МАЙСТОРА

НА
КУПОЛИ
Елиф Шафак


Истанбул от ХVІ век: пътник
без билет пристига в града с
изключителен дар за Султана.
Джахан е сам в непозната страна,
без други земни притежания освен
Чота, необикновен бял слон,
предопределен да стане част от
султанската менажерия. И така
започва епично приключение, което
ще издигне младежа със скромен
произход до най-висшите рангове
на султанския двор. По пътя той
ще срещне лукави придворни и
лъжливи приятели, цигани,
укротители на свирепи животни и
красивата принцеса Михримах. На
гърба на Чота той ще достигне до
най-отдалечените кътчета на
империята и обратно. И един ден
ще влезе в полезрението на
султанския архитект, Синан —
случайна среща, която ще промени
съдбата на Джахан
завинаги.Изпълнен с вълшебства,
цветове и разгръщащ се на фона на
обществените вълнения от
времето на архитектурния
ренесанс на Турция, "Майстора на
куполи" е впечатляващ разказ за
войни, епидемии, забранени
чувства и чистата любов между
едно момче и неговия слон.



Посвещение

От пръв поглед те обикнах с
хиляди сърца ...
Нека фанатиците мислят, че
любовта е грях.
И нека изгоря в адския огън на
греха.
Михри хатун, османска
поетеса, 16 век

Опознах света, ала не открих
нищо, достойно за обич, и чужда
съм сред своите изгнаница.
Мирабай, поетеса от 16 век,
Моголска империя

От всички хора, които Господ
е създал и Шейтан е отклонил от
правия път, малцина са онези,
открили центъра на вселената, или
мястото, където няма добро и зло,
минало и бъдеще, аз и ти, войни и
поводи за войни, а само едно
безкрайно, спокойно море.
Онези, които видели центъра
на вселената, онемели от
красотата му. А ангелите се
смилили над тях и им дали право
на избор. Ако искали да си върнат
гласовете, трябвало да забравят
видяното и сърцата им завинаги да
страдат от липсата му. Ако пък
предпочитали да запомнят
красотата, щели да загубят
способността си да различават
истината от илюзията. И така,
някои от тях избрали да останат с
чувство на копнеж към нещо, но не
знаели какво е, а други — с хиляди
въпроси, на които не знаели
отговора. Първите, или онези,
които жадували да запълнят
необяснимата липса, ще наречем
"любовниците", а вторите, които се
стремели да овладеят познанието,
"учениците".
Майстор Синан често
разказваше тази история на
четиримата си главни калфи, един
от които бях аз. Гледаше ни
внимателно сякаш искаше да
проникне в душите ни. Бях суетен,
колкото и суетата да не ми
подхожда, и си мислех, че я
разказва най-вече на мен.
Задържаше погледа си върху
лицето ми и аз извърнах очи, тъй
като се боях да не разочаровам
очакванията му, макар да не знаех
какви са те. Интересно какво
виждаше в очите ми. Допускаше
ли, че ще бъда пръв в усвояването
на знания, но че свенливостта ми
ще бъде пречка за моята голяма
безнадеждна любов?
Иска ми се да се обърна назад
и да кажа, че се научих да обичам
толкова добре, колкото обичах да
уча. Дано да е така, защото, ако
излъжа, утре ще се озова във
врящия казан на ада, а знае ли
човек дали това утре не е зад ъгъла
— та аз съм стар като вековен дъб,
макар и все още далеч от гроба.
Бяхме шестима. Майстора,
калфите и белият слон. Строяхме
заедно. Джамии, мостове,
медресета, кервансараи, приюти,
акведукти... Беше толкова отдавна,
че спомените ми са се стопили и
превърнали в притаена болка. В
главата ми изплуват образи, може
би създадени по-късно от моето
въображение с надеждата да се
освободя от чувството на вина към
забравата. И все пак помня
обещанията, които си дадохме и не
спазихме. Странно, но лицата,
които са от плът и кръв, изчезват, а
думите, плод на дъха ни, остават
завинаги.
Всички те си отидоха. Един
по един. Само Господ знае защо
напуснаха света, а аз съм още тук,
макар и старец. Мисля за Истанбул
всеки ден. Хората се разхождат в
дворовете на джамиите и си
мислят, че те са там от времето на
Ной. А не е така. Ние ги
построихме. Мюсюлмани и
християни, майстори и роби, хора
и животни, ден след ден. Истанбул
е град на бързата забрава. Всичко
се пише върху вода, с изключение
на творбите на Майстора. Те са от
камък.
Под един от тези камъни
скрих малка тайна. Мина много
време, но може да е още там и да
чака някой да я намери. А ако я
открият, дали ще я разтълкуват?
Никой не знае, че в основите на
една от стотиците построени от
Майстора сгради, се спотайва
центърът на вселената.


Истанбул, 22 декември 1574

След полунощ чу гневното
ръмжене на най-големия звяр в
султанския палат — каспийски
тигър с жълти очи и златиста
козина. Зачуди се кой и защо ли бе
подразнил животното. Всички
трябваше отдавна да спят — хора,
животни, джинове. Будните по
това време в града на седемте
хълма бяха уличните пазачи,
молещите се и изкушените от
греха.
Джахан също не спеше.
Работеше.
— Работата е нашата молитва
— казваше Майстора. — Чрез нея
се свързваме и общуваме с Господ.
— А той как ни отговаря? —
попита веднъж Джахан.
— Като ни дава повече
работа.
Джахан си каза, че ако това е
истина, той би бил пръв приятел с
Бог — нали се трудеше два пъти
повече и усвояваше два занаята —
на чертожник и на гледач на
слонове. Учителят му е един. Той
го уважава, обожава и тайно се
надява да го надмине. Казва се
Синан и е главният дворцов
архитект на Османската империя.
Синан имаше стотици
ученици, хиляди работници и още
повече последователи и
привърженици. Но само четирима
калфи. Джахан беше горд, че е
един от тях, горд и притеснен. От
цялото дворцово училище с
талантливи ученици Синан избра
него, един прост слуга, един нищо
и никакъв махут, дето се грижи за
слона. Не се възгордя от избора, а
напротив — смути се и се обърка.
Изпитваше ужас, че може да
разочарова единствения човек в
света, който повярва в него.
Последната задача беше да
проектира хамам с голям купол и
фонтан в средата. Майстора даде
указания: мраморен басейн с
бойлер под него, отдушници в
стените за парата и две врати на
срещуположни улици, за да не се
срещат мъжете и жените. Ето
върху какво работеше Джахан през
нощта, когато тигърът ръмжеше
като същински звяр, а той
скицираше на грубата маса в
султанската менажерия.
Нарисуваното му се виждаше
лишено от изящество и хармония.
Най-труден беше куполът.
Основите можеше да направи и с
двете си голи ръце, но не и
сводовете и таваните. Как би искал
хората да живеят под открито небе
и да се гледат безстрашно със
звездите...
Тъкмо се канеше да започне
нова скица на откраднатата от
султанските писачи хартия, когато
тигърът отново изрева. Ръмженето
прозвуча като кръвожадно
предупреждение към
приближаващ се враг.
Джахан отвори тихо вратата
и чу поредния, не толкова
заплашителен рев. Животните се
разбудиха. Папагалът запищя в
мрака, носорогът измуча, мечката
изръмжа, лъвът изрева и
леопардът му отвърна. Зайците
затупаха нервно със задните си
крака — така правеха винаги,
когато бяха уплашени. Маймуните
бяха само пет, но крещяха до
възбог. Конете зацвилиха и
затропаха с копита. В цялата
олелия Джахан долови
недоволното сумтене на слона,
който не желаеше да се включи в
общата врява. Наметна се, грабна
маслената лампа и излезе на двора.
Въздухът беше свеж, с ухание
на омайни зимни цветя и билки.
Мъжете, които се грижеха за
животните, седяха под близкото
дърво и си шепнеха.
— Какво става?
— Животните са неспокойни
— отвърна Дара, който
отговаряше за жирафа.
— Да не е заради някой вълк?
— предположи Джахан.
Преди две години, в една
студена зимна вечер, вълците
слязоха в града и тръгнаха из
кварталите на евреите,
мюсюлманите и християните.
Незнайно как, няколко се бяха
вмъкнали в двореца и бяха
нападнали султанските патици,
лебеди и фазани. Дни наред
чистиха храстите и къпините от
кървавата перушина. Но сега не
беше нито толкова студено, нито
пък имаше много сняг.
— Трябва да огледаме
навсякъде — нареди укротителят
на лъвове Олев. Той беше огромен,
мускулест мъжага, със светла коса
и мустаци. В менажерията никой
не взимаше решение без негово
знание. Всички го слушаха. Може
би дори султанът би се възхитил
на смелчага, който умее да
командва лъв.
Разпръснаха се и огледаха
конюшните, оборите, кошарите,
клетките и кокошарниците, за да
се уверят, че няма избягали
животни. Всички бяха налице:
лъвове, маймуни, хиени, елени,
лисици, белки, рисове, диви кози,
газели, гигантски костенурки,
сърни, щрауси, гъски, морски
свинчета, гущери, зайци, змии,
крокодили, цибетки, леопард,
зебра, жираф, тигър и слон.
Трийсет и пет годишният,
седем аршина висок и необичайно
бял азиатски мъжки слон Чота,
беше много неспокоен и с
разперени като платна уши.
Джахан го познаваше добре.
Усмихна му се, потупа го и му
подаде шепа от сладките бадеми,
които винаги носеше в пояса си.
— Какво има? Какво те
уплаши?
Чота не отказваше на
лакомства и бързо лапна бадемите,
без да сваля поглед от вратата.
— Спокойно, всичко е наред
— рече Джахан, макар и двамата да
знаеха, че не е така.
След малко Олев се замисли и
каза:
— Индиецът е прав. Сигурно е
бил някой вълк. Или чакал. Но си е
тръгнал. Хайде, отиваме да спим.
Мъжете се запътиха към
сламениците — бодливи и пълни с
въшки, но това беше единственото
топло местенце, където можеха да
поспят. Джахан не си тръгна.
— Ей, индиец, ти няма ли да
си лягаш? — Попита го Като, който
се грижеше за крокодила.
— След малко — отвърна той
и се загледа във вътрешния двор,
откъдето се чу приглушен звук.
Вместо да се прибере в
къщурката си от дърво и камък,
тръгна към високата ограда между
двата двора. Когато стигна до
люляка в дъното, забеляза
призрачна сянка и за малко да
хукне, но като се вгледа, позна
Тарас Сибирски. Той беше
преживял не веднъж и дваж чумата
и всички страшни болести и ужаси,
преминали по време на
владичеството на няколко
султана. Тарас беше видял как и
най-смелите се смиряват и как
главите на най-големите велможи
се търкалят в калта. Слугите
казваха, че на света има само две
сигурни неща — Тарас Сибирски и
османският престол. Всичко друго
било ден до пладне.
— Ей, индиец, ти ли си? —
провикна се Тарас. — Животните
ли те събудиха?
— Да. Чу ли нещо преди
малко?
Старецът изсумтя в отговор.
Джахан протегна врат към
дългата ограда с цвят на оникс.
Имаше чувството, че нощта е
населена със скимтящи духове.
Полазиха го тръпки.
Чу се далечен трясък,
последван от ехото на множество
топуркащи стъпки. От дълбините
на двореца се разнесе нечовешки
писък на жена, който тутакси
заглъхна в хлипане. После някой
друг изкрещя. Дали не беше ехото
на първия писък? Настъпи тишина.
Джахан направи крачка към
оградата.
 — Къде отиваш? — попита
Тарас и го погледна уплашено. —
Забранено е да ходим там.
— Искам да разбера какво
става.
— Недей.
— Поглеждам и веднага се
връщам.
— Не искаш да ме слушаш,
виждам. Поне не ходи по-далеч от
градината и стой близо до
оградата.
— Не се тревожи. Ще
внимавам.
— Ще те чакам да се върнеш.
Няма да си легна преди това.
Джахан се засмя тихо.
 — Май и ти не искаш да ме
слушаш...
Преди известно време с
Майстора ремонтираха дворцовата
кухня и започнаха разширяването
на харема. За да не минават през
главния вход, издълбаха врата в
каменната ограда. Пратката с
необходимите плочки се забави и
затова зазидаха дупката с тухли и
вар.
Джахан взе една пръчка и
започна да почуква по оградата.
Все един и същ тъп звук... Най-
сетне удари на кухо. Коленичи и
избута тухлите. Остави лампата, за
да я вземе на връщане, запълзя и
след секунди се озова в съседния
двор с ожулени лакти и колене.
Луната хвърляше призрачна
светлина върху градината със
замръзнали рози. Пролетните
яркочервени, розови и жълти
храсти бяха съсухрени, оклюмали
и приличаха на мъртво сребристо
море. Джахан чуваше туптенето на
сърцето си и тръпнеше от ужас,
защото беше чувал какви ли не
истории за отровени евнуси,
удушени любовници, обезглавени
везири и чували с живи жертви,
захвърлени в Босфора. В този град
гробищата не бяха само на
хълмовете, а и на морското дъно.
 Съзря иглолистното Дърво на
желанията, цялото украсено с
шалчета, панделки, дантели и
огърлици. Ако някоя одалиска или
конкубина* иска да сподели тайна
само с Господ, тя моли някой от
евнусите да отиде в градината и да
върже на дървото нейна красива
вещ. Много често желанията на
жените бяха
взаимоунищожителни и дървото
се огъваше от зли намерения и
клетви. Но в този миг лекият
ветрец олюляваше клоните му и то
като че ли беше намерило покой.
* наложница — бел. ред.
До сградата в дъното имаше
не повече от трийсетина крачки.
Джахан се осмели и надзърна,
скрит зад дървото. Десетина от
глухонемите слуги притичваха от
вход на вход и някои мъкнеха
чували. Пламъците на факлите им
уголемяваха сенките на стената.
Изкуши се и пристъпи към
последния вход. Влезе и се огледа.
Вътре беше студено и влажно. Не
смееше да се върне. Направи
няколко крачки и се озова в
сумрачна стая. Седефени маси със
стъклени купи, дивани с големи
възглавници, инкрустирани и
позлатени рамки на високите
огледала, гоблени, килими и...
издути чували.
Пристъпи напред и застина.
На мраморния под от един чувал се
подаваше ръка — бледа и
отпусната като простреляна птица.
Очите на Джахан отказваха да
приемат това, което сърцето му
беше предусетило. В чувалите
имаше мъртви тела. На деца.
Поразхлаби отворите и
надзърна. Мъртвите деца бяха
момчета. Най-голямото беше
юноша, а най-малкото бебе.
Дрехите им бяха на принцове, а
кожата им сияеше и създаваше
впечатление, че все още са живи
или заспали.
 Те не знаеха какво им се бе
случило и може би затова устните
им бяха застинали в лека,
загадъчна усмивка.
Джахан затрепери и едва
събра сили да помръдне, тъй като
дочу приближаващи стъпки.
Придърпа набързо края на
чувалите върху главите на децата
и се скри зад огромния гоблен.
Глухонемите домъкнаха още един
чувал и го наредиха до другите.
Един от убийците забеляза,
че чувалите зеят, и всички се
втурнаха да претърсват стаята.
Джахан не смееше да си поеме дъх.
Това ли беше краят на живота му?
Беше минал през толкова лъжи и
разочарования, за да умре така!
Лампата, която остави до оградата,
щеше да погори и да изгасне...
Повече нямаше да види нито
любимия си учител Майстора,
нито слона... Както и жената, която
обичаше. Щеше да умре заради
любопитството си, това негово
безгранично любопитство, от
което беше патил толкова много.
На надгробната му плоча трябваше
да пише: Любопитството доведе
тук един гледач на слонове и калфа
на архитект Помолете се за
неговата безразсъдно смела душа.
В същата нощ в една голяма къща в
другия край на Истанбул кехаята
— икономката на дома — не
спеше. Тя беше сбръчкана,
прегърбена и сляпа старица, ала на
нея не й трябваха очи, тъй като
познаваше всяко скърцащо
стъпало, всяка ниша и всяко
долапче с най-големите
подробности. Никой не познаваше
къщата така добре, както нея, и
никой не беше по-всеотдаен и
верен на господаря си.
От стаите на слугите се
чуваше хъркане. Синан спеше в
библиотеката, след като беше
работил до ранните часове на
деня. Обикновено прекарваше
вечерите със семейството си и се
оттегляше в харемлъка, одаите на
жена му и дъщерите му. Както и
много други вечери, след края на
поста той остана да работи и заспа
сред книгите и писанията си.
Кехаята му бе приготвила легло
върху килима на пода.
Синан работеше много
въпреки осемдесет и петте си
години. На тази възраст човек
трябва да си почива, да похапва
добре и да се наслаждава на
живота, заобиколен от деца и
внуци. А ако му е останала сила,
може да отиде и до Мека. Не дай
Боже да предаде дух по пътя, още
по-добре за душата му. Защо
господарят й нехаеше за
отвъдното? Защо кафтанът му все
така се вееше в кал и прах по
високите скелета? Старата кехая се
ядосваше на султана и на
везирите, че го товареха с работа,
но и на неговите помощници.
Никола, най-талантливият и най-
стеснителният. Давуд, прям и
открит, но много нетърпелив.
Юсуф беше ням и може би затова
бе потаен като непроходима гора.
И индиецът Джахан, който не
спираше да задава въпроси — кое,
как, защо, без да чува отговорите.
Старицата спря да се моли, да
прехвърля зърната на
кехлибарената броеница и да
възхвалява Аллах. Задряма и
главата й клюмна.
След около час се сепна от
тропот на копита и колела по
калдъръма. Приближаваха тяхната
къща, която беше в края на
задънена улица. Изтръпна от лошо
предчувствие, промърмори
молитва срещу нечестивите духове
и скочи въпреки годините си. Не
виждаше, но знаеше коридора и
стълбите наизуст. Излезе на
верандата. Градината беше на
тераси и с басейн, а когато беше в
ухаен разцвет, изпълваше сърцата
на посетителите с наслада и
радост. Султанът беше дал
специално разрешение на Синан
да докара вода до дома си и това бе
възбунило омразата на неговите
завистници. Калфата дочу тихото
потракване на въртящото се водно
колело, което, за разлика от
живота, беше монотонно и
предсказуемо.
Сребърният сърп на луната се
скри зад облак.
Земята и небето се сляха в
един кратък, металносив миг. По
пътеката вдясно се стелеше
стръмна горичка, а под нея беше
бостана с подправки и зеленчуци.
Кехаята тръгна по пътеката към
двора. Мина покрай кладенеца с
ледена по всяко време на годината
вода и както винаги, извърна очи
от нужниците. Джиновете се
женеха на такива места и ако
някой ги обезпокоеше по тъмна
доба, оставаше сакат завинаги.
Страшна клетва, от която нямаше
отърваване. Старицата мразеше
гърнето дори повече и от нужника
и затова спираше да яде и да пие с
падането на здрача.
Стигна до уличната порта. В
живота й имаше три неща, от
които не очакваше нищо добро:
човек, продал душата си на
Шейтана, жена, възгордяла се от
хубостта си, и вест, която не може
да дочака утрото.
Конят изпръхтя, колата спря,
чуха се тежки стъпки и вятърът
довя лъх на пот. Кехаята каза
седем пъти сура „Ал-Фатиха"*:
Опазил ме Господът на
разсъмването от злото на онова,
което е сътворил, и от злото на
тъмнината, когато настъпи, и от
злото на магьосниците...
* Глава от Корана — бел. ред
Пратеникът похлопа. Учтиво,
но настойчиво. Както се очакваше,
само след миг започна да тропа по
портата. Слугите дотичаха с лампи
и набързо наметнати шалове.
Старата жена не можеше повече да
се бави, обърна се към
благодетелния и всемилостивия
Аллах с Бисмиллах иррахман
иррахиим и дръпна резето.
Пратеникът беше нисък,
набит, с дръпнати очи и най-
вероятно татарин.
— Идвам от двореца. Трябва
да говоря с господаря ти —
ненужно рече той.
Понечи да влезе, но тя го
спря:
— С десния крак ли тръгна?
— Какво?
— Трябва да влезеш с десния
крак!
Пратеникът се вгледа в
краката си и пристъпи боязливо.
— Наредено ми е да заведа
главния архитект в двореца.
— Почакай тук.
Старицата се обърна към
Хасан, когото позна по мириса на
мас и полирани медни съдове, и му
нареди:
— Ела с мен.
Той ги последва с лампа в
ръка. Стълбите скърцаха под
стъпките им. Майстора беше
построил толкова забележителни
сгради, но беше забравил да
потегне стълбите в дома си.
Влязоха в библиотеката, където
миришеше на книги, мастило,
кожа, восък, кедрови броеници и
орехови полици.
— Събудете се, ефенди —
прошепна кехаята.
Той не помръдна и тя повиши
глас. Отново никаква реакция.
Хасан за първи път беше
толкова близо до господаря и не
можеше да отлепи очите си от
дългия, гърбав нос, широкото
набраздено чело и гъстата
побеляла брада, която Синан
подръпваше при размисъл. Над
лявата му вежда имаше белег —
като момче беше паднал в
дърводелската работилница на
баща си, докато му помагал. Ръцете
му бяха със силни, кокалести
пръсти и с мазоли на дланите.
На третото повикване Синан
отвори очи, седна и се намръщи,
когато видя пратеника.
Присъствието му по това време на
нощта не предвещаваше добро.
— Викат ви в двореца — каза
старицата.
— Дано да е за хубаво,
иншаллах!
Хасан се зарадва, че може да
помогне на господаря да измие
лицето си и да облече бялата риза
и един от по-старите кафтани —
дебел, кафяв, обточен с кожа.
Тримата слязоха по стълбите.
Пратеникът чакаше в
подножието и се поклони, щом ги
видя.
— Извинете, ефенди, но имам
заповед да ви заведа в двореца.
— Готов съм да ви последвам.
— Може ли момчето да го
придружи? — попита кехаята.
— Наредиха ми да заведа
само вас — отвърна пратеникът и
погледна Синан.
Гняв стегна гърдите на
старата жена, но господарят сложи
ръка на рамото й и я успокои:
— Всичко ще бъде наред.
 Синан седна в каретата,
пратеникът се настани до кочияша
и конете затропаха с копита по
пустите улици на спящия град.
Нямаше дори и улични кучета.
Архитектът дръпна
перденцето и се загледа. Докато
препускаха по лъкатушещите
улици и под сякаш тъжащите,
приведени клони, той си мислеше
за спящите жители на града —
богатите в конаците, а бедните в
колибите си. Минаха покрай
еврейския квартал близо до
Златния рог, покрай арменския,
покрай гръцкия и левантийския.
Нижеха се черкви, на които беше
забранено да има камбанария,
синагоги с четвъртити дворове,
джамии с оловни покриви и къщи
от тухли и дърво на три или по-
малко ката. За кой ли път се запита
как може в такъв красив град да
има толкова много невзрачни
постройки.
Най-сетне каретата спря.
Слугите се разтичаха, а Синан и
пратеникът минаха през Средната
порта, през която само султанът
минаваше на кон. Мраморният
фонтан светеше в мрака като
неземно творение. Далечните
шатри край морето приличаха на
навъсени чудовища. Синан
доскоро беше работил по ремонта
на кухнята и разширяването на
харема и разположението на
двореца му беше познато. Той спря,
сепнат от взора на две огромни,
лъскави, влажни очи. Газела! Кой
знае защо, но наоколо се щураха
фазани, щрауси, антилопи и
костенурки.
Студеният въздух миришеше
на мирта, чемерика и розмарин.
Беше валяло и земята бе мека.
Стигнаха до главната сграда с цвят
на буреносен облак и тръгнаха по
коридора с редици високи свещи,
мигащи на въздушното течение.
Синан забеляза чувалите на
пода и се олюля, когато зърна едно
от лицата на мъртвите. Беше
ужасен. Замълви молитва и усети,
че се задушава. Не беше казал още
амин и не беше вдигнал ръцете си
пред лицето, когато чу шум.
Обърна се и открехна гоблена.
— Джахан?
— Майсторе! — едва
промълви той.
— Какво правиш тук?
Джахан коленичи, целуна
ръката на Майстора и я опря в
челото си. Не можеше да повярва
на късмета си. Намериха го не
безмилостните глухонеми, а
Майстора!
 — Вие сте светец! Знаех си аз!
Веднъж да изляза от това място, и
ще разкажа на всички.
— Шшт, тихо. Как се озова
тук?
Нямаше време да обяснява.
По коридора се чуха тежки стъпки.
Джахан се облегна на Синан с
надеждата да стане невидим. В
стаята влезе Мурад III, следван от
свитата си. Беше нисък, доста
пълен, с гърбав нос, голяма
русолява брада и смели кафяви
очи. Той спря и се замисли кой тон
да избере — мекият, резкият или
най-резкият.
Синан целуна края на
кафтана му. Джахан се поклони
доземи и застина пред сянката на
Бога на земята Мурад. Той беше
новият султан. Баща му Селим
Пияницата се беше подхлъзнал в
хамама и беше издъхнал на
плочите. Въпреки че се бе разкаял
и заклел да не близва повече вино,
всички казваха, че бил толкова
пиян, та не можел да ходи. След
падането на здрача и сред
хвалебствия, фойерверки, зурни и
тъпани връчиха на Мурад меча на
Осман и той бе провъзгласен за
новия падишах.
Джахан не смееше да поеме
дъх.
 — Това един от калфите ти
ли е?
— Да, Ваше Величество. Един
от четиримата.
— Нали казах да дойдеш сам?
Пратеникът не е изпълнил
заповедта ми!
— Аз съм виновен. Простете
ми, но на моята възраст имам
нужда от помощ.
— Как се казва?
— Джахан, велики господарю.
Той е и махут — грижи се за слона.
— Гледач на слонове и
архитект? Как така се събрахте?
— Той служеше на великия
ви дядо султан Сюлейман, Аллах да
го възнагради с покой... Забелязах
умението му в строенето на
мостове и го взех при мен още като
момче.
— Дядо ми беше всемогъщ
владетел — едва чуто рече
султанът.
— Заслужаваше да носи
името на пророка, на когото беше
назован.
Сюлейман Великолепни,
Законодателя, Водач на преданите
люде и Покровител на свещените
градове беше управлявал
четирийсет и шест зими, през
повечето време на кон, вместо
седнал на трона, и макар вече да бе
изгнил, името му все така се
споменаваше с почитание и шепот.
— Да бъде милостта Божия с
него — добави Мурад. — Питам се
как би постъпил той, ако беше на
мое място... Сигурно по същия
начин. Нямах друг избор.
Трябваше да запазя престола.
Джахан усети панически
страх, тъй като султанът говореше
за мъртвите. Очите му се спряха за
миг на един от мъртвите принцове
и на отпуснатата му ръка. Дали
някой гадател бе познал по
линиите на дланта му тази
жестока и неочаквана смърт?
— Братята ми са с Всевишния
— каза султанът.
— Раят да бъде царството им
небесно — кимна Синан.
След като помълчаха, Мурад
попита:
— Архитекте, почитаемият
ми баща султан Селим те беше
помолил да му направиш гробница,
нали?
— Да, Ваше Величество. За да
почива в "Света София".
— Тогава започвай. Веднага. С
мое разрешение прави всичко,
което трябва.
— Разбрано, господарю мой.
— Желанието ми е да погреба
братята си до моя баща. Направи
голямо тюрбе, където хората да
идват и след векове, за да се
кланят пред невинните им души. И
все пак... нека не е грандиозно. Ти
знаеш как.
Джахан зърна с крайчеца на
окото си, че Майстора пребледня.
Отново побърза да сведе поглед с
чело, опряно в пода. Султанът
въздъхна и се приближи до него.
Дали не се бе досетил за
незаконното му влизане във
вътрешния двор? След няколко
секунди Мурад се обърна и си
тръгна, последван от везирите и
пазачите.
Ето как, в началото на
Рамадан през декември 1574
година, на дворцовия архитект
Синан и — по чиста случайност —
на неговия калфа Джахан бе
възложено построяването на
гробница в градините на "Света
София", която да не е нито много
голяма, нито много внушителна, за
да напомня защо са умрели петте
принца, удушени по заповед на
брат им султан Мурад през нощта,
когато бе седнал на трона. Едва ли
някой от присъстващите на
срещата със султана и Синан би
могъл да допусне, че след време, в
една подобна нощ като тази, в
която вятърът виеше и стенеше
заедно със смутените животинки,
същият този Мурад ще умре, но с
него ще издъхнат и всичките му
деветнайсет синове, удушени с
копринена тетива, за да не се
пролива благородната им кръв,
като по прищявка на съдбата
телата им ще бъдат положени в
същата тази построена от Синан и
калфата му гробница.


ПРЕДИ МАЙСТОРА

Пророкът Якуб имал
дванайсет сина, а пророкът Иса
дванайсет апостола. Пророкът
Юсуф, за когото се разказва в
дванайсетата сура на Корана, бил
един от дванайсет синове.
Дванайсет самуна слагали евреите
на масите си. Дванайсет златни
лъва пазели трона на Соломон. До
него водели шест стъпала нагоре и
шест надолу, общо дванайсет.
Дванайсет били основните
вярвания по земите на Индустан.
Според шиизма дванайсет имама
надживяват пророка Мохамед.
Дванайсет пастири
посещават новородения Иисус. А
едно момче на име Джахан беше
току-що навършило дванайсет
години, когато за първи път видя
Истанбул.
Кльощав, опърпан и объркан
като риба насред поток, той беше
много дребничък за възрастта си.
Сякаш за да го направи по-висок,
косата му стърчеше като бухнал
облак. Първото нещо, което хората
забелязваха в него, беше тя. Ушите
му, големи като длани, също
правеха впечатление. Майка му
обаче твърдеше, че един ден
момичетата ще се влюбват в
чаровната му усмивка и в
трапчинката на лявата буза, която
приличаше на отпечатък от пръст
в меко тесто. Така казваше майка
му и той й вярваше.
 С устни като розова пъпка, с
гарвановочерна коса и кръстче на
фиданка, стройна като газела,
силна като вол и сладкогласна
като славей, но не за да
празнослови или противоречи на
съпруга си, а за да пее приспивни
песни на децата си... Ето как си
представяше майка му неговата
бъдеща булка. Ала майка му се
спомина. От нерви, така каза
лекарят, но Джахан знаеше, че
причината бяха побоищата —
доведеният му баща, който беше и
негов чичо, я биеше жестоко всеки
ден. На погребението се скъса да
реве, сякаш не той бе виновен за
ранната й смърт. Джахан го
мразеше с цялото си същество.
Съжаляваше, че се качи на кораба,
без да е отмъстил за майка си. Но
ако беше останал, щеше да убие
чичо си или пък той него. И по-
скоро второто, тъй като Джахан
беше още дете. Един ден щеше да
се върне и да възмезди. А и да
намери любимата си. Щеше да
вдигне сватба — четирийсет дни и
нощи радост и веселие. Първата
дъщеря щеше да носи името на
майка му. Джахан пазеше в тайна и
не споделяше с никого тази своя
голяма мечта.
Каравелата приближи
пристанището и момчето се
загледа в птиците. Малки, големи,
те се рояха, а някои — по-смелите
или по-глупавите — кацаха на
платната. Гларуси, червеношийки,
дроздове, врабчета, сойки, свраки...
Бризът носеше непознат и
неприятен мирис.
След дългия път в открито
море Джахан бе запленен от
потъналия в прозирна мъгла град.
Взираше се в линията, където
морето докосваше брега, и се
чудеше дали приближават, или се
отдалечават от Истанбул. Земята
сякаш бе продължение на морето,
а градът стърчеше над вълните;
олюляваше се и се променяше
всеки миг. Това беше първото му
впечатление от Истанбул и
странно, но то остана живо през
целия му живот.
Момчето прекоси палубата.
Моряците бяха заети и не му
обръщаха внимание. Стигна до
носа и се взря в невидимото засега
сърце на града. Някой вдигна
завесата на мъглата и Истанбул
блесна с цялото си величие.
Светлини и сенки, хребети и
скатове. Хълмове с амалгама от
противоположности. Истанбул се
менеше на всяка крачка. Беше
едновременно благоразположен и
негостоприемен, и за всеки
радушен жест изискваше отплата.
Огромен, все недоволен град,
който пълзеше във всички посоки
и се стремеше към небесата.
Очарователният Истанбул.
Момчето не го познаваше, но
долови силата на неговата магия.
Джахан се забърза към трюма.
Там беше клетката на слона, който
седеше на задните си крака и не
помръдваше.
— Издържа! Пристигнахме!
— рече той, без самият да знае
къде точно бяха пристигнали. Но
където и да беше, горкото животно
сигурно щеше да се чувства по-
добре, отколкото на този ужасен
люшкащ се кораб.
Чота седеше толкова
неподвижно, че Джахан се
притесни и се наведе към него, за
да се увери, че е жив. Чу
накъсаното му дишане и се
успокои. Ала буцата зад челюстта
му стоеше, а хоботът му бе все така
подут. От вчера не беше нито ял,
нито спал. Очите му бяха
помръкнали, а кожата му бе
загубила блясъка си.
Момчето наплиска главата
му, макар да не одобряваше
морската вода, която оставяше
солени бразди и щипеше.
 — В двореца ще те измия със
сладка вода — обеща той.
Наложи подутините с
куркума. Слонът беше отслабнал.
Последните дни на люлеещия се
кораб бяха истинско мъчение за
животното.
— Да знаеш, че султанката ще
се влюби в теб. Както и всички
момичета в харема. Ако пък не те
забележат, просто ще избягаш.
Може и аз да дойда с теб.
Един от моряците затрополи
по стълбите и като го видя, извика:
— Капитанът те вика!
Джахан се отправи към
капитанската каюта, откъдето се
чуваше плюене и храчене.
Страхуваше се от капитана, на
когото казваха Гарет Гяура, или
Шантавия капитан. Случваше се да
се шегува с някой моряк, а в
следващия миг да го насече на
парчета със сабята си.
Капитанът беше роден в
английски крайморски град и
обичаше препечено свинско
шкембе и бира. Кой знае защо,
беше изоставил сънародниците си
и се бе присъединил към
османската флота. Султан
Сюлейман беше възхитен от
умението му да напада и плячкосва
християнските кораби, и то с
омраза, по-силна и от омразата на
неговите моряци.
Покровителстваше го, но не му
вярваше, тъй като беше убеден, че
човек, забил нож в гърба на своите,
не може да бъде истински приятел
и още утре може да се превърнеш в
негова жертва.
Капитанът седеше на масата
и изглеждаше доста по-прилично
от обикновено. Брадата му беше
измита, сресана и лъскава от
мазилото, а кестенявият й цвят бе
избледнял до тъмнорус. Белегът от
лявото ухо до ъгълчето на устните
правеше устата му да изглежда
неестествено голяма. Вечната
тъмна риза бе заменил с бяла и се
бе издокарал с шалвари от
камилска вълна. На врата му
висеше тюркоазена огърлица
срещу уроки. Пред него беше
тефтерът, в който записваше къде
и какво са плячкосали. Капитанът
закри страницата с ръка, но
Джахан така и не можеше да чете.
Не знаеше буквите, но рисуването
беше в кръвта му. Рисуваше на
каквото му попадне — на кал,
глина, ярешка кожа, велен. По
време на пътуването беше
направил десетки рисунки на
кораба и на моряците.
— Видя ли, че спазих думата
си и те докарах жив и здрав? —
попита капитан Гарет и се изплю в
купата на масата.
— Слонът е болен. Трябва да
го изкарам от клетката, за да
повърви...
— Щом стъпи на суша, ще се
оправи. Пък и теб какво те засяга?
Да не е твой?
— Не е. На султана е.
— Ти трябва да изпълняваш
това, което ти кажа, за да бъдем и
двамата добре. 
Капитанът бе споменавал
това и преди и момчето напразно
се надяваше, че е забравил.
— Дворецът е рай за
крадците. Накъдето се обърнеш,
злато и скъпоценни камъни. Ти ще
крадеш за мен. Но трябва да пипаш
много внимателно, инак ще те
хванат и ще ти отрежат ръцете.
— Но нали има стражи, как
така ще...
— Да не би да ми отказваш?
— викна капитанът и го сграбчи за
раменете. — Може би си забравил
какво стана с оня жалък махут?
— Не съм — промълви
Джахан и пребледня.
— Да не те сполети и теб
същото! Ако не бях аз, надали
щеше да си още жив.
— Благодарен съм ви — рече
момчето.
— Докажи благодарността си
със злато, а не с празни думи!
Моряците щяха да накълцат слона
и да го хвърлят на акулите, а теб
щяха да те яхат, докато се наситят
на малкия ти задник, след което
щяха да те продадат в някой
бордей. Отиваш в двореца и
започваш да ми се
отблагодаряваш, ясно? Ако се
оплачеш от мен, ще кажа, че лъжеш
и че не си махут. Знаеш ли как
наказват онзи, който е излъгал
султана? Закачат го на ченгел и го
оставят да виси. Минават три дни,
докато умреш. Три дни! Ще се
молиш някой да те убие.
— Няма да се оплача. 
— Не си и помисляй. Ще
почакам да си стъпиш на краката и
ще дойда да те намеря. Не ме ли
слушаш, ще те убия. Хайде, марш!
Джахан изхвърча надолу по
стълбите и се сви в краката на
слона, който бе единственият му
приятел. Плака дълго и безутешно.
Разтоварваха кораба няколко
часа. Момчето беше гладно и
жадно, но така и не излезе от
трюма. Къде ли бяха отишли
плъховете? Дали не слязоха на
пристанището? Представи си ги
как тичат из гъсто населените
улици на Истанбул и веят черни
опашки.
Жаден за свеж въздух, той се
качи на палубата и си отдъхна,
като видя, че е празна. Долу на
пристанището капитанът
разговаряше с някакъв мъж с
елегантна мантия и висок тюрбан.
Несъмнено висш служител.
Капитанът видя Джахан и му
махна. Момчето слезе по
нестабилния дървен мост и отиде
при тях.
— Капитанът каза, че ти си
махутът — рече мъжът.
— Да, ефенди. Дойдох със
слона от Индустан.
 — И как така говориш нашия
език? — усъмни се служителят.
— Научих се в шахския палат.
После и на кораба... С помощта на
капитана.
— Утре следобед ще дойдем
за слона.
Джахан се хвърли в краката
му.
— Ефенди, той е болен. Ще
умре, ако остане още една нощ в
тюрма.
Молбата му бе чута и петима
моряци се заеха със слона.
Овързаха го с въжета и с псувни и
клетви го задърпаха с всичка сила.
Чота не се поддаваше. След много
напразни усилия решиха с
няколко пристанищни хамали да
извадят клетката заедно с
животното. Отвориха трюма и с
помощта на дебели въжета я
задърпаха нагоре. Хората спираха
и някои само гледаха, а други
предлагаха да помогнат. Джахан
препускаше насам-натам и се
чудеше какво да направи, та да
измъкнат най-сетне горкото
животно. То плашеше тълпата, за
която беше нещо като описвания
от имамите звяр дабат ал-ард,
очакван да се появи в Деня на
страшния съд.
Най-сетне клетката се
стовари с трясък и слонът се
блъсна в решетката. Хамалите не
смееха да го изкарат навън, защото
ги беше страх, че ще ги нападне.
Момчето едва ги убеди, че той не
би го сторил.
Чота пристъпи вън от
клетката, краката му се огънаха и
той се строполи като кукла без
конци. Затвори очи, сякаш искаше
това място и хората около него да
изчезнат. Ръчкаха го, бутаха го,
удряха го с пръчки и най-сетне
успяха да го качат на огромна
платформа, теглена от дузина
коне. Джахан понечи да се качи в
каретата, която го чакаше с вече
настанилия се сановник, но някой
го сграбчи за ръката.
— Сбогом, синко! — провикна
се ухиленият капитан Гарет така,
че всички да го чуят. След това
снижи глас и му пошепна: — На
добър час, малки ми крадецо.
Чакам диаманти и рубини. Не
забравяй, че ако ме издадеш, ще ти
отрежа топките.
— Няма да те издам —
промълви Джахан и се качи при
слона, а вятърът отнесе думите му.
Минувачите отстъпваха
удивени и възхитени. Жените
придърпваха децата до полите си,
просяците криеха паничките с
подаяния, а старците стискаха
тояжките си, сякаш се налагаше да
се защитават. Християните се
кръстеха, мюсюлманите мълвяха
сури, за да прогонят Шейтана,
евреите шептяха бенедикции.
Европейците гледаха стреснати, но
и с интерес. Един едър, як казак
пребледня като платно, като че ли
видя призрак. В ужаса му имаше
нещо толкова наивно и детинско,
че Джахан се засмя. Само децата се
радваха от сърце и сочеха с пръст
белия гигант.
Момчето забеляза каиците* в
морето и плахо надничащите зад
пердетата жени, красивите
къщички за птици на оградите и
огрените от последните слънчеви
лъчи куполи. Гларусите и котките
се разхождаха необезпокоявани.
Наперени и безочливи, птиците
кръжаха и току се стрелваха да
грабнат от стръвта в кофите на
рибарите, от пържения дроб на
уличния продавач или да клъвнат
от храната, оставена да изстине на
первазите. Никой не се дразнеше
от тази напаст. Дори когато ги
гонеха, хората размахваха ръце
като на шега.
* Каик — дървена, гребно-
ветроходна лодка, използвана по
Босфора, по бреговете на Мала
Азия и по българските реки за
превоз на стоки и товари.
Изобретение на венецианците. —
бел. ред.
Джахан узна, че градът има
двайсет и четири порти и се състои
от три по-малки града: Истанбул,
Галата и Скутари.
Съпровождащият го служител
сочеше от време на време: този е
евреин, онзи е арменец, онзи,
умисленият, е дервиш, а мъжът до
него е Драгоман — занимава се с
преводи. Оня в зеленото е имам,
само те могат да носят дрехи с
любимия цвят на Пророка.
Човекът с овча кожа на раменете и
с халки на ушите е торлак —
според някои свещена душа,
според други лентяй. Онези там са
еничари — те не могат да си
пускат бради като другите
мюсюлмани, а само мустаци.
Мюсюлманите носят тюрбани,
евреите — червени шапки, а
християните — черни шапки.
Араби, кюрди, несторианци,
черкези, казаци, татари, албанци,
българи, гърци, абхази, помаци...
Всички вървят по различни
пътеки, ала сенките им се срещат и
сплитат на възли.
— Тук живеят седемдесет и
две и половина племена — обясни
мъжът. — Живеем в мир, стига
всеки да си знае мястото.
— Кои са половината?
— Циганите. Никой не ги
обича. Забранено им е да яздят
коне, а само магарета. Забранено
им е да раждат, ама те се
размножават. Безсрамно племе.
Стой настрани от тях.
Джахан кимна, обеща си да не
доближава циганите и каза:
— Иска ми се да приготвя
слона, преди да го представя на
султана. Дар от нашия шах е и не
бива да се посрамим.
— Твоят шах вече не е шах.
Свалили са го от трона. Сега има
само жена си и няколко слуги.
Джахан стисна устни. Ами
сега? Какво щеше да стане със
слона, дето водеше като дар от
шаха? Ако го върнеха, щеше да
умре по пътя.
— Чота няма да преживее
още едно дълго пътуване.
— Няма да го върнат. В
двореца има цяла менажерия, на
която липсва бял слон.
— Дали ще го харесат?
— Султанът не се интересува
от животните. Той има по-важни
дела. Но султанката...
Джахан проследи погледа му
и съзря там, на високото, огромен
палат, ограден от мигащи факли. И
пиле не можеше да прехвръкне над
високите залостени порти.
— Значи това е дворецът? —
едва чуто попита той.
— Да — гордо отвърна
мъжът, сякаш палатът беше на
баща му. — Скоро ще бъдеш в
двореца на султан Сюлейман.
Когато стигнаха до Високата
порта, стражите не показаха с
нищо удивлението си, като че
всеки ден виждаха бял слон.
Слязоха при Средната порта,
оградена с конусовидни кули с
факли. Джахан се огледа и за свой
ужас видя три копия с набучени
глави — подути, обезобразени, а в
устата им слама. Спътникът му
побърза да уточни:
— Вероятно предатели...
— Какво толкова са
направили? — промълви Джахан.
— Ако не са предатели, то
сигурно са крадци. Това сполетява
всеки, който е нечестен.
Джахан онемя и тръгна към
двореца „Топкапъ".
Новият дом на Чота беше с
под от пръст и с висок сламен
таван. Чуваше се тропот и цвилене
на коне, неспокойни заради
тяхното идване. От памтивека
конете не обичат слоновете.
Джахан смяташе, че това е някакъв
необоснован страх, тъй като нито
беше чул, нито видял слон да
нападне кон.
Чакаше ги слаб, суховат мъж
на неопределена възраст, чиито
вълшебни пръсти лекуваха
всякакви животни, но не и хора.
Казваха му Тарас Сибирски. Той
прегледа устата, очите, хобота и
изпражненията на Чота. Потупа
брадичката си и изгледа Джахан
така, сякаш го обвиняваше за
състоянието на слона. Момчето се
засрами и сведе очи.
Лечителят намаза с някаква
воняща смес подутините на слона
и уви хобота му със зебло,
наложено с листа и ухайно масло
от смирна. Джахан донесе ведро с
вода и го остави до купчината с
ябълки, зеле и сено, които Чота не
поглеждаше.
Ревност сграбчи сърцето на
момчето. Лечителят полагаше
големи грижи за слона и той
можеше да се привърже към него.
Защото макар и дар за султана,
Джахан гледаше на Чота като на
своя собственост.
След малко се запозна със
Санграм, който също беше индиец.
Мъжът засия, че ще има с кого да
говори на майчиния си език,
разбърбори се и се залепи за
момчето като котка до топла
печка. Джахан го гледаше учуден и
не продумваше.
— Не разбираш ли хинди? —
попита Санграм на турски.
— Думите ни са различни —
отвърна Джахан и му обясни, че
селцето му е високо в планината,
досами облаците. Разказа за
сестрите и за майка си и гласът му
потрепери, когато си спомни за
тях.
Санграм въздъхна тъжно, но
се овладя и се усмихна.
— Е, хайде, да отидем да те
запозная с другите.
 Минаха покрай беседките в
градината и стигнаха до езеро с
най-различни видове риби.
Момчето не спираше да задава
въпроси, но отговорите бяха
кратки и изречени шепнешком.
Разбра, че в менажерията има
лъвове, пантери, леопарди,
маймуни, жирафи, хиени, елени,
лисици, белки, рисове, цибетки,
диви котки... Клетките на дивите
животни бяха под акациите и
мъжете, които се грижеха за тях, ги
хранеха, миеха и когато се
наложеше, ги успокояваха.
Носорозите от Хабеш не бяха
успели да се приспособят и бяха
умрели един по един. Ако някое
животно се окажеше ненужно,
пращаха го заедно с гледача му в
някоя от другите менажерии в
града. Клетките на големите
животни бяха в стария дворец на
Порфирогенитус. Някогашната
византийска императорска
резиденция се бе превърнала в дом
за животните на султана. Някои
бяха настанени и в старата черква
до „Света София". Освен че беше
необичайно бял, Чота беше болен
и все още на крехка възраст. Ето
защо решиха да го оставят в сарая.
Мъжете, поели грижите за
животните, идваха от различни
краища на империята и от
неизвестни острови. Тези, които
отговаряха за птиците, живееха в
крилото до птичарника. От зори до
мрак из градината се разхождаха
газели, фазани, сърни и щрауси.
Султанската менажерия бе
единствена по рода си. А дивите
животни едва ли бяха по-диви от
града отвъд стените на двореца.
Създанията в менажерията на
„Топкапъ" бяха два вида: диви и
декоративни; едните заради
необуздаността, а другите заради
красотата. Мъжете, които се
грижеха за дивите зверове, бяха
сред най-уважаваните и най-
високо платените от стотиците
роби в двореца.
В скромните къщички от
тухли и дърво живееха девет мъже.
Червенокосият богатир Олев
отговаряше за лъвовете,
кривогледият египтянин Дара —
за жирафите, а наръфаният от
питомците си африканец Като —
за крокодилите. Близнаците
китайци пушеха хашиш и се
грижеха за маймуните,
мечоподобният великан Мирка —
за мечките, двамата черкези — за
породистите коне, а Тарас
Сибирски беше лечителят. Всички
те посрещнаха Джахан с
мълчаливо кимане и размяна на
озадачени погледи заради
младостта му, а може би и заради
още нещо, което той не можеше да
прозре.
Санграм му донесе купа
сутляш и пошепна:
— Хапни си, ще ти напомни за
дома. И опитай да свикнеш с
храната им, която не е вкусна като
нашата.
Джахан ядеше бързо и
лакомо, а мъжете го гледаха с
любопитство. Остана гладен, но не
му предложиха нищо друго.
Преоблече се с дрехите, които му
дадоха. Светла риза с широки
ръкави, мъхнато елече, шалвари и
меки кожени ботуши. Двамата със
Санграм излязоха да пообиколят.
Той дъвчеше през цялото време
някакви восъчни топчета — смес
от опиум и подправки. Лицето му
постепенно се отпусна и езикът му
се развърза. Той обясни на Джахан
за въведения от султан Сюлейман
закон за тишината, който не
важеше толкова много за първия и
втория двор, колкото за третия и
четвъртия, където високото
говорене, смях или плач бяха
абсолютно забранени.
— Ами пеенето? Чота обича
приспивните песни.
 — То е разрешено, но...
мълчешком — обясни Санграм, без
да разбира какво всъщност
означава това.
Двамата стигнаха до оградата
с гъсти храсти и високи ели, които
стояха наредени като стражи.
— Никога не пристъпвай
отвъд оградата — заяви индиецът.
— Защо?
— Не питай, а слушай по-
възрастните.
Джахан се смути и сведе очи,
а Санграм го изгледа и добави:
— Не показвай чувствата си,
момче. Жените не могат да ги
крият и добре, че са фереджетата.
Мъжете не трябва да издават
чувствата си. Особено в двореца.
Сложи маска на лицето си и
запечатай сърцето си. Инак лошо
те чака.
След около час Джахан
лежеше на твърдия нар и се
опитваше да заспи. Наблизо
бухаше бухал и лаеха кучета.
Мъжете хъркаха, пърдяха,
говореха на сън и скърцаха със
зъби. Коремът му свиреше от глад.
Спомни си за вкусните печива с
месо, които приготвяше майка му,
и се нажали. Загледа се през
прозореца. Небето беше много по-
различно от небето по време на
пътуването. Мислеше си, че никога
вече няма да може да спи, но
умората го пребори.
Стресна се от силно, учестено
дишане до врата си и от
докосването на ръка, която се
плъзна в шалварите му.
Опита да извика, но
насилникът затисна устата му.
Момчето се задушаваше, но успя да
захапе палеца му с всички сили.
Мъжът изстена от болка и се
дръпна. Джахан скочи и видя
Мирка.
— Шшт, тихо! — изсъска той.
Момчето забрави за
заповедта на тишината и закрещя:
 — Ако още веднъж ме
пипнеш, слонът ще те прегази и ще
умреш!
Мирка вдигна шалварите си и
без да поглежда към събудилите се
мъже, се отправи към нара си.
— Слонът ти е още бебе! —
промърмори той.
— Но скоро ще порасне!
Олев се надигна, погледна
загрижено Джахан и извика:
— Мирка, мръсник такъв! Ако
пипнеш индийчето още веднъж,
ще ти закова топките на стената!
— Проклети да сте всичките
до един! — изръмжа Мирка.
Момчето си легна с
разтуптяно сърце; обърна се
гърбом към прозореца, за да държи
стаята под око. Трябваше да е
нащрек дори когато спи. Не
искаше да остане дълго тук.
Трябваше бързо да намери
съкровищата в двореца, да
напълни торбите си и да изчезва.
Слонът можеше да остане, тъй
като за разлика от него, той
принадлежеше на султана.
Джахан не знаеше, че Чота
също е буден и тревожно се
ослушва в непрогледната нощ. Той
беше доловил миризмата на
единственото животно, от което се
боеше — тигъра.
 Зад стените на Топовната
порта, „Топкапъ", живееха незнаен
чет хора. Тарас Сибирски, който
беше тук от памтивека, твърдеше,
че те са колкото звездите на
небето, влакната на овцата и
тайните, носени от силния морски
вятър лодос. Говореше се, че са
четири хиляди. Джахан гледаше
високите порти към вътрешните
дворове и се чудеше какви ли хора
ги обитават.
Чудеха се и другите мъже,
докато тихо обсъждаха главния
сладкар, церемониалмайстора и
дегустаторите на ястията,
поднасяни на султанската трапеза.
Най-много ги интересуваха
конкубините и одалиските, но тях
виждаха само султанът и евнусите.
Представяха си лицата на жените,
но никога не говореха за
любовниците на султана.
Споменаваха само Хюрем султан,
която всички мразеха и едва ли не
беше прието да я одумват.
За харема се носеха какви ли
не слухове. Някои бяха
невероятни, други отговаряха на
истината. На портите стояха черни
евнуси. След кастрирането те
ходеха по малка нужда с помощта
на затъкната в пояса тръбичка.
След като исляма забрани
кастрирането, християнски и
еврейски посредници възлагаха на
роби да извършват процедурата по
други земи. Хващаха момчета в
африканските джунгли и ги
лишаваха от мъжество. Оживелите
докарваха на кораби в Истанбул, а
умрелите по пътя отиваха на
морското дъно. Момчетата, които
бяха късметлии, ставаха евнуси,
като за извършения към тях грях
не се говореше — други бяха
отговорни за него и следователно
никой в двореца не носеше
никаква вина. Санграм вярваше, че
изтръгвали и сърцата им. Познали
до болка жестокостта, на тях им бе
чужда всякаква жалост и те бяха
първите, които намираха
избягалите конкубини.
Наричаха харема Къща на
щастието. Всяка стая беше
свързана с покоите на Валиде,
майката на султана. Тя
непрестанно следеше жените. И
чаша кафе не изпиваха без
знанието й. Преди да спи със
султана, всяка конкубина
минаваше през нейната
благословия. Главният черен
евнух бе нейните очи и уши.
Нейният шпионин. Но Валиде
почина и властта й премина в
ръцете на султанката.
 Тя се казваше Хюрем, ала
някои й казваха Джадъ: Вещицата.
Султанката имаше много
поклонници, но и много врагове.
Говореше се, че е омагьосала
султана с билета — слагала ги във
вишневия шербет, пъхала ги и под
възглавницата му, а при
пълнолуние завързвала дрехите му
на възли. В крайна сметка
султанът бе нарушил
триставековната традиция и се бе
оженил за нея с пищна,
разточителна церемония, за която
не спираше да се говори по
пивниците, бордеите и опушените
от опиум свърталища. Джахан не
знаеше нищо за тези места. За тях,
както и за всичко останало, му
разказваше Санграм.
Вещица или не, султанката
имаше слабост към красиви
джунджурийки и ги
колекционираше.
Миниатюрно джудже,
музикална кутия с тайни
чекмеджета, кукла с кожа на
гущер, обсипана с камъни къща за
кукли... Обичаше птиците и често
посещаваше птичарника.
Любимият й папагал макао имаше
зелено коремче и червени пера.
Беше го научила на десетина думи
и щом я видеше, той закрещяваше
с грозния си глас. Хюрем хранеше с
удоволствие газелите и кончетата,
но почти никога не посещаваше
дивите зверове. Джахан беше
доволен, тъй като се страхуваше от
нея. И как да не те е страх от жена,
която чете мисли и краде души?
Първите седмици в двореца
минаха нормално — Чота
оздравяваше и се хранеше по-
добре. Дадоха му две наметала —
едно за всеки ден от синьо кадифе
със сребриста бродерия и едно за
празниците с тежък златист
брокат. Джахан се радваше на
красивите наметала и вече не
тъжеше за фините платове, които
шахът бе изпратил, а моряците на
кораба оплячкосаха.
Преди да заспи, често се
сещаше за пастрока си и го
обземаше желание да се върне и да
го убие. Така, както уби майка му,
докато я риташе в издутия корем
сякаш не знаеше, че е бременна.
После си казваше, че трябва да се
върне, но не веднага, а след
известно време. Ако ще краде
скъпоценности за капитана, ще
открадне малко и за себе си. Ще се
върне в село богат. Сестрите му ще
се радват. Ще им целуне ръка и ще
изсипе диамантите, изумрудите и
нефритите в краката им.
 Един ден ще срещне красиво
като луната момиче.
Със зъби като перли и с гърди
като зряло манго. Ще я спаси от
голяма беда (давене, нападение на
крадци или див звяр). Когато я
целуне, устните й ще са с вкус на
дъждовни капки, а прегръдката й
ще бъде по-сладка и от захаросани
фурми. Ще се влюбят, а ласките й
ще го галят като ухайна вода.
Блаженството им ще бъде
съвършено и дори след като умрат
от старост в прегръдките си,
хората ще ги помнят като най-
щастливата двойка под Божието
небе.
 Олев, укротителят на лъвове,
го взе под крилото си. Той беше
най-смелият и най-дръзкият от
всички, но имаше голяма слабост
към мустака си — решеше го,
мажеше го и го парфюмираше по
пет пъти на ден. И той като Джахан
страдаше по миналото и
семейството си, тъй като бил
отвлечен като десетгодишно
момче от търговците на роби.
Червеникавата му коса, здравото
му тяло и неустрашимият му дух
привлекли вниманието им и
обърнали съдбата му наопаки.
Всяка сутрин мъжете в
менажерията миеха лицата си с
ледената вода на фонтана и ръцете
им измръзваха и почервеняваха.
Към обяд ядяха пшенична чорба с
хляб, а вечер — ориз с мас от овчи
опашки. Възглавниците им бяха
корави и гъмжаха от въшки.
Гнидите и бълхите бяха
навсякъде. Те скачаха и хапеха, а
почесаните ухапани места се
подуваха. Редовно мажеха
животните с камфор, кардамон и
лимонова трева. Само една бълха
бе достатъчна, за да плъпнат
отново.
Главният бял евнух
Карамфил Камил ага идваше два
пъти седмично на проверка.
Никога не се караше и не
повишаваше тон. И въпреки това
всички се бояха от него. Кожата му
беше толкова светла, че вените му
прозираха. Под очите му тъмнееха
кръгове, тъй като страдаше от
безсъние и обикаляше коридорите
по цели нощи. Заради него се
налагаше често да чистят, да
бършат урината, да изхвърлят
изпражненията и да плакнат
съдовете за храна. Животните се
смущаваха и объркваха от липсата
на естествените си миризми, но
никой не смееше да не се
подчинява на евнуха.
Един ден в средата на април
Джахан беше излязъл с Чота, за да
го поразтъпче, и на връщане чу
странен шум зад розовия храст.
Загледа се и съзря върха на
бродирана копринена пантофка.
Момчето се стъписа. Конкубините
не можеха да идват тук. Не и сами.
Престори се, че нищо не е видял, а
момичето се запромъква назад
през храстите. Сигурно идваше да
зърне това чудо — белия слон.
Копринената пантофка идваше
често и все така се криеше, а
Джахан се правеше, че не я
забелязва.
Докато един ден, както
разхождаше слона, чу писък —
момичето изхвърча зад храста и
размахвайки ръце, се затича към
обора, в който живееше Чота.
Затръшна толкова силно вратата,
че тя отново зейна. Джахан
подгони с едно голямо листо осата,
която бе уплашила момичето, и
насекомото се повъртя, повъртя,
пък кацна на едно цвете.
— Избяга! — провикна се той.
— Наведи глава, излизам —
обади се момичето.
Тя излезе и занарежда:
— Да ми прости Аллах, но не
знам защо е създал такива гадинки
като осите.
После доближи слона, а
Джахан я погледна крадешком.
Луничките на лицето й бяха с цвят
на латинки. Вълнистата й коса се
виждаше под наметнатия шал.
Макар и висока за възрастта си, тя
беше още дете.
— Негово Величество баща
ми видя ли слона? — попита
момичето.
Джахан преглътна и се
поклони доземи.
— Принцесо Михримах...
Тъмнокехлибарените й очи
не се отлепяха от Чота.
— Ако искате, можете да го
погалите, Ваше Височество.
— Да не хапе? 
 — Чота е самата доброта —
усмихна се Джахан.
Тя докосна набръчканата
кожа. Момчето забеляза
огърлицата й от перли колкото
яйца на врабче. Ръцете й бяха
фини и тя ту ги сключваше, ту
кръстосваше нервно пред гърдите
си. Под лустрото на принцеса се
криеше душа, чувствителна като
неговата. Инак не би посмял да
изрече следните думи:
— Хората се страхуват от
животните, но не те, а ние сме
жестоки. Дори крокодилът и лъвът
не са така диви като хората.
— Тогава защо ги държим в
клетки?
— Ваше Височество, откакто
съм дошъл тук, не съм чул някое
животно да нападне човек. Освен
ако не е оставено да умира от глад.
Ако не ги дразним, те не биха ни
сторили зло. Ала хората не са като
тях. Гладен или не, човекът върши
злини. Къде ще спиш по-спокойно?
До сит непознат или до сит лъв?
— Ти си необикновено
момче. На колко си години?
— На дванайсет.
— Аз съм една година по-
голяма. И знам повече от теб.
Все още с наведена глава,
Джахан се въздържа да й каже, че
тя е с благородно потекло и затова
никога не биха били равни.
— Как се казваш? — попита
Михримах.
Той се изчерви.
— Ваше Височество, слонът
се казва Чота, а аз се казвам
Джахан. Мама...
— Какво майка ти?
Момчето се поколеба дали да
сподели нещо, което не беше
споделял с никого досега.
— Мама ме наричаше
Зюмбюл.
— Какво странно име за
момче! — засмя се тя. — И защо?
— Защото, когато съм се
родил, очите ми били лилави.
Мама ядяла луковици на зюмбюли
като бременна и може би затова...
— Зюмбюлени очи —
въздъхна Михримах.
В този миг се чу женски глас:
— Ваше Височество, откога
ви търся. Не бива да идвате тук
сама.
Жената беше възпълна и със
стиснати, недоволни устни. Очите
й бяха вперени в принцесата и тя
сякаш не виждаше нито слона,
нито момчето, нито градината.
— Моята дада, нали ми е
бавачка, все се тревожи за мен —
усмихна се Михримах.
 — Как няма да се тревожа за
моето прекрасно, светло момиче в
този свят, изпълнен с мрак?
— Дада не обича животните.
Обича само котката си Кардамон.
Двете си размениха погледи и
принцесата попита:
— Многоуважаемата ми
майка да ме е търсила?
— Разбира се, принцесо.
Казах й, че сте в хамама.
— Спасителко моя! — засмя
се Михримах. — Какво щях да
правя без теб? Довиждане, Чота! —
помаха тя. — Може пак да дойда
някой ден!
Принцесата се сбогува със
слона, но не и с махута. Джахан
стоеше смутен и като безпътен
вятър не знаеше къде е и кой е. В
главата му напираха въпроси, в
ноздрите си усещаше парфюм, а
гърдите му затрептяха с непознато
досега вълнение.
Мислеше си, че тя няма да се
върне. Ала принцесата идваше. И
заедно с усмивката си носеше
лакомства за слона. Не круши и
ябълки, а специални угощения —
смокини със сметана, шербет от
теменужки и кестени с мед, които
бяха много скъпи. Ако й
омръзнеше да седи в покоите на
палата, наричан сарай, идваше да
види слона. Гледаше го и се
чудеше как може такъв великан да
е толкова мил. Слонът беше
султанът на менажерията, но не
приличаше на баща й.
Не идваше редовно. Понякога
не се вясваше със седмици. А
понякога идваше няколко дни
подред, винаги придружавана от
Хесна хатун, нейната дада. Тя не
одобряваше интереса на
принцесата към животното, но
пазеше посещенията им в тайна.
Измина година и дойде
жаркото лято. Джахан трупаше
откраднатите скъпоценности:
сребърна броеница от главния
градинар, носна кърпичка със
златна бродерия от управителката
на дворцовия кухненски склад,
която за малко не го хвана, златен
пръстен от дипломат на
посещение в менажерията. Това не
беше достатъчно за алчния
капитан Гарет. Трябваше да
разбере къде крият султанските
скъпоценности. Но времето
минаваше и Джахан като че ли
забрави за страшния капитан и
заплахите му. Дано беше заминал
надалеч и загинал, както му се
полагаше.
Чота растеше и хубавееше.
Принцесата и момчето говореха
предимно за него. Един ден тя го
попита за живота му в родината и
как е дошъл в Истанбул. На другия
ден седна под люляка, а той
коленичи със сведен поглед в
тревата. Бяха достатъчно близко,
за да усеща уханието на косата й и
световете, които ги деляха, сякаш
се стопиха в миг.
Историята, която махутът
разказа на принцесата:
Живеело едно бедно момче
на име Джахан в безкрайните
богати земи на Индустан. Домът му
бил колиба досами пътя, по който
вървели войниците към палата на
шах Хумаюн. Момчето спяло на
пода с петте си сестри, майка си и
пастрока си, който бил и най-
големият му чичо. Джахан обичал
да твори с ръцете си. Използвал
всичко, което му попаднело — кал,
дърво, камъни, тор, клонки. За
радост на майка си направил
голяма пещ зад къщата, която не
изпускала задушлив черен пушек.
Когато бил на шест, родният
му баща изчезнал. Майка му
казвала, че „отплавал" към някаква
далечна страна и град с много
светлини, несметни богатства и
друг шах или султан.
Джахан така и не се досетил,
че майка му си измисляла всичко
това и прекарал дълги години,
оплетен в паяжината на тази
история. Дори когато майка му се
омъжила за отвратителния му
чичо, той вярвал, че баща му ще се
върне. Пастрокът му не спирал да
недоволства. Огънят тлеел,
млякото се пресичало, мекичките
пури имали вкус на подметка. Не
бил доволен и от тялото й, което
взимал всяка вечер, но тя така и не
зачевала.
Пастрокът му отглеждал
слонове за битки и войни. Учел
миролюбивите животни как да
нападат и убиват. Сестрите на
Джахан му помагали, но той стоял
надалеч. Сближил се само със
слоницата Пакиза.
Пакиза била бременна вече
хиляда дни, но не раждала. Минали
три есени и три зими и дошла
пролетта. Цъфналите клони на
златната касия* провиснали,
хълмовете били осеяни с цветя,
змиите се разбудили, но слончето
така и не се раждало. Пакиза
станала много тежка и не можела
да се движи. Всяка сутрин Джахан
й носел вода, трева и корени,
потупвал я по набръчканата кожа
и шептял: „Може би днес е
големият ден!".
* Вечнозелено дърво, което
расте в Югоизточна Азия. — бел.
ред.
Пакиза вдигала бавно глава и
по всичко личало, че споделя
неговата надежда. Слънцето
обагряло хоризонта с червени
ивици и така отминавал още един
ден. Наближавал дъждовният
период и влагата ставала
непоносима. Джахан слагал ухо на
издутия корем на слоницата и
чувал туптенето на сърцето на
слончето. Кой знае защо, то
продължавало да се крие и не
искало да излезе.
Пакиза започнала да се
пристрастява към странни неща —
ближела с наслада калните локви,
дъвчела сухата глина и лапала
тухли от тор. Понякога пастрокът
я биел, тъй като ядяла
изсъхналите люспи от варосаните
стени на колибата.
Семейството на Пакиза
идвало всеки ден да я види — един
подир друг слоновете се задавали
от гората с тътнещи стъпки.
Женските приближавали и я
викали на древния им език. Пакиза
наостряла уши и понякога им
отговаряла, за да ги успокои и да
им каже да не се тревожат.
Обикновено не помръдвала —
може би от страх, може би
затрогната от обичта им.
Отвсякъде се стичали хора, за
да я видят. Индуси, мюсюлмани,
сикхи, християни. Носели цветни
гирлянди, палели ароматни свещи
и припявали. Вярвали, че бебето е
благословено и че пъпната му връв
е свързана с друг, невидим свят.
Връзвали ивици плат на банана и
се надявали, че молитвите им ще
стигнат до небето. Преди да си
тръгнат, докосвали Пакиза и
обещавали, че няма да си мият
ръцете, докато желанията им се
сбъднат. Джахан стоял наблизо и
следял да не скубят косми от
опашката й.
 Минавали и лечители — кой
за да помогне, кой от любопитство.
Един ден дошъл лечителят Шри
Зишан. Мършав мъж с бухнали
вежди, който прегръщал дървета и
скали, за да се зарежда със сила и
живот. Преди година паднал от
една скала, докато протягал ръце
да прегърне залеза. Четирийсет
дни лежал, без да мръдне. Жена му
едва ли не го била прежалила,
когато на четирийсет и първия ден
се надигнал, олюлял се и тръгнал.
Говорел странно и някои смятали,
че след падането се е преселил в
някакъв по-висш, непознат дори и
за най-мъдрите свят. Други пък
твърдели, че не е с всичкия си и че
не трябва да му се има вяра.
Така или иначе, Шри дошъл,
прилепил ухо до корема на
слоницата и казал с дълбок глас:
— Бебето ви слуша.
— Искаш да кажеш, че ни
чува ли? — учудил се Джахан.
— Разбира се. Ако чува
викове и клетви, никога няма да
излезе на бял свят.
Момчето веднага се досетило,
че бебето се страхува от този
изверг чичо му, който не спирал да
крещи и да пустосва. Лечителят
вдигнал кривия си пръст.
— Това не е обикновено
слонче.
— Защо?
— Чувствително е и не смее
да се покаже. Успокой го. Кажи му,
че този свят не е толкова лош.
Обичай го и то никога няма да те
изостави.
Джахан мислил цял ден. Как
можел да убеди бебето, че светът
заслужава да се роди и да живее в
него? Непосилна задача...
Слоновете издавали звуци, с които
се разбирали, а той не говорел
техния език. А и какво знаел той и
неговото ранимо сърце за живота
по широкия свят?
Изведнъж му минало на ум, че
ако не друго, то поне познава
страха от този свят. Като мъничък
търсил закрила под косите на
майка си, които стигали до петите
й.
Влязъл в колибата и заварил
майка си да трие гърба на чичото в
дървеното корито. Той не обичал
водата, но понякога скланял да се
окъпе само заради бълхите. След
баня кожата му ставала доста по-
светла. Ала не и характерът. Та
лежал чичото със затворени очи и
се наслаждавал на камфоровия
масаж. Джахан махнал на майка си
да го последва на двора. После
извикал и сестрите си. Те не били
толкова красиви колкото майка
му, но косите им били също така
гъсти и дълги. Казал им да
застанат до Пакиза и те се
наредили около нея, хванати за
ръце. Косите им се развявали и
галели корема на слоницата като
копринено вълшебно килимче.
Чичото викал с цяло гърло от
колибата. Ала те не искали да го
чуят. Във въздуха витаело нещо
странно и красиво като Божие
благоговение. Момчето се навело
към корема и прошепнало: „Видя
ли, навън не е чак толкова лошо.
Хайде, излез!".
След това чичото пребил
майка му. Джахан опитал да я
защити и също изял боя. Спал
навън при Пакиза. Когато се
събудил, забелязал, че навсякъде
цари необичайна тишина. В
колибата нямало никого. Пакиза
стояла спокойно, но коремът й се
свивал и отпускал. Слоницата
вдигнала хобот и надала рев. Това
било шестото й бебе и тя със
сигурност знаела какво да прави.
Джахан бил виждал кози и кобили
да раждат и знаел, че невинаги
трябва да се осланяш само на
природата.
Околоплодният сак се
приплъзнал и паднал с потоп вода.
Окървавеното, слузесто слонче се
показало бързо-бързо и сърцето на
Джахан подскочило от радост.
Момче! То било зашеметено и все
едно идвало от друга планета.
Пакиза подушила бебето,
побутнала го с хобота си и
задъвкала сака. Невиждащото
слонче се надигнало и стъпило на
крака. По тялото му лепнели
светли кичури. Било бяло като
сварен ориз!
Синът на Пакиза не бил по-
едър от другите новородени
слончета и тъй като хоботчето му
било още късо, сучел само с уста.
Бил нисичък и стигал до коляното
на майка си; колкото и тя да го
подканвала, не можела да го
накърми. Джахан се втурнал и
домъкнал варела, в който държали
сеното през зимата. Взел една
тенджера от кухнята, качил се на
варела, за да стигне до гърдите на
слоницата, и опитал да изстиска
малко мляко сякаш доял коза.
Пакиза се дръпнала и почти го
съборила. Стиснал нос, Джахан
прилепил устни към едната й
гърда, засмукал и повърнал още
след първата капка мляко.
Миризмата била ужасна. Опитал
още веднъж и още веднъж, като не
спирал да повръща. След няколко
опита млякото прокапало.
Цял следобед събирал мляко
за слончето, което сърбало с
радост. По едно време се загледал в
него и му се сторило, че то му се
усмихва. Двамата били млечни
братя! Джахан отвърнал на
усмивката му и казал: „Ще се
казваш Чота*. Макар да знам, че
ще пораснеш голям и силен!".
* Мъничък — (инд.). — Бел.
прев.
Слончето изтръбило в знак
на съгласие. И от този миг насетне
откликвало само на това име. След
три седмици пораснало
достатъчно и вече стигало до
гърдите на майка си. Започнало да
тича из двора, да гони кокошките
и да плаши птиците. Така
опознавал света. Слониците от
стадото го глезели и то растяло
щастливо. Не се бояло нито от
гръмотевици, нито от камшик.
Плашело се от едно — от страшния
като всепомитащ потоп рев на
тигъра, който отеквал в долината.
Все още коленичил и с
наведени очи, Джахан завърши
разказа и не посмя да погледне
принцесата.
Така и не видя красивата й
като утринна омара усмивка.
— А после? — попита
Михримах.
Бавачката не му даде
възможност да продължи.
— Ваше Височество, стана
късно. Майка ви ще ви търси.
— Добре, дада. Да вървим.
Принцесата тръгна по
пътеката, Хесна хатун я изчака да
се отдалечи и каза:
— Лилави очи. Млечен брат
със слон. Странно момче си ти. Или
пък си изкусен лъжец? Ако е така и
ако лъжеш моята прекрасна
принцеса, скъпо ще си платиш.
Другият път, когато дойдоха
да видят слона, бавачката вървеше
на десет крачки след принцесата и
не обелваше дума. На светлината
на залязващото слънце Михримах
бе по-хубава отвсякога. На ръката
й блестеше диамант колкото орех
с цвят на гълъбова кръв. Ако се
сдобиеше с него, Джахан щеше да е
богат за цял живот. Ала той никога
не би откраднал от нея. Тя
нахрани Чота със сухи сини сливи
и медени кестени и седна под
люляка. Косата й лъхаше на цветя
и билки.
— Е, разказвай какво стана
по-нататък — усмихна се тя.
— Както наредите, Ваше
Височество — потрепери
развълнуваният Джахан и
продължи историята.
Ето какво разказа махутът на
принцесата:
Година след раждането на
Чота един османски капитан,
който загубил половината си
екипаж и цялата си флота в ужасна
буря, посетил шах Хумаюн. Шахът
му обещал каравела, за да се
върнат у дома.
— Сега разбирам защо Аллах
ме запрати на този бряг. За да
изпитам щедростта на шаха и да
разкажа за благородството му на
султана — казал капитанът.
Шахът се поласкал и му дал
красиви одежди и скъпоценности.
Когато се оттеглил в покоите си и
се излегнал във ваната с листенца
от рози, Хумаюн се замислил за
всичките си беди и врагове.
Съветът на покойния му баща бил:
Не прави злини на събратята си
дори да го заслужават. Но как да
запазел властта си, след като имал
толкова много врагове даже между
своите?
Едно розово листенце се
залепило като знамение за
гърдите му и така дало отговор на
терзаещите го мисли. Слабото му
място било сърцето. Не бивало да
се поддава на чувствата си. Дали
корабокруширалият капитан не
бил поличба? Дали появяването му
не било знак, че е време да обяви
война на враговете си и ако се
наложи, да се обърне за помощ към
османците?
Между двете мюсюлмански
владения имало обмен на
търговци, посланици, мистици,
шпиони, майстори, отшелници. И
подаръци. Коприни, скъпоценни
камъни, килими, подправки,
седефени шкафове, музикални
инструменти, лъвове, леопарди,
кобри, конкубини и евнуси.
Посланията били придружавани с
жестове на щедрост и от двете
страни.
 Хумаюн, Посланика на мира и
Божията сянка на земята, се
интересувал от Сюлейман,
Владетеля на моретата и земите, и
също така Божията сянка на
земята. Знаел от шпионите си, че
Сюлейман си лягал с печата на
Соломон, специалния пръстен,
дарил го с власт над животни, хора
и джинове. Могъщ бил Сюлейман и
все пак какви ли слабости и
страхове криел под великолепните
кафтани, които носел само
веднъж?
Хумаюн бил чувал за Хюрем
— господарката на харема. Тя
имала слабост към красиви
предмети и се славела с
колекцията им. Наскоро поръчала
хиляда египетски гургулици,
които били обучени да разнасят
писма. Денят, в който долетели,
истанбулското небе почерняло и
хората се втурнали към джамиите,
защото решили, че е дошъл Денят
на страшния съд.
Шахът решил да смае
султанката. Дарът му щял да бъде
както знак на уважение към
султана, така и напомняне, че има
далечни земи, които не са в
неговата власт. Извикал мъдрия си
слуга Джохар, който отговарял за
каните с вода в двореца и на
когото имал голямо доверие.
— Какво да изпратя на човек,
който има всичко?
— Не коприни и не
скъпоценности. Не злато и сребро.
А животно. Всяко животно
притежава характер и е различно
от другите. 
— И кое животно би
представило достойно величието
на империята ни?
— Слонът, господарю мой.
Най-голямото животно на света.
— А ако искам да намекна, че
въпреки могъществото на
империята ми бих имал нужда от
султанската помощ?
 — Тогава, господарю мой,
изпратете слонче. Така ще
загатнете, че все още не можете да
се борите сам и имате нужда от
помощ, докато победите с Божията
воля.
На другия ден Джохар
пристигнал с няколко войници.
Джахан хранел Чота, а чичото
започнал да се кланя и казал:
— Като верен роб на нашия
шах аз съм на вашите услуги.
— Имали сте бял слон.
Идваме за него. Шахът желае да го
подари на османците.
— Каква чест!
— Да не би да смяташ да
 дадеш Чота? — смело
попитал Джахан.
Чичото се проснал в краката
на везира.
— Простете му, височайши!
Детето е разстроено, не знае какво
говори. Майка му умря миналия
месец от незнайна болест. Беше
бременна... Момчето откачи от
мъка.
— Мама умря от твоята
жестокост, защото я биеше всеки
ден!
Пастрокът зашлевил Джахан
и той паднал.
— Не бий сина си — защитил
го Джохар.
 — Аз не съм му син —
изкрещяло момчето.
— Ти си много смело момче!
— възхитил се пратеникът на
шаха. — Кажи ми, защо не даваш
слона?
— Чота не е като другите
слонове.
— Но той ще живее като
принц в османския дворец. Пък и
ще ви платим добре.
Джохар извадил от пояса си
пълна кесия и очите на алчния
чичо заблестели.
— Не слушайте какво говори
момчето! Слонът е ваш!
И така съдбата на Чота била
решена. Джахан започнал да го
подготвя за дългия път. Хранел го
с билки, които подпомагали
храносмилането, миел го и мажел с
масла кожата му и се грижел за
доброто състояние на ходилата и
ноктите му. За махут на Чота било
избрано едно пет години по-
голямо момче. Казвал се Гураб.
Джахан щял да помни името му,
докато е жив. Човек не забравя
имената на враговете си.
Клетката, която изпратили от
двореца, имала масивни ъгли от
злато и сребро и била украсена с
цветя и пискюли. Джахан почти се
разплакал. Свободният, игрив Чота
щял да бъде окован във вериги и
заключен зад решетките като
престъпник. Момчето посърнало;
почти не ядяло и не продумвало.
Дори чичо му го оставил на мира.
Гураб се отбивал, „за да се
сприятели с животното". Джахан
го гледал с омраза и се радвал,
защото слонът нехаел за бъдещия
си махут.
— Дръж! — командвал Гураб,
като вдигал тояжката в ръката си.
Чота дори не го поглеждал.
— Хайде, дръж! — викал
Джахан и слонът се запътвал към
него.
Тъй като Чота слушал само
него, решили момчето да ги
изпрати до пристанището Гоа.
След като натоварели слона,
Джахан щял да се върне в Агра.
Сутринта в деня на
заминаването най-голямата му
сестра го придърпала и
пошепнала:
— Значи заминаваш.
— Ще изпратя Чота и ще се
върна с чичо — казал той и сложил
в дисагите хляба, който била
опекла.
— Пътят ти може да се окаже
по-дълъг. Затова попитах Господ,
ако мама беше жива, какво би те
посъветвала. Но не получих
отговор.
Джахан също искал да знае
съвета на майка си. Погледнал към
Чота, който бил от хубав по-хубав
— селяните го изрисували с
шарени бои и украсили
наметалото му с пайети, — и
проронил следните думи: 
— Мама щеше да каже: „Бъди
мил със слона и с всички хора в
беда".
Тъжните очи на сестра му
светнали.
— Точно така. Тя щеше да те
посъветва никога никого да не
нараняваш и да не позволяваш теб
да нараняват. Не разбивай сърца и
не позволявай да разбият сърцето
ти.
Пристанището на Гоа.
Облаците се носели по калаеното
небе и заедно с тях и вятърът,
който чакали дни наред. Вдигнали
котви и платна; хвърлили във
водата скъсани панталони, та да се
отърват от лошия късмет. Гураб се
издокарал с бродиран жакет и до
дрипавия Джахан изглеждал като
махараджа.
— Хайде, отивай си! Не ни
трябваш повече.
— Няма да мръдна до
тръгването на кораба.
— Пикльо такъв.
 Джахан го блъснал и Гураб
паднал в прахоляка.
— Ще те убия! — изсъскал
той.
Джахан ядял доста бой от
чичо си и се научил как да се пази.
Гураб бил по-силен, но когато
съзрял яростта в очите на
момчето, спрял да замахва и само
казал:
— Проклет да си! 
За Гураб слонът бил
обикновено животно, но за Джахан
бил млечен брат и най-добър
приятел. Той доближил Чота и
пошепнал с натежало сърце:
— Сбогом, братко мой.
 Окованият слон вдигнал
хобота си.
— Не се бой. Султанът ще ти
се радва, а султанката ще ти се
възхищава.
Джахан избърсал сълзите си
и си тръгнал. Застанал зад една
ограда, откъдето виждал кораба и
Чота. Гураб се изпъчил пред слона
и се провикнал:
 — Ей, великан такъв! Отсега
нататък ще правиш каквото аз
кажа! Инак ще пукнеш от глад!
Чота не искал да помръдне и
да влезе в клетката. Гураб викал и
го удрял с пръчка. Джахан едва се
сдържал да се втурне на помощ на
млечния си брат.
Калашите приключили с
товаренето на стоката.
Гураб заповядал на четирима
мъже да вържат Чота с четири
дебели въжета. Слонът тръбел с
всички сили и се опъвал. Нямал и
годинка, но бил много силен.
Четиримата станали десетима.
Дърпали, бутали и накрая вкарали
слона в клетката. Затръшнали
вратата и пуснали резето. Чота
гледал тъжно и безпомощно.
Вдигнали клетката с помощта на
краноподобно съоръжение, а
слонът гледал отвисоко и с тъга
към далечните гъсти гори и
потънали в мъгла долини, където
събратята му живеели свободни и
безгрижни.
Джахан съзрял един
полупълен кош със стока за
кораба. Огледал се и бързо се
пъхнал вътре. Чакал, затаил дъх.
След малко хамалите вдигнали
коша и го хвърлили на борда.
Макар да го заболяло от удара,
момчето било щастливо, че е до
Чота.
Корабът се казвал „Искрящо
слънце" — четиримачтова карака с
бушприт, заоблена кърма и широк
бак. В марса на главната мачта
седял почернял от слънцето
моряк, а около него били
ветрилата, които се разпъвали или
прибирали според капризите на
вятъра. Екипажът наброявал
седемдесет и осем моряка, но
имало и пътници — мисионери,
поклонници, пратеници, търговци
и безделници.
Джахан се крил чак до мрак.
Когато се здрачило, тръгнал да
търси слона. Намерил го в тъмното
и влажно дъно на трюма. Щом го
зърнал, Чота надал тихичък
радостен звук. Джахан седнал до
него и му казал, че ще бъде с него,
докато пристигне в Истанбул, но
веднага след това ще се върне при
сестрите си.
На сутринта му призлявало от
глад и жажда. Качил се на палубата
и поискал вода и нещо за ядене от
един моряк. Гураб изобщо не се
грижел за Чота и Джахан често го
навестявал.
Един ден Гураб го видял.
— По дяволите! Ти как се
оказа тук?
 Джахан го изгледал сърдито.
— Защо не се грижиш за
Чота? Съвсем си го зарязал!
— Теб какво те интересува?
Животното е дар за султана. Да не
е твое!
Двамата викали, викали,
докато моряците ги чули и ги
замъкнали при капитана — мургав
грубиян с кожени ботуши с висок
ток, на които се олюлявал под
влиянието на опиума.
— Гледай ти! Един слон с
двама махута! Не сте ли малко
много, а?
— Везирът изпрати мен. Този
тук е никакъв — рекъл Гураб.
 — Аз се грижа за слона. Той
не го поглежда — заявил Джахан.
— Тихо! Аз ще реша кой ще
остане и кой не — викнал
капитанът.
Но така и нищо не направил.
Ден след ден Гураб и Джахан
тръпнели от страх и се редували да
се грижат за слона. Имали
достатъчно храна — осолено месо,
боб, бисквити и сухари. Но Чота
линеел.
Моряците били много
суеверни. Не произнасяли думи
като „потъвам", „скала" или
„бедствие", защото вярвали, че
носят лош късмет. Дори да имало
буря, никой не я споменавал на
глас. Ако чуели песен на сирени,
хвърляли щипка сол зад лявото си
рамо, за да се отърват от дявола.
Повтаряли някакви морски
заклинания и чуели ли за нещо,
което би донесло беда, тропали с
крака и плюели. За зла поличба
смятали обърнатите кофи,
оплетените въжета, огънатите
пирони и бременните жени.
Джахан не можел да повярва,
че обичали плъховете. Гадните
гризачи се славели с това, че
напускат кораба, преди да потъне,
и затова присъствието им било
повече от желано. Гонели
гарваните с проклятия.
За зла участ, един ден
плъховете изчезнали. Ясното
синьо небе потъмняло. И се
развихрила.... онази дума, която не
трябва да се казва на глас. Завалял
дъжд из ведро. Вълни заливали
палубата. Не могли да опънат
платната за буря. Рулят се счупил.
Джахан си мислел, че е дошъл
краят на света. И като че ли бил
прав.
На третия ден няколко
моряка слезли в трюма. Гледали
гневно и момчето изтръпнало от
лоши предчувствия.
— Това животно трябва да
изчезне! Белият слон носи лош
късмет!
— Да не сте се побъркали?
Как може да мислите, че той е
причина за бурята? — възроптал
Джахан и се обърнал към Гураб. —
Направи нещо, спри ги!
— Говори с капитана — свил
рамене той.
Джахан хукнал към палубата,
където се вихрел истински потоп
от вълни. Държал се здраво за
перилата и крачка по крачка
стигнал до капитана, който
крещял заповеди. Сграбчил го за
ръката и го помолил да каже на
моряците да оставят слона на
мира.
— Те не го искат. Смятат, че
им е донесъл лош късмет.
— И какво, ще ни хвърлите
през борда ли?
— Ти можеш да останеш. Но
слонът заминава!
— Няма да го оставя! Ще се
удави!
— Слоновете могат да плуват.
— В такова време? Ами
султанът? Той какво ще си каже,
когато разбере какво сте
направили?
— Гневът на морето е по-
страшен от гнева на султана.
— Ако белият слон носи лош
късмет и го убиете, това ще ви
донесе още по-лош късмет.
Капитанът се замислил.
— Ще ви дам лодка. Наблизо
има остров. Заминавайте веднага!
Спуснали лодката и Гураб
казал:
— Ама аз нямам нищо общо
със слона!
— А ти? — обърнал се
капитанът към Джахан.
Момчето осъзнавало, че
съдбата му е вече предрешена и,
страх не страх, скочило в лодката.
— Това ми напомня за
историята на пророка Соломон —
рекъл капитанът. — За двете жени,
които твърдели, че са майка на
едно и също бебе. Неистинската
предложила да го разделят на две,
ала истинската се възпротивила.
Веднага ми стана ясно кой е
истинският махут.
Извели Чота и опитали да го
вкарат в лодката. Той не се
поддавал и накрая го бутнали във
водата, която тутакси го
погълнала. 
Джахан спря да говори и
принцесата го погледна с ужас.
— Как се спасихте?
— Вълните ни избутаха на
брега на острова. Оттам ни взе друг
кораб — „Бегемот".
 — А те как се държаха със
слона? — въздъхна принцесата.
— Ужасно. Моряците се
разболяха от скорбут. Някой каза,
че слонското месо ще им помогне.
За малко да убият Чота. Капитан
Гарет ни спаси. И ето ни тук.
— Каква история! Мога да те
слушам още хиляда дни!
Джахан веднага съжали, че е
разказал всичко толкова набързо.
Дали принцесата би дошла пак? В
този миг Хесна хатун се задави и
зачерви. Имаше пристъп на астма.
Настаниха я под близкото дърво;
Михримах измъкна една торбичка
с билки от колана й и я пъхна под
носа й. Джахан бе доловил мириса
на билките, когато принцесата
минаваше покрай него. Бавачката
вдиша дълбоко и след малко се
успокои.
— Да тръгваме, дада. Трябва
да си починеш — рече Михримах.
— Да, Ваше Височество —
надигна се жената и нагласи шала
на главата си.
Принцесата се обърна към
Чота и каза мило:
— Довиждане, Чота.
Миличкият ти... Другия път ще ти
донеса най-вкусните лакомства на
света. — Обърна се към Джахан и
добави: — Радвам се, че не си
изоставил слончето, зюмбюлено
момче.
— Ваше Височество... — успя
да промълви той за довиждане.
В този миг тя направи нещо,
за което Джахан не би посмял и да
мечтае. Докосна с пръсти
пламналото му лице, сякаш
търсеше трапчинката.
— Ти имаш добро сърце. Бих
искала да се срещаме всеки
следобед.
Момчето беше смаяно и не
можа да продума. Изпрати я с
поглед и си пожела отново да се
видят.
— Къде си, махуте?
 Джахан излезе от обора.
Белият евнух го гледаше с ръце на
кръста.
— Къде беше?
— Чистех...
— Главният мюфтия иска да
му заведеш слона! Веднага!
— За какво?
Карамфил камил ага го
зашлеви и викна:
— Без въпроси! Прави
каквото ти кажа!
Конярите помогнаха на
Джахан да сложи хауда на гърба на
Чота и вече оседлан, видът му
беше одобрен от евнуха с почти
презрителното:
 — Хайде, води животното.
Санграм ще дойде с вас.
Ще съдят еретик.
— Тръгваме, ефенди — кимна
Джахан, без да разбира какво
означава думата еретик.
Беше дъждовно и оживено
петъчно утро. Джахан и Санграм се
настаниха на седлото на Чота и се
понесоха по стръмните улици.
Санграм каза на момчето, че
задачата им е да вземат главния
мюфтия и да го заведат на някакъв
площад, където ще разпитва
суфистки проповедник заради
неблагочестивите му идеи.
Участието на дворцовия слон щяло
да покаже султанското одобрение
на улема — мюсюлманските учени,
които се занимавали с право и
теология. Султанът нямало да
присъства въпреки поканата на
главния мюфтия, за да
предоставел по-голяма свобода на
теологичните дебати.
Когато минаваха покрай
древното гробище с изглед към
Златния рог, слонът спря. Джахан
го побутна с пръчката, но Чота не
помръдваше.
— Чувал съм, че слоновете
решават кога и къде да умрат. Да
не би да си е избрал място? —
попита Санграм.
 — Какво говориш! Чота е още
дете — възмути се Джахан.
Санграм сви рамене и, слава
богу, слонът отново тръгна.
Към обяд стигнаха до
мюфтийската къща — истински
палат с гълъбарник от варовик,
пергола с балдахин и големи
еркерни прозорци с изглед към
Босфора. Джахан се постара да
запомни детайлите, за да нарисува
къщата на пясък, когато се върнат.
Повечето прозорци гледаха на
север и за съжаление, само
няколко бяха със стъклописи и
улавяха променливата светлина.
Да имаше хартия, веднага щеше да
нарисува къщата такава, каквато
беше във въображението му.
Жените и децата на
мюфтията не бяха виждали слон и
надничаха зад пердетата и
открехнатите врати. Няколко
слуги помогнаха на съдията да се
качи по стълбата и да се настани
на хаудата.* Както обикновено,
Джахан седна на врата на Чота, а
Санграм щеше да ги придружи
пеша.
* Седло — Бел. ред.
— Оттук лесно ще се
катурнеш — каза мюфтията.
— Това не се е случвало,
челеби.
 — Дано не съм първият,
иншаллах...
И така, те тръгнаха по
широките улици, като избягваха
по-тесните заради размерите на
слона. Мюфтията като че ли
искаше всички да го видят. Не на
всеки се падаше честта да язди
слона на султана.
На площада се бе събрала
тълпа, която ги приветства с
викове и ръкомахания. Само дето
не беше ясно на кого се радват
повече — на слона или на
мюфтията. Съдията слезе и
започна петъчната молитва,
следван от представителите на
улема* и от стотиците
присъстващи. В дъното на площада
четирима стражи бяха
заобиколили висок, изпит мъж с
изтънчени черти и набола брада.
Той ту коленичеше, ту се
изправяше и редеше някаква своя
молитва.
* Улеми са онези, които в
дълбочина познават историко-
религиозната традиция на
исляма. — Бел. Ред.
Санграм каза на Джахан, че се
казва Лейли, но всички му викат
Мажнун шейх. Беше много млад,
най-младият от суфистите, със
светлосиви като есенен дъжд очи,
с изписани лунички и с русолява,
бухнала коса. Той беше човек на
чудати противоположности.
Притежаваше детско любопитство
и разум на мъдрец, беше
безразсъдно смел, но и
стеснителен, преливаше от
жизненост, ала от него струеше
тъга и меланхолия. Боравеше
умело с думите и владееше
ма'рифа, интуитивното познание.
Говореше увлекателно и на
проповедите му идваха хора от
всички краища на империята.
Гласът му бе мек, омайващ и често
напевен. Проповедите му учудваха
и смущаваха улемите. Те не го
одобряваха, но и той не ги
харесваше. Мажнун се присмиваше
на официалните религиозни
проповедници, като казваше:
„Когато стигнеш до всевишето
познание, не трябва да обръщаш
толкова голямо внимание на харам
и халал, на греха и на порока, а на
сърцевината на вярата".
Суфистите, стигнали до по-високо
ниво на прозрение, не се
ограничаваха със законите на
улема. За съжаление масите искаха
другите да разсъждават вместо
тях.
Мажнун шейх говореше за
обичта към Господ и хората, за
вселената в нейната цялост и най-
малките й детайли. Казваше, че
молитвата трябва да бъде изява на
обичта, а обичта — да бъде
лишена от страх и надежди. Човек
не бива да се страхува, че ще ври в
казан, или да си мечтае за хурии*,
тъй като адът и раят, страданието
и радостта са тук и сега. Защо се
боите от Бог, питаше той, като
можете да го обичате? Публиката
му — занаятчии, селяни, войници
— го слушаше в захлас. Идеите му
допадаха на бедните, а стилът и
маниерът му — на богатите. Дори
жените, включително невежите
одалиски и злонамерените евнуси,
ценяха неговото ораторство. Това
се отнасяше и за евреите,
християните и зороастрийците.
* Нимфи на мохамеданския
рай — Бел. ред.
Петъчната молитва
привърши и Мажнун огледа
съдиите.
— Знаеш ли в какво си
обвинен? — попита мюфтията.
— Вие му казвате ерес. Но
обвиненията ви са неоснователни.
— Ще видим дали е така.
Истина ли е, че си казал, че ти си
Бог и че всеки човек е Бог?
— Казах, че Създателят
присъства във всеки човек. Без
значение дали е налбант, или
паша, кръвта ни е еднаква.
— Как така?
— Ние сме направени не само
по Негово подобие, а и с Неговата
същност.
— Казал ли си, че не се боиш
от Бога?
— Защо да се боя от онези,
които обичам? Вие боите ли се от
любимите си? 
Тълпата се разшумя и някой
се провикна:
— Тихо!
— Значи се оприличаваш на
Господ!
— Вие мислите, че Господ
прилича на вас — сърдитите,
закостенелите и жадните за мъст.
Вместо да смятам, че Бог е взел
най-лошите черти на хората, аз
вярвам, че хората могат да вземат
неговите най-хубави черти.
Един от мюсюлманските
учени на име Ебусуд се намеси:
— Ясно ли ти е, че
богохулстваш? — попита той.
— Така ли? — учуди се
Мажнун.
— Така. Вместо да изпитваш
разкаяние, ти се заяждаш със съда.
Що за извратен ум!
— Аз и ти не сме чак толкова
различни. Може би носиш в себе си
онова, което толкова мразиш в
мен!
— Грешиш! Ние нямаме нищо
общо. Твоят Бог със сигурност не е
моят!
— Не е ли грехота да
споменаваш, че има повече от един
Бог?
Тълпата се разшумя още
повече.
Мюфтията се покашля и рече:
— Е, хайде, разкажи ни
повече за Господ.
Мажнун шейх каза, че Господ
не е крал, раджа или падишах,
седнал на небесния трон, за да
следи и да си води бележки за
греховете, та да ги наказва един
ден.
— Господ не е търговец, за да
записва, Господ не е чиновник, за
да записва.
Съдът продължи да го напада.
Накрая чуха следното:
— Там, където слагате черта
и ми казвате да спра, там е
началото за мен. Казвате ми да
мълча, но как да мълча, след като
Господ говори чрез мен?
Падна здрач. Небето легна
като тъмночервена мантия над
хълмовете. Навътре в морето
проблесна фенер на лодка.
Гларусите грачеха над парче
развалено месо. Слушателите на
площада започнаха да губят
интерес и да се разотиват. Имаха
да довършат някои задачи и да се
приберат за вечеря при жените си.
Останаха само противниците на
еретика.
— Ако признаеш, че
богохулстваш, и се закълнеш
никога вече да не говориш такива
сквернословия, може да ти
простим. Е, разкайваш ли се?
— За какво? Аз обичам
Обичния и Обичният обича мен.
Защо да се разкайвам за обичта
ни? Има много други неща за
разкайване — охолството,
господството, принудата. За
обичта не бива да се каем.
Джахан слушаше притеснен и
без да иска, дръпна юздите на
Чота. Слонът затръби и всички се
обърнаха към него. Мажнун шейх
го погледна възхитен.
— Вижте това създание! Не е
ли то доказателство за
разнообразието и за красотата на
света? В него се отразява
човешкото съществуване, нищо че
за някои е едно обикновено
животно. Когато умрем, душата ни
преминава в друга душа.
Следователно няма смърт. Няма
рай, няма ад. Не е необходимо да се
моля пет пъти на ден и да постя
през целия Рамадан. Правилата на
обикновените хора не се отнасят
за онези, които са се издигнали
достатъчно високо.
След дълго мълчание
главният мюфтия заяви:
— Да се има предвид, че на
обвиняемия бе дадена възможност
да види грешките си. Ала той
отказа да се разкае. Ще умре след
три залеза. Последователите му ще
бъдат арестувани. Разкаялите се
ще бъдат помилвани. Останалите
ще ги сполети същата участ.
Ебусуд ефенди се обърна към
Чота и каза:
 — С разрешението на
главния мюфтия имам следната
идея. Както знаете, гражданите на
Истанбул обичат белия слон на
султана и сигурно ще им е
интересно, ако вероотстъпникът
издъхне под слона! Това е
популярно наказание в Индустан.
Под слоновете умират крадци,
убийци и изнасилвачи. Нека
издъхне под слона за назидание на
съмишлениците си!
Главният мюфтия се замисли
и кимна:
— Съгласен съм.
Всички гледаха Джахан и
слона. Момчето се паникьоса и
едва намери сили да каже:
— Уважаеми учени, Чота
никога не е правил такова нещо.
Той не би... знаел как да...
— Ти нали си от Индустан? —
прекъсна го Ебусуд ефенди.
— Да, ефенди.
— Тогава научи го! Имаш три
дни.
Минаха три дни. Джахан
седеше и трепереше като лист на
гърба на Чота, а тълпата под тях
беше възбудена и очакваше с
нетърпение наказанието. С
вързани ръце, крака и очи Мажнун
лежеше по гръб на няколко крачки
от тях и се молеше тихо.
 — Хайде, Чота — извика
Джахан без никаква нотка на
настоятелност в гласа.
Слонът не помръдна.
— Върви! — повтори момчето
и го сръга с пръчката и с дървената
тояга. Викаше, заплашваше,
накрая му даде ядки и ябълки и
Чота направи крачка, но назад,
като нервно размаха уши.
Съдиите се почудиха какво да
правят и решиха да убият еретика
по обикновения начин.
Мажнун Шейх и деветимата
му последователи бяха обесени.
Хвърлиха телата им в Босфора.
Десетият последовател остана
жив, тъй като не беше в Истанбул
по време на процеса; мълчаливо
стоеше на брега на залива и
чакаше телата да изплуват.
Измъкна ги едно по едно, изми ги,
целуна ги и ги погреба. За разлика
от другите мюсюлмански гробове,
техните бяха без каменна плоча.
Джахан очакваше султан
Сюлейман да се заинтересува от
слона. Минаха седмици, после
месеци, но господарят не се
вясваше. Или беше на бойното
поле, или на път за следващата
битка. Рядко се задържаше в
двореца и тогава разглеждаше
държавните дела или интригите в
харема. Един ден дойде
султанката.
Появи се неочаквано и
безшумно като котка след гълъб.
Сякаш изникна насред градината с
цялата си свита на седем крачки
зад нея. Роклята й беше
яркочервена и обточена с кожа от
хермелин, високата й шапка беше с
пискюли, а на средния й пръст
блестеше изумруд, голям колкото
яйцето на незнайна огромна
птица.
Зад внушителната фигура на
майка си стоеше принцеса
Михримах. От шапката й се вееха
тънки воали над сияйното, румено
лице, а в косата й играеха лъчите
на слънцето. Когато го зърна,
блестящите й като речни камъчета
очи заискриха, тя се усмихна и
Джахан забеляза разстоянието
между предните й горни зъби,
което й придаваше закачливо,
весело изражение.
Джахан направи крачка към
нея и един от евнусите го удари по
врата.
— На колене! Как смееш!
Момчето залитна и коленете
му се удариха в плочите. Всички се
закискаха, а Джахан пламна до
уши.
Хюрем мина покрай него и
полите й докоснаха челото му.
— Кой гледа слона? — попита
тя.
— Аз, моя султанке.
— Как се казва?
— Чота, Ваше Величество.
— И какво може да прави?
— Ами... ами той е благородно
животно — обърка се Джахан.
Искаше му се да й каже, че
слоновете не са само големи по
размер, а че и сърцата им са
огромни. За разлика от другите
животни, те осъзнаваха смъртта,
празнуваха с ритуали раждането
на бебетата и тъжаха за починал
роднина. Лъвовете бяха свирепи,
тигрите царствени, маймуните
умни, фазаните внушителни, ала
само слонът можеше да е всичко
това наведнъж.
— Покажи ни някои номера!
— нареди Хюрем.
— Не знаем номера —
смотолеви Джахан с разтуптяно
сърце.
Не можеше да види лицето й,
тъй като беше забранено да вдига
очи. Гледаше краката й в
копринени пантофки, които
пристъпиха към слона. Хюрем
поиска пръчка и конкубините
веднага й я подадоха.
— Може ли да я хване? —
попита тя и преди да чуе отговора,
метна пръчката към Чота.
Тя падна до задните му крака
и той само махна с опашка, защото
си помисли, че е муха. Султанката
се засмя презрително — за нея
слонът бе само великан, който яде
много и в замяна не предлага
нищо.
— Значи не знае номера, така
ли?
— Ваше Величество, това е
боен слон. Всички от рода му са
такива... Още е много млад, но вече
е доказал безстрашието си.
— Боец, а?
— Да, Ваше Величество —
повтори лъжата Джахан.
Султан ката пое дъх.
— Е, тогава имате късмет!
Войната започва много скоро. —
Тя се обърна към главния бял
евнух и нареди: — Животното
трябва да се присъедини към
смелите ни бойци!
Султанката си тръгна,
следвана от свитата и Карамфил
Камил ага. Ала принцесата и
бавачката останаха.
— Ядоса майка ми. А нея
никой не я ядосва.
— Не исках — почти се
разплака Джахан.
— Защо се разстрои?
 — Ваше Височество, слонът
не умее да се сражава.
— Излъга майка ми?
Погледни ме!
Момчето вдигна поглед и
тутакси го сведе, но успя да види
очите й. Лицето й беше
елипсовидно, като на майка й, а
очите й блещукаха.
— Ама ти си бил по-наивен,
отколкото те мислех. Кажи ми,
ходил ли си някога на война?
— Не.
— Аз също. Но пък съм
пътувала повече и от майка си, и от
братята си. Многоуважаемият ми
баща ме обича толкова много, че
ме водеше къде ли не. От него съм
научила доста неща за войната. Но
вече не съм дете и не ме взима със
себе си, за да съм далеч от
хорските очи. Братята ми са
свободни като птици...
Джахан стоеше с наведена
глава и принцесата сякаш се
подразни от смирението му.
— Момче си, а те е страх от
войната! А аз, нищо че съм момиче,
с радост бих придружила баща си
на бойното поле!
Вечерта Джахан събра
смелост и уведоми главния бял
евнух, че слонът е още малък и не е
готов за битка. Момчето заекваше
през сълзи.
— Нали е боен слон? Какво
има толкова да се готви? Да не би
шахът да ни е излъгал?
— Не, не е. Но слонът има още
да учи. Страхува се от някои неща.
— Какви неща?
— От... тигрите. Не знам защо,
ала много се бои от тях.
— В Черна Богдания няма
тигри. А войската ни е на път за
там. Хайде, изчезвай и повече не ме
занимавай с глупости.


Олев му се притече на помощ.
Обясни му, че заповедта си е
заповед и отмяна няма да има, така
че се налага да обучат слона да не
изпитва страх. Намери тигрова
кожа. Санграм домъкна овцата,
която пасеше денем, а вечер
прибираха в обора. Олев каза на
едно от момчетата в кухнята да
напълни съд с кръв от заклана
кокошка. На следващата сутрин
вързаха тигровата кожа на гърба
на момчето и го накараха да пълзи
и ръмжи около Чота; не му бяха
дали храна и вода и бяха
наострили бивните му. Слонът го
гледаше с крайчеца на окото си. На
другия ден пак не му дадоха вода и
храна, Олев напълни кожата с
парцали и я остави до клетката. Не
го изведоха на разходка и той
ставаше все по-нервен, като
смяташе, че тигровата кожа е
причина за мъките му.
На третия ден Олев залепи
със смола кожата на гърба на
овцата и я напои с воняща кокоша
кръв. Покри главата на овцата и тя
започна да се щура, като се
блъскаше в Чота.Той запристъпва,
разклати хобот и я удари.
Животното падна и нададе такива
звуци, че Джахан се вцепени от
ужас и излезе. Застана от другата
страна на вратата, където се
чуваше сърцераздирателното,
несекващо блеене. След малко
всичко утихна и той открехна
вратата. Замириса на кръв, урина и
изпражнения. Овцата лежеше
обезобразена и мъртва.
Вечерта Джахан седеше с
мъжете около ухаещия на кедрови
съчки огън. Близнаците китайци
бяха изпаднали в хашишов унес и
се радваха на някакви видения, а
мъжете пушеха наргиле и тихо
разговаряха.
Луната висеше досами
покривите. Небето приличаше на
сито, процеждащо тъма над
заспалия град. Джахан бе тъжен.
Какво правеше тук сред тези хора
и животни, далеч от своя край и от
близките си? Сестрите му може би
вече бяха омъжени и с деца, може
би седяха около друг огън, толкова
далеч оттук. Вместо да се върне у
дома, той заминаваше на война.
След петъчната молитва
султанът нареди да бият огромния
бронзов барабан, известяващ
война — биеха го седем пъти
преди началото на всеки поход.
Страшното ехо се понесе в
мраморните коридори, из
розовите градини и в клетките на
животните и отекна както в
богаташките, така и в бедните
квартали на града.
 Истанбул беше в бойна
готовност. Еничарите излязоха от
казармите. Пашите оседлаха
конете. Заприготвяха се
занаятчиите, търговците,
градинарите, пекарите, готвачите,
шивачите, кожухарите, обущарите,
тъкачите, грънчарите,
ковачите,бакалите, стъкларите,
зидарите, бакърджиите,
дърводелците, тенекеджиите,
лодкарите, продавачите на риба и
птици, майсторите на платна,
въжета, щавене на кожи и
уплътняване с кълчища, ловците
на плъхове, че дори и гадателите.
Проститутките не останаха по-
назад.
И така, всички чакаха
главния астроном да посочи
благоприятен ден за започване на
битката. Чествания, сватби,
обрязвания, войни — за всичко си
имаше подходящ ден. След дълго
зяпане в звездите най-сетне бе
посочена дата. Подир двайсет
залеза войската тръгваше на боен
поход.
Трябваше да намерят врага,
преди той да ги намери. По целия
път от Златния рог до река Прут
Чота и Джахан бяха в първите
редици. Момчето никак не искаше
да е близо до делибашиите —
лудите глави, татуирани от глава
до пети, с пробити уши, обръснати
глави и целите в кожи. Между тях
имаше и жестоки престъпници.
Диви и безмилостни, делибашиите
надуваха зурни и рогове, удряха
тъпани и врещяха с цяло гърло, за
да уплашат врага. Чота не беше на
себе си.
Джахан осъзна, че няма
смисъл да споделя тревогата си и
да се оплаква. Данданията така
обърка слона, че той за малко не
прегази един войник. На
здрачаване им наредиха да се
оттеглят в задните редици, до
кавалерията. Близостта им
подплаши конете и отново ги
преместиха — този път до
пехотинците.
Чота вървеше бодро и се
наслаждаваше на всяка крачка
след месеците на кратки разходки
в градините на двореца. Джахан се
дивеше на морето от войници,
което се ширеше докъдето
стигаше погледът му. Камили с
провизии, биволи, влачейки
топове и катапулти, слуги с дълги
плитки, провиснали от шапките,
припяващи дервиши, агата на
еничарите, яхнал гордо жребец,
султанът на арабски кон,
заобиколен от охранители
(стрелците леваци от ляво, а
десняците от дясно). Конникът
пред султана носеше знамето от
седем черни конски опашки.
Хиляди войници вървяха
напред, а екотът на стъпките и на
конските копита тътнеше
страховито и опияняващо. Веещи
се знамена и конски опашки,
щръкнали пики, размахани
ятагани, брадви, аркебузи, топори,
копия, щитове... Огромна армия,
която вървеше по хълма и се
врязваше в нощта като нож.
От време на време Джахан
слизаше от слона и вървеше. Така
се запозна с един пехотинец, който
беше весел като щурец и бодро
крачеше с мях вода на гръб.
— Колкото повече убити
врагове, толкова по-добре. За
всеки един получаваш къща в рая!
Джахан се почуди защо ли му
е къща в рая, но замълча.
Войникът беше участвал в битката
при Мохач, където загинали
безброй неверници. Били
покосени като ята птици и
безпомощни скакалци след силна
градушка. Земята била осеяна с
трупове, които не пускали
мечовете си.
— Валеше през цялото време
и сред капките съзрях златен лъч
върху войската ни — пошепна той.
— Аллах беше с нас! 
В този миг се чуха силни
викове. Войниците се разтичаха. В
земята зееше голяма дупка,
погълнала отряд конници. Капан,
оставен от врага. Всички бяха
мъртви. Само един черен кон с
рана на врата се мъчеше да диша,
докато не го пронизаха със стрела,
за да спрат мъките му.
Започна се суетня около
загиналите войници — дали да ги
оставят в трапа, или да ги извадят
и погребат. Вече се стъмваше и
времето бе скъпо. Затова ги
оставиха да лежат там, където бяха
издъхнали. Колко несправедливо,
мислеше си Джахан, че светите
хора отиват в рая, а животните,
макар и загинали заради тях,
стигат само до райските порти.
Войската напредваше в
красиви долини и каменисти
хълмове от ранни зори до късен
мрак. След шест зори и залеза
стигнаха до потъналата в мъгла
река Прут. Нямаше лодки, нито
мост, за да я прекосят. Опънаха
палатките и зачакаха поредната
заповед.
Чота се насочи към завоя на
реката, където брегът се спускаше
надолу, и с радостно тръбене се
овъргаля в тинята. Войниците се
струпаха да го гледат.
— Защо прави така? —
попита пехотинецът.
— Маже се с кал. Слоновете
не могат да се потят като нас и
калта ги пази от слънцето. Така ми
каза Тарас.
— Кой е Тарас?
— Той се грижи от памтивека
за животните в двореца и знае
всичко за нещастните твари. 
Оказа се, че само Чота се
радва на водата. Еничарите нямаха
търпение да побеждават и грабят и
висенето на брега на реката ги
изнервяше. Съпътстващият ги
вятър бе спрял, но сега пък ги
нападнаха рояци комари. Хапеха
яростно, сякаш бяха пратеници на
врага. Доставчиците на провизии
оплячкосаха близките села, но
храната ставаше все по-оскъдна и
супата все по-безвкусна.
Започнаха строежа на мост.
Шейтанът се намеси и стълбовете
във водата се срутиха. Захванаха
втори мост. Уж по-здрав от първия,
но и той рухна; рани шестима
войници и уби един. Третият мост
така и не стана — почвата беше
блатиста, а подводното течение
много силно. Обезсърчени и
уморени, всички изпаднаха в
апатия. Джахан не питаше, но
разбираше, че всевишният ги бе
довел в този нерадостен край на
земята и ги бе забравил.
Напористостта и нетърпението
можеха да изиграят лош номер на
войската и да доведат до
поражението й още преди
началото на войната.


МАЙСТОРА

Чакахме до река Прут. Тя
беше буйна и дълбока. Граница
между нас и врага. Войската беше
отчаяна. Еничарите напираха да
пресекат реката и да победят
врага. 
Един ден видях
зенберекчибашията, който
оглавяваше катапулджиите
еничари. Беше се забързал и
имаше угрижен вид. Попита ме как
е Чота и като се увери, че е добре и
е готов за бой, прокле реката за
кой ли път и влезе в голямата,
оградена със стражи шатра.
Без да се замислям, го
последвах и явно ме взеха за негов
слуга, тъй като никой не ме спря.
Вътре беше пълно с народ. Спотаих
се в един отдалечен ъгъл и се
огледах. Възглавници с брокат,
многоцветни килими, отрупани с
лакомства подноси, мангали,
фенери, ароматни свещи. В
сравнение с тази шатра моята
палатка беше къртича дупка.
Изкушавах се да си взема някое
лакомство, но не смеех.
Великият везир Айас паша
говореше разпалено и перото от
чапла се поклащаше на тюрбана
му. Султанът седеше и слушаше,
без да помръдва. Носеше
кехлибарен кафтан и излъчващ
достолепие. Тронът му, обсипан
със скъпоценни камъни, беше
доста висок, за да вижда всичко и
всички. Шейх ал-Ислямът,
еничарският ага, и другите
велможи стояха до него и даваха
предложения. Обсъждаха дали да
променят посоката на
предвижване и да намерят място,
където дъното е по-твърдо, за да
построят мост. Щяха да загубят
седмици и да отложат битката с
месец, а и времето сигурно щеше
да се влоши. Лютфи паша поиска
разрешение да говори. 
— Благородни ми господарю,
знам кой би могъл да построи
здрав мост. Той е сред вашите
елитни еничарски роби и се казва
Синан.
След малко въведоха мъж,
който коленичи пред султана.
Челото му беше широко, носът
рязко очертан, а очите тъмни и
замислени. Всички бяха
разтревожени, а той излъчваше
спокойствие. След като чу за какво
става дума, Синан рече:
— Велики ми султане, с
помощта на Аллах ще имате мост.
Сюлейман попита колко дни
са му необходими и Синан
отвърна, че десет ще бъдат
достатъчно. След това се
заинтересува защо е толкова
убеден, че ще успее.
— Господарю, предишните
мостове бяха правени без
предварително обмисляне. Аз ще
построя моста в главата си и след
това ще започнем да градим.
Султанът беше доволен от
странния отговор и Синан си
тръгна също така спокойно, както
дойде. Като мина покрай мен, ми се
усмихна — той бе първият човек с
такъв ранг, който ме дари с поглед
и усмивка.
Хрумна ми, че ако работя за
него, ще се доближа до султана.
Бях чул, че султан Сюлейман има
сандък със скъпоценности.
Настигнах Синан и му казах, че аз и
слонът можем да му помогнем.
Попита ме дали съм работил като
строител. Излъгах и отвърнах, че
съм бил чирак на майстор в
Индустан. После ме попита защо
съм бил в шатрата на султана. Този
път казах истината. Синан отново
се усмихна и каза:
— Слонът може да ни
помогне. Както и такова умно и
любознателно момче като теб.
Изчервих се. Бях на петнайсет
и никой досега не ми беше казвал,
че съм умен. Забравих за добрите
нрави и също се усмихнах. Ето как
с Чота станахме част от екипа на
каменоделците зидари и
започнахме да работим за Синан.
Синан не спираше да обикаля
край реката. Потапяше пръчки,
мереше, гледаше към отвъдния
бряг, записваше и чертаеше
някакви неясни като картите на
оракулите фигури. Войниците
бяха неспокойни и мърмореха, че
Синан не е подходящият за тази
работа човек.
На третия ден заяви, че
строежът може да започне.
За всеобщо учудване беше
избрал едно място на два дюнюма
нагоре по течението, където
реката се разширяваше. Синан
обясни, че мостът може да бъде
дълъг или къс, но основата е важна
и трябва да бъде стабилна.
 Чота носеше дървени греди и
местеше скали, за да избегнем
течението. Газеше спокойно в
бързата река, която стигаше до
брадите на строителите. Копаеха с
помощта на големи, измазани с
глина и хоросан водоустойчиви
варели. Кален и потен, Джахан се
трудеше наравно с другите.
Работниците бяха жилави,
мълчаливи, но същевременно и
много внимателни един към друг.
Колчем споменаваха името на
светията на зидарите, слагаха ръка
до сърцето си. Джахан се
чувстваше добре, защото и той
като тях изпитваше удоволствие
да гради. И така, мостът беше
готов за обещаните десет дни.
Пръв мина султанът. На кон.
Великият везир го следваше, а след
него яздеха везирите и Лютфи
паша, който се фукаше с
предложението си за архитекта
Синан. Щом стигнаха отвъдния
бряг, се чуха възгласи на радост и
войската пое по моста. Онези,
които не се страхуваха от
кръвопролития, но се страхуваха
от водата, се молеха. Субашията
спря Джахан и Чота.
— Слонът не може да мине.
Тежък е.
Синан се притече на помощ и
каза:
— Ефенди, мостът може да
издържи и петдесет слона.
Субашията изсумтя.
— Ами... щом казваш...
Архитектът се обърна към
Джахан.
— Хайде, ще дойда с вас.
Двамата прекосиха моста,
следвани от Чота.
Велможите заобсъждаха
съдбата на моста. Лютфи паша
искаше да сложат наблюдателна
кула с пазачи. Великият везир Айас
паша и губернаторът на Румелия
Софу Мехмед паша бяха против.
Решиха да се допитат до
архитекта.
— Ако построим кула, врагът
ще превземе и кулата, и моста —
каза Синан. — Ще ни нападнат в
гръб. Най-добре да го разрушим. А
на връщане ще направим нов мост.
Лютфи паша се ядоса, тъй
като беше препоръчал Синан във
владетелския съвет, наричан
Диван, и очакваше неговото
послушание и подчинение.
— Страхливец! Боиш се, че ще
те оставим да пазиш кулата!
Синан пребледня, но отвърна
спокойно:
— С цялото ми уважение към
всички вас, аз съм еничар и
следователно правя онова, което
султанът ми нареди. Ако ми
заповяда да издигна кула и да я
пазя, ще я издигна и ще я пазя.
Попитахте ме за откровеното ми
мнение и аз ви го дадох.
Губернаторът наруши
настъпилото мълчание и каза:
— Арабите изгарят корабите
си.
— Това не е кораб и ние не
сме бедуини! — викна Лютфи и
изгледа Синан.
Султанът беше уведомен за
спора и късно следобед съобщи
решението си. Той беше избрал
предложението на Синан. Мостът
трябваше да бъде разрушен.
Разрушаването е винаги по-
лесно от съграждането. И въпреки
това Джахан се натъжи, като
гледаше как трудно пренесените и
нагласени един върху друг камъни
се търкалят в реката. Беше го яд на
Синан. След такъв тежък труд да
съсипеш всичко с толкова лека
ръка!
Щом намери възможност да
говори с него, каза:
— Ефенди, простете ми, но не
разбирам защо събаряме моста.
Трудихме се с всички сили...
— Другия път ще работим
още повече.
 — Не ви ли е тъжно, че го
разрушаваме?
— Първият ми учител беше
баща ми. Той бе най-добрият
дърводелец в областта. Преди
нашия арменски Великден —
Затик — баща ми постеше
четирийсет дни. Караше ме да
измайсторя малко агне от дърво.
Не го харесваше, взимаше го и по-
късно ми казваше, че го е счупил и
че трябва да направя ново. Много
се ядосвах, но агнетата ми ставаха
все по-хубави.
Джахан се сети как пастрокът
му се подиграваше на пещта, която
бе направил за майка си в задния
двор, и отново изпита тлеещите в
сърцето си гняв и омраза.
— Когато баща ми почина —
продължи Синан, — намерихме в
един голям сандък всички
фигурки, които бях правил.
— Помогнал ти е да станеш
по-добър в занаята, но те е
наранил.
— Не, синко, не ме е наранил.
— Не разбирам, ефенди. Аз не
бих искал който и да е да
разрушава направеното от мен.
— За да се усъвършенства,
човек трябва колкото да съзидава,
толкова и да разрушава.
— Тогава няма да остане
нито една сграда!
— Ние не разрушаваме
сградите, а собствеността си над
тях. Само Бог е техен владетел.
Владетел на камъка и на
майсторлъка ни.
И така, те оставиха
творението, потта и
вдъхновението си на брега на река
Прут. Никой никога не би
предположил, че тази руина е била
някога красив мост.
Не нощите след битката, а
нощта преди нея остава отпечатък
в паметта, тъй като тогава си все
още цял, все още непречупен и ако
светът беше друг, можеш и да си
останеш такъв. Джахан лежеше и
мислеше за Михримах. Виждаше
усмивката й навсякъде. Чуваше
гласа й зад всеки ъгъл.
Представяше си как реши косата
си и се разхожда в розовите
градини. Принцесата не излизаше
от мислите и сърцето му.
След залез в лагера се усети
надигащо се безпокойство, а
когато падна мрак, напрежението
зажужа във въздуха. Войниците,
без значение на ранг, осъзнаваха,
че може би виждат за последен път
звездния небесен свод. Утре беше
денят на битката и те знаеха какво
трябва да правят, ала бяха обзети
от съмнения и измъчвани от
колебания между верността и
предателството, между смелостта
и малодушието.
Барабанът извести часа за
сън, но войниците не можеха да
заспят. Разказваха истории,
разкриваха тайни, даваха
обещания, шептяха молитви.
Джахан мина покрай високата
палатка на артилеристите и чу
един от войниците да пее на
някакъв странен език. Еничарите
бяха родом от Балканите и от
Анатолия. Спомените за живота им
там бяха заключени, а ключът
захвърлен надалеч. Но в мигове
като този, когато заставаха лице в
лице със смъртта, откъслечните
детски спомени се отключваха и
витаеха като сън, който се мъчиш,
ала не можеш да скалъпиш.
Джахан се престори, че отива
да вземе храна за Чота и тръгна да
обикаля лагера с кофа в ръка. Видя
въртящи се дервиши, които
описваха кръг след кръг с вдигната
дясна и отпусната лява ръка все
едно даваха и вземаха. Макар да
бяха като мъртви в транса си, те
сякаш бях най-живи от живите.
Мюсюлмани се молеха на
килимчета със зачервени от
допира със земята чела. Един
оръжейник пъхаше в пояса си
скорпион в кутийка, за да намери
бърза смърт, в случай че го пленят.
Джахан чу еничари тихо да ругаят
— другарска кавга, която щеше да
бъде забравена на другия ден.
Видя и проститутки. Беше им
забранено да се появяват в нощта
преди боя, но те се промъкваха в
мрака между палатките. Тази вечер
беше най-доходната, тъй като
мнозина от мъжете се нуждаеха от
тяхната утеха.
Пред него вървяха три жени,
загърнати до очите с пелерини.
Едната — млада, стройна и ако
съдеше по дрехите, еврейка — се
обърна и го попита:
— Смело войниче, как си? Не
можеш да спиш ли?
— Аз не съм войник.
— Но си смел, нали? Дай да
проверя!
Тя стисна ръката му.
Пръстите й бяха меки, а тялото й
ухаеше на пушек и влажна трева.
Джахан потрепери и издърпа
ръката си.
— Стой, не си отивай —
промълви тя сякаш бе изоставена
любима.
Момчето си тръгна, а тя го
последва, като шумоленето на
полите й му напомни на ситните
стъпки на гълъб. Ставаше късно и
беше опасно да обикаля лагера с
проститутка по петите. Влезе в
палатката и един от конярите
подхвърли:
— Индийчето ни е довело
газелка!
— Тя сама дойде — смутено
рече Джахан.
След кратко мълчание най-
възрастният коняр, който имаше
чифт хубави ботуши за отплата в
подобни случаи, я заведе в леглото
си.
Джахан се престори, че това
не го интересува, и легна на
сламеника в ъгъла. Но как да заспи,
като чуваше сумтенето и
пъхтенето, а те сякаш нямаха край.
Подпря се на лакът и на слабия
пламък на свещта ги видя. Тя
лежеше напълно отпусната, сякаш
безжизнена, и гледаше някъде
надалеч. Погледите им се
срещнаха и Джахан съзря
собствената си самота, отразена в
нейните очи. Изведнъж му
прималя и му се зави свят. Усети
шеметен прилив на гняв, който
идваше от онази спотайваща се
под свода на душата му тъмна
страна на характера с тлееща, ала
неподозирана сила.
Скочи, надвеси се над коняря,
дръпна го на пода и го удари в
брадата. Мъжът мигаше и
недоумяваше какво става. После се
засмя. Конярите и проститутката
също се закискаха.
Джахан излезе от палатката и
тръгна към Чота — за разлика от
хората той беше винаги мил и не
познаваше що е това злоба и
безочие.
Чота дремеше прав. Спеше по
няколко часа на ден. Смени му
водата, провери сеното и през
цялото време от главата му не
излизаше жената, която го
докосна, последва и легна с коняря
на мръсния сламеник. Джахан се
сви до Чота, затвори очи и си
представи как Михримах го целува.
Сепна се засрамен, че мисли така за
момиче с благородно потекло,
което нямаше нищо общо с
пропадналата полугола жена в
палатката. Но колкото и да се
опитваше, от главата му не
излизаха нито Михримах, нито
жената.
На сутринта се събуди от
молитвите на конярите. Всички се
готвеха за битка и все едно снощи
нищо не се бе случило.
Не мина много време, когато
се чу далечният тътен на
приближаващата войска. Врагът не
беше само видение, а хиляди лица,
които надничаха под броните.
Джахан виждаше от гърба на Чота
сивата маса на бойното поле,
сблъсъка на оръжия и
проблясването на остриета.
Навсякъде метал и плът — копия,
мечове, ножове, хвърчащи и
въргалящи се тела.
Шумът бе оглушителен.
Тропот на подковани копита,
дрънчене на стомана, думтене на
катапулти, крясъци, стонове и
несекващи викове „Аллах! Аллах!".
Биеха се за султана. Биеха се за
Всевишния. Но и заради всички
мъки, които бяха преживели от
деца — камшиците, пръчките,
наказанията... Кръвта попиваше и
земята стана черна. Конете
препускаха с изправени на седлата
конници със запенени усти и
зачервени лица. Тъмният думан
покри небето със сива мантия.
Чота се уплаши и
запристъпва от крак на крак.
Смущаваше го и тежката броня, с
която не беше свикнал. Бивните му
бяха подострени като шила.
Джахан му говореше, но тътенът
на битката заглушаваше думите
му. Един едър франк с арбалет през
рамо нападна еничар, който се
олюля, изпусна копието си и падна.
Мечът на врага го прониза в
рамото и Джахан подкара слона
към него. Чота забоде франка на
едната си бивна и го вдигна във
въздуха.
— Пусни го, стига! — извика
момчето.
Слонът го пусна, но само след
миг заби бивната в гърдите му.
Окървавеният мъж гледаше
ужасен и береше душа. Кой би
очаквал да умре, промушен от
слон...
Джахан осъзна, че Чота
действа, без да слуша командите
му.
Момчето се превърна в
зрител. Слонът се втурваше в
редиците на врага, набождаше и
вдигаше във въздуха войниците,
или ги смачкваше по пътя си.
Нападна и един еничар, тъй като
не беше лесно да прецени кой е
враг и кой не. Войникът се спаси,
като в последния миг се измъкна и
не попадна под краката му.
Битката беше краткотрайна,
макар Джахан да си я припомняше
хиляди пъти след това —
мъртвите, виковете им... Беше вече
старец, когато пред очите му
изникваше ужаса на бойното поле
— окървавена броня в калта,
стрела с късчета плът, разпорен
кон. А някъде зад булото на
времето неотменно надничаше
присмехулното лице на
проститутката.
Сред огненото море Джахан
съзря залитащ войник с копие в
корема. Лицето му беше като
маска. Познато лице. На
пехотинеца, с когото се сприятели
по пътя.
— Чота, спри! Свали ме!
Слонът не го послуша и
Джахан се спусна бързо по гърба
му. Затича се към ранения, който
бе коленичил. От носа му шуртеше
кръв и заливаше талисмана на
врата му. Момчето свали сетрето
си и затисна раната, седна до
войника и хвана ръката му, чиито
пулс се долавяше все по-слабо и
по-слабо.
Пехотинецът се усмихна,
може би защото видя познато лице
или просто обърка Джахан с
някого другиго. Зъбите му тракаха,
когато прошепна:
— Видя ли... светлината?
— Да. Прекрасна е — кимна
Джахан.
Лицето на мъжа изведнъж се
успокои, тялото му натежа, устата
зяпна, а очите останаха отворени,
сякаш загледани в отминал облак.
Османската войска спечели и
вечерта настъпи празнично
веселие. Джахан нямаше
настроение и реши да огледа
бойното поле. Безразсъдна
постъпка, тъй като носеше само
кама, а и нея не знаеше как да
използва. Вървеше през мъгливото
поле, осеяно с мъртви войници,
които са били нечии синове,
съпрузи или братя. Имаше
чувството, че е на края на света и
само след няколко крачки ще се
катурне в бездънна пропаст.
Знаеше, че Чота го чака да му
занесе вода и храна, но нямаше
никакво желание да го вижда.
Понякога краката му
потъваха и с ужас откриваше, че е
стъпил върху мъртвец. Вонята не
се търпеше. А звуците бяха
призрачни — пукане на горящо
дърво, потропване на коне без
ездачи и стенания на умирающи.
Болка стегна главата му и
плъзна по цялото тяло. Сграбчи
костите, сви корема му и Джахан
започна да повръща. Едва вървеше,
краката му тежаха като олово и
целият плуваше в пот. Османците
копаеха огромна яма, за да
погребат своите. Кой знае какво
щеше да стане с труповете на
франките.
— Ей, индийчето, какво
правиш тук? -извика някой.
— Майстор Синан! — стресна
се той.
— Защо си тук, синко?
— Не исках да съм с другите...
Синан се загледа в подутите
му, тъжни очи. Двамата седнаха
един до друг. Залезът бе
аленочервен. Ято щъркели го
прекоси на път за по-топли страни.
Джахан се разплака, а Синан
извади ножче от пояса си и
започна да дялка парченце дърво.
Дялкаше и си мислеше за родното
си село Аърнас с гръцките и
арменските черкви без камбани и
за ледения вятър, който стигаше
до мозъка на костите, за таратора
на майка си — студен през лятото
и топъл през зимата, за
дърводелската работилница на
баща си, където се научи, че и в
най-малките трески се крие живот.
На двайсет и една стана еничар и
мюсюлманин. Беше участвал в
много походи срещу Родос,
Белград, Иран, Корфу и в най-
страшната битка в Мохач. Беше
видял как най-смелите подвиват
опашка и най-страхливите се бият
като лъвове.
— Слонът ми... — подхвана
Джахан. — С Олев го научихме как
да се бие и той... уби много
войници.
Синан спря да дялка.
— Не обвинявай животното.
Нито себе си. 
Момчето потрепери и рече:
— Ефенди, когато
направихме моста, изпитах чувство
на радост. Да бяхме останали там.
— „Когато правиш нещо от
душа, усещаш прилив на река от
радост."*
* Суфи, персийски поет и
суфистки мистик. — Бел. прев.
— Кой го е казал?
— Един поет. Умен човек. Не
съм аз. — Синан погали челото на
Джахан и попита: — Искаш ли пак
да строиш?
— Да. Много!
Падна нощ и двамата се
върнаха в лагера. По пътя
срещнаха кон без ездач и Синан
качи момчето на седлото, хвана
юздите и го заведе до палатката.
Помоли конярите да наглеждат
Чота, докато Джахан се съвземе.
Той гореше и Майстора прекара
нощта до него. Слагаше му
компреси с оцет и през цялото
време дялкаше. Призори
температурата му спадна, Синан
пъхна в ръката му малка фигурка
от дърво и си тръгна. Когато
Джахан се събуди, в ръката си
държеше дървено слонче. Вместо
остри, смъртоносни бивни до
хобота му цъфтяха цветя.
Градът чакаше войската.
Хората се тълпяха като гъстия
сироп шараб. Катереха се на
дърветата и стърчаха на
покривите по пътя към двореца
„Топкапъ". Истанбул с
лъкатушещите си сокаци,
подземни проходи и покрити
пазари се бе пременил и най-сетне
засиял в усмивка.
— Виждам да идват войници!
— извика едно хлапе, седнало над
висок фонтан.
Думите му се понесоха като
вълна над множеството и ехото
отвърна:
— Султанът дава жълтици!
Радостни и горди граждани,
търговци с кесии, зашити в
подгъвите, улични продавачи на
дроб с окачени на ченгели меса,
усукващи се наблизо котки,
суфисти мълвящи деветдесет и
деветте имена на Бога, писачи с
петна от мастило по пръстите,
просяци с окачени канчета на
врата, джебчии с чевръсти като на
катеричка пръсти, учудени
пътници от Франкистан,
прелюбезни, лукави венециански
шпиони — всички се бутаха
напред и протягаха шии, за да
видят по-добре.
Султанската стража мина
тържествено под засводената
порта и продължи по голямата
улица с акациите. Сюлейман
Великолепни яздеше чистокръвен
арабски кон; беше издокаран с
небесносин кафтан и с толкова
висок тюрбан, че обърка
намеренията на прелитащия
щъркел, литнал да търси гнездо.
Зад редиците войници с
брони, някои от които
маршируваха, други яздеха, а
трети водеха конете за юздите, се
носеше Чота с махута. Отначало
наредиха на Джахан да седне на
врата на слона, а на седлото се
настани еничарският ага. Само
след няколко метра той пребледня
и поиска да слезе. Люлеещата се
походка на Чота бе уплашила инак
неустрашимия османски велможа.
Джахан се разположи на
седлото като завръщащ се от
изгнание принц. Дни наред не се
бе чувствал толкова добре. За
първи път спря да мисли за
бойното поле и да усеща мириса на
смърт.
Веднага стана ясно, че слонът
е в центъра на всеобщото
внимание. Никой друг след
султана не получи толкова много
овации. Хората му махаха,
ръкопляскаха и се смееха. Един
шивач метна на бивните му
разноцветни панделки, циганка му
прати целувка, а Чота пристъпваше
важно-важно, полюшвайки
опашка. Джахан беше в
приповдигнато настроение и
махаше на тълпата.
Всички в менажерията
посрещнаха Чота като герой.
Решиха да не го пращат в друга
менажерия, а да остане в палата.
Удвоиха дажбата му и разрешиха
да го къпят всяка седмица в
езерото с лилиите в дъното на
двора. Никое друго животно не се
ползваше с такава привилегия.
Джахан започна да забравя
поведението му на бойното поле.
Уви острите му бивни с копринени
конци и му уши ново наметало.
Украси го със сребърни звънчета и
сини маниста против уроки.
Залезите се нижеха красиви и
спокойни. Дните бяха изпълнени с
блаженство, макар това да се
забелязва само когато
блаженството липсва. 
Във вторник вечерта Олев му
подаде бележка, написана на
велен.*
* Най-хубавият вид
пергамент. — Бел. ред.
— За теб.
— От кого?
— Някой я дал на стражата, а
те я дадоха на мен.
— Аз не мога да чета — каза
Джахан сякаш това щеше да го
спаси от съдържанието на
писмото. Това не беше истина,
защото Тарас Сибирски го бе
научил на азбуката. Ровеше из
книгите и опитваше да чете, макар
да не можеше да пише.
— Няма нищо за четене.
Проверих.
Джахан разгърна бележката.
На гладката кожа имаше картина.
Слон, който не приличаше много
на слон, а върху него момче с
големи уши. Животното се
усмихваше и изглеждаше
щастливо, от сърцето на момчето
стърчеше стрела, а от раната се
бяха процедили три капки кръв.
Само те бяха тъмночервени,
защото бяха нарисувани с
истинска кръв.
— Не разбирам какво
означава това — каза Джахан.
— Най-добре да скъсаме
бележката и да не казваме на
никого за нея. И внимавай, ако
този, който я е изпратил, се появи.
Оградата на двореца е много
висока, но надали би те опазила от
беди.
При второто си посещение в
менажерията султанката се държа
много по-приятелски със слона.
Джахан отново коленичи и тя
мина покрай него сред
мълчанието на свитата, а
Михримах ги гледаше с едва
прикрита усмивка.
— Чух, че слонът бил смел
воин — каза Хюрем.
— Да, Ваше Величество. Чота
се би безстрашно — рече момчето,
като премълча за угризенията,
които изпитваше, задето го беше
научил да убива.
 — За разлика от теб. Разбрах,
че си се уплашил и си избягал.
Джахан пребледня. Откъде
имаше такива сведения? Тя сякаш
прочете мислите му и поясни:
— Гълъбите са мои верни
вестители.
Това беше истина — птиците
й носеха новини и клюки от близо
и далеч.
— Знам също, че слонът е
станал всеобщ любимец.
Ръкопляскали му повече,
отколкото на еничарския ага. Та
си мислех... Нашите принцове
скоро ще бъдат обрязани и ще има
голямо тържество. Негово
величество и аз искаме слонът да
участва.
— Но...
— Какво „но", индиецо?
Искам да те предупредя, че
мнозина са тези, които не те
харесват. В теб имало нещо
съмнително. И държат да те пратят
заедно със слона в
полуразрушената черква при
другите животни. Аз обаче ти
вярвам. Гледай да не ме
разочароваш.
— Няма, Ваше Величество.
Джахан все още не знаеше, че
Хюрем обича да заплашва и да
показва, че може да смачка всеки,
когото си поиска, като често
подхвърляше и любезности, за да
обърква хората и да ги кара да й
бъдат признателни.
— Почитаемата ми майка
харесва белия слон — весело
подхвана Михримах с гласче на
малко момиче, което имитира
майка си. — Ако той забавлява
публиката добре, тя ще бъде
доволна, а ако мама е доволна, и
ти, и слонът ще бъдете щастливи.
— Чота не знае никакви
номера — едва чуто рече Джахан.
— Знам — усмихна се
Михримах, кимна на бавачката и
тя извади изпод дългата си,
широка наметка десетина големи
халки. — Започни с тях. С дада ще
идваме да проверяваме напредвате
ли.
Цяла седмица Джахан хвърля
халките, но Чота не им обръщаше
внимание. Смениха ги с обръчи,
топки и ябълки. Най-сетне слонът
прояви интерес към ябълките —
улавяше ги и ги изяждаше.
Михримах и бавачката идваха
всеки ден. Принцесата хвалеше
Чота и го черпеше с лакомства. Ако
номерът не станеше, тя го
насърчаваше с мили думи. Слонът
сближи Михримах и Джахан.
Двамата бяха пораснали, телата им
се бяха променили и те вече не
бяха деца.
Джахан разказваше на
принцесата нещата, които бе
научил след пристигането си в
двореца. Показа й как да познава
възрастта на дъба по кръговете на
ствола, как да хербаризира
пеперуди, как смолата се превръща
в кехлибар.Тя не знаеше, че
щраусите тичат по-бързо от
конете и че райетата на всеки
тигър са различни и единствени по
рода си като отпечатъците от
пръстите на хората. Тя пък му
разказа за детството си, за братята
си и майка си. Сподели, че като
единствено момиче се чувства
самотна.
— Обичат ме, но не ме
разбират. Аз съм различна. И точно
затова съм нещастна, Джахан.
Михримах избягваше да
говори за баща си. С Джахан не
споменаваха името му. И двамата
знаеха, че ако султанът дочуе за
срещите им в градината, ще
настъпи ад и Джахан най-вероятно
ще бъде хвърлен в тъмница.
Чумата дойде преди
тържествата по повод
обрязването. Разпростря се като
носен от вятъра горски пожар.
Досущ тежка мъгла смъртта легна
над Истанбул. Размахваше криле с
морския бриз, бухваше с хлебната
мая и къкреше в гъстото, горчиво
кафе. Хората се затвориха и
потънаха в самота. Не се чуваше
плясък на гребла, нито бъбрене на
лодкари. Не се ли налагаше, никой
не рискуваше да минава на
отсрещния бряг. Всички бяха
станали по-ниски от тревата и
тръпнеха да не предизвикат Божия
гняв. Хората внимаваха с кого и
какво говорят, до кого се
доближават и какво помирисват.
Залостваха вратите и пускаха
пердетата. Махали и улици се
изолираха и се превръщаха в
цитадели. Говореха приглушено и
набързо. Груби платове заместиха
фините ленени тъкани,
украшенията бяха избягвани и
никой не се кичеше както преди.
Златните пари бяха заключени в
сандъчета и заровени вдън земя.
Богаташките съпруги скриха
бижутата си и облякоха роклите
на слугините с надеждата, че ще
спечелят Божията милост.
Раздаваха обещания за
поклонение в Мека и за помощи на
бедните в Арабия. Истанбул влезе
в сделка с Господ — отказваше се
от привичките си, правеше
жертвоприношения на агнета,
молеше се и губеше, губеше,
губеше...
Юмруче, с тази хубава дума
наричаха подутините на
мишниците, бедрата и шиите на
жертвите. Някои вярваха, че
бучките са с лика на Азраил.
Казваха, че гадната миризма
се разнася от нощния вятър. След
смъртта на поредния болен, миеха
стаята с оцет, варосваха я,
пръскаха я със свещена вода от
Мека и след това никой не влизаше
в нея. Кой би искал да съжителства
със злокобен призрак?
Смъртта спохождаше и
богаташите, и големците. Някои го
тълкуваха като успокоение, а
други като безнадеждност.
Обикновено най-възрастните или
бездетните съпруги поемаха
грижите за болния мъж в къщата,
ала се случваше дори и онези с по
четири жени и дузина конкубини
да издъхват сами. Изкарваха
труповете на талиги с биволи. Зад
скърцащите по калдъръма колела
тегнеше остра миризма.
Гробищата на хълмовете се
препълниха и издуха като
заколените и провесени на
дърветата овце за Курбан байрам.
Понякога погребваха по десетина
покойника наведнъж. Гробарите
копаеха все по-надълбоко и по-
нашироко и не споменаваха, че
мъртвите са неумити и неувити в
платно. Скръбта беше едва ли не
ненужна прищявка — смъртта
трябваше да спре да тормози
живите, за да могат да оплачат
мъртвите. Чак след като чумата си
отидеше, щяха да се заудрят в
гърдите и да се наплачат на воля.
Скръбта се нареди до осоленото
месо и сухите чушки в килерите за
употреба в по-добри времена.
Отпращаха кораби, без да ги
разтоварват. Отбиваха керваните.
Като всички злини болестта бе
допълзяла от запад.
Странстващите дервиши,
бегълците, номадите, вагабонтите,
циганите — всички пришълци
бяха нежелани.
В средата на лятото се
разболя Великият везир Айас
паша, когото смятаха за всемогъщ.
Смъртта му обезпокои палата.
Стените на двореца не бяха
достатъчно дебели, за да спрат
страшната напаст. Четири
конкубини се разболяха и харемът
изтръпна от ужас. Хюрем се
затвори в покоите с децата и не се
срещаше с никого освен със
султана. Сама готвеше, вареше
водата и переше, тъй като нямаше
вяра на слугите.
Трима коняри в разцвета на
силите си умряха, а Тарас
Сибирски не излизаше от бараката
дни наред — нали беше стар и
немощен, всички започнаха да го
мразят, че е още жив. Хората
хукнаха към джамиите, синагогите
и черквите, за да се разкайват и
молят.
Греховете им бяха наказани
със страшно бедствие. Господ не
спираше да сипе гнева си като
прокобни черни рози, плъпнали по
безсилна плът. Джахан слушаше,
гледаше и не спираше да мисли
защо Господ създава хората, а
после ги наказва за слабостите и
грешките им.
— Сторихме грях, който ни
победи — казваха имамите.
— Да се разкаем —
призоваваха равините.
Хората ги слушаха и се
молеха, плачеха, призоваваха.
Пълнеха джамиите, синагогите и
черквите и въпреки това умираха
като мухи. Религията стигаше до
крайности. Мнозина станаха по-
религиозни и от султана.
Забраниха виното и наказаха
винарите, горяха музикалните
инструменти на клади, затвориха
пивниците, запечатаха бордеите, а
вертепите с пушачите на опиум
опустяха като кухи орехи.
Проповедниците говореха за
усуканите ведно като плитка на
одалиска богохулство и Божие
възмездие.
Кой знае защо, но изведнъж
нещата се промениха и вината се
прехвърли изцяло върху другите,
върху тяхното неверие и
неблагочестивост. Неприязънта
премина в ярост. А яростта е
огнено кълбо, което пари и което
трябва да хвърлиш по някого.
В края на юли разгневена
тълпа нападна еврейския квартал
до Галата. Намазаха вратите с
катран, биха мъжете и убиха с
тояги един съпротивляващ се
равин. Носеше се слух, че един от
техните обущари е заразил
нарочно кладенците, водните
хранилища и изворите на
Истанбул. Арестуваха десетки хора
и мнозина признаваха онова, в
което ги обвиняваха. Никой не
споменаваше, че признанията са
изтръгвани с мъчения. Евреите
бяха неслучайно изгонени от
Саксония само преди няколко
години и горени на клади по
земите на Франкистан.
Проклятието ги следваше
навсякъде като сянка. Те крадяха
децата на християните и ползваха
кръвта им в тайни ритуали.
Омразата набъбваше като река
след порой. Най-накрая султан
Сюлейман издаде ферман, с който
забраняваше на кадиите да
произнасят повлияна от вярата
присъда. Обвиненията постепенно
заглъхнаха.
Дойде ред на християните. Те
ходеха мръсни и не влизаха в
хамама. Не се миеха след
съвкупление. Пиеха вино и на
всичко отгоре му казваха „божия
кръв". Най-лошото беше, че ядяха
свинско — животно, което се
хранеше с разложено месо, бъкащо
от личинки. Значи чумата бе
дошла от тях! Същите тълпи, които
нападнаха евреите, започнаха да
нападат християните.
Един сарач в Еюп
проповядваше, че евреите и
християните са хората на
Библията и макар да грешали, не
били виновни и не носели зло.
Бедата се криела в суфистите и в
техните припеви и ритуали. Та кой
би бил по-опасен от мюсюлманин,
дето няма нищо общо с исляма?
Суфистите заявяваха, че не се боят
от ада и че раят не ги интересува.
Вярваха, че са равни с Бог и че той
е под наметалата им. Какво по-
голямо богохулство от това!
Гневни тълпи със сопи подгониха
еретиците, и то най-безнаказано.
След вечерната петъчна
молитва по виещите се улици на
Пера се понесе гневна тълпа, която
се множеше по пътя. Мъжете и
момчетата — някои само
седемгодишни — носеха факли и
нахлуваха в бордеите. Измъкваха
жените и сводниците и подпалваха
къщите. Една много дебела жена
беше вързана за стълб и бита с
камшици по преливащата плът.
Попаднаха на един презрян и
отбягван хермафродит и за
наказание го съблякоха,
обръснаха го от глава до пети,
оплюха го и потопиха в
изпражнения.
Не беше пожалена и една
жена джудже, за която се
говореше, че била голяма хитруша
и много близка с главния бял
евнух. На другата сутрин уличните
кучета я намериха жива, но със
счупени ребра и нос и цялата
потънала в кръв и изпражнения.
Субашията се намеси чак
когато тълпата приближи двореца.
Арестува единайсет мъже, обеси ги
и дни наред ги остави да висят за
назидание.
Когато чумата си отиде,
населението на Истанбул бе
намаляло с пет хиляди
седемстотин четирийсет и двама и
гробищата се пукаха по шевовете.
Джахан чу, че капитан Гарет също
се е споминал, и си отдъхна. Сега
дори и да откраднеше,
откраднатото щеше да бъде само
за него.
Голямата новина беше, че
Лютфи паша, който беше
препоръчал Синан за строежа на
моста над река Прут, а после беше
влязъл в спор с него, зае мястото
на починалия Велик везир Айас
паша. А главният архитект, който
бе предал Богу дух поради
напреднала възраст, бе заместен
не от друг, а от самия Синан.
Лютфи и Майстора не мелеха
брашно, но бяха едновременно
повишени и само времето щеше да
покаже кой е по-силен.
Повече от хиляда години
величественият и горд хиподрум
бе оживена арена на какви ли не
събития. Зрителите бяха от
всякакви възрасти. Ако харесваха
представлението, викаха, смееха се
и ставаха на крака, а за да покажат
неодобрението си, тропаха с крака,
ругаеха и замеряха изпълнителите
с каквото им попадне. Публиката
беше същата, каквато беше и по
византийско време — лесно се
развеселяваше и трудно й се
угаждаше.
Султан Сюлейман седеше
далеч от зрителите, в голяма ложа
със златни пискюли. Столът му
беше висок, хем той да вижда
надалеч, хем всички да го виждат.
Слаб и жилав,той имаше дълъг
врат и къса брада. Придружаваха
го Великият везир Лютфи паша,
който беше женен за сестрата на
султана, и други членове на
Дивана. Между тях и
заобиколената от слуги султанка
се спускаше завеса от брокат.
Жените бяха скрити от публиката
с копринени завеси и тънки
решетки.
Чуждите посланици бяха в
отделна ложа. Венецианският
стоеше прав и гледаше
високомерно, а на дългата му
мантия зимара блестеше
сапфирена брошка, която
привлече вниманието на Джахан.
До него бяха пратеникът на Рагуза,
делегация на Медичите от
Флоренция, кметът на Генуа,
легатът на краля на Полша и
знатни гости от Франкистан.
Чужденците се отличаваха не само
по дрехите, а и по надменните,
снизходителни изражения.
 Честванията продължаваха
дни наред. Нощем Истанбул
блестеше с хиляди, по-сияйни и от
очите на булка светлини. Лампи,
факли и фойерверки превръщаха
нощта в ден. Лодки и каици се
носеха по водите на Златния рог
като падащи звезди .Улиците бяха
украсени с цветни арки. Закланите
овце бяха толкова много, че
рекичката зад кланицата
почервеня. Навсякъде подтичваха
момчета с табли с ориз, от които се
стичаше мас от тлъстите овчи
опашки. Десертът за вече
хапналите и пийналите шербет
беше зерде — подсладен с шафран
и мед ориз. По изключение и
бедни, и богати, имаха едно и също
меню.
Двамата принцове бяха
обрязани редом със сто бедни
момчета, синове на майстори на
свещи, варджии и просяци. Стоте и
две момчета лежаха и стенеха при
спомена на току-що преживяната
болка и се усмихваха през сълзи на
театъра на сенките, който им бяха
устроили , за да ги разсеят.
Джахан обикаляше, гледаше
и се чудеше. Участието му с Чота
беше последния ден. Слонът беше
в конюшнята до хиподрума.
Дразнеше се от веригите на
краката си, но кротко ядеше
ябълки и листа. Джахан му
завиждаше за самообладанието.
Самият той спа неспокойно, а
устните му се бяха напукали от
притеснение.
Преди тях минаха лъвовете,
тигрите, маймуните, щраусите,
газелите и току-що пристигналият
от Египет жираф. Соколарите
показваха закачулените птици,
жонгльорите мятаха обръчи,
фокусниците гълтаха огън, а един
смелчага мина по опънато на
високо въже. Парадът продължи с
гилдиите: каменоделци с чукове и
длета, градинари с колички с рози,
архитекти с макети на
построените от тях джамии.
Начело на архитектите вървеше
Синан. Кафтанът му беше обточен
с кожа от хермелин.Той забеляза
Джахан и му се усмихна, но
момчето беше толкова смутено, че
не можа да отвърне на усмивката.
Когато дойде редът им,
Джахан изведе Чота. Двамата
минаха покрай самотния стар
обелиск, издигнат от император
Теодосий, и бавно продължиха по
отъпкания от хиляди стъпки и
конски копита път. Светлините се
отразяваха и играеха по
огледалцата на наметалото на
Чота — зелено кадифе с лилава
бродерия, подарък от султанката.
Тълпата ги приветства с
радостни възгласи. Джахан водеше
слона за юздите и така стигнаха до
ложата на султана. Зад завесата
вляво седеше Хюрем и момчето не
я виждаше, но усещаше
недоверчивия й взор. Краката му
се подкосиха и устата му пресъхна
при мисълта, че красивата
Михримах е до нея и го гледа.
Джахан се поклони и извади
от джоба си кълбо вълнена прежда.
Хвърли го към Чота, той го улови с
хобота и го върна. След това дойде
ред на халките на Михримах. Чота
ги ловеше една по една и ги
люлееше. Когато запристъпва с
танцова стъпка, публиката избухна
в смях. Джахан вдигна тояжката —
уж му се караше — и слонът
послушно замръзна. За награда
получи ябълка, а после измъкна
нарциса, с който се бе закичил
махутът, и му го връчи. Публиката
не спираше да се смее.
Следващият номер беше със
седем конуса. Джахан ги нареди
един върху друг на главата си, и
извика:
— Горе!
Чота го грабна с хобота и
внимателно го настани на врата
си. Конусите не помръднаха.
— Долу! — нареди Джахан.
Слонът бавно се наведе и
момчето усети потта на челото си.
Тъй като слоновете нямат колена,
им е трудно да коленичат.
Момчето се надяваше, че
всемогъщият султан ще прояви
разбиране. Най-сетне Чота успя да
приклекне, Джахан разтвори ръце
и извика радостно. В този миг до
тях тупна нещо тежко. Кесия с
жълтици! Щедър дар от султана.
Махутът се поклони, слонът
затръби и публиката полудя.
Последният номер беше
среща на Чота като представител
на исляма с глиган като
представител на християнството.
Обикновените участници бяха
мечка срещу прасе. Чота беше
любимец на публиката и му
възложиха ролята на мечката.
Джахан изтръпна, когато
видя потропващия с копита глиган
и острите му бивни. Той беше по-
дребен, но в него имаше нещо диво
и агресивно. Махнаха веригите му
и животното се втурна към тях и за
малко да промуши бедрото на
Чота. Зрителите се засмяха, готови
да минат на страната на глигана.
Чота не помръдваше и
гледаше с притворени очи. Джахан
го побутна с тояжката, заговори му
мило, обеща му лакомства и кални
бани. Безстрашният на бойното
поле слон стоеше и не
помръдваше. Глиганът загуби
интерес към Чота, блъсна момчето
и го събори.
— Ей, ти! — чу се глас.
Най-неочаквано се зададе
Мирка с неговата мечка. Той се
опитваше да привлече вниманието
на глигана с копие в ръка. Мечката
бавно го следваше и ръмжеше.
Глиганът я нападна, а тя заби
острите си нокти в корема му и го
разпра. Червата се провесиха и се
изсипаха на земята. Краката му
заподритваха в конвулсии. Мирка
стъпи победоносно с ботуша си
върху глигана. До тях тупна кесия
с жълтици, той я взе, обърна се и
хвърли самодоволна усмивка на
Джахан, който се молеше земята да
се продъни и да го погълне.
Публиката започна да замеря
Чота с дребни камъни.Той
размахваше уши и ръмжеше.
Зрителите започнаха да хвърлят
по него каквото докопат: кестени,
гнили ябълки, дървени лъжици.
Джахан го призоваваше да запази
спокойствие, но сред
шумотевицата гласът му жужеше
като бръмчене на комар.
 Слонът изведнъж се втурна
към зрителите. Джахан хукна след
него. Доволните и засмени до
преди миг хора изпаднаха в
паника. Разбягаха се във всички
посоки, като тъпчеха падналите.
Момчето хвана Чота за опашката.
Въоръжени с мечове и копия,
стражите ги заобиколиха, но Чота
напредваше, докато стигна ложата
на чужденците. Венецианецът се
пльосна, елегантната му зимара се
разпра и брошката падна. Джахан
се наведе и незабелязано я пъхна в
пояса си.
Чота стигна до султанската
ложа. Султан Сюлейман седеше
невъзмутим. Великият везир
крещеше заповеди с пяна на уста.
Сякаш почувствал омразата му,
слонът се насочи право към него,
грабна тюрбана му и го разлюля.
— Стража! — развика се
Лютфи паша.
Джахан зърна един от
охранителите да се цели с лък в
главата на Чота. Хвърли се с вик
срещу него и стрелата го прониза в
дясното рамо. Болката беше
нетърпима. Момчето извика,
олюля се и падна. Слонът и хората
наоколо го чуха. Султанът бавно
стана и кой знае защо се засмя.
Джахан не смееше да си
помисли какво щеше да стане, ако
Чота беше тръгнал към него.
Някой подаде сплескания тюрбан
на Лютфи паша. Той го взе, но не
си го сложи. Зрителите отново
насядаха. Без да дава пет пари за
хаоса, който бе предизвикал, Чота
се запъти към изхода. Джахан беше
настанен на носилка, но намери
сили да извика:
— Какви ги свърши, глупав
слон такъв! Сега ще ти отрежат
бивните и ще те пратят в
кланицата! А мен в тъмница!
Искаше му се да скочи, да
рита, да блъска и да крещи, но
тялото му тежеше и му се виеше
свят. Беше го яд повече, отколкото
го болеше. Закараха го в
менажерията. Олев огледа рамото
и забитата стрела, кимна на
близнаците китайци и те донесоха
торбичка с опиум.
— За какво са ти ножовете?
Какво има в торбичката? — попита
бледият Джахан.
— Много си любопитен —
усмихна се Олев и подреди
остриетата на малка табличка. —
Смятам да извадя стрелата.
— Как ще я извадиш?
Не му отговориха, а го
накараха да изпие чаша гаден
зеленикав маслак — чай от
изсушени листа канабис. Зави му
се още повече свят. Когато изпи
последната капка, всичко пред
очите му заблестя и цветовете
запреливаха. Направиха каша от
опиум и я наложиха около раната.
После го занесоха в градината, за
да използват последните лъчи на
дневната светлина.
— Захапи това — каза Олев и
му подаде един парцал.
Замаяният Джахан го
послуша и стисна зъби. Но
парцалът не можа да заглуши вика
му при изваждането на стрелата.
Той разцепи въздуха, разбуди
птиците в птичарника и те
запляскаха с криле.
Синан дойде да го види по-
късно вечерта. Седна до него,
както през онази страшна нощ на
бойното поле.
— Как си?
Момчето го погледна със
сълзи в очите.
— Май не те бива в
циркаджийските номера —
усмихна се Синан. — Но смелостта
ти и обичта ти към слона са
достойни за възхищение.
— Ще ме накажат ли?
— Ти пострада достатъчно. И
султанът го знае.
— Но Лютфи паша е бесен...
 — И на мен ми е бесен —
пошепна Синан.
— Заради моста ли?
— Заради това, че му
противореча. Никога няма да го
забрави. Свикнал е всички да му се
подчиняват и да се кланят. Онези,
които се заобикалят с ласкатели,
не прощават на честните и
откровените.
Синан попита момчето за
детството му и той му разказа за
сестрите си, за доведения си баща,
за смъртта на майка си и как
слонът беше станал неговото
семейство. За пръв път, откакто бе
дошъл в чуждия град, Джахан
говореше без лъжи и недомлъвки.
Така и не спомена Индустан.
— Ще се върнеш ли?
— Да. След като порасна и
забогатея. Трябва да отмъстя на
пастрока си.
— Това ли е целта на живота
ти? Да отмъстиш на чичо си?
— Да, ефенди. Кълна се, че ще
го направя.
Синан се замисли и попита:
— Чия е къщата на скицата,
която ми показа преди време?
— На главния мюфтия.
Направих я в деня, когато съдеше
еретика, но нанесох някои
поправки.
 — Защо?
— Мястото е ветровито и
прозорците са малки, но пък така
не влиза достатъчно светлина. На
горния етаж може да се направи
веранда с решетки, откъдето
жените да се любуват на морето,
без да ги виждат от улицата.
— Харесвам идеята ти.
 — Наистина ли?
— Да. Но трябва да учиш
алгебра, за да можеш да боравиш с
цифри. Наблюдавах те, докато
строяхме моста. Умен си,
любознателен и схващаш много
бързо. Имаш вродени качества да
станеш добър строител.
Джахан се зарадва и се
осмели да каже:
— И на Чота, и на мен ни
беше приятно да помагаме за
моста. Той не обича да седи
затворен. Дали ще може пак да
работим заедно?
— Ти си умно момче. Но има и
много други умни момчета. Ако
искаш да постигнеш нещо, трябва
да убедиш света, че не друг, а ти си
най-способният.
Огледай се наоколо. Всички
сме синове Адамови. Потеклото не
е от значение. Няма значение и
кой е бил баща ти. Искаш ли да се
издигнеш, трябва много да
работиш. Само така се постига
успех в двореца.
Талантлив си, но трябва да
учиш. Да знаеш езици. Ако си готов
да се трудиш, аз ще ти помогна да
посещаваш училището в палата. То
е обучило мъжете, които заемат
най-високите длъжности. Но ще
трябва много да се стараеш. Ще
можеш ли да дадеш всичко от себе
си?
— Разбира се.
— Ще успееш, ако забравиш
миналото. Невежеството е клетка.
Талантът е уловена птица.
Способностите ти са оковани от
гняв и липса на познания. Ще
счупим клетката и птицата ще се
стрелне възбог.
Джахан се изчерви и смутено
попита:
— Ефенди, не разбирам защо
ми помагате? Аз съм... никой...
— Защото много отдавна ми
помогнаха и на мен. Само така мога
да се отблагодаря за сторената
добрина. Освен това ти не си роден
за махут. Ти носиш други, ценни
качества. Почини си и ще говорим
пак.
Майстора си тръгна, а по
лицето на Джахан се зарониха
сълзи.
Училището беше в третия
двор и учениците бяха триста
четирийсет и двама. Най-умните
момчета от християнски произход
— девширме — ходеха на училище,
за да учат ислямските закони,
хадид, философия, история на
пророците и Корана, алгебра,
геометрия, география,
астрономия, логика, ораторство и
достатъчно езици, за да се справят
с Вавилонската кула. Според
възможностите си някои бяха
добри в поезията, други — в
музиката, трети — в калиграфията,
грънчарството, ковачеството,
реденето на плочки, резбата на
слонова кост, инкрустациите
маркетри или майсторенето на
оръжия. След завършване на
училището заемаха високи
държавни или военни длъжности.
Някои ставаха архитекти или
учени.
Всички преподаватели бяха
мъже или евнуси. Въдворяваха ред
и послушание с помощта на дълги
пръчки. Навсякъде цареше тишина
и правилата бяха строги.
Учениците девширме бяха
албанци, гърци, българи, сърби,
босненци, грузинци и арменци, но
не и турци, кюрди, иранци или
цигани.
На Джахан му беше много
трудно. Всеки момент очакваше, че
ще го изключат. Минаха няколко
седмици. Рамадан започна в
средата на лятото. Дните сякаш се
удължиха, а нощите се изпълниха с
миризми и звуци. Магазините
затваряха късно, а панаирите бяха
посещавани до полунощ.
Еничарите, учените, майсторите,
просяците и дори любителите на
опиум постеха. Никой вече не
питаше и не се интересуваше от
слона. Джахан смяташе, че това е
работа на Великия везир, който не
беше забравил случката на
хиподрума и само чакаше момента,
в който да ги одере живи. Ала
момчето не знаеше, че вторият по
важност в империята, женен за
сестрата на султана мъж, е в
голяма беда.
Всичко започна от един
бордей близо до Галата, където
проститутката Каймак — казваха й
така заради бялата кожа —
отказала да спи с груб, макар и
богат клиент. Мъжът я набил.
Ударил я дори с камшик. По
неписаните закони на баньос,
бордеите с проститутки, това не
беше прието. Да си нелюбезен с
проститутка беше допустимо, но
да я удряш с камшик... Всички се
втурнали да помагат на жената и
дори замеряли клиента с тор.
Мъжът се оплакал на кадията,
който се боял от сводниците, и
взел решение, изгодно и за двете
страни.
Един ден скандалът стигна
до ушите на Лютфи паша. Той се
опитваше от доста време да
затвори бордеите и да прогони
разгулните жени толкова далеч, че
да не могат да се върнат. Пашата
реши да използва случая, за да
даде урок на леконравните. Той
отмени решението на кадията,
обяви, че проститутката е виновна
и че за наказание трябва да й
отрежат гениталиите. След това
щяха да я качат да язди магаре
заднешком и да я разведат по
улиците за назидание.
Никой досега не беше
налагал такова наказание. Шах
султан, сестрата на Сюлейман и
съпруга на Лютфи паша, бе
потресена. Тъй като беше
свикнала желанията й да се
изпълняват, тя се надяваше да
убеди съпруга си да отмени
жестокото наказание. Накара
готвачите да приготвят най-
вкусните ястия — супа от
дреболии, яхния от фазан с лук и
подправки, узбекски пилаф със
стафиди и ядки и любимата на
Лютфи паша баклава. Изчака
мъжът си да похапне, да се
преоблече в домашните одежди и
да отдъхне. Вече добре нахранен и
отпочинал, той можеше да я
послуша и да се смили над клетата
жена.
Слугите вдигнаха ниската
маса, измиха ръцете им с розова
вода, наляха им кафе и се
оттеглиха. Чак тогава Шах султан
промълви, сякаш говореше на себе
си:
— Всички приказват за онази
проститутка... Вярно ли е, че ще
бъде наказана по такъв ужасен
начин?
— Жънем онова, което сме
посадили — отвърна мъжът й.
— Не е ли твърде жестоко?
— Съвсем не.Точно това
заслужава.
— Имай милост, съпруже.
— Милостта е за онези, които
я заслужават.
Шах султан се разтрепери,
стана и изрече думи, които само тя
би се осмелила да каже:
— Не идвай в леглото ми тази
вечер. Нито утре. Никога вече!
Лютфи паша пребледня.
Всички, които му завиждаха за
това, че е женен за сестрата на
султана, грешаха. Бракът му беше
проклятие. Наложи се да се
разведе с майката на четирите си
деца, тъй като сестрата на султана
не можеше да бъде втора съпруга.
И какво получи в замяна? Шах
султан се мръщеше на всичко и му
показваше презрението си дори
пред слугите.
— Леглото ти и без това
никога не ме е вълнувало — заяви
той.
— Как смееш да говориш
така! Ти, който си слуга на брат ми!
Ако посмееш да накажеш
нещастната жена по този начин,
смятай, че вече не си мой съпруг!
Шах султан се надяваше
Великият везир да прояви милост
в последния миг. Хем щеше да
посплаши грешниците, хем щеше
да спечели уважение за
благодеянието. С един куршум два
заека. Ала след няколко дни
глашатаите разгласиха присъдата
и тя бе изпълнена. Когато Лютфи
паша се прибра, насреща му се
изправи разгневената съпруга.
— Срамота! Що са
жестокосърдечност!
— Подбирай думите си, жено.
Така не се говори на съпруг.
— Съпруг?! Ти, който мъчиш
беззащитните жени!
Лютфи паша побесня, блъсна
жена си в стената и я зашлеви.
— Повече не съм ти жена —
разплака се тя и го нарече с такива
имена, каквито дори слугите не
можеха да повторят.
Лютфи паша се пресегна за
жезъла си. Но в този миг един
черен евнух се втурна в стаята,
следван от слуги, роби, кухненски
помощници и готвачът.
Насърчавани от господарката, те
вързаха ръцете на пашата,
запушиха устата му и го измъкнаха
от стаята.
Още на сутринта султанът
научи, че Великият везир е
посегнал на сестра му. Това беше
краят на Лютфи паша. Лишен от
ранг и с иззето богатство, той беше
заточен в Димотика, без да му бъде
дадена възможност да си събере
багажа и да се сбогува.
Джахан не вярваше на ушите
си. Колко бързо идваше промяната
и хората падаха стремглаво и
невъзвратимо от високите си
пиедестали. На този свят имаше
две невидими арки — по едната се
изкачваме с думи и дела, а по
другата слизаме.
Един ден се връщаше от
училище, когато чу позната
кашлица, която смрази кръвта му.
Шантавия капитан го чакаше до
обора на Чота.
— Я виж кой дойде!
Изненадах те, а? Дойдох да
проверя как е моят малък крадец!
Както обикновено,
капитанът беше пил и вонеше на
бира. Зъбите му бяха почернели от
тютюна.
Джахан едва намери сили да
продума.
— Мислех, че чумата...
— О, не, здрав съм като вол!
Но ти май не се радваш, че съм
жив!
— А, защо, радвам се...
— От доста време си тук и
сигурно си натрупал доста
съкровища. Нали си любимец на
принцесата! Дай да видя какво си
ми приготвил!
Джахан трепна при
споменаването на принцесата. Той
откъде знаеше за Михримах? Явно,
че шпионите бяха навсякъде.
— Ефенди, не е лесно да се
краде. На вратите стоят стражи.
 — Веднага давай каквото си
откраднал за мен — заяви капитан
Гарет и лицето му стана
тъмночервено.
Джахан донесе сапфирената
брошка, която беше заровил под
люляка.
— Това ли е всичко? —
възмути се капитанът. — Ти за
идиот ли ме вземаш!
— Не те лъжа...
Капитанът измъкна камата
си я опря в гърлото на момчето.
— Мразя лъжците! И всеки,
който не си спазва думата. Жив ще
те одера!
Джахан преглътна и рече:
 — Новината е, че работя с
архитекта на султана. Синан...
— Е, и?
— Ще строим джамии за
султан Сюлейман и скоро ще бъда
богат. Той е щедър и дава много
средства за строежа на дворци и
джамии.
— Е, добре — прибра камата
си капитанът. — Като не можеш да
крадеш от двореца, ще крадеш от
Синан.
Гледай да спечелиш
доверието му и да си близо до
жълтиците. Не забравяй, че си ми
длъжен, защото спасих живота ти!
— Не съм забравил, ефенди.
Ще ти се отплатя пребогато. И то
скоро, иншаллах! — рече Джахан и
дори си повярва.
През лятото плъзна нова
страшна болест. Мехури,
повръщане, треска, смърт.
Плюнката на Шейтан, така
нарекоха червените петна. Хората
гинеха като мухи. Умря и Шехзаде
Мехмед, любимият двайсет и една
годишен син на Сюлейман и
Хюрем.
Султанът беше съсипан.
Усамоти се в покоите и се отдаде
на молитви. Истанбул беше в
траур. Осветлението бе
приглушено и хората говореха
много по-тихо от обикновено.
Магазините затваряха рано, а
сватбите, бармицвите и
обрязванията бяха временно
отменени. Рибарските лодки
минаваха тихо покрай Сарайската
порта, сякаш скръбта беше заспало
дете, което не бива да се буди.
Замлъкнаха сладкодумните
разказвачи на пазара,
странстващите певци, уличните
търговци, та дори и музикантите,
които ставаха и лягаха с песен.
Тишината бе нарушавана
единствено от дъжда, който се
лееше из ведро, сякаш и небето
плачеше с опечалените на земята.
 В един такъв дъждовен ден
Джахан и Чота бяха удостоени за
първи път от височайше султанско
посещение.
С хлътнали бузи, посивяла
кожа и прегърбени рамене,
Сюлейман не приличаше на
султана в ложата на хиподрума и
Джахан дори не би го познал, ако
не беше следващата го свита.
— Помня те от номерата,
които изпълнихте със слона —
каза султанът. — Как е рамото ти?
— Добре е, Ваше Величество
— промълви Джахан.
— А слонът? Какво яде, как е?
Джахан му разказа за Чота, за
калните бани и за слабостта му
към лакомства. Усети, че султанът
търси някаква утеха от скръбта.
Спомена, че хоботът е най-
важният орган на слона. Той
служеше за нос, за горна устна, за
ръка и за пръсти. Слоновете
дишаха, миришеха, ядяха, пиеха,
къпеха се и се чешеха с хоботите
си. И те като хората бяха леваци и
десняци и използваха едната
бивна повече от другата. Чота
беше левак.
Султанът го изслуша и рече:
— Главният архитект ми
каза, че ти и слонът ще му
помагате.
 —Така е, Ваше Величество.
— Е, тогава приготвяйте се за
работа.
Мина време и чак тогава
Джахан разбра думите на султана.
Той беше поръчал на Синан да
построи джамия в памет на сина
му. В свят, в който всичко е
преходно, джамията трябваше да
бъде от най-хубав мрамор и от
най-скъп камък.
В седмия ден на септември, на
датата, посочена от главния
астроном, Джахан се озова на
мястото на строежа и първата
лопата бе забита.Четирийсет овце
и четирийсет овни бяха заклани,
кръвта им бе разпръсната в четири
посоки, а сготвеното в казани месо
бе раздадено на бедните и
прокажените. С висок тюрбан и
надиплени одежди, на
жертвоприношението
присъстваше и Ебусуд ефенди,
който беше заел най-високата
религиозна длъжност Шейх ал-
Ислям и вече не виждаше по-далеч
от вирнатия си нос. Тръпки
полазиха Джахан, защото си
спомни с тъга за Мажнун Шейх, за
красивото му лице, кадифения
глас и бистрия взор, които не
можеше да забрави.
Султанът, членовете на
Дивана и зяпачите си тръгнаха.
Останаха само стотиците
работници. Те бяха два вида —
едните никога не поглеждаха
нагоре, а другите само понякога.
Първите бяха роби от галерите,
докарани с окови на глезените и с
пречупен от бой дух. Моряци,
селяни, поклонници, чиито съдби
бяха прокълнати в един
невъзвратим, пагубен миг и за
които миналото беше сън. Робите
бяха християни, които се хранеха
само със сухар и рядка чорба и
строяха мюсюлмански храмове.
Другите — като Джахан —
бяха дошли по собствено желание.
Плащаха им по две акчета на ден,
хранеха ги и се отнасяха към тях
по-добре. Имаше представители на
всички занаяти — зидари , копачи,
дърводелци, ковачи, дограмаджии,
стъклари, чертожници. Всяка
похарчена пара се записваше и
проверяваше от Майстора.
По указания на Синан
дърводелците бяха построили
специален механизъм, който се
задвижваше — работниците се
редуваха да въртят колелото и
така издигаха тежките камъни.
Джахан гледаше и си мислеше, че
строителната площадка
наподобява палуба на кораб —
всички бяха въвлечени в дейност
със съзнанието, че грешката на
един е грешка за всички. Успехите
бяха общи и поделени до най-
малките късчета като осоленото
сушено месо в чорбата им. Когато
строиш или си на кораб сред
морето, се научаваш да бдиш за
другарите си и заживяваш в нещо
като братство. Мълчаливо се
трудиш и загърбваш неприязънта
и дрязгите, като се надяваш да не
се стига до метеж и бунт.
Работниците са не по-малко
суеверни от моряците. Не
подсвиркваха, а шепнеха, и не
ругаеха, докато зачукваха пирони,
тъй като Шейтанът щял да чуе и да
се всели в сградата. Християните и
евреите оставяха самун хляб и
щипка сол на най-горния камък,
избягваха да виждат бременни
жени и хора с рижава коса,
яркосини очи и заешка устна. Един
от зидарите беше с огнена коса и
дори султанът не можа да убеди
работниците да го приемат.
Някои животинки също не
бяха желани: жаби, прасета и кози
стри крака. Странно, но никой
нямаше нищо против змиите,
скорпионите, гущерите,
стоножките и червеите.
Глутниците улични кучета, които
бяха дружелюбни и не създаваха
проблеми, идваха и си отиваха с
единственото неодобрение на
работниците от сектата шафи.
Паяците бяха на почит, тъй като
бяха спасили пророка Мохамед. Да
смачкаш паяк беше голям грях. За
радост на Джахан слонът беше
също символ на добър късмет.
Работниците виждаха
поличби и в небето, и на земята.
Усетеха ли силна миризма,
вярваха, че някой вари отровно
биле. Оглеждаха терена и току
домъкваха някой злочест рибар,
просяк или старица, като ги
обвиняваха в магьосничество.
Добре, че Синан се намесваше и им
заповядваше да пуснат
нещастниците.
Празнословието на строежа
бе забранено. Не бяха позволени
коментари и хвалби, да не говорим
за самоизтъкване. Всичко беше в
Божите ръце, иншаллах, и
заслугите принадлежаха нему.
Когато бесеха някого,
работниците си взимаха тресчица
от бесилката и я носеха като
талисман. Джахан недоумяваше
как така чуждото нещастие може
да ти донесе късмет.
Синан не показваше
неодобрението си към тези
вярвания, но и не показваше
съпричастност. Талисманът, с
който не се разделяше,
представляваше две кожени
кръгчета едно в друго — едното
светло, другото тъмно. Освен това
Майстора постеше три дни преди
първата копка. А когато
свършваше строежът, винаги
оставаше обърната наопаки
плочка, поставен накриво камък
или нешлифован в ъгъла мрамор
— те бяха невидими за
обикновените хора, ала доказваха,
че само Господ е безгрешен.
Един от най-добрите
майстори беше арабин,
християнин отЛиван. Казваше се
Снежния Габриел. Косата, миглите
и веждите му бяха като алабастър,
а грейнеше ли слънце, очите му
заприличваха на заешки. Ако
някой работник отказваше да му
се подчини, Синан го защитаваше
и казваше, че се е родил така и че е
най-добрият майстор, когото
познава.
Чота дърпаше въжета,
мъкнеше и вдигаше греди. Веднъж
изправяше мраморна колона,
когато въжето се скъса и тя падна.
Снежния Габриел се отмести в
последния миг. Инак дните
минаваха ден подир ден без
особени произшествия, скучни и
сиви. Джахан и слонът идваха на
работа всяка сутрин и си тръгваха
след залез слънце. Хората се
спираха на пътя да погледат Чота,
а децата подтичваха след тях и
вдигаха облаци прах, тъй като
вярваха, че земята под слонските
стъпки е с целителна сила.
Джахан гледаше и се учеше
доста бързо. Искаше да бъде по-
близо да Синан и неговите калфи.
Те бяха трима. Никола беше слаб,
мургав анатолец, който накуцваше
поради някаква детска болест. Той
присвиваше очи, поглеждаше
сградата и я прерисуваше до най-
малките детайли. Давуд беше с ум
като бръснач, едър и мускулест,
родом от село до иранската
граница и отгледан от дядо си,
след като разбойници убили
родителите му. Третият се казваше
Юсуф и Синан му възлагаше
проверките на всички измервания,
тъй като беше ненадминат в
сметките. Очите му бяха зелени,
нямаше коса, а ръцете му бяха в
белези от изгаряне като дете, та
затова не сваляше ръкавиците си
от еленова кожа.
Джахан използваше всяка
възможност да се приближи до
тримата и да наднича в чертежите
им. Вечер в менажерията ги
възпроизвеждаше върху влажна
глина или пясък. От една страна,
искаше да бъде като тях, а от
друга, се изкушаваше да краде и да
избяга с откраднатото. Беше му
трудно да направи избор и
разбираше, че рано или късно, ще
трябва да се отдаде само на
едното. 
През януари настъпи студ.
Ледените шушулки на стрехите
бяха красиви, но опасни. Истанбул
спеше под дебело снежно
покривало. Но строежът не
спираше. Робите от галерите увиха
краката си с парцали, но пръстите
им надничаха премръзнали и
подути.
В една мразовита сутрин
махутът и слонът вървяха към
строежа, когато едно куче се
затича с лай срещу тях, сякаш
искаше да им каже нещо. Джахан
поведе Чота след кучето и така
стигнаха до замръзналия бряг.
В един миг Чота се забърза,
стъпи върху леда и потъна до
гърди. Момчето застина — на
няколко метра във водата плаваше
труп. Съдейки по дрехите и бижуто
на шията, жената беше с богат
произход. Вероятно конкубина.
Кожата й беше лилава, а косата й
се носеше от вълните.
Джахан побутна Чота с
намерение да стигнат до бижуто,
но слонът не помръдваше.
Момчето не знаеше какво да прави
на гърба му и изпадна в паника.
Започна да вика за помощ и след
малко се зададе каруца с петима
цигани.
— Да помогнем ли, а,
Балабан? — обърна се един от
мъжете към каруцаря.
— Ще помогнем на нея.
— Ама тя е умряла. Помогнете
на нас! — извика Джахан. 
Балабан се изправи с юздите
в ръка. Кривият му нос бе чупен
няколко пъти. Косата му беше
дълга като на отшелник, в устата
му блестеше златен зъб, а на
шапката си бе забучил перо от
бяла чапла.
— Не ми говори така, че ще ти
отрежа езика и ще го хвърля на
котките!
Джахан млъкна. Циганите
скочиха, издърпаха Чота и
домъкнаха удавницата на брега.
Джахан слезе от гърба на слона и
огледа мъжете. Значи това бяха
прословутите цигани...
Представителите на така
нареченото от висшия служител
половин племе.
 — Благодаря, че ни спасихте
— рече момчето.
— И ние имаме слон. Добри
животни са.
— Наистина ли имате слон?
— учуди се Джахан.
— Да. Казва се Гюлбахар.
Само че твоят е бял — каза
Балабан.
През това време мъжете
свалиха бижуто от шията на
жената и я бутнаха обратно във
водата.
— Недейте — опита се да ги
спре момчето. — Трябва да я
погребем.
— А ако ни видят? Цигани с
труп! Веднага ще ни обвинят, че
сме я убили, и ще ни затворят. По-
добре да си седи във водата.
Колкото до герданчето, това ни е
награда за помощта, пък и тя няма
нужда от него.
— Сигурно е била убита —
тихо рече Джахан.
— Дръж си езика зад зъбите и
не задавай въпроси, чиито отговор
не искаш да чуеш. Хайде, тръгвай,
че слонът премръзна.
Кожата на Чота беше
порозовяла под слой лед. Махутът
отново се паникьоса.
— Не знам какво да го правя!
Помогнете ми!
 — Само ракъ ще му помогне
— извика в отговор Балабан и се
метна на каруцата.
— Къде мога да намеря?
— Ще ти трябва цяло буре.
Кой ще ни плати?
— Майстор Синан — отвърна
Джахан с надеждата, че архитектът
би помогнал.
След малко циганите се
върнаха с половин буре ракъ и
няколко чаши. Вероятно крадени.
Циганите разредиха питието с
вода и топнаха хобота на слона във
варела. Те също обърнаха по чаша.
Чота изплю първата глътка и ги
опръска, но постепенно свикна с
вкуса и дори му хареса.
След час се появиха на
строежа. Джахан водеше слона за
юздите, а циганите ги следваха и
пееха с цяло гърло.
— Къде беше? — попита
строго Синан.
— Имахме проблем и тези
мъже ни помогнаха — отговори
момчето.
— Слонът е пиян. Те също!
Джахан му разказа за варела с
ракъ и Синан се усмихна.
— Не можем да караме
пияния слон да строи свещената
джамия. Приберете се и елате,
когато Чота изтрезнее.
 — Сърдите ли се? — плахо
попита махутът.
Синан въздъхна.
— Ти винаги намираш начин
да се справиш, но неразумното
любопитство може да се окаже и
опасно. Трябва да учиш повече. В
свободното си време Юсуф ще ти
показва как да чертаеш, Давуд ще
ти преподава геометрия, а Никола
— смятане.
Джахан се наведе и целуна
ръката на Синан.
В този миг се чу силен грохот
и всички хукнаха към скелето.
Половината се бе срутило и като
по чудо никой не бе пострадал.
 — Това е работа на дявола —
каза махутът. — Днес не ни върви!
— Не съди толкова бързо —
обади се Балабан. — Просто някой
е срязал въжетата, които държат
гредите.
— Че защо ще ги реже?
— Знае ли човек... Шейтанът
току измисли нещо.
— Тук няма място за дявола
— заяви Синан. — Моите
работници са честни и
трудолюбиви.
Балабан се усмихна.
— Щом казваш. Но чуй съвета
ми, ефенди. От повече
предпазливост глава не боли.
Откъде знаеш, че между тях няма
предатели? Отваряй си очите на
четири.
Виновникът не беше открит
и случаят бе забравен. Джахан
ходеше ту на училище, ту в
менажерията, ту на строежа и
нямаше време да мисли. Дори
ядеше в движение. За да стане
калфа, трябваше много да се труди.
Шейх ал-Ислямът беше наредил да
се построят още джамии. Издадоха
заповед за задължителна петъчна
молитва. Всеки мюсюлманин
трябваше да се моли пет пъти
дневно и да е член на
религиозната общност. Броят на
джамиите и молещите се удвои и
за Синан и хората му имаше много
работа. Джамията „Шехзаде" беше
построена и започнаха
следващата. Джахан не можеше да
открадне и едно акче, защото
сметките се водеха стриктно и
парите внимателно се пазеха, но
въпреки желанието си да открадне
за капитана и да се върне богат, за
да отмъсти на пастрока си, той все
повече се увличаше и напредваше
в професията.
Нямаше вести от Михримах и
отдавна не я бе виждал. В сърцето
си беше скътал като грижливо
сгъната кърпичка спомена за нея и
за следобедите в градината.
Споделяше копнежа си само с Чота,
който растеше с всеки изминал
ден, а апетитът му бе по-голям и от
самия него.
През лятото започнаха
строежа на най-голямата досега
джамия „Сюлеймание", която
щеше да увековечи султан
Сюлейман. Преди да положи
първия камък, Синан нареди да
окачат на различни места заклани
крави и овце. Проверяваше месото
през няколко дни — там, където
разложението беше по-бързо,
влагата беше по-голяма, а тя
разяждаше сградите така, както
молците изгризват плата. Синан
подбираше места, където въздухът
е сух, а почвата твърда и устойчива
на земетресение. Кацнала на
хълма, джамията щеше да
наблюдава целия град така, както
султанът следеше всичко и всички.
Материалите бяха
внимателно подбрани. Олово и
желязо от Сърбия и Босна, дървен
материал от Варна, бял мрамор от
Мармара, мрамор от арабските
страни и от мястото, където е бил
дворецът на цар Соломон —
полиран и бляскав, той все още
отразяваше красотата на Савската
царица. Имаше и огромна колона
от Баалбек, Града на слънцето. И
Сюлейман като Юстиниян
използваше колоните на
Александър Велики. Седемнайсет
колони бяха преместени от
хиподрума, което разгневи духа на
императрица Теодора.
Работниците бяха три хиляди
и триста. Роби от галерите и
наемници. Почти половината бяха
християни, имаше малко евреи и
останалите бяха мюсюлмани.
Зидари, копачи, дървосекачи,
дърводелци, дограмаджии,
варджии, хамали, железари... Синан
назначаваше отговорник на всяка
група занаятчии. Той също
обикаляше и наблюдаваше.
Един ден Джахан го попита:
— Майсторе, защо не
пояздите Чота?
— Ами... да опитам —
колебливо отвърна Синан.
Махутът нагласи седлото,
пошепна на Чота да бъде
внимателен и слонът понесе
Майстора бавно и важно по чакъла
към морето. Синан се загледа в
талазите мъгла и каза с детска
радост в гласа:
— Не знаех, че мога да яздя
слон!
Двамата оглеждаха строежа
заедно. Въздухът тегнеше от пот и
прах. Но Истанбул вреше и кипеше
от слухове, сплетни и клевети.
Синан не можел да се справи с
такава сложна задача. Присвоявал
мрамор и дърво, за да разшири
къщата си. Християнин по
рождение, че и кръстен на всичко
отгоре, той не можел да построи
такава внушителна джамия, а дори
да успеел, тя щяла да се срути
върху него.
Джахан се дразнеше и
потискаше от тези лъжи. Идеше му
да извика с цяло гърло, та дано
целият град го чуе, че трябва
веднъж завинаги да спрат да
петнят Майстора. Ала обвиненията
не секваха.
Един следобед ги посети
султанът. Щом зърна коня му,
Джахан разбра, че подлите слухове
са стигнали до него и са го
обезпокоили. Всички спряха
работа. В пълна тишина султанът
дръпна юздите на коня и спря.
Беше облечен с обикновени
вълнени дрехи. Възрастта и
подаграта го бяха променили.
Беше станал много религиозен —
не се издокарваше с копринени
кафтани, не пиеше вино, не се
отдаваше на наслади и дори бе
наредил да изгорят музикалните
инструменти в двореца. Диванът
реши да затворят всички пивници,
бордеи и наскоро отворени
кафенета. Всички ферментирали
напитки, включително любимата
боза, бяха забранени. Джахан се
боеше от променилия се
Сюлейман.
Синан се поклони.
— Ваше Величество, за нас е
чест.
— Вярно ли е това, което чух
за теб? Отговори!
— Мога ли да попитам какво
сте чули за скромния ви слуга?
— Говори се, че си губиш
времето с майсторенето на
излишни детайли!
 — Уверявам моя султан, че не
жаля труд и усилия в изпипването
на всички подробности. Бих искал
джамията да бъде най-красивата
и...
— Достатъчно! Знай, че
орнаментите не са по вкуса ми. Ако
си разумен, не би трябвало и ти да
ги харесваш. Искам в най-скоро
време да видя купола, а не някакви
ненужни заврънтулки!
Работниците слушаха
упреците на султана и Синан се
почувства много неудобно.
Пребледня, но се овладя и
спокойно каза:
— Не може да не украсим
купола.
— Чуй добре! Нали знаеш
какво и защо е сполетяло
архитекта на Мехмед хан? Той е
твой съименник. Дали няма
някаква поличба?
— Чувал съм за злочестата му
съдба — отвърна Синан.
— Тогава знаеш какво очаква
онези, които не спазват
обещанията си. Гледай да не
бъдеш като тях!
Султанът си тръгна и всички
продължиха да работят. Ала
настроението беше друго.
Работниците се почувстваха
обезсърчени от думите на султана.
Защо се трепеха от зори до мрак,
след като господарят им не беше
доволен?
Джахан следеше с очи Синан
и дебнеше удобен момент, за да го
заговори. След няколко дни се
приближи до Майстора, който
чертаеше приведен.
— Как е училището? —
усмихна се уморено той.
— Добре е. Няма да ви
посрамя.
— Сигурен съм в това.
— Майсторе, султанът
спомена за ваш съименник. Какво
се е случило с него?
— Атик Синан — кимна
архитектът и замълча, сякаш
името говореше само по себе си.
След малко въздъхна и
разказа историята му. Атик Синан
бил главният архитект на султан
Фатих, завоевателя на
Константинопол. Той бил
изключително талантлив,
трудолюбив и съвестен. Фатих
поръчал джамия за себе си, като
държал да е най-внушителната от
всички, построени дотогава. Дори
и от „Света София". От девет земи в
десета домъкнали едва ли не най-
високите колони в света, но
архитектът преценил, че му
трябват по-ниски, и ги скъсил без
разрешение. Султанът се
разгневил и го обвинил, че спъва
строежа чрез неподчинение.
Горкият Атик Синан опитал да
обясни, че Истанбул е в
земетръсна зона и е скъсил
колоните заради безопасността на
джамията. Фатих не харесал
обясненията му, хвърлил го в най-
страшната тъмница, отрязал
ръцете му до китките и го били,
докато издъхнал. А онези, които не
вярват на тази жестокост, могат да
прочетат историята на този велик
архитект на надгробния му камък.
Джахан за малко да се
разплаче. Винаги бе смятал, че
само крадците и мерзавците
живеят в страх от възмездие. Оказа
се, че съдбата и на най-честния
творец в империята може да виси
на косъм. Ядоса ли се султанът,
всички отиваха на бесилката.
Синан сложи ръка на рамото
му.
— Талантът е дар Божи,
който трябва да се усъвършенства
чрез много труд. Затова работим
толкова усилено.
— Не ви ли е страх, че...
— Синко, и аз като теб се боя
от гнева на султана. Щях ли да
работя по-малко, ако не ме чакаше
награда или ако не се страхувах от
наказание? Едва ли. Аз работя, за
да уважа Божия дар, който
притежавам. Всеки майстор или
човек на изкуството влиза в
договор с дадения му от Бога
талант. Ти стори ли го вече?
— Не ви разбирам...
— Ще ти кажа една тайна. Ако
искаш да работиш с повече грижа
и любов, представи си, че под
сградата, която строим, била тя
малка или голяма, се намира
центърът на вселената.
Архитектурата е разговор с Господ.
А той се чува най-добре в този
център.
В този миг дотича Снежния
Габриел.
— Майсторе, лоша вест!
Доставката...
Седмици наред чакаха
доставка от Александрия. Корабът
бе пристигнал без нея. Капитанът
обяснил, че ги връхлетяла страшна
буря и се наложило да изхвърлят
половината товар. Никой не му
вярваше, но и нямаха
доказателства, че не казва
истината.
Султан Сюлейман ставаше все
по-нетърпелив. Строежът на
джамията се бавеше. А разкошният
мрамор лежеше на дъното на
Червено море за радост на рибите.
 Синан изпращаше калфите и
чираците да вършат всякакви
поръчки. Да купят мастило от
пазара, да огледат руините на
стара черква и да установят защо
някои части са се запазили, а други
са рухнали, да поровят из
хълмовете и да установят кои
видове почва гъмжат от
буболечки, да прекарат деня с
майсторите на подобния на
флейта ней и да разберат как един
семпъл инструмент възпроизвежда
такива прекрасни звуци. Калфите
и чираците не спираха да
сравняват задачите си и да
мърморят кой е по-натоварен от
другите. Джахан беше освободен
от тези задължения и стоеше
встрани от препирните им.
Един четвъртък Синан му
възложи не една, а две задачи.
Първо трябваше да говори с
търговците на щраусови яйца и да
ги уведоми, че много скоро ще
имат нужда от стоката им. След
това трябваше да купи една книга.
Синан му подаде кесия с пари и не
му каза заглавието, като го увери,
че подборът на книгата все ще
бъде правилен. Джахан се почуди
на думите му, но тръгна с
чувството, че задачите не са
трудни за изпълнение. Искаше му
се да приключи бързо и успешно,
та Майстора да му дава и по-
сложни поръчки. Преди да излезе,
калфите го заразпитваха:
— Къде отиваш? Какво ти
възложи? О, щраусови яйца и
книга?
Никола се замисли и добави:
— Книга значи... От книжаря
в Пера ли?
Джахан кимна.
— Честито! Майстора праща
при него само любимците си.
— И недей да скромничиш,
ами покажи на книжаря колко
много знаеш.
Юсуф закима с усмивка.
 — И говори високо —
посъветва го Давуд. — Симеон е
глух като пън.
Джахан им благодари за
напътствията и остави Чота със
свито сърце, тъй като не обичаше
да се разделят и да го оставя на
чуждите грижи. Тръгна на кон към
Ункапани. Животното вървеше
бавно покрай поля с буйна
растителност и гробища с
кипариси. Джахан реши да отиде
до любимия си кей. Обичаше да
стои там и да гледа корабите.
Дотежеше ли му тук, някой ден
щеше да се качи на първия кораб и
да се върне в страната, която се
надяваше, че все още го чака.
Пристанището гъмжеше от
народ, носеха се какви ли не
миризми, вълните се разбиваха с
плясък, гларусите крещяха,
плющяха камшици, дрънкаха
вериги. Отвсякъде лъхаше на
водорасли и се носеше смрад на
пот и нечисти тела. Стотици хора,
пленници от последното морско
завоевание, се влачеха с окови на
краката, гледаха, ала и не виждаха,
сякаш не бяха на себе си. Тъжно
шествие от деца, старци, жени и
мъже, които само преди няколко
седмици имаха свои имена и свои
семейства.
 Дрехите им се различаваха.
Някои бяха скъпи и елегантни —
вероятно на хората от висшите
съсловия. Други изглеждаха по-
окаяно и от просяците в Еюп.
Камшиците плющяха по гърбовете
им без значение кой е беден и кой
богат, и то не за да ги накарат да
вървят по-бързо, а за да ги извадят
от мечтателния унес, в който
търсеха мигновена утеха.
Джахан намери търговците
на щраусови яйца на пазара. Синан
използваше яйцата срещу паяците
и техните мрежи на таваните на
джамиите. Даде поръчката и се
запъти към книгопродавеца.
Дървената му двуетажна къща
беше стара и паянтова. Спомни си,
че книжарят е глух, и задумка по
вратата. Тя веднага се отвори.
— Искаш да събориш къщата
ли? — попита разгневеният
стопанин.
— Добър ден. Изпраща ме...
— Защо крещиш? Да не съм
глух!
— Не, ефенди, аз...Изпраща ме
Майстора... Синан...
Като чу името му, мъжът
омекна и го покани. Джахан влезе
и сякаш потъна в уханието на
прясно опечения хляб. В ъгъла
седеше възрастна жена и шиеше.
 — Това е жена ми Естер —
кимна към нея Симеон.
Качиха се на горния етаж.
Минаха през лабиринт от лавици с
подвързани в черна и кафява кожа
книги. Някои бяха плячкосани от
корсари и домъкнати от далечни
земи или вражески кораби.
Морските разбойници носеха на
Симеон книги, тъй като им
плащаше добре. Имаше и книги от
Франкистан. Медицински
трактати от испански лекари и
томове, написани от френски
аристократи.
Някои книги се правеха в
Истанбул или в Солун.
Сефарадските евреи бяха
получили разрешението на
султана и издаваха свои книги.
Джахан видя сборник с
математически ръкописи,
собственост на някогашния учен
Молла Лютфи, десетки чертежи на
въздушни течения, ветрове, звезди
и небесни тела, току-що
пристигналата от Испания книга
за рицаря Сифар, дървени резби от
Антонио да Сангало, трактата на
архитекта от Болоня Себастиано
Серлио „Основни правила на
архитектурата" и латинския
ръкопис „Архитектура" с
позлатени ъгълчета от Витрувий,
намерен при завладяването на
Буда. Симеон преведе заглавието
на трактата на Леон Батиста
Алберти като „Изкуството на
строенето". Ибн Маймон — що за
странно име! — пък беше написал
„Ръководство за недоумение",
което не без основание привлече
интереса на Джахан.
В голямата стая в задната
част на къщата гореше камина. В
средата бе разположен скрин с
безброй чекмеджета с красива
дърворезба. Симеон покани
момчето да седне на единствения
стол.
— Как е Синан? Отдавна не
съм го виждал.
— Изпраща ви поздрави. Иска
да избера и взема книга, но не знам
коя.
— Лесна работа. Как си с
ученето?
— Ходя на училище в
двореца...
— Не питам дали си ученик, а
как си с ученето?
Джахан си спомни съвета на
Никола и реши да блесне с умен
отговор.
— Щеш не щеш, като
работиш цял ден на строеж,
научаваш много неща.
Симеон го изгледа с
присмех. 
— Султанът, да го поживи
Бог, трябва да въведе данък за
глупостите. Хазната ще се напълни
за нула време.
Джахан разбра, че калфите се
бяха пошегували и го бяха подвели
с грешна информация за Симеон.
— Другите калфи са идвали
преди мен, нали? — смутено
попита той.
— Много пъти. Ти си новият и
идваш за първи път. Трябва много
да се радваш, че Синан те е харесал
и те е взел на работа.
Момчето се сви при мисълта,
че имаше намерение да краде, и
промълви:
— Прав сте, ефенди.
— Майсторите са велики, но
книгите стоят още по-високо.
Човек с библиотека е човек с
хиляда учители. Вашият пророк ви
съветва да търсите учението дори
да е в Китай. А моят казва, че
Господ ни е създал, защото е искал
да бъде опознат. Невежите мислят,
че сме тук, за да се бием, воюваме,
съвкупяваме и раждаме, но не е
така. Нашата работа е да
разширяваме знанията. Ти
говориш ли с Господ?
— Моля се.
— Не те питах това. Ако
искаш да станеш архитект, трябва
да говориш с някой по-голям от
теб!
— Не бих безпокоил Господ с
моите проблеми — наведе очи
Джахан. — Говоря с Чота, с моя
слон. Той е по-голям и по-мъдър.
На години е млад, но умът му е на
стогодишен старец.
— Ти си мило момче, но
някак объркано — каза Симеон с
по-благтон. — Като лодка с две
гребла, които гребат в различни
посоки. Не си наясно къде да
вложиш сърцето си.
Джахан си спомни думите на
Синан за центъра на вселената и
леко потрепери.
— Какво най-много обичаш
да строиш? — попита книжарят.
— Мостове.
Навън заваля. Дърветата в
камината тихо пращяха. Чу се шум
от обръщане на страница. Дали
жена му четеше? Или някой друг?
Симеон ровеше в едно от
чекмеджетата. Накрая извади една
скица и му я показа.
— Виж, това е мост над
Златния рог. От Леонардо.
Джахан беше чувал името от
Синан.
— Султан Баязид се обърнал
към него — продължи книжарят.
— Леонардо му изпратил
рисунките си и казал, че може да
направи моста. А и много други
неща в града. Например подвижен
мост над Босфора.
Симеон извади още работи на
Микеланджело. Повечето
изобразяваха куполи — на
Пантеона, на катедралата във
Флоренция, на „Света София".
— Микеланджело ми писа, че
много иска да дойде тук.
— Писали сте си? 
— Отдавна. Бяхме млади. Той
искаше да работи в Леванта.
Султанът беше съгласен и доста
щедър. Бях им преводач. Аз и
францисканските монаси. Но те не
обичат турците и не знам доколко
помогнаха. Микеланджело
трябваше да построи мост от
Константинопол до Пера. С
обсерватория. И библиотека. Аз
щях да ръководя строежа.
— И какво стана?
— Убедиха го да се откаже.
По-добре би било да умре в ръцете
на папата, отколкото да работи за
султана и да бъде възнаграждаван
от него. Рим е Рим. А Истанбул е
Истанбул. Трудно е да има мост
между тях. Но те... не изпускат
Майстора... Следят го отблизо.
— Кои „те", ефенди?
 — Очите на Рим.
Джахан се замисли за
срязаните въжета на скелето, за
мрамора, който не пристигна... Да
не би да имаше таен заговор?
Очите на Рим...
Симеон му подаде дебела
книга с гравюри на дърво.
— Това е за теб. Кажи на
Майстора, че съм ти избрал тази
книга.
Джахан отвори кесията.
— О, не, не, пази си парите,
младежо. Ще ти трябват. Учи
италиански. Ако ще строиш
мостове, трябва да знаеш много
езици. 
 Джахан сложи книгата под
мишница, благодари и си тръгна.
Погледна я чак когато се прибра.
„Божествена комедия" от Данте.
Синан се усмихна, като я видя.
— Симеон те е харесал. Дал ти
е любимата си книга.
— Каза, че трябва да уча
италиански.
— Прав е.
— Кой ще ме научи?
— Симеон. Той беше учител
на Давуд, Никола и Юсуф.
Джахан се почувства
разочарован, защото си беше
помислил, че само той е
любимецът на Симеон.
 — Езикът е ключ към замък.
Какви и колко богатства ще
откриеш зависи само от теб.
Джахан си представи замък с
безброй съкровища и засия.
С времето стана чест
посетител в къщата на Симеон,
която се превърна в негово райско
убежище. Потъваше в книгите и
забравяше за проблемите. Започна
да чете на италиански, понаучи
латински и френски, вече
чертаеше по-добре и беше много
щастлив, когато един ден Синан го
покани в библиотеката си. В
седалището на дворцовите
архитекти във Вефа имаше и друга
богата колекция от книги. Но
Джахан се чувстваше най-добре в
дома на Симеон, сред мириса на
мастило, кожа и топъл хляб. 
— Къде си, махуте?
Джахан изхвърча навън като
стрела. Тя беше сама и го гледаше
нежно.
— Имам новина!
Австрийският посланик е довел
дворцов художник. Помолили са
баща ми да разреши да нарисува
Чота! Убедих го да се съгласи.
Кралете и кралиците във
Франкистан си правят
непрекъснато портрети.
Търговците също. Предполагам, че
дори и някои жени...
— Ваше Височество, вие
бихте ли искали да имате портрет?
— колебливо попита Джахан.
— Това е невъзможно! Що за
въпрос!
Момчето се смути и замълча.
Как да й каже, че в мечтите си бе
извайвал стократно милото й,
красиво като луната лице.
Затвореше ли очи, я виждаше
засмяна, развълнувана, умислена...
— Аз не съм художник, но
мога да ви нарисувам...
— Как може да предлагаш
такова нещо! — прекъсна го
възмутено принцесата. — Защо
смяташ, че бих ти позволила да ме
рисуваш?
— Защото... никой не ви
вижда с моите очи, Ваше
Височество...
Михримах не отговори и ето
как, в мълчание, двамата запазиха
своята свидна тайна.
Австрийският посланик
Бусбек беше любознателен и всеки
път, когато идваше по работа в
двореца, посещаваше
менажерията. В градината на
посолството имаше елени,
невестулки, самури, рисове, орли,
маймуни, влечуги, сърни, мулета,
мечка, вълк, че и прасе за ужас на
слугите мюсюлмани. Любимите му
животни бяха тигрите. И Чота.
Един ден Бусбек дойде с
художника Мелкиор Лорк. Откакто
беше пристигнал, той рисуваше
еничари с мускети, камили с бойни
тъпани, приведени под товари
хамали или древни руини до пътя.
Лорк имаше две големи желания
— да изобразява жените, покрити
с мантии и яшмаци* и да нарисува
слона на султана. Сюлейман се
съгласи на второто и Джахан
започна да води Чота в двореца по
два пъти седмично.
* Яшмак (тур.) — забрадка,
кърпа — Бел. ред.
 Бусбек беше незаконороден
син на сеньор Дьо Бусбек и
вярваше в две божии благословии:
книгите и приятелите. Смяташе, че
книгите трябва да са много, а
приятелите една шепа. Когато
разбра, че Джахан не е прост махут,
той се разприказва и имайки
предвид индийския произход на
момчето, дори подхвана някои
клюки.
— Турците уважават
хартията. Вдигат всяко листче на
пътя и го слагат накъде нависоко,
за да не го стъпчат. Интересно
обаче защо не се интересуват от
книги?
 — Майстора се интересува.
— Така е, да е жив и здрав.
Има още едно нещо, което ме
озадачава — турците нямат
чувство за хронология. Минало и
настояще — все им едно. Днес е
след утре, а утре е преди вчера.
Бусбек каза също, че
неговият крал има слон на име
Сюлейман.
— Но това не е подигравка, а
знак на голямо уважение —
поясни той.
Докато бърбореше, Мелкиор
изведе Чота в градината. Носеше
зелена наметка и гледаше строго.
За ужас на Джахан той настоя
слонът да позира под акацията.
Художникът бе талантлив, но
самовлюбен като всички хора на
изкуството. Все беше навъсен,
сякаш още спореше с родителите
си, които се бяха възпротивили на
силното му желание да рисува. Той
се обърна, за да нагласи
триножника, а Чота протегна
хобота си и налапа един клон.
— Ей! Какво правиш? —
възмути се Мелкиор, но слонът не
му обърна никакво внимание. —
Защо си го довел гладен? —
обърна се той към Джахан.
— Не е гладен. Закуси много
добре.
 — Тогава защо яде листа?
— Защото е животно.
— Другия път го доведи
добре нахранен, чу ли!
Колкото и да ядеше сутрин,
Чота продължи да лапа акациевите
листа. В крайна сметка
художникът се съгласи да сменят
мястото. Излязоха и намериха една
тиха, криволичеща уличка с
паянтови къщи. Бусбек ги гледаше
от прозореца. Отношенията между
двете империи се бяха влошили и
той беше под домашен арест.
Мелкиор рисуваше Чота, а Джахан
правеше компания на посланика,
от когото научи много за цветята и
билките.
След два месеца портретът на
Чота беше готов. Бусбек покани
гости. Паши, везири, посланици.
Той не можеше да излиза, но му бе
позволено да кани.
Картината на триножника бе
покрита с дебело бяло платно.
Мелкиор се бе издокарал в синьо
кадифе и сияеше в очакване на
хвалебствия. По негово настояване
присъстваше и моделът Чота.
Джахан го беше вързал за стария
дъб в градината.
Свалиха платното пред очите
на нетърпеливата публика и
Джахан зяпна, като видя, че
бивните на слона бяха много по-
големи и по-остри, а погледът му
беше свиреп, сякаш се готвеше за
атака. Това изобщо не беше Чота.
Всички заръкопляскаха. Бусбек
възнагради художника с кесия с
пари. Даде бакшиш и на махута
като благодарност за
сътрудничеството, а вонящият на
вино Мелкиор го прегърна.
След час беше време да се
връщат и Джахан хвърли последен
поглед към картината. Горната й
част с пухкавите облачета
липсваше! Чота беше скъсал
въжето и я беше изял. На едната му
бивна имаше небесносиня боя.
Джахан хвана юздите и двамата си
тръгнаха. Повече не видя Мелкиор,
който се върна в страната си и
стана много известен с
ориенталската си колекция (без
рисунката на султанския слон).
Към края на строежа на
„Сюлеймание" подаграта на
султана се влоши. Краката му се
подуха, бяха разранени и
превързани с нежен воал. Ръцете
му бяха изцапани с кръвта на най-
близките — първия му везир
Ибрахим и най-големия му син
Мустафа.
Джахан смяташе, че султанът
няма скоро да посети строежа. Ала
грешеше. Въпреки скръбта и
болестта, той изпращаше
настоятелни и строги
предупреждения и един ден се
появи в цялото си величие.
Погледна недовършената джамия,
сякаш гледаше сянка, и се обърна
към Синан:
— Архитекте! Търпението ми
е на привършване!
— Уверявам ви, Ваше
Величество, че с Божията помощ
джамията ще бъде завършена.
— Кога?
— След два месеца,
господарю.
— И нито ден повече! Ако не
получа ключа в срок, ще водим
друг разговор.
Султанът си тръгна и
работниците се спогледаха. Два
месеца не бяха достатъчни.
Християни и мюсюлмани бяха
издигнали заедно четирите
минарета, бяха споделяли
неволите си и се бяха
сприятелили, но чак сега осъзнаха
колко преплетени бяха съдбите
им.
Настъпи брожение. Опасяваха
се, че джамията няма да бъде
завършена в срок и ще бъдат
наказани; мнозина заявиха, че ще
напуснат строежа.
 След няколко дни
вълненията се засилиха и Синан
помоли Джахан да върже седлото
на Чота. Искаше да говори на
работниците отвисоко.
— Братя! Видяхте ли пчелата
тази сутрин?
Всички мълчаха.
— Гледах я и си мислех, че
ако бях на нейно място и кацнех на
раменете ви, дали щях да чуя
мислите ви? Знам, че се тревожите.
Страхувате се от наказание, ако не
свършим навреме. Уверявам ви, че
никой няма да пострада. Освен
мен.
— Как да сме сигурни, че и
нашите глави няма да хвръкнат? —
попита един работник, без да
показва лицето си.
Надигнаха се гласове в негова
подкрепа и Синан тутакси
отговори:
— Това място беше голо поле.
Но ние вдигнахме светата джамия
камък след камък. Зиме, лете, не
знаехме що е почивка. Бяхте
заедно много по-дълго, отколкото
с жените и децата си. Ние ще
умрем, а джамията ще бъде
посещавана след нас поколение
след поколение. Няма да знаят
имената ни. Ала ще се възхищават
на труда ни.
 — Да не вярваш! — извика
някой.
— Ако се проваля, ще се
проваля само аз. А ако успея,
всички ще успеем — не се
предаваше Синан.
— Това са само приказки! —
чу се негодуващ глас.
Никой не му вярваше. Дълго
го слушаха и го уважаваха, но сега
се бояха за живота си и виновният
беше той.
— Братя! Виждам, че не мога
да ви убедя, и затова ще напиша
обещанието си. Ако нещо се случи,
дайте го на многопочитаемия ни
велик султан. Като награда за
доверието ви ще получите
възнаграждение.
Синан написа с красивия си
почерк, че само той е отговорен за
навременното построяване на
джамията. Успехът принадлежи
само на Господ. И след него — на
работниците. Писмото бе
подписано, подпечатано и
заровено отвъд оградата на
джамията. Всички знаеха мястото.
На другата сутрин раздадоха
парите. Джахан се възползва от
суматохата и открадна петдесет
акчета от ковчежето. Преглътна
чувството на угризение, като си
каза, че те са на пребогатия султан,
а не на Майстора.
Работеха до късно. Обърнаха
се към всички свободни
каменоделци, резбари, гравьори и
чертожници, за да помогнат в
изпълнението на срока. Вместо да
се стресне от предупреждението
на султана, Синан вреше и кипеше
и заразяваше всички с ентусиазма
си. Разноските ставаха все по-
големи. Завършената
„Сюлеймание" щеше да струва на
хазната 54 697 560 акчета.
Суетнята не пречеше на
Синан да наблюдава изпипването
на всеки детайл. Плочките,
изработени в ателиетата на Изник,
преливаха от цветове —
тюркоазени, червени, бели.
Надписите с Аллах, Мохамед и Али,
изписани с красивия шрифт сулус,
бяха дело на дворцовия калиграф
Молла Хасан. Всички се
възхищаваха на украсата, но
малцина оценяваха стабилните,
високи стени. Страничните не
носеха тежкия купол и бяха
изпъстрени с прозорци, от които
струеше ефирна като майчино
мляко светлина. Всеки издаден
камък бе поставен под специален
ъгъл, така че звуците да вибрират
и всички да могат да чуят
проповедта на имама.
 От тавана висяха маслени
лампи от муранско стъкло и
огледални глобуси, а между тях —
изящно изрисувани щраусови яйца
със сребърни пискюли. В стъклени
глобуси се мъдреха миниатюрни
модели на джамии от слонова кост,
а в средата бе поставена огромна
позлатена топка. След здрач,
когато лампите светеха и
огледалата хвърляха блестящи
отражения, джамията беше като
видение, глътнало слънцето. А
килимите... Стотици килими бяха
изтъкани в Кайро и в Кюре от жени
и момичета, които не спираха да
работят като пчели и
продължаваха да връзват възли
дори и насън.
Джамията беше грандиозна, а
куполът — величествен.
Балконите на два етажа бяха
невиждано чудо, а четирите
минарета се врязваха в небето
като устремени орли. Червените
гранитни колони на централния
балдахин бяха четири и
представляваха приятелите на
Пророка — халифите Абу Бакр,
Омар,
Осман и Али. Шейх ал-
Ислямът Ебусуд бе подбрал
калиграфските текстове. Надписи
напомняха на мюсюлманите да се
молят пет пъти на ден и да не се
отклоняват от вярата. По време на
конфликти с шиитския Иран
османските управници се
придържаха стриктно към
сунитския ислям и ставаха много
по-религиозни.
Джамията, издигната върху
терасовидни нива, бе заобиколена
от колеж, библиотека, болница и
магазини. Беше наистина
внушителна. Към храма бе
построено медресе, обител за
дервиши, стаи за гости, кухня,
пекарна, трапезария, приют,
медицинско училище и
кервансарай. Когато Синан и
работниците приключиха строежа,
нито градът, нито султанът бяха
същите, каквито бяха при първата
копка. Целият свят сякаш се беше
променил, и то не за хубаво, а
Сюлейман беше по-стар и по-
тъжен отпреди. Величествените
сгради се запазват, а хората, които
са ги поръчали, проектирали,
построили и използвали, се
променят.
Отвсякъде се стече народ, за
да се чуди и диви на „Сюлеймание".
Дойде венецианският
представител, наричан байло,
посланиците, че дори и
пратеникът на шах Тахмасп, макар
между двете страни все още да не
се бе установил истински мир.
Очите на султана засияха.
— Моят архитект е построил
джамия, която ще устои чак до
Деня на страшния съд. Мансур ще
се надигне от мъртвите, за да
разтресе Дамаванд, но моята
джамия няма да помръдне. —
Султанът вдигна позлатения ключ
и попита: — Кой от вас заслужава
да отключи вратата? Нека той
вземе ключа!
Джахан се огледа. Всички
тези хора, които злословеха срещу
Майстора, мълчаха и се усмихваха,
сякаш нищо не е било.
 — Никой не е заслужил
повече от главния архитект. —
Сюлейман се обърна към Синан и
добави: — Ти не ме разочарова.
Доволен съм от теб.
Майстора се смути, сведе очи
и взе ключа. Султанът влезе,
следван от гостите. Джахан се
шмугна между богатите велможи
със скъпи пръстени и пълни кесии.
Забеляза един кадия от Румелия,
улисан в приказки. От ръката му
висеше рубинена броеница.
Момчето се блъсна в него, уж
случайно, прибра с два пръста
броеницата, извини се и бързо се
дръпна настрани. Постоя, докато
народът разгледа джамията, и се
отправи към сградите в двора. Сега
трябваше да скрие броеницата до
завръщането на капитан Гарет от
морски поход след няколко месеца.
А дали да не я продаде и да купи
подарък на Михримах — гребен от
черупка на костенурка с перли?
През прозорците се бе
промъкнала дъга в пурпурно,
кобалтовосиньо и яркочервено.
Джахан си спомни как като момче
лежеше под брезите и се взираше в
небето в търсене на рая. Беше
сигурен, че ако небето тръгне да се
сгромолясва, дърветата ще го
подпрат и задържат — гледани
отдолу, те му се струваха
величествени и могъщи. Един ден,
както си лежеше, забеляза, че
небето е невероятно яркосиньо, а
облаците висят едва ли не над носа
му. Дъхът му секна в краткия,
вълшебен миг, когато зелените
листа се сляха със синевата.
Минаха години, но той все така си
спомняше това неописуемо и
възвишено чувство на
съпреживяна красота.
Застанал под дъгата в
джамията, Джахан изпита отново
същото усещане. Куполът се бе
слял с небесата. Коленичи и легна
на килима с разперени ръце и
крака, сякаш беше онова момче
под брезите. Като малка точица
сред огромната джамия Джахан
имаше чувството, че светът е
строителна площадка. Докато
Майстора и помощниците му
издигаха джамията, вселената
градеше съдбата им. Преди не
беше мислил за Господ като за
архитект. Християни, евреи,
мюсюлмани, зороастрийци, хора от
всякакви вероизповедания
живееха под един невидим купол.
За очите, които виждат,
архитектурата беше навсякъде.
Джахан, най-умният махут и
най-смутеният чирак, стоеше под
величествения купол на
„Сюлеймание" с броеницата в ръка
и с необяснимо чувство на
благодарност в разкъсваното си от
противоречия сърце. Времето спря
и в миг го обзе усещането, че
неусетно е направил още една
крачка към центъра на вселената.
Чота тръбеше, ръмжеше и
сновеше безспир. И преди бе
изпадал в подобно състояние, но
след няколко дни се успокояваше.
Уплаши слугите и Джахан сложи
вериги на краката му. Жлезите от
двете страни на главата му сълзяха
и изпускаха миризлива, мазна
течност. Слонът се нуждаеше от
дама...
Един ден Михримах дойде с
бавачката и поиска да види слона.
Джахан се притесни и, срам не
срам, опита да обясни състоянието
на Чота. Принцесата се засмя.
— Слончето порасна. Така е с
всички нас — невинното детство
минава и заминава.
— Ваше Височество, на Чота
скоро ще му мине. Моля ви, не
спирайте да ни посещавате —
промълви махутът.
Михримах го погледна и се
усмихна:
— Никой не може да спре
вятъра и не може да затъмни
луната. Има неща, пред които сме
безсилни. Аз вече съм го приела.
Сякаш за да изрази
съгласието си, Чота тихо изтръби.
А Джахан дълго мисли над думите
на принцесата.
Минаха един-два дни и
махутът реши да намери циганите
и да ги помоли да съберат Чота със
слоницата им. Всички го
разубеждаваха, тъй като циганите
не се задържаха на едно място и
търсенето им беше безсмислено.
Най-накрая Майстора се смили,
даде му карета, че дори и сребърна
монета, и каза с усмивка:
— Пожелавам ти да намериш
най-хубавата съпруга за Чота!
Джахан и кочияшът пътуваха
в мълчание. Обикаляха
покрайнините часове наред,
докато намериха циганите с
фургоните, шарените постелки и
дрехи, метнати върху храстите
като ярки петна сред сивия
пейзаж. Кочияшът отказа да влезе
в катуна, тъй като се боеше от
циганите.
— Внимавай — предупреди
той Джахан. — Не пий питиетата
им. Нито глътка!
Момчето му махна и тръгна
бързо, за да не се поколебае и да се
откаже. Приближи до тайфа
сополиви, боси деца и една жена,
която кърмеше близнаци.
— Шефът тук ли е? — обърна
се той към едно от момчетата.
— Какво искаш? — попита
някой зад гърба му.
Двама мъже го гледаха
подозрително и очакваха отговор.
— Търся Балабан.
— Откъде го познаваш?
— Той ме спаси преди време...
Заведоха го в една толкова
яркосиня палатка, че дори и
синята сойка би завидяла на цвета
й. Вътре висяха килими с животни
и цветя, а на една от тях беше
изобразен Аврам с овца за
жертвоприношение. Балабан
седеше до печката заедно с
няколко мъже.
— Я! Индийчето! —
възкликна той. — Какво търсиш
тук?
— Слонът ми има проблем. Та
се сетих, че споменахте нещо за
слоница...
Балабан го сграбчи и опря
ножа си в гърлото му.
— Мръсник такъв! Да не би да
искаш да им стана сводник! Ей сега
ще те заколя като яре!
Джахан каза на пресекулки:
— Ефенди, за доброто на
животното е...
 — А аз какво ще спечеля?
— Ако слоницата забременее,
ще имаш два слона.
— Друго?
Джахан му показа сребърната
монета.
— Не стига!
— Слонът принадлежи на
двореца и ако не му помогнете,
султанът ще се разгневи.
— Ама много щедър бил
твоят султан! Иска да мине само с
една нащърбена монетка!
— Архитектът Синан се
нуждае от помощта на слона.
Много ви моля...
Мъжете си размениха
погледи и след дълго мълчание
Балабан подхвана:
— Гюлбахар е красива като
лотос. Трябва да заслужите
благоволението й.
— Какво искате от Чота?
— Не от Чота, а от теб! Първо
ще си пийнеш за настроение.
Жената с близнаците донесе
питиета с непознат мирис.
— Да ни умрат жените, ако не
ги изпием наведнъж! — рекоха
циганите и изпиха чашите си на
един дъх.
Джахан гаврътна питието с
цвят на кал и също като тях удари
чашата върху масата и обърса уста
с опакото на ръката си. После му
обясниха какво искат от него и
заявиха:
— Ако не си съгласен,
слоницата остава тук.
Може би заради обичта си
към Чота, от упоритост или под
въздействието на алкохола, но
Джахан прие предложението им.
Мъжете излязоха и жените му
помогнаха да се облече като
танцьор. Издокараха го с лилави
шалвари, късо бродирано елече
над голия корем и забодоха конска
опашка в косата му. Напудриха го с
бял прах, който миришеше на ориз.
Изрисуваха с въглен очите му и
начервиха бузите и устните му с
каша от смачкани бръмбари.
Боядисаха пръстите му с къна и го
напръскаха с розова вода.
Балабан и мъжете се върнаха
и доведоха музиканти, които
изобщо не можеха да свирят.
Надуваха свирките и се смееха
весело. Джахан танцуваше, а
циганите го гледаха, пиеха и му се
присмиваха. Един прегърна
Джахан по доста неприличен
начин, но Балабан го замери с
дървена лъжица и му се скара.
След няколко часа си тръгна
със собствените си дрехи и се
огледа за кочияша. От него
нямаше и следа, ала момчето не се
ядоса, тъй като до него
пристъпваше слоницата.
След четири дни върна
Гюлбахар. Отне му цял следобед да
намери циганите, които бяха
заминали. Всички го гледаха
подигравателно, но Джахан се
престори, че не забелязва.
— Честито! Слонът ти вече не
е девствен! — каза Балабан.
— Гюлбахар направи Чота
най-щастливият слон на света —
усмихна се момчето. — А ти ме
спаси за втори път.
Всяка сряда Синан събираше
калфите и чираците и им даваше
задачи: да начертаят планове на
акведукт, медресе, баня или на
покрит пазар — бедестан.
Новаците работеха с жар и се
стараеха да блеснат. Понякога
задачата им беше проста — да
начертаят едностайна колиба.
Друг път беше сложна — как да
намалят броя на колоните в къща,
без да нарушат стабилността на
конструкцията, как да използват
хоросан, като избегнат
напукването му след изсъхване,
как да подреждат кръстосващи се
водни канали под и над земята.
Разрешаваше им да обсъждат
заедно, но не и да виждат
проектите си.
— За разлика от
чиракуването архитектурата е
колективна работа — твърдеше
Синан.
— Защо не ни разрешавате да
разглеждаме работите си? —
попита веднъж Джахан.
— За да не ги сравнявате. Ако
решиш, че си по-добър, ще те
обземе високомерие. Ако
прецениш, че другият е по-добър,
ще те загризе завист. И двете са
отрова.
Един ден, когато завършваха
чертежите на манастир за
дервиши, Майстора ги извика в
библиотеката. Чакаше ги,
заобиколен от свитъци с проекти,
а на дъбовата маса стоеше голям
дървен модел.
— Знаете ли какво е това? —
кимна Синан към модела.
Давуд го огледа и каза:
— Храм на неверници.
— Куполът е прекрасен —
рече Никола.
— Къде е този храм? —
попита Джахан.
— В Рим. 
Синан посочи към прозореца,
сякаш Рим бе на отсрещния ъгъл.
Храмът се казвал „Свети Петър" и
куполът му щял да бъде най-
големият в християнския свят.
Няколко архитекта работели по
строежа, като някои предпочитали
да разрушат старата базилика, а
други искали да я подновят.
Последният архитект Сангало се
споминал и сега, по настояване на
папата, с нея се заел
Микеланджело. Джахан беше чувал
за него от Симеон и наостри уши.
Синан каза, че Микеланджело не
бил вече млад и щял или да изличи
направеното досега, или да го
продължи. Майстора говореше за
него така въодушевено, че
калфите се заинтригуваха.
Слушаха с интерес, като се питаха
защо ли им разказва всичко това.
— Искам да видите „Свети
Петър" и да разберете как точно е
построен. Да сравните онова, което
правят там, с това, което правим
тук. Ако искате да сте добри в
работата си, трябва да познавате и
чуждите творения.
— Да отидем в страната на
франките? — учуди се Давуд. — И
да разглеждаме... черквите?
— Да. Трябва да следваме
съвета на Пророка и да търсим
наблизо и далеч. Аз научих много
от пътуванията си в страната на
франките, на Балканите, в
Анатолия, Сирия, Египет, Ирак и на
изток, чак в Кавказ. Камъните
стоят на едно място, но ученикът
— никога.
— Майсторе, не трябва ли ние
да ги учим? Те са християни. Как
така ще се учим от тях? —
недоумяваше Давуд. 
— Няма значение откъде е
майсторът — стига да е добър.
Хората на изкуството и
майсторите творци изповядват
една вяра.
Синан донесе две кадифени
кутии — едната тясна и дълга,
другата голяма и кръгла. В първата
имаше сребърна пръчка, а във
втората кристал колкото зряла
ябълка.
— Какво е това? — пошепна
Никола, сякаш гледаше магия.
— Кристал, който разпръсква
светлината. Използваме го, за да
наблюдаваме разположението на
слънчевите лъчи в сградите, което
е важно за всеки храм.
— А това? — Джахан посочи
пръчката.
— Това служи за звуков
ориентир. Пускаш го на пода и се
ослушваш. Чува ли се звукът чак в
ъглите, или веднага замира? Ако
отеква надалеч, гледаш да
разбереш как е постигнат този
ефект. Може ли да накараме
звуците да се носят като прилив и
отлив на вода?
Лицето на Синан сияеше, той
говореше бързо и оживено и
думите му се сипеха като пороен
дъжд. Каза им да запомнят, че
всеки майстор трябва да черпи с
пълни шепи от три източника:
книги, работа и движение. Четене,
труд и пътешествия.
— За съжаление не мога да
изпратя и четиримата —
продължи той. — Трябва да
изберете кой ще отиде.
Пътуването ще отнеме около пет
седмици. 
Никола, Давуд, Юсуф и
Джахан се спогледаха и свиха
рамене. Изкушението да зарадват
Майстора с решителност се
сблъска с желанието да останат в
Истанбул, където всичко им бе
познато. Юсуф поклати
отрицателно глава. Джахан не се
изненада, защото той винаги
кръжеше като малка планета
около Майстора и предпочиташе
да е близо до него.
— Аз не мога да замина
заради Чота — рече Джахан, макар
да знаеше, че ще му намерят
заместник. Истината беше, че не
искаше да се отделя от Михримах,
която започна да идва по-често в
менажерията, а в очите й се четеше
някаква тревога.
— Родителите ми са стари —
каза Никола. — Не мога да ги
оставя за толкова дълго време.
Всички погледнаха Давуд.
— Аз ще отида — въздъхна
той.
— Ако някой промени
решението си, бих искал да знам
до няколко дни — заключи Синан.
Михримах не дойде на другия
ден. Нито пък на следващия. Дойде
само Хесна хатун и каза, че
Михримах няма да идва да вижда
Чота, тъй като ще се омъжва.
— Ама...как така, дада?
 — Не ми казвай дада! Само
Михримах ме нарича така.
Бавачката му разказа, че
принцесата е сгодена за Рюстем
паша, който се славел с големите
си амбиции. Никой не го харесвал,
освен султанката, но това било
достатъчно.
Хесна хатун си тръгна.
Джахан измете пода, изми ведрата
с вода, излъска бронята на слона,
намаза кожата му с масло,
унищожи последния си чертеж и
започна нов, смаза пантите на
всички врати и забрави да нахрани
горкия Чота.
Всички обсъждаха бъдещата
сватба. Джахан излезе вечерта,
обиколи градината със свито
сърце и седна под люляка, където
бе разказал на принцесата за слона
и за пътуването им от Индустан.
Дървото светеше в мрака сякаш бе
отворена порта към един по-добър
свят. Момчето долепи ухо до
ствола и се опита да чуе гласа на
земята. Тишина... Тегнеща и
потискаща... Вятърът се усили,
захладня и тъмен, тъжен воал обви
градината и двореца. Джахан
седеше и чакаше студът да
притъпи чувствата му. Уви.
Болката не минаваше.
На сутринта написа писмо на
Синан.

Многоуважеми Майсторе,
Ако все още е възможно, бих
искал да отида с Давуд в Рим.
Ваш скромен помощник,
Джахан

Рим. Градът с издялано от
мрамор минало. В деня, в който
пристигнаха, ръмеше ситен и
нежен като милувка дъжд. Яздеха
конете бавно и се оглеждаха.
Непознати улици и непознати
хора. Мостове, арки, площади с
търговци и купувачи. Джахан като
че ли не беше очаквал да види
толкова много хора и такъв
огромен град. Давуд не
продумваше и яздеше до него.
Спряха смаяни пред внушителни
древни руини и се загледаха в
монасите с черни раса, в
маршируващите по двама
наемници и в просяците, които
бяха същите като събратята си в
Истанбул. Жените не покриваха
главите си, а над отворените им
деколтета висяха топчета с
парфюм. Давуд извръщаше очи и се
изчервяваше, когато минаваха
покрай някоя дама с бухнали
ръкави, следвана от слугините си.
Джахан обаче ги гледаше, макар и
скришом. Следобед стигнаха до
адреса, който им даде Симеон.
Къщата беше в еврейския квартал.
Домът на Леон Буендия в Рим
беше почти същия като този на
Симеон Буендия в Истанбул.
Намираше се на тясна
калдъръмена улица, вратата бе
потъмняла от годините, а вътре бе
претъпкано с книги. Братът на
Симеон също беше стар, с големи
уши и рошави вежди, но много по-
разговорлив и приветлив.
— Поздрави от Симеон —
каза Джахан на италиански, след
като седнаха на масата и ги
почерпиха със сладки смелени
бадеми.
— Как е брат ми?
— Работи, чете и мърмори.
— От малък е все намусен —
усмихна се Леон. 
— Иска да се преместите в
Истанбул.
— Той мисли, че там е по-
добре. А аз, че тук е по-добре.
Решенията са овце, а навикът е
овчар.
— Искаме да се срещнем с
Микеланджело — обади се Давуд.
— Това не е никак лесно.
Божествения, Ил Дивино, не
приема никого. Тъжи вече две
години.
 — Някой е починал ли? —
попита Джахан.
— Първо брат му. После
любимият му помощник. Това го
съсипа.
Джахан се запита колко ли
дълго би жалил Майстора, ако
нещо се случи с неговите калфи.
Леон им разказа, че Урбино,
калфата на Божествения, бил с
него от четиринайсетгодишен и
двамата не се разделяли.
Микеланджело се грижел сам за
Урбино до последния му миг. След
смъртта му станал още по-
раздразнителен. Избухвал за най-
малкото нещо.
 — Той не харесва хората. А
малцината, които харесва, обича
до крайност.
Синан не беше такъв. Той не
мразеше хората и не ги отбягваше.
Беше уравновесен, любезен и
тактичен. Но дали не беше по-
добре да си калфа на майстор,
който е зле настроен към всекиго,
освен към теб, отколкото на
майстор, който е внимателен към
всички?
— Има и обожатели, и
врагове. Не знам кои са повече —
добави Леон. 
Микеланджело имал много
съперници още преди да се
захване, макар и с нежелание, със
строежа на „Свети Петър". А сега
вече броят на враговете и
обожателите му се удвоил.
— Той казва, че проектът на
Сангало не струва, че липсва
светлина и че става само за ливада.
— Защо за ливада? — учуди
се Джахан.
— Защото там пасат овце и
волове, които не разбират от
изкуство. Думите му никак не
допаднаха на привържениците на
Сангало.
Джахан отново се замисли за
Майстора. Синан не би хулил друг
архитект, бил той жив или мъртъв.
 — Чухме, че папата подкрепя
Микеланджело.
— Ако не е той, ще го
разкъсат на парчета. Сигурно и
вашият майстор има врагове.
Давуд и Джахан си размениха
смутени погледи.
— Така е — кимна Давуд.
Начело на враговете на
Микеланджело бил архитектът и
скулпторът Нани ди Бачо Биджо.
— Не е ли странно, че хората
от една професия са и най-заклети
врагове? — почуди се Леон. —
Колкото по-близки са талантът и
домогванията, толкова повече е
ненавистта.
 Джахан забеляза, че
домакинът изглежда уморен, и
каза:
— Време е да си вървим. 
— Да бяхте останали у нас, но
има час, след който не е разрешено
да се влиза или излиза от
еврейския квартал. Ако някой има
гости, властите трябва да бъдат
уведомени предварително.
Старецът извика едно около
осемгодишно момче и му заръча да
ги заведе в пансиона, в който
отсядали хора на изкуството, и
където щели да се чувстват добре.
Тръгнаха по улиците с
юздите в ръце. Минаха покрай
богаташки къщи със стъклени
прозорци. Пресякоха пазари,
където въртяха прасета на шиш.
Джахан имаше чувството, че
момчето нарочно ги води по
заобиколни пътища. Не за да видят
града, а за да ги види градът.
Огледа се, защото имаше
усещането, че ги следят. Най-сетне
пристигнаха в двуетажния
пансион, който вонеше на пот и
наденици. Споделиха стая и гърне
с още трима мъже — художник,
студент по анатомия и комарджия.
На другата сутрин отидоха в
къщата на Божествения. Всички,
дори и децата, знаеха къде е домът
му. Ала на вратата ги спря
помощникът му. Архитектът не
искал да вижда никого. Дори и
пратениците на главния османски
архитект.
— За какъв се мисли! —
промърмори Давуд. — Не смята ли,
че ни обижда? Тези неверници
прекаляват със самочувствието си.
Двамата с Джахан тръгнаха да
разглеждат черквите и
параклисите. Варовикът беше по-
светъл, но с по-лошо качество.
Смесваха го с нещо, на което
казваха пуцолана. Изсъхнеше ли,
ставаше на фин прах, с който
замазваха стените. Но след време
хващаше плесен. Момчетата си
записваха и скицираха сградите.
Бяха слисани от красивите
базилики, а дъхът им секна, когато
се спряха пред „Свети Петър" —
внушителен кръгъл храм, подобен
на изплъзващ се в студената
утринна светлина омаен сън. По
строежа имаше много работа, но от
моделите можеха да преценят, че
сградата ще бъде грандиозна.
Мирисът на камък, пясък и
нарязани греди се просмука в
дрехите им и остана там.
Джахан гледаше и си
мислеше, че без значение на
религия, хората строят два вида
храмове — едните — устремени
към небето, а другите —
притегляни към земята.
Съчетанието — а „Свети Петър" го
въплъщаваше — беше голяма
рядкост. Отново изпита чувството,
че и тук е центърът на вселената.
Работниците чакаха доставка
на материали, а двамата с Давуд
обикаляха и разглеждаха. Седнаха
на един хълм и довършиха скиците
на стените около мястото за хора,
гигантските пиластри, колоните и
арките. Всички бяха съвършени.
Асканио, помощникът на
Микеланджело, който беше
художник с благородно потекло,
стоеше на прага на къщата и не ги
пускаше ден след ден.
— Ил Дивино не принадлежи
на този свят. И всичкото злато на
света да му дадеш, той ще живее в
нищета.
Стига му и късче хляб, за да
преживява.
— Защо живее така? — учуди
се Давуд.
— Много просто. Земните
блага не го интересуват.
— Вярно ли е, че не се къпе и
спи с ботушите си?
Асканио се изчерви.
— Не вярвайте на всяка дума.
Рим е жесток град.
 Приятелите на
Микеланджело го викали да се
върне във Флоренция, но най-вече
заради изкуството му. От любов
към него той едва ли щял да
изостави красивия град.
— Мислите ли, че някой
оценява този жест? — добави
Асканио. — Не. Колкото повече
получават, толкова повече искат.
Моят майстор казва, че алчността
погубва благодарността.
Асканио не спомена за
опасенията на римляните, че
заради напредналата си възраст
Микеланджело няма да успее да
довърши „Свети Петър". Умът му бе
все така остър, но здравето му бе
влошено — страдаше от газове и
болки в корема, а камъните в
бъбреците му създаваха проблеми
с уринирането. Понякога Джахан
се питаше за отношението на
Синан към смъртта — дали се
страхуваше от нея и как приемаше
факта, че и той, озареният от такъв
несравним талант, е смъртен.
Майстора строеше сгради, които
щяха да просъществуват во веки
веков, докато той старееше с всеки
изминал ден.
Един ден двамата калфи
влязоха в опушена и умирисана на
мазни ястия гостилница. Поръчаха
си пай от змиорка, печени
пъдпъдъци и десерт тороне.
Джахан забеляза, че един мъж с
нахлупена над очите качулка ги
наблюдава.
— Не се обръщай. Следят ни.
Давуд обаче се обърна и
мъжът изхвърча, сякаш някой го
гонеше.
— Може да е бил крадец.
Забелязал е, че сме чужденци и е
решил да ни ограби.
На десетия опит да се
срещнат с Микеланджело Асканио
го нямаше. Заместваше го един по-
млад и по — любезен мъж.
Представиха се и помолиха да се
срещнат с архитекта. За тяхно
учудване помощникът кимна и
след малко се върна, като каза, че
Микеланджело ги очаква.
Вероятно Асканио така и не го
беше уведомявал за посещенията
им, тъй като трепереше над
майстора и се съобразяваше с
нежеланието му да общува.
Голямата стая беше
разхвърляна и претъпкана с бои,
кутии, триножници, чукове,
свитъци с чертежи, книги и дрехи.
Яркоцветните плътни завеси на
стените приглушаваха уличния
шум и придаваха на стаята
странна, неземна атмосфера. В
средата стоеше слаб възрастен
мъж и работеше върху някаква
скулптура. На шапката му бе
закрепена свещ от козя лой, която
хвърляше допълнителна светлина
в сумрака. Не беше висок и едър, но
раменете му бяха широки, ръцете
— мускулести, очите — тъмни и
малки, а изражението — сериозно
и умислено. Носът му бе плосък, а
прошарената брада не беше добре
поддържана. Пръстите му бяха
дълги и тънки, с нащърбени от
гризане и покрити с прах и боя
нокти.
Джахан се поклони и каза:
— Благодаря, че ни приехте.
 — Преди доста време получих
писмо от султана ви — каза
Божествения, без да се обръща.
— Сигурно е било от
покойния султан Баязид.
— Не разбирам защо не
правите скулптури. Смятате го за
идолопоклонничество, нали?
Султанът ми направи доста щедро
предложение. Щях да дойда и,
предполагам, че това щеше да е
най-големият ми позор. Ама не
било писано...
Той говореше много бързо и
момчетата едва го разбираха с
недостатъчните си познания по
италиански.
 — Как е вашият майстор? —
попита Микеланджело.
Дадоха му писмото от Синан,
той избърса ръцете си в
престилката, която беше по-
мръсна и от тях, и разчупи печата.
Когато свърши да чете, погледът
му стана някак неспокоен.
Направи място на масата, като
събори на пода част от
разхвърляните вещи, и седна да
пише отговор. Джахан и Давуд
разгледаха стаята. На пейката
имаше два макета на базиликата
— дървен и глинен. Микеланджело
беше направил ново оформление
на фасадата и бе премахнал
галерията с колоните. Беше
променил и основните колони, на
които се крепеше куполът.
Прозорците бяха по-малко, но
много по-големи, за да влиза
повече светлина.
Момчетата се стреснаха от
трясък на счупена бутилка.
Микеланджело търсеше восъка за
печата и беше бутнал бутилката на
пода. Започнаха да търсят под
книгите, над кутиите, в
чекмеджетата. Най-накрая го
намериха смачкан под една
възглавница. Микеланджело
сложи печата и върза писмото с
панделка. Беше забелязал
интереса им към макетите и каза:
— На Сангало му трябваха
години, за да го довърши. А аз бях
готов за петнайсет дни.
Джахан се изненада от
неприязнения му тон. Най-
талантливият художник се
съревноваваше с дух.Каза си, че на
характера му като че ли повече
подхождаше да е скулптор,
отколкото архитект. Загледа се в
една рисунка на кон и попита:
— Обичате животните, нали?
— Изучавам ги. Режа трупове
и разглеждам мускулите, нервите и
костите.
— Аз пък имам бял слон —
гордо заяви Джахан. — С него
работим на строежите.
— Може би трябва да си взема
слон за помощник.
Микеланджело похвали
Синан и попита за „Сюлеймание".
След малко вдигна ръка и каза:
— Altro non mi achade.*
* Мисля, че това е всичко,
(ит.). — Б. пр.
Момчетата взеха писмото и
си тръгнаха.
Същата седмица потеглиха за
Истанбул. На Джахан му беше
приятно да язди коня, но му беше
мъчно за Чота. Дали се грижеха
добре за него и дали не беше
отказал да яде, както правеха
много животни от мъка? Колкото
повече приближаваха Истанбул,
толкова повече мислеше за
Михримах и сърцето му се
натъжаваше.
Спряха да починат и Джахан
забеляза, че Давуд е доста умислен.
Той беше сирак, отгледан от баба
си и дядо си, и благодарение на
Синан животът му се бе променил.
Джахан реши да го заговори за
детството му.
— Няма нищо за разказване
— заяви Давуд и млъкна.
Бяха до пътя за Одрин, когато
се стъмни. Подкараха в галоп и
спряха до един хан, за да
пренощуват. Гостилницата, с
нисък свод, беше претъпкана.
Опушеният казан с храна вреше на
каменното огнище в ъгъла.
Посетителите бяха мъже от всички
възрасти и религии. Изгледаха
новодошлите, но никой не ги
поздрави.
Седнаха в ъгъла на една маса
и Джахан забеляза, че мъжът до
него беше с намастилени пръсти
— вероятно беше писач. Имаше
търговци, скитници, поклонници,
войници, дервиши и занаятчии.
Срещу тях седеше франк със
сламена коса. Той стискаше
димящата купа, за да стопли
ръцете си. Свали шапка и им кимна
за поздрав.
Едно джудже разнасяше
поднос с питиета. Някой го спъна,
то падна и всички избухнаха в
смях. След като хапнаха, Давуд се
качи на горния етаж за вечерната
молитва, а Джахан реши да
поостане. Чувстваше се самотен
като изоставен островен фар, но и
някак спокоен. За първи път от
много време не се терзаеше за
сватбата на Михримах.
— Приятелят ти легна ли?
Джахан се обърна и видя
мъжът със сламената коса.
 — Може ли да седна?
Без да чака отговор, той се
настани на масата и махна на
джуджето да донесе кана с вино. То
имаше вкус на дървесна кора и
изсушени рози. Томазо беше
тръгнал към Истанбул, за да види
„Света София". Донесоха втора
кана. На другия ден Джахан
помнеше само части от разговора
им.
— Майстора ни изпрати в Рим
да разгледаме и да се поучим от
видяното — обясни той.
Виното го хвана и той
говореше безспир за нещата, които
мечтаеше да постигне. Откакто бе
научил за сватбата на Михримах,
нещо го караше да бъде още по-
амбициозен и да напредва колкото
може по-бързо.
— Дали нещата, които
правим, са по-важни от нещата,
които не правим? —
дълбокомислено попита Томазо.
— Какво имаш предвид? 
— Минаваш през гората и
срещаш сама жена. Можеш да я
имаш, но не й посягаш. Това
показва какъв човек си. Някой те
псува, ала не го удряш, и това пак
показва какъв човек си.
— Значи въздържанието е
похвално, така ли?
 — Да. Човек строи с дърво,
камък и желязо. Но може да строи
и с неприсъствие. Твоят майстор го
знае.
— Ти откъде го познаваш?
— Всички го познават. Хайде,
сбогом, трябва да вървя.
Томазо плати сметката и на
Джахан му олекна, че не се наложи
да харчи за вино от парите на
Майстора. После се обърна и каза:
— Ако искаш да вървиш
напред, не бъди една от клетите
души.
Джахан се качи в спалнята.
Давуд спеше сред още десетима
пътници. Отвори прозореца и чу
щурчетата. Избуха бухал. А луната
бе златен сърп. Близката градина
се простираше като ветрило и от
цветята между каменните
бордюри се носеше омайно ухание.
Вдиша дълбоко и си спомни, че
това за душите беше от Дантевия
„Ад" — не бъди една от тез души
клети, които са минали живота без
позор и без хвалба...
На другата сутрин се
събудиха ограбени. Без ботуши,
без пари, без сребърната пръчка и
кристалната топка, без торбата с
чертежите им. Нямаше го
дневника на Джахан, както и
писмото на Микеланджело.
 Другите пътници не бяха
ограбени. Само те, калфите на
Синан. Плакаха като деца. Търсиха
къде ли не, но напразно.
Обвиняваха се, защото Давуд бе
заспал непробудно, а Джахан се бе
напил.
И така кореспонденцията
между двамата велики архитекти
бе прекъсната, и то не за първи
път. Калфите пристигнаха в дома
на Синан с празни ръце. От дългото
пътешествие им остана само
спомена за „Свети Петър", който
постепенно избледня.
Капитан Гарет се появи,
вонящ на сол, пот и алкохол.
Никой не го харесваше, ала и
никой не смееше да го закачи. А
той искаше точно това. Забелязах,
че не изглежда добре. Розовата му
кожа, която се отличаваше от по-
тъмната кожа на османците, беше
посивяла. Устните му бяха
напукани, страните — хлътнали.
Кой знае какво го бе сполетяло —
или предателство, или някаква
болест.
— Отдавна не сме се виждали,
а ? Рекох си да намина да видя
какво правят махутът и слонът. И
какво чух? Ами индийчето било в
Рим! Късметлия! И как са бордеите
там? Заслужава ли си да ги посетя?
Хайде, давай да видим какво си ми
донесъл!
Казах му, че са ни ограбили
по пътя, но той не ми повярва. За
да го накарам да млъкне, му дадох
броеницата, която откраднах на
откриването на „Сюлеймание".
Искаше ми се да я продам и да купя
подарък на Михримах. Какъв
наивник съм бил!
— Това ли е всичко, лъжецо?
Под същото дърво бях
заровил кутия със сребърни
прибори, отронена перла от
роклята на Михримах, писалка със
златен връх, буркан мед от
дворцовата кухня и гребен за коса
на Хесна хатун. Гоебенът падна от
косата й при един от астматичните
й пристъпи. Пазех
скъпоценностите, в случай че ми се
наложи да бягам.
— Започвам да губя търпение
— рече капитанът. — Един ден
лъжите ти ще блеснат и тогава жив
ще те одерат.
Бях доволен, че нито ме
сграбчи за яката, нито извади нож.
— Твоята принцеса е много
нещастна — продължи той. —
Богата и пребогата, но без любов.
— Отдавна не съм я виждал —
промълвих аз.
— Ще я видиш. Нали обича
слона! И тогава знаеш какво да
правиш!
Капитан Гарет беше чул, че
принцесата не е щастлива. Носеха
се слухове, че плаче по цял ден в
красивата си къща. Слонът беше
като примамка, а аз щях да бъда
гъската, която да му доставя
златни яйца.
Изведнъж добих кураж и
заявих:
— Време е да си тръгваш.
Гпавният бял евнух ще дойде
всеки момент и не отговарям
какво ще ти се случи, ако те види
тук. Хайде, тръгвай. Ако се сдобия с
нещо ценно, ще те известя.
 Той ме изгледа и за първи път
си тръгна без заплахи. Всички
бабаити бяха като него — дай им
да издевателстват над слабостите
на хората. Ако исках да
просъществувам в двореца,
трябваше да си направя мой харем,
в който да заключа всички
тревоги, страхове, тайни и
сърдечни разочарования,
белязали душата ми. Щях да бъда
султанът и евнухът на харема. И
нямаше да позволя на никого да
стъпи в него. Дори и на Майстора.


КУПОЛЪТ

Винаги ще помня 1562
година като щастлива. Всички
хора имат такава година, нали? Все
едно е вечна пролет и тъкмо
когато си решил, че тя никога
няма да свърши, идва краят. Моята
щастлива година започна с
началото на строежа на джамията
за Михримах. Султанът й беше дал
много земи и много пари и тя беше
станала най-богатата жена в
империята. И най-властната.
Всички трепереха да не я ядосат.
Включително и калфите. Дори
Синан се притесняваше в нейно
присъствие. Аз обаче не се
смущавах, тъй като бях сляпо
влюбен и не изпитвах страх.
Калфите се тревожеха, а аз
преливах от идеи. Работех усилено
и Майстора забеляза старанието
ми. Не пропускаше да ме вземе със
себе си, когато информираше
принцесата за строежа.
Нощем мислех как да
подобрим проекта. Насън мъкнех и
подреждах камъни. Един ден
представих на Синан чертеж със
седем купола над седем ниши на
входа на джамията.
— Входът трябва да бъде
зашеметяващ — рекох аз.
— Защо са седем? — учтиво
попита той, вместо да ме сгълчи за
проявената дързост.
— Толкова са земните
пластове. И толкова кръга прави
поклонникът в Кааба. Свещено
число.
Майстора нави свитъка и ми
каза да направя още чертежи, за да
разгледа и тях.
Не спирах да чертая и да
мечтая. Исках джамията да
прилича на Михримах в деня, в
който се срещнахме. На онова
момиче със седемте перли на
врата, което се боеше от пчели.
Избрах най-светлия мрамор и
гранит за колоните — цвета на
роклята и воала й. Четири кули
подпираха купола, защото в онзи
ден бяхме четирима — принцесата,
Хесна хатун, аз и Чота. Минарето
щеше да е до небесата, тънко и
изящно като нея. На купола и под
него щеше да има много прозорци,
за да отразяват слънчевите лъчи в
косата й.
Един ден Майстора ме извика
и каза:
— Оценявам възможностите
и трудолюбието ти и макар да си
още млад, ти ще бъдеш моят
четвърти калфа. Ще ти възложа
още повече работа по джамията на
принцеса Михримах.
 Целунах ръката му и я
долепих до челото си. Животът ми
изведнъж се промени. Работех
всеотдайно и Синан ме
наблюдаваше с интерес.
Старанието и трудолюбието ми
дразнеха другите калфи, но аз го
разбрах твърде късно.
Строежът на джамията
вървеше по план, докато започнаха
да пристигат пратки с чупливи,
немарливо гланцирани плочки с
размазани шарки. Синан накара
Никола и Джахан да отидат до
магазина и да се оплачат.
— Да вземем слона —
предложи Джахан.
 Поеха по калдъръмените
улици и под падащите есенни
листа с мирис на дъжд. Когато
наближиха Златния рог, вятърът
се усили. Уличката на майсторите
на плочки беше с магазини от
двете страни. Вратите бяха ниски,
а прозорците — високи заради
светлината. Повечето изделия се
правеха в Изник. Техният магазин
беше накрая на улицата. Синан
взимаше плочки от един и същ
търговец, който бе починал през
лятото. След смъртта му
качеството им рязко се влоши.
В малкия магазин цареше
необичайна тишина и сумрак.
Едно момче седеше приведено над
слабата светлина на лампата и
бършеше куп плочки.
— Салам алейкум. Искаме да
говорим с господаря ти.
— Кои сте вие? — попита
дрезгав глас от дъното на стаята.
Зад тезгяха седеше
полуизлегнат мъж и ни гледаше
ядосано, тъй като бяхме нарушили
дрямката му.
— Ефенди, изпраща ни
главният архитект — каза Никола,
който толкова много уважаваше
Майстора, че едва ли не очакваше
всички да се кланят, като чуят
името му.
 Собственикът на магазина се
прозя и нахока чирака.
— Какво зяпаш? Донеси
столове и напитки! Мързел такъв!
Момчето изхвърча и след
малко дойде с кана шербет. В
суматохата се блъсна в масата и
господарят му отново го сгълча;
гаврътна чашата си и поиска да му
налее още. Никола и Джахан
седяха смутени и отпиваха глътка
по глътка.
— Ефенди, както знаете, ние
работихме с уважаемия ви баща,
дано почива в мир в рая... Плочките
му бяха чудесни. Напоследък обаче
не са с такова добро качество —
подхвана Никола.
— Какви ги бръщолевиш? —
надигна глас мъжът.
— Остава ни още малко
работа по строежа на джамията на
принцеса Михримах. Само
плочките ни бавят — продължи
Никола.
— Че нали ви изпратих
плочки?
— Да, но се пукат и... 
— Пукат се, защото разни
глупаци ги изпускат.
Никола се изчерви до ушите.
— Не е така...
Тъй като Никола беше по-
голям и по-опитен калфа, Джахан
му беше дал думата и мълчеше. Но
арогантният отговор на мъжа го
вбеси — ставаше дума за джамията
на Михримах!
— Този честен помощник на
Майстора иска да каже, че
плочките ви не струват — заяви
той.
— Как смееш да ми говориш
така!
— А ти как смееш да
изпращаш некачествени плочки за
свещената джамия?!
— Чупи-купи. Вината е ваша.
Разкарай ги тия двамата! —
обърна се грубиянът към чирака
си.
 Джахан се обърна към
Никола и каза:
— Иди при Чота и ме чакай.
Нали знаеш, той не обича да е сам.
Никола се поколеба, но
излезе. Чиракът тръгна след него.
Собственикът млясна с лепкавите
си от шербета устни и изгледа
Джахан.
— Хайде, изчезвай, чу ли?
Момчето се огледа, грабна
едно от шарените каменинови
съдчета на лавицата, запокити го
на пода и то се разби на парчета.
Мъжът скочи.
— Ти полудя ли, или какво? 
Без да продума, Джахан
строши още няколко в стената.
— Ще ти счупя главата, ей!
— Ефенди, видя ли
животното? — попита той.
— Какво животно?
— Пред магазина е. Иди да го
видиш.
Джахан го избута до вратата
и мъжът зяпна.
— Какво е това?
— Това е боен слон. Убива.
Ранява. Мачка магазини. Майстора
го изпраща за наказание на всеки,
който ни мами. Казва се Чота. Само
една дума от мен и ще прегази и
теб, и магазина ти.
— Кажи какво искаш?
 — Две неща. Взимаш си
боклука, който ни пробута, и ни
изпращаш хубави плочки. Ако ли
не, ще дойда пак с Чота. Само
двамата, тъй като Никола не може
да гледа кръв.
— А второто?
— Ще се отнасяш добре с
чирака си. Инак много ще се
ядосам.
— Теб какво те засяга?
— Той е от моето село.
— От Кония?
— Млечни братя сме. Майка
му ме е кърмила и затова винаги
ще го закрилям.
Мъжът го изгледа с
недоверие, но кимна и се прибра в
магазина.
— Какъв беше този шум в
магазина? — попита Никола.
— Нещо падна и се счупи.
Чота махна с хобот, сякаш
одобряваше стореното от Джахан
и го поздравяваше. Двамата с
Никола се настаниха на гърба му и
поеха към строежа. Джахан си
мислеше за разправията с
търговеца на плочки и така стигна
до заключението, че сърцата на
хората са като небесните тела,
които астрономът Таки ал-Дин не
спираше да наблюдава. Ту се
приближават, ту се отдалечават
едно от друго, като никога не
спират, но и не вникват в тайните
на дълбините си.
След няколко месеца
Майстора и калфите се озоваха в
доста трудно положение. Старите
пресъхнали акведукти стърчаха
като победени великани и се
нуждаеха от ремонт. Населението
на Истанбул растеше заедно с
нуждата от повече вода. Под
болниците, хановете, кланиците,
хамамите, джамиите, църквите и
синагогите течеше и извираше
вода. Ала тя вече не достигаше.
Синан не искаше само да
възстанови построеното по време
на неверниците. Намеренията му
бяха по-големи и по-смели.
Възнамеряваше да докара вода по
каменни мостове чрез шлюзове и
подземни тунели. Цистерните —
отворени и затворени
водохранилища — щяха да
осигуряват вода през сухите
периоди. Заради дръзкия си
проект си спечели доста врагове,
като най-големият беше Рюстем
паша, новият Велик везир и съпруг
на Михримах.
Рюстем твърдеше, че
повечето вода ще привлече
преселници, а с тях ще дойдат и
много проблеми и болести. И без
това Истанбул се пръскаше по
шевовете. Не му трябваха още
безпътни тълпи, понесли на гръб
мечтите, но и злочестията си.
Мнозина бяха на страната на
Рюстем. Архитектите завиждаха на
Синан и не желаеха успеха му.
Някои хора бяха убедени, че
смъртен човек не може да докара
вода от планините — освен ако не
е Ферад, преминал Бисутун, за да
занесе мляко на Ширин.
Проповедниците вярваха, че
земята не бива да се рови
надълбоко, за да не ядосат
подземния джин и да пострадат от
гнева му. Синан не обръщаше
внимание на приказките и
следваше плана си. Джахан се
възхищаваше на умението му да
загърбва безчестието и да
подминава злобните подмятания
все едно беше глух и ням. Нито
веднъж не отвърна на злословието
със злословие. Момчето го
оприличаваше на костенурка,
която се крие в корубката си от
закачките на селските деца и
изчаква да се укротят. Само дето
костенурката не помръдваше, а
Синан не спираше да работи.
Никола и Джахан му помагаха
с акведуктите.
Мереха, изчисляваха
наклоните, чертаеха и бележеха
местата, където византийските
водни пътища се нуждаеха от
подобрение. Двамата бяха
поласкани, но и се страхуваха от
възложената задача, която бе най-
трудната от всички досегашни
проекти. Трудеха се с всички сили,
и то не толкова, за да направят
впечатление на султана и да
опровергаят Великия везир,
колкото да не разочароват и
изложат Майстора. Отбелязваха на
картата изворите, сондите,
рекичките и потоците, кладенците
и резервоарите и разсъждаваха как
да ги свържат над и под земята.
Най-сетне една вечер двамата бяха
готови и тръгнаха обнадеждено и
наперено към „Топкапъ".
Рюстем ги покани учтиво,
макар и доста хладно. Джахан впи
нокти в дланта си, защото усети, че
трепери пред високия хърватин,
който му бе отнел Михримах.
Великият везир беше хитър, лукав
и с непреклонен нрав. Този път си
бе наумил на всяка цена да
провали Синан. Толкова
категорично се противеше срещу
преселниците от Анатолия, че бе
готов да жертва дори
благополучието на града. Според
Джахан безразсъдното упорство
беше проклятието на прекалено
амбициозните хора. Толкова бяха
сигурни в начинанията си, че не се
вслушваха в чуждите мнения и
така спираха полета на ума си,
докато по-посредствените, които
се учеха от събитията и от хората
около себе си, го развиваха и
крачеха напред.
Въведоха ги в залата.
Сюлейман Великолепни, в жълта
копринена роба с черен самур,
седеше на трона, покрит със
златисто, обсипано със
скъпоценни камъни платно. В
ъгъла ромонеше фонтан. Султанът
поздрави сърдечно Синан, макар
тонът му да беше както винаги
строг. За първи път от седмици
наред носеше одежди в по-ярки
цветове. Сърцето и дрехите му бяха
мрачни от доста време. Двамата му
синове се мразеха, но той беше
най-вече съсипан от загубата на
Хюрем. Жената, на която бе
посветил любовни стихове с
подпис Мухиби. Майката на петте
му деца, обожаваната и
ненавиждана господарка,
наричана Засмяната Хюрем,
конкубината, която бе стигнала
дотам, докъдето никоя друга жена
в харема не би посмяла да се
домогне.
 В знак на почит се проснаха
три пъти на земята, а докато
пристъпваха по мекия, дебел
килим, Джахан долови приятния
мирис на липата до прозореца, но
не я видя, тъй като не беше
разрешено да вдигат очи.
Султанът ги подкани да
кажат за какво са дошли. Извадиха
четири чертежа на тънка, почти
прозрачна камилска кожа. Никола
и Джахан държаха краищата й, а
Синан обясни намеренията си.
Султанът и Рюстем мълчаха.
Един по един представиха
акведуктите, но Майстора не
показа последния с подземните
канали, който харесваха най-
много. Щеше да го покаже, ако
слушателите му бяха показали
интерес и одобрение, но тъй като
двамата не продумваха, реши, че
ще бъде по-разумно да се
въздържи. Разказа как водата ще
стигне до градините, дворовете и
лозята. Спомена, че няма нищо по-
благородно от това да утоляваш
жажда и да напояваш земята.
Султан Сюлейман се покашля,
помълча и се обърна за мнение
към Великия везир.
Рюстем заговори
прочувствено, сякаш му бе трудно
да изрича думите.
 — Архитект Синан е способен
човек и идеята му е прекрасна. Ала
тя ще ни донесе много беди.
— Какви беди, везире?
— Султане мой, това
начинание е скъпо и ще натовари
хазната.
Синан трябваше да отговори
и каза:
— Можем да спестяваме, като
правим най-късите връзки и
подбираме подходящи, нескъпи
материали.
— И веднага ще ни залеят
тълпи от пришълци — заяви
везирът. — Ще построят колиба до
колиба и стане ли пожар, градът
ще изгори като факел. Истанбул е
пренаселен. Не искаме повече
хора.
— Нашият султан ще реши
колко да бъдат пришълците. Но
хората, които живеят тук, трябва
да имат вода — рече Синан.
Везирът веднага възрази,
архитектът му отвърна и така
няколко пъти, докато султанът
вдигна ръка.
— Достатъчно! Ще ви известя
за решението си.
Синан и калфите излязоха,
вървейки назад, а Рюстем остана.
Джахан беше убеден, че везирът
ще продължи да убеждава султана
в правотата си. Трябваше да
намери начин за нова среща с
господаря, но къде и как... 
Вечерта останаха в дома на
Синан. Учиха до късно и си
легнаха. Джахан се мята дълго в
леглото и най-накрая измисли как
да се срещне със султана. Не можа
да чака до сутринта и събуди
Никола.
— Какво има, Джахан? —
стреснато попита той.
— Ядосвам се, защото Рюстем
е при господаря всеки ден и му
влияе.
— Така е, но ние не можем
нищо да направим.
 — Хрумна ми нещо. Великият
везир няма достъп до султана на
едно място и то е...
— Харемът! — зяпна Никола.
— Не, глупчо — засмя се
Джахан. — На друго едно място!
Познай къде!
— Не мога.
— На лов! Ще опитам да
говоря с него, докато е на лов. А
досадният везир няма да ми пречи!
— Чудесна идея, братко!
Великият везир мразеше
лова. Беше туткав и тромав и не
искаше и да чуе за преследване на
дивеч по гори и хълмове.
— Това ще бъде подарък за
Майстора. Няма да му казваш, чу
ли?
Никола кимна и попита:
— Ами дали не е опасно?
— Защо да е опасно? Ако
султанът не иска да ме изслуша, ще
си тръгна и толкова.
— Да дойда ли с теб?
— По-добре да отида сам.
Веднага щом се върна, ще ти
разкажа всичко.
— Внимавай!
— Не се притеснявай, Никола,
всичко ще бъде наред.
Джахан репетира цяла
седмица словото си пред султана
— докато ядеше, докато чертаеше,
докато заспиваше. Най-сетне
дойде и очакваният ден. Онова,
което Никола не знаеше, беше, че
Джахан щеше да вземе и Чота.
Надяваше се султанът да му
обърне повече внимание, ако бяха
заедно. Стражите на портите го
спряха и го попитаха къде отива.
— Всемогъщият ни султан си
е забравил лъка, който му носи
късмет. Наредиха да му го занеса.
— Защо не изпратиха
конник?
— Слоновете са по-бързи от
конете.
Стражите се засмяха.
— И все пак няма да е лошо да
проверим.
— Ваша работа. Ако султанът
разбере, че лъкъта му го няма,
вината няма да е моя.
Мъжете задъвкаха мустаците
си и му направиха път.
— Върви! Ама гледай да
подкараш слона малко по-бързо!
Джахан ги послуша, но след
като Истанбул остана зад гърба му.
Инак щяха да прегазят някой
минувач. Двамата се понесоха към
боровите гори на север от града.
Спряха край урвата в
покрайнините, тъй като Джахан
знаеше, че султанът гони дивеча
към ръба на пропастта и тогава
стреля. Обзе го страх, че ловците
може да не го видят и да го убият.
По едно време чу кучешки лай.
Джавкаха настървено, подгонили
поредната жертва. Красивият елен
тичаше с една стрела във врата и
една в сърцето и като че ли не ги
усещаше. Джахан беше чул, че
ноктите на мъртъвците
продължават да растат. Дали
плътта на горкото животно не
беше още жива, макар душата му
да бе отлетяла?
Еленът се приближи. Очите
му бяха огромни, влажни и гледаха
отчаяно. Чота усети мириса на
кръв и поклати бивните си.
Животното разшири ноздри,
отвори уста, сякаш се канеше да
продума, и се строполи.
Джахан се затича и се спря до
него заедно с петте ловджийски
кучета, които лаеха с всички сили.
Султанът се появи след миг и спря
коня си до Джахан.
— Какво правиш тук? При
това със слона?
— Ако разрешите, вашият
покорен слуга е тук, за да ви види.
— Ти си махутът, нали?
— Да, господарю. Но аз съм и
калфа на архитект Синан,
Майстора. И като такъв съм тук с
една молба...
 Слугите качиха елена на
талига, теглена от два коня. Все
така лаещите кучета ги
последваха. Остана само един
клепоушко с лъскава кафеникава
козина. Той ръмжеше в посока на
убитото животно, но не се
отлепяше от султана.
— Как така си взел дворцовия
слон без разрешение? Знаеш ли
какво наказание заслужаваш?
— Ваше Величество, моля да
ми простите. Трябваше да ви видя.
Дойдох със слона с надеждата, че
така ще ме забележите.
Ако Джахан се бе осмелил да
вдигне очи, щеше да види, че
султанът се усмихва.
— Сигурно причината е
много важна.
— Позволете да ви покажа,
господарю мой... — рече момчето и
разгърна чертежа, който не
представиха при посещението си в
двореца. Обясни колко важен е
проектът на Синан и как всички —
стари, болни, немощни и бедни —
ще благословят техния султан при
всяка глътка вода. Сюлейман
слушаше и задаваше въпроси. За
радост на Джахан
предположенията му се оказаха
истина — султанът беше по-
любезен отвъд стените на двореца.
 — Майстора знае ли, че си
тук?
— Не. И ще се ядоса, ако
узнае.
— Аз също трябваше да се
ядосам, но ето че не се ядосах. По
всичко личи, че уважаваш
Майстора. Ако и другите калфи са
като теб, той трябва да е много
доволен.
Джахан се усмихна. Ето в
такива мигове на заблуда
Шейтанът ни потупва по рамото и
ни подшушва да не се боим и да
поискаме още.
— Ваше Величество, може ли
да ви покажа и това?
 Джахан извади пергамента,
който криеше под робата си. Това
беше негов чертеж на каменен
мост със седем арки. Дебели греди
щяха да предпазват кейовете от
вълните, а навесите по протежение
на моста щяха да осигуряват
подслон за хора и животни. Мостът
беше подвижен и даваше
възможност за контрол върху
минаващите стоки и пътници. Ако
султанът одобреше строежа,
Джахан щеше да се прочуе и щяха
да му казват „водният архитект"
или — още по-добре — „човекът на
Синан". Можеше да стане и член на
гилдията. По принцип чираците и
калфите се издигаха в службата
със скоростта на охлюв, но той
щеше да е изключение и Михримах
щеше да научи и за успехите му.
Султанът хвърли бърз поглед
на чертежа и придърпа юздите на
жребеца си.
— Млади човече, смелостта
ти ми допада. Но безстрашието е и
опасно. Запомни, че преди да вземе
решение, владетелят оглежда
нещата от всички страни. Връщай
се и чакай отговор.
Сюлейман пришпори коня,
следван от слугите и кучетата.
Джахан си отдъхна и благодари на
небесата за късмета си.
 На другия ден Никола се
затича към него и попита
развълнувано:
— Как мина? Какво ти каза?
— Султанът иска да построим
нов акведукт и мост — отвърна
Джахан, като едва сдържаше
радостта си.
— Какъв мост?
— Споменах му за моя мост.
— Без да питаш Майстора?
Джахан се смути и не
отговори, тъй като така и не беше
намерил подходящ момент да
разговаря със Синан за проекта.
Преди залез на строежа дойдоха
четирима еничари.
 — Салам алейкум! —
поздрави ги Синан. — Какво ви
носи насам?
— Дошли сме за един от
вашите хора.
— Станала е грешка. Моите
работници са честни и почтени.
— Не е работник, а калфа.
— За кого става дума?
Когато чу името на Джахан,
Синан се слиса и замига.
— Той е мой добър ученик.
— Заповед на Великия везир.
— Нали не е направил нещо
нередно?
Настъпи неловко мълчание и
Джахан промълви:
 — Съжалявам, Майсторе.
Синан посърна, защото
изведнъж осъзна, че има неща, за
които не знае. Той стисна
раменете на момчето с две ръце,
сякаш искаше да му предаде част
от вярата си. Правеше го за втори
път. Първият път беше на бойното
поле преди много години.
— Каквото и да е станало,
няма да те изоставя. Ти не си сам.
Господ е с теб.
Джахан усети буца в гърлото
си и не отвори уста, за да не
изхлипа. Тръгна с еничарите,
които изчакаха да се отдалечат от
строежа и чак тогава оковаха
ръцете му.
— Ти! — викна Рюстем паша
и го посочи с пръст. — Ти имаш
наглостта да се доближаваш до
султана зад гърба ми!
Джахан се разтрепери и
плувна в пот.
— Искаш да изпразниш
хазната, така ли? Проучих те и
разбрах, че си доста съмнителен.
Никой не те знае какъв си —
индиец ли си, не си ли, ала едно е
сигурно — целият си изтъкан от
лъжи!
Вратата се отвори и влезе
капитан Гарет. Той се просна в
краката на Великия везир и
погледна крадешком Джахан.
— Капитане, ти ще бъдеш
свидетел. Този човек ли докара на
кораба?
— Да, господарю.
— Махут ли е, или е мошеник?
Кажи истината и той ще си получи
заслуженото.
Капитан Гарет изгледа
Джахан със задоволство. По всичко
личеше, че му е приятно да
издевателства над момчето.
— Господарю, той е глупав и
безразсъден. Но е махут.
— А дали не си ирански
шпионин? — обърна се Рюстем
към Джахан.
 — Велики везирю, не съм
шпионин — едва изрече момчето.
— И нямам никакви лоши
помисли...
— Ще видим дали е така!
Водете го!
И ето как калфата на Синан,
индиецът Джахан, се озова в
тъмния зандан на Йедикуле,
където бяха загинали стотици
нещастни души и мърцина бяха
излезли на свобода.
— Име? — попита
тъмничарят за втори път.
Джахан мълчеше, защото не
искаше да види името си редом с
тези на престъпниците и техните
прегрешения. Имаше чувството, че
запишат ли го, ще изгние в затвора
и никога повече няма да види бял
свят.
— Ей, отвори таз уста, че да
не ти клъцна езика! — извика
тъмничарят, който можеше да
пише, но говореше грубо и
некултурно.
Главният надзирател се
намеси, като подметна:
— Ей, недей така, ще
уплашиш пилето.
— Чак пък пиле!
— Оскубеш ли ги, всички
хвъркати са еднакви.
— Така си е, ефенди.
 Прегърбеният главен
надзирател имаше слабо,
безизразно лице и приличаше на
едно момче в селото на Джахан,
което ловеше жаби и ги
разрязваше с нож, без да му мигне
окото.
— Такъв досега май не сме
имали — каза той все едно Джахан
не беше в стаята.
— Аха. Чешит и половина.
— Пратка от Великия везир.
Джахан осъзна, че знаеха
всичко за него. Питаха го как се
казва само за да му се присмиват.
Мълчанието му само удължаваше
подигравките и затова рече:
 — Аз се грижа за слона на
султана и съм калфа на главния
архитект.
Перото на тъмничаря
заскърца и когато записа казаното,
подхвърли:
— Жалко за завалията, нали
тъй, ефенди?
— Тъй. Малък човек с голям
враг.
— Майстора ще ме измъкне
оттук — сподавено каза Джахан.
Главният надзирател се
приближи до него и той усети
лошия му дъх.
— Всички изгнили тук са
имали такъв или онакъв майстор.
Ама майсторите не се появяват
дори на погребенията им.
— Моят майстор е различен.
— Не знай много, че да не
предизвикаш съдбата. Хайде,
водете принца в палата! — нареди
главният надзирател на
подчинените си.
Те поведоха момчето през
тъмното и влажно преддверие,
слязоха по стъпалата и тръгнаха в
нишка в тесния коридор с лигав
зелен мъх по стените. Слязоха две
нива по-надолу. Вонята стана
непоносима, а тъмата —
непрогледна. Джахан стъпи на
нещо, което вероятно бе мъртъв
плъх. Цареше такъв мрак, че не
можеше да се разбере ден ли е, или
нощ. Килиите бяха издълбани в
камъка и приличаха на извадени
зъби в огромна паст. Затворниците
бяха млади, стари, на
неопределена възраст, високи,
ниски, с хлътнали страни и само
кожа и кости. Някои го гледаха с
глави, опрени на решетките, а
други не му обръщаха внимание.
Джахан видя ръце, протегнати за
черпак вода, и кофи, преливащи от
изпражнения.
Един затворник прошепна
нещо досами ухото му и когато се
наведе да го чуе, мъжът се изплю в
лицето му. Джахан бе с оковани
ръце и опита да се избърше с рамо.
Затворникът се закиска зловещо и
момчето усети, че краката му се
огъват. Може да не беше постъпил
честно, но той не беше като тях.
Тези хора бяха бандити, убийци,
изнасилвани, мародери и
пройдохи. Неговото място не беше
тук. Горчива обида и негодувание
стегнаха гърдите му.
— Върви! — изкрещя
надзирателят.
Нещо изпищя и той насочи
факела, за да освети разтревожен
от светлината прилеп. Отвориха
една ръждясала врата и го бутнаха
в празната килия.
— Ето и трона ви, ваше
превъзходителство!
На тавана имаше пет-шест
тесни и големи колкото монета
процепа, през които се промъкваха
мъждиви лъчи светлина. Оттам
може би влизаше и глътка въздух.
Подът бе мръсен, а постелката
прокъсана. Едната кофа беше
пълна с изпражнения, а другата —
с вода, в която плаваха мъртви
буболечки.
— Защо не ми го доведохте
тук? — изрева едър мъж от
отсрещната килия и започна да
нарежда какво бил готов да му
направи сред бурния смях на
съкилийниците си. Мръсотиите
продължиха и преминаха в песен,
придружена с пляскане и тропане
на крака. Свещи осветяваха
килията и Джахан видя как едно
къдрокосо момче с бадемови очи и
трапчинки започна да танцува.
Свали ризата си и на пъпа му
проблесна перличка. Под нея бе
татуирана думата Любим.
— Хайде, Каймак! — викаха
мъжете.
— Завърти сладкия си
задник!
Каймак се закълчи, увлечен в
танца, и мъжете заръкопляскаха
възторжено. Джахан забеляза, че
за разлика от него и останалите
затворници, съседите му бяха
привилегировани и нямаха окови
на ръцете. Едрият мъж извади нож
от ботуша си, опря го в гърлото на
Каймак, яхна момчето и то се
изчерви, а адамовата му ябълка
затрепери. Мъжът пусна танцьора,
разряза ръката си от китката до
лакътя и кръвта шурна. Джахан
забеляза белезите и раните му.
Изтръпна от ужас при мисълта, че
Каймак е следващата жертва на
острия нож.
— Ей, вие там, престанете! —
чу се глас.
 Викът дойде от килията в
дъното. Затворниците млъкнаха.
Джахан се загледа в посоката на
гласа и след дълго взиране от
мрака изплува познато лице.
Балабан.
— Повеселихме се, какво
толкова — рече мъжът с ножа.
— Надухте ми главата —
отвърна Балабан. — А ти, Абдула,
престани да се кълцаш. Омръзна
ми да гледам тая кръв!
— Това беше поздрав за
новака.
Балабан се приближи до
решетките и се вгледа в Джахан.
— Гледай ти! Индийчето!
 В килията му имаше петима
цигани, които кимнаха за поздрав.
— Какво си направил, че си
тук? — попита Балабан.
— Ядосах Великия везир. А
ти?
Балабан беше в тъмницата
заради кражба на кадийска карета.
Кадията пратил негов далечен
братовчед в затвора и осъдил на
обесване брата на дядо му. За да
отмъстят, Балабан и другарите му
отмъкнали кафтаните и
скъпоценностите му, сготвили
фазаните му, откраднали
четвъртата му жена и подпалили
конюшните. После им харесала
новата му карета от Франкистан,
ама взели, че ги хванали.
Балабан беше на специална
почит и живееше в оазис с
копринени възглавници, мангал за
отопление, джезве за кафе и
резбован дъбов стол — неговият
трон.
Затворниците избягваха да го
дразнят от страх за близките си.
Ядосаха ли го, роднините на
Балабан щяха незабавно да
отмъстят на семействата им.
Фамилията му беше безчетна.
Затворниците и надзирателите се
бояха най-вече от циганските
клетви — изречени при
пълнолуние, те стигаха до седмо
коляно и така страдаха деца, внуци
и правнуци.
Джахан стигна до
заключението, че познава двама
много умни мъже — Синан и
Балабан. Умът на Майстора беше
като спокойно, бездънно езеро, а
Балабан мислеше и действаше
хаотично и спонтанно. Нощем се
загръщаше с вонящото и проядено
от молци одеяло. Зъбите му
тракаха от студ, вятърът виеше в
пукнатините, по пода щъкаха
плъхове и други малки гадни
твари. Стоеше буден от страх
някоя да не влезе в ухото или носа
му. Чакаше утрото и чак тогава
заспиваше. Беше му мъчно за Чота.
Копнееше да види Михримах и да
чуе кадифения й глас. Сякаш не
беше живял този живот, а някой му
бе разказвал за него...
Надзирателите бяха груби, а
седмиците се нижеха ужасно
бавно. Времето сякаш спря. Джахан
превъзмогваше самотата, но не и
забравата. Недоумяваше защо
няма вест от Синан. Спря да се
надява, че ще го освободят. Юсуф,
Никола, Давуд и Майстора
работеха и не се сещаха за него.
Михримах се оглеждаше във
венецианското си огледало и
страдаше тайно, но не и
непоносимо. Мъжете в
менажерията се грижеха за
животните и животът си течеше
както преди. Като въшките в
косата омраза нападна душата му и
растеше с всеки изминал ден.
Веднъж дневно получаваха
парче мухлясал хляб и каша със
сухи жили, които плюеше и
повръщаше. Мечтаеше за храна.
Разговаряше със себе си и се
караше с хората, които го бяха
засягали — капитан Гарет,
Карамфил Камил ага, Мирка
мечкарят... Абдула го наблюдаваше
през решетките и се подсмихваше,
сякаш искаше да му каже, че вече
започват да си приличат.
След месец докараха едно
момче с предизвикателно красиво
лице. То едва пристъпваше заради
стоте удара по всяка пета като
наказание за дребна кражба.
Момчето бе целунало ръка на
мъчителя си и му беше
благодарило за оказаната
справедливост, но тъй като
нямаше пари да му плати, го бяха
домъкнали в затвора.
Захвърлиха момчето в
отсрещната килия и Абдула
веднага започна да го тормози.
Момчето негодуваше и Джахан
чуваше ужасения му глас. Една
сутрин се разнесоха викове. Вгледа
се и видя Каймак, който си
скубеше веждите, а зад него, в
ъгъла, Абдула бе опрял ножа в
гърлото на момчето и се опитваше
да смъкне панталоните му.
Другите играеха на зарове,
крещяха, псуваха и не им обръщаха
внимание. Джахан извика с цяло
гърло:
— Балабан! Балабан!
— Какво? Защо крещиш?
— Момчето! Момчето!
— Какво момчето?
— Трябва да му помогнеш!
— Ако хукна да помагам на
всеки глупак, няма да ми остане
време да се изпикая.
Джахан мислеше трескаво с
какво може да го предизвика да се
намеси.
— Ако не му помогнеш, значи
и ти си като Абдула.
— А кой ти е казал, че не съм?
Абдула се изсмя, опипа
бедрата на момчето и каза:
— Щом толкова искаш да му
помогнеш, може да си смените
местата.
Джахан изпита желание да
каже нещо, с което да смае всички.
— Аз имам слон. Той е убил
много хора. Когато изляза, ще убие
и теб.
— Какво е това слон? —
почуди се Абдула.
— Огромен звяр. По-голям от
най-голямата къща.
— Абе ти да не си прекалил с
хашиша? Къде го намери този
звяр?
— Където там. Бъди сигурен,
че ще те направи на пихтия.
— Дрън-дрън! 
— Не те лъже — обади се
Балабан. — Аз пък имам слоница,
която е съпруга на слона му. Умни
животни! По-умни от теб. Мачкат и
не питат.
— А какво ядат?
 — Хора — отвърна Джахан.
— Да бе... — някак неуверено
рече Абдула.
Момчето се изскубна от
лапите му и хукна към
отдалечения край на килията. Цял
ден не мръдна оттам и не продума.
Джахан лежеше на постелката и
като в делириум си мислеше за
Михримах, целуваше я, смееше се
със Синан, разхождаше се с
Никола, Давуд и Юсуф... Яви му се и
джин, който го караше да пие
някаква гадост.
— Махни се, призрак!
— Не съм призрак, отвори
уста!
 — Балабан?
— Хайде, пий. Целият гориш.
Циганинът го повдигна да
седне и поднесе паничката до
устните му.
— Как влезе? — учуди се
момчето.
— Имам ключове от всички
килии в коридора.
— Как така?
— Така. Я ми кажи, ти женен
ли си?
— Не.
— А любовница имаш ли? С
големи гърди и топло дупе?
Представи си, че ти е приготвила
сладък шербет. Хайде, пийни една
глътка.
Джахан затвори очи.
— Не искам...
— Пийни малко. Повярвай ми,
че ще ти помогне.
— Как да ти повярвам, като
не помогна на момчето?
— Момчето не е от нашите —
въздъхна Балабан. — Аз помагам
само на моите хора. На моята
фамилия. Защо трябва да помагам
на всеки нещастник?
— А защо помагаш на мен? Ти
си по-лош и от Абдула.
— Ако ми говориш така, ще
ти клъцна езика!
— И какво от това? Вече нищо
не ме интересува.
— Всъщност можеш да ми
говориш така, ако си от
фамилията...
— Какво искаш да кажеш? —
недоумяваше Джахан.
— Първо изпий това,
оздравей и пролетес ще направим
специално тържество, на което ще
те провъзглася за почетен
циганин. Ще запазиш и езика си!
Джахан се усмихна.
— Какво му е смешното? —
жегна се Балабан.
— Не ме разбирай погрешно.
За мен ще бъде чест, но не ми се
вярва да изляза от тъмницата...
 Абдула дочу думите му и се
провикна:
— Нека изгние тук!
— Затваряй си устата! —
извика в отговор Балабан и
пошепна на Джахан: — Хайде,
изпий билето, рецептата е на даки
дей — баба ми, а тя няма грешка!
Момчето пийна глътка и
целият се потресе.
— Отврат! Какво има вътре?
Балабан отвори насила
устата му и изля паничката в
гърлото. Джахан плюеше и
кашляше, но успя да преглътне
половината.
— Хайде, честито, на пролет
ставаш един от нас! — рече
Балабан, измъкна кърпа от елека
си и я върза на главата на момчето.
Цяла седмица Джахан пи три
пъти дневно бабиното биле и
накрая оздравя. Намери сили дори
да рисува и да чертае.
За разлика от надеждата
изпражненията се трупаха ли,
трупаха. Джахан започна да рисува
с пръчка върху тях. Първо
нарисува един кервансарай. После
къща палат за Михримах. Скицира
и затвор с големи отвори на
таваните, за да влиза светлина и
въздух. В неговия затвор младите
нямаше да делят килия със
старите престъпници. Нямаше да
има и окови. Мъжете щяха да
работят и да се учат на
дърводелство и зидарство. За пръв
се замисли за хората и за това как
биха се чувствали
— Какво е това? — попита
Балабан, когато дойде да го види.
— Приют за бездомници. С
кухня и библиотека. Ако всеки
учен в града преподава в приюта
веднъж седмично, бедните ще се
изучат и ще променят живота си.
— Ти не си наред — поклати
глава Балабан. — А това какво е?
— Болница. За по-лудите и от
мен. Ще живеят в нея на свободен
режим.
— Вече ще можеш да си
драскаш навън. Великият везир те
е помилвал.
— Откъде знаеш?
— Имам мои хора в двореца.
— Но защо? Знаеш ли защо?
— Ама ти наистина си луд! Не
спираш да задаваш въпроси! Хайде,
падай на колене и благодари на
Аллах за късмета си!
Преди изгрев слънце
отключиха вратата на килията,
надзирателите свалиха оковите и
му помогнаха да се
изправи.Сърцето му се сви. Да не го
водеха към бесилката? Осмели се и
ги попита.
— Глупости! Пускаме те да си
ходиш.
Джахан спря пред килията на
Балабан. Всички спяха. Свали
кърпата и я завърза на решетката.
Докато вървяха по коридорите и
стълбите, си мислеше за
анонимния си спасител. Пред
вратата го чакаше карета.
— Къде отиваме? — обърна
се той към кочияша.
— При принцеса Михримах.
Знаеше си той —
спасителката беше неговата
Михримах. Загледа се в леката
мъгла над морето, в
тъмнозелените борове и в
опашатите хвърчила, понесени от
вятъра. Нищо не се бе променило.
Ала и всичко бе различно. Когато
човек се промени, и светът около
него се променя.
Джахан пъхна глава през
прозореца и извика:
— Не мога да се явя така.
Заведи ме в най-близкия хамам.
— Наредено ми е веднага да
те закарам.
— Ефенди, имай милост.
Погледни ме на какво приличам!
Кочияшът сви рамене.
— Да си мислил, преди да те
тикнат в зандана.
 Търпението на Джахан към
безсърдечните хора се бе
изчерпало и той заяви:
— Ако се наложи, ще ида пак
в затвора. Но преди това ще те
убия!
Кочияшът като че размисли,
промърмори нещо и зави към
банята.
Собственикът на хамама не
искаше да го пусне и се съгласи
само срещу голям бакшиш.
Горещата вода защипа кожата му, а
топлият мрамор под краката му
беше като райски еликсир. Най-
сетне се обръсна, а телякът,
мускулест кюрд, на който целият
свят му беше крив, го изтри с
такава сила, че едва не му свали
кожата. Вонята и мръсотията на
тъмницата се превърнаха в черна
кир и Джахан се зачерви като мак.
Отиде в одаята за почивка и
веднага усети приятна прохлада.
Донесоха му ягодов шербет и той
се огледа. Един дебел мъж,
вероятно търговец, се излежаваше
и дремеше. Друг седеше и си
почиваше, увит с пещимал .
Казакът до него погледна Джахан
и продължи да пие шербет. По едно
време дойдоха две гладко
обръснати момчета с големи,
изразителни очи и дебелият ги
последва в стаите, където се
извършваха специални услуги за
специални клиенти.
— Ти май не харесваш
момчета, а? — попита някой зад
гърба му.
Мъжът беше едър и тялото му
беше покрито с туфи черни косми.
— Не — отвърна Джахан.
— Нали знаеш какво казват
хората — момчетата са за лятото, а
съпругите за зимата, да те топлят в
студа.
— За лятото си имам тънка
завивка, а за зимата юрган.
— Не се пали толкова.
Шегувам се.
 Заговориха се и Джахан му
каза, че се грижи за султанския
слон и че е калфа на главния
архитект.
— И аз работя две неща.
Ковач съм — показа той
мазолестите си космати ръце.
— А другата работа?
— Помагам на осъдените да
отидат при създателя.
Джахан потрепери — ковачът
беше палач. Добре, че не се беше
озовал в ръцете му.
— И баща ти ли работеше
това? — попита той, защото
любопитството му отново надделя.
— Не. Той беше пекар. Не
можеше и пиле да заколи. Тази
работа не беше за него.
— А ти как разбра, че е за теб?
— Нали някой трябва да го
прави?
— Ами ако жертвите са
невинни?
— Аз не решавам това. Не съм
кадия. Изпълнявам заповеди и
толкова. Не съм отговорен пред
Господ за грешните присъди.
— А как се чувстваш, когато
погледнеш осъдените?
— Те имат торби на главите.
Настъпи неловко мълчание.
По едно време мъжът въздъхна и
рече:
 — Само веднъж беше
различно ... С едно младо момче
като тия двамата, които дойдоха
преди малко. Еретик... Поиска да
махна торбата. Каза, че е гледал
живота с честни очи и не би искал
да умре в тъма. Всички осъдени се
молят, викат, наакват се, припадат,
предлагат подкупи. А той искаше
да си отиде с отворени очи. За
разлика от другите.
— Кои други?
— Имаше още деветима
негови ученици.
— Да не става дума за Мажнун
шейх? — възкликна Джахан.
— Познаваше ли го?
 — Гледах, когато го съдеха.
За малко да мина върху него със
слона...
— Той умря последен. Изчака
другите под бесилката. Те се
молеха, кълняха и плачеха. Когато
дойде редът му, така ме погледна,
че ръцете ми се разтрепериха,
изпотих се и за първи път ужасно
се притесних. Човек, който гледа
най-спокойно смъртта в очите, е
или Шейтан, или светец. Казах му,
че съжалявам и че бих искал да си
поговоря с него.
— Той какво отговори?
— Ами че щял да се върне...
Странно, нали? Бесилката го
чакаше, а той успокояваше мен.
— Как така щял да се върне?
— Над гроба му щели да
пораснат цветя, да пропълзят
червеи, да прехвърчат медоносни
пчели. Щял да се превърне в трева,
по която да стъпвам, и в роса,
която ще се изпари, а после ще
капне на носа ми като дъждовна
капка. Завалеше ли, все се сещах за
него. Разказах всичко това на един
имам и той се помоли над чаша
вода, плю в нея и аз пих по глътка
седем дни подред. Помогна ми. Но
все така не обичам дъжда.
— Защо не се откажеш от
тази работа?
 — Защо да се отказвам? На
сто престъпници се пада един
такъв. Останалите не ме
интересуват.
 Джахан се подразни на
отговора му и стана.
Мъжът го изгледа и рече:
— Най-много се ядосвам на
хората, които си въобразяват, че са
по-добри от другите.
— Моят майстор е такъв. Той
никога и никому не би навредил.
— За всичко има първи път —
подсмихна се палачът.
Джахан облече дрехите,
които кочияшът му бе помогнал да
намери, и излезе от хамама. Двете
момчета стояха на входа и си
шушукаха възбудено. В ръката на
едното блещукаше акче и той го
гледаше, сякаш не беше монета, а
чудо на чудесата. Години наред
Джахан се сещаше за тях и се
питаше как ли е потръгнал
животът им.
Сърцето му щеше да
изхвръкне, когато влезе в къщата
на Михримах на брега на Босфора.
Коленичи и си пое дъх.
— Станал си кожа и кости! —
ахна тя.
Джахан се осмели и я
погледна. На врата й имаше перлен
гердан, който блестеше на
слънчевите лъчи. Вече беше
омъжена жена с дъщеря и се
държеше по различен начин.
Зелената й рокля бе от тънък
копринен плат, а воалът
прозираше и той съзря тъгата й. Тя
страдаше за него. Тя го обичаше.
Донесоха овнешка яхния,
лозови сарми, сухи сини сливи в
сироп. Джахан опита хайвер за
първи път. Какъв живот!
Предишния ден рисуваше лудница
върху изпражнения, а днес ядеше
хайвер до любимата си. Кое беше
истинският живот и кое нечий
друг живот...
— Помниш ли как ми
разказваше разни истории? —
попита тихо Михримах.
— Как бих могъл да забравя,
Ваше Височество!
 — Тогава бяхме деца. Само
децата могат да се пренасят във
въображаеми светове, докато ние...
По стълбите се чуха стъпки и
тя замълча. В стаята влязоха Хесна
хатун и едно малко момиченце. То
се поклони на майка си и впери
големите си кафяви очи в Джахан.
— Айша, радост моя!
Поздрави госта! Той е талантлив
архитект и строи с майстор Синан
красивите джамии, за които си
говорим.
Детето кимна.
— Грижи се и за белия слон.
Нали помниш историята за
слончето, което не можело да суче?
 Джахан се усмихна. Михримах
бе разказвала неговите истории на
малката си дъщеричка.
Принцесата го погледна и двамата
се разбраха без думи.
— Ваше Височество, дали
малката принцеса ще иска да види
слона? — осмели се да попита той.
Момиченцето извърна очи
към Хесна хатун. Тя беше остаряла,
но погледът й бе все така
пронизващ и строг.
Джахан се замисли за
омразния Рюстем паша и какво ли
би било да бъде на негово място.
Щеше да живее в този прекрасен
дворец с още по-прекрасна гледка,
Айша щеше да е негова дъщеря, а
скъпата му Михримах — негова
законна съпруга.
Сякаш прочела нечестивите
му мисли, бавачката стисна устни
и го изгледа толкова неприязнено,
че го полазиха тръпки. Тя беше
наясно с чувствата му и дано
някой ден не ги използваше, за да
му навреди.
На другия ден Джахан се
събуди и се огледа. Напръска
лицето си с вода от фонтана. Леко
ръмеше и подухваше приятен
ветрец. Вечерта беше постоял при
Чота, но пак нямаше търпение да
отиде при него. Вълнуваше се,
защото му предстоеше и среща със
Синан. Канеше се да го попита
защо не беше дошъл да го види
или поне не му бе пратил писмо.
Пристигна в дома му в ранния
следобед. Зарадва се, когато видя
топлия поглед на Синан. Наведе се,
целуна му ръка, а Майстора го
придърпа и прегърна.
— Колко си отслабнал, синко
— рече той разчувствано.
Сляпата стара кехая дойде и
опипа лицето му.
— Горкото ми момче — рече
тя през сълзи. — Много си
преживял!
— Трябва добре да го
нахраним — каза Синан.
— Веднага — каза жената и
забърза към кухнята.
Слугите донесоха ниска
масичка, пешкири и дървени
лъжици. Наредиха купи с мед,
масло и сметана, гроздова меласа,
халва, питки и буркан айрян с
джоджен и стафиди.
Джахан не беше гладен, но
опита от всичко. Синан го гледаше
и когато спря да яде, каза с
горчивина:
— Наказаха те, за да ми
покажат кой командва.
Всички го знаят. Негово
Величество иска промяна в
плановете за доставянето на вода.
Ще отидем в двореца и ще
възвърнем доброто ти име.
— А Рюстем паша ще бъде ли
там?
— Да. Ще му целунеш ръка и
ще поискаш прошка. Можеш ли да
го направиш?
— На какво се дължи тази
неочаквана снизходителност?
— Сигурно има някаква
причина.
Може би Михримах бе
разговаряла със съпруга си и бе
помолила баща си да послуша
архитекта. Макар и деликатни
като пухено глухарче, думите й
вероятно бяха чути. Тя го обичаше.
Джахан наведе глава, опасявайки
се, че Майстора ще прочете
мислите и чувствата му.
В деня на срещата със
султана Джахан облече нови
памучни шалвари, ленена риза и
кожени обувки с вирнат нос.
Майстора също се издокара с
огромен тюрбан и красив
кафеникав кафтан. Кехаята се
помоли за тях и ги напръска с
розова вода, благословена от седем
имами.
Изпратиха им карета от
двореца — сигурен знак, че
султанът ги уважаваше. Настаниха
се с чертежите в ръце и пътуваха в
мълчание. Все така притеснени,
пристигнаха в двореца.
До султана седяха Великият
везир, Шейх ал-Ислямът и
главният ага на еничарите.
Погледите им бяха неприкрито
студени.
— Главни архитекте —
подхвана султанът, -всеки от
почитаемите присъстващи има
въпроси към вас. Желаете ли да им
отговорите?
Синан се поклони.
— За мен ще бъде чест, Ваше
Величество.
Шейх ал-Ислям Ебусуд
ефенди заговори пръв.
— В града ни има мостове от
времето на неверниците. Те се
срутиха, защото са били строени
без истинска вяра. Съгласен ли си?
— Бог ни е дал ум, за да го
използваме мъдро. Много древни
мостове са се срутили, тъй като са
били построени на нестабилна
почва. Когато строим мост, ние се
уверяваме, че водата е плитка,
земята е твърда и теченията не са
проблем. Мостовете се строят с
вяра. Но и с познания.
Еничар ага се намеси и
заяви: 
— Ваше Величество, вашият
роб Синан смята, че може да
предвиди колко дълбока е водата.
Той архитект ли е, или магьосник?
Може би е специалист в окултните
науки?
Джахан пребледня — този
човек обвиняваше Синан в черна
магия!
— Нямам никакъв опит в
гадаенето — отвърна Синан.
— За измерването на нивото
на водата има инструменти.
— И кой е направил тези
инструменти? Аллах? Или
Шейтанът?
— Те са Божие творение.
Господ желае да разшири
човешките познания.
— Ал-Кидр, да почива в мир, е
открил водата. Твърдиш, че и ти си
свят човек като него?
— Не мога да се меря и на
малкия пръст на светите хора. Ал-
Кидр е пътувал с пророка Мойсей и
е открил тайните на вселената. В
сравнение с неговите познания
моите са капка в морето. Аз вярвам,
че с правилни мерки и изчисления
ние можем да отговорим на много
въпроси.
— А вие какво мислите, паша?
— обърна се султанът към
Великия везир.
Рюстем се покашля.
 — Имам въпрос. Колко смята
да похарчи главният архитект? Не
бива да натоварваме хазната.
— Имам две предложения и
моят господар, султанът, ще реши
кое да изберем.
— Казвай, архитекте — рече
Сюлейман.
— Целта ни е да осигурим
прясна вода за града. Нуждаем се
от стотици работници. Ще вземем
роби от галерите. Безплатно.
— А другото предложение?
— Ще наемем опитни
занаятчии. И ще ги възнаградим
според уменията и труда. А в
замяна те ще платят с потта и
молитвите си.
— Значи ще напълним
хазната с пот и молитви? — каза
подигравателно Рюстем.
Султанът не му обърна
внимание и попита Синан:
— Ти кое предлагаш?
— Да платим и да получим
благословията им. Хазната може да
обеднее, но така ще бъде по-добре
за трона и за народа.
Настъпи мъчителна тишина.
Джахан изтръпна от лоши
предчувствия. Най-сетне султанът
вдигна ръка и заяви:
— Архитектът е прав. Водата
е Божия милост и трябва да се
раздава щедро. Ще осигуря вода за
народа и ще платя на работниците.
Но не позволявам да строите нов
мост. Ще поправите старите
акведукти.
— Ваше Величество,
разрешете на моя индийски калфа
да ми помогне с работата по
акведуктите.
— Помня го аз него — заяви
Сюлейман. — Паша, ще му простим
ли, или не?
Великият везир протегна
ръка. Синан кимна към Джахан,
той пристъпи с неохота, целуна
дебелата ръка, отрупана с
пръстени, долепи я до челото си и
си помисли, че с удоволствие би ги
откраднал скъпоценностите като
компенсация за преживените
мъки.
— Господ да благослови
труда ви — каза Рюстем, макар
любезните слова съвсем да не
подхождаха на леденото му
изражение.
На връщане минаха по
мраморни коридори и покрай
прозорци със стъклописи. Не само
Джахан, а и Синанси си отдъхна, че
проблемите бяха решени. Като че
ли някой все му мислеше злото и
слагаше прът в плановете му. Но
пък явно имаше и таен закрилник,
нещо като ангел хранител, който
го спасяваше в последния миг.
В менажерията го очакваха
Олев, Дара, Като и Тарас Сибирски.
— Ела с мен — каза Олев и се
надигна.
— Къде отиваме? — попит
Джахан.
— Не питай. Наскоро
освободеният затворник има
нужда от радост.
Влязоха в конюшнята. Конете
бяха чистокръвни сирийски,
арабски, кападокийски и
сицилиански породи и всеки
имаше синьо манисто на врата
против уроки. Олев потупа
красавеца Вихър, който бе
любимият жребец на главния бял
евнух, и му пошепна няколко мили
думи в ухото.
— Нали много искаше да
яздиш този кон? Е, тази вечер е
твой.
— Как така, ами Камил ага...
— Той излезе и няма да се
върне до утре. Отиде в хамама на
скръбта. Не ме питай що за хамам е
това, защото не знам.
— И какво да правя с коня?
— Излез да го пояздиш на
хълма.
Само след минута Джахан се
прилепи за гърба на коня и
изхвърча от конюшнята. Стражите
на портите бяха подкупени и го
пуснаха. Джахан яздеше и се
наслаждаваше на вятъра в косите
си. Изведнъж пред него се появи
каруца с цигани.
— Балабан! Значи излезе от
затвора?
— И още как! Чакаме те тук
по молба на лъвския господар
Олев. Приятелите ти искат да се
повеселиш.
— И какво ще правим? —
смутено попита Джахан.
— Ще видиш — засмяха се
циганите, вързаха юздите на коня
за каруцата и магаренцето
потегли.
Беше хладна есенна вечер,
небето беше черно, облаците се
носеха към покрайнините, а
гъстата мъгла бе погълнала
лъкатушещите улици и арките на
мостовете. Някои улички бяха
толкова тесни, че сбутаните една
връз друга дървени къщи
приличаха на фиданки, наклонени
от силен вятър. От време на време
се чуваха крясъците на гларусите,
далечен тропот от конски копита и
колела по калдъръма.
Каруцата спря, Джахан слезе,
следван от Балабан, който нареди
на циганите в каруцата да си
тръгват. Миришеше на жасмин и
водорасли, на пикантни ястия и
чесън... Хората, които се грижат за
животни, се учат на много неща от
тях. Чота беше научил Джахан на
чувствителност към миризмите.
Бризът довея ухание на
парфюмирани масла от близката
къща.
— Къде ме водиш? — попита
той.
— Не се ли сещаш? Това
отсреща е бордей! — засмя се
Балабан.
— Няма да вляза — заяви
Джахан.
— Да не те е страх от
момичетата? Само ще погледнем.
Ако не ти хареса, ще си тръгнем.
Хайде, индийче! Заслужаваш го
след гадната тъмница.
Балабан му разказа за
публичните домове в Истанбул,
които били нещо като днес ги има,
утре не. Няколко проститутки
съжителстват известно време, но в
един Божи ден просто изчезват.
Обеднелите съпруги на воюващи
или безследно изчезнали мъже
също се отдавали на професията,
макар и не често, и не задълго.
Леконравните жени били
засипвани с клетви и замеряни с
камъни. Мажели праговете им с
катран и драскали обидни думи по
къщите им. Понякога ги
арестували и хвърляли в затвора.
Карали ги да сядат на муле
заднешком и ги развеждали из
целия град. Сводниците също не
били пожалвани. Погрешно
обвинените понякога спечелвали
делата в съда. Не било никак лесно
да се докаже прелюбодеяние, тъй
като шериатът изисквал четирима
свидетели, присъствали на
съвкуплението. А нарочното,
невярно обвинение казаф се
смятало за още по-голям грях.
Според Балабан кадиите били
също объркани. От една страна,
проституцията била голямо зло, но
от друга, пълнела хазната заради
данъците, които събирали от
бордеите. Практикуването й било
изрично забранено само по време
на Рамадан. През останалото време
както била, така и не била
престъпление.
Преди време в Еюп издали
заповед и затворили таверните,
бордеите и кафенетата, в които
играели на зарове. Прогонили
всички жени с лоша репутация,
дори онези, които били вече
омъжени, заедно със съпрузите им.
За да избегнат тази участ,
проститутките се местели от място
на място, досущ като прелетните
птици. Както казва поговорката:
„Прелитащият гълъб никога не се
изпуска на едно и също място".
— Проституцията е като
вятъра — заключи разказа си
Балабан. — Колкото повече се
стараеш да го удържиш, толкова
повече ти се изплъзва.
Той почука на вратата и на
прага застана негър.
— Добре дошъл, господарю —
поклони се той.
— Бордеят твой ли е? —
промълви Джахан.
— Момче, аз съм беден
циганин. Как може да притежавам
цяла къща, и то не на колела?
Хайде, влизай.
На горния етаж ги посрещна
стара, набръчкана жена. До нея
имаше кошница с котка и шест
пухкави сиви котенца.
— Носят имената на моите
момичета — усмихна се старицата.
А те бяха: Фатима арабката,
Нефизе венецианката, Камер
кюрдката, Нарин черказката,
Зарифе туркинята, Леа еврейката
и Ани арменката.
Балабан бутна Джахан в една
стая, накара го да седне на
възглавниците и каза, че отива да
види музикантите.
 Влезе слугиня с буйна
червена коса , но със загрозено от
белези лице. На подноса имаше
вода, вино, козе сирене,
захаросани смокини, печени
бадеми и туршия. Тя попита
Джахан дали иска още нещо и той
поклати глава. Слугинята излезе и
в стаята влязоха две жени. Едната
беше с три брадички, дебела и
червенобуза. Джахан си представи
как Чота би я гризнал като голяма
ябълка и го досмеша.
— Харесваш ли ме? — попита
тя.
— Не. — Тъй като не искаше
да е нелюбезен, веднага добави: —
Е, не съвсем...
Жените се закискаха.
Дебеланата млясна с устни и се
наведе към него.
— Имам три гърди и змей в
корема. Изяждам мъжете на една
хапка!
Двете се заливаха от смях и
Джахан едва успя да каже:
— Може ли да извикате
Балабан? Искам да му кажа нещо.
Те се спогледаха, а момчето се
надигна и изхвърча от стаята.
Пусна външното резе и заключи
жените. На стълбите се сблъска със
слугинята.
— Тръгваш ли си? — учуди се
тя.
— Да. Чота ме чака.
— Жена ти?
— Не. Слонът ми.
— Гледай ти!
Проститутките заблъскаха по
вратата. Слугинята го хвана за
ръка.
— Насам! — прошепна тя.
Изкачиха се по скърцащите
задни стълби до таванската й
стаичка. Гледката беше омайваща
— високи борове, осветени от
луната, а зад тях — тъмните ивици
на морето, което приличаше на
копринен шал, обгърнал раменете
на града.
 Джахан й разказа за жените и
тя се засмя. Името й беше Пери.
Преди време обикаляла с
войниците по време на поход. Един
полудял от страшни премеждия
войник си го изкарвал на
проститутките, нападнал я и я
обезобразил. Заради белезите вече
никой не я искал.
—Ти си по-красива от онези
жени. Не е вярно, че никой не би те
поискал — промълви Джахан.
Тя го целуна и той отвърна на
целувката. Езикът й се задържа в
устата му. Погали го и попита:
— За първи път ти е, нали?
Червенината на лицето му
беше ясен отговор.
Накара го да легне и бавно го
съблече. Джахан нито бе мечтал,
нито бе предполагал, че на света
има такива наслади. Чак след
години разбра какъв късмет бе
имал, че Пери бе първата му жена.
Заспа до нея и сънува как
пътува с Чота в непозната страна.
Скачаха от покрив на покрив. В
далечината се появи Михримах.
Носеше бяла ленена рокля и
косата й се вееше.
— Чакай! — извика няколко
пъти той, но тя не го чуваше. —
Чакай! Чакай!
— Шшт, събуди се! Сънуваш!
 Джахан се стресна, огледа се
и когато разбра къде е, започна
бързо да се облича. Пери гледаше
тъжно.
— Трябва да тръгвам — рече
той. — Извинявай... Да ти платя ли?
— Не ми дължиш нищо.
Джахан погали косата й. Беше
объркан. Искаше да си тръгне,
преди да е забелязала, че съжалява
затова, което се бе случило
помежду им.
— Говореше на сън. Любовта
ти към нея е дълбоко в сърцето ти.
Тя... знае ли?
Той не би дръзнал да нарече
чувствата си към Михримах любов,
но когато чу думата, произнесена
от друг, я обгърна нежно с две
ръце и я притисна до гърдите си,
където остана завинаги.
Наеха сто и трийсет
работници за акведуктите.
Трябваше да възстановят най-вече
западната и средната част. С
помощта на астролаб четиримата
калфи мереха долини и върхове. За
да подобрят работата си, Синан им
беше наредил да разучат
използваните в миналото методи
или как и къде византийците бяха
успели и как и къде се бяха
провалили.
Давуд и Юсуф ги биваше в
геометрията и измерваха водните
пътища. Никола и Джахан
обикаляха хълмовете и
отбелязваха проблемите в
каналите. На някои места водата
беше избила заради спукани
тръбопроводи и течеше на воля по
ливадите. Опитваха да я насочат
към града. Чрез нови канавки я
направляваха да тече по
дължината на долината. Мереха
количеството насъбрана вода чрез
месингови улеи, закрепени към
резервоари с преливници.
След около седмица Джахан
забеляза, че работниците се
помайват с поръчките. Мотаеха се
и бавеха работата. Привика един
от чертожниците, кюрд. Казваше
се Салахадин и наскоро бе станал
баща на близначета. Той беше
честен човек и Джахан се
надяваше да му каже истината.
— Забелязвам, че всички се
мотаят. Нарочно ли го правят?
— Ефенди, всички работим...
— Бавим се. Каква е
причината?
— Ами... не ни бяхте казали,
че тук витае...призрак на светец...
— изчерви се мъжът.
— Кой ви каза?
— Видели са го, ефенди.
Говореше се, че наоколо
обикаля духът на смел войник,
намерил смъртта си в бой с
неверниците. Със стрела в сърцето
продължил да се бие два дни. На
третия ден издъхнал и го
погребали в близкото поле.
Трясъците на чуковете разбунили
духа му и работниците се бояли да
не би да ги прокълне.
— Глупости! Това са
злонамерени приказки срещу
Майстора!
— Истина е, ефенди. Видели
са го...
— Къде точно?
Салахадин кимна към
скелето.
 — Ето там.
Джахан прекара следобеда в
потягане на гредите и проверка на
въжетата.
— Какво става? Разсеян си —
рече Давуд на другия ден.
— Ами...мисля за едно-друго.
По скелето вървяха няколко
работника. Единият се олюля и
едва запази равновесие. Джахан
изтръпна. За да пестят материал,
по-рано правеха висящи
платформи, сега обаче гредите
бяха здравата вкопани в земята и
застопорени за стената. За да ги
помръднат, трябваше да разхлабят
въжетата.
 В следващия миг
работниците извикаха. Една дъска
хвръкна във въздуха като лист и
тупна на земята. Друга удари
зидаря по главата. Всички се
разбягаха под дъжд от греди и
железа.
— Къямеееет, къямаееет*! —
развикаха се работниците.
* Краят на света (тур.) —
Бел. прев.
Биволите замучаха, кон със
счупен крак падна и се затресе от
болка. Джахан се огледа за Чота, но
не го видя. Само за секунди
скелето се стовари и работниците
бяха затрупани от гредите. Осем
умряха. Сред тях беше и Салахадин.
Синан и четиримата калфи
приближиха гасала, който миеше
мъртъвците.
— Може ли да останем,
докато го приготвяш? — попита
Майстора.
Мъжът се поколеба, но се
съгласи — вероятно позна главния
архитект или си помисли, че е един
от опечалените. Синан попита
калфите дали искат да останат с
него. Юсуф сведе очи, Никола не
беше мюсюлманин и каза, че може
би не е редно да присъства, а Давуд
пребледня и заяви, че никога няма
да забрави мъртъвците, които
видял като дете, и че не желае да
види умрял човек до края на
живота си.
— Аз ще остана — кимна
Джахан.
Салахадин лежеше гол на
студената мраморна маса. Лявата
част на тялото и главата му бяха в
синини и рани от гредите. На
Джахан му се искаше да са
нарисувани, да се измият и
Салахадин да стане и да заговори.
— Бог е създал палата на
тялото ни и ни е дал ключа към
него — промълви Синан.
Джахан се замисли над
думите му. Палатът на тялото ни...
Пред тях имаше само наранена
мъртва плът.
Майстора като че ли прозря
мислите му и продължи:
— Човек е направен по Божие
подобие. В центъра има ред и
равновесие. Кръгове и квадрати. И
пропорционално разположение. В
тялото има четири течности: кръв,
жълта жлъчка, черна жлъчка и
слуз. Ние работим с четири вида
материал: дърво, мрамор, стъкло,
метал.
Джахан и гасалът се
спогледаха. И двамата смятаха, че
Синан се е побъркал от скръб.
— Лицето е фасадата, очите
са прозорците, а устата е вратата
към вселената. Краката и ръцете са
стълбите.
Той поля тялото с вода от
каната и започна да го мие бавно и
внимателно.
— Роб или везир,
мохамеданин или неверник, всеки
човек трябва да бъде уважаван.
Дори просякът има тяло, я тялото
е палат.
— Простете, Майсторе, но аз
виждам липсващите зъби,
прегърбените рамене, някои от
нас са с недостатъци и...
— Това са пукнатини на
повърхността. А палатът е
съвършен.
Гасалът кимна, впечатлен не
толкова от думите на Синан,
колкото от омайния му глас.
Измиха мъртвеца два пъти. Веднъж
с топла и веднъж с хладка вода.
Увиха го в млечнобял плащ и
оставиха отвън дясната му ръка,
свита до сърцето. Все едно се
сбогуваше с този свят и
поздравяваше отвъдното.
Имамът хриптеше, а не
говореше, тъй като страдаше от
голяма гуша, която притискаше
трахеята му. Той каза, че в Деня на
страшния съд Господ ще оцени
честния, тежък труд на загиналите
по време на работа и ще ги
възнагради, защото не са
намерили смъртта си заради
пиянство, хазарт или общуване с
леконравни жени. Смъртта на
работното място е утешение за
дълбоко скърбящите. Салахадин
си е заминал от този свят, докато е
строял мост за султана — никой не
казваше, че работата всъщност е
ремонт на акведукт. На другия
свят ще прекоси по-тънкия от
косъм и по-плъзгав от сто змиорки
мост Сират с двама ангели, които
ще го държат за ръцете и няма да
позволят да падне в огнените
пламъци.
 С виене и плач закараха
ковчега на гробището.
Семейството на Салахадин беше
бедно и Синан плати за
надгробната плоча. Бащата на
покойника бе съсипан от мъка, но
благодари на всички. Ала брат му
— четиринайсетина годишно
момче, стоеше настрана и си
личеше, че ги обвинява за смъртта
на младия мъж. След като
погребаха Салахадин, Джахан се
приближи до него и каза:
— Дано Бог посрещне брат ти
в рая.
Момчето помълча и попита:
— Ти беше ли с него, когато
издъхна?
— Бях наблизо.
— А видя ли призрака?
— Това беше нещастен
случай — побърза да каже
смутеният Джахан.
— Призракът иска да спрете
строежа. Ама твоят майстор не го
интересува.
— Не е вярно. Майстора е
добър човек.
Момчето почервеня от гняв.
— Приятелят ти е прав. Вие
осквернявате свято място! С
всичките тези чукове и магарета!
До един ще идете в ада!
Хората вървяха към портите
на гробището. Синан мълчеше и
пристъпяше с приведени рамене.
— Майстор Синан не е
виновен — каза Джахан и се
замисли за кой ли приятел
говореше момчето и защо ли
предсказанията му бяха толкова
страшни.
На другия ден дойдоха само
половината работници.
— Ако бяхме наели роби,
всичките щяха да са тук — ядоса се
Давуд. — Ето докъде води
добрината!
— Майстора ще наеме други
— обади се Никола.
Така и стана. Много хора
търсеха работа и проклятието на
светеца бледнееше пред
мизерията и глада. Нещата
потръгнаха. С идването на есента
времето захладня и най-
неочаквано дойде голямото
наводнение, което заля къщи,
таверни, храмове и бараки. Не бяха
отпушили напълно каналите към
акведукта и водата помете
скелето. Никой не пострада.
Забавиха се с няколко седмици и
загубиха много материал. Вече
всички бяха убедени, че Синан и
хората му са прокълнати.
Но как се побеждава призрак?
Работата спря. Никой не
искаше да се качи на скелето.
Обвиняваха Синан, че излага
работниците на риск в усилието си
да се хареса на султана. Кой би пил
прокълната вода? Акведуктите
бяха от времето на неверниците.
Възстановяването им не беше ли
един вид идолопоклонничество?
Работниците не спираха да
злословят зад гърба на Синан и на
калфите.
След около седмица Майстора
доведе на скелето един дребен
мъж, който мълвеше строфи от
Корана, докато страхливо
пристъпваше нагоре.
— Работници! Сред нас е
многоуважаемият Славей ходжа!
— представи го Майстора.
Ходжата беше роден в Босна,
общуваше с Бог на седем езика и
беше запознат с много религии и
секти. Беше сладкодумен и убеди
работниците, че не бива да
говорят лошо за другите, защото
крилата на Шейтана са сплетните
и клеветите.
Проповедникът идваше всеки
ден и стоеше с тях от зори до мрак.
Потъваше в прах и кал, но мълвеше
молитвата, която изрекъл
архангел Джибраил, или Гавраил,
за да окуражи пророка Мохамед —
и пророците като обикновените
хора се страхували от бедите в
света, — после ръсеше със светена
вода акведукта и успокояваше и
евреи, и християни, и мюсюлмани.
След известно време Славей ходжа
обяви, че мястото е чисто като
майчино мляко и всички трябва да
се върнат на работа.
Така и стана. Ремонтът беше
приключен в срок и султанът
остана доволен. Той похвали
Синан и го възнагради пребогато.
Дори го нарече Ал-инсан ал-
Камил*.
* Достигналият
съвършенство — (тур.). — Бел.
прев.
 Джахан осъзна, че тайната на
Майстора не се крие в упоритостта,
нито в недосегаемата му сила, а в
способността да се нагажда и да се
възстановява дори след провал.
Ако Джахан беше направен от
дърво, Давуд — от метал и Никола
— от камък, Синан беше вечно
движеща се вода — срещнеше ли
пречка, той се плъзгаше под, над
или около нея, промушваше се и
продължаваше напред.
Чота ръмжеше и тръбеше от
болка през цялата нощ. Джахан
опита да поспи до него. Долният
му мъдрец вляво бе почернял и
венецът бе подут.
 Джахан си спомни за
бръснаря на надзирателя на
дворцовите конюшни, който преди
време след доста дърпане и кански
болки му бе извадил зъб. Но кой би
се съгласил да извади зъб на слон?
По едно време дойде Тарас.
— Какво става? Защо си с
такъв измъчен вид?
— Чота е със страшен
зъбобол.
— Да бяхме в тайгата, щях да
го излекувам с билките на баба.
— Баба ти жива ли е? — учуди
се Джахан.
— Да, макар да е сред
страдалците, които са загубили
близките си и са осъдени да
живеят без тях. Няма по-тежка
съдба от тази.
Джахан кимна и не забрави
мъдрите му думи.
— Ще смесим много чесън,
копър, карамфилово масло, малко
анасон... — занарежда Тарас.
Взеха продуктите от кухнята
и ги счукаха в хавана. Получи се
зеленикава каша.
— Сега втрий сместа около
венците на Чота. Болката ще
попремине, но зъбът трябва да се
извади.
Джахан положи големи
усилия и успя да намаже част от
сместа около болния зъб, после
заши два парцала и направи нещо
като компрес под брадата на
горкото животно. То изглеждаше
доста нелепо, но на махута не му
беше до смях.
Тръгна да разпитва за
пътуващ зъболечител или за
бръснар, който да реши проблема
на Чота. Навсякъде му се смееха
или го взимаха за луд, докато
накрая се сети за книжаря Симеон,
който знаеше всичко.
Малко преди да стигне до
дома му, съзря пътника, с когото
беше пил в крайпътния хан. Той
говореше нещо на Юсуф, който
кимаше. Джахан си спомни как ги
бяха ограбили на връщане от Рим
и нещо го накара да извика:
— Хей, Томазо!
Италианецът присви очи и
хукна като стрела.
Джахан го подгони, но скоро
го изгуби в тълпата.
Симеон го посрещна на прага
и попита:
— Какво има? Тичал ли си?
— Юсуф беше ли тук с един
русоляв мъж?
— Не съм виждал Юсуф от
седмици.
— Както и да е. Дошъл съм
при теб с молба за помощ.
 — Тъкмо пристигнаха хубави
книги от Испания.
— За книгите после. Сега
имам нужда от помощ за Чота.
Симеон го изслуша и вдигна
рамене.
— Нямам представа как да
помогна... Но ще проверя в една
книга и може да измислим нещо.
Книжарят прелисти книгата
и каза:
— Трябва да го упоиш. Да пие
много боза или приспивно биле.
Навремето ползваха бучиниш, ама
той е отровен. Кучето грозде и
мандрагората, която пищи, когато
я изкореняваш, помагат доста, ала
опиумът няма грешка. Гален го е
препоръчвал за жълтеница,
воднянка, проказа, главобол,
кашлица и меланхолия. Слонът е
огромен и ще ти трябва... буре...
— И къде да го намеря?
— Главният бял евнух ще те
напъти. Той ги знае тия работи.
Джахан се върна с книгата
под мишница. Никак не му се
искаше да общува с
недружелюбния не само към него,
а и към всички Карамфил Камил
ага, но нямаше избор. За негово
учудване той се държа учтиво, та
дори любезно. Намери му
необходимото количество опиум, а
Джахан, който вече се бе научил да
не задава излишни въпроси,
благодари и си тръгна.
Двама от мъжете в
менажерията държаха горната
челюст на Чота и двама долната.
Слонът беше упоен и изнемощял
от болки. С помощта на фуния
изляха в устата му кана червено
вино. Чота започна да диша по-
бавно, притвори очи, краката му се
огънаха и той полегна.
Вързаха го с въжета и вериги
и Джахан хвана длетото и чука.
След него Дара, Като и Олев се
редуваха да удрят, да клатят и
дърпат зъба. Най-сетне Джахан
измъкна грамадния мъдрец, който
приличаше на страхотно зъбище
на змей от приказките на някой
разказвач меда в кафенето.
— Зъбът е за мен! — отсече
главният бял евнух и момчето
веднага си обясни любезността му
— той беше взел под свое
покровителство колекцията от
предмети на Хюрем и искаше
зъбът да бъде прибавен към нея.
Кой знае още какви ужасии бе
насъбрал...
Когато чу, че Рюстем се е
споминал, Джахан бе завладян от
чувства. Ала не на скръб. Съпругът
на Михримах, бащата на трите й
деца, който я бе докосвал всяка
нощ, бързо издигналият се
девширме до пост на Велик везир,
от когото всички се бояха... Той го
бе изпратил в тъмницата и
очакваше да целуне ръката му от
благодарност. Рюстем паша беше
боледувал от воднянка и вероятно
тя бе причина за смъртта му.
След месец Михримах извика
Синан и индийския калфа.
— Архитекте, бих желала да
построиш красива джамия в памет
на непрежалимия ми съпруг... Да
почива в мир...
Джахан стискаше ръце зад
майстора и се молеше да му
възложи строежа на джамията.
Само тогава би могъл да вгради
цялата си омраза в посветения на
него паметник. Беше грях да мисли
така, но ненавистта му бе по-силна
от него.
Михримах каза, че иска голям
двор с магазини в помощ на
доходите на джамията, и добави,
че ще плати всичките разноски по
строежа. Държеше на плочките от
Изник — убитозелени,
сапфиреносини и червени като
престояла кръв.
— Всичко ще бъде изпълнено
според желанието ви — рече
Синан.
 — Държа да бъде съвършена.
Достойна за благородния ми
съпруг.
Джахан въздъхна и омразата
се надигна в гърдите му. Дори
съжали, че беше дошъл. Сякаш
доловила настроението му,
Михримах го заговори.
— Как е слонът? Отдавна не
съм го виждала..
— Липсвате му, Ваше
Височество.
— Откъде знаеш? — попита
тя и забеляза колко бе възмъжал.
— Често поглежда към
пътеката, по която се задавахте.
— Кажи му, че съм била
възпрепятствана, но скоро ще
дойда да го видя. Няма такъв слон
като него!
— Много ще ви се зарадва,
Ваше Височество.
— Кажи му, че нищо не
зависеше от мен...
Джахан погледна през
прозореца и зърна полетяло към
небето хвърчило. То се носеше
свободно на крилете на вятъра.
— Ваше Височество, той
разбира всичко. И ви очаква.
Слоновете не забравят.
Тя кимна и вдигна ръка.
— Можете да си вървите. Бог
да бъде с вас.
 Когато бяха на прага,
Михримах промълви:
— Слоновете не забравят, а
тези, които се грижат за тях?
Джахан пребледня. Синан се
сепна от въпроса й, ала се
престори, че не е разбрал, и
спокойно отвърна:
— Те също не забравят, Ваше
Височество. Никога.
Въпреки пожарите и
земетресенията Истанбул беше
пренаселен. Градът привличаше
като магия хора от близо и далеч.
Мюсюлмани, християни, евреи,
хора от всякакъв род и вяра, по-
многобройни и от звездите над
Истанбул, живееха под едно и
също небе и отправяха горещи
молитви за по-добър живот, които
летяха към облаците заедно с
крясъците на гларусите. Джахан се
съмняваше, че Бог може да ги чуе
сред цялата тази олелия.
Към края на лятото Шейх ал-
Ислямът Ебусуд ефенди се опълчи
срещу Синан. Мраморните плочи,
взети от „Света София", били
проклети и носели нещастие след
нещастие. Синан и калфите се
видяха в чудо и не знаеха какво да
ги правят. Накрая ги използваха за
гробницата на Хюрем с надеждата,
че тя не би имала нищо против.
 В първия ден на май 1566
започна война за превземането на
Сигетвар. Извикаха и Джахан с
Чота. Той беше калфа, ала беше и
махут.
През юни стигнаха Белград.
Краят на красивия, буен Дунав не
се виждаше. Султан Сюлейман
яздеше бавно. Подаграта му
пречеше да стои дълго на седлото.
Великият везир Соколлу,
девширме от босненското село
Ястребово гнездо, беше
проницателен, сдържан и строг.
Колебаеше се дали да предложи на
султана да го носят на носилка, но
като разсъди, се отказа. Това щеше
да обезсърчи войниците, които
биха предпочели дъжд от жаби
вместо да видят
главнокомандващия на носилка.
Чота щеше да свърши чудесна
работа и затова наредиха на
Джахан да го приготви.
Махутът не беше виждал
Господаря на Изтока и Запада от
няколко години. Кожата на
Сюлейман беше бледа като пепел.
Високото чело, наследено от
Михримах, бе прорязано от
безброй бръчки и приличаше на
надраскан, неразчитаем лист от
ръкопис. Джахан се поклони и
целуна края на скромния му
кафтан — султанът все така
продължаваше да избягва
разкоша. Настаниха го на седлото
на Чота, а Джахан седна на врата
на слона.
Пристигнаха в крепостта
Сигетвар на пети август. Беше
много горещо, а полята бяха
осеяни с глухарчета.
Домъкнаха влачените от
биволи топове и опънаха шатрите.
Султанската — на върха на хълма с
поглед към крепостта — беше със
седем конски опашки. В замъка
граф Никола Субич Зрински бе
поел командването на защитата и
хората му бяха изпънали огромни
кървавочервени платна.
— Какво означава това? —
попита Джахан.
— Означава, че няма да
излязат от замъка. И че по-скоро
биха умрели, отколкото да се
предадат.
Графът и войниците му
отбраняваха цитаделата на живот
и смърт. Измина месец.
Горещината бе непоносима. Ядяха
печено просо, ядки, сушено месо и
твърдо сирене от кобилешко
мляко. Водеха стада с овце и кози,
които чакаха заколението си. Не
беше ясно как преживяваше все
по-намаляващата вражеска войска.
Защитниците бяха стотици, а
османските нападатели хиляди.
Погребваха мъртвите и отново
влизаха в атака. Изпращаха
пратеници да приканят графа да се
предаде с обещание за помилване.
Султан Сюлейман настояваше да
бъде обявен за османски
властелин на Хърватия. Отговорът
беше един и същ — ще се бият
докрай.
Ехото на топовните гърмежи
се носеше надалеч. Отпорът бе
героичен. Мъже, жени и деца
запълваха пробойните нощем и
подсилваха защитните стени с
всичко, което имаха под ръка —
дървета, платове, килими. Опънаха
и огромен копринен гоблен с
водни нимфи, които свиреха на
лири, а косите им се вееха като
лунни лъчи върху тъмни вълни.
Джахан гледаше гоблена в захлас.
Дивяха му се и еничарите.
Командирите решиха да разрушат
магията му и наредиха да стрелят в
него; направиха го на сив пух и
прах.
Един ден през септември
Джахан караше слона със султана
към шатрата му, когато се разнесе
оглушителен гръм. Земята се
разтресе, вдигна се думан до
небето и Чота подскочи и едва не
ги събори.
— Какво става, махуте? —
попита Сюлейман.
— Господарю, мисля, че
взривиха арсенала заедно с...
хората...
Султанът се надигна и се
загледа в далечината.
— Май си прав.
Пламъците се извисяваха до
небето. Чота размърда нервно уши.
Сюлейман не се досещаше за
безпокойството му и нареди:
— Да вървим! Искам да видя
всичко отблизо.
Гледката беше ужасяваща.
Навсякъде се търкаляха
 ръце и крака и беше
невъзможно да разбереш кои са на
врага, кои не. Джахан усети, че се
задушава и за малко да повърне.
Притисна ръце до лицето си и чу
султана да казва:
— Не плачи. Моли се.
— Ще се моля за войниците
ни, господарю...
— Моли се и за другите. Вече
е все едно.
През всичките четирийсет и
шест години на управлението си
султан Сюлейман беше спечелил
много войни, беше наредил да
убият най-умния Велик везир и
може би негов единствен приятел,
беше свидетел на удушването на
най-големия си син, позволи друг
да умре от мъка и нареди трети да
бъде убит на път за Иран... Този
владетел беше най-могъщият
османски султан и въпреки това
сред полето с глухарчета и мъртви
тела той призна, че в края на
краищата смъртта е еднаква за
всички без значение от коя страна
на битката са и дали са
мюсюлмани или християни.
На другата сутрин все още
миришеше на горяща плът. Тежка
миризма, която и най-силният
вятър не може да разнесе. Джахан
я усещаше в гърлото си и едва
дишаше и преглъщаше. С Чота
чакаха султана пред шатрата,
когато Соколлу излезе и му
направи знак да го последва вътре.
Джахан беше живял достатъчно
дълго в сарая и знаеше, че ако
Великият везир иска да говори с
обикновен слуга, работата е
наистина сериозна.
Султанът лежеше на дивана,
сякаш спеше. Беше издъхнал на
седемдесет и две и не беше
доживял победата.
— Синко, това, което виждаш,
го виждаш само ти. Ясно ли е?
Джахан кимна и се осмели да
попита:
 — Да не би...? 
— Много тъжно, но да.
Нашият султан се спомина. Да
почива в мир... Ще тъжим по-сетне.
Сега имаме важна задача. Трябва
да скрием истината от войската. —
Соколлу смяташе, че думите
трябва да се пестят като парите, и
говореше малко. — Султанът ще
седи на слона както вчера.
— Ами ако някой иска да
говори с него? — попита Джахан,
ужасен от факта, че ще настани
мъртвец на седлото.
— Няма да се приближавате
до войниците. Еничарите ще го
гледат от разстояние. Важното е да
знаят, че е жив.
След малко стражата пусна
един нисък, набит татарин.
Великият везир извади свитък от
пояса си, целуна го и го долепи до
челото си.
— Предай това на принц
Селим — нареди той.
Мъжът се поклони.
— Бъди по-бърз и от вятъра.
Няма да спираш. Ще ядеш, докато
си на коня. Няма и да спиш.
Нямаме минутка за губене. От теб
зависи съдбата на империята.
Колко ли време щеше да
отнеме да стигне до Кютахия,
където Селим беше губернатор...
Принцът трябваше веднага да се
върне в Истанбул. Празният трон е
надвиснала прокоба. Всичко може
да се случи във времето между
смъртта на бащата и
провъзгласяването на сина за
император.
Соколлу извади Корана от
седефената кутия на масата и
каза: 
— Закълнете се в Светото
писание.
Двамата се заклеха.
— Откъде сте?
— От И н дуета н.
— От Казан.
— Дайте си ръцете.
 Везирът извади позлатената
си, инкрустирана кама и направи
резки на показалците на Джахан и
на пратеника. Кръвта им прокапа
върху калъфката.
— Ако единият от вас издаде
тайната, ще убия и двама ви.
Джахан не разбираше защо
животът му зависи от някакъв
непознат. Татаринът го изгледа
смръщено, но и двамата не
посмяха да се възпротивят.
Соколлу им даде две копринени
кърпички, за да превържат
пръстите си, и се обърна към
пратеника:
— Хайде, тръгвай. Аллах да те
закриля.
Джахан научи след много
години, че този същият пратеник
беше довел Синан в двореца в
онази страшна нощ, когато внукът
на султан Сюлейман бе убил
петимата си братя, за да си осигури
престола.
Малко след като пратеникът
замина, дойде докторът. Той беше
от Саламанка и тъй като нямаше
еврейска Библия, също се закле
над Корана, но ритуалът с пръста
му бе спестен.
— Може ли да ви помага? —
попита докторът, кимайки към
Джахан. 
 Соколлу подписваше султана
и изпращаше писма, затова само
махна с ръка.
— Да помага с каквото може.
Бурканите на доктора
миришеха ужасно. Смес от смирна,
касия и други билки. Съблякоха
султана и намазаха тялото му.
Докторът разряза гърдите, извади
сърцето, което приличаше на
червена птица, остави го в
сребърен съд и заши раната с
дванайсет съвършени шева.
Джахан гледаше изумен и едва
събра сили да попита:
— Ефенди, защо извадихте
сърцето?
 — Султанът пожела да го
погребем на бойното поле.
Издокараха покойника с най-
хубавия кафтан, сресаха брадата
му, очертаха очите с въглен и
начервиха бузите му с розова
пудра. Мъртвият Сюлейман
изглеждаше по-добре от живия.
Соколлу го огледа и нареди:
— Сменете кафтана. Той не
би облякъл такава лъскава дреха.
На здрачаване докараха Чота
до шатрата. Слонът бе неспокоен и
Джахан му поговори, за да го
успокои. Няколко стражи
помогнаха да нагласят султана на
седлото, махутът седна на врата на
слона и така потеглиха под
погледите на кръжащите лешояди.
Някои вече кълвяха труповете на
полето. В битката бяха загинали
двайсет хиляди.
Още преди да пристигнат,
разбраха, че пратеникът е стигнал
навреме и принц Селим е вече в
града. Соколлу си отдъхна, тъй
като вече не се налагаше да пазят
тайна. Положиха султана на
специална, теглена от два бели
коня носилка и така пристигнаха в
Истанбул. Посрещаните бяха
хиляди. Плачеха, удряха се в
гърдите и си скубеха косите.
Безстрашните войници ридаеха
като деца.
Веднага след погребението
започнаха тържествата по повод
провъзгласяването на Селим за
султан. Бяха преживели
земетресения, болести, смърт...
Сякаш радостта ги бе напуснала
завинаги. Беше време да се сложи
край на скръбта.
Улемът беше против
веселието. Соколлу се боеше от
реакцията им. Съветникът му
Феридун бей го убеди, че няма да е
лошо, ако народът се разтуши.
— Везире мой, нека се
повеселят. Човек не може вечно да
преглъща и да е в напрежение.
Трябва и да разпусне.
И така, накачулиха главата на
Чота с какви ли не пискюли,
сложиха му сребристо наметало
със скъпоценни камъни и той
поведе тържествената процесия.
Народът ликуваше. За кой ли път
Джахан се чудеше на бързата
промяна в настроението на хората
— колко малко им трябваше да
забравят за сълзите и скръбта и да
се отдадат на веселие и радост.
Новият султан седна на
трона, а Джахан и Чота се върнаха
на строежа. Майстор Синан
вдигаше дълъг, извит и красив
мост между езерото
Бююкчекмедже и морето.
Една декемврийска вечер се
връщаха от работа — Синан и
тримата калфи — в карета, а пред
тях Джахан — на гърба на Чота.
Изведнъж дочуха викове. Силни,
отчаяни, несекващи. Джахан се
надигна и съзря, че небето е
ослепително червено.
— Пожар! — извика той.
Спряха и Синан каза:
— Трябва да помогнем.
— Чота ще ни закара —
предложи Джахан и всички се
настаниха на гърба му.
Вятърът беше силен и все по-
горещ. Дървените къщи горяха
една след друга като подпалки.
Пламъците лумваха изведнъж и
облизваха небето с ярките си
езици, а дърветата искряха като
полилеи от мураново стъкло.
Безпомощни, объркани
животни обикаляха улиците, мъже
мъкнеха кошници и каци,
уплашени жени тичаха с ревящи
бебета на ръце. Децата като че ли
не разбираха какво точно става и
май гледаха на цялото това
суетене като на игра.
Цели квартали се превърнаха
в пепел заедно с къщите, които
носеха семейни спомени на
раждания, обрязвания, зачевания
и поемане на сетен дъх. Всички
спомени се превърнаха в пепел.
Остана само тегнещата жега, тук-
там разхвърляни дрехи, вещи и
късчета от тухли. Стигнаха до
голяма улица, която бе изцяло
опожарена. Като главен архитект
Синан се бе грижил за
предотвратяването на подобни
бедствия, за павирането на
улиците и за сигурността на
къщите. Напразно...
Еничарите разговаряха с
хората, но не им помагаха.
Майстора приближи и попита
един, който седеше и само
гледаше.
 — Защо не направите нещо?
— Правим, как да не правим
— отвърна той.
Друг еничар обясни, че чакат
заповеди от агата, който бил
болен.
— Какви заповеди чакате?! —
избухна Синан. — Не виждате ли,
че градът гори!
Джахан и Чота завиха по
близката уличка и видяха двете
жени на някакъв търговец да
крещят и да пищят, тъй като бяха
забравили бебето в горящата
къща.
— Чакай ме тук — каза
махутът на слона и се приближи до
пламъците.
Прекрачи прага и огънят го
обгърна. Видя месингов свещник и
го грабна по навик. После прибра и
златната мастилница. Дръпна се, за
да избегне падаща греда, но тя го
удари по рамото и той се строполи
сред непрогледния дим. Изведнъж
някой го сграбчи през кръста и го
вдигна.
— Чота! Как влезе тук?
Слонът запристъпва навътре
въпреки пламъците, които пареха
краката му. Джахан се задушаваше.
Уви лицето си със сетрето и през
пролуките съзря люлката.
Грабна бебето, без да
проверява живо ли е, или не, но
усети, че то стиска ръката му.
Жаждата му за живот бе
заразителна. Джахан и слонът
усетиха прилив на сили и тръгнаха
да излизат от горящата къща.
Тълпата отвън се бе утроила,
защото се бе разчуло, че слонът е
влязъл в пламъците. Майката се
втурна и грабна бебето. Щастлива
и обляна в сълзи на радост, тя
настояваше да целуне ръката на
Джахан и хобота на Чота.
Синан посрещна калфата с
разтворени ръце.
— Толкова се притесних!
Много се гордея с теб, синко!
 Тримата калфи също го
прегърнаха. Бяха сдържани, тъй
като хвалбите на Майстора ги
караха да завиждат.
Еничарският ага беше
наистина болен. Но все пак
можеше да даде заповеди на
войниците. Всъщност те
използваха пожара, за да настояват
още повече за увеличение на
заплатите си. Великият везир
бавеше увеличението, а агата
бавеше заповедите.
Махутът и слонът тръгнаха
към къщата на Майстора. Джахан
уви краката на Чота с парцали. Два
от ноктите му бяха счупени и
кървяха, а стъпалата бяха
обгорени. Белезите от тази нощ
останаха за цял живот.
Джахан седя до късно в
градината на Синан и гледа
пушеците над града. Призори
птиците не пееха и гларусите не
летяха. Истанбул бе онемял. След
горещата нощ утрото бе по-хладно
от обикновено.
Безброй къщи бяха изличени,
с изключение на каменния
еврейски квартал.
— Пожарът ни даде хубав
урок — каза Синан.
Цяла седмица не спа и черта.
После отиде в двореца и успя да
получи съгласие за плана си:
улиците ще се разширят с половин
кубит от двете страни, няма да са
по-високи от два етажа и ще бъдат
предимно от камък и тухли.
Хората се възпротивиха на
новите правила. Пожарът
несъмнено им даде урок, но
Истанбул забравя лесно — много
по-лесно, отколкото помни — и
урокът потъна в забвение.
Санграм дойде да види
Джахан с купа сутляш, както бе
направил преди доста години.
Беше остарял и клатеше глава, без
да може да спре, сякаш спореше с
невидим събеседник.
 — Чу ли какво е направил
Шантавия капитан? — попита той.
— Не. Какво? — сепна се
Джахан.
Гарет се натъкнал на армада
и станал предател.
Забравил за османците, чрез
които се облагодетелствал години
наред, и взел да хвали папата.
Знаел какво го очаква, ако се
появи в Истанбул, и преминал под
закрилата на папата като османски
противник.
Джахан се замисли за всичко,
което капитанът му бе причинил.
Заради него бе станал махут и се бе
озовал в менажерията. Заради него
беше крал. По нареждане на
капитан Гарет моряците бяха
убили истинския махут и го бяха
хвърлили в океана. Човекът не
знаеше нито турски, нито
английски, само мълчеше и
гледаше вълните, но с нещо бе
подразнил Шантавия. В трюма
имаше стока от Индустан и един
изтощен до смърт бял слон.
Джахан беше обикновен корабен
слуга, момче от Анатолия, което
бягаше от пастрока си. И не знаеше
нищичко за слоновете. Изведнъж
разбра защо Санграм му
разказваше за капитан Гарет.
— Ти си знаел кой съм
всъщност... — промълви той.
— Разбира се. Нали ми каза,
че си от Индустан, а пък не
говореше на нито един от нашите
езици и ми разказваше какви ли не
небивалици...
— Можеше да ме предадеш и
да кажеш, че съм измамник.
— Стана ми жал. Беше
преживял толкова много. Защо да
ти причинявам още мъка?
Джахан стана и целуна
кокалестата му ръка.
— Та ти беше дете. А сега си
вече мъж — развълнува се
старецът.
Джахан прехапа устни.
Докато преследваше
неосъществимите си мечти и
мразеше живота заради
непридобитите блага, около него
имаше хора, които го подкрепяха,
без да се изтъкват. Те му помагаха
и не очакваха отплата.
Султан Селим искаше да
разшири менажерията. За разлика
от баща си, той се интересуваше от
животните и често ги посещаваше.
Имаше слабост към щрауса, но се
интересуваше и от големите котки
— тигрите, пумите и лъвовете.
Маймуните го забавляваха с
виковете и жестовете си. Най-
много се радваше на Чота. Поръча
да направят ново, удобно седло и
сгъваема стълба. Слонът бе
разкрасен с тюркоазена шапка със
златни пискюли и паунови пера.
Джахан се изненада, когато получи
специален махутски тоалет —
блестящ сребрист жакет с
избродирани сини лалета и бял
тюрбан. Султанът обичаше
труфилата. Освен това
предпочиташе да разговаря с неми,
с джуджета и палячовци вместо със
скучните везири и съветници.
Отличен стрелец и поет,
Селим бе тъжен и угрижен човек.
Беше впечатляващо нисък, с
червеникава кожа на лицето и
прегърбени рамене. Качи се на
трона на четирийсет и две години,
като цял живот чакаше и се
молеше да стане султан. Ала се
оказа неподготвен.
Джахан го оприличаваше на
мигащ фитил — нервен,
спонтанен, несигурен, в очакване
на порив, който ще го изгаси.
Най-големият му съперник
Баязид бе екзекутиран в Иран и
така Селим остана единственият
наследник на трона. Вместо да се
зарадва, той се потисна. На кого
можеше да има доверие, след като
убиваха принцове с лека ръка и без
никакво угризение? Селим пиеше
и ядеше много. Спеше с най-
хубавите жени. Ходеше на лов за
сърни, яребици, патици и глигани.
Нищо не можеше да уталожи
безпокойството му. За разлика от
баща си, носеше дрехи с редки
скъпоценни камъни и брокат,
използваше тежки парфюми и за
по-голяма строгост подчертаваше
очите си с въглен.Тюрбаните му с
ярки пера бяха доста по-високи от
тюрбаните на покойния му баща.
Имаше много деца от много
жени. Но една му беше любимка и
нея взе за съпруга. Нурбану
венецианката. Майка й й беше
дала името Чечилия. Беше богата,
с благороден произход. Такъв
щеше да бъде и животът й, ако
корсарите не я бяха отвлекли като
момиченце на дванайсет години.
Баща й беше патриций, но се
говореше, че тя е извънбрачно
дете. Нурбану не се отказваше да
поддържа връзка с роднините си и
им изпращаше писма във Венеция
и Корфу. Пишеше и на
венецианския посланик, на дожа и
на Сената.
В отговор получаваше не
само писма, а и подаръци.
И тя като Селим обичаше
разкоша. От Венеция й бяха
изпратили две кученца с
подстригана кремава козина,
които седяха непрекъснато в скута
й и лаеха на всеки и всичко.
Опитваха храната им, за да не ги
отровят. Може би с основание...
Макар и с недомлъвки, в
менажерията често обсъждаха
султанката. Кодът на мълчание не
се спазваше както преди.
Настъпиха и други промени.
Наложената от Сюлейман тишина
бе невъзвратимо нарушена. Сараят
се огласяше от всякакви звуци,
които се носеха от покоите на
евнусите до кулата на главния
доктор, от стаите на принцовете до
спалните на зюлюфлу
балтаджълар* с шапките им с
кичури.
* Стражи, охрана, които са
имали и други функции, като
например да почистват покоите
на султана и по време на поход да
бъдат в авангарда и да цитират
Корана. — Бел. ред.
Когато времето беше хубаво,
султанът излизаше в морето и
обикаляше със свитата си Златния
рог. Ядяха, пиеха и смучеха
мускусови бонбони за приятен
дъх.
Селим се уповаваше на
Великия везир и се надяваше, че
докато Соколлу е на власт,
империята е вън от опасност. Той
по-скоро би живял като поет или
странстващ бард, отколкото като
имперски властелин.
Улемът не одобряваше
поведението му. Еничарите го
критикуваха, защото не ги водеше
на война. Хората упрекваха майка
му Хюрем, която все така не им
слизаше от устата, задето бе
родила такъв престолонаследник.
Селим гледаше да ги усмири, като
раздаваше дарове и пари.
Злословията по негов адрес
изчезваха като отмити от вълните
слова на пясъчния бряг, които
отново се появяваха.
 Селим се бе обградил с поети,
елегисти и музиканти. Поетесата
Хаби хатун — Луната — затваряше
очи и рецитираше с часове, а
гласът й се издигаше и снижаваше
като гларус сред буря.
Изпълнителите на балади от
всички краища на империята
пееха на различни езици и
публиката им изпадаше ту в
блаженство, ту в униние.
Шумната компания
посещаваше менажерията след
разходка в розовата градина.
Идваха следобед или вечер,
радваха се на животните и ги
хранеха. Една вечер султанът и
трима от гостите му дойдоха и
вдигнаха голяма олелия. Бяха
доста пийнали и в настроение.
— Къде е махутът? — извика
Селим.
Джахан се поклони ниско.
— Искаме да яздим слона.
— Сега ли, мой султане?
Селим го изгледа, а другите се
засмяха.
Джахан хукна да доведе Чота,
който не искаше да се разсъни.
Едва намести седлото му и дълго
го увещава да помръдне. Султанът,
музикантът, поетът и певецът се
настаниха на гърба на слона до
кошниците с храна и пиене. Чота
вдигна Джахан с хобота си и той
седна на врата му. Когато стигнаха
до портите, Селим нареди:
— Продължаваме, махуте!
— Накъде, господарю?
— Върви и не спирай.
Стражите ококориха очи и им
направиха път. Пътниците пееха
под звуците на лютня. По едно
време султанът се провикна:
— Спирай, махуте! И скачай
долу!
Джахан изпълни
нареждането. Отгоре заспускаха
кошница с бутилка вино и Селим
добави:
— А сега ще пиеш! Нямаш
представа колко досадни са
трезвите хора!
След първата чаша последва
ново нареждане.
— Продължавай, докато
свършиш бутилката.
Джахан гаврътна още
няколко чаши и усети, че му се вие
свят. Чота го качи на врата си и той
започна да хълца.
— Махуте, бил ли си влюбен?
— попита султанът.
— Ваше Величество,
единствено, което знам за
любовта, е, че причинява сърдечно
страдание.
Поетът рецитираше на
звуците на тъжна мелодия,
понесена от вятъра като перо на
отлетяла птица. Прозри красотата,
която изпълва сърцето,
съзерцаващо роза...*
* Стих от известния турски
поет Баки. — Бел. прев.
Джахан се надяваше, че ако
Господ ги гледа, би разбрал
болките и тревогите им — та те
бяха обикновени, простосмъртни
хора. Един пияница се надигна от
улицата и се развика.
Недоволстваше, че го бяха
събудили. Джахан се наведе и му
пошепна:
— Шшт, ще те чуе султанът!
 — Това ли е султанът? —
погледна мъжът нагоре. — Заедно
с архангелите? Тогава животното е
церберът в ада зебани, а аз съм
умрял.
— Ти какво правиш на
улицата по това време? — попита
султанът. — Едва стоиш на
краката си, а май искаш още да
пиеш!
— Не търся пиене, а любов —
отвърна пияницата, олюлявайки
се.
Компанията на гърба на Чота
се заля от смях.
— По това време?! Ти си луд!
— Може и да съм. А вие какво
търсите?
Джахан очакваше Селим да се
разгневи и тръпнеше от лошо
предчувствие. Султанът обаче
хвърли един от пръстените си и
извика:
— Дръж!
Мъжът го хвана и погледна
въпросително.
— Ако намериш любовта, ела
в двореца и покажи пръстена с
печата ми; кажи, че ще съобщиш,
че носиш вест на господаря.
Пияницата понечи да целуне
ръката, ръба на мантията или
обувката на султана, но не можа да
ги стигне и затова прегърна крака
на Чота.
— Дръпни се да не те настъпи
— предупреди го Джахан, а Селим
се провикна:
— Хайде, напред!
На връщане всички бяха
умислени и без настроение.
Не че не се случваше слонът
да бъде незаслужено
пренебрегван, но общо взето, той
не можеше да се оплаче от липса
на внимание. Чота беше
единственият слон в менажерията
и единственият дворцов слон.
През април в „Галата"
пристигна една карака.* Дивият
рожков беше разцъфтял и градът
ухаеше омайно. На борда имаше
зебра, жираф и африкански слон.
Домъкнаха ги болни и изтощени.
Жирафът имаше черен език и
добри очи, но скоро умря. Зебрата
замина в клетката на лъвовете и
така остана само
двайсетгодишният слон Махмуд. С
него дойде и един неприятен тип
на име Бузиба.
* Голям търговски или военен
ветроходен тримачтов кораб,
използван през 16 и 17 век. — Бел.
ред.
Чота беше вече на трийсет.
Макар и не възрастен за слон, вече
не беше същият. С всяка година
ставаше по-умен и по-мъдър.
Джахан осъзна защо възрастните
слонове са предпочитани на
бойното поле. Макар по-силни и
по-издръжливи, младите слонове
бяха като хората — безразсъдно
дръзки и смели.
Настаниха Махмуд до Чота, а
Бузиба прекарваше всеки следобед
до Джахан, докато двамата се
грижеха за слоновете. Той беше
много различен от другите мъже в
менажерията — не се къпеше,
мляскаше и Джахан избягваше да
сяда до него заради трохите, които
хвърчаха от устата му.
Чота също се дразнеше от
новодошлите. Махмуд ядеше
сеното, пиеше водата му и
налапваше вкусотиите, с които
Джахан го черпеше. Една сутрин
завари Чота да тъпче наметалото
на Махмуд.
— Не те е срам! Остави го
веднага! — сгълча го Джахан.
— Какво става? — чу гласът
на Бузиба зад гърба си и отвърна:
 — Ще го изпера. Съжалявам...
Бузиба промърмори нещо
неразбрано, най-вероятно
неблагоприлично, и се развика:
— Взимаш ме за глупав, ама
на мен ми е ясно, че завиждаш!
— Не е вярно.
— Вярно е. Защото скоро ще
ви изгонят. Всички виждат кой
слон е по-добрият!
Джахан отвори уста, ала не
можа да продума. Всъщност това
беше страшната истина, от която
се боеше.
Султанът и свитата му
дойдоха на другия ден.
— Да видим какво умее
новият слон — рече Селим и
погледна Бузиба. 
Махутът се просна възнак и с
най-меден глас занарежда как ще
служат на всемогъщия османски
владетел, на предводителя на
правоверните, на последователя
на Пророка и Божията сянка на
земята, на най-щедрия, най-
добродетелния и най-
справедливия от всички господари
в миналото и в бъдещето.
Думите му се лееха като
лепкав сироп. Преместиха седлото
на Чота върху Махмуд, дадоха
жакета на Джахан на Бузиба и
потеглиха. Джахан прегърна Чота,
а той обви кръста му с хобота си.
На другата сутрин двамата
отидоха до обраслото с мъх езеро в
задния двор. Селим обичаше да
гледа как Чота се потапя и се радва
на водата и беше издал
разрешение за баните му.
Махмуд и Бузиба ги бяха
изпреварили — махутът се
препичаше на слънце и
полюшваше крака във водата, а
слонът се плискаше във водата.
Джахан реши да не вдига скандал,
тъй като главният бял евнух не
обичаше разправиите. Потупа
Бузиба по рамото и каза:
— Това е езерото на моя слон.
 Бузиба го изгледа, прозя се и
не отговори. Джахан се обърна към
Чота и рече:
— Да си вървим. Ще дойдем
друг път.
В следващия миг слонът
блъсна Бузиба и той пльосна в
езерото. Личеше, че не знае да
плува, и Джахан му подаде ръка.
Езерото беше плитко и Бузиба се
изправи, плюейки вода. 
Това бе началото на войната.
Джахан не можеше да се
съсредоточи в работата си на
калфа, тъй като се боеше Бузиба да
не навреди на Чота. Загуби
апетита и съня си. Спомни си
думите на Синан: „Трябва да сме в
хармония със себе си. Балансът е
важен както за сградите, така и за
хората". Той бе загубил всякакъв
баланс. Чота гледаше с празен
поглед, сякаш искаше час по-скоро
да се махне от помещението, което
делеше с омразния Махмуд.
Лятото отмина и застудя.
След около две седмици тормоз
Джахан намери решение на
проблема. Циганите се бяха
върнали от Тракия и той трябваше
да намери Балабан, преди да
заминат на юг.
Посрещнаха го като брат.
Поднесоха тамариндов шербет,
козе сирене, питки пиде със
спанак, печено месо. Децата тичаха
наоколо, жените пушеха,
беззъбите баби се смееха.
Разпитаха го за султана и за
дворцовите клюки.
— Какво те носи насам? —
попита Балабан.
— Имам нужда от помощ.
Може ли да говорим насаме?
— Аз нямам тайни от
семейството си.
Джахан се наведе към него и
пошепна:
— Има ли нещо, което би
накарало мъж да изгаря за жена?
— Има. Казва се любов —
усмихна се Балабан.
— Не това. Става дума за...
съвкупление. Някакъв прах или
питие, което да разпалва.
— Проблем ли имаш?
— Не е за мен. А за слона.
— Чота си е екстра.
— Не е за него.
Разказа на Балабан за Бузиба
и Махмуд, като се боеше, че
циганинът ще му се присмее, но
той кимна и го успокои:
— Не се тревожи. Ще ти
помогна.
Джахан остави кесия с пари
на масата и циганинът попита:
— Това от султана ли е, или
от теб?
— Султанът не знае и не бива
да знае.
— Тогава прибери кесията.
Скоро ще ти пратя каквото трябва.
След два дни едно мургаво
момче с черни очи му донесе
буркан с прах, който приличаше на
куркума. Беше леко солен на вкус.
Джахан размеси една лъжица
с шербет от нар и я даде на
Махмуд, който я облиза. Нищо.
Никакъв ефект.
На другия ден удвои дозата.
Пак нищо. На третия размеси
всичкия прах с оризова каша и
слонът я омете.
 За късмет султанът и хората
му дойдоха вечерта с намерение да
се позабавляват. Бузиба се появи
запъхтян и притеснен.
— Ваше Величество, слонът
не е добре.
— Какво му е?
От обора се чу рев, последван
от силен трясък.
Махмуд беше забил едната си
бивна в дървената ограда и не
можеше да я измъкне. Мъжкият му
орган се беше подул и капеше.
Никой не смееше да го приближи.
Махмуд не беше на себе си и
се наложи да го оковат във вериги.
Той ги счупи и се заблъска в
стените. През цялото време
тръбеше, виеше и ръмжеше. Най-
накрая го изпратиха с Бузиба в
старата черква до „Света София".
Олев се досети и един ден
попита Джахан:
— Това беше твоя работа,
нали? Помня деня, в който дойде.
Двамата с Чота бяхте деца. Ти беше
добро, простодушно момче и аз
мислех, че няма да те бъде в
двореца. Но ето че стана като
всички нас! Водиш ненужни битки.
Стана силен и смел. Но внимавай!
Онзи, който носи меч, служи на
меча. Държиш ли оръжие, не може
да не оцапаш ръцете си с кръв.
 — Мога. Не ме мисли — каза
Джахан, макар да се запита дали не
беше предизвикал съдбата.
Почувстваше ли се неуютно в
Истанбул, а това се случваше често,
Селим заминаваше за Одрин,
където бе прекарал част от
младостта си. Там можеше да
ловува, да пие и яде на воля, далеч
от осъдителни погледи и упреци.
Той знаеше, че мнозинството
не го харесва и се придържаше към
хората, които бяха на негова
страна. А одринчани винаги го
подкрепяха. Няколко години след
като стана султан, реши да
построи джамия, но не в столицата,
а в любимия си град убежище.
Щом обяви решението си,
тутакси заваляха хули и
одумвания — понеже не водел
войни, нямал лице да построи
голяма джамия в столицата.
Особено в близост до джамията в
памет на баща си, тъй като не
можел да се хване и на малкия му
пръст! Злобни думи, думи като
зехир...
Синан и четиримата калфи
бяха готови с основите на
„Селимие" през април. Султанът
възнагради архитекта със
златотъкана роба. Дървари,
зидари, роби, всички на строежа
работеха с чувството, че творят
нещо уникално. Беше едва ли не
грях да издигаш толкова
внушителен храм, сякаш се
съревноваваш със Създателя.
Имамите, свещениците и равините
подозираха, че дори Господ
изпитва завист.
Султанът сънувал бъдещата
джамия. Явил му се пророкът
Мохамед, когото разпознал по
ореола, тъй като никой
простосмъртен не бе виждал
лицето му. Селим му обещал, че ако
завладее остров Кипър, със
завзетите богатства ще построи
величествена джамия. Пророкът
дал знак на ангелите, те запърхали
с крила и се върнали с плана на
„Селимие".
На другата сутрин султанът
споделил радостния сън с Великия
везир. Умният и прозорлив
Соколлу знаел, че султанските
сънища са два вида — за споделяне
и за премълчаване. Този сън беше
за споделяне.
Още сутринта Соколлу
разказал съня на нишанджията —
пазителя на дворцовата
канцелария, той пък обичал
десертите и прошепнал историята
на главния сладкар, той пък я
споделил с търговеца на ядки и
така, от този на онзи,
пророческият сън стигнал до
крайните квартали на Истанбул.
И така, Селим посети
гробниците на предшествениците
си и на Аюб. Духовете им
благословиха началото на
войната. И все пак султанът не
тръгна с корабите. Никозия бе
завладяна и плячкосана до
неузнаваемост. След дълги боеве
следващият победен град бе
Фамагуста.
Главният архитект и калфите
работеха ден и нощ в Одрин. При
всеки голям проект Синан се
затваряше като пашкул и се
изолираше от външния свят. Не го
интересуваха нито войни, нито
победи. След завземането на
острова дойдоха много
допълнителни средства,
материали и работници и
строежът тръгна доста по-бързо.
Джамията се издигаше все по-
високо и по-високо, а султанът
падаше все по-ниско. Взаимното
им съществуване сякаш бе
изключено. Двамата бяха като
деня и нощта. С всеки следващ
забит пирон и положен камък,
здравето, щастието и късметът на
Селим вървяха все по-надолу.
Един есенен следобед, докато
работеха по една от осемте големи
колони на джамията, калфите
получиха вест, че Синан иска да ги
види. Разтревожиха се, защото
Майстора рядко викаше и
четиримата. Изчакаха го да
приключи срещата със стъкларите
и влязоха. Синан седеше на килим
с разцъфнали в средата дървета и
процесия от сърни, газели, тигри и
лъвове по краищата. Килимът
беше от Херат в Хорасан и подарък
от кюрдски бей, на когото
архитектът бе построил приют за
бедни. Подпрян на възглавници,
Синан прехвърляше зърната на
броеницата си. Ако държеше
небесносинята броеница, значи
разсъждаваше, ако си играеше с
жълтата, беше весел, а черният
оникс означаваше нов проект.
Днес държеше аквамаринената,
или с други думи, беше много зает.
На ниската маса имаше чаша кафе,
чаша вода и планът на „Света
София".
Синан заговори и бързо
запрехвърля зърната на
броеницата. Обясни им, че „Света
София" се задушава от
притискащите я от всички страни
незаконни постройки. Въпреки
оплакванията, никой не взимал
мерки; той изпратил писмо
петиция до султана, в което
критикувал безразборните,
загрозяващи околността сгради.
Султанът се съгласил да създаде
съвет от религиозни учени,
доайени майстори и имама на
джамията, които да огледат „Света
София" и да му докладват. По
преценка на Селим
Синан щял да се заеме с
ремонта на джамията и
обновяването на околността.
— Вие четиримата ще
дойдете с мен в Истанбул —
заключи той.
Джахан трепна от радост. Да
ремонтират тази перла на
архитектурата — някога
импозантна базилика, а сега
внушителна джамия, — беше
голяма чест. Та това бе сградата,
вдъхновила Юстиниян да
възкликне:
„Соломоне, аз те надминах!".
— А какво ще стане с
постройките около джамията? —
попита Джахан.
— Ще ги разрушим —
умислено отвърна Синан.
Джахан разбираше
болезнената дилема, която стоеше
пред Майстора. Между хората и
джамията той беше избрал
второто.
 Султан Селим искаше да
огледа района на „Света София" и
за голямо учудване на Синан и
калфите се присъедини към тях с
велможите и везирите си. Гледката
беше потресваща. Стените на
джамията бяха заобиколени с
мръсни канали, а между купищата
човешки и животински
изпражнения щъкаха жаби и
притичваха плъхове. Минаха
покрай труп на изцъклено,
полуизядено псе.
Хората в копторите покрай
джамията бяха пристигнали от
селата без средства и без познати в
столицата. Освен с бедни къщурки
джамията бе притисната от
дюкянчета, конюшни, кошари,
оградени места за доене на крави,
кокошарници и нужници.
Западната стена беше започнала
да поддава на натиска на
скупчените постройки.
Влязоха в една обущарница и
като видя султана, обущарят
загуби ума и дума. Под близкия
навес варяха карантия за
изработване на свещи. Вонеше
отвратително; султанът запуши
носа си с копринена кърпа и
забърза в обратна посока, следван
от свитата.
Натъкнаха се на триетажна
къща с обор. Собственикът я
даваше под наем на поклонници и
ученици. Съседът му беше копал за
кладенец толкова надълбоко, че бе
повредил основите на джамията.
Минаха покрай купища развалини
от срутена къща, сред които
играеха деца и тичаха кучета.
По едно време Селим се
провикна от коня:
— Главни архитекте,
приближи се!
Синан пристъпи и се поклони.
— Това тук на нищо не
прилича. Веднага започнете
реставрацията на джамията.
Синан коленичи с
притворени от благодарност очи.
— Давам ти благословията си.
Укрепи стените.
Разруши всичките тези
бараки, построени без мое
разрешение.
Селим махна на двама слуги
да се приближат, Великият везир
пое от ръцете им копринен кафтан
с хермелин и го подаде на Синан.
Това беше почетният кафтан,
който се даваше в знак на голямо
признание.
Давуд, Юсуф, Никола и
Джахан си размениха радостни
погледи и усмивки.
— Е, на работа! — каза
султанът и пришпори коня си.
На другия ден огледаха
Зейрек и Календерхане. Там също
имаше незаконни постройки.
Според плана на Синан всичко на
разстояние до трийсет и пет
кубита около джамията трябваше
да се изравни със земята. Написаха
подробностите в два екземпляра
— един за султана и един за архива
на архитектите във Вефа. Задачите
бяха следните: да възстановят
стените отвън и отвътре, да
докарат прясна вода, да покрият
течащите места на тавана с оловни
плочи, да сменят разнебитената
дървена основа на минарето с
тухлена, да съборят копторите на
около три кубита разстояние от
медресето, да разрушат всяка
незаконно построена сграда до
„Света София" в близост от трийсет
и пет кубита и да използват
годните материали за ремонта й.
Султанът одобри
предложението и издаде заповед
за незабавно изпълнение до
главния кадия на Истанбул и до
началника на даренията за
джамията „Света София" .
Заповедта ми трябва да бъде
незабавно изпълнена. Когато бях
известен, че джамията се нуждае
от ремонт, аз посетих района
заедно с главния архитект и други
вещи лица, дано Господ ги дари с
още ум и мъдрост, и дойдох до
заключението, че реставрацията е
наложителна — грижата за
светите места е повеля на
Всевишния и благородна кауза за
всеки султан.
Нареждам да помагате на
главния архитект и на неговите
помощници с всичко, което е
необходимо, за да им осигурим
условия за ползотворна работа.
Окрилени от заповедта,
Синан и калфите запретнаха
ръкави. Имаха на разположение
осемдесет и пет работници с
дървени и ковашки чукове,
биволи, камили, мулета и Чота.
Ала хората застанаха на пътя
им. Чакаха ги мълчаливи и
смръщени, а гневът им се
долавяше във въздуха. Калфите се
смутиха. Синан пребледня и сякаш
изведнъж се състари.
— Майсторе, нека говоря с
тях — предложи Давуд. — От моя
край са и може би ще се разберем.
— Прав е — кимна Джахан. —
Не бива да имаме врагове.
— Говори с тях и им кажи, че
ще получат компенсация — рече
Синан и се обърна към
работниците: — Днес няма да
работим.
На другата сутрин улицата
беше спокойна, но Снежния
Габриел се зададе запъхтян и със
зачервено лице.
— Ефенди, голяма беля!
— Какво има? — попита
Майстора.
— Откраднали са
инструментите и са счупили
талигите. От другата страна на
джамията се е събрала тълпа, по-
голяма и от вчерашната. Това бил
храм на неверници. Говорят лоши
неща за вас...
— Какви неща?
Снежния Габриел сведе очи.
 — Нали сте по рождение
християнин, искали сте да
разрушите къщите на
правоверните мюсюлмани заради
някаква черква...
— Джамиите, черквите и
синагогите се строят в чест на
Господ. Какво непочтително има в
това? — намръщи се Синан.
В следващите дни се
натъкнаха на какви ли не
проблеми. Тълпата пречеше на
работата им, като обиждаше
работниците, а две от животните
бяха отровени и Джахан спря да
води Чота от страх да не пострада.
След седмица Синан изпрати
калфите при главния кадия да
помолят за помощ. Той обаче беше
ядосан на Синан.
— Архитектът писа на
султана, той се съгласи с всичко,
ама вие забъркахте голяма каша!
— Ефенди, постройките
около „Света София" са незаконни
— каза Джахан.
— Ще видя какво мога да
направя. Но не очаквайте чудеса —
заяви сърдитият кадия.
И той като много други или
завиждаше на Синан, или го
мързеше да си помръдне пръста и
да направи необходимото.
Последва обаче строга
фетва*, издадена от Великия
мюфтия, която се посипа като
буреносна градушка връз града и
потуши всички недоволства.
* Писмен отговор на мюфтия
по правни въпроси — Бел. ред.
Въпрос: Има хора, които
отказват да се помръднат от
мястото, където някога е имало
черква, а сега джамия в ремонт,
тъй като черквата е храм на
неверници и няма причина да не
бъде оставена да рухне. Те
твърдят, че онзи, който
възстановява храм на неверници, е
неверник. Как да постъпим с тези
хора ?
 Отговор: Всеки, който смята
така, е неверник и трябва да бъде
екзекутиран. Всеки, който пречи
на работата, ще бъде наказан.
Според шериата ремонтът на
джамията трябва да продължи
безпрепятствено.
Фетвата въдвори ред и
спокойствие. Калфите даваха
отчети на Майстора, в които
описваха докъде са стигнали.
Чувстваха се неудобно, когато
предупреждаваха обитателите на
незаконните къщи, че на другия
ден ще ги разрушават. Случваше се
да ги заварят да мъкнат сред сълзи
и клетви съдове, лампи, постелки,
играчки, бебешки люлки, килими
и птици в клетки... 
Джахан се разхождаше, за да
се разведри. Понякога сам,
понякога с някой от калфите. Един
ден обикаляха улиците с Никола,
когато видяха момченце и
момиченце, които си приличаха и
вероятно бяха брат и сестра. Бяха
боси, с къси коси заради въшките,
със зелени очи и съзвездия от
лунички, които им придаваха
закачлив вид.
— Къде сте тръгнали?
Наблизо ли живеете? — наведе се
Джахан към тях.
Те посочиха бараката в
дъното на улицата. На другия ден
беше неин ред...
Момчето задърпа Джахан.
— Не мога да дойда с теб —
каза той.
Момичето задърпа Никола и
калфите последваха децата с
неохота.
Влязоха в бараката и усетиха
мириса на мухъл. На пода лежеше
болен мъж, а до него седеше
забулена жена. Щом ги видя, тя
излезе от стаята.
— Баща ни — каза момичето.
Болният надигна глава и ги
погледна с измъчен поглед. После
промълви нещо неразбрано.
Момичето се наведе и той повтори.
— Пита дали си Азраил —
обясни тя.
Джахан потрепери. Мъжът
очакваше ангела на смъртта.
Искаше да си тръгне, но децата ги
поведоха към другата стая. В нея,
под единствения прокраднал се
лъч светлина, спяха две бебета
близначета. Едното беше със 
заешка устна. Колкото и да си
приличаха, те винаги щяха да са
различни.
Излязоха в задния двор,
който беше много близо до „Света
София". В двора имаше празен
кокошарник, нужник, който
вонеше, и току-що родила котка в
кошница с пет котенца.
Момиченцето взе едното и го
подаде на Джахан.
— За теб!
— О, не, не мога да го взема.
— Ще умрат от глад...
— Съжалявам, но нямам
възможност да спася котенцата.
Когато излязоха на улицата,
ги чакаше малка тълпа. Някой
хвърли камък и удари Никола по
рамото.
Калфите хукнаха да бягат
през полето с остри тръни. След
малко се огледаха и като видяха,
че не ги преследват, спряха да си
поемат дъх.
— Никак не искам да
събаряме къщите — промълви
Никола.
— Аз също — кимна Джахан.
Разказаха на Давуд за болния
баща, за децата и за близначетата.
— Не се размеквайте. Тези
постройки са незаконни.
— Но те нямат къде да
отидат.
— Ще им дадат компенсация.
Нали султанът обеща?
— Няма да бъде достатъчно
— въздъхна Джахан. 
— Майстора ни възложи тази
задача и ние трябва да я изпълним
— заяви Давуд и замислено
прокара пръсти през брадата си.
— И къде е той? Строи
султанската джамия, а ние се
чудим как да се справим с тези
хора и домовете им.
Тази седмица не изпратиха
отчет на Синан. Калфите се
чувстваха объркани и несигурни.
Един ден дойде писмо от
Майстора.

Мои прилежни калфи,
Бих искал да съм с вас, но
трябва да спазя обещанието си и
да довърша султанската джамия в
срок. Работата е спешна и затова
се наложи да ви оставя с
убеждението, че можете да се
справите със „Света София". Знам,
че общуването с хората е трудно
за нас — рядко ги срещаме и
разговаряме, а покрай работата се
сприятеляваме с каменни блокове,
споделяме с плочки и слушаме
мрамора.
Изправени сте срещу
заселниците, чиито домове трябва
да разрушите. Ако зависеше от
мен, щях да настаня тези
семейства в други къщи и да им
дам земя.
Но това не зависи от мен.
Нито пък от вас.
 Гоадовете са като хората. Те
не са направени само от камък и
дърво. Те са също от плът и кръв. И
кървят, когато са наранени. Всяка
незаконна постройка е пирон в
сърцето на Истанбул. Имайте
жал към града така, както
съжалявате хората. 
Дано Бог ви дари с разум и ви
възнагради заслужено.
Синан, смирен и покорен
ученик на Сит и Аврам, светците
покровители на каменозидарите и
архитектите.

Цяла есен разрушаваха и със
същата скорост в други части на
града се строяха нови незаконни и
също така грозни и нескопосани
сгради. Правилата на Синан за
ширината на улиците и
височината на къщите не се
спазваха. Джахан осъзна, че
задачата на архитекта е както да
пази града от жителите му, така и
да съхранява миналото от
настъпващото бъдеще.
Всички говореха за купола.
Султанът настояваше той да бъде
по-голям от купола на „Света
София". Джамията трябваше да
покаже тържеството на исляма над
християнството. Това
съревнование не се харесваше на
Джахан. Противопоставяха Синан
на математика Антемий и на
физика Исидор, сътворили
черквата на неверниците.
— Как сте, всичко наред ли е?
— загрижено попита Синан.
Калфите бяха преуморени, с
прашни обувки и потни чела.
— Чакам с нетърпение да
свършим — каза Джахан. 
— С помощта на Аллах краят
му се вижда след четири седмици
— тихо рече Синан.
За Джахан това беше много
време, но той замълча и само
кимна. Как можеше да
противоречи на Майстора, който
беше над осемдесет и се трудеше
от зори до мрак. Като пеперуда,
изкушавана от пламъка, той не
можеше да се откъсне от праха,
неразборията и черната работа на
строежите. Ръцете му бяха
загрубели, ноктите му бяха
напукани, а под копринения
кафтан прозираше душата на
всеотдаен работник. Това
въздействаше на калфите и
примерът му ги заразяваше и
въодушевяваше.
— Джамията ни изтощи —
осмели се да каже Джахан.
— Мисли за нея като за бебе.
Когато завършим някоя сграда,
ние сме като нейната майка. С
раждането на бебето идва и
щастието.
Джахан се усмихна на
сравнението на Синан и попита:
— Строили сме какво ли не —
мостове, джамии, медресета,
акведукти. Защо не съм се чувствал
както сега?
— Не си спомняш, синко.
Човек забравя — както майките
забравят раждането. Просто някои
раждания са по-тежки... Работата
може да ни умори, но никога няма
да ни убие.
След три седмици получиха
писмо от султана.
 Искаше да посети строежа,
като пристигне в Одрин на слон.
Махмуд беше все така в немилост и
Чота оглави процесията.
Еничарите, охранителите на
султана и стрелците блестяха в
ярки одежди. Няколко конкубини
в карети с дебели пердета
придружаваха султана. Във
въздуха се долавяше вълнение и
радост. Но и полъх на
безпокойство като задаващ се
облак в инак ясен и слънчев ден.
Християните бяха потресени от
завземането на Кипър и
превръщането на черквите в
джамии и търсеха възмездие.
Папата, испанците и венецианците
превъзмогнаха враждите си и се
обединиха. Бяха готови да тръгнат
към Одрин, докато се водеше
морската битка между османските
и християнските войски в
Коринтския залив до Лепанто.
Селим поздрави войниците и
се запъти към черния си
чистокръвен жребец. За всеобщ
ужас той подскочи и се препъна.
Това беше лоша поличба и
султанът нареди да закарат коня в
конюшнята. Чота беше негов
достоен заместник; Джахан
приготви седлото и блестящата
шапка със звънчета, която слонът
не обичаше.
Селим се изкачи по стълбата
и тъкмо да се настани на седлото,
Чота размърда глава и разтресе
тяло, вероятно раздразнен от
шапката или от някой невидим
демон. Султанският тюрбан се
олюля и падна. Джахан го вдигна и
тръгна по стълбата със сведен
поглед.
— Заповядайте, господарю.
После слезе, а Чота го
обгърна с хобота и го настани на
обичайното място. Изпращането
им от жителите на Истанбул беше
тихо и спокойно. Чуваше се само
тропотът на конските копита,
трополенето на колела и
дрънченето на звънчетата на
шапката на слона.
Настроението се подобри,
когато излязоха от града. Лошата
новина ги споходи, когато
стигнаха Одрин. Османската флота
бе претърпяла унизително
поражение при Лепанто —
истински къямет. Имаше стотици
убити, удавени и пленени. След
ужаса дойде и гневът. Всички
обвиняваха султана.
Джахан го беше страх да ходи
по улиците. Случваше се да
замерят Чота с камъни. Нали беше
слонът на султана. Работниците
нямаха настроение. Радостта, с
която бяха започнали строежа на
джамията, постепенно угасна.
„Селемие" се люлееше като махало
между две крайности.
Вдъхновение и отчаяние... Кипър и
Лепанто... Невъзмутим и над
всичко, само Синан продължаваше
да работи все така усърдно и
всеотдайно.
Минаретата станаха изящни
и по-високи от всички дотогава.
Четирите реда прозорци на трите
балкона озаряваха джамията,
светлината се отразяваше в
плочките и въпреки унинието на
работниците й придаваше уютен и
приветлив вид. Фасадата от
пясъчник с топъл, меден цвят
сякаш приканваше да влезеш.
Вътре беше широко и просторно и
където и да коленичеше човек,
можеше да вижда имама в михраб*
и да чува молитвата. Всички бяха
равнопоставени пред Бог.
* Ниша в стената на джамия.
— (тур.)
Гръцки художници от Хиос
рисуваха стените. Художникът
Наккаш Ахмед беше мюсюлманин
и толкова се възхищаваше на
джамията, че идваше само за да я
съзерцава. Острови бяха
завладявани, флоти потъваха,
мюсюлмани убиваха християни и
християни убиваха мюсюлмани, но
всичко това не засягаше пашкула
на творческия свят, в който
живееше Синан.
Куполът се крепеше на осем
мраморно-гранитни колони върху
квадрат с полукуполи във всеки
ъгъл. Дали тъмносиният свод беше
по-голям от купола на „Света
София"? Учени в областта на
геометрията и главният дворцов
астроном Таки ал-Дин взеха мерки
и се оказа, че куполът на новата
джамия е по-висок. Той беше
кръгъл и в най-високата си точка
надминаваше плоския купол на
Юстинияновата черква. Ала
височината от пода до върха бе по-
малка и следователно „Света
София" беше по-висока.
Хем по-ниска, хем по-висока
— дали това не беше идея на
Синан?
Маркантонио, венецианският
байло, си тръгваше след шест
години престой под османско небе.
Той беше сърдечен и общителен и
се бе сприятелил както с
Великия везир Соколлу, така
и със Синан. Венецианецът
обичаше и разбираше от скулптура
и архитектура и се възторгваше от
работата на Синан, като я
наричаше fabuloso. Майстора му
ходеше на гости, макар
посещенията при неверник да не
се тълкуваха добре.
Маркантонио обичаше Чота,
редовно разпитваше Джахан за
здравето му и му носеше
лакомства. Интересуваше се дали
слоновете плачат, когато са тъжни.
Кога си лягат да спят? Сънуват ли?
Дали Чота осъзнава, че е слон.
Джахан се затрудняваше с
отговорите и оставяше
Маркантонио да храни и да язди
Чота, та дано проумее същността
му.
Един пролетен ден Джахан
видя венецианеца, следван от
двама слуги, които мъкнеха голяма
покрита картина.
— Прощален подарък за
Великия везир — обясни
Маркантонио.
— Може ли да погледна? —
попита Джахан и байлото кимна.
Картината представляваше
негов портрет. Той седеше на
диван, издокаран с кафтан и
тюрбан; не беше с кръстосани по
франкски крака, а с един крак
напред и другият сгънат назад в
мюсюлмански стил. През
прозореца зад гърба му се виждаше
Истанбул — тучни зелени хълмове,
пухкави облаци и лазурно море,
осеяно с каици. Кожата на
венецианеца бе повехнала, пореста
кожа, а на портрета лицето му
сияеше. От гърбицата на носа,
космите в ноздрите и напудрената
бенка на бузата нямаше и следа.
Пременен в османски одежди и
застанал в специална поза,
Маркантонио сякаш се бе
преселил в друг свят, където
всичко бе по-красиво и по-
изискано. Отдолу бе изписано
приятелско посвещение за добрия
приятел, Великия везир: Domino
Mahomet Pacha Musulmanorum
Visiario amico optimo.
 Портретът беше като жив.
Каиците се носеха по вълните,
греблата плискаха пръски вода,
облаците се носеха
огненочервени, а изображението
на мъжа сякаш мигаше. Джахан
побърза да пусне плата, за да скрие
оживелия портрет.
В сряда пристигна подарък за
Синан — резбована кутия от
палисандрово дърво с инициали
MB, а в нея — подвързан с кожа том
на „Десет книги за архитектурата"
от Витрувий в превод от латински
и с коментар от брата на
Маркантонио.
Синан беше чел книгата, но
се зарадва на италианското
издание. Извика Джахан в
библиотеката, за да му помогне с
италианския. Четенето и
тълкуването бяха трудни и
вървяха бавно. Синан слушаше с
притворени в унес очи.
В книгата се казваше, че
архитектурата е наука, която се
основава на forza — сила , utilita,
която Джахан преведе като полза,
и bellezza — красота.
— Коя би пожертвал в името
на другите две?
— Прелестта или venustas. Не
бива да се правят компромиси със
силата или с целта. Ако се наложи,
може да пренебрегнем красотата.
— Красотата не трябва да се
пренебрегва — рече Синан.
— Тогава кое от трите може
да пожертваме?
— Нито едно! — усмихна се
Майстора.
Икономът донесе писмо, в
което известяваха Синан, че
султанът организира банкет в чест
на Маркантонио и кани Майстора
да ги удостои с присъствието си.
— Ти също си поканен.
— Кой, аз? — учуди се
Джахан.
Всъщност в писмото се
споменаваше името на Чота.
Соколлу знаеше за слабостта на
байлото към слона и затова
канеше него. Джахан се умърлуши.
— Аз съм калфа на главния
дворцов архитект, а за везира съм
просто един махут.
— Не се засягай. Ще дойдеш с
мен на банкета и като похапнеш,
ще се развеселиш.
Джахан се зарадва, че няма да
вечеря в менажерията, но каза
умислено:
— Чота не знае никакви
номера...
— Гостите все ще му се
зарадват. За тях той е чудо на
чудесата.
 Джахан още помнеше
неприятния случай с триковете на
слона и затова започна да го
подготвя. С новото ярко наметало
Чота приличаше на огнено кълбо.
На глезените му сложиха сребърни
гривни със стотици звънчета. В
началото се боеше да пристъпва и
се чудеше откъде ли идва това
дрънчене.
В деня на банкета Джахан
изкъпа, среса и намаза Чота с
масло. Премени го с наметалото и с
гривните и го потупа по хобота.
— Хубавец! Всяка слоница би
се влюбила в теб!
В очите на Чота блесна
искрица и двамата тръгнаха към
тържествената зала.
Байлото получи много
подаръци — шалове, обувки, пояси
със скъпоценни камъни, славеи в
позлатени клетки и дебела кесия с
десет хиляди акчета. Всички
одобриха щедростта на султана,
който още не се бе появил.
В залата с висок таван имаше
четири големи маси. Маркантонио,
Великият везир и Синан седяха на
една маса.
За разлика от франкските
крале и кралици султанът се
хранеше сам. Джахан се запита кое
е по-добре и реши, че храненето
сам допринася за реномето на
султана — така никой не го
виждаше как гризе пилешка кълка
и как мляска и се оригва като
поданиците си. От друга страна
пък, ставаше по-недостъпен.
Много по-лесно е да обичаш
някого, когато споделяш хляба си
с него.
Гостите бяха настанени в по-
малки стаи.
Петдесетина момчета със
зелени шалвари разнасяха големи
кръгли табли и ги закрепваха на
дървени поставки. Върху тях
нареждаха лъжици, маслини,
туршия и подправки в малки
купички. Донесоха тасове и
сребърни кани за миене на ръце,
както и пешкири за бърсане.
Джахан знаеше, че обноските
са много важни и се огледа, за да
прави това, което правеха другите.
Лакомията се смяташе за грях и
всички дъвчеха бавно и спокойно.
Взимаха от храната с трите пръста
на дясната ръка и внимаваха да не
покапят.
Поднесоха питателна супа с
жито и месо. След нея дойде ред на
лозови сарми с месо, ориз, кедрови
ядки, пилешки кебап, пиле с гъби,
агнешко, пържени гълъби, печени
яребици, агнешки джолан, гъска с
ябълков пълнеж, маринована
аншоа, голяма червена риба
някъде от север, бюрек с кълцано
месо, яйца с лук, ошаф и лимонада.
Джахан опита от всичко.
Дегустаторите и кухненските
доставчици обикаляха и следяха
дали всичко е както трябва.
Накрая донесоха десертите:
бадемова баклава, круши, печени с
амбра, черешов пудинг, ягоди със
захар и смокини с мед.
След вечеря започна
забавната програма: гълтани на
огньове и остри саби, премятащи
се акробати и трима братя —
шишебаз, жонгльор с шишета,
чембербаз, майстор на въртенето
на обръчи, и джамбаз, който
рискуваше живота си,
подрипвайки върху тънко въже
над главите им.
Дойде ред на Чота и
Джахан.Те изпълниха номерата си,
слонът грабна цветето от пояса на
Джахан и го поднесе на байлото,
който се заля от смях.
Майстора, калфата и Чота си
тръгнаха, без да видят султана.
Той така и не се появи и всички
говореха, че е болен. Джахан
вървеше и си мислеше, че животът
е спектакъл. Хората изиграват
номерата си и в крайна сметка
всички — кой по-рано, кой по-
късно — напускат парада от
задния вход с чувство на
неудовлетвореност и с копнеж за
повече хвалебствия.
След откриването на
„Селимие" султанът беше налегнат
от меланхолия. Дори джамията не
го вълнуваше. Хората, които я
посещаваха и се молеха в нея, й се
радваха повече от него. В кръвта
му имаше много черна жлъчка и
той беше непрекъснато тъжен.
Поставяха му вендузи, пускаха му
кръв, пи чемерика и повръща, но
тъгата не го напускаше.
Майстора, калфите и Чота се
върнаха в Истанбул. Един
декемврийски ден в розовата
градина до менажерията дойде
султан Селим заедно с един
суфист*. Джахан ги наблюдаваше
от една пролука в обора.
* Става дума за Халвети шейх
Сюлейман ефенди. — Бел. прев.
Лицето на напълнелия Селим
беше жълто, брадата — рошава, а
очите — подути. Вероятно отново
пиеше. Или плачеше?
Султанът и суфистът седнаха
на една пейка до клетката с дивите
животни. Джахан не можеше да
повярва, че султан Селим,
предводителят на правоверните и
последователят на Пророка,
седеше на студената каменна
пейка.
— Вярно ли е, че Аллах обича
пречистващите се? — попита
султанът.
Тези думи бяха от сурата
„Покаянието". Султанът обичаше
тази молитва и беше поръчал да я
напишат с шрифта сулус на
стената в джамията в Кония.
Джахан събра кураж и излезе в
градината, за да ги поздрави.
— Как е слонът? — попита
Селим, който така и не помнеше
името на Джахан.
— Добре е, господарю. Ще
желаете ли да го пояздите?
— Друг път, махуте —
отвърна султанът.
Друг път нямаше, тъй като
Селим падна в хамама след
няколко дни и си удари главата.
Говореше се, че бил пиян. Ето така,
на петдесет години, си отиде
синът на всемогъщия владетел на
огромната империя, един султан с
нежна душа на поет, Селим
Пияницата, Селим Русия, Селим
Пропадналия. Нурбану положи
тялото му в лед и смъртта му бе
пазена в тайна, докато любимият
му син Мурад се завърна от
Анатолия.
 Следващият султан беше
Мурад. Той уби братята си и след
това погреба баща си. Като всеки
султан Мурад обичаше да строи
джамии, ала не ценеше
великолепието като дядо си
Сюлейман и красотата като баща
си Селим. Нито forza, нито bellezza...
За него беше важна единствено
utilita. Функционалността преди
красотата. Животът на Синан и на
калфите изведнъж се промени.
Една нощ в менажерията се
чу силно ръмжене, цвилене,
мучене и лай. Джахан скочи. Тарас
Сибирски излезе пръв, за да види
какво става. Небето беше осветено
от червена заря. Отвсякъде се
носеха викове.
— Пожар! Пожар!
Поредният пожар за Джахан.
Отвсякъде се носеха викове за
помощ. Сюлеймановият код на
мълчание бе напълно забравен.
В източния край на втория
двор се намираха дворцовите
кухни, предизвикали пожара. От
килерите с хранителни продукти и
кухнята се виеше пушек.
Помещенията бяха съвсем скоро
ремонтирани от Майстора и
калфите. Пламъците пълзяха към
птичарника. Джахан се ужаси, че
птиците са все още в клетките и
пляскат безпомощно с криле.
Пожарът не беше стигнал до
първия двор, където стоеше той,
но вятърът довяваше сива пепел
като парцаливи, мъртви пеперуди.
Пушекът щипеше в очите и
пълнеше дробовете. Оголили зъби
и ококорили очи, уплашените
маймуни удряха по решетките.
Мъжете в менажерията се
чудеха какво да правят. Черказите
смятаха да изчакат нареждане от
главния бял евнух, но всяка
минута беше ценна и решиха да
преместят животните. Не можеха
да търпят крясъците на маймуните
и първо изведоха тях. Джахан
впрегна Чота в каруцата, на която
ги натовариха. Конете, камилите,
газелите, зебрите, жирафите и
елените вървяха зад тях,
навързани един за друг. Някои от
мъжете яздеха, други седяха на
каруците, като следяха животните,
за да им попречат да хукнат в
панически бяг. Въпреки това
обаче, щом излязоха от двореца,
зебрите се втурнаха надолу по
хълма и помъкнаха кервана. Едва
ги настигнаха и укротиха, преди да
изпопадат накуп.
Змиите, хамелеоните,
щраусите, костенурките, миещите
мечки, невестулките, фазаните и
ужасените лами бяха натоварени
на каруци, следвани от лисиците,
хиените, пантерите и леопардите.
Закараха ги на кея с надеждата, че
пожарът няма да стигне дотам.
Слонът и махутът занесоха
няколко пъти вода и храна на
животните. Най-сетне дойде ред и
на Чота да похапне и Джахан го
остави на грижата на близнаците
китайци, за да направи последен
оглед на менажерията.
Отдавна беше спрял да краде,
но като всеки бивш крадец,
знаеше, че пожарите са голяма
възможност за бързи обири.
Джахан се върна и заради
Михримах. Отдавна не я беше
виждал. Бавачката й сигурно едва
дишаше заради астмата. Искаше да
се увери, че са добре и далеч от
пожара.
Пламъците приближаваха
розовата градина и навсякъде
хвърчаха искрящи въгленчета.
Олев стоеше пред клетката с
ръмжащите три лъва — два женски
и един мъжки.
— Ей, индиецът! Какво
правиш тук?
— Дойдох да проверя дали
всичко е наред. Имаш ли нужда от
помощ?
— Момичетата са уплашени, а
момчето не иска да излезе от
клетката. Трябва да ги измъкна,
инак ще се опекат.
Олев влезе вътре и заговори
на едната лъвица. Внимателно
метна голям клуп на врата й,
изведе я и я затвори в дървената
клетка на спрялата наблизо
каруца. Изкара и втората лъвица
по същия начин. Лъвът го гледаше
с присвити жълти очи.
Джахан изтръпна от ужас. С
въжето през рамо Олев стоеше до
звяра в клетката и устните и
ноздрите му потрепваха едва
забележимо. Лъвът изръмжа.
Джахан грабна един прът и
пристъпи в клетката.
— Не се приближавай! —
извика Олев. — Излез и затвори
вратата!
Джахан направи каквото му
каза и застана до клетката, загубил
ума и дума от страх. Червеникавата
конска опашка на Олев се развърза
и разпиля по раменете му. Лъвът
изръмжа и го погледна така, сякаш
го виждаше за първи път и сякаш
това не бе мъжът, който се
грижеше за него години наред;
после вдигна лапа с наострени
нокти и скочи върху мъжа.
Олев падна. В погледа му
прозираше учудване — все едно
беше баща, разочарован от
постъпката на сина си. Джахан
заудря с пръчката по решетките и
отклони вниманието на звяра,
който тръгна към него. Олев стана
и вместо да излезе, извика лъва по
име. Той се обърна, скочи и заби
челюсти във врата му.
Джахан изкрещя и заблъска с
всички сили по решетката. Огледа
се, зърна една тояга, грабна я и
влезе в клетката, без дори да се
помоли. От разпореното гърло на
Олев шуртеше кръв — югуларната
му вена бе прегризана. Джахан го
измъкна навън. Пет пари не
даваше за лъва. Той заслужаваше
да изгори.
Погребаха Олев близо до
двореца. Въпреки желанието на
Джахан лъвът не изгоря. Пожарът
така и не стигна до менажерията и
всичките им усилия се оказаха
напразни. Кухнята, част от харема
и личните покои изгоряха до
основи. Синан и калфите трябваше
отново да ги възстановят. 
След като погребаха Олев,
Джахан си каза, че в неговата
смърт вижда смъртта на всички
останали. Изпита гняв не към лъва,
който беше убил приятеля му, а
към хората. Към себе си, че се
намеси твърде късно, към новия
султан, който не даваше пет пари
за слугите, към Майстора, който
невъзмутимо продължаваше да
строи, и към Господ, който
допускаше хората да грешат и да
страдат, като очакваше да чува
благодарствени молитви. Да,
светът беше хубав, но красотата му
го дразнеше.
Какво значение имаше дали
са щастливи, нещастни, грешни
или не, след като и с тях, и без тях
луната избледняваше и идваше
ред на слънцето? Само до Чота се
чувстваше добре и само неговото
спокойствие утешаваше
изтерзаната му душа.
 Освен гняв усети и силен
стремеж да се докаже не само пред
Майстора, който го направи калфа,
пред султана, който го направи
махут, и пред Бог, който го направи
слаб, а най-вече пред Михримах,
заради която страдаше толкова
много години. Работеше усилено и
почти не продумваше.
— Ще добавим нови бани и
нови беседки край брега — каза
Синан. — Ще ремонтираме харема
и личните покои и ще ги
разширим. Искам всеки да
начертае план на постройките. А
онзи от вас, чийто план ми хареса
най-много, ще стане главен калфа.
 До този ден калфите бяха
равни.Майстора ги караше да се
съревновават и Джахан трябваше
да е доволен. Ала сърцето му не се
радваше. Той не работеше под
сенките в градината заедно с
другите калфи, а седеше до Чота,
където се чувстваше най-добре.
Един ден Синан дойде при
него, показа му трите чертежа и
каза:
— Кажи ми какво е мнението
ти.
Като сравни чертежите,
Джахан забеляза, че само той
предлага събарянето на банята и
построяването й в задната част на
харема. Михримах не живееше вече
там, но той все така мислеше за
нея. Вгледа се в чертежите и
разпозна размаха на Давуд,
детайлността на Никола и леката
ръка на Юсуф, след което посочи
плюсовете на всеки план.
— Аз също виждам хубавото
— рече Синан. — Кажи ми кое не
ти допада.
— Този е нахвърлян набързо.
А в другия личи желание да ви се
хареса и липсва индивидуалност.
Майстора посочи плана на
Джахан и каза:
— Добрата му страна е, че
предоставя удобства за
обитателките на харема. Но не
забелязвам хармонично съчетание
между новата и старата част.
Джахан се изчерви и Синан
разгъна последния чертеж. 
— Какво мислиш за него?
— Пропорционално
разширение на сградата с
балансирани детайли.
— А защо твоят план, който е
по-добрият, пренебрегва двореца?
— Не бих могъл да отговаря
— промълви Джахан.
— Твоят план е най-хубавият,
но не си помислил за хармонията.
Не трябва да правим сгради, които
да се мъдрят в празно
пространство.
За главен калфа бе обявен
немият калфа Юсуф. Той гледаше в
земята и се усмихваше
стеснително сякаш искаше да
изчезне вдън земя. Джахан осъзна,
че Давуд, Юсуф и Никола не бяха
негови съперници. Той сам си бе
съперник.
Цяло лято разширяваха
сградите и ремонтираха
повреденото от пожара. Този обект
беше различен от другите.
Работниците не бърбореха и не се
шегуваха, докато мъкнеха гредите,
вдигаха скрипеца или обядваха. Не
се чуваха викове „Аллах, Аллах!",
когато се мъчеха да изправят
тежките мраморни колони и
нараняваха ръцете си. Дори
ударите на чуковете и стърженето
на трионите беше по-тихо.
Причината беше близостта до
покоите на султан Мурад.
Джахан се запозна с много
слуги и опозна двореца —
лабиринт от стаи и коридори,
описващи кръгове като увита
змия. Самотно място, което те
караше да се радваш на
собствената си сянка, но и толкова
пренаселено, че въздухът не
достигаше. В харема имаше доста
повече жени от времето на
Сюлейман, стражите и слугите
също бяха по-многобройни. Като
риба, която не може да прецени
кога е преяла, дворецът гълташе
все повече и повече и се издуваше
от всички страни.
Щом завършиха кухнята,
калфите започнаха пристройките
към харема. Конкубините се
оттеглиха в стаите и не се вясваха.
Джахан се надяваше да види поне
нещо, което принадлежи на
Михримах — кърпичка с
инициалите й, кадифена пантофка,
гребен от слонова кост. Най-
неочаквано получи вест от нея: По
обяд на път за къщи с дада ще
минем покрай първата порта.
Джахан се покатери на най-
високия клон на една ябълка и
развълнувано зачака. Никой не
смееше да бере ябълките, защото
принадлежаха на султана — не че
той обръщаше внимание на такива
дреболии. Зададе се карета.
Джахан имаше чувството, че се е
вцепенил от вълнение и
дългоочаквано предчувствие.
Туптенето на сърцето му глъхнеше
в необятността на вселената.
Листата зашумолиха. Прехвръкна
пеперуда. Джахан се наслаждаваше
на всеки миг, защото знаеше, че
няма да се повтори. Времето се
превърна в река. Стоеше сам и
забравен на тревистия бряг и
гледаше течащата вода.
Каретата спря. Една ръка
като малка птица дръпна пердето
на прозореца. Михримах погледна
нагоре и лицето й засия, когато
видя влюбения му поглед. Въпреки
годините, разстоянието и
бръчките, нищо помежду им не се
бе променило. Джахан я гледаше,
без да свежда поглед и да скланя
глава. Гледаше я право в очите.
Устните й се повдигнаха в нежна
усмивка, а страните й поруменяха.
Тя извади кърпичка от деколтето
си, помириса парфюма й и я пусна
на земята. За него.
Беше ужасно горещ следобед
по времето на Рамадан. Джахан се
измъчваше не толкова от
постенето, колкото от жаждата.
Пиеше доста вода по време на
ядене преди поста сахур и въпреки
това на сутринта устата му беше
суха. Плакнеше устата си на
фонтана зад кухнята и, грях или
не, понякога гълташе по няколко
капки вода.
Както вървеше към фонтана,
забеляза немият калфа да върви
бързо пред него и само след миг го
изгуби зад близките храсти.
Последва го с намерението да
разбере дали той бе предателят.
Юсуф седна до езерцето,
където се къпеше Чота. Умислено
гледаше отражението си във
водата като че преживяваше
мъчителна раздяла. От време на
време вдигаше очи, но не
помръдваше, сякаш бе фигурка от
колекцията на главния бял евнух.
По едно време свали
ръкавиците си. Ръцете му бяха
гладки и бели, без следи от
изгаряния. Защо ли ги беше лъгал?
Малко след това запя. Гласът му
беше приятен и мелодичен. А
всички го смятаха за ням! Объркан
и изненадан, Джахан стъпи
встрани и съчките в краката му
изпукаха. Юсуф се обърна и го
видя. Долната му устна увисна
като на дете, преди да се разплаче.
Джахан за малко да изтича и да го
прегърне, за да го успокои. Когато
се върна на работа, забеляза, че
Юсуф не вдига очи и не го
поглежда.
На другата сутрин отиде при
него и каза:
— Искам да поговорим.
Седнаха под едно сенчесто
дърво в градината.
— Ти имаш завиден талант —
каза Джахан. — Затова Майстора
те избра за главен калфа. Но
поведението ти е странно.
Подозирам, че си замесен в
нещастните случаи... Не си ням, а
си крил гласа си, защото си... жена.
Юсуф го погледна с ужасени
очи. Отвори уста и след известно
колебание попита с тънък,
неуверен глас:
— Ще кажеш ли на другите?
— Не.
— Ако кажеш, с мен е
свършено.
— Давам ти честната си
дума. 
Джахан стигна до
заключението, че Синан знае
тайната на Юсуф. И това не беше
случайно. Майстора искаше между
тях да има и жена, като дори я
окуражаваше да изпъкне сред
мъжете. Минаха няколко дни и
отиде да поговори с него.
— Какво има, мой индийски
калфа? — усмихна се Синан.
— Бих искал да попитам как
избирате калфите.
— Избирам ги сред най-
способните.
— Дълго мислих и установих,
че ние не сме сред най-способните.
Вие избирате онези, които са
добри, но са... сираци...или
изоставени...
— Така е. Внимавам при
подбора. Избирам способните, но и
несретните.
— Защо?
— Ти си бил в морето, нали?
Джахан кимна.
— Виждал ли си костенурки,
изхвърлени на брега? Пълзят,
вървят, но все в грешна посока.
Някой трябва да ги насочи към
морето — там, където им е
мястото.
Синан подръпна побелялата
си брада.
— Когато те видях, веднага
разбрах, че си умна глава и че
бързо схващаш и научаваш, стига
да скъсаш с лошото минало.
 Джахан разбра каква беше
мисията на Синан. Думата беше
сломен. Макар и по различен
начин, животът бе сломил
четиримата калфи. Майстора не
само ги учеше. Той им помагаше да
се изправят на крака.
Джахан спази обещанието си
и не сподели тайната на Юсуф
дори с Чота. По време на
почивките Юсуф му разказа за
живота си и така Джахан научи, че
преди много години се е казвал
Санча.
Санча живяла в голяма бяла
къща, потънала в цветовете на
глицинията. В далечна Саламанка.
Баща й се занимавал с медицина и
бил много известен. Мил с
пациентите и внимателен към
жена си и децата си, той държал
тримата му синове да продължат
неговото дело. Искал да образова и
дъщеря си. Учителите идвали в
дома им и преподавали на
четирите деца. Санча била на осем,
когато чумата връхлетяла града и
покосила братята й. Майка й била
съкрушена и отишла в манастир
във Валядолид. Санча останала да
живее с баща с и той започнал да я
учи, но тъй като смятал, че
медицината не е за жени,
разширявал познанията й по
аритметика, алгебра и философия.
Тя била отлична ученичка —
искала хем да се изучи, хем да не
разочарова баща си и да заслужи
обичта му. Един от учителите й
бил стар, беден архитект, който
понякога се опитвал да я целуне.
Между приятелите на баща й
имало католици, имало и такива,
които сменили вярата си, че дори и
един арабин. Еретиците горели на
клади и навсякъде витаели
подозрения и обвинения. Баща й
остарял, здравето му се разклатило
и един ден й казал, че скоро ще я
омъжи за далечен братовчед —
богат търговец, когото не била
виждала и вече мразела. Плакала и
се молила да не я дава на него, но
баща й бил непреклонен.
Корабът, на който заминала
при годеника си, бил нападнат от
пирати и след няколко ужасни
седмици, се озовала робиня в
Истанбул. Продали я на дворцов
музикант, приятел на Синан.
Мъжът бил добър, дори й дал
хартия и писалка, за да рисува и
пише. Двете му жени я тормозели и
се оплаквали, че не им помага
достатъчно. Приела исляма и
сменила името си на Негриз, но все
така рисувала черкви с кръстове и
камбани.
 Един ден музикантът
заминал и жените скъсали
рисунките й. Набили я и когато
мъжът се върнал, веднага
забелязал подутото й лице и
намерил скъсаните листове.
Показал една запазена рисунка на
Синан и той веднага проявил
интерес към автора. Музикантът
обяснил, че художникът е младо
момиче, негова конкубина, много
красива, и макар вече да не била
девствена, с удоволствие би я дал
като дар на приятеля си, тъй като
не искал жените му да
продължават да я тормозят.
Синан я завел в дома си,
позволил й да чете в библиотеката
и да рисува колкото иска, стига да
помага на жена му в домакинската
работа. Започнал да я учи да
чертае, но и на ум не му минавало
да я води на строежите.
Санча го молела да й позволи
да работи с него. В знак на протест
срещу отказите, отрязала дългата
си тъмнокафява коса и я оставила
пред вратата му. Синан разбрал
какво се иска от него — купил й
момчешки дрехи и тя тутакси се
преобразила. Само че гласът и
ръцете й били на момиче. Ето как
Санча онемяла, сложила ръкавици
и станала Юсуф.
 Санча и Джахан седяха на
пейка с лице към полукупола над
михраба, срещу строежа на
шестокуполната, подобна на
балдахин джамия „Молла Челеби"
с четири кули със заоблени
върхове.
— Само италианският
архитект Томазо знае истината.
Веднъж ме чу да говоря с Майстора
— каза Санча.
В този миг нещо зад тях
изшумоля и Джахан се обърна.
Имаше чувството, че не са сами.
Стана и се огледа с разтуптяно
сърце. В далечината вървяха
няколко мъже. Единият беше
братът на Салахадин. Джахан
знаеше, че младежът мрази Синан
и го смята за виновен за смъртта
на брат му. Дали не се навърташе
тук, за да навреди на Майстора?
— Аз те видях с Томазо —
каза Джахан. — Той те изнудва.
Санча наведе очи и промълви:
— Интересува се от
плановете и чертежите на
Майстора.
— Да не си ги дала? — ужаси
се Джахан.
— Направих няколко
посредствени чертежа и му ги
дадох все едно са на Синан.
Двамата се засмяха и тази
тайна закрепи още повече
приятелството им. Санча обаче не
сподели друга тайна, която пазеше
дълбоко в сърцето си. Тя беше
влюбена в Майстора. Негова
конкубина и на възрастта на
дъщеря му, Юсуф Негриз Санча
Гарсия де Херера се тешеше от
мисълта, че поне живее под
неговия покрив и е негова калфа.
Бащинските му грижи топлеха
душата й.
Същия ден един каменен
блок се плъзна, рани двама роби и
уби всеотдайния майстор Снежния
Габриел.
Не се ли използва, желязото
ръждясва, дървото изгнива, а
бездейният човек греши. Трябва
да работим. Така казваше Синан.
Четиримата калфи се трудеха
сякаш очакваха Деня на страшния
съд и трябваше да довършат
работата си, преди да настъпи
краят на света. Строяха джамии,
масджиди, медресета, училища за
изучаване на Корана, мостове,
бани, хамбари, болници, лазарети,
приюти, кервансараи... Някои
поръчваше султанът, други —
майка му, жените, дъщерите или
везирите му.
Богатите и управляващите не
плащаха за всеки строеж. Особено
за посветените на нещо или на
някого специални свети места.
Майстора често плащаше на
калфите от собствения си джоб.
Издигаха светилища само защото
на някого му се бяха привидели
или явили на сън я недоволен
светец, я покрусен мъдрец. Като
главен архитект Синан не беше
отговорен само за
градоустройството, а и за
реализацията на божествените
видения. Понякога се явяваха
мъченици, които сочеха лобното
си място и настояваха за
подобаващо ритуално погребение.
Екзекутираните за ерес мистици
също държаха на достойно
сбогуване с този свят.
Духовете бяха нетърпеливи.
Както и радетелите за тяхната
кауза. Настояваха Синан да спре
работа и да ги последва до
посоченото в съня им място. Някои
дори заплашваха:
— Този светец е всемогъщ! Не
го ли послушаме, ще ни прокълне!
Всеки месец един калфа беше
дежурен, за да изслушва
наречените от Джахан
„сънепоклонници". Трябваше да
отсеят искрените от лъжците.
Джахан седеше и кимаше, докато
описваха съня си. Писачът до него
дращеше ли, дращеше с часове —
глупаво или не, съновидението
трябваше да се документира.
Синан поздравяваше посетителите
и ги уверяваше, че мъдрият му
калфа ще им помогне, после се
усмихваше свойски на Джахан и си
тръгваше.
Сънепоклонниците идваха от
отдалечени селца и оживени
пристанища; повечето бяха мъже.
Много рядко идваше жена. Тя
чакаше отвън, докато мъжът й или
брат й разказваха съня.
Група селяни настояха за
възстановяването на византийски
фонтан. Един калайджия сънувал
гневен светец, който твърдял, че
под фонтана има суфистка
светиня. Работел ли фонтанът,
душите на дервишите почивали в
мир. Сега обаче бил пресъхнал и
това ги обезпокоило. Фонтанът
трябвало незабавно да потече.
Синан прецени, че тази
история заслужава вниманието им.
— Хората имат нужда от вода.
Другото не е важно.
Построиха наново фонтана и
изчистиха канавките. Селяните
бяха доволни. Доволен беше и
Синан.
Един мелничар дойде, за да
разкаже как чул женски глас да пее
омайна песен и от страх, че е джин,
хвърлил сол зад гърба си и плюл
три пъти в огъня. На другия ден
отново чул песента. Старият
мъдрец в селото го посъветвал да
чете Корана преди лягане. Още
същата нощ сънувал една жена.
Лицето й светело като фенер.
Косата й била дълга, лъскава и
руса. Казала му, че е удушена по
нареждане на майката на султана,
без да споменава името му. Душата
й се реела в търсене на тялото,
което било на дъното на морето.
Един рибар взел тюркоазения
гребен, който паднал от косите й,
когато я бутнали от лодката с
камък на краката. Жената искала
да намерят гребена и да го
погребат, все едно той бил тялото
й. Така щяла да има гроб и да
намери покой.
— Защо не се е явила в съня
на рибаря? — зачуди се Джахан.
— Защото не иска. Бил лош
човек. А къщата му била синя като
яйце на червеношийка и на един
хвърлей от Румелийската крепост.
— Ти ходил ли си там?
— Не, ефенди. Тя ми разказа
всичко това. Аз съм беден човек, не
мога да стигна толкова далеч.
Нямам синове да ми помагат и
жена ми е болна.
 — Аз също не мога да отида.
Имам работа.
Ала Синан го накара да
посети рибаря и да проучи случая.
И така двамата с Чота се запътиха
към синята къща.
Рибарят беше смръщен,
необщителен и Джахан не научи
нищо от него, нито пък видя
гребена. Тръгнаха си, но когато
заобиколиха хълмовете, Джахан
слезе, завърза Чота за една върба и
му пошушна:
— Чакай ме тук.
Върна се и влезе на пръсти в
къщата. Огледа се, отвори няколко
кутии, но не видя гребена. Тъкмо
да си тръгне и надзърна в
кошницата на пода. Очуканият
гребен беше там. Пъхна го в джоба
си и бързо излезе.
Синан нареди да погребат
гребена и Джахан попита:
— Може ли гребенът да
замести тялото?
— Ако само това е останало
от нея, защо не.
Изкопаха гроб до една
черница. Заровиха гребена и се
помолиха. Жената от съня на
мелничаря намери покой, а на
надгробния камък пишеше:
Помолете се за таз душа
безименна Обичана от Всесилния
и позната нему
През пролетта на 1575
астрономът Таки ал-Дин започна
често да посещава Синан. Двамата
се оттегляха в библиотеката и
разговаряха дълго и оживено,
сякаш не бяха мъдри старци, а
малки деца. Бяха замислили нещо
и Джахан долавяше вълнението им
като полъх на току-що излязъл от
фурната хляб.
Главният дворцов астроном и
главният дворцов архитект си
сътрудничеха от дълго време.
Астрономът помагаше в
изчисленията и двамата със Синан
се консултираха взаимно за
законите на аритметиката. Четяха
без проблем на турски, арабски,
персийски, латински и малко
италиански. Разменяха си книги и
идеи, а според Джахан споделяха и
доста тайни. Освен че обичаха
аритметиката, двамата бяха
изключително трудолюбиви и
прилежни. Вярваха, че
благодарността към Аллах за
дарения им талант би могла да се
изрази единствено в усърден труд.
Колкото си приличаха,
толкова се и различаваха. Таки ал-
Дин беше много емоционален и
чувствата му бяха изписани на
лицето. Когато се радваше, очите
му сияеха, а когато бе посърнал,
въртеше зърната на броеницата с
такъв замах, че почти я скъсваше.
Носеха се слухове, че плаща на
гробари да изравят и да му носят
мъртъвци, за да изучава
човешкото тяло. Може да беше
астроном и да зяпаше звездите, но
хората също го интересуваха. Той
твърдеше, че малкият и големият
космос са паралелно Божие
творение. Оплакваше се от
арогантността на улема и от
хорското невежество. Духът му бе
толкова пламенен, че приятелите
му се безпокояха да не се опари от
собствения си огън. За разлика от
него Синан беше спокоен и
уравновесен и рядко показваше
чувствата си.
Напоследък обаче и главният
архитект се вълнуваше и редом с
чертането и четенето често
поглеждаше през прозореца като
че очакваше важна вест. Джахан го
чу няколко пъти да пита слугите
дали има писмо за него.
Дългоочакваният куриер
пристигна в една сряда. Синан
разчупи печата и нетърпеливо
разви свитъка пред погледите на
калфите. Очите му се усмихнаха и
той обяви:
— Ще строим обсерватория!
 Къща за изучване на тъмната
безкрайност над главите им, при
това по-голяма от всички
обсерватории на Запад и на Изток.
Щяха да пристигнат астрономи от
цял свят. Султан Мурад се бе
съгласил да подкрепи главния
астроном в желанието му да
проучи небесния купол.
— Това ще промени
възгледите за вселената — каза
Синан.
— А нас какво ни засяга? —
попита Давуд.
Синан отвърна, че знанието,
илм, е карета с много коне. Ако
единият пропуска, другите също
препускат и това е добре за
пътника, тъй като го прави алима
— по-умен и по-знаещ.
Подобрението в една област води
до подобрение в друга.
Архитектурата трябва да бъде
приятелка на астрономията.
Астрономията на аритметиката.
Аритметиката на философията и
така нататък.
— Вие четиримата ще
построите обсерваторията —
заключи Синан. — Аз само ще ви
напътствам.
Калфите зяпнаха — зад гърба
си имаха толкова много сгради, ала
никога не бяха строили сами.
 — Майсторе, трогнати сме —
промълви Никола.
— Нека Господ ви води
напред — отвърна Синан.
През следващите няколко
седмици той разгледа проектите.
Мястото за обсерваторията беше
на хълм в Топхане. Провериха
почвата и влажността. Колкото и
да си съперничеха, калфите се
обединиха заради общата задача.
Радостта надделя над всичко.
Таки ал-Дин бе най-
щастливият човек в цялата
империя. Въртеше се на строежа и
задаваше въпроси, на които никой
не можеше да отговори. Нямаше
търпение да види така мечтаната
обсерватория. По едно време го
обзе паника, че ще умре, преди да я
завършат.
За колекцията в
обсерваторията донесоха уреди от
близо и далеч, както и книги, и
звездни карти. Джахан научи, че
главният дворцов астроном е
родом от Дамаск и преди да се
установи в Истанбул, е учил в
Наблус и Кайро. Идеята за
обсерватория беше изцяло негова.
Султанът я одобри, но много от
приближените му бяха против.
Таки ал-Дин имаше много
приятели, ала и много врагове.
 Той се бе запознал с
постиженията на математика
Джемшид ал-Каши и на астронома
Насър ед дин ат Туси и
възнамеряваше да подобри
обсерваторията в Самарканд,
построена от астронома,
математика и шаха Улугбек.
Твърдеше, че още преди двеста
години учените са разкрили много
от тайните на вселената. Ала
откритията им бяха потънали в
забвение като скъпоценни, скрити
в недрата камъни. Оставаше само
да бъдат изровени и изучени.
Таки ал-Дин често
споменаваше Тичо Брахе —
астроном във Франкистан. По
същото време, когато калфите
положиха първия камък на
обсерваторията,
Брахе започна строежа на
своята обсерватория в далечния
Ураниборг. Двамата астрономи не
си завиждаха, а си разменяха
приятелски, хвалебствени писма.
— Ние обичаме една и съща
жена — шегуваше се Таки ал-Дин.
— И тя е небето над нас. Но за
съжаление сме простосмъртни и
когато си отидем, други ще я
обичат.
Нагласиха астрономическите
уреди на тежки метални поставки
и тръгнаха да разглеждат
обсерваторията. Часовниците бяха
много красиви и стри циферблата.
В една от стаите забелязаха
различни водни помпи, които
нямаха общо със звездите, но бяха
друга слабост на главния
астроном. Големият астролаб,
дхату ал-халак, имаше шест кръга
за измерване на географски
ширини и дължини. На стената бе
окачен друг уред, който
представляваше два големи
месингови квадранта. Той
служеше за изчисляване на
отклонението на звездите и
Слънцето. Едни обикновени на вид
дълги греди измерваха паралакса
на Луната. Уред с меден кръг
мереше азимутите на звездите, а
друг до него определяше
равноденствията. Джахан се влюби
в секстанта, който показваше
разстоянията между небесните
тела.
Всяка стая разкриваше
някаква тайна. Главният астроном
обясни, че както за много неща в
живота, така и за изучаването на
небесните тела е най-важно да
имаш добър предводител. Разказа
им за две блуждаещи звезди —
Венера и Алдебаран. Джахан
хареса поетичното име Алдебаран
и си го повтори няколко пъти.
За разлика от новите уреди,
книгите и ръкописите в
библиотеката бяха много стари.
Там се намираха и трактатите на
Таки ал-Дин по геометрия, алгебра
и силите на движение. В наскоро
издаден декрет до кадиите
султанът бе наредил всички, които
притежават ценни научни трудове
по астрономия и геометрия, да ги
предадат на „достопочтения
астроном Таки ал-Дин, който да
продължи превъзходната си
работа под моята закрила".
Съвършена отвън и отвътре,
тяхната обсерватория с искрящи
на залеза прозорци блестеше на
върха на Топхане.
Церемонията по откриването
бе великолепна. Слънцето
раздаваше щедро лъчи, а на
синьото небе нямаше нито едно
облаче. Въздухът бе хладен, сякаш
лятото и зимата си бяха дали
среща. Гларусите прелитаха
безмълвно. Лястовичките пиеха
вода от фонтана на двора.
Уханието на смирна по брадите и
дрехите им се смесваше с
приятния мирис на халвата, която
Таки ал-Дин беше наредил да
раздадат на работниците.
Синан носеше кафтан в
канелен цвят и голям тюрбан;
пръстите на дясната му ръка
потрепваха все едно местеха
зърната на броеница. Калфите
стояха зад него и с усилие
прикриваха гордостта и радостта
си. Макар и под зоркото
наблюдение на Майстора, двете
сгради бяха плод на техния труд.
Те бяха тяхно творение и дано
Господ им простеше тези думи, тъй
като всичко на земята беше
единствено и само негово
творение.
Беше се насъбрала тълпа от
зяпачи и доброжелатели. Сред тях
имаше посланици и търговци,
които пресмятаха изгодата от
обсерваторията, молещи се
поклонници, просяци, джебчии и
деца на раменете на бащите си,
нетърпеливи да видят мястото,
откъдето можеха да съзрат
Слънцето и Луната, а и да разберат
къде изчезват падащите звезди.
Рано сутринта заклаха
четирийсет крави и овце и
раздадоха месото им на бедните.
На челото на издокарания в
алабастрово бяла роба Таки ал-
Дин се червенееше капка от
тяхната кръв. От двете му страни
стояха двайсет и четирима
астрономи, които се усмихваха с
нескрита радост.
Зададе се султан Мурад и
тутакси настъпи тишина. Сянката
на Господа на земята щеше да
открие най-голямата
обсерватория сред напевната
молитва на суфистки шейх, който
каза с благия си глас:
— Дано Аллах възнагради със
закрилата си нашия всемогъщ
султан!
Тълпата мигом отвърна:
— Амин!
— Дано Аллах е милостив към
нашата славна империя и да ни
води в нашите дела, като ни
помогне да се присъединим към
безгрешните, напуснали този свят!
Дано Аллах бди и над този
новопостроен дом, като разкрива
небесните тайни само на онези,
които го заслужават.
— Амин!
Джахан слушаше суфиста, но
наблюдаваше членовете на улема.
Носеха се слухове, че Шейх ал-
Ислямът е отказал да води общата
молитва. Лицето му бе спокойно и
безизразно. В един миг той стисна
устни сякаш бе лапнал нещо
горчиво. Хората бяха унесени в
молитва и никой освен Джахан не
забеляза неприязненото му
изражение.
 Синан се досещаше за
мнението на улема и затова беше
напрегнат по време на
церемонията. Таки ал-Дин беше
служил като съдия, теолог,
хронометрист и учител в
медресето. Той познаваше много
добре начина на мислене на
членовете на улема и въпреки това
не изпита безпокойството на
Синан и Джахан. Може би
прекалената близост води до
слепота, докато разстоянието
осигурява обективност.
Таки ал-Дин пишеше книга за
небесните тела, която наричаше
карта на Божественото творение. В
трактата си посочваше местата,
разстоянията и движението на
Слънцето, Луната, звездите и
небесните тела. Трудът щеше да му
отнеме много години, но щеше да
представлява безценно
ръководство за поколенията.
Преди много години
неверникът Аристотел, който
предал познанията си на
Александър Македонски, обяснил,
че Земята е в центъра на вселената
и не се движи, за разлика от
другите небесни тела. На
астрономите останала задачата да
преброят въртящите се над
главите ни тела.
 — И колко са те? — попита
Джахан, който остана с Давуд след
тържественото откриване, за да си
поприказват с главния астроном.
— Осем — отвърна Таки ал-
Дин.
Нито повече, нито по-малко.
Господ се бе погрижил за формата
на Земята, подредбата на
небесните тела и слоевете на
вселената и на хората им оставаше
само да ги изучават и да ги
обсъждат. Главният астроном
добави, че Аристотел бил
гениален, но правел и грешки. Не
Земята, а Слънцето било в центъра
на вселената. Другите тела се
въртели около огненото кълбо в
съвършени кръгове. Той показа на
Джахан книгата, която го
доказвала, и той прочете
латинското заглавие. Таки ал-Дин
произнесе с такова възхищение
странното име Коперник, че то
прозвуча като напев.
— Имал си любима, но така и
не се оженил. Отгледал децата на
сестра си, но нямал свои.
— А защо не се оженил? —
попита Давуд.
— Един бог знае. Коя ли жена
би търпяла мъж, който гледа само
звездите?
Главният астроном беше
женен, но спеше в обсерваторията
почти всяка нощ. Говорейки за
Коперник, може би имаше предвид
себе си.
Давуд и Джахан благодариха
за гостоприемството и си тръгнаха
на гърба на Чота през гъстата
мъгла, паднала над града. Джахан
се обърна. Обсерваторията бе
потънала в сива пелена и не се
виждаше. Сякаш я нямаше. Сякаш
тя и всичко казано преди малко
бяха само чезнещи следи в мокрия
пясък.
Един ден на връщане от
работа — Джахан на врата на Чота,
а Майстора и калфите на седлото
— завариха Таки ал-Дин да ги
чака. Имаше угрижен вид, сякаш
изведнъж се бе състарил. Двамата
със Синан се усамотиха в беседката
под надвисналата асма. Калфите
застанаха на прозореца на кухнята,
откъдето ги виждаха.
— Нещо не е наред — каза
Давуд.
— Може би само си говорят —
предположи Никола, който винаги
гледаше оптимистично на живота.
Таки ал-Дин беше довел един
от помощниците си — млад
астроном със сипаничаво лице и
тъничка червеникава брада.
Калфите го обсипаха с въпроси.
 — Главният астроном е видял
комета в съзвездието Стрелец.
Калфите се спогледаха
недоумяващо.
— Какво означава това?
— Звезда с дълга коса.
Огромна! Идва насам.
— И?
— Някои комети
предизвикват наводнения, случва
се жените да помятат или
трикраки жаби да валят от небето.
Една комета е била причина
за седемгодишна суша. Друга
донесла урагани, кръвопролития,
грабежи и плячкосване...
— Шшт, идват! — предупреди
ги Никола и всички излязоха в
градината.
— Ето ги и тях! Новината
лети по-бързо и от комета, а? —
усмихна се Синан.
— Особено ако някой не умее
да пази тайна — рече Таки ал-Дин
и изгледа младия астроном, който
пламна и сведе поглед. — Но и без
това всички скоро ще научат...
Джахан се осмели да попита:
— Може ли да ни обясните
повече?
— Аллах е велик. Велики са и
знаменията му. Ние невинаги го
осъзнаваме, но накрая винаги
разбираме, че е така.
 Синан беше прав за бързото
разпространение на новините.
Слухът за кометата стигна до най-
отдалечените краища на Истанбул.
Ужасеният шепот на хората
витаеше във въздуха и обикаляше
калдъръмените улици. Султанът
свика улема и покани Таки ал-Дин
и Синан. Джахан помоли Майстора
да го вземе със себе си.
— Защо? — попита той. —
Защото си любопитен, нали?
— Тогава вземете някой друг
калфа. Все пак ние построихме
обсерваторията...
— Хайде, приготви се —
прекъсна го Майстора. — Идваш с
мен.
След обедната молитва
двамата пристигнаха в двореца и
бяха поканени в залата за гости.
Поканени бяха четирийсет
сановници, някои сами, някои с
придружители. Султан Мурад
седеше на златен трон.
Таки ал-Дин коленичи,
целуна края на дрехата му,
поклони се, поздрави членовете на
Дивана и зачака с наведен поглед.
Едва ли някой от присъстващите
искаше да е на негово място.
— Обръщам се към главния
дворцов астроном, за да разкаже на
великия султан за кометата —
рече Великия везир Соколлу.
Астрономът извади свитък от
робата си и започна да чете:
— Аз, Таки ал-Дин, главен
дворцов астроном, видях комета в
съзвездието Стрелец. След като се
консултирах с книгите си и с
торкветума по примера на Насър
ед дин ат Туси, изчислих в Стрелец
при ширина 22 градуса на север.
Направих изчисленията спрямо
звездите Алдебаран — Окото на
бика, Алгораб — Гарвана и Алтаир
— Летящия лешояд. Наблюдавах
движението на кометата дни
наред. Записах всичко за бъдещите
астрономи, когато един ден
душата ми отлети от този свят.
Цяла седмица почти не съм спал.
Заедно с моите помощници...
— Не ни интересува какво сте
направили, а какво ще донесе
кометата — прекъсна го Соколлу.
Таки ал-Дин пое дъх и огледа
приятелите и враговете си.
Почувства се толкова самотен,
колкото и кометата в небесата.
— Установих, че Венера
притегля планетата, опашката й е
на изток и се движи от север на юг.
Съдейки по нейния характер и по
планетата, която е притегля,
заключих, че за разлика от
другите, посетили земята комети,
тази е добронамерена и няма да
причини бедствия.
Разнесоха се въздишки и
одобрителни коментари. Султанът
най-сетне кимна и каза:
— Продължи нататък!
— Кометата ще донесе
дъждове и ще имаме богата
реколта.
— Ще има ли военни победи?
— Да, Ваше Величество.
Предстоят големи победи.
В залата настъпи радостно
оживление и това беше краят на
срещата.
Предсказанията не се
сбъднаха. Войната с Иран не
приключи така, както очакваха.
Загубите бяха огромни. После
настъпи суша. Килерите се
опразниха и децата си лягаха
гладни. Най-страшно беше
земетресението, което разруши
цели квартали. Чумата се завърна
и хората умираха масово, заравяни
в общи гробове. Навсякъде цареше
мизерия и покруса.
Кометата донесе куп
злочестини. Ала най-много
пострада главният астроном.
Улемът започна да го напада все
повече и повече. Кой бил той, че си
позволявал да следи Господ?
Хората трябвало да гледат надолу,
а не към небесния свод.
Обсерваторията била виновна за
всички беди и затова султанът
издаде заповед да я разрушат.
Щом чуха за заповедта,
калфите хукнаха към дома на
Синан. Нямаха сили дори да
говорят. Синан остана цял ден в
беседката, спомняйки си за
срещата с главния астроном и за
техните планове и мечти. Вечерта
извика калфите и промълви:
— Вие я построихте и вие ще
я разрушите.
След смъртта на Олев Джахан
бе насъбрал много гняв и не можа
да се овладее.
 — Затова ли ни накарахте да
я построим без ваше участие?
Вероятно сте се досещали, че
съдбата й е предопределена!
Калфите онемяха от
дързостта му. Не че подобни мисли
не им бяха минавали, но едно е да
го мислиш, а друго — да го
изречеш.
— Защо не се възпротивите?
— продължи Джахан. — Как може
да допуснете да я разрушат!
Синан се усмихна тъжно и
бръчките около очите му станаха
още по-дълбоки. 
— Има неща, които са в моите
ръце, а други не са. Не мога да спра
разрушенията. Но мога да
продължа да градя.
 Вечерта преди събарянето на
обсерваторията Синан беше в
харемлика със семейството си,
Никола — в работилницата, Санча
— в стаята си, Джахан — при Чота,
а от Давуд нямаше следа. Всички
вечеряха поотделно въпреки
настояванията на кехаята.
На Джахан му беше мъчно за
Чота и като освободи момчето,
което се грижеше за него, се
захвана да измие пода и да смени
водата му и листата за вечеря.
Излъска ходилата на слона и се
погрижи за осемнайсетте му
нокътя, като ги оформи, изчисти и
ги намаза един по един с масло.
Четири нокътя бяха напукани и
един се канеше да падне.
Джахан огледа хобота и
опашката му. Беше доволен, че не
намери бълхи или кърлежи.
Провери мекото на ушите му за
въшки -най-голямата напаст за
горкото, безпомощно животно.
Дори една въшка можеше да го
подлуди. Изми гърба му и намаза
сухата кожа. Грижите за Чота го
разсейваха и поне за малко
забравяше за обсерваторията.
— Е, вече си чисто нов! —
усмихна се Джахан и Чота размаха
хобота си. 
В този миг дочу стъпки и като
се обърна, видя Синан.
— Майсторе, заповядайте —
смутено рече той, избърса ръцете
си в мазния парцал и предложи: —
Да излезем...
— Предпочитам да говорим
тук.
Джахан постла наметалото на
Чота върху куп слама и покани
Синан на импровизирания стол от
слама и кадифе.
— Нуждая се от помощта ти
— каза Майстора. — Става дума за
умението, което отдавна не
практикуваш. Присвояване на
това-онова....
Джахан потъна в земята от
срам. Синан знаеше за кражбите
му!
— Ами, да, добре... —
смотолеви той, без да отрича, — но
не разбирам какво трябва да
направя?
— Бих искал да откраднеш
няколко неща за мен, синко. Утре
ще съборите обсерваторията. Таки
ал-Дин нямаше време да вземе
всичките книги и уреди.
Заключиха и никой не може да
влезе. Приятелят ми ще бъде
много благодарен, ако изнесеш
поне няколко книги. Опасно е и ти
ще решиш дали...
— Майсторе, краденето е
винаги опасно. Ала идеята си
заслужава.
Синан се усмихна и каза:
— Ще си остане само между
нас.
— И Чота. Той върви по-тихо
от кон и може да носи големи
товари.
— Добре. Ще вземем и Чота.
— Вие ще дойдете ли? 
— Разбира се. Не бих те
пратил сам.
Джахан се замисли, че ако
хванеха него, щеше да е един
обикновен крадец, но ако хванеха
Майстора, това би било голям срам
и пълен провал за граденото му с
години добро име и авторитет.
— Не мога да крада с други
хора. Разсейвам се — заяви той.
Синан не се съгласи, но
Джахан бе непреклонен. Накрая
Майстора се примири и му връчи
кесия с пари за подкуп на пазача.
Момчето донесе поднос със
супа, хляб, вода и баклава.
— Яж, че те чака дълга нощ —
рече Синан.
Джахан хапна един залък и
попита:
— Има ли нещо ценно, на
което много държите?
— Инструментите са много
тежки и големи. Но вземи книгата
за небесните тела, която струваше
толкова много труд на Таки ал-
Дин.
Картата на Божественото
творение. На Луната, Слънцето,
звездите и небесните тела.
Главният астроном бе работил
години върху нея. Защо ли не я
беше взел?
Синан прочете мислите му и
каза:
— Приятелят ми държеше
ценните книжа в обсерваторията.
Тя беше негов дом.
Джахан пъхна хляба в пояса
си и стана.
— Готов съм. 
 Беше пълнолуние и двамата с
Чота се промъкваха между
сенките. На фона на оловното небе
сградите на обсерваторията
приличаха на два прегърнати
гиганта. Болка прониза сърцето на
калфата, когато си представи, че
утре вече няма да ги има. Слезе от
слона, почерпи го с круши и ядки и
му каза да го чака, без да вдига
шум. Целуна хобота три пъти за
късмет, грабна торбите и се запъти
към обсерваторията.
Понечи да разбие с шило
ръждясалия катинар на главната
порта, но се отказа, тъй като едва
ли би могъл да го сглоби, и на
сутринта всички щяха да
забележат, че е влизал крадец.
Заобиколи и огледа задните
порти. На приземния етаж имаше
кръгло прозорче, което по време
на строежа не се затваряше добре.
Натисна рамката и пантите
подадоха. Бързо влезе и напрегна
очи в мрака. Намери стълбата и се
изкачи до библиотеката, от която
се носеше мирис на хартия, велен,
мастило и кожа. Всеки рафт беше
като зееща рана. Хиляди книги,
карти и ръкописи... Как да подбере
най-ценните? Да вземе старите
книги или да преценява според
авторите и темите?
 Занесе един куп до прозореца
и разгледа кориците на лунна
светлина. Латински, арабски,
османски, еврейски, гръцки,
арменски, персийски книги...
Усети, че губи време, и бързо
започна да пълни торбите с
каквото му попадне.
В едната торба се побраха три
рафта и в другата още три. Не можа
да вдигне товара, извади по
няколко тома, после излезе бързо
навън и изсипа книгите върху
седлото на Чота. Върна се
тичешком, напълни торбите със
следващите пет рафта и така още
много пъти, докато забеляза
първите лъчи на зората. Беше
спасил толкова книги, колкото му
позволиха силите и времето.
Тъкмо да си тръгне, когато се
случи нещо, което никога и с
никого не сподели. Книгите,
ръкописите и картите започнаха
да го викат. Първо тихичко, после
по-силно, докато закрещяха и го
замолиха да ги вземе със себе си.
Джахан видя сълзите от мастило и
разкъсаните им, зовящи страници.
Книгите започнаха да се хвърлят
на земята и да препречват пътя му
с ужасени очи. Джахан се
почувства като безпомощен
лодкар с непосилната задача да
спаси море от удавници.
Разплака се, напълни още три
торби и без да помни как, стигна
до дома на Синан. Не смееше да
погледне книгите от страх да не му
заговорят.
— Синко, колко много си
донесъл! — зарадва се Майстора.
— Но и много останаха —
тъжно рече той.
Синан избърса книгите, скри
ги в библиотеката и уведоми
Джахан, че е спасил 489 тома. А той
си легна без дъх и чак преди да
заспи, осъзна, че не беше взел най-
важната книга — труда на Таки ал-
Дин. Знанието и мъдростта се
трупат с годините и с поколенията
в непрекъснат поток. За съжаление
младите астрономи след Таки ал-
Дин трябваше да започнат всичко
отначало.
Рано на другата сутрин пред
обсерваторията застанаха Синан,
калфите и Чота. Вятърът бе
стихнал; гълъбите стояха под
стрехите и не помръдваха.
Мълчаха, а в очите на Санча
напираха сълзи.
С огромни чукове и с барут
работниците разбиваха и рушаха
стените, вратите и прозорците.
Чота дърпаше въжетата, вързани
за дървените колони, и те рухваха
една след друга. Събра се голяма
тълпа от зяпачи. Някои
ръкопляскаха и се радваха, но
повечето мълчаха. След пет дни не
остана и следа от обсерваторията.
Отново имаше молитви, но за
разлика от молитвите преди три
лета при полагането на първия
камък, тези бяха благодарствени
— най-сетне Господ бе изличил
това свърталище на греха.
Със събарянето на
обсерваторията нещо рухна в
душата на Джахан. Ако не беше
любовта му към Михримах и
лоялността към Синан, веднага би
напуснал този град от строшени
тухли и горящо дърво. Замини,
замини, шепнеше вътрешният му
глас. Да замине, ала къде? Беше
доста възрастен за нови
начинания. Замини, замини,
умоляваше го гласът. Но как да
стане това? Как? Истанбул бе
пленил душата му. Той дори не
сънуваше други места. Замини,
замини, предупреждаваше го
гласът. А защо? Светът беше врящ
казан с една и съща яхния от
надежди и скърби.
Беше посветил живота си на
град, в който бе чужденец, сърцето
си — на една недостъпна жена, а
младостта и уменията си — на
професия, която беше ценена, но и
пренебрегвана при най-малка
смяна на обстоятелствата. Градяха
с години и разрушаваха за ден.
Безценното днес бе презряно на
другия ден. Всичко зависеше от
прищевките на съдбата, а съдбата
бе толкова капризна...
Нищо не унищожава душата
толкова силно, колкото скритата
омраза. С огорчено сърце Джахан
продължи да работи, сякаш нищо
не се бе случило. Ала душата му
беше безрадостна и сякаш сняг
посипа и вледени вярата в
собствените му умения. Той все
още не знаеше, че значимостта на
вярата не зависи от
непреклонността и силата й, а от
способността да я загубиш, но
отново и отново да си я
възвърнеш.
Денят, в който умря
Михримах, беше най-студеният от
четирийсет години насам. Докато
скачаха от покрив на покрив,
котките замръзваха във въздуха и
висяха като кристални лампи.
Всички бездомници се скриха в
приютите. Джахан не можеше да си
обясни защо Михримах избра да си
отиде в такъв ден — та тя обичаше
пролетта и цъфналите цветя.
Беше болна месеци наред и
многобройните лекари не можаха
да й помогнат. Джахан я видя шест
пъти през последните няколко
месеца. Всеки път беше по-слаба.
Хесна хатун служеше за пратеник.
Носеше му писма от принцесата и
чакаше да вземе отговора. Той
обмисляше всяка дума и не
обръщаше внимание на уфкането
и пуфкането й, докато сгъне
писмото й сложи печата.
В едно януарско утро на 1578
бавачката дойде и каза:
— Нейно Височество иска да
те види.
Джахан мина през много
врати и коридори, а стражите пред
покоите извърнаха глави все едно
не го бяха видели. Всичко беше
предварително уредено. Когато
зърна Михримах, Джахан едва успя
да се усмихне. Лицето й беше
възпалено, а тялото подуто, сякаш
бе нахапана от така омразните оси.
— Обични ми, Джахан... —
промълви тя.
Той се предаде и зарови лице
в крайчето на завивката й. Цялото
му съществуване бе спотаено в
ъглите на нейния живот.
Михримах видя сълзите и каза:
— Недей.
Въздухът беше застоял
заради затворените прозорци и
спуснатите дебели пердета.
Джахан искаше да ги дръпне и да
разтвори прозорците, но се
въздържа. Михримах му пошепна
да се приближи въпреки
укорителния поглед на Хесна
хатун. Сложи ръка върху неговата
и макар и преди да се бяха
докосвали, той усети как за пръв
път тялото й се отпусна. Целуна я
по устните. Имаха вкус на пръст.
— Ти и белият слон ме
дарихте с радост — пошепна
принцесата.
Джахан искаше да каже нещо
ободрително, но думите му
убягваха. Слугинята донесе купа
яйчен крем с розова вода. Мирисът
обаче я подразни. Повдигна й се и
Джахан й подаде чашата с вода.
— Когато си отида, може би
ще чуеш разни недобри неща за
мен...
— Никой не би посмял да
говори така за вас.
— Каквото и да се случи,
искам да мислиш за мен с добро.
Обещаваш ли да не обръщаш
внимание на сплетните и
клеветите?
— Никога не бих им
повярвал.
— Ако някога те обземат
колебания, помни, че всяко нещо
си има причина и обяснение.
Вратата се отвори и трите й
деца влязоха едно подир друго.
Целунаха ръката й, а устните на
най-малкото потрепериха в едва
сдържан плач.
Когато си тръгнаха,
Михримах стисна ръката на
Джахан и каза:
— Постой още малко.
Падна здрач и тя започна да
диша по-тихо и по-бавно. Хесна
хатун се молеше от едната й
страна, а Джахан стоеше от
другата, унесен в спомени. След
полунощ очите му започнаха да се
затварят, но той ги държеше
отворени с надеждата, че ще я
запази жива, ако бди и не заспи.
По едно време се сепна. В
стаята цареше пълна тишина. Ужас
сграбчи сърцето му и той скочи на
крака. Хесна хатун, която не беше
мигнала, го погледна и рече:
— Отиде си. Моята газелка си
отиде.
След десет месеца Синан и
калфите бяха почти завършили
джамията на Соколлу. Купол, осем
арки, осем колони и двор на два
етажа. Галерията с колони тънеше
в светлина заради множеството
прозорци и беше свързана с
квадратната зала за молитви.
Вътрешният балкон бе изящен;
минбарът бе изграден от бял
мрамор с рамка от тюркоазени
плочки. Джамията не беше толкова
внушителна, колкото султанската,
но се открояваше със свой
собствен характер — досущ като
Великия везир.
Съпроводен от съветници,
стражи, лакеи и ласкатели,
Соколлу дойде на оглед. Той се
славеше с дълбока
проницателност и далновидност.
Беше служил на трима султана:
Сюлейман, Селим и Мурад. Главата
му все така стоеше на раменете,
след като не един и двама
държавници бяха обезглавени, и
то за дребни провинения.
Говореше се, че му помагал влюбен
в него джин жена, който го
предупреждавал за задаващи се
опасности.
Джахан си спомни как в
Сигетвар бяха настанили
покойния Сюлейман на гърба на
Чота все едно беше жив. Годините
бяха състарили Соколлу и придали
на чертите му още по-суров вид. В
един миг Великият везир се
обърна и го позна.
— Ти се грижеше за слона,
нали? Виждам, че си се прошарил.
Остарял си...
 Джахан кимна. След смъртта
на Михримах той усещаше все
повече тежестта на годините.
— Джахан е сред най-добрите
ми калфи, господарю! — похвали
го Синан.
Соколлу го попита как е и
къде е слонът, но изобщо не чу
отговора. По-късно вечерта се
развихри силна буря и на другия
ден строежът бе потънал в кал.
Група работници се мъчеха да
изправят една греда и викаха
„Аллах, Аллах!", сякаш водеха
свещена война. Вятърът бе отвял
част от покрива и друга група
работеше по възстановяването му.
Всички се трудеха усърдно, с
изключение на Чота, който се
въргаляше в голяма кална локва.
Майстора страдаше от болки
в гърба и лежеше в бараката до
строежа, където обикновено си
почиваше. За да изтегли лошите
течности от тялото, лекарят
евреин напълни две купи с кръв и
наложи с лапи краката му.
След вечерната молитва
Майстора излезе от бараката. Беше
малко блед и замаян, но се
чувстваше по-добре. Махна на
Джахан и точно в този миг един от
работниците на покрива загуби
равновесие и изпусна една оловна
плоча, която полетя към Синан.
— Майсторе, внимавай! —
извика Санча.
Синан се дръпна, тежката
плоча падна до него и за малко да
го разреже като Дамоклев меч.
Всички се обърнаха към
Санча. Лицето й гореше, а устните
й трепереха.
— Божие благоволение! —
заяви Синан. — Юсуф проговори!
Както се казва, страхът развързва
оплетения език.
Работата продължи, но
мъжете започнаха да шушукат, че
между тях има полумъж. На никого
не му хрумна, че Юсуф е жена.
 На другия ден главният
калфа не дойде на работа.
Не се появи и на другия, и на
по-другия ден. Санча вече нямаше
да работи като калфа, тъй като
излагаше и себе си, и Майстора на
голяма опасност. Налагаше се
отново да води така ненавиждания
от нея живот на конкубина.
След няколко дни се загледа в
едно въже, което Чота тъпчеше на
строежа. Вдигна го и забеляза, че е
изтънено на няколко места. Отвън
почти не се забелязваше, защото
вътрешните нишки бяха
прекъснати с бръснач. Веднага
отиде при Майстора и му показа
въжето.
— Смяташ, че не е случайно
ли? — попита той.
— Да. Всичко това е заради
Санча. Майсторе, трябва да я
върнете на строежа.
— Не мога да я върна тук.
Опасно е.
— А ще разследваме ли кой е
изтънил въжето?
— Не. Ако хората разберат, че
ги подозирам в злостни
намерения, ще загубят желание за
работа.
— Микеланджело скърбял за
помощника си като за син. А вие...
не се интересувате от нас. Стъкло,
дърво, мрамор, метал... Дали и ние
не сме само някакви материали?
— Това не е вярно — бавно
рече Синан.
Джахан го слушаше и не чу
отговора.
С един калфа по-малко
джамията бе завършена на време.
След молитвите заклаха къносани
овце и овни, Соколлу раздаде едри
бакшиши и освободи сто роби. По-
късно, на срещата с Дивана, се
появи дервиш, който пожела да
говори с Великия везир. И той като
него бил от Босна.
Непознатият прободе
Соколлу с един замах. Веднага
беше заловен и убит. А Соколлу,
Соколович, Великият везир и един
от последните покровители на
архитектурата си отиде безславно.
Този път джинът жена не успя да
го спаси.
Следващите везири не
можеха да се мерят с него. Сякаш
изведнъж истината блесна.
Хазната беше празна, парите
нямаха стойност, еничарите се
гневяха, селяните се тревожеха,
улемът негодуваше, Майстора
беше много стар и немощен, а
немият му калфа не беше вече до
него
Джахан сънува селото си.
Вървеше по пътеката към къщи, а
слънцето топлеше врата му. Под
дървото в двора лежеше тигър. До
него пристъпваше паун, а една
сърничка пасеше трева. Около
къщата се разхождаха носорог,
мечка и жираф. Истинска
менажерия!
Къщата им беше по-голяма и
на няколко етажа. Отчаяно
затърси майка си и сестрите си.
Натъкна се на пастрока, който
сочеше към задния двор. В него
течеше бурна река и Майстора се
носеше по течението в
клатушкаща се лодка.
Джахан извика. Синан се
изправи, загуби равновесие,
размаха ръце като птица пред
полет и падна във водата. Някой
викаше и дърпаше Джахан за
рамото.
— Събуди се, събуди се!
Беше Мирка. Джахан се
намръщи, тъй като не беше
забравил лошия спомен отпреди
много години.
— Дойдохме да ти кажем
нещо — каза той.
До него беше Абе,
африканчето, което се грижеше за
Чота. Той не беше на повече от
шестнайсет. Добро момче, но без
никакъв опит. Джахан не би му
поверил заек, камо ли Чота.
— Какво е станало?
— Слонът избяга.
Джахан скочи и сграбчи Абе
за ръката.
— Ти къде беше? Защо го
изпусна от очи?
— Момчето не е виновно —
намеси се Мирка. — Слонът
пощурял, скъсал веригите и
хукнал.
— Нещо го е вбесило. Какво
си му направил? — обърна се
Джахан към Абе.
— Нищо. Изведнъж го
прихванаха...
— Накъде тръгна?
 — Мина през главната порта.
Пазачите не можаха да го спрат.
— Трябва ми кон и
разрешение да изляза — заяви
Джахан.
— Ще питаме главния бял
евнух. Сигурно ще го вбесим, но
няма как, трябва да намерим
слона.
Джахан започна да обикаля
улиците на един стар светлокафяв
кон, който не беше склонен да
галопира. Минаха през няколко
площада и пазара. На пътя им се
изпречиха нощен караул с двама
еничари.
— Спри! Какъв си ти? Да не си
джин?
— Не съм, ефенди. 
— Слизай от коня! Къде си
тръгнал толкова късно? Султанът
е забранил да се излиза по това
време!
— Аз съм от двореца — каза
Джахан и подаде разрешението. —
Търсим едно животно, което е
избягало.
— Какво животно?
— Слон. Най-голямото
животно на земята.
— И как ще го хванете?
— Аз съм неговият махут и
той ме слуша.
Караулът махна с ръка и
Джахан продължи да обикаля
улиците. По едно време видя
мюезин на път за сутрешна
молитва и осъзна, че се зазорява.
Спомни си старото гробище срещу
Златния рог и за разговора със
Санграм преди много години.
Слоновете решават кога и къде да
умрат...
Джахан се запъти към
гробището и отдалеч съзря
сянката на Чота. Приближи и
скочи от коня.
— Чота, какво правиш тук?
Слонът сведе глава. Отвори
беззъбата си уста и я затвори.
— Защо се държиш така?
Знаеш ли как ме уплаши? Джахан
прегърна хобота му и се разплака.
Зората изгря и небето засия в
най-прекрасни цветове. Джахан
гледаше Истанбул, гларусите и
кипарисите и изведнъж осъзна, че
животът им тук бе към своя край.
Ала това не го натъжи. Тъгата
винаги се бавеше. 
След дълго увещаване убеди
Чота да го последва. Настаниха го в
обора, дадоха му вода и храна и
сложиха вериги на краката му, за
да не избяга. Но слонът умираше...
И искаше да е сам, когато краят му
настъпи.


СЛЕД МАЙСТОРА

В рая има дърво, неземно
дърво с прозрачни клони,
корените му пият мляко вместо
вода, а стволът му искри като
ледена шушулка, макар да е топъл.
На всяко листо е изписано име на
човек. Веднъж годишно, през
нощта между четиринайсетия и
петнайсетия ден в месец Шабан,
ангелите се събират в кръг,
пляскат с криле и клоните се
разклащат. Листата започват да
падат. Някои бавно, други в миг.
Човекът, чието име е на падналото
листо, издъхва. Затова мъдрите
люде никога не стъпват върху
сухите листа — знаеш ли дали не
спотайват нечия душа?
В един дъждовен ден на 1588
листото с име Синан се отрони и
падна. Той беше работил до
последния си миг. Залежа се само
няколко седмици. Тримата калфи
и главните майстори стояха до
леглото му. Забулените жени се
бяха скупчили на прага. Джахан
знаеше, че и Санча е сред тях.
Главният архитект заговори
едва чуто:
— Написал съм завещание.
Ще го прочетете, когато си отида.
 — Никъде няма да ходите.
Молим Господ да ви остави при нас
— промълви Никола и избърса
сълзите си.
Синан вдигна ръка и добави:
— Искам да знаете, че
разбрах причините за нещастните
случаи и бавенето на работата ни.
Отне ми доста време... Отворете
завещанието четирийсет дни след
смъртта ми. В него посочвам кой
ще бъде мой приемник и ще
продължи делото ми. Помнете, че
трябва да сте по¬добри и да ме
надминете.
— Майсторе, кажете ни за
нещастните случаи. Кой е виновен
за тях? — попита Джахан.
— Твоят дух остана все така
непримирим — въздъхна Синан. —
Джахан, най-любопитният от
всички! За нещастните случаи има
причина и обяснение. Трябва да
мислим за причината, а не да
мразим виновника.
Михримах също бе
споменала, че всяко нещо си има
причина и обяснение, и сърцето на
Джахан се сви при спомена за нея.
След малко калфите си тръгнаха и
оставиха Майстора да си почива.
На другата вечер Синан заспа по-
рано от обикновено. И повече не се
събуди.
 След почти петдесет години
служба като главен дворцов
архитект и като създател на
четиристотин великолепни
сгради, без да се броят светите
гробници и фонтаните, Синан си
замина от този свят. За да покаже,
че само Бог е безгрешен, във всяка
своя сграда той остави по един
несъвършен детайл. Така и умря —
на завидната, ала незакръглена
възраст от деветдесет и девет и
половина години.
На седмия ден след смъртта
на Синан семейството му събра
роднини, комшии, паши, майстори,
ученици, работници и случайни
минувачи, за да се помолят за
душата му. Гостите бяха толкова
много, че имаше хора и на двора, и
на улицата, та чак до съседния
квартал. Раздаваха шекер, шербет
и месо с ориз. Горяха маслинови
клонки и цитираха Корана. Юсуф
Синанетин бин Абдула. Повтаряха
напевно името му, а във въздуха се
носеше мирис на жасмин и амбра
— така ухаеха кафтаните на
Майстора. Джахан се огледа с
надеждата да го зърне да седи
спотаен и да ги наблюдава с
мъдрата си усмивка. Замисли се и
за забулената Санча, която
прекарваше дните си затворена в
къщата и не можеше да работи с
тях. Домъчня му за нея и едва
прогони тежките си мисли.
След молитвите калфите си
тръгнаха заедно. Сивото
надвиснало небе отразяваше
настроението им. Вятърът носеше
изсъхнали листа, а гларусите се
спускаха стремглаво, за да грабнат
някоя троха. Калфите вървяха
мълчаливо и Джахан осъзна, че
през всичките тези години Синан
беше невидимата нишка, която го
свързваше. Сега, когато вече го
нямаше, те като че ли нямаха
какво да си кажат. Бяха много
различни, като три вятъра, поели в
различни посоки.
Спряха на пазара и си купиха
хляб с петмез. Джахан плащаше на
продавача, когато някой кихна зад
гърба му. Беше Никола. На ръката
пред устата му имаше няколко
капки кръв.
— Добре ли си? — попита
Джахан.
Никола кимна със сведен
поглед. Давуд говореше с
търговеца на костенурки и се
пазареше. Счуканите черупки на
костенурки се ядяха с таратор и
мнозина вярваха, че лекуват много
болести.
Седнаха под клоните на една
върба и започнаха да одумват
хората, дошли на молитвата за
Синан. Никой не спомена
завещанието, от което щеше да се
разбере кой ще продължи делото
на Синан. Какво ли им беше писано
и какво ли обещаваха звездите...
Размениха си по няколко общи
приказки и всеки пое по пътя си.
На другия ден главният бял
евнух извести Джахан, че от
следващата седмица ще бъде
учител в дворцовото училище.
Това беше голямо признание и
Джахан се почувства радостен и
горд.
В лицата на учениците му се
четеше любопитство и наивност,
престореност и незнание, усърдие
и мързел.
Кое ли щеше да надделее...
Дали училището щеше да ги
промени, или всеки имаше
предначертан път? Ако Майстора
беше жив, сигурно щеше да каже:
„Всеки с късмета си. Господ не
твори еднакви съдби".
Минаха няколко седмици без
вест от Никола и Давуд. Джахан им
прати писма, но не получи отговор.
Давуд имаше жена и деца, но
Никола беше сам, след като
родителите му починаха. Санча
живееше в дома на Синан, а Джахан
вече имаше стая в училището.
Прекараха толкова години
заедно, а не знаеха почти нищо
един за друг!
Един ден Джахан реши да
посети Никола. Градът беше обвит
в мъгла. Галата изглеждаше както
винаги. Къщи от камък и дърво,
подредени като криви зъби,
черкви без камбанарии, мирис на
свещи и тамян и пъстри тълпи от
флорентинци, венецианци, гърци,
арменци, евреи и францискански
монаси.
Когато навлезе в малките
улички, Джахан забеляза, че е
необичайно тихо. Пуснати
кепенци, заключени врати,
глутници гладни кучета, мъртви
котки и зловонен мирис. На
вратите на някои къщи на улицата
на Никола — включително и на
неговата — имаше нарисувани
кръстове и надраскани набързо,
недовършени молитви на гръцки и
латински. Джахан слезе от коня и
се огледа.
— Кого търсиш? — попита го
един прегърбен доземи
— Кир Никола. Той е мой
приятел.
— Не влизай вътре.
— Защо?
— Проклятието отново ни
сполетя.
Чумата!
— Как така не сме чули? —
слиса се Джахан.
— Човек чува само онова,
което иска да чуе — каза мъжът и
застана на прага на дома си.
Джахан уви пояса около
устата и носа си и влезе в къщата
на Никола. Лъхна го ужасна воня.
Никола лежеше на постелка в
сумрака. Беше сякаш друг човек —
черната му коса бе посивяла,
лицето му беше бяло като платно,
а високото му чело плуваше в пот.
До главата му стоеше малка
дървена фигура на мъж с брада и
дълга коса.
В двете пръстени купи имаше
вода и оцет. Джахан докосна
горещото му чело и Никола бавно
обърна глава към него.
— Аз съм, Джахан ...
— Вода — прошепнаха
напуканите устни на болния.
Пи дълго и жадно. Джахан
забеляза червените петна по
гърдите и подутините под
мишниците му. Искаше му се да
избяга, но въпреки това седеше и
не помръдваше.
След малко дойдоха две
монахини с дълги черни роби и
бели муселинени маски на устата.
 — Кой си ти? Какво искаш? —
попита по-възрастната.
— Аз съм негов приятел.
Работехме заедно за главния
архитект. 
— Не се сърди, че попитах.
Помислих те за крадец. В къщите с
болни влизат само крадци.
Монахинята избърса челото
на Никола с парцал, натопен в
оцет, и поднесе към устните
манерката, която носеше. Другата
монахиня бършеше
изпражненията на постелката.
— Много ли са болните? —
попита Джахан.
— Не. Но стават все повече.
 Никола се закашля и от
устата и носа му потече кръв.
— Тръгвай си — каза
възрастната монахиня. — Няма за
какво да стоиш.
— С какво мога да помогна?
— Моли се.
— Кой е този? — Джахан
кимна към дървената фигурка.
— Свети Тома, покровителят
на дърводелците, строителите и
архитектите. Казват му Тома
Неверни, защото се съмнявал във
всичко. Но въпреки това Господ го
обичал.
Никола почина след два дни.
Най-сериозният и най-достойният
след Синан. Болестта плъзна от
Галата към Юскюдар и Истанбул,
после отново се върна в Галата.
Народът се чудеше кого да обвини
този път. Близнаците китайци,
които се грижеха за маймуните в
менажерията, умряха един след
друг. Тарас Сибирски се усамоти,
тъй като му беше неудобно, че е
още жив на такава преклонна
възраст.
Умря и добрият Санграм. С
него си отиде и мечтата му да се
върне в Индустан. Смъртта
споходи и Симеон, книжаря от
Пера. Мошеници убедиха жена му
да продаде книгите за шепа акчета
и събираните с години по цял свят
безценни томове бяха натоварени
на разнебитени каруци и
запратени в незнайни посоки.
Симеон, който бе мечтал за голяма
библиотека, не можа дори да
завещае книгите си на някой
ценител и колекцията му се
разпиля по широкия свят.
Болестта подмина Джахан и
продължи на юг като зловещ
лешояд. Гробът на Никола беше в
християнското гробище, близо до
вълшебния животворен извор и
вече несъществуващата, посветена
на Божията майка черква от
времето на Юстиниян. На
надгробния му камък пишеше:
Архитект Никола се въздигна
в небесата като кулите, които
съзидаваше.
Да бъде мир на душата му в
райските покои.
И свети Тома да бъде с него.
Джахан отиде да види Чота.
Слонът затръби, затропа с крака и
излапа любимите си круши и ядки.
Джахан му разказа за
погребението на Никола и когато
заплака, Чота обви гърдите му с
хобота си. Белият слон разбираше
всичко, което му говореше.
След малко дойдоха Абе и
синът на Сан грам, който бе поел
работата му. Двамата толкова
много си приличаха, че всички му
казваха Санграм и все едно баща
му беше още жив.
— Джахан! — зарадва се
Санграм, който обичаше стария
махут като роден чичо.
— Ти къде беше? — обърна се
Джахан към Абе. — И защо не се
грижиш за Чота? Има счупен нокът
и много го боли. Откога не си
чистил? Всичко е потънало в
мръсотия.
Абе грабна метлата и започна
да мете, а Санграм син погледна
Джахан и тихо попита:
— Чу ли новината?
 — Каква новина?
— Давуд е новият главен
архитект.
— Нашият Давуд?
— Е, на такъв висок пост, май
вече не е наш.
— Значи са отворили
завещанието...
— Да. Майстора е посочил
него за свой заместник.
— Ами... добре — едва
продума Джахан и усети, че сякаш
полита в дълбока пропаст. 
След няколко дни съпругата
на Синан Кайра освободи няколко
роби. Такъв беше обичаят. Берат
— документ за освобождаване —
получи и Санча.
Джахан беше сигурен, че
Кайра знае за любовта на Санча
към Майстора и това, разбира се,
не й допадаше. Синан вече го
нямаше и тя побърза да се отърве
от любимата му конкубина.
Въпреки всичко Кайра я
благослови и й подари парфюми и
копринени платове. Санча дел Рей,
дъщерята на известния испански
доктор, най-сетне бе свободна.
Писмото, което изпрати на
Джахан, беше радостно и
изпълнено с надежда. Молеше го
да й помогне да се приготви за
дългия път към къщи. Джахан й
отговори веднага.

Уважаема Санча,
Писмото ти ми донесе
радост и тъга. Щастлив съм, че си
свободна. Тъжен съм, че
заминаваш. Другия четвъртък ще
дойда да ти помогна. Не се
притеснявай за нищо. Ти си готова
отдавна за това пътуване.

В четвъртък отиде у Синан и
за първи път видя Санча с рокля.
Изумруденозеленият цвят
подчертаваше очите й. Шапката
върху все още късата й коса беше
като шапките на дамите във
Франкистан.
— Не ме гледай така —
изчерви се тя. — Знам, че съм
грозна. 
— Не си! Ако майсторите
знаеха, че между тях има такава
хубавица, сигурно щяха да спрат да
работят, за да ти посвещават
любовни стихове.
Санча се засмя и прокара
пръсти по стегнатата с банели
рокля.
— Как дишат в тези рокли, не
знам.
— Ще свикнеш.
— Надали. Поне той да ме
беше видял...
 Отвън изтрополи каруца.
Джахан надникна и видя, че е
натоварена със соколи в клетки.
На главите им имаше качулки.
Санча застана до него и заплака. И
нейният живот, също като живота
на Джахан, бе твърде тежък и
объркан — момче, което беше
момиче, ням, който може да
говори, конкубина, архитектка...
— Защо плачеш? Не се ли
радваш, че си свободна?
— Радвам се. Но... гробът му е
тук. Правехме всичко заедно... Той
е оставил много повече следи от
всеки султан.
— Майстора вече го няма. Ти
не го напускаш...
— Мислиш ли, че ме е обичал?
— едва промълви тя.
— Да. Инак защо би позволил
да работиш с нас?
Пазил е голяма тайна, за да не
пострадаш.
— Така е. И все пак смятам, че
не ме обичаше така, както го
обичах аз... След две седмици
заминавам с кораба за Венеция.
— Ще уредя всичко — кимна
Джахан.
— Благодаря ти. Защо не
дойдеш с мен? Тук нищо не те
задържа!
— И какво ще правим? Ще
строим палати за испанските
велможи?
Тя хвана ръката му.
— Разпитах и знам, че ще
намерим финансова помощ. Ще си
помагаме.
Двамата имаха обща любов —
работата. Друга любов не им
трябваше. Тя носеше само
страдание.
— Ако бях по-млада, можехме
да имаме деца...
— Храбри момичета като теб
с твоите очи — усмихна се Джахан.
— И любознателни и мили
момчета като теб!
— Ами Чота?
 — Чота е стар. Той е щастлив
в двореца. А аз и ти трябва да
продължим работата си.
— Мъдростта не пада от
небето, а извира от земята и от
усърдната работа, така казваше
Майстора.
— Ще строим куполи, които
да напомнят на хората, че Господ е
покровител не на греха и ада, а на
милосърдието и любовта. Но...и
малко ме е страх. Толкова години
бях откъсната от бащиния си край,
че ще се чувствам като чужденка.
— Всичко ще бъде наред —
успокои я Джахан.
— Ще бъде, ако дойдеш с мен.
Съгласен ли си?
В този миг Джахан осъзна, че
животът всъщност е сбор от
мечтаните, но неизминати
пътища. Сърцето му се сви, защото
знаеше, че трябва да каже не.
Санча прочете отговора в очите му,
но въпреки пронизващата болка
не се разплака. Сълзите бяха само
за Синан, за единствената й голяма
любов.
— Не ме забравяй в
молитвите си — каза Джахан.
— Обещавам — отвърна тя с
треперещ глас.
Венецианският кораб беше
тримачтова карака с кръгла кърма.
Търговията с французите,
холандците и англичаните не
вървеше и капитанът беше
намръщен и необщителен. Около
него кипеше усилен труд.
Моряците мъкнеха товари, а
продавачите рекламираха стоката
си с цяло гърло. Пътниците —
йезуитски свещеници,
католически монахини,
пътешественици и английски
богаташ със свита от слуги —
чакаха настрани.
Джахан сложи ръка на очите
си и се огледа за Санча. Дали не
беше решила да остане,
осъзнавайки, че страната на
детството й е отминала мечта?
След малко я видя до неголяма
бохча. Сянката й падаше встрани
от нея, сякаш твърдо решена да
остане тук. Беше отново с
момчешките си дрехи.
— Така се чувствам по-добре
— поясни тя.
— Къде е багажът ти?
Санча кимна към бохчата.
— Това е всичко. Раздадох
даровете на Кайра на бедните.
Запазих само спомените. — Тя
показа резбованата кутия, дар от
Синан. До нея имаше няколко
свитъка и огърлица. — От
Майстора са...
 Тръгнаха към кораба.
— Не успях да се сбогувам с
Давуд. Предай му моите поздрави и
благопожелания. Не мога да
повярвам, че е главен архитект.
Джахан пое дълбоко въздух.
Той все още не намираше сили да
говори с Давуд и да го поздрави.
— Ще го поздравя. А ти
внимавай да не разберат, че си
момиче.
— Имам опит. Снощи те
сънувах... Викаше за помощ, но не
можах да те намеря. Пази се!
Джахан усети буца в гърлото
си. Как бързо се менеше всичко.
Животът се изнизваше като пясък
между пръстите. Михримах беше
на онзи свят и той нямаше
търпение да иде при нея, когато му
дойде времето. Майстора и Никола
си бяха отишли. С Давуд почти не
се виждаха. На Чота не му оставаше
много. А Санча заминаваше. Беше
съжалявал Никола, че е сам. Но той
не беше по-малко сам. Изведнъж го
обзе желание да замине с
единствения човек, който
милееше за него... Ала не можеше.
Заради Чота.
Корабът се понесе сред
крещящите гларуси и ефирните
муселинени слънчеви лъчи и с
него изчезна немият калфа с
неговата невероятна история.
На Джахан му беше трудно да
пише на Давуд и затова извика
писач, плати шест акчета и му
продиктува хвалебствено
поздравително писмо.
Давуд му отвърна неочаквано
бързо. Писмото беше с червен
печат и с изискания краснопис на
дворцовия писач.
След като отворил
завещанието на Майстора, нашият
велик султан, дано Господ го дари
със столетен живот; ме извести, че
аз, неговият скромен поданик, съм
удостоен с голямата чест. И
наметна мен, незаслужилия, с
достопочтенната роба на
Майстора.
По-нататък в писмото Давуд
се питаше как би могъл да откаже
такова благоволение. Сякаш бе
способен на това! Накрая канеше
Джахан да го посети, за да си
поговорят за предстоящите
планове.
Джахан искаше да го види, но
не желаеше той да забележи
завистта в очите му. Както бяха
еднакви по ранг, Давуд изведнъж
се издигна и вместо да се радва за
успеха му, Джахан негодуваше
срещу тази несправедливост.
Добре, че Синан не беше жив, тъй
като надали щеше да одобри
завистта му.
Говореше се как
възнаградили Давуд със златно
длето, кесии с пари и с нефритения
пръстен — печата на Майстора.
Кафтаните му били от най-
скъпите, обичал черказките
конкубини и имал безброй в
харема си, взел си втора и трета
жена, коя от коя по-хубава, а в
градините му пърхали пауни,
както и сокол от Самарканд. Дори
половината да беше истина,
Джахан пак щеше да завижда. Той
преподаваше в училището и
намираше утешение в общението с
децата. Нощем мечтаеше за сгради,
които никога нямаше да бъдат
построени. Представяше си
остъклена градина — животните
обикалят в нея на свобода, а
хората ги гледат и им се радват.
Чота загуби още три нокътя. Беше
болен и стар. Джахан също остаря,
макар да не го признаваше.
След месец получи писмо.
Канеха го за главен майстор на
новия строеж на джамията на
четвъртия хълм срещу много
високо заплащане. Това показваше
колко много Давуд го ценеше.
Собственоръчно написа
благодарствено писмо и изрази
желание за среща. Давуд го покани
в дома си в Скутари.
Къщата беше огромна и
краят на благоуханната градина
не се виждаше. Слугата чакаше
Джахан на прага. Покани го в
просторна светла стая с южно
изложение. Мебелите бяха малко,
но елегантни и скъпи. Скрин със
седеф в комплект с ниски масички,
диван с бродирани възглавници,
позлатени аплици, месингова
печка и копринен персийски
килим — толкова фин, че да те е
страх да стъпиш. Дочуваше се и
мелодично звънче, което пееше на
прозореца, полюшвано от вятъра.
Джахан се питаше за отношението
на съпругата на Давуд към новите
му жени. Така и не можеше да
разбере как се приема подобно
съжителство.
Поканиха го на горния етаж и
той тръгна по стълбите след
слугата. Давуд беше напълнял.
Седеше на голяма орехова маса с
перо в ръка. Подписваше
документи. Носеше син кафтан,
висок тюрбан и кръгла, къса брада.
Четирима слуги стояха прави до
него и чакаха разпорежданията му.
— Добре дошъл!
Джахан понечи да се поклони,
но Давуд стана и сложи ръка на
рамото му.
— Навън може и да съм по-
старши от теб, но у дома сме
приятели.
Джахан бе поласкан, ала
гласът, с който изказа
поздравленията си, не беше
искрен. Добави, че съжалява,
задето не е намерил време да
дойде по-рано. После му разказа за
Юсуф — как напуснал града и
заминал незнайно къде. Дори да
имаше някакви подозрения, Давуд
замълча и рече:
— Останахме двама. Ние сме
наследници на Синан и трябва да
се подкрепяме.
 Черен прислужник донесе
поднос с питиета. Четиримата
слуги не помръдваха, като че се
бяха вкоренили в пода.
Розовият шербет с карамфил
и натрошен лед от планината в
Бурса беше чудесен — само
богатите можеха да си позволят
този лукс. На голямата чиния бяха
наредени три вида баклава и купа
с гъста сметана.
— Имаме толкова много
работа. Жените ми се оплакват, че
съм главен архитект, а оградата
стои неоправена — оплака се
Давуд. — Трябва ми честен човек
като теб. Ще бъдеш моят главен
майстор.
Джахан се усмихна и
благодари. Ала сърцето му се сви за
учениците — ако приемеше, как
щеше да се откаже от
преподаването? Сякаш прочел
мислите му, Давуд попита:
— Да не би да се безпокоиш,
че ще се налага да получаваш
заповеди от мен?
— О, не, съвсем не.
— Тогава да ядем.
Давуд сподели, че заради
размириците в Анатолия има
затруднения с доставката на
материали от вътрешността на
страната. Строежът на джамии бил
проблем, а в хазната нямало
достатъчно средства.
Изходът бил единствено в
успешните войни, които биха
осигурили бъдеще на строежите и
архитектурата.
— Султанът умря навреме.
Щеше да страда, ако беше жив —
умислено рече Давуд.
Залезът оцвети стаята в
нежен оранжев цвят. Разговорът
им бе прекъснат от появата на
куриер с писмо, което, изглежда,
беше важно, тъй като Давуд стана
и седна на масата, за да го
подпише. Джахан се надигна да си
ходи. 
 — Не си тръгвай — каза
Давуд. — Постой още малко.
Джахан застана до прозореца
и се загледа в далечните рибарски
лодки. После разгледа книгите,
които миришеха на мастило, стара
кожа и хартия. „На война срещу
турците" от странния монах Лутер,
„Наръчник на управника" от
англичанина Елиът — книга,
посветена на неговия крал,
трактати от библиотеката на
унгарския крал Матиас и
„Божествена комедия" от Данте —
подаръкът от Симеон, който след
многократно четене Джахан бе дал
на Синан. Извади книгата с
треперещи ръце и я разлисти.
Оказа се неговото копие. Давуд
беше взел книгите на Майстора.
Слугата запали свещта до
библиотеката и Джахан продължи
да разглежда книгите. Забеляза
„Архитектурата" на Витрувий,
книгата, която бе пътувала от Буда
до Истанбул. Зад нея беше пъхнат
смачкан свитък с чертежа на
„Селимие". Върху него имаше
нанесени корекции с по-светло
мастило. Вероятно поправки на
Майстора. Датата беше 18 април
1573. Джахан чу, че Давуд дава
указания за приготвяне на
вечерята, и пъхна свитъка зад
книгите.
Поднесоха таратор, агнешко с
ориз, петел в пикантен сос, фазани
в говежди бульон, бюрек с
овнешко и огромно плато с
димящо месо с неизвестен на
Джахан произход.
— Това е пратено от рая —
посочи блюдото Давуд.
— Вкусът ми е непознат —
каза Джахан, макар да не бе учтиво
да коментира храната по този
нелюбезен начин.
— Еленово месо. От
вчерашния лов.
Стомахът на Джахан се сви,
тъй като си представи елена, който
бе видял, докато чакаше султан
Сюлейман. Едва се насили да опита
месото.
— Топи се като масло.
Колкото по-бързо умре животното,
толкова по-вкусно е ястието.
Страхът разваля качествата на
гозбата.
— Не знаех, че ходиш на лов
— рече Джахан, като едва
преглътна.
Давуд забеляза смущението
му и отмести платото.
— Нямам време, пък и на мен
ловът много не ми допада...
На тръгване Давуд изпрати
госта до вратата. Джахан долови
мириса на дрехите му — беше му
познат, но не можа да се сети
откъде.
Между училището и строежа
Джахан намираше време и за Чота.
Чертаеше, седнал върху куп сено,
който на шега наричаха „трона".
Не беше сигурен дали слонът го
вижда, тъй като зрението му бе
доста влошено.
Абе се грижеше добре за Чота,
но не защото се страхуваше от
Джахан, а защото се бе привързал
към стария слон — останал без
зъби, той едва дъвчеше, беше
отслабнал и все дремеше, ходеше
бавно и някак без посоки; Джахан
се измъчваше, като го гледаше
толкова безпомощен и изнемощял.
Мачкаха листа, ядки и
ябълки, заливаха ги с вода и с
помощта на фуния наливаха
кашата в устата му. Чота се отказа
да бяга и дори не искаше да отиде
до езерото, където се къпеше.
Всички виждаха, че ден подир ден
слонът се топи като восък на
огъня.
Една вечер, докато се
опитваше да заспи, Джахан се
замисли за завещанието на
Майстора. Не можеше да си обясни
защо Синан бе забравил и него, и
Чота в последното си желание. На
Санча беше подарил кутия,
огърлица и няколко свитъка с
чертежи. Може би им бе завещал
нещо, но не му бяха казали... Чота
си отиваше и беше крайно време
да разбере дали е бил споменат в
завещанието на Майстора.
Срещна се с главния бял
евнух.
— Вие видяхте ли
завещанието на майстор Синан?
— Защо питаш мен? —
Евнухът присви сините си,
очертани с въглен очи.
— Защото сте най-
високопоставеният служител, с
когото мога да разговарям.
 — Да, видях го.
— Чота споменат ли е?
— Мисля, че ставаше дума за
красиво наметало... Ще се погрижа
да го получи. 
— Благодаря много. А мен не
споменава ли?
— На теб остави книгите си.
— Аз ги видях в къщата на
главния архитект Давуд. Защо не
ми е казал, че са мои?
— Сигурно са били други
книги. И стига с въпросите! Ще се
погрижа да изпратят наметалото и
книгите, които са за теб. Престани
да се занимаваш с този слон! Ти си
архитект. Дръж се като такъв!
 Джахан кимна и преглътна
отговора.
На другия ден след училище
Джахан отиде да види Чота и
завари Абе да плаче.
— Слонът... — разхълца се
той.
Чота едва дишаше. Джахан
разтри хобота му и му подаде
ведрото с вода, но той отказа да
пие. Погледна го с тъжните си
червеникавокафяви очи и старият
махут съзря дългия, труден път,
който двамата бяха извървели от
оня ден преди петдесет години,
когато пристигнаха на едно
непознато пристанище.
 — Прости ми — разплака се
Джахан, — трябваше да се грижа
по-добре за теб.
Остана да спи в обора и по
едно време се сепна от
почукването на кълвача в
градината. В обора беше тихо.Чота
лежеше неподвижен и
бездиханен. 
— Ти заслужаваш голямо
погребение — каза Джахан през
сълзи, докато го миеше и мажеше с
благовонни масла.
Намери лед, за да запази
тялото по-дълго, но слонът беше
огромен, а ледът недостатъчен.
Желанието му за голяма
погребална церемония стигна до
ушите на Карамфил Камил ага и
той довтаса в менажерията.
— Разбрах за желанието ти,
но Чота е животно.
— Той беше дворцов слон и
дар от велик шах за велик султан!
— Дрън-дрън. Сбогувай се с
него, че френският посланик иска
да му направи дисекция.
— Това няма да стане!
— Ще стане. Такова е
желанието на султана.
А дали султанът знаеше, че
Чота не бе обикновен слон? Защо
не беше жив Синан? Той щеше да
го посъветва как да постъпи.
 Украсеното с венци и
гирлянди тяло беше натоварено
на голяма каруца, теглена от пет
вола. Невиждали подобна
процесия, хората спираха учудени,
а някои ръкопляскаха и викаха.
Джахан вървеше отпред, вдигнал
очи високо над тълпата. Не искаше
нито да вижда, нито да чува.
Опечален и съкрушен, стигна до
резиденцията на посланика и му
предаде тялото както се оставя
жертвена овца на касапин. 
На другия ден извикаха
Джахан при главния бял евнух.
Може би го беше ядосал с това, че
се възпротиви да даде тялото на
Чота на френския посланик или с
това, че беше спал в обора в нощта,
когато слонът умря.
Мъката му бе голяма и
всъщност нищо не го
интересуваше.
Влезе в стаята и се поклони.
— Погледни ме — нареди
Камил ага.
За първи път видя очите на
главния бял евнух — бяха
тъмносиньо-лилави, с цвета на
магарешки бодил.
— Наблюдавам те от години.
Издигна се бързо и славно. Но аз не
те харесвам за това, а за друго.
Девширметата представляват
претопена стомана. Нова матрица.
Ти си един от нас, индиецо.
Постигна го сам, без ничия намеса.
Но допусна грешка. И знаеш ли
защо?
— Не знам, ефенди.
— Защото обичаш! Обичта е
твоят проблем. В града има
стотици чираци и калфи, които
уважават майсторите си. Ти обаче
го обичаше! Същото бе и със слона.
Работата ти беше да се грижиш за
него, а ти го обичаше.
— Правя го несъзнателно.
— Никога не обичай твърде
силно! А сега искам да те известя,
че бих желал да бъда твой
закрилник. Бъди ми верен и ще
сполучиш. Ще ти помогна, като те
изпратя в хамама на скръбта.
Джахан премигна и си
спомни, че някога Олев бе
споменал за този хамам.
— Отиваме там, за да
забравим. Нали разбираш?
Джахан кимна.
— Ще те заведа довечера.
Бъди готов.
Падна здрач и един едър, глух
и ням като другите слуга, го поведе
през двора и през една полускрита
врата, докато стигнаха до карета с
четири коня. Дръжките на вратите
бяха позлатени, а рамките на
прозорците бяха изработени от
слонова кост. Вътре го чакаше
главният бял евнух. Джахан седна
до него, евнухът потропа с бастуна
си по тавана и каретата потегли.
Къде ли отиваха? Кой знае колко
тайни криеше този огромен град...
Спряха в тъмна, тясна улица и
кочияшът ги поведе с лампа в
ръка. Къщите бяха стари и
порутени. Приближиха до
украсена с орнаменти порта и
евнухът почука три пъти с
пръстена си и два пъти с длан.
— Зюмбюл? — попита някой
от другата страна.
— Зюмбюл — отвърна Камил
ага.
Джахан изтръпна. Това беше
името, с което го наричаше майка
му. Вратата се отвори и на прага ги
посрещна най-ниската жена, която
Джахан бе виждал.
— Ти май не си виждал
джудже? Или жена? Къде го
намери? — попита тя евнуха.
— Джахан е архитект.
Талантлив, но мекушав.
— Ще му помогнем!
Заповядайте в хамама на скръбта!
Настаниха се на големи,
пухкави възглавници и след малко
в стаята влязоха пет конкубини.
Носеха лютня, тамбурини, лира и
свирка от тръстика. Джахан се
загледа в една от жените, която
много приличаше на Михримах.
Същото високо чело, изваян нос,
остра брадичка и големи
кехлибарени очи. Зави му се свят.
Тя сякаш долови смущението му и
се усмихна. Жените засвириха и
запяха.
Поднесоха им меки кръгли
сладки с цвят на шафран. Камил
ага излапа три и се облегна назад с
притворени очи. Вкусът им бе
странен — сладък и пикантен, с
дъх на риган. Наляха червено вино,
но Джахан внимаваше да не се
напие.
 Жената джудже седна до
него.
— Чух, че си загубил скъпо
същество.
— Слонът ми.
Джахан очакваше, че тя ще
прихне; жената обаче напълни
чашата му и каза:
— Знам за какво говориш.
Някога имах куче. Едва преживях
смъртта му. Никой не ме разбра и
само повтаряха — Зейнеб, та това е
куче! Как да им обясня, че
животните са по-добри приятели
от хората.
— Така е. Те са много по-
предани.
 Музиката се лееше, носеха
поднос след поднос със сладки и
Джахан си взимаше, докато
отпиваше от поредната чаша с
вино. Без да иска, поглеждаше към
двойничката на Михримах. Дори
извивката на усмивката й бе
същата. Воалът пред лицето й бе
прозирен като сутрешна омара.
— Искаш ли да ти покажа
дрехите му? — попита Зейнеб.
— Какво? — сепна се Джахан.
— Искаш ли да ти покажа
дрехите на кучето ми?
— Да.
Жената го покани в голяма
стая с малко легло и ниски
масички. В ъгъла стоеше
палисандров скрин с много
чекмеджета. Зейнеб извади
безброй малки кожени ризки,
шалчета, кожи, че дори и нещо
като елек. Заподсмърча и каза, че
кучето било паленце, когато го
намерила на улицата. И то като нея
си нямало никого и двамата били
неразделни.
Джахан й подаде кърпичката
си и тя се издуха.
— Вдигни ме да седна —
помоли тя.
Беше лека като перце.
— Работя това от трийсет
години. Видяла съм и много
хубаво, и много лошо. Срещала съм
както ангели, така и демони.
Оцелях, защото мълчах. Не се
намесвам в хорските работи. Но с
теб се разприказвах, защото
виждам, че си добър човек. Искам
да те предупредя да внимаваш с
евнуха — пошепна тя.
— Защо?
— Просто така.
Върнаха се в стаята, където
песните бяха станали тъжни.
Зейнеб седна до Камил ага, наля му
вино и го засипа с хвалебствия.
Джахан се отпусна и унесе, но един
глас го сепна:
— Може ли?
 Беше Михримах. Тя коленичи
и му подаде пълна чаша с вино.
Изчака го да я изпие, събу
обувките и опря ходилата му до
гърдите си. Разтри ги бавно и
Джахан усети, че изпада в паника.
Страхуваше се от желанието, което
го обзе. Хвана ръцете й и жената
попита:
— Харесваш ли ръцете ми?
— Много ми напомняш за
някого...
— Някой, когото си обичал?
Къде е тя?
Джахан гаврътна още една
чаша и тя веднага я напълни.
— Умря.
 — Горкият ти — целуна го
жената. Устните й имаха вкус на
леден шербет. Езикът й докосна
неговия. Джахан усети, че се
възбужда и погледна към евнуха.
От него нямаше следа. Жените
също бяха излезли.
— Къде са другите? — попита
притеснено той.
— В стаите си. Не се тревожи,
всичко е наред.
Отново се целунаха. Тя
притискаше ръцете му към
гърдите и закръгления си, широк
ханш. Той вдигна няколкото ката
тафтени поли и плъзна пръсти във
влажното й, тъмно междубедрие.
Започна трескаво да съблича и
себе си, и нея.
— Лъве мой! — прошепна
жената в ухото му.
Джахан впи устни в шията й.
— Казвай ми Михримах —
задъхано рече тя.
— Откъде знаеш името й? —
дръпна се той и понечи да стане.
— Ти го каза.
— Не съм го казал.
— Преди малко го изрече. Пи
повече и не си спомняш.
Джахан хвана главата си с
ръце и усети, че му се повдига.
Може би не го лъжеше. Ала
мускулчето на брадата й
потрепваше, а това издаваше
неискреност.
— Върви си, моля те — рече
Джахан.
— Не се дръж като дете —
усмихна се тя и го прегърна.
Той потъна в меката й гръд и
за миг се отдаде на милувките.
Бързо се осъзна, стисна силно
китките й и я отблъсна. Тя падна и
удари главата си в решетката на
огнището. Вратата се отвори и
Зейнеб се втурна към жената.
— Не диша! — погледна го тя
с ококорени очи. — Ти я уби! Уби
любовницата на евнуха!
Джахан хукна навън, но спря
на двора. Нямаше къде да отиде.
Не можеше да се върне в стаята си
в двореца.
Не можеше да търси помощ и
от мъжете в менажерията, защото
им нямаше доверие.
Давуд! Той щеше да го скрие.
Трябваше му кон, за да стигне до
Еюп. Запъти се към каретата, като
се надяваше, че кочияшът спи. Не
само че не спеше, ами имаше
компания. За щастие двамата с
проститутката се бяха отдали на
страстта и не го забелязаха.
Джахан хвана за поводите единия
от конете и го поведе към портата.
Кочияшът нададе сладостен вик и
каретата се заклати още по-силно.
Конят се обърна, но не изцвили.
Духовете помагаха на Джахан —
може би Михримах, може би
Никола, Синан или Чота.
Запрепуска бързо. Слугите в
къщата на Давуд се изненадаха от
късния гост и събудиха господаря.
— Какво има? — сънено
попита той.
— Трябва да ме скриеш.
Нямам къде да отида. Донесоха му
мускусов шербет. Ръцете му
трепереха и разля малко на
килима. Понечи да го избърше с
ръкав и съзря онова, което не беше
видял при първото посещение.
Странно, но човек забелязва в
паниката си детайли, които иначе
му убягват.
Това беше килимът на Синан.
— Убих... човек.
— Как така? Кого? —
пребледня Давуд.
— Любовницата на главния
бял евнух.
Джахан разказа за джуджето,
за музикантите и конкубината,
която опита да го прелъсти. Само
не спомена за приликата й с
Михримах.
— Напоследък се случват все
неприятни неща. Имам чувството,
че е свързано с Майстора — добави
той.
— Мир на душата му. Той вече
не е сред земната суетня.
— Дано почива блажено в
рая. Но аз следвам заветите му и
както каза оня ден, останахме само
двамата. Знам ли, да не би и ти да
си в опасност...
— Не се бой. Нищо не може да
ми се случи.
— Убих я... — промълви
Джахан и се заклати напред —
назад като отчаяно дете, което
дири утеха.
— Легни да поспиш. Утре ще
проверя всичко.
До леглото му оставиха купи
със захаросани смокини и фурми и
кана с боза. Той хапна, пийна и се
унесе в неспокоен сън.
Събуди се на обяд. На стола
до леглото имаше нови дрехи.
Преоблече се и отиде да види
Давуд, който го чакаше с трите си
деца. Най-малкото беше
момиченце и още нямаше четири
години. Момчетата приличаха на
баща си и си личеше, че го
обожават. Сърцето на Джахан се
сви. Той нямаше нито жена, нито
деца. Беше пристигнал сам в този
изпълнен със сенки и глъч град и
след толкова много години бе все
така сам.
 — Лоша новина — поклати
глава Давуд. — Тя наистина е
умряла.
Джахан усети, че се задушава.
Толкова се надяваше да е жива.
— Какво смяташ да правиш?
— тихо попита главният архитект.
— Трябва да замина.
— Можеш да останеш у нас
колкото искаш.
Джахан се усмихна. Беше
трогнат, но не биваше да излага и
него на опасност.
— Задължен съм ти, но ще
замина.
— Моят тъст има голяма
овощна градина близо до Тракия.
Там ще бъдеш в безопасност,
докато нещата се уталожат. Ще ти
дам кон. Заминавай и чакай
известие от мен.
Решиха да тръгне по тъмно и
Джахан прекара деня с децата.
Ослушваше се при всеки шум на
улицата. Преди да замине, Давуд му
даде топло наметало и кесия с
пари.
— Пази душата си
неопетнена. Скоро ще се върнеш.
— Не знам как да ти се
отплатя.
— И не трябва. Ние
израснахме заедно. Майстора
казваше, че не сме само братя, а и
спътници в живота.
Джахан помнеше и
продължението: Ето защо винаги
ще усетите, ако някой кривне.
Следвайте пътя на мъдрите,
будните, любещите и усърдните.
Двамата се прегърнаха и до
сърцата им заби още едно сърце.
На Синан. Той беше с тях —
гледаше ги, слушаше ги и се
молеше.
Джахан тръгна по мрак, без да
спомене пред Давуд, че смята да се
сбогува с Чота. Спря пред
резиденцията на френския
посланик и потропа. Беше късно и
слугата заяви, че господарят му
спи и няма да го събуди. Джахан
настоя, слугата повиши тон и
накрая посланикът се събуди.
— Ахмед, кой е?
— Някакъв досадник,
господарю.
— Дай му хляб и да си върви!
— Не иска хляб. Иска да
говори с вас за слона.
— О! Пусни го тогава.
Без перука и пудра, с издута
от огромното шкембе нощница,
посланикът изглеждаше доста
комично.
— Извинете, че ви събудих —
поклони се Джахан.
— Кой си ти?
 — Ваше Превъзходителство,
аз съм махутът на слона, когото
разрязахте.
Мосьо Брев кимна и си
спомни за сърдития махут. А
Джахан пое дъх и изрече лъжата,
която бе намислил.
— Снощи сънувах слона.
Гърчеше се от болка и повтаряше,
че иска да го погреба.
— Ама ние вече го
погребахме. Започна да се
вмирисва и го закопахме.
— Къде е гробът? — попита
Джахан с болка в сърцето.
Посланикът не знаеше, тъй
като беше наредил на слугите си
да погребат горкия Чота. Той
забеляза тъгата в очите на Джахан
и каза:
— Ела с мен. Ще ти покажа
нещо.
Влязоха в стая с книги,
картини и сувенири.
За разлика от много други
посланици с интереси в
надмощието на една страна над
друга, мосю Брев изучаваше
Османската империя и знаеше
турски, арабски и персийски.
Искаше да отвори арабска
печатница в Париж, за да открие
път на книгите като посланици на
културата по света.
 Посланикът беше
любознателен и затова бе проявил
интерес към дисекцията на слона.
Показа скиците на вътрешните му
органи и поясни:
— Не всеки има
възможността да разучи
анатомията на такова животно.
Един ден ще напиша трактат!
Джахан забеляза лъскавата
бивна на стената.
— Може ли да я взема? —
попита той с насълзени очи.
— Твоя е — въздъхна мосю
Брев. — Никой друг не обичаше
слона повече от теб. Аз ще запазя
скиците от дисекцията.
 — Благодаря — едва изрече
Джахан, прегърна бивната и си
тръгна с обнадеждено сърце.
Сякаш Чота беше с него. На гърба
си метна торбата с нещата, които
мосю Брев благоволи да му даде —
лопата, свещ, червен шал и канап.
Трябваха му, за да изпълни онова,
което бе намислил.
После спря пред джамията на
Михримах. Дивият рожков бе
целият в розов цвят. Изкопа дупка
под дървото. Паметниците не бяха
само за султаните, везирите и
велможите. Освен бедните хора,
животните също заслужават да
бъдат запомнени. Те се трудят,
воюват и рискуват живота си за
своите господари, а след смъртта
им ги забравят. Джахан държеше
Чота да бъде помнен само с обич и
с добро. Богохулство или не, но той
не можеше да си представи, че
слонът му няма да отиде в рая. Ако
хората се молеха за него, Чота би
могъл да се възнесе в блажените
небеса.
Преди да зарови бивната,
Джахан каза:
— Сбогом. Ще се видим в рая.
Там листата на дърветата били
много вкусни...
Обзе го необичайно
спокойствие. За първи път беше в
мир със себе си. Той беше част от
всичко и всичко беше част от него.
Центърът на вселената не беше
нито на Изток, нито на Запад, а
там, където те намери любовта.
Може да е на място, където си
погребал любим човек. Джахан
зарови бивната и очерта мястото с
канапа. Представи си къде би била
главата на Чота, заби сух клон и
върза червения шал. После забоде
свещта, седна с кръстосани крака и
зачака някой да мине. След малко
се зададе едно козарче.
— Ефенди, какво е това?
— Гроб.
— Кой е починалият? Някой
от семейството?
— Починалият е светец.
— В този район няма светци.
— Криел се е сто години.
— А ти как разбра за него?
— Посочи ми гроба си в един
сън.
— А може ли да лекува?
— Да. Лекува всичко.
— Сестра ми не може да
зачене. Омъжена е вече три
години...
— Доведи я тук заедно със
съпруга й — вината може да е в
него.
— Как се казва светецът?
— Чота Баба.
 Джахан се надигна и каза:
— Трябва да тръгвам. Грижи
се за гроба. Ти ще бъдеш пазач на
това свято място. Мога ли да
разчитам на теб?
Козарят кимна и заяви:
— Не се тревожи, ефенди!
Имаш честната ми дума!
Ето как градът на седемте
хълма със стотици стари и
престари свети места —
мюсюлмански, християнски,
еврейски и езически — се сдоби с
още един светец, когото можете да
посетите в мигове на униние или
радост.
Джахан и конят му пътуваха
цял следобед, докато стигнаха до
един разклон — на север, покрай
пресъхналите реки, беше Тракия.
Пътят наляво се виеше през поля и
хълмове и беше по-красив, макар и
по-опасен заради вилнеещите
бандити.Тъкмо да завие надясно,
Джахан си каза, че ако беше с Чота,
слонът щеше да тръгне наляво.
Така постъпи и той.
Въздухът ухаеше на бор и
влага. Бледият полумесец на
луната изплува и Джахан си
спомни за хана, в който бяха
спрели с Давуд на връщане от Рим
и който трябваше да е наблизо.
Намери мястото и спря. Нищо не се
бе променило. В хана миришеше на
печено месо, посетителите се
надвикваха, а стаите на горния
етаж бяха все така мрачни и
задушни. Джахан се замисли за
хамама на скръбта. Спомни си за
двойничката на Михримах и
изпита абсурдното чувство, че е
убил любимата си и едва ли не
тайно го е искал.
Седна до каменното огнище и
се заслуша в пукането на съчките.
Едно момче взе поръчката му и го
попита откъде идва и накъде е
тръгнал. Джахан съзря в него себе
си като някогашното младо,
любознателно момче, обзето от
желание да напусне родното място
с надеждата, че истинският живот
е някъде другаде.
Когато му донесе говежда
яхния със зеленчуци в гъст,
пикантен сос, Джахан каза:
— Когато бях тук за последен
път, ти не си бил роден.
— Ами тогава сигурно баща
ми се е погрижил за теб.
— Той тук ли е?
— Да. Малко трудно чува с
дясното ухо. Ще му кажа за теб.
Той обича да си спомня миналото.
Собственикът на хана дойде
и седна до Джахан. Беше напълнял
и остарял.
 — Синът ми каза, че си
архитект и че си ни посещавал и
преди. 
— Да. Бях тук преди години с
моя приятел.
Мъжът го загледа.
— Помня ви.
Джахан не му повярва — не
беше възможно да помни
стотиците гости на хана.
— Помня ви заради спътника
ви — добави ханджията.
— Такъв странен човек...
— Какво искаш да кажеш? —
учуди се Джахан.
— Той дойде при мен и
поиска да му дам секира. Отначало
отказах, защото тук се навъртат
какви ли не разбойници. Бели не
ми трябват. Обеща, че ще я върне, и
спази обещанието си. А аз реших
да го проследя.
— И?
— Вашият „приятел" накълца
вещите ви. На парчета.
— Онази нощ ни обраха.
— В моя хан никой никого не
обира. „Приятелят" ви просто
унищожи вещите ви.
— А защо го е направил?
— Не знам. Ако някога
разбереш, ела ми кажи. Джахан
изпи една местна бира. Остави
голям бакшиш и отиде в
конюшнята.
— Нахранихте ли коня?
— Да, ефенди.
— Оседлайте го.
— Иде силна буря. Опасно е
да пътувате в планината.
— Връщам се в града.
През буйни потоци и гори от
бряст той препускаше към
Истанбул. Бурята го следваше по
петите. Гръмотевиците стряскаха
коня, а оловните облаци
предвещаваха пороен дъжд.
Настъпи непрогледен мрак и
бурята изведнъж го изпревари.
Сякаш небето се продъни и
светкавица освети куполите и
хълмовете със синкав блясък. За
кой ли път Джахан осъзна колко
красив, макар и безсърдечен е този
град. Пътеката премина в
калдъръм.
Беше късно и затова се
запъти към Белградската порта,
която беше отворена по това
време. Пазеха я няколко еничари с
щитове и саби. Единият дремеше
прав. Джахан им показа печата си и
се представи като учител в
дворцовото училище. Поразпитаха
го, но внимаваха да не прекалят,
след като беше човек от двореца и
вероятно познаваше доста
високопоставени личности.
 Бурята огъваше дърветата,
свиреше в улуците и надигаше
вълните в мастиленосиньото море.
Заваля като из ведро. Малкият
край на света, така наричаха тук
поройните дъждове, предхождащи
потопа. Докато стигне до къщата
на Давуд, Джахан и конят станаха
вир-вода. Домът на главния
архитект беше с железни порти и
заобиколен от високи стени и
гъсти храсти. Спомни си как
жените се оплакваха, че оградата
се нуждае от потягане, и намери
пролука в задния двор. Строго
охраняваните домове често се
ограбват заради убедеността на
собственика, че никой престъпник
не би дръзнал да влезе, ала
крадците знаят, че времето
разхлабва пантите и подронва
стените. Една от задните дървени
вратички поддаде и Джахан се
озова в килера. Запрокрадва се
покрай гърнета с мед и меласа,
бурета с козе сирене и масло,
нанизи със сушени зеленчуци и
плодове и глинени съдове с ядки и
жито. Колко щастлив би бил Чота в
този килер...
В коридора мъждукаше
лампа. Взе я и се качи на втория
етаж. Приближи рафтовете с книги
и разви първия свитък, който му
попадна. После разгледа още
няколко — план на пазар, на
лазарет... Следващият малък
свитък беше писмо с почерка на
Майстора.

Мой верни калфа Джахан,
Днес дойдох да те видя, но не
ми позволиха да те посетя.
Гпавният везир наредил да не
пускат никого при теб. Ще помоля
султана за разрешение. Моля се за
теб, синко мой. Знай, че за мен няма
радост, докато си зад тези стени.

Значи Майстора бе идвал в
затвора! Но кой и защо бе скрил
писмото? Следващият чертеж беше
на акведуктите „Киркчешме" —
третият нещастен случай по време
на строеж, където загинаха осем
работници и Салахадин. Както на
чертежа на „Селимие", тук също
бяха нанесени поправки, и то на
местата, където бе станало
произшествието. 
Джахан намери и плана на
джамията „Молла Челеби". На него
имаше корекции и на полукупола
над михраба. Спомни си как седяха
наблизо със Санча и тя му
разказваше за живота си. Спомни
си и двамата мъже, които се
промъкнаха покрай тях и ги взеха
за крадци на дребно, дошли да
отмъкнат я някоя дъска, я пирони.
Изведнъж осъзна, че те бяха дошли
да осъществят поредното
произшествие. Присъствието на
Джахан и Санча бе осуетило плана
им и това бе променило
първоначално замисленото място
на инцидента, който стана в
другата част на залата за молитви.
Някой се беше намесвал в
чертежите на Майстора не след
произшествията — с цел да се
разкрият причините, — а преди
тях! Джахан изпусна свитъка и се
наведе да го вземе. В този миг в
стаята влязоха трима души.
 — Виж ти! Мислех, че е
влязъл крадец, а то било приятел!
— каза Давуд. Той беше с нощница,
придружаваха го двама слуги. —
Какво разглеждаш?
— „Молла Челеби" — отвърна
Джахан, целият в пот.
— Не най-величествената, но
най-красивата, нали? Трябваше
отдавна да изхвърля чертежите, но
ги пазех като спомен от златното
ни минало. Сега виждам, че съм
направил грешка.
Джахан погледна към
слугите. Единият беше
глухонемият, който го изпрати до
каретата на главния бял евнух.
Страх сграбчи сърцето му. 
— Защо се върна? Нали ти
дадох кон и ти посочих убежище?
— попита Давуд.
— Само за да се отървеш от
мен — заяви Джахан.
— Бъди благодарен! Само
Шейтанът е неблагодарен.
— Не разбирам защо се
преструваш, като казваш, че искаш
да бъда главният майстор!
— Отначало смятах, че ще
можем да работим заедно. Но ти
провали всичко. Не спря да
задаваш въпроси за завещанието
на Майстора. Винаги си бил такъв.
Прекалено любопитен.
 — Излиза, че си съюзник с
главния бял евнух.
— Съюзник? Що за
обвинение?
— А какви сте тогава?
— Казах му, че не бива да те
води в онзи бардак. Ама той
настояваше, че ще те спечели
покрай хашиша и проститутките.
Аз не бих постъпил като него.
— Майстора се безпокоеше,
че губи чертежите си. Всъщност ти
си ги крадял. Ти си организирал и
произшествията на строежите.
Братът на Салахадин работеше за
теб и така и не разбра, че ти си
причинил смъртта на брат му.
Колко още хора си измамил? Как
си живял така!
Давуд се обърна към слугите.
— Чакайте навън.
Глухонемите разбираха по
устните и веднага излязоха. Стаята
стана още по-студена и по-тъмна,
защото понесоха и свещите.
Малката лампа, която Джахан взе
от долния етаж, бе единствената
им светлина.
— Значи ти си бил онзи,
който наговори хората по време на
работата ни в „Света София" —
подхвана Джахан. — Какво им
каза?
— Истината. Че ги изритват
от къщите им, за да може султанът
и пионките му да се радват на храм
на неверници. — Давуд не
говореше, а сякаш сипеше огън и
жупел. — Двамата с Никола бяхте
толкова наивни! Подкупих децата,
за да ви замъкнат в колибата си и
да ви покажат болния баща и
котетата... Трогнахте се, нали?
— Ти предаде Майстора!
— Не е вярно.
— Правил си всичко, за да му
навредиш. Това не е ли
предателство?
— Не, не е.
— Помниш ли онази картина
в Рим, изобразяваща превърналия
се в предател ученик? Ти си
същият.
— Аз не съм бил ученик и
Майстора не е бил Исус.
— Ами Томазо? Каква беше
неговата подла роля?
— Използвах го. Беше доста
алчен и не беше трудно. Джахан
забеляза, че Давуд е обзет от ярост,
гняв и горест. Но дали изпитваше
угризения?
— Съжаляваш ли за
стореното?
— За какво по-точно? Истина
е, че лъгах Майстора. Преструвах
се, че имам семейство на село.
Дори им изпращах писма и
подаръци. Ала нямах никого.
Всичките бяха убити от великия
султан!
— От кой султан?
— Има ли значение? Не са ли
всичките еднакви? Сюлейман,
Селим, Мурад... До един повтарят
стореното от предшественика им.
— Съжалявам за семейството
ти.
— Уби ги Сюлейман. През
онази година реколтата беше
много бедна и не можахме да му се
издължим. Не бяхме шиити, но
всички казваха, че ще е добре да
заминем за Иран — там било по-
добре, отколкото тук. Султанът
държеше да ни накаже и го
направи. Бях на десет години.
Обезглавиха сума ти народ и
набодоха главите на колове.
Обесените висяха на дърветата
седмици наред. Още ги виждам в
съня си. Изравниха селото със
земята.
— Ти как се спаси?
— Мама ме скри в килера. Не
знам колко дълго стоях, но когато
излязох, наоколо имаше само
мъртъвци — братята ми,
чичовците ми, майка ми...
— Защо не разказа това на
Майстора? Той щеше да ти
помогне.
 — И щеше да съживи
мъртвите?
— Обичаше те като свой син.
— А аз го обичах като баща.
Голям архитект. Ала страхлив.
Веднъж не се опълчи срещу
жестокостта. Или
несправедливостта. Не си
помръдна пръста, когато гниеше в
тъмницата!
— Какво можеше да направи?
Нищо не зависеше от него.
— Можеше да каже на
султана, че ако не те освободи, ще
спре да строи за него.
— И щяха да го убият.
— Но щеше да умре достойно.
Вместо да ти пише жалки писъмца.
— Давал ги е на теб, за да ги
занесеш, а ти си ги криел. Искал си
да ме скараш с Майстора.
— Него го интересуваше само
архитектурата. Не и хората, които
ще се молят в джамиите и как ще
се чувстват те, дали ще бъдат
гладни, или болни... Беше му все
едно.
— Това не е истина!
— Всяка джамия бе
построена с печалбите от
поредната успешна война.
Войниците помитаха всичко по
пътя си и убиваха стотици и
хиляди хора. Майстора нехаеше за
човешката мъка. Пролятата кръв
носеше пари, а парите даваха
възможност за нови строежи. Ти си
от друга страна и не можеш да го
разбереш.
— Да не си мислиш, че само
ти си измислял разни истории? Аз
съм сирак и никога не съм бил в
Индустан. И не съм целувал ръката
на шаха. Всичкото това е лъжа.
— Майстора знаеше ли?
— Мисля, че да. Но ме
закриляше.
— Ами слонът?
— Господ ни събра.
— И все пак ти не си аз. На
света има два вида хора. Едните
търсят щастие, а другите
справедливост. Ти мечтаеш за
щастлив живот, а аз за
справедливост — адалет.
Джахан стана и се отправи
към вратата.
— Къде отиваш?
— Не искам да съм близо до
теб.
— Само че не може да си
тръгнеш! Вече знаеш твърде
много.
Джахан отвори вратата, но
слугите го бутнаха обратно в
стаята.
— Съжалявам, индиецо. И
сбогом! — рече Давуд.
 Джахан се развика с всички
сили:
— Помощ! Помощ!
Слугите го събориха на пода
и той започна да се моли. Мислеше,
че всеки миг ще го удушат.
Удариха го с нещо тежко по
главата. Чу чуруликането на
птиците, възвестяващи зората, и
загуби съзнание.
На главата му беше метнат
дебел плат. Ръцете и краката му
бяха вързани. Дясното му око бе
подуто и затворено. Взираше се с
лявото, ала недовиждаше.
Усещаше кръв в устата си и тялото
му тръпнеше от болки.
 Бузата го пареше, но не
знаеше от какво. Спомни си, че
след боя го метнаха в една карета
и глухонемите седнаха от двете му
страни. Не очакваха, че ще се
свести толкова бързо. Щом се
размърда, започнаха да го удрят,
но той успя да отвори вратата и да
скочи в движение, като си изкълчи
крака. Глухонемите се върнаха,
намериха го и той отново изпадна
в несвяст.
Боляха го гърдите и едва
поемаше дъх. Напипа пръстен под.
Дочу някакъв далечен ромон,
който му подейства
успокоително.Ту идваше на себе
си, ту губеше съзнание. Усети, че се
изпуска в шалварите и изпита
неописуем срам. Нищо не беше
толкова ужасно, колкото това —
нито нетърпимият глад, нито
мъчителната жажда. Мляскаше с
устни, но вече нямаше и слюнка.
Боеше се, че ще се побърка.
Ромонът идваше от плясъка
на морските вълни. Той го
успокояваше, но и плашеше —
колко много конкубини бяха
станали храна на рибите... Дълго
вика за помощ. Напразно. Ако Чота
беше тук, щеше да му каже, че е
ужасно да умреш сам в такъв
огромен, пълен с живот, ала чужд
град.
Изведнъж усети гняв. Не се бе
мъчил и борил, за да стане калфа
на великия Синан и да постигне
толкова много в живота, за да умре
по такъв нелеп начин. Да можеше
поне да вижда, за да знае ден ли е,
нощ ли е... Колко ли би могъл да
живее без капка вода? Слоновете
изкарват до четири дни, а хората?
В унеса си видя усмихнатата
до цъфналите орлови нокти
тринайсетгодишна Михримах —
тялото й — недокосвано, лицето й
— непознало огорчения, а душата
й — от чиста по-чиста. Такава
беше тя, когато се срещнаха за
първи път. Едно щастливо момиче.
„Ела", протегна тя ръка.
В този миг нещо изтропа.
Някой се опитваше да влезе, но не
през вратата. Може би през
прозореца. Чу се блъскане на нещо
като чук и след миг го лъхна
хладен въздух.
— Няма никого. Влизай!
— Каква е тази воня?
— Сигурно е от умрял плъх.
— Къде е пустият му сандък?
Трябва да е някъде тук.
— Сигурен ли си, че е сандък
със съкровище?
— Нали видях ония двамата
да мъкнат нещо голямо!
 Крадци! Джахан застина
ужасен. Като нищо можеха
да го накълцат на парчета. Но
той нямаше какво да губи и затова
нададе вик.
— Кой е там?
Джахан простена. Дано само
не го помислеха за гюлябани — за
лош дух, — че щяха веднага да
офейкат.
— Помощ!
Двамата се огледаха и най-
сетне го видяха.
— Ей, жив ли си?
— Донеси вода!
Заляха го с морска вода и
раните го защипаха. Чу се трети
глас.
— Какво става тук?
— Намерихме го тук. Едва
мърда.
— Човекът умира от жажда!
— викна новодошлият, който явно
беше нещо като техен началник. —
Ама че сте тъпи! Как може да го
заливате със солена вода! Целият е
в рани!
Той отвори манерка с вода,
навлажни кърпата си и я долепи до
устните на Джахан.
— Още — проплака той.
— Не може наведнъж, имай
търпение.
Избърсаха калта и кръвта от
лицето на клетия
Джахан и шефът нареди:
— Я донесете лампата! Боже
мой, да пукна, ако това не е
Джахан! Какви ги върши тоя
човек?! Спасих го от ледената вода,
после му помагах в затвора, а сега
лежи ни жив, ни умрял в тази
кочина.
— Балабан... — едва пророни
Джахан.
— Аз съм, братко.
Джахан се засмя с цяло гърло.
— Тоя човек е откачил —
каза единият от циганите.
— Горкичкият...
— Нашият брат е силен като
слон — заяви Балабан. — Ще се
оправи, ще видите.
Изправиха го на крака.
Десният му крак беше червен и
подут. Хванаха го под мишници и
го помъкнаха.
Свежият въздух го замая, а
вятърът прониза раните му като
нож, но бе спасен. За пореден път
циганите му се притекоха на
помощ и му подадоха ръка тъкмо
когато животът му висеше на
косъм.
Жената на Балабан го наложи
с лапи и намаза раните с гълъбови
изпражнения. Сутрин и вечер
наливаше някаква ръждива отвара
в гърлото му. Наложи се да зашие
раната на бузата и набързо
направи няколко шева, без да
обръща внимание на канските му
викове. Щом свърши, каза с
усмивка:
— Е, сега жените ще кацат на
теб като мухи на мед. Ние обичаме
ранените в битка мъже.
— Моята рана не е от битка
— възрази Джахан.
— Кой ти знае? Няма да им
казваш и само ще им се радваш.
Само че кракът не е добре. След
малко ще дойде чакръкчията да го
намести.
Мъжът беше дрипав,
брадясал и с провиснала коса. На
врата му висеше дървена лъжица.
Погледна крака и каза, че не е
счупен, а лошо изкълчен, пъхна
лъжицата в устата на Джахан и
завъртя глезена. Чак гълъбите
около „Сюлеймание" се стреснаха
от вика му и литнаха в небесата.
Чакръкчията посочи следите от
зъби по лъжицата. 
— Все от такива като мен ли
са? — попита Джахан, когато можа
да продума.
— Най-дълбоките трябва да
са от жените, които раждат. Тях
най-много ги боли.
Лечителят го посъветва да
наблюдава урината си. Имало шест
нюанса на жълто, четири на
червено, три на зелено и два на
черно. По тях се познавали всички
болести. Джахан напълни едно
гърне и мъжът огледа и помириса
урината.
— Нямаш вътрешно кървене.
Леки признаци за начало на
воднянка. Склонност към
меланхолия. Инак си здрав.
Зашит, наместен, измит и
нахранен, Джахан спа непробудно
цели два дни. Когато се събуди,
Балабан седеше до леглото му и
плетеше кошница.
— Добре дошъл сред живите!
Къде ли ще те намеря следващия
път... Как е слончето?
— Умря.
— Съжалявам, братко. Хубав
слон беше.
— Как мислиш, дали
животните отиват в рая? Имамите
казват, че не.
— Ама на тях какво им
разбират главите от животни?
Хората, които ги гледат, ги
познават. Ние, циганите, също. Ти
не се притеснявай за Чота. Когато
отида в рая, ще помоля Господ да
му намери място.
Джахан се засмя.
— Ти крадеш, пиеш, играеш
на комар и подкупваш. Как така ще
отидеш в рая?
— Братко мой, като ги гледам
безгрешните, си мисля, че и аз
може да се озова в рая, тъй като те
не са по-добри от мен. Аз
претеглям греховете, но и
добрината. Жалко, че не можа да
види баща си...
— За кого говориш?
— За сина на твоя слон.
— Чота има син?!
— Тачо*. Горката Гюлбахар
беше бременна около две години!
* Наистина. — Бел. прев.
— Слончетата не се раждат
толкова бързо. Как се казва синът
му?
— От теб знам, че вселената
се крепи на раменете на четири
слона. Ако мръдне един, стават
земетресения. Нарекох го Панджи.
Това значи пет. Да има още един
слон за всеки случай — усмихна се
Балабан. — Искаш ли да го видиш?
Нали ти е внуче?
Настаниха Джахан на каручка
с кон и го закараха до обора. Синът
на Чота люлееше хобот и Джахан
помоли да се приближат, за да го
погали. Майката наблюдаваше
внимателно, докато милваше
слончето и му даваше ядки.
Панджи душеше и очакваше още
лакомства. Джахан се просълзи,
защото му заприлича на Чота. Само
дето беше сив, а не бял като баща
си.
Докато прекосяваха двора на
връщане, вятърът донесе познат
мирис.
— На какво мирише? —
поинтересува се Джахан.
— Даки дейе запалила
билките — отвърна конярят.
— Извикай я — нареди
Балабан.
Черномустакатата баба дойде
с наперена походка.
— Как се казва това, което си
запалила? — попита Джахан.
 — Лопен. Всеки понеделник
по ранина го хвърляме в огъня. И
при пълнолуние. Пушекът гони
злите духове. Ако имаш врагове,
направи си отвара с него и се
окъпи. Искаш ли да ти дам?
— Да не помага само на
цигани?
— Помага на всички, на които
им е трудно да дишат. Носят го
винаги със себе си.
— И на онези, които имат
астма, нали? — Джахан притвори
очи и спомените отново го
връхлетяха.
Вечерта седнаха около огъня
и жената на Балабан хвърли сол в
пламъците. Въгленчетата се
разхвърчаха като златни звезди.
— Наближава да си тръгвам
— умислено рече Джахан.
— Но преди да се сбогувам
завинаги с този град, трябва да
посетя един човек.
Давуд беше прав, че Джахан
не е отмъстителен, ала грешеше
като смяташе, че щастието е
единствената му цел.
Той жадуваше да узнае
истината. 
Тя се взираше в сребърната
купа с вода и се намръщи, когато
дъното почерня. Това беше лош
знак. Дишаше шумно и на
пресекулки. Погали котката с
набръчканата си ръка и
промърмори на себе си:
— Интересно какво цели.
Може да се окаже, че не е никак
глупав...
Прозорецът беше отворен,
въпреки че непрекъснато
повтаряше на слугинята да го
затваря. Момичето гледаше да
проветрява, за да не усеща
миризмата на старата жена —
освен на пот и изпуснати газове, от
нея лъхаше на стара, прашна
книга. Слугинята се боеше от
вещицата. Така я наричаха всички
зад гърба й.
 Старицата носеше копринена
и твърде ярка за възрастта си роба.
Хорското мнение не я
интересуваше.Тялото й бе
гробница от спомени. Дните й
приличаха на неясни сенки. Вече
не спореше с Господ. Не го питаше
защо я бе оставил да живее до
дълбоки старини, след като бе
прибрал твърде рано всичките й
близки. За нея старостта бе
проклятие. Беше на сто и двайсет
години. Косата й вече не беше
червена и вълниста, макар и все
така гъста — по-гъста и от косите
на момичетата. Гласът й не
трепваше. Все едно говореше
млада жена.
Погледна още веднъж в
купата, отвори торбичката с
билки, разтри шепа в дланта си и
ги помириса. Гърдите й вече не
хриптяха. 
— Индиецът ни намери —
промълви тя. — И идва насам.
Убежището на низвергнатите
— така наричаха огромната къща,
скрита от високи борове и дувари.
Там живееха конкубините, които
султанът не харесваше, и онези,
които му бяха омръзнали. В
убежището попадаха и твърде
ревнивите, амбициозните и
оплетените в тъмни интриги без
никакъв шанс да останат в
двореца. Старите и болни
одалиски и слугини в харема също
бяха изпращани тук. Обитателките
бяха млади и стари, хубави и
грозновати, здрави и болни.
Някои се бяха примирили със
съдбата, но повечето се бяха
озлобили. Мнозина бяха станали
дълбоко религиозни и
посвещаваха остатъка от живота
си на Всевишния. Ала това не
означаваше, че са намерили покой.
Все така продължаваха да
изтъкват себе си и да обвиняват
другите за лошия си късмет.
Между харема и убежището не
можеше да става и сравнение.
Макар да съблюдаваше стриктно
всички правила, харемът бе пъстър
и кипеше от живот. Обитателките
му имаха желания и стремления.
Нощем сънуваха мечтите си.
Сънищата на низвергнатите
бледнееха с всеки изминал ден, а
сънуващите линееха и повяхваха
заедно с тях.
Хесна хатун живееше тук от
петнайсет години. Толкова беше
наплашила жените, че я бяха
пратили в самостоятелна
тристайна къща в дъното на двора.
Но тя нямаше нищо против. Ако
искаше, винаги можеше да отиде в
къщата, която й остави Михримах,
но тя бе потискащо огромна и
празна. Пък и градината с розите я
задушаваше и влошаваше астмата.
Не търсеше помощ, тъй като не се
дразнеше от това, че я мразят и
отбягват. Ненавиждаше
съжалението.
Приближи се до огнището.
Винаги й беше студено и огънят
гореше дори през пролетта. Стопли
се, взе четката и започна да реши
котката. На вратата се почука.
— Един пратеник донесе
неотложна вест за вас, нине*.
* Стара жена, баба (тур.) —
Бел. прев.
 — Кажи му да си върви. За
мен вече няма нищо неотложно.
— Ако не желаете да го
видите, помоли да ви кажа, че носи
вест от принцеса Михримах.
Хесна хатун потръпна и
лицето й придоби цвят.
— Колко ти плати, казвай! —
не се предаваше тя. — Доведи го
веднага! Ще види той как се лъже
Хесна хатун!
В убежището не допускаха
мъже — само евнуси или малки
момчета. Но това не се отнасяше за
вещицата.
Джахан застана на прага и
старицата промълви:
 — Значи, ти си бил...
Изгледаха се с явна
неприязън. Той се изненада от
вида й — беше набръчкана и
прегърбена, с бяла коса с ивица
къна само на краищата. Ала
острият й поглед бе същият.
— Как смееш да споменаваш
името й? Заслужаваш бой с
камшици.
— Инак нямаше да мога да те
видя, дада.
Хесна хатун се намръщи,
защото само Михримах й казваше
така! Отвори уста, но се овладя и
не продума.
Джахан не се поклони, нито й
целуна ръка и тя не пропусна да
подхвърли:
— Дойде, за да ми покажеш
липса на обноски ли?
Той извади гребена, който бе
откраднал преди години, и го
остави на масата.
— Дойдох да ти го върна.
Заминавам завинаги.
— Колко мило! Умряла съм за
този гребен. Е, лек ти път!
— Има още нещо,което
трябва да обсъдим.
— Аз и ти?!
Джахан се засегна от
пренебрежителния й тон, но каза:
— Ти беше повече от бавачка
за Михримах. Тя те обожаваше и
споделяше тайните си с теб.
— Аз я отгледах. Хюрем
султан, дано Господ прости
безкрайните й грехове, нямаше
време за децата си. И особено за
дъщеря си. Омъжи я, за да постигне
собствените си цели. — Хесна
хатун потупа гордо гърдите си и
добави: — Знаеш ли, че аз бях
млечна майка на Михримах!
Когато беше болна, бдях до
леглото й. Когато си ожулваше
коленете, аз ги превързвах. Когато
стана жена, първо дотича при мен.
Мислеше, че е болна и че кръвта й
изтича. Успокоих я и й казах, че
няма за какво да се тревожи,
защото така момичетата
порастват. А султанката само
пишеше писма на султана: Лъве
мой, върни се по-скоро от война!
Отсъствието ти запали пламъците
на сърцето ми и огънят не може да
бъде потушен! Децата ти не
намират утеха. Михримах не спира
да плаче. Ей такива глупости!
— Откъде знаеш какво му е
писала?
— В харема няма тайни.
Султанката бе много хитра
съпруга, но нехайна майка.
Държеше на синовете си. И
пренебрегваше дъщеря си.
 Джахан си спомни как се
чудеше защо Михримах е толкова
самотна, след като имаше всичко
на този свят.
— Принцесата имаше най-
добрите учители — каза той. —
Баща й държеше да е добре
образована. Ходехте заедно на
училище и Михримах много те
обичаше. Ти също си научила
много от учителите й.
— Да не би да е грях?
— О, не. Хюрем така и не
забелязваше колко привързана
беше Михримах към теб. Нали
беше заета със султана и с
интригите си. Но в един момент
реши, че вече не те иска до дъщеря
си и тогава...
— Откъде знаеш всичко това?
— От Михримах. Защо
султанката се обърна срещу…
Старицата се закашля, сякаш
самото споменаване на Хюрем я
задушаваше.
— Веднъж султанката тръгна
за Бурса с децата. Михримах заяви,
че ще отиде само ако я придружа.
Беше на девет години. И Хюрем
разбра, че тя обича повече мен!
Това беше първият път, когато
реши да ме отстрани. Михримах
спря да се храни, разболя се и бяха
принудени да ме извикат. Взех
купа със супа и я нахраних.
— Тогава ли започнаха да те
наричат вещица? Говореше се, че
си омагьосала принцесата.
— Най-голямата джадъ,
вещицата на вещиците, беше
Хюрем. Тя, проклетата, ме
клеветеше.
— Война между две вещици
— кимна Джахан.
— Е, ама тя умря, а аз съм още
сред живите.
— А втория път какво се
случи? Защо те отстрани още
веднъж?
— Заради годежа на
Михримах с Рюстем. Хюрем ме качи
на кораб и ме прати на дълго
пътешествие, за да не съм до
Михримах. Изплаках си очите...
— Доколкото помня, корабът
беше нападнат от пирати.
— Поредната подлост на
Хюрем! Корабът беше нападнат по
нейно нареждане. Надяваше се, че
ще загина, ама не стана нейната.
Дъщеря ми Михримах пак се
застъпи за мен. Отново спря да яде
и султанът изпрати цяла
флотилия, за да ме спаси.
— Откъде намираше сила да
се бориш?
— Мислиш си, че е от
магьосничество ли? Не. Не е.
Силата ми се дължеше на любовта.
Дъщеря ми ме обичаше.
— И ти я обичаше. Но
обичаше и султана. И то безумно.
— И той мен. Желаеше мен, а
не Хюрем. Тази долна жена
пречеше на любовта ни.
— Вярваш ли си, дада? Струва
ми се, че живееш в нереален свят
на желания и мечти.
Старицата не го слушаше.
— Михримах беше все едно
моя дъщеря. Моя и на султан
Сюлейман. Тя беше нашето дете.
След като помълчаха, Джахан
каза:
— Когато султанката умря,
Михримах стана най-влиятелната
жена в империята. А ти сякаш
потъна в забвение... Интересно
защо тази котка не мърда? —
изведнъж попита той.
— Защото спи. Не я закачай.
Още не си ми казал защо дойде?
— Искам да науча истината.
— Истината е пеперуда, каца
ту тук, ту там. Ако я уловиш в
мрежа, добре. Само дето не живее
дълго. Истината е деликатно
създание.
— Искам да знам каква беше
ролята на Давуд. Той беше
подставеното ти лице, нали? Той
организираше нещастните случаи
на строежите. Умираха хора! Защо?
Никой не подозираше теб.
Кой би подозирал една бавачка?
Но ти беше хитра и не оставяше
никакви следи.
По лицето й пробяга сянка и
тя погали котката, която така и не
помръдваше.
— Изглежда, съм оставила.
Инак нямаше да си тук.
— Косата и дрехите на
Михримах винаги миришеха на
билките, които използваш за
астмата. Преди известно време
усетих, че така миришат и дрехите
на Давуд.
— Имаш силно обоняние,
индиецо.
— Чота ме научи да обръщам
внимание на миризмите. —
Джахан подръпна брадата си и
продължи: — Използваше Давуд,
но в един миг той се отдръпна.
Защо? И защо предизвикваше
нещастните случаи? За пари? За
власт? Италианците ли искаха да
навредят на Майстора?
— Няма такова нещо!
Истината е, че всичко ставаше по
желание на принцесата.
— Що за лъжа!
— Вярваме в това, в което
искаме да вярваме — ехидно заяви
тя.
 — Защо би искала да навреди
на Майстора?
— Тя нямаше нищо против
него. Правеше го заради баща си.
Султанът беше много близък с
дъщеря си. Тя беше слабостта му.
Като малка я водеше навсякъде
със себе си. Ала той се промени с
годините. Стана подозрителен.
Всеки му беше враг и във всеки се
съмняваше. Започна да
пренебрегва Михримах. Нареди да
убият Великия везир, когото тя
обичаше и наричаше чичо. После
уби и друг везир... И собствените си
синове — братята на принцесата!
Тя беше съкрушена и няколко
пъти мести покоите си в харема, за
да бъде по-далеч от баща си. После
пак се връщаше. Колкото го
обичаше, толкова и го мразеше.
Решиха и я омъжиха за Рюстем.
Михримах го ненавиждаше и беше
много нещастна.
На Джахан му се зави свят и
седна на дивана, близо до котката.
Едното й око беше зелено, а
другото синьо и лъскаво.
— Михримах знаеше, че не
може да победи баща си, но искаше
да му създава неприятности. Вие
строяхте джамия в чест на
Сюлейман и ние решихме да
объркаме плановете ви. Нещо като
малко отмъщение за султана.
— И използвахте един от
калфите за пионка?
— Точно така. Никола беше
притеснителен, Юсуф затворен, с
теб не искахме да рискуваме и
избрахме Давуд. Безкомпромисен и
амбициозен, той беше най-
подходящият.
— Само че май не ви се е
подчинявал докрай.
— Отначало се подчиняваше,
а после стана доста алчен и след
смъртта на султана Михримах му
каза, че повече не се нуждае от
помощта му. Той обаче не се спря.
Мисля, че имаше зъб на Майстора.
 — Дрехите на Давуд
миришеха на твоите билки след
смъртта на Майстора. Защо се
срещахте?
— Искаше да му съдействам
да стане главен дворцов архитект.
Заплаши, че ако не му помогна, ще
разкаже на всички за тайната ни
дейност.
— Изнудвал те е. А Майстора
него ли посочва за заместник в
завещанието?
— Не. Той искаше ти да го
смениш и го беше написал в
завещанието. Пазеше едно копие у
дома си и едно за архивите на
архитектите във Вефа.
 — Ето защо Давуд е взел
цялата библиотека. Унищожил е
завещанията!
— Да. Е, сега вече знаеш
всичко и можеш да си тръгваш.
Уморена съм.
На лицето й бе изписано
безразличие. Дори на края на
живота си, Хесна хатун не
съжаляваше за нищо.
— Тя обичаше ли ме?
— Как може да питаш такова
нещо!
— Трябва да знам дали и това
не е било лъжа. Цял живот
изпитвах вина, ако пожелаех друга
жена.
 — Ти беше един нищо и
никакъв махут. Слуга на султана!
Влюбен в единствената му дъщеря!
Как може да питаш дали те е
обичала! — изгледа го
презрително тя.
Джахан се загледа в котката.
Та това беше Кардамон! Старата
котка, вече препарирана! За очи
имаше два камъка — сапфир и
изумруд.
— Принцесата те харесваше
като домашен любимец и като
вкусен локум, който омръзва, ако
го ядеш всеки ден. Михримах
никога не те е обичала.
Джахан стисна устни.
 — Знаеш ли как те наричаше
тя? — попита старицата.
— Моето хубаво, глупаво
момче. На това любов ли му
казваш?
Джахан се надигна и залитна.
Идеше му да я удуши с шала й.
Вратата беше затворена. Никой
нямаше да разбере, а и да
разберяха, никой нямаше да жалее
за нея. Пристъпи и забеляза страха
в очите й.
— Дада, ти отдавна
прехвърли стоте, нали? Май те е
стигнало проклятието за вечен
живот.
— Аз не съм единствена —
закашля се тя. — Помисли си кой
майстор, кой творец и кой човек с
големи амбиции не би искал да
живее дълго като мен.
— Ако имаш предвид
Майстора, той беше изключение. И
няма сравнение с вещица като теб.
— И на колко се спомина той?
— изсмя се тя, ала гърлото й
захриптя и едва си пое дъх.
Джахан грабна Кардамон и я
хвърли в огъня. Козината пламна и
камъните заблестяха. Брадичката
на Хесна хатун затрепери.
— Дано клетвите ми те
сполетят, архитекте! — изсъска тя.
— Дано молиш Всевишния да те
прибере, защото повече не можеш
да търпиш и не искаш да живееш...
Дано те чуе, да види агонията ти и
да те съжали — ах, горкият той,
горкият калфа на Синан, — но
въпреки това да не те прибере и да
те остави да се мъчиш! 
Всеки ден Балабан
изпращаше някой да проверява
дали облаците над пристанището
са се вдигнали. А слугите на Давуд
обикаляха сред пътниците и
търсеха Джахан. За да може да се
качи на кораба, без да го
забележат, Балабан предложи да го
преобразят.
— Може да се облека като
циганин — каза Джахан.
— Не е много разумно.
Циганите винаги имат проблеми.
Джахан трябваше да
изглежда достопочтено, без да
прави впечатление на богат —
инак моряците щяха веднага да го
оберат. Хареса им идеята за
италиански художник —
пътешественик, който се завръща
у дома след обиколка на Ориента.
Ако питаха за картините му, щеше
да каже, че ги е изпратил по-рано, с
друг кораб. И така, след десет дни
щеше да бъде във Флоренция.
Балабан и другарите му
осигуриха подходящите дрехи —
само дето не бяха улучили
размера. Ленената риза, жакетът
със странни ръкави, коженият
елек и бричовете бяха на много по-
едрия служител на венецианския
дож, когото бяха ограбили посред
бял ден.
— Сеньор Джаханиони, защо
сте се смалил! — ахна Балабан и
всички прихнаха да се смеят.
Жената на Балабан стесни
дрехите и боядиса брадата и
косата му с къна. Шапката беше от
лилаво и черно кадифе. Раните му
бяха заздравели, но белегът на
бузата остана завинаги.
В деня на заминаването
Балабан и хората му се накачулиха
на една каруца, теглена от магаре.
В чест на Джахан я бяха украсили с
гирлянди и панделки. Магарето
едва се тътреше и всички
пустосваха закона, който
забраняваше циганите да впрягат
коне. След дълги умувания и
препирни се разпределиха в три
каруци и заслизаха към
пристанището под учудените, а
понякога и презрителни погледи
на минувачите, които гледаха на
тях като на потомци на някакви
други Адам и Ева.
Когато наближиха
пристанището, спряха на един
хълм и Балабан каза:
— Ще те оставим тук. Така е
по-добре.
Джахан свали наметалото,
което прикриваше италианските
му дрехи. Прегърна мъжете, целуна
ръцете на по-възрастните и
бузките на децата. Балабан изчака
и се приближи. В ръката си
държеше нещо кръгло и синьо
като яйце на червеношийка.
— Какво е това? — попита
Джахан.
— Муска. Даки дей я
измайстори. Да те пази от зло.
На кораба трябва да я носиш
наобратно.
 — Трогнат съм — рече
Джахан и прехапа устни, за да
скрие вълнението си.
— Искам да ти кажа и за
онази хубавица в хамама на
скръбта. Жените са били осем и са
все още осем. Тя е жива. Не се
измъчвай повече. Скроили са ти
номер, братко.
— Но джуджето... Тя беше на
моя страна.
— Мъчно ми е, че заминаваш,
но и се радвам, защото Истанбул не
е за доверчив човек като теб —
въздъхна Балабан, прегърна
Джахан и попита с усмивка: — Кого
ще спасявам сега?
 — Синът на Чота. Нали ще се
грижиш за него?
— Разбира се. Ще му разкажа
какъв добър баща е имал.
Каруците потеглиха и всички
освен Балабан махаха, а когато
стигнаха на последния завой, той
се обърна, усмихна се и вдигна
ръка за сбогом. Джахан му отвърна
и циганите изчезнаха зад завоя.
Тръгна към пристанището със
свито сърце — какво ли щеше да
му поднесе животът? Така или
иначе, връщане назад нямаше.
Шумът и суматохата на кея го
погълнаха. Казваха, че това
пристанище е едно от най-добрите
— корабите влизаха в него, без да
се налага да гребат усилено, не се
налагаше и да се молят за попътни
ветрове. Капитаните разчитаха на
двете противоположни течения на
Босфора. За разлика от града, те
бяха постоянни и не криеха
изненади.
Няколко кораба бяха готови
за отплаване. Джахан щеше да
пътува за Венеция на красива
тримачтова карака. По кея вървяха
поклонници, йезуитски свещеници
с власеници и качулки и
сановници с намастилени пръсти.
Около писача се бяха насъбрали
хора и се чудеха на дивните
заврънтулки на перото му. Мина
чистокръвен черен жребец с
качулка върху очите. Животното
пристъпваше несигурно, водено от
господаря си. Къде ли го водеха и
дали щеше да издържи дългия
морски път? Джахан се заприказва
с един албанец, който продаваше
меден шербет. Взе си чаша и тъкмо
да отпие, забеляза глухонемите
слуги на Давуд. Минаха покрай
него, но не го познаха.
Настъпи оживление и хората
се дръпнаха, за да направят път на
задаващите се важни пътници —
френският посланик и жена му,
издокарана с бродиран,
пристегнат жакет и кадифена
зелена рокля. Тя притискаше
носната си кърпичка към устата и
носа и се мръщеше заради вонята.
Слугите мъкнеха кутии и кафези, в
които кудкудяха, съскаха и
писукаха животинките от частната
менажерия на мосю и мадам Брев.
Сред тях имаше пауни, славеи и
папагали с ярки пера. Имаше и
сокол, и ястреб, и някаква странна
птица с огромен клюн — дар от
султана за завръщащия се във
Франция посланик. Всички зяпаха
двете маймуни, които бяха
пременени с копринени и
кадифени дрешки като
благородник и жена му. Женската
оголваше зъби в нещо като
усмивка сякаш се присмиваше на
зяпачите.
Джахан използва олелията, за
да се промъкне през тълпата и да
приближи корабите. Давуд
вероятно предполагаше за
намеренията му да замине за Рим и
сигурно бе наредил на
глухонемите да следят корабите,
които заминаваха за италиански
пристанища. Може би беше по-
разумно да се качи на някой друг
кораб, да слезе на първото
пристанище и оттам да се отправи
към земята на Микеланджело.
Един от корабите привлече
вниманието му и реши да се качи
на него. Капитанът го изгледа и
заяви:
— Не взимам чужденци.
Откъде да знам дали не си опасен
престъпник.
— Аз съм художник. Рисувам
пейзажи.
— Гледай ти! И плащат ли за
това?
— Намират се и щедри хора.
— Хубава работа имаш! За
разлика от нашата. Но не мога да
те взема на кораба. Ще ни донесеш
лош късмет.
— Напротив. Имам
доказателство — рече Джахан и
изсипа кесия с пари на масата.
Очите на капитана
заблестяха. Взе една пара и заби
зъби в ръба й. Остана доволен,
усмихна се и каза:
— Качвай се. Отивай в трюма.
И много не ми се мотай.
— Дадено — кимна Джахан.
Вдигнаха котва след ден и
чак тогава Джахан излезе от
трюма. Истанбул блестеше в
далечината. Пазарите, кафенетата,
гробищата с кипарисите и
тюрбетата. Градът, в който се
научи да обича и да не вярва на
обичта.
 Минаретата на „Сюлеймание"
и „Шехзаде", куполът на „Света
София", джамията на Михримах —
загадъчна като самата принцеса...
Джахан сложи ръка на
сърцето си в мълчалив поклон към
труда и надеждите, вградени в
тези величествени сгради. Поклон
не само към хората, но и към
камъка, дървото, стъклото и
мрамора — така го беше научил
Синан. Гларусите го изпратиха,
сбогуваха се с тъжни крясъци и се
върнаха.
Клетвата... В началото му се
стори, че е благословия. Ала
животът го надхитри.
Благословията се оказа проклятие,
а проклятието благословия.
Джахан не се страхуваше от
смъртта и от провала. Обиколи
много градове и страни. Беше в
Рим, Франция, Англия и
Саламанка, където се надяваше да
види Санча, но така и не я намери.
Винаги имаше работа, тъй
като се трудеше усърдно и не
взимаше много пари. Чертаеше за
други архитекти, но понеже не
беше член на гилдия, не му
плащаха достатъчно. Клетвата
действаше. Макар да беше все така
жизнен, годините течаха и
набраздяваха лицето му.
 Колкото и да беше умен и
талантлив, възрастта оставяше
дири. И все пак хората ахваха,
когато казваше, че е на деветдесет
и шест, деветдесет и седем...
деветдесет и осем... Гледаха го
подозрително сякаш бе съюзник с
дявола. Имаше нещо съмнително в
човек, доживял такава възраст.
Един ден си каза, че вещицата
има право. Дали Майстора не се бе
споразумял с нея? Та той бе живял
по-дълго от всеки известен
майстор и великолепните му
сгради бяха безчет. Кой знае, може
би към края си бе изпитал желание
всичко да свърши и я бе посетил...
А това означаваше, че клетвата за
дълъг живот може и да се наруши.
Когато беше почти на сто,
замина за Португалия, откъдето
тръгваха кораби за Новия свят. На
палубата зърна мъж, който му
заприлича на Балабан, и се втурна
към него. В последния миг видя, че
греши.
— Извинявай, помислих те за
друг.
— Надявам се за някой
приятел? Седни да се порадваме
заедно на слънцето.
Мъжът се разприказва. Имал
много грехове и сега се връщал
при семейството си поумнял и
помъдрял.
— А ти с какво се занимаваш?
— обърна се той към Джахан.
— Архитект съм.
— Отиди в Агра. Шах Джахан
строи голям мавзолей на жена си,
която умря при раждане. Много я
обичаше.
— Не ми е на път.
— Смени си пътя.
Заинтригуван от
грандиозния проект, през 1632
година Джахан пристигна в
Индустан.
Понякога посещаваме
градове по наше желание, а
понякога те ни привикват. Щом
стъпи в Агра, Джахан усети силно
привличане. По пътя чу толкова
много за шаха и за мавзолея, та
имаше чувството, че вече е бил
там. Миризмите бяха силни и
екзотични, а слънцето галеше
лицето му и дълбокия белег.
Посети строежа на река
Ямуна. Един пътешественик, който
говореше турски, му помогна да се
срещне и да поговори с главния
майстор. Като разбра, че е работил
за Синан и видя печата му, той го
заведе при началника си. Казваше
се Абдул Карим и Джахан веднага
го хареса. След като разгледа
чертежите, които архитектът
носеше винаги със себе си, и
изрази възхищението си от Синан,
мъжът му наля мляко с мед,
разгъна проектите и го попита за
мнението му. Изслуша го с усмивка
и с нескрито задоволство. После му
даде мерките на пода на голяма
зала и задачата да начертае план.
Одобри го и каза:
— Ще ти уредя среща с
великия шах.
Седнал на високия си паунов
трон, той носеше семпли дрехи без
камъни и украшения, брадата му
бе побеляла от скръб, а очите му
излъчваха тъга. Джахан установи,
че в много отношения шахът
прилича на султан Сюлейман.
Владетелят жалеше за смъртта на
обичната си Мумтаз Махал, която
за осемнайсет години му бе родила
четиринайсет деца. Бяха я
погребали на брега на река Тапи.
Смятаха да преместят останките й
в мавзолея в Агра, където щеше да
намери вечен покой.
Шахът я обичал много повече
от другите си жени и й имал пълно
доверие. Тя четяла ферманите и
слагала печата му. Освен че му
била любима жена, била негов
съветник и довереник. След
смъртта й всяка нощ обикалял
покоите с надеждата, че ще усети
уханието й или ще зърне духа й.
Ако беше млад, Джахан щеше
да се смути от срещата си с шаха.
Но тъй като вече нямаше нито
тайни, нито специални очаквания,
той се чувстваше спокоен и
ненакърним. Де да се беше
чувствал така и със султаните,
султанките и везирите, пред които
бе тръпнал от притеснение. Най-
сетне беше обзет от същото ведро
спокойствие, присъщо за
Майстора, и което така не бе
одобрявал като млад.
Ясно и любезно отговори на
въпросите за работата си. Шахът
не говореше турски и общуваха с
помощта на преводач от турски на
персийски и от персийски на
турски. Общите думи витаеха като
уловени в мрежа пеперуди.
Накрая шахът попита:
— Защо никога не си се
женил?
В залата настъпи по-тежка от
мед тишина.
— Бях обещал сърцето си,
Ваше Величество.
— И какво се случи?
— Нищо. — Хората, израсли
сред любовни истории с омайващо
щастлив или съкрушително
нещастен край, недоумяват как
така една любов може да се
определи като нищо. — Тя бе
недостижима за мен. Не било
писано...
— Има толкова много други
жени — каза шахът.
Джахан понечи да го попита
защо тогава все още тъжи за
съпругата си, но той като че ли
прочете мислите му и добави с
тъжна усмивка:
— Или пък не...
На другия ден получи писмо,
с което го назначаваха като
единия от двамата главни
архитекти за строежа на Озарената
гробница — рауза и мунавара.
Възнаграждението беше щедро, в
рупии и ашрафи, с допълнителни
суми на всеки шест месеца. Джахан
се трогна от писмото:
Обръщам се към теб, Джахан
Хан Руми, строител на
вековечност, наследник на
многоуважаемия и несравним в
цял свят майстор Синан, с молба да
отдадеш таланта си на
построяването на тази
величествена гробница, която да
буди възхищението на
поколенията до Деня на страшния
съд, когато няма да остане камък
върху камък под небесния свод.
Джахан се поколеба, но прие
и макар да беше в чужда страна и
сред чужди хора, се почувства
сякаш бе у дома. Проектът беше
труден и скъп. Хиляди майстори —
зидари , каменоделци, стъклари,
дърводелци — се трудеха от зори
до мрак и разговаряха на различни
езици. Имаше скулптори от Бухара,
каменоделци от Исфахан, резбари
от Тебриз, калиграфи от Кашмир,
бояджии от Самарканд, художници
от Флоренция и бижутери от
Венеция. Шахът обикаляше и
неотлъчно следеше напредъка. На
всеки два дни се срещаше с
архитектите и обсъждаше
работата им. Даваше мнения и
невъзможни идеи така, както
обичат да правят повечето
короновани глави.
Гневът на шаха бе от стомана,
любовта му — от диаманти, а
скръбта — от бял мрамор. По
негово настояване Джахан покани
строители от Истанбул. Зарадва се,
когато любимият му ученик Иса се
съгласи да дойде. Старият
архитект се възхищаваше на
таланта и младостта на ученика си.
Надяваше се, че Синан е изпитвал
същите чувства към него, макар да
не го бе показвал.
Слоновете на строежа
мъкнеха тежките греди и мрамора.
Когато се въргаляха в локвите,
Джахан ги гледаше с умиление и си
мислеше, че светът би бил много
по-прекрасен, ако хората живееха
като тях — без да мислят за
минало и бъдеще и без да кроят
лъжи и измами.
Ожених се. Шахът нареди да
ми намерят добра жена. Така и
стана. Тя беше шейсет и шест
години по-млада от мен, умна и
добронамерена. Когато била
бременна втори месец, цялото й
семейство загинало в голямо
наводнение. И тя като поетесата
Мирабай отказала да я изгорят на
смъртната клада на мъжа й. Очите
й бяха по-тъмни от най-тъмните
ми тайни, усмивката й беше
винаги на устните, а черната й
лъскава коса беше като ухайна
коприна между пръстите. Много
пъти й казвах онова, което вече
знаеше: „Амина, аз съм много стар
за теб. Когато умра, омъжи се за по-
млад мъж". А тя отговаряше: „Не
предизвиквай съдбата. Замълчи".
Есента роди момченце с
трапчинки. Обичах го като свое
дете. Дадохме му името Синан.
Добавихме християнското име на
Майстора — Йосиф, — а от
уважение към тъста ми и неговото
име Мутамид. Нашият син Синан
Йосиф Мутамид растеше хубав и
силен под небето на тази необятна
шир с безброй души и повече от
безброй богове — едно османско
дете в Индия за разлика от мен,
когото смятаха за индиец в
османските земи.
Той имаше гладката кожа и
светлокафявите очи на майка си.
Беше буен и любознателен. Когато
започнаха да му растат зъби, майка
му и лелите му наредиха няколко
предмета, за да избере някой от
тях — сребърно огледало, перо,
златна гривна и восък за печати.
Ако вземеше огледалото, щеше да
цени красотата и да стане
художник или поет. Ако си
харесаше перото — писач.
Грабнеше ли гривната, щеше да
бъде търговец, ако ли пък се
насочеше към восъка, очакваше го
бъдеще на висш сановник.
Синан Йосиф Мутамид се
замисли, докато жените се смееха
и го насърчаваха да си избере
единия от четирите предмета. В
един миг се обърна и сграбчи
муската на врата ми, която пазеше
от зло.
— Какво означава това? —
разтревожи се Амина.
Прегърнах я и се засмях.
— Нищо лошо, не се
безпокой.
 Изборът му означаваше, че
каквото и да става, ще може да
взима сам решения.
Когато тримата излизаме на
разходка, хората ни зяпат и се
чудят. Мъжете подхвърлят, че съм
голям късметлия с такава млада и
хубава жена и дори питат как я
задоволявам на тази възраст.
Затова решихме да вървим
разделени. Жена ми и детето пред
мен, а аз след тях. Не откъсвам
поглед от Амина и Синан. Тя го
гали нежно, той се усмихва, а
шепотът им достига до мен като
ромон на вълни от един далечен
град. След като си отида от този
свят, те ще продължат да се
разхождат и нищо няма да се
промени. Ала това не ме изпълва с
тъга, а с надежда, с огромна
надежда.
Жена ми не ми напомня на
Михримах. Двете нямат нищо
общо. Нито в гласа, нито в
обноските, нито в характера. В
звездните нощи, когато лежи
върху мен и топли тялото ми като
мека пелерина, когато се срамувам
от възрастта си, но се възбуждам
от формите й, тя се плъзва в мен
като калъф на сабя и красотата й
поглъща моята грозота. Ами на
шепне в ухото ми: „Теб Господ те
изпрати". Дори да бяхме заедно,
Михримах никога не би изрекла
такива думи. Жена ми наистина
нямаше нищо общо с нея. И аз не
бих могъл да бъда по-щастлив.
Михримах обаче беше
непрекъснато в мислите ми. Още
ме болеше. Пътуваща из цялото ми
тяло болка, която се местеше
бързо, сякаш бе фантом. Михримах
е сянката, която ме следва
навсякъде и която надвисва над
мен в моменти на униние,
притулвайки светлината на
душата ми.
След една година работа ми
възложиха построяването на
купола на Озарената гробница,
която вече наричахме „Тадж
Махал". Моето име също се смени.
Все още ми казваха Джахан Хан
Руми, но вече и малките деца ме
знаеха като Майстора на купола.
Преди няколко дни ме
настигна един от чираците.
Водеше слон и ми предложи да се
кача и отида с него до строежа.
Настаних се на седлото и се
почувствах щастлив, че съм
толкова високо, за да не забележат
сълзите ми — сълзите на един
грохнал старец, — който гледа как
хората долу се трудят и строят за
Господ, за някой шах или султан,
за поколенията, в името на
благородни каузи, а понякога дори
неизвестно защо... 
Знам, че няма да бъда жив,
когато построят „Тадж Махал". Ако
не умра скоро, значи клетвата на
да да е още в сила. Оставил съм
упътвания на Иса и на учениците,
но кой знае дали ще ги изпълнят.
Мавзолеят така или иначе ще бъде
завършен. По време на строежа на
първата ни голяма обща сграда с
Майстора — джамията „Шехзаде"
— нямаше измами и произшествия
и всички работехме като един.
Синан остави в купола й своя знак
— нещо, което да напомня за него.
Реших да последвам примера му и
да скрия в купола на „Тадж Махал"
малък детайл като символ на
Михримах: фатално прегърнати
Луна и Слънце, каквото е и
значението на името й.
По нареждане на шаха на
гладкия мрамор пишеше: „Тази
сграда възхвалява великолепието
на Създателя."
Аз бих добавил още нещо:
„И любовта на едно човешко
същество."
Четирите страни на „Тадж
Махал" са идентични. Камъкът се
отразява във водата. Господ се
отразява в хората. Любовта — в
разбитите сърца. Истината — в
разказите. Живеем, трудим се и
умираме под един и същ невидим
купол. Богати и бедни, мюсюлмани
и християни, свободни и роби,
мъже и жени, султани и махути,
майстори и калфи... Уверих се и
вярвам, че има само една форма,
която отразява всемира.
Куполът. 
В него изчезват всички
различия и звуците на радост или
страдание потъват в тишината на
всепоглъщащата любов. Когато
мисля за света по този начин,
усещам, че губя посока и не знам
къде свършва миналото и къде
започва бъдещето. Къде е Запад и
къде е Изток...


БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Не съм сигурна дали
писателите избират сюжетите си,
или те ги намират. С мен се случи
второто. Идеята за тази книга се
появи в един слънчев следобед в
Истанбул. Таксито ми спря в
задръстена улица и аз се загледах в
джамията до брега — „Молла
Челеби", едно от по-неизвестните
постижения на Синан. На оградата
до джамията седеше циганче и
почукваше на голяма тенекиена
кутия. Хрумна ми да напиша
някаква история за Синан и
циганите, но таксито тръгна и
мислите ми се насочиха към
срещата, за която закъснявах. След
една седмица скъп приятел ми
изпрати книгата на Гюлру
Неджипоглу за Синан и
архитектурата в Османската
империя. Една рисунка привлече
вниманието ми — султан
Сюлейман, висок и слаб, а зад него
слон и махут пред „Сюлеймание".
Двамата бяха в ъгъла на
картината, като че ли всеки миг
щяха да хукнат и да избягат.
Гледах картината и се чудех какво
ли правеха в компанията на
султана и до посветената на него
джамия. Както се чудех, така се
появи идеята за новата ми книга.
Целта ми беше не само да
разгадая света на Синан, а и света
на неговите калфи, работници,
роби и на животните, които им
бяха помагали. Най-голямата
трудност да пишеш за живял преди
векове велик творец идва от
пресъздаването на неговото време.
Построяването на джамия
отнема от седем до девет години.
Синан е построил 365 по-малки и
по-големи сгради. Заради
увлекателността на
повествованието реших да не
следвам стриктно хронологията, а
да си създам мое време, в което да
вместя реални исторически
събития. За разлика от
действителността, моята
Михримах не се омъжва на
седемнайсет, а по-късно, тъй като
исках да удължа времето на
приятелството й с Джахан.
Съпругът й Рюстем паша
умира в 1561 година, но аз
поудължих живота му. Капитан
Гарет е измислен герой, създаден
по подобие на европейските
мореплаватели, присъединили се
към османската флотилия, и на
османските моряци, които са
минали към други флотилии.
Техните истории ще бъдат тепърва
разказвани.
В книгата Таки-ал-Дин се
появява по-рано — всъщност той
става главен дворцов астроном по
времето на султан Мурад. Държах
да проследя историята на
обсерваторията и затова смених
датата на смъртта на Великия
везир Соколлу. Художникът
Мелкиор и посланикът Бусбек
пристигат в Истанбул около1555
година, но аз измислих датите на
пристигането и заминаването им.
Натъкнах се на данни за група
османски архитекти в Рим, но
подробностите за дейността им са
неясни. Представих ги като
калфите Давуд и Джахан. Във
Виена наистина е имало слон на
име Сюлейман и неговата история
е описана превъзходно от Жозе
Сарамаго в „Пътуването на слона".
Книгата е плод на моето
въображение. И все пак бях водена
и вдъхновявана от исторически
събития и истински личности.
Ползвах много източници на
английски и на турски — от
„Турски писма" на Ожие Гислен дьо
Бусбек до „Истанбул през 16 век :
градът, дворецът,
всекидневието"на Метин Анд.
Синан казвал: „Нека светът се
носи като река". Надявам се тази
история също да се носи като река
в сърцата на читателите.