Чети свободно… www.readbg.

com

Паулу Коелю
Ръкописът, намерен в Акра

На Н.С.Р.М. с благодарност за чудото.

И на Моника Антунис, която не пропиля
дадената й благословия.

О, Мария, зачената без грях, моли се за нас,

които търсим помощ от теб. Амин.

Дъщери йерусалимски, не плачете за Мене, а

плачете за себе си и за чедата си.
Лука, 23:28

ПРЕДГОВОР И ПОЗДРАВ
През декември 1945 г. в една пещера в района на Хамра Дом в Горен Египет
двама братя, които търсели място за почивка, намерили делва, пълна с
папируси. Вместо да уведомят местните власти, каквото било изискването на
закона, решили да ги продадат на части на пазара за антики. Надявали се, че по
този начин няма да привлекат вниманието на властите. Майката на момчетата
се страхувала от „лоши енергии" и затова изгорила някои от новооткритите
папируси.
На следващата година, незнайно защо, братята се скарали. Отдавайки го
на така наречените „лоши енергии", майката предала останалите ръкописи на
свещеник, който продал един от тях на Коптския музей в Кайро. Там
папирусите се сдобили с името, което носят и до днес - Ръкописите от Наг
Хаммади. (Така се казва градът в близост до пещерата, в която били открити.)
Експертът по история на религиите в музея Жан Дорес разбрал колко важна е
находката и в своя публикация от 1948 г. я споменал за пръв път.
Останалите папируси започнали да се появяват на черния пазар. Съвсем
скоро и египетското правителство осъзнало значимостта на откритието и се
опитало да попречи ръкописите да напуснат пределите на страната.
Непосредствено след революцията от 1952 г. по-голямата част от тях била
предадена на Коптския музей и обявена за национално богатство. Само един
текст успял да се изплъзне и се появил у белгийски антиквар, който напразно
се опитвал да го продаде в Ню Йорк и Париж. Най-накрая през 1951 г. той станал
притежание на института „Карл Юнг". След смъртта на прочутия
психоаналитик папирусът, известен като Codex Jung, се върнал в Кайро, където
сега се намират близо хиляда страници от Ръкописите от Наг Хаммади.

Намерените папируси представляват преводи от гръцки на текстове,

писани между края на I век сл.Хр. и 180 г. Наричат ги още Апокрифни евангелия,
тъй като не са част от Библията, каквато я познаваме днес.
Защо?
През 170 г. група епископи се събрали, за да решат кои текстове да влязат
в Новия завет. Критерият бил съвсем прост - да се включи всичко, което може
да пребори ереста и различните доктрини на времето. Били избрани сегашните
евангелия, посланията на апостолите и всичко, което било в съответствие, така
да се каже, с основната идея на онова, което епископите смятали, че
представлява християнството. Срещата между тях, както и подбраните книги
са споменати в не особено известния Канон Муратори. Останалите ръкописи,
като тези, открити в Наг Хаммади, не са включени, защото са текстове, писани
по сведения от жени (например Евангелието от Мария Магдалена), или
представят Исус като осъзнаващ божествената си мисия, поради което
преминаването му през смъртта не изглежда толкова изстрадано и мъчително.

През 1974 г. английският археолог сър Уолтър Уилкинсън открил близо

до Наг Хаммади още един ръкопис, този път написан на три езика - арабски,
иврит и латински. Запознат с правилата, закрилящи находките от района, сър
Уилкинсън изпратил ръкописа в Отдела за древно изкуство към музея в Кайро.
Скоро дошъл отговор, че по света има поне 155 копия от този документ, като
три от тях са притежание на музея. Всичките били съвсем еднакви.
Въглеродните тестове, прилагани за анализ на органичните материали,
доказали, че документът е сравнително скорошен, написан вероятно през 1307
г. Произходът му бил лесно проследен до град Акра, който се намира извън
територията на Египет, та нямало никаква забрана за изнасянето му извън
страната, и сър Уилкинсън получил писмено разрешение от египетското
правителство да го отнесе в Англия (Разрешително № 1901/317/IFP-75 от
23.11.1974 г.).

Запознах се със сина на сър Уолтър Уилкинсън навръх Коледа през 1982 г.
в град Портмадог в Уелс. Помня как тогава той спомена за намерения от баща
му ръкопис, но по онова време и двамата не му обърнахме нужното внимание.
След тази среща поддържахме близки отношения чрез писма и се видяхме поне
още два пъти, докато бях в страната му за представянето на моите книги.
На 30 ноември 2011 г. получих копие от текста, за който синът на сър
Уилкинсън беше споменал при първата ни среща. Сега ще се заема с неговото
пресъздаване.
 Много бих искал да започна със следните думи:
„Сега, когато съм на края на живота си, оставям на онези,
които ще дойдат след мен, всичко, научено по времето, докато съм
бродил по света. Нека се възползват от него по най-добрия начин".

Но за беда това не е вярно. Аз съм едва на 21 години, родителите ми ме

дариха с любов и ме изучиха, ожених се по любов и имам щастливо семейство.
Ала утре животът ще ни раздели, защото всеки от нас ще трябва да тръгне да
търси своя път, своята съдба и своя начин да посрещне смъртта.
За моето семейство днес е 14 юли 1099 година. За семейството на Яков,
мой приятел от детството, с когото си играехме из улиците на Йерусалим, сега
е 4859 година - той много обича да повтаря, че еврейската религия е по-древна
от нашата. За почитаемия Ибн ал Асир, който цял живот се е мъчил да
документира историята, точно сега свършва 492 година. Не сме единодушни
относно датата, както и за начина, по който да почитаме Господ, но във всяко
друго отношение съжителството ни беше много добро.
Преди седмица нашите военачалници се събраха и прецениха, че
френските войски имат значително превъзходство, а и са по-добре обучени от
нас. Беше ни предоставена възможност да направим избор - да напуснем града
или да се сражаваме до смърт, тъй като със сигурност щяха да ни разгромят.
Повечето решиха да останат.
В момента мюсюлманите са се събрали в джамията „Ал Акса", юдеите
избраха „Михраб Дауд" за сборен пункт на войниците си, а християните,
пръснати в много квартали, останаха да отбраняват южната част на града.
Вече виждаме дървените бойни кули, построени с материала от
разглобените за целта кораби. По движението на вражеските войски можем да
предположим, че утре сутрин ще ни нападнат, проливайки кръв в името на
папата и „освобождаването" на града по „Божията воля".
Този следобед в двора, където преди хиляда години римският управник
Пилат Понтийски предал Исус на тълпата, за да го разпне, се бяха събрали група
мъже и жени на всякаква възраст, за да се срещнат с гърка, когото всички
знаехме като Копта.
Копта е странен човек. Още съвсем млад решил да напусне родния си град
Атина, за да търси пари и приключения. Накрая се озовал в нашия град, където,
умиращ от глад, започнал да тропа по хорските врати. Бил добре посрещнат и
лека-полека се отказал от идеята да продължи пътуването си. Така и заживял
сред нас.
Намерил си работа при един обущар и също като Ибн ал Асир се захванал
да записва за поколенията всичко, което видел и чуел. Не приел никоя религия,
а и никой не се опитал да го убеди в противното. Според него сега не е нито
1099 година, нито 4859-а, нито пък краят на 492-ра. Копта вярва само в
настоящия момент и в тъй наречената Мойра - непознатия Бог, Божествената
енергия, отговорна за единствения закон, който не може да бъде нарушен,
защото това би довело до гибелта на света.
До Копта стояха духовните водачи на трите религии в Йерусалим. Нито
един управник не се появи по време на разговора - бяха заети с последната
подготовка за отпор, който смятахме за безполезен.
- Преди много векове един човек бил осъден на този площад - започна
Копта. - Докато вървял към смъртта си, той минал покрай група жени. Като ги
видял да плачат, им рекъл: „Не плачете за мен, плачете за Йерусалим".
Той предсказал онова, което става сега. От утре хармонията ще се
превърне в неразбирателство. Радостта ще бъде заменена от мъка. Мирът ще
отстъпи пред войната, която ще продължи толкова дълго в бъдещето, че дори
не можем да си представим нейния край.
Никой не каза нищо, защото никой не знаеше точно за какво е дошъл. Дали
нямаше да ни се наложи да изслушаме още една проповед за нашествениците,
които се наричаха„кръстоносци"?
Копта се наслади за кратко на объркването, което ни обзе. След като
помълча, реши да поясни:
- Може и да успеят да разрушат града, но няма да могат да унищожат
всичко онова, на което ни е научил. Затова е важно знанието да няма същата
участ като нашите крепостни стени, домове и улици. Ала какво представлява
знанието?
Тъй като никой не отговори, той продължи:
- То не е абсолютната истина за живота и смъртта, а всичко онова, което ни помага да
живеем и да посрещаме предизвикателствата на всекидневието. Знанието не се съдържа в
ерудицията, която ни дават книгите и която служи единствено да подхранва празни спорове
за миналото и бъдещето, а е в мъдростта, заключена в сърцата на добрите хора.
Копта добави:
- Аз съм начетен, но въпреки че съм прекарал всичките тези години в
събиране на реликви, подреждане на различни предмети, записване на дати и
обсъждане на политика, не знам точно какво да ви кажа. В този момент се моля
на Божествената енергия да пречисти сърцето ми. Вие ще ми задавате въпроси,
а аз ще ви отговарям. В Древна Гърция учителите са преподавали по този начин
- оставяли учениците си да ги питат за неща, за които никога преди не били
размишлявали, но трябвало да дадат отговор.
- А какво ще правим с отговорите? - попита някой.
- Едни от вас ще запишат думите ми. Други ще ги запомнят. Но важното е,
че още тази вечер вие ще поемете към четирите краища на света, за да
разнесете словото. Така душата на Йерусалим ще бъде съхранена. И един ден
ще можем да възстановим не само града, но и мястото, където отново ще
царуват мъдростта и мирът.
- Всички знаем какво ни очаква утре - каза друг. - Няма ли да е по-добре да
обсъдим как да постигнем примирие или как да се подготвим за битката?
Копта погледна към духовниците, застанали до него, и веднага след това
се обърна към тълпата.
- Никой не знае какво ни очаква утре, защото всеки нов ден носи и лошо, и
добро. Ето защо, докато ме питате за онова, което искате да знаете, забравете
войските, които са отвън, и страха, който се спотайва отвътре. Нашият завет
към наследниците на земята ни няма да е случилото се през днешния ден,
защото това ще бъде сторено от историята. Нека поговорим за всекидневието
и за трудностите, които ни се е налагало да преодоляваме. Само това е важно за
бъдещето, защото не вярвам много неща да се променят през следващото
хилядолетие.

Тогава моят съсед Яков го помоли:

- Говори ни за поражението.

- Може ли листото, което пада през зимата, да се чувства победено от

студа?
Дървото казва на листото: „Това се нарича кръговрат на живота. Въпреки
че смяташ, че ще умреш, всъщност ще продължиш да живееш чрез мен.
Благодарение на теб аз съм живо, защото ти ми даде възможност да дишам. Пак
благодарение на теб се чувствах обичано, понеже можах да осигуря сянка на
уморения пътник. Твоят сок тече в моя сок, ние сме едно".
Може ли човекът, готвещ се да изкачи най-високата планина в света, да
мисли, че е претърпял поражение, когато стигне в подножието й и види, че
природата е пратила буря?
Човекът казва на планината: „Ти не ме искаш сега, но времето ще се оправи
и един ден аз ще успея да стигна до върха. А дотогава ти ще си тук и ще ме
чакаш".
Може ли младежът, чиято първа любов е отхвърлена, да твърди, че
любовта не съществува?
Младежът си казва: „Ще срещна някоя жена, която да разбира чувствата
ми. И ще бъда щастлив през остатъка от живота си".
В кръговрата на природата не съществува нито победа, нито поражение -
съществува единствено движение.
Зимата се бори да властва самостоятелно, но накрая е принудена да
приеме победата на пролетта, която носи със себе си цветя и радост.
Лятото иска горещите му дни да продължат вечно, защото е убедено, че
топлината му е благословия за земята. Но накрая приема настъпването на
есента, която ще позволи на земята да си почине.
Газелата се храни с трева, а после бива изядена от лъва. Не става дума за
това кой е по-силен, а как Господ ни разкрива кръговрата на смъртта и
възкресението.
В този кръговрат няма победители и победени. Това са просто етапи, през
които трябва да се мине. И когато човешкото сърце го проумее, ще бъде
свободно. Ще приема без болка трудностите и няма да се подвежда от
звездните мигове.
И едните, и другите ще отминат. Едните ще следват другите. И
кръговратът ще продължи, докато се освободим от плътта и се срещнем с
Божествената енергия.
Следователно, докато гладиаторът е на арената - дали по собствено
желание, или защото съдбата го е поставила там, - нека духът му се радва на
битката, която го очаква. Ако съумее да запази достойнството и честта си, дори
и да загуби битката, никога няма да претърпи поражение, защото душата му ще
е непокътната.
И няма да обвинява никого за нещата, които му се случват. След като е
изпитал любовта за пръв път и е бил отхвърлен, е разбрал, че това не е
погубило способността му да обича. Онова, което е валидно за любовта, се
отнася и за войната.
Една загубена битка или загубата на всичко, което смятаме, че
притежаваме, ни карат да изпитваме тъга. Но когато тези моменти отминат,
откриваме неподозираната сила, стаена у всеки от нас, силата, която ни
изненадва и ни кара да се ценим повече.
Оглеждаме се наоколо и си казваме: „Аз оцелях". И при тези думи се
изпълваме с радост.
Само онези, които не признават тази сила, си казват: „Аз изгубих". И се
отдават на тъгата.
Ала има и такива, които дори и да страдат от загубата и да се чувстват
унизени от историите, разказвани от победителите, си позволяват да проронят
някоя и друга сълза, но не изпадат в самосъжаление. Знаят само че битката е
била прекъсната и че за момента са в неизгодна позиция. Вслушват се в ударите
на сърцето си. Разбират, че са напрегнати, и се страхуват. Правят равносметка
на живота си и осъзнават, че въпреки ужаса, който изпитват, вярата
продължава да поддържа огъня в душите им и да ги кара да вървят напред.
Тези хора се опитват да разберат кога са сбъркали и кога са постъпили
правилно. Възползват се от момента, докато са паднали, за да си починат, да
излекуват раните си, да измислят нови стратегии и да се въоръжат по-добре.
И после някой ден на вратата им тропа новата битка. Те продължават да
са изпълнени със страхове, но трябва да действат - иначе завинаги ще останат
проснати на земята. Стават и се изправят срещу противника, спомняйки си за
болката, която са преживели и която не искат да изпитват повече.
Миналите поражения ги принуждават този път да победят, тъй като вече
не желаят да се мъчат.
Ако и този път обаче не успеят да победят, ще успеят следващия. А ако и
следващия не успеят, ще е по-следващия. Най-лошото не е да паднеш, а да
останеш паднал.
Поражение търпи само онзи, който се е предал. Всички останали са
победители.
И ще дойде ден, когато най-тежките моменти ще са само спомени, които
ще се разказват като случки на всички, пожелали да ги чуят. А те ще слушат с
почитание и ще научат три важни неща: трябва да имаш търпение да изчакаш
точния момент за действие; трябва да проявиш достатъчно мъдрост да не
пропуснеш следващата възможност; и трябва да се гордееш с белезите си.
Белезите са медали, издълбани с огън и жупел върху плътта, и те ще
уплашат враговете ви, защото показват, че срещу тях стои човек с много опит в
битките. Често това ще накара противниците ви да потърсят диалог и да
избегнат битката.
Белезите говорят много повече, отколкото острието на меча, който ги е
направил.

- Опиши ни пораженците - помоли един търговец,

когато забеляза, че Копта е млъкнал.

И той отвърна:
- Истинско поражение са претърпели само онези, които никога не са
губили.
Когато ни победят, губим битката или войната. Но когато изобщо не се
борим, това е провал.
Когато не успеем да постигнем нещо, което желаем силно, се чувстваме
победени. Но когато изобщо не можем да мечтаем - това е провал. Девизът на
провала е: „Не искай нищо и никога няма да страдаш".
Когато започнем нова битка, преставаме да бъдем пораженци. Провалът
няма край - той е избор на живот.
Победените, макар и изпълнени със страхове, живеят с вяра и
вдъхновение.
Победени могат да бъдат само смелите. Само те могат да загубят с чест и
после да изпитат радост от победата.
Не съм тук, за да ви кажа, че поражението е част от живота. Това е ясно на
всички ни. Само онези, които са се чувствали победени, познават Любовта.
Защото тъкмо на бойното поле на любовта е първата битка, която обикновено
губим.
Искам да ви кажа, че има и хора, които никога не са били побеждавани.
Онези, които никога не са се борили.
Те са успели да избегнат белезите, униженията, чувството за
безнадеждност и миговете, когато воинът се съмнява в съществуването на Бог.
Такива хора могат с гордост да заявят: „Никога не съм губил битка". Но
същевременно не могат да кажат: „Печелил съм битки".
Ала това не ги интересува. Те живеят в своята вселена, където вярват, че
нищо не може да ги засегне, затварят очи пред несправедливостите и
страданията и се чувстват уверени, защото не им се налага да се борят с
всекидневните предизвикателства на онези, които рискуват да надскочат
собствените си възможности.
Те никога не са чували: „Сбогом". Но и никога: „Ето ме, върнах се. Прегърни
ме и усети какво е да си вярвал, че си ме загубил, а сега отново да ме имаш".
Онези, които никога не са били побеждавани, изглеждат така, сякаш стоят
по-горе от другите, самодоволни, обсебили истина, за която никога не са си
помръднали пръста. Те винаги са на страната на по-силния. Те са като хиените,
които изяждат останалото след лъва.
Учат децата си така: „Не влизайте в конфликти, може да загубите. Запазете
съмненията за себе си и никога няма да имате проблеми. Ако някой ви нападне,
не се чувствайте обидени и не се унижавайте да отвръщате на нападението.
Имаме по-важни неща, с които да се занимаваме в този живот".
В тишината на нощта, те водят своите въображаеми битки-
неосъществените мечти, несправедливостите, които са се престорили, че не
разбират, моментите на малодушие, което са успели да прикрият от всички
освен от себе си, любовта, която с блеснали очи се е изправила на пътя им,
онази любов, която Бог е бил отредил за тях, но която не са имали смелостта да
приемат.
И си обещават: „Утре ще бъде различно".
Но утрешният ден идва и ги застига въпросът, от който се вцепеняват:
„Ами ако сбъркам?".
И не предприемат нищо.
Тежко на онези, които никога не са били побеждавани! Те никога няма да
бъдат победители в този живот.

- Разкажи ни за самотата – помоли девойка, която се

бе подготвяла да се омъжи за сина на един от най-
заможните хора в града, а сега трябваше да бяга.

И той отвърна:
- Без самота Любовта не може задълго да се задържи при теб.
 Защото и на Любовта й трябва почивка, за да може да пътува в небесата и
да се разкрива под други форми.
Без самота никое растение или животно не оцелява, никоя земя не може
да ражда безспир, никое дете не може да научи нещата от живота, никой творец
не успява да създаде произведенията си, никоя работа не може да расте и да се
трансформира.
Самотата не е липса на Любов, самотата допълва Любовта.
Самотата не е липса на другар, а е моментът, когато душите ни имат
възможността да си поговорят с нас самите и да ни помогнат да вземем
решения за живота си.
Затова нека бъдат благословени онези, които не се боят от самотата.
Които не се плашат от собствената си компания, които не търсят отчаяно нещо,
с което да запълват времето си, да се забавляват или над което да размишляват.
Защото, който никога не остава сам, не може да опознае себе си.
А който не познава себе си, се страхува от празнотата.
Празнотата обаче не съществува. В душите ни се таи огромна вселена,
която чака да бъде открита. Там е, с непокътната си сила, но е толкова нова и
така могъща, че се боим да приемем съществуването й.
Защото, ако открием кои сме, ще трябва да се съгласим, че можем да
отидем много отвъд онова, към което сме привикнали. И това ни плаши. По-
добре е да не поемаме такъв риск, за да можем да си кажем: „Не направих
каквото трябваше, защото ми попречиха".
По-удобно е. И по-сигурно. Но същевременно означава отричане от
живота.
Тежко на онези, които прекарват живота си, повтаряйки: „Нямах
възможност!".
Защото с всеки изминал ден ще затъват все повече в кладенеца на
собствените си ограничения и ще настъпи момент, когато вече няма да имат
сили да се измъкнат от него и отново да съзрат светлината, сияеща над главите
им.
Благословени са хората, които казват: „Липсва ми смелост".
Защото разбират, че вината не е у другите. И рано или късно ще се
изпълнят с вяра да посрещнат самотата и нейните загадки.
И всичко ще има различен вкус за онези, които не са позволили да ги
уплаши самотата, разкриваща своите тайни.
В самотата ще открият любовта, която може да е дошла неусетно. В
самотата ще разберат и ще уважат любовта, която си е тръгнала.
В самотата ще могат да решат дали трябва да я молят да се върне, или ще
позволят и двамата да тръгнат по нови пътища.
В самотата ще разберат, че да кажеш „не" невинаги означава липса на
щедрост и че да кажеш „да" невинаги е добродетел.
А онези, които в момента са сами, не трябва да допускат да се стреснат от
думите на дявола: „Губиш си времето".
 Или от още по-страшните думи на водача на дяволите: „Никого не го е
грижа за теб".
Божествената енергия ни слуша, докато разговаряме с хората, но също
така ни слуша и когато сме притихнали и мълчаливо приемаме самотата като
благословия.
И в този миг светлината й озарява всичко наоколо и ни кара да видим
колко сме важни и как присъствието ни на Земята е от голямо значение за
работата й.
И щом постигнем тази хармония, ще получим повече, отколкото сме
очаквали.

А онези, които се чувстват потиснати от самотата, трябва да си спомнят,

че в най-важните моменти от живота винаги сме сами.
Също като детето, което излиза от утробата на майка си - няма значение
колко хора има наоколо, в крайна сметка то само трябва да реши дали да
оживее.
Също като твореца, застанал пред своето произведение - за да може
работата му да е наистина добра, той трябва да се вслуша в гласа на ангелите.
Също като деня, когато ще трябва да умрем и когато ще дойде Нежеланата
гостенка - ще сме сами в най-важния и ужасяващ момент от нашето
съществуване.
Така както Любовта е божествената същност, самотата е човешката
същност. А двете съжителстват безконфликтно за онези, които разбират
чудото на живота.

Тогава едно от момчетата, което не бе избрано да

отбранява града, а да го напусне, разкъса дрехите си и каза:
- В моя град смятат, че не съм годен да участвам в боя.
Аз съм безполезен.

И той отвърна:
- Някои хора казват: „Не мога да събудя любовта у околните". Но когато
любовта е несподелена, винаги има надежда някой ден тя да бъде приета.
Други записват в дневниците си: „Никой не признава моята гениалност,
никой не оценява таланта ми, никой не зачита мечтите ми". Ала и за тях
съществува надеждата, че нещата могат да се променят след много битки.
Други прекарват времето си, като чукат по разни врати и обясняват: „Аз
съм безработен". Те знаят, че ако проявят търпение, един ден някоя врата ще
се отвори за тях.

Но има и такива, които всяка сутрин стават със свито сърце. Те не търсят
любов, признание или работа.
Казват си: „Аз съм безполезен. Живея колкото да оцелея, но никой,
абсолютно никой не се интересува от мен".
Слънцето навън си грее, семейството им е край тях и те се опитват да се
крият зад маската на радостта, защото в очите на другите притежават всичко,
за което са мечтали. Но те са убедени, че останалите биха могли да живеят и без
тях. Или защото са прекалено млади и забелязват, че по-възрастните си имат
техните грижи, или защото са прекалено стари и смятат, че по-младите не се
интересуват от нещата, които те имат да кажат.
Поетът написва няколко реда и ги изхвърля в боклука, мислейки: „Това не
интересува никого".
Служителят отива на работа и прави едно и също всеки ден. Той смята, че
ако някой ден го уволнят, никой няма да забележи липсата му.
Девойката шие роклята си, като усърдно се старае за всеки детайл, но
когато отива на празненството, чете в погледите, че роклята й не е по-хубава
или по-грозна, просто още една сред милионите рокли по целия свят, където в
същото време има подобни празненства - някои са в големи замъци, други в
малки села, където всички се познават и имат какво да кажат за чуждите рокли.
Освен за нейната, която е останала незабелязана. Не е била нито хубава,
нито грозна, просто още една рокля.
Напразно ли се е старала?
По-младите си дават сметка, че светът е пълен с огромни проблеми, които
те мечтаят да разрешат, но никой не се интересува от тяхното мнение. „Вие все
още не сте запознати с действителността - им казват. - Вслушайте се в по-
възрастните от вас и ще знаете как да постъпвате по-добре."
По-възрастните имат предимството на опита и зрелостта, превратностите
на живота са им дали тежките си уроци, но когато идва моментът те да
споделят наученото, никой не проявява интерес. „Светът се е променил - им
казват. - Трябва да се следва прогресът и да се чуят по-младите."
Без да зачита възрастта и без да иска позволение, чувството за
безполезност прояжда душите, повтаряйки вечно: „Никой не се интересува от
теб, ти си нищо, планетата не се нуждае от твоето присъствие".
В отчаяното си желание да придадат смисъл на своя живот мнозина се
обръщат към религията, защото да се бориш за вярата изглежда нещо голямо,
способно да промени света. „Работим за Господ", казват си те.
И стават набожни. Стават евангелисти. Стават фанатици.
Не схващат, че религията е създадена за споделяне на тайнства и
свещенодействия и за обожание, а не за потискане и променяне на възгледите
на останалите хора. Най-голямото проявление на Божието чудо е самият живот.
Тази нощ ще плача за теб, Йерусалим, защото това разбиране на
Божественото единство ще се загуби за следващите хиляда години.

Попитайте някое полско цвете: Чувстваш ли се безполезно, след като

служиш единствено да дадеш живот на други цветя като теб?".
То ще ви отговори: „Аз съм красиво, а красотата сама по себе си е
основание да живея".
Попитайте някоя река: „Чувстваш ли се безполезна, след като
единственото, което правиш, е да течеш в една посока?".
А тя ще ви отвърне: „Аз не се мъча да бъда полезна, просто се опитвам да
бъда река".
Нищо на този свят не е безполезно в очите на Господ. Нито листото, което
пада от дървото, нито косъмът, отскубнал се от главата, нито насекомото,
убито, защото е досаждало. За всичко си има причина да съществува.
Включително и ти, който сега зададе този въпрос. „Аз съм безполезен" е
отговор, който сам си даваш.
Скоро той ще започне да те трови и накрая ще умреш още приживе,
въпреки че ще продължиш да се движиш, да се храниш, да спиш и да се опитваш
да се забавляваш, когато е възможно.
Не се мъчи да бъдеш полезен. Опитай се да бъдеш себе си. Това е
достатъчно и напълно различно.
Не се движи нито по-бързо, нито по-бавно от душата си. Защото тя ще ти
показва твоята значимост при всяка крачка. Понякога ще трябва да участваш в
някоя голяма битка, която ще промени хода на историята. Но понякога просто
ще трябва да се усмихнеш на човека, с когото случайно си се сблъскал на
улицата.
Без дори да подозираш, може да се окаже, че си спасил живота на някой
непознат, който също като теб се е смятал за безполезен и навярно се е канел
да се самоубие, преди твоята усмивка да му върне надеждата и вярата.
Дори и да преразглеждаш най-внимателно всички моменти в живота си,
когато си страдал и си се потил или усмихвал под слънцето, никога няма да
успееш да разбереш кога точно си бил полезен за околните.
Никой живот не е безполезен. Всяка душа, която е слязла на Земята, е тук
поради някаква причина.
Хората, които наистина правят добро на другите, не се опитват да бъдат
полезни, а да водят интересен живот. Почти никога не дават съвети, но служат
за пример.
Опитай и ти, живей така, както винаги си искал да живееш. Избягвай да
критикуваш околните и се съсредоточи върху мечтите си. Може би не го
смяташ за важно, ала Бог, който вижда всичко, знае, че примерът ти помага
светът да стане по-добър. И с всеки изминал ден ще излива върху теб все повече
благодат.

А когато Нежеланата гостенка дойде, ще я чуеш да казва: „Редно е да

попиташ: Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?
Но сега, в тази последна секунда от живота ти на Земята, аз ще ти кажа
какво видях: домът е чист, масата сложена, нивата разорана, цветята
усмихнати. Всичко е на мястото си, както трябва да бъде. Ти си разбрал, че
малките неща задвижват големите промени.
Затова ще те отведа в Рая".
Една жена, която се казваше Алмира и беше шивачка,
рече:
- Имах възможност да замина преди идването на
кръстоносците и сега щях да работя в Египет. Ала аз винаги
съм се страхувала от промяната..

И той отвърна:
- Страх ни е от промяната, защото си мислим, че след многото жертви и
усилия сме опознали собствения си свят.
И дори той да не е най-добрият и ние да не сме съвсем доволни от него,
поне няма да ни поднася изненади и няма да има къде да сбъркаме.
Когато се наложи, ще променим нещо малко, колкото всичко да продължи
да си бъде по старому.
Виждаме как планините са все на мястото си. Виждаме как, ако пренесат
някъде другаде порасналите дървета, те умират.
И си казваме: „Искам да бъда като планините и дърветата. Те стоят твърдо
на мястото си и всички ги уважават".
Дори и през нощта да се събудим с мисълта: „Бих желал да съм като
птиците, които могат да литнат до Дамаск и до Багдад и да се върнат, когато си
поискат".
Или пък: „Какво не бих дал да съм като вятъра, за когото никой не знае
откъде идва и накъде отива и никому не е длъжен да дава обяснения, когато
промени посоката си".
Но на другия ден се сещаме, че птиците постоянно бягат от ловците и от
по-големите птици. И че вятърът понякога бива прихванат от вихрушката и
единственото, което може да прави тогава, е да руши всичко наоколо.
Много е хубаво да си мечтаем за нещата, в които бихме могли да
напреднем, и как някой ден ще го направим. Мечтите ни изпълват с радост,
защото знаем, че сме способни на повече от това, което правим.
Да мечтаеш не е рисковано. Опасно става, когато пожелаеш да превърнеш
мечтите си в реалност.
Ала идва ден, когато съдбата чука на вратата. Може да е нежното
почукване на Ангела на съдбата, но може да е и недвусмисленото блъскане на
Нежеланата гостенка. И двете ти казват: „Промени се сега". Не другата седмица
и не другия месец или другата година. Ангелите казват: „Сега".
Винаги се вслушваме в Нежеланата гостенка. И от страх да не ни отнесе
променяме всичко - отиваме в друго село, създаваме си нови навици, минаваме
по други улици, ядем друга храна, държим се различно. Не можем да убедим
Нежеланата гостенка да ни позволи да продължим да сме такива, каквито сме
били преди. С нея няма диалог.
По същия начин се вслушваме и в Ангела на съдбата, но него го питаме:
„Къде искаш да ме отнесеш?".
„Към нов живот", е отговорът.
Тогава се сещаме: имаме си проблеми, но можем да ги решим, дори и
борбата с тях да ни отнема все повече време. Трябва да служим за пример на
нашите родители, учители и деца и да следваме верния път.
Ближните ни очакват от нас да научим всички как да бъдат упорити, да
устояват на превратностите и да преодоляват препятствията.
А ние се гордеем с поведението си. И ни хвалят, защото не сме съгласни да
се променим, а продължаваме по пътя, който съдбата ни е отредила.

Няма нищо по-неправилно.

Защото верният път е пътят на природата, който постоянно се променя
като дюните в пустинята.
И много се заблуждават онези, които смятат, че планините не се променят
- те са родени от земетресения, ваяни са от вятъра и дъжда и всеки ден са
различни, въпреки че нашите очи не могат да съзрат всичко това.
Планините се променят и ликуват: „Колко е хубаво, че не сме същите",
казват си една на друга.
И много се заблуждават онези, които смятат, че дърветата не се променят.
Те трябва да приемат голотата си през зимата и премяната си през лятото. И се
разпростират по-далече от земята, където растат, защото птиците и вятърът
разнасят семенцата им.
Дърветата ликуват: „Мислех, че съм едно, а всъщност сме много повече",
казват на издънките си, които започват да растат край тях.

Природата ни казва: променете се!

И онези, които не се боят от Ангела на съдбата, разбират, че трябва да
продължат напред въпреки страха. Въпреки съмненията. Въпреки упреците.
Въпреки заплахите.
Те се изправят срещу ценностите и предразсъдъците. Чуват съветите на
хората, които ги обичат: „Не го прави, ти вече имаш всичко необходимо -
любовта на родителите ти, обичта на съпругата и децата ти, работата, която с
толкова усилия си намерил. Не поемай риска да си чужденец в далечна земя".
Но те поемат риска на първата крачка. Понякога от любопитство, друг път
от амбиция, но основно заради неконтролируемото желание за приключение.
На всеки завой по пътя се чувстват все по-застрашени. Ала същевременно
се изненадват от самите себе си - стават все по-силни и се изпълват с все повече
радост.
Радостта. Тя е една от най-големите благословии на Всевишния. Ако
изпитваме радост, значи сме на прав път.
Страхът постепенно се отдръпва, защото не му се обръща вниманието,
което е искал да получи.
Един въпрос ни мъчи по време на първите стъпки: Дали пък решението
ми за промяна не е причина да накарам други хора да страдат заради мен?
Ала онзи, който обича, иска човекът, когото обича, да е щастлив. И ако в
началото се е страхувал за него, то скоро чувството на страх трябва да се е
превърнало в гордост да го вижда как прави онова, което му харесва, и отива
там, където винаги е мечтал да стигне.
По-натам идва усещането за самота.
Но движейки се напред, пътниците срещат хора, които изпитват същото.
Докато разговарят помежду си, разбират, че не са сами - стават другари по
време на пътя, споделят решенията, които са открили за преодоляване на всяко
препятствие. И всички установяват, че са по-живи и по-мъдри, отколкото са си
представяли.
В моментите, когато мъката или угризенията идват в убежището им и те
не успяват да спят добре, си казват: „Утре, само утре ще направя още една
крачка. Винаги мога да се върна назад, тъй като познавам пътя. Затова тази
крачка няма да е от голямо значение".
***
Докато един ден без каквото и да било предупреждение пътят престава да
е изпитание за пътника и става благосклонен към него. Духът му, който
дотогава е бил в смут, започва да се радва на красотата и на
предизвикателствата на новите гледки.
А всяка крачка, която дотогава е била по инерция, се превръща в осъзната.
Вместо да разкрива удобството на сигурността, тя го учи на радостта от
предизвикателствата.
Пътникът продължава напред. Вместо да се оплаква, че му е досадно,
започва да се оплаква от умората. Тогава спира, почива си, наслаждава се на
гледката и пак продължава.
Вместо да прекара целия си живот в рушене на пътищата, по които се е
страхувал да поеме, той започва да харесва онзи, по който е тръгнал.
Дори и краят да е загадка. Дори и в даден момент пътникът да сбърка с
решението си. Господ, който вижда неговата смелост, ще го вдъхнови
достатъчно, за да постъпи правилно.
Онова, което все още го смущава, не са фактите, а страхът, че няма да знае
как да ги посрещне. Ала след като е решил да следва този път и вече няма друг
избор, той открива в себе си несъкрушима воля и фактите започват да се огъват
пред решенията му.
„Трудност" е името на древно средство, създадено само за да ни помогне
да определим кои сме.
Религиозните традиции учат, че вярата и преобразяването са
единственият начин да се доближим до Бог.
 Вярата ни показва, че никога не сме сами.
Преобразяването ни кара да обичаме тайнството на живота.
А когато всичко ни изглежда тъмно и се чувстваме беззащитни, няма да
поглеждаме назад със страх към промените, които са се извършили в душите
ни. Ще гледаме напред.
Няма да се плашим от утрешния ден, защото през вчерашния е имало кой
да се погрижи за нас.
Същото това Присъствие винаги ще е редом с нас.
То ще ни пази от страданието.
Или ще ни даде сили да го посрещнем достойно.
Ще стигнем по-далече, отколкото сме си представяли. Ще потърсим
мястото, където се ражда зорницата. И ще се изненадаме, че сме го достигнали
по-лесно, отколкото сме си мислили.

Нежеланата гостенка идва при хората, които не се променят, както и при

онези, които се променят. Но последните поне могат да кажат: „Животът ми
беше интересен, не пропилях благословията, която ми беше дадена".
А хората, които смятат, че приключението е опасно, да си живеят с
рутината - тя ще ги убие преждевременно.
А някой помоли:
- Когато всичко изглежда ужасно, имаме нужда да
повдигнем духа си. Разкажи ни за красотата

И той отвърна:
- Вечно чуваме да казват: „Външната красота не е важна, а само
вътрешната".
Е, няма по-невярно твърдение.
Ако беше така, то защо цветята биха полагали толкова усилия да
привлекат вниманието на пчелите?
И защо дъждовните капки биха се превръщали в дъга при срещата със
слънцето?
Защото природата изпитва копнеж по красотата и се чувства
удовлетворена едва когато красотата бъде почитана и възвеличавана.
Външната красота е видимата част на вътрешната красота. Нейно
проявление е светлината, която блести в очите ни. Няма значение дали човек е
зле облечен, дали не се разминава с представите ни за хубава външност, или
пък изобщо не се старае да се хареса на околните. Очите са огледало на душата
и отразяват всичко скрито. Освен че могат да блестят, те са и огледало за човека
насреща ни. Ако душата на онзи, който ги гледа, е тъмна, той ще види в тях
собствената си грозота. Защото като всяко огледало те отразяват лицето на
оглеждащия се.
***
Красотата присъства във всичко сътворено от природата. Опасността идва
от това, че ние, човешките същества, често се отдалечаваме от Божествената
енергия и се оставяме да ни ръководи чуждото мнение.
Отричаме собствената си красота, защото другите не могат или не искат
да я признаят. Вместо да се приемем такива, каквито сме, се опитваме да
подражаваме на света около нас.
Искаме да сме като онези, за които всички казват: „Колко са красиви!".
Постепенно душата ни закърнява, волята ни отслабва и целият ни потенциал
да направим света по-хубав се стопява.
Забравяме, че светът е онова, което си представяме, че е.
Преставаме да бъдем лунната светлина и се превръщаме в локвата, която
я отразява. Когато дойде новият ден, слънцето ще пресуши водата и няма да
остане нищо. И то само защото някой е казал: „Ти изглеждаш ужасно". Или пък
друг е направил коментар: „Тя е хубава". Само с две-три думи са отнели цялото
ни самочувствие.
И тогава ставаме грозни. И нещастни.

В този миг откриваме утеха в нещото, наречено „мъдрост" - набор от идеи

на хора, опитващи се да обяснят света, вместо да почитат чудото на живота.
Идват правилата, нормите, мерките и целият напълно излишен товар, който се
мъчи да вкара поведението в определени рамки.
Фалшивата мъдрост сякаш ни казва: „Не се притеснявай за красотата,
понеже тя е повърхностна и преходна".
Не е вярно. Всички същества, родени под слънцето, от птичките до
планините, от цветята до реките, отразяват чудото на сътворението.
Ако устоим на изкушението да приемем друг да определя кои сме, тогава
постепенно ще съумеем да накараме слънцето, стаено в душите ни, да заблести.
Любовта минава наблизо и казва: „Не бях забелязвала присъствието ти".
А душата отвръща: „Обърни ми повече внимание, защото съм тук. Наложи
се ветрецът да издуха праха от очите ти, но сега, след като вече ме разпозна, не
ме изоставяй повече, защото всички копнеят за красота".
Красотата не е в това да сме еднакви, а в това да сме различни. Не можем
да си представим жирафа без дългия врат или кактуса без бодлите.
Разнообразието във върховете на планините край нас ги прави толкова
внушителни. Ако човешката ръка реши да придаде еднаква форма на всички
тях, вече не биха били такива.
Тъкмо онова, което изглежда несъвършено, буди възхищение и ни
привлича.
Когато погледнем към кедъра, не си мислим, че всички клони трябва да са
еднакво големи. Мислим си: „Той е могъщ".
Когато видим змия, не си казваме: „Тя се влачи по земята, а аз вървя с
изправена глава". Мислим си: „Тя е малка, ала кожата й е пъстра, движенията й
са елегантни и е по-силна от мен".
Когато камилата прекосява пустинята, за да ни пренесе там, където
искаме да стигнем, никога не си казваме: „Тя има гърбица и грозни зъби".
Мислим си: „Тя е достойна за любовта ми заради своята вярност и помощ. Без
нея никога нямаше да опозная света".
Залезът винаги е по-красив, когато по небето има облаци с различни
форми, защото така могат да се отразят всички цветове, от които са съставени
мечтите и стиховете на поета.
Тежко на човека, който си мисли: „Аз не съм хубав, след като Любовта така
и не потропа на вратата ми". В действителност Любовта е потропала, но той не
й е отворил, защото не е бил подготвен за нея.
Такъв човек се е опитвал да подражава на другите, но Любовта е търсила
нещо истинско и неподправено.
Опитвал се е да отразява светлината, идваща отвън, а е забравил за
силната Светлина, която идва отвътре.

А едно момче, което трябваше да тръгне на път

през нощта, каза:
- Никога не съм могъл да разбера накъде да поема.

И той отвърна:
- Също като слънцето и животът разпростира светлината си във всички
посоки.
Когато се родим, искаме всичко наведнъж, без да контролираме дадената
ни енергия.
Но ако имаме нужда от огън, трябва да накараме слънчевите лъчи да се
насочат към едно-единствено място.
А голямата тайна, която Божествената енергия е разкрила на хората, е
огънят. Не само онзи, който може да ни стопли, но и другият, който превръща
житото в хляб.
И идва момент, когато ни се налага да концентрираме вътрешния си огън,
за да може животът ни да придобие смисъл.
Тогава питаме небесата: „Но какъв смисъл?".
Някои веднага отхвърлят този въпрос - той е неудобен, отнема съня и
никога няма подходящ отговор. Тези хора по-късно ще изживяват утрешния
ден досущ като вчерашния.
А когато Нежеланата гостенка дойде, ще кажат: „Животът ми беше кратък,
пропилях дадената ми благословия".
Други приемат въпроса. Но тъй като не знаят отговора, започват да четат
какво са написали онези, които са приели предизвикателството. И внезапно
откриват отговор, който смятат за правилен.
Когато това се случи, те стават роби на отговора. Създават правила, с
които да накарат всички хора да приемат, че онова, в което са повярвали, е
смисълът на живота. Строят храмове, за да го оправдаят, и съдилища за всеки,
който не е съгласен със смятаното за абсолютна истина.
В крайна сметка има и такива, които разбират, че въпросът е уловка и
няма отговор.
Вместо да си губят времето с него, те решават да действат. Връщат се назад
към детството си, за да потърсят там онова, което ги е изпълвало с
въодушевление, и въпреки съветите на по-възрастните решават да му
посветят живота си.
Защото Свещеният огън е във Въодушевлението.
Малко по малко тези хора откриват, че действията им са свързани с
някакъв тайнствен замисъл отвъд човешкото познание. И свеждат глави в знак
на почит пред чудото, и се молят да не се отклонят от пътя, който не познават,
но по който вървят заради пламъка, запален в сърцата им. Използват
интуицията си, когато успеят лесно да се свържат с нея, и си налагат
дисциплина, когато интуицията не се проявява.
Те приличат на луди. Понякога дори се държат като луди. Но не са луди.
Открили са истинската Любов и силата на Волята. А само Любовта и Волята
разкриват целта и посоката, които трябва да следват.
Волята е кристална, Любовта е чиста и крачките на тези хора са
решителни. В моментите на съмнение, в миговете на тъга те никога не
забравят: „Аз съм инструмент. Позволи ми да бъда инструментът, който може
да изпълни Волята Ти".
Пътят е избран, но човек може да разбере целта едва когато застане пред
Нежеланата гостенка. В това се състои красотата на онзи, който върви напред,
като има за единствен водач Въодушевлението и почита тайната на живота -
пътят му е хубав, а товарът му лек.
Целта може да бъде голяма или малка, да е много далече или да е близо до
дома, но той я преследва с почит и уважение. Знае какво означава всяка крачка
и какви усилия му е струвала, с какво усърдие се е борил и как се е водил от
интуицията си.
Човек се съсредоточава не само върху това да достигне крайната цел, но и
върху всичко наоколо. Често му се налага да спира, защото силите му са
изчерпани.
Тогава Любовта се появява и му казва: „Ти си мислиш, че вървиш към една
определена точка, но съществуването на целта е оправдано само защото я
обичаш. Почини си малко и щом отново можеш да станеш, продължи напред.
Защото, откакто целта знае, че си тръгнал към нея, тя тича насреща ти".

Онези, които забравят въпроса, другите, които му отговарят, или третите,

които разбират, че действието е единственият начин да реагират, ще се
натъкнат на същите препятствия и ще се радват на същите неща.
Но единствено хората, които приемат със смирение и кураж
непроницаемия Божи замисъл, знаят, че са на прав път.
А една жена в напреднала възраст, която така и не
беше намерила за кого да се омъжи, каза:
- Любовта никога не пожела да разговаря с мен.

И той отвърна:
- За да чуем какво ни казва Любовта, трябва да й позволим да се приближи.
Но когато тя дойде близо до нас, започваме да се страхуваме какво точно
ще ни каже. Защото Любовта е свободна и нейният глас не се управлява нито
от нашата воля, нито от нашите усилия.
Всички влюбени го знаят, но не могат да се примирят с това. Смятат, че
могат да съблазнят Любовта с подчинение или власт, красота или богатство,
сълзи или усмивки.
Ала истинската Любов е онази, която покорява и никога не се оставя да
бъде покорена.
Любовта преобразява, любовта лекува. Но понякога залага смъртоносни
капани и накрая погубва човека, решил да й се отдаде всецяло. Как е възможно
силата, която движи света и държи звездите по местата им, едновременно да
бъде градивна и пагубна?
Ние сме свикнали да мислим, че онова, което даваме, трябва да е равно на
онова, което получаваме. Но хората, които обичат с надеждата в замяна да
бъдат обичани, само си губят времето.
Любовта е акт на вярата, а не разменна монета.
Именно противоречията правят любовта по-голяма. Конфликтите й
позволяват да продължава да е редом с нас.
Животът е прекалено кратък, за да крием в сърцето си важните думи. Като
например: „Обичам те".
Но не очаквайте да чуете в замяна същото. Обичаме, защото имаме нужда
да обичаме. Без това животът губи смисъл, а слънцето престава да свети.
Розата мечтае за компанията на пчелите, но те все не идват. Слънцето я
пита: „Умори ли се да чакаш?". „Да - казва розата. - Но ако затворя цвета си, ще
увехна."
Затова дори и тогава, когато Любовта не идва, нека продължим да сме
отворени за нейната поява. В моментите, когато самотата сякаш смазва всичко,
единственият начин да устоим е да продължим да обичаме.
 Най-голямата цел в живота е да обичаме. Останалото е мълчание.
Трябва да обичаме. Дори това да ни отведе на място, където езерата са от
сълзи. О, място тайно и загадъчно, страна на сълзите!
Сълзите говорят сами по себе си. Когато сметнем, че вече сме изплакали
всичко, което е трябвало да изплачем, те продължават да избликват. Но тъкмо
когато повярваме, че животът ни ще бъде безкраен преход в Долината на
страданието, те внезапно изчезват.
Защото въпреки мъката сме успели да запазим сърцата си отворени.
Защото сме открили, че онзи, който ни е напуснал, не е взел със себе си
слънцето и не е оставил на негово място само мрак. Просто си е тръгнал, а всяко
сбогом носи със себе си тайна надежда.
По-добре е да сме обичали и да сме загубили любимия човек, отколкото
никога да не сме обичали.

Нашият единствен истински избор е да се потопим в мистерията на тази

неконтролируема сила. Можем да си кажем: „Вече страдах достатъчно, знам, че
и това няма да трае", и да пропъдим Любовта от нашия праг, но ако го сторим,
ще сме мъртви за живота.
Защото природата е проявление на Божията любов. Въпреки всичко, което
правим, тя продължава да ни обича. Затова нека уважаваме и разбираме
уроците на природата.
Обичаме, защото Любовта ни освобождава. И започваме да изричаме
думите, които не сме се осмелявали да прошепнем дори на себе си.
Вземаме решения, които сме оставяли за после.
Научаваме се да казваме „не", без да смятаме тази дума за прокълната.
Свикваме да казваме „да", без да се страхуваме от последствията.
Забравяме всичко, което сме научили за любовта, защото всяка среща е
различна и носи със себе си своята агония и своя екстаз.
Пеем по-силно, когато любимият човек е далече, и шепнем любовни
стихове, когато е до нас. Дори и да не ни чува или да не обръща внимание на
нашите викове или шепот.
Не затваряме очи за Вселената и не се оплакваме: „Тъмно е". Държим очите
си широко отворени, защото знаем, че светлината й може да ни накара да
направим неподозирани неща. Това е част от любовта.
Сърцата ни са отворени за любовта и ние й се отдаваме без страх, защото
вече няма какво да губим.
Тогава, прибирайки се вкъщи, откриваме, че там вече има някой, който ни
е чакал и е търсил същото като нас - изстрадал е същите мъки и е имал същите
копнежи.
Защото любовта е като водата, която се превръща в облак - издига се към
небето и успява да види всичко от високо, осъзнавайки, че някой ден ще трябва
да се върне на земята.
Защото любовта е като облака, който се превръща в дъжд - бива привлечен
от земята и напоява полето, за да е плодородно.
Любовта е просто дума, докато не решим да се оставим да ни завладее с
всичка сила.
Любовта е просто дума, докато не дойде някой, който да я изпълни със
смисъл.
Не се отказвайте. Обикновено последният ключ от връзката отваря
вратата.

Ала един младеж се възпротиви:

- Думите ти са хубави, но в действителност никога не
разполагаме с много възможности за избор. Животът и
общността са планирали съдбата ни.
А един старец допълни:
- Аз вече не мога да се върна назад и да имам отново
изгубените моменти.

И той отвърна:
- Онова, което ще кажа сега, може да ви звучи напълно безсмислено в
навечерието на нападението. Въпреки това вие му обърнете внимание и
запомнете думите ми, за да узнаят всички как сме живели в Йерусалим.
След като помисли малко, Копта продължи:
- Никой не може да се върне назад, но всички могат да продължат напред.
И утре, когато слънцето изгрее, е достатъчно само да си повтаряме: „Ще
приема този ден така, сякаш е първият в живота ми. Ще погледна хората у дома
с изненада и удивление - ще се радвам, че те са до мен и споделят мълчаливо с
мен онова нещо, наречено любов, за което много се говори, но малцина го
разбират.
Ще помоля да се присъединя към първия керван, който се яви на
хоризонта, без да питам накъде отива. И ще се откажа да го следвам, щом нещо
интересно привлече вниманието ми.
Ще мина покрай някой просяк. Може да му дам милостиня, а може и да
реша, че той ще я похарчи за пиене, и да продължа нататък. Ще чувам обидите,
които ми отпраща, но ще знам, че това е неговият начин да общува с мен.
Ще мина покрай някого, който се опитва да разруши мост. Може да се
опитам да го възпра, а може и да осъзная, че той постъпва така, защото никой
не го чака от другата страна и по този начин се мъчи да подплаши собствената
си самота.
Ще се вглеждам във всичко и във всички, сякаш ми е за пръв път - особено
в малките неща, с които съм свикнал, забравяйки за магията, витаеща около
тях. Например дюните в пустинята, които се местят по силата на енергия, която
аз не разбирам, защото не успявам да видя вятъра.
На пергамента, който винаги нося със себе си, ще напиша стихове, вместо
да записвам неща, които и бездруго не мога да забравя. Макар и никога да не
съм правил това и никога повече да не го направя отново, един ден ще зная, че
съм се осмелил да изразя чувствата си с думи.
Когато стигна до някое селище, което вече познавам, ще вляза в него по
друг път. Ще се усмихвам, а местните жители ще си кажат: „Той е луд, та нали
войната и разрушенията са опустошили това място".
А аз ще продължавам да се усмихвам, защото идеята да ме смятат за луд,
ме радва. Моята усмивка е моят начин да кажа: „Можете да убиете тялото ми,
ала душата ми не можете да погубите".
Тази вечер, преди да потегля, ще се занимая с купищата неща, които все не
съм имал търпение да подредя. И накрая ще открия, че в тях се съдържа малко
от моята история. Всички писма, всички бележки и разписки ще заживеят
собствен живот и ще ми разкрият интересни случки от миналото и от
бъдещето. Толкова неща има по света, толкова извървени пътища, толкова
входове и изходи в живота ми.
Ще си облека ризата, която слагам всеки ден, но за пръв път ще обърна
внимание на това как е ушита. Ще си представя ръцете, които са изтъкали
памука, и реката, където са се родили влакната на растението. Ще разбера, че
всички тези невидими в момента неща са част от историята на моята риза.
И всичко, с което съм свикнал - като сандалите, превърнали се в
продължение на краката ми от толкова носене, - ще бъде обгърнато от чудото
на откритието. И докато вървя към бъдещето, следите, които са оставали всеки
път, когато съм се препъвал в миналото, ще ми помагат.
Нека всичко, което докосна с ръка, видя с очи и опитам с уста, бъде
различно, макар и същото. Така тези неща ще престанат да бъдат неодушевени
и ще започнат да ми обясняват защо са с мен от толкова време, и ще ми
разкрият чудото на повторната среща с емоции, похабени от рутината.
Ще пийна от чая, който така и не съм опитвал, защото са ми казали, че е
неприятен на вкус. Ще мина по улица, по която никога не съм минавал, защото
са ми казали, че на нея няма нищо интересно. И сам ще разбера дали искам да
се върна там.
А ако утре грее слънце, искам да погледна слънцето за пръв път.
А пък ако е облачно, искам да видя къде отиват облаците. Все си мисля, че
нямам време за това или не му обръщам достатъчно внимание. Ето, утре ще се
съсредоточа върху пътя на облаците или върху слънчевите лъчи и върху
сенките, предизвикани от тях.
Над главата ми съществува небе, за което цялото човечество след хиляди
години наблюдения е създало редица смислени обяснения.
Ала аз ще забравя всичко, което съм научил за звездите, и те отново ще се
превърнат в ангели, в деца или в нещо друго, в което бих искал да повярвам в
момента.
Времето и животът са ми дали редица логични обяснения за всичко, но
душата ми се храни с чудеса. Имам нужда от чудесата - да чувам гръмотевицата
като глас на разгневен бог, въпреки че мнозина тук смятат това за ерес.
Искам отново да изпълня живота си с фантазии, защото разгневеният бог
е много по-интересен, страховит и привлекателен от някой феномен, обяснен
от мъдреците.
За пръв път ще се усмихна, без да изпитвам вина, защото радостта не е
грях.
За пръв път ще избегна всичко, което ме кара да страдам, защото
страданието не е добродетел.
И ще престана да се оплаквам от живота с думите: „Всичко си е все същото,
няма какво да направя, за да го променя". Защото ще живея този ден, сякаш ми
е първият, и докато трае, ще открия неща, за които дори не съм подозирал, че
ги има.
Въпреки че вече безброй пъти съм минавал по същите места и съм казвал
„Добър ден" на същите хора, сега моето „Добър ден" ще е различно. Няма да е
по-любезно от друг път, а ще бъде моят начин да благословя околните и да им
пожелая да разберат колко важно е, че са живи - дори когато нещо фатално е
надвиснало като заплаха.
Ще обърна внимание на текста на песента, която странстващият музикант
изпълнява на улицата, макар и хората да не го слушат, защото душите им са
сковани от страх. В песента се казва:

Навсякъде царува любовта,

ала не знаем тронът й къде е.
За да открия тайното му място,
аз първо трябва да се преклоня пред нея.

И ще имам куража да отворя вратата на светилището, където се намира

собствената ми душа.
Нека и на себе си погледна така, сякаш за пръв път влизам във връзка с
тялото и душата си.
Нека успея да се приема такъв, какъвто съм. Човек, който върви, чувства и
говори както никой друг на света. И който въпреки слабостите си има кураж.
Нека се възхищавам на най-простите жестове като този да разговарям с
някой непознат. На моите най-чести усещания като това да чувствам пясъка по
лицето си, когато задуха вятърът от Багдад. На най-нежните моменти като този
да съзерцавам жена ми, докато спи до мен, и да се опитвам да си представя
какво сънува.
А ако съм сам в леглото, ще отида до прозореца, ще погледна небето и ще
съм сигурен, че самотата е измамна, защото цялата Вселена е с мен.
 Тогава всеки час от моя ден ще е като едно безкрайно чудо за това „Аз",
създадено не от моя баща, моята майка или училището, а от всичко онова, което
съм изживял до момента и което веднага съм забравил, а сега преоткривам. И
дори това да е последният ми ден на земята, аз ще се възползвам от него,
доколкото е възможно, защото ще го изживея с невинността на дете, сякаш
правя всичко за пръв път".
А жената на един търговец помоли:
- Говори ни за секса.

И той отвърна:
- Мъже и жени шепнат помежду си, защото са превърнали един свещен акт
в нещо греховно.
Такъв е светът, в който живеем. Да отнемем на настоящето неговата
реалност е опасно. Неподчинението може да бъде добродетел, когато знаем как
да го използваме.
Ако само телата се сливат, няма секс, а единствено удоволствие. Сексът е
много отвъд удоволствието.
В секса се съчетават напрягането и отпускането, болката и радостта,
свенливостта и дързостта да се преминат границите.
Как биха могли да се съчетаят толкова противоречия? Има само един
начин - чрез отдаването.
Защото актът на отдаването означава:, Аз ти имам доверие".
Не е достатъчно да си представим какво би могло да се случи, ако си
позволим да слеем не само телата, но и душите си.
В такъв случай нека заедно се потопим в опасния път на отдаването.
Макар и да крие рискове, той е единственият, по който можем да вървим.
И дори това да предизвика дълбоки промени в нашия свят, няма какво да
губим, защото печелим пълнотата на любовта и отваряме вратата, която
свързва тялото и духа.
Нека забравим какво са ни учили - че е благородно да се дава и унизително
да се получава.
Защото според мнозинството щедростта се състои единствено в това да
даваме. Ала и да получаваме е проявление на любовта. Ако оставим другия да
ни направи щастливи, той също ще изпита щастие.
 По време на сексуалния акт, когато сме прекалено щедри и загрижени за
партньора си, собственото ни удоволствие може да намалее или да се изгуби.
Когато успяваме да даваме и получаваме с еднаква сила, тялото се напряга
като тетива на лък, но съзнанието се отпуска като стрелата, която се готви да
бъде изстреляна. Процесът вече не е подвластен на мозъка, инстинктът е
единственият, който го управлява.
Тялото и душата се срещат и Божествената енергия започва да се разлива.
Но не само в онези части, които мнозина смятат за ерогенни. Всеки косъм и
всяка частица от кожата излъчват своя различна светлина и правят така, че
двата потока да се слеят в една по-могъща и по-красива река.
Всичко духовно става видимо, а всичко видимо се превръща в духовна
енергия.
Всичко е позволено, ако бъде прието.
Понякога любовта се уморява да говори единствено с ласкави думи. Нека
й позволим да се прояви в целия си блясък, да изпепелява като слънцето и да
поваля цели гори с бурите си.
Ако единият от двамата партньори се отдава без задръжки, другият ще
стори същото, тъй като срамът ще се превърне в любопитство. А
любопитството ни кара да изследваме всичко онова, което не сме знаели за
себе си.
Опитайте се да гледате на секса като на дар. Като на ритуал на
преобразяването. И както е при всеки ритуал, има екстаз, който прави финала
прекрасен, но той не представлява единствената цел. Най-важното е, че с
партньора ни сме извървели път, отвел ни до неизследвани територии, където
сме намерили злато, тамян и миро.
Придайте на свещеното смисъла на свещенодействие. А ако изникнат
моменти на съмнение, трябва винаги да си спомняме, че не сме сами - и двамата
изпитваме същото.
Отворете без страх тайната кутия на вашите фантазии. Куражът на единия
ще поощри дързостта на другия.
Истинските любовници ще могат да влязат в градината на красотата без
страх, че ще ги осъдят. Вече няма да бъдат две тела и две души, които се срещат,
а един-единствен извор, от който блика истинската жива вода.
Звездите ще съзерцават голите им тела, а те няма да изпитват срам.
Птиците ще прелитат наблизо, а любовниците ще повтарят техните звуци.
Дивите животни ще се приближат крадешком, защото онова, което виждат, е
още по-диво и от тях. И ще сведат глави в знак на почит и подчинение. И
времето ще престане да съществува. Защото в земята на удоволствието, което
се ражда от истинската любов, всичко е безкрайно.
 А един воин, който се готвеше да умре на другия ден, но въпреки
това беше дошъл на площада, за да чуе какво ще каже Копта, рече:
- Разделиха ни, когато искахме да бъдем заедно. Върху
градовете по пътя на нашествениците се стовариха последиците от
нещо, което те не са желали. Какво да кажат оцелелите на своите
деца?

И той отвърна:
- Раждаме се сами и умираме сами. Но докато сме на тая планета, трябва да
приемаме и славим всеки акт на вяра сред другите.
Общността означава живот - тя ни дава възможността да оцелеем. Било е
така, когато сме обитавали пещерите, продължава така и до днес.
Уважавай онези, които са пораснали и учили заедно с теб. Почитай онези,
които са те обучавали. Когато дойде моментът, ти самият разказвай какво се е
случило, и обучавай - така общността ще може да продължи да съществува и
традициите ще се съхранят.
Който не споделя с останалите радостните и тъжните мигове, той никога
няма да опознае собствените си качества и недостатъци.
Същевременно бъди винаги нащрек за опасностите, надвиснали над
общността - хората обикновено биват привличани от еднаквото поведение.
Имат за модел собствените си ограничения и са изпълнени с комплекси и
предразсъдъци.
Тази цена е твърде висока, защото, за да бъде приет човек, трябва да угоди
на всички.
Но това не е проява на любов към общността, а проява на липсата на любов
към самия себе си.
Обичан и уважаван е само онзи, който обича и уважава себе си. Никога не
се опитвай да се харесаш на всички или ще изгубиш уважението на всички.
Потърси своите единомишленици и приятели сред хората, които имат
ясно съзнание за това какво правят и кои са.
Не казвам да търсиш сред онези, които смяташ, че са като теб. Казвам да
търсиш сред онези, които мислят различно и които никога няма да успееш да
убедиш, че ти си този, който мисли правилно.
Защото приятелството е едно от многото лица на Любовта, а Любовта не
обича да се води по мнения - тя приема другаря безусловно и всеки пораства по
своя си начин.
Приятелството е акт на доверие към ближния, а не акт на отричане.
 Не се опитвай да бъдеш обичан на всяка цена, защото любовта няма цена.
Твои приятели не са онези, които привличат всички погледи, които се
заслепяват и казват: „Няма по-добър от мен, няма по-щедър от мен, няма никой
с повече качества от мен в цял Йерусалим".
Твои приятели са онези, които не могат да стоят и да се надяват нещата да
се случат, за да решат впоследствие кое поведение е правилното - те решават,
докато действат, знаейки, че това може да е много рисковано.
Те са свободни да променят посоката, когато животът го изисква.
Проправят нови пътища, разказват за своите приключения и с това обогатяват
града или селото си.
Ако са вървели по опасен и грешен път, никога няма да ти кажат: „Не прави
така".
Ще кажат само: „Вървях по опасен и грешен път".
Защото зачитат правото ти на избор, както и ти зачиташ тяхното.
На всяка цена избягвай онези, които са до теб само в тъжните моменти, за
да те утешават. Защото те в действителност си казват: „Аз съм по-силен. Аз съм
по-мъдър. Аз не бих постъпил така".
Остани с онези, които са до теб в щастливите ти мигове. Защото в техните
души ги няма ревността и завистта, а само радостта да те видят щастлив.
Избягвай онези, които се смятат за по-силни. Защото в действителност те
прикриват собствената си слабост.
Остани с онези, които не се страхуват да бъдат уязвими. Защото те вярват
в себе си, знаят, че всеки може да се спъне в даден момент, и не възприемат това
като проява на слабост, а като нещо човешко.
Избягвай онези, които говорят прекалено много, преди да пристъпят към
действие, както и онези, които никога не са предприели нещо, преди да са се
уверили, че ще ги уважават заради него.
Остани с онези, които никога не са ти казвали: „Аз щях да го направя
другояче", когато си сгрешил. Защото, щом не са го направили, значи няма как
да преценят.
Избягвай онези, които търсят приятели, за да поддържат общественото си
положение или за да успеят да отворят врати, до които никога не са
припарвали.
Остани с онези, за които единствената важна врата е тази на сърцето. И
които никога няма да нахлуят в душата ти без твое позволение. И които никога
няма да се възползват от тази врата, за да те поразят със смъртоносна стрела.
Приятелството е като река - заобикаля скали, наглася се според планините
и долините, понякога се превръща в езеро, докато някоя падина не се запълни,
и после продължава по пътя си.
Защото, така както реките не забравят, че целта им е морето, по същия
начин и приятелството не забравя, че единствената причина да съществува е
да прояви любовта си към ближните.
Избягвай онези, които казват: „Край, трябва да спра дотук". Защото те не
разбират, че нито животът, нито смъртта имат край - те са просто етапи от
вечността.
Остани с онези, които казват: „Въпреки че всичко е наред, трябва да
продължим нататък". Защото знаят, че винаги трябва да се опитват да стигнат
отвъд познатите хоризонти.
Избягвай онези, които се събират, за да обсъждат сериозно и
претенциозно решенията, които трябва да вземе общността. Те разбират от
политика, изпъкват пред другите и се опитват да демонстрират мъдрост. Но не
разбират, че е невъзможно да контролират дори падането на един-едничък
косъм.
Въпреки че дисциплината е важна, тя трябва да държи вратите си
отворени за интуицията и неочакваното.
Остани с онези, които пеят, разказват истории, наслаждават се на живота
и носят радостта в очите си. Защото радостта е заразна и винаги успява да
намери решение там, където логиката може да обясни само причината за
грешката.
Остани с онези, които оставят светлината на Любовта да се прояви без
ограничения, без осъждане, без отплата, без никога да бъде блокирана от
страха, че ще остане неразбрана.
Няма значение как се чувстваш, всяка сутрин ставай и се приготвяй да
излъчваш светлината си.
Зрящите ще видят твоята лъчиста светлина и ще се очароват от нея.

А една девойка, която рядко излизаше от дома си, защото

смяташе, че никой не се интересува от нея, каза:
- Научи ни на елегантност.
По целия площад започнаха да мърморят – как може да се задава
такъв въпрос тъкмо преди кръстоносците да нападнат града и по
всички улици да се лее кръв?
Ала Копта се усмихна и усмивката му не беше подигравателна, а
изразяваше уважение пред куража на момичето.

И той отвърна:
- Обикновено бъркат елегантността с нещо повърхностно, свързват я само
с външния вид.
Няма нищо по-грешно - някои думи са елегантни, докато други раняват и
погубват. А уж всичките са написани със същите букви. Цветята са елегантни,
въпреки че са скрити сред плевелите в полето. Газелата, която тича, е
елегантна, въпреки че бяга от лъва.
Елегантността не е присъща на външността, а просто представлява
видимата част от душата.
Дори и при най-бурните страсти елегантността не позволява истинската
връзка между двама души да бъде прекъсната.
Тя не е в дрехите, които носим, а в начина, по който ги носим.
Тя не е в начина, по който хващаме меча, а в диалога, който може да
предотврати войната.
Елегантността се постига, когато всичко повърхностно се отстрани и
открием простотата и концентрацията - колкото по-просто и сдържано е
поведението, толкова по-красиво е то.
Какво представлява простотата? Това е срещата с истинските ценности в
живота.
Снегът е красив, защото има само един цвят.
Морето е красиво, защото е равно и гладко.
Пустинята е красива, защото е само от пясък и скали.
Но когато се приближим до всяко от тях, откриваме колко са дълбоки и
завършени и започваме да опознаваме присъщите им качества.
Простите неща в живота са най-необикновените. Нека им позволим да се
проявят.
„Погледнете криновете как растат; не се трудят, нито предат, но казвам ви,
че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един
от тях."
Колкото повече сърцето се приближава до простичките неща, толкова по-
способно е да обича без задръжки и без страх. А колкото по-безстрашно е то в
любовта си, толкова по-способно ще е да проявява елегантност във всеки
малък жест.
Елегантността не е въпрос на вкус. Всяка култура има свой начин да вижда
красотата, който често е съвсем различен от нашия.
Ала във всички племена и народи има ценности, които разкриват
елегантността - гостоприемство, уважение, деликатност в жестовете.
Арогантността привлича омразата и завистта. Елегантността събужда
уважението и Любовта.
Арогантността унижава себеподобния. Елегантността ни учи как да
вървим през светлината.
Арогантността усложнява думите, защото смята, че интелигентността е
само за някои избрани. Елегантността превръща сложните мисли в нещо, което
всички да могат да разберат.
Всички хора стъпват елегантно и излъчват светлина край себе си, когато
вървят по пътя, който сами са си избрали.
Стъпките им са уверени, погледът точен, движенията красиви. И дори в
най-трудните моменти враговете им не могат да открият признаци на слабост,
тъй като елегантността ги закриля.
Елегантността се приема добре и буди възхищение, защото не изисква
никакви усилия.
Само Любовта придава форма на онова, което преди е изглеждало
невъзможно дори в мечтите.
А само елегантността позволява на тази форма да се прояви.

А един мъж, който винаги ставаше рано, за да изведе

стадата си на паша край града, каза:
- Ти си учил, за да можеш да говориш красиво, а ние
трябва да изхранваме семействата си.

И той отвърна:
- Красиви думи изричат поетите. И един ден някой ще напише:
„Заспах, мислейки, че животът е Радост.
Събудих се и разбрах, че животът е Дълг.
Изпълних Дълга си и открих, че животът е Радост".
Работата е проявление на Любовта, която обединява човешките същества.
Чрез нея си даваме сметка, че не можем да живеем без другите и че и другите
имат нужда от нас.
Има два вида работа.
Първата е онази, която се върши само по задължение и за да се изкарва
прехраната. В този случай хората просто продават времето си, без да разбират,
че никога после няма да могат да го откупят.
Целия си живот прекарват, мечтаейки за деня, когато ще могат най-сетне
да си отдъхнат. Но когато въпросният ден настъпи, те вече са твърде стари, за
да се наслаждават на всичко онова, което животът може да им предложи.
Тези хора никога не поемат отговорност за действията си. Казват: „Нямам
избор".
***
Ала има и друг вид работа.
Онази, която хората приемат, за да изкарват прехраната си, но в която
всяка минута посвещават на любовта към ближните.
Този втори вид работа наричаме Отдаденост. Защото може двама души да
сготвят едно и също ястие и да използват за приготовлението едни и същи
продукти, но в едното да е вложена Любов, а другото да е направено само за
нахранване - резултатът ще е съвсем различен, въпреки че любовта не може да
се види или да се постави на кантар.
Човекът, който дава от себе си, получава отплата. Колкото повече обич
влага в това, което прави, толкова повече обич ще получи в замяна.
Когато Божествената енергия е задвижила Вселената, всички звезди и
небесни тела, всички морета и гори, всички долини и планини са получили
възможността да участват в Сътворението. Същото се е случило и с хората.
Някои са казали: „Не искаме. Не можем да поправим грешните неща и да
накажем несправедливостите".
Други са казали: „С потта от челото си ще напоя полето и по този начин ще
прославям Създателя".
Ала дошъл дяволът и прошепнал със сладък глас: „Ти ще трябва да
изкачваш този камък до върха на планината всеки ден, а когато успееш да
стигнеш догоре, той отново ще се търкулва надолу".
Всички, които повярвали на дявола, си казали: „Животът няма друг
смисъл, освен да се повтаря едно и също всеки ден".
А онези, които не повярвали на дявола, си казали:
„В такъв случай ще обикна камъка, който трябва да нося до върха на
планината. Така всяка минута с него ще е минута, прекарана с това, което
обичам".
Отдадеността е молитва без думи. И като всяка молитва изисква
дисциплина, която не е робство, а избор.
Няма смисъл да се каже: „Съдбата беше несправедлива към мен. Докато
някои са вървели по пътя, за който са мечтали, аз съм тук и работя колкото да
осигуря прехраната си".
Съдбата не е несправедлива към никого. Всички сме свободни да обичаме
или мразим онова, което вършим.
Когато обичаме, откриваме във всекидневните си дейности радостта на
онези, които са поели да преследват мечтите си.
Никой не е в състояние да знае точно колко важна и велика е работата му.
И в това са чудото и красотата на Отдадеността - тя е мисия, която ни е
поверена, и ние трябва да вярваме в нея.
Земеделецът може да сее, но не може да каже на слънцето: „Тази сутрин
грей по-силно". Не може да каже на облаците: „Нека да вали този следобед". Той
трябва да направи необходимото, да оре на нивата, да разпръсне семето и да
овладее умението да бъде търпелив чрез съзерцание.
Понякога ще го обзема отчаяние, когато реколтата му бъде погубена, и ще
сметне, че е работил напразно. Онзи, който е поел да преследва мечтите си,
също минава през моменти, когато съжалява за избора си и иска единствено да
се върне и да си намери работа, с която да преживява.
Ала на другия ден сърцето на всеки усърден работник или на всеки
любител на приключенията ще бъде изпълнено с още повече еуфория и
увереност. Те ще видят плодовете на Отдадеността и ще им се радват.
Защото ще пеят същата песен - песента на радостта от поверената им
работа.
Поетът би умрял от глад, ако го нямаше овчаря. Овчарят би умрял от мъка,
ако не можеше да изпее стиховете на поета.
Посредством Отдадеността вие позволявате на останалите да ви обичат.
И се научавате да обичате другите благодарение на онова, което ви дават.

Ала същият човек, който беше попитал за същината на

работата, настоя:
- А защо някои хора успяват повече от други?

И той отвърна:
- Успехът не идва от чуждото признание. Той е резултат от онова, което си
посял с любов.
Когато дойде време да събереш реколтата, можеш да си кажеш: „Успях!".
Успял си да накараш хората да уважават работата ти, защото не си я
вършил само за да оцелееш, а за да разкриеш любовта си към другите.
Успял си да довършиш започнатото, колкото и непредсказуеми да са
клопките по пътя. А когато въодушевлението е намалявало заради
трудностите, си се хващал за дисциплината. А когато заради умората ти се е
струвало, че и дисциплината се губи, ти си се възползвал от моментите на
почивка, за да обмислиш стъпките, които трябва да предприемеш в бъдеще.
Не си се вцепенявал от пораженията, които присъстват в живота на всеки,
рискувал по нещо. Не си мислил за нещата, които си загубил, когато идеите ти
не са се осъществявали.
Не си спирал в моментите на слава. Защото целта още не е била
постигната.
Когато си усещал, че ти е необходима помощ, не ти е било унизително. И
когато си разбирал, че някой се нуждае от помощ, си му показвал всичко, което
си научил, без да се притесняваш, че разкриваш тайните си или че те използват.
Защото за онзи, който потропа, вратата се отваря.
Който иска, знае, че ще получи.
Който дава утеха, знае, че ще получи утеха.
Дори и всичко това да не се случи, когато го очакваме, рано или късно ще
бъде възможно да видим плодовете на онова, което е било споделено с
щедрост.
Успехът идва при онези, които не си губят времето да сравняват това,
което правят, с чуждите занимания. Той влиза в дома на онзи, който всеки ден
си повтаря: „Ще дам най-доброто от себе си".
Хората, които просто търсят успеха, почти никога не го откриват, защото
той сам по себе си не представлява цел, а последствие.
Натрапчивите идеи никога не помагат, объркват пътя и накрая отнемат
удоволствието от живота.
Не всички, които са натрупали злато колкото възвишението на юг от
града, са богати. Богати са онези, които във всяка секунда от съществуването
си са в контакт с енергията на Любовта.
Трябва да имаме цел в ума си. Но докато напредваме към нея, няма нищо
лошо от време на време да поспираме, за да се насладим на гледката наоколо. С
всеки изминат метър можем да видим все по-далече и да използваме случая да
открием неща, които още не сме разбрали.
В такива моменти е важно да помислим: „Ценностите ми непокътнати ли
са? Дали не се опитвам да зарадвам другите и да направя онова, което очакват
от мен, или тази работа наистина ми е по сърце и я върша`с въодушевление?
Дали не искам да постигна успех на всяка цена, или искам да съм успял, защото
така мога да изпълня дните си с Любов?".
Тъкмо това е проявлението на успеха - да обогатява живота, а не да пълни
ковчежетата със злато.
Защото човек може да си каже: „Ще използвам парите си да сея, да жъна,
да садя и да пълня хамбарите си с плодовете от реколтата, за да не ми липсва
нищо". Ала идва Нежеланата гостенка и всичките му усилия се оказват
напразни.
Който има уши, да слуша.
Не се опитвайте да скъсявате пътя, а да го извървите по такъв начин, че
всяко действие да прави терена по-устойчив, а гледката по-красива.
Не се опитвайте да бъдете господари на Времето. Ако оберете
предварително плодовете, които сте насадили, те ще са зелени и няма да ви
доставят удоволствие. Ако поради страх и неувереност решите да отложите
момента, в който да проявите вашата Отдаденост, плодовете ще са загнили.
Затова спазвайте времето между посева и прибирането на реколтата.
И очаквайте чудото на преобразяването.
Докато житото още е в пещта, то не може да се нарече хляб.
Докато думите са още в гърлото, те не могат да се нарекат стихотворение.
Докато нишките не се свържат в едно цяло от ръцете, които се трудят, те
не могат да се нарекат сукно.
Когато настъпи моментът да проявите пред останахте своята Отдаденост,
всички ще останат очаровани и ще си кажат: „Това е един преуспял човек,
защото всеки иска да вкуси плодовете на труда му".
Никой няма да се запита какво ви е струвало да успеете. Защото оня, който
се труди от сърце, успява да накара красотата да се прояви толкова силно, че
чак да не може да се възприеме с очи. Също като акробата, който лети във
въздуха, без да показва напрежение, успехът, когато дойде, изглежда като най-
естественото нещо на света.
Ако все пак някой се осмели да попита, отговорът би бил:
„Мислех да се откажа, смятах, че Господ вече не ме чува. Много пъти ми се
наложи да сменя посоката, в други случаи изоставях пътя. Ала въпреки всичко
се връщах и продължавах напред, защото бях сигурен, че няма друг начин, по
който да изживея живота си.
Разбрах по кои мостове трябва да мина и кои мостове трябва да разруша
завинаги".
Аз съм поетът, земеделецът, творецът, воинът, свещеникът, търговецът,
продавачът, учителят, политикът, мъдрецът, както и оня, който просто се
грижи за дома и децата си.
Виждам, че има много по-известни от мен хора, които в повечето случаи
заслужават славата си. Но друг път известността е само проявление на суетата
и амбицията и няма да устои на времето.
Какво представлява успехът?
Да можеш всяка вечер да си легнеш със спокойна душа.

А Алмира, която продължаваше да вярва, че войнство

от ангели и архангели ще се спусне от небето, за да закриля
Свещения град, каза:
- Говори ни за чудото.

И той отвърна:
- Какво представлява чудото?
Можем да го определим по много начини - нещо, което е в противоречие с
природните закони, закрила в моменти на дълбока криза, изцеления, видения,
невъзможни срещи, намеса в мига на срещата с Нежеланата гостенка.
Всички тези определения са верни. Ала чудото се простира и отвъд
изброеното - то е онова, което внезапно изпълва сърцата ни с Любов. Когато се
случи такова нещо, изпитваме дълбока почит пред Божията милост, проявена
към нас.
Затова, Господи, насъщното ни чудо дай ни днес.
Дори и да не успеем да го забележим, защото умовете ни, изглежда, са
заети с големи подвизи и завоевания. Дори и да сме прекалено отдадени на
всекидневието си и на опитите си да разберем как пътят ни е променен от него.
Нека дори когато сме сами и потиснати, очите ни да бъдат отворени за
живота наоколо - за цветето, което се разпуква, за звездите, които се движат по
небосвода, за далечната песен на птица или за близкия глас на детето.
Нека разберем, че има неща, които са толкова важни, че трябва да ги
открием без ничия помощ. И нека в този момент да не се чувстваме самотни,
защото Ти си с нас и си готов да се намесиш, ако кракът ни е опасно близо до
пропастта.
Нека продължим напред въпреки целия страх и нека приемем
необяснимото въпреки необходимостта да разберем и обясним всичко.
 Нека проумеем, че силата на Любовта е в противоречията. И че Любовта
успява да се съхрани, защото се променя, а не защото е все същата и без
предизвикателства.
И нека всеки път, когато видим скромния да се издига, а наглия да бъде
смазан, да съзираме чудото.
Нека, когато краката ни бъдат уморени, да можем да вървим със силата,
стаена в сърцата ни. Нека, когато и сърцата ни бъдат уморени, да можем да
продължим напред със силата на Вярата.
Нека съзрем във всяка песъчинка в пустинята проявлението на чудото на
различието и нека това ни дава кураж да се приемем такива, каквито сме.
Защото, така както няма две еднакви песъчинки в целия свят, няма и двама
души, които да мислят и да се държат еднакво.
Нека бъдем скромни, когато получаваме, и радостни, когато даваме.
Нека проумеем, че мъдростта не е в отговорите, които получаваме, а в
чудото на въпросите, които обогатяват живота ни.
Нека никога не бъдем приковани към нещата, които си мислим, че
познаваме, защото в действителност знаем толкова малко за Съдбата. И нека
това ни кара да действаме безпогрешно, използвайки четирите добродетели,
които трябва да съхраним - дързост, финес, любов и приятелство.

Господи, насъщното ни чудо дай ни днес.

Така както до върха на планината може да се стигне по различни пътеки,
съществуват много пътища, по които можем да постигнем целите си. Нека
съумеем да разпознаем единствения, който си заслужава да бъде извървян -
онзи, по който се проявява Любовта.
Нека, преди да пробудим любовта у другите, да можем да събудим
Любовта вътре в нас. Само така ще можем да привлечем привързаността,
въодушевлението и уважението.
Нека можем да разпознаем сред битките онези, в които сме тласнати
против волята си, и другите, които не можем да избегнем, защото съдбата ги е
изпречила на пътя ни.
Нека очите ни се отворят и успеем да видим, че никога не сме изживявали
два еднакви дни, защото всеки ден е донесъл със себе си различно чудо, което
ни е дало възможност да продължим да дишаме, да мечтаем и да вървим под
слънцето.
Нека и ушите ни се отворят, за да чуем точните думи, които внезапно се
появяват върху устните на ближния - въпреки че никога не сме искали никакъв
съвет и никой не знае какво става в душите ни в момента.
И нека, когато отворим уста, да можем да говорим не само езика на хората,
но и езика на ангелите и да кажем: „Чудесата не се случват в разрез с
природните закони, само ние смятаме така, тъй като в действителност не
познаваме природните закони".
И щом постигнем това, нека сведем глави в знак на уважение и нека кажем:
„Бях сляп, но прогледнах. Бях глух, но прочух. Бях ням, но проговорих. Защото
над мен се извърши Божието чудо и всичко, което мислех за изгубено, се
върна".
Защото така се случват чудесата.
Съдират завесите и променят всичко, но не ни позволяват да видим отвъд
завесата.
Те ни помагат да се измъкнем невредими от долината на сенките и
смъртта, но не ни казват по кой път са ни отвели до планините, където царуват
радостта и светлината.
Те отварят вратите, които са били заключени с неразбиваеми катинари,
но не използват ключове.
Чудесата обграждат слънцата с планети, за да не се чувстват самотни във
Вселената, но не позволяват на планетите да се приближат прекалено много, за
да не бъдат погълнати от слънцата.
Те превръщат житото в хляб чрез работа, гроздето във вино с търпение и
смъртта в живот благодарение на възкресяването на мечтите.
Затова, Господи, насъщното ни чудо дай ни днес.
И ни прости, че невинаги сме способни да го разпознаем.

А един човек, който слушаше бойните песни, идващи

отвъд стените на града, и който се тревожеше за себе си и
за семейството си, помоли:
- Говори ни за безпокойството.

И той отвърна:
- Няма нищо нередно в безпокойството.
Въпреки че не можем да контролираме Божието време, на човешката
природа е присъщо да желае да получи час по-скоро онова, което очаква.
Или незабавно да отстрани онова, което я плаши.
Това се случва с нас от детството и продължава, докато станем
безразлични към живота. Защото, докато сме силно свързани с настоящия
момент, винаги ще очакваме с безпокойство нещо или някого.
Как да кажем на едно влюбено сърце да бъде спокойно и да съзерцава
чудото на Сътворението мълчаливо, без напрежение, страх и въпроси без
отговор?
Безпокойството е част от любовта и не бива да бъде обвинявано за това.
Как да кажем на някого, който е посветил живота и имуществото си на
една мечта, но все не успява да види резултатите, да не се безпокои? Макар и
земеделецът да не може да ускори хода на сезоните, за да обере по-рано
плодовете, които е посадил, той очаква неспокойно настъпването на есента и
прибирането на реколтата.
Как да помолим воина да не се безпокои преди битката?
Той се е подготвял до изнемога за този момент, дал е най-доброто от себе
си, смята, че е готов, но се страхува, че може да бъде победен въпреки всички
вложени усилия.
Затова и безпокойството се ражда с човека. И тъй като никога няма да
успеем да го овладеем, ще трябва да се научим да живеем с него - както сме се
научили да съжителстваме с бурите.

А за онези, които не привикнат към такова съжителство, животът ще се

превърне в кошмар.
И онова, за което би трябвало да са благодарни - часовете, изпълващи
деня, - се превръща в проклятие. Те искат времето да минава по-бързо, без да
си дават сметка, че така по-скоро ще стигнат до срещата си с Нежеланата
гостенка.
И което е дори по-лошо: за да се избавят от безпокойството, измислят
неща, които още повече го увеличават.
Докато майката чака сина си да се прибере у дома, започва да си представя
най-лошото.
И с влюбения става така и той си мисли: „Моята любима е моя и аз съм
неин. Когато си тръгна, я търсих из улиците на града, но не я открих. И с всеки
ъгъл, който подминавам, и с всеки човек, когото питам, нормалното ми
любовно безпокойство се превръща в отчаяние".
Докато труженикът очаква да събере плодовете на своя труд, се старае да
запълни времето си с други дейности, от които всяка ще му донесе още мигове
на очакване. Не след дълго тревогите, свързани с една от тях, се превръщат в
загриженост за много неща и вече не може да съзерцава нито небето, нито
звездите, нито играещите деца.
Както майката, така и влюбените, и работещите престават да живеят своя
живот и се отдават единствено на очакването да се случи най-лошото, започват
да вярват на слуховете, да се оплакват, че денят няма край. Стават груби с
приятелите си, със семействата си, с хората, с които работят. Хранят се лошо -
или преяждат, или не успяват да преглътнат нито залък. А когато вечер
положат глава на възглавницата, не могат да мигнат.
Това се случва, когато безпокойството изтъче непроницаема завеса, зад
която очите на тялото вече не могат да видят нищо и единствено очите на
душата остават зрящи.
А очите на душата са замъглени, защото не са намерили покой.
В такива мигове се появява най-лошият враг на хората - обсебването.
То идва и казва: „От този момент нататък съдбата ти е в моите ръце и аз
ще те накарам да търсиш несъществуващи неща.
Радостта ти от живота също ми принадлежи. Защото сърцето ти повече
няма да намери покой, тъй като аз ще прогоня въодушевлението и ще заема
неговото място.
Ще направя така, че страхът да плъзне по света и ти да живееш във вечен
ужас, дори без да знаеш защо. Няма нужда да знаеш - важното е да си в паника,
която непрестанно да подхранва страха.
Работата ти, която преди представляваше Отдаденост, ми принадлежи.
Другите ще кажат, че ти служиш за пример, защото се стараеш дори повече от
възможностите си, а ти ще се усмихнеш в замяна и ще благодариш за
комплимента.
Ала в сърцето ти аз ще повтарям, че работата ти е в моите ръце и ще служи
да те откъсне от всичко и от всички - от приятелите ти, от децата ти, от теб
самия.
Работи повече, за да не можеш да мислиш. Работи колкото се може повече,
за да престанеш напълно да живееш.
Любовта ти, която преди беше проявление на Божествената енергия, също
ми принадлежи. А онзи човек, когото обичаш, няма да може да се отдели от теб
дори за миг, защото аз ще съм в душата ти и ще повтарям: „Внимавай, може да
си тръгне и никога повече да не се върне".
И синът ти, който трябваше да поеме по собствен път в живота, сега става
мой. Ще направя така, че да го обградиш с ненужни грижи, да убиеш желанието
му за приключения и рискове, да го накараш да страда всеки път, когато те
разочарова, и да се изпълни с чувство за вина, че не е задоволил всичките ти
очаквания".
Затова, макар безпокойството да е част от живота, никога не допускайте
да поема контрол над действията ви.
Ако се окаже прекалено близо до вас, му кажете: „Не се тревожа за
утрешния ден, защото Господ е там и ме очаква".
Ако се опита да ви убеди да се заемете с прекалено много неща, защото
само така животът би бил продуктивен, му кажете: „Аз трябва да съзерцавам
звездите, за да се изпълня с вдъхновение и да свърша добре работата си".
Ако безпокойството ви заплаши с призрака на глада, му кажете: „Човек не
се храни само с хляб, а също и със словото, идващо от Небесата".
Ако ви каже, че любовта ви може и да не се върне, му кажете: „Моята
любима е моя и аз съм неин. В този миг тя е извела стадата на паша край реките
и аз мога да чуя как пее дори когато е далече. Когато се върне при мен, ще е
уморена и щастлива, а аз ще я нахраня и ще бдя над съня й".
Ако ви каже, че синът ви не зачита любовта, с която сте го дарили,
отвърнете: „Прекалените грижи са пагубни за душата и сърцето, защото, за да
се живее, се изисква смелост. А смелостта винаги е проява на любов".
Така ще можете да държите безпокойството далече от вас.
И то никога няма да се появи. А голямата житейска мъдрост се състои в
това да проумеем, че можем да бъдем господари на нещата, които се опитват да
ни държат в робство.

А един младеж помоли:

- Говори ни за това, което ни очаква в бъдеще.
 И той отвърна:
- Всеки знае какво ни очаква в бъдеще - Нежеланата гостенка. Тя може да
дойде по всяко време без предупреждение и да каже: „Хайде, ти трябва да
тръгнеш с мен".
И дори да нямаме никакво желание, не разполагаме с избор. В този миг
най-голямата ни радост и най-голямата ни мъка ще са да погледнем назад към
миналото.
И да си отговорим на въпроса: „Обичах ли достатъчно?".
Обичайте. Не говоря единствено за любовта, която може да изпитвате към
друг човек. Да обичате означава да сте готови за чудото, за победата и
поражението, за всичко, случващо се всеки ден, през който ни е отредено да
бъдем на тази земя.
Душите ни се управляват от четири невидими сили - любов, смърт, власт
и време.
Трябва да обичаме, защото Господ ни обича.
Трябва да осъзнаваме присъствието на Нежеланата гостенка, за да
разберем по-добре живота.
Трябва да се борим да израснем, без да попадаме в плен на властта, която
постигаме, защото знаем, че тя не струва пукната пара.
И накрая трябва да приемем, че душата ни - макар и вечна - в този миг е
впримчена в мрежата на времето с неговите възможности и ограничения.
Мечтата ни - желанието, което е стаено в душата - не е дошла от нищото.
Някой я е поставил там. И този Някой, който представлява чистата любов и
иска единствено да сме щастливи, го е направил само защото заедно с
желанието ни е дал и инструментите за неговото сбъдване.
Когато сме в труден период, е добре да си спомним, че макар и изгубили
големи битки, сме оцелели и сме тук.
А това си е победа. Зарадвайте се и отпразнувайте способността си да
продължите напред.
Щедро показвайте любовта си по нивите и пасищата, по улиците на
големия град и сред дюните в пустинята.
Не крийте, че мислите за бедните, защото тях ги има, за да можете да
проявите добродетелта на милосърдието.
Не крийте, че мислите и за богатите, които не вярват на нищо и на никого,
държат хамбарите и ковчежетата си пълни догоре, но въпреки това не могат да
се отърват от самотата.
Никога не пропилявайте възможностите да покажете любовта си. Особено
към най-близките, защото с тях обикновено сме по-предпазливи от страх да не
ни наранят.
Обичайте. Защото така самите вие първи ще се облагодетелствате - хората
около вас ще ви се отплатят за това, дори и първоначално да си кажете: „Те не
могат да разберат любовта ми".
Любовта не трябва да се разбира, а просто да се проявява.
Ето защо онова, което ви очаква в бъдеще, зависи изцяло от способността
ви да обичате.
И ето защо трябва напълно и безрезервно да вярвате в това, което правите.
Не допускайте да ви кажат: „Онзи път е по-добър" или „Този път е по-лесен".
Най-великият дар от Бога е правото на избор.j
От деца слушаме как нещата, които искаме да изживеем, са невъзможни. С
натрупването на годините се натрупват и пясъците на предразсъдъците,
страховете и чувството за вина.
Освободете се от тях. Не утре, нито довечера, а сега, веднага.
Както вече казах, мнозина от нас смятат, че нараняваме хората, които
обичаме, когато изоставяме всичко в името на мечтите си.
Ала онези, които наистина ни желаят доброто, много биха искали да ни
видят щастливи. Дори и да не разбират какво правим, дори първоначално да се
опитват да ни попречат да продължим напред със заплахи, обещания и сълзи.
Приключението на идните дни трябва да е изпълнено с романтика, защото
светът има нужда от това. Затова, яздейки коня си, усетете как вятърът гали
лицето ви и се наслаждавайте на чувството за свобода.
Но не забравяйте, че ви чака дълъг път. Ако прекалено много се отдадете
на романтиката, може да паднете. Ако не спрете, за да дадете почивка и на себе
си, и на коня, той може да умре от умора или жажда.
Слушайте вятъра, но не забравяйте коня.
А точно в момента, когато всичко е наред и вече почти можете да
докоснете с ръка мечтата си, трябва да сте по-бдителни от всякога. Защото,
когато нещата са готови да се случат, ще изпитате силно чувство на вина.
Ще видите, че всеки момент ще стигнете там, където малцина са успявали
да стъпят, и ще решите, че не заслужавате това, което животът ви дава.
Ще забравите всички преодолени препятствия, всички страдания и
саможертви. И заради чувството за вина може неволно да разрушите онова,
което с толкова усилия сте постигнали.
Това е най-трудното изпитание, защото отказът от завоеванието
донякъде е обграден с аурата на светостта.
Ала ако човек усеща, че е достоен за онова, за което толкова се е борил, то
той си дава сметка, че в действителност не го е постигнал сам. И трябва да
почита Ръката, която го е водила.
Само онзи, който умее да уважава всяка своя стъпка, може да разбере
собствената си стойност.

А един от онези, които можеха да пишат и трескаво се

стараеха да не пропуснат нито една дума, изречена от Копта,
спря, за да си почине, и усети, че е изпаднал в нещо като транс.
 И той отвърна:
- Предаността може да бъде сравнена с магазин за скъпи порцеланови
съдове, чийто ключ ни е бил поверен от Любовта.
Всеки един от тези съдове е красив, понеже е различен. По същия начин и
хората са различни помежду си, както и дъждовните капки, и скалите, заспали
в планината.
Понякога от дълга употреба или заради скрита пукнатина се случва цяла
полица да се откачи и да падне. А собственикът си мисли: „Посвещавах времето
си и отдавах любовта си на тази колекция в продължение на толкова много
години, а съдовете ме предадоха и се разбиха".
Човекът продава магазина и напуска града. Става самотен и тъжен,
мислейки, че повече никога на никого няма да се довери.
Истина е, че има съдове, които се чупят - има такива, които не оцеляват
дълго, както и обещанията за вярност. В такъв случай е по-добре да се пометат
парчетата и да се изхвърлят на боклука, защото онова, което се е счупило,
никога вече няма да бъде каквото е било преди.
Друг път полицата пада заради неща, които са отвъд хорските планове -
може да е земетресение, вражеско нападение или невнимателен човек, който е
влязъл в магазина и не е погледнал встрани.
Мъжете и жените взаимно се обвиняват за сполетелите ги беди. Те казват:
„Някой трябваше да предвиди, че ще се случи така". Или пък: „Ако аз се грижех
за това, проблемите щяха да бъдат избегнати".
А това е толкова далеч от истината. Всички ние сме затънали в пясъците
на времето и не можем да се измъкнем от тях.
Времето обаче минава, счупената полица вече е поправена.
Сега на нея са наредени други съдове, които са се борили за място под
слънцето. Осъзнавайки, че всичко е преходно, новият собственик на магазина
се усмихва и си казва: „Трагедията ми предостави една възможност и аз ще се
опитам да се възползвам от нея. Ще открия произведения на изкуството, за
които не съм предполагал, че съществуват".
Красотата на магазина за порцеланови съдове е в това, че всеки от тях е
неповторим. А когато бъдат поставени един до друг, са в хармония и заедно
отразяват усилието на майстора и таланта на художника.
И нито един съд не може да каже: „Искам да бъда поставен на челно място
и затова ще изляза напред". Защото в момента, в който се опита да го направи,
ще се превърне в натрошена купчина без никаква стойност.
Така е със съдовете, така е и с мъжете и жените. Така е и с племената,
корабите, дърветата и звездите.
Когато проумеем това, ще можем привечер да поседнем със съседа си, с
уважение да изслушаме какво има да ни каже и да споделим онова, което той
трябва да чуе. И нито един от двамата няма да се опита да наложи мнението си.
Освен планините, които разделят племената, освен разстоянието, което
разделя телата, съществува и общността на духовете. Ние сме част от нея и там
няма улици, по които отекват ненужни думи, а само широки алеи, съединяващи
всичко раздалечено. Въпреки че понякога се налага и те да бъдат поправяни
заради пораженията, нанесени от времето.
Затова, когато любимият се завръща, никога няма да бъде гледан с
недоверие, тъй като предаността е следвала стъпките му.
А човекът, който до вчера е бил възприеман като враг, защото е имало
война, днес отново може да стане приятел - войната е свършила и животът
продължава.
Синът, който е заминал, най-сетне ще се върне, и то обогатен с опита,
натрупан по време на пътуването. Бащата ще го приеме с отворени обятия и ще
каже на слугите си: „Бързо донесете най-хубавите дрехи и го облечете, сложете
пръстен на ръката му и сандали на краката, защото този мой син беше мъртъв
и сега възкръсна, беше се изгубил и сега се намери".

Тогава един мъж, чието чело вече носеше следите на времето,

а тялото му беше покрито с белези, разказващи историята на
битките, в които беше участвал, помоли:
- Кажи ни за оръжията, от които се нуждаем, когато всичко
е изгубено.

И той отвърна:
- Там, където има преданост, оръжията са излишни.
Защото всички оръжия са инструменти на злото, ако не са в ръцете на
мъдрия.
Предаността е основана на уважението, а уважението е плод на Любовта.
Любовта, която гони демоните на въображението, недоверчиви към всичко и
всички, и връща чистотата в очите.
Когато мъдрият иска да направи някого слаб, първо го кара да повярва, че
е силен. Така този човек ще предизвика друг, който е още по-силен, ще падне в
капана и ще бъде унищожен.
Когато мъдрият иска да направи някого незначителен, първо го качва на
най-високата планина в света и го кара да повярва, че притежава власт. Така
този човек ще повярва, че може да се изкачи още по-нависоко, и ще падне в
пропастта.
Когато мъдрият иска да отнеме някому онова, което той притежава,
просто го отрупва с подаръци. Така този човек ще трябва да се грижи повече за
ненужни вещи и ще изгуби всичко останало, защото ще е прекалено зает да
пази онова, което си мисли, че притежава.
Когато мъдрият не може да разбере намеренията на противника, се
преструва, че го напада. Всички хора по света постоянно са готови да се
отбраняват, защото живеят със страха и параноята, че другите не ги харесват.
Така противникът - колкото и хитър да е - се чувства несигурен и реагира
прекалено ожесточено на провокацията. С това разкрива всичките си оръжия и
мъдрият разбира кои са силните и слабите му страни.
Тогава, вече отгатнал какъв тип сблъсък може да очаква, мъдрият напада
или отстъпва.
По този начин онези, които привидно са слаби и в подчинение, побеждават
силните и непоклатимите.

Затова много пъти мъдрите хора надвиват воините, въпреки че и воините

могат да ги надвият. За да се избегне това, най-добре е да се потърсят мирът и
спокойствието, които се крият в различията между човешките същества.
Онзи, който някога е бил наранен, трябва да се запита: „Струва ли си да
изпълня сърцето си с омраза и да влача това бреме със себе си?".
В този миг той протяга ръка към едно от качествата на Любовта, наречено
Прошка. Това ще го накара да се издигне над обидите, нанесени му в разгара на
битката. Скоро времето ще се заеме да ги изтрие, така както вятърът заличава
стъпките, оставени в пясъците на пустинята.
А когато прошката се прояви, онзи, който е нанесъл обидата, се чувства
унизен заради грешката си и се изпълва с преданост.
Затова нека отворим съзнанието си за силите, които ни движат.
Истинският герой не е онзи, който е роден за велики подвизи, а онзи,
който е успял посредством малките неща да издигне щит на преданост пред
себе си.
След като е спасил противника си от сигурна смърт или от предателство,
жестът му никога няма да бъде забравен.
Истински влюбен не е онзи, който казва: „Ти трябва да си до мен и аз
трябва да се грижа за теб, защото ние сме си предани един на друг".
 Истински влюбен е онзи, който разбира, че верността може да бъде
засвидетелствана само тогава, когато я има и свободата. И без страх от
предателство приема и уважава мечтите на другия, защото се доверява на
великата сила на Любовта.
Истинският приятел не е онзи, който казва: „Ти днес ме нарани и аз съм
тъжен".
Той казва: „Ти днес ме нарани заради причини, които не са ми известни и
които може би дори на теб не са ти известни, ала знам, че утре отново ще мога
да разчитам на твоята помощ, и затова няма да тъгувам".
А приятелят отвръща: „Ти си ми предан, защото каза какво чувстваш. Няма
нищо по-лошо от онова, което правят мнозина - да бъркат предаността с
приемането на всички грешки".
Най-пагубното оръжие не е нито копието, нито оръдието, които могат да
наранят тялото или да сринат укреплението. Най-зловещото от всички оръжия
е словото, което може да разруши нечий живот, без да остави кървави следи.
Тези рани никога не заздравяват.
Затова нека бъдем господари на езика си, за да не бъдем роби на думите.
Дори и да ги насочват срещу нас, нека не влизаме в двубой, от който никой няма
да излезе победител. В момента, в който се принизим до злия противник, ще се
борим в мрак и единственият, който ще спечели, е Господарят на Мрака.

Предаността е бисер сред песъчинките и само онези, които разбират

нейния смисъл, могат да я съзрат.
Така всяващият неразбирателство може хиляди пъти да мине през едно и
също място и никога да не забележи онова мъничко съкровище, свързващо
всички, които трябва да продължават да са заедно.
Предаността никога не може да бъде наложена със сила, страх,
несигурност или заплаха.
Тя е избор, който само силните духом могат да направят.
А тъй като е избор, никога не може да толерира предателството, но винаги
благосклонно прощава грешките.
И тъй като е избор, устоява на времето и на преходните конфликти.

А един от младите, които слушаха, видя, че слънцето

почти се е скрило зад хоризонта и че срещата с Копта съвсем
скоро ще приключи, затова попита:
- Ами враговете?
 И той отвърна:
- Истински мъдрите хора никога не оплакват нито живите, нито мъртвите.
Затова приеми битката, която те очаква утре. Ние сме направени от Вечния Дух,
който често ни изправя пред ситуации, с които трябва да се преборим.
В този миг ненужните въпроси трябва да бъдат забравени, защото те само
объркват рефлексите на воина.
На бойното поле воинът изпълнява съдбата си и само на нея трябва да се
подчини. Тежко на онези, които си мислят, че могат да убият или да умрат!
Божествената енергия не може да бъде разрушена, а само да премине от една
форма в друга. В древността мъдреците са казвали:
Подчини се на това като на предопределеност свише и продължи напред.
Не земните битки определят човека, защото също както вятърът променя
посоката си, така и късметът, и победата духат във всички посоки.
Победеният днес може да е победител утре, но за да се случи това, битката
трябва да се приеме с достойнство.
Също както някой, който облича нова премяна и захвърля вехтата,
душата приема нови материални тела и изоставя старите и ненужните.
Знаейки това, не трябва да се тревожиш за тялото си.
Такава е битката, която ще ни сполети тази вечер или утре, или вдругиден.
Историята ще има грижата да разкаже как е било.
Ала тъй като идва краят на нашата среща, не бива да губим време с това.
Ето защо искам да говоря за другите врагове - за онези, които се намират
близо до нас.
През живота си всички ще трябва да се изправим срещу много
противници, но най-трудният ще е онзи, от когото се страхуваме.
Всички ще срещнем съперници в нещата, които правим, но най-опасни ще
са онези, които смятаме за приятели.
Всички ще страдаме, когато бъде нападнато и наранено нашето
достойнство, но най-силната болка ще дойде тъкмо от онези, които са ни
служили за пример в живота.
Никой не може да избегне срещата с онези, които ще го предадат и ще го
охулват. Но всички могат да отблъснат злото, преди то да е разкрило
истинското си лице - защото твърде любезното отношение подсказва за
скрития кинжал, който се готви да бъде използван.
Преданите мъже и жени не се притесняват да покажат кои са, защото
останалите предани духове разбират техните качества и недостатъци.
Ала стой настрана от онзи, който се опитва да ти се харесва през цялото
време.
И внимавай с болката, която можеш да си причиниш, ако допуснеш някое
лукаво и подло сърце да стане част от живота ти. След като злото бъде
извършено, няма смисъл да се отправят обвинения към когото и да било -
вратата е била отворена от стопанина на дома.
Колкото по-слаб е онзи, който ни хули, толкова по-опасни са неговите
действия. Не бъди уязвим за слабите духом, понеже те не понасят да виждат
силни духом.
Ако някой те напада заради идеи или идеали, отиди при него и приеми
битката, защото в живота ни няма момент, в който конфликтът да не
присъства, а понякога той трябва да се извади наяве.
Но не се бори да докажеш, че си прав, или да наложиш собствените си идеи
и идеали. Приеми битката, за да запазиш духа си чист, а волята си непоклатима.
Когато битката свърши, и двете страни ще излязат победители, защото ще са
изпитали своите възможности и умения.
Дори и първоначално един от двамата да каже: „Аз победих", а другият да
се натъжи, мислейки: „Бях победен".
Тъй като всеки от тях уважава смелостта и решителността на другия, ще
дойде време, когато ще вървят хванати за ръце, дори да се наложи да чакат
хиляда години за това.
Ала ако някой идва само за да те провокира, отърси праха от нозете си и
продължи нататък. Бий се само с онези, с които си заслужава, а не с онези, които
просто хитруват, за да продължат война, която вече е свършила - както става с
всички войни.
Жестокостта не идва от воините, намиращи се на бойното поле и знаещи
какво търсят там. Тя идва от онези, които манипулират победата и
поражението в зависимост от собствените си интереси.
Врагът не е онзи, който стои пред теб с меч в ръка. Врагът е онзи до теб с
кинжал зад гърба ти.
Най-важната война не е започната с извисяване на духа и приемане на
съдбата. Тя е онази, която се води в този момент, докато говорим, и чието бойно
поле е Духът, където се сражават Доброто и Злото, Смелостта и Коварството,
Любовта и Страхът.
Не се опитвай да накажеш омразата с омраза, а със справедливост.
Светът не се дели на врагове и приятели, а на слаби и силни.
Силните са щедри при победа.
Слабите се събират и нападат падналите, без да знаят, че поражението е
временно. А сред падналите избират онези, които изглеждат най-уязвими.
Ако това се случи с теб, запитай се дали искаш да бъдеш в ролята на
жертва.
Ако отговорът ти е „да", никога няма да се освободиш от това до края на
живота си. И ще бъдеш по-лесна плячка винаги когато се намираш пред
решение, изискващо смелост. Погледът ти на победен ще е по-силен от думите
ти на победител и всички ще разбират това.
Ако отговорът ти е „не", трябва да устоиш. По-добре да реагираш сега,
когато раните могат лесно да бъдат излекувани, дори и това да изисква време
и търпение.
Ще прекараш няколко нощи буден и ще мислиш: „Аз не заслужавам това".
Или ще смяташ, че светът е несправедлив, защото не те е приел добре,
както си очаквал. Често ще се чувстваш засрамен заради унижението, което си
преживял пред другарите, любимата или родителите.
Но ако издържиш, глутницата хиени ще се отдръпне и ще си потърси
други жертви. А те ще трябва да научат същия урок сами, защото никой не може
да им помогне.

Враговете не са противниците, които са ни пратени, за да изпитат

смелостта ни.
Те са страхливците, които са ни пратени, за да изпитат слабостта ни.

Нощта вече се беше спуснала. Копта се обурна към

духовниците, които присъстваха и слушаха през цялото
време, и ги попита дали имат нещо да добавят. И тримата
кимнаха.

Равинът каза:
- Когато един велик духовник виждал, че малтретират юдеите, отивал в
гората, палел свещен огън и произнасял специална молитва, като призовавал
Бог да пази народа му.
И Бог изпращал чудо.
След време негов ученик отивал на същото място в гората и казвал:
„Всевишни, аз не знам как да запаля свещения огън, но знам специалната
молитва. Чуй ме, моля те!".
И чудото ставало.
След още едно поколение друг равин отивал в гората, когато виждал как
преследват народа му, и казвал: „Аз не знам как да запаля свещения огън, нито
пък специалната молитва, но все още помня мястото. Помогни ми, Боже!".
И Бог помагал.
Петдесет години по-късно равинът Израел, седейки в своята инвалидна
количка, отправил към Бог следните думи: „Не знам как да запаля свещения
огън, не знам и специалната молитва, а дори и мястото в гората не мога да
намеря. По силите ми е единствено да разкажа тази история, надявайки се, че
Бог ще откликне".
И чудото отново ставало.
Затова вървете и разкажете това, което чухте днес.

След като почтително изчака приятелят му, равинът, да свърши разказа

си, имамът от джамията „Ал Акса" започна:
- Един човек потропал на вратата на свой приятел бедуин, за да го помоли
за услуга: „Моля те да ми услужиш с четири хиляди динара, защото трябва да
изплатя един свой дълг. Можеш ли?".
Приятелят му накарал жена си да събере всичко ценно, което
притежавали, но то не било достатъчно. Наложило се да излязат и да искат
пари от съседите, докато накрая събрали необходимата сума.
Когато човекът си тръгнал, жената забелязала, че мъжът й плаче.
Попитала: „Защо си тъжен? След като сега задлъжняхме към всички съседи, се
страхуваш, че няма да успеем да им върнем парите ли?".
А той отвърнал: „Нищо подобно. Плача, защото много обичам този мой
приятел, но въпреки това не съм знаел какво му се случва. Сетих се за него едва
когато му се наложи да потропа на вратата ми, за да ми поиска пари назаем".
Вървете и разкажете на всички какво чухте днес, за да можете да
помогнете на ближния си, преди той да има нужда от това.

Щом имамът спря да говори, християнският свещеник започна:

- Един земеделец излязъл на полето да сее. Ала се случило така, че част от
семената паднали край пътя, от небето се спуснали птици и ги изкълвали.
Друга част паднали в камъните, където нямало много пръст, и веднага
покълнали. Ала щом слънцето изгряло, ги изгорило, защото нямали корени и
те изсъхнали.
Друга част паднали сред тръните и като покълнали, тръните ги задушили
и те не дали плод.
И накрая една част от семената паднали в благодатна почва и дали
плодове, които се развили и пораснали - от едно семенце се родили трийсет, от
друго - шейсет, от трето - сто.
Затова пръснете семената по всички краища на света, където отидете, тъй
като не знаем кои от тях ще покълнат, за да просветят следващото поколение.

Нощта вече напълно беше захлупила Йерусалим и Копта помоли всички да

се приберат по домовете си и да запишат чутото, а онези, които не могат да
пишат, да се опитат да запомнят думите му. Но преди тълпата да тръгне,
добави:
- Не мислете, че ви давам в ръцете мирен договор. В действителност от
този момент нататък ще понесем по света невидим меч, за да можем да се
борим с демоните на нетърпимостта и неразбирателството. Опитайте се да го
занесете до там, докъдето ви държат краката. А когато повече не можете да
вървите, предайте нататък словото или ръкописа, избирайки винаги хора,
достойни да носят меча.
Ако някое село или град не иска да ви приеме, не настоявайте. Върнете се
по същия път, по който сте отишли там, и отърсете праха, полепнал по краката
ви. Защото тези села и градове ще бъдат обречени да повтарят все същите
грешки поколения наред.
Ала блажени са онези, които се вслушат в думите или прочетат ръкописа,
защото завесата ще бъде разкъсана завинаги и вече няма да има нищо скрито,
което да не им бъде разкрито.
Вървете с мир.
Свалено от www.readbg.com