долна лъжа! Родриго бе с нея в деня на убийството. Той
нямаше нищо общо с това престъпление. Въпреки всичко бе много благодарна, че са го
объркали с въпросния престъпник, защото така успя да се порадва на присъствието му.
С безкрайна нежност започна да го милва по цялото тяло, но удоволствието й трая
твърде кратко, понеже любимият образ на Родриго постепенно се разсея и на негово
място се появи този на бившия й другар по опашка от Службата за защита на
потребителя. На отчаяната бивша балерина, която й бе отнела живота и която очевидно
бе убила и доктор Диес.
Какво ставаше? Кой беше този човек? Какво искаше? Да не беше психопат? Гласът
на Абел Саблудовски продължи с информацията, която Асусена искаше да чуе. Този
човек бил не друг, а самият убиец на господин Буш. Така сочели аурографските
изследвания. Открили го мъртъв в дома му. Самоубил се със свръхдоза хапчета. Защо
се беше самоубил? И сега кой щеше да обясни, че Родриго няма нищо общо с
убийството? В главата на Асусена се лутаха прекалено много въпроси. Прекалено
много, за да запази разсъдък. Трябваше спешно да получи някакви отговори.
Единственият, който можеше да й ги даде, беше Анакреонт. Асусена се изкуши да
поднови връзка с него, но гордостта й я възпря. Не искаше да прекланя глава. Бе
заявила, че ще докаже, че може да управлява живота си сама, и щеше да изпълни това
на всяка цена.
Асусена наистина е упорита като магаре. Откакто престана да говори с мен,
реши да действа, както си знае, и направи страшни дивотии. Отчайващо е да я гледам
как върши глупост след глупост, без да мога да се намеся. Нали вече казах, че
вироглавата госпожица е свикнала да прави каквото й хрумне. Няма оправия! Най-
лошото е, че когато я хване депресията, няма кой да я измъкне от нея. От известно
време бдя над безсънието й. Освен всичко останало, не може да спи и понеже новото й
тяло не пасва на формата, която старото е оставило върху матрака. Дълго време седя
на ръба на леглото. После плака приблизително двайсет минути. Междувременно
петнайсет пъти си издуха носа в чаршафа. Трийсет минути гледа безцелно в тавана.
Пет минути се съзерцава в огледалото на стария гардероб, който стои срещу леглото.
Пъхна ръка под нощницата и започна лекичко да се гали. После, може би за да овладее
напълно новото си тяло, мастурбира. Отново плака около двайсет минути. Лакомо
изгълта четири сопес*, три тамала и пет сметанови крема. След десет минути повърна
всичко, което беше изяла. Нацапа си нощницата. Свали я. Изпра я. Просна я върху
душа в банята. Взе си душ. Докато си миеше главата, страшно й домъчня за предишната
й дълга коса. Върна се в леглото. Въртя се насам-натам като пумпал. И накрая пет
ча`са лежа като препарирана. Но нито за миг не й хрумна да послуша моите съвети.
Ако ми беше разрешила да говоря, щях да й кажа, че първото, което трябва да
направи, е да си пусне компактдиска, за да се върне в своето минало. Там е скрит
ключът към всичко, а тя не го направи, защото чувства, че вече не е в настроение да
плаче!!! Отчайващо!
[* Традиционно мексиканско ястие с основа от пържена царевична питка, върху
която се слага пюре от боб, кълцано месо, лук, маруля, сирене и сос. — Б.пр.]
Не ще и дума, че който чака, лесно се отчайва. Асусена чака Родриго да се
върне. Аз чакам тя да излезе от отчаянието, в което се намира. Павана, Ангелът
пазител на Родриго, чака аз да й окажа съдействие. Лилит, моята годеница, чака аз
да приключа с възпитанието на Асусена, за да отидем на почивка. И всички сме с
вързани ръце заради нейната глупост.
Тя не разбира, че всичко, което става на тази земя, си има причина и че не се
случва просто така. Дадена постъпка, колкото и маловажна да е тя, отключва низ от
събития по света. Съзиданието притежава съвършен механизъм на действие и за да
поддържа общата хармония, се нуждае всяко едно от съществата, които го формираме,
да изпълнява стриктно дейността, която му е отредена в рамките на тази организация.
Ако не го правим, ритъмът на цялата Вселена отива на кино. Затова не е възможно при
това положение Асусена още да мисли, че може да действа, както си знае! Дори най-
малката частица от атома знае, че трябва да получава заповеди от по-висшестоящи, че
не може да се управлява сама. Ако някоя телесна клетка реши, че е цар и господар на
своята съдба, и започне да прави, каквото си поиска, тя би се изродила в рак, който
ще наруши из основи добрата работа на организма. Когато някой забрави, че е част от
цялото и че носи в себе си Божествената същност, когато някой не съзнава, че, иска
или не, е свързан с Космоса, той може да си позволи глупостта да дреме в леглото и
да си мисли дивотии. Асусена не е изолирана, както си е втълпила. Нито е откъсната,
както си въобразява. Нито може да е толкова глупава, по дяволите! Решила е, че е
останала без нищо. Не разбира, че това нищо, което я заобикаля, я подкрепя и винаги
ще я подкрепя, където и да се намира. Това нищо ще я държи в хармония, където и да
иде. И това нищо винаги ще чака точния момент, в който да влезе във връзка с нея,
за да чуе тя неговото послание. Всяка клетка на човешкото тяло носи някакво
послание. Откъде го получава? Праща й го мозъкът. А мозъкът откъде го получава? От
човешкото същество, управляващо тялото. А това човешко същество откъде получава
посланието? Подсказва му го неговият Ангел пазител, и така нататък. Съществува висш
разум, който ни диктува как да крепим равновесието между съзидание и разрушение.
Движението и покоят контролират битката между тези две сили. Силата на съзиданието
слага ред в хаоса. После настъпва период на покой заради усилието, което е нужно,
за да се овладее безредието. Ако покоят продължи повече от необходимото,
съзиданието се оказва в опасност, защото разрушението усеща, че то е загубило
нужната сила, и решава да влезе в действие. Това е като внезапно да преместиш на
сянка цвете, расло на слънчева светлина — то губи силата, която го е крепяла, и
разрушителната сила се заема да го унищожи. Именно такава опасност грози Асусена с
нейната парализа.
Когато някой човек се парализира, той парализира целия свят. Нарушава се
ритъмът на Вселената. Ако някой ден Луната спре своя ход, това би предизвикало
катастрофа. Ако някой ден облаците обявят стачка и престане да вали, това би
предизвикало всеобща суша. Сушата би предизвикала глад, а гладът — гибелта на
човешкия род. Колкото по-голяма е парализата, толкова по-голяма е депресията, а
колкото по-голяма е депресията, толкова по-големи са бедствията.
Понякога човек изглежда парализиран, но всъщност не е, а просто намества във
вътрешния си свят неща, които накрая ще го поставят в хармония с Космоса. Проблемът
е пълната парализа. На всички равнища. Точно като тази, която е сковала Асусена. И
проблемът не е в това, че не прави нищо във външния свят, а че не го прави и във
вътрешния. Не само че не иска да чуе мен, но не иска да чуе и себе си. И понеже не
си разрешава да чуе вътрешния си глас, не знае какво действие трябва да предприеме.
Посланието не стига до нея, защото съзнанието й не му дава да влезе. Изпълнена е с
отрицателни мисли. Необходимо е да ги остави да излязат, понеже те разстройват
канала за комуникация. Висшият разум използва директен канал, който се отклонява
встрани, ако срещне смущение по пътя си, в резултат на което Разумът остава
неразбран или бива тълкуван погрешно. Начинът да решиш този проблем е, като вкараш
духа си в строй. Този строй няма нищо общо с онзи, който се практикува на Земята.
Тукашният строй наподобява пирамидална структура, в която низшестоящите не могат да
правят друго, освен да изпълняват всичко, което им бъде наредено отгоре, и където
човешкото същество престава да бъде отговорно за своите действия и се подчинява на
всичко, което му кажат другите. Не, това не е строяване, а затъпяване. Вкарването в
строй, за което говоря, се състои по-скоро в това да застанеш на една честота с
любовната енергия, която циркулира в Космоса. И се постига, като човек се отпусне и
остави животът да нахлуе във всяка от клетките му. Тогава Любовта, тази космическа
ДНК, ще му припомни генетичната му, изначална задача, мисията, която му е отредена.
Тази мисия не е колективна, както е прието в земния тип строй, а уникална и
индивидуална. Когато Асусена постигне това, цялото й същество ще започне да диша
космическа енергия и тя ще си спомни, че не е сама, камо ли пък без Любов.
Любовта не се разбира лесно. Обикновено човек е свикнал да я получава чрез
партньор. Но любовта, която изпитваме по време на любовния акт, е само бледо
отражение на истинската Любов. Нашият партньор е само посредникът, чрез който
получаваме Божествената любов. Благодарение на целувката, на прегръдката човек
получава необходимия душевен мир, за да може да влезе в строй и да се свърже с
Него. Но внимание, това не значи, че партньорът притежава тази Любов, нито пък че
единствен той може да ни я даде, нито че ако този човек си отиде, ще вземе Любовта
със себе си, а нас ще остави на произвола на съдбата. Божествената Любов е
безкрайна. Тя е навсякъде и във всеки един момент се намира на една ръка разстояние
от нас. Много е глупаво да се опитваш да я смалиш и да я сведеш до малкото
пространство, което обгръщат обятията на Родриго. Само ако Асусена знаеше, че
единственото, което трябва да направи, е да се научи да отваря съзнанието си за
енергията от други нива, тя щеше да започне да черпи с пълни шепи от Любовта, от
която така се нуждае! Само ако знаеше, че точно в този момент е заобиколена от
Любов, която циркулира покрай нея, макар никой да не я целува, нито пък милва или
прегръща. Само ако знаеше, че е любима дъщеря на Вселената, щеше да спре да се
чувства изгубена.
Асусена вини мен за всичко, което й се случва, и не си дава сметка, че
загубата на Родриго е нещо, което трябва да изстрада, защото, когато се втурне да
го търси, по пътя ще открие решението на проблем, който измъчва човечеството от
хилядолетия. Това е истинската причина за всичко. Обяснението на всичките й
въпроси. Съществува проблем с космически произход, който засяга всички обитатели на
планетата, и тя е натоварена да го реши. Това е мисия, която обхваща всички ни, но
егото на Асусена я смалява и я превръща във въпрос от личен характер. Нараненото й
его я кара да мисли, че целият свят е срещу нея и че всичко, което се случва,
засяга единствено нея. Тя е част от този свят и ако нещо засяга нея, то засяга и
света. Светът има много по-големи интереси от това да съсипе Асусена. Освен това би
било абсурдно, защото унищожавайки човешко същество, той би унищожил и част от себе
си, а Вселената не се стреми към саморазрушение. Де да можеше тя да бъде тук до мен
в пространството! Щеше да види едновременно и своето минало, и своето бъдеще и само
така би разбрала защо позволих Родриго да изчезне. Де да можеше да види, че не
всички възможности са си отишли с доктор Диес! Де да можеше да види, че разполага с
много по-добри алтернативи от онези, които предлагаше той! Де да можеше да упражни
разумно правото си на избор! Изобщо не е толкова трудно да го направи, по дяволите!
Животът никога няма да ни постави на кръстопът с посока, която би ни отвела към
гибел. Ще ни постави в обстоятелства, с които сме в състояние да се справим.
Проблемът е, че човек обикновено се предава пред обстоятелствата. Възприема ги като
непреодолими препятствия, пред които не може да стори нищо, а няма нищо по-грешно
от това. Вселената винаги ще ни поставя в ситуации, които отговарят на нашата
степен на еволюция. Затова, в конкретния случай на Асусена, аз бях твърдо против тя
да ускори срещата си с Родриго. И не защото тя трябваше още да еволюира или заради
дълговете, които той имаше да урежда, а защото Асусена трябваше още малко да учи
как да контролира своите пориви и непокорство, преди да попадне в ситуацията, в
която сега се намира. Аз знаех много добре, че ще се ядоса, и не сгреших.
Заблудата, в която живее, не й позволява да види истината. На Земята съществуват
низ от истини и низ от заблуди и лъжи. Заблудата идва оттам, че човек приема за
истина неща, които не са. Истината никога не е навън. Ако започне да общува със
себе си, всеки има способността да я открие. Логично е в такъв момент Асусена да се
чувства объркана. Навън намери само хаос, лъжи, убийства, страх, несигурност. Тя си
мисли, че тази истина е непоклатима като скала, а не е така. Пред всеобщото
отчаяние, което цари навън, тя трябва да си каже: „Не съм длъжна да участвам в този
хаос, макар да признавам, че го виждам, защото ХАОСЪТ НЕ СЪМ АЗ.“ В мига, в който
отхвърли като истина действителността, която я заобикаля, тя ще намери своята
собствена истина и ще открие мир. И понеже каквото е вън, това е и вътре*, този
личен мир ще предизвика Вселенски мир. Но понеже не очаквам, че Асусена в момента е
в състояние да постигне това, трябва да направя така, че да окаже помощ на някой в
нужда. Помагайки на друг човек, тя ще помогне на себе си.
[* Тук и по-нататък в книгата многократно и под различна форма се цитира
т.нар. принцип на съответствието на египетско-халдейския философ и родоначалник на
езотериката Хермес Трисмегист — „Каквото е горе (т.е. на небето), това е и долу
(т.е. на земята), и каквото е долу, това е и горе“. Според него вътрешният свят на
човек е точно копие на Вселената и обратното. Както ще забележи читателят, Лаура
Ескивел използва активно и други от общо седемте основни принципа на неговата
теория — принципа на вибрацията (всичко се движи, нищо не е в покой), на
полярността (всичко е двойствено), на ритъма (винаги има действие и
противодействие), на причината и следствието. — Б.пр.]
Силно блъскане по вратата накара Асусена да стане от леглото. Щом отвори, се
натъкна на Кукита, бабата на Кукита, куфарите на Кукита и папагала на Кукита.
Кукита и баба й бяха целите в синини. Папагалът не. Асусена не знаеше какво да каже
и й хрумна само да ги покани да влязат. Кукита й сподели своите проблеми. Мъжът й я
налагал все по-жестоко. Вече не го понасяла. Но върхът бил, че сега натупал и баба
й, а това тя нямало да позволи. Помоли Асусена да прекарат няколко дни при нея.
Асусена й каза, че може. Нямаше друг избор. Кукита знаеше за размяната на тела, а
тя не искаше да бъде издадена. Разбира се, можеше да постъпи по същия начин и да
разгласи информацията за виртуалните книги, но нямаше полза. Това, което щеше да
изгуби, не можеше да се сравнява с онова, което Кукита в дадения случай би
изгубила. Така че реши да загърби собствената си болка и да сподели дома си с тях.
А и нали щеше да е само за няколко дни.
Щом Кукита завзе кухнята, Асусена се почувства като под окупация. Наистина,
бабата имаше спешна нужда от липов чай срещу уплахата, но това, което не се понрави
на Асусена, бе, че Кукита окачи клетката на папагала точно над масата в
трапезарията. Закриваше цялата гледка и освен това означаваше, че отсега нататък ще
се хранят с птичи пера под носа. Усещането за окупация се засили още повече, докато
Кукита се разполагаше. Като начало настани баба си на разтегателния диван в хола.
Бабата беше доста приспособима и тиха, но при всички случаи пречеше. Сега всеки
път, щом решеше да иде за вода до кухнята, Асусена трябваше да я прескача. Но
чашата преля, когато Кукита накрая завзе и спалнята на Асусена. Започна да оставя
свои вещи навсякъде. Асусена вървеше след нея и се мъчеше да въдвори ред. Вежливо й
намекна, че може да приберат куфарчето с мостри на „Ейвън“ в дрешника. Асусена не
искаше да мисли какво ще си каже за нея Родриго, когато се върне и завари глупавия
куфар в средата на стаята. Кукита категорично отказа, заявявайки, че на другия ден
има демонстрация и че ще се сети за нея само ако го вижда.
Асусена не можеше да повярва на очите си. Кукита притежаваше внушително
количество ужасно кичозни предмети. Най-голямо впечатление й направи някакъв
странен апарат, подобен на примитивна пишеща машина. Към него Кукита се отнасяше
особено грижливо. Асусена я попита какво представлява и Кукита й отвърна
изключително гордо:
— Това е мое изобретение.
— А! Така ли? И какво е?
— Това е кибернетична спиртическа дъска.
Кукита разположи апарата върху нощното шкафче и го показа на Асусена, все
едно предлагаше продукт на „Ейвън“. Апаратът се състоеше от първобитен компютър,
факс, грамофон от каменната ера, телеграф, кантар, стъклена колба, от която
стърчаха някакви странни тръби, комал*, изолиран с кварц, и кречетало. По средата
на комала бяха очертани длани, които указваха мястото, на което да поставиш ръце.
[* Типичен за Мексико кръгъл и плосък глинен съд, който се използва за печене
на царевични питки. — Б.пр.]
— Такова… Ама много е хубава! И за какво служи?
— Как така за какво! Да не би никога да не си ползвала такава дъска?
 — Не.
— Ама и аз как забравих, че вие, еволюиралите, сте големи снобаровци и че не
ви трябват такива апарати, за да се свързвате с вашите Ангели пазители, обаче на
нас, дето не страдаме от комплекс за превъзходство, на бедните духом,
онеправданите, на тия, дето трябва да се оправяме със собствени сили, ни се налага
да измисляме ей такива боклуци, ако искаме да научим нещо за своето минало…
Асусена се трогна от протеста на Кукита. От километри личеше, че е много
недоволна и огорчена. Като астроаналитик знаеше, че не може да я остави да вибрира
в тази отрицателна емоция без подходяща терапия, и се опита да я поощри, за да
повдигне духа й.
— Не се ядосвай, Кукита. Попитах те за какво служи не защото никога не съм
ползвала спиритическа дъска, а защото преди не бях виждала толкова сложна… толкова
различна… толкова модерна дъска. А как работи?
Чувствайки се поощрена, Кукита незабавно се успокои и започна да смекчава
тона.
— А! Ами виж, работата е много проста. Ако искаш да се свържеш със своя Ангел
пазител, слагаш ръцете върху комала, намисляш си въпрос и веднагически получаваш
отговор по фаса. Ако пък искаш да побъбриш с любими същества, които са умрели, а не
трябва никой да разбира за какво си говорите, заради скрити съкровища и разни
подобни, тогава въпросът се праща по телеграф и отговорът се получава пак там…
— Ама това е чудесно!
Кукита се почувства поласкана, лицето й грейна и дори се покри с руменина,
без да броим синините, които вече имаше.
— А! То това не е нищо. Ако например искат да ти пробутат някой диск или
антика, която е била, да кажем, на Педро Инфанте* или някой подобен, а ти искаш да
знаеш дали това е вярно, или само те будалкат, то тогава, ако е диск, го слагаш ей
тука — тя посочи грамофона, — ако пък става въпрос за някаква друга антика, я
слагаме тука — сега посочи колбата, — сипваме й специална течност, която ще я
разпарчетоса като натрошен лед, и после компютърът ще разпечати историята на
предмета, разказана от самия предмет, а по фаса ще излязат цветните снимки на
всички, дето някога са пипали тоя предмет, сиреч с един удар ще гръмнеш два заека,
понеже хем разбираш дали не даваш кон за кокошка, хем получаваш безплатна снимка на
любимия си идол. Какво ще кажеш?
[* Един от най-популярните мексикански актьори и певци от миналото. — Б.пр.]
Асусена наистина беше изгубила ума и дума. Как бе възможно тази жена, която
нямаше дори основно образование, да е била способна да изобрети такъв прецизен
уред? Е, оставаше да се види дали наистина работи, но при всички случаи
инициативата й заслужаваше възхищение. Кукита не можеше да си намери място от
радост, че Асусена е искрено заинтригувана от нейния апарат.
— Кукита, имам само един въпрос. Ако искам да разбера, например, на кого е
било някое легло. Какво да правя?
— Ами ще отчупиш от него тресчица и ще я сложим в колбата.
— Ами ако леглото е месингово?
— Е, тогава няма да го купуваш. Не мога да мисля за всичко. И знаеш ли какво?
По-добре да спрем дотук, че нещо започвам да се изнервям.
Кукита всеки момент щеше да избухне, а Асусена искаше да избегне това. Нямаше
да бъде добро начало за съвместния им живот.
— Чакай, не ми каза за какво е кречеталото.
— А! Амче то е много важно. Като започне да се върти и да трака, променя
енергията на стаята, където ще се получават съобщенията на къси вълни, и държи на
разстояние хлапетиите.
— Ооо!
Асусена не успя да потисне огромното чувство на любопитство да се свърже с
отвъдното. Откакто бе прекъснала връзката с Анакреонт, нямаше никаква представа
какво става или какво предстои да стане. Може би това бе нейният шанс да научи нещо
за Родриго, без да отстъпва пред Анакреонт.
— А може ли да питам нещо?
— Разбира се!
Кукита се почувства истински поласкана от тази молба и тутакси започна да
върти кречеталото из цялата спалня. След това даде указания на Асусена как да
постави ръце в центъра на комала и как да се съсредоточи, за да зададе своя въпрос.
Асусена изпълни тези указания дума по дума и след няколко секунди отговорът започна
да излиза по факса: „Мило момиче, ще го намериш по-бързо, отколкото очакваш.“
Очите на Асусена се напълниха със сълзи. Кукита я прегърна покровителски.
— Видя ли? Всичко ще се нареди.
Асусена кимна с глава. Не можеше да говори от радост. Кукита се чувстваше
напълно удовлетворена. За първи път някой ползваше нейния апарат и се бе уверила,
че той наистина работи. Атмосферата в жилището веднага стана друга. Асусена усети
това и осъзна, че малката помощ, която бе оказала на Кукита, й се връща
многократно. Започна да гледа на положението, в което се намира, откъм добрата му
страна. В края на краищата можеше да се окаже много забавно и полезно Кукита да
прекара няколко дни с нея.
Новината, че скоро ще намери Родриго, така я бе въодушевила, че тъмните
облаци над главата й се разбягаха. За първи път от много дни насам й стана леко на
сърцето. И помисли, че сега е най-добрият момент да си пусне компактдиска.
Чувстваше се толкова облекчена, че цялата натрупана умора я връхлетя. Подхвърли на
Кукита, че вече е време за лягане. На Кукита предложението й се стори чудесно. Беше
три сутринта, а денят бе дълъг. Асусена постави слушалките на главата си, легна в
единия край на леглото и затвори очи. Кукита я последва.
Но Кукита изведнъж откри дистанционното на виртуалния телевизор и полудя от
удоволствие. Забрави за съня, умората и болката от синините. Цял живот си бе
мечтала за такъв, но никога не бе имала пари, за да си купи. Бе успяла да се сдобие
само с най-обикновен триизмерен телевизор. Веднага го включи и започна да сменя
каналите като малко дете. Асусена изобщо не разбра. Тя си слушаше тихо и кротко
компактдиска със затворени очи.
Кукита, като достоен представител на партията на нееволюиралите, гледаше с
мазохистична наслада „Шоуто на Кристина“. Тази вечер предаваха на живо от затвора
на някаква наказателна планета. С помощта на менталния фотоапарат мислите на най-
големите престъпници, които се намираха там, се превръщаха в картини на виртуална
реалност. По този начин телевиртуалните зрители можеха да влязат в спалните, където
бяха ставали кръвосмешенията, изнасилванията, убийствата. Кукита беше очарована. Не
беше изпитвала такива силни емоции от ученическите си години. Образователната
система използваше същия метод, за да внуши на учениците какво ужасно нещо са
войните. Поставяха ги в центъра на някоя битка, за да усетят мириса на смъртта, да
изпитат на собствен гръб болката, отчаянието, ужаса. Знаеха, че това е единственият
начин, по който човешкото същество се учи — приемайки преживяванията през сетивните
органи. Надяваха се, че след това директно възприятие никой няма да се осмели да
организира войни, да изтезава някого или да нарушава по какъвто и да било начин
закона, защото вече щеше да е разбрал какво се усеща. Но не беше така.
Престъпността наистина бе под контрол, но не толкова, защото човекът си беше научил
урока, а заради напредъка на технологиите. Допреди убийството на господин Буш никой
не бе посмял да убива не защото не му се е искало, а заради страха от наказание. С
помощта на новите изобретения никой не можеше да се спаси от залавяне. Така на
човешките същества не им беше останал друг избор, освен да се научат да потискат
престъпните си инстинкти — но това не означаваше, че нямат такива. Не, нищо
подобно. Доказателството бе огромният рейтинг, който имаха предаванията на
Кристина, Опра, Донахю, Сали* и т.н., в които телевиртуалните зрители можеха да
изпитат всякакъв вид примитивни емоции. Правителството разрешаваше тяхното
излъчване, защото така народът канализираше своите инстинкти за убийство и беше по-
лесно да ги държи под контрол.
[* Популярни американски телевизионни програми, разглеждащи полемични и
провокативни теми. — Б.пр.]
Кукита не можеше да повярва колко е прекрасно да се намираш в центъра на
събитието. Не беше на себе си от радост, докато присъстваше на убийството на Шарън
Тейт*. Обожаваше да усеща страха, сковал цялото й тяло, настръхналата кожа,
изправените косъмчета, свитото гърло. От насилието й се повдигаше, но като всяка
добра мазохистка го смяташе за част от забавлението. И точно тогава започнаха
рекламите. Кукита се ядоса — бяха направили на пух и прах нейното страдание.
Започна отчаяно да сменя от канал на канал, в опит да намери друга подобна
програма, когато яркочервеният цвят грабна очите й. Лавата винаги бе оказвала
хипнотизиращо въздействие върху нея.
[* Американска актриса и бивша съпруга на режисьора Роман Полански, убита
бременна в осмия месец от последователи на серийния убиец Чарлс Менсън. — Б.пр.]
В момента излъчваха на живо от планетата Корма. Исабел вървеше сред оцелелите
от изригването. Беше на Корма заедно с една спасителна мисия. Бе пожелала това да е
първата й изява от кампанията й за президент на света. Благодарение на виртуалната
телевизия Кукита ненадейно се озова на идеалното място за всяка клюкарка — точно
между Исабел и Абел Саблудовски, който не спираше да повтаря колко невероятно
изглежда Исабел за своите сто и петдесет години. „И аз да бях на нейно място!“,
подхвърли Кукита. Исабел работеше от години като интерпланетарна посланичка. При
всяко пътуване си спестяваше доста години, понеже от часовата разлика между
различните планети се натрупваха много месеци. Когато се върнеше от пътуване, което
за нея бе продължило седмица, откриваше, че на Земята вече са минали пет години. Но
дори заради младежкия й вид Кукита не би се разменила с нея. Питаше се: „Колко ли
сопес пропуска да вкуси човек през тези изгубени години? На колко ли празненства
пропуска да иде?“ Исабел започна да раздава храна на пострадалите от изригването и
всички първобитни се нахвърлиха върху нея, за да получат своя дял. Телохранителите
пък раздаваха безразборни удари, в опит да я защитят. Кукита подскочи в леглото и
започна да крещи на Асусена.
— Асусена, Асусена, виж!
Телохранителите на Исабел бяха предполагаемите служители на аерофонната
компания и Асусена — е, по-скоро Екс-Асусена, защото тялото й беше заето от друг
човек, отвори очи още замаяна и се помъчи да разбере какво става. Стана свидетел на
това как телохранителите отвеждат Исабел далеч от гладните диваци. Асусена се смая,
виждайки, че един от тях е в предишното й тяло и че редом до него стои тялото на
бившия аерофонист. Но едва не припадна, когато видя, че Исабел отива към някакъв
мъж, стоящ настрана от всички останали — това беше самият Родриго! Асусена тъкмо го
сънуваше, когато Кукита я събуди, и сега не знаеше дали това, което вижда, е плод
на нейната фантазия, или е реалност.
Родриго съсредоточено дялкаше дървена лъжица с камък. Щом видя Исабел да
приближава, се изправи. Исабел му подаде един тамал, но Родриго, вместо да го
приеме, отиде до Екс-Асусена и я погали по лицето, мъчейки се да си я припомни.
Екс-Асусена се притесни. Исабел се заинтригува. Кукита се възмути. А Асусена
посвети няколкото кратки минути на това да милва Родриго с цялата си любов. Времето
не беше много, но се оказа достатъчно, за да направи отчаянието й огромно, щом го
видя да се разсейва във въздуха. Образите на всички присъстващи на Корма отстъпиха
място на футболистите на тренировъчното игрище. От новините бяха преминали към
спортната емисия. Кукита и Асусена се спогледаха. Асусена отчаяно плачеше.
— Това беше Родриго!
— Оня ли?
Кукита беше крайно изненадана от плачевното състояние, в което се намираше
той.
— Да.
— А онази беше ти!
— Да.
— А какво прави годеникът ти на Корма?
Асусена не знаеше. Знаеше само, че се е забъркала в сериозна каша. Щом
мъжете, които опитаха да я убият и откраднаха тялото й, са телохранителите на
Исабел, значи Исабел беше замесена във всичко това. А щом Исабел беше замесена във
всичко това, властта беше на нейна страна. А щом властта беше на нейна страна, щеше
да бъде адски трудно да й се опълчи. Асусена започна бързо да прехвърля причините,
които Исабел е имала, за да иска да я убие. Със сигурност тя е наредила да
премахнат господин Буш. После е нарочила Родриго като идеалния кандидат да бъде
обвинен в убийство. Защо него? Кой знае. После е разбрала, че Родриго е прекарал
нощта на престъплението, любейки се с нея, и логичната стъпка е била да заповяда да
премахнат алибито — тоест нея. Добре, дотам всичко беше добре. Но какво следваше
сега? Исабел имаше изгода да твърди, че убиецът е Родриго. Но какво щеше да
направи, за да му попречи да заяви невинността си пред властите? Може би в
плановете й не влизаше той да проговори. Може би затова го беше заточила на Корма.
Може би мислеше да го остави там завинаги. Може би… може би. Това, което не
разбираше, бе защо Исабел рискува по такъв начин всичко да се провали. Ами ако
някой от виртуалните зрители, които в момента гледаха новините, разпознаеше Родриго
и го предадеше? Какво щеше да стане? Кой знае. Асусена не виждаше изход от
проблема, в който се намираха, но Кукита, вероятно заради по-скромната си
аналитична способност, да. Без много да се напряга, тя измисли решение.
— Трябва да намерим годеника ти и да го доведем — отсъди тя.
— Не можем. Полицията го търси. Казват, че е съучастник в убийството на
господин Буш, но това не е вярно, онази нощ той прекара с мен.
— Знам. От скърцането на матрака не можах да спя.
Асусена се сети за любовната си нощ и започна да хлипа още по-силно.
— Не плачи. Голяма работа, че го търси полицията, ще му сменим тялото и
готово, проблемът е решен! Вече не сме като по времето на баба ми, когато са
казвали: „Какъв ужас! Къщата нагоре с краката, грънците пръснати, децата болни,
бащата разлютен. Боже, колко грижи!“ Не, не бива да се предаваме пред трудностите.
Избърши си сълзите и да се захващаме!
Асусена спря да плаче и кротко се предаде пред волята на Кукита. Не можеше да
продължава така. Беше получила прекалено много удари за твърде кратко време. В
разстояние на само една седмица бе изгубила сродната си душа, бе избегнала на косъм
смъртта, бе принудена да си трансплантира душа, бе открила, че скъп приятел е
станал жертва на престъпление, бе видяла как любимото й тяло се заема от убиец и,
най-накрая, бе открила Родриго в плачевно състояние, в сериозна опасност и на
практически недостъпно за нея място. Отчайващо! Чувстваше се дълбоко наранена,
накърнена, беззащитна, крехка, изтощена, неспособна да вземе каквото и да било
решение.
— Трябва да тръгнем още утре.
— Но как? Аз нямам пари. Камо ли пък ти. А знаеш, че интерпланетарните
пътувания са много скъпи.
— Да, да, дето се вика, не е на далавера, но все ще намерим начин…
Кукита и Асусена внезапно впериха поглед една в друга. В очите на Кукита
проблесна искрица разум и гениалната идея, която току-що й бе дошла, се предаде на
Асусена. Асусена веднага я схвана и извика в един глас с нея:
— Хулито!

Асусена беше истински отчаяна. Интерпланетарният кораб на Хулито

представляваше долнопробна таратайка, която спираше на абсолютно всяка планета,
която срещнеше по пътя за Корма. Всеки път, когато корабът спираше, Асусена имаше
чувството, че цялата Вселена прекъсва своя ход. Вече беше говорила с Хулито за
възможността да направят директен полет, но той категорично бе отказал и деликатно
й бе напомнил, че не е в положение да иска нищо, понеже пътува гратис. От друга
страна, той бе длъжен да спира, защото освен да кара Панаира до твърде малко
развити планети, въртеше и други два бизнеса, които му докарваха големи финансови
печалби — даваше под наем внучета за вкъщи и съпрузи с доставка на място. В
отдалечените космически колонии имаше мъже и жени в напреднала възраст, които така
и не бяха успели да се оженят или да имат внуци и които изпадаха в много дълбоки
депресивни състояния. Тогава на Хулито му бе хрумнал идеалният бизнес — да дава под
наем внуци. Точно сега се намираше в пиковия сезон, защото децата сираци тъкмо бяха
излезли във ваканция. Другият бизнес, в който имаше голямо търсене, бе този със
съпрузи или съпруги с доставка на място. Когато млади мъже или жени заминаваха на
космическа мисия за дълъг период, хормоните им започваха да бушуват. Тъй като не
беше никак препоръчително да поддържат сексуални връзки с местните, техните
партньори на Земята им пращаха съпруг или съпруга заместител (според конкретния
случай), за да могат да заситят сексуалните си апетити пълноценно. И не само това,
любовникът заместител учеше послания и стихотворения наизуст при желание от страна
на брачния партньор и ги рецитираше на клиентите, докато ги любеше. Затова освен с
бойните петли, мариачите, кабаретните танцьорки и певците от Панаира, корабът бе
пълен и с деца, съпрузи и съпруги заместители.
Асусена бе на път да полудее. А имаше такава нужда от тишина, за да подреди
своите мисли! Патардията, която цареше на кораба, въобще не й помагаше! Навсякъде
топуркаха деца, мариачите пробваха да изпълняват „Аморсито корасон“* с някакъв
певец, който беше прероденият Педро Инфанте, съпрузите заместители пробваха номера
си с кабаретните танцьорки, бабата на Кукита пробваше да плете пипнешком на една
кука, пияният мъж на Кукита пробваше да не си изповръща червата, петлите пробваха
своето „кукуригу“, а лешоядът телопродавец, който й беше продал новото й тяло,
пробваше, без особен успех, да направи размяна на души между танцьорка и петел.
[* Една от най-известните песни на Педро Инфанте. — Б.пр.]
В това положение Асусена имаше само два варианта — да полудее от отчаяние,
защото не намира спокойствието, от което се нуждае, или да започне да изпробва нещо
по примера на всички други. Реши да упражнява целувката, с която щеше да посрещне
Родриго, щом го видеше. И с голямо въодушевление започна да опитва какъв ще бъде
най-добрият ефект от една хубава мокра целувка, поставяйки показалец между устните
си. Спря да го прави, когато един от съпрузите заместители предложи да се упражнява
заедно с нея. Асусена се засрами, че са я разкрили, и тогава реши, че е по-добре да
се откъсне от тази лудница. Като всеки нормален влюбен и тя пожела да остане сама,
за да може да мисли за Родриго на спокойствие. Присъствието на другите я смущаваше,
разсейваше, дразнеше. Понеже не беше възможно да накара всички от кораба да
изчезнат, затвори очи, за да се потопи в спомените. Трябваше отново да извика
Родриго в паметта си, да му придаде форма, да си припомни магията да бъде свързана
със сродната си душа, да съживи усещането за самодостатъчност, цялост, необятност.
Само присъствието на Родриго можеше да изпълни действителността със съдържание,
само светлината, която струеше от усмивката му, можеше да прогони тъгата, която
смазваше душата на Асусена. Мисълта, че скоро ще го види, придаваше отново смисъл
на всичко. Тя сложи слушалките и си пусна своя компактдиск. Единственото, което
искаше, бе да се гмурне в един различен свят от този, в който се намираше. Вече бе
изгубила надежда, че музиката може да я върне към миналия й живот, в който бе
живяла с Родриго. Миналата нощ бе изслушала целия компактдиск с надеждата в него да
открие музиката, която й бяха пуснали по време на изпита за прием в УКМЖ, но така и
не я бе открила. Така че понеже вече знаеше, че музиката в този компактдиск не е
онази, която тя търси, се отпусна и се изгуби в мелодията. Странното бе, че щом се
отърва от натрапчивата идея за регресия, остави музиката да проникне свободно в
нейното подсъзнание и да я отведе по съвсем естествен начин към предишния живот,
който толкова я интересуваше.
Раздрусването на Кукита рязко прекъсна виденията на Асусена. Сърцето й биеше
ускорено, дишането й бе учестено. Щом зърна лицето й, Кукита много се засрами, че я
е събудила. Нямаше намерение да се натрапва. Направи го, защото помисли за свое
задължение да я информира, че всеки момент ще кацнат на Корма. Така съжаляваше!
Асусена беше цялата червена и обилно се потеше. Кукита помисли, че сигурно е
сънувала някой страстен и похотлив сън с Родриго точно когато е дошла да я събуди.
Веднага помоли за извинение, но Асусена нито я виждаше, нито я чуваше. Беше напълно
вглъбена в себе си. Тя и Исабел се бяха познавали в този предишен живот! Как бе
възможно? Бяха изминали толкова години, а Исабел още изглеждаше по същия начин.
Нещата ставаха все по-сложни. Нали в този живот Исабел е била Майка Тереза? Как бе
възможно тази „светица“ да я е убила, когато е била бебе? Ами защото не е била
светица. А мръсница, която бе измамила целия свят, карайки го да вярва, че е била
Майка Тереза, докато истината беше, че Исабел от 2200 година бе същата като онази
от 1985. Асусена бързо направи сметка. Ако тази жена бе същата, която тя бе видяла
по време на земетресението, в което бяха загинали родителите й в град Мексико през
1985, то тогава вместо на сто и петдесет години тя беше на двеста и петдесет! Кой й
беше изфабрикувал живота на Майка Тереза? Сигурно доктор Диес! По всяка вероятност
той й бе създал фалшив живот и го бе записал в микрокомпютър, точно като онзи,
който бе инсталирал на нея. Нещата започваха да се нареждат! Може би щом докторът е
приключил с работата, Исабел го е премахнала, за да не я издаде. Сигурно точно
затова е наредила да убият и нея. Освен че беше алиби на Родриго, тя беше и
свидетел, че Исабел е била жива през 1985 година. Един момент! Не само това.
Асусена беше свидетел и на престъплението, което Исабел бе извършила срещу нея, а
един кандидат-президент на Планетата в никакъв случай не можеше да има престъпление
в своето минало. Или поне в последните си десет живота преди кандидатурата. Исабел
автоматично щеше да отпадне от битката за президентския стол, ако някой научеше, че
през 1985 г. е извършила убийство. Но нещо не се връзваше — ако Исабел я е убила
като бебе, тя очевидно познаваше и Родриго, защото в онзи живот той е бил баща на
Асусена. Ако Исабел познаваше Родриго, защо не беше заповядала да го премахнат?
Може би защото, когато Исабел е извършила убийството, Родриго вече е бил мъртъв и
не я е видял. Кой знае. Кой знае и доколко животът на Родриго беше застрашен, щом
Исабел се намираше на Корма. Единственото сигурно бе, че Исабел е изключително
опасна и че трябва да стои далеч от нея.
Отпи глътка от горещото атоле*, което Кукита й предложи, и се почувства много
ободрена. Асусена беше останала сирак и никога не бе имала човек, който да я глези.
Това беше първият път, в който някой й приготвяше нещо с едничката цел да я накара
да се чувства по-добре. Много се трогна, че Кукита си е направила този труд, и от
този момент нататък я заобича.
[* Традиционна мексиканска топла напитка от вода, царевично брашно, кафява
захар, канела, ванилия, понякога шоколад и плодове. — Б.пр.]
Щом зърна Родриго, сърцето на Асусена изпращя като нагорещена стъклена
гарафа, в която са излели студена течност. Душата й не беше подготвена за такъв
леден поглед. Хладните кинжали, които се впиха в нея като в напълно непозната,
смразиха радостта й от срещата.
Не беше лесно да открият пещерата, в която се намираше, защото Родриго се
стремеше да стои далеч от племето. Непрестанната му нужда да слага неща в ред го
караше да чака първобитните да направят своите свинщини и да тръгнат на лов, за да
влезе в действие. В момента събираше хартиите, в които бяха увити тамалите, и ги
сгъваше грижливо една върху друга. Откакто бе дошъл, пещерата изглеждаше по коренно
различен начин. Вече нямаше изпражнения навсякъде, нито пък храна по ъглите, а
дървата за огъня бяха в идеален ред. Той прекъсна заниманието си, щом видя Асусена.
Тази руса жена, която стоеше пред него с отворени обятия и широка усмивка, му
направи силно впечатление. Не знаеше коя е, нито откъде се е появила. Разбира се,
не от някоя пещера в Корма. Беше очевидно, че тя, също като него, не беше оттук.
Пасивността на Родриго обърка Асусена. Единственото, на което можеше да я
отдаде, бе, че не я е разпознал в новото й тяло. Асусена се поуспокои и побърза да
му обясни, че е Асусена. Родриго я изгледа с недоумение и повтори: „Асусена?“
Тук вече Асусена престана да разбира какво става. Беше си мечтала за среща
като по филмите, в която Родриго щеше да я зърне в далечината и да хукне към нея на
забавен кадър. Тя щеше да бъде облечена в бяла тюлена рокля, която да се вее на
вятъра. Той щеше да бъде облечен като джентълмен от ХХ век, с широки ленени
панталони и разгърдена копринена риза, която да открива здравите му мускулести
гърди. За фон можеше да звучи само музиката от „Отнесени от вихъра“. Щом стигнеха
един до друг, щяха да се прегърнат като Ромео и Жулиета, като Тристан и Изолда,
като Паоло и Франческа. И тогава музиката от телата им щеше да се слее с
космическата мелодия, превръщайки тяхната среща в незабравим момент, който щеше да
стане част от историята на знаменитите влюбени. Но вместо това стоеше пред някакъв
мъж, който не даваше никакви признаци на живот, нямаше никакво намерение да я
докосне, не желаеше да обели и дума, не й позволяваше да проникне дълбоко в очите
му, убиваше я със своето безразличие и я караше да се чувства като истински призрак
от миналото. Чувстваше се по-жалка от пайетите на фолклорната носия, с която бе
принудена да се дегизира, за да пътува на панаирджийския кораб, по-изкуствена от
лозунг в устата на изселник, по-нелепа от хлебарка в сватбена торта.
Какво ставаше? За тази ли абсурдна среща не беше спала толкова нощи? Как сега
да спре целувките, които напираха да изскочат от устата й? На кого да подари така
мечтаната прегръдка? Какво да прави с нежните думи, свити на топка в гърлото й?
Асусена обърна гръб и хукна навън. На входа се сблъска с Кукита, мъжа на Кукита и
лешоядът телопродавец. Бутна ги и се втурна да бяга. Кукита остави мъжете в
пещерата и излезе да търси Асусена. Откри я да плаче до дънера на едно овъглено
дърво.
— Какво ти става? Зле ли ти е? И на мене, да знаеш. Вече провърнах. Хулито
наистина няма мярка с тия завои, дето прави с кораба… Ама какво ти е? Да не плачеш?
 Асусена горчиво ридаеше. Кукита я прегърна. Ръцете й бяха големи и пухкави.
Гърдите й — обли, едри и мекички като памук. Асусена се мушна в тях и за първи път
усети какво е да се сгушиш в майчини обятия. Без дори да разбере, тя се върна в
невръстните си години и с детско гласче се оплака на Кукита. Кукита я прегърна и я
посъветва, както би направила всяка добра майка.
— С любимия си ли се скара? — Асусена поклати отрицателно глава. — Тогава
защо плачеш?
— Ох, Кукита! — Асусена се разплака още по-силно. Кукита й избърса сълзите.
— Всичките са еднакви, но рано или късно върху тях ще се стовари всичката сол
от нашите сълзи! Проклетници, нещастници! Имал си е друга, нали?
— Не, Кукита! Проблемът е, че Родриго вече не ме помни.
— Как така не те помни?
— Така, не знае коя съм, не ме позна.
— Ама как! Да не са му дали бурунданга*?
[* Сънотворно и халюциногенно вещество, предизвикващо и загуба на паметта,
използвано от векове от местното население в религиозни церемонии. — Б.пр.]
— Каква бурунданга, стига глупости! Проблемът е, че Бог не ме обича, мрази
ме, мами ме, накара ме да повярвам в любовта само за да се разочаровам, но любовта
не съществува!
— Не, не говори така. Дядо Боже ще се ядоса, ако те чуе.
— Нека се ядосва, пък дано така ме остави на мира. Вече ми писна от него и от
цялата му свита Ангели пазители, които стават само за едно — да сеят гадости по
пътя ми!
— А не си ли мислила, че може би всичко, което ти се случва, е трябвало да ти
се случи?
— Как ти хрумна, Кукита! Аз не съм сторила нищо на никого.
— В този живот да, но какво ще кажеш за предишните? Човек никога не знае!
— Аз знам! И ти се кълна, че вече съм платила за всичко, което съм правила в
предишните. Това е несправедливо!
— Не вярвам, в тоя живот няма нищо несправедливо.
— Разбира се, че има!
— Вместо да се дърляме, защо не попиташ твоя Ангел пазител какво мисли?
— Не искам да чувам нищо за него, дойде ми до гуша, защото не ми помогна и
допусна да ми причинят големи гадости! Изостави ме, когато имах най-голяма нужда от
него. Никога няма да му проговоря, нещо повече, изобщо да не ми се мярка пред
очите, защото иначе ще му счупя кратуната!
— Ммм, тогава бая ще се озорим да излезем от тая каша.
— Не, няма да е толкова трудно, аз да не съм малоумна.
— Не, не съм казала това, дори ми е напълно безлично какво ще правиш с живота
си, но аз знам, че всичко в тоя живот си има причина… ти да не мислиш, че баба ми
има реализъм просто ей така?
— Какво? Какъв реализъм?
— Реализма, дето я удари в кълката! Това е карма, която е заслужила, докато е
била генерал при Пиночет, и аз на твое място вече щях да се връщам назад, за да
разбера защо ми се случват тия ужасии.
— Ами не мога! Когато съм депресирана, не мога да правя регресия към минали
животи…
— Ами отдепресирай се, защото иначе…
Кукита изпитваше такова огромно желание да помогне на Асусена, че се превърна
в съвършения медиум, по който Анакреонт да изпрати съобщение до своето протеже. Ни
в клин, ни в ръкав, от устата й започнаха да излизат думи, които не бяха нейни.
— Защото иначе… защото… „това, което още не си разбрала, е, че се намираш в
привилегирован момент. Преживяваш голямо страдание, несъмнено, но точно в тези
моменти човек може да приеме, че се чувства зле, че наистина е зле. В мига, в който
го приемеш, ще се отвори една съвсем истинска, съвсем обозрима врата към
възможността да влезеш в хармония със себе си. В това отворено състояние ти ще
разбереш, че човек може да бъде щастлив на Земята. Логично е в момента да не го
съзнаваш, страдала си много, но скоро ще започнеш да го проумяваш. Ще започнеш да
усещаш, че всичко, което се е случило, е част от един балансиран свят. От розата,
която са ти подарили, до сопата, с която са те ударили по главата. Всичко си има
причина да съществува. Тогава толкова ли е нужно да отвръщаш на сопата? Светът се е
превърнал в една безкрайна верига от «той ми навреди, значи и аз ще му навредя».
Тази верига ще се разкъса, когато някой се възпре, и вместо да отвърне с омраза, го
направи с любов. В този ден ще разбереш, че врагът може да се обича. Достатъчно
пророци вече са имали грижата да го кажат! И от този ден нататък ти ще се надсмиваш
над всичко, което ти се случва. Ще го приемеш като част от цялото и ще позволиш на
мисълта ти да пътува, накъдето пожелаеш. Към непознатото. Към началото. Не към
началото на Земята, не, това по принцип е доста трудно, а към началото, до което
никой не е стигал. Защото, забележи, въпреки че толкова говори, пише и философства,
човекът още не е намерил достатъчно сила, за да стигне до началото на всички
начала. Когато те видях, разбрах, че ти имаш тази сила. Ти се стремиш да постигнеш
мир и вътрешно равновесие, търсейки изначалната си половинка. Бориш се да намериш
себе си в Родриго. Чудесно! Позволи ми обаче да ти кажа нещо — по време на тази
борба ти всъщност ще си върнеш себе си. Изглежда същото, но не е. Не е едно и също
да си върнеш душевното равновесие в резултат на вътрешно хармонизиране и да го
направиш посредством връзката си с друг човек, та дори и този човек да е сродната
ти душа. Как ще постигнеш това равновесие? Като разгърнеш своето съзнание. Така че
да побере всичко, което го заобикаля. В момента, например, ти си тъжна. Забулва те
тъга. Външният свят ти носи само болка, страдание. Какво може да направиш? Да
разтвориш своето съзнание! Да приемеш тъгата, да я изпиеш глътка по глътка, да я
вдишаш, да я затвориш в себе си, да я оставиш да залее всяко кътче от твоето тяло,
докато навън от нея не остане нищо. И тогава с какво ще бъдеш заобиколена, щом вече
си пуснала в себе си цялата тъга?“
— С какво? — попита Асусена.
— „С щастие! Затова не трябва да се страхуваш от тъгата, от болката. Трябва
да се научиш да й се наслаждаваш, да я приемаш. Човек не може да избяга от съдбата
си. Ако човек бяга от страданието, то винаги ще ни заобикаля. Ако го приеме като
част от живота, като част от цялото, и го пусне в себе си, докато от него не остане
нищо, той ще остане заобиколен от радост и щастие. Хайде, малката, много късмет, и
се потапяй в насладата! А, и още нещо, преди да завърша. Ако успееш да разгърнеш
своето съзнание дотолкова, че да побереш напълно Родриго, ще можеш да прозреш отвъд
неговия отказ и ще успееш да разбереш защо не те е познал…“
Кукита завърши кратката си реч и онемя от изненада. Знаеше много добре, че
всички думи, които бяха излезли от устата й, са й били внушени. За първи път й се
случваше подобно нещо. Асусена бе спряла да плаче и я гледаше с изумление и
благодарност. Тя затвори очи за момент и тихичко, почти беззвучно, произнесе:
— Защото са му изтрили паметта.
— Какво?
— Родриго не ме позна, защото са му изтрили паметта!
Асусена затанцува от удоволствие. Прегърна Кукита и я обсипа с целувки.
Кукита също се зарадва на откритието, но радостта им трая кратко, понеже в същия
момент делегацията, която придружаваше Исабел, се насочи право към пещерата. Кукита
и Асусена веднага изтичаха да приберат Родриго, преди някой да е открил
присъствието на всички тях на Корма.

Асусена не преставаше да се взира в пияния съпруг на Кукита. Беше невероятно,

че в това мазно, грубовато, подпухнало от алкохола тяло е затворена душата на
Родриго. Лешоядът телопродавец бе свършил отлична работа. Размяната на души между
телата на мъжа на Кукита и Родриго не можеше да бъде по-успешна. Особено като се
вземеше предвид, че телопродавецът беше работил в доста неблагоприятни условия.
Кукита на свой ред също не отделяше поглед от Екс-Родриго. През корабния
илюминатор го гледаше как крачи напълно объркан сред племето. Струваше й се
невероятно, че най-сетне се е отървала от своя съпруг. От този ден нататък можеше
да спи спокойно. Идеята за размяната на телата им беше наистина чудесна. От една
страна, Асусена можеше да доведе обратно на Земята своя любим (или по-точно душата
на своя любим), без риск полицията да го задържи за предполагаемото му участие в
убийството на господин Буш, а от друга страна, тя си връщаше отново свободата!
Кукита ставаше все по-весела, докато корабът се отдалечаваше от Корма. А най-голяма
радост й бе доставило да види как една първобитна мъжкарана се промъква към Екс-
Родриго и изненадващо го прегръща откъм гърба. Мъжът, мислейки я за Кукита,
автоматично й зашлеви плесница, а в отговор първобитната добре го напердаши. Кукита
ръкопляска, крещя и плака от радост. Ако това не беше божия справедливост, тогава
не знаеше какво е! Най-после някой го беше накарал да сърба собствената си попара!
Бившият Родриго остана нокаутиран на земята, без да успее да разбере каквото и да
било.
Той не беше единственият в това положение. Имаше още един човек, който беше
напълно объркан и не разбираше какво става — бабата на Кукита. Тя бе много
разстроена, че са я сложили да седне до „мръсното пиянде“, както тя наричаше
съпруга на Кукита, и никой не можеше да я убеди, че не стои до мъжа на своята
внучка, а до Родриго. Заради слепотата си бабата се ръководеше само по звуците и
миризмите, а тялото, което беше до нея и вонеше на алкохол и урина, не можеше да
бъде на друг, освен на Рикардо, съпруга на Кукита. Няколко пъти й обясниха за
размяната на души и че душата на Родриго, която сега заема това тяло, е
кристалночиста. За да провери това, тя здравата го фрасна по носа. Родриго не й
отвърна и това бе достатъчно бабата на Кукита да реши да си отмъсти за пердаха от
миналия ден, като дълго и безмилостно го налага. Изкрещя му в лицето, че е болна по
негова вина, и го предупреди, че за нея е и винаги ще бъде мръсно пиянде. И след
като изля целия си гняв, спокойно заспа. Най-после можеше да си отдъхне.
Родриго беше много наранен, повече морално, отколкото физически, от това, че
се е превърнал в мишена за ударите, с които го бе затрупала бабата на Кукита.
Отново не разбираше какво става. Не можеше да понася миризмата, която се носеше от
тялото му. От мръсотията го сърбеше. Изпитваше нечовешка нужда от алкохол, а не
знаеше откъде идва, защото беше заклет въздържател. Не помнеше някога да е виждал
старицата, която преди малко го беше удряла и обвинила в тормоз. Чувстваше се
заобиколен от луди на този странен кораб. Не знаеше накъде го карат, нито пък защо.
Знаеше само, че усеща буца в гърлото… и че ужасно му се пикае. Изправи се с
намерението да иде до тоалетната, но краката му не го издържаха. Левият му крак се
огъна напълно, сякаш някой му го беше откачил. Асусена незабавно се втурна да му
помогне. Сложи го да легне на пода и го попита дали го боли нещо. Родриго се оплака
от много силна болка в бедрото. Асусена сложи ръка на посоченото място и той
подскочи. Не издържаше някой да го пипа. Като добър астроаналитик, Асусена веднага
разбра, че тази болка се е зародила в минал живот. Това беше дълбоко пазен страх,
който бабата на Кукита бе активирала при своето насилие. Асусена го успокои, обясни
му, че те са група приятели, които са дошли, за да го спасят, и че нямат намерение
да му причиняват зло, а да му окажат помощ. Че знаят за загубата на паметта му и че
са напълно в състояние да му помогнат да си я върне, защото тя самата е
астроаналитик и е… най-добрата му приятелка. Родриго дълго време разглежда Асусена,
мъчейки се да я познае, но лицето й му беше съвсем чуждо.
— Извинете, но не ви помня.
— Знам. Не се тревожи.
— Наистина ли може да ме накарате да си върна паметта?
— Наистина. Ако искаш, може да започнем още днес.
Родриго не искаше да губи повече време. Без много да му мисли, кимна с глава.
Лицето на тази жена, която твърдеше, че му е приятелка, го караше да се чувства
много добре. Гласът й му вдъхваше сигурност.
Асусена го помоли да се отпусне и да диша дълбоко. След това му даде указания
да прави кратки последователни вдишвания. После го накара да повтори няколко пъти
на висок глас: „Страх ме е!“ Родриго изпълни дословно всички инструкции. В
определен момент лицето и дишането му се промениха. Асусена разбра, че е установил
контакт със спомените от миналия си живот.
— Къде се намираш?
— В трапезарията у дома…
— И какво става там?
— Не искам да гледам…
Родриго започна да плаче. Лицето му изразяваше огромно страдание.
— Повтори: „Не искам да гледам какво става там, защото е много болезнено.“
 — Не, не искам…
— В този живот мъж ли си, или жена?
— Жена…
— И какво ти правят, за да се страхуваш така? Кой те е наранил?
— Братът на моя съпруг…
— Какво ти е направил?
— Аз не исках… Аз не исках…
— Какво не си искал?
— Да… ме изнасили…
— Да отидем към този момент. Какво се случва?
— Беше ужасно… не искам да го виждам…
— Знам, че е болезнено, но ако не го видим, няма да може да продължим и няма
да се излекуваш. Добре е да говориш за него, колкото и лошо да е било.
— Тъкмо ми бяха съобщили, че съм бременна и… — плачът на Родриго ставаше все
по-мъчителен. — И… за мен бременността е нещо много свято… а той развали всичко…
— По какъв начин?
— Съпругът ми беше пийнал и беше заспал, а аз събирах масата и…
— И какво стана?
— Не виждам… нищо не виждам…
— Повтори: „Не искам да виждам, защото е много болезнено…“
— Не искам да виждам, защото е много болезнено…
— Сега какво виждаш?
— Нищо, всичко е черно…
Кукита не успяваше да чуе онова, за което Родриго и Асусена си говореха, но
въпреки това не изпускаше нищо от ставащото в ъгълчето на кораба, където се
намираха двамата. Слухът й толкова се изостри, за да хване нещо от разговора, че
малко след като започна да се напъва, успя да долови дори онова, което Анакреонт се
мъчеше да каже на Асусена, а тя бе затруднена да чуе — че Родриго не можел да
говори по две причини. От една страна, имал блокаж от емоционален характер, много
подобен на този на Асусена, а от друга, имал реален блокаж, предизвикан от
прекъснатата връзка с паметта му. Но щом Асусена успяла да преодолее този блокаж,
слушайки музиката, която й били пуснали по време на изпита за прием в УКМЖ, същото
можело да стане и с Родриго, понеже като сродни души двамата реагирали на едни и
същи стимули. Кукита почака известно време, за да види дали Асусена ще обърне
внимание на своя наставник, но щом видя, че няма, реши да предостави своите услуги
на професионален навлек, предавайки на Асусена съобщението от нейния Ангел пазител
— че трябва да пусне на Родриго една от ариите в компактдиска и да заснеме
регресията с ментален фотоапарат. Асусена я попита откъде да намерят такъв и Кукита
се сети, че Хулито има фотоапарат. Винаги пътувал с него, защото му бил много
полезен да открива мошеници сред присъстващите на неговите спектакли. С всеки
изминал ден Асусена се изненадваше все повече от Кукита. Решаваше всичките й
проблеми. А тя я беше подценявала толкова време! Тази жена бе истински гений.
Веднага поискаха назаем фотоапарата на Хулито и го разположиха пред Родриго. След
това поставиха на главата му слушалките на дискмена, за да чуе една от любовните
арии.
След образа на екрана се появиха чисти хоризонтални линии. Като някакъв вид
бягство, Родриго потъна в сън. Не можеше да продължи нататък. Неговият блокаж беше
много по-мощен от този на Асусена. Въпреки това кадрите, с които разполагаше, щяха
да й бъдат много полезни. Тайничко бе започнала да ги прехвърля, преди Родриго да
се събуди. Първото нещо, което я порази, бе откритието, че трапезарията на къщата е
същата онази стая, която тя бе ползвала за спалня през живота си от 1985 г.
Разпозна във витража на единия прозорец стъклото, което се беше стоварило върху нея
в деня на земетресението. С изключение на това между трапезарията от живота на
Родриго и нейната спалня имаше огромна разлика. Трапезарията принадлежеше към
бляскавия период на жилището, а спалнята към периода му на упадък. Асусена внезапно
прекъсна тези сравнения. Доближи до лицето си една от снимките, за да я разгледа в
детайли, и откри, че лъжицата, която Родриго бе държал в ръка по време на
изнасилването, е същата, която тя бе видяла в Тепито и която бе купила приятелката
на Тео антикваря! Щом се върнеха на Земята, първото, което Асусена трябваше да
направи, бе да потърси Тео, за да я заведе при неговата приятелка. Дано тази жена
още да пази лъжицата! За момента трябваше да приключи сеанса с Родриго. Трябваше да
го хармонизира. Не можеше да го остави в състоянието, в което се намираше. Слагайки
пръсти на челото му, Асусена му нареди да се събуди и да продължи с регресията.
Родриго реагира отлично на нейните указания.
— Да отидем към момента на твоята смърт. Нека да разберем защо е трябвало да
преживееш това, което ти се е случило. Къде си?
— Току-що умрях.
— Попитай своя наставник какво е трябвало да научиш.
— Какво представлява изнасилването…
— Защо? Да не би да си изнасилил някого в предишен живот?
— Да.
— И какво се усеща, когато те изнасилват?
— Огромно безсилие… огромен гняв.
— Повикай девера си по име и му кажи какво си чувствал, когато те е
изнасилил.
— Пабло…
— По-силно.
— Пабло!
— Вече е пред теб, кажи му всичко…
— Пабло, накара ме да се чувствам много зле… много ме нарани…
— Кажи му какво чувстваш към него.
— Мразя те…
— Кажи го по-силно. Изкрещи го в лицето му.
— Мразя те… Мразя те…
— Какво чувстваш?
— Гняв, огромен гняв… Ръцете ми ще се пръснат от гняв!
Лицето на Родриго се изкриви. Вените му бяха изскочили. Мишците му бяха
напрегнати, юмруците му стиснати. Гласът му звучеше дрезгав и променен. Той отчаяно
плачеше. Асусена му каза, че трябва да продължи да крещи, докато целият натрупан
гняв не излезе навън. За да му помогне да се облекчи, тя му подаде една възглавница
и му нареди да я удря с всичка сила. Възглавницата се оказа недостатъчна да побере
яростта, която едно изнасилване оставя в организма. Малко след като започна да я
удря, Родриго я разкъса, което подейства отлично, защото на лицето му започна да се
изписва облекчение. Лошото беше, че всички в кораба трябваше да се дръпнат
настрана, за да не ги застигне някой удар, и корабът, който, така да се каже, не
беше в много добро състояние, стана нестабилен и започна да се клатушка. Бабата на
Кукита, която спеше дълбоко, се събуди от врявата. Крясъците на Родриго стигнаха до
дъното на душата й и в просъница тя промълви само: „Нали ви казвах, че тоя си е
същото мръсно пиянде.“
Асусена успя да укроти всички. Обясни им, че Родриго вече е излял цялата си
отрицателна енергия и че отсега нататък няма да създава никакви проблеми. Нямаше от
какво да се страхуват. Всички се върнаха по местата си. В кораба отново настана
спокойствие. И тя успя да продължи своята работа.
— Много добре, Родриго, много добре. Сега трябва да отидем към момента, в
който се е зародил проблемът между теб и твоя девер. Защото съм сигурна, че е било
в предишен живот. Кажи ми познавал ли си го преди.
— Да… отдавна…
— Къде живеехте и каква бе връзката ти с него?
— Той беше жена… Аз бях мъж… Живеехме в Мексико…
— През коя година?
— През 1527… Тя беше индианка, която слугуваше при мен…
— Да отидем към момента, в който е възникнал проблемът. Какво се случва?
— Аз съм върху една пирамида, която наричат Пирамидата на Любовта, и тя идва…
и аз… я изнасилвам още там…
— Аха! Това е интересно… Сега, когато вече знаеш какво е да те изнасилят,
какво чувстваш към нея?
— Много ме е срам, че съм й причинил такава болка.
— Кажи й го. Повикай я. Познаваш ли я в сегашния си живот?
 — Не, в този не, но в другия да. Тя беше деверът, който ме изнасили.
— Аха! И след като вече знаеш това, още ли го мразиш?
— Не.
— Тогава го повикай и му го кажи. Знаеш ли как се казваше в онзи живот?
— Да. Ситлали… Ситлали, искам да те помоля за прошка, че те изнасилих… не
знаех, че ти причинявам такава болка… Прости ми, моля те… много съжалявам за онова,
което ти сторих… нямах намерение да те наранявам… исках само да те обичам, но не
знаех как…
— Кажи й как си платил за това, че си я изнасилил… придвижи се напред във
времето… да преминем към живота непосредствено след този…
— Къде си?
— В Испания…
— През коя година?
— Мисля, че през 1600 и някоя… Аз съм монах… Нося брада, главата ми е
обръсната… Мъча се да дисциплинирам тялото си… Гол съм до кръста, заровен съм в
снега… Има снежна буря… много ми е студено, но трябва да подчиня своето тяло.
Тялото на Родриго трепереше от глава до пети, той изглеждаше уморен и
изтерзан, но Асусена трябваше да продължи с разпита.
— Успяваш ли да го контролираш?
— Да… една монахиня се приближава и се съблича пред мен, но аз устоявам…
— Как изглежда монахинята?
— Красива е… има прекрасно тяло… но… това е халюцинация… тя не съществува…
умът ми си я измисля, защото от десет дни не съм ял, за да победя лакомията… аз
умирам… много съм слаб… разкайвам се, че съм похабил тялото си… живота си…
— Защо? С какво си се занимавал в този живот?
— С нищо… С контрол над тялото и желанията си… Но ми костваше много усилия…
— Все нещо добро трябва да си направил… Потърси някой момент, който ти е
донесъл голямо удовлетворение…
— Не намирам такъв… Не съм направил нищо… Е, единственото полезно нещо бе, че
измислих псувни…
— Как така?
— Монасите от Нова Испания не искаха индианците да се учат да ругаят като
испанците, понеже те непрекъснато повтаряха „И света го духа“, и ни помолиха да
измислим нови псувни…
— Аха! Колко интересно… Е, тогава животът ти не е бил съвсем похабен, не
мислиш ли?
— Не, но много се мъчих…
— Кажи го на Ситлали в живота, в който си я изнасилил… Кажи й, че е трябвало
много да страдаш, за да изкупиш вината си… Кажи й, че е било много трудно да се
научиш да контролираш желанията си… Кажи й как си се мъчил.
Асусена остави известно време на Родриго, за да поговори мислено с Пабло-
Ситлали, и после реши да прекрати сеанса.
— Добре, сега повтаряй заедно с мен: „Освобождавам те от страстта си, от
желанията си. Освобождавам се от мислите ти за отмъщение, защото вече изкупих
онова, което ти сторих. Освобождавам теб и освобождавам себе си. Прощавам на теб и
прощавам на себе си. Оставям целия гняв, който ме е свързвал с теб, да излезе.
Оставям го отново да циркулира. Освобождавам го и оставям природата да го пречисти
и да го използва за обновяването на растенията, за хармонизирането на Космоса, за
разпространението на Любовта.“
Родриго повтори една по една думите, които Асусена му каза, и на лицето му
полека се разстла облекчение. Откри, че болката в бедрото е изчезнала, а когато
отвори подпухналите си от плач очи, погледът му бе съвсем различен. Настроението на
кораба светкавично се подобри и до края на пътуването всички се чувстваха безкрайно
щастливи.

4
 Звънчетата гръмко ехтят,
прахта се стеле като дим:
Даряващият живот получава наслада.
Цветята на щита разгръщат венчета,
разнася се славата,
вплита се в земята.
Смърт никне тук сред цветята,
насред равнината!

Близо до войната,
щом започне войната,
насред равнината,
прахта се стеле като дим,
оплита се и се премята,
с цветните нанизи на смъртта.
О, знатни чичимеки*]!
[* Така ацтеките са наричали индианските народи, обитавали днешно Северно
Мексико. — Б.пр.]
Не се плаши, сърце!
Насред равнината
сърцето ми желае
смърт от острието на обсидиан.
Само туй сърцето ми желае —
смъртта в битката.
Антология „Мексикански песни“

Със същия устрем, с който вулканът на Корма изкашля лава, сърцето на Исабел
изтласка кръв. Трябваше да го приложи като спешна мярка, защото, когато Исабел
усети, че може да бъде застигната от лавата, хукна като луда, оставяйки далеч назад
своите телохранители. Никой не успя да издържи на нейния бяг. Тича ли, тича, докато
накрая не припадна. Страхът, че ще умре изпепелена, проникна в нея с мощта на
ураган и изстреля душата й в пространството. Тялото й, в опит да я върне, се затича
напразно след нея, докато не издържа и рухна на земята. Не за първи път губеше
свяст. Като млада беше бегачка на дълги разстояния, но престана да се занимава с
този спорт, когато изгуби контрол върху своето тяло. Често пъти, когато тичаше,
тялото й, като някой див жребец, преставаше да й се подчинява и не спираше, докато
не изразходеше всичките си сили. Обикновено тичаше без причина или повод. Е, да се
спаси от вулканичната лава, беше повече от добро основание, но невинаги беше така.
Манията й да препуска се дължеше на някаква необяснима нужда да бяга, извираща от
дълбините на душата й. Сега изтощеното й от тичане тяло се беше строполило точно до
бившия Родриго, който, от своя страна, бе изгубил съзнание от ръката на
първобитната, нокаутирала го с един-единствен удар.
Агапито и Екс-Асусена се стъписаха, когато стигнаха до своята шефка. Понеже
нямаха представа за маратонското минало на своята господарка, даже не знаеха какво
да мислят. На пръв поглед Исабел изглеждаше напълно мъртва. Какво щяха да обясняват
на партията, в случай че се окажеше истина?
Екс-Асусена бързо предложи да обвинят за убийството първия срещнат. Решиха,
че най-разумно е да потърсят заподозрения след местните жители на Корма, защото те
не говореха испански и нямаше да могат да се защитят.
— Как ти се струва този? — попита Агапито, сочейки Родриго.
— Идеален! — отвърна Екс-Асусена и двамата сложиха начало на операция
„Пестил“.
В това време Исабел дойде в съзнание. Съзирайки, че телохранителите й смазват
от бой този, когото мислеше за Родриго, тя им кресна побесняла:
— Какви ги вършите?
 Агапито незабавно отговори:
— Разпитваме този субект, шефке.
— Тъпаци! Не му причинявайте болка! — Исабел се изправи, изтича до Екс-
Родриго и пред изумлението на своите телохранители започна да бърше кръвта, която
течеше от носа му. — Нараниха ли те? — попита го тя.
Тъй като ефектът от пиянството и нокаута при Родриго вече беше отслабнал, той
веднага позна в Исабел кандидатката за световен президент на Планетата и отчаяно се
вкопчи в нея. С насълзени очи й се примоли:
— Госпожо Исабел! Колко се радвам, че ви виждам! Моля ви, помогнете ми. Не
знам какво правя тук, аз живея на Земята и се казвам Рикардо Родригес… жена ми ме
докара с някакъв кораб и…
Исабел загуби интерес към бръщолевенията на Екс-Родриго. Отдалечи го малко от
себе си, за да надникне в очите му, и по погледа разбра, че този човек наистина не
беше Родриго. Машинално го отблъсна назад, с отвращение изтупа мръсотията, която бе
полепнала по дрехите й, и за да се увери в своето откритие, го запита, посочвайки
Екс-Асусена:
— Познаваш ли тази жена?
Като я видя, Екс-Родриго веднага се ядоса.
— Разбира се, че я познавам! Тая проклетница така ме изрита в топките! Мислех
те за умряла, мръснице, но много се радвам, че те виждам! Сега ще си платиш!
Екс-Родриго понечи да се хвърли върху Екс-Асусена, но Агапито му попречи.
— Стой мирен, глупако, само посмей да я пипнеш и ще ти смачкам и малкото,
което ти е оставила от топките!
Исабел потъна в размисъл. Знаеше, че колкото и добре да са изтрили паметта на
Родриго, образът на Асусена трябва да заема важно място в неговите спомени, понеже
принадлежеше на сродната му душа. Но Екс-Родриго беше реагирал твърде гневно, точно
обратното на онова, което се очакваше между две сродни души. Това доказателство й
бе достатъчно, за да проумее, че стои пред непознат.
Кой беше този човек? И най-важното, къде се намираше душата на Родриго? За да
научи отговора, тя предаде обратно Екс-Родриго на своите телохранители и им заръча:
— Продължавайте да го разпитвате!
Исабел трябваше спешно да разбере кои са моралните подбудители на този долен
акт, защото я излагаха на голяма опасност. Тя започна да трепери. По врата й се
стичаше ледена пот. Не можеше да позволи някой да застане на пътя й. Трябваше да
заеме президентския стол на всяка цена, иначе така мечтаният период на мир за
човечеството никога нямаше да настъпи. Потвърждението, че има скрити врагове, я
принуждаваше да заеме бойна готовност. Нямаше друг начин да извоюва мира, освен
чрез война. За съжаление телохранителите й не успяха да изкопчат много информация
от Екс-Родриго, тъй като останалите членове на делегацията се приближаваха към
мястото, където бяха те. Нямаха полза да има свидетели на разпита. Единственото,
което успяха да измъкнат от него, бе името на жена му Кукита, на бабата на Кукита,
на Хулито и на Чонита — фалшивото име на новата съседка, тоест на Асусена. В мига,
в който Екс-Родриго спомена новата съседка, Исабел подскочи.
— Тази Чонита да не би да е пристигнала в деня, в който е умряла Асусена? —
попита тя. И получи категорично „да“ за отговор. Фактът, че в деня, в който бяха
отнесли тялото на Асусена, е дошла нова наемателка, не можеше да бъде просто
съвпадение. Фактът, че някой бе откраднал душата на Родриго, също. Исабел бързо
стигна до извода, че преди да умре Асусена е сменила своето тяло. Че още е жива! И
че си е върнала душата на Родриго. Трябваше да я ликвидира на всяка цена. Бъдещите
й планове стигнаха дотам. Не успя да измисли начин да премахне Асусена, защото
делегацията, която я придружаваше в пътуването й, вече стоеше около нея и тя
трябваше отново да се напъха в ролята си на „светица“. Всички бяха много
разтревожени за нея. Бяха я видели да хуква като изгубена душа и никой не бе успял
да я настигне. Един от журналистите, които отразяваха обиколката на Исабел, спря
поглед върху Екс-Родриго. Не след дълго този мъж бе разпознат като предполагаемия
съучастник на убиеца на господин Буш. Исабел веднага се намеси, за да изпревари
хипотезите. Уведоми всички присъстващи, че тъкмо по тази причина е хукнала като
луда. Подобно на журналиста, тя също била отлична физиономистка, веднага разпознала
този човек и се втурнала след него, за да го хване. Той вече й бил признал, че е
опитал да се скрие на Корма, но за всеобщо щастие тя го била разкрила и скоро щял
да бъде предаден на властите. В заключение обясни, че синините по тялото на злодея
са в резултат на побой, който диваците от племето са му нанесли, защото са го взели
за натрапник. Всички поздравиха Исабел за нейната смелост и й направиха много
снимки с „престъпника“. Разбирайки, че опасният „престъпник“, за когото говорят, е
самият той, Екс-Родриго опита да възрази и да се обяви за невинен, но Исабел, с
един бърз и почти незабележим ритник в топките, му попречи. После нареди на своите
телохранители да отведат предполагаемия съучастник в убийството на господин Буш във
вътрешността на кораба, за да му окажат медицинска помощ.
Журналистът пожела да прати на Земята информацията за цялата случка, но
Исабел го убеди да не го прави, защото така само щял да затрудни разследването.
Всяка нова информация по случая можела да предупреди останалите членове на групата
за градски размирици, към която този мъж принадлежал. Най-разумно било да пазят
тайната на всяка цена, да предадат лицето на Генералната прокуратура на Планетата,
където да се проведе разследването, и да оставят съдебните власти да се заемат със
залавянето на всички съучастници, които били следните: Кукита, бабата на Кукита,
Хулито и Асусена. Журналистът се съгласи напълно с предложението на Исабел и реши
да запази своя репортаж за после, без да съзнава, че така дава възможност на Исабел
да действа безпрепятствено и да ликвидира всички, преди да бъдат заловени.
Кой знае дали заради жегата, или пък защото бе прескачала безброй препятствия
по пътя обратно към кораба, но Екс-Асусена припадна, преди да се качи на
интерпланетарния транспорт. Екс-Родриго опита да се възползва от този факт, за да
офейка, и се наложи Агапито да го натупа още веднъж.

Исабел се бе заела да убеди останалите, че Екс-Родриго е изключително опасен

индивид и че е най-добре да го държат упоен, докато стигнат Земята. Всички
раболепно се бяха съгласили с нея. Мисълта, че този мъж не може да разговаря с
никого, й позволи да си поеме глътка въздух. Затвори се със своите биячи в
заседателната зала на космическия кораб уж по служебни въпроси, но в действителност
редеше пасианс, а нещастните й телохранители примирено я наблюдаваха. Пасиансът бе
нейната страст. Можеше да прекарва цели часове пред картите. Особено когато имаше
прекалено много неща в главата си. Сякаш чрез подреждането на картите успяваше да
изгради дига между морето и пясъка. Или сякаш чрез контрола над картите налагаше
контрол и над своите мисли. Само нещата, които сме обмислили, са в наша власт. Чрез
пасианса Исабел чувстваше, че трансформира безредието в ред, хаоса в хармония, в
закономерност. Как й се искаше да разкрие участниците в заговора срещу нея със
същата лекота, с която обръщаше картите в тестето! Защото план за нейното
унищожение несъмнено имаше. И тя трябваше да открие кой стои зад него, преди
враговете й да разрушат имиджа, който с такъв труд си бе изградила. Жалко, че не
можеше да се върне веднага на Земята. Беше принудена на връщане да мине през
Юпитер. Президентът на тази планета бе много влиятелен и бе в неин интерес да
договори с него споразумение за интерпланетарна свободна търговия. Това щеше да й
спечели огромно доверие и да я постави далеч преди съперника й в изборите. От друга
страна, не смяташе, че преговорите ще продължат повече от ден, а и докато Екс-
Родриго беше упоен, за нея нямаше опасност, понеже не вярваше, че ще могат да
измъкнат някаква информация от истинския Родриго. Нямаше как да успее да си върне
паметта. Или поне така се надяваше. Лош момент избра да се влюби в него! Родриго бе
единственият човек, който тя не бе имала сили да ликвидира. И сега си плащаше
последствията. По негова вина бе затънала до гуша в тази бъркотия, от която много
трудно щеше да успее да излезе като победител. Опитваше да се успокоява с мисълта,
че няма значение дали ще се забави един ден повече или по-малко. Но със сигурност
щом стигнеше на Земята, щеше да си разчисти сметките с бунтовниците. Вече се беше
обадила безброй пъти на куп хора, мъчейки се да установи кой друг е в заговора
срещу нея, но не бе открила нищо. Явно Асусена и нейните съмишленици действаха
самостоятелно. Но дори и така Исабел не изключваше политически заговор от по-голям
мащаб.
Исабел ясно усещаше как страхът свива стомаха й, как бунтува стомашните й
сокове и как те разяждат червата й. Знаеше, че трябва да се контролира, но не
успяваше. Мислите не й се подчиняваха. Правеха с нея каквото си поискат. Не можеше
да ги държи по местата им. Затова играеше пасианс. За да не мисли. За да подрежда
нещо, дори това да са някакви глупави карти. Те бяха единствените, които оставаха
под нейна власт. Макар че, като се замислеше, оставаха й и телохранителите. Беше
забранила на нещастниците да правят каквито и да е движения и да не издават никакви
шумове, които биха могли да я извадят от концентрация, и те й се подчиняваха
безпрекословно.
Този, който много-много не й обръщаше внимание, бе компютърът. На Исабел вече
й беше излязъл мазол на пръста, понеже се опитваше да подобри собствения си рекорд
за бързина, за да влезе в Книгата на Гинес, а тъпият компютър хич не й помагаше.
Беше уникална флегма. Не можеше да следва нейния ритъм. Исабел беше бясна. Вече
няколко игри се мъчеше да спечели и все не успяваше. В сърцето си чувстваше огромен
смут и неудовлетворение. Ако не спечелеше, щеше да получи инфаркт. Поне да можеше
да й се падне една тройка купа! Така щеше да сложи четворката и да открие
затворената колона.
И точно тогава Екс-Асусена се строполи със страшен трясък на пода. Исабел
подскочи от стола си и се хвърли на земята. Тресеше се от страх. Помисли, че някой
е отворил с ритник вратата с намерението да я убие. След като не чу никакъв
изстрел, тя вдигна глава и разбра какво е станало. Агапито бе клекнал до Екс-
Асусена и се мъчеше да я свести. Вбесената Исабел се изправи и си изтупа дрехите.
— Какво му става на това говедо? Днес за втори път припада — попита тя
Агапито.
— Не знам, шефке.
— Разкарай го оттук. Заведи го при доктора да го прегледа и моментално се
връщай да ме пазиш… А! И се увери, че подставеното ни лице още спи.
Агапито взе Екс-Асусена на ръце и го изнесе от заседателната зала.
Исабел започна да сипе ругатни. Всеки момент щеше да счупи рекорда си за
бързина, но вмешателството на телохранителя бе пратило всичко по дяволите. Сега
дори да довършеше играта, която бе зарязала наполовина, нямаше да може да влезе в
Книгата на Гинес. Напоследък всичко се проваляше. Всичко се разлагаше. Всичко
вонеше на гнилоч. Всичко, всичко… дори тя самата. Тя ли? И точно в този момент
осъзна, че неволно е пръднала от страх. Беше една от най-миризливите пръдни в
живота й. Виновен беше язвеният колит. А виновна за колита беше Асусена. А виновен
за Асусена… нямаше значение. Спешно трябваше да се отърве от отвратителната
миризма, иначе Агапито щеше да завари още една припаднала. Извади от чантата си
ароматизиращ спрей, който винаги носеше със себе си за извънредни случаи като този,
и започна да пръска с него из цялата зала. В това време Агапито се върна с оклюмала
физиономия. Щом влезе, сбърчи нос още повече, защото вонята на напарфюмирана пръдня
беше непоносима. Но като един добър телохранител направи нечовешко усилие да си
докара изражение, което казваше „Нищо не усещам“. Исабел мислено му благодари и
веднага започна да го разпитва.
— Какво стана? Какво му беше?
— Такова… имаше инсталиран микрокомпютър в главата.
— Знаех си. Тази Асусена е опасна. Какво ли е планирала да прави с
микрокомпютъра? Сигурно нещо доста съмнително. Добре, сега какво ще прави докторът?
Ще го извади ли?
— Не, не може.
— Защо?
— Ами защото… може да му навреди… защото… той е бременен.
— Защото какво? Мръсно куче такова, сега излиза, че е и кучка. Доведи ми го,
искам да говоря с него.
— Тук е, отвън, шефке.
— Какво чака, да влезе. Отвори му вратата.
Агапито отвори вратата и Екс-Асусена влезе с подвита опашка. Вече знаеше
какво го чака. Много добре беше чул крясъците на Исабел. Когато тя беше ядосана,
нямаше врата, която да заглуши гласа й. Беше досущ като сирена.
— Какво е станало, Росалио? Как така си бременен?
— Ами не знам, шефке.
— Как така не знаеш! Как така не знаеш! Не ми се вярва да си толкова тъп, че
да не знаеш, че ако почнеш да се чукаш като луд, може да забременееш. Не можа ли да
изчакаш няколко месеца, докато кампанията ми свърши? По дяволите!
— Кълна се, че аз дори нямах време за тия неща, единственият, който…
Екс-Асусена направи пауза и погледна страхливо Агапито. Срам го беше да
признае, че неговият другар е единственият, който му беше посягал на кораба.
Агапито ловко го прекъсна, преди да го е направил.
— Доня Исабел, позволете да се намеся в нещо, което мен не ме засяга, но аз
мисля, че бременността не пречи с нищо, нали имаме девет месеца, преди детето да се
роди.
— Да, разбира се, че да. А колко трае моята кампания?
— Шест месеца.
— Аха, и за какво, мислиш, ще ми служи това куче с шестмесечно шкембе? Кой
бияч ще го уважава и ще се бои от него, щом отсега е тръгнал да ми припада и да
повръща?
Екс-Асусена се почувства много засегнат от думите и от тона, които използваше
Исабел, за да го нахока. Все пак биваше ли такова отношение към бременна. Не можа
да се сдържа повече и се разплака.
— Само това ми липсваше! Да започнеш да цивриш! Махай се оттук! От този
момент си уволнен и не искам повече да те мяркам наоколо, разбра ли?
Екс-Асусена кимна с глава и излезе от заседателната зала.
На вратата се сблъска с един от менталните аналитици, които пътуваха на
кораба. Аналитикът го изгледа със съжаление. Не искаше дори да си помисля каква ще
е съдбата на телохранителя, щом Исабел видеше менталните снимки, които току-що му
бяха направили. Докато траеше конското, Екс-Асусена си бе пожелал Исабел да се
превърне в прокажен плъх. Снимките показваха отблизо лицето на Исабел, затворена в
тялото на подпухнал червив плъх, който лочеше вода от тоалетна. На друга от
снимките щъкаше между боклуци, а отгоре й внезапно падаше космически кораб и я
разкъсваше на хиляди парчета, разпръсвайки зловонен газ. Аналитикът се стъписа,
когато влезе в заседателната зала, защото реши, че телохранителят има
свръхестествени способности и че със същата сила, с която проектира образи върху
екрана, може да възпроизвежда и физическите феномени, които съзнанието му ражда.
Залата наистина миришеше на умрели плъхове.
Много ме е срам, че не мога да успокоя ума на Исабел. Тя има спешна нужда от
почивка. Работи като луда в последните часове. Не спря да излъчва отрицателни мисли
за щяло и нещяло. Бе толкова заета да подозира, да крои и да планира отмъщения, че
за първи път не успява да следва моите съвети. От толкова мисли съзнанието й е
замъглено. Началникът на тайната полиция на Ада, Нергал, вече идва да ми се кара.
Трябва да усмиря и успокоя Исабел на всяка цена. Безумните й действия може да
провалят всичко. Предложих й да си вземе вана, за да се отпусне, но тя не може. От
дълго време седи гола върху капака на тоалетната чиния и не смее да влезе във
водата. Винаги се е чувствала несигурна без дрехи. Страстта й към киното само
засили този страх, понеже видя, че когато главният герой във филмите влиза във
вана, винаги го сполита нещастие — така че сега, когато наистина има причини да
очаква атентат, по никакъв начин не иска да влезе във водата. А би й се отразило
толкова добре! За да се отпусне, имам предвид. За мен е важно тя да бъде спокойна.
Преди разрушението има период на покой, в който съзнанието се прояснява и се
вземат точните решения. Ако тя не престане с това, което прави, няма да позволи на
покоя да дойде и няма да можем да пристъпим към действие. А колко много неща трябва
да се нарушат и разрушат! Невероятно е, че Исабел е забравила, че мисията й на
Земята е да подпомага хаоса като част от реда във Вселената. Вселената не може да
допусне редът да се установи окончателно. Това би било равносилно на нейната смърт.
Животът е възникнал като нужда да се уравновеси хаосът. Ако хаосът приключи,
животът също ще приключи.
Ако душата на всички човешки същества беше пълна с Любов и всички заемаха
мястото, което заслужават, това щеше да бъде краят на Вселената.
Затова е необходимо да се измислят всевъзможни войни и социални конфликти,
които да отвличат човека от неговия стремеж към ред, мир и хармония. Затова е
необходимо сърцата им да се пълнят с омраза, да се объркват, да се измъчват, да се
експлоатират, да се държат непрестанно заети. Затова трябва да се поставят в
структура с пирамидална власт, така че да не могат да мислят самостоятелно и винаги
да има заповед, която да трябва да изпълнят, както и висшестоящ, който да им казва
какво да правят.
Защото, когато клетките на тялото им се освободят от отрицателната енергия,
те ще застанат на една честота с положителната енергия и ще бъдат в състояние да
приемат Божествената светлина, което би било катастрофално. В никакъв случай не
мога да го позволя. То е за тяхно собствено добро. Човешката душа е нечиста. Тя не
е способна да приеме сияйното отражение на Бог. Ако го стори в положението, в което
се намира, би ослепяла. А никой не иска това, нали? Тогава сигурно сте съгласни с
мен, че трябва да го избегнем. Най-добрият начин е като спуснем черната димна
завеса на егото пред погледа на съответния човек, за да престане да вижда по-далеч
от себе си и да не забелязва нищо друго, освен отражението на собственото си его,
проектирано в зеницата на окото му. А ако случайно успее да зърне някоя светлина
отвън, ще я помисли за обикновен прожектор, предназначен да прибави още блясък и
величие към собствената му особа, но не и за Истинската светлина. Така е
практически невъзможно да си спомни откъде идва и какво трябва да прави на Земята.
И в това състояние на мрак ще бъде много лесно да се вкара в строя на земната
власт. Ще впрегне волята си в служба на висшестоящия и няма да се възпротиви да
изпълни заповедите, които той му даде.
Заповедите се предават вертикално. А кой стои в горната част на пирамидата?
Управляващите. А на тях кой им казва какво да правят? Ние, Демоните. А нас кой ни
напътства? Принцът на Мрака, отговорникът да съществува омраза във Вселената. Без
омраза не би имало стремеж към разрушение. А без разрушение — ще го повторя сто
пъти, докато го запомните — няма живот! Разрушението е част от наистина съвършения
план за работа на Вселената. Същият, който Исабел е на път да провали.
Не го бях очаквал. В различни животи тя бе избирана да заеме най-високото
място в пирамидата на властта и никога не ни бе изневерявала. Изисква уважение и
покорство чрез сила. Налага правилата си с неимоверна жестокост. Държи се на трона
с помощта на интриги. Умее да лъже, да предава, да потиска, да се пригажда, да се
пазари, да престъпва границите. Качествата й са безброй, но може би най-важното е,
че умее да държи хората физически и интелектуално заети, за да нямат време да
влязат в хармония с висшето си същество и да си спомнят своята истинска мисия на
Земята. А сега излиза, че се е влюбила! И то в най-лошия момент, когато трябва да
започнем решителната битка и действията на Асусена ни държат постоянно на нокти.
Истински съм притеснен.
Когато човек е влюбен, той държи съзнанието и мислите си на една честота с
любимото същество. Когато се настрои на една честота с любовта, той отваря врата
към Божествената любов и ако тя проникне в душата му, ние сме загубени — защото,
точно както става и с любимо същество, когато човек познае Божествената любов, той
иска непрекъснато да чувства присъствието й в себе си. Тогава Исабел би забравила,
че е родена, за да разрушава. Би престанала да работи за нас и би преминала от
другата страна, на територията на съзиданието, хармонията, реда. Беше й позволено
да слага неща по местата им само в пасианса, защото, докато бе заета да реди карти,
я обземаше състояние на душевно спокойствие, от което ние се възползвахме чудесно,
за да й дадем инструкции — но сега дори пасиансът не бе успял да успокои съзнанието
й. Единственото, което бе постигнала след дълги часове игра, бе страхотно
главоболие, което никой не бе успял да облекчи. Мисълта, че в екипа й има изменник,
не й дава покой. Знае, че някъде обезателно трябва да има предател — иначе не може
да си обясни защо Асусена е още жива. Някой трябва да я е предупредил за атентата
срещу нея и да й е подсказал изхода — да размени телата. Започна да страни от
всичките си сътрудници, защото във всеки от тях вижда предателя. Започна да ги
дебне и да чака да допуснат грешка, за да ги разобличи.
Това, че е заета с околните, й пречи да се съсредоточи върху вътрешното си
състояние. Никога не е обичала да вижда собствения си облик. Никога. Дори в
огледалото. Което е логично, защото огледалата я отразяват такава, каквато всъщност
е. Обикновено, когато хората не харесват своя образ — или пък направо не желаят да
го виждат, те си създават отражение на човека, който биха искали да бъдат, и по
този начин престават да виждат себе си, за да се превърнат в лъжливия образ.
Желанията действат като огледало. И когато Исабел твърди, че е решена да
съсипе Асусена, тя всъщност иска да съсипе себе си. Струва ми се чудесна идея,
защото нямам нищо против разрушението, но се питам дали Исабел е на същото мнение.
Като че ли напоследък е забравила моите уроци и се бои да разрушава. Жалко е, че е
изпълнена със страхове и угризения. Не иска да приеме, че е постъпила грешно,
оставяйки Родриго жив — единствената слабост, която е допускала в живота си. Сега
няма друг избор, освен да го премахне, а не иска. Това и някои други убеждения, до
които умът й достига, я отдалечават от мен. Убежденията винаги късат връзката на
човек с живота. Мисленето дали да направя това или онова, дали да ида оттук там,
причинява голяма тревога. Правилният отговор е вътре в нас, но за да го чуем, ни е
нужна тишина, спокойствие, мир. Дано Исабел скоро се успокои и се отърси от страха.
Човек не бива да се бои от своите постъпки, защото енергията във Вселената е винаги
двойствена — мъжка и женска, положителна и отрицателна. Доброто и Злото са винаги
обединени в нея; страхът и агресията, успехът и завистта, вярата и подозрението
също. Затова човек никога не може да вземе грешно решение. Това, което сме
направили, никога няма да бъде лошо, ако наистина действаме, следвайки своите
чувства. Ще бъде лошо в нашите очи само ако позволим на убежденията да се намесят,
ако съзнанието ни приюти вината. Защото, ако човек загърби разума и се свърже
директно с живота, където Доброто и Злото вървят ръка за ръка, ще открие, че във
Вселената няма нищо лошо, че всяка частица носи в себе способността и да създава, и
да руши. Нещо повече — аз, Мамон, съществувам благодарение на саморазрушението на
Исабел. Това ме ограничава неимоверно, но означава, че, ако тя загуби тази
способност, аз автоматично ще изчезна от живота й. А това би било наистина тъжно!
Апартаментът на Асусена постепенно се връщаше към стария ред. Кукита трескаво
се местеше. Вече нямаше никакъв проблем да се прибере в своя апартамент и да живее
спокойно с баба си. Асусена й бе предложила да остане още няколко дни при нея, но
Кукита бе отказала. Асусена бе продължила да настоява, но не бе успяла да я убеди.
Упоритото й предложение не се дължеше толкова на убеждението, че нейната съседка
много ще й липсва, а защото Кукита смяташе да отведе Родриго със себе си. Кукита,
от своя страна, демонстрира инат и изтъкна пред Асусена хиляди причини, заради
които трябвало да си вземе всичко, включително Родриго. Най-убедителната бе, че за
целия квартал Родриго (или по-скоро тялото, което той заемаше) бил нейният съпруг.
Никой не знаел, че това мазно туловище приютява добра еволюирала душа. От друга
страна, никой нямал полза простолюдието да научава, така че, за да не предизвикват
подозрения, най-подходящо било Родриго да се премести в портиерната.
— Наистина няма защо да се притесняваш, само ще бламираме — й каза тя.
Разбира се, Кукита не говореше искрено, защото всъщност не беше никак глупава и
искаше Родриго само за себе си. И, преди всичко, искаше да се похвали на останалите
съседки, че мъжът й най-сетне е влязъл в пътя.
Нещастният Родриго, освен че продължаваше да живее в пълно объркване, бе и
най-потърпевш от решението. Бяха го уведомили, че трябва да се прави на мъж на
Кукита, която, макар да не била истинската му съпруга, била съпруга на тялото,
което той заемал, и че било в негов личен интерес да се преструва възможно най-
добре, защото, ако хората научели истинската му самоличност, животът му щял да се
окаже в опасност. Той не успя да възрази за нищо. Със своята амнезия не беше в
положение да се налага. Единственото, за което помоли, бе хубаво да обяснят на
бабата на Кукита как стоят нещата, понеже тя продължаваше да го бърка с Рикардо
Родригес и в резултат на това да го третира като боклук. Чувстваше се много
неловко. Изобщо не му допадаше идеята да живее заедно с тези жени, които нито му
бяха роднини, нито нищо, и които, отгоре на всичкото, вземаха прекалено скъпо за
услугата, която му правеха да го крият вкъщи. Бяха го оставили да опакова всички
вещи, докато те си гледаха живота. Как искаше да си върне паметта колкото се може
по-скоро, за да се прибере при истинското си семейство — но за целта трябваше да
поработи доста в областта на своето подсъзнание. Толкова искаше да проведе сеанс по
астроанализа с Асусена! Но Асусена непрекъснато отлагаше момента. Оправдаваше се,
че първо трябвало да приключи с преместването, за да можела да му посвети абсолютно
цялото си време, без никакво напрежение. Е, Асусена му каза това, но истинската
причина бе, че чакаше Кукита и баба й да си тръгнат, за да проведе сеанса насаме с
него, без навлеци наоколо. Междувременно всеки се мъчеше да използва максимално
последните минути, които щяха да прекарат заедно. Кукита се бе разположила да гледа
виртуална телевизия на спокойствие, баба й подремваше на слънчевата тераса, преди
да се пъхне обратно във влажния студен апартамент, който обитаваха, а Асусена
искаше да използва кибернетичната спиритическа дъска, преди нейната собственичка да
си я вземе.
Тя бе сложила едно листо от африканската теменужка в колбата със специална
течност, приготвена от Кукита, и веднага бе започнала да получава по факса образите
на всичко, което теменужката бе видяла през живота си. Повечето от тях бяха
абсолютно безинтересни. Асусена започваше да се унася, когато се появи снимка,
която я накара да подскочи от стола. На нея се виждаха пръстите на доктор Диес,
който внимателно поставяше микрокомпютър в ухото на… самата ИСАБЕЛ ГОНСАЛЕС! Тази
снимка потвърждаваше няколко неща. Първо, че проклетата Исабел не беше никаква
светица. Второ, че доктор Диес й бе изфабрикувал един, ако не и повече фалшиви
живота в този микрокомпютър. Трето, че й е трябвал фалшив живот, защото е имала
доста тъмно минало, което би й попречило да стане Президент, ако се разчуеше. И
четвърто, че африканската теменужка бе изключително важен свидетел на поставянето
на апарата! И не само това! Тя бе присъствала и на убийството на доктора. Появиха
се снимки, на които с големи подробности се виждаше как телохранителите на Исабел
разместват кабелите на защитната аларма на аерофонната кабина в кабинета на доктор
Диес, за да предизвикат смъртта му. Благословена да бъде Кукита и нейната
кибернетична спиритическа дъска! Благодарение на нея бе открила нещо, което
изглеждаше само върха на айсберга. Държеше в ръцете си доказателства, с които да
обвини Исабел. Трябваше да скрие снимките на сигурно място. Но първо трябваше да
сипе вода на африканската теменужка. Горкичката, изглеждаше съвсем оклюмала, защото
по време на пътуването до Корма никой не я беше поливал. Не можеше да я остави да
умре, защото тя бе ключовият й свидетел. Къде бе отишла? Беше я оставила на масата,
а тя мистериозно бе изчезнала. Асусена започна трескаво да рови из куфарите на
Кукита. Виждайки, че разваля работата, която бе вършил цяла сутрин, Родриго й се
ядоса и двамата потънаха в ожесточен спор, който секна чак когато той призна, че я
е оставил в тоалетната. Асусена хукна да я спасява и заряза Родриго да говори сам
на себе си.
Точно в този миг вратата на аерофона се отвори и се появиха Тео и Ситлали.
Родриго онемя, щом видя Ситлали. На лицето му се изписа същото изражение, както
когато я бе видял за първи път. Понякога е наистина огромно предимство да нямаш
памет, защото след като човек не помни лошите неща, които други хора са му
причинили, той е способен да ги възприеме без всякакви предубеждения. В противен
случай споменът се превръща в страхотна бариера за общуването. Виждайки някой,
който преди време ни е наранил, ние си казваме: „Този човек е лош, защото ми
причини това или онова.“ Трябва да забравим миналото, за да установим здрави връзки
и да дадем шанс на отношенията да се развият дотам, докъдето е писано. Когато няма
памет, няма предубеждения. Всъщност убежденията са тези, които ни сближават или
отдалечават от другите, и трябва да умеем да ги държим настрана, за да успеем да
уловим истинската същност на всеки човек. Звучи много лесно, но всъщност не е.
Повечето хора непрестанно си изграждат убеждения, за да прикрият своята
неспособност да уловят този толкова фин вид енергия. Че някой бил прекалено висок,
че бил от опозицията, че бил чужденец — всичко това се превръща в непреодолима
бариера и нетолерантността ни връхлита. В мига, в който се запознаем с даден човек,
ние го засипваме със своите убеждения, за да видим как ще реагира — ако ги споделя,
го приемаме; ако ли пък не, започваме да се мъчим да оборим неговите убеждения, за
да наложим своите, абсолютно сигурни, че горкичкият е много зле, щом не мисли като
нас. Този, който приема само хора, които мислят като него, е сектант. Този, който
убива в името на своята неоспорима истина, е инквизитор. Трябва да обичаме и
уважаваме възгледите на всички, дори и те да не съвпадат с нашите, тъй като идеите
са променливи. Светогледът ни може да се промени съвсем ненадейно и тогава си
даваме сметка за цялото време, което сме изгубили в спорове и люти караници с
някой, който, колкото и да е странно, е мислил както сега мислим ние. Единственото
непроменимо нещо е Любовта, защото тя е само една и е вечна. Животът щеше да бъде
толкова лесен и поносим, ако можехме да се гледаме в очите със същата преданост и
невинност, с които се гледаха Ситлали и Родриго.
Асусена изпита огромна ревност, когато се върна с африканската теменужка в
ръка. От очите й почти рукнаха сълзи, когато осъзна, че дори тя, сродната душа на
Родриго, до този момент не бе успяла да предизвика толкова съвършен поглед. Тъй
като притежаваше изключителна чувствителност, Тео разбра всичко и в опит да успокои
ситуацията, пристъпи към официалното представяне на Родриго, Ситлали и Асусена.
После обясни на Асусена, че, точно както й бе обещал, е говорил със Ситлали и тя е
приела да им услужи със своята лъжица, за да я анализират. Ситлали едва бе успяла
да даде лъжицата на Асусена, когато Кукита влетя в стаята, надавайки писъци. Бабата
се сепна насред едно продължително изхъркване, Родриго и Ситлали се върнаха в
реалността, а Тео и Асусена направиха недоумяващи физиономии. Кукита накара всички
да я придружат до спалнята, където преживяха най-голямата изненада в живота си. В
спалнята стояха виртуализираните им образи с обяснението, че са обвинени в
принадлежност към някаква група за градски размирици, която искала да разклати мира
във Вселената. Единствената, която не показваха по телевизията (а най-странното бе,
че именно тя бе виновна за цялата каша) бе Асусена, която все още не бяха открили,
понеже използваше нерегистрирано тяло.
Гласът на Абел Саблудовски четеше специален бюлетин.
„Днес Главната прокуратура на Планетата огласи имената на лицата, участващи в
групата за размирици, която напоследък тормози населението с насилствените си
актове — камерата показа съпруга на Кукита. — Беше издадена незабавна заповед за
задържането на Рикардо Родригес, с прякор Игуаната — сега камерата показа Кукита. —
Кукита Перес де Родригес, с прякор Компира — после дадоха в близък план бабата на
Кукита. — Доня Асунсион Перес, с прякор Кръволока — накрая камерата показа Хулито.
— И Хулио Чавес, с прякор Сопола. Правителството на Планетата не може и не бива да
остава безразлично пред тези нарушения на конституцията. С цел да предпази
населението и да предотврати нови насилствени актове на тази размирна група, която
е заплаха за обществения ред…“
Ситлали не пожела да слуша повече. Грабна лъжицата от ръцете на Асусена,
извини се с думите, че била оставила боб на печката, и понечи да хукне навън. Тео
се опита да я убеди да остане, застъпвайки се за обвинените. Той не вярвал, че тези
хора може да са виновни за нещо. Асусена искрено му благодари за доверието. С всеки
изминал ден изпитваше все по-голямо уважение към този човек. Ситлали настоя да си
тръгне и обеща да не казва на никого, че ги познава.
— Кои са убийците? — настойчиво питаше бабата.
— Ние, бабче — й отговори Кукита.
— Вие ли?
— Да, и ти също.
— Аз ли? Я стига глупости! Как така, кога?
Никой не успя да й обясни каквото и да било, защото вратата на сградата се
срина от експлозия. Явно бяха дошли за тях.

Група телохранители нахлу в сградата. Предвождаше ги Агапито, който с един

шут разби вратата на портиерната. В апартамента не откриха никого. Агапито даде
заповед да претърсят сградата. Хората му започнаха да се качват по стълбите.
Съседите, които срещаха, се дърпаха настрана, уплашени до смърт. Агапито и хората
му пребиваха всеки, който им се изпречеше на пътя. Изведнъж ударите им престанаха
да попадат в целта. Не им отне дълго да осъзнаят, че причината за лошия им мерник
се дължеше на земетресение. Природата наистина притежава изумителната способност да
прави човешките същества равни. Земетресението люлееше, както си иска, и полицаи, и
цивилни. Живущите, в опит да избягат първо от полицаите, а после от земетресението,
се втурнаха истерично да слизат по стълбите. Агапито стреля във въздуха. Всички
изпищяха и се хвърлиха на земята. Агапито нареди на хората си да не обръщат
внимание на люлеенето и да продължат да се качват по стълбите.
Усещайки земетресението, Хулито изскочи от апартамента си като стрела. Не
искаше да бъде смачкан. На стълбите се сблъска с Агапито и неговите хора. Веднага
си помисли, че идват за него. Защо? Причините можеха да бъдат хиляди. Цял живот се
бе занимавал с незаконни дейности. За миг реши, че е по-добре да се предаде. Часът
на истината бе настъпил. Нямаше как! Направи крачка напред и мигновено съжали. Като
се замислеше, прегрешенията му не бяха чак толкова сериозни. Пък и количеството
оръжия, което носеха тези биячи, можеше да спре цяла армия, а не просто един
обикновен панаирджия. По всяка вероятност реагираше параноично и хората не искаха
да го наранят или нещо подобно. Един изстрел, който се заби на сантиметри от
главата му, го убеди, че е прав. Те не искаха да го арестуват. Искаха да го убият!
Трябваше да бяга колкото се може по-бързо. Отчаяно хукна нагоре по стълбите.
На площадката на третия етаж настигна Асусена, Кукита, баба й, Родриго, Ситлали и
Тео, които също се опитваха да избягат. Първата, която задмина, докато тичаше, беше
бабата на Кукита, която заради слепотата и напредналата си възраст креташе на
опашката. После изпревари Кукита, която се изкачваше бавно, защото носеше
спиритическата си дъска. След това Ситлали, която Тео влачеше насила, понеже тя не
искаше да бяга с предполагаемите престъпници. Сетне изпревари Асусена, която
спираше често, за да чака останалите, и накрая задмина Родриго, който беше най-
отпред, защото не мислеше за никой друг, освен за себе си.
Стълбите се люшкаха насам-натам. Стените сякаш правеха мексиканска вълна`.
Отначало изглеждаше, че земетресението е на тяхна страна, понеже биячите не
успяваха да ги настигнат, но изведнъж се обърна срещу тях. На пътя им започнаха да
падат тухли и стоманени греди. Кукита помоли за помощ. Баба й не можеше да ходи, а
тя не можеше да й помогне, защото носеше спиритическата дъска — решителното
доказателство срещу Исабел. Асусена се върна, за да й помогне. Бабата я хвана
здраво под ръка. Чувстваше се ужасно несигурна да ходи по тези стълби, които преди
познаваше наизуст, а сега намираше осеяни с препятствия. Беше ужасно да направи
крачка и да открие, че от стълбите няма стъпала или че на пътя има камъни.
Ръката на Асусена й даваше силна опора. Умееше да я води през тъмното. Бабата
се хвана за нея и не я пусна даже когато волята й да продължи да живее се предаде.
Нещо повече, Асусена дори не разбра, че бабата току-що е издъхнала, понеже ръката й
продължаваше да стиска нейната като бюрократ бюджет. Не усети и кога три куршума
пронизаха нейното тяло. Почувства само, че тъмнината се сгъстява. Всички се
изгубиха от погледа й. Единственото реално нещо бе тръбата на някакъв мрачен
калейдоскоп, през която крачеше заедно с бабата на Кукита. В края й се забелязваше
малко светлина и няколко фигури. Асусена започна да подозира, че с нея става нещо
странно, когато сред тези фигури позна Анакреонт. Анакреонт я посрещна с отворени
обятия. Асусена, заслепена от своята Светлина, забрави старите раздори помежду им и
потъна в прегръдките му. Почувства се обичана, приета, лека. Веднага спряха да й
тежат проблемите, самотата, както и бабата на Кукита. Тя най-сетне се беше отделила
от нея и се беше запътила към Светлината. Чак тогава Асусена проумя, че е умряла, и
се натъжи, че не е изпълнила своята мисия. Най-сетне си бе припомнила каква е тя.
Когато човек застане на една честота с Божествената Любов, много лесно си връща
познанието. Трудното е да задържи това просветление на Земята, на бойното поле. В
началото, щом слезе на Земята, той губи космическата си памет. Трябва да си я връща
малко по малко, на фона на всекидневната борба, проблемите, всеобщата пошлост,
човешките нужди. Най-обичайното е да изгуби посока. Също като някой генерал, който
на хартия планира битката отлично, но когато се озове сред пушека и сабите, забравя
каква е била първоначалната стратегия. Единственото, което го интересува, е да
излезе невредим. Само посветените знаят много добре какво да правят на Земята.
Жалкото е, че всички останали го съзнават едва когато вече не могат да направят
нищо. Асусена нямаше голяма полза, че си е припомнила каква е нейната мисия. Вече
не разполагаше с тяло, с което да я изпълни. Разтревожена, тя погледна Анакреонт и
го помоли за помощ. Не можеше да умре. Не и сега! На всяка цена трябваше да
продължи да живее. Анакреонт й обясни, че вече няма как. Единият куршум бил
унищожил част от мозъка й. Отчаянието на Асусена бе невероятно. Анакреонт й каза,
че единствената възможност е да поискат разрешение да заеме тялото, което бабата на
Кукита преди малко бе освободила. Неудобното бе, че това тяло беше много старо, не
разполагаше със зрение, гъмжеше от болежки и нямаше да й свърши кой знае каква
работа. Асусена нямаше нищо против. Разкайваше се истински, че е била такава
глупачка, че е прекратила връзката с Анакреонт, че не се е оставила да я водят и че
не е съдействала за важната миротворческа мисия, която й бяха поверили. Обеща да се
държи много добре и да поправи своите грешки, ако й позволят да слезе. Боговете се
смилиха над искреното й разкаяние и дадоха указания на Анакреонт да й припомни
набързо Закона на Любовта, преди да й позволят да се превъплъти отново. Анакреонт
въведе Асусена в някаква стъклена стая и постави на челото й бистър прозрачен
диамант, който разпръсваше многоцветни отблясъци, когато уловеше Светлината. Това
беше предпазна мярка, защото Анакреонт много добре знаеше, че вълкът козината си
мени, но нрава не. В момента Асусена горчиво съжаляваше и беше готова на всичко, но
щом слезеше на Земята, със сигурност отново щеше да забрави своите задължения и при
най-малката провокация щеше да позволи тъмният облак на гнева да забули душата й и
да помрачи пътя й. В случай че това станеше, диамантът щеше да се погрижи да улови
и разпръсне Божествената светлина до всяко кътче в душата на Асусена. Така нямаше
абсолютно никаква опасност тя да изгуби посока. След това й обясни съвсем простичко
и бързо Закона на Любовта — не като натякване, а като напомняне.
— Скъпа Асусена — започна той. — Всяко действие, което правим, се отразява в
Космоса. Би било страшно самонадеяно човек да мисли, че е завършена цялост и че
може да прави каквото си иска. Той е завършена цялост, но тази цялост вибрира със
Слънцето, Луната, вятъра, водата, огъня, земята, с всичко, което се вижда и което
не се вижда. И точно както онова, което е вън, определя какви ще бъдем, така и
всичко, което мислим и чувстваме, се отразява във външния свят. Когато човек трупа
в душата си ненавист, злоба, завист, гняв, аурата, която го обвива, става черна,
плътна, тежка. След като той губи способността си да улавя Светлината, личната му
енергия намалява, а с нея, съвсем логично, и енергията, която го заобикаля. За да
повиши енергийното си ниво, а оттам и житейското, е необходимо да освободи тази
отрицателна енергия. Как? Много просто. Енергията във Вселената е една. Намира се в
постоянно движение и преобразуване. Движението на всяка енергия води до
изтласкването на друга. Когато, да речем, една идея напусне съзнанието, тя си
проправя път през Етера и оставя след себе си празно пространство, което според
Принципа на съответствието задължително ще бъде заето от енергия от подобно
естество на тази, която е излязла, тъй като е била изтласкана на същото ниво.
Тоест, ако човек излъчи късовълнова идея, ще получи късовълнова енергия, защото
оригиналната идея се е излъчила на това вибрационно ниво. Честотата се запазва
както при радиостанциите. Ако човек я настрои на „Чарита дел Куадранте“, ще слуша
„Чарита дел Куадранте“*. Ако иска да слуша друга станция, трябва да смени
честотата. Така че, ако някой праща вълни с отрицателна енергия, той ще получи
отрицателни вълни.
[* Популярна мексиканска радиостанция. — Б.пр.]
Съществува и друг закон, който гласи, че енергията, която стои неподвижна,
губи сила, а енергията, която се движи, нараства. Най-добрият пример е с водата на
реката и на езерото. Водата на езерото е неподвижна и затова способността й да
нараства, е ограничена. Водата на реката тече и се увеличава, защото се захранва с
потоците, които намира по пътя си. Нараства непрекъснато, докато не стигне морето.
Водата на едно езеро никога няма да може да стане море. За разлика от водата на
реката. Морето никога няма да се побере в едно езеро. За разлика от езерото в
морето. Застоялата вода загнива, водата, която тече, се пречиства. Същото става,
когато една идея напусне съзнанието ни. Докато се движи, тя расте и ще се върне при
нас умножена. Затова се казва, че ако човек направи добро, то ще му се върне
умножено по седем. Причината е, че по пътя ще се захрани със сходна енергия. Затова
трябва да се внимава с отрицателните мисли, понеже тяхната съдба е същата.
Ако хората знаеха как действа този закон, нямаше да се стремят да трупат
материални блага. Ще ти дам един много груб пример. Ако някоя жена е напълнила
гардероба си с дрехи, но иска да смени своето облекло, тя трябва да изхвърли
старите дрехи, да ги пусне в движение, за да дойдат нови. Иначе би било невъзможно,
защото всички закачалки са заети, а пространството в гардероба няма как да се
увеличи. То е ограничено. Същото става и с пространството на Вселената. То не
расте. Енергията, която циркулира в него, е една и съща, но се намира в постоянно
движение. От всеки човек зависи какъв вид енергия ще пусне да циркулира в своето
тяло. Ако човек задържа омразата в себе си подобно на стари дрехи, той не оставя
пространство за любовта. Ако иска любовта да влезе в живота му, той трябва да
изхвърли омразата на всяка цена. Проблемът е, че според Принципа на сходството,
който изтласква омраза, получава омраза. Единственият изход е да превърне енергията
на омразата в любов, преди тя да е напуснала тялото — а за тази задача отговаряше
Пирамидата на Любовта. Затова е много важно да я накараш да заработи отново. Знам,
че ти поверяваме почти невъзможна мисия, но знам също, че можеш да се справиш с
нея. Аз, за всеки случай, ще бъда до теб непрекъснато. Не си сама. Запомни го.
Всички ние сме до теб. Желая ти много късмет.
С тези думи Анакреонт завърши планираното да бъде кратко, но проточило се
дълго припомняне на Закона на Любовта. След това прегърна топло Асусена и я
придружи в завръщането й на Земята.

Асусена така и не можа да разбере как точно са успели да избягат от Агапито и

неговите биячи. Завръщането й на Земята в тялото на сляпа жена беше наистина
драматично. Не само защото се случи в критичен момент, а и понеже управлението на
чуждо тяло се оказа много сложно. Когато за първи път си смени тялото, не бе имала
много проблеми, защото онова, което й дадоха, беше новичко — но сегашното беше
старо и пълно с недъзи. Асусена трябваше да започне да го опитомява малко по малко,
докато разбере кое го разпалва, кое го възбужда, кое му харесва и кое го отблъсква.
За начало трябваше да се научи да ходи, без да разчита на зрението и със сковани от
ревматизъм крака. Което не беше никак лесно. Това, че не вижда, я караше да се
чувства напълно изгубена. Изобщо не разбра как са се спасили от телохранителите на
Исабел. Научи само, че някакви мъжки ръце са я издърпали и са й помогнали да се
изкатери сред свистенето на куршуми и безбройните препятствия, в които се препъвала
на всяка крачка. В един момент се строполила на пода и тялото й престанало да я
слуша. Боляла я даже душата. Пронизваща болка в коленете не й позволявала да се
изправи. Ръцете на мъжа я грабнали и я понесли към кораба на Хулито, който бил
паркиран на покрива на сградата. Извадила такъв късмет, докато тичала, че нито един
от куршумите, насочени срещу нея, не попаднал в целта. Изминали безпрепятствено
цялото разстояние. И точно когато успели да скочат в машината и да затворят
вратата, дъжд от куршуми обсипал кораба. Бягството било изключително благополучно,
защото никой не бил сериозно ранен. При проверката на щетите отбелязали само
няколко драскотини и някое и друго натъртване. С изключение на тялото на Асусена,
което загинало, всички били живи и здрави. Корабът бързо се издигнал сред
ликуването на неговите пасажери.
Чак след като страхът премина, Асусена започна да осъзнава какво се бе
случило. Тя бе жива! В тялото на сляпа жена, но все пак жива. Всички я бяха
приветствали с добре дошла и бяха много щастливи, че е сред тях. Асусена им
благодари от сърце. Даже Кукита, която беше загубила баба си, се радваше за нея.
Добре разбираше, че баба й вече е изживяла своето време на Земята, и й се струваше
напълно правилно нейната съседка да вземе тялото, което скъпата старица бе
освободила. Асусена се почувства прекрасно. Трябваше само да се научи да се оправя
в тъмното и готово. Беше толкова благодарна на Боговете, че я бяха пуснали да се
върне на Земята, че не виждаше лошата страна на положението, в което се намираше.
Нещо повече, смяташе, че слепотата може да й донесе огромна полза. Формите и
цветовете прекалено отвличат вниманието. Новото й състояние я принуждаваше да се
концентрира върху себе си, да се погледне отвътре, да търси образи от миналото. Пък
и нали казваха „далеч от очите, далеч от сърцето“. Вече нямаше защо да става
свидетел на погледите, които си хвърляха Родриго и Ситлали. Но тя забравяше една
малка подробност. Слепите компенсираха липсата на зрение с чудесен слух. Асусена с
ужас откри, че може да чува без усилие дори финото пърхане с крилца на муха, да не
говорим за разговора, който водеха Родриго и Ситлали. Чуваше кристално ясно как се
развива флиртът между тях. Смеховете, закачките, намеците.
Оптимизмът й секна. Ревността се върна като с магическа пръчка в живота й.
Покоят й бе продължил само няколко мига. Несигурността и страхът отново завладяха
ума й и тя веднага оклюма. Почувства, че може да загуби Родриго завинаги. Най-много
я отчайваше откритието, че той е много по-сляп от нея. От разговора им можеше да
познае, че е луд по Ситлали. Как бе възможно? Какво можеше да му предложи тя?
Красиво тяло, да, но каквото и да му дадеше, то никога нямаше да може да се сравни
с онова, което тя, неговата сродна душа, можеше да му даде. Как бе възможно Родриго
да пилее времето си в глупости? Как бе възможно да не си дава сметка, че тя,
Асусена, го обича повече от всеки друг и че може да го направи най-щастливия човек
на земята? Откакто го срещна, посвети живота си да му помага, да го разбира, да му
оказва своята подкрепа, да се опитва да го кара да се чувства добре, а той, вместо
да го оцени, се подлъгваше по задника на Ситлали. Със сигурност не отлепяше поглед
от него. Беше видяла как го изпива с очи, откакто я срещна. За друг мъж това изобщо
не би я учудило — те всички са такива, не умеят да различават идеалните жени,
оставят се винаги да бъдат подмамени от чифт бедра. Но не го очакваше от сродната
си душа, колкото и дълбоко да му бяха изтрили паметта. Най-много се ядосваше, че
чувството, че е пренебрегната, и съмненията, които бушуваха в нея, не й позволяваха
да се съсредоточи върху решението на проблема, в който бяха забъркани. Беше я срам
от всички. Сега по нейна вина Кукита, Хулито и даже Ситлали също бяха замесени в
скандала. Питаше се дали някой ден нещата при нея ще престанат да се влошават. А
сега, на всичкото отгоре, и Попокатепетъл* се беше разлютил! Не беше напълно
сигурна, но подозираше, че земетресението е било предизвикано от него. И преди го
беше правил. Това бе начинът му да покаже своето недоволство от политическите
събития. Това винаги бе предупреждение, че нещата не са наред. Единственото, което
успокояваше Асусена, бе мисълта, че Истаксиуатъл не се е заразила от гнева, понеже
тази, която наистина решаваше съдбата на страната и на всички мексиканци, бе тя.
Попокатепетъл винаги се бе държал като принц-консорт. Но главната бе тя. Огромната
й отговорност я държеше твърде заета и я отвличаше от дребните удоволствия на
брачната любов. Тя не можеше да си позволи лукса да се отдаде на плътски
удоволствия, защото трябваше да наглежда всичките си деца и да бди над тях.
[* Активен вулкан и втората най-висока точка на Мексико (5432 м), намиращ се
на седемдесет километра югоизточно от столицата. На север е свързан чрез седловина
с вулкана Истаксиуатъл, чиито върхове често са описвани като главата, гърдите,
коленете и нозете на спяща женска фигура. — Б.пр.]
Една местна легенда гласи, че мъжът й Попокатепетъл я смята за велика
господарка и я почита безкрайно, но понеже някак трябва да утолява своята страст,
си е намерил любовница. Тя се казва Малинче*. Малинче е много симпатична и игрива и
той прекарва чудесни моменти в нейната компания. Истаксиуатъл, разбира се, знае за
тези любовни забежки, но не им обръща внимание. Тя има да решава по-важни въпроси.
Съдбата на нацията е сериозно нещо. Не иска да наказва и Малинче. Нещо повече,
благодарна й е, че задоволява съпруга й, защото тя не може. Е, не че не може.
Разбира се, че може, и би го сторила по-добре от всеки друг! Но не иска. Предпочита
да пази своето величие, своята мощ, своето господство и да остави Малинче да се
занимава с по-дребни въпроси, достойни за нейното положение. Смята, че става само
за креватни забавления. Поставила я е в тази категория и не й обръща никакво
внимание.
[* Загаснал вулкан, наречен след конкистата на Мексико в чест на индианката
Малинали (още Малинцин или доня Марина), преводачка и любовница на Ернан Кортес. —
Б.пр.]
Асусена мислеше, че щом Родриго страда от синдрома на Попокатепетъл и се
развлича със своята Малинче, то тя би искала да има синдрома на Истаксиуатъл. В
момента беше отговорна за съдбата на няколко души. Трябваше да решава големи
проблеми, а вместо това се терзаеше, че Родриго не я обича. С цялата си душа помоли
за помощ господарката Истаксиуатъл! Как искаше да притежава част от нейното
величие. Копнееше да не усеща тази страст, която я разяждаше отвътре, която я
измъчваше. Жадуваше да спре да се тормози от закачливия тон на Родриго и да намери
вътрешния мир, от който така се нуждаеше. Изпитваше такава необходимост от мъжка
прегръдка, от това да почувства малко любов!
Тео се приближи до нея и нежно я прегърна. Сякаш бе отгатнал мисълта й, но не
беше така. Просто изпълняваше заповедите на Анакреонт. Тео беше един от Ангелите
пазители под прикритие, с които Анакреонт работеше на Земята. Прибягваше до тях в
случаи на крайна нужда, а този беше точно такъв. Не можеха да позволят Асусена
отново да се потисне. Тя се остави да бъде прегърната. Отначало прегръдката й даде
опора, закрила. Асусена положи глава на рамото на Тео. С безкрайна нежност той
започна да я милва по косата и да я целува лекичко по челото и бузите. Асусена
вдигна лице, така че целувките му да я намират по-лесно. Душата й започна да
чувства огромно облекчение. Асусена плахо отвърна на прегръдката с прегръдка и на
целувките с целувки. Ласките помежду им започнаха да стават все по-разгорещени.
Асусена лакомо смучеше мъжката енергия, която й предаваше Тео и от която така се
нуждаеше. Тео я хвана за ръка и нежно я поведе към тоалетната на кораба. Двамата се
затвориха там и дадоха пълна свобода на обмяната на енергии. Като Ангел пазител под
прикритие Тео притежаваше висока степен на еволюция. Очите му имаха способността да
виждат и да се наслаждават на отдаваща се душа като тази на Асусена, дори тя да се
намира в окаяно тяло като това на бабата на Кукита. Асусена лека-полека овладя
тялото на старицата и го накара да заработи така, както не беше работило много
години. Като начало, челюстите й трябваше да се разтворят много повече от
обичайното, за да поемат езика на Тео в устата й. Сухите й набръчкани устни
трябваше да се опънат — разбира се, подпомогнати от слюнката на щедрия й астрален
другар. Мускулите на краката й нямаха нито силата, нито гъвкавостта, необходими за
любовния акт, но изненадващо се сдобиха с тях след няколко минути. Отначало се
схванаха, но когато загряха, заработиха отлично, като мускулите на младо момиче.
Влажен от желанието, центърът на тялото й направи проникването леко и изключително
приятно. С безкрайно удоволствие това тяло си припомни прекрасното чувство да бъде
галено отвътре, отново и отново. Насладата, която изпитваше, така отвори сетивата
му, че тя успя да усети Божествената светлина. Точно както Анакреонт бе планирал,
диамантът, който бе поставил на челото й, работеше съвършено и умножаваше
светлината, която Асусена получаваше в момента на оргазма. Безплодната душа на
Асусена грейна, подгизна, напъпи от любов. Чак тогава пустинята утоли своята жажда…
чак когато получи любов, си върна покоя и чак когато чу отчаяното блъскане на
Кукита, която искаше да ползва тоалетната, се върна в действителността. Когато
вратата се отвори и се появиха Тео и Асусена, всички погледи се насочиха към тях.
Асусена не можеше да скрие своето щастие. Личеше й от километри. Страните й бяха
порозовели, а лицето й преливаше от удоволствие. Изглеждаше дори красива! Но
разбира се, колкото и добре да беше работило нейното тяло под импулса на желанието,
това не й попречи на следващия ден да я болят дори миглите. Въпреки всичко
любовният акт постигна целта си. За миг Асусена застана на една честота с
Божествената Любов. Това се оказа достатъчно да поиска да поработи върху себе си.
Започна да си подсвирква някаква песен и прекоси кораба с подскоци, хваната за
ръката на Тео. Щом стигна до своето място, тя седна, изпусна дълга въздишка, сложи
си дискмена и се приготви да извърши регресия в състояние на най-съвършеното
щастие.
Асусена се сепна и отвори очи. Дишането й бе учестено. Беше излязла от
регресията много разстроена. Веднага разбра, че тази жена, която крещеше отчаяно за
смъртта на своята рожба, бе не друга, а Ситлали, и че онова дете, което бе живяло
само няколко минути, бе не друго, а самата тя в миналия й живот. Силно се
развълнува от факта, че тази жена, от която толкова ревнуваше, в минал живот е била
нейна майка. Вече не можеше да мисли за нея по същия начин. Нито пък за Родриго.
Порази я новината, че Родриго, нейният обожаван Родриго, мъжът, за когото бе готова
на всичко, е онзи конкистадор, който хладнокръвно я беше убил. Отне й само миг да
свърже образа на Ситлали с образа на индианката, която Родриго бе изнасилил.
Ставаше въпрос за една и съща жена! Знаеше това, защото бе гледала снимката от
изнасилването хиляди пъти. Познаваше лицето на индианката наизуст. Снимката бе от
регресията на Родриго и Асусена я беше запазила от чист мазохизъм. Безброй пъти се
беше опивала от страданието да гледа как Родриго обладава друга жена и да вижда
похотта в очите му. Сега можеше да погледне снимката от друг ъгъл. За Ситлали
сигурно е било ужасно да понесе изнасилване от убиеца на собствения си син. Какво
страшно преживяване! Асусена изпита искрена жал към нея.
Тео веднага разбра всичко. Прегърна Асусена и нежно я утеши. Започна да я
успокоява с мили думи. Накара я да се отпусне и да влезе отново в състояние Алфа.
Внуши й да попита каква е била мисията й в току-що видения живот. Асусена послушно
изпълни указанията му. След малко отвърна, че е трябвало да обясни на ацтеките
колко е важен Законът на Любовта, защото те го нарушавали и ги грозяла опасност
Принципът на съответствието да се задейства срещу тях. Тео я попита дали е успяла
да им предаде посланието. Асусена му отвърна отрицателно. Обясни му, че са я убили,
преди да успее да го стори. Разказа, че е имала и втори шанс в живота си през 1985
г., но и тогава не й разрешили да говори. Накрая осъзна, че сега също има шанс да
каже, каквото трябваше да каже.
В този миг Асусена започна да разбира причината за всичко, което й се беше
случило. Осъзна, че съществува логическа връзка между всички събития. Всяко едно бе
резултат от предишно такова. Очевидно нямаше нищо несправедливо. Единственото,
което още не проумяваше, бе защо точно тя. Защо не бяха избрали някой друг да
отправи това толкова важно послание? На този въпрос все още не намираше отговор, но
поне си даде сметка за своята мисия и отново си върна ентусиазма да я изпълни.
Лошото беше, че сега имаше друга пречка. Не можеше да се върне на Земята, защото,
както тя, така и останалите пътници на кораба, бяха издирвани от полицията. В този
миг Кукита дойде да й съобщи чудесна новина. Току-що беше чула по радиото, че група
интерпланетарни поклонници отивали към Ла Виля*, за да отдадат почит на Девата от
Гуадалупе. Ако успеели да се промъкнат в тълпата, щяло да бъде невъзможно да ги
засекат, като пристигнат на Земята. Асусена страшно се зарадва. Веднага попита
останалите и всички дружно решиха да изоставят кораба на Интерпланетарния панаир на
най-близката планета, за да се качат на огромния кораб, който превозваше
поклонниците.
[* Северен квартал на град Мексико, в който се намира най-важният религиозен
център в страната — негови основни сгради са двете базилики, посветени на Девата от
Гуадалупе, най-почитаната светица на континента. Според поверието през 1531 година
тя се явява на местния жител Хуан Диего и му заръчва на това място да издигнат
храм. След явяването й там бликва и изворче — Ел Посито. — Б.пр.]
Асусена е наистина непоправима. Няма значение колко й помагам. Накрая винаги
оплесква работата!
Заклех се да спазвам и да карам другите да спазват Закона на Любовта, а ето
че съм на път да го престъпя. Вече не мога да раздавам правосъдие. Изневерявам на
етиката и, което е по-лошо, чувствам се като пълен лицемер в ролята на Ангел
пазител, когато всъщност ми се иска да се разправя с куп кучи синове — като
започнем от Исабел и свършим с Нергал, началника на тайната полиция на Ада.
Мислех си, че с помощта на Тео Асусена ще се опомни и ще изпълни своята
мисия. Да, ама не! Взе, че се влюби в Тео като хлапачка, и не прави нищо друго,
освен да мисли за него. Не, става ми ясно, че всички, с изключение на мен се
справят чудесно със своята роля! Тео, нашият Ангел пазител под прикритие, е дори
прекалено активен, мръсникът. Даже много му харесва да натиска Асусена по всички
ъгли. Прави го под претекст, че така я настройвал на честотата на Божествената
любов, но всъщност й настройва нещо друго. А аз стоя като глупак и гледам как
Нергал измества Мамон от мястото му на Демон на Исабел, как Мамон спокойно си
флиртува с Лилит, понеже разполага с цялото свободно време на света, и как Асусена,
изгаряща от романтична любов, планира с Хулито въоръжена революция, за да премахне
Исабел. Бог да ни е на помощ!
Невъзможността на Асусена да погледне вътре в себе си я кара да насочва
своето внимание към чуждите проблеми, за да се опита да им намери решение. Разбира
се! Много по-лесно е да видиш сламката в чуждото око. Ужасът да се зарови дълбоко в
собствените си вътрешности, страхът да ги разчопли, да се покрие цялата с мръсотия,
я подтикна да търси колективно решение на своя проблем, забравяйки, че колективните
решения невинаги действат, защото всеки човек има различна духовна еволюция. Нито
една обществена организация няма да намери път, който да бъде добър за всички,
защото проблемите, които Асусена, като всяко друго човешко същество, има в своето
ежедневие, се дължат на неразбории, които тя не е успяла да реши в миналото. Затова
всеки случай е уникален и различен от останалите. Разбира се, че оказват някакво
влияние върху социалното поведение на човека, но нещата не се променят, като се
промени обществото, а когато всеки сам се промени. Ако това се постигне, обществото
автоматично става друго. Всяка вътрешна промяна се отразява във външния свят,
понеже каквото е вътре, това е и вън.
Какво трябва да се промени отвътре? Отговорът се крие в миналото. Всеки човек
трябва да потърси и да открие кои са проблемите, които не е успял да разреши в
минали животи, за да ги преодолее в сегашния. Ако не го направи, ще запази връзки с
миналото, които рано или късно ще се превърнат в тежки вериги и ще му попречат да
изпълни мисията, която му е отредена. Познанието за миналото е единственият начин
да се разкъсат тези окови и всеки да изпълни мисията си — своята уникална,
незаменяема и индивидуална мисия. Кой, по дяволите, е казал на Асусена, че като
организира размирици, ще реши всичките си проблеми? Една война или революция,
въпреки че понякога е необходима и води до някои колективни ползи, може да забави
индивидуалната еволюция. Нещо повече, подобно занимание в момента само ще отклони
вниманието й от нейната мисия.
Има други причини, които пречат да се изпълни Божествената воля. Най-вредната
и най-честата е Егото. Всички обичат да се чувстват значими, ценени, признати,
отличени. За да го постигнат, обикновено използват дарбите, които им е дала
природата. Похвалите, които получават за начина, по който пишат, пеят, танцуват или
управляват някоя страна, ги карат да забравят причината, поради която тези дарби са
им били дадени. Защото те са се родили с тях не за да изпъкнат лично, а за да ги
впрегнат в служба на Божествената воля.
Дарбата й да ръководи, е най-доброто оръжие, с което Асусена разполага, за да
изпълни своята мисия, но по парадоксален начин точно тя може да стане най-големият
й враг. Толкова е заслепена от похвалите, с които Хулито засипва организаторските й
способности и нейната интелигентност, толкова важна се чувства госпожицата, че
взема съвсем самоволно решения, които ще й помогнат да пожъне успех. Успех, който
очевидно ще й донесе още похвали, които обаче междувременно ще я отдалечават все
повече и повече от нейната мисия.
Защо? Защото, ако триумфира, ще се превърне в политически ръководител.
Властта ще й внуши усещане, че е много важна. Усещайки се важна, ще реши, че
заслужава всевъзможни почести и признания. Ако не ги получи незабавно, ще се
почувства засегната, наранена, подценена и ще реагира с омраза към човека или към
хората, които са я лишили от признание. Защо? Защото досега никой, който си е
присвоявал властта, не е могъл да реагира по различен начин. Само затова. После
какво? Ще опита да се задържи на власт на всяка цена. Чрез интриги, убийства и,
накратко казано, омраза. Озлоблението веднага ще покрие аурата й с плътна обвивка с
отрицателен полюс. Колкото повече озлобление трупа, толкова по-трудно ще чува моите
съвети, защото те пътуват под формата на много фини вибрации енергия, които ще се
сблъскват със завесата от похвали, която ще я държи потънала в заблуда. И после?
Ами никога повече няма да можем да разменим и дума. Тази обвивка ще стане причина
да скъсаме всякакъв вид връзки и тя ще ме пропъди от себе си. Мен, нейния Ангел
пазител, в крайна сметка този, с когото трябва да работи и от когото би трябвало да
очаква признание — а не от глупавия Хулито! Ужас! Но какво говоря! Обиждам невинен
човек. Просто Асусена наистина ме кара да губя разсъдък. Ако не се опомни, май
наистина ще полудея. Най-много я упреквам за това, че по нейна вина започвам да
губя Лилит. Не мога да го понеса! Знам много добре, че става въпрос за обикновен
проблем с моето Его и че най-добре би било да не му обръщам внимание, ако не искам
то да възпрепятства изпълнението на мисията ми с Асусена, но какво да правя, не
мога да го овладея. Какъв срам! Знам, че представлявам много жалка картинка. Ангел
пазител, умиращ от ревност! Би станало добър материал за някой жълт вестник. Най-
невероятното е, че съм правил докторат за начина, по който едно изкривено Его може
да съсипе любовната връзка. Уверявам ви, че знам теорията наизуст.
Човек с проблеми с Егото ще поиска да има до себе си партньор, когото всички
останали да желаят и да оценяват. Най-красивия, най-интелигентния и т.н. Обект,
когото само той да притежава, защото, ако всички други го имат, стойността му ще се
изгуби. Щом го получи, ще брани ревностно своята собственост, така че никой да не
го пипне, никой да не му го вземе, защото, ако го загуби, ще бъде наранено Егото
му. Партньорът ще се превърне в собственост, която показва статут и предизвиква
възхищение. Никога няма да се запита дали точно той е трябвало да му се падне в
този живот според Божествения план. Може би подходящият партньор е минал пред очите
му, но той дори не го е забелязал, защото не е имал достатъчно талант и не е
натрупал мускулите, красотата или интелигентността, които егоцентрикът е очаквал от
него. Неспособността му да вижда в дълбините на човешката душа му е попречила да го
познае, но за сметка на това гласът на Егото го е подтикнал да се събере с човек,
който не му е подхождал.
Единственият начин да реши тези проблеми е, като се превърне отрицателното
Его в положително с помощта на познанието. Когато човек наистина се познава в
дълбочина, той научава да обича себе си и вече се оценява по това, което е, а не по
човека, който е до него. Тази любов към самите нас ще направи отрицателния полюс на
аурата ни положителен и благодарение на Принципа на съответствието ще привлечем
точния човек в живота си. Ще престанем да се чувстваме нещастни, когато някой ни
отблъсне, защото ще знаем, че привличанията и отблъскванията са свързани със Закона
за Кармата, а не със стойността ни на човешки същества. Егото страда, когато някой
ни отблъсне, но ако човек го преодолее чрез познание, ще разбере, че отблъскването
е било причинено от самите нас, защото сме нарушили Закона на Любовта, и че
единственият начин да възстановим равновесието е посредством Любовта.
Виждате ли? Знам го наизуст. Но това не променя факта, че се чувствам адски
гадно!
По дяволите! Моят Архангел пазител идва. Само това ми липсваше! Появява се
винаги, когато каналът ни за комуникация е смутен и когато страшно съм оплескал
нещата. Но какво точно правя зле? Тази, която се изхожда върху метеното, е Асусена,
не аз. Или напротив? Може би защото каквото е горе, това е и долу, вече съм се
заразил с нейната глупост и чакам тя да се промени, за да се оправи всичко, а
всъщност този, който трябва да се промени, съм аз. Мамка му! Ами сега?
Молитвите на хилядите хора, които пътуваха в огромния космически кораб,
изпълваха с надежда сърцето на Асусена. Толкова много вяра, съсредоточена в толкова
малко пространство, бе силно заразна. Топлината от свещите и ароматът на копал*
създаваха усещане за уют, невинност, чистота. Асусена се чувстваше по-млада от
всякога. Страните й бяха порозовели. Болките й бяха изчезнали. Съвсем бе забравила
за слепотата, за скованите си от артрит ръце, за ишиаса. Връзката с Тео я караше да
се чувства напълно сигурна, обичана и желана. Знаеше, че него не го интересуват
съсухрената й кожа, побелелите й коси и изкуствените й зъби. И така я обичаше. Няма
съмнение, че влюбването се отразява добре на всеки. Животът се променя напълно.
Сгушена в обятията на Тео, Асусена се чувстваше най-младата и най-красива жена на
земята. Питаше се дали това се случва само с нея, или става обичайно с хората в
напреднала възраст. Какво значение имаше, че тялото е старо? Никакво. Вътрешността
е същата. Желанията са същите. Щом помисли за своите желания, Асусена се сети за
Родриго. Съвсем бе забравила за него! И напълно логично. При толкова целувки не
беше лесно да се сети за каквото и да е. Освен това Тео се беше погрижил да я
убеди, че Родриго я обича повече от всеки друг на света — единственият проблем бе,
че той не си го спомняше. Като всяка жена, която е приела, че нейният любим обича
само нея, Асусена можеше да позволи изневярата. Съзнаваше, че Родриго се чувства
привлечен от Ситлали само заради мимолетна страст от минали животи и че щом се
опомни, ще се върне при нея завинаги. Междувременно си прекарваше чудесно с Тео и
не чувстваше вина. Тео имаше много интересно разбиране за верността, което тя също
бе започнала да споделя. То гласеше, че един партньор е добър за някого само докато
изпълва сърцето му с любов. Но когато тази връзка започне да ражда омраза,
неприязън и всякакъв друг вид отрицателно отношение, вместо да подпомага, тя забавя
еволюцията на човешкото същество. Душата му потъва в мрак и то престава да вижда
пътя, който накрая ще го отведе до сродната му душа, до изгубения Рай.
[* Жълта смола, използвана в Мексико и Централна Америка като благовоние в
различни церемонии. — Б.пр.]
Асусена определено нямаше нищо против Ситлали и Родриго да се влюбят, защото
чрез изневярата той щеше да се върне при нея. В крайна сметка човек прекарва
четиринайсет хиляди живота, изневерявайки на изначалния си партньор, но колкото и
да е парадоксално, изневярата е единственият начин той да се върне при него.
Разбира се, че не става въпрос да изневеряваш просто ей така. Любовта, която кара
човек да еволюира, е тази, която се ражда от пълната отдаденост между двама души.
Тази, която възниква в един затворен кръг, съдържащ в себе си мъжкото и женското,
ин и ян, двата задължителни елемента, за да се появят животът, удоволствието,
равновесието. Когато човек е с даден партньор, той трябва да бъде само с този
партньор и колкото по-влюбени и отдадени са те един на друг, толкова повече енергия
ще циркулира между тях и толкова по-бързо ще еволюират. Но ако някой от участниците
реши да разкъса енергийния кръг, за да се свърже с кръга на нов партньор, той
задължително ще изгуби голяма част от енергията, която е успял да натрупа с
любовната си отдаденост, и в тези случаи изневярата става вредна. Но внимание, това
не означава, че ако човек вече има постоянен партньор, той трябва да му бъде верен
цял живот. Не, трябва да остане с него само докато любовната енергия циркулира
помежду им. Когато любовта изчезне, трябва да потърси нов партньор. Накратко,
решението е в изневярата, но в отговорната изневяра. Целта е да бъдем постоянно
изпълнени с любовна енергия — така, както се чувстваха Тео и Асусена.
След като беше утешавал Асусена цяла нощ, Тео бе капнал от умора и бе заспал.
За разлика от него Асусена кипеше от енергия. Скочи на крака и тръгна да търси
Хулито. Двамата крояха план, с който да свалят Исабел от властта. Асусена смяташе,
че никога няма да успее да постави върха на Пирамидата на Любовта на мястото му,
докато Исабел стои на пътя й. Защо? Просто защото Исабел беше истинска мръсница и
само ако я отстранеше, можеше да действа свободно.
Завари Хулито да пресушава бутилка текила в един от ъглите на кораба. Асусена
седна до него. Местонахождението му беше идеално — беше седнал на най-отдалеченото,
идеално за разговори място. Колкото по-далеч се намираха от всички останали,
толкова по-добре. Така можеха да съставят своя план без никой да ги чуе. Е, и не
само затова. Всъщност Асусена никога не се беше чувствала удобно сред тълпите.
Предпочиташе закътаните пространства. За разлика от Кукита, която бе в стихията си
сред хора. Колкото повече хора я заобикаляха, толкова по-уютно се чувстваше.
Асусена беше убедена, че това е така, защото мнозинството нееволюирали е еднакво на
всички планети. Нямаше значение колко са различни на външен вид — държаха се по
сходен начин навсякъде. Тоест говореха на един език. Асусена се възхищаваше на
абсолютната непринуденост, с която Кукита се сближаваше с всички. За краткото
време, което бяха прекарали на поклонническия кораб, всички вече знаеха целия й
живот. Начинът, по който бе преодоляла смъртта на баба си, бе смайващ. Асусена
предположи, че може би значение оказваше и фактът, че не беше престанала да я
вижда. Не беше имала време да усети нейното отсъствие, защото такова на практика
нямаше. Под някаква форма тя бе още жива. С душата на Асусена, но все пак жива.
Каквато и да бе причината, беше хубаво, че след всичко станало Кукита още пазеше
чувството си за хумор. Кръстосваше от група на група, намесвайки се във всеки
разговор. Една от групите спореше дали някой бил стрелял, преди или след като
другият нанесъл удар с глава. Кукита помисли, че говорят за смъртта на господин Буш
и изтича да чуе клюката, но с разочарование откри, че спорят за финала на
интерпланетарния шампионат по футбол между Земята и Юпитер, в който Земята бе
загубила. Кукита изказа мнението, че виновен за неуспеха бил треньорът, защото не
пуснал в игра Уго Санчес. Трябвало да послушат жена му, която не спряла да вика от
трибуната „Вкарайте го, вкарайте го!“ В това време някой я попита дали знае нещо за
убийците на господин Буш и Кукита леко се смути. Но за да не събуди подозрение, пое
дълбоко дъх и се приготви да отговори. Както обикновено, произнесе изключително
прецизна реч. На висок глас обяви пред всички да не се впечатляват от новините,
понеже хората, които обвинявали, били просто изкусителни жертви на системата.
Всички приеха обяснението съвсем невъзмутимо и сякаш никой не разбра, че Кукита е
използвала една дума вместо друга — или ако го бяха забелязали, не им пукаше
особено много. Асусена си помисли: „Спор няма. Краставите магарета се надушват.“
Виждайки колко добре е информирана Кукита, останалите я попитаха за мнението
й относно посоката, която вземали събитията в Мексико. Било обезпокоително, че
насилието се е разразило по такъв начин. Кукита се съгласи с тях и пожела скоро да
се разкрие кой зъл ганглий организира всички тези ужасяващи убийства.
— Убийства? Мислехме, че няма други убийства, освен това на господин Буш.
Какво, още ли е имало?
Асусена много се притесни. Трябваше някак да затвори устата на Кукита или в
противен случай тя щеше да издаде цялата информация и да ги вкара в проблем, от
който никога нямаше да успеят да излязат. Затова помоли Хулито да я заведе до
мястото, където стоеше Кукита, за да я издърпа за косите, но когато пристигна, се
оказа, че вече не е необходимо, защото Кукита ловко бе сменила темата и сега
забавляваше своите слушатели, развивайки цяла теория защо Попокатепетъл бил
„повърнал“. Каза им, че ако случайно не знаели, вулканът поглъщал енергията и
мислите на обитателите на Земята и че напоследък се бил хранил само със страхове и
бесове, поради което му приседнало и затова изхвърлил поредица „уригвания“ от сяра,
придружени от небезизвестното земетресение. Всички бяха слисани от обяснението и се
разтревожиха повече от всякога нещата в Мексико да не се влошат. Никой не искаше да
продължават така. Ако Попокатепетъл се активизираше, можеше да се получи верижна
реакция между всички вулкани, свързани вътрешно с него, и да последва световна
катастрофа, която щеше да засегне не само всички обитатели на Земята, но и всички
от Слънчевата система.

Може би ако Родриго не си беше тръгнал със Ситлали, Асусена нямаше да усеща
толкова силно болката, която й причиняваха камъчетата, врязващи се в коленете й. От
доста време се придвижваше на колене, пълзейки сред хилядите поклонници, които се
опитваха да влязат в Базиликата на Гуадалупе. Продължаваше да се преструва, че е
част от групата. Бяха решили да изчакат до края на литургията, за да се отделят от
вярващите. Не искаха да будят подозрение. Единствените, които рискуваха да си
тръгнат, бяха Родриго и Ситлали. Ситлали, защото искаше да си иде вкъщи, а Родриго,
за да я последва. От друга страна, Ситлали не виждаше никаква причина да стои в
близост до такава опасна група, защото нито Родриго в тялото на бившия мъж на
Кукита, нито тя бяха издирвани от полицията. Тръгнаха си веднага, щом корабът
кацна. Асусена се сбогува с тях кратко, симулирайки безразличие, но Тео много добре
знаеше, че отвътре е съсипана. Солидарен както винаги, той бе стоял плътно до нея,
оказвайки й огромна физическа и духовна подкрепа. Ако не беше той, един господ знае
как Асусена щеше да превъзмогне загубата. Можеше да понася безпроблемно изневярата
на Родриго, ако той е наблизо. Но не издържаше от мисълта, че е далеч.
С безкрайна нежност Тео се опитваше да замести присъствието на Родриго и да
прекара Асусена през най-малко неравния път до Ел Посито. Народът наричаше така
един извор, в който от незапомнени времена ацтеките имали обичая да се пречистват,
преди да отдадат почит на богинята Тонанцин*. Ритуалът бе продължил да се изпълнява
от времето на конкистата чак до наши дни, но сега се правеше в чест на Девата от
Гуадалупе. Целта на тази церемония бе да премахне от тялото нечистите мисли, думи и
дела, преди човек да влезе в храма. Състоеше се в измиване на лицето, нозете и
ръцете. Тео поведе Асусена като най-ловкия водач на света, избягвайки всевъзможни
препятствия, докато не я остави чак до самия извор. Тя се наведе, за да гребне вода
с ръце и да пречисти лицето си. Тъкмо щеше да я плисне върху себе си, когато Кукита
я доближи и й прошепна на ухо:
[* Богинята на майчинството при ацтеките. — Б.пр.]
— Недей да се обръщаш, обаче точно зад нас стои телохранителят, който носи
старото ти тяло.
Сърцето на Асусена подскочи. Това означаваше, че вече са ги разкрили!
Кукита, Асусена и Тео светкавично се впуснаха в бяг, следвани по петите от
Екс-Асусена.
Беше много трудно да маневрират сред толкова хора, особено за сляпата
Асусена. Тео реши да я носи на ръце, след като вече бе настъпила поне шест души,
които се придвижваха с пълзене. Малко след като поеха срещу движението, изгубиха от
поглед Екс-Асусена, но се сблъскаха с двама полицаи, които ги изгледаха
подозрително и тръгнаха подире им. С Асусена на ръце, Тео ускори крачка и поведе
Кукита сред тълпата по безброй преки пътища. Лавираше много умело през тях, защото
беше прекарал цялото си детство в този квартал. Щом стигна до един ъгъл, дръпна
Кукита в някаква разрушена жилищна сграда. Положи Асусена на пода и започна да я
целува нежно по челото. Асусена се съвзе. Тео й запуши устата, за да не каже някоя
дума, която да ги издаде, тъй като полицаите бяха спрели на входа на сградата. За
свое неудоволствие, Кукита също трябваше да замълчи. Единственото, което се чуваше,
беше биенето на сърцата им, високоговорителят на един космически кораб, който
разгласяваше телевиртуалния дебат между европейския кандидат и американската
кандидатка за световен президент… и хлипането на Екс-Асусена. Тео и Кукита се
обърнаха и го откриха сгушен в мрака на порутената сграда. Екс-Асусена бе разстроен
и ужасе`н. Щом видя, че е разкрит, им направи знак да мълчат. Тео прошепна на
Асусена какво става. Тя много се учуди, че телохранителят се крие, точно като тях.
Щом полицията си тръгна, Кукита се нахвърли върху Екс-Асусена.
— Сега ще ни цивриш, нали? Ами като ни се правеше на бияч? Да не си мислил,
че полицията никога няма да те разкрие? Я чакай малко, щом са научили, че ти си
убил господин Буш и после си сменил телата, значи полицията вече знае, че ние сме
невинни! Сега ще видиш как ще те издам!
Кукита понечи да излезе от скривалището, за да извика полицията, но Екс-
Асусена я дръпна назад.
— Не, не го прави, полицията още мисли, че вие сте убийците на господин Буш,
и ако ви видят тук, ще ви окошарят, уверявам ви… Наистина нямате изгода да ме
издавате, аз не се крия от полицията.
— От кого тогава? — попита го Асусена.
— От Исабел Гонсалес…
— Тая не ти ли беше началник? — намеси се Кукита.
— Да, „беше“, обаче ме изгони… Ох, наистина беше ужасно…! И то само защото
съм бременен…
Асусена побесня. Телохранителят, бивша балерина, чакаше дете благодарение на
това че се беше възползвал от нейното тяло! Мръсница такава! Завист разтърси душата
й. Как копнееше да си върне своето тяло! И да изпита радостта от майчинството,
което нямаше как да стане, докато се намираше в тялото на бабата на Кукита! Гневът
нахлу в главата й и преди Тео да успее да я спре, тя се нахвърли с юмруци отгоре
му.
— Помияр нещастен! Как посмя да забремениш едно тяло, което не е твое!
Екс-Асусена прикри корема си. Това бе единственото, което можеше да стори.
Дожаля му да отвръща на ударите на тази освирепяла старица.
— Не съм го забременил аз, вече си беше бременно!
Асусена спря да го удря.
— Вече си е било бременно?
— Да.
Кръвта заблъска в главата на Асусена. За миг не само ослепя, но и оглуша. Ако
това тяло е било бременно още преди биячът да го вземе, значи бебето, което този
мъж чакаше, беше нейно, беше детето, заченато с Родриго по време на вълшебната им
първа брачна нощ, единствената, която бяха имали. Асусена се приближи до Екс-
Асусена и сграбчи корема й с все сила, сякаш се опитваше да й отнеме това дете,
което не й принадлежеше, и да почувства през кожата си и най-малкия знак за
движение, за живот… за любов. Сякаш се опитваше да каже на това бебе, че тя е
неговата майка, да разрови миналото и да пренесе в настоящето спомена за Родриго по
времето, когато я беше обичал, да помоли горещо за прошка това дете, което беше
изоставила, без да разбере. Защото, ако знаеше, че е бременна, никога нямаше да си
смени тялото. Никога! Какво ли не би дала, за да може да вземе детето си в своята
утроба, за да го усети как расте, за да го кърми, за да го види! Но вече беше
прекалено късно за всичко. Сега се намираше в тялото на сляпа старица, с пресъхнала
гръд и сковани от артрит ръце, която не можеше да му предложи друго, освен любовта
си. Прегръдката на Тео, обхванал раменете й, я върна в реалността. Тя зарови глава
в гърдите му и безутешно заплака. Риданията й се сляха с тези на Екс-Асусена.
— Вие не разбирате какво означава за мен да задържа това дете… Не ме
издавайте, не бъдете гаднярки! Моля ви, помогнете ми, искат да ме убият…
— Но защо? — трепна Асусена, преставайки да плаче, силно разтревожена за
бъдещето на своето дете.
— Понеже си бременен? — попита Кукита.
— Не, нищо подобно! Затова само ме изгониха, искат да ме убият, защото Исабел
е неблагодарница… Наистина! Представяте ли си да постъпи така с мен, а й бях дясна
ръка в продължение на толкова години! Какво ли не съм правил за нея. Отгатвах й
мислите. Работих хиляди допълнителни часове. Нямаше задача, която тя да ми възложи
и аз да не изпълня на мига… Е, единственото, което нямах сърце да направя, бе да
убия нейната дъщеричка…
— Дебелата ли?
— Не, другата, която роди преди нея… Слабичка, прелестно красива… Как си
мислите, че щях да я убия, след като така си мечтаех да имам дете! Никога!
— Тогава кой е убил момиченцето? — попита Асусена.
— Никой, аз щях да се радвам да я задържа, но не можех. Тъй като работех
прекалено близо до доня Исабел, тя, рано или късно, щеше да разбере и представяте
ли си тогава! Просто я заведох в едно сиропиталище…
Думата „сиропиталище“ като леден дъжд прониза тялото на Асусена и заблъска в
гръбначния й стълб спомена за студеното място, на което бе прекарала цялото си
детство. Хладните тръпки я сближиха с това бедно момиченце, което точно като нея бе
израсло без семейство.
— Какъв ужас! Това трябва да е било едно от най-неприятните очарования в
живота ти! — възкликна Кукита, блясвайки с неподражаемия си езиков стил.
— Да — отвърна Екс-Асусена, без да разбира много добре какво бе искала да й
каже Кукита.
— А защо е заповядала да я убият? — попита Тео, намесвайки се за първи път в
този разговор между „жени“.
— Ами защото астралната карта на детенцето сочела, че то можело да я свали от
някакъв висок пост, който тя щяла да заеме… Но според мен е било от чиста лошотия…
Не знам защо господ й даде деца на тази, след като въобще не ги обичаше. Трябва да
видите как се държи с другата си дъщеря, и то само защото е пълничка, горката!
— Ей, ей, ама още не си ни казал защо искат да те убият — обади се Кукита.
— Ами защото, когато ми заяви, че повече не иска да се мяркам наоколо, аз се
почувствах много зле, нали разбирате, проклетницата ме изхвърляше! Не можах да се
въздържа и почнах да мисля как ми се ще дъртата кифла да се превърне в прокажен
плъх и върху нея да падне космически кораб и да я размаже цялата, и в това време
влезе един от менталните аналитици, които ни снимаха мислите. Каза й какво излиза
на екрана и може да си представите как реагира тя…
— А после защо не те убиха? — попита Кукита, леко разочарована, че са го
оставили жив.
— Ами защото моят другар Агапито не посмя. Каза й, че ме е разпаднал, но това
не беше вярно. Кри ме в стаята си, докато не пристигнахме на Земята, защото… ами…
защото аз му харесвах, и понеже май искаше ние… И после ме остави тук, за да помоля
за помощ Девата от Гуадалупе, защото той вече нямало да може да направи нищо за
мен, обаче виждате, даже време нямах да я помоля за чудото…
— Чакай, аз имам един въпрос. Как така менталният фотоапарат е заснел
истинските ти мисли? — попита го Асусена.
— Както ги снима…
— Не може да бъде. В моето тяло, тоест в твоето тяло има вграден
микрокомпютър, който излъчва положителни мисли. Невъзможно е с този компютър да са
фотографирали истинските ти мисли…
— Така ли? Ами може тоя компютър, дето ми е в главата, да е отказал… Или да
се е побъркал, или и аз не знам какво, обаче Исабел страшно се ядоса…
Асусена си спомни, че докторът й бе споменал, че апаратът му се намира още в
изпитателна фаза, и много се зарадва. Това означаваше, че микрокомпютърът в главата
на Исабел можеше да й създаде сериозни проблеми по време на дебата, който щеше да
се проведе след броени часове. Въпросният дебат имаше за цел да проучи миналите
животи на кандидат-президентите, за да се види кой от двамата има по-чисто минало.
Всеки един поотделно трябваше да се подложи на регресия под действието на музика.
Разбира се, за случая се подбираха мелодии, които биха предизвикали в подсъзнанието
пряка връзка с мрачни и зловещи събития. Дано апаратът на доктор Диес откажеше при
Исабел точно както бе отказал и при Екс-Асусена! Щеше да лъсне пред очите на целия
свят като измамница.
Трябваше да гледат дебата! Не можеха да го пропуснат, но първо трябваше да
открият Хулито, когото бяха забравили сред тълпата. Най-сетне го откриха да продава
билети за пречистване в Ел Посито. Преди да излезе от жилищната сграда, Асусена се
спря на входа, за да предложи на Екс-Асусена да избяга заедно с тях. Екс-Асусена
искрено й благодари.
— Не ми благодари. Не го правя от добро сърце, а защото искам да бъда близо
до мъжа, който ще роди детето ми.
— Исусе Христе! — ахна Екс-Асусена. Не можеше да повярва, че в тялото на тази
дребна старица се намира душата на Асусена.
— Да, аз съм. Вече може да разкараш тая идиотска физиономия. Не успя да ме
убиеш, но не съм забравила, че се опита, негоднико.
Тъкмо когато Екс-Асусена се канеше да поднесе на Асусена извинение, че я е
убила, чуха бягащи стъпки, които ги накараха да се шмугнат обратно в сенките.
Мълчаливо видяха как Родриго и Ситлали се пъхат във входа. Ситлали беше ужасена. Из
целия град бяха разлепили плакати с нейната аурография. Беше обвинена заедно с
Родриго, или по-скоро с тялото, което Родриго заемаше, че са съинициатори на
атентата срещу господин Буш. Щом зърна Асусена, Тео и Кукита, Ситлали се затича към
тях, прегърна ги, ужасно развълнувана, и ги помоли за помощ.
— Сега можело, а? Ами когато ние имахме нужда да си солидна с нас? — обвини я
Кукита.
Асусена не позволи да започне поредица от взаимни обвинения. С огромна радост
приветства с добре дошли Родриго и Ситлали и благослови клеветниците, които ги бяха
принудили да се върнат при тях.

Къщата на Тео приличаше на филиал на Ла Виля. Беше се превърнала в

принудително убежище за всички. Асусена, Родриго, Кукита и Хулито не можеха дори да
припарят до своя блок, домът на Ситлали беше изравнен със земята, домът на Екс-
Асусена, освен че бе под наблюдение, беше и доста пострадал от земетресението — ето
защо никой от тях нямаше друг избор, освен да приеме любезната покана на Тео. Той
живееше в малък апартамент в Тлателолко. Тлателолко беше неговото „място“ в
продължение на няколко прераждания, така че там живееше по-добре отвсякъде.
В момента всички седяха пред телевизора и наблюдаваха дебата между двамата
кандидати за световен президент на Планетата. И Тео като Кукита имаше само
триизмерен телевизор, но никой не се оплака. Единственото, което ги интересуваше,
бе да видят момента, в който Исабел ще стане за смях. Асусена беше много отчаяна,
че не вижда. Понеже Тео приготвяше вечеря за всички, Кукита бе натоварена със
задачата да й казва на ухо какво се случва — което беше истинско нещастие за
Асусена. Кукита не можеше да дъвче дъвка и да ходи едновременно. Никога не беше
успявала да изпълнява две действия наведнъж — така че сега ту гледаше телевизия, ту
разказваше какво се случва. Оставяше интересните събития да я погълнат и не
обелваше и зъб, за да може да се концентрира върху кадрите. Асусена трябваше да я
разпитва час по час. Най-лошото бе, че нямаше по-добър избор. Родриго и Ситлали
използваха и най-малката възможност, за да се целуват, и нямаха време за никой
друг, освен за себе си. Екс-Асусена беше истинско бедствие — разказваше повече от
това, което виждаше, и нямаше начин да му затворят устата, щом започнеше да
бърбори. Хулито вече беше полупиян и ръсеше само глупости, така че единственият й
вариант оставаше Кукита, а това бе отчайващо. Не само защото млъкваше внезапно, но
и защото заспиваше на скучните моменти и тогава Асусена не знаеше дали случващото
се е прекалено интересно, или пък прекалено досадно. В този момент наистина беше
досадно. Последните десет живота на европейския кандидат бяха най-скучните, които
някой би могъл да си представи. Кукита беше заспала толкова дълбоко, че дори не
хъркаше. Асусена изобщо не обичаше тишината, потапяше я в пълен мрак. Имаше нужда
от глас, за да остане свързана с настоящето, иначе слухът й ставаше подвластен на
мелодиите, които слушаха кандидат-президентите, и тя започваше да блуждае.
Изгубваше се в тъмнината, на която бе осъдена, и пътуваше към миналите си животи. В
това нямаше нищо лошо, но не това целеше. Жадуваше да бъде първата, която ще узнае
дали компютърът на Исабел ще се издъни, или не. Щом дойде редът на Исабел, в стаята
настъпи тишина. Всички стискаха палци, молейки се апаратът да се развали. Първите
три живота минаха без проблем. Бъркотията започна, когато стигнаха до живота й като
Майка Тереза. В началото всичко вървеше много добре. Картините от живота й на
„светица“ започнаха да излизат на екрана кристално ясно. Видя се как носи
недохранено дете в Етиопия, как раздава храна на прокажени, но не щеш ли,
микрокомпютърът най-сетне отказа!
Родриго изкрещя:
— Това е собствената ми регресия! Тази жена бях аз!
Асусена го чу и се стресна. Рязко се върна от мястото, на което бродеше.
Мълчанието, не само на Кукита, но и на всички останали, я бе оставило в плен на
музиката и тя бе получила регресия. Не беше стигнала много далеч. Само до момента
на своето раждане в настоящия живот. Откри, че раждането е било мъчително. Пъпната
връв се беше увила три пъти около врата й. Три пъти! Бе се родила на практика
мъртва. Лекарите я бяха съживили, но тя за малко да успее да се самоубие. Причината
да иска да го направи бе, че знаеше, че майка й ще бъде не друга, а самата Исабел
Гонсалес. Сега разбираше, по дяволите! Тя беше дъщерята, която Исабел бе наредила
да убият като малка! И още по-лошо, Екс-Асусена, телохранителят, когото не можеше
да понася, защото я беше убил и й беше отнел тялото, беше човекът, който й бе
спасил живота, докато е била дете. Разбира се, ако тя, от една страна, му дължеше
живота, то, от друга, му дължеше смъртта — така че в момента бяха квит.
Крясъците на Родриго отново я сепнаха.
— Асусена! Чу ли ме? Този живот на Исабел е същият живот, който аз видях!
Асусена беше толкова смаяна от откритието, което току-що бе направила, че й
отне известно време да разбере това, което Родриго, подкрепян от нахалната Кукита,
се опитваше да й каже — че Исабел е ужасяваща убийца, че е набивала на кол, че е
премахнала девера на Родриго в друг живот, че сега най-после всичко ще се изясни,
че е станала за срам пред всички обитатели на планетата, че си го е заслужила,
задето е мръсница, че със сигурност ще я убият, понеже е измамила всички с
микрокомпютъра, инсталиран в главата й, че скоро всички ще бъдат вън от подозрение
и т.н., и т.н. Тези празни мечти се изпариха, когато Тео въдвори тишина и помоли
всички да насочат своето внимание към онова, което ставаше. Картината на телевизора
беше черна. Обяснението, което дадоха на зрителите, бе, че се е сринала
предавателната система. Абел Саблудовски четеше специално съобщение, изпратено от
Генералната прокуратура на Планетата, в което се даваше по-подробна информация. В
крайна сметка се опитваха да убедят населението, че кадрите, които бяха видели, не
съществуват, че са били причинени от саботаж на телевиртуалната станция с
единствената цел да злепоставят Исабел.
— Не е възможно! — възнегодуваха всички. — Нали много добре видяхме.
Асусена се отчая. Трябваше да докажат, че Исабел лъже. Това беше единственият
начин да я разгромят. Хулито бързо обяви залози дали ще успеят, или не. Песимистите
клоняха към провал, но не и Асусена. Тя не можеше да се примири. Беше готова да
понесе всички последствия, за да победи, дори с цената на въоръжена битка. Но не
беше толкова просто. Никой на Земята не разполагаше с оръжие. Тя и Хулито бяха
начертали план да организират истински размирици, но имаха нужда от пари, контакти
и космически кораб, за да пренесат оръжието, а нямаха нито едното, нито другото.
Най-лесното за момента бе да представят доказателства, че кадрите, които целият
свят бе видял, са автентични. Трябваше да ги намерят, но къде? Как й трябваше
кибернетичната спиритическа дъска! Беше се наложило да я оставят в космическия
кораб на Хулито, а космическият кораб на Хулито се намираше на една страшно
отдалечена от Земята планета. Сега и да се вайкат, нямаше полза! Не бяха имали
избор. Най-лошото беше, че по време на бягството бяха офейкали толкова бързо, че
снимките от регресията на Родриго, компактдиска, дискмена, на който го слушаше, и
африканската теменужка със снимките, свързани с убийството на доктор Диес, бяха
останали в нейния апартамент. Немислимо беше да ги вземат!
Асусена не знаеше откъде да започне. Потърси Тео и го прегърна. Имаше нужда
да й вдъхне покой. Беше така изтощена от мисли, че опразни своето съзнание и щом го
направи, диамантът, поставен на челото й, насочи Божествена светлина към душата й.
За миг Асусена получи невероятно просветление. Спомни си, че по време на
регресията, която бе провела с Родриго в космическия кораб, той бе споменал, че
Ситлали, индианката, която бе изнасилил през 1527 година, е изнасилила него през
1890. Следователно Ситлали беше деверът, който бе обезчестил Родриго, докато той е
бил брат на Исабел. Ако можеха да я подложат на регресия, щеше да се види как
Исабел я е убила. Как я беше яд, че не разполага с подходящата музика! Опита да се
утеши с мисълта, че дори да успееше да я подложи на регресия и да се сдобие с нови
снимки, те нямаше да й помогнат много, тъй като никой от тях не можеше да отиде в
полицията, докато ги издирваха като предполагаеми престъпници. Трябваше да намерят
нови доказателства от друго място. Внезапно Ситлали си спомни, че още пази
лъжицата, която толкова интересуваше Асусена. Асусена много се зарадва, но щом се
сети, че вече не разполагат с кибернетичната спиритическа дъска, помръкна. Би било
страхотно да получат анализ от лъжицата. Асусена си спомняше отлично, че на една от
снимките от регресията на Родриго в лъжицата се отразяваше лицето на изнасилвача и
на човека, който го бе приближил, за да го убие в гръб — сиреч лицето на Исабел,
когато е била мъж. Ето това щеше да е добро доказателство срещу кандидатката! Как я
беше яд, че няма начин да се сдобие със снимката! Кукита предложи да се опитат да
направят регресия на лъжицата. Останалите й се подиграха, но Асусена намери доста
смисъл в нейната идея. Всички предмети вибрират и са чувствителни към музика с
огромното предимство, че нямат емоционалните блокажи, които имат хората.
Единственото неудобство бе, че не разполагаха с музика, за да я накарат да вибрира,
нито с ментален фотоапарат, за да запишат спомените й. Кукита предложи да изпее
акапелно един чудесен дансон. Тео измъкна от килера поочукан ментален фотоапарат,
който криеше там, и всички заедно отправиха молитви експериментът да проработи.
Родриго държа през цялото време лъжицата в ръка, за да активизира спомените от
живота, който ги интересуваше. А Кукита, абсолютно невъзмутимо, запя с цяло гърло
дансона „За негова милост“.
Кукита отнесе оглушителни аплодисменти, които страхотно погъделичкаха егото
й. Гласът й, с по-мощно тонизиращо въздействие дори от амоняк, успя да измъкне от
лъжицата и последния спомен от сцената с изнасилването. Всички бяха щастливи.
Образите бяха много ясни. Въпреки това отражението беше много малко. Наложи се Тео
да отиде до своя компютър, за да направи увеличение. По този начин получи ясно
изображение на лицето на Исабел (мъж) в момента, в който убиваше брат си, тоест
Ситлали (мъж). Но в никакъв случай не можеше да се каже, че вече са решили проблема
си. Тази улика служеше, за да докаже на самите тях, че са на прав път в своите
догадки, но един добър адвокат би я отхвърлил за секунди като доказателство за
престъпния характер на Исабел. Защитата можеше да пледира, че образът от лъжицата е
бил манипулиран. Което беше жалко, защото снимката беше много добра.
Асусена беше отчаяна, че не може да анализира снимката лично. Единственият
начин да я пресъздаде в своето съзнание, бе разказът, който Родрито й предаваше.
Докато си я представяше, Асусена почувства, че е на път да открие изгубена следа.
Внезапно извика — беше я открила. Според онова, което чуваше, в отражението на
лъжицата на преден план се появявало лицето на Ситлали (мъж), на втори план това на
Исабел (мъж), а на трети, горната част на някакъв витраж. Пулсът й се ускори за
секунди. Описанието на витража съвпадаше напълно с цветното стъкло, което бе видяла
да се срутва върху нея в живота й през 1985 г. Пред очите й изникна земетресението
с предишната страшна сила. За хилядни от секундата отново видя как Родриго я взема
на ръце, видя как таванът се стоварва отгоре им, отново усети объркването, болката,
тишината, прахта, кръвта, пръстта, обувките, крачещи към мястото, където лежеше,
ръцете, повдигащи камъка, който накрая щеше да пръсне главата й… и секунда преди
удара съзря омразата, изкривила лицето на Исабел. Спомни си, че точно в този миг бе
обърнала глава в опит да избегне камъка, и съзнанието й внезапно престана да
работи. Замрази спомените й в един-единствен образ. Преди да умрат, очите й бяха
успели да зърнат Пирамидата на Любовта, затрупана под руините на нейната къща. Беше
сигурна. В съзнанието си бе запечатала сцената, в която Родриго бе изнасилил
Ситлали. Мисловните й мастурбации я бяха връщали безброй пъти към нея, а и тя
помнеше, че Родриго бе споменал, че изнасилването на Ситлали е станало върху
Пирамидата на Любовта. Това бе същата пирамида, която тя бе видяла под своята къща,
преди да умре. Сега оставаше само да разучи къде се намира тази къща, за да намери
местоположението на пирамидата. След като не можеше да си върне докрай своята
сродна душа, можеше поне да изпълни мисията си в живота.
Помоли Тео за помощ и той бързо пристъпи към действие. С помощта на махало и
карта за броени минути откри точното място, на което се намираше въпросната къща.
Екс-Асусена нададе сподавен вик. Мястото, което сочеше махалото, бе точно адресът
на Исабел! Това усложняваше всичко. Екс-Асусена потвърди, че в двора на къщата
действително имало пирамида, която напирала да излезе навън. Асусена заяви, че сега
наистина са загазили, понеже къщата на Исабел бе непробиваема крепост, до която
никой от тях нямаше достъп. Екс-Асусена я успокои. Имало начин да проникнат в
крепостта и той бил чрез Кармела, сестра й дебеланката. Кармела много обичала Екс-
Асусена. Той бил единственият човек, който я дарил с обич, когато била малка, който
бдял над нея, докато била болна, който пишел училищните й домашни с нея, който й
носел цветя за рождените дни, който я водел на разходка в неделя, който й казвал,
че е красива, и който винаги я целувал за лека нощ. Заради това бил повече от
сигурен, че ако я помоли за помощ, тя нямало да му откаже, понеже му била като
осиновена дъщеря.
— Нещо повече, тя няма да има нищо против да използваме помощта й, за да
унищожим майка й, защото всъщност никога не я е обичала. Омразата помежду им винаги
е била взаимна — заключи той.
 Тео отбеляза, че всички революции са се зародили благодарение на
озлоблението, което оставя този вид връзки. В един определен момент всички
отритнати, забравени и засегнати се обединяват срещу силния. Лошото е, че когато
побеждават и правителството се сменя, засегнатите искат единствено да си отмъстят и
започват да постъпват досущ като хората, които са ги предшествали, докато друга
група недоволни не ги свали от властта. За нещастие така стоят нещата. Хората
виждат ясно неправдата само когато са потискани, но щом се доберат до властта,
започват да я използват без милост срещу целия свят, само и само да не ги свалят от
трона. Много е трудно да издържиш изпитанието на властта. Повечето хора се
превръщат в истински зверове, забравят всичко, което са научили, докато са били
част от народа, и извършват всевъзможни безчинства. Спасението за човечеството ще
дойде тогава, когато тези, които вземат властта, го направят в съответствие със
Закона за Любовта. Асусена не се съмняваше, че това би се случило в деня, когато
Пирамидата на Любовта започне да функционира нормално. Всички се съгласиха с нея и
започнаха да мислят план, за да се свържат с дебелата Кармела.
Беше наистина жалко, че в този момент, когато бяха на път да решат проблема,
когато вече имаха цялата информация в ръцете си, полицията дойде да ги арестува.
Процесът срещу Исабел беше изумително незачитане на Закона за Любовта.
Анакреонт съветваше Асусена. Мамон — Исабел. Нергал, началникът на тайната полиция
на Ада — защитата. Свети Архангел Михаил — прокурора. Демоните и Херувимите
отговаряха наравно за съдебните заседатели. Мамон се молеше. Анакреонт проклинаше.
И всеки гледаше да смачка другия на всяка цена. Битката беше кървава. Само най-
силният щеше да оцелее. Но беше невъзможно да се направи прогноза. Още в началото
на сблъсъка бе станало ясно, че двата лагера имат еднакви шансове да спечелят
победа.
Исабел се бе подготвила блестящо. Понеже знаеше, че трябва да воюва чисто —
тоест без помощта на микрокомпютър, се бе обучила при Черен Гуру. Бе взела под
внимание, че по-голямата част от съдебните заседатели ще бъде съставена от медиуми
и че ще бъде наложително да контролира, както поиска, образите, които съзнанието й
излъчва, за да успее да ги убеди в своята невинност. След месеци на усилени
тренировки Исабел вече бе способна да прикрива истинските си мисли и да проектира с
огромна сила образите, които й беше изгодно другите да наблюдават. Много сполучливо
бе попречила на медиумите да проникнат в съзнанието й. Беше ги объркала неимоверно.
Не й вярваха, но не намираха и подправени данни в показанията й. И така, Исабел
раздаваше удари под кръста пред очите на всички, без никой да усети.

__Първи рунд__
__Десен прав!__
Първият, който щеше да даде показания от страна на защитата, бе Рикардо
Родригес, мъжът на Кукита. Глупакът се бе оставил да го подкупят, за да се признае
за виновен за убийството на господин Буш. Исабел му бе обещала, че щом спечели
делото и вземе властта, ще го измъкне от затвора. Рикардо Родригес приемаше това за
факт и беше убеден, че до края на дните си ще живее като цар. Само дето не знаеше,
че Исабел не държи на честната си дума и че няма никакво намерение да му помага.
Рикардо сам си бе сложил въжето на шията. Междувременно бе повлякъл към дъното и
Кукита, Асусена, Родриго, Ситлали, Тео и Хулито, обвинявайки ги, че са негови
съучастници.

__Втори рунд__
__Кроше в черния дроб!__
Прокурорът бе отвърнал на получения удар с показанията на Екс-Асусена. Екс-
Асусена бе обяснил подробно какво е било неговото участие в престъпленията с
господин Буш, Асусена и доктор Диес. Разказа за начина, по който ги бе умъртвил, и
обвини Исабел, че е моралният подбудител на тези убийства. Показанията му бяха
успели да трогнат заседателите не само заради искреността на неговите думи, но и
заради деветмесечния му корем, който му придаваше ангелски вид.
 __Трети рунд__
__Удар под кръста!__
За да неутрализира положителния ефект от явяването на Екс-Асусена, защитата
бе призовала да свидетелства Агапито. Агапито каза, че Екс-Асусена действително е
участвал заедно с него във всички убийства, но че го е направил по негова заповед,
а не по заповед на Исабел. Обяви се за морален подбудител на престъпленията и
освободи Исабел от всякаква отговорност. Заяви, че сам е планирал убийствата. Не
успя да обясни своята мотивация да извърши подобен акт — единственото, което на
няколко пъти подчерта, бе, че е действал самостоятелно. С тези показания Исабел
завоюва голяма победа.

__Четвърти рунд__
__Ляв прав!__
След това прокурорът призова Кукита да даде показания, но адвокатът на
защитата категорично отказа да я приеме като свидетел. Миналото й на кинокритик я
превръщало в свидетел с крайно съмнителна репутация. Не поради факта че била
критик, а защото упражнявала професията си, водена единствено от завист. Под перото
й били излезли безброй злонамерени статии. Била се месила безцеремонно в личния
живот на всичко живо. В случаите, в които хвалила някого, го правила в резултат на
шуробаджанащина, а не в резултат на критичен и обективен анализ. Освен това в
досието й не фигурирало как е изкупила тези карми. Кукита не спря да повтаря, че ги
е изкупила, живеейки със своя съпруг, който е страшен негодник, но адвокатът на
защитата противопостави на това твърдение серия от аргументи в полза на Рикардо
Родригес, в които бе посочено, че той е светец и че тази, която винаги е правила
живота му черен, е Кукита. Кукита побесня, но не можа да направи нищо. Най-много я
хвана яд, че е пропуснала шанса да се изяви пред камерите на виртуалната телевизия.
Цял живот се беше подготвяла, в случай че някой ден се наложи да стане свидетел на
престъпление. Когато посещаваше пазара, се стремеше да запамети чертите на този или
онзи търговец, сякаш по-късно щеше да му прави устно описание. Или пък се стараеше
да запомни всички подробности от посещението. Колко хора има на сергията със
зеленчуци. Колко портокала е купила нейната съседка. С какви пари е платила. Дали
се е карала с продавачката за цената. Дали продавачката я е заплашвала с нож. И не
само това. Извратеното й подсъзнание я бе накарало да се замисли и за минималната
възможност да се превърне в жертва, вместо в свидетел, така че беше готова и за
този случай. Никога не излизаше от къщи със скъсано бельо или чорапи. Ужасяваше се
от мисълта да отиде в Бърза помощ и лекарите, след като я съблекат, да си дадат
сметка за нейната немарливост. Цял живот подготовка за нищо!

__Пети рунд__
__Силно кроше в черния дроб!__
С оглед на претърпения неуспех, прокурорът призова на скамейката Ситлали.
Показанията й можеха да нанесат големи щети. По време на своята присъда в Затвора
за реадаптация, тя бе имала повече от достатъчно време да работи върху миналите си
животи. Сега отлично знаеше кои са причините, които я бяха държали свързана с
Исабел. Започна своите показания, разказвайки живота си през 1527 година. В този
живот Ситлали убила сина на Исабел. Исабел умряла, изпълнена с омраза срещу нея. В
следващия им живот заедно тя и Исабел били братя. Ситлали изнасилила съпругата на
своя брат, а в отговор Исабел я убила. Тогава Законът на Любовта се опитал да
уравновеси връзката помежду им, карайки ги да се преродят в майка и дъщеря, за да
види дали кръвните връзки ще преодолеят омразата, която Ситлали изпитвала към
Исабел. Това изобщо не помогнало. Исабел така и не обикнала дъщеря си. Като малка
все някак я понасяла, но щом достигнала юношество, започнала да я възприема като
явен враг. Исабел била разведена. След години се запознала с Родриго и се влюбила в
него. Двамата се оженили, когато Ситлали била дете. Когато Ситлали започнала да се
превръща в госпожица, Родриго започнал да гледа на нея с други очи, за ужас на
Исабел. Докато един ден не се случило онова, от което Исабел толкова се страхувала.
Родриго и Ситлали избягали от къщи и станали любовници. Исабел открила, че живеят в
една полуразрушена къща в центъра на града. Ситлали била бременна и се наслаждавала
пълноценно на любовта си. Исабел била бясна. Ревността я подлудявала. В деня на
земетресението от 1985 година изтичала в къщата на любовниците — не за да види дали
дъщеря й е жива, а защото искала да се увери дали Родриго е оцелял след
земетресението. Двамата били загинали, но под отломките Исабел открила жива
Асусена, която в този живот била нейна внучка. Заслепена от омраза, Исабел разбила
с камък главата на момиченцето, което издъхнало на мига.

__Шести рунд__
__Безмилостен удар под кръста!__
Този разказ бе навредил значително на Исабел, но както винаги, когато
изглеждаше, че вече са я сразили, адвокатът на защитата преобръщаше напълно нещата
и променяше всичко в нейна полза. Първо, поиска от Ситлали да предостави
доказателствата, които има, за да подкрепи своите показания. Ситлали нямаше такива.
Много години преди това Исабел я бе открила и възползвайки се от един момент, в
който тя лежеше в болница, бе програмирала съзнанието й, така че никога да не успее
да си спомни животите, в които е била свидетел на престъпленията, извършени от
Исабел. Кой знае с какви методи си бяха послужили в Затвора за реадаптация, за да й
осигурят достъп до тези животи, но едно бе тя да може да влезе, а съвсем различно
да извади информацията на бял свят. Съзнанието й бе неспособно да проектира
образите, които виждаше. Единствената, която знаеше паролата, за да анулира
програмирането, бе Исабел, но тя не беше толкова глупава да я каже. Така че
показанията на Ситлали не доведоха до абсолютно нищо.
От друга страна, адвокатът на защитата настоя, че през 1985 година Исабел не
е била Исабел, а Майка Тереза. Припомни на съдебните заседатели, че Исабел е бивша
„светица“, която е достигнала много висока степен на еволюция и не лъже. Накара ги
да я погледнат в очите и да се уверят сами, че е невинна за престъпленията, които й
се приписваха.
Исабел издържа проницателния поглед на медиумите много уверено. Заседателите
не откриха в очите й нито следа от лъжа. Всичко се нареждаше точно както го бе
планирала. Бе сигурна, че никой няма да успее да докаже нищо срещу нея. Веднага
след дебата бе извадила микрокомпютъра, инсталиран в главата й, и сега не
съществуваше никакво доказателство, че той някога е бил там. Бе наредила да взривят
къщата й, за да премахне възможността да анализират нейните стени. Те биха били
ключови свидетели. За щастие вече нямаше нито следа от тях. Единственото, което
донякъде бе излязло извън нейния контрол, бе експлозията. Тя бе изкарала на
повърхността пирамидата, която се намираше в двора на къщата. Но до по-сериозни
последствия не се бе стигнало. Преди полицията да пристигне, за да разследва
предполагаемия атентат, Исабел бе успяла да намери сред отломките върха на
Пирамидата на Любовта. Този камък бе единственото, което я притесняваше. Беше го
хвърлила на дъното на Ел Посито в Ла Виля. Бе напълно сигурна, че там никой няма да
успее да го види. Докато Пирамидата на Любовта не действаше, хората щяха да
концентрират своята любов върху себе си и нямаше да могат да видят в отражението на
водата друго, освен собствения си образ. Това бе най-доброто място, на което да го
скрие. Там никога нямаше да го намерят, следователно никога нямаше да могат да
докажат нейната вина. Можеше да бъде спокойна. Този камък от розов кварц, с който
тя бе умъртвила Асусена през живота от 1985 година, не можеше да плава.
След това Кармела се яви да даде показания като свидетел на защитата. Кармела
бе наистина неузнаваема. Осемте месеца, които бяха изминали от началото на процеса
срещу майка й, я бяха преобразили напълно.
Главната причина бе, че Кармела се беше свързала със сестра си, и това й бе
дало различен поглед към света. Срещата помежду им се бе оказала изключително
ползотворна. Толкова се бяха обикнали, че Кармела, от чисто удоволствие да се усеща
приемана и ценена, бе отслабнала двеста и четиридесет килограма. Първата среща
между двете се бе осъществила в залата за посещения на Затвора за реадаптация „Хосе
Лопес Гидо“*. Асусена бе осъдена на седем месеца лишаване от свобода. В крайна
сметка те се бяха оказали най-приятните седем месеца в целия й живот, тъй като
първото нещо, което правеха с хората, които постъпваха в затвора, бе да ги подложат
на изследване, което да определи колко отрицание и неприязън са натрупали в себе
си. Въз основа на това се изработваше план, който да преодолее липсата на любов,
защото съзнаваха, че тя стои в основата на престъпността, обвинението, агресията,
озлоблението. Човек не изтърпяваше, а се наслаждаваше на присъдата. Тя беше
истинско удоволствие. Колкото повече неприязън, толкова повече ласки. Престъпниците
се интегрираха обратно в обществото чрез грижи и любов. Ако по време на
изследването се откриеше, че даден престъпник не страда от липса на любов, а е бил
под въздействието на някой зъл дух, тогава го изпращаха в затвора „Негро Дурасо“**,
специализиран в екзорсизъм, докато не се освободеше от лошата си компания.
[* Мексикански специалист и инструктор по личностно израстване, духовно
канализиране и шамански лечебни техники. — Б.пр.]
[** Артуро Дурасо Морено (1924–2000) или „Черния Дурасо“ — мрачен и
противоречив персонаж от политическата и полицейска сцена на Мексико през
седемдесетте години на ХХ век. — Б.пр.]
Така бе станало и с Хулито. Бяха го пратили в затвора „Негро Дурасо“ под
претекст, че е обладан от демон и че в дома му са открили огромен арсенал от
експлозиви. Нищо подобно. Ставаше въпрос за няколко ракети и фойерверки, които
използваше в своите спектакли на Интерпланетарния Панаир, но нямаше как да убедят
властта в невинността му. Асусена, Родриго, Кукита, Екс-Асусена, Ситлали и Тео ги
бяха вкарали в затвора „Хосе Лопес Гидо“, но в крайна сметка всички си бяха
прекарали чудесно. Двете институции разполагаха с първокласни астроаналитици.
Родриго дори бе започнал да си връща паметта. Близостта на Ситлали му влияеше много
благотворно. Бяха ги настанили в обща спалня. Там, сред непрестанните оргазми,
миналото му бе започнало да изплува. Разбира се, не беше успял да си възстанови
паметта от животите, през които бе станал свидетел на убийствата на Исабел. На
астроаналитиците им липсваше паролата. Без нея нямаха достъп до подсъзнанието.
Родриго много добре знаеше, че Исабел я знае. Но как да й я измъкне? Победата над
Исабел изглеждаше напълно невъзможно начинание. Тя командваше парада.

__Седми рунд__
__Яка тупалка!__
Исабел знаеше, че е спечелила битката, и съвсем спокойно чакаше показанията
на Кармела. „Слава богу, че отслабна!“ — помисли си тя. Вече не се срамуваше от
нея. Стройната Кармела беше много красива. Предизвикваше погледи на възхищение.
Исабел много се гордееше с нея и дори започваше да я обиква.
— Как е вашето име?
— Кармела Гонсалес.
— Каква е роднинската ви връзка с обвиняемата?
— Аз съм нейна дъщеря.
— Колко години сте живели с майка си?
— Осемнадесет.
— През това време имало ли е случай, в който сте я виждали да лъже?
— Да.
Шушукане обиколи залата. Исабел стисна устни. Адвокатът на защитата напълно
се обърка. Това не беше в неговите планове.
— Кога е станало това?
— Много пъти.
— Бихте ли могла да бъдете по-конкретна и да ни дадете пример?
— Да, разбира се. Каза ми, че съм единствено дете.
— А това не е ли вярно?
— Не. Имам сестра.
Адвокатът на защитата потърси с поглед Исабел. Той нямаше никаква представа
за тази информация и тя изобщо не му харесваше. Можеше да се окаже много опасна.
Исабел бе зяпнала от изненада. Не можеше да си представи откъде Кармела се е
сдобила с тази информация.
— Откъде знаете?
— Съобщи ми го Росалио Чавес.
 — Телохранителят, който майка ви неотдавна е уволнила?
— Да, същият.
— И вие вярвате на информация, предоставена ви от човек, който очевидно е
недоволен, че наскоро са го уволнили?
— Възразявам! — обади се прокурорът.
— Приема се — отвърна съдията.
Кармела вече нямаше защо да отговаря на въпроса. Адвокатът на защитата обърса
лице. Не знаеше как да излезе от кашата, в която се намираше.
— А вие смятате ли господин Росалио Чавес за човек, на когото може да се
вярва?
— Не само това, смятам го за истинската си майка.
Вълна от коментари заля цялата зала. Екс-Асусена се разплака от вълнение.
Никога не беше очаквал подобно публично признание за държанието си като приемна
майка. Лицето на Исабел се изкривяваше с всяка изминала минута. „Гадна дебелана, ще
ми платиш за това!“, помисли си тя. Исабел направи знак на своя адвокат и той
изтича да се консултира с нея. Исабел му прошепна нещо на ухо и адвокатът се върна
към разпита подготвен с много добър въпрос.
— Вярно ли е, че цял живот сте страдали от затлъстяване?
— Да, вярно е.
— А вярно ли е, че този проблем ви е причинявал много търкания и сблъсъци с
вашата майка?
— Да, вярно е.
— А не е ли вярно също така, че ужасно сте завиждали на майка си, защото тя е
можела да яде всичко, без да пълнее?
— Така е.
— А вярно ли е, че затова сте решили да й отмъстите, като сте дошли тук да
свидетелствате срещу нея, без да може да докажете своите думи?
— Възразявам! — извика прокурорът.
— Приема се — отвърна съдията.
Кармела знаеше, че няма защо да отговаря на въпроса, но искаше да го направи.
— Господин съдия, бих искала да отговоря. Може ли да го направя?
— Заповядайте.
— Онова, което ме накара да дойда да свидетелствам, е желанието ми да има
правосъдие. Аз няма за какво да завиждам на майка си, понеже, както сами може да
видите, съм по-слаба от нея — Кармела измъкна от чантата си парче цветно стъкло и
го подаде на съдията. — Позволете ми да ви предам това парче от витраж като
доказателство за моите думи. Ако го анализирате, ще видите, че не лъжа.
Кармела беше постъпила много умно. Първо, защото бе взела парчето цветен
витраж по молба на Екс-Асусена, преди Исабел да взриви къщата, и второ, защото го
бе предоставила като доказателство, че Исабел я е излъгала относно съществуването
на сестра й. Защото, за да могат да получат картина от събитията, на които витражът
е присъствал, трябваше да анализират цялата му история. От момента на неговата
изработка до настоящето. Разбира се, по време на анализа на бял свят излязоха едно
по едно престъпленията на Исабел. Първото бе случката от 1890 година. От високото
витражът бе станал свидетел на появата на Исабел (мъж) в стаята, където Ситлали
(мъж) изнасилваше Родриго (жена), и бе видял много добре как Исабел забива ножа в
гърба й. Тези картини съвпадаха изцяло с кадрите, които целият свят бе видял в деня
на дебата. Единствената разлика бе, че бяха разказани от друга гледна точка. По-
нататък се появиха образите от престъплението с Асусена, станало през 1985 г.
Кадрите бяха размазани, понеже витражът, както и цялата къща, се люлееше насам-
натам заради земетресението. От високото той бе запечатал момента, в който Родриго
влиза в спалнята и взема дъщеря си на ръце. Преди да стигне до вратата, върху
Родриго се сгромолясва една греда и го убива. После се виждаше само прах и тъмнина.
Внезапно Исабел влиза в помещението и намира сред отломките мъртвите Родриго и
Ситлали. Плачът издава присъствието на момиченцето. Исабел го приближава и вижда,
че е още живо. Тогава взима в ръце един камък от розов кварц и го стоварва зверски
върху неговата главичка. С омраза. Без милост. Снимката показваше напълно ясно
невъзмутимото лице на Исабел, само няколко години по-млада в сравнение със сегашния
живот, в момента на удара. Исабел несъмнено беше същата онази жена, която бе убила
това момиченце!
Накрая се появиха снимките на Исабел през 2180 година, с бебе на ръце. В
стаята я чакаше Екс-Асусена, все още в тялото на Росалио Чавес. Исабел му подава
малката и му нарежда да я разпадне за сто години. Росалио поема детето на ръце и
излиза от стаята.

__Осми рунд__
__Нокаут!__
С Исабел беше свършено. Защитата бе останала без аргументи. Прокурорът помоли
съдията за разрешение да разпита Асусена Мартинес. Обясни, че Асусена е онова
момиченце, което Исабел е заповядала да премахнат, но което за щастие не е било
убито. Тя беше жива и готова да даде показания. Съдията му разреши. Асусена прекоси
залата с твърда крачка. По пътя срещна Кармела и двете си размениха топла
прегръдка.
Исабел усети, че силите я напускат. Дъщеря й беше жива! Не бе успяла да
надвие съдбата. Челюстите й тракаха като кастанети. Усещаше, че нещастието чука на
вратата й и страхът я вцепени. Вече нищо не разбираше. Не искаше да гледа какво се
случва. Но любопитството я накара да се обърне, за да види за първи път Асусена. Не
можеше да приеме, че тази старица, която току-що бе влязла, е нейната дъщеря. Какво
ставаше?
Асусена седна на свидетелската скамейка и се приготви да даде показания.
Прокурорът започна разпита.
— Как е вашето име?
— Асусена Мартинес.
— С какво се занимавате?
— Астроаналитик съм.
— Това значи, че сте в постоянен контакт с предишните животи на други хора,
така ли е?
— Да.
— Някога имали ли сте желание да изпитате някои от преживяванията на своите
пациенти?
— Възразявам! — намеси се адвокатът на защитата.
— Отхвърля се — отвърна съдията.
— Да.
— Бихте ли ни казали кога?
— Да. Когато виждах пациенти, които бяха живели щастливо със своите майки.
— Защо?
— Защото майка ми ме е изоставила, когато съм била малка. Никога не съм я
виждала.
— А ако я бяхте видели, щяхте ли да я упрекнете, че ви е изоставила?
— Преди да вляза в Затвора за реадаптация, да.
— С какво престоят ви в затвора промени начина ви на мислене?
— С това, че вече простих на майка си не само че ме е изоставила, но и че два
пъти е заповядала да ме убият.
Асусена потърси с поглед Исабел. Слепите й очи бяха мъртви, но въпреки това
блестяха както никога. Исабел потрепера, когато усети тяхната тежест. Асусена
казваше истината. Тя не я мразеше. Никой никога не я беше гледал така. Всички около
нея я гледаха с боязън, с уважение, с подозрение, но не и с любов. Исабел не
издържа повече и избухна в плач. Дните й на злодейка бяха приключили.

— Отсега нататък се задължавам да спазвам и да съблюдавам за спазването на

Закона на Любовта — Исабел, въпреки своето нежелание, трябваше да произнесе тези
думи, с които процесът срещу нея приключи. Бяха я направили консул на Корма като
част от нейното наказание. От днес нататък единствената й мисия щеше да бъде да учи
местните да опознават Закона на Любовта.
Думите й имаха най-голям ефект върху Ситлали и Родриго. Паролата, която
отключи паметта им, бе именно думата „любов“, произнесена от Исабел. Щом я чу,
Родриго се почувства като Ной в деня, в който потопът е свършил. Натискът, който
чувстваше върху своето съзнание, изчезна. Постоянната му нужда да слага неща по
местата им, се изпари. Той изпусна дълбока въздишка, след която го обзе съвършен
покой. Очите му срещнаха тези на Асусена и настана светлина. Веднага позна в нея
сродната си душа. Изживяха повторно своята първа среща, с тази разлика, че сега
имаха публика. Когато престанаха да чуват космическата музика, изгарящият от любов
Родриго помоли Асусена да се омъжи за него още същия ден. Всички приятели ги
съпроводиха до Ла Виля. Първо минаха през Ел Посито, за да спазят ритуала, и щом се
наведе, за да гребне вода, Родриго откри на дъното върха на Пирамидата на Любовта.

Когато поставиха камъка от розов кварц на неговото място, в далечината заехтя

звукът на раковина. Въздухът се насити с ухания. Смесица от царевична питка и
прясно изпечен хляб. Теночтитлан се появи под формата на холограма. Над него
изплува Мексико от колониалната епоха. И като някакво невероятно чудо, двата града
се сляха. Гласовете на науатълските поети запяха в унисон с испанските монаси.
Очите на всички присъстващи успяха да проникнат в очите на останалите без всякакъв
проблем. Не съществуваха никакви бариери. Чуждият стана свой. За миг сърцата и на
едните, и на другите се разтвориха за Божествената любов. Почувстваха се част от
едно цяло. Любовта ги връхлетя внезапно. Заля всяко кътче в телата им. Понякога
плътта не успяваше да я задържи. Любовта напираше да излезе и образуваше безброй
издатини по кожата, през които покълваше истината. Както се изрази Кукита, това
беше спектакъл без каталог.
Любовта помете като ураган всяка следа от омраза и неприязън. Никой не успя
да си припомни по каква причина се е отчуждил от някое скъпо същество. Прероденият
Уго Санчес забрави, че Мехия Барон не го е пуснал в игра на световното първенство
по футбол през 1994 г. Кукита забрави побоите, които нейният съпруг й бе нанасял
цял живот. Кармела забрави, че Исабел я е наричала „прасе“. Хулито забрави, че е
харесвал само жени с пищни задници. Котките забравиха, че мразят мишките.
Палестинците забравиха ненавистта си към евреите. Внезапно изчезнаха расистите,
насилниците. Телата забравиха раните от нож, от куршум, драскотините, ритниците,
мъченията, ударите и разтвориха пори, за да поемат ласката, целувката. Слъзните
жлези се приготвиха да заронят сълзи от радост. Гърлата — да застенат от
удоволствие. Мускулите на устата — да се разтегнат в широка усмивка. Мускулите на
сърцето — да се разпънат до краен предел, докато не родят чиста любов. Точно като
корема на Екс-Асусена. Времето й да роди беше настъпило. Сред суматохата от любов
на бял свят се появи красиво момиченце. Роди се без никаква болка. В абсолютна
хармония. Появи се в свят, който го приемаше с отворени обятия. Нямаше защо да
плаче. Нито пък защо Екс-Асусена да остава на Земята. С това раждане мисията й бе
приключила. Тя се сбогува нежно с дъщеря си и умря, смигвайки с око. Родриго подаде
детето на Асусена и тя го прегърна. Не можеше да го види с очи, но знаеше прекрасно
как изглежда. Асусена поиска с цялата си душа да има младо тяло, за да може да се
грижи за него. Боговете се смилиха над нея и й позволиха отново да заеме старото си
тяло, като награда за усилието, което бе положила, за да изпълни своята мисия. Щом
Асусена си върна тялото, мисията на Анакреонт приключи. Така той успя спокойно да
замине, за да се наслади на медения си месец. По време на процеса се беше сгодил за
Павана и двамата наскоро се бяха оженили. Лилит, от своя страна, се бе омъжила за
Мамон. След броени месеци Павона роди херувимче, а Лилит — демонче.
На Земята цареше щастие навред. Ситлали намери сродната си душа. Кукита също.
Тео бе повишен. Кармела откри, че е безнадеждно влюбена в Хулито и двамата
незабавно сключиха брак. Най-после настъпи Редът и всички въпроси се изясниха.
Асусена научи, че й бяха възложили мисията да накара Законът на Любовта да заработи
като част от присъда. Тя бе най-голямата убийца за всички времена. Бе опустошила
три планети с атомни бомби, но Законът на Любовта, както винаги щедър, й бе дал
шанс да възстанови равновесието. За щастие на всички, бе успяла.

Усещам тайното, скритото:

О, чуйте, господа!
Такива сме,
смъртни сме,
един по един ние, човеците,
всички ще си тръгнем,
всички ще загинем на земята…
Като картина ще избледнеем.
Като цвят
ще изсъхнем
тук, на земята.
Като одежда от пера на птица сакуан,
на ценната птица с гъвкава шия,
ще изчезнем…
Помислете за това, господа,
орли и тигри,
дори да бяхте от яспис,
дори да бяхте от злато,
пак там ще отидете,
на мястото на безплътните.
Трябва всички да изчезнем,
никой няма да остане.
Несауалкойотъл, „Романси за владетелите на Нова Испания“

$id = 46503
$book_id = 10135
Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/46503
Сканиране: Еми, 2020
Корекция и форматиране: Epsilon, 2020
----

__Издание:__
Автор: Лаура Ескивел
Заглавие: Законът на любовта
Преводач: Десислава Антова
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман (не е указано)
Националност: мексиканска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 19 юли 2010
Редактор: Лили Табакова
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-954-529-809-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13917