Professional Documents
Culture Documents
Mario Riiding Predskazaniqta Na Nostradamus 2 Racopisat Na Maite
Mario Riiding Predskazaniqta Na Nostradamus 2 Racopisat Na Maite
Марио Рийдинг
la guardiana de mi corazon11.
БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА
ЕПИГРАФ
ПРОЛОГ
25 октомври 1228 г.
Младият крал коленичи и се помоли за кратко преди лова - все пак Бог беше на
негова страна. После той и петдесетчленният му антураж излязоха с подрънкване от
Шато дьо Монфокон към гората на имението.
Беше ветровит есенен ден, поривите гонеха листенца, ситни капчици дъжд
навлажняваха бузите. Дузината монаси от цистерцианския орден21, които винаги
придружаваха краля, едва изпълняваха песнопенията си на фона на вихрушката. От
време на време кралят поглеждаше към тях, раздразнен от техните вайкания.
- Да, сир. В тевтонска Германия глиганът, sus scrofa, се нарича der Eber.
Доколкото разбирам, Eber може да бъде проследена директно до Ibri, праотецът на
евреите. - Посредством особено удобна фалшива етимология - допълни Дьо Бал наум.
- Днес ще убия див глиган с брадвата си. Точно като Херакъл на връх
Еримант31. Бог ми говори тази сутрин и ми каза, че ако убия глигана, качествата му ще
се прехвърлят в мен и по време на моето управление Ерусалим, Назарет и Витлеем
завинаги ще бъдат въведени в лоното на Светата Църква.
Дьо Бал загуби ума и дума. Всичко се нареждаше все по-добре. Кралят сам беше
направил предложението. Дьо Бал огледа конниците наоколо. Всички бяха чули думите
на краля. Почти долавяше скришното стягане на сбруите, когато членовете на
кралската свита осъзнаха, че ще ловуват глиган, а не елен.
Дьо Бал погледна към краля. На шестнайсет, той беше с цяла година по-голям от
Луи. Физически беше напълно формиран, докато кралят, на петнайсет, едва беше
навлязъл в пубертета. Но по ръст Луи превъзхождаше Дьо Бал с повече от една глава, и
седеше на коня със самоувереността, присъща на безоблачната младост.
Намерението на Дьо Бал беше да си покрие гърба - dente timetur беше известен
латински израз за „зъбите предизвикват страх“, или, в конкретния контекст, „внимавай
за глигите“. Но кралят парира с rex non potest peccare - „кралят не може да съгреши“.
Но влагайки неочаквана пауза между potest и peccare, и измествайки „е“-то в peccare
към „и“, Луи беше променил израза до „не можеш да попречиш на краля, диво прасе“.
Приближи коня си до този на краля, после хвърли поглед през рамо да види как
реагират останалите оръженосци на неговото присвояване на вниманието на краля.
Глупакът отново се е молил, помисли Дьо Бал - ако продължава така, ще свърши
или като светец, или като тиранин.
Собствената версия за молитва на Дьо Бал премина през съзнанието му, без да я
е канил: „Дано ти хареса, Боже, че след това, което се каня да направя, кучият син няма
да свърши нито като светец, нито като тиранин, като мъченик - а аз като изкормен,
разчленен и размазан кралски убиец“.
- Искате ли да отдъхнете, сир? - Дьо Бал погледна към своя иконом, който се
поклони в знак, че е организирано всичко за удобствата на краля. - Или направо да се
заемем?
- Не, сир, разбира се, не. Бог говори само с кралете, папите и императора на
Свещената римска империя.
Кралят застана в отвора между пламъците. Пред него минаваше дълбока просека
през тръни и шубраци. През растителността беше изсечена траншея, през която, на
теория, глиганът трябваше да премине като в тунел.
Дьо Бал се обърна към един от оръжейниците си. Мъжът му хвърли пика. Дьо
Бал застана отдясно на краля, леко зад него.
Скоро от другата страна на хълма се чу шум. Ловът беше започнал. Дьо Бал
беше заповядал на викачите в стегната редица да погнат животното. Последното, което
искаше, беше глиганът да се обърне и да изкорми някой от неговите хора, вместо краля.
- Не е този, сир.
Дьо Бал изтича напред и прониза дивото прасе с пиката си. Животното изквича и
падна по гръб, ритайки с крака. Дьо Бал махна на подчинените си, които изтичаха,
прерязаха гърлото на глигана и го извлякоха настрани. От тялото се разнесе остра
миризма.
Хайде, мърмореше си Дьо Бал зад гърба на краля. Не се пречупвай сега. Никога
няма да го преживееш. Хората ще измислят песни за теб. Ще останеш в историята като
Луи Слабия. И съдбата несъмнено ще отреди да живееш сто години.
Разнесе се общ вик. Бял елен беше изскочил от гората. Еленът спря за миг, после
се втурна между викачите, прескочи барикадата от огън и изчезна в горите от другата
страна.
- Тичайте към него, сир! Трябва да тичате към него! - Дьо Бал нямаше никаква
представа защо внезапно се опитваше да помогне на краля. Искаше човекът да е
мъртъв, все пак, а не превърнат в легенда.
Без да спре, за да помисли, Дьо Бал се втурна към краля и замахна с пиката си
надолу към глигана. Оръжието проряза плешката на животното. Артериална кръв заля в
алено тялото на краля.
Ударът беше счупил дръжката на пиката и остави Дьо Бал въоръжен единствено
с парче отчупено дърво.
Дьо Бал наблюдаваше всичко като на забавен кадър. Беше ясно, че му е останал
само един избор. Хвърли се върху глигана и сграбчи острите като бръсначи глиги с
голи ръце. Последният му спомен беше за ударите на ножовете на неговите подчинени,
валящи край главата му.
3
Амори дьо Бал, граф на Йер, прекара следващите 16 години от живота си в
недоброволно изгнание от двореца. Кралицата майка Бланш Кастилска никога не му
прости, защото смяташе окуражаването на сина ѝ за глупост, засенчена единствено от
безполезността му. Обстоятелството, че Дьо Бал беше спасил живота на младия крал,
излагайки на риск своя собствен, не значеше много за кралицата, но несъмнено бе
спасило Дьо Бал от агонизираща смърт чрез разчекване.
В късното лято на 1244 г., след почти фатално заболяване, крал Луи, за ужас на
майка си, едностранно обяви намерението си да положи клетва за кръстоносец. След
значително вглеждане в душата си и под наставленията на своя довереник Жофроа дьо
Бюли, както и на изповедника си Уилям дьо Шартр, беше решено, че би било
невъзможно кралят да положи клетвата, без преди това да почете божията роля в
решението му. А това, на свой ред, не можеше да бъде направено, без да е дадено
някакво признание за мъжа, който явно беше избран от самия Бог да пази краля от
Дявола.
Отначало Амори дьо Бал беше изкушен да избегне вероятно измамната покана,
като се запише на служба в армията на Фридрих II, свещен римски император, след
започването на Шестия кръстоносен поход, но бе наясно, че ако кралицата майка
наистина иска да му отмъсти, може да го достигне в Светите земи точно толкова лесно,
колкото и във всеки един момент през последните шестнайсет години в съмнителната
сигурност на замъка му.
- Не виждате нищо?
Двамата мъже покриха лица с длани. После паднаха на колене на каменния под
на базиликата.
- И защити краля?
- Винаги, сир.
- И френското кралство?
Бело и Шартр се бяха изправили от местата си. И двамата бяха наясно, когато са
пред свършен факт.
Луи кимна.
- Графът на Йер е тринайсетият пер на Франция. Костите на баща ми и дядо ми
свидетелстват, че е истина. Донесете ми печата и кръста.
Част първа
Наши дни.
Първо, Дьо Бал бяха успели да натопят пръсти в почти всяка религиозна,
политическа, гражданска, административна, правителствена, социорелигиозна и
социополитическа каца с мед, до която Франция се е добирала от началото на средните
векове насам. И второ, почти без изключение, Дьо Бал бяха злоупотребявали с всяко
късче власт, до което са успявали да се доберат.
В течение на почти 800 години Дьо Бал можеха да се похвалят с трима маршали,
един сенешал и двама генерал-лейтенанти. Бяха купували архиепископи, бяха
проникнали в ордена на папските кардинали и дори манипулирали папи, без да успеят
сами да се доберат до папската тиара. Бяха предизвиквали войни и влошавали
безредици. Бяха провеждали кланета и предизвиквали революции, стояха зад опити за
убийство. Бяха отслабвали крале и кралици, подчинявали дофини и по-дребни
благородници, бяха съблазнявали чужди принцеси, а в един случай дори дъщерята на
краля. Бяха родители на копелета и бяха подкопавали принципите на честната игра при
всяка удала им се възможност. Обратно на защитаването на Франция от Дявола, Дьо
Бал, изглежда, при всеки сгоден случай старателно я водеха към обятията му.
Когато за първи път Калк установи броя на децата, се беше облегнал назад в
стола, сякаш пред него се е приземил отровен паяк, разтварящ челюсти. Впоследствие
беше открил логиката зад действията на графинята. Едва ли имаше по-добър начин да
възстанови влиянието на Корпуса. Разполагаше както с парите, така и с времето,
благодарение на крехката си младост спрямо тази на съпруга ѝ, и можеше да ги
използва. Ако се приемеше, че дебатът за възпитанието и гените няма значение, какъв
по-добър начин да спечелиш влияние от това да дадеш на децата си титли, влияние и
последно, но в никакъв случай не по значение, буквално неограничени финансови
средства. Старият граф добре беше подбрал партньорката си.
Тази нова порода мъже и жени, заразили високите етажи на полицията, нямаха
никакъв поглед върху историята, а не притежаваха и усет за адекватно поведение. Калк
изказа пред коменданта своите подозрения за графинята и мръсната ѝ дузина
осиновени деца, дори беше изкушен да ги назове с поточния средновековен термин
„дяволска дузина“, но се отказа. Комендантът почти се изсмя в лицето му.
- Ами...
За миг Калк беше изкушен да сподели информацията, която Сабир му беше дал,
относно възможното идване на Второто пришествие, но реши че дискретността носи
чест. Ситуацията звучеше като теория на конспирацията и в сегашния си вид. Защо да
влошава нещата допълнително? И без това комендантът сигурно беше атеист и
положително не беше способен на никакво нестандартно мислене.
- Имаш ли доказателства?
- Мийон.
- Не беше датиран от 1250 година. Беше подписан със задна дата от 1228 година.
Знаем това, защото съдържа незакодираните подписи и печати на трима мъже с
ключово значение в управлението на крал Луи Девети. Единият, Жан дьо Жонвил,
трябва да е бил четиригодишен в момента на подписването, което е невъзможно,
разбира се. Така че документът явно е влязъл в сила със задна дата - вероятно като
признание за действие, чието истинско значение е осъзнато по-късно.
Процедурата се оказа изненадващо проста. Така или иначе му оставаха едва пет
години до принудително пенсиониране, щяха да са щастливи да се отърват от него.
Разчистете офиса.
Калк напусна сградата само с бегъл поглед назад. Черешката на тортата беше, че
нетърпимата му бивша съпруга щеше да бъде лишена от законно полагащия ѝ се
ежемесечен транш от заплатата му. Защото напусна поста си с всички почести и
блестящо досие, както и понеже се оказа неработоспособен заради нараняванията си, да
не говорим за посттравматичния стрес, получени по време на активна служба,
държавата щеше да свали въпросната финансова тежест от плещите му. А държавата,
Калк напълно бе наясно, не се интересуваше от ничия гузна съвест.
Тази нова, рицарски настроена версия на доскоро циничния Жорес Калк, посети
погребението на Ейкър Бейл, и със задоволство отчете липсата на останалите 12 братя и
сестри на Бейл. Само графинята и нейната почти вездесъща секретарка, мадам Мастигу,
си направиха труда да се появят.
2
Наскоро получилият звание Абигер дьо Бал, рицар, граф на Йер, маркиз на
Сейем, пер на Франция, пръв сред равни, избута своя брат близнак по стъпалата на
високоскоростния влак.
- Добре де. Вече ще ти казвам Волдери. Виконт Волдери. Как ти се струва? Сега
звучиш като болест, предавана по полов път.
- Защо да съм прост виконт, щом ти си цял граф? Защо ти си този, който отмъква
титлата на Роша?
- Какво значи?
- Не е честно. Ако бяхме родени в Англия, аз щях да съм старши. Там първият
излязъл се приема за по-голям.
- Няма да записвам имената ви този път, защото сме почти на моята спирка.
Късметлии сте - измъквате се леко, но не забравяйте - посочи над главата си, - във
влака има камери.
- Хайде де, Во. Живей опасно поне веднъж. Вече сме прекалено големи, за да ни
бият със закачалки. Освен това сега аз съм главата на семейството.
Абигер дьо Бал се хвърли напред, сякаш за втори рунд от борбата им, но
промени решението си по средата на движението. Ухилен, остави погледът му да
последва отдалечаващия се гръб на инспектора.
25 години Волдери следваше брат си във всичко. Ходеше навсякъде с него. Дори
поемаше наказания заради него. Беше твърде късно да се промени. Със смъртта на
Роша дьо Бал, осиновения им брат, известен сега на външния свят като убиеца Ейкър
Бейл, всичко се бе променило. Скритото беше станало явно. Прикриваното трябваше да
се разкрие. Корпус Малефикус най-сетне щеше да заеме полагащото му се място зад
един нов ред.
- И аз казвам да го направим.
В един момент мъжът спря. Наведе глава напред и встрани, сякаш се вслушваше
в нещо, което минава край него. Момчетата замръзнаха на местата си, видими, но
незабележими, на може би 50 метра зад него. В техния опит жертвите никога не се
обръщаха. Хората просто не очакваха да бъдат следени. Не и по градска улица следобед
в провинциална Франция, докато майки прибираха децата си от училище и жълтите
пощенски микробуси минаваха на последния си курс за деня.
Во включи телевизора.
- Експлозия на газ, или двойно самоубийство?
- Не, не, чакай. Имам друга идея. Да убием два заека с един куршум.
- Как?
Аби беше минал покрай спортния ягуар по пътя им от гарата. Колата беше
привлякла вниманието му още тогава, защото изглеждаше съвсем не на място на улица,
пълна с пежо, рено и ванове фиат. Колата сигурно беше на някой сводник, или на
случаен късметлия, успял да забогатее, но не и да се откъсне от стария си квартал. А
навярно притежателят посещаваше старата си майчица?
- Ами жена ми? Какво ще направите с жена ми? - гласът му трепереше. Едната
му ръка потрепери, сякаш за да усети какви са пораженията по коленете му.
***
- Знам точно какво си мислиш, но едва ли ще успеем. Няма как да бием влака.
Движи се със средна скорост триста километра в час.
- Три гари. Трябва да спре три пъти. После е задължен рязко да намали по
крайбрежието. Давам ти хиляда евро, ако успеем да стигнем до мадам майка ни двайсет
минути преди определения час.
6
Стигнаха до фара на Кап Камара с четиринайсет минути преднина. Под тях
скалите се белееха под сребристата лунна светлина.
- Виж - Аби показа чужд мобилен телефон. - Този сигурно е на сводника, който
кара колата.
- И какво?
- Луд ли си?
- Но те ще ни изпеят на куките.
- Прав си, гениално е. Защо да си правиш труда да убиваш хора, ако просто
умееш да съсипеш живота им с малко творческо въображение?
7
Женвиев дьо Бал, овдовялата графиня на Йер, стоеше на стълбите на Шато дьо
Сейем и наблюдаваше как осиновените ѝ близнаци слизат от таксито. Бяха последните
пристигнали от децата ѝ и тя изпитваше леко недоволство.
Аби целуна ръка на мадам майка си и я допря до челото си. После зае позиция
едно стъпало под нея на стълбището.
После Аби хвана майка си за ръка и двамата последваха мадам Мастигу обратно
в къщата.
8
Калк се облегна в надуваемото кресло и потърси цигарите си. Обикновено по
това време на нощта не би посмял да запали от страх да не разкрие позицията си, но
днешните събития бяха повод за празнуване. Отново получаваше шанс да се бори.
Икономът Мийон първи беше излязъл от къщата около четири следобед. Спря за
малко да подуши въздуха и започна да премита двора в нещо, наподобяващо дзен
спирали. После един от помощниците се бе появил с кофа и парцал и изми каменното
стълбище. Накрая неочаквано изникна градинарят, който се опита да вземе греблото от
Мийон. Последва борба, изгубена от градинаря.
Малко по-късно изникна местно такси, от което слязоха двама мъже. Заради
отслабващата дневна светлина Калк не различи нищо от лицата на новопристигналите,
но единият, или двамата, явно бяха изключение в отношението на графинята, защото
направи крачка-две да ги посрещне.
Най-голяма беше Ламия дьо Бал на 27 години, а най-малък - Они дьо Бал, на 18 -
истински гигант, висок почти 210 см, с червените очи и непигментираната кожа на
албиносите.
Едва по-късно, години след като бяха се оженили, графинята осъзна колко
елегантно графът я беше накарал сама да направи извода, за който толкова страстно бе
мечтал.
10
- Кой Корпус?
- Корпус Малефикус.
- Какво правим?
- Защитаваме кралството.
- Дяволът.
- Как ще го победим?
- Не можем да го победим.
- А как ще го свалим?
- Не можем да го свалим.
- И как го постигаме?
- Служейки на Антихриста.
- Как му служим?
- Унищожаваме Парусията91.
- Как ще Го познаем?
- Ще получим знак.
- Как ще го убием?
- Смърт.
- Смърт.
- Как ще го постигнем?
- Анархия.
Марио Рийдинг
- Ще ги познаем.
- Ще ги познаем.
- Ще го познаем и защитим.
- Ще го познаем и убием.
Графинята направи знак на обърнат кръст, последван от обърната пентаграма,
точно както синът ѝ Ейкър Бейл беше сторил часове преди смъртта си.
Когато ритуалът свърши, графинята премина през стаята и застана зад стола на
Ейкър Бейл. Тя целуна пръстите си и нежно ги положи на ножницата на меча му.
- По мои заповеди той преследва Сабир. По мои заповеди се намеси, след като
Сабир откри изгубените предсказания на Нострадамус. Той загина, изпълнявайки дълга
си към Корпуса.
Абигер погледна брат си. Едва успяваше да сдържи усмивката си. Знаеше какво
ще последва.
- Напълно, мадам.
- Чакам.
- Не мога да го направя, мадам.
- Да, мадам.
- Майко?
- Чух те, Они. - графинята се обърна и положи ръка върху ръката на сина си.
Взря се в очите му, обхождайки с поглед елегантния му костюм на „Диор“ по модел от
50-те години.
- Да, мадам.
- Да, мадам?
- Трима от тях остават в къщата. Двама мъже и една жена, ако не бъркам.
12
Калк наблюдаваше как братовчедът на Пол Макрон довършва дървения капак за
прозорец. Мъжът усещаше присъствието му, беше ясно. Но би било глупаво Калк да
очаква, че бивш войник от Чуждестранния легион ще му се мазни само защото капитан,
при това бивш капитан от полицията, е влязъл в работилницата му. Е, поне щеше да му
даде време да запали цигара.
- Изгаси проклетото нещо. Това не е скапан клуб. Тук има достатъчно сухи
дърва да опушим кит.
Калк пусна слаба усмивка и смачка още неначенатата цигара и клечката кибрит
под подметката си. Трябваше да го очаква. Братовчедът на Макрон нямаше никаква
причина да го третира с нещо по-различно от презрение. Пол Макрон беше убит под
негово ръководство и бе чист късмет, ако не броим и безумието на Адам Сабир, че
полицията успя да сложи край на убийствата на Ейкър Бейл.
- Вече не си кука, така ли? - Макрон вървеше към Калк, бършеше врата си с
кърпа, а очите му бяха присвити.
- Бях в Легиона двайсет години. Мога да преценя дали някой притежава власт по
държането му. Ти вече нямаш власт. Ако още беше кука, щеше да нахлуеш и да
прекъснеш работата ми, със съзнанието, че разполагаш със скапано право да го сториш.
Вместо това ме изчака да приключа. Полицаите рядко са толкова търпеливи.
Макрон се ухили.
- Да, наистина.
- Косвено.
- Глупаци. Не е било по твоя вина. Ако беше, нямаше да минеш жив през прага
ни.
- Да искам?
- Прав си, Макрон. Този път ми трябва нещо повече от информация. Имам нужда
от помощта ти.
- Не е това.
- Тогава какво?
- Напълно сериозно.
13
- Убивам само вредители. Мисли за мен като за териер, обучен да убива плъхове.
Сладък съм, ако ме опознаеш. Дори съм гальовен.
- Излез от стаята ми. Цапаш ми леглото.
- Гади ми се от теб.
- Само че тя никога няма да ме чуе да говоря така. Няма да убия кокошката със
златните яйца. Да не мислиш, че съм луд?
Аби се засмя.
- Ако бях на твое място, щях да сменя тона. Незабавно. Така нямаше да се налага
да разбирам.
- Кажи ми.
Тя го погледна.
- Да, Абигер. Прав си. Мадам майка ти наистина смята, че това е моментът,
който Корпусът очаква от осемстотин години. - Графинята влезе в компанията на
Мийон и мадам Мастигу. Кимна първо на Абигер, после и на дъщеря си. - Но Ниоба121
не е убила собствените си деца, нали така, Ламия? Безсмъртните богове решили
тяхната съдба. - Огледа стаята с невиждащ поглед. - Ще останеш в къщата за
обозримото бъдеще. Или най-малкото до момента, когато ще успееш да ме убедиш, че
си се вразумила. Мийон ще се грижи да не си лишена от нищо, той и слугите ще те
следят на смени. Ще се храниш с мен, разбира се. Това ще ни предостави време да
разговаряме. Можеш да ползваш библиотеката и стаята за забавление, но няма да имаш
достъп до телефон и компютър. Разбра ли ме?
- Не сме, мадам.
- Тогава не ме предавай.
14
Калк затвори очи. Сигурно съм луд, помисли си. Защо го правя? Трябваше да
съм в Тенерифе, да живея в някой от апартаментите, които дават срещу нисък наем на
пенсионирани държавни служители. Всяка сутрин щях да играя домино с
пенсионирани банкови чиновници и излишни държавни служители, а по време на
следобедните аперитиви щях да флиртувам със съпругите им. Дори нямаше да
забележа, когато инфарктът ме убие. И хронично некомуникативната ми дъщеря щеше
да разбере, че баща ѝ е гушнал букета чак когато ѝ занесат медалите и чекът от
застраховката ми на кадифен поднос.
- Пастис131?
Калк едва не каза, че е на смяна, когато осъзна, че не е.
- С удоволствие.
Ламия дьо Бал се взираше през прозореца на спалнята си. Беше полунощ.
Всички в къщата спяха.
Не мога да повярвам, че правя това, си каза. Ами ако падна? Ако си счупя нещо?
Ще ме убият.
Стаята, в която я държаха, беше на третия етаж, над двора. Щом слезеше,
възнамеряваше да тръгне към Раматюел. Знаеше къде живее господин Бруси,
таксиметровият шофьор. Познаваше го цял живот. Мадам майка ѝ беше взела
документите и кредитните ѝ карти, но той със сигурност щеше да я откара някъде,
където и да е, на кредит.
Отвори прозореца и прекара оплетените чаршафи през ръцете си. Беше вързала
четка за коса в долния край, като се надяваше така да прецени, дори в мрака, още колко
ще трябва да скочи, ако импровизираното въже не стигаше до земята.
С последен поглед към стаята си, Ламия се надвеси през прозореца. Канеше се
да изостави всичко, което познаваше: сигурност, семейство, традиции, емоционални
връзки. Двайсет и седем години бе живяла в чудовищна лъжа.
Входната врата се отвори и оттам изскочи Мийон, въоръжен с ловна пушка тип
помпа.
Ламия диво се огледа. Накрая спря и се облегна на стената, сдържайки дъха си.
Наблюдаваше приближаването на Мийон с наведена глава, вдишвайки жадно, като
изморена млада кобила, следяща движенията на човека, който ще я обязди.
Мийон хвана ръката ѝ точно над лакътя. Когато опита да се измъкне, той
промени хватката си така, че да държи и двете ѝ ръце зад гърба, та да я притиска при
плешките толкова силно, колкото сметне за нужно.
Мийон отпусна хватката си. Задоволи се да върви две стъпки зад нея, уверен, че
е в състояние да я хване пак, ако тя опита да избяга.
А в момента със сигурност беше под стрес. Едно нещо беше сигурно. При всяко
положение ставаше дума за проста процедура - влизане, взимане, излизане. Но защо
тогава се потеше? И защо не спираше да се чеше като шимпанзе?
17
Пикаро мина през вратата и подуши въздуха. Не знаеше как и защо, но понякога
можеше да подуши присъствието на хора, дори ако са през няколко стаи. Според него
беше някакъв първичен инстинкт, останал от времената, когато хората са живели в
пещери. Влезеш ли в празна пещера, която искаш да обитаваш, преди да се отпуснеш
край огъня, е добра идея да си сигурен, че никой друг, човек или звяр, не се е настанил
преди теб.
Пикаро хвърли бърз поглед към стълбите, докато минаваше по коридора. През
живота си безброй пъти беше влизал в къщи, но не можеше да се отърве от един свой
кошмар - как огромна овчарка, задължително овчарка, се втурва безшумно по стълбите,
хвърляйки слюнка, предвкусвайки месото по крака на Жан Пикаро.
Наведе се и опипа за лоста, който куката описа под трети том на периодичното
издание. Отвори се врата, скрита в рафтовете. Пикаро погледна през рамо и влезе в
тайната стая.
Точно по средата до огромната маса имаше стол, за който беше вързана жена в
безсъзнание. Главата ѝ висеше под ъгъл, а когато Пикаро освети лицето ѝ, едната му
половина беше покрита с нещо, което изглеждаше като засъхнала кръв.
18
19
На три пъти Пикаро се зачуди дали няма да е по-добре просто да я остави край
пътя. Още не беше го видяла. Не беше видяла и куката. Защо да си усложняваш живота,
след като не е необходимо? Но споменът за завързаното ѝ тяло по средата на масата го
преследваше. Как се казваше момчето от затвора? Чико? Чиклет? Нещо подобно.
Видя куката, чакаше го. Това беше. Какво ли не прави човек за три хиляди
кинта.
- Взе ли го?
Пикаро отвори задната врата и изчака Калк да дойде при него. Двамата се взряха
в момичето.
- Съгласен.
- Не, не, почакай! - Калк пристъпи напред. Бръкна в джоба си и извади значката.
- Полиция, мадмоазел. За собственото ви добро, не поглеждайте встрани. Ще ви изведа
от колата. - Хвана лицето ѝ, - продължавайте да гледате в мен. Не се оглеждайте.
Доверете ми се.
20
Връзката между мрака и сексуалните обещания даде нова идея на Лемел - докато
Ламия беше друсана до козирката с успокоителни, какво лошо щеше да има да се
задържи за малко по-дълго? Винаги можеше да каже, че е слязъл да провери дали
всичко е наред.
Дори бегъл поглед към компютъра на Лемел щеше да покаже хиляди снимки от
сайтове с изнасилвания, садо-мазо изпълнения и насилване на спящи жени. Това беше
шансът му да превърне фантазиите си в реалност. Ако Ламия още беше в безсъзнание,
можеше да прави с нея каквото поиска. Мисълта го накара да потръпне в очакване.
Сложи фотоапарата в джоба си. Щеше да е хубаво след месец и нещо кучката да научи,
че е бременна от прислужника на майка си. Решеше ли да го разиграва, щеше да ѝ го
върне, като качи нейни снимки навсякъде в интернет. Тогава щеше да ѝ се наложи да го
забележи, нали така. Да се разбере с него. А как само щеше да я накара да страда.
Лемел мина през празната къща, оглеждайки за нещо не на място. Да. Още една
врата беше оставена отворена. Ламел мина през задния вход. Вече чувстваше поток от
студен въздух да преминава през челото му. Дали да се обади на Мийон и да му каже
какво е станало? Разбира се. Това беше най-доброто, което може да направи.
21
- Да?
Никакъв шанс.
- Къде са сега?
- Разбира се, че не. Останах доста назад с изключени фарове. Няма начин да ме е
видял.
22
Първо забеляза спрения ленд роувър. После засече движение откъм едно дърво.
Вече караше по-бързо, отколкото беше разумно, бързаше да се отдалечи от куката.
Докато човекът вдигаше пушката си, Пикаро завъртя волана и насочи колата към
него.
Пикаро дръпна колата и мина повторно върху тялото. Нямаше смисъл да оставя
свидетели. Този нямаше да каже нищо на куките, щом Пикаро можеше да го избегне.
Нямаше да влиза в затвора повече.
Остави двигателя да работи и излезе от колата. Взе „Мозберг“-а, провери го за
щети и го метна на задната седалка.
След бегъл поглед към жертвата, се качи в колата си, върна я на пътя и потегли
към Раматюел.
23
Оглеждайки във всички посоки, Мийон отби колата, за да обърне назад към Сен
Тропе. Къде се криеше тъпото копеле Лемел? Щеше да му извади червата.
- О, мамка му!
Мийон погледна нагоре и надолу по пътя. Нищо не се движеше. Беше пет часът
сутринта и отпускарският сезон бе свършил. Строителите и другите работници нямаше
да тръгнат за работа още поне час.
Мийон пак погледна пътя с ръка на носа в напразен опит да облекчи вонята,
попила в дрехите му. Или Ламия и нейният победоносен свети Георги бяха изчезнали
отдавна, или още бяха на плажа. Какво можеше да загуби, ако се довери на инстинкта
си?
24
Калк запали цигара, присви очи заради дима, извади диктофона и върна лентата.
После включи устройството и го доближи до ухото си. Машинката се задействаше с
глас и щом регистрираше звук в радиус от около три метра, започваше да записва. След
45 минути касетата сама сменяше посоката си, записът свършваше след втората страна.
Калк със задоволство забеляза, че, изглежда, притежаваше целия 90-минутен запис.
Първият звук, който чу, беше от прахосмукачка. Повтори се дузина или повече
пъти. Калк сдържаше желанието си да превърти записа на бързи обороти. Имаше
време. Никой не знаеше, че е тук. И морето беше успокояващо.
След половин час долови първите гласове. Калк свали сакото си и се зави
презглава, създавайки по-тясно пространство за звука, за да чува по-добре. Говореха
двама мъже. Калк позна гласа на иконома Мийон и вероятно на някой от слугите, от
тона на Мийон личеше, че разговаря с подчинен. Двамата, изглежда, подготвяха стаята
за среща. Докато Калк слушаше, Мийон каза на подчинения си да трие по-силно с
ваксата. Последва серия от пукания.
Още пукания.
Ламия се надигна на лакти. След като го наблюдава тихо около минута, позволи
на очите си да се откъснат от лицето му и да се зареят в хоризонта.
- Къде съм?
Ламия се засмя.
Калк вдигна рамене. Искаше да изрови дупка в пясъка, да легне в нея по лице и
да помоли жената да го зарови.
- Ако сте похитител, не сте особено добър. Оставили сте пистолета си в джоба.
Калк се поклони леко. Беше ясно, че жената го кани за втори и последен път да
свали картите.
- О, да, полицаят интелектуалец. Слушах доста за вас. Вие сте човекът, който
според майка ми е изтормозил брат ми преди преждевременната му смърт.
- Била сте завързана и упоена, когато моят помощник ви е намерил. Прав ли съм
да предполагам, че моето признание за тормоза над майка ви и роднините ви не ви
притесняват толкова, колкото биха го сторили при други обстоятелства? Че може
дори... - Калк трудно сдържа порива да се засмее на глас - ... да сте някак дистанцирана
от семейството си?
- Разбира се.
- Казвам се Ламия.
25
Ламия излезе от тоалетната отзад на рибарското кафене край Понт дьо ла Пинед.
Беше измила лицето си и поразреса коса с пръсти, но панталоните ѝ непоправимо бяха
намачкани. Наведе се и направи последен опит да ги позаглади, след което окончателно
се отказа.
- Зная.
Ламия го погледна.
- Имате ли аспирин?
- Да, мадам.
- Не.
Калк потопи кроасан в кафето и го мушна в устата си, като по навик с една ръка
се пазеше да не окапе ризата си.
- Какво предлагаш?
Ламия взе водата и двата аспирина от подноса, който сервитьорът донесе. Без да
изпуска Калк от поглед, глътна хапчетата и ги прокара с водата.
- Полицията? - Калк се засмя. - В момента съм нещо като персона нон грата сред
колегите си, а аудиозаписите не се приемат за доказателство. Лесно се фалшифицират.
- Как бих могъл да имам такива планове, когато не знаех какво ще чуя?
Ламия въздъхна.
- Разбира се.
Ламия се изправи.
26
- Моля ви, нека ви оставя някъде. Това е най-малкото, което мога да направя
предвид обстоятелствата.
Ламия разсеяно поклати глава. Оглеждаше се за такси и май вече беше изтрила
Калк от съзнанието си.
Телефонът му иззвъня. Толкова рядко получаваше обаждания, че първоначално
се огледа наоколо, сякаш не звънеше неговият телефон. После започна да рови из
джобовете си.
- Пикаро съм.
- Пикаро...
- Слушай, докато карах към главния път, след като ти оставих жената и
диктофона, попаднах на един човек. Въоръжен.
- Какво?
- Убил си го? - Без да съзнава, Калк беше преминал в полицейски режим. Потупа
сакото, напразно търсейки бележника си.
- Виж, капитане, не искам това да се обръща срещу мен по никакъв начин. Имам
жена и син, за които се грижа. Премислих и реших, че ми дължиш поне това.
- А пушката?
- В храстите край пътя. Видя ли паркиран ленд роувър, като тръгваше от плажа?
Пикаро замръзна.
- Капитане. Нямаше синьо рено, когато си тръгнах. Районът беше чист. Затварям
веднага. А ти по-добре си спасявай задника.
27
Калк стигна до Ламия с три крачки. Вдигна ръка към шофьора и я дръпна
встрани.
- Невъзможно е...
- Да.
След пет километра Калк зави наляво по околовръстния път на Коголен, към
шосе Ла Круа Валме. Синьото рено го последва.
Калк зави към Гасен. Това щеше да накара преследвача да се замисли. Дали
Калк щеше да се върне към Пампелон? Или към къщата на графинята?
Калк ускори по стръмното към селото. Пътят след Гасен беше с доста завои и не
се ползваше много по това време на годината. Ако преследвачът се канеше да направи
нещо, със сигурност би го сторил там.
Вече наближаваха Раматюел. Калк отправи кратка молитва шофьорът пред него
да не спира за вестник или за чаша кафе. Изпита огромна привързаност към човечеца,
стана му странно как е възможно да обикнеш напълно непознат. Човекът прекоси
градчето, а Калк се бе лепнал за опашката му като риба прилепалка. Вече бяха на едва
три километра от дома на графинята и Калк се почувства по-уверен в преценката си.
Правилно се беше ориентирал. Мъжът в реното явно поддържаше връзка с графинята и
тя му е наредила да изчака, за да види какво планира Калк.
Сега оставаше само Калк да вдигне високо глава, преди да я вкара в устата на
лъва.
28
Калк видя, че след 300 метра пътят влиза в шикан. Това беше. Последният му
шанс. Онзи с реното със сигурност щеше да се залепи още по-плътно с доближаването
до къщата на графинята.
Като наближи завоя Калк свали стъклото и настъпи газта. На реното щяха да са
необходими няколко секунди, за да реагира на скоростта и се изравни с него. Щяха да
са достатъчни, за да може Калк да влезе в завоя, скривайки се за миг от погледа на
преследвача си.
Входът към имението Дьо Сейем бе на петдесет метра вляво. Калк потисна
импулса да ускори пред реното в опит да избегне съдбата си, но това значеше да
изпревари колата пред него в завой и да се разправя с разгневения Мийон, ако
оцелееше след маневрата. Графинята беше по-добър залог. Можеше да успее да
блъфира. Докато Мийон винаги му изглеждаше като човек, който първо стреля, а после
пита.
Калк подкара колата по алеята към къщата. Мийон паркира синьото рено пред
входа на имението, отрязвайки пътя му за бягство. Калк въздъхна и се отпусна в
седалката. От Корпуса със сигурност не си играеха.
За последен път бе в този двор с Макрон преди два месеца, като зад гърба си
разполагаше с пълната сила на френската правораздавателна система.
29
Калк започна да гадае какво щеше да реши графинята. Дали щеше първо да му
предложи чаша кафе като миналия път? Да се държи на позицията на дама от
аристокрацията? Или спокойно щеше да разпореди на Мийон да му смаже
физиономията?
- Вие, или някой ваш помощник, нахлу в дома ми рано тази сутрин. Подозирам,
че не е било само с цел да отвлече дъщеря ми?
- В колата на капитана.
- Активиран с глас.
- Какво означава?
- Незабавно?
- Е, държа Ламия. А вие трябва да потулвате убийство. Дори за вас е ясно, че два
смъртни случая от един и същи дом, предизвикани в резултат на насилие едва за
няколко месеца навярно ще изглеждат като нещо повече от съвпадение. Сигурно ще
намерим удобно за двете страни решение? Все още имам значително влияние в
полицията.
- Не и според нашия личен лекар. Или според Мийон. Или според мосю
Флавено, нашия счетоводител. Гарантирам ви.
Калк не беше прекарал по-голямата част от живота си, разпитвайки хора, без да
научи нищо. Знаеше, че въпросите, на които хората не отговарят, както и очевидните
имена, които пропускаха по време на разпитите, са неимоверно по-важни от тези, които
лесно изплуват на повърхността.
30
Какво ли пък и толкова щеше да каже на Сабир? Пази си гърба? Какво можеше
да направи Сабир по въпроса? Да си наеме бодигард? Да се обади на ФБР? Или да
посъветва Сабир да си вземе дълга ваканция, което беше още по-безсмислено. Калк
вече имаше ясна представа за графинята - жената е непреклонна. Разстоянието нямаше
да ѝ попречи, когато и ако решеше да си отмъсти на мъжа, убил сина ѝ.
31
- Дали моята помощница, мадам Мерсие, се регистрира при вас тази сутрин?
Трябваше да пристигне около закуската. - Показа за малко и значката си, за да е по-
убедителен.
- Чухте ме.
- Питайте.
Мъжът кимна.
- Ако бяха питали, щях да им задам същия въпрос. И ако бяха отговорили
правилно, щях да им дам плика. Мадам Мерсие ми остави изключително точни
инструкции.
Както и 50 евро от моите пари, нали, хитро малко копеле, помисли си Калк.
Сакото ти.
Л.
Калк се подпря на стената. Какво? Още един капан, в който да влезе? Май от
Корпуса не са успели да разчетат почерка му в записките? Или искаха да го поканят
обратно в имението, за да разясни материала, иззет от хотелската му стая? Би било
елементарно за всеки със среден интелект да разбере къде са били с Ламия сутринта.
Все пак от Корпуса бяха завардили мястото съвсем хладнокръвно, нали така? А пътят
към плажа е еднопосочен и води само до едно конкретно място. Така че цялото
упражнение не беше ядрена физика.
Калк вдигна рамене и започна да пресмята наум. Реши, че няма особен избор,
освен да следва получените насоки.
Плаж Пампелон. 12-Н. 11 -О. 5 - П. 6-А. 10- Л. НОПАЛ. Какво беше това?
Някакъв вид мексикански кактус? Или водорасло? Със сигурност е мексиканско. Какво
мексиканско може да има в град като Коголен? Ресторант? Най-вероятният отговор.
Или може би магазин за мексикански стоки? По-вероятно е ресторант. Ламия едва ли е
имала много време да изготви плана си и е била под сериозно напрежение. Би
направила отговора възможно най-очевиден за краткото време, с което е разполагала.
Взе решение. Насочи се към задната част на хотела. Този път очакваше да го
следят. Ако от Корпуса наистина не са успели да пипнат Ламия, той е човекът, който
можеше да ги отведе до нея.
Мина през задния изход на хотела. Спря първия минувач и го попита как да
стигне до най-близкото полицейско управление. Дезинформация. Това беше името на
играта.
Калк отвърна на поздрава. Значи още ме бива, помисли си. Можеш да извадиш
полицая от службата, но не и службата от полицая.
- Не, моля ви, няма нужда. Вече закъснявам, а и съм сигурен, че комендантът е
твърде зает. Просто минавах на път за обяд. Ще хапна в „Нопал“. Нали така се
казваше?
- „Нопал“?
Серажантът се ухили.
- Аха, това беше. „Еспозито“, но първо трябваше да се срещнем в бара. Знаех си,
че ще сбъркам името - Калк си позволи и лека усмивка, за да затвърди впечатлението. -
Нямам избор къде ще обядвам днес, сержант, защото отивам по покана. Но със
сигурност ще опитам „Ларжес“ утре по ваша препоръка. Мога ли да ползвам тоалетната
ви? Имам проблеми с простатата. Трябва да отскачам на всеки няколко часа. Нали се
сещате?
След като излезе на улицата, поведението на Калк се промени. Спря на три пъти,
преди да стигне до ъгъла, за да провери дали не го следят. Не искаше да допуска една и
съща грешка втори път. Не възнамеряваше да отведе Корпуса до Ламия.
Ламия седеше с гръб към него в едно сепаре. Сърцето му подскочи, като я видя.
Шокиран, осъзна, че наистина е бил загрижен за безопасността ѝ. Сигурно се
размеквам на стари години, помисли си. Първо започвам да тъгувам за онзи расистки
червей, моя асистент, а сега сърцето ми кърви за сестрата на убиеца на същия асистент.
Седна срещу нея, като държеше вратата под око, лицето му не изразяваше нищо.
- Записките ми?
Тя кимна.
Ламия зяпна.
- Какво...
Лицето ѝ просветна.
- Значи ми вярваш?
Ламия вдигна ръка към лицето си, все едно да прикрие момичешки смях.
- Всъщност съм доникъде. Щях да съм напреднал точно толкова, ако бях
прекарал последните пет седмици карайки сърф на Хаваите.
Очите на Ламия се взираха в Калк, сякаш търсеха ключ към стара и загадъчна
мистерия.
Ламия се поколеба.
- Заклех се да съм честен с теб, Ламия. Би било лъжа да кажа, че Адам Сабир ми
е приятел. За кратко бяхме свързани в много тежки мигове от живота и на двама ни.
Той ме съжали след смъртта на моя асистент и ми сподели информация, за която
сигурно съжалява, че е издал. Вероятно и морфинът му влияеше в онзи момент. Това е
цялото съдържание на отношенията ни. Само толкова.
- Защото смятам, че той държи ключа за нещо, което майка ти, а чрез нея и
Корпусът, искат.
Част втора
ПРОЛОГ
Учителят беше намерил Сабир след три часа. Пръчката беше надъвкана на
трески, а самият Сабир стенал, халюцинирал и почти загубил ума си. Сабир прекара
остатъка от срока у дома в леглото, като или четеше, за да се успокои, или повръщаше
заради успокоителните, които психиатърът бе принуден да му дава всеки път, когато се
налагаше вратите на къщата на неговите родители да се заключват.
През последните няколко месеца накъсаният сън на Сабир следваше един и същ
модел. Първо идваха свръхреалистичните сънища, директните, в които отново беше в
ямата, дълбоко в мазето под циганското убежище в Камарг. В тези сънища беше
затънал до врата в отпадните води, главата му беше извита назад, за да предпази устата
си. Челото му опираше в капака на ямата, който Ейкър Бейл постепенно затваряше пред
очите му. Следваха индиректните сънища, сънища за сънища, в които Сабир
преминаваше през халюцинациите, преживени в ямата. Сънища, в които ръцете и
краката му бяха откъснати, тялото му бе разкъсано, червата, бъбреците, жлъчката и
черният му дроб бяха извадени от тялото, все едно беше изкормен кон. По-късно в съня
към него пълзеше змия. Дебела, развиваща се змия, подобна на питон, с рибешки
люспи и немигащи очи, с откачаща се долна челюст, като на анаконда. Змията
поглъщаше главата на Сабир, прекарвайки я по цялата дължина на тялото си с
конвулсивни мускулни движения, като обратно раждане.
По-късно Сабир ставаше змията, нейната глава беше неговата глава, а нейните
очи бяха неговите очи. Точно в този миг от съня винаги се събуждаше с тяло
подгизнало от пот и очи, ококорени като на изплашена котка. Мяташе някаква пижама
и излизаше в градината, където задъхано поглъщаше свежия нощен въздух,
проклинайки Ейкър Бейл и следсмъртното му влияние върху него.
Точно тази нощ сънят му беше още по-жив и разрушителен. Всъщност Сабир
почти се задуши, преди стигне до двора и лятната къща.
Така си беше отишла майка му. Плавно, неотменно пропадане към зависимостта
от лекарствата и принудителната хоспитализация. Това унищожи живота на баща му и
почти съсипа неговия собствен.
Сега Сабир се чудеше дали не е обречен да последва семейната традиция.
- Почти същото.
- Успокой се, Во. Никой не ни видя заедно. Просто ще предположат, че сме един
и същи човек. А и американците не разпознават акценти. Никога не пътуват в чужбина.
Ще помислят, че сме канадци.
- Почакай и ще видиш.
Домът на Адам Сабир беше разположен доста зад главната улица на Стокбридж
на площ малко над акър и половина, приблизително колкото бейзболно игрище.
Малко след два часа през нощта Аби и Во излязоха от колата си, погледнаха
нагоре и надолу по улицата и бързо преминаха по осветената ливада, докато не
потънаха в мрака, заобикалящ къщата. Минаха зад къщата и Аби внимателно се качи по
стълбите към верандата. Пробва задната врата. Беше отворена. Ухили се на брат си.
- Господи, Во-во. Глупакът дори не заключва вратата си през нощта. Мислиш ли,
че е знаел, че ще дойдем?
- Не. Беше сам. И се държеше като човек, живеещ сам. Нали се сещаш. Местеше
разни неща. Пипаше всичко.
Аби вдигна рамене.
- Може би не спи?
Аби стоеше малко встрани. Без да издаде звук, приготви телескопичната бойна
палка и кимна.
- Шегуваш ли се?
- Няма го в банята.
Во поклати глава.
Во направи физиономия.
Оръжия, тогава?
Нямаше никакви. Какъв идиот. Дори нямаше чехли, с които да удари крадците.
И някак не си представи как налага потенциално въоръжени мъже с греблото за шума.
Може би беше споменът за друга нощ преди пет месеца, когато се ската зад
дюна в Камарг, наблюдавайки подобна къща, отново в пълен мрак, ако не броим лекото
сияние от крехък кръг от свещи. Тогава свещите очертаваха фигурата на кръвната му
сестра Йола Самана, която балансираше на трикрака табуретка с примка на врата,
докато безчувственият Ейкър Бейл седеше в сенките и я наблюдаваше както би гледал
овца, изгубена в гората при нощен лов на тигри.
Така или иначе внезапното нежелано ехо от близкото минало беше достатъчно, за да
накара Сабир да спре да бяга и да преосмисли ситуацията. Пристъпи назад към Лятната
къща, издишайки нервно през зъби. Ясно виждаше гигантските сенки на двамата мъже
на стената на кабинета. Крадци? Надали. Крадците не обикаляха по къщите на
жертвите си, включвайки лампите. ЦРУ? ФБР? Данъчни? Кой друг щеше да си позволи
да посети честни граждани посред нощ? Внезапно Сабир осъзна кои са мъжете, какво
търсеха и защо го търсеха.
В този миг се сети и за старата ловна пушка на баща си. Още от детските му
години стоеше във винарската изба под стълбището, окачена на предпазителя за
спусъка. Сабир не беше променил нищо в къщата след смъртта на баща си преди три
години, не виждаше смисъл да го прави. Така че ако предпазителят не беше ръждясал
дотолкова, че пушката да падне от куката, на която висеше, трябваше още да си е там.
- Сабир сигурно пази всичко в главата си. Тук няма нищо особено интересно.
- Наистина ли смяташе, че ще има?
Во вдигна рамене.
Во пое дълбоко дъх, сякаш щеше да опита да се гмурне на сто метра дълбочина
само с щипка за носа и моноплавник.
- Красота?
- Да, красота. Нека ти изясня, Во-во. Нека ти дам урок от Библията на добрите
новини. - Аби се престори, че разгръща книга. - Далечните деди на мосю баща ни са
получили свещена задача от най-великия и почитан френски крал, крал канонизиран
по-късно за светец от Ватикана заради силен обществен натиск. Задачата е да
защитават френското кралство от Дявола. Дотук е просто, нали? Но тази задача не
трябвало да приключи със смъртта на краля. Не. Тя продължава до ден-днешен.
- Според кого?
Аби въздъхна.
Сабир беше чул достатъчно. С патрони или без, не можеше да позволи тези
маниаци да запалят дома на баща му. Напразно беше претърсил избата за кутия с
патрони. Пушката беше на място, точно както я помнеше. Ако искаше да спаси
семейния дом от унищожение, щеше да се наложи да я използва като заплаха. Двамата
не можеха да надникнат в цевта, за да видят дали вътре има патрон, нали така?
Сабир държеше гърба си плътно до вратата. Беше решил, ако някой от двамата
тръгне агресивно към него, просто да хвърли пушката към тях и да избяга от къщата
възможно най-бързо.
Сабир вдигна пушката и я насочи към главата на Аби. Беше все по-ясно кой от
двамата е начело.
- Ти как смяташ?
- Виж. Дошли сме само за информация. Дори не сме въоръжени. Ако ни дадеш
каквото искаме, ще те оставим намира.
- Сигурно се шегуваш.
- Била е онази кучка сестра ни, нали? Трябваше да я убия, когато имах
възможност. - Аби стана и си вдигна панталона, нагласи колана си, все едно Сабир вече
не беше в стаята. - Ставай, Во. Получих информацията, която ми трябваше. Това копеле
никога не би ни застрелял. Не му стиска. И няма да чакам търпеливо тук с панталони
около глезените, докато той събере кураж да се обади на куките.
- Майната ти, Сабир. - Аби пристъпи към вратата. - Спаси къщата си. Бъди
доволен. Но си е срамота. Радвам се на хубави пожари, но този ще остане за друг ден.
За него ще пишем, че е валяло.
Сабир стоеше с пушката все така насочена към Аби. Не знаеше какво друго да
направи.
- За какво говориш?
Сабир взе телефона. Какво друго му оставаше? Да дръпне спусъка без патрон в
цевта? Ако имаше патрони навярно щеше да е изкушен да ги гръмне, дори и само
заради шегата за майка му. Но при сегашната ситуация, можеше само да ги гледа как
излизат през вратата, докато ръката му набираше случайна комбинация от бутони на
телефона.
6
Сабир стоеше до прозореца на спалнята и гледаше, докато близнаците се качиха
в колата си, включиха двигателя и отпратиха с очаквания писък на гуми.
Едно нещо беше ясно. От този момент къщата му е загубена за него. Беше
очевидно и за слабоумен. Останеше ли закотвен, както досега, докато братята близнаци
на Ейкър Бейл са по петите му, щеше да е прекалено уязвим.
Сабир трябваше с нежелание да признае, че Калк игра честно и с трима им. Поне
според неговото виждане.
Детето беше на път и Йола, кръвната сестра на Сабир, щеше да е негова майка.
Беше заченала детето на плаж в Корсика след официалното ѝ, макар и напълно
доброволно, отвличане от голямата ѝ любов Алекси Дюфонтен. Йола сподели със
Сабир, че е заченала в момента, в който е загубила девствеността си, точно когато ято
прелитащи гъски е хвърлило сянка върху правещата любов двойка. По-късно, след като
Алекси символично извадил очите ѝ, мъжко куче изтичало по плажа и близнало ръката
ѝ. Така разбрала, че ще има син.
Сабир отчаяно поклати глава. Беше ясно, че светът просто още не е напреднал
толкова. Толерантността и отвореността към другия са така далече, колкото и по
времето на Нострадамус. Хората плащат данък на идеите против расизма, религиозната
толерантност и честната игра, но ако нещо лично тяхно е застрашено, много бързо се
връщат към расовия протекционизъм и националния изолационизъм. „Странните вън“
си оставаше валидно мото в крайни ситуации. Съответно, нищо не можеше да накара
Сабир да сподели идентичността или местонахождението на Йола, както и
идентичността на неродения ѝ син. Не можеше да каже нито на Калк, нито на когото и
да било друг.
Сабир се изправи след като погледна под тригодишния си джип гранд чероки.
Гаражът беше заключен. Не мислеше, че е имало начин близнаците да стигнат до
колата, но все пак, по-добре да е сигурен. Както Ейкър Бейл, така и френската полиция
бяха използвали проследяващи устройства при преследването из Франция. Сабир
никога не се беше сблъсквал с подобни устройства преди това, но и никога повече не
би ги пренебрегнал. Искаше тази кола да го откара до летището и тя трябваше да е
чиста. Последното, което желаеше, бе близнаците да надушат следите му чак до
Саудитска Арабия.
- С малко късмет. - Сабир тръгна към него. Погледна към колата. Беше празна. -
Това официално посещение ли е? Излизане на чисто?
- Дълга история. Основното е, че не мога да спя нощем. Затова през деня оставям
всичко изключено и телефонът да не ме събуди, ако успея да заспя. - Поколеба се. - Ако
не е официално посещение, капитане, какво е? И как така знаеш за близнаците?
8
- Мотел „Червения лъв“? Наистина ли си отседнал в „Червения лъв“?
- Сигурен ли си?
- Калк, живял съм тук през целия си живот. Роден съм на около четири
километра надолу по пътя.
- Познавате ли се?
- Какво тогава?
- Моля?
С жест Калк покани всички да седнат. Гледаше към Сабир, все едно с
удоволствие би разбил един от столовете в главата му.
Сабир се тръшна в стола зад него. Не можеше да свали очи от лицето на Ламия.
- Съжалявам. Чувал съм за вас. Да споменават името ви. Сега знам коя сте.
- Откакто убих брат ви, да. Това е технически вярно. Наистина го убих. Ако не
бях, той щеше да убие мен. В моята страна това се нарича убийство при самозащита,
мадмоазел Дьо Бал.
- Аз не.
Сабир погледна отчаяно към Калк. Вече нямаше никаква идея как се очаква да се
държи. Или защо Калк го е довел.
Сабир се стегна.
- Да, да, така беше. - Думите му отекнаха като кихавица. - Откакто бях в мазето,
в ямата, тоест откакто мислех, че ще се задуша до смърт имам тези сънища, по-скоро
кошмари, в които буквално съм разкъсан на части. - Гласът му заглъхна. - После
главата ми бива изядена от змия. След това аз ставам змията. - Беше започнал да се
поти, - Лудост е. Дори не мога да го опиша, но го сънувам всяка нощ. Толкова е зле, че
не мога да спя. Затова близнаците не ме намериха, когато нахлуха в къщата ми снощи.
Хваща ме клаустрофобия, така че почти всяка нощ излизам от къщата и отивам в
лятната. Там има простор. Усещам небето. Мога да дишам.
- Искаш да кажеш, че когато са влезли в къщата, ти си бил отвън? В градинската
къща?
- Да. Лудост е, нали? Дори оставих задната врата отключена. По-късно, когато те
светнаха лампа, смятайки, че не съм наоколо, успях да ги отблъсна с празната пушка на
баща ми.
- Никой не може да каже дали е празна, или не. Не е като револвер, където
можеш да видиш патроните. Или липсата им.
- Да. Тя има петно, щом така го наричате, точно като вашето. Първо смятах, че е
кръв. Всъщност през цялото време смятах, че е кръв.
- И сега разбирате, че не е?
9
- Саудитска Арабия? Шегуваш ли се?
- Туше, капитане.
10
- Убеден съм.
- А Ламия?
- Тя е тук с полицая. Тримата са във фоайето на един мотел. Няма как даже да ги
доближим.
- Ще можете ли да го проследите?
11
Притискаше тънката памучна торба с ръкописа към гърдите си. Беше гладен.
Заради превъзбудата след изригването и понеже имаше работа за вършене, беше
забравил да ядеш. Спря при една сергия край пътя и си купи малко тако. Изяде
половината незабавно, останалите уви в хартия и прибра в торбата за по-късно.
Предполагаше, че може да се наложи да спиш на открито, а за това щеше да ти е
необходима енергия.
12
Калк държеше незапалена цигара между устните си. Беше се разбрал с хората от
мотела, че при никакви обстоятелства няма да я пали, но смучеше от нея заради вкуса
на тютюна. Ламия трябваше да му превежда, защото нивото на неговия английски беше
малко по-лошо от това на първолак.
- Глупости.
- Саудитска Арабия?
- Но ти живееш в очакване?
Сабир стрелкаше с поглед ту единия, ту другия, все едно беше жертва на някаква
шега.
Сабир се стегна.
- Добре. Прав си. Не съм следил новините последните няколко дни. Бях в лош
период. И работех усилено върху теорията си за Саудитска Арабия. Наистина не
разбирам защо сте толкова запалени по Мексико, само защото Ахау е богът на
слънцето на майте. Пък и той е Ахау-кин. Или Кинич Ахау, зависи от контекста.
Видяхте ли? Написал съм си домашното и за това.
Калк се облегна в стола си, цигарата висеше от устните му, хилеше се като
Чешърсйия котарак.
- Ако си беше направил труда да си пуснеш телевизора поне за две минути през
последните двайсет и четири часа, нямаше да има как да пропуснеш, че Пико де
Орисаба, известен още като вулкана Ситлалтепетъл, току-що е изригнал. Видяхме
репортажа по време на полета. Бих казал, че това е твоят голям вулкан, не Харат Рахат,
или Халал Бадр. Какво мислиш?
- Защо? - Калк вдигна вежда. - Защото другите два са като джуджета пред него,
затова. Орисаба е висок пет хиляди шестстотин седемдесет и пет метра, това са
осемнайсет хиляди шестстотин и деветнайсет фута за вас, янките. Това е с около триста
метра повече от най-близкия му съперник. И изглежда като вулкан. Стои точно като
Фуджи и има вид именно на голям вулкан - с кратер, сняг по върха, готов да изригне
всеки миг. Само че е с повече от две хиляди метра по-висок от Фуджи и е
стратовулкан191 като Майон, Везувий и Стромболи.
- Какво?
Ламия стана.
- Какво става?
13
Ламия отново седна на масата при тях. През отсъствието ѝ Сабир беше поръчал
кафе и тя се зае да сервира, като се усмихваше едва доловимо.
- Кой ще пита първи? - Сабир още се чувстваше зле от мисълта, че точно в този
момент щеше да пътува за Саудитска Арабия, ако не бе срещнал Калк и Ламия.
- Мамка му.
- Да, именно.
14
Калк кимна.
- На юг? Господи! Знаеш ли колко време ще отнеме? Това са около пет хиляди
километра. Вероятно дори повече.
Сабир кимна.
15
- О, разбирам.
- Освен това, мисля, че е много малко вероятно той да е казал на Ламия и Калк
повече от това, което смята, че трябва да знаят. Все още той е основната ни връзка към
местонахождението на Второто пришествие, както и за възможната идентичност на
Третия Антихрист. Носи цялата информация в главата си. Ако бъде притиснат в ъгъла,
напълно е способен да се пожертва в името на предполагаемото по-голямо добро -
изпитва подобни рицарски чувства. Помниш ли какво направи с Роша? Страда от тежка
клаустрофобия, но въпреки това е съумял да намери начин да се хвърли към Роша и да
го убие. Изглежда мек, но в него има стомана. Не, предпочитам той да ни поведе към
своята цел, каквато и да е тя. Така е по-добре.
- Така смятам.
16
- Още ли са зад нас?
- Какво ще стане, ако завием към Маями, а не към Тексас, както решихме?
Сигурно има ферибот от Флорида до Кампече? Или до Веракрус? Или дори до Канкун?
- Калк беше изнервен. Беше се разбрал с Ламия и Сабир, че може на всеки кръгъл час
да отваря прозореца си и да пали по цигара. Нетърпеливо гледаше към часовника дали
часът е изтекъл. - Ще ни спести три дни шофиране.
- Меко казано.
- Който е?
Сабир въздъхна.
- Сега е три следобед. До девет вечерта ще сме доста след Харисбърг. Ако не
възнамеряваме да шофираме цяла нощ, ще трябва да измислим план преди това.
- Имам план.
- Добре, давай.
Сабир чудесно разбираше какво има предвид Калк. При превод на френски
повечето американски фрази звучаха сурови, лишени от такт. Френският е език, на
който молбите, дори и заповедите, обикновено се поднасяха в кадифе.
- Сабир?
- Да?
- Млъкни.
- Чудесно. Какъв е?
- Включва запазването на три отделни стаи в мотел. Една за мен, една за теб,
една за Ламия.
- Съжалявам.
Ламия посегна зад себе си и потърси ръката му. Калк леко целуна пръстите ѝ.
- И какво планираше, след като Сабир влезе в стаята ми? След предполагаемия
секс?
- Стаи със задни прозорци. Повечето модерни мотели вече не са построени така.
И имат централен паркинг. Трябва ни стар мотел, където можеш да паркираш пред
стаята си.
- Знаете ли, мисля, че си струва да опитаме. - Сабир се обърна към Ламия: - Как
смяташ?
- Имам съобщения от Атаме, Берит и Они, които пътуват към нас. Пътищата ни
трябва да се пресекат през следващия час. Останалите шестима едва ли изостават
твърде много.
- Защо?
Во въздъхна.
- Не разбирам.
- А ние?
- Абсолютно сигурен.
18
Докато още оформяше мисълта си, силно поклати глава. Какви ги мисля? Какво
правя? Можеше сега да съм във Франция, на вечеря в „Ла Рейн Марго“ с касуле и
карамелизирани ябълки. Прокарани с половин литър божоле и чашка кафе преди
тръгване. Вместо това се намирам в странна кола в северната част на САЩ и в стомаха
ми има само спомен за хамбургер от „Уендис“ и така наречени френски картофки,
купени в движение от крайпътно място, в което пазаруваш, без да излизаш от колата си,
за да не сме уязвими за повече от 5-6 минути на вниманието на братята на Ламия.
Калк излезе на улицата, без да поглежда нито вдясно, нито вляво, разчиташе на
периферното си зрение да забележи колата на близнаците и фаровете на
приближаващите коли. Да. Там си бяха. Паркирани точно срещу мотела, където можеха
да покрият изходите и на трите стаи. Калк си помисли, че следващия път, когато спрат
за през нощта, определено трябва да се разделят в отделни мотели. Това е очевидният
отговор.
Удари волана гневно. Не, не беше отговорът. Идеята изобщо не беше умна. Това,
което всъщност трябваше да направят, беше да споделят една стая. Бройката дава
сигурност. Зачуди се какво ли ще помислят Ламия и Сабир по въпроса. Калк знаеше, че
хърка. Пол Макрон разрешаваше проблема, като го сръчкваше, когато двамата дремеха
в колата. Може би можеше да потърси някаква маска, или нещо подобно.
Американците със сигурност са открили приспособление, което разрешава проблема.
Последното нещо, което искаше, беше да напомни на Ламия, че е в края на средната
възраст и е съвсем извън форма. Един мъж би могъл да разчита на остроумие и
интелект, за да привлече някоя жена през деня, но, за съжаление, през нощта бяха
нужни повече финес и физическо присъствие.
Калк погледна часовника си. Да, моментът настъпи. Зави наляво, после още
веднъж и излезе на пътя, успореден на улицата към мотела. После преброи четири
преки, след което пак зави наляво.
Да. Това беше. Това беше улицата, за която се уговориха, след като разгледаха
картата, предоставена от служителите на мотела. Ламия и Сабир трябваше да се
измъкват от стаите точно сега. Щеше да им даде 20 минути да изминат четирите
пресечки, които ги деляха от колата.
19
Аби, както обикновено, се нуждаеше от малко сън където и когато успее. Още от
малък бе усвоил изкуството да задрямва дори при най-крайни обстоятелства. Веднъж
дори беше заспал по време на обир. Беше при пробна ситуация, измислена от техния
учител Жоли Арто под контрола на мадам майка им. Во се бе огледал за брат си и
накрая го намери свит на фотьойл в ъгъла на стаята, която ограбваха. И тогава Во
покри брат си, както го бе правил хиляди пъти през детските и юношеските им години.
Во кимна.
20
Сабир пусна сака си през прозореца, след което сам се промуши през него.
После изчака Ламия да направи същото. Беше изкушен да посегне и да ѝ помогне,
докато тя се измъкваше, но нещо го спря. Още се чувстваше зле заради първата си
грешка за лицето ѝ и усещаше, че тя все още не е напълно отпусната край него.
Почувства усмивката някъде около задния си джоб. Жени, помисли си. Винаги
знаят точно как да привлекат внимание. Това е някакъв техен инстинкт. Инстинктът
„виж ме, тук съм“. Усмихна се въпреки всичко, по-податлив на женския чар, отколкото
би признал.
Сабир грабна сака на Ламия заедно със своя и тръгна покрай паркираните коли.
Вече нося чантата ѝ, си помисли. Фантастично. Като ученик, който носи учебниците на
приятелката си.
Стигнаха до края на паркинга и приклекнаха между последните коли.
- Адам, моля.
- Адам.
- Предполагам, че си прав.
21
- Последвай ги.
- Вече го правя.
22
- Искаш ли аз да карам?
Калк се ухили.
23
Отначало ти вървеше. Два стопа за два часа. Първият до Лома Бонита, в камион,
превозващ храни, а вторият чак до Изла Хуан. После трафикът замря.
Тази нощ спа под бананово дърво в плантация за кафе край пътя. Зави се с
ребозото211 на майка ти, което беше взел поради липса на каквато и да било друга
завивка. Мачетето ти беше на една ръка разстояние, в случай че попаднеш на бясно
куче, змия, плъх или паяк черна вдовица.
Спа добре въпреки студа. Съвсем рано сутринта, когато се събуди, нямаше идея
къде си, нито колко далече си от Двореца на маските. Някой ти беше споменал шест
дни, но когато попита дали става дума за шест дни с автобус, кола или кон, не можаха
да ти отговорят. Всичко, което знаеше, бе, че трябва да се движиш на юг, само на юг,
като брегът винаги остава от лявата ти страна. С наближаването на Кампече, щеше да
попиташ. Някой несъмнено щеше да те упъти в правилната посока.
- Ти или синът ти, или внук ти, или дори неговият син трябва да изчакате, докато
големият вулкан отново изригне. Това ще е вашият сигнал. Тогава трябва да вземете
Кодекса от тази пещера и да потеглите на юг, към Двореца на маските. Там ще
получите знак.
24
Сабир не можа да заспи. Погледна към леглото на Ламия, после към това на
Калк. Нито звук. И двамата спяха дълбоко. Тримата бяха решили, че е по-добре да не се
разделят, вместо да са по-уязвими от абсолютно необходимото. Предложението бе на
Калк, но по причини, известни само на него, май се чувстваше най-неудобно от
ситуацията, докато Ламия, която би имала основания да възрази срещу идеята да спи
при двама мъже, изглежда, се чувстваше съвсем нормално.
Сабир се поизправи.
- О!
Ламия се усмихна.
Тя се засмя.
- Май не се справяме толкова добре, а? Като екип?
Ламия го погледна.
Сабир кимна.
- Някак си те ще ни намерят.
- Какво? Какво е това? Какво е Гунга Дин? - Ламия наклони глава настрани,
подобно на ловно куче, на лицето ѝ се изписа полуусмивка.
За пореден път Сабир забеляза колко красива жена е. Въпреки белега. Въпреки
осъзнатото му наличие. Имаше мигове, и, изглежда, това бе един от тях, когато тя май
забравяше всичко за лицето си, и контактуваше с него просто като човек с човек, а не
като наранена жена с изстрадал мъж.
- Филм. Всъщност е поема, но всички помнят холивудския филм, базиран на
поемата. Кари Грант е войник от колониалната британска армия заедно с Дъглас
Феърбанкс и Виктор Маклаглън. Те са на индийската граница и се забъркват в най-
различни премеждия. Накрая всички са на път да умрат и момчето, което им носи вода,
най-нисшият им слуга, казва се Гунга Дин, ги спасява с цената на собствения си живот.
Докато Гунга Дин умира, Кари Грант му казва: „Ти си по-добър човек от мен, Гунга
Дин“. Репликата е от поемата на Киплинг.
- Защо не?
- Защото са наясно, че знам някои неща, Ламия. Неща, които няма как да кажа на
никого и не мога да публикувам.
- Лаурел и Харди. Точно така. Това сте вие двамата. Лаурел и Харди.
- Защо нямаш жена до себе си, Адам? На колко си? Средата на трийсетте? Дори
си доста красив по един небрежен начин, като Дийн Мартин.
- Да. Малко. И на още някого. Един актьор от трийсетте, чието име не мога да се
сетя, но ще ми хрумне по-късно, сигурна съм.
- У. К. Фийлдс?
- А майка ти?
- Но ти си я обичал?
25
През целия следващ ден тримата бяха на път по протежението на Апалачите,
навлизайки в Алабама. Сменяха се зад волана, а Ламия и Сабир съумяха да дремнат
малко, докато се падаше да почиват. Калк направи опит да убеди Сабир, че
цивилизованите хора не се тъпчат с яйца, бекон и гофрети на закуска, след което да
хапват по нещо набързо, преди да се сблъскат с каменната стена на гаргантюанска
вечеря в седем вечерта. Вместо това започнаха по европейски с лека закуска,
договаряйки се, че ги очаква хубав обяд и нещата ще намерят задоволителен завършек
в една приятна вечеря.
Ламия се усмихна.
26
Всичко вървеше добре за Корпуса, докато в малкия град Уакулхачи южно от
Таскалуса, Алабама, не пристигна разширената им каравана. Беше девет вечерта в
нетипично гореща петъчна вечер. Дълъг бе денят за разузнавателния екип от десет коли
и единайсет души. Умората се бе натрупала както от непрестанната нужда да се
внимава, така и от напрежението около неизменните затруднения, свързани с
двайсетминутните смени за наблюдение, за които Аби настояваше, макар тройката в
черокито вероятно да нямаше и най-малка идея, че е наблюдавана. Дори през обедната
почивка на тримата, когато изглеждаше разумно екипът да се отдръпне и отдъхне, Аби
отказа на братята и сестрите си каквато и да било почивка, освен за хапване.
От своя страна Калк, Ламия и Сабир бяха намерили още един класически, т.е.
захабен до неузнаваемост, мотел в самия край на града. Този път ги обслужваше полско
семейство, което също не реагира на необичайното им желание за организиране на
нощувката.
Во помълча.
- Хайде де, Во. Много добре знаеш с какво си имаме работа. Нашата тумба
роднини са свикнали да получават всичко, което поискат, когато го пожелаят. Или го
купуват, или го взимат от някой друг. Такава свобода действа като вградено динамо.
Сега искаме от тази група анархисти да се озаптят и да участват в досадна
разузнавателна акция. По дяволите, Сабир може да възнамерява да ни откара до
Бразилия, няма как да научим. Което е окей за него, той притежава скапания си
автомобил. А какво сме в състояние да направим ние? Някак си, на всяка граница, ще
трябва да зарязваме колите и да наемаме нови, без да изпускаме мишените си.
Во се замисли за миг.
- Мексико, предполагам.
- Защо?
- Не, не се сещам.
- Господи!
27
Мястото се казваше „При Алабама мама“ и се намираше в противоположния
край на Уакулхачи спрямо мотела на тримата. На практика беше паркинг със сглобяема
стоманена сграда по средата. Първоначално металът е бил боядисан в ръждивочервено,
но с времето цветът се е променил до този на зле измита стара кафеварка.
В десет часа в петък паркингът все още беше почти празен и внезапното
пристигане на няколко коли под наем с нюйоркска регистрация не предизвика голямо
раздвижване. По посока на Корпуса бяха хвърлени няколко любопитни погледа, все пак
бяха интересна гледка, но за начало сякаш нямаше нищо забележително.
- Охладена.
- Да.
- От Луизиана ли сте?
- Да.
- Знаех си. Познах по акцента. Лафайет?
- Лейк Чарлс.
- Не е нещо, което бихме нарекли културно, ако схващате накъде бия. - Поколеба
се. - Вижте, госпожице, харесвам ви. Струва ми се, че сте доста над обичайната тълпа в
този бар. Още повече притежавате добър вкус за алкохол. На ваше място, щях да си
допия и да си тръгна. Пробвайте в „Колибрито“ на три километра надолу по пътя.
Много мразя да отпращам клиенти, но не заслужавате глупостите, които се случват тук.
Хвърлете поглед към онази маса с изроди ей там. - Кимна към далечния край на
дансинга, където братята и сестрите на Алдинах бяха оформили една маса от събрани
три. - С тях определено ще има проблем. Все едно махат с червен плат пред бик. Типът
селяци, които идват тук в петък вечер, ще приемат самото съществуване на групичката
за обида към мъжествеността им. Нашата клиентела не си пада по хората „със
специални нужди“. Не знам кои са, дали са избягали от цирка или са творение на луд
учен, но не искам да съм на тяхно място, когато Скунксовете приключат с тях.
- Скунксовете?
28
Скип Диърборн беше главатар на Скунксовете, подразделение на
бирмингамските Ангели на ада, от вече 20 години. За това време беше изнасилвал,
убивал, изтезавал, крал, ограбвал, изнудвал, рекетирал и отвличал по пътя си из цяла
Южна Алабама, без да излежава значително време зад решетките. Други бяха страдали
на негово място. Що се отнасяше до Скип, намираше го за напълно справедливо. Беше
най-умното и най-зло копеле в бандата, защо да не се възползва от своите ум и злина?
Щеше да дойде време някой да му отмъкне короната, но нямаше да е скоро.
Междувременно се възползваше от правото си на господар на всяка жена, достатъчно
глупава да се доближи до шайката му, точно както получаваше главница от всяка
печалба от грабежи или пари от наркотици, разпространявани в района му. Дявол го
взел, беше като горд лъв. Притежаваше най-лъскавия мотор, най-яките кожени дрехи и
най-гадната телесна миризма от всички мъжкари в бандата. Какво му пукаше? Никой
не смееше да спори с него, нито пък да го разгневи. Имаше стоманена пластина на
черепа, титаниев гвоздей в едната ръка, един спукан бял дроб, белези по гърба,
раменете и врата, спукано тъпанче и понякога шум в ушите, който го правеше особено
раздразнителен.
- Скип, без проблеми тази вечер. Чуваш ли? Последният път почти не ме
закопчаха заради теб. Заведението черпи, окей? Текила за всички. Как ти звучи?
- Текила и бира.
Алдинах се изправи, огледа се с леко наклонена глава, все едно не беше сигурна
дали викът е дошъл точно от масата на Скип.
- Би било чудесно.
Скип стана и предложи стол на Алдинах. Беше удивително вежлив. Като човек,
който иска да прилъже някого, създавайки му фалшиво чувство за сигурност, точно
преди да му измъкне стола. Още не можеше да повярва на късмета си. Какво ли си
мислеше кучката? Може би обичаше грубите игри? Или беше излязла за незабравима
петъчна вечер? Какво ли му пукаше?
Скип се ухили.
- Да не си французойка?
Алдинах стана.
Скип едва не обърна стола си, ставайки, почти бе забравил за шума в ушите.
Нямаше нищо, което да го накара да пропусне тази бройка.
- Тези изроди притесняват ли те, скъпа? - Скип беше станал. Почувства как
стомахът му се свива на топка.
- На кой му пука?
- Участвате ли?
Навал го побутна.
Они се усмихна.
29
Скип се навря под една маса с надеждата да среже нечие сухожилие, но две от
женските го забелязаха и го затрупаха с маси и столове, докато не се озова в капан от
алуминиеви мебели.
- Ти ще звъниш ли в полицията?
Нещата вече се успокояваха. Повечето лепки или бяха избягали, или бяха
проснати по пода, масите и столовете.
Алдинах се промъкна през хаоса. Осемте души от Корпуса се обърнаха към нея
като един.
- Беше нагласено, нали? Всичките участвате? Знаехте какво ще стане още преди
да влезем. Измамихте ни. - Скип вдигна флакона със спрей.
Алдинах взе палка от ръцете на Навал. Преди Скип да реагира, удари ръката му
с ножа и тя изпращя. После, докато той посягаше да хване счупената си китка, го
халоса в основата на врата, измъкна спрея от пръстите му и го изпразни целия в лицето
му.
- Чуйте това.
- Вижте какво сме пропуснали. Явно сме отседнали в грешната част на града.
Две банди рокери са се сблъскали. Четиринайсет души в болница. Рай за селяците.
Сабир въздъхна.
- Това ли беше?
- Добре, стреляй.
- Хайде пак с този глупав израз. Защо да стрелям? Просто не върви на френски.
Когато говориш на френски, трябва да използваш френските идиоми, не английските.
Калк кимна.
Сабир замижа.
- Двама селяци от Алабама вървят един срещу друг по пътя. Единият носи торба
с пилета. Другият му вика: „Ако ти кажа колко пилета носиш в торбата, ще ми ги дадеш
ли?“. Първият обмисля предложението. „Ако познаеш колко пилета има в торбата, ще
ти ги дам и двете.“ Вторият внимателно оглежда торбата: „Пет?“
- Видя ли? - зарадва се Калк. - Казах ти, че вторият е по-добър. Във Франция
разказваме такива вицове за вас, янките.
- Как бих могъл да забравя? Нали затова всички френски вицове се разказваха за
моя сметка. Все пак смятам, че всеки, който не може да разкаже добър виц за себе си,
не бива да твърди, че притежава чувство за хумор. Не сте ли съгласни?
- Сигурни ли сте?
- Съвсем.
- Никак не е смешно.
- Добре. Да видим този. - Сабир си пое дъх. Усети съдбата, надвисваща над него.
И все пак, по причина, която още не му беше ясна, не съумяваше да се спре. - Как
можеш да объркаш френски войник?
- Как?
- Кажи ми друг виц. Този път за жени. - Ламия се беше поизправила на задната
седалка.
- Става.
Тишина.
- Мишниците си.
- Какво?
- Не го казвам аз, Ламия. Такъв е вицът. Той е архетип. През войната янките са
решили, че френските жени не се бръснат.
31
- Още ли сте зад тях?
- Да, мадам.
- Как го реши?
- Абигер?
- Да, мадам?
- Кой ги причини?
- Моля?
- Да.
- Какъв е резултатът?
- Четиринайсет души в болница. Предимно рокери от местна банда.
- Някой от нашите?
- Има ли загинали?
- Не.
- Ти участва ли в сбиването?
- Наказа ли я?
- Нямам представа.
Аби преглътна.
- Перфектно, мадам.
- И Абигер...
- Да, мадам.
- Благодаря ви, мадам. Много сте мила. - Аби прекъсна връзката с натискането
на бутон. - Скапана стара крава.
- О, така ли? А каква е тогава? Стои си в нейната паяжина с онова копеле Мийон
и фригидната мадам Мастигу винаги на линия, за да я опазят от истинския свят и още
си мисли, че може да дърпа конците. Защо не дойде тук, щом иска да контролира
всичко.
32
През следващите ти два дни на път те качиха три пъти. Първо до Минатитлан в
камион на някаква пивоварна, после, след дълго чакане, до Агуа Дулсе в личния
автомобил на един гринго.
33
Още дори не сме близо до пукването на скапаната зора. Дано копелето не реши
да се поразведри с малко шофиране, помисли си Во. Шестнайсетинчовите гуми ще ме
смачкат като презрял домат.
34
Сабир точно се канеше да влезе обратно и да опита да поспи още малко, когато
вратата зад него се отвори и Ламия се измъкна навън, очите ѝ бяха полузатворени
заради блясъка на лампата, осветяваща пространството пред стаите. Сабир се постара
да прикрие радостта си от нейната чудодейна поява.
- Да.
- Тогава защо шепнем? Нищо няма да се промъкне през този шум, за да го
събуди.
Ламия се засмя и седна до него. Беше взела одеяло, както миналия път, но сега
го остави настрани. Носеше старомодна нощница и Сабир отново се зачуди от изцяло
неосъзнаваната ѝ привлекателност. В това отношение никак не приличаше на която и
да е французойка. Изглежда, беше толкова убедена в своята непривлекателност, че
чувството ѝ към модата спираше решително на нивото на проверката дали е спретната
и чиста.
- Какво ново? - Сабир ѝ се ухили, без да очаква сериозен отговор на въпроса си.
- Още не съм казала на Калк, но следобед, докато карахме през Хюстън, съм
сигурна, че видях сестра ми Дакини да ни следва в една кола.
- Шегуваш ли се?
- Няма как да съм сигурна, защото носеше бейзболна шапка и слънчеви очила.
- Да. Не е много в неин стил, нали? След това успях да се убедя, че съм
сгрешила. Което сигурно е вярно. Но Дакини има лице, което, видяно веднъж, няма как
да се забрави. - Тя се изчерви и погледна встрани, сякаш се опасяваше, че и нейното
лице може да влезе в същата категория.
- Освен че има много дълга коса, наистина дълга, падаща доста под кръста,
Дакини е и с някак странно замръзнало лице, което ѝ придава зловещ вид, сякаш
непрекъснато е гневна. - Ламия се поколеба, неуверена дали да продължи. - Понякога
се чудя на мадам майка ми за това осиновяване на деца с ужасни тикове или болести.
Защо никога не ни е обърнала внимание? Имам предвид хирургически? В случая с
Рудра кракът му лесно можеше да се излекува. Също и заешката устна на Берит.
Съгласна съм, че Атаме е почти джудже и няма как да се промени, както и
недохранването на Аластор, или фактът, че Алдинах е хермафродит. Но можеше да
сложи Асон на диета, вместо да го окуражава и тъпче допълнително. Нали сега твърдят,
че наднорменото тегло не е задължително генетично обусловено?
- Ами близнаците?
- Обичаш ли ги? Обичаш ли някой от тях? Майка ти? Или братята и сестрите ти?
- Какво е?
- Както ти и аз.
35
- Какво е торф?
- Купчина лайна.
- Отговорът е не. Не съм се въргалял в лайна. Ако искаш да знаеш какво правех
през цялото време, ще ти кажа. Лежах под колата на Сабир на паркинга на мотела,
подслушвайки нежните му среднощни разговори с Ламия.
- Господи!
Аби се засмя.
- Постави ли чипа?
Во сви рамене.
- Къде?
- Къде? В кухината на резервната гума, разбира се. Къде ги слагам обикновено?
- Защо ти е да знаеш?
- Добре, Аби, добре. Хвана ме, както винаги. Пъхнах проклетото нещо под
шасито, не при гумата. Честно да ти кажа, нямаше никакъв начин да вляза в колата,
докато те двамата са напълно будни в стаята, фантазирайки си един за друг.
- За какво говориш?
- Чух гласа на Ламия. Нали все пак ми е сестра. Никога не съм я чувал да говори
така с мъж.
- Как?
- Сериозно ли?
- Не мога да повярвам.
- Да, малко е странно. Като си помислиш за милионите жени без белязани лица
по света. Защо да взимаш второ качество, когато не се налага? Но така или иначе или тя
се залъгва, или Сабир има проблеми с очите.
Во се намръщи.
Още някой гаф и Аби бе наясно, че графинята ще намери едно или друго
извинение да го изтегли от случая. Можеше дори да даде задачата на човека мозък Во,
или дори по-лошо, на следващия в редицата по старшинство - самия господин Заешка
устна. Берит. Най-големият лъжец на света.
38
- Мисля, че е време да ни разкажеш малко повече за Корпус Малефикус. - Калк
се беше изтегнал на задната седалка на джипа, Сабир караше, а Ламия беше до него.
- Защо не? А защо не ме попита по-рано? - Ламия погледна към Калк. Не беше с
подозрение, а по-скоро искаше да каже „по-добре да не се опитваш да ме подхлъзнеш,
приятел“.
Преди Калк да може да отговори, Ламия се обърна към двамата мъже, взирайки
се първо в единия, сетне в другия.
Сабир кимна.
- Дума по дума.
- Ами… Заради частта с дванайсетата маска. Това трябва да е Кодс Пооп. Или
както там е описано на сайта, Ламия. Навръзва се точно, не виждате ли? Затова се
почувствах такъв глупак, когато ми казахте за изригването в Орисаба. Но не мога да
проумея как Нострадамус го е предвидил. Може би просто ни е пратил за зелен хайвер
през половината свят? Като последно упражнение във власт от гроба?
- Явно доста, доколкото виждаме. - Калк вдигна ръка за тишина. Отново беше в
стихията си, забравил всички мисли за предишни грешки. - Човекът е роден през 1503
година, нали помните, само три години преди смъртта на Христофор Колумб. А
Колумб открива Новия свят през 1492 година. Ернан Кортес напада Мексико двайсет и
седем години по-късно, през 1519-а. Нострадамус разполага с четирийсет и седем
години да научи всичко, което поиска, за новите испански колонии. Несъмнено е
познавал „Картас де Реласион“ на самия Кортес, издадени през двайсетте години на
шестнайсети век. Сигурно е чел и спомените на очевидеца, конкистадора Бернал Диас
де Кастийо, както и твърде описателния труд на отец Бартоломе де лае Касас за
„Унищожаването на Индиите“ и „Флорентинският кодекс“ на Бернандино де Саагун.
Известен е фактът, че Нострадамус е четял и говорел испански, както и няколко други
езика, включително латински, гръцки, италиански и франко-провансалски.
- И...?
39
Беше лош ден. Може би най-лошият ден в живота ти.
Един полицай дойде да провери какво става толкова рано сутрин, преди пазарът
да е отворил. Пред него крадците твърдяха, че не са извършили каквото бяха
извършили. Бяха много убедителни. Ти спори с тях, но полицаят не искаше да те чуе,
защото си странник, идващ от Веракрус. Накрая полицаят дръпна двамата крадци
настрана и тримата разговаряха известно време. Двамата дадоха нещо на полицая, той
кимна и те избягаха. Бързо, като мъгла, разнасяща се над езеро, всички индианци около
теб изчезнаха.
- Да, сеньор.
- Не, не е ценно.
- Крадците... - Ти също сви рамене. Все пак, скрити в другата обувка, ти оставаха
последните 50 песос. Помоли се на Девата от Гуаделупе полицаят да не поиска да му
покажеш какво имаш във втората обувка. Стореше ли го, с теб е свършено.
Замисли се за чакането там и стомахът те заболя още повече. Беше като болка от
удар - коремът ти сякаш едновременно се свиваше и разширяваше. Първоначално си
беше обещал яйца за закуска, за да укрепиш силите си, но сега, заради крадците, не
смееше да пилееш оставащите ти пари за подобен лукс.
Сабир спря в една отбивка и изключи двигателя. Почти бяха стигнали до Сюдад
Мадеро и Тампико. Камионите и пикалите от близката магистрала 80/180 профучаваха
край черокито с висока скорост, като от въздушната струя джипът всеки път се
залюляваше леко на амортисьорите си.
- Наистина ли? Тя насъска Ейкър Бейл, твоя брат, срещу група напълно невинни
цигани, двама от които той уби, почти докара до инвалидност трети, а на друг човек
опита да докара постоянни и мъчителни кошмари. Да не споменаваме един пазач,
кучето му и асистента на Калк, Пол Макрон, които също бяха убити от него.
- Можеш ли да го докажеш?
- Разбира се, че не. Точно това ми беше проблемът. Ето защо графинята се
измъкна с малкия си план. В някое поне наполовина прилично общество щеше да влезе
в затвора най- малко за пет години за съучастничество. Тя обаче разполага с прекалено
солидни връзки, нали така? Всъщност моят комендант ми го призна в лицето. Това е и
една от причините да се пенсионирам предсрочно.
Сабир се обърна към Ламия. Пое дълбоко дъх. Част от него искаше да притисне
Ламия за семейството ѝ, а другата да ѝ остави малко въздух. Първата част надделя.
- Възможно е.
- Не говориш сериозно.
- Да, но все още не съм заклал никого, така че не ме гледай по този начин.
Калк се поколеба.
- Не съм луд, Сабир. Твърде добре помня на какво беше способен онзи маниак
Ейкър Бейл. Той уби и асистента ми, не забравяй. Той може да не е най-добрият човек
на света, но беше мъж със семейство, годеница и бъдеще. Ейкър Бейл унищожи всичко,
без дори да се замисли.
- Какво предлагаш?
- Хубаво разграничение.
Калк кимна.
- Дево Мария, Исусе, Йосиф и всички светии. Какво? Като при Възнесението?!
- Нещо подобно.
41
- Господи. Видя ли ги? Видя ли какво правят? Те бяха, нали? Видяха ли ни?
- Успокой се, Во. Няма щети. Просто си говореха. Поне доколкото успях да
забележа. Движехме се прекалено бързо, като ги подминахме. Освен това сме с друга
кола, а и носим глупавите бейзболни шапки. Няма как да са ни познали.
Аби затвори очи. Потърка лице, после облегна глава на седалката и даде знак на
Во да отбие.
- Вероятно за нас.
- А защо не?
Лицето на Во се оживи.
Во удари волана.
- Не е мой израз, Во. Откраднах го от Реймънд Чандлър. Само дето той разправя
„като тарантула върху ангелски кекс“.
- Ангелски кекс? Какво пък е това?
42
- Коравият Кортес? - Калк протегна ръце над главата си, като човек, посягащ
към осветителна крушка. Загледа се в реката, която се извиваше като мръсна кафява
панделка към близкия залив. - Бил варварин. Почти собственоръчно е унищожил две
велики империи.
- Не го възхвалявам, Калк. Само цитирам Кийтс от „След пръв поглед към Омир
на Чапман“.
- Защо тук?
- Учудих се, че остави Ламия да говори, като минавахме през граничния пункт.
- Фукла.
43
Калк и Сабир избраха маса с изглед към реката, докато Ламия отиде до
тоалетната. Беше първият момент, в който двамата мъже оставаха насаме, откакто
преди два дни бяха прекосили мексиканската граница.
- Да. Явно страшно си падаш по нея, Калк. Пърхаш около нея като стара квачка.
Сабир се престори, че гледа как двама рибари палят мотора на лодката си.
- Това са глупости.
- Не хъркам.
- Наистина ли? Кога за последно си спал в една стая с някого, Калк? В началото
на петдесетте? Разбира се, че хъркаш. Като парен локомотив, набиращ сили преди
първия курс за деня.
- Който е?
- За теб и Ламия.
- Баща ли си ѝ?
Калк се навъси.
- Аха! Сетих се. Нарича се комплекс на Лир: бащата е с либиден комплекс към
дъщеря си.
Гласът на Калк без усилие се извиси над околния шум, който се подсилваше от
триото музиканти на ресторанта, които представяха свой аранжимент на „Бесаме мучо“
на три ма- римби231.
Калк направи глупава физиономия и седна да допуши цигарата си. Сабир сви
рамене и се престори, че гледа към музикантите.
- Защо, наистина?
44
Аби изчака доста след Веракрус, преди да даде ход на плана си. Тримата приближаваха
езерото Катемако по крайбрежния път, когато нареди на Дакини да зареже шапката и
очилата и да се остави да я видят. Атаме, Навал и Алдинах, за момента избрала да се
присъедини към женския екип, бяха приклекнали в микробуса, за да не ги съгледат от
джипа.
Ламия шофираше, Сабир спеше на задната седалка, а Калк четеше книга отпред.
Ламия подскочи в седалката. Сръчка Калк с лакет в ребрата.
- Знаех си. Дакини е била в Хюстън. Току-що я видях пак. Този път в друга кола.
- Сама ли беше?
- Дай ми картата.
- У Сабир е.
Калк се пресегна към задната седалка и потупа Сабир по крака. Той отвори едно
око.
- Имаме компания.
- Къде?
- Ще ги последваме ли?
- Какви?
- Именно. Гади ми се от директния подход към нещата. Винаги има друг начин,
заобиколен, за постигане на същата цел.
- Добре. И без това неочаквано се появиха няколко часа за губене. - Престори се,
че мисли. Всъщност беше репетирал историята, която щеше да разкаже на Во през
последните 15 минути. Разказването на истории беше единственият начин да научиш
Во на нещо - точно като децата. - Помниш ли онова копеле Дьо ла Майгрерит дьо
Гавиян?
- Веднъж оставих там три пълни чаши. Точно преди той да влезе.
- Добре. И?
- Сигурно много се е гордяла с теб, Аби. - Во си пое дълбоко дъх. - Чудя се какво
ли е чувството.
46
Калк се протегна.
След 15 минути Ламия се върна, носейки картонена чаша кафе. Спря на известно
разстояние да ги наблюдава.
- Някакъв късмет?
Сабир се изправи.
- Тук няма чип. Ако са го скрили, са го сложили под тапицерията и няма как да
го намерим така.
- Тогава отдолу?
Като видя, че Ламия гледа към ризата му, Калк подуши мишниците си и очите
му блеснаха, сякаш миризмата го порази.
Сабир кимна.
Калк потръпна, сякаш го бяха ударили с камшик по гърба. Гледаше как Ламия се
връща към магазинчето на бензиностанцията. После се обърна към Сабир.
- Забеляза ли, Сабир? Внезапно е сложила грим. Както и пола с нова блуза и най-
близкото нещо до високи токчета, с което съм я виждал. Никога не съм забелязвал да
изглежда толкова женствена.
- Така каза.
47
Докато преминаваше през Санта Елена вече имаше халюцинации от глад. Първо
съгледа животинче, което приличаше на куче, но не беше куче. Опашката му беше
отрязана, цялото беше сиво. То те гледаше отстрани на пътя, когато започна да вървиш.
После те последва, показвайки се през храсталаците край магистралата. В един момент
ти извади мачетето си и го насочи към звяра, но той се беше скрил, вероятно
предусещайки агресивните ти действия.
Този път използва мачетето умело, както когато сечеше пампасите около къщата
на Сасик. Змията със сигурност не изпита никаква болка. Въпреки това ти съжаляваше
за смъртта ѝ.
Веднъж един от маите мина край теб с пушка. Ти надигна глава. Той те изгледа
странно. Маите са странно племе, си помисли. Дребни, с кръгли лица, клепнали уши,
извити носове и заоблени коремчета. Не са тънки и жилави като метисите от Веракрус.
Този човек дори беше с къса коса, като набола трева. Докато го наблюдаваше, той
кихна, после се изсекна на земята.
- Игуана?
Човекът се разсмя.
- Майчице божия.
- Не само това. Ако убием някоя през този период и след това се оженим, жените
ни ще бъдат пепелянки.
- Защо би го направил?
Ти свали глава между коленете си, след като човекът се скри сред шубраците.
Значи Девата наистина беше чула молбите ти. И им беше отговорила.
Ти беше благословен.
48
- Профилът ти. Много е красив. Като на Гари Купър. Това беше актьорът, чието
име се опитвах да се сетя. На него приличаш в профил.
Сабир не знаеше какво да отговори и замълча.
- Искаш ли да ме целунеш?
Той посегна с лявата си ръка и тя се наклони към него, полагайки ръка на рамото
му. Той целуна косата ѝ и леко я притисна до себе си. Не можеше да намери думи. Не
можеше да отрони и дума. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.
Тя поклати глава.
- Обеща да не ме спираш.
- Ами Калк?
- Майната му на Калк.
49
Сабир я погледна.
- Сериозно ли говориш?
- Мадам майка ми винаги е напълно сериозна във всичко, което прави, Адам.
- А останалите?
- Която е?
- Да пречиства.
- Господи. Още?
- Берит е зъл барон в демонологията. Носи червени дрехи и златна корона. Той е
демонът на алхимиците, защото е казано, че може да превърне всеки метал в злато.
Също е и легендарен лъжец. Атаме, любимата ми сестра, за която ти казах, е кръстена
на меча или кинжала, обикновено с черна или обсидианова дръжка, използван от
жреците. Острието е двойно, положително и отрицателно, ако щете. По ножа има и
символи. Интересното е, че атаме не са се използвали за рязане, а за канализиране на
енергията. Подобен нож се споменава в „Ключът Соломонов“261. Сестра ми Атаме е
джудже. Тя е добър човек. Притъпеният нож е добро описание за нея.
- Волдери, по-малкият, вече виконт Дьо Бал след смъртта на Роша, е кръстен на
думата, която френската Инквизиция използвала, за да опише сключването на пакт със
сатаната. Такъв човек можел да лети и да отиде където пожелае, благодарение на
мазило за летене. Всеки, признат за виновен във Волдери, е трябвало да бъде изтезаван
и изгорен на кладата. По-големият брат на Во, Абигер, вече граф Дьо Бал, е кръстен на
най-старшия от всички демони в ада - самият барон на Хадес. Винаги е изобразяван
като красив и могъщ рицар, ръководещ много хора, шейсет от легионите на ада са под
негово командване. Носи кавалерийско копие, герб и скиптър. Може да вижда в
бъдещето и е мъдър в изкуството на войната. Други воини идват при него, за да
получат помощ за обучението на войниците си.
- Роша е бил вече младеж, когато е осиновен от мадам майка ми. Сметнали, че е
неудачно да го преименуват.
Ламия затвори очи, сякаш това, което щеше да каже, ѝ е причинило много
страдание.
Калк я изгледа странно. После поклати глава, все едно опитваше да се отърве от
нахална муха.
50
Кампече беше безкрайно. Вървя и вървя. След много време махна на един
автобус. Знаеше, че не е мъдро, защото имаше едва 50 песос, но иначе щеше да
припаднеш и да те откарат в Червения кръст, където щеше да загубиш нещата си, а
вероятно и душата.
Ти кимна.
51
Калк разтри точката между веждите и носа си, сякаш внезапно го бе заболяла
глава.
- Не го казах.
- Но си го помисли.
- Благодаря ти.
- Говорехме за жени.
Ламия се изчерви.
- И какъв е случаят?
- Сабир ми сподели колко му харесва как се очертава дупето ти, когато вървиш.
- Наистина ли?
- Да. Никой не ми е говорил така досега. Харесва ми. - Тя се обърна с гръб към
двамата, развеселена от шокираните им изражения. - Идвате ли? Можем да спрем да
хапнем някъде преди отварянето на Каба за посетители.
52
Акан Теул прекарваше всеки свой ден край Каба, след като новината за
изригването на Пико де Орисаба стигна до Алах Уйник. Междувременно доста често го
съблазняваше мисълта да се скатае и да посети приятелката си на нейната сергия за
сокове шест километра надолу по пътя, но всеки път, когато се изкушаваше,
предвкусвайки нейната радост от идването му, мислите му се връщаха на представата
какво ще му причинят Алах Уйник, ако го заловят, че е изоставил поста си. Пък и
винаги можеше да очаква с нетърпение вечерите, когато Каба е затворен.
- Две седмици?
- Да.
Сега, след осем дни, Акан седеше под сянката на едно дърво и фантазираше за
приятелката си. Мечтаеше да е при нея на сергията за сокове и да я пощипва по
задника. Харесваше му как тя изпискваше, когато успееше да я изненада така. Понякога
дори го удряше с хавлията, което особено го забавляваше.
Акан си седна под дървото. Отпи глътка кола и се върна към мислите за
приятелката си Розийо и какво иска да направи с нея някоя събота вечер. Стига само да
успее да я убеди да пийне малко алкохол от запасите му.
53
Акан се събуди от дрямката си малко след десет часа сутринта. Идваха гринго -
чуваше самоуверените им гласове от стотина метра. Пристигането на няколко гринго
не беше странно само по себе си, а и Акан знаеше, че от малкия поток посетители в
Каба повечето са гринго. Все пак туристите обикновено избираха много по-известните
места като Чичен Ица и Ушмал, което оставяше Каба в кротка изолация. Тези гринго
обаче бяха с кола с американска регистрация. Акан притежаваше много силно зрение и
забеляза табелата на автомобила на малкия паркинг пред входа на Каба. Е, това вече
беше странно. Означаваше, че гринговците са шофирали хиляди километри дотук.
Освен, разбира се, ако не живееха в Мексико през част от годината, както правеха
някои американци, и просто обикаляха наоколо с колата си.
Акан поклати глава. Погледна вдясно. Метисът също прояви интерес към тези
гринго. Докато Акан го гледаше, метисът взе торбата, която ползваше за възглавница, и
я скри зад дървото, сякаш се страхуваше, че американците ще я откраднат. Това също
беше странно. Защо метисът се страхуваше, че гринговците ще откраднат нещо негово.
Обикновено ставаше обратното. Метисите бяха крадливите, поне така го предупреди
баща му навремето, когато си хареса едно от техните момичета.
Акан и без това бързо загуби интерес към момичето метис, още щом видя
Розийо на нейната сергия за сокове. Тя беше истинско късче от рая. И беше от маите.
Баща му не би посмял да я нарече крадла.
- Хей, хора, имате ли нужда от гид? Аз съм експерт за това място. Мога да ви
разкажа всичко. Ако ми платите в долари, а не в песос, ще ви разкажа още повече.
Жената го гледаше странно и Акан осъзна, че още държи раменете си, като
момиче, което се опитва да скрие гърдите си. Пусна ръце и опита да се усмихне, но
жената усети страха му. Усети, че гърлото му е пресъхнало и едва успява да преглътне.
Поне толкова разбра. Помоли се поне жестът му да е проработил, знаеше от майка си,
че движението представя как пресъхналият и импотентен пенис се връща към живот от
влагата на вагината. Това беше единственият начин уроките да бъдат отхвърлени от
естествената сила на земята.
Акан потръпна и се обърна към по-възрастния мъж. Може би той щеше да вземе
решението? Акан искаше да е пак под дървото си. Искаше да изпие половин литър
студена кола наведнъж. После искаше да отиде при Розийо и да ѝ разкаже за жената с
окървавеното лице. Може би дори щеше да успее да накара Розийо да завърти сурово
яйце над главата му и да го счупи в купа с вода, за да го разгледа. Така злите очи щяха
да се насочат към яйцето. По-късно Акан щеше да покрие купата със слама и да я
сложи под възглавницата си.
- Разбира се, чичо, разбира се. Ще го направя. Само ще ми дадете колкото искате
накрая. Колкото смятате, че заслужавам. Може да е по-малко от пет долара, може да е
повече. Става ли?
- Става.
- Тук виждате Кодс Пооп. Известен още като Дворецът на маските. Посветен е
на Чаак - бога на дъжда на маите. Той разсича облаците с брадвата си от мълнии и
запълва кладенците през сухия сезон. - Гласът на Акан беше напевен, като на
професионален гид.
- Не знам тази дума, но от всички книги само три и част от четвърта са останали
цели. Това е най-голямата болка на маите. Тези книги са съдържали нашата история, а
испанските духовници са ги унищожили.
Акан нямаше идея защо разказа всичко това. Полудял ли беше? Когато работеше
като гид тук, преди пет години, никога не навлизаше в такива детайли. Разказите на
Алах Уйник обаче още отекваха в главата му, а видът на жената го бе разстроил. Така
гринговците щяха да му дадат един долар, а не пет, пък и да го наритат накрая.
- Това е ужасно.
Жената заговори за първи път. Акан усещаше как погледът ѝ се забива в черепа
му.
Акан реши, че освен лицето на жената тези гринговци не са важни. Бяха като
всички останали гринго - жадни за знания, които веднага щяха да забравят. Реши да им
изстиска колкото може по-голям бакшиш, след което да отиде при метиса и да го
почерпи цигара, за да разбере връзката с братовчед му Тепу.
54
Сабир седеше на изправен варел в малката колиба, която пазачът на Каба беше
оформил като централа за бизнеса си с безалкохолни напитки. Още беше разстроен
заради реакцията на гида на лицето на Ламия. Никога не е виждал нещо подобно.
Човекът съгледа лицето ѝ и се държа все едно е видял призрак. Изглеждаше наистина
ужасен.
Сабир едностранно реши, че след като сега с Ламия, какъв беше изразът:
„излизаха?“, „бяха двойка?“, той ще опита да я убеди да отидат в дерматологичната
клиника на щатската болница на Масачузетс в Бостън, след като приключат с всичко
това. Имаше приятел там. Не беше го виждал от години, но приятел в нужда се познава,
нали така? Щеше да го потърси, за да се консултира за състоянието на Ламия, а и да
посъживи приятелството им. Знаеше, че ще се наложи да действа полека. Ламия е
свръхчувствителна за лицето си по очевидни причини, но не си представяше да се
възпротиви на намесата му. Само трябваше да е сигурен, че тя няма да реши как прави
всичко за себе си - понеже някаква част от него намира лицето ѝ за грозно и иска да го
промени, за да му се харесва. Помислеше ли си го, с него е свършено.
Ламия и Калк се мушнаха под сянката на навеса, докато Сабир изпипваше плана
си. Зачуди се за какво са си говорили в жегата. Може би Калк се правеше на татенце и
успокояваше Ламия заради индианеца и реакцията му? Навярно трябваше да се
консултира с Калк за идеята си за дерматологичната клиника? Калк можеше да е
досаден до смърт всезнайко, когато реши, но беше и доста мъдър, станеше ли въпрос за
жени.
Сабир трябваше да признае, че за мъж около средата на трийсетте си години е
твърде незапознат с женската психология. Досега. Погледна към Ламия, спомни си за
прегръдката им в колата и сърцето му приятно изпърха в гърдите. Не се е чувствал така
от години и емоцията му доставяше дълбоко удоволствие.
- Кажи ни предсказанието.
- Искаш ли да ти го запиша?
Пресегна се през масата и хвана пръстите ѝ. Целуна ги, после ги сложи до бузата
си. Видя внезапната промяна на изражението ѝ заради неочакваното му движение -
изглежда, погледът ѝ се фокусира, все едно се върна отнякъде далече. Той самият се
изненада от смелостта си. Откъде се взе тази увереност? Винаги се смяташеза несръчен
в отношенията си с жените и тук действаше, проявявайки черти от характера си, за
които не бе подозирал, че съществуват.
- Какво значи не? - попита Калк. - Смяташ, че има някаква връзка между
забравено място в Юкатан и френския пророк от шестнайсети век?
- Но, Калк, ясно е, че съществува някаква връзка. Чу четиристишието.
Категорично е. Нострадамус не си е измислял за „Ахау“, „Инчал“ и „Каба“. Дори е
улучил изписването, ако не броим ударенията. Почти сякаш някой е надничал през
рамото му, за да е сигурен, че всичко е точно. Не забравяй още нещо. Ръкописът е
скрит повече от четиристотин години в запечатана с восък бамбукова тръба в основата
на статуята на света Сара, когато го намерихме. Не е възможно да е фалшифициран. Не
е възможно дори да се знае, че е там, ако не бяха инструкциите на самия Нострадамус.
Затова да, според мен особено сериозно трябва да обмислим всяка възможна връзка
между Нострадамус и това място.
55
- Бяха сами. Ако не броим местен гид, който изтича да им предложи услугите си.
Накрая го наеха.
- Говори ли с него?
- Може би ги е очаквал?
- Да, мадам.
- Къде отидоха тримата?
- През целия път досега тримата спяха в обща стая. Вероятно от страх, че ще
нахлуем при тях.
- А Ламия?
56
- Това е добра идея, Адам. Кои са „Пате“? И какво ще търсят в нашата баня?
- Наистина не искаш да знаеш. Все едно нищо не съм казал. - Отвори очи и
погледна към тавана. - А може би все пак искаш. Отборът е „Ню Инглънд Пейтриътс“.
Играят американски футбол. - Знаеше, че говори твърде много, но не можеше да се
спре. Отиде до телефона, клатейки глава на собствената си глупост. Долепи слушалката
до ухото си, после я върна на място. - Не работи. Ще трябва да сляза долу и да поръчам
лично. Какво ще искаш?
- Ти избери, Адам.
Той се поколеба, после тръгна към вратата. Спря се, като мина край Ламия.
Канеше се да каже нещо, но накрая просто посегна и хвана ръката ѝ. Извади портфейла
си от якето.
- Веднага се връщам.
- Да.
- Ще взема и малко чипс. Може би и фъстъци.
Сабир пое дълбоко дъх. Посегна към вратата. После се върна при Ламия.
- Казвам ти го сега.
- Ясно. Няма да ходя. Не знам какво ми стана. - Бавно я поведе към леглото.
Стояха загледани един в друг. Внезапно всичко в света отново беше наред. Сабир се
почувства като човек в самолет, който наблюдава как пътниците излизат от машината
след изнервящо дълъг престой на пистата. - Хареса ми, когато сложи онази рокля вчера
и грима, и високите токчета.
- Защо? Какво специално има в една рокля, малко грим и обувките с токчета? -
Подкачаше го.
Той се засмя.
Пое си дълбоко дъх, като хирург, на когото предстои особено деликатен шев.
- Например основата на шията ти. - Обхвана я с ръка, наслаждавайки се на
допира на косата ѝ до ръката му. - И раменете ти. И ръцете ти. - Докосна и тях.
- Глезените ми?
- Още?
- Това е коремчето ти. Когато си с рокля, тя прилепва към леката извивка ето
тук, над слабините ти. Харесва ми. Приканващо е.
- Към други неща. - Той се усмихна и положи глава срещу корема ѝ. Почувства
топлината ѝ по бузата си. Усети уханието ѝ, смес от чисти дрехи, парфюм и нейния
специален аромат, който беше разпознал още в краткия миг, когато я вдигна при
бягството им от мотела в Карлайл.
- Но се смущаваш от тях?
Той кимна.
- Защо?
- Заради майка ми. Виждах как се унищожава, взимайки и баща ми със себе си.
Болеше ме през всеки миг от живота ми, докато тя не се самоуби. После болеше още
повече.
- Още ли те боли?
- Не и когато те прегръщам.
- Както сега?
Ламия кръстоса ръце и бавно надигна роклята си покрай бедрата, през извивките
на гърдите и над раменете си. После махна с ръка, освобождавайки роклята, която се
заплете за миг в косата ѝ. Пусна дрехата на леглото до себе си.
Лежеше гола пред него. Не се прикриваше, уверена в красотата си. Искаше той
да я обожава. Той я изпиваше с поглед и тя го приемаше като нещо нормално. Без да
сваля очи от нея, Сабир се съблече. Очите ѝ шареха по тялото му, докато се
освобождаваше от дрехите си, и накрая се върнаха на лицето му.
Они дьо Бал плесна комара, който бръмчеше точно над дясното му око. Облегна
се на дървото и се поля с още малко репелент. Зачуди се дали и останалите са изядени
живи.
Отново всеки беше с различна кола. Аби се възползва от кратката секс ваканция
на Сабир и Ламия и изпрати всички до Мерида да си наемат коли.
Разбира се, в случая на Алдинах мишена бяха както мъжете, така и жените,
противоположният на избрания от него пол за съответния ден. Удобно, като се
замислиш. Удвояваше възможната плячка. Трябваше да се има предвид, че Алдинах не
е гей. Они трябваше да го признае. Алдинах работеше само с противоположностите.
Никога със същия пол. Това си беше някакъв вид моралност, като се замислиш.
Они беше наясно с тези неща. Повечето женски бягаха от него като попарени
заради ръста му, страхуваха се, че ще ги смаже. Е, поне не беше отвратително прасе
като Асон, който можеше да изяде килограм сладолед наведнъж, но все пак беше висок
два и десет, повечето жени едва стигаха до гърдите му. Ето защо Они прибягваше до
наемането на професиона- листки, които не бяха отблъснати от, как би го нарекъл
Алдинах? - „извънмерните аспекти на личността му“.
Аби беше поръчал всички да се разположат в гората около Каба, и ето го Они, с
прекомерно голямата площ на тялото си (катарите ли смятаха, че кожата ни свързва с
Дявола?) се беше превърнал в меню за особено агресивен вид комари. Мамка му.
Мамка му на всичко.
Сложи си очилата за нощно виждане и ги фокусира върху гърба на Сабир.
Човекът броеше маските на фасадата на храма. Всеки път когато стигаше до някоя,
която му допада, вадеше парче хартия от раницата си и го залепяше с тиксо върху
маската. Вече беше покрил пет сектора от фасадата, оставаше му още един. Хартията се
открояваше много добре на лунната светлина. Они му признаваше, че го е измислил
добре. Дори си даде сметка, че Сабир избира дванайсетата маска от всеки сектор. Със
сигурност числото имаше някакво значение. Взе телефона си и докладва на Аби.
Сабир се промъкна в Каба преди половин час, точно както Аби беше предвидил,
като носеше раница и два гаечни ключа за автомобилни гуми. Полицаят се беше
домъкнал с него. Ламия не беше с тях. Вероятно се възстановява в колата след оргията
им. Они се ухили. Със сигурност я болеше. Сигурно щеше да ходи разкрачена с дни.
Така ѝ се пада, като е чакала толкова дълго.
Они фокусира очилата върху индианеца. Да, човекът още се криеше зад дървото,
следеше всяко движение на Сабир. Накрая Они погледна и от другата страна на двора,
вляво от Двореца на маските. Да, нощният пазач още дебнеше там. Шепнеше нещо по
мобилния си телефон, все едно правеше любов с него.
- Скапани гадини!
58
- Мислиш ли, че сме луди да правим това? Намираме се в чужда страна посред
нощ на защитен археологически обект, унищожаваме древен исторически паметник.
Ако ни заловят, ще ни пратят в затвора и ще хвърлят ключа. - Лицето на Сабир
изглеждаше твърде бледо на лунната светлина. Наистина изглеждаше почти луд.
Калк и Сабир бяха стигнали до третата от отбелязаните маски. Всеки път, когато
съумяваха да повдигнат някоя от каменните маски от мястото ѝ, единият светваше с
фенерчето, а другият опипваше мястото зад маската, като се преструваше, че не се
притеснява от възможността вътре да има скорпиони, отровни паяци или змии.
- Благодаря ти, Калк. Много ти благодаря. - Сабир опипваше зад една от маските
с ръка. - Не са смъртоносни, нали?
- И двете.
- Това казвам и аз. Само че съм просто глупав идиот, който не знае, че Карибите
са пълни със скорпиони.
- Беше шега, Сабир. Ако наистина си сигурен в интелекта си, няма нужда да се
доказваш пред всеки, който го закача.
- Добре. Съжалявам.
- Ще се изказвам в твоя полза пред Ламия всеки път когато тя ме попита за теб, а
тя, по една случайност, го прави непрекъснато. Как ти се струва? Досега все се опитвах
да ти забия нож в гърба заради сексуалната ми ревност. Занапред ще те превъзнасям до
небето. Доволен ли си?
- Имаме сделка.
Калк го пусна покрай ушите си. Опипа в първата от новата им поредица дупки.
После затвори очи.
- Шегуваш ли се?
- Не. Усещам го съвсем ясно. Има зъби... и нос. Усещам вдлъбнатините на очите.
Едва тогава видяха осемте маи в осветения от луната двор. Всеки от тях
държеше пушка в ръце. Ламия стоеше до единия. Устата ѝ беше запушена с парцал.
- Да. Съвсем на място, Калк. Тази беше добра. Радвам се, че попитах.
61
Тепу я беше заловил. Чувстваше се много горд от себе си. Беше обърнал трайка
си и беше легнал до него, все едно е станал инцидент. За миг реши, че жената не го
вижда и ще го прегази. В последния момент тя спря и излезе от колата. По- късно се
разбра, че е говорила по телефона. Тогава Тепу се изправи и я заплаши с пушката.
Братовчед му Акан го предупреди за злото око, но Тепу забеляза само, че жената има
дефект по рождение. Беше виждал такъв белег в Мерида, на лицето на един мъж на
пазара. Със сигурност не беше злото око, но нещо, за което трябва да се съжалява.
Колко тежко трябва да е да прекараш целия си живот, съжалявай от всички? И жената
беше красива, ако не беше белегът, особено за гринго. Акан, както обикновено,
драматизираше ситуацията много отвъд реалната ѝ значимост. И все пак. Човекът беше
съвсем малко по-добър от бледоликите. Непрекъснато гонеше момичетата, парите и
големия късмет. Тепу обичаше братовчед си Акан, но не уважаваше начина му на
живот.
Алах Уйник махна с пръсти и по-старият гринго се качи по стълбите зад себе си.
Цялата група, включително Тепу, се качиха до мястото на свалената маска.
Алах Уйник падна на колене. Акан и Наум паднаха на колене. Тепу, без да знае
защо, стори същото. Зад него тримата последвали ги мъже се проснаха на земята.
- Това, което държиш, - каза метисът - е нарисувано. Тук. В тази книга. Книгата,
която трябва да ти дам. Виждаш ли я? Държа я в ръцете си. Донесох я чак от Веракрус,
но е твърде голямо бреме за мен. Баща ми, дядо ми и прадядо ми са я опазили за вас
преди мен. Сега, след като големият вулкан в Орисаба избухна в пламъци, дойде време
да я върна на народа ѝ. Това ми казаха да направя. Това и направих, както родът ми е
обещал.
62
- Не, не. Не става дума за това, Аби. Изобщо не е за това. - Они беше
изключително превъзбуден и не забеляза обичайния сарказъм в гласа на Аби, дори не
усещаше новата вълна от атаки на комарите към кожата му. - Нали още покриваш
всички пътища, излизащи от това място, Аби?
- Добре, добре. Без повече филми. - Они плесна комар, отклонил се от облака,
който го обграждаше. - После Сабир и Калк се обръщат като идиотите, каквито
всъщност са, и гледат маската, сякаш тя внезапно ще спре и магически ще се върне
обратно в дупката си. В този момент от нищото изникват осем от маите, водят и сестра
ни, насочват пушките си срещу двамата.
- Кой разказва, Аби, ти или аз? Точно засилвах напрежението преди развръзката.
- Слушам.
- Они!
- Чакай. Става по-добро. Още по-добро. После онзи тип, който наблюдавах
последните три часа, дето се криеше зад дървото, казах ти за него, та той излиза от
скривалището си и размахва книга. „Всичко е написано тук, крещи. Не мога да нося
това нещо с мен повече. Вулканът проговори“ или някаква подобна глупост.
Испанският ми не е много добър. - Они наистина се беше запалил. - Та въоръжените
типове направо се попикаха, казвам ти. Обикаляха наоколо, без да са сигурни кого да
пазят, кого да застрелят или дали да не се хвърлят отново на колене, почитайки Сабир и
Калк като богове.
- Корпуса? Какво е?
Акан издиша шумно през устата. Когато въпросът му беше поставен ребром, се
чувстваше малко по-добре.
- Злото какво?
- О, по дяволите...
Само дето тогава нямаше да има нито кристален череп, нито книга, нито
отговори. Сабир се поколеба за миг, по кожата му премина тръпка, която сякаш
прошепна „и никаква Ламия повече“. Тя никога нямаше да му прости, че е нарушил
дадена от нея дума. Затова Сабир не направи нищо. За първи път след самоубийството
на майка си, осъзна, че поставя щастието на друго същество над собственото си.
Мисълта бе нова за него. Дали наистина започваше да изплува от почти десет години
емоционален блокаж? Погледна жадно към Ламия в огледалото.
- Казвам се Акан.
- Това е Ламия. Ламия дьо Бал. Отзад е Калк. Жорес Калк. Моето име е Сабир.
Адам Сабир.
Калк положи ръка на рамото на Сабир. Всички бяха крайно изнервени, особено
Сабир. Калк знаеше, че Сабир не спи. През последните няколко дни беше ставал все по-
напрегнат, точно както след сблъсъка си с Ейкър Бейл. Изглеждаше, че на Сабир му
липсват три или четири от нормалните защитни пластове, които хората обикновено
притежават.
Отначало Калк направи разумното предположение, че новата връзка с Ламия
навярно ще го поуспокои. Парадоксът беше, че любовната афера оказа противоположен
ефект и превърна Сабир в още по-натегната струна. Калк реши, че с Ламия ще трябва
да действат изключително предпазливо, ако не искат Сабир да се пречупи пред тях.
Съответно прецени думите си внимателно, като директор, говорещ пред ученици от
подготвителен клас.
- Той има предвид, че богинята Иштаб действа като посредник на душите за оня
свят, Сабир. Духовен водач. Придружава починалите към отвъдното. Шаманите също
изпълняват тази роля, доколкото ми е известно. Доста невинно занимание.
- Да, да. - Акан изглеждаше благодарен от намесата на Калк. - Това прави майка
ми. Тя е ийома.
- Ийома?
64
Алах Уйник никога не е преживявал нещо подобно. Кой беше продиктувал
събитията от последните няколко часа? Хунаб Ку? Ицам На? Богът на царевицата?
Богът без име? И какво е значението на този развой?
Алах Уйник се обърна към метиса, който му донесе книгата. Неговото лице по
никакъв начин не разкриваше мислите му.
След като каза тези думи, Алах Уйник изпита болка в кръста, все едно имаше
камък в бъбреците, който се опитваше да излезе. Знаеше, че рискува да загуби най-
големия дар, получаван някога от народа му. Но и бе наясно, че трябва да каже думите
и те да идват от сърцето му, иначе подаръкът щеше да е без стойност.
- Другите жреци...
- Чиланите и Ах Кин?
- Те правят ли каквото им кажеш?
Някои смятаха, че може дори да даде отговор на въпроса какво ще се случи след
Голямата промяна - 21 декември 2012 г., края на календара на маите по дългото броене.
Алах Уйник знаеше, че само с този череп и след подходящи ритуали останалата
дузина ритуални черепи ще се съгласят да запеят пред жреците за бъдещето, за това,
което ще се случи накрая.
Затвори очи и помисли за всички пари, които Алах Уйник каза, че ще получиш,
ако продадеш книгата на гринговците. Вероятно той би могъл да направи копие? Така
ти можеше да вземеш парите с чиста съвест. Не беше ли това, което той предложи?
Тогава щеше да построиш по-голяма къща за себе си и майка си. Да си намериш
съпруга, която да уважава майка ти и да направи живота ѝ по-лесен. Можеше да си
купиш малък имот. Да гледаш тикви и кафе. Дори няколко крави.
65
- Пистолети?
- Всичко, което поискаш, човече, всичко което поискаш. Имам макаров, пе ес ем,
имам че зет.
- Колко?
- Ходи се чукай.
- Шест хиляди.
- Не. Не, човече. Невъзможно.
- Шест хиляди.
- Добре.
- Добре?
- Сам ли ще дойдеш?
- Правил ли си го преди?
66
Ламия седна на земята. Сви крака под себе си и леко встрани, точно като жените,
пръснати из комплекса, които тъчаха, ронеха царевица, готвеха, или оформяха тортили,
преструвайки се, че не наблюдават двамата гринго и особено чужденката с белязаната
буза.
Сабир клекна до нея с очи, вперени към двамата пазачи с пушки в ръце на края
на поляната.
- Между нас казано, могат да сторят каквото пожелаят. Никой не знае, че сме
тук. На никого не му пука за нас. Могат да ни убият и заровят в тази безкрайна пустош
и никой няма да разбере. После единственото, което ще остане да направят, е да
разпарчетосат джипа и да го пратят на части в Гватемала. Обменихме долари в песо от
американската страна на границата и плащахме кеш за всичко, за бензина, храната и
нощувките. Тогава изглеждаше доста добра идея. Но в резултат няма никакви
официални данни за нас отвъд Браунсвил.
- И аз смятам така.
Ламия пусна тежка въздишка. Явно беше благодарна, че Сабир се съгласява с
нея.
Ламия хвърли малко пръст по него. Засмя се доволна, когато той загуби
равновесие в опит да избегне снаряда и се пльосна на земята.
67
Стана късен следобед, докато Алах Уйник успее със събирането на хората,
необходими му за церемонията по разкъсването на плътта. А чувстваше, че
церемонията трябва да се състои, ако иска да приложи на практика решението, което
взе сутринта в колата.
След лична молитва и дълъг вътрешен дебат, Алах Уйник реши, че трябва да се
пожертва, за да успокои боговете, а чрез тях и цялостния, алхимически бог Унаб Ку -
единния монотеистичен Бог, който обемаше и обединяваше Кецалкоатъл и Кукулкан.
Огледа главния храм. Всичко беше готово. Жреците и шаманите бяха на място.
Стъпалата до върха на пирамидата бяха украсени с водни лилии, цветя питая и палмови
листа. Нагоре по стъпалата бяха разхвърляни всевъзможни ритуални обекти и дарове,
включително пури, орхидеи, шоколад, бонбони, алкохол, купи с горяща смола, както и
много свещи. Бяха запалени огньове, чуваха се молитви. Лилиите бяха правилно
поставени, обърнати към огньовете, показвайки символично желание да посрещнат
пламъците. Календарът на дните беше рецитиран от един от жреците, горяха и
ароматни пръчки копал от Северно Мексико, жест към цялата общност. На всяко от
стъпалата имаше гърне с мед, в което бе начертан кръст. Кръстовете отразяваха
Чаакооб, четирите посоки на компаса, като всяка е подчертана с подправки в
съответстващия ѝ цвят: изток - червен, север - бял, запад - черен, юг - жълт.
Алах Уйник погледна нагоре. Иштаб се взираше в него, лицето ѝ беше бледо под
шарените пера. Правейки скришен жест, Алах Уйник повдигна ръце и ги обърна
нагоре, сякаш наоколо действат сили, по-мощни от самия него. Иштаб, също така
скришно, обърна длани към земята, натискайки надолу, все едно месеше тесто.
Мъжкото начало сочи нагоре и към въздуха, а женското - надолу и към земята.
Алах Уйник разбра посланието ѝ. Малко хора знаеха, че този слабо известен
храм в Ек Балам е истинският духовен център за вярванията на маите. Място, на което
свещенослужителите на маите идваха от безброй поколения, сигурни, че винаги ще
бъдат приветствани от постоянния пазител при ритуалната каменна арка, известна като
Храм на сключените в молитва ръце. Пазителят измиваше коленете, краката и ръцете
на гостенина, след което му определяше място в някоя от още незаровените каменни
кабини. Гостуващият жрец използваше мястото, за да възстанови енергията и връзката
си с природата.
Освен това Ек Балам, или Черният ягуар, беше единственото място, останало в
Мексико, Гватемала и Белиз, което още обединяваше трите основни стихии и
енергийни центъра - небето, земята и долния свят. Движението с ръцете надолу на
Иштаб, отглас на неговото движение нагоре, беше признаване на факта, напомняне, че
Алах Уйник трябва да се подчини и довери, вместо да се опитва да доминира.
68
След около половин час на почти пълна откъснатост, нещо извади Сабир от
медитативното състояние. Започна да следи приготовленията на Алах Уйник с
необичайно силен интерес. Първоначално не разбираше какво предизвиква силното му
любопитство, но после осъзна, че върховният жрец комуникира на почти телепатично
ниво с жена на средна възраст по средата на стъпалата, изкачващи се към върха на
пирамидата. Това беше грабнало вниманието му.
- Какво?
- Церемонията. Онази, която подготвяха два часа пред очите ти. Целият онзи
шум и суетня. Нали не си го пропуснал? - Обърна се към Ламия. - Мислиш ли, че
извънземно е завладяло ума на нашия приятел?
- Да.
Акан, Наум и Тепу идваха към тях откъм пирамидата. Това беше предизвикало
призива за събуждане от Калк към Сабир.
- Вече всичко е мед и рози. Виждате ли? Дори са оставили пушките си.
- Сабир, може би не си забелязал, но във всеки един момент около нас има
хиляда маи. За какво са им притрябвали пушки?
69
Аластор дьо Бал седеше в колата си на паркинга при пещерите Баланканче. Беше
шест часът следобед. Беше заел позиция от четири. В пет часа хората, обслужващи
обекта, си събраха багажа и си тръгнаха. Само старецът от автомивката се забави явно с
надеждата за последна поръчка. Аластор му даде 100 песос и му каза да се маха. Онзи
се повъртя в края на паркинга още десетина минути, докато Аластор не прокара пръст
през гърлото си. Тогава старецът избяга. Никога не бе получавал 100 песос за нищо и се
беше задържал, за да се увери, че слабият като чироз гринго е истински, а не просто
демона Пакок, който се хранеше с невинни мъже и жени, след като ги подмамеше да се
почувстват сигурни.
Рудра и Они бяха заели позиции преди половин час след сигнала на Аластор. По
същото време Берит и Асон бяха се разположили в багажника на хюндая. Вътре беше
задушаваща жега, но двамата бяха свикнали да чакат - просто включваха мозъците си
на автопилот и дробовете си на плитко йогистко дишане. Времето минаваше бързо.
Винаги ставаше така, когато следваше екшън.
Точно в шест и петнайсет бял джип сузуки се зададе по пътя. Спря на входа на
паркинга, докато шофьорът се огледа. После с три маневри колата напълно блокира
изхода от паркинга с предница, насочена обратно към главния път.
Аластор се усмихна.
- Да не ме вземаш за глупак?
Аластор пусна палките да се плъзнат по ръкавите му, по една във всяка ръка.
После кръстоса ръце пред себе си, все едно е с белезници или пази слабините си при
свободен удар на футбол. Усети адреналинът да пулсира във вените му. Двама
наведнъж. Господи! Можеше ли да се справи? Щеше ли да успее?
Мексиканецът закрещя.
- Заточвам гадината цял следобед и пак не мога да докарам хубав режещ ръб.
Защо не ги продават предварително наточени? Няма да им коства много.
- С лявата и дясната. Като връзка фазани. Трябва да имат клуб за хора като мен.
Вечери веднъж годишно. Дизайнерски блейзъри с кръстосани палки като емблема.
Поне двама свидетели, иначе не те приемат. Чувал съм, че имат подобен в Лондон.
Само че е за два свалени глухара. Трябва да им предложа да разширят критериите за
прием.
- Не. Слушай. Имаме склад. Само един човек го пази. Няма аларми. Ще ви
заведа.
- Само на десет километра оттук е. Завивате при Чандок. Има табела „Синьо
агаве - бъдещето на Юкатан“. Там слизате от шосето. Хамбарът е на двеста метра
вдясно. От гофрирана ламарина, с покрив от палмови листа.
- Не се притеснявай. Ще проверим.
70
- В колата са.
- А пазачът?
- Докарай го.
- Добре.
Аби изчака. Пазачът се гърчеше по пода на склада. Гъста локва от алена кръв се
образуваше под крака му.
Они се върна.
- Ценотето. Къде е?
Пазачът кимна.
- Никой не идва насам, ако това имаш предвид. - Човекът едва изговаряше
думите през счупената си челюст. - Никой не смее. Мястото принадлежи на лоши хора.
- Още колко?
Човекът се поколеба.
- Къде са сега?
- Ще ме убиеш ли?
- Къде са сега?
Они се усмихна.
- Добре.
71
Аби се взираше в ценотето. До него се стигаше през гъсти и високи треви. Беше
широко около 20 метра, като водната повърхност беше на около 15 метра под нивото на
гората, с отвесни стени от всички страни. Имаше формата на цилиндър. По краищата
растяха дървета, короните им бяха надвесени над водата. Вероятно около обед
слънцето огряваше водния басейн, но сега, около осем вечерта, изглеждаше като вход
към ада.
- Ще пием бутилирана вода, докато сме тук, Во. Няма да се задържаме толкова
дълго, че да ни трябва баня.
Аби наблюдаваше как Во си пробива път през тревите обратно към склада по
пътеката край полето с агаве. Поклати глава. Нещата не можеха да се наредят по-добре.
Бяха намерили перфектна база. Разполагаха с повече оръжие от френските специални
части и Чуждестранния легион, взети заедно. Налице беше и водният еквивалент на
екарисаж, за да се отърват от всякакви неудобни останки, изникнали като съпътстващи
щети от дейността им.
- Можеш ли да говориш?
- Всичко е наред. От храма се носи толкова много шум, че мога да рева като бик
и пак няма да ме чуят.
- Какво се случва?
- Да.
- Стой, където си. Идвам при вас с Во, Асон, Аластор и Рудра. Ще оставя Они и
Берит да пазят склада.
- Кой склад?
- Ще взема валтера.
- А после какво?
72
Протегна ръце към Иштаб. Тя се усмихна и ги пое. Кимна няколко пъти, сякаш
нещо, което досега само е подозирала, се е оказало истина.
- Ето. Знаех си. Той е бил твоят вестител. Изпратил те е при нас. Ако беше роден
тук, сред нас, аз щях да ти го кажа. - Тя го изгледа продължително. - Също и майка ти.
И тя е била шаман.
- Не е възможно.
- Но ти съзнаваш, че е вярно.
- Двама синове. И три дъщери. Но не съм шаман. Аз съм ийома. Моят дълг е
просто да разпознавам хората, белязани от боговете, както и изгубилите пътя.
- Ако беше дошла при мен. Само тогава. Но не мога да издирвам хората. Това е
отвъд силата ми. Отвъд всяка сила, освен тази на Унаб Ку. - Иштаб погледна към Алах
Уйник. Кимна му. Той ѝ кимна в отговор.
Сабир се обърна към Алах Уйник. Той протегна ръка и призова Сабир и Иштаб
да го последват. Сабир погледна към Ламия. Тя го гледаше с въпросително изражение.
Протегна ръка към нея, но тя поклати глава и се върна в редиците на изкачващите се
между Калк и метиса от Веракрус.
Сабир почувства внезапен студ. Усещането беше изключително силно, все едно
бе докоснат от сянката на собствената си смърт.
73
Во, Асон, Аластор и Рудра бяха в колата с Аби. Всеки беше разглобил, смазал и
изпробвал избраното от него оръжие. Рудра беше намерил стари коркови тапи в склада
и беше обгорил краищата им, за да създаде известно количество сажди. Всеки от
братята беше замаскирал с тях лицето и ръцете си така, че бледата им кожа да не се
подава изпод дрехите.
Аластор още беше под пара след действията си пред пещерите Баланканче.
Усещаше, че и братята му се чувстват по същия начин. За това бяха обучени. За това
живееха. Нямаше много смисъл да правят каквото и да било друго.
Братята се спогледаха.
- Скапано подгизнало.
- Какъв е смисълът?
- Защо, Аби?
- Донякъде.
- Бинго.
- Според това, което каза пазачът, шест дни, но можем да ги намалим до двайсет
и четири часа, след като босът позвъни утре и реши, че хората му сигурно са се чупили
с неговата инвестиция.
- Тогава казвам да го послушаме, Аби. Ако сме единни, после ще можем да се
помирим с мадам майка ни.
74
Сабир беше на самия връх на пирамидата и се взираше към Юкатан. Вече беше
почти нощ, но имаше достатъчно остатъчна светлина на вечерното небе, за да добие
представа за огромната шир под него.
- Не. По-близо до дома. Там, отсреща. - Алах Уйник сочеше към втора пирамида,
на четиристотин метра през осеяното с дървета поле пред тях. Махна с ръка, описвайки
красива дъга и по-малките пирамиди около първата.
- Виждам семейство.
- Виждаш какво?
- Ами тогава може би греша. Ти ме попита какво виждам и аз ясно виждам това.
Сградите ми изглеждат живи. Все едно дишат.
- Трябва да му кажеш.
- Сигурна ли си?
- Ти не си ли?
- Да.
- Тогава говори.
75
Алах Уйник стоеше точно пред теб, на самия връх на голямата пирамида. Докато
говореше, гласът му се подхващаше от акустиката на пирамидата към очакващата
тълпа.
По-рано, докато Алах Уйник беше ангажиран с единия гринго, Тепу те беше
хванал за ръка, за да привлече вниманието ти. Когато ти нададе ухо, той ти прошепна
много неща за пирамидата и Алах Уйник. Например ти разказа, че пирамидата е
построена като предавател за жреците, а жреците са избирани от раждането си да бъдат
говорители на боговете. Алах Уйник е както политическият им лидер, така нареченият
„човек на истината“, съответно техен духовен лидер - Ах Кин Май, или „най-високият
под слънцето“. Тепу каза, че е безпрецедентно един и същи човек да изпълнява и двете
длъжности. Признак е за наближаването на тежки времена. Всичко трябва да бъде
събрано в един носител.
Тогава, неочаквано, Алах Уйник те прикани с жест да отидеш при него. Тръгна
без колебание, но докато крачеше, започна да си задаваш въпроси. Какво всъщност
правеше тук, издигнат високо над тълпата, като да си човек с особена важност? Ти
беше само селяк, без земя, без пари, без образование, без знание за каквото и да било
отвъд грижата за растенията в градината и брането на плодовете. Кой дявол те накара
да задаваш въпроси на Алах Уйник, докато пътувахте в колата?
Внезапно Алах Уйник вдигна твоята книга. Започна да разказва историята как
твоето семейство я е опазило много поколения. Обясни как един от жреците, обучен да
разчита езика на древните маи, е прочел книгата, и тя съдържа разказ, който всеки
трябва да чуе. Жрецът може да разкаже тази история само с твоето разрешение. Защото
книгата е твоя, каза той, а не тяхна. Ти си бил избран да я пазиш, а не някой от маите,
точно както боговете бяха избрали гринго да открият тринайсетия кристален череп.
Този избор на боговете носи послание, продължи Алах Уйник - послание от две
части. Първата част е, че маите не са специални. Те не са избраници, по-значими от
останалите народи. Те не са по-напред в каквато и да било йерархия. Те не са „избран
народ“. Като на жрец, тяхната роля е просто да бъдат проводник за това, което
боговете, а чрез боговете и единствения бог Унаб Ку има да каже на света.
Втората част от посланието е за края на това, което Алах Уйник нарече „дългото
броене“, който той описа като край на последния голям петдесет и две годишен цикъл
на змийската мъдрост, последната „люспа от години“. Това, каза той, е единственият
момент, когато първият ден от триста шейсет и пет годишния календар и първият ден
от двеста и шейсет годишния календар се засичат по време на петдесет и двете години
на Календарния цикъл. Това бележи края на Петия голям кръг. Краят на Петото слънце.
Алах Уйник разказа история, за да представи образно мисълта си, точно както
правеше свещеникът в твоята църква, когато преразказваше думите на Иисус Христос.
Историята беше следната:
Когато Алах Уйник бил още млад човек, неуверен в съдбата си, отишъл до
Паленк да седне в краката на великия лакандонски шаман и старейшина т'о' охил Чан
К'ин. Тогава Чан Кин бил на повече от сто години и бил видял много неща. Алах Уйник
разговарял с Чан Кин за наближаването на Голямата промяна - за своите страхове и
неразбиране на събитието.
Отначало Чан К'ин, дъвчейки пура, какъвто навик имал, отговарял само
негативно. „Земята е натежала и трябва да бъде унищожена преди Хачакюм,
Създателят, да може да я съживи. Птицата Кецал вече не лети. Мъжете изсичат горите
и вече не уважават природата. Бог Мансабак вече не говори с мен.“
Алах Уйник, тогава още млад, отказал да приеме негативизма в думите на Чан
Кин и притиснал стареца да му каже още.
След кратко колебание Чан К'ин разказал на Алах Уйник, че ако към този
катаклизъм се подходи по правилния начин, през ритуала на изкуплението например,
Голямата промяна може да не бъде толкова катастрофална, колкото я описал отначало,
а би могла вместо това да предизвика нов Голям кръг на времето. Подходело ли се
обаче погрешно, с гняв, алчност, или дори суета, ще бъде окончателното разрушаване
на света. Това ще бъде събитие, което ще засегне всички хора на земята, не само майте.
Трябва да се има предвид, подчертал Чан К'ин.
Алах Уйник се обърна с гръб към народа си и сякаш се канеше да се скрие сред
другите жреци. Но те тръгнаха напред и се събраха около него. Не се каза нито дума, но
той остана без друга възможност, освен да се върне начело на церемонията. Наклони
глава и кимна, сякаш на раменете му бе положено бреме, прикрепено с ремък и към
челото му.
- Алах Уйник казва, че тази книга е моя и мога да правя с нея каквото реша, че
струва много пари за гринго на север и ще стана богат, ако им я продам. Разбирам защо
го прави, защо ми предлага този избор. Но това, което Алах Уйник казва за
собствеността на книгата, не е вярно. Тази книга не е моя, за да я давам. Защото е ваша
от самото начало. - Ти се стегна като за удар, изплашен, че си разгневил свещениците.
Изплашен, че си се изтъкнал, без да притежаваш съответните достойнства.
Алах Уйник отвори една ръка към теб, окуражавайки те. После описа дъга с
ръката си, обхващайки хората под него.
77
- А Ламия?
- Дали тя го помни, как смяташ? Дали се сеща за теб с такава обич, каквато ти
демонстрираш към нея? Някак се съмнявам.
78
Аз , Акбал Коатл, което испанците биха превели като „нощното влечуго“, чилан
и ак к'у ун, жрец и главен пазител на свещените книги, пиша това вечерта на
дванайсетия ден на юли през 1562 година от раждането на нашия спасител, и това е
най-лошият ден, който светът е познал. Пиша това като свидетелство срещу монах
Диего де Ланда, защото трябва да бъде сторено. Пиша в последната останала от
свещените книги на маите, използвайки задната страна на свещените листа, дано
Кукулкан, истинският Бог, ме пожали за това богохулство.
От три месеца монах Де Ланда пътува из страната ни, няколко дни след
войниците си, прилагайки заповедите на францисканските монаси. Като ръководител
на францисканския орден в Юкатан, Де Ланда има пълната подкрепа на съдията от
Върховния съд на Гватемала и околностите ѝ Тома Лопес. Трябва да допълним, че
съдия Лопес също е монах от францисканския орден и по силата на този факт е
разпоредил всички градове на маите, останали извън диоцеза на францисканската вяра,
незабавно да бъдат покръстени от францис- кански ръце.
Тъй като много от вождовете са стари хора, от уважение към техния древен
произход те събират хората на тайни срещи, за да ги обучават на старите им ритуали и
да ги отвличат от християнската доктрина. Това е плод на неразбиране и всички
подобни срещи са забранени.
Вождовете не бива да провеждат срещи, нито да излизат през нощта, след като
са били камбаните за душите в чистилището.
Всеки кацик или вожд на малък град трябва да помни списък с всички хора в
града. Всеки човек от простолюдието, който отсъства от града за повече от трийсет или
четирийсет дни, освен в служба на короната или монасите, дори ако е получил
разрешение от своя вожд, ще бъде наказван със сто удара с бич и сто дни затвор.
До две години във всеки град трябва да има хубава и единствена църква, в която
да се събира цялото пастство. Никой кацик няма право да изгражда втора църква, като
наказанието за това е сто удара.
Всеки, мъж или жена, трябва да ходи на църква сутрин и вечер, и да казва
молитвите с подобаващо почитание.
Разпореждам всички жени да носят дълги поли и местните си дрехи над тях.
Всички мъже трябва да носят ризи и да ходят обути, най-малко в сандали.
Никой негър, роб или метис не може да влиза в селище, освен с господаря си, и
да остане там за повече от едно денонощие.“
79
И така се роди монахът Диего де Ланда, бич и възмездие за маите. Все пак беше
предпазлив да не поеме твърде голяма отговорност за зверствата, които се канеше да
извърши, защото не желаеше да гневи господарите си в Рим. Вместо това изпрати
армията пред себе си. След няколко дни я последва, за да обере каквото е останало. Взе
ме като помощник, секретар и преводач, затова станах свидетел на последвалите
събития.
По-късно испанците се придвижиха към Йобайн, в град Челс. В този град взеха
всички бележити мъже, оковаха ги и ги набиха. Закараха окованите мъже в една къща,
която изгориха. Методът беше различен от използвания в Купул.
После преминахме през провинциите Кочуа и Четумал. Тук маите, чули какво са
сторили испанците с техните братя и сестри, се изправиха срещу тях. Но без добри
оръжия, бойни кучета и коне, бяха безсилни. На тези, които паднаха в плен, отсякоха
носовете, ръцете и краката, както и гърдите на жените и гениталиите на мъжете. После
всички бяха отнесени, живи или мъртви, до ценотето, откъдето хората черпеха вода. С
камъни, вързани за краката или телата им, ги хвърлиха в дълбоките води. Децата, които
не можеха да вървят край майките си, бяха пощадени. Това разказаха оцелелите, които
не бяха много, защото повечето бяха отведени от испанците като роби.
80
Чиланът прекъсна четенето. Беше плувнал в пот. Гласът му ставаше все по-груб.
Ръцете му трепереха, държейки книгата, и, изглежда, не можеше да погледне никого в
очите. Сякаш ужасът от това, което четеше, беше директна част от житейския му опит,
а не просто разказ, написан от друг човек, която той предаваше на отчасти неграмотна
публика.
Майката на Акан, Иштаб, избърза към чилана. Разгърна своето ребозо и попи с
него веждите и лицето му. Той ѝ кимна благодарно, но не можа да се усмихне. Алах
Уйник стоеше отстрани, беше скрил лице в дланите си. От множеството под тях не се
чуваше нито звук.
81
В този миг луната, нашата прабаба, също се издигна в небето, което не изненада
тези от нас, които бяха запознати с Тун-ук, лунния календар. Луната винаги
съпровожда големи бедствия и насилствената смърт. Богинята на луната Тлаколтеотл
явно е чула, че нейни жреци, Нахау Печ, са изтезавани, и е дошла да наблюдава
смъртта им. Така и трябваше да бъде, Нахау Печ знаеха, както всички нас, че
непредсказуемата луна се смята за мнозина от нас за символ на испанското възкачване,
както и за край на стария ред. По този въпрос слънцето и луната винаги бяха в
конфликт и сега стана явно, че луната най-сетне е надделяла.
Падаше мрак.
Разбрахме, че вече няма да има хармония между нашия Баща слънцето и нашата
Господарка луната, докато Кръгът на деветте ада не се извърти.
82
- А ти? - попита ме. - Можеш ли да четеш тези книги и да пишеш на езика им.
Заповядвам ти, под твоята християнска клетва, да кажеш истината.
- Аз съм ваш верен слуга и съм верен слуга на Църквата. Ще отговоря на всички
ваши въпроси, както и да ми се зададат.
Испанските войници избутаха своите роби пред себе си, хората се огъваха под
тежестта на наследството ни. Свещените книги, които Начи Коком беше показал на Де
Ланда бяха нахвърляни като камара царевица на площада. Същото стана със свещените
обекти и със свещените олтарни камъни. Между тях бяха издигнати клади и дървени
скари, отгоре им бяха нахвърляни сухи дърва. Всичко беше залято с благовонни масла,
а по краищата поставиха кръстове. Скоро се оформи огромна клада, висока шест метра,
широка трийсет, по форма приличаше на вулкан.
Падаше нощ. Аз, Акбал Коатл, „нощното влечуго“, когото испанците наричат
Салвадор Емануел, никога не се бях страхувал от нощта. Сега се страхувах.
Един войник донесе на монаха горяща главня, увита в памук, напоен с алкохол.
Пламъкът на главнята заигра по лицето на Де Ланда.
Мислех за нашия код на честта Лак’еч. Мислех за нашата поговорка „Аз съм
друго теб.“ Знаех, че този монах не е част от мен, нито от нищо, в което вярвах. Бях
щастлив, че тринайсетият череп ми беше поверен. Радвах се, че знам мястото на най-
великата от нашите свещени книги. Защото чрез мен бъдещето на маите можеше да
бъде осигурено. Чрез мен нашите традиции и вярвания нямаше да бъдат загубени,
когато черепът и книгата бъдеха събрани заедно в края на периода, известен като Кръга
на деветте ада.
83
- Дай го на шамана.
Иштаб полека взе черепа от ръцете на сина си. Предаде го на Сабир. Движенията
ѝ излъчваха невероятна сила и Сабир нямаше избор, освен да го поеме.
- Защо го даваш на мен? Аз не съм шаман. Нямам скрити сили, въпреки казаното
от онзи лечител. А и черепът е ваш. - Опита да ѝ го върне, но Иштаб поклати глава. -
Като дойдохме тук нямахме идея, че ще намерим нещо подобно. - Умоляващо погледна
към Калк и Ламия, все едно очакваше да ги убеди да му помогнат по някакъв начин. -
Не разбирам какво се случва. - Думите му заглъхнаха нерешително.
- Разбира се, че си бил изпратен тук, за да намериш това. В тази книга е описано
повече, от това, което чиланът прочете. Много повече. Има спешни въпроси, които
трябва да ти задам. Въпроси, на които може да не знаеш отговорите на съзнателно
ниво. Тайна, която не е тайна. Но за това ще ни трябва тух.
- Какво?
- После. После ще ти обясня всичко. - Алах Уйник се обърна към народа си.
Зачака, държейки ръкописа високо в лявата си ръка.
Още щом абсурдната мисъл премина през съзнанието му, в тялото му се разнесе
усещане за покой, сякаш за кратко се е превърнал в нещо повече от сбора на отделните
си части. Хвърли поглед към Иштаб, уверен, че тя му изпраща подкрепата. Иштаб му се
усмихна и кимна. Внезапно Сабир изпита увереност какво трябва да направи. Пристъпи
към Алах Уйник, вдигнал кристалния череп така, че тълпата да го вижда. Поклони се на
жреца и протегна кристалния череп напред, сякаш се канеше да го пусне по стъпалата
на пирамидата. После кимна към Ламия. Тя се поколеба, но все пак пристъпи към него.
- Кажи им, че велик човек, починал почти четири години след събитията, за
които чуха, ни показа къде да намерим черепа.
- Този велик човек е искал черепът да бъде подарък за маийте. Подарява нещо,
което те някога са притежавали и трябва да притежават отново. - Замълча и изчака
Ламия да преведе думите му. - Ние, от другата страна на океана, ги молим да приемат
този дар по същия начин, както нашият приятел от Веракрус им предложи обратно
тяхната свещена книга. - Сабир се огледа в търсене на вдъхновение. Думите сякаш го
заляха, все едно бяха чакали зад останалите, дебнали да се излеят през устните му. -
Ние, чужденците, сме горди, че несъзнателно сме били пазители на техните съкровища,
единствените два предмета, спасени от погрома на Де Ланда.
Сабир знаеше, че това не са негови думи, а тези, които Иштаб и Алах Уйник
искаха да чуят, изречени от неговата уста. Скритата, рационална частица от съзнанието
му продължаваше да се противопоставя на възможността да му подават думи от чуждо
съзнание.
- Постъпи правилно. Това, което каза, беше красиво. Как разбра толкова добре
точно какво е необходимо?
84
- Тихо е като в гроб. Казах на Берит да поспи малко, докато има възможност. -
Они наклони глава. - Какви са тези трясъци около теб?
- Кои мини?
Аби сви рамене. Нямаше смисъл да обяснява: можеш да закараш коня до водата,
но няма как да го насилиш да пие.
- Ще ми се да бях с вас.
85
Алах Уйник показа на Калк, Сабир и Ламия, че трябва да влязат в сауната пред
него.
- Не съм.
- Но...
- Не по име, разбира се, че не. Нашият брат не е бил пророк - бил е писар. Само е
написал, че пратеник, напътстван от неговите писания и тези на Нострадамус, ще дойде
след изригването на вулкана в Орисаба, за да върне тринайсетия кристален череп на
истинските му притежатели. Точно както е писал, че пазител, избран ак к'у ун, пазител
на свещените книги, ще ни върне свещения ръкопис в правилния момент. Това е
пазителят. - Той посочи метиса. - А ето те и теб. – Алах Уйник не можеше да скрие
задоволството си от развоя на събитията.
- Ти дори не знаеш името му, дявол го взел. Или ако го знаеш, никога не си
правиш труда да го използваш. - Сабир посочи метиса, забравил, че самият той никога
не е направил опит да научи името му. - И все пак настояваш да ме убедиш, че
идването му е някак си предначертано. Какво ви става, бе, хора? В това няма никакъв
смисъл.
Алах Уйник погледна първо чилана, после Иштаб, сякаш търсеше морална
подкрепа. Изглежда, не съзнаваше, че не всеки е наясно с традиционните вярвания на
маите.
- Не мога да приема.
Метисът се взря в Алах Уйник. После погледна Иштаб, сетне погледна чилана,
който беше чел думите от книгата. Всички очакваха отговора му. Всички го
призоваваха с поглед да не предава Алах Уйник. Да не отхвърля предложението му.
Метисът кимна.
- Сега ще можеш.
86
Атаме дьо Бал наблюдаваше групата пред сауната. Сложи ръка зад ухото си и
съумя да чуе около една дума от всеки три от разговора им. Сред цялата гълчава ясно
чу „Нострадамус“, а преди това „тайна“ и „дар“.
Посегна зад себе си и извади пистолета. Със своите 21 см беше доста голямо
оръжие за твърде дребна жена. Моделът П5 компакт би бил много по-подходящ. Все
пак Атаме беше доволна и от това, с което разполагаше, макар мъничките ѝ
шестопръсти ръце едва да обхващаха дръжката. С две ръце щеше да борави с оръжието
идеално. Зареди и свали предпазителя. После притисна оръжието до гърдите си и
зачака.
87
- Глупости.
Сабир пое кратунката, сърдито навел глава. Поколеба се, отпи голяма глътка и
сам се изненада от внезапната си жажда. Почувства се едновременно глупав,
неблагодарен, гневен и незначителен.
- Всичко това се превърна в търсене на зелен хайвер, разбираш ли? Ако съм
честен, се забърках единствено заради парите. Исках да съм човекът, публикувал
изгубените предсказания на Нострадамус. Исках всички онези глупости, произтичащи
от славата. Ако нещата бяха протекли както се очакваше, щях да съм звезда в няколко
документални филма. Да разписвам корици. Можеше дори да продам правата за
заснемане на филм. С други думи щях да направя куп пари. Вместо това работата
загрубя. С приятелите ми цигани се забъркахме с лудата майка на Ламия и семейството
ѝ от изверги, защитаващи Дявола. Без да го разбирам, бях станал личен враг на най-
големия изверг, Ейкър Бейл. Внезапно се озовах в напълно непознати води. През май за
малко не ме убиха. През изминалата седмица пак бягахме точно като пред торнадото, и
вече ми писна. Искам просто да се прибера у дома. - Чувстваше как чоката на Иштаб го
успокоява. Парадоксално, но напитката го правеше и по-словоохотлив.
- Тя не знае какво да мисли. Не знае какво да стори. Като всички нас. Приема
всеки следващ ден както дойде.
- Сигурен ли си?
Сабир кимна бавно. Чувстваше се сънлив и отпуснат. Внезапна вълна от
самоувереност го завладя, изненадвайки го със силата си.
- Разбира се, сигурен съм. Познавам я. Боли я. Толкова се е затворила в себе си.
Позволи ми да отнема девствеността ѝ днес. След като се е пазила двайсет и седем
години. Това също я вади от равновесие. Едва ли е толкова изненадващо. - Замълча,
изненадан от собствената си липса на дискретност. Шокиран от собствените си думи. -
Не зная защо току-що ти го казах. - Поклати глава невярващо. - Нямах такива
намерения, като отворих уста. - Погледна с подозрение към празната кратунка и я
подаде на Иштаб.
Сабир се разсмя.
- Носиш нещо в себе си, Адам. Тайна. Нещо, до което не искаш да се докоснеш. -
Иштаб го прикова с поглед. - Това ти тежи. Затова не спиш. Не заради другото. Не
заради клаустрофобията. И не заради спомените.
Иштаб въздъхна.
- Трябва ли да обяснявам?
- Знам.
- О! И какво е то?
- Да научиш това, което не знаеш.
Сабир въздъхна.
- Сигурен ли си?
- Разбира се, сигурен съм, но си запазвам правото да избягам във всеки един
момент, преди да пристъпя вътре. Този път не тръгвай след мен. Става ли?
88
- Датура341? Не. Невъзможно! Може аз да взема от нея или ти, Иштаб. Ние
разбираме колко е отровна, знаем как е отгледана и при какви условия е расла, но за
гринго това е опасно. Страничните ефекти вероятно ще са изключително неприятни и
дълготрайни.
- Ето. Дъвчете от този пейот. Дъвчете дълго. Ако го погълнете твърде бързо, ще
ви стане много зле. Не се притеснявайте за горчивия вкус - обичаен е.
Сабир хвърли бърз поглед към Ламия. После протегна ръка към Алах Уйник.
- Това ли е?
Сабир изсипа семената в устата си. Алах Уйник направи същото, както и Иштаб.
Сабир видя, че пазителят пие от неговата отвара, същото правеше и чиланът.
Калк сви рамене и сложи парчето пейот в устата си. Започна да предъвква
веществото с отвратено изражение, все едно са го накарали да гълта рициново масло.
89
Опипа наоколо с пръсти, беше му любопитно кой седи до него. Процесът беше
труден, защото не искаше да нахлува в ничие чуждо пространство. На принципа на
елиминацията реши, че Алах Уйник е срещу него, чиланът беше от лявата страна на
върховния жрец, а Иштаб - от дясната. Оттам се разнасяха молитвите. Потенциални
съседи оставаха пазителят, Калк и Ламия.
- Знаех си. Кучетата обикалят наоколо, душат. - Сабир вдигна ръка за поредно
движение като палене на цигара. Описа дъга с ръката си, като жестикулиращ активно
актьор, но внезапно спря, усетил съпротивление, но не физическо. Само го бе
предположил. - Това си ти, нали? - Беше забравил да използва името на човека, но
подозираше, че е Калк.
- Да. Аз съм.
90
Атаме прекара легнала, без да се движи, почти три часа. През цялото време Алах
Уйник и чиланът бяха спрели да напяват веднъж, когато някой, предположи, че е
Сабир, беше изкрещял нещо за кучета. Тогава започна да раздвижва тялото си част по
част. Кратки движения, свивания и стягания. Мънички спазми на мускулите, които да
поддържат потока на кръвта в тялото ѝ и да я предпазят от крампи. Зачуди се още
колко ще се наложи да изтърпи от мъчението в името на - на какво? До момента никой
не бе казал нещо, заради което си струва да пропуснеш вечерята. По някое време
телефонът ѝ започна да вибрира. За неин късмет бас-баритоновите тонове на чилана и
Алах Уйник, както и спорадичната намеса на контраалта на вещицата напълно
заглушиха звука и Атаме успя да го затисне с ръка, докато не спря да звъни.
В някакъв момент, когато напяването беше особено силно, Атаме успя леко да
смени положението си, обръщайки се от позиция с лице към стената до с лице към
помещението. Какви ги вършеха тези? Защо клечаха в пълна тъмнина, тананикайки
глупости? Започна да съжалява за суперхитрата си и прибързана идея да се промъкне
вътре. Сега, предвид невъзможната ситуация, в която се беше поставила, знаеше, че ще
трябва да доведе нещата до горчивия им завършек.
Помоли се наум Аби някак да се досети какво става с нея, за да изпрати някой от
другите да наглежда черепа и книгата.
91
Временният лагер беше утихнал. Хората спяха по земята или в хамаци, опънати
между дърветата. Някои си бяха направили подслони с палмови листа и пластмасови
плоскости, но повечето, изглежда, се чувстваха комфортно, легнали под звездите.
Аби беше покрил цялата площ. Они и Берит бяха в склада, но на негово
разположение бяха Во, Рудра, Алдинах, Аластор, Атаме, Асон, Дакини и Навал, за да
наблюдават лагера. Поддържаше връзка по телефона с всички, като всеки отговаряше
за някаква част от лагера.
92
Този път змията се плъзна покрай него. Почувства допира на грубата ѝ кожа
върху своята.
После си спомни. Беше дал клетва. Ти самият я беше изискал. Беше го заклел да
пази два свещени предмета - последното останало копие от свещения кодекс, създадено
като резерва на оригинала в библиотеката, разкрита на Де Ланда от фаталната глупост
на Начи Коком, както и тринайсетия кристален череп, така нареченият „пеещ череп“,
без който останалите дванайсет черепа на мъдростта не могат да говорят. За да изпълни
задачата си, Акбал Коатл се бе съгласил да подражава, дори да стане един от
испанците. И явно правеше именно това с всички сили.
Испанският войник постави гаротата на челото ти. Змията също беше плътно зад
теб. Шепнеше в ухото ти. Вече знаеше, че е змията на виденията. Змията, която се явява
единствено пред тези, чиито очи вече не са достатъчно силни, за да виждат ясно
реалността пред погледа им.
Завъртяха гаротата. Изпищя от болка. Почувства как кръвта руква от челото му.
Още можеше да виждаш войниците, но само през очите на змията. Един войник
преряза нервите, на които висяха очите ти. Сряза и нишките и ги изтръгна от черепа ти,
като дренаж от инфектирана рана.
Вдигнаха те. Видя това ясно. Вдигнаха те мъже, както и една жена. Главата ти се
отпусна назад. Виждаше кръвта, стичаща се от раните ти.
Беше мъртъв. Никой не можеше да оцелее след това, което беше понесъл.
93
Значи всичко е истина. Бяха взели очите му. Почувства се погълнат от мрака.
Закрещя.
Хванаха тялото му. Изнесоха го от туха на чист въздух. Сабир покри лицето си с
ръце. Беше тъмно. Всичко беше мрак. Не можеше да понесе слепотата си.
- Отвори очи.
Сабир беше положен полека на земята. Усети дъха на праха. Телата на хората
наоколо. Можеше да разпознае всеки по миризмата му.
Сабир отвори очи. Още беше тъмно, но все пак едва различи околните лица в
първите лъчи на идващата зора.
- Седемте тайни?
- Какво ви казах?
- Каза ни, че третият Антихрист вече живее сред нас, знаеш името и
положението му, но никой друг не бива да го научава, защото Корпус Малефикус може
да го узнаят от него и да опитат да подкрепят Антихриста, за да отложат завръщането
на Дявола.
- Господи. Това ли е? Това ли ви казах?
- Да. Да. Това ми каза Ейкър Бейл, докато ме държеше в ямата. „И СЛЕД ТОВА
ТРЯБВА ДА ГО ОСТАВЯТ ДА ПОЛУДУВА.“ Маниакът смяташе, че все още ни
защитава от Дявола, както бяха правили предците му Дьо Бал за кралете на Франция.
- Тогава всичко е наред. Никой от нас няма да злоупотреби с доверието ти. Каза
ни, защото трябваше да предадеш посланието. Змията на виденията те накара. Култът
към Второто пришествие ще тръгне оттук. Когато назрее моментът, ще обявим името
му. И това ще стане на двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета година. В
самия край на Кръга на деветте ада.
- Не е така. Казах ви, защото мислех, че съм вождът, чиито очи испанците са
извадили с гаротата. Тоест мислех, че ще умра и ще отнеса тайната в гроба си. Сънувах,
че съм на площада с Де Ланда и виждам как Акбал Коатл описва случващото се;
виждам телата на хората, които монахът вече е изтезавал. Когато бях ослепен, змията за
кратко ми остави своите очи, за да съм свидетел на случващото се. - Сабир сложи длани
пред очите си. - Всичко това са глупости, разбира се, не бях там. Просто веществото
работеше в мен. Бях скапано надрусан, това е всичко. И подсъзнанието ми се е
вкопчило в първото, за което се е сетило - историята за Де Ланда. При различни
обстоятелства също толкова лесно щеше да се закачи към сюжета на книга, която чета,
или филм, или нещо, което ми се е случило на улицата по-рано същия ден.
- Ти беше онзи вожд. Наистина видя змията на виденията. - Алах Уйник се беше
привел над Сабир. Искаше той да повярва, вглеждайки се в очите му.
- Защото бяхме с теб, Адам. Всички. Видяхме какво стана с теб. Иштаб беше
една от тези, които те отнесоха от площада. Както и аз. Също и пазителят, чиланът и
Калк. Всички те пренесохме от там. Бяхме избрани да споделим видението ти. То беше
общо за всички ни. Като акушерка и в онзи свят, Иштаб дори получи инструкции от
францисканците да се погрижи за раните ти, за да не умреш, а страданието ти да е
пример за останалите вождове.
94
- Правеха го.
В слабата светлина на ненастъпилата зора, Сабир различи как Калк е навел глава
на една страна, сякаш разговаряше с някого с особено нисък интелект. Неговото
специално умение. Нещо, което явно беше усъвършенствал за три десетилетия разпити
на отричащи и често не твърде умни заподозрени.
Сабир ненавиждаше този поглед, насочен към него. Особено в момента, когато
се чувстваше особено уязвим.
Калк въздъхна.
95
- Загубила се е. Още е тъмно като в рог и всички спят. Няма кого да пита за
посоката. Тя няма да пожелае да притесни никого.
- Тук бяха.
- А какво са ѝ причинили?
- Какво?
- Името ѝ.
- Името ѝ?
- О, господи.
- И?
Калк въздъхна.
- Така че докато двамата бяхте във вашата стая в мотела в Тикул, вършейки
каквото имахте за вършене, позвъних на стар приятел във Франция. Накарах го да
провери в Класическия речник на Лемприер. И в една-две други книги, които му бяха
под ръка.
- Деформирала? Как?
- Съжалявам, Калк. Сигурно съм в шок. Не беше честно. Наясно съм колко
държиш на нея. Продължи. Кажи ми и останалото. Обещавам да не убивам
вестоносеца.
- Моето име също е Адам, Калк. Същото като на съпруга на Лилит. Май не си
забелязал.
Сабир най-сетне се изправи и забеляза до Калк още два силуета, по един от всяка
страна. Първият силует, почти джудже, държеше много голям пистолет точно пред себе
си. Въпреки че ръцете ѝ едва обхващаха дръжката, оръжието не мърдаше и на
милиметър. Втората фигура, също на жена, но с нормална на ръст, беше с наклонена
настрани глава, все едно искрено се забавляваше от моментната слабост на Сабир.
- Те ли са?
Дребната кимна.
- Те са.
- Мога да прережа гърлата им със скалпела си. Никой няма да чуе. Шумът от
конвулсиите ще се загуби сред звука от хъркането.
Сабир все още имаше спазми, след като повърна цялото съдържание на стомаха
си преди около две минути. Стисна носа си и изхвърли малко стомашен сок на земята.
После погледна нагоре и поклати глава обезверено.
- Вие сте, които си мисля, нали? Не, не ми отговаряйте. - Посегна към джоба си.
- Как, по дяволите, ни намерихте пак?
Отиде до кофата с вода, която бяха споделяли с Ламия и започна да мие лицето
си. Алдинах го придружи с пистолет, небрежно опрян на бедрото.
- Добър избор.
- Била си в туха? Невъзможно! - Сабир рухна на колене до кофата. Още усещаше
пристягане в стомаха си заради датура. - Щяхме да те чуем.
96
- Значи наистина сте имали чип на колата ни? - Калк си проби път малко по-
близо до Аби. Темпераментът му не позволяваше да се противопостави пряко на
хората, които смяташе за врагове, но поне в този случай, любопитството му бе
надделяло. - Къде го сложихте? Преровихме цялата кола. Можех да се закълна, че
нямаше нищо скрито в нея.
Аби се засмя.
Аби излезе от хюндая 60 метра преди склада. Набра номера на Они. После
вдигна и двете си ръце нагоре. Вече се беше зазорило и видимостта ставаше все по-
добра. След 10 секунди прекъсна връзката. Беше наясно с шавливите пръсти на Они
върху спусъка. И знаеше, че двете тежки картечници - стоунър М63 и легендарно
ненадеждната ААТ, покриваха пътя. Не желаеше Они и Берит да си помислят, че
мексиканските собственици на склада се завръщат предсрочно от набега си до
границата, и да открият стрелба. Нито пък искаше да влиза в капан. Телефонът иззвъня.
Аби го сложи до ухото си.
- Виждаш ли ни?
- Съвсем ясно.
- Някакви проблеми?
- Не.
- Тогава идваме.
Аби се върна в колата и направи знак на Аластор зад него. Конвоят продължи
напред.
- Ти не би ли се върнал?
- Малко е вероятно през следващите няколко часа, освен ако нямат достъп до
хеликоптер. Онези, които ползват мястото, може дори още да не са позвънили за
проверка. Защо им е? Кой нормален би атакувал арсенал? Все пак в някакъв момент ще
проверят. И тогава ще са много, много ядосани. Никой не обича кукувици в гнездото
си.
Аби влезе при другите в склада. Безцеремонно метна раницата на някаква маса,
сякаш съдържанието ѝ не беше от никакво значение за него.
Аби хвърли поглед към Калк. Рудра точно беше приключил с връзването му към
една макара. Сабир седеше под Калк. Ръцете му бяха вързани зад гърба при китките и
бицепсите.
- Така полицаят може да опикае Сабир, когато болката стане твърде силна.
- Задръжте за момент. Искам първо да видя какво има зад тази врата. Сложете
вода да заври, докато чакате. И разрежете ризата на полицая. Нямаме време за финес.
Ще видим дали Сабир обича да похапва възвряла мед.
Аби запуши уши с ръце. Изпитваше огромен страх да не загуби слуха си.
Они развъртя узито. Парчета дървесина и метал заотскачаха от вратата. Они
предпазливо я побутна с обувката си.
- Добре. Готово.
Аби свали ръце. Наблюдаваше, докато Они отмести остатъка от вратата на пода
на склада.
- Исусе Христе!
- Мамка му!
98
99
Веднага щом Корпусът се изнесе от склада, Сабир пропълзя точно под Калк
така, че французинът да опре крака на раменете му.
- По дяволите!
Калк го закачи с един крак и го придърпа към себе си. За миг се олюля, сякаш
щеше да падне настрани, но после някак успя да запази равновесие.
- Да, така направи, Сабир. Би било точно в твой стил. - В гласа на Калк се
долавяше сарказъм.
Сабир игнорира Калк и постави ножа между коленете му. Повторно започна да
престъргва въжетата си.
И двамата се разсмяха.
- По дяволите!
- Къде?
- Мерси. Много ме успокои. - Сабир беше освободил ръцете си. Още беше
вързан при бицепсите, но можеше да извие една ръка навън. Трябва да се кача на стола
ти. Иначе не мога да те стигна.
101
Сабир опря десния си крак под лявата мишница на Калк и сграбчи французина
за китката.
- Сигурен ли си, че си готов?
Сабир дръпна ръката на Калк към себе си, преди да довърши изречението.
- Справих ли се?
Калк издиша.
- Справи се.
- Както установи, бил е само рикошет, но сигурно голям калибър. Някой явно е
набрал на стомаха ми, първо датура, сега куршум. Мислиш ли, че още е вътре?
- О, господи. Исусе!
Калк отпи от бутилката и я подаде на Сабир.
Калк се изправи.
102
Другите кимнаха.
- Добре. Да се пробваме.
103
- Ключовете, Калк.
- Пробвай ги.
- Казах да ме освободиш.
- Аз съм полицай, Сабир. Бил съм такъв цял живот. Не мога да оставя тази
гадост да стигне до улицата. Ако не желаеш да ми помогнеш, тръгвай, но искам да го
направя, просто ще го направя.
- Прав си. Трябваше и сам да се сетя, разбира се, но бях твърде зает да мисля за
себе си и теб, за да помисля за десет хиляди напълно непознати.
Калк се изправи.
- Ще разполагаме с осем секунди. Нали така. Особено ако докараш хамъра точно
до цистерните.
- Пет секунди, не осем. Преди колко време си служил в армията, Калк? През
Френско-пруската война381? Харесва ти да живееш опасно, нали?
- Остави ли ме тогава?
- Окей.
104
Емилиано Грасиано Матеос-Кориентес спря снайперистите си. Пространството
от 18 хектара около склада беше обкръжено от хората му. Никой не можеше да избяга.
Всички, които бяха избягали, стреляйки, откъм склада, бяха поели към ценотето. Беше
очевидното място, където можеха да отидат. Останалите бяха мъртви.
Все още не проумяваше защо група гринговци ще дойдат чак до Юкатан, просто
за да завладеят фабриката му за амфетамини. Луди ли бяха? Не знаеха ли, че има 50
души под свое командване, всички въоръжени с последната дума на техниката.
Разполагаше със снайперисти с най-модерните пушки барета M107 с оптика леополд
4,5 х 14 и прибори за дневно и нощно виждане. А неговите снайперисти бяха толкова
добри, че можеха да уцелят и зърната на тригодишно дете.
Лудост. Лудост.
Ченето му увисна.
105
- Типично.
Засмяха се. Лицата им бяха прашни и потни, Рудра беше опръскан с кръвта на
Берит.
- Знаех си. Обкръжили са ни. Няма как да ни обстрелват в гръб заради скалите.
Ще ни атакуват фронтално.
- Не. Няма пещери. Няма проходи. Нищо. Спуска се право надолу като комин.
Поне няма да умрем от жажда. Страшно се надявам да нямат минохвъргачки, но не бих
ги изключил като възможност.
- Прекалено много.
Рудра се разсмя.
- Сигурен ли си?
Рудра се замисли.
- Вече е минало.
- Ще умрем. Това ще се случи с нас. Но точно как, зависи от нас. - Аби се обърна
по гръб и извади телефона си. После запълзя. - Ако видите някого, стреляйте. Ще
проверя дали мога да съживя мъртвите. После ще говоря с Алдинах и Атаме. Ще се
обадя и на мадам майка ни. Момичета, ако ще ходите до тоалетната, сега е моментът.
106
- Забрави, Калк.
- Отиваме на летището.
Калк вдигна ръце - жестът, с който изразяваше отчаяние. После сграбчи левия си
бицепс и се сви в агония. Леко застена. Сабир погледна настрани, за да не се разсмее.
- Съжалявам, Сабир. Знаех какви чувства имаш към Ламия. Смятам се лично
отговорен, че я вкарах в живота ти.
- Все е нещо. - Калк посегна назад със здравата си ръка и сложи раницата в скута
си. Извади ръкописа на маите и прелисти страниците от брезова кора.
- Най-малката ни грижа.
Калк замълча.
- Какво пише?
- Пише, че когато Де Ланда е бил призован обратно в Испания през 1563 година,
за да отговаря пред инквизицията за престъпленията си, Акбал Коатл, или Салвадор
Емануел, както е бил известен при испанците, наистина е отпътувал с него.
- Господи, като плуване с акули.
- Сериозно ли говориш?
- Значи Де Ланда е създал ниша на пазара, след като изгорил всички ръкописи на
маите, и сетне я запълнил със своята книга? Колко мило.
- Защото всичко е тук, Сабир. Черно на бяло. - Калк потупа книгата с длан. -
Пълен списък на пътуванията на Акбал Коатл из Испания и Южна Франция през
десетте му години в Европа. С дати и места. Чуй това. През май 1566 година, два
месеца преди смъртта на Нострадамус, Салвадор Емануел е пътувал от Авиньон до
францисканската семинария в Салон дьо Прованс.
- Сигурно се шегуваш.
- Схващаш ли картинката?
- Аз и пазителят.
- Удари, когато почти се заби в тойотата, пред склада. Не усети ли една бабуна?
- Обичам хора като теб, Сабир. Газиш през живота като снегорин, оставяш
купчини съсипани тела зад себе си и никога не ги забелязваш. Сигурно е прекрасно
качество. Ще ми се да можех да го усвоя.
- Ами твоят помощник Макрон? Толкова бързо ли забрави за него? А и кой ме
забърка в това? Ти. А Ламия? Пак ти. Калк, понякога, докато те слушам да ми говориш
глупости, си представям любопитна картинка.
107
- Подайте ми пистолета.
- Загубя ли крака си, ти ще загубиш живота си. Ясно ли е? Първо имам работа за
вършене тук. Преди болницата. Ти ще дойдеш с мен.
- Разбирам.
- Какво не е наред?
- Не ти вярвам.
- Слушайте. Първо Ламия - нашата така наречена „отклонила се“ сестра. Оказва
се, че не се е отклонила толкова много. Била е на наша страна от самото начало.
- И все пак е вярно. Току-що го чух от извора. Мадам, винаги лоялната към мен
майка, реши че ако се изповяда, ще ми даде поне частична утеха в мига на моята смърт.
Аби се разсмя.
- Цялото нещо е било сложен капан за подмамване на Сабир да изплюе имената,
които тя е искала да научи. Графинята го е нагласила така, че Калк и Сабир да решат,
че са спасили Ламия от съдба, по-тежка от смъртта. Номер стар като света и ония се
вързаха, както и аз. Налапах кукичката, кордата, че дори и оловната тежест.
- През Лондон?
Аби се ухили.
109
- Това там е черокито.
Сабир остави хамъра в отдалечен край на паркинга. Лявата ръка на Калк беше
обездвижена и Сабир сам изчисти отпечатъците.
Калк се ухили.
- Сигурно се шегуваш.
- Така. Има и още нещо. Защо ѝ е на Ламия да остави паспортите ни? Нейният
беше с тях. Единствено е трябвало да изхвърли нашите в най-близкото кошче.
110
- Дай ми още.
Хората на Емилиано бяха събрани в редица точно пред ръба на кладенеца. Един
от мъжете бутна тялото на лекаря с крак, докато то не рухна през ръба. Мъжът беше
много предпазлив силуетът му да не се очертае на фона на небето.
- Да, шефе.
- Да, шефе.
- Да, шефе.
- Няма никой от нашите. Само ти беше ранен, шефе. И никой от онези хора не
успя да избяга. Освен онези двамата в хамъра.
- Да, шефе.
- Да, шефе.
- Да, шефе.
Емилиано замахна към нещо пред лицето му. После пак. Бузите му бяха
схванати от новата доза морфин. Комарите му се виждаха с размери на стършели.
111
Они беше ранен на две места в началото на престрелката. Един куршум мина
през слабините му, и друг го удари от дясната страна на задника, когато се обърна, за да
последва групата на Аби към ценотето. Затова повтори номера, който беше приложил
при пещерите Баланканче. Беше по-трудно, след като е ранен и нямаше кой да му
помогне, разбира се. Без грам съмнение обаче бе наясно, че ще умре, ако не успее.
Изкопа окоп с приклада на пушката и се навря в него. После се покри с пласт пръст.
Нямаше нужда от кой знае какво усилие. Не се канеше да мърда скоро. За щастие
земята на плантацията с агаве беше разравяна скоро. Беше съвсем рохка, повече или по-
малко.
112
Вдигна картечницата и я подпря на рамо. Они беше висок почти два и десет.
Дългият метър и десет стоунър изглеждаше като детска играчка в ръцете му.
Пусна откос срещу един движещ се човек. После срещу още един. Не оставаха
много патрони.
Пристъпи към ръба на ценотето и погледна надолу. Водата беше скрита от тела.
Някои още потръпваха. Други просто се носеха с лицата надолу.
- Тук съм.
- Можем ли да се качим?
- Да, сега можете да се качите. Ще ви пусна маркуча. Всички тук горе са мъртви.
Докато Они гледаше, Емилиано сграбчи комар, който летеше пред лицето му.
Они се катурна през ръба на ценотето. Настъпи пауза. После се чу силен плясък.
Емилиано погледна раните си. И той нямаше как да се измъкне. Допря цевта на
пистолета до небцето си и натисна спусъка.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Ламия дьо Бал усещаше тежестта на света върху плещите си. Все едно смисълът
на живота на всеки друг се добавяше и беше обхванат от нейния. Беше наясно, че с
решението да напусне Сабир, без да говори с него, без дори опит за обяснение, беше
затворила врата. Сега, шест хиляди метра над Атлантическия океан, чувстваше загубата
на тези възможности, без напълно да съзнава защо.
Йола Дюфонтен прекара почти целия предишен ден в битка със силна мигрена.
Нямаше идея какво я предизвика, но беше придружена от видения на нейния кръвен
брат Дамо Сабир, натикан в помийната яма в Мазе де ла Маре, точно както го намери
преди пет месеца, когато със сержант Спола бяха влезли в къщата да го спасят.
Във видението Сабир отново умираше от змийската отрова, която беше скрил в
устата си, за да убие Ейкър Бейл, но този път Йола не успяваше да го накара да повърне
отровата, тъпчейки го със синапено семе и солена вода. Вместо това бе сигурна, че той
ще умре. Любопитното беше, че в новата версия на събитията, не Сабир се
отдалечаваше от нея, а тя от него.
Все така, без да може да заспи, Йола прерови караваната, в която живееха с
Алекси, докато не намери къде е скрила листчето, на което Сабир записа телефонния си
номер. После, много преди зазоряване, тръгна през гората към най-близката телефонна
кабина. Сабир ѝ беше обяснил, че Ню Ингланд е много часове зад Франция и се
надяваше да го хване, преди да си легне.
Наеха кола и изминаха 80-те километра до Самоа, пристигайки малко след два
през нощта. Накрая, изтощени от пътуването и безплодното чакане на летището,
напълно убедени, че няма да намерят нито хотел, нито циганския лагер по това време
на нощта, легнаха да спят в колата.
Калк и Сабир също си наеха кола, но имаха едно огромно предимство пред
останалите - знаеха къде се намира циганският катун. Още повече действаха водени от
предположението, че Ламия е доста пред тях, което допълнително ги принуждаваше да
бързат.
- Аз съм полицай.
- Колко е часът?
Сабир леко подскочи. Погледна часовника на таблото на колата.
- Два и петнайсет.
- Каквото и да ни коства?
- Каквото и да ни коства.
Ламия огледа листа. Беше номер с 001 от Франция за САЩ. Реши да предприеме
премерен риск, макар да нямаше идея чий е номерът всъщност. Ако жената не е тази, за
която я смяташе, нямаше да загуби нищо.
- Приятелката му?
- Като подарък?
Йола сви рамене. Очите ѝ не се откъсваха от тези на Ламия. Жена към жена.
- Да. Виждала съм го. Много пъти. Както болен, така и здрав. Дори веднъж,
когато се канех да го кастрирам, когато смятах, че е убил брат ми.
Думите на Ламия заседнаха в гърлото.
- Продължавай.
- Къде е белегът?
Йола се разсмя.
- Лицето ти наистина е красиво. В нашето племе, ако някой има белег като твоя
на лицето или тялото си, казваме, че е докоснат от ръката на О Дел, че е знак за
специалната му благословия.
- О Дел?
- Уверявам те.
Двете жени се измерваха с поглед. Все още се преценяваха една друга. Йола
първа наруши тишината.
Милон ѝ беше показал точно къде и как трябва да удари, докато заедно с мадам
майка ѝ изготвяха плановете си. По начина, описан от Милон, е нужен само един удар.
Както детето, така и майката щяха да са мъртви за секунди, без да изпитат почти
никаква болка. Трябваше само да пъхне дръжката до ръката на Йола и да остави
полицията да се разправя с останалото. Самоубийство в резултат на предродилна
депресия? Вътрешни междуособни спорове между циганите? Имаше достатъчно терен
за спекулации.
Йола пребледня.
Ламия усети как се изчервява. Леко наклони глава на една страна, стар навик да
защити себе си, когато се чувства особено застрашена.
Йола кимна.
- Разбира се.
- Какво?
- Да. Така прави. Така ми е казвал Дамо. И аз самата съм го виждала. Хайде. Да
влезем в колата ти. Не е необходимо да набирам номера.
Калк го гледаше.
- Приключи ли, Сабир? Тук не те чува никой, освен мен. А аз изцяло подкрепям
ругаенето по най-близкия човек, но в два и половина сутринта е леко изнервящо. Ти
караше тази кола сякаш е болид на Ферари от Формула едно, а не вносна евтина кола,
използвана от поне стотина души. Като всеки от тях е имал съвсем различна техника на
смяна на скоростите.
- Не.
- Добре.
- Сабир?
- Какво?
Сабир пое право към циганския катун. Първо изпусна отбивката и трябваше да
се върне малко назад. Справи се от втория опит и подкара колата по коларския път,
опитвайки се да избегне най-лошите дупки и локви. Не желаеше да звъни на
компанията повторно.
- Дамо! Дамо!
Раду не загуби време в задаване на въпроси. Хвана Сабир под ръка и ги поведе с
Калк към караваната на Алекси. Той точно пристъпваше през вратата.
- Сигурно някъде из лагера. Не зная къде ходи сутрин. Сигурно пече кафе. Или
ми прави закуска. Може да е навсякъде.
Раду кимна.
- Ще го направя - и хукна нанякъде.
- Твой приятел?
Алекси кимна.
Алекси се замисли.
- Кога се събуди?
- Алекси, за бога!
- Какво държи тук обикновено? - Сабир вече беше отворил чекмеджето и ровеше
из нещата вътре.
- Ами може би твоя номер. Той също трябва да е бил вътре. Поне така си мисля.
Не мога да чета, Дамо. Нали помниш?
- В шест сутринта?
- Да, едва ли. Май не би решила да буди хората. Може би е тръгнала към селото.
Хората често го правят, когато искат да се обадят по телефона. По-евтино е, отколкото
по мобилния. Има една обща карта, всички я ползваме. Всички глави на семейства
дават по нещо в зависимост колко я използват. Имаме една за чужбина и една за
Франция. Йола държи и тях в чекмеджето.
- Нека отидем до селото, Алекси. Може още да е там. Имате ли някакви оръжия
тук?
- Остри ли са?
- Много остри.
- Тогава ги вземи.
9
- От Корпуса са. Знам го. Разпознах шофьора. Той подслуша думите на Сабир в
сауната.
Йола се прекръсти.
- Ускоряват.
- Сигурна ли си?
- Още ли ни преследват?
- Определено.
- Да. Прекарала съм тук целия си живот. Има опасност да закъсаме, ако караш
оттам. Има участъци, в които внезапно се затъва в кал. Скоро валя. Колата ти не е за
такива пътища.
Ламия свали пежото от главния път. Незабавно усети как повърхността под
гумите се променя и става по-непредвидима. Като стигна до първия завой, колата
поднесе под нея и за малко не влезе в канавката. Трябваше да извие волана силно, за да
си върне контрола.
- Господи, ще ни хванат!
- Има открита мина. На около два километра оттук. Самоа е бил град на мини и
каменоломни през деветнайсети век. Ако ги оставиш да се приближат съвсем, може да
ги подмамиш в кариерата. После завий в последния момент, докато те не виждат
пропастта. Ще паднат заедно с колата. Дълбоко е около сто метра. Като деца смятахме
че О Бенг - дяволът, живее долу.
- Но това ще ги убие.
Ламия зави рязко наляво. Алдинах я последва след шест секунди. Щом излязоха
на правата, Алдинах ускори и след двайсет секунди беше плътно зад Ламия.
10
Сабир караше колата под наем, Алекси беше на навигаторското място, отзад
бяха Калк и Раду. Сабир току-що беше видял две коли да завиват от главния път от
Самоа по горския 50 метра пред тях. За един спиращ дъха миг изглеждаше, че трите
коли ще се сблъскат.
- Сигурен ли си?
- Разбира се, че съм сигурен. Лицето на Ламия няма как да се сбърка. Не съм
сляп.
- Видя ли кой я преследва?
- В първата кола беше Йола. Знам го. Видях профила ѝ. Ако я наранят, ще ги
убия всички. Ще ги накарам да ядат вътрешностите си. Ще...
- Защо, наистина? - Сабир описа широка дъга с колата, хвърляйки кал и чакъл с
гумите. - Накъде води този път, Алекси?
- Старите мини?
Като по заповед, и двете коли, които Сабир преследваше, завиха наляво към
старата мина.
11
Сабир вече беше на едва 200 метра от другите коли и разполагаше с достатъчно
време да прецени маневрите си така, че спря точно до пежото на Ламия, докато колата
още не бе напълно замряла след катастрофата.
- Хайде, Калк. Помогни ми. Някой се опитва да излезе. Раду. Иди и хвани
краката на Алекси. Подушвам бензин. Трябва да извадим и двете жени преди колата да
избухне.
През шибедаха се подаде ръка. Сабир пъхна своята през отвора и започна да
върти ръчката. Скоро през пролуката се показа окървавеното лице на Ламия.
Алдинах тичаше право към него. Носеше се над калта и обектите, пръснати
помежду им, като танцьор.
Едно тяло се плъзна под рамото на Сабир. Беше Ламия. Тръгна право към
Алдинах, протегнала ръце встрани.
Главата ѝ клюмна напред. Кимна един или два пъти и точно когато Сабир стигна
до нея, Ламия падна по лице. Той коленичи до нея и я прегърна. Още беше жива, но
клепките ѝ вече пърхаха.
- Обичам те! Обичам те! - Сабир плачеше. Лицето му беше мръсно от калта и
кръвта от раната на Ламия.
Пристъпи напред и протегна ръка към Сабир. Нещо просветна край неговата
глава. Той бързо се обърна настрани, за да види какво е, но беше прекалено бавен.
Когато погледна напред, Атаме беше стиснала дръжката на метателния нож на Алекси,
стърчаща от гърлото ѝ. Докато я гледаше, кръвта се стече от двете страни на острието и
през пръстите на Атаме. Беше изключително дребна и не падна от високо.
Notes
[←1]
[←2]
[←3]
[←5]
[←6]
[←7]
[←8]
[←9]
[←11]
[←12]
1 Ниоба е дъщеря на митичния лидийски цар Тантал. Имала по шест синове и дъщери и
се подигравала на титанката Лето, която имала само две деца - близнаците Аполон и
Артемида. Като наказание за гордостта ѝ Аполон убил всички синове на Ниоба, а
Артемида - дъщерите ѝ. - Б. пр.
[←13]
[←14]
[←15]
[←17]
4 Елизабет Фриймън (Мъм Бет) (ок. 1742-1829) е сред първите черно- кожи роби в щата
Масачузетс, завели и спечелили дело за освобождаването си съгласно американската
конституция от 1780 г. Потвърждаването на решението в нейна полза от страна на
Върховния съд на щата се смята за неофициално прекратяване на робството в
Масачузетс. - Б. пр.
[←18]
[←19]
[←20]
[←22]
[←23]
[←24]
[←25]
[←26]
[←28]
[←29]
[←30]
[←31]
1 С папската була „Експони новис фецисти“, обявена през 1522 г. и потвърдена през
1535 г., папата дава своята апостолска власт за покръстване на францисканския и някои
други ордени, което позволява на монасите от тези ордени да покръстват индианците и
в отдалечени райони, където епископите нямат достъп. - Б. пр.
[←32]
[←33]
[←34]
1 Вид цвете от Латинска Америка със силен упойващ аромат. Цветовете и листата са
отровни. - Б. пр.
[←35]
[←36]
[←37]