Чети свободно… www.readbg.

com

Марио Рийдинг
Третият Антихрист

Четиристишия

От 1555 до 1558 година Нострадамус съставя 942 четиристишия.

Единствено Библията е продадена в повече екземпляри. Учените смятат,

че 77 от тези стихове предсказват възкачването на двама антихристи:
Наполеон и Хитлер.

Други 36 стиха (три шестици = 666 = белегът на звяра) се отнасят до

третия Антихрист.

Три от тях са написани на гърба на листа.

Du plus profond de I 'Occident d'Europe,

De pauvres gens un jeune enfant naistra,

Qui par sa langue seduira grande troupe:

Son bruit au regne d’Orient plus croistra.

(Index date: 35, Century Number: 3)

Tasche de murdre enormes adulteres,

Grand ennemy de tout le genre humain

Que sera pire qu ’ayeulx, oncles, ne peres

En fer, feu, eau, sanguin & inhumain.

(Index date: 10, Century Number: 10)

Du mont Royal naistra d’une casane,

Qui cave & compte viendra tyranniser,

Dresser copie de la marche Millane,

Favene Florence d’or & gens expuiser.

(Index date: 32, Century Number: 7)

В затънтените краища на Западна Европа

родители бедни ще добият отрок.

Тълпите той ще прилъгва със слова,

ще се разнесе славата му и на Изток.

(Показател: 35, Век: 3)

Белязан от сеч и прелюбодейства,

зъл враг на всеки човек,

ненадминат по кръвожадни зверства,

господар на вода и огън, и меч.

 (Показател: 10, Век: 10)

Върховни власт получил, сам роден в нищета,

народът си ще граби и плячкосва,

ще сбере хилядагодишна войска,

с живот и злато ще търгува,

Късметлията ще го зоват.

(Показател: 32, Век: 7)

Епиграфи

И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем; тогава небесата с

шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички
неща по нея ще изгорят.

II Петра 3:10

За първи път в това събрание Пиер бе смаян от безкрайното

разнообразие нa човешките умове, поради което никоя истина не се вижда
еднакво от двама души.

„Война и мир“, Лев Толстой

(прев. Константин Константинов)

Убийте едного и сте убиец.

Убийте милиони и сте император.

Избийте всички и сте бог.

„Размисли на биолога“, Жан Ростан

Безбрежен океан

Дивях се на безбрежен океан

и на бряг без океан;

на зора без тъма,

на нощ без зора;

а после на сфера,

която ни глупаци, ни мъдреци

знаеха къде е;

на небесносин купол, извисен

над земята, въртящ се - реещ се;

на процъфтяващ свят, незнаещ рай,

непознаващ ад, тайните им бяха скрити...

Домогвах се до вечно тайнство;

защото ме попитаха:,, Омагьосала ли те е мисълта? “.

Отвърнах: „Не знам; съветът ми е:

имайте търпение, докато сте живи.

Но всъщност, щом се установи мисълта

в съзнанието ми, лумна в пламъци жаравата

и покри ги неугасим огън “.

Рекоха ми: ,,Не къса цвете онзи,

който се има за „роден свободен“.

За брачния откуп не се пазари

изгарящият от любов, който увещава красавица

в спалнята ѝ! “.

Платих ѝ откупа и я имах на сватбата

цялата нощ, до зори.

Но открих, че съм сам. - По-точно

съм онази, за която се ожених - надлъж и нашир

любовта му да се разгласи:

защото към светлината на слънцето

прибавят се ясната луна, блестящите звезди;

укоряван като времето - макар Пророкът

(благословен да бъде!)

веднъж разкрил за своя Бог, че Той е времето.

 Ибн Ал Араби (1165 – 1240)

Тази книга е дар за съпругата ми.

Ченученка, Старай Орхей, Молдова

7 октомври 1982 г.

Дракул Лупей уби човек за първи път на дванайсет. На рождения си ден.

Четвъртък, 7 октомври 1982 г.

Стана неволно. По-късно обаче, когато си направи труд да размисли

върху случилото се, осъзна, че е било неизбежно. Също както беше неизбежно
едно момче да изгуби девствеността си. Но това — загубата на девствеността
— беше свършил година по-рано със сестра си Антанася.

Всъщност сестра му беше позволила той да направи с нея онова, което

вече бяха направили почти всички мъже в Ченученка по едно или друго време.
Адриан, бащата на Дракул, я продаваше в петъчните вечери, щом му
притрябваха пари за пиене, за неговата ракиу. Братът и сестрата спяха в една
стая в задната част на порутената дървена селска къща на бащата и още от
самото начало Дракул беше принуден да слуша какво се случва, а началото
беше някъде около десетия рожден ден на Антанася. Слуша в продължение на
четири години. И скоро, около първата си ерекция сам опита.
 Но убийството на човек беше по-хубаво. Къде-къде по-хубаво!

За да припечелва пари, Дракул си беше създал навика рано сутрин в

неделя да се настанява пред скалния манастир от тринайсети век „Старий
Орхей“, до отшелническата пещера, която се намираше на шест километра по
долината с бащината му къща. Отшелническата килия беше на двайсет минути
катерене от близкото село Бутучени. Намираше се на върха на дивото плато,
издигащо се над река Раут, само на няколкостотин метра от също толкова
зашеметяващата енорийска църква „Света Мария“.

Групата пещери от праисторическо време беше почти напълно

откъсната от външния свят, какъвто беше и участъкът, където се помещаваше
днес изоставената отшелническа манастирска обител, изградена високо на
масивните варовикови основи, надвиснали над пропастта. Тя беше всичко,
останало от някога процъфтяващия манастир „Пестере“. Из-висяваше се над
пейзажа, който приличаше на място на Марс, пренесено с извънземен кораб на
Гаето-Дакийското плато.

До основния параклис, който някога е бил част от доста голяма по площ

и подобна на пчелна пита структура под повърхността на платото, можеше да
се стигне само през здрава врата, оттам се слизаше по стълбище с площадка
към основната крипта. Дърворезби с височината на самата пещера украсяваха
стените на криптата, имаше и по някоя и друга мебел, пръснати по протритите
ориенталски килими. Религиозни сцени и древни икони висяха по стените.
Един-единствен тесен процеп пропускаше оскъдна светлина, а вратата, която
водеше към необезопасената с парапет каменна пътека, извисяваща се на шест
метра над реката, допускаше още малко виделина, защото беше напълно
покрита с прокъсана завеса от дамаска - дарение от щедра душа за
отшелническата обител, след като вече не е ставала за никаква друга употреба.

В тези дни тук живееше само един стар монах, който прекарваше
повечето от времето си в молитви, четене на Библията и рисуване на икони и
затова властите го търпяха. По тази причина Дракул успя постепенно да
превърне външната част на пещерния комплекс в свое владение.

Когато идваха туристически групи - вероятно млади комунисти,

представители на работниците от отрасъла по производство на коняк, или
номенклатурчици, пияни след посещението си във винарните в близките
Крикова или Кожушна, зажаднели за глътка високопланински въздух - Дракул
ги причакваше. Според това, дали туристите са пияни или трезви, дали имат
официални екскурзоводи или нямат, той решаваше дали да се покаже и да
предложи услугите си:
 - Дайте ми пари. Ще ви заведа на места, каквито никога няма да видите.
Тайни места. С гледки, които ще ви поболеят от страх. Ще видите змии. Див
глиган. Вълци. Може би и мечки.

Баламосваше ги, естествено, но настояваше първо да му платят и можеше

да си плюе на петите, преди туристите да разберат, че обещаните чудеса няма
да се появят. Иска ли питане, защо малцина се връщаха на това място.

Не беше лесно да се мине покрай Дракул. Той беше роден търговец.

Сладкодумен, така го наричаше майка му - нейното златно момче. Ако
посетителите отказваха да го наемат, Дракул разперваше ръце пред
единствения вход на пещерата и отказваше да се махне. Постъпката му
изправяше туристите пред нещо като задача, на която да се намери решение.

Можеха да го издърпат оттам със сила, но винаги се намираше по някоя

добра душа, която се възпротивяваше на това големи мъже или жени да бият
едно дете, или пък се спогаждаха с малкия и той им позволяваше да влязат.
Спогодяването обикновено беше лесно.

Особено ако човекът е пиян и не е на себе си, както беше космонавтът

Юрий Гагарин в продължение на два дни през 1966 година по време на
посещението си във винарната в Крикова. Молдовските власти най-накрая
бяха организирали екип по издирването му, за да го разпознаят и измъкнат
оттам. Дракул знаеше за случилото се, защото баща му лично участва в
издирването като част от екипа. Хората били разпратени из коридорите на
подземната винарна в първия ден на посещението на Гагарин, но и те се
появили съвсем пияни двайсет и четири часа по-късно. Както казваше баща му
- в комплекса имаше сто и двайсет километра тунели на дълбочина сто метра
под земната повърхност, от които на цели шейсет километра се съхранявало
вино. Какво да се прави? По време на последвалото посещение в манастира им
се наложило да привържат Гагарин за въже, за да не би неволно да се препъне
и падне през необезопасената с парапет пътека над пропастта и така да
предизвика обществена трагедия, която завинаги да сложи край на руското
господство в космическата надпревара.

Напоследък обикновено правителствени апаратчици - малко по-трезви

от Гагарин и далеч не толкова изтъкнати - се олюляваха по безкрайните
стъпала, които водеха до огромния кръст, възправящ се като протегната
нагоре ръка от най-високата точка на платото Старий Орхей, на половината
път между църквата „Света Мария“ и хлътналия в скалата вход на
отшелническата обител.
 Старият монах - Дракул така и не си направи труда да научи името му -
изглежда, не знаеше изобщо какви ги върши той. В последно време обаче беше
взел да се кръсти всеки път, когато той се мяркаше пред него, така че вероятно
все нещо подозираше, макар подробностите да му убягваха.

Имаше времена, когато на Дракул му се струваше, че е приел ролята на

бреме за изкупление на греховете, което монахът, по подразбиране, трябваше
да носи. Тази представа му допадаше. Харесваше му да е бреме за изкупление
на греховете.

Но убийството разтърси здраво и него.

Хората много рядко идваха сами в отшелническата обител. В Молдова

само високопоставените членове на комунистическата партия можеха да си
позволят да ползват коли, а тези индивиди рядко си угаждаха с еднодневно
пътуване, за да посетят самотен монах, който изпълняваше дълга си в
прехвалената пещера на седемстотин години.

Но тогава в околностите на село Бутучени спря черен брониран ЗИЛ-115.

От него слезе сам мъж. Носеше лъскав костюм, червена вратовръзка и бяла
памучна кърпичка, сгъната спретнато на триъгълник в джобчето на сакото му.
В очите на Дракул мъжът изглеждаше като Леонид Брежнев, чиято снимка
баща му държеше на стената във външния нужник. Този мъж носеше два малки
медала, закачени под официалната му кърпичка - също както генералния
секретар на Съветския съюз Брежнев от снимката на баща му. Всъщност
създаваше впечатлението, че току-що е излязъл от важна среща и му е
скимнало да убие времето си до следващата уговорена среща в кратка селска
визита. Може и да е роден в Бутучени, помисли си Дракул, и да му се е
приискало да посети отново скъпите места от младостта си? Или просто се
върти из бедняшките околности?

Дракул дебнеше мъжа иззад рушаща се каменна стена.

Мъжът първо изпуши една цигара. Дракул долови мириса на тютюна,

стигнал до него по ледения повей. После грубо се обърна към шофьора си. Той
излезе припряно от колата, донесе на шефа си черно кожено палто, което
нагласи на раменете на мъжа, и палтото се спусна почти до земята.

Дракул преглътна. Какво красиво палто. Изумително палто. Широко и с

дебела пухкава кожа - толкова дебела, че можеше да те увие два пъти като
одеяло, ако се наложи. Палтото можеше да се прекрои - след като например
бъде откраднато, което щеше да означава нов собственик за дрехата, - като се
среже в основата и веднага се преработи в къс жакет и шапка. Антанася беше
добра шивачка. За нея нямаше да е проблем да пригоди палтото според
указанията на Дракул. Можеше дори да ѝ подари малко от останалата кожа, да
си направи ръкавици, които да ѝ топлят в мразовитото време - стига сестра му
да се държи така, че да му хареса и да му направи някои допълнителни услуги
като онези, които посетителите в петък вечер толкова често искаха от нея.

Дракул наблюдаваше как мъжът се заизкачва по скалните стъпала към

платото. Шофьорът също наблюдаваше господаря си с презрителна усмивчица
на лицето. После се качи в колата, която беше оставил да работи, за да се запази
топлината, и тръшна вратата да не влиза студ в купето.

Дракул дебнеше стъпките на посетителя с палтото, които приближаваха

манастира. Скоро щеше да се разбере по каква причина мъжът е пожелал да
посети действаща отшелническа обител, а не просто църквата „Света Мария“.

Решението му беше от полза за Дракул.

В последния момент той изскочи пред мъжа и му препречи пътя към

входа на обителта.

- Щом ще влизаш, ще плащаш. Плати ми. Иначе няма да влезеш.

Очите на Дракул шареха по палтото на мъжа като куче, което мери кост.
Отблизо дрехата беше още по-великолепна, отколкото беше предположил в
началото. Всъщност това беше най-красивата вещ, която Дракул беше виждал
през живота си. Ако имаше сто рубли, щеше веднага да ги даде за палто като
това. Но имаше само седем-осем и петдесет копейки. Надали щяха да стигнат за
чифт найлонови чорапи от местния битпазар - какво оставаше за астраганено
палто.

Мъжът зашлеви Дракул. Главата на момчето се халоса в дървената врата

като завързана на струна. Момчето изгуби ума и дума. Свлече се на колене и
повърна закуската си.
 Мъжът изрита Дракул в стомаха. После избърса обувката си - изпръскана
с повръщаното - в панталоните му.

Подвоуми се, явно се чудеше дали да не тегли още един шут на момчето.
После изсумтя, отвори вратата към отшелническата обител и тръгна по
каменните стъпала.

Дракул полежа пред входа на манастира. За пръв път го удряха толкова

силно. Дори баща му при запоите си не го беше бил така. Имаше чувството, че
"челюстта му е потрошена. А също едно или две ребра.

Последваха още напъни на гадене, без да повърне. Надигна се. Постоя

известно време на четири крака, сгушил глава между раменете си. После се
изправи на колене и превит одве, тромаво се запъти към каменния кръст,
прихванал с ръце стомаха си, като че има колики.

Дракул се строполи на завет зад кръста. Леденият вятър свирепо

нахлуваше през тънкото му яке. Усещаше как се прокрадва нагоре по крачолите
на панталоните му.

Въпреки силната болка не можеше да мисли за друто, освен за мъжа с

астраганеното палто. Той го изпълни с огромно възхищение. Този безименен
човек очевидно беше много важен. На такъв като него трябваше да се научи да
подражава. Никой - за всичките години, в които допълваше доходите си чрез
изнудване на посетителите на манастира - не се беше държан така, както
постъпи този мъж. Вярно, един или двама го бяха сграбчвали или грубо го бяха
отблъсквали настрана - но никога с жестокост. Действаха, водени от гнева си
към него.

А този мъж беше действал без съжаление. Дракул се изпречи на пътя му.
И затова онзи го изхвърли оттам. Фактът, че беше само на дванайсет години,
ни най-малко не попречи на начина му на действие.
 Дракул обгърна тялото си и простена. Болката в ребрата му тръгна към
стомаха. Закашля се в усилието си да прочисти задръстеното си гърло, но за
малко не припадна от болката от движението, толкова беше силна. Притисна
уста, за да спре нови нежелани спазми.

Беше октомври, а есента се очертаваше сурова. Дракул знаеше, че няма

да стигне далеч с нараняванията, които беше получил. Вероятно нямаше и до
Бутучени да се добере. Дали отшелникът ще се съгласи да го приюти? Можеше
да полежи известно време в някоя от каменните килии, които някогашните
монаси бяха използвали за спални? Вероятно нямаше да стане. Старецът с
иикого не говореше. А и нямаше вяра на Дракул, това беше повече от ясно.
Подозираше го, че злоупотребява с манастира.

По-скоро почувства, отколкото видя приближаването иа мъжа. Той все

още носеше астраганеното си палто, преметнато на раменете като плащ. Спря
при кръста, не обърна никакво внимание на Дракул. После отиде до ръба на
платото и надзърна през него.

Всички го правеха. Нищо изненадващо. Това беше едно от природните

чудеса на Молдова. Реката се виеше долу в прорязаното във варовика речно
легло - основата на кръста беше на шейсет метра над нея - и проблясваше в
далечината на околността като гръб на страховита пепелянка.

Дракул скочи на крака и се затича към мъжа. Не помисли за болката. Не

се запита дали може да изпълни целта си. Просто действаше. Точно както
мъжът беше действал при вратата на манастира.

В последния момент мъжът понечи да се обърне, сякаш искаше да

зашлеви Дракул. Но беше твърде късно.

Дракул го блъсна с всичка сила в гърба точно когато онзи се обръщаше,

запазил равновесие на един крак, с лице към нападателя си. В мига, когато беше
най-уязвим.

Дракул не беше едро момче. Но беше силен. От шестгодишен здраво

работеше на нивите и беше привикнал на тежък труд. Биваше го да коси и да
събира сеното на кони точно като всички селски момчета на неговата възраст.
Тялото му беше кораво като стомана от лятната жътва.

Мъжът залитна.

Последното осъзнато действие на Дракул беше да издърпа

астраганеното палто от раменете на мъжа.
 После припадна.

Не след дълго се освести заради болката в ребрата. Огледа се за мъжа, но

никъде не го видя. Астраганеното палто лежеше до него като излющена кожа
на влечуго. Като сменената кожа на реката, която се гънеше змиевидно през
долината под него.

Дракул се улови, че започва да халюцинира. Простена тихо, привлече

палтото към себе си и се уви. Топлината и мирисът на кожата веднага го
успокоиха. Полежа така известно време, потънал в кожата, нямаше вяра на
мислите си.

При втурването към мъжа нещо в него се беше разместило. Ясно беше.
Дракул едва можеше да диша. Сякаш дробовете му се пълнеха със сапунена
пяна.

Шофьорът. Шофьорът щеше да се качи и да потърси началника си. И

щеше да открие Дракул. Да го види в палтото на началника си. Щеше да
погледне през ръба на пропастта. Да види трупа на скалите отдолу. А този
негов началник беше високопоставена личност, виждаше се.

Властите щяха да отведат Дракул и да го изтезават. Чувал беше подобни

истории да се случват с хора, които са на погрешната страна спрямо главните
партийни служители, или които по някакъв начин са прегрешили спрямо
номенклатурата. Баща му редовно го гощаваше с ужасяващи разкази за
случвалото се на границата с Румъния в зловещо известния затвор „Сигет“,
преди властите да го превърнат във фабрика за метли и склад за сол през 1977
г.

Фактът, че Дракул все още е малолетен, изобщо нямаше да повлияе на

онова, което щяха да направят с него. Може би и щеше да утежни положението
му. Да го използват точно както върволицата мъже, които идваха в къщата на
баща му в петъчните вечери и използваха сестра му Антанася. На Дракул не му
се и мислеше какво ще е.

Отново се насили да се изправи бавно на четири крака въпреки болката.

Застана, без да изпуска палтото, и се олюля до страната на огромния кръст.
Една част от него се изкушаваше да се приближи до ръба и да надзърне през
него, да види трупа на важния мъж отдолу - да види къде е паднал. Но знаеше,
че ще е лудост. И той можеше да падне. Или старият монах щеше да излезе на
каменната тераса под килията малко на въздух, да вдигне очи нагоре и да го
види. Не биваше да се случва.

Дракул се запрепъва към най-близките скали. Знаеше от предишни

скитосвания къде има пещера, скрита дълбоко в ниската част на платото.
Вероятно някой отшелник я е използвал в миналото, преди времето на
Съветския съюз? Може би сега я използваха диви животни? На Дракул му беше
все едно. Щеше да му послужи като подслон срещу вятъра. Никой нямаше да
дойде там. Никой не знаеше за нея. През всичките години, в които Дракул
идваше на платото, никой не я беше открил.

А сега имаше и палтото.

Дракул се събуди и откри, че лежи не в тайната си пещера, а в едно от

каменните легла в общите спални помещения на скалния манастир „Пестере“.
Над главата и при краката му горяха свещи.

Отначало помисли, че е мъртъв, че селяните са открили тялото му и са го

сложили да легне, за да се подготвят за неговото погребение. После осъзна, че
все още носи астраганеното палто. И че продължава да го боли. Знаеше, че
умрелите не ги боли.

Достатъчно често се беше промъквал в спалните помещения на

монасите, когато времето се влошаваше или когато го обхващаше нуждата от
известна, макар и незначителна, близост с друго човешко същество. Слухът на
стария монах беше отслабнал. Лесно беше да се промъкне вътре, когато стои
гърбом към него, и да открадне малко от храната му, а после да се приюти,
докато бурята премине.

Дракул прекарваше известно време тайно да наблюдава как старият

монах се моли пред иконите си - или да го слуша как си мърмори и ниже
молитвите си. Понякога се забавляваше, като преместваше някоя от вещите на
стареца. Само малко я преместваше. Слагаше я например на друг стол. Или на
различна пейка в параклиса. Монахът дали не си мислеше, че Бог му отмъква
вещите? Или пък Дева Мария? Дракул изпитваше неизмеримо удоволствие от
чуденето и маенето на стария човек.

Докато гледаше към свещите, в паметта му изникна спомен от

погребението на майка му преди четири години. Восъчното ѝ лице. Едва-едва
прикритите синини, които шареха врата ѝ и които дебелият слой пудра и фон
дьо тен не бяха в състояние да прикрият.

Отначало Дракул мислеше, че баща му е убил майка му в пристъп на

ревност. Тези пристъпи бяха постоянни в ранното му детство. Всичко вървеше
добре със седмици, ако не с месеци. После неочаквано майка му изчезваше от
дома им. Нямаше я с дни. Баща му обикаляше из селото с нарастващо отчаяние
и проклинаше, че се е оженил за циганка - проклинаше скитническите навици
на жена си - пред всеки, който проявяваше желание да слуша. После започваше
да пие.

В края на седмицата беше ходещо страшилище. Косата му стоеше

чорлава. Дрехите му - непрани. Децата му бяха ненахранени. Ако някое от
скиталчествата на майката на Дракул съвпаднеше с жътвата, Адриан Лупей
просто изоставяше нивите си с омерзение.

- Зина, Зина - крещеше из селото.

- Омагьосан е - говореха си селяните. - Циганката вражитоаря го е

омагьосала. Така става, когато си вземеш жена или мъж от друга раса. Гледайте.
Дори името ѝ е вещерско. Зина ще рече „чужденка“, а Самана означава
„скитница“.

Дракул обичаше майка си. Тя беше необуздана и непредсказуема, не се

знаеше ще го удари ли, или ще го приласкае. Но когато беше добра - когато беше
щастлива, - за него и за Антанася настъпваха вълшебни времена. Майка им ги
водеше в гората и им показваше билките и лечебните корени, учеше ги кората
на кои дървета има лечебни свойства и им обясняваше суеверията и народните
митове. Казваше им как да различават животинските следи и значението на
всяко животно в гората. Разправяше им цигански приказки и истории за
предците си, за странните дела, които бяха извършили или какво са ги
накарали да преживеят.

Веднъж тя им разказа за кондукътор11 Йон Антонеску22, за неговата

омраза към циганите и ролята му по време на войната за унищожаването на
нейното многобройно ромско семейство.

- Хората на Антонеску отвели баба ми, дядо ми, баща ми и неговите

шестима братя и сестри и всички откарали в Приднестровието. После
Антонеску откраднал златото, което държали скрито в тегличите на конската
каруца, и ги изтребил с тиф. Само баща ми избягал от лагера, защото тифът го
подминал, имал достатъчно сили и бил достатъчно млад въпреки оскъдната
храна да може да се прибере у дома. Но вече не бил същият човек. На път от
Приднестровието видял много лоши неща. Видял застреляна бременна жена, а
бебето ѝ още било живо, борело се за живот в кея. Застреляли я, защото вече не
смогвала да върви бързо с товара, койго носела в корема си. Пак в
Приднестровието той и неговото семейство били принудени да ядат кучета и
къртици, които също били измършавели, че дори и плужеците, които се
хранели по крайпътните треви. Ако имали късмет, по време на летните
горещини успявали да си намерят сладководни миди от река Бага или да ги
разменят за храна с местните. Но болестта била твърде тежко бреме за тях и
всички с изключение на баща ми загинали. Така властите избили неизчислим
брой хора. Изнасилили неизчислим брой наши жени. Отровили бъдещето ни.
Унищожили миналото ни. Но никой не скърби за нас. Никой не си спомня. Само
оцелелите. А те няма да говорят.

- Защо, мамо? Защо няма да говорят?

- Един мъдрец някога казал: „Щом човек не може да говори за нещо,

трябва да мълчи за него“.

- Какво означава това, мамо?

- Не мога да ви кажа. Някои неща си остават тайна.

Майка им не се завърна от последното си бягство от баща им. Поне не се

завърна жива.

Селяни открили трупа ѝ близо до град Кълъраш. Носеха се приказки за

вещерство и възможно линчуване. Някои дори шепнеха за черна литургия -
служба неагра - проведена до върбов гъсталак. Отначало подозираха баща му,
но съселяните им можеха да свидетелстват, че Адриан не е ходил никъде в
нейно отсъствие - и със сигурност не е бил на петдесет километра до Кълъраш.
А и всички знаеха, че Адриан обича своята Зина и никога не е вдигал ръка срещу
нея. Или поне не повече от онова, което си е заслужила със своите скитосвания.
Малко бой е добре за жената, поддържа я в ред - особено ако е циганка. Такова
беше мнението на селото. Пък и жената не бива да пътува сама - какво е
очаквала безсрамницата?

Накрая полицията се съгласи - след плащането на подходяща сума от

Адриан като отплата за техните усилия - да остави тайната за нейното
убийство неразкрита. Жената беше ромка, в крайна сметка - лаутари, от племе,
което традиционно даваше музиканти за сватби, празненства и погребения -
следователно незначителна за по-голямата схема от събития.

Дракул се отпусна на една страна. Простена и падна по гръб на

излющения каменен цокъл. Кой го беше пренесъл? Нямаше как старият монах
сам да го е носил двеста метра от скритата крипта до главната част на
манастира? По онези тесни стълби и целия този път до монашеските спални?
Това беше непосилно за стар човек. Ами мъртвецът? Ами шофьорът? Ами
астраганеното палто? Полицията щеше да дойде и да го отведе, после всичко
щеше да е изгубено. Щеше да го сполети същото като семейството на майка му.
Щяха да открият, че е наполовина циганин, и да го убият.

Дракул се разплака. Не беше плакал от смъртта на майка си и тогава беше

решил, че плаче за последно. Но сега ридаеше дълго и сърцераздирателно и
през ума му минаваха картини. Сякаш предишният му живот преминаваше
през тялото му и ставаше някой друг - някой, който е по-жилав, по-
безжалостен. Дракул разбра, че в бъдеще, ако оцелее, трябва да взима онова,
което иска, така както го беше направил мъжът, когото уби. Че трябва да
принуждава хората да мислят като него и така да властва над тях. Че ако не го
направи, ще е изгубен - животът му ще е бройка без значение като живота на
баща му.

Когато престана да плаче, осъзна, че старият монах го наблюдава от

ъгъла на каменната спалня. И че държи купа в едната ръка, дървена лъжица - в
другата. И че риданията му са трогнали стария човек, чието лице сега носеше
следи от неговите собствени сълзи, стичали се по бръчките на бузите му.

Странно, но за изненада на Дракул сълзите на стария монах му

подействаха като мъчение, а не като облекчение. Все едно бяха пролети не от
състрадание за невръстния младеж, който лежи ранен и стенещ на каменното
си легло, а като ридание за безсмъртната му душа.
 6

Дракул остана в манастира десет дена. Старият монах се грижеше за него,

хранеше го, миеше го и обгрижваше всичките му нужди, но нито веднъж не му
проговори, нито с жест или поведение показа какво е станало с мъртвеца. Или
как Дракул е бил пренесен в манастира.

Дракул прие необщителността на монаха. Такова беше положението и

толкова. Подозираше, че той го мрази. Дори че се страхува от него. Но също така
осъзнаваше, че се отнася към Дракул милосърдно, воден от вярата си. Тази му
слабост беше добре дошла за Дракул. Усещаше, че развоят на събитията е в
негова полза. Дракул се възстановяваше, докато монахът страдаше. Така
трябваше да бъде.

Той не говореше на Дракул, но въпреки това двамата все пак общуваха.

По време на храненията сядаше в ъгъла на каменната спалня и четеше на
момчето от Библията.

Отначало Дракул се дразнеше от темата. Защо ще го тормози така, не

стига че го болят ребрата, ами и да страда от досадните библейски четения? Не
можеше ли монахът да се махне нанякъде и да си чете сам Библията, да го
остави насаме с мислите му? След някое време историите започнаха да увличат
Дракул - те или бяха от Откровението, или пък от Евангелието и Посланията на
свети Йоан - до такава степен се увлече, че започна с нетърпение да ги очаква.

В живота на Дракул нямаше никаква причина, която да го подтикне да

изучава Библията. Комунистическият режим, в който живееше от раждането
си, потискаше всяка форма на религиозност. Библиите бяха обявени за
незаконни в училището, което посещаваше. В селото имаше няколко жени -
такава си беше истината, - които продължаваха да се придържат към
традицията, както и мъже, които тайно се покланяха и се прекръстваха пред
стария параклис в гората, когато се случеше да минат оттам на път за нивите
си, но на религията открито се гледаше с недобро око - учението ѝ се
омаловажаваше. Проклятията обаче си оставаха библейски и все още имаше
свещеници, които пътуваха из селата и тайно служеха, за да могат ония, които
не почитаха църквата явно, да го правят тайно, без да се страхуват от
партийните членове или техните помощници.

Религията като цяло беше държана встрани от хората толкова много

години, че дванайсетгодишното момче не можеше да разбере какво е душата
или какъв е смисълът от нея. И очевидно именно това се надяваше да промени
старият монах. Но защо тогава четеше на Дракул само за приближаващия
Апокалипсис? И за Армагедон? Както и за природата и формата на Звяра? Защо
не четеше на Дракул за Иисус Христос и неговата жертва или за
преобразяването на света чрез силата на благодатта?

Във всеки случай Дракул откри, че предпочита историите за края на

света. Щом Бог и Дяволът започнеха да мерят сили, за Дракул беше съвсем ясно,
че Дяволът всеки път ще надделява. Добрите хора като сестра му Антанася
винаги щяха да бъдат използвани, насилвани и подчинявани от лошите на
света - лошите хора като него, като баща му и като онези мъже от селото, които
се отегчаваха в петък вечер от перспективата да спят отново с жените си и им
се дощяваше малко свежа млада плът. И имаха пари да си платят за това,
разбира се.

Понякога Дракул се чудеше дали сестра му тайно не се наслаждава на

онова, което се случваше? Защо иначе би търпяла? Мъчеше се да проумее
мисленето ѝ, но му бе невъзможно да я разбере. Ако такова нещо се случеше
някога на него, щеше да отмъсти свирепо на всички, които бяха извършили
злодеянието. Може би при жените беше различно? Може би те не реагираха по
същия начин, както мъжете?

Или пък онова, което дядото на Дракул му беше казал, е истина и Ева е
причината за прогонването на Мъжа от Райската градина? И затова земният
живот на Ева и на всички нейни потомки е отсъдено да бъде като изкупление
на онова прегрешение? Това би обяснило всичко, което се случваше с Антанася,
съвсем ясно. Тя и жертвите като нея - например като този глупав дърт монах,
който живееше сам в килията си - са родени само за да понасят злините на света
на гърба си.

Ако изборът е паднал върху тях двамата - стария монах и сестра му, -
Дракул реши, че би предпочел да е Антанася. Тя понякога се смееше и се
радваше да му достави удоволствие. Не като монаха, който вървеше като човек,
който току-що е видял пред очите си изклано цялото си семейство. Може би
един ден Антанася щеше да роди дете от някой от мъжете, които обслужваше,
и по този начин да намери удовлетворение? Или пък самият той щеше да ѝ
направи дете? И по-странни неща се бяха случвали.
 После Дракул се сети за майка си. Ето това беше жена, която знаеше как
да накара един мъж да страда. Как само докарваше до ръба баща му, Адриан, с
отсъствията си. И колкото и да я биеше той, тя пак си тръгваше, щом ѝ
щукнеше. В най-тъмните часове на нощта Дракул се чудеше каква ли трагедия
е отнела живота ѝ. Защо убийците ѝ бяха избрали точно нея за жертва? И дали
имаше някаква истина в слуха, че е била вещица?

Дракул усещаше как мозъкът му пламва от всички тия размишления,

които се натрапваха в главата му. За пръв път в живота си прекарваше толкова
време, без да върши нищо. Разполагаше с много часове просто за да мисли.
Раната в ребрата не му позволяваше да мръдне, без в гърдите и по страните на
тялото му да се разлетят адски стрели от болка.

Когато беше най-потиснат, си представяше как баща му преобръща

цялото село да го търси, изплашен, че са го отвлекли или мечките са го изяли.
Но в себе си знаеше истината. Сигурно е почувствал облекчение, че го няма и че
сега Антанася ще е само за него - по дяволите да върви този негов син,
полуциганин и скитник, каквото ще да се е случило с него. Когато накрая се
прибере у дома, Адриан щеше да го пребие само заради едното удоволствие,
точно както беше правил с майка му всеки път когато тя се завърнеше от
своите скитания. Дракул затвори очи и остави гневът да се просмука в него.

Към края на престоя му в манастира, когато вече можеше да седи на

леглото си и започна да приема твърда храна, старият монах му четеше за
Второто пришествие на Христос. Как Парусията е предречена от писанията и
каква форма ще приеме. На Дракул това му се стори още по-интересно от
зловещите откровения на свети Йоан за неизбежната погибел, която очаква
света.

Ако тая гибел наближаваше, тогава несъмнено човек трябваше

максимално да се възползва от времето, което остава, нали? А и със сигурност
човек като Второто пришествие би имал неизразима власт над глупавите маси?
Да ги манипулира и да ги подчинява на волята си? А когато някой в световната
история имаше толкова много власт, Дракул знаеше от уроците си - единствено
с изключение на Йосиф Сталин, - то той рано или късно започваше да
злоупотребява с нея. Следователно цялата работа имаше предварително
известен завършек, нали? И не предполагаше никакви вариации. „Щом човек
не може да говори за нещо, трябва да мълчи за него.“

В последния ден от уединението си Дракул помоли стария монах да му

прочете някои от ключовите пасажи за Второто пришествие, за да може да ги
запамети. Старият монах отказа. Когато обаче най-накрая Дракул вече нямаше
нужда от грижите на монаха, отшелникът неохотно му даде разкъсана Библия,
която да си остане за него.

Дракул я скри в новото си астраганено палто заедно с трите сребърни

свещника, двете икони и позлатения поднос за дарения, които по-рано същата
сутрин беше плячкосал от параклиса.

Диаблада сеноте, Юкатан, Мексико

Ел Диа де лос Муертос (Денят на мъртвите)

2 ноември 2009 г.

Въпреки погребалното величие на даденото му при осиновяването име -

Абигер Дьолег Фортюнатус дьо Бал, граф на Йер и пер на Франция, маркиз Дьо
Сейем и рицар на Салф- ранки-Бедо, не беше човек, който лесно се поддава на
опечаление.

Почти сигурно беше, че близнакът на Аби, Волдери, е мъртъв. Но така

ставаше в живота. Ако Аби беше изгубил двата си крака от мина, щеше да гледа
на загубата със същата праг- матичност и щеше да се научи да тича на онези
плочести съоръжения, които показваха в телевизионните реклами със зърнени
закуски. Или пък, ако беше в последен стадий на смърто- носно заболяване -
рак на червата например или съвсем сдало сърце, - той щеше да свие рамене и
да си вземе лекарството. Операция. Хапчета. Смърт. Каквото се налагаше.

Само че перспективата да се удави, докато е още цял и с незасегнати

умствени способности, в заобиколен от отвесни варовикови стени сифон на
мивка, който приличаше досущ на пандизчийски кенеф, омазан с лайна,
докарваше Аби до лудост.

Що се отнася до покойния му брат, двамата отново щяха да се срещнат в

Рая или Ада, зависеше от късмета, който щяха да извадят. Аби и сега можеше да
си представи Во като излязъл от картина, изобразяваща Съдния ден, как върви
към него в преддверието па владенията на Сатаната, горящ от нетърпение
лично да го разведе из околностите на Огнената река. „Погледни там, Аби.
Виждаш ли двойките, ей там? Които изскачат от гробовете си? Облечените в
бяло? Ами животните? Всички носят сърце в устата си, нали? Това са
изгубените души. А животните носят сърцата на създанията, които са убили и
изяли приживе. Всички са се запътили към Бог, който ще съди над тях в Съдния
ден.“ - „Ами ние, Во? Той и нас ли ще съди? Ще ни предаде ли на Дявола?“ - „О,
не, Аби. Ние сме Корпус Малефикус. Вече сме били съдени. Изпълнили сме
предназначението си. Ние сме праведните. Всичките ни грехове са опростени.“

Аби усети как умът му започна да блуждае. Да не би пък мозъкът му да

блатясваше? Праведен? Той? Разтърси глава и улови по-здраво двата трупа,
които използваше като средство за задържане на повърхността. Все още не
воняха, но скоро и това щеше да стане.

Някъде в мътната вода под него лежеше сузукито, също пълно с

мъртъвци. Всичките с гниещи рани. Но те не бяха толкова пресни като
труповете, които го заобикаляха на повърхността. Мексиканските
наркотрафиканти в колата под него бяха там от предишния ден, така че само
един Бог знаеше какво вече са направили с водата за сервиране.

Ама че смешка! Май щеше да умре от жажда сред милиони галони

свръхзамърсена „Евиан“31.

Аби се върна на предишните си размисли. Во щеше да му липсва.

Въодушевлението му. Доверчивостта му. Глуповатостта му. Но най-вече щеше
да му липсва как му споделяше мислите си, на Аби вече щеше да му се налага да
си ги пази за себе си. Кого щеше да тормози сега? Кого щеше да командва? Рудра
ли? Дакини? Навал? Христе! Съдбата и прищевките на тяхната осиновителка го
бяха поставили начело на трио откачалки.

И ето го сега, здрав и читав, да плува на петнайсет метра дълбочина в

някаква юкатанска мивка с вертикални страни, напълно изолирана от света,
което правеше всяка мисъл за спасение невъзможна. Нямаше мобилен. Нямаше
оръжие. Собственикът на фабриката за метамфетамини, на когото той и
братята и сестрите му неочаквано се бяха натъкнали по време на провалената
сделка за оръжие, беше уредил тази работа.
 Аби можеше само да се носи над водата, чиято дълбочина беше известна
единствено на Бог, сред труповете на братята и сестрите му, на враговете му и
неговите някогашни жертви, полуживи-полумъртви, които отначало щяха да
са гниещи, после раздуващи се, после киснещи телесата си в тази вода с цвят на
пикня, която го заобикаляше. И всичко, което чувстваше, беше бяс.
Примитивен, всепоглъщащ, всеобхватен бяс.

Внезапната поява на надеждата беше предизвикала това любопитно

следствие.

Едва двайсет минути по-рано Аби беше изоставил всяка мисъл да се

измъкне от сеноте жив, но неочаквано чу вик. Видял беше враговете си -
враговете, които допреди малко го бяха тормозили, държаха да им възстанови
десет милиона долара обезщетение за разрушаването на фабриката и
осакатяването на боса им - да политат от входа на сеноте и да потъват във
водата до него. После беше видял брат си, Они - все още жив, все още водещ
битка за семейството си и за Корпус Малефикус - да сс появява на ръба на
сеноте, на петнайсет метра над него, размахал „Стоунър“ М63.

Они се беше върнал да спаси всички им точно навреме. Они Варварина.

Они, убиецът на гризачи. Они deus ех machina42. Могъщият. Два метра и
тринайсет сантиметра високият опитомен албинос на вездесъщата им майка.

И в този момент недоубитият бос на картела се издърпа назад от

наклонената си позиция на ръба на сеноте и застреля брата на Аби в главата.
Они за миг се поколеба, сякаш не беше напълно сигурен, че мозъкът му
наистина е прострелян през тила на черепа му. После се прекатури през ръба
на мивката, а тялото му предизвика вълна, която разлюля четиримата
останали живи членове на Корпуса, които приличаха на плаващи останки след
гибелта на Титаник. От вълната всички тела, и на умрелите, и на не съвсем
умрелите, заподскачаха и се залюшкаха като буркан, пълен с коркови тапи.

Надупченият смъртоносно с куршуми мафиот се ухили към Аби, лапна

дулото на автоматичното си оръжие и простреля черепа си. Страхотна работа,
пендехо.

Но случилото се постави пред Аби огромен проблем. Как да измъкне себе

си, оцелелия си брат и двете си сестри от сеноте и да ги изведе на суха земя,
преди времето, гравитацията и замърсяването да вземат неизбежната си дан.
 8

Аби здраво се държеше за двата трупа и си беше направил от тях плаващо

съоръжение.

Дакини заплува към брат си. Улови се за един от неговите трупове и

подпря брадичка на него. Изви устни като кон.

- Уф! Този е прострелян в главата. Виждам мозъка през дупката. А и

започва да вони. - Подуши няколко пъти с нос близо до ухото на трупа. -
Мирише на нещо средно от сладник и кучешко с малко миша мърша, метната
за всеки случай.

Аби се забори с повдигането. Дакини открай време си беше най-грубата

от братята и сестрите му. Като дете имаше навик да прави дисекции на
домашни животни, докато са все още живи, за да провери нервните спазми и
признаците за дихателна недостатъчност.

- Колко време точно ще плува този? Това трябва да разберем. Ти си

учената, Навал. Какво имаш да кажеш по въпроса?

Навал разбълника водата пред тях.

- Лесна работа. Ще плува, докато водата не измести кислорода от

дробовете му и въздуха от дрехите му. После ще потъне на дъното, докато
бактериите в червата и гърдите му не произведат достатъчно въглероден
двуокис, сероводород и метан, които отново да го изпратят на повърхността.
Прилича на повторно надуване на балон. Понякога труповете потъват още
веднъж, докато не произведат още газ, и после отново изплуват - полицията
нарича това „вторично изплуване“. Труповете, които плуват по очи, са умрели,
преди да паднат във водата, и се задържат на повърхността най-дълго, защото
въздухът не може да излезе от дробовете им. Като се замисли човек, е очевидно.
Преди са смятали, че жените плуват по гръб, а мъжете - по лице. Мисля, че
заключението е било свързано с пола - заради гърдите или размера на
женските задници. Но това са глупости. Всички плуват по очи. Огледайте се. Да
виждате труп, който плува по гръб? Познавам разследващи служители, които
биха убили за подобен материал. Това, че плуват по очи, е добре за нас, Аби,
кислородът ще остане по-дълго в дробовете им.

Аби изду бузи и извъртя очи.

- Нещо друго? Или приключи?

Навал поклати глава.

- Май казах всичко.

- Щом е така, предлагам да съберем тия плуващи трупове, да измъкнем

коланите им и да ги завържем заедно. После ще срежем ризите им и ще
натъпчем парчетата в носовете и устите им, за да запазим въздуха в тях. Накрая
ще си построим нещо като наш сал на Медуза. Така може и да успсем да се
измъкнем от тая шибана вода и да поизсъхнем.

- Не ти ли се струва зловещо?

- Да умреш без нужда, е зловещо. Да плуваш в сеноте с трийсет разлагащи

се трупа - някои от които са ти роднини, - е зловещо. И като заговорихме на
темата, колко дълго можем да издържим в тази вода?

- Да издържим? Имаш предвид, докато не вдигнем ръце и не потънем и

ние ли?

- Горе-долу.

- Зависи дали температурата е по-малко от двайсет градуса, или не е.

- За какво говориш, Навал?

- Нормален, здрав човек, напълно облечен и със спасителна жилетка...

- Нямаме спасителни жилетки.

- Имаме трупове. Същото е.

- Добре. Давай!

- При температура на водата от четири до шестнайсет градуса вероятно

имаме три часа, преди да започнем да страдаме от хипотермия. От два до
четири градуса намаляваме наполовина времето. При по-малко от два градуса
отново го намаляваш.

- И за какво говорим?

Навал вдигна глава към надвисналата скала.

- Слънцето вече залезе. Денят свърши. Така че ще сме на тъмно - или

почти в пълен мрак - в продължение на шестнайсет часа. Но все пак аз твърдя,
че тук е двайсет и един градуса. И както каза мъжът, който преди малко си
пръсна мозъка, можем да изкараме тук два-три дни. Дори повече. Основният ни
проблем е гладът.

- Ами жаждата? Ти да не искаш да пиеш от тази вода?

- Ако ми се наложи.

- И аз.

- Ами тогава, хайде. Свалете коланите на всички. Да си направим здрава

средна част от трупове и да привържем останалите отстрани като баласт. До
колко ще стигнем според теб?

- Общо преброих двайсет и два. Включително Они и доктора. Но може и

да не съм преброила един-два. Срамота е, че големият бос - касикът - не падна
тук в-ьтре.

- Твърде голям късмет щеше да е.

Четиримата останали членове на Корпуса се заеха да построят сал от

труповете.

- Какво ще правим, когато приключим с това, Аби? Ще включим

телевизора и ще погледаме повторението на любимото ни анимационно
филмче ли?

Аби се поздрави, задето е придал деен тон на бъдещите

взаимоотношения на четиримата.

- Работата преди удоволствията, Руди. Работата преди удоволствията.

 9

Аби беше наясно с опасността от хипервентилания. Ако човек диша

твърде дълбоко и твърде дълго, преди да се гмурне под вода, може да умре. Ако
диша твърде малко, няма да успее да се спусне на повече от шест метра, преди
налягането да го изстреля на повърхността като коркова тапа в шише със
зехтин.

Аби се постара да настрои дишането си. Прочисти дробовете си от въздух

шест или седем пъти, после пое изравнителни вдишвания, при които изпълни
на осемдесет до осемдесет и пет процента дробовете си с въздух.
Същевременно работеше по целия си организъм, овладя се, представи си
упражнения по йога с неговия учител, който го превеждаше през движенията
на пранаяма. Това го подсети отново за Во и изгуби концентрация за няколко
минути, наложи му се с усилие да прочисти главата си от отрицателни мисли.

Щом се почувства готов, се вряза във водата и се гмурна към мястото,

където мислеше, че се намира сузукито. Нямаше представа колко дълбок е
басейнът или дали автомобилът няма да се е плъзнал по водата и да се е озовал
на съвършено друго място от това, на което падна. Такива обаче бяха рисковете
на играта.

Прецени, че му предстоят пет или шест гмуркания най-много и после

щеше да се наложи да предаде щафетата на Рудра и момичетата. Но той беше
много по-добър плувец от останалите и беше убеден, че ако не успее да се
справи сам, то никой друг няма да се справи. Беше най-възрастният Дьо Бал -
без да се брои мадам майка му, естествено. Беше на двайсет и пет, в разцвета на
силите си. Ако не успееше той, то нямаше кой да го направи.

Щом се гмурна, Аби осъзна, че може да има още един проблем. Гъсти
водорасли растяха в подводните течения на дъното на сеноте и пречеха на
видимостта. Отначало Аби се опита да се насочи през теченията, но
водораслите се разкъсваха в ръцете му като стръкчета целина. Накрая се
гмурна въртеливо надолу, гребейки срещу съпротивлението на водата, като
избягваше най-гъстите водорасли, за да не го омотаят. На шест метра все още
не виждаше дъното на езерото. На десет метра, след като беше изпуснал въздух
на три пъти за изравняване на налягането, притиснал нос и издишал
вътрешно, реши да се откаже и се насочи към повърхността, изхвърляйки
кислород и въглероден двуокис, когато изскочи над водата.

- Как е там долу?

- Трудно е да се каже на тази светлина. - Аби поемаше въздух с пълни

сили. - Водораслите са толкова гъсти, че едва се вижда през тях. Но след час ще
е пет пъти по-зле. Пет пъти по-мрачно.

- Стигна ли до дъното?

- Дори не се доближих до него. А сигурно се спуснах на десет метра.

- Тогава е безнадеждно, така ли?

- Не. Пак ще пробвам. Но трябва да намеря някаква тежест.

- Като например?

- Обувки. Съберете маратонките на всички и ги вържете една за друга.

Нашите приятели повече няма да се нуждаят от тях, а и това ще намали теглото
им и ще направи така, че да се задържат повече на повърхността. Ще си направя
нещо като колан за гмуркане. Това трябва да ми помогне да се гмурна на още
десетина метра.

- Ти полудя, Аби.

- Имаш ли по-добри хрумвания, Руди? Навал, ти? Ти, Дакини? Има ли

някой по-добри идеи? Или искате просто да си плавате тук, докато не пукнете?

- Може някой да ни намери.

- Бъзикаш ме. Кой? Сър Хенри Мортън Стенли51? Никой не се появи,

когато наркофабриката се взриви. Нямаше пожарни. Нямаше хеликоптери.
Нито ченгета. И защо според теб? Защото тия симпатяги, дето плуват около нас,
са шибани престъпници. Каубои. Те са типовете, които всъщност движат
нещата из тези места. Ченгетата ги оставят сами да се оправят в замяна на яки
рушвети, безплатен кокаин, неограничен достъп до проститутки и авансови
плащания за действията за високопоставените. Стара история. Имаш ли пари,
действаш, това е привилото.

- Поне ни кажи какво се надяваш да намериш в сузукито.

 Аби се намръщи.

- Отговорът на този въпрос е за втора награда.

10

Аби усети как се спуска към дъното на сеноте от тежестта на

напълнилите се с вода обувки. Гребеше със свободната си ръка и ускори
движението си. В другата си ръка държеше джобно ножче, с което
възнамеряваше да се освободи от обувките, ако не успееше да преодолее
тежестта им, когато се насочеше към повърхността. Вече беше по-спокоен.
Първото спускане му беше дало увереност в способностите му; прецени, че
остават още четири-пет метра под него.

Този път се насили да изравнява налягането на всеки два метра. Просто

лека декомпресия - достатъчно, за да прочисти ушите и да регулира налягането
в главата му. Достатъчно, за да възпре паниката.

На дванайсет метра видя дъното. На тринайсет и половина съгледа

проблясване на метал, на около шест метра вдясно от себе си. Насочи се в тази
посока, обувките плаваха около него като пипала на медуза.

Стигна колата, присви пръсти под ръба на отчасти отворения страничен

прозорец и надникна. Голите тела на убитите наркотрафиканти бяха скупчени
до покрива. В сумрака лицата им жълтееха.

Аби отвори вратата на шофьора и погледна към вътрешното осветление.

Нищо. Натисна ключа за фаровете вдясно. Нищо. След двайсет и четири часа
във водата надали беше изненада, но си струваше да пробва.

Вече неистово искаше да издиша.

С последни сили издърпа труповете от колата и направи купето по-

достъпно за следващото гмуркане. Труповете се понесоха нагоре и бавно
заплаваха на повърхността на водата с глави надолу и крака във въздуха като
кръг от парашутисти.

Аби се оттласна от колата. Усещаше как тежестта на обувките го дърпа

надолу, но знаеше, че ако се освободи от тях при това първо успешно гмуркане,
след това изобщо няма да е в състояние да доближи целта си.

Половин минута по-късно подаде глава, кашляше и хъхреше.

Рудра заплува към него и го извлече до сала от трупове.

- Намери ли я?

- Да. Вижда се съвсем ясно. Хубаво е, че проклетата кола е бяла.

Аби вдишваше жадно въздух с изтормозените си дробове.

- Ами труповете?

- Махнах ги оттам. Не бяха приятна гледка. Ще се появят отново на

повърхността след някой и друг ден като вторично изплували. Можем да ги
използваме за баласт, ако все още сме живи. Нещо като навързана линия от
пълни с газ трупове. - Видя изражението на Рудра в мрака. - Само се шегувах.

Рудра поклати глава. Започваше да свиква с гротеските на Аби.

- Видя ли нещо полезно?

- Сигурно ще е в багажника на колата. При следващото гмуркане ще се

позанимая с него.

- Виж, Аби. Не изглеждаш добре. И не ми харесва как звучиш. Ако

продължаваш така, ще си докараш хиперкапния61. Искаш ли следващия път аз
да се гмурна? Или някое от момичетата?

- Няма да се справиш. Нито пък те. И аз действам на ръба на

възможностите си. Не. Нека се гмурна още веднъж. После ще си почина малко.
Тази работа не е точно спешна.

Рудра изгледа брат си неодобрително.

- Напротив, Аби. Спешна е.

 11

При това гмуркане Аби влезе в сузукито през една от задните пасажерски
врати. Инстинктивно се огледа, за да провери дали няма мехурче с въздух,
уловено в някой от горните ъгли. Имаше. След това си даде сметка за мръсните
и противни газове, които мехурчето вероятно съдържа, и се отказа от
намеренията си. Налагаше се да се справи с въздуха, който имаше в дробовете
си.

Раздра тапицерията на задната седалка и затърси до резервната гума.

Два лоста за гуми и кълчищно въже. Грабна ги.

После заопипва в страничното отделение за крик. Дробовете му бяха на

път да експлодират. Бореше се с паниката. Крикът тежеше. Прикачен беше към
купето с дебела гумена лента. Аби пъхна лостовете в колана си и сряза лентата
с джобния си нож. Въздухът се процеждаше мъчително през устните му. Още
десет секунди и щеше да припадне. Улови отчаяно крика и се оттласна от
задната седалка.

И видя пожарогасителя. Шестлитров. Далеч по-голям от необходимото за

такава кола. Но това беше положението. Седеше втъкнат между пасажерската
седалка и вратата. Не знаеше защо, но разбра, че му трябва. Загреба надолу със
свободната си ръка и го улови, в този момент обувките, които използваше като
тежести, се заглавиха между двете предни седалки.

Оказа се заклещен. Проклетите обувки щяха да го убият. С огромни

усилия сдържаше дъха си. Беше на път да изгуби съзнание.

Може би в крайна сметка нямаше да е лошо да умре по този начин,

помисли си Аби. Просто да престане да се съпротивлява и да умре. Усещаше как
всеки миг ще подбели очи.

Аби захапа маркуча на пожарогасителя. Сряза колана с обувките с ножа

си, ръката му пулсираше като на човек, който използва мях. Рязко подръпна и
беше свободен. Но и мъртъв. Знаеше си го. Нямаше как да стигне до
повърхността с останалия в дробовете му въздух.

Изтласка се към мястото под тавана на купето, където знаеше, че се

намира мехурчето с въздух. Ако това не свършеше работа, беше свършен. Вече
нямаше избор.

Издиша всичкия въздух, останал в дробовете му, във водата около него.
После пьхна носа и устата си на мястото, където трябваше да е уловеният
въздух. Вдиша го на два пъти. Не си позволи да мисли какво ли вдишва в
дробовете си - природата на газовете, които поемаше - качеството на мулча
след два дни къкрене. Оттласна се извън колата, остави както колана си, така и
полата от обувки, закачени за предната седалка. Бореше се с непреодолимото
желание да повърне.

До стомаха си притискаше и не изпускаше двата лоста, крика,

кълчищното въже и пожарогасителя. Знаеше, че тежестта им може да се окаже
достатъчна да наклони в негова вреда везните и да го потопи. Но без тях
нямаше никакъв смисъл да се изкачва на повърхността.

Завъртя се по гръб и започна да се издига. Вече не му бяха останали сили

да движи краката си. Докато се издигаше във водата, останалият в дробовете
му въздух изсвистя през зъбите му в бързо отслабваща струя. Аби затвори очи.
Свършен беше. Щеше да изплува мъртъв. Някъде по пътя нагоре щеше да
изпусне товара си и да гледа наградата, за която така се беше мъчил, как
изчезва в мрачните дълбини под него.

Смогна да изрита последно с крака. Движението повече приличаше на

спазъм на умиращ, отколкото на движение, породено от волята на Аби.

Изскочи на повърхността и заплува по корем, без да изпуска трофеите си.

Носът и устата му бяха във водата. Не му бяха останали сили, с които да диша.
Щеше да умре сега и това изобщо не го притесняваше.

Усети как го преобръщат. Тежестите, които обгръщаше с ръцете си, бяха

махнати. После го залюляха по лице и го хвърлиха върху нещо меко. Заудряха
го и го затупаха по гърба. Повърна някаква гъста течност. После още малко.

Лежеше полуизлегнат на сала от трупове.

Когато сетивата му най-накрая се съвзеха, за свое учудване разбра, че все

още е жив.
 12

По-голямата част от нощта Аби прекара да възстановява силите си върху

онова, което неговите по-малки сестри и брат му настояваха да наричат „сала
от тела“, а той - понеже се правеше на адвокат на Дявола - назоваваше ратис
корпурум. Вонящият сал от трупове можеше да издържи до двама души
едновременно, затова другите трима се редуваха, като цяла нощ на интервали
подремваха от едната страна, а после се държаха отстрани.

На сутринта точно когато слънчевата светлина бавно, но уверено

запълзя по стената на сеноте, салът потъна. Гниенето започна от външните
трупове, но скоро се предаде на централната част. Аби едва успя да сграбчи
крика, двата лоста, въжето и пожарогасителя миг преди салът да си изплъзне
под него, все едно го дръпнаха надолу като меча на крал Артур в езерото.

Аби греба във водата за кратко, сърцето му биеше лудо. Другите с усилие
си пробиваха път към него във водата, лицата им бяха бледи на ранната
утринна светлина. Аби хвърли пожарогасителя към Рудра, Навал пое крика, а
Дакини двата лоста.

С движение, при което надделя над очевидното си изтощение, Аби уви

въжето около кръста си и го прикрепи към рамото си с възел, който лесно
можеше да се развърже.

- Добре. Ще се опитам да се изкача, докато все още имам някакви сили.

Вече сме прегладнели. След няколко часа ще ръфаме труповете. Ако все още
има останали трупове. Проклетите изстрели, изглежда, спряха.

Престорената бодрост на Аби се стори фалшива дори на него.

- Слънцето изгрява. Поне сега можем да виждаме скалата.

- Това си е утеха.

Рудра наклони глава.

 - Сигурен ли си, че си готов за изкачване, Аби? Все още изглеждаш
изцеден от гмурканията. Кожата ти сивее.

- Скоро не съм се гледал в огледало, Руди, но благодаря за сведенията.

Винаги си знаел как да похвалиш външността на едно момиче. - Аби за миг се
отпусна по гръб, да си събере мислите. Усилието да се пошегува започваше да
пие силите му. Потисна подтика да се предаде и да потъне - щеше да е глупаво
да свири отбой толкова рано. - Честният отговор на въпроса ти е „не“. Не съм
сигурен, че съм готов. Но като единствения между нас, който се е катерил,
логиката повелява аз първи да опитам да покоря върха. Ти друга идея ли имаш?
Вероятно свързана с приближаването на извънземен космически кораб, който
идва от много далечна галактика, за да ни отнесе?

- И по-странни неща са се случвали, Аби.

- Останали са неизвестни за мен.

Аби се извъртя във водата и заплува към основата на скалата. Другите

след кратко колебание го последваха. Приличаха на патета, които вървят по
майка си. Четиримата спряха и заплуваха на място, очите им бяха приковани
към петнайсетметровата скала пред тях.

- Не изглежда много високо.

- А и Марс е близичко, както и твоите космически кораби, Руди. Ако

случайно изпусна един от лостовете, опитайте се на всяка цена да го уловите.
Ако се наложи, със зъби.

Навал пръсна малко вода с длан.

- Остави на мира Руди. Всички скърбим за братята и сестрите си. Не само

ти.

На Аби му се дощя да изкрещи, че за никого не скърби, че пет пари не дава

за никого от тях, освен за Во. Но в последния момент се обърна гърбом и
заплува към основата на скалата.

Следващия път, когато им проговори, гласът му беше овладян и делови.

- Ако се случи най-лошото от най-лошото, винаги можем да забием

лостовете в основата на скалата и да закачим въжето за тях. Това ще ни спечели
малко време. Може би дори един- два дни.
 - Един-два дни за какво?

- Насентес моримур, финиске аб ориджине пендет71.

Рудра заклати глава.

- Иисусе, Аби. Ще ми се да не ръсиш непрекъснато наоколо всичките тия

латински умотворения. Какво значи?

- Значи „От мига на раждането си започваме да умираме, краят на живота

от началото се предвещава“.

- Страхотно. Точнo това имахме нужда да чуем.

- Наистина е страхотно. Веднъж видях стара английска надгробна плоча.

Онзи, който лежеше под нея, беше парафразирал съвършено Манилий81:
„Животът ни щом се отпочне, отпочва се и нашият свършек“.

- Не те разбирам, Аби. Да не се опитваш да докараш всички ни до

колективно самоубийство?

- Не, фратер меус92. Само се опитвам да поставя събитията в

перспектива. Класическата литература ни е от полза тук. Отдавна са
разгледали темата, както разбираш.

- Коя точно? Как плуваш в сеноте с куп трупове ли?

Навал държеше крика над водата, сякаш се опасяваше, че може да хване

ръжда и да започне да се рони в ръцете ѝ, преди да е успяла да го използва.

- Когато поостарееш, Навал - за което ще се съглася, че в момента

изглежда твърде малко вероятно, - ще осъзнаеш, че под слънцето няма нищо
ново.

Погледът на Аби обхождаше криволичещата пукнатина в скалата, която

възнамеряваше да използва при катеренето си.

- Подай ми пожарогасителя.

Рудра го подаде.
 Аби извади предпазителя и натисна бутона. Тънка струя пяна се пръсна
по повърхността на сеноте.

- Исусе, Аби. Какви ги вършиш? Водата не е ли вече достатъчно

замърсена?

- Тежест, Руди. Набелязал съм кожуха на пожарогасителя за чук, а не за

съд, в който се съдържа средство за гасене на пламъци. Последното, което ми
трябва, е да тегля шест литра безполезна течност нагоре по скалата с мен. Ако
не беше салът, още снощи щях да го изпразня.

- А!

- Именно. Сега може да го вземеш обратно. Подай ми крика, Навал!

Аби се засили и удари с пирамидалния крик в основата на цепнатината.

После се протегна нагоре и я разшири с въртеливо движение на лоста. Лостът
имаше две издатини в уширението си, предназначени да се плъзнат в извития
механизъм на крика. Щом крикът беше прикрепен удобно към скалата, Аби
отново се засили, този път с помощта на Рудра и се покачи на издадения край,
докато и с двата крака не стъпи плътно върху скалата, на около метър и
двайсет над повърхността на водата в сеноте.

- Дотук добре. Подайте ми другия лост и пожарогасителя.

- Исусе, Аби. Това е невъзможно. Никога няма да успееш.

- Подай ми пожарогасителя, Руди, или ви зарязвам да се давите.

Руди му подаде пожарогасителя и лоста.

Аби се протегна и постави лоста в цепнатината. После улови

пожарогасителя за пусковия механизъм и удари лоста, за да го вкара по-
дълбоко в нея.

- Ако успея с тази цепнатина, може би ще смогна да се закрепя на малката

скална издатина. Успея ли да я премина, може да отпочина малко и да се
ориентирам. Това е планът.

- И как ще освободиш лоста? След като си отпуснал крика, имам предвид?

 - Ще завържа въжето за него, Руди. После, когато съм в безопасност на
издатината, ще дръпна няколко пъти и трябва да се измъкне. Въпросът е да не
го забия прекалено здраво.

Рудра погледна към момичетата, които плуваха във водата до него.

Изкуши се да добави още нещо, но така както бяха вперили изпълнени с
надежда погледи в Аби, разбра, че ще прозвучи много плоско.

- Късмет, Аби.

- Най-доброто омаловажаване на положението за годината.

13

На Аби му отне повече от час, като на шест пъти едва не падна, за да

изкатери бавно дванайсетте метра до последната издатина. Тя беше на три
метра под ръба на сеноте, но тези три метра можеше да са равни и на петнайсет
километра, ако питаха Аби, защото повърхността на скалата беше гладка като
стъкло.

Аби приклекна на издатината, опрял гръб на скалата и свел поглед към

брат си и сестрите си. Дрехите му, започнали да изсъхват по време на
изкачването, пак бяха станали вир-вода от пот.

Слънцето стигна зенита си над кладенеца. Аби усещаше жегата на темето

си. Проклетото съчетание от глад, жажда и безмилостен пек можеше да го
доведе до халюцинации. На два пъти в началото на катеренето беше действал
неумело и изпускал единия от лостовете, но всеки път Рудра успяваше да го
улови или във въздуха, или преди да успее да потъне. После отново го мяташе
към Аби, а момичетата се държаха, сякаш са част от волейболен отбор, готови
всеки миг да уловят лоста, ако не успееше да го хване.

След четирийсет минути изкачване Аби беше пъхнал и двата си крака и

свободната си ръка в цепнатината, изплашен, че може да изгуби съзнание. Успя
да почине пет минути, след като върза въжето за крика и го прикрепи към него
с италиански възел. Мисълта, че неочаквано може да припадне, изпълни Аби с
екзистенциален страх. Знаеше със сигурност, че ако отново се окаже във
водата, това щеше да е краят - повече нямаше да успее да се изкачи по скалата.

Аби изви тяло и присви очи към мястото над главата си. Изобщо нямаше
къде да се улови. Нямаше и намек за неравност. Нямаше дори зачатък на
пукнатина, която да използва и да увеличи. Само варовиковият еквивалент на
матово, изпъкнало отстрани стъкло.

- Някакви предложения?

Рудра се прокашля.

- Не можеш ли да намериш място, където да заковеш лоста? Да го

използваш като длето?

- Не.

- Ами не можеш ли да скочиш? Нагоре, имам предвид.

- Не. Ще стигна до половината, после отново ще падна в сеноте и ще

потъна. Или почти. Повърхността е под наклон.

За кратко се възцари тишина.

- И какво ще правиш?

- Не знам. Не ми изглеждаше така гладка отдолу. Не мога да повярвам, че

скалата може да промени така вида си. Това трябва да е дело на човешка ръка.

Навал се приближи под него.

- Не можеш ли да вържеш тежест на въжето и да го прехвърлиш над ръба?

- Може и да мога. Но за какво ще се прикрепи? Няма стена, нищо няма.

Едва вчера бяхме горе. Нищо, че сякаш са минали три години. Всички видяхте
какво е. Само равен терен с тук-там по някой камък.

- Не може да си сигурен. Не сме се оглеждали така подробно, когато бяхме

горе.

Аби въздъхна.
 - Права си.

- Така че какво има да губим!

Навал доплува по-близо до скалата. Изражението ѝ беше разпалено.

Имаше вид на човек, който ще предава урок по физика.

- Ако промушиш пожарогасителя през отвора на крика, Аби, и после

здраво го завъртиш, ще имаш нещо като противотежест. После можеш да
забиеш лостовете в крика, за да получиш шипове. Подобно на мините от
времето на войната, с които са взривявали корабите. Така може да се закачи за
нещо.

- Ами ако се закачи за нещо и когато тръгна да се катеря, то се откачи?

Никакъв отговор.

- Хубаво. Ще направя, както предложи Навал. Повече не мога да клеча тук

или ще приклекна и ще се гмурна завинаги в дълбокото.

Аби освободи крика от въжето. Разви го максимално, после промуши

пожарогасителя през средата на пирамидата. Когато остана доволен от
напасването, завъртя крика до пожарогасителя, така че металът удари в метал.

- Сега вържи въжето отново за крика, преди да пристегнеш лостовете. За

всеки случай. Да не паднат.

- Благодаря, Навал. Някой казвал ли ти е каква страхлива педантка си?

- После пъхни лостовете в двата края. Ако ги пъхнеш на кръст през

механизма на крика, трябва да застанат стабилно.

- Добре. Дай по-бавно. Работя.

- Става ли?

- Става. Но се съмнявам, че ще издържи силен удар. Ако тая работа

свърши зле, това ще се разхлаби и ще падне върху нас.

- Трябва да рискуваме.

- Ние ли? Ние? Аз рискувам, мамка му, не вие.

 - Според теб ние нищо не рискуваме, така ли? Плуваме си тук долу и си
викаме: леле, супер е - животът на всички ни е в ръцете на Аби. Но нищо. Няма
проблем от наша страна. Междувременно, докато той ни спасява, да се
поплацикаме малко да минава времето.

Аби изду бузи.

- Добре. Взимам си думите. Не бях прав. Напрежението ми идва в повече.

Ако тази работа не стане, няма да си седя тук и да се самоанализирам. Ще се
метна в дълбокото. Капиш?

Аби завърза единия край на въжето хлабаво около кръста си. После пусна
крика да се люлее под него. Бавно, стабилно, спусна въжето, докато дължината
му стигна до шест метра, и то залюля като махало в къса дъга към повърхността
на скалата. Колкото повече увеличаваше дъгата обаче, толкова повече въжето
започваше да го придърпва.

Аби бързо осъзна, че скоро трябва да действа, ако не иска сам да се

изстреля от издатината, а въжето, крикът и пожарогасителят щяха да изиграят
ролята на подходяща котва в мига, в който падне във водата и потъне.

На третото залюляване изви ръце нагоре и встрани за подсилване на

центробежните сили, действащи на въжето. Крикът се изви към върха на
скалата. В последния момент Аби се блъсна обратно към скалата и дръпна
въжето напред с премерено движение, така че крикът да получи безценен
допълнителен замах. Той тупна глухо на земята над него и въжето се отпусна в
ръцете му. Аби стоеше на издатината и дишаше дълбоко.

- Наясно сте, че когато дръпна тая работа и крикът не се закачи за нищо,

ще се катурне през ръба на скалата, ще ме халоса по главата и ще ме бутне във
водата, нали?

- Няма, ако дръпнеш достатъчно силно. Така крикът ще падне далеч, без
да те закачи. После само трябва да внимаваш да не загубиш равновесие, когато
въжето се затегне, докато пада. Това ще ти даде втора хапка от черешката.

- Това е добре, Навал, нали? Всичко е ясно? Дърпам с всички сили и фокус-
бокус?

- Да.

- Някой да се сети за молитва?

 - Дърпай, Аби, и край. Да се приключва.

Аби дръпна въжето. Крикът се затътри към ръба на скалата и се надвеси

над пропастта.

- Мамка му!

Пожарогасителят мина на трийсетина сантиметра от главата на Аби. В

последния възможен момент той се отдръпна от скалата и се стегна за
дръпването от опъващото се въже. Но вместо да го дръпне настрана,
противотежестта накрая на въжето буквално профуча под него и разпиля
голяма част от силата на падането.

- Иисусе, Йосифе и Марийо. Мислех, че ще ме довърши.

- Аби, ако не успееш да залюлееш това чудо там горе и не го закачиш, аз

ще те довърша.

- Навал, сестричке.

- Край на майтапите, Аби. Знаеш какво имам предвид. Не бъди тъп.

Живеем живот под наем тук долу. Поне ти се освободи от водата. Повярвай ми,
когато ти казвам, че става все по-трудно да се държим на повърхността. Ако не
успееш с гова, ще се удавя. Това е по-добра съдба, отколкото да умра от глад.
Или от студ.

- Добре, Навал. Схванах. Пак ще опитам.

- Първо провери лостовете.

- Майната им на лостовете. Този път ще стане.

Аби отново залюля въжето, което описа дъга като махало. Залюля го по-
силно, като увеличаваше замаха при всяко удължаване и напрегна сили да се
придържа към скалата, за да не падне.

В последния възможен момент метна въжето нагоре и надалеч. Крикът

се уви в края на въжето и изскочи през ръба на скалата.

В мига, в който крикът тупна на земята, Аби задърпа въжето с ръце.

Очакваше да се допързаля до ръба на скалата отново, но този път се закачи за
нещо твърдо. Аби не знаеше за какво. Труп, може би? Но усещаше въжето
опнато в дланите си за пръв път.
 - Добре. Имаме резултат. Повече няма да дърпам. Няма да пробвам.
Силите ми са на изчерпване, затова ще дам най-доброто, преди да изгубя вяра.

Аби се закатери по въжето. Усещаше как чаталът му се стяга в очакване

на падането, което си представяше, че ще се случи, с почти стопроцентова
убеденост.

На около два метра от изкачването му въжето приплъзна, сякаш онова,

за което се бе закачило, е помръднало.

- Иисусе - Аби за миг увисна във въздуха.

После продължи с изкачването. Виждаше ръба на сеноте на около метър

и двайсет над ръцете си.

- Давай, Аби! Почти успя.

- Шибаното въже приплъзна.

- Не му обръщай внимание, Аби! Не спирай!

Аби се изкатери последния метър и двайсет. Улови се за ръба на сеноте

точно в мига, в който въжето и тежестта се освободиха от онова, за което се
бяха закачили. Той увисна, с една ръка се държеше за ръба, а с другата все така
стискаше въжето.

Пусна го и замахна към ръба със свободната си ръка. Сега се държеше с

върховете на шест от пръстите си.

- Хвани се пак за въжето.

- Не мога. Откачи се.

Аби се опита да се изтегли през последните останали сантиметри, но

нямаше сили. Остана да виси, вкопчен с върховете на пръстите си в ръба на
скалата.

- Ако паднеш, всички сме мъртви. Аби. Хайде! Не ни предавай сега.

Той пое въздух. Знаеше, че ако се предаде, е свършен. Усили захвата си и

вдигна лявото си коляно. Това докара допълнително напрежение на пръстите
му. Знаеше, че му остават секунди.
 Отново застърга с крака по гладката повърхност на скалата. Бавно,
мъчително, успя да се поиздигне. В последния миг отпусна захвата си и вдигна
ръце нагоре, отблъснал се с крака. Обувките му бяха единственото сухо нещо
по него, а той продължаваше да разчита на гумените им подметки да намерят
опорна точица.

Този път успя да се понадигне на мишниците си. Издигна се нагоре и опря

брадичка на ръба на скалата. Сега ръцете му до лактите и брадичката му бяха
опрени на ръба. Загърчи се напред като гущер. После, като използва триенето
с пръстта, качи лактите си. Чуваше виковете, които се носеха отдолу, но не
можеше да различи думите им от бученето в главата си.

Изтегли се с помощта на единия лакът, после на другия. Издърпа се

първо до кръста. После легна по корем над ръба. Накрая вече и бедрата му бяха
над издадения край на сеноте.

Щом коленете му се оказаха отгоре, разбра, че е свободен.

14

Аби лежеше на върха на скалата и се опитваше да овладее дишането си.

Под него другите продължаваха да викат, не им обърна внимание.

Дланите му кървяха, както и лактите и ръцете му от китките до лактите.

Усещаше останалата част от тялото си така, сякаш садист му е направил
цялостен масаж с полировъчна машина.

Щом дишането му се стабилизира, Аби се надигна на колене и провери

околността за движение. Нищо. Само полюляващите се върхове на тревите.
Слънцето печеше над плантацията със синьо агаве с такава сила, че имаше
мараня.

Извърна се, за да види за какво се е закачило надве-натри скалъпеното

му от крика и пожарогасителя устройство. Да. Както и предполагаше. Трупът
на наркокасика. Той от своя страна се беше опрял о друг труп и забавил
движението на първия към ръба на скалата. Извадил беше невероятен късмет,
че не се бяха претърколили през ръба на скалата и не го бяха повлекли и него.
През нощта беше започнало вкочанясването, което ги беше превърнало в
заплетен куп от стърчащи ръце, крака и колене - идеални за забавяне на
претъркулването.

Добре. Случваше се на човек и късмет да му дотрябва. В последно време

на Корпуса страшно не му вървеше, сега може би положението щеше да се
оправи.

Аби се изправи колебливо на крака. Направи няколко стъпки и се олюля,

като че имаше световъртеж. От глад стомахът му се присви - почувства се така,
сякаш някой неочаквано му е забил един в стомаха.

Умът на Аби също не му се подчиняваше. Улови се, че се чуди как Алдинах

и Атаме се справят в Европа, докато изпълняват заповедите му. Дали са успели
да открият и екзекутират сестра им Ламия заради предателството ѝ кьм
Корпуса с онзи кучи син Сабир. Дали са разпознали и убили онази циганка,
която трябваше да стане майка на Второто пришествие. Всички тези неща
изглеждаха толкова важни допреди ден или почти ден. Основни факти от
живота му. Сега разбра, че пет пари не дава.

Той се разсмя и поклати глава. Пое дъх като човек, който вдишва за пръв
път въздуха край морето, и тръгна напред. За проблемни семейства ще му
говорят на него! Бог наистина беше оплескал работата, когато беше позволил
осиновителката на Аби, графинята, свободно да избира децата си за
осиновяване. И все пак. Дори ненормалниците трябваше да имат място, което
да наричат дом.

Аби се съсредоточи върху належащия проблем. Тойотата, модел Рорайма,

на мъртвия касик стоеше паркирана на десетина метра от ръба на сеноте. Той
тръгна несигурно към нея и погледна вътре. Ключове нямаше. Но имаше пълна
до три четвърти бутилка с вода. Както и кутия наполовина изядени тако на
пасажерското място и вратата беше отворена. Аби изяде такото и изпи водата.

Виковете под него ставаха все по-силни. Отдалечи се от ланд крузера и

тръгна към ръба.

- Имайте търпение за момент. Опитвам се да измисля как да измъкна

всички ви. В тойотата няма ключове, налага се да ги намеря. После ще закача
въжето, което открих прикачено към теглича, и ще го пусна. Можете да се
уловите по един или друг начин за него и после ще ви дръпна с колата и ще ви
измъкна. Никой от вас няма да успее да изпълзи петнайсет метра нагоре сам.

Аби не изчака отговора им, а се насочи направо към трупа на касика. С

всяка изминала минута силите му се възвръщаха. Щом оня не е имал шофьор,
тогава кой е прибрал ключовете и кой сега лежеше на дъното на сеноте с
останалите гмуркачи, запита се Аби.

Претърси джобовете на мъжа, който вече се разлагаше благодарение на

слънцето. Рояци насекоми вършеха дейно своето в дупките от куршуми, с
които беше осеяно тялото му.

Никакви ключове.

Аби поклати глава. Колите под наем на Корпуса също бяха паркирани до
фабриката за метамфетамини. Почти сигурно са изгорели при експлозията. А и
хамърът в приземието също е изгорял. Аби нямаше желание да върви пеша до
плантацията, а после още петнайсет километра до най-близкия град. Нямаше и
как да измъкне брат си и сестрите си с въжето. Хрумна му, че хората на касика
може би са дошли с коли, но и там щеше да се сблъска с подобен проблем -
никой със здрав разум нямаше да остави незаключена кола на обществен път в
Мексико и със сигурност подобно нещо не можеше да се очаква от обикновен
престъпник. С неговия късмет ключовете може би лежаха на дъното на сеноте.
И нямаше как да се гмурне и да ги измъкне.

Грабна паднала шапка от един от труповете и я нахлупи. После се върна

при тойотата и потърси опипом под предната седалка. Нищо. Заобиколи колата
и опита под пасажерското място. Нищо.

Позамисли се и после отвори жабката. Вътре имаше само пистолет. Аби

го извади. „Берета“ 92 FS, полуавтоматичен. В американската армия наричаха
този модел М9. Провери пълнителя и пъхна оръжието отзад в колана на
панталоните си, на голо под ризата.

Ключове. Не. Я по-бавно. Нямаше ключове. Сензор. Аби знаеше едно-

друго за ланд крузерите. А тази „Рорайма“ беше ланд крузер с друго име.

Аби си припомни, че по-сложните модели ланд крузери имат електронен

вход. Което означаваше, че вратите могат да се отварят с допир на ръка, ако
сензорът е достатъчно близо до колата. А всички врати бяха отворени. Което
означаваше, че сензорът все още е наблизо. А това пък означаваше, че
електронната система ще работи, стига сензорът да е скрит някъде в колата.
 Аби седна на шофьорското място и натисна бутона. Тойотата заръмжа.
Аби се ухили. Затвори вратите и включи климатика. Резервоарът беше пълен.
Потърси друго за ядене, но не откри.

Почака търпеливо, докато климатикът охлади купето до осемнайсет

градуса.

После се почувства удобно за пръв път от повече от двайсет и четири

часа, включи автоматичните скорости и подкара по пътеката в посока вън от
плантацията.

15

Колата под наем, която Аби и Во караха, все още беше невредама. Боята
беше изгоряла и прозорците - потрошени от експлозията, но стоеше паркирана
достатъчно далеч от склада, за да не бъде засегната в пълна степен от взрива.

Аби примижа на слънцето. Ни най-малко не искаше да се натъкне на

някой от пехотинците на касика, дошъл да провери защо нямат новини от шефа
си.

Старец и момче се появиха от гората, застанаха и го загледаха от ъгъла

на плантацията. Аби сви пръсти и ги насочи към тях все едно са пистолет.
Старецът улови детето за ръка и отново го отведе в гората.

Обзет от непреодолимо гадене, Аби се пресегна през задния прозорец на

колата и взе кожената си чантичка за кръста. Отвори ципа. Фалшивите му
паспорти, парите му и кредитните му карти бяха невредими. Както и паспортът
с истинското му име.

Аби вдигна поглед към небето.

- Благодаря, Во. Дължа ти огромна услуга.

 Метна чантичката на задната седалка на тойотата. После тръгна към
руините на наркофабриката.

Постоя известно време, като оглеждаше касапницата, останала от

експлозията. Основният пожар беше угаснал отдавна, но струйки дим
продължаваха да се издигат от конструкцията двайсет и повече часа след
първия взрив.

Аби си представи склада в предишния му вид. За него не беше проблем

да си го припомни. Прекара известно време на това място, а и имаше тази
способност. Запъти се през развалините към мястото, където двамата с брат му
бяха обесили Жорис Калк на гредите, а Адам Сабир седеше клекнал под него
като в сцена от филма на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад “101. Да. На
това място ги беше оставил, когато касикът и неговите хора внезапно ги
нападнаха.

Никакви трупове. Нямаше никакви трупове в развалините. Кучите

синове сигурно се бяха превърнали в пепел.

Аби изсумтя. Пристъпи към мястото, където преди беше приземието.

Очевидно там се беше намирал източникът на взрива. Близо до
нарколабораториите. Това беше съвсем ясно. Застана на ръба на кратера и
погледна надолу. Нямаше хамър. Нямаше дори следа ог хамър. Дори петно от
пластмаса от хамър нямаше.

Значи, Сабир и Калк в крайна сметка се бяха измъкнали. И не само това.

Явно бяха предизвикали експлозията, защото беше твърде малко вероятно
мексиканците да изпепелят собствената си наркофабрика заради
несъществуваща застраховка. И като бяха унищожили мястото, несъмнено бяха
подписали смъртната присъда на близнака му.

Аби пое дълбоко дъх. Имаше да уреди още няколко въпроса в идващите
месеци. Съвсем очевидно беше. Фактът, че Калк и Сабир бяха оживели,
променяше всичко.

Без дори да погледне назад към сеноте - или да се замисли за своя брат и
сестрите си, - Аби се качи на ланд крузера, излезе през главния вход на
плантацията и се насочи към пътя за Канкун.
 Самоа, старата кариера,

Самоа-Сюр-Сен, Франция

4 ноември 2009 г.

16

По-малко от ден след като Аби се измъкна от сеноте, Жорис Калк стоеше
и наблюдаваше как нишките на живота на най-добрия му приятел се нищят
пред очите му. Ако Аби искаше да от крие какво се е случило с другите му сестри
и брат му, нататък трябваше да насочи погледа си.

На няколко метра от мястото, на което стоеше Калк, Адам Сабир лежеше

свит до тялото на жената, която обичаше. Ламия дьо Бал не беше просто
спечелила сърцето на Сабир по време на пътуването им през Мексико - тя се
беше промъкнала и в сърцето на Калк, заела беше мястото на дъщерята, която
озлобената му бивша съпруга му беше откраднала като момиченце и я беше
възпитала според своите разбирания.

Дали Ламия е била отцепник от Корпус Малефикус, или не е била такава,

на този етап не беше от значение, важното беше само, че е мъртва. В последния
момент тя се беше изправила между близките си и Сабир и беше дала живота
си за мъжа, когото обичаше, това си оставаше факт.

На няколко крачки от Ламия лежаха труповете на нейния брат

хермафродит Алдинах и сестра ѝ - джуджето Атаме.

- И какво ще правим сега?

Братовчедът на Алекси, Раду, говореше приглушено от уважение към

очевидната скръб на Сабир. Обръщаше се кьм Калк.

- Какво имаш предвид?

 - Ами, че тук имаме три трупа. А ние сме цигани. Знам, че преди си бил
полицай, затова ще разбереш какво ти говоря. Ако се обадим на местните
полицаи, това ще е краят ни. Ще преобърнат катуна ни в Самоа и ще ни
разпердушинят. Ще натресат тия трупове на мен, на Сабир и на Алекси и ще
хвърлят ключовете от затворническата килия. Йола ще остане без никаква
защита, когато братята и сестрите на тия изроди дойдат да я търсят, за да убият
нея и бебето й, и със сигурност ще успеят.

- Но аз съм свидетел. Мога да ви защитя.

Раду се разсмя.

- Ама си и ти един оптимист. Не хвърли ли Алекси ножа, пробол дребната

жена, която лежи ей-там? Онази с пистолета в рапицата? Не преби ли до смърт
с клон Сабир другия?

- Така е. Но и двамата действаха при самозащита.

- Само че ситната не държеше в ръка оръжие. Алекси знаеше на какво е

способна и затова действа така. Това на нас ни е ясно. Но куките ще кажат, че
изобщо с нищо не ни е застрашавала. Нали така?

Калк неохотно кимна. Знаеше как стават нещата. Местните полицаи щяха
да огледат местопрестъплението и да си направят заключенията. За тях всичко
щеше да е ясно като бял ден. Група цигани и приятелят им американец
пътешественик, Адам Сабир, са търсели отмъщение за убийството на техен
роднина, станало това лято, отвлекли са французойка, чието семейство са
набедили за замесено. Братът и сестрата на французойката са тръгнали след
тях. Имало е разправия. Циганите и американецът - който вече е бил замесен в
едно убийство на член от същото семейство по-рано през лятото - са убили и
тримата. После бившият капитан Калк, известен с това, че защитава циганите...
и т.н., и т.н.

- И какво предлагаш?

Руди посочи е брадичка към изоставената минна шахта.

- Това място е толкова дълбоко, че никой не знае къде свършва шахтата.

Пуснеш ли камък, не се чува кога стига до дъното. Поставяме труповете в
колата, после избутваме колата до ръба. По-късно ще изпратя един братовчед,
който разбира от тия работи, да донесе малко експлозив. И да затрупа шахтата.
Все едно дъждът отпреди няколко дни е отслабил укрепленията на мината и е
предизвикал свлачище. Никой няма и да си помисли да копае под толкова
количество земя и скала. Няма да е възможно. Освен това няма да имат и
причина да копаят. Никой не знае, че сме тук.

- Ами онзи твой братовчед? Наистина ли може да му се вярва, че след това

няма да се разпее и да предаде всички ни? Срещу възнаграждение например?

Руди сви рамене. Отговорът беше очевиден.

- Той е циганин.

Приближи се Алекси. В момента, в който го направи, Йола се освободи от

закрилата на ръцете му и отиде да утешава Сабир.

Калк се почувства облекчен, че най-накрая тя беше поела инициативата.

Нямаше да му хареса той да отделя Сабир от трупа на Ламия.

Алекси се изправи с лице към Раду.

- Дамо няма да понесе тази жена да бъде поставена в колата заедно с

убийците и да бъде погребана по този начин. Казвам ви го със сигурност. -
Хвърли тревожен поглед към Йола, която утешаваше Сабир. - Най-добре е да я
погребем по циганските обичаи. Някъде, където никой не може да я намери. Но
Дамо ще знае къде е. Това за него ще е важно.

- Дамо? - озадачи се Калк.

- Това е циганското име на Адам.

Калк изду бузи. Страхотно. Ето го него, бивш високопоставен полицейски

офицер едва няколко месеца след преждевременното си пенсиониране как вече
обмисля да заличава следи на местопрестъпление и укрива жизненоважни
доказателства от властите. Ако бившите му колеги научеха какво е направил,
щяха да го овалят в мед и да нахранят мравките с него.

- Невъзможно. Не можем да скрием три трупа ей така.

- Капитане, никой не знае, че са тук. Тия две мърши са прикрили следите

си. Същото е направила и жената на Дамо. Корпус Малефикус се появи тук, за
да убие Йола и нероденото ѝ дете, защото вярват, че тя е майката на бъдещото
Второ пришествие. Сам ми го казахте. Затова не са оставили никаква следа.
Няма да има следи, които да ги свързват с това място.
 - Възможно е някой да е видял Йола и Ламия заедно. В селото например.
Или на пътя.

- И какво? Кой го е грижа какво правят циганите. Пийосите като теб

гледат през нас, капитане. Ние ви плашим. На всички, които не са цигани, ние
напомняме, че има и други начини за съществуване. Други начини за мислене
и действие. Най-добрият отговор на това е да не ни обръщате внимание. Така е
най-лесно.

Калк реши да пренебрегне прикритата обида. Усещаше как във въздуха

се носи опасност.

- Къде ще скрием Йола тогава? Ако се съглася с плана ти, искам да кажа.
Ами Сабир? С него какво да правим? След случилото се Корпусът ще удвои сили,
за да се докопа до тях.

Раду се обърна към Алекси. Двамата си поговориха приглушено на

неразбираем за Калк език. Алекси кимна на два пъти. После погледна към Йола.

Йола помагаше на Сабир да се изправи - придържаше го през кръста,

сякаш е твърде дребна, за да протегне ръка и да го прихване през раменете.
Нещо му шепнеше, а той кимаше. Изглеждаше смазан. Сякаш простото
упражнение да се държи прав беше пряко силите му.

Раду докосна ръката на Калк.

- Разполагаме с едно възможно място, капитане. Сред близки роднини.

Далеч е. В Румъния. Алекси се съгласи да заведе там Йола и Дамо. Могат да се
крият известно време. Поне докато Йола не роди детето си. Там никой няма да
ги намери.

- Ами как ще прекосим границата. Ще ни засекат.

- Няма да се пресичат никакви граници. Няма да има официални записи.

Разчитай на това. Вече всички сме в Европейския съюз, забрави ли? Минаваме
през Австрия и Унгария. Никой няма да ни забележи. Циганите идват и си
отиват по този начин.

Калк - същински Пилат Понтийски - въздъхна.

- Ще искам да ги виждам. Да поддържаме връзка. Има някои неща, които

трябва да свърша.
 - Ще го уредим.

Калк кимна. Достатъчно беше реалист, за да разбере кога е изправен пред

fait accompli111.

- Добре тогава. Зарови ги. И взриви шахтата. Никой няма да чуе нищо
толкова навътре в гората.

Раду шляпна Калк по рамото.

- Ха така, капитане. Ще покрием всички входове с наши хора. Ще е все

едно земята ги е погълнала. Хубаво решение взе.

И си отворих възможност за нахални изнудвания и тормоз, щом им

скимне, помисли си мрачно Калк.

- Ами Ламия?

- И нея. Земята и нея ще погълне. Но на друго място. На някое тайно

място.

Калк се обърна към шахтата.

- Ще върна колата под наем на фирмата. После отново ще посетя катуна

ви. Ще ми кажете къде мога да намеря Йола и Сабир, ако ми притрябва. За да
мога да поддържам връзка с тях. Съгласен ли си?

- Дадено.

- И Раду! Един последен въпрос.

Раду се усмихна. Заклати глава наляво-надясно, сякаш си знаеше какво

следва.

- Ами ако откажа да се съглася с твоя план да се заровят телата тук?

Раду стрелна с поглед Алекси.

Алекси вдигна ръце все едно се извинява.

- Капитане, ама много съжалявам. Нищо лично. Симпатичен си ми

страшно. Обаче ще трябва и теб да убием.
 Летище „Шарл дьо Гол“, Париж

6 ноември 2009 г.

17

Полетът от летище Чихуахуа, Хенвиялобос, до парижкото летище „Шарл

дьо Гол“ премина без произшествия. Аби пътуваше с един от многото си
фалшиви паспорти - най-добрите, които можеха да се купят с пари. Но беше
използвал истинския си паспорт и истинската си американска зелена карта на
границата, когато от Мексико влезе в САЩ посред нощ. Човек не знае кога едно
алиби може да му влезе в работа.

Полузаспалият мексикански митничар се оказа предсказуемо сговорчив,

когато Аби съобщи, че си е изгубил разрешителното за влизане - моментна
такса от петдесет долара в дребни банкноти го бяха превели с лекота през
американската имиграционна служба.

Американските митничари нямаха никакво основание да бавят

притежател на зелена карта - нито бяха взели отпечатъци от пръстите му, нито
бяха направили скенер на ириса, което щеше да наложи мигновена промяна в
плана. Аби очевидно беше образцов гражданин, постоянно пребиваващ в
страната. Мадам, майката на Аби, притежаваше блок с апартаменти в Бостън,
който се управляваше от Аби, от него идваше част от дохода му. Той можеше да
го докаже. Ако ситуацията се променеше и някой го заразпитваше за статуса
му, той щеше да му отговори, че е пътувал за развлечение и че е плащал
покупките си в брой и пътнически чекове.

Щом влезе на територията на САЩ, Аби се върна тайно в Мексико през

Рио Гранде. Американските митничари следяха за хора, които влизат в
страната им незаконно - а не за такива, които я напускат. Да се върне обратно
в Мексико с куп нелегални мексикански работници, беше лесна работа.
Струваше му двеста долара и няколко слисани погледа. От къде на къде му е
притрябвало на някакъв гринго да влиза в Мексико? Ихоле121! Тия янки
наистина бяха откачили. Фактът, че всъщност Аби беше французин, им беше
напълно убягнал, което по-късно забули в улесняваща го неяснота обратния му
път.

Той се качи на тойотата, която беше свил от наркобоса, и се запъти право

към Сиудад Хуарес, наркостолицата на света. Градът постоянно се класираше
като най-жестокото място на планетата извън обявените военни зони.
Изостави колата на странична уличка в най-вехтия квартал, който успя да
открие, заключена, със заредена берета - оръжието беше поставено така, че да
се вижда на задната седалка. Цяло чудо щеше да си е, ако и то, и колата са
останали на същото място двайсет минути след като напусна зоната. Подходът
му беше далеч по-ефикасен начин да се отърве от потенциално уличаващи го
вещи, отколкото да ги потопи в някое удобно езеро и да се моли да не изплуват
след година.

След това Аби взе такси и пътува четири часа до летище Чихуахуа. Качи
се на първия самолет за Париж. Този път използва фалшивия паспорт, с който
първоначално беше влязъл в Мексико, заедно със зелената карта, разрешаваща
престоя му - документите, за които беше казал, че ги е изгубил, при първото си
излизане от Мексико. Просто и законно. Всъщност почти.

За Интерпол и американското правителство действителният Абигер дьо

Бал си седеше в апартамента с изглед към залива в бостънския Батъри Уорф,
докато измисленият Пиер Блан се връщаше във Франция от почивка в Мексико,
за да се прибере при семейството си.

За истинското семейство на Аби - зарязано да се дави в сеноте - Пиер Блан

изобщо и не мислеше.

Ченученка, Старий Орхей, Молдова

14 март 1986 г.
 18

Дракул Лупей преживя петнайсетия си рожден ден на 7 октомври 1895 г.

Пет месеца по-късно се радваше на окъснелия си подарък.

Старият монах, който беше спасил живота на Дракул три и половина

години по-рано, умря преждевременно и създаде удобна празнота в списъка с
обитатели на скалния манастир „Старий Орхей“.

Дракул не беше посещавал много често Старий Орхей в последните

години - подготвяше почвата. Но от време на време все пак се връщаше към
стария си навик да изнудва всеки достатъчно глупав да пожелае да посети
манастира. Именно заради тези си посещения пръв откри стария монах.
Отшелникът беше починал в леглото си. На преклонна възраст. Или поне така
мислеха всички.

Всъщност Дракул, който се страхуваше, че баща му ще го изхвърли от

дома им, една нощ се беше промъкнал – докато баща му беше в леглото с
осемнайсетгодишната сестра на Дракул, Антанася - и беше удушил стария
монах с чувал за картофи. Монахът, така или иначе, щеше да умре, боледуваше
от ревматизъм и пневмония, така че Дракул имаше чувството, че прави на
стареца услуга, като ускорява пътя му към Рая.

Фактът, че отшелникът беше спасил живота на Дракул и по свои

съображения не го беше предал на властите за убийството на мъжа с
астраганеното палто, не значеха кой знае колко за момчето. За Дракул беше
удобно монахът да умре - затова и предизвика събитието. По този начин се
придържаше към решението, което беше взел, докато се възстановяваше под
грижите му - че занапред той ще определя съдбата си. Ще манипулира и ще
контролира глупавите маси според своята воля. Ще действа, няма да търпи
действията върху себе си.

След убийството се върна у дома и изложи пред сестра си своя план.

Антанася беше прагматично момиче. Въпреки че и баща ѝ, и брат ѝ

злоупотребяваха сексуално с нея - а баща ѝ дори я продаваше в петъчните
вечери, - Антанася чувстваше, че мястото ѝ е у дома. Тя принадлежеше към
култура, в която жената живее за и чрез семейството си. Да напусне дома си, за
Антанася щеше да означава да замени семейното сводничество с по-
официалния му вариант в Кишинев, където да зависи от милостта на руските
гангстери. Вместо случайните принудителни преспивания с мъже от селото
щеше да е част от купищата проститутки, които обслужват по две дузини мъже
на ден. А ако пък наистина се окажеше съвсем безкъсметна, щяха да я изпратят
в чужбина, в страна, за която не знае нищо, нито разбира, да обслужва мъже,
които нямат никаква причина да я зачитат повече от кучетата си.

Не, Антанася знаеше кое е в нейна полза. Поне заради сексуалния им

интерес нито Дракул, нито баща ѝ я биеха, както баща ѝ беше правил с майка ѝ.
А се случваше да се отнасят към нея и с привързаност, особено Дракул, на
когото тя беше предана. Антанася готвеше и шиеше добре. Това, както и
нейната младост, ѝ отреждаше определено положение сред по-старите местни
жени и донякъде облекчаваше пораженията върху честта ѝ, нанесени от
необуздаността на баща ѝ.

Дракул опита да обясни на Антанася, че не възнамерява да остава повече

у дома, че иска да се премести в манастира при първа възможност и че тя
трябва да го придружи и да направи някои неща за него.

Антанася обаче отказа въпреки привързаността към брат си. Неин дълг
беше да се грижи за баща им и това щеше да прави. Той беше главата на
семейството им. Ако Дракул станеше глава на семейството, а тя все още беше
неомъжена, положението щеше да се промени. Но дотогава тя щеше да се
подчинява на баща им.

Дракул се почеса по главата слисано. Да се омъжи! Никой никога нямаше

да cе омъжи за Антанася. Тя не го ли проумяваше? Молдовските селяни не се
женеха за проститутки. И със сигурност не се женеха за такива, които предлагат
услугите си на своите съседи.

Дракул знаеше, че що се отнася до привързаността и секса, Антанася

предпочита него пред баща им. Това беше очебийно. Къде тогава беше
проблемът? Дракул поне не я предлагаше под път и над път срещу пари за
пиене. А когато Дракул правеше любов с нея, трябваше да пъха пръстите си
дълбоко в устата ѝ, за да спре стенанията ѝ, за да не ги издаде. Тези стенания
никога не се случваха с баща им или с друг от мъжете, които обслужваше. В тези
моменти Антанася мълчеше, позволяваше на мъжете да правят с нея, каквото
си пожелаят, така беше, но те ѝ носеха малко или никаква наслада от акта. Дали
пък баща ѝ не я беше пречупил отрано, почуди се Дракул. Или просто е
отегчена?

Същата вечер Дракул наблюдаваше как баща му пие своята ракиу.

 Адриан наскоро беше престанал да бие сина си. Момчето вече беше
прекалено силно и в състояние да отвръща на ударите. А и Адриан вече
остаряваше и нямаше предишната сила. Пиенето и загубата на жена му го бяха
докарали дотам.

За Адриаи все още най-голямото удоволствие си оставаше да чука

сестрата на Дракул пред очите на собствения си син. Може и да беше алкохолик,
но Адриан беше достатъчно умен, за да осъзнава, че Дракул е луд от ревност
към него. И иска Антанася за себе си. Затова Адриан се стараеше да я използва
често и както му се прииска - а също и да я харизва безплатно на приятелите си
и познатите си, щом му скимне. Не знаеше защо го прави, обичаше дъщеря си и
при обичайни обстоятелства не би искал да я наранява. Но на моменти, когато
Дракул заприличваше на покойната съпруга на Адриан, Зина, до такава степен,
че кръвта му завираше, той даваше мило и драго да нарани сина си. Антанася
беше съвършеното средство за това.

- Лягай на масата.

- Какво, татко?

- Лягай на масата, момиче.

Антанася лягаше на масата и вдигаше полите си. Знаеше какво следва.

Адриан пресушаваше бутилката си с ракиу и я буташе.

- Отвори си краката.

Адриан знаеше, че Дракул го наблюдава. Но пиенето разгаряше огън в

него и от този огън малко го беше еня какво мисли Дракул.

- Остави я на мира.

Адриан се обърна, бутилката все още беше в ръката му.

- Какво рече?

- Казах да я оставиш на мира. Тя е моя. Повече няма да позволя да я

докоснеш.
 Адриан се изсмя. После строши бутилката в масата, заметна полите на
Антанася и направи движение, сякаш ще забие ръбовете от строшената
бутилка между краката ѝ.

- Тогава никой няма да я докосва.

Дракул се хвърли към него.

Адриан се обърна и вдигна счупената бутилка.

Синът я изби с една ръка.

Адриан се извърна и сграбчи дъщеря си. Лицето му беше изкривено,

погледът му - подивял. Антанася погледна в очите му и разбра със сигурност,
че баща ѝ ще я убие. Падна по гръб на масата.

Адриан се надвеси над нея за миг, после главата му се отметна назад.

Дракул хвърли баща си през стаята, така както футболист запраща

топката към играч в другото поле. Удари го в стената. После го притисна към
нея с хълбок. Адриан беше прекалено пиян, за да се съпротивлява.
Наблюдаваше сина си през притворени клепачи, както бикът следи тореадора,
за когото знае, че ще го убие.

Дракул посегна към рафта над него, взе чук и петнайсетсантиметров

пирон.

Адриан се разсмя.

- Какво ще правиш, глупако? Ще ме заковеш за стената ли?

- Да.

С плавно движение Дракул вдигна пирона. Пъхна ръка под главата на

баща си, приклещи го към стената.

После мушна пирона в ухото на Адриан и го закова.

19
 Агонията на Адриан продължи почти час. Антанася и Дракул го
наблюдаваха от ъгъла, без да смеят да го приближат или докоснат.

В един момент Адриан започна да се гърчи като момчето епилептик от

селото, което познаваха. Антанася се изправи с намерението да се приближи
към него, но Дракул я спря.

Накрая краката на Адриан бясно се задвижиха като че тича, заописваха

кръгове като при ранено куче. От ухото му потече зелена течност.

Дракул извърна лице към стената, отказа да гледа. Антанася направи

същото. Братът и сестрата се държаха за ръка.

Когато всичко приключи, Дракул стана. С жест показа на Антанася да

вземе покривката от леглото на родителите им. Увиха трупа па Адриан в
одеялото, а после завързаха двата края с връв.

- Сега трябва да го изнеса от селото.

- Защо?

- Така хората ще си помислят, че ни е напуснал. И няма да ни подозират.

Знам къде да го скрия. Има скрита гробница до манастира. Никой, освен
старият монах и аз, не знае за нея. А той е мъртъв. Така че няма опасност да
открият трупа.

- Как ще го отнесеш дотам?

- С мулето. Изведи добичето от конюшнята и ме пресрещни извън селото.

До знака за чумата. Ще привържем баща ни на седлото и ще го закараме в
Старий Орхей. После ще убия мулето и ще то заровя до баща ни. Минавал съм
по този път хиляда пъти. Ще се справя по него и на тъмно. Утре сутрин ще се
върна. На никого няма да му хрумне, че баща ни е мъртъв. Ще решат, че е
заминал и е взел мулето със себе си.

- Ама той ще вампиряса, ако не го погребем на свещена земя. Така казва

свещеникът. Ще му бъде отказан вечен покой.
 - Свещеникът ги говори такива само за да плаши старците. Няма
вампири. Държиш се глупаво.

- Ами Влад Цепеш?

- Набучвал с на кол, не е бил вампир. А и манастирската земя е свещена.

Монасите са живели там стотици години. Какво мислиш? Че ще зарежа баща ни
насред полето ли?

- Не. Не. Знам, че няма.

- Нищо, че беше такава гадииа.

Антанася се разплака.

- Беше ни баща.

Дракул поклати глава.

- Да. Не ще и дума, баща ни беше.

Имението Сейем

Кап Камара, Франция

8 ноември 2009 г.

20

Оглеждаше с бинокъл задната част на къщата на майка си. Беше три

сутринта. През ноември. С ноемврийски мрак и протяжни зазорявания. Поне до
шест часа никой нямаше да е станал - Аби познаваше привичките на
обитателите.

Пред къщата имаше охранителни прожектори, които се запалваха чрез

датчик за движение. И тук нямаше какво да го изненада. Но какви бяха тези
нови светлини отзад, поставени в конуси под стрехите? Със сигурност ги
нямаше при предишното му посещение. И те ли бяха охранителни светлини?
Дали пък мадам майка му не развиваше параноя на стари години? Едно беше
сигурно: ако ги задейства, щяха да задействат на свой ред някаква аларма в
спалнята на Мийон. Аби произнесе благодарствена молитва, че графинята не е
взела пълния комплект охранително оборудване и не е инсталирала
охранителни камери. Аби знаеше, че очите на Мийон шарят като бесни.

На този свят нямаше човек, от когото Аби да изпитва страх. Но ако все
пак такъв съществуваше, това щеше да е прислужникът на майка му: Ерве
Мийон. От детските години на Аби Мийон беше мрачно присъствие в живота
му. И Мийон, и личната секретарка на майка му, мадам Мастигу, следваха
винаги, като сенки графинята по петите. Заради това беше почти невъзможно
осиновените ѝ деца да я видят сама. Това беше пресякло за Аби възможността
да я омайва и манипулира, както омайваше и манипулираше всички останали,
имали нещастието да се срещнат с него - ненапразно беше кръстен на
сладкодумния Абигер, сатанинския хубавец и Велик принц на демоните от Ада.
Тази вечер той възнамеряваше веднъж завинаги да внесе промени в
положението на Мийон.

Свали бинокъла за нощно виждане и сви шепи около ушите си. Нищо.
Нито звук. Дори от вятър, който май напълно беше стихнал. Потрепери в
тънкото си яке. Отново се вслуша - дебна в продължение на пет минути, за да
подсили улавянето на отекнали звуци в пространството, държеше устата си
широко отворена като анаконда. Резултатът си остана същият.

Следователно нямаше външна охрана. Това му хареса, защото вече беше

решил откъде ще влезе в къщата.

Аби изчисли, че новите охранителни светлини са проектирани така, че

светлината им да се застъпва и да не остават пролуки, през които да се
промъкнат натрапници. Дотук добре, само дето бяха предназначени за къщи
със съвременна архитектура и плоски стени, а не със заоблени, а и със стрехи.

Основната сграда на имението Сейем беше на двеста и петдесет години,

но сред причудливите му пристройки и разширения, пръснати из него,
вероятно имаше сгради, със сто години по-стари. Имаше една кула например,
която се издуваше под касата на прозореца, сякаш онзи, който я е построил, е
страдал от особено разрушителна форма на астигматизъм.

Аби знаеше, че издутината в кулата прикрива тайно помещение под пода,

използвано по време на Революцията, за да крие съкровищата на рода Дьо Бал.
Каго дете се забавляваше да си представя какво е сполетяло строителите на
тайната стая. И понеже мосю, неговият баща, беше пример за човек,
съпротивляващ се докрай срещу разкриването на семейните тайни,
архитектът и неговите строители още изпълняваха ролята на неволни добавки
към същата кула, която с такава взискателност бяха построили.

Малко нещо като архитекта, Постник Яковлев, като се замисли човек.

Легендата твърдеше, че Иван Грозни заповядал Яковлев да бъде ослепен
веднага след като завършил катедралата „Свети Василий“. Обяснението на
Иван било, че ако не бъде ослепен, би могъл да повтори другаде своя шедьовър
и по този начин да намали въздействието му. На Аби тази история винаги му
беше допадала. Показваше истинска сила. Нищо чудно, че Русия и Франция са
имали нужда от своите революции.

От новата си удобна позиция Аби прецени, че издатината в кулата удобно

би прикрила охранителни светлини с инфрачервени датчици, ако подходи към
тях под правилен ъгъл. Ако се прилепи здраво към стените на къщата, можеше
с лекота да се промъкне, без да бъде засечен от охранителните лампи, и да
влезе в мазето. Ключалката беше стара и следователно можеше да се отвори -
освен това вратата беше врязана, което осигуряваше допълнително прикритие
от светлините. Веднъж влязъл в избата, единственото препятствие пред него
щеше да е обикновена ключалка, водеща направо към главната къща. Детска
игра.

Аби тръгна в мига, в който взе решение. По време на обучението си като

част от Корпуса беше влизал с взлом в достатъчно домове и знаеше, че
размотаването води до провал. С близнака му Во бяха опитни взломаджии.
Обучени при най-добрите.

Изхвърли неканената мисъл за Во от главата си и се затича към къщата.

Ако светлините се включеха, щеше да промени курса си и да хукне с всички
сили към колата. Светлините не се включиха.

Аби се насочи покрай стената към вратата на избата. Отне му три минути,
за да влезе. По време на трите минути отвори ключалката, забавляваше се от
мисълта, че все още не извършва престъпление. Дори не започва престъпление.
Влизаше в дома на собствената си майка. Имаше пълното право да е тук. Лош
късмет, ако обитателите мислеха другояче.
 На пръсти се изкачи по стъпалата. За ключалката дори не се наложи да
използва шперцовете си - две завъртания с джобното ножче и вратата се
отвори.

Щом влезе в голямата къща, Аби поспря за момент, за да усети мястото.

По различен начин ли я усещаше от последния път, когато беше тук? Вдъхна
атмосферата. Наставникът му по взломаджийство го беше научил на този
номер. За него нямаше разумно обяснение. Но ако не се подхождаше разумно,
действието беше съвсем уместно. То задействаше всички приспани инстинкти
на натрапника. Правеше го чувствителен към всичко, което се случва около
него. Подготвяше го. Настройваше ума му.

Аби се заизкачва по стълбите. Знаеше съвсем точно къде е стаята на

Мийон и старателно избегна тази част от къщата. Мина покрай стаите от
жилището на мадам Мастигу и тръгна по коридора към покоите на майка си.
Докато вървеше, провери стъкленицата с антиарис токсикария, която беше
скрил в столчето на яката си.

Тази особена разновидност на отровата за изстрелване с тръбичка,

дестилирана от дървото упа от Ява, китайците наричаха „Седем - буден, осем -
спи, девет - безжизнен“. Означаваше, че щом отровата попадне в даден човек,
той няма да може да направи повече от седем стъпки прав, на осмата пада, на
деветата е на земята, преди да се спомине от необратим сърдечен пристъп.
Майката на Аби беше над седемдесет и отдавна имаше проблеми със сърцето.
Кой доктор би се усъмнил? А и така или иначе, за властите Аби удобно си
кротуваше в Бостън. Така беше от няколко дни. Всички обаждания за смъртта
на майка му щяха да стигнат до него чрез американския му мобилен телефон.
Кой ще знае, че е бил във Франция?

Щом майка му умре, той щеше да наследи четвърт от имуществото ѝ,

понеже само той и трите му останали сестри и братя все още се брояха за
наследници. Ламия, Алдинах и Атаме. Какъв ли щеше да е неговият дял? Сто
милиона долара? Двеста милиона? Майка му струваше поне три четвърти
милиарда евро в имущество, дялове и други активи. В САЩ притежаваше имоти
в Ню Йорк, Калифорния и Бостън. В Париж притежаваше цял квартал в Осми
район, заобикалящ градската къща на Дьо Бал. В Лондон притежаваше най-
хубавата част от Мейфеър и Белгрейв благодарение на прозорливо сключения
брак на един от предците ѝ по бащина линия, жертвал от времето си, за да
съблазни английска наследница, докато бягал от терора.

Прелестта на френското законодателство съгласно Наполеоновия кодекс

се състоеше в това, че беше буквално невъзможно да се обезнаследи дете. Но
това беше нож с две остриета. Затова Аби беше решил да зареже тримата в
сеноте. Ако се брояха и те, имуществото на графинята се делеше на седем. Това
щеше да му струва десетки милиони.

А и никога не му бяха допадали. Затова беше изключително благодарен

на съдбата и на мексиканските наркотрафикантес за това, че му осигуриха
съвършената клауза вратичка. Част от него съжаляваше, че е изоставил брат си
и сестрите си да умират бавно от удавяне - предпочиташе да им беше прерязал
гърлата и с това да се свърши, - но най-добре беше да се отърве от тях при
предоставилата му се възможност. След година или там някъде, когато
събитията се поуталожат, щеше да уреди неочаквано да открият труповете им
и да им осигури достойно погребение. Всъщност на останките им.

За полицейското разследване по случая щеше да е очевидно какво се е

случило. Братята и сестрите му са се наблъскали слепешката във фабрика за
производство на наркотици. Взели са ги за заложници. Опитали са се да
избягат. Бум. Край на историята. В Мексико полицаите не разследваха
убийствата, свързани с наркотици, ако искаха да останат достатъчно живи, за
да доживеят появата на внуците си.

Аби спря пред спалнята на мадам майка му. Допадна му, че едновременно
би могъл да отмъсти за смъртта на брат си и да сложи ръка на богатството. Во
беше глупак. И не беше най-блестящото копче в кутията. Но бяха близнаци.
Родили се бяха със сраснати тела, с общ бъбрек. Това не беше без значение,
нали?

Дивите котки сигурно отдавна са изяли бъбрека му. Но майка му не

биваше да го разиграва. Да се преструва, че сестра му Ламия е преминала на
страната на врага, докато всъщност през цялото време е работела за Корпуса.
Действията ѝ показваха изначална липса на доверие. Без да споменаваме как се
озоваха в сеноте.

От тук нататък Аби сам щеше да взима решенията. Сам щеше да

управлява живота си. Сам щеше да си е господар.

Побутна вратата и влезе в стаята на майка си.

21
 За разлика от коридора, където на приземния етаж светеха лампи,
спалнята на графийята тънеше в пълен мрак. Аби поспря за миг, за да се
приспособи зрението му към тъмнината.

Полека различи издутината в средата на леглото. Онова, което трябваше

да е мадам майка му, лежеше или с изпънала шия, или с извърната настрани
глава. На нейната възраст по- вероятно беше устата ѝ да е увиснала отворена
като рампа за товарене на багаж. Ако беше така, щеше да вземе стъкленицата и
да капне от течността на устните ѝ. Нямаше и да усети смъртта.

Аби щеше да изчака достатъчно дълго, за да се увери, че вече няма пулс,

да се върне по пътя, по който беше дошъл, и да заключи след себе си.
Единственият проблем щеше да е външната врата на избата. Но не се
притесняваше кой знае колко за нея. Никой не я използваше. И години можеше
да минат, преди някой да открие, че е отключена. А дотогава той със сигурност
щеше да живее в същата къща като най-големият син и наследник на мосю и
неговите титли. Без да се броят мадам и нейните пари.

Когато Аби се приближи към леглото, през него преминаха първите

тръпки на безпокойство. Издутината в средата на леглото беше далеч по-
обемиста от размера, който очакваше да има тялото на майка му. Спря, впери
очи. Започваше да различава сиянието от екрана на безжичния телефон на
нощната масичка до леглото, който го осветяваше.

Аби видя, че на възглавницата има две глави.

Замръзна. Мийон. Кучият син Мийон. Той ли беше тук? Мийон любовник
на майка му ли беше? Това щеше да отговори на куп въпроси, които си беше
задавал през годините.

Аби се приближи леко. Лудост беше, но ако успееше да капне отровата в

устата на графинята, докато Мийон спи до нея, развоят на събитията щеше да
е от още по-голяма полза за него. Тогава нямаше да има място за никакви
съмнения. Той щеше да долети от Бостън след ден-два и да вдигне страховита
суматоха. Да настоява да направят аутопсия на тялото на мадам. Да обвини
Мийон. И така да се отърве от копелето.

Но пък някой можеше да му зададе въпроса, откъде е знаел, че Мийон е

бил в леглото с майка му по времето, когато е настъпила смъртта. Надали
Мийон сам ще си признае, нали? Не. Май в крайна сметка идеята не беше чак
толкова добра. Да я убива и да приключва. Това беше единственият начин.

Аби се приближи с още една крачка към леглото. Едва дишаше. Ако
Мийон се събуди, край с него. Майка му никога нямаше да му прости, че е
открил тайната ѝ. Късмет щеше да има, ако излезе от къщата на по-малко от
дузина парчета.

Да! Това беше главата на майка му. А до нея...

Аби замръзна. Челюстта му увисна от смайване.

Мадам Мастигу.

Иисусе Христе.

Мадам Мастигу лежеше в леглото на майка му.

Мадам майка му беше лесбийка.

Аби обгърна тялото си с ръце. През него преминаваха вълни адреналин

от смайване. За кратък миг се изкуши да избухне в истеричен смях.

Сега какво трябваше да направи? Ето ги двечките, една до друга в

леглото, мадам майка му и личната ѝ секретарка, мадам Мастигу. Дали не
можеше да ги убие и двете? Чиста работа. Мадам Мастигу щеше да е малко нещо
бонус.

Аби поклати глава като куче, което разтърсва уши. Кой би помислил? И
след хиляда години не би му хрумнало. Ами че мадам Мастигу беше тук от
почти четвърт век, неудържима като дневна светлина и винаги дясна ръка на
майка му. А всички знаеха, че по време на войната мосю баща им беше изгубил
пакета си със семейни ценности. Погледнато от тази светлина, цялата работа
вече не изглеждаше толкова изненадваща.

Нищо чудно, че мадам Мастигу и Мийон бяха смразявали децата при

всяка възможност. Защото Мийон трябва да е знаел истината от началото. В
малко домакинство като тяхното трудно биха се запазили тайни. Сигурно
затова Аби и другите деца бяха отглеждани извън дома отрано, например
кариерата им в Корпуса, и им позволяваха да се прибират у дома само за
специални поводи. В закостенялото - да си го кажем честно, дори реакционно -
общество, в което се движеше обикновено графинята, всяко признание за
нейните наклонности а ла Сафо означаваше тя да престане да съществува за
него.

А Роша дали е бил наясно? Той беше най-големият от всички - бил е вече
отраснало момче, когато са го осиновили. Може би затова промени името си на
Ейкър Бейл, изостави семейството си и откачи? Хората рядко се присъединяват
към Чуждестранния легион от радост.

Аби стоеше над двете спящи жени и преценяваше възможностите си. От

сцената струеше покой. Сиянието от безжичния телефон вече беше толкова
ясно за очите му, че можеше да различи сходните им нощници в мрака.

Добре. Убийството на майка му щеше отново да сложи нещата по реда си.

С радост би дал милион от милионите евро, които предстоеше да наследи, за да
види лицето на мадам Мастигу рано сутринта, когато се събуди до вкочаненото
тяло на любимото си момиче. Ако една жена на повече от седемдесет може да
се нарече любимо момиче.

Посегна към яката си за антарис токсикария.

Вратата зад него се отвори с трясък и лампите светнаха.

Аби се завъртя, устата му увисна като на стресната котка.

На прага стоеше Мийон. Не беше въоръжен. Просто стоеше там, крайно

убеден, че нищо и никой не би могъл да мине покрай него.

Зад лявото си рамо Аби чу мадам майка му и нейната партньорка мадам

Мастигу как се размърдват в леглото си.

На Аби му прилоша неистово. Като на човек, който е изгубил печелившия

билет от лотарията. Лошият късмет, който го преследваше напоследък, се
превръщаше в напаст.

Отпусна ръце до тялото си, за да покаже, че не е въоръжен. Може би

Мийон не бе видял как посегна към яката си? Може би все още можеше да се
измъкне от примката?

- Дойдох да видя майка си. Насаме. Вече нямам вяра на телефоните.

Трябва да говоря с нея на четири очи. Спешно.

Обяснението му прозвуча безкрайно фалшиво. Но засега друго нямаше.

 Мадам Мастигу помогна на мадам майка му да стане. Двете посегнаха към
пеньоарите си. Докато ги наблюдаваше, Аби усети как го залива униние.
Графинята нямаше да му прости лесно. Ако Мийон го претърсеше и откриеше
отровата, с него беше свършено. Нямаше да има прошка. Щеше да има късмет,
ако пе свърши като храна за свинете.

- Как разбра, че съм тук?

Аби се постара в гласа му да не прозвучи никакво напрежение. Сякаш за

него е съвсем нормално да бъде уловен как се промъква в нечия спалня в три и
половина сутринта, стиснал флакон с отрова.

Мийон се ухили.

- Датчици за натиск. Под килима на горните стъпала. Крачката ти трябва

да е почти метър, за да ги пропуснеш. Проектирани са за идиоти като теб.

Аби стисна зъби и отметна глава.

- Глупак! Такъв глупак!

Изправи се, надяваше се да склони майка си да се преместят. Чувстваше

се неудобно в спалнята ѝ. Мястото сякаш подсилваше вината, която вече
носеше в очите на другите. В детството им той, братята и сестрите му нито
веднъж не бяха влезли в светая светих на личния апартамент на майка му. Той
беше неприкосновен. Като дома на весталките.

И то каква весталка.

- Мийон! Претърси го!

Аби вдигна ръце. Очакваше го. Държеше възможно най-близо лявата си

ръка до горната част на ризата, надяваше се, че това ще попречи на Мийон да
провери яката му. Но скоро осъзна благодарение на спокойните пози на
присъстващите в стаята, че никой - дори Мийон - не го взима за възможен
убиец. Засега беше семеен натрапник, спипан, докато върши изключителна
глупост. Всъщност кой, освен Орест131, ще се промъква, за да убие собствената
си майка? Убийство просто нямаше.

Аби си го отбеляза. Вероятно имаше спасение за положението му в

крайна сметка. Особено ако се престореше, че мадам Мастигу не стои до
графинята като Захарната фея, все така облечена в пеньоар и нощничка.
 - Безкрайно съжалявам, че ви събудих, мадам. Но ми се налагаше да
говорим очи в очи. Без свидетели. Не исках и да насочвам вниманието към вас.
За властите аз не съм тук. Технически съм в Бостън. Затова не исках да ме види
някой, който по-късно би могъл да свидетелства, че съм бил тук.

Нескопосано. Страшно нескопосано. Трябваше му повече находчивост.

Очите на Аби се стрелкаха към Мийон и мадам Мастигу. Не можеше много да
разчита на тях и го знаеше. А и предвид онова, което беше видял.

Мийон се отдръпна.

- Чист е, мадам. Няма оръжие.

Аби усети как гърлото му се отпуска. Не беше открил отровата. Усети

внезапен, необясним прилив на увереност в своите способности да преговаря
и да оцелява. Успя да излезе от сеноте, нали? И въпреки всичко се промъкна
във Франция? Тогава колко трудно би могло да бъде да намери изход от
създалото се положение?

- И защо си в Бостън, Абигер? Технически.

Ами, замисли се Аби, щом ще е гарга, да е рошава.

- За да ви защитя, мадам. Както и Корпуса.

- Ами другите? Предполагам, ще ми кажеш, че и те са в Бостън?

Технически, нали.

- Не, мадам. Те са мъртви. Това е трагедия. Единственият оцелял съм аз.

Толкова съжалявам, че ви нося такава новина.

- Мъртви, казваш? И как умряха?

Много лошо предчувствие обзе Аби. Мадам майка му говореше твърде

спокойно. Очакваше последните му думи да предизвикат шок у нея - да
потвърдят всичките ѝ страхове. А тя, изглежда, го приемаше съвсем
хладнокръвно. Сякаш новината за смъртта на осем от осиновените ѝ деца не е
нищо и никаква новина.

За щастие, по време на полета си обратно към Франция, Аби беше

съчинил подробна история за прикритие за всеки случай. В нея
наркотрификантес застрелваха с автомати хладнокръвно всички на ръба на
сеноте, само той успяваше да се скрие сред плуващите трупове и да оцелее от
касапницата. По причини, които в момента му убягваха обаче, Аби реши да
отхвърли тази версия на събитията и да измисли нова. Да я съчинява в
движение.

- Искам да кажа, че според мен са мъртви, мадам. Всъщност съм убеден,

че са мъртви. Поне за Они, Асон, Во, Верит и Аластор. Видях труповете им.

- Би ли се изяснил?

Аби направи последен опит да се измъкне от трапа, в който току-що се бе

закопал.

- Обадих ви се близо до сеноте, мадам, както вероятно помните, за да ви

осведомя за хода на събитията. Няколко минути слсд разговора ни
наркотрафикантес ни нападнаха и бяхме принудени да се отдръпнем именно
към сеноте. Тогава вече не можехме да използваме мобилните си.

- И защо постъпи така глупаво? Защо не се изправи пред нападателите си

като истински мъж?

Аби усети как настръхва. С усилие овладя гнева си. Майка му винаги
постъпваше така. Изпитваше го. Както подлагаше на изпитание и всички
останали. Това беше коронният ѝ номер.

- Имаха огромно числено превъзходство, мадам. И използваха

сълзотворен газ и зашеметяващи гранати, докато ние имахме само оръжията,
които бяхме взели от склада - пушки, пистолети и подобни. Безполезни срещу
взривни боеприпаси. Предположихме, че вероятно има друг път за
отстъпление през сеноте. Може би чрез подземен тунел. Нещо такова.

- Какъв абсурд! Сигурно сте се паникьосали.

- Не, мадам. Не се паникьосахме. Нямахме друг изход. Трябваше да

избираме сеноте или смърт. Знаехме, че Во, Аластор, Асон и Бериг вероятно са
били убити при първото стълкновение. По-късно труповете им бяха хвърлени
в сеноте, затова знам, че е било така.

- Убили са и Они в началото на сражението ли?

- Не, мадам. Убиха го по-късно. Той дойде да ни спаси. Изби всички

паркотрафикантес. Косеше ги поголовно. Но един оцеля. Касикът. Куршумите
го бяха направили на решето. И все пак някак беше оцелял. Когато Они понечи
да спусне въже, по което да се изкачим, касикът се показа измежду труповете и
го уби. После сам се застреля. След това останахме сами.

- Знаех си, че моят Они няма да ме предаде.

За миг сякаш графинята щеше да покаже малко скръб - може би дори да

посегне към ръката на мадам Мастигу. Но се съвзе и мигът бързо отмина.
Изражението ѝ стана отново сурово.

- После какво стана?

- Рудра, Навал, Дакини и аз прекарахме останалите часове от деня да

измъкваме полезни предмети от колата, която преди това бяхме потопили в
сеноте. На следващия ден призори аз се пробвах да се изкатеря към върха на
сеноте. И колкото и невероятно да беше, успях. Веднага отидох при колата на
касика. Опитах се да привържа въже за теглене към нея, за да измъкна Рудра,
Дакини и Навал. Но когато стигнах до колата, от плантацията се появиха нови
членове на бандата на касика. - Аби се постара очите му да овлажнеят. - Трудно
ми е да говоря.

- Моля те, положи усилие. Искам да чуя точно какво се е случило.

Аби очевидно беше победен от емоциите си - или поне за зрителите

изглеждаше така.

Направи жест, с който престорено избърса действителна сълза. Като се

изключи близнакът му, Во, Аби никога не беше се преструвал, че има особено
близки отношения с някого от братята и сестрите си. Ако сега започнеше да лее
крокодилски сълзи на този етап от събитията, никой нямаше да му повярва.
Все едно щеше сам да си подпише смъртната присъда.

- През цялото време от този ужасен миг досега, мадам, непрекъснато

премислям случилото се. Опитвам се да разбера събитията. Според мен тези
обикновени бойци са били изпратени от съюзник на касика - може би някой,
който е работил за местната полиция, - за да открие точно какво се е случило с
водача им и с неговите хора. Времето насочва към това заключение.

- Времето ли?

- Имам предвид факта, че пристигнаха толкова рано сутринта.

- Точно след като си се измъкнал от сеноте, така ли?

 - Да, мадам. Точно така. Беше невероятно лош късмет.

- Продължавай.

Аби стрелна с очи Мийон и мадам Мастигу. И двамата приемаха разказа

му с тревожно спокойствие. По устните на Мийон играеше призрачна усмивка,
сякаш открито се радва на неудобството на Аби и крие нова поредица от
изненади - освен радостта от датчиците за натиск и влизането в стил
американски морски тюлени, - скрити в ръкава му.

- Веднага реших да отклоня вниманието на врага от брат ми и сестрите

ми, защото това беше по-малкото зло. Тръгнах на път, друго не ми оставаше.
Последва преследване на високи скорости. Скоро осъзнах, че в колата ми е
скрито проследяващо устройство - иначе беше невъзможно да ме следват. Не
можех да спра, за да го търся. Класическо положение „параграф 22“.

- Какъв параграф? - графинята наклони глава към мадам Мастигу.

- Порочен кръг, от който няма излизане. Американците наричат това

положение „патово“.

- Разбирам. Продължи да разказваш, Аби.

Аби си представи как нарича мадам Мастигу надменна кучка във

физиономията ѝ. Но вместо това ѝ кимна в знак на благодарност и с усмивка,
от която го заболяха скулите. Нищо чудно, че винаги беше облечена в
свръхженствени леки дрешчици. С жалка очевидност личеше кой носи
панталоните между двечките.

- Единственият вариант, който ми оставаше, е да не спирам и да водя

преследвачите. И да променям достатъчно често пътя си, за да не могат те да
предупредят свои хора, които да ми устроят засада.

- Изумително.

- Тези хора ме преследваха по целия път до американската граница,

мадам. В продължение на шейсет часа непрекъснато. Нямаше никакъв начин,
по който бих могъл да се върна. Нямаше и никакъв начин да предупредя
някого. Когато стигнах границата, за мен беше ясно, че Рудра, Навал и Дакини
са мъртви. Никой не би оцелял толкова време в сеноте. Като се прибави и
фактът, че останалите бойци от групата на касика несъмнено са ги открили и
са довършили работата, започната от самия него. Поне така мислех в онзи
момент. - Аби започваше да звучи все по-убедително. Да. Този вариант, как се
бил спасил от касапницата, беше далеч по-добър от предишния. Така можеше
да се изкара герой, жертвал себе си за своите близки, които - за нещастие, не
бяха успели да се възползват от неговата саможертва. - Накрая изоставих
колата си в Сиудад Хуарес и с подкуп минах границата със САЩ.

- Без паспорта си, така ли?

- Не. Не. Забравих да спомена. Касикът и неговите хора очевидно бяха

преровили колите, които бяхме взели под наем, преди да ги бутнат в сеноте.
Чантата ми беше в багажника на колата заедно с тези на братята и сестрите ми.
Паспортите, парите и кредитните ни карти бяха все още невредими. Касикът
сигурно е искал да открие с кого точно си има работа. Мисля, че това се
подразбира.

- Какъв късмет си извадил!

- Наистина. Случилото се беше страшен късмет. В противен случай щеше

да ми се наложи да вляза нелегално през границата, а после да ходя във
френското посолство, защото съм си изгубил паспорта и зелената карта.

Мадам Мастигу проговори за втори път тази сутрин.

- Но в този случай влизането ти в САЩ нямаше да е регистрирано. Щели

са да усетят, че има нещо нередно, нали така? А струва ми се, че току-що каза,
че с „подкуп“ си пресякъл границата? Каква е разликата между минаването с
подкуп и нелегалното преминаване? Не разбирам.

- О, наистина, мадам, преминаването ми ще бъде регистрирано. Защото

пьрвоначално влязох в САЩ с истинското си име. Но минах в Мексико с фалшив
паспорт. За американските власти следователно аз все още законно
пребивавам в страната им. А когато казвам „с подкуп“, имам предвид, че
трябваше да платя подходяща „такса“ за това, че съм изгубил зеления си
мексикански ваучер за излизане от страната, който по някаква причина беше
изчезнал, вероятно когато касикът е свил паспорта ми.

Аби започваше да се чувства замаян. Ако носът му беше дървен, вече

щеше да е два пъти по-дълъг.

- После какво направи?

- Отидох в Бостън. Прекарах известно време в апартамента. След това

тръгнах направо насам. Не исках да се свързвам по телефона или да използвам
електронната поща, за да се свържа с вас, да не би новината за случилото се в
Мексико да е стигнала до френската полиция. Предвид случилото се миналото
лято, може би са решили да подслушват телефоните ни и да следят общуването
ни през интернет. Първата ми мисъл, както винаги, беше да ви защитя, мадам.
Да защитя Корпуса.

- Трогната съм, Абигср. Искрено съм трогната от твоята загриженост за

безопасността ми.

Графинята седеше на стола пред тоалетката си. Мадам Мастигу стоеше

до нея. Пеньоарът на мадам Мастигу беше плътно затворен с вдигната яка
срещу студа. Беше най- мъртвият час преди зазоряване, когато унинието в
душите е най-силно, а телата са най-отпуснати.

Графинята обаче, изглежда, не се влияеше нито от неуместния час, нито

от студа във въздуха. Махна властно с ръка.

- Мийон! Време е да идеш и да събудиш останалите.

Гърлото на Аби се сви. Откри, че му е трудно да проговори.

- Другите ли? Имате предвид Ламия, Алдинах и Атаме, така ли?

- Не. Те са мъртви.

Лицето на графинята беше бяло като мрамор.

- Моля?

- Казах, че са мъртви. Не съм получавала новини от тях от пет дни. Ламия

имаше строги указания да се свързва с мен всеки час, когато показва и двайсет,
докато не приключи задачата си. Обажданията ѝ спряха преди пет дни.
Предполага се, че лежи някъде, без да може да го направи, а другите не са се
обадили, за да ме предупредят за този факт. Затова смятам, че вероятно те също
са мъртви. Циганската пачавричка и нейното отроче май са по-добре защитени,
отколкото мислехме.

- Тогава за кои друг и говорите?

Аби разбра много добре за кои „други“ говори графинята. Но трябваше да

играе играта, която сам си беше избрал, до горчивия ѝ край. Нищо чудно, че
Мийон се хилеше под мустак.

Графинята се обърна към вратата.

 Аби чуваше как по коридора се приближават стъпки. Умът му търсеше
възможни стратегии за оцеляване. Дали да не опита с дързост? Но това щеше
да увеличи вината му в очите на всички. Не. Трябва да остане и нагло да отрича.
Красноречието му да следва вятъра като това на Цицерон. Открай време беше
наясно, че има дар слово - сега беше време да го използва.

И в същия момент Аби си спомни, че Цицерон е свършил в заточение и

убит от същите хора, които се стараел да спечели с ораторското си майсторство.

- Я, брат ни.

Рудра, Навал и Дакини влязоха в стаята, придружени ог ухиления Мийон.

Рудра куцаше по-силно от обикновено заради деформирания си крак. Дакини
беше впила очи в Аби между разделената си на път и стигаща чак до пода коса
- в най-добрия случай устата на лицето ѝ зееше, сега на него имаше сатанинска
усмивка. Навал, която страдаше от хирзутизъм, изглеждаше изтощена, слаба и
още по-неспокойна от обикновено. Аби вдигна ръце в несръчен опит да изрази
неудържима радост.

- Живи сте! Какво чудо!

Рудра се хвърли към него.

Аби очакваше подобен развой. Приклекна спрямо тялото на брат си като

бик към минойски гимнастик. Рудра се претърколи по гърба на брат си и удари
главата си в рамката на леглото.

След Рудра върху Аби се нахвърлиха двете му сестри.

- Мийон! За Бога, махнете ги от мен. Мога да обясня.

Навал посегна към лицето на Аби с нокти. Целеше се в очите му, но Аби
успя да избегна удара ѝ. Дакини се опита да го изрита с коляно в слабините, но
не уцели, удари го в бедрото.

Аби се отбраняваше с две ръце. Внимаваше да не ги свива в юмруци и да

не влага сила в ударите си. Знаеше, че трябва да се пази от момичетата, докато
чака Рудра да му се нахвърли отново, не смееше да ги нарани - подобно
действие щеше да е фатално. И в пълно противоречие с неговата история.
Истински опасният беше Рудра. Рудра можеше да го осакати.

- Достатъчно - графинята се изправи. - Мийон! Разтърви ги.

 Рудра не слушаше. Привел глава, се хвърли на Аби.

Аби осъзна, че от гняв Рудра напълно е забравил дори основните

движения в таекуондото, на което всички бяха обучавани като деца. Аби
отхвърли момичетата и тръгна към брат си. В последния момент се дръпна
встрани и използва собствения устрем на Рудра, за да го прикове към стената с
ръка. Рудра зарита, уцели с петата си коляното на Аби.

Той се преви и запроклина.

Рудра прицели ритник към главата му, Аби се приведе, вдигна ръце и
улови прасеца на Рудра изотдолу.

Рудра падна на пода, удари си главата и остана да лежи неподвижен.

Аби се обърна, за да види какво става с момичетата. Сега трябваше само

някоя от тях да стовари стол върху главата му.

Мийон държеше и двете за вратовете им. По една под всяка мишница.

Аби тръгна към Рудра, искаше да настъпи главата му.

- Абигер! Спри!

- Кучият син се опита да ме убие.

- Според него ти си се опитал да го убиеш.

Аби се обърна към мадам майка си. Знаеше, че трябва да сложи край на
цялата история. Веднага. На минутата. Започнеха ли да мислят сами, с него
беше свършено.

- Добре. Обяснете им го вие тогава. До гуша ми дойде. Отивам в кухнята

да сложа лед на коляното си. После си отивам в стаята. Ако някой дойде да ме
притеснява, ще го убия. Ясен ли съм? Утре сутрин може да ми се извините.

22
 Аби закуси сам. Знаеше какво следва. Разумът повеляваше дотогава да
запази самообладание и да бъде нащрек. Имаше план, който може би, само
може би, щеше да го оневини пред семейството му.

След самотната закуска той отиде в скритата зала зад библиотеката, в

която Корпус Малефикус винаги провеждаше събранията си.

- Има ли скрити записващи устройства под масата този път, Мийон?

Мийон се престори, че не го е чул.

Тук имам истински съюзник, помисли си Аби. Как да завързваме

приятелства и да влияем на хората? Мога да напиша проклет учебник.

Графинята и мадам Мастигу, както винаги, седяха начело на масата,

Рудра, Дакини и Навал заемаха второстепенни места. Мадам Мастигу се
готвеше да си води бележки върху фина валцована флорентинска хартия,
каквато беше почувствала, че се налага да използва.

Без да задава въпроси, Аби седна на мястото, определено за най-

възрастния представител на рода Дьо Бал от мъжки пол - онзи, който в дадения
момент носи титлата. Мадам майка му винаги се беше придържала стриктно
към етикета. Нямаше да прояви дребнавост.

Едно на нула за черната овца.

Рудра, Навал и Дакини го гледаха злостно от другата страна на масата.

Ясно беше, че графинята им е чела конско, преди да ги изпрати да си легнат
сутринта. Рудра имаше огромна синина на челото и все още не мислеше ясно.
На Аби му хрумна, че ако нещо му се случи, Рудра ще стане новият граф, да не
споменаваме подялбата на допълнителна четвърт от майчиното имущество.
Налагаше се да действа внимателно. Рудра открай време си беше
неконтролируем. И престоят в маринатата на сеноте май не му беше повлиял.

Аби погледна към двете си останали сестри. Дакини избягваше погледа

му, но Навал го зяпаше като мангуста, изправена пред кобра. Нищо ново, нали?

- Все още не ми вярвате, така ли? Не вярвате, че не можех да се върна и да

ви спася.
 - А според теб?

- Ами ако ви кажа как сте успели да се измъкнете? Тогава? Ще ми

повярвате ли?

Дакини стрелна с очи Рудра.

- Невъзможно! Няма как да знаеш.

Аби се усмихна. Дакини беше слабото звено. Тя първа щеше да му

повярва, ако успееше да изиграе правилно картите си. Първа щеше да премине
на негова страна.

- Напротив, мога. Защото аз го уредих. Защото и тримата ми дължите

живота си. Само че още не го знаете.

- Глупости - Рудра посочи с пръст синината над очите си. - Стреляш на

сляпо. Нямаш нищо общо с това, как сме се измъкнали. Ти ни изостави да се
удавим.

- Не съм. И ще го докажа.

Аби произнесе нечута молитва. Чувстваше се като гмурец, проучващ пътя

си по скалистото дъно на море. Без да има право предварително да изпробва
дъното за скали.

- Открили са ви старец и момче. Те са ви помогнали да се измъкнете.

Спуснали са ви въже.

Навал и Рудра се спогледаха навъсено. Дакини наклони глава на една

страна, косата ѝ се стече като водопад.

Аби улови погледа, който си размениха Навал и Рудра. Обзе го

победоносно чувство.

- Знам, защото аз казах на с тареца и на момчето къде да ви намерят. Бяха

на входа на плантацията, когато минах покрай тях с колата. Преследваха ме
хората на касика, но забавих и извиках към тях: „Сеноте! Сеноте!“. Знаех, че те
са единственият ви шанс.

Всъщност Аби беше свил пръсти и се бе престорил, че стреля по тях, но

защо да изпада в подробности при този развой на събитията? Знаеше, че
предположението, как старецът и момчето са открили триото, плаващо в
сеноте, е премерен риск за него. Но всяка крушка си има опашка. Трябваше да
разчисти емоционалното напрежение. Всички се бяха наострили срещу него,
Аби нямаше как да получи втори шанс да се доближи до майка си за втори опит
за убийство - или за да направи така, че да остане неин единствен наследник -
освен ако не разчисти отношенията с брат си и сестрите си. Ако му се наложеше
да погали егото на този и онзи, за да постигне целта си, готов беше и това да
направи.

- Така е. Старецът и момчето ни спасиха. - Дакини гледаше Аби, сякаш в

един миг се е преобразил от демон в ангел. - Наистина, Рудра. Откъде иначе Аби
ще знае? Той ни е спасил живота.

Две на нула за черната овца.

Аби виждаше, че Рудра продължава да му няма вяра. Но щастливото му

предположение беше измъкнало черджето изпод краката на всички. Сега вече
трябваше да му вярват. Трябваше да го приемат обратно в стадото.

Графинята почука по масата с края на очилата си.

- При това положение слагаме край на предположенията. Абигер току-що

доказа - за всеобщо удовлетворение, - че се е държал подобаващо или в
степента, позволена му от ситуацията. Сега да преминем към следващите
задачи.

Разнесе се сумтене от другата страна на масата. Аби беше изключително

доволен от изражението на Мийон. Гледката беше паметна. Също като лицето
на Ричард Никсън, когато научава, че е изгубил изборите през 1960 г. в полза
на Джон Ф. Кенеди с една десета от процента.

Писалката „Мон Блан“ на мадам Мастигу летеше по флорентинската ѝ

хартия с трескава бързина. Аби се почуди кой изобщо чете бележките. Може би
щяха да бъдат запечатани в оловна капсула и заровени за потомството? Или
онова, което ще се смята за потомство след апокалипсиса, който графинята
беше така настървена да стовари върху главите на всички?

Тя се приведе напред. Лицето ѝ сякаш беше озарено от несвято сияние.

- Знам самоличността на третия Антихрист.

Аби изпита чувството, че е бръкнала в мозъка му и е измъкнала мислите

му с щипци. Все едно камион го прегази. Поклати бурно глава.
 - Не! Това е невъзможно! Атаме ми каза дума по дума какво е говорил
Сабир както вътре, така и вън от оная мексиканска сауна. Сабир е потвърдил,
че Йола Дюфонтен е майка на Второто пришествие. Наистина. Но по никой
начин не е разкривал самоличността на третия Антихрист. Трябва веднага да
ви го заявя.

- Но на на Атаме го е разкрил.

Аби погледна към другите трима. Стояха, насочили настойчиви погледи

към графинята. Сякаш всичко се решаваше в тази стая. Съдбата на всички.

Да, точно така беше, помисли си Аби. Дъртушата всички ни баламосва.

Иска колапс. Не ѝ стига, че преживя смъртта на девет от децата си, бърза да
драсне праханта под краката на оцелелите четири. И когато успее, ще сложи
началото на цялата шибана пукотевица с един последен мах със своята факла.

Само че аз не съм готов да се принеса така леко в жертва. Ако тя иска да

се държи като Брунхилда141, много ѝ здраве! Аз ще намеря начин да се спася
от лавината гадости.

- Тогава на кого го е разкрил?

- На кого според теб, Абигер? Сабир го разкри на Ламия следобеда, в

който споделяха хотелската спалня. Същия следобед, в който той открадна
девствеността ѝ.

Гласът на графинята натежа.

Истината сякаш шамароса Аби по лицето. Досега все не проумяваше тази

двояка връзка между Ламия и графинята. Сега всичко му се изясни със
светкавична бързина.

Графинята беше влюбена в собствената си осиновена дъщеря. Ясно като

бял ден. Но любовта ѝ не е била споделена. И накрая Ламия беше изневерила
на майка си с Адам Сабир, най-омразният човек на света за графинята - че и мъж
на всичко отгоре. За графинята фактът, че Ламия не беше предала Корпуса,
нямаше значение. Емоционалното предателство беше по-важно.

Аби погледна към мадам Мастигу. Лицето ѝ беше изтормозено, но

тържествуващо. Виж ти! Каква работа само!

- И защо го е направил?
 Аби не разбираше напълно собствените си мотиви да пита. Знаеше само,
че иска да види как майка му се гърчи.

- Защо според теб? Защо мъжете са така податливи пред жените? Защо
говорят в леглото и казват неща, които дори и не помислят да споделят, когато
мислят разумно? Защото са слаби, затова. Виж се. Ти си учебникарски пример.
За малко да унищожиш цялото ни семейство с поредица от калпави решения.

Аби сви рамене. Какво го беше грижа вече? Беше свободен. Мадам майка
му, все още се нуждаеше от него, в противен случай тази сутрин щеше да
заповяда да го убият на място.

- Това е предсказуемо. Но не е честно. Ако ми бяхте доверили, че Ламия

работи за вас, щях да действам по различен начин от самото начало. Вие сама
го предизвикахте. Защото не се доверявате на онези, на които трябва да имате
вяра.

Аби едва наполовина осъзнаваше кое го кара да говори всички тези неща.
По правило никога не отвръщаше на мадам, майка си. Но сега кипеше от
възмутена добродетел - вероятно отключена от неговото раздразнение, затова
че не успя да завоюва купата на века, като убие пепелянката в леглото ѝ.

- Как смееш да ми говориш така?

Мийон, който дежуреше край вратата като пазач на нощен клуб,

пристъпи напред в отговор на тона на господарката си.

Аби разбра, че върви по тънък лед. Ако на майка му ѝ хрумнеше, че го

иска мъртъв, щеше сам да си окачи въжето. Официално той беше в Бостън, а не
във Франция. Никой нямаше да търси трупа на несъществуващия Пиер Блан
чук на полуострова. И очевидно никой не можеше да бъде обвинен за
убийството на несъществуващ човек. Уби ест корпус - не казваха ли така
адвокатите? Когато липсващата карта на Абигер дьо Бал се наложи да бъде
подновена, американските власти просто щяха да претърсят Батъри Уорф, а не
Кан Камара за несъществуващ френски граф.

- Съжалявам, мадам. Тщеславието ме подведе. Приемете извиненията ми.

Повече няма да се повтори.

Мийон май оклюма.

 На Аби му хрумна, че антипатията му към Мийон не знае граници. В
крайна сметка, той беше най-голямото дете на графинята, а не Мийон. Той
притежаваше всички почетни титли на мосю, баща му. Той щеше да наследи
една четвърт от всички пари на мадам майка му. Докато Мийон никога нямаше
да представлява повече от редник за всякакви поръчки.

Аби реши, че с удоволствие ще отпрати Мийон, когато графинята най-

накрая предаде Богу дух. После, ако все още има желание, щеше да уволни
Мийон и да поръча да го убият. С изключителна жестокост. Като в Апокалипсис
сега151.

Аби скалъпи най-добрата си синовна усмивка. И в нея имаше достатъчно

сила, за да окъпе цялата стая със светлина.

- Какво искате да направим, майко? Ние сме на ваше разположение.

Ченученка, Старий Орхей, Молдова

21 март 1986 г.

23

Дракул изчака седмица, преди да се пренесе напълно в скалния манастир

„Старий Орхей“. Постара се да разгласи, че именно изчезването на баща му го е
подтикнало към тази постъпка. Фактът, че баща му е изоставил децата си.
Скръбта му за греховете на двамата му родители. Желанието му да се покае на
свято място.

Междувременно изпрати Антанася да обиколи всички кръчми, пивници

и пиянски свърталища - поне онези, където не я познаваха. Там тя щеше да
танцува и да разказва истории. Очевадно беше, че е наполовина циганка. Това
не беше толкова странно. Обикновено молдовско момиче щеше да бяга като от
огън от подобни места. Но Антанася обичаше брат си и искаше да му се хареса.

По-късно, когато мъжете вече бяха направили главите, Антанася щеше

да им прошепне на ухо слуховете, които се носели за някакъв младеж, който се
преместил в Старий Орхей - станал там отшелник, докато чака волята на Отца
му.

„Какъв младеж? Каква воля на Отца му? Какво имаш предвид?“ - „Това е
само слух. Но се казва, че самият митрополит проявявал интерес към него.“ -
„Митрополитът ли? На него пък какво му влиза в работата?“ - „Казал на
патриарха. Разправят също, че самият римски папа следи събитията.“ -
„Събития? Какви събития бе?“

На този етап от разговора около нея вече имаше малка тълпа, защото
Антанася беше толкова красива, колкото и убедителна. Мъжете се чувстваха
привлечени въпреки волята си. Носеше ѝ се слава, която противоречеше на
невинното ѝ поведение. Прелъстително съчетание.

- Ами че момчето било... - тук Антанася започваше да се колебае, като

следваше буквално наставленията на Дракул. - Че момчето било... Второто
пришествие.

Мъжете се прекръстваха. Антанася разбираше, може би дори по-добре от

брат си, че пиенето прави мъжете доверчиви. Освен това знаеше, че когато се
приберат по домовете си, вината от това, че са прекалили с алкохола, ще ги
принуди да споделят пикантната клюка, с която да укротят гневните си
съпруги и майки. Фактът, че някакъв човек май е Второто пришествие и той
сега се намирал в Старий Орхей, напълно успяваше да постигне целта си.

От векове се носеше мълвата, че Второто пришествие ще се роди нейде

из Източна Европа. Молдова имаше малко с какво да се похвали. Това беше най-
бедната страна в Източния блок. Сбутана между силни съседи. Нямаше излаз
на море, вилнееха престъпност и корупция. Подобна мълва можеше да
превърне страната от заспало блато в оживено място за поклонение. Можеше
да осигури на страната по-висок статус по отношение на румънците и
руснаците, които презираха малката Молдова и искаха да я погълнат. Цели
деветдесет и шест процента от молдовците презираха своята комунистическа
принадлежност, продължаваха да се смятат за източноправославни. Все още
бяха част от Московската патриаршия. Това щеше да е победа.

„Защо му е на католическия папа пък да се интересува? Второто

пришествие е един от нас. Източноправославен е.“
 - „Да. Православен е. Ама как не разбираш? Съществуването му отново ще
обедини църквите. Може да заличи схизмата помежду им. Но този път ние ще
излезем по-силните.“

Късно вечерта мъжете се прибираха по домовете си от кръчма с

намерението да укротят съпругите си. Преразказваха им историята за Второто
пришествие. Жените бяха недоверчиви.

- Кой ти ги разправя тия? Някоя пачавра, кой друг?

- Ама не. Странстващ свещеник. Дойде в кръчмата да ни убеждава да си

променим поведението. Разказа ни за момчето в Старий Орхей. Как трябвало
да ни е пример. Старият отшелник, дето живееше там - той разгадал какво е
момчето. Сега е мъртъв и момчето е заело неговото място.

- Пиян си, дрънкаш глупости. Никакво Второ пришествие няма.

- Има. Има. И е молдовец. Трябва да се гордееш, не да се ядосваш. Тая

работа за малко да ме откаже от пиенето.

- Тебе? От пиенето? Това вече си е чудо.

После жените приказваха една с друга, както Дракул предполагаше и че

ще направят. Дори разпитваха посещаващите ги свещеници, които скоро
разбраха, че ще е най-умно да се правят, че знаят за момчето от Старий Орхей,
вместо да разобличават невежеството им по отношение на такъв
основополагащ спор сред паството си.

Лека-полека групички от забрадени жени започнаха да наминават на

поклонение към параклиса. Дракул внимателно изпълняваше ролята си от
самото начало. Заемаше мястото си - денем, на оголената надвиснала над
реката скала - което лесно се виждаше откъм големия каменен кръст, докъдето
се осмеляваха да стигнат жените. Щом застанеше там, той и дума не обелваше.
Седеше, скръстил нозе, независимо от времето и съзерцаваше просторната
равнина пред себе си. Понякога ставаше и вдигаше ръце. Първия път, когато го
направи, жените повториха жеста му и Дракул разбра, че вече няма от какво да
се бои.

Скоро многобройни групи от поклонници щяха всяка неделя да се стичат

към манастира. Да се редят на опашки, за да видят отшелника. През седмиците
до първата му поява пред хората Дракул беше оставил брадата си да расте.
Косата му също падаше по раменете му - не я беше подстригвал почти година,
защото се подготвяше за този момент. Знаеше, че вече прилича на
изображенията, иконите и статуите на Иисус Христос, които можеха да се видят
във всяка църква и дом из страната.

Когато представители на Кишиневската епископия дойдоха да го

разследват, Дракул отказа да мръдне от скалата и за църковните инспектори
беше невъзможно да стигнат до него. Патовата ситуация продължи пет дена.
От гледна точка на хората, които стояха, вперили взор към големия каменен
кръст, изглеждаше, сякаш свещениците са дошли да се възхитят на младежа, а
не да го разпитват.

- Как се казва? Как му е името?

Антанася обхождаше множеството, заобиколило кръста, и прошепваше

на жените, които тя смяташе за най-важни:

- Разправят, че името му било Михаел. Означава „Подобният Богу“. Щял

да говори на Богоявление. Дотогава единственото му общение щяло да е с Бога,
Отца му.

- Михаел? Хубаво име. „Подобният Богу“, казваш? Ама това си е

доказателство, нали? Доказателство, че момчето е Второто пришествие.

Когато се случи първото чудо, доказателствата бяха излишни вече.

Множеството беше там и нямаше да помръдне.

Брара, Марамуреш, Румъния

10 ноември 2009 г.

24
 В мръснобялото рено катрка, произведено в Словения, пътуваха Адам
Сабир, Жорис Калк, Алекси и Йола Дюфонтен. Преминаха унгарско-румънската
граница няколко километра на юг от Жимболия малко след три сутринта в
безлунната нощ преди вторник сутрин в средата на ноември.

Унгарската част от границата не се охраняваше, от румънска страна

имаше само един млад граничен офицер на символичен пост. Последният от
постоянната върволица дразнещи пияници беше пресякъл границата още
преди часове, а ранният търговски трафик все още не беше започнал, затова
самотният граничен служител прекарваше времето си в сваляне на порно на
мобилния си телефон за по-късен преглед. Офицерът махна вяло към реното и
отново заби поглед в екрана.

Алекси тупна Калк по рамото.

- Видя ли? Единият от едната страна па границата отива да спи, другият

от другата страна остава на пост. Това ми каза братовчедът Симу. Затова
всички цигани минават оттук - Алекси посочи с брадичка в стил Мусолини към
нищо неподозиращия граничен пазач. - Европейският съюз е голяма работа,
нали? Такова нещо не може да стане в Украйна. Молдова или Приднестровието.
Там граничните лешояди ще ти отмъкнат и млякото на баба ти, нишесте да си
направят. Ама тук в Румъния? Млякото си остава за теб.

Калк седеше със скръбно изражение. Незнаещият край изблик на чувства

на Алекси му изпиваше силите. Погледна към Сабир. Той, притворил очи, се
преструваше на заспал - както правеше на промеждутъци през последните
трийсет часа. Погледна и към Йола. Тя наистина спеше, свита в ъгъла на
задната седалка, присвила крака под себе си - колкото и да гледаше, все още не
откриваше никаква следа от бременността ѝ, освен леко изпъкналия ѝ корем
като при одалиските на Матис. Калк въздъхна. Ами тогава да си поговори с
Алекси, щом не му остава друго.

- Не идваш за първи път в Румъния, така ли, Алекси?

- Естествено, че не е за първи път. Ние сме половин румънски цигани,

двамата с Йола. Братовчедите ни посещават редовно Франция, там повече се
печели, отколкото в Румъния - затова всички говорят френски, така че ще се
разбереш с тях. Последно идвахме като деца през 1992 година. Точно след
рухването на Съветския съюз. Бащата на Йола и моят баща искаха да почетат
новия ромски главатар - баро серо. Затова взеха съпругите и децата си с тях. И
всичките ни братовчеди. Дядовците и бабите. Като керван. Освен че този път
прекосяването на границата струва на баща ми всичките му запаси от
американски цигари. Лоша работа. Наложи му се заедно с бащата на Йола да си
ги откраднат от същите хайдуци, които ги откраднаха от тях. Това си е
правосъдие. Крадецът, като не е спипан в кражба, си е честен човек.

Калк извъртя очи. Вече нищо казано от Алекси не можеше да го изненада.

По време на - както му се струваше - безкрайното пътуване през Австрия,
Швейцария и после през Унгария познанията му за мисленето на циганите се
бяха обогатили неимоверно.

Най-напред изникна въпросът с фалшивите документи. Благодарение на

скорошните ограничителни мерки на френските власти в катуна в Самоа
циганите там бяха принудени да подправят документите си до такава степен,
че всяка от четирите лични карти, които Алекси сега размахваше пред
граничния служител, беше безупречна, макар и с подгънати ъгълчета.

Калк поклати глава. Не само че извършваше престъпления - но се

занимаваше и с тяхното организиране. С всеки изминал ден се отчуждаваше от
своето обичайно поведение, което представляваше за него зона на комфорт.
Преди шест дни се беше направил, че не знае за убийство на човек. А ето го сега,
съзнателно пътува из Европа с фалшива френска лична карта, любезно
предоставена му от неговите цигански домакини. Лудост. Пълна лудост.

Новата изработка на документа беше впечатляващо постижение на група

хора, които Калк по-рано беше квалифицирал като нищо и никаква тайфа
анархисти. Като начало всяка фалшива карта беше напълно взаимозаменяема
сред общността. Когато един човек приключеше с използването ѝ, сменяха
снимката, ламинираха я отново, омастиляваха я пак и така преработена, тя
беше готова за използване от следващия по ред, който трябваше да отговаря
по височина, пол и рождена дата на вписаните в документа. Проста, но
ефикасна проява на солидарност. Всеки, който използваше една от тези карти,
де факто, беше участник в измама, затова не беше в ничий интерес да прецаква
работата, като изпее системата.

Калк опита да въвлече Алекси в закъсняло морално разкаяние с

превантивен характер относно използването на фалшивите карти, но Алекси
го отвя с доводите си.

- Капитане, я ни виж. Ние сме цигани. Никой не ни иска в страната си.

Нито французите. Нито германците. Нито румънците. В някои страни дори
циганите не ни искат. Ако се опитаме да се установим, властите ни изселват.
Когато се съгласим да се изселим, те се опитват да ни заселят някъде
принудително. Затова отново се местим, но винаги тайно. Така стоят нещата.
Ти поиска да дойдеш с нас. Аз се съгласих. Това те прави мой гост. Но понеже
съм женен мъж с бременна съпруга, аз командвам тук. Ти трябва, ако обичаш,
да ми помогнеш да защитим Йола и нашето неродено дете по моя начин. А
начинът, който аз избрах, ни гарантира, че няма да има официална следа, която
да доведе Корпуса при нас и братовчедите ни в Румъния. Когато той се опита
да ни открие, ще се окаже, че усилията им са напразни.

Алекси почука с нокът по новичкия си златен зъб.

Калк разбираше кога е изгубил спора. Циганите всъщност не го бяха

канили да ходи с тях в Румъния, в края на краищата. Той не беше в най-силната
позиция, за да критикува.

Неочакваната промяна у Калк настъпи при сбогуването му с Адам Сабир

в катуна в Самоа. Тогава изведнъж го завладя мисълта, че ако изостави Сабир
на циганите, повече никога няма да види приятеля си. Че те ще откъснат Сабир
от истинския свят и някак си ще го превърнат в един от тях. Или щеше да стане
така, или приятелят му щеше да се самоубие, както беше направила майка му,
и той щеше да отнесе тайните си в гроба. А Калк беше вложил твърде много във
войната срещу Корпуса, за да си и помисли дори да пусне току-така Сабир.

Срещу циганите Калк нямаше нищо лично. Тайно се възхищаваше на

начина, по който се отдаваха с душа и тяло на прищевките на мига - това беше
освежаваща промяна след политически коректната ортодоксалност от
неговите последни дни в полицията. Но също така и не подценяваше
способността на циганите да предизвикват хаос. А но негово мнение - след
убийството на Ламия - на Сабир никакъв хаос не му трябваше, трябваха му
спокойствие и тишина.

Калк окончателно промени своята позиция на погребението на Ламия.

Или както Алекси предпочиташе да го нарича, на „сватбата със Смъртта“.

Когато за пръв път чу израза - а Алекси умишлено го обясни живописно,

- Калк разпери ръце от ужас.

- Алекси, виж. Чуй ме. Как някой може да извършва сватбена церемония
на нечие погребение? Това е гротескно. Противоречи на здравия разум. Какви
ги вършите вие, хора?

Алекси беше свил рамене.

- Ламия не беше омъжена. И е дошла при Дамо девствена, когато той я е

отвлякъл - така че нейната лача е била неопетнена. За една циганка, капитане,
лачата ѝ е нейната чест. Нейното девство. Чистотата ѝ като жена. Йола разбра,
че Дамо би искал честта на Ламия да бъде почетена в това отношение. На Изток,
където отиваме, братовчедите ни вярват, че когато един мъж или жена си
отиде без време и все още не са минали под венчило, трябва да се омъжат. Не
бива да се появяват пред О Дел сами. Затова им намират булка или младоженец
и на погребението правят сватбата.

Калк беше сграбчил ръката на Алекси.

- Шегуваш се, човече. И какви са тия приказки как Сабир бил отвлякъл
Ламия? Не я е отвличал. Тя дойде при него по своя воля. Аз съм свидетел. Тия
работи не са позволени във Франция.

Алекси мълчаливо се освободи от хватката на Калк и дружески го потупа.

- Отвличането е наужким, капитане. Такава е думата. Като си е нас, трябва

да се научиш да четеш между редовете. При това отвличане жената идва
доброволно. Аз отвлякох Йола в Корсика. Тя нямаше нищо против. Даже много
ѝ хареса. Заклевам ти се, в талисмана си ти се заклевам.

Алекси се беше ухилил и размахал златния си медальон със света Сара

под носа на Калк.

- Да чета между редовете, така ли? Какви ми ги разправяш, Алекси?

- Капитане! Капитане! Чуй ме! Така си е. Отвличането е според моите

обичаи. Но сватбата със Смъртта не е мой обичай. Когато погребахме
братовчеда, у кук Бабел, не търсихме млада жена да се омъжи за него на
погребението му. Не. Това не е според нашия обичай. Но Йола, каквато си ни е
прозорлива, разказала на Дамо за този обичай сред своите роднини лаутари в
Румъния, близо до селото, където отиваме. Така стават нещата. И когато чул,
Дамо настоя да извършим такава церемония на погребението на Ламия. И да са
женени пред Бог. И ще го направим. Никакъв проблем не е. На това му викам
„да четеш между редовете“.

Калк беше извъртял очи.

- Но това не означава, че той ще е женен законно. Годеницата му е мъртва,

за Бога. Цялата работа е фарс. Те двамата дори не са цигани.

Този път Алекси беше разперил ръце.

 - Дамо ми е брат. Брат е и на Йола. Носи душа на циганин. Признат беше
от булибашата. Той беше фрал на у кук Бабел. Какво искаш да кажеш с това, че
не бил циганин?

- Фрал на у кук Бабел ли? Божичко, Алекси, ти все едно на китайски ми

говориш. Говори на френски за разнообразие. Не разбирам и дума от
приказките ти.

- Означава, че е кръвен брат на покойния Бабел. Така говорим за

покойниците помежду си. Предпочитаме да не ги споменаваме. Смъртта не е
нещо специално за нас, капитане. Животът продължава. Животът е важен.
Затова правим сватбата. За живота. За Дамо.

Колкото и да се мъчеше, Калк не успя да промени позицията на Алекси -

по тези въпроси думата на Йола беше закон за него. Но се случи още нещо, което
предизвика възмущение в практичната френска душа на Калк. Което го
тормозеше като конска муха.

- Но защо правите сватба, която не е законна за държавата, нито за

църквата. Няма смисъл. Никакъв.

Алекси почваше да се ядосва. Двамата рядко постигаха съгласие по

отношение на Сабир, а разногласията им за „сватбата със Смъртта“ беше само
видимият връх на айсберга.

- Законно, казваш? Кое е законно? Кой казва кое е законно? Това е въпрос
на гледна точка. Вие, пайосите, все ни разправяте кое според вас е законно.
После правите така, че за нас да е невъзможно да гласуваме, ако нямаме
постоянен адрес. След това се възмущавате, когато за ваша изненада избираме
да не уважим законите ви.

- Законът си е закон, Алекси.

- Нищо подобно. Дамо иска тази работа да му донесе покой и ще му го

дадем. Когато сърцето му се излекува от страданието, ще му намерим някое
добро циганско момиче, тази работа няма да му попречи да се ожени за него -
ако може да си позволи да плати сватбения откуп, разбира се, и ако баща ѝ е
достатъчно тъп, та да го приеме за зет. Ама Дамо е богат, а парите правят и най-
мъдрия баща сляп.

Зад гнева на Алекси видимо прозираше алчност.

 - Мисля си дори да го помоля за заем по-нататък. Ти трябва да ми
помогнеш в тая работа, капитане. Той е кирво на бебето, знаеш. Това е като
кръстника при вас, пайосите. А около Нова година, когато очакваме детето, ще
имаме много разходи. Дамо е наясно с отговорностите си в това отношение.
Сигурен съм, че разбира. Нали?

Калк изсумтя, свивайки рамене. Безсмислено беше да спори с Алекси.

Мъжът проявяваше към разумните доводи при спора толкова интерес, колкото
и един ротвайлер.

Сега, след съмнителното предимство от спомена за този спор, Калк се

насили да признае, че идеята на Йола за „сватбата със Смъртта“ беше истинско
прозрение. Тя, изглежда, беше постигнала почти невъзможното - изтръгнала
беше Сабир от саморазрушителната спирала на унинието. Приятелят му не
беше се върнал към нормалното си състояние - поне според предубеденото
схващане по въпроса на Калк - на дразнеща ексцентричност. Но пък и вече не
се клатушкаше на ръба на самоубийството. Вместо това настроението му се
превърна в нещо, което Калк можеше да разчете само като нестабилно униние.

Бившият полицай вече разбираше, че е подценил устойчивостта на

Сабир, както и въздействието върху него от подновеното му общуване с
циганите. Базирал беше своето схващане за Сабир само върху наблюденията си
през малкото трескави седмици, докато бягаха през САЩ и Мексико. Това беше
грешка. Що се отнася до емоционалния му живот, Сабир живееше на ръба от
години. Поне след самоубийството на майка му. Привикнал беше към този
начин на живот. Като южноафрикански бик на мухата цеце.

Но като опровержение на това си мнение, Калк беше станал свидетел

колко бързо положението можеше да тръгне на зле - как бързо Сабир би могъл
да рухне от тежестта на собствените си мисли. И по тази причина Калк настоя
в последния възможен момент да придружи Сабир в пътуването му до
Румъния.

Сгрешил ли беше? Дали не трябваше да остане във Франция и да проучи

състоянието на Корпус Малефикус след поражението в Юкатан и циганския
катун в Самоа?

Само времето и решенията, взети от графинята там, в нейната забравена

от Бога стая в имението Сейем, биха могли да кажат.
 25

През последните няколко месеца кошмарите в съня на Сабир следваха

сравнително предсказуем модел. Първо идваха свръхреалистичните сънища, в
които той отново беше в от- ходната яма, дълбоко в мазето на циганското
укритие в Камарг. Франция. Тънеше до шия в отпадъчни води, главата му беше
изкривена назад в опит да защити устата си, опираше челото си в капака, който
Ейкър Бейл беше плъзнал и затворил над него. Склонен към клаустрофобия,
перспективата да се задуши в пълната тъмнина беше достатъчна да изпълни
душата на Сабир със страх и да го превърне в бръщолевеща, мяукаща отрепка.

После идваха сънищата на всички сънища, в които подсъзнанието на

Сабир отново се връщаше към халюцинациите от времето, прекарано в същата
тази яма. Халюцинации, в които ръцете и краката му бяха разкъсвани, торсът
му ставаше на парчета, вътрешностите, далакът, червата и пикочният му мехур
бяха изтръгвани от тялото му като карантия в кланица. По-късно в съня му към
него се приближаваше змия - огромен, разгъващ се питон с рибешки люспи,
втренчен поглед и въртяща се като на анаконда глава. Змията се хвърляше
напред и поглъщаше главата на Сабир, преглъщаше я в тялото си с
конвулсивни движения на мускулите, захранвани от миозин161, като обратно
раждане. През това време Сабир виждаше как сам се превръща в змия - главата
му ставаше змийска. На този етап от съня обикновено се будеше, облян в пот, с
изпъкнали очи.

Но след събитията в Мексико, чиято връхна точка бе смъртта на Ламия,

преди шест дни, вече не беше така. И змията, и сънят продължаваха своята
трансформация дори когато Сабир беше съвсем буден. В това полуизбистрено
състояние видението ставаше още по-ярко и по-наситено, а при
преобразяването на змията ѝ израстваше втора глава, която приличаше на
главата на Сабир.

Затова той се преструваше, че дреме непрекъснато, докато е в колата с

другите, и всеки път когато някой се обръщаше към него, той затваряше очи и
се правеше на заспал. Страхуваше се, че ако не го направи, онзи, който го гледа
в лицето, ще види кошмарът да пробягва в тях и щом той излезе наяве,
съновидението ще се разтвори в психиката му и ще открадне самоличността
му. Че ще полудее, с други думи, точпо както майка му беше полудяла. И че
лудостта му сьщо като нейната ще завърши със самоубийство.
 26

- Ето. Това е вашата къща.

Братовчедът на Алекси, Габор, сочеше към изсветляла синя саксонска

къща в покрайнините на село Брара. На нито един прозорец нямаше стъкла.
Част от покрива се беше срутила и предлагаше любопитна гледка към небето,
когато човек погледнеше през зейналата врата. Пред къщата имаше покрит с
плочи двор, а зад нея - малка овощна градина с ябълки, сливи, череши и
праскови, запуснати в различна степен; все още беше възможно да бъдат
спасени, реши Калк, напролет, с подходящо окастряне. Рекичка течеше под
мост, съседен на имота, а водата изглеждаше чиста и приканваща - сякаш
имаше няколко пъстърви и май един-два други вида.

Вътре дъските по пода гниеха, мазилката се ронеше от стените на ивици

и парчета. Калк не разбираше защо, но къщата повдигна настроението му. В нея
беше причината. Човек изпитваше онова, което избираше да види.

- Кой е собственик?

Габор сви рамене.

- Никой. Всички. Саксонците, които живееха тук преди години, се

преместиха в Германия. Те поддържаха къщите, църквата и кметството на
селото. Сега са останали само няколко старци, а те са твърде немощни да
поддържат каквото и да било. Така че къщата е на онзи, който живее в нея. Ако
я искате, ваша е.

- Искаме я.

Калк хвърли кос поглед към Сабир, който зяпаше към нивите. Не
проявяваше никакъв интерес към къщата. Но, помисли си Калк - изглежда, и те
не го интересуваха.
 Той поклати глава. Сабир не беше проговорил повече от три думи през
изминалите два дни. В един налудничав момент Калк се изкуши да извика: „Как
е брачният живот, а?“, така щеше да наруши мълчанието. Сабир вероятно щеше
да му се нахвърли и да го премаже от бой и това би могло да е някакъв отговор.

Алекси и Йола вече вдигаха палатката си в градината.

Калк насочи вниманието си към тях. Те поне отвръщаха, когато им

говореше.

- Чакайте. Защо вие не вземете къщата? Ще ви е по-удобно в нея. Двамата

със Сабир ще се настаним в палатката.

- Ти луд ли си? Йола и аз не живеем в къщи. Предпочитаме тук, навън, и

да използваме нея като склад. Вие пайосите можете да живеете в къща. Така
цялото село ще ви вземе за българи.

- Българи ли? Защо пък ще ни вземат за българи?

- Ами нали се сещате? Вдигате тениската. Колоездачи. Българи.

Калк мрачно поклати глава. Смисълът в шегите на Алекси обикновено за

него си оставаше дълбоко скрит. Същото стана и с тази.

- Не ми казвай, че тук това е незаконно?

- Не. Не. Не е точно незаконно. Просто ще ви изритат позорно. После ще

ви намажат с катран и ще ви овъргалят в перушина. Накрая ще ви завържат за
телеграфен стълб с тиксо и ще се изпикаят отгоре ви.

Габор и Далка се разхилиха от удоволствие. Алекси затропа възторжено

по колчето на палатката си. Дори Йола отметна глава и се разсмя.

Калк нямаше нищо против да си правят шеги с него. Шегите означаваха,

че поне донякъде циганите са го приели. Вече не гледаха на него само като на
бивш полицай, а и като на човешко същество със свои права. Същото беше и
докато работеше в полицията - като във всяка малка общност, предположи той.
Ако ти натриват носа, всичко е наред. Ако не ти обръщат внимание, мъртъв си.

- Много смешно, Алекси. Благодаря за сведението.

Когато майтапите свършиха, вечерята - изядена, и всички, включително

Сабир се бяха пръснали или по леглата, или в местния бар, Калк осъзна, че като
се е съгласил да дойде в Румъния, той се е ангажирал със събития с
предизвестен изход. И за чиито възможни последствия не си струваше да
мисли.

Докато се взираше в жаравата, за пръв път призна, че беше привързал

каруцата си за буен кон. И че няма ни най-малка представа, дали може, или не
може да го владее.

Албеску, Молдова

6 януари 1993 г.

27

- Знаеше ли, че страната ни носи име на куче?

Антанася впери поглед в брат си.

- Какво куче?

Никога не знаеше дали Дракул говори като вживял се в образа на Второто

пришествие, или е сам себе си. Имаше моменти, в които той наистина вярваше,
че е въплъщението на възкръсналия Христос, и такива, в които се държеше,
сякаш цялата работа е една предълга шега и само той знаеше кога ще дойде
най-смешното.

- Да. Принц Драгош ловувал зубри.

- Какви зубри?
 - Крави по два метра. И по хиляда килограма. Като оная моя монахиня,
която кади с тамяна. Измрели през седемнайсети век. Зубрите, де. Не
монахините. Монахините все още ги има, за нещастие.

Антанася усети как стомахът ѝ се присвива. Страхуваше се от брат си. Но

това беше любопитен страх. Ако трябваше да го определи, би казала, че
едновременно го обича и се страхува от него. Изпитваше животинска нужда от
него. Без брат си беше изгубена. С него изпитваше ужас.

- Принцът се появил в земите, които днес са известни като Молдова, при

Марамуреш, докато преследвал онова добиче. Любимото му ловджийско куче
Молда било надушило здраво следата. Но и добичето било яко. Преборило
всички кучета. Накрая Молда го убил до реката. Убил го, като прегризал
гръкляна му. А когато зубърът рухнал във водата, Молда го последвал и бил
отнесен от течението. Принцът избухнал в плач. После нарекъл реката на
кучето си. А страната ни била кръстена на реката. Хареса ли ти историята.

- Да, Дракул. Да. Страшно ми хареса.

- Защо?

Антанася усети как гърлото ѝ се стяга. Вече познаваше всички признаци.

Дракул щеше да я разпитва по някаква тема, за която тя нямаше никаква
представа. После щеше да се разгневи. И да я удари. Накрая щеше да спи с нея и
да плаче на рамото ѝ, обзет от чувство на вина, че е убил баща им и че е вдигнал
ръка срещу нея. С дни щеше да я избягва. Дни, в които тя щеше да живее в
такова отчаяние, че дори да се замисли да отнеме живота си. И точно преди да
вземе окончателно решение, Дракул идваше при нея. Носеше ѝ скъп подарък.
Казваше ѝ, че я обича. че трябва да е само негова. Че не бива никога да поглежда
друг мъж.

Два дни по-късно щеше да я продава на някакъв незначителен чиновник,

на когото трябваше да угоди. Когато Антанася се връщаше от онова, което ѝ
беше наредил да направи, той ѝ се гневеше и я насилваше да му разкаже в най-
лични подробности какво се е случило. До най-недоловимото поемане на
въздух, до най-мимолетната милувка. През повечето от времето, през което
беше с него, Антанася се чувстваше объркана. По кръвната връзка между нея и
Дракул беше силна - тя го знаеше. Той беше част от нея. Ако той живееше, и тя
живееше. Ако той умреше, и тя щеше да умре. Толкова просто беше. Съюзът им
беше сключен в Ада.

Антанася понякога се чудеше какво ли е сторила в предишния си живот,

за да заслужи настоящия. Сега, когато Дракул имаше десетки поклонници, за
какво му беше тя? Той беше новият Месия за тях. Възкръсналият Христос. От
обявяването на независимостта на Молдова в страната настъпи свобода за
онези, които имаха пари и връзки. А Дракул имаше и двете.

Скоро след отделянето от Съветския съюз властите бяха дали на Дракул

разрешение да изгради собствено село високо на Молдовското плато - след
като беше намазал определени ръце и гарантирал осигуряването на
определено число гласове. Защото в Молдова никога нищо не беше безплатно.
Но Дракул можеше да си позволи да е щедър. Убедил беше последователите си,
че четвърт от годишния им доход трябва да отива за неговата църква заедно с
гласовете им. От руснаците Дракул беше научил едно ценно нещо: духовността
няма стойност без истинска политическа сила.

А броят на последователите на Дракул наистина нарастваше

всекидневно. Дори в страна, където голяма част от населението преживяваше
с по-малко от два долара на ден, сумите и гласовете започваха да се трупат. Към
тях се прибавяха и даренията, които Дракул-Михаел вече получаваше от
унгарската, украинската и румънската диаспора, и цифрите нарастваха с бързи
темпове. Само един глупав политик би рискувал да страни от човек, на когото
гледаха като на земното въплъщение на Бог.

На Изток съществуваше стародавна традиция да се дарява част от дохода

на църквата. Вярваше се, че така човек се приближава до Бог. Обичайният
размер на дарението беше една десета. Но Михаел трябваше да е различен.
Неговите хора трябваше да направят действителна, видима жертва. По този
начин щяха да се чувстват различни от нормата. По-чисти. По-духовни. Да имат
чувството, че са страдали за вярата си. Дори са били мъченици. Фактът, че
някои от по-бедните членове почти умираха от глад посред зима заради
десятъка за него, изобщо не тревожеше второто аз на Михаел, Дракул Лупей.
Ако им трябваше помощ, щяха да я получат - други щяха да се погрижат за това.
Имаше хора, родени за водачи, а останалите - за следовници. А той беше роден
да е водач.

За да се укрепи още повече позицията на Михаел, неговото образцово

село процъфтяваше. То си имаше собствена дъскорезница и ковачница. И
кметство. Зеленчукови градини за всяко семейство. Църква, която Дракул
лично беше проектирал и която беше съчетание от обсерватория, планетариум
и футболно игрище. Листове злато бяха внесени от Индия за покрива. За
прозорците бяха осигурени руски витражи. Мястото беше удивително. Всяка
неделя Дракул-Михаел влизаше бос в църквата, косата му се спускаше по
раменете, усмихваше се отнесено на обожаващите го следовници.
 От време на време спираше и изпадаше в угрижен размисъл, сякаш
общуваше директно с Бог. Последователите му го заобикаляха безмълвно с
вперени в него очи. Тишината можеше да продължи и пет минути. После
Михаел се усмихваше и вдигаше ръце за благословия и процесията
продължаваше пътя си, сякаш нищо не се е случило.

И всеки път поведението му даваше резултат. Когато Дракул се

възстановяваше от нараняванията си в каменното спално помещение на
Старий Орхей преди единайсет години, разполагаше с доволно много време да
наблюдава чудатостите на стария монах. Сега пригаждаше поведението си към
онова на стареца. Отшелникът често се унасяше в съзерцателен транс по
средата на четенето на своята Библия - подобни състояния траеха по пет, дори
по десет минути. По онова време Дракул страшно им се дразнеше - искаше само
монахът да се свести и да му прочете историята си. Но дори тогава той беше
усетил възможните ползи от подобна техника.

Да. Всичко вървеше по мед и масло за Дракул. Той си имаше паство.

Имаше си Антанася. Имаше пари в банката. И скоро щеше да пробва и малко
просветена софистика.

Възнамеряваше да нареди на най-ревностните си последователи мъже

да подпалят тайно местната джамия.

Покрайнините на циганския катун в Самоа

12 ноември 2009 г.

28

- Как му е името?
 Момчето стрелна с очи момичето до него. После отново погледна към
Аби.

- Тя е Коане. Аз съм Бера. Ти кой си?

- Не е твоя работа.

- Какво искаш? Ти лош ли си? Защо носиш оръжие?

Аби кимна.

- Лош съм, да. И... - кимна с глава към Рудра - той е лош човек. А те... -
посочи с брадичка Навал и Дакини - са лоши жени.

- Ще ни продадете ли?

- Няма, ако сестра ти направи, каквото кажем.

- И какво казвате?

Аби направи физиономия. Дребосъкът беше нагъл завързак.

- Да се върне в катуна и да каже на главатаря ви да излезе и да говори с

мен. Насаме. И без шум. Без да се разчуе и разбере. Междувременно този лош
човек ще те държи на друго място. Имам телефон. Когато главатарят ви ми
каже, каквото искам, ще позвъня и ти ще се прибереш у дома. Ако ли не -
лошият ще направи така, че да те заболи. Сестра ти трябва да му предаде.

- Вие защо правите това?

- Не ти влиза в работата.

- Коане! Стой тук!

- Слушай, гаменче, ако сестра ти не отиде, ще хвърлим и двама ви в

минните шахти. Имало наблизо стари мини, така чух. Ще те хвърлим вътре ище
си потрошиш краката. После ще умреш от глад. А нас отдавна няма да ни има.
Никой няма да знае, че си долу. Грозен начин да умреш. Вярвай ми.

В ума на Аби просветна образ от сеноте, но той го натика в

подсъзнанието си. Забеляза обаче, че под останките от мексиканския си тен
Рудра е побледнял като рибешки корем.
 Бера погледна с тъмните си очи Аби.

- Ти уби братовчед ми Бабел. Знам кой си. Знам защо си тук.

- Умничък си, въшко дребна. Признавам ти го. Но никого не сме убивали.

Припознал си се. На нас ни трябва информация, това е. И ти ще ни я дадеш. Или
ще те хвърлим в откритата шахта, има повече от двайсет и пет метра.
Уравнението е просто. Приемаш или не?

Бера погледна сестра си.

- Иди да кажеш на Раду. Кажи му за шахтата. Какво ще направят, му кажи.

Аби насочи пистолета си.

- На никого нищо няма да казваш, ясно? Само на този Раду. Не щем целият
катун да гръмне. Ако не направиш, каквото искаме, брат ти ще пострада.

Коане ревна. Бера се приближи към сестра си и я дръпна за опашките.

- Слушай, говори с Раду. Кажи му за мината. Само на него. Разбра ли?

Коане погледна към брат си. Устата ѝ се изкриви от усилието да

преглътне сълзите. Кимна.

Аби направи крачка напред.

- Ще се видим след час. В центъра на Самоа. До пощата. Да дойде сам.

Пеша. Да носи нещо червено. Видя ли някого с него и давам заповед на тоя мъж
да те нарани. Накарай Раду да го разбере. Ако той говори с мен, си заминавате
по живо, по здраво. Не ни трябваш. Не харесвам дечурлигата. Незаслужаващи
доверие проклетници.

- Ти си лош човек.

- Не се и съмнявай.

- Върви, Коане! Говори с Раду!

С последен поглед назад към брат си Коане тръгна да изпълни поръката.

Аби гледаше как се отдалечава. После се обърна към Рудра.

 - Добре. Вкарай малкия пикльо в колата. Момичетата могат да дойдат с
теб - много лесно се запомнят и не могат да се разхождат свободно из селце
като Самоа. Аз ще се поразтъпча - този път правилно ще преценим времето. Ще
ти се обадя, когато имам нужда.

Рудра побутна момчето с дулото на пистолета си. Не погледна към Аби.

Дакини и Навал също не го погледнаха.

Аби сви рамене. Добре. Може би още е най-добре сгазилият лука за този
месец според тия тримата. Но мадам майка му без съмнение отново го беше
поставила начело, затова не го беше много грижа какво мислят другите. Този
път щеше да направи всичко по неговия начин. Със сигурност щеше да
изпълнява заръките на графинята. Но щеше да работи и по своите си задачи.

Четиримата бяха извадили късмет да се натъкнат на децата преди

двайсет минути. Завариха ги да играят сами на почти километър от катуна,
докато разузнаваха района, преди да се насочат към старейшината. Аби не
искаше да въвлича дечурлига в делата на Корпуса - и не от човеколюбиви
съображения, а по принцип, децата отказваха да се държат или да мислят като
възрастни. Бяха неуправляеми. Непредсказуеми.

Но присъствието им му даде идея как да убеди старейшината да им каже

къде се крият Сабир и циганските му приятели. Отначало възнамеряваше да
наблюдава катуна, докато не разбере със сигурност кой е той. После щеше да го
отвлече и изтезава. Но защо да прибягва до насилие, когато можеше да
използва психология? И защо при договарянето да скапва отстъплението си?

Знаеше, че другите не се чувстват много удобно с него, докато ги

разкарваше обратно по целия път почти до Париж. Мадам майка му му беше
наредила да заминават направо за Молдова. А щом пристигнеха, трябваше да
окажат натиск върху някакъв освидетелстван лунатик на име Михаел Каталин,
който разправял, че бил Второто пришествие и насъбрал цяла армия
фанатизирани последователи, които поддържали твърдението му. Сабир
непредпазливо беше посочил точно този глупак като третия Антихрист от
предсказанията на Нострадамус по време на цуни-гунито със сестра му Ламия.

- Вижте. Тоя така наречен Антихрист заникъде не се е разбързал. Ще го

спипаме, щом поискаме. Човекът си има собствен град. Има си собствено
летище. Даже банка си има. Затънал е в задачи до гуша. И освен това не се има
за Антихрист - има се за Второто пришествие, моля ви се. За шибания Спасител
человеческий се има. Така че ще кротува. А Сабир няма. Сабир бяга. Знае, че
преследваме и него, и приятелите му цигани. Имам си сметки за уреждане с
копелето. Ако той и Калк не бяха драснали клечката на наркофабриката,
сигурно щяхме да успеем да си откупим измъкването от сенотето. Така че и
двамата са виновни за смъртта на Они. Също за смъртта на Во, Асон, Аластор и
Берит преди това. И няма да се изненадам, ако се окаже, че е свързан с
изчезването на Ламия, Атаме и Алдинах. Така че тия двамата са ни длъжници -
и то какви. И аз поне мисля да си събера вересиите.

29

- В Турция са.

- Турция?

- Да.

- Къде в Турция?

Раду се подвоуми.

Аби заговори по телефона си:

- Ако тоя идиот ми даде още един малоумен отговор, отрежи един от
пръстите на детето, разбра ли? - Погледна към Раду. - Детето е при един
откачен. Обича да причинява болка на деца. Започне ли, не мога да го спра.
Казвай сега! Къде са?

Раду се умълча. Оглеждаше земята като човек, изпуснал монета. После

погледна към небето.

- Ако ти кажа, как ще ми попречиш да им се обадя и да ги предупредя?

Аби въздъхна протяжно.

- Не се прави на по-тъп, отколкото си. Идваш с нас. Ти и момчето. Ти какво

си мислеше? Ще драснем адреса на Сабир на пощенския плик и ще ви оставим
двамцата да си живеете живота ли?
 - Без момчето. Не ви трябва. Аз ще дойда.

- Още не си ми казал къде са. После ще се пазарим. Вероятно.

Раду продължаваше да оглежда селото. Като че стените на Самоа криеха

отговора на проблемите му. Плю в прахта пред краката си.

- В Румъния са. В едно селце на север в страната. При роднини на Йола и

Алекси. Не знам името на селцето. Казвам ви честно. Но горе-долу знам къде е.

- Ей, колко мило. Не знаеш името на селцето, но горе-долу знаеш кьде е.

- Истината си е. Знам как се стига дотам. Но името не знам.

- Друг в катуна ви знае ли?

- Само аз.

- Така си и помислих, че ще кажеш.

- Това е истината. Бог ми е свидетел.

- Телефон имат ли?

- Имат. Мобилен. Предплатен.

- Кой има номера?

- Само аз.

- И това очаквах. Дай си телефона.

Раду му подаде мобилния си.

- Момчето дали ще си трае пред другите от катуна? Ако се съгласим да го

оставим тук? Може ли да си държи затворен плювалника?

- Може. Аз непрекъснато пътувам надалеч. Музикант съм. Но трябва да си

взема довиждане с жена ми или тя ще се разтревожи. Оженихме се това лято.
Бременна е. За нея ще е трудно.
 - Кръв ми капе от сърцето заради теб. Обаче не може. Накарай хлапето
нещо да я баламоса как е трябвало изведнъж да хванеш пътя. Спешно трябва
да тръгнеш за Румъния. Каквото и да е. Ако ме заведеш при Сабир, ще сменяш
пелени. Ако ме преметнеш, при раждането жена ти ще носи вдовишки дрехи.
Разбра ли?

Раду кимна.

- Защо правиш това? Какво сме ти направили?

- Ти нищо. Те.

- Какво са сторили?

- Убиха близнака ми. Без да споменаваме останалите от семейството.

- Не са. Никого не са убивали.

- Ами тогава: станаха причина за смъртта им.

- Не са. Ти си виновен за смъртта им.

- Струва ми се, че не си в положение да назидаваш когото и да било, манго.

Ще звънна на моите спътници да дойдат и да ни вземат. Ще кажеш на момчето,
каквото трябва според теб. Ако то или някой друг се опита да влезе във връзка
със Сабир или някой от неговите дружки, убивам те. Ясно?

- Напълно.

30

Раду наблюдаваше двамата гаджовци, които седяха пред него в колата.

Как мразеше хората, които не са цигани. Мислеха и действаха по начин, по
който човек изобщо не очаква. Дори миришеха различно. И как може някой,
дето е още толкова млад, да се нарича главатар. Тези гаджовци бяха на почит.
В света на Раду винаги по-възрастните водеха. Може би зад този младок имаше
някой по-възрастен, който му казва какво да прави? Но подозираше, че не е
така.

Лошите мъже тъкмо бяха настанили Раду на задната седалка между две
жени. Едната от тях миришеше много противно. Като че е в цикъл и не се е
мила. Раду се опита да не докосва дрехите ѝ, за да не го оскверни, но беше
трудно поради теснотията в колата. Надяваше се, че ефектът от въздействието
няма да се пренесе на Лема и да увреди детето им.

Раду насочи вниманието си към двамата мъже отпред. Куцият не беше

важен. Но водачът - младокът - го притесняваше много. Реши, че ако беше
срещнал тоя човек в кръчмата, щеше да се направи, че не го е видял. Беше като
братовчеда на баща му, Баду, и едноокия му син, Стефан. Те бяха от типа хора,
които ще нанесат удара, когато най-малко очакваш. Прокле деня, в който ги
срещна. Тоя ден беше злощастен. Сигурно някой го е урочасал с лоши очи - я
шалу.

Замисли се за младата си жена и детето, което тя очакваше, и му се

доплака. Твърде млад беше, за да умре. Пред него имаше достатъчно време да
стане баща на много деца. Знаеше със сигурност, защото баба му го беше видяла
в картите. А и докато Алекси отсъстваше, той беше почетен главатар на катуна.
На Раду му харесваше това усещане. Но то носеше и отговорност за другите.
Трябваше да жертва себе си, ако се наложи. Раду поклати глава. Малос менгес!
Лош беше за него денят, в който тия хора бяха заварили Бера и Коане да си
играят.

Поне едно беше успял да разбере със задоволство. Тези хора не

възнамеряваха да го убият веднага. Очевидно беше. А и не се канеха да го
изтезават. Все още.

Раду прокле факта, че не е споделил номера на мобилния на Сабир с още

някого. Но изобщо не му беше хрумнало, че някой ще дойде да разузнава в
катуна. Приел беше, че след като двамата с Алекси се бяха разпоредили
труповете на брата и сестрата па покойната булка на Дамо да бъдат скрити в
мината, това слага край на историята. Колко глупав може да е човек?

Раду опипа връзките зад гърба си. Въжето беше издърпано през
седалката към багажника на колата.

Водачът се обърна към него.

 - Въжето е завързано за резервната гума, манго. Ако създаваш проблеми,
ще махнем гумата от джантата, ще я нахлузим на врата ти и ще ѝ драснем
клечката. И тогава ти ще си ни като коледна торта с една звездичка.

Раду затвори очи. Усещаше ръцете си така, сякаш някой е стъпал върху
тях. Ако трябваше да пътува в това положение чак до Румъния, щеше да види
голям зор.

- Моля ви, може ли ръцете ми да са отпред? Вече не си чувствам пръстите.

Отново водачът пое инициативата.

- „Нагоре някъде в северната част на Румъния“, много общо, манго. Дай

повече подробности и ще ти вържем ръцете пред тялото.

- Не мога да кажа нещо, което не знам. Само братовчед ми Габор знае

точното местоположение на селото. А той може да бъде открит в Сигет. Има там
един бар. Хората го познават. Или да ми позволите да се обадя на Дамо. Може
би той ще ми каже.

- Майтапиш се.

- Да. Майтап си беше.

- Радвам се, че още имаш чувство за хумор. Ще ти трябва, ако не открием

онова, което търсим.

Раду се отпусна унило на мястото си. Опита се да раздвижи кръвта в

ръцете си, като притиска едната с другата, но не се получи. А пък и трябваше
да му позволят да се изпикае. Може тогава да успее да се измъкне? Или на
границата? Там щеше да им се наложи да го развържат. Прекалено рисковано
щеше да е, ако някой граничен служител или митничар поиска от него да
излезе от колата.

Двамата гаджовци отпред тихо си говореха - двете жеии до него мълчаха.

Раду установи, че от три думи разбира по една от онова, което мъжете си
говореха. Много се зарадва, когато осъзна, че говорят помежду си на английски.
Очевидно го правеха, за да не ги разбере. Нали той беше тъп френски циганин.

Само че Раду беше китарист, който свиреше в стила на своя далечен

роднина Джанго Райнхарт - или по-скоро в стила на ритъма на брата на Джанго,
Джоузеф Райнхарт и неговия приятел, барабанистът Роджър Чанът. В първите
години след двехилядната на три пъти беше пътувал до Англия, за да вземе
участие във фестивала Духът на манушите в Бирмингам. В този период често
имаше приятелки англичанки от публиката - всички китаристи така правят.
Момичетата изглеждаха възхитени, че могат да излизат с циганин. Едно
момиче го беше последвало до Париж. Раду понаучи малко английски от нея,
когато отсядаше в апартамента ѝ. Това беше най-добрият начин да научиш
нещо. По гръб с момиче, което се привежда над теб.

Накрая обаче майката на Лема прогони момичето, като заплаши да ѝ

насече лицето. Това беше тъжно, защото англичанката беше много стегната в
бедрата. Можеше да ощастливи всеки мъж. Лема обаче искаше той да я отвлече,
затова майка ѝ се беше намесила и заплашила англичанката.

Раду знаеше какво повелява здравият разум. Собственият му баща

можеше да му пререже гърлото, ако се ожени за гаджо. Сега Лема беше
бременна, скоро той самият щеше да става баща, да има много синове и дъщери.
Дори можеше да стане главатар на циганите един ден, защото Алекси беше
твърде непостоянен, за да отговаря за нещо истински важно - всички така
разправяха.

Но първо - за да може всичко това да се случи - Раду трябваше да избяга

от тези хора, запазил непокътнати живота и доброто си здраве.

Прииска му се баба му да седне до него точно в този миг и да държи в

ръце вълшебните си карти.

31

При всяко преминаване през граница двете жени измъкваха Раду от

задната седалка и го напъхваха в багажника. Аби им обясни, че независимо
колко облекчени са граничните процедури винаги съществува вероятност за
проверка или акция за борба срещу тероризма. След като беше влязъл в
багажника, подгъваха краката му под него и здраво го овързваха, за да не може
да се залюлее и да привлече вниманието на граничните служители. Отгоре го
затрупваха с куфари, а преди това една от жените му запушваше устата с
кърпичката си.
 Първия път, когато му напъхаха кърпа в устата, осъзнал на кого е, Раду
трябваше да положи усилия да не повърне. Сега, когато наближаваха
румънската граница, цялата процедура започваше отначало - този път щеше да
е още по-лошо. Раду знаеше, че трябва да прекосят на правилното място,
защото румънците, въпреки че са членове на Европейския съюз, все още
усърдно бдят над границите си. Той самият знаеше къде са всички най-лесни
пропускателни пунктове и в кое време може да се преминат без спънки, но не
се и канеше да го каже на тези гаджовци. Достатъчно лошо беше, че поради
заплахата за живота си ги е довел толкова далеч.

- Жалко, че не се сети да си вземеш личната карта, манго. Така можеше и

да те оставим да седиш в колата.

- Ти какво си мислиш? Че съм президентът на републиката ли?

Отговорът не прозвуча така нахакано, както на Раду му се искаше. По-

скоро изнервено и неспокойно.

- Отвори си устата, дидикай171. Време е за биберона.

- Може ли първо да ида по малка нужда?

- Докато минем границата, ще стискаш.

- Не мога.

- Пикай си в гащите. Не ни пука.

Дакини смръщи нос.

- После ще ни усмърди на задната седалка, Навал. Остават ни още часове

да пътуваме.

Раду се изкуши да каже на тази с по-дългата коса, че тя вече е усмърдяла

задната част на колата, но премисли и се отказа. Тя нямаше вид на човек с
чувство за хумор по отношение на себе си. Зачака отчаяно решението на
главатаря.

- Заведи го в храстите. Идете и двете с него. Но не го пускайте да се

отдалечи. Ако се наложи, му дръжте оная работа.

- Ама аз трябва и да... - Раду се поколеба. - Сещате се.

 - Вие си решете. Големи хора сте.

Пътуваха вече трийсет часа и всички бяха уморени. Аби се метна на

земята и започна да прави йога упражнения. Рудра се отдалечи от полянката в
посока, противоположна на момичетата, като пътьом разкопчаваше панталона
си.

Двете жени избутаха Раду пред себе си и тръгнаха.

- Ще намерим паднало дърво. Ще завържем за него едната му ръка. Ще

може да клекне.

- Благодаря.

- Защо ни благодариш? Ако зависеше от нас, вече да си мъртъв. Няма

смисъл от тая работа. Ако бях започнала да ти режа топките с ножа си, бързо
щеше да ни кажеш къде се крие Сабир.

Раду преглътна. Спомни си как по-рано това лято Сабир беше овързан
като оскубано пиле, Йола стоеше над него, докато я караха да му отреже
топките като отмъщение за мъченията и смъртта на братовчед им Бабел.
Изведнъж разбра как се е чувствал Сабир.

- Ама как да ви кажа нещо, дето не го знам? Вече ви обясних. Само Габор
знае. Трябва с него да говорим. А само аз знам как изглежда Габор. Вие може да
си седите до края на света в оня бар и никой няма да ви го покаже. Това е
цигански бар. Там никой няма да говори с вас. Трябвам ви.

- Само това разправяш. Само това разправя и брат ни - Дакини погледна

сестра си. - Ние имаме друга риба да печем, Навал? Не мислиш ли? Ако сега убия
тоя, какво мислиш, че ще се случи?

- Аби ще откачи от бяс.

- И какво? Ние сме на десет часа път с кола от Молдова. Далеч от мястото,
където ни нареди да бъдем мадам майка ни. Какво може да направи Аби? Нищо
няма да измъкнем от тоя боклук. Просто ни размотава. Така и така ще умре, Аби
няма да рискува да го остави жив, та да може да ни разпознае.

Раду изобщо не проговаряше, сякаш това не се отнасяше до него.

Привикнал беше на уважение. На почтителност дори. Осъзна по тона на двете
жени, че животът му виси на косъм. Сега. В тази минута. Ако им скимнеше,
просто щяха да го убият и така да решат проблема. Иначе защо им беше да
говорят така пред него? Защо ще им е да говорят, че му е спукана работата,
каквото и да се случи?

- Видях Дамо да убива брат ви.

И двете млъкнаха и впиха погледи в нег о.

- Дамо ли?

- Онзи, когото наричате Сабир. Видях го да пребива брат ви до смърт с

клон. Брат ви - онзи, дългокосия - тъкмо беше убил тъмнокосата жена. Онази,
която Дамо обичаше.

Гледаха го умълчани. Раду се чудеше дали не е прекалил. Имаше нещо

сбъркано в тия жени. Нищо женствено нямаше в тях. Едната имаше косми по
лицето си, а по ръцете и краката ѝ бяха дори oщe по-гъсти. Физиономията на
другата - миризливата - изглеждаше, сякаш някой я бе фраснал с врата на кола
точно когато е отворила уста да закрещи. Защо не положеха грижи за себе си?
Защо не се постараеха за външния си вид, както знаеше, че правят циганките?
Колко противно.

- А сестра ни. Какво стана със сестра ни?

- Говорите за оная, дребната ли?

- Да.

- Братовчед ми Алекси метна по нея ножа си и я уби.

Раду усещаше как положението му се влошава с всеки миг.

Но знаеше и че трябва да обърка тези жени. Да си откупи частица от

секундата предимство. Убеден беше, че възнамеряват да го убият. Оставаше му
минута живот, това беше. За тях той не означаваше нищо. Животът му нямаше
стойност. Той трябваше да живее. Заради Лема и нероденото им дете. Заради
Йола и Алекси. Те бяха част от семейството му. Ако заведеше при тях тия хора,
щеше да се окаже истинско нищожество.

- Защо ни го казваш сега?

- Защото искам да откупя живота си от вас. Знам къде са скрити телата.

След като ви заведа при Дамо и Йола, ако ме оставите жив, мога да ви заведа до
мястото, където са погребани вашите хора. Трябва да говорите с брат си.
Кажете му, че мога да съм полезен.

Жените се спогледаха. Дългокосата постави ръка върху ръката на

другата. Ръката, с която държеше въжето, за което беше вързан Раду.

Раду изтръгна въжето от ръката ѝ и хукна. Друга възможност нямаше да

има. Освен това разсейване за частица от секундата. Трябваше да им даде
информацията. Трябваше да ѝ повярват.

Поредица от изстрели се разнесе след него. Раду усети жегване в дясната

си ръка, високо в бицепса. Не спря да тича.

Той беше здрав. Припечелваше хляба си, като строи пътища. Току-що
беше прекарал трийсет часа обездвижен на задната седалка в една кола
наистина. Но това се отнасяше и за жените. Нещо ги беше омаломощило. Дал си
беше сметка по някое време за тази подробност. Скоро бяха преживели
изпитание, което беше изпило силите им. Това подразбра с неговия английски.
И случилото се беше довело до кавга между тях и младия им главатар.

Раду се препъна във въжето и падна на земята. Докато падаше, чу още

изстрели и между дърветата към него засвистяха куршуми. Опита се да падне
на здравата си страна, но понеже ръцете му бяха вързани на гърба, не можеше
да контролира тялото си. Вместо това се затъркаля, докато не успя накрая да
се изправи на крака благодарение на набраната инерция. Улови въжето и зави
наляво. Там имаше по-гъста горичка. Дърветата щяха да му осигурят някакво
прикритие.

Един куршум го уцели високо в лявото рамо. Този път го раниха лошо. Не
като първия, който само го беше одраскал. Този път куршумът беше попаднал
в целта. Раду го усети като халосване с железен прът през раменете. Препъна
се за миг и падна на коляно, после отново се изправи. Или продължаваше да
бяга, или умираше.

Стигна до прикритието на дърветата и се запровира през тях, без да

обръща внимание на клоните, които удряха и насичаха лицето му. Не
поглеждаше назад.

Разнесоха се още изстрели, но бяха далече. Ризата на Раду прилепна на

гърба му. Пот или кръв? Не можеше да каже. Проправяше си път през
растителността надолу към другата страна.
 Чуваше, че наблизо минава шосе. Чуваше движение на коли през
дърветата.

Трябваше да намери хора. Трябваше да намери цигани. Най-малко му

трябваше полиция.

32

По пътя имаше оживено движение от камиони и коли. Ръждясали коли.

Лъскави коли. Мощни машини с олюляващи се антени. Тирове с по две
ремаркета като стършели. Открити камиони, пълни с тор, която сееха зад себе
си и тя цапаше предпазната мрежа. И всички вървяха към границата.

Раду замръзна до пътя. Колко време имаше? Половин минута?

Присви раненото си рамо, очите му оглеждаха трафика. Знаеше какво

търси. Това беше инстинктът в него.

Двете жени се показаха зад раненото му рамо на сто метра от него.

Раду се втурна към движещите се коли. Чувстваше как силите му го

напускат с всяка секунда. Напоените с кръв панталони лепнеха за краката му,
сякаш гази в река, а не тича, за да спаси живота си в непозната за него страна.

Засвириха клаксони. Заскърцаха спирачки. Колите го заобикаляха. Раду

не им обръщаше внимание. Продължи да тича на зигзаг между тях с очи,
приковани в редиците пред себе си. Едно знаеше, жените вече не стреляха по
него. Тук вече не можеше. Твърде много свидетели имаше.

Раду видя, каквото търсеше. Мерна го с поглед през рамото си. Жените
вече не го следваха. Стомахът му се стегна. Дали не бяха тръгнати успоредно на
него? Може би щяха да излязат насреща му?
 Затича към каруцата. В нея седеше сам мъж, подкарваше коня си. Колите
и камионите го задминаваха на сантиметри, но мъжът гледаше напред,
внимаваше за своята си работа. Така както цял живот я беше вършил.

Раду позна, че мъжът е калдераш. Майстор на медни казани. Из тези

места само циганите караха каруци. А каруцата на този мъж беше пълна с
медни тръби, стъклени бутилки, оборудване за варене на ракия и тенджери с
кръгли дъна. Мъжът имаше гъста брада и шапка с периферия, дрехите му бяха
черни.

Раду хвърли последен обезумял поглед през рамо и се приближи към

мъжа.

- Циганин съм. Ще ме качиш ли?

Онзи впи очи в него. После се озърна напред-назад но пътя. Граничният

пункт беше на километър от мястото.

- Тече ти кръв.

- Простреляха ме.

- И си вързан.

- Да.

- Полицията?

- По-лошо.

- Качвай се тогава.

Раду се опита, но не успя да се метне отзад в каруцата. Не можеше да се

качи, защото ръцете му все още бяха вързани зад него.

Каруцарят загаси цигарата си в удобно ъгълче над колелото. И тогава

слезе. На Раду му се стори, че мъжът се движи на забавен каданс.

Къде бяха жените? Защо не идваха за него?

Калдерашът извади нож и преряза връзките на Раду. Когато видя в какво

състояние са ръцете и гърбът му, изпъшка. Помогна му да се качи в каруцата.
Свали палтото си.
 - Имаш ли лична карта?

- Не.

Калдерашът отново сложи палтото си.

- Тогава се мушни под казана. Всеки ден минавам през границата. Вече не
ме проверяват.

Раду легна по гръб под казана. Рамото му вече го болеше. Много. Толкова
много, че се чудеше дали куршумът не е счупил някоя кост. Сви бицепсите на
ръцете си и се опита да не ги натоварва, като ги плъзна по дървеното дюшеме.
Каруцата се полюшна и потегли напред.

Раду изскърца със зъби. Чакаше жените да разхвърлят медните съдове и

да го измъкнат.

33

- Качи се в една каруца. Караше я циганин. Тръгнаха към границата.

Можем да го хванем от другата страна.

- Как можахте да го изпуснете? Какво толкова направи? Размаха си

пишката срещу вас, докато пикаеше ли?

Сестрите се спогледаха.

- Разказа ни за Алдинах и Атаме.

- Какво за тях?

- Сабир е пребил до смърт Алдинах с клон. Другият циганин - Алекси -

онзи, който мята ножове, той е убил Атаме.
 - Това ли ви разказа? И му повярвахте?

- Повярвахме му. Прекалено изплашен беше, за да си го измисли.

Мислеше, че ще го убием. Опитваше се да откупи живота си.

- А Ламия? За Ламия разказа ли ви?

- Алдинах я е убил.

- Хубаво. Предполагам, че никой не е убил Сабир? Или пък полицая? Би

било прекалено да се надяваме на такьв развой.

- Не. Избягали са. Заедно с жената, която носи Второто пришествие.

- Не думайте. И сте били така смаяни от тази информация, че го

изпуснахте ли?

И двете замълчаха.

- Хайде. Да минаваме границата. Да се опитаме да оправим кашата.

- Все едно ли ти е да научиш, че другите са мъртви? Не те ли трогва

изобщо това? И че само ние останахме от семейството ни?

- Спести ми драмата. Всички знаехме, че другите са мъртви. Фактът, че

вашето приятелче, циганинът, е уточнил подробностите, е без значение. Нищо
не се променя. Само гневът у мен нараства. Ставам все по-решен да одера Сабир
и Калк и оная пачавричка, която закрилят, и да ги закова на някой удобен
склон.

- Ранихме го. Два пъти. Веднъж в ръката, втори път в гърба. Но не бяхме
точни. Пистолетът е слабо оръжие.

- Браво! Супер! Може пък да се спомине от отравяне на кръвта, преди

отново да го спипаме. Няма да е никак лошо. Добра работа, момичета. В крайна
сметка, добра работа.

Албеску, Молдова
 13 ноември 2009 г.

34

Седемнайсет години след закъснялото преминаване на Молдова към

пазарната икономика селото на Дракул Лупей, Албеску, се беше превърнало в
процъфтяващо градче. Албеску се разрастваше на фона на действителната
ситуация в Молдова през този период, която повече приличаше на
икономическа криза, а не на икономическо чудо. Имаше сближавания и
охладняване между Молдова и Русия. Временно купонът беше заменил
рублата, а след това дойде редът на леята. Имаше бунтове. Граждански войни.
Отделяне на републики като Гагаузката република и Приднестровието.
Епидемично разрастване на организираната престъпност и трафика на хора.
Флиртове с капитализма. Флиртове с комунизма. Всичко това беше
плодотворна почва за разпространение на нова религиозна доктрина.

Благодарение на прозорливостта на Дракул, който държеше валутните

си резерви извън страната под формата на долари, евро, британски лири и
швейцарски франкове, Албеску - в ярък контраст с останалата част на Молдова
- сега имаше фабрики, гаражи и супермаркети. Имаше собствена полиция и
пожарна. Смайващо беше, че нямаше далавери в ресторантите, както често се
случваше в столицата, когато, дойдеше ли време да се плати сметката, се
появяваха нови менюта с надути цени. А престъпността не съществуваше.

Група сибирски бандити беше направила опит да се настани в Албеску

през 1997 година, да превземе града, наистина - но тайнствено бяха изчезнали.
Противно на обичайната практика в Молдова, полицията в Албеску не взимаше
подкупи - ако някой проявеше неблагоразумието да си навлече беди, щедро
дарение на Църквата на възкръсналия Христос на Дракул Лупей обикновено
стигаше да осигури както свободата на прегрешилия, така и пропуска му за Рая.

Истинското име на Дракул Лупей обаче беше потънало в забвение преди

много години, на негово място се бе появил Михаел Каталин, чието име
означаваше „истински дар Божи“. През изминалите петнайсет години Михаел -
който наскоро беше отпразнувал трийсет и деветия си рожден ден - чувстваше,
че вече притежава много от качествата на човека, който претендираше да бъде.

Неговата Църква на възкръсналия Христос насърчаваше чистия живот и

скромността. Насърчаваше и непорочността за неженените. Смятаха Михаел за
истински пример за нравственост в това отношение, защото не се беше чуло да
се среща с жени и всъщност все още живееше със сестра си Антанася, която като
Мария Магдалена преди това беше откупена от спасителя си от изкусителите
на мрака. Или поне така разправяха.

По този начин Дракул-Михаел се наслаждаваше и на пълния набор от

удоволствия - изгодната слава на човек, който живее почти като отшелник, и
тайните радости на плътското общение със сестра си Антанася, която през
годините се беше превърнала не само в негова одалиска, но и в духовен
сподвижник. Негов апостол на апостолите.

Когато Дракул не желаеше да се тормози с неприсъщи подробности, той

го уреждаше чрез Антанася. Затова хората му не се отегчаваха от него. Като
внимателно премерваше появите си до една неделя в месеца, Дракул правеше
така, че последователите му да копнеят за великия миг на появата му.

За да подчертае още повече изключителността на своята личност,

Дракул се беше заобиколил със свои „кръстоносци“. Тези млади мъже -
всичките бяха мъже - имаха задачата да разнасят всяка дума на възкръсналия
Христос до отдалечените села и градчета както в Молдова, така и отвъд
границата с Румъния, Приднестровието и Украйна. Скептичните души
вероятно биха ги възприели като телохранители, но сред паството на Михаел
нямаше такива. Човек или беше напълно вярващ, или биваше отлъчен. А
животът в Албеску беше поддържан на такова ниво от хора, за които десет
долара бяха разликата между сития стомах и гладния, така че външната проява
на вяра беше нищожна цена за сигурността, защитата от престъпления и
тормоз и гарантираше добра храна за стомаха.

В града се прилагаше и правилото за двайсет и петте процента. Всъщност

числото беше по-близо до петдесет процента за онези, които искаха да
започнат свой бизнес или да се възползват от забележителните социални
придобивки на Албеску. Дори православните християни, които не живееха в
града, оценяваха близкото присъствие на Църквата на възкръсналия Христос
на Дракул, защото постепенно околовръст - с център Албеску - джамиите,
синагогите и религиозните кампании на евангелистките църкви изчезваха
постепенно, там където „кръстоносците“ на Дракул концентрираха
вниманието си.
 Всъщност никой не можеше да припише затварянето на тези религиозни
обекти на Църквата, разбира се. Сякаш беше случайно съвпадение, че наемите
се повишават, бюрокрацията се засилва, а училищата и работните места стават
по-дискриминиращи, когато ставаше дума да се приемат представители на
религиозни или етнически малцинства. „Кръстоносците“ много внимаваха
обаче да не отблъскват православните, защото те бяха кошницата, от която
Михаел Каталин вадеше най-сочните плодове.

Сега, в зенита на живота си, Михаел беше заприличал в изключителна

степен на телевизионния Христос от изключително популярна руска сапунена
опера, която се въртеше по телевизията няколко години през деветдесетте.
Тази теленовела беше успяла там, където първоначалните усилия на неговото
духовенство се бяха провалили - беше превърнала Михаел от местна звезда в
национална знаменитост.

Хиляди нови вярващи - някои чак от далечна Германия и далечен Сибир

- се стекоха около Михаел, когато през едно лято в продължение на няколко
седмици документален екип беше правил филм за него за руска телевизия.
Програмата доста случайно беше излъчвана след дълъг телевизионен сериал
благодарение на дискретни парични трансфери в брой към заинтересовани
страни. А необичайната прилика на Михаел с телевизионния Христос - уж
случайна, но благоприятна, на която Дракул с помощта на Антанася беше
посветил месеци - беше наистина изключителна. Как може човек, който така
прилича на Христос, да не е Христос?

В добавка към удобното застъпничество на Църквата на възкръсналия

Христос на Дракул за подчинението на жената към патриархалния ред - ще
рече: мъжът следва Бог, жената следва мъжа; мъжът изпълва жената с дух, а
жената изпълва мъжа с природа и така нататък - и се получаваше уравнение,
което съвпадаше изключително добре с конвенционалната религиозна
мъдрост. Крачката от православното християнство към християнството на
възкръсналия Христос не беше голяма, а се придружаваше и от пари и
сигурност. Двайсет и пет процента такса може да изглеждат много на пръв
поглед, но когато човек получава възможност да печели петстотин пъти повече
от средната дневна надница, да храни семейството и да издържа дома си и да
избягва правителствената и полицейската корупция, двайсет и пет процента
вече не са толкова неразумна цена.

В крайна сметка всичко, което се бе случило на джамиите, синагогите и

храмовете, не беше толкова лошо - еигурно има и други места, където тези хора
да отидат! Други страни, които ще ги приемат с отворени обятия? Михаел
Каталин не защитава погромите, нали? Той просто иска хората да отстояват
себе си и да бъдат зачитани.
 По-късно на Михаел му хрумна много по-умна идея, как да бетонира
солидарността сред следовниците си - всички трябваше да бъдат татуирани с
патриаршеския кръст с три черти на челата. Отначало идеята предизвика
известно стъписване, особено сред жените. Но Михаел ловко ги спечели.

„Когато настъпи Армагедон, вие ще трябва да сте в епицентъра на

духовния свят, за да оцелеете. Само моите последователи ще бъдат спасени.
Останалите ще погинат. Следователно трябва да бъдем мигновено
разпознавани както един от друг, така и от Бог. Татуировката на челото е
идеална за тази цел. Тя е красив знак. Ценна жертва на олтара на суетата. Жени,
кога го съпрузите ви се вглеждат в лицата ви, за да се любят с вас, те ще виждат
знак, който представлява Христос - това ще освети съюза ви и ще го направи
свят. Мъже, когато съпругите ви поглеждат към вас, когато ги оплождате, те ще
видят прекръстените прави, които представляват везните на справедливостта.
Това ще укрепи Божия естествен ред.“

Така твърдеше новият Месия. И постепенно в това започнаха да вярват

последователите на Дракул.

Два километра северно от румънската граници

15 ноември 2009 г.

35

Амой знаеше, че ще го чакат. Беше си роден фаталист. Смяташе, че

събитията са предопределени да се случат, а молитвата и молбите са
безсмислени. Той беше ром. Калдераш. Дъното на човешката тиня. Бог го беше
създал такъв с някаква цел и тази цел беше да страда.
 Но Амой беше надхитрил Бог. Успял беше да направи добър живота си.
Ожени се за добра жена. Имаше шест деца. И много братовчеди. Полека осъзна,
че да си на дъното на човешката тиня, си има своите предимства. Никой не се
занимава с такъв човек. Не си струва и да го ограбиш. За повечето хора, с които
се среща при всекидневните си дела, той е невидим. И кой знае защо това
означава, че може да си създаде собствени закони и да живее живота си така,
както иска да го живее.

Бедността е относително състояние. Беден беше наистина. Но не му

липсваше нищо съществено. Човек може да си отгледа храна или да си
открадне. Може да си построи или присвои жилище. Границите стават условни
- защото никой не те иска в държавата си, никой не го е грижа за теб. Не си
струваш подкупа. Кажи-речи, не си струва на такъв човек и един бой да му
хвърлят, какво забавление е да изтезаваш вече съсипан човек? Там се криеше
силата му. И неговото проклятие.

Знаеше, че ще го чакат на километър или два след границата. Странични

пътища нямаше. С неговата каруца и коня си щеше да е невъзможно да се скрие.
Така че най-добре беше да се изправи срещу неизбежното. Раненият циганин
беше негов брат. И той беше дъното на човешката тиня. Разпознаваше
отчаянието по лицето му. Изпитал беше какво е враговете му да вържат ръцете
на гърба му, както селянин нахлузва чувал на прасе, което ще води на пазара.

Когато циганинът го помоли за помощ, понечи да откаже. Но после един

спомен го завладя. История от времето на дядо му. Как по време на
насилственото преселение до транзитен лагер в Унгария някакъв немски
войник се смилил над дядо му и му дал блокче шоколад за жена му и
семейството му. Германецът бил по-възрастен. Не бил есесовец, приличал на
човек, който би управлявал местната поща в цивилния си живот.

Дядо му разменил шоколада за много цигари. После разменил цигарите

за нож. С този нож убил друг от пазачите и избягал със семейството си обратно
в Румъния. Съдбата е могъща сила. Както и ориста. Действията са взаимно
свързани. Ако германският войник не беше дал на дядо му шоколад, може би
щеше да е този, когото дядо му щеше да убие. Вместо това със сигурност този
войник се е върнал в своето село в Бавария в края на войната, без да подозира
дори, че на негово място е загинал друг човек. Може би е бил женен и е имал
деца? Основал е голям род? Управлявал е цяла верига от пощенски станции? И
всичко това заради блокче шоколад.

Да. Колата беше там. Вътре имаше четирима души. Двама мъже и две
жени. Когато конят му се приближи, имаше достатъчно време да ги огледа.
 Първо, не бяха сибирски бандити. За това трябваше да е истински
благодарен. Сибирците обичаха да убиват. Всеки си имаше собствен похват,
предаден му от наставник. Колкото повече го прилагаха, толкова повече власт
имаха. Сибирците щяха да изтръгнат информация от френския циганин и после
щяха да го довършат с похватите си заради едното удоволствие.

Тези пътуваха с кола с френски регистрационен номер. Тогава бяха

френски разбойници. Амой не знаеше нищо за такива хора. Налагаше се да кара
по усет. А пък имаше и жени с тях! Проститутки ли бяха? На Амой не му се
вярваше. Никой с нормален разсъдък не би платил да прави секс с жени като
тия. Едната имаше коси до глезените и лице, от което кръвта се смразяваше.
Другата беше покрита с косми като вълчица.

Амой спря каруцата. Насили се да се усмихне. Като дете беше прекарал

известно време в Рим, където крадеше. Като част от банда, ръководена от чичо
му. Срамуваше се от тези времена, искаше да ги забрави. Не владееше френски,
а и предположи, че тези хора не знаят и дума от местното циганско наречие,
затова прибегна до малкото италиански, който изрови от дълбините на
спомените си.

- Искате ли да си купите тенджера? Сам ги правя. Ползвам мед от стари

медни жици. Първо качество.

- Защо ни говори на италиански? Да не мисли, че сме италианци?

Говореше дългокосата. Амой не разбра напълно думите ѝ, но схвана

смисъла им.

Водачът им не ѝ обърна внимание. Заговори на италиански.

- Слизай от каруцата!

Амой скочи. Започна да се поти. Това ли бе чувството, което обзема човек,

когато се готви да умре? Де да беше се научил да се моли. Чувстваше, че има
нужда да прави нещо - каквото и да е, - за да оправдае живота и семейството си.

- Къде е циганинът? Онзи, раненият?

Нямаше смисъл да лъже. Тези хора бяха видели как оня се качи на
каруцата му.
 - Прекарах го през границата. При първия завой след граничния пост ме
помоли да го пусна. Кръвта му капеше по всичките ми съдини. С радост го
оставих.

Амой наблюдаваше как другият мъж и двете жени проверяваха задната

част на каруцата.

- Тук има кръв. Много. Лошо е ранен. Няма да стигне далеч.

Амой реши, че сигурно говорят за кръвта.

- Защо го качи?

Амой сви рамене.

- Каза ми нещо. Нещо, което е равносилно на знака шпера.

- Какъв знак?

- Това е таен знак, който предава информация. Знаят го само циганите.

Думата, за която споменах, има същото действие. Когато я използва събрат
циганин или ром, като мен, семейството на онзи, към когото е отправена, ще се
опозори навеки, ако не отвърне. Мъжът беше ранен. Трябваше да премине през
границата. Моята каруца вече не я преглеждат. Всеки ден минавам оттук.
Познават ме. Стори ми се малка добрина да го прекарам.

- Ами ако те убием сега?

- Може и да ме убиете.

Аби наблюдаваше рома. Имаше нещо у този човек - някаква увереност,

която го караше да се чувства неудобно. Защо на този човек му беше все едно
дали ще живее, или ще умре? Нямаше значение. Но това наистина беше така.

- Изгорете каруцата.

- Аби, така ще накараме полицията да дойде. Не искаме да ни се бъркат в

работите, докато търсим Раду. Не може да е далеч. Няма как при тая загуба на
кръв.

Аби погледна рома. Извади пистолета си. Насочи го към главата му.

- Аби, за Бога. Идва камион.

 Той завъртя пистолета надясно и стреля в челото на коня. Животното
падна на колене, задните му крака се наклониха. После се олюля на една страна,
разтресе каруцата и дръпна напред. Краката му заритаха в спазми. Изпъна ги
до краен предел и застина.

Амой гледаше мъртвия кон. Кобилата беше стара. Щеше да продаде

месото ѝ на минаващи шофьори на камиони и по този начин да си възстанови
малко средства от загубата ѝ. Преди три години тя беше ожребила жребче, в
последната си плодовита година. Жребчето беше вече голямо. Амой щеше да
избърза с обяздването му и занапред да го използва да тегли каруцата.
Братовчед му Став имаше кон, който щеше да вземе назаем, докато обяздва
жребчето - с коня на братовчед му щеше да си прибере каруцата. Амой беше
благодарен, че мъжът с пистолета реши да не гори колата му. Ако трябваше да
избира между коня и каруцата, предпочиташе да изгуби коня. Каруците не
дават потомство, но въпреки това понякога носят живот на дъното си.

- Добре, да тръгваме.

За миг Амой помисли, че мъжът все пак ще го застреля от проклетия. Или

ще го рани. Но отново бедността му се притече на помощ. Според мъжа загубата
на коня щеше да е ужасен удар за него. И че този удар е достатъчно наказание.

Амой изпроводи с поглед колата, която ускоряваше обратно към

границата. После погледна под каруцата. Да. Както си и мислеше. Кръвта на
коня беше прикрила капките кръв от циганина, които иначе биха разкрили
всичко, когато каруцата дръпна напред. Амой се изправи и изпрати с поглед
скриващата се зад завоя кола.

Когато се увери, че вече я няма, приклекна под дъното на каруцата и

отвори тайното отделение, което използваше, за да превозва незаконно ракия
и цигари през границата. Точно както предполагаше. Циганинът беше
припаднал от загубата на кръв.

Амой изчака трафикът да понамалее, после издърпа циганина в

храсталака до пътя.

Никой не намали заради мъртвия кон. Никой не се обърна да ги огледа

повторно. Бяха цигани.
 36

Раду се събуди в палатка. Знаеше, че е палатка, още преди да се е огледал.

Миришеше на такава. И светлината беше като в палатка. Напомни му за
пътуванията с майка му и баща му като дете.

Извъртя очи и се отдаде на усещането, че е жив. Опита се да се размърда,

но ръцете му бяха здраво овързани отстрани. Не беше затворник, в това
нямаше и съмнение - но все едно че беше, защото не можеше и да помръдне.

- Ей!

Замълча, за да чуе дали някой ще отговори.

- Ей!

Някаква жена влезе в палатката. Тя вдигна брадичка и го погледна. После

изчезна.

Раду знаеше, че е отишла да намери съпруга си. Сега, когато беше дошъл
в съзнание, жената вече не можеше да стои в палатката насаме с непознат мъж,
колкото и да е ранен. Раду чакаше. Докато чакаше, опита се да осмисли
положението си.

Измъкнал се беше от лошите хора. Намираше се в Румъния. Беше ранен.

Помагаха му приятели. Лошите хора сега можеха да се върнат и да открият
Лема. Да си отмъстят на нея. Или на братовчедите му, Бера и Коане. Да го
накажат за това, че им избяга. Затова първото, което трябваше да направи,
беше да се свърже със семейството си и да ги накара да се махнат от катуна в
Самоа.

После трябваше да намери Сабир. Само че не си спомняше номера на

мобилния, който Калк му даде. Спомняше си само номера на общия мобилен в
катуна в Самоа.

Но знаеше името на селото, в което се криеше Сабир. Това не беше казал

на лошите, вместо това им разправи за Габор и бара в Сигет. В Сигет нямаше
бар. Раду просто си беше спомнил името на този град в Румъния.
 Амой свали шапката си и влезе в палатката. Огледа се, сякаш мястото му
е непознато, и направи няколко крачки към леглото.

- Аз съм Амой.

- Аз съм Раду.

- Говориш нашия език, така ли?

- Имам роднини на север във вашата страна.

- Тогава си един от нас.

- Да.

- Браво. Радвам се.

Двамата мъже се преценяваха.

Тревогата накара Раду да забрави възпитанието. Вече не можеше да се

владее - не можеше да се сдържа и да позволи на по-възрастния домакин да
определя насоката на разговора, както беше според обичаите.

- Имате ли телефон? Трябва да предупредя съпругата и семейството си,

че тези хора могат да се върнат за тях. Сега, когато ме изгубиха.

- Мога да намеря. Срязваме жицата на полицейското управление от време

на време. Можем да го направим, ако трябва, заради теб.

- Благодаря. Благодаря ти и за онова, което направи за мен на границата.

Амой махна с ръка. Нямаше нужда да отговаря. Поведението му при

границата беше по необходимост. Имаше си обичаи, които определяха тези
неща. Стародавните закони на гостоприемството. Кой беше той да се изправя
срещу тях?

- Колко тежко съм ранен?

Амой завъртя глава.

- Мая!
 Жената влезе. Очевидно беше, че се е навъртала навън и слушала
разговора им.

- Той е един от нашите. Отчасти ром. Има роднини на север.

- Хубаво. Радвам се.

На Раду му се стори забавно, че жената използва същите думи като

съпруга си. Хубава жена беше. С гарвановочерна коса и кожа с цвят на потъмнял
от слънцето дъб. Носеше осем или девет тежки огърлици, които свободно
висяха от врата ѝ, и дълги златни обеци. Блузата ѝ беше от червена коприна, а
плисираната ѝ пола - с цвят на царевица. От нея се носеше ухание на мускус,
пачули и лавандула.

Раду закима щастливо.

- Имате ли много деца?

- Шест.

Раду се усмихна широко.

- Искам шест деца. Жена ми, Лема, е бременна с първото. Радвам се, че
оживях. Така ще мога да имам още. Женени сме от лятото.

- Да. Така може да имаш още. Бут чаве бут бакст. Много деца, много
късмет - Мая гледаше одобрително Раду. Това беше мъж на място. Раду се беше
проявил като глава на семейство. Правилно беше, че ѝ каза най-напред за
съпругата и нероденото си дете. Мая погледна мъжа си. Той кимна. После се
обърна и излезе.

- Ами жена ти? На колко години е?

- На осемнайсет.

- Това е добре. Има време за още много деца. Родих първото си дете на
осемнайсет. - Мая помогна на Раду да седне. Провери превръзките му. - Не си
топъл. Нямаш инфекция. Нито треска.

- От колко време съм тук?

- Три дни.
 Раду усети как страхът се изписа по лицето му.

- Тревожа се за съпругата си. Онези може да се върнат. Може да ѝ

отмъстят.

- Амой ще организира телефона. Ще го донесе тук.

- Тук вътре?

- Да. Жицата е дълга. Непрекъснато го правим. Полицията знае, но ги е

страх да дойдат. Ние сме много на брой. Те са малко.

- Кога ще мога да ставам? Трябва да ида и да предупредя другите си

приятели.

- Можеш да станеш, ако искаш. Но има опасност. Ще чувстваш слабост.

Първият куршум те е ранил в ръката. Но вторият те е уцелил в гърба. Високо в
рамото. И там е заседнал. Извадихме го. Но изгуби много кръв. При първите си
крачки ще паднеш. Ще си много слаб.

- Има едно село, където трябва да отида. На север във вашата страна. Не
мога да ти кажа името му, защото това ще застраши теб и семейството ти. Как
мога да стигна до това село? Не мога да отида с кон и каруца. Трябва веднага да
го направя, щом съм тук вече три дни.

- Брат ми кара камиони. Ако няма път на север, ще знае кой отива
нататък. Ще го уредим.

- Как ще ви се отплатя?

- Жена ти ще ни се отплати. Като роди твоите деца. Така трябва да бъде.

Брара, Марамуреш, Румъния

17 ноември 2009 г.
 37

„Братовчедът“ на брата на Мая - известен на всички като Шофьора Кол -

остави Раду на известно разстояние от селото. Осемнайсетколесният камион
на Кол беше прекалено голям, за да продължи по-нататък по тесните, годни за
превоз единствено с каручки улици, затова Раду напъна сили да завърши
последната част от пътуването си пеш. Кол обърна огромния си камион на
селското футболно игрище и изчезна в мрака.

Раду тръгна по безлунните отекващи улички на Брара. Открай време

мразеше да е сам - сега се чувстваше отчаян и изоставен. Какво търсеше той тук
в Румъния, далеч от семейството и хората си? Ръцете, гърбът и вратът му го
боляха, лявото му рамо беше почти напълно обездвижено. При всяка стъпка
имаше чувството, че ще падне на земята и ще остане да лежи там, каквото и да
става.

Пътуването до Брара означаваше отклонение на повече от сто километра

от предишния маршрут на камиона - но за Шофьора Кол това не се беше
оказало проблем. Той подправи пътната книжка и нагласи километража.
Европейското законодателство не позволяваше шофьорите да карат повече от
петдесет и шест часа на седмица и максимум деветдесет часа за две седмици,
единственият начин за един собственик на камион да спечели истински пари
беше да утрои тези часове. И ако това означаваше да кара на марихуана или на
Ред Бул, така да бъде. Когато електронните датчици на таблото станеха
задължителни, шофьорите на огромни камиони щяха и на тях да им намерят
решение. Или поне така каза Шофьора Кол на Раду повече от шест пъти по
време на четиринайсетчасовото им пътуване.

Поради безпомощните си ръце на Раду веднъж му се наложи да срита по

прасеца Кол, който беше заспал. Той обаче прие ритника от хубавата страна.

- Благодаря, Раду. Благодаря. Поуморил съм се. Виждам всичко двойно.

Не искам да си потроша камиона. Не е застрахован!

Раду беше обзет от непривична благодарност, когато Кол го остави на

края на селото, без да настоява двамата да идат да пийнат по едно на
изпроводяк. Раду щеше да е задължен да плати всичко, което Кол си поръча,
въпреки че искаше само да открие братовчедите си и да им обясни какво се
случва от две седмици насам, откакто са напуснали катуна. Така както се
чувстваше сега, да пийне с Кол по едно, лесно можеше да се превърне в
наливане цяла нощ. Както ръцете и гърбът, и главата го болеше от шума от
камиона. Питието щеше да му дойде добре дошло. Твърде добре дошло.
Вероятно щеше да се натряска до безпаметност и да няма никаква полза от него
няколко дни.

Раду вдиша нощните миризми на селото. Над него звездите светеха с

непоклатимо великолепие. Никакво улично осветление не пречеше на
гледката му към небето, както нямаше улични лампи и в катуна му в Самоа.
Радостни сълзи се застичаха по лицето на Раду, когато разбра, че тъкмо под
това същото небе ще се подслонят съпругата му Лема и децата на сестра му,
Бера и Коане, по време на пътя си към Румъния, за да се присъединят към него.
Раду отправи благодарствена молитва към О Дел, че семейството му вече е в
безопасност и че той, в крайна сметка, все още е достатъчно здрав и читав, за
да очаква с нетърпение пристигането им.

Оставаше един належащ проблем, който да бъде разрешен. Раду нямаше

ни най-малка представа къде в селото живеят Йола и Алекси. А то беше голямо
и доста разпръснато. Затова Раду постъпи, както винаги постъпваше, когато е
тревожен - насочи вниманието си към звуците, които го заобикаляха. Може би
селото щеше да благоволи да говори с него? Да разкрие тайните си по този
начин?

Тихите нощни шумове на селото се завъртяха около него в концентрични

кръгове. Първо бяха домашните - тракането на съдинките и гърголенето на
тръбите. После извисяването и снижаването на приглушените гласове. След
това дойдоха животинските звуци - шумоленето на пилците, гласящи се за
нощуване, и гукането на гълъбите, които се готвеха да си лягат. Появиха се и
звуците от природата - шепотът на вятъра в дърветата и далечното жужене на
насекомите. Раду дори се зарадва, че може да слуша свистенето и бръмченето
на късокрилите прилепи, докато се стрелкат в хищнически лупинги през
огряното от луната небе. Някъде в далечината и под всичките други звуци Раду
беше убеден, че чува шума от течаща вода. Усмихна се тържествуващо. Селото
наистина му говореше. Циганите обичаха водата. Със сигурност щеше да
открие Алекси и Йола да се спотайват наблизо. Смени посоката и инстинктивно
се насочи към реката, вече не се чувстваше самотен.

На Раду му се стори, че чува вой на вълци. Спря за секунда и се вслуша. Да.

Вълци бяха със сигурност. Тази част от Марамуреш наистина беше странно
място. Чувал беше да разправят истории за мечки хищници, които щели да
подминат човек само ако той се престори на умрял. Раду потрепери, докато си
представяше какво е да се прави на умрял, докато някаква мечка му души
панталоните и се чуди дали да не вземе да си гризне от задника му.

В някои от къщите, покрай които минаваше, имаше запалени лампи, но

Раду не им обърна внимание. Алекси не би живял в такава къща. Тая работа
беше противоестествена. Ако някога Алекси имаше къща, която да е негова, той
вероятно щеше да си опъне палатка в градината и да я ползва като обор за
животните си. А тия хора в къщите едва ли знаят къде живеят циганите. А и да
знаеха, нямаше да му кажат. Вероятно щяха да го застрелят като натрапник, да
го обесят на градинската си ограда като умряла врана за плашило.

Когато установи, че е близо до реката, Раду спря и отново се вслуша. Дали

пък лошият човек, брат му и сестрите му някак не бяха разбрали името на
селото от късчетата информация, която им даде? Раду премисли отново всичко,
което беше казал по време на пътуването им от Самоа. Не. Споменал беше само
далечния град Сигет. И неизвестно село някъде на север в Румъния.
Невъзможно беше да са разбрали името по тази информация. Приятелите му
все още бяха в безопасност. Наистина ли бяха?

Точно се канеше да прекоси моста, когато чу шум отляво. Смях на жена.

Раду се ухили широко. Удари се по челото с опакото на ръката си, за да
благодари за добрия си късмет. Това беше гласът на Йола. Тя очакваше дете,
също като Лема - разбра го по гласа ѝ и по начина, по който се смееше.

Раду реши, че ще е много щастлив да види Йола отново. Когато зетят на

Раду, Флипо, доведеше Лема в селото - заедно с Бера и Коане и майка им Нуел, -
трите жени можеха да си помагат една на друга по време на ражданията. Това
беше много хубаво. Не биваше един мъж да е замесен в раждането на
собствените му деца. Това си беше женска работа.

Раду присви очи. Едва успя да различи силуета на палатка, отчасти

осветена отвътре, разпъната в градината на някаква запустяла къща. Да. Май
там бяха.

- Йола! - Раду не повиши много глас, да не би Алекси, Дамо или бившият

полицай да го дебнат с оръжие. - Йола!

Йола излезе от палатката.

- Кой е? Кой вика? Кой вика името ми?

- Аз съм. Раду.
 - Раду? Ти какво правиш тук? - Йола се подвоуми. - Алекси, Раду е. Не ти
требва нож.

Алекси излезе от палатката след нея. Двамата стояха и се вглеждаха в

тъмнината.

- Тук съм. Да дойда ли?

- Сам ли си?

- Да.

- Тогава ела.

Раду пристъпи в кръга светлина, хвърляна от керосиновата лампа, която

Алекси и Йола ползваха в палатката си. Забеляза, че въпреки молбата на Йола
Алекси държеше до бедрото си един от ножовете си за мятане.

- Сам съм, Алекси. Кълна се.

Алекси се отпусна. Прегърна го здраво. Раду се намръщи от болка. Йола

се навъси и поклати глава към Раду. После влезе в палатката.

- Помогни ми да седна, Алекси. Все още не мога да ползвам ръцете си

както трябва.

- Какво?

Йола се показа от палатката с тенджера.

- Алекси, помогни на Раду да седне до огъня. Не виждаш ли, че е ранен?

Едва не го умори преди малко. Раду, ще ти притопля малко гулаш. Месото е
хубаво. Има и много червен пипер. Това ще ти даде сили. Когато се нахраниш,
ще доведа Дамо и Калк от къщата и ще ни разкажеш какво се е случило. Как
дойде при нас - ранен, без предупреждение и сам.

Раду кимна. Позволи на Алекси да му помогне да седне на земята.

Как няма Йола да улови тревогата му! И как няма да разбере, че е ранен!
Както и че е блед от глад. Алекси нямаше да забележи дори издайническите
следи да му вадят очите.

Никога нищо не се променяше.

 38

Раду, Алекси, Йола, Сабир и Калк бяха насядали около разпаления огън.
Раду ядеше от гулаша на Йола, похапваше и сармале - ориз, лук и зеленчукови
корени, увити в зелеви листа, и мамалига чу бринза - царевична каша с овче
сирене. Изпи и значително количество хоринка, която Алекси държеше в
стъклен буркан пред палатката. Хоринката се правеше из тези места всяка есен
в близкото село Розавела и съдържаше - заедно със смлените сливи - ларви от
мухи, червеи и дестилирана есенция от всяко насекомо, проявило
неблагоразумието да се навре в съда с ферментиращата течност. Алекси се
кълнеше в нея.

- Сега ни разкажи защо си тук, Раду. Защо ръцете ти са ранени. Защо

идваш при нас посред нощ, а не ни позвъни по мобилния, който Калк ти даде.
Но първо ни кажи дали сме в опасност?

Раду се усмихна. За Алекси и Йола беше типично те да са най-важни,

преди да го разпитат за истинската причина за посещението му. Или дали
неочакваната му поява не ги е изложила на риск.

- Не сте в непосредствена опасност. Но откакто напуснахте катуна, се

случиха лоши неща. Слушайте, без да говорите. После можете да ми задавате
въпроси.

Раду описа последните пет дни възможно най-подробно. Когато

приключи, той се обърна към компанията и се опита да задоволи
любопитството им. След няколко напрегнати момента махна със здравата си
ръка, сякаш спираше автобус.

- Мисля, че е време да спрете да задавате въпроси и да започнете да

отговаряте. Най-напред трябва да ми обясните защо се случва всичко това. Не
е отмъщение. Нито е някаква кръвна вражда. Тези хора са пайоси. Французи.
Само корсиканците, сицилианците и хората от Магреба правят подобни неща
във Франция. Или греша? Може би това са корсиканци, които се правят на
французи? Може ли най-напред това да му обясните, капитан Калк? Вие сте
единственият полицай, с когото съм говорил през живота си и който не се
опитва да ме халоса по главата или да ми сложи белезници.

Калк одобри казаното от Раду с унило накланяне на глава.

- Не грешиш, Раду. И ние несъмнено ти дължим обяснение.

Непредпазливо застрашихме теб и семейството ти и заради нас си ранен. Много
съжаляваме. Не го очаквахме. Бягството ти от Корпуса е невероятно.
Благодарим ти и че не си ни предал, което със сигурност щеше да е по-лесно да
направиш.

Раду кимна в отговор. Ясно беше, че е доволен от похвалите на Калк и

официалния език, на който бяха изречени.

- И въпреки това щяха да ме убият. Няма разлика между мъртвия герой и

мъртвия предател. Така ми казваше дядо ми.

- Истина. Самата истина. Но все пак благодаря. Малцина биха стигнали

дотук, за да защитят приятелите си. - Калк се изправи и си запали цигара от
огъня. Примижа на дима към насъбралата се компания. - Сега е наш ред да
говорим. Има тайна, която пазим от всички. Според нас го правим за всеобщо
добро. Но сега, изглежда, сме постъпили зле. Напоследък често бъркахме -
Всмукна дълбоко от цигарата и издиша дима в мрака зад себе си. - Според мен
дойде време всичко да излезе наяве. Съгласни ли сте?

Погледна първо към Сабир. После към Йола.

- Тайна? Каква тайна? - Алекси беше уловил погледа на Калк. Навъси се

към жена си. После насочи вниманието си към Сабир и също се намръщи. -
Тайна ли сте имали от мен? Не знам за никакви тайни. Каква е тая тайна? За
кого е?

Пламъците от огъня осветяваха лицето на Сабир. Под очите му имаше

тъмни сенки. Косата му беше невчесана. Беше небръснат. Минали бяха няколко
дни, откакто не беше разрешавал на Йола да му пере дрехите. За всички беше
ясно, че скърби за нещо - но беше трудно да се каже за какво. Дали заради
изгубената си любима, Ламия, която може би - а може би не - го беше предала?
Дали за майка си, която беше се самоубила, знаейки, че синът ѝ и съпругът ѝ
щяха първи да открият трупа ѝ? Дали заради здравия си разум, който беше
подложен на изпитания преди няколко седмици в Юкатан?
 Калк се беше опитал да проникне под черупката на Сабир на няколко
пъти през изминатите дни, но доникъде не беше стигнал. Сабир беше
непроницаем като огледало - по него имаше малки отблясъци наистина. Но
каквито и да бяха, те нищо не означаваха, не бяха свързани с отличимото цяло.

- Сабир?

Сабир врътна глава, изтръгнат от съзерцаваното на огъня.

- Какво?

- Чу ли Алекси?

- Чух го.

- Дължим им обяснение. Мълчанието ни по този въпрос постави в

опасност всички, но и за тях, и за теб трябва да е ясно, че вече е неприемливо.

Сабир кимна.

- Разбирам. Признавам, че е така. Просто се чудя как да се изразя най-

добре.

- Хубаво, радвам се, че правиш нещо.

Калк погледна озадачено към Йола.

Тя постави ръка на сърцето си и поклати глава. После направи движение

с ръка, с което безмълвно му показа, че не бива да притиска Сабир повече от
крайно необходимото. Достатъчно беше опознала Сабир, за да усети, че той
продължава да държи нещо да остане скрито от тях. Нещо, за което смята, че
ще им донесе страдание. И че мълчанието му прикрива усилията му да измисли
стратегия, с която да го прикрие. Но Йола също знаеше и че хората говорят само
когато им се налага. Че има лъжи и лъжи - качеството им зависи от мотивите,
които се крият зад тях. Йола беше научила по трудния начин да не насилва
нещата, щом не се налага. Сабир щеше да сподели с тях, когато вече е добре и е
готов. Тя можеше да чака.

Сабир се изправи. Изглежда, изобщо не осъзнаваше нищо от скритите

отношения, които се разиграваха около него.
 - Колко от семейство Дьо Бал според нас са мъртви? - гласът му укрепна.
- Или отстранени по някакъв начин, колко от копелетата може да мислим, че са
останали? Горе-долу е все същото.

Калк се прокашля. Въпреки промяната в поведението на Сабир той все

още леко се съмняваше в умственото състояние на приятеля си - все още се
притесняваше малко, че Сабир може да не схване цялата сериозност на
положението им.

- Смятаме, че от тринайсетте от основната група са останали четирима

след катастрофата с мексиканските наркотрафикантес и последвалата им
свада с нас при старата мина. Въз основа на описанието, дадено от Раду, онова,
което мога да заключа, е, че си имаме работа с Абигер, Рудра, Дакини и Навал.
Остават графинята и прислужникът ѝ Мийон. И онази жена, секретарката ѝ -
мадам Мастигу. Плюс още няколко повече или по-малко важни в имението
Сейем. И богатството на графинята, разбира се, което може да бъде използвано,
за да се купи благоразположението на всякакви съучастници. Абигер обаче е
истинската опасност. Той е непредвидим кучи син.

- Тогава близнакът на Абигер е мъртъв?

- Волдери? Да. Изглежда, е така. Убит е от наркотрафикинтес. Но ти

знаеше това, Сабир.

Сабир пренебрегна думите му. Сякаш разрешаваше някаква загадка с

бистър ум след цели две седмици, прекарани в сън, резултат от упойващи
хапчета с непроизносими имена.

- Абигер ще ни ненавижда заради това. Вие също може да сте забравили

тази подробност, но той беше готов да ме изтезава до смърт, когато хората на
касика нападнаха собствената си фабрика за метамфетамини. Все още рамото
ми не се е възстановило напълно. Ако ми се наложи да направя хитлеристки
поздрав, ще успея да си вдигна ръката едва до половината.

Сабир се усмихна за пръв път.

- Не. Не съм забравил. Но смъртта на Волдери дава специални основания

на Абигер да ни навреди.

- Вероятно си прав. Да, несъмнено.

Калк вдигна вежди към Йола. Тя още по-бурно поклати глава.

 Този път Сабир улови размяната на погледи между тях. Закри очи и се
престори, че не ги е видял.

- Ти какво разправяше за Молдова, Раду? Какво казала Дакини на сестра

си за Молдова точно преди да стрелят по теб?

Раду погледна другите за ориентация, но никой вече не знаеше накъде са

потекли мислите на Сабир с тези негови въпроси.

- Защо е важно, Дамо? Те идват тук за теб. За това трябва да се тревожиш.

Сега си в безопасност. Но онези няма да се откажат да те търсят. Може да им
отнеме дни. Или месеци. Но ще те открият. В това съм убеден.

Сабир кимна. Изглеждаше почти вбесен.

- Молдова, Раду. Кажи ми за Молдова.

Раду въздъхна. Отпи от хоринката. Очевидно беше, че и според него

Сабир е изгубил контрол над себе си - че не може да мисли рационално заради
огромната мъка от загубата си.

- Ами добре. Дългокосата с ядната физиономия говореше с другата жена

- оная косматата - и каза: „И какво? Ние сме на десет часа път от Молдова. Далеч
от мястото, където мадам нашата майка ни нареди да бъдем“.

- Това ли са точните ѝ думи?

- Точните, да. Помня всичко, което каза, всяка дума е отпечатана в

паметта ми, сякаш е прогорена с клон от този огън. През цялото време, докато
бяхме в колата, си мислех, че ще ме убие. Че ще ме изтезава, както са изтезавали
Бабел. Че ще ме заличи от белия свят. За Лема. За нероденото ми дете. Затова
се съсредоточих върху тези хора и онова, което казваха, както уплашено куче
се фокусира върху човек, който се кани да го удари. - Раду разтри главата си,
сякаш да се отърве от спомените си. - Но защо да е важна Молдова? Не разбирам.
Това е напълно различна работа. Нали така?

- Не е, Раду - Сабир махна рязко с ръка, сякаш се отърсваше от вода. -

Молдова не е напълно различна работа. - Вдигна глава и внимателно изгледа
един по един насядалите около огъня с обезумелия си поглед. - Тя е най-
същественото. В момент на непростима слабост казах на покойната си жена,
Ламия дьо Бал, че там може да бъде открит мъжът, който ще се превърне в
третия Антихрист, затова е най-същественото.
 39

Часовникът на църквата удари четири. Въпреки топлината от огъня

Йола отдавна беше донесла допълнителни одеяла за всички, за да се спасят от
големия есенен студ. Първият сняг за сезона може и да не беше дошъл още в
Марамуреш, но със сигурност скоро щеше да пристигне.

Алекси отметна одеялото си и се прекръсти с широк размах. Поддържаше

огъня със сухи съчки цяла нощ и сипваше хоринка както на себе си, така и на
Раду. И двамата мъже вече се олюляваха на място като старици.

- Това е невъзможно. Как може мое дете да е Второто пришествие? Аз

какво, да не съм Светият дух? Или архангел... - той се подвоуми с отнесено
изражение.

Калк извъртя очи.

- Гавраил.

Алекси се удари с длан по ръката.

- Гавраил. Гавраил. Да ви приличам на Гавраил?

Поне за пети път през изминалите няколко часа Алекси казваше едно и
също и приключваше със същия печален тон. Преди това беше успял някак да
убеди себе си, че Корпусът преследва него и Йола заради някакво отмъщение.

Понесен от полета на въображението, умът му беше родил и идеята, че

преди безвременната си кончина Ейкър Бейл по неясна причина се е видял
принуден да признае на братята и сестрите си как някакъв си циганин мануш -
на име Алекси Дюфонтен - го е отвлякъл в храма на Черната Дева в Рокамадур
и едва ли не само с една ръка смело го е лишил от пистолета и портфейла му. И
как отвличането е коствало на Алекси две счупени ребра, пукната челюст и
няколко зъба, които е трябвало да бъдат заменени с красиви, макар и скъпи,
златни импланти - импланти, които Адам Сабир щедро беше финансирал от
неограничения запас долари, който Алекси с упоение си представяше, че
всички американци държат на разположение.

За всички беше ясно, че Алекси - самохвалко в най-добрия случай - се

чувстваше далеч по-удобно, като си въобразява, че Корпусът иска да го очисти,
а не че се цели в бременната му съпруга, без да се интересува от другите,
несъмнено равно виновни страни. Да открие, че той ще бъде баща на Второто
пришествие и че затова става просто трети поред в целите за премахване на
Корпуса, беше твърде тежко за него. Това изобщо не се вписваше в представата
му за себе си.

- И освен това, ако Корпусът знаеше, че аз, Алекси Дюфонтен, съм убил
тяхната сестра джудже... - той се поколеба, името му убягваше.

- Атаме.

- ...Атаме, с ножа си за мятане! Няма да са много щастливи.

Раду се отърси от дрямката си като мъж, който току-що е разбрал, че се е

препънал в тротоара, докато е дремел посред бял ден.

- Те го знаят, Алекси - думите на Раду бяха размазани о г хоринката, така

че изговаряше името му със съскане. - Знаят, защото аз им го казах. Когато се
чудех как да избягам.

Раду едва успя да завърши изречението си, после очите му са затвориха

и той политна отново напред. От известно време придрямваше. Сега беше
успял да заспи дълбоко, както си седеше.

- Ха! - Алекси присви очи. Размаха показалец в драматичен полукръг

около огъня. - Ха! Чухте ли какво каза Раду? Затова тези хора искат да ни убият.
Знаех си! Ами, ще ги причакам с ножовете си. Никой няма да успее да мине
покрай мен. Ще съм като Джон Уейн при Аламо.

Сабир въздъхна леко.

- Той умира там, Алекси.

- А? Какво?

- При Аламо. Джон Уейн умира. Умират всички тексасци. Дейви Крокет.
Джим Боуи. Сам Хюстън. Дори филмът умира. Христе, дори римейкът умря.
 Алекси бързо отпи двоен гълток. Сабир до такава степен беше отвикнал
да води разговор през изминалите няколко седмици, че за момент остана
безмълвен.

- Ами тогава и аз ще умра. Така ще стана легенда. Циганите ще говорят за

мен... - опита се да измисли нещо Алекси - много години напред.

Сабир простена. И той като Раду беше опасно близо до изтощението - но

в неговия случай без помощта на алкохола. Опита се да обясни всичко на
останалите, колкото може по-добре, но травмите му бяха взели страховита дан
от него. Вината, че не е бил честен към Алекси относно евентуалното значение
на детето му, както и вината, че продължава да крие подробности за третия
Антихрист от всички, но ги е споделил на човека, от когото е трябвало да ги
запази - любимата му Ламия, бяха усложнили положението. Фактът, че
Корпусът знае за местонахождението па Антихриста, очевидно
потвърждаваше предателството на Ламия. Вече нямаше място за съмнение.
Раду беше живото доказателство за това. Сабир трябваше да приеме факта, че
Ламия го е подвела, и да продължи напред.

И въпреки това Ламия беше дала живота си за него, нали? Това имаше ли
значение? Може ли някой да те обича и да те предаде? Възможно ли беше?
Може би решението ѝ да се хвърли пред ножа просто е било инстинктивна
грешка? Или наистина го е обичала в крайна сметка.

Сабир потри с ръце лицето си. Не можеше да продължава така. Това го

поболяваше. Трябваше да направи нещо - каквото и да е, - за да преодолее
задръстването.

Калк погледна приятеля си над огъня. Видно беше, че Сабир страда като
прокълнат. Той реши, че сега е идеалният момент да се намеси и да отпуши
положението, в което се бяха озовали, почти както беше направил с Алах Уйник
и Иштаб след техния общ, изпълнен с халюцинации сън пътуване в темазскал
на майте, сауната им няколко седмици по-рано. Този път обаче той
разполагаше с изключително важна, нова информация.

- Алекси! Йола! Раду! Слушайте. Най-добре е да го разгласим. Сабир! Не

ми се измъквай. Ти ще говориш след мен.

Сабир се взираше в огъня, скрил глава в ръцете си. Не вдигна очи.

Калк овладя раздразнението си. Вече беше решил да се държи така,

сякаш назидава своите подчинени в участъка относно задълженията им за
следващата седмица - правил го беше всеки понеделник в продължение на
двайсет години. Усещаше, че това беше единственият разумен начин да не се
появят разединени пред противника. Затова щеше да игнорира ниския дух на
Сабир и да продължи да работи по плана си.

- Точно така. За всички трябва да е очевидно, че сме част от нещо, което е

далеч по-голямо от нас самите. Нещо, което е било изгубено и се е надигало да
излезе на повърхността в продължение на четиристотин и петдесет години.
Нещо, което за повечето нормални хора ще е като лош сьн - Калк вдигна вежда
като сержант-майор от морската пехота. Йола, изглежда, единствена
внимаваше изцяло в думите му. Калк продължи да затяга редиците. - Онова,
което преживяваме, всъщност е кулминацията на един вековен процес, който
никой не разбира напълно. Никой и не трябва да разбира. Но вече има като
последствие няколко смъртни случая. Сега от значение е ние да опознаем
силите, които се организират срещу нас, и да направим всичко възможно да ги
избегнем. Това можем да направим. Това е ясно.

Алекси отново дойде на себе си.

- Да, полицай. Да! Ама ми кажи за тези сили срещу нас. Тези сили, които
според теб трябва да прогоним.

Калк извъртя очи. Имаше моменти, в които Алекси му напомняше за

Сирано дьо Бержерак точно преди обсадата на Арас. Високомерен. И майстор
на проклетите очевидности.

- Всички знаем, че враговете ни семейство Дьо Бал са положили клетва

да защитят света от Дявола. Затова са ги направили перове на Франция при
управлението на свети Луи. Единственият проблем е, че начинът, по който
изпълняват своя обет, не съответства на възгледите на съвременния свят.

Нито пък съответстваше на онова, което се приемаше за разумно

поведение в дома на Калк. Калк се подвоуми, късно осъзна, че не е останало
такова нещо като „дом на Калк“, за което да говори, беше сам. Съпругата и
дъщеря му отдавна се бяха преместили на нови пасбища. Но въпреки това
остана решен да продължи.

- Дьо Бал са иконоборци. Останки от ужасните времена на Инквизицията.

Днес поведението им не може да бъде обяснено.

- Истина си е. Направо си е чиста истина. - Алекси се поколеба. - Как така

не може да бъде обяснено?
 - Чакай! Ще поясня за теб, Алекси. Корпусът вярва, че само чрез договорка
с Дявола - тоест като подкрепи последния му земен представител, третия
Антихрист (първите двама са били Наполеон и Хитлер според Нострадамус) -
последният може да бъде прилъган да остави света да живее собствената си
съдба,. Щом Дяволът се изкуши да се намеси - когато изгуби търпение заради
машинациите на своите привърженици, антихристите, с други думи - ние ще
бъдем осъдени на Армагедон. Предхождан, или поне така ни казва Библията,
от десетвековно царство на Ужаса. Изглежда, сякаш сме уловени в средата на
електрическа буря - но без периоди на покой и без предвидим край. Съвсем не
е добра перспектива.

- Ти вярваш ли в това, полицай?

- Разбира се, че не. Но Дьо Бал вярват. Това е важното.

- И кого смятат за достатъчно силен да се изправи срещу Антихриста?

Кой може да му отнеме от силите? Ние със сигурност не можем, нали?

- Според мисленето на Дьо Бал единствената чувствителна заплаха за

третия Антихрист е чрез Второто пришествие и доброто влияние, което то ще
има върху света. Защото Антихристът е злото отражение на Христос - неговата
тъмна сянка, антимимон пнеума, измамният дух или там каквото е -
единствено истинското въплъщение на Христос, ерго Синът Божи, ерго
Парусията, ерго Второто пришествие има вероятност да го надвие. Корпус
Малефикус не може да си позволи това да се случи, защото така ще престъпят
клетвата за служба към Френската корона.

- Да! Да! Ясно ми е. Не може ли да им се обясни? Че мислят погрешно?

Калк въздъхна на пресекулки.

- Ти ще опиташ ли, Алекси? Моля те! Заповядай! Дори ще те представя на

самата графиня.

Алекси заклати глава от едната до другата страна. Очевидно беше

стигнал върха. Време беше да понесе последиците от огромните количества
хоринка, които поглъщаше от пристигането на Раду насам.

Йола погледна съпруга си с крайчеца на окото. С гневен жест прикани

Калк да продължи.

- Както каза Раду, тези хора имат кръвна вражда с нас. Търсят разплата.
 - Защото са зли, затова. Трябва да бъдат спрени.

Алекси отново успя да се удържи. Направи физиономия като човек, който

неочаквано и насила се е сблъскал с мириса на собственото си тяло.

- Не може ли полицията да направи нещо с тях?

Над дясното око на Калк се появи бръчка. Унило поднесената идея на

Алекси Дюфонтен да се обърнат към френската полиция, за да измъкне
кестените му от огъня, беше безкрайно комична.

- За това трябва да имаме доказателство за плановете им, Алекси. А

Корпусът изключително добре прикрива следите си. Ако не бяха допуснали
грешка в Мексико с наркотрафикантес, вече всички да сме мъртви. - Погледна
го над огъня. - Йола и нероденото ѝ дете също. Даде ни се невероятна отсрочка.
Не можем да разчитаме, че в бъдеще ще сс повтори. - Измъкна горящ клон от
пламъците и запали незнайно коя по ред цигара за тази вечер. Примижа към
Сабир през дима. - Най-откаченото е, че тези от Корпуса продължават да се
имат за добрите момчета. Вярват, че каквото и да им се наложи да направят, за
да държат Дявола далеч, е оправдано с оглед на по-голямата схема на
събитията. За тях всичко останало е без значение.

Сабир се изсмя измъчено.

- Добрите момчета. Иисусе!

Всички погледи се насочиха към него.

Калк се подвоуми, помисли за миг, че Сабир ще заговори. Но това беше

фалшива тревога.

- Да. Ако приемеш написаното в Библията буквално, налудничавите им

убеждения започват да се връзват. Дяволът в този сценарий се явява злият
брат на Бог - а Антихристът е същото по отношение на Христос.
Съществуването на единия предполага съществуването и на другия. Двата
елемента - доброто и злото - са от решаващо значение за просъществуването
на човечеството. Следователно Антихристът е тъмната сянка на Христос, или
негов огледален образ, и може да бъде победен от своята противоположност и
обратното. Всеки, който се изпречи на пътя на случващото се, е заменим. Това
им е ключовият цирков номер. Това е основното им убеждение.

Калк нагласи одеялото на раменете си. Прие чаша кафе от Йола. Тя

съсредоточено слушаше през изминалите часове, но не беше проговорела. Калк
прие, че поведението ѝ се обяснява с вкорененото неравенство между мъжете
и жените при циганите. Сабир беше положил усилия да му обясни тънкостите
на междуполовите взаимоотношения при циганите преди няколко месеца, но
Калк изобщо не успя да схване скритата динамика на общуването помежду им.
Приятно се изненада, когато Йола приклекна до огъня и взе инициативата.
Калк изпитваше здравословно уважение към интелигентността на Йола. Тя
беше най-умната от всички.

- Дамо! Погледни ме!

Сабир вдигна глава. Йола беше единственият жив човек, който можеше
да го примами да излезе от твърде солипсистичното181 вглъбяване в мрачния
самоанализ.

- Ти още не си ни разказал за този Антихрист. Защо Молдова? Какво

знаеш по този въпрос, което ние не знаем? Ако този човек е опасен за мен и
детето ми, трябва да знам за него.

Сабир постави старателно чашата си с кафе на земята. Кимна бавно.

Лицето му имаше цвят на труп и на светлината от огъня изглеждаше като
говорещ мъртвец.

- Да, Йола. Права си. Ти прояви голямо търпение. Ще ти разкажа за този

човек. - Гледаше към Йола, но очите му бяха пусти, обърнати навътре, сякаш
вече не общуваше със заобикалящите го, а с някакъв вътрешен демон, който
сам беше създал. - Но ще дойде момент, рано или късно, когато ще се молиш да
не ти бях разказвал.

40

Сабир разтърси тяло като кон, който излиза от морето. После пое на
няколко пъти дъх на пресекулки. Гледката сякаш хипнотизира всички. Като че
наблюдаваха наскоро заровен труп, който се подава от гроба си. Завръщането
на зомбито.
 Когато Сабир остана удовлетворен, че е достигнал до някаква степен на
нормалност, той се обърна към Калк.

- Помниш ли как ми зададе същия въпроса, който Йола ми задава, през

май? Докато лежах в болницата след сблъсъка ми с Ейкър Бейл?

Калк разбра, че трябва да поддържа Сабир съсредоточен - да го накара

отново да се почувства част от групата, а не като блуждаещ сателит около нея.

- Да. Много добре си спомням. Тогава ми разказа доста. Но отказа

категорично да ми посочиш самоличността на Второто пришествие, както и на
третия Антихрист. Радвам се, че вече си на друго мнение. Според мен това е
съвсем уместно при тези обстоятелства.

Похвалата сякаш премина покрай Сабир. През последните седмици той

като че не можеше да се съсредоточи върху повече от едно нещо.

- Помниш ли точно какво казах?

- Разбира се. Че си отделил три ключови предсказания на Нострадамус. И

че според теб тъкмо тях търсели Дьо Бал. В едното предсказание се говореше
за третия Антихрист - „онзи, който ще дойде“ - онзи, който Нострадамус описва
като мъж, който ще отведе света до пропастта. Друго пророчество описва
Второто пришествие и раждането му от потомка на циганката, на която
Нострадамус благосклонно е поверил пророчествата да ги пази. И третото
описваше местонахождението на нов ясновидец, който ще потвърди или ще
отрече датата на възможния за света Армагедон - че този човек по някакъв
начин ще получи видение за бъдещето и ще предаде информацията за онова,
което е видял. Че само този човек може да ни каже какво чака човечеството -
прераждане или апокалипсис.

Калк се чу да изрича думите с известно удивление. Какво, за Бога, беше

успяло да го преобрази от циник, от рационалист, отегчен от живота полицай,
какъвто беше преди шест месеца, в мъж, който сега вярваше, че следствията
може да бъдат предопределени, апокалипсисът - предотвратен, а Армагедон -
възпрян чрез мило преобразяване на човечеството? Може би неговият
комендант имаше право, когато с такава радушност прие предсрочното му
пенсиониране? Неочаквано кошмарна картина връхлетя Калк: цялото
престъпно братство от криминално проявени в Париж гръмогласно се смее,
докато той стои над тях, нагласен с лавров венец и друидско наметало като
Гетафикс в книжките с комикси за Acтeрикс и размахва клон от глог.

- Нещо друго?
 - Да. Колкото искаш - Калк отново насочи вниманието си към
предстоящия въпрос. - Ти беше изненадващо словоохотлив по онова време,
спомням си. Не като напоследък.

Калк се прокашля. Не смееше да погледне Йола. Усещаше ястребовия

поглед, с който го наблюдаваше и с който му напомняше, че със Сабир трябва
да се отнасят изключително внимателно.

Как успяваше Сабир да ги омае, запита се мислено Калк? Първо Ламия,

която докрай отбраняваше своето и всячески се мъчеше никой да не преминава
границата с нейния любим, дори се стигна дотам да поеме смъртоносния удар
с нож, предназначен за него. А ето сега и Йола, която също бдеше майчински
над него като орлица. Дали тези жени усещаха нещо у Сабир, което той, Калк,
не беше в състояние да долови? Може би подсъзнателно компенсират
трагичната връзка със собствената му майка, която първо се беше отчуждила
от него и баща му заради крехкото си психично здраве, а после се беше
отделила и от света чрез самоубийство? Или причината се криеше в
привлекателността на кучия му син? Как го нарече Ламия? Смесица от Гари
Купър и Дийн Мартин. Иисусе Христе! Имаше моменти - и този беше такъв -
когато Калк се изкушаваше да направи жест за сбогом на цялата им компания
и да закрачи обратно към Франция и радостите на буржоазната нравственост.

- После ми каза, че оцеляването на човечеството докрай ще зависи от

това, дали ще бъдем готови да познаем Второто пришествие. Да го признаем
всячески. Като пример, а не като представител на някоя религия. Да го видим
извън рамките на догмата, с други думи - като вселенска благословия. Каза ми,
че май Нострадамус вярвал, че само чрез обединението на целия свят - като
общности и вероизповедания, като универсална единица - ще се спасим.

- И?

- И какво?

- Какво друго ме попита?

Калк се почувства като тенджера, която всеки миг ще започне да кипи. С

върховно усилие на волята се насили да изхвърли от себе си всички
отрицателни мисли. Ако Сабир искаше да си поиграе малко игрички с него, той
щеше да се включи. Разчистването на сметките можеше да почака.

- Попитах те за третия Антихрист. Попитах те кой е.

 - И какво ти отговорих?

- Не помня точните думи. Но каза нещо от сорта: „Третият Антихрист е

вече сред нас. Роден е под числото седем. Десет седем десет седем. Носи името
на велика куртизанка. Вече има висок пост. Ще се стреми към още по-висок.
Нумерологичното му число е едно и показва безмилостност и натрапчиво
желание за власт. Нострадамус го е нарекъл „изгряващ Скорпион“.“ Да. Това ми
каза. Вероятно не е точно до последната запетая и точка, но съвсем близо.
Помня, че отговорих: „Това е нищо“. А ти каза: „О, напротив“. Аз казах: „Знаеш
името му, така ли?“, ти отговори: „Да. Ти също го знаеш“. После ти напомних, че
съм детектив. И че нумерологията ми е напълно чужда. Че ще се опитам да
изровя името му въпреки твоята непреклонност. А ти отговори, че точно това
очакваш от мен.

- И успя ли? Откри ли името, имам предвид?

- Не. Не успях. Не можех да се сетя за кого става дума. Известно време си

мислех, че става дума за Владимир Путин от Русия. Наистина си въобразих, че
нещо съм нацелил в тази посока. Името му например. Пютен на френски
означава проститутка. Така че имах великата куртизанка. После проверих
рождената му дата - 7 октомври 1952. Това означава, че слънцето е в знак Везни
с „изгряващ Скорпион“. Както ти каза. После частта с „десет седем десет седем“
също си я обясних, защото рождената му дата се падаше в десетия месец,
октомври, седмия ден от месеца - това е първото „десет седем“ - на година,
която нумерологично се свеждаше също до десет и седем, чрез едно и девет,
които бяха равни на десет и пет и две, които са равни на седем. Това отново
дава „десет седем“. Доста сигурен бях, че съм разгадал загадката по онова
време, най-вече защото Путин вече имаше „висок пост“, в смисъл, че е
министър-председател на Русия и изглежда, ще отиде на още „по-висок пост“ -
в смисъл, че за трети път ще стане президент на Русия - ако успее, а е твърде
вероятно, да убеди Думата да увеличи срока, за който един човек може да заема
този върховен пост. А пък и следващите президентски избори в Русия трябва
да се проведат през 2012 г. Всичко пасваше просто прекрасно.

- Впечатляващо, Калк.

- Благодаря, Сабир. Много мило от твоя страна. - Калк тайно прекръсти

пръсти в скута си. - После направих нумерологично изследване на името на
Путин. Представи си щастието ми, когато осъзнах, че името му наистина се
свежда до „едно“ точно както беше предсказано в указанията, които ми даде.
Още помня събиранията, които направих, В е шест, Л е три, А е едно, Д е четири,
И е едно, М е четири, И е едно, Р е три, сборът от първото име е двайсет и две.
После имаме: П е равно на осем, У е равно на шест, Т е равно на четири, И е равно
на едно и Н е равно на пет, а общата сума е двайсет и четири. Събираме двете
имена и имаме две и две от двайсет и две е четири, а две и четири от двайсет и
четири е шест. Четири и шест правят десет. А десет е едно плюс нула, което се
равнява на едно в нумерологичната система на Калиостро. Всичко изглеждаше
ясно като ден.

Калк се изкуши да се разсмее на жалките си опити в интелектуалните

висини.

- И така ти мислиш, че Владимир Путин е третият Антихрист?

- Разбира се, че не мисля нищо подобно. Няколко минути рационално

мислене след замайването от пресмятанията ме убеди в абсурдността на
идеята. Путин е целенасочен наистина. Вероятно донякъде е мегаломан. Но по
никакъв начин въображението не може да го впише в образа на Антихриста. Не
го виждам да натиска копчето на ядрените ракети срещу нищо неподозиращия
Запад и стоварващ разрухата върху собствената си глава и страната, която
обича. Твърде прагматичен е. Да му се не види, вероятно човекът ще ми
допадне, ако се срещнем. Освен това е наясно, че е излишно да се включва във
военни действия. Просто трябва да заграби половината от Арктическия кръг и
да попречи на света да ползва ресурсите, които се намират там. Човекът
очевидно иска да превърне Русия в Саудитска Арабия на Запада. А не във втора
Северна Корея или Иран.

- И докъде стигаме с тези разсъждения?

- Ти ми кажи. Ти разпитваш за Молдова. Кой е там в Молдова? Това е най-

бедната страна в Европа. Как може да роди заплаха за когото и да било? Със
заразна бедност ли?

- Не, Калк. Не със заразна бедност. Има далеч по-лоши зарази от тази.
Чуват ли си за мъж на име Михаел Каталин?

Калк погледна намръщено към раненото си рамо - човек можеше да чуе

как колелцата в главата му се завъртат. След дълга пауза срещна погледа на
Сабир и му кимна колебливо.

- Да. Чувал съм. Според мен говориш за онзи маниак с неговия религиозен
култ. Онзи, за когото разправят, че отмъква последователи от двете страни на
схизматичното разделение. Прав ли съм?

- „Маниакът“, който си има собствен град, да - със свой собствен мини-

Люксембург. Същият „маниак“, който е прочистил всяка конкуренция в радиус
от стотици километри на иначе суверенна територия. Слушай ме, Калк. Няма
нито една джамия, нито една синагога, нито една евангелистка църква,
останала там, където така наречените кръстоносци на този тип са минали. Този
„маниак“ рои последователи като дъждовен червей. Дори успява да примами
хора от допреди това неуязвимия ислям. Хората с риск извършват
вероотсгьпни- чество, човече. Всички рискуват и още как. Толкова е
убедителен.

- Това не го прави Антихрист.

- Може би. Но помниш ли „десет седем десет седем“? Числата, които

приписа на Владимир Путин? Ами Каталин е роден на 7 октомври 1970 г. И той
като Путин пасва както на числата, така и на „изгряващ Скорпион“.

- И какво, нищо. Просто съвпадение.

- Ами тогава чуй това: римският съименник на Каталин, Луциус Сергиус

Катилина, е наричан „Великата куртизанка“ от своя най-върл враг Цицерон.
След като се измъква от съдебно преследване за изнудване през 65 година пр.
Христа (Братът на Цицерон твърдял, че Катилина „напуснал съда толкова
беден, колкото някои от съдиите преди делото му“), Катилина се посвещава на
открит бунт срещу Римската държава („Ще вложа целия си плам за всеобщото
разрушение на всичко“). Заговорът на Катилина принудил Сената да издаде
сенатус сосултум ултимум191 срещу него, което довело пряко до смъртта на
Катилина в битка. Преди смъртта му е било публична тайна, че Катилина е пил
от кръвта на поднесено в жертва дете и е подозиран в най-долни пороци и
страсти. По-късно, когато Книга на откровението говори за Вавилонската
блудница, това е упадъчната Римска република, олицетворена от Луциус
Серхиус Катилина, алегоричната препратка е за него. И Румъния, и Молдова са
латински страни, Калк. Дори в езиците, които се говорят там, има повече
заемки от латински, отколкото от кирилицата или азбуката.

- Продължавай, Сабир. Има още, нали? По-хубавото предстои.

- О, да. По-хубавото предстои. Докато Каталин евангелизира вече

посветените християни, той се опитва да убеди все още неприсъединилите се
към него, че 21 декември 2012 година ще отбележи действителния ден на
Екстаза - денят, в който избраният народ на Бог ще бъде пренесен на Небето,
да седи от дясната страна на господаря си. Твърди и че ако има още колебаещи
се, които все пак искат да скочат в общата каруца, най-добре да се позатичат и
да се запишат при него. Бързо.
 - Този човек е луд, Сабир. Един от многото. Историята е пьлна с водачи на
култове и религиозни мегаломаниаци, които баламосват простодушните да ги
следват. Виж Чарлс Менсън, Шоко Асахара, Джим Джоунс - тези хора са
някогашни майстори на промиването на мозъци.

- Да, но никой от тях не е бил избран за сенатор в собствената си страна,

както е станало с Каталин. Така както върви, има шансове Каталин да стане
следващият президент на Молдова на извънредните избори през 2011 г. Вече
имаше два пъти избори тази година, както и поредица от кървави бунтове,
които правителството много точно нарече „опит за държавен преврат“. Цялото
място е готово да изригне като вулкан. Ако има нови избори, встъпилият в
длъжност президент ще има на разположение петнайсет хиляди войници -
всеки от които обвинява останалата част на Европа, че забавя влизането на
Молдова в Европейския съюз. Превърни тази армия в „кръстоносците на
Каталин“ и вече ще имаш голям проблем - Сабир спря да си поеме дъх. Лицето
му беше изпотено. - Слушай. На Адолф Хитлер са му трябвали само едни избори,
на които да извади късмет, за да остане на власт цяло поколение. Какво според
теб ще се случи, когато човек като Михаел Каталин получи пълна власт над
всички средства за информация в страната? Страна, която е опасно близо до
географския център на Европа? Тя е на наказателната линия между Изтока и
Запада? Какво въздействие може да окаже според теб човек, който твърди, че е
Второто пришествие на Христос в една страна с три и половина милиона души,
където бедните са повече от петдесет процента и която в по-голямата си част е
управлявана от гангстери?

Около огъня цареше мълчание. На далечния хоризонт изгряваше зората.

Небето беше оцветено в ярко розово, сякаш се бяха смесили кръв и дъждовна
вода. Алекси се беше отпуснал на една страна и леко похъркваше, небрежно
хвърлил ръка през лицето си. Раду седеше, превил се напред, сякаш
изпробваше някаква сложна поза от йогата. Очите му бяха затворени, устата му
зееше. Струйка слюнка се стичаше на едното му коляно.

- Погледни към хоризонта, Калк. И ти, Йола. Това не ви ли напомня нещо?

Калк се намръщи. После сви рамене.

- Небето си е небе. Нищо не ми напомня. А на теб какво ти напомня,

Сабир?

Погледът на Сабир стана отчужден. Сякаш се връщаше някъде в себе си

и преживяваше случилото се в Мексико - ужасяващите видения, които беше
видял под действието на датура в сауната на майте.
 - Напомня ми за едно от великите четиристишия на Нострадамус. Онова,
в което се казва следното:

Третият Антихрист скоро ще бъде унищожен.

Кървавата му война ще продължи

двайсет и седем години.

Еретиците или ще умрат, или ще паднат в плен,

или ще отидат в изгнание.

От човешка кръв ще почервенее водата,

която залива земята като градушка.

Йола се приведе напред с напрегнато лице.

- Но четиристишието казва, че третият Антихрист скоро ще бъде

унищожен, Дамо. Че няма да победи. Че неговите последователи - еретиците -
ще бъдат избити, прогонени или заловени.

Калк се намеси. Изражението му беше мрачно.

- Права си, Йола. Това казва. Но преди това има „войната ще трае двайсет
и седем години“. - Калк измъкна тресчица от огъня и си запали нова цигара. -
Да го погледнем в перспектива, става ли? Втората световна война продължава
шест години и отнема шейсет милиона живота. Ами ако умножим периода на
воюване по пет? После ще има и размяна на ядрени ракети. За какво говорим
тогава? Триста милиона мъртви? Четиристотин милиона? - Калк дръпна от
цигарата си, остави дима да се процежда през полуотворените му устни. -
Библията ни казва, че всеки нов Антихрист е далеч по-лош от предишния Както
знаем, първият Антихрист, Наполеон Бонапарт, е пряко отговорен за смъртта
на повече от три милиона души Вторият Антихрист, Адолф Хитлер - за повече
от трийсет милиона. Погледнете към днешна Европа. Тя е етническо буре с
барут в сравнение с онова, което е била дори през трийсетте години на миналия
век. Сега имаме мюсюлмани, евреи, християни, атеисти, безверници и всички
искат да прережат гърлата на другите - и всички си имат свои очебийно
отделни планове. Половината от тях вече не говорят езика на съседите си,
което прави рационалното общуване почти невъзможно. И законен интерес на
всички е да воюват за намаляващото благосъстояние - за смаляващия се дял от
общото гърне. Какво според теб може да постигне този Каталин, ако стане
президент? Какви адски схизми би могъл да създаде?

- Ти ми кажи. Моля!

Очите на Йола бяха широко отворени. За пръв път чуваше Калк да говори
по време на един от своите пристъпи на начетеност. Неговият бърз и находчив
преглед на историята, изглежда, я омая.

- Може да предизвика конфликт между Русия и Западния алианс чрез пуч

в Приднестровието като начало. Или да предизвика конфликт в ислямския
свят, като повлияе на страни като Румъния, Унгария, България, Македония,
Сърбия, Черна гора, Албания и Украйна да сменят курса и да прогонят
мюсюлманските си малцинства. Хората са изкупителна жертва - това ги спасява
да не мислят със собствените си глави. На това е разчитал Хитлер при евреите.
И му е свършило работа. Отново ще свърши. Или пък може просто да настрои
Църквите една срещу друга. Хората се избиват по религиозни причини по-
бързо, отколкото по други. Класически парадокс. Повечето догми призовават
своите последователи към миролюбие. А в същото време свещениците и
моллите преиначават догмите, като казват на своите вярващи, че трябва да са
готови да умрат за вярата си и ако е необходимо, да убият в нейна защита. Само
при крайни случаи, разбира се. И с възвишени цели.

Йола се взираше ту в единия, ту в другия.

- Пак не разбирам. Ако този човек има властта, която твърдиш, че

притежава - или ще притежава, - какво може да му предложи тогава Корпусът?

Сабир се усмихна.

- В основни линии ли, Йола? Ключът за спечелването на тази власт. И най-

гибелната от всички стоки. Пари.

Одеса, Украйна

18 ноември 2009 г.
 41

Одеса изглеждаше точно каквато беше - някога богат град, преживяващ

тежки времена. Сградите бяха елегантни, но западнали, сякаш фин слой прах
беше се наслоил върху всичко преди няколко години и сега метрополисът
търпеливо чакаше да се появи порив на вятъра, който да разкрие чудесата под
праха. Колите бяха здрави, но старомодни. Магазините бяха чисти, скромни, но
слабо заредени. Жените обаче бяха великолепни. Мийон наблюдаваше как
една руса богиня се плъзга покрай прозореца на таксито му. Носеше син
джинсов минижуп, нямаше чорапи (не ѝ трябваха) и барутеносини боти от
замша с токове като пирамиди. Обеща си проститутка за същата вечер - руса
проститутка с безкрайни крака, точно като русата богиня, която беше видял
мимоходом. Боже, как само щеше да я накара да стене.

Ерве Мийон работеше за рода Дьо Бал вече почти трийсет години.
Започнал беше на шестнайсет, като чирак - пазач на дивеча в имението край
Лоара на покойния граф. Бащата на Мийон беше работил за графа след войната
като шофьор и вале, а дядо му беше дървар в имението от двайсетте до
четирийсетте години на миналия век. И баща му, и дядо му починаха
неочаквано. Дядото на Мийон заради изгнило дърво, паднало по време на сеч
за разчистване, а бащата на Мийон - при спасяването на графа от покушение
върху живота му от елементи на OAS - незаконната френска Тайна военна
организация, от която графът се беше отдръпнал, а преди това и спрял всяко
финансово подпомагане на организацията след нейния калпав опит за
убийство на президента Дьо Гол през 1963 г.

Майката на Мийон, Мирей, беше продължила семейната традиция да

служи на Дьо Бал като шивачка на графинята до смъртта си от рак на стомаха
на шейсет и девет, преди осем години. Привилегированото положение на майка
му в домакинството на Дьо Бал и личната саможертва на баща му бяха
осигурили на Мийон специално внимание от страна на графа от най-ранна
възраст.
 След като отби военната си служба, графът беше изпратил Мийон в
дохо201 в Япония, за да усъвършенства бойното изкуство на боя без оръжие.
По-късно Мийон спечели червен колан както в джудото, така и в каратето и
черен колан в таекуондото, дисциплини, които прилежно беше поддържал от
онзи момент насам. Завършил беше обучението си и на двайсет и три беше
станал телохранител на графа, а сега, след смъртта на графа, изпълняваше
същата роля за графинята.

През годините на вярната си служба Мийон беше развил определено

мнение за осиновените деца на графинята, което в някои случаи не съвпадаше
с това на господарката му. Дори лично беше участвал в посрещането на децата
в дома на Дьо Бал. Първо дойде Роша, осиновен като отраснало момче. После
Абигер и накрая останалите от котилото.

За себе си Мийон беше убеден, че графинята е допуснала грешка с

ранното отделяне на децата и предаването им за възпитание и отглеждане в
чужди ръце. По този начин, според него, беше изгубила привързаността им,
докато си осигуряваше несъмненото им уважение към нея, но уважението не
беше така ценно като привързаността. Той едновременно симпатизираше и
разбираше подбудите на графинята, накарали я да постъпи по този начин.
Връзката ѝ с мадам Мастигу трябваше да се опази в тайна на всяка цена и
Мийон беше направил всичко за това през годините. Не биваше личните
пристрастия на графинята да станат публично достояние. При
консервативните - за да не бъдат определени като реакционистки - кръгове,
сред които графинята показваше най-видимите аспекти от живота си, подобно
нещо можеше да бъде равносилно на социално самоубийство. В тези сфери
някаква толерантност в това отношение съществуваше, но тя можеше да бъде
дадена само при крайна дискретност.

Мийон беше разбрал много рано, че най-големият син на графа и

графинята - Роша дьо Бал, по-късно известен като Ейкър Бейл, има
неконтролируемо поведение, граничещо с това на психопат. Не беше работа на
Мийон да коментира подобни неща, но когато Бейл беше убит от Адам Сабир
това лято в Камарг, Мийон въздъхна метафорично от облекчение, че този
потенциално опасен елемент от семейство Дьо Бал - и онзи, който лично беше
изложил неговата господарка и близките й на вниманието на френската
полиция - беше изваден от картината.

Последвалата гибел на още осем от братята и сестрите Дьо Бал в Мексико

и Франция беше истинско бедствие. Ако Мийон беше религиозен човек, може
би щеше да заподозре, че Бог се опитва да каже нещо на графинята, а тя изобщо
не иска да слуша? Единственият миг на просветление настъпи, когато Мийон
научи, че Абигер дьо Бал е успял да умре нейде из Юкатан. Абигер и близнакът
му, Волдери, бяха проклятие в живота на Мийон. Абигер особено непрекъснато
се опитваше да се умилква на графинята за сметка на всеки, изпречил се на
пътя му. Абигер унаследяваше всички титли на графа след смъртта на Роша и
това беше усложнило дипломатически позициите на Мийон в семейството.

Самият Мийон открай време подозираше, че Абигер не е отдаден на сто

процента на работата на Корпуса. Очевидно беше, че се интересува повече от
парите и привилегиите, следващи от неговата принадлежност към класата,
отколкото осъществяването на целите на Корпуса. Мийон, който беше със
селски произход, нямаше много време да се усъвършенства. Графинята и мадам
Мастигу го приемаха какъвто е - човек от народа с определени полезни умения,
на когото впоследствие е даден статут на приближен прислужник. Подобно
признание и доверие удовлетворяваха Мийон, чиято природа го задължаваше
да работи за някого, който му казва какво да прави. Но Абигер дьо Бал винаги
беше отказвал да играе по правилата.

За Абигер Мийон беше момчето за всичко на майка му и винаги се

отнасяше към него като към такъв. Още от детството си той си беше поставил
за цел да унижава Мийон винаги когато и както е възможно. Имаше моменти,
когато графинята възразяваше остро срещу отношението на Абигер към
прислужника ѝ, но те не бяха променили съществено поведението му.

Затова вероятната смърт на Абигер в Мексико беше зарадвала Мийон.

Рудра дьо Бал, който беше следващият в реда на унаследяването на графската
и маркизката титла, беше съвсем друга история. Рудра се поддаваше на
манипулиране. Беше несигурен. Склонен към послушание. Определено
подчинен тип мъж. Докато Абигер беше доминиращ мъжки тип в най-висша
степен.

Внезапната поява на Абигер преди десет дни отначало разочарова

Мийон, а носле го зарадва. Фактът, че беше го заловил да се вмъква в светая
светих на спалнята на графинята, беше един от върховете в живота на Мийон.
Графинята несъмнено щеше да нареди Абигер да бъде убит, нали? Очебийно
беше, че този човек не струва. Той самият си го беше признал, когато описа как
е прикрил следите си в Мексико и САЩ. По мнението на Мийон невинните хора
не се нуждаеха от подобни действия. Ако се беше опитал наистина, и се бе
провалил, да спаси брат си и сестрите си от сеноте, със сигурност щеше да се
запъти направо към вкъщи, за да информира майка си, нали?

Мийон не повярва и за миг, че шайка отмъстителни наркотрафикантес са

гонили по петите и неотклонно Абигер из цяло Мексико. Не. Мийон беше
убеден, че Абигер - решил, че братята и сестрите му са мъртви, се е върнал във
Франция, за да убие графинята и да наследи състоянието ѝ. Защо иначе ще
прикрива така старателно следите си? Мийон имаше бегла представа за
богатството на графинята и знаеше, че става дума за значителна сума. Повече
от достатъчно за мотив за убийство.

Мийон обаче беше все така озадачен защо не успя да намери оръжие у
Абигер? Какво ли се е надявал да направи? Да задуши графинята с възглавница
ли? Винаги оставаха белези и издайнически следи след подобно деяние. Дали
пък нямаше нещо в спалнята, коего би могъл да използва и да не остави следа
с него? Мийон от дни се чудеше над тази загадка. Нямаше нищо. Нищо, което не
би оставило издайнически следи. Тогава? Какво ли е възнамерявал да прави
Абигер?

Несъмнено намеренията му не са били да проведе разговор на четири очи

с майка си в три сутринта, както бурно твърдеше. Всеки, който познаваше
графинята дори малко, щеше да осъзнае, че подобен план е провал от самия си
замисъл. Тя просто щеше да изгони Абигер от спалнята си и да му нареди да се
яви пред нея по пладне, когато официално започваше да се появява публично.

А на всичкото отгоре копелето някак беше успяло да се измъкне със

сладки приказки на косъм от гилотината - поне по отношение на оцелелите си
брат и сестри - с онази идиотска история за мексиканските гангстери и
героичната му саможертва в името на семейството. Мийон стоеше на вратата,
докато Абигер измисляше историята си, убеден, че графинята, мадам Мастигу
и оцелелите от сеноте веднага ще прозрат замисъла му също като него. Но
графинята вече беше възрастна дама. Смъртта на децата ѝ я беше поразила
тежко. Не показваше тази уязвима част от характера си, но Мийон знаеше, че тя
съществува.

И така Абигер примами отново всички на своя страна и си върна

благоволението им, отново дирижираше положението. Но не беше успял да
заблуди Мийон. Слава на Бога, че графинята беше решила да го освободи от
официалните му задължения на телохранител и да го използва по-активно.
Така - Мийон усещаше това - можеше да му се отдаде необходимата възможност
да намери доказателства за мръсните дела на тая долна твар Абигер.

Графинята, в крайна сметка, беше единствено негова отговорност.

Графът беше дал ясно да се разбере това, когато повика Мийон на смъртното
си легло и му предаде последните си нареждания. Той се беше заклел, че ще
постави сигурността на графинята над собствения си живот - над своя брак и
семейство. Че ще жертва бъдещето си, ако се наложи, за да я защити, и чрез нея
- семейното име на Дьо Бал. Едно от последните действия, предприети от графа,
беше да нареди значителна сума пари да бъде внесена по личната сметка на
Мийон в Швейцария.
 Той беше оценил изключително жеста на графа. Парите бяха достатъчно,
за да си купи къща в Порт Гримо, която сега даваше под наем на един
пенсионер. В тази къща именно Мийон щеше да се оттегли след евентуалната
смърт на графинята.

Предусещаше, сега повече от всякога, че събитията са на път да стигнат

връхната си точка в дома на Дьо Бал и че нищо не продължава вечно.

42

Мийои отпрати таксито. Обърна се към мъжа, който го чакаше на

кръстопътя.

- Сигурен ли си, че това е мястото?

- Да. Хората ми го наблюдават вече три дни. Мъжът на име Сергей

Алатирцев живее тук.

- Сам?

- Няма семейство. Пияница. Получава малка пенсия. Достатъчно за водка.

Точно навреме го откривате. Съседите казват, че черният му дроб се е свил до
размерите на топка за голф. Че когато минава, куцукайки, покрай тях, могат да
помиришат вонята на алкохол, която се просмуква през кожата му. Уверихме
се, че не се е показвал от къщата през изминалите четирийсет и осем часа,
точно както поискахте. Мъжът вътре сигурно е полудял. Няма телефон. Не
разполага с никакви средства за общуване с външния свят. Вероятно има само
достатъчно пиене, за да изкара деня.

- Ще говори ли с мен?

- На този етап ще говори с всеки, който му предложи бутилка.

Мийон протегна ръка.

 Украинецът му подаде найлонова торба с две бутилки.

- Ще останеш ли да ми превеждаш?

- Няма нужда. Говори английски.

- Английският ми не е много добър.

- Става. Аз те разбирам. Този човек говори като мен.

- Не искаш да останеш. Това е истината, нали?

Украинецът прекара тежко ръка през лицето си, сякаш избърсваше пот
от него.

- Той е руснак. Аз съм украинец. Сталин е накарал баба ми почти да умре

от глад през големия глад през 1931 година. Дядо ми е бил принуден да яде
човешки трупове, за да оцелее. - Въздъхна накъсано. - Казвам само, че
руснаците все още имат влияние тук. Голямо влияние. А този човек е част от
тази работа. Може да са му останали влиятелни приятели. И така, за онова,
което очите не са видели, сърцето не скърби.

- Платиха ли ти?

- Да.

- Тръгвай тогава. Твоята работа тук приключи.

Мийон съпроводи с поглед бързо отдалечаващия се мъж по улицата. В

много отношения беше добре, че си тръгва. Нямаше представа, как ще потръгне
разговорът. Как Алатирцев ще отговорена онова, което има да му каже.
Заповедите на графинята бяха съвсем конкретни. Мийон почти нямаше право
на грешка при тази задача.

Изкачи се и почука на вратата.

- Алатирцев! Отвори! Нося ти водка.

Настъпи тишина. Тя продължи толкова дълго, че Мийон се изкуши

отново да почука. Но знаеше колко бавно се движат пияниците. Собственият му
чичо беше пияница. Когато Мийон беше млад, баща му често го пращаше да се
погрижи за него. Почина на петдесет. Не умря от цироза на черния дроб. Твърде
конкретна причина беше. Чичото на Мийон умря от всичко.

Разнесе се тътрене на крака. Стъпките се приближиха до вратата. Отново

настъпи тишина.

- Водка?

- Водка. Да. Нося две бутилки - петдесет процента алкохол - само за износ.
Торбата е у мен. Пусни ме да вляза.

Мийон почти очакваше мъжът да попита: „Кой си ти? Защо не ми

позволяваш да излизам от дома си?“. Но както и при чичо му, всички нормални
форми на човешко общуване бяха отдавна отхвърлени.

Вратата се открехна със скърцане и към торбата се протегна ръка.

Мийон я доотвори със замах и влезе. Едва не повърна от миризмата,

която го удари в носа. Смесица от урина, лайна, пот, евтини цигари и едва
доловимо - на гниещо месо. Мийон беше благодарен, че мъжът се обърна
гърбом и остави вратата отворена.

Алатирцев посегна веднага към бутилката, която Мийон държеше.

Той я скри зад гърба си в последния момент, точно Алатирцев щеше да я

докосне с протегната си ръка.

- Трябва ни нещо от теб. За всеки въпрос, на който дадеш правилен

отговор, ще ти давам по чаша.

Алатирцев присви очи. Изражението му стана лукаво.

- Започваме с пиенето.

- Не. Започваме с въпрос.

Алатирцев стоеше и се олюляваше в средата на стаята. С жестоко

настървение започна да чеше ръцете си.

Мийон трепна. Почуди се за момент, дали няма да се спомине, но

вероятно ставаше дума за ранни симптоми на делириум тременс. И в двата
случая човекът миришеше на смърт.
 - Какъв въпрос? - изрече тромаво Алатирцев.

По единия му крак се стичаше урина. Главата му се затресе. Около устата

му избиваше бяла пяна.

- Чуй ме, Алатирцев. Преди трийсет години си посетил Молдова.

Скалният манастир в Старий Орхей. Карал си бившия заместник-министър на
отбраната Анатоли Караев. Бил си негов шофьор. Спрял си в село на име
Ченученка. Така ли е?

- Дай да си пийна. Ще ти кажа.

- Никакво пиене. Първо ми кажи. После пиенето - шейсет процента

алкохол, човече. Представи си само вкуса.

Очите на Алатирцев плуваха в кръвясало море. Затътри се към

неоправено легло в ъгъла на стаята. Седна и опря глава на ръцете си. После
простена.

Стенанието накара Мийон да настръхне. Вътрешно прокле Алатирцев -

как може човек да се нарича човешко същество, след като си е позволил да
падне толкова ниско? Прокашля се в усилие да прочисти гърлото си.

- Караев е паднал от скалата. На платото. Говорихме с много хора от

околните села. Смъртта му е съвпаднала с временното изчезване на едно
момче. По-късно са видели момчето да носи астраганеното палто на Караев.
Било е и мистериозно ранено. Бащата на това момче се изгубил при
подозрителни обстоятелства. Интересуваме се от момчето. Ако разкажеш за
него, не само ще ти дам тия две бутилки водка, които нося с мен, ами още много.
Толкова, че да имаш да пиеш до края на живота си.

Долната челюст на Алатирцев увисна.

- До края на живота ми ли?

- Достатъчно, за да се убиеш от пиене.

Мийон се усмихна, но погледът му беше леден. Извади малка камера от

джоба си. Постави бутилките с водка зад себе си, насочи камерата към
Алатирцев и започна да снима.
 Албеску, Молдова

20 ноември 2009 г.

43

Аби седеше на ъгловата масичка в кафе-бар „Кръстоносци“. Барът се

намираше на централния площад на града, който всъщност беше частно
владение на Михаел Каталин. Около Аби хората си гледаха всекидневните
грижи от живота, който минаваше за нормален. Но имаше нещо отчетливо
ненормално в начина, по който го вършеха. Хората, които вървяха, пазаруваха
и живееха деня си, сякаш го правеха на сцена, и всичко, което докосваха или ги
заобикаляше, не беше наистина, а театрален декор.

Аби виждаше как хората неприкрито наблюдават него, брат му и

сестрите му. Но беше свикнал на подобно отношение. Пътуването с две жени с
външния вид на Навал и Дакини бързо събира погледите па околните. Фактът,
че всички, които минаваха покрай тях, имаха патриаршески кръстове,
татуирани в средата на челата им, само правеше вниманието, което
получаваше Корпусът, малко по-натрапчиво - дори по-зловещо - отколкото би
било иначе. Тези хора толкова глупави, колкото изглеждаха, ли бяха? Аби
винаги щеше да се диви на желанието на човешките същества да се държат
като стадни добичета пред така наречените „силни“ водачи.

Във всеки случай, той трябваше да си мълчи. Сам беше изявен водач във
всяко отношение. Единственото, което му липсваше, беше паство. В последните
месеци някогашните му следовници май измираха около него в болезнен
ритъм. Може би допускаше грешка някъде? Или може би - тук Аби си позволи
тайно да се усмихне - наистина трябваше да се отдели? Идеята да се промъкне
във Франция и да свети маслото на мадам майка си беше наистина отлична. Да
не беше това копеле Мийон, щеше да успее. Все едно, винаги можеше да се удаде
сгоден случай. Технически все още беше в САЩ - поне за властите. Този му
прозорлив ход несъмнено го поставяше доста назад в поредицата заподозрени.
А и както вървяха нещата, той доста се забавляваше. Харесваше му да
подстрекава към престъпление нищо неподозиращи хора. И се наслаждаваше
на силата, която сега упражняваше над Рудра и момичетата. Имаше нещо
въодушевяващо в това да можеш да заповядваш на околните, които биха
искали да те очистят. Придаваше остра тръпка на съществуването, което в
противен случай щеше да е досадно до смърт в своята баналност.

- Това е тя. Сестрата - Аби посочи с брадичка жената, облечена изцяло в

бяло, която се справяше с натовареното движение на около петдесетина метра
вляво от него.

- Откъде може да си сигурен?

- Защото имам наскоро направена нейна снимка на мобилния си и докато

сега говорим, гледам снимката. А и защото всички, които я виждат, се кръстят,
сякаш виждат Дева Мария да се носи между тях. Тя е сестрата на Второто
пришествие. Тези хора са научени да гледат на нея като на някакъв ангел
пазител. Погледни онзи мъж. Падна на колене. Виждали ли сте такова нещо?

- Откъде знаеш всичко това, Аби?

- Мадам майка ни е изпратила десетина детективи, които да следят нея и

брат ѝ ден и нощ през изминалите две седмици. Признавам на майка ни, че
когато реши да направи нещо, прави го, както трябва. И инвестицията ѝ се е
отплатила. Току-що свалих от интернет последния доклад благодарение на
прекрасната безжична връзка, предлагана от това място. Поне Каталин става
за едно. - Очите на Аби се стрелкаха към Антанася, която вървеше устремено
към две жени на ъгъла на пазарния площад. Отново насочи поглед към
мобилния си. - Изглежда, че вече сме открили онова, което търсехме. Мийон е в
момента в Одеса и приключва някакви финансови и местни ангажименти с
интересна особа. Онова, което току- що ми прати, трябва да ни даде последната
капка, която да убеди Каталин да работи в наш интерес, както и в свой собствен.

- Само че Каталин почти не се вясва навън. Как може някой да го

разследва?

- Каталин е знаменитост. Публична личност. Хората, които не

принадлежат на Църквата му, са повече от щастливи да говорят за него.

- И откъде дойде този внезапен интерес към сестра му?

- Ами тя е единственият начин да се стигне до Каталин. Човекът е

заобиколен от телохранители - млади мъже, които нарича свои „кръстоносци“.
Те образуват непристъпна стена около него. Не е глупак. Осъзнава, че в
основата на загадъчността е да си неуловим. Така хората си фантазират за него.
Защото, разбира се, нямат време да проумеят що за човек е.

- А сестра му е слабата му точка, така ли?

- Именно. Тя всъщност не се нарича Антанася Каталин, казва се Антанася

Лупей. А той е Дракул Лупей. Името Михаел Каталин е измислено, както и
много други неща в тази откровено мошеническа история. Идва от село, което
се казва Ченученка, в източната част на страната. Антанася била местното
момиче за забавления, според доклада, който имаме. Но влязла в правия път
благодарение на брат си и сега живее като монахиня. Всъщност не ходи като
монахиня, това мога да кажа за нея.

- Но ако хората знаят кой е, защо не престанат да го подкрепят?

- Защото вярват в него, Руди, а истинската вяра прави хората слепи. Пък
и той действа усилено. Преобразил се е, а и тях, в нещо друго - нещо, с което да
се гордеят. И никой не иска да се тътрузи мислено кьм минало, с което не може
да се похвали. Нашият приятел освен това здраво се е потрудил да заличи
всички останали следи към старото му аз. Спомените на хората обаче не можеш
да заличиш. Те си стоят като лайна, залепени за стена - Аби замълча. Метна
пари на масата. - Хайде. Ставаме.

- Какво ще правим със сестрата? Ще я отвлечем ли?

- Съмнявам се, Руди. Не и след последното фиаско. Не. Трябва да

поговорим с нея. Навал и Дакини, вървете и си вършете задачите. Двамата с
Руди ще се занимаем с останалото.

44

Оказа се почти невъзможно да уловят Антанася сама. Хората я следваха

навсякъде. Всички я познаваха. И всички искаха да говорят с нея. Очевидно
беше, че тя е обичайното лице на Михаел Каталин. Неговият човек за връзки с
обществеността. Неговата представителка сред хората. Земният му
представител.

Навал и Дакини се разделиха и я следваха като сенки на всяка крачка.

Знаеха, че ще се удаде сгоден случай. Винаги се удаваше.

Аби и Рудра обхождаха града. Наблюдаваха ги, където и да отидеха.

Фактът, че челата им не бяха татуирани, беше достатъчен, учудващо, но именно
това ги отделяше от множеството. От време на време някой се присламчваше и
ги заговаряше.

- Не разбираме - отговаряше Аби. - Не говорим румънски.

Повечето можеха да вържат по някоя дума на развален английски.

- Към нас ли мислите да се присъедините? Затова ли сте тук? За нас

чужденците са добре дошли.

Аби се обърна към Рудра.

- Колкото по-бързо се махнем от тия проклети улици, толкова по-добре.

Не ми харесва атмосферата. Когато хората искат нещо прекалено много,
желанието им заразява въздуха около тях като вирус. Моето мнение е, че
изобщо не бива да се приближаваме до тоя тип. Идва от култура, която не
разбираме. Той ще реагира по начин, който не очакваме. Графинята се е
отдалечила твърде много от истинския живот и вече не разбира тази
подробност.

- Ами защо не ѝ го кажеш, смелчаго? Ти си всезнайкото открай време.

Всевиждащият, всезнаещият Аби.

Аби се обърна към брат си. Изви вежди.

- Някакво огорчение ли долавям в тона ти, Рудра? Нотка на недоверие?

- Естествено, че ти нямам доверие. Бях там, забрави ли? Плувах сред

труповете. За тъп ли ме имаш? Изостави ни в сеноте. Не го отричай. Може и да
си хвърлил пясък в очите на майка ни, но не си заслепил мен. Приех вече
стореното от теб. Нямах избор. Но не съм ти простил. Когато всичко това
приключи, ще се разправя с теб, Аби. Тогава ще видим кой е по-добрият от
двама ни.

Аби пресилено се усмихна.

 - Мисли си, каквото си щеш, Руди. Казах ви истината. Наистина
предупредих стареца и момчето, че сте долу. Как иначе мога да знам за тях? Но
виждам, че мога да си повтарям цялата история, докато маниакът, когото
преследваме, стовари отгоре ни Армагедон, и ти пак няма да ми вярваш. Затова
чисто и просто не ми пука.

Рудра вдигна очи. Понечи да отговори, но мобилният на Аби звънна.

- Да, Навал? Какво има?

- При нас е.

- Къде сте?

- С нея съм в дамската тоалетна на три пресечки южно от площада. Близо

до църквата с позлатеното кубе. Дакини стои пред вратата и показва на хората
с жест, че вътре има наводнение. Не можем да удържим положението дълго.
Най-добре идвайте бързо.

- Тръгваме - Аби се огледа. - Виж, там има кубе като лук. Да вървим, преди
Дакини да е предизвикала безредици.

Дакини не стоеше пред тоалетната, а дебнеше около църквата.

- Какво става?

- Още са вътре. Направо ми дойде до гуша да се опитвам да обяснявам за

наводнение на хора, които едва успяват да скалъпят по малко туземен
английски. Навал се е облегнала на вратата, така че който и да се опита да влезе,
да си помисли, че е заключена. Но никой не се е опитвал през последните
няколко минути. Късмет имаме, че пред тоалетната не стои вечната стара
бабушка.

- Остани тук. Продължавай да наблюдаваш. Дръж се, сякаш обмисляш да

влезеш в църквата.

- Добре.

Аби и Рудра забързаха към тоалетната. И двамата знаеха мотото на

крадците - който се оглежда, привлича вниманието към себе си. Трябваше да
действат бързо и уверено, така потенциалните свидетели нямаше да си
спомнят какво са видели.
 Аби почука на вратата, каза две думи на Навал и нахълта вътре.

Антанася стоеше близо до една от празните кабинки. Навал беше

измъкнала бойната си палка. Стоеше в готовност да нанесе удар на няколко
стъпки от Антанася, и двете жени предполагаха една в друга скрити
мотивации.

- Някакви проблеми?

- Никакви. Влезе сама. Изчаках я да свърши работата си и я задържах.

Говори английски. Но не и френски. Тук не са цивилизовани.

- Удари ли я?

- Не се наложи.

- Добре. Не искаме да отблъскваме клиентелата повече от необходимото.

Антанася пристъпи към тях.

- Допускате голяма грешка. Брат ми страшно ще се ядоса. Той има много

свои хора. Няма да се измъкнете от града, ако се опитате да ме отвлечете. До
час ще се озовете в затвора. Брат ми няма да плати.

- Не се опитваме да ви отвлечем. За какви ни взимате? За сибирски

мафиоти ли? Просто искаме да му предадете едно съобщение.

- Съобщение?

- Чухме, че трудно се стига до брат ви. Но се налага да говорим с него. Той

ще разбере, че е колкото в наш, толкова и в негов интерес. Трябва да му се
обадите и да му кажете, че се налага да се срещнем насаме. Без кръстоносците
му.

- Няма.

- Напротив, ще го направите. Вижте това - Аби вдигна мобилния си. -

Вижте видеозаписа. Чуйте какво казва този човек. Ако направите, каквото ви
помолихме, никой друг освен нас няма да го види. Ако се противите, ще дадем
клипа на руснаците преди президентските избори в Молдова идната година.
Въпросният господин се съгласи да свидетелства на открит съд, че преди
двайсет и осем години в Старий Орхей брат ви е убил неговия началник,
тогавашния заместник-министър на отбраната Анатоли Караев. Пазим
свидетеля си в охранявана къща, за да го защитим от... да го наречем
натрапници? Когато руснаците видят клипа, амбициите на брат ви ще бъдат
унищожени. Както и той. Късмет ще има, ако направят онова, което направиха
на Виктор Юшченко и го оставят така. Ако наистина е Второто пришествие,
разбира се, ще успее да изпикае диоксините, които ще вкарат в организма му,
без проблем. Иначе до края на живота си ще прилича на саламандър. Искате ли
да поемете този риск?

Антанася изгледа записа. Гласът на Алатирцев зловещо ехтеше в

облепеното с бели плочки помещение.

- Това не е истина. Брат ми не е убил този човек.

- Глупости. Съседите ви разправят, че дори сте си направили яке и

маншон от астраганеното палто на този човек. Може би си спомняте това?
Разбира се, Лупей вероятно е открил палтото, зарязано на склона, след като
полицията и детективите са си тръгнали. Така трябва да е станало. И после, на
път за дома е паднал и се е наранил толкова лошо, че се е наложило да остане
две седмици в скалния манастир „Старий Орхей“. Знаехте ли, че Караев е бил
брат на стария монах?

Антанася вдигна ръка към гърдите си.

- Да. Затова и министърът е посетил манастира. За да се види с брат си и

да се опита да го убеди да излезе от скришната си дупка, да се държи като
нормално същество. Майка им умирала. Караев искал брат му да се върне с него
за погребението. Да си кажем честно, отшелниците рядко стоят до телефона.

- Не ви вярвам.

- Вярвайте ми. Всичко е истина. Старият отшелник е спасил живота на

брат ви за сметка на собствената си кръв и плът. Честно казано, изглежда, е
мислел брат си за зло копеле, което е подпомагало Студената война. Затова,
когато осъзнал какво се е случило на платото, е убедил шофьора да не предава
брат ви.

- Не можете да го докажете.

- Не ни и трябва. Имаме свидетелството на шофьора на Караев и стария

монах. Но всъщност вие вече сте подозирали всичко това, нали? Подочули сте
слуховете. Е ние ще накараме руснаците да се поразровят. Бива ги в тази
работа. Особено когато става дума за необяснимата смърт на техен човек. - Аби
затвори телефона си. - Сигурен съм, че ще обявят, че старият Дракул е в
превъзходно здраве, когато проучването им приключи. Нищо не му пречи
отново да се запъти да влиза в президентството и по-късно. И още нещо, докато
съм на темата. Според нас брат ви е убил и стария монах. Отплатил му се е за
добрината и грижите, като го е очистил и е заел мястото му в отшелническата
килия. Но и това не можем да докажем, разбира се. Монахът отдавна е изгнил в
земята. Но някои хора с най-черни намерения в сърцата си се опитват много
усърдно да убедят детективите, че Дракул е убил и баща ви. Това ще е по-лесно
да се проучи. Все още не сме открили трупа, но е само въпрос на време. Тялото
стои някъде там. Казах ли ви, че имаме петима детективи, които работят по
този въпрос, докато говорим? Претърсват склона над Старий Орхей ден и нощ.
Баща ви е изчезнал на магаре очевидно. Не мога да си представя как Дракул
копае трап, за да зарови в него и магаре, вие можете ли? Не. Познавам по лицето
ви. Сигурно е използвал някое вече налично място. А Старий Орхей е като
пчелна пита от пещери и възможни гробници. Вие как мислите? Дали ще го
открием според вас?

Антанася обгърна тялото си с ръце.

- Какво искате? Защо правите това?

- Какво искаме ли? Проста работа. Искаме да се обадите на брат си на

мобилния. Не му обяснявайте много. Кой знае кой слуша още? Само толкова, че
да не изпрати хубавците си срещу нас. Кажете му, че идваме с вас. Ще го чакаме
на няколко километра от неговата централа. Как... се казваше?

- Стъпката на Дева Мария.

- Да. Именно. Стъпката на Дева Мария. Близо до манастира Сахарна. Там

никой не може да ни издебне. Твърде открит е и добре използван. Само на
хвърлей камък от Старий Орхей е, в случай че Дракул спонтанно признае
убийството на баща си и пожелае да ни отведе до мястото, където лично го е
скрил. Ще го убедите ли, как мислите? Ще останем невероятно разочаровани,
ако не ни помогнете.

- Мисля, че ще го убедя. При дадените обстоятелства.

- Това е то, моето момиче. Знаех си, че можем да ти се доверим, че ще

постъпиш правилно. Искам да кажа, че като сестра на Второто пришествие -
сестра на основателя на Църквата на възкръсналия Христос - как иначе би
могла да постъпиш?
 45

- Да му се не види и водопадът. Сигурно има двайсет метра височина.

- Ти какво очакваше, Руди? Ниагара? Мислех си, че си се наситил на вода

засега.

Руди поклати глава невярващо. Двамата с Аби влязоха в параклиса,

където се помещаваше покритият със стъкло олтар с отпечатъка от стъпалото
на Дева Мария.

Рудра се взря в олтара.

- Според теб истински ли е?

Аби смаяно изсумтя срещу брат си.

- Естествено, че е истински. Също така е върховна глупост. Истински

шменти-капели. Наричат подобни неща петросоматоглифи. Има ги из пяла
Европа. Образи на ръце и крака, издълбани в камъка от мегалитни времена,
подходящи за украса при коронясването на крале. Католическата църква си ги
присвоила и ги превърнала всички в езически образи - и изсмукала живота от
тях. На този е попаднал някой монах късметлия. Има един и в Украйна, в
Пошаив лавра. Дори Уелс си имат такъв. Похитили са за себе си коленете и
гърдите на Дева Мария на място, което се нарича Ланфеър. Това
свидетелствало, че Богородица е наминала оттам. Макар че защо ще ѝ е да
посещава Уелс, Украйна или да идва тук, като се замислиш, не мога да ти кажа.
И какво е правила Божията майка гола-голеничка, коленичила на земята, че и
вирнала задник нагоре? Можеш ли да ми отговориш?

- Ти нищо ли не приемаш сериозно, Аби?

Аби посочи през отворената врата към олтара.

- Нашият приятел. Онзи, който идва по пътя, за да се срещне с нас. Него

приемам сериозно.
 Двамата мъже излязоха на пътеката.

Дракул Лупей се качваше нагоре по склона към тях. Дългата му коса

падаше по раменете му. Носеше я разделена на път. Пуснал си беше малка,
спретнато поддържана брада, леко заострена в средата. Носеше обикновени
дрехи, а отгоре им имаше бял анцуг с качулка. Снимките винаги го показваха
облечен в развято бяло расо, с кръгла везана яка и образа на Светото сърце,
обкръжено от трънен венец, на гърдите. Когато се приближи към Аби и Рудра,
Лупей спусна качулката над главата си. Тъй като триото беше останало
напълно само на платото, движението изглеждаше малко прекалено.

- Вие луди ли сте, хора? Защо ме викате тук? На подобно място? Ще ме

разпознаят.

Аби се усмихна.

- Знаеш ли, че цяла сутрин си задавам тоя въпрос. И не намирам отговор

за него. Обаче имам друг за теб. Един, който от години ме тормози. Въпросът е
следният: защо Иисус Христос винаги е с брада? Защо, все се чудя? Обзалагам
се, че си в изгодно положение да ми отговориш.

Лупей спря пред двамата мъже. За момент ги наблюдаваше, наклонил

глава на една страна, после се огледа.

- Къде е сестра ми? Казахте, че не сте я отвлекли, а не виждам и следа от

нея.

- Къде са твоите хора?

- Какви хора?

- Кръстоносците ти.

- Дойдох сам, както поискахте. И по настояване на сестра ми.

- Не ти вярвам.

- И аз не ви вярвам.

Двамата мъже се преценяваха.

 - Сестра ти е в безопасност. Тук. - Аби подаде мобилния на Лупей. - Набери
този номер. Можеш да говориш с нея. Ще я задържим, докато се спогодим.
После можеш да си я вземеш с нашите най-искрени благопожелания. Тогава ще
сме вече партньори всъщност. Бъди сигурен.

Лупей блъсна телефона.

- Не ми трябва мобилен. Контролирам всички средства за общуване в и

около Албеску лично. Естествено наблюдавах всичките ви обаждания. Видях и
клипа, който свалихте в кафе- бар „Кръстоносеца“ от мрежата чрез сървъра ми.

- И ние така решихме, че ще стане. Помислихме, че това ще спести време.

Лупей отметна глава от лека изненада.

- Спести. Кажете ми какво искате от мен? Не искате пари, нали? Това ще е

глупаво.

- Не. Не искаме пари. Напротив. Искаме да ти дадем пари. Много. Искаме

да ти помогнем да станеш президент на Молдова.

Лупей бавно наклони глава.

- И затова водихте дългия разговор с жената, която наричате „графиня“ в

моя кафе-бар?

- Решихме, че ще ускори преговорите. Да. Поразчистихме въздуха.

Изяснихме целите си.

- Какво искате в замяна на парите си? Да ме контролирате ли? Това ли е?

Да ме превърнете в нещо като бандит?

- Тъкмо напротив. Искаме да останеш съвсем същият. Това е договорката.

Приемаме, че си го разбрал до голяма степен от подслушването на разговора,
който водих с графинята.

- Трябва да искате нещо в замяна, нали? Парите рядко падат от небето

като манна.

- Е, за манната ти си ни специалистът, нали, Лупей?

Лупей впи поглед в Аби. Очевидно беше, че нито единият от двамата

няма да отстъпи.
 Аби се предаде, за да бъде преодоляна безизходната ситуация.

- Добре. Да се спогодим да намалим глупостите. Знаем какво

представляваш. И благодарение на впечатляващото ти наблюдение на нашите
комуникации - не очаквахме друго впрочем - знаеш кои сме. Алатирцев е при
нас. Преди двайсет минути разбрах, че нашите агенти са открили два скелета -
единият на магаре, другият човешки - в скрита пещера в Старий Орхей. Не
мисля, че си разбрал това от подслушването на разговорите ни? Тук сме твърде
далеч от владението ти. - Аби вдигна ръце и се завъртя в кръг обратно на
часовниковата стрелка. - Но с наша помощ всичко това може също да се
превърне в твое владение. Всъщност цялата шибана страна може да ти
принадлежи. После тихомълком може да погребеш отново баща си и магарето
му с нашите най-добри благопожелания и да отстраниш Алатирцев със
свръхдоза морфин. Дори ще ти осигурим морфина. И спринцовката. Дали ще
използваш, или не памуче със спирт, зависи от теб.

- Много духовито. Страшно забавно.

Лупей не се усмихваше, докато говореше. Отметна качулката си и

разтърси коси като жена. На платото все така липсваха туристи.

- Ах! Сигнал. Много стегнато. - Аби метна кос поглед към Лупей. -
Кръстоносците ти са свършили чудесна работа, като са разчистили мястото,
впрочем. Подозирам, че на Дева Мария днес изобщо няма да ѝ върви откъм
посещения.

Невиждащият поглед на Лупей обходи околността.

- Откъде знаете, че трупът е на баща ми?

- Точно в този момент това е само догадка. Но преди малко взехме проба
от косъм па сестра ти. Според теб какво ще излезе? Ама да му се не види. Може
пък да извадиш луд късмет. Може баща ти да не ти е баща в крайна сметка.
Може някой друг в селото да е забременил майка ти. Така топлата връзка, за
която съседите ви ни разказаха, че поддържаш със сестра си през годините,
няма да изглежда толкова - как да я наречем? - кръвосмесителна.

Лупей впи очи в Аби.

Аби запуши уста с ръка с театрален жест, издаващ възмущение.

 - Иисусе Христе! Съвсем забравих. Ами че нали Светият дух е слязъл от
Отца и е изчукал майка ти, прав ли съм? Баща ти няма нищо общо. Тук ударихме
на камък. Чист си. Можеш да си прибереш сестрата и така нататък.
Продължавай с живота си, сякаш нищо не е било. Молим за извинение, че те
обезпокоихме.

Лупей подуши бързо охладняващия въздух. Очите му бяха безизразни.

- Повтарям въпроса си. Какво точно искате от мен?

Погледът на Аби стана стоманен.

- Просто е. Знаем коя е майката на истинското Второ пришествие. Онзи,

чиято поява е била предсказана и определена преди четиристотин и петдесет
години - а не измислена в задната стаичка на мърляво стопанство в някакво
забутано градче в европейския вариант на далечна Монголия. Знаем точно кога
трябва да се роди. Освен това знаем, че майка му се крие в село някъде на север
в Румъния. Знаем и кой е с нея. Графинята и аз представляваме Корпус
Малефикус и проявяваме личен интерес към тези хора. Ти трябва да проявиш
същия интерес. От съществено значение за плановете ни е да убиеш тази жена
и бебето ѝ.

- Защо?

- Трябва ли да ти го обяснявам буква по буква?

Лупей направи физиономия.

- Не.

- Корпусът няма достатъчно хора, за да я открие. И не познаваме страната

като теб. Ти имаш твоите кръстоносци. Всичките говорят румънски. Можеш да
ги изпратиш да я търсят, без да се вдига олелия. Кажи им, че тя е бъдещата
майка на лъжепророк. По дяволите! Кажи им, че е бъдещата майка на третия
Антихрист. Това трябва да свърши работа. - Аби усети как Рудра се стегна до
него, но отказа да се обърне. - После я убий. И преди си убивал. Няма да ти е
трудно. Сам Бог знае, че имаш основание. - Аби задържа погледа на Лупей върху
себе си. - Но ме чуй, с нея има двама мъже. Американец и французин. Казват се
Адам Сабир и Жорис Калк. Част от договорката е да оставиш тези двамата на
мен.

- Какво са ти направили?
 Аби се подвоуми. После сви рамене.

- Виновни са за убийството на близнака ми.

- А, отмъщение. Най-силният от всички повици. Очовечава, нали? - Лупей

се усмихна: — И на мен са ми близки неуловимите радости на разплатата.

- Нещо се опитваш да ми кажеш ли?

- Не. Просто искам да знам каква е сумата, за която говорите във връзка с
молбата ви? Трябва ми доказателство, че сте сериозни. Трябва да знам, че не
сте някакви дилетанти, които си играят с огъня. Ако е така, огънят ще ви
погълне, уверявам ви. Как ще ми бъдат преведени парите например? И ще имам
ли пълен контрол над харченето им?

- Пълен контрол. Лична банкова сметка. В Швейцария. Само на твое име.

Петдесет милиона евро.

Лупей поклати глава.

- Няма да стигнат. Трябва да подкупвам хора. Банди да подстрекавам.

Надници да превеждам. Ако ще ставам президент на страната си, колкото и да
е малка, трябва да прилъжа опозицията с пари. Трябва да ги залея щедро с пари.
Или така, или трябва да ги избия. Подобни услуги не са евтини. Ако искате да
купите правото да изнудвате бъдещия президент на европейска страна на
думи - което разбирам, че правите, - трябва да платите доста повече от петдесет
милиона евро за привилегията. И освен това трябва да създам вариант за
отстъпление, ако положението се обърка. Сметката например трябва да бъде
на две имена, така че сестра ми да действа като мой куриер - мой представител,
- ако събитията не се развият според плануваното. Разбирате ли
съображенията ми?

Аби се ухили.

- Това е то, моето момче. Разбирам, че сме избрали точния човек за

работата. Но да не използваме думата „изнудване“. Да кажем „влияние“, нали?
Сто милиона евро ще бъде ли приемлива сума?

- Удвоете числото и се договаряме.

- Ох! - Аби сви рамене. - Здраво се пазариш, Лупей. Разбирам защо

лихварите са си плюли на петите, когато предшественикът ти ги е изгонил от
храма преди две хиляди години. Тогава петдесет милиона. И петдесет милиона,
когато можеш да докажеш смъртта на циганката Йола Дюфонтен и нероденото
ѝ дете. Останалите сто милиона, когато ми предадеш Адам Сабир и Жорис Калк
живи.

- Какво друго искате за парите си? Хайде! Искам да разбера каква е

уловката. Преди да сме започнали нашето партньорство.

- Никаква. Абсолютно никаква. Просто бъди себе си, Лупей. Корпус

Малефикус ти има пълно доверие. Според нас, няма да можеш да устоиш да
разбуташ куп стършелови гнезда, щом си осигуриш власт. А нас в Корпуса
открай време ни е работа да ги разбутваме. Майстори и половина сме там. Ти
ще си нашият блестящ ученик. Освен циганката и двамата мъже, оставяме
всичко изцяло на твое разположение. Съгласен ли си?

Очите на Лупей затанцуваха.

- Съгласен.

Аби се изненада доволно.. Убеден беше, че Лупей ще се пазари за поне

половин милиард. Може по сърце човекът да си беше евтин? И в двата случая
той, Аби, беше изпълнил своята част от сделката.

Сега щеше да поседне и да изчака Лупей да свърши своята.

46

- Уби ли го?

Антанася стоеше до леглото, което споделяше с брат си. Лицето ѝ беше

бяло. Само тя, брат ѝ и неговите кръстоносци имаха право да не носят знака на
култа. Останалите от последователите трябваше да бъдат татуирани с
патриаршеския кръст.

- Кого? Баща ни ли? Ти ме видя да го убивам. Дори ми помогна да

преместим тялото му.
 - Не. Знаеш, че не говоря за него. Говоря за монаха. И за онзи, другия
човек, за когото спомена французинът. И него ли уби?

- Каква е разликата? Несъмнено е по-лошо да убиеш баща си, отколкото

съвършено непознат човек? Ти одобри убийството на единия, но по лицето ти
виждам, че не одобряваш убийството на другия.

- Уби баща ни, за да ме защитиш.

- Убих баща ни, защото го мразех. Твоята защита беше на второ място.

Антанася сведе поглед.

- И все пак.

Лупей гневно гледаше сестра си.

- И все пак.

Тя вдигна очи. По лицето ѝ се четеше изпълнено с ужас очакване.

- Ами другите мъже?

- Защо иначе ще позволявам да бъда изнудван от тези боклуци?

- Защото искаш парите им.

- Знаеш ли колко пари ми предлагат?

Антанася поклати глава с такова ожесточение, че косата ѝ се изплъзна

изпод баретата.

- Никога няма да са достатъчно.

Лупей се разсмя.

- Напротив, достатъчно са. - Подвоуми се, осъзнал в по-голяма степен

терзанието на сестра си, отколкото искаше да признае. - Договорихме се за
двеста милиона евро. Обща сметка. В Швейцария. Двамата с теб сме
равноправни титуляри с пълен фискален контрол. Ако нещо ми се случи,
Антанася, ти ще бъдеш много богата жена.
 Антанася затаи дъх.

- Това е невъзможно.

Лупей сви рамене.

- Напротив.

- Но защо? Кой разполага с толкова голяма сума?

Лупей махна с ръка пренебрежително.

- Не всички страни по света са обект на корупция като нашата.

- И въпреки това ти насърчаваш корупцията.

- Само защото е в наш интерес.

- Твой интерес.

Лупей прекоси стаята и застана пред сестра си. За миг сякаш щеше да я
удари.

- Не оценяваш ли положението, което ти дадох? Не оценяваш ли

уважението, с което се отнасят към теб хората ни? - Разпери ръце. - Всичко това
е мое дело. Всичко, което притежаваме, произтича от решенията, които съм
взел. Не ми казвай, че съжаляваш, че си изоставила стария си живот, Антанася?
Радваше ли се да си забавление за всеки мъж, на когото баща ми избереше да
те продаде? Че можеше да те предложи на приятелите си като бонбон от кесия?

Антанася почти не можеше да проговори. Целият си живот беше

преживяла в подчинение първо на баща си, след това на брат си. И двамата я
продаваха на други мъже. И двамата злоупотребяваха с нея. Единственото ѝ
оръжие беше степента на подчинението ѝ и сляпата любов, която изпитваше
към Дракул, която беше оцеляла въпреки всичко сторено от него - и онова, на
което беше станал свидетел - с нея.

Подобна безусловна любов изпитва единствено майка към своето

безкрайно прегрешило дете.

Но имаше нещо мръсно и отчуждаващо в това ново лице, което брат ѝ

показваше. Преди да дойдат чужденците, тя се отнасяше с безразличие към
методите на Дракул. Те бяха жестоки, тя се беше примирила само от любов.
Брат ѝ беше облагодетелствал повече хора, отколкото беше лишил от права.
Градът, който беше наредил на последователите си да построят, беше
великолепно действащо предприятие - лъч светлина в страна, орисана на
бедност от собственото си непокорство. Но сега? Какъв договор с Дявола
подписваше брат ѝ? Защо си позволяваше да бъде подкупен с такава лекота?

- Тогава онова, което ми казаха, е истина? Наистина си убил руския

министър?

- Бях на дванайсет. Този човек ме удари. По-силно от който и да било друг.

Останах като замаян. Когато се втурнах към него на платото, не очаквах да го
убия.

- А какво очакваше?

Лупей замълча. Вдигна глава нагоре, изолираше се от сестра си точно

както би направил със слушатели посред проповед. На страничния наблюдател
му се струваше, че Лупей е призован да общува с по-висша сила, от която се
надява да извлече стратегии, как да се справи с простолюдието пред него.

Антанася познаваше този стар трик и вече не се впечатляваше. През

последните години беше започнала да го нарича „творящият чудеса поглед“.

- Ами монахът? Старецът, който се е грижил за теб и те е излекувал? Онзи,

чието място зае в отшелническата обител? Онзи, който ти е спасил живота?

Лупей не беше удрял сестра си от няколко години. За миг се изкуши да

вдигне ръка срещу нея и да осигури по този начин нейното подчинение. Но
мигът отмина. Тя вече беше зряла жена със собствено достойнство. Хората я
гледаха с уважение. Дори Дракул трябваше да приеме, че макар да споделя
леглото му, не беше неопитната девойка, която той и баща му с такава лекота
сплашваха и моделираха по своя воля. Може би трябваше да легне с нея и така
да притъпи подозренията ѝ? Но той дотолкова беше свикнал на пълно
послушание - веднага да го възприемат като безупречен и всезнаещ, - че вече
не беше способен да прибягва често до такива похвати.

Вече много години всеки човек, когото срещаше, гледаше с уважение

Дракул и одобряваше всяка негова дума или дело. Една част от характера му
изискваше непоколебимо подчинение от всички около него - и най-вече от
Антанася. Каквото и да направеше, за нея трябваше да е правилно. Колкото и
груби да са действията му - колкото и да са извратени подбудите му - най-вече
тя трябвайте да го приема, какъвто е. И защо е такъв? Дракул знаеше прекрасно
отговора. Мисълта изгаряше съществото му като азотна киселина. Подобно на
разтопено олово - картон.

Антанася беше всичко, което имаше. И щеше винаги да остане всичко,

което има. Тя беше единственият човек, който истински го познаваше.
Единственият, пред когото не трябваше да носи маска.

- Да, убих го. Дъртият му пръч и така умираше. Една вечер отидох да го
видя, докато баща ми си правеше удоволствието с теб по обичайния си
противен начин. Наредих на монаха да ме обяви за свой духовен наследник. Да
ме обяви за Второто пришествие. Ако човек като него направеше такова
изявление, това щеше да ми даде неизмерима сила. Щях да постигна целите си
далеч по-рано, отколкото се случи в действителност. Вместо това старият
глупак ми дръпна предсмъртно укорително слово. Опита се да ме убеди, че е
прозрял кой и какъв съм - и какъв ще стана - по някаква мистична осмоза го
проумял. Бил приел за свой житейски дълг да ме обърне в благочестието -
защото един върнат в правия път дявол струвал колкото сто светци. Така че
вместо това аз го изпратих по пътя му. Като труп. Увих чувал за картофи около
лицето му. Не се бори много. Нали ти казвам, вече беше пътник.

Антанася отстъпи назад.

- Дракул, той те е нарекъл Дявол. И си го убил за това. Какво ужасно

деяние признаваш. Какъв е мислил, че ще станеш?

- Аз? Да стана какъв? - Дракул се разсмя. - Няма смисъл да се слушат

изкуфели дъртаци като този. Не беше наред с главата. Имаше видения. Помниш
какво беше мястото, нали? Стените бяха пропили с прокоба и униние.
Представи си да живееш там петдесет години и да няма почти нито една жива
душа, с която дума да размениш. И на теб щяха да ти се привиждат дяволи.
Достатъчно живях сам там. Студът проникваше в костите като рак и
оцветяваше всичко, което виждах.

- Какво е видял? Какъв е казал, че ще станеш? - Антанася инстинктивно

започна да се отдръпва от брат си.

Лупей сви рамене.

- Ами май вече няма нищо страшно, ако го кажа. Какво значение има
какво е казал някакъв си старец преди почти трийсет години? - Погледна към
сестра си, все едно преценяваше доколко може да я изпита, доколко е готова да
му служи. - Каза, че съм щял да се поставя на мястото на Бог. Че ще си присвоя
светлината на Христос. Че ще съм като тъмно огледало без отражение за
хората, които ме следват. Това бяха думите му. Това каза.

Антанася поклати глава.

- Има и още, нали? Познавам те, Дракул. Знам, когато криеш нещо от мен.

Лупей остави погледът му да се плъзне по леглото към прозорците.

Късного ноемврийско слънце се снишаваше над хоризонта сред кипяща златна
маса. Дракул беше като омаян от нея. Залезът се отрази по лицето му и го
оцвети в жълто, сякаш е болен от жълтеница.

- Да. Права си. Има още нещо - подвоуми се. - Разбери. Вече го бях задушил.
Старецът си беше почти мъртъв.

- Кажи ми, Дракул.

Устата на Дракул провисна като на дете, което е на път да повърне.

- Отдръпнах чувала, доволен, че съм го убил. Тогава обаче очите му се

отвориха, той пое ужасен, хриптящ дъх, като човек, който се измъква на косъм
от удавяне. - Лупей сгърчи лице. За миг заприлича на невинното момче, което
беше, преди да започне своето необратимо спускане към нищото. - Беше стар.
Вероятно е дишал съвсем плитко? Да. Сигурно е било заради това. Казват, че
хората, които медитират, поемат един или два дъха на минута. А този монах
медитираше. Виждал съм го. Дори го имитирах. - Лупей изглеждаше отвратен,
сякаш е бил предаден някак. Измамен от собствените си очаквания. - Няма
значение, точно когато вдигнах чувала над главата си, за да го убия втори път,
той извика: Елой. Елой. Лама Савахтани211. Помниш ли? Точно като Христос на
кръста. И после, ами... Абсурдно е. Старецът умираше. Кой знае какво му е
минавало през главата?

- Как другояче те нарече, Дракул?

Лупей се подвоуми. Лицето му беше поаленяло. Като на човек, задавил се

с рибешка кост.

- Извика: „Антихрист! Антихрист! Ще станеш Антихрист“.

Брара, Марамуреш, Румъния

 Петък, 5 февруари 2010 г.

47

Това беше трийсет и второто село, което Юлиу Андраси, кръстоносец на

служба към Църквата на възкръсналия Христос, лично беше проучил. Един от
избраните апостоли на Михаел Каталин, Андраси, също като Антанася, нямаше
татуиран патриаршески кръст на челото. Това му позволяваше да се слива с
околните, а тъй като беше румънец - макар и роден в Молдова, - да действа като
истински такъв.

Проучването на всяко село от списъка на Андраси отнемаше по два дни.

Трябваше да се посети всяка къща. Да се провери всяка отдалечена махаличка.
Разпитано всяко домакинство. Заради снежни фъртуни на Андраси му се
наложи неведнъж да изоставя колата си. Точно тази сутрин му прилошаваше
от мисълта, че трябва да се тътри през дълбокия до глезените сняг по още
неразчистените пътища. Ако не успееше да си намери място, където да се
подслони за през нощта, знаеше, че отново ще се сгъва на задната седалка на
неговата проветрива симка и да намества, както успее, трите спални чувала и
несигурната керосинова печка, която създаваше опасност да го задуши, ако не
оставя прозорците леко открехнати. А това си беше, реши той, истински
пример как се изхвърля бебето с мръсната вода.

Повечето хора, с които Андраси разговаряше, не притежаваха коли,

пътуваха предимно пеша или - ако извадеха късмет - на кон и двуколка. Не
съществуваше такова нещо като обществен транспорт. Когато ставаше дума за
подобни изолирани общности, местното правителство не чувстваше нужда да
изпраща снегорин при всеки снеговалеж. Хората имаха лопати и метли, нали
така? А пък и пролетта щеше да дойде накрая и проблемите да се разрешат от
само себе си, защо тогава да припират с работата? От векове румънските селяни
можеха със собствени сили да се справят със собствената си бъркотия - „нека
си карат така“, това им беше мотото. Андраси се надяваше, макар и не много, да
промени този начин на възприемане на нещата от правителството, основан на
инерцията и ентропията.
 Прикритието на Андраси беше, че е специален представител на служба,
създадена от румънския президент Траян Бъсеску, със задача да извърши
проучване на молдовците с предци, които са етнически румънци и които
живеят незаконно в Румъния. Ако тези хора отговаряха на определени
изисквания - говореха румънски като първи език и имаха дядо или баба,
родени в Румъния, - правителството щеше да им даде румънско, а следователно
и европейско гражданство заедно с всички съпътстващи права като достъп до
по-големия по територия ЕС включително Франция, Великобритания и
Германия и до щедрите държавни облаги, които се приписваха на
европейските граждани в тези страни. Щяха да се облагодетелстват, както се
бяха облагодетелствали румънските саксонци преди двайсет години, когато
наскоро обединилата се Германия беше отворила вратите си за тях. Поне това
бяха поръчали на мъкнещия тежък бележник Андраси да говори.

Повече от сто и двайсет хиляди молдовци бяха получили румънско

гражданство по този начин, уверяваше той селяните - а президентът Бъсеску
обещал, че ще бъдат приемани за румънски граждани по десет хиляди на месец
от онези повече от осемстотин хиляди, чакащи и записани в списъците. Как да
нямало смисъл да се запишат?

Андраси откри, че след първоначалния период на подозрение повечето

хора са повече от щастливи да бъдат откровени и да посочат молдовците, които
живеят в техните села. Когато Андраси завършваше общото изследване с
привидно нехайния въпрос: „Тук не живеят никакви цигани, предполагам?“,
почти винаги получаваше отговор. Циганите се оказваха сравнявани, в
неблагоприятна посока, с хора, които се възприемат като етнически румънци,
като молдовците и някои мошеници от Приднестровието, и питаха Андраси
дали няма начин той или представители на правителството като него да
направят нещо, за да отърват селото от тази нежелана напаст.

- Не. Не - обясняваше им той. - Ръцете ни по този въпрос са вързани. Но

ми кажете къде живеят и ще запиша личните им данни в картата си за бъдеща
справка. От Франция идват лоши новини. Гонят ромите от гетата с хиляди и ги
връщат тук. Съвсем скоро селото ви ще се наводни с бежанци. Бежанци, които
само се размножават. Всички трябва да направим, каквото е по силите ни, за да
ви защитим от тези хора. Ще отида и ще поговоря с тези цигани. Моля, кажете
ми отново къде мога да ги намеря.

- Плодят се, да. Тия роми се плодят като зайци. Има една в селото, която
дори сега е бременна. Има и още, струва ми се. Съмнявам се, че вярват в брака.
Или в тайнствата. Крадци са.

- Искате да кажете, че са откраднали от вас ли?

 - От нас? Не. От нас не. Но ние, така или иначе, знаем, че са крадци. Всички
цигани са крадци, нали? Кръвта вода не става.

По този начин Андраси научи самоличността на всички видимо

бременни жени сред циганите, без да породи подозрение или да разтревожи
някого с онова, което той и другите кръстоносци бяха замислили. Полезно
следствие от фалшивото проучване беше, че Църквата на възкръсналия
Христос по този начин щеше да получи имената и адресите на огромна част от
молдовците, които живееха нелегално в селска Северна Румъния - нещо, което
щеше да позволи на техния водач Михаел Каталин да се свърже с тези хора по-
късно и да им обещае гарантирано европейско гражданство чрез Румъния, ако
тег или по-важното - техните многочислени семейства в Молдова гласуваха за
него на президентските избори, които щяха да се състоят по-късно през
годината.

И така политическата цел беше основната на изследването - поне така

бяха казали на Андраси. Имаше нареждане да засяга циганско-ромския въпрос
в края на поредицата от въпроси към доброволеца в изследването и трябваше
да го подхвърля нехайно, сякаш между другото пита. Но онзи от
кръстоносците, който установеше местонахождението на конкретната жена,
която Михаел Каталин търсеше, щеше веднага да бъде повишен в старши
лейтенант. За Андраси, роден селянин и чийто живот до момента, в който беше
започнал служба при Каталин, се състоеше от борба да изхрани себе си и
семейството си, перспективата за някакъв статут - какъвто ще да е - беше като
постигнато състояние на блаженство.

Затова щом чу, че има бременна циганка, която живее надолу по реката в
ниската част на Брара и името ѝ е Юла или Йола, пулсът на Андраси се ускори.
Нарежданията му бяха да предаде всички събрани данни на шефа си в
йерархията на кръстоносците. Но Андраси знаеше какво ще се случи. Този
човек щеше да насочи вниманието към себе си, като се престори пред
Корифей221 Каталин, че той е открил информацията.

Не. Андраси нямаше да позволи това да се случи. Сам щеше да проведе

разследването. Ако откриеше жената, която водачът им търсеше, щеше да
убеди съпругата си да говори с Антанаея, сестрата на Корифей, и да предаде
информацията чрез нея - защото съпругата на Андраси, Георгета, переше и
гладеше в дома на Каталин, както и участваше при почистването на къщата,
затова имаше привилегията да вижда Антанася и чрез нея да стигне до него.
Така Андраси щеше да има възможност да запази всички облаги за себе си.
 Да. Сега можеше да си го представи. Лейтенант Андраси. Войник - не,
боец, по-скоро - на служба при Всемогъщия Бог.

48

До изоставената саксонска къща имаше двама души, които живееха там -

ром и бременната му съпруга. На Андраси му се стори странно, че няма по-
многочислена група - по неговите наблюдения ромите от всякакъв сорт се
въртяха едни около други като пчелите. Може би тези бяха изгнаници?
Циганите бяха примитивни създания според Андраси. Лесно беше да им се
припишат всякакви отрицателни черти - особено след като Андраси никога не
беше говорил с циганин. Просто беше наследил омразата на цялата нация с
майчиното си мляко и нищо чуто след това не можеше да го убеди или да
промени възгледите му, или да прекрои предразсъдъците му по някакъв
начин.

Мобилният телефон, който шефовете му бяха дали, звънна неочаквано и

Андраси изскочи от скривалището си като ужилен. Държеше мобилния далеч
от лицето си, все едно е бил принуден да го извади от воняща кофа за боклук.
Почти сигурно беше, че звъни жена му, говори от един от обществените
телефони на Албеску и му докладва за срещата ѝ с Антанася Каталин.

Андраси си спомни какво е възнамерявал да направи и отново се спотаи

в скривалището си. Заговорнически сниши глас.

- Кажи, Георгета. Какво има?

- Андраси? Кръстоносец Юлиу Андраси? Аз съм. Михаел Каталин.

Андраси замръзна. Разпозна веднага гласа на Корифей Каталин. През

изминалите пет години беше участвал по един или друг начин във всички
негови публични появявания. Освен че беше развил способности и познания по
контрол над масите, Андраси беше станал и изключително сведущ по
светогледа на Каталин. Знаеше например, че мюсюлманите са агенти на
Дявола, че протестантите, баптистите, евангелистите и коптите са антихристи,
че евреите са истинските убийци на Христос, че римокатолиците са
последователи на „изопачена вяра“ и че православните християни са просто
объркани и следователно подлежат на правилна ориентация и насаждане на
здрав разум с малко повече подходящи обстоятелства и по-твърдо убеждаване.
Знаеше и че различните привърженици сред останалите идолопоклонници от
Ав- раамово време имат намерение да саботират вселенското приемане на
Михаел Каталин като Парусия и че тези привърженици трябва да бъдат
безмилостно премахвани.

Андраси и преди беше убивал - преди няколко месеца той и неколцина

други кръстоносци бяха причакали един от свидетелите на Йехова в града на
около петнайсетина километра южно от Албеску. Разпитали бяха човека в
изоставен склад и разбраха, че има намерение да посети Албеску, за да
докладва за условията в града, да прецени неговата пригодност като база за
прозелитска обиколка на дружеството на Стражевата кула. Както свидетелите
на Йехова, така и представителите на Църквата на възкръсналия Христос на
Корифей имаха сходни възгледи относно Армагедон - че само техните
последователи ще преживеят Екстаза. Човекът очевидно беше на мнение, че
Албеску е под гнета на Сатаната и следователно е назрял за спечелване.

Отначало кръстоносците възнамеряваха да дадат на „уоки-токито“ само

урок - но боят излезе от контрол. Самият Андраси риташе човека в главата.
Като младеж беше усъвършенствал един номер, при който човек убиваше овца
с един заден отсечен удар с петата на ботуша. Смъртоносният удар идваше след
вдъхновен хопак231, при който всички зрители ръкопляскаха на Андраси и
викаха насърчително при неговите все по-енергични удари и ритници.

Приложил беше същата техника при свидетеля на Йехова веднага щом

стана ясно, че мъжът отдавна вече няма смисъл да бъде оставен в местната
Спешна помощ. Другите кръстоносци, впечатлени от непобедимото чувство за
хумор на Андраси, бяха защитили другаря си, като инсценираха автомобилна
катастрофа. Никой от тях не се заяде с плана, защото всички кръстоносци
знаеха от момента на посвещението си, че убийството в служба на Бог е съвсем
реална възможност.

Библията, както Корифей Каталин ясно им беше обяснил, изреждаше

множество случаи, в които Бог даваше разрешение на своите последователи да
убиват - само в крайни случаи., естествено, и водени от най-благочестиви
подбуди, но все пак си оставаше разрешение за убийство. Всемирният потоп на
Ной например. Войната на Авраам да спаси Лот. Ами Содом и Гомор, казваше
Каталин на колебаещите се? Или разрешението, което Бог дава на Сатаната да
убие децата и слугите на Йов? Каталин цитираше един съвременен писател,
който беше изчислил, че ако съберат всички хора, които са убити в Библията в
името Божие, числото ще клони към два милиона и половина души (без да се
включват бъдещите убийства, разисквани в Откровението и свързани с
Армагедон).

Убийството се оказваше съвсем приемливо, стига заповедите да идваха

направо от Бог. А кой би могъл да изрази по-добре волята на Бог от Неговия
собствен син?

Вследствие от този светоглед - който при други обстоятелства би могъл

да бъде тълкуван като противоречащ си в определени ключови моменти с
основната идея на духовната служба на Каталин - Каталин беше принуден да
държи кръстоносците си строго отделени от основните си последователи
както чрез липса на татуиран кръст на челото, така и чрез пари и привилегии,
с които ги обсипваше като отплата за специалните дейности, които понякога
им възлагаше. Никой друг в Църквата на възкръсналия Христос не се ползваше
с тези привилегии, нито пък имаше разнообразните задължения, които им
бяха вменени. Новите попълнения кръстоносци бяха подбирани от другите
кръстоносци, а после препитвани лично от самия Каталин. След това
преминаваха през поредица от изпитания - както и ритуали за посвещаване - в
които постепенно бяха запознавани с по-крайните методи за убедително
евангелизиране, ползвани от техните събратя.

Андраси беше преминал славно през всички тези нива. До този момент
целият му живот беше погълнат от простия въпрос да намери някого, на когото
би могъл да служи с ясно съзнание и притъпен мозък. И Корифей Каталин се
оказа идеалният водач. Той се занимаваше с мисленето. Той решаваше кое е
правилно и кое - погрешно. Андраси трябваше само да следва и да се подчинява.
От него би излязъл съвършен пазач на концентрационен лагер.

Дракул Лупей затвори досието на Андраси на компютъра пред себе си.

- Кръстоносец Андраси, имам задача за теб.

- Да, Корифей.

- Задачата е важна. Изисква пълна секретност.

- Живея, за да ви служа, Корифей. Както и всички останали.

На другия край на телефонната връзка Лупей се усмихна. Колко лесно

беше за един силен мъж да упражнява власт над по-слабите души. Особено
когато човек има високо положение и неограничена сума пари на свое
разположение. Де да можеше и Антанася да бъде така смирена.
 След неговите неразумни признания преди три месеца, как е убил стария
монах и руския заместник-министър на отбраната, Антанася отказваше да
споделя леглото му. Отначало Дракул се изкушаваше да я принуди със сила, за
да я накара да се осъзнае, но се улови, че го възпира начинът, по който
възприемаха Антанася като негов основен говорител в Албеску и околностите
и се налагаше хората да я виждат. Ако я накажеше с жестокостта, с каквато
мислеше, че заслужава да бъде наказана, може би щяха да се появят въпроси.

След като принуждаването със сила отпадна, той опита психологически

натиск. Но сестра му остана непреклонна. Щяла да му служи пред хората. Щяла
да привлича хора към неговата църква. Щяла да удвои видимата си вярност
към него. Но повече нямало да спи с него. Нямало да му позволи да я докосне.
Личните им отношения били минало и приключили.

Лупей се опита с пo-меки методи на убеждение. Закле ѝ се, че се е

променил. Припомни ѝ, че е бил момче, когато е извършил убийствата, и че
вече не е същият пълен с недостатъци човек, който е бил преди. Че сега е
отговорен за съдбите на хиляди хора, които вярват в него и разчитат на него
да ги води. Човек, натоварен с отговорности, се нуждае от сродна душа, нали?
Душа, на която може безусловно да се довери. И кой е по-подходящ за такава
близост от неговата сестра, която е била свидетел на ужасите на невръстното
им детство и победното издигане до неговото просветлено служене?

- Аз все така съм твоя сродна душа, Дракул. И винаги ще те обичам като
мой брат. Но вече осъзнах, че е било погрешно онова, което позволявах ти и
баща ми да правите с мен. Като по-голямата от двама ни, аз държа себе си
отговорна за това, че съм те насърчавала, макар и непреднамерено, да смяташ,
че няма морални граници - няма линия, която да теглиш в пясъка, когато
решиш да стане на твоето.

Дракул беше свил рамене. Имаше една последна струна в лъка си. Но
усещаше, че макар да не е направена от косъм на девица, а по-скоро от коса на
паднала жена - той ще е част от последното изпитание, точно както
изплетеното от косите на девица корабно въже трябвало да опази кораба на
норвежкия принц Брикан далеч от водовъртежа в залива Кориврекан.
Достатъчно било само една от девойките да не е девица, за да се скъса
корабното въже, което и станало и така запратило принца и цялата му свита до
селенията на Дейви Джоунс.

- Добре тогава. Ще си намеря друга жена.

Антанася се беше извърнала от брат си.

 - Ако обичаш.

И Антанася, и Дракул знаеха колко лишена от смисъл е заканата му.

Никоя друга жена не можеше да се равнява с Антанася в очите на брат ѝ. Нощем,
след като я беше насилвал по най-животински начин, той ѝ разказваше най-
съкровените си мечти, защото знаеше, че на сутринта тя никога няма да
разкрие тайните му пред другите. Нямаше къде да намери подобна лоялност.
Това беше върховното садомазохистично преживяване.

Обикновените жени говореха помежду си. Споделяха си интимни

подробности. Клюкарстваха. Всяка жена, избрана от Корифей, щеше да живее
под огромно напрежение. Положението ѝ не би могло да бъде разкрито, защото
Михаел Каталин, когото последователите му познаваха и почитаха, бе прочут
със своето строго сексуално въздържание - това беше една от най-
основополагащите му опорни точки като религиозен водач. Превърнал беше
въздържанието си в забележителна добродетел, която използваше за
сравнение с високопоставени свещенослужители от другите вярвания, които
се възползваха или насилваха своите последователи. В неговия случай,
казваше им той, това никога не е било така.

Никой от неговите следовници ни най-малко не подозираше, че той спи

със сестра си - беше немислимо. А Антанася, селянка по произход, ясно
разбираше кои знаци и следи да заличи, когато дойде време за прането, така че
ротата жени, която почистваше къщата, да не заподозре нищо.

Михаел Каталин, те знаеха, не спеше по два пъти на едни и същи чаршафи

- всяка сутрин, след като бяха спали заедно, Антанася изгаряше чаршафите на
брат си в зиданата печка в спалнята си.

А ако друга жена наистина отговореше на всички изисквания? Какво

щеше да стане с неговата Антанася тогава? Какво положение можеше да заема
тя? Едно кралство две кралици не търпи, както едно кралство не може да
процъфтява с повече от един крал. Лупей беше чел Макиавели - знаеше го и на
практика.

Антанася смяташе временното отдръпване на услугите ѝ като

необходимо облекчаване на абсолютната власт, която брат ѝ упражняваше над
нея. Когато той ѝ признаеше чистосърдечно грешките си, едва тогава и само
при това условие тя щеше да се върне в леглото му. Болеше я да го признае, но
брат ѝ беше единственият мъж в живота ѝ, който я вълнуваше както
емоционално, така и сексуално. Немислимо беше за нея, че повече никога няма
да почувства желанието за неговите ласки, както ѝ беше немислимо да се
надява някога да открие подобно удовлетворение с друг мъж.
 Но Лупей в дълбините на своето сърце си внуши, че сестра му е решила
да го лиши от сексуалните си услуги, защото желае друг повече, отколкото
желае него. За Лупей всичко беше черно или бяло - нямаше междинни цветове.
Напълно неспособен беше да разбере женското мислене. Но мъжкото
разбираше достатъчно ясно.

- Харесваш ли циганите, кръстоносец Андраси?

- Мразя ги, Корифей.

- Вярваш ли, че аз съм Парусията?

- Да, Корифей. С цялото си сърце и душа.

- Жената, която наблюдаваш - ако наистина е Йола Дюфонтен, която

търсим, - твърди, че е бременна с наследник на Светия дух.

- Това е невъзможно, Корифей, защото вие сте този наследник. Всички го

знаят. Казват, че самият владика не смее да признае истината, защото това ще
означава разрушаване на православната църква и край на неговата позиция
начело на църквата. Но че тайно ви посещава и ридае в краката ви като дете.
Истина ли е, Корифей?

- Истина е.

- На вашите услуги съм, Корифей. Вие сте мой господар и учител. Дайте
заповед и ще се подчиня.

- Къде си в този момент?

Гласът на Андраси натежа от вълнение.

- В село Брара. Срещу изоставена саксонска къща с триметрова дървена

порта, която циганите са си присвоили. Не можете да я сбъркате, Корифей,
защото дърворезбата изобразява танцуваща мечка. Циганите не живеят в
къщата, ами в градината като кучета. Има няколко палатки, но в момента,
изглежда, използват само една. Къщата е срещу главния мост през реката,
която минава през селото. Къщите наоколо са изоставени. Повечето хора сега
живеят в покрайнините на селото до нивите. Отникъде няма видимост. Хората
странят от циганите.

- Каза ли на някой друг къде си?

 - Не, Корифей. Не съм говорил с моя лейтенант от пет дни. Той очаква
доклада ми утре. Има списък със села, които трябва да посетя.

- Добре. Това не е проблем. Ще се свържа с него лично и ще го осведомя.

Ти няма нужда да го правиш.

- Разбира се, Корифей. Какво желаете да направя, Корифей?

Лупей се подвоуми. Знаеше, че е на път да престъпи невидимата

демаркационна линия, която за пръв път беше преминал с трите убийства на
руския висш служител, стария свещеник и баща си - линията, която бележеше
прага между приетия и целесъобразния морал. Други, стриктно обезпечените
смъртни случаи като този на свидетеля на Йехова в Будопие и мошеникът имам
във Фрабул не се брояха. Отделните поръчани убийства обаче бяха белег върху
безсмъртната душа на човек и за тях трябваше да се отговаря. Добре, помисли
си Дракул - ще отговарям за тях. Но не пред Бог. Не. Пред Него никога. Ще
отговарям пред истинския си господар, Дявола.

- Искам да ме отървеш от тази жена, кръстоносецо. Искам да смажеш

натрапницата. Ще го направиш ли за мен? Или да се обадя на другарите ти, да
ти помогнат със задачата?

- Тук има дебел сняг, Корифей. Никой не може да влезе или да излезе с
автомобил от селото. Те няма да могат да стигнат до мен. Но моята кола е
паркирана близо до главния път. Влязох, Корифей. В идеална позиция съм да
тръгна отново, когато установя самоличността на жената. Казахте „отърви ме
от нея“, Корифей. Какво точно имате предвид?

- Имам предвид да направиш своята преценка по този въпрос. После да

докладваш директно на мен. Никой друг не бива да научава. Ако ми хареса как
си се справил със ситуацията, ще бъдеш произведен в лейтенант. - Настъпи
пауза. - В крайна сметка, кръстоносец Андраси, какво е една проста циганка в
голямата схема на събитията?

Андраси се ухили. Сърцето му подскочи.

- Наистина ли, Корифей?

 49

Лема, съпругата на Раду, беше накрая на деветия месец от бременността

си. Около два месеца пред Йола. Раду направи сметката на пръсти и сега
твърдеше, че Лема е забременяла още в първата нощ през май, когато той отне
девствеността ѝ. Много беше щастлив от този факт. Харесваше му и че Лема ще
роди преди Йола. Така получаваше малко предимство пред братовчед си
Алекси, който беше по-старши в циганската йерархия на катуна в Самоа. Алекси
много дълго беше протакал работата с Йола. Между нея и Лема имаше пет
години разлика.

Не че той се сърдеше на Алекси. Изобщо не беше така. Пълно беше с луди

цигани из катуните, пръснати из Франция, а на Раду се падаха толкова
пристъпи на лудост, колкото и па всеки друг човек. Но по мнението на Раду
Алекси биеше абсолютно всички по лунатизъм. Как О Дел може да избере такъв
маниак да бъде баща на Второто пришествие, за него си оставаше иълна
загадка.

Като дете казваха на Раду, че Бог върши делата си по неведоми начини -

може би и този начин беше неведом? Какво казваше винаги баба му? „Те ала
мангел О Дел, ви дажи пушке екх матора.“ - „Ако Бог реши, и дръжките на
метлите ще гърмят като пушки.“ Раду обичаше Алекси като брат, но не си
правеше илюзии по отношение на него. И все пак, ако Дамо и предтечата от
преди много векове твърдяха, че Алекси и Йола ще бъдат родители на Второто
пришествие, кой беше той да придиря?

Около десет сутринта - и далеч преди последния снеговалеж - Сабир,

Калк, Йола и Алекси, придружени от Бера, Коане и техните родители Филипо и
Нуел, бяха тръгнали за седмичния пазар в близкия Опоници. Лема беше в
прекалено напреднала бременност, за да върви, затова Раду се съгласи да
остане с нея и да поиска помощ от акушерката на селото, ако водите ѝ изтекат
преждевременно. Но нищо такова не се случи. Лема спа през по-голямата част
от следобеда, а Раду се зае с цепенето на дърва за огъня вечерта.

В четири и половина Лема се появи, за да направи на Раду чаша зелено

кафе. Към два валя силен сняг и докато чакаше кафето си, Раду отиде на
стотина метра нагоре по пътеката, за да провери какви последствия би могъл
да има този сняг за завръщането на групата. Може би щяха да решат да останат
там - тогава той оставаше сам с Лема. Въпреки че беше в напреднала
бременност, тя все още не беше имунизирана срещу лека нежна стимулация по
отношение на любенето. Раду изпитваше възбуда, когато, прихванал с ръце
изпъкналия корем на жена си, се съвкупяваше с нея в кучешката поза. О Дел
беше проявил голяма благосклонност към него, като му беше дал покорна жена
като Лема.

Един негов друг братовчед Золтан се беше оженил за зла жена, която
искаше пари всеки път, когато съпругът ѝ я пожелаеше. Така постъпваше,
защото беше открила, че веднъж Золтан отишъл на проститутка. От този
момент нататък - така му заявила - трябвало да плаща и на нея като на другата
жена. Малос менгес! Ето това е жена, с която трябва да се внимава. И все пак
Раду беше благодарен, че О Дел му е дал по-покорна, по-нежна по характер
жена. Дори Йола имаше остър език, когато я прихванеше. За негово щастие,
Алекси беше толкова луд, че рядко забелязваше кога Йола е размахала сабята
и направо пуши, та се носи като буря към лодка, изгубила руля си.

Раду си разчисти място до близката стена, седна и запали папиросу.

Приятно беше тук навън с наскоро навалелия сняг. Човек се чувстваше в
безопасност. Раду беше благодарен, че спомените от случилото се с него почти
бяха изчезнали.

Допуши цигарата си, хвърли я в кишата, утъпкана от краката му, и я

гледа, докато угасна. После тръгна обратно към катуна, замислен щастливо
какво ли би могъл да убеди Лема да му позволи да направи с нея, щом стане
ясно, че другите няма да се прибират у дома. Голямото предимство на
бременността беше, че нямаше нечисти периоди от месеца, които да пречат на
мъжа да получи удовлетворение, когато му се прииска - стига приятелите и
роднините му да го оставят да го направи.

Раду спря на седем-осем метра от входа на катуна и наклони глава на

една страна. Това какво беше? Някакъв мъж стана на крака точно от другата
страна на пътя срещу палатката, която споделяха двамата с Лема. Докато Раду
наблюдаваше, мъжът припряно потупа якето си, измъкна мобилен и после
отново клекна в прикритието си.

Раду се отдръпна встрани от пътя и се скри зад една стена. Гърлото му

беше пресъхнало. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Огледа се за някакво
оръжие, но не откри нищо. Преди да тръгне да проверява какво е времето, беше
рязал дърва и забил секирата дълбоко в един дънер, за да не ръждясва
острието. Сега нямаше и джобен нож, с който да се защити.

Раду наблюдаваше мястото, на което се криеше мъжът. Отвъд него

виждаше Лема, която се суетеше около огъня и приготвяше кафето му. Лошият
човек и брат му и сестрите му го бяха открили в крайна сметка. През
последните три месеца Раду постепенно беше занемарил бдителността си.
Отчасти заради началото на зимата, отчасти заради факта, че няма как
четиримата души, които го бяха похитили, да проучат всяко село и махала в
Северна Румъния заради единствената възможност да открият конкретна
група цигани. Имаше стотици - не, хиляди роми в тази част на страната.
Задачата беше невъзможна.

Дори Дамо и неговият приятел, французинът Калк, бяха започнали да

снишават гарда. Нередовните пътувания до местната кръчма бяха формирали
част от тази нова гласност - както и днешното общо пътуване до пазара. А пък
и основната част от вниманието неизбежно се насочи от Корпус Малефикус към
бременността на двете жени заедно с всички необходими приготовления за две
раждания в два последователни месеца в страна, която не беше тяхната, и сред
хора, които нямаха особена причина да ги е грижа, дали бебетата ще живеят,
или ще умрат. И сега, на мига, всичко се беше променило.

Раду хвърли крадешком поглед иззад стената. Мъжът не беше мръднал

от мястото си. Това младият главатар ли беше или другият, но-мълчаливият -
куцият? Мъжът с мобилния се беше преместил прекалено бързо, за да е сигурен
Раду в самоличността му. Но беше съвсем ясно, че се обажда за подкрепления
от страна на този, с когото говореше по телефона - съмнение нямаше. Където
има един, там ще има и други, нали? И четирите същества после щяха да се
срещнат в Брара, за да уточнят отмъщението си.

На около двеста метра от мястото, където се криеше Раду, Лема се

приведе и се шмугна в палатката. Докато той го наблюдаваше, мъжът стана от
мястото, където се криеше, издърпа бележник от куфарчето си, провери нещо
в него и пресече пътя с пъргавина, от която гърдите на Раду се стегнаха. Този
път видя ясно лицето на мъжа. Оказа се съвършено непознат.

Дали не проверява нещо? Може би тока? Или тръбата, водата от която

течеше в реката? Може би затова беше приклекнал да не го виждат? Може би
цялата работа е съвсем невинна, а Раду позволява на притесненията да му
замъглят разума? Какво друго казваше баба му? Затворена ли е устата, мухата
няма как да влезе.

Раду прокара ръце през лицето си. Не. Не можеше да рискува. Беше си
позволил вече веднъж да се унесе в измамно чувство на сигурност и в резултат
го бяха отвлекли. Не трябва да допуска да се случва отново. Този път имаше
Лема и бебе, за които да се грижи.
 Като се възползва от моментното разсейване на мъжа, Раду заобиколи
приведен стената, докато не се оказа точно срещу портата на двора. Мъжът
пишеше нещо в бележника. Раду прескочи стената и се прикри до високата три
метра порта. Погледна крадешком през нея.

Мъжът, който като че ли почувства присъствието на трети човек, се

огледа по начина, по който животните го правят, когато инстинктите им
подсказват, че ги дебне хищник. Раду се прилепи до резбованата дървена рамка
на сводестата порта и прогони всички мисли от ума си точно както правеше,
когато дебнеше сърна в горите около Самоа. Като прогони всичките си мисли,
Раду се надяваше мъжът да не усети присъствието му.

От новата си позиция той успя да долови как отворът на палатката

изплющя, когато Лема се появи отново навън. Мирисът на зелените кафеени
зърна, които печеше, се понесе на талази към него по късния следобеден повей.

Лема ахна.

Раду си представи мислено изненадата върху лицето ѝ, когато осъзнае,

че някакъв непознат мъж се е изправил пред нея, а не скъпият ѝ млад съпруг,
когото тя очаква всеки момент да се върне от следобедната си разходка.
Душата на Раду затрепери от непоносимо притеснение. Изскърца със зъби, но
остана на място.

- Извинете - заговори мъжът с усмивка в гласа. - Вие ли сте Йола

Дюфонтен? Записана сте в списъка ми като живееща тук. Аз съм представител
на общината, нали разбирате. Правим преброяване.

- Какво?

- Преброяване. Записваме всеки, който живее в общината и нейните

граници. Правителствено нареждане. Представлявам правителството из тези
места.

Гласът на мъжа се колебаеше, докато всъщност трябваше да звучи с

твърдата помпозност на бюрократа. Повторението на думата „правителство“
беше твърде пресилено изговорена. Усмивката в гласа му също се стопи. Раду
застана така, че да може да вижда, макар и под остър ъгъл, през портата.

- Вашият съпруг, Алекси Дюфонтен, да е тук с вас случайно?

 Когато изрече тези думи, мъжът се огледа отново. Този път погледът му
не беше като на плячка, а на хищник. На мъж с власт. На някой, който се чувства
необратимо и необоримо прав.

- Трябват ми и имената на другите двама, които живеят тук. Както и

тяхната възраст и място на раждане. Може би мъжът ви ще е в състояние да ми
ги каже?

- Него го няма. Тук съм сама. Не знам имената на другите. Трябва пак да
дойдете. Тогава той ще ви отговори. Ще говори от името на всички.

Мъжът се ухили.

- Виждам, че правите кафе. Само за вас ли е? Когато дойдох тук по-рано,

имаше един мъж, той ли е главата на семейството, трябва да говоря с него.
Твърде много ли искам?

- Няма го, казах ви. В другия край на селото е. А в негово отсъствие не

мога нищо да ви кажа. Трябва да дойдете, когато се върне. Елате утре. Така ще
е най-добре.

Лема тревожно се оглеждаше. Говореше високо с очевидната надежда

Раду да я чуе и да се скрие, преди чиновникът да го е видял. Всички цигани се
стараят да избягват бюрокрацията - това е неразделна част от тяхното ДНК.
През многото векове съществуване на тяхната диаспора повечето бяха се
научили никога да не дават доброволно информация без необходимост - или
ако са притиснати, да мътят водата и да лъжат. Фактите са хранилката на
чиновниците. Промени фактите и бюрокрацията засяда здраво и спира. Това
трябва да е очевидно за всеки малоумен, помисли си Раду. Дори за този задник
с бележник.

- Но вие сте Йола Дюфонтен, нали?

- Разбира се, че съм аз. За кого ме вземате?

Тревогата на Раду нарасна. Лема мислеше, че постъпва правилно, като се

прави на Йола, но Раду подозираше клопка.

- В моя списък сте записана като чакаща дете. Състоянието ви е очевидно

за мен. Кога трябва да се роди бебето?

- Идния месец. А може и по-следващия.

 - Идния месец, а? - Андраси се усмихна. - Или по-следващия. Много сте
едра, доамна241 Дюфонтен. И аз имам жена и деца. Имам известен опит по тези
въпроси. Бих предположил, че бебето ви трябва да се роди по-скоро.

Лема колебливо се отдръпна гърбом към сигурността на палатката си.

- Няма да говоря с вас за това. Не е разрешено. Съпругът ми много ще ми

се ядоса. Вървете си. Върнете се и говорете с него, когато той се прибере. Той
ще ви даде цялата информация, която търсите.

Андраси тръгна към нея.

- Тук. Погледнете! - Направи нова стъпка към нея. Огледа се нервно

надясно и наляво като виновно псе. - Това са официалните ми документи.
Доказват, че съм лицензиран преброител. Можете ли да четете?

Лема, чиито очи си оставаха приковани към лицето на Андраси, се

приведе и влезе в палатката. Започна да вързва покривалото на отвора
отвътре.

Раду въздъхна с облекчение. Сега вече копелето щеше да си тръгне?

Но докато Раду наблюдаваше, Андраси пусна бележника, хвърли поглед

наоколо и хукна към палатката.

50

Раду изобщо не се замисли. Разстоянието между него и палатката беше

двайсет и няколко метра. Измина ги за четири секунди. Мъжът беше вече
вътре, когато Раду стигна до отвора ѝ. Лема стоеше на пода пред него, а мъжът
беше приклекнал над нея, увил ръце около шията ѝ.

Раду извика и се хвърли на гърба му. Той замахна с ръка зад себе си и
удари нападателя си по скулата с лакът. Раду изпита неистова болка. Падна
назад във вътрешността на палатката. Все още не се беше съвзел напълно от
огнестрелните рани, получени предишния ноември. Сега усещаше как лявото
му око се затваря. Клепачът на дясното под влияние на лявото също започна да
трепка.

Мъжът удари с юмрук Лема. После насочи цялото си внимание към Раду.
Раду се опита да го отблъсне от себе си, както беше притиснат между постелята
на земята и едната страна на палатката. Мъжът се засили и нанесе удар с пета,
който удари Раду високо по бедрото и обездвижи целия му крак.

Раду разбра, че с Лема ще умрат. Имаше нещо първобитно у този мъж.

Движеше се като котка. Удряше без колебание. Целеше само да рани и осакати.

Раду вдигна ръце, за да се предпази от ударите, които се сипеха върху

него. Вече не виждаше с лявото си око. Почти му се прииска мъжът да го убие.
Така нямаше да преживее унижението да разбере, че не е успял да защити
честта на жена си.

Мъжът го сграбчи за яката и го хвърли до Лема. Раду усети как припада.

Първият кос удар с лакътя беше фатален. Раду едва успяваше да вдигне ръце,
за да се прикрие.

Юмрукът на Андраси беше засегнал Лема отстрани на главата и я беше

запратил на една страна. Сега се беше свила на топка, за да защити бебето си.
Страхуваше се, че мъжът ще я ритне и че околоплодната обвивка, която
защитава бебето, ще се пръсне и то ще се удави. По-скоро почувства, отколкото
видя, че Раду пада до нея.

Лема разбра със сигурност, че мъжът с бележника ще убие мъжа ѝ. Сега,

когато Раду вече не можеше да я защити, той щеше да насочи вниманието си
към нея и бебето ѝ. Изведнъж си представи палатката, обгърната в пламъци, и
как мъжът си отива. Никой никога нямаше да разбере какво им се е случило.
Нямаше да има погребение. Майка ѝ нямаше да види внучето си.

Непознатият отново се нахвърли върху Раду с юмруци. Той още ли беше

жив? Лема се измъкна от двамата, коленете ѝ се блъскаха в набъбналите ѝ
гърди. Държеше готварските си инструменти в другия край на палатката, зад
леглото, което двамата с Раду споделяха. Протегна ръка и стигна до мрежата.
Мъжът тръгна след нея.

В палатката беше тъмно. Лема улови дръжката на първото, което ѝ

попадна, изви ръка в дъга и го вдигна пред себе си с две ръце. Беше нож за
почистване на риба, който беше наследила от баба си. Острието потъна в
спускащата се ръка на Андраси и веднага се счупи. Андраси изкрещя. Лема го
удари отново със счупения нож.

Андраси се отдръпна и я изгледа гневно. Усети настойчивия му поглед в

полумрака на палатката. Вдигна счупеното острие над главата си като нож за
жертвоприношение. Раду лежеше свит зад Андраси. Не помръдваше. Лема се
изкуши за миг да използва счупения нож да си пререже гърлото. Само небето
знаеше какво ще направи с нея мъжът сега, когато Раду вече не можеше да я
защити.

- Свали го или ще те ритам до смърт!

Лема поклати глава.

- Погледни какво ми направи!

Андраси издърпа счупеното острие от ръката си. Докато го вадеше,

погледът му стоеше прикован към Лема и изви от болка.

Лема усети как острието излиза. После осъзна, че водите ѝ изтичат.

Шокът от нападението беше предизвикал преждевременно раждане. Изстена.

- Остави ме, моля те. Бебето ми е на път.

Андраси се засмя.

- Няма.

Грабна одеялото зад себе си, уви Лема от глава до пети като фокусник,
който се готви да направи един от своите трикове. После се хвърли с цялата си
тежест отгоре ѝ.

Раду се беше свестил достатъчно, за да чуе молбата на Лема и отговорът

на Андраси. Страшен прилив на гняв го задуши. Лема носеше детето му. Беше
негова жена. Очакваше от него закрила и сигурност. А той я беше предал.

Раду се изправи нестабилно на колене. Олюля се за миг, политна напред.

Улови Андраси за гърлото и го дръпна назад, издърпа го над себе си, така че
Андраси падна отгоре му по гръб. Докато правеше това, Раду кръстоса крака
около тялото на Андраси и го прикова здраво като в менгеме. Андраси се опита
да освободи ръцете си от хватката като лешникотрошачка на краката на Раду,
но не успя.
 Лема се мъчеше да се измъкне от одеялото.

- Убий го, Лема. Убий го. Не може да мърда. Не мога дълго да го държа
така.

Лема затърси счупения нож за чистене на риба в полумрака.

- Бързо, Лема. Бързо.

Андраси изрева и се затръшка. Извъртя се на една страна, после на

другата. Всяко движение беше агония за Раду, но продължаваше да го стиска
както старецът от морето беше държал Синдбад в приказките, които баба му
беше разказвала като дете. Бавно - неизбежно - усети как една от ръцете на
Андраси започна да се измъква.

- Бързо, Лема. Изпускам го.

Лема беше намерила счупения нож. Държеше го до гърдите си. Ридаеше

неудържимо.

- Удари го!

Лема поклати глава.

- Лема, удари го. Заповядвам ти. Аз съм ти съпруг.

Само това се сети да каже Раду. Лема беше скована от страх.

Андраси нанесе удар с глава и за малко не уцели носа на Раду. Използва

разсейването му, за да освободи напълно едната си ръка. За късмет на Раду,
беше ръката, която Лема прободе с ножа - липсваше ѝ сила и се движеше вяло.

Андраси замахна назад с нея. Ранената му длан отскочи от черепа на Раду.

Андраси изкрещя от болка.

- Освобождава се, Лема. Моля те.

Лема се приведе и промуши Андраси със счупения нож. Острието дори не

проби плътта му. Андраси изкрещя и се метна на една страна, разлюля Раду и
едва доловимо промени баланса на силите.

Раду усещаше, че краката му отслабват хватката. Завъртя се върху

Андраси и посегна към ножа.
 - Бързо. Дай ми го.

Лема му го подаде.

Раду издърпа главата на Андраси назад за косата и заби ножа в областта

над сънната артерия, точно както би постъпил с елен, преди да източи кръвта
му. Счупеното острие обаче вече не ставаше за тази цел. То проби кожата на
Андраси, но не стигна до сънната артерия.

Раду повдигна и заби отново острието, Андраси се мяташе под него като
бик на родео. Андраси вече стенеше - нещо като инстинктивен вой,
получовешки, полуживотински. Звучеше като ехо от входа на Ада.

После стенанията изведнъж спряха.

Раду поклати глава. Тишината в палатката кънтеше.

- Какво направи, Лема?

Лема се измъкна гърбом и приседна на пети. Държеше окървавените си

ръце пред лицето си и се взираше в тях.

- Намерих големия кухненски нож.

51

Двамата заедно издърпаха и извлякоха трупа на Андраси към къщата.

Лема често спираше и се улавяше за корема, но Раду не беше в състояние да ѝ
спести това неудобство. Онова, което правеха, беше безкрайно належащо, той
нямаше сили да се справи сам със задачата. Всеки път, когато Лема
простенваше, сърцето му се късаше.

Нагласиха Андраси в ъгъла на разрушения коридор. Раду прерови

джобовете му и сложи съдържанието им на една страна. После покри трупа с
камъни, части от мебели и парчета паднала зидария - така нямаше да остане
завинаги скрит, но щеше да заблуди нищо неподозиращия случаен
наблюдател.

Раду коленичи и прерови вещите на Андраси.

- Виж. Имаме късмет. Ключове от кола - Раду вдигна ключовете и впери

поглед в тях. После запали клечка кибрит и ги огледа по-подробно. - Пише
„Симка“. Има и номер.

Прибра портфейла на Андраси, мобилния и джобния нож и покри

останалите вещи с тухла.

- Какво е „Симка“?

Лема беше бледа като платно, чертите ѝ бяха изопнати. Лицето ѝ

изглеждаше на Раду смалило се, сякаш я гледа през обратния край на
далекоглед. Имаше ярка синина на едната блуза и засъхнала кръв отстрани на
устата си. Раду обхвана в шепа лицето ѝ и изтри кръвта с навлажнен пръст.

- „Симка“ е марка кола. От години не ги произвеждат. Лесно е да се открие.

- Как?

- Има само един път, който става за движение навън от селото, когато има
сняг. Този човек сигурно е паркирал близо до главния път - някъде, където ще
е лесно да се измъкне оттук - и после да си отиде, откъдето е дошъл. Това бих
направил аз на негово място.

- Не мога да вървя, Раду. Там, в палатката. Водите ми изтекоха.

- Какво? Защо не ми каза?

- Как? Онзи се опитваше да ни убие. А и ти имаше нужда от помощта ми,

за да го довлечеш дотук. Нямаше да е правилно да се натовариш сам.

Раду покри лицето си с ръце. Пое няколко пъти дълбоко дъх и после
отново погледна съпругата си. Протегна ръка и Лема се сгуши в прегръдката
му.

- Прости ми, Лулуджа. Съжалявам, че те въвлякох в тази работа.

Съжалявам, че се наложи да ми помагаш да убия и да погреба този човек.
 Лема вдигна очи.

- Аз не съжалявам. Ти си ми съпруг. Навсякъде бих те последвала. Всичко

бих направила. Трябва само да ме помолиш.

Раду я притисна здраво и я зацелува по челото.

- Трябва да съберем всичко, което можем, от палатката. После трябва да

стигнем до колата на този човек. Можем да се справим. Понякога водите
изтичат преди раждането, нали? Ако е имало удар. Или извънредна ситуация.
Може да остава много време до появата на бебето.

Лема се разсмя.

- Раду, ти сега какво, специалист по бременност ли стана? Откъде си

научил тези работи? Да не си бил женен вече и да не си ми казал?

Раду покри очите си с ръка като човек, когото са хванали в лъжа. Отиде
до вратата на къщата и огледа навън.

- Гледал съм. Виждал съм.- И мен жена ме е родила, нали разбираш.

Зарадва се, че Лема го подкача. Зарадва се, че е забравила дори само за

момент за случилото се. Трябваше да държи вниманието ѝ насочено към
належащите проблеми, далеч от случващото се в утробата ѝ.

- Само че нямаме време. Има хора, които знаят, че този човек е бил тук.
Знаят какво се опитваше да направи. Ще го търсят. А когато го намерят, което
ще се случи накрая, ще тръгнат след нас. Може би и полицията ще ни преследва.
И няма да можем да си помислим за прекосяване на границата.

- Какво?

- Първо трябва да идем при другите. Да ги предупредим. Да им разкажем

за случилото се.

- Я се погледни. Едното ти око е затворено. Имаш синини и кръв по

лицето си. Ако някой те види, ще те запомни. По-късно ще стане ясно, че ти си
убил мъжа.

- Ще мисля за този проблем, когато стигнем до него. Можеш ли да

вървиш?
 Лицето на Лема се промени.

- Moгa.

Раду се насили да се усмихне, но раненото му око му придаде зловещ вид.

- Раду, приличаш на чудовище от водоливник. Трябва да прегледам

лицето ти. Може да го наложим със сняг.

- Казах ти, че нямаме време. - Поведе я за ръка обратно към палатката им.
- Облечи се с няколко ката дрехи, твои и на Йола. Колкото можеш, повече. И
вземи най-тежките си обувки. Както и дрехи за децата. После подреди храната
в раницата. Всичко, което според теб е трайно. Аз ще събера спалните чували и
малко допълнителни дрехи за мъжете.

- Мъжете вече имат топли дрехи. Другите също. Видях ги, като тръгваха
сутринта. Няма да можеш да носиш всичко. Трябва да вземем само най-
насъщното.

Раду кимна. Лема като всички циганки беше по-практичната от двама им.

- Тогава ще вземем само спалните чували и храната.

52

Мръкваше, когато тръгнаха. Снегът вече валеше по-силно и селото беше

притихнало и смълчано. Раду се постара да заобиколят всяка светлина, грееща
от къщите - нямаше смисъл да си търсят сами белята. Никой със здрав разум не
би рискувал да се мотае навън в такова време, а мъж и жена, тръгнали на път
при подобни условия, със сигурност щяха да направят впечатление.

Когато стигнаха покрайнините на селото, на Лема ѝ се наложи да седне и

да си почине.
 - Ще отида сам и ще докарам колата, Лулуджа. Ще се върна за теб. Твърде
уморена си, за да продължиш.

Лема поклати глава.

- Не, Раду. Няма да можеш да се върнеш. Погледни пътя. Ще се изгубиш

във виелицата. Ще продължим двамата.

Раду я придържаше, докато вървяха. С Лема от едната страна, раницата

на гърба си и дебелата торба със спалните чували, преметната на лявото му
рамо, Раду не можеше да се преструва, че му е добре. Тялото го болеше на
местата, където Андраси го беше ритал и удрял, а и не виждаше на повече от
двайсетина стъпки. Бягството не беше рецепта за физическо здраве, реши той.
Нито за щастие.

Когато мобилният, който беше взел от Андраси, звънна, лицето на Раду

замръзна. За миг се забави, после припряно се освободи от товара, който
носеше, и измъкна телефона от джоба си.

Лема го улови за ръката.

- Не отговаряй, Раду.

- Защо?

- Според мен не бива да отговаряш. Ако никой не отговори на

обаждането, човекът, който звъни, може да си помисли, че онзи все още е зает
да ни убива. Или може би да ни заравя. Това ще ни даде време.

Раду изгледа стреснато Лема.

- Лулуджа, направо си страшна. Аз щях да отговоря и да ни издам.

- Ти не използваш телефони, Раду. Ние, младите жени, използваме.

Раду въздъхна. Поклати глава. Едва успяваше да различи лицето на Лема

в тъмнината със здравото си око.

- Лема, трябва да ти кажа нещо.

Тя наклони глава към него.

- Какво?
 - Постъпих страшно умно, когато се ожених за теб.

Лема се престори на слисана.

- Ти чак сега ли разбираш? След като плати брачния ми откуп? Хич не те

бива да се пазариш.

- Да. Чак сега. Преди си мислех, че съм се оженил за вещица. Като жената
на Золтан - Стрига.

Лема зяпна.

- Вещица ли?

- Да. Убеден бях, че ще се превърнеш във вещица като Стрига. Мислех, че

така става с всички жени, когато се омъжат.

- Стрига кара Золтан да ѝ плаща всеки път, когато иска тя да си затвори

очите. Аз карам ли те да си плащаш?

- Не чак така, Лулуджа. Но винаги има време и за това.

Лема се хвърли в прегръдките му. Той я притисна здраво и я залюля.

- Ще защитя теб и бебето ни. Знаеш, нали?

- Знам.

- Съжалявам за случилото се. Измръзнала си и те боли.

- Нищо.

- Истинска царица си.

- Истински цар си.

Раду прибра мобилния в джоба и намести раницата на гърба си. Метна

спалните чували на свободното си рамо и улови ръката на Лема. Почувства се
по-силен - по-способен да се справи с положението, в което се бяха озовали.
Само любовта на една жена може да накара един мъж да се чувства така.

- Контракциите? Колко чести са?

 - Не много. Минават доста минути между две.

- Хайде тогава. Трябва да те отведа до колата, докато още можем.

- Има кола, Раду? Сигурен си?

Сърцето му за миг спря да бие в гърдите.

- Сигурен съм, Лулуджа. Мъжете не носят ключове от кола, ако не им

трябват.

53

Намериха колата, паркирана в отбивка на половин километър от главния

път в посока, противоположна на селото. Раду помете натрупания сняг от
тавана на купето и капака и се опита да отвори вратата на шофьора. Оказа се
замръзнала. Опита и с другите врати. Същото.

- Лема, отмести поглед.

Разкопча панталона си и започна да пикае върху колата. Върху

ключалките и надолу по процепите на вратите, мръщеше се, докато нагласяше
струята на урината към нова цел. Чуваше как Лема се кикоти зад него. Затвори
ципа на панталоните си и се наведе да разтърка ръцете си в пресния сняг.

- Умно, Раду.

- Мама все казваше, че тая люлееща се работа, дето мярнала, когато съм
се родил, все един ден ще се окаже полезна.

- Може би вече е замръзнал?

- Искаш ли да ми го стоплиш?
 Лема покри лицето си с ръце.

Раду отиде до задната част на колата и отвори и двете врати. Помогна на

Лема да се намести на задната седалка и я зави с тройния слой спални чували.

- Сега ще се стоплиш. Ще запаля колата. Ще видиш.

- Знам.

Раду отправи мълчалива молитва, докато пъхаше ключа в стартера: „О

Дел, ако двигателят заработи, ще направя всичко, което поискаш от мен. О Дел,
ако защитиш Лема и бебето ми, ще ти вярвам до края на живота си“. После
бързо добави: „О Дел, съжалявам, че казах това. Ще ти вярвам, каквото и да
решиш. Можеш да вземеш всичко. Лема. Бебето ни. Мен. Приемам всичко, което
си отредил за мен. Благодаря ти, че ни закриляше досега. Благодаря ти за
даровете. Благодаря за любовта ти. Съжалявам за предишната си
неблагодарност“.

- Какво правиш, Раду? Устните ти се движат. И имаш странно изражение

на лицето.

- Моля се на О Дел колата да запали.

Раду завъртя ключа. Двигателят направи няколко оборота и спря. Пак

опита. Същото. Устата му пресъхна. Все още усещаше вкуса на кръвта на
мястото, където Андраси го беше ударил.

- Тук някъде трябва да има смукач. Не познавам тия коли. Ако

акумулаторът се изтощи, ще замръзнем до смърт.

Когато си даде сметка какво въздействие могат да имат думите му върху

Лема, вече беше твърде късно да поправя бедата. Мушна се под таблото, откри
лост и го дръпна. После отново врътна ключа в стартера. Двигателят забоботи.

- Да! Да! Да! Слушай, Лулуджа. Не е ли прекрасен тоя шум?

Раду почака, докато сместа стане точна, после бутна смукача наполовина
навътре. Симката забоботи до стабилни ниски обороти.

- Ще успее ли да се движи в снега?

- Вече няма проблем. Ще проверя отзад. Има вериги за предните колела,

в случай че срещнем затруднения. И два спални чувала. Керосинова печка и
туба с гориво. Сухи плодове. Мед. Одеяла. Този човек се е подготвил. Със
сигурност ще стигнем поне до Опоници. След това - кой знае?

- Защо още сега не сложиш веригите за сняг?

Раду поклати глава.

- Защото съм премръзнал, Лулуджа. И съм много уморен. И бързаме. Ще

отнеме поне час да сложа веригите с премръзналите си ръце. А това ще
означава и да спра колата, за да го направя. Не мога да рискувам.

- Ти решаваш, Раду. Аз вече се стоплих. Чувствам се вече много по-добре.

- Снегът все още не се е слегнал. Гумите могат да вървят на пресен сняг,

стига да не форсирам двигателя. И преди съм го правил.

Раду не беше толкова убеден, колкото си даваше вид - свикнал беше да

кара камиони, а не консервни кутии. Но знаеше колко изплашена е Лема и
колко смело го прикрива. Нямаше да повтори грешката да увеличи страха ѝ с
някой прибързан коментар. Забравяше понякога, че тя е само на осемнайсет.
Често, когато я гледаше, тя продължаваше да му се струва дете.

Отпусна съединителя колкото може по-внимателно. Симката се

позавъртя, после си запробива път през девствения сняг към главния път.

Имението Сейем, Кап Камара, Франция

Петък, 5 февруари 2010 г.

54
 Абигер дьо Бал наблюдаваше мадам майка си през отвора на леко
раздалечените си колене. Лежеше проснат на кожените кресла в следобедния
ѝ салон, опрял гръб на един от под- лакътниците на стола, краката му бяха
преметнати през другия, точно както си представяше, че се е научил да лежи
проснат Борис Трубецкой, любимият му герой от Война и мир на Толстой, при
шеметното му издигане към върха на военната йерархия.

Абигер знаеше, че графинята не одобрява подобна поза. Но през

изминалите около десет седмици отношенията им бяха претърпели огромна
промяна дотам, че графинята не настояваше при всекидневните им срещи да
присъства трето лице. Смекчаването на предишната ѝ непреклонна позиция
беше добре дошло за Аби, който беше прекарал осем от десетте седмици в
мръщене първо към мадам Мастигу, после към Мийон, а те и двамата бяха
твърде склонни към официалности, когато им се охлабеха юздите - накратко,
невъзможно беше да се отпусне, ако някой от двамата беше наблизо. Но насаме
с майка си Аби можеше да стане очарователен и да му се размине и убийство.
Образно казано.

Щом сделката с Михаел Каталин беше сключена и неговите

евангелизирани кръстоносци булдози - пуснати по Сабир и неговата банда на
тримата, Аби бързо се прибра у дома от Румъния с нежната надежда, че Мийон
е все така зает с дундуркането на пияницата Алатирцев нейде в Украйна, и Аби
ще разполага с необходимата пролука от време, в която да убие майка си и да
си осигури онова, което е останало от богатството ѝ, след като проклетият
другар Антихрист Каталин сложи мръсните си ръчища върху него.

Но не би. Алатирцев се беше - съвсем очаквано предвид неандерталските

склонности на Мийон - предал на върховен алкохолизъм почти ден след записа
с изповедта, който Аби показа на Каталин. Човекът явно не беше спрял да пие,
докато не беше довършил бутилките водка с шейсет процента алкохол, беше
вирнал нагоре ръце и издъхнал. Затова Мийон се беше прибрал у дома преди
него.

Аби се смя много. Почуди се за кратко как ли го е направил Мийон. Но

после си спомни разказ от сър Артър Конан Дойл, Кожената фуния, който беше
чел по желание на баща му, графа, когато беше осем или деветгодишен. В
историята се разказваше за дело и тормента де тока - иначе казано, да
поставиш „изключителния въпрос“ или капката, от която прелива чашата - на
изтъкнат член на Корпус Малефикус, Мари-Мадлен-Маргьорит Д’Обре,
маркиза дьо Бринвилие, която бива обвинена в убийството чрез отрова
„Тофана“ (смес от арсен, олово и беладона, съставена от прочутата италианска
отровителка Джулия Тофана) на нейния баща и двамата си братя, за да наследи
имението им.
 „Обикновеният въпрос“, ако Аби си спомняше нравилно, се състоеше от
близо четири литра вода, излети в гърлото на жертвата, а „Изключителният
въпрос“ представляваше двойно повече количество. Аби се ухили. Човек
винаги можеше да разчита на католическата църква за бюрократизиране на
разследването - всъщност много сходна като действие с ЦРУ в това отношение.
Дай на нещо засукано име и хората скоро ще забравят за какво всъщност става
дума. Той лично реши, че нищо и никакви четири бутилки водка в случая с
Алатирцев са изглеждали като спасителен цяр за него. Ама какъв великолепен
начин да се споминеш само!

После му хрумна и друго. Може би Мийон е предложил да се използват и

някои други средновековни похвати за разпит, които да добавят допълнителна
пиперливост на начинанието? Да изстиска всяка капка информация от
Алатирцев? Но като се замисли човек, реши Аби, вероятно не е било така. Какъв
би бил смисълът? Щеше да се сведе до излишен садизъм, а биха могли да
останат и следи - да не споменаваме и разхода на време. С копеле като Мийон
човек никога не знае.

- Опитоменият ти Антихрист наистина ли ще стане президент на

Молдова, как мислиш? Или просто ще вдигне гигантски купон с твоите двеста
милиона евро и ще си купи телевизия?

Графинята приглади безукорната си пола от туид върху коленете си.

- Моят опитомен Антихрист, както го наричаш, несъмнено ще бъде

избран за президент на Молдова през пролетта - с толкова много финанси, с
които разполага сега, и то в най- бедната държава в Европа, ще е невъзможно
да се провали, нали? А относно възможното му решение да си купи
телевизионен канал, бих го определила като изключително мъдра инвестиция.
Виж само приятелят ни Силвио Берлускони. Мислиш ли, че щеше да е още
министър-председател на Италия, ако не можеше да манипулира собствения си
образ чрез деветдесетте процента дял на Медиасет на италианския
телевизионен пазар?

- Не ми казвай, че Берлускони е член на Корпус Малефикус?

Графинята се разсмя.

- Не е, разбира се. Той е масон. Далеч по-стабилно е. Хората като него

почитат изгодата, а не анархията. Ние набираме членовете си само от доказано
лудите.
 Мобилният на Аби зашава в джоба му.

- Ме-з-екскюз251.

Отдалечи се в ъгъла на стаята, за да провери екрана на мобилния си.

- Кой се обажда?

- Е, говорим за Дявола. Твоят опитомен Антихрист. Очевидно има да ни

предаде съобщение. Може би са му свършили парите?

Графинята махна пренебрежително с ръка.

- Превключи го на основната линия и на високоговорител.

Сви шепа зад ухото си, за да чува по-добре.

Аби направи, каквото го помоли. Каталин не се беше свързвал с тях от

два месеца. Щеше да е забавно да чуе какво има да им каже.

- Мосю Каталин! - Той се поколеба. - Корифей Каталин. Трябва да ви кажа,

че на линия сме аз и графинята.

- Хубаво. Защото имам новини.

- Моля ви за дискретност.

- Разбира се.

Каталин се стегна. Английският му беше правилен, но скован, френският

му беше лош. При обичайни обстоятелства щеше да повика Антанася да му
превежда, защото тя владееше по-добре английски. Но вече не можеше да си
позволи да я намесва в онова, което щеше да каже, благодарение на достойното
ѝ за съжаление неотдавнашно плачевно потъване в сантименталност.

- Целта, към която и двамата се стремим, вече е видима. Тя е в село Брара.

В двора на изоставена саксонска къща с дървена порта с резбована танцуваща
мечка на нея. Къщата се намира срещу главния мост над реката, която минава
през селото. Има палатки в градината. Околните къщи са изоставени.
 - Кьде се намира Брара?

- В Марамуреш. Ще го откриете на която и да е карта. Произношението на

името е лесно за разпознаване.

- Говорим и за четирите цели, които вече обсъдихме, така ли?

- Не. Само за главната и нейния помагач. И докато говорим, с тях вече е

приключено. Разбрах от първия ни разговор, че искате да подходите лично и
по-вещо с другите цели от нашата обща задача, нали така? Сигурен съм, че те
ще бъдат наблизо. Може би ще е добре да дойдете сам в Брара?

Аби погледна към майка си.

- Да. Мисля, че ще е уместно. Сигурен ли сте, че основният въпрос е

приключен завинаги?

- Дадох заповед да бъде направено. Потвърждението трябва да дойде в

най-скоро време. Ще ви държа в течение.

- Благодаря, Корифей. Оценяваме отношението ви по темата.

- А аз ще оценя получаването на втората част от договорката ни. Във

всяко друго отношение всичко е наред. Очаквам с нетърпение да служа на
страната си и да положа основите на границите ѝ?

- Основите на границите ѝ ли?

- Незаконната така наречена Приднестровска молдовска република,

наричана още Транснистрия, беше открадната от руснаците през 1990 г. Те са
я окупирали. Първата ми задача ще е да поправя тази ситуация.

- Как точно?

- Ще нахлуем на нейна територия, естествено.

Графинята се обади за пръв път.

- Отличен план, Корифей. Отличен. Ще изиграя ход в нашата игра. Ще

използвате ли при първоначалното си нападение крилати ракети с ядрени
бойни глави Kh-55s, както обсъждахме преди няколко месеца? Те са жетони с
форма на куршум от червена пластмаса в третия отсек вдясно на вашата кутия
за игра.

- Да, графиньо. Ще използвам трите ракети, които първоначално

предложихте. С изваждането на Тираспол261 от играта мисля, че ще я спечеля.
Дадох директно някои обещания на силите, които в момента са на мое
разположение, съгласно края на играта 2012, която обсъждахме. Не бих искал
да ги разочаровам.

Аби се взираше вцепенен в майка си. Тя вдигна свитата си в шепа ръка от

ухото си и даде знак, като че реже. Аби разбра, че от него се очаква да приключи
разговора.

- Отново ще се свържа с вас, Корифей, щом се върна в Румъния. Нека се

надяваме, че и двамата ще можем да приключим общото ни начинание.

- Както кажете - Каталин прекъсна разговора.

Аби се обърна към графинята.

- Ядрени бойни глави?

- Съдържат ядрен заряд само във върховете. Колкото да поразклатят

земята. Но с достатъчно стряскащо въздействие. Може да се нарекат „начало на
разрушителната спирала“. Подобно на подводните земетресения, които
предизвикват цунами. Недоволни елементи от Украйна предлагаха подобни
оръжия на пазара преди много години. Предположих, че общият ни приятел ще
поиска да топне палец в облъчена вода. Молдовската армия няма да е в
състояние да си върне Транснистрия без такова оръжие. Оригиналният Kh-55
е с радиус на действие до две хиляди и петстотин километра, когато е
изстрелян от бомбардировач на Туполев. След разпадането на Съветския съюз
в Украйна останаха хиляда шестстотин и дванайсет ракети, повечето от които
трябваше да бъдат унищожени за скрап. На кого ще му липсват?

- Две хиляди и петстотин километра? От Молдова могат да стигнат до

Москва.

- Точно това имах наум, Абигер. При ветровит ден, когато дебнеш дивеч
и трябва да го улучиш в гърдите, ти се целиш в главата. В крайна сметка, какво
е Корпус Малефикус, ако не абсолютният защитник на хаоса на земята?
 Албеску, Молдова

Петък, 5 февруари 2010 г.

55

Антанася излезе иззад паравана, изправен в ъгъла на кабинета на брат ѝ.

Лицето ѝ беше бяло. Едната ѝ ръка увиваше гърлото ѝ.

Лупей метна мобилния на бюрото си.

- Какво правиш тук?

Антанася вдигна глава.

- Идвах да открадна пари. След като отказа да ми даваш повече пари за

издръжка и твоите кръстоносци навсякъде ме следват по петите - за да се
уверят, че няма да напусна града или да си печеля хляба по нормалния начин -
кражбата остана единствената ми възможност.

- Освен курва, вече си и крадла, така ли?

Антанася се изчерви.

- Крадец, който подслушва!

Тя сякаш понечи да запуши ушите си.

- Чух всяка дума. Отвратително беше. Използват те, Дракул. Ще повлечеш

всички със себе си. Понякога се страхувам за здравия ти разум.

Лупей се нахвърли върху сестра си.

 Антанася му се изплъзна и се втурна към вратата.

Лупей падна на коляно и я препъна с крак.

Антанася политна и се стовари на прасеца му. Хвана се за ръба на вратата,

за да запази равновесие, но мигновеното колебание се оказа фатално.

Лупей я улови за яката и удари главата ѝ в касата на вратата.

Антанася падна на колене, закашля се.

Лупей я изправи на крака. После я повлече към спалнята им, така както
пазачите в есесовските концентрационни лагери биха повлекли жертвите си
към ямата за екзекуция.

- Не. Не. Остави ме.

- Няма да те оставя. - Той удвои хватката си. - Кой е? С кого се срещаш от

три месеца?

- С никого. Как мога да се срещам с някого? Хората ти навсякъде ме

следят.

Лупей рязко отвори вратата на спалнята с едната си ръка и дръпна

полузамаяната Антанася към леглото.

- Дракул. Не. Недей.

- Какво си мислиш? Че ще те изнасиля ли? Късмет щеше да извадиш.

Хвърли я на леглото и започна да връзва едната ѝ ръка към таблата му с

колана си.

- Какво правиш? Пусни ме.

Дракул раздра блузата на Антанася и с нея върза другата ѝ ръка.

Тя се замята на леглото, но Лупей притискаше здраво кръста ѝ с коляно.

- Кой е? Казвай!

- Няма никого!
 - Тогава защо не спиш в нашето легло от три месеца?

Антанася се насили да се успокои. Познаваше настроенията на брат си.

Знаеше как да го управлява. Ударът в касата я беше замаял и тя не можеше да
разсъждава ясно, както обикновено.

Дракул рядко проявяваше такава жестокост към нея. Всъщност от

години не ѝ беше посягал. С отчаяние в сърцето си разбра, че при настоящите
обстоятелства можеше да се надява единствено на изнасилване заднишком -
това открай време беше предпочитаното сексуално забавление на брат ѝ.
Очевидно имаше нещо в нейното принудително подчинение при акт, в който
тя беше почти пасивна и който изключително го възбуждаше. Научил го беше
от баща им, разбира се, заедно с няколко други, не малко известни пристрастия.

- Не спя с теб, защото вече не те познавам. Ти не си моят брат. Убиваш без

угризения. Насилствено принуждаваш хората да са с теб. Чух те на телефона. Да
не си полудял? Какво си мислиш, че ще направят руснаците с нас? Помниш ли
какво направиха в Грузия? Ще е много по-лошо. Ще изпратят Спецназ и те ще
ни заличат от лицето на земята. Полудял си.

Лупей приключи с връзването ѝ. Сестра му лежеше, просната на леглото

пред него, със заровено във възглавницата лице и гол гръб.

Затършува в шкафчето до леглото и извади нож.

Антанася извърна глава настрани.

- Дракул! Не!

Лупей започна да реже останалите ѝ дрехи, докато не остана чисто гола

пред него. Хвърли ножа.

- Моя ли си?

- На кого друг да съм? - Антанася се разплака. Спомни си баща им как я

насилваше. Спомни си всички мъже, които я бяха насилвали, за да може Адриан
Лупей да си позволи неговата ракиу. Спомни си всички зверски неща, които той
и Дракул ѝ бяха сторили през годините и за които тя трескаво се беше старала
да им прости. - Какво ще правиш с мен?

- Кажи ми името на мъжа. Мъжът, на когото се отдаде. Онзи, който

предпочиташ пред мен.
 - Няма такъв мъж, Дракул. Няма мъж, за когото да не знаеш или на когото
сам да не си ме дал.

Дракул отиде до скрина. Отвори чекмеджето, затърси нещо и се върна

обратно при леглото.

- Какво е това?

- Нагайка. С нея казаците наказват затворниците си. Татарите са го

измислили. Виждаш ли тези множество направени от необработена кожа
шипове от сплитката? Слагали оловни тежести и остри кукички на тях. После
го топели в мляко и го сушели на слънце, за да му предадат коравина. Когато
Петър Велики бичувал сина си до смърт, искал да му сменят нагай- ката на
всеки шест удара, защото се страхувал, че кръвта на Алексей ще размекне
кожата и така ще намали болката му. - Лупей изкриви лице. - Това е глезотия,
не бич, с други думи. С такова нещо наказват дечурлигата. Съжалявам, че ще те
обидя с него.

- Дракул, никога не съм спала по своя воля с мъж, освен с теб. Обичам те.
Но се страхувам от теб. Изгубил си всяко благоразумие. Властта ти е взела ума.
Започваш да се наслаждаваш на издевателствата върху хората. Не е твърде
късно. Все още има време да спреш.

Дракул се приближи до леглото. Вдигна останките от дрехите на сестра

си и ги завърза около очите си, така че да не вижда нищо.

- Защо си криеш очите? Защо го правиш?

- Защото не искам да виждам срама ти?

Дракул замахна с нагайката към гърба на Антанася.

Тя изкрещя.

После Дракул започна бясно да я налага. Защото очите му бяха завързани,

половината от ударите пропускаха целта, но останалите попаднаха върху нея.
Удряше с камшика по цялото тяло на Антанася - по гърба ѝ, по главата ѝ, по
задните ѝ части, краката. Нищо от думите ѝ не го трогна. Остана напълно глух
за писъците ѝ. Сякаш беше изтръгнал от себе си всяка човечност и се беше
превърнал в машина за унищожението на сестра си. С всеки удар на камшика
подскачаше, сякаш стъпва върху жарава или върви бос по асфалтов път през
лятото.
 Спря след петдесетия удар. Захвърли в другия край на стаята
прогизналия от кръв бич. Сестра му от известно време не издаваше никакъв
звук.

Лупей тръгна към вратата, махна разкъсания плат от очите си. Не

погледна назад.

Опоници, Румъния

Петък, 5 февруари 2010 г.

56

Опоници беше средно голям пазарен град с всичко, което това

означаваше откъм гъстота на населението и проблеми с движението. Докато
Брара беше малко и разпръснато селище, Опоници беше гъстонаселен и с една
до друга разположени сгради. Пътищата бяха отчасти разчистени
благодарение на допълнителните приходи от търговците, за да може
пазарният трафик да се движи с приличен темп.

Раду спря колата в самия край на града и се обърна на седалката.

- Стой тук, Лулуджа. Отивам пеша. Не си показвай главата над седалките

и за нищо на света не мърдай оттук. Дори ако дойде полицай, просто се покрий
със спалните чували и се направи на заспала. Обещай ми, Лулуджа. Скоро се
връщам.

- Не ме оставяй, Раду. Страх ме е.

- Налага се. Нямам избор. Трябва да намеря другите.

 Лема нямаше сили да спори. Контракциите бяха зачестили. Знаеше, че
няма да посмее да напусне сигурността на колата.

- Ако изключа двигателя, ще ти бъде ли достатъчно топло под спалните

чували? Трябва да пестим горивото.

- Достатъчно ми е топло. Съжалявам, че се изплаших. Но моля те,

побързай. Не искам да родя сама бебето.

Гласът на Лема едва доловимо трепна.

Сърцето на Раду се изпълни с решителност.

- Ще се върна с Йола и останалите. Скоро ще си с две жени, които ще се

погрижат за теб. Така ще е по-добре.

- Благодаря, Раду.

- Обичам те, Лулуджа. Обичам те повече от всичко.

Лема покри очи с ръка. Раду за пръв път изричаше тези думи. Тя не
искаше муло - духовете на мъртвите - да ги чуят и да ѝ ги откраднат.

Раду забърза през безлюдните улици към пазарния площад. Как бяха
стигнали дотук? Младата му жена да лежи на задната седалка на непозната
кола и всеки миг да очаква да роди. Той беше убил човек.

Закова се на място.

Всъщност не той, а Лема беше убила мъжа. Раду усети прилив на

неизмерима гордост, че има жена, способна на такова нещо. Жена, способна да
извърви три километра в снежна виелица само няколко часа преди раждането
на бебето си. Лема може и да беше само на осемнайсет, но вече беше прекрасна
жена, готова един мъж да я нарече своя.

Раду се подвоуми между пазарния площад и района на хотелите и

къщите за гости. Може би групата все още не беше решила къде да нощува? Не,
чакай. Сигурно ще пият в кръчмата. Това би направил той в пазарен ден, ако му
се удадеше малко възможност. Щеше да се сгуши в топлината на някой добър
бар и да се надява да се появи подпийнал циганин и да му покаже свободни
квартири.
 Обърна се към пазара и се приближи до прозорците на главния бар в
града. Това сигурно беше мястото. Можеше да го подуши.

Надзърна вътре. Прозорците бяха целите запотени. Раду мина встрани,

където беше забелязал малък прозирен участък. Надзърна през него със
здравото си око.

Алекси държеше реч пред тълпа пияни, ръкомахаше здраво и силно

тропаше по масата. Гъст дим от пурите и цигарите на слушателите му се
издигаше над него. Раду изруга. Огледа се за другите.

Вратата до него рязко се отвори и го облъхна задушен въздух. Той се

прилепи до стената. Не искаше никой да го вижда. Всички лесно запомнят
пребития циганин. Нямаше да е добре.

Мъжът не му обърна внимание. Тръгна с усилие към бетонната сграда,

разположена близо до ъгъла на пътя. Раду се досети, че това е обществена
тоалетна. Последва мъжа и се скри откъм пътя срещу уличните лампи. Когато
той излезе, се вмъкна в една от кабинките. Мястото вонеше по-зле от кочина.
Но едно Раду знаеше със сигурност: когато Алекси започнеше да пие,
започваше и да пикае. Уравнението беше непоклатимо. Като холерата след
наводнение. Трябваше само да почака.

Трима мъже влязоха един след друг. Нито един не беше Алекси. Раду си
мислеше за Лема, която чакаше в колата. Но не се осмеляваше да влезе в
кръчмата. Хората щяха да задават въпроси. Преди да се усети, Алекси щеше да
каже някоя дебелашка шега и да привлече вниманието към лицето на Раду.
После полицията щеше да научи за това и да свърже него и Лема с убийството.
Не биваше да се случва.

Вратата се отвори и влезе четвърти мъж. Раду надзърна иззад вратата на

кабинката. Французинът. Калк.

Раду отвори вратата.

- Пютен! - изруга на френски Калк и отстъпи настрана, вдигнал ръце във

въздуха. После присви очи към Раду на оскъдната светлина на двайсет и четири
ватовата крушка. - Божичко, човече. Реших, че ме ограбват. Какво правиш тук?
Какво ти е на лицето?

Раду улови Калк за ръката.

 - Откриха ни, капитане. Убих мъжа, когото бяха пратили. Взе Лема за Йола
и се опита да я убие. Тя е добре. Не се притеснявай. - Раду не можа да се насили
да заговори за бебето, което беше на път. В неговата култура имаше
определени табута. И те съществуваха по основателна причина. Смяташе се, че
когато изречеш нещо на глас, може да му докараш лош късмет. И такова нещо
беше в случая бебето. Затова не го споменаваха. - Сега сме с колата на онзи мъж.
Трябва да убедиш всички да излязат от кръчмата и ще ви заведа до мястото,
където я оставих. Всичко ще ви разкажа по пътя. Много е важно. Скоро ще
тръгнат по следите ни. Няма време за губене.

Калк впи поглед в очите му. Близкият оглед на лицето на циганина го

убеди, че Раду не е пиян. Остави го да го придружи забързано до пивницата.
След пет минути Калк се появи с останалите от групата.

57

- Няма да се поберем всички в тази кола. Невъзможно е. - Флипо,

баджанакът на Раду, стоеше зад сестра му Нуел. Децата им, Бера и Коане,
застанаха до тях. Всички се взираха в симката. - Дори за шестима от нас ще е
тясно. Мен, ако питаш, няма как да се поберем.

Йола вече се беше качила в колата. Шепнеше на Лема. Лема кимаше. Йола
пъхна ръка под купа спални чували. Издърпа я, помириса пръстите си, поклати
глава и се усмихна.

Сабир имаше ясна представа какво става. Не за пръв път се сблъскваше с

ромското табу върху приказките за раждането преди началото на събитието.
Реши, че Йола проверява дали Лема има инфекция. Но нямаше ни най-малка
представа как някой би могъл да познае, като си мирише ръцете. И все пак. Той
не беше жена, слава на Бога. Можеше да се сети само едно-две нещица, които са
по-лоши от това да очакваш раждането на бебето си в кола, покрита със сняг, в
чужда страна.

- Какво предлагаш, Флипо?

 - Имам роднини в Унгария. Корпусът не търси нас. Ще заведа там
семейството си. Няма смисъл да настъпваш змията по опашката.

- Как ще стигнеш дотам?

- Имам малко пари. Ще пътуваме с обществения транспорт. Документите

ни са редовни. Сега сме в ЕС. Унгария е част от ЕС. Не бива да има пречки.

Сабир опипа джобовете си. Извади малко пари и ги подаде на Флипо.

- Това ще помогне ли?

- Да. Стигат ни за път. - Флипо прибра парите в джоба си. Не беше мъж,
който си пада по лигавенето. - Нуел! Вземи си довиждане с брат си и
братовчедите. И вие, деца.

- Къде ще спите тази вечер?

- Алекси вече го беше уредил. Говори с мъж на име Стефан за тази работа.
Той е кирпачи. Кошничар. Има работилница в града. Ще спим там. Преди да се
случи това и ти щеше да спиш там. Има печка. На децата ще им е топло.

Флипо се обърна и поведе малките обратно към кръчмата. Сестрата на

Раду се поколеба за момент. Гледаше през замъглените прозорци на колата към
Лема и Йола.

- Родила съм две деца. Трябва да остана. Лема ще има нужда от мен.

Раду поклати глава.

- Йола ще се погрижи за Лема. Ти си гледай Бера и Коане. Имат нужда от

теб. А и няма място. Флипо има право.

Нуел кимна. Но продължи да се навърта около колата.

Раду наведе глава към нея.

- Ти ще си кирви, а Флипо - кирво. Повече не мога да кажа. Не искам да

урочасам работата.

Нуел целуна брат си - рядък жест за циганка на публично място. Постави

ръка на челото си, след това я постави на сърцето си.
 Калк я наблюдаваше как забърза по улицата към съпруга и децата си.
Промъкна се към Сабир.

- Какво беше това?

Сабир сниши глас:

- Не мога да говоря амари чиб. Но от това, което разбрах, Нуел не искаше

да остави Лема. Ясно е, че Лема ражда, но никой няма да говори открито за това,
докато не се роди детето от страх да не му се урочаса късметът. Раду направи
изключение и каза на Нуел, че тя ще е кръстница, а Флипо - кръстник - улових
думите кирво и кирви след другите. Доколкото знам, е необичайно да се вземе
подобно решение, преди детето да се е родило - обикновено има официална
церемония след раждането. Раду извади лош късмет. Ако муло го дочуят, ще
вземат душата на детето, преди да се роди, като наказание за самохвалството
му.

- Сабир, ти вярваш ли в тези неща?

Сабир сви рамене.

- Вярвам, че Корпусът се е опитал да убие Лема, защото мислят, че е Йола.

Това разбрах от Раду. Вярвам, че когато спре снегът, колата и
регистрационният ѝ номер ще се превърнат в смъртоносна клопка за нас.
Вярвам също и че трябва да си намерим сигурно място, където да се настаним,
преди това да се е случило. Някъде, където Лема да роди детето си. И че всяка
минута е от значение.

Алекси помогна на Йола и Лема да излязат от колата. Беше

забележително изтрезнял предвид обстоятелствата.

- Трябва да махнем задната седалка. После ще направим легло на пода със

спалните чували. Четирима души трябва да успеят да се съберат с лекота вътре.
Лема може да лежи на пода.

- Алекси, ти си гений. На никого не позволявай да ти разправя обратното.

- Сабир помогна на Раду да откъртят нежеланата седалка, а Алекси и Калк
влязоха през багажника. - И все пак може да се окаже трудно, когато пресечем
границата.

Раду поклати глава.

 - Не можем да прекосим границата. Телефонът, който взех от мъртвия,
иззвъня преди час. Вече ще има хора, които са на път да проверят какво се е
случило с него. Ще открият трупа. Нямахме време да го скрием добре. После
вероятно ще съобщят на полицията. Ще търсят колата. Ако тръгнем към която
и да е граница с нея, ще ни заловят и ще ни съдят за убийство.

Изражението на Раду беше притеснено.

- Иисусе, човече. Нали не си отговорил на позвъняването?

- Не. Лема ми каза да не го правя. Каза, че ще ни спечели време, ако онези

не знаят точно какво се е случило. Може да си мислят, че мъжът е зает да ни
убива.

Раду се прекръсти.

Сабир кимна.

- Момичето ти е много умно. - Огледа улицата в двете посоки. Снегът

отново беше завалял. - Какъв друг вариант имаме, освен границата? Познаваш
тази страна, Раду. Къде, по дяволите, бихме могли да идем?

- Когато ме простреляха, един мъж ми помогна. Казва се Амой. Калдераш.

Прави медни съдове и казани за ракия. Двамата с жена му имат много деца. Тя
се казва Мая. Добра жена е. Ще се погрижи за Лема. Калдерашите са
многобройна общност. Ще ни защитят.

- Но къде са?

- В югозападната част на страната - Раду махна с ръка неясно в южна

посока. - Близо до граничния пункт Жимболия. Недалеч от Тимишоара.

- Това е на десет часа път с кола оттук. Посред снежна виелица сме, Раду.
И са отворени само пътищата на запад. Няма да успеем. Корпусът ще ни търси
по колата. За тях времето няма да има никакво значение.

- Не. Чуй ме, Дамо. Помниш ли, като ти разказвах за Шофьора Кол, който
ме докара в селото? Той е братовчед на братовчеда на Мая, Палфи. Кол ми каза,
че има път, който минава през Карпатите. През зимата е затворен.

- Супер. Знаеш защо затварят пътищата през Карпатите зимата,

предполагам?
 - Кол казва, че е проходим.

- Раду, тази кола никога няма да се справи. Сигурно е на трийсет години.

Няма зимни гуми. Няма задвижване четири по четири. Ще превозва шестима
пасажери и половина.

Раду се намръщи. Не му хареса, че се спомена бебето, макар и

иносказателно.

- Има вериги отзад. Алекси и Калк ги слагат в момента. Мисля, че

разполагаме с известно време, преди да открият онзи мъж. Трябва да караме
здраво. По главните пътища. Докато не стигнем прохода. Друг шанс нямаме.

- Дори и да стигнем до пътя, ще сме в задънена улица. Ще има патрули.

- Така е. Пътят ще затворен. Ще има бариери в двата края. Но Шофьора

Кол ми каза, че армията използва прохода за зимни учения. Поддържат пътя
чист по тази причина. Понякога шофьорите на камиони тайно минават по него.
Ако армията ги улови, те плащат на войниците с цигари. Това им спестява
много часове шофиране. Минаваме оттам и водим Лема при приятелите ми.
Това ми е планът. Те ще ни скрият. Знам, че ще го направят. Амой е добър човек.
Съпругата му, Мая, ще се радва да те види и да помогне с... - Той замълча. -
Работите.

Сабир разбираше кога е победен. Колата беше на Раду. Лема беше на Раду.
Очевидно беше, че вече не той решава.

- Алекси? Калк? Йола? Какво мислите?

Йола се показа от колата, където създаваше удобства на Лема на мястото,

освободено от задната седалка. Тя погледна към небето.

- Дамо, ако останем още малко тук, ще тръгнем чак напролет. А ти ще си

кръстник два пъти. Помисли си само какво ще ти струва в подаръци и искането
на услуги и подкупи за Алекси. - Тя огледа останалите. - Алекси е пиян, Калк е
изтощен, а Раду е пребит. - Посочи към Сабир. - Теб избирам за шофьор.

Имението Сейем, Кап Камара, Франция

 Петък, 5 февруари 2010 г.

58

Аби тръгна, след като Рудра, Навал и Дакини приключиха с опаковането

на багажа си и чакаха долу в салона да дойде таксито. Влезе в спалнята на
Дакини и напълни друг куфар с дрехите ѝ, остави място само за чанта за
пренощуване за него. После слезе и се присъедини към брат си и сестрите си.

На път за летището в Ница затвърди плана си. Вече беше използвал

фалшивия си паспорт на името на Пиер Блан, когато се регистрира за полета от
Ница за Букурещ. За вътрешния полет от Букурещ до Сату Маре използва ново
име, за което нямаше паспорт, а само френска лична карта - но вярваше, че в
една страна от ЕС този документ трябва да е достатъчен. Като водач на групата
Аби имаше достъп до всички билети. Беше лесно да скрие от другите какво е
направил - и също толкова лесно да им обясни, ако разберат. Во го беше
дразнил с години за натрапчивата сложност на неговите пътнически
приготовления и Аби трябваше да признае много пъти пред който и да е от
братята и сестрите си с желание да го чуе, какво удоволствие му доставя да
пътува под множество различни самоличности - по този начин, обясни той, ако
някога импулсивно му хрумнеше да направи нещо незаконно, вече ще е
защитил гърба си.

Но никой от другите нямаше да види билетите този път. Аби щеше да се

постарае да не ги видят.

В края на полета до Сату Маре пристъпи към изпълнение на плана си.

Присви се на мястото си, сякаш страда от стомашни болки.

- Проклетата храна в самолета. Знаех си, че трябваше да си взема телешко

като вас, хора. Сигурно са ми докарали салмонела с шибаните си недопечени
пилета.
 Отиде три пъти до тоалетната през последните двайсет минути от
полета. На летището в Сату Маре беше естествено да направи поредното
отиване по спешност, щом багажът мина проверката.

- Вижте, вървете и наемете кола без мен. Ще се срещнем отвън. Ще стоя

ей-там до проклетия знак, на който пише „Асковит“, става ли? Ще се справите
ли?

Рудра сви рамене. Привикнал беше на настроенията на Аби. Дакини и

Навал метнаха куфарите си на количка за багаж. Аби тръшна куфара си с
откраднатите дрехи на Дакини отгоре.

- Съжалявам. Положението е отчайващо. Трябва да си взема някакви

хапчета от аптеката. Трябва и да пия течности.

- Seven Up е най-добрият вариант заради минералите. Вземи си.

- Страхотен съвет. Благодаря, Навал. Трябваше да станеш медицинска

сестра.

Аби сгърчи лице многострадално и се отдалечи, леко прегърбен, сякаш

се бори с поредния пристъп на диарията.

Слава богу, че си имаше работа с жени като Навал и Дакини. Обикновени

жени щяха да са се засуетили вече около него като квачки. Навал и Дакини не
проявяваха чак такава загриженост, затова със сигурност се наслаждаваха на
затрудненото му положение - вероятно нямаше да скърбят, ако се пръсне като
Ноаре, Пиколи, Тоняци и Мастрояни в любимия му филм „Голямото
плюскане“271. Какво беше мотото, което Пиколи цитираше от Библията?
Ванитас ванитатум омния ванитас? Или казано по-кратко: „Какъв е шибаният
смисъл?“.

Щом влезе в аптеката, Аби провери джобовете си за контролните

отрязъци от билетите, паспорта, парите и кредитните карти. Опаковал беше
достатъчно резервни дрехи в куфара за една нощ, който беше скрил в основния
куфар. Останалото носеше.

Отдалеч наблюдаваше как Рудра преговаря на бюрото за коли под наем.

Видя как тримата се запътват към подземния паркинг, тръгна към знака
„Асковит“.

Времето се беше влошило, което беше приятна изненада. Разчиташе на

снега благодарение на дългосрочната прогноза, която беше проверил във
Франция, но времето беше още по-хубаво, отколкото очакваше. Пътищата
около летището бяха наскоро почистени, но беше готов да се обзаложи, че
снегорините не са си направили труд да разчистят второстепенния път, който
водеше от Ливана към Негрещ-Оаш и после продължаваше към Сигету
Мармацией. Онзи, който вървеше покрай планините Игнис. Онзи със
змиевидните завои.

Колата, взета под наем, спря пред него. Аби с жест показа на Рудра да
отстъпи шофьорското място.

- Ама мислех, че си потънал в лайна? Защо искаш да шофираш? Сигурно

не си наред с главата.

- Главата ми е съвсем бистра и съм се нагълтал с хапчета. А вие се

отпуснете за малко. Няма как да седна отзад и да си почивам с онова, което се
случва в стомаха ми.

Рудра изви вежда, но излезе от колата и заобиколи отзад. Аби беше луд
на тема контрол. Щом иска да шофира в снежна виелица, да заповяда.

Аби бързо отиде до багажника. Затършува в куфара с дрехите на Дакини

и измъкна своята чанта.

- Сега пък какво правиш?

- За в случай че отново напълня гащите. Имам резервни дрехи тук.

- Уф! Трябва ли да си толкова цветист?

Аби пъхна куфарчето зад краката си.

- Вие наистина ли се каните да пътувате така навлечени? В колата има

климатик.

- Аз замръзвам. Ще ги сваля, когато се стопля.

- Настанявайте се. Наистина има нещо сбъркано с вас, шом ви е студено в

тези дрехи.

Аби се ухили и запали колата. Дотук всичко вървеше гладко. Такава

веселба беше да надхитряш хората - наистина да използваш главата си.
Напоследък беше поотвикнал, ръждясваше в лукса на майчината си къща.
Хубаво беше отново да е на път, да има някаква обозрима цел. Този път Сабир
и Калк нямаше да му се измъкнат, както бяха направили в Мексико.

Щеше да отмъсти за смъртта на Во.

Ами защо да не отмъсти и за останалите, улови се той, че размисля? За

Они и другите? А сега и за Рудра и момичетата?

Всъщност пет пари не даваше за тях. Сабир можеше да пикае на

труповете им, ако зависеше от него. Но близнакът му? Това беше различно. Во
беше единственият човек на земята, за когото му пукаше, и нямаше да остави
убийците му да се измъкнат безнаказани.

С усилие насочи мислите си обратно към настоящата задача. Трудно

беше да повярва, че Каталин наистина е открил циганската пачавра и се е
разправил с нея и отрочето ѝ. Но човекът беше толкова сигурен. А и
описанието, което беше дал на селото, звучеше смислено. Може би неговите
опитомени кръстоносци стават за нещо в крайна сметка? Но как така се е
оказала сама? Ами съпругът ѝ? Ако една жена е бременна, обикновено хората
се въртят около нея за помощ, дори и да няма нужда от такава. Съпрузите
особено. Така май ставаха нещата в онова, което минаваше за истинския свят.
И си оставаше необяснимо защо е била сама.

Добре. Когато настъпеше моментът, всичко щеше да си дойде на мястото.

Преди това имаше друго за вършене.

Двайсет минути трябваха на Корпуса, за да стигнат до отклонението за

Ливара, и точно както Аби беше очаквал, от там нататък условията на пътя се
влошаваха непрекъснато. Обаче Рудра беше наел от агенцията отлична кола,
първокласен модел, оборудвана със зимни гуми и задвижване четири по
четири, така че се шофираше лесно, като се изключи почернелият лед по
краищата, където слънцето не беше огрявало, но щом видеше черен лед, човек
просто не биваше да натиска спирачките и да се моли шофьорът, който кара
срещу него, също да не ги употребява рязко.

Аби призна, че положението става наистина интересно, когато започнаха

да изкачват планината. Не че пътят Негрещ-Оаш щеше да ги накара да се качат
на голяма височина. Вероятно към четиристотин и петдесет метра. Но това
беше достатъчно високо за замисъла му.
 Албеску, Молдова

Петък, 5 февруари 2010 г.

59

Антанася се събуди от риданията на брат си.

Все още лежеше по корем с вързани ръце напред и нагоре, но през

времето, което беше прекарала в безсъзнание, скъсаните дрехи, с които Дракул
я беше вързал първоначално, бяха сменени с белезници. Болката по гърба ѝ,
задните ѝ части и краката беше страховита. Все едно че някой бе прекарал
нагорещена ютия по тялото ѝ и само от време на време беше спирал, за да
позволи на топлината да подейства в пълна степен.

Простена и скри лице по-дълбоко във възглавницата.

- Уби ме, Дракул. Няма да преживея това. Не бива да го преживея.

- Напротив. Напротив. - Дракул вдига лицето си, по което имаше следи от

сълзи и го приближи към нейното. - Намазах гърба ти с мехлем, докато беше в
безсъзнание. И ти инжектирах болкоуспокояващо. Малко морфин. Силно
успокоително е. Много силно. Скоро ще почувстваш действието му.

Антанася наистина усещаше как болката ѝ намалява. Клепките ѝ

затрепкаха. Всичките ужаси, които беше понесла в живота си, изглежда,
минавах през нея като вода при отлив.

- Искам да умра, Дракул. Не мога да продължа да живея така. Ти ме съсипа

- усещаше как думите й се сливат, като че са намазани с меласа. - Инжектирай
ми още. Искам да умра.

- Няма да умреш. Няма да позволя. Ти си моя.

 Антанася се разсмя. От десетия си рожден ден, който баща ѝ беше
отпразнувал, като заяви, че най-накрая става за продажба, рядко се беше смяла.
Смехът се превърна в кашлица, а после в повлияно от морфина свистене.

- Как може да се смееш? Погледни се. Погледни какво ме накара да ти

сторя.

Антанася затвори очи. Усещаше как крайниците ѝ постепенно губят

чувствителност от морфина. Защо винаги ставаше така с мъжете в живота ѝ,
които я насилваха? Какво означава да си жена? Всички жени ли понасяха
същото? Дали незнайното множество жени по улиците също носеха своите
черни ужаси, скрити в сърцата си? Или Бог я беше избрал като жертва, за да
може всички други жени да вървят свободно? Жертвата на Ева, която нейният
баща ѝ беше обяснил, когато за пръв път предложи тялото ѝ на приятелите си?
Антанася усещаше как умът ѝ се разпада. Знаеше, че бързо трябва да говори
или няма да може да изкаже страховете си.

- Дракул, ако наистина си Второто пришествие, както твърдиш, ще

можеш да направиш чудо? Може би ще можеш да ме изцелиш? Да направиш
така, че да изчезне всичко, което се е случило с мен през последните трийсет
години? Ако можеш да го направиш, наистина ще повярвам, че си чудотворец. -
Отново се закашля, а това я накара да отвори очи. Докато се взираше пред себе
си, рисунката на тапета започна да пълзи нагоре по стената като жива. Какво
имаше да губи повече? Дори физическата реалност я предаваше. - Има един
израз на френски. „Не се отказвай, може би ще го направиш, преди чудесата да
се случат!“

Дракул улови Антанася за косата и вдигна лицето ѝ към своето. Видя

тъмните следи от сълзите по страните на лицето му. Очите му бяха като черни
кладенци, в които дебнеха чудовища. Почуди се дали и нейните очи са толкова
черни.

- Ако не спреш да говориш така, ще трябва отново да те ударя.

Той пусна главата на Антанася да падне на леглото.

Точно преди да изгуби съзнание, Антанася се помоли на Бог да ѝ вземе в

този момент душата, докато все още е себе си, а не общата сума от болките на
някакво създание.
 Сибиу, Румъния,

Събота, 6 февруари 2010 г.

60

Сабир караше колата през нощта. Предполагаше, че симката е известна

на някого някъде, както и номерът ѝ, който почти сигурно беше обявен за
издирване. Смяташе и че с наближаването на утринта за него и спътниците му
ще е много по-опасно по полицейските контролно-пропускателни пунктове и
при случайни проверки и че задължително трябва да са се скрили дотогава.

Раду на няколко пъти го увери, че двамата с Лема са заровили тялото на

нападателя си под куп тухли и чакъл, но Сабир можеше да си представи
неистовата им паника. Знаеше от горчив опит, че да убиеш някого - дори да си
е заслужавал убийството - по някакъв начин те променя. Вкоренените навици
вече не се броят. Онова, което си мислиш, че си направил, и онова, което
наистина си сторил, са две съвсем различни животни.

Около два сутринта изглеждаше, сякаш бебето на Лема най-накрая ще се

появи на бял свят. Сабир спря колата извън пътя и остави двигателя да работи,
но скоро стана ясно, че зачестилите контракции на Лема са фалшива тревога.

Понеже Раду виждаше само с едното око, а Алекси все още се

възстановяваше от запоя, Сабир се съгласи да повери на Калк волана за два
часа. Скоро стана очевидно, че шофьорът Калк не се разбира със снежните
навеи, затова Сабир се премести отново на шофьорското място и пое
кормилото. Младежките си години и началото на зрелостта си беше прекарал
в битки с времето в свирепите зимни условия на Западен Масачузетс и те го
бяха подготвили добре за февруарското време в Централна Румъния.

Шофьорските умения на Калк, от друга страна, явно бяха пострадали от

факта, че като висш офицер от френската полиция е разполагал с личен шофьор
- човекът шофираше по странно колеблив начин предвид решителния му
темперамент и имаше забележителната склонност да натиска спирачката в
най-неподхрдящи моменти, а после глупаво да се хили, когато всички политаха
напред вкупом като във влакче на ужасите.

Отминаха стария саксонски град Сибиу в шест сутринта. Карпатите и

вторият им по височина връх, Негою - който знаеха, че трябва да прехвърлят -
ясно се виждаха от двайсет и четири часовата бензиностанция „Ромгаз“, на
която спряха да заредят гориво и да купят провизии. На пътя имаше малко
коли, а когато завиха при Авриг, в подножието на планината Фъгъраш, към
самия проход Фагарашан, трафикът почти изчезна. Хората, които искаха да
пътуват с кола между Влахия и Трансилвания, очевидно използваха други
маршрути.

- Луди сме, че постъпваме така, Раду. Никога няма да успеем да преминем

прохода посред зима. Погледни знака. Казва, че пътят DN7C стига до повече от
две хиляди метра надморска височина. Представи си само какво ше е там горе.
Трябва да заведем Лема веднага на лекар.

- Ама Шофьора Кол...

- Майната му на Шофьора Кол. Каза ми, че управлява модерен

осемнайсетколесен камион. Тази кола сигурно е на трийсет години има четири
неподлежащи на описание колела, веригите за сняг са ръждясали. Освен това
жена ти... - Сабир се поколеба, взел предвид циганското суеверие - е
неразположена. Сериозно ли ми говориш, че трябва да продължим да се
движим по път, който дори в идеално време и посред лято вероятно ще накара
която и да е кола да го прекосява с четирийсет и пет километра в час? Говорим
за Скалистите планини, Раду, не за някакви си хълмчета.

Йола постави ръка върху ръката на Сабир.

- Слушай Раду, Дамо. Няма нужда да му викаш.

Сабир спря колата на изхода на село Карцишоара. Погледна към

долината на прохода Трансфагарашан.

- Защо трябва да слушам някого? Погледнете всички нагоре. Виждате ли

това, което аз виждам? Входът на прохода е затворен здраво като задник на
кърлеж. Трябва да обърнем. Съвсем безсмислено е.

- Моля те, Дамо. Внимавай как говориш.

Сабир сви рамене. Той беше чувствителен към Йола и тя го знаеше.

Спасила го беше от хватката на Ейкър Бейл в отходната яма в Камарг преди
девет месеца и затова можеше да се държи малко по-свободно с него, ако реши.
Всеки мъж си има слабост, а Йола - кръвната му сестра - беше слабостта на
Сабир.

- Добре, Раду. Ти кажи.

Раду едва се сдържаше. Последните четиринайсет часа не бяха най-

лесните в живота му, а и все още страдаше от удара на Андраси по главата му.

- Казах ти, Дамо, армията държи пътя отворен през зимата за свои цели.
Знам със сигурност, че понякога оттук минават камиони - ако успеят да го
направят незабелязано или да намерят кого да подкупят.

- Но не и при шибана снежна буря.

- Не. Не. Шофьора Кол каза, че армията има свои снегорини, които
непрекъснато поддържат прохода. По това време, сутринта, всички войници от
Специалните части, онези, които наричат „Планински ловци“ - Ванатори де
Мунте - все още ще са по казармите си в долината в Куртя де Арджеш.

- Освен ако не приключват нощно учение.

Раду философски сви рамене.

- На ксанрунде кай чи ксал тут - „не се чеши, където не те сърби“. Там

никой няма да ни търси, Дамо.

- Дано си прав. Армията вероятно ще ни открие напролет, когато колата

лекичко ще се топи в някоя забравена клисура. От това ще излезе страшна
история. Помисли само колко щастливи ще са от Корпуса. С един куршум два
заека.

- Моля те, Дамо. Рискът е наш.

Сабир погледна към четиримата цигани, свили се в дупката от

измъкнатата задна седалка. После погледна към Калк.

- Какво мислиш ти, мон капитен?

Калк сви рамене.

 - Мисля, че трябва да разберем точно какво се каним да направим, преди
да вземем решение, за което после ще съжаляваме. Сега все още можем да
излезем оттук. До час време при този снеговалеж ще е твърде късно.

- И как предлагаш да стане това?

- Раду, у теб ли е още мобилният, който си взел от онзи, който се е опитал

да ви убие с Лема?

- Да - Раду зарови из джобовете си. - Ето го. Не съм го използвал. У мене е

и неговият портфейл, както и някои други дреболии.

- Те не ми трябват. Дай ми телефона.

Сабир улови ръката на приятеля си.

- Калк, шегуваш се. Не можеш току-така да позвъниш. Може да ни

проследят чрез мрежата.

Калк поклати глава нетърпеливо.

- Раду, каза, че телефонът е иззвънял, когато двамата с Лема сте заравяли

трупа на мъжа, нали?

- Да.

- Може би онзи, който е позвънил, е оставил съобщение?

Раду сви рамене.

- Възможно е. Изобщо не се досетих да проверя.

Сабир потупа страните си.

- Май му губя края. Изобщо не ми хрумна.

Калк се усмихна като котка, излочила млякото.

- Никой от нас не мисли ясно в момента.

Включи телефона, после забърника по бутоните и го постави до ухото си.

Затвори очи и заслуша. След миг на колебание го подаде на Йола.
 - Говори на румънски. Можеш ли да го разбереш?

Йола прослуша съобщението. После му го върна.

Калк взе обратно телефона, изключи го и го постави в джоба си.

- Е? Имаме ли напредък?

Йола кимна.

- Не са били от Корпуса тези, които са ме сбъркали с Лема и са се опитали

да я убият. Мъжът, оставил съобщението, се нарича сам Корифей Каталин. В
това съобщение казва собственикът на телефона, мъжът, когато Раду е убил -
нарича го кръстоносец Андраси - да му позвъни веднага и да му каже дали е
изпълнил нарежданията му до последната буква.

Сабир удари с длани по волана.

- Каталин е човекът, за когото говорих на Ламия. Мъжът, за когото ви

разказах подробно преди няколко месеца. Онзи, когото Нострадамус очевидно
описва, когато говори за третия Антихрист.

Лицето на Калк стана безизразно.

- Очевидно Корпусът се е свързал с него точно както ти се опасяваше, и

са го привлекли на своя страна - със сигурност чрез голяма сума пари. Това
беше неизбежно от мига, в който са научили за съществуването му от Ламия -
Калк избягваше да поглежда Сабир в очите, докато говореше. - Мъртвият явно
е един от злокобно известните кръстоносци на Каталин. А където е един, ще се
появят и други.

- Какво имаш предвид?

- Че това променя всичко. Ние сме много по-уязвими за човек с влиянието

на Каталин на собствената му територия, с широка мрежа от религиозни
фундаменталисти под негова команда, отколкото бяхме за четирима - макар и
отмъстително настроени - членове на Корпус Малефикус. Раду има право.
Единствената ни надежда, освен ако Бог по чудо не ни помогне, е да се държим
встрани от основните пътища, докато не открием някъде убежище. Раду ни
каза, че има ромски приятели, които ще ни приемат и ще се погрижат за Лема,
а по-късно и за Йола. Сигурността на двете жени трябва да е най-важната ни
задача. Така е редно. Но за да стигнем до убежището, Раду ни казва, че трябва
да отидем в южната част на страната. И най-сигурният ни начин да го направим
с, като избягваме главните пътища и караме направо през Карпатите. Някой да
има други предложения?

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Сабир простена и включи на скорост.

Сигет, Румъния

Петък, 5 февруари 2010 г.

61

Aби погледна в огледалото за обратно виждане. Двете му сестри дремеха.

Дакини - с отворена уста, с виснала до гърдите брадичка, а Навал - присвита до
страничния прозорец, главата ѝ се поклащаше с движението на колата.

Погледна и към Рудра.

Той го наблюдаваше съсредоточено като човек, който следва

прищевките на компютърна игра.

- Какво кроиш, Аби? Познавам този твой хищнически поглед.

Аби се поусмихна.

- Всъщност нищо съществено. Просто си фантазирах какво мога да

направя със Сабир, когато най-накрая го пипна.

- И само това ли?

 - Не стига ли? О, замислях как да плячкосам Форт Нокс. И да ошушкам
скъпоценностите на Британската корона. Възнамерявам да обера и френската
хазна, като намеря време.

- Нямаш ли вече достатъчно пари?

- Никой няма достатъчно пари!

- Мадам майка ни има.

Усмивката на Аби стана подигравателна.

- Обаче са си нейни, не са наши, Руди. Дръж лапите далече, братленце.

Руди се разсмя.

- Прав си. - Погледна назад към сестрите си. - Какви си нашите планове
впрочем?

- Прости. Прекарваме нощта в Сигет. Рано сутринта отиваме в Брара. Но

ще караме полека. Няма да нахълтваме. Не знаем каква е обстановката там.
Може и полицията да е дошла. Онзи тип Каталин звучеше убедено, но в главата
си е само на двайсет години от комунистическото време. Опитът ми с хора като
него е, че имат определена нагласа. Обучени са да не приемат отрицанието за
отговор. Ако нещо коства допълнителни усилия, просто няма да го направят.
Копелето дори си е изключило мобилния.

- Тогава според теб не са хванали онази Дюфонтен и бебето ѝ?

- Ще се учудя, ако са го направили. Твърде експедитивно ще е. Но имаме

следа за тях. После можем да вземем преднина и сами да свършим работата.
Особата Каталин няма мотивацията, която ние имаме.

- Отмъщение искаш да кажеш?

- Ти не искаш ли отмъщение, Руди?

- Искам, разбира се. Но за теб не съм сигурен. Никога не ти е пукало за нас.

Това си беше съвсем ясно, Аби, още от ранното ни детство. Изглеждаше
отчужден от нас.

- Така ли? Ами от Во?

 Рудра сви рамене.

- Даваш ли пукната пара наистина за онова, което се случи с него? Честно.

Половината от вниманието на Аби беше заето с пътя. Почти беше

наближило времето. Но не се осмеляваше да отключи предпазния си колан,
щеше да се разпищи алармата.

- Чуваш ли ме, Аби?

Той кимна нетърпеливо.

- Да, грижа ме беше за Во. Обичах го. Той ми беше близнак.

- Ама беше тъп като талпа. Иисусе, Аби, беше почти аутист.

Аби изпита желание да фрасне един на Рудра отстрани по главата, но се

сдържа. Не беше моментът. Затова пък думите му значително улесниха онова,
което щеше да направи.

- Во беше необшителен заради синдрома на Аспергер. Има огромна

разлика между него и аутизма.

- Необщителен ли? Голям майтап.

Аби се обърна към Рудра.

- Ти да не се опитваш да ме скапеш? Ако е така, Руди, трябва да ти кажа,

че ти се получава.

- Да те сканя ли? Аз? И защо? В края на краищата, нали не си ни оставил

да мрем в задръстен от трупове сифон в дълбините на Мексико, нали?

Аби изду бузи.

- Иисусе.

- Да, Иисусе. Казах ти, че няма да го забравя, и не съм. Искам да ти кажа,

че говорех сериозно, когато ти обещах да си уредим сметките, щом всичко
свърши.

- А ние стигнахме до края на всичко, нали? Не се ли опитваш това да ми

кажеш? - В гласа на Аби се усети подигравка.
 - Аз не бих го нарекъл край. Бих го нарекъл адски добро начало.

- Не искам да се изясняваме сега и тук.

- Нима? Колко мило. И кога искаш да го направим? Да определим дата?

Двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета на мен ми се струва много
подходяща дата. Да се договорим да го направим тогава. В деня, който нашите
малки приятели маите са определили като ден за Велика промяна. Уговорихме
ли се?

- Дадено - Рудра протегна ръка.

Аби изви волана наляво, завъртя колата към насрещното платно. И

докато правеше маневрата, освободи колана си от закопчалката.

Рудра политна силно надясно.

Аби завъртя волана в противоположната посока. Когато колата удари

близкия бордюр, той отвори незаключената врата откъм шофьора и изскочи,
притиснал чантата си към корема. Веднага се претърколи в стил айкидо,
присвит като парашутист, с притисната към гърдите брадичка, а ръцете му
обгръщаха главата. Разчиташе на дебелия сняг да притъпи и забави падането
му и точно така стана. Преобърна се три пъти, изпъна крака и превърна
инерцията на падането си в накуцващ бяг.

Колата, междувременно, продължаваше по своята траектория, а

скоростта ѝ нарастваше с увеличаването на наклона. Удари се срещу ръба,
после стремглаво полетя по стръмна поляна към клисурата, която Аби следеше
с поглед през цялото време, докато говореше с Рудра.

Дали щеше да е достатъчно дълбока? Знаеше, че ако не е, ще му се наложи

да слезе и да довърши лично работата. Но за какво се притесняваше? Така или
иначе, трябваше да отиде до колата, за да премести Рудра от пасажерското
място на мястото на шофьора.

В едно беше силно убеден. В нито един момент от случилото се никой не

беше видял четиримата заедно в колата. Трима души я бяха наели и трима
души бяха тръгнали с нея от паркинга на летището. Аби изрично беше
подчертал, когато купуваше билетите за братята и сестрите си, че ги резервира
за група от трима души. Неговият беше купен в друг ден и от друга агенция. А
и не беше на негово име.
 Приклекна и отупа снега от себе си, същевременно провери пътя в двете
посоки. Беше пуст, защото адски валеше. А това не беше изненадващо, беше си
поставил за цел да чака, докато не види кола поне до пет минути в двете посоки,
преди да действа. Ако минеше кола, надали щяха да забележат пресните следи
от нещо, което в крайна сметка прилича на малък път. Но заради обилния
снеговалеж след двайсет минути нямаше да има никаква следа. Аби взе чантата
си и извади непромокаемо яке и също такива панталони. Облече ги над
мокрите си дрехи. Остави чантата, изтича до ръба на дефилето и надзърна над
него. Колата четири по четири беше паднала на капак, успоредно на бавно
течаща рекичка на около трийсет стъпки под него. Колелата все още се
въртяха. Светлината от оцелелия фар светеше по реката.

Аби се спусна по надвисналата част и надолу по склона. Усещаше в

стомаха си вътрешно въодушевление. Част от него се изкушаваше да спре и да
завие победоносно като вълк.

Стигна до колата и погледна вътре. Забеляза движение.

- Всичко е наред. Тук съм. Ще ви измъкна.

Отвори задната врата.

Навал падна наполовина навън. Обърна лице към него. Устата ѝ беше
премазана и част от лицевата ѝ кост стърчеше през очната ябълка. Аби
освободи телескопичната палка от ръкава си. Разгъна я, приведе се в кръста и
замахна с всичка сила към отворената ѝ рана - най-добре беше да използва
нараняванията, които вече му бяха подръка, а не да създава травми, които една
катастрофа не би могла да обясни. Приклекна и се взря в мястото, където
лежеше Дакини. Тя очевидно си беше счупила врата. Тук пробата беше
излишна.

Измъкна тялото на Навал от колата и остави задната врата отворена.

После отиде до пасажерското място отпред.

Рудра все още беше жив. Точно така. Това също щеше да му донесе
удоволствие.

По-късно, когато всичко свърши, той откачи предпазния колан на Рудра

и го изтегли на мястото на шофьора. Закопча го отново и избърса отпечатъците
си от волана и скоростния лост. После потри дланите на Рудра върху всичко,
което един шофьор може да докосне, постара се да направи ясни отпечатъци
върху клаксона и огледалото за обратно виждане.
 Когато приключи, изтегли тялото на Навал на мястото на пасажера и го
прикрепи там. И двете въздушни възглавници се бяха надули и сега отчасти
бяха спихнали, затова притисна лицата на Рудра! и на Навал към тъканта.
Страничните и задните въздушни възглавници също бяха разгърнати, затова
поразмести трите тела, за да уравновеси положението.

- Шибана безсмислена тъпотия - промърмори той на себе си.

Ясно беше, че при една катастрофа те не опазваха ничий живот.

Нараняванията на Навал бяха толкова тежки, че все едно вече беше мъртва, а
Рудра беше в безсъзнание, когато Аби с нокаут съкрати мъките му, така че от
тая работа не излезе никаква веселба. Аби реши, че в крайна сметка би могъл
да живее с разочарованието предвид създалите се непреодолими
обстоятелства.

Когато спретна сцената удовлетворително, отиде до брега на ручея и

изплакна ръцете си и палката от кръвта. Снегът вече валеше обилно. До
сутринта нямаше да останат никакви издайнически следи - просто лесно
обясним инцидент на второстепенен селски път в снежна виелица.

Аби се изкатери нагоре по склона до чантата си. Вътре имаше шапка от

овча кожа балаклава, грейки за ръце, двойни ръкавици, шоколадови блокчета
и вода. Сложи си шапката, включи грейките и изяде едно от шоколадовите
блокчета. По негови изчисления, Сигет беше на около три километра през
хълмовете. Първоначално беше обмислял да мине през полето, но в такова
време надали имаше някого по пътищата, така че защо да си усложнява живота
повече, отколкото е нужно? Освен това щеше да види наближаващите фарове
от километри и да разполага с достатъчно време да се скрие.

Метна чантата през рамо и тръгна.

62

Беше осем вечерта, когато Аби стигна покрайнините на Сигет. Веднага

затърси подходяща кола, с която да стигне до Брара. Последните два часа беше
прекарал в обмисляне на това, какво точно ще каже на мадам майка си, когато
тя получи новината за смъртта при автомобилна катастрофа на три от
четирите си останали деца, и беше щастлив от резултатите от нощния си труд.

Малкото му представление в самолета със сигурност щеше да е от полза.

Щеше да обясни на графинята за стомаха си - как е страдал от диария, гадене,
такива неща - и за решението си да спре за нощуване в Сату Маре, докато
състоянието му се подобри. Далновидната му постъпка за допълнителната
чанта и фактът, че нито една от вещите, открити в колата, няма да е негова, със
сигурност ще подкрепят твърдението му, че просто е изпратил брат си и
сестрите си към Брара, за да проверят там как е положението, и те са се
съгласили да се върнат за него или да позвънят и да му кажат къде да се
срещнат в зависимост от обстоятелствата, които са намерили на място. Не беше
негова грешка, че Михаел Каталин е прекъснал всички средства за свързване с
него и се е спотаил, като е принудил Корпуса да направи свое разследване на
твърденията му.

По време на двучасовата разходка Аби прехвърли в ума си всяка

възможност, включително и тази за бягство. Знаеше, че Мийон и мадам
Мастигу ще проявят подозрителност към него, но мадам майка му предвид
последните им взаимоотношения вероятно ще прояви благосклонно съмнение
към вината му. Какво би ѝ казал, когато тя го заразпитва за предположенията
му за катастрофата? Че Руди е бил калпав шофьор през повечето време и че
всички са били изтощени от двата им отложени полета? Че зимните условия са
били ужасни и летищата - затворени? Че се е опитал да убеди брат си и сестрите
си да отложат разследването си за сутринта, но те са надделели над него? Нещо,
свързано с огорчението им от скорошните събития в Мексико несъмнено.
Когато наближи Сигет, Аби съзнателно трябваше да положи усилия да излезе
от света на въображаемите възможни варианти на обстановката и да се
съсредоточи в настоящето.

Онова, което не му трябваше, бе модерна кола с някаква сложна алармена

система, която да събуди половината град и да привлече вниманието на всички
към чужденеца сред тях. Во - или поне засегнатата от синдрома на Аспергер
част от него - беше гений във всякакви технически джунджурии и Аби много
често беше оставял тази част на близнака си. Но петгодишната, произведена в
Румъния „Дачия Логан“, която в момента наблюдаваше, не можеше да е над
възможностите му. Имаше хиляди такива автомобили в Румъния и той без
проблеми можеше да промени регистрационния номер. Колите бяха
предназначени за пътуване при тежки условия с твърдо окачване и по-висок
клирънс. Имаха с петдесет процента по-малко части от реното, на базата на
което бяха разработени, и никаква сложна електроника. Идеални за работата.
 Петият от шперцовете му отключи ключалката. Огледа се. По това време
на вечерта и при тези условия хората бързаха да се приберат и да си легнат, а
не да се мотаят из града. Имаше вероятност кражбата да бъде забелязана едва
сутринта, когато той отдавна щеше да е заминал, а колата щеше да е
пререгистрирана с различни номера. Да. Можеше да действа.

Ключът, който отвори вратата, свърши работа и за двигателя. Рай. Защо

всички западни коли не се строяха така? Остави двигателя да се загрее,
същевременно - съзнателно успокоявайки се - регулира дишането си, като го
промени от задъхано на леко тревожно.

Снегът продължаваше да вали, но пътищата несъмнено бяха проходими.

Ако положението се влошеше, той просто щеше да открадне кола със
задвижване четири по четири. Или пикап. Изруга, въодушевен, на френски:
можеше и снегорин да открадне. Нямаше нищо - съвсем нищо, - което да го
свързва с тримата западноевропейци, които лежаха мъртви в клисурата. А и
подозираше, че полицията на Сигет нямаше да си пилее излишно времето и
ограничените ресурси за подробно разследване на онова, което очевидно беше
трагична катастрофа вследствие от лошото време.

Аби усети нарастващо усещане за свобода. Истина беше. Той беше

единственият най-близък жив роднина на графинята. Сирак по желание.
Последният оцелял от Дяволската дузина. Вече притежаваше всички
аристократични титли. А сега, когато мадам майка му умреше - както в крайна
сметка щеше да се случи с негова или без негова помощ, - щеше да е по-богат от
Крез. А все още нямаше трийсет - крайниците, мозъкът му и семейните му
ценности бяха непокътнати. Иисусе! Може би дори щеше да реши да се ожени
и да има деца, ако му се приискаше. Светът и всичките му прелести, Аби реши,
чакаха да ги вкуси.

Но първо най-важното.

Все още му предстоеше да си уреди сметките с Калк и Сабир. Щом го

направеше, триумфът му щеше да е пълен.

Албеску, Румъния

Събота, 6 февруари 2010 г.

 63

Дракул Лупей разгласи из града, че сестра му се е разболяла от коремен

тиф. Хвърли вината върху Приднестровието. В Албеску идвали непрекъснато
хора от тази част на света в търсене на спасение и сестра му имала обичай да
разговаря с повечето от тях при пристигането им, за да разбере с какво биха
могли да допринесат за общото благо. Те носели какво ли не със себе си -
болести и тем подобни. За в бъдеще той - Михаел Каталин, възкръсналият
Христос, Избраният наследник от Откровението - щеше да наложи строга
карантина за всички чужденци. Не навсякъде питейната вода била толкова
сигурна, както доставяната от собствената му пречиствателна станция. Да,
това щяло да е на първо място в плановете му.

Лупей нареди на кръстоносците да пазят къщата и да не позволяват на

никого да влиза - дори на жените, които почистваха. Това включваше и жената
на Андраси, Георгета. Коремният тиф беше изключително заразен и Корифей
Каталин, като се има предвид кой е той, щеше да се грижи за сестра си сам и
така да защити от опасността останалата част от населението. Вероятно дори
щеше да стори ново чудо?

Каталин информира Георгета, че съпругът ѝ е на тайна мисия: внедрява

се сред евангелистите и затова няма да е у дома няколко седмици - и понеже
работи под прикритие, няма как да използва телефона, за да се свърже със
семейството си през този период. Георгета беше селянка и невероятно
простодушна освен когато ставаше дума за пари. Тя не постави въпроси
относно историята на Корифей - всичко, което той казваше и правеше, за нея
беше правилно. Притесняваше се само, че няма кой да му пере дрехите и да му
чисти къщата, докато полага грижи сестра му да възстанови здравето си. Тя
щеше да има свободно време в отсъствието на съпруга си. Със сигурност той би
искал тя да се грижи за него, нали?

Не! Корифей не искаше. Сам щял да се справи. Самопожертвуванието

беше добро за душата, не беше ли сам Господ Иисус Христос принуден да
прекара четирийсет дни и нощи в пустинята като изпитание веднага след
Своето кръщение? Следователно Корифей щеше да се посвети на пост и
потискане на плътското, докато се грижи за здравето на сестра си. Какво беше
казал Чимароза281 в своя Реквием? Juste judex ultiоnis, donum fac remissionis,
ante diem - „Справедлив съдия на възмездието, дари ме с опрощение преди деня
на разплатата“.

Лупей се беше опитал на няколко пъти да се свърже с Андраси през

дванайсетте часа след първото му телефонно обаждане, но най-накрая,
отвратен, се отказа. Вместо това се обади на началника на Андраси сред
кръстоносците, лейтенант Маркович, и му каза да изтегли всичките си
подчинени от задачите им и да се насочат към Брара, за да видят какво става.
После изгуби интерес.

Интересуваше го само Антанася. Влизаше в спалнята ѝ и с часове се

взираше към мястото, където тя лежеше неподвижно в леглото. Освен че ѝ
беше поставил нова доза морфин, беше се опитал да ѝ постави и рохипнол,
когато болката ѝ стана непоносима. Той харесваше ефекта на рохипнола.
Веднъж дори прави любов с нея отзад, докато тя все още беше в безсъзнание,
кашата от незаздравелите ѝ рани се разпростираше като желе под зажаднялото
му тяло. Получи най-мощния оргазъм в живота си. Почувства се като самия Бог.

Да властва напълно над Антанася, даде на Лупей изключително усещане

за власт. И през ум не му минаваше, че тя може да умре. Вече толкова беше
убеден в собственото си величие, че не се съмняваше в способността си да
влияе на природата в своя изгода. Ако той не пожелаеше тя да умре, тя нямаше
да умре. Ако пожелаеше да я убие, щеше да го направи. Ако избереше да бележи
тялото ѝ, това беше негово право. Беше я взел от баща си и тя беше негова, за
да прави с нея, каквото пожелае. Всяко действие беше приемливо, стига да
отразяваше неговата воля.

Наскоро се беше уверил допълнително в истината на своето категорично

твърдение, че светът ще приключи на 21 декември 2012 г. Маите, които
първоначално бяха посочили датата като край на Големия цикъл на календара
и Цикъла на Деветте ада и следователно - според начина, по който хората по
света ще посрещнат ерата, известна като Великата промяна - не са знаели за
какво говорят. Бивало ги е с календарите, но са отчайващи като есхатолози.
Като раса маите са били крайно пасивни. Задоволявали са се да оставят нещата
да им се случват, вместо сами да предизвикват събитията. Вижте как са се
държали пред испанците. Пълна кървава капитулация.

Той, от друга страна, беше човек на делото. Катализатор. Човек, който

променя историята. Ако кажеше, че нещо ще се случи, то щеше да се случи. Това
не беше самохвалство от негова страна - просто приемане на установен факт.
 Като бъдещ президент на Молдова щеше да нареди изстрелването на
ракетите си с ядрени глави Kh-55s в полунощ на 20 декември 2012 - едната
насочена към Тираспол, втората към Киев, а другата като презастраховка към
Москва. Честно казано, според него противоракетният щит на Руската
федерация щеше да прихване ракетата, насочена към Москва, но дотогава вече
нямаше да има значение. Смъртта щеше да е поела по пътя си и играта да е
започнала. Русия щеше да отговори на унищожаването на своя аванпост на
Четиринайсета армия в Приднестровието по единствения начин, който
познаваше - със сила. А Лупей винаги беше мразил украинците, така че
разрушаването на буквално неохранявания Киев щеше да е непредвиден бонус.
На никого и през ум не би минало, че Молдова, най-бедната страна в Европа,
има достъп до ядрени оръжия. Затова Русия щеше да нападне Румъния и така
да въвлече останалите от ЕС и НАТО. Цялата работа щеше да е изключително
удовлетворяваща. С малко късмет щеше да отприщи спираловидно пътя към
хаоса и да погълне всички.

За Лупей все още беше немислимо как следовниците му не са схванали,

че кръстът, който им бяха татуирали на челата, представлява „знакът на звяра“.
Чел ли беше някой от тях Библията? Знаеше ли някой от тях, че е
идолопоклонничество да почитат гравирани образи? И че „гравиран“ в строг
библейски смисъл означаваше просто „издълбано изображение върху
повърхност“ Кожата не беше ли повърхност? Не бяха ли чели Откровението,
глава 14, от девети до единайсети стих?

И трети ангел ги последва, като говореше с висок глас: който се поклони

на звяра и на образа му, и получи белег на челото си или на ръката си, той ще
пие от виното на яростта Божия, вино неразводнено, налято в чашата на гнева
Му, и ще бъде измъчван с огън и жупел пред светите Ангели и пред Агнеца.

Димът на мъчението им ще се издига во веки веков; няма да имат покой

ни денем, ни нощем ония, които се покланят на звяра и на образа му и които
получават белега на името му.

Лупей знаеше, че следовниците му са се орисали сами от мига, в който са

се съгласили да носят татуировка на челото. Тази татуировка се беше
превърнала в страст сред хората му - те ясно усещаха, че като трайно бележат
плътта си, ще спечелят благоразположението му и чрез него
благоразположението на Бог. Вместо това просто се бяха белязали като жертви,
които „се пазят за огъня“291.
 Мисълта невероятно допадна на Лупей и допълнително подсили
мнението му, че хората са свине, които трябва да бъдат водени от избран
пастир, и че този пастир беше той. И също като свинете те изобщо и не
подозираха, че ги чака касапинът. Доволни бяха да се въргалят в трапа и да
чакат помията си със сляпата вяра, че са част от вечно благотворителна
програма, предназначена да им позволи да живеят, без да мислят.

Хубаво, той щеше да им покаже. Онези, които вярваха най-силно в него,

щяха да страдат най-много. А най-главната сред тях беше сестра му, Антанася.
Кръстена на светица, обезглавена от император Диоклециан, защото нямала
достатъчно разум да се води, накъдето духа вятърът; абсурдната добрина на
Антанася пред лицето на всичкото зло, стоварило се върху живота ѝ, я правеха
достойна наследница на своята съименница светица. Лупей можеше само да се
смята за изключително зъл и затова достоен за доверието на Дявола, ако
успееше да разруши и подрие всичко, което е изцяло добро.

Сестра му го беше предала. Не знаеше с кого. Но щеше да научи. Имаше

време. И желание. И с какви думи баща му беше оправдавал всичките си
извращения? А, спомни си. Най-сладкото престъпление от всички е да
наскърбиш онези, които те обичат най-много.

Проходът Трансфагарашан, Румъния

Събота, 6 февруари 2010 г.

64

- Ами това е. Надежда всяка тука оставете, вие, които влизате в прохода.
 Сабир наблюдаваше Раду и Алекси как се борят с огромните, затрупани
от сняг, порти, които затваряха прохода Трансфагарашан. Точно когато щеше
да ги посъветва да се откажат и да влязат в колата, Раду отстъпи победоносно
назад, повлякъл дясното крило на вратата след себе си.

След като Алекси отвори своята част от портата, той се поклони

подигравателно и с жест, сякаш размахва мускетарска шапка.

- Видя ли, Дамо? Циганското ноу-хау. Можем да влезем и излезем

отвсякъде. Худини е бил циганин, знаеше ли това?

- Глупости, Алекси. Бил е американец от италиански произход.

Алекси се намръщи.

- Хубаво де, би трябвало да е циганин.

Калк - увит в колкото дрехи успя да намери и с вид, който притеснително

приличаше на човечето емблема на Мишлен - седеше до Сабир и пушеше
цигара. При всяко издишане дъхът му разлюляваше падащите снежинки и
прочистваше зловеща ивица пред лицето му.

- Всъщност Худини е роден като Ерик Вайс в Будапеща, Унгария, а баща

му е бил равин. Така че и двамата грешите. А знаеш ли откъде идва изразът,
който току-що използва, Сабир? Онзи с „всяка надежда“?

Сабир, който опитваше да се сгрее, отговори:

- Не знам.

- От Дантевия „Ад“. Контекстът е напълно противоположен на

ситуацията, в която се намираме.

- Така ли?

- Да. Искаш ли да ти го изрецитирам?

- Калк, ти ще ми го изрецитираш независимо дали искам, или не искам.

Калк хвърли цигарата. Замахна напразно към снежинките, които се бяха

натрупали в гънките на якето му.

- В мой превод, разбира се.

 - Разбира се.

- Оригиналът на италиански казва:

Per me si va nе la citta dolente,

Per me si va ле I ’etterno dolore,

Per me si va tra la Perduta Gente...

Lasciate ogne speranza, voi ch ’intrate.

Което свободно ще преведа така:

През мен минаваш към града на ужаса.

През мен влизаш във вечната болка.

През мен тръгваш по пътя на изгубените надежди...

Надежда всяка тука оставете вие, които влизате.

Калк се намръщи, свеждайки глава към земята.

- Всъщност май ми се губи нещо. Но това е основното.

- За Бога, Калк. Ама ти наистина си най-унилото копеле, което съм

срещал.

Калк се ухили. Хареса му невероятно, че Сабир се чувства достатъчно

уверен, за да започне отново да се заяжда с него. Реши да попритисне още малко
късмета си - той беше сигурен, че това е единственият начин Сабир наистина
да излезе от тримесечната си депресия, последвала смъртта на Ламия.
 - Та онова, което искам да кажа, е, че ти допусна фройдистка грешка,
Сабир, когато използва така лековато израза. Мислеше, че си забавен, но
всъщност той тайно показа, че - поне що се отнася до твоето подсъзнание - ти
всъщност си в състоянието на Данте, който е бил на ръба на пълното отчаяние.
Истината винаги излиза за онези, които са сведущи.

Сабир се плесна с длан по челото.

- Дяволите да го вземат, Калк! Откъде ги научи всички тия големи думи?

Още ли държиш да карам? Ако съм в пълно отчаяние, както предполагаш, може
да реша неочаквано да сложа край на всичко и да ви взема заедно с мен в
големия сън.

Калк пренебрегна прикритата обида. Тайно въздъхна облекчено.

- Това е риск, който съм готов да поема. Виждал си ме как карам. А

другите очевидно не са в състояние да шофират.

Сабир поклати глава като куче. Досещаше се донякъде, че Калк го

изпробва. Но докато до онзи ден би могъл да се заяде, сега, след несполучливия
опит за убийство на Лема и последвалата заплаха, че подобно нещо грози
всички тях, почувства, че вече не е способен да разчита напълно на себе си и
собствените си чувства.

Несъмнено беше станал жертва на мрачното самоанализиране през

изминалите няколко месеца. Крайно време беше да се отърси от него. През
целия си живот Сабир се беше чувствал най-удобно, когато помага на другите.
Сега Йола и бебето ѝ очевидно бяха станали основна цел на Михаел Каталин и
той трябваше - като официален кръвен брат - да постави нейната сигурност и
тази на детето ѝ над своята. Това щеше да е някакво освобождаване.

- Добре, давайте тогава. Да слагаме край на висенето и раздумките.

Снегът няма да ни чака. Колкото по-скоро стигнем върха, толкова по-скоро ще
започнем да се спускаме от другата страна. И най-добре се молете веригите да
не се разпаднат по вашия „път на изгубените дупки“.

Калк бавно заръкопляска.

- Голям смях, Сабир. Човек ще си рече, че си писател. Такъв усет имаш към
думите.

Пътят като че се бе вслушал в думите на Сабир и веднага стана трудно да

се справят с него. Виждаше се, че армията е минала и е разчиствала донякъде
предишния ден, защото старият сняг беше натрупан отстрани на пътя на
триметрови купчини - но валежът от тази нощ беше наваксал с петнайсетина
сантиметра нов сняг, че и отгоре. На няколко пъти тримата мъже трябваше да
слизат и да бутат, докато Сабир държеше симката на ниска предавка и се
опитваше да накара веригите да зацепят, без да превъртат гумите.

Докато пълзяха нагоре по един особено стръмен участък близо до върха

на прохода, колата изгуби всякакво сцепление и започна да се пързаля
неконтролируемо назад с всички в нея.

- Не натискай спирачките! За Бога, Сабир, не натискай спирачките!

Сабир напрегна всички сили, за да направлява симката назад, като

насочва шасито към купчините сняг, складирани встрани от пътя, в опит да
забави ускоряващото се спускане. Само след петнайсетина секунди пързаляне
стана ясно, че колата вече е неуправляема.

Сабир погледна в огледалото за обратно виждане. Видя завой на около

триста метра под тях. Осъзна, че ако не спре колата преди завоя, ще се изправи
пред безизходна ситуация и ще му се наложи или да я блъсне на заден ход в
някое дърво, или да се претърколи в каньона към сигурна смърт.

Раду се хвърли към Лема в напразно усилие да я защити от неизбежния

сблъсък. Алекси се извърна на място, така че гърбът му да е към задната част
на колата, и после придърпа Йола между краката си, за да може тялото му да
защити нейното и това на бебето от пълната сила на удара.

Сабир натисна леко три пъти спирачките в усилие да забави плъзгането,

но всеки път колата политаше към клисурата. Отчаян, той завъртя кормилото
в посока, обратна на банкета, и принуди задната част да завие към пътя и да
попадне в снежна пряспа встрани, колата се завъртя около оста си в пълен кръг.

Щом видя как колата се насочва надолу по склона и вече не се пързаля,

той натисна газта и зави към същата пряспа, където току-що се беше ударил.
Този път симката се завъртя с предницата към уплътнения сняг и спря.
Вързаният с колан Калк политна напред, а ръцете на Сабир се присвиха на
волана. Четиримата пасажери в уширеното място зад него се удариха в задната
част на седалката му.

Симката зари по-дълбоко в купчината и спря.

Сабир седеше, ръцете му бяха разположени на два и десет часа на волана

и се взираше в необезопасения завой на двайсетина метра по-надолу. Не
искаше и да се пита колко стръмно би било падането, но със сигурност беше
стотици метри. Ако беше изпуснал колата да се насочи към завоя, симката
щеше да се държи като кибрит, пълен с оловни сачми - всички щяха да се
търкалят из нея все едно ги върти невидим черпак и накрая щяха да се пръснат
на парчета от скалите долу. Тишината за пръв път беше толкова сладка.

Но едно стана изключително ясно. Колата вече не беше в състояние да ги

изкара до върха на прохода.

Сабир погледна назад.

- Всички ли са добре?

- Да. Всички се държахме здраво. Всички са добре.

Сабир погледна към Калк.

Той се държеше за носа.

- Нарани ли се?

Калк кимна.

- За втори път тази година си чупя носа при катастрофа. Първо като
пасажер на Макрон. Сега с теб, Сабир. Следващия път ще карам аз.

- Престани да се въртиш. Дай ми да погледна - Сабир включи лампата на

тавана. Крушката засвети мъждиво - едва осветяваше около себе си. - Съмнявам
се, че е счупен. Само кърви. Имаш лоша рана на костта. Сложи я на нея.

Сабир подаде на Калк ноената си кърпичка.

- Сега какво ще правим? .

Сабир поклати глава. Приведе се напред и пробва да запали колата. На

второто включване успя.

- Браво, симка. Вероятно няма да може никъде да ни закара предвид

какво се случи на шасито, но поне ще сме малко на топло.

- Сабир?
 Сабир се увери, че фаровете и всички светлини в купето са изключени.
После се обърна към спътниците си.

- Калк, ти и Раду най-добре да останете с жените, понеже и двамата сте

ранени. Ние с Алекси ще тръгнем към върха на прохода. Има някаква издатина,
която може да е нещо като хижа. Ако открием такава, ще влезем вътре и ще се
опитаме да запалим огъня. После ще стъкмим нещо като шейна за Лема. Когато
мястото се стопли, ще слезем и ще ви вземем. Резервоарът е пълен на две трети.
Двигателят трябва да работи, докато се върнем. Във времето, в което ни няма,
можете да съберете всичко, за което решите, че ще ви е нужно. Така няма да
губим време при обратния път. Ще увием Лема и ще я отнесем възможно най-
бързо под покрив - Сабир се подвоуми, погледна към Иола. - Имаме ли още
време?

- Малко.

- Добре. Това е страхотна новина.

- Ами ако не намерите хижа?

Сабир отклони поглед.

- Няма проблем. Ще направим колиба от сняг над колата - като ледените

колиби за спешни случи, които ни учиха да строим на платото Хардангер в
Норвегия, когато се занимавах със северни ски дисциплини. Имаме банкета.
Имаме сняг. На половината път сме. Ще покрием колата като иглу с комин, през
който да излизат лошите газове. Ще е десет или петнайсет градуса по-топло,
отколкото навън. По този начин ще оцелеем днес и тази нощ, без да замръзнем.
Освен това имаме и керосиновата печка, за времето, когато двигателят спре.
Раду каза, че армията минава редовно. Имаме храна. Имаме вода. Просто ще се
присвием скрити и ще ги изчакаме. Няма да пропуснат колата - блокирала е
половината път.

Калк се взираше в Сабир над окървавената му кърпичка.

Сабир избегна погледа му.

Брара, Марамуреш, Румъния

 Събота, 6 февруари 2010 г.

65

Кръстоносец лейтенант Козмин Маркович, четирийсет и четири

годишен, с кафява коса, сивееща тук-там, със свръхтегло, постоянен артрит на
лявата ръка от времето, прекарано като работник в стоманолеярните, се
гордееше с позицията си на един от ешелонните командири на Корифей
Каталин.

Животът на Маркович преди изглеждаше някак непълен, докато

съпругата му, Флорента, не научи от приятелка за съществуването на Корифей.
Отначало той не одобри, когато Флорента предложи да посетят една от
неделните срещи за молитва на Каталин, и се жалваше за загубата на гориво.
Но Флорента беше страшно убедителна и двамата със съпруга ѝ бяха стигнали
до съгласие, в крайна сметка, чрез много кикот и многократни посещения на
спалнята.

По-късно след молитвената среща и двамата бяха признали един на друг

колко впечатлени са от всеотдайния подход на Корифей към религията. Два
месеца по-късно се бяха преселили в града образец на Каталин, Албеску, където
Маркович веднага намери работа в една от фабриките му. Не след дълго той
беше забелязан като потенциален кръстоносец – и след изминалите пет години
възможностите пред него бяха неограничени.

Като кръстоносец - с всички привилегии, които произтичаха от

внезапното му издигане ог паплачта - Маркович беше развил вкус към властта
и към по-хубавите неща в живота, които напълно му липсваха в първите
четирийсет години от живота му. От страшно беден младеж сега се беше
издигнал до уважаван мъж на средна възраст, който имаше както ранг и -
убеден беше в това - уважението на голяма част от младите кръстоносци под
негово командване. Флорента също изглеждаше по-щастлива сега, когато
можеха да си позволят децата, които преди беше принуден да ѝ откаже да имат.
 Във всяко отношение Козмин Маркович чувстваше, че дължи всички
добри неща в живота си на Майкъл Каталин - и в замяна лоялността му беше
непоколебима. Патриаршеският кръст, татуиран на челото на неговата жена,
му беше донесъл няколко неприятни мига наистина, но осъзна, че знакът
представлява необходимо изпитание за неговата и тази на Флорента
стабилност и следователно издигащ ги нагоре ритуал за посвещение към
вътрешните ешелони на Църквата на възкръсналия Христос.

Сега Маркович стоеше пред саксонската къща в Брара - която неговият

подчинен Юлиу Андраси беше набелязал като притежание на
вероотстъппичката Йола Дюфонтен - и се опитваше да разбере по кървавите
следи, оставени в снега и в една от палатките, какво точно се е случило.
Маркович знаеше, че Андраси е горд притежател на трийсетгодишна симка.
Какво беше станало с колата му? И със самия Андраси? Дали не е убил
циганката и после е изпаднал в паника? Или циганите го бяха убили и
откраднали колата му? Малко вероятно беше протофашист като Андраси
изведнъж да се разнежи към жертвата и да избяга с нея. Хората не биха нарекли
Георгета Андраси красавица, наистина, но къщата ѝ блестеше от чистота, а в
готвенето нямаше равна. Фактът, че има снага на тухлен клозет, беше без
значение.

Маркович прехапа устни. Знаеше, че скоро трябва да изпрати писмен

доклад на Корифей Каталин. Знаеше и че трябва да съобщи нещо по-сериозно
на водача си или положението му щеше да се срине. Тримата кръстоносци,
които беше разпратил из района, бяха задали доста въпроси, но без да получат
кой знае какви отговори. През изминалите часове беше навалял нов сняг и това
още повече усложняваше ситуацията.

По това време на годината, както Маркович знаеше в спомените си от

своето многобройно семейство, местните хора дремеха. И в най-добрпя случай
не проявяваха голям интерес към проблемите на ромите. Рано напролет
половината село щеше да стои тук и да размишлява над обстановката, като
добавя своите глуповати предположения към общия казан - но посред зима те
си стояха по домовете, дори не си правеха труда да подслушват непознатите
през замръзналите прозорци на здраво затворените си къщи.

Тази работа с Андраси и бременната циганка обаче - онази, която всички

трябваше да търсят - очевадно беше много важна, иначе Корифей не би
измъкнал Маркович от задълженията му, за да я разследва. И сега какво щеше
да каже на Корифей? Козмин Маркович беше напълно изгубен. За пръв път в
живота си се сблъскваше с толкова заплетена главоблъ- сканица.
 А онзи мъж - високомерният европейски аристократ Дьо Бал, когото
Корифей беше насъскал по него без никакво предупреждение - и той не беше
от голяма полза. Мъжът притесняваше Маркович. Толкова непоносимо
самоуверен беше - толкова сигурен, че е задължение на другите да му се
подчиняват незабавно, та той чак се влудяваше. Когато Маркович беше
поставил под въпрос присъствието му на мястото в по-ранна размяна на
ритници под масата за установяване на надмощие, Дьо Бал просто му беше
казал да се обади на водача си. Той щял веднага и всичко да му разясни.
Маркович направи, каквото го посъветваха, и позвъни на Корифей на
посочената от кръстоносеца линия, Корифей май страшно се подразни от
позвъняването.

- Разбира се, че аз казах на граф Дьо Бал. Окажете му възможно най-

голямо съдействие ти и твоите хора. И следвайте заповедите му до най-малката
подробност. Той и семейството му са най-големите дарители на Църквата и не
искам да се конфронтирам с него. Поне не на толкова ранен етап от делата ни.
Да намерите жената и да я неутрализирате, е част от обширно споразумение,
което сключихме - ако се изпълни успешно, ще дойдат средства. Средства, от
които Църквата отчаяно се нуждае, ако искаме да продължи работата си по
просвещаването и евангелизацията. За да си направиш омлет, трябва да
счупиш яйцата, кръстоносецо.

- Да, Корифей.

- Сега ме чуй внимателно, Маркович. Не искам да ме безпокоиш отново.

Сестра ми е много болна. Трябва да се грижа за нея и да я излекувам. Всичките
ми сили са насочени към постигането на тази цел. Дьо Бал ще ви казва какво да
правите с циганката и другарчетата ѝ. Подчинявайте му се безпрекословно.
Отнасяйте се към него, както се отнасяте към мен. Използвайте връзките,
които имате с румънската полиция, за да намерите колата на Андраси и да
проследите къде е отишъл, след като е напуснал Брара. Следващия път, когато
трябва да се свържете с мен, използвайте електронната поща. Звъни ми само
при спешни случаи. Или ме чакай да ти позвъня сам. Разбра ли ме, Маркович?
Само електронна поща. Писмени доклади. Така ще се работи.

- Да, Корифей.

- Отлично. Олекна ми, че мога да разчитам на теб. Съпругата ти ще получи

говеждо от порода Абърдийн Ангъс от касапина ми при първа възможност.

Връзката прекъсна и Маркович отново остана сам. Всъщност не точно

сам, а с оизи кой знае откъде взел се французин - който, изглежда, имаше силно
влияние върху възкръсналия Христос, - да му диша във врага. Как да постъпи?
 Ами беше очевидно, нали? Дори за идиот. Да се подчини.

66

Абигер дьо Бал наблюдаваше Маркович от същото място, което Андраси

беше използвал по-рано, за да шпионира Лема часове наред. Опитваше се да
реши дали Маркович си струва проклетите главоболия или не. Дали е по-добре
да зареже него и неговото ято от пъпчиви тъпоумни помощници, или да ги
използва като пушечно месо.

Реши, че е по-умно да ги остави в действие. Всичките имаха огнестрелни

оръжия - и вероятно знаеха как да ги използват. А и каквито и задръжки да са
имали към убийството, изградени от вярата им, те отдавна не бяха действащи.
Лупей-Каталин, от друга страна, се беше показал не само като извратен, а като
откровено луд и следователно не можеше да му се вярва за друго, освен за
намерението му да завземе президентското място на Молдова от също толкова
корумпираната шайка крадци, срещу които се изправяше. Всяко истинско
изпитание - убийството на циганка и нероденото ѝ дете например - явно не го
притесняваше.

Перспективата да се позволи на подобен човек да изстреля три ракети с

ядрени глави, след като руснаците лагеруват до самата граница на
Приднестровието, беше откачена. Според графинята Корпусът възприемал
себе си като „върховен защитник на хаоса на земята“. Добре, хаосът беше
съвсем приемлив из тукашните места, но след като се справеше със Сабир и
неговия съзаклятник, Аби възнамеряваше да се оттегли от патакламата и да се
радва на парите на покойната мадам неговата майка по свое усмотрение и
затова изобщо не му трябваше ядрена война в Централна Европа.

Аби погледна надолу към краката си. Преди два часа беше провел
страховития телефонен разговор с графинята под претекст, че румънската
полиция се е свързала с него заради трагедията, връхлетяла семейството му,
защото в мобилния телефон с предплатена мобилна карта, който Рудра беше
купил на летището, бил само неговият номер, освен номерата на двете му
мъртви сестри. Пълни лъжи, разбира се - но светът се въртеше въз основа на
лъжи, а той се въртеше със света.

Отговорът на майка му беше предсказуем - зловещ, но предсказуем.

Нищо, нищо не бивало да се намеси във великия момент на Корпуса. Дори
трагичната смърт на три от четирите ѝ останали осиновени деца.

Аби реши, че майка му е луда, колкото Каталин. Нито един от двамата нямаше
да е опасен при нормален развой на събитията, но когато се вземеха предвид
парите, амбицията и арогантността на графинята и се съчетаеха с властта,
самовлюбеността и сериозната загуба на чувство за мярка при Каталин, се
получаваше опасен катализатор - нещо като смес от тетрахлоробензен и
метилов алкохол, изложена на открит пламък, за която се молиш да не
експлодира.

А сега властта, която Каталин вече притежаваше, щеше да се увеличи

неимоверно с вливането на милионите от графинята. Аби почувства освен като
рана, така и като обида прибавянето на сто и петдесет милиона евро в сметката
на Каталин към първоначалните петдесет милиона, които му бяха платени
само защото се подписа над пунктираната линия.

Сви рамене и погледна назад по пътя. Най-напред най-важното. Точно

това място би избрал, ако искаше да наблюдава циганския катун незабелязан,
затова му се стори и подходящо място за начало на неговото разследване.
Снегът беше покрил всички следи, но Аби скоро откри угарка от цигара,
натъпкана в цепнатина на камъка. Разрови снега и се натъкна на смачкан
празен пакет молдовски цигари „Темп“, които съответстваха точно на угарката
и който все още не се беше превърнал в каша.

Стана и тръгна към дървената порта, през която Сабир и останалите бяха
влизали и излизали от двора. Имаше две палатки в овощната градина.
Циганите предпочитаха да живеят в палатки, а не в къщи - а и къщата беше
руина. Аби спря насред крачка.

Сабир и Калк обаче не бяха цигани. Не биха живели в палатка, ако можеха
да си го позволят. Щяха да си намерят покрив и четири стени.

Аби промени посоката си и се насочи към къщата. Започваше да

разгадава какво се е случило.
 Скоро стана ясно къде бяха живели Сабир и Калк. Три свързани стаи в
задната част на разрушената къща все още ставаха за живеене. Едната беше
превърната в баня, оборудвана с цинкова вана, умивалник и кофа за мръсната
вода, а другите две стаи бяха превърнати в повече или по-малко годни за
обитаване спални. В този момент Аби реши, че изобщо няма да тръгва да ги
гони. Какъв упадък само за Сабир след онова бижу - къщата му в Масачузетс.
Аби все още таеше съжаление, че не беше изпепелил мястото, когато имаше
такава възможност.

Порови във вещите, останали от двамата мъже, без да открие нищо

съществено. Но едно нещо наистина го заинтересува - почти нямаше оставени
дрехи. Но беше видял дрехи, нали? Върна се обратно към вратата. Да. Бяха
събрали багажа и после го бяха изоставили като хора, които са променили
намеренията си в последния момент. Това само по себе си беше
многозначително. Ако палатките бяха оставени в същото положение, много
въпроси шяха да получат отговор.

Аби тръгна към предната разрушена част на сградата. Изведнъж спря.

Имаше купчина от чакъл и потрошени мебели близо до разбития вход. Застана
и се вгледа в купчината.

- Маркович!

- Да, сър?

- Вчера валя ли сняг? Когато Андраси беше тук?

- Моля ви, говорете по-бавно, сър. Английският ми не е много добър.

- Сняг - Аби поясни с оросяващи жестове думите си. - Валя ли сняг, когато
Андраси беше тук?

- Да, сър.

- След това валяло ли е?

- Да, сър. На няколко пъти.

- Погледни тук. Към тази купчина боклуци.

- Да, сър. Гледам.

 - Виждаш ли снежния навей? Носеният от вятъра сняг?

- Виждам. Да, сър.

- За такъв навей трябват седмици, нали?

- Вероятно, сър, да. Вятърът понякога го прави.

- Но на купчината няма нищо навято. Само малко е отрупана със сняг.

Това положение обяснява ли се с условията от вчера?

Маркович сви рамене. Не разбираше за какво говори французинът, но

мислеше, че е най-добре да му угажда.

- Започни да ровиш, Маркович. Мисля, че открихме твоя изчезнал колега.

Проходът Трансфагарашан, Румъния

Събота, 6 февруари 2010 г.

67

Човек трябваше да усети колко мразовит беше вятърът извън симката,

за да повярва, че е възможен такъв студ. Сабир и Алекси се спогледаха като
голфъри, неочаквано хванати под самотно дърво по време на гръмотевична
буря. И двамата приведоха глави и се заизкачваха по змиевидните следи,
оставени от плъзгащата се кола.

Сабир пръв свали шала си и го овърза около ушите и през устата си, като
остави само малка дупка, през която да вижда. Алекси скоро го последва.
Приличаше на дивак със зъбобол.
 Вървяха с усилие през първия завой, приведени напред като двама
старци. Пред тях пътят се виеше напред и нагоре.

- Половин час - извика Сабир. - Най-много. Лема няма да преживее повече

от половин час в този вятър, дори ако я увием и я носим. Ако не открием нищо,
се връщаме и правим снежната колиба. Съгласен ли си?

- Съгласен.

Сабир си помисли, че цялата експедиция е загуба на време. Топките им

щяха да станат на ледени висулки, докато се тътрузят към върха, а когато се
заспускаха обратно, задниците им гцяха да замръзнат. Кой нормален би строил
хижа там горе? През лятото хората си имат коли. През зимата бягат далеч от
това място. Лема вероятно ще е родила бебето си и ще е отпразнувала първия
му рожден ден, докато се върнат.

Погледна часовника си. Двайсет минути вече вървяха. Имаше чувството,

че са два часа. Усещаше как носът му потича, а ушите му премръзват.

- Алекси, ще потичам. Ти можеш ли?

Алекси кимна.

Сабир затича тромаво. Усещаше как от пръстите към петите краката му

започват да се вкочаняват. И от двамата мъже излизаха дебели стълбове пара.

Сабир изскърца със зъби. Още три завоя, помисли си той. Ще тичам още
три завоя. После спирам и хуквам към симката, за да се стопля. Калк и Раду
могат да направят проклетата снежна колиба, докато аз и Алекси се
размръзнем вътре.

Сабир спря насред крачка. Снежна колиба ли? Шибана снежна колиба? С
какво щяха да построят шибаната снежна колиба? Нямаха лопата.

Помисли си какво откриха в колата. Спални чували, керосинова печка.

Гориво. Резервна храна. Да, толкова. Никаква лопата. Толкова доволен беше от
хрумването за снежната колиба, че напълно забрави как всички, които отиваха
на ски обиколка из Севера, носеха сгъваема лопата. Човек не може да построи
снежна колиба или да си изкопае снежен гроб без такава. Лопата и
допълнителни ски съвети в случай на премеждия.

Само че нямаше ли лопата, няма и колиба от сняг.

 Какъв тъпак.

Алекси стоеше близо до него и сочеше към часовника си. Очите му бяха
зачервени. Косата му, където не беше скрита под шала, беше заскрежена. Дори
миглите му бяха замръзнали.

Сабир поклати глава и посочи да вървят напред. Протегна две ръце и

посочи десет минути. После вдигна плахо палец.

Алекси се подвоуми. После кимна. И двамата усещаха напрежение. Вече

бяха на повече от хиляда и петстотин метра надморска височина и бурята се
засилваше. Снегът валеше срещу тях, не отгоре, както преди, а вятърът го
вееше в лицата им. И дишането ставаше все но-трудно. Бурята като да
изяждаше кислорода и след себе си оставяше вакуум.

Сабир отново се затича, но постепенно забави. Краката започваха да го

болят. Погледна към Алекси и видя, че приятелят му също страда. Беше пил до
късно и това оказваше влияние върху издръжливостта му. Докато го
наблюдаваше, Алекси махна шала и с усилие си пое дъх. Сабир осъзна, че ако
скоро не откриеха подслон, щеше да се изправи пред изключително трудно
положение.

- Връщай се, Алекси. Ще продължа още малко. Ще слезеш за двайсет

минути. После ще се стоплиш в колата.

- Не, Дамо. Продължаваме.

Сабир се подвоуми. Излишно беше да губят време в спорове. Двамата

имаха сили само колкото да преценяват. А когато и те свършеха - край.

Сабир продължи към хълма. Алекси го последва.

- Опитай се да вървиш в стъпките ми, Алекси. Така няма да паднеш. Дръж

си главата приведена и се съсредоточи върху всяка стъпка. Не поглеждай
нагоре. Не поглеждай назад.

Още три завоя, каза си Сабир. Ще извървим още три завоя. После се
връщаме и подкарваме отново колата. Може би ще успеят да я спуснат по
инерция?

Поклати глава, сякаш мисли на глас пред слушатели. Не. Имаше

прекалено много равни участъци между завоите и твърде много от тях бяха
последователни, разсъди той. Никога няма да успеем да прекараме колата през
снега. Просто ще останем без сили и ще умрем. Колко глупаво беше да оставя
да се превърнем за два часа от нормални, разумни човешки създания с
неприкосновени бъдещи съдби в хора, застрашени от бяла смърт. Наистина,
помисли си Сабир, сами избираме съдбата си.

Вдигна поглед. Отначало езерото не приличаше на езеро. Просто цветно

петно в бяло царство. Поле, може би, или поляна, защитена от обичайните
снежни навявания от върховете, които го заобикаляха. После Сабир осъзна
какво представляват тези върхове. Това бяха върховете на планината, към
които се движеха вече безкрайно време.

Видя тъмна вода в единия край на езерото, където то още не беше

замръзнало. Може би там имаше заливче. Може би поток? Може би затова не
беше покрита с лед.

Алекси го шляпна по ръката.

Сабир се обърна с цялото си тяло, за да види Алекси. Имаше чувството, че

всички негови отделни стави и сухожилия са отказали, а торсът му се е
превърнал в сковано цяло. Което се втвърдява. Вкаменява.

- Погледни! - Алекси сочеше към другия край на езерото. - Къща.

Постройката беше покрита със сняг - сигурно имаше три метра на

покрива, че и повече на пристройката и верандата.

Снегът се беше трупал на слоеве върху по-стария сняг, докато цялата

сграда не беше заприличала на свръхукрасено желе от нишесте и мляко.
Ледени висулки висяха от стрехите и фронтониге, а дървената ограда, която
заобикаляше имота, приличаше на вълна, замръзнала още с появата си.

- Това е. Това ни трябва.

Двамата мъже хукнаха тромаво.

Алекси дори се засмя.

Бистрица, Румъния

Събота, 6 февруари 2010 г.

 68

Маркович рязко затвори мобилния.

- Тази кола на Андраси...

- Симката. Да.

Аби се взираше през прозореца. Един от хората на Маркович караше лада

нива дизел на десет години. Аби седеше на пасажерското място, точно зад него
беше Маркович. Двамата други кръстоносци останаха в Брара, за да уредят
въпроса с тялото па Андраси.

Не биваше да намесват румънската полиция на този етап от събитията,

помисли си Аби, затова нареди на кръстоносците да изкопаят гроб зад
разрушената къща и да заровят там трупа, после да прикрият трапа с вехтории.
Надали някой щеше да си направи труда да обновява къщата в обозримо
бъдеще. Гробът можеше да остане непокътнат с години. Точно както хиляди
тайни гробове бяха изкопани из цяла Румъния по времето на Чаушеску. Какво
пишеше в Еклисиаст? „Хората идват и си отиват, земята остава.“ Устата на Аби
трепна в намек за усмивка.

- Видяна е преди осем часа на гараж в Сибиу.

- И защо едва сега научаваме това?

Маркович направи физиономия.

- Не мислехме, че е важно да намерим колата. Разбира се, помолих

връзката ни в Румънската полиция да я обяви за първоначално издирване. Но
не мислех, че нещо подобно ще се случи. Мислех, че бременната циганка
вероятно е избягала и Андраси я е последвал.

- Избягала? Бременна жена да бяга?

 Маркович преглътна.

- Очаквах новини от Андраси всеки момент. Не предполагах, че е мъртъв.

Мислите ли, че жената го е убила?

Аби изсумтя.

- Не. Мисля, че глупакът се е оставил да го спипат - вероятно от съпруга.

Такъв урок се получава само веднъж в живота - Аби разгърна картата на
коленете си. - Е, Маркович, кажете ми сега къде e това място Сибиу?

Маркович се наведе над седалката.

- Тук - посочи той на картата.

- Според вас защо са се насочили нататък?

Маркович сви рамене.

- Какви са тези планини? Тук. Точно под Сибиу.

- Карпатите.

Аби издиша през уста. Обърна се към шофьора.

- Ти. Говориш ли английски?

- Да. Преди бях екскурзовод.

- Ами води ме тогава. Колко хора са живеели в катуна, където е нахълтал

Андраси?

Мъжете колебливо се спогледаха в огледалото за обратно виждане.

Маркович кимна.

- Селяните не бяха сигурни, когато ги разпитвахме. Според тях са били

седем или осем.

- Опиши ми ги.

- Селяните ли?

- Не, циганите, идиот такъв.

 - Ами, две бременни жени...

- Две ли каза?

- Да. Една старица, с която говорих, каза, че със сигурност са били две.
Едната всеки момент щяла да роди, а и на другата скоро предстояло същото.
След два месеца. Може би три. Имало и две деца.

- Две деца имало?

- Да. Малки деца. Момче и момиче.

Аби затвори очи.

- И всички са били цигани, така ли?

- Не. Имало и двама чужденци. Не говорели румънски. Чужденците.

Другите били цигани. Но не били от Румъния. Имали акцент.

- Колко са били общо жените?

- Три. Поне доколкото си спомняха.

- И така, говорим за две бременни жени и майката на децата?

- Да, май.

- Ами мъжете?

- Не съм сигурен. Старицата каза, че идвали и си отивали.

- Но съпрузите на двете бременни са били с тях, нали?

- Да.

Аби погледна към картата. Май Раду беше оцелял, след като момичетата
го бяха простреляли. Което означаваше, че той някак е успял да се присъедини
към Калк, Сабир и двамата цигани - онази, която носеше така нареченото Второ
пришествие, и съпруга ѝ, - след като някой, вероятно циганинът, на когото
застреля коня, го е закърпил. Аби наклони глава в неохотно уважение.
Копелето, което знаеше само името на селото. Ами! Гледай ти само. Трябваше
да одере живи двете деца пред него и да приключи с въпроса. Така става, когато
човек е сантиментален. Нямаше да повтори грешката.

Но имаше нещо, което знаеше със сигурност. Раду трябва да е бил

изплашен до смърт, когато се е съвзел. Ужасил се е от мисълта, че четиримата
му похитители ще се насочат право към Самоа и ще отмъстят на децата за това,
че са го изпуснали. Или ще поработят по съпругата му. И така да си върнат на
него. Затова беше съвършено логично да е извикал жена си, двете деца и
родителите им да се присъединят към него. Това обясняваше броя на хората в
катуна. Погледнато в тази светлина, всичко ставаше обяснимо. Надали Раду
щеше да въвлече напълно непознати в нещо, което знаеше, че е въпрос на
живот и смърт.

Вероятно съпругата на Раду е била втората бременна жена? Да. Аби си

спомни как Раду умоляваше четиримата да го върнат в Самоа при бременната
му жена и да ѝ каже, че отива с тях в Румъния. Какво беше казал? Аби зарови в
спомените си, като в чекмедже с досиета. „Трябва да си взема довиждане с жена
ми, иначе тя ще се притеснява. Оженихме се това лято. Бременна е. За нея ще е
трудно.“ Това беше. Аби запресмята на пръсти. Да. Това трябваше да е. Знаеше
със сигурност, че Йола Дюфонтен все още не е пред раждане, защото той и
майка му най-щателно бяха прослушали записа на последното телефонно
обаждане от Ламия, посветено на Йола. Имаше имената. Годините. Всичко. На
косъм беше да научи цвета на бельото ѝ.

Сложи ръце в скута си. Тогава съпругата на Раду е на път да роди, така
ли? Това променяше обстановката. Раду, както Корпусът беше открил за своя
сметка, беше изключително съобразителен. Попадна на циганина казанджия -
онзи, чийто кон Аби уби - и му хрумна да го убеди да го прекара тайно през
границата, а това не беше работа за глупак.

Аби прокара отново пръста си по картата към граничната зона, където

четиримата бяха изгубили следата на Раду.

Казанджията караше каруца. Надали живееше далеч от границата.

Вероятно минаваше всеки ден през нея.

Аби прекара мислена линия между Сибиу и граничния пункт. Линията

минаваше точно през центъра на Карпатите.

- Колата на Андраси. Изправна ли беше?

- Да. Той спеше в нея понякога. Когато не можеше да открие място, където
да пренощува. Точно както ние правим в тази кола. Имаше спални чували.
Храна. Керосинова печка. В такова време е невъзможно да се движиш без
вериги и зимни гуми - Андраси е имал поне вериги. Той не беше много високо
в йерархията. Затова колата му беше стара. Но работеше.

- А отворени ли са всички тия пътища, които прекосяват Карпатите?

- Всички. С изключение на един - Маркович посочи прохода

Трансфагарашан. - Този е затворен през зимата. Преминаването му е
невъзможно. Затова можете да го отпишете. Симката ще пътува по главните
пътища като всички останали.

- Защо да го отписваме? Знаят много добре, че ще ти търсим. Просто е да

поставим по един наблюдател на всеки от отворените пътища, които забелязах
тук. Може и това да знаят. Стара симка лесно се забелязва.

- Само че е истинска лудост да се прави опит за прекосяване на прохода

през зимата.

- Тогава там няма да има полиция. Никой няма да записва

регистрационните номера. Няма опасност да бъдат забелязани.

- Ами армията? Те ще ги спрат.

- Армията?

Маркович придоби малко смутен вид.

- Имам предвид румънските специални части - Вантори де мунте. Всички

знаят, че използват планината за зимни учения. Базата им е в Куртя де Арджеш.

- Казваш, че армията поддържа прохода отворен през цялата зима?

- Ами... - Маркович преглътна. - Да. Предполагам. Чувал съм, че

шофьорите на камиони понякога го използват. За да спестят време. Когато
времето не е толкова лошо като сега. Подкупват войниците, за да ги пуснат.

Аби затвори картата.

- Заведи ме там.

Албеску, Молдова

Събота, 6 февруари 2010 г.

 69

Антанася Лупей лежеше по корем с изпънати пред себе си ръце и

разтворени крака. Краката ѝ също бяха в белезници.

Събуждаше се рязко от време на време, без да има ясна представа къде е.

Веднъж се събуди и откри брат си, легнал отгоре ѝ, като куче да я блъска с
хълбоците си. За известно време си помисли, че е отново в бащината си къща,
баща ѝ е жив, а брат ѝ е издебнал миг с нея, както понякога правеше, когато
баща им си обърнеше гърба - притискаше я до стената на спалнята или я
просваше на кухненската маса, докато баща им тормозеше съседите със
словоизлияния в някой от пиянските си пристъпи. Но физически не усещаше
нищо от онова, което Дракул правеше. Нито намек за проникване. Никаква
съпротива. Нито болка. Само вцепенение. Сякаш призрак се сношаваше с нея.

Устните и главата ѝ също бяха странно изтръпнали - все едно че са

инжектирани с новокаин. Почуди се дали Дракул не я дрогира и осъзна, че
точно това е направил. Никога нямаше да може да понесе тежестта на тялото
му върху раните си, ако не я е упоил.

По-късно, когато отново се събуди, изви глава в усилие да види

истинското състояние на гърба си, но не успя да я повдигне от възглавницата.
После откри, че Дракул я е вързал с кожени ремъци. Ако извърнеше очи
надясно - до крайна възможност да вижда - можеше да различи един от
ремъците срещу светлината.

- Ако не ми кажеш името на мъжа, с когото се срещаш - онзи, когото

предпочиташ пред мен, - ще те обърна и ще те бичувам отпред.

Антанася затвори очи. Значи, през цялото време е бил тук, наблюдавал я
е. Дали накрая не беше полудял? Здравомислещата селянка у нея отдавна беше
решила, че има опасност това да се случи. Пагубно беше за мъж с нрав с такива
крайности като Дракул да живее в среда, в която никой не смее да му
противоречи. В която хората го уверяваха, че е Бог. Че всичко, което прави, е
съвършено и справедливо. Ако човек с непризнато чувство на вина - какъвто
Дракул беше - бъде подложен на подобни ласкателства, той рискува да се
превърне в чудовище. Антанася се улови, че отчаяно иска да види лицето на
брат си. Да прецени сама докъде е извървял пътеката към лудостта, по която
нямаше връщане. Но той се беше подсигурил да не може да го направи. Да не
може да срещне погледа му. Да не може да се изправи лице в лице с него.

Отново се унесе в полусън. През изминалите петнайсет години - времето,

което горе-долу съвпадаше с успеха на Дракул като религиозен водач -
Антанася беше започнала да се самообразова чрез четене. В дома им имаше и
сателитна телевизия и тя се беше посветила на това да научи основни факти от
историята, като гледа чужди документални филми.

Благодарение на тях вече знаеше, че героят на Дракул Йосиф Сталин се е

превърнал от революционно светило в тираничен деспот в резултат на
подобно обезпокоително уравнение, каквото преживяваше в момента брат ѝ.
Молотов и Каганович бяха убедили водача си през 1932 година, че всичко,
което върши, е правилно. Че стотиците хиляди кулаци, които е избил в
резултат на предизвикания глад в Украйна, са били необходими жертви по
пътя на успешната колективизация. „Ще ги направя на сапун“, заявил Сталин,
ликуващо.

Антанася беше имала възможност да говори с много украинци в хода на

задълженията си на служба при брат си, защото Албеску беше едва на петдесет
километра от украинската граница. В резултат на тези срещи тя беше научила
много истории за големия глад от 1931 до 1933 година. Сега по причини, които
ѝ убягваха, тези истории нахлуваха в съзнанието ѝ - но разширени, оцветени,
въздействащи, сякаш опиатите, които нейният брат ѝ поставяше, ги правеха
истински.

В часовете, които прекарваше в полусъзнание, я преследваше една

определена история. Един ден осемдесет и пет годишна жена - традиционно
забрадената баба на един от кръстоносците на Дракул - се беше приближила
към нея. Старицата беше посочила една от многото хлебарници в Албеску.

Сцената беше всекидневна. Пред хлебарницата започваше да се оформя

обичайната опашка от клиенти. Скоро хората бяха обслужени - благодариха на
пекаря, взеха си покупките, подадоха вкусни парчета на децата си. Картина,
която се повтаря десетки хиляди пъти на подобни улици в цял свят.

- Е, бабушка? Какво искаш да ми кажеш?

Старицата я погледна, очите ѝ бяха овлажнели от спомените.

 - Израснах само на сто километра на изток оттук. Близо до Шаргород във
Виницка област. Това, което днес наричат Руска Украйна - тя се прекръсти. - Би
могло да е и на десет хиляди километра от това, което виждаш сега.

- Какво стана, майко? Защо ме извика? Какво трябва да видя?

- През 1933-та, когато бях само на девет години, Сталин затвори

границите на страната ни, за да не може никой нито да излиза, нито да влиза.
След това четирийсет хиляди души от нашата част на Украйна бяха принудени
всеки ден да се редят на опашка с надеждата, че ще получат хляб. Повечето от
тези, които се редяха, бяха жени. Редяха се с надеждата да нахранят себе си и
семействата си. Но това е единствената прилика между сега и тогава. Няма
друга - старицата се разплака.

- Всичко е наред, бабушка. Не ми разказвай, ако се натъжаваш.

Старицата вдигна насълзените си очи.

- Трябва да ти разкажа, принцесо. Иначе няма да разбереш. Няма да

разбереш защо двете с дъщеря ми и зет ми оставихме всичко и дойдохме тук,
за да живеем с вас. Като част от хората на Корифей.

Студена тръпка пропълзя по тялото на Антанася. Като полъха на първия

зефир, предвещаващ буря. Уловила беше ръката на старата жена.

- Разкажи ми тогава, майко. Слушам те.

- В деня, за който ти говоря, баща ми ме изпрати да пазя реда на майка ми

на опашката, защото тя вече беше прекалено слаба, за да стои там. Майка ми не
искаше баща ми да върши онова, което смяташе за женска работа. Беше много
горда. Истинска украинка. Стоях на опашката много, много часове, докато
майка ми си почиваше на пътя, без да може да си поеме дъх. Най-накрая онези,
които бяха останали на опашката, за да продължат да пазят ред, се хванаха една
за друга, всяка улови колана на жената пред нея. Ако не го бяхме направили,
щяхме да нападаме по земята от изтощение. Чакането продължи целия ден. Не
се даваше никакво предимство на бременните, сакатите и възрастните,
принцесо - и те трябваше да стоят на редицата и да чакат, ако бяха прекалено
слаби, ако паднеха отстрани на опашката, оставаха без хляб. Другарят Сталин
ни беше довел до това положение. Както баща ми казваше: „всички ни беше
изравнил“. - Устните ѝ затрепериха - мрачни спазми, сякаш се опитва да
довърши изречението, но вече не може. - Накрая, след много часове тишина,
нарушавана само от кашлица и тътренето на нозете, една от жените започна да
вие. Звукът се предаде като вирус. Скоро всички жени заплакаха. Плачът беше
толкова силен и продължи толкова дълго, като че ли безкрайната редица от
жени се превърна в едно изтормозено животно, годно само за кланицата.
Животно, необяснимо способно да разбере какво го чака. Животно, което
страда от мъките на стихиен ужас.

Антанася беше допряла ръка до бузата ѝ.

- А ти как оцеля, бабушка?

Старицата въздъхна.

- По времето, за което говоря, имаше банди. Най-вече партийни

активисти. Убедени комунисти. Те вилнееха из околностите, шпионираха ни от
наблюдателните кули, които другарят Сталин беше наредил да изградят, за да
бъде сигурен, че стопаните изпълняват заповедите му. Основната им задача
беше да поддържат квотите. Другарят Сталин беше определил някои ниви да
бъдат отделени като пробни, разбираш ли. Тези ниви бяха силно наторявани.
Житото на тях беше измервано и записвано. Кулаците, без да могат да ползват
пестициди и торове, трябваше да постигнат добива на наторяваните ниви. За
да платят на държавата четири пети от стойността на тези ниви, преди да
получат разрешение да хранят семействата си. Но такъв добив беше непосилен,
принцесо. Затова гладувахме. Бандите идваха и унижаваха гладуващите
селяни. Отнасяха се с тях като с кучета. Пикаеха на останалата им храна.
Изнасилваха жените. Принуждаваха мъжете да се бият един с друг и да лаят
един към друг като кучета. И непрекъснато търсеха деца, които да откраднат.

- Как да откраднат?

- Така. Да ги насилват за свое удоволствие и после да ги продадат срещу

храна.

Антанася се беше уловила за гърлото.

- Откраднаха ме. Баща ми беше слаб, но се затича след тях. Умоляваше ги

да ме върнат. Да вземат него.

- Какво направиха, бабушка?

- Изредиха ми се. Накараха баща ми да гледа. После го убиха и

разфасоваха като свиня. След това продадоха късовете месо на съседите ни
срещу буре туршия.
 Анганася поклати глава. Не можеше да свали очите си от лицето на
старицата.

- Ами ти?

- Харесаха ме. Най-вече един от тях. Напомнях му за неговата дъщеря в

Грузия. Затова ме задържаха за забавление. Така оцелях следващите пет
години. По-късно, когато дойдоха германците, жените знаеха точно какво да
очакват. Вече нямаше значение.

Старицата седеше полуизвърната.

- Бабушка, защо ми разказваш това?

Старицата се усмихна. Покри ръката на Антанася със своята.

- Защото съм виждала очите ти, принцесо. И знам какво виждам в тях.

- Какво виждаш? Какво виждаш в очите ми? Кажи ми.

Старицата сведе лице.

- Какво ли? Нищо. Просто очи. Като моите. И като на всички забравени от
Бога жени, които са си отишли преди мен. - Тя се поколеба, сякаш не е доволна
от заключението си. С начина, по който завърши историята. Вдигна ръка почти
гневно. - Какво могат да направят очите? По-късно, през Великия терор от 1938
година тези мои очи видяха разстрела на триста души в една вечер. Моят
грузински „баща“ беше главният екзекутор. Използваше същия пистолет
„Наган“, с който уби баща ми. Двама мъже държаха човека, който трябваше да
бъде екзекутиран за ръцете, както се държи фазан за крилете. За да го накарат
да изпъне шията си. После моят „баща“ застрелваше затворниците в основата
на черепа. Друг от моите „бащи“ довършваше онези, които не бяха умрели при
първия изстрел, с куршум в слепоочието. После поставиха труповете в ями,
които бяха издълбали с динамит в замръзналата земя. Наричаха тези убийства
„полетът на черния гарван“. - Старицата сви рамене - в движението ѝ бяха
затворели хиляда години страдания. - Това исках да ти кажа, принцесо. Тези
твои очи. Тези твои очи, пълни със сълзи. Те са като очите на баща ми. На майка
ми. Като очите на черния гарван, който прелетя над нас онази вечер и отнесе с
човката си душите на мъртвите и на умиращите.
 Проходът Трансфагарашан, Румъния

Събота, 6 февруари 2010 г.

70

Алекси повдигна капака на прозореца с лопатата за сняг, която беше

измъкнал от навесите. Разби стъклото и стигна до дръжката. Когато
прозорецът се отвори, той с жест подкани Сабир да влезе в постройката преди
него, докато притеснен огледа наоколо, сякаш очакваше хайка тъповати
полицаи нескопосано да се изсипят от някое скрито място, което не е забелязал
при огледа, и да започнат да го хокат.

- Не се притеснявай, Алекси. Вероятно сме единствените мислещи

създания в радиус от трийсет и пет километра. Дори дядо Коледа и неговите
четирийсет елфчета биха си останали у дома в такова време. За елените обаче
не съм сигурен.

Сабир метна крака през процепа в прозореца и тежко се приземи в

коридора. Вътрешността на сградата беше мрачна като морга. Капаците бяха
затворени за зимата и дебел слой прах покриваше мебелите, което придаваше
на помещението призрачен вид.

Алекси се вмъкна след него.

- Виж - рече Сабир. - Керосинова лампа. Очевидно са очаквали компания.

- Ти сериозно ли? Нас ли са очаквали?

Сабир тупна Алекси по челото с ръка.

- А, схванах. Шегуваш се. - Алекси запали лампата, нагласи металния

отразител отзад, така че тънък сноп светлина проряза мрака пред него. - Какво
е това място, Дамо?
 - Май е ловна хижа. Поне ако съдя по броя на еленовите рога и мечите
глави, които са пръснати по стените. Дай малко светлина към тази
фотография?

Алекси наклони керосиновата лампа така, че светлината огря напред.

- Да. Както си и мислех. Този тип в средата, онзи с кожената шапка,

глупавите наушници и пушката, заобиколен от психопати -това е Николае
Чаушеско. Знаеш. Бившият комунистически президент, когото румънците
свалиха и разстреляха по време на революцията през 1989 г. Този шедьовър на
съветския пищен стил сигурно е бил негов. Може би го пазят като музей на
ловните трофеи?

Алекси гледаше неразбиращо.

Сабир поклати глава и тръгна по коридора. Човек никога не биваше да

подценява абсолютната липса на познания на Алекси за всичко, което не е
пряко свързано с него. Ако някой го попиташе кой е президент на Франция, той
вероятно би отговорил, че е Дьо Гол.

- Хайде, Алекси. Откъсни се от историческата обиколка. Вече и без това

изгубихме много време. Трябва да намерим печка и да я запалим. После да се
върнем при останалите. Бурята няма скоро да спре. Трябва да ги доведем
всички тук и да ги настаним сигурно и безопасно, преди да падне нощта.

Двамата мъже обикаляха из къщата, докато откриха уютна стая с борова

ламперия и печка на дърва в задната част. Сухи цепеници и клони бяха
натрупани високо в предвидливо замислена ниша зад нея.

- Невероятно. Има достатъчно дърва, за да се изтърпи и обсада.

Сабир се опита да каже, че цялата работа заприличва на Златокоска и

трите мечки, но размисли. Нямаше смисъл да дърпа дявола за опашката. А и как
да обясни на Алекси коя е Златокоска?

- Запали печката, Алекси. И моля те, увери се, че коминът няма да хвръкне
в пламъци, когато го направиш. Не искаме да се върнем в изпепелена черупка.
После ще затворим стаята. Когато доведем Лема, тук вече ще е като в сауна. Ще
отида да проверя дали няма да намеря нещо, с което да я докараме.
 Сабир отиде в кухнята. Провери два от долапите. Консерви в изобилие.
Мястото явно редовно се използваше в част от ловния сезон. Хижа за каране на
ски вероятно? Или тук все още ловуваха през ноември и декември?

Слезе в избата. Ако имаха ски, точно там щяха да ги държат.

Почти се препъна в две дървени шейни-антики със стоманени плъзгачи,

които някой беше подпрял на стената. И двете бяха с размерите, с които се
превозваше убит дивеч - трупове на елени, вероятно - обратно до лагера при
зимни условия. Насочи лампата към стената. Да. Две кожени сбруи за шейни
висяха на стената. Но как щеше да изнесе шейните? Наистина от избата навън
имаше изход, който биха могли да използват, но по това време на годината
беше затрупан с три метра сняг.

Сабир изнесе и двете шейни по стъпалата на избата и ги подпря до

вратата: влизаха в отвора ѝ, оставаше по сантиметър почти свободно
пространство от двете страни. Може би късметът му се връщаше? Върна се в
избата и провери задните стаи.

Ски. За северни дисциплини и бягане. Ботуши. Щеки. Очила. Сабир усети

как в стомаха му се надига вълнение като при комарджия, който подозира, че е
уловил изплъзващото се печелившо хвърляне.

Вече беше започнал да събира два комплекта ски, когато една мисъл го
накара да замръзне. Колко души от групата ще могат да ги използват? Калк?
Едва ли. Раду? Стига! Ами Алекси?

Изкачи се по стъпалата на избата.

- Алекси? Там ли си?

- Да, Дамо. Чакам те. Огънят е запален. Затворих стаята. Дори свалих
матрак, на който Лема да легне. Има всичко, потребно на човек. Можем да
останем със седмици. По дяволите. Даже можем да отгледаме децата тук.
Напролет ще си опънем палатка навън. Да си осигурим чист въздух.

- Ами за сега мислиш ли? За вода? Такива неща?

- Не можем ли да пием сняг?

Сабир се позамая. После сви рамене.

 - Щом гори печката? Да. Прав си. Предполагам, че можем. Стига да не е
жълт, естествено. Я ми кажи нещо, Алекси. Караш ли ски?

- Ски ли? Ти за какъв ме взимаш? За баровец?

Сабир въздъхна. Лудост беше, че изобщо му мина през ума. Реши, че

Алекси е едновременно най-предсказуемият и най-непредсказуемият човек,
когото познава. Да си приятел с него, означаваше да си уловен във водовъртеж
и да носиш само старомодни гумени ботуши.

- Ще ми намериш ли въже? После вържи една за друга тия две шейни.

Една след друга. Когато свършиш, мини пак през прозореца и провери дали не
можеш да отвориш предната врага. Става ли?

- Става. Само заради тебе, Дамо, само заради тебе.

Сабир отново затрополи по стъпалата на избата, избра по-добрата от

двете сбруи на стената, после се върна да потърси ботуши. Щом Алекси не
можеше да кара ски, означаваше, че не може да се пързаля и с шейна. А Сабир
не се радваше на възможността да го учи на деликатното изкуство да
управлява и да спира с върховете на ботушите си в снежна виелица.

Третият чифт ботуши, които изрови, малко или повече му ставаха.

Провери автоматите на ските, обу ботушите и ги закопча в ските, после се
вдигна и се отпусна няколко пъти на пръсти. Не е идеално, но щяха да свършат
работа. Намери най-дългия чифт щеки и се заизкачва по стъпалата. Опитваше
се да не мисли какво би се случило, ако някой обикалящ пазач или минаващ
военен патрул ги завари в къщата. Депортацията вероятно щеше да е най-
малката им грижа. Незаконно влизане в чужда собственост. Кражба с
утежняващи вината обстоятелства. Вандализъм. Предвид времето и
предразположението, Калк вероятно би могъл да прошепне имената на цялото
изобилие от престъпления, които извършваха.

На връщане към коридора Сабир мина покрай подозрително заключена

стая. Поколеба се за момент, после пробва да продължи. Но любопитството
надделя. Алекси сигурно още чистеше снега. А междувременно нямаше как да
извадят двете шейни през предната врата. Сабир провери над гредата на
вратата и под изтривалката на пода дали там някой не беше оставил случайно
ключ. Никакъв късмет. Докосна дървото. Не чак толкова дебело. Ами като ще е
гарга, да е рошава, както би казал народът.

Направи няколко стъпки назад и удари вратата с рамо. Поддаде. Опита

втори път. Отново поддаде. На третия опит вратата се отвори рязко. Сабир се
отдръпна и взе керосиновата лампа, която Алекси беше оставил до входнага
врата. Погледна вътре.

Купища ловни и обикновени пушки. Кутии с амуниции. И двойна стойка,

пълна с бутилки вино и бренди „Квинт“.

- Ей. човече. Виж само - Алекси стоеше със зинала уста зад него.
Светкавично извади джобния нож от палтото си и измъкна запушалката на
една от бутилките с бренди.

- Алекси! Не е моментът.

- Ако това не е моментът, Дамо, не знам кой може да е. Салуд, и форца ал

канут - Алекси надигна бутилката и отпи здрава глътка. - Ха!

Направи физиономия, оглежда няколко мига бутилката, после отново

отпи здрава глътка - изражението на лицето му беше като на изследовател,
който пръв стъпва на девствен континент.

- Знаеш ли какво, Дамо? Пикая на Корпуса. Пикая на Антихриста. Пикая

на полицията. Пикая на Църквата. По дяволите. Пикая на всеки, който не е
съгласен с мен. На ле тирджи кер те личарес е пора ла сапняки; пунранджес си
те личарес лако шеро.

Надигна бутилката за трети път, после я затвори с изразителен жест и я

пъхна в джоба си.

- Добре, Алекси. Преведи сега.

Алекси си ухили.

- Проста работа. Дядо ми ме научи, като бях дете. Означава „Не ти трябват
ботуши, за да смажеш на змията опашката, когато можеш да смажеш шибаната
ѝ глава с голи нозе“.

71
 Лема имаше контракции на всеки две минути. Малко преди това от нея
беше изтекла слуз с розов оттенък, която Йола беше скрила от мъжете. Йола
пъхна ръка под завивките. Матката на Лема се усещаше твърда като камък.
Това заедно с малкото време между контракциите ѝ подсказа, че моментът
наближава. Вече беше присъствала на доста раждания. И това нямаше да е по-
различно. Различно беше само мястото и това донякъде създаваше проблеми.

Сабир потропа по вратата на пасажерското място отпред.

Калк кимна и му направи знак да мълчи. Измъкна се гърбом от предната

седалка и бързо затвори вратата след себе си, за да запази топлината.

- Е?

- Добри новини. Намерихме място. Ловна хижа. На около двайсет минути

нагоре по пътя. Огънят гори. В килера има храна. Има всичко, от което се
нуждаем.

- Кажи, че не се шегуваш!

- Никак даже.

Калк поклати глава.

- Лема е на път да роди, Сабир. Йола нищо не казва, но вътре можеш да

режеш с нож напрежението. Раду изглежда позеленял. Човек ще си рече, че той
е бременен.

- Не можем да позволим бебето да се роди тук.

- Какво говориш? Какъв избор имаме?

Сабир се подвоуми.

- Не съм специалист по въпроса. Но в един момент двигателят на симката

ще спре. Ще прегрее. Или просто ще му свърши горивото. Тогава вече здраво ще
загазим. Струва ми се, че да подложим едно бебе на снежна виелица,
непрогледен мрак и вледеняващ студ, който реже до кости, веднага след
раждането му, не е рецепта за дълъг живот. Бебето ще е най-добре да остане в
майка си по време на пътуването до хижата.
 Калк погледна неуверено към вързаните с въжета шейни.

- Слушай, човече. Аз мога да тегля много тежък товар със скандинавските

ски. Дори имаме точните сбруи. Докарах дотук Алекси, без да си строши врата,
така че съм напълно уверен, че мога да ви кача обратно всичките.

Калк не изглеждаше убеден.

- Аз съм от Масачузетс, Калк. Карам ски в Бъркшайърс от тригодишен. А

да се изкачиш по един склон, е по-лесно, отколкото да се спуснеш по него.
Повярвай ми. Трябват ти само повече мускули. Така че вие тримата, момчета,
можете да бутате отзад, докато аз дърпам шейната отпред и я управлявам. Йола
може да се вози с Лема и да ѝ държи ръката. Или там, каквото човек държи,
когато едно бебе е на път.

Калк изсумтя и кимна. Истинската сила на студа след относителната

топлина в симката го беше разтърсила.

- Добре, Сабир. Както обикновено, караш всичко да звучи крайно

разумно. Но ти ще си този, който ще обясни работата на Йола, разбра ли? Моят
нос вече има травма. Не искам да загубя и няколкото зъба при уговарянето.

Сабир кимна. Влезе в колата. Калк виждаше как жестикулира с ръце през
прозореца.

- Как е в хижата, Алекси? Сабир дали не преувеличава удобствата? Като

го слушаш, ще си речеш, че е Риц-Карлтън.

Алекси подскачаше, за да подобри кръвообращението си. Опипа якето си,

без да прекъсва ритъма на подскоците си, и измъкна бутилката „Квинт“.

- Колкото е добро това на вкус, толкова е хубаво и горе.

Метна бутилката на Калк. Той я улови с една ръка, отвори я и отпи.

- Страхотно е! - отсъди той, след като отправи възклицание на френски.

- Там, откъдето идваме, има още. Има и вино.

- Вино? Какво? Не ми казвай, че е източноевропейско?

- Калк, дявол да те вземе! Престани да се наливаш, ами ела да помогнеш

с Лема.
 Калк подхвърли бутилката към Алекси.

Четиримата мъже изнесоха заедно Лема от пода на симката навън. Йола

излезе през другата врата, като внимаваше да не удари наедрелия си корем.
Сгъна спалните чували и направи постеля на първата шейна. Мъжете
настаниха Лема и я увиха. Тя вече стенеше и проплакваше, лицето ѝ беше
яркочервено на снега.

Йола се поколеба. Хвърли нажален поглед назад към колата, после

поклати глава като свръхдебела жена, която отказва шоколад. Качи се на
шейната до Лема.

- Можете да оставите тук втората шейна. Трябва да съм близо до

братовчедка си.

Сабир се наведе и преряза въжето между двете шейни. Подпря втората

шейна на снега и втъкна зад нея въжето. После затръшна вратата на колата.

- Ще оставим симката да работи, в случай че се наложи по спешност да се

върнем.

- Ами ако горивото свърши?

- Раду, там горе има шибан палат, който ни чака. Тази симка повече
никога никъде няма да отиде. Когато армията види и разбере, че е останала без
гориво, ще разберат, че има някой горе. После ще дойдат и ще ни заловят. - Той
се отпусна в тегличите. Не се чувстваше толкова уверен, на колкото се правеше.
- Готови ли сте?

Отговориха му сподавено от полумрака зад шейната.

- Добре. Както Джими Дуранте301 казвал - поне според версията на баща

ми за случилото се - „и сме се отишли“.

72
 Лема роди бебето си десет минути след като тръгнаха. Преди някой от
мъжете да е разбрал какво се е случило, се разнесе висок писък, последван от
тишина.

Сабир замръзна насред крачка. Усети как настръхна целият под дебелите
си дрехи.

Раду вдигна ръце и се втурна.

- Какво стана? Какво стана? Защо Лема изкрещя?

Главата на Йола се появи изпод спалните чували. Падащият сняг

образува венче около косата ѝ.

- Съпругата ти е на осемнайсет години, Раду. При младите жени като нея

раждането не продължава дълго. Баща си на момиченце. - Усмихна му се
уморено. - Сега спри да размахваш ръце наоколо и ни откарай до хижата. Трябва
да прережем пъпната връв и да се уверим, че плацентата е излязла цяла.

Раду спря за миг, замръзнал на място.

- Плацентата?

Алекси направи снежна топка и я метна по него. Уцели Раду точно между
очите.

- Събуди се, татенце. Твой ред е да буташ.

Раду сякаш не забеляза снежната топка. Отърси се като човек, който се

събужда от дълбок сън, и забърза към мястото си зад шейната. Този път
наистина вложи цялото си сърце в работата. Раду отчаяно искаше да види
детето, но знаеше, че Йола никога няма да му позволи, ако спре шейната, за да
задоволи любопитството си.

- Ще я нарека Ленис - извика той. - На баба ми. Означава „сладкогласна“.

Появи се на света без звук, затова.

И в този момент чуха обичайния за бебе рев.

Алекси поклати глава.

 - Чуй само. Сладкогласна, как не!

- Можеш да я наречеш Стентора - извика Калк.

- Стентора ли? Стентора? Това пък име какво значи? - попита Раду.

- Гръмогласна - обясни Калк.

73

Аби стоеше до покритите със сняг прегради на прохода и наблюдаваше

как Маркович проверява ключалките.

- Да ги е бърникал някой?

- Не. Стоят си заключени.

Аби поклати глава.

- Не вярвам. Дай да погледна - Затвори с ритник вратата на ладата нива

зад себе си и тръгна към вратата. Улови ключалката с две ръце и огледа нея и
веригата, както бижутерът преглежда повреден наниз перли. - Това какво е
тогава?

Маркович изви врат.

- Нищо не виждам.

- Има драскотини. Погледни и тук долу. Под вратата. Има коловози. - Аби
загреба в снега като куче, което си прави дупка, за да свърши голямата работа.
- Не виждаш ли, човече? Снегът едва е успял да ги покрие. Оттук със сигурност
е преминала кола преди няколко часа. - Аби се приведе и измина няколко метра
към дървото, което на завоя се надвесваше над пътя. - Да. Погледни тук. Където
дървото е попречило на снега да натрупа върху пътя. Още следи от гуми.
Пресният сняг все още не ги е покрил. Андраси е имал вериги за сняг, нали така
каза?

- Почти сигурен съм.

- Ами това прилича на вериги за сняг.

- Може да е армията. Или полицията. Всеки може да е. - Маркович

изглеждаше безкрайно притеснен. - Господин Дьо Бал. Граф Дьо Бал... Мисля, че
тук гоним вятъра.

- Защо не позвъниш на началника си и не провериш той какво ще каже по

въпроса?

Маркович сведе глава. Изглеждаше отвратен. Не беше ял от десет часа и

жена му му липсваше. Вероятно готвеше кнедли и кюфтета. А имаше и каса
чешка бира, която беше спечелил на последната игра на карти. Почти усещаше
вкуса на бирата и кюфтетата да се смесват в устата му. После щеше да изправи
жена си и да я погъделичка, а после да прави секс с нея в любимата ѝ поза - тя
отгоре, гърбом към него и опряла ръце на коленете му. Върховно.

- Корифей ми каза повече да не му звъня. Да не го притеснявам.

Маркович не успя да заличи раздразнението в гласа си.

- Нима? А не ти ли каза и да се подчиняваш на заповедите ми, преди да

започне да стачкува?

Маркович въздъхна.

- Да. Това каза.

Аби тръгна обратно към бариерата. Взе шперцовете си и започна да

върти напред-назад ключовете в ключалката, тя щракна и се отвори.

- Видя ли? Не е като да проектираш космически ракети. И хлапе би се

справило за пет минути. - Отвори двете крила на портата. - Обзалагам се, че не
са стигнали до върха на прохода с онази трошка, с която се движат. Подай ми
един от тези пистолети. Вие тримата имате работа за вършене.
 74

- Някой трябва да стои на пост и да пази от една от горните стаи.

- Да пази? От какво да пази?

Алекси поливаше новороденото с втора бутилка бренди „Квинт“. Раду се

беше присъединил към него. Дори Калк отвори бутилка румънско „Крамеле
Ротенберг“, реколта 2007, която откри в избата, и можеше да се чуе как на висок
глас обявява, че не било като домашното ,,Сент Емилион“, което му било
слабост - но доста го бивало.

Алекси, от своя страна, съвсем очевидно беше във вихъра си. Пиенето го
правеше приказлив, а твърде многото пиене го правеше самохвалко.

- Кой ще се появи тук посред нощ, Дамо? Автобус с туристи ли? Или
пилигрими за Воронет, които са се изгубили в снежната фъртуна?
Единственият, който може да намине към нас, е някой вълк, привлечен от
сготвеното от Йола. А не виждам как той ще затропа по вратата и ще поиска да
влезе. - Алекси тупна Раду по рамото, извънмерно доволен от картината, която
беше обрисувал. - Не, Дамо, ако искаш да се качиш горе и да стоиш на пост като
Джон Уейн, моля, заповядай. Двамата с Раду ще си прекараме добре и ще си
пием. Може би капитан Калк също ще пийне с нас? - Алекси се ухили широко. -
Ей! Господин полицай! Ще полеете ли бебето с нас?

Калк, който пиеше третата си голяма чаша мерло „Каптура“, кимна

велемъдро, сякаш току-що са го помолили да обобщи същината на
детерминизма311 на Шопенхауер322 в лесно за запомняне изречение.

Раждането на бебето беше оказало странен ефект върху всички тях -

върху Калк повече, отколкото при другите. Сабир виждаше как тази нощ
приятелят му изобщо не е в настроение да поема отговорност за каквото и да
било повече. Природата, изглежда, беше победила - засега поне - над
рационализма. Мъжете празнуваха раждането на бебе и собственото си
освобождение от злото - подтикът очевидно беше допотопен, споделян от
хиляда поколения предци прахосници. Сабир се почуди защо не е способен и
той да се отпусне. После изведнъж разбра.
 Сви рамене, насили се да изхвърли от мислите си нежелания образ на
Ламия. Нормалност. Рутина. Действие. От това имаше нужда. Свиването на
раменете беше единственият начин да се престори, че парният валяк, премазал
живота му, е от картон, а не от стомана.

Вече бяха настанили Лема и Ленис - Раду беше зачертал като вариант
името Стентора въпреки разпалените молби на Калк - в уютно затоплената
стая и бяха затворили предната врата отвътре, така че хижата беше здраво
залостена. Сабир, от своя страна, намери основната кутия с бушони и изпробва
главния електрически прекъсвач, но нищо не се случи. Изглежда, посред зима
цялата мрежа в тази част от планината беше изключена.

След като почисти Лема и бебето и ги настани възможно най-удобно,

Йола отиде да запали втора печка на дърва в една от съседните свободни стаи.
Тази печка имаше удобна плоска горна част с две подвижни готварски решетки.
Сега се беше заела да топли съдържанието на едни консерви, които беше
открила, и да топи сняг на втората решетка. Открила беше и няколко стари
картофа и малко изсушени ябълки в забравен поднос за зеленчуци - смесила ги
беше с консервираното свинско и бял боб, за да направи задушено.

С други думи, всички бяха решили какви да са съответните им роли освен

Сабир.

Той беше проумял достатъчно себе си, за да знае вече, че му е

невъзможно да се отпусне след напрежението от последните няколко часа. А да
пие сам, открай време не му беше сила. Явно се налагаше да открие някаква
друга дейност, с която да се залови.

Слезе по коридора и сред наличните оръжия в оръжейния склад си избра

изключително грозна ловна автоматична пушка „Драгунов-Тигър“, румънска
изработка. Веригата, която минаваше през предпазителите на спусъците, беше
закачена за стената с помощта на четири прости винта. Отне му две минути, за
да ги отвърти с швейцарското си ножче.

Разтършува се и сложи в джоба кутия със 7,62-милиметрови „руснаци“,

които възнамеряваше по-късно да зареди. След миг колебание отдели три
пушки и две кутии патрони за пушка тип „Бренеке“, които вероятно трябваше
да довършват едрия дивеч, който не е бил убит веднага от изстрелите на
гостуваща ловна дружинка. Опря ги до вратата на стаята, която бяха
определили за детска. После се качи горе.

Откри идеалното място за наблюдение в средната спалня на третия етаж

на хижата. При отворени прозорци имаше гледка в две посоки над част от
езерото и надолу по долината до първия завой. Нищо, което се приближаваше
към хижата нито отпред, нито странично, не би могло да се надява да остане
незабелязано - гърбът на хижата беше защитен от езерото. Бурята беше
поутихнала през изминалия половин час и сега лунното отражение върху скоро
нападалия сняг огряваше околностите като стадион, преди да бъде затворен.

Сабир изсумтя и забърза надолу по стълбите. Влезе в склада за оръжие.

Да. Ето го. 10x56 прицел за ловни пушки на Румънското оптично предприятие.
Безсмислено беше да го прикача на своята пушка - без нулиране и при
несъвместимост с пушката беше безполезен. Но можеше да го използва вместо
бинокъл.

Алекси подаде глава от стаята, в която Йола готвеше. Зад него Сабир
чуваше все по-силните гласове и смях.

- Хайде, Дамо. Не бъди темерут. Ела и пийни по едно с нас. Скоро вечерята
ще е готова. Трябва първо да си наквасиш гърлото.

Сабир се заизкачва по стълбите тромаво, все едно нищо не е чул. Ако те

всички бяха забравили за кръстоносец Андраси, Михаел Каталин и
проваленото нападение над Раду и Лема, той не беше.

75

Аби примижа през предното стъкло на ладата. Маркович седеше отзад, а

подчиненият му Трактенбергер караше.

- Какво е това? Там горе. Покритото със сняг.

Трактенбергер спря колата. Досега четириколесното задвижване на

ладата нива бързо се беше справило с изкачването на прохода. Снегът може и
да беше скорошен, но все още не беше започнало да навява.

- Кола.
 - Изключи фаровете! - Аби се оиита да свали прозореца си, но не успя. -
Отвори си прозореца, човече.

Трактенбергер пробва да отвори своя прозорец. Същият резултат.

- Трябва да ги напръскаме със силикон. Залепват при големи студове.

Мислех да свърша тая работа, преди да тръгнем, но забравих.

Аби прокле всички аматьори и аматьорщината им под сурдинка.

- Изключи двигателя!

Трактенбергер изкриви лице, но направи, каквото му се каза.

- Чуваш ли? Двигателят на тази кола все още работи. Това не е ли симката
на Андраси?

Маркович подсвирна.

- Така мисля. По малкото, което се вижда през снега, май е същият цвят.
Но защо е насочена надолу? Според вашата теория трябва да са тръгнали
нагоре.

- Очевидно са претърпели инцидент. Вероятно са се плъзнали по наклона

и колата се е завъртяла. А сега идиотите не могат да ни видят, защото по
стъклата им е натрупал сняг. - Аби отвори вратата на ладата. - Извадете си
пистолетите. Излезте и ме прикривайте.

Маркович се приведе и докосна Аби по рамото.

- Не можете да стреляте по никого тук. Ще е лудост. Армията

непрекъснато обхожда мястото.

Аби отмахна ръката на Маркович.

- Кой ти говори за стрелба? Това е идеалното място за катастрофа. -

Потупа ръкава си, където беше скрил бойната си палка. - Пипваме ги и ги
пребиваме до каша. Но ги оставяме полуживи. После ги напъхваме обратно в
колата и ги бутаме от скалата. Става. Вече съм го правил. Съвсем наскоро
впрочем. Когато колата спре да се търкаля, телата вътре ще са преминали през
еквивалента на бетонобъркачка. Никакви улики. Нищо. Само пирожка с
пълнеж от кълцано месо. Сигурно надолу има около триста метра.
 Маркович преглътна. Колкото и високопоставен да беше в йерархията на
кръстоносците, никога не беше убивал човек.

А по всичко личеше - и Трактенбергер също, ръцете му на волана

трепереха.

Аби извъртя очи.

- Стойте и двамата тогава тук и не мърдайте. Аз ще свърша работата. Да

не ви е хрумнало да отпратите с колата, ще ви издиря, както издирих тях, и пет
пари не давам кой ви е господар. Разбрахте ли ме?

И двамата кимнаха. Изглеждаха облекчени, че са се отървали.

Аби се измъкна приведен от колата. Четирийсстина метра го деляха от

симката. Чуваше пуфтящото буботене на изгорелите газове през затихващото
свистене на вятъра. Изпълни го съжаление за загубата на братята и сестрите
му. С тях човек беше винаги наясно. Всички бяха убийци. До последния. Щяха
да са обкръжили колата на Сабир още преди Аби да е изрекъл заповедта.

Аби вървеше гърбом към скалата и се приближаваше към автомобила

отстрани. На малко повече от двайсет метра извади полуавгоматичното си
оръжие. Напълно изключено беше някой да чуе двойното пршцракване на
предпазителя заради шума от двигателя. А ако не бяха забелязали светлината
от фаровете на ладата през предното стъкло преди пет минути, вероятно
дремеха. В кърпа му бяха вързани.

Щом се приближи до колата, се приведе и мина откъм страната на

пасажера отпред. Улови ръчката и леко я подръпна. Ако не поддадеше или се
окажеше заключена, беше решил да стреля през предните стъкла, за да може
куршумът да излезе през другия прозорец и да не падне в симката. Това щеше
да му е достатъчно, за да си осигури достъп до вътрешността. По-късно можеше
да разчисти стъклата.

Вратата поддаде.

Аби я отвори и погледна в колата, насочил пистолета право напред и

изпънал двете си ръце.

Вътре нямаше никого.

Отвори задната врата.

 Задната седалка беше махната.

Мина от другата страна и включи вътрешната лампа. Имаше кръв и

течност на пода на колата, там където трябваше да е задната седалка.

Аби се приведе да огледа по-подробно. Не. Това не беше артериална кръв.

Нито пък беше кръв, каквато тече от открита рана. Аби имаше огромен опит и
с двете. Тази кръв беше примесена със слуз.

Съпругата на Раду не трябваше ли съвсем скоро да ражда, или вече да е

родила? Какъв лош късмет, да ѝ се наложи да ражда в снежна буря. Но защо тя
- и другите с нея - са изоставили топлата кола, за да излязат на вледеняващия
студ?

Защото са открили по-добро място, където да се прислонят, затова.

Аби отиде в средата на пътя. Следи от шейна. Ясни като бял ден. Обърна
се и погледна отново към колата. Изоставена шейна стоеше, подпряна на
пряспа, въжето ѝ за теглене беше прерязано. И къде е открил копелето Сабир
две шейни? В магазин за шейни ли?

Изключи двигателя на симката и затвори вратите ѝ. Добре щеше да е

резервоарът на колата да не е празен, когато падне на дъното на пропастта.
Пожарът щеше да е отговор на всичките им молитви.

Махна към Маркович да дойде при него.

Той изглеждаше облекчен, когато осъзна, че в симката няма никого.

- Погледни. Следи от шейна. И тук. Виж срязаното въже. Очевидно не са

им трябвали две шейни, за да направят керван.

Маркович кимна. Ясно беше, че не разбираше напълно накъде водят

наблюденията на Аби.

- Тук горе има ли къщи?

- Къщи?

- Хижи за ски тогава? Ловни хижи? Казарми?

- Има частна ловна хижа. Поне така мисля. Навремето принадлежеше на

президента. Някъде тук горе при езерото е.
 - Колко далеч е езерото?

- Откъде да знам?

- Откъде наистина? - Аби с жест показа на Трактенбергер да докара

колата. - Горе са. Можеш да си сигурен. Мишкуват на топло. Бива ли те за
териер, Маркович?

- Моля?

- Бива ли те да изравяш плъхове?

Маркович поклати глава. Вече му беше безразлично какво мисли за него

французинът. Цялата тази работа се беше превърнала в кошмар и той искаше
да се махне от него. Но французинът имаше пистолет. Мъжът беше загубил ума
и дума от страх. Маркович погледна към Трактенбергер. И той изглеждаше
уплашен.

Качи се на задната седалка на ладата и се приведе към коленете си.

Помисли си за жена си. За кюфтетата и кнедлите, които със сигурност за вечеря
ще са изстинали, а съпругата му ще дреме пред телевизора. Облегна глава на
седалката пред него и си пожела да си е у дома.

- Карай, Трактенбергер, карай. Закарай ни до частната ловна хижа на

генералния секретар Чаушеску.

76

Лола донесе на Сабир пълна чиния задушено и чаша червено вино.

- Долу всички са пияни. Развилнели са се.

- Празнуват бебето?

- Празнуват бебето.
 - Не може да ги укоряваш, предполагам. Как е Лема?

Иола се усмихна.

- Спи. Въпреки шумотевицата. Човек понякога забравя колко е млада -

Изражението ѝ помръкна. - Тя преживя лоши неща. Наложи ѝ се да претегли
много от теглото, което беше предназначено за мен и моето бебе. Нападението.
Отвличането на Раду. Отведоха я далеч от дома. Чувствам се зле заради това.

- Не е твоя вината.

- Знам. И въпреки това пак се чувствам зле.

Сабир отиде до прозореца.

- Защо гледаш? Тук никой няма да ни открие.

Сабир погледна към нея.

- Ти вярваш ли го наистина?

- Да.

- Аз не. - Приближи оптичния мерник към окото си и огледа долината. -

Корпусът те иска мъртва, Йола. И теб, и бебето ти. Дадоха ти достатъчно
доказателства. А сега включиха и Каталин в уравнението, положението се
влошава. И всичко по моя вина. Защото аз ги насочих към теб с голямата си уста.

- Какво ще правиш с пушката? Ще ги застреляш ли? Или ще ги изядеш с

голямата си уста? - усмихваше се.

Сабир не отговори.

- Ако се наложи, ще ги застрелям. Стига да ги видя, преди те да ме видят.

Йола опря рамо на вратата.

- Гневен си на другите, нали? Мислиш, че празненството е

преждевременно? Че трябва да са на пост, а не да пият.

- Аз съм на пост.

Тя поклати глава.
 - Не си изяде задушеното.

- Остави ми го. По-късно ще го доям.

Тя наклони глава.

- Мислиш си за онази жена, нали? Онази, която изгуби?

- Непрекъснато мисля за нея.

- Има и други жени, нали знаеш. Трябва само да отвориш очи и да ги

видиш. О джукел кай пиравел аракхел кокало.

Сабир простена.

- Алекси непрекъснато си играе така с мен, Йола. Влудяващо е. Какво

означава?

Йола се престори, че пише на дланта си.

- Означава „куче, което е готово да поскита, винаги ще си намери кост“. -

Притисна внезапно ръка към стомаха си и изкриви лице. - Съжалявам. Той ме
изненадва понякога, когато най-малко очаквам.

Сабир изви вежда.

- Той ли? Правилно ли чух? Не призна ли току-що, че всъщност очакваш

бебе?

- Напълно ти е ясно. - Йола поклати глава невинно. - Напоследък все ме

рита.

- Може ли и аз да усетя какво е?

Тя поклати глава.

- Не. Не бива да ме докосваш. Мога да те омърся.

Сабир рязко вдигна ръце в престорен отказ.

 - Йола! Понякога си мисля, че започвам да разбирам теб и хората ти. Че
бавно започвам да схващам цялата тази ромщина. А после ти пак ме оставяш в
небрано лозе.

- Дамо, чуй ме. Лошо е дори да споменавам какво се случва с мен. Не бива
да го правя. Дори думите могат да омърсяват.

- Да, да. Какъв съм тъп.

Тя се приближи към него. Подвоуми се малко, после взе ръката му.

Внимателно я постави на корема си.

Той се ухили.

- Да. Ясно го усещам. Нищо чудно, че те кара да подскачаш.

Тя се отдръпна и се прекръсти. После плю на пода. После вкара палец

между показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

- Познавам този жест. Означава мано фико, нали? За да прогониш злите

очи?

Йола кимна.

- В нашата култура нещата се случват бавно, Дамо. Много неща са се

прекършили вследствие на германската война - онази, която твоите хора
наричат Втора световна. Но нашите мъртви все още са свързани с живите чрез
сънищата. Това е какипен. Да се променяш твърде бързо, е обида към
мъртвите. Те ще ни изоставят. Тогава ще бъдем изгубени. Ако човек не е
едновременно част от общността на мъртвите и на живите, тогава е нищо.

- Аз не съм част от никаква общност.

- Ти си част от нашата общност. Ти си ми брат.

- Брат ти е мъртъв. Корпусът го уби.

- Но ти зае мястото му, Дамо. Така трябва да бъде. Моят брат е споделил
кръвта си с теб, ти си станал част от него. И така си станал част от мен. Затова
преди малко те оставих да ме докоснеш. Защото си мой брат. Бих убила един
гаджо, преди да му позволя да ме докосне.

- Но мен не ме уби.
 - Не.

- Защото съм ти брат ли?

- Да.

- И защото вече не съм гаджо.

- А, не. Ти винаги ще си останеш гаджо - тя се усмихна на слисването му. -

Но си нашият гаджо.

Сабир отвърна на усмивката ѝ.

- Йола. Щастлив съм, че имам сестра като теб. Казвал ли съм ти го?

77

- Гаси фаровете, преди да влезеш в завой.

- Опасно е. Може да се обърнем в пропастта.

- Прави, каквото ти казвам, Трактенбергер.

- Кога да ги пускам отново?

- Когато сме се уверили, че няма никаква хижа, нито езеро след поредния
завой.

Трактенбергер се изкуши да погледне назад към командира си, но

французинът до него държеше пистолета в скута си, а Трактенбергер открай
време се чувстваше притеснен от пистолетите.

Изгаси фаровете, зави около завоя и отново ги пусна. Помоли се да няма

никакво езеро. Нито хижа. И изобщо никакви хора. Помоли се онези, които така
настървено преследваха, да са намерили как да слязат от планината - по
неизвестен път например - и с това да се свърши. Андраси му беше симпатичен.
Човекът беше шегаджия. Винаги готов да се разсмее. Когато обаче Андраси уби
свидетеля на Йехова с ботуша си, Тракгенбергер се изкуши да се откаже да е
кръстоносец и да се върне в селото си. Но за него беше ясно, и то съвсем
категорично, че няма никаква възможност да му се случи такова нещо.

- Кръвта на този човек лежи на душата ти, както и на нашите. Той беше
вероотстъпник. Убийството му е оправдано. Корифей опрости и очисти греха
от всички ни.

Трактенбергер не искаше да участва повече в никакви убийства,

опростен или неопростен. Не беше религиозен. Корифей беше впечатляващ
наистина, но Трактенбергер нито за миг не беше повярвал, че е Второто
пришествие. Само че човек се хранеше добре в Албеску и печелеше хубави пари.
А и съпругата му беше щастлива. А щастливите съпруги задоволяват мъжете
си.

Преди да се пресели в Албеску, Трактенбергер беше готов на всичко - би

пожертвал всичко, - за да се измъкне от работата на полето. През лятото беше
топло, през зимата - студено. А малкото пъти, когато беше хубаво, човек беше
твърде изтощен, за да го оцени. Не, далеч по-добре беше да се присъедини към
някой с власт, който взима решенията. Някой, който ще се грижи дали си добре
нахранен и имаш ли си всичко необходимо. В замяна на уважение естествено. И
на подчинение. Такава беше сделката. И той с радост я бе приел.

Но французинът беше съвсем друга работа. Да се закачиш за този, беше

все едно да се закачиш за влак без машинист.

- Спри колата!

Трактенбергер спря.

- Изключи двигателя!

Трактенбергер изключи двигателя.

- Завърти ключовете, така че кормилото да не се заключи. Остави колата

да завие зад ъгъла. Не натискай обаче спирачките. Не искам да се появява
никаква светлина.

Трактенбергер направи, каквото му беше наредено. Сърцето му биеше в

гърдите. Може би французинът е видял езерото? Той самият нищо не виждаше.
Дори сега очите му с мъка се пригаждаха към лунната светлина. Снегът около
тях беше почти светещ. При всяко друго положение Трактенбергер би се
възхитил на гледката. Сега тя му се стори равна на чистилище.

- И двамата. Вървете след мен!

Трактенбергер излезе от колата и последва Маркович и французина по

пътя, който завиваше. Почти веднага съзря езерото. Как не го беше видял
преди? И там, на другия бряг, беше хижата, извисяваше се над околността като
огромна коледна торта, а луната беше единствената свещичка.

Мястото изглеждаше безлюдно. Нямаше никакви светлини.

Трактенбергер потрепери. Колкото по-скоро се натовареха отново на колата и
си тръгнеха за дома, толкова по-добре.

78

Сабир видя краткото просветване, отразено от нисък облак. Отначало

присви очи и разтърси глава. Когато постави мерника на окото си, забеляза
отново движение по края на пътя.

Отвори френските прозорци и излезе на балкона. Не искаше между него

и наблюдаваната зона да има каквито и да е стъкла. Никакво неочаквано
присветване на луната. Никакъв издайнически проблясък на светлина.

Разрина снега и постави мерника на дървената греда на балкона, засени

я с ръка. Сега, когато отново беше навън, усети как студът прониква през
дрехите му.

Какво беше видял на ъгъла? Май беше зърнал движение в далечината.

Вероятно елен. Дали?

Затаи дъх, сякаш се готви да стреля. С поставения оптически мерник

перспективата му беше много по-добра. Остави дъхът му да се успокои, както
прави човек, който духа към току-що запалени подпалки през медна тръба.
 Иззад ъгъла се показа някакъв силует. После втори. Кратка пауза. И
накрая трети. Сабир ги наблюдава известно време, за да провери дали не става
дума за учение на румънската армия. Но нищо не ги следваше. Нито танкове.
Нито бронетраспортьори. Никакви войници с автомати.

Сабир беше разиграл сценария хиляда пъти в ума си. Прекарал беше три
часа сам в стаята. Изгладил беше всяка гънка. Преценил беше всяка
възможност. Имаше само един начин тази игра да бъде изиграна.

Влезе през френските прозорци и се настани зад тях. После грабна своя
Драгунов и хукна надолу по стълбите. Разполагаше най-много с пет минути,
преди онези да стигнат до хижата.

Мястото беше тихо като гроб. Всички спяха.

Сабир събуди най-напред Калк.

Калк отвори широко очи. Явно му беше трудно да се фокусира.

- Тук са. Трима. Мълчи. Приготвил съм се. Прави, каквото ти казвам.

Сабир прекоси стаята и събуди другите мъже.

- Трябва да излезете в коридора. Бързо.

Раду и Алекси едва се държаха прави на крака, какво ли оставаше да

тръгнат нанякъде.

Сабир натъпка празните бутилки и мръсните чинии в спалните чували,

докато тримата мъже се опитваха да дойдат на себе си. Метна всичко, което
беше събрал, зад диван в ъгъла на стаята.

- Алекси! Калк! Всеки да вземе пушка. Раду, ти не. Трябва да отидеш и да

легнеш при Лема. Дръж се, сякаш спиш до нея. Наблюдавай я. Все едно само вие
двамата сте тук. Ние ще чакаме на друго място в къщата. Разбра ли ме?

Раду поклати глава. Беше жестоко, неизмеримо пиян.

- Чуй ме, ако Лема още спи, при никакви обстоятелства не я буди. Иди и
легни до нея, там където спеше Йола. Но първо изпрати Йола при нас. Тихо. Ще
са тук след по-малко от три минути. Когато влязат в стаята ти, направи се на
изненадан, че ги виждаш. Все едно са те спипали, докато спиш. Направи се на
пиян. Накарай ги да свалят гарда. Направи, каквото се сетиш. После ние ще
дойдем за теб. Разбра ли?

Калк мина покрай Раду към стаята на Лема. Ругаеше здраво под носа си.

Йола се размърда. Чула беше шепота.

Калк коленичи до нея.

- Слушай, тук са. Трима. Качват се по пътя пеша. Не! Не буди Лема. -
Помогна на Йола да се изправи. - Сабир казва, че ние трябва да се скрием.
Твърде късно е, за да споря с него. Щяха да ни спипат по бели гащи, ако не беше
останал на пост. Имаме най-много три минути, преди да стигнат до къщата. -
Поклати глава в горчиво признание за собствената си безотговорност. - Раду и
Лема трябва да останат тук. Трябва да се държат, сякаш са сами в хижата.
Откраднали са колата на Андраси и са избягали от селото. Друг шанс нямаме.

Улови ръката на Йола и я поведе по коридора.

Сабир завъртя Раду и го вкара в стаята. Посочи към спящата Лема.

- Влизай в спалния чувал - прошепна той. - Престори се, че спиш. Нека уж

те разбудят. Ако Лема се опита да говори, спри я.

Раду се вмъкна в спалния чувал. Очите му бяха подивели.

- Вярваш ли ми, Раду?

Раду смотолеви нещо, но думите му се сливаха.

- Добре. Изтрезняваш вече, струва ми се. Това почти можеше да се

разбере. - Отдръпна се. - Помни какво ти казах. Двамата спите. Нека ви събудят.
По-добре е Лема наистина да е изненадана. А и това, че си пиян-залян, ще е от
полза.

Сабир забърза по коридора. Йола разтърсваше Алекси. Главата му се

люлееше на раменете като на кукла на конци.

- Йола, остави го. Ще изтрезнее достатъчно бързо. Трябваш ми за друго. -

Улови я за ръка. - Когато влезем в оръжейната, искам да вземеш третата пушка.
Знаеш ли как се стреля с пушка?

Тя поклати глава отрицателно.

 - Няма значение. Просто я насочи в стомасите им и гледай гневно.
Мъжете си изкарват ангелите, когато жените размахват оръжие, защото
подозират, че не знаят как се използва. Постави пушката на бедрото си, ако
наистина мислиш да стреляш, или тя ще те изстреля назад през стената. -
Заблъска Калк, Алекси и Йола пред себе си. - Оттук. Зад отворената врата. Така
че, ако проверят мястото, ще имате миг преднина да им се нахвърлите.

- А ти къде ще си?

- Срещу стаята на Лема. В банята. Над ваната има душ. Ще се скрия зад
завесата. Ще оставя вратата широко отворена. Така ще е по-малко вероятно да
тръгнат да претърсват. Освен това ще мога да чувам какво става. Вие тримата
ще излезете само когато чуете гласа ми. Схванахте ли? Иначе ни звук, ни гък.

Калк кимна. Той далеч не беше толкова пиян като другите двама. На
петдесет и пет години отдавна беше преминал времето за безконтролни запои
в живота си и знаеше как да се владее, когато пие. Докато Раду и Алекси не
знаеха.

- Сигурен ли си, че Раду е схванал идеята? Изпи бренди, колкото за бъчва

и половина. Достатъчно кон да повали, ако ме питаш.

- Тогава няма да му се наложи да действа, нали?

Калк направи физиономия.

- Не рискуваш ли твърде много, Сабир?

Сабир отстъпи.

- Има само един начин да разберем.

79
 Аби стоеше пред хижата. Посочи към земята. После махна с ръка към
Маркович, за да се приближи и да може да му прошепне.

- Виждаш ли, други следи от шейна. - Разрита снега. - Тези са стъпкани.

Тук са.

- Но как ще влезем при тях? Заключили са вратата.

Аби въздъхна.

- Ще влезем през задната врата. Ключалките от онези времена не са

проблем за мен.

- Може да имат оръжие?

- Откъде? Напуснали са катуна си надве-натри посред нощ. И оттогава

бягат. Мислиш ли, че са имали време да минат през магазин за оръжие и да си
напазаруват? Я, хрумна ми нещо. Ами може да пазят още кухненския нож, с
който са накълцали твоя приятел Андраси. - Аби направи физиономия на
уплашена котка. - Иисусе. Какво ще правим? Имаме само пистолети?

Завлече Маркович и Трактенбергер зад хижата. Огледа земята пред тях.

- Добре. Оттук оше никой не е влизал или излизал.

Свали ръкавиците си и се зае за работа, над рамото му Маркович

държеше фенерчето и му светеше. За две минути се справи с ключалката.

- Слушай. Когато влезем не се влачете заедно. Ти, Трактенбергер, можеш

да тръгнеш наляво. Шефът ти може да свие надясно. Аз ще проверявам напред.
Зад нас можете да забравите. Хората са пълни аматьори. Проклети шибани
аматьори, но все пак аматьори. Но давайте по-тихо. Празните къщи ядат шум и
го изплюват зад вас отново, когато най-малко очаквате.

Трактенбергер изглеждаше болнав. Маркович - в нещо като последен

опит да възстанови изгубените високи позиции - имитираше изражението и
стойката, която беше виждал да използват руските Спецназ в наскоро
излъчения документален филм за кризата в Чечения.
 Аби за малко да избухне в смях. Вместо това тръгна по коридора,
държеше спокойно в едната ръка пистолета пред себе си. Той нямаше нужда да
се прави на филмов герой. И преди беше убивал, и отново щеше да убие - а
убийството, знаеше той, беше въпрос на желание, а не на стил. Усещаше как в
стомаха му се разгаря нетърпение. За това живееше. Двамата идиоти зад него
да вървят да се бесят. Подозираше, че от тях имаше полза при една криза
колкото от Туидълдум и Туидълдий331.

Вратите по главния коридор бяха отворени, освен една. Аби отваряше по-
широко всяка с ръка, докато минаваше покрай тях, и осветяваше
вътрешността. После продължаваше. Дневна. Трапезария. Склад. Баня.
Задържа се пред единствената затворена врата.

Посочи към Трактенбергер. После посочи към земята. И пак към

Трактенбергер.

- Остани тук - беззвучно нареди той. Направи кръгово движение с

показалец. - Наблюдавай.

Трактенбергер кимна. Повече от щастлив беше да остане в коридора.

„Сърцето не тъжи за онова, което окото не е видяло“ - горе-долу обобщаваше
житейския му светоглед от тригодишна възраст нататък.

Аби провери дръжката на вратата. Поддаде. Отвори и се вмъкна, следван

плътно от Маркович. Държеше фенерчето си близо до дулото на пистолета.

Веднага видя Лема. Очевидно беше, че спи. До нея обаче нещо се

размърда. Аби вдигна пистолета и фенерчето. Разпозна циганина, когото бяха
отвлекли в Самоа - онзи, който се беше измъкнал на момичетата. За миг се
изкуши да го застреля на място, но се въздържа, защото му трябваше
информация. Щеше да има колкото си иска време по-късно да си отмъсти. Този
път щеше да одере копелето живо и да си направи корабно платно от кожата
му.

- Ти. Ставай!

Раду политна напред. Занадига се като човек, чиито обувки са залепени с

лепило към земята. Лема се размърда. Бебето се разплака.

- Какво ти има, човече? Сигурно си ни очаквал. Спри да се гънеш.

Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще пикаеш.
 Раду продължи да размахва ръце. Не се преструваше. Той беше изпил
бутилка и половина бренди.

- Ти пиян ли си или какво? - Аби пристъпи. Подуши дъха на Раду. - Иисусе

Христе. - Завъртя се и насочи фенерчето си право към лицето на Лема. - Накарай
сополанкото да млъкне. Дай му да суче, жено. Или ще му пръсна мозъка в
стената.

С побеляло лице Лема притисна бебето до гърдата си. Погледна

безпомощно към Раду. Изражението ѝ показваше точно какво ѝ е на сърцето.
Знаеше всяко настроение на съпруга си. Знаеше кога не е на себе си от пиене и
кога все още се владее. Един поглед ѝ стигаше, за да разбере, че в този момент
от него няма никаква полза.

- Къде са другите?

- Другите ли? - Раду присви очи към Аби. Той насочи фенерчето право
между очите му. Раду вдигна ръка, за да се прикрие. - Какви други?

- Спести си много мъка и отговори на въпроса ми. За кои други мислиш?

Сабир. Полицаят. Бременната ти приятелка и съпругът ѝ. Тези други.

Раду отново се загърчи. Сякаш влизаше и излизаше от пиянския

делириум с всеки дъх.

- В Опоници. На пазар бяха. Двамата с Лема нямахме време да ги

предупредим - с всяко изречение Раду се олюляваше. Звучеше като робот. -
Сигурно още са там. Пазарът е три дни. Хората идват отвсякъде. Водят коне.
Пилета. Патки...

- Млъкни, пиян тъпанар такъв - Аби халоса Раду отстрани по главата. Не

толкова силно, за да изпадне в несвяст, но достатъчно, за да привлече
вниманието му. - Ти! Циганино! Слушай какво ще ти кажа. Оставаш точно
където си. Разбра ли ме? Няма да мърдаш и на стъпка оттук. Маркович, остани
и го пази. Да мръдне, и му пръскаш топките.

Аби бързо обиколи стаята. Насочваше фенерчето си навсякъде. Провери

всяка повърхност, клекна под всяка маса.

- Къде ядохте? Трябва да сте яли! Не виждам чинии, нито остатъци от

храна.
 Раду прокара ръце по окаменялото си лице. От ъгълчето на едното му око
се стичаше тънка струйка кръв.

- Не исках да будя Лема с миризмата. Готвих в друга стая. Надолу по

коридора - Здраво заваляше думите, сякаш увеличеният приток на кислород,
който поемаше, увеличаваше последствията от брендито. - Има друга печка на
дърва. С решетка. Намерих консерви в килера. Направих свинско задушено.

- На колко врати надолу по коридора е тази стая? Онази, с печката с

решетка?

- Оттук е. Втората врата.

Раду се наведе и започна да повръща. Дълги, неконтролируеми спазми,

които караха стомаха му да се свива, сякаш червата му се канят да последват
потока от повръщаното на пода. Ако преди това не беше убедил Аби, че е пиян,
вече съвсем му го доказа.

- Какъв нещастен тъпаиар. - Аби беше отпуснал пистолета до тялото си. -

Маркович, остани с тях. Ако бебето отново заплаче, застреляй го. Този идиот не
си струва куршума. - Повдигна брадичката на Раду. - Чу ли какво казах, манго?
По график не съм предвидил да оставям читави други деца. Излизам да проверя
историята ти. Когато се върна, е най-добре да имаш да ми кажеш нещо по-
точно. Като например подробности, къде мога да открия Сабир и Калк и
очакващите бебе родители - не само някакви си неясни дивотии за пазара за
патки. Иначе жена ти ще пожелае да беше родила бебето мъртво в колата. Това
вече сме го преживели, помниш ли?

Аби закрачи по коридора. Размаха пистолета към Трактенбергер.

- Нещо да е шавнало?

- Нищо, шефе. Тихо е като в гроб - Трактенбергер преглътна.

Не му харесваше да размахват пистолети насреща му. Нито примираше

от радост да стои в потънал в мрак коридор по заповед на луд французин,
когото беше чул ясно да говори за убийство на бебета. Трактенбергер
харесваше бебетата. С жена му си имаха три. Постепенно го обземаше много
лошо чувство. И отчаяно му се пикаеше.

- Идвай с мен. Не вярвам, че този пиян циганин ще успее да мръдне пo-

далеч от мястото, на което да не мога да го уцеля. Трябва да преровим наоколо
сантиметър по сантиметър.
 Тръгна по коридора, светлината от фенерчето му рисуваше неправилна
дъга пред него.

Трактенбергер се подвоуми за частица от секундата. Но какво би могъл

да стори? Не можеше да изтича навън и да си спре минаващо такси.

Забърза по коридора след Аби.

80

Сабир беше пред дилема. Изобщо не очакваше тримата да се разделят

толкова бързо. Фактът, че Абигер дьо Бал водеше представлението, също не
вещаеше нищо добро. Последния път, когато се срещнаха, преди три месеца в
Мексико, Дьо Бал беше наредил на Калк да го провеси от покрива с въже,
вързано около китките на поставените му зад гърба ръце като пряка прелюдия
към особено неприятна форма на изтезание, в която бяха включени ножици и
вряща вода. Ако наркотрафикантес не бяха открили огън няколко мига по-
късно - и така позволиха на Сабир да поеме цялата тежест на тялото на Калк
върху раменете си, - Калк щеше да се мята в предсмъртни гърчове. С такъв
човек си имаха работа.

Дьо Бал и кохортата му огледаха банята, където се криеше Сабир. Той чу

всяка дума, която Дьо Бал каза на Раду. Знаеше, че двамата са на път да
проверят втората дневна и че третият е отзад в основния салон и пази Раду и
Лема. Да ги изчака ли отново да се съберат? По-важното беше имаше ли нещо
във втората дневна, което би могло да издаде колко души са? Може би сега
трябваше да нападне Дьо Бал и да тегли една на последствията? А не да оставя
нещата на случайността?

Всяка секунда, в която не действаше, увеличаваше опасността, пред

която бяха изправени. Чул беше как Раду повръща. Разбра, че не може да
разчита на истинска подкрепа от него. Съдейки по празните бутилки, които
беше прибрал в бързината, за да ги скрие, и Алекси щеше да е в същото
състояние. Ако тези двама кретени бяха удържали тази нощ ищаха си за
веселби. Ако можеше хората, чиято собственост беше хижата, да не бяха
оставяли проклетата си изба заредена с пиене. Ако Господ слушаше магаретата,
нямаше да има самари!

Поне Калк и Йола бяха на себе си. Калк, той знаеше, можеше да стреля, но
Йола вероятно никога не беше чувала за предпазител, какво ли оставаше за
двоен спусък. Щеше да насочи пушката, да натисне първото, което ѝ падне и
нищо нямаше да се получи. После щеше да е най-добре да запрати пушкалото
по нападателите си и да бяга.

Умът на Сабир вреше от възможности. Да чака ли двамата да влязат във

втората дневна и тогава да се втурне към стаята на Лема и да се опита да
издебне нападателя ѝ? Или трябва да чака да се върнат по коридора? Да ги
спипа натясно между себе си и Калк? Ами онзи, дето пазеше Раду и Лема?

Аби имаше фенерче. Може да претърси стаята и да открие другите

спални чували зад дивана. След две минути щеше да е тук бегом. В нещо като
честен двубой, Сабир знаеше, че той и другарите му няма да имат никакъв
шанс.

Мамка му... Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Сабир си свали обувките и ги остави до ваната. Изчака, докато чу как Аби

и придружителят му влизат във втората дневна. После тръгна към стаята на
Лема. Непознат за него мъж държеше пушка към Раду и Лема с лице, синкаво
от светлината на парафиновата лампа до леглото на Лема.

Сабир насочи пушката си право към главата на мъжа. Вдигна дяснага си

ръка от приклада и я постави на устните си. После направи движение, сякаш
пада, насочил оръжието към главата му. Движеше се напред по чорапи, без да
спира, точно както беше гледал да правят по филмите.

- Вземи му оръжието, Раду. После го удари. Разбра ли?

Говореше със силен шепот, надяваше се, че няма да го чуят.

Изчака, докато Раду вземе пистолета на мъжа, преди да тръгне обратно

по коридора. Почти очакваше да види как Дьо Бал тича насреща му със същия
налудничав поглед, който по-големият му брат беше хвърлил на Сабир
миналото лято. Вмъкна се обратно в банята и обу обувките си. Зачака.

Вратата на втората спалня се отвори шумно. Чуха бягащи стъпки.

 Сабир приближи пушката си до вратата и стреля на сляпо.

Тичането спря. Чу се тупване.

- Не мърдай! Стой на място! Обкръжени сте.

Сабир изчака неизбежната поредица от ответни изстрели. Нищо такова

не се случи. После чу гласа на Калк.

- Всичко е наред, Сабир. Можеш да излезеш. Хванахме го.

Сабир се показа на вратата на банята. Държеше пушката право пред себе

си, сякаш възнамерява да набучи чучело като част от упражнение.

На пода лежеше мъж. Друг беше притиснат до стената. Йола държеше

фенерчето. А то трепереше.

- Иисусе. Не съм уцелил никого, нали?

Аби извърна глава от мястото на стената, където Калк го беше притиснал

с цевта на пушката си.

- Две шейни, а не една. Трябваше да се сетя. Защо ще му е на циганина да

взима две шейни, а после да зарязва едната? Какъв глупак. - Поклати глава. -
Хубава засада ми устроихте, мосю Сабир. Класическа, бих казал. Истинско
отвличане на вниманието. Основна атака отзад. Жалко за приятеля ми тук.
Наистина ли възнамерявахте да го убиете? Или беше панически изстрел? Лесно
забелязах, че не горите от желание да се изложите на опасност. Нека
приятелите ви да поемат напрежението, а? Ама не се чувствайте виновен, че сте
стреляли по невинен. Всички велики генерали го правят.

Сабир пристъпи към мъртвия. Погледна надолу. Главата на

Трактенбергер изглеждаше, сякаш някой се е опитал да пробие дупка в нея с
острия край на лост. Потисна неудържим пристъп на гадене.

- Ако можеше да си ти само. Ако можеше.

Вдигна пушката и я насочи право към лицето на Аби.

Калк веднага пристъпи към него с вдигната ръка.

- Сабир, не можеш да го направиш. Свали пушката.

 Сабир не му обърна внимание.

- На земята, Дьо Бал. Веднага. Току-що убих човек. Не е голяма стъпката

до...

Аби падна на колене.

- Разбира се. Ще легна, Сабир. Не се пали за щяло и нещяло. Трябва ми

почивка. Цял ден се бъхтя като роб.

Калк внимателно отклони настрани дулото на пушката на Сабир, така че

да не се цели право в Аби.

Сабир направи отвратена физиономия и се заотдръпва.

- Калк, двамата с Йола го вържете. Не искам да докосвам тоя кучи син. И

проверете него и мъртвия за ключове от кола. Видях отражението на светлина
от фарове на автомобил преди това. Сигурно са паркирали някъде зад завоя. Не
би трябвало да е далеч. Отне им минута да се върнат пеша от мястото, където
са я оставили. Алекси, пази го с пистолета на мъртвия, докато го вържат. Ако
мръдне, нека си го получи.

Алекси престорено важно зареди полуавтоматичното оръжие. Всяко

движение изпълняваше с два пъти повече размах, отколкото при обикновени
обстоятелства.

- Видя ли, Дамо? Помня урока, който ми даде след онзи път, когато имах
възможност с брата на това копеле. Провалих се, помниш ли? Забравих да сваля
предпазителя и да заредя пистолета. Този път няма да пропусна. - Побутна Аби
с крак. - Ей, мъжки. Виждаш ли тия златни зъби? От брат ти са ми.

Аби изви шия.

- Роша ти е дал пари за златни зъби? Сигурно се шегуваш. Той беше

стиснат като кокошо дупе.

- Не, имам предвид, че ми изби зъбите и после...

Сабир се обърна и погледна назад.

- Алекси?

- Кажи, Дамо?
 - Млъкни.

81

Заключиха Дьо Бал и Маркович в избата. Трупът на Трактенбергер

оставиха в коридора, където беше паднал. Нямаха време за повече
сантименталности.

- Оставете пушките и автоматите. Вместо тях ще вземем тези пистолети.

Но трябва да се уверим, че отпечатъците ни са изтрити от оръжията.
Останалата част от домакинството няма значение.

- Но онези двамата накрая ще се измъкнат. Ще ни изпеят на властите.

- Ще се измъкнат. Да. Но ние отдавна ще сме изчезнали. А и те няма да

имат транспорт, помниш ли? И със сигурност няма да ни изпеят на властите.
Каталин няма да иска да остави следи в документи, които водят право към него.
Особено в годината на президентските избори.

Калк впери поглед в трупа на Трактенбергер.

- Крайно неприятно ми е, че трябва да оставя онова копеле Дьо Бал. Ще

ми се него да беше убил вместо този.

- И на мен. Но каква друга възможност имаме? Забелязах, че не се

изпълни с възторг от желанието ми да го застрелям, когато го заплаших с
пушката преди малко. Ако междувременно си промениш мнението, мога да
пригичам обратно до избата и да му тегля куршума. Един изстрел в тила е дьо
ригьор341, така ми се струва. Но ще се наложи да убия и другия. Ще е абсурдно
да оставим свидетели, нали? Върхът на цялата работа е, че това ще е първото
ми тройно попадение като стрелец.

- Не е смешно, Сабир.
 - Така ли? Не думай. Ти не беше ли полицай в предишния си живот? Може
би искаш да ме превърнеш в себе си след онова, което направих на този човек?
- Сабир едва се насили да погледне надолу към Трактенбергер. Вината му
заради убития го разгневяваше. - Бил съм пряко или косвено отговорен за
смъртта на трима души през изминалата година, Калк. Според теб какво ми е?
- Сабир вдигна ръце. - Можеш да ми сложиш белезници, ако искаш. Ще
кротувам.

- Точно това ми каза миналото лято, Сабир. Когато те помолих да

предадеш пистолета на Ейкър Бейл. Отговорът ми и сега ще е същият като
тогава.

- И какъв беше?

- Не се дръж като ненормалник. Въпросът беше или те, или ние. Нямам
никакъв проблем с нищо, което си казал или направил междувременно, Сабир.
Може да си малко неконтролируем, но скорошната ти бдителност - докато
всичко, за което аз си мислех, беше да се почерпя - спаси живота на всички ни.
И аз например няма да го забравя. - Въздъхна. - Подозирам обаче, че мъжът там
долу в избата ще ни причини повече проблеми, преди да приключи.

- Винаги можем да му направим лоботомия отдалеч. Алекси си го бива в

мятането на ножове, чувам.

Калк се разсмя.

- Сабир, в настоящото си състояние Алекси не би могъл да уцели и чучело

на нива.

82

Намериха ладата нива паркирана на по-малко от петдесетина метра след

последния завой преди езерото. Двигателят все още беше топъл. Сабир влезе в
колата и завъртя ключа в стартера. Моторът веднага запали и забръмча с
равния тон на дизелов двигател. Сабир провери уредите. Резервоарът беше
почти пълен. Удари волана с две ръце и изрече благодарствена молитва.

Знаеше, че не бива да кара колата извън пътя. Наклонът към предната

част на хижата не беше разчистван от месеци. Спря на петдесет метра пред
входа и премигна с фаровете.

Раду и Алекси бяха значително поизтрезнели за разлика от преди

половин час, но все още краката не ги държаха както трябва. Сабир забърза да
им помогне да пренесат Лема и бебето ѝ до колата. Предвид потта по лицата на
мъжете, реши, че им трябват пълна рехидратация и приблизително десет часа
непрекъснат сън, преди да станат отново себе си. Ако това се случваше при
всяко раждане на дете, само Бог знаеше на какво ще приличат черните им
дробове след петнайсет години.

- Сигурен ли си, че знаеш къде е този катун, Раду? Онзи, където са те

подслонили след раняването ти.

- Съвсем точно.

- И мислиш, че там ще сме в безопасност?

- Сигурен съм. - Раду все още с мъка съгласуваше говора и мисълта си. -
Много са на брой. Амой е старши сред възрастните калдераши. Казах на
съпругата му, Мая, за Лема и бебето. Мая е имала много бебета. Добра жена е.
Спаси ми живота, знаеш ли? Ще се грижи за Йола и бебето ѝ, когато дойде
моментът. Имай ми вяра.

- Хубаво. Вземи картата и виж дали ще ни намериш път. Можеш да се

ориентираш по карта, нали?

Раду сви рамене.

- Защото, ако не можеш, трябва да опишеш всичко, което знаеш за това

място, на Калк и той ще го открие вместо теб.

- Мога да се ориентирам по карта. Не съм неграмотен като Алекси.

Алекси се престори, че шамаросва братовчед си. За Алекси думата

„неграмотен“ си беше комплимент - с нея се описваше човек, който не е
пропилял най-добрата част от живота си в изучаване на тъпотиите на
пайосите, от които нямаше нито нужда, нито полза.
 - Предлагам останалите да се настаните отзад и да поспите. Всички -
Сабир прокара колата през билото на прохода Фагарашан и започна да се
спуска по другия склон. - Но преди това погледнете ей там. Какво виждате?

- Да виждаме? Ти какво виждаш? - Алекси нервно се взираше през

прозореца.

- Зората, Алекси. Виждам зората.

83

Още в самото начало на сблъсъка в коридора, когато стана ясно, че е

обкръжен и че никой не му пази гърба, Аби се беше възползвал от мрака и
тайно скри в длан джобния си нож. Решил беше да пререже гърлото на Сабир,
когато копелето най-малко го очаква. Но такава възможност не му се удаде.

Макар бившият полицай - Калк или Катафалк, или там, както му беше
името, очевидно да беше преминал обучение, как да се справя с потенциално
опасни хора, нищичко не знаеше за претърсването на тялото на тъмно. Не само
беше пропуснал джобния нож в ръката на Аби, но също и шперцовете и бойната
палка, скрита в ръкава му. Той сякаш искаше Аби да избяга.

Аби поразмишлява над тази идея известно време, после я отхвърли.

Хайде сега пожелания... Човекът просто не беше много умен.

Аби извади ножа си зад гърба и започна да реже въжето за простиране, с

което полицаят му беше вързал ръцете. Маркович седеше срещу него в тъмната
изба. Аби едва различаваше лицето на кръстоносеца в светлината на
пукващата се зора, която в този момент се процеждаше през замръзналите
прозорци. Направи всичко възможно Маркович да не забележи движенията му.

- Колко хора са под прякото ви командване, Маркович?

Измина миг на мълчание, в който оня решаваше да отговори ли, или да

остави въпроса му без отговор.
 - Езика ли си глътнахте, Маркович? Забравихте ли заповедите, които ви
даде вашият началник, новият месия?

Маркович изсумтя.

- Мислех за Трактенбергер.

- Недейте. Той е месо за червеите. Вместо това мислете за въпроса ми.

Нова пауза. Маркович почти изплю отговора.

- Двайсет. Може и трийсет. Зависи.

- От какво?

Маркович седна по-изправено.

- Каква задача им е възложена. Как моите заповеди се отнасят до тях.

Отговорностите им у дома. Понастоящем имам петима кръстоносци, които
пазят задната част на дома на Корифей в Молдова и още около десетина тук из
пътищата на Румъния, които регистрират молдовските избиратели за
предстоящите избори.

- И защо му са на Корифей пазачи на дома му?

Маркович май се изненада от въпроса.

- Не са му необходими. Поне през повечето време не са. Но върви на фази.

Понякога ни свиква. Обикновено когато иска никой да не го търси за определен
период от време. Отказва да бъде обезпокояван в момента например. Случва се.
Уединява се със сестра си. Този път каза на хората, че сестра му има тиф. Но не
ми се вярва да е така. Вероятно медитират. Пазачите са там, за да държат
доброжелателите настрана. Може да продължи с дни.

- Медитират?

- Да. Антанаея Каталин е много свята жена. Корифей има изключително

високо мнение за нея. Медитират заедно.

Аби се изсмя иронично. Ами! Може и медитация да бъде наречено.

 - Тогава това са единствените останали кръстоносци в Молдова, така ли?
Другите от бандата са навън и правят посещения?

Ръцете на Аби вече бяха свободни. Продължи да ги държи зад гърба си.

- Така мисля. Да. Така е. Но накъде биете? Според мен основният ни

проблем не е колко мъже са под мое командване, а как да се измъкнем от това
противно място. Корифей ще ми е много ядосан. Предадох го.

- Не се притеснявайте как ще се измъкнем, Маркович. Имам план. И дори

знам как да уредите положението с Корифей. Първо обаче отговорете на
въпроса ми.

Маркович се поуспокои от тона на Аби.

- Винаги има резерви. Мъжете, които работят на пълен работен ден, но

могат по спешност да бъдат извикани като кръстоносци.

- Но в този момент има само петима въоръжени кръстоносци в Албеску,

така ли?

- Казах ви вече. Да. Но защо ми задавате тези въпроси?

- Да минава времето. Очарован съм от Корифей. Както знаете, той има

пълната ни подкрепа за постигането на целите си. Дотам, че дори финансираме
президентската му кампания. Затова се интересувам от онзи аспект от
работата му, който засяга набирането на гласове.

- Финансирате ли го?

- Да. С доста значителна сума. Затова ми има и доверие. Затова ви постави

и под моите разпореждания. Нашите хора се ангажираха. Сигурен съм, че ви го
е казал. - Аби реши, че малко ласкателство няма да е излишно. - И
възнамеряваме да изпълним тези ангажименти въпреки скорошния провал.

Маркович кимна, сякаш е напълно в течение на събитията от самото

начало.

- Лошо е онова, което се случи с Трактенбергер. Той има жена и три деца.

- Ще ѝ осигурим издръжка.

- Така ли?
 - Самата истина. Трактенбергер умря при изпълнение на задълженията
си. Вдовицата му заслужава да бъде компенсирана. За децата му трябва да се
погрижат добре. Имате думата ми. - Аби беше благодарен, че Маркович все още
не можеше да различава чертите на лицето му в бързо отстъпващия мрак.
Актьорските му способности надали бяха на високо ниво. - Корифей има
възхитителна къща, предполагам?

- Не. Напротив. Много е скромна. Няма нищо лъскаво в нея. Корифей

живее точно като вас и мен.

- Радвам се да го чуя. Случайно църквата да е долепена до къщата му?

- Не. Къщата е над църквата, но не е залепена за нея. Има отделен вход.

Не сте ли я видели?

- Не. Не съм имал тази привилегия. Двамата с Корифей се срещнахме

другаде. Но със сигурност ще го посетя в бъдеще. Очаквам с нетърпение този
момент. - Аби едва сдържаше радостта си. - Радвам се, че къщата се пази добре.
Петима души не са ли малко за толкова уязвима сграда?

- Съгласен съм с вас. Напълно съм съгласен. Често съм го казвал на

Корифей. Двама отпред и двама отзад. Просто са недостатъчно.

- Вие ли ги подредихте така? Ами петият?

- А. Това е моя идея. От която съм много щастлив. Възложих на петия

тайно поръчение. Да проверява къщата, когато хората, които я пазят, най-
малко очакват. Дори Корифей не знае за него. Така онези, които са на пост, ще
са постоянно нащрек.

- Мъдро. Наистина мъдро.

Аби стана и отърси връзките си. С плавно движение улови лопатата за

сняг, която по-рано беше забелязат, и я стовари върху главата на събеседника
си.

Маркович имаше половин секунда, за да реши дали да извика, или да се

хвърли на една страна. Избра да извика.

Ударът на Аби се стовари с пълна сила върху слепоочието му. Главата на

Маркович се удари в стената отзад. Той се присви на топка и започна да вие.
 Аби го удари по коляното.

Маркович се хвърли напред с вик.

Аби отстъпи настрани и стовари ръба на лопатата върху врата на

Маркович - направи го със същото движение, с което човек коси трева. Ударът
преряза гръбначния му стълб.

Аби примижа и заоглежда работата си. После избърса отпечатъците си от

дръжката на лопатата и я постави старателно на мястото ѝ на стойката.

Тръгна към вратата и измъкна шперцовете. Все още се забавляваше при

мисълта за нехайното претърсване на полицая. Подозираше, че би могъл да се
измъкне и с полуавтома- тично оръжие, скрито в десния му крачол, ако беше
поискал. Може и той да е бил пиян? Тези аматьори вече с нищо не можеха да го
изненадат. Сабир, от друга страна, трябваше да бъде наблюдаван. Този човек
имаше дяволски късмет.

Отвори вратата. Вслуша се. После се отпусна.

Преметна Маркович през рамо и го занесе на горния етаж. Пусна го до

Трактенбергер, сряза връзките и махна въжето. Върна се в избата и събра
захвърлените ски, ботушите и щеките, които Сабир беше използвал по-рано.

На път за горния етаж погледна към ловната пушка и пушката

„Драгунов“, които Сабир и кохортата му бяха оставили. Скръбно поклати глава.
Не. Нямаше бъдеще в тях. Не и за човек, който върви пеша. Взе си яке, ръкавици
и смешна шапка от пухкава козина с наушници, която висеше зад вратата на
килера.

На излизане от хижата се подвоуми.

Изсумтя, пусна ските, ботушите, щеките и дрехите пред предната врата и

се върна вътре.

Забързано отиде в стаята, където спеше Лема. Събра използваното бельо

и спалните чували на куп на пода. Разпра чувалите с ножа си, после наобиколи
купчината пълнеж с дърва. Измъкна жарава от печката и я пръсна върху
пълнежа. Импровизираната пирамида димеше по най-удовлетворителен
начин, когато излезе от стаята.
 Влезе в задната дневна и направи същото със спалните чували там. Скоро
напали и втори огън. Добави няколко изтърбушени възглавници от дивана
към пламъците за всеки случай.

Върна се в коридора и смени обувките си с обувки за ски, после хвърли

своите в хижата. Остави входната врата да зее. Нищо не даваше тяга така, както
отворената външна врата.

Прикрепи ските към върховете на кожените си обувки за ски и изпробва

пружините и гъвкавостта им. Остана доволен, сложи палтото, шапката и
ръкавиците и се насочи надолу по склона в посоката, от която беше дошъл.
Непрекъснато се спускаше.

Аби прецени, че не би трябвало да му отнеме повече от три или четири

часа спускане със ски, за да стигне входа на прохода. После щеше да открадне
друга кола в Картишоара и да поеме по пътя си.

Зад него пожарът вече вилнееше с пълна сила.

Албеску, Молдова

Неделя, 7 февруари 2010 г.

84

Аби наблюдаваше двамата кръстоносци от укритието си под трите

камбани на кулата на църквата в Албеску. Беше точно според описанието на
Маркович. Двамата пазачи обикаляха ли обикаляха къщата на Корифей, над
която се издигаше църковната кула. Изглеждаха отегчени. И премръзнали.
Често тупаха с крака и пляскаха с ръце, в мразовития нощен въздух
мърморенето на мъжете ясно достигаше до него.
 След като бяха минали два часа от дежурството им в обиколки, третият
кръстоносец - натовареният с тайна шпионска мисия - се показа. Тримата мъже
се свиха заедно и си поделиха кафето в термоса, който третият кръстоносец
донесе.

Изненадващо посещение - на кукуво лято, помисли си Аби.

Шпионинът кръстоносец добави и щедро някакъв алкохол в чашите на

мъжете от плоскача от неръждаема стомана. Разговорът се разгорещи. Мъжете
явно се гласяха добре да си се оплачат.

Аби забързано тръгна през празната църква. Кръстоносците щяха да

стоят още цели два часа на пост, преди да се появи надежда да ги освободят.
Щяха да извлекат максималното от нерегламентираната си почивка.

Като се стараеше да се движи извън полезрението на мъжете, Аби бързо

заобиколи до временно оставената без надзор задна част на къщата. Мястото
не беше предназначено да държи хората на разстояние. Замислено беше да
внушава колко важен е човекът, който я обитава, по отношение на онези, които
живеят около него.

Аби се прехвърли над задната ограда и тръгна право към задната врата.
Дори кръстоносците да прекъснеха своята раздумка на кафе в този момент и
да се върнеха на постовете си, имаше поне шейсет секунди да отвори вратата.

Провери дръжката и се усмихна. Най-обикновена руска направа.

Примитивен механизъм. Дървено резе и две подпори щяха да са много по-
ефикасни.

Чу хрущенето под ботушите на връщащия се кръстоносец и натисна

механизма. Вмъкна се през вратата и я затвори. Преброи до шейсет. Нищо. Беше
влязъл.

Свали ски обувките си, завърза ги една за друга и ги преметна през врата
си. Колко глупаво постъпи, като не взе старите си обувки от хижата. Обувките
му за ски северни дисциплини бяха много добри за сняг, но кожените им
върхове и подметки „Вибрам“ вдигаха шум по покрития с паркет под. Изруга
себе си, че не отдели време да издяла излишната кожа с джобния си нож, докато
чакаше в църквата.
 Освободи бойната си палка от калъфа в ръкава си и тихо я измъкна. Чу
висок глас на горния етаж. Мъжки глас. Държеше някаква реч. В гласа имаше
свадливост, която разпозна. Лупей.

На сестра си ли говореше? Или имаше и друг в къщата? Може пък сестра

му наистина да има тиф? Аби трябваше да разбере.

Тръгна по полираните дървени стъпала. Тук нямаше опасност от

датчици за натиск. Нито от скрити камери. Подът и стените бяха голи. Аби
изкриви лице. Къщата трудно би могло да се определи като приветлива.

Стигна до площадката и отново спря. Същият глас продължаваше

монотонно да нарежда. Дали не беше запис? Не. Беше си истински жив говор.
Но на Аби му се струваше, че или Лупей говори пред замръзнали слушатели,
или просто си говори сам. Може би репетира някоя от проповедите си пред
огледалото?

Аби се приближи до вратата. Заслуша се да долови някакво шумолене,

кашляне или духане на нос, което щеше да покаже, че в стаята има повече от
един човек. Аудиенция, може би. Някой.

Пълна тишина.

Намръщи се и отвори вратата.

Лупей стоеше в средата на стаята. Гледаше надолу към леглото. В ръката

си държеше камшик.

Жената в леглото очевидно беше в безсъзнание. Чаршафите, на които

лежеше, бяха подгизнали от кръв. Беше гола. Лупей я беше вързал за леглото с
кожени ленти така, че на пръв поглед жертвата му сякаш беше покрита от
сянката на затворническа решетка.

Докато Аби гледаше, Лупей започна да шиба жената отпред по тялото, по

гърдите ѝ с постоянно, почти отмерено движение на китката. Някои от ударите
попадаха близо до лицето ѝ. Други падаха върху стомаха ѝ, гърдите, горната
част на бедрата. Личеше, че Лупей я бие по някакъв план. Цялото му внимание
беше насочено към жената пред него и къде да попадне следващият му удар.

Аби пристъпи към Лупей и нанесе два удара по свивката на коленете му

с бойната си палка.

Лупей падна на земята и започна да повръща.

 Аби изрита камшика.

Напълно загърби Лупей и погледна надолу към жената в леглото. Беше

Антанася, сестрата на Лупей. Нямаше как обаче цялата тази кръв, видима по
чаршафите, да е от предната част на тялото на Антанася, което беше изцяло
пред погледа на Аби и все още по него нямаше огромни рани. Кръвта сигурно
беше от гьрба ѝ, напълно скрит от него в настоящото ѝ положение.

Виждаше се и че Антанася все още е в безсъзнание. Лупей пребиваше до

смърт жена в безсъзнание.

Аби се наведе и удари Лупей по предната част на бедрата. Знаеше, че така

със сигурност ще го парализира и няма да може да избяга. Вложи цялата си сила
и откри, че му харесва. Беше гневен за жената и това, което Лупей ѝ беше
сторил. За него беше ново изживяване.

Лупей се сви на топка и започна да вие.

- Млъквай или ще те шибна през устата.

Лупей млъкна и погледна нагоре към Аби.

- Дойдох да уредя прехвърлянето на сто и петдесетте милиона евро,

които майка ми ти дължи. Разликата между първоначалната ни договорка и
сега е, че прехвърлянето ще стане към собствената ми сметка. Ще говориш
лично с графинята и ще ѝ я дадеш. Ако ми съдействаш, ще те оставя жив. Ако
ми играеш игрички, за да печелиш време, ще те осакатя. Ако вдигнеш
шумотевица, ще те убия.

Лупей зарида с дълбоки, разтърсващи хлипове, от които тялото му се

тресеше, сякаш е премръзнал.

Аби се отдръпна. Не знаеше точно какво е очаквал да открие, когато реши

да влезе в къщата на Лупей, но то нямаше нищо общо със завареното.

- Трябва да я накажа. Тя ме предаде. Заслужава да носи знака на Сатаната.

Аби извъртя очи и погледна към леглото.

- Сестра ти упоена ли е?

- Тя ме предаде.
 По лицето на Лупей се стичаха сълзи. От носа му течаха сополи. Устата му
беше изкривена като на дете. Цивреше. Не се интересуваше как изглежда.

- Откога двамата сте тук, човече?

- Тя трябва да бъде наказана. Заслужава да бъде наказана. Ще я накажеш

ли заради мен? - Лупей повлече зад себе си осакатените си крака по пода към
нагайката. Напомни на Аби просяците, които понякога човек може да види в
Магреба да се движат на колички, като се преструват, че им липсва някой
крайник. - Дръж. С това я удари. Това единственото подходящо средство за
сестрата на Корифей. Обясних ѝ го. И че Петър Велики е използвал подобно
върху сина си, който го предал. Променял нагайките на всеки шест удара, за да
не размекне кръвта на сина му необработената кожа и да намали болката му.
Ти трябва да направиш същото. В шкафа имам още нагайки. Върви. Ще ти
хареса. Бий я до смърт. После ще направя, каквото поискаш от мен. Ще подпиша,
каквото поискаш.

Аби се приближи към Лупей. Наклони глава на една страна като куче,
което се вслушва в стъпките на господаря си, и се втренчи в мъжа в краката му.
Третият Антихрист? Какъв майтап. Сложи крак на нагайката и я изрита от
ръката на Лупей.

- Направи го за мен. Ще получиш всичките ми пари. До последния цент.

Аз съм богат.

Аби поклати глава. Човекът очевидно беше луд.

- Не помниш ли кой съм, Лупей?

Лупей сви рамене.

- Все ми е едно кой си. Кой си ти, изобщо не ме интересува.

Опита се да стане, но краката му не го слушаха.

Аби го удари по дясното рамо с палката. Искаше да го заболи. Искаше да

го изкара от света на фантазиите, където се беше отнесъл.

- Никого няма да биеш. Край с тази част от живота ти.

Прекоси стаята и започна да отвързва кожените връзки, с които

Антанася беше вързана за леглото. Когато я освободи, се опита да я изправи в
седнало положение, но гърбът ѝ беше залепнал за чаршафите. Аби се вгледа в
лицето на Антанася. Беше в безсъзнание. Далеч от всяка болка.

Аби рязко дръпна чаршафите от гърба ѝ и примигна от гледката.

Изведнъж усети неочаквана, смущаваща връзка с тази жена - сякаш беше
напълно естествено тя да се обърне към него - един почти напълно непознат -
за помощ. Припомни си как я видя за пръв път в Албеску. Начинът, по който
вървеше. Шегата на Рудра, че не е виждал монахиня да върви като нея.

Обърна Антанася по лице и внимателно опипа гърба ѝ с пръсти.

- За Бога, Лупей, откога продължава това?

Гърбът на Антанася беше гноясала маса от възпалена плът. Нагайката се

беше впивала дълбоко - на места до кост. Очевидно беше, че раните ѝ са
отпреди време и че са лошо възпалени.

- Бий я! Бий я! - изкрещя Лупей.

Завлачи се по пода като рак отшелник с прикован към нагайката поглед.

Аби издаде неразбираем рев. Отиде до мястото, където беше изритал

камшика, и го взе. Първият удар уцели Лупей отстрани на главата, близо до
дясното око. Той изпищя. От устата му се показа пяна, сякаш получава
епилептичен пристъп.

И това беше мигът, в който Аби престана да се владее. Заналага го с

камшика - удар след удар. Лупей правеше каквото може да се от бранява, но
краката му и дясната му ръка вече не му се подчиняваха, влачеше се в кръгове
с постоянно намаляващ радиус като вода, която изтича в сифон.

В един момент Аби изрита Лупей на една страна и започна да го налага

по гърба. Нямаше намерение да го убива - твърде много се нуждаеше от него,
за да го направи - само да го накаже. Да му отмъсти за онова, което беше
извършил със сестра си. Но кръвожадността на Аби, която не беше чак толкова
дълбоко стаена в него, сега се развилия.

Аби би Лупей цели десет минути, докато по лицето и врата му изби пот, а
ризата под откраднатото яке овлажня. Налага го дълго след като човекът беше
мъртъв и вече не приличаше на човешко създание.
 Изведнъж спря на половината замах и погледна към леглото, където му
се беше сторило, че улавя просвет от отворено око. Но Антанася лежеше свита
на една страна точно както я беше оставил, лицето ѝ беше бяло като тебешир.

Когато приключи, Аби захвърли окървавения камшик в другия край на

стаята и изтърси окървавените си ръце като хирург, който маха от ръцете си
излишния антисептик. После погледна към тялото на Лупей, сякаш се изненада
от гледката. Удари се между очите с длан и остави кървава следа в средата на
челото си.

- Хубава работа, мосю Дьо Бал. Сега вече наистина прекалихте и сгазихте
лука. Току-що пребихте сто и петдесет милиона евро до смърт.

Аби безчувствено се взираше в жертвата. Не беше губил контрол така от

шестнайсетгодишен, когато си отмъсти на училищен грубиян, който си беше
набелязал брат му. Причака момчето в една уличка, искаше само да го сплаши.
Накрая размаза ръцете, коленете и краката му с хокеен стик. Когато разбра, че
момчето го е познало, го довърши с удари по тила. После свали панталоните си
и отново привърза хокейния стик към крака си с ленти за багаж, така че
широката част да пасва плътно в ботуша му, а дръжката да е прикрита под
колана и ризата му. Когато се увери, че няма да се вижда, излезе, накуцвайки от
уличката, все едно си е наранил коляното. По-късно изгори дървения хокеен
стик. Беше в индийски стил. С удебелена глава. Превъзходна черница. Втори
такъв не намери.

Аби се обърна и погледна несигурно към леглото. Не. Може би не всичко

беше изгубено. Все още му трябваше резервен план, в случай че следващата
част от генералния му замисъл не проработеше. Може би сестрата на Лупей
щеше да свърши работа?

Антанася помръдна леко няколко пъти. Аби я наблюдаваше с чувство,

което едновременно беше възхищение и ужас. Спомни си как я разпита. Как му
се беше сторила невероятно красива. С изключително самообладание. Рядкост
беше една жена да впечатли Аби извън мимолетния сексуален аспект. Но
Антанася беше успяла до такава степен, че Аби - доста непривично за него -
дори беше наполовина замислил план как да я види отново.

Една част от него се чудеше дали бягството му обратно към Албеску не е

било заради нея? Улови се, че се мъчи да разбере как отношенията между
двамата се бяха развили от събитията в женската тоалетна в Албеску дотук?
Що за нелепа игра на съдбата ги беше събрала в спалнята на Лупей, в която на
една страна лежеше мъртъв човек, а Антанася беше полумъртва от бой в
леглото?
 Аби откъсна очи от нея и прекоси стаята. Обиколи къщата, докато не
откри кабинета на Лупей. Влезе и се зарови в документите му, търсеше банкови
извлечения. Знаеше, че Лупей има сметка в швейцарска банка на негово име и
на името на сестра си - той и мадам майка му бяха помогнали за откриването ѝ
чрез банката на майка му в Лугано. Трябваха му точният банков код и
банковият номер, иначе можеше да се прибере у дома и да се посвети на
плетенето.

Откри заключена папка под бюрото на Лупей. Отвори ключалката с

джобното си ножче. Да. Ето ги банковите извлечения. Сметката съдържаше 49
830 000 евро. Аби замахна във въздуха с юмрук. Значи, Лупей не е имал
достатъчно време да получи доставката на оръжията си за масово унищожение
в крайна сметка? Може би копелето ги е поръчал предварително, с доплащане
едва когато стане президент? Човек не можеше да повери нищо на такъв, дето
ще пребива с радост сестра си до смърт дни наред, а междувременно я
поддържа жива с обезболяващи и успокоителни. Поне Аби, когато уби сестрите
си, го направи чисто и без излишна злоба - с изключение на случая с опита да
ги удави в сеноте, но това беше изолирано събитие. Без прецедент.
Изключение, което потвърждаваше правилото, така го усещаше.

Що за глупачка е била мадам майка му, за да си въобразява, че може да

контролира откачалка като Лупей? Тя беше една от най-богатите жени в света,
а вместо да се наслаждава на онова, което има, единственото, което измисли да
прави с кинтите си, бе да въоръжи тоя маниак с нейните семена - и тези на
собственото си общество - на разрушението. Трудно беше за вярване. Не
заслужаваше парите си.

От самото начало Аби не виждаше смисъл в съществуването на Корпус

Малефикус - за него той беше извинение да се забавлява за чужда сметка.
Останалите от семейството му обаче бяха подходиди към цялата работа с жар,
която граничеше с умопомрачение. Именно това ги уби, в крайна сметка. Не
беше ли казал някакъв шегаджия, че „човек умира от онова, което обича“? Или
това беше име на песен? Да се разплачеш чак.

Освен банковите извлечения и данните на сметката, имаше и два

паспорта на дъното на заключената папка. Паспортите на Лупей и Антанася.
Аби сложи в джоба този на Антанася и метна паспорта на Лупей в коша за
хартиени боклуци. Повече нямаше да му трябва.

Отвори мобилния си и набра мадам майка си. Рискът беше пресметнат,

разделил беше яйцата си в две кошници. Ако нещата потръгнеха зле, това щеше
да му струва цяло състояние. Но какво по-добро алиби? А що се отнася до
властите, той, така или иначе, беше все още в Америка.

- Имам добри новини, мадам. Каталин е изпълнил своята част от

договорката. Кръстоносците му са убили циганката и мъжа ѝ. С тяхна помощ
открих Сабир и полицая, докато се опитваха да прекосят Карпатите. В
утрешния вестник ще прочетеш за унищожителен пожар в старата ловна хижа
на Николае Чаушеску на върха на прохода Фагарашан. С два трупа. Обгорели до
неузнаваемост.

От другата страна на линията цареше мълчание, което Аби реши да не

запълва.

- Предлагаш да му изпратя остатъка от парите ли?

- Мисля, че си ги спечели, мадам. Човекът е откровен психопат първо

качество. Според мен можем да сме сигурни, че ще ги използва добре.

Графинята въздъхна. Сякаш огромен товар падна от плещите ѝ.

- Абигер, много се гордея с теб. Не го казвам току-така.

Аби направи физиономия към телефона. Слава Богу, че проклетата

машина не предаваше и образи.

- Само изпълних дълга си като член на Корпуса, мадам. И като ваш син. И
като горд наследник на мосю баща ми, на неговите титли и отличия.

- Независимо от това.

Аби сведе глава. „Независимо от това.“ Напуши го смях, но успя да се

овладее. И като става дума за неудържим архаизъм. Ето го него, двайсет и пет
годишен, принуден да говори като овдовяла дукеса на чаено тържество,
посветено на ансиен режим351.

- Сега ще се прибереш ли у дома? Ще си ми необходим като връзка с

Каталин, понеже го познаваш лично.

- След около седмица, мадам, ако ми позволите? Имам няколко неща за

разчистване преди това. Но съм изцяло на ваше разположение, ако отсъствието
ми ще ви причини някакви неудобства.

- А! Под разчистване имаш предвид братята и сестрите си ли?

 - Да, мадам. Един от нас трябва да присъства на погребението. Поне това
можем да направим.

- Да. Да. Предполагам, че е така. Добре. Предай им моите най-добри

благопожелания в пътуването им до мястото, накъдето са се запътили, където
и да е то. Всичко случило се е такава трагедия. Цялото ни осиновено семейство
е заличено за година. Но всеки един от тях изпълни своя дълг и аз много се
гордея с тях. Благодарна съм и че поне ти остана, за да продължиш делото на
баща си. Щеше да е катастрофа, ако никой не беше останал да почете титлите
му.

Аби извъртя очи.

- Катастрофа. Наистина.

Дърта коравосърдечна кучка, помисли си той. Освен за Они, за никого от

нас не си давала и пукнат петак. Дори за мен, който технически съм ти
любимец. Ако една от ядрените глави на Лупей пробие тавана и се стовари
отгоре ми в този момент, вероятно ще тръшнеш телефона и ще седнеш да
играеш карти с мадам Мастигу.

- Несъмнено милея за старите традиции, мадам, точно както мосю баща

ми би искал. Можете да разчитате на това.

- Знам, Абигер. Всъщност сигурна съм, че е така.

Катун Богдамик, Румъния

Понеделник, рано сутринта, 8 февруари 2010 г.

85
 На Адам Сабир и спътниците му им трябваха по-голямата част от деня и
нощта, за да стигнат до катуна на Амой. На няколкостотин метра от входа Раду
показа на Сабир, че трябва да спре колата.

- Аз ще сляза и ще отида пеша. Трябва да говоря с Амой и Мая насаме,

преди да влезем. Тук не обичат непознатите. Но в катуна ще ме познаят.
Местните мразят ромите и биха ги изгорили, да можеха. Но ние сме прекалено
много. Все пак нашите хора са предпазливи - той се подвоуми. - Дамо! Имаш ли
подарък, който да дадеш на Амой?

- Подарък ли?

- Той е много беден човек. Изгуби коня си заради мен. Ще ги улесни, него
и Мая, да ни предложат гостоприемството си без притеснения, ако им дам
малко пари като подарък. И те имат деца да хранят. Амой едва припечелва. Ще
постъпим според обичая, ако им занеса нещо в знак на благодарност, че са се
грижили за мен, докато бях ранен. Няма да заподозрат, че идва от теб.

Сабир претърси джобовете си.

- Имам резервите ни - деветстотин евро.

- Не, чак толкова много недей. Ще решат, че сме ограбили банка. Дай ми
двеста. Но е рисковано. Трябва да дам подаръка без никаква гаранция. Ако
Амой откаже да ни помогне, парите ще са изгубени.

- Това е риск, за който съм подготвен.

- Браво, Дамо. Браво. Вече си половин циганин.

Алекси се приведе на седалката и тупна Сабир по рамото, очите му

светнаха при вида на парите.

- Виждаш ли. Дамо? И Раду е съгласен с мен, че се превръщаш в циганин.

Може да ти намерим жена в катуна, а? Раду, оглеждай се. Ако видиш някоя
грозница, два пъти вдовица, болна, може и ялова или такава с език на
пепелянка, кажи на баща ѝ, че Дамо е за женене. Богат е и е за женене. А аз,
Алекси Дюфонтен, съм доброволец за годежар - ухили се и показа новите си
златни зъби. - Дамо, ако искаш, още сега можеш да ми дадеш аванс. Това ще
осигури по-добро обслужване занапред.
 Сабир мушна останалите евро, колкото може по-дълбоко в джоба си.
Човек никога не знаеше кога и колко се шегува Алекси и кога съвсем му е
отпуснал края.

Раду забърза към катуна. Хората се събуждаха и светваха лампи. Палеха

огнища. Готвеха закуска.

Сабир се обърна към Калк.

- Според теб дали Дьо Бал вече е успял да се измъкне от избата?

Калк се усмихна.

- Сигурен съм.

- Как така си сигурен?

- Чудно ли ти е? Просто е. Нарочно претупах претърсването му. Беше

тъмно. Ние бяхме под напрежение.

Сабир не откъсваше очи от него.

- Не те разбирам, Калк. Накъде биеш? Обясни ми, моля те.

Калк въздъхна.

- Помислих, че е очевидно, Сабир. Уверих се, че онова, което Дьо Бал носи,
все още си е с него, когато го вързах. Шперцове. Ножове. Каквото искаш. Дори
телескопичната бойна палка, която размахваше под носа ми в Мексико. Онази,
която държи скрита в калъф в ръкава си.

Сабир замръзна.

- Каква точно муха ти е бръмнала, за да постъпиш така? Може да е

тръгнал направо след нас. Този човек е луд на лудите. Оставих пушка там.

Калк изду бузи нетърпеливо.

- Да тръгне след нас с какво? Със ски? Отдавна щяхме да сме далеч, преди
той и неговото другарче да успеят да се измъкнат от избата.

Сабир отбеляза уточнението.

 - Добре, да. Разбирам намерението ти.

- Така можем да разчитаме на него и на колегата му да прикрият следите

ни, които ни свързват с мъжа, когото уби. За Дьо Бал намесата на полицията е
също толкова нежелателна, колкото и за нас. А и имам съмнения, че добрият ни
граф работи по свой собствен план.

- Кое те кара да мислиш така? Знаеш ли нещо, което аз не знам?

- Да се позовем на полицейския ми инстинкт. Никога не съм гледал на Дьо

Бал като на ревностен привърженик на Корпуса. Всички сатанински знаци в
погледа му имат вид на британски лири, евро и долари, ако ме питаш, и нямат
общо със Сатаната. Добави и че получава допълнителен размах от
упражняването на власт. А за да упражняваш власт, ти трябва основателна
причина. Добро извинение. И какво по-добро извинение, Сабир, от спасяването
на света от Дявола? Е? Отговори ми на последния въпрос.

Сабир поклати глава. Понякога Калк стигаше по много заобиколен начин

до своето собствено заключение. Сабир не виждаше никакво смислено
основание, поради което да го следва и да се прави на проклет глупак.

Раду се върна след петнайсет минути. Почука на страничния прозорец на

ладата. Сабир го свали.

- Наред е. Пускат ни в катуна. Мая ни е намерила две каравани, които са

на нейни роднини. Хората са заминали за Рим, за Великденската литургия на
папата?

- Великденската литургия?

- Да. Най-доброто време за кражби в годината. Хората зяпат във въздуха.

И за да се възползва най-пълно от възможностите, човек може да пристигне
няколко седмици по-рано. Така хваща всички чужди поклонници, преди да са
имали време да се настанят.

Сабир извъртя очи.

- Да. Трябваше да се сетя.

Раду сви рамене.

- Тези хора с радост ще ни дадат под наем караваните си, докато

отсъстват. Ще им оставим още пари, ако се позадържим.
 - Може би ще оставят за Дамо и щерките им, дето никой не ги ще за жени?

Радо се престори, че удря един с опакото на дланта си на Алекси.

- Става ли, Дамо? Съгласен ли си?

- Съгласен. - Сабир погледна несигурно към Калк. - Според теб Йола дали
ще е в безопасност тук? За да роди детето си, искам да кажа?

Калк погледна към светлините на катуна. Отдалече изглеждаше, сякаш

целият американски средиземноморски флот се е разположил под тях.

- Сигурно, колкото и у дома си.

Албеску, Молдова,

Понеделник, рано сутринта, 8 февруари 2010 г.

86

Аби посвети доста време на грижи за раните на Антанася. Но

възможностите му бяха ограничени без пеницилин. Огромната сбирка на
Лупей от успокоителни, физиологичен разтвор и болкоуспокояващи беше
впечатляващо чудо.

Той упои Антанася с още рохипнол, после уви тялото ѝ в стерилизирана

марля. Направи доста несръчен опит да почисти най-дълбоките рани на гърба
ѝ, но накрая се предаде и ги остави за по-късно. Ясно беше, че ще има още за
зашиване включително повторно отваряне и почистване на стари рани, щом
инфекцията отшуми. Но това беше за по-нататък.
 Аби знаеше, че засега е в безопасност в къщата на Корифей. Маркович му
беше обяснил за странните навици на Лупей. Никой в града нямаше да се
изненада, ако братът на Антанася не се покаже с дни, особено ако са приели
тъпото му обяснение, че лекува сестра си от тиф. Аби знаеше, че трябва да
изведе Антанася преди разсъмване, ако иска да имат възможност и двамата да
се измъкнат, без да вдигнат под тревога кръстоносците. Всеки час, който
прекарваше в къщата, след това добавяше все по-голяма вероятност да го
спипат по бели гащи. Бог знаеше само в какви частни уговорки беше влязъл
Лупей. Можеше дори самата малка Червена шапчица да се появи с кошничка, в
която му носи закуска? Нали все пак човекът е трябвало да сбира сили за
цялото това вилнеене с камшика.

Аби реши да изчака следващите постове, като се надяваше, че

проверяващият кръстоносец на Маркович ще повтори номера с кафето два часа
след началото на новата смяна. За щастие, прозорците на къщата имаха
прекрасен изглед във всяка посока. Възнамеряваше да чака, докато не види
тримата мъже скупчени заедно, преди да пренесе Антанася до колата, която
беше откраднал.

Междувременно продължи да рови из къщата. Освен паспорта на

Антанася и данните за банковата сметка в Лугано откри пачка с двайсет хиляди
евро в нови банкноти, залепени под средното чекмедже на бюрото със заоблена
предна част. В пачката банкноти беше втъкнат добре смазан деветмилиметров
пистолет CZ 75 чешко производство. Аби не беше много доволен от 75. Би
предпочел CZ 85, тъй като стреляше с лявата ръка - но на харизан кон зъбите
не се гледаха. Най-малкото беше добре, че отново притежава пистолет - и то
пистолет с репутация на изключително надежден. Нямаше по-неприятно
изживяване от това да стреляш по някого и да не уцелиш. Имаше инцидент
отпреди няколко години с един „Севидж“, когато два куршума излетяха
едновременно и прободоха нарочената му жертва в рамото, вместо да
пронижат сърцето му, където се беше прицелил поначало Аби.

Во беше довършил жертвата, после и двамата впериха невярващ поглед

в севиджа и избухнаха в смях.

О, щастливи времена.

Мисълта за Во го подсети за Сабир и Калк.

Да. Тези двамата щяха да почакат. Можеше да си позволи да премести

възмездието за Во на по-слаб огън. Първо трябваше да опържи други риби.
 87

Аби открадна мерцедес кемпер с немска регистрация малко след

унгарската граница след Валеа Луи Михай. Наблюдавал беше колата да минава
през граничния пункт, после я следва четирийсет километра, докато
собствениците не спряха да пият кафе.

Заплаши съпрузите с пистолета, принуди ги да вземат рохипнол, а после

ги откара далеч от пътя с откраднатата от тях кола, където всеки минувач би
приел по позите им, че са спрели за по едно спане. С дозата, която има даде,
щяха да спят цели дванайсет часа с откъслечни или никакви спомени от
случилото се с тях, когато се събудят. Достатъчно време за него да премине
границата надолу при Орадеа със скалъпената история, че е получил спешно
обаждане от семейството си да се върне у дома.

Вероятността граничните полицаи да преследват французина Пиер Блан,

който кара кола с немска регистрация, беше нищожна. Унгария и Румъния бяха
в ЕС - вероятно щяха да му махнат да преминава. А и кой би заподозрял мъж в
луксозен кемпер в престъпление?

Само като предпазна мярка Аби скри все още силно упоената Антанася в
багажното отделение под единственото постоянно легло. Ако някой от
митничарите я откриеше там, той щеше да го нокаутира и да избяга - да
открадне друга кола по-надолу и да изчезне. Рискът си струваше. Животът
няма стойност освен ако не го поставиш на везните.

Щом пресече без произшествия границата, Аби се насочи на запад през

Австрия и Швейцария към Франция, като спираше за кратко да дремне, да
смени дрехите на Антанася или да поднови системата ѝ. Успя да купи малко
амоксициклин под тезгяха в една унгарска аптека, а освен това хирургически
игли и медицински тръбички и затова беше в състояние многократно да полага
грижи за Антанася по време на пътуването им, да шие и почиства раните ѝ,
където е необходимо. Но продължаваше да я държи упоена. Аби се опита да
убеди себе си, че го прави в неин интерес, за да ѝ спести нетърпимата болка, но
причините бяха много повече и той беше наясно. Трябваше му време да
помисли.

Кемперът, от своя страна, се оказа поразително добре оборудвана кола -

немската двойка, която я караше, очевидно е била с нагласата да пропътува
цяла Източна Европа и бяха натрупали запаси от любимите си стоки. Имаше
буркани с типични немски храни като кнаквурст, зауеркраут и туршия от
корнишони - домашна картофена салата и компот от червено зеле и ябълки в
хладилника. Два салама и вестфалска шунка висяха зад плота. Каса от най-
доброто елзаско вино. Увити парчета от различни видове ръжен хляб.
Вътрешността на колата изглеждаше и ухаеше на магазин за деликатесни
стоки.

Аби дори откри гардероб, пълен с женски дрехи, за Антанася, за времето,

когато най-накрая ще се възстанови и ще е необходима за делата му в банката.
На Аби нито за момент не му хрумна, че тя може да възрази на онова, което си
беше наумил. Нали той ѝ беше спасил живота! Неутрализирал беше онзи
маниак брат ѝ. Естествено, че щеше да му е благодарна.

За в случай че германската двойка имаше по-добри връзки, отколкото си

мислеше, Аби разви френските регистрационни номера на първата подходяща
кола, на която попадна, и пусна немските в една канавка. Нямаше никаква
възможност да превиши скоростта за движение с белия слон, който караше.
Вероятността да бъде спрян от полицията и да му проверят документите също
не си заслужаваше да го тормози. Да кара човек мерцедес кемпер, беше като да
носи наметка невидимка в девическа спалня.

Мина през покрайнините на Сен Тропе на третия пълен ден от своето

шофиране благодарение на обилно количество от „специалното издание“ Ред
Бул, което беше купил в Австрия, където се носеше слух, че напитката съдържа
кокаин.

Точно пред имението на мадам майка му - при отбивката близо до Ла

Кроа Валмер - Аби се настани за дългия сън, от който знаеше, че се нуждае.
Оправи двойното легло в кемпера, после - след миг колебание - прехвърли
Антанася от нейното в неговото.

После, придърпвайки я върху свободната си ръка, смъкна козирката за

очи на лицето си и потъна в дълбок сън.
 88

Аби се събуди от алармата на часовника си малко след десет вечерта.

Антанася също се разшава в съня си.

Аби отметна чаршафите и прегледа превръзките ѝ. Амоксициклинът

беше свършил добра работа и повечето отворени рани вече не гнояха. Част от
по-леките бяха хванали коричка, а по-дълбоките бяха здравословно червени,
там където ги беше шил и поставил дренаж. Една-две от основните рани бяха
толкова големи обаче, че Аби все още им поставяше повърхностна превръзка и
ги промиваше - трябваше да минат още няколко дни поне, преди да рискува да
ги шие. Но положението не беше така страшно, колкото се беше опасявал.
Нямаше да се наложи да я взимат по спешност в болница и така да изгуби
контрол над нея. Без да се смятат обясненията. Всяко цивилизовано
медицинско заведение щеше да настоява полицията да го задържи при такива
явни следи от насилие.

При най-лошите рани - някои от които бяха кръгли заради особената

сплитка на нагайката - Аби беше махнал част от разкъсаната кожа и превърнал
кръглата рана в елипсовидна. Помислил беше, че така ще може да зашие
ръбовете на раната почти козметично, когато вече няма опасност от инфекция.
Гърбът на Антанася никога нямаше да се възстанови в предишния си вид, това
беше сигурно - но щеше да изглежда още по-зле, ако ѝ се беше наложило да
изтърпи още няколко часа под нежната грижа на брат си.

Горката част на раменете ѝ, измервана грубо от плешките до шията,

заедно с ръцете ѝ - които са били отдалечени от тялото ѝ, защото е била
вързана - бяха относително незасегнати, понеже Лупей, изглежда, е насочил по-
голямата част от вниманието си върху гърба ѝ, задните ѝ части и горната част
на краката ѝ. Това означаваше, че Антанася щеше да може да носи сравнително
ниско изрязани рокли без никой да забелязва пълната степен на
обезобразяването ѝ. Защо това беше толкова важно за Аби, си оставаше за
самия него невероятна загадка. Дори се улови, че шие раните на Антанася
стратегически, сякаш се занимава с особено предизвикателен пъзел.

Аби дължеше отличната си подготовка по оказване на първа медицинска

помощ на мадам майка си. Графинята беше изпратила всичките си деца на
поредица от курсове по наранявания, получени в бойни условия, още като
юноши. Надяваше се, че уменията, усвоени там, ще са им от полза през целия
им живот. И се беше оказала права. Междувременно Аби беше посещавал
няколко курса за оказване на първа медицинска помощ, както и за опресняване
на знанията, но основите вече бяха положени, поредният курс само
задълбочаваше вече съществуващите умения. Всеки път Аби откриваше, че е с
едни гърди напред от повечето курсисти. Така той се сдоби с две неща -
хладнокръвие при спешни медицински случаи и почти пълна липса на
гнусливост, когато става дума за функционирането на човешкото тяло.

Щом остана доволен от превръзките на раните ѝ, Аби настани Антанася

на тоалетната, както беше правил много пъти по време на пътуването, като
разчиташе на факта, че е упоена, следователно почти в безсъзнание и надали
ще възрази срещу наложителното нарушаване на интимността ѝ. После я
нахрани и ѝ даде вода, провери отново превръзките ѝ и ѝ даде успокоително.
Вече използваше различни транквиланти, за да не стане зависима към някой
от тях. Колкото по-дълго не чувстваше болката, разсъждаваше той, толкова по-
бързо щеше да е възстановяването ѝ.

Когато Антанася отново спеше в безопасност, Аби подкара колата и спря

на няколкостотин метра от входните врати към къщата на майка си. Беше
точно преди полунощ. Изключително удобен час.

Остави пистолета и бойната си палка в колата, забърза през останалото

разстояние до къщата и затропа по входната врата.

Отвори Мийон, точно както беше предположил, че ще стане. Аби

разчиташе, че графинята и мадам Мастигу вече са си легнали и следователно в
предната част на къщата няма да има слуги - освен вездесъщия и непоколебимо
верния Ерве Мийон, разбира се. Такива бяха открай време обичаите в дома на
графинята. Нищо не се променяше. Земята продължава да се върти.

- О, завръщането на блудния син. Очаквахме ви едва след три дни.

Надявам се, че не се надявате да бъдете покрит с почести от обожаващата ви
тълпа? Доста след полунощ е. Всички спят.

- Какво радушно посрещане, Мийон. Толкова е хубаво човек да се прибере

у дома при семейството - Аби изобрази усмивка, която да премахне жилото от
думите му. Усети как в стомаха му се образува възел. - Работите минаха по-
добре, отколкото очаквах. Зарязах откраднатата от мен кола в Сен Тропе и
вървях по плажа. Никой няма да свърже двете.

Аби забеляза, че Мийон поглежда към обувките му. Почувства малък

триумф. Преди да влезе в имението, той здраво ги беше омазал в прах и пясък
отстрани на пътя, за да придаде правдоподобност на историята си, защото
знаеше колко бдителен е Мийон, когато ставаше дума за защитата на личния
живот на графинята. Избегна погледа му. Безсмислено беше да се кара с него,
когато не се налага.

- Твърде късно е да притесняваме графинята.

- Мийон, не искам да притеснявам графинята. Искам само да спя. Имам

чувството, че цели седмици съм пътувал, без да спирам. Дори не искам да ям.
Само да си легна.

Аби разчиташе Мийон да знае, че в момента е персона грата за графинята

и че като главен неин прислужник ще злоупотреби със задълженията си, ако
отпрати любимеца ѝ - не, да го кажем честно, единствения ѝ син - посред нощ.

- Тогава най-добре влезте. Но не вдигайте шум. Не искаме да събудим

цялото домакинство.

- Двете влюбени гълъбчета, имате предвид, така ли?

Аби усещаше, че не бива да излиза твърде много от образа си. Освен това
искаше Мийон да потвърди, че в къщата няма никой друг.

Мийон направи отвратена физиономия.

- Дали ще включа нови аларми, ако се кача на горния етаж?

- Да. Има и камери. И някои други нещица. Затова предлагам да спите тук
долу. В кабинета. Където никой не го е грижа какво замисляте.

Аби сви рамене. Тайно се радваше на обрата, който приемаха събитията.

Да е на долния етаж, прекрасно пасваше на плана му.

- Предполагам ми е разрешено да ползвам одеяло? И вода, може би?

- Ще ви донеса.

- Благодаря, Мийон. Нямаш грешка.

Мийон излезе, без да отговори. Басовият глас на Аби отекна по покрития

с ламперия коридор.
 Когато се увери, че е сам, той се запъти право към кабинета. Метна три от
възглавниците на дивана на пода, смачка една от тези при подлакътниците за
под главата си.

Мийон се показа на вратата и му хвърли одеяло и двулитрова бутилка

„Евиан“, увити заедно на руло.

Аби улови пакета върху гърдите си. Докато погледне, Мийон вече беше
изчезнал. Чуваше тежката походка на мъжа нагоре по стъпалата.

Аби легна на импровизираното си легло и подпъхна одеялото около себе

си. Постави водата наблизо. Още малко сън нямаше да му навреди.

Настрои алармата на часовника си на вибрация за след час и половина

време.

89

Аби се събуди от дълбок сън. Сънуваше Антанася. Опитваше се да я спаси

от падане в дълбока пропаст, която зейна пред нея, стоейки върху отвесна
канара, точно като онази, която беше изкачил в сенотето. Висеше от ръба на
скалата с крака, пъхнати в цепнатините за опора, и държеше ръката на
Антанася. Виждаше ясно какво лежи под нея. Падането изглеждаше безкрайно.
Като магистрала към смъртта. Антанася гледаше нагоре към него, съвършено
спокойна по нейния си начин, без никаква паника по лицето - сякаш гледаше
през него някъде надалеч.

В съня си Аби отчаяно я дърпаше нагоре, но не успяваше да я издърпа.

Напрегнал беше всички сили. Когато вече не можеше да я държи, тя му се
усмихна, лицето ѝ излъчваше неизказана красота, докато пръстите ѝ
постепенно се изплъзваха от неговите. Споменът за тази усмивка остана у Аби,
след като часовникът му го събуди.

Кошмарът го беше притеснил. Той никога не сънуваше кошмари. Ядоса

се, че му се случва точно когато му трябваше ясна глава. Какво имаше в тази
жена, което толкова му влияеше? Дали причината не беше, че е първият човек
в живота му, за когото се грижеше? Или беше заради възторга, примесен с
отвращението, което изпитваше, когато си помислеше за отношенията ѝ с
Лупей?

Аби изсумтя гневно. Как беше възможно някой, толкова открит като
Антанася, да се остави да бъде въвлечен в кръвосмешение с брат си? Как беше
възможно? И въпреки това скрита част от Аби усещаше с малкото
уравновесеност, на която беше способен, че с човек като Дракул Лупей всичко
е възможно. Копелето беше природно явление. Очевидно не приемаше
отрицанието за отговор. Предизвикаше ли го някой, той го пребиваше точно
както правеше с Антанася, когато Аби се беше натъкнал на тях. Петър Велики
и синът му? Лупей очевидно страдаше от грандомания. Аби установи, че
изпитва невероятно удовлетворение от факта, че го е убил.

Позволи на тази позитивна мисъл да завладее съзнанието му. Как се

чувстваше като спасител на Европа? Защото той беше гочно това. Ако Лупей
беше жив, щеше да стовари Армагедон върху главите на всички. Една ядрена
война на европейска територия щеше да доведе до смъртта на безчет хора,
много повече от убитите от Хитлер, Наполеон и дори повече, отколкото Сталин
и Мао Дзедун бяха смогнали да избият. Лупей щеше да си скрои достойна роля
на Антихрист от същото егоманиакално платно, от което бяха скроени на
останалите.

Но той, Абигер дьо Бал, беше сложил прът в устрема му. И всичко само
защото искаше да се наслаждава на плодовете и луксовете на богатството
далеч повече от скромните мечти на Крез - богатство, което дори в този момент
пръстите му докосваха. Това можеше да се обяви за акт на финален триумф на
капитализма над анархията, помисли си Аби. Простият факт да си напълниш
търбуха и да стигнеш до оргазъм, сравнен с поредната безсмислена и
разрушителна война от поредицата безсмислени и разрушителни войни.
Нямаше място за сравнение. Парите побеждаваха всеки път.

Аби стана и излезе на пръсти в коридора, всичките мисли за Антанася и

последната ѝ усмивка бяха изчезнали от главата му. Стоя дълго време, сетивата
му се настройваха към шумовете на къщата. Огледа стълбите нагоре. Нямаше
да рискува с тях. Имаше вероятност Мийон да не се е бъзикал с него, когато
заяви, че е измислил нови клопки след пародията от предишното му
среднощно посещение.

Аби се ухили и се насочи надолу към мазето. Забелязал беше резервоари

с пропан при последното му минаване оттам. Всеки съдържаше по четири
хиляди и четиристотин литра течен пропан - достатъчно за отоплението и
обслужването на къща с размерите на имението Сейем, че и отгоре.
Пропановите резервоари бяха изключително сигурни. Но самото гориво беше
извънредно нестабилно. Природният газ беше много по-добър в повечето
случаи, но имението беше толкова отдалечено, че не беше възможно да се
включи към газифициращата система на града. А освен това графинята
настояваше къщата да е изключително независима. За нея не биваше да има
неочаквани случаи на недостиг. По тази причина тя държеше огромен
преносим генератор в помещението с пропановите резервоари за аварийни
случаи на прекъсване на електрозахранването, както и петстотинлитров
резервоар с дизел в отсрещно помещение малко по-нататък, за да го обслужва.
Още мливо за мелницата.

Аби приклекна и започна да нагласява старата печка с три реотана, която

беше измъкнал от съседен килер. Включи я в контакта на стената и натисна
копчето. Кимна глуповато и се престори, че си топли ръцете.

Когато печката заработи на пълна мощност, той отвори два от

отвеждащите клапани в резервоара с пропан. Това нямаше да е достатъчно да
причини истинска експлозия, но веднъж щом газът от отвеждащите клапана се
възпламенеше, резервните клапани за намаляване на налягането веднага щяха
да се задействат, което щеше да доведе до изтичане на газ от горната част на
резервоара. Това изпускане беше замислено с цел да понижи налягането в
резервоара и да се предотврати експлозия.

Но при включена печка с три реотана и вече горящ газ от долния клапан,
този газ също щеше да се възпламени. Постоянните пламъци от горните
клапани щяха да се отразят от покрива на избата и да нагреят резервоарите до
такава степен, че накрая те щяха да се взривят, щеше да се вдигне огнено кълбо,
което да премине през отворените избени помещения и да стигне до дизеловия
резервоар, предназначен за захранване на генератора. Тогава щеше да настъпи
истински ад.

Аби прецени, че цялата работа трябва да отнеме три дълги минути от

началото до края, щом се възпламени газът от долния клапан. Достатъчно
време, в което Мийон да слезе от спалнята си на долния етаж и да отвори
главната врата, за да създаде удобна тяга.

Аби забърза обратно по стълбите и затвори вратата на избата след себе

си. Отиде на пръсти в кабинета, натопи одеялото във вода, метна бутилката
„Евиан“ в кошчето за боклук и върна възглавниците обратно на дивана.
Безсмислено беше да оставя въпроси, на които нямаше отговор за
разследващите.
 Отвори прозореца, чиято долна част плъзна нагоре, и се измъкна, после
го затвори. С джобния си нож превъртя механизма му. Зави мокрото одеяло на
главата си като шал и хукна към близката горичка. Зад себе си чу как алармата
на къщата започва да вие. Добре. Това със сигурност щеше да събуди Мийон,
ако миризмата на газ не го беше събудила.

Почти беше стигнал до втория ред от дървета, когато дойде първият

взрив. Политна напред като изхвърлен от бързо движещ се влак. Затъркаля се,
мокрото одеяло се оплете в краката и ръцете му. Сви се под него и зачака,
притиснал с ръце ушите си.

Втората експлозия беше далеч по-силна от първата.

Вълната от нея премина над него, Аби стана и хукна отново. Дизеловият
резервоар все още не се беше взривил. Все още не беше приключило. Искаше да
е много далеч, когато това стане.

Беше на осемстотин метра от къщата, когато се разнесе последната

експлозия. Огромно огнено кълбо се издигна на четирийсет и пет метра
височина към небето, стена от жега се насочи към него като топлинна вълна от
атомен взрив.

Аби хукна. Не му трябваше да поглежда назад. Никое човешко същество

не би устояло на подобна детонация. Околността пред него се оовети като ден.

Зави към пътя, все още над главата си държеше одеялото, от което се
издигаше пара. Когато стигна до кемпера, инстинктивно погледна отзад, за да
види дали Антанася не се е събудила от експлозията.

Спеше непробудно. Дозата, която ѝ беше дал, щеше да я държи упоена

още поне пет или шест часа.

Аби бързо включи на първа и се насочи към Кавалер и Льо Лаванду.

90
 Аби от няколко години притежаваше къщата в Майорка. Разположена
беше в северозападната част на острова близо до малкото селце Луш Алкари.

Самата финка361 се намираше надолу по дълъг каменист път, на почти

половината разстояние между село Дея и завоя за Луш. Земята, през която
минаваше пътят, не принадлежеше на Аби, но рибарската каменна къща си
беше само негова заедно с шестте тераси под нея и петнайсетметровото
палмово дърво, което се издигаше почти до третия етаж на имението.

Къщата имаше невъзпрепятствана от нищо сто и осемдесет градусова

гледка към Средиземно море, което се простираше отляво, чак до Пунта де Дея,
а вдясно до Ес Канярет и залива Са Мулета. Аби беше добавил плувен басейн с
отопление миналата година и възнамеряваше да го използва като част от
основния си план да върне Антанася обратно във физическото състояние, в
което искаше да е, за да го придружи до Лугано, където да му даде достъп до
общата с брат ѝ сметка.

Аби съжаляваше за глупавата идея да накара мадам майка си да

прехвърли остатъка от парите, които притежаваше, на Лупей. Но по времето,
когато взе решението, не беше съвсем сигурен, че планът му да я убие ще
проработи - и почти стопроцентовата сигурност да сложи ръка на минимум
двеста милиона евро беше много по-добре, отколкото да остане с нищо. Поне
сега тези двеста милиона ще бъдат извън имението и няма да ги обложат с
данъци, така че винаги имаше сребърна нишка в мрака.

Убийството се разви много добре предвид обстоятелствата. Аби беше

научил новината за трагичната кончина на графинята при газова експлозия
чрез американския си мобилен телефон. Очевидно имаше три смъртни случая.
Графинята. Нейната асистентка мадам Мастигу. И нейният прислужник Ерве
Мийон. Напълно изпепелен. Нищо не беше останало, освен пепелта.

Аби се изкуши да каже, че това не би могло да се случи на добри хора, но

успя да овладее езика си. Обеща на адвокатите на майка си да пристигне от
Бостън и да се срещне с тях след месец - но в Брюксел, а не в Париж. Когато те
се опънаха на това му желание, той им се изрепчи - имал свои делови
задължения, за които да се грижи в Америка, настоя той и не бил на ничие
разположение. Мадам майка му беше мъртва. От нея не беше останало нищо,
което да се погребва. И едно изостанало парче нямаше. Имуществото и бизнес
империята ѝ бяха в добър ред и под отлично управление, а той беше
единственият ѝ наследник според Наполеоновия закон. Закъде са се
разбързали? Биха могли да се заемат с легализиране на завещанието
междувременно или там с каквото се занимават адвокатите, за да оправдаят
космическите си хонорари. Предположи, че френската държава също ще поиска
своя дял, затова биха могли да започнат да преговарят по този повод веднага.

Последва период, който - в ретроспекция - беше най-озадачаващият в

живота на Аби. Антанася не знаеше нищо за миналото му и той реши да не я
осветлява. Беше просто син на жената, с която брат ѝ беше поддържал
определени финансови отношения и който случайно беше попаднал близо до
нея и я беше спасил на косъм от агонизираща смърт. Благодарение на
побоищата и на безкрайната поредица от успокоителни и обезболяващи, които
първо брат ѝ, а после и Аби ѝ бяха давали, Антанася нямаше ясна представа за
случилото се в къщата в Албеску, нито пък си спомняше какво се е случило
преди това. Така че Аби просто си съчини.

Според неговата версия той беше влязъл в къщата с намерение да

поговори с Лупей и беше чул странни гласове от горния етаж - проклятия,
последвани от писъци на жена. И тогава се беше натъкнал на нея и на Лупей.

Като го видял, Лупей хукнал към кабинета. Излязъл оттам, размахвайки

пистолет. Аби се принудил да го удари с първото, което му попаднало в ръка, и
това се оказало тежката дръжка от слонова кост на камшик, която по размер
приличала на сопа или на гега. Ударът бил точен, но за нещастие на Лупей, го
убил на място.

След това Аби изнесъл Антанася под прикритието на нощта, защото

знаел, че в противен случай молдовските власти ще я обвинят за убийството на
брат ѝ, а той искал на всяка цена да предотврати подобна несправедливост.
Сдобил се с фалшиви документи за нея, които обаче нямало да заблудят
истинските митничари. Затова пък били достатъчни да заблудят кмета на
градчето, в което живеели сега.

Аби уредил за него и за Антанася гражданска брачна церемония в

общината на Солер - за времето, когато тя щяла да е физически в състояние да
го преживее, разбира се. Напълно осъзнавал, че това ще е фиктивен брак - ни
най-малко не искал Антанася да се смята за негова съпруга, единствено по име.
Но само по този начин можел да я защити от молдовските власти и да ѝ
предложи нова самоличност.

Тя щеше да стане френска гражданка и графиня на всичкото отгоре с

всички привилегии и права на титлата. Поне това можел да направи при
създалото се положение предвид ужасното стечение на обстоятелствата, които
довели до бягството им и за които отчасти се чувствал отговорен. Ако не бил
насърчавал мадам майка му да финансира Лупей, дремещата мегаломания у
брат ѝ можела да си остане в Албеску и околностите му. Буквално
неограничените суми, които графинята дала на брат ѝ, го подлудили и това му
състояние стигнало своя връх при нападението над сестра му в пристъп на
лудост.

Това беше историята на Аби и той остана доволен от нея. Изглежда, тя

отговаряше на въпросите па Антанася и го поставяше в добра светлина.

Аби обаче забрави да спомене, че сватбата с Антанася му даваше и равни

права над парите ѝ в общата с брат ѝ сметка, всички данни за която бяха
заличени в къщата в Албеску - но нямаше смисъл излишно да мъти водата.
Антанася не знаеше нищо за преводите на средства и беше правилно това да
остане така, докато мине сватбата им. Аби можеше да ѝ обясни след това точно
какво се е случило и как парите по право му принадлежат след нещастната
кончина на графинята при газова експлозия. И как би бил повече от щастлив
да ги сподели с нея, ако тя пожелае.

Подозираше, че света Антанася щеше да подпише веднага и да му върне

парите, благодарна за ролята, която е имал при нейното спасяване.

Отначало Антанася отказа да получи каквото и да било от Аби - какво

остава за титла. Но Аби полека започна да руши съпротивата ѝ, подпомогнат от
факта, че в момента Антанася беше сам-сама на този свят и нямаше нито
семейство, нито приятели, положение, както и родина. Той ненапразно беше
кръстен на Абигер, златоустия принц на Хадес. Възползваше се и от огромното
предимство, че беше спасил живота на Антанася.

Когато тя видя за пръв път гърба си в огледалото в голямата спалня,

зарида неудържимо както за греховете на брат си, така и заради собственото
си обезобразяване. По-късно попита Аби кой е лекувал гърба ѝ и е зашил
раните. Аби беше изиграл ролята си достатъчно добре, за да убеди Антанася да
порови още по-дълбоко в тази посока. Когато тя накрая оцени всичко, което
беше направил, и за подвизите, които беше извършил, за да я зашити от
повсеместно корумпираните молдовски власти, неизбежно започна да се
чувства още по-благодарна на спасителя си.

Аби от своя страна лека-полека започна да осъзнава до каква степен

Антанася се беше вмъкнала под кожата му. Вече почти всяка нощ я сънуваше.
Когато масажираше гърба ѝ с мехлем и лекуваше раните по врата и гърдите ѝ,
се възбуждаше като никога. Антанася беше на четирийсет и една години. Той
беше на двайсет и пет. Нормалните мъже на неговата възраст насочваха
вниманието си към неопитни девойчета със съвършени фигури, водени от
порива едновременно да доставят - и да получат - наслада на всяка цена. Такива
жени го отегчаваха. Бяха като карикатури, като цигарите, носеха му малко или
никакво удоволствие извън чисто механичното.

Но у Антанася имаше нещо, което от самото начало го развълнува. Може

би беше добротата ѝ, толкова различна от неговия вътрешен мрак? Или
емоционалната ѝ зрялост, която толкова превишаваше неговата, че дори не си
струваше двете да бъдат сравнявани? И в двата случая тя беше първият
напълно лишен от себичност човек, когото познаваше. Когато докосваше
ръката му или му позволяваше да я подкрепя при упражненията в плувния
басейн, които беше съставил, за да осигури гъвкавост на оздравяващата плът
на гърба ѝ и да предотврати свиването ѝ, имаше чувството, че го докосва
ръката на Бог. Чувстваше се едновременно екзалтиран и гневен. Беше
парадоксално, а Аби мразеше парадоксите.

По-късно, когато Антанася го караше да ѝ разказва за себе си, Аби нямаше

никакъв проблем да замазва фактите от миналото си. Буквално всеки, който го
познаваше, вече беше мъртъв. А Сабир и Калк - тези две отровни лекета в иначе
неопетнения свят - скоро също щяха да бъдат, щом Аби се оженеше, а после и
си легнеше с Антанася, разрешеше финансовите си въпроси и върнеше
донякъде контрола над живота си. Защото Аби беше все по-убеден, че там, в
Румъния, е напипал истината, когато каза на Маркович, че Сабир и Калк заедно
със свитата на самозваната Богородица са тръгнали да прекосяват Карпатите
и скоро ще бъдат на мястото, където се бяха погрижили за Раду след
нескопосаната стрелба на момичетата. Копелето със сигурност не се беше
излекувал сам, нали? Някой го беше приютил, беше го хранил и се беше
погрижил за раните му.

Тогава това му изглеждаше логично и не виждаше причина да си

променя мнението сега. Наближеше ли моментът, трябваше само да си намери
място близо до границата, където той, Рудра и момичетата първоначално бяха
влезли в Румъния, и да изчака казанджията да затропа към Сърбия с коня и
каруцата си - ако глупакът беше успял да си намери вече друг кон и да се
съвземе достатъчно от шока от разправията с откачените сестри на Аби.

Освен че беше излъгал за това, какво е направил с Раду, казанджията

беше изтърсил, че минава границата всеки ден по едно и също време. И защо
сега човекът да си сменя навиците? Той кой беше? Уилям Рандолф Хърст371?
Джон Пол Гети382? Според опита на Аби бедните селяни го караха повече по
навик и целесъобразност, отколкото по нещо, което дори бегло да прилича на
свободна воля. Затова нямаше кой знае каква причина да бърза. Освен това
Йола Дюфонтен беше в последните месеци на бременността. А една жена по
това време не пътува, стига да може да си го позволи. Следователно цялата
група, предвождана от Сабир, щеше да се крие в катуна на казанджията -
вероятността беше деветдесет и девет процента. Аби можеше да усети как в
стомаха му се надига сладкият балон на отмъщениего.

Междувременно и за да спечели Антанася, Аби беше много щастлив да

измисля фалшивата история на своя живот, в който той, Аби, беше герой, а
графинята, неговата майка, беше злата. Бавно започваше да осъзнава обаче, че
с оздравяването си Антанася все по-трудно ще приема всичко казано от него за
чиста монета. Започнала беше да задава въпроси.

Като много завършени лъжци Аби се улови, че постепенно започва да

украсява историите, които съчиняваше за пред Антанася, а после да забравя
докъде го е отнесла фантазията му. Аби открай време съобразяваше
светкавично, но постоянните въпроси на Антанася го караха здравата да се
задъхва.

Най-напред тя започна да го разпитва за първоначалното изнудване на

брат ѝ. После започна да има странни видения, как я бият с камшик, как отваря
очи и вижда Аби да убива брат ѝ. Да го пребива до смърт. Видението нямаше
нищо общо с начина, по който ѝ реше описал случилото се. По-малко от ден след
откритието, тя го увери, че си спомня как се е събудила в мерцедес кемпер по
време на пътуването им и е видяла ослепително ярка светлина, придружена от
взрив и мирис на изгоряло. Аби, който все още не ѝ беше разказал как е
починала майка му, се вледени.

Отначало я увери, че така наречените ѝ „възвърнали се“ спомени са

просто халюцинации под влиянието на морфина. Че е неизбежно да е имала
кошмари предвид всичко, което е преживяла, а и количеството боклук,
преминало през тялото ѝ, че логиката на сънищата налага той да изпълнява
ролята на мишена на тревогите ѝ, понеже очевидно е най-подходящият човек,
когото подсъзнанието ѝ да използва. В нейните въображаеми спомени нямало
абсолютно никакво зрънце истина - трябвало да вярва на всичко, което ѝ
казвал. Това си било самата божа истина.

Второ, каза ѝ, че се влюбва и иска да се оженят заради самата нея, а не

просто за да ѝ даде име и самоличност. Като много мъже Аби вярваше, че
жените лесно биват заслепени, когато става дума за емоциите им - кажи им, че
ги обичаш, и те ще се потопят в този факт и ще изключат всичко останало.

Антанася го гледаше втренчено след неочакваното откровение, а после

заяви, че ако изобщо някога помисли да се омъжва за него, трябва да знае
повече за миналото му и за произхода на огромното му богатство.
 Бавно, старателно, тя започна да измъква от него какво е представлявала
графинята, майка му, и обществото, което тя е оглавявала. Започна да насочва
вниманието си и върху настойчивостта, с която той се стремеше да стигне до
групата, която издирваше в Румъния и заради която беше потърсил помощ от
брат ѝ.

Уединението, в което се развиваше връзката между Антанася и Аби -

почти херметическият вакуум, в който бяха принудени да живеят - направи
повече или по-малко трудно за него да увърта на въпросите на Антанася.
Неохотно започна да я избягва, оправдаваше се с напрежението около делата,
свързани с имуществото на майка му. Най-големият му страх беше, че маската
му може да падне и че след толкова години поддаване на собствените му долни
страсти Антанася изведнъж ще разпознае сходствата между него и брат ѝ. Това
не биваше да позволява, защото да има одобрението ѝ, означаваше да се сдобие
с огромно състояние, което, като се има предвид обемът на данъците, с които
френските власти заплашваха да го обложат, се превръщаше в значителна част
от плана му.

Аби реши, че трябва да избърза с намеренията си по отношение на Сабир

и Калк и да остави Антанася сама за известно време. Ако поседеше сама във
вилата, без да може да пътува, оставена единствено на мислите си,
преживяването може би щеше да я принуди да приеме, че в живота не са ѝ
останали никой и нищо, освен Аби. Че той е нейният житейски път и спасител
и че е единственото средство, чрез което би могла отново да влезе в човешката
въртележка.

Когато тя подхвана въпроса за парите, за които знаеше, че брат ѝ държи

в швейцарска банка, Аби за малко да напълни гащите.

- Да. Да. Мислех да ти кажа. Майка ми преведе последната част от сумата

по сметката на брат ти. Но строго погледнато, това стана след смъртта му.
Парите все още по право са част от нейното имущество и следователно аз ги
наследявам. Сигурен съм, че не искаш да се възползваш по никакъв начин от
подобно очебийно нарушение на естествената справедливост? Нито пък искаш
френските власти да измъкнат значителна част като данъци от тях, след като
могат спокойно да си останат в Швейцария само с дребна промяна.

Антанася поклати глава.

- Парите са твои, Абигер. Това са кървави пари, не ги искам. Ще се

подпиша под необходимите документи да ти бъдат върнати, без да е
необходимо да се жениш за мен, нито да ми даваш името си. Искам само едно в
замяна.
 Аби се усмихна изтормозено.

- Бих искала да пътувам с теб до Румъния, когато се върнеш, за да

отмъстиш на хората, които са убили брат ти.

91

- Какво правиш?

- На какво ти прилича?

Аби усети как у него се надига гняв. Уви пушката в одеяло и я пъхна под
тясното легло в мерцедеса кемпер. Чувстваше се като необуздан викинг, който
се готви да връхлети врага.

- А това какво е?

- Бронирана жилетка от кевлар. Каквито използват американските

военни.

- Жилетка?

- Наричам я вълча козина. Защитава ме от куршуми. Нося я под

обичайните си дрехи. Спира куршум от пушка.

- И държиш в къщата си подобни неща за всеки случай?

- Така живея. Обичам оръжията. Обичам мириса им. Тежестта им. Онова,
което правят.

- Значи, не се шегуваш? Ще пренесеш тези оръжия през четири граници.

- Мислиш ли, че не съм го правил? Трима от мъжете, срещу които се каня

да се изправя, имат пистолети. Знам го със сигурност. Искаш да ме убият ли?
 Антанася притисна ръце около тялото си.

- Абигер, защо го правиш? Имаш всичко на света. Ти си добър човек.

- Не съм добър човек. Казваш, че имам всичко, което искам на света.

Грешиш. Когато казах, че те обичам, говорех сериозно. Но знам, че не мога да те
имам. Не съм глупак. Не знаеш и половината от онова, което съм направил. Ако
знаеше, щеше да избягаш с писъци. Така че, щом не мога да те имам, ще имам
следващото най-хубаво нещо. Ще си получа отмъщението. Освен теб,
близнакът ми беше единственият човек, когото обичах - единственият, който
никога не ме е предавал. Някои хора биха го нарекли глупав. Дори
бавноразвиващ се. Но той беше част от мен - Аби раздра ризата си. - Виждаш ли
този белег? Тук сме били свързани при раждането. Той и аз. Имали сме общ
бъбрек. Докторите са го изхвърлили. Един бъбрек е достатъчен човек да живее,
казали на монахините кармелитки, понеже те приели Во и мен като жертвен
дар от нашата майка. Която и да е била кучката.

Антанася пристъпи към него.

- Стой далеч от мен.

- Защо?

- Защото вече не мога да си позволя да те докосвам. Защото всяка

нормална жена се отдръпваше от мен, а не се приближаваше, когато го казвах.
Ти ми влезе под кожата, Антанася. Не мога да се справя с това.

Антанася кимна.

Аби вдигна глава изненадано.

- Ясно ти е, нали? Разбрала си?

Тя отново кимна.

- Прекарах целия си живот, като взимам, каквото поискам, когато

поискам. Реших, че ти ще си изключението, което потвърждава правилото.

Антанася сведе глава.

- Всеки мъж, когото познавам, е взимал, каквото поиска, от мен без моето
позволение. Защо ти да си различен?
 - Това е причината, поради която повече не мога да те докосна. - Думите
заседнаха в гърлото на Аби. - Това е единственото, което мога да ти предложа
и което има стойност. Наречи го моят любовен дар към теб. - Аби изсумтя,
прозвуча като полузадавяне-полусмях. Точно такъв звук издава мъж, който
вероятно се бори с неочаквано връхлетелите го сълзи. Тресна леглото обратно
на мястото му и закачи ключалките с излишна сила. - Все още ли искаш да ме
придружиш до Румъния? Помисли, преди да отговориш.

- Искам.

- Нека е на твоя отговорност тогава.

Катун Богдамик, Румъния

Събота, 28 февруари 2010 г.

92

Йола седеше и наблюдаваше Сабир над огъня.

- Криеш нещо от мен. Вече от месеци го знам. Когато и да ме погледнеш,

очите ти се плъзгат по лицето ми като на виновно дете.

За пръв път от седмици двамата бяха сами. В катуна имаше погребение и

всички мъже бяха отишли да пият, докато жените бдяха над тялото. Калк този
път се беше съгласил да се присъедини към мъжете със смътното намерение
да научи повече за ромските обичаи, за да напише книга, когато събитията
отново се върнат в безопасния си и нормален коловоз. Лема спеше в една от
караваните с бебето си. Сабир, все още нащрек след кризата в ловната хижа на
Чаушеску, беше останал и беше изненадан, когато Йола се появи отникъде и
седна срещу него, присвила крака под издутия си корем.

- Пак се напиват, нали така?

 - Не бъди толкова строг с нас, Дамо. Такъв ни е обичаят. Това е нашият
начин да включим мъртвия за последен път в живота ни. Или да се изгубим в
нашите мъртви. След това тях вече ги няма. Забравени са.

Сабир се размърда смутено.

- Аз бих искал да бъда забравен.

- Ние няма да можем да те забравим.

Той се разсмя.

- Не и докато съм жив.

- И след това няма да те забравя.

Сабир сведе очи.

- Признателен съм. Понякога говоря глупости. Най-добре да не ми

обръщаш внимание.

- Все още ли скърбиш за Ламия?

Сабир простря ръце в знак на безпомощност.

- Не. Знам, че ме е предала. Знам, че е възнамерявала да те убие при онази

кариера. Загубата й ме накара да премисля връзката ни и цялата история.
Бавно започвам да осъзнавам какво се е случило и на двама ни. Цялата
трагедия.

- Но те е обичала. Даде живота си за теб накрая.

- И това знам. Това прави цялата работа толкова непоносима, проклета

да е!

- Съжалявам. Не разбирам.

- Толкова нечестна! Толкова непочтена!

Йола вдигна глава.

- Ще намериш друга жена, Дамо.

 - Къде? Под отровна гъба? Ще се натъкна на нея на плажа? Или може би
тя ще падне с парашут от самолет, а аз ще я видя как прелита над главата ми
като пеперуда?

Йола промени позата си.

- Бебето рита. Искаш ли пак да го почувстваш?

- Ако някой ме види да те докосвам така, ще ме изритат от катуна.

Вероятно ще ме гонят чак до Сърбия и ще ми заковат физиономията на табло
за издирвани лица.

Въпреки възраженията си Сабир стана и отиде от страната на Йола при

огъня. Седна и ѝ позволи да постави ръката му на корема си.

- Ето. Усещаш ли го?

- Прилича на котка в чувал.

Йола се разсмя. После лицето ѝ се изопна и смехът я напусна.

- Кажи ми, Дамо.

Сабир отдръпна ръката си. Приклекна на колене.

- Това беше уловка.

- Уловка ли?

- Това отпреди малко. Когато един човек изиграва друг и го кара да

направи нещо, което не иска.

- Не искаше ли да почувстваш бебето ми?

- Много добре знаеш за какво говоря.

Йола въздъхна.

- Е, ще ми кажеш ли?
 Сабир отмести поглед от нея.

- Нямам избор. Вече от месеци ме ядат тези неща. Ако не изплюя

камъчето, ще се задавя с него.

Йола затвори очи.

Сабир пое дълбоко дъх.

- Не мисля, че твоето бебе е Парусията, Йола. Мисля, че сгреших като го

нарочих. Мисля, че от самото начало съм объркал всичко и едва сега започвам
да осъзнавам какви беди ви причиних.

Йола поседя известно време мълчаливо, очите ѝ все така бяха затворени.

- Затова ли носиш пистолет, втъкнат отзад в колана си, под ризата?

- Той е, за да се застрелям. Ако майка ми е била в състояние да се

самоубие, защо аз да не мога? Тя не е знаела, че е шаман, а аз знам, че съм
фалшив шаман. Каква е разликата?

Йола се обърна и впери поглед в него - умен поглед, който изяде думите,
които току-що беше изговорил, и ги изплю отново там, където им беше
мястото.

- Кажи ми четиристишието, Дамо. То е единственото от стиховете на

Нострадамус, което не ни каза. Всички толкова много ти вярвахме, че не си
давах сметка, че не си ни го казал, чак докато Алекси не ме попита как си
разбрал, че бебето ни не е като другите - че е Избраният. Тогава ми хрумна. Ти
ни каза всичките стихове без един. Този го премълча.

- Бебето ти не е като другите.

- Но не е Парусията.

- Не. Вече не мисля така. - Сабир разрита жаравата с върха на ботуша си. -
Съжалявам. Започнах да го подозирам преди месеци, но нямах смелост да ти го
призная. Не исках да подведа нито теб, нито някой друг. - Разсмя се. - Така че се
уговарях да си повярвам. Така правят хората, когато са изплашени пред лицето
на истината за себе си. Когато тъгуват за нещо, което никога не е съществувало
на първо място.
 Йола постави ръка върху неговата.

- Чуй ме, Дамо. Щастлива съм, че бебето ми е обикновен човек.

Предпочитам да е така. Другото ще ми тежи. А пък и на Алекси. Познавам го.
По-добре от всеки друг. Не е способен да си владее чувствата. Един ден ще
издърдори всичко на някого, ще се стигне до кавга. Накрая ще убие невинен
човек. Или ще го убият.

- Обичаш ли го?

- Той е мой. Доволна съм от това. Добър човек е. Луд е. Но е добър. -

Избухна в смях. - Ако О Дел го отнеме от мен, празнината, която Алекси би
оставил след себе си, ще е толкова голяма, че ще падна в нея и ще потъна. Ако
Алекси някога порасне, ще е велик мъж.

Сабир поклати глава.

- Никога не съм мислил, че така ще възприемеш нещата. Мислех, че и

двамата ще ми се нахвърлите. Ще ме отхвърлиш като брат.

- Човек не може да отхвърли брат си. Невъзможно е. - Йола докосна Сабир

леко отстрани по главата с опакото на ръката си - друг мъж не беше милвала
така. - Не ми казвай подробности за стиха сега, Дамо. Сгреших, че те попитах. Не
беше иравилно да ти „поставям уловка“, както каза ти. Събери всички и ни кажи
утре. Дотогава ще съм ги подготвила. Няма да бъде шок за тях.

- Страхотна жена си, Йола.

- Аз съм обикновена жена, Дамо. Омъжена съм за обикновен човек. И

очаквам обикновено дете. Доволна съм от това.

***

Сабир стоеше с ръце в джобовете и се взираше в приятелите си. Раду и

Алекси страдаха от свиреп махмурлук - Калк изглеждаше малко блед. Лема
кърмеше бебето под шала си, а Йола седеше до нея и наблюдаваше.

- Ами откъде да започна?

 Това беше най-глупавото нещо, което Сабир можеше да измисли, и все
пак го каза. Почувства желание да се разкрещи, да си заскубе косите и да затича
в кръг като дете, което е побесняло от яд.

Калк се нагласи по-удобно.

- Защо просто не ни кажеш четиристишието? Още преди месеци

трябваше да го направиш, Сабир. В Мексико. Вместо да го влачиш със себе си
като торба мръсно пране. Тогава може би... - Калк се спря. Знаеше точно колко
да притисне Сабир. А що се отнася до Ламия, не беше на най-стабилна почва.

- Благодаря, Калк. Винаги мога да разчитам на теб да кажеш точно какво

е положението.

Алекси и Раду изглеждаха като отсъстващи ог настоящия разговор.

Сабир започваше да се чуди кога за последен път ги е видял трезви.
Принудителното безделие в катуна им се отразяваше много зле. Нищо чудно,
че мъжете цигани доживяваха средно до петдесет.

- Много добре. Казва следното. Дано всички го разберат:

Le Guion paranaistra 1'apara,

Gitane guiternee guisandrie:

Mira Bronzino - Mater Christi Samana,

Elleuper, effronteux, effondrerie.

- За бога, Сабир. Половината е на немски, половината на френски. - Калк

изгледа накриво приятеля си. - Мислех, че знам родния си език. Но tова е нещо
съвсем друго.

- Така е. На пръв поглед смисълът малко убягва. Но е на старофренски.

Ще откриеш почти всички думи в Лексикология на старофренския на Фредерик
Годфроа. Издадена в Париж и Лайпциг през 1901 година. Публикувана от Бонар
и Салмон. Знам, защото проверих.

- Ами осветли ни тогава, Всемогъщи.

Сабир простена.
 - Там е проблемът. Податливо е на тълкуване.

- Ами ти как го преведе? Явно, май си решил, че си сгрешил и трябва да го

разбереш по друг начин, така ли?

- Нещо в този смисъл.

Алекси изсумтя, стана и се протегна, отдалечи се, притиснал стомаха си.

- Губиш си публиката, Сабир. Най-добре казвай, преди да са се разотишли

всички.

Сабир въздъхна.

- Имам лошо предчувствие за цялата работа. Изобщо не биваше да се

залавям с тълкуването на този стих сам. И да цитирам лошо Шекспир, както вие
несъмнено ще ми кажете, значи, съм голям глупак.

- Тълкуването ти, Сабир.

Сабир затвори очи. Майчице, почти можеше да се чуе как фотографската

му памет се включва в действие.

- Първа строфа. Le Guion paranaistra I'apara - Водачът чрез раждане

разпознава единствения. Това според мен означава, че Водачът разпознава
Парусията. Apparable на ста- рофренски означава ясен или блестящ. Нещо,
което е дадено по рождение. Глаголът paranaotre означава „да се роди, раждам“
в смисъл, че правя нещо да се появи – faire parautre - правя видим. Носtрадамус
използва думата Guion или Guyon много пъти в своите деветстотин четирийсеt
и две четиристишия и тя винаги означава водач, предводител или главатар.

Калк улови погледа на Йола и присви рамене. Познаваха го толкова

добре, че и на Калк, и на Йола им беше ясно, че Сабир умишлено бърза през
своето тълкуване - за да прикрие някакъв факт, който някак не се вписва
според него. Не за пръв път ставаха свидетели на подобен тип поведение от
негова страна.

- Но ти си нашият Водач, Сабир. - Калк нарочно забави изговора си. Дори

сниши глас леко, за да придаде повече тежест на смисъла, който се опитваше
да внуши. - Ти си онзи, за когото говори Носtрадамус.

Сабир го изгледа сдържано.

 - Не. Наистина го мисля. Ти ни водиш от самото начало. Ти си този, който
разпозна четиристишията. Ти откри кристалния череп. И Иштаб и Алах Уйник
те разпознаха като шаман или водач в Мексико. Видяха те като един от Лос
Алухес - духовните пазители, оставени от боговете да защитават светите места
на земята от оскверняване, а после да подготвят онова, което е останало от
света, за по-доброто бъдеще. Така че ти би трябвало да си бащата на Парусията
според стиха. Не негов закрилник. Не посредникът за появата му, каквото и да
означава това. Трябваше да се сетя, че това е ясно. Ти умишлено си разтълкувал
погрешно стиха.

- Начукай си го, Калк. Не съм в настроение.

- Дамо - Йола го гледаше настойчиво, - преведи останалото.

Сабир затвори очи и се върна мислено към съответното място. „Gitane

guiternee guisandrie: Циганка, изтезавана, измамена.“ Думата guiterne се отнася
до нишковиден или украсен с резба инструмент от някакъв вид - камшик
вероятно или бич. Може би като онези камшици, които са използвали, за да
накажат Христос по пътя към Голгота? Но вероятно и това съм изтълкувал
погрешно. - Въздъхна продължително като човек, принуден да направи нещо,
про- тивно на желанията си. - След това имаме Mira Bronzino - Mater Christi
Samana. Този стих е лесен. На латински е. Означава: „Майката на Христос е
Самана - виж при Брон- зино“. Има и добавка към него обаче, думата Самана
сама по себе си означава „аскет“. Учител. Гаутама Буда например е бил самана.
Строгият смисъл е „онзи, който полага усилия“ - добър човек. Свят дори. Някой,
който следва „средния път“ на Буда, между хедонизма и въздържанието. Не
пълен аскет, с други думи. Някой, който е познал удоволствията на плътта и не
ги е отхвърлил веднага. Нещо като образа на Мария Магдалена.

Сабир започваше да се вдава в ритъма. Погледът му беше вперен в огъня.

- В Пистис София, най-великото от всички гностични писания, на Исус са

поставени шейсет и четири въпроса. Трийсет и девет идат от Магдалена, която
е описана така: „Мария, благословена си ти, теб усъвършенствах във всички
тайнства на висините, беседа на откритото, ти, чието сърце е издигнато до
царството на Рая повече, отколкото на всичките ми събратя“. Това е жената, от
която Иисус е прогонил седем демона. Жената, която е била съпруга на Иисус.
Най-великият неин портрет е дело на Агноло Бронзино - мъжът, споменат в
стиха. Тук. Имам копие. Вижте го, докато ви го описвам.

Калк взе картичката, която Сабир му подаде. Отиде и седна до Йола, за да

я разгледат заедно.
 - Бронзино е бил истински съвременник на Нострадамус - роден месец
преди него, близо до Флоренция. Картината, която гледате, е Пиета на
Бронзино. Рисувана е през 1530 година, когато Нострадамус е бил на двайсет и
седем години, а Бронзино - на двайсет и осем. Картината е в „Уфици“. На нея
Магдалена държи с едната си ръка лявата си гръд, а другата е сложена на
дясното бедро на мъртвия Иисус. Тя е зряла жена - сдържана и красива. Това не
е някакво си девойче. А и тя е във фокуса на светлината. Не майката на Иисус.
Не лицето на Иисус. В нито една друга пиета Христос не е представен по този
начин - в повечето майката държи ръката му. Картината е непоносимо
интимна. Внушава, че за да го държи по този начин, жената познава Иисус -
познава го плътски. И че не се страхува да го признае пред майка му. Не е
начинът, по който една нормална жена би държала непознат. Нито дори
майката - сина си. Жената държи гръдта си така, сякаш сърцето ѝ е било
изтръгнато от гърдите ѝ. А ако се вгледате по-добре, ще видите, че шалът,
който притиска към себе си, е във формата на бебе. Тя люлее в прегръдките си
метафорично бебе и така прегръща и мъртвия баща на бебето. Толкова е
очевидно, че не разбирам как никой още не го е видял. Целият портрет е под
формата на триъгълник. Майка, дете, съпруга. Кажете ми, че го виждате?

- Виждаме го.

Очите на Калк бяха приковани към картичката. Той поклати глава и я

подаде на Йола, за да може тя да я огледа по-отблизо.

- Когато се запознахме, Йола описа женския оргазъм като „да накараш

някого да му изскочат очите“. Тази жена достига върха с отворени очи. Няма
съмнение.

Сабир придоби смутен вид. Като човек, който изведнъж е осъзнал, че е

казал повече, отколкото е възнамерявал.

- Твърде далеч отиваш, Сабир. Опитваш се да ми кажеш, че на тази

картина, нарисувана преди петстотин години, виждаме жена, която е Майката
на Парусията, в самия миг на забременяването?

- На духовното забременяване, да. Истинското забременяване идва по-

късно, когато тя е преминала през огъня. След като се е отървала от седемте
демона - или седемте дявола, както искате, - за които говори Лука в глава осма,
стих втори, и Марк в глава шестнайсета, стих девети.

- Направил си домашното си, разбирам.

 - Опитах се, Калк. Наистина се опитах.

Сабир постави ръка над очите си, сякаш иска да се помоли.

Калк разпозна движението като знак за съсредоточаване - но също и като

опит за отричане. Осъзна, че Сабир отново е накрая на силите си.

- След всичко имаме „Elleuper, effronteux, effondrerie”. Пак старофренски.

„Измамно, безсрамно, разрушение“. Последната дума може да означава и
„обръщане към книгите“ - „изненада“. Нещо, което ре случва „на мига“. Това е
някой, който е имал тежка участ! Човек, когото са тормозели. Effronteux може
да означава и „насилен“.

- Като при изнасилване ли?

- Не. Няма това значение.

- Тогава? Карай направо. Ясното тълкуване на четиристишието, като се

вземат предвид предположенията, които се съдържат в него, и чистото му
звучене - онова, което се нарича еуфоничен превод в твоята книга, Сабир -
получаваме:

Водачът е бащата на Парусията.

Погледни Бронзино - Майката на Христос е циганка,

изтезавана, предадена, от рода на Самана,

насилена, измамена, изненадана.

- Да. Нещо такова. Нещо в този смисъл.

- И това ли е четиристишието, заради което реши, че Йола е майката на

Парусията?

- Да. Какво толкова странно има в това? Ейкър Бейл ѝ се нахвърли и почти
я уби при реката. Дори заплаши да пререже фалопиевите ѝ тръби, за да не може
никога да има дете. Спасих я. Ако съм Водачът, както твърдиш, тогава човек би
могъл да възрази, че като съм я спасил, аз съм ѝ дал живот - позволил съм ѝ да
се прероди. Тя е Самана. А също и човек, който върви по „средния път“ - Йола
не е аскет, моля да ми прости, че говоря за нея в трето лице. Тя няма сестри. На
точната възраст е, в точното време и на правилното място. Бременна е. Какво
погрешно има в това?

- Какво ти откриваш погрешно? Ти си този, който ни е събрал тук.

Сигурно имаш представа, защо го правиш? Защо промени позицията си?

Йола стана.

- Не съм аз. - Подаде картичката на Калк. - Сега вече го знам със сигурност.
Не съм изнасилвана и мамена като жената в стиха. И Алекси не е Водачът.
Никога никого никъде не е водил. И не съм забременяла импулсивно. Двамата
с Алекси планирахме отвличането ми. Той ме отведе в Корсика. Дори
планирахме къде да ме накара да ми изскочат очите.

Сабир седеше, уловил глава в ръцете си.

- Ти трябва да си бащата на Парусията, Дамо. Точно навреме за Голямата

промяна през 2012 година. И също като твоето шаманство, и това не можеш да
приемеш. Това е най- голямата ти слабост. Както Калк каза, отказваш да видиш
онова, което е пред очите ти.

Сабир вдигна поглед. Лицето му беше мораво и отчаяно.

- Коя тогава е майката? Ламия? Може би тя е била с циганско потекло

преди осиновяването си и ние не сме го знаели, мамка му? Може би е решила да
те убие, за да защити собственото си бебе - бебе, за което никой от нас впрочем
не е знаел, че носи? И в двата случая, изглежда, пропуснах шанса си по този
въпрос, нали? Защото тя е мъртва.

Сабир стана и тръгна.

- Сабир! Свали оръжията!

Сабир срещна погледа на Йола, погледът му омекна.

- Не се притеснявай, Лулуджи. Няма да се самоубивам все още.

 93

Аби паркира кемпера в отбивка от другата страна на магистралата, на

няколкостотин метра от сръбската страна на сръбско-румънската граница.
Опита се да убеди Антанася да я настани в близкия хотел, откъдето обеща да я
вземе, когато всичко приключи. Антанася отказа точно както Аби беше
предположил, че ще направи.

Не беше най-доброто място, но Аби реши, че мерцедес кемпер ще се слее

с всичките камиони и техните почиващи си шофьори - много от тях бяха заети
да се забавляват с проститутки в набързо пренаредените им кабини - и
редиците таксита, които чакаха да бъдат повикани от пазаруващи от същия
пазар, на който със сигурност е бил казанджията, преди да изтрака обратно с
каруцата си и да спаси живота на Раду няколко месеца по-рано. Във всеки
случай беше по-добре от открития път.

През последните двайсет и четири часа имаше дълги периоди, в които и

двамата мълчаха. Тези паузи бяха нарушавани от внезапни напрегнати
въпроси от страна на Антанася.

- Разкажи ми за Парусията, Абигер. Разкажи ми.

Аби се престори, че вниманието му е съсредоточено върху пътя отпред -

нямаше къде да се скрие и го знаеше.

- Мислех, че си разбрала всичко. Мислех, че брат ти е Парусията. Това

разказваше на всички, нали? Затова бяха дългата коса, брадата и разветите
дрехи, нали? Да преметне хората, за да повярват, че той е Второто пришествие?

Антанася се взираше мълчаливо в Аби от пасажерското място.

Автомобилът беше толкова широк, че четирима биха могли да се вместят в
пространството между предните седалки. Разстоянието се простираше между
тях като ничия земя.

- Добре. Непочтено беше от моя страна. - Аби я стрелна с поглед над

дясното си рамо. - Иисусе, не знам какво правиш с мен. Сега ме караш да ти се
извинявам.
 Антанася сведе очи. Знаеше, че не бива да се противопоставя на Аби,
когато е ядосан - беше обучена предостатъчно от баща си и брат си.

Аби изплю думите.

- Убиецът Сабир издърдори истината пред сестра ми, Ламия, когато му

потекоха лигите по нея и реши, че е влюбен. По-големият ми брат, Роша, ни каза
същото няколко месеца по-рано. Този четиристих от петдесет и осем изгубени
четиристишия на Нострадамус - същите, до които само Сабир има достъп -
казва кога, къде и чрез кого ще се роди Второто пришествие.

- Невероятно!

Антанася реши, че трябва да положи усилия и да промени настроението

на Аби. Не се страхуваше от нето, но всяка проява на гняв я притесняваше.

- Невероятно, да, но противно на убеждението на мнозина, че самата дата

21 декември 2012 ще отбележи Голямата промяна в хода на човешката
история. Промяна към по-добро или по-лошо в зависимост как го изиграем.
Мадам майка ми и останалите от Корпус Малефикус бяха решени да положат
всички усилия да се случи най-лошото. Брат ти беше основната част от плана
им.

- Ами ти?

- На мен ми беше безразлично и за двата варианта. Светът може да иде по

дяволите, мен ако питат.

- Стига да получиш онова, което искаш?

- Горе-долу така.

Н двамата се умълчаха за известно време.

- Роден ли е вече Парусията?

Аби сви рамене.

- Доколкото знам, не е. Все още е зайче във фурната на Йола Дюфонтен,

доколкото ми е известно. Последния път, когато я видях - което се случи в
тъмнината на ловна хижа насред Карпатите, - бих казал, че оставаше месец до
раждането.
 - И него ли ще убиеш?

- Не. Нямам никакъв интерес да подкрепям обявяването на идиотщините

на майка ми. Преследвам Сабир и Калк. И онзи циганин на име Раду, и него не
бих имал нищо против да очистя. Не съм сигурен, него може да оставя жив, а
може и да го убия.

Антанася поклати глава.

- Как Сабир е разбрал, че Йола е майката на Парусията?

- Знам ли! Но мисля, че има нещо общо с женската линия циганки, които
са пазили стиховете от шестнайсети век - Нострадамус оставил завета си на тях
чрез дъщеря си Мадлен. Изглежда, теорията е, че една от тези жени - в
детеродна възраст около времето на Голямата промяна - ще бъде майката.
Йола изглежда очевидната кандидатка. Освен това е бременна. А е и Самана.

- Самана?

- Това е семейството, което защитава стиховете. Самана. Знам това със

сигурност, защото брат ми Роша уби брата на Йола Дюфонтен, а той се казваше
Бабел Самана.

- Аз съм Самана, Абигер. Самана са роми. Майка ми е ромска циганка.

Казваше се Зина Самана. Убиха я, когато бях дете. Била вещица.

Аби впери поглед в Антанася. Очите му шареха по лицето и тялото ѝ, без

да спират никъде. Лицето му беше маска.

- Бременна ли си? Това ли е? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Антанася вдигна ръка към гърлото си.

- Не съм, разбира се.

- Сигурна ли си, че брат ти не те е изнасилил, докато си била в

безсъзнание? Това ще е върхът на иронията. Шибаният трети Антихрист да е
заченал Второто пришествие чрез собствената си сестра. Дори Библията не
може да бие тая история.

Антанася мълча дълго време.

 - Изнасили ме, да. Но не така, че да мога да забременея, ако ме разбираш.
Преди това не съм правила секс с него в продължение на три месеца. - Покри
лицето си с ръце, така че Аби да не я вижда. - Не исках да ти го казвам. На никого.
Срам ме е.

Аби улови здраво волана, сякаш се кани да го изтръгне.

- Радвам се, че пребих копелето до смърт със собствения му камшик.

Радвам се, че го накарах да страда. Съжалявам само, че не го накарах да страда
по-дълго. Много по-дълго.

Антанася отпусна ръце.

- Значи, не си го убил така, както ми каза? Случайно? Когато те е

заплашил с пистолет.

- Не. И това беше лъжа. Всъщност почти всичко, което съм ти казал, е
лъжа. Непрекъснато ти го повтарям, а ти отказваш да ми повярваш. Сигурно си
мислиш, че всичко е една огромна лъжа. - Аби сви рамене. - Може би си права. -
Изповедта на Антанася беше пречупила нещо у Аби. Разбила беше невидима
бариера, която го възпираше да й каже истината за себе си. - Нека ти го изясня.
Брат ти се опита да ме подкупи да те довърша с бой с камшик, след като го
осакатих. Трябва да му го признаеш - ако съществува нещо такова като зло, той
беше зъл като Дявол. И остана такъв до последно. - Изражението на Аби
потъмня. - Каза ми нещо, което ме потресе. Едно конкретно нещо. Или пък може
би гледката, как лежиш там, вързана за леглото му? И преди съм те виждал,
знаеш.

- Разбира се, когато сестрите ти ме отвлякоха.

- Не. Преди това. Вървеше из града. В Албеску. Облечена цялата в бяло.

Говореше с хората. Те приближаваха и ти целуваха ръка. Точно като на
ншбаната Дева Мария. - Лицето на Аби погрозня. Сякаш се беше отвратил от
себе си. Повдигна му се от истинските му чувства. - Не знам какво беше. Не се
осмелих да го призная по онова време. Не съм човек, на когото се случват
такива неща. - Замълча. За момент изглеждаше, че няма да продължи. После пое
дълъг и хриплив дъх. - Можеш да го наречеш чувство за разпознаване. Не знам.
Не мисля по този начин. Във всеки случай, когато се стигна до избор между теб
и брат ти, ти спечели. Ако знаех онова, което знам сега, щях да опека копелето
в собствената му печка и да го направя на парче сланина.
 Антанася сведе глава. Тежки сълзи западаха от окото, което се виждаше.
Изтри ги с блузата си, сякаш се опитваше да премахне всички следи от
съществуването им.

- Дракул не беше добър човек. Нито баща ми. Майка ми също не беше
добра жена, въпреки че никога не е злоупотребила с никого, освен да перне
някого от нас с четката си за коса. Когато хората твърдяха, че е провеждала
Черна меса - служба негра - при върбова горичка близо до Кълъраш, не им
повярвах. Тя не беше вещица - беше знахарка. Онова, което местните са
възприели като вещерство, вероятно е било ромски обичай за приготвяне на
лекове. Но са я убили заради това. Загубата ѝ подлуди баща ми. Тогава започва
да ме насилва. Да ме дава и продава на приятелите си. И понеже беше свидетел
на това насилие, Дракул също полудя. Всичко е свързано в този живот,
разбираш, нали. Злото поражда зло - Антанася вдигна глава. - Затова не бива да
вършиш онова, което си намислил, Абигер.

- Прекалено късно е.

- Ами ако ти кажа, че освен че ще ти прехвърля парите си от сметката ни

в Лугано, и ще бъда с теб? Каза, че ме желаеш. Можеш да ме имаш. Няма
значение дали ще се оженим, както искаш. Но в замяна искам да се откажеш от
онова, което си намислил. Да живееш почтено. Без да нараняваш повече хората.

Вопълът сякаш изригна от изтерзаната душа на Аби.

- Казах ти, Антанася. Твърде късно е.

94

Аби видя Амой да пресича сръбско-румънската граница късно следобед

на втория ден. Шмугна се ухилен обратно в караваната. Наблюдаваше го през
удобните тънки завеси, които истинските германски собственици бяха
поставили на колата, за да запазят уединението си. Антанася, кояго седеше
търпеливо с Аби през всички часове на чакането, беше заспала дълбоко на
седалката си.
 По-рано той я беше наблюдавал как спи. Изкушавал се беше да се
протегне и да я докосне. Да я вземе в ръцете си. Да я отнесе на двойното легло
отзад в мерцедеса. Ако цял живот си прекарал в насилствено задоволяване на
мъжките желания, можеше ли това подчинение да се превърне в навик? Аби
нямаше представа защо иначе ще е толкова закрил- нически настроен. Защо не
стори с нея онова, което би сторил с всяка жена при подобни обстоятелства. За
него си оставаше истинска мистерия.

Щом видя Амой обаче, забрави всичко. Истинската игра отново беше
започнала. Щеше да има достатъчно време за разсъждения по-късно.

Амой трополеше по другия край на дългото стотина метра крайно

платно, което делеше кемпера на Аби от неговия кон и каруца. Изглеждаше
поне деветдесет процента заспал. Може пък този нов кон, с който се беше
сдобил, да знае пътя за дома и сам, чудеше се мислено Аби. Може пък да съм
направил истинска услуга на копелето, като застрелях предишния?

Аби даде на Амой десетминутна преднина, после направи пълен завой с

мерцедеса и го последва, като поддържаше скоростта си на около седем-осем
километра в час. След двайсетина минути видя Амой да влиза в ромски катун и
да се губи сред караваните в него. Катунът беше доста по-голям, отколкото Аби
си беше представял. Нямаше как да го огледа подробно, без да го забележат,
така че и дума не можеше да става да го обхожда. Земята беше равна във всяка
посока.

Аби изруга и подкара кемпера по пътека в близост до катуна, паркира на

петдесет метра над буйно течаща река. Протегна ръка и събуди Антанася.

- Сега е мой ред да спя. Тази нощ имам работа. Всичко е идеално. И сам не
бих могъл да го планирам по-добре. Мога да свърша, каквото имам за вършене,
и след десет минути да съм пресякъл сръбската граница. Час по-късно ще сме в
Унгария и следата ни напълно ще се изгуби. После можем да пътуваме през
Австрия и Швейцария. Ще ме събудиш ли след три часа?

Антанася се взираше в него, очите ѝ все още бяха натежали от съня.

- Просто така. Просто така ще отидеш да свършиш работата. Ами ако не

са там?

- Ще бъдат.

- Защо си толкова сигурен?

 - Подушвам ги. А и току-що проследих онзи идиот, казанджията, до дома
му. Той прекара тайно Раду през границата есента. Обзалагам се, че го е
прибрал веднага след като си тръгнахме и се е погрижил за раните му. Сега се
радвам, че застрелях коня му. Грешката ми беше, че не изгорих и каруцата. Ония
идиотки, сестрите ми, са пропуснали Раду, когато я претърсваха. Вероятно е
бил скрит там през цялото време в някое тайно отделение. Циганите са
контрабандисти до мозъка на костите си. Защо мислиш, че живеят до
границата? По дяволите, ти си една от тях, нали? Или поне така твърдиш.

Аби се метна на единичното легло и отстъпи двойното на Антанася,

какъвто му беше навикът. След малко и тя легна. Думите бяха безполезни.
Имаше чувството, че времето е спряло.

В сърцето си Антанася не знаеше точно какво чака - но знаеше, че каквото

и да е то, трябва да го види и да стигне до края му. От всички мъже, които беше
познала в живота си, Аби имаше най-добро поведение към нея, изпълнено с
обич и човещина. Наистина, той искаше нещо. Но ѝ беше спасил живота и
излекувал гърба ѝ. И не я беше насилил - поне все още не беше - въпреки че
разпознаваше и виждаше миговете, в които се изкушава да го направи.

Сега обаче ѝ беше ядосан и склонен да казва неща, които не мисли, затова
трябва да внимава. Осъзна и че представата как той влиза в катуна и убива или
бива убит, я кара да се чувства непоносимо самотна. Защо всички мъже, с които
беше близка, бяха обсебени по някакъв начин? Защо бяха така пълни с пороци?
Всички мъже ли бяха еднакви? Бог ли ги беше създал такива?

Антанася се сви на леглото и запремисля основните събития в живота си.

Тя ли беше предизвикала всички бедствия, който ѝ се бяха стоварили?
Наистина ли страдаше заради проклятието на Ева, както баща ѝ и брат ѝ
твърдяха? Или беше наследила лошата кръв на майка си и беше прокълната?

Много пъти, най-вече след първия път, когато майка им изчезна, а после
се прибра у дома няколко седмици по-късно, баща ѝ беше принуждавал нея и
майка ѝ да го слушат как чете Божиите думи за Ева от Битие от глава трета,
стих шестнайсети: „Внимавайте и двете. С тия думи Бог се обръща към Ева
точно след като е проклел Змията. Не си измислям. Записано е тук в Свещената
Библия. Слушайте!“. Очите му горяха със студен блясък срещу тях. Дори сега
Антанася усещаше как стомахът ѝ се свива заради страха си от него.

- „На жената рече: Ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна;

с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над
тебе.“ Така. Какво ще кажете?
 След това им четеше оттам, където Бог проклина Адам заради Ева и го
осъжда земята да му ражда тръни и бодли.

- „...проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през

всички дни на живота си. ЗАГДЕТО СИ ПОСЛУШАЛ ГЛАСА НА ЖЕНА СИ!“
Разбрахте ли? - крещеше той. - Заради вас, жените, се потя на нивата и губя
урожая си. Затова се появяват скакалците, царевицата се разболява, а по ръжта
тръгва мораво рогче391.

- Обърна реда на думите - възразяваше Зина. - И аз съм чела Библията.

Това, Антанася знаеше, не беше съвсем истина - майка ѝ никога нищо не

беше чела.

- Думите са казани в друг ред. Извъртя ги, както ти е угодно, кучи сине.

Тогава Адриан Лупей вдигаше ръка срещу двете и ги биеше, докато не се

успокоеше, че са достатъчно наказани и ще се подчиняват във всичко. Ако
Дракул направеше опит да се намеси, както правеше в началото, и той отнасяше
боя. И беше по-жесток, отколкото на жените, понеже беше момче и трябваше да
се научи да търпи.

Въпреки всичко майката на Антанася никога не изгуби своята жилавост

и чувство за хумор.

- Баща ти е дребен човечец - казваше Зина на дъщеря си. - Нищожен. Ако

не се тревожех за вас двамата, щях да си отида от него завинаги.

- Недей, мамо. Не ни оставяй. Не си тръгвай.

Сега на Антанася ѝ се искаше майка ѝ да не се беше вслушвала в молбите

ѝ. Да се беше спасила. Да беше избягала, без изобщо да се връща.

Смъртта ѝ именно разруши всичко добро в детския ѝ свят и позволи на

злото да се вмъкне заедно с неспокойния ѝ дух през задната врата.

95
 Амой почти веднага видя караваната марка „Мерцедес“. Забелязал я беше
още първия ден, но беше паркирана на друго място. Беше невероятно
произведение на немската инженерна мисъл. На Амой му се искаше една такава
каравана.

С подобно возило човек можеше да отиде където и да е. Да отведе

семейството си. Странното беше, че собствениците ѝ прекараха два поредни
дни на границата. Може би имаха проблеми с документите? Или някакви
вземания-давания с митничарите и празнуваха с шампанско и проститутки?
Въпреки че на оня, който използваше граничните проститутки, вероятно му
хлопаше дъската - те бяха дрогирани и болни всички до една и полицията ги
контролираше. Амой благодари на Бог, че има силна жена, която му е родила
много деца и която го държеше изкъсо.

Погледна завистливо към мерцедеса, после продължи по пътя си. По-

късно отдалеч видя как караваната прави пълен обратен завой и тръгва след
него. С нетърпение очакваше да я огледа по-отблизо, когато го задминеше.
Само че тя не го задмина.

Амой се завъртя на мястото си. Караваната поддържаше неговото темпо,

но на километър по-назад. Околността беше толкова равна, че колата се
виждаше ясно като прекомерно тлъст торен бръмбар на хоризонта. Защо някой
ще кара мощна кола като тази с почти десет километра в час? Амой усети как
го облива студена пот от страх.

Той завърза юздите на седалката до себе си. Конят знаеше пътя за дома.
Изминал беше маршрута почти сто пъти през миналите няколко месеца.
Знаеше, че неговият овес го чака.

Стопанинът му преглътна принудително, за да премахне внезапната

сухота в устата си, после слезе от каруцата и се скри в шубрака край пътя.

Приведе се и така обиколи няколкостотин метра във формата на

полумесец, после приклекна сред тръстиките и заследи с поглед
приближаването на караваната.

Шофьорът беше младият главатар, застрелял коня му миналия ноември.

До него спеше жена. Но не беше от жените, които придружаваха него и
спътника му в първото му идване, при което бяха простреляли Раду - човек би
платил камара пари никога ни да види, ни да чуе такива жени. Тази беше
красива, с лъскава коса и бледо лице.

Достатъчно видя. Мина напряко през шубрака и отиде пак при коня и
каруцата си. Изтегна се на седалката, за да изглежда, сякаш през цялото време
спи дълбоко, и е оставил коня сам да го откара до дома.

Когато стигна до последния завой при катуна, Амой седна, протегна се и

дълго и продължително се мота да опъва сакото и панталоните на смачкания
си черен костюм. За актьор не го биваше много, но чувстваше, че сценката ще е
достатъчна, защото караваната беше на половин километър зад него и
буквално изгубена в настъпващия мрак.

Любопитно беше и че младият главатар не се беше сетил да пусне

страничните светлини.

96

Аби облиза плика и го залепи.

- Ето. Пази го.

- Какво е?

- Ако нещо ми се случи. Тогава можеш да го прочетеш.

- Ще ти се случи ли нещо?

- Не. Досега нищо не ми се е случвало. Не виждам защо сега трябва да

стане. - Аби провери камуфлажната дегизировка на лицето си в огледалото. - Аз
съм подготвен. Те не са. АК-47 е любимото ми оръжие. Изстрелва шестстотин
куршума в минута. Залепяш оше един пълнител от горе надолу, ето така. И не
ти се налага да си пълниш джобовете за в случай че се стигне до престрелка.
Когато ти свършат амунициите, просто обръщаш магазина, поставяш го на
място и отново си готов за действие. Имам още четири пълнителя в торбата на
бедрото си. Мога да задържа малка армия. Хората, срещу които ще се изправя,
имат само пистолети.

- Имаш и бронирана жилетка - гласът на Антанася потрепери леко,

докато изговаряше думите.

- Да. Имам и бронирана жилетка. Моята вълшебна формула срещу

куршуми.

- Недей, Абигер, спри се.

- Сто пъти вече говорихме едно и също. Не мога да се променя. Няма да се

променя. Но едно ти обещавам. Когато това приключи, ще се оженим и ти ще си
графиня. След няколко години ще забравиш всичко, което се е случило. Ще
осъзнаеш колко маловажно е било в главната схема на събитията.

За миг изглеждаше, сякаш Аби ще посегне и ще я целуне. Антанася

стоеше и чакаше. Решила беше да му го позволи. Ако я целунеше за пръв път,
може би целувката щеше да промени нещо у него? Но Аби пропусна момента.
Твърде вглъбен беше в предстоящите действия, за да мисли за жени. Тези
мисли щяха да го вълнуват, след като си свърши работата. Антанася го
усещаше.

Аби щеше да се върне при караваната. И да отпътуват. Ще е напрегнат

след убийствата. Когато се почувстваше в безопасност, щеше да спре колата и
да се опита да се люби с нея. Антанася знаеше, че не би го понесла. Това щеше
да означава връщане към всичко, което презираше в предишния си живот.
Завръщане към обичайното русло, в което единственото ценно у нея за един
мъж е желанието, което поражда в него, и покорността ѝ при утоляването на
тези желания.

Никога повече нямаше да позволи на един мъж да я има без нейно

съгласие. Никога повече нямаше да позволи да я имат за играчка. Не и след
онова, което Дракул и баща ѝ бяха сторили с нея. Не и след всички страдания.

Антанася гледаше как Аби се провира през шубраците към катуна.

Наблюдаваше го през цялото време, докато не изчезна от очите ѝ.

После седна и написа писмо.

97
 Аби стоеше зад едно дърво и наблюдаваше катуна. Изкриви лице. Беше
десет вечерта. Манговците със сигурност нямаше да си легнат толкова рано,
нали? И въпреки това нямаше хора. Дали не са усетили нещо? Невъзможно.

Тогава сигурно имаше сватба. Или погребение. Нещо такова. Може пък
всички да са се изнизали, докато е спял? Като се замислеше сега, вероятно не
трябваше да прекъсва наблюдението? Но как можеше да предвиди подобно
нещо! Мястото беше като гробница. А той се нуждаеше от сън. Никога не
влизаше в битка с широко отворени очи и със замаяна глава. А бензедринът401
беше за женчовците.

Аби тръгна към катуна, държеше оръжието готово за стрелба. Щеше да

спре първия срещнат и да измъкне от него информация. Тук всички трябваше
да познават чужденците. И щяха да са толкова изненадани от гледката на
напълно въоръжен мъж в камуфлажна униформа, че да напълнят гащите. Щяха
да решат, че е румънски военен, може би, или че има специална полицейска
операция - срещу тероризма например, или операция на гранична полиция.
Достатъчно, за да настъпи масова безредица. Изненада и хаос. От това имаше
нужда. Тогава обстоятелствата щяха да са на негова страна. И кой ще си тръгне
последен? Бременните жени и онези с кърмачета естествено. И закрилниците
им, разбира се.

Аби стоеше в средата на катуна и се оглеждаше. Необичайно беше.

Нямаше жива душа. Дори някоя дъртуша. Дали пък не беше клопка?

Вмъкна се в близкия фургон и го провери. Никой. Нищо. Пипна горната

част на готварската печка. Студена като камък. Значи, имаше сватба. Всичките
проклети цигани са се изнесли, докато е спял. Ама шибан майтап!

Излезе от караваната.

Амой, заобиколен от почти петдесет мъже от катуна, стоеше срещу него.

На около трийсет метра. Съвсем близо за тристаметровия обсег на АК-47.

Докато Аби гледаше, мъжете започнаха да се приближават към него в

хлабав кръг. Повечето от тях носеха вили, дъги от бъчви и дори мачете. Един
или двама имаха пистолети. Друг държеше стара „Лий Енфийлд“, калибър 303.
Вероятно отпреди Първата световна война.
 Ти първи ще си заминеш, помисли си Аби. Не се и съмнявай.

Напуши го здрав смях.

- Някой от вас, момчета, да говори френски? - Мълчание. - Английски,

може би? Приемам, че някои от вас говорят английски тогава. - Аби се увери, че
фургонът, който току-що беше проверил, стабилно му пази гърба. Той беше
постоянна структура - или поне постоянна, колкото можеше, защото колелата
му бяха махнати и беше поставен на здрави червени тухли. Това означаваше, че
никой не би могъл да простреля краката му през празнината под него. - Много
сте. Наистина. Но имам това - Аби потупа АК-47. - И съм готов да го използвам.
Вие нямате шанс. Но не искам да ви избивам. Искам двамата чужденци, които
са в катуна ви. Ако ми ги предадете, ще ви оставя да си гледате работата.
Излишно е да се правим на хитри.

Аби усети, че нещо ще се случи. Замириса на нещо. Разпозна миризмата

на страха. Страхът, който се излъчва от хората, когато знаят, че някои от тях ще
умрат.

Аби изобщо нямаше намерение да чака отговора им. Затича се и

едновременно започна да стреля. Първи падна мъжът със старата пушка
заедно с двама мъже, които имаха глупостта да застанат до него.

Аби се насочи към най-рехавата част на линията. Усети как куршум се

забива в жилетката му, а друг обръсва врата му.

Покоси мъжете пред себе си, удари един в лицето с приклада на

оръжието си, после в пълен спринт смени пълнителя. Докато го правеше, мерна
Сабир да тича успоредно с него, заобиколен от група мъже. Инстинктивно
разбра, че Сабир е дал двата изстрела по него.

Точно щеше да се обърне и да вдигне автомата си, когато чу гласа му да

се извисява над заобикалящата го шумотевица.

- Носи бронежилетка. Целете се в главата и краката. Ако уцелите тялото

му, нищо няма да му направите.

Втори глас преведе думите на Сабир на черари ромски.

Аби чу изстрел иззад себе си. Усети пълната сила на удара в задната част
на краката си - ниско в бута и високо в задната част на бедрото. Политна напред
и падна на колене. Почти мигновено се вдигна и продължи да тича. Трябваше
бързо да се измъкне. Ако вторият изстрел го уцелеше в главата, с него беше
свършено.

Вдигна автомата над рамото си и тичешком стреля назад. Вече виждаше

другия край на катуна. Трябваше да се измъкне, преди някой куршум да го е
застигнал. Усещаше кръвта му да шурти по задната част на краката. Ако сега го
спипаха манговците, след като беше очистил няколко от тях, щяха да го
изкормят, разфасоват и да нахранят свинете с него.

Новият пълнител свърши и Аби изхвърли както него, така и двойника

му. Беше ги залепил и заредил с ръкавици, а и сега беше с ръкавици. Нямаше да
останат никакви следи, които да го идентифицират като присъствие в катуна.
Никаква ДНК от него. Лицето му беше намазано с дебели ивици. Носеше
камуфлажна униформа. Ако не го заловяха, щеше да се отърве. Антанася щеше
да се погрижи за раните. Дължеше му го.

Тръгна през дърветата. Манговците го следваха от разстояние, след като

разбраха какво може да направи с автомата си. Аби забави и се огледа.
Намираше се от другата страна на катуна и мерцедеса. Добре. Просто трябваше
да заобиколи.

Постави в автомата един от четирите други пълнителя. Протегна ръка и

опипа краката си. Мокро. Безчувствено. Но още известно време щяха да го
слушат. Мамка му на този с пушката. В дупките от сачмите щеше да има плат и
мръсотия и всякакви боклуци. И вероятно щеше да се сдобие с инфекцията на
инфекциите.

Спря до едно дърво и простреля двама от мъжете, които го следваха.

Сабир със сигурност се криеше в навалицата.

Аби плю заради лошия вкус в устата си.

Почти се изкуши да се втурне отново към катуна. И да ги извади от играта

по този начин. Да отнесе около дузина със себе си.

Но краката му? Колко още щяха да го носят?

Най-добре беше да върви към мерцедеса. Но да заобиколи. Амой и Сабир

са накарали целия катун да го търси. Затова щеше да заобиколи отдалеч. Да се
върне през другия бряг на реката.
 Все още никой не знаеше коя е Антанася. Нямаше да я закачат, ако
откриеха кемпера. Тя беше просто щастлива къмпингуваща, която се е
настанила за през нощта.

Аби счупи автоспринцовка с морфин и я инжектира в по-тежко ранения

си крак. Знаеше, че морфинът ще повлияе на дишането му, но болката беше
станала почти нетърпима, трябваше бързо да се справи с нея. Цялата
първоначална безчувственост беше изчезнала и отново усещаше краката си,
като че са залети с напалм. Нападнати от кръвожадни мравки.

Отново се огледа зад себе си и тръгна в противоположна посока на

мерцедеса. Един час, издръж един час, заувещава себе си, и ще се прибера у
дома.

98

Антанася чу стрелбата в катуна. Беше далеч по-лошо, отколкото

очакваше. Нищо не знаеше за огнестрелните оръжия, но си помисли, че може
да различи пукота на малки оръжия, последван от по-тежките, отекващи силно
изстрели от АК-47 на Аби.

Той се беше натъкнал на съпротива, така ли? В сравнение с изстрелите

от пистолетите автоматът звучеше като адска машина. Като бумтенето на танк,
сравнен със ситроен с две конски сили. Обзе я отчаяно съжаление към онези,
които бяха от другата страна на огъня.

Антанася остави писмото си до това на Аби. Беше безсмислен жест,

защото предчувстваше, че той няма да се върне. Но може би някой щеше да го
прочете и разбере.

Излезе от караваната.

Вечерта беше мека за това време на годината. Но реката щеше да е

вледеняващо студена.
 Погледна към катуна. Изстрелите се отразяваха от ниските облаци като
мълнии.

Антанася отиде до върха на склона, който водеше към реката. Едва

различаваше тъмната вода от неясния, но по-светъл бряг. Реката беше широка
шест метра. По клокоченето и гърголенето разбра, че е дълбока. Все още пълна
с топящия се сняг от планините.

Легна на склона, скръстила ръце на гърдите. Усети как съзнанието ѝ се

изпразни от всичко случило се до този момент. Усети неизразим покой.

Остави се да се претърколи, разчиташе, че скоростта, с която ще падне,

ще я изтласка към основното течение. Но в последния момент посоката ѝ се
промени и се затъркаля косо към малък бряг. Стана, на лицето ѝ имаше
полуусмивка.

Бавно, мъчително, се изкачи отново. Този път легна в другия край, за да

напасне склона и формата на тялото си.

Пое дълбоко дъх и се затъркаля.

Спускаше се отново под ъгъл. Но този път беше преценила правилно.

Тялото ѝ попадна във водата и буйното течение я повлече.

Затвори очи и приветства празнотата.

99

Сабир се беше отделил от другите в началото на стрелбата. Видя, че

простреляха Аби отзад в краката - видя го да пада на колене и отново да се
изправя. Помисли си, че го уцели два пъти с изстрелите от пистолета си и
единият куршум със сигурност беше поет от бронежилетката му, ами другият?
Добре, кой знае къде е попаднал? Но не беше осакатил копелето, това беше
сигурно.
 Сабир реши да се съсредоточи върху търсенето на мерцедеса, защото да
се гони мъж в камуфлажни дрехи в тъмното, беше загуба на време. Амой му
беше описал колата до най- малка подробност. Уговорката беше той и
семейството му да вземат кемпера, каквото и да се случи. Колата вероятно беше
крадена, тогава с какво щеше да навреди още малко плячкос- ване? Сабир,
освен това беше обещал куп пари за семейството на всеки мъж от катуна, който
бъде убит или ранен при стрелбата. Подозираше, че предвид точността на Аби
с автомата, вероятно още след изгрев-слънце ще му се наложи да обяви банкрут
и да продаде къщата си в Стокбридж.

Но мерцедесът и жената в него бяха ключът. Другите се запътиха

разпалено да преследват маниака. Сабир предчувстваше, че Аби накрая ще се
върне при жената и колата, която, между тях, беше гаранция за бягството му.

Сабир беше изгубил от очи Калк още в началото на престрелката.

Бившият полицай беше стиснал един от пистолетите и изглеждаше решен
лично да се разправи с Аби, когото все още обвиняваше за изтезанията в
Мексико и чийто брат държеше отговорен за убийството на помощника му, Пол
Макрон, миналата година. Сабир се опита да разубеди Калк да не участва още
при първите преговори с Амой.

- Защо не дадеш оръжието на някой по-млад? Например Алекси?

Калк го изгледа изпепеляващо и отказа да обсъжда отсъствието си от

събитията.

Сабир осъзна, че се суети около приятеля си. През последните няколко

месеца се беше държал непочтено с Калк. Изолираше го по много начини. Вече
съжаляваше. Калк беше единственият истински приятел, който му беше
останал. И Алекси беше добър приятел, но човекът си беше анархист и
дърдорко - радост за душата в много отношения, само дето на него не можеше
да се разчита. А Раду беше погълнат от семейството си и културата си и
взимаше нещата твърде сериозно. Но Калк? Калк беше негов приятел.
Всъщност той, общо взето, беше всичко, което имаше.

Сабир стигна до реката вляво от себе си. Запали фенерчето си за секунда,

за да се увери, че върви по пътека, после отново го угаси. Безсмислено беше да
се превръща в по-набиваща се на очи цел, отколкото вече беше. Когато очите
му отново свикнаха с мрака, насочи цялото си внимание към по-бледата линия
на пътеката срещу по-тъмната страна, обрасла с острица, стараеше се и винаги
да държи ромона на реката от другата си страна. Тогава чу плисъка.
 Сабир се поколеба за миг, после се насочи към брега. Може би Аби беше
заобиколил, стигнал е до другия бряг на реката и отново я прекосява? Може
копелето да е видяло просвет- ването на фенерчето му? Но тогава щеше да
стреля в неговата посока. Какъвто и автомат да носеше, той очевидно го беше
нагласил на автоматичен режим предвид адската поредица от изстрели.
Отблизо трясъкът можеше да накара човек да си отпусне сфинктера и да се
напикае.

Сабир тръгна тромаво през тръстиката към речния бряг. Нещо бяло
изплува от водата пред него и отново потъна.

Без да мисли, Сабир се гмурна. Дали си спомни миналото лято, когато

Ейкър Бейл беше хвърлил Йола в реката като чувал гнили домати, или защото
мислите му се бяха върнали към майка му и обезобразената форма на тялото ѝ
в преливащата вана, в която беше избрала да си пререже вените, той не знаеше.
Знаеше само, че бялата фигура е на човек. Че човекът в реката се нуждае от
него. Може би беше някой от катуна? Някой ранен от стрелбата, който се е
отдалечил от основното бойно поле, изгубил се е и е паднал във водата?

Сабир се изправи високо над речната вода и се гмурна, протегнал ръце.

Пистолетът му отдавна го нямаше, а когато усети вледеняващия студ на
водата, разбра, че и той няма да издържи много. Усети как сърцето му се
колебае, после удвоява ритъма си след първоначалния шок от гмуркането.

Ръцете му уловиха нещо. Осъзна, че се носи със същата скорост, с която и

човекът, когото държеше.

Сабир зарита бясно към брега близо до пътеката. Вече го държеше,

здраво го притискаше към гърдите си.

Улови се за тръстиките със свободната си ръка и почти охлаби хватката,

когато тялото, което ръката му прегръщаше, беше подхванато от течението.

Погълна още няколкостотин грама речна вода, докато се бореше да

задържи тялото. Накрая, разбрал, че ще изгуби битката, улови човека за
задната част на ризата му и го изтегли след себе си, докато се измъкваше
заднишком като вървящ наопаки паяк.

Щом излезе на твърда земя, хвърли човека по лице на брега. Осъзна за

пръв път, че си има работа с жена. Провери дихателните ѝ пътища с пръсти,
после притисна гърба ѝ с две ръце. След три силни компресии тя изплю вода и
се закашля.
 Сабир бързо замръзваше, а жената трябваше да е в далеч по-лошо
състояние. Ако почакаше още няколко минути, от него щеше да има полза,
колкото от труп.

Вдигна жената, метна я на раменете си и хукна. Стигна до пътеката и

продължи срещу течението, в посоката, в която вървеше, преди да чуе плисъка.

Дъхът му излизаше от устата му, придружен от стонове. Спря за секунда,

премести тежестта на жената около врата си и отново хукна.

Пред себе си видя нещо да се белее на фона на нощното небе. Забави и

примижа. Беше сребристият мерцедес.

Сабир изсумтя и тръгна тежко към него. Изпробва вратата с ръка и я

отвори. Постави жената вътре.

Включи светлините и за пръв път я огледа. Лицето ѝ беше мъртвешки

бледо, косата ѝ стоеше залепнала за челото ѝ. Беше му позната по начин, който
не можеше да обясни.

Вдигна очи. Душ. Имаше душ. Вероятно и топла вода.

Свали мокрите дрехи на жената, след това и своите. Нямаше да ѝ бъде от

полза, ако се схванеше. Ръцете му вече почти се бяха вкочанили от студ.

Вдигна я до гърдите си и я понесе към душа.

- Моля те, Боже, нека е горещ - измърмори той на себе си.

Завъртя кранчето и зачака. Душът потече.

Сабир изпробва водата и опря жената пред себе си, поддържаше тялото
ѝ с ръце, главата ѝ лежеше на рамото му. Усещането от топлата вода по главата
и гърба му промени всичко. Скоро трепереше неконтролируемо - голяма част
от което беше от смях. Щяха да се оправят. И двамата щяха да се оправят.

Тогава почувства набраздяванията по гърба на жената. Обърна я. Гърбът

ѝ, задните ѝ части и горната част на краката ѝ бяха покрити с отчасти
заздравели рани. Тази жена беше бита през изминалите няколко седмици -
жестоко бита. Сабир замръзна за миг, протегнал ръце пред себе си, поемаше
цялата тежест на тялото.
 Той стоя с нея под душа, докато не изтече всичката топла вода. После я
подсуши с хавлиите, които откри в съседния гардероб. Когато и двамата бяха
сухи, той я настани на двойното легло, отметна юргана и легна с нея. Тя отново
трепереше.

Придърпа я към себе си и покри и двамата с толкова одеяла, колкото успя

да намери.

Тя не спираше да трепери, но се свестяваше. Усети я жива в ръцете си.

Беше лудост, невъобразимо, но почувства как се възбужда до нея.

Жената се обърна към него, широко отворила очи.

Това беше жената от картината на Бронзино. Същата уста. Същите очи.

Същата кестенява коса.

Антанася гледаше Сабир озадачено, като че ли за пръв път осъзнаваше

присъствието му. За Сабир очите ѝ бяха кладенци, в които човек можеше да
потъне. Антанася пъхна ръка между чаршафите и го улови, изненадана от
собствената си дързост.

Сабир се наведе и я целуна. Нямаше смисъл. Нямаше логика. Само

инстинкт. Изгуби се в нея. Напълно се изгуби.

Антанася отговори на целувката на Сабир по начин, по който никога не

беше отвръщала на мъж преди него. Напълно отдаде себе си. Напълно се
предаде. Никой човек - никой мъж - не би могъл да разбере погрешно
поведението ѝ.

Сабир я държеше, сякаш е част от него. Пое я с дъха си. Всяка част от
телата им се докосваше, както ако са едно същество, слети в едно.

Когато Сабир влезе в нея, Антанася извика. Очите ѝ бяха вперени в

неговите. Като че се взираше направо в душата му.

Тя го наблюдаваше как се извива над нея. Държеше го внимателно, ниско

под кръста, напътстваше го, обуздаваше го. За пръв път в живота си приемаше
доброволно мъж - позволяваше му да прави любов с нея с пълно отдаване.
Пълна безнаказаност. Нищо не сдържаше.

Докато Сабир увеличаваше ритъма на движенията си, Антанася усети как

всички злини на света изтичат от нея. Усети се отново жива - съживена - сякаш
едва сега можеше да понесе истинското значение на името си, което
означаваше „онази, която се прероди“. „Безсмъртна“. В ръцете на този мъж
Антанася се почувства безсмъртна.

Когато Сабир стигна до върха в нея, Антанася усети седем

последователни вълни на екстаз да я заливат, всяка една по-дълга и по-
дълбока от предишната. Задържа го в себе си, притискаше се до него, стенеше,
очите ѝ бяха широко отворени от шок и копнеж. По време на последната
сладостна вълна Антанася обгърна Сабир до гърдите си, както се държи дете.

Най-накрая затвори очи. Какво се беше случило? Как беше стигнала

дотук от реката? Кой беше този мъж, когото приемаше в себе си с такава
помитаща решителност? С такава съкрушителна любов?

Вратата на мерцедеса се отвори и на входа застана Аби. От него течеше

кръв, очите му бяха притворени, зениците му бяха малки като карфици заради
трите инжекции морфин, които си беше поставил по пътя до кемпера.

Халюцинираше. Очевидно беше, че халюцинира. Защото виждаше Сабир

и Антанася заедно в леглото.

Аби избухна в смях. Отметна назад глава като кон, тормозен от стършели.
Носът, бузите му и веждите му бяха вдървени. Вече не чувстваше никоя част от
тялото си. Сякаш съзнанието и физическото му същество бяха напълно
отделени.

- Не - рече той. - Не. Не е това, което виждам. Невъзможно е да виждам

това.

Вдигна автомата си и го насочи към двойката пред себе си.

- Това е невъзможно. - Отпусна дулото за секунда. - Направо е

невъзможно.

Калк пристъпи иззад Аби и го застреля в главата. Не можа да стигне до

върха на черепа му, затова стреля в основата му, точно над тила. Пистолетът
беше двайсет и втори калибър. Малко по-мощен от детска играчка, но отблизо
беше смъртоносен.

Аби се срина на колене, АК-47 се залюля в синхрон с движението на

тялото му. Очите му се обърнаха навътре.
 Куршумът беше останал в главата му. Нямаше знак да е излязъл. Почти
липсваше белег, че е прострелян.

Аби падна по гръб. Автоматът му се закачи на вратата на гардероба и

остана неподвижен в пространството.

Калк пристъпи напред.

- Боже мили - рече той.

Епилог

Силбъри Хил, Ейвбъри, Уилтшър,

6:35 сутринта

21 декември 2012 г.

- Как се чувстваш, Сабир?

Калк изгледа продължително и косо приятеля си. Вече беше свикнал с

настроенията му - човекът се луташе между възторга и буйството през
изминалите няколко дни, възторгът надделяваше, но едва. Все едно се
приготвяше за нещо - някакво изпитание, може би - чиито крайни параметри
му бяха неизвестни.

- Как мислиш, че се чувствам, Калк? Къмпингувам в кола под наем, в

Англия, в шибана буря, убеден, че след половин час Алах Уйник очаква от мен
да изпъхтя нагоре по високо четирийсет метра възвишение, което е човешко
дело, и да извадя от шапката си заек.
 - Заек?

- Да, заек. Сещаш се. С големи уши. Какъвто фокусниците вадят от шапка,
а публиката примира от изненада и възхита?

- Съжалявам, Сабир. Говориш пълни глупости. Какви са тези приказки за

зайци?

Сабир се приведе и докосна ръба на волана с чело. Бавно, методично

започна да си удря главата във вулканизирания каучук.

- За да не се налага той да си сваля панталоните пред телевизионните

зрители от цял свят, наброяващи половин милиард, Калк, с разбито яйце,
плеснато на физиономията му.

Калк изви очи. Защо беше попитал изобщо! Някога дали ще му уври
главата? Сабир беше прекрасен спътник през по-голямата част от времето, но
когато беше под напрежение, можеше да излезе от основния път и да запраши
през ливадите.

- Изключителна употреба на смесена метафора, Сабир. Надмина дори

собствените си високи стандарти. Думите ти са достойни за Цицерон, не се
съмнявай. - Калк се прокашля. - Зле ме разбра. Имах предвид как се чувстваш от
това, че Антанася и Александреина участват в церемонията на тринайсетте
черепа?

- О, това ли било - Сабир се облегна обратно на седалката. Каквото и да си

мислеше за съпругата си и двегодишната си дъщеря, която галено наричаха
Санда, Сабир чувстваше началото на онова, което писателят Г. К. Честъртън411
определяше като „абсурдно добра новина“. Благодареше на Бог всеки ден за
този дар, който бяха. Когато Антанася сгушваше глава и се присламчваше близо
до него вечер, средиземноморският въздух нахлуваше през отворените
прозорци на спалнята им в Майорка, а детето им спеше спокойно в съседната
стая, Сабир осъзнаваше, че животът му е стигнал върха на щастието - по-хубаво
от това не можеше да бъде.

- Много добре се чувствам всъщност. Постъпваме правилно. Започвам да

си мисля, че написването на проклетата книга не се оказа жестокото бедствие,
за каквото я имах. Второто пришествие впрочем. Нострадамус, Нощната змия и
Великата промяна според маите. Защо не ме предупреди, човече? По-тъпа идея
не ме е спохождала. Преди това само ромите знаеха за Санда. След
публикуването на книгата и цялата шумотевица за връзката на Нострадамус с
маите, която я придружаваше, тя вече е на всички. Явно подцених
обществената слабост към теориите за конспирации.

- Издателите със сигурност не са.

- Вероятно е така, предполагам. Поне съм направил някого щастлив. Но

не мога да си обясня какво съм си въобразявал. Наум ми идват думите
„самохвалство“ и „славолюбие“.

Калк запали цигара и остави димът да излиза през леко открехнатия

прозорец.

- Сабир, има моменти и този е такъв, когато искрено се страхувам за

здравия ти разум.

Сабир прояви благородство да се усмихне.

- Имаш предвид, че печеля от плюсовете, както и от минусите ли?

- Нещо такова. И след като сме на метафори, изграждаш си навик да си

след дъжд качулка.

Сабир изкриви лице като хлапе, на което са издърпали ухото. Провери

часовника си и погледна през прозореца.

- Виж, Калк. Остават няколко минути преди церемонията. Кажи ми пак

всичко отначало, можеш ли?

- Кое всичко?

- За равнината на елиптиката и предхождането на равноденствието.

Може и да ми притрябват, ако кристалните черепи продължат да си мълчат.

Калк въздъхна.

- За равнината на еклиптиката, Сабир, не на елиптиката. Моля те, да

започнем с това, как ше продължим.

Затвори очи. Понякога му се искаше отново да работи в полицията, да

арестува престъпници. Дръпна за последен път от цигарата и я хвърли през
полуотворения прозорец.
 - В същия този момент някъде високо над главите ни орбитата на
Слънцето се пресича с Млечния път и равнината на еклиптиката за пръв път от
двайсет и пет хиляди и осемстотин години. Това се смята за значимо събитие,
Сабир, както от маите, така и от нас самите. Подобно събитие винаги се
предхожда от огромна промяна - било то духовна, геоложка или
трансформационна, никой не знае точно. Дали човечеството ще бъде пометено
в този процес, е спорен въпрос - и нещо, което може би ще открием днес чрез
тринайсетте кристални черепа. Допускат се и зайци, разбира се.

Сабир се ухили. И с престорено нисък глас като четец на текст към филм
заговори:

- И докато небесата с техните четиристотин милиарда звезди включват

на скорост над нас, а Бащата Слънце целува космическата утроба за добро утро,
земляните търпеливо чакат на милион трилиона звездни години от мястото на
събитието и обсъждат зайците.

Калк се прокашля.

- Именно.

Благодарение на успеха по света на книгата на Сабир десет хиляди души

се стекоха на подножието на Силбъри Хил421 в мрака преди зазоряване.
Повечето бяха избрали мястото си до един или друг от огромните видеоекрани,
но други лагеруваха в подножието на хълма с надеждата да почувстват поне
нещо от онова, което се случва на върха. Джобни фенерчета, фенерчета за глава
и свещи осветяваха околността във всяка посока. Телевизионни камери и
новинарски екипи работеха усърдно. Хората бяха вдигнали заслони, палатки за
по двама и колиби от лескови пръчки, покрити с найлони, в напразно усилие да
се защитят от лошото време. Трудно беше да се различи дали наистина се
зазоряваше, или жълтеещото сияние, което обгръщаше всичко, не е просто
отражение от блясъка на десетте хиляди изкуствени светлини.

Калк примижа през запотеното предно стъкло.

- Може би трябва да тръгваме.

- Може би.
 Той отвори вратата от своята страна и излезе на дъжда.

- Ах, този английски дъжд.

- И във Франция вали.

- Вали. Но там дъждът е френски. Английският дъжд е тънък и горчив

като английската бира. Френският дъжд е сладък. Ти си наполовина
французин, Сабир. Би трябвало да знаеш, без да се налага да ти го обяснявам.

Двамата мъже си запроправяха път през тълпата към подножието на

Силбъри Хил. Двамата се сливаха идеално с останалите. Калк беше дръпнал
качулката на главата си и отчасти над очите си - благодарение на дъжда това
ни най-малко не изглеждаше странно. Сабир, който категорично беше
отхвърлил предложението на Алах Уйник за шаманска роба за церемонията на
тринайсетте черепа, приличаше на всеки мрачен, неподдаващ се на описание
мъж към края на трийсетте, възнамеряващ лично да види онова, което
вестниците наричаха „Сензацията на хилядолетието“ или - както бяха
написали известните с лошата слава на таблоиди на първа страница
предишния ден - „Маите ще ни замаят“.

Силбъри Хил беше отцепен от полицията, така че по склоновете към

върха нямаше хора. Входът също беше охраняван от редица от полицаи, а
достъпът до него - ограничен с въже, покрай което Алах Уйник и неговите
свещенослужители щяха да извършат церемонията с тринайсетте кристални
черепа, които после щяха да бъдат поставени на постаменти на равно
разстояние, определено от старинен ръкопис, указващ мястото на всеки един.
Черепите щяха да стоят с лицата навън, не навътре, дванайсетте черепа
представляваха дванайсетте точки на оригиналната версия на компаса,
почитан от древните римляни и китайците - изображение, известно като
Розата на ветровете. Тя от своя страна се основаваше на дванайсетте знака на
зодиака, всеки поставен на трийсет градуса в кръга. Тринайсетият череп щеше
да бъде поставен в средата на пръстена, образуван от другите дванайсет
черепа.

Групата на жените, водена от Иштаб, щеше да се приближи откъм

Ейвбъри от другата страна на хълма, а Александреина трябваше да бъде
поставена на възглавница под по- стамента с тринайсетия череп, точно между
майка си и баща си, като при сгодяване.
 Понякога, когато съзерцаваше чудото на съпругата си и детето си, Сабир
откриваше колко му е трудно да повярва, че дължи всичко, което има на този
свят, на онзи боклук Абигер дьо Бал. Именно Дьо Бал беше спасил Антанася от
брат ѝ. Дьо Бал беше лекувал раните ѝ, които бяха представлявали опасност за
живота ѝ. Дьо Бал я беше откарал до катуна в Богдамик. Дьо Бал беше убил
третия Антихрист и унищожил Корпус Малефикус. Дьо Бал ги беше направил
богати. Дьо Бал именно им беше осигурил и дом - домът, в който Сабир беше
замислил катастрофалния план да напише книгата, която най-накрая възкреси
славата му. Може би това беше последното отмъщение на Дьо Бал? Дай на един
човек всичко, което е искал в живота, и той със сигурност ще го съсипе.
Божиите пътища наистина бяха неведоми.

Когато двамата с Калк най-накрая отвориха писмото на Дьо Бал, което

беше написал преди нападението си над катуна в Богдамик, откриха, че преди
невероятната си смърт той беше оставил цялото си имущество, освободено от
каквито и да било тежести, на Антанася.

Трудно е да се признае, че си живял погрешно. Но още по-трудно е да

поправиш злината и същевременно да се опазиш незасегнат. Може би и сега ще
сгреша, когато изляза и потърся разплита. Но такава е природата ми. Вече е
твърде късно да се променя. Аз съм като скорпиона в оная суфи история, който
ужилва жабата, която го пренася през реката, макар да знае, че това ще доведе
до смъртта и на двамата. В мен има извор на омраза, разбрах, че не мога да го
запуша. Като белега на корема ми. Искаше ми се да не е там, за да не ми напомня
за брат ми, но го има. Тази омраза е живяла с мен двайсет и пет години. Тя се е
превърнала в моята личност. Част от характера ми е като жилото на скорпиона.
Трябва да я пресуша докрай.

Обичам те, Антинася. Никога не съм мислил, че бих могъл да го кажа, нд

признанието ми към теб е изненадващо лесно. Знам също, че ще бъдеш моя
само отчасти. Ще те съсипя. Ще те разваля. Ще те отведа в Ада с мен. Ако ме
убият тази вечер, приеми кървавите пари на мадам майка ми като дар за сбогом
от мен. Направи, каквото искаш с тях. Дай ги на манговците, ако това ще те
накара да се почувстваш по-добре. Основи фондация. Построй шибана
библиотека. Няма да ме има, за да ми пука. Направих едно добро в живота си и
това беше, че те спасих от брат ти. Колко странно, че мога да посоча само това
добро след цял един живот оправдано безчестие.
 Съставено и подписано на 28 февруари 2010 г. от Абигер Дьолег
Фортюнатус дьо Бал, граф на Йер и пер на Франция, маркиз Дьо Сейем и рицар
на Салфранки-Бедо, пропаднал член на Корпус Малефикус и провалил се
защитник на хаоса на земята.

В деня след смъртта на Аби Амой, Раду и Алекси транспортираха тялото

му в Карпатите. Оставиха колата си и изтеглиха трупа, който все още беше в
началните етапи на вко- чанясването, към изгорялата руина на ловната хижа.

Най-накрая, когато бяха на десет минути път пеша от опожарените ѝ

останки, поставиха Аби в скрита цепнатина в скалите и притиснаха ръката му
около друг пистолет - този път калибър 38, - който бяха взели от
кръстоносците на Корифей. Алекси - самозван експерт по огнестрелните
оръжия, откакто беше прострелял по-големия брат на Аби предишното лято,
защото не беше схванал принципите на действие на оръжието - вдигна ръката
на Аби, изви я и стреля надолу към главата на трупа, така че изходящата
траектория на куршума да прикрие цялата траектория на двайсет и втори
калибър, който Калк беше изстрелял в тила на Аби.

- Току-що убих мъртвец - обяви той.

После повърна зад близкия храст.

- Това е добре - рече Амой. - Полицията ще си помисли, че този боклук си

е издрайфал червата, преди да си тегли куршума.

Жорис Калк беше написал фалшиво писмо от тяхно име в катуна, като
имитира съвършено точно почерка на Аби от бележката, която беше оставил в
мерцедеса. В писмото Аби признаваше вината си за убийството на Михаел
Каталин и оправдаваше сестрата на Каталин, Антанася, по отношение на
смъртта на брат ѝ. Във фалшификата на Калк въображаемият Абигер дьо Бал
признаваше и убийството на двамата мъже в хижата и че той е запалил
мястото, за да прикрие следите от престъплението си. Но сега горчиво се
разкайвал за стореното и разбрал, че не може да живее с вината за стореното
от него. Не бил на себе си от мъка заради смъртта на брат си и сестра си при
катастрофа и обвинявал Каталин и хората му за случилата се трагедия. Затова
се върнал на местопрестъплението, за да приключи със себе си.

- Не е ли малко прекалено? - беше попитал Сабир.

 - Когато заблуждаваш полицията, никога не можеш да прекалиш - беше
отговорил Калк. - Имай ми доверие. Експерт съм.

Фалшивото писмо беше поставено в оригиналния паспорт на Аби, който

Амой вмъкна в горния джоб, за да няма никаква възможност за грешка при
определяне на самоличността, колкото и некадърни или нехайни да са
разследващите власти.

Калк обобщи въпроса, като изказа мнение, че подобен план няма да мине
във Франция, нито във Великобритания и Германия, нито всъщност в повечето
от сто осемдесет и осемте страни, членки на Интерпол. Но в Румъния - страна,
която не проявяваше никакъв интерес към Аби, нито към неговите жертви,
които всички се оказваха молдовци - Калк подозираше, че очевидните
отговори на очевидните въпроси ще бъдат добре дошли и че представителите
на Интерпол може и да не бъдат в крайна сметка привикани. Защо да хабят
ценното време на полицията за шайка чужденци убийци, които са се избили
помежду си? Вярваше, че самоубийството на Аби ще допълни порочния кръг в
умовете на властите и ще сложи веднъж завинаги край на въпроса.

Междувременно Сабир откара Антанася до Лугано, за да уреди

изплащането на издръжка за ранените и семействата на убитите в катуна.
Парите трябваше да се теглят от сметката на брат ѝ, до която тя също имаше
равен достъп. Оказа се лесно. Парите вече законно принадлежаха на Антанася
заради начина, по който бяха установени нещата - единият собственик
автоматично ги наследяваше след смъртта на другия. Този път обаче Антанася
промени номера и собствеността на сметката и направи така, че тя да е на
нейно име и на името на Сабир.

В следващите месеци Сабир използва уменията си на адвокат, за да

основе благотворителна фондация точно както цинично беше предложил Дьо
Бал. Калк беше посочен като учредител и съуправител на организацията
заедно с Йола, Раду, Алекси и задължителните представители на френската
държава, чиито алчни пръсти никога не пропускаха да откъснат парче от пая.
Калк се зае с необходимите бюрократични уреждания и беше като риба във
вода, като блестящо се справяше с всяка влудяваща подробност, така че по-
голямата част от наличните фондове да бъде насочена към онова, което
документите на организацията постановяваха - а именно в полза на цигани и
техните наследници независимо ог произхода, принадлежността и
месторождението им, стига единият от родителите да е циганин или ром.

Без участието на Калк фондацията във всяко отношение и твърде скоро

щеше да се превърне в бъркотия. Но понеже той беше на руля, тя напредваше
колебливо като откъм под- ветрената страна па нестабилен бряг. Децата обаче
получаваха образование (когато родителите им имаха такова желание),
жените получаваха защита (до степента, до която избираха), а традиционната
ромска култура беше почитана (дори в отсъствието и).

Калк беше научил достатъчно през времето, прекарано с Йола, Алекси,

Раду, Лема и останалите, за да разбере, че циганите няма да се зарадват на
обичаите, наставленията и намесата на гаджовците в техните дела. Затова
ограничи дейността си до управление на сметките и основната структура и
позволи на Йола и другите да направят останалото. А когато те нямаха желание
или отсъстваха, без да са предупредили и обяснили причината, или пък
отказваха да се появяват, защото има сватба, погребение или празнуват
кръщене, той се усмихваше широко на всички около него и казваше на
секретаря си да затвори офиса и да си вземе почивен ден. Той правеше същото.

Като кръстник на Александреина Сабир Калк имаше множество

задължения, повечето от които включваха дълги обеди, които се проточваха до
ранна вечер в Сон Реус или разходки из Сера в Майорка, при които той се
редуваше със Сабир да носи Санда на конче или в бебешката ѝ носилка.

Сабир се радваше, че Калк се беше съвзел емоционално през изминалите

две години. Отношенията на Калк със собствената му дъщеря отдавна бяха
провалени поради прекъснатата връзка с майката на момичето, така че Санда
се превърна в нейна заместничка, която Калк можеше да глези, да дундурка и
не се чувстваше застрашен от нищо, освен когато тя го удряше, а това често се
случваше. Санда дори забиваше зъбки в него, когато той я носеше в детската ѝ
носилка. Калк тълкуваше тези неочаквани нападения като знаци на
привързаност, отказваше да повярва, че Санда се дразни, защото Калк няма
пълни с мляко гърди като майка ѝ. Сабир наблюдаваше как двамата се бореха
за надмощие със загрижения вид на човек, който вече е видял всичко и очаква
да го види отново в най-скоро време.

Когато Сабир стигна до върха на Сълбъри Хил, той се обърна при звука
на рога. Иштаб и групата придружаващи я жени се приближаваха към Алах
Уйник през врящата кал на хълма. Първите белези на зазоряването се появиха
на небето. Наблюдаваше как Иштаб тръгва към Антанася и Александреина, за
да я вдигне над ограждащия кордон и да се приближи към мястото на черепите.
 Сабир се почувства така, сякаш вижда жена си за пръв път. Усети да го
залива чувство на близост с нея, сякаш тя е свързана с него по някакъв
първичен, основополагащ начин, който не може да проумее напълно. Същото
чувство го беше обземало понякога, когато наблюдаваше майка си, отдалеч и
без тя да знае за присъствието му - почти озадачаващо чувство, като някаква
тайна връзка, някаква мистерия, която той не можеше да разгадае.

Докато я наблюдаваше, Антанася погледна към него и в погледа ѝ той

разпозна стреснатото осъзнавано на връзката, която сам той съпреживяваше.

От мига, в който очите им се бяха срещнали, двамата бяха свързани.

Сабир от своя страна се чувстваше неспособен да се съсредоточи върху каквото
и да било друго. Чуваше как Калк бърбори до него, но не различаваше думите
му. Чувството, което усещаше, беше в главата му: ясно и отчетливо. Трябваше
да застане до жена си - едновременно позната и непозната, която в същото
време разпознаваше като своя съпруга, но и като много повече. Той имаше
нужда да чувства нейната аура - да я свързва със своята. Забеляза също, че
Антанася върви към него, сякаш е усетила същия стремеж.

Иштаб наблюдаваше и двамата. Сърцето ѝ биеше в гърдите ѝ. За пръв

път в живота си срещаше такава силна връзка на души. Почти чуваше звука от
единението им. Докато тя наблюдаваше, Сабир се пресегна надолу и метна
дъщеря си на раменете си. Инстинктивно движение, но за нея то изглеждаше
донякъде шокиращо - почти като обида на коронована особа - и в същото време
освобождаващо.

В същия момент двамата родители се уловиха за ръце, сякаш жестът им

по някакъв начин е бил предопределен. Не казаха и дума. Иштаб усещаше
енергията, която се излъчваше от върха на двете фигури, като вълна пред нея.
Погледна към Алах Уйник. Очите му бяха широко отворени, като че ли е в шок.
Кимна му. Той отвърна на кимването ѝ. И двамата усетиха неизказана тъга като
при загубата на любимо същество.

Антанася и Сабир заеха своите места в средата на могилата, без да пускат

ръцете си. Около тях чиланите ловко наредиха кристалните черепи на
постаментите. Тринайсетият кри-стален череп, който беше държан старателно
настрана от другите, беше донесен едва когато всички други стояха по местата
си.

Двата снимачни екипа заеха предварително определените им места в

периферията на могилата с лице съответно към югоизток и североизток, за да
не се припокриват при отразяването на картината. После по пътеката се
появиха Йола и Алекси Дюфонтен с техния син, Валах. Иштаб, без да знае защо
го прави, взе Валах от ръцете на баща му. Когато Йола посегна да я спре, Иштаб
поклати глава и направи успокоителен жест. Спря пред въжето и прехвърли
детето през него. Нямаше представа защо постъпва така, но импулсът беше
неудържим.

По-големият с девет месеца от Александреина Валах веднага разпозна

своята редовна приятелка в игрите и се затича към нея с викове.

Иштаб застана до Йола и Алекси.

- Защо го пусна там? Той не е Парусията.

- Има нещо. Не знам какво. Но трябваше да го направя. Сякаш някой го

викаше. Александреина може би. Моля ви, бъдете търпеливи.

Тринайсетият череп беше поставен на постамента си в средата на Розата

на ветровете. Моментът, в който Александреина видя Валах да тича към нея, и
тя направи няколко колебливи стъпки към него с широка усмивка, сякаш го е
очаквала. Антанася понечи да тръгне към дъщеря си, но Сабир я задържа с
ръка. Двамата се отдръпнаха назад.

Тичащият Валах улови ръката на Александреина и я завъртя в кръг,

точно както правеха в Сон Реус, когато си играеха в градината. Александреина
изгуби равновесие и двамата тупнаха на земята с кикот. Изглежда, не
забелязваха нищо от случващото се на хълма. Чиланите, които бяха
приключили с подреждането на черепите, бързо се оттеглиха зад кордона, като
хвърляха притеснени погледи през рамо и оставиха само Антанася, Сабир и
двете деца в кръга.

Децата, вече покрити с кал, приближиха кръга от черепи, уловени ръка

за ръка и засмени. Валах посочи към черепа в средата. Изглежда, го разпозна.
Александреина се откъсна от него с палава усмивка. Изтопурка зад черепа и го
обгърна закрилнически с ръце. Валах, пищейки радостно, се затича към тях.
Прегърна нея и черепа. Веднага - подсъзнателно - черепът сякаш запулсира в
отговор на допира на децата.

Настъпи тишина.

Антанася улови ръката на Сабир. Двамата стояха малко встрани от

децата, в периферията на кръга от черепи. Тя погледна към Йола, която стоеше
до Алекси при преградното въже и изглеждаше притеснена. Вдигна ръка и
усмихнато помаха на Йола и Алекси да се приближат.
 Йола се поколеба. Антанася повтори поканата си.

Йола пристъпи през въжето, повела Алекси за ръка. На него му трябваше

малко насърчение. Очите му светеха от радост при вида на двете деца, които си
играеха.

Уловили се за ръце, четиримата родители се приближиха до децата си.

Вече действаха инстинктивно - без никакъв план. Лицата им изглеждаха по-
млади. Лишени от познание. Пречистени.

Коленичиха, обкръжиха Валах и Александреина, които продължаваха да

стискат кристалния череп и да се смеят непослушно в закрилящата ги мрежа.

Докато заздравяваха кръга от ръце, зората изгря сред дърветата и освети

повърхността на хълма.

Сабир усети енергията, която премина през него, Валах и Александреина

- после тя се усили и премина през Антанася, Йола и Алекси, отново се върна
към него. Това предизвика такъв екстаз, такова усещане за благодат, че на
Сабир му се стори, че всичко е наред в света. Всичко е в хармония. Че вече няма
нужда да бъдат задавани никакви въпроси.

Откри, че е паднал покорно на земята, ръцете му стискаха ръцете на

близките му. Почуди се дали и другите правят същото, защото вече не виждаше
с очите си - всичките му енергии бяха концентрирани в преизпълващите го
чувства, които преминаваха през ума и тялото му.

Над себе си усети сила. Усети част от силата - свързана с него. Усети част
от хълма под себе си. Част от въздуха около себе си. Част от небето над себе си.
Вече не отличаваше звука от чувството. Вече не отличаваше тялото си от
тялото на детето или на жената или мъжа до него. Той беше хълмът.

Въздухът. Туптящото слънце зад гърба му. Дъждът, целуващ кожата му.
Беше децата пред него и хората зад него. Чувстваше как сече въздуха, носи
собственото си дете и майката на детето си със себе си, уловил ги за ръце.

Постепенно зрението му се върна. Мъртви деца. Мъртви жени. Мъртви

мъже. Хиляди. Милиони. Движеха се до него, непрекъснато нагоре.

Разтвори ръце и жената и детето влязоха в него, сякаш едновременно го

съдържаха и той се съдържаше в тях. Един от многото.
 Отвсякъде около него хората се движеха към черепа. Някои колебливо,
други тичаха. Иштаб, Алах Уйник, майте чилани - всички се присъединиха към
разрастващия се кръг. Никой не се блъскаше, никой не се буташе. Кръгът
просто се увеличаваше, нарастваше непрекъснато, докато се разпростря над
цялата околност на хълма и отвъд като разлюляно море от царевица.

Всички легнаха. Всички плеснаха с ръце. Камерите лежаха там, където

бяха паднали.

Гласът на Сабир се извиси над тишината.

Той беше Водачът. Сега го знаеше. Знаеше го със сигурност.

Бавно, но с отчетлив и стабилен тон и някъде от дълбините на паметта

си започна да декламира Одата на Руми.

Какво да се прави, о, вярващи, вече не мога да се позная?

Не съм нито християнин, нито евреин,

нито магьосник, нито мюсюлманин.

Вече не съм нито изток, нито запад, ни море, ни земя.

Не принадлежа на природата, нито на звездите на небето.

Не съм от земя, нито от вода, ни въздух, нито огън.

Не съм нито от небето, нито праха ог този килим.

Не съм от Индия, Китай, България или Саксин.

Не съм от царството на Ирак, нито Хорасан.

Не съм от този свят, нито от следващия, от Рая или Ада.

Не съм от семето на Адама, нито на Ева,

нито от Едема, нито Ризуан.

Мястото ми няма място, следите ми са безследни.

Не съм тяло, нито душа, понеже принадлежа

на душата на Възлюбения.

Нямам нужда от двойственост,

защото видях двата свята като Единия.

Единият, когото тьрся; Единият, когото познавам;

Единият, когото виждам; Единият, когото призовавам.

Той е първият и последният, външният и вътрешният.

Не знам друг, освен Него - има само един Той.

Любовната чаша ме отравя,

докато и двата свята се изплъзват от ръцете ми.

Единствената ми работа сега е да пия и да се веселя.

Ако някога в живота си споделя момент без Теб,

от този момент нататък ще се разкайвам за живота си.

Ако някога в този свят спечеля момент с Теб,

ще прегазя и двата свята е победен танц.

О, Шамс от Табриз, толкова съм пиян от този свят,

че от устата ми могат да се отронят

само истории за въртележка и пируване.

 Благодарности

Изказвам огромна благодарност към всички, които ми помогнаха по

време на работата ми върху трилогията (Предсказанията на Нострадамус,
Ръкописът на маите, Третият Антихрист). Тази работа представляваше
петгодишно пътуване от замисъла до раждането (авторска бележка: дори един
слон успява да се напъне и да роди за двайсет и два месеца, докато най-дългата
бременност в света продължава трийсет и осем месеца и принадлежи на
южноевропейския алпийски саламандър, но само ако животното живее на
височина между 1400 и 1700 метра - може да роди тризнаци обаче, което е
утешаващо). Но да не се отклоняваме - нещо типично за прелитащия лесно от
тема на тема ум на автора, което той избира да прикрива под лустрото на
специалист по сравненията.

Най-напред искам да благодаря на моя агент Оливър Мънсън от Блейк

Фрийдман, който се държа първо като акушерка, а после като случаен
гинеколог по време на цялата бременност - изобщо не изпусна инструментите
си. Както и изключителната ми редакторка Лора Палмър, с която беше
истинска радост да работя, особено по тази последна част от трилогията, която
тя взе под крилото си и излюпи. (Не мога да се отърся от тази аналогия с
бременността на този краен етап - само в тази книга има три бременности.) Бих
искал да благодаря и на своя коректор Шийла Бойд, с която работим заедно
вече по седма поредна книга - истински подвиг. Както и на мадам Ратон Лавьор,
известна още като Мишел О’Конъл (раждане на миеща мечка: шейсет и пет
дни), която изчиташе откъсите, коментираше и ме насърчаваше през целия
период на написването на тази книга - все още си спомням как тя имитираше
провлачения изговор на парижката актриса Арлети: „Athmosphire!“ (от
превъзходния филм на Марсел Карне Hotel du Nord), в определен решаващ
момент от раждането на книгата.

Най-накрая благодаря на красивата си съпруга Клаудия, кояго

търпеливо ме понася да скимтя, повръщам и мяукам, какъвто ще да е броят на
книгите. Обичам те.

Скритото значение на имената в трилогията

 Нострадамус

Абигер (дьо Бал): Абигер е Великият херцог на Хадеs. Често е изобразяван

като красив, облечен в доспехи, рицар с копие, знаме и скиптър. Под негово
командване са шейсет от „адските легиони“. Демон от „най-висш ранг“, прочут
с военните си познания и тяхното владеене. Може да предсказва бъдещето и
умее да задържа верността на хората.

Агаберта: Агаберта е дъщеря на скандинавския бог Вагност. Била

магьосница с удивителни магически сили, способна да се преобрази в
сбръчкана старица или във висока, могъща жена, която можела да достига
небето с ръка. Можела да преобръща планини, да изтръгва дървета и да
пресушава реки по своя воля.

Адам (Сабир): Адам е първият човек, създаден от Бог. Той е праотецът на

всички хора - първият човек - най-първото създание във Вселената. Името му
произлиза от Кабала под формата Адам Кадмон, което на свой ред произлиза
от юдейското понятие за архетипния човек. Смята се, че всяко човешко
създание отразява тази архетипна форма като в рисунката на Леонардо да
Винчи на Витрувианския човек. Адам Кадмон метафорично се явява и „тялото
Божие“. Виж Сабир.

Адриан (Лупей): Основното значение на Адриан означава „от Адриа“,

както е при римския император Адриан, но в другото му значение е „тъмен“.
Лупей означава „вълк“. И оттам „тъмен вълк“, което според мен добре описва
героя.

Акан: Акан е бог на виното при маите - или по-скоро на еквивалента му,
който се нарича балче и се приготвя от ферментирал мед, смесен с кората на
дървото балче.

Аластор (дьо Бал): Аластор е висш демон и главен екзекутор в Хадес.

Съгласно произхода си името му означава зъл, отмъстителен дух. Името е
използвано от Зевс, когато избира да приеме формата на отмъстител за злите
дела, особено тези, които са свързани със семейството. По-късно думата
придобила значението „мошеник“ или човек, който „фалшиво притежава друг“.
 Алатирцев (Сергей): Презимето Алатирцев идва от старо- руската дума
алатирец, което означава „насилнически“, „объркан“ или „несигурен“. Сергей
означава „слуга“ на руски. И двете значения се отнасят до характера на
Алатирцев.

Алдинах (дьо Бал): Алдинах е египетски демон, който често се предрешва

като жена. Може да предизвика земетресения, градушки и бури, има особена
слабост към потопяването на кораби. В тази книга използвах хермафродитната
му природа.

Александреина: Александреина (с галено име Санду) е име от румънски

произход и означава „защитничка на човечеството“ или „закрилница на
хората“ - това е женската форма на името Александър.

Алекси (Дюфонтен): Алекси произхожда от гръцки и означава

„бранител“. Дюфонтен означава „от водоскока“ или „от източника“. Алекси
може и да е глупак, но е храбър глупак.

Амой: Името идва от Ямайка и означава „красива богиня“, но взех името

от соса „Амой“, който идва от остров Амой в Югоизточен Китай и обозначава
особен диалект, използван в провинция Фукиен. Хареса ми идеята, че майката
на Амой го е кръстила на любимия си сос.

Амори (дьо Бал): От френски, означава „име на граф“. Използвах го, за да

внуша благородническото потекло на Дьо Бал.

Андраси (Юлиу): Андраси означава „мъж“ или „воин“. Името „Юлиу“ е от

латински произход и означава „млад“ или „с нежна коса“ - произлиза от
римското име Юлиус, което означава „къдрокос“ или „лесен за манипулиране“
заради невинността си, какъвто с случаят с Андраси.

Антанася (Лупей): Антанася е румънският вариант на руското

„Анастасия“ и означава „възкресение“ или „който разрушава оковите“. Освен
това означава и „онзи, който ще се възроди“ или който е „безсмъртен“.
Презимето на Антанася Лупей е от румънската дума луп, която означава „вълк“.

Асон (дьо Бал): Асон е свещена вуду дрънкалка, която се използва от

хунганите (свещеници) и мамбосите (жените свегценослужителки) от Водун.
Основно се прави от кратуна и е украсена с мъниста и змийски кости. Асон
представлява главният Лoa, Дамбала, и звукът, който имитира змийския език
дамбала. Използва се в ритуала лоа и служи като символ на властта в смисъл,
че внушава официалния ранг на онзи, който я носи.
 Атаме (дьо Бал): Атаме е свещен меч или кинжал, използван от вещиците
и свещенослужителките. Има черна дръжка и е с двойно острие обикновено с
изписани символи по него. Той е един от множеството магически инструменти,
използвани при традиционното вещерство, и може да се отнася до Ключа на
Соломон, известен гримоар (магическа книга), създадена през
Средновековието. Атаме има способността да засилва енергията. Името
произлиза - в деформираната си форма - от къснолатински apтaвyc, което
означава „тънък остър нож“.

Ахриман: Ахриман е зороастрийската персонификация на злото,

способно да бълва лъжи срещу Светия дух.

Бабел (Самана): Бабел идва от ивритската дума балал, която означава

„бъркотия“. От тази дума идва и името на описаната в Библията Вавилонска
кула, чиито строители възнамерявали да стигнат до небето. Може да означава
и объркано събиране или струпване на звуци - дори какофония. Името идва от
епоха, когато се смятало, че всички хора говорят един език, и внушава
мултиетничност. Презимето, Самана, има сходна ориентация в смисъл, че е име
на креолски език, използван в южните плантации и по-късно в края на
двайсетте години на XIX век в Доминиканската република.

Баду: Баду описва доминиращата личност във връзката - онзи, който е

силен и властен. В африканската си форма може да означава и „десетият“ (в
многобройно семейство например).

Базена: Базена означава „който е болен“ или „който не е в хармония“ със

себе си. Вариант на полското име Божена, което означава „щастие“ или „да
бъдеш благословена от Бог“. Тук промяната на правописа е от решаващо
значение.

Бал: Името „Бал“ произлиза от Ваал или Ва’ал и означава „господар“ или
„властелин“. Името се свързва още и с Ва’ал Зебуб или Велзевул, като в някои
християнски писмени източници с това име се нарича самият Сатана.
Принципно Ваал се определя като господар на Ада, под негово разпореждане
обаче са шейсет и шест легиона (виж Абигер). Възможно е да бъде определен и
като помощник на Сатаната. Повелителят на мухите.

Бера: Бера означава „подарък“. Може да означава и „чист“. В германско-

исландската си форма може да означава и „мечка“.

Берит (дьо Бал): Берит е ивритска дума за „споразумение“ - на

вавилонски, думата означава „окови“ или „връзка“. Берит е един от Великите
херцози на Ада. Според различните източници на него се приписва
способността да превръща всски метал в злато. Прословут с умението си да
лъже и никога не може да му се има вяра. Носи червени дрехи, язди червен кон
и носи златна корона - може да бъде привикан само чрез магически сребърен
пръстен. Под негово командване са двайсет и шест легиона. Говори истината
само когато пророкува. Има някаква връзка между него и „червения мъж“ на
Нострадамус. Името му идва от Ваал Берит (виж Бал), форма на почитане на
Ваал, позната в Бейрут (Берит).

Бубул: Бабул или Бубул е древно хинди понятие за „баща“ обикновено, но

не само, използва се от дъщери особено когато те са на път да напуснат
бащината къща, за да отидат да живеят при съпруга си. Може да бъде изведено
от персийското булбу, което означава славей.

Валах: Валах е с румънски произход и означава „избраният“. Валах са

говорели латински и традиционно са били пастири на овце.

Волдери (дьо Бал): Волдери е френски израз, използван от членовете на

френската Инквизиция, за да опишат сключването на Сатанински договор.
Наречен е по името на отшелника Робине дьо Волс и се е превърнал в обичайно
обвинение по време на Средновековието. Освен това е свързан с магическите
мазила за летене, каквито се е смятало, че използват вещиците, за да „летят“,
където им се прииска да отидат... Дяволът ги отнася на място, където е уречено
да се състои събранието им.

Гаврил: Гаврил е вариант на Гавраил или Гейбриъл, което ще рече „Бог е

моята сила“ или „онзи, който служи на Бог“. А също и „Сила Божия“. В книгата
употребата на името е иронична.

Дадул (Гаврилоф): Дадул означава „да правиш нещо „смешно, нелепо или
достойно за басня“. Означава и някой, който е бърз в ръцете.

Дакини (дьо Бал): Дакини произлиза от тибетски и означава „онази,

която прекосява небето“ или „онази, която се движи в пространството“ -
небесна танцьорка или вървяща по небето. Думата основно обозначава вещица
или женски демон, който се появява на магьосник по време на определени
ритуали, често свързани с мъртвите. Дакини често е изобразявана като млада,
гола, танцуваща фигура, която държи чаша череп, пълна с менструална кръв
(еликсирът на живота), и извит нож. Носи гердан от човешки черепи, на рамото
ѝ виси тризъбец. Косата ѝ е чорлава и се спуска по гърба ѝ, а лицето ѝ е
изкривено от гняв. Има навик да танцува върху труповете, за да покаже
господството си върху егото и невежеството.
 Диъборн (Скип): Диъборн идва от староанглийски и означава „мястото
на елените“. С тази дума се обозначава и „четириколесна карета със закрити с
пердета страни“. Името Скип изведох от английската дума „skep“, или „кошер“,
и двете имена означават нещо, което е скрито в друго - тоест е „нещо скрито“.
„Лицемер“ може би?

Дракул (Лупей): Дракул означава „дявол“ на румънски, но също и „син на

дракон“. Лупей означава „вълк“. И двете имена бяха избрани умишлено, за да
именуват злото или възможността за зло. Освен това напомнят името на Влад
Цепеш, наричан Дракул или Дракула („нанизващият на кол“), който е бил три
пъти Войвода на Влахия и е бил прочут с това, че е набивал враговете си на кол.

Дьо Бал: Виж Бал.

Ейкър (Бейл): Обратно прочетено, името, когато е изписано на латиница,

звучи като Роша. Ейкър-Бейл също е и изчезнал език от остров Андман, който
продължава потайната тема за езика, която се проследява и в трите книги.

Ерве: Виж Мийон.

Жорис: Виж Калк.

Зина (Самана): Значението на Зина в арабски е свързано с извънбрачния

и предбрачния секс. Смята се за един от големите грехове в исляма. Гръцкото
значение на Зина е „гост“ или „странник“. Означава и „блестящ“ или
„почерняващ“. Значението като „странник“ подхожда идеално на
скитническата природа на Зина.

Йола: Идва от староанглийската и западносаксонската дума за „стар“.

Името е използвано за пръв път в английски вариант в Ирландия около
дванайсети век и е подчертавало „отделно развитие“. Може да означава и
„виолетово цвете“. Използвах го, за да внуша древно наследство.

Иштаб: При маите Иштаб или „жената с въжето“ е богиня на

самоубийството - в частност, самоубийството с въже. Самоубийството е
сравнително прието в културата на маите. Иштаб често е изобразявана като
труп с въже около врата, смята се, че съпровожда душите (т.е. тази, която
придружава самоубийците в последния им път).

Калк (Жорис): Калк е дума от френски от седемнайсети век за „следа“ или

„копие“. Думата може да означава и заемка, преминала от един език в друг
(напр. английската дума skyscraper на френски е gratte-ciel и означава „който
стърже небето“, тоест „небостъргач“). Малкото име на Калк, Жорис -
фламандски вариант на Жорж - означава „обработващ земята,“ „стопанин“ или
„земеделец“, тоест онзи, който гради от долу нагоре. Почувствах, че и двете
имена описват характера на Калк.

Караев (Анатоли): Презимето Караев произхожда от тюркска дума, която

означава или „черен“, или „тъмен“. Освен това означава мръсен или злонравен
човек. Християнското име Анатоли внушава, че онзи, който го носи, е „от
изток“.

Каталин (Михаел): Каталин означава „чист“ или „невинен“, а Михаел

означава „онзи, който е като Бог“. Имената са били много премислено приети
от Дракул Лупей, за да означават неопетненост.

Коане: Коане идва от гръцкото коане диолектос, което означава „говорен

oт всички“. Като Сабир, това е било говореният от всички език на Източното
Средиземноморие в епохата на елинизма и Римската империя, а също така е и
езикът, който свързва Атическа Гърция с Византийската епоха.

Кол (Шофьора): Кол означава „въглищарски град“, означава и „тъмен“ на

норвежки. Избрах името, за да означа човек, който печели хляба си с работа в
ограничено пространство.

Ламия (дьо Бал): Ламия е била дъщеря на Посейдон и любовница на Зевс.

Хера толкова ревнувала от Ламия, че открадва децата ѝ и я обезобразява,
горната част от тялото ѝ остава тяло на жена, а долната превръща в тяло на
змия. След това хибридът Ламия започва да примамва жертвите си и да ги
разкъсва в мъката си - името ѝ идва от гръцката дума лаймос, която означава
„гърло“. В древен Рим тя е възприемана като вещица кръвопийца. Освен това е
кралица на Либия (дори е персонификация на Либия) и се твърди, че се е
превърнала в демон, който убива деца. Ламия е прокълната да не може да
затвори очите си, така че винаги да е обсебена от образа на мъртвите си деца -
но Плутарх твърди, че Ламия имала и дарбата да изважда очи и после да ги
връща на мястото им, ако пожелае.

Лема: На латински лема означава тема, заглавие, епиграма - нещо, което

се приема така, както е дадено. Както и твърдение, използвано, за да се докаже
друго твърдение. Може да е довод, тема или предмет на писмена работа, мото
или надпис под картина. Името продължава темата за езика и разбирането,
което характеризира и трите книги.

Лемел (Филип): Лемел е друго име на „кос“ или на някой, който живее до
мушмула. Може да бъде изведено и от латинското ламина, което означава „фин
лист метал“, което е преминало в старофренски като lemelle („лемел“) със
значение „острие на нож“.

Ленис: Ленис ще рече „сладкогласна“. Някой, който говори с лекота. За

разлика от онзи, който е „гръмогласен“.

Лука: Лука означава някой, който произхожда от Лукиана в Италия.

Освен това може да бъде изведено от латинското лукс, което означава
„светлина“ или „приносител на светлината“. Вариант на Луциус.

Макрон (Пол): Макрон идва от гръцкото макрон, което означава широк и

описва хоризонтална линия над буква, указваща, че е дълга (дълга сричка).
Пол, разбира се, означава „малък“ или „скромен“, така името се оказва
парадоксално притежание на човек, който е два метра висок.

Маркович (Козмин.) Означава „бляскав“. Произлиза от името Марк, което

означава „посветен на Марс, богът на войната“. Козмин е „солидарен с живота“
или „благодарност“. Избрах името, за да подскажа, че героят би искал да
продължи да живее.

Мастигу (мадам): Мастигу означава „опънат“ (т.е. опънат върху дибата -

средновековен уред за мъчения) или „изтезаван“. Означава и „страдащ“.

Матеос-Кориентес (Емилиано Грасиано): Матеос означава „предложен на

Бог“, а Кориенте е „много обикновено испанско вино“, внушението е за низш
човек - от дъното. „Кориенте“ означава и „течение“, насочва, че човек е носен от
събитията. Емилиано означава „съперник“ или „подражател“ - т.е. човек, който
копира. Грасиано парадоксално означава „носещ удоволствие“.

Мая: На арабски „мая“ означава „великолепен“ - а също и „велик“ и

„майка“ на гръцки. Избрах името, защото Мая набляга на майчинството и
бащинството като белези на добре изживян живот.

Мийон (Ерве): Идва от наименованието на дива, гмуркаща се патица -

зимен гост във Франция. „Ерве“ е „жадуващ за битка“. Съчетанието ми се стори
уместно.

Навал (дьо Бал): Вярване от Централна Америка казва, че навал е вещица,

която може да се преобразява в животно (най-често в магаре, пуйка или куче).
Може да използва силата си за добро и за зло, зависи от природата ѝ. В
анимизма всеки човек има близко животно, към което е прикрепена жизнената
му сила - това често е първото животно, което е преминало или прелетяло във
въображаем кръг, описан около люлката на детето. При нахуатл (ацтеки) навал
винаги е свързана със злотворна магия и може да се преобрази, обикновено
нощем, в сова, прилеп или пуйка, за да пие кръвта на нищо неподозиращите
жертви.

Нуел: Нуел идва от иврит и означава „миролюбива душа“.

Они (дьо Бал): В японския фолклор они са демони, подобни на дяволите,

за които се говори в средновековното вещерство. Обикновено се изобразяват
като ужасяващи великански създания с остри нокти, чорлава коса и два дълги
рога на главите си - понякога с допълнителни пръсти на ръцете и краката.
Кожата им често е червена или синя и са изобразявани с препаски от тигрова
кожа или как носят железни тояги. Смятат се за непобедими. Твърди се, че
могат да предизвикат болести, бедствия и куп други неприятности, ако им
скимне. Оттам - Они.

Пикаро (Джийн): Пикаро е „мошеник“, „бохем“ или „приключенец“ - още

се нарича и пикарун. Това е и основният мъжки персонаж в романа пикареска.
Джийн означава „Бог е милостив“.

Раду: Раду е със славянски произход и означава „щастливец“ или „който

е радостен“. В китайски може да означава „крака на дракона“. Китайските
дракони са едновременно могъщи и благи, за разлика от драконите в
Западната култура.

Роша (дьо Бал): Роша означава „агне“ или „нещо, което ще бъде
принесено в жертва“. В португалски означава „камък“. Виж Ейкър.

Рудра (дьо Бал): Рудра е индийски бог на бурите, лова и свирепите

ветрове - освен това се свързва и със силите на смъртта. Ловък стрелец, който
изпраща и болести със стрелите си. Името му може да бъде разтълкувано и като
„ревящия“ или „виещия“, както и „ужасяващия“. Понякога се свързва с бог
Шива, а някои го познават и като „червения“ или „дивия звяр“.

Сабир (Адам): Сабир идва от португалското сабир, което означава „да

знам“. Сабир се е наричал и първият познат език пиджин или лингва франка,
основана на европейски език и използван от времето на кръстоносците (от
единайсети до тринайсети век) до началото на двайсети век за общуване
между европейци, турци, араби и други народи от Леванта и
Средиземноморието. Името в арабската му форма означава и „дълготраен“,
„държелив“, „търпелив“ или „понасящ“. В древна Византия хората сабир, които
живеели на източното крайбрежие на Каспийско море, били прочути като
„благонадеждни“. Името Адам, разбира се, може да означава „земята“, „червена
земя“ или просто „човек“.
 Самана: Самана е креолски език, използван в южните плантации, а по-
късно, към края на двайсетте години на XIX век в Доминиканската република.
Може да означава и „чут“ или „измолен“ от Бога. На санскрит Самана е една от
петте основни прани и означава „равенство.“

Тепеу: Тепеу идва от киче мая и означава „господар“ или „онзи, който
завоюва“, или „печелившият“. В Попул Вух името означава „Господарката
пурпурна змия“.

Флипо: Флипо е жаргонен вариант на Филипо, което означава „приятел

на конете“. Виж Лемел.

Notes

[←1]

1 Вожд, водач. Титла, подобна на „дуче“ и „фюрер“. - Бел. прев.

[←2]

2 Йон Антонеску (1882-1946), политик и маршал на Румъния. В периода от 4

септември 1940 г. до 23 август 1944 г. оглавява правителство, сътрудничило си
с Германия. - Бел. прев.

[←3]

1 Френска марка минерална вода. - Бел. прев.

[←4]

2 Deux ех machina (лaт.) - „Бог от машината“, похват в старогръцкия и

древноримския театър, при който от кран на сцената се появява Бог и урежда
безизходната ситуация. Чудодейно разрешение. - Бел. прев.

[←5]

1 Сър Хенри Мортън Стенли (1841-1904) е уелско-американско-белгийски

журналист, пътешественик и изследовател, прочут с изследванията си на
Африка и издирването на Дейвид Ливингстън. - Бел. прев.

[←6]

1 Твърде високо съдържание на въглероден диоксид в кръвта. - Бел. прев.

[←7]

1 На латински: Nascentes morimur, finisque ab origine pendet. - Бел. прев.

[←8]

1 Марк Манилий е римски поет и астролог, живял по време на императорите

Август и Тибeрий (ок. нач. 1 век от н.е.). - Бел. прев.
[←9]

2 От лат. Frater meus - „братко мой“. - Бел. прев.

[←10]

1 Италианско-американски филм от жанра „спагети-уестърн“ от 1968 г., в който

действието се развива сравнително бавно и се отделя внимание на емоциите и
ритуалите преди престрелките. - Бел. прев.

[←11]

1 Свършен факт (фр.). - Бел. прев.

[←12]

1 Hijole! (исп.) - възклицание, характерно за някои от испаноезичните страни в

Латинска Америка, което изразява учудване, изненада. Употребата му е сходна
с възклицанието „Божичко!“ или „Майчице!“ в българския език. - Бел. прев.

[←13]
1 Герой от древногръцката митология и от пиеси на Есхил, Софокъл и Еврипид.
Убива майка си Клитемнестра, за да отмъсти за баща си Агамемнон. - Бел. прев.

[←14]

1 Дейна в политиката и войнствена кралица на франките. - Бел. прев.

[←15]

1 Филм на Франсис Форд Копола от 1979 г. с Марлон Брандо, заклеймяващ

войната във Виетнам. - Бел. прев.

[←16]

1 Белтък, участващ в съкращаването на мускулите. - Бел. прев.

[←17]

1 Наименование на английските роми за странстващи хора с циганска кръв. В

говора на уседнало живеещите роми се използва като име на всички цигани. -
Бел. прев.

[←18]
1 Според философското гледище солипсизъм нищо не може да съществува
извън индивидуалното съзнание и всичко се създава, възприема и преживява
в него. - Бел. ред.

[←19]

1 „Последно решение на Сената“ е понятие, с което се означава въвеждането на

извънредно положение от Сената в Късната Римска империя. - Бел. прев.

[←20]

1 Вид школа за бойни изкуства в страните от Далечния изток. - Бел. прев.

[←21]

1 Мат. 15:34 „Боже мой. Боже мой, защо ме изостави“. - Бел. прев.

[←22]

1 Виден деец в дадена област, предводител, главатар. - Бел. прев

[←23]
1 Буен народен танц, който се изпълнява от руснаци, украинци и кавказци и
включва подскоци и тропане с крака. - Бел. прев.

[←24]

1 Госпожа (рум.). - Бел. прев.

[←25]

1 Моите извинения (фр.). - Бел. прев.

[←26]

1 Столица на отцепилата се Приднестровска молдовска република. - Бел. прев.

[←27]

1 Филм на режисьора Марко Ферери от 1973 г., в който се разказва за група

приятели, които се събират, за да се самоубият с преяждане. - Бел. прев.

[←28]
1 Доменико Чимароза (1749-1801) е композитор от Неаполитанската школа.
Първи въвежда изпълненията на трио и на квартети в операта. - Бел. прев.

[←29]

1 2 Петр. 3:7. - Бел. прев.

[←30]

1 Джими Дуранте (1893-1980) е американски певец, пианист и комик. - Бел.

прев.

[←31]

1 Философски схващане, според което всяко събитие или явление се определя

от непрекъсната поредица от по-ранни събития. - Бел. прев.

[←32]

2 Артур Шопенхауер (1788-1860) - немски философ, последовател на Кант. -

Бел. прев.

[←33]
1 Герои на Луис Карол от „Алиса в Огледалния свят“. - Бел. прев.

[←34]

1 Заемка от френски в английски: „достатъчен“, „стига“, „както трябва“. - Бел.

прев.

[←35]

1 Старият режим (фр.). Понятие, е което ее обозначава период в историята на

Франция, продължил от XV век до края на XVIII век. Завършва с Френската
революция. - Бел. прев.

[←36]

1 Имот, имение (исп.). - Бел. прев.

[←37]

1 Уилям Рандолф Хърст (1863-1951) - американски издател и създател на най-

голямата вестникарска верига. - Бел. прев.
[←38]

2 Джон Пол Гети (1892-1976) - американски индустриалец. - Бел. прев.

[←39]

1 Паразитна гъба но някои треви и житни култури, най-вече ръж. Съдържа

психотропно вещество, а в големи количества може дори да стане отров- на за
човек. - Бел. прев.

[←40]

1 Търговско название от 1933 година на психотропен препарат от групата на

амфетамините, използван като лекарствено средство за разширяване на
дихателните пътища. - Бел. прев.

[←41]

1 Гилбърт Кийт Честъртън (1874-1936) е английски теолог, критик, поет,

писател и философ, чието творчество и обществена дейност са силно повлияни
от християнската му вяра. - Бел. прев.

[←42]

1 Праисторическа могила, издигната около две хиляди години преди Христа.

чието предназначение остава загадка. - Бел. прев.
Свалено от www.readbg.com