Франческо Фиорети

Тайната библиотека на Леонардо

В памет на баща ми, математик и голям философ. Защото всичко се завръща.

Преди началото [Картинка: i_001.jpg]

Леонардо да Винчи го описва ето така за книгата относнобожествената пропорцияна
Лука Пачоли, „творба, нужна на всички проницателни и любопитни умове“, отпечатана
във Венеция през 1509 година: двамата, от преданост към гърците, го
наричатикосаедър„с двайсет и шест стени“, а ние –ромбикубоктаедър,архимедово тяло с
необикновени свойства.
Двайсет и шестте стени са 18 квадрата и 8 равностранни триъгълника, а трите
средни сечения – по дължина, ширина и височина – са осмоъгълни. Известно е, че
осмицата и осмоъгълникът са символи на вечността, на възкресението или на новото
начало, настъпването на нови времена. Осмоъгълни са купелите и баптистериите, които
разтварятвратите към вечния живот, крепостта на Федерико II в Пулия, различни
полигонални куполи[1]и капели на херцозите от Ренесанса, както и всички
императорски църкви като „Сан Витале“ в Равена и Палатинската капела в Акуисграна,
но също и голямата Джамия на Омар в Йерусалим и някои древни янтри от индуистката
традиция.
Един мистериозен кристален ромбикубоктаедър виси зад гърба на монаха математик
на картината „Портрет на Лука Пачоли“, която днес се съхранява в музея
„Каподимонте“ в Неапол, след като в продължение на векове се е пазела в Херцогския
дворец в Урбино. За многобройните загадки, витаещи около прочутата и обсъждана
картина от 1495 година, както и за други неща, ще стане дума в следващите страници.
Но в тях няма да бъде разказано нищо за наскоро построена сграда във формата на
ромбикубоктаедър в Минск, в която се помещава – и нищо чудно – Националната
библиотека на Беларус, а само ще се спомене мимоходом и като доказателство за
загадъчната упоритост на някои човешки пороци.
В Глава 16 от тази книга ще се натъкнем на нещо каторомбикубна Рубик. За
читателите, които искат да вземат активно участие в отварянето на тайния проход
отвъд механизма, в магазинаGoogle Playе налично приложениетоEicosiexaedronна Давиде
Анибали. Но препоръчваме първо да разплетете загадките на „Портрет на Лука Пачоли“,
за да стигнете до скрития в него шифър.
Божествената пропорция,определена по този начин от самия францискански математик
в творбата му, насочена към проницателните и любопитни умове, е това, което днес
наричамезлатно сечениеи което математиците по онова време наричали обикновено
„пропорцията с една средна и две крайни точки“. Мнозина са убедени в неговите
магически свойства, дори в днешно време. Няма никакво съмнение, че то стои в
основата на тайнствените процеси на сътворение, дело на майката природа.
Не ни остава друго, само да се потопим в тази история, в която главни герои,
освен икосаедъ ра, са двама необикновени пионери на съвременността. Истинските
факти, изложени в този роман, са много, вероятно толкова са и измислените, въпреки
че, уви, вече не е възможно да се докаже тяхната недостоверност. Читателят добре
знае, че литературата от всички времена се основава на инверсията на
доказателствената тежест.
Предговор [Картинка: i_002.jpg]
Квинтесенцията, същността на елементите, затворена в душата на човешкото тяло,
желае неизменно да се върне при своя първоизточник.
И знайте, че това желание е част от тази квинтесенция, спътница на природата.
Човекът е модел на света.
Трябва да науча умножението на корените от учителя Лука.
Из записките на Леонардо да Винчи
Такъв бе животът и в Сфорцинда – съвършения град, проектиран от Филарете, с
формата на осмоъгълна звезда и с кула на всеки лъч, вписана в окръжността и в
осмоъгълника, със своите бастиони и могъщи стени. Сега той беше под сериозната
заплаха на тъмните и агресивни сили на забравата, на първичния хаос, на забвението,
както казват тук. Но вече не остана никой, който да се съпротивлява и да се бори
докрай като нас. Само Салаи и аз, един монах и една херцогиня без херцогство –
никой друг – сме залостени вътре. За щастие, всичко беше добре подготвено. Врагът
щеше да приижда отвред, щеше да насочи от всички страни към стените своите
ужасяващи артилерийски оръдия...
Живяхме в пламенно време и сега дойдоха да ни го отнемат. Откраднахме огъня от
боговете за втори път, затова нашата участ е да бъдем наказани от олимпийските
богове. Събудихме се първи от хилядолетната летаргия. И ето ги и тях: идват да
откраднат вечния ни сън. Пристигат, но аз ги разбирам. Бедните наивници! Та ние
изобилстваме от сънища, ако там е въпросът. И някой вероятно ще може да ги
пресъздаде, ала никой никога не ще ги открадне. Сънищата могат да бъдат заразни
като пандемиите, но не се крадат. В най-лошия случай потъват в забвение, както
казват тук.
Подготвихме греди по цялото протежение на градските стени, разпръснахме железни
шипове по земята около рова. Всичко беше готово. Катапултите, бомбардите,
спингардите[2],метателните машини, скорпионите, серпентините[3].Наблюдавахме
загрижени хоризонта от високите ривелини, от пътеката, обхождаща горната част на
крепостните стени. Докато денят ненадейно не настъпи. Сивотата, която се стелеше
над отдалечената равнина, този път не беше мъгла, а прах от техните коне.
Погледнах приятелите си в очите и там прочетох същия страх. Да си представиш
собствената си смърт, никога не е лесно, нито да мислиш за нея като за завръщане,
нито дазнаеш, че силата, която ни поддържа живи, жадува за нея като за свое
убежище. Обичахме живота и красотата, чувствахме се истински наследници на древните
гърци, чиитосъчинения преоткривахме. Сега и други отстояват правото си да сънуват
същия сън. В добро и в зло ние сме земята на пресечните точки. Идеите и войските,
книгите и кралете, думите и народите: на тази земя всичко отминава, а ние не сме
нищо друго освен точка на пресичане и кръстопът. Трябва винаги да държим очите си
широко отворени иума си – буден, ако искаме да извлечем енергия от този хаотичен
вихър от течения, за да полетим отново.
Имах възможност да използвам удобни и лесни за носене бомбарди, с които да
изстрелям буря от залпове, добре наточени хладни оръжия за нападение и защита,
катапулти,метателни съоръжения, балисти и други машини с възхитително действие. За
няколко часа обградиха цялата Сфорцинда на безопасно разстояние, извън обсег. После
приближиха своите артилерийски оръдия и започнаха да обстрелват стените, за да
проверят кои са местата с най-малка съпротива. От крепостните кули отвърнахме с
радиалните оръдия, изобретени от мен: това е едрокалибрена картечница, която
изстрелва откоси топчета с обхват от шейсет градуса във всяка посока, тези метални
топчета се отварят във въздуха и разпръскват навред градушка от дребни снаряди...
опустошително оръдие.
След два дни обстрел с топове и катапулти, направиха опит за първи щурм с
тараните и стълбите. Щом се приближиха до стените ни, железните шипове, които бяхме
пръснали навсякъде, проникнаха в подметките им и нараниха стъпалата им. Вторите им
редици успяха да стигнат по-напред, затова наводнихме рововете и обсадните им
машини затънаха. Под нашите изстрели те напълниха каналите с пръст – действие,
което продължи още два дни. Онези, които на третия ден се добраха до стените на
града, опряха стълбите на парапетите, без да забелязват скритите греди във
вдлъбнатината под назъбените стени. Посредством оси, които ги свързваха през
дупките с лост във вътрешността на стените, гредите оттласкваха стълбите и те
падаха назад.
Първото нападение беше отблъснато.
Тогава враговете започнаха да насочват обстрелите към западната страна на
стените, където зидът като че ли бе на път да поддаде. Успяха да го пробият след
още няколко дни оръдейна стрелба и да направят отвор, в неведение за капана.
Втурнаха се отново да атакуват като хаотична и разярена тълпа. Видяха как от отвора
излизат и произвеждат оръдейни изстрели въртящите се танкове, монтирани на
самоходни машини, навити на пружини, които се въртяха и стреляха автоматично до
изчерпване на снарядите. Веднага след тях тръгнаха бойните колесници със сърпове,
теглени от коне без конници, с механизъм, който завърташе огромните сърпове около
прасците на враговете, сечейки краката и разпарчетосвайки телата на падналите в
боя.
Виковете на болка бяха силни, а сечта – ужасяваща. Тъмните сили отстъпваха
оттатък своите отбранителни линии, оставяйки на бойното поле десетки мъртви и
ранени със срязани крака, чиято бавна агония беше мъчение дори за нас. Но те вече
бяха направили пробив и не можехме да се съпротивляваме още дълго. Повиках Салаи,
също и монаха и херцогинята без херцогство, казах им да се приготвят, както беше по
план, да се облекат с дебели дрехи и да дойдат при мен възможно най-бързо на върха
на камбанарията на църквата „Сан Готардо “, където бяха подготвени машините, с
които да избягаме. Бяхме там и четиримата, когато чухме фанфарите и виковете на
последната атака. Сфорцинда беше загубена, но ние вече провирахме телата си в
машината, поставяхме ръце върху дръжката и крака в стремената.
Живяхме в пламенно време, ала настъпи часът да напуснем бойното поле.
Тръгваме си след достойна капитулация, с високо вдигнати глави и без съжаление.
Направихме това, което беше по силите ни, останахме на своето място до края, макар
дазнаехме, че всичко бе загубено. Получиха Сфорцинда, но не и нас. Хвърлихме се в
празното пространство с огромните разперени и стабилни крила от восъчно платно и се
понесохме плавно над главите на нападателите. Виждахме ги под нас съвсем мънички и
всички гледаха нагоре ужасени. Вятърът ни държеше във въздуха и започвахме да
бутаме с ръце, крака и чела лостовете, за да размахаме крила с все сила и да
наберем отново височина, щом вземехме да се снижаваме. Как се учудиха, когато
разбраха, че тези,които намалиха наполовина редиците им, бяха четирима! Каква
безпомощна завист изпитаха, като ни съзряха да летим над покривите и да изчезваме в
облаците...
Никой не може да избяга от забвението, но ние ще се съпротивляваме, колкото е
възможно.
По едно време видяхме херцогинята без херцогство да свива на юг. „Къде отивате,
синьора? – извиках ѝ аз. – Върнете се!“ Гледах я как изчезва в посока към слънцето
и разбрах. За нея нямаше никакъв смисъл да се съпротивлява на тъмните сили дори
отвъд пределите на живота. За нея, където и да се намира, важното беше да си
потърси някакво херцогство, на което да бъде херцогиня... После, потрепервайки,
забелязах, че Салаи се приближи твърде много до слънцето, восъкът на крилата му се
разтопи, могъщите крила се разкъсаха и той се сгромоляса.
„Салаи! – извиках колкото ми глас държеше. – Салаи!“
–Учителю...
– Да?
– Учителю!
– Какво има?
– Викахте ме насън...
ПЪРВА ЧАСТ
Лекарят Джулиано Марлиани има помощник без ръка. Прекрасна Чечилия, моя любяща
богиньо…
Из записките на Леонардо да Винчи

1
Милано, Корте Векия, 7 февруари 1496 г.
Момчето влезе запъхтяно и с пребледняло лице, нямаше го онова обичайно
непринудено и непокорно изражение, което носеше и радост, и мъка на неговия учител.
Леонардо го огледа внимателно, сякаш нищо не се бе случило, и продължи разговора си
с Фацио Кардано, дошъл да го види в работилницата му в Корте Векия до катедралата.
Фацио Кардано, беззъб и много грозен човек, беше облечен в неизменната червена
одежда и тъкмо намяташе черната си мантия. Обличаше се винаги по един и същ начин,
беше странна особа. Никой в Милано не знаеше дали е лекар, или юрисконсулт, ала със
сигурност се знаеше, че се занимава с алхимия и окултни науки. Наскоро беше
прехвърлил петдесетте, понякога си приказваше сам, разговаряше със своя дух
закрилник. Знаеше много неща, но беше олицетворение на безредието, смесваше наука и
суеверие, аст рология ианатомия, алгебра и египетска митология в едно знание,
лишено от порядък и последователност, в което демоните и теоремите на Евклид бяха
обект на една и съща неяснанаучна дисциплина. Той обаче разполагаше с ценни книги и
Леонардо отдавна искаше да се добере до съчиненията на Ал-Кинди, които Фацио се
хвалеше, че притежава, ала никога не му ги беше показвал. Би желал да научи и
математиката, в която сер Фацио се смяташе за специалист, но всеки път избягваше
въпросите му: „Как се изчислява лицето на триъгълник и защо не е възможно да се
изчисли лицето на кръг?“.
– Ето сто и деветнайсет жълтици. Пребройте ги и вие за по-сигурно.
Поне този път сер Фацио се появи със съвършено нов екземпляр, с неразрязани
страници, на „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и
пропорционалностите“от Лука Пачоли. Щеше да му го даде за 130 жълтици – доста
значителна сума, два пъти по-висока от цената, дето плати за Библията, преведена на
достъпен език, която трябваше да му послужи за „Тайната вечеря“ в базиликата „Санта
Мария деле Грацие“. Но книгата на францисканеца от Сансеполкро беше точно това, от
което се нуждаеше Леонардо. В нея имаше всичко. Тя наистина обхващаше цялото
математическо познание на тяхното време – от алгебрата до двустранното
счетоводство, от архитектурата до перспективата, от Евклидовата геометрия до
финансовата математика... абсолютно всичко. След дълги преговори бяха намалили
цената на 119 жълтици и сега Кардано, сложил парите в кожена кесия, най-после бе
решил да си върви. Добре подвързаната книга беше там, на масата в средата на
стаята.
С крайчеца на окото си Леонардо следеше притеснено движенията на Джан Джакомо,
неговия петнайсет годишен чирак, когото обаче той наричаше Салаи, на името на дявол
от „Морганте“ на Пулчи. Беше забелязал, че момчето се прибра с мръсна и влажна
хартиена фуния, която остави на масата до книгата от Лука Пачоли, след това отиде
да седне на пейката зад него, откъдето вече не можеше да бъде тайно наблюдавано.
– До скоро, маестро Леонардо! – сбогува се Кардано.
Художникът го изпрати до вратата на приземния етаж и отвърна:
– До скоро!
След това се качи отново горе. Салаи все още беше там, свит на пейката и
пребледнял, сякаш по пътя бе срещнал самия Велзевул. Трепереше. Леонардо се втурна
към окървавената фуния, оставена на масата от неговия помощник. Разтвори я и когато
видя какво има в нея, отскочи назад от погнуса. Човешка ръка, отрязана с точен удар
в китката. Кръвта беше прясна.
– Полудя ли? – извика той, обръщайки се към Салаи, който извърна към него
поглед, сякаш молещ за милост. – Знам, че си крадец и рецидивист, но сега си взел
да крадеш от ближния си и части от крайници...
От деня преди пет години, в който баща му, беден работник от Брианца, го бе,
така да се каже, „подарил“, Джан Джакомо започна да проявява този недостатък – беше
закоравял крадец. Не от необходимост, защото Леонардо го обичаше като свой син и
харчеше за него повече, отколкото за себе си, а поради някакво болестно състояние.
Крадеше пари, бижута, всякакви ценни и не толкова ценни вещи, дори скъпите пигменти
за ултрамариново синьо, които струваха осем дуката за унция, колкото наема за една
година в градчето. Беше по-силно от него, не можеше да се удържи, сякаш търсеше
отплата за това, че е бил изоставен от родителите си на десет години, сякаш самата
природа имаше дълг към него, а всички останали човешки същества, независимо от
класата, пола или възрастта, не бяха нищо друго освен носители на този огромен
дълг. Леонардо бе твърде привързан към помощника си – в момчето, което намираше за
прекрасно, той виждаше себе си като юноша, със същите златисти къдрици, със същия
безочлив и арогантен поглед, с който, малко по-голям от него, бе позирал на своя
флорентински учител Верокио за статуята на Давид, в която беше увековечен с цялата
си тогавашна неосъзната и мрачна дързост. От друга страна, това също ги свързваше –
бяха ги изоставили на ранна възраст. Но със сигурност прибягваха до противоположни
начини да търсят отплата: Джан Джакомо крадеше всичко възможно, докато
единственото, което искаше да открадне Леонардо от майката природа, бяха нейните
безкрайни тайни.
– Е? Онемя ли?
Салаи започна да мърмори ругатни на диалект, характерен за Брианца. Когато речта
му стана по-ясна, на Леонардо му се стори, че разбра следното: на свечеряване
момчето вървяло край катедралата под изградения наскоро полигонален купол, за който
и Леонардо бе представил проект, но не беше одобрен. Под скелето, което все още
стоеше монтирано откъм строящата се страна на църквата, то чуло ужасяващ писък,
идващ от високо. Работниците трябваше вече да са разглобили всичко и затова би
следвало да няма никой. Салаи се спрял и погледнал нагоре, но в полумрака не успял
да различи човешки фигури. Веднага след това зърнал как нещо тупва току пред него и
се навел да види падналия предмет. Била отрязаната ръка. Взел я, увил я в хартия,
пъхнал я в чантата и хукнал да бяга като обезумял към Корте Векия. Това бе всичко.
Не искаше да го питат защо е постъпил така. Не помислил, съвсем спонтанно му
хрумнало да увие ръката в хартия и да я занесе вкъщи.
– Измий я! – нареди му учителят.
– Какво?
– Това е знак от небесата. Отрязването на ръката е класическото наказание за
крадците. Дясна ръка е, следователно собственикът ѝ сигурно е откраднал нещо много
ценно. Натъкнал си се на нея, за да разбереш каква ще бъде съдбата ти, ако не
престанеш да отмъкваш неща на всяка крачка. Какво чакаш? Казах ти да я измиеш.
Джан Джакомо стана и се приближи към масата, все още нерешителен. После прихлупи
хартиената обвивка и слезе на долния етаж. Върна се след няколко минути с ръката
без окървавената фуния. Леонардо я взе и я огледа внимателно.
– Хубава ръка – каза той. – Няма мазоли. Не е нито на селянин, нито на войник.
Но не е и на принц. Освен ако... Сетих се! Това е дясната ръка на левичар.
– Левичар като вас – отбеляза момчето. – Разбирате от тези неща.
– За разлика от мен обаче, левичар, който е бил принуден да се поправи и който
при писане, вероятно само при писане, е използвал тъкмо тази ръка. Има следа от
мастило на показалеца – знак, че е умеел да пише и го е вършил често...
– Възможно е този, на когото е, да е все още там – подхвърли Джан Джакомо. – Ако
побързаме, ще намерим собственика и можем да му я върнем.
– Но можем и да се натъкнем на неговия преследвач, а той, както изглежда, е
въоръжен с брадва и ятаган – разрезът е точен, сякаш е направен от опитен палач или
от албански стратиот[4].Виждаш ли? В града има неколцина ветерани от войната с
французите на Шарл VIII. Били са изпратени от венецианците и са прословути със
своята жестокост: въоръжени до зъби, обезглавяват враговете по-лесно, отколкото ти
можеш да унищожиш парче кашкавал. Кажи ми какво ще прави притежателят на дясната
ръка сега? Ще си я държи в кутийказа спомен ли? На нас обаче тя би могла да ни
послужи.
Салаи не го попита за какво, вече бе разбрал. Учителят му имаше мания да
разглобява всякакви неща, да ги отваря и разрязва, дори мъртви същества, независимо
дали са хора, коне или птици, за да научи (или проучи) как функционират. Мания,
която момчето не проумяваше. Той поне само крадеше, неговата пристрастеност не
изискваше особени обяснения. Печалбата от една кражба бе очевидна. А какво можеше
да се спечели от разрязването на трупове? Това беше отвратително нещо, болезнена
страст, по-лоша от неговата. Но от друга страна, никога не би дръзнал да чете морал
на своя учител.Учителят му беше добър човек и нямаше никаква вина за онова, което
му се бе случило и заради което още не намираше покой, нито някога щеше да намери.
– Да анализираме трезво – добави Леонардо, вероятно за да го успокои. – Един
човек без ръка, ако все още е жив, не остава незабелязан, нито пък стратиот,
въоръжен с ятаган.
След тези думи започна да движи ръката, сякаш беше от глина, вдигна я в жест за
благословия, пос ле взе кредата и я очерта на лист хартия. Чертаеше всичко с
изключителна бързина. Носеше със себе си малки тетрадки, които изработваше сам,
като изрязваше листовете и ги зашиваше в лесни за използване формати. Понякога се
спираше на улицата и нахвърляше някоя скица или си водеше записки. Най-често
следеше някого или подхващаше разговор с напълно непознати хора, разказваше им
забавни анекдоти или тъкмо обратното, страховити случки, за да изучава израженията
им, а щом се върнеше в работилницата си, неговата „фабрика“, както я наричаше, ги
пресъздаваше точно на листа. Салаи го разбираше само донякъде, беше нещо подобно на
неговата потребност да краде. В края на краищата и Леонардо крадеше, макар че
парите изобщо не го интересуваха. Учителят му искаше да отмъкне от тези хора душите
им. Сега, като започна да учи за „Тайната вечеря“ в църквата на доминиканците, тази
негова дейност на плячкосване, така да се каже, на чуждите чувства беше станала
обсебваща. Той трябваше да изобрази реакциите на дванайсетте апостоли, когато
Христос им казва: „Един от вас ще Ме предаде“. Искаше да улови характерната
индивидуалност на всеки. Държеше сцената да бъде истинна, правдоподобна.
Откакто го познаваше обаче, от пет години, го бе виждал най-вече да изучава
коне, да извършва дисекция на трупове и да рисува с анатомична точност
мускулатурата им. Правеше го заради един проект, който можеше да му осигури вечна
слава и да го превърне в най-търсения художник за времето си. Щеше да му даде
желаната, но и страховитасвобода. Трябваше да изработи най-колосалната конна
статуя, която някога щеше да бъде създадена, изучаваше техниката за леене на най-
голямата бронзова маса, която някога щеше да бъде излята. Учеше ден и нощ, защото
нямаше да е никак лесно да нажежи и охлади равномерно подобно количество метал. Но
който съумееше да го постигне, после щеше да прави ужасяващи оръдия. Французите на
Шарл VIII, успели за пръв път да измайсторят с една-единствена отливка ефективни и
много леки артилерийски оръдия, тероризираха италианците две години и превзеха
Неаполитанското кралство, сякаш за тях това беше просто разходка.
Лудовико Мавъра[5],херцог на Милано, макар и скептично настроен към резултата от
начинанието, бе силно заинтересован от осъществяването му. Това трябваше да бъде
конната статуя на неговия баща Франческо, кондотиер и родоначалник на херцогската
династия Сфорца, въпреки че отлагаше официалната церемония за приемане на титлата.
Но освен това паметникът щеше да оповести на целия свят, че в Милано, както се
отливаха коне с височина дванайсет лакътя, така можеха и да се създават оръдия с
внушителни дула и далекобойност.
Честно казано, не изглеждаше владетелят на Милано изобщо да е вярвал в
способността на Леонардо да направи кон с такива размери. Ала трябваше да промени
мнението си, когато скулпторът изработи глинения макет на плацдарма в замъка „Порта
Джовия“. Един-единствен кон, но с височина дванайсет лакътя – два пъти повече от
най-високата конна статуя, създавана някога в историята. Така Мавъра се убеди и
всичко беше подготвено. Херцогът нареди да се набавят 160 000 фунта метал за
завършване на творбата, а Леонардо бе разучил система с три пещи и една решетка за
изливане на разтопения бронз около колосалния глинен калъп.
Но изведнъж обстановката се промени.
Мавъра тогава още не беше действително херцог на Милано. Бе настойник на Джан
Галеацо, син на неговия брат, покойния херцог Галеацо Мария. Ситуацията обаче беше
станала неловка, защото законният херцог вече достигаше възрастта за поемане на
управлението: каква роля има настойникът на един двайсет и пет годишен човек?
Съпругата на херцога, Изабела Арагонска, дъщеря на наследника на неаполитанския
трон, все повече подстрекаваше мъжа си да поеме властта. Честно казано, по-скоро
тя, отколкото той, беше подтиквана на свой ред от баща си, който междувременно
стана крал на Неапол. Лудовико повика краля на Франция да превземе Неапол и да го
отърве от досадния крал Алфонсо. Но след това Шарл VIII дойде в Италия със своите
оръдия и Мавъра, който се страхуваше от това, тутакси организира Свещената лига
срещу него. Той го беше призовал в Италия и той искаше да го прогони. Двайсет и пет
годишният Джан Галеацо почина по това време от болки в стомаха. Мнозина смятаха, че
е бил отровен. Други допускаха, че е бил убит от чичо си. От чичо си или от
съпругата си...
И така, 160 000 фунта метал за голямата творба на Леонардо да Винчи, когото
придворните поети вече възхваляваха като нов Апелес, по-велик от античния, пътуваха
към Ферара, за да бъдат създадени незабавно топове, способни да се опълчат срещу
страшните оръдия на французите. В името на Свещената лига. Всички срещу Шарл VIII:
германският император, който тъкмо се бе оженил за племенница на Мавъра, кралят на
Испания, както и на Милано, Венеция и... А папата? Папата беше Александър VI, до
интронизацията Род риго Борджия. Би ли могло да му се има доверие? В действителност
никой не се доверяваше на никого. От години всеки можеше да се бие срещу всеки,
съюзите се образуваха и разпадаха като сапунени мехури. Особено откакто преди три
години във Флоренция почина Лоренцо деи Медичи, наричан Великолепни – гарант за
равновесието между италианските държави, – полуостровът се бе превърнал в
неизправно оръжие, от онези, дето експлодират внезапно в лицата на артилеристите.
Но от всички бъркотии, в които сам се беше забъркал, Лудовико Сфорца спечели едно
нещо: официалната церемония за провъзгласяването му за херцог от страна на
император Максимилиан, провъзгласяване, което фамилията Сфорца напразно очакваше от
почти половин век.
Макар да се съпротивляваше, Леонардо бе приел поръчката за трапезарията на
„Санта Мария деле Грацие“. Ставаше дума за изрисуване на голяма фреска в църква,
която Мавъра възнамеряваше да превърне в семеен мавзолей. Но тя нямаше да бъде
достъпна за всички в храма, щеше да се намира на отделено място, където се хранеха
монасите. И най-важното: това беше фреска. Леонардо никога не бе правил фреска не
защото не би могъл, а защото не харесваше техниките, необходими за нея. Тя се
рисува с темперни бои, а той обичаше с цялото си същество маслената живопис.
Фреската изисква бързина на изпълнение, измазване и рисуване върху дадена площ на
ден, преди мазилката да изсъхне. Днес една ръка, утре един крак. А той обичаше да
работи върху цялостната картина и да наслагва цветовете слой върху слой, за да ги
остави да преливат един в друг така, както в природата, да изобрази всички оттенъци
на светлината върху лице или драперия. Затова мразеше да бърза. Фреската
изкривяваше багрите на нещата. Самона платно или на дъска може да се възпроизведат
безкрайните нюанси, които светлината рисува върху предметите.
Все пак се беше съгласил, за да плати за работилницата, на четиримата си
сътрудници и за всичко останало. Веднага започна да проучва дали има начин да
заобиколи препятствието и да успее да работи върху стената както върху дъска – с
маслени бои върху суха стена вместо с темперни върху влажната мазилка. Приемането
на поръчката на Мавъра се превърна в поредното техническо предизвикателство.
Опитваше мазни или обогатени темперни бои, като смесваше пигментите ту с масло, ту
с яйчен жълтък. Ала и този път бавната му работа беше смятана за мързел. На
стената, на която рисуваше, в същата трапезария, Монторфано бе изработил фреската
„Разпятие“, вярно, доста посредствена, но населена с фигури и за няколко месеца,
без да си създава всички проблеми, които си беше създал той.
Леонардо промени положението на отрязаната ръка, та показалецът да сочи нагоре.
Нарисува я. Това можеше да бъде най-известният показалец в историята – този, който
апостол Тома, покровителят, така да се каже, на емпиричното доказателство, щеше да
положи дни след тайната вечеря върху раните на Христос. Тома, който, за да повярва,
трябва да види: покровител и на самия Леонардо.
След това художникът стана и повика Салаи, като му направи знак да се приближи.
– Хвърли я на бездомните животни утре – каза му той и му подаде ръката.
2
Всички принудителни прекъсвания на работата му го караха да губи концентрация.
„Тайната вечеря“ вече беше основната му грижа, или по-скоро свидетелство за
разсеяност. Но херцогът го викаше и за хиляди други неща, ако не той, то неговите
служители. На Леонардо му отне доста време, за да спечели благосклонността на
Мавъра. Беше пристигнал в Милано, така да се каже, като музикант. Лично Лоренцо
Великолепни го бе изпратил от Флоренция при херцога заедно с един музикант, неговия
приятел Аталанте Мильороти, преди четиринайсет години – тогава беше на трийсет, –
да се представи пред публика с лира да брачо[6],която бе изработил сам, със
сребърно тяло, по-звучно от дървеното, и с форма на конски череп. След това показа
на Лудовико Сфорца страховити и необикновени военни машини, защото му се струваше,
че като херцог би трябвало да бъде силно заинтересован от тази тема. Но Мавъра
хвърли само един разсеян поглед на проектите му. Навярно имаше твърде традиционна
представа за войната. И после...
Е, тогава дори изпитваше усещането, че Сфорца се съмняваше в него, и много добре
го разбираше. Ако си владетел и някой друг владетел ти препоръчва музикант или
архитект, откъде можеш да си сигурен, че препоръчаното лице не е някой шпионин?
Взаимно доверие, установи скоро той, би могло да съществува между двама творци,
които се уважават, не и между двама влиятелни мъже. И така, отначало правеше по
малко от всичко. Дребни творби във Виджевано и Павия, по възможност далече от
двореца, както и първата важна картина, ала не за Мавъра, а за конгрегацията „Санта
Мария дела Кончеционе“ в църквата „Сан Франческо Гранде“. Бяха му поръчали картина
зад олтара, коятода възхвалява непорочното зачатие, скорошна догма, но той направи
нещо съвсем различно. Беше работил повече за себе си, отколкото за монасите. Това,
което бе нарисувал, нямаше почти нищо общо с непорочното зачатие. На картината бяха
изобразени Мария, един ангел без крила, който всъщност беше жена, и Исус и Йоан
Кръстител като деца – тяхната среща в пустинята, за която разказват само
неканоничните евангелия, и най-после, на заден план множество пещери и скали в
мрака. Тази творба не се понрави на членовете на конгрегацията, върнаха му я
веднага и не му платиха за нея нищо освен недостатъчна сума за възстановяване на
разходите. Сега обаче, ако не друго, в Милано всички знаеха, че се справяше добре с
четката, и още как!
Веднага след това Леонардо влезе в двореца, за да нарисува любовницата на
херцога, но най-вече се изяви като сценограф. Постигна истински триумф с райс кия
празник, организиран в чест на Изабела Арагонска година след сватбата ѝ с младия
херцог. Да Винчи беше пресъздал целия космос на Птолемей: огромно полукълбо със
седемте въртящи се небесни тела в сияйни светлини, а около тях – зодиака,
дванайсетте знака в шишенца от светещо стъкло, които създаваха приказни внушения с
въртенето си. Върху всяко от тези тела пристъпваше езическият бог с името на
съответната планета, актьори рецитираха, честно казано, малко скучни стихове на
придворния поет Белинчони. А след това Меркурий от името на Юпитер, също и Слънцето
Аполон се спускаха с полет до сцената на честта, за да окажат почести на
младоженката.
Младоженка, която сега той виждаше от време на време да прекосява дворовете на
Корте Векия, облечена в черно, неспокойна, като гарван, обладан от зъл дух. Ако я
срещнеше, Изабела му хвърляше възмутени погледи, изпълнени с мълчаливо обвинение.
Към него. Може би само защото с цялата тази постановка, която беше устроил за
празненството ѝ, бе подхранил в нея една напразна мечта на бъдеща херцогиня, а
после изведнъж тази мечта пропадна заради безполезността на съпруга, който ѝ бе
отреден, съвършено неспособен да управлява някой ден, подчинен на волята на Мавъра,
безхарактерен, напълно отдаден на удоволствия като лова, виното и евтиния секс със
селянките. Илис Роцоне, неговия фаворит. Съпругът, който според слуховете, които се
носеха, я биеше жестоко всеки път когато тя го упрекваше за прелюбодеянията му или
когато през последните години го подтикваше да поеме властта. Сега Изабела беше
вдовица и дворците, където трябваше да господства като херцогиня, се бяха
превърнали в неин затвор.
Ала каква вина имаше всъщност Леонардо?
Стражите в замъка „Порта Джовия“ вече не го проверяваха на входа: най-ясният
знак за това как се бяха променили нещата за него в последно време. Той бе станал
техенприближен. Влезе през главния вход, прекоси плацдарма, там все още стоеше
огромният му глинен кон, покрай който всеки път минаваше с въздишка, защото не беше
съвсем изгубил надежда, че може да го направи от бронз. Влезе в херцогския дворец и
се запъти към кухните. Ковчежникът Бергонцио Бота го посрещна заедно с един
сенешал. Веченямаше нужда от много думи помежду им. Бергонцио размаха един лист под
носа му и прочете:
Дивеч, полят с черен сос, късове от голям глиган, украсени със злато във всяко
блюдо, цели и изпечени със сос от нар. Марково червено вино. Представление:...
Всеки официален пир беше придружен от представление, но тук липсваха пояснителни
бележки, следваше бял лист, не беше написано нищо. Най-често ставаше дума за
обикновени приготовления, блюдата с капак във формата на планина или замък бяха
поднасяни от сервитьорите, облечени като ангели или дяволи, или като индийски роби
на султана, под акомпанимента на музикантите или рецитациите на придворните поети.
Когато всичко се случваше по този начин, ковчежникът и сенешалът се справяха
чудесно сами. И обикновено се случваше така, ако ставаше дума за посрещане на
посланиците на друга италианска държава. Но щом го бяха повикали, беше ясно, че
имаха нужда от специални ефекти. Той ги погледна с най-въпросителното изражение,
което можеше да си придаде.
– Днес дойдоха вашите сънародници – каза Бота.
– Последователите на Савонарола – добави сенешалът.
– Днес ли казахте? – попита притеснен Леонардо. – Как ще се подготвим навреме?
– Всичко е готово – отвърна ковчежникът. – Единственото затруднение, месер
Леонардо, е, че бихме желали отново да използваме онази самоходна количка, която
бяхте изработили за едно театрално представление преди няколко години. Вече
свалихме автоматичното устройство, което беше върху нея. Искаме само да разположим
блюдата на плот, поставен върху количката. Така гостите ще виждат как ястията идват
към тях, без да бъдат носени на ръка от сервитьорите. Самият херцог предложи тази
идея, защото възнамерява да смае флорентинците.
Това бе старо негово изобретение от времето, когато беше във Флоренция,
използвал го бе неведнъж. Представляваше две метални спирални пружини с намотка,
затворени в два дървени барабана и свързани със система от зъбци и зъбни колела.
Имаше и ходов механизъм за регулиране на движението, създавано от пружините чрез
други пружини, този път с ресор, които задвижваха две колела на лостове, а те на
свой ред трябваше да предадат движението на задвижващите колела на количката. И
най-накрая имаше ръчна спирачка, която можеше да се дърпа от разстояние с помощта
на въже с цел освобождаване на вече заредения механизъм. Всичко това напълно
незабелязано. С едно рязко дръпване количката щеше да се задвижи сама, да премине
през цялата зала, в която приготвяха блюдата, и да стигне до масата на гостите,
спирайки, след предварителнонастройване, на крачка от сътрапезниците, където един
сервитьор щеше да я очаква, за да им окаже почести.
– Е? – вдигна рамене Леонардо. – Не виждам никакъв проблем.
– Спомняте ли си механичния барабан, който направихте за декорите на
постановката на „Даная“ от Таконе? – попита Бота.
Той кимна в знак на потвърждение. Как би могъл да го забрави? Работата му в
„Санта Мария деле Грацие“ претърпя много прекъсвания, но от това не беше минал и
месец. Два валяка, през които имаше прокарани лостове и които можеха да се местят
според ритъма на говорене, и въртейки се, задвижваха удрящи се рамена, по пет от
всяка страна, барабанящи с желаното темпо.
– Взехме го – каза ковчежникът. – Искаме да го прикачим към самоходната количка,
за да прикрием тракането на зъбните колела. Така подносите не само ще отиват сами
до трапезата, но и ще се движат под барабанен бой. Гостите ще останат изумени.
Леонардо кимна одобрително. Струваше му се прек расна идея.
– Всичко е готово – заяви сенешалът. – Трябва само да ни помогнете за
регулирането на двете машини и нас тройването им, като се има предвид удвоената
тежест.
– Идвам – отвърна той.
Отправиха се към залата, където щяха да подготвят мизансцена. Минаха през дълго
и просторно помещение, украсено с гоблени на майсторите тъкачи, повикани от
Фландрия от Франческо Сфорца. Гоблени на тъмен фон с пъстри цветни мотиви, в които
Леонардо се загледа, защото неочаквано му хрумна, че може да ги изрисува в дъното
на залата, в която щеше да разположи своята „Тайна вечеря“. Бота и сенешалът се
спряха малко по-напред, за да го изчакат.
– Леонардо!
Той се обърна по посока на приятелския глас, който ненадейно наруши тишината.
– Донино!
Беше Донато Браманте, архитектът на Урбино, негов голям приятел, който също
служеше на Мавъра. Приближаваше се с още четирима мъже, трима от които разпозна
веднага. Единият, с величествена осанка и бойна стъпка, бе Галеацо Сансеверино,
генералът, командващ войските на херцога, до него – Джовани Конте, капитан на
служба при кардинал Асканио Сфорца, заедно с мъж, който би трябвало да бъде негов
млад войник, а последният, леко прегърбен, беше Джулиано Марлиани, един от
придворните лекари, при когото ходеше често в Павия. Семейство Марлиани му бяха
дали трактат по алгебра, написан от покойния Джовани, също лекар, но най-вече голям
математик. Леонардо се поклони пред Сансеверино и Конте, стисна ръката на Марлиани
и най-накрая прегърна Браманте.
– Днес Мавъра иска всички вие да присъствате – каза генералът.
– Гостите са Франческо Содерини, епископ на Волтера, и Гуидантонио Веспучи,
посланик на Флоренция във Франция – добави лекарят. – Естествено, ще дойде и
Франческо Гуалтероти, посланик на вашата дълбоко уважавана република тук, в Милано.
– Вие сте от Флоренция – каза Сансеверино, обръщайки се към Леонардо. –
Познавате ли ги? Знаете ли какво да очакваме от тях?
Той сви рамене. Колебаеше се какво да отговори.
– Те са членове на две големи фамилии. Франческо Содерини има двама братя с
различни възгледи. Единият, Паолантонио, е верен последовател на Савонарола, а
другият, Пиеро, очевидно е по-малко свързан с движението, ала вероятно и двамата са
противници на Медичите. А Гуидантонио Веспучи вече е бил посланик на Лоренцо
Великолепни във Франция, но може би е опонент на сина му Пиеро. Отношенията на
фамилията Веспучи с Медичите отдавна са доста неясни. Аз познавах един техен
представител приблизително на моята възраст, Америго, не знам обаче какво се случи
с него. Казаха ми, че отплавал за Западните Индии. Част от фамилията установи добро
разбирателство с регентите по времето на Лоренцо, но друга част още се опитва да
изчисти името си заради Симонета Катанео, която беше съпруга на Марко Веспучи,
когато неин любовник станал Джулиано, братът на Лоренцо Великолепни, по-късно убит,
жертва на заговора „Паци“. Това е една от най-красивите, възхвалявани и рисувани
жени на всички времена. Дори Ботичели, рисувайки я за Джулиано, се влюбил в нея.
Само че почина съвсем млада.
Докато говореше, наблюдаваше внимателно изражението на младия войник,
придружаващ капитан Джовани Конте, дългите му кестеняви коси, които падаха на два
снопа върху раменете, издълженото лице с грижливо оформена брада, благородническата
осанка: ликът на Христос. Най-после намери лицето на Христос за „Тайната вечеря“!
Не откъсваше очи от него нито за миг. Кой знае какви лоши неща си помислиха
останалите...
– Но все пак – продължи той – от много време не живея в града си, за да мога да
го разбера. Флорентинците се възползваха от идването на Шарл VIII, за да прогонят
Пиеро Медичи, и сега очевидно Савонарола се радва на възхищението на всички. Ала не
бих се учудил, ако не след дълго излезе, че създаденото от него движение съвсем не
е толкова стабилно, колкото изглежда. Флоренция е разделена на привърженици и
противници на фамилията Медичи. Привържениците се делят на свой ред на верни пос
ледователи на Пиеро, син на Лоренцо Великолепни, и поддръжници на другото
разклонение на фамилията – това на Пиерфранческо, така наречените „пополани“.
Противниците на Медичите пък се делят на подкрепящи пряката демокрация, насърчавана
от калугерите, и такива, които биха се съгласили дори на олигархичен модел на
управление, само да е без фамилията Медичи. И това не е всичко. Поддръжниците на
Великия съвет се делят от своя страна на приемащи морализирането на политиката,
подкрепяно от последователите на Савонарола, и други, които са „за“ богата, но
светска република. Изобщо от пет групи само една е на истинските последователи на
Савонарола и няма да остане на повърхността задълго. Монахът не е политик. Умее да
разпалва масите и знае как да обедини разногласията по отношение на Пиеро, с
времето обаче вътрешните разцепления ще взривят неговото движение и той пръв ще си
плати за всички последствия.
– Това, което ни интересува най-много, е флорентин ците да решат да станат част
от Свещената лига, било то със или без Савонарола – заяви Сансеверино. – Те са
единствените в Италия, които още са съюзници на французите.
– Да – отвърна Леонардо, – но те казват, че този, който е повикал краля на
Франция в Италия, е именно херцогът на Милано... И че по-късно е променил решението
си...
Генералът потрепери от гняв, ала веднага го овладя.
– Знаят много добре защо, тъкмо кралят на Франция предаде Лудовико, а не
обратното – каза той. – Не беше предвидено, че ще доведе и братовчед си Луи
Орлеански, койтосе счита за законния наследник на фамилията Висконти за Миланското
херцогство.
Да, този факт бе известен на двореца. Братовчедът на краля на Франция беше внук
на Валентина Висконти, сестра на дядото на Мавъра по майчина линия – Филипо Мария.
В Павия бяха намерили декларация, според която, ако след смъртта си Филипо Мария
Висконти не остави мъжки наследници, както и бе станало впоследствие, херцогството
щеотиде в ръцете на фамилията Орлеан. Фактът, че бащата на Мавъра, Франческо
Сфорца, се бе оженил за дъщерята на последния Висконти, за да узакони своето идване
на власт, не променяше нещата. Фамилията Сфорца не беше законен владетел, а още по-
малко „регентът“ Лудовико. Кралят на Франция бе дошъл да превземе Неапол, защото
имаше претенции, че е наследник на Анжуйската династия, ала доведе и братовчед си.
Мавъра бе хванат натясно. Може би смъртта на племенника му Джан Галеацо беше негово
дело, както се злословеше, но ако го бе оставил жив, това щеше да бъде гибелта на
фамилията Сфорца. С идването на Луи Орлеански в Асти и Шарл VIII, който можеше да
реши да му помогне да превземе Милано, единственото, което би бил в състояние да
направи този малък лентяй, щеше да бъде да обяви чичо си за незаконен владетел със
самото си съществуване. Мавъра вече беше изпразнил хазната заради брака на сестрата
на младия херцог Бианка Мария с императора, понеже ѝ даде нечувана зестра и похарчи
безумно много пари за празненствата и още сто хиляди дуката, за да купи
императорското признание на властта си. Милано беше пред разруха, фамилията Сфорца
обаче за момента оставаше невредима.
– Много добре знам как стоят нещата – отвърна Леонардо, – но Савонарола вече
убеди флорентинците, че Шарл VIII е изпратен от Бог да накаже италианците за
греховете им. А когато намесиш Бог, после е трудно да промениш мнението си. Какво
да каже сега на съгражданите си? Че Бог е сгрешил ли?
– И аз се боя, че днешната среща ще бъде напълно безполезна – прошепна му
Сансеверино.
Императорското признание и официалното му провъзгласяване за херцог временно
успокоиха Мавъра и неговата свита, ала внезапно го застигна друга неприятност,
която наруши и без това неспокойния сън на херцога. Неочаквано почина Шарл Орландо,
тригодишният син на краля на Франция, и ако Шарл VIII, засега без наследници,
умреше, братовчед му Луи Орлеански, внук на Валентина Висконти, щеше да наследи
френския трон, с други думи, можеше да мобилизира цялата войска на страната срещу
Милано, за да си върне онова, което считаше за свое. Тогава големи нещастия щяха да
сполетят херцога. Затова толкова много държеше на Свещената лига.
Със светкавично бързо движение на главата Сансеверино направи знак на спътниците
си да продължат напред.
– Имате ли нещо против, ако остана с приятеля си Леонардо? – попита Браманте.
– Разбира се, че имаме – каза генералът с усмивка, – но ще се утешаваме с
мисълта за великите идеи, които могат да се зародят в полза на нашето херцогство от
един ваш, макар и лаконичен, разговор. Впрочем, месер Леонардо, ето една добра
новина за вас. Поискахте да поканим в Милано математика Лука Пачоли и
удовлетворихме желанието ви. За щастие, той се намира във Венеция по повод
отпечатването на книгата му „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и
пропорционалностите“. Свързахмесе с него чрез нашите представители във
Венецианската република. Вече пътува към Милано и скоро ще имате възможност да се
запознаете.
Докато другите четирима се отдалечаваха, Леонардо издърпа от колана на яркото си
розово наметало малкото тефтерче, което винаги носеше у себе си, и записа: „Христос
– Джовани Конте при кардинала на Мортара“. Така наричаше кардинал Асканио, брат на
Мавъра и негов аванпост във Ватикана. Веднага щом намереше време, щеше да се свърже
с него, за да нарисува спокойно своя Христос.
– Е, скъпи Леонардо – поде Браманте, – отдавна не сме се виждали...
– Така е, скъпи Донино. Мислех, че си във Виджевано... Не спираш да обикаляш и
да разкрасяваш Ломбардия със своите сгради, които се конкурират с античните и
според мен дори значително ги превъзхождат. В момента съм ангажиран в „Санта Мария
деле Грацие“, където си сътворил чудесни неща...
– Благодаря. Но сега съм в Милано, работя точно тук, в замъка, а освен това имам
поръчка за манастира „Сант’Амброджо“. С теб се трудим твърде много, вечно сме в
битка с времето... Ако съм разбрал добре, не си въодушевен от политическия
експеримент, който се извършва в твоята Флоренция. Но защо? Възраждането на
флорентинската свобода...
– „Свобода“ е хубава дума – отвърна Леонардо. – Да, създадоха Великия съвет,
събрание от почти четири хиляди души, иначе казано, в него участва всеки втори мъж
флорентинец над трийсет години, нещо невиждано досега, ала онези, които заемат
правителствените постове, с малки изключения, са неизменно хората, принадлежащи към
обичайните фамилии, като гостите, дошли тук днес. От друга страна, не са
собствениците на дюкяни или дребните занаятчии тези, които притежават мрежа от
взаимоотношения вИталия или цяла Европа. Не могат да изпратят някой обущар да
говори с Мавъра или с краля на Франция в Париж. При управлението на Лоренцо
Великолепни Флоренция отново стана най-богатият град в Италия. Сега членовете на
големите фамилии, международните търговци и банкерите, несигурни за бъдещето,
изнасят навън богатствата си и се говори, че Флоренция е в плен на глада и
епидемиите. Харчат всички налични публични средства, за да завладеят отново Пиза –
стратегически град за флорентинската търговия, а народът гладува. Свободата е
хубаво нещо, скъпи Донино, да морализираш обществения живот, е благородно
начинание, но ако цената е гладът, свободата няма смисъл. Повярвай ми, същите,
които днес подкрепят Савонарола, ще го изядат жив.
 – Освен това – добави Браманте с усмивка – изглежда, че последователите му горят
произведения на изкуството на своята клада на суетата. Що се отнася до нас, това
означава един площад по-малко, на който да продаваме таланта си...
Те също тръгнаха. Ковчежникът и сенешалът вървяха отпред, а той и архитектът ги
следваха. Озоваха се в голямата зала, в която бе приготвена трапезата. Освен
четиримата, които бяха срещнали по-рано, забелязаха в далечната част на помещението
херцога с почти всички поканени от Милано, около трийсетина гости, флорентинската
делегация още не беше пристигнала. Една великолепна женска фигура се отдели от
групата и се отправи с бързи стъпки към тях.
– Маестро Леонардо, маестро Донато, много се радвам да ви видя отново!
Беше Чечилия Галерани – жената, към която Мавъра изпитваше допреди няколко
години опустошителна страст. Дамата, която Леонардо бе нарисувал за нейния пламенен
любим с хермелин в ръце, който всъщност беше пор. Смятаха този женски портрет за
най-красивия на всички времена. Различен от портретите на Симонета Катанео от
Ботичели, по-чувствен, по-жив. Тогава тя бе на шестнайсет години, малко момиче,
колкото и да се стараеше да прилича на зряла и опитна жена. Произхождаше от заможно
семейство, но бе останала без баща и връзката ѝ с Мавъра най-вероятно я беше
спасила от задължително встъпване в монашество. Роди му син Чезаре, който сега бе
на пет години. След това в двореца дойде Беатриче д’Есте, дъщеря на Ерколе I,
владетел на Ферара, и сестра на Изабела, синьора на Мантуа. Беатриче бе съпругата
на херцога. Всъщност не беше красива жена, макар и две години по-млада от Чечилия.
Херцогинята изтърпя една година отсъствието на съпруга си, но после призова Мавъра
да изпълнява съпружеските си задължения. И той отстрани любовницата си, като ѝ
подари дворец в града и граф от провинцията: двореца „Карманьола“, в който да
живее, и граф Карминати, за когото да се омъжи.
Не беше важно какво изпитваше тя заради това, че бе отхвърлена, нито какво
изпитваше детето заради това, че нямаше баща. Чечилия пишеше писма на латински и
поезия направилен тоскански. Беше необикновено интелигентна жена и Леонардо бе
завладян от нейния чар. Тя обичаше да събира философи и литератори в миланския
дворец, а той, макар и „неграмотен“ – бе започнал да учи латински наскоро, – беше
приет там като мъдрец сред мъдреците. Донато Браманте също ходеше често.
– Чечилия! – Леонардо остана без дъх.
Сега Галерани, по-точно графиня Карминати, беше на двайсет и три години. Леко
понапълняла, но за Леонардо бе по-красива, отколкото когато я бе нарисувал. По-
зряла, по-женствена. Между тях се случи... портретът. Онези дълги мигове тишина, в
които той я гледаше внимателно в очите, очаквайки някое потрепване, та да му
разкрие тайната ѝ.Долавяше с крайчеца на окото си любопитството, с което го
наблюдаваше само като бе обърнат на другата страна и никога не се осмеляваше да
срещне погледа му. Портретът е игра за двама, а това беше труден двубой между двама
внимателни и равностойни наблюдатели, които се изучават дълго – той, за да вникне в
душата ѝ, тя, за да улови в неговите очи собствената си същност. Бе я нарисувал
така, с нейния загадъчен поглед, който се спираше върху неговите рамене. Взря се в
нея, когато в стаята бе влязълхерцогът, и тя го погледна с унесена усмивка, докато
порът, който беше в ръцете ѝ, се изправи на задните си лапи, изплашен от внезапния
шум. Това е моментът, каза си той. Миг животинско неспокойствие, над което
властваше успокояващата сила на човешката любов. Чечилия веднага се разпозна.
Очевидно тя бе спечелила двубоя и това е тайната на всеки сполучлив портрет.
Сега изражението ѝ не беше съвсем щастливо.
– Леонардо, Донато, моля ви, не притеснявайте херцога, моментът не е подходящ.
Не бива да изпитвате нито за миг угризение и да смятате, че трябва да
засвидетелстватеуважението си към него на всяка цена. Ако не го поздравите, дори
няма да забележи. Виждате ли го? Ухажва безмилостно придворната дама на съпругата
си, някаква си Лукреция, която очевидно се чувства неудобно, защото усеща
нервността на своята синьора. Мислите ли, че можем да я виним? Но кажете, какво ви
води на това опорочено място?
– Ама какво говорите? – възкликна Браманте. – Животът навън е много по-скучен,
отколкото в този прек расен дворец. Хората работят, ядат, водят сметки и си лягат
да спят. Нищо интересно. Любовта, луксът, изкуството и политическите интриги са
концентрирани тук. Ние сме тези, които са жадни за новини. Разкажете ни, разкажете
ни...
– Не, не се случва нищо освен това, че времето тече, а девойката от портрета,
каква късметлийка, все е на шестнайсет години и винаги ще бъде на шестнайсет, дори
когато вдъхновителят на портрета изчезне.
– Но вие сега сте по-... – поде Леонардо, ала думите замряха в устата му.
– Беатриче д’Есте е неблагодарна – продължи Галерани. – Някога изпитвах към нея
омраза коварна, защото изтръгна мечтата ми да бъда херцогиня, но сега я
съжалявам,както ожалвам своята съдба неумолима.
– Тези слова – отбеляза маестро Донато – с толкова рими звучат като епитаф. А
вие сте много млада и...
– Точно затова:
Двеста страници е тази книга,
а разви се действието в самото начало.
Ето докъде всичко стига:
най-хубавото е вече изживяно,
останалото е една интрига.
–В римите сте ненадмината – каза Леонардо. – За един миг измисляте по-добри
рими, отколкото някои придворни поети след хиляди размишления.
– Ако и в сладкишите бях добра като в римите,
на херцога щях да готвя ястия от най-любимите.
Всички се засмяха, но бяха прекъснати от повелителния глас на Мавъра, който
викаше:
– Леонардо!
Видяха го да се приближава с наперената си походка, с врат като на бик, високо
вдигната глава, загърнат в наметало, цялото украсено със скъпоценни камъни, със
златнабродерия на гърдите, изписваща афоризмаTale a ti quale a mi,от рода на „Който
вади нож, от нож умира“, с други думи, „Пази се, ако кроиш нещо срещу мен“ –
предупреждение към гостите от Флоренция, извезано върху наметало, въплъщение на
миланската елегантност. Вървеше под ръка с младата придворна дама на съпругата си,
за която най-вероятно говореше по-рано Чечилия.
– Тъкмо разказвах на мадона Лукреция за портрета, който направихте на мадам
Чечилия – обърна се той към Леонардо, докато художникът го поздравяваше с поклон. –
Какво ще кажете да посветите малко от времето си и на нея?
Леонардо изяви с жестове и мимики своето съгласие. Жената беше много млада,
привлекателна и с изразителни очи. Чечилия му отправи поглед, с който сякаш го
умолявашеда не приема. И той с удоволствие би отхвърлил начинанието. Най-напред
искаше да завърши „Тайната вечеря“. Всички се оплакваха от мудността му, но винаги
намираха начин да я подхранват, като отвличаха вниманието му от най-важната му
творба. На херцога обаче не можеше да се откаже и затова не го направи, ала се
постара да не произнася ясно „да“ на висок глас.
– Извинете ме, Ваша светлост, но в момента имам работа, подготовката на обяда
изисква време, а тези двама господа ме чакат от половин час – отвърна той,
посочвайки ковчежника и сенешала, които действително губеха търпение.
– Ще ми обещаете ли? – настоя Мавъра.
Леонардо се поклони елегантно още веднъж, отговаряйки с недомлъвки, и се оттегли
с двамата придворни. След малко вече разместваше лостовете на валяците на своя
механичен барабан, подготвяйки го за маршов ритъм, прикрепяше влекача към
самоходната количка и я навиваше според броя завъртания на манивелата за първия
опит. Постави ръчната спирачка, после застана зад една врата, хванал другия край на
въжето. Дръпна го, количката потегли, барабанът отмерваше ритъма като на конен
парад и той чу аплодисментите, които се разнесоха от голямата зала.
Леонардо излезе от скривалището си.
– Твърде кратко – каза му Бота. – Навийте я за още две завъртания.
При втория опит количката спря точно там, където трябваше. Но поканените
посетители вече ги нямаше, бяха отишли да посрещнат гостите от Флоренция, очевидно
пристигнали току-що. Прислужниците в кухнята върнаха обратно количката и прикачения
музикален компонент на изходната точка. Леонардо отново нави пружините. Беше си
свършил работата и се отправи към просторното помещение, от което бе дошъл.
– Поканен сте на обяд – каза му Бота, като му благодареше с ръкостискане. – Защо
си тръгвате?
– Не ям дивеч и глиган. Ще сляза долу, на масата на ординарците, и ще помоля да
ми направят зеленчукова супа.
Всички знаеха, че не хапва месо, а в двореца не се ядеше нищо друго. Слезе в
трапезарията на придружителите, там бе сложена огромна трапеза за оръженосците,
коняритеи наемниците на важните гости, но не и за прислугата.
Седна, където намери свободно място. Не познаваше почти никого, обаче тук имаше
много интересни лица. Тъкмо бе открил Христос, ала все още си нямаше Юда: не искаше
даго изобразява както обикновено – пресилено подъл. Според традицията Юда беше
прототип на „юдей“, така казваха църковните отци. И дори при Данте мястото на
предателите, където е Юда, над което властва самият Луцифер, носи името Юдека, а
това на обикновен език еюдаика,еврейският квартал, както в някои италиански
градове. Но не смяташе да му направи грозна карикатура. Най-често го рисуваха с
тъмно лице, за да го отличат. Той щеше даго изобрази като другите апостоли, просто
щеше да бъде в сянка, неозарен от светлината на християнската милост. Липсваше му
само субект.
Веднага щом се настани, се сети, че познава мъжа, седящ срещу него – това беше
един слуга на Джулиано Марлиани, момче за всичко, помощник. Забеляза, че яде с
лявата ръка, и започна да го наблюдава внимателно. Държеше дясната си ръка под
масата и по лекотата, с която хващаше тризъбата вилица, за да си вземе парчета месо
от подноса, можеше да се съди, че беше левичар като него. Леонардо привлече
вниманието му.
– Вие... Говоря на вас. Не сме ли се виждали? В Павия, помните ли?
Помощникът вдигна глава от ястието си и го огледа внимателно. Най-после се
усмихна.
– Месер Леонардо, не може да бъде! Защо не сте горе при важните гости?
– За да не се налага да се храня с кръв... Вземете!
Ненадейно му подхвърли къшей хляб и мъжът, чиято лява ръка беше заета, измъкна
инстинктивно изпод масата ръката си с липсваща длан. Все още нямаше своя Юда, но бе
открил нещо много интересно.
Лекарят Джулиано Марлиани –отбеляза той наум –има помощник без ръка.
3
Беше един от онези дни, които се забравят бързо, защото е известно, че мъглата е
най-добрата приятелка на забравата, както всъщност и на негодниците и глупаците.
Затова, когато имаше гъста мъгла в Милано, всички стояха заключени вкъщи. Или пък
отиваха на работа по най-краткия път, затваряха се и повече не излизаха навън.
Салаи бе отворил прозорците, за да прогони лепкавите миризми от лепилата,
разтворителите, развалените яйца за мазните темперни бои, които се смесваха с дъха
му. Беше се показал на двора да вземе въздух, но още щом в сивотата на площадката
видя как се олюлява черният силует на мъж с качулка, изкрещя и веднага затвори.
Силните удари на чукчето на вратата го стреснаха. Затъкна нож в пояса на гърба
си, преди да слезе да отвори. Мъжът с качулката откри лицето си пред него. Беше
францискански монах на не повече от петдесетина години, с широка сива одежда, чиста
и от хубав плат, имаше кръгло и привидно добродушно лице, но много остър поглед.
Салаи въздъхна от облекчение.
– Вкъщи ли е месер Леонардо? – попита свещеникът. – Казвам се Лука, брат Лука
Пачоли.
Салаи му направи знак да влезе и го изчака да тръгне пръв, за да не види ножа и
да не си въобрази странни неща. Погрижи се да затвори вратата след себе си.
– Да, разбрах кой сте. Той ми е говорил много за вас... Аз съм Джан Джакомо,
неговият чирак. Не, учителят не си е вкъщи, но не би трябвало да закъснее
прекалено. Ако искате да го изчакате тук, моля, заповядайте...
Монахът се качи бавно по стълбите и изведнъж се озова във „фабриката“. Щом
влезе, макар да усети застоялия въздух, за миг остана смаян от това, което видя. Тя
представляваше грамадно помещение, вероятно една от приемните в сградата, която
дълго време беше резиденция на херцозите при управлението на фамилията Висконти. Но
вътреимаше какво ли не и би било много трудно човек да си представи събитията, за
които е била използвана тази просторна стая: празненствата, танците, тържествените
церемонии. Напомняше по-скоро за първичния хаос, или – както винаги си я беше
представял – за работилницата на някой магьосник.
Едната от дългите стени бе покрита със стари византийски фрески, но рисунките
вече не се различаваха, бяха напълно опушени. В средата имаше огромна камина със
запален огън, а до нея към същия комин беше свързана голяма пещ за топене на бронз.
Пейки и странни макари бяха опрени на стената, където се бе намерило място. Другата
стена беше измазана наскоро, а в централната ѝ част, останала свободна, се виждаха
по всяка вероятност опити за рисуване на фреска, безразборно изобразени тела и лица
на хора, ръце, вдигнали чаши за вино, блюдо с маринована в портокал змиорка, която
изглеждаше истинска. На етажерката, стигаща чак до тавана, вдясно от фреската, бяха
струпани всякакви неща: книги, буркани с различни пигменти и материали, черепи и
доста човешки кости, череп на кон, а в една голяма стъклена кутия – човешка глава,
съхранена в спиртен разтвор. Вляво от рисунките стоеше подвижно скеле на колела с
интересен механизъм по средата, който брат Лука заключи, че би трябвало да служи за
повдигане и спускане на платформата на желаната височина, и го намери за много
находчиво решение.
В средата на стаята имаше три големи маси, триножници и безброй платна, странни
машини, архимедови винтове, столове, макари, дървен кон с рамка от калай, мехове,
нещо, наподобяващо крило на прилеп, задвижвано с лост, листове хартия, картони,
дървен модел на купол и много други предмети, върху които вниманието му не успя да
се фокусира. При влизането първата от трите големи маси му заприлича на маса за
дисекции с чистия и празен мраморен плот, върху който бяха сложени само два легена
и дървен сандък с триони и хирургични ножове с различна форма. Втората бе като маса
на ковач или дърводелец и върху нея имаше зъбни колела, зъбци, всякакъв вид
пружини, решетъчни механизми, ъглови тръби, скрипци, полусводове с греди, ръчки,
тръбички, въжета, винтове, лостове, метални пръстени и разни инструменти,
разпръснати навсякъде. Върху третата маса бяха натрупани рисунки и най-накрая,
всички предмети, които се очаква да бъдат намерени в работилницата на един
художник: хаванчета и чукчета, котлончета, тенджери, буркани с прах, треви, черупки
от яйца, всякакви видове масла.
– Нашата „фабрика“... – каза Джан Джакомо с гордост.
Брат Лука се закова пред един триножник, върху който се издигаше дървена дъска,
висока повече от човешки ръст, приблизително три лакътя. Спря съвсем ненадейно пред
нея и красотата на това, което съзираше, сякаш го бе парализирала. Измъкна от джоба
си скъпоценните очила с рогова рамка, които си беше купил от Венеция. Четири
човешки фигури: две жени и две деца, на фона се виждаха скални колони, носещи голям
каменен свод – вид естествена архитектура, катедрала от пясъчник, храм, построен от
постоянството на природата специално за ознаменуване на събитието. Да, но кое
събитие? Фигурата в средата без съмнение беше Дева Мария. Красива, с приведена
глава и притворени очи, с полуразтворени обятия в покровителствен жест, напомнящ му
за Мадоната, която неговият учител Пиеро дела Франческа бе нарисувал в родния град
на двамата, Борго Сансеполкро, за конгрегацията „Мизерикордия“: разгърнатата
пелерина, падаща от височината на раменете ѝ, изразяваше закрила за хората, които
почти бяха увити в нея и сред които маестро Пиеро беше изобразил и самия себе си.
В творбата на маестро Леонардо всъщност ръцете разказваха историята. Бяха
прекрасни. Ръцете на Дева Мария се спускаха над двете деца, сякаш щеше да ги
обхване заедно в една прегръдка. А коя беше другата жена? Млада и чувствена, тя бе
коленичила пред Мария, но тъй като беше извила леко врата си, като че гледаше точно
към брат Лука и му показваше едно от децата в картината. Той проследи с поглед
пръста, сочещ детето до Богородица, което, паднало на колене и със сключени ръце,
гледаше пред себе сидругото, застанало до мистериозната жена. Едното, изобразено на
преден план, бе вдигнало ръка и благославяше момчето срещу себе си и с това
завършваше кръгът от ръце и жестове. Едното от двете сигурно беше Исус, а другото –
Йоан Кръстител. Да, ала кой бе единият и кой другият? Вероятно Христос беше детето
под наметалото на Мария, но пък другото го благославяше. А по-младата жена, която
не беше майката, вероятно изобщоне бе жена. Ангел ли беше? Или навярно... Не, не
можеше да бъде. Сети се за андрогина от диалога „Пир“ на Платон, завършеното и
съвършено същество, първоначалното единство на мъжа и жената. Може би Леонардо е
искал да възхвалиблагочестивата философияна Марсилио Фичино и на флорентинските нео
платоници?
 – Не я одобриха – каза Джан Джакомо, прекъсвайки мислите му. – Беше
предназначена за църквата „Сан Франческо Гранде“... – додаде той.
– Там, където съм отседнал временно – отвърна Лука. – И защо не я одобриха?
– Никой не знае какво изобразява и се съмняват, че е еретична.
– Маестро Леонардо неоплатоник ли е?
– Нео какво? Не, какво общо има това? Съмняват се, че е от Ордена на Адемео.
– На кого?
– Не, може би на Амедео... Да, на Амедео, на един францискански монах, починал
преди време, някой си Амедео... Мендеш да Силва, португалец, който умрял тук, в
Милано, преди петнайсетина години... Майка ми му беше много предана
последователка... Този монах Амедео е бил хипогалактик... не, апоплектик...
– Апокалиптик.
– Да, точно... Изглежда, монасите са открили в картината нещо, което може да
напомня за идеите на този апо...
– ...калиптик.
– Именно. Открили са идеите на тозикалиптики не са приели картината. Обясниха
ми, че тя иска да каже, че юдеите и християните са едно и също нещо, религии
близнаци. Не разбрах много какъв е проблемът. Картинатапоставя на една плоскост
Христос и свети Йоан Кръстител, тоест християнството и юдаизма... В случая не
виждам нищо странно, защото майката на моя учител е юдейка...
Брат Лука замалко не получи удар.
– Наистина ли? Откъде знаеш?
– Тя беше тук... Дойде, за да умре тук. Катерина... Запознах се с нея. Знаете
ли, че учителят ми е незаконородено дете?
– Честно казано, не знам нищо за него. Поне не и допреди няколко минути.
– Баща му сер Пиеро е флорентински нотариус. Женил се е три или четири пъти, но
учителят ми е роден преди първия брак на баща си, който не можел да се ожени за
майка му. И защо? Много просто: майка му била юдейка. Славянска еврейка, ако съдим
по външния ѝ вид.
– Тя ли ти каза?
– Не, тя беше много мълчалива жена. Пък и вече много болна, когато дойде. Но се
разбираше...
– Празнуваше ли събота?
– Не, само че какво значи това? Вероятно е била покръстена юдейка.
– Какво те кара да смяташ, че е била такава?
– Ако не е била, защо баща му не се е оженил за нея?
Джан Джакомо изобщо не изглеждаше здравомислещо същество и брат Лука не знаеше
какво да мисли.
– Навярно просто защото е била селянка – отвърна той.
– А как оценявате факта, че след смъртта на майка си моят учител си беше пуснал
брада, според вас бедняк ли е, или юдей? Наполовина евреин, наполовина тосканец,
съчетание от прокълнати раси – каза момчето, избухвайки в смях. После, като видя,
че събеседникът му не изглеждаше да намира това за много забавно, отново стана
сериозен. – Катерина дойде да умре тук. Бедната му майка! Дойде преди три години и
след по-малко от година си отиде. Колко много го обичаше! Бяха ѝ отнели сина на
петгодишна възраст. И тъй като баща му сер Пиеро, виден нотариус, не можел да се
ожени за нея, ѝ намерил съпруг марионетка, Акатабрига[7].Представете си какъв би
могъл да бъде човек, когото всички наричали така. Името казва всичко, нали? Сигурно
е бил насилник този Акатабрига. Мисля, че моят учител е преживял много като
малък...
– Той ли ти разказа?
Всъщност брат Лука започваше да се отегчава от дързостта на момчето и от факта,
че разправяше всички тези истории за своя учител на човек, с когото едва се беше
запознал, на един напълно непознат.
– Не, сам стигнах до този извод – отвърна чиракът, – защото е по-непорочен и от
девиците, които рисува, защото не спира да ми повтаря: „Внимавай, внимавай с
похотливостта“, защото изглежда, че има ужасяваща представа за съвкупленията,
страхува се повече от разврата, отколкото от това да бъде подложен на мъчение,
обича труповетеи изпитва ужас от жените. Такъв човек не е много нормален. Насилвали
са го като малък, нали? Няма друго обяснение...
– Или пък е толкова духовен, толкова обзет от своята жажда за знание...
– Но никога няма да има деца.
– И го казваш на францискански монах? Понякога, особено в наше време, е по-добре
да сътворяваш мъдрост, отколкото да сътворяваш тела.
Брат Лука се опита да смени темата. Видя точно пред спорната картина един
триножник, на който имаше бяло платно със същите размери. На него беше скицирана
същата композиция. Попита Джан Джакомо защо я прерисуват и момчето му отговори, че
са намерили клиент за картина върху платно. Монахът прибра очилата в джоба си.
– Той, маестро Леонардо, в тази зала ли работи? – попита.
– Не, почти винаги се затваря в ателието си – отвърна чиракът. – Ако желаете да
го изчакате там, ще ви заведа.
Пачоли се съгласи.
– Тогава заповядайте, насам.
Джан Джакомо се отправи към дъното на залата и монахът го последва.
– Той предпочита да работи в малки пространства. Казва, че това му помага да се
съсредоточи.
Влязоха в малка стая, подредена и обзаведена с чувство за мярка. В дъното имаше
бюро, зад което забеляза два сандъка под прозореца. Отпред стоеше само един
триножник, на който бе поставена вече грундирана дъска, но върху нея още не беше
нарисувано нищо. Единствено бюрото бе малко разхвърляно, имаше книги и листове,
натрупани навсякъде, ала това беше нормален безпорядък за писалище на учен, кипящ
от работа. Стана му приятно, като видя отворена своята книга „Всичко за
аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“, а до нея – лист с
чертежи на петоъгълник и редица неразбираеми изчисления в полето.
– Ако искате, заповядайте на масата – каза момчето. – Учителят ми е доста
непредвидим. Работи върху „Тайната вечеря“ в „Санта Мария деле Грацие“. Понякога
излиза от къщи сутринта, ходи при доминиканците и остава там да рисува цял ден,
дори забравя да яде. Друг път отива, рисува малко и се прибира веднага. Понякога
пък прекарва около час в размишления върху творбата си и после дни наред не докосва
фреската. Ако му кажеш да побърза, ти отговаря, че голяма част от работата на един
художник сеизвършва в ума, а не с ръката. Да, но клиентите се ядосват...
Заповядайте, аз ще бъда оттатък. Повикайте ме, ако се нуждаете от нещо.
Чиракът си отиде и брат Лука, останал сам в ателието, не седна веднага, а
заобиколи писалището, за да хвърли един поглед на сандъците, които бяха отворени и
доколкото виждаше, пълни с книги. После се вгледа по-добре. Само в единия от тях
имаше неопределен брой томове, в другия бяха тетрадките на маестрото. Взе една и
започна да я разлиства. Рисунки и записки. Записки и рисунки. Схеми на машини,
пейзажи, човешки лица. Анатомични рисунки. Разбра, че и рисунките бяха записки.
Пребърка джоба си, но не намери това, което търсеше. „Как го е направил?“, запита
се той. На масата видя лупа и я взе, за да почете. Текстът беше написан огледално,
вървеше от дясно наляво. Ето как постъпва един левичар, за да не изцапа страницата,
на която пише.
Вниманието му обаче беше привлечено от лист, който зърна на другия край на
масата: рисунка на мъж с крака, които бяха едновременно изпънати и разтворени, и
ръце, широко разперени перпендикулярно на тялото и в същото време вдигнати, като
върховете на пръстите бяха на височината на върха на главата. Мъжът бе вписан в
кръг и в квадрат. Разбра, че това бе Витрувианският човек. Но не беше очертан както
трябва, или поне както си мислеше, че трябва: кръгът и квадратът нямаха общ център,
както той обясняваше на своите ученици. Квадратът следва да бъде вписан в кръга, а
центърът на човека трябва да е пъпът и в двете фигури. В противен случай не е в
сила геометричното съвършенство на божествената рисунка. Леонардо обаче беше
нарисувал кръга – божествения символ – около пъпа, а квадрата – земната фигура – с
център гениталиите.Объркал се е. Със сигурност се е объркал. Витрувий изобщо не
споменава гениталиите, а съвършената геометрия, на която трябва да се основава
красотата и която отразява музикалния ред на сферите, с тази рисунка отиваше по
дяволите. Все едно да разделиш неизменно физическия елемент с център инструментите
на похотливостта от духовния елемент – кръга – с център пъпа. Как така?
Или пък... Да, да, беше го преправил в своята килия, за да докаже това, което
тази рисунка, изглежда, му разкриваше. Може би отношението между страната на
квадрата с център гениталиите и радиуса на кръга, очертан около пъпа, беше... Да,
радиусът трябваше да бъде средно пропорционален на страната на квадрата и дължината
на самата страна минус радиуса: божествената пропорция, средното съотношение между
цялото и останалата част, отсечката от сегмента, която се отнася към по-малката,
както цялото към нея. Пропорцията, самоповтаряща се до безкрайност, ключова за
самия самоповтарящ се механизъм на живота; тази, върху която се простира до безкрай
цялата редица на Фибоначи, златното отношение между диагонала и страната на
петоъгълника, за която Платон приема, че многостенът с дванайсет петоъгълни стени –
додекаедърът – е основен атом на живота, символ на квинтесенцията, духът на
света,spiritus mundi...
Остана смутен от това, което бе видял, ала продължи да разлиства тетрадката, още
я държеше в ръцете си. Забеляза едно малко огледало на масата и реши да си послужи
с него, за да провери дали ще може да прочете някои записки. Но тази, на която беше
отворил, не гласеше нищо важно. Разказваше за някой си Салаи. Някой си Салаи, който
крадеше... „А, ето! – каза си той и прочете: – Крадец, лъжец, твърдоглавец,
лакомник.“ Камбаните на близката камбанария на „Сан Готардо“ прекъснаха тези
нападки. Оставитетрадката в сандъка, разкайвайки се, че бе направил нещо, което не
биваше да прави, макар че беше действал, подтикнат от доброжелателно, а не от
злонамерено любопитство. Бе дошъл да се запознае с маестрото, който, както
изглеждаше, желаеше присъствието му в Милано. Имаше време, щеше да мине пак утре.
Сега трябваше да се връща в „Сан Франческо Гранде“.
Излезе от ателието и извика:
– Салаи!
– Откъде знаете, че... – поде момчето.
– Че се казваш Салаи ли? Разбрах по това, че незнайно как, ми отмъкна очилата от
джоба.
– Аз? Не, защо да го правя? Сигурен ли сте, че бяха у вас?
– Ти сам се увери, когато гледах картината „Мадоната на скалите“.
– Може да са паднали от джоба ви. Нека да видим.
Брат Лука с удоволствие се съгласи на този фарс, надявайки се, че чиракът, макар
и без да признава, че му беше откраднал очилата, ще ги измъкне поне за да се защити
от обвинението в кражба. Така и стана. Не след дълго, като се престори, че
претърсва място, откъдето монахът изобщо не бе минавал, момчето каза, че ги е
намерило.
– Предай на маестро Леонардо, че съм идвал и че ако иска, може да ме открие в
„Сан Франческо Гранде“. Не дойде ли, пак ще намина и ако не го намеря, ще ида при
доминиканците и ще ги помоля да ме пуснат. Разбра ли? Помниш ли как се казвам?
– Лука Пачоли, как да не помня?
Монахът слезе по стълбите. Не знаеше дали момчето е лакомо, но със сигурност
беше крадец, лъжец и твърдоглавец. И бе убеден, че от всички неща, които му беше
разказало за своя учител, няма нищо вярно.
[Картинка: i_003.jpg]
068в „Хрониката“
061в Библията
119в „Аритметиката “ на учителя Лука
248
Помоли учителя Стефано Капони, който живее при рибарника, да ти даде „De
ponderibus“[8]на Евклид. Относно силата „De moto “[9]от Алберт Парво Саксонски и
„Commento“[10]от Алберт Велики относно книгите по физика на Аристотел – „De coelo
et mundo“[11].Алгебрата на фамилията Марлиани, написана от Марлиани-баща. Помоли
учителя по смятане да ти покаже как се изчислява лицето на триъгълник, а учителя
Фацио да ти дадекнигата за пропорциите на Ал-Кинди.

Палто с качулка за Салаи:

4лакътя сребрист плат 15 лири                           4 жълтици

зелено кадифе за украса 9 лири

 ленти                                                                      9
жълтици

илици                                                                       12
жълтици

изработка 1 лира                                                     5 жълтици

лента за предната част                                          5 жълтици

ушиване 26 лири                                                       5 жълтици

Тук има 13 монети. Салаи краде парите.

В понеделник купих 46 лакътя платно, 13 лири, 14 жълтици и половина.

Абак[12]
Плиний
„De re militari“[13]
„ Deca prima "[14]
„ Deca terza“
Гуидоне[15]
„Morgante“[16]
Епистоларните творби на Овидий
Епистоларните творби на Филелфо
„Spera“[17]
„Facetie“[18]от Поджо
„ Vita de’ filosafi “[19]
Псалми
„De immortalità d’anima “[20]
Баржа
„Driadeo“[21]
Петрарка
O Moro io moro se non amori di tua moralità mia vita amara.[22]

Въглен
Креда
Пера
Восък
Намери череп
Горчица
Ботуши
Ръкавици
Гребен
Кърпи за лице

Снабди се с „Perspectiva “[23],„De ponderibus“ и „De coelo et mundo “ от Биаджо

Пелакани. Математиката на Витело в библиотеката в Павия. От месер Фацио Кардано
книгите на Джовани Таверна. Снабди се с изобретенията на Херон и Филон и с книгите
за водата, Евклид на достъпен език и абака на Сасето.
Черен флорентински кон на месер Мариоло, голям кон, има хубава шия и много
красива глава. Бялата кранта на соколаря има хубави задни крака: стои на Порта
Комазина.
Вчера на вечеря у Галеацо Сансеверино. Салаи яде за двама, върши бели за
четирима. Чупи три купи, разлива вино по покривката, после идва да се храни с
важните гости.
Крадец, лъжец, твърдоглавец, лакомник.  
4
 На следващия ден Леонардо не отиде в „Санта Мария деле Грацие“. Заради
влажността през последните дни имаше усещането, че цветовете, които беше направил
до този момент, нямаше да се запазят. Щеше да използва синия цвят както за одеждите
на Христос, така и за Юда, но за Юда щеше да прибегне до азурит, за Исус – до
трийсет пъти по-ценното ултрамариново синьо. Нито един от двата пигмента не се
препоръчваше за рисуване върху влажна основа. Свързващото вещес тво с времето щеше
да промени цветаси. Трябваше да пробва различни масла – орехово масло или смола от
кипарис – или пък друга дозировка, затова беше прекарал сутринта в експерименти с
нови смеси в Корте Векия. После, след като получи резултат, който му се струваше
задоволителен, обядва и в ранния следобед реши да върне посещението на Лука Пачоли.
Пристигна в храма на францисканците и попита абата брат Амедео – единствения човек
в манастира, с когото бе запазил добри отношения след всичко, което се случи с
конгрегацията „Кончеционе“. Брат Амедео беше монах от Калабрия, леко закръглен и
нисък и винаги в добро настроение, но този път му се стори доста нап регнат. Беше
го посрещнал с обичайната сърдечност, ала не му се видя много весел. Абатът му
съобщи, че монасите, включително математикът от Сансеполкро, са се събрали в
библиотеката, за да обсъдят крайно неотложен въпрос, че не би могъл да му каже нищо
повече и че ще го съпроводи до стаята на монаха, където може да го почака, докато
той отиде да го извести за посещението.
Така Леонардо влезе в килията на математика. В нея имаше походно легло, пейка за
коленичене при молитва пред едно разпятие, писалище до стената, етажерка за книги и
един сандък под прозореца, през който се виждаше манастирският двор. Обзавеждането
включваше само най-необходимото не само за учен, но и за францисканец. Изправен
върху писалището, просто опрян о стената, стоеше портрет на монах и най-вероятно
това беше самият той – Лука Пачоли. До него бе нарисуван млад добре облечен
благородник. Пред монаха имаше две книги – една затворена и една отворена, малка
черна дъска, на която беше начертан триъгълник, вписан в окръжност, висящ от тавана
твърд кристал и додекаедър от дърво, поставен върху затворената книга. Започна да
анализира творбата с очи на опитен познавач. Прочете надписа върху затворената
книга:LI. R. LVC. BVR.,„Книга на преподобния Лука ди Борго“. Това беше „Всичко за
аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“ – екземпляр, достоен
да бъде подарен на принц, по-добре подвързан от този, който му бе продал Кардано.
Същият екземпляр, нарисуван на картината, се намираше физически пред нея, сложен на
бюрото. След това прочете надписа върху свитъка до книгата:IACO. BAR. VIGENNIS P.
1495,„двайсетгодишният Якопо ди Бартоло, или Ди Бартоломео, или Барбариго, или
Барбаро, или Ди Барбарано (ме) нарисува през 1495 година“.
„Последовател на Антонело“, помисли си. И ако авторът наистина беше на двайсет,
определено заслужаваше внимание. Много му харесаха отблясъците по кристала, в който
се виждаше три пъти отражението на прозореца отляво – прозорецът не фигурираше на
картината, но отраженията показваха три пъти образа на разкошен дворец. После се
концентрира върху фигурата на францисканеца и неговото изражение. Затвори едното си
око, повдигна ръка и с нея закри първо лявата, после дясната половина на лицето на
монаха. Както си и мислеше: лявата (дясната половина на математика) се усмихваше, а
другата излъчваше тъга. Обърнатата към светлината и кристала беше лъчезарна, а тази
откъм тъмнината и дървеното тяло – мрачна. Добра идея, каза си. Беше ясно, че
картината изразяваше Платонова представа за математиката като средство за издигане
от мътната и лепкава тиня на материята към светлата чистота на абстрактните форми.
Ключът се криеше в двете твърди тела – едното, чиито стени бяха квадрати и
триъгълници, и другото, додекаедъра с дванайсет петоъгълни стени. Едното –
прозрачно, другото – непроз рачно, едното – висящо във въздуха, другото – тежко,
поставеновърху затворената книга, едното – по-близо до сакралността на сферата от
другото. Но изцяло му убягваха връзките между двете тела, отворената книга и
начертаните върху дъската фигури. На нея имаше и числа, изписани с дребен шрифт и
обърнати обратно: сякаш представляваха сбор...
– Харесва ли ви? – попита глас зад гърба му.
Той се завъртя и се озова срещу мъжа от картината, съвсем същия.
– Ако изключим начина, по който рисува ръцете, авторът е многообещаващ младеж –
отвърна художникът.
Лука Пачоли остана смаян от външния вид на Леонардо. Беше елегантен със своята
одежда от пурпурен атлаз под наметалото, което стигаше до коленете му, силна и
стройна фигура, сухо лице, гъста и къдрава кестенява коса, разделена на две
симетрични половини с път по средата, къса и добре поддържана брада, дълбок и
магнетичен поглед. С изключение на брадата – както изглеждаше, беше си я пуснал
наскоро, – като се замисли, монахът го оприличи на Витрувианския човек от
рисунката, която бе видял предния ден с несъответстващите си квадрат и кръг, което
го бе смутило много.
– Не ви харесват ръцете ми?
– Нека да ги стисна и да изразя цялата си радост от факта, че ви виждам тук,
сред нас. Ще се чувствате доб ре в Милано. След смъртта на Лоренцо Великолепни
Флоренциявече не е фарът на Европа.
Стиснаха си сърдечно ръцете.
– Чест е за мен – отвърна монахът. – Най-вече защото ме осведомиха, че вие сте
помолили Сансеверино да ме покани тук. Но кажете ми за ръцете... Не ви ли харесва
творбата?
– Напротив – отговори Леонардо. – Това е много добра картина. Художникът, който
я е нарисувал, има талант. Къде ви е направена?
– Във Венеция, от двайсетгодишен ученик на един ученик на Антонело да Месина. Та
какво казвахте за ръцете?
– Прощавайте – поде Леонардо. – Аз много внимавам с ръцете, стремя се да ги
рисувам с маниакална точност, а дясната ви ръка не е съвсем добре очертана, дори
заради необичайния начин, по който е хванала писеца. Но що се отнася до всичко
останало, това е забележителна творба. Кой е мъжът, изобразен до вас?
– Месер Джовани Гонзага – отговори монахът, – трето дете на Федерико, който е
баща на настоящия синьор на Мантуа. Тогава той се намираше във Венеция по чиста
случайност и прие с охота да позира до мен. Ще изпратя в Урбино един екземпляр от
труда си „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“,
който виждате на масата, и картината. Посветих книгата на херцог Гуидобалдо да
Монтефелтро, синьор на града, а картината ще подаря на съпругата му Елизабета
Гонзага, сестра на Франчес ко, маркиз на Мантуа, и на месер Джовани, младежа от
портрета.
– Въпреки това съм сигурен, че именно вие сте дали наставления на художника за
символиките, свързани с математиката и геометрията и отразени в творбата. Не съм ли
прав?
– Да, така е.
Леонардо посочи с въпросително изражение висящото твърдо тяло.
– Това еикосаедър,архимедово тяло – обясни математикът. – На ширина, дължина и
височина има три осмоъгълника с квадратни стени, или, ако извадим всички общи
стени: осем плюс шест плюс четири – общо осемнайсет стени, осем ръба на
равностранни триъгълници, със страна, равна на страната на квадратите.
– Не е необходимо да ми обяснявате какво означават трите осмоъгълника, защото
мисля, че ми е известно – каза Леонардо. – По-скоро не разбирам коя е отворената
книга с геометричните фигури на масата. На Евклид, нали?
– Точно така – кимна монахът. – С показалеца на лявата си ръка посочвам осмата
теорема в тринайсетата книга от „Елементи“ на Евклид на латински, венецианското
печатно издание от 1484 година – най-разпространеното сред италианските математици,
които не биха се затруднили да намерят съответната страница.
– И какво гласи тази теорема?
– Че ако вземем един равностранен триъгълник, вписан в окръжност, квадратът на
неговата страна е равен на три пъти квадрата на радиуса на окръжността, или L2 =
3r2– отговори Пачоли.
– Защо тъкмо тази теорема? – попита Леонардо, след като помисли малко.
– Защото от нея с помощта на откъса, който илюстрирам на черната дъска на
картината – каза монахът, – получаваме числовото съотношение, обуславящо
построяването с триъгълник и пергел на твърдия кристал в горната част, икосаедъра,
противопоставен на твърдото тяло долу, нарисувано на преден план върху книгата ми,
додекаедъра. Математическа алегория.
– С други думи?
– Математиката според диалога „Тимей“ на Платон – продължи францисканецът – е
синтаксисът на света. В същата творба додекаедърът със своите петоъгълни стени е
символ на квинтесенцията, духът на елементите, който изпълва материята, и така да
се каже, е душата на Вселената. Исках да бъде изработен от дърво именно за да
покажа нашия материален свят, в който е разпространен този дух, и го разположих
върху моята затворена книга, представяща приложната математика. Но до моя том на
картината еизобразена широко отворената книга на Евклид, която представя
рационалната, спекулативна, теоретична математика. Служейки си с нея, математикът,
в този случай аз самият, се връща към чистите идеи, дадени от константните числови
съотношения и скрити във формите, които се разграничават от осезаемата реалност и
които са представени тук от твърдия кристал, икосаедъра. Синтаксисът на света.
Тройната осмоъгълност на икосаедъра е алюзия за Светата Троица и по този начин
демиургът Платон се идентифицира със създателя Бог, единен и триединен за нас,
християните. Следователно математиката, както казва древният философ, разкрива
числовата структура на света, въз основа на която демиургът, използвайки чистите
идеи, е създал всичко, което виждаме: четирите елемента и духа, който ги поддържа –
онова, дето алхимиците и натурфилософите наричат именно квинтесенция.
– Ще имаме възможност да поговорим отново за това, ако останете задълго в града.
Ясно е, че в манас тира вече са разбрали кой сте, щом ви канят да участвате в тайни
събори по крайно неотложни въпроси броени дни след пристигането ви.
Францисканецът придоби сериозен вид. Затвори вратата на килията и после отново
заговори, ала този път съвсем тихо:
– Маестро Леонардо, казвам го на вас, но ви моля да не отваряте дума за това
пред никого. Тайният събор беше свързан с нещо много сериозно, което се случи тази
сутринв манастира. Извършено е прес тъпление в друга килия, която гледа към този
коридор. Един събрат, Еджидио да Римини, който беше временен гост тук като мен, е
бил намерен мъртъв в стаята си, прободен два пъти с нож от неизвестен посетител.
Бил е нападнат в гръб, докато е влизал вътре. Убиецът запушил устата му и го
намушкал, като по този начин го убил на място със силен удар с добре наточено
острие в тила, в задната част на черепа...
– Седалището на душата...
– Какво казвате?
– Нищо – отвърна Леонардо. – Мислех си за това като малък, когато с моите
приятели във Винчи се забавлявахме, докато измъчвахме гущерите или жабите. Ако
пробиеш гръбначния мозък на жаба, тя умира веднага. По-бързо, отколкото би се
случило, ако я пронижеш в сърцето или в която и да е друга част на тялото. По-късно
при дисекцията начовешки тела наблюдавах нервите, които водят началото си от там.
Не сърцето е седалището на сетивната душа, както казва Аристотел. И душата не е
разпространена из цялото тяло, в противен случай нямаше всички нерви да се насочват
към мозъка. Душата трябва да е някъде тук – каза той и посочи главата си.
– Аanima mundi?Квинтесенцията не е ли разпръсната равномерно из цялата Вселена?
– Някъде повече, някъде по-малко.[24]
– За по-голяма сигурност – продължи Пачоли – убиецът му е нанесъл още един удар
с ножа и му е преря зал югуларната вена. Имаме съмнение обаче, че убитият не е бил
истински монах. Бил е мъж приблизително на моята възраст, доста силен. Убиецът е
търсил нещо, килията му беше в пълен безпорядък, но онова, което аз намерих
вътре...
– Претърсили сте я лично?
– Аз пръв видях трупа. По това време изследвах... Нямаше никакъв крясък, ала чух
сгромолясването и шума, който вдигаше убиецът при тършуването из стаята. При
първитезвуци си помислих, че е един от тези обсебени монаси, дето се самобичуват,
или от онези, на които заради халюциногенните треви, приемани с хляб и вода, им се
привижда дяволът и си измислят, че участват в яростни битки... Понякога се случва в
манастирите... Но после не успях да се концентрирам и реших да отида да помоля
съседа си да сепрепира със своя сатана по-тихо. Излязох от килията си и видях
убиеца в гръб, обаче след миг изчезна. Беше облечен с доминиканска одежда от
необработен плат, по-къса от обичайната...
– Такива носят последователите на Савонарола.
– Смятате ли? Имаше качулка на главата, затова единствените сведения, с които
разполагам, са свързани с телосложението му – много висок и силен мъж.
 – Никого другиго ли не видяхте? – попита Леонардо.
– Проследихме стъпките му. Влязъл е в манастира от задната страна, през счупена
решетка на избите, която е била изтръгната. Качил се е тук, в стаите, докато в
църквата се е отслужвала сутрешната меса. След това е избягал през сакристията.
Монахът, който е извършвал църковната служба, го видял да излиза през портала в
дъното. Не прекъснал месата, за да не тревожи вярващите, но каза, че първият му
импулс бил да го проследи. Още повече, доминиканец във францисканска църква...
– А какво открихте в килията на жертвата?
– Сред останалите неща намерих турски ятаган... Смятате ли, че един истински
францисканец ще обикаля наоколо въоръжен?
– В наши дни всичко е възможно. Монаси проповедници, участващи в политиката,
папи с деца, които според слуховете устройват във Ватикана приеми с разсъблечени
куртизанки и състезания между гостите за полови сношения. Печални времена за
Италия! Станахме отново езичници, скъпи брат Лука, докато в Рим продължаваме да
влачим уморено тежкото бреме на свети Петър, без да знаем защо.
– Ще настъпят по-добри времена, не се съмнявайте – отговори математикът. –
Навярно това е цената, която трябва да платим за пробуждането, случило се през
нашия век тук, при нас. Защото не може да се отрече, че столетието, което е към
края си, беше епоха на голям кипеж: преоткриването на гърците, великия Платон,
когото преди това пренебрегвахме, архитектурата на Витрувий, перспективата.
Например в моята област, математиката, за пръв път можем да сравним алгебрата,
завещана ни от арабите, с геометрията на Евклид. Ще станем свидетели на необикновен
напредък, ще видите... Изобретяването на печатането, плаването до Западните
Индии... Но това са промени, които засягат само неколцина, владетелите и
литераторите, а езичеството се е разпространило единствено сред вис шите класи и
мъдреците. Народът е набожен, уважаеми месер Леонардо. Вземете Флоренция – града,
който даде тласък на всичко това, града на Лоренцо Великолепни, на Брунелески, на
Леон Батиста Алберти, с когото се запознах лично, или на моя учител, образовал се
там, Пиеро дела Франческа. Именно Флоренция сега при Савонарола се превърна в
център на религиозната реформа, на непримиримата теокрация. Народът не е участвал в
духовните революции, които белязаха нашето време, но и които поквариха душите. И
може би това е за добро, защото народът е набожен и ще продължи да носи с
достойнство бремето на свети Петър, както се изразявате вие.
– Но кажете ми, брат Лука, какво се случи с трупа? Може ли да го изследвам?
Разбирам от дисекции, а е изключително трудно да намирам тела за разрязване.
Понякога именно вашият набожен народ е този, който спасява нас, анатомите. Хората
са толкова бедни, че ни даряват умиращите си роднини за проучванията ни само за да
поемем разходите за погребението. Това обаче са изсъхнали трупове, белязани от
глада. А този е на странник, умрял от насилствена смърт, който е имал организъм в
добро физическо състояние...
Францисканецът остана доста смутен от последните думи на художника. В тях долови
някакъв цинизъм, ледено равнодушие към единственото нещо, което след смъртта много
успокоява нормалните хора. Леонардо веднага забеляза това и се извини.
– Рано или късно, ще събера в книга наблюденията си и анатомичните си рисунки.
Навярно на лекарите ще им бъдат полезни някои по-задълбочени познания за човешкото
тяло. Прецизните и добре изготвени рисунки могат да са от голяма помощ. Знаете ли
от какво умря Лоренцо Великолепни? Страдаше от подагра като баща си, но неговият
лекар го лекуваше с астрология, уповавайки се на магическата сила на скъпоценните
камъни, влияещи се от знаците на зодиака според общоприетите вярвания. Какви биха
могли да бъдат камъните, които да поправят лошите астрални влияния? Лапис лазули,
перли, топази? Лекарят ги събираше, счукваше ги на ситно, получаваше от тях брашно,
коетому даваше да поглъща с храната. Затова Лоренцо не умря от подагра, а от чревно
разстройство. Суеверия, вярвания, които никога не са били потвърдени от какъвто и
да е опит. Трябва отново да започнем да се основаваме в проучванията си на
конкретните знания, на прякото наблюдение... Лекарят бе застигнат от лоша съдба.
Говори се, че саго убили синовете на Лоренцо Великолепни, понеже смятали, че го е
отровил и че е служел на чуждестранен владетел. Но не е вярно. Медикът на фамилията
Медичи просто беше лош медик, простете за играта на думи. Може би и в Миланското
херцогство, когато си отиде някой принц, винаги се смята, че е бил отровен, а кой
знае защо, всички умират от болки в стомаха. Отговорът вероятно е по-прост,
отколкото изглежда: защото те са единствените, които могат да си позволят толкова
скъпи лечения...
– Изпратихме трупа в болницата „Оспедале Нуово“ – каза брат Лука. – Навярно
някой вече го изследва. Ако побързате, все още можете да намерите нещо за рисуване.
5
За да стигне по-бързо от Порта Верчелина до Порта Романа, където се намираше
болницата, измина един къс участък пеша, после се отправи към един лодкар, плати му
и тойго отведе веднага до задната страна на сградата, проектирана от Филарете преди
няколко десетилетия. Водният път беше удобство, виеше се край цялата редица антични
порти и позволяваше безпрепятственото преминаване на стоки и хора в града. Леонардо
бе очарован преди всичко от системата от шлюзове, но той беше проектирал съвършен
град на две нива: подземна част с мрежа от канали за търговския обмен и бързото
придвижване с лодка и друга – така да се каже, на по-високо равнище, с широки и
изцяло пешеходни улици и паркове, за да се избегнат струпванията на хора и къщи,
движението на коне и техните нечистотии, които предизвикваха единствено бързото
разпространение на чума и болести, причинени от лошата хигиена.
Беше изложил идеите си пред Сансеверино на една вечеря, но генералът го бе
погледнал, сякаш беше чул прекрасна поема, в която се говореше за еднорози и
хипогрифи. Честно казано, Леонардо знаеше много доб ре какъв бе проблемът му:
понякога, изглежда, работеше за вечността, а вечността е твърде дълъг период от
време. Неговите прекомерно скъпи проекти и с доста продължителен срок за изпълнение
обикновено не будеха интерес у никого. Повечето хора бързат, искат да се
наслаждават веднага на това, което съществува, „никой не живее за утре“, както
гласеше един известен стих на Лоренцо Великолепни, светла му памет. Повече не посмя
да говори с никого за своята подземна мрежа от канали за облекчаване на градския
трафик, но всеки път когато минаваше с лодка по каналите, се връщаше към тази идея
и колкото повече мислеше за нея, толкова по-добра му се струваше.
Той слезе на кея, заобиколи покрай стените на сградата и се яви в портиерната,
където вече го поз наваха поради миналите му посещения на сеансите по анатомия,
макар че отдавна не бе идвал. Сградата на Филарете беше с формата на кръст и
външните стени обособяваха четири вътрешни двора. Той прекоси северозападния двор и
се отправи към избите. Вратата беше затворена, затова почука. Отвори му Джулиано
Марлиани, който бе облечен в някакъв вид одежда на монах от Ордена на просещите
братя, ръкавите му бяха навити до лакътя, а ръцете – голи и изцапани.
– Леонардо... Да ти призная, много съм зает. Тук е капитанът на
правосъдието[25]...
– Знам всичко за Еджидио да Римини. Затова съм тук. Може ли да вляза?
Марлиани отвори широко вратата. Леонардо влезе. На мраморната маса видя голото
тяло, проснато по очи. Силен мъж на около петдесет години с телосложение на войник.
До главата на трупа, от другата страна на масата, капитанът на правосъдието
оглеждаше тила.
– Добър ден, месер Леонардо.
Леонардо отвърна на поздрава с жест с ръка.
– Ножът, или по-точно казано, стилетът е проникнал в гръбначния мозък между
главния мозък и първия прешлен – поде Марлиани. – Този, който е нанесъл удара, може
и да не е имал изключителна сила, ала със сигурност е притежавал познания в
областта на анатомията. Някой като вас, месер Леонардо. Мъжът е умрял на място. Не
е бил монах, вероятно е бил с фалшива самоличност. Но може би наистина е идвал от
Римини. Вижте какво намерихме на врата му.
Марлиани подаде на Леонардо бронзов медальон, върху който той прочете под глава
в профил:SIGISMVNDVS PANDVLFVS MALATESTA PAN F POLIORCITES ET SEMPER IMP INVICT.
– Сиджизмондо Пандолфо Малатеста, син на Пандолфо, винаги непобедим обсадител и
комендант – преведе Марлиани. –Poliorcites,Полиоркет, „обсадител на град“ – обясни
той, – е бил прякорът на Деметрий, владетел на Македония от III в. пр.Хр. Гръцката
титла, която приема за себе си Сиджизмондо Малатеста, по всяка вероятност загатва
за неговия кръстоносен поход в Морея[26]преди трийсет години. Жертвата по онова
време е била на двайсетина години. Това е още една улика, поради която би следвало
да го считаме за един от участниците в похода. Възможно е впоследствие да е станал
францисканец, но по-скоро бих изключил тази възможност, защото се е разхождал
въоръжен с турски ятаган, древен модел, различен от тези на албанските стратиоти,
които сега се бият срещу французите. Това е друга улика. Освен това... – Марлиани
му показа дълъг белег на левия хълбок на мъртвия и додаде: – Тази рана от остро
оръжие е от много отдавна.
Леонардо си спомняше нещо за похода в Морея и за Сиджизмондо Малатеста. Тогава
беше още малък, на около дванайсет години, но бе чувал възрастните да говорят за
това.Сиджизмондо Малатеста, синьор на Римини, бе последният защитник на
благородническа титла от древността, който печелеше богатство и почести, покривайки
се със слава в големи военни начинания. Ала той имаше и стабилна философска
подготовка. Започнал да командва войски на тринайсетгодишна възраст и скоро станал
един от най-добрите кондотиери на Италия. Първата му съпруга била от рода Д’Есте от
Ферара, а следващата – от миланската фамилия Сфорца. Никоя от тях не му родила
наследници, но той оставил в цяла Романя много незаконни синове, които след смъртта
му започнали да враждуват помежду си. Най-накрая, на трийсет години, се влюбил в
младата дъщеря на търговец от Римини, на име Изота, и в нейна чест превърнал
францисканската църква, която по-късно щеше да стане тяхна гробница, в езичес ки
храм, поне така се говореше тогава, ала по-вероятно я превърнал във величествен
храм наблагочестивата философияна християнските платоници, водеща началото си от
Флоренция, където през 1439 година на църковен събор, за който се твърдеше, че иска
да обедини църквите на Изтока и Запада срещу надвисналата турска заплаха, се бяха
събрали кардинали и прелати от двете църкви с голяма свита от гръцки философи и със
своя ценен товар от византийскиръкописи.
И така, кръгът се отворил с пристигането във Флоренция през 1439-а на Георгий
Гемист Плитон, философ платоник, основал школата в Мистра на полуостров Пелопонес,
Древна Спарта, и се затворил със завладяването на Мистра през 1464-та от
Сиджизмондо Малатеста, който накрая върнал в Римини тленните останки на Плитон и ги
заровил в храма на Изота. Това си спомняше той за похода в Морея, послужил главно и
единствено за открадването на трупа на дълбоко уважавания от Сиджизмондо философ.
Самият Сиджизмондо после бил преследван от папата и краля на Неапол от Арагонската
династия и за да получи опрощение от понтифика, Пий II Пиколомини от Сиена, тръгнал
с едва четири хиляди мъже на експедиция срещу Деспотство Морея, където турските
сили били поне седем пъти по-многочислени. Със своите четири хиляди безстрашни
войници той обсадил и завладял Мистра. Там се барикадирал в очакване на
венецианското подкрепление и на херцога на Бургундия, които така и не пристигнали,
а папата, който трябвало да му даде опрощение, междувременно починал в Анкона.
Сиджизмондо се отбранявал почти две години и накрая, победен по-скоро от чумата,
отколкото от врага, се върнал в Италия болен, но с тленните останки на Гемист
Плитони най-вероятно с нов скъп товар от старинни византийски ръкописи, които
предал на монасите на свети Франциск. Изота междувременно продала бижутата си, за
да плати на войниците, с чиято помощ се спасила от заговор, скроен от незаконен син
на Сиджизмондо, роден от една дама от Фано. След две години починал синьорът на
Римини, на когото не му останало нищо друго от огромните владения, притежавани от
фамилията Малатеста между Чезена и Сенигалия, освен неговия град. Синът на дамата
от Фано веднага станал господар на малкото запазено, след като убил сина на Изота,
която също умряла от скръб няколко години по-късно.
Единственото, което бе оцеляло от тази тъжна история, беше известният храм,
където са работили Леон Батиста Алберти и Пиеро дела Франческа и където са били
погребани Изота и Сиджизмондо, но и Гемист Плитон, и Роберто Валтурио, авторът наDe
re militari– произведението, от което самият Леонардо бе придобил голяма част от
своите умения в областта на военната архитектура. Беше го чел и препрочитал и освен
всички други неща в него бе открил възхвала на храма в Римини, който никога не беше
виждал, но за който знаеше именно от Валтурио, че отхвърля най-сложните символи на
едно окултно философско учение.
Марлиани го прикани да обърне внимание на още една улика, потвърждаваща неговата
теза, според която мъртвият бе участвал в онази епична експедиция. Трябваше да
обиколи масата и да се приближи към капитана на правосъдието, след което лекарят му
показа, че на дясното рамо на жертвата беше жигосан надпис, гласящ: Πλήϑων.
– Плитон – поясни Марлиани.
 – Това е доказателство, че вашите хипотези са правилни – отвърна художникът.
– Вие, месер Леонардо, дойдохте тъкмо навреме – каза лекарят. – Можете да
нарисувате лицето на този мъж, така тук присъстващият капитан ще направи
разследване сред представителите на Малатеста и други жители на Римини, които са
отседнали в Милано, за да разбере дали го познават.
След кимването в знак на съгласие от страна на флорентинеца, Марлиани помоли
него и капитана на правосъдието да му помогнат да обърне тялото. После Леонардо
извадитефтера и писеца от кесията, която бе окачил на кръста си, и започна да
рисува мъртвеца. Изобрази го в профил, с обръснат череп, орлов нос, издадена
брадичка с козя брада, без мустаци. Отне му около четвърт час през зимата, когато
часовете сякаш бяха по-кратки, откъсна листа от тефтера си и го даде на капитана.
– Чудесно! – каза той. – Сега ще ви оставя да вършите вашата работа, а аз ще
отида да довърша своята. Ако открия нещо, доктор Марлиани, ще ви уведомя. Ако ли
пък вие сенатъкнете на други подробности, елате да ми съобщите. До скоро, господа.
Сбогуваха се, той излезе и затвори вратата след себе си. Щом останаха сами,
Леонардо побърза да зададе на лекаря въпроса, който го изгаряше отвътре, откакто
беше влязъл в стаята:
– Този мъж е отрязал ръката на вашия помощник, нали?
Марлиани вдигна глава смаян.
– Как разбрахте?
– Е, човек без дясна ръка не може да остане незабелязан. Слава богу, че е
левичар.
– Вие, месер, имате наблюдателно око, което определено не се среща често.
– Би трябвало да е нещо обичайно за художниците, не смятате ли?
– Да, може би – отвърна лекарят. – И наистина сте прав, той беше.
– За каква кражба е искал да го накаже? На книги, предполагам. Това е страстта
на фамилията Марлиани... Книги, които сигурно са били много ценни.
На лицето на лекаря се появи още по-смаяно изражение.
– Да – призна той. – Ставаше дума точно за книги, само че не бяхме ние крадците.
Редовно си ги купувах ме от книжаря на площад „Кордузио“. Изпратих помощника си
Джовани с парите, а аз останах тук, имах много работа през онзи ден. Веднага щом ги
взел от „Кордузио“, Джовани тръгнал насам, за да ми ги донесе, но забелязал зад
себе си монах с качулка на главата, увит в черно наметало, който, изглежда, го
следял. За да се увери, че не било някаква негова приумица, помощникът ми се
промъкнал в катедралата, а черният монах влязъл подир него. Все още можело да става
дума за чисто съвпадение, защото е съвсем в реда на нещата един монах да влезе в
църква. Странното в този случай било по-скоро, че той го последвал. Тогава Джовани
се отправил към строителната площадка на катедралата, ала веднага осъзнал, че не
било никакво съвпадение. Уплашен, той се качил по скелето на купола, като по този
начин сам се хванал в капана. Книгите били в една торба, която носел в дясната си
ръка, докато с лявата се държал за перилата. И след като стигнал върха, изведнъж
усетил как торбата и ръката му се откъсват от тялото. Извикал от болка, спрял се и
инстинктивно се обърнал, за да прибере ръката си. Зърнал францисканеца, орловия нос
и козята му брадичка, които изпъквали в полумрака, както и окървавения ятаган.
Черният монах първо грабнал торбата, а после отрязал ръката му. Джовани стоял там
вцепенен и гледал как нападателят се отдалечава с откраднатите книги. След няколко
стъпки го видял да хвърля ръкатадолу. Когато помощникът ми се върна, беше почти
обезкървен. Излекувах го и затворих раната му точно навреме.
– Какви бяха тези книги?
– Византийски ръкописи, творби, написани на гръцки език, които се смятаха за
изгубени, от митичното време, когато Евклид тъкмо е починал в египетската
Александрия, и можехме да се натъкнем на герои като Архимед и Ератостен, Филон и
Аристарх Самоски. Най-ценните ръкописи може би саPneumatikà Theorémata[27]от
Ктесибий – теоретичен текст относно пневматиката, пълен с математически изчисления,
и една книга, подвързана с черна кожа и с релефен череп на корицата, която
съдържашеAutomatopoietikà[28]от Филон Византийски, за построяването на автоматични
устройства, снабдена с много важни илюстрации на машини, които днес най-вероятно
няма да можем дори да възпроизведем. Там беше включен и разделът „Пневматика“ за
хидравличните машини, отново от Филон.
 – В страна като Италия някой е готов да убие за най-обикновени книги?
– Книгите са странна стока, скъпи Леонардо. Могат да струват много повече или
много по-малко от пазарната им стойност. Купуваш си някои за дребни монети и те ти
спасяват живота. Това са текстове, които съдържат изгубени познания. Този, който ги
притежава и навлезе в тайните им, може да стане изключително могъщ. Не ги
препродава на тяхната цена, която, естествено, е висока, но не е равносилна на тази
на едно убийство. А ако притежателят им продаде себе си като пазител на
революционни технологии, ако е единственият човек в Европа, познаващ тайните на
парната машина...
– Парната машина? Открих подобни машини в книги на Херон Александрийски.
– Достатъчно е да знаете, че Херон ги е заимствал от Филон Византийски, и ако
разполагаме с оригинала, вероятно ще надникнем отвъд повърхностното опи сание,
коетони дава Херон. Видях тези книги съвсем набързо и знам много малко гръцки, но
ако съдя по рисунките, в тях е събрано техническо познание, чиято тайна се е
изгубила въввремето, а тя се изразява най-вече в начина на прилагане на
математиката във физичния свят, както разбираме от единствените текстове от тази
цивилизация, които са оцелели в неизчерпаемо количество: на Евклид и Архимед.
– Тези ръкописи от Мистра ли бяха?
– Да.От библиотеката на Гемист Плитон.
– Следователно този псевдо-Еджидио да Римини просто е дошъл да си ги вземе, а
мъжът, който ги е продал на книжаря от площад „Кордузио“, ги е откраднал.
– След смъртта на Сиджизмондо Малатеста, преди незаконният му син Роберто да си
присвои и заеме мястото му, ощетявайки Изота дели Ати и законния му наследник
Салустио, Римини преживял период на хаос. Минали са почти трийсет години, не е
лесно да се каже как тези книги са стигнали до Милано, но е близко до ума, че този
псевдомонах е дошъл да ги вземе. По-трудно е да разберем кой може да го е убил, за
да му ги отнеме. След отрязването на ръката на моя помощник отидох с капитана на
правосъдието да разпитам книжаря от площад „Кордузио“, за да науча от кого е
получил ръкописите. Бил пътуващ търговец от Тоскана, който, изглежда, искал да се
отърве от тях възможно най-скоро. Сега става ясно защо. Убиецът сигурно е знаел, че
тези книги са тук, в Милано.
– Щом това е мотивът... Какво ще кажете? Да изследваме ли тялото?
Не беше толкова лесно да се сдобие с трупове за дисекция. Лекарят веднага
разбра. Съгласи се и подаде на Леонардо скалпел, след като го загря добре на огъня.
6
На следващия ден го повикаха в двореца. Трябваше да направи портрета на Лукреция
Кривели – настоящата любовница на херцога. Това означаваше поредно прекъсване на
работата върху „Тайната вечеря“, затова откликна неохотно. Предположи, че Чечилия
Галерани ще спре да го поздравява, а и в двореца срещна яростния поглед на
херцогинята. Женските войни го плашеха повече от мъжките, защото никога не знаеше
откъде ще дойде ударът.
Щом остана сам в една стая с мона Лукреция, тутакси започна да рисува. По едно
време чу вик от съседната стая. Беше Беатриче д’Есте, която крещеше: „Изгони я от
тук веднага! Или аз, или тя!“. Стори му се, че това бяха приблизително думите ѝ.
През това време Лукреция седеше мълчалива и унесена. В очите ѝ сияеше зле
прикрит в недоловима гънка на устните блясъкът на триумфа. Когато бе нарисувал
портрета на Чечилия, съпругата на херцога още не беше в Милано. А щом тя дойде в
двореца, Чечилия се отдръпна, без да се съпротивлява. Двете с Беатриче даже станаха
приятелки. Носе усещаше, че този път, между Беатриче д’Есте и Лукреция Кривели,
нямаше да се случи същото.
Леонардо смяташе Чечилия Галерани за по-възвишена от всяка друга жена,
включително и от херцогинята, от която дори беше по-елегантна в своята обикновеност
и зарадионзи неин строг и добър вкус, от който всеки художник би могъл да научи
много.
Рисуваше набързо. След като привърши, каза, че ще се погрижи да нанесе скицата
на ореховата дъска в работилницата си, без да се нуждае от модела. Щеше да поработи
няколко дни и да се върне с готовия портрет. Сбогува се. Излезе от двореца с
голямата си папка под мишница и реши да отиде при монаха математик в „Сан Франческо
Гранде“.
 Отново брат Амедео го придружи до килията на Лука Пачоли. Когато влезе, Леонардо
бе посрещнат сърдечно от францисканеца, като че ли се познаваха от цяла вечност.
Веднага щом пристъпи вътре, забеляза, че венецианската картина – портрета на монаха
– вече я няма.
– В Урбино ли я изпратихте? – попита той, сочейки празното място на бюрото.
– Засега в Мантуа на сестрата на Беатриче, Изабела д’Есте, която от своя страна
ще се погрижи да я изпрати в Урбино – отвърна брат Лука. – Джовани Гонзага е неин
девер и шурей на Гуидобалдо да Монтефелтро. Надявам се от роднина на роднина
портретът да стигне бързо до целта.
– На черната дъска имаше записан аритметичен сбор – отбеляза Леонардо.
Брат Лука взе хартия и перо, триъгълник и пергел. Начерта светкавично един
равностранен триъгълник, вписан в окръжност, и други отсечки и добави редица числа
в еднаколона:
– Ето – каза той, – това пишеше на дъската, подарявам ви го. Долу вляво е
сборът, за който говорехте. ОтсечкатаAαще допре окръжността, ако я довършим,
предпочетох обаче да я оставя наполовина в картината, за да не правя задачата
твърде лесна за придворните математици в Урбино,които ще видят портрета. [Картинка:
i_004.jpg]
Пунктираната част от отсечката не присъства в творбата, но целият сегмент е
страната на квадрата, вписан в кръга.
„Квадрат, вписан в кръга“? Леонардо разгледа внимателно чертежа. Диаметърът на
окръжността е диагоналът на квадрата, вписан в нея. Страната на този квадрат е
диагоналът на квадрата, построен върху радиуса. Ако си спомняше добре, според
теоремата на Евклид, която математикът сочеше в книгата, квадратът, построен върху
страна на равностранен триъгълникABC,е равен на три пъти квадрата, построен върху
радиуса.
– Следователно – каза той – отношението между лицата на двата квадрата,
построения върху страната на триъгълникаABCи вписания в окръжността, е три към две,
щом това е два пъти квадратът на ра диуса.
– Браво! – възкликна в отговор францисканецът. – Следователно отношението между
радиусите на двете окръжности, които служат за построяване на двата квадрата, е
корен от три върху корен от две, или корен от едно цяло и пет, което прави едно и
двайсет и две до втората цифра след десетичната запетая, но е ирационално число,
което е безкрайно.
Леонардо трудно следеше мисълта му. Като дете беше посещавал само един курс за
използване на абак и не можеше да изчислява с корени. Да не говорим за алгебрата,
която почти изобщо не познаваше. Същевременно започна веднага да изпитва силно
възхищение към монаха. Точно в този миг реши, че ще станат приятели.
– Най-общо казано – заключи математикът, – ако разполагате само с триъгълник и
пергел и искате да пос троите какъвто и да е икосаедър, единственото, което трябва
да знаете, е едно число или една пропорция, едно отношение: корен от три върху
корен от две, безкрайно число, едно цяло и двайсет и две и така нататък. Всички
важни числа, които представляват синтаксиса на Космоса, са безкрайни. Като Бог.
Математиката ни свързва именно с вечността и безкрайността на божествената
субстанция.
– А какво е значението на числата в долната част?
– Енигмата на числата не бива да бъде разкрита на никого – отвърна монахът. –
Простете, но тя следва да остане в тайна. Само херцогът на Урбино трябва да знае
решението. Самият той поиска от мен преди известно време – и аз веднага
удовлетворих желанието му – почти неразгадаем шифър от числа за защита на
свръхтайна информация и обекти. Предполагам, че ми има доверие, при положение че
все още съм жив. Държа тайнствената цифра да фигурира в картината под формата на
загадка. Предизвикателство за придворните математици, които си придават важност. За
да се стигне до решението, трябва да се потърси и прочете теоремата на Евклид,
която посочвам с лявата си ръка, след това да се проследи фигурата, която рисувам
на дъската, и най-после да се вникне в математическата игра на този сбор. Никой от
тях никога няма да го пос тигне. Нито дори Паоло да Миделбьорг, епископ на
Фосомброне, придворен математик и астролог, не ще бъде в състояние да реши
загадката, а щом даже той не успее, това ще ми гарантира, че Гуидобалдо да Урбино
ще спи спокойно, сигурен в недостъпността на своя шифър.
– Забелязах – подхвърли художникът, – че в трите трицифрени числа, които са
събрани, се съдържат цифрите от едно до девет, без да се повтарят.
– Браво, това е добро начало – каза монахът и на Леонардо му се стори, че по
лицето му пробягна язвителна усмивка. – Само че не пропорцията, изобразена на тази
картина, е онова, което в момента занимава ума ми – додаде францисканецът.
– А какво тогава? – попита Да Винчи, заинтригуван.
– Божествената пропорция.
– Божествената пропорция?
– Всички непроменливи пропорции са божествени, но тази повече от другите:
пропорцията с една средна и две крайни точки, така я наричат математиците, ала аз
предлагам да ѝ дадем определението „божествена пропорция“, защото се самоповтаря
неограничено, като живота. Убеден съм, че знаете нещо за това.
Смяташе да му каже за Витрувианския човек, който беше видял в ателието му, но се
въздържа. Трябваше да признае, че е ровил в неговите книжа, а това не му се
понрави. Надяваше се да го направи по-нататък във времето, в случай че отношенията
им се задълбочат.
– В книгата, която възнамерявам да напиша по тази тема – продължи, – трябва да
начертая правилни многоъгълници и още много неща. А що се отнася до твърдите тела,
ми е трудно да им придам дълбочина. Вие можете ли да ми помогнете за начертаването
им?
– С удоволствие – отвърна Леонардо.
– Ще ви платя – каза брат Лука.
– Бихте могли да ми платите с уроци по алгебра и геометрия, от които имам голяма
нужда. Започнах да уча латински едва преди няколко години, но никога няма да успея
да разбера текстовете, свързани с алгеб рата.
– За мен ще бъде чест! – възкликна францисканецът и лицето му се оживи. –
Първите си уроци по геомет рия взех в моя край при един голям художник и сега имам
възможността да върна тази услуга на друг голям художник.
– При Пиеро дела Франческа ли? – попита Да Винчи.
– Точно така, в Борго Сансеполкро. Чували ли сте за него?
– Да, разбира се, че съм чувал. Виждал съм и фреските му в „Санта Мария Нуова“,
болницата във Флоренция, създадена от бащата на Биче Портинари, Дантевата Беатриче.
Ходех, за да направя дисекция на първите си трупове, и точно там, в местната банка,
се съхраняват и до днес спестяванията ми. Пиеро дела Франческа беше работил заедно
сучителя си Доменико Венециано в църквата „Сант’Еджидио“ в болницата. Често я
посещавах. За нас, младите художници, фреските в нея бяха манифест нановата епоха.
– Пиеро дела Франческа ми преподаваше Евклид и Платон, беше ги изучавал във
Флоренция като млад, точно когато работел по тези фрески. Годината бе 1439-а,
същата, в която във вашия град пристигна Гемист Плитон с гръцката делегация за
събора на провалилото се помирение между двете църкви. Тогава във Флоренция бяха и
Брунелески, и Леон Батиста Алберти. Поджо Фиорентино наскоро беше открил нов
ръкопис наDe architectura[29]и бе спомогнал за разпространението на труда на
Витрувий. Трябваше да науча перспективата въз основа на геометрията. А Платон,
наред с Плитон и Висарион, стоеше в основата на всичко. Математиката в
действителност, все ми повтаряше моят учител, е платоническа наука като никоя
друга. Тя е живото доказателство за това, че идеите съществуват сами по себе си,
въпреки че човек може никога да не мисли за тях. Ако Питагор не беше доказал
теоремата си, сборът от квадратите на катетите на един правоъгълен триъгълник пак
щеше да бъде равен на квадрата на хипотенузата. Питагор само е разкрил истината,
която е съществувала преди това в ума на демиурга. Теоремата е вечна, постоянна,
щеше да живее свой живот в света на идеите, дори и никой да не я бе доказал. Този,
който я открие пръв, просто я записва и предава на поколенията. Тя носи неговото
име, но божественият ум изобилства от безкрайни теореми, които предстои да се
докажат. Те са там, разпръснати вНус[30].А математикът е един пътешественик в света
на идеите, който прониква в бездните на възможното. Платон е херцогът, Евклид е
неговият генералисимус[31].
Леонардо придоби представата, че францисканецът е преди всичко философ, а не
математик. Не му се струваше, че като математик някога е открил нещо, просто
полагаше усилия да натрупа, да събере и преподаде оскъдните полезни знания, за да
продължи проучванията си. Но сякаш той му изглеждаше по-скоро обзет от желанието да
вмести математическите дисциплини в нова теоретична система, да ги обясни в рамките
на нова платоническа философия, за да ги съвмести чрез този пренос с християнската
представа за света. Така пълнеше главата на Бог с универсални математически закони,
като избавяше своята дисциплина от чисто практическите изводи, заради които беше
преподавана чак до тяхното време, без да направи и стъпка напред от епохата на
гърците. По този начин пред алгебрата, пред геометрията и пред техните практически
приложения се откриваха широки хоризонти. Признаването, че математиката не свършва
там, чеНусизобилстваше от тях, в действителност беше огромна стъпка.
Сега най-после и докрай бе разбрал смисъла на неговия портрет.
– Като споменахме за Гемист Плитон... – прекъсна го той.
Разказа му всичко, което беше научил предишния ден в „Оспедале Нуово“ за Еджидио
да Римини, за похода в Морея, в който би трябвало да е участвал, и за ценните
византийски ръкописи, принадлежали на философа от Мистра, с чието притежание най-
вероятно бе свързано присъствието в Милано както на псевдомонаха, така и на неговия
убиецварварин. Брат Лука го помоли за повече сведения относно откраднатите книги и
той му разправи всичко, което знаеше.
– Ще бъде трудно да се открие виновникът – каза францисканецът. – Възможно е
вече да е избягал от Милано, ако е намерил тук своите ценни ръкописи.
– Капитанът на правосъдието ще действа по обичайния начин – отбеляза Леонардо. –
Става дума за чужденец, мъж от Римини, никой няма да дойде да разпитва за него. Ще
заловят някой бедняк в Боргачо, ще го изтезават, с две-три мъчителни опъвания на
въжето ще го принудят да признае това и още няколко престъпления и ще сложат край
на мизерния му живот. Не работи ли така правосъдието в наше време? Едно възпиращо
средство и един акт на социална чистка: измиване на едно престъпление с друго
напълно неоснователно. Аз обаче правя същото. За своята „Тайна вечеря“ търся
Христос в херцогския дворец и Юда – в Боргачо, понеже тъкмо в най-западналия
квартал на Милано можеш да намериш човек, който е готов на всякакво злодеяние за
трийсет сребърника.
– Очевидно капитанът е по-заинтересован да узнае самоличността на мъртвеца –
каза монахът.
– Защото починалият със сигурност е благородник. За него е по-важно да установи
от коя фамилия е, но не за да открие престъпника, а за да разбере доколко сериозно
ще продължи разследването.
– Тези книги обаче могат да станат опасни, ако попаднат в неподходящи ръце. Може
би е по-неотложно да бъдат намерени те, отколкото убиецът, не мислите ли?
– Но какво говорите? – отвърна Леонардо. – Подобни книги винаги, дори неизбежно
се оказват в неподходящи ръце. Даже да попаднат в правилните ръце, например у
безкористни хора на изкуството като нас, какво ще правим с тях? Ще работим за
владетелите, а владетелите се борят, за да се сдобият с власт или да я запазят. Не
ни плащат да облагородяваме градовете им, а по-скоро да украсяваме личните им
резиденции, да увековечаваме техните любовници, да се грижим празненствата им да
бъдат незабравими. На това се основава недоразумението: ние, художниците, се
стремим да създадем съвършената творба, която, макар че е предназначена да задоволи
гордостта на някой могъщ човек, блести със своя светлина, изразява нашия свят и
цялостното ни разбиране за изкуството, но творбата сама по себе си е поискана от
нас за нещо съвсем различно: да се поласкае някоя дама, да се подхрани суетата на
някой владетел, да се докаже неговата власт в очите на подчинените му. Същото е и с
изобретенията, машините, автоматичните устройства...
– Невинаги е така – прекъсна го монахът. – Ако владетелят е с широки разбирания,
ако обича изкуството заради самото изкуство...
Брат Пачоли най-накрая покани Леонардо да седне на единствения стол в килията
му. Но той седна на леглото. Говориха още дълго, имаха да си разказват много неща.
Припомниха си щастливите времена на Лоренцо Великолепни и Федерико да Монтефелтро,
които се надпреварваха кой да притежава по-богата библиотека. Говориха още за
ГемистПлитон и за неговия ученик кардинал Висарион, който се бе опитал да помири
неопаганизма на учителя си с християнската представа за света, след което преминаха
към темата за флорентинския платонизъм, за Марсилио Фичино, за философските и
научните книги, пристигнали от Константинопол преди и след падането на града.
Когато Леонардо стана, за да се върне в Корте Векия, всеки от двамата имаше
усещането, че е намерил добър приятел.
През следващите дни художникът започна да чертае твърдите тела за произведението
на Пачоли и завърши портрета на Лукреция Кривели, а междувременно разбра как
Беатриче д’Есте щеше да го накара да си плати за него. Сега херцогът искаше
Леонардо да изрисува с фрески, използвайки чисто декоративни мотиви, стаите на
онази част отдвореца, която смяташе да пригоди за свой апартамент. Още една фреска,
при това декоративна. Мавъра му каза, че идеята била на херцогинята. Щяха да му
дадат малка предплата и се налагаше веднага да започне работа. Той обаче имаше
нужда от парите за „Тайната вечеря“, ала все не му позволяваха да я довърши. И
така, сега трябваше да работи на повече фронтове, а хазната на херцога никога не
плащаше навреме. Много пъти се изкушаваше да избяга от Милано. Да, но къде можеше
да отиде? При роднини или при роднините на роднините на херцога? Във Флоренция при
Савонарола, който щеше да използва картините му върху дъски от орех, за да
подклажда огньовете на своите клади на суетата? Или в Рим при папа Борджия...
Така и не се разбра почти нищо за престъплението в „Сан Франческо Гранде“.
Единствено самоличността на убития благодарение на неговия портрет. Дори не се
казвал Еджидио, а Пиерлеони да Римини – благородник, предан на Сиджизмондо
Малатеста и на неговата съпруга Изота, която трябвало да си тръгне от адриатическия
град след смъртта на владетеля, чийто незаконороден син, който бил наполовина от
Фано, си присвоил властта. През последните години беше живял във Флоренция и бе
признат не за посланик на Римини, а за един от Флорентинската република. Що се
отнася до останалото, стана точно така, както Леонардо беше предвидил. Един
престъпник от Боргачо, вече заподозрян за няколко злодеяния, на третото изпъване на
ставите на раменете под натиска на въжето си призна половин дузина престъпления,
сред тях и случилото се в „Сан Франческо Гранде“. Обесиха го още същия ден.
Правосъдието беше въздадено. Нови ридания, нови сираци, нови утрешни крадци, които
да бъдат обесени в бъдеще при подобни неотложни случаи. На съвестта на истинския
убиец сега тежаха двама мъртъвци, а онези, дето изпитваха жажда за справедливост,
успяха да я утолят.
[Картинка: i_005.jpg]
Да начертаем квадрат със страна AX, с пергела да намерим центъра на основата му
и от нея, допирайки двата срещуположни края, да начертаем полуокръжност, като, за
да има още една допирна точка, удължаваме страната AX до B. Върху тази по-дълга
отсечка построяваме правоъгълник, чиято височина е същата удължена отсечка BX:
[Картинка: i_006.jpg]
Отношението между AB и AX е равно на отношението между AX и BX: ако AX е
златното сечение на AB, то BX, или AB минус AX, е златно сечение на AX, AX минус BX
е златното сечение на BX и така до безкрай.
Освен това на тази фигура правоъгълникът, построен върху AB, и квадратът,
построен върху AX, са еднакви, защото ако AB се отнася към AX, както AX към BX, то
квадратът на средната пропорционална отсечка, AX2,или квадратът на фигурата е равен
на AB х BX, или основа за височина на правоъгълника. Също да кажем, че резултатът
от тази пропорция е число, което е част от божествената безкрайност: ако AB
всъщност е равно на 10, то AX ще бъде корен квадратен от 125 минус 5, или 6,18034,
и така нататък в редицата на десетичните числа, която няма край, число, което
наричаме „ирационално “, а BX, или 10 минус AX, е друго безкрайно число.
Това нарича учителят Лука „божествена пропорция “ и тя има невероятни свойства в
петоъгълника и десетоъгълника. Аз самият я открих във Витрувианския човек,
нарисуван в кръга и в квадрата, и мога да кажа, че този Витрувиански човек може да
се впише в петоъгълника с ръце и крака, разперени в максимална степен. Но тъй като
съм изследвал различни хора във „фабриката “ и тъй като наистина съм откривал, че
са различни по размери и по отношенията между отделните части, в края на краищата
стигнахдо идеята, че тази пропорция, макар и съвсем невероятна със своето значение,
няма реално участие в човешкото начало.
Ще се опитам да пресъздам разсъжденията, които брат Лука крие в картината за
херцога на Урбино.
Ще начертая окръжност и квадрат, вписан в нея. След това ще построя равностранен
триъгълник върху квадрата, ще намеря центъра и с пергела ще опиша около триъгълника
още една окръжност. Трябва да се виждат диагоналите на двете окръжности: [Картинка:
i_007.jpg]
Нека R да бъде радиусът на голямата окръжност, r – радиусът на по-малката, L –
страната на равностранния триъгълник и на квадрата, построен върху него, l –
страната на квадрата, вписан в окръжността около триъгълника, и нека сегментът,
който брат Лука не е довършил в картината, да е α. От теоремата на Евклид, посочена
от математика, отнасяща се до отношението между страната L на равностранния
триъгълник и радиуса r на окръжността, в която той е вписан (L2 = 3r2),получавам
накратко необходимата ми информация. От величините в теоремата на Евклид образувам
[Картинка: i_008.jpg]

 Сега диагоналът на квадрата, или диаметърът на окръжността 2R, е равен на корен

от два пъти страната  L [Картинка: i_009.jpg]
 L: 2R = , Където, ако заместя страната L с нейния еквивалент [Картинка:
i_010.jpg]
ще получа: [Картинка: i_011.jpg]
Едно и двайсет и две и така нататък. Пролях пот и кръв, но най-накрая стигнах до
решението. Ето откъде брат Лука е извел пропорцията за икосаедъра. Неговите уроци
по изчисление на корените започват да дават плодове. А онези проклети числа?
Дяволска работа! Какво общо има това доказателство с този безсмислен сбор ?
[Картинка: i_012.jpg]
Колкото повече гледам това събиране, толкова по-малко разбирам.
Еврика! Ето решението: спри да се опитваш да го разбереш.
Математиката може да накара и най-разумния човек да полудее.
7
Беше предопределено да доведе докрай „Тайната вечеря“.
Стана така, че забременяха и двете – и Беатриче д’Есте, и Лукреция Кривели. Но
Беатриче издъхна при раждането на мъртвородения си син в нощта между 2 и 3 януари
1497-а. Заради раждането, ала се говореше, че и от мъка. След нея останаха да
живеят двете ѝ момчета, на четири и три години – Масимилиано и Франческо. Детето на
Лукреция се роди през март, казваше се Джампаоло и беше много хубаво бебе. Но
Мавъра се измъчваше от чувство за вина. Съпругата му бе пог ребана в „Санта Мария
деле Грацие“ и сега херцогът искаше бързо да приключат работите в църквата на
доминиканците. Често ходеше да се моли на гроба на Беатриче и два пъти в седмицата
оставаше да обядва с монасите. Беше настоял Леонардо да побърза с фреската, за да
може трапезарията скоро да бъде достъпна за всички. Затова художникът изпрати
помощниците си да довършват стаите в апартамента на херцога, като използват за
основа неговите рисунки. Ботанически алегории, изобразени в центъра на черницата,
на латинскиmorus,които възхваляваха внушителното дърво на Мавъра. Така Леонардо
можеше да се отдаде тялом и духом на „Тайната вечеря“.
Същевременно, ако трябва да сме честни, довършваше и илюстрациите за книгата на
Лука Пачоли и намери най-доброто решение за справяне с многостените, очертавайки
гитака, че погледът да възприема и триизмерността, и всеки ръб поотделно, като
изобрази празни и отворени линейни построения – синтез между двете твърди тела от
дърво и от кристал във венецианския портрет на монаха. Лука Пачоли сметна решението
за гениално и му се отплати с уроци за изчисляване на корени и за повърхнината на
различни геометрични фигури, с други думи, за това как се получава лицето на всяка
фигура. Посвети го също така в тайните на божествената пропорция: пет пъти корен от
пет минус пет, златно сечение от десет. Тя беше свързана с циф рата пет. Всъщност в
петоъгълника представляваше страната, отнасяща се към диагонала, а в десетоъгълника
– страната, отнасяща се към радиуса на окръжността, в която бе вписан. За монаха
първичният атом на квинтесенцията, за която говореше Платон, беше този, който я
изобразяваше в додекаедъра и в неговите дванайсет петоъгълни стени.
Математиката се бе превърнала в новата му страст, понякога прекарваше цяла нощ в
опити да разбере нерешимата задача за повърхнината на кръга. Той беше такъв –
думата „невъзможно“ го дразнеше, караше го да се измъчва, подтикваше го да се
стреми да я изтрие завинаги от речника на хората. Не можеше да бъде „невъзможно“ да
се изработи кон от бронз с височина дванайсет лакътя, да се рисуват фрески с
маслени бои, да се изчисли повърхнината на квадрат, човек да полети. И смяташе това
за своя най-голям недостатък – че „възможното“ не го привличаше, ето защо най-често
го възлагаше на помощниците си. Ако дадена дейност не беше предизвикателство,
отворена към невъзможното, той не я считаше за своя работа.
В началото на лятото през тази година голямата фреска с мазни темперни бои беше
завършена.
На политическата сцена не се бе случило почти нищо ново. Папа Борджия беше
отлъчил Савонарола, който дори във Флоренция бе все по-обкръжен от врагове, както
се и очакваше. През юни един от синовете на папата, херцогът на Гандия, беше убит в
Рим, ако се вярваше на слуховете, от другия му син, Чезаре Борджия. Що се отнася до
престъплението в „Сан Франческо Гранде“, изглежда, то вече бе потънало в забвение,
като изключим една странна случка в края на миналата година: някой бе претърсил
килията на убития. Монасите отново я бяха намерили в пълно безредие. Може би
убиецът не беше отнесъл в деня на убийството всичко, което бе търсил, и сега се бе
върнал на мястото на престъплението? Или някой друг се беше промъкнал тайно в
манастира с надеждата да открие нещо, дето обаче не беше там? След тази случка брат
Лука бе помолил да бъде преместен и вече не живееше в „Сан Франческо Гранде“.
Сансеверино не пощади сили, за да му бъде предоставен апартамент в Корте Векия.
Сега монахът и Леонардо се виждаха много често.
И тъй, в началото на лятото художникът беше наредил най-после да махнат
скелетата от трапезарията на „Санта Мария деле Грацие“. Първите, които щяха да
видят творбата му, бяха Мавъра, абатът на манас тира и най-високопоставените
придворни. Но херцогът остана за кратко. След смъртта на Беатриче сякаш вече не
беше същият. Той вдигна поглед и видя там горе една оживена сцена, изпълнена с
хора: в средата седеше Исус, апостолите бяха на групи по трима – шест от дясната му
страна и шест от лявата. Спасителят на света току-що им беше казал, че един от тях
ще го предаде, и те бяха неспокойни и угрижени. Мавъра се удиви от идеята за
изобразяване на главите, които серазстилаха в творбата така, както се разпростират
концентричните кръгове, образувани от камък, хвърлен в блато. Вгледа се в линията
на ръцете, приличащи на прибой ивълни, които сякаш се сливаха и се движеха обратно
към центъра. Петър, наклонил се към Йоан, „ученика, когото Иисус обичаше“, му
шепнеше да попита Христос за кого говори. „Онзи е, комуто Аз натопя залък и подам“,
отговаря Месията в Евангелие от Йоан. Ръката на Исус всеки момент ще приближи
блюдото към Юда. Ръката на Юда се протяга, за да го вземе. Вълни. Прибой.
Водовъртежи. Херцогът не видя нищо друго. Припомни си как веднъж Леонардо му бе
говорил за бурното движение на водите, но той го беше слушал разсеяно. Погледът му
се премрежи, сцената се замъгли, главите и ръцете сякаш започнаха да се извиват във
вихрушка от повърхностни и подземни течения...
– Христос е Пиетро – каза Сансеверино.
– Не, Христос е Христос – възрази абатът навъсен.
– Имах предвид – поправи се генералът – онзи войник на служба при Джовани Конте,
сещате ли се, господин херцог? Казваше се Пиетро, но не помня фамилията му... Много
прилича на него.
Леонардо беше използвал за лицето на Христос войника, на когото се бе натъквал
няколко пъти в двореца. Пиетро ли се казваше? Добре беше да го знае, ала го
нарисува попамет, без да търси модела при капитан Джовани Конте или направо при
кардинал Асканио Сфорца. Очевидно бе успял да пресъздаде приликата. В това време
един монах от приближените на абата полагаше неимоверно усилие да се сдържи да не
избухне в смях. Сансеверино и херцогът се обърнаха да поглед нат лицето на абата.
Да, беше точнотой. Без никакво съмнение Леонардо го бе използвал като модел за лика
на Юда. Абатът постоянно беше видимо раздразнен заради безкрайно дългото време,
необходимо нахудожника да завърши своята творба, докато монасите трябваше да се
хранят в импровизирана трапезария на друго място. Не му казваше нищо, но му
хвърляше гневни погледи и често ходеше да се оплаква на херцога, създавайки му
доста проблеми. Сега най-сетне разполагаше със своята трапезария, можеше спокойно
да се храни под зоркия поглед на Месията и в същото време да се оглежда в коварния
Юда със собствения му образ.
– Добре – каза Мавъра с пребледняло лице. – Аз отивам... при съпругата си.
Сансеверино погледна разтревожено как той се отдалечава. Бе останал с
впечатлението, че херцогът се почувства зле. Не беше на себе си. Не изрече нито
една похвала за художника. Генералът се постара да поправи това.
– Прекрасна е – отбеляза той.
От друга страна, Леонардо не беше очаквал по-ясно изразена оценка от един
военен.
Приятелите му дойдоха същия ден следобед.
– Никога не съм виждал подобно нещо – каза му Донато Браманте. – Как го направи?
Не прилича на фреска. Изглежда като с маслени бои. Светлината, драпериите, сенките
по лицата...
– Това е магия – възкликна Чечилия видимо развълнувана.
Не беше спряла да го поздравява. Бе видяла портрета на Кривели, сметна, че е по-
лош от нейния, и разбра, че художникът не я беше предал. А сега, застанала пред
този шедьовър, бе сигурна, че тя също ще влезе в историята на живописта, независимо
дали искаше, или не.
Всички бяха удивени. Наистина никой не беше виждал подобна фреска. Никой не беше
виждал, върху такава голяма стена, живопис, която да е толкова прецизна в
детайлите,с толкова старателно разнесени сенки и светлини по човешките лица,
толкова раздвижена, толкова дълбока в разчитането на психологическите нюанси.
Леонардо беше единственият, който знаеше, че не може да се залага особено на
нейната трайност във времето. Зависеше от прекалено много условия, които самият той
не можеше да предвиди. Но сега не мислеше за това. След толкова усилия искаше само
да се наслаждава на момента. За всички тези години работа единствената му отплата
беше дос тойното възнаграждение и този кратък час на скромно удовлетворение.
Дойде брат Лука. Вдигна поглед и остана без думи. Видя дванайсетте апостоли
около Христос като месеците или зодиакалните знаци, редуващи се на небето по три
всеки сезон около „изгряващото слънце“, слънцето на равноденствие с наближаващия
Великден. Видя пресъздаването наOrphica comparatio Solis ad Deum[32],за което беше
говорил Марсилио Фичино и чието загадъчно изображение бе съзрял в храма на
Малатеста в Римини. На пролетното равноденствие е бил създаден светът, на
пролетното равноденствие е бил заченат Христос, тогава се случват и вечерята, и
пасхалното жертвоприношение, което се споменава там за пръв път. На равноденствие,
и само на равноденствие, слънцето осветява всяка част от земното кълбо, светлината
навсякъде побеждава сенките, обявява се космическата година, настъпването на новото
време, началото на нов хилядолетен цикъл. Разпозна варианта на вечерята според
Евангелие от Йоан. Разпозна Тома по пръста, който по-късно ще положи върху раните
на Христос, а сега насочен към небето, както и двамата огледални братя – Йоан с
ръце на скута и Яков Зеведеев с разперени ръце като разтворена книга, докато Яков
Алфеев, „братът на Иисус“, приличаше много на самия Леонардо и бе до Вартоломей,
който беше изправен на крака в левия край на сцената и много наподобяваше Браманте.
Веднага разпозна отдясно на Христос, отляво на зрителя, тримата най-интересни
ученици – Петър, Юда и Йоан. Петър, който се накланя над раменете на Юда, за да
привлече вниманието на Йоан. Юда, който е в сянка и по-тъмен от другите двама, се
завърта прилепен към масата и събаря солницата. Забеляза една обезпокоителна
подробност: Юда протягаше лявата си ръка, за да вземе блюдото, което Исус му
подаваше. Следователно беше левичар като автора на произведението. Припомни си
разказа на Салаи за майката „юдейка“ на неговия приятел...
След това вниманието му се спря върху апостол Йоан, евангелиста на Логоса: „В
начало беше Словото“, словото, идеята, както гласи началото на неговото Евангелие.
За платониците това беше допирната точка между Платон и Христос. На фреската той
имаше женско лице, затова му напомни за хермафродита от картината, която бе видял в
работилницата на художника. Нямаше съмнение, това беше андрогинът от диалога „Пир“
на Платон, както бе разтълкуван в коментара на Марсилио Фичино. „Ученикът, когото
Иисус обичаше“ е съвършеното единство на мъжкото и женското, в което „няма мъжки
пол, ни женски“, както казва свети Павел. Единството на противоположностите,
съвършеното и цялостно създание, най-близко до духовното състояние, в което Словото
се е превърнало в плът.
Реши да направи една по-смела крачка. Приближи се до флорентинския маестро и му
прошепна на ухо:Εν Πλατώνι αδελφοί.
En Platóni adelphói...Леонардо потръпна. Вече подозираше това, но сега
подозрението беше прераснало в убеденост. „Братя в Платон“. Следователно и брат
Лука бе посветен вблагочестивата философияна Марсилио Фичино. Изчака да останат
сами, за да го попита.
– Отново той, моят учител Пиеро дела Франческа, беше този, който ме посвети в
тайните – отговори францисканецът. – Вие... И вие сте платоник, нали? Стори ми се,
че в тази фреска долових не една препратка към творбата на философа.
– Посещавах, макар и късно и доста нередовно, градината „Сан Марко“ – мястото за
срещи на хора на изкуството, почитатели на Римската античност, покровителствано от
фамилията Медичи. Това бяха последните ми години във Флоренция. Лоренцо Великолепни
ме намираше за приятен човек, но за неговите приближени фактът, че не бях извършвал
редовни проучвания и че не знаех латински, можеше да бъде пречка. Въп реки това
веднъж самият той ми представи Марсилио Фичино, създателя на Академията в Кареджи.
Не получих истинско посвещение, защото след това заминах за Милано. Дон Марсилио
стана монах, ходех да слушам литургиите, които отслужваше, и проповедите му,
граничещи с ерес за тези, които не бяха от обкръжението. Вместо „братя в Христа“ ни
наричаше „братя в Платон“, както ми припомнихте вие. Беше превелCorpus
hermeticum[33]и разгръщаше в непрекъснатостта на Словото вековния път от Хермес
Трисмегист до Орфей и от Платон до Христос. Аристотел, казваше ни той, е опасен.
Съществува силно съмнение, че за него индивидуалната душа е смъртна. Една истинска
християнска философия може да се основава само на учението на Платон.
Вече нямаше никой. Останаха там, за да разговарят. Откриха, че споделят
основната идея на флорентинския платонизъм: квинтесенцията, духа на елементите,
човекаcopula mundi[34].Но математикът, както Леонардо вече знаеше, имаше за нея
статична представа, отъждествявашеspiritus mundiс неизменните форми от геометрията
на Евклид, с константните числови отношения, които са подчинени на структурата на
света.
– Започвам да мисля, че квинтесенцията трябва да се отъждествява със силата, за
която говорят физиците – каза Леонардо.
– Това, което Аристотел нарича „енергия“ – уточни монахът, – а ние превеждаме
катоvis,тоест „сила“. Но така смесвате Аристотел и Платон.
– Аз съм самоук, брат Лука – отговори художникът. – Не се стремя да бъда
платоник или аристотелианец. За мен най-важно е да съчетая думите и нещата, да дам
име на хилядите явления, които наблюдавам, да намеря правилната терминология, за да
ги изразя. Не се придържам към дадена идея, защото принадлежи на Платон или
Аристотел. Придържам се към нея само ако се доближава до това, което ми подсказва
опитът. Преди няколко години един архитект от Сиена ме запозна със задачата относно
Витрувианския човек. Търсеха се неизменните пропорции на човешкото тяло, както
правите вие в геометрията. Аз също се опитах да направя графична интерпретация на
заданието. Ала след това реших, че подходът е сбъркан. Не биваше да се тръгва от
кръга и от квадрата. Трябваше да се вземат реални хора и да се измерят. Така и
сторих. Заведох човешки същества в Корте Векия, помолих ги да се съблекат и ги
измерих. Изводът беше, че не съществува човек, който е еднакъв с друг човек – някой
има по-големи стъпала, друг – по-малка глава, трети е с къси крака и ръце. Не само
това, но при един и същ човек размерите са различни според позата, която заема.
Обърна се към фреската си, погледна я отново, без да разбира дали бе наистина
сполучлива творба. Това е драмата на всеки човек на изкуството. Беше се потопил в
нея дотакава степен, беше посветил толкова много време на всеки детайл, че вече не
можеше да наблюдава собственото си произведение с безпристрастието, което е
необходимо, за да изрази стойностно мнение. Решения, сторили му се революционни,
когато ги бе изнамерил с много мислене и премисляне, сега му изглеждаха банални.
Затова винагиискаше да разбере мнението на тези, които зас таваха пред творбата му
за пръв път. Затвори едното си око, вдигна лявата ръка и с показалеца започна да
проследява вълните на главите на апостолите, след това се върна назад,
проследявайки линията на ръцете. Продължи:
– Така стигнах до заключението, че правя напразни опити, ако искам да изведа
херцога на Милано от една геометрична теорема. Квинтесенцията, която формира
природата, е това, което наричаме „сила“, назовете я „енергия“ илиvis,ако
предпочитате, но тя се лее в елементите както вълните във водата, както звуците и
светлината във въздуха, както мощта на земетресенията, яростта на бурите. Тя е
обуздана в материята, включително в нашите тела, а там, където е по-обуздана,
придобива повече мощ. Тя е нещо като желанията у мислещите същества или у
животните. Стреми се единствено да се разруши сама и да се завърне към първичния
хаос. Ако бъде оставена на свобода, се разпилява бързо. Разпръсква се като вълните,
които образува камъкът, хвърлен в някоя локва. Херцогът на Милано се стреми към
властта, защото жадува за абсолютна свобода, а веднъж удовлетворено, собственото
желание най-накрая енаистина свободно. Свободно да се самоунищожи.
През август херцогът на Милано му подари голямо лозе току до Порта Верчелина.
Най-накрая, след петнайсет години, с този дар той му засвидетелства своята
признателност и благодарност. На четиресет и пет години за пръв път Леонардо имаше
нещо свое, различно от дрехи и книги. Пожела с цялото си сърце дълъг живот на
херцога на Милано, надявайки се искрено, че предчувствията му го лъжат.
8
За съжаление обаче, предчувствията му не го лъжеха.
Упадъкът на Мавъра настъпи бързо. Машината, която той сам беше задействал, като
повика в Италия един френски крал, неконтролируемо се бе обърнала срещу него. Крал
Шарл VIII беше умрял по абсурден начин. Казваха, че било инцидент. На Палмова
неделя през 1498 година в замъка в Амбоаз, както си вървял, си ударил главата в
архитрав[35]на тавана. Така се говореше, но ставаше дума за една наистина
парадоксална смърт, която човек трудно можеше да си представи, още повече че кралят
беше много нисък.
Животът свършва по странен начин
понякога за френските крале.
Ако беше някой италианец знатен,
от болки в стомаха щеше да умре.
Това беше подхвърлила Чечилия в импровизирани стихове, когато веднъж се бе
появила неочаквано в Корте Векия. Бе дошла да покани Леонардо да напусне Милано с
нея и семейството ѝ. Изабела, сестра на бедната Беатриче д’Есте и съпруга на
Франческо Гонзага, маркиз на Мантуа, с удоволствие щеше да окаже гостоприемство на
всички. Един ден беше помолила Чечилия да ѝ позволи да види портрета, който ѝ бе
направил Да Винчи. Тя ѝ го беше изпратила в Мантуа и маркизата бе останала до
такава степен завладяна, че сега искаше на всяка цена и за себе си хубава картина
от флорентинския художник.
Върна картината в добро състояние...
Но щом иска и за себе си портрет,
моля ви, с учтивост и обаяние да ѝ откажете аз давам ви съвет.
Милано вече не беше сигурен град, особено за тези, които бяха част от
приближените на Мавъра.
Случи се така, както мълвяха слуховете – Луи Орлеански прие титлата крал и освен
това се самопровъзгласи за херцог на Милано. Той беше дванайсетият Луи от френските
крале, а Свещената лига веднага се стопи като сняг, изложен на слънце. Във
Флоренция на 23 май унижиха, обесиха и след това изгориха на клада Джироламо
Савонарола, ала градът предвидливо бе останал извън Лигата. Папа Борджия се беше
досетил, че с новия крал ще се открият отлични възможности за неговия син Чезаре.
Той разреши анулирането на брака на новия владетел на Франция, пожелал като
наследство от починалия си братовчед не само трона, но и красивата му съпруга Анна
Бретонска. В замяна папата получи изгоден брак за своя син, който през август се
ожени за Шарлот д’Албре и стана херцог на Валантиноа, така че всички започнаха да
го наричат Валентино. Венецианците пък вече водеха преговори с новия крал да си
поделят териториите на херцогството на Сфорца, а миланският народ, изтощен от
новите данъци, които Мавъра бе наложил върху месото, хляба и виното, тънеше в
мизерия и беше готов да приветства с въодушевление всеки – без значение дали беше
французин, германец или швейцарец, – стига да премахнеше омразните налози.
Французите бяха пред портите на града. Мавъра от своя страна, след едно последно
посещение на гроба на съпругата си, бе първият, който си тръгна заедно с почти
цялата свита и въоръжен отряд войници. Отиваше при императора да поиска помощ,
носейки със себе си това, което беше останало от херцогското богатство, за да бъде
сформирана нова армия. Сансеверино, предвождащ войските на Сфорца, очакваше
французите в Александрия. Капитан Бернардино да Корте с мъже и оръдия (от метала,
който трябваше да послужи за неосъществената конна статуя) беше готов да окаже
съпротива в замъка „Порта Джовия“.
– Не, не мога да дойда с вас – отговори Леонардо на Чечилия. – Всичко, което
имам, е тук, в Милано. Тук е моето лозе – ако си отида, французите ще ми го
отнемат. Пък и погледнете. Как ще отнеса със себе си всичко необходимо? Трябва да
напълня поне четиресет сандъка.
Чечилия се приближи към него. Очите ѝ бяха влажни.
Взе ръката му. Леонардо се изчерви.
– Пазете се.
След това уви ръце около врата му, целуна го по бузата, усети как той се
вцепенява и се отдръпна веднага.
– Ще ми липсвате.
– И вие.
Тя избърса очите си и видя, че неговите също се бяха навлажнили.
На следващия ден го навести Донино, за да го поздрави и да му каже, че и той
заминава. Имаше приятели в Рим, щеше да се опита да си проправи път в града на
папата. Всички си тръгваха. Фацио Кардано беше намерил подслон в Павия при една
негова любовница вдовица. В Павия се бе оттеглил и Марлиани. Французите, командвани
от миланския генерал Джан Джакомо Тривулцио, бяха в Асти, а по източната граница
оказваше натиск венецианската войска. Само той, Салаи и Лука Пачоли още не се
решаваха.
Един ден Леонардо бе слисан от неочаквано посещение. Облечена в черно, Изабела
Арагонска приличаше на призрак. Остана безмълвен, когато я видя на вратата.
– Ваша светлост...
– Може ли да вляза, маестро Леонардо?
– Не обръщайте внимание на безпорядъка...
На пръв поглед лицето на неосъществената херцогиня на Милано не предизвикваше
симпатия. Колкото и да беше опустошено от болката, това лице, което нямаше вид на
трийсетгодишно, бе съхранило надменния поглед на човек, свикнал да гледа другите
отвисоко. Изобщо не можеше да се каже, че тя живееше добре след смъртта на младия
херцог, но със сигурност горделивият ѝ характер бе допринесъл много за трагичния
развой на нейното съществуване. Като се качи на горния етаж, едва не припадна
поради неприятната миризма и наличието на всички тези предмети, които за нея нямаха
никакъв смисъл. Веднага забеляза черепа отдясно и голямото крило на прилеп пред
себе си: стори ѝ се, че е влязла в замък на вещици. По незнайно каква причина, след
като за миг изгуби съзнание, тя започна да се смее, сякаш ефектът от целия този
хаос освободи в нея напрежението, което се беше трупало с години. Леонардо ѝ
направи знак да го последва в ателието. Покани я да седне.
– На какво дължа тази чест?
– Имам нужда да поговоря с някого, а всички си тръгнаха от Милано. Всъщност
винаги съм искала да ви посетя, но не подобава на дъщерята на един крал, макар и
бързо свален от престола, да почука на вратата на един художник. Ала сега вече няма
никой, който да ме контролира или следи. Вие защо още не сте заминали, както
сториха всички? Не след дълго ще дойдат французите. Около Милано, а и може би във
вътрешността на града ще се разрази жестока битка...
– Смятате ли? Последния път, когато пристигнаха французите, градовете в Италия,
с много малки изключения, им отваряха вратите си, без да се бият. Вярвате ли, че
един измъчен народ е готов да се жертва за господар, който не направи нищо друго,
освен да го изнудва, за да оправдае своето потекло? Според мен в Милано няма да
прокънти нито един изстрел на оръдие.
– Но Сансеверино и Бернардино да Корте са доверени хора.
– Щяха да бъдат още по-доверени, ако можеха да разчитат на подкрепата на
населението на Милано. Когато Шарл VIII влезе във Флоренция, поиска огромна сума,
за да напусне града. Флорентинците се възпротивиха и той заплаши, че ще прозвучат
военните му фанфари. Пиер Капони, който преговаряше с него от името на Републиката,
му отговори:„Ако прозвучат вашите военни фанфари, тогава ще прозвучат и нашите
камбани“. Знаеше, че се ползва с подкрепата на населението, че ако камбаните на
града бяха призовали гражданите, кралят на Франция щеше да се окаже принуден да
води неравна битка между стените на Флоренция. Крал Шарл събра войниците си и си
отиде. Сансеверино и Бернардино да Корте, естествено, са доверени люде, ала знаят
много добре, че ако всички камбани в Милано забият, единственият ефект, който ще
постигнат, ще бъде да изплашат гълъбите. Ние, артистите, ходим по улиците, слушаме
обикновените хора, долавяме нас троенията им, докато вие стоите затворени във
вашите дворци...
– Но аз не се съмнявам, че моят съпруг беше обичан от жителите на Милано, поне
преди да се отдаде на гуляйджийски живот, за което всички знаят – отвърна
вдовицата.
Леонардо събра смелост и ненадейно ѝ зададе въп роса:
– Кой уби вашия съпруг?
– Развратният живот и лекарите му – отговори Изабела. – Дали на тези лекари им
беше платено, за да го направят, никой никога няма да разбере.
– Защо не заминахте с херцога?
– Дойде да ми предложи, но аз отказах. Как бих мог ла да го последвам, като
подозирам, че той го е извършил? Реших да се изправя пред французите. Преди да
тръгне, той ми отстъпи владението върху Бари, което му принадлежи. Ала аз ще помоля
крал Луи да предостави херцогството на сина ми Франческо, който ще бъде законният
наследник.
– За краля на Франция единственият законен нас ледник е... кралят на Франция.
Той се самопровъзгласи за херцог на Милано, но смята за свое и Неаполитанското
кралство, което притежаваха вашият баща и вашият брат, а сега управлява вашият
чичо. Какво се надявате да получите? На ваше място аз...
Изабела не го остави да довърши. Веднага се изправи и с гневен жест с ръка му
показа, че дори не иска да чуе онова, което току-що беше започнал да казва.
– Как си позволявате? Вие не сте на мое място, нито бихте могли някога да
бъдете. Стойте си на вашето. Това са кралски неща. Какво можете да знаете вие за
тях?
Отиде си горда и надменна. Това беше последният път, когато я видя.
Французите пристигнаха скоро при портите на Милано. Всичко се разви, както
Леонардо бе предвидил. Сансеверино ги пусна да влязат в Александрия, без топ да
гръмне, а Бернардино да Корте срещу завидна сума им спусна подвижните мостове на
замъка, без да изстреля ни един залп. Луи XII сметна, че е направил изгодна сделка,
когато видя мунициите и оръдията, с които разполагаше капитанът и с които можеше да
оказва съпротива месеци наред. Бронзът за неизлятата конна статуя в крайна сметка
не послужи за нищо. На плацдарма в замъка гасконските арбалетисти на краля
използваха големия кон от глина като мишена за състезание по спортна стрелба и го
правеха на парчета. Когато Леонардо разбра, че кралят останал толкова смаян, като
видял „Тайната вечеря“ в „Санта Мария деле Грацие“, че поискал да откърти цялата
стена и да я занесе във Франция, реши да се опита да влезе във връзка с двореца.
Обмисли добре възможността да посети Жан Переал, официален художник на краля, с
когото вече се беше запознал при идването му в Милано през 1494 година със свитата
на Шарл VIII. Но когато по-късно отиде при него, веднага осъзна, че за придворния
художник той беше само един опасен съперник.
Опита други подходи, ала все безуспешно. Един ден беше в Корте Векия със Салаи и
брат Лука. Той и математикът бяха единодушни, че е време да заминат.
– Салаи! – извика Леонардо. Момчето се появи на прага на ателието. – Салаи,
продай всичко, което успееш, от материалите, които имаме във „фабриката“, и
приготви багажа си. Тръгваме при първа възможност.
– И къде отиваме?
– Във Венеция – отвърна брат Лука.
– Във Флоренция – отговори едновременно с него Леонардо.
– И какво ще правим във Виченца? – попита Салаи.
Всичко беше вече готово. Той бе подредил вещите си в три сандъка, книгите,
дрехите и няколко дъски за рисуване, когато бе изненадан от още едно неочаквано
посещение.
– Мона Чечилия! Вие отново сте тук?
Прегърнаха се на вратата.
–Да, още съм в Милано,
на Изабела д’Есте съм придворна дама,
 която с музиката под предлог
дойде да почете тук новия херцог...
…Искам да кажа, че вчера крал Луи я покани на бал и ние с нея се преструвахме,
че се забавляваме много. Толкова е досаден обичаят на френските крале да се сервира
обяд, докато гостите стоят прави. Освен това се хранят зле, без вилици, с ръце...
Заминаваме за Мантуа в началото на следващата седмица.
– Може ли да тръгна с вас?
– Нищо не би ме направило по-щастлива.
– Пътувам с едно младо момче и един францисканец.
– Предпочитам доминиканците, но ще се примиря с това.
Междувременно Изабела Арагонска посети Луи XII и настойчиво отстояваше своята
кауза. След като му разказа за всички нещастия, които бе понесла – смъртта на
съпруга си и на баща си, пребиваването при Мавъра заедно със сина си, до голяма
степен изолирана от фамилията Сфорца и заточена между Павия и Корте Векия, – и му
призна цялата натрупана омраза през годините към бившия незаконен херцог на Милано,
го помоли да отстъпи на сина ѝ Франческо херцогството и да ѝ повери регентството.
Кралят не можа да повярва, че тази изстрадала жена идва да му поднесе на тепсия
една толкова благоприятна възможност да се освободи от евентуален бъдещ претендент.
Успокои я с приятни думи, каза ѝ, че той лично ще се погрижи за закрилата на нейния
син. И спази обещанието си. Франческо ѝ бе отнет и изпратен отвъд Алпите, затвориха
го в манастир и повече нищо не се разбра за него. Лишена от единствения си син,
освен от всичко останало, Изабела взе със себе си двете си дъщери и отиде да бъде
херцогиня в Бари.
Леонардо размишляваше върху всички тези събития. Енергията или динамиката, най-
общо казано, силата, една-единствена сила действаше в макрокосмоса и в по-малкия
свят, в онова резюме на Вселената, каквото представлява всеки човек. Една-
единствена енергия, която се стреми само да угасне, да се завърне към първичния
хаос. Една сила,която, ако бъде уловена, се натрупва, става разрушителна и помита
всичко, което се противопостави на собствената ѝ разруха. Струваше му се, че само
един принцип действа в живия и неживия свят. Квинтесенцията. Бурите, вихрушките,
повалящи всичко по пътя си, яростта на земетресенията, прииждането на реките,
гневът на морето, когатонапрежението на елементите се натрупва и се освобождава
внезапно чрез неочакваните бури, ненадейните инициативи на владетелите, войските,
които опустошават селата, очевидно необмислените действия на обикновените хора.
Всичко му изглеждаше оживено от една сила, чийто единствен стремеж е да се изчерпи,
да се излее, където е възможно, като вълните във водата и въздуха, като звуците,
топлината, цветовете, живота. Херцогът, малкият херцог, Изабела Арагонска,
Савонарола, всички те саcupio dissolvi[36],една могъща жажда за самоунищожение. Ето
какъв е дълбокият смисъл на всичко, или поне на нещата в Италия през XV век, който
беше към края си.
Но имаше нещо, което не можеше да си обясни: нестихващата жизненост на Чечилия,
на неговите най-скъпи приятели, онзи тревожен копнеж да се повториш в друг живот,
който обземаше всеки негов ближен, всяко несъвършено резюме на Вселената,
включително и онези, които като него, като Донино, като брат Лука никога нямаше да
имат деца, но бяха разкъсвани от същата жажда да оставят следа от себе си на
бъдещите поколения и в безсънните и трескави нощи размишляваха върху решението на
някой проблем, върху премахването на някое психическо препятствие заради тези,
които ще се родят, върху събирането на древното познание, върху опитите си да го
обогатят, като съхраняваха и предаваха всяко ново научено нещо чрез книгите, за да
произвеждат мъдрост, за да направят по-лесен пътя на потомците. Как да си обясни
всичко това?
Всяка жива вселена се повтаря в други възможни вселени, преди енергията ѝ да се
изчерпи. Той си постави за цел да изследва как душата на майката се предава на
зародиша чрез пъпната връв. Всяка загадка прерастваше в друга, лека-полека свещта
догаряше и посред нощ се събуждаше с глава, заровена в дланите, и ръце върху листа
на масата, потънал в мрака и в неуспешни опити да постигне напредък.
– И къде ще отидем? – попита го Салаи, когато огромната зала вече беше почти
празна.
– Засега в Мантуа, после ще видим.
 9
Пътуваха заедно с маркизата на Мантуа и нейния антураж. Минаха през мъглата и
равнината, каналите, улиците, плавателните канали на река Минчо. Бяха им оказали
временно гостоприемство в двореца „Мармироло“ – резиденция на фамилията Гонзага
сред природата, на няколко мили на север от града, в центъра на големия ловен парк
на Франческо II Гонзага, съпруг на Изабела. Лично маркизът ги приветства като
домакин, посрещайки с отворени обятия преди всичко брат Лука, който вече се беше
запознал с брат му Джовани и бе срещал сестра му Елизабета в Урбино. Другите
членове на антуража отново поеха на път за Мантуа рано сутринта заедно с маркизата
и Чечилия.
Изабела д’Есте изглеждаше силно въодушевена. Винаги бе завиждала на сестра си
Беатриче. Бедната Беатриче, не толкова способна и интелигентна като нея, но по-
добра,беше имала късмета, противно на всички очаквания, да стане херцогиня на
Милано и да живее в изключително богат дворец, много по-хубаво обзаведен от този,
който бракът с един Гонзага бе предложил на сестра ѝ. Ала като доказателство за
това колко безполезно чувство е завистта, ето какво се случи: Беатриче почина
преждевременно, фамилията Сфорца бе принудена да напусне Милано и една значителна
част от тях сега се преместваше в Мантуа. Тя щеше да посрещне възможно най-скоро
художника и математика в своя дом в града, двореца „Сан Джорджо“, но тъй като
искаше да им окаже всички почести, се нуждаеше от няколко дни. Те щяха да разберат,
че си имат работа с най-благоразумната, компетентна, образована и изискана госпожа
в Италия, която, ако ѝ бе отредена по-добра участ, въпреки че беше жена, щеше да
бъде на висотата на флорентинския Лоренцо Великолепни и миланския Мавър.
От друга страна, Леонардо и учителят Лука я познаваха по име, знаеха за
изтънчения ѝ вкус и художествената ѝ и литературна култура, за нейните умения в
областта на латинския език и музиката, за владеенето на старогръцки, за страстта ѝ
към класическото и модерното изкуство, за прозорливото ѝ меценатство. Малко се
стесняваха от нея, защото бяха чували и за взискателния ѝ и неотстъпчив характер,
за ярката ѝ личност, която, вместо да остави артистите, които я заобикаляха, да
изявят свободно таланта си, беше склонна да се налага със свой ясно определен
културен и иконографически план, искаше тя да диктува съдържанието и правилата и да
обуздава нрава на своите придворни, независимо дали бяха литератори, или художници,
като им натрапваше собствените си виждания. Освен това Леонардо се боеше от факта,
че както съвсем естествено бе поискала от него портрет, също толкова естествено
щеше да пожелае той да е по-красив от този на Чечилия – макар че маркизата беше
всичко друго, но не и привлекателна, – и че имаше славата на много обидчив човек, с
други думи, презираше всички художници, които се пробваха в това начинание, поради
една от следните две противоположни причини: или защото не я бяха направили
красива, или защото не я бяха направили да прилича на себе си.
Въпреки това гостите се възползваха от малкото дни в двореца „Мармироло“, за да
подготвят набързо и според обичая подарък за маркиза и маркизата, които им оказваха
гостоприемство. Монахът, непобедим на шах, се зае да довърши ръкописаDe ludo
scachorum[37],който искаше навреме да подари на Мавъра и в който предлагаше на
господарите на Мантуа стотина схеми на игра, със своята агресивна, „бясна“ тактика,
позволила му да разгроми най-големите милански шахматисти, включително най-добрия
от всички, Бартоломео Туро, когото владетелят на Милано бе повикал нарочно в една
крепост, на която го беше назначил за управител, за да се изправи срещу неукротимия
францисканец.
Леонардо даде на Салаи указания за илюстриране на трактата, докато той най-често
прекарваше времето си с маркиз Франческо, който му показваше стаите и разкоша на
своя любим дворец, Залата на варварите с портретите в реални размери на неговите
бойни коне и на конете за надбягвания от породата „Гонзага“, отгледани от самия
него, както и личната си стая с майолика от Пезаро, декорирана с гербовете и
емблемите на рода му.
Маркизът не спираше да му разказва за битката при Форново през 1495 година срещу
краля на Франция Шарл VIII, където той, командир на войската на Свещената лига,
категорично извоювал победа и бил почитан от придворни художници и поети като новия
Цезар, който наказва упоритата наглост на нашественика гал. Жалко, че също толкова
категорично френските ветерани, които Леонардо беше слушал в Милано, смятаха, че
битката при Форново е била спечелена от тях и е представлявала голям реванш на
непобедимия на италианска почва франк срещу надменната арогантност на макар и
далечния нашественик латинец.
Ала по-вероятно беше да не е победил никой във Форново. Доколкото Леонардо
знаеше, войската на Лигата е разполагала с огромно числено превъзходство и със
сигурносте щяла да вземе връх, ако албанските стратиоти бяха нападнали авангарда на
френската армия, както би трябвало, вместо да атакуват обозите, където се
съхраняваха големите военни трофеи, които Шарл VIII бе натрупал по време на похода
си в Италия, и ако миланските войници бяха препречили пътя на французите бегълци,
вместо да ги оставят необезпокоявани, за да може Мавъра да подпише сепаративен мир
с френския крал. Всъщност войските от отвъд Алпите, изтощени от новата зараза,
която неаполитанците наричаха „френската болест“, а французите – „неаполитанската
болест“, си тръгнаха без големи загуби: Лигата беше понесла повече поражения и с
изключение на факта, че оцелелите стратиоти бяха забогатели извънредно много,
намерението ѝ да даде сериозен урок на галите, или франките определено бе
пропаднало. Ето че сега те се върнаха: французите отново атакуваха след по-малко от
пет години, а Мавъра беше първият, който трябваше да си отиде.
Въпреки това и макар че към конете от породата „Гонзага“ изпитваше по-скоро
естетически, отколкото състезателен интерес, на Леонардо му доставяше удоволствие
да прекарва време с маркиза и неговите разкази, защото, докато по-късно се
разхождаше сам в гъстата мъгла, която неизменно обгръщаше огром ния дворец
„Мармироло“, гозавладяваше мъчителна меланхолия. Мислеше за близо осемнайсетте
години в Милано, за това каква малка следа беше оставил, за хилядите пропилени
възможности, за жалкия край на коня, който така и не довърши и който всъщност
трябваше да му осигури слава, за тревогите около съмнителното запазване на
единствената му голяма творба, осъществена там – експерименталната фреска в „Санта
Мария деле Грацие“, която обаче, както изглеждаше, все пак вече беше оцеляла по-
дълго от Мавъра, който му я бе възложил.
Мислеше за престъплението, което не успя да разследва, за загадъчните откраднати
книги, до които толкова много искаше да има достъп, за голото и безжизнено тяло на
Пиерлеони върху мрамора в „Оспедале Нуово“, за бедняка, обесен вместо убиеца.
Обземаше го чувство на безгранична потиснатост и тревога, макар че мислеше за
своето бъдеще, за своя нов живот. Незавършеният Леонардо, неспособният Леонардо –
ето как щяха да го наричат, ако му се случеше да остане в историята. Имаше
прекалено много страсти, за да успее в една-единствена от тях. В ума си имаше
прекалено много книги, които искаше да напише, за да може да завърши дори само
една.
След седмица ги заведоха в Мантуа, където бяха гости в двореца „Сан Джорджо“.
Изабела ги посрещна с голям прием, на който присъстваха всички местни благородници.
Тя лично засвири на скъпа лютня, която бе поръчала да ѝ изпратят от Венеция, и
изпълни музикално произведение в стил Петрарка по стихове на незнаен придворен поет
и музика, създадена от самата нея. Наистина бе очарователна дама, не беше висока,
нито много красива, но само защото бе твърде пълна. Брадичката ѝ беше обвита в
месеста плът, която я правеше двойна. В погледа ѝ имаше нещо надменно и недостъпно,
което, незнайно дали умишлено, държеше останалите на безопасна дистанция. Ала
когато свиреше и пееше, изглеждаше по-красива: потънала в музиката и погълната от
думите, лицето ѝ излъчваше нежна тъга и тя вече не беше нито господарка, нито
повелителка на елегантността, а просто безкрайно женствена жена, дотолкова, че дори
мислеше, че би могъл да я обича.
Това беше за кратко. Веднага щом свърши песента си, отново се превърна в
маркизата. Продължиха с танците, после дойде време за рецитал. Придворният поет
Антонио Тебалдео рецитира своите хвалебствени тристишия в стил Данте:
Великодушната, мъдра, велика Изабела,
която няма ни един недостатък
и с красотата си Мантуа е превзела...
Леонардо си помисли, че е по-лесно да рисуваш любовниците на херцозите и
маркизите, отколкото жените маркизи и херцогините. След това поетът от Ферара
издекламира и пасторална поема на латински език, с която приспа маркиз Франческо и
накара голяма част от присъстващите да се прозяват.
 След няколко дни дойде онзи всяващ страх момент, когато Леонардо трябваше да
отстъпи пред желанието на маркизата да получи нарисуван от него портрет. Оттеглиха
се заедно с Чечилия и двама слуги в една много светла стая на двореца. Леонардо
изложи своята идея: за да придаде динамика на портрета, както беше направил с
дамата с хермелина, смяташе да я изобрази с извита спрямо бюста глава и с очи,
гледащи встрани. Искаше да я нарисува с лютня в ръка, докато пее.
– В никакъв случай – каза строго Изабела д’Есте. – Трябва да ме нарисувате в
профил.
– В профил ли?
Идеята му се стори абсурдна. Как се пресъздаваха най-недоловимите психологически
оттенъци на човешкото лице, неговите фини загадъчни черти в портрет в профил?
– Лицето непременно в профил, бюстът – както решите, и никакви музикални
инструменти – заяви решително маркизата. – Учудвате ме. Не знаете ли, че кралете и
принцовете се рисуват в профил?
Случи се точно това, от което се опасяваше. Маркизата искаше той да бъде просто
изпълнител. Започна да скицира рисунката с въглена. Но не се отказа от своята идея
за извъртане на шията, изобрази бюста почти анфас, лицето в профил и ръцете на
скута. Потърси компромис по въпроса с двойната брадичка, изтъни я, доколкото беше
възможно, без да се губи приликата. Стигна до ръцете, които бяха доста дебели. Но
зад нея стоеше Чечилия, затова започна да пресъздава нейните изящни ръце с
надеждата, че Изабела няма да забележи.
След като той завърши подготвителната рисунка, маркизата демонстрира
удовлетворението си. После показа на Леонардо своите колекции от произведения на
изкуствотои скъпоценни предмети. Остана с него дълго, разказа му за своя придворен
художник Андреа Мантеня, който по това време, за съжаление, се намираше във Ферара
и рисуваше фрески върху амвона на катедралата. Показа му неговите фрески в „Камера
пикта“[38],кръглия отвор високо горе с изкуственото небе, също и апартамента в
„Пещерата“[39]в малката кула „Сан Николо“, който беше нейното ателие на първия
етаж, където художникът от Падуа изпълняваше за нея поредица алегорични платна,
макар че до този момент бе завършил само едно – „Парнас“, и под ателието:
„Пещерата“ с цилиндричен свод, етажерки, пълни с колекциите от скъпоценни предмети
на маркизата, камеите, които обожаваше, и най-вече една от тях, много древна, с
портретите в профил на Август и Ливия (Леонардо най-сетне разбра защо толкова
държеше да бъде нарисувана в профил). Имаше също и златни изделия, сред тях ценни
произведения на златаря Карадосо ди Милано, с когото Леонардо се бе запознал и
уважаваше много и за когото бе изрисувал някоя и друга скъпоценност (беше се
занимавал и с това в Милано). Там той видя няколко медала с лика на Изабела,
изобразена неизменно в профил, както и кристали, вази, полускъпоценни камъни, една
съкровищница с неоценима стойност.
Добре, че беше оставил Салаи да се опитва да съб лазнява няколко слугини на
маркизата, в противен случай щеше да се наложи да избяга от Мантуа още същата нощ.
Неговият чирак не можеше да устоява на някои изкушения и макар и вече на двайсет
години, той беше разширил кръга на интересите си – при толкова голямо изобилие,
естествено, не би могъл да пропусне възможността да открадне най-скъпоценните
предмети от съкровищницата на Гонзага.
На следващата сутрин Леонардо излезе да се разходи из града. Искаше да се
полюбува на известната капела „Санта Мария дела Витория“ с картина на Мантеня,
който във възхвала именно на „победата“ при Форново беше нарисувал Дева Мария,
седнала на мраморен трон в цветна абсида с листа и плодове и даваща благословия на
усмихнатия Франческо Гонзага, облечен в доспехи и наметало. Така бяха казали на
Леонардо, затова сега той вървеше из града с вдигната глава и гледаше извисяващата
се наоколо архитектура повече, отколкото хората пред себе си. Скоро осъзна, че се е
изгубил, и когато отново сведе поглед и се озърна, установи, че се е озовал в
еврейски квартал, не защото юдеите в Мантуа имаха особени отличителни белези, както
в някои градове на Италия, а заради техните дрехи и начина, по който част от тях
носеха брадите си. Помоли първия срещнат минувач да го упъти как да стигне до
„Санта Мария дела Витория“, но мъжът се извърна възмутено на другата страна, без да
му отговори.
– Чужденец ли сте, месер? – попита го глас зад гърба му.
 – Как разбрахте? – попита Леонардо на свой ред, като се обърна към него.
– По това, че питате юдей за „Санта Мария дела Витория“.
– И защо не? Нямам нищо против...
– „Санта Мария дела Витория“ е построена с парите, ограбени от един еврейски
банкер, който вече почти тъне в нищета.
Леонардо го помоли да му разкаже историята. Еврейският банкер се казвал Даниеле
да Норса. Големият грях, с който се посрамил, бил, че изтрил от къщата, в която
отишълда живее, и бездруго грозновата фреска на Дева Мария и светиите. Бил я покрил
с емблемата на своя юдейски род – сериозен акт на светотатство. Епископът на
Мантуа, Сиджизмондо Гонзага, брат на маркиза, го заплашил, че ще го обеси, ако не
възстанови незабавно свещената картина. Той обаче нямало как да го направи, защото
освирепялата тълпа междувременно разрушила къщата му с двете фрески, намиращи се в
долната и горната част, и освен това обрала всичките му богатства.
– Не оставало нищо друго, освен да го обесят – зак лючи мъжът, за когото не
можеше да се каже дали е юдей, или християнин. – Но след завръщането от битката при
Форново – продължи той – маркизът, известен със своето великодушие, заменил
смъртната присъда с глоба, макар и доста солена, с която финансирал капелата и
възстановяването на творбата. Сега мисля, че можете да разберете враждебността на
юдеите към капелата, както и ще разберете още по-добре господина, когото попитахте,
когато узнаете, че се казва именно Даниеле да Норса.
– Съжалявам – отвърна Леонардо. – Вие евреин ли сте, или християнин? Не се
разбира...
– И при вас не се разбира – отвърна мъжът и тръгна, помахвайки му с ръка за
сбогом.
Така отмина желанието му да види църквата и картината.
Останалата част от деня прекара в апартамента си в двореца, без да прави нищо.
Стоеше там, потънал в размишления, в плен на обичайната меланхолия, която
продължаваше да го измъчва, когато останеше сам през студените дни в Мантуа. Някой
почука на вратата така, както обикновено прави съдбата: три отмерени и решителни
удара. Не беше съдбата, беше Чечилия Галерани. Или пък кой знае...
Покани я да влезе. Понякога се случва хората да проникват в нашето пространство,
сякаш не са друго, а материализация на нашите чувства. Чечилия имаше изражение, с
което като че искаше да даде израз на същото разяждащо безпокойство, обзело и него
през последните дни. Пристъпи вътре, без да промълви нищо, започна да обикаля
нервно из стаята, видя триножника с дъската за рисуване, върху която художникът
беше нанесъл профила на маркизата, покрит с прах за понсиране.
– Не прави портрета на Изабела д’Есте – нареди му тя. Леонардо изчака следващ
стих, чийто край да се римува с „Есте“, но напразно. – Днес не съм в настроение за
рими – додаде Чечилия, сякаш беше прочела мислите му.
Той забеляза промяната в тона ѝ и я прикани да му обясни.
– Говорите ми... Говориш ми на „ти“ за пръв път, откакто се познаваме.
– Между модела и автора на портрета понякога се заражда интимност, която дори и
навикът в любовните отношения не може да създаде – отвърна тя.
Той срещна погледа ѝ, стори му се много по-красива от всякога. На лицето ѝ беше
изплувало нарушеното спокойствие и една меланхолична усмивка, приличаща на магмена
съвкупност от неопределени и противоречиви емоции.
– Спомняш ли си? – продължи тя. – Аз и ти никога не си говорехме. Често цареше
гробна тишина, седях неподвижно и позирах. Ти беше напълно съсредоточен, а аз те
наблюдавах, докато ме рисуваше: имах тази привилегия, която ще бъде дадена на много
малко хора, а може би на никого повече. Гледах те и ти се възхищавах в единствените
мигове, в които ти беше наистина себе си. Видях те духовно гол, какъвто си само
когато твориш. И в същото време бях обект на твоето художническо внимание, и аз
духовно гола пред теб, сякаш не съм била нищо преди онзи момент и историята ми
започваше оттам, сякаш бях готова да бъда създадена отново в твоята творческа
работилница. Аз и ти си казахме много неща в тези мигове мълчание... Знам, че е
глупаво, но дойдох да ти направя сцена на ревност, ревнувам така, както никога не
съм ревнувала Мавъра или съпруга си. Изабела не е Лукреция Кривели. Не прави този
портрет. Не ме предавай, Леонардо, моля те. На съвестта ти ще тежи моето
непоправимо поражение.
 Видя я как протяга дясната си ръка към него с онези готически пръсти, изящни
като катедрала от други времена, които сякаш живееха свой собствен живот,
нематериалния, въздушен живот на най-срамните илюзии... Ръката, която той
обичаше...
Беше просто парализиран от страх.
Знаеше толкова много неща, но за собствените си желания не знаеше абсолютно
нищо. Бе свикнал само да ги потиска, от юношеските си години. Беше ли пожелавал
някога жена? Тутакси изплуваха епизодични спомени от обърканото му юношество. Да,
Франческа, втората съпруга на баща му, приблизително на възраст та на Леонардо,
една-две години по-голяма: Франческа беше първата, може би единствената жена, към
която си спомняше, че бе изпитвал изгарящо и греховно прив личане, когато бе на
около тринайсет-четиринайсет години. Баща му вероятно беше забелязал, защото бе
предпочел да го изпрати в работилницата на Верокио, отколкото да го остави вкъщи.
Дали това беше наказание? Франческа почина много млада. Съвсем млади починаха
всички съпруги на баща му, включително и третата – Маргерита, която го изпиваше с
очи от мига, в който влезе в дома им на седемнайсет години, тогава Леонардо беше на
двайсет и три, а баща му – на близо петдесет. Тя почина на двайсет и осем при
седмото раждане. Млади си отидоха всички, с изключение на четвъртата, последната,
за която баща му се ожени, когато той вече беше в Милано, и вероятно затова бе
устояла...
Еротичното привличане е нещо ужасно – така мис леше оттогава, – а ако е взаимно,
няма начин да не предизвика беди и може да бъде по-смъртоносно от свлачище или от
придошла река в града. Оттогава живееше в плен на това странно контролиране на
всяко желание. И сега изпитваше страх, беше ужасèн, защото нещо много опасно сякаш
изплуваше отвътре със силата на неотменимите забрани, на неизкупимата вина, на
библейските наказания. Всяко желание – вярваше от този момент той, съзнателно или
не – ежелание за смърт.
Но в този случай нямаше време да мисли ясно.
Чечилия го притисна към стената, сграбчи енергично главата му и допря устните си
до неговите. Целуна го с отчаяната и дива страст на човек, болен от чума, който се
хваща за всеки, макар и слаб, лъч надежда за спасение. Той не направи нищо, камо ли
да се съпротивлява. Остави се тя да го води, защото беше по-опитна. Изкуството,
животът,неочакваните отмъщения, които понякога се струпват едно върху друго...
И след това, разбира се, замря, както всеки път в такива случаи обикновено човек
замира. А най-накрая се запита дали и когато наистина човек умре, потъва в този
унес, в подобно опиянение, в такова вихрено замайване от тръпки и отмала.
Една от неговите мании беше да гледа как хората умират.
Когато заръчваше да му доведат бедните в края на живота им, за да направи
дисекция...
Но от мнозина само няколко бе виждал да умират толкова добре.
[Картинка: i_013.jpg]
Прекрасна Чечилия, моя любяща богиньо,
Пиша Ви ти Ви, за да ти Ви обясня причината за неочакваното ми заминаване от
Мантуа с моя чирак Салаи и математика брат Лука, без да уведомя други освен Техни
светлости господарите Гонзага.
Каква огромна грешка беше, каква жестока грешка
Каква сладка грешка
Не биваше да го правим, скъпа моя, не биваше дори да започваме да
Знаеш Знаете колко скъпа сте за мен, най-скъпа от всички. Нищо не ми доставя по-
голямо удоволствие от Вашето присъствие, от Вашата прелест, раздаваща живот, и нищо
неми причинява повече тъга от раздялата ми с Вас. Но неотложни задължения
Обзе ме страх, това е истината: нищо друго освен страх
Не си тръгнах, а избягах. Ала от какво? От Вас? От самия себе си?
Аз съм само един жалък страхливец
Един содомит, може би е най-добре да го разберете
Но вие сте омъжена жена, прекрасна Чечилия. Каква би могла да бъде съдбата на
една наша евентуална връзка? Имате син от Мавъра и още двама синове от Вашия
законен съпруг. И ако се роди още един, да пази Бог, от нашата Вашият съпруг е
граф, той може да осигури спокойно бъдеще на Вас и Вашите деца със своите имоти,
своето владение в Сан Джовани ин Кроче. Защо да рискувате да изгубите всичко с
човек като мен, който вече не притежава нищо друго освен самия себе си и евентуално
таланта, даден му с голямата благосклонност на света за оскъдна лична изгода?
Самият аз не знам какво да правя с живота си сега. Ще се скитам из Италия като
беглец без цел в търсене на друг владетел, в служба на когото достойно да се
препитавам, надявайки се само в следващите си странствания да не се натъквам на
маршируващите войски, които обещават да възпламенят целия полуостров, докъдето
поглед стига. Французи от една страна, венецианци от друга, императорските войски с
Мавъра и швейцарските пехотинци, които се връщат в Милано, французи и испанци в
Неапол и Валентино с баща папа по средата, който, присламчил се към свитата на
френския крал Луи, мисли да посее семето на Борджиите в самото сърце на Италия...
А колко безопасно е в Мантуа, скъпа Чечилия? Благородният маркиз Франческо, Бог
да го пази, допреди около две години беше на служба при венецианците и е сродèн с
Мавъра, а днес венецианците и Мавъра са врагове. Фамилията Гонзага току-що почете
френския крал като нов херцог на Милано, а Мавъра заплашва да се върне с войници,
наети на германска земя. Как ще се справи маркизът в съюз с двамата противници? В
случай на превратности на съдбата, любима моя, съветвам и Вас, и Вашето семейство
да ме последвате в земята на дожите, накъдето сме се запътили.
Колко сълзи пролях, преди да
Колкото и да съм огорчен, заминаването ми от Мантуа бе единственото разумно
нещо, което бих могъл да сторя. Колко малко щях да бъда отговорен, ако можех да си
позволя да отида там, където днес искам повече от всичко на света. Колко бих се
разкайвал, ако един ден се считам за ковач не само на моето, но и на Вашето
нещастие.
Кажете ми, че няма, кажете ми, че бихте ме последвали, където и да отида, на
каквато и да е цена, кажете ми, че Вие и аз
Децата, мона Чечилия, трябва да се грижите за децата си
Освен това в Мантуа, докато е жив Мантеня, хората вече си имат свой уважаван
художник и аз нямам ни най-малко намерение да му открадна поста и работата. Както
споменах, ние се насочихме към Венеция, понеже там брат Лука има приятели и
последователи. Има авторитетни художници, на които да ме представи, познава членове
на Великия съвет, вписал се е добре в средите на философите от училището „Риалто “
и се надява да даде за печат илюстрираната от мен книга за божествената пропорция.
В момента Венеция е по-безопасна от Мантуа, защото е в съюз с французите и защото
Мавъра вече няма никакви възможности да ѝ навреди – ще бъде дори много, ако успее
да си възвърне Милано.
Нищо не е стабилно, ако не е свято. Останалото е дим.[40]
Искам да мога да Ви прегърна отново един ден, когато тези неприятности отминат
Прегръщам Ви, пазете се.Ваш най-предан Леонардо В.
Препрочете го. „Не – помисли си, – мона Чечилия вече знае всичко това.“
Скъса листа и го хвърли в камината.
Остана да го гледа как се сгърчва и овъглява в живия пламък.
„От какво е направена огнената материя?“, запита се.
Вечните хиляди въпроси.
От какво е направено Слънцето?
А какво гориво използват желанията на човек?
ВТОРА ЧАСТ
В сандък в манастира: книга с механизми с череп на корицата книга за
измерванията на Батиста Алберти книга на Филон за водата книга от математик от
Урбино книга по анатомияИз записките на Леонардо да Винчи [Картинка: i_014.jpg]
Днес, 27 март 1500 година, започнах тази нова книга.
Ти, Леонардо ди сер Пиеро да Винчи, роден от смесен и несвещен съюз... Но какво
толкова по-свещено има в един мъж и една жена, които е събрала не пламенната сила
на майката природа, а ползата за обществото, или често грешни изчисления на разума?
И тъй, ти, Леонардо, ако искаш да използваш добре земния си живот, независимо как
си го получил, ще изследваш чрез опита и науката математическите закони за
движението на телата и какво представляват силата и квинтесенцията, духът на
елементите, и какво са тежестта и ударът и от какво се пораждат, и къде след това
умират насилието и свободата както в неодушевените предмети, така и сред хората.
 Четири са природните елементи, или, ако щеш, състоянията на видимата материя:
едното от тях е течността, или водата, другото е огънят, следват въздухът и всички
газове, разпръснати в него, и накрая е твърдото състояние като земята и повечето
тежки неща, които се намират върху нея. Земя, вода, въздух, огън, както са казвали
хората от древността. Това означава, че и човекът, когото още древните са наричали
„по-малкия свят“, е направен от същата материя – от плът, течности, въздух и
топлина. А петият елемент, духът на елементите, душата на света, изпълва всички
останали четири, подобно на желанията и други духовни добродетели, които вдъхват
живот и осъждат навечно движение тялото на човека и животните.
Ще изследваш още повече как тази квинтесенция се проявява в Силата, или, ако
предпочиташ – в тежестта, с която, изглежда, си прилича. Освен ако желанието на
тежесттане е да се насочва към центъра на света по най-краткия път, желанието на
Силата не е нищо друго освен собствената разруха. Квинтесенцията изпълва и
безчувствените тела подобно на човешкото тяло, в което съставлява душата. Водните
потоци са вените, океанът е сърцето, твърдите скали са костите, а земята –
мускулите и кожата на голямото тяло на света. Само че в тялото на земята липсват
нервите, защото съвсем съзнателно тя не се движи. Следователно не са ѝ необходими.
Понеже човекът, „по-малкият свят“, микрокосмосът, е модел на света.
Но ако искаш да опознаеш по-дълбоко природата на Силата, наблюдавай как камъкът,
хвърлен във водата, образува множество кръгове, които имат за център мястото на
допира с повърхността. Знай, че така прави и звукът, който се разпространява във
въздуха като концентричните вълни във водата. Същото се случва, естествено, и със
слънчевата светлина и в действителност, ако вървиш край река и гледаш как Слънцето
се отразява в нея, колкото повече вървиш край тази река, толкова повече ще ти се
струва, че Слънцето върви с теб. Това доказва, че силата на Слънцето е цялата във
всичко и цялата във всяка част. Така, концентрично, се разпространяват безкрайно
видимите подобия на всяко тяло в светлия въздух: всички навсякъде и всички във
всяка част.
Наблюдавай също кръговете, образувани от камъка, паднал във водата, които
толкова много се разширяват, че се изгубват: така се случва със звуците и
гласовете, които се отдалечават кръгообразно и изчезват, докато на голямо
разстояние вече не се чуват, така се разпространяват и топлината, и видимите форми
на нещата, и техните цветове, които на голямо разстояние се променят и се смесват
със синевината на въздуха. Всичко тук, долу, изглежда, бяга към собственото си
разпиляване, Силата се губи, звуците затихват, образът на пейзажа се стопява.
Защото всичко жадува да се върне и завърне към първичния хаос. Пеперудата толкова
желае светлината, че се разпада в пламъка, така и човекът, който винаги с радост
очаква новата пролет и после лятото, и новите месеци, и новите години, не
забелязва, че това, което желае толкова силно, е собствената си смърт.
Следователно Силата е невидима мощ, причина за движението дори на безчувствените
неща, като придава даже на тях сходство с живота. Заставя всички създадени неща
дасе променят по форма и място. В себе си тя носи яростта да се разпада. Ако някое
препятствие ѝ се противопостави, се забавя, става могъща и иска единствено да
унищожитова препятствие, както се вижда при наводненията, предизвикани от
прииждането на опустошителни реки, което помита и най-здравите бентове на местата,
където водата се събира. Но ако е оставена на свобода, Силата се разпръсва и угасва
бързо. Такава е нейната природа: бавността я прави по-мощна, а бързината – по-
слаба. Голямата мощ поражда у нея голямо желание за смърт. Унищожава яростно
всичко, което се противопостави на нейната разруха. С удоволствие изразходва сама
себе си. Тя иска единствено да отслабне и да угасне.
Ражда се в насилието, но умира в свободата...
А после ще изследваш законите на тежестта и как тежките птици я надмогват с
бързото движение на крилата си и с удара, с който сгъстяват въздуха под себе си, и
как се приземяват с разперени крила, защото колкото повече сила се създава с нещо
срещу въздуха, толкова повече сила може да създаде въздухът срещу това нещо. Ще
изследваш полета на птиците, и със, и без пляскане с крила, по посока на вятъра и
срещу него, ще проучиш пернатите, които са математически машини, тяхната анатомия и
анатомията на техните пера, науката за ветровете и съпротивлението на въздуха,
освен това инструменталното движение – дали и човекът може да лети, снабден с
механизми, които са копие на крилата на птиците, или да се приземява с купол от лек
напластен плат, широк и висок дванайсет лакътя, или да се завърти във въздуха с
винтове от платно, лени тел, въртящи се като вихрушка.
И като стана дума за тежест, ами Луната? Как Луната се задържа и виси там, горе?
Ако е тежко тяло, защо не пада? А ако няма тегло, защо ни изглежда плътна? Ако
Луната е направена от същите четири елемента на нашата материя, със сигурност
трябва да се крепи сама в онова пространство там, горе, както нашата Земя със
своите четири елемента в това пространство тук, долу, и там трябва да има своя
тежест, както ние тук имаме наша.
А ако Слънцето беше неподвижно...
Изучавай, Леонардо, ако искаш да използваш добре земния си живот, независимо как
си го получил. Защото както един добре прекаран ден обикновено те кара да заспиш
щастлив, така – и трябва да си го пожелаеш – един добре използван живот ще те
накара да умреш щастлив.
10
– Аз и Салаи заминаваме за Флоренция.
Брат Лука се обърна учуден.
Беше началото на март 1500 година, бяха във Венеция от няколко месеца и монахът
се надяваше да успее да публикува „Божествената пропорция“. За отпечатването на
фигурите на Леонардо изпитваха новата техника с офорт върху метална пластина заедно
с художниците от Аугсбург в сградата „Фонтего деи Тедески“ при Риалто. Във всеки
случай бяха подготвили още един ръкописен екземпляр на творбата със същите
илюстрации, за да го подарят на Пиер Содерини, брата на епископа на Волтера, когото
и двамата поз наваха и който се превърна в най-важния политик във Флоренция след
смъртното наказание на Савонарола. Всъщност вече бяха обмисляли възможността да
заминат за Тоскана, но францисканецът се чувстваше като у дома си във Венеция, бе
изнасял лекции преди време в училището „Риалто“, където самият той се бе обучавал,
посещавайки курсовете на Доменико Брагадин, и където сега приятелят му Антонио
Джустиниан преподаваше математика. Познаваше се с всички, тук беше публикувал
„Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“ и с
удоволствие би останал по-дълго, ала в същото време щеше да му е неприятно да се
раздели със спътниците си – малката „Академия Леонардо Винчи“, както обичаха да се
наричат, която вече си имаше марка, проектирана от Леонардо: кълбо от върбови
клонки[41],или от „връзки“, „отношения“, лабиринт от малки възли, ограждащ надписа
с името.
Брат Лука остави перото в мастилницата и стана от писалището, за да посрещне
приятеля си, спрял се на прага на килията му в манастира „Фрари“.
– Единствената улика, с която разполагаме – додаде Леонардо, – е одеждата,
типична за последовател на Савонарола, каквато убиецът е носел в деня на убийс
твото, итази улика ни води право във Флоренция. Трябва да открия престъпника. И на
всяка цена да намеря тези книги.
Монахът се учуди още повече. Вече се беше примирил и смяташе, че и Леонардо е
забравил за престъп лението в Милано. Освен това войските на половин Европа бяха
пръснати из Италия и да се открие убиец, който със сигурност отдавна бе напуснал
града, беше все едно да се търси игла в копа сено.
– Успокой душата си и не мисли повече за тези книги, никога няма да ги намериш –
отговори францисканецът приповдигнато. – А колкото до убийството, ако човешката
справедливост има граници, то вярвай поне в божествената.
Честно казано, Леонардо също имаше някои познати във Венеция. Флорентинците,
които нямаха връзки с републиканското правителство на своя град, се въртяха около
Джулиано деи Медичи, по-малкия брат на Пиеро, син на Лоренцо Великолепни. Джулиано
се беше установил във Венеция и Леонардо се бе запознал с него и Пиеро в Милано по
време на едно тяхно посещение при Мавъра преди няколко години. Фамилията Медичи
правеше всичко възможно да си възвърне отново Флоренция и използваше гъстата мрежа
от международни отношения, която бе изплела, когато държеше в ръцете си юздите на
политическата власт. Той се бе отправил към Риалто, към немного пищната резиденция,
която Медичите бяха запазили във Венеция дори след фалита на местния филиал на
тяхната престижна банка. Джулиано го бе посрещнал много сърдечно и го бе свързал с
някои венециански благородници, негови приятели.
 Сред тях беше Бернардо Бембо, когото и Леонардо познаваше добре: венецианец,
който преди двайсетина години, веднага след заговора „Паци“, когато още не се бе
преместил в Милано, беше посланик на Венецианската република във Флоренция, беше се
влюбил в една омъжена флорентинка, на име Джиневра, и беше помолил Леонардо –
тогава той нямаше трийсет години – да ѝ направи портрет. Сега Бернардо го прие
радушно и го повери на сина си Пиетро, трийсетгодишен литератор, с когото се водеха
приятни и много интелигентни разговори, лудо влюбен във вдовица от регион Марке, с
която Леонардо, все още разстроен от събитията в Мантуа, обичаше да разговаря
абстрактно за платоническата любов и която на свой ред го бе запознала с някои
авторитетни членове на венецианския сенат.
Леонардо и Пиетро Бембо посетиха библиотеката на площад „Сан Марко“, защото
искаха да видят около осемстотинте ръкописа, почти петстотин от тях на гръцки,
които кардинал Висарион беше оставил на Венецианската република след смъртта си,
преди трийсетина години. Кардиналът и василиански монах от Трапезунд бил най-
добрият ученик на Гемист Плитон, а също и неуморим радетел за унията между двете
църкви – Православната и Католическата – и за нов кръстоносен поход срещу турците,
както по време на Фераро-Флорентинския събор от 1438–1439-а, така и (дори още
повече) след завладяването на Константинопол от страна на турците през 1453 година,
когато папа бил Енеа Силвио Пиколомини от Сиена, или Пий II, който се
противопоставил с всички възможни средства на Сиджизмондо Малатеста, ала след това
обявил новия поход и починал в Анкона в очакване на войските, които големите
европейски владетели били обещали, но в действителност никога не събрали. Корабите
на венецианския флот стигнали късно в Анкона и веднага били върнати обратно празни.
Сиджизмондо Малатеста, слязъл от кораба в Морея няколко месеца по-рано, щял да ги
очаква напразно, преди да се откаже и да се върне с единствения трофей от тази
експедиция: книгите и тленните останки на Гемист Плитон.
След това Висарион, мъж с добре развито чувство за реалност, насърчил брака на
Зоя Палеологина, произхождаща от императорско семейство, дъщеря на пос ледния
деспот на Морея, с Иван III, княз на Москва – събитие, което щяло окончателно да
раздели Западна и Източна Европа, православни и католици и да предопредели
необратимия край на мечтата за обединение и за един нов християнски Византион. От
плана за спасяване на Константинопол и Гърция останали само онези ръкописи, онзи
изключителен компендиум на античната гръцка култура, който сега Италия и Западът
трябваше най-сетне да започнат да изучават. Освен тези книги, все още в
оригиналните сандъци след трийсет години, единственото достъпно нещо беше
каталогът, съставен от Федерико да Монтефелтро, държал някои от тях на съхранение в
Урбино до смъртта на Висарион.
Леонардо се представи на венецианските сенатори като военен инженер и архитект:
винаги се колебаеше дали да се представя като художник. Пък и беше разбрал, че
въпреки доста тревожните събития в Италия сега венецианците бяха ужасени повече от
новото нашествие на турците, настъпващи не само към Адриатическо море. Заплахата от
страна на султан Баязид II идваше и от север: мюсюлманското нахлуване отвъд река
Таляменто разтревожи жителите на Фриули. И така, Леонардо веднага бе изпратен да
изследва течението на река Изонцо, за да разработи ефикасна система за защита по
протежението на реката, която поне да спре понататъшните нашествия. Той се беше
върнал с проект за подвижна преграда от дърво, шлюз, който щеше да позволи при
нужда да се предизвикат наводнения, та враговете да затънат, ако се осмелят отново
да направятопит за нападение.
– Твърде е скъпо – беше му отговорил служителят, който погледна проекта, преди
да го внесе в сената. – Определено е по-икономично да изпратим албанските стратиоти
да умрат в битка срещу турците.
Леонардо, смутен от толкова голям цинизъм, го беше погледнал с изненадано
изражение и събеседникът му вероятно бе изтълкувал погрешно причините за неговото
недоумение.
– Би било добре, ако наистина умрат, защото няма да трябва повече да им плащаме
заплати – почувства се длъжен да уточни той.
– Не ти ли харесва Венеция? – попита сега, замис лен, математикът.
– Няма по-красив град на света – отвърна Леонардо.
И беше искрен. Венеция удовлетворяваше едновременно чувството му за практичност
и чувството за естетика. Харесваше му, защото се доближаваше най-много до
неговатапредстава за град като жив организъм, със свои вени, със свои вътрешни
органи, оросявани директно от голямото пулсиращо сърце на морето. Допадаше му
заради мултиетническата смесица и заради бързината, с която в тези вени циркулираха
животът и стоките.
Понякога се спираше, запленен, на някой мост с надеждата, че ще чуе как Венеция
диша. Харесваше му глъчката, носеща се от една тясна уличка в друга, обичаше да се
губии да намира пътя в лабиринта от улици. Но тъкмо защото долавяше пулсирането и
дъха на града, усещането, че е чужд на целия този рояк, го караше по някакъв начин
и да се измъчва. Той искаше да се чувства неразделна част от жив град като този,
ала знаеше, че никога няма да се случи.
Веднага щом пристигна, фамилията Бембо, получила пари от Джулиано деи Медичи, му
предостави малък празен склад, за да си отвори своя работилница поне временно. Там
окачи незавършения портрет на Изабела д’Есте, който се надяваше да продължи и да не
приключи никога, и няколко малки милански картини за довършване. Венецианците
тутакси проявиха интерес към творбите му. Поне сред познавачите славата на „Тайната
вечеря“ го бе изпреварила и бе пристигнала преди него.
След това посети най-прославения артист във Венеция в момента, Джовани Белини, в
работилницата му – огромен склад, пълен с ученици и работници. Докато разговаряше с
възрастния художник, стигна до заключението, че във Венеция бе нужно нещо съвсем
различно от неговата малка работилница: тук клиентите, духовници или светски лица,
изискваха бързина на изпълнението и точност на доставките; неговият маниакален
перфекционизъм и вече пословичната му бавност нямаше да намерят плодородна
почва.Той не беше пригоден за Венеция. Никога не би могъл да свикне с нейния ритъм,
с безмилостната ѝ жизненост.
– Няма по-красив и жесток град на света – поправи се веднага.
Онова, което най-много го измъчваше, беше статуята на Колеони близо до
печатницата на най-популярния венециански издател, Алдо Мануцио, направена от
Верокио, който бе дошъл да умре във Венеция преди дванайсет години.
Конната статуя на кондотиера Бартоломео Колеони, издигната от неговия стар
флорентински учител на „Кампо Сан Дзаниполо“, беше творбата, която той се бе заел
да надмине със своя паметник на Франческо Сфорца на кон в Милано: едно пропуснато
предизвикателство, все още изгарящо го отвътре. Учениците са длъжни да надминат
учителите си – това е задължение, което те негласно поемат към своите
преподаватели, чиято слава, както е известно, бива удвоявана от добрите ученици.
Тази статуя му тежеше на съвестта като строг бащин укор.
Но не заради всички тези събития или заради срещите през последния месец
трябваше да си отиде. Имаше по-дълбока причина, която обаче в никакъв случай не
можеше да разкрие пред монаха.
– Труден град е, естествено – отговори францисканецът. – Това е република,
ръководена от затворена и малобройна, ала интелигентна олигархия. Не е същото като
да сеползваш от закрилата на владетел, дето или го има, или го няма, но ако го има,
ти гарантира почтен и стабилен живот. Тук трябва да се бориш ден за ден, да си
проправяш път сред безмилостна конкуренция, да се срещаш с добре приетите хора, да
създаваш правилните приятелства и никога да не се смяташ за успял, защото винаги
има някой нов артист в творчески възход, който може да заеме мястото ти. Това обаче
е стимул никога да не се успокояваш, а постоянно да надминаваш себе си.
– Да, в работилницата на Белини видях един художник, който твори повече от
четиресет години и неизменно е на гребена на вълната – отвърна Леонардо. – Тайната
му, изглежда, се състои именно в способността да се усъвършенства непрестанно.
Усвоил е Пиеро и Антонело, работил е с Мантеня, който се е оженил за неговата
сестра, а сега изучава съвременните методи. Говорих с него и той веднага ми изпрати
един свой млад ученик, някой си Цорци да Кастелфранко, за да се осведоми за моя
метод на работа. Луд младеж...
Цорци, или Джорджо, или Джорджоне, както го наричаха приятелите му заради
неговите огромни размери, беше висок и меланхоличен младеж с широки рамене, дълбок
и тъженпоглед, пророкуващ беди и нещастия. Разказваше на Леонардо за проповедите в
Тревизо и в Кастелфранко, откъдето произхождаше, на невъобразимо песимистично
настроен философ и астролог от Ирпиния, Джован Батиста Абиозо, който беше
разтълкувал неизбежното астрално съединение на Сатурн, Юпитер и Марс в Рак,
предвидено за периода между 1503 и 1504 година, като ясен сигнал за предстоящото
идване на Антихриста. Говори му и за наближаващия потоп през 1524-та. Това бяха
знаците за настъпването на епохата на ислямската експанзия, която щеше да продължи
няколко века, съпътствана от моралния упадък на християнството. Вече бяха налице
признаците, че Антихристът щеше да се въплъти в лоното на християнския Рим:
установяването на неопаганизма с папа Борджия в сърцето на Християнския свят,
изгарянето на Савонарола във Флоренция и неосъществената реформа на Църквата,
жадувана от него, неумолимото настъпление на турците на изток, още по-
кръвопролитните войни, които скоро щяха да избухнат между християнските нации. А
избавлението щеше да дойде от юдаизма с идването на очаквания от юдеите Месия,
което щеше да съвпадне с второто пришествие на Христос, очаквано пък от
християните, с установяването на хилядолетното царство на земята, предсказано в
Апокалипсис.
Леонардо го беше изслушал, погълнат от размисли. Той изобщо не вярваше в
астрологията, но не можеше да отрече, че има логика в подобни пророчества, които не
му изглеждаха нищо друго освен проекция и разпростиране в бъдещето на настоящи,
много тревожни обстоятелства. От друга страна, този Цорци, или Джорджоне, както и
да се наричаше, постепенно се беше успокоил, докато го гледаше как рисува.
Страховете му лека-полека се разсеяха и Леонардо веднага долови, че е талантлив
младеж, защото страдаше от дълбоки терзания, които трябваше да овладее, а
рисуването, изглежда, оказваше истинско чудотворно влияние върху него. Наблюдаваше
го в захлас как очертаваше нюансите между светлината и сянката върху профила на
Изабела д’Есте и най-накрая доби блаженото изражение на човек, споходен от райско
видение. След това говориха само за живопис и младежът си отиде удовлетворен от
всичко, което бе научил за един час разговор. Вярно, че Салаи му бе откраднал
кесийката, ала, за щастие, тя беше празна и Леонардо веднага го изпрати да му я
върне.
– Но аз нямам покой, трябва да намеря тези книги. В тях са скрити тайните на
механиката, чертежите на най-сложните машини на древните александрийци, механизмите
и принципите за изработването им, които трябва отново да усвоим. При всички
положения е нужно да се върна във Флоренция.
Не можеше да му каже, че преди два дни се бе срещнал с един свой приятел
кондотиер, който му бе възложил тайна мисия. Флорентинският кондотиер не искаше
дори да се споменава името му, беше го помолил единствено за това: никой да не
научи за заръката, която му бе дал.
Брат Лука изпусна дълга въздишка. Не можеше да повярва.
– Признай, че по-скоро ти липсва семейството, баща ти, братята ти... – каза той.
После се натъжи. – И аз искам да прескоча до Борго Сансеполкро, макар че моето
семейство вече е Францисканският орден, към който се присъединиха и двамата ми
братя. Не бяхме богати и много рано останахме без баща. Още като малък бях настанен
у една заможна фамилия в Борго, семейство Бифолчи – приятели и съседи на Пиеро дела
Франчес ка, които ме насочиха към математиката и повериха на него моето обучение.
На мен обаче не ми се удаваше рисуването. Сега заради професията си на учител се
скитам из Италия, но винаги минавам през моя Сансеполкро. Във Венеция съм прекарал
най-хубавия период от младостта си, между седемнайсет и двайсет и три години. Още
не бях станал монах, когато... се влюбих в една венецианка. Влюбих се в нея, както
човек се влюбва на тази възраст – като прииждаща река, която отнася насипите. Тя
беше много красива, ала бе обещана на друг. Избухна скандал, отидох в Рим и останах
при Леон Батиста Алберти. Тогава той беше почти на седемдесет, но с него продължих
да вървя по добрия път, по който ме бе насочил първият ми учител, Пиеро. Дадох
монашески обет. Обичам да идвам тук. В момента наистина мога да се наслаждавам на
града. Сега, когато свети Франциск, Евклид и Платон ме увлякоха в руслото на едно
умерено посвещаване в услуга на ближния, виждам това, което не виждах, разбирам
това, което не разбирах, и трябва да се връщам както във Венеция, така и в
Сансеполкро от време на време, за да измеря ако не друго, то поне остатъците от
онази моя първа младежка грешка.
Той извърна глава към прозореца с гледка към каналите и небето, към облаците,
които силният вятър караше да препускат стремително като върволица от молещи се
бели монахини, бързащи за утринната служба.
– Ако наистина искаш да заминеш, ще те последвам – продължи. – Но не ми казвай,
че е заради книгите или за да намериш убиеца. Издирването на убийците е загуба на
време, излишно пилеене на интелектуална енергия. Когато ги откриеш, мъртвите не
възкръсват. Ако ги убиеш, не изкупваш престъплението, а само се превръщаш на свой
ред в престъпник. Можеш да им отсечеш ръката или крака, за да ги накажеш или да ги
принудиш да не го правят отново, но нека да оставим на капитаните на правосъдието и
на палачите тези присъщи на касапите деяния. Остави всичко в ръцете на Бог. Ако е
заради ръкописите, ти нали ми спомена, че са на гръцки. И да ги откриеш, което е
невъзможно, случайно да знаеш този език?
– Марлиани ми каза, че поне ръкописът на Филон Византийски, подвързан с черна
кожа и с релефен череп на корицата, съдържа великолепни илюстрации на неговите
машини– отвърна Леонардо. – А що се отнася до останалите, мога да ги дам на Пиетро
Бембо да ги преведе. Той е учил гръцки в Месина. Когато намерим ръкописите, можем
да се върнем тук, във Венеция. Ако предложиш на който и да е венециански печатар
неоткриваема книга на Ктесибий и го помолиш да публикува в замяна твоя труд за
божествената пропорция, бъди уверен, че всеки ще е готов на тази сделка.
Беше се срещнал с кондотиера в дома на Джулиано деи Медичи. Мъжът не беше
многословен. Каза му: „Трябва да се върнеш във Флоренция, трябва да намериш тази
книга!“. Той веднага прие поръчението. „Тази книга“ със сигурност бе в комплект с
„онези книги“, помисли си. Нямаше какво друго да се направи: налагаше се да отидат
във Флоренция и да продължат разследването.
– Ще намеря издатели тук, във Венеция – отговори междувременно монахът, – не се
притеснявай. Проблемът по-скоро е качеството на отпечатването на твоите илюстрации,
но градът се превърна в родината на италианската, а вероятно и на европейската
издателска дейност, най-развития център на света, що се отнася до новата техника.
Самите германци дойдоха тук веднага след като изобретиха печатната преса, защото
знаеха, че ще намерят пари, предоставени на добра воля, и хора, склонни да
инвестират в подобна дейност. Видя ли книгата на Франческо Колона, отпечатана
миналата година от Мануцио?Hypnerotomachia Poliphili[42]е шедьовър, обединяващ
текст и изображения. Може пък чрез твоя Пиетро Бембо и ние да постигнем същия
успех, как мислиш?
Леонардо сви рамене.
Най-накрая успя да убеди приятеля си.
Заминаха след няколко дни. Отбиха се в Болоня, където той се срещна с един свой
бивш ученик и сътрудник от Милано – Болтрафио, който му обеща да се видят във
Флоренция. После пътищата им моментално се разделиха. Монахът се отправи към Борго
Сансеполкро, а Леонардо и Салаи – към Града на цветята. Носеха със себе си
предназначенияза Содерини екземпляр на „Божествената пропорция“ от францисканския
математик, който скоро щеше да ги настигне по бреговете на река Арно.
11
И така, след осемнайсет години, като видя отдалече купола на Брунелески да се
извисява подобно на червена планина над града, който въпреки всичко продължаваше да
смята за свой, замалко не се разплака. Той също бе работил по купола като момче,
между осемнайсетата и деветнайсетата си година, когато на работилницата на Верокио
беше поръчана каменната сфера, покрита с осем листа позлатена мед, съединени
помежду си с лупи, концентриращи слънчевите лъчи, която после щеше да бъде
поставена на върха на купола – венеца на това необятно творение, двайсет и пет
години след смъртта на великия архитект, който го беше проектирал и построил. По
този повод бе научил от учителя си основите на механиката, защото най-отговорната
работа беше да пренесат свръхтежката топка до горе и от тази височина да я поставят
на върха на конусовидния пок рив на лантерната[43].Необикновено трудно начинание,
което обаче не представляваше нищо в сравнение със самата конструкция на двойния
купол, издигащ се върху огромния осмоъгълен тамбур[44],със свод с характерен
диагонал и без арматура, дело на Брунелески: щом показал за пръв път своя проект,
той бил сметнат за луд, но по-късно, след като го реализирал – за най-гениалния
архитект, който някога са имали Флоренция и цялото човечество.
Салаи също остана впечатлен от купола. Беше смаян и от красотата на града, от
великолепните сгради и от църквите, както и от съвсем други куполи, които си
представяше, без да вижда в деколтетата на средиземноморските госпожи. Леонардо го
придружи до една странноприемница и се отправи сам към къщата между улиците „Фоня“
и „Пепе“ близо до Двореца на градоначалника. Така, след осемнайсет години, той
отново видя угрижения си баща на седемдесет и четири, запозна се със своята
четвърта мащеха,Лукреция Кортиджани – намръщена трийсет и шест годишна жена,
разпозна двамата си полубратя Антонио и Джулиано, на двайсет и четири и на двайсет,
които вече познаваше (ала бяха малки, когато си бе тръгнал). Видя и останалите
девет полубратя и сестри, родили се междувременно – шестима от тях от последната
жена на баща му, – на възраст между две и шестнайсет години. Четиресет и осем
годишният Леонардо беше първородният от дванайсет братя и сестри, но единственото
незаконородено дете. Никой от тях не му се стори особено ентусиазиран от неговото
завръщане. Вече беше чужд за всички, а баща му изглеждаше само много изморен.
Седеше на масата и смяташе нещо, когато Леонардо влезе в кабинета му. Вдигна глава
и се усмихна смутено.
– Защо си си пуснал брада? – бе единственото, което го попита.
– Майка ми умря спокойна в Милано, при мен, ако ви интересува – гласеше
отговорът му незнайно защо.
Ала носенето на брада бе един от начините, по който човек можеше да изрази
скръбта си, и старият нотариус сер Пиеро не му зададе други въпроси.
И все пак именно баща му, който беше пълномощник на сервитските монаси, го
настани в базиликата „Сантисима Анунциата“. Старият приятел и колега на Леонарадо,
Филипино Липи, веднага му отстъпи поръчката за „Успение Богородично“, което
трябваше да нарисува за олтара на църквата на манастира. Разполагаха с две килии,
където спяха той и неговият чирак, както и с още три стаи, които да използват като
работилница и за евентуални други помощници. Започна да работи неохотно и за да
спечели допълнителни пари, извършваше някои консултации като архитект – дребни
неща, едно от тях за фамилията Гонзага, която чрез своите представители във
Флоренция, изглежда, го държеше под око. Маркиз Франческо го помоли да изрисува
една вила извън града, бил отседнал там пос ледния път, когато минал през
Флоренция, а маркизата от своя страна продължаваше да разпитва до маниакалност за
портрета си в профил, който като че ли никога нямаше да бъде завършен.
Брат Лука пък, щом пристигна във Флоренция, се установи при францисканците в
базиликата „Санта Кроче“. Току-що бе започнал да работи върху нова книга,De viribus
quantitatis[45]– увлекателна творба за свойствата на числата, или за
математическите игри. Когато Леонардо отиде да го види, той седеше пред лист
хартия, на който бе начертан квадрат, пълен с цифри:
[Картинка: i_015.jpg]

– Каква е тази дяволия? – попита го Леонардо.

– Магически квадрат на Марс – отвърна математикът. – Съставен е от всички числа
от едно до двайсет и пет в пет колони и пет реда. Ако събереш всеки ред, всяка
колонаи всеки диагонал, винаги получаваш числото 65, което е сборът на всички
двайсет и пет числа (325), разделен на пет.
Обясни му подробно принципа на магическите квад рати, свързани с различни
небесни тела. Считаше се, че всеки от тях привлича влиянията на своята планета. Тъй
като видя, че Леонардо бе заинтригуван, начерта набързо на един лист магическите
квадрати на Сатурн, Юпитер и Марс, съответно с девет, шестнайсет и двайсет и пет
числа, и му го подари.
– Винаги си ми казвал – напомни му монахът, – че смяташ всеки астролог за
шарлатанин. Защо се интересуваш толкова от това?
Леонардо не отговори. А го попита дали е разбрал за злощастния крах на Мавъра.
Лудовико Сфорца се бе върнал в Милано в началото на февруари с новата си
тринайсетхилядна армия. Французите бяха оставили в града девет хиляди войници,
затова веднага го отстъпиха на врага, като охраняваха само крепостите, включително
„Порта Джовия“, но не както беше направил Бернардино да Корте, натоварен преди от
Мавъра да пази замъка: французите наистина отбраняваха укрепленията и не прибягваха
до съглашателство при първия оръдеен изстрел. Миланците бяха посрещнали херцога си
така,както известно време преди това бяха посрещнали френския крал: с празненства и
ликуващи викове.
След това Мавъра трябваше да обсади Новара, където се бяха оттеглили французите.
Беше я превзел, ала на свой ред бе обсаден от пристигналите подкреп ления на Луи
XII. В началото на април той смело се бе изправил срещу тях в открита битка, но
беше предаден от швейцарците, които бе привлякъл във войската си, а те не се
сражаваха. Бяха научили, че швейцарци от техните роти са били вербувани и от краля
на Франция – новина, която обаче не беше стигнала до онези от противниковата
страна, затова от боя се бяха оттег лили само войниците на Мавъра. След
подписването на сепаративен мир с врага швейцарците му бяха предложили да се
дегизира като един от тях, за да напусне невредим град Новара, но в дрехите на
швейцарски пехотинец беше разпознат от италианец, който работеше за французите, и
бе изпратен в затвора в замък в долината на река Лоара.Sic transit gloria mundi.
[46]Миланците бяха посрещнали френския крал така, както известно време преди това
бяха посрещнали Мавъра и още по-рано същия френски крал: с празненства и ликуващи
викове.
– Във Флоренция се диша по-странен въздух, отколкото когато си тръгнах преди
почти двайсет години – каза Леонардо. – Лоренцо деи Медичи и Марсилио Фичино са
мъртви, както и Луиджи Пулчи, Полициано и Верокио. След смъртното наказание на
Савонарола, Ботичели е попаднал в клопката на един последовател на доминиканеца и
се е отдал на мрачен апокалиптичен мистицизъм. Младият Микеланджело Буонароти, за
когото се говорят много добри неща и който навреме успя да посети градината „Сан
Марко“ на фамилията Медичи и школата на Фичино, е отишъл в Рим, където е изваял
необикновената скулптура „Пиета“. Ала обстановката се е променила и в по-широк
план. Най-яростните противници на Савонарола отново са започнали да парадират с
лукса, разхищението, неморалното безочие от едно време, но в една атмосфера на
чисто веселие и порочен бохемски дух, без изисканата култура и чувство за мярка,
които съществуваха при Лоренцо Великолепни. А привържениците на Савонарола,
победените поддръжници намонаха мечтател от Ферара, са потънали в гневно мълчание и
в палингенетично очакване на предстоящия катаклизъм, на Божието наказание, което
неминуемо ще опустоши Флоренция и Италия, обзети от греховен и неопаганистичен дух.
Има по-малко работа, повече бедност, по-прикрита конфликтност... Това беше
прекрасен град, където дори последният вехтошар знаеше Данте наизуст. Сега властват
тщеславната повърхностност на богатите и натрупаната и безсилна омраза на
бедните...
– Но ти за кого работиш? – попита монахът.
– За църквите. Върнахме се във времето, когато най-добрите клиенти бяха
духовниците. Честно казано, аз също имам малка вина. Рисувам неохотно, ако
картината, която ми поръчат, не дава тласък на моето вродено призвание за
предизвикателства, за надхвърляне на съществуващото. След като направих „Тайната
вечеря“, рисуването отново на статични мадони с бърборещи ангелчета около тях
дълбоко ме огорчава. Искам да пресъздавам движението, Силата, енергията, както я
нарече ти...
– Всъщност Аристотел...
– А пък ти си Платон, забравих... Съжалявам, скъпи приятелю, но времената се
промениха, настъпи епохата на енергията, на Силата. Вече не твоята геометрия и на
твоя учител Пиеро може да спаси света. Веднага щом имам възможност, възнамерявам да
отида в Рим, да намеря Донино и да видя със сегашните си очи нещата на древните.
Искаш ли да дойдеш с мен?
– Подписал съм договор. От ноември започвам отново да преподавам, геометрията не
може да спаси света, но все още може да спаси мен. През лятото е твърде топло и не
желая да пътувам. Значи, разполагаме с малко време. Освен това... Освен това Пиеро
не е само геометрия...
– Ще ме придружиш ли поне до манастира „Сан Марко“, където беше Савонарола? Там
има огромна библиотека, макар че в момента я конфискуват. Монасите са купили
колекцията на Медичите за три хиляди златни флорина, когато фамилията е била
принудена да напусне града. Въпреки това книгите са достъпни, ще те представя на
библиотекарите, които познавам. По този начин можем да продължим разследването на
убийството на мъжа от Римини в Милано и ще започнем да търсим онези загадъчни
ръкописи.
– За мен ще бъде чест! Но ще дойда заради библиотеката, а не за да правя
разследвания като някакъв полицай. Нали не вярваш, че този, който е умъртвил
Пиерлеони, е бил истински последовател на Савонарола и е занесъл книгите в
библиотеката „Сан Марко“? Смяташ ли, че доминиканците ще тръгнат да убиват заради
някакъв наръчник по пневматика?
– Знае ли човек, аз навярно съм способен да го направя – отговори художникът,
като се засмя.
– Но ти не си доминиканец.
Отидоха заедно един следобед в манастира „Сан Марко“. Леонардо показа на абата
пропуска за библиотеката, подписан от служител на Синьорията. Забелязаха, че
монасите бяха облечени в широки и дълги одежди от хубав плат, типични за калугери,
а не онези, които използваха по времето на Савонарола. Абатът погледна накриво
францисканеца.
– Той е с мен – каза Леонардо. – Известен математик е, автор на „Всичко за
аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите“.
Погледът продължаваше да бъде мрачен, но абатът направи знак с ръка на един
послушник, седнал зад гърба му, да се приближи.
– Заведи двамата гости в библиотеката.
Те последваха послушника по коридора, който водеше към манастирския двор.
– Няма ли вече никой от времето на Савонарола? – попита художникът.
Младежът се обърна към него и се прекръсти с изплашено изражение, сякаш бе видял
до себе си самия дявол.
– Никога повече не произнасяйте това име между тези стени. Манастирът беше
пречистен от злите духове, но врагът е коварен, демонът на схизмата и ереста винаги
дебне в засада и не трябва да му даваме никакви поводи...
Леонардо също се прекръсти и продължи да нас тоява.
– Все пак останал ли е някой от времето... на еретика?
– Всички са преместени или изпратени в изгнание. Останаха само няколко монаси,
които са твърде стари, за да се движат, или твърде безобидни, за да бъдат
подозирани внещо, като брат Анселмо или...
– Може ли да поговорим с този брат Анселмо? – попита Леонардо, докато Лука
правеше красноречиви жестове, карайки го да не упорства.
– Единственият начин – отвърна послушникът – е да отидете в килията му, защото
той не може да ходи. Но аз не мога...
– Искам само да го попитам дали знае нещо за един стар приятел, който беше тук
много преди идването на еретика – брат Мариано Уги. Не живея във Флоренция от
осемнайсет години, тогава познавах всички. Сега често виждам лица, които ми се
струват познати, ала вече не си спомням имена. Бих желал да го попитам дали има
някакви сведения за този благочестив монах, който бе тук. Направете ми тази услуга,
ще оставя дарение за манастира.
– Нямам право – заяви нелюбезно послушникът, докато им отваряше вратата на
библиотеката.
След това се обърна и се запъти обратно към портиерната.
Те влязоха и като минаха край големите маси в средата и стената отдясно, покрита
с лавици, пълни с книги, се насочиха към бюрото в дъното на залата, където бе
седнал монахът библиотекар, който разпозна Леонардо и стана, за да го посрещне.
Художникът му представи францисканеца и го помоли да му покаже лавиците с трудовете
по математика. Доминиканецът го съпроводи до отсрещната стена, която беше отрупана
с книги. Докато библиотекарят и художникът си говореха шепнешком, математикът се
приближи и започна да разглежда томовете един по един.
–Liber embadorum[47]!– възкликна по едно време, обръщайки се към Леонардо. –
Това е книга за повърхнините, написана преди около четири века от един испански
евреин, когото ние наричаме Савасорда. Преведена е на латински от неговия приятел
Платон Тибуртино, преводач от еврейски и арабски – този, който е пренесъл в Европа
някои тогава още непознати трактати на Архимед и първото описание на астролаба.
– Платоник от XII век? – попита художникът.
– Ако се интересуваш от лицата на равнинните фигури – каза му математикът, –
трябва да прочетеш тази книга.
 След това, за изненада на приятеля си, брат Лука се обърна директно към
библиотекаря.
– Тук ли е още брат Анселмо? – попита той. – Беше мой скъп приятел, но сега, ако
е жив, трябва да е много възрастен.
– Брат Анселмо да Бизача? – уточни доминика нецът.
– Същият! – възкликна францисканецът, намигайки на приятеля си.
– Жив и здрав е – отвърна монахът.
– Де да можехме да го изненадаме! Сигурно много ще се зарадва!
– Ще ви заведа при него – предложи библиоте карят.
Леонардо едва се сдържа да не избухне в смях.
– Последвайте ме – каза монахът, след като прошепна на помощника си, че ще
отсъства няколко минути.
Излязоха отново в манастирския двор и се качиха на горния етаж, минаха през
дълъг коридор, в дъното на който доминиканецът бутна една леко притворена врата.
– Брат Анселмо! – извика брат Лука, влизайки и отправяйки се с отворени обятия
към прикования на легло монах. – Помните ли ме?
Стар, слабичък, плешив и с бяла брада, стелеща се върху завивката, която го
покриваше до подмишниците, свещеникът облещи очи учудено.
– Не, ако трябва да съм честен – отговори с жален пресипнал глас.
Леонардо се помоли наум на светия основател на Ордена на неговия приятел
францисканец да му прости за благородната лъжа, с която бе измамил библиотекаря с
единствената цел, както бе станало ясно, да задоволи любопитството му.
Брат Лука все пак прегърна възрастния доминиканец и седна на края на леглото му.
– Как така? Видяхме се преди двайсетина години, когато за последно бях във
Флоренция.
Помните ли брат Мариано Уги?
– Да, брат Мариано, разбира се...
На художника му беше все по-трудно да удържи смеха си.
– Но той вече не е тук – продължи доминиканецът. – След неприятната случка бе
изпратен в изгнание заедно с останалите... Бог да се смили над него и над всички
нас. А кой е твоят приятел? Кажи му да седне тук, на стола.
– Леонардо ди сер Пиеро да Винчи – представи се той сам.
– Известният художник! – каза монахът. – Значи, ви познавам. Идвахте в градината
„Сан Марко“ по времето на Лоренцо Великолепни. Тогава още бях библиотекар. После ме
отстраниха, когато бе извършена кражбата...
– Каква кражба? – прекъсна го Леонардо, сядайки срещу леглото.
– Да... Кражба, станала преди няколко години – отвърна доминиканецът и отмести
очи от двамата посетители. – Нищо важно... – додаде и се прокашля насила, сякаш за
да изхвърли секрета, дето още не се беше образувал.
– Старинните ръкописи от Мистра ли? – попита ненадейно брат Лука, който в този
ден като че бе самото целомъдрие.
Доминиканецът замалко не получи удар. Ако не беше и без това бял като платно,
щяха да видят как пребледнява.
– Значи, вече знаете… – каза той. – Това бяха ръкописи от Римини. Брат Сакраморо
Малатеста, доминиканец от знатния род на Римини, един от най-яростните противници
на Савонарола в манастира, ги беше донесъл тук, за да ги спаси...
Щом чуха това име, колебаещи се дали да се прек ръстят, двамата посетители се
обърнаха към библиотекаря, който ги бе довел и стоеше прав до вратата на килията.
Но той почти не се беше смутил. Очевидно не всички монаси в „Сан Марко“ бяха
суеверни като послушника, съпроводил ги до библиотеката.
– Брат Сакраморо – продължи старецът – побесня, когато разбра за кражбата. Това
бяха византийски ръкописи на гръцки език, най-вероятно много ценни или към които
той бе силно привързан. Ядоса се на мен. Случи се веднага след изгонването на
фамилията Медичи и тук беше настанал смут. Проповедите на монаха от Ферара
разпалваха града, той дори бе изпратен да води преговори за Републиката с краля на
Франция. Аз не бях в библиотеката, когато е била извършена кражбата, там беше един
събрат, който е бил бит, съблечен и завързан...
– Съблечен? – възкликна Леонардо. – И защо?
– Трябва да попитате крадеца. И така, аз и злочестият ми събрат бяхме незабавно
отстранени от библиотеката.
И двамата си помислиха едно и също: крадецът е излязъл от манастира, облечен
като калугер, и по всяка вероятност това е бил убиецът на Пиерлеони от Римини.
Поговориха си още малко, но не узнаха нищо важно, освен че брат Анселмо почиташе
паметта на Савонарола, когото смяташе за светец, и беше убеден, че скоро Божието
наказание ще се стовари върху Флоренция, върху цяла Италия, върху папа Борджия и
върху неговите потомци и че що се отнасяше до него, той се надяваше единствено да
умре преди това.
През следващите месеци Леонардо и брат Лука не се виждаха толкова редовно.
Математикът беше започнал да се подготвя и да изнася лекции и често трябваше да
ходи в Болоня, както изискваше новата му длъжност. Леонардо се зае с една картина
на света Анна вместо с „Успение Богородично“. Причините да промени решението си
бяха много.Микеланджело се върна във Флоренция и веднага щом пристигна, прие
предизвикателството да работи върху „гиганта“, както всички наричаха огромния
мраморен блок, висок, тесен, не особено качествен материал, от който никой артист
не искаше да прави скулптура за Синьорията, но от който той щеше да извае статуя на
Давид – символ на възродената Република. Предпочете света Анна и защото в Деня на
майката на Мария, 26 юли, флорентинците празнуваха прогонването преди повече от век
и половина на тиранина – атинския херцог Готие дьо Бриен, който се беше установил в
града като пожизнен господар. Празник, отново почитан и изпълнен с нови символни
значения след пропъждането на фамилията Медичи.
Ако в „Сантисима Анунциата“ не я искаха, щеше да продаде картината си „Света
Анна“ на Синьорията, която сега сякаш се бе пробудила и бе възвърнала страстта си
къмизкуството, откакто се разчуха вестите за победите на сина на папата, херцог
Валентино, или Чезаре Борджия, който около територията на Флоренция, град подир
град, бе превзел цяла Романя: Имола и Форли, Пезаро, Римини, а с помощта на баща си
– Чезена, Фано и Сенигалия, като беше обсадил дори Фаенца. След това се получиха
сведения, че Пиеро деи Медичи, детронираният син на Лоренцо Великолепни, се бе
съюзил с него и го увещаваше да тръгнат към Флоренция. Ужасът от евентуално
завръщане на Медичите– ето какво подтикваше сега Републиката да си съперничи с тях
в меценатството.
Неговата „Света Анна“ трябваше да бъде въплъщение на енергията, опит за
динамизъм в композицията на телата. Беше намислил първа версия, в която Мария,
седнала на коленете на майка си, държи в обятията си Исус, който се протяга към
Йоан Кръстител вдясно. След това се бе насочил към едно различно алегорично
значение на изображението и беше заместил Йоан Кръстител с жертвено агне, символ на
страданието: Дева Мария, седнала в скута на майка си, символ на Църквата, като
двете тела щяха да бъдат слети в едно, Богородица протяга ръце, за да задържи сина
си, който ѝ се изплъзва и на свой ред протяга ръце към агнето, което сякаш иска да
яхне. Алегорията се състоеше в това, че Христос прегръща съдбата си на жертва,
докато майка му, покровителствена като всяка майка, се опитва да го върне в скута
си, в скута на майката на всички майки на света, тъй като скутовете на двете жени
щяха да бъдат наслоени един върху друг като една-единствена утроба. На заден план
щеше да прозира пулсиращият живот на душата на света, планини, които избледняват в
далечината, голяма река, чието течение си проправя път през скалите, перспективата
на цветовете, която му позволявашеда придаде дълбочина, без да е необходимо да
изобразява архитектурните пространства, създадени от човека, така че да разположи
святата сцена в самото сърце на жизнеността на природата, микрокосмоса в
макрокосмоса, човешкия живот в необятните и загадъчни простори на Вселената.
Беше готова само подготвителната рисунка, когато монасите решиха да отворят
достъпа до неговата „Света Анна“ за обществеността и тълпа хора на всякаква възраст
и от всички слоеве се стече към базиликата, за да предвкуси насладата от шедьовъра,
който щеше да сътвори Леонардо. Опашката се виеше чак до площада. Света Анна, моли
се за нас. Света Анна, закриляй в тези мрачни времена Църквата, на която си символ.
Майко на майките, спаси всички майки по света. Бди над вечната тайна на бягството
насина и неговата жертва. Света Анна, след прогонването на атинския херцог закриляй
Флоренция от потисничеството на други тирани. Защитавай винаги града ни от глада на
неговите врагове.
Всеки беше подтикнат да се моли по свой начин при вида на такава красота. После
някои разказаха, че „Света Анна“ на Леонардо бе чула молитвите им. Други – че света
Анна ги е избавила от големи опасности. Трети, които бяха болни, твърдяха, че света
Анна ги е изцерила. И противно на обичайното, даже най-скептичните и най-циничните,
с каквито Флоренция изобилстваше, бяха склонни да вярват в истинността на тези
слухове. Дори невярващите и апокалиптично настроените последователи на Савонарола.
Сега във Флоренция бяха Микеланджело и Леонардо и всички отново повярваха в
чудесата на красотата, както преди.
12
Но възлагането на надежди на Републиката се оказа неоснователно.
Републиката вече нямаше пари. Харчеше безразсъдно, за да си купи защитата и
благоволението на европейските владетели, на краля на Франция и на германския
император, както и за войната срещу Пиза и другите градове, които се бунтуваха,
следвайки нейния пример.
Флорентинците само протестираха срещу налозите и колкото по-богати бяха, толкова
повече протестираха, най-вече срещу прогресивния десятък, невиждан дотогава данък,
пропорционален на доходите – нещо нечувано, не се вземаше от всички еднаква част от
печалбата, степента на облагане растеше с увеличаването на богатството.
Ако трябва да сме честни, на Леонардо не му се струваше съвсем несправедливо, че
колкото повече печелеше човек от сделките на Републиката или от нейните войни,
толкова повече трябваше да внася, за да ги подпомага, но се въздържаше да споделя
мнението си с големците, които се оплакваха. Само веднъж, когато Пиеро Гуичардини,
подкрепящ единната ставка, му бе казал, че е в интерес на държавата да опази
богатството на богатите, Леонардо му отговори: „А още повече в неин интерес е да не
доведе до просешка тояга мнозинството от гражданите, които не са богати“.
За кражбата на старинните ръкописи от Мистра не научиха нищо повече,
разследването бе в пълен застой и нямаше никакъв напредък. Леонардо беше разбрал
веднага, че разговорите за манастира „Сан Марко“ и времето на Савонарола бяха
станали почти невъзможни. Неговите събеседници, независимо дали бяха ревностни
привърженици, илиантиклерикални противници на Савонарола, винаги сменяха темата,
когато той се опитваше да ги накара да говорят по този въпрос. Флоренция сякаш
искаше да изтрие доминиканския монах от своята историческа памет. И успяваше да го
направи.
Междувременно се вдигна голям шум около новината за третия брак на Лукреция
Борджия, сестра на Валентино, чийто не толкова благочестив баща, платил безбожна
сума, поискана от Ерколе д’Есте като зестра, я беше дал за жена на наследника на
Ерколе – Алфонсо, брат на маркизата на Мантуа, който, рано или късно, щеше да стане
херцог на Ферара. По този начин бащата бе осигурил на твърде висока цена мира на
север от големите територии, които синът му Чезаре завладяваше с негова подкрепа в
ЦентралнаИталия – между Адриатическо море и Апенините, от Романя до Марка.
Сестра му, която вече бе станала жителка на Мантуа със съпруг от Ферара,
междувременно не се отказваше.
През Страстната седмица тази година във Флоренция дойде един теолог от Ордена на
кармелитите, за да изнася проповеди. Това беше главният викарий на Ордена, брат
Пиетро да Новелара, довереник на маркизата на Мантуа. Той бе отишъл при Леонардо в
базиликата „Сантисима Анунциата“, за да му предаде молбата на Изабела д’Есте да ѝ
изпрати друга скица на нейния портрет, защото съпругът ѝ беше подарил незнайно на
кого рисунката, която художникът ѝ бе оставил в Мантуа. Освен това маркизата искаше
за своето ателие и картина на свободна тема или поне някоя Мадона, по негов избор.
В базиликата раболепният свещеник видя да рисуват само Салаи и Болтрафио, докато
Леонардо седеше в друга стая и четеше записките си за книгата на Савасорда.
Художникът му показа рисунката „Света Анна“ и тя много се хареса на кармелита,
който веднага долови значението и символиката ѝ. Но Леонардо го помоли да предаде
на маркизата, че вече не е толкова отдаден на живописта: рисуването сега му
костваше неимоверни усилия.
Беше истина. Естествено, не ставаше дума за умора на ръцете. Всичко бе заради
метода, който усложняваше всеки процес. Когато например предстоеше да изобрази
някой детайл, започваше да прави ново изследване на природата. Трябваше да нарисува
ръка в определена поза? Тогава се захващаше да изучава анатомията ѝ: костите,
сухожилията, мускулите, вените и артериите, нервите на ръката. Ала всяко наблюдение
предизвикваше множество въпроси и от всеки въпрос се раждаше ново изследване. Освен
това начинът, по който движеше ръката си, му напомняше за макари и скрипци,
човешката машина го навеждаше на мисълта за нови механични устройства. И накрая
стигаше до върховния въпрос: душата. Можеш да пресъздадеш изкуствени машини,
подобни на механизмите на костите и сухожилията в човешкото тяло, но след това ще
съжаляваш, защото тези инструменти не могат да се движат: ако е необходима
животинска или човешка енергия, няма голяма полза от тях. Как да вдъхне душа и
движение на механизмите, които проектираше?
Понякога отиваше край река Арно, където стоеше с часове и наблюдаваше движенията
на водата, вълните, водовъртежите, стремителното бягане между новите обществени
перални и руините на старите и вече излезли от употреба тепавици. Опитваше се да си
представи консистенцията на дъното по повърхностните движения, да долови наличието
на големи подводни маси по възпроизвеждането на мехурите и по очертанията на
вълните върху горния слой на реката, както и да предположи къде са потопените под
водата канали и пещери по обратното движение на въртопите. Искаше да прочете
реката, както се чете книга, и от ръкавите ѝ, от вейките, от плаващите на
повърхността предмети, които тя отнасяше към морето, да узнае хилядите истории от
вътрешността ѝ.
През лятото на 1502 година до Флоренция достигна новината за въстанието в Арецо,
което беше поверено на войските на Пиеро деи Медичи и на Вителоцо Вители от град
Кастело, един от най-дръзките капитани на Италия, в съюз не само с потомъка на
Медичите, но и с Валентино. Градът бе обзет от тревога. Синът на Лоренцо
Великолепни беше пред портите на флорентинските земи, а синът на папата, доколкото
можеше да се разбере, го подкрепяше. Нови терзания, нови безпокойства, нови дългове
и бъдеще, което се усложняваше.
По това време Леонардо получи писмо, подпечатано от неясен подател. Предаде му
го един непознат младеж, който, ако се съдеше по акцента, дори не бе флорентинец.
Отвори го. Беше примамливо предложение за работа. Трябваше да напусне Флоренция и
да се срещне тайно с флорентинския кондотиер, когото поз наваше добре, но от
предпазливост той не се бе под -писал. Не биваше да говори с никого за това.
Реши да помисли по въпроса, като отиде, както обикновено, да размишлява край
Арно. Беше стигнал близо до моста „Санта Тринита“, когато, почти в момента, в който
щешеда поеме по него от страната на Палацо Спини, се натъкна на трима младежи,
които разлистваха „Божествена комедия“. Щом го видяха и очевидно го познаха,
привлякоха вниманието му:
„Маестро Леонардо!“.
Имаха вид на добри момчета, хубаво облечени, между двайсет, на толкова
изглеждаше най-младият, и трийсет години, колкото би дал на най-големия от тях. А и
му се сториха познати, сигурно ги беше виждал някъде, макар че тяхната младежка
възраст и фактът, че той бе отсъствал от града почти двайсет години, правеха това
малко вероятно. Но откакто беше във Флоренция, често изпитваше неприятното усещане,
че среща познати хора, а всъщност не ги познаваше. Дали това бяха синовете на
известни бащи, приличащи много на родителите си, които обаче трудно би разпознал
заради побелелите коси? Такъв беше голобрадият, най-големият от тримата, с къса
кестенява коса, овално, издължено лице, който тръгна към него, рецитирайки Данте:
Вдъхни ми ти от своето дихание,
което ти помогна да свлечеш
от Марсий тленното му одеяние.[48]
Спря се и изчака въпроса, който не закъсня.
– Марсий – каза младежът – е сатирът, предизвикал Аполон да свирят на флейтата
на Минерва, бил е победен и одран жив. Той обаче е и сатирът, с когото Платон
сравняваСократ в диалога „Пир“ – физически прилича на Силен и очарова хората с
примамливото звучене на думите си, ала най-много за Марсий напомнят самите речи на
философа, които крият в себе си божествена душа в привидно обикновена обвивка,
гладка като одраната от Аполон кожа на сатира. Тук Данте се поставя в Рая,
цитирайки Платон, но последователите на Аристотел по-скоро нареждат поета в своите
редици. Е, платоник или аристотелианец е той? Аристотелианецът е в Ада, а
платоникът попада в Рая, така ли?
Ето, помисли си, обичайните флорентински неоплатоници във вечен конфликт с
физиците, които предпочитат Аристотел. Стори му се, че се е върнал двайсет години
назад. Точно в този момент видя да се задава Микеланджело. Буонароти идваше от
моста над Арно, дребен, брадат, черен, бърз и лек, по всичко приличащ като Сократ
на Силен. Тъй като знаеше, че е ценител както на Данте, така и на Платон, реши да
отклони въп роса към него. Помисли си още, че това е удобен повод да го опознае,
понеже беше известно, че Микеланджело е срамежлив и саможив човек.
– Месер Буонароти, точно вие ни трябвате – каза му. – Тези добри момчета ми
зададоха въпрос за Данте и Платон, на който вие можете да отговорите по-добре от
мен.
Но скулпторът, изглежда, се обиди и му отвърна сърдито:
– Какво искаш от мен, Леонардо? Дойде във Флоренция, за да се подиграваш на
всички ни ли?
– Не, какво говорите? Всъщност...
– По-добре върви да се подиграваш на миланците, всеки знае, че си им обещал
конна статуя, голяма колкото къща, и така и не си успял да я изработиш! – отсече
Микеланджело и го подмина.
Леонардо беше изненадан от тази безочлива реакция на скулптора, не я очакваше.
Нямаше никакво намерение да му се подиграва, по-скоро искаше да станат приятели.
Освен това Микеланджело сложи пръст в отворена рана – незавършения кон на Франческо
Сфорца. Застина неподвижен и онемял като пясъчна статуя.
– Не го вземайте навътре – каза му младежът, също останал вцепенен, с
„Божествена комедия“ в ръка. – Приятно ми е, Пиеро Бандинели, а това са моите
приятели Аламано деи Мартели и Угучоне дели Алберти. И тримата сме от Флоренция, но
аз и Алберти сме учили в Рим в академията на Помпонио Лето.
– Значи, неопагани – подхвърли Леонардо.
Доколкото знаеше той, Помпонио Лето, починал преди около три години, беше
основал в Рим академия на поклонниците на Античността, които се събираха
включително в катакомбите и бяха възстановили великия понтификат[49]от римската
епоха, говореха помежду си само на латински и оценяваха високо Юлиан Отстъп ник –
последния езически император, който изгонил християнските учители от всички
училища. През 1468 година до един били арестувани от папа Павел II, той подозирал,
че срещу него има републикански заговор, финансиран от турския султан. Били
измъчвани, но не признали нищо и накрая ги оправдали поради липса на доказателства.
– Това са неоснователни сплетни – отговори младежът. – Помпонио беше най-добрият
латинист и голям познавач на Римската античност. Да, възстановявахме езическите
ритуали и ги изпълнявахме както по времето на Цицерон, но това бе просто начин да
се потопим в класическата епоха, която обичахме до полуда. Във всеки случай сега
смев отлични отношения с Римската курия.
– Не се и съмнявам, след катоФренезе[50]стана кардинал.
Алесандро Фарнезе (но вече всички го наричаха, както го нарече Леонардо, заради
начина, по който бе станал прелат, когато още дори не беше свещеник) – и то се
знаеше – беше ученик на Помпонио Лето, ала бе известен най-вече с това, че беше
брат на Джулия, прекрасната двайсет и пет годишна жена, в която папата бе толкова
лудо влюбен, че щом тя реши да се върне при съпруга си след идването в Италия на
Шарл VIII, той я заплаши, че ще отлъчи от Църквата цялото ѝ семейство, ако
незабавно не дойде отново в Рим. Тя се върна и после пак избяга малко преди кралят
на Франция да влезе в града. Но Фарнезе вече бе кардинал от една година и за
мнозина беше ясно заради какви братски заслуги.
– Кардиналът угодник, както ние наричаме Фарнезе – отговори Бандинели, – вече не
е последовател на Лето. Завърши образованието си тук, във Флоренция, с Фичино и
Пико дела Мирандола и приеблагочестивата философияза своя вяра.
– Като стана дума за приемане на нова вяра – поде Леонардо, – вие индиректно
заявявате, че вашатафилософияне е толковаблагочестива.Това, което бих се осмелил да
ви попитам, е в какви отношения е бил вашият учител със Сиджизмондо Малатеста да
Римини, също привърженик на неопаганизма, поне според папа Пий II, който обаче само
е търсел претекст да го отстрани.
– И двамата са имали предпочитания към доктрините на Гемист Плитон, византийския
неоплатоник, с когото дядото на Лоренцо Великолепни, Козимо деи Медичи, е решил
даоснове Платонова академия във Флоренция – отвърна младежът. – Но Гемист Плитон
говори както за Бог, така и за божества: следователно за някои е бил политеист, а
когато говорел за Платоновото единство, го правел, за да прикрие собствения си
фундаментален паганизъм. За други пък бил християнин, тоест монотеист, макар и
вероятно противник на тройствеността, който се опитвал да съчетае платониз ма и
християнството, а неговите божества били единствено междинни принципи, необходими,
за да се обясни множествеността, като се започне от единството на Бог. За Пий и
Павел II, двамата папи, които преследвали съответно Сиджизмондо Малатеста и
римските академици, тези представи във всеки случай били просто еретични. Павел II
си помислил, че по време на похода в Морея Малатеста е заговорничил с турския
султан и че поддържащите връзка с него неопагани от Рим са скроили републикански
заговор, за да установят езичес ки понтификат в града на мъченика Петър. Но Лето и
неговите хора, макар и подложени на мъчения, нямали и най-бегла представа какво
трябва да признаят и така и не било намерено никакво доказателство за заговора.
– Според това, което ми казаха във Венеция – продължи Леонардо, – при папа
Борджия неопаганизмът сега се е установил директно във Ватикана. Езическият
понтификат,жадуван от римските академици, е тук, в самото сърце на християнството.
– Във Венеция се говорят всякакви неща, но Александър VI, папа Борджия, е по-
скоро атеист, отколкото привърженик на неопаганизма. Въпреки това един истински
християнин не би трябвало никога да се съмнява във факта, че всеки, който се
възкачи на папския престол, дори да е изчадие на Луцифер, не може да не бъде
носител на Божията милост.
– Знаете ли нещо за ръкописите от Мистра? – попита го ненадейно художникът.
– Какви ръкописи?
– Ръкописи от библиотеката на Гемист Плитон, които Сиджизмондо Малатеста е
занесъл в Римини и след неговата смърт благодарение на Сакраморо Малатеста са се
озовали тук, във Флоренция, в „Сан Марко“, но после някой ги е откраднал.
– Преди няколко години разбрах за кражба в библиотеката „Сан Марко“, ала винаги
съм смятал, че са били ръкописи на фамилията Медичи – отвърна момчето.
– А някога чували ли сте за Пиерлеони от Римини, изгнаник във Флоренция, най-
вероятно приятел на брат Сакраморо?
– Бартоломео Пиерлеони? Да, знам кой е, но не бях ме приятели. Срещал съм го
няколко пъти на проповедите на брат Доменико да Понцо, който нападаше Савонарола от
амвона на „Санта Кроче“ – един от най-яростните му противници. Веднъж един приятел
ми каза, че се казва Бартоломео Пиерлеони, ала от много години не съм го виждал
наоколо.
– Той умря в Милано. Бил е убит, но не се знае от кого.
– Съжалявам... – Младежът склони глава, мъчейки се да придобие изражение, което
да подобава на скръбната вест. – Да се върнем обаче на Марсий! – съвзе се веднага.
– Според вас Данте платоник ли е бил, или аристотелианец?
– Доколкото знам, по негово време са били известни само няколко диалога на
Платон, така че със сигурност е бил привърженик на Аристотел.
Сбогува се с момчетата и се върна обратно в лошо настроение.
Щом влезе в „Сантисима Анунциата“, се затвори в килията си, без дори да мине да
поздрави Салаи. Седна замислен на писалището си. Най-силно го изгаряше отвътре
обидата на Микеланджело. Можеха да бъдат приятели, и двамата биха спечелили много
от това, имаше толкова неща, за които да си говорят, още повече че в последно време
не беше лесно да намери събеседници във Флоренция, с които да споделя общи
интереси. А Буонароти бе решил да бъдат врагове. Това не изисква нищо, по-лесно е
да сме врагове, отколкото приятели, помисли си. Щеше да се адаптира към войната,
макар и да не я желаеше. По-лесно е да затвориш, отколкото да отвориш вратите.
Още не бе взел решение за поръчението, което му възлагаше флорентинският
кондотиер, с когото трябваше да се види тайно близо до границата на Тоскана. Но
неприятната среща от този следобед беше още една причина да отиде.
След това в ръцете му случайно попадна листът с магическите квадрати, подарен му
от брат Лука, и всички мрачни мисли мигом се разсеяха. Спомни си за немагическия
квадрат с числата, чийто сбор не се разчиташе ясно върху черната дъска на портрета,
който монахът беше подарил на херцога на Урбино. Трябваше да има някаква връзка.
Започна да пише, както правеше винаги, защото понякога писменото излагане на идеите
помага да си ги изясниш, или пък да ги оставиш окончателно настрана, когато в
крайна сметка разбереш, че са напълно лишени от смисъл.

Учителят Лука казва, че в общи линии, най-големите умове в областта на

астрономията като Птолемей, Абу Машар, Ал-Фаргани, Джабер и всички други – при
положение че всеки от тях е християнин и при все това опитен в тази наука повече от
християните – са доказали, че тя има нужда от силата и свойствата на числата и че
дори не може по никакъв начин да съществува без тях. Поради тази причина всички са
открили съответстващи на всяка планета числа, поставени в квадратни фигури, като
чрез различни подредби тези числа, в каквато и посока да се разгледат, винаги дават
един и същ сбор – в редица, в колона и по диагонал. На Сатурн са отредили квадрата,
който във всяка редица и колона има по три числа, на Юпитер – квадрата с редици и
колони по четири числа, на Марс – по пет числа, на Слънцето – по шест, на Венера –
по седем, на Меркурий – по осем, и на Луната – по девет числа.
Учителят Лука показва в книгата си „De viribus quantitatis“, че тези фигури
винаги са образувани от всички цели числа от едно до съответния брой за всеки
квадрат, без никое от тях да липсва, нито да се повтаря. Например квадратът на
Сатурн – най-лесният за илюстриране – със страни от три числа, тоест целият квадрат
се състои от девет числа (три по три), трябва да съдържа всички цифри от едно до
девет, като нито една от тях не липсва и не се повтаря.
Астролозите казват, макар че не трябва да се вярва на техните празни приказки,
че тези квадрати имат магически свойства и ако бъдат гравирани върху камъни или
амулети, предопределени за това, те могат да привличат или да прогонват добри или
лоши влияния на планетите, които представляват. С други думи, ако човек е ленив и
отдаден предимно на меланхолични настроения под зловредното влияние на планетата
Сатурн, не бива да се излага на квадрата на Сатурн, а обратно – трябва да
уравновеси тезивлияния, предвещаващи тъга. Следователно е добре да гравира върху
амулет по-скоро фигурата на Юпитер – отприщващ жизнерадостния темперамент, способен
да балансира настроенията на Сатурн. Върху камъка трябва да се начертае квад ратът
на Юпитер със страни, съдържащи по четири числа, който ще включва всички числа от
едно до шестнайсет в редици от по четири, както е показано по-долу: [Картинка:
i_016.jpg]
Тук се вижда, че сборът от всеки ред, всяка колона и всеки диагонал винаги е
трийсет и четири (което се получава от сбора на всички числа от едно до шестнайсет,
разделен на четири: 34 е 136 делено на 4). И колкото и да не вярвам на приказките
на астролозите, защото всички са шарлатани, все пак трябва да се признае, че е
възхитителна силата на числата, която показват тези квадрати.
Квадратът на Сатурн пък е образуван от всички числа от едно до девет, чийто сбор
е 45. Когато го разделим на три, получаваме петнайсет, а петнайсет е сборът от
всеки ред, от всяка колона и от всеки диагонал, както в квадрата, който илюстрира
брат Лука в книгата си: [Картинка: i_017.jpg]

Петнайсет хоризонтално, петнайсет вертикално и петнайсет по диагонал: всички

сборове са равни на петнайсет.
Но напразно след това мисля как може да се приложи тази теория за
астрономическите квадрати по отношение на сумата, която брат Лука е пожелал да бъде
изписана върху черната дъска в неговия венециански портрет, изпратен в Урбино. Там
също сборуваните числа бяха, както в квадрата на Сатурн, от едно до девет:
[Картинка: i_018.jpg]

Ала единственото, което мога да кажа, е, че тези числа тук нямат никакъв смисъл.
Това не е магически квадрат, защото така разположени и сборувани по ширина,
височина и диагонал, числата никога не дават петнайсет, а различни резултати.
Значението на този сбор следователно продължава да бъде неизвестно за мен. Когато
монахът ми обясни астрономическите си квадрати, за момент си помислих, че чрез тях
ще мога да открия решението на загадката в неговия портрет.
Брат Лука е твърде голям хитрец.
13
Вървяха край Арно под планинските хребети на Пратоманьо до Долината на Ада и до
Латерина.
 Леонардо беше смаян от клисурите, от тези втвърдени и издълбани глини, сякаш
отворени рани по склоновете на хълмовете, от разклоненията на браздите като
подкожни снопчета нерви, оголени от ерозията. От време на време се спираше да
скицира нещо или да прави измервания с алидада и кипрегел и Салаи не можеше да го
понесе: „Кога ще пристигнем, учителю?“ и „Няма ли да е опасно да преминем
границата?“.
Отклониха се от старата Виа Касия[51],защото знаеха, че е добре охранявана от
флорентинските стражи при моста в Буриано. Предпочетоха да пресекат необезпокоявани
Арно след Латерина, при Ромито, където имаше древен мост с четири арки и сегментен
свод, прикрепен към две скали. Леонардо толкова много го харесваше, че му се искаше
да се изкачи на някое възвишение, за данарисува отвисоко реката и моста в рамката
на този внушителен пейзаж, в който му се струваше, че долавя все още пулсиращото
сърце на света и нескончаемата болка на природата. Качиха се изморени въпреки
изтощителното съпротивление под юнското слънце на двата коня, на мулето, на
храсталаците и на Салаи.
След това стигнаха до Арецо от Пиеве а Маяно, където се натъкнаха на първите
гарнизони на Арецо.
Показаха документите си и бяха съпроводени до въстаналия град. Макар че беше
късно през нощта, Леонардо остави Салаи в убежището, което бе предназначено за тях,
и веднага се отправи към мястото на срещата. Кондотиерът го посрещна в Палацо дел
Пополо в една огромна и празна зала. Седнаха един срещу друг, а помежду им имаше
маса, осветена от две големи лампи.
– Изпълнена ли е мисията? – попита мъжът.
– Уви, не – отговори Леонардо.
– Няма значение – махна с ръка кондотиерът. – Този път не те повиках, за да
вършиш работа за мен. Трябва да си разчистя сметките с херцог Валентино и ще те
пратя при него. Разбрах, че преди два дни е влязъл с войската си в Урбино. Почини
си няколко дни и после веднага тръгваш на път. Ако последва сблъсък с
флорентинците, не искам дапострадаш.
– В Урбино ли? – попита Леонардо, озадачен. – А херцог Гуидобалдо?
– Това действие на Чезаре Борджия изненада всички ни. На връщане от Рим обсадил
Камерино, помолил и веднага получил от херцога на Урбино достъп до прохода на Кали,
за да стигне с войските до новото си херцогство в Романя. Но ненадейно изоставил
Камерино и окупирал херцогство Урбино. Нанесъл удар из засада. Гуидобалдо да
Монтефелтро, предупреден навреме, изглежда, успял да избяга, преоблечен като
селянин.
– На една и съща страна ли сме?
Господинът, който беше на около трийсет, облечен в черно, с лице, оживено в
полумрака от блясъка на пламъка, го погледна и изкриви леко устни в горчива
усмивка.
– Надявам се – отговори. – Пристигнах в Арецо с Паоло Орсини, с когото се
сродих. С нас беше Вителоцо Вители от град Кастело. Двамата са наемни войници на
Валентино,но не са му поискали разрешение да дойдат в Арецо. Просто дойдоха, а
Чезаре Борджия беше в Рим. Вителоцо смята да разшири владенията си за сметка на
Флоренция, от град Кастело до Борго Сансеполкро и до Ангиари, и се надява Валентино
да му отстъпи новите завоевания, вместо да ги задържи за себе си. Паоло Орсини би
желал да има Арецо, а аз искам само да се върна във Флоренция. Следователно нашите
цели са предвидими: Валентино поне е наясно с тях. Този, който е абсолютно
непредвидим, е именно той. Наполовина испанец по произход, няма династични предци
по нашите земи, нито правила, които да спазва: агресията в Урбино е пример за това.
На никого от нас не би му минало през ума да нападне последния потомък на една
фамилия, която управлява този град от векове. Това бяха мълчаливи пактове в Италия,
преди да дойдат французите, извикани от Мавъра и фамилията Борджия, избрани, уви,
от самите нас. Да, засега сме съюзници, които се гледат подозрително, но все пак
съюзници. На една и съща страна сме, иначе не бих те изпратил да работиш за него.
– И какво мога да направя за Борджия?
– Ще бъдеш военен инженер и архитект, ще се занимаваш с неговите крепости, ще
скицираш карти, ще извършваш изследователски огледи и ще имаш много неща за
рисуване. Ако той пожелае, ще му направиш и портрет. Но ще видиш, че няма да
поиска. Освен това ще можеш да продължиш в Урбино проучването си, мисията, която ти
възложих.
Леонардо се съгласи и се изправи. Поклони се и понечи да си тръгне.
– Един момент! – спря го мъжът. – Иди при Вителоцо Вители. Завзел е Борго
Сансеполкро и е откраднал книги, принадлежали на Пиеро дела Франческа. Трудове по
физика и геометрия. Казах му да ти подари един. А Борджия ще ти подари книга със
записки на Архимед, принадлежала на Бароци, епископ на Падуа, който беше голям
почитател на математическите науки. Трябва да минеш през Борго, Вители е там. След
това ще продължиш към Урбино.
– Нямам думи, с които да ви благодаря, Ваша светлост! Ако намеря два отпочинали
коня, ще тръгна с помощника си вдругиден призори.
Поклони се отново и излезе.
Започваше да усеща умората от пътуването и терзанието от несигурността. Беше
излязъл от тази среща, измъчван от смътно чувство на безпокойство. Да, сега имаше
работа, но се пъхаше в кратера на активен вулкан. В Италия всички равновесия, които
се поддържаха стабилни около половин век, бяха вече окончателно извън контрол и
очевидно той се намираше отново в самия център на бурята. Милано се бе превърнал
във френски град. Говореше се, че на юг испанците ще слязат от корабите, а между
Арецо и Урбино фамилиите Вители и Орсини, получаващи пари от Валентино и от
Църквата, се опитваха да се възползват от безредието, предизвикано от Борджия, за
да извлекат някаква лична полза. Фактът пък, че Валентино в отговор бе завладял
Урбино, не вещаеше нищо добро.
На кого принадлежеше сега Арецо например? На Пиеро деи Медичи? На Орсини? На
Чезаре Борджия? На папата? Или Луи XII щеше да го върне обратно на Флорентинската
република, която плащаше за града? Във всеки случай най-вероятно решението щеше да
бъде взето именно от краля на Франция. Във въздуха витаеше осезаемо напрежение:
скоро всеки щеше да започне да воюва срещу всеки. За италианците това щеше да бъде
трагедия, но владетелите и кондотиерите сякаш не си даваха сметка. Съсредоточени
върху собствените си жалки местни интереси и само за да спечелят няколко педи земя,
всички те вървяха бодро към собствената си гибел. А чуждестранните владетели
гледаха доволно как италианските войски ще се избият сами, увлечени в глупави
братоубийствени разпри.
Стигна до сградата, в която бяха отседнали, срещу базиликата „Сан Франческо“. На
следващия ден щеше да отиде в църквата, за да види фреските от композицията
„Легендата за истинския кръст“ на Пиеро дела Франческа. Влезе в къщата, но чу
женски глас, който идваше от стаята на Салаи, и се ядоса. Почука енергично и
завика: „Отвори веднага, аз съм“. Вътре настана тишина, долови само суматохата от
местене на столове. Минаха няколко частици време, или както беше на мода да се
казва – няколко мига. Известно е, че четиресет и седем мига правят една унция,
дванайсет унции – един момент, десет момента – отрязък, а четири отрязъка – час.
Следователно един момент сесъстои от 564 мига, сметна той наум, а един час от 40
момента, или от 22 560 неделими частици време.
Не му харесваше този начин на пресмятане на времето. Прекалено много мигове.
– Ще отвориш ли проклетата врата? – изкрещя най-накрая разярен.
Салаи се появи по панталони и художникът най-сетне успя да влезе. Тутакси се
насочи към жената – красива девойка с пищни форми и все още полуразвързан корсаж.
Леонардо веднага я сграбчи за врата, сякаш искаше да я удуши. Стискайки китките
му, тя напразно се мяташе и хленчеше. После ненадейно той я пусна.
– Вън оттук! – каза ѝ с решителен глас и ѝ посочи вратата.
– Но, учителю... – запротестира Джан Джакомо.
Оскърбена, жената се облече и излезе от стаята, хлопвайки вратата след себе си.
– Учителю, обяснете ми... – поде Салаи, като се опи та да се съвземе от
изненадата и да демонстрира възмутен тон.
– Има подути лимфни възли на врата – отвърна Леонардо. – Знаеш ли, че когато
войските се придвижват, водят със себе си целия кортеж от обикновени проститутки за
войниците и елитни куртизанки за командирите? Тази жена, бедната, е болна
отпудендагра...
– От какво?
– От галската болест, или френската, или неаполитанската. Как ѝ викаш? Колко
пъти да ти повтарям, че в наше време е добре да внимаваш с похотливостта? Ще трябва
да ти намеря съпруга, момче. Вече си на двайсет и две и трудно сдържаш страстите
си. Но аз те обичам и ще ти потърся девственица.
Погали го нежно по бузата. Салаи вече беше мъж. Онова слабичко момченце се
превърна в мускулест здравеняк, същински бик. Каза му довиждане и излезе от стаята,
ала веднага се върна обратно, защото Джан Джакомо бе започнал да нарежда, колкото
му глас държеше, непонятни ругатни на диалекта на Брианца.
– Какво става? – попита Леонардо притеснен, след като отново отвори вратата и
подаде глава.
– Тази развратница ми открадна кесията с всички мангизи.
Художникът избухна в смях.
– Я гледай ти! Тогава прощавай! Беше намерил сродната си душа и заради мен я
изпусна... – Не можеше да сдържи смеха си. – Току-виж се беше задомил. Представяш
ли си колко хубаво щеше да бъде? Ямата на крадците от кръговете на Ада...
Като разбра, че откраднатите пари не бяха много, си легна в добро настроение.
На следващата сутрин видя фреските на Пиеро в базиликата „Сан Франческо“. Щом
научи, че Леонардо е приятел на Лука Пачоли, когото всички в манастира познаваха,
брат Бонавентура, монах на средна възраст, който го придружи до главната капела, му
предложи да му покаже целия цикъл: сложен разказ, от смъртта на първия човек Адам
до издигането на кръста при връщането му в Йерусалим след победата на византийския
император Ираклий през VII век срещу персийския владетел Хосрой, който бил
откраднал кръста. Според легендата свещеното дърво, от което е направен кръс тът на
Христос, е поникнало от устата на Адам след неговото погребение, от семената на
дървото нагреха, дадени от архангел Михаил на сина му Сит.
Това беше символична история за християнството между греха и изкуплението до
момента на сблъсъка с неверния Изток, а от разказаните събития и от начина, по
който бяха изобразени, се разбираше, че са обвеяни от климата на новия кръстоносен
поход, нажежил годините непосредствено след средата на миналия век, когато
Константинопол току-що бе паднал в турски ръце и двете църкви, на Изтока и Запада,
обмисляха отново да се обединят срещу новия враг.
– Виждате ли? – попита брат Бонавентура, сочейки фреската в средата на стената
отдясно, сякаш за да потвърди това негово първо впечатление. – Там е представена
срещата на Соломон със Савската царица. Но всъщност Соломон е кардинал Висарион,
гръцкият философ, който дошъл със своя учител Гемист Плитон, за да се застъпи на
събора във Флоренция за унията между двете църкви и за новия кръстоносен поход
срещу турците. Изглежда, художникът от Борго е бил привърженик на платонизма на
Висарион. Наистина е бил осъществен малък поход срещу Деспотство Морея, когато папа
Пий II...
– Да, знам всичко за този поход – прекъсна го Леонардо, – за Сиджизмондо
Малатеста, за тленните останки на Гемист Плитон, донесени в Римини, и така нататък.
Но вниманието му се спря най-вече на две неща. Първото: стори му се, че Пиеро
дела Франческа в тези творби е използвал смесена техника – малко върху влажна,
малко върху суха мазилка, – затова се приближи, без да откъсва очи от стената, за
да провери верността на това свое впечатление и трайността на живописта върху суха
основа. Второто: огледа особено внимателно сцената на битката между Ираклий и Хос
рой, която, макар и по анатомично и оптично неловък начин, използван допреди
няколко десетилетия, маниакално съобразен с геометрията и чужд на перспективата,
изобразяваше най-лютия сблъсък на кавалерии, който някога бе виждал – ужасен
ръкопашен бой, смазани от конете тела на ранени по земята, кълбо от глави, от
конници, опитващи се да поразят противника, саби, копия, ятагани, боздугани,
знамена.
Замисли се какво би представлявала тази фреска, ако по онова време бе усвоен
изцяло урокът на фламандците и можеше да бъде нарисуван прахът, вдиган от конете в
еднаистинска битка, да се изобразят локвите кръв и тиня по земята, да се
пресъздадат с анатомична точност напрежението, изписано на лицата, обтегнатите
сухожилия, очите, излезли от орбитите, яростта. И заключи, че една битка би била
идеалният терен за подлагане на изпитание на всички негови нови познания за
перспективата, за отблясъците на светлината, за природата на Силата, за човешката
анатомия.
 На следващия ден тръгнаха рано за Борго Сансеполкро – селището, което, макар и
малко и периферно, имаше щастието да бъде родно място на две видни личности: Пиеро
и брат Лука. Минаха през Ангиари, пресякоха Тибър и влязоха през Порта дел Понте в
сърцето на малкия център. Там разбраха колко важно беше в този край да заявиш, че
си приятел на Лука Пачоли, повече, отколкото, че си Леонардо да Винчи. Всички го
познаваха, говореха за него с обич и както се случва в малките населени места,
сякаш споделяха славата, която бе успял да си спечели от Рим до Венеция. „В такива
случаи – помисли си Леонардо – селото е като футболен отбор, който се състезава на
площад „Санта Кроче“ по време на карнавал, и дори онези, които не са участвали в
победната битка, се чувстват съпричастни.“
Показаха му две творби на Пиеро – полиптиха за конгрегацията „Мизерикордия“ и
фреската „Възкресение“. На следващата вечер вече бяха приятели на всички. Заради
горещината в края на юни беше приготвена трапеза на открито, на която дойде
половината село, а Леонардо и неговият помощник бяха почетни гости. По едно време
той засвири на лютня, Салаи пък започна да танцува под древната кула „Берта“ със
стотина жители на Сансеполкро от всички възрасти. Искаше им се да останат тук цял
живот, най-вече на чирака му, но Вителоцо Вители го нямаше. Той се бе върнал в град
Кастело и те отново поеха на път три дни по-късно на разсъмване директно към
Урбино.
Минаха през прохода Бока Трабария, през полета, гори и неочаквани чукари, които
изглеждаха като безразборно струпани паметни плочи в гробище на гиганти. Стигнаха
до една раззеленена долина и река Метауро, която трябваше да следват до
Кастелдуранте и Монте Асдруалдо, където бе роден Донино Браманте, а после да слязат
няколко мили, за да се озоват в близкия град Урбино. Малко преди да пристигнат в
Кастелдуранте обаче, пътят им беше препречен от въоръжен патрул на Валентино и те
бяха отведенина два курса до херцогския град.
14
Ако пристигнеш в Урбино на кон от юг и изведнъж видиш отдолу как градът се
издига над собствените си стени, кацнал на недостъпен отникъде двоен хълм, не е
възможно да не останеш удивен от изящните малки кули на двореца на Федерико да
Монтефелтро, които веднага ти загатват за благородното сърце на сградата мастодонт,
обгръщайки сред гибелинските зъбци над зидовете великолепието на класическите
лоджии – кратка прелестна илюзия в суровата обвивка на едно жестоко и масивно
гнездо на властта. Вече знаеше, беше подготвен, Донино и брат Лука му бяха говорили
за този дворец като за един от най-красивите в Италия. Пристигнаха около обяд,
слънцето ги замайваше и щом вдигна поглед и съзря постройката да се извисява като
великан от тухли, едва не припадна от вълнение. За щастие, конят му и Салаи не се
впечатляваха колкото него от архитектурата и продължиха напред.
Когато по-късно обиколи центъра на селището надлъж и нашир с одометъра на Херон,
проучи целия периметър на стените и измери разстоянията от върха на една камбанария
с подходящи приспособления, както обясняваше Алберти вLudi mathematici[52],за да се
опита да начертае карта от птичи поглед, остана с впечатлението, че ако я гледа от
високо и се спуска над нея като сокол, цитаделата би му се сторила много подобна на
човешкия мозък веднага след краниотомия: един улей по средата – древният път
кардо[53]на римския град – я разделяше на две полукълба, а лабиринт от усукани
около себе си мозъчни стомахчета се разпростираше по двата склона на непокрития
черепен свод чак до здравата кост на бастионите. Беше негов порок и лукс, дори и по
отношение на живота, да си го представя твърде често, гледайки го отвисоко, и ако
понякога го обземаше меланхолия, че не е достатъчно вътре в него, тутакси се
оставяше да бъде отнесен възможно най-далече от бурното течение на своето
любопитство.
По това време нямаше никой наоколо, само войници и мъжете от свитата, суетящи се
по неравностите на малките улички, групи безделници, седнали на площада да играят
на зарове, нито едно дете и нито един старец: да, имаше жени, ала само тези от
обоза, така да се каже. Той и Салаи слязоха от конете пред двореца. Салаи остана да
пази нещата им, Леонардо показа писмото от кондотиера на охраняващия входа.
– Залата е наляво и после пак наляво – каза часовоят.
Леонардо прекоси широк и къс коридор и се озова в портика на вътрешния двор, с
редица колони с коринтски капители. „Невероятно“, помисли си той и подаде глава, за
да прочете надписа, гравиран върху архитравите:FEDERICVS VRBINI DVX MONTISFERETRI
AC DVRANTIS COMES...„Федерико, херцог на Урбино, граф на Монтефелтро и
Кастелдуранте...“ Така веднага ставаше ясно кой беше построил този дворецA
FVNDAMENTIS,„от основите“, както казваше свитата, която се гордееше с успехите в
мирно и военно време на покойния херцог, баща на Гуидобалдо, който със сигурност е
бил изключителен кондотиер, ако, както се говореше,SEXIES SIGNA CONTVLIT OCTIES
HOSTEM PROFLIGAVIT,или, ако бе разбрал добре със своя ненадежден латински, „беше
побеждавал врага осем пъти от шест, в които се бе изправял срещу него в открита
битка“.
Изключително беше и чувството за ирония, рядкост за един кондотиер.
„Наляво и пак наляво“, повтори си наум, докато се връщаше обратно. Наляво от
вратата, през която бе влязъл, и после веднага пак вляво имаше друга врата,
охранявана от алебардист, на когото отново показа писмото от кондотиера. Мъжът
прочете написаното на листа и му каза:
– Това е вратата на библиотеката. По заповед на херцог Валентино тук се влиза
само с пропуск, даден от него.
– Прочутата библиотека на Федерико да Монте фелтро?
– Да. Ако искате да се качите на белетажа и да бъдете посрещнат от херцога,
трябва да вървите до края на коридора и да влезете през онази порта, вляво ще
видите широко стълбище.
Леонардо се качи и се озова в просторния и светъл коридор на ложите, пълен с
прислужници, които влизаха и излизаха през отворената врата на огромна зала с две
дълги маси, където, както веднага разбра, се хранеха капитаните на служба при
Чезаре Борджия. Съвсем леко се беше приближил, когато чу да го вика глас, който не
разпозна: „Маестро Леонардо!“. Видя един военен, седнал на масата отпред и
размахващ ръце в опит да привлече вниманието му. Най-накрая се сети кой бе това:
Джовани Конте, преди беше войник на служба при кардинал Асканио Сфорца в Милано, а
сега очевидно бе нает от Валентино. Пристъпи към него, за да го поздрави. Мъжът
стана, стисна ръката му и мупредложи да го заведе при херцога. Излязоха през
другата врата на залата и се насочиха към по-малка зала, веднага вдясно, след това
към друга, още по-малка, с богато украсена камина отсреща, увенчана с черен
императорски орел на златен фон. Вляво от камината през голям притворен прозорец се
процеждаше слаба светлина. Стаята бе обгърната в полумрак, но забеляза в свое дясно
картина, чийто стил разпозна веднага: беше на Пиеро дела Франческа.
Джовани Конте му направи знак да изчака и изчезна зад висока врата вдясно от
камината. Леонардо започна да разглежда картината. На нея беше изобразена Дева
Мария, която държеше в скута си малкия спящ Исус, заобиколена от шестима светци, по
трима от всяка страна, и четири ангела зад трона, на който бе седнала. Пред нея,
застанал в профил, както обикновено се рисуваха владетелите, беше коленичил добре
въоръжен кавалерист с гола и плешива над слепоочията глава и странен орлов нос. На
заден планимаше класическа архитектура, цилиндричен свод, напомнящ за сводовете на
външните лоджии на двореца, и абсида, покрита с панели от цветен мрамор, над която
се разтваряше огромна гипсова раковина с висящо каменно яйце. Раковината и яйцето
бяха езически символи: първият представляваше плавателния съд, с който Афродита
стигнала до остров Кипър, и загатваше за раждането на богинята на любовта от водите
на гръцкото море, а от втория бяха родени децата на Леда, обичана от Зевс, явил ѝ
се в образана лебед. Митове, които бяха свързани с възраждането на времето в нова
възхвала на божествената любов и с чудотворното раждане на Спасителя чрез мистично
оплождане. След това погледът му се спря върху францисканеца, нарисуван в одеждите
на свети Франциск, и му се стори, че разпозна в него младия Лука Пачоли.
– Тази картина на Пиеро да Борго е тук временно – произнесе дълбок глас, идващ
от мрака от лявата му страна, докато Джовани Конте минаваше зад гърба му и се
сбогуваше със събеседника си. – Казаха ми, че е предназначена за храма „Сан
Бернардино да Сиена“, носещ името на изповедника на Федерико да Монтефелтро.
Църквата се намираизвън стените на града, в момента разширяват клироса ѝ, защото се
предвижда в нея да бъдат положени костите на големия кондотиер, временно погребан в
„Сан Донато дели Осерванти“. Кавалеристът, неудобно коленичил с доспехите си пред
Дева Мария, е именно той, бащата на херцога... Поточно, напокойнияхерцог
Гуидобалдо.
 Леонардо се обърна по посока на гласа и когато видя мъжа, направи дълбок поклон.
– Леонардо да Винчи, на вашите услуги.
Осанката на Валентино беше внушителна. Като изключим червения бик на фона на
златно поле, символ на фамилията Борджия, пришит на гърдите му и обсипан със
скъпоценни камъни, като изключим и амбициозно звучащия надписAVT CAESAR AVT NIHIL,
„или Чезаре, или нищо“, извезан под герба, той беше облечен скромно, като войник,
имаше мускулесто тяло, дълга черна коса и гъста и къдрава брада, която изцяло
покриваше шията му. Приличаше по-скоро на философ, отколкото на кондотиер.
– Федерико да Монтефелтро винаги показва левия си профил – продължи херцогът, –
защото, изглежда, е загубил дясното си око в битка. Според легендата, която може и
да не е достоверна, има такъв необикновен профил, понеже накарал да му отрежат част
от носната преграда, за да запази зрението си, макар и само на едното око.
Направи знак на Леонардо да седне на стола под прозореца, а той остана прав в
полумрака и продължи да се разхожда бавно нагоре-надолу из стаята по време на целия
разговор.
– Удивих се от вашата „Тайна вечеря“ в Милано – каза Валентино. – Знам, че сте
изключителен артист, но засега не сте ми нужен като художник. Вероятно когато
всичкоприключи, ще ви помоля да ознаменуваме историята, която пишем в момента.
Какво се говори във Флоренция за нашите начинания?
– Следим ги с дълбоко и искрено възхищение – излъга Леонардо със съзнанието, че
събеседникът му знаеше, че лъже.
От друга страна, не можеше да разкаже за ужаса на флорентинците от всяко негово
нападение и от присъствието на хората му на тосканска земя.
– Романя и Марка винаги са принадлежали на Рим – заяви херцогът, – но фамилиите
Малатеста от Римини и Монтефелтро от Урбино воюват от векове, доказвайки, че са
ненадеждни папски викарии, защото, ако една от двете е твой приятел, неизбежно
другата ти става враг. Сега обаче нашите войски завладяха както Урбино, така и
Римини и всички земи на двете фамилии ни принадлежат. Църквата и папата имат нужда
да укрепят властта си в региона на Адриатическо море, над който господстват
венецианците и който е потискан от турците. Християнството е в опасност, а
венецианците не са сигурен бастион. Сключили са търговски договори със султана,
подобни на тези, които имаха с Византион, те не правят разлика между християни и
мюсюлмани, стига да се върти търговия.
За него се знаеше, че е безмилостен човек и убиец, за фамилията Борджия – че е
цинична и жадна за власт, затова Леонардо беше изненадан, че го чува да говори за
християнството. Зачуди се дали Валентино вярва в думите, които изрича, или лъже,
осъзнавайки, че той знае, че лъже.
– С какво мога да ви бъда полезен? – попита.
– Засега трябва да ми направите карта на Урбино и околностите – отвърна
Валентино. – След това ще ви изпратя да огледате различни крепости на херцогството,
да проверите дали не са остарели и дали могат да издържат на съвременните нападения
с артилерия. Ако се нуждаете от помощници, трябва само да кажете. Местната работна
силапритежава забележителни занаятчийски умения и можем да се възползваме. В Рим
срещнах Донато Браманте, който ви познава добре и създава прекрасни неща във Вечния
град. Той например е от този край, учил е тук и има забележки относно стените.
Обиколете града, обсъдете с местните художници и изберете сам своя персонал. Ако
откриете крепости, които са слаби и трябва да се възстановят, елате да ме уведомите
лично, единствено мен.
В един момент по време на тези обиколки, които правеше, докато говореше,
Валентино се бе доближил до него и той забеляза червено петно на дясната му буза,
макар и почти изцяло прикрита от гъстата брада. Веднага разбра защо носеше брада,
защо неизменно стоеше в полумрака и защо никога не би го помолил да му направи
портрет: херцогът също се бе разболял от галската болест и може би скоро тя щеше да
го погуби. Това беше болест, за която се знаеше единствено, че се бе появила
загадъчно преди няколко години и че се разпространяваше бързо навсякъде. Смяташе
се, че се предава по полов път, тъй като първата ѝ проява винаги беше язва на
гениталиите. Знаеше се, че може да бъде безмилостна, но не беше известно нищо
друго. И Чезаре Борджия се бе заразил.
– Нямаме много време – додаде Валентино. – Папата остарява и този план трябва да
бъде осъществен, преди да ни напусне. По-късно, когато затвърдим нашето господство,
ще има простор за развитие и на изящните изкуства, които да предават на поколенията
славата на фамилията Борджия. Ако се нуждаете от каквото и да е...
– Да – отвърна Леонардо. – Трябва ми пропуск за библиотеката.
– Прав сте – съгласи се херцогът. – Там можете да намерите вече изготвена карта
или полезна информация за тези територии. Елате с мен.
Отправи се отново към вратата, през която бе влязъл, и Леонардо го последва.
Сметна за странно, че синът на папата му предоставяше възможността да го прониже с
нож в гърба, ако имаше желанието и смелостта да го стори. Това беше знак за
доверие, за което щеше да се постарае да се отблагодари. Озоваха се в удивителна
малка стая, облицована с инкрустирано дърво с измамни перспективи и алегорични
сцени, възхваляващи изкуствата и науките: единствено хроматичните контрасти на
инкрустациите създаваха илюзията за открехнати или широко отворени врати и
въображаеми пейки, от които изникваха нереални музикални инструменти, армилярни
сфери и астролаби, перспективи на пейзажи, кошница с плодове, катерица и портретът
на Федерико да Монтефелтро в одежди на човек на науката и с доспехи, положени до
него. Нависоко бяха окачени портретите на трийсетина мъдреци на всички времена – от
Мойсей и Соломон до древно гръцките философи, от Данте и Петрарка до Висарион и Пий
II.
– Кабинетът на херцог Федерико – поясни Валентино, докато сядаше на масичката,
поставена в една ниша в стената, за да му напише пропуска. – Всъщност – продължи
той, – макар че тук духът на Федерико да Монтефелтро изглежда вездесъщ, навсякъде
се усеща присъствието на неговия брат.
– Брат му е починал много млад, нали? – попита Леонардо.
– Одантонио, законният наследник, отстранен чрез заговор, в който, изглежда,
Федерико е имал пръст, не му е бил истински брат – отговори херцогът. – Федерико е
бил осиновен, тъй като баща му нямал мъжки наследници, преди да се роди Одантонио
от втората му съпруга. Всъщност той е бил син на една от дъщерите на неговия баща,
Аура да Монтефелтро, омъжена за Бернардино Убалдини дела Карда. Истинският му брат
бил Отавиано Убалдини, който живял в този дворец и делил властта с него, но често
отсъствал заради военни експедиции. „Магът на Урбино“, както го наричат някои, бил
приятел на философи и астролози и толкова близък с Висарион, че когато кардиналът
решил да подари книгите си на библиотеката „Сан Марко“ във Венеция, ги оставил до
своята смърт в библиотеката на херцога, на която тайният брат посветил много
енергия. Беше астролог и алхимик. Говори се, че магическа отвара направила
Гуидобалдо, сина на Федерико, импотентен, той няма деца от съпругата си и всички
знаят, че не може да има. – Подаде му пропуска, Леонардо се пок лони и понечи да
излезе. – Вие сте мой гост. Тук, в двореца, разполагаме с доста свободни стаи.
Имате ли помощници?
– Да, един, много млад.
Искаше веднага да се отправи към библиотеката. Затова отиде да повика Салаи, за
да оставят конете в херцогските конюшни, изпрати момчето да се заеме с
настаняването и тутакси слезе във вътрешния двор, размахвайки с триумфален вид
пропуска си под носа на охраната.
Мъжът огледа внимателно листа, за да разпознае подписа, и след това каза:
– Не се плашете, когато влезете. Вътре ще видите още един посетител, който е в
библиотеката от три часа и изглежда, няма никакво желание да излиза.
Отвори му вратата и Леонардо се озова в просторно помещение, пълно с лавици с
книги. Отдясно имаше врати, наредени една до друга, в средата – маса, осветена от
мъждивата светлина, която проникваше през прозорците. В дъното зърна непознатия,
който на пръв поглед му заприлича на ястреб.
Побиха го тръпки, когато охраняващият затвори вратата зад него.
15
Беше облечен в черно. Имаше къса черна коса, изпито голобрадо лице, пронизващи
очи, които издаваха будна мисъл и които се вгледаха в него, както той обикновено се
взираше в повърхността на Арно, когато искаше да си представи дълбините на реката.
Мъжът, когото завари в библиотеката, погълнат допреди минута от книгите, наредени
постените, бе с петнайсетина години по-млад от него и не се обличаше като
французин, изобщо нямаше вид на човек от свитата на Валентино: вероятно беше от
Урбино или посланик на някой от близките тоскански градове. Щом го чу да влиза,
непоз натият тръгна към него, минавайки между две редици лавици в топлата светлина
на летния следобед, която проникваше през прозорците.
– Вие сте маестро Леонардо, познавам ви – каза той. – А моето име е Николо.
Николо Макиавели, на вашите услуги. Аз също съм от Флоренция, ала за разлика от вас
съм тукзаради родината си.
Леонардо долови едва забележимата неприязън и тънкия упрек в тази фраза.
– Същата родина, на която и аз съм син, макар и незаконороден – отговори
студено.
– Разбира се, за нас би било изгодно, ако можем да се възползваме в това трудно
положение от вашите услуги, след като сте толкова близък с херцог Борджия, че
сигурно сте по-запознат с неговите тайни цели по отношение на нашия град. Но нека
да помисля... Да, естествено, всичко е ясно. Фамилията Сфорца беше близка с
Медичите, като бяхте в Милано при Лудовико Мавъра, а сега, когато фамилията Медичи
иска отново да се върне във Флоренция с помощта на Валентино, вие съвсем случайно
сте тук и работите за него. Винаги сте били човек на Медичите, в момента сте и на
Пиеро, както бяхте на Лоренцо Великолепни. Правилно ли съм разбрал?
– Баща ми работеше за тях – отвърна Леонардо.
– Баща ви?
– Нотариусът сер Пиеро ди Антонио да Винчи.
– Сигурен ли сте, че ви е баща? – попита подигравателно и безочливо
флорентинският посланик. – Защото, изключая вас, започна да се сдобива с деца вече
прехвърлил петдесетте и след като погреба две млади съпруги, се носят слухове, че е
успял да го постигне само с помощта на силни отвари от мандрагора, ако ме
разбирате...
– Сигурен съм, че съм негов син, както вие сте сигурен, че сте син на вашия баща
– промърмори Леонардо, засегнат за втори път от злорадството на мъжа срещу него.
Не му харесваше, поне на пръв поглед, този пос ланик на Флорентинската република
при Валентино, безсрамен и злоезичен като всички флорентинци. Но трябваше да
признае острата проницателност и живия му ум. Както впрочем на повечето
флорентинци.
– Във всеки случай вие явно се чувствате спокоен само с владетелите, нали така?
– продължи Макиавели.
– Смилете се. Може би е заради това, че откакто съм роден, търся баща, понеже
моят... Няма значение, че бащинските фигури, чието благоволение диря, почти винаги
са по-млади от мен.
Но ще ви кажа още нещо: тайният ми стремеж е да намеря такъв, който да ми плаща
заплата и да ме остави свободно да се отдам на това, което ми се нрави, да ми
плаща, за дабъда себе си, да правя проучванията си, а също и да рисувам, ала
единствено когато изпитвам необходимост, когато имам нова идея... Все пак знам и че
ако намеря такъв владетел, ще умра само след няколко години, защото ние непрестанно
жадуваме за свобода, ала, както изглежда, свободата ни убива.
– Моля ви да ми простите за безочието ми преди малко – отвърна посланикът, който
от последните думи разбра, че е сложил пръст в отворена рана. А не искаше да го
прави. – Във всеки случай бихте ли отказали по принцип предложение за
сътрудничество с една република?
– Върнах се във Флоренция преди две години и ми се струва, че що се отнася до
мен, Републиката се интересува единствено от стойността на моето имущество, което
по възможност да обложи с десятък. Вие си имате своя Микеланджело, който освен
всичко е и убеден републиканец, и като че ли това ви е предостатъчно.
– Все пак не знам дали си давате сметка какво стои в основата на стремежите на
херцог Борджия, за когото работите в момента, и каква опасност представлява
въпросната личност за нашата обща родина.
– Мисля, че е в съюз с французите като нас.
– Но храни амбиции да смени ориентацията си, щом ситуацията стане малко по-
изгодна за него. Да кажем по-скоро, че използва съюза с французите и закрилата на
баща си, за да си създаде кралство в Централна Италия, и че очевидно нито той, нито
баща му имат ясна представа за размерите на това кралство. Сега например се
преструва, че подкрепя Пиеро деи Медичи, ала кой може да ни гарантира, че той
самият няма определени намерения спрямо нашия град? Дадохме стотици хиляди дукати
на краля на Франция, за да държи Валентино далече от нас, но докога можем да
продължаваме така?
– Успокойте се – каза Леонардо. – Засега херцог Борджия има други неща, за които
да мисли. Доволен е, че нашата Република е тормозена от неговите набези, както и от
тези на съюзниците му по нашите територии. Докато Флоренция се страхува от него, ще
избягва да го напада в гръб.
– Но повярвайте ми – настоя Макиавели, – синът на папата се грижи за постигане
на собствените си цели много повече, отколкото за стремежите на вашия Пиеро деи
Медичи, колкото и да се заблуждава Пиеро. Естествено, в негово лице ще има сигурен
съюзник във Флоренция и ако иска да превземе града, ще му бъде изгодно да разчита
на човек, който все още разполага с поддръжници на своя територия. Ако обаче
премести войските си, няма да е, за да предостави управлението на друг.
– Той има силите да превземе Флоренция – заяви Леонардо, – както и изключителни
стратегически умения, но и знае много добре, че това начинание би било прекалено
скъпо. По мое мнение за момента градът може да спи спокойно. Валентино трябва първо
да укрепи владенията, които току-що завоюва на територии, вече принадлежащи на
Църквата, ала досега управлявани от ненадеждни викарии. След това ще се наложи да
заздрави границите на новото кралство и да си осигури сътрудничеството на местните
благородници.
– Щом вие казвате... Но не искам да ви отнемам повече време. Намираме се в една
от най-богатите библиотеки в света – библиотеката на Федерико да Монтефелтро. Тук
има всичко. Ръкописи, малко печатни книги, както и старинни текстове с изумителни
илюстрации. Това е изключително наследство, събрано от бащата на Гуидобалдо:
повечето трудове са на латински, има доста на гръцки, а някои са на еврейс ки и
арабски. Преди малко прелистих един ръкопис, който съдържа сури от Корана на
арабски и латински език.
– Знам, че старият херцог е бил военен – каза Леонардо. – При това изключителен
командир, но в мирно време е обичал да чете. А и брат му...
– Произведенията на Филон Александрийски, преведени от Лелий от Тифернум,
коментарът на Джорджо Мерула върхуSatire[54]от Ювенал,Vita di Alessandro
Magno[55]от Курций Руф,Historia florentina[56]от Поджо Брачолини,De re militariот
Вегеций заедно с труда със същото заглавие от Валтурио, подарък от фамилията
Малатеста,Vita Braccii Fortebracii[57]от Джовани Антонио Кампано, коментарът
върхуDigestum vetus[58]от Бартоло да Сасоферато. Аз стоя от половин час пред
лавицата на историците: Херодот, Тукидид, Полибий, Плутарх, Ливий, Тацит, Йосиф
Флавий...
– А математиката? Физиката? – попита Леонардо.
– Последвайте ме – каза Макиавели. – Веднага ще ви заведа, така ще се възползвам
от възможността да ви покажа нещо много странно.
Отправиха се към един таен ъгъл в последното от четирите помещения на
библиотеката. Там Леонардо го видя отново и дъхът му секна, сякаш току-що беше
пристигнал на дългоочаквана среща, сякаш винаги бе знаел, че рано или късно, щеше
да го види пак: на стената беше окачен портретът на Лука Пачоли, който той
познаваше много добре, с младия Гонзага, дървения додекаедър и кристалния
икосаедър. Значи, ето кое било крайното му местоназначение. Какво ли правеше тук?
Спомни си, че неговият приятел математик му бе казал, че написаното върху черната
дъска представлява „почти неразгадаем шифър от числа за защита на свръхтайна
информация и обекти“. Под портрета имаше етажерка с два рафта, върху които бяха
наредени петнайсетина тома по математика, перспектива и архитектура. Веднага
измъкна труда на Архимед и го отвори: произхождаше от Борго Сансеполкро. Помисли
си, че вероятно е принадлежал на Пиеро дела Франческа.
– А сега гледайте много внимателно – каза секретарят на Републиката.
Махна от рафта под портрета всички книги и ги сложи на пода. После му показа
отзад един странен механизъм от метални плочи и каменни кубчета за мозайка с
формата на икосаедър, прикрепен към стената с една от осемте си триъгълни стени.
Всичките осемнайсет квадратни стени бяха номерирани с цифри от нула до девет.
[Картинка: i_019.jpg]
–Разгледах го подробно – каза Макиавели. – Според мен това е катинар с
изключително сложна комбинация и твърде труден за отваряне. Има осем триъгълника,
които са неподвижни, и три осмоъгълника с квадратни стени на ширина, дължина и
височина, които могат да се въртят около центъра си, образувайки постоянно нови
цифрови комбинации. Ако се разгадае правилната серия от числа, би трябвало
механизмът да се деблокира и мисля, че в тази стена ще се отвори таен проход.
– И какво смятате, че се крие зад стената?
– Според мен покойният баща на херцога на Урбино, голям колекционер, събрал тези
ценни книги, е изградил тайна библиотека за най-важните от тях – отговори
дипломатът. – Вярно е, че тук очевидно има всичко, но и няма нищо, което не може да
се намери на друго място. Предполагам, че единствените ръкописни екземпляри от
творби, коитонавсякъде другаде са загубени, са били скрити. Не забравяйте, че
библиотеката на Федерико е смятана за единствената в Италия, която би могла да се
конкурира с тази на Лоренцо Великолепни. Къде са изчезнали византийските трудове по
философия и математика? Мисля, че комбинацията за деблокиране на това
приспособление е недостъпна, макар че ключът вероятно се крие в тази картина.
Леонардо не изчака покана, наведе се над механизма и започна да разглежда
осмоъгълниците с номерирани квадрати. После извади тефтерчето със записките си и
въглена. Няколко от осемнайсетте числа очевидно се повтаряха: цифрите от нула до
пет присъстваха по два пъти, тоест това бяха общо дванайсет числа, три пъти се
срещаше шест и само по веднъж ги имаше трите цифри от седем до девет. Записа си
всичко.
– Мъжът от тази картина е много, много скъп мой приятел, францискански математик
– отбеляза той. – Казва се Лука Пачоли.
– Познавам го по име и по физиономия, но не и лично – отвърна Макиавели. – Ако
ключът към енигмата е математиката, имам смътното усещане, че никога няма да успея
да я разгадая.
– Аз още по-малко – отсече Леонардо.
Ала вече си мислеше за онзи странен сбор върху черната дъска, за магическите
квадрати, за осмата теорема в тринайсетата книга от „Елементи“ на Евклид, за
формулите на икосаедъра. Искаше час по-скоро да се върне в стаята си, за да се
захване за работа.
– Най-добре е да се потърси занаятчията, който е измайсторил механизма –
подхвърли Макиавели.
– Чудесна идея! – възкликна Леонардо.
– Утре ще се заема с това – заяви флорентинският посланик.
– Какво ще кажете да се видим утре в ранния следобед?
– Елате при мен. Отседнал съм тук, отсреща, зад църквата „Сан Доменико“, в
модерна сграда с портик в гръцки стил.
След това му начерта скица как да стигне до там.
Излишно бе да си казва да не го прави: Леонардо прекара вечерта в напразни опити
да дешифрира загадката. Беше сигурен, че държи в ръцете си всички елементи, за да
успее да го стори, които би трябвало да се крият в портрета на неговия приятел
францисканец: икосаедърът бе крайъгълният камък, теоремата на Евклид – отправната
точка, а мистериозните цифри, сборувани на черната дъска пред монаха, трябваше да
съдържат едновременно решението на математическата задача и комбинацията за
деблокиране на механизма. Ако разбереше смисъла на този сбор, беше сигурен, че ще
открие и серията от числа, необходима за проникване в тайния проход, и ще има
достъп до изгубените книги. Сега съсредоточаваше вниманието си ту върху
математическата задача, съотношението между корените от три и от две, ту върху
магическите квадрати, но не стигна до никакво задоволително заключение. Рано
сутринта заспа изтощен върху листовете със записки.
Когато на следващия ден отиде при своя съгражданин, беше изпълнен с надежда.
Макиавели бе отседнал в модерна сграда с красив портик с колони в класичес ки стил,
откойто се виждаше хубавата камбанария на „Сан Доменико“. Посрещна го в стая с голи
стени и писалище под прозореца, гледащ към улицата. Пакет листове, които най-
вероятно му бяха нужни за ежедневната кореспонденция с флорентинските магистрати.
Мастилница. Перо. Инструмент за подостряне.
– Открих библиотекаря, който е бил на служба при херцог Гуидобалдо – каза му
секретарят на Републиката. – Нямаме късмет. Майсторът, изработил механиз ма, само е
минавал през Урбино, поканен от унгарския крал Владислав Ягелонски в Рим. Връщал се
е в родината си, отбил се е тук, за да говори с Отавиано Убалдини и с Паоло да
Миделбьорг, епископ на Фосомброне и придворен астролог. Направил е механизма за
загадъчна конгрегация в служба на Монтефелтро, но веднага след това е отпътувал. Не
ни остава нищо друго, освен да строшим изобретението с чук.
– И да рискуваме никога да не успеем да проникнем в тайния проход.
– Боя се, че трябва да ви оставя да решите проблема сам – каза Макиавели. – Днес
видях херцог Валентино. Съобщи ми, че заминава за Милано, където току-що е
пристигнал кралят на Франция. Трябва да обсъди с него крайно неотложни въпроси.
Сред тях, добавям аз, е съдбата на нашия град. Налага се незабавно да се върна във
Флоренция и даговоря със Содерини. Тръгвам утре на разсъмване. Моля ви, помислете
за това, което ви казах вчера. Извинявайте, ако съм бил твърде агресивен, но ви
умолявам: ако по тези земи се обмисля нападение на Флоренция, не забравяйте, че вие
сте най-напред флорентинец. И помнете: във възродената Република има място за
всички и ако се върнете, ви обещавам, че ще се намери работа и за вас.
Леонардо му благодари и му пожела лек път.
След това се прибра, седна на бюрото си, взе няколко листа и започна да пише.
„Успокой се – каза си той, – най-важното е да запазиш спокойствие. Спокойствие и
яснота на мисълта.“
[Картинка: i_020.jpg]
Ясно е, че комбинацията на икосаедъра, с която се отваря тайният проход, се
съдържа в портрета на брат Лука и че трябва да е свързана с числата, изписани върху
черната дъска:
[Картинка: i_021.jpg]
Събраните числа не образуват астрономически квадрат, защото техните сборове
никога не са равни един на друг. От ляво надясно колоните, събрани поотделно,
правят съответно 19, 12 и 14, а редовете от горе надолу – 19, 17 и 9. Сборовете по
диагонал дават 8 и 17. Може би именно това са двата съществени елемента, към които
трябва да насоча вниманието си: че сборуваните числа не образуват магически
квадрат, но въпреки това са сборувани. В квадрата на Сатурн сборът от всяка колона
е 15 и следователно, ако се прибави подобен квадрат от девет цифри, независимо как
са разположени цифрите в него, ако квадратът е магически, резултатът от този сбор
винаги е 1665... [Картинка: i_022.jpg]
1665–2034: тези числа в тази последователност, едно до друго, съдържат точно
осем цифри. Не са ли тъкмо те ключовите цифри? Но въз основа на какви логически
разсъждения? Всъщност, ако се разположат кръстосано върху два от трите
осмоъгълника, състоящи се от квадрати, и останат четири излишни числа, ще бъдат
съвместими с числата върху икосаедъра.
Там бяха изписани два пъти цифрите от 0 до 5, три пъти – цифрата 6, и по един
път – 7, 8 и 9. Ако осемте цифри по хоризонтала се кръстосат с осемте цифри по
вертикала и общата цифра е една от двете шестици, не би трябвало да имаме вече 4
шестици, а само 3, също така биха могли да се кръстосат още веднъж върху обща цифра
3 или 0 според това дали първата точка на пресичане е първата или втората шестица.
Ако се опитам да ги кръстосам върху втората шестица от числото 1665 например,
трябва да се получи следната комбинация при разгъване на икосаедъра: [Картинка:
i_023.jpg]
Това е само първото възможно кръстосване, при което 3 се застъпва и другата
тройка остава извън двата перпендикуляра. В противен случай, ако съединим двете
числови редици върху първата шестица, ще се кръстосат отново върху 0 и другата 0 ще
попадне извън точките на пресичане. Трябва да завъртя трите осмоъгълника на
икосаедъра така, че да наредя двете числови редици по този начин, и да се надявам,
че липсата на останалите четири цифри не оказва никакво влияние.
Това обяснение обаче не е убедително. Каква връзка би имала комбинацията 1665–
2034 със смисъла на картината? Никаква. Чисто съвпадение е, че съответства като
комбинация за механизма. Но тя е само една от безброй други, които са също толкова
възможни. Защото едно е сигурно: ако 1665 и 2034 са ключовите числа, трябва да имат
нещо общо с теоремата на Евклид, която монахът посочва в картината, и с написаното
на черната дъска, иначе няма никаква логика.
Да му се не види, брат Лука наистина е твърде голям хитрец.
 16
Легна си късно, изморен и неудовлетворен, ала не успя да заспи. На моменти се
унасяше, но после мисълта за числата го стряскаше насън. Докато внезапно прозрение
не го принуди да стане и да запали лампата.
– Пресвета Дево, как не се сетих по-рано? Деление! Какъв резултат ще даде
делението?
Взе отново листа си и започна да изчислява: [Картинка: i_024.jpg]

– 2034 делено на 1665 прави приблизително едно цяло и двайсет и две, закръглено
до стотните! – възкликна на висок глас посред нощ.
Квадратен корен от три върху квадратен корен от две – божествената пропорция на
икосаедъра – също дава приблизително едно цяло и двайсет и две. Следователно
монахът беше скрил под формата на гатанка ключа към разсъжденията, които развиваше
върху черната дъска, започвайки от теоремата на Евклид, която посочваше на
картината с показалеца на лявата си ръка. Отношението между диагоналите на двата
квад рата – построения върху страната на равностранния триъгълник и вписания в
същата окръжност, в която бе вписан този триъгълник – беше корен от три делено на
корен от две, или приблизително едно цяло и двайсет и две. Това бе и съотношението
между диаметрите, а следователно и между радиусите на двете окръжности, в които
бяха вписани двата квадрата и от които можеха да се начертаят всички стени на
икосаедъра с триъгълник и пергел.
Беше късно през нощта, може би малко преди зазоряване.
Събуди Салаи, каза му веднага да се облече и да пази в коридора на белетажа на
херцогския дворец, като – стараейки се да не бъде забелязан в тъмнината на
затворената част над портика – наблюдава постоянно от прозореца на отсрещната
страна на вътрешния двор вратата на библиотеката, която оттам се виждаше много
добре, докато Леонардо не излезе през нея. Ако забележеше, че някой влиза, или ако
след три часа не го видеше да се връща, трябваше незабавно да повика Николо
Макиавели, отседнал срещу двореца. После му начерта пътя до мястото.
Както обикновено, пред вратата имаше страж, въоръжен със сабя и алебарда.
– Маестро Леонардо! – възкликна мъжът, когато го видя. – Какво дирите тук по
това време? Помните ли ме? – Вдигна фенера, който държеше в ръка, за да освети
лицето си. – Пиеро Бандинели – добави. – Запознахме се във Флоренция край Палацо
Спини.
Разпозна младия неопаган, дето преди месец му беше задал въпроса за Данте близо
до моста „Санта Тринита“. И се изчерви, защото веднага се сети за случайната среща
с Буонароти и всичко, което последва.
– Вие какво правите тук? – попита той на свой ред.
– Аз съм войник на Джовани Конте, служа на Валентино – отговори Бандинели.
Леонардо му се усмихна, после му показа пропуска си и младежът на мига му отвори
вратата на библиотеката. Художникът го помоли след влизането му да я заключи и да
непуска никого вътре, докато не излезе. Каза му, че трябва лично да изпълни
неотложна и тайна мисия за херцога. Помоли го също, ако той още не е излязъл при
смяната на стражите, да предаде съобщението на следващия, който ще поеме поста.
Бандинели се подчини и Леонардо, веднага щом се озова заключен вътре, се отправи
с фенер в ръка към помещението с портрета. Свали книгите от рафта, зад който бе
скрит механизмът, и постави фенера от дясната страна. Трептенето на пламъка
рисуваше по лицето на францисканския монах от картината ехидна усмивка, която му се
стори демонична. Вгледа се в разположението на числата върху осмоъгълниците. Не
можеше да каже колко са, но възможните комбинации несъмнено бяха безброй, прекалено
много, за да бъде механизмът блокиран лесно от човека, пазещ тайната му. Със
сигурност онзи, който го използваше, имаше бърз начин за отваряне на прохода, като
например две завъртания надясно и две надолу или нещо подобно, така че устройството
да се окаже толкова сложно само за незнаещия ключа за достъп. Надяваше се, че
Макиавели не беше боравил с приспособлението преди неговото идване и не бе усложнил
задачата.
Не докосна нищо. Извади тефтерчето си и преписа разположението на числата.
54164520 и 03116622, които се пресичаха върху 1 и върху 2. Беше точно, както си
мислеше. Всички цифри от комбинацията, които откри, стояха върху два от трите
осмоъгълника. Това опростяваше нещата, защото можеше да не вземе под внимание
третия осмоъгълник. Не помръдна икосаедъра, но обмисли схемата, която бе
възпроизвел в своя тефтер. И така не беше лесно. Особено когато му се струваше, че
е много близо до пресъздаването на дветеперпендикулярни числови редици, един грешен
ход бе достатъчен, за да се наложи да започне всичко отначало.
За времето, което вложи, бързо губеше увереност в знанията си. Частица време
след миг, унция по унция, времето се съкращаваше до един-единствен неизмерим
момент. Много пъти беше на косъм да се откаже. В такъв случай правеше кратка пауза,
чакаше да премине нервната възбуда вътре в него и започваше отново с търпението на
византийски майстор на мозаечни творби. През една от тези паузи се опита да се
разсее с мисли за Пиеро Бандинели: защо имаше странното усещане, че вече го бе
виждал преди оназисреща край река Арно? Войник на Джовани Конте. Може би го бе
срещал в Милано? Ала изобщо не се сещаше и отново се залови за работа.
Трябваше да сведе икосаедъра до въображаем куб, образуван от шестте стени,
разположени срещу центъра на всички пресечни точки между осмоъгълниците. Решението,
което бе открил, се застъпваше върху 3 и върху 6, а другите стени на куба бяха два
пъти 1 срещу 2. Предугади, че завъртанията при затваряне на двата осмоъгълника са
свързани със съотношението 2/3 между двата квадрата в портрета на монаха. Завъртане
на хоризонталния осмоъгълник два пъти наляво, после на вертикалния – три пъти
нагоре. Това е разковничето. Извърши движенията върху твърдото тяло и най-накрая
разбра, че двете серии от цифри, 1665–2034, бяха безпогрешно подредени и се
пресичаха върху втората шестица, както в първата схема, която беше начертал. Чу
щракване, механичен шум вътре в архимедовото тяло.
„Но и аз съм хитрец като брат Лука – каза си наум в изблик на чувство за триумф.
– Много по-голям хит рец.“
Хвана дървената етажерка за ръбовете: тя се движеше. Разбра, че трябва да я
натисне в долната ѝ част, преди това обаче се налагаше да освободи рафтовете от
всички останали книги, наредени върху тях. Етажерката се отваряше навътре и нагоре,
въртейки се около хоризонтални шарнири, които най-вероятно бяха разположени на
задната ѝ страна, високо и по цялото протежение на най-горния рафт, точно под
портрета. Трябваше да се наведе, за да прекрачи прага. Сграбчи фенера, сви се и
мина от другата страна, а над главата му надвиснаха лавици.
Имаше малко и схлупено пространство, площадка на спираловидно и много тясно
стълбище към подземията. Слезе бавно, като внимаваше да не се изтърколи по
прекалено късите стъпала. Стълбите се виеха в цилиндрично помещение с неизмазани
стени и сякаш не свършваха. Тъмнината и движещите се сенки по стените наоколо му
напомниха сцени от „Ад“ на Данте, примесени с някои негови среднощни кошмари. Кой
знае какво дяволско чудовище щеше да открие в края на това „слизане в ада“,
триглавия Цербер илислузестия Герион? И какви ли мъртви сенки щеше да срещне в това
зловещо царство на нощта? Или пък точно там долу щеше да му се разкрие водното
сърце на света...
Когато стълбите свършиха, се озова в дълъг и тесен коридор с цилиндричен свод и
влажни стени. Заради витото стълбище бе загубил изцяло ориентация, не можеше да
кажедали върви на север, или на юг, или в друга посока. В дъното на мрачния окоп
стената отляво беше все така равна, а дясната правеше чупка под прав ъгъл към
подземно помещение, преградено с редици с етажерки, огромни, перпендикулярни на
посоката, в която той се движеше, затворени с масивни врати от стъкло, тъй че от
дясната му страна се откриваше нов коридор между две полици с книги. Зад средната
етажерка и след още един коридор, подобен на първия, просторният салон се ширваше
сред рафтове, пълни със старинни книги, като в централната част на катед рала,
състояща се от пет кораба. В средата бе разположена голяма осмоъгълна маса,
заобиколена от осем стола от масивно дърво, тапицирани с кожа.
Тайната библиотека на херцога, както беше предположил Макиавели.
Централната зала се стесняваше към дъното в абсида с полукръгла форма, покрита с
многоцветен мрамор, в която беше поставен мраморен трон. Над него на свода имаше
голяма раковина от гипс, от която перпендикулярно надолу към центъра висеше каменно
яйце: декорът за картината на Дева Мария с Младенеца и Федерико да Монтефелтро,
нарисувана от Пиеро дела Франческа, която бе видял в двореца и в която беше
разпознал младия брат Лука в одеждите на свети Франциск. Зад трона имаше изрисувана
картинавърху дъска. Приближи се с фенера, за да я разгледа добре. Бичуване. Странно
бичуване във великолепна рамка от позлатено дърво. Нямаше съмнение: картина с
темперни бои на Пиеро. На стъпалото на подиума, върху който седеше Пилат Понтийски
във византийски одежди, съзря надпис:OPVS PETRI DE BVRGO SANCTI SEPVLCRI[59].Беше
известно, че Пиетро на тоскански е Пиеро.
Сцената се разиграваше в лоджията на модерната сграда, в която бе отседнал
Макиавели, на заден план се забелязваше камбанарията на „Сан Доменико“. Беше
разделена на две части: отдясно трима души на преден план, които разговаряха
помежду си, а отляво бе нарисувана покрита галерия в гръцки стил, в дъното на
която, завързан за колона, на чийто връх бе разположена златна статуя, Исус гледаше
в очите един от своите мъчители, изобразен с гръб към зрителя и с бич във
вдигнатата дясна ръка, готов даго удари. Зад Христос имаше две врати – една
отворена и една зат ворена. Най-вляво бяха изобразени седнал „византиецът“ Пилат
Понтийски, когото веднага забеляза, и още три фигури между Пилат и Спасителя: един
старец в полупрофил, другият бичуващ и мъж с турски тюрбан, застанал с гръб към
зрителя. Очевидно беше творба, изпълнена с тайни символики, които успя само бег ло
да долови. Погледна трите фигури на първи план, нарисувани в полукръг като абсида
от хора, и мигом разпозна мъжа вляво, носещ византийска шапка: беше Висарион,
същият персонаж с разделена на две брада, който бе видял в Арецо в одеждите на
Соломон в стенописа „Легендата за истинския кръст“. Стори му се, че му е позната и
фигурата по средата: това беше Марсилио Фичино, другият голям философ платоник,
макар и на много ранна възраст, когато вероятно Пиеро се бе запознал с него. Беше
бос. Не успя обаче да разпознае третия мъж, този отдясно, пищно облечен в син
брокат[60]със златни украшения и дълъг червен драпиран плат, спускащ се от дясното
му рамо.
Символиките в картината явно имаха нещо общо с двете паралелни пространства,
свързани помежду си: от една страна, Христос, завързан за колоната под златната
статуяна римски император, може би Константин, преобразен в слънчево божество,
загатваше за Константинопол, попаднал под бича на турците, под безсилния поглед на
византийския владетел, по всяка вероятност Йоан VIII Палеолог, когото Пиеро бе
виждал по улиците на Флоренция през 1439 година, а от друга страна, трите фигури на
първи план намекваха за посвещение в платонизма, подчертано от надписа в долния
десен ъгъл на рамката:CONVENERVNT IN VNVM,„събраха се в Единството“, което
означаваше Единството от неоплатоничната теология, или обединението между двете
църкви – Католическата и Православната, прелюдия към обединението на усилията и
стремежите към нов кръстоносен поход. НоConvenerunt in unum adversus Dominum et
adversus Christum eius,„и събраха се князете ведно против Господа и против Неговия
Помазаник“[61],е стих от Псалмите, взет от Деяния на светите Апостоли, и
заплашително препращаше към антихристиянски заговор.
Започваше да опознава Пиеро и колкото по-дълбоко навлизаше в неговата „поетика“,
толкова повече му се струваше, че разбира брат Лука, който му беше ученик.
Приятелят му имаше право: макар и перспективата в тази картина да чертаеше
тайнствени знамения и макар светлината да продължаваше да му се струва абстрактна,
Пиеро не беше само геометрия. А по всичко личеше, че това е сборното място на
неоплатоничес ка секта: център за събиране, вероятно и за изучаване на изчезнали
книги, но и за тайни срещи и ритуали на посвещаване.
Върна се обратно и започна да разглежда томовете. Имаше странни книги.
ВидяAsclepius[62],приписвана от Аврелий Августин на Хермес Трисмегист,De
Platone[63]иDe mundo[64]от Апулей,Oracula Chaldaica[65],приписвана на Заратустра,
произведения за магии и алхимия, астрология и окултни науки. Имаше също екземпляри
от трудове, които Висарион беше дарил на библиотеката „Сан Марко“ във Венеция,
оставяйки ги на съхранение преди смъртта си на Федерико да Монтефелтро, който
очевидно се бе възползвал от възможността да ги препише. Но това по всяка
вероятност беше скритата библиотека не на Федерико, а на брат му Отавиано Убалдини
дела Карда, „мага на Урбино“, неоплатоника астролог и алхимик, управлявал в сянка
тайните дела на херцогството.
После вниманието му грабна един обемист старинен ръкопис с черна корица и голям
бял релефен череп. Ето го толкова търсения труд, който не може да бъде сбъркан,
зловещ дори на външен вид! Тутакси отвори вратите на етажерката и го взе. Разгърна
го: беше византийски ръкопис, но на титулната страница заглавието и авторът бяха
изписани на латински:Philo Bisanthius de automatorum
fabricatione,илиAutomatopoietikàот Филон Византийски. Творбаот библиотеката на
Гемист Плитон,за която Марлиани му бе говорил в Милано. Нямаше съмнение: това беше
книгата, открадната от Бартоломео Пиерлеони. Прелисти я. Големи и прецизни
илюстрации на механични и други съоръжения от епохата на древността, уред за
измерване на налягане, парни машини, сред които и тази, която вече познаваше като
машината на Херон, ала нарисувана по-добре в детайли, и удивителен еолипил, свързан
със зъбни колела и предавки, огромни арбалети, костюм за гмуркане под вода...
Затвори веднага книгата и я пъхна в чантата си, която носеше през рамо.
Откри и другите, за които бе споменал Марлиани –Pneumaticaот Филон иТеория на
пневматикатаот Ктесибий.
Как се бяха озовали в Урбино? Защо крадецът ги беше донесъл тук? Заради кого ги
бе откраднал? Сложи в чантата си и тях и продължи да разлиства останалите:Plethon
de legibus[66],книга за законите от Гемист Плитон с неизмерима стойност, и трактат
на гръцки без превод на заглавието на латински, но снабден с ценни анатомични
рисунки. След тованамери още старинни ръкописи от Мистра, имаше и ръкописи с
подписите на Леон Батиста Алберти и Пиеро дела Франческа. Приб ра в чантата си един
том за измерванията на Алберти и един за платоновите тела на Пиеро.
Изведнъж чу глух шум в далечината, който обаче се усилваше от тишината и грохота
на ехото. Внезапно се сети за безсмисления диалог отпреди няколко години в „Санта
Мария деле Грацие“ в Милано: „Христос е Пиетро“, „Не, Христос е Христос“. „Да, но
Пиетро е Пиеро!“, каза си. Ето кой беше и къде бе виждал Пиеро Бандинели. В Рим и
Милано най-вероятно го наричаха Пиетро, а във Флоренция – Пиеро. Войник на Джовани
Конте, преди на служба при кардинал Асканио Сфорца, сега при Валентино. Вече нямаше
брада и бе с къса коса, ала без съмнение това беше войникът, осигурил му лицето на
Христос за „Тайната вечеря“. Намираше се във Флоренция по време на кражбата в „Сан
Марко“ и в Милано, когато беше убит Бартоломео Пиерлеони. Внезапно усети, че е в
опасност. Може би смяната му вече бе свършила и ако наистина се интересуваше от
тези ръкописи...
Нямаше време за губене. Грабна няколко книги и ги разпръсна в края на
осмоъгълната маса в средата на залата, след това взе две с малък формат и ги
постави вертикалновърху другите, покри ги със своя широка и мека кърпа, нагласи
светлината отпред, така че на отсрещната стена, продължаваща към коридора, откъдето
бе дошъл, се очертасянка, която можеше да бъде взета погрешно за сянката на човек,
седнал на масата. Отдалечи се тихо с чантата с трите книги, които издирваше още от
Милано, и останалите намерени творби.
Направи го точно навреме. Веднага чу кънтенето на стъпките и отиде да се скрие
зад другото крило на етажерката. Видя само как сянката на сабята се издигна зад
неговата фалшива сянка. На пръсти, без да вдига шум, се промъкна покрай
противоположната стена на тази, край която бе минал на влизане, прекоси страничната
част на помещението между етажерките и се върна в окопа с цилиндричен свод, чувайки
воя на мъжа и трясъка от книгите, които падаха на пода. Побягна към витата стълба и
се заизкачва по нея в тъмнината със сърце в гърлото.
Вече долавяше стъпките зад гърба си, фенерът го следваше и макар и бавно, се
приближаваше. Младият войник тичаше подире му нагоре по извитите стъпала, беше
малко по-бърз от него. Но Леонардо не ускори темпото. Знаеше, че стълбището е дълго
и ако се движеше прекалено енергично по спиралата, щеше да се задъха и да загуби
равновесие.Чуваше стъпките и виждаше как светлината почти го настига. В един миг
обаче долови шум от тупване и светлината се отдалечи, докато не изчезна напълно.
Най-вероятно Пиеро Бандинели беше паднал и Леонардо отново си възвърна преднината.
После пак усети, че мъжът е по петите му, накрая все пак стигна до входа на тайния
проход и дръпна вратата към себе си. Стъпките отекваха съвсем близо, наведе се и
прекрачи прага.
Опитваше се да заключи вратата, ала усети как от другата страна войникът я дърпа
силно в обратната посока. Бандинели определено беше по-як от него. Тогава внезапно
пусна дръжката и се втурна към изхода на библиотеката. След няколко секунди
светлината отново бе зад гърба му. Съдейки по своята сянка, която се скъсяваше,
заключи, че мъжът се приближаваше. Ускори крачка, но в просторното помещение
преследвачът му беше много по-бърз. Тъкмо бе влязъл в пос ледната зала и бе
докоснал леко с пръсти дръжката на входната врата, когато усети, че коланът на
сабята го закачи отдясно. Той се изви и застана инстинктивно на колене,
изтласквайки се напред с лице към пода, за да попречи върхът на оръжието да го
прободе в хълбока. Зърна пламъка на фенера до лявото си рамо, докато войникът, все
още стискащ в дясната си ръка дръжката на сабята, се опитваше да го бутне с три
пръста, за да се завърти.
Беше загубен.
Ала преди да успее да се обърне, чу страшен металически шум и онзи се сгромоляса
на гърба му с вик. Какво ли възнамеряваше да прави? Стисна зъби. Затвори очи.
Когато ги отвори отново, видя фенера, паднал на пода пред носа му. След това
забеляза как пред него се хлъзна и сабята. Тогава се опита с рязко и силно
разклащане на раменете да изтласка тялото на мъжа от плещите си, взе фенера и
сабята и се изправи.
Изобщо не очакваше да види това, което видя.
17
Салаи – ето кой беше зад него с алебарда в ръка, изненадан, че бе насочил сабята
към силните коремни мускули. Сведе поглед и видя Пиеро Бандинели, проснат на пода в
безсъзнание.
– Бъди благословен, синко – каза, като спусна сабята и пристъпи към него, за да
го прегърне. – Уби ли го?
– Мисля, че не. Ударих го с обратната страна.
– Тогава после ще се прегръщаме. Сега да си свалим коланите и да го завържем
много здраво.
Пристегнаха силно кожените си колани около ръцете и краката на войника, а след
това Леонардо се покатери на един прозорец и издърпа оттам завеса, с която го
обездвижиха напълно. През това време Салаи разказваше как видял, че стражът станал
твърде неспокоен, след като учителят му влязъл в библиотеката, но забелязал и че
изчакал идването на следващия часовой. После се случило нещо много странно:
Бандинели останал на поста си, стражите не се сменили. Веднага щом другият се
отдалечил, той отворил библиотеката и се промъкнал вътре. Салаи се разтревожил и
незабавно се втурнал натам, намерил вратата затворена, но незаключена. Влязъл,
обиколил цялата библиотека, ала нямало никой. Помещенията били съвършено празни.
Помислил си, че всичко му се е присънило, предвид ранното ставане, след това обаче
се спънал в алебардата на войника, захвърлена на пода в последната зала –
единственият признак, че не ставало дума за някаква негова халюцинация. Нямало
какво друго да стори, освен да се свиев някой ъгъл с алебардата в ръка. И заплакал.
– Обичам те – каза му Леонардо и го прегърна.
Междувременно войникът, овързан като руло на шиш, лека-полека идваше на себе си.
Скоро, седнал на пода под една лавица, си призна всичко. Не се поколеба да
потвърди, че е убиецът на Бартоломео Пиерлеони. Той му беше враг, а по време на
война може дасе наложи да убиваш враговете. В гръб? Като страхливци? Важното за
него било да вземе старинните ръкописи от Мистра. Но големият проблем бил, че не
намерил нито лист от тях в Милано. Изчезнали. Изпарили се. Знаел със сигурност, че
Пиерлеони ги бил откраднал от помощника на Марлиани, ала в килията му не открил
абсолютно нищо. Дали някой не ги бил отмъкнал преди него? Дали сега не били там, в
подземната библиотека на Урбино? Нямал време да я претърсва. Веднага щом чул
Леонардо да тича по витото стълбище, си помислил единствено, че не бива да остава
там долу като хванат в капан. Не, нямал никакво намерение да убива и него. Искал
само да го завърже за някоя маса и да отиде да потърси из книгите онази, заради
която бе убил мъжа от Римини. Нищо повече. И не той бил човекът, който откраднал
ръкописите от библиотеката „Сан Марко“ във Флоренция, а неговият събрат Аламано деи
Мартели, с когото и Леонардо се беше запознал. След това Бандинели заминал за
Милано, за да ги предаде на Марлиани.
– Марлиани е един от нас – каза той. – Ние сме навсякъде.
– Кои „вие“? – попита Леонардо, леко подразнен.
– Ние. Преструвате се, че не знаете ли? Новият Византион, Новият Изток... –
отвърна Бандинели, сякаш това беше нещо очевидно.
После му разказа цялата история, макар и разгорещено и объркано, скачайки от
един момент във времето и пространството в друг, без порядък и последователност.
– Също и Лоренцо Великолепни, и Федерико да Монтефелтро, и брат му Отавиано
Убалдини... Някога и Сиджизмондо Малатеста, който обаче по-късно предпочете да
действа на своя глава. Да се създаде Новият Византион в Морея – това беше
първоначалният план. После всичко се промени... Естествено, с нас бяха и кардинал
Висарион, и МарсилиоФичино... Трябваше да се възстанови Източната Римска империя
след турското завоевание. Новият Изток щеше да бъде вдъхновен от Питагор, от
Платон, от Заратустра, или от принципите на една универсална религия, която щеше да
превъзхожда християнството и окончателно да обезсмисли противопоставянето между
католици и православни, между мюсюлмани и християни. Всичко трябваше да се
преобърне, но вече нямаше да има папа в Рим, а великият понтифик с кортежа от
весталки щеше да възобнови изкачването си в храма на Юпитер Капитолийски...
Леонардо си спомни за времето, когато го беше използвал като модел за Христос за
„Тайната вечеря“. Не го разпозна веднага, защото бе загубил благородничес ките
черти, които имаше някога. С възрастта те бяха станали определено по-груби. Случва
се при някои.
– Ала най-тайните познания – поде отново Бандинели – ги притежаваха малцина.
Гемист Плитон, посветен в „най-съкровения кръг“[67],и неговият ученик Висарион бяха
убедени, че най-мъдрите доктрини не трябва да бъдат предавани писмено, а
разпространявани устно, и не на всички „братя в Платон“. Но участващите в „най-
съкровения кръг“ се брояха на пръсти. Висарион имаше много ясен план. Бе решил да
симулира провал на доктринално ниво пред Римската църква, защото смяташе, че
единственият начин за възстановяване ако не на Константинопол, то поне на Морея
беше, като въвлече католическия Запад в нов кръстоносен поход, а за да постигне
този резултат, трябваше да насърчи обединението на двете църкви, поне привидно. Бе
успял да стане основният сътрудник на папа Пий II и го бе убедил да свикав Мантуа
нов събор, за да отправи призив към европейските владетели за голяма антитурска
кампания. В това време на трона на Морея трябваше да се възкачи последният деспот –
Тома Палеолог. Но проблемът беше, че имаше още един претендент за Деспотството:
Сиджизмондо Пандолфо Малатеста. Той бе доведен брат на Клеофа Малатеста, която се
омъжи за Теодор Палеолог – един от последните багренородни деспоти, а Сиджизмондо
се гневеше от враждебността на Пий II спрямо него. Беше загубил до един градовете
на своите прадеди, с изключение на Римини, и заплашваше, че ще рискува всичко.
Затова замина за Морея и се скри в Мистра. Ако участниците в похода наистина се
бяха мобилизирали и бяха завладели отново Константинопол, той щеше да може да
отвоюва за себе си важна роля в Пелопонес. Но тъй като не тръгна нито един кораб,
се върна обратно с тленните останки и книгите на Гемист Плитон. Сред тях имаше
една, която тежеше като камък: книгата за законите, в нея философът от Мистра
разкриваше някои от най-тайните си възгледи.
Ето я съдбоносната книга! Марлиани не му бе говорил за нея, ала сега разбираше
защо той самият принадлежеше към тайната организация. Несъмнено за Леонардо бяха
по-важни ръкописите, съдържащи древногръцките технологии и науки, принципите на
една количествена физика, приложението ѝ върху феномените на математическите науки,
в които александрийците от древността бяха постигнали необикновени резултати.
Искаше да овладее тези тайни, защото предусещаше, че оттам би могло – но още не
знаеше как – да се поеме към съвършено нова наука в сравнение с аристотелизма и
платонизма от неговото време.
– Какво толкова важно имаше в тази книга? – попита Леонардо.
– Това е единственият съществуващ екземпляр от трудаDe legibus– отвърна
Бандинели. – След смърт та на Гемист Плитон патриархът на Константинопол Генадий
Схоларий нареди да изгорят всички копия на публична клада. Смяташе се, че книгата е
изчезнала, а всъщност учениците на философа успели да спасят една, най-важната:
собственоръчно написаната, принадлежала на техния учител. Това е единствената
творба на философа, която съдържа значителна част от неговите тайни възгледи. В
този текст Зевс е властелинът на вечното завръщане, Аполон е тъкачът на хармонията
на многообразието, а боговете на планетите – служители на божественото влияние. В
него са възпети Файнон и Фаетон, Стилбон и Пироис – боговете на новия езически
Олимп. Християнската мъдрост също е вплетена в древното езичество и се изповядва
философската религия на посветените. Ако тази книга беше излязла на бял свят,
целият театър на Висарион щеше да претърпи неуспех, а планът за нов кръстоносен
поход злощастно да пропадне. След смъртта на Пий II и на Висарион, папа Павел II
предусети, че тайната организация, която обединяваше почти всички владетели в
Италия, с времето ще се превърне в опасност за Църквата. Ала изобщо не разбра
динамиката на тайното движение. Помисли си, че Сиджизмондо е извършил предателство
и че турският султан е замесен, а това не беше вярно. Преследваше римския
неоплатонизъм, но построикъща от карти и така и не успя да докаже своята теорема.
Папа Сикст IV пък съзаклятничеше срещу Лоренцо деи Медичи, когото погрешно определи
като най-висшия представител на тайната организация. Устрои срещу него заговор,
служейки си с Паци – банкерската фамилия, съперник на Медичите, Лоренцо Великолепни
обаче успя да се спаси. След това му обяви истинска война. Федерико да Монтефелтро,
синьор на Урбино, съумя да я ръководи с удивителна двойна игра. Официално беше
капитан на папските войски и нахлуваше с армията си на флорентинска територия, ала
всеки път, когато можеше да се хвърли в решителна атака, се отдръпваше назад.
Докато войските се биеха или се преструваха, че воюват между Поджибонси и Коле Вал
д’Елса, Лоренцо и Федерико продължаваха да си разменят ценни старинни ръкописи за
своите библиотеки. Това беше една от спечелените без бой войни на Федерико, но не
срещу Лоренцо, а срещу Сикст IV, който не се усъмни нито за миг в неговата
преданост.
– Нека да се върнем на нас си – каза Леонардо. – Защо беше толкова необходимо да
убиете Пиерлеони?
– Защото фамилията Малатеста използваше тази книга, за да ни изнудва. Искаха да
си възвърнат величието от преди, но бяха разделени помежду си и вече нямаха
съюзници в Италия. Заплашваха, че ще разкажат всичко, че ще разпространят тайните и
ще разрушат цялата организация.
– Твърдите, че не сте намерили тези книги в килията на Пиерлеони. Кой може да ги
е взел, ако не вие?
Леонардо бе решил да не разкрива, че този толкова жадуван от Бандинели ръкопис е
попаднал в подземната библиотека на Федерико.
– Нашата организация се раздели на две още по времето на Лоренцо Великолепни и
на великия Монтефелтрано – отговори флорентинецът. – След войната с фамилията Пации
провала на идеята за нов кръстоносен поход Флоренция и Урбино се опитаха да
посредничат между Рим и Изтока, примириха се, признаха неотменимата роля на
Римската църква и се отъждествиха с официалната политика на Висарион повече,
отколкото с неговите тайни доктрини. А ние представляваме вярващите в първоначалния
неопаганизъм. Аз дори се върнах в „Сан Франческо Гранде“, за да потърся книгите, но
отново не успях да ги открия. Те са били, благочестивите философи. Не знам как, ала
именно те искат да изгорят тази книга, докато фамилията Малатеста заплашваше, че ще
я публикува. А ние желаем единствено да я скрием, да я разпространяваме само сред
посветените.
– Защо ми разкрихте всички тези неща?
– Защото вие, маестро, сте част от организацията... Или не сте? На чия страна
сте, не знам... Вие сте човек на Медичите, работите за Пиеро, но сте и близък
приятел на Марлиани... Тогава?
Леонардо нито отрече, нито потвърди.
– Внимателно прегледах какво съдържа тайната библиотека на херцога, старинните
ръкописи от Мистра не са там – заяви той. – Сега отново ще затворя тайния проход и
ще изгоря листа с комбинацията за влизане в него. Трябва да потърсите другаде
книгатаDe legibus.Би следвало да ви предам на правосъдието заради престъплението в
Милано, ала не мисля, че това ще послужи за нещо. Капитанът на правосъдието в
Милано ваш последовател ли е?
Флорентинецът кимна.
– Тогава ще ви пусна на свобода – продължи Леонардо. – Правосъдието на Бог или
на Зевс, или на могъщия Фаетон ще се заеме с вас.
Така и стори. Заключи скривалището и разбърка числата от комбинацията, подреди
отново книгите на рафтовете и скъса листа с цифрите на хиляди парченца. След това
направи знак на Салаи да развърже убиеца.
– Не споменавайте пред никого нито за тази наша среща, нито за тайната
библиотека – каза той.
 После върна алебардата и сабята на Бандинели и тръгна заедно с помощника си.
Развиделяваше се и вът решният двор на херцогския дворец започваше да се обагря в
пурпурни отблясъци.
– Учителю, как успяхте да откриете комбинацията, за да отворите онзи дяволски
механизъм? – попита го по-късно Салаи.
– Слушах внимателно брат Лука, когато говореше – отвърна той. – Не забравяй,
синко: най-големият дар за човешкото същество е умението да слуша. Ако си добър
слушател, притежаваш не само своя ум, но и ума на този, който говори. И душата ти
блести с удвоена енергия.
Цяла вечер преосмисляше думите на неопаганския войник. Дали беше казал истината,
или бе мечтател, който си измисля? Факт е, че ако човешката история е изпълнена с
велики заговори, тяхната неизменна участ, както изглежда, е да се провалят печално.
Стигна до този извод, докато размишляваше върху нещастния край на идеите за новия
кръстоносен поход и за религията на философите. Тогава всички водещи династии,
които трябваше да работят върху онзи, малко или много, окултен план, се провалиха:
Сфорца в Милано, Медичите във Флоренция, Монтефелтро в Урбино, Малатеста в Римини.
А историята се беше надигнала, за да поеме в съвсем различна и непредвидима посока.
Леонардо бе пуснал на свобода един убиец и това по някакъв начин накърняваше
чувството му за справедливост, но имаше усещането, че бе оставил Пиеро свободен в
свят, който вече не му принадлежеше, а няма по-ужасен затвор от това да живееш в
чуждо време.
След няколко дни Валентино се върна от Милано и войската и цялата свита на
херцога отново поеха в обичайното русло.
На 1 август 1502 година бяха в Пезаро и на 8 август пристигнаха в Римини. Видя
замъка „Кастел Сисмондо“ – величествения палат край стените на града, както и храма
на Малатеста – незавършения шедьовър на Леон Батиста Алберти. Спря се отвън, от
дясната страна на църквата, под големите арки, където един до друг бяха гробовете
на Роберто Валтурио, автора на книгатаDe re militari,която Леонардо беше чел много
пъти, и на Гемист Плитон, „посветения в най-съкровения кръг“, мъдреца, от когото бе
започнало цялото философско и политическо движение, белязало тяхното време.
После влезе вътре. Видя гроба на Сиджизмондо Малатеста и на третата му и
последна съпруга, Изота дели Ати – единствената обичана от него жена. На балдахина
беше изписано:Tempus tacendi, tempus loquendi[68].Най-вече време за мълчание. Но
след онова, което бе научил в Урбино, стихът от Книга на Еклисиаста му прозвуча
само като неясна заплаха: ще дойде времето да говориш, да разкриеш
всичко.SI,буквитеSиI,преплетени една в друга, бяха изписани навсякъде по стените на
църквата, под арките, върху касите на прозорците и вратите: вероятно съкращение от
Сиджизмондо, ала при желание можеше да се възприеме и като съчетание на инициалите
на Сиджизмондо и Изота. Видя страничните капели. Първо капелата на мощите, където
верният Пиеро беше нарисувал върху влажна основа портрета на Сиджизмондо Малатеста,
коленичил в профил пред някакъв светец Сигизмунд – навярно императора Сигизмунд
Люксембургски,който бе избрал едва петнайсетгодишния Малатеста за кавалерист. След
това видя капелата на планетите и зодиака, барелефите върху пиластрите от двете
страни, небесните тела от Луната до Сатурн върху предната централна част и
дванайсетте знака на зодиака от двете страни на всяко тяло, обединени според
нощните и дневните домовена планетите. Богът на Слънцето Аполон в своята колесница,
теглена от могъщи дестриери, върху централния камък на арката, пред Марс-Пироис и
Юпитер-Фаетон. За него това беше изображение на вече далечно време, на една епоха,
която няма да се повтори, несъмнено отминала и вероятно в упадък. Несигурен стремеж
към равновесие, към възвишена и крехка хармония между небето и земята, между
човешкото и божественото, между християнството и Платон, между древните и модерните
хора.
Това беше илюзията, сега невъзвратимо изчезнала, с която той самият бе отраснал.
В нощта на свети Лаврентий бяха в град Чезена – него Борджия искаше да превърне
в средище на своето херцогство Романя. Леонардо изложи замисъла си за воден път,
който да го свързва с Порто Канале на Чезенатико. Валентино много хареса
предложението му и прекарваше голяма част от свободното си време с този военен
инженер и архитект мечтател с големи и невъзможни идеи като неговите.
В Имола останаха дълго, почти до края на годината. Навреме успя да начертае
карта на града, гледан от високо. Там отново срещна Макиавели, изпратен за втори
път в началото на октомври от Флорентинската репуб лика, за да преговаря с
Валентино. Но нямаха много възможности да останат насаме. Херцогът на Романя беше
изправен пред редица неочаквани проблеми. Докато подготвяше кампания срещу Болоня,
най-видните капитани на служба при него – Вителоцо Вители, Паоло и Франческо Орсини
и Оливеротода Фермо, заедно с Пандолфо Петручи, синьор на Сиена, се бяха вдигнали
на бунт. Урбино беше въстанал и прогонил гарнизона на Борджия, последваха го и
няколко крепости във вътрешността. Леонардо имаше много работа, Макиавели трябваше
непрекъснато да осведомява Пиер Содерини, който междувременно бе избран във
Флоренция за пожизнен гонфалониер. Валентино често се нуждаеше от услугите на своя
военен инженер и архитект, а Макиавели го разпитваше, когато можеше, за да научи
новини за ситуацията.
Чезаре Борджия очакваше търпеливо подкрепленията, които му беше изпратил кралят
на Франция. Когато разбраха за свежите войски, приближаващи се към Романя,
въстаналите кондотиери смекчиха тона и изпратиха Паоло Орсини в Имола, за да
преговаря за достоен мир. Въпреки предателството, за Валентино нямаше да бъде
изгодно да обяви война на фамилията Орсини – една от най-могъщите в Италия.
Споразумението, което подписаха, предвиждаше Паоло и Франческо Орсини заедно с
Вителоцо Вители и Оливерото да Фермо да окупират Сенигалия, за да я предоставят на
сина на папата. Щяха да се видят отново там при свършен факт. И така, към средата
на декември Валентино и всички негови войски напуснаха Имола, за да се върнат на
юг.
Прекараха празниците в Чезена. На Коледа херцогът нареди да бъде арестуван
управителят на Романя, Рамиро де Лорка, назначен от самия него. Никой не разбра въз
основа на какви обвинения. Жителите на Романя го ненавиждаха заради неговата
жестокост и злоупотребите му, но той действаше в интерес на Борджия, създавайки
атмосфера настрах, за да бъде потушена в зародиш всяка възможна съпротива срещу
новия тиранин.
Напуснаха Чезена на следващия ден. Леонардо излезе рано от двореца, в който бе
настанен, за да тръгне заедно с войските на херцога, които продължаваха на юг.
Тогава видя трона в центъра на площада, на който беше седнал Лорка в церемониални
одежди. Тъй като бе обезглавен, не го разпозна веднага, а едва след като съзря
обезобразената глава на ужасния управител, забита на върха на копие на отсрещната
страна на площада. Макар и да го мразеха, беше трудно да се каже дали жителите на
Чезена, които минаваха оттам, бяха доволни, или изплашени. Леонардо видя и Николо
Макиавели да пресича площада вглъбен, сякаш се насилваше да разбере дълбокия смисъл
на този позорен спектакъл.
На 30 декември бяха във Фано, град амфибия по разположение, със своите бастиони,
издадени над бреговете на Адриатическо море, и портата към Рим – същата, която бе
построил император Август, сочеща пътя за Урбино, за Тибър, за другия склон на
Италия. Рано сутринта на следващия ден тръгнаха за Сенигалия. Отначало кондотиерите
се съпротивляваха, но пос ле се разкаяха и последваха херцога, настигайки го на три
мили от града. Чезаре Борджия беше разпоредил да задържат по-голямата част от
войските от вътрешната страна на стените и да заключат портите, докато те
празнуваха заедно помиряването и настъпването на 1503 година в една прекрасна
сграда до портата завлизане в града от север. По средата на празненството
Валентино, незнайно по каква причина, излезе от трапезарията и вътре внезапно
нахлуха въоръжените войници. Вителоцо и Оливерото бяха удушени на място, а двамата
Орсини – оковани във вериги и отвлечени.
След два дни Леонардо срещна Макиавели в Кориналдо, навътре в сушата. Само за
един ден херцогът се бе сдобил със Сенигалия и вече планираше война срещу другите
бунтовници. Художникът се натъкна на флорентинския секретар по бастионите на
градчето, които проучваше. Макиавели го покани на мястото, където живееше временно,
на върха на хълма, най-високата точка на укрепения град. Говориха за много неща.
Дипломатът на Републиката изглеждаше очарован от Валентино. Подчерта, че следейки
непредвидимите му начинания, научавал много за изкуството на управлението и
войната. Леонардо пък се оплака от неговата жестокост, каза му, че никога не е
виждал толкова насилие, колкото през последните шест месеца. От своя страна
Макиавели сякаш размишляваше върху нещо като икономия на пролятата кръв и твърдеше,
че всяко кръвопролитие, предизвикано от сина на папата, колкото и да е свирепо,
всъщност бе спестило далеч по-кървави сблъсъци.
– Войната – заяви Леонардо – е просто една животинска лудост.
– Но истинският специалитет на Валентино – отвърна секретарят – е именно този,
да превзема крепостите, без да ги напада, ограничавайки се просто със заплахи за
обсада. Това е изкуство, да накара хората да се страхуват от неговото преимущество.
По-голямата част от битките си е спечелил, без да изстреля нито един артилерийски
залп.
– Ще ми се наистина да е толкова просто – отбеляза Леонардо, – ала ще видим
какво ще стори с Паоло и Франческо Орсини, които залови. Ако ги убие, ще избухне
по-жестока война от тази, която току-що си спести.
Двамата Орсини бяха застигнати от същата участ като синьорите на град Кастело и
на Фермо. Бяха удушени няколко седмици по-късно в замъка „Кастел дела Пиеве“.
Войските стигнаха до Перуджа, после и до Сиена. Макиавели отново замина няколко дни
след последната им среща, а Леонардо продължи да следва армията на херцога.
На 1 февруари бяха в Пиенца – съвършения град, създаден от папата с
неосъществения кръстоносен поход, Пий II, и кръстен на него, проектиран от Роселино
да Сетиняно и разположен близо до селцето Корсиняно, където е роден понтификът.
Когато бащата на Валентино още бил заместник-канцлер на Църквата, именно папата от
Сиена му подарил двореца, който сега Чезаре Борджия използваше като главна квартира
в очакване на капитулацията на Сиена. Художникът се разхождаше съвсем сам в
околностите на малкото селце, потънало в омайната природа на тосканските хълмове,
напомнящи му за дома, когато забеляза, че е следван от минувач, облечен като
вестоносец, който се прокашля шумно, за да привлече вниманието му. Леонардо се
обърна, но мъжът не продума и го задмина, пускайки в краката му едно запечатано
писмо. Художникът тутакси го вдигна и го отвори. Беше карта, начертана с
приблизителна точност, изобразяваща пътя от Пиенца по протежението на крайбрежната
равнина Марема до абатството „Сан Галгано“.
Това бе обичайната покана от обичайния флорентински кондотиер.
Рано на следващия ден замина със Салаи, който тръгна с голяма неохота. Привечер
стигна до отшелническата обител Монтесиепи, където легендарният светец от
Киуздиноот XII век, слагайки край на живота си на воин, който му бил отреден, забил
като по чудо сабята си в камъка, образувайки по този начин кръст. Видяха се точно
на това място за молитви до вече почернялата сабя, все още забита в твърдата скала,
около която бе построена кръгла капела, наричана Ротондата.
– Трябва да напуснеш Валентино и незабавно да се върнеш във Флоренция – каза
кондотиерът. – Вече не сме съюзници.
Беше се досетил, знаеше го, очакваше се. Кондотиерът бе син на Клариче Орсини и
се бе оженил за Алфонсина Орсини – много далечни роднини от безбройните разклонения
на фамилията Орсини, които заедно с фамилията Колона спореха за властта в Рим. А
сега, след убийството на Паоло и Франческо Орсини, бяха срещу Борджия. Тяхното
време бе изтекло.
– Аз, естествено, съм на страната на Орсини и на французите – продължи
кондотиерът. – Ако Медичите се върнат във Флоренция, ще се съюзят с династията
Валоа-Орлеан. Сега в Южна Италия дебаркираха испанците, за да се сражават за Неапол
с френския крал. А Борджиите са испанци и ще видиш, че скоро ще предадат крал Луи.
Трябва да си вървиш. Аз отивам на юг, за да се бия за французите. Кралят ме избра
за управител на Касино.
Леонардо кимна утвърдително: щеше да се подчини, както винаги.
– Що се отнася до мисията, която ми възложихте във Венеция в дома на вашия брат,
най-накрая я изпълних – каза той.
Извади от кожената си чанта книгатаDe legibusна Гемист Плитон и му я даде.
Слисаният кондотиер грабна ръкописа и започна жадно да го разлиства.
– Как успя?
– Беше в Урбино.
Мъжът взе една факла от стената на капелата и излезе навън. Постави книгата
върху огромна канара на изхода на Ротондата. Запали я. Двамата наблюдаваха пламъка,
който обхващаше страниците и ги превръщаше във въглен. Така Леонардо най-накрая
разбра на чия страна по отношение на неоплатоническото формирование е бил през
всичкитетези години, без да го осъзнава. На правилната, каза си, макар и не на
печелившата. Поне засега.
18
Когато се върна във Флоренция, брат Лука го посрещна сърдечно в „Санта Кроче“ и
му предаде писмо от Галерани. Беше тръгнало от Милано през 1501 година, но мона
Чечилия, тъй като вече нямаше новини за тях, го бе изпратила във Венеция в
манастира „Фрари“, надписано с името на францисканския математик, за да го предаде
на приятеля си. Монахът го бе получил година по-късно в Болоня, където често ходеше
заради своите лекции, от един венециански събрат, минаващ през града. После
Леонардо беше изчезнал, затова стигна до него чак сега, с две години закъснение.
Той разказа на монаха почти всичките си приключения като част от свитата на
Валентино, но не и за тайната библиотека на херцог Федерико и за приключването на
неговото разследване на убийството в Милано. Каза му, че беше намерил портрета с
додекаедъра и икосаедъра, и брат Лука го погледна разтревожено, или поне така му се
стори. Ала Леонардо бързаше да се върне във временното си жилище и да прочете
кореспонденцията, дошла от Милано. Затова прекъсна разговора, извини се, че е много
изморен, взе все още запечатаното писмо и се прибра в „Сантисима Анунциата“.
Мона Чечилия пишеше, че се върнала в своя град, когато положението се
нормализирало. Всъщност живеела в Каругате и рядко прескачала до Милано, защото
беше майка на син от рода Сфорца и имотите ѝ там били конфискувани, но тя и
съпругът ѝ живеели що-годе добре, макар и да не се ползвали съвсем с благоволението
на новите френски владетели. Добавяше, че е родила четвърти син в края на септември
1500 година. Леонардо изчисли времето много пъти и стигаше все до един и същ
резултат: те се срещнаха в Мантуа през януари, следователно бяха минали точно девет
месеца до раждането. Ала мона Чечилия ни най-малко не загатваше, че това може да е
негов син. Представяше го като дете от нейния съпруг.
После разказваше за събитията в Милано, например за месер Фацио Кардано, който
след бягството се бе сдобил със син от любовницата си в Павия, когото бе кръстил
Джироламо, както и за други общи познати, макар по думите ѝ Милано да не беше вече
същият... По-нататък се връщаше на случилото се в Мантуа, без да прави никакъв
намек за тяхнатагрешка .Разказваше, че когато Леонардо заминал, от фамилията
Гонзага намерили в стаята му ескиз на една разрошена жена[69],останал след това при
тях. Съпругът ѝ казал, че съзира в тази жена голяма прилика с нея, и се запитал
дали Леонардо случайно не е тайно влюбен. Тогава, за да потуши ревността му, тя му
споменала за слуховете, които се носели за хомосексуалността на художника (както в
края на краищата за всички артисти и техните чираци, то се знае). Безпокойството на
съпруга ѝ стихнало, но после и Изабела д’Есте заявила, според нея с язвителна
нотка, че в тази разрошена дама вижда именно Чечилия – естествено, леко
идеализирана и с развени от вятъра коси, ала за нея нямало никакво съмнение. А
Чечилия била обзета от дълбока тъга, докато се опитвала да се защити. Тъй като
трябвало да отхвърля всяка догадка, самата тя се борела с най-силното си желание:
да ѝ подарят този портрет, макар и незавършен. Но беше сигурна, че Изабела д’Есте
го задържала за себе си, та да я накаже за това, че не е признала греха си. В края
на писмото си приятелката му го канеше отново в Милано, за да си върнат хубавите
времена, защото там вече не били нито той, нито Донино, нито останалите и тя
страдала от носталгия.
От очите на Леонардо бликнаха сълзи и му се прииска да замине незабавно за
Милано. Започна да рисува „Леда и лебедът“ – Леда, гола, с четиримата ѝ синове:
четири, колкото са и синовете на Чечилия. Полидевк и Клитемнестра, Елена и Кастор,
излезли от двете яйца, които се разтваряха пред нея. Това беше по-скоро възхвала на
раждащия се живот, отколкото на ероса. Който и да бе бащата – херцог на Милано,
граф от провинцията или обикновен художник, – ставаше дума за Зевс или за Фаетон,
или заДуха на света,въплътен в лебед съблазнител. „Лебед“ на флорентински
еcecero,още една загадъчна алюзия за Чечилия, кактоgalè,„хермелин“ на гръцки,
препращаше към фамилията ѝ Галерани. Леда е езическата или християнската, или
просто човешката загадка на въплътяването, на живота, който, жадуващ за собствената
си разруха, преди да се разтвори в първичния хаос, се повтаря в потенциално
безконечен цикъл, умира и се ражда отново във вечна метаморфна играна завръщане и
промяна. Но какво ще дири той в Милано? Беше ясно, че независимо от кого бе
последният син на Чечилия, тя благоразумно беше решила да го припише на съпруга,
който я издържаше.
По-късно отново баща му сер Пиеро му осигури поръчка. Един богат търговец на
коприна, който беше негов важен клиент, Франческо дел Джокондо, навремето снабдител
на Медичите, останал вдовец, се бе оженил повторно за двайсет и четири годишната
мона Лиза Герардини, която наскоро му бе родила две деца. След двете раждания с
кратък промеждутък във времето мона Лиза дел Джокондо изпадаше в мрачни настроения.
Преди да я нарисува, Леонардо се опитваше да я развесели, като ѝ разказваше забавни
истории или като ѝ свиреше на лютня. Единственото, което успяваше да изтръгне от
младата жена, беше привидно ведра усмивка, в която все още се долавяха следи от
дълбокатамъка. Помисли си да направи портрета, изобразявайки зад нея пейзаж,
преминал през същите страдания – на пръв поглед спокоен, но белязан от
всевъзможните терзания през геоложките ери, от ерозията вследствие на водите и
ветровете, от продължителното действие на силите на природата, които ровят и
дълбаят, разрушават и отново заздравяват. Щеше да представлява сбор от всички
пейзажи през неговия живот: във фона – Ломбардските Алпи, Карсо, ледниците и
алпийските езера, а на преден план – завоите на река Арно при Арецо и мостът,
прикрепен към две скали, в Ромито. Помисли си го, но не го направи. Скицира го, ала
не го доведе докрай. Първо трябваше той също да достигне до привидното и временно
спокойствие, което бележи завършека на всеки древен конфликт, умиротворението,
нетрайното и преходно равновесие между противоречивата стихия от жизнени импулси и
терзанието от застоя и окончателната разруха.
По това време беше препоръчано осъществяването на една идея в Републиката, за
която самият Леонардо бе говорил с Макиавели в Имола: за да отслабят Пиза и да я
превърнат отново във флорентинско владение, трябваше да се отбие река Арно, така че
да бъде плавателна от Флоренция до Тиренско море, без да минава през територията на
Пиза. Идея, която Макиавели сметна за несъмнено гениална, макар и твърде
амбициозна. Древните римляни са били в състояние да отклоняват течението на реките,
което наред с други неща е представлявало истинско предизвикателство за класическия
свят. Леонардо бе изследвал системата от шлюзове, използвани в канализацията на
Милано, ичувстваше, че е на необходимата висота, за да се заеме със задачата. Но в
крайна сметка не беше ангажиран пряко в строителните работи, поверени на други и
ограниченидо защитна канализация по границата между двете територии. Недобре
изпълненият, макар и по-лек, проект доведе до катастрофално наводнение, нанесло
много повече щети на флорентинците, отколкото на жителите на Пиза.
На 18 август същата година почина папата. Както се очакваше, от болки в стомаха.
Седмица по-рано беше отишъл със сина си Чезаре на вечеря при кардинал Да Корнето.
Следвечерята всички се почувствали зле, включително и Валентино, но само баща му
почина. Дизентерия? Малария? Отрова? Беше факт, че въоръжените войници на фамилиите
Колона и Орсини сега плячкосваха имотите на Борджиите. Херцогът на Романя беше
болен. Новият папа, Пиколомини, приел, естествено, името Пий III, почина на свой
ред два месеца по-късно, а следващият – Джулиано дела Ровере, който щеше да се
възкачи на престола с името Юлий II, щеше да се окаже най-големият враг на
Борджиите. Валентино бе арестуван два пъти, втория път от испанците, които накрая
го отведоха в Медина дел Кампо, за да изгние в затвора. Девизът му беше „Или
Чезаре, или нищо“, но се злословеше, че се бе случило и едното, и другото. Неговата
Романя се разпадна след по-малко от година. В Урбино се върна Гуидобалдо, а в
Римини – Пандолфо Малатеста, който после предаде града на венецианците. Държава,
която се роди и умря, преди да навърши три години.
На 28 декември почина и Пиеро деи Медичи – флорентинският кондотиер, с когото
Леонардо се беше запознал в Милано и комуто бе останал приятел до онази последна
срещав Южна Тоскана. Беше се удавил в река Гариляно, докато отстъпвал под натиска
на испанците на Гонсало де Кордоба. С надеждата, че бързо ще стигне до Гаета, бе
натоварил оръжия на една лека лодка, която се преобърнала под прекомерната тежест.
Трупът му беше погребан в абатството „Касино“.
От Борджиите във Ферара оставаше Лукреция, тя на свой ред давеше семейните
неприятности в живот, изпълнен с извънмерни страсти. Говореше се, че била любовница
на Пиетро Бембо, след това на Франчес ко Гонзага – съпруга на Изабела д’Есте. Поне
така маркизата, която сега имаше за какво друго да мисли, окончателно бе спряла да
тормози Леонардо заради онзи благословен портрет в профил.
Леонардо все още обмисляше да замине за Милано, ала след смъртта на Пиеро деи
Медичи, която го освобождаваше от всякакво подозрение за сътрудничество, най-накрая
имаше новини от Републиката. Един ден при него дойде Агостино Веспучи от името на
Николо Макиавели, комуто беше близък сътрудник във флорентинската канцелария.
Агостино му предаде, че секретарят, с когото се бе запознал в Урбино, планувал за
него нов художествен проект, който се изразяваше в това да нарисува битката при
Ангиари – една победа на Флоренция над Милано през 1440 година – върху огромната
източна стена на Залата на Великия съвет в Палацо Векио. Отново фреска, но темата
за битката го провокираше: това бе най-подходящата възможност да се опита да
приложи всички нови знания, както си беше мислил в Арецо, докато разглеждаше
фреските на Пиеро. Макар и в плен на вълнението, той прие.
През януари, тъй като скулптурата „Давид“ на Микеланджело бе готова, Леонардо
стана част от комисията, натоварена да определи местоположението ѝ. Повечето
предлагаха да бъде пред входа на двореца на Синьорията – нов символ на Републиката,
която бе прогонила гиганта Медичи и бележеше напредък, горда от себе си. Леонардо
беше от онези, които искаха статуята да се постави в близката Лоджия, под предлог
да я предпази от неблагоприятните атмосферни влияния, всъщност с намерението да я
скрие от обществото. Не толкова за да си отмъсти за дързостта на скулптора спрямо
него, а защото не приемаше идеологическите мотиви, на които колосът бе израз:
прогонването на фамилията Медичи според него не беше довело до големи предимства за
Флоренция. Но понеже щеше да бъде изложена на такова видимо място, той също така
упорстваше и настояваше, и този път наистина напук, че трябва да се покрият поне
гениталиите с размери, доста под нормалните, за да бъдат защитени флорентинските
синьори, които можеха с право да възнегодуват. И успя: гениталиите на Давид бяха
покрити с венец от листа от позлатена мед.
На 9 юли, вторник, 1504-та почина баща му, сер Пиеро ди Антонио да Винчи.
Братята му съобщиха вестта на следващия ден. Не беше оставил завещание, поради
което той нямаше права върху имуществото му, тъй като бе незаконороден син.
Единственото наследство от баща му, който може би дълбоко в сърцето си и по свой
начин го бе обичал, беше, че трябваше индиректно да понася нестихващите спорове на
единайсетте си полубратя и полусестри, разпределящи си значителните имоти с тежки
взаимни обиди. Огорчения, към които се добавяха още огорчения.
За да направи спокойно огромната подготвителна рисунка за „Битката при Ангиари“,
Републиката възстанови и предостави на негово разположение просторната Зала
напапата в манастира „Санта Мария Новела“, част от апартаментите на светите отци,
посещаващи града – флорентинския Латерански дворец[70].Това беше огромната зала, в
която през 1439 година се бе провел съборът на обединението, където бяха изложили и
аргументирали своите тези Гемист Плитон и Висарион, папа Евгений IV и патриархът на
Константинопол, починал точно тук, във Флоренция. В нея бяха обсъждани съдбините на
Изтока и Запада, новият кръстоносен поход, грандиозните и напразни планове за
поставянето на Италия и Гърция в центъра на Средиземноморския и Християнския свят.
Често по време на първите етапи на работата при него идваше Агостино Веспучи, за
да му съобщи за исканията на Содерини и да му разкаже как е протек ла битката при
Ангиари. Разразила се е тъкмо в тази атмосфера на църковен събор и обединение, на
съюз между венецианския папа Евгений IV и Флоренция на Козимо деи Медичи, чиито
мащабни съглашения с универсалистки характер, свидетелство за широки възгледи, са
били възпрепятствани от експанзионистичните цели на миланската фамилия Висконти в
ущърб именно на Флоренция и Венеция. Епизодът, който трябваше да бъде кулминацията
на картината, беше онзи върхов момент в битката, когато флорентинците, макар и
изненадани, успели веднага да реагират, раздирайки знамето на миланците и обръщайки
ги в бяг. Леонардо се бе заел да разучи сцената. Искаше да изобрази дима и праха,
мръсната пот по лицата, озъбените усти на конете, напрежението в погледите, локвите
кръв под стъпките на войниците, животинската лудост на войната.
Веднъж Веспучи ненадейно отвори дума за братовчед си Америго – мореплавател,
който изследваше южните брегове на земите, които всички все още наричаха Западните
Индии. Наскоро семейството бе получило новини от първа ръка.
– Не са Индии – каза му добрият Агостино. – Америго е открил, че това е един нов
свят, неизвестен досега континент, за който не се споменава в никоя книга. Само си
представи, Леонардо: германските географи предлагат новата земя да бъде кръстена на
името на братовчед ми...
– Веспуча?
– Не, Америга... Всъщност Катай със златните пок риви, за който говореше Марко
Поло, ще е още пò на запад...
– Не знам дали това е добра новина – отвърна художникът. – Винаги сме били
смятани за Запада на света, а сега, когато турците ни препречват пътя на коприната,
не Катай, тъкмо ние ще станем Далечният изток с времето.
Още в първите етапи на изработването на подготвителните рисунки имаше голям
приток на художници и любопитни, които искаха да присъстват на раждането на творба,
която, както вече ставаше ясно, щеше да бъде манифестът нанова епохав живописта.
В Залата на папата го посети и един млад художник от Урбино, дете на изкуството,
красив и с изискани и вежливи обноски като неговите. Баща му Джовани Санти бил
придворен поет и художник по времето на великия Монтефелтро. Казваше се Рафаело и
макар и на около двайсет, вече бе работил с Перуджино и Пинтурикио и за него се
говореха много добри неща. За Леонардо това беше възможност да си спомни за
Флоренция и Урбино от онези великолепни времена, сега, когато знаеше повече за тях.
Разказа му за преоткриването на Платон, за епохата на Пиеро дела Франческа и за
младия Ботичели. Сподели за своите изследвания върху перспективата на светлината,
но премълча онова, което в момента беше негова истинска фикс идея: стремежа да
овладее правилната техника за рисуване с маслени бои върху стена, избягвайки
проблемите, с които се бе сблъскал покрай „Тайната вечеря“ в Милано – експеримента
с восъчни бои, за който говореха Плиний Стари и Витрувий и който той възнамеряваше
да приложи.
Това щеше да бъде неговият голям технически принос към историята на живописта –
да обедини уроците на холандците и италианците, да осъществи на стената онова, дето
фламандците бяха преподавали за рисуването на дъска: нещо, което бе почти успял да
постигне в Милано и щеше да го направи по-добре във Флоренция. Сблъсъкът между
Милано и Флоренция, който трябваше да изобрази в Палацо Векио, сега се превръщаше в
сблъсък между „Тайната вечеря“ и „Битката при Ангиари“. Но беше нужно безкрайно
много време. Содерини не даваше пет пари за историята на живописта, затова Леонардо
отново се натъкваше на всички трудности, с които вече се бе сблъскал преди при
„Тайната вечеря“, и на едно отегчаващо вината обстоятелство: вместо посредствения
Монторфано този път човекът, рисуващ на отсрещната стена една спечелена битка от
флорентинците срещу Пиза, беше Микеланджело. Содерини бе решил така и беше ясно, че
има слабост към Буонароти, който наред с всичко друго бе убеден републиканец.
Така неговата бавна работа отново беше проблем. Ала енкаустиката бе деликатна
процедура. Трябваше да се смесят върху палитрата пигментите и лепилата с пунически
восък при температура на топене, после да се разстеле воал от восък равномерно
върху цялата изрисувана повърхност и да се остави да изсъхне. След няколко дни
съдовете с разпалени въглища се слагаха върху скелето и се загряваха, за да се
разтопи пак восъкът и да се полира. Резултатът щеше да бъде подчертаване на блясъка
и оттенъците на картината. Беше направил опит със сцената на сблъсъка за знамето и
се бе натъкнал на не един проблем. Беше невъзможно да поддържа постоянна
температурата на съдовете с въглища и когато топлината се засилваше, восъкът и
нарисуваното се разтичаха като по повърхността на свещ. Загряване и охлаждане,
загряване и охлаждане – така нямаше да му стигне цяла вечност. А не можеше да си
позволи грешки, защото повторната работа върху прекомерно пропита с восък стена
щеше да бъде немислима.
Междувременно Микеланджело беше завършил своята подготвителна рисунка и бе
започнал да идва в Залата на Великия съвет за първите огледи. Содерини пък
упражнявашенатиск с нарастваща дързост. Веднъж беше заплашил, че ще заведе дело
срещу Леонардо за възстановяване на всички златни флорини, дето му бяха
предоставени, ако не приключеше бързо възложената му работа, затова той събра
спечеленото за две години, взе назаем парите, които не му достигаха, и се яви при
гонфалониера, за да му ги върне. Содерини не ги прие и го помоли с по-отстъпчив тон
да завърши творбата възможно най-скоро. Но чашата окончателно преля, когато няколко
месеца по-късно Леонардо отиде в банката да получи месечното заплащане и му дадоха
кесия, пълна с дребни монети. Това означаваше, че го смятат за „евтин художник“,
което направо го вбеси.
– Закоравели скъперници, противни безумци – изкрещя той, хвърляйки кесията
обратно. – Щом това е вашата Република, задръжте си я. Ще бъде цяло чудо, ако
просъществува още една година.
В действителност щеше да просъществува още шест години преди окончателното
завръщане на Медичите, ала тогава никой не можеше да го предвиди.
Така един ден Салаи, когато влезе в Залата на папата, завари всички други
помощници да работят, но неговия учител го нямаше. Намери го в стаята му, седнал, с
цяла купчина книги на пода и сандък от едната му страна, с перото в лявата ръка и
лист на коленете. Редеше книгите в сандъка, като записваше първо заглавията им и
тъкмо отбелязваше творбата с механизмите с череп на корицата. Щом Леонардо го видя,
му посочи един лист, оставен на бюрото.
– Какво е това? – попита чиракът.
– Разрешение от Републиката да отсъствам три месеца, за да изпълня поръчка за
един лейтенант на френския крал. Приготви си нещата, заминаваме.
– И къде отиваме?
– В Милано.
– За три месеца?
– Завинаги. Там имам къща и лозе. Тук не притежаваме нищо.
Преди да тръгнат, отиде да се сбогува с приятеля си, с когото заедно бяха
преминали през това мъчително десетилетие. Щом чу гласа му отвън пред вратата на
килията сив „Санта Кроче“, Лука Пачоли стана от пейката за коленичене, където се
молеше, и му отвори. Бяха седнали един срещу друг, когато Леонардо му съобщи
решението си да се върне в Милано. Не се знаеше дали пак ще се срещнат. Поговориха
си за изтек лите години, за хилядите неща, които бяха споделяли, за преживените
премеждия.
– Трябва да ти призная нещо – поде монахът, преди да се разделят.
Леонардо вече знаеше какво, но изчака Пачоли сам да му каже.
– Онези книги, старинните ръкописи от Мистра, които бяха у Бартоломео Пиерлеони
в „Сан Франческо Гранде“ – продължи математикът, – никога не са попадали в ръцетена
убиеца, защото Бартоломео ги беше скрил добре в кухина под плочките на пода. Аз ги
намерих случайно в килията му веднага след убийството, спъвайки се в една изкривена
плочка. Имаше един труд на гръцки, но заглавието бе преведено на латински, за който
Марлиани не ти беше казал: коварна творба на Гемист Плитон, разкриваща най-
автентичните му и тайни възгледи.
Беше книга, до която мнозина искаха да се домогнат. Задължително трябваше да
бъде унищожена. Изпратих я заедно с другите в Урбино, където, ако още не са я
изгорили, най-вероятно ще го сторят...
Разказа му и за останалото, за библиотеката и тайната организация, същите неща,
които бе чул от Пиеро Бандинели, ала този път поднесени от гледната точка на един
францискански платоник, който беше отхвърлил неопаганизма на „посветения в най-
съкровения кръг“, поставил началото на всичко. Но Леонардо не му спомена нищо за
онова,дето той бе открил. Вече беше предположил, докато разпитваше убиеца в Урбино,
че именно монахът е изпратил опасните ръкописи в двореца на Монтефелтро. Помисли си
го, когато видя в подземната библиотека абсидата, вдъхновена от картината, на която
младият брат Пачоли бе изобразен като част от най-близкия антураж на Федерико да
Монтефелтро. При това една „Свята беседа“[71]на неговия учител Пиеро дела
Франческа. Не му довери, че беше дешифрирал кода му и бе проникнал в подземните
помещения, не му каза, че е преровил книгите и е взел някои от тях, които впрочем
не изглежда да интересуваха други освен него, нито за участта, която застигна
последния съществуващ екземпляр на „За законите“ от Гемист Плитон.
Прегърнаха се на вратата. Без да знаят, се бяха борили на една и съща страна, но
със съвсем ясно съзнание бяха подхранвали една и съща силна страст към забравената
александрийска наука: математикът – към Евклид, а Леонардо – към Архимед и Филон
Византийс ки, докато междувременно хората се избиваха за друго. Никой не знаеше
дали бяха предводителите на един бъдещ свят, или олицетворяваха сетното възраждане
на една вече изчезнала мечта.
– Благодаря за математическите познания, които ми предаде – беше последното,
което му каза Леонардо.
 – Благодаря за уроците ти за енергията – отвърна монахът.
Художникът изпитваше меланхолия, докато вървеше край река Арно, мислейки за
изминалите години, за хилядите безполезни проекти, за провалените планове, за
наполовина завършените творби. Остри мъчителни пробождания, на пресекулки, както
често се случва: какво остава от всичко това? Запита се дали и историята, личната,
а също и колективната, тече като реките, които щом стигнат долината, най-после
изглеждат по-спокойни, без нерешителността, размислите, стръмнините, параболичните
завои, бележещи пътя им в началото по недостъпните склонове на планините.
– Маестро Леонардо!
Помъчи се да разбере откъде идваше гласът, макар че не можеше да го вика друг
освен някой бедняк, седнал на дигата. Носеше скъсани дрехи и имаше разрошена брада,
мазна и заплетена кестенява коса.
– Фаетон ме наказа, както ме проклехте – изрече той, докато размахваше дясната
си ръка, която беше останала без китка.
Чак тогава го разпозна. Пиеро Бандинели, когото бе използвал като модел в Милано
за лика на Христос.
– При обсадата на Чери срещу Орсини – продължи, все още размахвайки осакатената
си ръка. – Отломка от снаряд на фалконет...
Беше неузнаваем, изглеждаше с двайсет години по-стар. Даде му трийсет жълтици,
макар че Бандинели не му ги бе поискал. Всичко жадува да се завърне към първичния
хаос. Всичко бяга неумолимо към собствената си разруха.
Преди беше много красив младеж, а в какво се бе превърнал...
Как може да се изроди човешката природа...
Някога той бе неговият Христос, но ако тогава го беше срещнал такъв, какъвто бе
сега, помисли си, щеше да бъде твърде грозен, за да използва лицето му дори за Юда.
Епилог
Всички краища на нещата не са част от тези неща, а началото на нещо друго...
Из записките на Леонардо да Винчи
Живяхме във време на кипеж и ето ги сега – дойдоха да ни го отнемат.
Станахме свидетели на слава и сеч.
Видях падението на много повече владетели през последните десет години,
отколкото през останалата част от миналия век. В Италия, с изключение на Римската
църква, като че ли няма нищо, което е предопределено да пребъде. Ние сме земята на
нетрайното, само пресечна точка и кръстопът. Идеите и армиите, народите и кралете,
тук всичкоотминава бързо. Може би защото никой владетел от моето време, освен
Лоренцо Великолепни и Федерико да Монтефелтро, не можеше да прозира по-далече от
собствената си амбиция и никой след тях, от друга страна, не бе в състояние да
подхранва толкова големи и далновидни амбиции. А ако амбицията няма крила, ако
пълзи скришно и мерзко по речните камъни като червеите и змиите, всеки обект, който
попадне в обсега ѝ, променя формата си, разраства се, препречва пътя ѝ.
Но ако хората можеха да летят като птиците и да виждат всичко от високо, нямаше
да се настървяват като чакали на мърша, която неминуемо ще ги изложи на опасност от
по-свирепи и по-силни хищници. Ако хората можеха да летят като птиците, щяха да
бъдат принудени да притежават тяхната изящност, щяха да се научат да кръжат и да се
реятбез усилия и с невъзмутима отчужденост над нищетата на собствената си съдба.
И всички щяха да бъдат красиви като чаплите и чайките.
Живяхме във време на кипеж и след това го захвърлихме. Видях как всичко, даже аз
самият, бяга към една-единствена разруха. Търсихме свобода и после още свобода,
докато не станахме толкова свободни, че дори я пилеем. Понякога си казвам, за да
придам смисъл на всички тези събития, че вероятно през последния век произведохме
прекалено много красота по тези земи: и сега, ако искаме да създаваме още, ако
искаме да започнем отначало, сме длъжни най-напред да се самоунищожим.
Аз самият още веднъж се провалих при поредното изпитание.
Както винаги, бягам от своите неуспешни опити.
В Милано отново ще видя мона Чечилия, ще се запозная с последната ѝ рожба. Дали
съм съпричина за появяването ѝ? Надявам се, че е шедьовър. Поне един... Не доведох
докрай повечето от нещата, които започнах. А творбите, които завърших, така и не ме
удовлетворяват. Навярно трябваше само да напиша „ Голямата книга на моите въпроси
“. Това е единственото имущество, правещо ме действително богат, моето единствено
неотчуждаемо съкровище. И всичко, което съм нарисувал, всъщност е само постановка
на безкрайните ми въпросителни. Истината, откровението за мен е камък, който пада в
блато и предизвиква загадъчни концентрични вълни, с една дузина свидетели, питащи
се слисани: кой, кога, къде? Експлозия от въпроси. Или портретите, които не се знае
дали те гледат, или не те гледат, докато ти ги гледаш, с онова тяхно нерешително
изражение, сякаш се опитват да дешифрират пейзажа зад гърба ти, за да разберат
какъв си и на кой макрокосмос си загадъчната хармонична опаковка...
Рано или късно, ще бъде добре наистина да направя опис на въпросите си.
Защото всъщност в това е въпросът: потомците ще си спомнят ли за мен? Ако да, с
какво ще ме запомнят? С моите странни машини, които никой никога не е използвал и
не е известно как функционират? С фреските, дето се рушат? С няколко портрета на
любовници на херцози или с някоя Мадона, поверена на моите помощници и пооправена
от мен тук-там по-скоро заради човещината ми на учител, отколкото заради скрупулите
ми на художник? Или с моите анатомични рисунки, които не може да бъдат отпечатани и
следователно публикувани? Не, това не е най-автентичното ми наследство. Онова,
което наистина ви оставям, в живописта или на хартия, са моите въпроси. Най-
хубавото, което имам да ви дам, най-ценното...
Как птиците успяват да се задържат във въздуха?
По силата на какъв математически закон го правят и доколко е подобен на този,
който Архимед е открил за телата, които, ако са потопени във вода, не потъват?
И защо небето е синьо?
Защо е синьо морето?
Защо колкото по-далечни са планините, толкова повече изглежда, че те също се
обагрят в синьо?
От какво е направен въздухът?
Как се движи вятърът?
Как окото обработва светлината?
Какво точно представлява и как се произвежда гърмежът, който издава оръдието при
стрелба?
Само това мога да ви оставя и както изглежда, никой друг не може. Никога не съм
срещал човек по мое време, който да си задава толкова много въпроси, и тъкмо тези,
тъкмо моите въпроси.
Какво е всъщност това, което наричаме „душа “?
Кое е нейното седалище и къде и кога се вселява в зародиша?
Какви думи казва една майка на детето си през пъпната връв?
Защо всички нерви се насочват към мозъка?
Как функционира нервната система?
Каква енергия преминава през нея?
Защо откриваме морски фосили високо в планината?
Какво има в центъра на Земята?
Надявам се само на едно: че въпросите са правилни и че някой друг след мен все
още ще си ги задава. Понякога успявам да прозра отговорите, но ми липсват
инструментите, за да докажа прозренията си. Надявам се, че човечеството ще си
задава винаги тези въпроси, докато не намери отговор на всеки от тях и покрай всеки
един си зададе още сто хиляди нови въпроса.
Защо Луната не пада?
Защо нощта е тъмна?
Какво е светлината и как се разпространява?
Колко големи и отдалечени са звездите?
КРАТКИ БИБЛИОГРАФСКИ
И ДРУГИ БЕЛЕЖКИ
А сега ще трябва да се върнем в нашето време – да се надяваме, обогатени с нови
внушения и мисли. Настъпи обичайният момент за думи на признателност. Макар че не
ги познавам лично, благодаря на всички автори на книгите, които бяха ценни за мен.
Но ако ги цитирам до една, ще бъде равностойно на това да не цитирам никоя:
читателят просто ще ги прескочи. От няколкостотинте творби, необходими ми, за да
напиша този роман, ще се огранича със споменаването на най-важните.
Първата, поради чисто емоционални причини:Leonardo, Omo sanza lettere,с автор
Джузепина Фумагали, „Сансони“, Флоренция, 1943 година. Намерих я в заключената
„тайна библиотека“ на баща ми с трудове по математика и философия, в която не
трябваше да влизаме и която аз отворих едва след като го загубих преждевременно в
края на юношеството си. Предвид датата на публикуване, сигурно е била първата
книга, прочетена от него след примирието на Италия с антихитлеристката коалиция,
когато е избягал в един подлез на гарата в Болоня от германците, които са го
отвеждали в работнически лагер в Германия. Очевидно това е антология на записките
на Леонардо. Не бих могъл да обясня причината, но винаги съм смятал, че
необходимостта да се четат бележките на гения от Винчи посред ужаса на войната и
германската окупация е еквивалент най-малко на опита на Примо Леви да си спомни по
време на трагедията в Аушвиц песента на Данте за Одисей. В определени лъжовни
контексти е много трудно да изпитваме гордост от това, че принадлежим към
интелигентен вид. Ала по някакъв начин трябва да се опитаме да го направим, за да
можем да започнем отначало.
В „тайната библиотека“ на баща ми имаше и книга за магическите квадрати, затова
навлязох в тази област с голямо преимущество. Веднага след това трябва да цитирам
очерка на Енрико Гамба, който даде тласък на моето любопитство към портрета в музея
„Каподимонте“ и всичко, което последва от него:Proviamo a rileggere il„ Doppio
ritratto di Luca Pacioli“, in AA. VV.,Le tre facce del poliedrico Luca Pacioli,
Quaderni del Centro Internazionale di Studi Urbino e la Prospettiva[72], AGE,
Urbino, 2010.Това е първото произведение, което прочетох от изследванията на Енрико
Гамба по темата (в следващите търси и други решения), но от този очерк преди две
години започна цялото приключение. Решението на загадката с числата върху черната
дъска на монаха, предложено в този роман и имащо връзка повече със забавния Пачоли
отDe viribus quantitatis,отколкото с чисто аритметично решение, е съвсем ново и по
скромното мнение на писателя – добре обосновано. Вярно е, че резултатът от
делението на 2034 на 1665 съвпада с квадратния корен на едно цяло и пет само до
втората цифра след десетичната запетая, което обаче няма почти никакво практическо
значение: ако предположим, че диаметрите на квадратите на ромбикубоктаедъра зад
монаха в неговия портрет са 20 см и 3,4 мм, грешката, която ще се отрази на
диаметъра на окръжността, в която се вписва равностранният триъгълник, ще бъде по-
малка от половин милиметър. От друга страна, това е най-добрата възможна
приблизителна стойност, ако се използват цифрите на един магически квадрат.
Но не е моя задача да навлизам в трудния въпрос относно автора на картината
върху дърво в музея „Каподимонте“. Спокойно ще се задоволя с мнението на огром ното
мнозинство художествени критици, говорещи за матрица, типична за Антонело и
Венециано. Различно становище изразява Карла Глори във: АА. VV.,Luca Pacioli tra
Piero della Francesca e Leonardo[73], Marsilio, Venezia, 2017.По отношение на
приписването на картината на самия Леонардо обаче несъмнено съм скептично настроен,
както вече е станало ясно от тази книга.
Известен факт е (и наскоро бе припомнен в хубавия роман в стил XVIII век на
Марчело Симони –I sotterranei della cattedrale[74], Newton Compton, Roma, 2013),че
Урбино е град, богат на подземия. Параклисът „Сантисимо Крочифисо дела Грота“,
капелите (рухнали и наново построени след земетресението през 1789 година), до
които днес може да се стигне от катедралата, по онова време са били достъпни и от
херцогския дворец и са били дарени от херцог Гуидобалдо да Монтефелтро в началото
на XVI век на конгрегацията „Умилта“, основана от францисканския монах Джироламо
Рекалки да Верона.
В безкрайната библиография за Леонардо двете най-скорошни и актуализирани
биографии са:Leonardo, Salerno, Roma, 2006,от Карло Вече (не по-малко внушителен е
и библиофилът Леонардо, представен в произведението от същия авторLa biblioteca
perduta. I libri di Leonardo[75], Salerno, Roma, 2017),иLeonardo da Vinci,
Mondadori, Milano, 2017,от Уолтър Айзъксън. Що се отнася до първия милански период,
не бихме могли да се справим без книгата на Рос КингL’enigma del Cenacolo[76],
Rizzoli, Milano, 2012.Друг източник, за който благодаря на Бог, че открих, е
изключително прецизното произведение на Патрик БушронLéonard et Machiavel[77],
Verdier, Lagrasse, 2008.Трябва да спомена и безброй творби на Карло Педрети, но ще
се огранича само сLeonardo& io[78], Mondadori, Milano, 2008.Ценен автор е и Антонио
Форчелино сGli ultimi giorni di Leonardo[79], Rizzoli, Milano, 2014.
И разбира се, всички останали: Даниела Пицагали, нейната книгаLa dama con
l’ermellino[80], Rizzoli, Milano, 1999,е точно историческо пресъздаване на
биографията на Чечилия Галерани; каталогът на една документална изложба от
Държавния архив на Милано –Ludovico il Moro. La sua città e la sua corte (1480–
1499)[81], New Press, Como, 1983,ми беше много полезен за възпроизвеждането на
дворцовата атмосфера на Милано при фамилията Сфорца. Колкото до Пиеро дела
Франческа, преди всичко не трябва да забравяме изключителното изследване на Силвия
РонкейL’enigma di Piero[82], Rizzoli, Milano, 2006;освен това Марчело Симонета
сL’enigma Montefeltro[83], Rizzoli, Milano, 2008,а насоките за описанието на
сцената в картината „Бичуването“ дължа на Андреа Ароматико иLa flagellazione. Il
romanzo, i codici, il mistero[84], Petruzzi, Città di Castello, 2012. Идеята, че
Леонардо е притежавал ръкописи с рисунки на машините на Филон Византийски, както и
други гръцки текстове, които вече са изгубени, води началото си от един класик на
историографията, свързана с науката от елинистическата епоха: Лучо Русо, La
rivoluzione dimenticata[85], Feltrinelli, Milano, 1996.
И тук ще спра, защото, ако изредя всички каталози на изложби, монографии за
художници, личните си огледи на градовете на изкуството и историческите книги,
които може да се намерят само на място, ще се свечери и ще досадя на читателя. Беше
едно приятно пътуване, включително и в буквалния смисъл, из центровете на
Италианския ренесанс и тъй като имах специален спътник, обърнах особено внимание и
на пейзажите.
Обикновено приятелите се оставят за накрая, за да се получи красив завършек.
Сърдечни благодарности дължа на професор Давиде Анибали, който ми помогна да
постигна добър компромис между езика на съвременната математика и езика на
теоремите във „Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и
пропорционалностите“ и „Божествената пропорция“ от Лука Пачоли. Тъй като е и
програмист заAndroid,както и автор на приложениетоPoliedriвGoogle Play,той се зае и
с приложениетоEicosiexaedron,което създава виртуална представа за механизма,
разгадан от Леонардо в Глава 16 на този роман. Доктор Рикардо Машади Мирца, много
млад, но изключително компетентен, ми помогна да разчета някои страници с
анатомични наблюдения на Леонардо, давайки ми съществени насоки. Благодаря и на
Силио Боци, че ме накара да прочета неговия необикновен трилър, все още неиздаден,
в който използва за фон „Бичуването“ от Пиеро дела Франческа. Полицай, юрист,
криминалист и научен консултант на известни предавания наRAI,той откри преди време,
с помощта на техниките на научната полиция, че Марсилио Фичино е централният
персонаж от тримата мъже, изобразени на първи план в най-загадъчната картина в
италианската живопис на всички времена, като пренесе творбата в атмосфера на
Питагоро-Платоново посвещение. По подобни причини (задето той пък ми предостави още
неиздадения си биографичен роман за Боромини) благодаря и на Романо Бенини,
икономически журналист и доцент в университетите „Линк“ и „Сапиенца“ в Рим.
Франческа Ланг и Фиамета Бианкатели бяха първите читателки на книгата в процеса
на създаването ѝ и внимателни пазителки на единството на действието, неизменно
поправяйки в точния момент най-малките отклонения от виртуозността и озаптявайки
несдържаността на перото (понятие, което, както знаем, в дигиталната епоха се е
превърнало в чиста метафора). И за да завърша, доктор Бруно Бианкозино и професор
Стефано Ланчони ми помогнаха с обичайния братски обмен на библиографски
предложения.
Накрая искам да поднеса най-искрени извинения на съпругата си Силвия и на дъщеря
си Елеонора, които две години ме гледаха как изплувам като призрак от сенките на
минали столетия, понякога изключително неориен тиран.
– Прочете ли, че Матео Салвини е подал жалба срещу Роберто Савиано?
– Кой? Вителоцо Вители?
– Не, Матео Салвини!
– Матео кой?
Книжарници в Cофия
„КОЛИБРИ“ул. „Иван Вазов“ № 36 тел. 02/988 87 81
ВЪВ ФРЕНСКИЯ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТпл. „Славейков“ № 3 тел. 02/981 50 47
„НИСИМ-КОЛИБРИ“бул. „Васил Левски“ № 57 тел. 02/981 19 12
www.colibri.bg
www.livresfrancais.bgwww.facebook.com/ColibriBookswww.atrakcia.bg
 Примечания
1
В оригинал tiburio – „тибурий“, който представлява особеност на архитектурата на
Ломбардия. По същество може да бъде определен като купол с оребрен свод с
полигонална форма. – Б. пр.
2
Средновековно оръдие, използвано за изстрелване на камъни или стрели, вид
арбалет. – Б. пр.
3
Вид оръдие, използвано в Средновековието. – Б. пр.
4
Селянин, задължен с военна служба към Византия. – Б. пр.
5
Лудовико Сфорца, наричан Мавъра (Il Moro) най-вероятно заради тъмната му кожа и
черната му коса. – Б. пр.
6
Струнен инструмент, използван през Ренесанса от италианските поети музиканти,
близък до виелата и днешната цигулка. – Б. пр.
7
В оригинал Accattabriga – дума, означаваща „кавгаджия, грубиян“. – Б. пр.
8
„За тежестите“. Тук и по-нататък в текста преводът на заглавия от латински е
мой, Дякова, М. – Б. пр.
9
„За движението“. – Б. пр.
10
„Коментар“. – Б. пр.
11
„За небето и земята“. – Б. пр.
12
Дъска за смятане. – Б. пр.
13
„За военните въпроси“ – има няколко книги с това заглавие през XIV–XV в. Тук
най-вероятно става дума за труда на
14
Първа част от сборника Ab urbe condita („От основаването на града“) на Тит
Ливий, състоящ се от 142 книги,
15
Вероятно става дума за Гуидото да Болоня (XIII в.). – Б. пр.
16
„Морганте“ – най-известната поема на Луиджи Пулчи (1432–1484). – Б. пр.
17
17„Трактат за сферата“ от Йоан Сакробоско (ок. 1195–1256) – най-известният
средновековен трактат по астрономия. –
18
18„Приказките“ от Поджо Брачолини (1380–1459) – сборник с истории, анекдоти и
разкази. – Б. пр.
19
„Животът на философите“ – парафраза на народен език на Speculum Historiale
(„Историческо огледало“), трета част
20
„За безсмъртието на душата“ – философско съчинение от Августин Блажени (354–
430), светец и патрон на
21
„Дриадео“ – поема от Лука Пулчи за Лоренцо Великолепни, написана през 1446 г. –
Б. пр.
22
Стих с игра на думи, в който moro се повтаря с различни значения или като част
от дума. В превод: „О, синьор Мавър, аз ще умра, ако вие със своята добрина не
обичате моя горчив живот“. – Б. пр.
23
„Перспектива“, или Книга за оптиката, написана от Еразъм Витело (ок. 1220 – ок.
1280), полски монах, теолог, физик, математик, философ. – Б. пр.
24
Препратка към „Божествена комедия“ („Рай“), Песен първа, стих 2–3: „...прониква
във всемира тук и там / и силно или слабо го огрява“. Данте Алигиери, „Божествена
комедия“, „Народна култура“, 1975, с. 293. – Б. пр.
25
Длъжност в Италия от Средновековието до XIX в. Капитанът на правосъдието е бил
началник на полицията и отговорник за законовото управление на града, неговата
отбрана и обществения ред. – Б. пр.
26
Венециански топоним за полуостров Пелопонес и едноименно деспотство (1308–1453).
– Б. пр.
27
„Теория на пневматиката“. – Б. пр.
28
„Автоматопоетика“. – Б. пр.
29
„За архитектурата“ – трактат за архитектурата, написан от древноримския архитект
Марк Витрувий Полион (80–15 г. пр.Хр.). – Б. пр.
30
На старогръцки νοũς (noús) – интелект, разум, ум. – Б. пр.
31
Най-висшето военно звание в Свещената Римска империя. – Б. пр.
32
Орфическо сравнение на Слънцето и Бога“ – трактат от Марсилио Фичино (1433–
1499), италиански философ, астролог и теолог. – Б. пр.
33
„Херметически корпус“ – съвкупност от религиозно-философски текстове, приписвани
на Хермес Трисмегист, които днес се датират между I и IV в., преведени от
МарсилиоФичино през 1463 г. – Б. пр.
34
Буквално „връзка или обединение на света“. Среща се във философията на Марсилио
Фичино и означава човешката душа, която е центърът на Вселената, връзката между
духовното и физическото. – Б. пр.
35
Носеща греда на постройка, която лежи върху колони или стени. – Б. пр.
36
Желание за освобождение, „желая да се освободя“ – цитат от Послание на свети
апостол Павел до Филипяни, 1:23. Буквално „искам да изчезна, да се унищожа“. – Б.
пр.
37
„За играта на шах“ – ръкопис, написан около 1500 г. от Лука Пачоли, съдържащ над
100 шахматни задачи. – Б. пр.
38
Или „Камера дели спози“ (Стаята на съпрузите) в двореца „Сан Джорджо“. – Б. пр.
39
Наричана още „Тайната градина“, място с цилиндричен свод и мраморен вход,
съдържащо фрески и много скъпоценни предмети. – Б. пр.
40
В оригинал: Nil nisi divinum stabile, sunt cetera fumus. Надпис върху картината
на Андреа Мантеня „Сан Себастиан“
41
На италиански vinci, откъдето и идват символиката на изображението и играта на
думи. – Б. пр.
42
„Хипнеротомахия Полифили“, или „Сънят на Полифил“ – алегоричен роман, издаден
през 1499 г. и приписван на
43
Буквално „фенер, фар“. Завършващ елемент на много куполи, състоящ се от
полигонално тяло на върха на купола, наподобяващо фар, с цел да се получат
странични, вертикални отвори за осветление. – Б. пр.
44
Цилиндрична или многостенна структура, поддържаща кубе или купол. – Б. пр.
45
„За силата на числата“. – Б. пр.
46
Така преминава световната слава. (Лат.) – Б. пр.
47
„Практическа геометрия“, или „Измерване на обемите и повърхнините“. – Б. пр.
48
Цитат от „Божествена комедия“ („Рай“). Данте Алигиери, „Божествена комедия“,
„Народна култура“, 1975, с. 293. – Б. пр.
49
Идва от титлата велик понтифик (върховен жрец), първоначално висша пожизнена
жреческа длъжност в Древен Рим. В периода 753–712 г. пр.Хр. е заемана от римски
царе. – Б. пр.
50
Игра на думи, от fregna, което означава „женски полов орган“. – Б. пр.
51
Древноримски път, който свързвал Рим и Флоренция. – Б. пр.
52
„Математически игри“. – Б. пр.
53
В Римската империя улица, ориентирана от север на юг, наред с декуманус, улица
изток–запад. – Б. пр.
54
„Сатира“. – Б. пр.
55
„Животът на Александър Велики“. – Б. пр.
56
„Флорентинска история“. – Б. пр.
57
„Животът на Брачо Фортебрачи“. – Б. пр.
58
„Старата Дигеста“. – Б. пр.
59
Творба на Пиетро от Борго Санто Сеполкро. – Б. пр.
60
Вид тежък копринен плат със златни или сребърни нишки. – Б. пр.
61
Деяния на светите Апостоли, 4:26. – Б. пр.
62
„Асклепий“. – Б. пр
63
„За Платон“. – Б. пр.
64
„За Вселената“. – Б. пр.
65
„Халдейски оракули“. – Б. пр.
66
„Плитон за законите“. – Б. пр.
67
Цитат от писмото, което Висарион написал на Гемист веднага след като бил избран
за кардинал. – Б. пр.
68
 „Време да мълчиш и време да говориш“ – Книга на Еклисиаста, или Проповедника,
3:7. – Б. пр.
69
Става дума за портрета Testa di fanciulla, „Глава на момиче“, известен и като La
Scapigliata, буквално „Разрошена жена“. – Б. пр.
70
Латеранският дворец е бивш папски дворец в Рим, който от ІV до началото на XIV
в. е официална резиденция на римските папи. – Б. пр.
71
Вид иконография, разпространена през Ренесанса, при която Дева Мария е
изобразявана на трон с Младенеца, заобиколена от светци. – Б. пр.
72
„Да се опитаме да разчетем „Двойният портрет на Лука Пачоли“, в сборника „Трите
лица на полиедричния Лука Пачоли“, от поредицата книги на Международния център за
изследвания „Урбино и перспективата“. Тук и по-нататък в текста преводът на
заглавия от италиански е мой, Дякова, М. – Б. пр.
73
„Лука Пачоли между Пиеро дела Франческа и Леонардо“. – Б. пр.
74
„Подземията на катедралата“. – Б. пр
75
„Изгубената библиотека. Книгите на Леонардо“. – Б. пр.
76
„Загадката на „Тайната вечеря“. – Б. пр.
77
„Леонардо и Макиавели“. – Б. пр.
78
„Леонардо и аз“. – Б. пр.
79
„Последните дни на Леонардо“. – Б. пр.
80
„Дамата с хермелина“. – Б. пр.
81
„Лудовико Мавъра. Неговият град и неговият двор (1480–1499)“. – Б. пр.
82
„Загадката на Пиеро“. – Б. пр.
83
„Загадката Монтефелтро“. – Б. пр.
84
„Бичуването. Романът, старинните ръкописи, мистерията“. – Б. пр.
85
„Забравената революция“. – Б. пр.

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/685626