На обичната ми съпруга Клаудия де лос Анхелес,

la guardiana de mi corazon1.

БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА

Точно както с циганските обичаи в първата ми книга от трилогията за Нострадамус,

„Предсказанията на Нострадамус“, обичаите, езикът, имената, навиците и митовете, описани в
тази книга, са истински. Само съм обединил традициите на няколко различни племена на маите
за удобство при предаването на разказа. Варварствата, извършени от Диего де Ланда, описани
от Акбал Коатл, известен още като „нощното влечуго“, изобщо не са променяни. Ужасите са се
случили наистина, точно по начина, по който съм ги предал. Огромната част от писаната
история на маите е унищожена в един-единствен всеобхватен погром.

ЕПИГРАФ

Яж, яж, докато има храна.

Пий, пий, докато има вода.
Ще дойде ден, в който цялата земя ще потъне под праха.
По лицето на света ще властва само смъртта.
На този ден ще се извие облак.
На този ден ще се надигне планина.
На този ден силен мъж ще завладее земята.
На този ден всичко ще стане в руини.
На този ден листата нежни ще отмрат.
На този ден умиращи очи ще се склопят.
На този ден три знака ще се явят на дърво.
На този ден три поколения ще увиснат там.
На този ден ще се вдигне бойното знаме, а хората ще избягат в горите.

Из „Деветте книги на Чилам Балам“, превод - автора.

11
Пазителка на сърцето ми (исп.). - Б. пр.
 ПРОЛОГ

Шато дьо Монфокон, Монтаржи, Франция,

25 октомври 1228 г.

Младият крал коленичи и се помоли за кратко преди лова - все пак Бог беше на негова
страна. После той и петдесетчленният му антураж излязоха с подрънкване от Шато дьо Мон-
фокон към гората на имението.
Беше ветровит есенен ден, поривите гонеха листенца, ситни капчици дъжд навлажняваха
бузите. Дузината монаси от цистерцианския орден 1, които винаги придружаваха краля, едва
изпълняваха песнопенията си на фона на вихрушката. От време на време кралят поглеждаше
към тях, раздразнен от техните вайкания.
- Можете да си вървите. Омръзна ми виенето ви. Не разбирам нито дума.
Монасите, свикнали с волностите на господаря си, се отделиха от ловната процесия,
тайно зарадвани от възможността бързо да се върнат по килиите си при буйния огън и очаква-
щата ги обилна закуска.
Луи се обърна към своя оръженосец Амори дьо Бал.
- Какво казваше за дивия глиган? Вчера, докато разговаряхме... че също е символ на
Христос. Вярно ли е?
Дьо Бал изпита внезапен прилив на ентусиазъм. Семето, което толкова внимателно беше
посял, най-сетне даваше плод.
- Да, сир. В тевтонска Германия глиганът, sus scrofa, се нарича der Eber. Доколкото
разбирам, Eber може да бъде проследена директно до Ibri, праотецът на евреите. - Посредством
особено удобна фалшива етимология - допълни Дьо Бал наум.
Луи удари с юмрук по седлото си.
- Евреите са носели името ибрими. Разбира се!
Дьо Бал се ухили и отправи лична благодарствена молитва към десетките наставници,
които гарантираха, че Луи е дори по-добре образован от упадъчния му дядо содомит Филип II
Огюст.
- Както ви е известно, сир, в Древна Гърция глиганът е бил символ на богините Деметра
и Аталанта. В Рим е символизирал бога на войната Марс. Тук, във Франция, глиганът може да
се превърне във ваш символ, сир, защото притежава благородна смелост и никога нe отстъпва.
Очите на Луи пламнала от ентусиазъм. Гласът му се извиси над воя на вятъра.

11
Френски католически орден, отделил се от бенедиктинците през 1098 г. -Б. пр.
 - Днес ще убия див глиган с брадвата си. Точно като Херакъл на връх Еримант 1. Бог ми
говори тази сутрин и ми каза, че ако убия глигана, качествата му ще се прехвърлят в мен и по
време на моето управление Ерусалим, Назарет и Витлеем завинаги ще бъдат въведени в лоното
на Светата Църква.
Дьо Бал вдигна вежди.
- Имате предвид от императора на Свещената римска империя?
- Имам предвид от мен.
Дьо Бал загуби ума и дума. Всичко се нареждаше все по-добре. Кралят сам беше
направил предложението. Дьо Бал огледа конниците наоколо. Всички бяха чули думите на
краля. Почти долавяше скришното стягане на сбруите, когато членовете на кралската свита
осъзнаха, че ще ловуват глиган, а не елен.
Дьо Бал погледна към краля. На шестнайсет, той беше с цяла година по-голям от Луи.
Физически беше напълно формиран, докато кралят, на петнайсет, едва беше навлязъл в пу-
бертета. Но по ръст Луи превъзхождаше Дьо Бал с повече от една глава, и седеше на коня със
самоувереността, присъща на безоблачната младост.
- Dente timetur - каза Дьо Бал.
- Rex non potest peccare - отвърна кралят.
Свитата избухна в спонтанни аплодисменти. Дори Дьо Бал се възхити на елегантната
духовитост на краля. Поклони се ниско от седлото.
Намерението на Дьо Бал беше да си покрие гърба - dente timetur беше известен латински
израз за „зъбите предизвикват страх“, или, в конкретния контекст, „внимавай за глигите“. Но
кралят парира с rex non potest peccare - „кралят не може да съгреши“. Но влагайки неочаквана
пауза между potest и peccare, и измествайки „е“-то в peccare към „и“, Луи беше променил
израза до „не можеш да попречиш на краля, диво прасе“.
Шегата беше толкова пленителна, че за малко Дьо Бал бе изкушен да преработи плана си
и да опази краля жив - къде другаде, освен във Франция петнайсетгодишен крал можеше да
притежава остроумието на Пиер Абелар? Но всеки мъдър човек би премислил внимателно,
преди да си спечели враг като Пиер Моклер, дук на Бретан. Дьо Бал се намираше между чука
на Плантагенетите и наковалнята на Капетингите.
Приближи коня си до този на краля, после хвърли поглед през рамо да види как реагират
останалите оръженосци на неговото присвояване на вниманието на краля.
- Знам къде да намерите глиган, сир. Чудовище. Най-големите глиги от тази страна на
Орлеан. Тежи почти двеста килограма.
- Как е възможно? Какво говориш?
Глупакът отново се е молил, помисли Дьо Бал - ако продължава така, ще свърши или
като светец, или като тиранин.
Собствената версия за молитва на Дьо Бал премина през съзнанието му, без да я е канил:
„Дано ти хареса, Боже, че след това, което се каня да направя, кучият син няма да свърши нито
като светец, нито като тиранин, като мъченик - а аз като изкормен, разчленен и размазан
кралски убиец“.
Дьо Бал се поклони в отговор на питането на краля и залепи плаха усмивка на устните си.
- Всъщност го пазех за себе си, сир. Моите слуги...

11
Четвъртият от дванайсетте подвига на Херакъл е залавянето на еримантския глиган. - Б. пр.
 - Как можеш да го пазиш за себе си? Всички глигани принадлежат на краля. За кого се
мислиш?
Дьо Бал се изчерви. „Бог да ме пази от мъже, които са ми господари“, промърмори си.
Вече се беше заклел на Моклер, а сега мереше сили с другия върховен лорд, Луи Девети,
когото Моклер искаше да убие. Дьо Бал усети как мозъкът му се завърта около оста си.
Търсеше правилния подход, правилното място, от което да скочи.
- Животното е доста извън Кралската гора, сир, и съответно по закон е мое. И още не съм
го убил. Само инструктирах моите хора да барикадират леговището му с огън и викачите да
вдигат шум, за да го държат на място. Зная, че е там. Само не съм го виждал. Мислех да го
посветя на нашата кралица и после да го убия. Казват, че глигите му са трийсет сантиметра.
- Трийсетсантиметрови глиги? Невъзможно.
Дьо Бал познаваше човека. Вдигна рамене и се загледа в далечината.
- Тогава е самият Дявол, а не глиган. Двеста килограма? И трийсетсантиметрови глиги?
Изчадие. Немислимо е нашият спасител Иисус Христос да бъде отразен в подобно чудовище.
Дьо Бал наля масло в огъня.
- Сигурно е така, сир. Несъмнено сте прав. - Прекръсти се с екстравагантен жест, все
едно пръскаше светена вода сред невидимо множество.
- Тогава едва ли може да има по-подходящ противник за един християнски крал?

Кралят и свитата му стигнаха до гората в имението на Дьо Бал. Конете бяха сменени, а
Дьо Бал беше поръчал издигането на палатка и сервирането на храна точно пред леговището на
звяра. Освен това предварително беше освободил от работа всички хора в имението, за да
осигури възможно повече публика за разтърсващото и променящо хода на историята събитие.
Когато кралят излезе от блатата Св. Бенедикт, петстотин от неговите верни поданици
паднаха на колене да го приветстват.
- Искате ли да отдъхнете, сир? - Дьо Бал погледна към своя иконом, който се поклони в
знак, че е организирано всичко за удобствата на краля. - Или направо да се заемем?
Кралят поглеждаше към леговището. Беше пребледнял.
Страх го е, помисли Дьо Бал. Нещастният глупак имаше пет часа да помисли и сега се
изплаши.
- Може ли да бъда ваш пратеник, сир, и да разсека прасето от ваше име?
Луи преметна крак от седлото. Слуга коленичи до коня и подаде гърба си за опора така,
че да не се наложи кралят да цапа ботушите си.
- Бог говори ли и с теб тази сутрин, Амори?
- Не, сир, разбира се, не. Бог говори само с кралете, папите и императора на Свещената
римска империя.
Кралят изръмжа и се обърна към свитата си.
- Донесете ми брадва. Ще убия този глиган, след което ще се нахраним.
 Дьо Бал отправи искрена благодарствена молитва, задето никой от по-зрелите съветници
на краля не се беше включил в лова. Всъщност огромната част от тях въртяха задкулисни игри
с кралицата майка. Теренът беше изцяло под негов контрол.
Той вдигна ръка и подаде сигнал, че подчинените му могат да започнат гонитбата. Те на
свой ред предадоха заповедта на сигналчиците, които я предадоха към викачите пред легови-
щето.
- Глиганът може да се появи всеки момент, сир. Мога ли да предложа да заемете
позиция?
Кралят застана в отвора между пламъците. Пред него минаваше дълбока просека през
тръни и шубраци. През растителността беше изсечена траншея, през която, на теория, глиганът
трябваше да премине като в тунел.
Дьо Бал се обърна към един от оръжейниците си. Мъжът му хвърли пика. Дьо Бал
застана отдясно на краля, леко зад него.
- Ще се намеся само ако първият ви удар се окаже недостатъчен, сир.
- Ти няма да се намесваш. Първият ми удар няма да е недостатъчен. Бог ми говори. Аз
съм неговият благословен наместник.
Дьо Бал наклони глава в наглед примирено изпълняване на волята на краля. Кралят
нямаше да види жеста, но всички други щяха.
- Така да бъде, сир. - Облегна се на пиката си и зачака.
Скоро от другата страна на хълма се чу шум. Ловът беше започнал. Дьо Бал беше
заповядал на викачите в стегната редица да погнат животното. Последното, което искаше,
беше глиганът да се обърне и да изкорми някой от неговите хора, вместо краля.
- Сир, помнете да съберете краката си, когато нанасяте удара.
- За какво говориш?
- Глиганът замахва отдолу с глигите, за да разкъса жертвата си. Ако съберете крака, ще
защитите не само себе си, но и бъдещето на Франция.
Луи избухна в смях.
Добре, помисли Дьо Бал. Още едно доказателство за свидетелите, че всичко между него и
краля е наред. И ако държи краката си събрани, глупакът още по-гарантирано щеше да провали
удара си.
От храсталаците се чу трясък, последван от вълна от възклицания от тълпата. Глиган
изскочи от горичката и се втурна право към краля.
- Не е този, сир.
Дьо Бал изтича напред и прониза дивото прасе с пиката си. Животното изквича и падна
по гръб, ритайки с крака. Дьо Бал махна на подчинените си, които изтичаха, прерязаха гърлото
на глигана и го извлякоха настрани. От тялото се разнесе остра миризма.
- По-малко от деветдесет килограма, сир. Вашият глиган е два пъти по-голям.
Очите на Луи се бяха разширили. Изглеждаше шокиран от още димящата кървава маса,
оставена от убитото животно.
Хайде, мърмореше си Дьо Бал зад гърба на краля. Не се пречупвай сега. Никога няма да
го преживееш. Хората ще измислят песни за теб. Ще останеш в историята като Луи Слабия. И
съдбата несъмнено ще отреди да живееш сто години.
Разнесе се общ вик. Бял елен беше изскочил от гората. Еленът спря за миг, после се
втурна между викачите, прескочи барикадата от огън и изчезна в горите от другата страна.
 Дьо Бал си позволи няколко ругатни да се изплъзнат от устата му.
- Бял елен, сир. Появата му показва, че целта ви е непостижима - думите засядаха в
гърлото на Дьо Бал. Но символът беше толкова видим, а значението на белия елен така ясно на
всички, че би било глупаво от страна на Дьо Бал, който беше и кралски домакин, да не я
отбележи.
- Както еленът пъхти за водните потоци, така душата ми въздиша за Тебе, Боже 1 - Луи
надигна брадвата. Беше ясно, иска да докаже, че както Дьо Бал, така и еленът, грешат.
От редиците на гоначите се чу писък. После се надигна рев. Явно някой беше разкъсан.
Кралят непрекъснато се оглеждаше, лицето му беше осветено от внезапно пробил
слънчев лъч.
Глиганът изскочи от края на гората, около глигите му беше усукана кървава маса.
Отначало кралят не го забеляза, но побеснелият глиган, пръв вкусил кръв, съзря краля.
Животното погледна към линията на зрителите. Нямаше пролуки. После погледна към краля
насред празното пространство.
Глиганът се втурна напред, разтърсвайки муцуна, за да се освободи от кълбото
вътрешности, препречващи погледа му.
Кралят съгледа глигана и се приготви. Вдигна брадвата над глава и зачака.
- Тичайте към него, сир! Трябва да тичате към него! - Дьо Бал нямаше никаква представа
защо внезапно се опитваше да помогне на краля. Искаше човекът да е мъртъв, все пак, а не
превърнат в легенда.
Кралят колебливо пристъпи към глигана с вдигната за убийството брадва. Глиганът
отскочи встрани и прокара глигите си странично през краля.
Кралят изкрещя и падна.
Глиганът се изви и се обърна за втора атака.
Без да спре, за да помисли, Дьо Бал се втурна към краля и замахна с пиката си надолу към
глигана. Оръжието проряза плешката на животното. Артериална кръв заля в алено тялото на
краля.
Ударът беше счупил дръжката на пиката и остави Дьо Бал въоръжен единствено с парче
отчупено дърво.
Огромният глиган пълзеше към краля, решен да довърши започнатото.
Зрителите приближаваха с извадени оръжия, устите им бяха отворени от шока.
Дьо Бал наблюдаваше всичко като на забавен кадър. Беше ясно, че му е останал само
един избор. Хвърли се върху глигана и сграбчи острите като бръсначи глиги с голи ръце. По-
следният му спомен беше за ударите на ножовете на неговите подчинени, валящи край главата
му.

11
Псалми 42:1. Б. пр.
 Амори дьо Бал, граф на Йер, прекара следващите 16 години от живота си в недоброволно
изгнание от двореца. Кралицата майка Бланш Кастилска никога не му прости, защото смяташе
окуражаването на сина ѝ за глупост, засенчена единствено от безполезността му.
Обстоятелството, че Дьо Бал беше спасил живота на младия крал, излагайки на риск своя
собствен, не значеше много за кралицата, но несъмнено бе спасило Дьо Бал от агонизираща
смърт чрез разчекване.
Кралицата майка забрани на краля изобщо да разговаря с Дьо Бал и той се подчиняваше
на тази молба от чувство за дълг и обич към майка си, но се въздържа да даде официална
клетва.
Кралят беше изключително свят човек и бе известен в цяла Европа с усета си за честна
игра. През годините на наложената им раздяла все повече се убеждаваше, че Амори дьо Бал е
белязан от Бог да го спаси от машинациите на Дявола. Допълнителен довод беше фактът, че
огромният глиган от Св. Бенедикт, вместо да се маскира като един от символите на Иисус, се
бе оказал самият Луцифер.
В късното лято на 1244 г., след почти фатално заболяване, крал Луи, за ужас на майка си,
едностранно обяви намерението си да положи клетва за кръстоносец. След значително
вглеждане в душата си и под наставленията на своя довереник Жофроа дьо Бюли, както и на
изповедника си Уилям дьо Шартр, беше решено, че би било невъзможно кралят да положи
клетвата, без преди това да почете божията роля в решението му. А това, на свой ред, не
можеше да бъде направено, без да е дадено някакво признание за мъжа, който явно беше
избран от самия Бог да пази краля от Дявола.
Проблемът се задълбочаваше от факта, че доста от пажовете на краля, много от които
шестнайсет години по-късно вече бяха на ръководни държавни постове, бяха чули краля да
обяснява на граф Амори дьо Бал в онази сутрин през 1228 г., че той, Луи, Рекс Франкорум и
Рекс Кристианисимус, посланик на Бог на Земята, лорд, върховен защитник на Франция (най-
старшата дъщеря на Църквата), е бил лично инструктиран от Бог как, ако някога иска да
гарантира постоянното покоряване на Ерусалим, Назарет и Витлеем за Светата майка Църква,
първо трябва да убие глиган с брадвата си.
Благодарение на все по-доброто разбиране на светите писания, кралят, а чрез него и
съветниците му, вече проумяваха, че Бог е имал по-далечен и по-недоловим мотив през онзи
ден. И този мотив е включвал избирането на граф Амори дьо Бал за единствен защитник на
краля, за да действа за него и от негово име, с други думи, в изпълнение на божията воля.
Като директно последствие от факта и въпреки яростното неодобрение на кралицата
майка кралят издаде официален декрет Дьо Бал да се яви в базиликата „Сен Дени“, до гробни-
ците на бащата на краля Луи VIII и на дядо му Филип II Огюст в точния ден и час на
шестнайсетата годишнина от божествената му намеса.

Отначало Амори дьо Бал беше изкушен да избегне вероятно измамната покана, като се
запише на служба в армията на Фридрих II, свещен римски император, след започването на
Шестия кръстоносен поход, но бе наясно, че ако кралицата майка наистина иска да му отмъсти,
може да го достигне в Светите земи точно толкова лесно, колкото и във всеки един момент
през последните шестнайсет години в съмнителната сигурност на замъка му.
Това че дължи живота и наличието на всичките си крайници на благоволението на краля
не подлежеше на съмнение. Дьо Бал потрепери при мисълта какво би поискала да сторят с него
кралицата майка, ако не беше променил решението си в последния момент, втурвайки се да
спаси живота на краля. Странното му решение в онзи ден не бе предизвикано от изблик на
човешка добродетелност, а по-скоро от инстинктите на трениран войник, обединени с
внезапното осъзнаване, провокирано от духовитата забележка на краля, че Луи може да се
окаже в помощ на Франция, вместо да е поредният Капетински камък за душата ѝ.
Недостатъкът, разбира се, беше че Дьо Бал бе компрометиран в очите на дука на Бретан,
което доведе до загуба на влияние, по-неизгоден брак и драматично свиване на политическите
му амбиции. Но той реши, че в крайна сметка беше избрал по-малкото зло - Моклер беше лош,
но кралицата майка беше направо ужасна.
Съответно Дьо Бал коленичи пред саркофага на бащата на краля с преклонена глава, с
ръце, опрени на коляно, и зачака благоволението на краля. Целият му живот беше изграден от
поредица често импулсивни облози и сега изпитваше фаталистично усещане за собствената си
незначителност на фона на готическите мотиви в базиликата „Сен Дени“.
Кралят, заобиколен от довереника си Жофроа дьо Бюли и своя капелан Уилям дьо Шартр
наблюдаваше Дьо Бал от една от двайсетте колони, украсяващи портала от западната страна на
базиликата.
- Вижте - каза кралят, - това е Дева Мария.
Двамата съветници отстъпиха и погледнаха своя крал.
- Не виждаме нищо, сир.
Кралят се обърна към тях
- Не виждате нищо?
- Не, сир. Нищо не виждаме. Какво виждате вие?
Кралят се обърна към криптата на своя баща.
- Виждам Дева Мария, Божията майка, да вдига наметалото на моя защитник и да го
полага нежно на раменете му, за да не усеща студ.
Двамата мъже покриха лица с длани. После паднаха на колене на каменния под на
базиликата.
След кратко колебание кралят пристъпи към коленичилия граф.
Дьо Бал чу приближаването на краля, но реши да не вдига поглед. Думите на владетеля
бяха стигнали до него, отеквайки в базиликата, и Дьо Бал разбираше, че точно в този момент
неговото бъдеще и на семейството му ще бъдат решени завинаги. Усети върха на меча на краля
да го докосва по дясното рамо.
- Видя ли Дявола, Дьо Бал?
- Видях го, сир.
- И защити краля?
- С живота си, сир.
- И винаги ще защитаваш краля?
- Винаги, сир.
- И френското кралство?
- Аз и семейството ми, сир. През вечността.
- Тогава стани мой Корпус Малефикус.
Луи обърна глава. Гласът му отекна в базиликата.
 - Епископът на Реймс ме коронова. Епископът на Лаон ме миропомазва. Лангре носи
скиптъра ми. Бове носи мантията. Шалон - пръстена. И Ноайон носи колана ми. Дукът на
Нормандия пази първия кралски щандарт, а Гийен - втория. Бургундия пази моята корона и
пристяга колана ми. Графът на Тулуза носи шпорите ми. Фландрия носи меча ми, а Шампан -
кралския герб. Но кой ме защитава от Дявола? Кой да бъде моят защитник?
Бело и Шартр се бяха изправили от местата си. И двамата бяха наясно, когато са пред
свършен факт.
- Имате графа на Йер, сир.
Луи кимна.
- Графът на Йер е тринайсетият пер на Франция. Костите на баща ми и дядо ми
свидетелстват, че е истина. Донесете ми печата и кръста.

Част първа

Имението Дьо Сейем, Кап Камара, Франция.

Наши дни.

Пенсионираният капитан Жорес Калк, щастлив участник в програмата за ранно

пенсиониране за офицери от Френската полиция, пострадали по време на служба, отдавна беше
установил, че предпочита удобствата пред екшъна. Ето защо бе подкупил известен местен
бракониер да му направи камуфлажно скривалище на хълм, надвесен над имението на
графинята на Йер в Сен Тропе, почти точно 765 години след събитията в базиликата „Сен
Дени“. В бърлогата имаше вентилатор на батерии, надуваем стол и сафари кошница за пикник.
От наблюдателницата си на срещуположния хълм новопенсионираният Калк
възнамеряваше да следи действията на групата индивиди, известни му само като Корпус
Малефикус. Междувременно Калк се надяваше да намери доказателства за тяхното участие в
убийството на неговия лейтенант по-рано същата година.
Калк си беше написал домашното. Прекара първите две седмици от живота си като
пенсионер в Националната библиотека на Франция, както и във Френския национален архив
във Фонтенбло. Проучи наличната информация за семейство Дьо Бал. Беше стигнал и до някои
неизбежни изводи.
Първо, Дьо Бал бяха успели да натопят пръсти в почти всяка религиозна, политическа,
гражданска, административна, правителствена, социорелигиозна и социополитическа каца с
мед, до която Франция се е добирала от началото на средните векове насам. И второ, почти без
изключение, Дьо Бал бяха злоупотребявали с всяко късче власт, до което са успявали да се
доберат.
В течение на почти 800 години Дьо Бал можеха да се похвалят с трима маршали, един
сенешал и двама генерал-лейтенанти. Бяха купували архиепископи, бяха проникнали в ордена
на папските кардинали и дори манипулирали папи, без да успеят сами да се доберат до
папската тиара. Бяха предизвиквали войни и влошавали безредици. Бяха провеждали кланета и
предизвиквали революции, стояха зад опити за убийство. Бяха отслабвали крале и кралици,
подчинявали дофини и по-дребни благородници, бяха съблазнявали чужди принцеси, а в един
случай дори дъщерята на краля. Бяха родители на копелета и бяха подкопавали принципите на
честната игра при всяка удала им се възможност. Обратно на защитаването на Франция от
Дявола, Дьо Бал, изглежда, при всеки сгоден случай старателно я водеха към обятията му.
Историята на фамилия Дьо Бал, дори и само по непълните записи, достъпни за Калк през
обществените институции, беше история на род, който толкова старателно търсеше и ползваше
властта, че накрая семейството се беше разпростряло и разводнило до такава степен, та по
време на Втората световна война вече беше загубило всякакво влияние. „Лорд Актън, помисли
си Калк, беше улучил точно в десетката с „властта покварява, а абсолютната власт покварява
абсолютно. Великите хора почти винаги са лоши хора.“
Беше се стигнало до ситуация последният носител на името Дьо Бал да се окаже
неспособен да има деца заради травма от войната. Човекът не бе могъл да се възпроизведе и да
продължи родословие, оставайки начело на разпадащ се орден, който се разграждаше по-бързо,
отколкото водата изтичаше в канала.
Почти 30 години по-късно по стария колкото света начин, по който се случват тези неща,
в една последна, отчаяна глътка живот старецът беше сключил брак с много по-млада жена,
вероятно от по-незначително потекло, но притежаваща безценната компенсация на по-
голямото богатство. Семейството на Женовиев Одилон де Мористо било повече от щастливо
да размени нейната младост и красота, както и забележителното ѝ богатство (наследено от нея
като единствена дъщеря на дребен благородник с множество по-стари роднини, останали
вдовици през войната, последователно измиращи в уюта на своите осем или девет десетилетия
живот) срещу титлите граф и маркиз, както и едно от най-старите фамилни имена във
Франция.
Фактът, че родът Дьо Бал не можел да бъде продължен по директния начин, по който
най-вероятно се очаквало, не бил пречка за новата графиня. Следвайки примера на Италия, къ-
дето онаследяването по смисъл често има по-голяма тежест от буквалната генетична чистота,
както и от френския подход „мама - винаги, татко - само може би“, тя убедила своя въз растен
съпруг да ѝ позволи да осинови 13 деца от основаното от семейството ѝ сиропиталище.
Когато за първи път Калк установи броя на децата, се беше облегнал назад в стола, сякаш
пред него се е приземил отровен паяк, разтварящ челюсти. Впоследствие беше открил логика та
зад действията на графинята. Едва ли имаше по-добър начин да възстанови влиянието на
Корпуса. Разполагаше както с парите, така и с времето, благодарение на крехката си младост
спрямо тази на съпруга ѝ, и можеше да ги използва. Ако се приемеше, че дебатът за
възпитанието и гените няма значение, какъв по-добър начин да спечелиш влияние от това да
дадеш на децата си титли, влияние и последно, но в никакъв случай не по значение, буквално
неограничени финансови средства. Старият граф добре беше подбрал партньорката си.
Тогава дали Ейкър Бейл беше изключението, потвърждаващо правилото? Доколкото
Калк можеше да прецени, той беше единственото от децата, осиновени от графинята, чийто ха -
рактер е бил до голяма степен формиран преди осиновяването. Дали той беше единствена и
неповторима аномалия, както твърдеше комендантът пред Калк? Или всички деца на графи -
нята бяха възпитани по подобен начин? Освободен от натиска на бюрокрацията благодарение
на ранното си пенсиониране, Калк възнамеряваше да намери отговора на въпроса.
Фермерът, на чиято земя Калк разположи временния си лагер, лесно се остави да бъде
убеден. Преди да освободи бюрото си във Втора дирекция, Калк съумя да скатае и полицей-
ската си значка в хаоса на кашоните, с които се изнесе. Беше работил като полицай 30 години и
бе наясно, че интендантът, притеснен от сбогуването с човека, от когото е получавал заповеди,
откакто беше новопостъпил младок, нямаше да го разпитва прекалено за изчезналата значка.
Дори да се беше случило, Калк щеше просто да обещае да остави значката при следващото си
посещение при старите приятели в дирекцията. С огромно задоволство наблюдаваше как
сержантът отбеляза във формуляра неговата карта като „върната“. Имаше планове, свързани
със значката, и първият беше да я използва, за да накара фермера да си държи устата затворена.
Разбира се, Калк не беше тежкоранен в катастрофата, която осиновеният син на
графинята Ейкър Бейл предизвика за него и лейтенант Пол Макрон по-рано през лятото.
Бруталната смърт на Макрон обаче, причинена от Бейл след няколко дни, отне нещо повече от
живота на жертвата - тя подкопа категоричното убеждение на Жорес Калк за него вото
призвание. Не че прекалено страдаше за Макрон, дори не се чувстваше виновен за смъртта му -
човекът се беше оказал идиот, дявол да го вземе. По-скоро Калк загуби желание да дава
обяснения пред висшестоящи офицери, които освен по-млади от него, бяха и неспособни да
видят или да си представят нещо, отвъд пределите на собствените си времеви ограничения.
Тази нова порода мъже и жени, заразили високите етажи на полицията, нямаха никакъв
поглед върху историята, а не притежаваха и усет за адекватно поведение. Калк изказа пред
коменданта своите подозрения за графинята и мръсната ѝ дузина осиновени деца, дори беше
изкушен да ги назове с поточния средновековен термин „дяволска дузина“, но се отказа.
Комендантът почти се изсмя в лицето му.
- Ейкър Бейл беше ненормален. Единичен случай. Какво си мислиш? Че толкова
уважавана личност като графинята на Йер, която сигурно е поне на седемдесет, е отгледала се -
мейство от сираци убийци, които да изпълнят осемстотингодишния обет на покойния ѝ съпруг
да защитава Френската корона от Дявола? Капитан Калк, може да се изненадате, но няма
Дявол. Още повече не съществува и Френската корона. Последният крал на Франция е Луи-
Филип. И са се отървали от него... - комендантът се поколеба, по лицето му премина сянка на
замисленост.
- Отървали са се от Луи-Филип през 1848 година, но той не е последният крал на
Франция. Той е последният крал на французите. Последният коронован крал на Франция е
Шарл Десети. Вероятно сте чувал за него?
- Нагазвате в много дълбоки води, капитане.
- Зная, че графинята контролираше Бейл, когато извърши поредица убийства във
Франция. Приемаше заповеди директно от нея. Тя му е заповядала да вкара в гроба американе-
ца Адам Сабир и двамата му приятели, циганите Йола Самана и Алекси Дюфонтен. Тя беше
убедена, че Сабир знае идентичността на третия Антихрист според Нострадамус. Това е тайна,
която Корпус Малефикус трябва да научи, ако иска да продължи да изпълнява своя дълг да
защитава Франция от Дявола.
- Ами...
За миг Калк беше изкушен да сподели информацията, която Сабир му беше дал, относно
възможното идване на Второто пришествие, но реши че дискретността носи чест. Ситуацията
звучеше като теория на конспирацията и в сегашния си вид. Защо да влошава нещата
допълнително? И без това комендантът сигурно беше атеист и положително не беше способен
на никакво нестандартно мислене.
- Ейкър Бейл получаваше заповеди направо от графинята, неговата майка. Това я прави
съучастник преди убийството. Всъщност дори бих казал, че тя е главният поръчител. - Калк
осъзна колко далече бе стигнал. - Определено тя е нещо много повече от обикновен
конспиратор.
- Имаш ли доказателства?
- Той ѝ се обади от къщата, когато беше в затруднение. Попита я дали може да се
прибере у дома. Тя му нареди да довърши задачата. Да убие Сабир.
- Не е така. Разговарял е с онзи неин иконом... - комендантът прерови паметта си,
несъзнателно подчинявайки се на легендарната педантичност на Калк. - Милфьо.
- Мийон.
 - Мийон да е. И Мийон му отговори отчасти на немски. Използва думата Fertigmachen,
която може да значи колкото искаш неща: от „разкарай се, гаден убиец“ до „нека сложим край
тук и сега“. Бейл никога не е разговарял лично с графинята - доказателството, че заповедта
идва от нея е изцяло обстоятелствено. Вече сме обсъждали всичко това, капитане.
- Видях тайната стая в дома на графинята, коменданте. Видях документа, който тя крие
там. Този, в който се споменава тайно общество, наречено Корпус Малефикус.
- Но документът беше неразгадаем. Написан е с неизвестен код. Сам го признахте. По
дяволите, човече, нещото носеше дата 1250 година. Каква връзка би могло да има с престъпле -
ние, извършено в наши дни?
- Не беше датиран от 1250 година. Беше подписан със задна дата от 1228 година. Знаем
това, защото съдържа незакодираните подписи и печати на трима мъже с ключово значение в
управлението на крал Луи Девети. Единият, Жан дьо Жонвил, трябва да е бил четиригодишен в
момента на подписването, което е невъзможно, разбира се. Така че документът явно е влязъл в
сила със задна дата - вероятно като признание за действие, чието истинско значение е осъзнато
по-късно.
- По дяволите, капитане. Всеизвестни са абсурдните ви претенции за класическо
образование - направихте живота на Макрон ад заради тях. Няма как да го знаете, но седмица
преди смъртта си Макрон подаде неофициално оплакване срещу вас за психически тормоз.
- Психически тормоз? - Калк изпита остра нужда от цигара, но съгласно новата наредба
запалеше ли цигара, неговият началник сигурно щеше да повика пожарната да я гаси с маркуч.
- Убедихме го, че е в негов интерес да оттегли оплакването. Дългата ви служба в
дирекцията все още значи нещо. Оплакването обаче лесно може да изплува на повърхността,
дори иззад гроба, което ще я направи още по-разрушителна. Впрочем отклонихме се от темата.
Отсега нататък ще оставите графинята и нейните деца на мира. Разбирате ли ме? Случаят е
приключен. Бейл е мъртъв.
- Имате предвид, че тя разполага с прекалено много връзки, за да бъде закачана?
- С една дума, капитане, да.
Точно в този момент Жорес Калк реши, че раните му от катастрофата са значително по-
сериозни, отколкото си е признавал. Едно-две залитания в офиса, последвани от падане, бяха
напълно достатъчни за задействането на машината. После му беше трудно да си спомня прости
неща. Наложи се да признае пред лекаря си как честичко му причернява след инцидента, както
и че напоследък мисли за самоубийство заради вината си за смъртта на Пол Макрон.
Процедурата се оказа изненадващо проста. Така или иначе му оставаха едва пет години
до принудително пенсиониране, щяха да са щастливи да се отърват от него. Разчистете офиса.
Разкарайте непродуктивните мъжкари. Вкарайте свежа кръв.
Калк напусна сградата само с бегъл поглед назад. Черешката на тортата беше, че
нетърпимата му бивша съпруга щеше да бъде лишена от законно полагащия ѝ се ежемесечен
транш от заплатата му. Защото напусна поста си с всички почести и блестящо досие, както и
понеже се оказа неработоспособен заради нараняванията си, да не говорим за
посттравматичния стрес, получени по време на активна служба, държавата щеше да свали
въпросната финансова тежест от плещите му. А държавата, Калк напълно бе наясно, не се
интересуваше от ничия гузна съвест.

Усмихнат под мустак, Калк се облегна в надуваемия си стол и фокусира бинокъла си

върху предния вход на дома на графинята. Наблюдаваше мястото през ден вече пета седмица.
Рутината се беше превърнала в част от живота му. Беше заложил всичко на увереността си, че
графинята съвсем естествено ще предпочете да остане извън всякакво внимание за месец или
два след смъртта на сина си. Никакво мътене на водите. Никакво събиране на клана. И досега
се беше оказал прав.
Калк бе сигурен, че това не може да продължи. Жената беше влечуго - студенокръвна
като коралова змия. Беше немислимо да не планира някакъв вид отмъщение за Адам Сабир
заради убийството на полуделия Бейл. А Сабир на няколко пъти бе доказал колко е
невнимателен за потенциални опасности.
Ето защо Калк реши да прекара първите дни от неочакваното си пенсиониране, вършейки
това, което винаги беше правил най-добре - защитаваше обществото. Само дето в случая
обществото се състоеше от един-единствен човек - Адам Сабир, а силите на реда и закона вече
не действаха по каналния ред и с всички механизми на държавата зад себе си, а се състояха от
един твърде пълен, твърде образован и твърде зле платен бивш полицай.
Защо го правеше? Скука? Разочарование? Недоволство от прекратяването на вървящата
му надолу някога бляскава кариера? Нищо подобно. Истината беше, че Сабир докосна нео-
чаквано тънка струна в иначе безчувствения Калк с мистериозните си разкази за Второто
пришествие и бързо наближаващия Армагедон, предречен в 52-те изгубени предсказания на
Нострадамус - предсказания, които Сабир беше съумял да запомни преди последната си среща
с Ейкър Бейл. Интелектуалната суета на Калк беше съживена. Латентните му републикански
убеждения също бяха пробудени от вроденото предположение на графинята, че тя и
аристократичната ѝ среда винаги ще излизат победители.
Тази нова, рицарски настроена версия на доскоро циничния Жорес Калк, посети
погребението на Ейкър Бейл, и със задоволство отчете липсата на останалите 12 братя и сестри
на Бейл. Само графинята и нейната почти вездесъща секретарка, мадам Мастигу, си направиха
труда да се появят.
Все пак графинята щеше да ги събере в някакъв момент. Да им изложи ситуацията.
Телефонът или интернет просто нямаше да свършат работа - предлагаха прекалено много от-
ворени врати и възможности за тайно подслушване. Ето как децата ѝ щяха да са принудени
лично да се върнат в имението Дьо Сейем и в тайната стая, която служителите му случайно
откриха зад библиотеката. Там беше мястото, където Корпус Малефикус провеждаха срещите
си, нали така? Там изготвяха плановете си. Това беше и мястото, където Жорес Калк неле гално
бе поставил гласово задействащ се диктофон, докато извършваше напълно законен обиск на
дома на графинята преди около осем седмици.

Наскоро получилият звание Абигер дьо Бал, рицар, граф на Йер, маркиз на Сейем, пер на
Франция, пръв сред равни, избута своя брат близнак по стъпалата на високоскоростния влак.
- Хайде, Полукс1. Размърдай си задника.
- Спри да ме наричаш Полукс. Името ми е Волдери.
- Добре де. Вече ще ти казвам Волдери. Виконт Волдери. Как ти се струва? Сега звучиш
като болест, предавана по полов път.
Близнаците се тръшнаха на две насрещни седалки във вагона първа класа. Волдери
изрита едната облегалка.

11
Единият от митичните братята близнаци - Полидевк или Полукс, синове на Зевс. - Б. пр.
 - Защо да съм прост виконт, щом ти си цял граф? Защо ти си този, който отмъква титлата
на Роша?
- Защото съм излязъл последен от утробата на майка ни. Това е Наполеоновият кодекс.
Последният навън е заченат първи. Акушерство от Просвещението, мили мой. Само си
помисли. Ако не беше крал Кловис 1, нашата сестричка - паднал ангел, щеше да е наследница
вместо мен. По-голяма е с две години. Maltho thi afrio lito.
- Какво значи?
- Салически закон, глупчо. Мъжко онаследяване. Това спаси каузата ни.
- Не. Другата част.
- Това е единственото пълно изречение, останало на старофренски. „Казвам ти,
освобождавам те, наполовина свободен.“ Пълни глупости, разбира се. Радвай се, че изобщо
имаш титла. Ако Роша не беше позволил онова прасе полицай да му пусне куршума, щеше да
останеш човек от народа за цял живот. Сега като истински виконт можеш да размахваш бла-
городническия си пръстен пред момичетата и бельото им ще пада само. Точно както аз правя
от години.
Волдери още веднъж изрита облегалката, този път по-силно.
- Не е честно. Ако бяхме родени в Англия, аз щях да съм старши. Там първият излязъл се
приема за по-голям.
- Значи съм късметлия, че не сме родени в Англия. Щяхме да си имаме идиот начело на
семейството.
Въпреки че бяха по на 25 навършени години, двамата братя започнаха да се боричкат.
Докато ги наблюдаваше, един транспортен инспектор, който не беше на смяна и се възполз-
ваше от правото си на служител да пътува в първа класа, си помисли какъв късмет е за
Франция, че е република. Младежите със синя кръв, пътуващи за уикенда, обикновено при-
чиняваха най-много проблеми в неговите влакове. Той зърна как благородническите им
пръстени проблясват, докато двамата се стискаха за гърлата.
- Стига толкова. Не искам да потрошите инвентара - мина по коридора инспекторът и
показа значката си.
И двамата младежи се изправиха и пригладиха косите си.
- Извинете, полковник. Няма да се повтори. Само се закачахме.
Инспекторът беше изненадан. Беше очаквал проблеми. Тези двамата носеха всички
белези на класата си: абсурдно добри прически, костюми, които им стояха като излети. Нямаха
дори грам излишни мазнини, вероятно играеха поло, или членуваха в специален тенис клуб, за
регистрация в който се чака пет години. Вгледа се в тях и шокиран забеляза, че са еднояйчни
близнаци.
Вдигна рамене, обезоръжен от неочакваната им вежливост.
- Няма да записвам имената ви този път, защото сме почти на моята спирка. Късметлии
сте - измъквате се леко, но не забравяйте - посочи над главата си, - във влака има камери.
- Да, забелязахме ги - момчетата се усмихнаха един на друг, като на шега телепатично.
Инспекторът се поколеба, изкушен да каже още нещо, за да впечатли тези хулигани.
После повторно вдигна рамене и се върна по коридора. Така или иначе щеше да слиза на след -
ващата гара. След 20 минути щеше да е у дома при жена си. Защо да усложнява нещата.
- Ще го направим ли? - Абигер игриво подритна брат си с върха на обувката.

11
Хлодвиг I, или Луи I (466-511) - първият крал на франките. - Б. пр.
 - Луд ли си? Ще сме принудени да сменим влаковете. Ще закъснеем за мадам майка ни.
Може дори да ни попита какво толкова важно сме вършили, та да закъснеем за началото на
събирането ѝ.
- Хайде де, Во. Живей опасно поне веднъж. Вече сме прекалено големи, за да ни бият със
закачалки. Освен това сега аз съм главата на семейството.
- Мадам майка ни е глава на семейството. Ти си само технически ръководител. При това
изключително грозен. Това мога да призная.
Абигер дьо Бал се хвърли напред, сякаш за втори рунд от борбата им, но промени
решението си по средата на движението. Ухилен, остави погледът му да последва
отдалечаващия се гръб на инспектора.
- Този червей обиди Корпус Малефикус, Во. Предлагам да го направим.
25 години Волдери следваше брат си във всичко. Ходеше навсякъде с него. Дори
поемаше наказания заради него. Беше твърде късно да се промени. Със смъртта на Роша дьо
Бал, осиновения им брат, известен сега на външния свят като убиеца Ейкър Бейл, всичко се бе
променило. Скритото беше станало явно. Прикриваното трябваше да се разкрие. Корпус
Малефикус най-сетне щеше да заеме полагащото му се място зад един нов ред.
Волдери въздъхна победен.
- И аз казвам да го направим.

Първоначално след слизането от влака момчетата вървяха на зигзаг зад инспектора. Така,
ако човекът имаше кола, единият можеше да се отдели от преследването, за да осигури автомо -
бил, докато другият регистрира посоката и поддържа контакт по мобилния телефон.
Инспекторът обаче нямаше кола. Скоро стана очевидно, че живее на няколко минути
пеша от гарата - железничар до мозъка на костите. По инстинкт, интуитивно, момчетата ре-
шиха да не го причакват по пътя. Много по-разумно беше да се разправят с него в дома му,
далеч от любопитни очи. Значително по-забавно беше да почакат.
В един момент мъжът спря. Наведе глава напред и встрани, сякаш се вслушваше в нещо,
което минава край него. Момчетата замръзнаха на местата си, видими, но незабележими, на
може би 50 метра зад него. В техния опит жертвите никога не се обръщаха. Хората просто не
очакваха да бъдат следени. Не и по градска улица следобед в провинциална Франция, докато
майки прибираха децата си от училище и жълтите пощенски микробуси минаваха на
последния си курс за деня.
Момчетата отново се приближиха, когато видяха инспекторът да се колебае пред вратата
на блока си. Търсеше ключовете и потупа джобовете си за цигари. Щеше ли да се обърне в
последния момент, за да отиде до павилиона на ъгъла? Да дръпне един фас набързо, преди да
се качи при жена си? В този случай близнаците знаеха, че ще бъдат принудени да се откажат от
лова и да се върнат към гарата.
Въпреки цялата им храброст и двамата, макар и по различен начин, се страхуваха от
мадам майка си, както не се страхуваха от нищо на света. Тя беше като Агаберта, дъщерята на
скандинавския бог великан Вагност, която може да се превръща от сбръчкана старица в жена
висока чак до небесата, да обръща планини, да изтръгва дървета и да пресушава реки.
Детството на Аби и Во беше преминало изцяло под нейната власт и нямаше сила, която да
разруши влиянието ѝ над тях.
Инспекторът посегна и отключи вратата. Момчетата се забързаха, не искаха да се
изправят пред непозната и неизпробвана ключалка. Во хвана вратата точно, преди да се
заключи, а Аби се промуши през отвора, оставен от брат му, като следеше стълбите над себе
си.
С обувки в ръка, те минаха на пръсти по циментовото стълбище зад инспектора. Как
беше възможно хората да понасят да живеят така? Парите и властта чакаха, готови да бъдат
взети. Стига човек да притежаваш смелостта да ги вземеш.
Инспекторът влизаше в апартамента, подвиквайки на жена си.
Аби се пресегна и го хвана за ръката.
- Полковник? Само едно нещо.

Преди няколко години братята бяха измислили и накарали да им направят няколко

телескопични бойни палки с оловни тежести. Дълги двайсетина сантиметра, палките влизаха
удобно в ръкавите на саката на момчетата, където бяха прикрепени с халки и две копчета. Бяха
основно от гума, но не минаваха през детектор за метал заради оловните тежести, което
означаваше, че се налага да се транспортират отделно при пътуване със самолет, или да се
скрият в кутия за въдици, където можеха да минат за част от риболовното оборудване. При
пътуване с влак или кола те бяха самото съвършенство. Извадени от местата им, с едно
движение от китката се разгъваха до дължина от над половин метър, като оставаха достатъчно
здрави, за да гарантират забележително силен удар при замахване.
Разбира се, можеха да са смъртоносни, ако се използват агресивно, но по принцип се
прилагаха за защита, като умиротворители. За десет секунди човек можеше да бъде осакатен,
като краката му се оказваха безполезни след само един замах зад коляното. Близнаците смятаха
това оръжие за най-доброто за тях, освен при крайни обстоятелства. Единият ангажираше
вниманието на жертвата, докато другият нанасяше удар в гръб. Винаги сработваше. Изплашен
човек на земята, със схванат и неизползваем крак беше съвсем различно същество от
разгневен, разполагащ с цялата си сила.
Инспекторът се сви в ембрионална поза в коридора на апартамента си и започна да се
дави на сухо, като котка в опит да изкашля топка косми. Съпругата му дойде от кухнята, къ -
дето приготвяше вечерята. Во я удари два пъти за всеки случай, по веднъж зад всяко коляно.
Тя се просна на пода.
Аби затвори вратата. С Во извлякоха двойката по коридора.
Во включи телевизора.
- Експлозия на газ, или двойно самоубийство?
Инспекторът опита да се надигне от пода. Во го удари по другото коляно.
- Тишина. И двамата ще останете тихи, с лица към пода. Разбирате ли ме?
Жената беше в безсъзнание, навярно от преживения шок. Момчетата бяха свикнали
хората да реагират по различни начини. Жените бяха особено уязвими към внезапните изблици
на насилие, докато мъжете често се бореха и се налагаше да се усмиряват допълнително.
 Аби щракна с пръсти победоносно.
- Не, не, чакай. Имам друга идея. Да убием два заека с един куршум.
- Как?
- Изчакай ме тук. Няма да отнеме повече от десет минути. Изненада - Аби се загледа
замислено през прозореца. Затвори палката си и я прибра в ръкава. Дори не беше се изпотил.

Аби беше минал покрай спортния ягуар по пътя им от гарата. Колата беше привлякла
вниманието му още тогава, защото изглеждаше съвсем не на място на улица, пълна с пежо,
рено и ванове фиат. Колата сигурно беше на някой сводник, или на случаен късметлия, успял
да забогатее, но не и да се откъсне от стария си квартал. А навярно притежателят посещаваше
старата си майчица?
На Аби му бе необходима не повече от минута, за да деактивира алармената система.
Отваряше коли от тийнейджър и го смяташе за едно от основните си умения. Докато бяха
младежи мадам майка му беше уредила с Во да чиракуват при един от най-добрите
автоджамбази и Аби ѝ бе изключително благодарен. Умението му предоставяше власт.
Паркира колата пред блока на инспектора и отвори багажника. Во го наблюдаваше от
прозореца на апартамента. Аби оформи няколко думи с устни и посочи към багажника. Во му
кимна. Появи се след по-малко от минута, подкрепяйки инспектора, както би правил с пиян
приятел след нощ по баровете.
Аби вече беше затворил багажника и държеше отворена навигаторската врата, като беше
бутнал седалката напред. Огледа се, после кимна. В такива случаи скоростта е от ключово
значение. Всяко колебание можеше да се окаже фатално. Нито той, нито Во имаха досиета в
полицията, и искаше нещата да си останат такива.
- Влизай вътре. Дръж си главата ниско.
Инспекторът се отпусна на задната седалка.
- Ами жена ми? Какво ще направите с жена ми? - гласът му трепереше. Едната му ръка
потрепери, сякаш за да усети какви са пораженията по коленете му.
- Не се притеснявай, полковник. И тя ще се повози.

***

След като излязоха в безопасност извън града, Во спря колата и преместиха инспектора и
съпругата му в багажника. Беше тясно, но изглеждаше малко вероятно двамата да се задушат.
Съпрузите се бяха подмокрили, което щеше да спести на братята грижата да спират за тоалетна
по пътя.
Во погледна брат си и се почука по главата.
- Знам точно какво си мислиш, но едва ли ще успеем. Няма как да бием влака. Движи се
със средна скорост триста километра в час.
 - Три гари. Трябва да спре три пъти. После е задължен рязко да намали по крайбрежието.
Давам ти хиляда евро, ако успеем да стигнем до мадам майка ни двайсет минути преди
определения час.
- Дадено. Искаш ли да караш?
- Не, ти си по-добър шофьор от мен.
Во изкара колата на магистралата със свистене на гуми и се насочи към най-близката
кабина за плащане на пътната такса.

Стигнаха до фара на Кап Камара с четиринайсет минути преднина. Под тях скалите се
белееха под сребристата лунна светлина.
- За бога, Аби. Нали не искаш да ги бутнем тук. Намираме се само на няколко километра
от къщата.
- Виж - Аби показа чужд мобилен телефон. - Този сигурно е на сводника, който кара
колата.
- И какво?
- И всичко. Вадим ги от багажника, даваме им ключовете и ги оставяме да офейкат.
- Луд ли си?
- Но не го правим преди да телефонираме на едно място в Южна Африка и да поръчаме
изтеглянето на филм - проклетото нещо ще отнеме часове и ще струва хиляди. После
натикваме телефона под седалките. След това звъним на куките в Сан Еври и проверяваме
какво е станало с нашата открадната кола, за която сме се обадили преди няколко часа. Ако не
помнят позвъняването ни, защото някой друг е бил на смяна, сигурно ще има поне запис.
После казваме на куките, че сме си спомнили, че има телефон, оставен в колата, даваме им
номера и сървъра. Останалото е тяхна работа.
- Все пак не разбирам.
- Хайде, Во. Куките проверяват телефона. Установяват, че линията е отворена за тяхно
удобство. Така могат да намерят колата с точност около три метра. Нахвърлят се и сгащват за-
губеняците вътре.
- Но те ще ни изпеят на куките.
- Нима? Че са били отвлечени и принудени да карат триста километра от две момчета, на
които инспекторът се е скарал във влака? След което вежливо са им подали ключовете на от-
краднатата кола и за да отпразнуват, са започнали да теглят филм с детска порнография?
Когато куките приключат с тях, ако изобщо приключат, на господин и госпожа инспектор ще
им се наложи да се разправят и със сводника. А неговата скъпа стара майчица живее на същата
улица, нали помниш? И само за начало са му навъртели сметка от три хиляди евро на мо-
билния и са му лепнали етикет „педофил“.
- Господи, Аби, гениално.
Аби използва собствения си телефон, за да позвъни на такси.
- Прав си, гениално е. Защо да си правиш труда да убиваш хора, ако просто умееш да
съсипеш живота им с малко творческо въображение?
 7

Женвиев дьо Бал, овдовялата графиня на Йер, стоеше на стълбите на Шато дьо Сейем и
наблюдаваше как осиновените ѝ близнаци слизат от таксито. Бяха последните пристигнали от
децата ѝ и тя изпитваше леко недоволство.
- Трябваше да сте тук в осем и десет.
Наведе се към секретарката си мадам Мастигу, която погледна вградения си в брошка
часовник и ѝ каза точния час.
- Абигер, закъсняхте с двайсет и пет минути. Очаквах да се присъединиш към мен на
стълбите, за да посрещнем братята и сестрите ти. Сега ти си новият граф. Тъй като аз съм
вдовица, а ти си неженен, етикетът изисква да посрещнеш членовете на семейството до мен.
Вместо това трябваше да стоя тук сама.
Аби целуна ръка на мадам майка си и я допря до челото си. После зае позиция едно
стъпало под нея на стълбището.
- С Волдери трябваше да се погрижим за нещо дребно. Бихте одобрили, сигурен съм.
Моля за прошка.
На отстрещния хълм Жорес Калк се замота с очилата за нощно виждане, проклинайки
непълната луна и облаците, които я скриваха.
Графинята се наведе и целуна най-големия си син по главата. Во тръгна към нея в
очакване, но получи само обикновено погалване по бузата. Той погледна брат си с изражение,
което казваше „някои неща не се променят“ и побърза да влезе.
- Разбира се, че ти прощавам, скъпи.
Майка и син останаха неподвижни няколко секунди, взирайки се в мрака около тях,
сякаш бяха заснемани от невидима кинокамера.
После Аби хвана майка си за ръка и двамата последваха мадам Мастигу обратно в
къщата.

Калк се облегна в надуваемото кресло и потърси цигарите си. Обикновено по това време
на нощта не би посмял да запали от страх да не разкрие позицията си, но днешните събития
бяха повод за празнуване. Отново получаваше шанс да се бори.
Икономът Мийон първи беше излязъл от къщата около четири следобед. Спря за малко
да подуши въздуха и започна да премита двора в нещо, наподобяващо дзен спирали. После
един от помощниците се бе появил с кофа и парцал и изми каменното стълбище. Накрая
неочаквано изникна градинарят, който се опита да вземе греблото от Мийон. Последва борба,
изгубена от градинаря.
 Градинарят се оттегли без греблото си и разрови съвършено подредения чакъл по пътя
си. Помощникът усети накъде духа вятърът и изля кофата по посока на оттеглящия се гра-
динар.
Калк мислено отбеляза, че трябва да провери градинаря, евентуално за да подходи към
него за получаване на вътрешна информация за домакинството - разочарованата прислуга,
сърдитите съпрузи и лишените от наследство роднини формираха основна част от източниците
му.
След първоначалната трескава дейност настъпи тричасова пауза, през която Калк заспива
на шест пъти - беше на пост от рано сутринта и не бе в първа младост. Около осем часа, в
пробужданията между дрямките му, графинята излезе на стълбите заедно с винаги елегантната
мадам Мастигу. Известно време двете гледаха часовниците си. В осем и петнайсет първата от
общо пет коли спря на алеята.
Всеки от пътниците в колите се качи до неподвижната графиня, за да ѝ целуне ръка и да
получи четири целувки по бузите, по две от всяка страна, в замяна.
После колите се оттеглиха, оставяйки графинята и мадам Мастигу да наблюдават
опустелия двор като последни посетители след Вагнерови вечери.
Малко по-късно изникна местно такси, от което слязоха двама мъже. Заради
отслабващата дневна светлина Калк не различи нищо от лицата на новопристигналите, но
единият, или двамата, явно бяха изключение в отношението на графинята, защото направи
крачка-две да ги посрещне.
Единият бързо влезе в къщата, като остави графинята и другия посетител, облени в
светлина по средата на стълбището.
Преди Калк да успее да пренастрои очилата си за нощно виждане, двойката влезе в
къщата.

Мадам Мастигу седеше с химикалка върху няколко листа висококачествена хартия от

Флоренция в очакване графинята да наруши мълчанието.
В херметично затворената зала за съвещания очакването бе физически осезаемо. Беше
първият случай за последните пет години, в който графинята и всичките ѝ деца се събираха на
едно място и мадам Мастигу усещаше напрежението зад обичайно непоклатимото спокойствие
на нейната работодателка.
Мийон беше натоварен да пази пред тайната врата в библиотеката, а един от чистачите
действаше като примамка в салона, така че никой да не може да премине незабелязан през
санитарния кордон. В тайната зала графинята стоеше на председателското място, а децата ѝ
стриктно бяха подредени по старшинство от двете ѝ страни.
Най-голяма беше Ламия дьо Бал на 27 години, а най-малък - Они дьо Бал, на 18 -
истински гигант, висок почти 210 см, с червените очи и непигментираната кожа на албиносите.
Абигер и Волдер, най-старшите мъжки наследници, което ги правеше граф и виконт,
получиха двете най-старши места до майка си, макар да бяха с две години по-малки от сестра
си. В края на масата един стол остана празен. Пред него бяха положени меч, пръстен с
инициали и лента от кадифе в памет на брат им, Роша.
 За наблюдателно око бързо ставаше видно, че всяко от осиновените деца на графинята
носеше отличителен белег, отделящ го от тълпата.
Най-голямото момиче, Ламия, имаше яркочервен родилен белег, покриващ половината ѝ
лице. От едната страна беше красива, а от другата красотата ѝ бе прикрита, все едно с хи-
рургическа намеса. По-малката ѝ сестра, Атаме, беше почти джудже, с миниатюрни ръце и
крака. Берит, младежът до нея, имаше заешка устна. Рудра дьо Бал куцаше заради нелекувана
деформация на крака по рождение. Алдинах дьо Бал беше естествен хермафродит, което
проличаваше в деликатността на някои от движенията му, всъщност имаше случаи, когато му
бе удобно да се облича като жена, и други ситуации, когато предпочиташе да се представя за
мъж.
Следваше Аластор дьо Бал, който страдаше от кахексия 1. Това състояние правеше брат
му, Асон дьо Бал да изглежда още по-огромен със своите 140 кг. 21-годишната Дакини дьо Бал
имаше неестествено дълга коса, обграждаща лице, което изглеждаше замръзнало в злобна
гримаса, а сестра ѝ на същата възраст, Навал дьо Бал, страдаше от хирзутизъм 2, което ѝ
придаваше животински вид.
Всяко от тринайсетте деца още в детството беше убеждавано, че са белязани по този
начин от Бог като знак за неговата специална милост към тях. В резултат всички носеха
белезите си не като наказание, а като характерна черта за специалния им статут. Графинята им
беше обяснила още, че благодарение на известна гузна сантименталност сред голяма част от
все по-глупавото човечество на XXI век, те дори биха могли да използват своите специални
характеристики, за да остават извън подозрение за сметка на някои невинни хора в случай на
криза.
Графинята оглеждаше стаята и едва прикриваше задоволството си. Съпругът ѝ беше
върнал към живот Корпус Малефикус под нейното директно наставление. Първият случай, в
който той ѝ описа ордена и неразрушимата връзка на семейството му с цели, преследвани
почти 800 години, бе само няколко седмици преди брака им. Графът почти се беше извинил,
все едно бе извадил от килера стар скелет, само за да предупреди бъдещата си съпруга, преди
да бъде осведомена от по-злонамерен източник.
Графинята незабавно беше оценила забележителния потенциал в идеята:
- Не можеш да оставиш нещо подобно просто да отмре.
Възрастният ѝ годеник се беше усмихнал.
- Идеята започна да отмира покрай последните отломки от древните аристократични
родове по време на бедствията от Втората световна война. После умря окончателно заедно с
мъжествеността ми в понеделник, трети юни, 1940 година, когато германците бомбардираха
Париж. Помниш ли филма на Жан Реноар „Великата илюзия“? Героите на Пиер Фресне и Ерих
фон Щрохайм? Аристократите от старата гвардия, които се уважават взаимно и осъзнават, че
са достигнали края на своята полезност? Реноар е прав. Ние сме уморени и ненужни.
- Фон Щрохайм не е бил аристократ, а син на шапкар евреин. Бащата на Фресне е
хугенот и е мразил католиците. А бащата на Реноар е мацал, изобразявайки жените си, сякаш
са направени от марципан. Кои са те, та да кажат на теб, че кла сата ти е обречена? - Тя се
обърна към него. - Няма да го приема. Мъжът няма нужда от член, за да е мъж. Институциите
нямат нужда от тежестта на държавата, за да са уважавани. Цветът на благородните традиции
на Франция не трябва да иска разрешение, за да чества предишните си постижения и да
подготви бъдещите си триумфи.
Графът беше продължил да се усмихва.
11
Заболяване с крайно изтощение и отслабване на организма. Обикновено се съчетава с изразена
дехидратация, анемия и мускулна атрофия. - Б. пр.
22
Заболяване на жлезите с вътрешна секреция, предизвикващо прекомерно окосмяване от мъжки тип при
жени. - Б. пр.
 - Бъдещи триумфи? По причини изцяло извън мой контрол, изглежда, съм последният
представител на фамилията. Повече от хиляда години история ще умрат с мен. Откъде ще
дойдат въпросните бъдещи триумфи?
И тя му каза, че планира да осинови ново поколение воини за каузата на Дьо Бал. И
постепенно лицето му започна да просветва, изражението му се промени.
- Наистина ли смяташ, че е възможно? Аз съм стар човек.
- Но аз не съм. Аз ще те представлявам. Ще представлявам нашата фамилия. Ще се боря
за нашия статус на наследствени перове на Франция.
- Защо? Защо ти трябва да го вършиш?
Тя се бе поколебала за кратко, почти сякаш нямаше отговор на въпроса. После взе ръката
му и я постави на сърцето си.
- Защото това е съдбата ми.
Едва по-късно, години след като бяха се оженили, графинята осъзна колко елегантно
графът я беше накарал сама да направи извода, за който толкова страстно бе мечтал.

10

И така. Беше време. Графинята остави документа, чието древно ратифициране беше
докарало толкова главоболия на полицейския капитан, как му беше името - Клик, Клак?,
следвал я по петите до смъртта на най-големия й син по-рано през ля тото. Графинята знаеше
съдържанието на документа наизуст.
- Кои сме ние?
- Ние сме Корпусът - отвърнаха децата ѝ в един глас.
- Кой Корпус?
- Корпус Малефикус.
- Какво правим?
- Защитаваме кралството.
- Кой е нашият враг?
- Дяволът.
- Как ще го победим?
- Не можем да го победим.
- А как ще го свалим?
- Не можем да го свалим.
- Тогава каква е целта ни?
- Да отлагаме.
- И как го постигаме?
- Служейки на Антихриста.
- Как му служим?
 - Унищожаваме Парусията1.
- Как ще Го познаем?
- Ще получим знак.
- Как ще го убием?
- Той ще бъде пожертван.
- Каква ще бъде наградата ни?
- Смърт.
- Какъв е законът ни?
- Смърт.
- Как ще го постигнем?
- Анархия.
- Кои са нашите братя и сестри?
Марио Рийдинг
- Ще ги познаем.
- Кои са враговете ни?
- Ще ги познаем.
- Кой е третият Антихрист?
- Ще го познаем и защитим.
- Кое е Второто пришествие?
- Ще го познаем и убием.
Графинята направи знак на обърнат кръст, последван от обърната пентаграма, точно
както синът ѝ Ейкър Бейл беше сторил часове преди смъртта си.
- Свещено е числото на Звяра.
Децата отговаряха на въпросите на графинята с очи, обърнати зад клепачите, като също
правеха обърнати кръстове, започвайки от слабините към гърлата си, последвани от пен-
таграма, също тръгваща от долната част на телата им нагоре.
Когато ритуалът свърши, графинята премина през стаята и застана зад стола на Ейкър
Бейл. Тя целуна пръстите си и нежно ги положи на ножницата на меча му.
- Разбира се, всички съзнавате, че смъртта на Роша настъпи като директен резултат от
разследвания, които водеше от името на Общността?
Всички дружно си поеха дъх.
- По мои заповеди той преследва Сабир. По мои заповеди се намеси, след като Сабир
откри изгубените предсказания на Нострадамус. Той загина, изпълнявайки дълга си към
Корпуса.
Абигер погледна брат си. Едва успяваше да сдържи усмивката си. Знаеше какво ще
последва.
- Шпионин в дома на Нострадамус, шпионин, платен от вашия предтеча Форкас дьо Бал,
е предупредил своя господар за потенциалното съдържание на строфите. Графът е бил на път
11
Старогръцка дума, означаваща присъствие, пристигане. В библейски контекст обозначава Второто
пришествие. - Б. пр.
към Аген, когато научил новината за смъртта на Мишел дьо Нострадам. Когато пристигнал,
строфите били пръснати, а тялото на Нострадамус погребано. Отне почти 450 години преди
строфите да изплуват от неизвестността. В Корпуса помним дълго. За нас клетвата си е клетва.
Веднъж обвързан, завинаги обвързан.
- Веднъж обвързан, завинаги обвързан - повториха децата думите ѝ като ехо.
- Абигер - графинята се обърна към най-големия си син, - настъпи моментът с брат ти да
отпътувате за САЩ. Ще намерите Сабир. Първо ще изкопчите от него тайните на про-
рочествата по какъвто начин намерите за добре. После ще отмъстите за убийството на брат си.
Ясна ли съм?
- Напълно, мадам.
Графинята се обърна към голямата си дъщеря.
- Ламия, не направи обърнатия кръст. Бъди така добра да го сториш сега.
Ръката на Ламия се плъзна към гърлото. Белегът, покриващ едната страна на лицето ѝ,
доби още по-червен цвят.
- Чакам.
- Не мога да го направя, мадам.
Братята ѝ сестрите ѝ я погледнаха като глутница, готова да убива.
- Абигер. Изпрати голямата си сестра до стаята ѝ. Тя ще остане там, докато не даде
приемливо обяснение за поведението си. Обясни ситуацията на Мийон. Останалите може да
положите кръвна клетва. Ще бъдете уведомени, когато сте необходими.
Они дьо Бал погледна към майка си от височината на огромната си фигура.
- Останалите да продължаваме ли дейността си, мадам?
Графинята погледна встрани към мадам Мастигу, която почистваше малко цигаре от
слонова кост. После се обърна към дъщерята джудже Атаме, която страдаше от синдрома на
Елис ван Кревелд1, но беше изключително сръчна със своите 12 пръста.
- Атаме2, оправдай името си, направи разрезите.
- Да, мадам.
- Майко?
- Чух те, Они. - графинята се обърна и положи ръка върху ръката на сина си. Взря се в
очите му, обхождайки с поглед елегантния му костюм на „Диор“ по модел от 50-те години.
- Винаги продължавайте с работата си. Това е начинът да ме зарадвате. Бъркайте,
бъркайте, бъркайте. Поддържайте кашата в движение. Никога не оставяйте простолюдието
намира. Дяволът е гладен ангел - той ще дойде с вик, ако не го отблъскваме. Това е основната
ви задача.
- Да, мадам.
- Още нещо, Они.
- Да, мадам?
- Може скоро да имам по-специфична задача за теб. Поддържай се в готовност.
Они се прегъна и целуна ръката на майка си.

11
Генетично заболяване, свързано с неправилно развитие на костната система и ставите, в някои случаи с
наличието на шести пръст на крайниците.
22
Пречистен и осветен ритуален нож - кама, използван в церемониалната магия. - Б. пр.
 Графинята забеляза, че Ламия се поколеба на вратата.
- Искаш ли нещо да ми кажеш, детето ми?
За миг изглеждаше, че Ламия ще заговори. После поклати глава и тихо последва брат си
към библиотеката.

11

Точно в 9 и 30 на другата сутрин Жорес Калк проследяваше от тайната си

наблюдателница как колоната от коли с шофьори се връща, за да прибере своите клиенти.
Преброи ги един по един.
- Трима от тях остават в къщата. Двама мъже и една жена, ако не бъркам.
През самотните седмици, които Калк прекара в своеобразната си обсерватория, беше
развил навика понякога да си говори сам. Напълно ясно съзнаваше новата тенденция, но все
още не се смяташе за заплашен да се превърне в някои от онези странни мъже, изглежда
винаги бяха мъже, които вървят по улиците на родния си град, разговаряйки с въображаеми
събеседници.
Ако някога изпаднеше до подобна публична форма на идиотизъм, Калк се надяваше да
има достатъчно останал разум, за да си сложи слушалка от телефон до ухото и да се защити от
същите сили на реда, в които беше членувал толкова години. Сега обаче проблемът му не беше
наближаващата деменция, а да се добере до своя диктофон в светилището на графинята.
Изправи се и се огледа около наблюдателницата. Химическата тоалетна и миризмата на
тютюн няма да му липсват, нито странната светлина, процеждаща се през камуфлажната
мрежа. Но щеше да се сеща за птиците, язовците, гризачите, зайците, елените и лисиците, с
които се беше развличал през по-отегчителните часове на бдението си. Внезапно взе реше ние
да остави цялата екипировка в наблюдателницата си на бракониера, който я беше създал. Така
нямаше да се налага да мъкне всичко до колата си. Освен това щеше да прикрие и следите си с
бракониера.
Опитът на Калк му подсказваше, че няма никакъв шанс да влезе в имението и да вземе
диктофона. Не беше млад, нито склонен към самоубийство, още по-малко имаше желание да
види отвътре някой от затворите, в които беше пратил толкова престъпници през кариерата си.
Е, съществуваше една алтернатива на професионалното самоубийство и Калк реши да я
проучи без повече отлагане.

12

Калк наблюдаваше как братовчедът на Пол Макрон довършва дървения капак за

прозорец. Мъжът усещаше присъствието му, беше ясно. Но би било глупаво Калк да очаква, че
бивш войник от Чуждестранния легион ще му се мазни само защото капитан, при това бивш
капитан от полицията, е влязъл в работилницата му. Е, поне щеше да му даде време да запали
цигара.
 Точно се канеше да си дръпне, когато забеляза Макрон да му прави жест с шкурката от
другата страна на ателието.
- Изгаси проклетото нещо. Това не е скапан клуб. Тук има достатъчно сухи дърва да
опушим кит.
Калк пусна слаба усмивка и смачка още неначенатата цигара и клечката кибрит под
подметката си. Трябваше да го очаква. Братовчедът на Макрон нямаше никаква причина да го
третира с нещо по-различно от презрение. Пол Макрон беше убит под негово ръководство и бе
чист късмет, ако не броим и безумието на Адам Сабир, че полицията успя да сложи край на
убийствата на Ейкър Бейл.
Айме Макрон отиде до мивката в дъното на работилницата и усърдно зами ръцете,
лицето и врата си. Калк мерна как мъжът го оглежда в огледалото.
Калк не помръдна. Той също преценяваше Макрон. Решаваше дали да му се довери с
информация, която можеше да го прати в затвора, ако попаднеше в грешни ръце.
- Вече не си кука, така ли? - Макрон вървеше към Калк, бършеше врата си с кърпа, а
очите му бяха присвити.
За миг Калк беше изкушен да се престори, че още е полицай, да размаха умишлено
скатаната значка, но се отказа. - Не, не съм. Как позна?
Макрон вдигна рамене.
- Бях в Легиона двайсет години. Мога да преценя дали някой притежава власт по
държането му. Ти вече нямаш власт. Ако още беше кука, щеше да нахлуеш и да прекъснеш
работата ми, със съзнанието, че разполагаш със скапано право да го сториш. Вместо това ме
изчака да приключа. Полицаите рядко са толкова търпеливи.
- Право в десетката. - Калк беше впечатлен. Незабавно смени схемата и подходи към
Макрон от изцяло различен ъгъл от първоначално планирания. - Помниш ме, нали?
- Как бих могъл да забравя? Ти ни донесе новината за смъртта на Пол.
Калк потръпна, всяка дума се забиваше в душата му на полицай.
- Тогава ми помогна. Даде ми ценна информация за Ейкър Бейл. За времето, прекарано
от него в Легиона.
Макрон примигна, сякаш нещо, което не е разбирал, му е било показано с болезнена
яснота. Запали цигара.
Калк направи гримаса.
Макрон се ухили.
- Да, занасях се за опасността от пожар и фасовете. Вземи една от моите.
Калк наклони глава въпросително.
- Защо смени отношението си толкова внезапно?
- Наистина ли искаш да знаеш?
- Да, наистина.
Макрон издиша цигарен дим през ноздрите си.
- Защото вече не си кука. Така те харесвам повече. Разкараха те заради смъртта на Пол?
- Косвено.
- Глупаци. Не е било по твоя вина. Ако беше, нямаше да минеш жив през прага ни.
- Предполагах, че е така. - Калк дръпна от подарената му цигара.
 Двамата мъже се гледаха и пушеха.
- И какво искате, господин бивш капитан?
- Да искам?
Макрон почеса обръснатата си глава.
- Не се занасяй с мен, инспекторе. Не си дошъл да видиш как я карам. Нито да разтягаш
локуми за доброто старо време с Пол. Не се понасяхте.
Калк изпита желание да премине в защита, но потисна инстинкта.
- Прав си, Макрон. Този път ми трябва нещо повече от информация. Имам нужда от
помощта ти.
Макрон си позволи сянка на усмивка.
- Убиецът на Пол е мъртъв. За какво съм ти? - изражението му се промени. - Искаш
някой да бъде пречукан, нали? Това трябва да е. И внезапно си се сетил, че добрият стар Айме
Макрон е лежал за тежки телесни повреди и сигурно не е забравил някои от старите си номера
през годините, след като са го пуснали?
- Не е това.
- Тогава какво?
Калк се почувства глупак. Какво правеше, разговаряйки с напълно непознат за
нарушаване на закона, след като беше прекарал целия си живот, защитавайки обществото?
Преглътна. Може би трябваше да изплюе камъчето. Какво имаше да губи? Пенсията си? Едва
му стигаше да си купува тоалетна хартия. Доброто си име? То не струваше нищо в Прекрасния
нов свят, който наричаха Франция. Репутацията? Беше я опетнил със скриването на значката
при напускането на службата.
- Имаш ли приятели от Легиона, които да са пожарникари. Някъде около Сен Тропе?
- Пожарникари? Сериозно ли говориш?
Калк загаси цигарата си в локвата, останала след трескавото миене на Макрон.
- Напълно сериозно.

13

Абигер дьо Бал седна на леглото срещу сестра си.

Ламия беше с гръб към него и съсредоточено гледаше през прозореца.
- Никога не съм те харесвал, Ламия. Винаги съм те смятал за слабото звено в нашата
верига. - Аби се просна на леглото и остана така, загледан в тавана.
Ламия се обърна към него.
- Защо не ме убиеш, тогава? В това си най-добър, нали? Като Роша. И двамата - родени
убийци.
- Убивам само вредители. Мисли за мен като за териер, обучен да убива плъхове. Сладък
съм, ако ме опознаеш. Дори съм гальовен.
- Излез от стаята ми. Цапаш ми леглото.
 - Чакам Мийон. Ще дойде да ме смени за охраняването ти.
- Няма нужда да бъда охранявана. Какво си мислиш? Че ще предам всички ви?
Аби вдигна рамене.
- Какво можеш да предадеш? Всички работим отделно. Никой няма представа за
останалите. Разкажеш ли нещо, кой ще ти повярва. Това, което правим, изглежда алогично,
освен ако не си наясно с Мистериите.
- Какви Мистерии? Ти не вярваш истински във Второто пришествие, нали? Или в
идването на третия Антихрист?
- Разбира се, че не. Но мадам майка ни вярва. А тя държи конците и парите.
Ламия поклати глава.
- Значи всичко е просто оправдание? За теб и Во?
- Не. Во наистина вярва във всичките глупости. Аз го правя заради забавлението. Той го
прави по убеждение. Резултатът е почти еднакъв.
- Гади ми се от теб.
- Защо? Останалите също вярват. - Аби се ухили. - Събери група изроди. Промивай им
мозъците от раждането. Казвай им, че са специални, че са избрани лично от Бог и че всички
останали седят по-ниско от тях. После ги залей с пари и привилегии. Всеки път действа.
Ламия погледна към вратата.
- Ако мадам майка ни те чуе, няма аз да съм затворената.
- Само че тя никога няма да ме чуе да говоря така. Няма да убия кокошката със златните
яйца. Да не мислиш, че съм луд?
- Отказвам да отговоря на този въпрос - Ламия се поколеба. Противно на инстинктите, си
позволи да зададе въпроса, който най-силно я тревожеше: - Какво смяташ, че ще направи с
мен?
Аби се засмя.
- Ако бях на твое място, щях да сменя тона. Незабавно. Така нямаше да се налага да
разбирам.
- Какво имаш предвид?
- Не знам защо ти го казвам, понеже няма да ми даде никакво предимство. Но ти си ми
сестра. Макар и не кръвна. - Аби се изправи в леглото. - Знаеш ли какво щях да направя на
нейно място?
Ламия пристъпи към него.
- Кажи ми.
- Щях да накарам някой като мен да те убие.
Ламия спря. Небелязаната половина от лицето ѝ пребледня.
- За това ли те изпрати с мен?
- Мен ли? Не. Щеше вече да си мъртва. Пък и нямаше да се занимавам да те
предупреждавам. В момента медузите в залива са в размножителния период. Щях просто да те
зарежа там, по средата на най-големия пасаж от парливци, като те повлача малко с въже с
вързан спасителен пояс. Всеки би помислил, че е станало, докато си плувала. Достатъчно
опарвания и ще получиш алергичен шок, заради който ще се удавиш. Случвало се е стотици
пъти.
Тя го погледна.
 - Защо? Какво толкова се случва сега? Кое е толкова важно, та да трябва да убиеш сестра
си?
Аби вдигна рамене.
- Мислех, че е очевидно. Това е моментът, който нашето семейство очаква от осемстотин
години. Мадам майка ни...
Прекъсна го глас иззад вратата.
- Да, Абигер. Прав си. Мадам майка ти наистина смята, че това е моментът, който
Корпусът очаква от осемстотин години. - Графинята влезе в компанията на Мийон и мадам
Мастигу. Кимна първо на Абигер, после и на дъщеря си. - Но Ниоба 1 не е убила собствените си
деца, нали така, Ламия? Безсмъртните богове решили тяхната съдба. - Огледа стаята с
невиждащ поглед. - Ще останеш в къщата за обозримото бъдеще. Или най-малкото до момента,
когато ще успееш да ме убедиш, че си се вразумила. Мийон ще се грижи да не си лишена от
нищо, той и слугите ще те следят на смени. Ще се храниш с мен, раз бира се. Това ще ни
предостави време да разговаряме. Можеш да ползваш библиотеката и стаята за забавление, но
няма да имаш достъп до телефон и компютър. Разбра ли ме?
Очите на Ламия заискриха за миг. После примирено склони поглед. — Разбрах ви
чудесно, мадам.
- Положението е изключително неудобно, нали го осъзнаваш? Имам по-важни неща, за
които да мисля.
Аби, който беше на нокти от момента, в който майка му влезе в стаята, погледна към
сестра си. Графинята се обърна към него.
- Абигер. Имаш нареждания. С брат ти вече не сте необходими тук.
- Не сме, мадам.
- Разполагате ли с достатъчно средства?
- Предостатъчно, мадам. Както ви е добре известно.
- Тогава не ме предавай.

14

- Да, познавам един пожарникар, но работи в Драгинян, не в Сен Тропе. Комунист е. И

бельото му е червено. Това помага ли?
Калк затвори очи. Сигурно съм луд, помисли си. Защо го правя? Трябваше да съм в
Тенерифе, да живея в някой от апартаментите, които дават срещу нисък наем на пенсионирани
държавни служители. Всяка сутрин щях да играя домино с пенсионирани банкови чиновници и
излишни държавни служители, а по време на следобедните аперитиви щях да флиртувам със
съпругите им. Дори нямаше да забележа, когато инфарктът ме убие. И хронично
некомуникативната ми дъщеря щеше да разбере, че баща ѝ е гушнал букета чак когато ѝ
занесат медалите и чекът от застраховката ми на кадифен поднос.

1 1
Ниоба е дъщеря на митичния лидийски цар Тантал. Имала по шест синове и дъщери и се подигравала на
титанката Лето, която имала само две деца - близнаците Аполон и Артемида. Като наказание за гордостта ѝ Аполон
убил всички синове на Ниоба, а Артемида - дъщерите ѝ. - Б. пр.
 - Опасявам се, че няма да свърши работа. - Калк се поколеба. - Ще бъда откровен с теб,
Макрон. Поне това ти дължа. Трябва да проникна в една къща. Добре охранявана къща. Трябва
да си взема нещо, което оставих там преди няколко месеца. Нещо, което включва братовчед ти
и хората, отговорни за смъртта му. Хрумна ми, че ако бъде вдигната тревога за пожар,
примерно от загрижен гражданин, всички в къщата ще бъдат принудени да излязат, докато
пожарникарите проверяват вътре. Ще платя на човека, който ми върне предмета, разбира се. И
мога да те уверя, че не става дума за кражба. Предметът ми принадлежи. Никой друг даже не
подозира за съществуването му. - Калк млъкна. Изказана гласно, идеята му звучеше
изключително глупава.
Макрон отвори шкаф, скрит в отдалечен ъгъл на работилницата. Извади бутилка и две
чаши.
- Пастис1?
Калк едва не каза, че е на смяна, когато осъзна, че не е.
- С удоволствие.
Двамата избягваха да срещат погледите си, докато отпиваха.
Взорът на Макрон се рееше из работилницата.
- Две години ми отне да изградя това място от нищото. Можеш ли да повярваш? Да си
създам репутация. Да вляза в законен бизнес. - Отпи от чашата си. - В момента вървя наго ре.
Може дори да помисля за брак. Да отгледам няколко скакалчета.
Калк остави чашата и се приготви да си тръгне. Играта беше приключила и той го
разбираше.
- Почакай. - Макрон се почеса по главата. - Виждаш ли всичко това? - посочи към
внимателно подредената си стока. - Всяко парче е първокласна дървесина. Четири пъти А. Де -
ветдесет и пет до сто процента безупречна. Взимам материала от бивш легионер, който живее
край Маноск.
- Маноск? - Калк не успяваше да проследи мислите на Макрон. Глух ли беше? Не беше
ли разбрал какво му казва?
- Да, Маноск. Човекът е цяло чудо. Снабдява ме с всичко, от което се нуждая. Няма
значение какво му поискам. Напълно надежден. - Макрон посочи с брадичка: - Визитната му
картичка. На стената ей там. Може да запишеш името му в тефтера си. Кажи му, че аз те
пращам. Кажи му, че Айме е казал: „Плувай или потъвай. Към целта!“.
Калк погледна недоумяващо.
- Дървесина? Взимаш дървен материал от този човек? - Желаеше повече. Някаква
гаранция, че не го пращат за зелен хайвер.
- Късмет. Надявам се да си върнеш каквото си загубил.
Калк въздъхна и записа името на снабдителя в бележника си.
Макрон се поколеба, още не можеше да се пречупи и да се довери на кука.
- Моят братовчед, капитане. Застреляният от мъжа с очите. Твоят помощник. Той беше
малко полицейско лайно. Годеницата му трябва да се радва, че се отърва. - Макрон гаврътна
остатъка от напитката си. После погледна Калк в очите. - Но майка му, съпругата на чичо ми,
жената, която припадна в ръцете на мъжа си, когато ѝ казахте за смъртта на сина ѝ... Тя е една
на милион. Изключително много държа на нея.

11
Вид френски анасонов ликьор. - Б. пр.
 15

Ламия дьо Бал се взираше през прозореца на спалнята си. Беше полунощ. Всички в
къщата спяха.
Пред вратата се чуваше как портиерът Филип се намества по-удобно в стола си в
коридора.
Първата ѝ идея беше да пусне радиото. Да го накара да свикне с шума, но беше
всеизвестно, че тя никога не слушаше музика. Малкият перверзник директно щеше да влезе, за
да види какво става от чисто любопитство. И после сигурно щеше да опита да я вкара в
леглото, както беше пробвал най-малко три пъти за последната година. А този път беше уяз-
вима. Вече не беше дъщеря на работодателя му, а затворник, лишена от права. Не си
заслужаваше риска.
Взе завивките си, влезе в банята и затвори вратата.
Пусна душа, извади хирургическа ножица от комплекта за първа помощ и започна да
реже чаршафите на ленти.
Не мога да повярвам, че правя това, си каза. Ами ако падна? Ако си счупя нещо? Ще ме
убият.
Приключи с разрязването на чаршафите и се зае с трудоемката задача да ги усуче и
преплете. В един момент затвори крана на душа, отиде в спалнята, включи нощната си лампа и
изключи основната, както правеше обикновено. После на пръсти се върна в банята и продължи
с оплитането на чаршафите. Когато остана доволна от резултата, премери дължината на въжето
с педи. Събираха се около десет метра. Надяваше се да са достатъчни.
Стаята, в която я държаха, беше на третия етаж, над двора. Щом слезеше, възнамеряваше
да тръгне към Раматюел. Знаеше къде живее господин Бруси, таксиметровият шофьор.
Познаваше го цял живот. Мадам майка ѝ беше взела документите и кредитните ѝ карти, но той
със сигурност щеше да я откара някъде, където и да е, на кредит.
Отвори прозореца и прекара оплетените чаршафи през ръцете си. Беше вързала четка за
коса в долния край, като се надяваше така да прецени, дори в мрака, още колко ще трябва да
скочи, ако импровизираното въже не стигаше до земята.
Въжето се изпъна докрай и тя го залюля толкова леко, колкото ѝ бе възможно. Четката
удари нещо и предизвика ужасен шум. Ламия спря люлеенето и се заслуша, заслонявайки ухо.
След минута съсредоточено вслушване, се успокои. Узна две неща. Първо, нямаше пазач на
пост в двора и второ, ще трябва да скочи поне един метър от капака на прозореца, в който се
беше ударила четката, за да достигне земята.
Завърза свободния край на въжето за централната конзола на прозореца. Така загуби още
половин метър. Щеше да се наложи да скочи от поне метър и половина в мрака. Опита да се
сети дали имаше нещо между нея и земята, което да падне и да я издаде. Постъпи глупаво като
не разгледа подробно района, докато беше светло.
С последен поглед към стаята си, Ламия се надвеси през прозореца. Канеше се да
изостави всичко, което познаваше: сигурност, семейство, традиции, емоционални връзки.
Двайсет и седем години бе живяла в чудовищна лъжа.
Истината за живота ѝ, както и истинските мотиви на ордена, който я беше осиновил,
орден към който неразумно беше насочила цялата си лоялност, ѝ се разкри след
оповестяването на смъртта на брат ѝ. Ако всичко, което правеше, беше по за повед на Корпус
Малефикус, колко вреда бе нанесла с жалките си куриерски мисии, единственото, което майка
ѝ ѝ поверяваше? Колко вреда беше нанесла в името на общност, която не съзнаваше размера и
дори самото съществуване на своята вина? Сега, най-сетне, щеше да влезе в истинския свят,
без да носи тежестта от миналото си.
Притискайки въжето между ходилата си, Ламия се спускаше полека. Беше в добра форма
- тенисът, йогата и понякога малко уроци по танци се бяха погрижили за това, но лесно ѝ се
завиваше свят, затова благодареше на провидението, че трябва да изпълнява каскадата си на
тъмно.
В един момент, по средата на въжето, почти вкочанена от страх, усука плата яростно
около китката си, докато изтръпването на ръката не я принуди да дойде на себе си и да про-
дължи.
Накрая, след, както ѝ изглеждаше, половин час, който всъщност беше продължил не
повече от три минути, усети четката под краката си. Внимателно се пусна до края на въ жето,
докато не увисна само на ръце. Пусна се, без да си дава време да мисли.
Планът ѝ беше да се затича още с приземяването. Вместо това направи две колебливи
крачки и падна на колене. Всички лампи в двора се включиха едновременно. Ламия шокирана
се обърна. Това беше новост. Досега мадам майка ѝ никога не беше планирала да слага
охранително осветление.
Ламия стана и се затича. Може би с излизането от двора светлините щяха да се изключат.
И ако никой не гледаше, можеше да решат, че са задействани от елен, излязъл от полето.
Входната врата се отвори и оттам изскочи Мийон, въоръжен с ловна пушка тип помпа.
Ламия се завтече към пролуката между гаража и конюшните. Ако успееше да се измъкне
край външните сгради, сигурно щеше да успее да се скрие в шубраците извън имението.
Мийон отметна пушката и се втурна след нея.
В момента, в който той тръгна, Ламия разбра, че няма шанс да му се измъкне. Той
тичаше като атлет, ръцете му се движеха мощно над бедрата, лицето му изразяваше крайна
концентрация.
Ламия диво се огледа. Накрая спря и се облегна на стената, сдържайки дъха си.
Наблюдаваше приближаването на Мийон с наведена глава, вдишвайки жадно, като изморена
млада кобила, следяща движенията на човека, който ще я обязди.
- Ще дойдете с мен, мадмоазел.
Ламия поклати глава.
Мийон хвана ръката ѝ точно над лакътя. Когато опита да се измъкне, той промени
хватката си така, че да държи и двете ѝ ръце зад гърба, та да я притиска при плешките толкова
силно, колкото сметне за нужно.
- Моля ви, мадмоазел. Не искам да ви наранявам. Познавам ви от малка. Вървете кротко
с мен. Ще съм ви задължен.
Ламия изхълца недоволно и кимна.
Мийон отпусна хватката си. Задоволи се да върви две стъпки зад нея, уверен, че е в
състояние да я хване пак, ако тя опита да избяга.
Портиерът, който охраняваше пред вратата на стаята ѝ, изтича пред къщата, подметките
на обувките му шляпаха по мраморното стълбище. Спря се и направи физиономия на Мийон,
когато двамата го доближиха.
- Старицата ще ме изкорми заради това. - Ядосан изгледа Ламия. - Надявам се да ми даде
аз да свърша с теб. Ще сложа торба на главата ти, за да не се налага да те гледам.
- Млъкни - каза Мийон, - и иди да събудиш мадам графинята
 - Тя вече е будна. Алармата за крадци трябва да се е задействала в спалнята ѝ, когато си
излязъл, без да я деактивираш.
Ламия, Мийон и портиерът спряха в коридора, загледани към стълбите.
Графинята, по нощница, придружавана от облечената по същия начин мадам Мастигу,
слизаше по стълбите, за да ги посрещне.
- Какво да правим с нея, мадам? - Мийон, изглежда, се чувстваше малко неудобно, като
палач на кралска екзекуция, обхванат от внезапен пристъп на съвестност.
- Да правим с нея? - Графинята спря внезапно, - Накарай Филип да я върже, дайте ѝ
успокоително, после я заключете в залата на Корпуса. Така всички ще можем да поспим. Там
няма прозорци, които да я изкушават за нови безразсъдни действия. Ще реша бъдещето ѝ на
сутринта.

16

Бившият сержант Жан Пикаро, служил 20 години в Легиона и лежал 10 години в затвора
за въоръжен грабеж, от осем години беше на свобода и доставяше трудни за намиране пред-
мети на престъпната общност. По стар навик почеса голата си глава с нокти. Беше страдал от
въшки в затвора и се оказа невъзможно да се отърве от развитите по онова време тикове,
особено когато беше под стрес.
А в момента със сигурност беше под стрес. Едно нещо беше сигурно. При всяко
положение ставаше дума за проста процедура - влизане, взимане, излизане. Но защо тогава се
потеше? И защо не спираше да се чеше като шимпанзе?
Първоначално мислеше изобщо да не се захваща. Беше против принципите му да се
занимава с бивши куки. Лайната миришат, а старите лайна миришат най-зле. Но човекът дойде
с препоръка от Айме Макрон. А Макрон беше спасил живота на Пикаро в Джибути, когато
последният изпадна в немилост пред лидер на бригадите Афар заради сделка за нар котици,
жени и автомати ФАМАС, които някак бяха изчезнали от складовете на Легиона.
Куката допълнително беше намалила притесненията му, като му предложи 1500 евро
веднага и още 1500 евро впоследствие, ако донесе предмет, който ѝ принадлежи. Предметът се
намираше в къща в Кап Камара. Сделката дори не включваше взлом. Куката, както
обикновено, беше взел отпечатък от задната врата, докато е провеждал разследване в къщата
преди два месеца. Пикаро получи дори детайлна карта на сградата, показваща библиотеката и
скритата врата към стаята, където беше предметът. Фасулска работа. Нещо обаче го
притесняваше.
Освети картата с фенера. Наблюдаваше задната част на къщата от повече от час и всичко
изглеждаше тихо. Нямаше кучета. Нито автоматични сензори за осветлението от тази страна на
имота. Куката дори му каза къде са прекъсвачите за алармата и как най-лесно да ги изключи.
Цялата операция беше като сън. Но Пикаро знаеше, че сънищата могат да те разтърсят и
събудят когато най-малко очакваш.
Той бръсна невидима кожичка от яката на якето си.
Така. Или го правиш, или не, войнико.
Пикаро се изправи и пристъпи към задната врата.
 17

Пикаро мина през вратата и подуши въздуха. Не знаеше как и защо, но понякога можеше
да подуши присъствието на хора, дори ако са през няколко стаи. Според него беше някакъв
първичен инстинкт, останал от времената, когато хората са живели в пещери. Влезеш ли в
празна пещера, която искаш да обитаваш, преди да се отпуснеш край огъня, е добра идея да си
сигурен, че никой друг, човек или звяр, не се е настанил преди теб.
Успокоен, Пикаро се промъкна по стълбите в края на коридора. След като деактивира
алармата в рамките на две минути, включи фенера и провери картата си за последен път. Ляво,
дясно и още едно дясно и щеше да е в библиотеката. После няколко крачки през стаята до
„Животът в Париж“, куката му каза дори точният брой томове в изданието, и готово - „Сезам,
отвори се“.
Пикаро хвърли бърз поглед към стълбите, докато минаваше по коридора. През живота си
безброй пъти беше влизал в къщи, но не можеше да се отърве от един свой кошмар - как
огромна овчарка, задължително овчарка, се втурва безшумно по стълбите, хвърляйки слюнка,
предвкусвайки месото по крака на Жан Пикаро.
Той леко подскочи, за да успокои потреперването си, и се промуши през вратата на
библиотеката. Господи. Вече остаряваше за такива изпълнения. И за какво ли му бяха 3000
евро? Банковата му сметка набъбваше. Притежаваше къщата си. Синът му се учеше при най-
добрия електротехник в бранша, а той самият беше решен по-скоро да умре, отколкото да се
върне в затвора. Тогава защо, по дяволите, пое задачата? Навик? Пристрастяване към
адреналина? Или просто защото беше от малкото неща, които още правеше добре?
Наведе се и опипа за лоста, който куката описа под трети том на периодичното издание.
Отвори се врата, скрита в рафтовете. Пикаро погледна през рамо и влезе в тайната стая.
- Майка му стара, да пукна дано! - изруга, докато очите му се разширяваха от ужас.
Точно по средата до огромната маса имаше стол, за който беше вързана жена в
безсъзнание. Главата ѝ висеше под ъгъл, а когато Пикаро освети лицето ѝ, едната му половина
беше покрита с нещо, което изглеждаше като засъхнала кръв.

18

Винаги професионалист, а и без да забравя за своите 3000 евро, Пикаро опипа под масата
за скъпоценния диктофон на куката. Точно на два метра вдясно, залепен под ръба, в ъгъла
между две сглобки. Да, точно там беше. Пикаро го прибра. Поколеба се, сетне бързо се отправи
към вратата. Жената не беше негова работа. Беше свършил това, за което дойде. Вече
закъсняваше заради предпазливостта си на влизане. Защо да усложнява нещата? Така можеше
да се измъкне, преди пукването на зората и никой нямаше да узнае нищо.
Погледът му неспирно се връщаше към жената. Какво по дяволите ѝ бяха направили?
Може би дори беше мъртва? Но не беше, на светлината на фенера се виждаше, че диша.
Докато осветяваше тялото ѝ, Пикаро се сети за случка от затвора Ла Санте. Младеж,
мулат на не повече от 19 години, беше попаднал в лапите на една от бандите за продажба на
метамфетамини. Един ден го бяха издебнали при душовете. Пикаро беше опитал да
предупреди момчето, че рано или късно, лошите винаги те докопват. Пък и какво друго имаха
да правят с времето си? Но момчето беше прекалено младо и самоуверено, за да го послуша.
Наказаха го с групово изнасилване. Когато Пикаро го намери, го бяха вързали за стол с глава
през седалката, корем върху облегалката и ръце и крака, завързани за краката на стола. Така
беше наличен за изнасилване и за всеки друг затворник, минал наблизо.
Първоначално Пикаро не беше осъзнал какво вижда. Сякаш синът му беше излязъл с
топките напред от майчината си утроба. Пикаро беше отстъпил с пепеляво лице и изкрещял
„Господи, какво е това?“
- Това са тестикулите, господине - му беше обяснила акушерката. - Те се подуват при
седалищно раждане, защото краката са вдигнати до главата.
Когато видя в какво състояние е анусът на младежа, повърна. После развърза момчето,
закрепи го, доколкото можеше в студената баня, и отиде да извика надзирателите.
Зашиха го добре, но след нападението момчето никога не бе същото. След около шест
месеца сам си отряза топките с парче стъкло.
С въздишка Пикаро се върна към масата. Извади джобното си ножче и преряза въжетата,
наклони жената към себе си и остави тежестта ѝ да падне на дясното му рамо. Раздвижи ръце,
за да разпредели тежестта ѝ по-добре. После, чувствайки се като последен глупак, тръгна към
коридора.
Вече няма смисъл да затварям вратата, помисли си. Все едно оставям шибан конец след
себе си.

19

Пикаро нежно положи жената на задната седалка на колата си. Изправи се и я изгледа на
светлината на лампата за отворена врата. Това, което в стаята му се беше видяло като кръв, се
оказа само белег по рождение. Горката кучка. Щеше да е красавица без него. Да се чудиш
понякога къде блее Бог.
Пикаро вдигна клепачите ѝ и провери зениците - беше надрусана, съвсем ясно. За кратко
беше изкушен да завърже очите ѝ, за да не може да го разпознае, ако внезапно се свести, но със
сегашния му късмет сигурно щеше да се паникьоса при събуждането и да предизвика
катастрофа. Най-добре засега да остави нещата както си бяха.
Куката щеше да го чака на стария паркинг зад плажа Пампелон. Най-много 20 минути с
колата. Щеше просто да остави женската и диктофона на куката, взима си остатъка от парите и
се чупи. Куката щеше да се оправя с нея. Нали това правеха куките, все пак? Оправяха нещата.
На три пъти Пикаро се зачуди дали няма да е по-добре просто да я остави край пътя. Още
не беше го видяла. Не беше видяла и куката. Защо да си усложняваш живота, след като не е
необходимо? Но споменът за завързаното ѝ тяло по средата на масата го преследваше. Как се
казваше момчето от затвора? Чико? Чиклет? Нещо подобно.
Глупаво беше да оставят стола на масата. Ако се беше събудила можеше да се хвърли на
една страна. Така би могла да си счупи врата и да остане парализирана. Понякога хората опре-
делено са глупави.
Видя куката, чакаше го. Това беше. Какво ли не прави човек за три хиляди кинта.
 Пикаро спря до Калк. Излезе от колата и се огледа. Нямаше неочаквана комисия по
посрещането. Добър първи знак.
- Взе ли го?
- Разбира се, че го взех. - Пикаро извади диктофона от джоба си и го подаде на Калк.
Калк му брои останалите 1500.
Пикаро посочи с палец назад към колата си.
- Имам и още нещо за теб. Без допълнително заплащане.
Калк се присви, сякаш някой го беше замерил с нещо в гръб.
- Какво имаш предвид?
Пикаро отвори задната врата и изчака Калк да дойде при него. Двамата се взряха в
момичето.
- Не бой се. Не е мъртва. Някой я е надрусал и я е вързал на стол. Оставили са стола на
масата в твоята тайна стая. Първо си помислих, че е една от сексуалните игри, нали се сещаш,
когато дишат амилов нитрат и почти се задушават, за да засилят удоволствието си. Но като
видях лицето ѝ реших друго. Смятах да я оставя там, но просто не можах да го направя. Не ме
е виждала, не е виждала и теб. Съветът ми е да я оставим тук, но занапред е твой проблем.
Съгласен?
- Съгласен.
Калк напълно се беше овладял. Вече трескаво обмисляше възможните последствия от
новото развитие.
- Аз ли да я прехвърля, или ти?
- По-добре ти. Не съм в цветущо здраве.
Калк наблюдаваше как Пикаро измъква момичето от колата.
- Какво ѝ е на лицето? Ранена ли е?
Пикаро вдигна главата на момичето, все едно показваше антична ваза на потенциален
купувач в оказион.
- Не. Белег. Скапана срамота, не мислиш ли?
Калк веднага разпозна обезобразеното лице на момичето. Тя беше сред първите,
пристигнали в къщата, преди двамата мъже. Беше една от дъщерите на графинята,
следователно една от дяволската дузина. Но какво беше сторила, за да обърне графинята срещу
себе си? При всяко положение отчаяно искаше да говори с нея.
Точно в този момент Ламия отвори очи.
Пикаро вдигна ръка, за да я удари зад ухото, преди да е успяла да погледне лицето му.
- Не, не, почакай! - Калк пристъпи напред. Бръкна в джоба си и извади значката. -
Полиция, мадмоазел. За собственото ви добро, не поглеждайте встрани. Ще ви изведа от
колата. - Хвана лицето ѝ, - продължавайте да гледате в мен. Не се оглеждайте. Доверете ми се.
Ламия още беше замаяна. Залитна и се облегна на гърдите на Калк, коленете ѝ поддадоха.
Калк кимна на Пикаро.
Пикаро скочи в колата си и отпраши. Задната врата сама се затръшна от ускорението.
 20

Филип Лемел беше прислужник на графиня Дьо Бал от 18 месеца - най-дългият период в
живота му на една и съща работа, и краката започваха да го сърбят. Трябваше да се случи нещо
хубаво, иначе старата крава нямаше да види и следа от него.
Бащата и дядото на Лемел бяха работили за стария граф и това бе единственият факт,
осигурил мястото на бавно стоплящия и неинтелигентен Филип. В резултат на Лемел бяха до-
верени, или поне той така си мислеше, всички цели и тайни на Корпуса. Ако не беше икономът
Мийон, който явно завиждаше на Филип за красотата и успеха му с жените, Лемел беше
сигурен, че щеше да се издига доста по-бързо в йерархията на Корпуса, като графинята щеше
да го използва за нещо малко по-важно от почистването на стаите и пазенето на пост пред
грозната кучка - нейна дъщеря.
Лемел се чувстваше лично унизен от бягството на Ламия докато той беше на пост, като
унижението му беше подсилено от триумфалното ѝ залавяне от страна на Мийон само секунди
след приземяването ѝ в двора. Малко успокоение носеше фактът, че графинята повери Ламия
отново на него, а не на Мийон, след проваленото бягство. Мадам графинята явно го
отличаваше от стадото и имаше големи планове за него.
От първия момент, когато я беше видял, преди 14 месеца, при краткото посещение по
повод рождения ден на майка ѝ, Лемел се почувства сексуално привлечен към Ламия въпре ки,
или може би заради, белега, загрозяващ лицето ѝ. Все пак, както казваше баща му, не се
взираш в комина, докато ровиш в огъня.
В резултат на това му беше доставило особено голямо удоволствие да я завърже за стола
и насила да я надруса с двойна доза успокоителни. После съжали за садистичния си порив,
заради който трябваше да балансира с отпуснатото ѝ тяло по средата на масата по причини,
които вече му убягваха. Всъщност споменът за глупостта му не му излизаше от главата. Ами
ако се свестеше паникьосана, паднеше от масата и си счупеше глупавия врат? Това щеше да е
окончателен триумф на Мийон над него. Графинята щеше да има всички основания да го за-
рови жив.
Лемел се облече и внимателно слезе по стълбите. Тишината на спящата къща му
създаваше комфорт. От детинство беше склонен към воайорство и нощта, със своите тайни,
различни правила и безбройни обещания за скришност, го стимулираше дълбоко.
Връзката между мрака и сексуалните обещания даде нова идея на Лемел - докато Ламия
беше друсана до козирката с успокоителни, какво лошо щеше да има да се задържи за малко
по-дълго? Винаги можеше да каже, че е слязъл да провери дали всичко е наред.
Когато Лемел не работеше, спеше или ядеше, се занимаваше с очертаването на сложни
сексуални фантазии за жените, които срещаше в живота си. Откакто чу, че се използва флу-
нитразепам за упояване на жените така, че те нито да се съпротивляват, нито да си спомнят за
случилото се, Лемел си мечтаеше да се докопа до медикамента и да го използва за сдобиване с
власт. Не успееше ли да се докопа до доза рохипнол, двойна доза темазепам щеше да свърши
почти толкова добра работа.
Дори бегъл поглед към компютъра на Лемел щеше да покаже хиляди снимки от сайтове с
изнасилвания, садо-мазо изпълнения и насилване на спящи жени. Това беше шансът му да
превърне фантазиите си в реалност. Ако Ламия още беше в безсъзнание, можеше да прави с
нея каквото поиска. Мисълта го накара да потръпне в очакване. Сложи фотоапарата в джоба
си. Щеше да е хубаво след месец и нещо кучката да научи, че е бременна от прислужника на
майка си. Решеше ли да го разиграва, щеше да ѝ го върне, като качи нейни снимки навсякъде в
интернет. Тогава щеше да ѝ се наложи да го забележи, нали така. Да се разбере с него. А как
само щеше да я накара да страда.
 Първият признак, че бъдещите му планове нямаше да протекат толкова гладко, беше че
вратата на библиотеката бе широко отворена. А графинята беше издала стриктно нареждане
вратата на всяка неизползвана стая да е плътно затворена, освен ако в стаята няма човек.
Всъщност копелето Мийон толкова се стараеше графинята да е винаги доволна от изпъл -
нението на тази заповед, че Лемел беше затворил проклетата врата два пъти след като хвърли
жената на масата, излагайки я като Квазимодо. Затварянето на врати бе част от съществото му,
подобно на навика на някои хора да обикалят из домовете си, изключвайки ненужните лампи.
Вратата на залата на Корпуса също зееше отворена. На Лемел му прилоша. Ако жената е
избягала за втори път, пак щяха да обвинят него. Повече от ясно. Щеше да загуби работата си.
Дори майка му нямаше да успее да го защити този път.
Лемел мина през отворената врата. Ламия не се виждаше. Столът лежеше на пода до
масата. Лемел вдигна едно от въжетата и опипа края му. Беше прерязано. Значи някой е по-
могнал на кучката. Леуел вече чуваше триумфиращия глас на Мийон, когато бедствието
излезеше на бял свят. „Два пъти? Изпусна я два пъти? Казахме ти да я вържеш и упоиш, по дя -
волите. Какво направи, Лемел? Даде ѝ двойно кафе?“
Лемел мина през празната къща, оглеждайки за нещо не на място. Да. Още една врата
беше оставена отворена. Ламел мина през задния вход. Вече чувстваше поток от студен въз дух
да преминава през челото му. Дали да се обади на Мийон и да му каже какво е станало?
Разбира се. Това беше най-доброто, което може да направи.
Лемел извади телефона си и се взря в него. Седеше на изхода, гледаше към полето.
Докато стоеше там автомобилни фарове осветиха шубраците зад къщата.
Лемел пусна телефона в джоба си и хукна към гаража за служителите. В неговия
въображаем свят героите не пропиляваха своя втори шанс. Докато минаваше през оръжейната,
взе скъпоценната пушка-помпа „Мозберг“ 500 на Мийон и 12 патрона.
Откъдето и да минеха, Ламия и нейният рицар трябваше да пресекат на половин
километър от входа на имението. Така Лемел щеше да разполага с предостатъчно време да
изкара служебния ленд роувър, да угаси фаровете и да ги последва.
Майната му на Мийон. Този път сам щеше да върне жената.

21

На дванайсетата минута от преследването на колата на Пикаро, телефонът на Лемел

започна да вибрира. Шокът го накара да подскочи на седалката.
Беше Мийон. Трябваше да вдигне. Не се намираше в много силна позиция.
- Да?
- Какво, по дяволите, става? Чух запалването на двигател в гаража.
Лемел стисна зъби и тихо удари волана.
- Лемел? Какво става? Спри.
Докато обмисляше какво да каже, колата, която преследваше, неочаквано зави по пътя
към плажа Пампелон. Лемел помисли малко и отби от пътя. Превключи на задна, намърда ленд
роувъра между няколко дървета и изключи двигателя.
- Отговори ми, Лемел, знам че ме чуваш.
 Лемел показа среден пръст на телефона. После включи на високоговорител и се облегна в
седалката.
- Момичето. Ламия. Пак избяга.
- Виждам. В момента съм в библиотеката.
- Слушай тогава. Помогнали са ѝ. Един човек. Видях ги да потеглят с неговата кола.
Затова взех ленд роувъра. Следвам ги, откакто избягаха.
Настъпи затишие. Благодари ми, копеле, помисли си Лемел.
Никакъв шанс.
- Къде са сега?
- Човекът сигурно е идиот. Затвори се в ъгъла. Хвана отбивката за Пампелон. Сещаш се.
Пътят към плажа. Няма друг изход оттам, освен край мен. Скапаната му кола не би могла да
мине по пясъка.
- Знае ли, че го следиш?
- Разбира се, че не. Останах доста назад с изключени фарове. Няма начин да ме е видял.
- Ами ако просто мисли да остави момичето там?
- Стига глупости. Защо да я оставя? Мястото е почти запуснато по това време на
годината. Ще се върне, няма начин. Допуснал е грешка. Ще завие обратно след пет минути.
Тогава ще го сгащя.
- Какво значи ще го сгащиш?
- Точно това. Взех назаем и пушката ти.
Гласът на Мийон изпука през говорителя.
- Дори не си го помисляй, Лемел. Ако Ламия е в колата и пострада...
- Чакай, чакай. Май виждам фарове. Да. Сигурен съм.
Лемел затвори възможно по-бързо и злобно се ухили. Нямаше никакви фарове, разбира
се, но нямаше да позволи на копелето Мийон да обере лаврите. Този път щеше да свърши
работата сам. Още беше тъмно. Наоколо нямаше къщи. Никой нямаше да види какво става.
Можеше да направи всичко, което пожелае.
Лемел излезе от джипа и тресна вратата. Зареди осем патрона в Мозберга и се облегна на
близко дърво. Беше на десетина метра от пътя. Копелето, което взе Ламия, щеше да мине точно
край него, на връщане от плажа, след като разбере, че е завил в грешна посока. Лемел щеше
просто да изскочи от прикритието си и да спука гумите на колата. После можеше да гръмне и
двигателя в зависимост от обстоятелствата. Вече предвкусваше как оловото се забива в метала
по колата, усещаше силата, която пушката му даваше спрямо двамата пътници в колата. Как
щеше да ги накара да се молят. Нямаше нищо опасно, нали? След като получеше дозата си
възбуда, просто щеше да се върне в имението със затворниците си.
„Връщам ви дъщерята, мадам ла контес. Никакъв проблем. Просто си върша работата.“
Въображаемият свят на Лемел се въртеше на бързи обороти.

22
 Жан Пикаро беше облекчен, че се е отървал от момичето. Имаше нещо неприятно в
цялата история, сякаш беше деформирана по някакъв начин. Дяволска работа. Нямаше логика
да оставиш жена, завързана и упоена така, в затворена стая, на стол върху масата. Що за
маниак би направил нещо подобно?
Пикаро бе решил това да е последната му задача. Съпругата и синът му бяха осигурени,
бизнесът му беше узаконен, поне на повърхността, и не включваше нахлуване в къщите на
хората и отвличане на секс робини.
Беше твърде стар за толкова екшън. Не му се услаждаше. Беше натрупал опит за цял
живот и не му трябваше повече. Съвестта му беше чиста. Можеше да остави момичето, но не
го стори. Това не го правеше герой, но не беше и пълен злодей.
Първо забеляза спрения ленд роувър. После засече движение откъм едно дърво. Вече
караше по-бързо, отколкото беше разумно, бързаше да се отдалечи от куката.
Като бивш легионер, Жан Пикаро бе прекарал голяма част от живота си в тренировки да
засича и да се противопоставя на засади. Освен това още беше превъзбуден от операцията, а и
гневен от начина, по който се бяха отнесли с жената, заради спомените от случилото се с
момчето в затвора.
Дори нямаше нужда да се замисля.
Докато човекът вдигаше пушката си, Пикаро завъртя волана и насочи колата към него.
Устата на мъжа се отвори от шок. Нямаше време да изстреля и един патрон.
Колата на Пикаро отскочи от дупка и удари мъжа през средата на бедрата. Лицето и
гърдите му се прекършиха в капака, пушката отлетя встрани.
Пикаро дръпна колата и мина повторно върху тялото. Нямаше смисъл да оставя
свидетели. Този нямаше да каже нищо на куките, щом Пикаро можеше да го избегне. Нямаше
да влиза в затвора повече.
Остави двигателя да работи и излезе от колата. Взе „Мозберг“-а, провери го за щети и го
метна на задната седалка.
След бегъл поглед към жертвата, се качи в колата си, върна я на пътя и потегли към
Раматюел.

23

Мийон пристигна на място след дванайсет минути. Веднага съгледа ленд роувъра и
отбеляза позицията му, но нямаше и следа от Лемел.
Мийон се поколеба, обмисляйки дали напълно да игнорира Лемел и да продължи към
морето, или да го вземе за подкрепление. Глупакът беше прав за едно нещо: само един беше
изходът от плажа. Ламия и случайният ѝ похитител, защото според Мийон бе невъзможно
отвличането да е планирано предварително, нямаха друга възможност, освен да минат край
същото място, ако вече не го бяха сторили. А по това време никой друг не би използвал този
път. Нямаше да е добре да ги посрещне по тесния път нагоре от плажа. Най-добре да изчака и
да ги последва с изключени фарове, както беше направи Лемел, когато се появяха.
Оглеждайки във всички посоки, Мийон отби колата, за да обърне назад към Сен Тропе.
Къде се криеше тъпото копеле Лемел? Щеше да му извади червата.
Едва тогава, със слабото изсветляване от изток, мерна тялото.
 - О, мамка му!
Мийон погледна нагоре и надолу по пътя. Нищо не се движеше. Беше пет часът сутринта
и отпускарският сезон бе свършил. Строителите и другите работници нямаше да тръгнат за
работа още поне час.
Отиде до Лемел, но погледът му беше съсредоточен на пътя, следеше за движение.
Клекна и сложи пръст на сънната артерия на Лемел, като продължаваше да наблюдава пътя.
После пое дълбоко въздух и погледна надолу. Който и да бе очистил Лемел, беше го изработил
добре. Главата му изглеждаше като пръсната с бейзболна бухалка. Беше прокървил от рана на
гърдите, но кръвта се беше съсирила, а кървави петна личаха по корема и слабините му, както
и по тревата наоколо. Ако имаше желание, Мийон можеше да посегне през натрошените ребра
на Лемел и да извади каквото беше останало от сърцето му.
Повдигаше му се. После се изправи и погледна към ленд роувъра. Оставаше му само
едно. Още му се повръщаше, но вдигна Лемел и го пренесе в колата. Трупът вонеше на из -
пражнения от разкъсаните му черва. Мийон отвори багажника и хвърли тялото вътре. После
клекна и повърна. След като Лемел беше в багажника, се зае да прикрие следите от кръв по
тревата: покри ги с трева. Използва малко от нея да изчисти и ръцете си колкото може по-
добре. После тръгна да търси пушката си. Десетминутно проучване на терена доведе до
намирането на общо три патрона, които вероятно са били изхвърлени от джоба на Лемел,
когато колата, Мийон смяташе, че е била кола, го е ударила. Но „Мозберг“-ът го нямаше.
Затова или Ламия и спасителят ѝ бяха избягали, или първоначалното предположение на Мийон
беше правилно и похитителят е прехвърлил Ламия във втора кола, видял е Лемел на връщане,
и го е прегазил.
Лемел несъмнено е размахвал заплашително пушката към жертвата си, преди да се
накани да стреля. Поне следите свидетелстваха така. А Мийон винаги се доверяваше на
очевидните доказателства.
Погледна часовника си. Пет и двайсет. Вкочаняващият се Лемел със сигурност вече не
бързаше за никъде.
Мийон пак погледна пътя с ръка на носа в напразен опит да облекчи вонята, попила в
дрехите му. Или Ламия и нейният победоносен свети Георги бяха изчезнали отдавна, или още
бяха на плажа. Какво можеше да загуби, ако се довери на инстинкта си?
Доволен, че е почистил района и е прибрал тялото на Лемел, Мийон влезе в колата си и
се приготви да чака.

24

Неподходящо облечен в десетгодишния си тъмносив костюм, Калк седеше на пясъка с

изпънати крака, загледан в морето и изсветляващата зора. Жената, завита в одеяло от
багажника на колата, неподвижно лежеше до него.
Внезапното отваряне на очите ѝ се беше оказало фалшива тревога - автоматична реакция
на промяната в светлината. Още беше упоена, устата ѝ бе леко отворена, ръцете ѝ обгръ щаха
тялото.
Калк запали цигара, присви очи заради дима, извади диктофона и върна лентата. После
включи устройството и го доближи до ухото си. Машинката се задействаше с глас и щом
регистрираше звук в радиус от около три метра, започваше да записва. След 45 минути
касетата сама сменяше посоката си, записът свършваше след втората страна. Калк със
задоволство забеляза, че, изглежда, притежаваше целия 90-минутен запис.
Първият звук, който чу, беше от прахосмукачка. Повтори се дузина или повече пъти.
Калк сдържаше желанието си да превърти записа на бързи обороти. Имаше време. Никой не
знаеше, че е тук. И морето беше успокояващо.
След половин час долови първите гласове. Калк свали сакото си и се зави презглава,
създавайки по-тясно пространство за звука, за да чува по-добре. Говореха двама мъже. Калк
позна гласа на иконома Мийон и вероятно на някой от слугите, от тона на Мийон личеше, че
разговаря с подчинен. Двамата, изглежда, подготвяха стаята за среща. Докато Калк слушаше,
Мийон каза на подчинения си да трие по-силно с ваксата. Последва серия от пукания.
- Копелето чисти масата - си каза Калк.
Още пукания.
- Мести столове. Копелето мести столове.
Минаха още десет минути и касетата смени посоката. Проклинайки, Калк започна да
превърта напред. Нищо. Само още тракане и понякога размяна на реплики между Мийон и
човека, който получаваше нарежданията му.
Калк изключи диктофона, върна го в джоба и остави сакото да се плъзне по раменете му.
Извърна глава, сякаш се канеше да вие към луната. Пет седмици. Пет седмици на чакане и
дебнене, и за какво? Запис на двама мъже, почистващи стая.
Беше го изпуснал. Вече беше ясно. Имаха право да го пенсионират предварително. Не
беше нищо повече от отломка. Динозавър.
Погледна към жената. Лицето ѝ вече се виждаше ясно на утринната светлина. Тя го
гледаше с широко отворени очи, шокирана.
Калк се пребори с изкушението да бръкне в джоба си и да извади значката си за втори
път. Защо да утежнява ситуацията? Ако жената искаше да го съди за отвличане, фактът че е
опитал да се представи за действащ полицейски служител щеше да му гарантира допълнителни
две-три години в затвора. Какво ли щяха да правят с него някои от рецидивистите, които беше
вкарал зад решетките? Сигурно ще му татуират очите с отвертка.
- Свободна сте да си вървите, мадмоазел. Искам да сте наясно. Не ви задържам по
никакъв начин.
Ламия се надигна на лакти. След като го наблюдава тихо около минута, позволи на очите
си да се откъснат от лицето му и да се зареят в хоризонта.
- Къде съм?
- На плажа Пампелон. Край Сен Тропе. Малко след изгрев.
Ламия седна и отметна одеялото. Изпъна ръце, сякаш още очакваше да са вързани. -
Какво правя тук? - погледна към Калк. - И кой сте вие?
- О, искате да знаете кой съм? - за пореден път усети, че е на ръба да обяви, че е капитан
Жорес Калк, Втора дирекция на френската национална полиция в Париж. Вместо това про-
мърмори: - Простете, мадмоазел, ще запазя името си в тайна, докато ситуацията ни се
поизясни.
Ламия се засмя.
- Наистина ли се намираме в ситуация?
Калк вдигна рамене. Искаше да изрови дупка в пясъка, да легне в нея по лице и да
помоли жената да го зарови.
- В известен смисъл, да.
 Ламия продължи да се усмихва.
- Отвлекли ли сте ме, или сте ме спасили? Моля ви да решите.
Калк свали сакото си и полека го сложи на раменете на Ламия.
- Студено е, мадмоазел. По това време на деня тялото е най-крехко.
Ламия докосна джоба на сакото.
- Ако сте похитител, не сте особено добър. Оставили сте пистолета си в джоба.
Калк се поклони леко. Беше ясно, че жената го кани за втори и последен път да свали
картите.
- Не е пистолет, а диктофон, мадмоазел. Диктофон, който незаконно скрих в стаята на
майка ви преди няколко месеца, когато още бях действащ полицейски служител.
Ламия се загърна по-плътно в сакото.
- О, да, полицаят интелектуалец. Слушах доста за вас. Вие сте човекът, който според
майка ми е изтормозил брат ми преди преждевременната му смърт.
Калк усети как вътрешностите му се свиват. Преждевременна смърт? Психопат като
Ейкър Бейл? Гробът беше най-доброто място за него, но не изказа мислите си на глас, тъй като
продължаваше да се стреми да отгатне намеренията на жената, точно както тя опитваше да
отгатне неговите.
Прочисти гърло, преценявайки силата на гласа си спрямо плисъка на вълните.
- Била сте завързана и упоена, когато моят помощник ви е намерил. Прав ли съм да
предполагам, че моето признание за тормоза над майка ви и роднините ви не ви притесняват
толкова, колкото биха го сторили при други обстоятелства? Че може дори... - Калк трудно
сдържа порива да се засмее на глас - ... да сте някак дистанцирана от семейството си?
Ламия върна сакото на Калк.
- Може ли да го обсъдим някъде другаде? Примерно на кафе и кроасани? Не съм хапвала
нищо от три часа вчера следобед.
Калк си сложи сакото. Усети аромата на жената по яката и това го смути.
- Разбира се.
- Казвам се Ламия.
Внезапното откровение свари Калк неподготвен.
- Ламия? Определено не е типично име. - Той напразно се опита да се сети кой или какво
е Ламия в класическата митология. Нейният език ли беше изтръгнал Зевс, за да не произнесе
пред Хера името на една от любовниците му? Не, това беше Лара. Или беше Лаодикия? Значи
беше истина. Мозъкът му явно сдаваше багажа. - Името ми е Калк. Жорес Калк. Бивш капитан
от френската полиция.
- Е, бивш капитан Калк, да ви се намира аспирин? Имам смазващо главоболие. А и
вашият помощник, споменахте помощник, нали така, изглежда, е забравил да вземе дамската
ми чанта, докато е бързал да ме отвлече.

25
 Ламия излезе от тоалетната отзад на рибарското кафене край Понт дьо ла Пинед. Беше
измила лицето си и поразреса коса с пръсти, но панталоните ѝ непоправимо бяха намачка ни.
Наведе се и направи последен опит да ги позаглади, след което окончателно се отказа.
Калк забеляза как я гледат посетителите в кафенето в ранното утро. Въпреки огромното
петно на лицето ѝ, тя беше много привлекателна млада жена.
Калк се изправи, докато тя приближаваше масата.
- Мислех, че може да избягаш или да позвъниш в полицията. Имаш пълното право да го
сториш.
- Зная.
- Защо не го направи, тогава?
Ламия седна. Вгледа се в Калк, без да отмества поглед.
- Защото ми предложи сакото си, когато помисли, че сигурно ми е студено.
Сервитьорът ги прекъсна, донасяйки им две кафета и кошничка с кроасани.
Ламия го погледна.
- Имате ли аспирин?
- Да, мадам.
Тя вдигна два пръста.
- Бихте ли ми донесли два? С чаша вода? Ще съм ви безкрайно благодарна.
Калк забеляза как очите на сервитьора гледат навсякъде, но не и в червеното петно на
лицето на жената. Неочаквано му дожаля за нея, почти сякаш бе негова дъщеря, сещайки се за
нещастното и отчуждено момиче, което толкова беше изтерзано от злата си майка и негова
бивша съпруга, та не бе намерило сили да говори с него през последните 15 години.
Ламия почука с нокти по чашата си.
- Предполагам имаш всичко записано на диктофона? Пълен запис на случилото се в
залата на Корпуса? Или по погрешка скри устройството в кухнята?
Калк решително натика своите емоции в дъното на съзнанието си, където им беше
мястото. Пое си въздух, винаги го правеше, когато се канеше да изрече неистина пред някого.
- Ще отговоря на въпросите ви отзад напред, мадмоазел. Не, не оставих диктофона в
кухнята. И да, имам пълен запис на случилото се.
Лъжата го накара да се почувства зле, усети напрежение в мускулите под очите. Жорес
Калк беше мекушав с жените, факт, с който трябваше да се примирява през трийсетгодиш-
ната си кариера в полицията. Все пак не беше толкова наивен, та да не си дава сметка как
жените можеха да са точно толкова смъртоносни, колкото и мъжете. Например графинята. А
сега спокойно си бъбреше с нейната дъщеря все едно бяха колеги или съседи. Напомни си, че
все пак си има работа с потенциален съучастник. Жена, която вероятно е участвала и в убий-
ството на Пол Макрон, извършено от брат ѝ Ейкър Бейл.
- Е, значи не е необходимо да ви обяснявам нищо, капитане?
- Не.
Ламия побутна един кроасан, но не посегна да го изяде.
- Тогава какво планирате да направите?
Калк потопи кроасан в кафето и го мушна в устата си, като по навик с една ръка се
пазеше да не окапе ризата си.
- Какво предлагаш?
 Ламия взе водата и двата аспирина от подноса, който сервитьорът донесе. Без да изпуска
Калк от поглед, глътна хапчетата и ги прокара с водата.
- За начало да известите полицията.
Сервитьорът трепна и се отдръпна бързо, сякаш случайно се бе доближил твърде много
до открит огън.
Ламия му се усмихна разсеяно от благодарност, сякаш временно беше прекъснал потока
на мислите ѝ.
- Полицията? - Калк се засмя. - В момента съм нещо като персона нон грата сред
колегите си, а аудиозаписите не се приемат за доказателство. Лесно се фалшифицират.
Ламия потърка слепоочията си, сякаш смяташе, че така ще ускори ефекта от аспирина.
- Но вие сте го знаели преди да се захванете, капитане. Трябва да имате някакви планове
за сдържане на заплахата?
Калк се изпъна в стола си.
- Как бих могъл да имам такива планове, когато не знаех какво ще чуя?
Ламия го изгледа внимателно.
- А Адам Сабир? Какво ще правите с него?
Калк усети как крехката му въздушна кула се разпада.
- Ще му се обадя, разбира се, и ще го известя за случващото се.
- Ще му се обадите? Случващото се? Луд ли сте? За какво ще го известите?
Калк се облегна назад и затвори очи.
Ламия въздъхна.
- Не знаете нищо, нали, капитане? Държите се за сламки. Имаше ли нещо на този ваш
запис?
Калк отново се наведе напред.
- О, да. Час и половина чудесен материал.
- Материал? Какъв материал?
- Вашата среща. Преди два дни.
- Тогава знаете какво правех в стаята, където вашият мистериозен помощник ме намери?
Защо бях упоена и завързана?
Калк имаше чувството, че дъвче лимон и същевременно се опитва да свири на тромпет.
- Разбира се.
Ламия се изправи.
- Тогава нямате никаква нужда от мен, нали така, капитане? Благодаря ви за честността.
Бихте ли ми направили услуга, като ми извикате такси? Бих оценила и заем от няколко евро
докато банката ми отвори и ги известя за изгубените ми кредитни карти. Ще ви напиша чек,
ако поискате.

26
 Калк последва Ламия на улицата. Сутрешният трафик се беше разбудил и шумът от
преминаващите коли само го караше да се чувства още по-зле.
- Какво ще правите, мадмоазел, какво ще правите?
- По какъв начин ви засяга това?
За кратко Калк бе изкушен да излезе начисто и да признае, че записът му е безполезен.
Да последва инстинкта си, че жената е невинна. Навярно наистина се е разбунтувала срещу
майка си и нейните идеи? Но 30 години изграждани инстинкти, през които Калк беше живял
според правилото никога да не даваш информация, която противникът ти може да използва
срещу теб, надделяха.
- Моля ви, нека ви оставя някъде. Това е най-малкото, което мога да направя предвид
обстоятелствата.
Ламия разсеяно поклати глава. Оглеждаше се за такси и май вече беше изтрила Калк от
съзнанието си.
Телефонът му иззвъня. Толкова рядко получаваше обаждания, че първоначално се огледа
наоколо, сякаш не звънеше неговият телефон. После започна да рови из джобовете си.
Ламия беше забелязала такси и му помаха.
Калк натисна бутона и внимателно сложи телефона до ухото си, сякаш се опасяваше да
не експлодира.
- Да? Калк слуша?
- Пикаро съм.
Калк трепна. Какво по дяволите правеше Пикаро, обаждайки му се на публично място?
Работата им беше приключила. Цялото фиаско му костваше 3000 евро, които едва можеше да
си позволи, и не му беше донесло никаква информация плюс сърдита жена, която бързаше да
го изтрие от живота си възможно най-скоро.
- Слушай, капитане. Не ме питай защо го правя, но не мога да те оставя да нагазиш в
лайната, без да те предупредя.
Калк беше съсредоточил вниманието си върху Ламия. Таксито беше спряло точно пред
нея. Тя улови погледа му и потърка пръсти в искане на пари.
- Какво? За какво говориш, Пикаро? Какви лайна? - Калк вдигна ръка извинително и
тръгна да пресича улицата към Ламия, телефонът още беше до ухото му.
- Чувал ли си за шамал, капитане? Така арабите в пустинята наричат петдневна пясъчна
буря, зариваща те под километър пясък. Толкова силна, та може да свали кожата от лицето ти.
Е, това е шамал от лайна.
- Пикаро...
- Слушай, докато карах към главния път, след като ти оставих жената и диктофона,
попаднах на един човек. Въоръжен.
- Какво?
- Чу ме, капитане. Няма да повтарям. За него ти говоря. Сигурно е ходил да нагледа
жената, видял е, че я няма и ме е последвал от къщата. Тръгна към мен с пушка и се наложи да
го убия.
- Убил си го? - Без да съзнава, Калк беше преминал в полицейски режим. Потупа сакото,
напразно търсейки бележника си.
- Виж, капитане, не искам това да се обръща срещу мен по никакъв начин. Имам жена и
син, за които се грижа. Премислих и реших, че ми дължиш поне това.
 - Как го уби, Пикаро? - Калк спря да търси бележника. Нямаше смисъл.
- Прегазих го с колата. Искаше да ми свети маслото. Нямах избор.
- А пушката?
- Вече се отървах от нея.
- Къде го остави? - таксиджията вдигна рамене към Ламия и сочеше брояча.
- В храстите край пътя. Видя ли паркиран ленд роувър, като тръгваше от плажа?
- Да. И още една кола. Празно синьо рено, паркирано наблизо.
Пикаро замръзна.
- Капитане. Нямаше синьо рено, когато си тръгнах. Районът беше чист. Затварям
веднага. А ти по-добре си спасявай задника.

27

Калк стигна до Ламия с три крачки. Вдигна ръка към шофьора и я дръпна встрани.
- Имаме проблем. Човекът, който те измъкна от къщата, ми се обади. Попаднал е на един
от хората на майка ти на връщане от плажа. Онзи му скочил с пушка и моят човек бил
принуден да го убие. В резултат е почти сигурно, че сме последвани дотук.
- Невъзможно е...
- Нямаме време, Ламия. Ще ти обясня по-късно. Познаваш майка си по-добре от мен.
Наясно си на какво са способни хората ѝ. Ще правиш ли каквото ти кажа?
Ламия се вгледа в лицето на Калк. Накрая кимна.
- Скачай в таксито. Веднага. Ще дам на шофьора адреса на моя хотел в Коголен. Трябва
да идеш там. Ще те следвам с моята кола. По някое време ще видиш, че се отклонявам. Не
променяй инструкциите на шофьора. Трябва да знам къде да те намеря. Подозирам, че ни
следва само един човек. Той ще тръгне след мен, защото съм по-голяма заплаха. А ако послед-
ва теб, ще знам къде да го намеря. Разбираш ли?
- Да.
Калк се наведе и даде адреса на шофьора. Остави пари на Ламия.
- Ще те настигна. Не се тревожи. Вземи стая в моя хотел под името Мерсие. После се
заключи, докато не дойда. Ясно ли е?
Той отстъпи, преди тя да е променила решението си. Без да се оглежда, тръгна към
колата си. Включи двигателя и потегли, като остана на 50-ина метра зад таксито. Имаше три
коли между него и Ламия и нито една не беше синьо рено. Калк погледна в огледалото.
Синьото рено беше пет коли зад него.
Стомахът му се сви на топка. Не беше човек за екшън. Никога не е бил. Винаги го
оставяше на младите. На хората като Пол Макрон. Затова Макрон беше мъртъв, а той още жив.
Мисълта го прояде като киселина.
Сега основният му приоритет бе да защити жената. Беше негова вина, че тя е в тази
ситуация и трябваше да направи всичко по силите си да я измъкне. Не трябваше да се проваля,
както стана с асистента му.
 След пет километра Калк зави наляво по околовръстния път на Коголен, към шосе Ла
Круа Валме. Синьото рено го последва.
Калк се прекръсти. Знаеше, че единственият му шанс е да използва интелекта си. Да
изпревари опонента си. Да мисли творчески. Не успееше ли, онзи просто щеше да го избута от
пътя на подходящо място и да го убие.
Трябваше да го държи в напрежение, да го принуди да е предпазлив.
Калк зави към Гасен. Това щеше да накара преследвача да се замисли. Дали Калк щеше
да се върне към Пампелон? Или към къщата на графинята?
Калк ускори по стръмното към селото. Пътят след Гасен беше с доста завои и не се
ползваше много по това време на годината. Ако преследвачът се канеше да направи нещо, със
сигурност би го сторил там.
Калк разчиташе на любопитството на другия, което да го направи предпазлив. Беше
тръгнал по твърде тънко острие, залагайки живота си, и усещаше страхът да го завладява.
Нямаше оръжие в колата. Никакво средство за самозащита. Сърцето му беше слабо, а цял
живот пушене гарантираше, че белите му дробове нямаше да свършат кой знае каква работа в
момент на криза.
Синьото рено скъсяваше дистанцията. Вече се бяха отдалечили от Гасен и приближаваха
хълмовете към Раматюел. Едва ли бяха на повече от 5-6 км от имението на графинята.
Вероятно онзи отзад щеше да се сдържа още известно време. Калк видя кола пред себе си и
ускори, за да я доближи. Хората инстинктивно гледаха да не правят глупости пред входната си
врата, ако могат да го избегнат, и определено се стараеха да няма свидетели. Преследвачът
вече имаше едно тяло, с което да се оправя, две щяха да са нещо като тълпа.
Допълнителната компания на другата кола, изглежда, притесни мъжа в синьото рено.
Калк видя, че преследвачът му увеличи дистанцията. Може би не знаеше доколко Калк е на-
ясно, че го следят?
Вече наближаваха Раматюел. Калк отправи кратка молитва шофьорът пред него да не
спира за вестник или за чаша кафе. Изпита огромна привързаност към човечеца, стана му
странно как е възможно да обикнеш напълно непознат. Човекът прекоси градчето, а Калк се бе
лепнал за опашката му като риба прилепалка. Вече бяха на едва три километра от дома на
графинята и Калк се почувства по-уверен в преценката си. Правилно се беше ориентирал.
Мъжът в реното явно поддържаше връзка с графинята и тя му е наредила да изчака, за да види
какво планира Калк.
Сега оставаше само Калк да вдигне високо глава, преди да я вкара в устата на лъва.

28

Калк опипа джоба си за диктофона. Отвори го и извади касетата. Хвърли диктофона в

джоба на гърба на седалката до себе си и остави касетата в скута си. Остави и мобилния си
телефон до касетата. Дължеше на Пикаро поне толкова.
Синьото рено го следваше неотлъчно на петдесетина метра.
Два километра до имението. Дали не беше твърде късно? Дали страхът не е проял мозъка
му и намалил интелигентността му?
 Калк видя, че след 300 метра пътят влиза в шикан. Това беше. Последният му шанс. Онзи
с реното със сигурност щеше да се залепи още по-плътно с доближаването до къщата на
графинята.
Като наближи завоя Калк свали стъклото и настъпи газта. На реното щяха да са
необходими няколко секунди, за да реагира на скоростта и се изравни с него. Щяха да са
достатъчни, за да може Калк да влезе в завоя, скривайки се за миг от погледа на преследвача
си.
С навлизането в дъгата на завоя, Калк хвърли касетката и телефона през прозореца,
трескаво оглеждайки околността за характерни белези. После натисна бутона за вдигане на
стъклото, като използва двигателя, за да убие скоростта си, преминавайки на по-ниска
предавка. Не искаше светлината на стоповете от натиснатите спирачки да издаде на
преследвача му какво е сторил току-що.
Синьото рено вече беше напълно залепено за задницата му. Калк разпозна иконома
Мийон в огледалото. Значи Пикаро е убил някой от двамата портиери. Икономи. Портиери.
Калк се зачуди в кой век си представяше, че живее графинята. Не беше ли чувала за
Революцията? Нямаше ли капка срам?
Входът към имението Дьо Сейем бе на петдесет метра вляво. Калк потисна импулса да
ускори пред реното в опит да избегне съдбата си, но това значеше да изпревари колата пред
него в завой и да се разправя с разгневения Мийон, ако оцелееше след маневрата. Графинята
беше по-добър залог. Можеше да успее да блъфира. Докато Мийон винаги му изглеждаше като
човек, който първо стреля, а после пита.
Калк пусна мигача и намали, за да завие. Чудно. Поставяше се доброволно в ръцете на
врага. Как е възможно? Ако трябваше да го постигне умишлено, не би могъл да си измисли по-
унизителен край. Всичко, което трябваше да направят, бе да го убият по най-тактичния и
удобен за тях начин. После щяха да го върнат в колата му и да я поставят върху убития от
Пикаро слуга. Направо си представяше удоволствието, с което графинята щеше да обясни пред
полицията какво се е случило: „Знаехме, че бившият детектив ни дебне. По някакъв начин
обвинява нас за смъртта на асистента си. Беше се превърнало в негова мания. Затова изпратих
един от моите хора да поговори с него, нали разбирате, не желаехме да губим вре мето на
полицията. Но вашият служител сигурно е полудял. Просто е прегазил моя прислужник в
яростта си. После, като е осъзнал какво е направил, се е самоубил“.
Идеално би се вързало със симулирания му срив. Представи си вестникарските заглавия:
БИВШ ПОЛИЦАЙ НЕ МОЖЕ ДА ЖИВЕЕ ИЗВЪН СЛУЖБАТА СИ. ПРОПУКВА СЕ.
ПОСЛЕ ОЗВЕРЯВА.
Калк подкара колата по алеята към къщата. Мийон паркира синьото рено пред входа на
имението, отрязвайки пътя му за бягство. Калк въздъхна и се отпусна в седалката. От Корпу са
със сигурност не си играеха.
Калк посегна и провери дали диктофонът е на мястото си в джоба зад седалката. После
бавно излезе от колата. Нямаше смисъл да я заключва. Щяха просто да разбият прозореца.
За последен път бе в този двор с Макрон преди два месеца, като зад гърба си разполагаше
с пълната сила на френската правораздавателна система.
Сега беше на същото място. Съвсем сам.

29

Калк седеше на стол в портиерната и чакаше. На два метра от него беше оцелелият слуга
на графинята. Калк се усмихна пресилено. Портиерът прокара палец през врата си и се
престори, че се задушава, изплезвайки език настрани.
 И това беше някаква комуникация.
Изминаха още 20 минути.
Калк започна да гадае какво щеше да реши графинята. Дали щеше първо да му предложи
чаша кафе като миналия път? Да се държи на позицията на дама от аристокрацията? Или
спокойно щеше да разпореди на Мийон да му смаже физиономията?
Калк се проклинаше, че толкова лесно попадна в ръцете на графинята. Никой освен
Ламия не знаеше в какво се е забъркал. И нямаше никой друг, който да даде достоверна инфор-
мация за дейността му през последните шест седмици. Пикаро? Айме Макрон? И двамата не са
от хората, които лесно споделят информация с полицията. А и какво можеха да кажат? Само
предположения.
Калк почувства, че е на път да стане жертва на потайността, с която се заобиколи през
целия си професионален път. Дори не посмя да обясни на Адам Сабир какво се случва. Искаше
да се направи на умен и да му изсипе информацията наведнъж. Фаталната горделивост на
слабите души.
Мийон надникна от салона и направи знак на портиера да въведе Калк. Държеше
диктофона в ръка.
Едно на нула за Корпуса, помисли си Калк. Надявам се да не ме изтезават. Би било капак
на всичко. Никога не биха се сетили, че не знам абсолютно нищо.
Графинята бе на обичайното си място, край камината, мадам Мастигу седеше от дясната
ѝ страна с бележник, готова да записва.
Мийон постави диктофона на холната масичка до графинята, все едно беше поднос с
главата на Йоан Кръстител. После кимна на Калк да седне.
- Възстановихте ли се от нараняванията си, капитан Калк? Мадам Мастигу ми напомни,
че сте участвал в автомобилна катастрофа преди предишната ни среща. Заедно с вашия
асистент. Лейтенант...
- Лейтенант Макрон. Да. Човека, когото вашият син уби.
Очите на графинята проблеснаха. Сякаш внезапен порив разгоря умираща клада.
- Моля ви да оставите сина ми настрана, капитан Калк. Емоциите ми по темата все още
са твърде болезнени. Може това да повлияе във ваша вреда.
Калк усети гнева на графинята да го изгаря през стаята. Мина му внезапната и
притеснителна мисъл, че жената може действително да е луда и никой от антуража ѝ не смее
да предприеме стъпки, за да я пратят в лудница. Да работиш за нея сигурно е като да се
подчиняваш на генерал от Вермахта в последните дни на Хилядолетния райх на Адолф
Хитлер.
Графинята се стегна. По излъчваната злъч личеше, че се готви да подходи директно към
въпроса. Посочи му диктофона.
- Вие, или някой ваш помощник, нахлу в дома ми рано тази сутрин. Подозирам, че не е
било само с цел да отвлече дъщеря ми?
Калк я изгледа. Какъв е смисълът да разговарят?
- Мийон, къде намери диктофона?
- В колата на капитана.
- Какъв вид диктофон е това?
- Активиран с глас.
- Какво означава?
 - Означава, че се задейства и изключва на база на шума около устройството.
- Незабавно?
- Реагира на всякакъв шум, мадам, да. И е проектиран щом веднъж бъде задействан да
работи известно време, след което се изключва.
- Намери ли първоначалното място, където е бил скрит?
- Да, мадам. Под масата в съвещателната зала. Белезите от тиксото, с което е закрепен, са
ясно видими. Личат и по самия диктофон.
- И лентата със записа?
- Касетката, мадам? Не се виждаше никъде.
Графинята се обърна към Калк.
- Умно от ваша страна, капитан Калк. Идеята ви е била да скриете диктофона в колата си,
където със сигурност ще бъде намерен. Циничен човек би стигнал и по-далеч, предполагайки,
че сте искал да го намерим. Но се питам защо?
Калк вдигна рамене. Гърлото му бе пресъхнало.
- Тогава аз ще ви кажа. Мийон обясни действието на вашата машинка. Както виждате,
знаем къде е била скрита, кога е била скрита и какво може да е записала. И стигнахме до някои
изводи.
Това беше, помисли си Калк. Свърши се с шанса ми да блъфирам, за да се измъкна.
- Мийон почиства заседателната зала най-малко веднъж месечно. Никой друг не влиза
там. Само той и някой от слугите. Та той проведе малък тест, докато чакахте в портиерната.
Пусни лентата, Мийон.
Мийон извади касета от джоба си и я постави в устройството. Увеличи звука и натисна
бутона. Стаята се изпълни със звука на работеща прахосмукачка, гласове и тропане от
разместване на мебели. Понякога настъпваше тишина, след което шумът се повтаряше. Мадам
Мастигу усърдно водеше записки в бележника си.
Калк внезапно разбра какво е да те хванат на местопрестъплението с ръце в буркана. Не
биваше никога повече да подценява тези хора. И графинята не беше луда, би било твърде
удобно. Само беше ненормална, но с предостатъчни запаси от рационалност.
- Ето. Интересно, нали? Просто накарах Мийон да пресъздаде точно същите звуци, които
е предизвикал миналата седмица, докато е приготвял стаята за употреба. От демонстрацията му
става ясно, че не сте съумели да запишете нищо интересно нито за себе си, нито за полицията,
капитан Калк, не и на деветдесетминутната лента, с която сте разполагали. Ако бяхте, щяхте да
изхвърлите цялото устройство през прозореца на колата си, а не само касетата.
Калк реши все пак да блъфира.
- Е, държа Ламия. А вие трябва да потулвате убийство. Дори за вас е ясно, че два
смъртни случая от един и същи дом, предизвикани в резултат на насилие едва за няколко
месеца навярно ще изглеждат като нещо повече от съвпадение. Сигурно ще намерим удобно за
двете страни решение? Все още имам значително влияние в полицията.
Графинята погледна мадам Мастигу, която на свой ред погледна часовника на брошката
си и кимна.
- Грешно разбирате ситуацията, капитан Калк. Дъщеря ми Ламия ще се върне при нас
съвсем скоро. Точно в този момент други две от децата ми влизат във вашия хотел в Коголен и
настояват да видят сестра си. Тя ще тръгне с тях, защото е изпълнително момиче и не желае да
предизвиква гнева на майка си.
Калк почувства пребледняването на лицето си.
 - Аз притежавам компанията за превози с такси на полуостров Сен Тропе, капитан Калк.
На практика притежавам значителна част от целия полуостров. Забравяте, че семейството на
съпруга ми е било управляващата благородническа фамилия в региона в продължение на
деветстотин години. Мийон просто се обади с номера на таксито и незабавно получи отговор.
Полицията и данъчните власти изискват всеки курс да се регистрира в централна навигационна
система, както ви е известно, и всичко беше много просто. А и Коголен не е Сибир. Какво си
мислехте? Че имате работа с аматьори?
- А тялото? При плажа Пампелон?
- Чие тяло, капитане? Портиерът ми, Филип Лемел, страда от биполярно разстройство.
Вече е напускал поста си без предупреждение на три пъти през последния период на ра бота за
мен. Веднъж дори продаде всичко, което притежава, включително колата си, на първия човек,
когото срещна. Мийон го намери да мизерства в Мандело. Тогава го прибрахме обратно.
Всъщност бяхме крайно толерантни с него, защото семейството му е работило за нас от
поколения. Но въпреки това му отправихме последно предупреждение, че ако отново си
тръгне, ще загуби работата си. Изглежда, сега се е случило именно това.
- Пълни глупости и вие го знаете.
- Не и според нашия личен лекар. Или според Мийон. Или според мосю Флавено, нашия
счетоводител. Гарантирам ви.
- Имам достъп до автомобила, с който е бил прегазен.
- Моля ви, капитане. Който и да е карал колата, е нахлул в дома ми и е отвлякъл един от
хората вътре, да не споменаваме, че е убил невинен човек. Ако искахме да задълбаваме във
въпроса, капитане, вие и помощникът ви щяхте да се окажете между чука и наковалнята, не аз.
Мисля че след по-детайлно обмисляне ще установите, че по проблема интересите ни съвпадат.
Ушите на Калк закънтяха от напрежение.
- Защо съм ви тогава? Знаете всичко. Контролирате всичко. Сигурно съм ви абсолютно
ненужен.
- Вие избрахте думата „ненужен“, капитане, не аз. - Графинята се изправи. - И със
сигурност не ви държим. Дойдохте тук по ваша воля. Можете да си тръгнете, когато
пожелаете. Нямаме какво повече да си кажем.
Калк се изправи, механично повтаряйки движението на графинята. Какво притежава тази
жена? Непробиваемата ѝ самоувереност? Навярно ако истински вярваш, че всяко твое
начинание е автоматично благословено от Бог, останалите идиоти по света ще действат според
твоите фантазии?
- Може ли да си получа диктофона обратно?
- Може би искате и да компенсираме загубите ви за изгубения ви мобилен телефон?
Дори моето търпение има граници, капитане.
Калк се поколеба, не беше сигурен дали графинята наистина смята да го пусне да си
тръгне. Пристъпи предпазливо към вратата. Никой не се помръдна да го спре и бързо се насочи
към изхода. За кратко изпита желание да покаже среден пръст на портиера кретен, но се отказа.
Може би всичко беше блъф и щом се скриеше от погледа на графинята, щяха да го хванат, да
го свалят в мазето и да го изтезават. Позволи мисълта да го придружава до колата. Може би
бяха скроили номер с нея? Например да прережат кабелите? Или да източат спирачната
течност? Или бяха заложили бомба, която да се задейства в мига, в който скоростта му
надвиши 50 км/час? Бог знае, разполагаха с достатъчно време. Калк се почувства като гладиа-
тор, избутан на арената на Колизеума на върха на копие, за да задоволи кръвожадните
очаквания на тълпата.
 Постепенно му просветваше, че се е нахвърлил срещу организация, която е толкова силна
в самодоволството си и така уверена в себе си, че никой човек не би могъл да ѝ се проти -
вопостави.
Въздъхвайки облекчено, Калк влезе в колата и стартира двигателя. Ръката му трепереше
при включването на първа предавка. Докато още превключваше скоростите, посегна към
табакерата от крокодилска кожа, която съпругата му подари докато още бяха младоженци.
Предметът по чудо се бе промъкнал през клаузите на споразумението за развода. Изсипа
съдържанието на табакерата на съседната седалка. Грабна най-близката цигара и я пъхна
между устните си. По някаква причина се оказа доста трудно да улучи края ѝ с пламъка от
запалката.
Никой не го последва на двора. Никой не го последва и до включването в главния път.
Объркан, Калк зави надясно към Раматюел. Явно никой не го следеше.
Отби на първото разширение и излезе от колата. Първо легна на земята и провери под
купето. Нищо. Нямаше следи от намеса. После разгледа двигателя. Изглеждаше напълно чист.
Опипа под седалките. Провери и откъм задницата, като обърна специално внимание на
ауспуха. Накрая отвори и капака за резервната гума. Ако от Корпуса го следяха, или бяха
заложили бомба, със сигурност бяха прикрили работата си добре.
Калк влезе в колата, нагласи си седалката и потегли. След 20 метра тялото му потрепери
конвулсивно, както кон се отърсва от вода. Калк удари волана от гняв заради липсата си на
самоконтрол. Просто трябваше да се вземе в ръце. Не смееше да губи още време,
подчинявайки се на неоснователните си страхове. Трябваше на всяка цена да си прибере
телефона. Домашният номер на Адам Сабир беше запаметен в устройството, а най-големият
приоритет за Калк бе да го предупреди, че от Корпуса още го преследват.
Всъщност Жорес Калк научи нещо ценно от разговорите с графинята и Ламия, и то почти
неусетно. Графинята разговаря с него на всяка въобразима тема, освен за Сабир. Името му
дори не бе споменато. А Сабир е първото нещо, за което Ламия го попита, когато се върна в
съзнание след упояването ѝ.
Калк не беше прекарал по-голямата част от живота си, разпитвайки хора, без да научи
нищо. Знаеше, че въпросите, на които хората не отговарят, както и очевидните имена, които
пропускаха по време на разпитите, са неимоверно по-важни от тези, които лесно изплуват на
повърхността.
Нещото, което нямаше да направи, когато си прибере телефона, беше да се опитва да
събуди интереса на старите си приятели в полицията относно изчезването на Филип Лемел -
графинята правилно прецени. Жан Пикаро си бе сложил главата в торбата, за да помогне на
момичето, както и после, предупреждавайки Калк, че от Корпуса го следят. Калк познаваше
твърде много така наречени подчиняващи се на закона хора, които никога нямаше да направят
нещо подобно за човек, когото едва познават, или за непозната жена, която нямаше никаква
връзка с работата, за която са им платили.
Пикаро го помоли да не го издава заради съпругата и сина му. Беше влизал в затвора два
пъти, което означаваше, че вкарат ли го отново, щеше да остане дълго. Нямаше да има ам-
нистия, нито съкращаване на времето за добро поведение.
За Калк беше болезнено да пусне графинята да се измъкне безнаказано, но понякога е по-
добре да не риташ спящите кучета.

30
 Калк седеше в колата си и наблюдаваше входа на Хотел де ла Плас в Коголен. По обед
трафикът започваше да се разбужда. Опита да позвъни на Сабир на три пъти по пътя от
Раматюел, но телефонът в дома му в Масачузетс просто звънеше безкрайно, безкрайно дълго.
Какво ли пък и толкова щеше да каже на Сабир? Пази си гърба? Какво можеше да
направи Сабир по въпроса? Да си наеме бодигард? Да се обади на ФБР? Или да посъветва
Сабир да си вземе дълга ваканция, което беше още по-безсмислено. Калк вече имаше ясна
представа за графинята - жената е непреклонна. Разстоянието нямаше да ѝ попречи, когато и
ако решеше да си отмъсти на мъжа, убил сина ѝ.
Дори да се чуеха, Калк не разполагаше с никакво доказателство, което да представи пред
Сабир. Усещаше само, че Сабир изпитва подобни на неговите чувства по отношение на Кор-
пуса. Именно Сабир не би повярвал, че амбициите на Корпуса не са мъртви, изоставени край
помийната яма до трупа на Ейкър Бейл. Не. Калк беше убеден, че те още искат това, което
Сабир притежава. Още искаха предсказанията.
Връщайки се назад, осъзна какъв глупак беше да не се довери на момичето от самото
начало. Можеше поне да изкопчи нещо конкретно - някакви насоки за истинските намерения
на Корпуса, което да компенсира провала с диктофона. Вместо това се дистанцира като
истински бивш полицай и повече или по-малко я подари обратно на семейството ѝ.
Недоволството от собствените му действия го разяждаше като арсеник.
Всички записки бяха в хотелската му стая, заедно с адреса на Сабир и подробни бележки
за последния им разговор, включително предпазливите загавания, които Сабир му беше дал за
52-те изгубени предсказания за евентуалния предстоящ Армагедон. Дори не му бе хрумнало да
ги скрие. Той ръководеше парада, а не Корпусът. Или поне така си бе мислил. Сега, изглежда,
преследвачът беше преследван.
Калк излезе от колата. Очите му претърсиха района. Малка опашка от хора си пробиваше
път към ресторанта на хотела. Стомахът на Калк изръмжа от глад. Влезе в хотела през въртя-
щата се врата. Рецепционистът не беше на поста си. Вероятно също обядва, както правеха
нормалните хора по това време.
Калк погледна таблото зад рецепцията. Ключът за стаята му не беше на мястото си.
Донякъде го очакваше, разбира се, след намеците от графинята, но изпита силно желание да се
обърне и да избяга обратно на улицата.
Някаква частица от Калк все още се съпротивляваше на мисълта, че предсказанията
могат да имат каквато и да било стойност, освен чисто комерсиална. Как би могъл човек, роден
преди половин хилядолетие, да предскаже точна поредица от събития след 450 години? Никой
рационален ум не би приел сериозно подобна мисъл. Адам Сабир беше в посттравматичен шок
и още се възстановяваше в болницата, когато съобщи на Калк за предсказанието на
Нострадамус за 52-годишния период, предшестващ голямата промяна през 2012 г. Трети
Антихрист? Второ пришествие? Направо лудост! Калк се зачуди дали не страда от ранна фаза
на старческа деменция. Това би обяснило защо временно изостави всякакво рационално
поведение и позволи на Сабир и циганите да влязат под кожата му.
Но вярата или липсата ѝ вече не бяха от значение. Бяха извършени престъпления. Хора
бяха загинали и ранени. Оглупяващ или не, единствената оставаща цел в живота за Калк
трябваше да бъде да попречи на извършването на още престъпления. Сигурно поне това
дължеше на убития си асистент. Дължеше на Пол Макрон поне смъртта му да не е била на-
празна.

31
 Калк подмина асансьора и се качи по стълбите. За кратко се поколеба на прага пред
стаята си. Накрая завъртя дръжката и влезе с плавно движение. Какво щяха да му направят от
Корпуса? Да го запратят в безсъзнание? Да го застрелят на публично място? Вече получиха
възможност да го убият и не се възползваха. Очевидно не е важен за тях.
Стаята беше непокътната.
Обнадежден, Калк отиде до куфарчето си и го отвори. Всичките му записки бяка
изчезнали.
- По дяволите! Мамка му!
Калк затръшна куфарчето. Беше израснал под наставленията на майка протестант и баща
католик, като всеки от двамата настояваше той да следва неговия, понякога противоречащ на
този на другия родител, пример за правилно поведение. В резултат Калк рядко ругаеше. Какъв
е смисълът да тряскаш вратата на конюшните, след като конете са избягали? Но днешният ден
беше изключение.
Каква лудост го накара да остави бележките в хотелската си стая? И защо никога не му
хрумна да използва сейфа на хотела? Изглеждаше му прекалено неудобно, затова. Ако Калк
някога е страдал от нещо обикновено, като ниско самочувствие, би се почувствал смазан.
Вместо това мозъкът му превключи на горна предавка и вдигна оборотите. Първото от новата
му програма беше да научи колкото може повече за съдбата на жената.
Остави вратата си широко отворена, вече нямаше какво да му откраднат, и се върна във
фоайето. Рецепционистът беше на мястото си, вероятно храносмилайки обяда си. Калк започна
по същество.
- Дали моята помощница, мадам Мерсие, се регистрира при вас тази сутрин? Трябваше
да пристигне около закуската. - Показа за малко и значката си, за да е по-убедителен.
Човекът го погледна толкова потайно, че дори ако Калк не внимаваше, пак би усетил как
става въпрос за нещо скрито.
- Питате за мадам Мерсие, нали?
- Чухте ме.
Рецепционистът преглътна. Изглежда, водеше вътрешна борба, като оставаше от
губещата страна.
- Трябва първо да ви попитам нещо. Изключително важно е.
Калк изпита желание да го удари по главата. Вместо това кимна и насили устните си да
се оформят в гримаса, която да мине за усмивка.
- Питайте.
- Колко кроасана изядохте за закуска тази сутрин?
Калк зяпна. Едва се сдържа да не сграбчи служителя пред себе си за реверите и да го
разтърси както териерите правеха с плъховете. Но при дадените обстоятелства можеше да се
окаже непродуктивно. Все пак се взря в рецепциониста, за да го накара да разбере, че не би
подходил никак милостиво, ако въпросът е някаква шега.
- Говорите сериозно? Важният въпрос, който трябва да ми зададете, е колко кроасана
съм изял за закуска тази сутрин?
Мъжът кимна.
- Да, господине. Дамата поиска да ви задам точно този въпрос.
Калк извъртя очи. Искаше съзнанието му да се върне към спомените за сутринта, а не да
рисува образи на рецепциониста с прекършен врат.
 - Добре, ще бъда хирургически ясен. Изядох три. Два от моите и един от тези на мадам
Мерсие, тъй като тя го остави недокоснат в чинията си. Това достатъчно ли е?
Рецепционистът изчезна зад бюрото си и изскочи след миг, държейки плик.
- Значи трябва да ви предам това, капитане.
Калк посегна към плика.
Чиновникът го дръпна и го притисна до гърдите си с хитра усмивка.
Калк изръмжа. Порови из джобовете си и му подаде банкнота от 10 евро.
Мъжът се поколеба, сякаш за кратко обмисляше дали да на поиска още. Накрая подаде
плика на Калк.
- Някой друг пита ли за мадам Мерсие?
Рецепционистът вдигна рамене.
- Ако бяха питали, щях да им задам същия въпрос. И ако бяха отговорили правилно, щях
да им дам плика. Мадам Мерсие ми остави изключително точни инструкции.
Както и 50 евро от моите пари, нали, хитро малко копеле, помисли си Калк.
Калк се върна към асансьора, все едно възнамеряваше незабавно да се качи в стаята си.
След като се скри от погледа на рецепциониста обаче, просто отвори плика. В него имаше лист
с единствен ред текст и инициал.

12, 11, 5, 6, 10, мястото, на което бяхме сутринта.

Сакото ти.
Л.

Калк се подпря на стената. Какво? Още един капан, в който да влезе? Май от Корпуса не
са успели да разчетат почерка му в записките? Или искаха да го поканят обратно в имението,
за да разясни материала, иззет от хотелската му стая? Би било елементарно за всеки със среден
интелект да разбере къде са били с Ламия сутринта. Все пак от Корпуса бяха завардили
мястото съвсем хладнокръвно, нали така? А пътят към плажа е еднопосочен и води само до
едно конкретно място. Така че цялото упражнение не беше ядрена физика.
Калк вдигна рамене и започна да пресмята наум. Реши, че няма особен избор, освен да
следва получените насоки.
Плаж Пампелон. 12-Н. 11 -О. 5 - П. 6-А. 10- Л. НОПАЛ. Какво беше това? Някакъв вид
мексикански кактус? Или водорасло? Със сигурност е мексиканско. Какво мексиканско може
да има в град като Коголен? Ресторант? Най-вероятният отговор. Или може би магазин за
мексикански стоки? По-вероятно е ресторант. Ламия едва ли е имала много време да изготви
плана си и е била под сериозно напрежение. Би направила отговора възможно най-очевиден за
краткото време, с което е разполагала.
Рецепционистът явно беше готов да се продаде за най-високата цена и нямаше смисъл да
го пита дали има мексикански ресторант в града. Със същия успех можеше да пусне реклама
по радио Свободна Европа.
Взе решение. Насочи се към задната част на хотела. Този път очакваше да го следят. Ако
от Корпуса наистина не са успели да пипнат Ламия, той е човекът, който можеше да ги отведе
до нея.
Мина през задния изход на хотела. Спря първия минувач и го попита как да стигне до
най-близкото полицейско управление. Дезинформация. Това беше името на играта.
 С адреса на жандармерията в ръка, Калк пресече улицата, като не се оглеждаше нито
вляво, нито вдясно. Нека копелетата се сваряха в собствения си сос. Очевидно го бяха пуснали
нарочно, понеже са се провалили със залавянето на Ламия. Сега очакваха той да ги отведе при
нея. Е, щеше да им покаже, че не всичко ще става както те искат.
Калк смело се изкачи по стълбите към управлението и се насочи право към гишето за
информация.
- Добър ден, сержант. Казвам се Жорес Калк, национална полиция, в пенсия.
Подаде легалния си документ на служител в пенсия, нямаше да е добре да размахва
старата си значка по погрешка.
Мъжът зад бюрото се изправи.
- За мен е удоволствие, капитане.
Калк отвърна на поздрава. Значи още ме бива, помисли си. Можеш да извадиш полицая
от службата, но не и службата от полицая.
- Отседнал съм надолу по улицата, в Хотел де ла Плас. Мислех само да се отбия и да ви
оставя визитка. Имам чувството, че с коменданта ви се познаваме отпреди години.
- Да му позвъня ли, капитане? Сигурен съм, че ще бъде удоволствие да слезе да ви види.
- Не, моля ви, няма нужда. Вече закъснявам, а и съм сигурен, че комендантът е твърде
зает. Просто минавах на път за обяд. Ще хапна в „Нопал“. Нали така се казваше?
- „Нопал“?
- Мексикански ресторант. Чили, енчилада, такива неща.
Серажантът се ухили.
- Не, капитане. Това е „Еспозито“. Единственият ресторант за чуждестранна кухня в
града. Но към него има бар, който се казва „Нопал“. Ще го намерите, точно до Площада на
свободата. Не бих ви препоръчал нито едно от двете места. „Ларжес“ е много по-добър. Хубава
френска храна. Опитайте задушеното с гъби. Мадам Аделаид ползва трийсетгодишна рецепта.
И още никой не се е оплакал. Кажете й, че ви праща сержант Марестен.
- Аха, това беше. „Еспозито“, но първо трябваше да се срещнем в бара. Знаех си, че ще
сбъркам името - Калк си позволи и лека усмивка, за да затвърди впечатлението. - Нямам избор
къде ще обядвам днес, сержант, защото отивам по покана. Но със сигурност ще опитам
„Ларжес“ утре по ваша препоръка. Мога ли да ползвам тоалетната ви? Имам проблеми с
простатата. Трябва да отскачам на всеки няколко часа. Нали се сещате?
Сержантът кимна, сякаш наистина се сещаше. Посочи на Калк надолу по коридора.
- Може ли да мина през задния вход на излизане? Да си спестя малко ходене?
Телефонът на бюротр на сержанта иззвъня, отклонявайки вниманието му от Калк.
- Да, капитане, има заден вход. Можете да го ползвате свободно.
- Благодаря ви, сержант, ще се възползвам.
Калк се почувства странно доволен от разговора, сякаш си беше доказал, че още може да
поема инициативата. Още го биваше.
След като излезе на улицата, поведението на Калк се промени. Спря на три пъти, преди
да стигне до ъгъла, за да провери дали не го следят. Не искаше да допуска една и съща грешка
втори път. Не възнамеряваше да отведе Корпуса до Ламия.
С повече късмет, който и да го следеше, щеше да е напълно зает да съобщава на
графинята, че Калк още е в полицейското управление, несъмнено разказвайки за мъртвия
портиер. Дезинформация. Подвеждане. Измама. Неговият отдавна починал наставник - Морис
Едар, полицай от старата школа на 50-те и 60-те, щеше да се гордее с него. Калк се ухили, като
си представи хаоса в имението. Графинята щеше да иска всичко да се почисти до
съвършенство незабавно, смятайки че полицията вероятно ще я навести съвсем скоро и
неочаквано.

32

Когато стигна до „Еспозито“, Калк беше 99% сигурен, че не го следят. Още на два пъти
се покриваше, придържаше се само към малките улички, дори направи маневра ала Хъмфри
Богарт, за съжаление без Дороти Малоун, влизайки в антикварна книжарница.
Добра се до ресторанта, но не се спря да гледа менюто, а скочи директно вътре. Не
очакваше Ламия наистина да го очаква там. Всъщност много по-вероятно беше съобщението
да е фалшива следа, оставена от Корпуса в опит да имат още едно място, където да го пипнат,
ако случайно им се измъкнеше, или ако беше скрил записките си, вместо да ги остави
незащитени като последен аматьор. Но какво друго можеше да направи? Идването му беше
единственият начин да остане в играта.
Ламия седеше с гръб към него в едно сепаре. Сърцето му подскочи, като я видя.
Шокиран, осъзна, че наистина е бил загрижен за безопасността ѝ. Сигурно се размеквам на
стари години, помисли си. Първо започвам да тъгувам за онзи расистки червей, моя асистент, а
сега сърцето ми кърви за сестрата на убиеца на същия асистент.
Седна срещу нея, като държеше вратата под око, лицето му не изразяваше нищо.
Ламия го погледна. Задържа погледа му за десетина секунди и след като той не реагира,
тихо бутна към него купчина изписани листи.
- Записките ми?
Тя кимна.
- Не смеех да се надявам. - Чертите на Калк се отпуснаха. - Как, по дяволите, успя да го
направиш?
Ламия вдигна рамене.
- От момента, в който съобщи на шофьора хотела и името Мерсие знаех, че майка ми ще
е известена за всичко до двайсет минути. И двамата щяхме да сме застрашени. Тя държи поло-
вината Сен Тропе. Има уши навсякъде.
- Знам. Разговарях с нея.
Ламия зяпна.
- Какво...
Калк се пресегна и стисна ръката ѝ.
- Записките, Ламия. Как стигна до записките? Останалото ще обясня по-късно.
Лицето ѝ просветна.
- Пътуването с таксито ми даде време да обмисля нещата, да преценя къде сме най-
уязвими. Като стигнах до хотела, се направих на твоя любовница пред рецепциониста.
Отначало не се върза - кой нормален човек би ме искал за любовница? - Тя се облегна назад в
стола си, сякаш предизвикваше Калк да ѝ противоречи, да отхвърли истината за белега ѝ. - Но
после му дадох остатъка от парите ти за подсладител и той ми предостави ключа за стаята.
Любопитно е колко лесно мъжете се доверяват на жените, когато говорим за секс.
Калк вежливо кимна. Беше отчайващо притеснен от внезапната уязвимост, която тя
прояви, споменавайки белега си. Но при обстоятелствата му беше невъзможно да намери га -
лантен отговор.
- И записките ми? Прочете ли ги?
Ламия погледна встрани.
- Не е обвинение. Искам да ги прочетеш, впрочем отчаяно се нуждая от помощта ти.
Ламия се обърна към него.
- Значи ми вярваш?
- Да. Вярвам ти. Излъгах за диктофона. Не получих нищо, абсолютно нищо, от цялата
идиотска маневра, освен звука от прахосмукачка и тракането на премествани мебели.
Ламия вдигна ръка към лицето си, все едно да прикрие момичешки смях.
Калк се направи, че не забелязва.
- Всъщност съм доникъде. Щях да съм напреднал точно толкова, ако бях прекарал
последните пет седмици карайки сърф на Хаваите.
- Ти? Да караш сърф? Не ми се вярва. - Ламия остави ръката ѝ да се върне на масата.
Беше странно движение, сякаш сваляше було. Все едно доброволно се разкриваше пред него за
първи път.
Наклони глава на една страна, за да покаже, че вече не жестикулира.
- Защо трябва да ти помогна, капитане? Защо трябва да предам семейството си заради
някого, когото срещнах едва преди няколко часа?
Калк се облегна назад.
- Няма причина. Абсолютно никаква. Вече ми помогна много повече, отколкото аз бих
могъл да ти се отблагодаря, само с опазването на записките ми от Корпуса. Дори ако сега
станеш и си тръгнеш, пак бих бил безкрайно благодарен. Нямаше да те обвинявам за нищо.
Очите на Ламия се взираха в Калк, сякаш търсеха ключ към стара и загадъчна мистерия.
- Какво очакваш от мен?
- Искам да ми кажеш каквото можеш за плановете на Корпуса.
- Значи наистина очакваш да предам семейството си?
- Точно както те предадоха теб. Да. Няма да те лъжа, Ламия. Вярвам, че Корпусът е зъл.
Още повече, вярвам, че майка ти е човек без никакви морални скрупули. Човек, който не би се
поколебал да използва необходимите средства, включително убийство, за да постигне целите
си.
Ламия го гледаше с ръка на гърдите, сякаш пулсът ѝ се бе ускорил.
- Какво знаеш до момента? За майка ми. За ролята ѝ в Корпус Малефикус?
- Да предположим, че не знам нищо.
- Какво конкретно те интересува?
- Какво стана в залата, когато се събрахте всички?
Ламия изглежда продължаваше да го преценява.
- Хората, които си видял, които влязоха в къщата... Знаеш, че всички са мои братя и
сестри?
 - Предположих го, да. А и майка ти почти го потвърди пред мен.
Ламия поклати глава.
- Продължавам да не разбирам защо те е пуснала. Казваш, че си я видял? Струва ми се
невъзможно.
Калк махна на келнера. Наведе се към нея през масата.
- Аз съм високопоставен бивш полицай, Ламия. Нещата стават драматични, когато нещо
непредвидено се случи с бивши полицаи. Майка ти беше убедена, че те е хванала. Смяташе, че
има записките ми. Защо да размътва водите. Не смятам, че има високо мнение за мен.
- Тогава значи е глупава.
- Хубаво е, задето мислиш така, но не го вярвам и за миг. Но ако е допуснала подобна
грешка за мен, със сигурност е сгрешила по същия начин и за теб.
Ламия обърна глава. За миг бе възможно да си представи, че е красива млада жена без
чудовищен белег, опорочаващ лицето ѝ.
- Правилно си отгатнал, капитане. Преди известно време реших, че не искам да имам
нищо общо с машинациите на майка ми. Предната вечер ѝ го казах. Прекарах седмици, съ-
бирайки кураж да ѝ призная истината. Постъпих глупаво, реших да го направя пред цялото
семейство. В момент, когато всички очакваха официално да се върна обратно към каузата. На
Дьо Бал служим непреклонно от почти осемстотин години. Не беше подходящ момент.
- А какви са машинациите на майка ти? Каква е каузата, която обединява толкова
поколения от една фамилия, и то с векове?
Ламия се поколеба.
- Този човек. Сабир. Той е твой приятел, нали?
Калк поклати глава.
- Заклех се да съм честен с теб, Ламия. Би било лъжа да кажа, че Адам Сабир ми е
приятел. За кратко бяхме свързани в много тежки мигове от живота и на двама ни. Той ме
съжали след смъртта на моя асистент и ми сподели информация, за която сигурно съжалява, че
е издал. Вероятно и морфинът му влияеше в онзи момент. Това е цялото съдържание на отно -
шенията ни. Само толкова.
- Тогава защо продължаваш да се интересуваш от него?
- Защото смятам, че той държи ключа за нещо, което майка ти, а чрез нея и Корпусът,
искат.
- А ти вярваш в този Корпус?
- Приемам, че майка ти вярва, а смятам нея за много богата, много могъща и много зла
жена. Също съм убеден, че тя директно е отговорна за смъртта на асистента ми. И ако е така,
искам да страда заради това.
Ламия сведе поглед.
- Прав си, капитане. Тя е отговорна за смъртта на твоя помощник. Призна го пред нас в
залата онази вечер.
Калк се приведе напред, лицето му се оживи.
- Знаех си. Значи не съм си губил времето?
Ламия поклати глава.
- Далеч не, капитане, но информацията няма да ти помогне. И със сигурност няма да
спаси Сабир.
 - Какво искаш да кажеш „да спаси Сабир“? За какво говориш?
Ламия задържа погледа на Калк.
- Братята ми близнаци вчера отпътуваха за САЩ. По директни заповеди от майка ми. -
Погледна часовника си. - Към момента Адам Сабир трябва да е мъртъв.

Част втора

ПРОЛОГ

Първо си помисли, че е просто земетресение. Имаше три през последните няколко дни и
вече беше свикнал с тях.
Първо, стомахът ти неочаквано се обръщаше. За миг или два замръзваше на място,
чудейки се какво става. После, ако нямаше късмет и беше в колибата си, можеше да се сетиш
да погледнеш нагоре. Ако маслените лампи се клатеха, знаеше, че е земетресение и излизаше
навън, докато земята се люлееше и набъбваше под теб, докато не намереше място, където да
седнеш, и то да не е под дърво, телеграфен стълб или сграда. После гледаше колибата, за да
видиш дали ще падне.
Когато земетресението свършеше, се връщаше към колибата, като вторичните трусове те
караха леко да ти призлява. Благодареше на Бог, че земетресението е само малко и епи-
центърът е на няколкостотин мили, след което се връщаше на работа.
Но това не беше земетресение. Когато се съсредоточи, осъзна, че друсането на пода на
колибата е придружено от дълбок тътнещ звук. Изтича навън и погледна над хълмовете. На
110 км от мястото, където живееше, великият вулкан, висок 5675 м, пронизваше небето. Беше
го гледал през всеки ден от живота си. През цялата година върхът му е покрит със сняг, макар
да живееш в почти тропически климат. Беше чувал, че е още активен, но всички знаеха, че не е
изригвал от повече от век и половина. Двата големи вулкана на четири часа и половина път от
теб често пушеха, замърсявайки атмосферата, или поне така беше чувал, отделяйки мирис на
сяра, лайна и развалени яйца. Но твоят вулкан винаги е изглеждал спокоен, спрямо тях.
Почиващ. Небързащ. Сега познатият връх бе обвит от огромен облак, скриващ слънцето. Дори
на 100 км усети миризмата на сяра. Скоро, както ти бе известно, този мирис щеше да обхване
всичко, като дъха на разлагащо се в гората животно.
Гледаше изригването в удивен унес. Докато стоеше там, вулканична пепел и топченца
кал, около половин сантиметър в диаметър, заваляха наоколо като градушка. В далечината
гъсти черни, бели и сини облаци покриха върха на вулкана, из тях призрачно проблясваха тихи
светкавици, все едно някой е изключил звука на телевизора в селото.
Никога не си предполагал, че това ще се случи през твоя живот. Като пазител на
ръкописа, точно както баща ти, дядо ти и прапрадядо ти са били негови пазители преди теб, ти
и семейството ти се подготвяхте за това събитие от 163 години. От мига на предишното
изригване.
Единствената задача на семейството ти през това време беше да сте сигурни, че никой
няма да открие пещерата, където е скрит ръкописът, и никой няма да пипа съдържанието му.
Задачата е изпълнена. Сега започваше втората ти и по-велика задача. И тази задача включваше
пътуване на юг. Пътуване, за което изобщо не беше готов.
 1

Танярд, Стокбридж, Масачузетс

От няколко месеца Адам Сабир не успяваше да изкара цяла нощ, спейки в собствената си
къща. Унесеше ли се, кошмарите се връщаха, а заедно с тях и клаустрофобията, която го
измъчваше от детинство, когато няколко съученици, като част от шега за Хелоуин, го бяха
вързали, захапал пръчка, и го затвориха в багажника на колата на един от учителите. По-късно
се оказа, че номерът е имитация на сцена от филм на ужасите, даван по кината по онова време.
Учителят беше намерил Сабир след три часа. Пръчката беше надъвкана на трески, а
самият Сабир стенал, халюцинирал и почти загубил ума си. Сабир прекара остатъка от срока у
дома в леглото, като или четеше, за да се успокои, или повръщаше заради успокоителните,
които психиатърът бе принуден да му дава всеки път, когато се налагаше вратите на къщата на
неговите родители да се заключват.
Спазвайки всички училищни традиции, се беше оказало невъзможно Сабир да отмъсти на
мъчителите си. След години, като журналист, получи възмездие, наподобяващо по-скоро това
на граф Монте Кристо, отколкото на Свирача от Хамелин от поемата на Браунинг. С други
думи, издигна ги един по един, а после съсипа репутацията им с поредица от разобличителни
материали.
Страхът от затворени пространства обаче още дебнеше душата му като постоянен
кошмар. Само дето сега беше хилядократно по-силен след преживяното по-рано през лятото
във Франция, когато бере затворен в помийната яма на мазе в изоставена къща.
През последните няколко месеца накъсаният сън на Сабир следваше един и същ модел.
Първо идваха свръхреалистичните сънища, директните, в които отново беше в ямата, дълбоко
в мазето под циганското убежище в Камарг. В тези сънища беше затънал до врата в отпадните
води, главата му беше извита назад, за да предпази устата си. Челото му опираше в капака на
ямата, който Ейкър Бейл постепенно затваряше пред очите му. Следваха индиректните
сънища, сънища за сънища, в които Сабир преминаваше през халюцинациите, преживени в
ямата. Сънища, в които ръцете и краката му бяха откъснати, тялото му бе разкъсано, червата,
бъбреците, жлъчката и черният му дроб бяха извадени от тялото, все едно беше изкормен кон.
По-късно в съня към него пълзеше змия. Дебела, развиваща се змия, подобна на питон, с
рибешки люспи и немигащи очи, с откачаща се долна челюст, като на анаконда. Змията
поглъщаше главата на Сабир, прекарвайки я по цялата дължина на тялото си с конвулсивни
мускулни движения, като обратно раждане.
По-късно Сабир ставаше змията, нейната глава беше неговата глава, а нейните очи бяха
неговите очи. Точно в този миг от съня винаги се събуждаше с тяло подгизнало от пот и очи,
ококорени като на изплашена котка. Мяташе някаква пижама и излизаше в градината, където
задъхано поглъщаше свежия нощен въздух, проклинайки Ейкър Бейл и следсмъртното му
влияние върху него.
Остатъка от нощта прекарваше в стария хамак на баща си в лятната къща, като вратите на
верандата оставаха широко отворени, а върху свитото му в ембрионална поза тяло бе метнато
само леко одеяло. Беше пробвал със спален чувал, но ограничаването на движенията му го
караше да се мята като какавида, излизаща от обвивката си, преди да нахрани някоя прелитаща
птица.
 Точно тази нощ сънят му беше още по-жив и разрушителен. Всъщност Сабир почти се
задуши, преди стигне до двора и лятната къща.
Напълно рационално осъзнаваше, че няма смисъл да продължава да опитва да спи в
основната сграда. Какъв беше смисълът, ако всеки път след три часа щеше да излиза, задуша-
вайки се? Но някаква упорита част от него отказваше да му позволи да се откаже от опитите да
води подобие на нормален живот. Подозираше, че откаже ли се от опитите да живее вътре, с
други думи, ако се предадеше, клаустрофобията му щеше да навлезе в обсесивна фаза,
обричайки го на низходяща спирала от психоанализа и успокоителни.
Така си беше отишла майка му. Плавно, неотменно пропадане към зависимостта от
лекарствата и принудителната хоспитализация. Това унищожи живота на баща му и почти
съсипа неговия собствен.
Сега Сабир се чудеше дали не е обречен да последва семейната традиция.

- Харесвам американците от малките градове. - Заяви Абигер дьо Бал. - Толкова са

доверчиви.
Близнаците седяха в колата под наем и наблюдаваха къщата на Адам Сабир. Пристигнаха
в САЩ преди 12 часа и вече бяха идентифицирали своята цел.
- Какво искаш да кажеш, доверчиви?
Аби пусна седалката си до легнало положение така, че силуетът му да не се очертава на
светлината на уличните лампи. Погледна към брат си.
- Правя се на турист, нали така? И ги питам разни неща? Използвам американски фрази.
Неща като „имате ли знаменитости в това градче?“ И те ми дават цял списък. Норман Рокуел 1
и Даниел Честър Френч2, Оуен Джонсън3 и Мъм Бет4. А, и онзи тип, който написа успешната
книга за личния живот на Нострадамус. И понеже писателят е единственият от изброените,
който още не е умрял, ми разказват за личния му живот: как не може да задържи жена до себе
си, живее сам, майка му е полудяла. Такива неща. И всичко това, без да се налага аз, туристът,
да питам каквото и да било. Приложи същото във Франция и ще е все едно опитваш да
разбиеш каменна стена с носа си. Как мина при теб?
- Почти същото.
- Видя ли? Харесввт ми тези американци.
Во погледна брат си въпросително.
- Не смяташ ли, че ще ни запомнят?

11
Норман Рокуел (1894-1978), американски художник. - Б. пр.
22
Даниел Честър Френч (1850-1931), американски скулптор. - Б. пр.
33
Оуен Джонсън (1878-1952), американски писател. - Б. пр.
44
Елизабет Фриймън (Мъм Бет) (ок. 1742-1829) е сред първите черно- кожи роби в щата Масачузетс, завели
и спечелили дело за освобождаването си съгласно американската конституция от 1780 г. Потвърждаването на
решението в нейна полза от страна на Върховния съд на щата се смята за неофициално прекратяване на робството в
Масачузетс. - Б. пр.
 - Успокой се, Во. Никой не ни видя заедно. Просто ще предположат, че сме един и същи
човек. А и американците не разпознават акценти. Никога не пътуват в чужбина. Ще помислят,
че сме канадци.
- И все пак си мисля, че е най-добре да го замъкнем някъде. Да не го убиваме тук.
- Не се притеснявай за това. Имам по-добра идея. Сабир се държал странно напоследък.
Хората наоколо смятат, че ще последва майка си. Ще заложим на това.
- Как?
- Почакай и ще видиш.

Домът на Адам Сабир беше разположен доста зад главната улица на Стокбридж на площ
малко над акър и половина, приблизително колкото бейзболно игрище.
Дискретното улично осветление хвърляше светлина върху ливадата пред дома, но не
стигаше до самата къща, която беше съвсем тъмна. Задната градина, където се намираше
лятната къща, мястото за писане на Сабир, се простираше още двайсетина метра до гъсталак от
храсти и дървета, бележещ границата между неговия и имота на съседите му. Задната страна на
имота беше ограничена и с ниска бяла ограда, докато отпред ливадата излизаше директно на
улицата, сякаш първоначалните ѝ обитатели от XVIII век не са искали да загрозяват гледката
си с нещо толкова тривиално като ограда.
Малко след два часа през нощта Аби и Во излязоха от колата си, погледнаха нагоре и
надолу по улицата и бързо преминаха по осветената ливада, докато не потънаха в мрака, за-
обикалящ къщата. Минаха зад къщата и Аби внимателно се качи по стълбите към верандата.
Пробва задната врата. Беше отворена. Ухили се на брат си.
- Господи, Во-во. Глупакът дори не заключва вратата си през нощта. Мислиш ли, че е
знаел, че ще дойдем?
- Това не ми харесва, Аби. Никой в САЩ не оставя вратите си отворени нощем.
- Е, господин Сабир го прави. И аз съм му безкрайно благодарен за учтивостта.
Близнаците се шмугнаха през вратата и останаха в задния салон, гледайки към стълбите.
- Видял си го по-рано, нали така? Сигурен си?
- Съвсем ясно. Спалнята му е последната стая вдясно, под витража.
- И тук няма никой друг?
- Не. Беше сам. И се държеше като човек, живеещ сам. Нали се сещаш. Местеше разни
неща. Пипаше всичко.
Аби вдигна рамене.
- Лудост. Лудост е да оставиш вратата отворена. Какво ли си мисли?
Двамата се придвижиха до началото на стълбите. По средата на стълбището се спряха и
заслушаха, но къщата беше тиха като гроб.
- Копелето дори не хърка.
- Може би не спи?
 - В два и половина? Защо няма светещи лампи?
- Добре, добре. - Во спря до вратата на спалнята на Сабир с една ръка на бравата.
Аби стоеше малко встрани. Без да издаде звук, приготви телескопичната бойна палка и
кимна.
Во рязко отвори вратата. Аби спринтира към леглото и се хвърли с цялата си тежест към
мястото, където очакваше да се намира спящият човек.
- Господи, Во, тук няма нищо.
- Шегуваш ли се?
Аби се измъкна от завивките и включи фенерчето си.
- Все пак в леглото е спано. Иди провери в тоалетната. После ще видим останалите стаи.
Без да знае защо, Аби имаше усещането, че къщата е изоставена.
- Няма го в банята.
- Сигурен ли си, че не си видял да излиза кола, докато спях? Сигурен си, че не ни е
видял?
- По дяволите, Аби. Разбира се, че не е. Щях да ти кажа. Колата му още е в гаража.
- Може да е излязъл за разходка? Може всяка вечер да прескача задната ограда, за да се
закача с жената на съседа?
Во поклати глава.
- Не. Наблюдавах как се приготвя да ляга. Дори ползвах бинокъла, за да съм сигурен, че
е той. Завесите бяха отворени. На този, изглежда, му е все едно, че всеки, който поиска, може
да го гледа.
- Тогава да проверим долу. Може да има кабинет? Или допълнителна стая с друго легло?
Во направи физиономия.
- Такива стаи са за мъже, които искат да си починат от съпругите. Като мосю баща ни,
нали помниш? Сабир няма жена. Живее сам.
Десет минути трескаво търсене убедиха братята, че Сабир не е в къщата.
Аби вдигна глава и въздъхна.
- Добре. Да направим нещо конструктивно. Да видим дали е записал нещо. Най-малкото
така няма да си тръгнем с празни ръце.
- А какво ще правим после?
- Ще запалим къщата и ще го принудим да бяга.

Сабир почти беше успял да се унесе, когато видя осветлението в кабинета му да се

включва. За миг отказа да повярва на очите си. После се измъкна от хамака и се изправи, още
олюлявайки се от умора, на самия край на зоната от мрак, ограничена от уличното осветление.
Обираха къщата му. Първоначално мисълта го накара да се развесели. Какво щеше да
прави? На кого да се обади? Мобилният му телефон беше в спалнята му, а той е в задната си
градина, бос и по пижама в студената октомврийска нощ. Колко по-глупава можеше да е
ситуацията?
Оръжия, тогава?
Нямаше никакви. Какъв идиот. Дори нямаше чехли, с които да удари крадците. И някак
не си представи как налага потенциално въоръжени мъже с греблото за шума.
Точно започна да се отдалечава от къщата по посока на главната улица, когато
инстинктивно се спря.
Може би беше споменът за друга нощ преди пет месеца, когато се ската зад дюна в
Камарг, наблюдавайки подобна къща, отново в пълен мрак, ако не броим лекото сияние от
крехък кръг от свещи. Тогава свещите очертаваха фигурата на кръвната му сестра Йола
Самана, която балансираше на трикрака табуретка с примка на врата, докато безчувственият
Ейкър Бейл седеше в сенките и я наблюдаваше както би гледал овца, изгубена в гората при
нощен лов на тигри.
Така или иначе внезапното нежелано ехо от близкото минало беше достатъчно, за да
накара Сабир да спре да бяга и да преосмисли ситуацията. Пристъпи назад към Лятната къща,
издишайки нервно през зъби. Ясно виждаше гигантските сенки на двамата мъже на стената на
кабинета. Крадци? Надали. Крадците не обикаляха по къщите на жертвите си, включвайки
лампите. ЦРУ? ФБР? Данъчни? Кой друг щеше да си позволи да посети честни граждани
посред нощ? Внезапно Сабир осъзна кои са мъжете, какво търсеха и защо го търсеха.
В този миг се сети и за старата ловна пушка на баща си. Още от детските му години
стоеше във винарската изба под стълбището, окачена на предпазителя за спусъка. Сабир не
беше променил нищо в къщата след смъртта на баща си преди три години, не виждаше смисъл
да го прави. Така че ако предпазителят не беше ръждясал дотолкова, че пушката да падне от
куката, на която висеше, трябваше още да си е там.
Внезапното му съсредоточаване върху пушката и светостта на семейния дом му позволи
да се стегне и да си върне куража. Ако двамата бяха изпратени от графинята, както пред-
полагаше, нямаше избор, освен да им се противопостави. Те бяха само негов проблем. Проклет
да е, но няма да офейка по главната улица по пижама в три сутринта, за да събуди съседите.
Сабир имаше и един коз в ръкава си. Знаеше от журналистическата си практика в „Ню
Ингланд Куриер“, че законите за грабеж в Масачузетс са драконови - въоръженият грабеж се
равнява на минимум 15 години зад решетките, дори невъоръжено нахлуване в чужд имот
докарва пет. А той беше готов да се обзаложи, че когото и да е изпратила графинята, е дошъл
въоръжен.
Вървеше към избата, запревърта в съзнанието си как можеха да се развият събитията.

Во прекъсна тършуването из бюрото на Сабир и се обърна към брат си.

- Сабир сигурно пази всичко в главата си. Тук няма нищо особено интересно.
- Наистина ли смяташе, че ще има?
Во вдигна рамене.
- Честно казано, не мислех нищо. Що се отнася до мен, просто дойдохме да отмъстим на
убиеца на Роша.
 - Винаги войник, но никога капитан, а?
- Можеш да ми се смееш колкото искаш, Аби, но съм наясно къде се намирам в общата
схема. Благодарен съм на мадам майка ни и мосю баща ни за това, че са ме осиновили. Благо-
дарен съм за титлата, която наследявам, още по-благодарен за парите, които идват с нея. По-
умни хора от мен могат да мислят стратегии, да интерпретират предсказания и да уско ряват
идването на Армагедон, или каквото там се очаква да правим. Аз просто изпълнявам заповеди.
Аби се облегна на бюрото на Сабир, подпрян на ръцете си. Изгледа брат си от горе до
долу, усмихвайки се леко.
- Очаквам да ми кажеш, че си щастлив и доволен?
- Щастлив? Доволен? Не знам за това. Но има нещо, което знам. - За малко се поколеба,
все едно си събираше мислите след дълго прекъсване. - Ще ти призная нещо, Аби. Нещо, за
което може и да не ти пука, ама все пак ще ти го кажа.
Аби наклони глава на една страна окуражително. Явно истински се забавляваше.
Во пое дълбоко дъх, сякаш щеше да опита да се гмурне на сто метра дълбочина само с
щипка за носа и моноплавник.
- Ти си единственият, за когото наистина ми пука на този свят, Аби. Единственият. И
това не е защото си нещо специално, дори не си го помисляй... а понеже сме генетично свър-
зани. Ти си ми близнак. Дори сме били свързани един за друг, или поне така са ми казвали,
когато сме се родили. Плюс това ти си по-умен от мен, Аби, признавам ти го. И по-бърз. Но
никога няма да намериш човек, който да е по-истински с теб от мен, дори ако търсиш хиляда
години.
- Майсторът на непоследователността нанася нов удар! - Аби се престори, че е притиснат
от нежелан обожател. После стана по-сериозен. - Защо ми го казваш, Во? И защо тук?
- Защото се притеснявам за теб, Аби. Мисля, че всичко това започва да ти харесва
прекалено много. Мисля, че наистина започваш да вярваш, че си нещо специално, нещо над и
отвъд нормата, а моралните закони вече не важат за теб. С други думи, ставаш като Роша.
Ставаш изверг. Виж ни само. Стоим тук, в чужда страна, в чужд дом, дом, който всеки момент
ще запалим, по дяволите, осветени сме като скапани коледни елхи. И, изглежда, ти го намираш
за нормално. Според теб има нещо нормално в цялото нещо.
Аби се завъртя на място, обратно на часовниковата стрелка, мятайки ръце като комичен
анимиран гуру.
- Но то е нормално, Во. Не виждаш ли красотата в това?
- Красота?
- Да, красота. Нека ти изясня, Во-во. Нека ти дам урок от Библията на добрите новини. -
Аби се престори, че разгръща книга. - Далечните деди на мосю баща ни са получили свещена
задача от най-великия и почитан френски крал, крал канонизиран по-късно за светец от
Ватикана заради силен обществен натиск. Задачата е да защитават френското кралство от
Дявола. Дотук е просто, нали? Но тази задача не трябвало да приключи със смъртта на краля.
Не. Тя продължава до ден-днешен.
- Според кого?
Аби въздъхна.
- Според теб и мен. Фактът, че останалата част от обществото не е в крачка с нас, че
Франция вече не е монархия, че никой от атеистичните идиоти вече не вярва в Дявола, всичко
това е ирелевантно. - Аби се ухили. - Останалите са извергите. Хората, които отказват да
действат. Скапаните ходещи жертви. Хората, които никога не са преминавали в земите на друг
човек и не са крали от стадата му. - Аби посочи към брат си. - Ние сме ловците, Во, ти и аз. И
те са нашата плячка. Ние сме свободни благодарение на едикта на свети Луи. Това е цялото
морално основание, от което някога ще имаме нужда. Сега натроши този стол и струпай
частите там. Трябва да разпалим огън.
Сабир беше чул достатъчно. С патрони или без, не можеше да позволи тези маниаци да
запалят дома на баща му. Напразно беше претърсил избата за кутия с патрони. Пушката беше
на място, точно както я помнеше. Ако искаше да спаси семейния дом от унищожение, щеше да
се наложи да я използва като заплаха. Двамата не можеха да надникнат в цевта, за да видят
дали вътре има патрон, нали така?
Отвори вратата на кабинета си и влезе с пушката напред. Беше разбрал, че мъжете са
близнаци от разговора им, но все пак не бе подготвен за абсолютната им прилика. Все едно
гледаш в две части от счупено огледало.
Този, когото наричаха Во, вече откършваше облегалката на любимия библиотечен стол
на баща му.
- Пусни стола. Няма да палите никакъв огън.
Сабир държеше гърба си плътно до вратата. Беше решил, ако някой от двамата тръгне
агресивно към него, просто да хвърли пушката към тях и да избяга от къщата възможно най-
бързо.
Двамата замръзнаха. Този, на когото казваха Аби, първи се отпусна малко и го позна.
- Предполагам очакваш да вдигнем ръце? Да застанем с лице към стената, както правят
по филмите?
- Искам да легнете на земята. После искам да извадите коланите си и да си свалите
панталоните до глезените.
- Господи, Во. Човекът е гей.
- Просто го направете. От тази дистанция мога да ви разкъсам на две, без дори да се
налага да зареждам пак.
Сабир вдигна пушката и я насочи към главата на Аби. Беше все по-ясно кой от двамата е
начело.
Близнаците бавно паднаха на колене. Драматизирайки своето нежелание, свалиха
коланите си, смъкнаха панталоните и се проснаха на пода.
- Какво ще направиш сега, Сабир? Ще ни изнасилиш?
- Момчетата в затвора „Седар“ го правят. След петнайсет години ще можете да опишете
преживяното там в книга. Ще бъде сигурен бестселър. Можете да я озаглавите „Наказани от
наказателната система“.
- Чуваш ли, Во? Човекът има чувство за хумор. Предполагам значи ще се обадиш на
куките?
- Ти как смяташ?
- Виж. Дошли сме само за информация. Дори не сме въоръжени. Ако ни дадеш каквото
искаме, ще те оставим намира.
- Сигурно се шегуваш.
- Поне ни кажи кой те предупреди, че идваме. Защото някой те е предупредил. Няма
начин случайно да си бил извън стаята си, когато дойдохме.
Сабир се поколеба. Сега, когато близнаците бяха на пода, не беше толкова сигурен как да
се измъкне от ситуацията невредим и с достойнство.
- Никой не ме предупреди. - Направи крачка напред към телефона.
 - Глупости. Видяхме те да си лягаш. Следим те от дванайсет часа. Някой те е
предупредил. - Аби се обърна към брат си, - Хей, Во. Знам кой е бил. Онова прасе полицаят,
който отвлече Ламия. За когото мадам майка ни каза, че опитал да подслуша срещата ни, но се
провалил. Ама как, по дяволите, е научил, че идваме тук?
Во погледна към брат си и отклони поглед.
- Била е онази кучка сестра ни, нали? Трябваше да я убия, когато имах възможност. - Аби
стана и си вдигна панталона, нагласи колана си, все едно Сабир вече не беше в стаята. - Ставай,
Во. Получих информацията, която ми трябваше. Това копеле никога не би ни застрелял. Не му
стиска. И няма да чакам търпеливо тук с панталони около глезените, докато той събере кураж
да се обади на куките.
- Не мърдай повече, Дьо Бал!
- Майната ти, Сабир. - Аби пристъпи към вратата. - Спаси къщата си. Бъди доволен. Но
си е срамота. Радвам се на хубави пожари, но този ще остане за друг ден. За него ще пишем, че
е валяло.
Сабир стоеше с пушката все така насочена към Аби. Не знаеше какво друго да направи.
Во стигна до брат си при вратата.
- Виж. Сега пак можеш да ни отнесеш с един патрон, но после ще ти е трудно да се
обясняваш, нали така? И ще трябва да пренареждаш мебелите, преди куките да се появят. А за
това се иска по-трезво мислене от твоето.
- За какво говориш?
- Какво си мислиш? Задната врата беше отворена. Дори ни пусна да влезем. Няма следи
от взлом. И както виждаш, не сме въоръжени. - Аби беше прибрал палката си в ръкава десет
минути след като намери празната спалня. - Не. Изминахме целия път до САЩ, за да ти
простим за смъртта на брат ни. Да отгърнем страницата. Но ти внезапно си полудял, като
майка си, и си ни заплашил с пушката. Само си помисли как ще прозвучи в съдебната зала,
особено като се знае, че си бил заподозрян за убийство и си бягал от френската полиция доп -
реди няколко месеца. Куките помнят дълго, Сабир. Лайната си вонят. И не може да има воня,
ако няма лайно.
Сабир взе телефона. Какво друго му оставаше? Да дръпне спусъка без патрон в цевта?
Ако имаше патрони навярно щеше да е изкушен да ги гръмне, дори и само заради шегата за
майка му. Но при сегашната ситуация, можеше само да ги гледа как излизат през вратата,
докато ръката му набираше случайна комбинация от бутони на телефона.
Щом близнаците слязоха по стълбите и чу затварянето на задната врата, Сабир затвори
телефона.
Нямаше да звъни на ченгетата точно сега.

Сабир стоеше до прозореца на спалнята и гледаше, докато близнаците се качиха в колата

си, включиха двигателя и отпратиха с очаквания писък на гуми.
Обърна се и хвърли безполезната пушка на леглото. После легна до нея и затвори очи.
Господи, поне да можеше да поспи. Вместо това лежеше буден, адреналинът от заплахата за
насилие през последните 15 минути бавно се разтваряше в кръвта му.
 Едно нещо беше ясно. От този момент къщата му е загубена за него. Беше очевидно и за
слабоумен. Останеше ли закотвен, както досега, докато братята близнаци на Ейкър Бейл са по
петите му, щеше да е прекалено уязвим.
Не. Трябваше да отпътува и да не спира да се движи, да отнесе всяка информация, която
му трябва, в главата си. Мисълта отново да стане беглец не притесни Сабир особено. В
съзнанието си вече беше далеч от Стокбридж.
Изненадващо за него самия, проучването на 52-те изгубени предсказания на Нострадамус
бе вървяло с големи крачки през последните няколко седмици и той имаше все по-нараст ващо
желание да изпробва на място новите си теории. Може би, само може би, от цялото нещо щеше
да успее да събере материал за книга. Защото сега, повече от всякога, Сабир осъзна, че
публикуването дори само на внимателно филтрирана версия на пророчествата заедно с
предпазливите му предположения за тяхната значимост, ще защити него и бъдещето на
нероденото дете на Алекси и Йола. На практика щеше да осъществи упражнение по
ограничаване на щетите, разпространявайки внимателно подбрана дезинформация.
Когато преди месеци капитан Жорес Калк от френската полиция го посети в болницата,
не дойде, за да види как е. Появи се, за да разбере защо синът на графинята Ейкър Бейл е
преследвал Сабир и двамата му приятели, Алекси Дюфонтен и Йола Самана, през цяла
Франция така целенасочено и кръвожадно.
Отначало Сабир отказа да го осветли. Тогава Калк му напомни за саможертвите на
асистента му, Пол Макрон, и сержант Спола, в опит да опазят Сабир и приятелите му живи.
Сабир трябваше с нежелание да признае, че Калк игра честно и с трима им. Поне според
неговото виждане.
Накрая му станало мъчно за човека и му обясни как смята, че изгубените 52 пророчества
на Нострадамус описват период от 52 години към датата на възможния Армагедон. Както и че
според него 52-годишният цикъл е започнал през 1960 г. и съответно с крайна дата през 2012
г., което съвпадаше с Великата промяна от календара с Дългото броене на майте, предвидена за
21 декември същата година.
После Сабир обясни, че всяко четиристишие от предсказанията, изглежда, насочва към
събитие през съответната година: френските ядрени изпитания в Алжир, разпадането на
френската и британската империи, Берлинската стена, полета на Юрий Гагарин, убийствата на
братята Кенеди, китайската Културна революция, арабско-израелската Шестдневна война,
загубата на САЩ във Виетнам, геноцида в Камбоджа, земетресението в Мексико сити,
наводненията в Ню Орлиънс, цунамито в Индийския океан.
Според теорията на Сабир, докато ежегодните събития се случват точно както
Нострадамус предрича, това би трябвало да фиксира все по-категорично крайната дата, което
да позволи на световното население да се подготви за онова, което го очаква и ако изобщо е
възможно, да направи нещо по въпроса. Тази част от плана на Нострадамус не е сработила
точно както му се е искало.
Преди да умре, Нострадамус ясно е изразил надеждата си 58-те скрити предсказания, от
които шест да се използват като подсказки за намирането на останалите 52, да бъдат открити
много преди началото на XXI век. Така според Нострадамус към края на цикъла очакващият
събитието свят ще е отворен за съобщението, което той иска да предаде. А Сабир вече има ше
някакво усещане какво ще е съобщението.
Само той знаеше, че предсказанието за 2009 година описва разкриването на нов пророк,
който или ще потвърди, или ще отхвърли крайната дата, човек, който може да вижда в бъде-
щето и да черпи информация от него. Само този човек ще каже на света какво го очаква -
Възраждане или Апокалипсис.
Предсказанието за 2010 година описва раждането и идентичността на Второто
пришествие. Тази информация Сабир пазеше само за себе си. Явно имаше причина
Нострадамус да даде предсказанията му да се пазят от циганите и причината беше, че човекът,
носещ Второто пришествие, трябваше да се роди като директен наследник на пазителите на
пророчествата.
Детето беше на път и Йола, кръвната сестра на Сабир, щеше да е негова майка. Беше
заченала детето на плаж в Корсика след официалното ѝ, макар и напълно доброволно,
отвличане от голямата ѝ любов Алекси Дюфонтен. Йола сподели със Сабир, че е заченала в
момента, в който е загубила девствеността си, точно когато ято прелитащи гъски е хвърлило
сянка върху правещата любов двойка. По-късно, след като Алекси символично извадил очите
ѝ, мъжко куче изтичало по плажа и близнало ръката ѝ. Така разбрала, че ще има син.
Нострадамус поверил на фамилията Самана съхраняването на предсказанията точно за да
предпази семейството от неочакваните последствия от тях. Фактът, че Парусията ще дойде от
най-мразената, гонена и дискриминирана част от световното население, хора без собствена
страна и без друга идентичност, освен тази, която носят със себе си, трябваше да е необходима
част от оздравяването на света. Циганите са номади, ограничавани и отхвърляни от всички
уседнали култури. Винаги оптимист, Нострадамус сигурно е сметнал, че ако светът приеме
спасителя си от тази среда, ще трябва предварително да е научил ценности като толерантност и
отвореност към другия.
Сабир отчаяно поклати глава. Беше ясно, че светът просто още не е напреднал толкова.
Толерантността и отвореността към другия са така далече, колкото и по времето на Нострада-
мус. Хората плащат данък на идеите против расизма, религиозната толерантност и честната
игра, но ако нещо лично тяхно е застрашено, много бързо се връщат към расовия протекци-
онизъм и националния изолационизъм. „Странните вън“ си оставаше валидно мото в крайни
ситуации. Съответно, нищо не можеше да накара Сабир да сподели идентичността или
местонахождението на Йола, както и идентичността на неродения ѝ син. Не можеше да каже
нито на Калк, нито на когото и да било друг.
Предсказанието за 2011 година, изглежда, описва третия Антихрист - същество, което
щеше, ако нищо не му попречеше, да предизвика окончателния холокост на 2012-а. Това също
трябваше да се запази в тайна.
Все пак Сабир трябваше да даде нещо на издателите и обществото. Кука, на която да
закрепи разказа си. И най-безопасно изглеждаше да изгради разказа около търсенето на про-
рока, за когото се говореше в предсказанието за 2009 г. Човек, който явно е толкова оплетен в
нишките на времето, че може да ги вижда и да разчита бъдещето по тях.
Ако този човек съществуваше, Сабир щеше да го намери. И майната им на графинята,
Корпус Малефикус, близнаците Дьо Бал и техните неадекватни, безразборни и евтини теории
за отмъщение.

Сабир се изправи след като погледна под тригодишния си джип гранд чероки. Гаражът
беше заключен. Не мислеше, че е имало начин близнаците да стигнат до колата, но все пак, по-
добре да е сигурен. Както Ейкър Бейл, така и френската полиция бяха използвали
проследяващи устройства при преследването из Франция. Сабир никога не се беше сблъсквал с
подобни устройства преди това, но и никога повече не би ги пренебрегнал. Искаше тази кола
да го откара до летището и тя трябваше да е чиста. Последното, което желаеше, бе близнаците
да надушат следите му чак до Саудитска Арабия.
 Заключи и задейства алармата на гаража, после се върна в къщата. След събитията
предната нощ свикна да носи пушката със себе си където и да отидеше, надявайки се съседите
да не решат, че му се е разхлопала дъската и да извикат полиция. Беше си измислил алиби, ако
се случеше нещо подобно, някаква история за опосум, който гризе телефонните му кабели, но
още не му се бе наложило да пробутва разказа на никого. Изглежда, никой от съседите не е
забелязал новото му войнолюбиво настроение.
В къщата намята някакви дрехи в един сак, събра аварийните си запаси от пътнически
чекове, кредитни карти, паспорт и зарядно за телефона. Върна пушката на мястото ѝ, заключи
всичко в къщата, доколкото му бе възможно, и се насочи към гаража.
По средата на пътя забави, готов да побегне. Пред гаража беше паркирана кола, която
напълно препречваше изхода. Нямаше как дори да отвори гаражната врата.
Шофьорската врата се отвори и изникна познато лице.
- Капитан Калк. Господи. Почти ми докарахте инфаркт. Помислих, че пак са близнаците.
Какво, по дяволите, правите тук?
- Близнаците? - Калк се отдалечи от колата, изглеждаше угрижен, - Близнаците вече са
били тук? И сте още жив?
- С малко късмет. - Сабир тръгна към него. Погледна към колата. Беше празна. - Това
официално посещение ли е? Излизане на чисто?
Калк се огледа в двете посоки на улицата.
- Не. Пенсионирах се предсрочно. По инвалидност. Сега разполагам с времето си.
- Вие? По инвалидност? Мислех, че ще трябва да ви завържат в количката и да ви
изнесат в усмирителна риза. - Сабир наклони глава настрани, - Какво правите тук, все пак? На
почивка ли сте? Искате да разгледате есенните нюанси? - Поколеба се, мръщейки се. -
Господи, Калк, всъщност не си падаш по есенните листа, нали?
Калк поклати глава. Не беше пропуснал саркастичните нюанси във въпроса на Сабир.
- Не, със сигурност не съм по листата, както очарователно се изрази. Всъщност дойдох
да те предупредя, Сабир. За близнаците. И, изглежда, нямаше друг начин да го направя, освен
лично. Нали разбираш, предположих, че би предпочел да не ти изпращам съобщение през
местната полиция. - Калк неусетно беше превключил обратно в полицейски режим. - Защо не
включваш проклетия си телефон? И защо не отговаряш на съобщенията? Сигурно ти е
предсмъртно желание.
Сабир вдигна рамене, за да прикрие, че е малко изненадан от тона на Калк.
- Дълга история. Основното е, че не мога да спя нощем. Затова през деня оставям всичко
изключено и телефонът да не ме събуди, ако успея да заспя. - Поколеба се. - Ако не е
официално посещение, капитане, какво е? И как така знаеш за близнаците?
Калк кимна към колата.
- Скачай вътре и ще ти разкажа.

- Мотел „Червения лъв“? Наистина ли си отседнал в „Червения лъв“?

 - Какво странно има? - Калк се бе съсредоточил върху шофирането, явно несвикнал с
автоматичната смяна на скоростите.
- Не разбираш ли, ще те таксуват по есенните цени. Можеше да отседнеш при мен. Има
повече от достатъчно място.
- Есенни цени? Какви есенни цени?
- Господи, Калк. Не чу ли какво ти казах пред гаража? Сега е времето, когато мотелите и
хотелите надуват цените заради любителите на листата, идващи да се наслаждават на есенните
пейзажи. Плащаш сигурно около седемдесет и пет процента над нормалната цена.
Калк вдигна рамене.
- Не беше моя идея, а на моя придружител.
- Придружител? Дошъл си тук с приятелка?
- В известен смисъл да.
Сабир поклати глава. Не го свърташе на едно място.
- Всичко е наред, Сабир. Не ни следят.
- Сигурен ли си?
- Професионалист съм. Внимавах през целия път. Пък и няма значение. Ще се
придържаме към обществените стаи. Просто трябва да поговорим, това е всичко.
Двамата излязоха от колата на Калк. Пътуването до мотела бе отнело не повече от осем
минути.
Сабир кимна на човека на рецепцията, докато минаваха край него.
- Значи тук те познават?
- Калк, живял съм тук през целия си живот. Роден съм на около четири километра надолу
по пътя.
- Хубаво е да имаш място, което да чувстваш като свое. - Вниманието на Калк бе
насочено другаде. Беше видял Ламия да седи във фотьойл в лобито, близо до камината. - Ела.
Искам да те запозная с някого.
Като видя лицето на Ламия, Сабир се дръпна назад, все едно се е ударил в електрическа
ограда.
Калк се обърна към него, шокиран.
- Познавате ли се?
Ламия беше свела поглед, явно засрамена от реакцията на Сабир.
Сабир пое дълбоко дъх.
- Не, не. Никога не сме се срещали. Съжалявам. Беше малко шокиращо.
Ламия се изправи, небелязаната част от лицето ѝ още беше зачервена от ефекта от
реакцията на Сабир.
- Зная, че не съм приятна гледка, но малко хора реагират като вас.
Сабир усети критичния поглед на Калк да пронизва гърба му.
- Не е лицето ви. Моля, не си мислете това.
- Какво тогава?
- Виждал съм ви в мой сън.
- Моля?
 Сабир се обърна към Калк с въпросително изражение.
- Може би капитанът ви е обяснил какво преживяхме през лятото?
С жест Калк покани всички да седнат. Гледаше към Сабир, все едно с удоволствие би
разбил един от столовете в главата му.
- Мога ли да представя Ламия дьо Бал? Адам Сабир.
Сабир не седна. Замръзна, втренчен в Калк.
- Дьо Бал? Тя е Дьо Бал? Господи, Калк. Луд ли си?
Калк отново рязко махна с ръка.
- Изглеждам ли полудял? Изглеждам ли сякаш кръвта внезапно се е изляла в мозъка ми?
Мадмоазел Дьо Бал ми бе изключително полезна през последните дни. Тя е в разпра с
останалата част от семейството. Животът ѝ, подобно на твоя, е под директна заплаха. Така че
седни и поне се престори, че си цивилизован.
Сабир се тръшна в стола зад него. Не можеше да свали очи от лицето на Ламия.
- Съжалявам. Чувал съм за вас. Да споменават името ви. Сега знам коя сте.
Ламия гневно сложи ръка пред бузата си.
- Е, тогава всичко е наред. Искате ли да сложа воал? Или направо фередже? Тогава няма
да се налага да ме зяпате толкова настоятелно.
Сабир силно поклати глава.
- Съжалявам. Ужасно съжалявам. Но не е каквото си мислите. От началото на лятото,
откакто се сблъскахме с брат ви...
- Искате да кажете откакто убихте брат ми?
Сабир погледна встрани, все едно търсеше несъществуващ келнер. После се обърна и
срещна погледа на Ламия.
- Откакто убих брат ви, да. Това е технически вярно. Наистина го убих. Ако не бях, той
щеше да убие мен. В моята страна това се нарича убийство при самозащита, мадмоазел Дьо
Бал.
- Името ми е Ламия, не мадмоазел Дьо Бал. И вярвайте ми, господин Сабир, не ви
обвинявам ни най-малко за убийството на брат ми. Той беше бясно куче и аз го мразех заради
това.
Сабир се почувства понесен в непознати води, на твърде голяма дълбочина и
приближаваща буря.
- Съжалявам. Наистина съжалявам, че трябваше да свърши така.
- Аз не.
Сабир погледна отчаяно към Калк. Вече нямаше никаква идея как се очаква да се държи.
Или защо Калк го е довел.
- Сънят ти. Разказваше ни за твоя сън, Сабир.
Сабир се стегна.
- Да, да, така беше. - Думите му отекнаха като кихавица. - Откакто бях в мазето, в ямата,
тоест откакто мислех, че ще се задуша до смърт имам тези сънища, по-скоро кошмари, в които
буквално съм разкъсан на части. - Гласът му заглъхна. - После главата ми бива изядена от змия.
След това аз ставам змията. - Беше започнал да се поти, - Лудост е. Дори не мога да го опиша,
но го сънувам всяка нощ. Толкова е зле, че не мога да спя. Затова близнаците не ме намериха,
когато нахлуха в къщата ми снощи. Хваща ме клаустрофобия, така че почти всяка нощ излизам
от къщата и отивам в лятната. Там има простор. Усещам небето. Мога да дишам.
- Искаш да кажеш, че когато са влезли в къщата, ти си бил отвън? В градинската къща?
- Да. Лудост е, нали? Дори оставих задната врата отключена. По-късно, когато те
светнаха лампа, смятайки, че не съм наоколо, успях да ги отблъсна с празната пушка на баща
ми.
- Успял си да ги издебнеш? С празна пушка? - Калк изглежда се затрудняваше да изгради
достатъчно ясна картина на събитието. - Отблъснал си близнаците Дьо Бал с празна пушка?
- Никой не може да каже дали е празна, или не. Не е като револвер, където можеш да
видиш патроните. Или липсата им.
- Познавам устройството на оръжието, Сабир.
- Както и да е. Част от съня е, че виждам жена. Обърната е с гръб към мен. Трябва да си
представите, че вече съм змията, и я приближавам. Устата ми е отворена. Каня се да погълна
главата на жената, точно както змията стори с мен. И в последния момент жената се обръща
към мен. Тя има вашето лице, мадмоазел Дьо Бал.
- Точно моето? С петното.
- Да. Тя има петно, щом така го наричате, точно като вашето. Първо смятах, че е кръв.
Всъщност през цялото време смятах, че е кръв.
- И сега разбирате, че не е?
- Да. - Сабир сведе очи.
Твърде добре разбираше, че е наранил жената. Беше я докоснал по някакъв невидим
начин. Но все още се разкъсваше между ужаса, че тя е сестра на Ейкър Бейл, и възхищението,
че, изглежда, се е отказала от тях, присъединявайки се към ангелите, сиреч него и Калк.
- И какво се случва с жената, която толкова много прилича на мен?
Сабир затвори очи за миг. После ги отвори и погледна Ламия.
- Тя отваря уста, по-широко дори от змийската, и ме поглъща целия.

- Саудитска Арабия? Шегуваш ли се?

Сабир се облегна в стола.
- Напълно сериозен съм. Разглеждал съм го от всеки възможен ъгъл, и стихът за две
хиляди и девета, изглежда, сочи точно натам.
- Би ли могъл да споделиш логиката си с нас? - за втори път Калк посягаше към цигарите
в джоба си и после ги връщаше обратно заради неодобрението на персонала.
Сабир хвърли поглад на Ламия. Тя го забеляза и се изправи.
- Предпочиташ ли да напусна стаята? Напълно разбирам, ако все още не смяташ, въпреки
уверенията на капитан Калк, че съм достойна за доверието ти.
Сабир ѝ махна да седне.
 - Остани където си - улови погледа на Калк и вдигна рамене. - Няма как да го знаеш, но
преди да се нахвърля на братята ти, подслушах техен разговор. Няколко минути. Заедно с
онова, което ми казаха по-късно, ми стана ясно, че те смятат, че си ги предала, мадмоазел Дьо
Бал. Всъщност смятат, че посредством твоя приятел Калк си ме предупредила директно за
идването им. И затова, меко казано, не те харесват особено в момента.
- Но тя го направи - Калк се размърда на мястото си. - Тя направи точно това. Каза ми за
мисията на братята си. Предостави ми достатъчно време да те предупредя, ако, разбира се, си
беше направил труда да вдигнеш телефона или прослушаш съобщенията.
- Туше, капитане.
- И още не съм ти разказал как я открих, какво се канеха да ѝ причинят от семейството.
- Няма нужда. Думите на братята ѝ са ми достатъчни. Подобно отношение не може да е
преструвка. Мадмоазел Дьо Бал е добре дошла да участва в разговора ни, ако желае. - Сабир
съзнаваше, че част от него се опитва с вежливост някак да компенсира жената за гафа с лицето
ѝ и смущаващия сън. Друга част от съзнанието му разбираше, че Калк очевидно е привързан
към нея по някакъв начин - дали нямаше някоя скрита дъщеря? Може би тя му напомняше за
нея? Пък и все още беше задължен на Калк.
- Защо пусна близнаците да си вървят? Защо не се обади в полицията?
Сабир поклати глава.
- Те си играеха с мен. Знаеха, че няма да стрелям. Просто излязоха, без да е имало взлом.
След като решиха, че са наясно как съм избегнал малкия им капан, си тръгнаха. Какво можех
да сторя? Да ги замеря с пушката? Според мен се сдържаха, за да успеят да ме хванат някъде и
да измъкнат всичко, което знам. Може би когато не разполагам с пушка. Нещата сигурно щяха
да се развият другояче.

10

- Сабир беше предупреден, мадам. Сигурен съм. Американецът знаеше, че ще дойдем.

Криеше се извън къщата с пушка. Включихме осветлението, понеже смятахме, че го няма, и
той бе наясно точно къде да ни намери.
- Смяташ, че Ламия го е предупредила? Чрез Калк?
- Убеден съм.
- Тогава защо не е викнал полиция?
- Беше го страх да го направи, мадам. Бяхме влезли в къщата му през отключена врата.
Щеше да му е трудно да ни обвини в обир предвид историята между семействата ни. Мисля, че
се озовахме в нещо като патова ситуация.
- Какво ще правите сега, Абигер?
- Изкарахме го на открито, мадам. Ще се опита да избяга. Трябва да го последваме.
- Маркирахте ли колата му?
- Невъзможно е, мадам. Заключена е в гаража му, има аларма. Когато тръгне, ще го
направим бързо.
- А Ламия?
 - Тя е тук с полицая. Тримата са във фоайето на един мотел. Няма как даже да ги
доближим.
- Ще можете ли да го проследите?
- Разбира се, мадам.
- Абигер, говориш пълни глупости. Двама души не могат да следят човек денонощно.
Невъзможно е! Изпуснете ли го веднъж, ще е окончателно. Изпращам братята и сестрите ти, за
да ви помогнат.
- Но, мадам.
- Мълчи, Абигер. Искам да проучиш какво и защо го прави. Вече не е достатъчно да се
справите с него както говорихме по-рано. Залогът се вдигна. Трябва да излезете на глава и с
Калк. Затова единадесетте ще следите тримата. Ако се разделят, ще разполагате с достатъчно
сили. Ако останат заедно, още по-добре. Искам да знам всичко, което правят, всяко мяс то,
което посетят. И аз ще реша кога е подходящият момент да нанесеш удар, Абигер, не ти. Ясна
ли съм?
- Но аз ръководя операцията? Все още аз съм начело?
- Докато не реша друго, Абигер, да. Ти си начело.

11

Отначало беше късметлия. Пътуването вървеше добре. Един, дето караше чайоти 1 към
Веракрус, те качи в камиона си. През Орисаба и Кордоба чак до Ла Тинаха. Остави те там и ти
чака на пътя Тера Бланка три часа с надеждата за нов стоп, но никой не спираше. Всички
пътуваха в обратната посока. Към вулкана. Да видят безплатното шоу, най-вероятно.
Тръгна пеша. Имаше пари за храна, но не и за автобуси, пък и не бързаше. Най-лошото от
изригването бе преминало. Нямаше загинали. Няколко села близо до върха понесли щети,
някои от лава, други от калните потоци, но хората са имали достатъчно време да се евакуират,
дори пеша. Държавата е обещала да построи наново домовете им. Чу го по радиото в камиона.
Държавата наистина е могъща, помисли си. Отиват ли нещата на зле, държавата ги
поправя. Ти не го разбираше напълно това, нито как работи държавата, но предполагаше, че
положителните качества на държавата са ѝ присъщи и винаги е било така.
Притискаше тънката памучна торба с ръкописа към гърдите си. Беше гладен. Заради
превъзбудата след изригването и понеже имаше работа за вършене, беше забравил да ядеш.
Спря при една сергия край пътя и си купи малко тако. Изяде половината незабавно, останалите
уви в хартия и прибра в торбата за по-късно. Предполагаше, че може да се наложи да спиш на
открито, а за това щеше да ти е необходима енергия.
Пи малко кока-кола за стомаха си, а и защото сред твоето племе напитката понякога беше
раздавана като дарение в църквата. Някъде, в някакво скрито ъгълче на съзнанието ти, се
зачуди как ще преживяваш, като стигнеш до целта си, защото и малкото пари, с които
разполагаше, свършиха. Никога преди не си напускал собствената си провинция. Какво щеше
да стане, ако там нямаше кой да те посрещне? Ако не те очакваха? Може би тогава трябваше да
помолиш държавата за помощ? Но ти нямаше представа как да се свържеш с държавата, нито
11
Многогодишно растение от семейство тиквови, отглеждано в Мексико. Известно е още като мексиканска
краставица. - Б. пр.
как да преговаряш с нея. Може би, след като беше всемогъща, тя щеше да опита да ти отнеме
ръкописа? Това щеше да те остави без мисия. Без причина да живееш.
Не. Трябваше да стоиш настрани от държавата. Нещо щеше да изникне. Някой щеше да
те познае. Защитаването на Кодекса е продължило прекалено дълго и през твърде много
поколения, за да не значи нищо.

12

- Защо го правиш, Сабир? Защо си слагаш главата на дръвника? Какво печелиш?

Калк държеше незапалена цигара между устните си. Беше се разбрал с хората от мотела,
че при никакви обстоятелства няма да я пали, но смучеше от нея заради вкуса на тютюна.
Ламия трябваше да му превежда, защото нивото на неговия английски беше малко по-лошо от
това на първолак.
- Мислех, че си наясно. Заради парите.
- Глупости.
- Виж, Калк. Трябва изрично да проумееш нещо. Единствената причина да се отзова на
обявата на Самана през май бе, защото прецених, че мога да изкопча материал за книга. Аз
пиша книги. И живея с парите, които изкарвам от продажбата им. От шест месеца работя по
проекта. Това ми струва възможността да спя повече от два часа наведнъж. Също и част от
ухото ми. И ме превърна в убиец. Отгоре на всичко бях преследван, унижаван и обстрелван,
преживях и опит да бъда погребан жив. Заплашваха да ме кастрират. Хвърляха ножове по мен.
Направиха опит да опожарят дома ми. Френската полиция, олицетворена от самия теб, ме
включи в списъка с най-издирваните престъпници. Мисля, че заслужавам нещо в замяна,
някакъв вид възмездие. И най-сетне виждам начина да го получа.
- Саудитска Арабия?
- Слушайте. Предсказанието за две хиляди и девета предвещава изригването на „голям
вулкан“. Един човек „Ахау Инчал Каба“ живее в страната, където е вулканът. Той може да
вижда в бъдещето. Чрез него светът ще узнае дали двайсет и първи декември две хиляди и
дванайсета ще донесе страшния Армагедон, или началото на нова духовна епоха.
- Защо Саудитска Арабия?
- Звучи просто, но ми отне седмици, за да го разбера. Ключовата дума е „Каба“. Това
явно е препратка към Кааба - дома на Аллах, най-свещеното място за мюсюлманите.
Изписването е съвсем близко, нали? Сградата около Кааба е на повече от две хиляди години,
което значи, че Нострадамус със сигурност е знаел за нея, а всеки мюсюлманин, където и да се
намира по света, се обръща към Кааба, когато се моли. После имаме „Инчал“. Мюсюлманите
често използват израза „инша'ала“, по волята на Аллах, доста близко, не мислите ли? Имайки
това предвид, проверих какво Нострадамус нарича „земята на големия вулкан“. Незабавно
намерих друга препратка към Саудитска Арабия. Смятам, че големият вулкан е високият
хиляда седемстотин и седемдесет метра Харат Рахат, изригнал за последен път през хиляда
двеста петдесет и шеста година, като лавата от него е стигнала на пет километра от свещения
град Медина. Според много източници този връх е реалното място на планината Си най. Изход
19:18 го описва така: „А Синайската планина беше цяла в дим, защото Господ слезе в огън на
нея; и димът ѝ се дигаше, като дим от пещ, и цялата планина се тресеше силно.“
Калк погледна към Ламия. После се обърна към Сабир.
 - Въпросният вулкан изригвал ли е наскоро?
Сабир направи физиономия.
- Не и през последните деветстотин и петдесет години. Признавам, че е така. Но пък
според някои изследователи планината Синай сигурно е връх Бадр, или Халал Бадр.
- Предполагам този е изригвал?
Сабир започваше да се дразни.
- Не, не, не е. Още не.
- Но ти живееш в очакване?
- Е, не можем да очакваме Нострадамус да опише всичко правилно, нали?
- А думата „Ахау“? Какво правим с нея?
- Още не съм я разгадал. Изглежда, изобщо не е арабска.
Калк погледна Ламия.
- Да му кажем ли? Да просветлим ли нашия усърден анализатор, който явно изобщо не
си прави труда да следи новините, както не се и затруднява да вдига телефона?
Ламия също погледна Калк.
- Защо да му казваме? Вече нямаме нужда от него. Може би е по-добре да го оставим да
отплава за Саудитска Арабия, както възнамерява. Така ще привлече братята ми след себе си, а
ние ще поемем на юг към Мексико необезпокоявани.
Сабир стрелкаше с поглед ту единия, ту другия, все едно беше жертва на някаква шега.
- Мексико? За какво говорите?
- Сериозно, Сабир. Да не си пълен технофоб? Наистина ли не си слушал новините през
последните дни? - Калк бе надъвкал цигарата си до неузнаваемост и я смени с нов гвоздей в
ковчега си.
Служителят на рецепцията му хвърли подозрителен поглед, но внимателно избягваше да
гледа към Калк, вероятно от страх да не влезе в конфронтация с единствения си неговорещ
английски клиент.
Сабир почувства, че го водят към капан, помнеше интелектуалната суета на Калк от
предишната им среща и не желаеше нова доза от нея.
- Кого наричаш технофоб, капитане? Спомням си много случаи, в които отказваше да
използваш мобилен телефон и така сериозно разгневяваше помощника си.
- Въпросът ми остава същият.
Сабир се стегна.
- Добре. Прав си. Не съм следил новините последните няколко дни. Бях в лош период. И
работех усилено върху теорията си за Саудитска Арабия. Наистина не разбирам защо сте
толкова запалени по Мексико, само защото Ахау е богът на слънцето на майте. Пък и той е
Ахау-кин. Или Кинич Ахау, зависи от контекста. Видяхте ли? Написал съм си домашното и за
това.
Калк се облегна в стола си, цигарата висеше от устните му, хилеше се като Чешърсйия
котарак.
- Ако си беше направил труда да си пуснеш телевизора поне за две минути през
последните двайсет и четири часа, нямаше да има как да пропуснеш, че Пико де Орисаба,
известен още като вулкана Ситлалтепетъл, току-що е изригнал. Видяхме репортажа по време
на полета. Бих казал, че това е твоят голям вулкан, не Харат Рахат, или Халал Бадр. Какво
мислиш?
- Попокатепетъл и Истаксиуатъл са двата големи вулкана в Мексико. Всеки го знае.
Защо този хълм в Орисаба внезапно да стане големият вулкан, само защото е изригнал точно
сега?
- Защо? - Калк вдигна вежда. - Защото другите два са като джуджета пред него, затова.
Орисаба е висок пет хиляди шестстотин седемдесет и пет метра, това са осемнайсет хиляди
шестстотин и деветнайсет фута за вас, янките. Това е с около триста метра повече от най-
близкия му съперник. И изглежда като вулкан. Стои точно като Фуджи и има вид именно на
голям вулкан - с кратер, сняг по върха, готов да изригне всеки миг. Само че е с повече от две
хиляди метра по-висок от Фуджи и е стратовулкан1 като Майон, Везувий и Стромболи.
- Добре, Калк, впечатлен съм. Заслужи си пчеличката за старанието.
- Какво?
- Няма значение. Просто шега. Но Фуджи също е стратовулкан. За това грешиш. - Сабир
съзнаваше, че Ламия го наблюдава, почти жадно, все едно действията му бяха подлагани на
някакъв тест. Внезапно съжали, че се заяде за стратовул- каните, опитваше да спечели малко
точки пред Калк в старанието да прикрие объркването си, задето го хванаха в такава голяма
грешка, а сега и Ламия щеше да е наясно с грешката му. Нищо не можеше да циментира
унижението на един мъж както женската аудитория. - А какво за Инчал и Каба? Какво правим
с тях?
Ламия стана.
- Дайте ми пет минути.
Отиде към рецепцията.
Сабир вдигна вежда.
- Какво става?
Калк вдигна рамене.
- Нямам представа. - Смачка последната неизпушена цигара на масата и потърси нова.

13

Ламия отново седна на масата при тях. През отсъствието ѝ Сабир беше поръчал кафе и тя
се зае да сервира, като се усмихваше едва доловимо.
- Кой ще пита първи? - Сабир още се чувстваше зле от мисълта, че точно в този момент
щеше да пътува за Саудитска Арабия, ако не бе срещнал Калк и Ламия.
Настъпи тишина. Калк и Ламия отпиха от кафето.
- Добре. Признавам си. Омазах се. Бил съм на изцяло грешна писта, но още не разбирам
частта с Инчал. Както и защо Каба не отговаря на Кааба.
Ламия вдигна поглед.

11
Стратовулканите са конични върхове, формирани от пластове вкаменена лава от последователните им
изригвания. - Б. пр.
 - Използвах интернета на мотела. Написах „Кабах“ с „х“. Точно както е написано в
пророчеството на Нострадамус. Вторият резултат от търсенето след Кааба е Кабах, светилище
на майте в Юкатан. „Кабах“ означава „силна ръка“, или, в оригиналната си форма, Кабахаукан,
„кралска змия в ръката“. Мястото е известно с Кодс Пооп - Дворецът на маските - в който
стотици каменни маски на дългоносия бог на дъжда Чак се простират по протежението на
каменната фасада. Чак, ако не знаете, е и бог на гръмотевиците, мълниите и дъжда и се смята,
че е способен да предизвиква вулканични изригвания с удар на брадвата си.
- Господи. - Сабир бе наясно, че мислите му винаги текат еднопосочно, но последната
му проява на липса на мислене в дълбочина беше своеобразен рекорд дори за него.
- Думата „Инчал“ беше по-трудна. Първоначално попаднах само на място в Индия без
никаква връзка с майте. Накрая реших малко да си поиграя с него и стигнах до „Чилан“.
- И какво по дяволите е чилан, за да си дойде на мястото?
- Това е свещенослужител при майте. Всъщност думата означава „преводач“,
„говорител“ или „заклинател“. Чиланите отговаряли за предаването на знанията, определянето
на празничните дати, лечението на болните, пренасянето в жертва и действали като оракули на
боговете.
- Мамка му.
- И чиланите носели „Ахау“, слънчевия колан на майте. Думата значи и „лорд“. Така че
фразата „Ахау Инчал Каба“ и настояването му, че този човек, надарен със способността да
предрича, живее в земята на „големия вулкан“, е толкова далече от насочване към място в
Саудитска Арабия, че е трудно да се повярва как сте могли да си позволите да сбъркате
толкова фатално, господин Сабир.
Сабир се облегна напред и скри лицето си в ръце.
- Не ми казвай, Сабир. Не си спал напоследък. Мозъкът ти не работи с нормалния си
капацитет. - Беше очевидно, че бившият полицай се забавлява неимоверно. Държеше се сякаш
е извадил като илюзионист Ламия от джоба си и я представяше, триумфиращ, пред
аплодиращата публика.
- Не слагай сол на раната, Калк. Започваш да звучиш като Свенгали 1.
Калк погледна към Ламия.
- Какво мислиш? Да му позволим ли да пътува с нас? Или да действаме сами?
Разполагаме с всичко необходимо.
- Така ли? - Сабир се поизправи. - Имате всичко необходимо?
Калк се поколеба за миг.
- Да, именно.
Ламия завъртя очи.
- Притежавате пълния текст на пророчеството, така ли? Включително ключа къде да
търсите човека, когато стигнете Каба?
Калк опипа незапалената цигара.
- Е, тогава повече не съм ви нужен, нали? - Сабир се изправи. - Но ако случайно
промените мнението си, може би ще успеете да ме хванете в рамките на следващия половин
час. Вкъщи. Сребрист джип гранд чероки. След това ще съм изчезнал. Някъде далече. Капиш,
умници?

11
Известният с циничния си и обиден хумор герой от романа „Трилби“ на Жорж дю Морие. - Б. пр.
 14

Сабир не сполучи с маневрата си за „напускане изневиделица“. В крайна сметка се

сблъска с двама души, които дали като семейна, или като професионална черта бяха напълно
неспособни на компромис. Все пак отказваше да сподели ключовата част от четиристишието,
която разкриваше точното местонахождение на Ахау Инчал Каба, но се съгласи, че тримата
най-малкото могат да обединят усилия и да пътуват заедно. През последните няколко часа му
стана болезнено ясно, че три мозъка мислят по-добре от един.
- Предлагам да хванем полет до Канкун и да наемем кола оттам. Така можем да стигнем
за по-малко от ден.
Ламия и Калк размениха погледи.
- Какво има? Какво пропускам този път?
- Пропускаш братята ми близнаци. - Ламия погледна към Калк.
Калк кимна.
- Летищата са най-лошият ни избор. Прекалено лесни са за наблюдение. Графикът на
полетите и списъците с пасажерите се откриват от раз, ако имаш парите и волята за това. А
братята на Ламия притежават и двете. Освен това колите под наем са със сателитна навигация
и следователно не е проблем да се проследят, точното им местонахождение е известно във
всеки момент. Компаниите ги следят, за да защитят инвестициите си.
- Какво правим тогава?
- Ами правим го с твоята кола и караме на юг.
- На юг? Господи! Знаеш ли колко време ще отнеме? Това са около пет хиляди
километра. Вероятно дори повече.
- Бързаме ли? Гоним ли краен срок?
Сабир вдигна рамене.
- Не, май нямаме.
- И сме трима. Можем да се сменяме на волана.
Сабир кимна.
- Прав си, но сърцето ме боли да съобразяваме плановете си с поведението на двама
биячи. Извинявай, Ламия, разбираш какво имам предвид, нали?
Калк се намеси преди Ламия да има време да отговори:
- Откакто те познавам, Сабир, демонстрираш една фатална, но неизменна, грешка.
Винаги подценяваш противниците си. Почти като болест ти е. Не знам нищо за момчетата
освен разказаното от Ламия, но то със сигурност е достатъчно, за да се замисля. Те са братя на
Ейкър Бейл, по дяволите. Идват от същата люпилня. Закърмени са в същата диаболична среда.
- Калк влизаше в ритъм. - За разлика от Ламия, те никога не са имали съмнения за признанието
си. Знаят точно какво искат и са подготвени да си го вземат. Разговарях с графинята преди два
дни. Лично с нея, Сабир. Тя несъмнено е едно от най-ужасяващите човешки същества, които
съм имал нещастието да срещна. Тя е по-лоша и от политик, защото е убедена, че е права. Не
просто е влязла в някаква роля, сраснала се е с тази роля. Ти уби сина ѝ. Само ти имаш
информацията, която тя и Корпусът искат. Моля те, запомни думите ми, графинята няма да
позволи на нищо, на абсолютно нищо да ѝ попречи да стигне до теб.
 15

- Мадам Мастигу е организирала полетите, Абигер. Твоите братя и сестри ще пристигнат

на летище „Джей Еф Кей“ в Ню Йорк след осем часа. Всеки ще има собствена кола под наем.
Ще поддържате връзка по телефона. Ще им кажа да си вземат предплатени карти, за да
избегнат записването на разговорите им. Ще ви позвънят от летището и ще си размените
номерата. След това ще разкарате сегашните си апарати и ще вземете нови.
- Какво, ако тримата тръгнат на север?
- Тогава тръгваш на север след тях, а братята и сестрите ти ще ви настигнат по-късно.
- Предполагате, че ще пътуват с кола?
- Не. Но ако са със самолет, няма да тръгнат от локално летище. Калк не е глупак. Знае,
че летищата имат огромни пропуски в сигурността. Сабир ще се опита първо да се отърве от
вас. После ще се насочи към голямо летище с много трафик, като ,,О’Хеър“ в Чикаго,
Балтимор или Бостън. Ще разчита да потъне в тълпата.
- Няма ли да е по-добре просто да ги хванем тримата веднага? Да ги издебнем наблизо?
Не виждам Сабир да носи пушката със себе си в колата. Твърде е рисковано. Ще ги затворим в
някоя изоставена плевня и ще изкопчим информацията, от която имаме нужда.
- Не. Сабир е предупреден, благодарение на вашата грешка. Вече е прикрил следите.
Унищожил е всяка писмена документация. Човекът помни като слон, доколкото разбирам от
определени източници в САЩ, на които платих да ме информират за него.
- О, разбирам.
Майка му отново го хвана в крачка. Абигер усещаше как гневът му нараства.
- Освен това, мисля, че е много малко вероятно той да е казал на Ламия и Калк повече от
това, което смята, че трябва да знаят. Все още той е основната ни връзка към
местонахождението на Второто пришествие, както и за възможната идентичност на Третия
Антихрист. Носи цялата информация в главата си. Ако бъде притиснат в ъгъла, напълно е
способен да се пожертва в името на предполагаемото по-голямо добро - изпитва подобни
рицарски чувства. Помниш ли какво направи с Роша? Страда от тежка клаустрофобия, но
въпреки това е съумял да намери начин да се хвърли към Роша и да го убие. Изглежда мек, но в
него има стомана. Не, предпочитам той да ни поведе към своята цел, каквато и да е тя. Така е
по-добре.
- Щом така смятате, мадам.
- Така смятам.

16

- Още ли са зад нас?

- Още са зад нас. И не правят никакви опити да се прикрият.
Тримата точно бяха минали през Скрантън и караха на юг към Харисбърг.
 - Какво ще стане, ако завием към Маями, а не към Тексас, както решихме? Сигурно има
ферибот от Флорида до Кампече? Или до Веракрус? Или дори до Канкун? - Калк беше из-
нервен. Беше се разбрал с Ламия и Сабир, че може на всеки кръгъл час да отваря прозореца си
и да пали по цигара. Нетърпеливо гледаше към часовника дали часът е изтекъл. - Ще ни спести
три дни шофиране.
- Това ще ни направи ясни мишени. Докато сме в движение, сме в безопасност. - Сабир
погледна през рамо. - Запали проклетата си цигара, Калк. Може и да не го съзнаваш, но риташ
гърба на седалката ми с около осемдесет удара в минута.
- О, съжалявам. - Калк натисна бутона за сваляне на прозореца. - Наистина ставам
нервен, когато обмислям нещата в дълбочина. - Дръпна яко от цигарата си. - А в момента об-
мислям нещата в дълбочина. Какво ще правим тази вечер?
Сабир погледна към Ламия.
- Твърдиш, че братята ти няма да се предадат без бой.
- Меко казано.
- Тогава защо изчакват? Какво ги спира?
- Ти го каза. Докато се движим, сме в безопасност. В мига, в който спрем, сме уязвими. И
сме особено уязвими през нощта. Предполагам не възнамеряваш да спиш в колата?
- Не. Разбира се, не.
- Тогава, изглежда, имаме само един избор.
- Който е?
- Трябва да им се измъкнем, преди да се настаним за през нощта.
Сабир въздъхна.
- Сега е три следобед. До девет вечерта ще сме доста след Харисбърг. Ако не
възнамеряваме да шофираме цяла нощ, ще трябва да измислим план преди това.
- Супер. Някакви идеи?
Калк беше допушил цигарата си. Изхвърли фаса през прозореца. Лицето му имаше
отнесено изражение, сякаш току-що беше взел доза чист опиум, а не просто дръпка-две тютюн
„Вирджиния“.
- Имам план.
Сабир погледна в огледалото. Колата на близнаците оставаше на пост на около половин
километър зад тях.
- Добре, давай.
- О, американски изрази. Колко зле звучат на френски.
Сабир чудесно разбираше какво има предвид Калк. При превод на френски повечето
американски фрази звучаха сурови, лишени от такт. Френският е език, на който молбите, дори
и заповедите, обикновено се поднасяха в кадифе.
- Високоуважаеми капитан Калк. Мадмоазел Ламия и аз бихме били щастливи да чуем
вашето предложение как да се отървем от нежеланото внимание на братята близнаци на
мадмоазел Ламия. В допълнение към това всеки лъч светлина, който хвърлите върху техните
възможни бъдещи планове би бил приветстван наистина топло. Бихме могли да кажем...
- Сабир?
- Да?
- Млъкни.
 В колата настъпи развеселена тишина, докато Калк премисляше нещата. - Добре.
Измислих плана. Готов съм да ви го споделя.
- Чудесно. Какъв е?
- Включва запазването на три отделни стаи в мотел. Една за мен, една за теб, една за
Ламия.
- И ограниченията в бюджета да вървят по дяволите?
- Сабир, не си особено забавен.
- Съжалявам.
- Взимаме три стаи. Влизаме в тях, оставяйки колата отпред. Но не за дълго. След малко
излизам от стаята си, и тръгвам с колата. Понеже не съм важен за тях, близнаците продължават
да следят оставащите две стаи. Тогава Сабир трябва да почука на вратата на Ламия и тя да го
пусне вътре. Братята ѝ ще си направят очевидните изводи. Прав ли съм?
- Не, не си. - Ламия се бе свила на предната седалка, с крака под тялото. - Братята ми са
съвсем наясно, че любовният ми живот е почти несъществуващ. Непрекъснато ме дразнят за
това по техния си умилителен начин. Идеята, че мога да имам афера с господин Сабир в
рамките на ден след запознанството ни ще им се стори толкова абсурдна, че сигурно ще
разбият вратата на стаята от чисто любопитство.
- О. - Калк изглеждаше леко разочарован, все едно негова твърде приятна илюзия е била
раздробена на части. - Наистина ли нямаш сериозен любовен живот? Срамота за толкова
красива жена. Не го разбирам. Мъжете, които срещаш, сигурно са слепи.
Ламия посегна зад себе си и потърси ръката му. Калк леко целуна пръстите ѝ.
- И какво планираше, след като Сабир влезе в стаята ми? След предполагаемия секс?
- Щях да предложа двамата да излезете през заден прозорец, оставяйки осветлението
включено и вратата заключена. С табелка „Не безпокойте“. После стигате до предварително
уговорено място за среща, примерно няколко пресечки надолу по улицата, откъдето да ви
взема. А близнаците ще останат да следят няколко празни стаи. Продължаваме да караме още
сто - сто и петдесет километра по второстепенни пътища, разбира се, и едва тогава спираме да
нощуваме.
Сабир погледна Ламия.
- Като изключим идеята за секса, не е зле. Харесва ми частта, в която Калк потегля с
колата, а ние оставаме в мотела. А защо и двамата да не излезем през прозорците всеки от
стаята си, зарязвайки романтичните въжделения на Калк?
- Но ще трябва да намерим стар мотел с преходни стаи.
- Какво значи преходни стаи?
- Стаи със задни прозорци. Повечето модерни мотели вече не са построени така. И имат
централен паркинг. Трябва ни стар мотел, където можеш да паркираш пред стаята си.
Калк се приведе напред.
- Можем ли да пообиколим, преди да се регистрираме? Да огледаме разположението? Не
е чак толкова странно, нали? Никой не би предположил за какво точно се оглеждаме?
- Знаете ли, мисля, че си струва да опитаме. - Сабир се обърна към Ламия: - Как смяташ?
- Мисля, че капитан Калк е роден джентълмен.
 17

Абигер дьо Бал погледна часовника си.

- Става късно. На какво разстояние са другите?
Волдери погледна телефона си.
- Имам съобщения от Атаме, Берит и Они, които пътуват към нас. Пътищата ни трябва
да се пресекат през следващия час. Останалите шестима едва ли изостават твърде много.
- Добре. Ще бъдем достатъчно.
- Защо?
- Защото Сабир ще се опита да се изплъзне преди падането на нощта.
- Как го реши, Аби?
Аби сви рамене.
- Мисля, че е очевидно. Постави се на тяхно място. Не биха могли да легнат спокойно,
като знаят, че сме навън и ги наблюдаваме. Ще се страхуват, че ще направим нещо на колата
им, или че ще ѝ поставим чип. Може би дори, че ще нахлуем при тях. Това е слабото им място.
- Няма ли всички да спят в една стая?
- Биха били глупаци, ако не го направят. И ако не барикадират вратата. Разделени са
далеч по-слаби и се предполага да бъдат атакувани един по един.
- Какво ще направим тогава?
- Нищо. Ще ги оставим да се измъкнат.
Во въздъхна.
- Не разбирам.
Аби погледна към брат си.
- До момента, в който се настанят за през нощта, ще имаме поне четири коли, които ще
ги следят, като те няма да познават три от тях. Ние двамата оставаме близо до тях. Правим се
още по-видими, отколкото сме сега. Когато те направят номера, с който ще се опитат да ни се
изплъзнат, ги оставяме да мислят, че са успели. Атаме, Берит и Они могат да се разположат на
всеки път, излизащ от мотела. Когато Сабир мине покрай тях в чудесно видимото му гранд
чероки, те ще го последват, не ние. После ще ни кажат накъде пътуват и ние се включваме.
Само дето междувременно ще сме сменили колата. С повече късмет дотогава и деветимата ще
сме се събрали. Ще ги следим на смени, разменяйки се на около двайсет минути, така че в
никакъв момент да не забележат една и съща кола два пъти. Мадам майка ни даде да се
разбере, че не бива да се намесваме или да им пречим, докато не стигнат целта си. Ако хванат
самолет, ги следим. Ако продължат с колата, пак ги следим.
- Ами Ламия? Ако ни разпознае?
- Всички ще сложим бейзболни шапки и слънчеви очила. Така ще изглеждаме съвсем по
американски. Они може да скрие косата си под шапката и да сложи потъмняващ кожата крем.
Така ще изглежда странно, но от разстояние няма да личи, че е албинос.
- А ние?
- Ние ще сме назад. На голямо разстояние и тримата да нямат шанс да ни видят. Ще
поддържаме връзка с останалите по телефона.
 - И си сигурен, че ще се опитат да избягат? Съвсем сигурен?
- Абсолютно сигурен.

18

Калк се намъкна в черокито на Сабир. Известно време нагласява шофьорската седалка на

дължина и височина, за да му е удобно. После погледна към скоростния лост. Ръчни скорости.
По дяволите. Изпробва няколко варианти, докато разбере какъв метод използваха от
„Крайслер“, за да предпазят задната предавка от случайно включване. Остана доволен, че е
свикнал и внимателно изкара колата от паркинга.
Следващият път, си помисли, ще трябва да планираме по-добре - да паркираме колата с
лице към пътя. Да гледа към пътя за бягство.
Докато още оформяше мисълта си, силно поклати глава. Какви ги мисля? Какво правя?
Можеше сега да съм във Франция, на вечеря в „Ла Рейн Марго“ с касуле и карамелизирани
ябълки. Прокарани с половин литър божоле и чашка кафе преди тръгване. Вместо това се
намирам в странна кола в северната част на САЩ и в стомаха ми има само спомен за хам-
бургер от „Уендис“ и така наречени френски картофки, купени в движение от крайпътно
място, в което пазаруваш, без да излизаш от колата си, за да не сме уязвими за повече от 5-6
минути на вниманието на братята на Ламия.
Калк излезе на улицата, без да поглежда нито вдясно, нито вляво, разчиташе на
периферното си зрение да забележи колата на близнаците и фаровете на приближаващите коли.
Да. Там си бяха. Паркирани точно срещу мотела, където можеха да покрият изходите и на
трите стаи. Калк си помисли, че следващия път, когато спрат за през нощта, определено трябва
да се разделят в отделни мотели. Това е очевидният отговор.
Удари волана гневно. Не, не беше отговорът. Идеята изобщо не беше умна. Това, което
всъщност трябваше да направят, беше да споделят една стая. Бройката дава сигурност. Зачуди
се какво ли ще помислят Ламия и Сабир по въпроса. Калк знаеше, че хърка. Пол Макрон
разрешаваше проблема, като го сръчкваше, когато двамата дремеха в колата. Може би можеше
да потърси някаква маска, или нещо подобно. Американците със сигурност са открили
приспособление, което разрешава проблема. Последното нещо, което искаше, беше да напомни
на Ламия, че е в края на средната възраст и е съвсем извън форма. Един мъж би могъл да
разчита на остроумие и интелект, за да привлече някоя жена през деня, но, за съжаление, през
нощта бяха нужни повече финес и физическо присъствие.
Не че Калк искаше да съблазнява Ламия, никак даже. Та тя е с 30 години по-млада от
него и почти на възрастта на дъщеря му. Идеята беше гротескна. Но е ясно, че тя трябва да
бъде защитавана от непрестанната канонада от гафове на Сабир. Той е толкова наясно с ефекта
от някои от изказванията си, колкото би било и шестгодишно дете. Като например глупостта в
мотела. Никой французин не би постъпил така, обръщайки внимание върху белега на лицето на
някоя жена в първите секунди на запознанството им. За американец обаче това беше нормално.
Калк знаеше, че майката на Сабир е французойка, но за себе си реши, че сигурно се е
американизирала твърде бързо, щом грубиянин като Сабир е продукт на възпитанието ѝ.
Човекът си беше американец до мозъка на костите. Френската му кръв по майчина линия
просто е случаен инцидент.
Когато Калк се върна към действителността, осъзна, че близнаците не го следят. Бяха
останали пред мотела, точно както очакваше.
 Калк погледна часовника си. Да, моментът настъпи. Зави наляво, после още веднъж и
излезе на пътя, успореден на улицата към мотела. После преброи четири преки, след което пак
зави наляво.
Да. Това беше. Това беше улицата, за която се уговориха, след като разгледаха картата,
предоставена от служителите на мотела. Ламия и Сабир трябваше да се измъкват от стаите
точно сега. Щеше да им даде 20 минути да изминат четирите пресечки, които ги деляха от
колата.
Остави двигателя да работи. По-добре да е готов. Винаги съществуваше вероятността
близнаците да се намесят преждевременно. В такъв случай трябваше да е готов да избърза към
мотела, да направи каквото е в състояние, за да поправи нещата. Да се обади в полицията, ако е
необходимо. Да застане между близнаците и жертвите им. Внимателно сложи телефона, който
беше заел от Ламия, на седалката до себе си.
После поклати глава. Какво си мислеше? Никога не е бил човек на действието, просто не
му е в кръвта. Всъщност намираше физическите упражнения за крайно неприятни. През цялата
си кариера като полицай Калк никога не се е сблъсквал с нуждата да вади пистолета си от
кобура, още по-малко да използва физическа сила върху някого. Винаги е имал на раз-
положение множество изцяло подготвени и повече или по-малко способни на това асистенти.
Той самият далеч не беше сър Ланселот.

19

- Каквото и да се случва, се случва сега. - Во потупа Аби по рамото.

Аби, както обикновено, се нуждаеше от малко сън където и когато успее. Още от малък
бе усвоил изкуството да задрямва дори при най-крайни обстоятелства. Веднъж дори беше зас-
пал по време на обир. Беше при пробна ситуация, измислена от техния учител Жоли Арто под
контрола на мадам майка им. Во се бе огледал за брат си и накрая го намери свит на фотьойл в
ъгъла на стаята, която ограбваха. И тогава Во покри брат си, както го бе правил хиляди пъти
през детските и юношеските им години.
Близнаците наблюдаваха как Калк се качва в черокито, нагласява си седалката и потегля
към тях.
- Виж го, Во. Копелето се прави, че дори не съществуваме. Мозъкът му е замръзнал.
Дори не провери за идващи коли. Ако не бяхме наясно, че планират нещо, вече със сигурност
щяхме да знаем. Не съзнава ли, че хора, които планират нещо скрито, трябва да се държат и
движат нормално? Не като роботи. Смятах, че един полицай трябва да е по-разумен.
- Какво щяхме да направим, ако нямахме подкрепления?
- Щях да изляза от колата, оставайки тук, а ти щеше да го последваш.
Во кимна.
- Разбирам. Така щяхме да държим и тримата под око.
- Точно. Но сега просто оставаме тук и го оставяме да си мисли, че планът му работи.
Току-що получих съобщения от Рудра и Алдинах и вече сме петима в дебненето, когато се
опитат да се измъкнат.
- Какво ще направят? Ще излязат през прозореца?
 - Да. Нали видя, че провериха мястото при пристигането. Оглеждаха за потенциален
заден изход. Докато говорим сигурно хвърлят нещата си през прозореца и се промъкват през
задния паркинг. Ако имах гадно чувство за хумор, бих бил изкушен да обиколя с колата около
мотела, просто от злоба. И когато изпод някоя кола се проточеха две струи, щяхме да сме
сигурни, че са се напикали.

20

Сабир пусна сака си през прозореца, след което сам се промуши през него. После изчака
Ламия да направи същото. Беше изкушен да посегне и да ѝ помогне, докато тя се измъкваше,
но нещо го спря. Още се чувстваше зле заради първата си грешка за лицето ѝ и усещаше, че тя
все още не е напълно отпусната край него.
- Моля. Можеш ли да ми помогнеш?
Сабир се втурна напред. Подхвана Ламия и почти я изнесе от прозореца. Тя стъпи на
земята съвсем леко, все едно кацаше, хвръкнала от ръцете му. Той заби поглед надолу, притес-
нен от внезапната физическа близост до жена. За секундата, в която я държеше, ясно усети
извивката на бедрата ѝ и изключително женствените очертания на задника под тънкия памучен
панталон. Сега очите му завършиха автоматичното си пътуване към гърдите ѝ. Запреглъща.
Господи! А кой мъж не би? Все едно го бяха вързали за излязла от контрол косачка.
Ламия се изтупа и му се усмихна.
Почувства усмивката някъде около задния си джоб. Жени, помисли си. Винаги знаят
точно как да привлекат внимание. Това е някакъв техен инстинкт. Инстинктът „виж ме, тук
съм“. Усмихна се въпреки всичко, по-податлив на женския чар, отколкото би признал.
- Хайде, по-добре да се махаме оттук, преди да са се усетили какво правим.
Сабир грабна сака на Ламия заедно със своя и тръгна покрай паркираните коли. Вече
нося чантата ѝ, си помисли. Фантастично. Като ученик, който носи учебниците на приятелката
си.
Стигнаха до края на паркинга и приклекнаха между последните коли.
- Ще минем напряко оттук, и после надолу една пресечка, та да нямат възможност да ни
видят. После минаваме три пресечки и се връщаме една надясно, Калк трябва да ни чака там.
- Братята ми не са толкова глупави, за каквито, изглежда, ги смяташ, господин Сабир.
- Адам, моля.
- Адам.
- Сигурен съм, че не са, Ламия. Но какво ще направят? Ако не са последвали Калк, стоят
пред мотела. Ако са последвали Калк, не сме в по-лошо положение от това преди спирането в
мотела. Шансовете са добри.
- Предполагам, че си прав.
- Сигурен съм, че съм прав.

21
 Хермафродитът Алдинах дьо Бал пръв забеляза джипа.
- Виждам ги. Насочват се северно от града.
- Последвай ги.
- Вече го правя.
Алдинах се включи в потока от късен трафик, излизащ от Карлайл, Пенсилвания. В
последния възможен момент черокито направи обратен завой и пое на юг.
- Обърнаха на юг. Смениха платната на магистралата.
- Добре, не ги следвай. Они е в тяхната посока. Няма как да не минат покрай него. Може
да се залепи за тях тогава. Трябва да ги накараме да мислят, че са се измъкнали. Важното е да
са отпуснати и спокойни.
Алдинах продължи да кара в предишната посока. Едва около два километра надолу по
пътя също обърна посоката си на движение. Представи си снимка от въздуха на безкрайна
върволица от коли, следваща черокито. Зачуди се какво ли пътуване ги чака. Изглежда, щеше
да е на юг. Алдинах харесваше юга. Харесваше жегата и възможността да се облече като жена.
На север се придържаше към мъжката си идентичност, изглеждаше му по-подходяща. На юг
обаче категорично беше момиче.

22

- Това е. Изгубихме ги. - Калк с удоволствие би отстъпил шофирането на Сабир, но

нямаше представа как да го изиграе. Имаше отчаяна нужда да запали и не искаше да кара
чудовище като черокито само с една ръка на волана.
- Искаш ли аз да карам?
Калк се ухили.
- Би било чудесно. Чудесно. Мислиш ли, че след като най-сетне се отървахме от
близнаците, можем да спрем някъде за истинска вечеря? Не знам за вас, но моят стомах не
спира да ми напомня, че не е получавал храна от около два следобед.
- Супер. Ще спрем в „Уендис“.
- Не! - беше почти писък. Студена пот бе избила по лицето на Калк. - Съжалявам, не
исках да викам, но ако паркираме от другата страна на пътя, бихме могли да седнем в някой
малък семеен ресторант с местна, домашно приготвена храна.
Сабир погледна Калк сякаш беше обезумял.
- Единайсет вечерта е, капитане. И сме в САЩ. Тук се вечеря в седем. Ще си късметлия,
ако изобщо намериш работещ крайпътен ресторант по това време.
- Ресторант, тогава. Нека е ресторант. - Калк извика образите на поредица холивудски
филми от 40-те години на миналия век, в които Робърт Мичъм или Хъмфри Богарт сядаха в
подобни ресторанти, хапвайки домашен пай с кафе.
- Добре, ресторант да бъде. Но това пак ще означава сандвич и картофки. Нали така? -
Сабир чудесно разбираше инатенето на Калк, но реши да се позабавлява малко за сметка на
французина. Още не му беше простил напълно за унижението пред Ламия заради белега ѝ,
както и за твърде елегантните му изказвания по повод мястото на големия вулкан.
- Сандвич и картофки? Не може да говориш сериозно? Направо гротескно.
- Не се притеснявай, Калк. Нещата ще се пооправят, като стигнем Мексико. Ще можеш
да оцелееш още около три дни на типична американска диета, нали?
Калк му се ухили болнаво.
- Три дни? На бургери и картофи? Може и да оцелея, но черният ми дроб - едва ли.

23

Отначало ти вървеше. Два стопа за два часа. Първият до Лома Бонита, в камион,
превозващ храни, а вторият чак до Изла Хуан. После трафикът замря.
Тази нощ спа под бананово дърво в плантация за кафе край пътя. Зави се с ребозото 1 на
майка ти, което беше взел поради липса на каквато и да било друга завивка. Мачетето ти беше
на една ръка разстояние, в случай че попаднеш на бясно куче, змия, плъх или паяк черна
вдовица.
Спа добре въпреки студа. Съвсем рано сутринта, когато се събуди, нямаше идея къде си,
нито колко далече си от Двореца на маските. Някой ти беше споменал шест дни, но когато
попита дали става дума за шест дни с автобус, кола или кон, не можаха да ти отговорят.
Всичко, което знаеше, бе, че трябва да се движиш на юг, само на юг, като брегът винаги остава
от лявата ти страна. С наближаването на Кампече, щеше да попиташ. Някой несъмнено щеше
да те упъти в правилната посока.
Отрасна, вярвайки в по-висша сила, сила, на която служеше и на която се подчиняваше,
както трябва да бъде с всеки слуга. Тази сила щеше да те защити, ако реши, и щеше да позволи
да умреш, ако такава е волята ѝ. Такъв е животът. Нямаше смисъл да се бориш с това. Нямаше
смисъл да спориш.
Каквото и да правеше, беше в името на тази сила. Семейството ти е избрано да пази
Кодекса. Твоят дядо ти е разказвал как първите пазители, хората, спасили Кодекса от отмъсти-
телното незнание на испанските монаси, накрая са платили за опазването му с живота си.
Разказвал ти е още как неговият баща е намерил Кодекса в ръцете на умиращ човек и той го е
принудил, под заплаха от проклятие, да защити Кодекса, за да не попадне в испанците. Иначе
те щели да го изгорят, както сторили с всички други велики книги на маите.
- Но аз не съм от маите - възразил твоят прадядо. - Аз съм наполовина тотонака и
наполовина испанец. Не разбирам нищо от това. Дори не вярвам в същия бог като теб.
- Има само един Бог - казал умиращият - и всички вярват в Него. Само имената се
различават. Ето защо има вълнения.
- Но кога трябва да го взема? И на кого да го дам?
- Ти или синът ти, или внук ти, или дори неговият син трябва да изчакате, докато
големият вулкан отново изригне. Това ще е вашият сигнал. Тогава трябва да вземете Кодекса
от тази пещера и да потеглите на юг, към Двореца на маските. Там ще получите знак.

11
Традиционна мексиканска женска дреха. Обикновено е правоъгълно парче памук, вълна или коприна с
дължина между 1,5 и 3 метра. - Б. пр.
 - Но къде е този дворец?
- В Каба. Близо до Кампече. Ще ти нарисувам карта с кръвта си. Ще предаваш нея заедно
с Кодекса. Тук има знак. Виждаш ли го? Нарисувал съм го. Той ще бъде разпознат.
Извади картата и внимателно я положи на земята пред себе си. Отдавна бе свършил
последните тако и стомахът ти беше празен, сякаш го разяждаше червей.
Засмуквайки камъче, за да пазиш слюнката си, проследи кървавата линия с пръст. Колко
от линията си изминал? Един пръст или два? Ако бяха два, както изглеждаше по-вероятно,
значи ти оставаха още осем. Следователно още четири дни на път.
Бръкна в джоба и извади торбичката си с песос. Имаше много монети, но почти без
стойност. Няколко омачкани банкноти. Заглади ги върху картата. Триста песос. Пет банкноти
по 50, две от 20 и една от 10. Просто трябваше да стигнат.
Наведе се и се загледа в знака: змия, трябваше да е змия. Широко отворената ѝ уста,
изглежда, поглъщаше главата на човек.
Какъв човек би разпознал подобен знак?
За първи път, от началото на пътуването си, започна да изпитваш страх.

24

Сабир не можа да заспи. Погледна към леглото на Ламия, после към това на Калк. Нито
звук. И двамата спяха дълбоко. Тримата бяха решили, че е по-добре да не се разделят, вместо
да са по-уязвими от абсолютно необходимото. Предложението бе на Калк, но по причини,
известни само на него, май се чувстваше най-неудобно от ситуацията, докато Ламия, която би
имала основания да възрази срещу идеята да спи при двама мъже, изглежда, се чувстваше
съвсем нормално.
Сабир също смяташе, че решението е разумно, но скоро се притесни, че ако мине през
някой от кошмарите си, както беше през повечето нощи, можеше да извика, или да падне от
походното легло и да събуди всички. Позволи на мисълта да го притеснява толкова дълго и
съответно изобщо не мигна. Накрая стана и излезе на пръсти навън. Седна на дървения под
пред стаята им и се облегна на една колона. Нощта беше студена, но не прекалено. Вдиша
дълбоко и погледна към нощното небе.
Беше невероятен късмет, че се бяха измъкнали от близнаците в Карлайл. Беше си почти
чудо. Сабир си представяше как близнаците проверяват всеки мотел в радиус 80 километра с
надеждата да ги открият. Но тримата бяха изминали повече от 160 км на юг и бяха слезли от
магистралата към Харпърс Фери в опит още повече да усложнят проследяването им.
Накрая бяха попаднали в третокласен мотел, собственост на семейство пенджаби, което,
изглежда, не възрази да ги регистрира в два часа през нощта, нито протестира, че двама
възрастни мъже и много по-млада жена искат да спят в една стая. Вероятно подобни неща са
нормални тук, в Западна Вирджиния. Индийците просто намериха допълнително походно
легло и го разпънаха за Сабир под прозореца.
Вратата зад него се отвори и излезе Ламия, с одеяло в ръце.
Сабир се поизправи.
- Хей. И ти ли не можеш да спиш?
Ламия му махна да си остане седнал. Седна до него и се загърна в одеялото.
 - Калк започна да хърка.
- О!
- При това доста силно. Дали е женен, знаеш ли?
Сабир избухна в смях.
- Разведен, доколкото ми е известно. Навярно именно заради това?
Ламия се усмихна.
- Мислех да го сръчкам, но после осъзнах, че съм съвсем будна, което просто щеше да
гарантира, че и двамата нямаше да можем да спим, вместо само аз. После забелязах, че леглото
ти е празно.
- Е, за мен поне знаеш. Страхувах се, че ще се събудя с вик и ще предизвикам хаос.
Тя се засмя.
- Май не се справяме толкова добре, а? Като екип?
- Не знам. Откъснахме се от братята ти. Намираме се няколкостотин километра по-близо
до мястото, където искаме да отидем, и сме сред приятели. Можеше да е значително по-зле.
Ламия го погледна.
- Откъснахме се от братята ми за известно време. Съзнаваш ли го?
Сабир кимна.
- Да, наясно съм.
- Някак си те ще ни намерят.
- Точно в момента не мога да измисля как, но съм повече от доволен да действам според
тази версия. Най-малкото ще ни поддържа предпазливи.
Ламия, изглежда, се отпусна, сякаш внезапно решила да се отърси от нежелана тежест.
- Май не се притесняваш твърде за нещата, Адам?
Сабир сви рамене.
- Фактът, че не спя, ме тревожи, кошмарите ме тревожат, това, че те обидих, но не много
друго.
- Какво искаш да кажеш, че си ме обидил?
Сабир се обърна към нея.
- Когато се запознахме, онова, което казах. Начинът, по който го казах. Как обърнах
внимание на лицето ти. Не исках да стане така. Беше тъпо от моя страна. Калк беше прав да ме
нарече дръвник.
- Не си дръвник. Разбрах какво се случи. И защо постъпи така.
Тогава си по-добър човек от мен, Гунга Дин.
- Какво? Какво е това? Какво е Гунга Дин? - Ламия наклони глава настрани, подобно на
ловно куче, на лицето ѝ се изписа полуусмивка.
За пореден път Сабир забеляза колко красива жена е. Въпреки белега. Въпреки
осъзнатото му наличие. Имаше мигове, и, изглежда, това бе един от тях, когато тя май
забравяше всичко за лицето си, и контактуваше с него просто като човек с човек, а не като
наранена жена с изстрадал мъж.
- Филм. Всъщност е поема, но всички помнят холивудския филм, базиран на поемата.
Кари Грант е войник от колониалната британска армия заедно с Дъглас Феърбанкс и Виктор
Маклаглън. Те са на индийската граница и се забъркват в най-различни премеждия. Накрая
всички са на път да умрат и момчето, което им носи вода, най-нисшият им слу га, казва се
Гунга Дин, ги спасява с цената на собствения си живот. Докато Гунга Дин умира, Кари Грант
му казва: „Ти си по-добър човек от мен, Гунга Дин“. Репликата е от поемата на Киплинг.
- Странен си. Толкова ли харесваш филми?
Сабир поклати глава.
- Дори повече. Страст са ми. Мисля, че прекарах онова, което би нарекла самотно
детство. Без братя и сестри. Баща интелектуалец. Полудяваща майка. Книгите и филмите бяха
заместител на нормалните семейни отношения. Те формираха живота ми. Можех да избягам в
тях, когато пожелаех. Единственото нещо, което баща ми правеше с мен, бе да ме води на
кино. Не разбираше от бейзбол или други отборни спортове, но не пропускаше всяка седмица
да ме заведе до клуб „Ленъкс“ за тяхното киноматине. Старците, отговарящи за матинето,
разпъваха голям екран. После вадеха стария си прожекционен апарат с огромните
шестнайсетмилиметрови ролки. Гледахме „Хенри Пети“, „Капитан Блъд“, „Робин Худ“.
Момчетата бяха по британци от самите британци. Ако се вгледаш достатъчно внимателно, се
виждаше как саката им „Харис Туийд“ леко пушат в следобедната жега.
- Ти си луд. Съзнаваш ли го, Адам?
- Луд, задето ти говоря така?
Тя рязко се извърна встрани.
- Нямах предвид това. - Погледна го извинително. - Луд, че правиш това, което правиш
сега, как рискуваш живота си по този начин. Можеше спокойно да щъкаш из бащината си
къща, пишейки мъгляви книги за кино. Всичко, което трябва да направиш, е да публикуваш
това, което си открил. Тогава би бил в безопасност.
- Дали? Мислиш ли, че семейството ти ще ми повярва? Че съм публикувал всичко, което
ми е известно?
- Защо не?
- Защото са наясно, че знам някои неща, Ламия. Неща, които няма как да кажа на никого
и не мога да публикувам.
За миг очакваше тя да поиска той да се изясни, да се възползва от неочакваната им
близост, за да измъкне информацията, женско любопитство и така нататък, но тя не го направи.
Вместо това го погледна в очите.
- Искаш да стигнеш до края, така ли?
Той се престори, че обмисля въпроса ѝ, но отговорът му бе известен. - Нямам избор.
Кошмарите имат нещо общо с всичко, но не са само те. Променям се, Ламия. Променям се
отвътре. Не мога да го опиша, но с мен се случи нещо в онова мазе в Камарг. Нещо, което още
не проумявам. Например внезапно се оказвам привлечен към някакви неща. Почти сякаш вече
съм ги изпитвал, а сега трябва отново да мина през тях, за да разбера значението им изцяло. -
Поклати глава, - Нищо чудно, задето ме смяташ за луд.
- Говориш отвлечено, наистина, но не мисля, че си луд. Не бях права да го кажа.
- А ти? Защо оставаш с нас? Не може да е за защита. В това отношение с капитан Калк
сме сигурно толкова полезни, колкото биха били Лаурел и Харди.
Ламия избухна в смях.
- Лаурел и Харди. Точно така. Това сте вие двамата. Лаурел и Харди.
- Мерси. Много благодаря.
Лицето на Ламия отново стана сериозно.
 - Защо нямаш жена до себе си, Адам? На колко си? Средата на трийсетте? Дори си доста
красив по един небрежен начин, като Дийн Мартин.
- Като Дийн Мартин? Приличам на Дийн Мартин?
- Да. Малко. И на още някого. Един актьор от трийсетте, чието име не мога да се сетя, но
ще ми хрумне по-късно, сигурна съм.
- У. К. Фийлдс?
Тя леко го перна по ръката.
- Говорех сериозно, Адам. Повечето мъже на твоята възраст вече са уседнали. Имат
семейства. А ти живееш в много по-голяма къща, отколкото би могъл да използваш, с пре -
красна градина. В най-добрата част на САЩ. Защо не си женен? Какво не ти е наред?
- Предполагам ще ме питаш дали не съм гей?
- Не. Знам, че не си гей.
- Така ли? И как разбра?
- По начина, по който реагира по-рано тази вечер, когато ми помогна да изляза през
прозореца.
Сабир почувства, че се изчервява.
- Стига де. Само те подхванах за секунда. Можеше да си и чувал с брашно.
- Не мисля. Французойките разбираме от тези неща. Не казвам, че си привлечен от мен.
Не си го помисляй. Една жена знае, когато мъжът реагира спрямо нея като към жена. Хо -
мосексуалистите не реагират така. Ти си съвсем хетеро, както биха казали американците.
Затова отговори на въпроса ми.
Сабир се засмя, но всъщност беше между притеснението и неудобството. Не беше
свикнал да разговаря с жени по този начин. На част от него страшно ѝ харесваше, а друга част
искаше да са на милиони километри разстояние.
- Навярно е заради майка ми, предполагам.
- При мъжете често е заради това.
Сабир се облегна на колоната, още веднъж изненадан от нейната откровеност.
- Не е, каквото си мислиш. Не е обичайното, имам предвид. През по-голямата част от
юношеството и началото на двайсетте ми години, майка ми винаги беше болна. Душев но, не
физически. Понякога ставаше толкова зле, че трябваше да я отвеждат в клиника, за да я
упояват със седмици, за да я предпазят от самоубийство. Това унищожи живота на баща ми.
Мисля, че унищожи и част от моя. Не можех да доведа никого вкъщи, нали разбираш. И го
чувствах като предателство, ако излизам с момичета, които майка ми никога нямаше да види.
Тя искаше да е нормална, Ламия. Отчаяно го желаеше, но имаше нещо, някакъв проблем в
мозъка ѝ, който не ѝ позволяваше да бъде. Отидох в колеж като всички останали. Имах
няколко кратки връзки, мимолетни, нищо незначещи, но никога не успях да задържа жена.
Имаше нещо дистанцирано в мен, нещо наранено. Когато преди три години почина баща ми,
бях на трийсет и две и все още живеех в дома на родителите си през по-голя мата част от
годината.
- А майка ти?
- Тя най-накрая успя да постигне това, към което се стремеше през половината си живот.
Бях на двайсет и пет, може би двайсет и шест, когато се нагълта с нембутал и си преряза
вените. Аз я открих. Беше го направила като Сенека - в банята. Само че беше оставила водата
да тече. Окървавената вода потече по стъпалата като водопад. Жесток начин да си отидеш.
Както винаги привлече вниманието на всички.
 - Но ти си я обичал?
- Обичах я и я мразех. Това отговаря ли на въпроса ти?
Ламия протегна ръка и стисна неговата, но Сабир несъзнателно се дръпна, сякаш в
докосването ѝ имаше нещо, от което се страхуваше.

25

През целия следващ ден тримата бяха на път по протежението на Апалачите, навлизайки
в Алабама. Сменяха се зад волана, а Ламия и Сабир съумяха да дремнат малко, докато се
падаше да почиват. Калк направи опит да убеди Сабир, че цивилизованите хора не се тъпчат с
яйца, бекон и гофрети на закуска, след което да хапват по нещо набързо, преди да се сблъскат с
каменната стена на гаргантюанска вечеря в седем вечерта. Вместо това започнаха по
европейски с лека закуска, договаряйки се, че ги очаква хубав обяд и нещата ще намерят
задоволителен завършек в една приятна вечеря.
Този път аз ще избера ресторанта. Не ни следват. Няма нужда да бързаме. Не е
задължително да висим в колата и да я вмирисваме на неправилно изпържена храна.
Нито Ламия, нито Сабир сметнаха за необходимо да му обърнат внимание, че вмирисва
колата с цигарите си, които палеше на все по-кратки интервали. Ламия не спомена и хъркането
му. Разбираше колко изключително крехък е в някои отношения, крехък на ръба на
нарцисизъм. Ламия осъзнаваше още, че е много податлив за нейното влияние, както и на
мнението на представителките на нейния пол като цяло.
Обядът се състоя край Ноксвил в неочаквано открит от Калк семеен ресторант,
специализиран в приготвянето на пушени свински ребърца с царевичен хляб и боб, за
съжаление без вино. Ламия го попита за съпругата и дъщеря му.
Калк въздъхна и погледна в чинията си, сякаш в нея щеше да намери символичен ключ
към човешката природа.
- От мига на запознанството ни жена ми искаше да съм бизнесмен, а не полицай. Успя да
се убеди, без никакви признаци от моя страна, че накрая ще се съобразя с желанията ѝ и ще
сменя професията си. Тогава щяхме да водим комфортен буржоазен живот в елитно парижко
предградие и да прекарваме ваканциите си на Ил дьо Ре, както беше правило семейството ѝ
последните две поколения. Провалих я в тази мечта, както я провалих във всичко останало.
Имахме дъщеричка. Отначало тя ме обичаше. Водех я на пазара за цветя и на Жарден дю
Люксембург, за да пускаме платноходки. Когато жена ми осъзна колко обичам момиченцето,
разбра, че възможността да си отмъсти най-сетне е налице. Прекара почти двайсет години,
отдалечавайки дъщеря ми от мен по всеки начин, за който успя да се сети. Борех се, разбира се,
но човек, който работи на пълен работен ден плюс извънредни, а професията му често е
изпълнена с насилие, има доста ограничен капацитет. Накрая дъщеря ми се омъжи и се нанесе
в нов дом. Сега, когато се обадя по телефона, съпругът ѝ говори с мен, но не и тя. Без нейното
присъствие бракът ми изглеждаше още по-голям фарс, отколкото предполагах. Съответно се
разведох, като на практика това ме превърна в развалина. Което е справедливо. Ако човек е
глупак, заслужава да го третират като глупак. Бях глупак, а и продължавам да съм. Сега, като
съм по-стар, мога да погледна назад към глупостта си и да се усмихна. Преди можех само да
плача.
Сабир и Ламия безмълвно се вгледаха в Калк. Никога, откакто и двамата го познаваха, не
бе споменавал и дума за личния си живот. Би могъл да бъде и монах, поне доколкото им бе
известно. Сега беше извадил всички кирливи ризи пред тях и те не знаеха как да реагират.
 - Жалко, че не сервират вино - обади се Сабир. - Бих пийнал чаша-две.
Ламия го изгледа все едно е залял роклята ѝ със супа.
Сабир преглътна и се опита да компенсира.
- Калк, ужасно е. Значи дъщеря ти не иска дори да говори с теб?
Този път Ламия директно го изрита по кокалчето под масата.
Калк, изглежда, изобщо не го беше чул.
- Вече всичко е наред. Пенсионирах се предсрочно от полицията. Обсебен съм от
последствията от последния ми случай. Пет седмици прекарах в замаскирана наблюдателница
на хълм в Южна Франция. Паднах до нови низини, като подкупих престъпник да влезе в дома
на майката на Ламия, за да вземе диктофон без нищо на него. Пристигнах в САЩ, страна, за
която не знам нищо, а още по-малко искам да знам. Страна, в която хората преживяват на
пържена храна и фаст-фууд и дори карам на същата диета. Преследваха ме луди и успях да им
избягам. Намирам се в компанията на приятелите си. - Калк потопи царевичния хляб в соса от
ребърцата и го хапна с израз на блаженство. - Животът се отнася добре с мен, така да се каже.
Много по-добре, отколкото заслужавам.
Сабир погледна въпросително към Ламия.
- Шегува ли се? Или е сериозен?
Ламия се усмихна.
- Сериозен е. Само че има типично френски начин да каже нещо сериозно.
- Какъв? На зигзаг? Надолу-нагоре? С няколко внезапни отклонения настрани?
- Да. Това е. Точно по такъв начин.
Калк се бе върнал към хапването и май пропусна остатъка от разговора. Сякаш беше
свалил картите си и сега останалите трябваше да решат какво да правят с тях.

26

Всичко вървеше добре за Корпуса, докато в малкия град Уакулхачи южно от Таскалуса,
Алабама, не пристигна разширената им каравана. Беше девет вечерта в нетипично гореща
петъчна вечер. Дълъг бе денят за разузнавателния екип от десет коли и единайсет души.
Умората се бе натрупала както от непрестанната нужда да се внимава, така и от напрежението
около неизменните затруднения, свързани с двайсетминутните смени за наблюдение, за които
Аби настояваше, макар тройката в черокито вероятно да нямаше и най-малка идея, че е
наблюдавана. Дори през обедната почивка на тримата, когато изглеждаше разумно екипът да
се отдръпне и отдъхне, Аби отказа на братята и сестрите си каквато и да било почивка, освен за
хапване.
- Ще почивате вечер, когато не са в движение. Тогава ще ги наблюдават само двама
души, а останалите ще отдъхвате.
- Кои двама ще ги наблюдават?
Аби усети образуването на облаци, предричащи буря. Заговори с възможно най-
помирителния тон.
 - С Во ще поемем първата четиричасова смяна. Ние сме най-свежи и не бяхме под
напрежение цял ден. Останалите можете да теглите чоп кой да е следващият. Тези четири часа
трябва да ви дадат време да хапнете и пийнете и малко да се освежите. Ако триото реши да
потегли среднощ, ще ви се обадим, за да знаете накъде са поели. Не искаме да окапете като
кегли. Ако Ламия забележи който и да е от нас, приключваме. Те пак ще опитат да се измъкнат
и този път ще са значително по-внимателни. Затова трябва да ги държим спокойни и в
невидение.
От своя страна Калк, Ламия и Сабир бяха намерили още един класически, т.е. захабен до
неузнаваемост, мотел в самия край на града. Този път ги обслужваше полско семейство, което
също не реагира на необичайното им желание за организиране на нощувката.
След като ги наблюдаваха, докато се нанасят, Аби и Во се разположиха на пост срещу
входа на мотела на около 150 метра надолу по улицата. Караха различна кола от наетата в
Масачузетс. През целия ден новият автомобил не приближи черокито на видима дистанция.
- Как върви според теб? - попита Во.
- С една дума? Лайняно.
Во помълча.
- Не те разбирам. Все още ги следим. Цялото семейство е тук да ни помага. От какво да
се оплакваме?
- Бездействие. О това трябва да се оплакваме.
Во вдигна вежди невярващо.
- Хайде де, Во. Много добре знаеш с какво си имаме работа. Нашата тумба роднини са
свикнали да получават всичко, което поискат, когато го пожелаят. Или го купуват, или го
взимат от някой друг. Такава свобода действа като вградено динамо. Сега искаме от тази група
анархисти да се озаптят и да участват в досадна разузнавателна акция. По дяволите, Сабир
може да възнамерява да ни откара до Бразилия, няма как да научим. Което е окей за него, той
притежава скапания си автомобил. А какво сме в състояние да направим ние? Някак си, на
всяка граница, ще трябва да зарязваме колите и да наемаме нови, без да изпускаме мишените
си.
- Но защо да пресичаме граници? Може да пътуват към Флорида.
- Флорида? Поглеждал ли си картата наскоро? Минахме по протежението на шибаните
Апалачи. Пътуваме към Тексас.
- Ами Тексас да е тогава.
- Какво идва след Тексас.
Во се замисли за миг.
- Мексико, предполагам.
- Не мислиш ли, че е възможно да са се запътили натам?
- Защо?
- Да си чул там да е ставало нещо забележително през последните няколко дни?
Во пак се замисли. После поклати глава.
- Не, не се сещам.
Аби се отпусна в седалката си и затвори очи.
- Господи!
 27

Мястото се казваше „При Алабама мама“ и се намираше в противоположния край на

Уакулхачи спрямо мотела на тримата. На практика беше паркинг със сглобяема стоманена
сграда по средата. Първоначално металът е бил боядисан в ръждивочервено, но с времето
цветът се е променил до този на зле измита стара кафеварка.
В десет часа в петък паркингът все още беше почти празен и внезапното пристигане на
няколко коли под наем с нюйоркска регистрация не предизвика голямо раздвижване. По посо-
ка на Корпуса бяха хвърлени няколко любопитни погледа, все пак бяха интересна гледка, но за
начало сякаш нямаше нищо забележително.
От деветимата роднини, влезли в заведението през тази нощ, Атаме беше буквално
джудже, с миниатюрни крайници, Берит имаше заешка устна, Рудра куцаше видимо заради
различната дължина на крайниците си, Аластор беше слаб като привидение, Асон беше крайно
дебел, Дакини беше с коса до средата на бедрата, а на лицето ѝ бе изписано злобно изражение,
Навал беше окосмена като мъж, Они беше висок два и десет, албинос, а Алдинах беше роден
хермафродит.
От всички Алдинах изглеждаше най-нормално, като беше решил тази вечер да е тя,
имайки предвид жегата и субтропичния климат, който гарантираше, че дори през октомври
вечер температурата е около 30 градуса. В сградата беше още по-горещо, вентилаторите на
тавана едва раздвижваха спарения въздух.
Алдинах беше избрала тънка прилепнала памучна рокля с деколте, разкриваща малките
ѝ, но перфектно оформени гърди. Носеше и червени кубинки на десетсантиметрови плат-
форми, както и най-ярките чорапи, които успя да намери. Беше пуснала косата си. Като мъж
обикновено я връзваше на опашка. Краищата на косата ѝ се завиваха навътре, подчертавайки
лицето и тежко гримираните ѝ очи. Алдинах отказа да влезе в клуба с братята и сестрите си,
избра страничен вход и седна в ъгъла на бара.
Барманът я огледа повторно, след което поклати глава от удивление. Въпреки че беше
прекарал 20 години в клубове, барове и всевъзможни увеселителни заведения, все още се уди-
вяваше какво могат да постигнат жените, когато са „на лов“. Наслади се на гледката за миг,
след което се зачуди кой от обичайните му клиенти ще бъде късметлията тази вечер. Защото
някой щеше да извади късмет, беше съвсем сигурно.
- Искам една „Маргарита“.
- Охладена или с лед?
- Охладена.
- Добър избор. Искате ли сол по ръба?
- Да.
Барманът се зае да изпълни поръчката.
- От Луизиана ли сте?
- Да.
- Знаех си. Познах по акцента. Лафайет?
- Лейк Чарлс.
- Дявол ме взел, все пак бях близо, нали?
- Слухар си, признавам.
 Барманът бутна подложка пред Алдинах и постави коктейла отгоре.
- Опитайте. После ми кажете дали не е най-хубавата „Маргарита“ от тази страна на
Сиера Мадре.
Алдинах отпи от коктейла, наклони глава и се усмихна.
- Казах ви. Преди работех в Канкун около Великденските празници. В хотел
„Есмералда“. - Изражението му внезапно се промени. - Вижте, кажете ми, ако пропускам нещо,
но разбирате ли какъв тип място е това?
Алдинах сви рамене.
- Имам бегла представа.
Барманът хвърли поглед към главния вход.
- Не е нещо, което бихме нарекли културно, ако схващате накъде бия. - Поколеба се. -
Вижте, госпожице, харесвам ви. Струва ми се, че сте доста над обичайната тълпа в този бар.
Още повече притежавате добър вкус за алкохол. На ваше място, щях да си допия и да си
тръгна. Пробвайте в „Колибрито“ на три километра надолу по пътя. Много мразя да отпращам
клиенти, но не заслужавате глупостите, които се случват тук. Хвърлете поглед към онази маса
с изроди ей там. - Кимна към далечния край на дансинга, където братята и сестрите на Ал динах
бяха оформили една маса от събрани три. - С тях определено ще има проблем. Все едно махат с
червен плат пред бик. Типът селяци, които идват тук в петък вечер, ще приемат самото
съществуване на групичката за обида към мъжествеността им. Нашата клиентела не си пада по
хората „със специални нужди“. Не знам кои са, дали са избягали от цирка или са творение на
луд учен, но не искам да съм на тяхно място, когато Скунксовете приключат с тях.
- Скунксовете?
- Не искате да знаете. Повярвайте ми, госпожице, не искате да знаете.

28

Скип Диърборн беше главатар на Скунксовете, подразделение на бирмингамските

Ангели на ада, от вече 20 години. За това време беше изнасилвал, убивал, изтезавал, крал,
ограбвал, изнудвал, рекетирал и отвличал по пътя си из цяла Южна Алабама, без да излежава
значително време зад решетките. Други бяха страдали на негово място. Що се отнасяше до
Скип, намираше го за напълно справедливо. Беше най-умното и най-зло копеле в бандата, защо
да не се възползва от своите ум и злина? Щеше да дойде време някой да му отмъкне корона та,
но нямаше да е скоро. Междувременно се възползваше от правото си на господар на всяка
жена, достатъчно глупава да се доближи до шайката му, точно както получаваше главница от
всяка печалба от грабежи или пари от наркотици, разпространявани в района му. Дявол го взел,
беше като горд лъв. Притежаваше най-лъскавия мотор, най-яките кожени дрехи и най-гадната
телесна миризма от всички мъжкари в бандата. Какво му пукаше? Никой не смееше да спори с
него, нито пък да го разгневи. Имаше стоманена пластина на черепа, титаниев гвоздей в едната
ръка, един спукан бял дроб, белези по гърба, раменете и врата, спукано тъпанче и понякога
шум в ушите, който го правеше особено раздразнителен.
Тази вечер шумът в ушите му беше определено нетърпим. Единственото, което щеше да
го облекчи, беше бой, жена или двете. Така за час-два щеше да забрави за него.
Точно този петък беше заобиколен от разнообразна тълпа „лепки“ - придружители,
приближени и кандидат-членове. Хора, готови да се захванат с каквото Скип поиска от тях.
Много от основните членове на бандата бяха свикнали да избягват Скип в петък вечер или
защото остаряваха, или защото свикваха с по-спокоен живот, или понеже не желаеха никой
освен тях да закача жените им. Главатарят се дразнеше и търсеше отмъщение по неочаквани и
изобретателни начини.
Размотаването с лепките беше един от любимите му трикове. Повечето от тях бяха
толкова отчаяни да влязат в единия процент (останалите 99 процента от мотористите се
смятаха за подчиняващи се на закона, Ангелите презрително ги наричаха „гражданчета“), че
Скип можеше да прави с тях почти всичко, което си науми. Прицели се с някоя лепка в група
гражданчета и стреляй, това беше мотото на Скип. После той се дърпаше назад и гледаше сеир.
Понякога фраскаше някого с билярдна щека или смазваше някоя и друга ръка с метален бокс.
Игри и забавления. Никой не умираше. Никой не беше сериозно ранен, освен ако някой и друг
загубен зъб, счупен нос или спукано ребро се брояха като болка за умиране.
Последният му номер беше да пръска хората със спрей за самозащита, когато най-малко
очакват. Едно пръскане в очите и правеше каквото си поиска без никакъв ответ. Тази вечер
Скип бе заредил арсенала си с флакон със спрей, парче от билярдна щека, китайска бойна
верига и сгъваем нож. Шумът в ушите се бе влошил дотолкова, че се налагаше да скърца със
зъби, за да се противопостави на шума. Все едно го бяха вързали под скапан водопад в
Йелоустоун. Отчаяно му трябваше отдушник, нещо, което да привлече вниманието му извън
собствената му глава. Отвори широко вратата на „При Алабама мама“ и нахлу вътре,
последван от малката си армия „лепки“, но още беше рано, твърде рано за истински купон.
Затова Скип възнамеряваше да се поналива с текила час-два, след което да се ориентира според
късмета, изпаднал през вратата. Не очакваше забавлението за вечерта вече да е на място.
Очите му мързеливо обходиха дансинга. Господи. Кои бяха изродите, сгушили се на една
от далечните маси? Беше толкова изненадан, че дори за миг спря учуден. Все едно е свидетел
на малко чудо. После съзря и Алдинах.
- Моя е - каза на най-близката лепка. - Иди я доведи.
Барманът набързо пристъпи към събралите се рокери.
- Скип, без проблеми тази вечер. Чуваш ли? Последният път почти не ме закопчаха
заради теб. Заведението черпи, окей? Текила за всички. Как ти звучи?
- Текила и бира.
- Става. Каквото кажеш.
Ангелите се разположиха. Скип наблюдаваше как лепката едва се присламчва към
жената на бара. Глупак. Какво си мислеше? Да ѝ прати телеграма?
- Вие, госпожице, бихте ли искали да пийнете по едно с нас? - Гласът на Скип беше
силен, почти тътнещ, сякаш крещеше заповеди на кораб.
Алдинах се изправи, огледа се с леко наклонена глава, все едно не беше сигурна дали
викът е дошъл точно от масата на Скип.
- Би било чудесно.
Лепката току-що я бе приближил, но се оттегли ужасен. Какво ли си мислеше кучката?
Сляпа ли беше? Беше очаквал малко грижи около убеждаването ѝ да дойде на масата. Може би
директно „не“, придружено от „майната ти“. Тогава щеше да опита малко убеждаване, след
което щеше да предостави цялата работа на Скип. Да си хваща кучката сам.
Вместо това жената взе напитката си от бара и доброволно придружи лепката до масата.
Барманът се размина с тях по пътя. Вдигна вежди, когато срещна погледа на Алдинах, и
поклати глава като отказ от всякаква по-нататъшна отговорност за бившия си клиент. Не каза
нищо, защото не искаше да мисли за предсмъртното си желание.
Скип стана и предложи стол на Алдинах. Беше удивително вежлив. Като човек, който
иска да прилъже някого, създавайки му фалшиво чувство за сигурност, точно преди да му
измъкне стола. Още не можеше да повярва на късмета си. Какво ли си мислеше кучката? Може
би обичаше грубите игри? Или беше излязла за незабравима петъчна вечер? Какво ли му
пукаше?
- Желаеш ли един шот текила?
- Не, още една „Маргарита“.
- Идва. - Скип изкрещя на бармана, който махна разбиращо с ръка.
Алдинах огледа рокерите на масата.
- Всички сте облечени сходно. Да не би да сте членове на някакъв клуб?
Скип се ухили.
- Може и така да се каже. Клубът на споделящите всичко.
- Наистина ли? Никога не съм чувала за него.
- Да не си французойка?
- От Луизиана съм. Лейк Чарлс.
- Трябваше да се досетя... - Скип се поколеба - от начина, по който си облечена.
- Харесва ли ти как съм облечена?
- Господи? Чухте ли дамата? - Скип огледа лепките. Започваше да изглежда леко сърдит.
- Не отговори на въпроса ми.
- Разбира се. Харесва ми как си облечена. Много ми харесва.
Алдинах стана.
- Трябва да отида до тоалетна. Ще ме изчакаш тук, нали? Няма да изчезнеш?
Скип едва не обърна стола си, ставайки, почти бе забравил за шума в ушите. Нямаше
нищо, което да го накара да пропусне тази бройка.
- Отивай, скъпа. Всички ще сме тук, когато се върнеш.
Алдинах се изви между масите. Докато минаваше покрай масата на братята и сестрите
си, се усмихна и вдигна вежда въпросително. Они погледна набързо към масата на рокерите и
сви рамене.
- Тези изроди притесняват ли те, скъпа? - Скип беше станал. Почувства как стомахът му
се свива на топка.
- Да. - Алдинах се обърна. - Казаха ми нещо отвратително. А също и че рокерите сте
курви.
Они въздъхна. Огледа братята и сестрите си.
- Аби ще се ядоса, ако го направим.
Берит сви рамене.
- На кой му пука?
Они погледна към Рудра, Аластор и Асон.
- Участвате ли?
Навал го побутна.
- Ами ние, момичетата?
Они се усмихна.
 - Можете да разчистите след нас. - Изправи се и се обърна към Ангелите.
- Момчета - провикна се Скип, - скапаният цирк е пристигнал в града.

29

Не беше честна битка. Лепките не участваха със сърце. Основният проблем беше, че
нямаха възможност да се подкрепят с „Мескал“, бира и кока. Не бяха на градус. Нямаха дух.
Дебелият и хърбавият, както и онзи със заешката устна и куцащата, тръгнаха от едната
страна, а гигантският албинос просто прекрачи към тях през масите. Пиещите се пръснаха във
всички посоки. Женските изроди обикаляха периметъра като баракуди, готови да откъснат
месо, щом получеха възможност. Всеки от изродите извади бойна палка от ръкава си. При вида
им някои лепки се попритесниха.
Албиносът ги стигна пръв. Беше огромен. Две лепки извадиха ножове да го укротят, но
той просто ги прегази с палката: пукна главата на единия и разби зъбите на другия.
Междувременно още четирима се появиха на бойното поле на бегом. Палките свистяха
във въздуха. Пукаха кости, лепките крещяха.
Скип се навря под една маса с надеждата да среже нечие сухожилие, но две от женските
го забелязаха и го затрупаха с маси и столове, докато не се озова в капан от алуминиеви
мебели.
Алдинах беше на бара, като поглеждаше ту към бармана, ту към битката.
- С тях ли си? - попита барманът.
- Никога не съм ги срещала. - Алдинах погледна към вратата. Клиентите се блъскаха
край изхода. - Мислиш ли, че някой ще се обади на полицията?
Барманът сви рамене.
- Знам толкова, колкото и ти. Но предполагам, не. Клиентите ни не намират куките за
особено симпатични.
- Ти ще звъниш ли в полицията?
- Че за какво? Пък и колко често ми се случва да видя някой да натупа Скунксовете така?
Нещата вече се успокояваха. Повечето лепки или бяха избягали, или бяха проснати по
пода, масите и столовете.
Алдинах се промъкна през хаоса. Осемте души от Корпуса се обърнаха към нея като
един.
- Скип - извика с висок, момичешки глас. - Там отдолу ли си?
Они разчисти масите и столовете, натрупани върху свилия се Скип Диърборн. Беше заел
ембрионална поза, все едно го атакуваха подивели кучета.
Скип се измъкна от отломките и се изправи. Държеше ножа и спрея като талисмани, като
чесън за отблъскване на вампири. Погледна към остатъка от верните си другари. - По
дяволите!
- Ще го използваш ли? - Алдинах се приближи.
 - Беше нагласено, нали? Всичките участвате? Знаехте какво ще стане още преди да
влезем. Измамихте ни. - Скип вдигна флакона със спрей.
Алдинах взе палка от ръцете на Навал. Преди Скип да реагира, удари ръката му с ножа и
тя изпращя. После, докато той посягаше да хване счупената си китка, го халоса в основата на
врата, измъкна спрея от пръстите му и го изпразни целия в лицето му.
Скип се разплу на пода като захвърлен мокър парцал.
- Това се казва среща - изказа задоволството си Алдинах, докато напускаше сградата
заедно с братята и сестрите си.

30

Калк шофираше, без да притеснява утихналите си спътници.

Увеличи звука на радиото.
- Чуйте това.
Говорителят описваше случката в „При Алабама мама“ от предишната вечер.
Сабир се опитваше да дремне след поредна неспокойна нощ и изръмжа. Ламия, някак
успяла да се свие и да заспи на задната седалка, не реагира.
- Вижте какво сме пропуснали. Явно сме отседнали в грешната част на града. Две банди
рокери са се сблъскали. Четиринайсет души в болница. Рай за селяците.
Сабир се поизправи. Бе наясно, че вече едва ли ще получи малко сън.
- Какво ти е известно за американските селяци, Калк?
Капитанът вирна брадичка.
- Доста знам. Полякът в мотела дори ми каза два вица за тях.
Сабир се престори, че навива лента назад.
- Но ти дори не говориш английски. Как успя да комуникираш с него?
- Много просто. Поляк. Цивилизован човек. Европеец. Говори френски.
Сабир въздъхна.
- Помниш ли ги? Вицовете, имам предвид.
Калк изглежда се замисли дълбоко.
- Да, май да.
- Кажи ми ги, тогава. Ако няма да спя, поне да се позабавлявам.
Калк сви устни, очите му бяха присвити срещу сутрешното слънце.
- Първият е следният. Селяк от Алабама умира, но за щастие е написал завещание. В
него оставя цялото си имущество на своята вдовица. Единствената клауза е, че за да получи на -
следството, тя трябва да навърши четиринайсет години.
Сабир изгледа Калк.
- Това ли беше?
Калк сви рамене.
 - Намирам го за смешен. Смях се, когато полякът ми го каза, но другият е по-добър.
Много по-добър.
- Добре, стреляй.
- Хайде пак с този глупав израз. Защо да стрелям? Просто не върви на френски. Когато
говориш на френски, трябва да използваш френските идиоми, не английските.
Сабир намали радиото, което продължаваше да съобщава местни новини.
- Много бих се радвал да чуя и втория виц, капитан Калк.
Калк кимна.
- Много добре. Ще ти го кажа. Този е още по-смешен от предишния.
Сабир замижа.
- Двама селяци от Алабама вървят един срещу друг по пътя. Единият носи торба с
пилета. Другият му вика: „Ако ти кажа колко пилета носиш в торбата, ще ми ги дадеш ли?“.
Първият обмисля предложението. „Ако познаеш колко пилета има в торбата, ще ти ги дам и
двете.“ Вторият внимателно оглежда торбата: „Пет?“
Ламия се засмя от задната седалка. Дори Сабир се ухили.
- Видя ли? - зарадва се Калк. - Казах ти, че вторият е по-добър. Във Франция разказваме
такива вицове за вас, янките.
- Изобщо не съм изненадан - коментира Сабир. - Ние, янките, пък разказваме такива
шеги за вас, французите. Научих десетки, докато бях в Националната гвардия.
Калк посочи Сабир с пръст.
- Ти си наполовина французин. Не го забравяй, Сабир. Имаш дълг към родината на майка
ти. - Калк изглеждаше леко изнервен.
- Как бих могъл да забравя? Нали затова всички френски вицове се разказваха за моя
сметка. Все пак смятам, че всеки, който не може да разкаже добър виц за себе си, не бива да
твърди, че притежава чувство за хумор. Не сте ли съгласни?
- Давай - обади се Дамия от задната седалка, - кажи ни някой антифренски виц.
- Сигурни ли сте?
- Съвсем.
- Добре. Колко французи са нужни, за да завият една крушка?
В колата настъпи тишина.
- Един. Той държи крушката, а Европа просто се върти около него.
Калк пусна волана и направи движение, все едно отмята нещо.
- Никак не е смешно.
- Добре. Да видим този. - Сабир си пое дъх. Усети съдбата, надвисваща над него. И все
пак, по причина, която още не му беше ясна, не съумяваше да се спре. - Как можеш да объркаш
френски войник?
- Как?
- Даваш му пушка и му заповядваш да стреля.
Калк удари волана.
- Скандално! Наистина ли разказваха такива вицове, докато беше в армията?
- Не бях в армията, а в Националната гвардия.
 - В Националната гвардия, тогава.
Челюстта на Сабир започваше да се схваща от напрежението.
- Да. Непрекъснато. Поради странно звучащото ми име, но истинската шега е за тяхна
сметка, защото баща ми беше почти стопроцентов американец. Само майка ми беше фран -
цузойка.
- Кажи ми друг виц. Този път за жени. - Ламия се беше поизправила на задната седалка.
- Трябва да е за войници. Само такива знам.
- Става.
- Какво използват за камуфлаж френските жени снайперисти?
Тишина.
- Мишниците си.
- Какво?
- Мишниците си. - Сабир беше сигурен, че вече е стигнал твърде далеч.
- Какво означава? - Ламия се наведе към Сабир. - Не разбирам шегата. Как може жена да
използва мишниците си за камуфлаж? А и нямаме жени снайперисти във френската армия.
Жените не участват в бойни действия.
- Това е виц, не бива да се приема насериозно. Като при филмите, вицовете разчитат на
волево напрежение и поддържане на недоверие.
Калк се обърна към Ламия.
- Сабир се опитва да ни каже как янките смятат, че французойките никога не бръснат
мишниците си.
Ламия отвори уста невярващо.
- Къде си видял такова нещо, Сабир? Къде си видял французойка, която да не се бръсне?
Сабир се канеше да въздъхне „О, господи!“, но се сдържа.
- Не го казвам аз, Ламия. Такъв е вицът. Той е архетип. През войната янките са решили,
че френските жени не се бръснат.
- Как са могли да се бръснат през войната? Не е имало бръсначи.
- Добър довод. Добър. Значи това е отговорът.
- Не е честно. Как може да обвиняваш френските жени за нещо през войната, когато е
имало недостиг и когато е било невъзможно да се бръснат?
- Господи, хора. Трябваше да се забавляваме. Да пуснем по някоя шега. Да се посмеем.
- Но ти не си сериозен, Сабир. За да бъде смешна една шега, трябва да е базирана на
истина.
Сабир хвана яката на блузата си и покри главата си с нея като качулка.
- Ако от Корпуса дойдат да ни хванат, не ме търсете. Така съм си добре.

31
 - Още ли сте зад тях?
- Да, мадам.
- Знаеш ли къде отиват?
- Мисля, че е към Мексико, мадам.
- Как го реши?
- Намираме се близо до Хюстън, Тексас. Ако прекарате права линия между Стокбридж и
Хюстън, продължението ѝ води към Мексико. Конкретно към пропускателния пункт Бра-
унсвил/Матаморос. Вярвам, че ще влязат в Мексико оттам. Ако се интересувате от мнението
ми, мисля, че изригването на вулкана накара Сабир да вземе такова решение.
- Смятам, че си прав, но това не ни казва много, нали? Благодарение на твоя провал да
изкопчиш информация от Сабир, когато имаше възможност, нямаме никаква идея какво и защо
го правят. Имахте ли някакви проблеми по пътя?
Очите на Аби проблеснаха. От началото на разговора с майка му се страхуваше от
въпроса.
- Абигер?
- Да, мадам?
- Не ме лъжи. Винаги съм наясно, когато ме лъжеш. Разбирам го още откакто беше
малък.
Аби погледна към Во, който решително се съсредоточи в шофирането и се преструваше,
че не е свидетел на разговора, който ясно се чуваше през говорителите в колата.
- Да. Имахме малко проблеми.
- Кой ги причини?
- Алдинах. Остави малко вятър да ѝ духне под опашката.
- Моля?
- Случва се с кобилите, готови за чифтосване. Наричат го „духване на вятъра под
опашката“. Търчат наоколо с опашки, вирнати на една страна, и създават проблеми.
- И Алдинах направи това?
- Да.
- Какъв е резултатът?
- Четиринайсет души в болница. Предимно рокери от местна банда.
- Някой от нашите?
- Разбира се, не. Опозицията е била вяла. Не са имали воля за победа. Не са съзнавали
срещу какво са се изправили.
- Има ли загинали?
- Не.
- Значи няма да възникнат проблеми с полицията?
- Не. Гарантирам, няма.
- Ти участва ли в сбиването?
Ето го и трудния въпрос. Аби очакваше да го чуе, но въпреки това кръвта му изстина.
Отговореше ли грешно, щеше да бъде проснат да съхне като чироз.
 - Разбира се, не, мадам. Изрично следвах вашите заповеди. С Во наблюдавахме мотела на
Сабир. Бях им разпоредил да хапнат и да починат. Не очаквах Алдинах да получи мозъчна
недостатъчност. Тя е отишла на мястото, решена да започне бой, в който да участват всички.
- Наказа ли я?
- Какъв е смисълът? Всичко се разви добре. Не изпуснахме Сабир. Полицията не се
намеси до момента, когато се бяхме разпръснали. Нямаше вреда за нас, а и всички така
изпуснаха малко пара.
- Мисля, че трябва да сложиш проследяващ чип на колата на Сабир.
Аби преглътна ругатня.
- Дали е разумно, мадам? Държим и тримата на конец. Не могат и да подсвирнат, без да
ги чуем.
- Още колко път трябва да изминете, Абигер?
- Нямам представа.
- Именно. А колко остава до следващия момент на „вятър под опашката“?
Аби преглътна.
- Не мога да преценя, мадам. Може да е по всяко време, а може и никога.
- Мексико е страна, където нещата се случват, Абигер. Полицията е крайно корумпирана.
По цялата граница се водят войни за наркотици. Не искам да изпуснем Сабир, защото ня кой
маниак е усетил мравки в гащите си.
Аби удари Во, за да привлече вниманието му и оформи думите „мравки в гащите“ и
„маниак“ вдигайки очи нагоре.
- Не, мадам. Разбира се, не.
- Може ли Во да влезе в колата им, без да задейства алармата?
- Во може да влезе във всяка кола. Известно ви е, мадам. Благодарение на вас е обучен от
най-добрия автоджамбазин, но ще е трудно. Ако нещо се обърка, рискуваме да ги изпуснем.
Графинята въздъхна мелодраматично.
- Тогава не бива да ги изпускаме, не мислиш ли? Имайки предвид предимствата на
пасивната позиция? Но бъди така добър да не казваш на братята и сестрите си, че си направил
това по мое нареждане. Не искам да смятат, че им нямам доверие. Разбираш ли какво казвам,
Абигер?
- Перфектно, мадам.
- И Абигер...
- Да, мадам.
- Само този път няма да те държа лично отговорен за случилото се.
- Благодаря ви, мадам. Много сте мила. - Аби прекъсна връзката с натискането на бутон.
- Скапана стара крава.
Во се обърна към него.
- Не трябва да говориш така за мадам майка ни.
- О, така ли? А каква е тогава? Стои си в нейната паяжина с онова копеле Мийон и
фригидната мадам Мастигу винаги на линия, за да я опазят от истинския свят и още си мисли,
че може да дърпа конците. Защо не дойде тук, щом иска да контролира всичко.
- Защото е стара жена. И богата.
 Аби се обърна към брат си.
- Наистина ли, Во? Така ли е? За малко да ме излъжеш.

32

През следващите ти два дни на път те качиха три пъти. Първо до Минатитлан в камион
на някаква пивоварна, после, след дълго чакане, до Агуа Дулсе в личния автомобил на един
гринго.
Агуа Дулсе не е съвсем в твоята посока, но прие возенето въпреки това, предполагайки,
че всичко по на юг е добре и продуктивно като цяло. Беше по-добре да се движиш, отколкото
да стоиш на място с рисковете, които бездействието крие, като загубването на вяра или
харченето на пари, които не биваше да прахосваш. Пътуването до Агуа Дулсе обаче се оказа
късметлийско по много начини, защото същият гринго те видя на пътя още на другата сутрин и
пак те качи, този път чак до Виляермоса. Единственото нещо, което не разбираше, е защо
грингото многократно те пита дали си изравял неща в градината си: глинени съдове, надписи
върху плочки, стари огърлици, ножове от обсидиан. Опита се да му кажеш, че нямаш градина,
че работиш за Сасик в неговата градина и всичко, което изкопаваш, принадлежи на него, а
дори в градината на Сасик никога не си попадал на такива неща през целия си живот.
Грингото изглеждаше разочарован, когато му го обясни. Но все пак те закара до
Виляермоса и ти предложи да ти купи обяд от крайпътна сергия. Ти му отказа заради
странното му поведение. Всички гринговци ли бяха такива? Грабители? Като испанците? Беше
срещнал само двама гринго през целия си живот, но не бяха те впечатлили. Думите на човек
трябва винаги да идват точно от сърцето му, не някъде отстрани или отгоре.
Реши, че от този момент ще избягваш гринго и ще се придържаш към своите: селяни,
индианци, метиси. Хора, които преживяват от земята, а не от кражби.

33

Во изчака до два и половина през нощта, преди да се приближи до черокито. Носеше си

комплект шперцове, както и сгъваема антена за кола, в случай че не успее да влезе по нор -
малния начин и се наложи да нахлуе през странично стъкло. Черокито на Сабир беше на
няколко години и за щастие не бе оборудвано с най-новите системи за отваряне без ключ и
дистанционно задействане на двигателя и алармата. Това правеше нещата значително по-
лесни. И все пак не му харесваше, че се налага да мине през всички главоболия по влизането в
колата, когато би било също толкова лесно да сложи чипа някъде отдолу от външната страна
на колата. Тогава щеше да свърши работата също толкова успешно само за две минути. Вместо
това трябваше да цоема рискове на добре осветено място, където всеки миг някой можеше да
излезе от стаята си за лед или пакет чипс от монетния автомат.
Той приклекна до шофьорската врата, остави колата между себе си и сградата на мотела,
и се залови за работа. Докато вкарваше петия от 14-те възможни ключа, вратата на стаята на
Сабир се отвори и той излезе.
Проклинайки, Во приклекна до черокито и се просна на земята. После се вмъкна под
шасито.
 Още дори не сме близо до пукването на скапаната зора. Дано копелето не реши да се
поразведри с малко шофиране, помисли си Во. Шестнайсетинчовите гуми ще ме смачкат като
презрял домат.

34

Сабир зае обичайното си място на пода пред вратата на стаята. Температурата в

покрайнините на Корпус Кристи в три без двайсет сутринта беше приятните 20 градуса и
когато вдиша, ясно усети дъха на морето. В далечината чуваше как вълните меко се разбиват в
остров Падре, морски птици се надвикваха, вероятно за плячката от неочаквано дошло ято
сардини.
Остана дълго време така, заслушан в шумовете на нощта, тайно надявайки се Ламия да
постъпи точно както преди две нощи, и да се присъедини към него. Горчиво съжаляваше, че се
дръпна от нея в онзи момент, когато тя посегна да го утеши, и търсеше възможност, каквато и
да е, да поправи нещата. Само Калк да подхванеше хъркането си. Но когато Сабир излезе на
пръсти от общата им спалня, бившият полицай спеше, без да издаде звук, като добре
нахранено бебе.
Що се отнася до пътуването, тримата бяха установили доста приятен навик, разменяйки
шеги и играейки игри, които Калк обикновено печелеше. Донякъде изненадващо за Сабир,
Калк беше силен конкурент във всичко, което включваше интелектуални упражнения, и не
пропускаше да заобиколи правилата, когато му отърваше. Сабир смяташе, че може би това
имаше връзка с работата на Калк като полицай, но не сподели тази мисъл. Възможността да
проведе разговор с Ламия, освен за стриктно ежедневните неща, беше нулева.
Сабир точно се канеше да влезе обратно и да опита да поспи още малко, когато вратата
зад него се отвори и Ламия се измъкна навън, очите ѝ бяха полузатворени заради блясъка на
лампата, осветяваща пространството пред стаите. Сабир се постара да прикрие радостта си от
нейната чудодейна поява.
- Не ми казвай. Калк пак е започнал да хърка?
- Да.
- Тогава защо шепнем? Нищо няма да се промъкне през този шум, за да го събуди.
Ламия се засмя и седна до него. Беше взела одеяло, както миналия път, но сега го остави
настрани. Носеше старомодна нощница и Сабир отново се зачуди от изцяло неосъзнаваната ѝ
привлекателност. В това отношение никак не приличаше на която и да е французойка.
Изглежда, беше толкова убедена в своята непривлекателност, че чувството ѝ към модата спи -
раше решително на нивото на проверката дали е спретната и чиста.
- Какво ново? - Сабир ѝ се ухили, без да очаква сериозен отговор на въпроса си.
Ламия поклати глава.
- Още не съм казала на Калк, но следобед, докато карахме през Хюстън, съм сигурна, че
видях сестра ми Дакини да ни следва в една кола.
- Шегуваш ли се?
- Няма как да съм сигурна, защото носеше бейзболна шапка и слънчеви очила.
- Бейзболна шапка и слънчеви очила?
- Да. Не е много в неин стил, нали? След това успях да се убедя, че съм сгрешила. Което
сигурно е вярно. Но Дакини има лице, което, видяно веднъж, няма как да се забрави. - Тя се
изчерви и погледна встрани, сякаш се опасяваше, че и нейното лице може да влезе в същата
категория.
 - Какво имаш предвид?
- Освен че има много дълга коса, наистина дълга, падаща доста под кръста, Дакини е и с
някак странно замръзнало лице, което ѝ придава зловещ вид, сякаш непрекъснато е гневна. -
Ламия се поколеба, неуверена дали да продължи. - Понякога се чудя на мадам майка ми за това
осиновяване на деца с ужасни тикове или болести. Защо никога не ни е обърнала внимание?
Имам предвид хирургически? В случая с Рудра кракът му лесно можеше да се излекува. Също
и заешката устна на Берит. Съгласна съм, че Атаме е почти джудже и няма как да се промени,
както и недохранването на Аластор, или фактът, че Алдинах е хермафродит. Но можеше да
сложи Асон на диета, вместо да го окуражава и тъпче допълнително. Нали сега твърдят, че
наднорменото тегло не е задължително генетично обусловено?
- Тогава защо не го е направила? Защо не ви е лекувала?
Ламия пусна дълга въздишка.
- Очевидно е, нали? Сигурно е искала да сме такива.
Сабир поклати глава отчаяно. Погледна към Ламия, но тя не отвърна на погледа му.
- Не можеш ли да направиш нещо за лицето си сега? Дерматологията е напреднала
много, откакто си била дете. Със сигурност е възможно да се предприеме нещо?
- Страх ме е. Белези хемангиоми като моята трябва да се лекуват рано. Колкото по-дълго
останат, толкова по-опасно е да се третират. Ако те хванат като бебе, в някои случаи използват
течен азот, но тази терапия не бива да се използва по-късно. Моята хемангиома не застрашава
жизненоважен орган и просто са я оставили, разчитайки да се махне сама. Което не е станало,
както виждаш. Сега биха използвали стероиди, или интерферон, или лазерна терапия. В моя
случай, заради размера, може дори да се наложи да оперират с всички произтичащи рискове.
Вероятно накрая ще изглеждам още по-зле, отколкото сега.
- Не изглеждаш зле сега. Намирам те за красива.
- Благодаря ти, Адам. Но съм твърде голяма, за да вярвам на вълшебни приказки.
Сабир усети, че е време да смени темата.
- Ами близнаците?
Ламия сви рамене.
- Майка ми поне е благоволила да ги разделят хирургически. Или може би монахините са
го направили? Както и да е, виждала съм белезите по телата им. Може би са имали общ бъбрек
или друг орган, когато са се родили. Сега просто са с общо поведение.
Сабир се засмя, въпреки че не намираше близнаците за никак забавни.
- Обичаш ли ги? Обичаш ли някой от тях? Майка ти? Или братята и сестрите ти?
Ламия се замисли за миг.
- По едно време бях близка с Атаме. Тя прилича на джудже. Не е наистина джудже, но
определено е съвсем дребна. Страда от синдрома на Елис ван Кревелд, както някои от амишите
в САЩ. Освен това е полидактил.
- Какво е?
- Притежава дванайсет пръста.
- Господи. И ги ползва всичките?
- Както ти и аз.
- Още ли си близка с нея?
- Раздалечихме се заради моето отношение към Корпуса. От няколко години намалявам
ангажимента си към тях. Никой от другите не подозираше, защото не бяхме много близки, но
Атаме разбра. И просто не можа да го преглътне. Приема мадам майка ни за богоподобна
фигура. Идолизира я, както евреите от Стария завет почитали изображения, златния телец, или
каквото ти хрумне. Тя вярва, че графинята е нещо като голем. И понякога си мисля, че е права.
Майка ми не е напълно човек. Съвсем достоверно е някаква сила да я е изваяла от първична
кал и после да я е оформила като нормално човешко същество, за да мами хората.
- Да мами хората? В какво?
Ламия срещна погледа на Сабир за първи път от началото на разговора им.
- Да вярват, че е една от тях.

35

Во чуваше всяка дума от разговора им от позицията си върху все по-студения цимент на

паркинга на мотела. Усещаше как студът се процежда по гърба му и си представяше всякакви
сценарии, като да кихне или да задреме и внезапно да се изправи, удряйки глава в рамата на
джипа, при което щеше да се наложи да преглътне виковете си. Най-големият кошмар се
очертаваше, ако двамата решат да правят секс в колата. От звученето на гласовете им и
интимния начин, по който разговаряха, Во беше напълно убеден, че е свидетел на нещо повече
от приятелство или случайно спътничество в една посока.
Аби можеше да се подиграва на лицето на Ламия и консервативното ѝ облекло колкото
си иска, но Во знаеше, че някои мъже я намират за привлекателна. Като онзи глупак портиерът
Филип. Той все душеше около Ламия. Човекът беше останал на работа само защото мадам
майка им не изпитваше абсолютно никакъв интерес към каквито и да било сексуални въпроси.
Не че това му беше помогнало особено. В момента той гниеше под метър и осемдесет армиран
бетон в основите на католическо девическо училище, субсидирано от графинята. Няма нищо
по-хубаво от това сам да уреждаш домашните си въпроси.
Во реши, че няма начин да се опита да влезе в колата след разминалия се на косъм
провал. Щеше просто да излъже Аби с половин уста и да каже, че е поставил чипа в кухината
за резервната гума. Вместо това щеше да го залепи за рамата отдолу и да се надява на най-
доброто. Беше забелязал перфектното място, докато лежеше под черокито. Щеше да свърши
работата в мига, в който двете гълъбчета приключеха с гукането и влезеха в стаята. Майната
им на последствията.

36

Аби наблюдаваше, докато брат му влизаше в колата.

- Мръсен си. Какво прави толкова време? Въргаля се в торф?
- Какво е торф?
- Купчина лайна.
- Защо не го каза така отначало, вместо да се фукаш колко си умен?
- Отговори на въпроса ми, Во.
 - Отговорът е не. Не съм се въргалял в лайна. Ако искаш да знаеш какво правех през
цялото време, ще ти кажа. Лежах под колата на Сабир на паркинга на мотела, подслушвайки
нежните му среднощни разговори с Ламия.
- Бъзикаш ли ме? Не може да говориш сериозно?
- Съвсем сериозно. Освен това тя е разпознала Дакини по-рано днес. Докато минавахме
през Хюстън.
- Господи!
- Не е такъв проблем. Успяла е да се убеди, че ѝ се привижда. Твоят номер с шапките и
очилата е свършил страхотна работа. Сторило ѝ се изключително невероятно тя да носи
бейзболна шапка и Ламия смята, че просто си е представила видението от ада, което Дакини е.
- Грозна е като смъртта, нали?
- Това си е подценяването на годината.
Аби се засмя.
- Постави ли чипа?
Во сви рамене.
- Разбира се. Ти как смяташ?
- Къде?
- Къде? В кухината на резервната гума, разбира се. Къде ги слагам обикновено?
- С кой ключ влезе?
- Защо ти е да знаеш?
- Защото не съм глупав, Во. Бил си изненадан на място и си бил принуден да се скриеш.
После си бил принуден да слушаш двойката да си гука за Дакини половин час.
Междувременно си лежал под колата, съвсем бесен. Не ми казвай, че не ти е хрумнало да
претупаш нещата?
Во се поколеба, сякаш бе изкушен да опита да прикрие действията си. Накрая ядосано
удари с юмрук жабката на таблото.
- Добре, Аби, добре. Хвана ме, както винаги. Пъхнах проклетото нещо под шасито, не
при гумата. Честно да ти кажа, нямаше никакъв начин да вляза в колата, докато те двамата са
напълно будни в стаята, фантазирайки си един за друг.
- За какво говориш?
- Чух гласа на Ламия. Нали все пак ми е сестра. Никога не съм я чувал да говори така с
мъж.
- Как?
- Сякаш ѝ пука какво мисли той за нея.
- Сериозно ли?
- Сигурен съм, че е хлътнала по Сабир.
- Не мога да повярвам.
- Да, малко е странно. Като си помислиш за милионите жени без белязани лица по света.
Защо да взимаш второ качество, когато не се налага? Но така или иначе или тя се залъгва, или
Сабир има проблеми с очите.
- Сериозно. Сабир пада ли си по нея?
Во се намръщи.
 - Сабир се прикрива по-добре, но не бих бил изненадан. Можем ли да използваме
информацията по някакъв начин, Аби?
Аби сви рамене.
- Не знам. Може би, а вероятно не, но със сигурност ще го обмисля добре.

37

На следващата сутрин тримата прекосиха Рио Браво при Пуенте Нуево и преминаха в
Матаморос от Браунсвил, Тексас. Платиха таксата от 2,25 долара и взеха разрешително за вре-
менно ползване на колата на мексиканска територия. После поеха на юг по магистрала 101 към
Сан Фернандо.
Аби и Во пеша преминаха границата по-рано същата сутрин и вече си бяха осигурили
нова, мексиканска кола под наем. Прихванаха черокито на около две мили от Матаморос.
Чипът работеше добре, можеха да следят джипа от разстояние повече от километър, без
опасност да ги забележат. Останалите членове на Корпуса получиха инструкции да наемат два
мексикански вана, един за мъжете и друг за жените, и да поддържат контакт с Аби и Во по
телефона. Щяха да се срещат всяка вечер край мястото, което триото избереше за
пренощуване.
Аби реши да не скрие поставянето на чипа от братята и сестрите си по простата причина,
че да се следи отблизо кола, която нямаше нужда от визуално проследяване, си беше гаранция
за проблеми. И по дяволите с опасенията на мадам майка му как децата ѝ ще сметнат, че им
няма доверие. Ако те не ѝ кажеха, предизвиквайки скандал, той също нямаше да ѝ казва. А и
кой нормален човек би се доверил на друг и без това?
Още някой гаф и Аби бе наясно, че графинята ще намери едно или друго извинение да го
изтегли от случая. Можеше дори да даде задачата на човека мозък Во, или дори по-лошо, на
следващия в редицата по старшинство - самия господин Заешка устна. Берит. Най-големият
лъжец на света.
Аби знаеше, че най-добре се справя с графинята, когато успява да ѝ се хареса лице в
лице. Заедно с Они и Атаме, несъмнено беше неин любимец, но да поддържа контакт с нея по
телефона си бе същинско бедствие. Графинята мразеше да ползва телефони и винаги беше
сдържана в думите си. Започваше разговора нападателно и оставяше нещата така до края. А и
винаги е по-лесно да се караш с някого, когато не се налага да го гледаш в очите.
Аби реши, че през следващите няколко дни ще действа много предпазливо. Настъпеше
ли точният момент да хване Сабир, щеше да де готов. Нямаше да се издъни два пъти поред.

38

- Мисля, че е време да ни разкажеш малко повече за Корпус Малефикус. - Калк се беше

изтегнал на задната седалка на джипа, Сабир караше, а Ламия беше до него.
 Климатикът работеше с пълна сила и Сабир усещаше съответното намаляване на
мощността на колата. Придържаше се към скорост от 100-ина км/час, предполагайки че
всякакъв контакт с полицията толкова близо до границата би завършил плачевно.
- Защо не? А защо не ме попита по-рано? - Ламия погледна към Калк. Не беше с
подозрение, а по-скоро искаше да каже „по-добре да не се опитваш да ме подхлъзнеш,
приятел“.
Калк се надигна. Изражението на лицето му показваше, че внезапно е станал сериозен.
- Намираме се на два, може би най-много три дни от мястото, до което трябва да
стигнем. Сабир избра да не споделя с нас ключовия елемент от неговото пророческо
четиристишие, макар да мисля, че би трябвало вече да има доверие и на двама ни. Хрумна ми,
че проявиш ли добра воля, Ламия, показвайки скелетите в гардероба на твоето семейство,
потайният Сабир може да прояви повече добронамереност и да се довери на приятелите си.
Сабир извъртя очи.
- Добре изпълнено, Калк. Добре изпълнено! Не мога да те виня. Докосна всички
присъстващи с малката си реч. Сякаш си бил полицай в предишен живот.
Преди Калк да може да отговори, Ламия се обърна към двамата мъже, взирайки се първо
в единия, сетне в другия.
- Нямам никакви възражения който и да е от двама ви да ме разпитва. Вярвам ви, дори и
вие да не вярвате на мен. Тук съм, защото нямам къде другаде да ида. Толкова е просто. И
защото не искам да бъда сама, след като семейството ми реши да ме отлъчи. Да имам двама ви
до себе си, да мога да споделя страховете си с вас, е нещо твърде ценно за мен.
Едно на нула в полза на откровенията, помисли си Сабир. Погледна лицето на Калк в
огледалото, беше почервенял като рак. Безпрецедентно. Това беше думата. Не беше виждал
Калк дори да порозовява леко. Копелето беше изглеждало непробиваемо за нормални чувства
като вина или притеснение.
Сабир внезапно осъзна, че също се чувства доста виновен. Ставаше абсурдно очевидно,
че както той, така и Калк, се бяха сдържали пред Ламия заради някакъв глупав инстинкт за
оцеляване. Може би това беше моментът да поразчисти облаците?
Сабир прочисти гърлото си.
- Добре. Аз съм първи. Картите на масата. Четиристишието, заради което се чувствате
горчиво обидени, е следното:

Земята на големия вулкан ще пламне,

щом скалата изстине, мъдрият Ахау Инчал Каба
череп ще стори от маската дванайсета:
тринайсетият кристал ще пее с Бога на кръвта.

Настъпи смущаваща тишина. Калк я наруши пръв.

- Това ли е. Това е стихът?
Сабир кимна.
- Дума по дума.
- Господи! Не ни казва много, нали? - Но очите на Калк горяха от подозрения, което
някак смекчаваше отговора му.
 - Отвежда ни до Двореца на маските в Каба, нали така?
- Така ли е, Сабир? Как го разбираш?
- Ами… Заради частта с дванайсетата маска. Това трябва да е Кодс Пооп. Или както там
е описано на сайта, Ламия. Навръзва се точно, не виждате ли? Затова се почувствах та къв
глупак, когато ми казахте за изригването в Орисаба. Но не мога да проумея как Нострадамус го
е предвидил. Може би просто ни е пратил за зелен хайвер през половината свят? Като последно
упражнение във власт от гроба?
- Във Франция не беше търсене на зелен хайвер. Всичко, което каза в четиристишията,
беше вярно.
- Така е, но беше във Франция. Нострадамус е познавал Франция. Живял е там повече от
шейсет години. Какво, по дяволите, обаче е знаел за Новия свят?
- Явно доста, доколкото виждаме. - Калк вдигна ръка за тишина. Отново беше в стихията
си, забравил всички мисли за предишни грешки. - Човекът е роден през 1503 година, нали
помните, само три години преди смъртта на Христофор Колумб. А Колумб открива Новия свят
през 1492 година. Ернан Кортес напада Мексико двайсет и седем години по-късно, през 1519-а.
Нострадамус разполага с четирийсет и седем години да научи всичко, което поиска, за новите
испански колонии. Несъмнено е познавал „Картас де Реласион“ на самия Кортес, издадени
през двайсетте години на шестнайсети век. Сигурно е чел и спомените на очевидеца,
конкистадора Бернал Диас де Кастийо, както и твърде описателния труд на отец Бартоломе де
лае Касас за „Унищожаването на Индиите“ и „Флорентинският кодекс“ на Бернандино де
Саагун. Известен е фактът, че Нострадамус е четял и говорел испански, както и няколко други
езика, включително латински, гръцки, италиански и франко-провансалски.
- Господи, Калк! Какво си правил толкова време в полицията? Ти си роден историк.
Калк съумя да изглежда едновременно скромен и доволен, сякаш го бяха хванали в
твърде деликатен момент, но пък с изключително красива жена.
- Наистина си пишех домашните през последните няколко месеца. Безплодните седмици,
които прекарах шпионирайки семейството на мадмоазел Ламия не бяха напълно пропилени.
Прочетох десетки книги включително всичко за Нострадамус, което успях да открия.
- И...?
- И няма причина Нострадамус да не се е интересувал живо от Новия свят - мястото и
богатствата му са били обект на безкрайно възхищение за цяла образована Европа. Помните ли
мита за Ел Дорадо? Спомнете си още, че Нострадамус идва от древна фамилия на асимилирани
евреи. Точно както с циганите, бившият евреин Нострадамус сигурно е знаел точно каква
заплаха представляват силите на испанския католицизъм, инквизицията и аутодафе за страна и
култура, която смятат за езическа и следователно, прокълната.
- Искаш да кажеш, че би се чувствал близък с маите?
- Именно. Точно както се е чувствал близък с циганите. До такава степен, че сигурно е
сравнявал пълното разрушаване на културата на маите с подобни заплахи на инквизицията към
четирите нива на Кабала. Както обикновено Нострадамус положително е изпълнил стиха си
със скрити кодове и знания, за да го защити от любопитни очи. Кодове, които могат да бъдат
изведени само с използването на гематрия.
- Господи, Калк. Гематрия? Искаш да ни съобщиш, че някак си успял да изведеш
поредица от скрити кодове през петте минути, откакто чу четиристишието?
Калк се облегна на седалката.
- Не. Съжалявам да ви разочаровам, но не съм ги открил засега. Само казвам, че такива
могат, не, по-скоро трябва, да съществуват.
 39

Беше лош ден. Може би най-лошият ден в живота ти.

Във Виляермоса те ограбиха, докато спеше на площада. Крадците бяха взели двестате
песос, които пазеше като резерва в торбичка, вързана на кръста ти. Значително по-лошото бе,
че бяха отмъкнали торбата, в която пазеше Кодекса. Използваше я като възглавница и
измъкването ѝ изпод главата ти те събуди. Позна крадците и ги последва, но не беше ял до бре
през последните няколко дни и силата ти беше намаляла. Все пак успя да изкрещиш и да
извикаш на помощ индианците, спящи на и около площада.
Отначало изглеждаше сигурно, че крадците ще успеят да избягат, но в последния момент
двама индианци, излизащи на площада след пиянска вечер, успяха да ги спрат. Крадците
нямаха мачете, но двамата индианци имаха. Около злосторниците бързо се събра тълпа и те
призоваха да обясниш точно какво се е случило. Каза им за песото, както и за торбата с
книгата, която носиш на приятел.
Един полицай дойде да провери какво става толкова рано сутрин, преди пазарът да е
отворил. Пред него крадците твърдяха, че не са извършили каквото бяха извършили. Бяха мно-
го убедителни. Ти спори с тях, но полицаят не искаше да те чуе, защото си странник, идващ от
Веракрус. Накрая полицаят дръпна двамата крадци настрана и тримата разговаряха известно
време. Двамата дадоха нещо на полицая, той кимна и те избягаха. Бързо, като мъгла, разнасяща
се над езеро, всички индианци около теб изчезнаха.
Полицаят се върна. Държеше торбата, в която пазеше Кодекса.
- Това твоя собственост ли е?
- Да, сеньор.
- Нещо ценно, несъмнено? - Полицаят извади Кодекса и започна да разлиства нагънатите
страници.
- Не, не е ценно.
- Тогава нямаш нищо против да го конфискувам?
Ти поклати глава. Сърцето ти замръзна като лед в гърдите.
- Бих имал много против да го конфискувате. Това нещо принадлежи на друг човек.
Обещал съм да му го занеса. Дал съм клетва.
- Крадците ми дадоха двеста песос. Ти какво ще ми дадеш?
Ти отвори ръце и ги обърна нагоре.
- Тези двеста песос бяха мои. Това са парите, които ми откраднаха.
- Съжалявам, но не мога да направя нищо. Ако искаш твоята собственост, трябва да
платиш такса. Такъв е законът.
Полицаят разгърна тетрадката, която носеше, на някаква страница и ти показа текст,
който ти, разбира се, не можеше да разчетеш.
Ти посегна и събу едната си обувка. В нея криеше 50 песос от стоте, които ти бяха
останали. Взе банкнотата и я постави в тетрадката на полицая.
Полицаят сви рамене?
- Само толкова ли имаш?
 - Крадците... - Ти също сви рамене. Все пак, скрити в другата обувка, ти оставаха
последните 50 песос. Помоли се на Девата от Гуаделупе полицаят да не поиска да му покажеш
какво имаш във втората обувка. Стореше ли го, с теб е свършено.
Полицаят затвори тетрадката.
- Много добре, тогава. - Пусна торбата с Кодекса на земята, сякаш по погрешка. - Плати
си таксата. Можеш да си вървиш.
Ти бързо взе Кодекса, поклони се на полицая и се обърна.
Сега знаеше, че със сигурност ще умреш от глад. Разполагаше само с 50 песос, а ти
оставаше да минеш през Сюдад дел Кармен, Чампотон и Опелчен преди да стигнеш до Каба,
при Двореца на маските.
Приятелски настроен индианец ти каза, че има шанс, ако изчакаш края на търговията, ако
някой от търговците е имал особено добър ден, да се съгласи да те откара с празния си пикап.
Много хора от Сюдад дел Кармен идваха да търгуват във Виляермоса, почти толкова, колкото
ходеха до Кампече. Ако извадеше късмет и беше достатъчно търпелив, можеше да на мериш
такъв човек.
Междувременно се налагаше да дебнеш около пазара цял ден, молейки се да не срещнеш
полицая отново, както и някой от търговците да изхвърли част от развалената си стока в канав -
ката. В такъв случай щеше да хапнеш малко и да поуспокоиш стомаха си. Защото петдесетте
песос, останали в обувката ти, несъмнено щяха да са ти нужни в Каба, може би като подкуп,
ако пазачът на входа откажеше да те пусне да чакаш вътре.
Замисли се за чакането там и стомахът те заболя още повече. Беше като болка от удар -
коремът ти сякаш едновременно се свиваше и разширяваше. Първоначално си беше обещал
яйца за закуска, за да укрепиш силите си, но сега, заради крадците, не смееше да пилееш
оставащите ти пари за подобен лукс.
Беше наистина лош ден. Може би най-лошият в живота ти.

40

- Въпреки всичко, което казваш, мадам майка ми е жена на честта.

Сабир провери как Калк ще реагира на думите на Ламия, поглеждайки в огледалото. Калк
се държеше за главата, сякаш някой го беше ударил по темето с чук. За негово щастие Ламия
изглежда не забеляза движението.
- Какво е това с „мадам майка ми“? От известно време се канех да те питам.
Не беше най-умният въпрос на света, но Сабир бе наясно, че се налага да направи всичко
по силите си, за да отклони вниманието на Ламия от Калк, който се държеше сякаш се
подготвя за бунт. Станеше ли въпрос за графинята, съзнанието на бившия детектив се
превръщаше в еднопосочна улица.
- Израз на уважение е. Всички деца го използваме. Мосю баща ни беше много възрастен.
По-скоро дядо, отколкото баща, и изглеждаше съвсем правилно да му засвидетелстваме
уважение. После изразът се прехвърли към мадам майка ни. И никога не сметнахме за нужно
да го променяме.
- Значи още я уважаваш?
- Разбира се, но и не съм съгласна с нея. По най-категоричния възможен начин.
 Сабир спря в една отбивка и изключи двигателя. Почти бяха стигнали до Сюдад Мадеро
и Тампико. Камионите и пикалите от близката магистрала 80/180 профучаваха край черокито с
висока скорост, като от въздушната струя джипът всеки път се залюляваше леко на
амортисьорите си.
- Съжалявам. Не мога да карам и да се съсредоточа върху разговора едновременно. -
Обърна се към Ламия. - Нека изясним нещо. Все още уважаваш жената, която е накарала да те
упоят и завържат, и която най-вероятно е щяла да те убие, ако приятелчето на Калк не се беше
появило на своя бял жребец, за да те спаси?
- Мадам майка ми никога не би ме убила.
- Наистина ли? Тя насъска Ейкър Бейл, твоя брат, срещу група напълно невинни цигани,
двама от които той уби, почти докара до инвалидност трети, а на друг човек опита да докара
постоянни и мъчителни кошмари. Да не споменаваме един пазач, кучето му и асистента на
Калк, Пол Макрон, които също бяха убити от него.
- Роша е смятал, че разполагат с информация, от която се нуждаем.
- О. Е, значи тогава всичко е наред.
- Не мисля, че мадам майка ми е съзнавала колко извън контрол беше Роша. Не вярвам
да е искала някой да бъде убит. Роша работеше по собствено усмотрение.
Калк избра момента, за да се намеси в разговора.
- Роша, или както искаш да го наричаш, аз самият не мога да мисля за него другояче,
освен като за Ейкър Бейл, категорично не е работил самостоятелно. Действал е по нейни ин-
струкции и е спазвал указанията ѝ във всичко.
- Можеш ли да го докажеш?
- Разбира се, че не. Точно това ми беше проблемът. Ето защо графинята се измъкна с
малкия си план. В някое поне наполовина прилично общество щеше да влезе в затвора най-
малко за пет години за съучастничество. Тя обаче разполага с прекалено солидни връзки, нали
така? Всъщност моят комендант ми го призна в лицето. Това е и една от причините да се
пенсионирам предсрочно.
- Може би си грешал? Може би е била невинна през цялото време? Помислил ли си
върху това?
Калк издиша шумно през носа като раздразнен кон.
- Знаех го тогава, знам го и сега - виновна е, по дяволите.
Сабир се обърна към Ламия. Пое дълбоко дъх. Част от него искаше да притисне Ламия за
семейството ѝ, а другата да ѝ остави малко въздух. Първата част надделя.
- А близнаците? Да не би да са дошли до Стокбридж единствено, за да проведем
приятелски разговор? Грешно ли съм разбрал намеренията им? Просто са искали да си
побъбрим? Може би не са възнамерявали наистина да изгорят къщата ми, а само са се
шегували?
- Възможно е.
- Господи, Ламия. Какво ти става? Съжаляваш ли, че дойде с нас? Би ли искала да се
върнеш при Корпуса?
Ламия погледна Сабир. Небелязаната част от лицето ѝ беше пребледняла като платно.
- Не, разбира се, че не. Но и не желая да демонизирате семейството ми. Те искрено
вярват в това, което правят. Наистина са уверени, че фамилия Дьо Бал е натоварена със задача-
та да защити света от завръщането на Дявола. Правим го, не без известен успех, от почти
осемстотин години.
 - Слава богу, че някой се е заел с Дявола. - Търпението на Сабир започваше да се
изчерпва. Как е възможно толкова интелигентна жена като Ламия да действа така сляпо, когато
станеше въпрос за семейството ѝ. Искаше му се да се пресегне и да я разтърси.
- Как точно го постигате? - Калк се възползва от временното залисване на спътниците си,
за да запали цигара. Докато говореше, издишваше дим през отворения прозорец.
- Добре. Ще ви дам пример. По време на френските религиозни войни, Корпусът, които
са добри католици, са воювали срещу хугенотите. Един Дьо Бал, заедно с един Дьо Гизе е
убедил крал Шарл Девети да се съгласи на клането през Вартоломеевата нощ. Друг член на
Корпуса е направил опит за покушение срещу адмирал Гаспар де Колини 1. Целта е била да
предизвика клането. Така Франция е пощадена от по-големите злини, през които са преминали
германските държави по-късно.
Сабир поклати глава напълно объркан.
- Значи избиването на хугенотите е било нещо хубаво? Както аз го разбирам обезумели
френски католици са избили трийсет хиляди невинни мъже, жени и деца през месеците след
клането. Чисто и просто кървава баня, Ламия, а сега със закъснение твърдиш, че е сторено, за
да гарантира мир по-късно. Правилно ли разбирам?
- Но те са били поклонници на Дявола, Адам, последователи на култ. Хора, които
смятали, че папата е Антихрист. Трябвало е да умрат.
- Не говориш сериозно.
- В някои моменти невинните трябва да умрат, за да защитят мнозинството.
- О, значи все пак са били невинни?
- Невинни в смисъл на подведени. Да.
Сабир се обърна към Калк.
- Предполагам ти също си католик?
Калк кимна неуверено.
- Да, но все още не съм заклал никого, така че не ме гледай по този начин.
- Как разбираш казаното от Ламия?
Калк се поколеба.
- Мисля, че всичко е много по-сложно, отколкото изглежда.
Сабир се престори, че пада по гръб на седалката си.
- О, значи си съгласен с Ламия? Корпусът все пак е постъпил правилно?
Калк поклати глава.
- Не, не са постъпили правилно. Никога не е правилно да избиваш хора, независимо
какво мислиш за тяхната религия, етнос или гледна точка. От Корпуса обаче са смятали, че
постъпват правилно. Това е идеята на Ламия. И точно тази идея не ми е хрумвало да съотнеса
към поведението на майка ѝ.
- Мили боже, Калк! Продължаваш ли така, ще взема да реша, че притежаваш отворено
съзнание.

1 1
Адмирал Гаспар де Колини (1519-1572) е известен лидер на хугенотското движение. Няколко дни преди
Вартоломеевата нощ срещу адмирала е извършен неуспешен атентат, като нападателят никога не е разкрит. Стра хът
от ответен удар на хугенотите срещу католиците се смята за една от причините за Вартоломеевата нощ. - Б. пр.
 - Отворено съзнание? Забрави. Налага се да разберем какво движи Корпуса, за да можем
евентуално да го победим. Според мен Ламия перфектно изясни собственото си поведение. Тя
уважава гледната точка на майка си, но не я приема за своя.
- Нали не ми казваш, че трябва да споделим каквото знаем с Корпуса? Да ги включим в
кръга на знаещите? - Сабир се хвана за главата и се усмихна невярващ на Калк. – Вероятно
следващия път, когато минаваш край имението ѝ, ще прегърнеш приятелски графинята?
Сигурен съм, че ще те посрещне с отворени обятия, капитане.
Калк сви рамене.
- Не съм луд, Сабир. Твърде добре помня на какво беше способен онзи маниак Ейкър
Бейл. Той уби и асистента ми, не забравяй. Той може да не е най-добрият човек на света, но
беше мъж със семейство, годеница и бъдеще. Ейкър Бейл унищожи всичко, без дори да се
замисли.
- Какво предлагаш?
- Казвам, че трябва да разберем точно какви са мотивите на Корпуса. Какво искат да
постигнат. Виж, Ламия. Трябва да бъдеш много по-открита с нас, за да получим някаква въз-
можност да се преборим с тях. Първо, Корпусът продължава ли да упражнява същото влияние,
както когато Франция е била монархия?
Ламия се поколеба. За момент Сабир се изплаши, че възнамерява да избегне въпроса.
После тя поклати глава.
- Не. Това е свършило с Втората световна война.
- Втората световна война? Изясни се?
Ламия пое дълбоко дъх.
- Маршал Петен, лидерът на Франция по време на режима Виши, почти категорично е
бил член на Корпуса. Посещавал е както военната академия „Свети Сир“, така и Висшето
военно училище в Париж. И двете места са били центрове на активност за Корпуса до края на
деветнайсети век. По-късно Петен е близък приятел на графа, моя баща, но двамата са влезли в
остро противоречие по повод топлото отношение на маршала към Германия. Баща ми не е
вярвал, че Адолф Хитлер е вторият Антихрист. Според него е по-скоро Йосиф Сталин. Не е
бил съгласен и с политиката на режима Виши към евреите. Ако не е бил ранен тежко при една
от ранните германски бомбардировки, вероятно е щял да стигне много по-далеч, превръщайки
влиянието си зад кулисите в реални действия.
- Сериозно ли говориш?
- Напълно. Например той беше убеден, че Франция е естествен съюзник на Русия, а не на
Германия, и че никога не е трябвало да заставаме на страната на нацистите срещу Сталин.
- Значи е бил комунист?
- Не, но беше готов да използва комунистите за своите цели.
- Хубаво разграничение.
- Раняването на баща ми е сложило край на възможността за подобен развой, в известен
смисъл е било и повод за разпускането на Корпуса. - Ламия изгледа Калк. - Почти като раната
на Ранения крал, която разяждала силата на Кръглата маса. Нали схващаш паралелите,
капитане?
Калк кимна.
- Добре казано. Разбирам те отлично.
- Преди е бил в силни позиции в училищата за кадети, във военните академии и в
гражданските служби. Нещо много подобно на масонска ложа. Войната променила всичко.
След раняването на баща ми и предвид огромната му омраза срещу режима на Хитлер, който
според него е творение на Дявола, влиянието на Корпуса рухнало. Накрая Лавал и Петен си от -
мъстили. Докато баща ми се възстанови от понесената физическа и психическа травма,
Франция се променила из основи, изпълвайки се с чувство на отрицание и минала вина. Графът
просто се оттеглил от обществения живот, за да позволи на Корпуса да се разпусне достойно.
Едва с идването на мадам майка ми след трийсетина години Корпусът в известна степен е
върнат към живот.
- Под каква форма?
- Формата, на която сте свидетели понастоящем. Графът позволил на графинята да
осинови тринайсетте деца с ясното съзнание, че тя, под егидата на все още влиятелното му
фамилно име, ще опита активно да възстанови позициите на Корпуса в обществения живот. По
негово настояване тя трябваше да изпрати всяко от децата по света, за да започне нов клон на
дейност за Корпуса. Те трябваше да разпространяват сред своите последователи четирите
велики ценности, определящи аристократичния престиж: да представят древното благород-
ничество, да създават нови съюзи, да служат на високи постове и да вършат велики и
благородни дела, нищо от което не се случи. Обществото се бе променило твърде много. Мосю
баща ми беше отблъснал твърде много десни политически фигури с отношението си към
нацистка Германия. Все още имахме известно влияние, но основано по-скоро на носталгия,
отколкото на истински достъп до колоарите на властта.
- И какво остава на Корпуса при това положение?
- Да работи на друго логическо ниво: каквото не можем да откраднем, го купуваме, а
каквото не ни се полага по право, го заграбваме. Следваме закона на джунглата. - Ламия гордо
вдигна глава. - Ако искате да победите Корпуса, можете да го сторите, единствено като
прилагате закона на джунглата срещу тях. В противен случай Корпусът ще ви сдъвче и изплюе
като парче разлагащо се месо.
Сабир се облегна на вратата на колата, за да вижда едновременно и Калк, и Ламия.
- Така стигаме до въпроса за един милион долара, Ламия. Този, който ще ти гарантира
пчеличка за старанието. Защо твоите хора още ни преследват? Какво се надяват да спечелят?
Какво искат да получат от петдесет и осемте изгубени пророчества на Нострадамус?
Ламия изглеждаше шокирана.
- Очевидно е, Адам. Мислех, че си наясно, без да се налага да ти казвам? Всичко опира
до власт. Необходимостта да знаеш какво те чака в бъдещето. За това са им нужни три неща. -
Вдигна три пръста във въздуха. - Искат да знаят името и местонахождението на третия
Антихрист, когото някои наричат „волевия крал“. Искат да знаят името и местонахождението
на Второто пришествие. И искат да знаят дали двайсет и първи декември две хиляди и
дванайста бележи истинския край на света, или само началото на предреченото хилядолетно
завръщане на Дявола. Ако е второто, Корпусът ще защити Антихриста и ще убие Парусията,
така ще предотвратят възкачването на Дявола в изпълнение на древното си поръчение. Ако е
истинският край на света, ще се самоубият групово, като душите им ще се преселят в рая,
сядайки отдясно на Всемогъщия Бог.
Калк изпусна незапалената си цигара.
- Дево Мария, Исусе, Йосиф и всички светии. Какво? Като при Възнесението?!
- Нещо подобно.
- Но Възнесението се отнася до Второто пришествие, Ламия. То зависи от Парусията. Не
може да бъде предизвикано от убийството му, в името на всичко свято.
- Но във Възнесението преди Гнева е друго, капитане. Това е мигът, когато слънцето ще
почернее, а луната ще стане червена. Епоха на войни, глад, земетресения, вулканични изриг-
вания и цунами. Време, описвано като „ненавист от опустошението“. Гневът Божи ще се
изсипе върху неверниците, когато шестият печат бъде разчупен. Ще има дълъг период на хаос,
преди идването на Второто пришествие. - Ламия погледна спътниците си. - Нещо от това звучи
ли ви познато, господа. Навява ли ви някакви спомени?
Сабир имаше чувството, че мозъкът му е преминал през центрофуга.
- Говориш за изригването в Орисаба? Земетресението в Акуила? Глобалното затопляне?
Цунамито в Индийския океан? Топенето на полярните ледени шапки? Тези неща?
Ламия изглеждаше изтощена.
- Да. И всичко останало.

41

Аби наблюдаваше, а Во шофираше. На пръв поглед изглеждаше, че чипът се е развалил и

съответно близнаците внезапно профучаха край спрелия джип, когато най-малко очакваха.
- Господи. Видя ли ги? Видя ли какво правят? Те бяха, нали? Видяха ли ни?
- Успокой се, Во. Няма щети. Просто си говореха. Поне доколкото успях да забележа.
Движехме се прекалено бързо, като ги подминахме. Освен това сме с друга кола, а и носим
глупавите бейзболни шапки. Няма как да са ни познали.
- Ще ми се да им бяхме сложили микрофон, когато имахме възможност.
- И тези ги разтяга майсторът, дето не успя да влезе в колата им, когато му се удаде
случай, а просто прикрепи чипа към шасито с надеждата да не изпадне при първото
преминаване на колата през легнал полицай или дупка.
- Добре, Аби, не рови с пръст в раната.
- За какво смяташ, че са говорели? Сигурно разполагаш с мнение и по този въпрос, а Во?
- Откъде да знам. Ти какво мислиш?
Аби затвори очи. Потърка лице, после облегна глава на седалката и даде знак на Во да
отбие.
- Вероятно за нас.
- Как го реши, Аби. Дори не знаят, че още ги следим.
- Какво? Да не мислиш, че са се отпуснали съвсем и са забравили за нас? Да са ни
изтрили от мислите си?
- Не, Аби, не го мисля.
- А защо не?
Лицето на Во се оживи.
- Защото са твърде умни. Ламия е наясно, че никога няма да се откажем. И сто на сто им
го е казала. Сигурно ужасно ги е страх, че ще изскочим отнякъде и ще ги спипаме.
Аби се отпусна още по-надолу в седалката си, в случай че черокито ги задмине.
- Знаеш ли какво, Во? Смятам, че си прав. Май се налага леко да ускорим нещата. Мисля,
че трябва да им вменим малко страх от Бога, да ги накараме да направят някои неп-
редизвикани грешки. Окончателно ми писна да стъпваме на пръсти и да дебнем.
 - Но мадам майка ни ти нареди да се сдържаш, Аби. Чух я да го изрича. Заповяда ти да ги
оставиш да ни отведат до мястото, на което отиват и да не се намесваш, докато тя не ти каже.
- Знаем, че отиват някъде в Мексико. И то вероятно във Веракрус, или Юкатан.
- И как така го научихме, Аби?
- Защото се движат по крайбрежието, глупчо. Ако просто преминаваха към Гватемала,
Хондурас или Панама, щяха да поемат през центъра, нали така? Край Мексико сити.
- Предполагам, но няма нужда непрекъснато да ме обиждаш, докато се аргументираш.
- Правилно предполагаш. И да, трябва да те обиждам. - Аби се прозя. Започваше да му
омръзва да дразни Во. - Значи се приближаваме към мястото, където трябва да бъдем. И те не
подозират, че ги следим с чип. Ето защо предлагам да им изкараме акъла, за да ги накараме да
бързат колкото могат. Продължаваме ли със сегашната скорост, Алдинах пак ще я засърби под
гащите и ще предизвика нов хаос. Или глупавият Они ще ядоса с нещо мексиканските ченгета.
Обръщал ли си му внимание напоследък? Носи шорти на цветя. Идиотът се откроява като
хлебарка върху торта.
Во удари волана.
- Ей, ама че забавно. Харесва ми. Хлебарка върху торта!
Аби изгледа Во със съжаление.
- Не е мой израз, Во. Откраднах го от Реймънд Чандлър. Само дето той разправя „като
тарантула върху ангелски кекс“.
- Ангелски кекс? Какво пък е това?
- Просто вид кекс.
- Кекс? И Реймънд кой?
- Забрави, Во. Наистина не е толкова важно.

42

Сабир отби от пътя Веракрус Куота към селцето Ла Антигуа, за да обядват. Предстояха
им приблизително два дни път до Каба и според Сабир заслужаваха награда.
- Какво е това място? - попита Ламия.
- Тук коравият Кортес потопил корабите си, та неговите хора да не посмеят да
дезертират и да се завърнат в Куба.
- Коравият Кортес? - Калк протегна ръце над главата си, като човек, посягащ към
осветителна крушка. Загледа се в реката, която се извиваше като мръсна кафява панделка към
близкия залив. - Бил варварин. Почти собственоръчно е унищожил две велики империи.
Сабир отметна глава.
- Не го възхвалявам, Калк. Само цитирам Кийтс от „След пръв поглед към Омир на
Чапман“.
Калк почете довода на Сабир с вдигане на рамене.
- И как знаеш за това място? Не е точно известен рай за туристите, нали?
- Почивка. С майка ми и баща ми. Единствената, на която бяхме заедно като семейство.
 - Защо тук?
Очите на Сабир потъмняха.
- Бях на седемнайсет. Майка ми преминаваше през стабилен период, като никога. Беше
почти нормална. Баща ми плати да отидем до Мексико, защото смяташе, че ще ѝ се отрази
добре. Стигнахме дотук през Оахака и Монте Албан, за да видим руините на Семпоала. Беше
катастрофа. Мама трябваше да бъде върната в САЩ със самолет и под упойка. Ла Антигуа
беше последното място, където имахме нещо като добри моменти. Хапнахме скариди съвсем
наблизо оттук, и пихме мохито, а баща ми ни разказа какво е станало, когато Кортес
пристигнал тук с хората си. Дори се разходихме с лодка до устието на реката.
- Значи говориш малко испански?
- Нито дума. А ти, Калк?
- Испанският ми е само с една идея по-добър от английския. А си чувал колко ми е добър
английският.
- Учудих се, че остави Ламия да говори, като минавахме през граничния пункт.
- Нямаше как да не забележа, че и ти не беше особено приказлив.
Ламия вече беше тръгнала към ресторанта.
- Ами просто ще ви превеждам, нали? Така ще получа и някаква по-значима роля. За
щастие, говоря испански свободно. Както и италиански, английски, португалски, немски и
малко гръцки. И, естествено, френски.
- Фукла.
Тя се обърна и ги дари с най-пленителната си усмивка.

43

Калк и Сабир избраха маса с изглед към реката, докато Ламия отиде до тоалетната. Беше
първият момент, в който двамата мъже оставаха насаме, откакто преди два дни бяха прекосили
мексиканската граница.
- Наистина ли мислиш, че можем да ѝ се доверим, Калк? След това, което ни каза в
Тампико за Корпуса? Че още уважава графинята?
- Ако се опитваше да ни надхитри, Сабир, смяташ ли, че щеше да е толкова болезнено
откровена?
- Може да опитва двоен блъф?
- Да. И Господ е британец. Стига. Достатъчно е да я погледнеш, за да видиш, че е
свястна. Чувствам се привилегирован да пътувам с нея. Само си помисли какво щеше да бъде,
ако бяхме само с теб тук. В какво състояние щяхме да сме. Най-малкото ни поддържа
концентрирани. Да не споменавам, че така се стараем да сме доста по-чисти.
- Да. Явно страшно си падаш по нея, Калк. Пърхаш около нея като стара квачка.
Калк се поизправи на стола си.
- Ами ти? Не си ли ce наблюдавал напоследък? Собственото ти поведение?
Сабир се престори, че гледа как двама рибари палят мотора на лодката си.
 - Това са глупости.
- Не са глупости. Зная, че двамата провеждате тайни срещи. Събудих се една нощ и ви
чух.
Сабир сви рамене. Още се правеше, че гледа рибарите.
- С нея не можем да спим. Аз сънувам кошмари, а ти хъркаш. Между нас казано, не е
чудно, задето понякога тя има нужда от глътка въздух. И ако се засичаме пред стаята, е слу -
чайно, а не преднамерено.
- Не хъркам.
- Наистина ли? Кога за последно си спал в една стая с някого, Калк? В началото на
петдесетте? Разбира се, че хъркаш. Като парен локомотив, набиращ сили преди първия курс за
деня.
Калк посегна с две ръце, сякаш да хване разплитащо се кълбо прежда.
- Протестирам срещу примера ти, Сабир. Умишлено преувеличаваш. Може да похърквам
леко, и то единствено, когато несъзнателно се обърна по гръб. Доста често срещан проблем.
- Похъркване. Хъркане. Наречи го както искаш.
- Продължаваш елегантно да заобикаляш въпроса ми.
- Който е?
- За теб и Ламия.
- Баща ли си ѝ?
Калк се навъси.
- Чувствам се донякъде като настойник, да. Въвлякох я във всичко това не по нейна вина
така, че аз съм отговорен за нея.
- Признай си. Би се радвал да ти е дъщеря, нали?
- Видя ли? Пак сменяш темата. Може би просто си твърде глупав, за да признаеш
чувствата си към нея?
Сабир се отказа от преструвката, че се интересува от рибарската лодка.
- Как смееш да ме наричаш глупав? Особено след като ти самият не съзнаваш, че имаш
Едипов комплекс?
Калк удари по масата.
- Нямам Едипов комплекс. Напълно объркваш фройдистката терминология. Едиповият
комплекс е конкуренцията на момчето с баща му за вниманието на майката. Следователно
определено грешиш. Майка ми не обръщаше внимание нито на мен, нито на баща ми и дори
нямаше за какво да се конкурираме. И не ми казвай, че имам обратния на Едиповия комплекс,
който е комплексът на Електра, и Ламия със сигурност не се чувства така спрямо мен.
- Нямам предвид нея, нито пък майка ти. Говоря за теб.
- Не отричам, че все още се чувствам дълбоко наранен от загубата на привързаността на
дъщеря ми, макар да съм изненадан и малко разочарован, че отново повдигаш темата.
Разприказвах се за това в интимен и слаб момент, Сабир, и глупаво предположих, че ще си
остане там. Но все пак не отричам: изпитвам почти бащински чувства към Ламия. При тези
обстоятелства би било сгранно, ако не е така.
Сабир щракна с пръсти.
- Аха! Сетих се. Нарича се комплекс на Лир: бащата е с либиден комплекс към дъщеря
си.
 Гласът на Калк без усилие се извиси над околния шум, който се подсилваше от триото
музиканти на ресторанта, които представяха свой аранжимент на „Бесаме мучо“ на три ма-
римби1.
- Съвсем категорично нямам комплекса на Лир, Сабир. И бих искал да подчертая, че
Ламия реално не е моя дъщеря. И следователно, ако бих изпитвал някакво сексуално желание
към нея, то не би било кръвосмесително само по себе си. Дори не би било неподходящо заради
възрастова разлика. Може и да не си забелязал, Сабир, но още не съм за изхвърляне. Все още
съм само на петдесет и пет. - Калк ровеше из джобовете си за цигара. Намери една, запали я и
метна загасената кибритена клечка през прозореца до него. - И все пак не изпитвам сексуално
влечение към Ламия, а по-скоро възхищение и симпатия. Също така изявявам забавния
инстинкт да я защитя от вниманието на по-млади мъже като теб.
- По-млади мъже като мен? И какъв е проблемът с тях?
- По-млади мъже, които бъркат куража с опита, и не притежават елементарно чувство за
самосъхранение. Помня как беше във Франция, Сабир, преминавайки от една катастрофа към
следващата, без най-малкото усилие да се контролираш. Беше абсолютно чудо как с двамата ти
приятели цигани оцеляхте в преследването на окатия. В един рационален свят и тримата щяхте
да сте мъртви досега.
- И тогава Ламия щеше да е само твоя. Така ли?
Калк се изправи. Сабир го последва. Един от сервитьорите точно се канеше да вземе
поръчката им за напитките, но като усети, че вниманието им не е насочено към менюто, зави
към друга маса, подобно на кораб, маневриращ в океана.
- Не мога да повярвам! - Ламия идваше към тях откъм тоалетните. - Пак ли спорите, вие
двамата? Всеки път ли ще е така, щом се отдалеча? Знам, че се харесвате. Защо просто не го
признаете и не спрете да се състезавате? За какво се скарахте този път?
Калк направи глупава физиономия и седна да допуши цигарата си. Сабир сви рамене и се
престори, че гледа към музикантите.
- За мен ли спорехте? Това ли е?
- Разбира се, че не. Защо бихме го правили?
Ламия седна между двамата и махна към сервитьора.
- Защо, наистина?

44

Аби изчака доста след Веракрус, преди да даде ход на плана си. Тримата приближаваха
езерото Катемако по крайбрежния път, когато нареди на Дакини да зареже шапката и очилата и
да се остави да я видят. Атаме, Навал и Алдинах, за момента избрала да се присъедини към
женския екип, бяха приклекнали в микробуса, за да не ги съгледат от джипа.
Ламия шофираше, Сабир спеше на задната седалка, а Калк четеше книга отпред. Ламия
подскочи в седалката. Сръчка Калк с лакет в ребрата.
- Знаех си. Дакини е била в Хюстън. Току-що я видях пак. Този път в друга кола.
11
Перкусионен музикален инструмент от множество пластини с различен размер, издаващи звук при удар
със специална палка. - Б. пр.
 Калк захвърли книгата.
- Къде?
- Беше спряла на бензиностанцията. Онази зад нас.
- Сама ли беше?
- Така изглеждаше, но колата е твърде голяма за сам човек.
- Сигурна ли си, че е тя?
- Не мислиш ли, че познавам сестра си?
- Тогава дай газ. Още имаме възможност да ѝ се изплъзнем. Не може да тръгне, без да
плати и да остави бакшиш.
Ламия влезе в първия по-остър завой след бензиностанцията.
- Знаех си, трябваше да хванем по пътя за Куота на излизане от Веракрус. Оттук има
само един изход. Просто ще ни чакат на пресечката с Акаюкан.
- Дай ми картата.
- У Сабир е.
Калк се пресегна към задната седалка и потупа Сабир по крака. Той отвори едно око.
- Какво има? Защо ме будиш? И защо Ламия кара като състезател?
- Имаме компания.
Сабир скочи до седнало положение.
- Къде?
- На бензиностанцията зад нас. Още зареждаха. С повече късмет ще се сдобием с
няколко километра преднина.
- Забрави. Просто ще ни издебнат при Акаюкан.
- Същото установи и Ламия току-що, но се сещам и за един по-второстепенен път. Черен
път, който минава през планините към Халтипан. Ако отбием по него, преди да ни видят, може
би ще успеем да им се измъкнем. Никога няма да предположат, че сме направили нещо толкова
глупаво.
- Глупаво. Да. Ти го каза, Калк, не аз. - Сабир хвърли поглед на картата и я предаде
напред между седалките. - За черния път си прав, но не ми харесва. По-скоро е като коларски -
показан е с пунктирана линия, а тя никога не е добър знак. - Ако от Корпуса забележат, че
хващаме по него, ще сме живи мишени.

45

- Това е. Поеха по черния път, точно както ти предположи.

Аби плесна с ръце.
- Ще се позабавляват, докато стигнат до Серо Санта Марта. От морското равнище до
хиляда осемстотин седемдесет и девет метра за по-малко от двайсет километра, и то по път без
настилка с пропасти от двете страни.
- Ще ги последваме ли?
 - Няма смисъл. След три-четири часа ще изникнат в Халтипан. Задъхани. Там ще ги
засечем с чипа без проблем, но само ако не си счупят вратовете, докато мислят, че ги следваме.
Обичам да правя такива неща.
- Какви?
- Неочаквани. За които американците казват, че идват от лявата база 1.
- Като онова, което направи с инспектора и жена му? Изтегляйки детска порнография?
- Именно. Гади ми се от директния подход към нещата. Винаги има друг начин,
заобиколен, за постигане на същата цел.
- Разкажи ми за друг такъв случай, Аби.
Аби се отпусна в седалката.
- Добре. И без това неочаквано се появиха няколко часа за губене. - Престори се, че
мисли. Всъщност беше репетирал историята, която щеше да разкаже на Во през последните 15
минути. Разказването на истории беше единственият начин да научиш Во на нещо - точно като
децата. - Помниш ли онова копеле Дьо ла Майгрерит дьо Гавиян?
- Дето обидил мадам майка ни с разполагането около масата, докато бях в болницата с
разкъсан менискус?
- Да, същият. Понеже е вдовица и е отишла без придружител на официална вечеря, той я
разположил по-далеч от центъра на масата от изтърсаците с титли от Наполеоново време.
Принц и принцеса... - Аби сви рамене. - Толкова са незначителни, че не помня дори имената
им.
- Няма значение, Аби. Кажи ми за Дьо Гавиян.
- Копелето е знаело точно какво прави. Баща му и мосю баща ни са се скарали по
въпроса за нацистите през войната. Помниш отношението на графа към Хитлер. А семейство
Дьо Гавиян са били ентусиазирани поддръжници на Третия райх. След войната го потулили и
се престорили на герои от Съпротивата, но никой не им вярвал. Името им дори се поя вило в
списъци на нацистите, включващи колаборационисти. До края на войната Гавиян имали парк
от десет хиляди хектара, заобикалящ тяхното шато. А хората не забравят подобни неща.
- Какво значи „хората“?
- Значи, че не сме единствените, които искат Гавиян да бъдат наказани.
- И тези други хора са ти платили?
- Защо да ми плащат, Во? И така притежавам повече от достатъчно пари. Не. Просто ме
улесниха в изпълнението на задачата. Разказаха ми за навиците на Гавиян. В кои клубове
членува. Къде прекарва времето си. Накрая намалих вариантите до спортния му клуб, или до
„Търф“2. Но „Търф“ е прекалено публичен. Спортният клуб изглеждаше по-обещаващ.
Наблюдавах го, без той да осъзнава. Хората си имат навици, нали разбираш. А Гавиян имаше
един конкретен навик, и то особено забавен. Мразеше да се оставят пластмасови чаши за вода
в сауната. С влизането винаги лисваше водата на нагревателната плоча и изхвърляше
пластмасовите чаши навън. Непрекъснато се караше на персонала за тях.
- Не разбирам, Аби. Какво му е интересното? Защо те е забавлявало?
- Защото беше тик. А тиковете правят хората уязвими.
- Уязвими? Уязвими към какво?
- Веднъж оставих там три пълни чаши. Точно преди той да влезе.
11
Термин от бейзбола. - Б. пр.
22
”Търф“ е лондонски клуб за джентълмени, основан през 1861 г. - Б. пр.
 - Добре. И?
- Напълних ги с водка, Во. Чиста водка. Българска, „Балкан“ сто седемдесет и шест
градуса. Осемдесет и осем процента алкохолно съдържание. Щом Гавиян лисна чашите върху
нагревателя, предизвика огнен ад в тясната кабина на сауната. Изгаряния от четвърта степен.
Като излезе приличаше на белен домат. Сляп. Без уши, устни и клепачи. Пенисът му беше
обелен като папая. Още е в болница, след повече от петдесет операции. Не може дори да се
почеше по задника. Това имам предвид, когато говоря за подхождане към проблема заоби-
колно.
- Перфектно е, Аби. И никой не може да те държи отговорен.
- Човекът си го причини съвсем сам. Доказателствата изгоряха в пламъците. Със
седмици в клуба не говореха за нищо друго. Мнозина бяха недоволни от надутото поведение
на Гавиян. Забавно е как нечий лош късмет развеселява хората.
- Защо ми го разказваш, Аби? Обикновено имаш причина.
Аби наклони глава встрани.
- Днес наистина си на гребена на вълната, малки братко. Това, което исках да ти обясня,
беше, че понякога мадам майка ни трябва да бъде защитена от самата себе си. Вече е стара
дама. Не е толкова наясно с нещата, колкото беше преди. Ако понякога изглежда, че не правя
точно каквото ни нарежда, Во, не бива да се изненадваш.
- Като в случая с Дьо Гавиян?
- Точно. Тя не знаеше нищо, но като чу какво е станало с него, беше изключително
доволна. Никога не ме попита дали аз съм го извършил, но и двамата знаем, че тя е наясно.
- Сигурно много се е гордяла с теб, Аби. - Во си пое дълбоко дъх. - Чудя се какво ли е
чувството.
Аби ощипа брат си по рамото.
- Не бой се, Во. Скоро ще разбереш.

46

- Май пак им се измъкнахме. - Сабир погледна към картата.

- Искате ли да хванем крайбрежния път към Виляермоса, или да рискуваме по Куота? Да
увеличим дистанцията?
- Това, което можем да направим, е незабавно да спрем колата, и да проверим за
проследяващ чип.
- Стига, Калк. Не ни следят с чип. Разбрали са в каква посока сме поели, и са се
пръснали, за да ни засекат. Според Ламия и единайсетте са тук, разполагат с повече от
достатъчно хора, за да свършат работа. Дакини просто е имала късмет да ни види при
Катемако. Сигурно тя е патрулирала по крайбрежния път, докато останалите са дебнели при
Куота.
- Все пак настоявам да проверим за чип. Ейкър Бейл беше сложил такъв на колата ви във
Франция. Така сториха и аматьорите от френската полиция. От Корпуса несъмнено са обучени
как да ги ползват. - Калк погледна Ламия, но тя пренебрегна въпроса му.
 Вместо това отби на една бензиностанция и паркира колата от другата страна на
сградата, за да не се вижда откъм магистралата.
- Трябва да се поизмия и спретна. От три часа карам по планински коларски път, а
собственото ми семейство ме преследва. Изморена съм, раздразнителна, и положително воня.
Вие двамата определено воните. Ако искате да не гледате за чипове, действайте, но ще го
оценя, ако после се измиете и преоблечете. - Тя сграбчи сака си, излезе от колата и изчезна към
тоалетните.
Сабир махна с ръка.
- Жени! Сигурно ѝ е дошло.
Калк го изгледа. Сабир забеляза, но предпочете да не му обръща внимание. Страшно се
изнервяше, когато Калк заемеше морализаторска позиция. Реши да смени темата.
- Хайде, господин главен инспектор. Стига глупости. Да приключваме с това.
Калк изръмжа и се измъкна от колата.
- Ще гледам отзад. Най-вероятно ще е там. Ти виж отпред.
- Сериозно ли мислиш, че са влезли в колата и са поставили проследяващо устройство?
Без да чуем или видим нищо?
Калк се протегна.
- Не ти ли е хрумвало, че ни оставиха да се измъкнем твърде лесно в Карлайл? После
някак твърде лесно ни намериха отново на около четири хиляди километра на юг?
- Като единайсет души ни следят, според сметките на Ламия? Не. Не ми е хрумвало.
Калк отвори багажника и започна да опипва за нередности. Сабир направи същото с
предния капак.
След 15 минути Ламия се върна, носейки картонена чаша кафе. Спря на известно
разстояние да ги наблюдава.
- Някакъв късмет?
Сабир се изправи.
- Тук няма чип. Ако са го скрили, са го сложили под тапицерията и няма как да го
намерим така.
Калк поклати глава.
- Не. Не са имали нито времето, нито средствата.
- Тогава отдолу?
Калк направи физиономия.
- Хората крият бомби под колите, Сабир, не чипове. Не е професионално. При първата
по-голяма дупка устройството може да изпадне. Твърде голям риск е. Не. Трябва да са го сло-
жили вътре. И вече съм убеден, че не са го направили. Мисля, че сме чисти. Поне засега.
Като видя, че Ламия гледа към ризата му, Калк подуши мишниците си и очите му
блеснаха, сякаш миризмата го порази.
- Но те ще се разпръснат. Ще се опитат да ни изпреварят. Всичко, което трябва да
направят, е да вземат карта, да прокарат няколко линии и да направят извод накъде сме се
запътили. Все едно сме сложили маркер. - Тръгна да избърше ръце в панталона си, после се
отказа. - Може би трябваше да караме на зигзаг по пътя надолу, но няма как да имаш всичко.
Дори и така ни отне прекалено много време. Според мен трябва да караме цяла нощ и да
опитаме да стигнем до Каба на сутринта. Ламия е изтощена. Ще взема първите четири часа, ти
ще вземеш следващите. Който не кара, може да поспи.
 Сабир кимна.
- Тогава да идем да се измием. - Посочи с пръст към Калк и към ризата си и се намръщи,
все едно е подушил нещо неприятно. - Ламия, ще ни купиш ли някакви боклуци за хапване за
из път? Знаеш какво харесва Калк. От нещата, които похапват обикновените хора. Шоколади и
чипсове, както и безалкохолни с много Е-та. Такива неща.
Калк потръпна, сякаш го бяха ударили с камшик по гърба. Гледаше как Ламия се връща
към магазинчето на бензиностанцията. После се обърна към Сабир.
- Забеляза ли, Сабир? Внезапно е сложила грим. Както и пола с нова блуза и най-
близкото нещо до високи токчета, с което съм я виждал. Никога не съм забелязвал да изглежда
толкова женствена.
Сабир сви рамене. Започваше да свиква да се изплъзва от капаните на Калк.
- Виж. Беше напълно прав да ни накараш да проверим за чип, Калк, а аз сгреших. Щяхме
да сме пълни глупаци, ако бяхме намерили чип. Всъщност ти беше прав за почти всичко през
цялото време. Съжалявам и за нещата, които ти наговорих вчера. Глупостите за комплекса на
Лир и фиксациите върху дъщерите. Не знам какво ми стана. Минах всякаква граница. -
Погледна към магазинчето с мрачно изражение. Знаеше точно накъде отива. Както
обикновено, Калк го беше избутал до ръба на падението. - Но грешиш за мен и Ламия.
Обещавам ти. Няма нищо между нас. През повечето време тя дори не знае, че съществувам. -
Сабир въздъхна. - Понякога си мисля, че да си млад е умственият еквивалент на това да имаш
снежна слепота. На колко години е Ламия, Сабир?
- Не зная. Може би двайсет и седем, най-много двайсет и осем. А ти на колко си?
- Трийсет и четири, карам трийсет и пет.
- Още си достатъчно млад да си глупак, но си и достатъчно стар, все пак да си понаучил
поне нещо.
- За какво говориш, Калк?
- Имаш пред себе си красива жена, която не е наясно, че е красива, Сабир. Тя е наранена.
През целия ѝ живот е виждала как я гледат хората и е направила някои изводи. И те са
следните. Аз не съм нормална жена, си казва, и не бих могла да бъда. Не съм достойна да ме
желаят. Ако някой ме пожелае, то ще е защото изпитва жал, а аз съм горда и няма да го
толерирам. Затова ще се затворя. Ще отхвърля женствеността си. Ще работя върху други
аспекти на личността си, които ще ме карат да се чувствам ценна. Ще науча езици. Ще чета.
Ще се образовам. Ще развивам мозъка си. Ще взема всяка своя женска черта и просто ще я
залича. Така няма да съм уязвима. Така не мога да бъда наранена.
- Господи, Калк. Как реши всичко това?
- Виждал съм как те гледа, Сабир. Трябва да внимаваш. Не я наранявай. Мисли за
чувствата ѝ. Не е достатъчно просто да си мъж и да следваш хормоните си, без да си правиш
труда да помислиш. Ако не ти пука за нея, ѝ го покажи. Ако ти пука, пак ѝ го покажи. Иначе
ще ти се ядосам истински и с приятелството ни е свършено.
- А сега приятели ли сме?
- Нали Ламия каза така?
- Така каза.
- Тогава може би ще е мъдро от твоя страна да ѝ повярваш.

47
 Докато преминаваше през Санта Елена вече имаше халюцинации от глад. Първо съгледа
животинче, което приличаше на куче, но не беше куче. Опашката му беше отрязана, цялото
беше сиво. То те гледаше отстрани на пътя, когато започна да вървиш. После те последва,
показвайки се през храсталаците край магистралата. В един момент ти извади мачетето си и го
насочи към звяра, но той се беше скрил, вероятно предусещайки агресивните ти действия.
По-късно забеляза змия край пътя. Беше изумруденозелена. Докато я наблюдаваше, тя се
разгъна и опита да се хвърли към теб, но не помръдна. Беше толкова интересно, че ти се
приближи да видиш какво се случва. Чак тогава разбра, че кола е премазала опашката на
змията. Животното беше залепено за пътя от собствената си засъхнала кръв. Можеше да се
навива и да се хвърля напред като всяка друга змия, но кръвта отдавна беше засъхнала и
змията беше като закотвена за асфалта, докато не минеше друга кола да довърши работата на
първата.
Този път използва мачетето умело, както когато сечеше пампасите около къщата на
Сасик. Змията със сигурност не изпита никаква болка. Въпреки това ти съжаляваше за смъртта
ѝ.
Вече беше се отдалечил на няколко метра от тялото ѝ, когато осъзна, че то съдържа месо.
И че това месо не е полезно на никого, освен на човека, който го е убил. Взе змията в
храсталаците, напали малък огън и изпече змията, набучена на шиш. Изяде я, месото беше
крехко и меко, като пилешко. Усети как месото преминава през тялото ти, подсилвайки те с
протеините си. Изправи се край пътя и повърна, стомахът ти отхвърли неочаквания приток на
храна. Остана така за малко, сдържайки се. После посегна и събра парченцата от змията, които
беше повърнал. Внимателно, много нежно, ги почисти и ги изяде повторно. Този път успя да
ги задържиш, защото знаеше, че без храна в себе си, съвсем скоро ще умреш. И тогава клетвите
на твоите баща, дядо и прадядо щяха да се превърнат в дим. По-късно, когато настъпеше време
да бъдеш съден от Девата, щеше да бъдеш осъден да прекараш в чистилището цели епохи,
докато изчистиш срама си.
Премисли това, поседя край пътя и погледа как колите те подминават. Но изяждането на
змията не беше ти помогнало. Нито повръщането. Всъщност вече нямаше сили да вдигнеш
ръка и да помолиш за помощ. Падаше мрак, а ти още седеше край пътя. Беше на 17 км от Каба,
но все едно беше на 700.
Веднъж един от маите мина край теб с пушка. Ти надигна глава. Той те изгледа странно.
Маите са странно племе, си помисли. Дребни, с кръгли лица, клепнали уши, извити носове и
заоблени коремчета. Не са тънки и жилави като метисите от Веракрус. Този човек дори беше с
къса коса, като набола трева. Докато го наблюдаваше, той кихна, после се изсекна на земята.
- Исусе! - обърна се към него с благословия.
Мъжът се усмихна и посочи към пушката си.
- Ще ударя фазан. Или, ако не успея, игуана.
- Игуана?
- Да. Те са много добри за ядене. Освен през август и септември, когато не можем да ги
убиваме.
- Защо? Защо не можете да ги убивате тогава?
Човекът се разсмя.
- Защото тогава се превръщат в змии.
- Майчице божия.
- Не само това. Ако убием някоя през този период и след това се оженим, жените ни ще
бъдат пепелянки.
 - Сега сме октомври. Можеш ли да убиеш някоя?
- Да. Да. Ще опитам да го направя. - Индианецът си тръгна. После се спря. - Имам трайк.
Когато убия игуаната, ще се върна по този път. Ако си изморен, може да седнеш отпред и ще
те откарам.
- Защо би го направил?
- Защо не? Ти си изморен. Идваш отдалече. Виждам го по лицето ти. Като се върна с
дърва и игуана, ще ми разкажеш накъде отиваш и ще споделиш храната ми. Живея нагоре по
пътя. Ти си чужденец тук. Ще бъдеш мой гост.
Ти свали глава между коленете си, след като човекът се скри сред шубраците. Значи
Девата наистина беше чула молбите ти. И им беше отговорила.
Ти беше благословен.

48

Беше един след полунощ. Черокито приближаваше покрайнините на Кампече. Калк

спеше дълбоко на задната седалка след четири часа зад волана, а Ламия се беше свила на
навигаторското място, наблюдавайки Сабир.
- Ти си красив мъж, знаеш ли?
Сабир я погледна въпросително.
- Профилът ти. Много е красив. Като на Гари Купър. Това беше актьорът, чието име се
опитвах да се сетя. На него приличаш в профил.
Сабир не знаеше какво да отговори и замълча.
Ламия погледна през прозореца. Светлините на пътя за Куота се плъзгаха по чертите ѝ,
осветявайки и затъмнявайки лицето ѝ през 50 метра.
- Никога не съм позволявала на мъж да ме целуне. Знаеше ли?
Сабир поклати глава. Не желаеше да прекъсва мислите ѝ. Искаше мигът да не се
променя.
Тя се обърна към него.
- Искаш ли да ме целунеш?
Сабир кимна, като почти се надяваше мракът от неговата страна на колата да скрие жеста
му.
- Тогава, когато пожелаеш, аз няма да те отблъсна.
Сабир се вгледа в нея. Без дори да го осъзнава, позволи на колата да забави до пълзене.
Той посегна с лявата си ръка и тя се наклони към него, полагайки ръка на рамото му. Той
целуна косата ѝ и леко я притисна до себе си. Не можеше да намери думи. Не можеше да
отрони и дума. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.
Кара известно време така, Ламия беше притисната в него. Усещаше, че го наблюдава, как
очите ѝ шарят по лицето му.
- Как разбра? - попита я най-накрая.
Тя поклати глава.
 - Нямаше да кажа нищо. Знаеше ли?
Тя кимна. После се напрегна в прегръдката му.
- Лицето ми. Не те ли отвращава?
- Харесвам лицето ти.
- Знаеш какво имам предвид.
Той вдигна ръка да я погали, но тя се изплъзна.
- Обеща да не ме спираш.
Ламия пое дълбоко дъх. После кимна и му позволи да я докосне. Позволи му да обгърне
лицето ѝ с ръка.
- Ще спра колата и ще те целуна.
Ламия погледна назад.
- Ами Калк?
- Майната му на Калк.
Калк усмихнат ги наблюдаваше от сенките на задната седалка.

49

- Мисля, че трябва да ни разкажеш за имената, Ламия.

Беше три сутринта и те се намираха на по-малко от 50 км от Каба, на пресечката на
магистралата към Опелчен. Сабир още караше, а Калк беше избрал момента, за да се престори,
че се събужда.
Ламия погледна назад. Зениците ѝ изглеждаха неестествено разширени в мрака на
колата. Вече нямаше външно осветление и от известно време караха през наглед безкраен
участък от гори и храсталаци, разчистени тук-там заради плантации от агаве и царевица, както
и от някоя просека срещу разпространението на евентуални горски пожари.
- За кои имена говориш?
- За имената на братята и сестрите ти. Има нещо странно. Например Дакини. Що за име?
През последните няколко часа Сабир беше станал изключително свръхчувствителен за
всичко, засягащо Ламия, и сега помисли, че е регистрирал миг на колебание, което не би забе -
лязал при нормални обстоятелства. Беше като кратко спъване, сякаш беше ударила камъче с
върха на обувката си, докато е вървяла по иначе гладка настилка.
Ламия опита да прикрие колебанието си, като свали сенника и се огледа в огледалото от
задната му страна, обръщайки внимание на косата и лицето си. Наглед доволна, върна сенника
нагоре.
- Името е тибетско. Означава „тази, която пътува по небето“. Също „танцуваща по
небето“ или „ходеща по небето“. Дакини се явява на магьосника по време на ритуалите му.
Носи купа с менструална кръв в една ръка и извит нож в другата. Носи гирлянд от човешки
черепи и тризъбец. Има дълга пусната коса и яростно изражение. Щом майка ми видяла лицето
на Дакини, я назовала така. Дакини танцуват върху трупове, за да покажат, че властват над
незнанието и суетата.
 Сабир я погледна.
- Сериозно ли говориш?
- Мадам майка ми винаги е напълно сериозна във всичко, което прави, Адам.
- А другите имена? Какви са те?
- Навал е вещица от Централна Америка, която умее да се превръща във всяко животно,
стига да пожелае. Може да бъде както мъжко, така и женско. Никой не успява да я нарани,
защото всичко, насочено срещу нея, отскача срещу нападателя. Може да използва силите си за
добро или зло, според настроението си. Според народа нахуатъл всички получаваме тотемни
животни с раждането си. Някои навали или нахуали избират този миг, за да се превърнат в
ягуари или прилепи вампири. Тогава могат да пият кръвта на невинни жертви през нощта,
докато жертвите спят. Майте хакалтек вярват, че навал ще накаже всеки, който се откъсне от
тяхната общност и се омъжи или ожени за метис, за човек със смесена кръв, не чист индианец.
- Майка ти определено притежава собствен поглед върху нещата.
- Они, най-малкият ми брат, който е гигант и албинос, е кръстен на японски демон,
огромен, с нокти и буйна грива. Тези демони имат рога. Кожата им винаги е в странен цвят.
Червена. Синя. В случая на брат ми, нетипично бяла. Всеки Они притежава сила отвъд силата и
не може да бъде победен. Той е като дух. В европейски контекст би бил оприличен с трол.
- А останалите?
- Асон е кръстен на свещен инструмент във вуду, вид кречетало. Използва се от
свещениците хуган и свещенослужителките мамбо по време на вуду церемониите. Украсяват
го с мъниста и змийски кости. Аластор, кръвен брат на Асон, е кръстен на главния екзекутор в
Хадес. Той е отмъстителят за зли дела - Зевс понякога го използва да му върши мръсната
работа. Може да бъде олицетворение на проклятие, което в някои форми да прилича на
египетската богиня на възмездието Немезида. Името му може да значи и злосторник.
- Чудно. Страхотни имена. Сигурно е чудесно да си обременен с това за цял живот.
- Моят брат/сестра Алдинах е истински хермафродит. Алдинах е египетски демон, който
предизвиквал страшни бури, земетресения и природни бедствия. Винаги изглеждал като жена,
когато вършел това. Потапял е и кораби.
- Е, все е трябвало да обвинят някого.
Ламия отказа да бъде разколебана. Виждаше колко са притеснени двамата от това, което
им казва и начина, по който им го казва, но нямаше да ги остави да се измъкнат току така.
- Брат ми Рудра е кръстен на индийски бог-демон. Богът използвал стрели, за да
разпространява болести. Умеел е да извива бури и да предизвиква бедствия. Името му може да
се преведе като „ревящия“ или „виещия“, или „дивия“, както и просто като „ужасния“. Рудра
може да значи и „червеният“, Нострадамус използва определението в някои от предсказанията
си, сигурно помните. При него е еквивалент на Дявола или може би на някой от Антихристите.
Възможно е Рудра да бъде видян като бог на бурите от хората, които не разбират истинската
му роля.
- Която е?
- Да пречиства.
- Господи. Още?
- Берит е зъл барон в демонологията. Носи червени дрехи и златна корона. Той е демонът
на алхимиците, защото е казано, че може да превърне всеки метал в злато. Също е и легендарен
лъжец. Атаме, любимата ми сестра, за която ти казах, е кръстена на меча или кинжала,
обикновено с черна или обсидианова дръжка, използван от жреците. Острието е двойно,
положително и отрицателно, ако щете. По ножа има и символи. Интересното е, че атаме не са
се използвали за рязане, а за канализиране на енергията. Подобен нож се споменава в „Ключът
Соломонов“1. Сестра ми Атаме е джудже. Тя е добър човек. Притъпеният нож е добро
описание за нея.
- А близнаците? Направо не смея да попитам.
- Волдери, по-малкият, вече виконт Дьо Бал след смъртта на Роша, е кръстен на думата,
която френската Инквизиция използвала, за да опише сключването на пакт със сатаната. Такъв
човек можел да лети и да отиде където пожелае, благодарение на мазило за летене. Всеки,
признат за виновен във Волдери, е трябвало да бъде изтезаван и изгорен на кладата. По-
големият брат на Во, Абигер, вече граф Дьо Бал, е кръстен на най-старшия от всички демони в
ада - самият барон на Хадес. Винаги е изобразяван като красив и могъщ рицар, ръководещ
много хора, шейсет от легионите на ада са под негово командване. Носи кавалерийско копие,
герб и скиптър. Може да вижда в бъдещето и е мъдър в изкуството на войната. Дру ги воини
идват при него, за да получат помощ за обучението на войниците си.
- Защо най-големият ти брат, Роша, не е кръстен така? Роша не значи нищо. Може би
скала. Което всъщност би било подходящо.
- Роша е бил вече младеж, когато е осиновен от мадам майка ми. Сметнали, че е
неудачно да го преименуват.
- Значи сам си е сменил името. Ейкър Бейл.
- Това е просто използване на отражение. Честа практика е в някои среди. Всички имаме
две страни. Роша реши, че доминиращата му страна не е граф Роша дьо Бал, а Ейкър Бейл.
Това беше неговият избор. Мъртъв е и вече няма значение.
- А твоето име, Ламия? Откъде идва?
Ламия затвори очи, сякаш това, което щеше да каже, ѝ е причинило много страдание.
- Аз също бях по-голяма, когато са ме осиновили. Всъщност съм най-голямото живо дете
на родителите ми. По-малките ми братя са по-високопоставени от мен по право. Що се отнася
до името ми, Ламия е дъщеря на Посейдон и любовница на Зевс, мисля. Една от многото му
любовници. - Отвори очи и се засмя, въпреки че изглежда беше по-скоро тъжен смях. - Това е
единствената ѝ роля. Може би Зевс я даряваше със способност да вижда в бъдещето в отплата
за услугите ѝ в леглото. Това е всичко, което ми е известно. Тя е маловажна фигура в общата
схема.
Калк я изгледа странно. После поклати глава, все едно опитваше да се отърве от нахална
муха.
- Каба няма да бъде отворен поне до осем сутринта. Можем да се приближим
максимално и да се отбием в някоя пряка. Да дремнем в колата. По-добри идеи?
Ламия и Сабир се спогледаха. И двамата поклатиха глава.
Калк се отпусна на седалката си.
- Както Сабир упорито казва по странния си американски начин - ще го приема за „да“.

50

11
„Ключът Соломонов“ или „Големият ключ“ - книга за магическо изкуство от епохата на Ренесанса, чието
авторство погрешно се приписва на цар Соломон. - Б. пр.
 Не очакваше индианецът с пушката да се върне. Мислеше си как ловът на фазани го е
отвел твърде далече, за да се върне или игуаните са се оказали по-трудни за намиране от
очакваното. Може да не е намерил и дърва. Главата ти клюмваше все по-ниско. Знаеше, че
скоро просто ще се свиеш на земята и ще заспиш. Пътят до Виляермоса се оказа особено
труден за изминаване. Отначало извади късмет. Търговец от пазара се съгласи да те качи в
изпразнения пикап. По-късно качи още хора. Към края на пътуването ти едва се държеше,
увиснал над пътя, изплашен, че ще изпаднеш и ще пръснеш главата си на магистралата. Все
пак някак успя да се задържиш, пръстите ти се бяха превърнали в нокти.
После чака с часове за следващия стоп, но човекът те откара чак до Кампече в бялата си
кола с климатик. В нея беше толкова студено, че скоро започна да трепериш. Дори щеше да го
помолиш да те остави, ако не беше съвсем сигурен, че след него никоя кола нямаше да спре.
Мъжът беше чудо сам по себе си: богаташ от Синалоа, състоятелен. Отначало те достраша, че
ще изцапаш колата му, но по-късно той ти каза, че баща му също бил селянин и затова винаги
качва хора, нуждаещи се от превоз.
Кампече беше безкрайно. Вървя и вървя. След много време махна на един автобус.
Знаеше, че не е мъдро, защото имаше едва 50 песос, но иначе щеше да припаднеш и да те
откарат в Червения кръст, където щеше да загубиш нещата си, а вероятно и душата.
Когато отново погледна към света, излизайки от мислите си, индианецът те
наблюдаваше. Щом видя, че е привлякъл вниманието ти, вдигна две игуани. Две.
- Виждаш ли. Донесе ми късмет. Качвай се на триколката. Ще те отведа у дома. Можеш
ли да готвиш?
Ти поклати глава. Майка ти още ти готвеше и ти никога не се научи, защото това щеше
да я обиди.
- Няма проблем. Аз готвя. Можеш ли поне да накладеш огън?
Ти кимна.
- Качвай се, тогава. Ще ти направя място ето тук, до дървата за огъня.

51

Калк и Сабир бяха прекалено превъзбудени, за да заспят. Ламия нямаше подобни

скрупули. Тя се унесе веднага, свита на задната седалка, както обикновено, с глезени,
прибрани до дупето и обгърнала раменете си с ръце. Този път използваше якето на Сабир за
възглавница.
Двамата мъже най-сетне се отказаха от неравната битка с предните седалки. Дори без да
го обсъждат, излязоха от колата, за да погледат изгрева.
- Знаеш ли какво обичам най-много на света, Калк?
Калк пое дълбоко свежия утринен въздух.
- Не, но предполагам се каниш да ми кажеш.
Сабир затвори очи в екстаз.
- Как женските дупета изпъкват, докато момичетата вървят.
Калк разтри точката между веждите и носа си, сякаш внезапно го бе заболяла глава.
- По дяволите. Дълбоко си хлътнал.
 - Значи си бил буден, а? Помислих, че си бил. Нали си полицай. Обучен си да
шпионираш хората.
Калк сви рамене.
- Какво трябваше да направя? Да се надигна и да съсипя момента? Просто си затворих
очите. Трябваше да се сетиш, че съм буден, защото като никога не хърках. Поне според твоята
теория.
- Не. Постъпи правилно. И съм ти благодарен. Ти ми каза, но бях твърде глупав, за да се
вслушам. Ако Ламия не беше поела инициативата, сигурно след двайсет години щях да вися в
някой бар, изпълнен със самосъжаление.
- Какво? Като мен ли имаш предвид?
- Не го казах.
- Но си го помисли.
- Никога ли не си мислил да се ожениш повторно, Калк? Да изградиш ново семейство?
Както ти сам ми изясни, не си твърде стар, за да започнеш отначало. Да имаш друго дете. Ще
си само на 75 когато тя офейка с някой тираджия сериен убиец.
- Благодаря, доста окуражаващо. Със сигурност ще обмисля предложението. Да се
сещаш за някоя конкретна дама? С изключение на Ламия, естествено.
- Разбира се. Дай ми малко време да го обмисля. Положително ще ми хрумне нещо.
- О, каква радост и внезапно самочувствие носи ненадейната благосклонност на някоя
жена. Променил си се, Сабир. За дванайсет часа отново си станал човешко същество. - Вни-
манието на Калк се отклони. - Но няма да е американка, нали? Жената, която ще ми
предложиш? Няма да е американка, нали?
- Не. Никога. He садист. Ти все пак си французин.
- Благодаря ти.
Сабир щракна с пръсти.
- Защо да не е мексиканка? Мексиканките ценят мъжете. Знаят как да се държат
подобаващо с тях. А не да им режат топките и да им ги сервират с ванилия.
Калк погледна Сабир и лицето му се оживи.
- Май наистина имаш право. - Изглежда, за миг потъна в мисли, сякаш оглеждаше
някаква велика, но не твърде известна истина. - Сабир, нали осъзнаваш, че никоя жена в
историята на тази планета не е наясно какво всъщност иска? Разбира едва когато го получи.
Сабир се канеше да отговори на остроумието на Калк, когато Ламия излезе от колата и се
протегна.
- За какво говорите вие двамата? Събудихте ме. - Изгледа ги подозрително,
преценявайки настроението им. - Поне този път не спорите.
Калк предложи най-невинната си усмивка.
- Говорехме за жени.
Ламия се изчерви.
- Не за определени жени. Просто за жените като цяло. Освен в един конкретен случай.
- И какъв е случаят?
- Сабир ми сподели колко му харесва как се очертава дупето ти, когато вървиш.
Сабир се престори, че замахва да перне Калк по главата.
 - По дяволите, Калк, какво се опитваш да ми причиниш?
- Наистина ли си казал това, Адам?
- Наистина го каза - Калк се хилеше до уши.
- И ти харесва? Тази част от мен? Как се движи?
Сабир се поколеба, предусещайки капан. Накрая скочи с главата напред.
- Обожавам го. - Погледна я, очаквайки реакция.
- Тогава се радвам, че си го казал.
- Наистина ли?
- Да. Никой не ми е говорил така досега. Харесва ми. - Тя се обърна с гръб към двамата,
развеселена от шокираните им изражения. - Идвате ли? Можем да спрем да хапнем някъде
преди отварянето на Каба за посетители.
- Не, мерси. Предпочитаме просто да стоим тук и да те гледаме.
Ламия взе една пръчка и я размаха към тях.
- Не ми харесва чак толкова много.
- Добре де, добре. Ние ще вървим напред. Устройва ли те?
- Не, аз ще вървя пред вас. Току-що реших, че ми харесва да ме обожават.

52

Акан Теул прекарваше всеки свой ден край Каба, след като новината за изригването на
Пико де Орисаба стигна до Алах Уйник. Междувременно доста често го съблазняваше мисълта
да се скатае и да посети приятелката си на нейната сергия за сокове шест километра надолу по
пътя, но всеки път, когато се изкушаваше, предвкусвайки нейната радост от идването му,
мислите му се връщаха на представата какво ще му причинят Алах Уйник, ако го заловят, че е
изоставил поста си. Пък и винаги можеше да очаква с нетърпение вечерите, когато Каба е
затворен.
Проблемът беше, че Акан нямаше представа точно за какво да гледа. Алах Уйник, най-
важният свещенослужител на маите в целия полуостров Юкатан, или поне така беше чувал, му
каза за какво да гледа, но не го заля с информация.
- След изригването очакваме нещо да се случи в Каба. Предречено е, но още не знаем
какво ще бъде. Ти си бил гид в Каба, нали, Акан? Тогава ти трябва да останеш там през деня.
Ако се случи нещо странно, ще използваш телефона на охраната и ще ми се обадиш. Брат ти
Наум ще е на пост през нощта. След първите две седмици и двамата ще можете да си починете.
- Две седмици?
- Ще ви се плати от фонда. Повече, отколкото ще изкарате от надници. Не е ли по-добре
да лежиш и да пиеш кока-кола, отколкото да трошиш камъни за шеф, който гледа да те пре-
метне?
Както обикновено, Алах Уйник удари право в десетката.
- Ще направя каквото казвате.
- Всяко странно нещо. Каквото и да е. И ще ми позвъниш?
 - Да.
Сега, след осем дни, Акан седеше под сянката на едно дърво и фантазираше за
приятелката си. Мечтаеше да е при нея на сергията за сокове и да я пощипва по задника.
Харесваше му как тя изпискваше, когато успееше да я изненада така. Понякога дори го удряше
с хавлията, което особено го забавляваше.
Точно когато задрямваше под ранните утринни лъчи, вниманието на Акан бе привлечено
от един непознат - изглежда метис, който пристигаше с трайка на братовчед му Тепу. Как
Тепу, който прекарваше в лов целия си ден, е успял да се запознае с метис? И още по-
невероятното, как се е съгласил да го качи на трайка си? Акан се изправи и засенчи очи. Тепу и
метисът преговаряха с човека на портата. Поспориха, накрая Тепу даде на пазача една убита
игуана и онзи пусна метиса през входа. Акан наблюдаваше как метисът върви към Двореца на
маските. Човекът прекара известно време загледан в множеството маски, украсяващи стената,
и накрая поклати глава, все едно нещо го изненадваше. След кратко колебание се обърна и
тръгна към Акан. Отначало Акан реши, че мъжът ще говори с него, но метисът избра съседно
дърво, на около 20 метра вдясно от неговото, и седна под сянката му. После се излегна,
подложи торбата си за възглавница, и се приготви да поспи.
Акан хвърли поглед към кабинката на пазача, но братовчед му вече беше потеглил. Акан
сви рамене. Какво общо имаше това с него? Метис пристига в Каба, макар и рядко явление, не
беше кой знае какво събитие. А и човекът вече явно беше заспал.
Акан си седна под дървото. Отпи глътка кола и се върна към мислите за приятелката си
Розийо и какво иска да направи с нея някоя събота вечер. Стига само да успее да я убеди да
пийне малко алкохол от запасите му.

53

Акан се събуди от дрямката си малко след десет часа сутринта. Идваха гринго - чуваше
самоуверените им гласове от стотина метра. Пристигането на няколко гринго не беше странно
само по себе си, а и Акан знаеше, че от малкия поток посетители в Каба повечето са гринго.
Все пак туристите обикновено избираха много по-известните места като Чичен Ица и Ушмал,
което оставяше Каба в кротка изолация. Тези гринго обаче бяха с кола с американска
регистрация. Акан притежаваше много силно зрение и забеляза табелата на автомобила на мал-
кия паркинг пред входа на Каба. Е, това вече беше странно. Означаваше, че гринговците са
шофирали хиляди километри дотук. Освен, разбира се, ако не живееха в Мексико през част от
годината, както правеха някои американци, и просто обикаляха наоколо с колата си.
Акан поклати глава. Погледна вдясно. Метисът също прояви интерес към тези гринго.
Докато Акан го гледаше, метисът взе торбата, която ползваше за възглавница, и я скри зад
дървото, сякаш се страхуваше, че американците ще я откраднат. Това също беше странно.
Защо метисът се страхуваше, че гринговците ще откраднат нещо негово. Обикновено ставаше
обратното. Метисите бяха крадливите, поне така го предупреди баща му навремето, когато си
хареса едно от техните момичета.
- Маите се женят за маи - изтъкна баща му. - Ако се оженят за полуиспанските крадци,
губят душите си и Навал ги отнася.
Акан и без това бързо загуби интерес към момичето метис, още щом видя Розийо на
нейната сергия за сокове. Тя беше истинско късче от рая. И беше от маите. Баща му не би по -
смял да я нарече крадла.
 Акан реши да огледа гринговците по-отблизо. Изправи се, протегна се и се насочи към
тях, докато те се любуваха на двореца.
- Хей, хора, имате ли нужда от гид? Аз съм експерт за това място. Мога да ви разкажа
всичко. Ако ми платите в долари, а не в песос, ще ви разкажа още повече.
По-младият мъж се засмя и се обърна към жената, търсейки мнението ѝ. Чак тогава Акан
я видя както трябва. Сърцето му изстина и ръцете му се свиха, като от тик. Едната страна на
лицето ѝ беше покрита с кърваво було.
Акан се хвана за раменете и пъхна палците си между показалците и средните си пръсти -
фалически символ, палецът беше пенисът, а другите два пръста - вагината. Майка му го бе
учила, че символът предпазва от уроки.
За миг се изкуши и да се прекръсти, но после си спомни какво го учеше Алах Уйник за
старите християнски навици, които разводняват истинската вяра, истинското отваряне на
съзнанието. Бог беше Бог. Унаб Ку1 беше Унаб Ку. Ицам На беше Ицам На 2. Бог беше Унаб
Ку. Ицам На беше Бог. Бог беше и Унаб Ку, и Ицам На. С други думи Бог е един и същ за
всички. Не принадлежи повече на една религия, отколкото на друга. Не го притежаваш само
защото му измисляш име.
Жената го гледаше странно и Акан осъзна, че още държи раменете си, като момиче,
което се опитва да скрие гърдите си. Пусна ръце и опита да се усмихне, но жената усети страха
му. Усети, че гърлото му е пресъхнало и едва успява да преглътне. Поне толкова разбра.
Помоли се поне жестът му да е проработил, знаеше от майка си, че движението представя как
пресъхналият и импотентен пенис се връща към живот от влагата на вагината. Това беше
единственият начин уроките да бъдат отхвърлени от естествената сила на земята.
Акан потръпна и се обърна към по-възрастния мъж. Може би той щеше да вземе
решението? Акан искаше да е пак под дървото си. Искаше да изпие половин литър студена
кола наведнъж. После искаше да отиде при Розийо и да ѝ разкаже за жената с окървавеното
лице. Може би дори щеше да успее да накара Розийо да завърти сурово яйце над главата му и
да го счупи в купа с вода, за да го разгледа. Така злите очи щяха да се насочат към яйцето. По-
късно Акан щеше да покрие купата със слама и да я сложи под възглавницата си.
По-старият гринго прочисти гърло. Опита да каже няколко думи на испански, но накрая
поклати глава, след като осъзна, че Акан не го разбира. Английският на стария гринго също
беше много лош, но все пак успя да предаде смисъла на идеята си.
- Пет долара? Разхождаш ни из мястото и ни обясняваш всичко?
- Разбира се, чичо, разбира се. Ще го направя. Само ще ми дадете колкото искате накрая.
Колкото смятате, че заслужавам. Може да е по-малко от пет долара, може да е повече. Става
ли?
Старият човек се засмя.
- Става.
Акан мерна с периферното си зрение, че по-младият гринго е прегърнал жената и ѝ
говори нежно. Не посмя да се обърне и да ги огледа директно. Нямаше си доверие.
Посочи към фасадата от маски пред тях.
- Тук виждате Кодс Пооп. Известен още като Дворецът на маските. Посветен е на Чаак -
бога на дъжда на маите. Той разсича облаците с брадвата си от мълнии и запълва кладен ците
през сухия сезон. - Гласът на Акан беше напевен, като на професионален гид.
- Знаеш ли колко са маските? Или колко са били?
11
Предполагаемо име на върховния бог на маите. - Б. пр.
22
Върховно съзидателно божество при маите, което живее на небето. - Б. пр.
 Акан се опита да се сети. Наистина беше минало доста време, откакто не бе развеждал
никого тук.
- Преди унищожението е имало деветстотин четирийсет и две маски. Или така се твърди.
Можете да видите къде е бил вторият ред маски. Сега са останали само петстотин. Числото
деветстотин четирийсет и две е било специално за маите.
- Защо? Никога не съм чувал нищо за деветстотин четирийсет и две? - попита младият
гринго. Мъжът, който прегръщаше жената с кървавото лице. - Известно е, че триста шейсет и
пет е важно число за маите, толкова са дните в слънчевия им календар. Също двеста и шейсет,
колкото приблизително трае бременността. Но деветстотин четирийсет и две? Няма никакъв
смисъл.
Акан се почувства атакуван заради неочакваната му реакция на урочасаната жена. Защо
младият гринго го нападаше така? Дали още е гневен заради реакцията му?
- Вече не знаем. Тайната е изгубена с унищожаването на почти всички наши книги.
- Говориш за кодексите?
- Не знам тази дума, но от всички книги само три и част от четвърта са останали цели.
Това е най-голямата болка на маите. Тези книги са съдържали нашата история, а испанските
духовници са ги унищожили.
По-старият мъж със странния акцент го изгледа.
- Епископ Диего де Ланда. Юли 1562 г. Изтезавал и избил всички свещеници и
благородници на маите. После унищожил пет хиляди култови обекта и двайсет и седем книги.
Оттам тръгва и черната легенда - Ла Лейенда Нера.
Акан погледна настрани.
- Не ми е известна такава легенда, сеньор. Знам само, че испанските свещеници са
изтезавали и избивали всеки, за когото сметнели, че се е върнал към стария начин на мислене.
А господин епископът не е унищожил двайсет и седем книги, сеньор. Унищожил е деветдесет
и девет пъти по двайсет и седем книги. Алах Уйник ми го каза, а той ги разбира тези неща. По-
късно католическата Църква ни обясни, че епископът всъщност е вършел добро, когато е
унищожил историята ни. Опитвал се е да ни защити от нас самите.
Акан нямаше идея защо разказа всичко това. Полудял ли беше? Когато работеше като
гид тук, преди пет години, никога не навлизаше в такива детайли. Разказите на Алах Уйник
обаче още отекваха в главата му, а видът на жената го бе разстроил. Така гринговците щяха да
му дадат един долар, а не пет, пък и да го наритат накрая.
- Това е ужасно.
Жената заговори за първи път. Акан усещаше как погледът ѝ се забива в черепа му.
- Такъв е животът. Дядо ми все повтаряше, че да имаме испанците за приятели е по-лошо
от това да са ни врагове.
Акан сви рамене, но не успя да намери сили да се засмее. Част от него съзнаваше, че се
опитва да потисне емоция, която ще го обсеби, ако не се сдържа.
По-младият мъж го докосна по рамото. Акан подскочи все едно го е ухапала змия. После
осъзна, че не го е докоснала жената, а мъжът, а той не беше урочасан.
- Нека изясним нещо. Твърдиш, че е имало деветстотин четирийсет и две маски на
стените на двореца?
- Да, така съм чувал. Това ми е казвал Алах Уйник.
- Алах Уйник? Кой е пък този?
- Той е най-върховният свещеник на маите. Разбира много неща.
 - И ти го познаваш?
- Разбира се. Всички го познават.
По-младият мъж се обърна към спътниците си и им каза нещо тихо. Акан не успя изцяло
да чуе думите, но ставаше въпрос за числото 942, някакви предсказания и Алах Уйник.
Акан реши, че освен лицето на жената тези гринговци не са важни. Бяха като всички
останали гринго - жадни за знания, които веднага щяха да забравят. Реши да им изстиска
колкото може по-голям бакшиш, след което да отиде при метиса и да го почерпи цигара, за да
разбере връзката с братовчед му Тепу.
Това вече беше истинска мистерия.

54

Сабир седеше на изправен варел в малката колиба, която пазачът на Каба беше оформил
като централа за бизнеса си с безалкохолни напитки. Още беше разстроен заради реакция та на
гида на лицето на Ламия. Никога не е виждал нещо подобно. Човекът съгледа лицето ѝ и се
държа все едно е видял призрак. Изглеждаше наистина ужасен.
Сабир едностранно реши, че след като сега с Ламия, какъв беше изразът: „излизаха?“,
„бяха двойка?“, той ще опита да я убеди да отидат в дерматологичната клиника на щатската
болница на Масачузетс в Бостън, след като приключат с всичко това. Имаше приятел там. Не
беше го виждал от години, но приятел в нужда се познава, нали така? Щеше да го потърси, за
да се консултира за състоянието на Ламия, а и да посъживи приятелството им. Знаеше, че ще се
наложи да действа полека. Ламия е свръхчувствителна за лицето си по очевидни причини, но
не си представяше да се възпротиви на намесата му. Само трябваше да е сигурен, че тя няма да
реши как прави всичко за себе си - понеже някаква част от него намира лицето ѝ за грозно и
иска да го промени, за да му се харесва. Помислеше ли си го, с него е свършено.
Ламия и Калк се мушнаха под сянката на навеса, докато Сабир изпипваше плана си.
Зачуди се за какво са си говорили в жегата. Може би Калк се правеше на татенце и
успокояваше Ламия заради индианеца и реакцията му? Навярно трябваше да се консултира с
Калк за идеята си за дерматологичната клиника? Калк можеше да е досаден до смърт
всезнайко, когато реши, но беше и доста мъдър, станеше ли въпрос за жени.
Сабир трябваше да признае, че за мъж около средата на трийсетте си години е твърде
незапознат с женската психология. Досега. Погледна към Ламия, спомни си за прегръдката им
в колата и сърцето му приятно изпърха в гърдите. Не се е чувствал така от години и емоцията
му доставяше дълбоко удоволствие.
Калк отпи от кутийка спрайт, загледан в Сабир.
- Кажи ни предсказанието.
- Искаш ли да ти го запиша?
- Не. Не записвай нищо. От Корпуса може пак да ни настигнат. Сигурен съм, че ще са
повече от доволни да получат всичко на тепсия.
- Добре. Ето го:

Земята на големия вулкан ще пламне,

 щом скалата изстине, мъдрият Ахау Инчал Каба
череп ще стори от маската дванайсета:
тринайсетият кристал ще пее с Бога на кръвта.

Калк сви рамене.

- Е? Какво разбираш? Бяхме в Двореца на маските. Чист късмет да научим, че
първоначално е имало деветстотин четирийсет и две маски, точно както е имало и деветстотин
четирийсет и две известни предсказания на Нострадамус. Според мен еднаквите числа са
просто странно съвпадение и не заслужават да губим време с тях. Съгласни ли сте?
- Лично аз? Не. - Сабир погледна Ламия. Усети, че не е напълно съсредоточена в
разговора.
Пресегна се през масата и хвана пръстите ѝ. Целуна ги, после ги сложи до бузата си.
Видя внезапната промяна на изражението ѝ заради неочакваното му движение - изглежда,
погледът ѝ се фокусира, все едно се върна отнякъде далече. Той самият се изненада от
смелостта си. Откъде се взе тази увереност? Винаги се смяташеза несръчен в отношенията си с
жените и тук действаше, проявявайки черти от характера си, за които не бе подозирал, че
съществуват.
- Какво значи не? - попита Калк. - Смяташ, че има някаква връзка между забравено място
в Юкатан и френския пророк от шестнайсети век?
- Но, Калк, ясно е, че съществува някаква връзка. Чу четиристишието. Категорично е.
Нострадамус не си е измислял за „Ахау“, „Инчал“ и „Каба“. Дори е улучил изписването, ако не
броим ударенията. Почти сякаш някой е надничал през рамото му, за да е сигурен, че всичко е
точно. Не забравяй още нещо. Ръкописът е скрит повече от четиристотин години в запечатана с
восък бамбукова тръба в основата на статуята на света Сара, когато го намерихме. Не е
възможно да е фалшифициран. Не е възможно дори да се знае, че е там, ако не бяха
инструкциите на самия Нострадамус. Затова да, според мен особено сериозно трябва да
обмислим всяка възможна връзка между Нострадамус и това място.
- Какво правим, тогава?
Сабир сви рамене.
- Смятах, че е очевидно. Идваме пак довечера, по тъмно, и отчупваме дванайсетата
маска. Какво друго ни остава при тези обстоятелства?

55

- Пристигнаха до място, наречено Каба, мадам. Незначителен и непосещаван

туристически обект. Сутринта ги наблюдавахме, докато го обикаляха. Изглежда обърнаха
специално внимание на Двореца на маските.
- Сами ли бяха? Срещнаха ли се с някого?
- Бяха сами. Ако не броим местен гид, който изтича да им предложи услугите си. Накрая
го наеха.
- Говори ли с него?
Аби се поколеба, усещайки да го дебне опасност.
 - Не. Не сметнах за необходимо. Беше очевидно, че е местен наемник. Спеше на мястото,
преди Сабир и малката му група да се появят.
- Може би ги е очаквал?
- Не, мадам. Наистина не мисля така.
- Въпреки това говори с него? Разбра ли ме, Абигер?
- Да, мадам.
- Къде отидоха тримата?
- В мотел на двайсет километра надолу по пътя. Но имам да ви съобщавам още нещо,
мадам. Нещо от ключова важност, според мен.
- Какво е то, Абигер?
Аби прочисти гърло. Не знаеше точно как да поднесе следващото късче информация, но
все пак бе наясно, че се налага да докладва, иначе някое от момичетата, навярно Атаме, която
винаги е била близка с Ламия, щеше да се обади преди него и да му отмъкне наградата.
- През целия път досега тримата спяха в обща стая. Вероятно от страх, че ще нахлуем
при тях.
- Давай по същество, Абигер.
- Сега Калк, полицаят, си взе отделна стая.
- А Ламия?
- Тя е в една стая с американеца.

56

Ламия седеше по средата на мотелската стаичка и изчака Сабир да пусне вентилатора.

Перките изтракаха няколко пъти, след което преминаха към равномерно жужене, издавано от
износените лагери на вентилатора.
Тя погледна към двете легла. Жегата на късния следобед нахлуваше през прозорците.
Почувства как влагата, образуваща се по кръста ѝ, се спуска към ластика на бельото ѝ и осно-
вата на гръбнака.
- Искаш ли да се преместим от тази дупка? - Сабир крачеше из стаята, сякаш се опитваше
да я запомни. - Ще стигнем от Тикул до Мерида за около час. Там можем да наемем стаи с
климатик в модерен хотел. Ще ти е по-комфортно.
- Не искам да пътуваме повече.
- Добре. - Сабир спря. - Гладна ли си?
- Прекалено е горещо за ядене. - Тя обърна лице към вентилатора. - Можеш ли да
увеличиш скоростта му.
- Не смея, но чакай да видим. - Натисна нещо. - Господи! Имам чувството, че ще излети.
Тя се разсмя и опъна плата на роклята по-далеч от кожата си, за да пусне малко въздух да
я разхлади.
Сабир погледна банята.
 - Има душ и място за половината футболен отбор „Пате“. Имаме и сапун, и чисти
хавлии. Нещата не са чак толкова зле. Да поръчам ли нещо разхладително?
- Това е добра идея, Адам. Кои са „Пате“? И какво ще търсят в нашата баня?
Сабир затвори очи.
- Наистина не искаш да знаеш. Все едно нищо не съм казал. - Отвори очи и погледна към
тавана. - А може би все пак искаш. Отборът е „Ню Инглънд Пейтриътс“. Играят американски
футбол. - Знаеше, че говори твърде много, но не можеше да се спре. Отиде до телефона,
клатейки глава на собствената си глупост. Долепи слушалката до ухото си, после я върна на
място. - Не работи. Ще трябва да сляза долу и да поръчам лично. Какво ще искаш?
- Нещо сладко. Може би севън ап.
- Сигурна ли си, че не искаш бира?
Ламия наклони глава и го изгледа.
- Бира. Би било хубаво.
- „Сол“? „Корона“? „Дос Екис“? „Негра Модело“? „Пасифико“?
- Ти избери, Адам.
Той се поколеба, после тръгна към вратата. Спря се, като мина край Ламия. Канеше се да
каже нещо, но накрая просто посегна и хвана ръката ѝ. Извади портфейла си от якето.
- Веднага се връщам.
- Ще си взема душ. Без футболния отбор.
Той кимна разсеяно, без дори да забележи шегата ѝ.
- Сигурна ли си, че искаш бира?
- Да.
- Ще взема и малко чипс. Може би и фъстъци.
Тя се обърна към него.
- Адам, всичко е наред. Дойдох в стаята по собствена воля и не съжалявам. Няма да
избягам, ако ме оставиш за две минути.
Сабир пое дълбоко дъх. Посегна към вратата. После се върна при Ламия.
Тя се наведе напред и облегна глава на рамото му.
Сабир я прегърна и я притисна до себе си.
- Обичам те. Искам да ти го кажа сега, преди да се е случило нещо друго. - Преглътна, но
гърлото му, изглежда, не функционираше нормално. - Никога не съм го казвал на жена. Никога
не съм се чувствал както сега. - Зарови лице между врата и рамото ѝ, вдишвайки уханието ѝ.
- И аз те обичам. Исках да ти го кажа в колата, но реших, че може да не ме харесваш по
този начин, може просто да си привлечен сексуално от мен, защото пътуваме заедно. Може
наистина да е така. - Погледна го неуверено. - Бих те разбрала, ако е така. Можеш да правиш
любов с мен, ако искаш, и след това да решиш как се чувстваш. Ще ми кажеш после.
- Казвам ти го сега.
- Адам. Не е задължително да слизаш за бирите или за чипса, или за фъстъци.
- Ясно. Няма да ходя. Не знам какво ми стана. - Бавно я поведе към леглото. Стояха
загледани един в друг. Внезапно всичко в света отново беше наред. Сабир се почувства като
човек в самолет, който наблюдава как пътниците излизат от машината след изнервящо дълъг
престой на пистата. - Хареса ми, когато сложи онази рокля вчера и грима, и високите токчета.
 - Защо? Какво специално има в една рокля, малко грим и обувките с токчета? -
Подкачаше го.
Той се засмя.
- Много добре знаеш защо. Защото са женствени. Защото привличат внимание към части
от тялото ти, които особено ми харесват.
- Части от тялото ми? Като например?
Сабир се поколеба, преценявайки настроението ѝ. После я завъртя с гръб към него.
Допадаше му как се оставя да си играе с нея.
Пое си дълбоко дъх, като хирург, на когото предстои особено деликатен шев.
- Например основата на шията ти. - Обхвана я с ръка, наслаждавайки се на допира на
косата ѝ до ръката му. - И раменете ти. И ръцете ти. - Докосна и тях.
- Кои други части от тялото ми те радват? - В гласа ѝ се долавяше смях.
- Хм, да помисля. Лактите ти. Предмишниците ти. - Докосна ги, наслаждавайки се на
допира до тялото ѝ. Съзнаваше и че са точно до леглото, но още не искаше да я положи там.
- Какво друго? Какво друго прави жената различна от мъжа?
Сабир помисли секунда-две.
- Мъжете нямат хубави бедра, - плъзна ръце отстрани по бедрата ѝ, - но ти имаш.
Харесва ми как бедрата ти се очертават под тънкия ти кръст. - Докосна двете страни на ханша
ѝ. - Като цигулка. Харесва ми как роклята ги подчертава. - Посегна пред нея и остави пръстите
си да преминат през горната част на бедрата ѝ, после леко по-осезаемо плъзна ръце по задната
част на бедрата и дупето ѝ. - Това е място, което особено ценя.
- О, наистина ли? - Ламия шепнеше, останала без дъх.
Той коленичи зад нея.
- После прасците ти. - Пръстите му проследиха очертанията на крака ѝ. - И обувките от
вчера. С високите токчета. Харесва ми как подчертават глезените ти.
- Глезените ми?
- Да. Тези двата. - Погали глезените ѝ. - Но има и още?
- Още?
Той я обърна, така че коремът ѝ да е на нивото на лицето му.
- Това е коремчето ти. Когато си с рокля, тя прилепва към леката извивка ето тук, над
слабините ти. Харесва ми. Приканващо е.
- Извивка? Слабини? Адам, говориш като професор по биология. - Тя се поколеба, без да
му каже нещо по-силно, не желаеше да промени настроението му. - Приканващо към какво?
- Към други неща. - Той се усмихна и положи глава срещу корема ѝ. Почувства
топлината ѝ по бузата си. Усети уханието ѝ, смес от чисти дрехи, парфюм и нейния специален
аромат, който беше разпознал още в краткия миг, когато я вдигна при бягството им от мотела в
Карлайл.
Пръстите ѝ разсеяно си играеха с косата му.
- Харесваш жените, нали?
- Да.
- Но се смущаваш от тях?
Той кимна.
 - Защо?
Сабир затвори очи. Вече не искаше да говори. Не желаеше да разваля момента, но
неизвестно какво го тласна напред. Някаква мисъл, че ако не обясни точно как се чувства,
щеше да измами Ламия за нещо, за което тя бе спечелила право да узнае истината. Беше го
накарала да се чувства както никоя друга жена преди това.
- Заради майка ми. Виждах как се унищожава, взимайки и баща ми със себе си. Болеше
ме през всеки миг от живота ми, докато тя не се самоуби. После болеше още повече.
- Още ли те боли?
- Не и когато те прегръщам.
- Както сега?
- Както сега. Не мога да мисля за нищо друго, освен теб.
Ламия кръстоса ръце и бавно надигна роклята си покрай бедрата, през извивките на
гърдите и над раменете си. После махна с ръка, освобождавайки роклята, която се заплете за
миг в косата ѝ. Пусна дрехата на леглото до себе си.
Сабир се изправи. Пръстите му се плъзнаха по цялата дължина на тялото ѝ. Разкопча
сутиена ѝ и го пусна върху роклята.
Тя седна на леглото. После се отпусна назад, като кукла. Погледна го усмихнато и
очаквателно.
Той посегна и свали бикините ѝ. Тя му помогна с движение на бедрата.
Лежеше гола пред него. Не се прикриваше, уверена в красотата си. Искаше той да я
обожава. Той я изпиваше с поглед и тя го приемаше като нещо нормално. Без да сваля очи от
нея, Сабир се съблече. Очите ѝ шареха по тялото му, докато се освобождаваше от дрехите си, и
накрая се върнаха на лицето му.
Сабир се плъзна на леглото до нея.
Лежаха лице в лице, усещаха пулса на вентилатора върху кожата си.
Мина много време, преди Сабир да се наведе, за да я целуне.

57

Они дьо Бал плесна комара, който бръмчеше точно над дясното му око. Облегна се на
дървото и се поля с още малко репелент. Зачуди се дали и останалите са изядени живи.
Отново всеки беше с различна кола. Аби се възползва от кратката секс ваканция на Сабир
и Ламия и изпрати всички до Мерида да си наемат коли.
Виж, това беше странно. Никога не би и сънувал, че Сабир и Ламия ще се вземат.
Особено предвид натрапчивостта на мадам майка му за девствеността. Какъв беше откъсът от
Библията, който тя споменаваше всеки път, за да ги накара всички, най-вече Алдинах, да се
държат прилично?
„Те са, които не са съгрешили с жена. И са девствени. Те са, които ще последват Агнеца,
където и да отиде. И в техните усти нямаше вина, защото не са съгрешили пред трона Гос-
поден.“
 Разбира се, в случая на Алдинах мишена бяха както мъжете, така и жените,
противоположният на избрания от него пол за съответния ден. Удобно, като се замислиш.
Удвояваше възможната плячка. Трябваше да се има предвид, че Алдинах не е гей. Они
трябваше да го признае. Алдинах работеше само с противоположностите. Никога със същия
пол. Това си беше някакъв вид моралност, като се замислиш.
Така или иначе амбициите на мадам майка им за девственост не бяха стигнали далече.
Роша беше поел пътя на въздържанието, но не свърши добре. Той беше единственият, ако не
броим Ламия, останалите се чифтосваха като зайци при всяка открила се възможност. А сега
явно и Ламия е решила, че ѝ е писнало. Стана на 27 и вкара Сабир в леглото си. Честно каза но,
Они не я винеше. С нейното лице ѝ бе необходим всичкият късмет на света, за да се озове в
нечие легло.
Они беше наясно с тези неща. Повечето женски бягаха от него като попарени заради
ръста му, страхуваха се, че ще ги смаже. Е, поне не беше отвратително прасе като Асон, кой то
можеше да изяде килограм сладолед наведнъж, но все пак беше висок два и десет, повечето
жени едва стигаха до гърдите му. Ето защо Они прибягваше до наемането на професиона-
листки, които не бяха отблъснати от, как би го нарекъл Алдинах? - „извънмерните аспекти на
личността му“.
Аби беше поръчал всички да се разположат в гората около Каба, и ето го Они, с
прекомерно голямата площ на тялото си (катарите ли смятаха, че кожата ни свързва с Дявола?)
се беше превърнал в меню за особено агресивен вид комари. Мамка му. Мамка му на всичко.
Сложи си очилата за нощно виждане и ги фокусира върху гърба на Сабир. Човекът
броеше маските на фасадата на храма. Всеки път когато стигаше до някоя, която му допада,
вадеше парче хартия от раницата си и го залепяше с тиксо върху маската. Вече беше покрил
пет сектора от фасадата, оставаше му още един. Хартията се открояваше много добре на
лунната светлина. Они му признаваше, че го е измислил добре. Дори си даде сметка, че Сабир
избира дванайсетата маска от всеки сектор. Със сигурност числото имаше някакво значение.
Взе телефона си и докладва на Аби.
Сабир се промъкна в Каба преди половин час, точно както Аби беше предвидил, като
носеше раница и два гаечни ключа за автомобилни гуми. Полицаят се беше домъкнал с него.
Ламия не беше с тях. Вероятно се възстановява в колата след оргията им. Они се ухили. Със
сигурност я болеше. Сигурно щеше да ходи разкрачена с дни. Така ѝ се пада, като е чакала
толкова дълго.
Портиерът, когото размазаха, Филип, да, така се казваше, я дебнеше с години, но Ламия
го отхвърляше като насекомо. Сега той беше мъртъв. Крепеше основите на девическото учи-
лище. Дали хората правеха секс в ада? Они сви рамене. Имаше само един начин да се разбере,
но пък, от друга страна, по-добре да остави тази задача на Филип.
Они фокусира очилата върху индианеца. Да, човекът още се криеше зад дървото, следеше
всяко движение на Сабир. Накрая Они погледна и от другата страна на двора, вляво от Двореца
на маските. Да, нощният пазач още дебнеше там. Шепнеше нещо по мобилния си телефон, все
едно правеше любов с него.
Изглеждаше почти невъзможно Сабир и полицаят да не осъзнават, че са следени от поне
три места, но Они трябваше да признае, че те нямаха неговите предимства - очилата му за
нощно виждане превръщаха нощта в бледо осветена игрална площадка, където всичко имаше
сюреалистичните форми на сънуваните от Салвадор Дали пейзажи.
Они нямаше търпение да види какво ще стане, когато хората, на които се обаждаше
нощният пазач, куки?, археолози?, екоактивисти?, се изсипеха през входа. Би платил и вход,
само и само да види изражението на Сабир тогава.
Они още веднъж прошепна информацията си на Аби и накрая го попита:
- Какво искаш да направя?
 - Стой където си. Гледай. И чакай. Не се, повтарям, не се намесвай.
Они изръмжа и плесна още един проклет комар. По-лесно е да се каже, отколкото да се
направи. Сложи още една шепа репелент и намаза лицето си.
- Скапани гадини!

58

Ти наблюдаваше двамата гринго с изстинало сърце. Какво правеха? Защо бяха дошли
посред нощ? По-младият гринго броеше маските във всеки сектор и слагаше хартия върху из-
браните. Странна процедура. И несъмнено незаконна. Иначе защо да я вършат нощем, а не
през деня, когато всеки би могъл да види какво правят?
Разпозна и двамата от сутринта. Сега жената не беше с тях, онази с окървавеното лице, за
която гидът реши, че е урочасана - забеляза как онзи направи фалическия жест, за да се
предпази. Може би като жена тя не одобряваше това, което мъжете вършеха?
По-рано вечерта Тепу опита да те убеди да се прибереш в дома му, като те закара с
колелото. Тепу е специален човек. Мъж достоен за почит. Ти му каза, че трябва да останеш
тук, близо до храма, и той не опита да те разубеждава или да те разпитва. Вместо това ти
намери одеяло и уреди жената на пазача да ти даде малко сготвено месо от игуана.
Жената и пазачът живееха в колиба на около половин километър от мястото. В осем часа
Тепу дойде и двамата хапнахте от игуаната заедно, поделихте си и малка бутилка бира. Ти
призна на Тепу, че не можеш да му се отплатиш, но той отхвърли възраженията ти както човек
отблъсква досадна муха.
Сега гринговците бяха тук и ти не знаеше какво да направиш. Дали искаха да крадат,
както правеха всички гринго? И защо щяха да крадат маските? Какво се надяваха да направят с
тях? Да ги продадат? Сигурно е невъзможно. Властите щяха да ги намерят и да ги пратят в
затвора.
Докато ги наблюдаваше, по-младият гринго извади инструмент от раницата си и започна
да напъва единия от камъните. По-старият мъж взе подобен инструмент и напъна от другата
страна.
Ти се изправи иззад дървото, за да виждаш по-добре какви ги вършат. Беше почти
пълнолуние и двамата бяха окъпани в отразената светлина от белите стени на храма.
Какво трябваше да направиш? Да говориш с тях? Да изтичаш и да доведеш Тепу? Или
пазача? Да, май това е правилното при тези обстоятелства. Човекът живееше само на половин
километър и ти знаеше къде е колибата му, благодарение на описанието на Тепу.
По някаква причина ти не правеше нищо, а само наблюдаваше, докато двамата гринго се
мъчеха с маските.

59
 - Мислиш ли, че сме луди да правим това? Намираме се в чужда страна посред нощ на
защитен археологически обект, унищожаваме древен исторически паметник. Ако ни заловят,
ще ни пратят в затвора и ще хвърлят ключа. - Лицето на Сабир изглеждаше твърде бледо на
лунната светлина. Наистина изглеждаше почти луд.
- Връщаме камъните обратно, Сабир. Никой няма да забележи разликата.
Калк и Сабир бяха стигнали до третата от отбелязаните маски. Всеки път, когато
съумяваха да повдигнат някоя от каменните маски от мястото ѝ, единият светваше с
фенерчето, а другият опипваше мястото зад маската, като се преструваше, че не се притеснява
от възможността вътре да има скорпиони, отровни паяци или змии.
- Може пък в Мексико да няма скорпиони?
- Разбира се, че има, но са изцяло нощни животни и нападат само ако ги раздразниш.
- Благодаря ти, Калк. Много ти благодаря. - Сабир опипваше зад една от маските с ръка.
- Не са смъртоносни, нали?
- Само един вид. Останалите не са.
Сабир дръпна ръка от дупката.
- Няма нищо. - Потръпна, сякаш някой се разходи по гроба. - Откъде по дяволите
намираш такава информация, Калк? Просто четеш до смърт? Или това ти е нервен тик?
- И двете.
- Тогава ти ще бъркаш в следващата дупка. - Телефонът на Сабир завибрира. Той потупа
джоба си, все едно се опасяваше, че и там може да има скорпион. - Да? - Заслуша се. После
кимна. - Добре, мерси. Тук сме окей. Засега нямаме късмет. Остават още три. После всички се
прибираме и отиваме на почивка. По възможност на Карибите. Вече съм приготвил двойния
хамак и рома. И там няма скорпиони, които да те дебнат в тъмното. - Сабир прибра телефона и
се обърна към Калк. - Ламия каза, че пътищата в двете посоки са чисти. Ще продължи да се
оглежда, докато не я викнем насам.
- Карибите са пълни със скорпиони. Определено си необразован.
Сабир посочи към него.
- Добре тогава, ето ти нещо необразовано. Маите пишат отляво надясно, като нас. Само
че при тях всичко е по двойки. Глинените блокове и подобните. Ти самият ми обърна внима -
ние, нали?
Калк кимна предпазливо.
- Защо не пропуснем следващия сектор и не започнем от далечния ъгъл, както
първоначално вероятно трябваше да сторим? Не да си губим времето, опипвайки от дясната
страна. Всъщност защо не разгледаме цялата стена на храма като каменен еквивалент на
изписан пергамент?
- А защо да не теглим чоп? - Калк въздъхна. - Ако теорията ти е правилна, Сабир, сме си
губили времето, поглеждайки зад грешните камъни. Маркирахме всяка дванайсета маска от
дясната страна. Ако следвахме практиката на маите, значи да отбелязваме тези отляво. И да
започнем от втория сектор, а не от първия.
- Това казвам и аз. Само че съм просто глупав идиот, който не знае, че Карибите са
пълни със скорпиони.
- Беше шега, Сабир. Ако наистина си сигурен в интелекта си, няма нужда да се доказваш
пред всеки, който го закача.
Сабир се успокои, макар и малко.
- Добре. Съжалявам.
 - Аз също. А още повече съжалявам, че твоята теория, колкото и да ми е неприятно да го
призная, изглежда добра. Да идем направо при дванайсетата маска отляво във втория сектор.
- Каква компенсация ще ми дадеш, ако съм прав?
Калк въздъхна. Изражението му наподобяваше анимационно куче, принудено да угажда
на превъзбудено пале.
- Ще се изказвам в твоя полза пред Ламия всеки път когато тя ме попита за теб, а тя, по
една случайност, го прави непрекъснато. Как ти се струва? Досега все се опитвах да ти забия
нож в гърба заради сексуалната ми ревност. Занапред ще те превъзнасям до небето. Доволен ли
си?
- Имаме сделка.
- Разбира се, ако не намерим нещото, което търсим, ще се чувствам свободен да злословя
по твой адрес при всяка възможност.
Сабир поклати глава.
- Добре че си французин, а не белгиец, Калк. Тогава щях да имам истински проблем с
чувството ти за хумор.

60

- Твой ред е да пъхнеш ръка, Калк. Имаш ли конкретни молби и желания? Ще се

погрижа предсмъртната ти воля да бъде изпълнена дословно.
Калк го пусна покрай ушите си. Опипа в първата от новата им поредица дупки. После
затвори очи.
- Тук има нещо. Нещо гладко... и студено.
- Шегуваш ли се?
- Не. Усещам го съвсем ясно. Има зъби... и нос. Усещам вдлъбнатините на очите.
- Господи, какво е? Ще те убия, ако ме бъзикаш.
- Не се шегувам. - Калк извади ръка от дупката. - Ще се наложи да отместим целия блок.
Няма начин да извадя нещото през сегашната дупка.
Сабир също пъхна ръка в отвора и опипа.
- Прав си. Но не можем да рискуваме да извадим цялата маска от нишата ѝ. Би била
твърде тежка. Никога няма да успеем да я върнем обратно.
- Тогава ще трябва просто да я оставим на земята. Може би ще решат, че е паднала
заради насъбрал се конденз?
- Да, най-вероятно. Добре се сети, Калк. Направо си представих куратора: „Ей, момчета!
Току-що загубихме още една от каменните маски на хиляда и двеста години. Глупавото нещо
сигурно се е отлепило заради конденз“.
Двамата мъже отстъпиха крачка назад и се загледаха в камъка.
- Ще трябва да теглим като зверове и после да се дръпнем. Сигурно носът му ще се
счупи като се удари в земята. Това със сигурност ще влезе в досиетата ни на разрушители на
исторически паметници. Ще ти кажа едно, Калк. След като докопаме нещото зад маската, няма
да се задържам наоколо и за миг.
- Нито пък аз. Хайде, да го направим.
Двамата напънаха с лостовете си, докато маската не остана на ръба на пиадестала си.
- Ще се катурне. Пази си краката. - Сабир натисна и после бързо се дръпна, след като
цялата плоча се преобърна в неговата посока.
Маската се удари в земята и отскочи.
- Господи. Продължава. - Двамата се обърнаха, за да наблюдават как маската се търкаля
по стъпалата под тях, хвърляйки каменни шрапнели във всички посоки.
Едва тогава видяха осемте маи в осветения от луната двор. Всеки от тях държеше пушка
в ръце. Ламия стоеше до единия. Устата ѝ беше запушена с парцал.
Сабир погледна Калк. Заговори под сурдинка.
- Да ти се намира някоя забавна шега?
Калк пое дъх през зъби.
- В момента не се сещам. - После внезапно се ухили широко. - Не. Почакай. Може би
тези въоръжени мъже не се интересуват от нас? Може би участват в нощно учение на мекси-
канската армия?
- Да. Съвсем на място, Калк. Тази беше добра. Радвам се, че попитах.

61

Тепу наблюдаваше двамата гринго с ужасено възхищение. Те се усмихваха. Изглеждаше

невъзможно, но беше вярно. Бяха тук, изправени пред осем въоръжени мъже секунди след като
Алах Уйник ги хвана да грабят свещения Храм, и се усмихваха. Нямаха ли представа какво
може да им се случи? Нямаха ли идея колко е тежко провинението им?
По-младият мъж седна на каменните стъпала и хвана главата си в ръце. По-възрастният
остана до него, взирайки се в Алах Уйник.
Алах Уйник пристъпи напред и даде знак да махнат превръзката от очите на жената.
Тепу я беше заловил. Чувстваше се много горд от себе си. Беше обърнал трайка си и
беше легнал до него, все едно е станал инцидент. За миг реши, че жената не го вижда и ще го
прегази. В последния момент тя спря и излезе от колата. По- късно се разбра, че е говорила по
телефона. Тогава Тепу се изправи и я заплаши с пушката. Братовчед му Акан го предупреди за
злото око, но Тепу забеляза само, че жената има дефект по рождение. Беше виждал такъв белег
в Мерида, на лицето на един мъж на пазара. Със сигурност не беше злото око, но нещо, за
което трябва да се съжалява. Колко тежко трябва да е да прекараш целия си живот, съжалявай
от всички? И жената беше красива, ако не беше белегът, особено за гринго. Акан, както
обикновено, драматизираше ситуацията много отвъд реалната ѝ значимост. И все пак. Човекът
беше съвсем малко по-добър от бледоликите. Непрекъснато гонеше момичетата, парите и
големия късмет. Тепу обичаше братовчед си Акан, но не уважаваше начина му на живот.
Огледа се за новия си приятел, метиса от Веракрус. Трябваше да е някъде тук, но, колко
мъдро от негова страна, криеше се. Тепу го харесваше. Не е негова вината, че е със смесена
кръв. Беше честен човек и скромен. Това беше чудесно.
 Когато за първи път Тепу попадна на метиса, незабавно разбра, че е на ръба на гладна
смърт. Отначало не знаеше какво да стори. Не е обичайно за маите да нахлуват в личното
пространство на непознати, освен ако не бъдат помолени да го сторят. Тепу реши да остави
изхода на Бог. Каза на човека, че отива на лов, а после ще се върне да го отведе у дома си. Така
опазваше честта и на двете страни. Ако онзи не искаше Тепу да го нахрани, можеше да се
махне. Ако беше прекалено слаб, за да се махне, Тепу щеше да го намери и да го вземе под
крилото си. Тепу винаги взимаше хората под крилото си. Такъв му е характерът. Първото
животно, навлязло в невидимия кръг, очертан от майка му около неговото легло още като
новородено, е била кокошка. Оттогава Тепу нямаше никакъв избор по въпроса.
Алах Уйник се изкачваше по стъпалата към двамата мъже. Жената вървеше с него, както
и Акан, също и брата на Акан, Наум. Тепу избърза, за да се присъедини към тях. Оттам щеше
да има по-добър изглед към гората наоколо. Забележеше ли метиса, щеше да успее да му даде
знак да се отдалечи. Да му покаже, че не бива да се намесва.
По-старият гринго говореше на Алах Уйник на развален английски. Посочваше назад
към дупката зад свалената маска. Показваше някаква форма с ръце.
Алах Уйник махна с пръсти и по-старият гринго се качи по стълбите зад себе си. Цялата
група, включително Тепу, се качиха до мястото на свалената маска.
По-старият гринго пристъпи напред и бръкна в дупката, която бяха отворили с по-
младия.
Тепу усети да затаява дъх.
Щеше да се случи нещо.
Дали грингото щеше да извади някакво оръжие? И защо Алах Уйник му угаждаше. Тепу
не разбра добре английския на грингото. Навярно старият се е помолил за живота си и Алах
Уйник се е съгласил да го пощади, ако онзи отново бръкне в устата на бога на дъжда?
По-старият гринго извади нещо от дупката. Беше светло и обло и, изглежда, улавяше
лунната светлина в себе си.
Грингото вдигна предмета, за да може Алах Уйник да го види.
Алах Уйник падна на колене. Акан и Наум паднаха на колене. Тепу, без да знае защо,
стори същото. Зад него тримата последвали ги мъже се проснаха на земята.
Точно тогава приятелят на Тепу, метисът, реши да излезе от прикритието си.
Тепу замръзна по средата между падането на колене и просването на земята. В главата му
зазвуча внезапен звук като съскането на хиляда змии. През този шум Тепу чу гласа на ме тиса
да прокънтява в стените на сградите.
- Това, което държиш, - каза метисът - е нарисувано. Тук. В тази книга. Книгата, която
трябва да ти дам. Виждаш ли я? Държа я в ръцете си. Донесох я чак от Веракрус, но е твърде
голямо бреме за мен. Баща ми, дядо ми и прадядо ми са я опазили за вас преди мен. Сега, след
като големият вулкан в Орисаба избухна в пламъци, дойде време да я върна на народа ѝ. Това
ми казаха да направя. Това и направих, както родът ми е обещал.

62

- Аби, направо няма да повярваш.

Аби погледна телефона си.
 - Какво няма да повярвам? Чакай, не ми казвай. Имало е престъпление от страст. Калк е
убил Сабир заради отхвърлената му любов към нашата сестра? - Поклати глава, почти убеден в
собственото си остроумие. - Шегата настрана, но Сабир сигурно страда от разлепване на
ретините. Или може би просто Ламия е кълбо от страст в леглото и двамата са слепи от нагон?
- Не, не. Не става дума за това, Аби. Изобщо не е за това. - Они беше изключително
превъзбуден и не забеляза обичайния сарказъм в гласа на Аби, дори не усещаше новата вълна
от атаки на комарите към кожата му. - Нали още покриваш всички пътища, излизащи от това
място, Аби?
- Они, давай по същество.
- По същество, да. По дяволите, по същество. - Они се потеше още по-обилно. Потта се
изливаше от порите му на вадички, разтваряйки репелента до степен на безполезност. - Тряб-
ваше да си тук, Аби. Беше като във филм за Индиана Джоунс. Представи си го. Сабир и Калк
стоят под лунната светлина, откъртват една от маските на храма, опитват се да измъкнат нещо,
което е зад нея. После маската, която повдигат, внезапно се изплъзва от нишата си и се
изтъркулва по стъпалата на храма като онази отскачаща бомба, която срина язовира в глупавия
британски филм за Втората световна война.
- Вече спомена два филма, Они. Не искам да чувам за други.
- Добре, добре. Без повече филми. - Они плесна комар, отклонил се от облака, който го
обграждаше. - После Сабир и Калк се обръщат като идиотите, каквито всъщност са, и гледат
маската, сякаш тя внезапно ще спре и магически ще се върне обратно в дупката си. В този
момент от нищото изникват осем от маите, водят и сестра ни, насочват пушките си срещу
двамата.
- Какво намериха, Они, Калк и Сабир?
- Какво? Разказвах ти за въоръжените индианци.
- Забрави за тях, Они. Вече знам за въоръжените индианци. Може да не повярваш, но не
си единствената риба в морето. Сега ми кажи какво откриха.
- Кой разказва, Аби, ти или аз? Точно засилвах напрежението преди развръзката.
Аби погледна телефона, сякаш възнамеряваше да впие зъби в клавиатурата и да я сдъвче.
- Тогава по-добре стигай до скапаната развръзка, Они, иначе ще те срина точно като
скапаната бомба от скапания филм, дето спомена.
- Да бе, ти и чия армия? И не трябва да ругаеш толкова много, Аби. Мадам майка ни
казва, че е проява на липса на въображение.
Аби съзнателно се сдържа. Трябваше да го направи, иначе щеше да накара някого да убие
брат му. Защо да се нервира за нищо? Знаеше си какъв е Они. Винаги е бил наясно. Понякога
забравяше, че идиотът е само на осемнайсет.
Всъщност информация за приближаването на въоръжените мъже получи малко по-рано.
По някаква причина новината не го изненада. Няма как да следваш тези хора ден след ден, без
да очакваш нещо да се случи. Ето го и събитието, призоваващо го като сирените от Одисея.
Аби незабавно се разпореди останалите да останат на място и да последват групата
когато и където е възможно. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да изкопчи нещо
смислено от огромния си глупав брат и ситуацията щеше отново да е под негов контрол.
- Съжалявам, Они. Продължи, както намериш за добре. Изцяло на твое разположение
съм, както винаги.
- Няма нужда от сарказъм. Знам, че понякога се отнасям. Но това беше наистина нещо
специално, Аби. Слушай.
- Слушам.
 - Когато маската спря да подскача, настъпи суматоха, като всички се показваха пред
другите. Имаше много махане с ръце и размахване на пушки. После явно взеха някакво
решение, защото Калк внезапно се обърна и поведе всички обратно нагоре по храма. Накрая се
изправи като някакъв вълшебник, като Джордж Сандърс в ролята на Свенгали в онзи филм...
- Они!
- ...и накрая извади ръка от дупката под маската и показа...
Они спря. Хилеше се пред телефона като шимпанзе.
- Какво? По дяволите, Они, какво показа?
- Кристален череп, брато. Скапан кристален череп. Можеш ли да повярваш? - Они
поклати глава пред телефона, все едно очакваше машината да се съживи и да отговори на
мислите му. - Беше повече от трийсет сантиметра. С отделна долна челюст, като истински
череп. И нещо черно в очите. Може би изумруди. Или нефрит. Не успях да различа. А
глупаците с пушките погледнаха към нещото и се проснаха на колене, все едно са видели
папата. И какво правят Сабир и Калк? Плюят ли си на петите? Не, по дяволите! Вместо да
спринтират към колата, те си седят там, сякаш разчитат да получат златен олимпийски медал,
все едно очакват потупване по рамото вместо куршум в главата, какъвто вероятно ще получат,
когато глупчовците с пушките дойдат на себе си.
- Какво стана после, Они?
- Чакай. Става по-добро. Още по-добро. После онзи тип, който наблюдавах последните
три часа, дето се криеше зад дървото, казах ти за него, та той излиза от скривалището си и
размахва книга. „Всичко е написано тук, крещи. Не мога да нося това нещо с мен повече.
Вулканът проговори“ или някаква подобна глупост. Испанският ми не е много добър. - Они
наистина се беше запалил. - Та въоръжените типове направо се попикаха, казвам ти. Обикаляха
наоколо, без да са сигурни кого да пазят, кого да застрелят или дали да не се хвърлят отново на
колене, почитайки Сабир и Калк като богове.
- Как свърши всичко?
- Трима от индианците върнаха съсипаната маска в дупката ѝ. После разчистиха
отломките и върнаха всичко в предишния му вид, все едно нищо не се е случило. После шефът
им събра всички, пак настана суматоха, повярвай ми, умеят да създават хаос и потеглиха
нанякъде с три коли, включително черокито на Сабир. - Они потърси подходяща реплика за
завършване на историята. - Сега не остана никой, освен нас. И няколко кръвожадни комара,
които ни пият кръвчицата. Мога ли вече да се прибирам, Аби?

63

- Познах те. Ти си гидтт, нали? Който ни каза за деветстотин четирийсет и двете маски? -
Сабир шофираше. Акан седеше до него, Калк и Ламия бяха отзад. - Значи си бил там, за да
дебнеш за нас през цялото време? Как така? Очакваше ли ни? Но това е невъзможно. - Сабир
рязко се обърна. - Не си от Корпуса, нали?
Акан все още нервно гледаше жената. Надяваше се тя да не се взре директно в него и да
му предаде злото око. Стискаше пушката между краката си така, че нямаше как да направи
подходящ защитен жест и да се предпази от урочасването.
- Корпуса? Какво е?
 - Забрави. Не е важно. - Сабир погледна Ламия в огледалото. - Трябва ли да гледаш
приятелката ми така? Може да не го осъзнаваш, но е страшно обидно. Какво ви става, бе хора?
Малко ли ви е това, че ни отвличате?
Акан издиша шумно през устата. Когато въпросът му беше поставен ребром, се
чувстваше малко по-добре.
- Тя има злото око.
- Злото какво?
Калк се наведе напред.
- Смята, че Ламия е урочасана. Заради лицето ѝ. И ако тя го погледне, той ще бъде
прокълнат.
- О, по дяволите...
- Сериозно е, Сабир. Трябва да му обясниш.
Ламия също се наведе напред.
- Аз ще му обясня. Говоря неговия език. И моето лице го плаши, не вашите.
Калк се отпусна на седалката. Сабир се съсредоточи в шофирането. И двамата бяха
засрамени. Успокояването и убеждаването на младия индианец внезапно станаха много по-
важни от половинчатите им идеи за измъкване от ситуацията, в която се бяха озовали.
Ламия се наклони към Акан. Заговори му меко на испански. Той започна да кима
неуверено. В един момент Ламия хвана ръката на Акан и я допря до лицето си. Той се дръпна и
се прекръсти. Ламия го наблюдаваше с капка тъга, смесваща се с желанието ѝ да го накара да
разбере. После, неочаквано, Акан подаде ръката си още веднъж. Този път Ламия не се опита да
го направлява.
Пръстите му трепереха. Напълно беше забравил за пушката си.
Сабир инстинктивно почувства, че е в перфектна позиция да измъкне пушката от Акан и
да си върне контрола върху положението. Наистина беше следван по петите от две други коли,
пълни с въоръжени мъже, но виждаше отбивка на пътя няколкостотин метра пред себе си.
Всичко, което трябваше да направи, бе да синхронизира отнемането на пушката с внезапното
завиване в пресечката.
Само дето тогава нямаше да има нито кристален череп, нито книга, нито отговори. Сабир
се поколеба за миг, по кожата му премина тръпка, която сякаш прошепна „и никаква Ламия
повече“. Тя никога нямаше да му прости, че е нарушил дадена от нея дума. Затова Сабир не
направи нищо. За първи път след самоубийството на майка си, осъзна, че поставя щастието на
друго същество над собственото си. Мисълта бе нова за него. Дали наистина започваше да
изплува от почти десет години емоционален блокаж? Погледна жадно към Ламия в огледалото.
Акан посегна и докосна лицето ѝ. Нещо се промени в погледа му, докато довърши
движението. Страхът му се изпари. Той кимна, сякаш нещо му е обяснено, тайна, която винаги
е искал да знае.
Акан се обърна напред.
- Всичко е наред. Много съжалявам. - И заплака.
Сабир погледна Ламия, после и Калк.
- Какво предизвика това?
Ламия поклати глава.
- Нищо не беше. Напомних му за белязването на Каин. Казах му, че Бог ме е белязал
така, защото имам зли корени, но аз приемам белега като знак, че трябва да загърбя злото си
семейство и сама да се изправя на крака. Като „Демиан“ на Херман Хесе.
 - Той, разбира се, е чел Хесе?
- Не се смей, Адам. Обясних му, че бог Абраксас обединява всичкото добро и зло на тази
земя и всеки от нас трябва да унищожи свят, ако иска да се прероди. Цитирах му от книгата на
Хесе: „Птицата излита от яйцето. Яйцето е светът. Който иска да се роди, трябва да унищожи
света. Птицата отлита към Бога. Богът се нарила Абраксас.“
- Ламия, той плаче на глас.
- Образът на яйцето... значи много за него. Тук използват яйце, за да се отърват от зли
помисли. Смятам, че сега разбра. Вече не мисли, че имам уроки, или че урочасвам.
Сабир погледна неразбиращо Акан. После и Ламия. Усети погледа на Калк да дълбае в
тила му. Внезапно се почувства деформиран и неадекватен. Недостоен за обичта на Ламия.
Какво правеше тук? Какво право имаше да се намесва в живота на всички тези хора? Да
действа като някакъв катализатор, обединявайки сили, които почти не разбира, по начини, кои-
то не може да контролира?
- Съжалявам за шегата за книгата на Хесе. Понякога сам не се разбирам. Изпитвах
собственическо чувство и не ми хареса, че не ме включваш в това, което каза на... - поколеба
се, за първи път осъзна присъствието на човека до себе си. - Как се казваш?
- Казвам се Акан.
- Това е Ламия. Ламия дьо Бал. Отзад е Калк. Жорес Калк. Моето име е Сабир. Адам
Сабир.
Акан се усмихна през сълзите си.
- Името ми е Акан Теул. И съм един от маите. От село Актункойотл. Баща ми се казва
Антонасио, за кратко Тоно. Майка ми се казва Иштаб.
Ламия се усмихна благодарно на Сабир. После се обърна към Акан.
- Иштаб... красиво име.
- Да. Кръстена е на жената на въжето. Нашата богиня на самоубийството. В Юкатек Мая
самоубийството може да е хубаво нещо. Може да е достоен начин да свършиш живота си.
Иштаб е богинята, която съпровожда хората, които са се самоубили, до рая, като се уверява, че
там ги приветстват и им засвидетелстват нужното уважение.
Сабир се обърна към него, като лицето му беше изпълнено с подозрения.
- Самоубийство? Защо внезапно заговори за самоубийство?
Калк положи ръка на рамото на Сабир. Всички бяха крайно изнервени, особено Сабир.
Калк знаеше, че Сабир не спи. През последните няколко дни беше ставал все по-напрегнат,
точно както след сблъсъка си с Ейкър Бейл. Изглеждаше, че на Сабир му липсват три или
четири от нормалните защитни пластове, които хората обикновено притежават.
Отначало Калк направи разумното предположение, че новата връзка с Ламия навярно ще
го поуспокои. Парадоксът беше, че любовната афера оказа противоположен ефект и превърна
Сабир в още по-натегната струна. Калк реши, че с Ламия ще трябва да действат изключително
предпазливо, ако не искат Сабир да се пречупи пред тях. Съответно прецени думите си
внимателно, като директор, говорещ пред ученици от подготвителен клас.
- Той има предвид, че богинята Иштаб действа като посредник на душите за оня свят,
Сабир. Духовен водач. Придружава починалите към отвъдното. Шаманите също изпълняват
тази роля, доколкото ми е известно. Доста невинно занимание.
- Да, да. - Акан изглеждаше благодарен от намесата на Калк. - Това прави майка ми. Тя е
ийома.
- Ийома?
 - Женски шаман. Всъщност акушерка. Казва дали новороденото ще бъде шаман, или не.
Дали е родено с отделна душа, като истински шаман, и дали ще причини болка на майка си при
раждането. Това може да е много лошо за майката. По тази причина понякога ийомата може да
не каже на майката и бащата за детето им и да им разкрие истината по-късно.
- Защо майка ти е кръстена на богинята на самоубийството? - Сабир продължаваше да
наблюдава младия индианец, сякаш е лично отговорен за смъртта на неговата майка.
В собственото си напрегнато състояние Акан усети гнева на Сабир, но не се почувства
застрашен от него. Махна надолу с ръка, сякаш успокояваше дете, а с другата ръка избърса
сълзите си.
- Старата ийома в нашето село разпознала майка ми като шаман по рождение.
Инстинктивно узнала, че майка ми е свързана с богинята Иштаб през пъпната си връв. Без да
каже на майка ѝ и баща ѝ, отишла при старейшините и им предложила името. В нашето село
уважаваме старейшините. Правим каквото поискат от нас. Така майка ми била кръстена
Иштаб. Съпроводила е много хора в отвъдното, и е извела много хора от този свят. Много
мъдра жена. - Акан кимна, все едно казваше нещо очевидно. - Ти ще се срещнеш с нея, Адам.
Отиваме в Ек Балам. Много близо до моето село. Майка ми ще е там и ще те очаква.
Акан изгледа Сабир странно. Внезапно американецът също се беше разплакал.

64

Алах Уйник никога не е преживявал нещо подобно. Кой беше продиктувал събитията от
последните няколко часа? Хунаб Ку? Ицам На? Богът на царевицата? Богът без име? И какво е
значението на този развой?
Например защо трябваше чужденци да открият тринайсетата кристална маска, маската,
без която останалите дванайсет нямаше да запеят? И защо друг чужденец, мъж от Веракрус,
трябваше да даде на маите невероятния подарък на четвъртия пълен кодекс след онези в
Дрезден, Мадрид и Париж, откраднати от наследниците на конкистадорите? Алах Уйник
разбираше, че е знак, вятърът му нашепва гласове и спешно трябва да се вслуша в тях.
Алах Уйник се обърна към метиса, който му донесе книгата. Неговото лице по никакъв
начин не разкриваше мислите му.
- Не можем да вземем книгата от теб. От поколения е притежание на семейството ти.
Принадлежи на теб, не на нас. Би било погрешно да не ти кажа колко е ценна. Ако я изнесеш
от страната, в САЩ, или в Англия, гринговците ще те направят много богат. Ще можеш да си
купиш коли и къщи и да правиш любов с различна жена всеки ден. Ще можеш да пътуваш със
самолети през небето и да видиш неща, за които повечето от нас не знаят нищо. Следователно
не трябва да ни даваш тази книга. Тя е твоя. Можеш да направиш с нея каквото пожелаеш.
След като каза тези думи, Алах Уйник изпита болка в кръста, все едно имаше камък в
бъбреците, който се опитваше да излезе. Знаеше, че рискува да загуби най-големия дар, полу-
чаван някога от народа му. Но и бе наясно, че трябва да каже думите и те да идват от сърцето
му, иначе подаръкът щеше да е без стойност.
Метисът гледаше пред себе си, през прозореца на колата. Изглеждаше съсредоточен
върху колата пред тях, тази на гринговците.
Обърна се към Алах Уйник.
- А черепът? Гринго го намериха, не вие? Ще им го предложиш ли да си го вземат?
 Алах Уйник усети тежестта на съдбата да се стоварва върху му като капак на ковчег. Как
можеше метисът да вижда нещата толкова ясно? Да му задава такива въпроси? Човекът сигур-
но е богоизбран. Нямаше друг отговор.
Преди Алах Уйник да си отговори на въпроса, метисът го погледна в лицето за пръв път.
- Ти си върховният жрец, нали? Когото наричат Алах Уйник?
- Така ме наричат. Но аз не съм изцяло съгласен с тях по този въпрос.
- Другите жреци...
- Чиланите и Ах Кин?
- Те правят ли каквото им кажеш?
- Не. Правят каквото им каже техният дух.
- Но все пак се вслушват в думите ти?
- Аз съм оповестител. Да, така е. Признават го.
- Тогава ще предложиш ли черепа на гринговците?
Алах Уйник затвори очи. Говореха за тринайсетия череп. Черепът на силата. Беше
слушал легенди за него през целия си живот. Къде може да е скрит. Какви тайни може да
разкрие.
Някои смятаха, че може дори да даде отговор на въпроса какво ще се случи след
Голямата промяна - 21 декември 2012 г., края на календара на маите по дългото броене.
Алах Уйник знаеше, че само с този череп и след подходящи ритуали останалата дузина
ритуални черепи ще се съгласят да запеят пред жреците за бъдещето, за това, което ще се
случи накрая.
Ти си никаник, помисли Алах Уйник - глупак. Другите жреци ще направят най-добре, ако
те хвърлят в кладенеца с главата надолу и вързани крака, оставяйки те да се удавиш с главата
надолу като жертва на боговете.
- Ще им предложа черепа. Точно както ти предложих твоята книга. Това ще те задоволи
ли?
- Да. И кога ще го направиш? Сега?
- Веднага щом стигнем Ек Балам. Ще разпоредя да затворят мястото за туристи. Ще се
качим заедно на Голямата пирамида. Ще направя предложението и на теб, и на тях. Пред Ахау
Кан Май, чиланите, Ах Кин и шаманите, като ще призова всички да се съберат там.
Ти кимна. Какво те накара да постъпиш така? Защо заговори така на великия човек?
Беше ли полудял? През целия си живот не си отговарял на вишестоящите. Със сигурност на-
влезе в свят, намиращ се отвъд най-странните ти мечти.
Стомахът ти се сви и ти си представи своята колиба и фигурата на майка си, която те
чака на вратата в края на деня. Прииска ти се да си във Веракрус, завръщайки се след работния
ден, изморен, но доволен. Майка ти да изтрие гърба и лицето ти с мокър парцал. Да те закачи,
че още не си си намерил жена, която да прави това вместо нея. Снаха, която да ѝ помага в
кухнята и с чистенето, която да я дари с внуци.
Затвори очи и помисли за всички пари, които Алах Уйник каза, че ще получиш, ако
продадеш книгата на гринговците. Вероятно той би могъл да направи копие? Така ти можеше
да вземеш парите с чиста съвест. Не беше ли това, което той предложи?
Тогава щеше да построиш по-голяма къща за себе си и майка си. Да си намериш съпруга,
която да уважава майка ти и да направи живота ѝ по-лесен. Можеше да си купиш малък имот.
Да гледаш тикви и кафе. Дори няколко крави.
 Знаеше, че Алах Уйник те наблюдава. Имаше странно изражение, изписано на лицето му.
Сякаш разбираше мислите, които преминаваха през съзнанието ти и отказваше да те съди за
тях.

65

Аластор дьо Бал наблюдаваше мексиканеца с нещо, което трябваше да наподобява

интерес. Истината е, че бяха изминали доста години, откакто Аластор бе проявявал интерес
към друг човек, освен към себе си.
Той страдаше от болестта на изтощението - кахексия. В неговия случай не е причинена от
рак или СПИН, или някой друг от обичайните агенти, а се дължи на хронична ацидоза в
резултат на лошо усвояване и ускорено изгаряне на протеини поради пет или шест поколения
на кръвосмешение.
Аластор нямаше представа какво значи всичко това, нито се интересуваше достатъчно от
заболяването си, за да научи. Наясно беше, че кахексията ще го довърши до две, най-много три
години. Според него му оставаше единствено да си доставя възможно най-силен приток на
адреналин винаги когато е възможно. Единствено това пробиваше отвъд неизбежната летаргия,
умора и слабост, свързани с болестта му. И ако се ориентираше правилно, пълничкият
мексиканец щеше да му достави точно каквото му трябва.
- Мога да те снабдя с всичко, човече, стига да си платиш. Щатски долари. В дребни
банкноти. Нищо над двайсетачка. Имам узи. Дори миниузи. Разполагам с берета дванайсет,
както и хеклер и кох ем пе пет ка. Даже стоунър ем шейсет и три, още опакован. Не е
използван. Оня, дето го поръча, го застреляха човека, докато идваше да си го вземе.
- Пистолети?
- Всичко, което поискаш, човече, всичко което поискаш. Имам макаров, пе ес ем, имам
че зет.
- Не желая нищо от Източния блок.
- Добре, добре. Предлагам глок осемнайсет, валтер пе четири, имам и стар трийсет ем.
Мога да намеря даже МАБ пе петнайсет.
- Не искам МАБ, МАБ пе петнайсет.
- Каквото кажеш, човече. Ще ти донеса каквото кажеш.
- Имаш ли берета деветдесет и две ес бе?
- Кой? Моделът за американската армия?
- С удължената игла на ударника. Да.
- Мога да ти намеря и него.
Точно в този момент Аластор разбра, че ще опитат да го метнат. Манната от небето беше
хубаво нещо, но както при ходенето по водата, трябваше първо да повярваш в нея.
- Трябват ни общо единайсет пистолета. Донеси ми всичко, което споменахме, без
голямото узи. И без боклуци от Източния блок, нали помниш?
- Не, не. Не съм глупав. При мен клиентът винаги е цар.
- Колко?
 Мексиканецът почти се задави от слюнка.
- Десет хиляди долара.
- Ходи се чукай.
- Е, човече. Не искам. Имам си момичета за това. Всякакви. Искаш ли и момичета? Мога
да ти намеря всичко, което поискаш. Зелени. Черни. Червени. Криви. Прави. Каквито поискаш.
- Ще ти дам пет хиляди гущера.
- Сигурно ме бъзикаш, човече. Знаеш ли колко е трудно тези неща да бъдат вкарани в
страната?
- Почти толкова, колкото трафика на момичетата, които ми предложи. Знам всичко за
тунелите ви под Агуа Приета.
- По-тихо, човече. Луд ли си? - Все пак мексиканецът не изглеждаше твърде притеснен
от коментара на Аластор. Очите му продължаваха да светкат в доларово зелено. - Добре. Девет
хиляди, но е окончателното ми предложение. Федералните провеждат операция срещу
незаконното оръжие. Имаме сериозни проблеми. Допълнителни разходи.
- Шест хиляди.
- Не. Не, човече. Невъзможно.
Аластор се забавляваше със затруднението на мексиканеца. Налагаше му се да реши
точно колко отстъпчив трябваше да бъде, за да прикотка жертвата си. Ако беше прекалено сго-
ворчив, купувачът можеше да стане подозрителен и да избяга. Ако беше прекалено твърд,
щеше да се получи същото, Аластор щеше да отиде другаде. Изискваше се добра преценка.
Аластор го наблюдаваше. Изчакваше. Беше научил, че изчакването почти винаги е
резултатно.
- Трябва да хапнеш нещо, човече. Наистина си слаб. Твърде слаб.
- Шест хиляди.
- Невъзможно. Предлагам обаче така: забрави за стоунъра и ще го направим за седем
хиляди.
- Добре.
- Добре?
- И без това не го исках. Твърде е голям. Твърде шумен. Твърде лесен за проследяване.
- И аз си мислех същото, човече. Същото си мислех. - Мексиканецът се потеше. Мисълта
за седем хиляди долара го разяждаше като киселина. Може би трябваше да се пазари с
грингото за осем?
- Откъде ще взема стоката?
Мексиканецът се огледа в кръчмата. Беше дупка за опиянчване, само за мъже, почти
празна в ранния следобед, като повечето обичайни посетители или подремваха, или се прес-
труваха, че работят.
- Сам ли ще дойдеш?
- Да. Имам кола. Лесно ще прехвърлим нещата в багажника.
- Правил ли си го преди?
- Не. - Аластор се усмихна. По челото му се образуваха бръчки. - Всичко това е изцяло
ново за мен.
 Мексиканецът се ухили. Вече знаеше, че си има работа с истински глупак. Това го
доказваше веднъж завинаги. Никой не си признаваше, че няма опит. В подземния свят всеки е
правил всичко хиляди пъти.
- Ще се срещнем довечера. В шест часа. Има пещерен комплекс край Валядолид.
Наричат го Грута де Баланкача. Ще се срещнем на паркинга там. Не можеш да го пропуснеш.
Намира се само на няколко километра от Чичен Ица. - Мексиканецът се намръщи.
- Сега ти запомни. Никакви банкноти над двайсет долара.
- Седем хиляди. На толкова ли се споразумяваме?
Мексиканецът почти се разкри. За малко да се засмее. Този гринго е безценен. Човек
изпитваше желание да го вдигне с една ръка и да го развърти като ласо.
- Да. Седем хиляди. Ще получиш най-доброто обслужване в цяло Мексико. Обещавам.
Казвам ти, дошъл си на правилното място.
Знам, приятелю. Знам го много добре.

66

Ламия седна на земята. Сви крака под себе си и леко встрани, точно като жените,
пръснати из комплекса, които тъчаха, ронеха царевица, готвеха, или оформяха тортили,
преструвайки се, че не наблюдават двамата гринго и особено чужденката с белязаната буза.
Погледна към Сабир. Изражението ѝ беше на преследван човек, не беше я виждал такава
досега.
- Какво смяташ, че ще направят с нас?
Сабир клекна до нея с очи, вперени към двамата пазачи с пушки в ръце на края на
поляната.
- Между нас казано, могат да сторят каквото пожелаят. Никой не знае, че сме тук. На
никого не му пука за нас. Могат да ни убият и заровят в тази безкрайна пустош и никой няма
да разбере. После единственото, което ще остане да направят, е да разпарчетосат джипа и да го
пратят на части в Гватемала. Обменихме долари в песо от американската страна на границата и
плащахме кеш за всичко, за бензина, храната и нощувките. Тогава изглеждаше доста добра
идея. Но в резултат няма никакви официални данни за нас отвъд Браунсвил.
- Не мисля, че ще постъпят така. Акан е добро момче. Не е убиец.
- И аз смятам така.
Ламия пусна тежка въздишка. Явно беше благодарна, че Сабир се съгласява с нея.
- Какво направиха с Калк?
- Заведоха го от другата страна на поляната. Вероятно хапва нещо. Или жреците слагат
кожата му като наметало и ядат от месото му. Господи, може би греша за всичко и ние сме
следващата порция в менюто?
Ламия хвърли малко пръст по него. Засмя се доволна, когато той загуби равновесие в
опит да избегне снаряда и се пльосна на земята.
Сабир се изправи и показно изтупа ризата си.
 - Май си го заслужавах. Никога не съм съзнавал, че си толкова импулсивна и опасна
жена. - Ухили се и пак клекна до нея, доволен, че е предизвикал промяна на настроението ѝ.
- Имаш ли идея къде се намираме?
- Всъщност да, колкото и да е странно. По пътя насам видях табела с надпис Ек Балам. А
ето там има пирамида. Виждаш ли я? Едва се показва над дърветата. Така че сме близо или на
едно място край магистралата за Канкун, северно от Валядолид. Честно казано, те не
изглеждат особено притеснени дали знаем къде сме.
- Това може да значи, че няма защо да се притесняват какво знаем, защото ще ни убият.
Може би все пак си прав?
- Да. Може би чашата винаги е наполовина празна и никога наполовина пълна. Не,
Ламия. Мисля, че им поставихме проблем, който ще трябва да разрешат сами. Нали видя как
реагираха пред кристалния череп? А имат да се оправят и с онзи човек с книгата. Това е
предостатъчно за един ден. Сигурен съм, че са истински маи и са смятали, че сме някакви
крадци. Намесили са се просто, за да защитят светините си. Калк определено е в състояние да
ги разубеди в тази посока. Той е добър в този тип неща.
- А моите братя и сестри?
Сабир отметна глава, сякаш му бяха ударили шамар.
- Да се надяваме, че наистина са изгубили следите ни при Халтипан.
- Имаш ли основания да приемаш, че не са ни изпуснали?
- Не. Никакви. Но не искам да си представям докъде могат да стигнат, за да се доберат до
черепа и книгата. Добавим ли и оръжие в уравнението, а маите имат такова, здравият раз ум
излита през прозореца. Хората започват да се държат като животни. Не съм толкова глупав, та
да не осъзнавам, че ако се стигне до битка между тези хора и Корпуса, той ще спечели
категорично. И ти ли смяташ така?
Ламия кимна. Очите ѝ бяха тъмни кладенци върху пребледнялото лице.

67

Стана късен следобед, докато Алах Уйник успее със събирането на хората, необходими
му за церемонията по разкъсването на плътта. А чувстваше, че церемонията трябва да се
състои, ако иска да приложи на практика решението, което взе сутринта в колата.
След лична молитва и дълъг вътрешен дебат, Алах Уйник реши, че трябва да се
пожертва, за да успокои боговете, а чрез тях и цялостния, алхимически бог Унаб Ку - единния
монотеистичен Бог, който обемаше и обединяваше Кецалкоатъл и Кукулкан.
Алах Уйник не възнамеряваше да се жертва в чисто физически смисъл, разбира се.
Подобни неща отдавна бяха отживелица. Испанските колонизатори са били прави да забранят
човешките жертвоприношения - имаше време и място за всяко нещо и в началото на XXI век
ненужната смърт, дори последвана от неизбежно прераждане, е особено неподходяща.
Не, жертвата, която Алах Уйник възнамеряваше да принесе, беше по-трудна от простото
предаване на нечий живот. За връщането на книгата и кристалния череп трябваше да се плати
на хората, които ги бяха донесли. И той, като главен представител на всички жреци, е човекът,
който ще плати.
 Огледа главния храм. Всичко беше готово. Жреците и шаманите бяха на място.
Стъпалата до върха на пирамидата бяха украсени с водни лилии, цветя питая и палмови листа.
Нагоре по стъпалата бяха разхвърляни всевъзможни ритуални обекти и дарове, включително
пури, орхидеи, шоколад, бонбони, алкохол, купи с горяща смола, както и много свещи. Бяха за -
палени огньове, чуваха се молитви. Лилиите бяха правилно поставени, обърнати към
огньовете, показвайки символично желание да посрещнат пламъците. Календарът на дните
беше рецитиран от един от жреците, горяха и ароматни пръчки копал от Северно Мексико,
жест към цялата общност. На всяко от стъпалата имаше гърне с мед, в което бе начертан кръст.
Кръстовете отразяваха Чаакооб, четирите посоки на компаса, като всяка е подчертана с
подправки в съответстващия ѝ цвят: изток - червен, север - бял, запад - черен, юг - жълт.
Шаманите и ийома, събирателно наричани ахкуна - духовни съдници, бяха подредени,
всеки на различно ниво, всеки със собствената си торба с ритуални предмети. Някои носеха
изящни мидени огърлици, а главите им бяха украсени с ярки многоцветни пера от ибис,
фламинго или папагали. Всеки беше облечен различно, защото при маите облеклото е скрит
език, като тези, които го говореха, можеха да научат много за възрастта, титлата, статута в
общността и дори нивото на психически умения на съответния човек само от дрехите, които е
избрал да носи.
Алах Уйник разпозна майката на Акан, Иштаб, на средата на стъпалата към върха на
пирамидата. От всички ийома, които позна през живота си, Иштаб бе най-възприемчива. Беше
доволен, че е изоставила обичайните си задължения, отговаряйки на неговия зов. Държеше тя
да види тримата гринго. Искаше нейното мнение.
Затвори очи и се концентрира за миг с надеждата, че въпреки цялата възбуда и объркване
около церемонията, традиционните им канали за комуникация може още да са отворени.
Защото Алах Уйник и Иштаб често се срещаха в сънищата си. Връзката помежду им можеше и
да е без думи, но Алах Уйник без грам съмнение знаеше, че неговият нагуал е избрал Иштаб за
духовния му спътник. Тя бе наясно как да го предпази от грешките на славата и неизбежната
мъжка суета. Тя е негов защитник и негова съвест, лекар на душата му и спътник в мрежата на
живота.
Алах Уйник погледна нагоре. Иштаб се взираше в него, лицето ѝ беше бледо под
шарените пера. Правейки скришен жест, Алах Уйник повдигна ръце и ги обърна нагоре, сякаш
наоколо действат сили, по-мощни от самия него. Иштаб, също така скришно, обърна длани към
земята, натискайки надолу, все едно месеше тесто. Мъжкото начало сочи нагоре и към въздуха,
а женското - надолу и към земята.
Алах Уйник разбра посланието ѝ. Малко хора знаеха, че този слабо известен храм в Ек
Балам е истинският духовен център за вярванията на маите. Място, на което свещенослу-
жителите на маите идваха от безброй поколения, сигурни, че винаги ще бъдат приветствани от
постоянния пазител при ритуалната каменна арка, известна като Храм на сключените в
молитва ръце. Пазителят измиваше коленете, краката и ръцете на гостенина, след което му
определяше място в някоя от още незаровените каменни кабини. Гостуващият жрец из -
ползваше мястото, за да възстанови енергията и връзката си с природата.
За повечето просветени маи Чичен Итца, Тулум, Паленк и много от големите обекти от
старата йерархия на маите бяха само тъжно напомняне за изгубено величие. Тези места не мо-
жеха да предложат нищо друго. Каквато и енергия да е останала в тях, беше скрита толкова
дълбоко под земята, че можеше да бъде достигната само с изключителен и задълбочен ритуал.
В Ек Балам обаче енергията продължаваше да извира от земята като фонтан.
Освен това Ек Балам, или Черният ягуар, беше единственото място, останало в Мексико,
Гватемала и Белиз, което още обединяваше трите основни стихии и енергийни центъра -
небето, земята и долния свят. Движението с ръцете надолу на Иштаб, отглас на неговото
движение нагоре, беше признаване на факта, напомняне, че Алах Уйник трябва да се подчини
и довери, вместо да се опитва да доминира.
 Алах Уйник реагира на предупреждението на Иштаб с леко накланяне на главата. После
направи знак на Акан, Наум и Тепу, че трябва да доведат тримата гринго и метиса от Ве-
ракрус.
Алах Уйник усещаше силния интерес, предизвикан от появата на чужденците. Позволи
на общата емоция на тълпата да проникне дълбоко в тялото му, докато не усети реакциите на
всеки индивид като свои собствени. Едва когато се изпълни до ръба, когато се почувства сякаш
носи всички желания и надежди на тълпата, пое нагоре по каменните стъпала.

68

Сабир беше спокоен. Не разбираше напълно причините за това, но и не изпитваше

особено желание да търси първоизточника на новото чувство. Беше доволен просто да се
наслаждава на непознатата хармония и да позволи на дългоочаквания възстановителен процес
да започне.
След около половин час на почти пълна откъснатост, нещо извади Сабир от
медитативното състояние. Започна да следи приготовленията на Алах Уйник с необичайно
силен интерес. Първоначално не разбираше какво предизвиква силното му любопитство, но
после осъзна, че върховният жрец комуникира на почти телепатично ниво с жена на средна
възраст по средата на стъпалата, изкачващи се към върха на пирамидата. Това беше грабнало
вниманието му.
Сабир нямаше представа как е постигнал прозрението, но със сигурност усещаше
енергията, протичаща между двамата. Напомняше му внезапното развяване на завеса, или
опъване на платно от рязък порив на вятъра. Усещането бе толкова завладяващо, че Сабир
незабавно изпита увереност, че може да се намеси, ако пожелае, превръщайки диалога им в
нещо като обсъждане на кръгла маса. Но това вероятно се приемаше за възможно най-грубата
проява.
Погледна към Калк вляво и Ламия вдясно от него. И двамата съсредоточено следяха
приготовленията за церемонията.
Дали напълно е полудял? Очевидно спътниците му нямаха и най-бегла представа какво
се случва в неговата глава, нито самите те чувстваха нещо подобно. Вместо това наблюдаваха
събитията около тях с естественото любопитство на външен човек.
Дали безкрайната му агония от безсънни нощи не го е пленила? Халюцинираше ли?
Сабир се отръска като куче и се съсредоточи върху сцената наоколо. „Най-добре се върни в
реалността, човече! Никакви ефирни глупости повече. Скоро ще засънуваш и феички.“
Първото, което Сабир забеляза след завръщането в реалността, беше че като цяло маите
са дори по-дребни, отколкото си ги е представял. Бяха значително по-дребни от средна група
западняци, или дори латиноси. Както жените, така и мъжете, имаха кръгли лица и широки
скули, усмихваха се много и често се смееха на глас. Повечето от жените, събрани на група
наблизо, бяха набити, здрави и сръчни на вид, с нисък център на тежестта. Някои бяха с почти
азиатски черти. По-възрастните жени бяха пълни, с големи кореми и набъбнали задници, но
някои от по-младите жени бяха много красиви, с почти агресивно излъчване. Имаха извити
носове, очи с форма на бадеми, тъмни, гъсти коси и изразителни, чувствени устни. Цветът на
кожата им варираше от леко шоколадово до тъмна макадамия 1. Малко от жените бяха с
11
Бид ядлива ядка, произхождаща от Австралия, популярна в Латинска Америка, с тъмнокафява черупка. - Б.
пр.
натежали гърди, а момичетата изглежда, оставаха с плосък бюст твърде дълго. Повечето жени
бяха с дълги коси, някои от мъжете бяха подстригани съвсем късо.
Сабир забеляза още, че маите крачат по-скоро лениво, отколкото отривисто, всъщност
почти се влачеха. Издухваха носовете си на земята, когато им хрумне. Много от жените носеха
косите си, плътно опънати, събрани на конска опашка. По-възрастните жени носеха бели рокли
с цветя по краищата, понякога бяха и с ребозо като шалове през раменете. По-младите жени
носеха кръгли обеци. Сабир забеляза, че ушите и на жените, и на мъжете бяха насочени назад,
точно както при статуите.
- Хайде, Сабир. Свести се. Движим се.
- Какво?
Калк се взираше в Сабир, сякаш американецът не е с ума си.
- Церемонията. Онази, която подготвяха два часа пред очите ти. Целият онзи шум и
суетня. Нали не си го пропуснал? - Обърна се към Ламия. - Мислиш ли, че извънземно е
завладяло ума на нашия приятел?
- Да.
- И аз съм на същото мнение. - Калк пак подхвана Сабир.
- О, пришълецо, върни ни нашия приятел! Видял си всички негови тайни. Сега ти е
известно, че той е само един празен съд. Задоволи се с това. Ние, земляните, не сме заплаха за
теб.
- Да. Много смешно. Радвам се на добрите шеги. Вероятно ще станеш комедиен актьор
след завръщането във Франция, Калк? Може да се кръстиш „Куката“, известна още като „Мок-
рия полицай“.
Калк погледна въпросително Ламия.
- Господи! Определено е пришълец. Току-що успя да прояви почти френски хумор.
Акан, Наум и Тепу идваха към тях откъм пирамидата. Това беше предизвикало призива
за събуждане от Калк към Сабир.
Никой от тримата не носеше пушка и се бяха преоблекли от обикновените си работни
дрехи в бели роби.
Акан се приближи към Сабир. Наум явно трябваше да се грижи за Калк, а Тепу пристъпи
към Ламия и я покани да го придружи, заедно с метиса.
Сабир още се чувстваше неудобно след несъзнателното си откъсване от своите спътници.
Дори Ламия го гледаше все едно трагично е преживял неуспешна пластична операция. Реши да
опита да закърпи разкъсването във връзката им с малко престорен смях. С изкуствена усмивка
заяви:
- Вече всичко е мед и рози. Виждате ли? Дори са оставили пушките си.
Калк поклати глава в тихо отчаяние.
- Сабир, може би не си забелязал, но във всеки един момент около нас има хиляда маи.
За какво са им притрябвали пушки?

69
 Аластор дьо Бал седеше в колата си на паркинга при пещерите Баланканче. Беше шест
часът следобед. Беше заел позиция от четири. В пет часа хората, обслужващи обекта, си
събраха багажа и си тръгнаха. Само старецът от автомивката се забави явно с надеждата за
последна поръчка. Аластор му даде 100 песос и му каза да се маха. Онзи се повъртя в края на
паркинга още десетина минути, докато Аластор не прокара пръст през гърлото си. Тогава
старецът избяга. Никога не бе получавал 100 песос за нищо и се беше задържал, за да се увери,
че слабият като чироз гринго е истински, а не просто демона Пакок, който се хранеше с
невинни мъже и жени, след като ги подмамеше да се почувстват сигурни.
Аластор огледа входа на паркинга. Трафикантът на оръжие не беше тъп. Съществуваше
само един път до паркинга, обграден от двете страни с гора и непробиваем храсталак. Зад него
бяха пещерите, заключени след напускането на туристите. Нямаше пазач. Нямаше и смисъл,
тук нямаше нищо за крадене.
Рудра и Они бяха заели позиции преди половин час след сигнала на Аластор. По същото
време Берит и Асон бяха се разположили в багажника на хюндая. Вътре беше задушаваща
жега, но двамата бяха свикнали да чакат - просто включваха мозъците си на автопилот и
дробовете си на плитко йогистко дишане. Времето минаваше бързо. Винаги ставаше така, кога -
то следваше екшън.
Точно в шест и петнайсет бял джип сузуки се зададе по пътя. Спря на входа на паркинга,
докато шофьорът се огледа. После с три маневри колата напълно блокира изхода от паркинга с
предница, насочена обратно към главния път.
Аластор се усмихна.
От джипа излязоха трима мъже. Мексиканеца от кръчмата го придружаваха двама
мексиканци с миниузита. Първият, изглежда, държеше глок-18.
Аластор вече се хилеше. Три оръжия бяха налични. Оставаха осем.
Излезе от колата с високо вдигнати ръце.
- Ще ме застреляте ли, момчета?
- Не и ако ни дадеш парите.
- Носите ли оръжията, за които говорихме?
- Носим тези. Ще свършат ли работа? - Тримата вървяха бавно към Аластор. Двамата с
картечните пистолети се оглеждаха наоколо, точно както бяха виждали да правят по филмите.
- Това са три. Аз поисках единайсет.
- Е, човече, колко жалко. Май съм забравил останалите.
Аластор сви рамене.
- Нищо. Три са по-добре от нищо, мисля, но се налага да договорим нова цена.
- Какво трябвало да направим? - Първият мексиканец вдигна глока за стрелба. Намираше
се на около десет метра.
- О, по дяволите! Разбирам какво имаш предвид. Може би ще се придържаме към
оригиналната сделка.
- Да. Така ще направим. Къде са парите?
- В багажника. Искаш ли да го отворя?
- Не. Ние ще го отворим, ти ще стоиш отстрани.
- Добре. Ето ключа. Натискаш средното копче, онова с нарисувания отворен багажник.
Парите са в кашон.
- Да не ме вземаш за глупак?
 - Какво имаш предвид? - За кратък миг Аластор се притесни, че мексиканецът се е
отказал да отваря багажника.
- Мислиш, че не знам кое копче да натисна, за да отворя багажника?
- По дяволите, човече. Не мисля така. Просто исках да те улесня.
Мексиканците се доближиха на около метър и Аластор усети алкохолния им дъх. Може
би се бяха напомпали за задачата да го убият? За кураж? При всяко положение алкохолът
щеше да забави техните реакции.
Двамата с узитата застанаха до Аластор, а първият тръгна към колата да отвори
багажника.
Аластор пусна палките да се плъзнат по ръкавите му, по една във всяка ръка. После
кръстоса ръце пред себе си, все едно е с белезници или пази слабините си при свободен удар на
футбол. Усети адреналинът да пулсира във вените му. Двама наведнъж. Господи! Можеше ли
да се справи? Щеше ли да успее?
Първият мексиканец отвори капака. Берит и Асон тутакси се надигнаха. Они и Рудра
изскочиха от изкопаните за тях трапове край колата, вдигайки във въздуха пясъка, с който бяха
зарити, и предизвикаха ефект като избухването на граната. Аластор разтвори ръце, разтягайки
палките до пълната им дължина. Усети задоволителното изпукване на зъби и кости.
Погледна назад. Двамата мъже бяха в безсъзнание. Пред него първият мексиканец,
незнаещ накъде да погледне, се бе проснал на земята след първия удар зад коляното от палката
на Рудра и втори в слабините от Асон. Мъжът се задавяше и не му стигаше въздух.
Аластор махна на Они и Рудра да вдигнат миниузитата.
- Проверете колата. И погледнете пътя. Може да имат подкрепления.
Двамата изтичаха към пътя.
- Ти - Аластор посочи към първия мексиканец, - левичар ли си, или десничар?
Мъжът още се опитваше да поеме дъх. Поклати глава, неспособен да изкаже и дума.
- Добре. Държеше глока с дясната ръка, предполагам тя е водещата. Берит, отрежи
дясната му ръка, точно под лакътя е добре.
Мексиканецът закрещя.
Берит извади мачете от багажника на колата.
- Заточвам гадината цял следобед и пак не мога да докарам хубав режещ ръб. Защо не ги
продават предварително наточени? Няма да им коства много.
- Какво искаш да кажеш?
- Казвам, че не съм сигурен, че ще успея да направя срез с един удар. Може да трябва да
сека няколко пъти. Вероятно три. Иначе няма да съумея да мина през костта. Съжалявам,
приятелче. - Обърна се към мексиканеца - Нали разбираш какъв е проблемът?
Мексиканецът, с един схванат крак след удара с палката, се опитваше да се навре под
колата.
Асон хвана двата му крака и го измъкна. После отиде до един от другите мексиканци,
който се опитваше да се изправи, и го повали с бекхенд зад тила с палката си. Провери другия.
- Този си го убил директно, Али. Страшен удар. Наистина ли ги халоса и двамата
едновременно? Или първо единия, а после другия? Бъди честен.
- С лявата и дясната. Като връзка фазани. Трябва да имат клуб за хора като мен. Вечери
веднъж годишно. Дизайнерски блейзъри с кръстосани палки като емблема. Поне двама
свидетели, иначе не те приемат. Чувал съм, че имат подобен в Лондон. Само че е за два
свалени глухара. Трябва да им предложа да разширят критериите за прием.
- Какво искаш от мен? - Мексиканецът беше утихнал. Докато двамата изроди, със
заешката устна и слабият, си говореха, беше решил, че може и да спаси ръката си.
- Ще те питаме след ампутацията. Направи го, Берит.
- Не, не, не. Ще ви кажа къде е всичко.
- Какво? Остатъкът от поръчката?
- Да. Да. Щяхме да я изпълним. Искахме само да проверим дали не си дошъл въоръжен.
- Какво? Въоръжен като вас тримата? - Аластор се престори, че мисли. - Как щяхме да
дойдем въоръжени? Дойдохме при вас, за да купим оръжие, не да ползваме наше, глупак такъв.
Отрежи му ръката, Берит.
Мексиканецът прибра и двете си ръце под мишниците, като ядосано дете.
- Не. Слушай. Имаме склад. Само един човек го пази. Няма аларми. Ще ви заведа.
- Няма да ни водиш никъде. Ще си зает да кървиш до смърт.
- Само на десет километра оттук е. Завивате при Чандок. Има табела „Синьо агаве -
бъдещето на Юкатан“. Там слизате от шосето. Хамбарът е на двеста метра вдясно. От
гофрирана ламарина, с покрив от палмови листа.
- Сигурен ли си? Ако лъжеш, ще ти отсека и двете ръце.
- Не. Не. Не лъжа. Идете да проверите. Вземете всичко, което поискате.
Аластор вдигна глока и застреля мексиканеца в главата.
- Не се притеснявай. Ще проверим.

70

- Мястото е перфектно. - Аби се огледа. Складът се намираше край коларски път,

заобиколен от поле със синьо агаве. Пушки, пистолети и амуниции бяха пръснати из цялата
сграда. - Никой няма да чуе какво се случва тук. Пипнем ли нашите три прасенца, ще
разполагаме с времето си. Какво направихте с труповете?
- В колата са.
- А пазачът?
- Отвън е. Със счупена челюст, но още може да говори.
- Докарай го.
Они доведе пазача. Устата му кървеше.
- Имате ли ценоте1 наоколо? Сигурно взимате вода отнякъде. И определено не е от
националната мрежа.
Мъжът поклати глава, сякаш не можеше да повярва какво го питат.
11
Естествени водоеми с прясна вода, често срещани в Мексико. Образуват се при пропадане на варовикови
скали, под които има подпочвени води. - Б. пр.
 - Удари го, Они.
Они вдигна ръка, но човекът се изплъзна от хватката му и се опита да избяга.
Аби вдигна глока и простреля мъжа в крака.
- Они. Иди навън и питай Берит дали е чул изстрела.
- Добре.
Аби изчака. Пазачът се гърчеше по пода на склада. Гъста локва от алена кръв се
образуваше под крака му.
Они се върна.
- Не. Отвън не се чува нищо.
- Добре. - Аби простреля мъжа в другия крак. - Виж сега, приятелю. Очевидно че не
бързаш заникъде с два раздробени крака. После ще те прострелям в ръката. Следва стомахът.
Всеки път, когато не отговориш на мой въпрос, ще те прострелвам. Разбираш ли испанския ми?
Пазачът кимна. Лицето му беше бледо и очите му се въртяха. Явно изпадаше в шок.
- Ценотето. Къде е?
Пазачът кимна.
- На север. През гората. На около шестстотин метра.
- Кой друг знае за него?
- Никой не идва насам, ако това имаш предвид. - Човекът едва изговаряше думите през
счупената си челюст. - Никой не смее. Мястото принадлежи на лоши хора.
- Да. И сега те са мъртви.
Пазачът поклати глава.
- Не. Има още. Ще дойдат за вас. Вие ще умрете.
- Още колко?
Човекът се поколеба.
Аби вдигна пистолета.
- Шестима. Може би осем. Не съм сигурен.
- Къде са сега?
Мъжът въздъхна. Изглежда, бе наясно, че идва краят на живота му.
- Ще ме убиеш ли?
- Къде са сега?
- Край американската граница. Посрещат голяма пратка оръжие. Ще се върнат след
около шест дни. Пепито се беше захванал с нещо странично, когато направи сделката с вас.
Шефът ни остави да пазим. Пепито не трябваше да ме оставя сам тук. Но каза, че ще ми плати
сто долара, ако наглеждам склада за час-два. - Пазачът губеше съзнание. Гласът му от-
слабваше. - Ще ме убиеш ли?
- Счупи му врата, Они.
- Да му счупя врата? Защо да му чупя врата? Трудно е да счупиш нечий врат. Защо
просто не го гръмнеш?
- Защото искам да се поддържаш във форма. Затова. Ясно?
Они се усмихна.
 - Добре.
Пазачът затвори очи. Беше доволен, че излъга грингото, доволен, че не му каза истината
за шефа и пратката, както и с колко души разполага босът или след колко дни ще е тук.
Когато Они счупи врата му, изпита нещо близко до облекчение.

71

Аби се взираше в ценотето. До него се стигаше през гъсти и високи треви. Беше широко
около 20 метра, като водната повърхност беше на около 15 метра под нивото на гората, с отвес-
ни стени от всички страни. Имаше формата на цилиндър. По краищата растяха дървета,
короните им бяха надвесени над водата. Вероятно около обед слънцето огряваше водния
басейн, но сега, около осем вечерта, изглеждаше като вход към ада.
От едната страна беше пусната тръба, която подхранваше поредица от помпи, които
отвеждаха вода към склада. Освен тръбата, от ценотето не излизаше нищо. Каквото влезеше
вътре, си оставаше там.
- Съблечете труповете и изгорете дрехите им. После оставете телата в сузукито.
Отворете прозорците на петнайсетина сантиметра - достатъчно, за да влиза вода, но не и нещо
да излезе навън. После докарайте колата тук и я бутнете в ценотето. Гледайте да не отъпквате
тревата прекалено много.
- Но труповете ще развалят водата, Аби.
- Ще пием бутилирана вода, докато сме тук, Во. Няма да се задържаме толкова дълго, че
да ни трябва баня.
- Добре. Ти си шефът. - Во се поколеба. - Мислиш ли да доведеш Сабир, Ламия и Калк в
склада?
- Да. Ще ги накараме да си изпеят всичко съвсем скоро. Сабир ще се пропука в мига, в
който започнем да обработваме Ламия. Това върши истинската любов, Во. Прави те уязвим.
Някои хора ѝ се възхищават заради това. Според мен вони.
Аби наблюдаваше как Во си пробива път през тревите обратно към склада по пътеката
край полето с агаве. Поклати глава. Нещата не можеха да се наредят по-добре. Бяха намерили
перфектна база. Разполагаха с повече оръжие от френските специални части и Чуждестранния
легион, взети заедно. Налице беше и водният еквивалент на екарисаж, за да се отърват от
всякакви неудобни останки, изникнали като съпътстващи щети от дейността им.
„Съпътстващи щети“. Как се търкаляше по езика. Аби обичаше американските
евфемизми. Когато беше наистина отегчен, сам си измисляше нови, като „несъзнателни донори
на кръв“. Но „съпътстващи щети“ беше най-добрият. Никой не би могъл дори да се доближи до
нивото му.
Сега всичко, което оставаше, за да е щастието на Аби пълно, беше да получи
разрешението на майка си да хване Ламия, Калк и Сабир, както и всичко друго, до което
успееше да се докопа, включително книгата на метиса и кристалния череп. Но, предвид
настроението на графинята напоследък, това беше по-лесно да се каже, отколкото да се
направи.
Аби позвъни на Атаме. Знаеше, че може да разкрие позицията ѝ, ако тя вдигне в
неподходящ момент, затова остави телефонът да звънне само веднъж. Тя щеше да усети вибра -
цията и да разбере, че той иска да говори с нея. Седна на ръба на ценотето и се загледа във
водата, изчаквайки. Телефонът най-сетне иззвъня и му отне известно време, преди да вдигне.
Беше паднал мрак. Гората наоколо беше оживена от движенията на животните.
- Можеш ли да говориш?
- Всичко е наред. От храма се носи толкова много шум, че мога да рева като бик и пак
няма да ме чуят.
Аби се усмихна. Мисълта за джуджеподобната Атаме, ревяща като бик, погъделичка
усета му за абсурд.
- Какво се случва?
- Провеждат някаква церемония.
- Можеш ли да различиш за какво става дума?
- Няма как да се приближа достатъчно. Пробвай с Алдинах. Тя е на едно дърво от
другата страна на комплекса. Може да разполага с по-добра гледка. Не знам къде се крият
Дакини и Навал. Беше гениална идея да използваш нас, момичетата за това. Ако ни хванат,
просто ще решат, че сме банда хипарливи гринговци, които се опитват да видят церемонията.
- Какво смяташ, че се случва?
- Искаш да ти кажа моята версия?
- Да.
- Смятам, че обсъждат какво да правят с черепа и книгата. Сестра ми и двамата ѝ
приятели са горе на пирамидата. Навярно когато вземат решение, ще извадят сърцата им и ще
ги предадат на бога Ягуар? После някой може да се облече в кожите им и да заподскача из
светилището като в добрите стари времена. Това ще ни спести много проблеми.
- Кой движи нещата?
- Върховният жрец. Ако следим него, ще знаем къде са черепът и книгата.
- Стой, където си. Идвам при вас с Во, Асон, Аластор и Рудра. Ще оставя Они и Берит да
пазят склада.
- Кой склад?
- Ще ти кажа по-късно. Набавихме необходимото оръжие. Можеш да си избереш: Глок.
Берета. Хеклер и Кох. Стар. Валтер. Смит и Уесън.
- Ще взема валтера.
- Добър избор. Пе четири. Лично ще ти го донеса.
- А после какво?
- Сега ще разбера. Ще се обадя на майка ни.

72

Сабир последва Алах Уйник по стъпалата на пирамидата. Знаеше, че всички очи са

вперени в него и приятелите му. Тълпата в огромната си част беше утихнала, но оставаше фон
от шепот, като от далечен кошер.
Мракът падаше бавно, но светлината от свещите, кладите и купите с горящи ароматни
масла подсилваха ефекта. Колкото по-високо се изкачваше по пирамидата, толкова по-лесно бе
да различи безкрайния килим от гора, който го заобикаляше, като огромен мътен океан, а
пирамидата беше крехък остров от светлина в центъра.
Вятърът развя дрехите му, докато се изкачваше по безкрайните каменни стъпала. Обърна
глава на запад, наслаждавайки се на по-хладния въздух. Затова ли маите са строили пирамиди,
а не ниски храмове? Разбираемо желание да компенсират ужасната жега на летата в Юкатан?
Сигурно всичко е точно толкова просто и ясно. Ритуалите и усложненията сигурно са дошли
по-късно. Като мезе след чаша бира. Сабир се усмихна, доволен от рационалното си мислене.
Все пак на целия полуостров няма нито една планина, нито един вулкан, нито дори хълм,
достоен за споменаване. Със сигурност маите са имали родова памет за пътуването през
планините на Северна Америка, преди да се установят. Може би са искали да възстановят този
спомен от камък? Или просто са искали да са като боговете? Или е било по-сложно? Дали са
искали да поласкаят божествата?
Сабир бе стигнал до средата на изкачването си по стъпалата. По инстинкт хвърли поглед
наляво. Осъзна, че се намира точно на нивото на жената, за която усети, че телепатично об -
щува с Алах Уйник. Пристъпи към нея.
Акан протегна ръка да го спре.
- Адам - прошепна, - това е Иштаб. Майка ми. Казах ти за нея, но ще се срещнем по-
късно. Сега трябва да дойдеш с мен. Не можеш да чакаш тук. Чиланите идват зад нас. Страшно
ще се разгневят, ако прекъснеш церемонията.
Сабир се отърси от ръката на Акан. Дръпна се от изкачващите се нагоре жреци и си
проби път до мястото на Иштаб. Мръщеше се, все едно някой му бе поставил неочаквана зада -
ча. Донякъде съзнаваше, че Алах Уйник и групата му са спрели изкачването си и го
наблюдават, но не го интересуваше. Внезапно доби съвсем ясна представа какво трябва да
направи.
Протегна ръце към Иштаб. Тя се усмихна и ги пое. Кимна няколко пъти, сякаш нещо,
което досега само е подозирала, се е оказало истина.
- Добре дошъл, шамане! Очаквах те.
Страховита енергия се прехвърляше от нейните ръце към неговите.
- Шаман? - Енергията между тях вече изглежда излизаше директно от него.
- Защо си изненадан? Бориш се срещу това от години. Не те ли предупредиха?
Сабир затвори очи.
- Цигански лечител в Южна Франция. Той ми каза по-рано тази година. Донякъде дори
спаси живота ми.
- Ето. Знаех си. Той е бил твоят вестител. Изпратил те е при нас. Ако беше роден тук,
сред нас, аз щях да ти го кажа. - Тя го изгледа продължително. - Също и майка ти. И тя е била
шаман.
Сабир рязко вдигна глава.
- За какво говориш? Майка ми се самоуби. Не беше наред с главата.
Иштаб поклати глава.
- Не! Не е била разпозната. Живяла е сред хора, които не са разбирали истинската ѝ
същност. Тя се е самоунищожила. Случва се понякога. Не бива и ти да го правиш.
Акан бе изникнал зад тях. Мръщеше се. Нещата не вървяха по план.
Сабир поклати глава, сякаш искаше физически да отблъсне нежелани мисли.
- Не е възможно.
- Но ти съзнаваш, че е вярно.
 Сабир погледна лицето на Иштаб. Нямаше място за съмнение. Тази жена вярваше в
онова, което казва. Както и той.
- Нямах представа. Беше прекалено наранена по времето, когато бях достатъчно голям,
за да разбера.
- Самата тя не го е знаела. Ти не си виновен. Баща ти я е обичал прекалено много. Била е
отклонена от това. Изобщо не е трябвало да се омъжва. Шаманите трябва да останат сами. Те
са женени за истината.
- Ами ти? Ти си омъжена. Имаш син.
- Двама синове. И три дъщери. Но не съм шаман. Аз съм ийома. Моят дълг е просто да
разпознавам хората, белязани от боговете, както и изгубилите пътя.
- Щеше ли да съпроводиш майка ми?
- Ако беше дошла при мен. Само тогава. Но не мога да издирвам хората. Това е отвъд
силата ми. Отвъд всяка сила, освен тази на Унаб Ку. - Иштаб погледна към Алах Уйник. Кимна
му. Той ѝ кимна в отговор.
Сабир се обърна към Алах Уйник. Той протегна ръка и призова Сабир и Иштаб да го
последват. Сабир погледна към Ламия. Тя го гледаше с въпросително изражение. Протегна
ръка към нея, но тя поклати глава и се върна в редиците на изкачващите се между Калк и
метиса от Веракрус.
Сабир почувства внезапен студ. Усещането беше изключително силно, все едно бе
докоснат от сянката на собствената си смърт.
Обърна се към Иштаб. Тя го призоваваше телепатично да изкачи останалите стъпала.
Беше толкова ясно за Сабир, че дори не го подложи на съмнение. Смирено се заизкачва. Ня -
маше идея какво се случва с него, нито защо се държи по този странен начин. Коя е тази жена?
И защо се чувства така свързан с нея? Още повече, защо Ламия отказа да ги придружи? И
какво е значението на невидимия триъгълник, който, изглежда, се оформи между него, Иштаб
и Алах Уйник?
Внезапно, като насън, в главата му изникнаха три образа. Обединени, те даваха пълен
отговор на всичките му въпроси: Алах Уйник беше небето, Иштаб - земята, а той, Сабир, под -
земният свят.

73

- Няма да правим нищо.

- Какво имаш предвид?
- Точно каквото казах. Мадам майка ни нареди да не правим нищо. Ще стоим и ще
чакаме.
Во, Асон, Аластор и Рудра бяха в колата с Аби. Всеки беше разглобил, смазал и
изпробвал избраното от него оръжие. Рудра беше намерил стари коркови тапи в склада и беше
обгорил краищата им, за да създаде известно количество сажди. Всеки от братята беше
замаскирал с тях лицето и ръцете си така, че бледата им кожа да не се подава изпод дрехите.
Аластор още беше под пара след действията си пред пещерите Баланканче. Усещаше, че
и братята му се чувстват по същия начин. За това бяха обучени. За това живееха. Нямаше
много смисъл да правят каквото и да било друго.
 - Но ние чакаме и наблюдаваме повече от седмица.
- Именно. И сега трябва да правим още от същото.
Братята се спогледаха.
Аби шофираше и не беше в състояние веднага да усети основното в мисълта им, но бе
наясно точно какво се върти в главите им. И знаеше, че това е най-добрият момент, ако изобщо
имаше такъв, да организира преврата срещу водачеството на мадам майка си.
- Всички ли сте доволни от това? Поне ще продължим партито. Асон, в теб ли са
пистолетите на момичетата?
- Валтер пе четири за Атаме, берети за Дакини и Навал, хеклер и кох за Алдинах. Така
беше, нали? Не пропускам нещо? Като например за какво са ни оръжия, ако всичко, което ска -
пано правим, е скапано да гледаме скапаната церемония?
- Прав си, Асон. Не ни трябват. По-добре да ги оставим в колата. - Аби се наслаждаваше
на манипулирането им.
- Майната му. - Обади се Аластор. Изпитите му черти изглеждаха още по-хлътнали от
черните мазки от камуфлажа му. - Няма да пусна моята ютия. Чувствах се гол през цялото
време в САЩ и Мексико без пистолет. След като се докопах до този глок, ще си го запазя.
Седемнайсет деветмилиметрови патрона парабелум. Начална скорост на куршума триста
седемдесет и пет метра в секунда. Ефективно поразяване на трийсет метра. И си е мой, за да
правя с него, каквото поискам.
- И го казва такъв, който просна едновременно двама мексиканци със скритите си бойни
палки? - Асон се хилеше.
- Аластор може и да не изглежда внушително, но има корав бекхенд. - Усмивката на
Асон угасна. - Аби, сериозно ли говориш? Наистина ли иска просто да седим? А какво правим
от цяла седмица? Пикаем срещу вятъра?
- Мокро ли е лицето ти?
- Скапано подгизнало.
- Значи сам си отговори на въпроса.
Замълчаха за малко, приближавайки Ек Балам. Виждаха осветената пирамида в
далечината. Приличаше на коледна елха с хиляди свещи по нея.
- Ще оставя колата на този път. Оттук сме пеша.
- Какъв е смисълът?
- Смисълът е, че ще изчакаме, докато тълпата се разотиде и всички се приберат да
нанкат. Ще ударим тогава. Атаме каза, че маите вече не носят пушките си. Предполагам Сабир
и компания са се докопали до благоразположението на върховния жрец и вече не са пленници.
Гепваме тримата заедно с черепа и книгата за всеки случай и се чупим. Без убийства. Без
шумотевица. Не искаме мексиканската полиция по петите ни. Тези момчета не се шегуват,
когато опре до оръжие. Ще ви гръмнат още щом ви погледнат. - Во се обърна към брат си. - Но
мадам майка ни каза да изчакаме.
- Мадам майка ни не може да пострада от нещо, което не знае. Съгласни ли сте?
В колата настъпи тишина.
- Слушайте. Оправяме се с това и ѝ представяме завършен подвиг. Тя не е тук на терен.
Няма нужната информация, за да вземе правилното решение. Освен това не знае за склада.
- Защо?
- Защото не мога да говоря за това по незащитена линия, нали така? Приличам ли ви на
глупак? Колкото по-малко знаят за него, толкова по-добре. Докато приключим с това, в цено-
тето ще има седем трупа. И искам да си останат там. Завинаги. Когато момчетата, които си
мислят, че притежават мястото, се върнат с пратката си след шест дни, не желая да душат око-
ло ценотето. Трябва да изглежда нормално. Недокоснато. Защото ще зарежем там и по-
голямата част от улова си.
- Защо, Аби?
- Защото искаме големият бос да си помисли, че скъпият Пепито и трите му дружки са
отпратили с неговата стока. А вместо това той ще си мие зъбите със смес от трупна и ръжди ва
вода през следващите десет години.
- Дали няма да се обади по телефона? Ако не получи отговор, може да изпрати някого да
провери какво става.
- Той е при американската граница, дявол го взел. И няма да тръгне да звъни посред нощ,
за да провери дали пазачите му си вършат работата, нали затова им плаща. Смяташ ли, че
очаква складът му да е нападнат от банда французи? Докато успее да качи някого на самолета,
може би утре следобед, или по-късно, отдавна ще сме се изнесли. Но все пак казах на Они и
Берит да сложат стоунъра и онзи боклук ААТ на позиции за кръстосан огън, покриващи пътя.
Ако нещо се появи оттам, без да предупреди, можем да го пръснем на хиляди парченца. Това
отговаря ли на въпроса?
- Донякъде.
- Това „донякъде“ достатъчно ли е, за да се върнат топките ти на мястото им?
- Имаш предвид дали ще се подчиним на твоите заповеди, а не на тези на мадам майка
ни?
- Бинго.
Аластор изгледа братята си.
- Не знам за вас, но ми хареса да убия онези типове вечерта. Сякаш най-сетне правехме
нещо смислено. Не искам да губя тръпката. Точно сега съм на гребена на вълната. Но ако
клечим наоколо през следващите седем дни, като просто наблюдаваме някакви хора и ни
изяждат скапаните комари, ще отида да обера банка само заради тръпката.
Рудра погледна Аби.
- И казваш, че имаме само кратък промеждутък, за да се възползваме от склада?
- Според това, което каза пазачът, шест дни, но можем да ги намалим до двайсет и
четири часа, след като босът позвъни утре и реши, че хората му сигурно са се чупили с
неговата инвестиция.
- Тогава казвам да го послушаме, Аби. Ако сме единни, после ще можем да се помирим с
мадам майка ни.
Аби удари приятелски Рудра по рамото.
- Това е моето момче, сега и завинаги.

74

Сабир беше на самия връх на пирамидата и се взираше към Юкатан. Вече беше почти
нощ, но имаше достатъчно остатъчна светлина на вечерното небе, за да добие представа за
огромната шир под него.
 - Какво виждаш? - Алах Уйник беше до него.
- Да виждам? Виждам гори. И след тях още гори.
- Не. По-близо до дома. Там, отсреща. - Алах Уйник сочеше към втора пирамида, на
четиристотин метра през осеяното с дървета поле пред тях. Махна с ръка, описвайки красива
дъга и по-малките пирамиди около първата.
Сабир поклати глава, сякаш предоставяха на вниманието му досадна и очевидна мисъл.
Когато заговори, тонът му беше равен.
- Виждам семейство.
Алах Уйник отстъпи крачка назад.
- Виждаш какво?
- Виждам семейство. Ние сме на пирамидата баща. Той вероятно представя слънцето. А
отсреща е пирамидата майка. Тя навярно е луната.
- Защо я наричаш майка?
- Виж. Разбирам, че е жена от начина, по който твоите предци са я построили. Има две
високи сгради от двете ѝ страни. Това са гърдите ѝ. По-надолу, където биха били краката ѝ, се
вижда процеп. Това е вагината ѝ. А отляво има две еднакви пирамиди. Това са децата ѝ
близнаци. По-малките пирамиди са децата ѝ. Всички са в сянката на бащата, който гледа към
тях. Господи, дори си имат очи. - Сабир се обърна към Алах Уйник. - Всичко си е на мястото.
Просто трябва да се загледаш.
Алах Уйник беше пребледнял.
- Къде си чул всичко това?
- Да го чуя? Откъде да съм го чул? Дори не знаех, че мястото съществува, преди да го
видя на картата. Очевидно е. Всеки може да го види.
- Може би е очевидно за теб, но през целия ми живот никой не ми го е споменавал.
Никога! Няма го в никоя книга. Не е описвано в академични трудове. За мястото не е говорено
по този начин дори от жреците.
- Ами тогава може би греша. Ти ме попита какво виждам и аз ясно виждам това.
Сградите ми изглеждат живи. Все едно дишат.
Иштаб, изостанала зад двамата мъже, беше изслушала разговора им и пристъпи напред.
Направи жест към Алах Уйник и сложи ръка на сърцето си.
- Трябва да му кажеш.
Алах Уйник се обърна към нея.
- Той е избраният. Трябва да му кажеш.
- Сигурна ли си?
- Ти не си ли?
- Да.
- Тогава говори.

75
 - Трябва да разкажа една история.
Алах Уйник стоеше точно пред теб, на самия връх на голямата пирамида. Докато
говореше, гласът му се подхващаше от акустиката на пирамидата към очакващата тълпа.
По-рано, докато Алах Уйник беше ангажиран с единия гринго, Тепу те беше хванал за
ръка, за да привлече вниманието ти. Когато ти нададе ухо, той ти прошепна много неща за
пирамидата и Алах Уйник. Например ти разказа, че пирамидата е построена като предавател за
жреците, а жреците са избирани от раждането си да бъдат говорители на боговете. Алах Уйник
е както политическият им лидер, така нареченият „човек на истината“, съответно техен
духовен лидер - Ах Кин Май, или „най-високият под слънцето“. Тепу каза, че е безпрецедентно
един и същи човек да изпълнява и двете длъжности. Признак е за наближаването на тежки
времена. Всичко трябва да бъде събрано в един носител.
Ти нямаше идея за какво говори Тепу, но не му го каза. Не искаше да разваляш доверието
му в теб. Ето защо кимаше на всичко, което той казваше, окуражавайки го да говори.
Тогава, неочаквано, Алах Уйник те прикани с жест да отидеш при него. Тръгна без
колебание, но докато крачеше, започна да си задаваш въпроси. Какво всъщност правеше тук,
издигнат високо над тълпата, като да си човек с особена важност? Ти беше само селяк, без
земя, без пари, без образование, без знание за каквото и да било отвъд грижата за растенията в
градината и брането на плодовете. Кой дявол те накара да задаваш въпроси на Алах Уйник,
докато пътувахте в колата?
Ако не беше настоял, че ако ти предложат да си вземеш книгата, на гринго трябва да
бъде предложен кристалният череп, нищо от това нямаше да се случи. Нямаше да има
събиране. Нямаше да има церемония. Щеше да си свободен да се върнеш във Веракрус при
майка си - разбира се, ако съумееше да се прибереш без храна, пари или транспорт, и без да
познаваш страната.
Алах Уйник говореше на испански, а не на езика на маите. Това беше добре. Беше опитал
да разбереш езика им, когато Тепу ти показа как звучи, но се провали. Не беше проумял и дума
от казаното. Погледна през рамо и видя жената с белязаното лице да превежда на двамата
гринго и това също беше хубаво, защото гринго трябваше да разберат какво им предлага Алах
Уйник. Те трябваше да са свободни, както беше ти самият, да се съгласят, или да отхвърлят
предложението на Алах Уйник. Поне това ти беше ясно.
Внезапно Алах Уйник вдигна твоята книга. Започна да разказва историята как твоето
семейство я е опазило много поколения. Обясни как един от жреците, обучен да разчита езика
на древните маи, е прочел книгата, и тя съдържа разказ, който всеки трябва да чуе. Жрецът
може да разкаже тази история само с твоето разрешение. Защото книгата е твоя, каза той, а не
тяхна. Ти си бил избран да я пазиш, а не някой от маите, точно както боговете бяха избрали
гринго да открият тринайсетия кристален череп.
Този избор на боговете носи послание, продължи Алах Уйник - послание от две части.
Първата част е, че маите не са специални. Те не са избраници, по-значими от останалите на -
роди. Те не са по-напред в каквато и да било йерархия. Те не са „избран народ“. Като на жрец,
тяхната роля е просто да бъдат проводник за това, което боговете, а чрез боговете и единстве -
ния бог Унаб Ку има да каже на света.
Втората част от посланието е за края на това, което Алах Уйник нарече „дългото броене“,
който той описа като край на последния голям петдесет и две годишен цикъл на змийската
мъдрост, последната „люспа от години“. Това, каза той, е единственият момент, когато първият
ден от триста шейсет и пет годишния календар и първият ден от двеста и шейсет годишния
календар се засичат по време на петдесет и двете години на Календарния цикъл. Това бележи
края на Петия голям кръг. Краят на Петото слънце.
Главата ти започваше да се върти. Защо Алах Уйник говореше за тези неща? Какво
значеха? После той разказа как започването на Първия голям кръг е белязано от раждането на
Венера, на 4 Ахуа 8 Кумку. Тук той се обърна към гринго и поясни, че по техния календар,
който гой нарече грегориански, раждането на Венера се е случило на 11 август 3114 годи на
преди Христа. Петият голям кръг щеше да завърши на 21 декември 2012 година, не със
смъртта на Венера, а с възможното разрушаване на земята. Това не е първият случай, в който
земята е изправена пред подобна криза, допълни жрецът. Защото през предходния период от
5126 години светът е бил пресътворяван на пет пъти и разрушаван четири.
Алах Уйник разказа история, за да представи образно мисълта си, точно както правеше
свещеникът в твоята църква, когато преразказваше думите на Иисус Христос. Историята беше
следната:
Когато Алах Уйник бил още млад човек, неуверен в съдбата си, отишъл до Паленк да
седне в краката на великия лакандонски шаман и старейшина т'о' охил Чан К'ин. Тогава Чан
Кин бил на повече от сто години и бил видял много неща. Алах Уйник разговарял с Чан Кин за
наближаването на Голямата промяна - за своите страхове и неразбиране на събитието.
Отначало Чан К'ин, дъвчейки пура, какъвто навик имал, отговарял само негативно.
„Земята е натежала и трябва да бъде унищожена преди Хачакюм, Създателят, да може да я
съживи. Птицата Кецал вече не лети. Мъжете изсичат горите и вече не уважават природата.
Бог Мансабак вече не говори с мен.“
Алах Уйник, тогава още млад, отказал да приеме негативизма в думите на Чан Кин и
притиснал стареца да му каже още.
След кратко колебание Чан К'ин разказал на Алах Уйник, че ако към този катаклизъм се
подходи по правилния начин, през ритуала на изкуплението например, Голямата промяна може
да не бъде толкова катастрофална, колкото я описал отначало, а би могла вместо това да
предизвика нов Голям кръг на времето. Подходело ли се обаче погрешно, с гняв, алчност, или
дори суета, ще бъде окончателното разрушаване на света. Това ще бъде събитие, което ще
засегне всички хора на земята, не само майте. Трябва да се има предвид, подчертал Чан К'ин.
Алах Уйник се обърна към множеството с по-силен глас от обичайното.
- По тази причина възнамерявам да се оттегля от позицията си както на Алах Уйник, така
и на Ах Кин Май, за да сторя път на някой по-добре обучен да предава думите на Унаб Ку.
Може би човек, който не произхожда от майте. Някой по-способен да говори отвъд нашите
граници. Такова е решението ми.

76

Откъм тълпата се разнесе шепящ звук, като от поемането на дъх на великан.

Алах Уйник се обърна с гръб към народа си и сякаш се канеше да се скрие сред другите
жреци. Но те тръгнаха напред и се събраха около него. Не се каза нито дума, но той остана без
друга възможност, освен да се върне начело на церемонията. Наклони глава и кимна, сякаш на
раменете му бе положено бреме, прикрепено с ремък и към челото му.
Без да спреш и да помислиш, ти избра точно този миг, за да застанеш на върха на
пирамидата. Изправи се до Алах Уйник и погледна тълпата.
Маите не бяха твоят народ, но ти ги чувстваше близки. Опазването на тяхната книга ти
създаде усещането. Сякаш книгата, която ти не можеше да прочетеш, съдържаше в себе си
съсредоточения дух на хората, които виждаше под себе си.
- Алах Уйник казва, че тази книга е моя и мога да правя с нея каквото реша, че струва
много пари за гринго на север и ще стана богат, ако им я продам. Разбирам защо го прави, защо
ми предлага този избор. Но това, което Алах Уйник казва за собствеността на книгата, не е
вярно. Тази книга не е моя, за да я давам. Защото е ваша от самото начало. - Ти се стегна като
за удар, изплашен, че си разгневил свещениците. Изплашен, че си се изтъкнал, без да
притежаваш съответните достойнства.
Алах Уйник отвори една ръка към теб, окуражавайки те. После описа дъга с ръката си,
обхващайки хората под него.
Ти кимна. Намеренията на Алах Уйник бяха ясни: искаше да говориш пред множеството.
- Сега и аз трябва да ви разкажа нещо. - Ушите те боляха от напрежението. Никога в
живота си не си говорил пред толкова много хора едновременно. Всъщност никога не си
говорил пред повече от четирима души. - Преди много, много години, един от вашите хора е
избягал от нещо лошо, случващо се тук. Не зная точно какво е било. - Ти се поколеба, неуверен
как да продължиш.
Алах Уйник пристъпи напред да ти помогне.
- Било е по време на войната на замъците. Войната между маите и юкатекосите.
Бушувала е между 1847 и 1901 година. Чиланът, защитавал тази книга, е бил ак к'у ун -
„пазителят на свещените книги“. Той е попаднал в размириците във Валядолид след големия
бунт на маите през 1848 година и последствията от него. Той пише за всичко това на последния
лист на тази книга. Тук. Може да се види.
Алах Уйник беше възбуден - ти забелязваше напрежението на лицето му. Също така явно
беше трогнат от доверието, което му гласуваха другите жреци. Той беше готов да пожерт ва
своята позиция, за да ти даде свободата да действаш както намериш за добре. По тази причина
осъзна, че ти трябва да разкажеш историята, въпреки че ти е трудно. От теб зависеше да
убедиш всички, че книгата наистина е тяхна по право, точно както Алах Уйник каза.
Чиланът бил преследван от тези, които искали да откраднат поверената му скъпоценна
книга. Той избягал чак във Веракрус. Враговете му го настигнали там и го ранили. Ранили го
много тежко и разбрал, че скоро ще умре. Намерил моя предшественик, който обработвал една
нива. Приближил се към него с последни сили. Бащата на бащата на баща ми видял какво са
сторили враговете на чилана и му дожаляло за човека. Скрил го в колибата си. Рискувал
живота си заради него. Бил добър католик. Знаел сказанието за добрия самарянин. Когато
чиланът бил на самия ръб на смъртта, без надежда да оживее, разказал на моя прадядо за
книгата и колко е важна за маите. Помолил прадядо да се закълне, че ще пази книгата, докато
не дойде миг, в който големият вулкан Пико де Орисаба не изригне отново. Тогава прадядо ми
или неговият наследник трябвало да занесе книгата на специално място и да я предаде на
хората там. Моят прадядо не искал да го прави, не можел да чете. Нямал представа какво
съдържа книгата. Можело да е нещо зло, да е описана магия. Чиланът го призовал да изпълни
волята на умиращ. А прадядо ми трябвало да изпълни тази воля, такъв е обичаят на моя народ.
Пък и чиланът изглеждал добър човек. След като чул клетвата на моя предшественик, чиланът
се пробол с трън в езика, бузата, долната устна и ухото. Написал неща със собствената си кръв,
както по празните полета на тази книга, така и на отделен лист. На този лист на рисувал карта. -
Ти вдигна картата. - И тази карта ме доведе при вас. Така че виждате, нямам права върху
книгата. Тя наистина е ваша. Сега, след като задачата ми е изпълнена, трябва да ме оставите да
се върна при майка си и моята работа. Отсъствах прекалено дълго.

77
 - Пребийте ме с камъни - имаме си работа с честен като младенец мизерстващ
филантроп.
Аби се беше приютил в една от по-крайните от полуразрушените сгради в комплекса.
Намираше се отвъд основната туристическа зона в Ек Балам, на издигнато възвишение, об-
сипано с древни останки. Атаме беше до него. Глокът бе затъкнат отзад в панталона му, скрит
под широката риза, която беше купил във Веракрус именно с тази цел. Атаме беше сло жила
своя валтер в раницата, с която никога не се разделяше. Предвид дребния ѝ ръст, с раницата
приличаше на Друпи, героя от „Снежанка“ на Дисни.
- Не мисля, че трябва да го правиш.
- Кое?
- Да тръгваш срещу волята на мадам майка ни.
- Каквото тя не знае, не може да ѝ навреди, Атаме. И не възнамерявам да се врежа в
тълпата там, стреляйки във всички посоки. Предвидил съм по-фин подход.
- Тя би могла просто да се откаже от всички ни. Без да ни остави и пукната пара.
- И какво от това? Винаги можем да крадем. Прекарали сме последните петнайсет
години, обучавани във всяка престъпна дейност, известна на човечеството, и за какво? За да
наглеждаме мъжа, който уби брат ни, и полицая, който ускори смъртта му? Калк и Сабир няма
да излязат живи от Мексико, обещавам ти го. И ако трябва сам да им светя маслото, ще го
направя.
- А Ламия?
- Знам, че винаги ти е била слабост, Атаме, но сега тя е със Сабир. Отдала му се е. И не е
от типа жени, които се задоволяват с малко, ако ме извиниш за шегата. Тя изгори мостовете си
за връщане при нас, и що се отнася до мен, това няма да ѝ донесе коледен подарък за най-
послушно момиче. Ако я пипна, ще я използвам, за да изкопча каквото мога от Сабир. И като
приключа с нея, ще умре. Директно в ценотето заедно с останалите. Господи, там ще разполага
с шестима мъже само за себе си.
- Извратен си, Аби, да знаеш.
- Ще се изправиш ли срещу мен, когато се стигне дотам?
Атаме поклати глава.
- Не. Тя изгори мостовете, както ти каза. Но няма да те оставя да я изтезаваш. Можеш да
я използваш, добре. Заплашвай Сабир колкото си искаш, но няма да гледам как страда повече
от необходимото. Някога ни беше сестра, нали помниш?
- Дали тя го помни, как смяташ? Дали се сеща за теб с такава обич, каквато ти
демонстрираш към нея? Някак се съмнявам.
На върха на пирамидата Алах Уйник отстъпваше мястото си на един от другите жреци.
- Изглежда, ще чуем съдържанието на книгата на метиса директно от извора. Ще искам
да го запомня. Колко смяташ, че струва проклетото нещо, Атаме? Един от само четирите ос-
танали ръкописи на маите. Отгоре на всичко и с допълнителна сила.
- Какво имаш предвид, допълнителна сила?
- Метисът си има майка, нали така? И тя знае всичко за книгата, която семейството му
пази стотици години. Докопваме се до книгата и можем да го работим чрез нея. „Търси
жената.“ Нали англичаните твърдят, че французите все това повтаряме. Прави са, разбира се.
Проблемът на Ахил не е бил с петите му. Проблемът му е бил с Бризеида. Ако не беше се
влюбил в нея и загубил самообладание, щеше да преживее Троянската война и сигурно да
дочака старини. Вместо това е допуснал копелето Парис да го набоде в крака. Същото нещо ще
се случи със Сабир. Само дето кракът му ще бъде последната част от тялото, на който ще
обърна внимание.
- Слушай, Аби, жрецът започва да чете от книгата.
- Нямам търпение. Обичам истории за лека нощ.

78

Аз , Акбал Коатл, което испанците биха превели като „нощното влечуго“, чилан и ак к'у
ун, жрец и главен пазител на свещените книги, пиша това вечерта на дванайсетия ден на юли
през 1562 година от раждането на нашия спасител, и това е най-лошият ден, който светът е
познал. Пиша това като свидетелство срещу монах Диего де Ланда, защото трябва да бъде
сторено. Пиша в последната останала от свещените книги на маите, използвайки задната
страна на свещените листа, дано Кукулкан, истинският Бог, ме пожали за това богохулство.
От три месеца монах Де Ланда пътува из страната ни, няколко дни след войниците си,
прилагайки заповедите на францисканските монаси. Като ръководител на францисканския
орден в Юкатан, Де Ланда има пълната подкрепа на съдията от Върховния съд на Гватемала и
околностите ѝ Тома Лопес. Трябва да допълним, че съдия Лопес също е монах от
францисканския орден и по силата на този факт е разпоредил всички градове на маите,
останали извън диоцеза на францисканската вяра, незабавно да бъдат покръстени от францис-
кански ръце.
В допълнение съдия Лопес е дал на Де Ланда пълна имперска власт, използвайки като
оправдание папската була „Експони новис“ 1 като обявената цел е „уреждането на ежедневието
и социалния живот“. Съдия Лопес налага още всяко нарушение на правата на монаха де Ланда
в това отношение, както и всяко недоволство на местните индианци в погрешна подкре па на
досегашните им права „да бъдат наказвани като от Инквизицията“. Това е пълният текст на
разпоредбата, обявена от съдия Лопес през 1552 година:
„След кралската аудиенция в Гватемала по молба на монасите в Юкатан и по отношение
на ръководството и третирането на индианците.
В изпълнение на властта на нашия император, поверена в ръцете ми, разпореждам
следното на вас, вождове, благородници и простолюдие:
Никой кацик2 не може да отсъства от ръководения от него град, освен за светското или
духовно добруване на общността или по призив от свещениците за повече от петдесет дни,
като наказанието за неспазване на тази разпоредба е загуба на поста.
Индианците не може да живеят в горите, а трябва да се събират заедно в солидни къщи в
градовете, като наказанието за неспазване е бичуване или затвор.
За да бъдат избегнати затруднения за администрацията, никой индианец няма да сменя
града си без разрешение от местните испански власти.

11
С папската була „Експони новис фецисти“, обявена през 1522 г. и потвърдена през 1535 г., папата дава
своята апостолска власт за покръстване на францисканския и някои други ордени, което позволява на монасите от
тези ордени да покръстват индианците и в отдалечени райони, където епископите нямат достъп. - Б. пр.
22
Латиноамерикански племенен вожд, лидер на общност. - Б. пр.
 Тъй като много от вождовете са стари хора, от уважение към техния древен произход те
събират хората на тайни срещи, за да ги обучават на старите им ритуали и да ги отвличат от
християнската доктрина. Това е плод на неразбиране и всички подобни срещи са забранени.
Вождовете не бива да провеждат срещи, нито да излизат през нощта, след като са били
камбаните за душите в чистилището.
Всеки кацик или вожд на малък град трябва да помни списък с всички хора в града.
Всеки човек от простолюдието, който отсъства от града за повече от трийсет или четирийсет
дни, освен в служба на короната или монасите, дори ако е получил разрешение от своя вожд,
ще бъде наказван със сто удара с бич и сто дни затвор.
До две години във всеки град трябва да има хубава и единствена църква, в която да се
събира цялото пастство. Никой кацик няма право да изгражда втора църква, като наказанието
за това е сто удара.
Във всеки град трябва да има училища, където индианците да се учат на богословие, без
което никой не може да се наслади на Бога. Училищата трябва да бъдат построени от градове-
те, на място, указано от монасите, като вождовете трябва да задължат хората да ги посещават,
както разпоредят местните монаси.
В дните на вярата монасите трябва да минават през градовете, носейки кръст и в
свещенически одежди, събирайки всички хора, от съответния град.
Ако някой, който е бил известен за благата вест и е изоставил фалшивите си вярвания, се
върне обратно към тях, той трябва да бъде хвърлен в затвора в очакване на съответства що
наказание, което ще бъде определено от Върховния съд.
Никой индианец не бива да започва сам да разпространява благата вест, освен с нарочно
разрешение от религиозните отци.
Никой покръстен не може да притежава идоли, да принася в жертва животни, да си пуска
кръв, пробождайки ушите или носа си, нито да изпълнява какъвто и да било ритуал, да гори
ароматни вещества или да пости, прекланяйки се на лъжовните идоли.
Никой покръстен индианец не бива да се връща за повторно покръстване.
Много индианци са чували, че децата им ще умрат, ако бъдат покръстени, заповядвам
всички деца да бъдат кръстени.
Бракът е уважавана институция сред индианците. Разпореждам никой да няма повече от
една съпруга, а нарушителите да се наказват със сто удара и други наказания, ако не се
подчинят.
Никой кацик не бива да има отношения с роби от женски пол.
Никой не трябва да се осмелява да влиза в брак тайно.
Никой не трябва да сключва брак повторно, като наказанието е жигосване на числото
четири на челото.
На родителите на жената не трябва да бъде давана зестра, нито младите трябва да
изпълняват старата традиция да останат да служат в дома на тъста в продължение на две или
три години.
Никой не може да дава езическо име на детето си.
Всички хора трябва да падат на колене в църквите, да знаят молитвите и да почитат
кръста.
Всеки, мъж или жена, трябва да ходи на църква сутрин и вечер, и да казва молитвите с
подобаващо почитание.
Всички трябва да казват молитва преди и след хранене, както и да казват молитва,
научена от монасите, преди лягане.
 Никой не трябва да хвърля зърна за предсказване на бъдещето, нито да тълкува сънища,
нито да носи знаци или украшения на главата си, нито да се татуира.
Индианците са толкова небрежни в грижата дори за съпрузите или семейството си, че
разпореждам всички да се грижат за своите болни.
Когато в някой град избухне епидемия, това трябва да е известено, а отците трябва да
организират последно причастие на умиращите.
За всички случаи на унаследяване трябва да се полагат внимателни грижи.
Не трябва да има робство, като заварените роби трябва да бъдат освобождавани. Но на
вождовете, благородниците и другите влиятелни индианци трябва да бъде разрешено да на емат
хора, които да им служат. Тези наемници трябва да бъдат описвани пред отците и да влизат в
регистрите.
Обичаят за събирания на много хора е толкова популярен и унищожителен за
християнството, че заповядвам да не бъдат организирани никакви празненства, освен за
бракове и подобни случаи, но дори тогава не бива да бъдат канени повече от дузина души.
Не са разрешени танци, освен през деня.
Бог ни е дал време да работим и време да му служим. Съответно разпореждам всички
религиозни празници да бъдат спазвани по начина, определен от църковните отци.
Приготовлението на древните индиански напитки се забранява, като на вождовете и
благородниците се разпорежда до два месеца да съберат и изгорят всички инструменти за
приготвянето им, като производството на нови такива инструменти ще бъде наказвано с глоба
от двайсет песос.
Градовете трябва да бъдат изградени по испански модел и да имат странноприемници, по
една за испанци и една за индианци. Трябва да има и пазари, за да бъде избегнато всяко
пътуване с цел покупки или продажби. Никой търговец, бил той индианец, мексиканец, метис
или негър, не бива да бъде приютяван в частна къща.
До два месеца трябва да бъдат осигурени правилни мерки и теглилки, като наказанието
за неспазването им е двайсет златни песос.
Разпореждам индианците да бъдат накарани да отглеждат животни.
Тъй като основният принос на страната е производството на памук, разпореждам
индианците да бъдат обучени в него.
Разпореждам всички жени да носят дълги поли и местните си дрехи над тях. Всички
мъже трябва да носят ризи и да ходят обути, най-малко в сандали.
Тъй като индианците все бродят в горите, за да ловуват, разпореждам всички лъкове и
стрели да бъдат изгорени. Но всеки вожд трябва да запази трийсет или четирийсет лъка със
стрели за специални случаи или по необходимост за защита от ягуари.
Трябва да бъдат поддържани добри пътища между градовете.
Никой негър, роб или метис не може да влиза в селище, освен с господаря си, и да остане
там за повече от едно денонощие.“

Зная всичко това и ви го предавам, защото съм личният секретар на Де Ланда и съм
натоварен с превода, отбелязването и документирането на документацията на църквата. По
тези въпроси работя с официалния нотариус на монаха Франциско де Ороско, както и с
доверения му лейтенант. Защо тогава, ще попитате, свидетелствам за греховете на Де Ланда,
като пиша в последната от свещените книги на маите, когато по всичко личи, че съм неизменна
част от антуража му, почетен член на францисканския орден и личен представител на Де Ланда
сред маите? Ще обясня сега.
Когато бях малко дете, беше решено, че като втори син в благородното семейство на А
Максам трябва да бъда обучен в благородните умения на кралски писар, та да умея да ор -
ганизирам церемонии, да сключвам кралски бракове, да поддържам родословията и да следя
даренията и подаръците от съседните страни. Като а тс'иб - „човекът на писанието“, бях
почитан и ценен член на кралския двор.
Когато францисканците дойдоха и завладяха града, баща ми и малкото останали от
нашите жреци решиха, че трябва да премина в лагера на испанците, да опозная обичаите и ези -
ка им, да науча латински, да призная превъзходството им, та поне един от нас да може да
разбере пълните последствия от ужаса, който явно щеше да сполети народа ни. Съгласих се да
го направя.
За да постигна целта си, учих упорито, поставих се в услуга на монасите и подчинените
им, докато не стигнах до най-високия пост, до който би могъл да стигне някой от маите. Бла-
годарение на това можах и с много хитруване да предупредя своя народ за назряващи
проблеми, да унищожа уличаващи документи и да влияя на Де Ланда, доколкото ми беше въз-
можно с надеждата, че като човек, заинтересован от нашата култура и история, той ще яхне
народа ни, но без да използва шпорите си.
Тази ситуация се задържа до преди три месеца. Преди няколко години, смятайки, че
монах Де Ланда е по-толерантен, отколкото беше в действителност, Начи Коком, последен
владетел от рода Коком, заблуждавайки се, че са приятели с Де Ланда, показал на монаха
тайната библиотека на маите, включваща 2673 книги и ръкописи, 5000 свещени изображения и
идола, включително на Кан у Уайеб и Болон Дзакаб, използвани по време на церемониите по
затваряне на годината, както и 13 големи олтарни камъка, известни като канал акантум. Тези
неща заедно с 22 по-малки камъка и 127 вази и погребални урни с костите на жреци,
благородници и крале бяха пълният исторически архив на народа ни от началото на първата
Голяма световна ера.
Коком показал на Де Ланда тези неща с уговорката, че вече не се използват, а се
съхраняват само като част от историческото наследство на маите, смятайки че може да се
довери на монаха като приятел и божи човек, почитащ доверието, което му е гласувано.
Отначало Де Ланда, изглежда, се съобразявал с това, което подвело Начи Коком да разкаже на
монаха за вярата ни в алуксите. Според това поверие известен брой просветени същества са
оставени на земята от боговете, за да пазят магнетичните духовни места и обекти, като само
посредством молитви към тези духовни пазители бъдещето на света ще бъде подсигурено.
Коком глупаво се надявал, че Де Ланда, обявявайки своя интерес към културата на маите, е
един от тези пазители.
Когато Начи Коком умрял, Де Ланда му се отплати за доверието, като конфискува
библиотеката с цялото ѝ съдържание, обвинявайки вожда в идолопоклонничество посмъртно.
Изровили тленните му останки от гроба, изгорили ги и пръснали пепелта му в полето. Трябва
да знаете, че за всеки крал и духовен лидер на маите неговата смърт и погребение са от изклю-
чителна важност. Да се умре добре, се счита за благословия сред народа ни. В устата на Коком
беше поставена царевица, както и мъниста от нефрит и камъни, които да послужат като
средство за разплащане за пътуването му през Долната земя. Трупът му беше повит в памучен
плат. Както тялото, така и гробът му, бяха покрити с цинобър, защото червеното за нас е
цветът на смъртта и новото раждане. С изкопаването на тялото му Де Ланда искаше да лиши
душата на Коком от вечен покой, а конфискуването на библиотеката се смяташе за де-
монстрация на победата на Църквата над традиционните ни вярвания.
По-наскоро Де Ланда получи допълнителна информация от предателя Антонио Гаспар
Сиу (бившия Чи Сиу), наследник на Тутул Сиу, вожд на клана Сиу, отколешни врагове на Ко -
ком. Предателят разказа на монаха за продължаващото силно влияние на религията на маите.
Заради тази информация и с привилегията да познава нашите свещени книги, Де Ланда се
убеди, че покръстените от францисканския орден тайно продължават да изповядват вярата на
предците си. Опитах да му обясня, че всъщност става естествено, алхимично смесване на двете
религии, точно както е било в Древен Рим след идването на християнството. Тази промяна
беше превърната в символ, когато Де Ланда превърна голямата пирамида в Изамал в ка-
толическата църква „Сан Антонио“. Казах му, че хората просто са объркани и шокирани от
противоречивите послания, които получават.
- Тогава трябва да премахнем объркването им - каза монахът.

79

И така се роди монахът Диего де Ланда, бич и възмездие за маите. Все пак беше
предпазлив да не поеме твърде голяма отговорност за зверствата, които се канеше да извърши,
защото не желаеше да гневи господарите си в Рим. Вместо това изпрати армията пред себе си.
След няколко дни я последва, за да обере каквото е останало. Взе ме като помощник, секретар
и преводач, затова станах свидетел на последвалите събития.
В град Купул армията реши да изгори вожда и съветниците му живи. За да го постигнат,
ги разпнаха и поставиха клади в краката им. После запалиха кладите и накараха хората от гра-
да да наблюдават сцената. Тези, които не бяха изгорени, бяха избесени.
По-късно испанците се придвижиха към Йобайн, в град Челс. В този град взеха всички
бележити мъже, оковаха ги и ги набиха. Закараха окованите мъже в една къща, която изгориха.
Методът беше различен от използвания в Купул.
После закараха жените и децата извън селото. Решиха, че не са дали достатъчно добър
пример на околните села и капитанът нареди жените да бъдат провесени от клоните на едно
голямо дърво. Децата пък бяха провесени под тях, като плодове. Според мен беше направено,
за да подкопае вярата на маите във Великото световно дърво, което поддържа живота на
земята. Трябваше да видим, че точно това дърво поддържа само смъртта.
В следващия град, Верей, капитанът прецени, че някои от жените са твърде красиви и
следователно може да разпалят войниците към нечестиви действия. Затова поръча гърдите им
да бъдат отрязани, след което жените да бъдат показани на всички в селото, за да докаже на
моя народ, че испанците не се интересуват от нашите жени. Тези жени също умряха.
Монахът и неговият антураж, част от който бях и аз, пристигахме във въпросните
градове два-три дни след преминаването на войниците. Хората, страхувайки се от наказание,
не бяха посмели да свалят телата, които воняха и се разлагаха в лятната жега. Монахът искаше
да се покаже милостив след действията на войниците и позволи на местните да се погри жат за
труповете. Но те не можеше да бъдат погребвани, трябваше да бъдат изгорени, като пепелта се
пръсне из полята, като тази на Начи Коком. Така разпореди монахът.
После преминахме през провинциите Кочуа и Четумал. Тук маите, чули какво са сторили
испанците с техните братя и сестри, се изправиха срещу тях. Но без добри оръжия, бойни
кучета и коне, бяха безсилни. На тези, които паднаха в плен, отсякоха носовете, ръцете и
краката, както и гърдите на жените и гениталиите на мъжете. После всички бяха отнесени,
живи или мъртви, до ценотето, откъдето хората черпеха вода. С камъни, вързани за краката
или телата им, ги хвърлиха в дълбоките води. Децата, които не можеха да вървят край майките
си, бяха пощадени. Това разказаха оцелелите, които не бяха много, защото повечето бяха
отведени от испанците като роби.
Монахът се представи за ужасен от случилото се. Проведе церемония над телата и
благослови оцелелите. Аз участвах в церемониите и проумях мъдростта в делата на монаха,
беше мой дълг да остана винаги на негова страна и да представям моя народ - толкова беше
силна клетвата, която бях положил пред чиланите. Клетвата ме принуждаваше да изглеждам
нещо, което не съм. Клетва, която ме принуди да наблюдавам и описвам ужасите, причинени
на хора от моята кръв, почитащи същите богове като мен, създадени от същата кал като мен.
Казвам ви го предварително, за да разберете по-добре защо мърся последната от
свещените книги с моите писания. Защото ще разкажа какво стана днес, в Мани, под
директното наставление на монаха, което прави всичко досега да изглежда като калпазанщини
на палави деца.

80

Сабир беше съсредоточил цялото си внимание върху превода на думите на чилана от

Ламия. В един миг посегна и взе ръката ѝ в своята, без да е сигурен дали, за да ѝ даде, или за да
получи подкрепа. Тя остави ръката си в неговата за миг, после я дръпна, сякаш не можеше да
си позволи да раздвоява вниманието си по такъв начин.
Калк беше до тях, обърнат настрани, изглеждаше все едно отказва да слуша историята за
Де Ланда. Сабир вече го познаваше достатъчно добре. По позата на Калк, по изправения му
гръб и леко наклонена глава, разбра, че полицаят е погълнат от всяка дума, преведена от
Ламия.
Чиланът прекъсна четенето. Беше плувнал в пот. Гласът му ставаше все по-груб. Ръцете
му трепереха, държейки книгата, и, изглежда, не можеше да погледне никого в очите. Сякаш
ужасът от това, което четеше, беше директна част от житейския му опит, а не просто разказ,
написан от друг човек, която той предаваше на отчасти неграмотна публика.
Майката на Акан, Иштаб, избърза към чилана. Разгърна своето ребозо и попи с него
веждите и лицето му. Той ѝ кимна благодарно, но не можа да се усмихне. Алах Уйник стоеше
отстрани, беше скрил лице в дланите си. От множеството под тях не се чуваше нито звук.
Чиланът въздъхна тежко и се върна към книгата.

81

Наказанието започна днес, на дванайсетия ден от юли 1562 година, в ранното утро.
Случилото се е изпълнение на първата част от предсказанието на Кръга на деветте ада, първият
52-годишен цикъл, който започна с пристигането на францисканците в Юкатан през 1544
година под ръководството на Луис де Вияпандо, а последният цикъл трябва да завърши през
2012 година, отбелязвайки девет пъти по 52 години, общо 468, между завъртането на цикъла и
евентуалния му край.
По зазоряване Де Ланда поръча големият площад на Мани да бъде разчистен от хора.
После разпореди затворниците, така наречените бунтовни индианци, да бъдат доведени от
мястото, където бяха оковани и оставени да гладуват. Това беше прелюдията към изтезанията
им. Сред тези затворници бяха всички останали благородници от кланове: Пат, Сиу, Канул,
Чикин-Челс, Коком, Купул, Окаба-Умун, Кочуа и много други. Имената бяха разкрити от
децата им, които францисканците бяха отнели от семействата, обучили и принудили да се
подчинят на християнския катехизис. Така децата неумишлено бяха станали екзекутори на
собствените си родители.
Аз, Акбал Koaтл, „нощното влечуго“, когото испанците наричат Салвадор Емануел, не
знаех за отвличането на тези деца, и бях ужасен, когато видях, че много от членовете на моето
семейство бяха сред затворниците. Първоначално обмислях да се присъединя към тях. Да се
хвърля сред множеството и да умра със своите хора. Но човекът, който беше Алах Уйник,
върховен жрец и лидер на всички маи и чиято самоличност бяхме успели да опазим в тайна от
монасите, ми направи знак да не се разкривам пред испанците. Направи ми и знака на
вписването, показвайки, че трябва да запиша видяното. Вярвам, че той е получил знак или
прозрение за това, което щеше да се случи.
Прекланяйки се пред съдбата си, се принудих да изпълня исканото от Де Ланда, което
включваше да впиша имената и описанията на всички присъстващи, тяхното място в нашата
йерархия, както и престъпленията, основно в идолопоклонничество, в които бяха обвинявани.
Сетне започна разпитът. От самото начало Де Ланда даде да се разбере, че дори и тези,
които признаеха прегрешенията си и се покаеха за тях, няма да избегнат наказание. Те щяха да
бъдат принудени да се изправят пред всички с идол в едната ръка, свещ в другата и въже около
врата. В допълнение щяха да носят високата конусовидна шапка на срама, известна като
короза и робите на разкаянието, известни като самбенито. Така щяха да чуят меса и служба,
след което главите им щяха да бъдат обръснати, да бъдат бичувани и напъхани в стяги.
Въпреки предупреждението, много от хората избраха това, защото бяха чували истории
или просто подозираха, какво очаква тези, които не се покаят, дори да са напълно невинни.
Разкаялите се бяха отведени настрани, за да понесат наказанието си. Останалите бяха
подредени в редици.
Сега изтезаването и опозоряването на нашите хора навлезе в истинския си апогей.
Първите вождове бяха избутани напред и вързани за инструмента на изтезанието, който ис -
панците наричат гаруча - ръцете им се връзват зад гърба, след което ги вдигат и пускат, докато
същевременно отговарят на въпросите на монасите. Когато разпитът не даваше плодове, Де
Ланда, обявявайки че действа под покровителството на Съвета на вярата, разпореждаше към
краката на вождовете да бъдат връзвани тежки камъни, които напълно да измъкнат раменните
им стави. Увеличиха интервалите между отделните издигания, за да засилят болката на
изтезаваните и така да ги убедят „да казват истината в името на божията любов“. През този
период на фалшиво успокоение, всички, които не бяха разпитвани, трябваше да пеят химна
„Смили се над мен, Господи“. Ако и това не дадеше резултат, съответният вожд беше бичуван,
а след това заливан с горещ восък.
Към жените беше проявена особена милост по заповед на Де Ланда, като ги изтезаваха
само на гаротата, което включваше завързването на крайниците им за стол с тънки въжета,
обтягани с малък лост. Ако изтезанието се окажеше неефективно, използваха водното мъчение.
За него жертвата се поставя на скеле, известно като магаре. После в устата се поставяше
желязна фуния, през която в гърлото се пуска ленена лента, която да направлява потока на
водата. В зависимост от погълнатото количество, тялото на изтезавания подпухваше, което
притискаше плътта му в седемте тънки въжета, с които е вързан. Малко устояха на тази
техника, като така бяха постигнати доста „спонтанни разкаяния“.
До края на деня много хора бяха подложени на изтезания. Някои се покаяха. Много
загинаха. На стотици крайниците безпомощно висяха. Един велик вожд, чието име няма да по-
соча, защото ми е кръвен роднина и е бил особено добър с мен като дете, беше обвинен в
човешко жертвоприношение. Стегнаха го на гаротата, като след седмото завъртане очите му
изскочиха от орбитите. Де Ланда разпореди да го оставят да живее, като предупреждение към
народа му.
 До късния следобед площадът на Мани беше пълен с леш и съсирена кръв, въпреки
многобройните премитания и почиствания, наредени от монаха. В този миг слънцето за кратко
беше нахапано, както в чибил, затъмнение. Някои от неволните свидетели, които насила бяха
доведени на площада по заповед на Де Ланда си зашепнаха, че мравките ксулаб xulab са се
хвърлили в небето, за да защитят слънцето, засрамени, задето то трябва да гледа такива ужаси
в неговото кралство.
В този миг луната, нашата прабаба, също се издигна в небето, което не изненада тези от
нас, които бяха запознати с Тун-ук, лунния календар. Луната винаги съпровожда големи
бедствия и насилствената смърт. Богинята на луната Тлаколтеотл явно е чула, че нейни жреци,
Нахау Печ, са изтезавани, и е дошла да наблюдава смъртта им. Така и трябваше да бъде, Нахау
Печ знаеха, както всички нас, че непредсказуемата луна се смята за мнозина от нас за символ
на испанското възкачване, както и за край на стария ред. По този въпрос слънцето и луната
винаги бяха в конфликт и сега стана явно, че луната най-сетне е надделяла.
Падаше мрак.
Разбрахме, че вече няма да има хармония между нашия Баща слънцето и нашата
Господарка луната, докато Кръгът на деветте ада не се извърти.

82

Де Ланда най-сетне реши, че доволно е изтезавал, както и че достатъчно силно е укрепил

властта на Църквата над заблуденото ѝ стадо. Тогава ме призова при него. Попита ме дали са
останали хора, които да могат да четат древните писания. И заповяда, ако има такива,
незабавно да му ги доведа. Признавам, че се страхувах за собствената си безопасност.
Обърнах се към площада и посочих пръснатите тела.
- Всички те можеха да четат древните писания. Както и вождът, чиито очи изскочиха на
гаротето. Сега те са мъртви, а той е сляп. Следователно и книгите са слепи. Не е останал никой,
който да ги призове.
Де Ланда ме гледа известно време. Почувствах, че дълбае в душата ми като Една смърт и
Седем смърти, господарите на Ксибалба, мястото на страха. Очите му ме пронизваха през
петте нива на сътворение, които ме изграждат. Първото ниво, на камъка и огъня, сътворило
моите кости, сърце и жлъчка. Второто, на растенията, цветята и дърветата, изграждащо плътта
ми. Третото ниво, на водите, на езерата и реките, творящо кръвта, нервите и течностите в
тялото ми. Четвъртото - на вятъра и животните, обхващащо дъха и сетивата ми. Чак до петото,
последно ниво, което ме прави „плод на земята“. То ме прави човек, точно като него.
- А ти? - попита ме. - Можеш ли да четеш тези книги и да пишеш на езика им.
Заповядвам ти, под твоята християнска клетва, да кажеш истината.
Тогава ме завладя духът на Лак’еч. Духът на кода на честта на маите. Алах Уйник ме
беше призовал да се внедря сред испанците, да защитавам своя народ от скришното си място.
Имаме поговорка: „Аз съм другото теб.“ До този ден се опитвах да я изповядвам, да разбирам
Де Ланда, да се поставям в сянката му и да разгадавам делата му, доколкото е по силите ми.
Времето за разбиране беше отминало.
- Под християнската ми клетва, не мога.
- А тринайсетият кристален череп? Така нареченият „пеещ череп“? Черепът, който и най-
разумните от вас смятат, че активира дузината черепи, откраднати от тайната библиотека на
Начи Коком? Моите войници и монаси претърсиха навсякъде, разпитах много хора, и все пак
не мога да намеря дори един от тринайсетте. Зная, че съществуват, защото съм ги виждал. У
кого са сега?
Посочих най-главния от мъртвите вождове.
- У него. Той беше пазителят на черепите.
Де Ланда се усмихна и усмивката му беше ужасна.
- Да разпитам ли и теб, Салвадор, сине мой? - Използва името, дадено ми от испанците.
Така нареченото ми кръщелно име. Името, с което бях известен на всички, освен на мъртвите.
- Аз съм ваш верен слуга и съм верен слуга на Църквата. Ще отговоря на всички ваши
въпроси, както и да ми се зададат.
Монахът се засмя. И как само се засмя. Плесна с ръце и затанцува, полите му се вееха над
праха. Той изкрещя към войниците си, гласът му беше като гръм.
- Донесете ми книгите им. Донесете ми идолите им. Донесете ми олтарните им камъни.
Испанските войници избутаха своите роби пред себе си, хората се огъваха под тежестта
на наследството ни. Свещените книги, които Начи Коком беше показал на Де Ланда бяха
нахвърляни като камара царевица на площада. Същото стана със свещените обекти и със
свещените олтарни камъни. Между тях бяха издигнати клади и дървени скари, отгоре им бяха
нахвърляни сухи дърва. Всичко беше залято с благовонни масла, а по краищата поставиха
кръстове. Скоро се оформи огромна клада, висока шест метра, широка трийсет, по форма
приличаше на вулкан.
Падаше нощ. Аз, Акбал Коатл, „нощното влечуго“, когото испанците наричат Салвадор
Емануел, никога не се бях страхувал от нощта. Сега се страхувах.
Хората от моя народ седяха в редици около незапалената клада. Някои повърнаха. Други
извадиха ножове и прерязаха гърлата си. Аз седях до моя господар, монах Де Ланда. Пишех,
каквото ми диктуваше. Бяха ми донесли скамейка за удобство. Донесоха ми и вода, от същото
място, от което бяха взели вода, за да наливат в устите на жертвите си. Не я приех. Гърлото ми
беше пресъхнало. Очите ми пареха. Едва виждах какво пиша през сълзите.
Един войник донесе на монаха горяща главня, увита в памук, напоен с алкохол.
Пламъкът на главнята заигра по лицето на Де Ланда.
Мислех за нашия код на честта Лак’еч. Мислех за нашата поговорка „Аз съм друго теб.“
Знаех, че този монах не е част от мен, нито от нищо, в което вярвах. Бях щастлив, че три -
найсетият череп ми беше поверен. Радвах се, че знам мястото на най-великата от нашите
свещени книги. Защото чрез мен бъдещето на маите можеше да бъде осигурено. Чрез мен на -
шите традиции и вярвания нямаше да бъдат загубени, когато черепът и книгата бъдеха събрани
заедно в края на периода, известен като Кръга на деветте ада.
Не бях ли аз чилан и ак к'у ун - жрец и пазител на свещените книги? Не бях ли приятел и
верен слуга на монасите? Близък до съвестта им и привилегирован свидетел на техните
зверства. Не беше ли моя съдба да отпътувам за Испания с Де Ланда, за да посетя манастири и
библиотеки на нашия орден, когато дойдеше време за равносметка? Не бях ли се пожертвал
достатъчно, за да се доближа до боговете?
Де Ланда се обърна към мен. Посочи огромната клада. Прекръсти ме и се усмихна.
- Ето. - Подаде ми главнята. - Ти я запали.

83
 - Стига. Достатъчно. Пътят на думите трябва да свърши тук.
Гласът на Алах Уйник се разнесе над множеството. Светлината от свещите се отразяваше
от лицето му, загубило всякакъв цвят, като на мъртвец.
Чиланът, който четеше от книгата, я подаде на Алах Уйник. Той я държеше на
разстояние, сякаш се страхуваше, че може внезапно да избухне в пламъци и да го убие.
Освободен от тази тежест, чиланът залитна и почти се строполи на земята. Някои от по-
младите жреци се втурнаха да му помогнат.
Алах Уйник затвори очи.
- Донесете ми тринайсетия кристален череп.
Сред тълпата се разнесе въздишка.
Акан пристъпи напред. Разви кристалния череп и го предаде на Алах Уйник.
- Дай го на шамана.
Акан се поколеба. Явно не знаеше за кой шаман говори Алах Уйник.
Иштаб полека взе черепа от ръцете на сина си. Предаде го на Сабир. Движенията ѝ
излъчваха невероятна сила и Сабир нямаше избор, освен да го поеме.
- Защо го даваш на мен? Аз не съм шаман. Нямам скрити сили, въпреки казаното от онзи
лечител. А и черепът е ваш. - Опита да ѝ го върне, но Иштаб поклати глава. - Като дойдохме
тук нямахме идея, че ще намерим нещо подобно. - Умоляващо погледна към Калк и Ламия, все
едно очакваше да ги убеди да му помогнат по някакъв начин. - Не разбирам какво се случва. -
Думите му заглъхнаха нерешително.
Алах Уйник снижи глас така, че само най-близките до него да го чуят.
- Разбира се, че си бил изпратен тук, за да намериш това. В тази книга е описано повече,
от това, което чиланът прочете. Много повече. Има спешни въпроси, които трябва да ти задам.
Въпроси, на които може да не знаеш отговорите на съзнателно ниво. Тайна, която не е тайна.
Но за това ще ни трябва тух.
- Какво?
- После. После ще ти обясня всичко. - Алах Уйник се обърна към народа си. Зачака,
държейки ръкописа високо в лявата си ръка.
Сабир се ококори. Внезапно осъзна, че всички присъстващи, включително Алах Уйник,
търпеливо чакат действията му. Огледа се паникьосано. Ето го тук, след седмица на опити да
надбяга и надхитри единайсетте братя и сестри на човека, когото неумишлено, или, що се
отнасяше до Корпуса, съвсем умишлено, беше убил. А единственото нещо, което му хрумваше,
беше да се изправи на върха на пирамида в Юкатан пред безброй непознати, попиващи всеки
негов жест и да размаха кристален череп над главата си. Цялото нещо му изглеждаше
невероятно глупаво.
Още щом абсурдната мисъл премина през съзнанието му, в тялото му се разнесе усещане
за покой, сякаш за кратко се е превърнал в нещо повече от сбора на отделните си части.
Хвърли поглед към Иштаб, уверен, че тя му изпраща подкрепата. Иштаб му се усмихна и
кимна. Внезапно Сабир изпита увереност какво трябва да направи. Пристъпи към Алах Уйник,
вдигнал кристалния череп така, че тълпата да го вижда. Поклони се на жреца и протегна
кристалния череп напред, сякаш се канеше да го пусне по стъпалата на пирамидата. После
кимна към Ламия. Тя се поколеба, но все пак пристъпи към него.
- Искам да ми превеждаш. Испанският ми е прекалено груб. Ще трябва да се обърнеш
към всички тези хора, крещейки възможно най-силно. Мислиш ли, че ще можеш да го на-
правиш?
 Ламия отново се поколеба. После кимна.
Той ѝ прошепна „Обичам те“.
Тя задържа погледа му и му отговори със същите думи.
- Кажи им, че велик човек, починал почти четири години след събитията, за които чуха,
ни показа къде да намерим черепа.
Ламия се смръщи, но после лицето ѝ просветна, разбрала идеята му, и започна да
превежда.
- Този велик човек е искал черепът да бъде подарък за маийте. Подарява нещо, което те
някога са притежавали и трябва да притежават отново. - Замълча и изчака Ламия да преведе
думите му. - Ние, от другата страна на океана, ги молим да приемат този дар по същия начин,
както нашият приятел от Веракрус им предложи обратно тяхната свещена книга. - Са бир се
огледа в търсене на вдъхновение. Думите сякаш го заляха, все едно бяха чакали зад останалите,
дебнали да се излеят през устните му. - Ние, чужденците, сме горди, че несъзнателно сме били
пазители на техните съкровища, единствените два предмета, спасени от погрома на Де Ланда.
Сабир знаеше, че това не са негови думи, а тези, които Иштаб и Алах Уйник искаха да
чуят, изречени от неговата уста. Скритата, рационална частица от съзнанието му продъл-
жаваше да се противопоставя на възможността да му подават думи от чуждо съзнание.
Алах Уйник прие подадената му от Сабир светиня. Вдигна високо черепа и книгата за
миг, след което ги подаде на другите жреци.
- Книгата ще бъде копирана и преведена. Съдържанието ще бъде достъпно за всички
веднага щом тази задача се изпълни. - Изчака мърморенето на тълпата да стихне. - Черепът
може да бъде обединен с останалите дванайсет едва в последния ден от Кръга на деветте ада,
което се пада на двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета година. Едва тогава ще
научим какво имат да ни съобщават тринайсетте черепа. Това приемливо ли е за вас? Ще ми
разрешите ли да ви представлявам по този въпрос? Ако ли не, ще се оттегля, освобождавайки
мястото за друг човек.
Долу се вдигна страшна гълчава. Сабир се взря в здрача. Учудено поклати глава. Жените
бяха донесли готварски принадлежности, подготвяйки предстоящия пир, и сега удряха
паниците над главите си, а мъжете удряха мачететата си, като в танц със саби.
Сабир приседна на най-горното стъпало на пирамидата и скри лицето си в ръце.
Чувстваше се изцеден. Оглупял. Неспособен да мръдне. Ламия седна до него и положи глава на
рамото му.
- Постъпи правилно. Това, което каза, беше красиво. Как разбра толкова добре точно
какво е необходимо?
Сабир се приведе и нежно я целуна. После наклони глава погледна я дяволито и отново я
целуна.
- Ако ти кажа, никога няма да ми повярваш.

84

Аби притискаше телефона плътно до едното си ухо и запуши другото заради гълчавата. С
цялата шумотевица наоколо изглеждаше добър момент да проведе няколко телефонни раз-
говора.
 - Всичко наред ли е в склада? Няма нежелани посетители?
- Тихо е като в гроб. Казах на Берит да поспи малко, докато има възможност. - Они
наклони глава. - Какви са тези трясъци около теб?
- Сабир вдигна тълпата на крака. А милата ни сестричка му превеждаше. Наелектризира
ги като буря. Като нещо от Мините на цар Соломон.
- Кои мини?
Аби сви рамене. Нямаше смисъл да обяснява: можеш да закараш коня до водата, но няма
как да го насилиш да пие.
- Атаме ще пробва да разбере къде ще отнесат черепа и книгата. В тези щастливи дни на
равноправие никой не смее да противоречи на жена, която е по-дребна дори от тях самите, така
че дори и да я забележат, едва ли ще ѝ обърнат особено внимание. Останалите се укриваме,
обкръжили сме мястото. Когато основната група се нахрани и е легнала или тръгнала към
домовете си, ще нанесем своя удар. Ще го нагласим сякаш Сабир и Калк са решили да избягат
със свещените им реликви. Алчни гринго, наумили си да грабнат възможността и тям подобни.
Възползвайки се от архетипа, както би го нарекъл мосю баща ни. Това би създало огромни
проблеми и същевременно ще ни държи извън всяко подозрение. Не искаме проблеми на
летище Канкун, когато напускаме страната. Не можем да намерим общ език с тези хора.
- Ще ми се да бях с вас.
- Не е така. Тук е ужасно скучно. Може да продължи още часове. Започвам да
съжалявам, че не си взехме някакви сандвичи.
- Имам сандвичи при мен: „Чоризо“, „Ломо“, с кашкавал. С пилешко, „Агуакате“...
- Майната ти, Они.

85

Алах Уйник показа на Калк, Сабир и Ламия, че трябва да влязат в сауната пред него.
- Това е тух, за който ви споменах. В други части на Мексико го наричат темаскал1.
Моля ви не внасяйте никакви метални предмети. Те ще бъдат съхранявани внимателно, докато
трае церемонията.
Иштаб беше до него, както и чиланът, който чете от ръкописа. Метисът от Веракрус беше
малко зад тях, изглеждаше объркан. Събитията бяха белязали всички, както и Сабир, който се
взираше в сауната като кон, нападнат от мухи.
Алах Уйник погледна Иштаб и леко ѝ кимна към Ламия.
Иштаб се приближи към нея и прошепна:
- Госпожице, простете ми, моля, но трябва да ви попитам. В менструация ли сте? Защото
не е разрешено да влизате в тух в такъв момент. Не е добре за утробата.
- Не съм.
Алах Уйник кимна и прочисти гърло.

11
Вид преносима сауна, използвана от много централно- и северноамерикански индиански племена с
ритуални цели. - Б. пр
 - Това място ще ни позволи да говорим свободно помежду си. Никой не може да ни чуе.
Приготвил съм четири вещества. Първо пейот от Уйчоли, ние го наричаме агуакоя. После
к’айзалах окаш, това, което вие наричате „магическа“ гъба, а за нас е гъбата на преценката.
Имам и семена от кебракахете, известни при вас като „грамофончета“, които ще смесим с
балче, свещената ни напитка, която испанците ни забраниха да правим. Накрая има и отрова от
тропическа крастава жаба, която смесваме с тютюн от водна лилия. Имаме и още един вид
растение, което ползваме за духовно издигане, но Иштаб ми каза, че то не е подходящо за
западняците. Чувала е, че гринго полудяват под негово влияние. Тези вещества ще ни позволят
да виждаме ясно, а телата и душите ни ще се обединят, както трябва да бъде, което позволява
на енергията на живота да потече свободно. Иштаб ще погледне във всеки от вас, за да прецени
кое от веществата е най-подходящо, понеже не могат да се смесват. Искате ли да изживеете
това?
- Няма да вляза там. - Сабир беше смъртно бледен. - Страдам от клаустрофобия.
- Но...
- Нямам предвид, че просто не обичам тесни пространства. Наистина имам тежка
клаустрофобия. До степен да пускам лиги, да говоря несвързано и да моля да ме пуснат навън.
Ръмжа, вия и се издирам. Блъскам глава в стената. Схващате ли ясно картинката?
Настъпи кратка, ужасена тишина.
- Чувал съм за подобни места. Затварят те вътре с нажежени до червено вулканични
камъни. После температурата стига до сто градуса. Не виждаш нищо. Намираш се в пълен
мрак. - Сабир неволно потръпна. - Не мога да го направя. Със или без наркотици. - Поклати
глава. - Не мога да го направя? Какви ги говоря? Няма да го направя.
Алах Уйник положи ръка на рамото на Сабир.
- Иштаб ме предупреди за твоите страхове. Приготвила ти е купа с чока, напитка, която
се прави основно от шоколад, който ние наричаме шоколатл, с подправки, мед и тютюнев сок.
Това ще те успокои, преди да влезеш.
- Как, по дяволите, Иштаб е разбрала, че имам клаустрофобия? Кой ѝ е казал? - Сабир
изгледа гневно Калк и Ламия.
И двамата поклатиха глава.
Гласът на Сабир поотслабна. Започваше да свиква с необичайните прозрения на Иштаб в
душата му.
- Не разбирате и половината. Преди шест месеца имах страшно преживяване. Все едно
бях изпратен в ада, но заедно с тялото си. Умрях, в известен смисъл, след което се върнах към
живота. - Погледна Ламия, надявайки се тя да му прости, че напомня за смъртта на брат ѝ,
както и за обвинението му, че е издала тайната за клаустрофобията му на Иштаб. - Това
напомняше на инцидент, който преживях като дете, когато бях затворен в багажника на една
кола. Определено не е нещо, което искам да преживея отново. Не мога да вляза там, казвам ви.
Не виждам защо да го правя.
Алах Уйник вдигна ръце.
- Няма да те насилваме, господин Сабир. Моля, остани извън тух, ако такова е
желанието ти. За нас обаче това ще е трагедия, защото смятам, че притежаваш и друг дар,
който можеш да ни предадеш. Таен дар, който Акбал Коатл пише, че си получил посредством
пророка Нострадамус.
Очите на Сабир се разшириха.
- Не мога да повярвам. - Отстъпи назад. - Калк, ти ли им каза за Нострадамус?
Калк поклати глава. Изглеждаше толкова шокиран, колкото и Сабир.
 - Никога не съм споменавал Нострадамус пред тях. Нито клаустрофобията ти, между
другото. Какъв би бил смисълът? И не знам за никакви тайни дарове. Поне що се отнася до теб,
Сабир.
Сабир пак погледна Алах Уйник.
- Сериозно ли ми казваш, че Акбал, какъвто беше там, е споменал за мен в разказа си? И
ме е свързал с Нострадамус? Сигурно се шегуваш.
- Не по име, разбира се, че не. Нашият брат не е бил пророк - бил е писар. Само е
написал, че пратеник, напътстван от неговите писания и тези на Нострадамус, ще дойде след
изригването на вулкана в Орисаба, за да върне тринайсетия кристален череп на истинските му
притежатели. Точно както е писал, че пазител, избран ак к'у ун, пазител на свещените книги,
ще ни върне свещения ръкопис в правилния момент. Това е пазителят. - Той посочи метиса. - А
ето те и теб. – Алах Уйник не можеше да скрие задоволството си от развоя на събитията.
- Ти дори не знаеш името му, дявол го взел. Или ако го знаеш, никога не си правиш труда
да го използваш. - Сабир посочи метиса, забравил, че самият той никога не е направил опит да
научи името му. - И все пак настояваш да ме убедиш, че идването му е някак си предначертано.
Какво ви става, бе, хора? В това няма никакъв смисъл.
Алах Уйник погледна първо чилана, после Иштаб, сякаш търсеше морална подкрепа.
Изглежда, не съзнаваше, че не всеки е наясно с традиционните вярвания на маите.
- Не е необходимо да знаем името му. За нас той винаги ще бъде „пазителят“. Точно
както шаманът губи името си и наследява друго име, когато някой го сънува - за нас едва
тогава той може да лекува. Когато „пазителят“ ни донесе книгата, ние незабавно разбрахме кой
е. Както Иштаб, така и аз, бяхме сънували пристигането му в нощта след изригването на Пико
де Орисаба. Отдавна е писано, че ще получим прозрение в Каба. Но аз се страхувах да
повярвам в истинността на съня си. - Вдигна ръце с дланите нагоре, признавайки вината си. -
Иштаб ме убеди, че сънят ми е истинен, когато ми го разказа в подробности, без да съм ѝ
споменал и дума предварително. Тогава реших да оставя денонощен пост при Каба. И това е
едничката причина да дойдем толкова бързо, когато ти и приятелят ти открихте кристалния
череп. Намирането на „пазителя“ там само засили истинността на съня. Затова успяхме да
проведем церемонията толкова бързо. Бяхме се подготвили за нея.
- Аз съм „пазителят“? - Метисът пристъпи напред в отговор на превода на Иштаб на
думите на Алах Уйник. - Така ли ме наричаш?
Алах Уйник се обърна към него.
- Да, ти си „пазителят“. Винаги ще бъдеш помнен сред маите и като „приносителя на
книгата“. От каквото и да се нуждаеш, ще ти го дадем. Вече имаш събрани дарове. Всеки е дал
според възможностите си. Тепу ни каза, че нямаш съпруга и майка ти е самотна в колибата ви.
Не е хубаво. Ако беше продал книгата, каквото право имаше, щеше да получиш неизброимо
много пари от гринго. Но ти избра да не го правиш. Ние не можем да заменим или да ти дадем
тези пари, както би било справедливо. Но можем да ти дадем достатъчно, за да успееш да си
построиш друга колиба до тази на майка ти и да си позволиш жена, да дариш майка си с внуци,
които да се грижат за нея, когато остарее. Това можем да направим за теб. Трябва да го
приемеш.
- Не мога да приема.
- Трябва да приемеш. Или ние трябва да ти върнем книгата.
Метисът се взря в Алах Уйник. После погледна Иштаб, сетне погледна чилана, който
беше чел думите от книгата. Всички очакваха отговора му. Всички го призоваваха с поглед да
не предава Алах Уйник. Да не отхвърля предложението му.
Метисът кимна.
 - Приемам. Майка ми ще е доволна. Тя е отчаяна, задето не се женя. Има една вдовица.
Името ѝ е Лорена. Живее в Миатлиско, съседното на нашето село. Ако ѝ построя къща, тя ще
дойде да живее с мен и да бъде моя жена. Казвала ми го е. Обяснявал съм ѝ, че не мога да го
направя. Казвал съм ѝ да потърси друг мъж. По-добър за нея.
- Сега ще можеш.
- Да. Да. Сега ще мога. Ще мога да ѝ построя къща.

86

Атаме дьо Бал наблюдаваше групата пред сауната. Сложи ръка зад ухото си и съумя да
чуе около една дума от всеки три от разговора им. Сред цялата гълчава ясно чу „Нострадамус“,
а преди това „тайна“ и „дар“.
Потръпна триумфално. Думите към метиса не я интересуваха. Интересуваше я Сабир.
Дали щеше да се осмели да влезе в сауната, или не? Да се обзаложеше ли със себе си за това?
При всяко положение щеше да разполага със съвсем кратък промеждутък, в който да стори
необходимото.
Към момента групата изглеждаше напълно ангажирана с успокояването на метиса и
убеждаването на Сабир, че въпреки истеричните му протести само ще спечели от преживява-
нето в сауната.
Атаме отправи тиха молитва. Само жената от маите с огърлицата да се премести другаде,
Атаме щеше да се пробва. Ламия и бившият полицай бяха обърнати с гръб към нея, както и
Алах Уйник и жрецът, който чете от книгата. Сабир беше прекалено погълнат от собствените
си проблеми, за да забележи нещо друго, а метисът се беше напикал от радост, при мисълта, че
ще се жени, и не гледаше никъде другаде, освен към главния жрец.
Като по заповед, Сабир внезапно се завъртя на пети и тръгна обратно към пирамидата.
Жената с огърлицата направи знак на Алах Уйник Да е спокоен и последва американеца. За
миг всички бяха ангажирани да гледат Сабир, което отклони погледите им от сауната.
Атаме спринтира през откритото пространство между скривалището ѝ и сауната. Без да
посмее да се обръща назад, приклекна и се мушна през вратата. Ниският вход не беше проблем
за човек с нейния дребен ръст и тя бързо се скри от взора на малката група. Огледа се трескаво
за скривалище, като още не бе сигурна дали някой с периферното си зрение е забелязал
промъкването ѝ.
Благодарение на относителния мрак навън, очите ѝ бързо се приспособиха към
тъмнината в колибата. Кръг от големи камъни беше нареден в центъра на сауната, подготовка
за пренасянето на нагорещените камъни. Кръгът беше обкръжен от около дузина възглавници.
Сауната беше оформена като иглу с диагонал около десет метра. Между наредените
възглавници и стените на колибата имаше около два метра. Вътре нямаше никакво осветление,
но Атаме различаваше очертанията на възглавниците благодарение на лекото сияние,
процеждащо се в колибата от огньовете за готвене и голямата клада за нажежаване на
камъните навън. Тя сграбчи две от възглавниците, завря се в най-отдалечения край на колибата
и се покри с тях така, че да закрият 140-сантиметровото ѝ тяло. Усети ръбестите очертания на
валтера в ребрата си през плата на раницата. Може би беше послание?
Посегна зад себе си и извади пистолета. Със своите 21 см беше доста голямо оръжие за
твърде дребна жена. Моделът П5 компакт би бил много по-подходящ. Все пак Атаме беше
доволна и от това, с което разполагаше, макар мъничките ѝ шестопръсти ръце едва да
обхващаха дръжката. С две ръце щеше да борави с оръжието идеално. Зареди и свали предпа -
зителя. После притисна оръжието до гърдите си и зачака.

87

Иштаб настигна Сабир точно когато той започваше да съжалява за изнизването си. Беше
се облегнал на едно дърво, поемаше дълбоко нощния въздух и се взираше в далечните
пирамиди, сякаш подозираше, че ще споделят с него някоя велика мъдрост.
Около 30 доброволци си подаваха кофи в жива верига по стъпалата на голямата
пирамида баща. Първо поляха стъпалата. После ги преметоха от остатъците от украсата за
церемонията, вероятно подготвяйки мястото за потока от туристи на сутринта, предположи
Сабир.
Иштаб спря зад него. Сабир знаеше, че тя е там, но отказваше да регистрира
присъствието ѝ.
- От години чакаме пристигането ти. Знаеш го.
- Глупости.
- Въпреки това. Знаеш, че е истина.
Сабир наду бузи и издиша шумно, като дете.
- Ако си дошла да опитваш да ме убедиш да вляза в онази скапана палатка, губиш си
времето.
- Все пак изпий това. Направила съм го за теб. Ще те успокои.
- Подправила си го с някоя от отварите на Алах Уйник, предполагам?
Иштаб почти не реагира на обидата.
- Не. Никога не бих го направила. Всичко е в чист вид. Няма халюциногени. Целият
смисъл на подготовката на Алах Уйник е веществата да бъдат взети доброволно, с правилна
нагласа и за постигане на духовно извисяване. Те не са играчки за забавление на гринго. А ти
не си в състояние да взимаш каквото и да било в момента.
Сабир пое кратунката, сърдито навел глава. Поколеба се, отпи голяма глътка и сам се
изненада от внезапната си жажда. Почувства се едновременно глупав, неблагодарен, гневен и
незначителен.
- Благодаря ти. Не исках да те обидя, нали разбираш?
Тя кимна.
- Трябваше да те подготвим. Да ти обясним целта на церемонията предварително. Но
Алах Уйник вижда на много нива. Той е твърде мъдър за тези неща. Инстинктът му подсказа,
че трябва да започнем незабавно. Чувства, че приближава някакво зло. Според него трябва да
бързаме преди някакъв краен срок или всичко ще е загубено. Никога не съм го виждала да
греши за нещо подобно.
- А ти? Случва ли се да сгрешиш?
Иштаб докосна сърцето си.
- Сгреших за теб. Смятах, че ще приветстваш церемонията. Не видях страха в теб.
Оправдания ти страх. Непростимо.
 Сабир кимна, трогнат по-дълбоко от нейната загриженост, отколкото би признал.
- Не искам да бъда шаман. Не са ми известни никакви тайни. Току-що срещнах жената на
живота си. Всичко, което искам да направя, е да я отведа у дома и да видя дали ще мога да се
преборя с изгражданото двайсет години мнение, че съм интроверт, отшелник и не ставам за
нищо.
Иштаб не проговори. Просто го гледаше.
Сабир се почувства неудобно от мълчанието ѝ, точно както тя искаше. Побърза да
запълни тишината.
- Всичко това се превърна в търсене на зелен хайвер, разбираш ли? Ако съм честен, се
забърках единствено заради парите. Исках да съм човекът, публикувал изгубените
предсказания на Нострадамус. Исках всички онези глупости, произтичащи от славата. Ако
нещата бяха протекли както се очакваше, щях да съм звезда в няколко документални филма.
Да разписвам корици. Можеше дори да продам правата за заснемане на филм. С други думи
щях да направя куп пари. Вместо това работата загрубя. С приятелите ми цигани се забъркахме
с лудата майка на Ламия и семейството ѝ от изверги, защитаващи Дявола. Без да го разбирам,
бях станал личен враг на най-големия изверг, Ейкър Бейл. Внезапно се озовах в напълно
непознати води. През май за малко не ме убиха. През изминалата седмица пак бягахме точно
като пред торнадото, и вече ми писна. Искам просто да се прибера у дома. - Чувстваше как
чоката на Иштаб го успокоява. Парадоксално, но напитката го правеше и по-словоохотлив.
- А Ламия? Как го приема? Изглежда неспокойна.
Сабир сви рамене.
- Тя не знае какво да мисли. Не знае какво да стори. Като всички нас. Приема всеки
следващ ден както дойде.
- Сигурен ли си?
Сабир кимна бавно. Чувстваше се сънлив и отпуснат. Внезапна вълна от самоувереност
го завладя, изненадвайки го със силата си.
- Разбира се, сигурен съм. Познавам я. Боли я. Толкова се е затворила в себе си. Позволи
ми да отнема девствеността ѝ днес. След като се е пазила двайсет и седем години. Това също я
вади от равновесие. Едва ли е толкова изненадващо. - Замълча, изненадан от собствената си
липса на дискретност. Шокиран от собствените си думи. - Не зная защо току-що ти го казах. -
Поклати глава невярващо. - Нямах такива намерения, като отворих уста. - Погледна с
подозрение към празната кратунка и я подаде на Иштаб.
Тя поклати глава в потвърждение, че напитката не съдържа нищо нежелано.
Беше разкрил душата си толкова нетактично, следователно можеше да си позволи да
хване бика за рогата.
- През целия си живот Ламия никога не е допуснала мъж до себе си заради белега.
Разбираш го, нали? Допусна мен. И тогава изведнъж започвам да полудявам. Нищо чудно,
задето се чувства уязвима.
- Не смяташ ли, че ѝ дължиш поне опит да се помириш със себе си?
Сабир се разсмя.
- Това някаква фройдистка трактовка ли е? Или заобиколен начин да опиташ да ме
убедиш да вляза в проклетия тух?
Иштаб не обърна внимание на остроумията му.
- Носиш нещо в себе си, Адам. Тайна. Нещо, до което не искаш да се докоснеш. - Иштаб
го прикова с поглед. - Това ти тежи. Затова не спиш. Не заради другото. Не заради клаустро-
фобията. И не заради спомените.
 - Откъде знаеш, че не спя?
Иштаб въздъхна.
- Трябва ли да обяснявам?
Сабир поклати глава.
- Май не. Някак си знам.
- Само някак си?
- Знам.
- Значи си преминал първото стъпало. Сега трябва да изкачиш второто.
- О! И какво е то?
- Да научиш това, което не знаеш.
Сабир избухна в смях.
- О! Мило. Много е мило. Право в десетката.
- Мило? Какво значи мило?
Сабир въздъхна.
- Забрави. - Усмихна се угрижено. Отново започваше да се чувства като човек. Като
човека, в когото Ламия евентуално би могла да се влюби. Погледна Иштаб. Вярваше ѝ, нямаше
съмнение. Беше дълбок негов инстинкт. Пред него стоеше жена, която винаги избираше
правилния път. Винаги напътстваше в посоката, в която трябваше да се върви. - Не знам какво
има в тази проклета напитка, но съм почти готов да се пробвам още веднъж със сауната. Ако не
го направя сега, няма да го сторя никога.
- Сигурен ли си?
- Разбира се, сигурен съм, но си запазвам правото да избягам във всеки един момент,
преди да пристъпя вътре. Този път не тръгвай след мен. Става ли?
Иштаб му се усмихна в отговор.
- Този път, ако побегнеш, няма да те последвам. Но ти няма да побегнеш, Адам. А после
ще спиш.

88

Алах Уйник поклати глава.

- Датура1? Не. Невъзможно! Може аз да взема от нея или ти, Иштаб. Ние разбираме
колко е отровна, знаем как е отгледана и при какви условия е расла, но за гринго това е опасно.
Страничните ефекти вероятно ще са изключително неприятни и дълготрайни.
Иштаб също поклати глава.
- Никое от другите няма да свърши работа. И тримата трябва да вземем датура. Трябва да
си общуваме от другата страна. Трябва да призовем змията на виденията.

11
Вид цвете от Латинска Америка със силен упойващ аромат. Цветовете и листата са отровни. - Б. пр.
 Сабир изглеждаше объркан. Ефектите от чоката започваха да отслабват.
Алах Уйник се обърна към Калк и Ламия.
- Ето. Дъвчете от този пейот. Дъвчете дълго. Ако го погълнете твърде бързо, ще ви стане
много зле. Не се притеснявайте за горчивия вкус - обичаен е.
- Защо трябва да го приемаме?
- Защото улеснява възвисяването. Ще ни позволи да се обединим, да поемем на общо
пътуване. Иштаб е погледнала в сърцата ви. Чувства, че точно това вещество е подходящо и за
двама ви. По-късно по време на церемонията ще получите по още едно парче. Чиланът ще пие
от отварата от жабешка отрова. Винаги е взимал от нея и е запознат с ефекта ѝ. Пазителят, тъй
като е само отчасти с индианска кръв, ще пие от семената от грамофончета, смесени с балче.
Каза ни, че е свикнал да пие пилк1 през пазарните дни във Веракрус, затова отварата няма да
окаже лош ефект върху него.
- Защо вие ще вземете нещо различно от нас?
Алах Уйник поклати глава.
- Не мога да отговоря на въпроса, понеже не знам. - Посочи към Иштаб. - Тя е водач в
нашето пътуване. В добри ръце сме. Превела е много хора през Долната земя. Ако някой по -
желае, тя ще му даде сироп от ипекак, от растението ипеканха, и той ще повърне всичко,
останало в стомаха му.
- Чудесно. Страхотно. Всички ще станем булимици. Една от мечтите ми от години. -
Калк поклати глава, сякаш се намираше сред група луди. Кимна към Сабир. - Абсолютно ли си
сигурен, че искаш да минеш през това?
- Ти как мислиш, Калк? Разбира се, че не съм сигурен. Но ако го мисля прекалено дълго,
пак ще офейкам. Така че, ей ме на.
Сабир хвърли бърз поглед към Ламия. После протегна ръка към Алах Уйник.
Алах Уйник постави петнайсет семена в ръката му.
- Това ли е?
- Повече от това би било опасно. И ненужно. Когато младите гринго вземат повече,
стават шизофреници. Зениците им се разширяват за дни и развиват страх от светлина. Някои
получават амнезия. Те са глупаци. Мислят само за пътуването, но не и за знанието.
- А няма ли същото да се случи с нас?
- Не. Не и ако сдъвчете семената добре. Не и ако зададете правилните въпроси.
Сабир изсипа семената в устата си. Алах Уйник направи същото, както и Иштаб. Сабир
видя, че пазителят пие от неговата отвара, същото правеше и чиланът.
Калк сви рамене и сложи парчето пейот в устата си. Започна да предъвква веществото с
отвратено изражение, все едно са го накарали да гълта рициново масло.
Ламия се престраши последна. Обърна се и огледа мрака, който ги обгръщаше от доста
време. После, свивайки рамене, постави пейота на езика си.

89
11
Алкохолна напитка от сок от агаве. - Б. пр.
 Отначало Сабир не усети почти нищо, дори изглеждаше, че датурата не работи. Може би
по погрешка му бяха дали шепа слънчогледови семена? От време на време протягаше ръка,
сякаш да вземе цигара, макар никога да не е пушил. Стори му се странно.
Гласът на Алах Уйник продължаваше да отеква. С чилана се молеха повече от час.
Гласовете им вече бяха своеобразен звуков фон, през който Сабир едва усещаше присъствието
на други хора. Но помещението беше изцяло тъмно - нямаше нито лъч светлина. Дори
камъните, нагряващи въздуха, бяха тъмни. По някаква неясна причина Сабир беше
предполагал, че те ще сияят като въглени.
Заради жегата от камъните се потеше обилно. Започна да си се представя като студена
бутилка бира в горещ летен ден. Мисълта за бирата го накара да иска да слюноотделя, но ус-
танови, че не може да произведе и капка слюнка. Помисли да помоли за чаша вода, но после се
отказа. Идеята, че са седем души, скупчени около няколко камъка, без да се виждат, му се
стори невероятно налудничава. От време на време имаше слабо потракване - звукът от неща,
които биват премествани, както и на изливането на течност. Сабир предположи, че Алах
Уйник, Иштаб и чиланът подготвят даровете си в мрака. Всеки от тях донесе няколко съда,
пълни с еленска кръв, смола и някакви други вещества, а Иштаб, както обик новено, носеше
шаманската си торбичка с трикове. Сабир се позабавлява с мисълта какво ли е скрито в нея.
Сенки за очи? Червило? Мобилен телефон? Захили се на образа на Иштаб като някаква градска
принцеса на маите от хайлайфа. Идеята беше изключително абсурдна и изпита желание да я
предаде на останалите така, че и те да я оценят. Поради неизвестна причина се оказа, че не
може да говори. Бавно започна да осъзнава цялата чудовищност на случващото му се. Вече не
чувстваше дори слаба клаустрофобия. Всъщност не получи пристъп на клаустрофобия след
влизането в сауната. Стори му се определено невъзможно и започна да рови из съзнанието си в
напразно усилие да открие привлекателно познатите чувства на страх, от които внезапно не бе
останала и следа. Не успя да ги намери. Дали някой друг е страдал от клаустрофобия, а не той?
Опипа наоколо с пръсти, беше му любопитно кой седи до него. Процесът беше труден,
защото не искаше да нахлува в ничие чуждо пространство. На принципа на елиминацията
реши, че Алах Уйник е срещу него, чиланът беше от лявата страна на върховния жрец, а Иштаб
- от дясната. Оттам се разнасяха молитвите. Потенциални съседи оставаха пазите лят, Калк и
Ламия.
Сабир наведе нос и започна да души. По някаква причина смяташе, че по миризмата ще
различи кой е до него. Беше напълно разумно и се зачуди защо хората не използват същия
метод в ежедневието си. Получи ясно видение как приближава хора по улицата и ги подушва.
Така разкриваше тайните им. Дали бяха в цикъл, дали бяха нервни, гневни, влюбени и т.н.
Някой е измислил теорията преди, но не съумяваше да си спомни кой и кога.
- Кучетата! - Изкрещя, изненадвайки се от звученето на собствения си глас.
Алах Уйник и чиланът спряха напева си.
- Знаех си. Кучетата обикалят наоколо, душат. - Сабир вдигна ръка за поредно движение
като палене на цигара. Описа дъга с ръката си, като жестикулиращ активно актьор, но внезапно
спря, усетил съпротивление, но не физическо. Само го бе предположил. - Това си ти, нали? -
Беше забравил да използва името на човека, но подозираше, че е Калк.
- Да. Аз съм.
- Знаех си. Почти те ударих.
- Беше доста далече. Дори не ме доближи.
- О, така ли? - Сабир си позволи да тупне по гръб. Остана да лежи, загледан в мястото,
където трябваше да е таванът - но със същия успех можеше да е и подът, поне ако се съдеше по
доказателствата, които даваше за съществуването си. - Може ли някой да ми каже защо съм
тук?
Чиланът и Алах Уйник възобновиха напяването си.
 Сабир реши, че ще заспи.

90

Атаме прекара легнала, без да се движи, почти три часа. През цялото време Алах Уйник и
чиланът бяха спрели да напяват веднъж, когато някой, предположи, че е Сабир, беше изкрещял
нещо за кучета. Тогава започна да раздвижва тялото си част по част. Кратки движения,
свивания и стягания. Мънички спазми на мускулите, които да поддържат потока на кръвта в
тялото ѝ и да я предпазят от крампи. Зачуди се още колко ще се наложи да изтърпи от
мъчението в името на - на какво? До момента никой не бе казал нещо, заради което си струва
да пропуснеш вечерята. По някое време телефонът ѝ започна да вибрира. За неин късмет бас-
баритоновите тонове на чилана и Алах Уйник, както и спорадичната намеса на контраалта на
вещицата напълно заглушиха звука и Атаме успя да го затисне с ръка, докато не спря да звъни.
Беше се уговорила с Аби да ѝ звъни само до втория сигнал. Не отговореше ли, значи е
заета. Предвидливостта ѝ спести срама от ранно разкриване, което би я принудило да действа в
директно противоречие с волята на мадам майка ѝ. Атаме беше достатъчно прозорлива, за да е
наясно, че при подобни обстоятелства Аби с радост би я хвърлил на кучетата, приписвайки ѝ
цялата отговорност за собствените си безразсъдни действия.
В някакъв момент, когато напяването беше особено силно, Атаме успя леко да смени
положението си, обръщайки се от позиция с лице към стената до с лице към помещението.
Какви ги вършеха тези? Защо клечаха в пълна тъмнина, тананикайки глупости? Започна да
съжалява за суперхитрата си и прибързана идея да се промъкне вътре. Сега, предвид невъз-
можната ситуация, в която се беше поставила, знаеше, че ще трябва да доведе нещата до
горчивия им завършек.
Помоли се наум Аби някак да се досети какво става с нея, за да изпрати някой от другите
да наглежда черепа и книгата.

91

Временният лагер беше утихнал. Хората спяха по земята или в хамаци, опънати между
дърветата. Някои си бяха направили подслони с палмови листа и пластмасови плоскости, но
повечето, изглежда, се чувстваха комфортно, легнали под звездите.
Аби беше покрил цялата площ. Они и Берит бяха в склада, но на негово разположение
бяха Во, Рудра, Алдинах, Аластор, Атаме, Асон, Дакини и Навал, за да наблюдават лагера.
Поддържаше връзка по телефона с всички, като всеки отговаряше за някаква част от лагера.
Благодарение на Алдинах, който се подвизаваше изцяло като жена по причини, ясни
единствено на самия него, знаеше с категорична точност къде са черепът и ръкописът. Пак
благодарение на гениалната интуиция на Алдинах да следи и райони, за които не е отговорен,
знаеше, че Атаме е скрита някъде в кожена сауна, наглеждайки всички основни играчи.
Отначало беше наругал Атаме за привързаността, какво си мислеше, излагайки се на директен
риск да я разкрият? Но след като се успокои и премисли рационално, се почувства по-добре.
Беше я потърсил по телефона, минути преди Алдинах да му каже къде се е скрила, и ако тези
вибрации не бяха я разкрили, едва ли нещо друго щеше да го стори.
Мадам майка му също звъня по-рано. Усещайки, че събитията наближават последната си
фаза, беше започнала да му звъни през час. Съответно Аби беше изключително доволен да е в
позиция да ѝ каже почти цялата истина за положението им. Правеха точно каквото беше
наредила: следяха събитията, без да се намесват. Никой, освен Атаме, не беше предприел
активен ход. Никой не беше пристъпил волята ѝ. Засега.
Аби бе наясно, че графинята е смущаващо умела в разкриването на лъжи. Беше се
придържал само към буквални истини в отчаян опит да отложи лошите новини. Копнееше да ѝ
докладва за пълен успех. Осигуряването на ръкописа на маите и на тринайсетия кристален
череп, личността и местонахождението на Второто пришествие и на третия Антихрист. Също и
зверското убийство на Адам Сабир, за което вече беше набелязал Алдинах и вълшебно
преобразяващия ѝ скалпел. Само и единствено при такива новини можеше да се надява да му
бъде простено. Не съвсем случайно настъпилите смърти на Жорес Калк и Ламия само щяха да
добавят малко сладка заливка върху празничната торта.
Погледна часовника на телефона си. Два и половина след полунощ. По-добре да се
захваща. Тук хората се будеха рано и сигурно някои щяха да се размърдат още към четири, ако
трябваше да ходят на работа на някое далечно място.
Започна със задължителните координиращи телефонни разговори.

92

Змията отново го приближаваше. Същата змия, която видя, докато беше затворен в
помийната яма под къщата във Франция, очаквайки завръщането на Ейкър Бейл.
Този път змията се плъзна покрай него. Почувства допира на грубата ѝ кожа върху
своята.
Сабир опита да завърти глава и да проследи змията, но не можеше да се движи. Едва
тогава осъзна, че главата му е стисната в менгеме. Погледна право пред себе си. Внезапно
разбра какво вижда. Това беше сцената, описана от Акбал Коатл, пазителя на свещените книги,
в Мани, непосредствено преди изгарянето на реликвите на маите. Опита да изкрещи, да пробие
през реалността, в която се бе озовал, обратно към реалността, към която смяташе, че
принадлежи. Но думите му бяха изядени - от устата му не излезе нито звук.
Сети се, че времето е спирала. Нали в това вярваха както маите, така и Нострадамус? Как
във всеки миг, при подобаващи обстоятелства, е възможно да попаднеш в момент от миналото,
или дори от бъдещето, докато си в своето настояще. Поетът Т. С. Елиът е приел идеята и я е
въплътил в своите „Четири квартета“:

Настоящето и миналото време

навярно заедно минават в бъдещето време,
а бъдещето се съдържа в миналото.
Ако цялото време винаги съществува,
цялото време е непоправимо.
 Думите се въртяха и въртяха в съзнанието ти.
Със сигурност полудяваше. Испански войник те приближи. Държеше гарота.
Войникът се обърна към един монах, облечен в тъмнокафяво, каквато беше традицията
при францисканците. Монахът Де Ланда. Не би могъл да е никой друг. Лицето му беше гладко
и безизразно - лицето на човек, който знае, че каквото и да направи, каквото и зверство да
извърши, е по божията воля и е праведно дело. До него друг, когото познаваше, записваше
съсредоточено нещо върху скамейка. Познаваше го добре, член е на семейството ти. За миг се
отврати от него. Какво правеше, помагайки на испанците? Трябваше да е тук, до теб, да страда
за вярванията си.
После си спомни. Беше дал клетва. Ти самият я беше изискал. Беше го заклел да пази два
свещени предмета - последното останало копие от свещения кодекс, създадено като резерва на
оригинала в библиотеката, разкрита на Де Ланда от фаталната глупост на Начи Коком, както и
тринайсетия кристален череп, така нареченият „пеещ череп“, без който останалите дванайсет
черепа на мъдростта не могат да говорят. За да изпълни задачата си, Акбал Коатл се бе
съгласил да подражава, дори да стане един от испанците. И явно правеше именно това с всички
сили.
Испанският войник постави гаротата на челото ти. Змията също беше плътно зад теб.
Шепнеше в ухото ти. Вече знаеше, че е змията на виденията. Змията, която се явява единствено
пред тези, чиито очи вече не са достатъчно силни, за да виждат ясно реалността пред погледа
им.
Завъртяха гаротата. Изпищя от болка. Почувства как кръвта руква от челото му.
Змията ти прошепна първата от седемте тайни.
Когато завъртяха гаротата за пети път, вече не знаеше и не се интересуваше какво искат
да кажеш. Усещаше нишките, впити в костите на черепа ти. Пред очите ти се стелеше кървава
пелена. Болката беше единствената ти реалност. Усети как зъбите ти се трошат от натиска на
челюстите ти, с който се опитваше да намалиш напрежението.
Змията ти нашепна петата от седемте тайни.
След седмото завъртане очите ти изскочиха от орбитите и паднаха на бузите ти. Успя да
го видиш, защото виждаше през очите на змията. Беше мъртъв и жив едновременно. Черепът
ти пукаше под натиска от гаротата. Мозъкът ти бе притиснат в черепа от въжетата, които го
стягаха като менгеме.
Беше мъртъв. Никой не можеше да оцелее след седем завъртания на гаротата.
Змията ти прошепна и седмата тайна.
- Още е жив, сеньор. Да завъртя ли още един оборот, за да счупя черепа му на две?
- Не. Остави го да живее. Като урок за останалите вождове.
Отначало, след като отпуснаха гаротата, се оказа невъзможно да я освободят. Нишките се
бяха впили невероятно надълбоко в черепа ти и бяха станали част от него.
Ти беше мъртъв. Не чувстваше нищо.
Още можеше да виждаш войниците, но само през очите на змията. Един войник преряза
нервите, на които висяха очите ти. Сряза и нишките и ги изтръгна от черепа ти, като дренаж от
инфектирана рана.
Вдигнаха те. Видя това ясно. Вдигнаха те мъже, както и една жена. Главата ти се отпусна
назад. Виждаше кръвта, стичаща се от раните ти.
Беше мъртъв. Никой не можеше да оцелее след това, което беше понесъл.
Тогава дойде болката. С нея долетя и последният шепот от змията на виденията и
последният поглед към тялото ти през нейните очи.
 93

Сабир отвори очи. Беше сляп. Затвори ги.

Значи всичко е истина. Бяха взели очите му. Почувства се погълнат от мрака. Закрещя.
Хванаха тялото му. Изнесоха го от туха на чист въздух. Сабир покри лицето си с ръце.
Беше тъмно. Всичко беше мрак. Не можеше да понесе слепотата си.
Иштаб се наведе напред и сложи ръце върху неговите.
- Опитай пак да отвориш очи. Ще прогледнеш. Не си сляп. Довери ми се.
- Не. Не. Не мога.
- Отвори очи.
Сабир беше положен полека на земята. Усети дъха на праха. Телата на хората наоколо.
Можеше да разпознае всеки по миризмата му.
- Къде е Ламия? Имам нужда от нея.
- Отвори очи, Адам.
Сабир отвори очи. Още беше тъмно, но все пак едва различи околните лица в първите
лъчи на идващата зора.
Едва тогава разбра, че не е сляп, просто е имал видение. Тялото му бе разтърсено от
спазми. Внезапно се сети как взе датура. Спомни си церемонията. Спомни си, че заспа. Когато
се върна на себе си в достатъчна степен, за да говори, сграбчи ръката на Иштаб.
- Какво направих? Какво казах?
- Каза ни много неща.
- Казах ли ви седемте тайни?
- Седемте тайни?
- Да. Седемте тайни, които ми прошепна змията на виденията.
Настъпи тежка тишина. Сабир почти подуши възбудата на своите спътници.
- Не. Какви са тези тайни?
Сабир приседна на земята.
- Какво ви казах?
Калк се приближи. Клекна до него.
- Каза ни, че третият Антихрист вече живее сред нас, знаеш името и положението му, но
никой друг не бива да го научава, защото Корпус Малефикус може да го узнаят от него и да
опитат да подкрепят Антихриста, за да отложат завръщането на Дявола.
- Господи. Това ли е? Това ли ви казах?
- Да. Цитира ни и Откровението на Йоан: „И когато се свършат хилядата години, сатана
ще бъде пуснат от тъмницата си, и ще излезе да мами народите в четирите краища на земята,
Гога и Магога, да ги събере за войната, чието число е като морския пясък.“ 1

11
Откровение на Йоан Богослов, глава 20, стихове 7 и 8. - Б. пр.
 - Да. Да. Това ми каза Ейкър Бейл, докато ме държеше в ямата. „И СЛЕД ТОВА ТРЯБВА
ДА ГО ОСТАВЯТ ДА ПОЛУДУВА.“ Маниакът смяташе, че все още ни защитава от Дявола,
както бяха правили предците му Дьо Бал за кралете на Франция.
- Говори и за кръвната ти сестра Йола Самана. Каза ни, че е заченала от съпруга си
Алекси Дюфонтен на плаж в Корсика. Но детето ѝ не е обикновено дете, а такова, за което
Нострадамус говори в предсказанията си. В онези предсказания, които си прочел и след това
изгорил, за да не попаднат в ръцете на Ейкър Бейл и Корпус Малефикус. Това дете е Парусията,
когото някои наричат Второто пришествие. Благодарение на произхода си и презряното
номадско племе, от което произхожда, детето ще израсне като представител на всички вери,
религиозни и светски. Ще представя всички хора, не само християните, всички хора от всички
раси, не само арийската и семитската. Раждането му е божия намеса за сплотяването на
народите по света, а не да ги разделя, точно както е предсказано в Откровението: „Посред
главната му улица и от двете страни на реката стои дърво на живота, което дава дванайсет пъти
плодове, като всеки месец ражда своя плод; листата на дървото служат за изцеление на
народите.“1
- Господи, казал съм ви всичко това? Но аз се заклех да не говоря.
- Пред кого се закле?
Сабир неуверено поклати глава.
- Не знам. Не си спомням. Пред себе си, предполагам. Пред когото и да съм се заклел в
своя делириум, няма значение. Трябва да защитавам Йола. Тя ми е кръвна сестра. Дал съм обет
пред нейното племе. Колкото повече хора знаят за това, на толкова по-голяма опасност е
изложена.
Алах Уйник се усмихна.
- Тогава всичко е наред. Никой от нас няма да злоупотреби с доверието ти. Каза ни,
защото трябваше да предадеш посланието. Змията на виденията те накара. Култът към Второто
пришествие ще тръгне оттук. Когато назрее моментът, ще обявим името му. И това ще стане на
двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета година. В самия край на Кръга на деветте
ада.
- Така ще подпишете смъртната присъда на детето. Не трябваше да проговарям.
Сгрешихте, давайки ми датура. Предадох кръвната си сестра.
- Не, Адам, каза ни, защото подсъзнанието ти почувства, че трябва да споделиш тайната,
на която си попаднал, че ще ѝ повярваме само ако е изказана при такива обстоятелства. Такава
тайна е прекалено голяма тежест, за да се носи от един човек.
Сабир поклати глава.
- Не е така. Казах ви, защото мислех, че съм вождът, чиито очи испанците са извадили с
гаротата. Тоест мислех, че ще умра и ще отнеса тайната в гроба си. Сънувах, че съм на
площада с Де Ланда и виждам как Акбал Коатл описва случващото се; виждам телата на
хората, които монахът вече е изтезавал. Когато бях ослепен, змията за кратко ми остави своите
очи, за да съм свидетел на случващото се. - Сабир сложи длани пред очите си. - Всичко това са
глупости, разбира се, не бях там. Просто веществото работеше в мен. Бях скапано надрусан,
това е всичко. И подсъзнанието ми се е вкопчило в първото, за което се е сетило - историята за
Де Ланда. При различни обстоятелства също толкова лесно щеше да се закачи към сюжета на
книга, която чета, или филм, или нещо, което ми се е случило на улицата по-рано същия ден.
- Ти беше онзи вожд. Наистина видя змията на виденията. - Алах Уйник се беше привел
над Сабир. Искаше той да повярва, вглеждайки се в очите му.
- Глупости. Как е възможно?
11
Пак там, глава 22, стих 2. - Б. пр.
 - Защото бяхме с теб, Адам. Всички. Видяхме какво стана с теб. Иштаб беше една от
тези, които те отнесоха от площада. Както и аз. Също и пазителят, чиланът и Калк. Всички те
пренесохме от там. Бяхме избрани да споделим видението ти. То беше общо за всички ни. Като
акушерка и в онзи свят, Иштаб дори получи инструкции от францисканците да се погрижи за
раните ти, за да не умреш, а страданието ти да е пример за останалите вождове.
Сабир погледна неуверено към Алах Уйник. Разсмя се горчиво.
- Всичко това е лудост. Всички ме пренесохте тук навън, току-що. Не ме взехте от
площада в Мани преди четиристотин и петдесет години. Не вярвам и на дума. Къде е Ламия
във всичко това? Трябва да говоря с нея. Имам да я питам нещо.
Алах Уйник се изправи. Огледа се в мрака.
- Страхувам се, че е невъзможно. Ламия я няма.

94

Калк сви рамене.

- Със сигурност беше тук допреди няколко минути. Видях я. Бяхме вътре повече от
четири часа. Предполагам набързо е отскочила зад някой храст. Не е нещо, което някой би
споделил, докато носят припадналия му приятел.
Сабир направи гримаса.
- Изморен съм. Не искам да говоря повече за това. Има ли проблем, ако си тръгнем
сутринта? Ще се върна под нашия навес. Ламия ще ме чака там. Сигурен съм.
- Знаеш ли как да стигнеш дотам?
- Да. Започва да се процежда светлина. Вижте. - Сабир посочи към смътното
просветляване на небето на изток. - Навесът е точно до най-високото дърво в околността. Няма
как да го пропусна.
- Ще дойда с теб. - Калк пристъпи към Сабир.
- Защо? Да ме водиш за ръка? За да си сигурен, че няма да се изгубя в тъмното?
- За да се уверя, че Ламия е добре. Преживяването беше доста травмиращо. Ти крещеше,
все едно наистина вадеха очите ти.
- Правеха го.
- Но ти току-що каза, че това са глупости. Придържай се към една версия, човече.
В слабата светлина на ненастъпилата зора, Сабир различи как Калк е навел глава на една
страна, сякаш разговаряше с някого с особено нисък интелект. Неговото специално умение.
Нещо, което явно беше усъвършенствал за три десетилетия разпити на отричащи и често не
твърде умни заподозрени.
Сабир ненавиждаше този поглед, насочен към него. Особено в момента, когато се
чувстваше особено уязвим.
- Е, може би греша. Още изпитвам болката, дявол го взел. Сякаш някой е затръшнал
автомобилна врата върху главата ми. После я е отворил и затръшнал още веднъж за всеки
случай.
Калк въздъхна.
 - Случило се е преди години, Сабир. За мен е очевидно от много време. Трябва да има
рационално обяснение за начина, по който се държиш.
Алах Уйник вдигна ръка помирително. Внезапно, изглежда държеше да остане на
максимално разстояние от остроумния бивш полицай.
- Всички се нуждаем от малко сън. Ще се видим с двама ви сутринта. На закуска. Доста
неща ще са се изяснили дотогава, сигурен съм. А Иштаб ще може да ви обясни останалото. Как
работи датурато. Груповите видения. Останалите неща.
- Е, радвам се, че има кой да обясни. - Главата на Сабир щеше да се пръсне. Беше ужасно
жаден. Искаше да се измъкне, да изпие четири литра студена вода, да вземе три сънотворни и
да избяга в прегръдките на Ламия. С голямо облекчение наблюдаваше изчезването на четирите
силуета в мрака.
Веднага щом маите и метисът изчезнаха от поглед, Калк сграбчи Сабир за рамото и го
повлече в обратна посока.
- Какво, по дяволите, се случва, Калк? Закъде си се разбързал? Изведнъж започна да се
държиш изключително странно.
Калк го завлече под голямото дърво.
- Слушай! Навярно ще направя най-голямата грешка в живота си, но само ме изслушай,
Сабир. Ако някога си се чувствал дори съвсем малко мой приятел, това е възможността да го
докажеш.

95

Ламия не ги чакаше под навеса.

Сабир се хвана за главата в опит да отблъсне мигренозния пристъп.
- Загубила се е. Още е тъмно като в рог и всички спят. Няма кого да пита за посоката. Тя
няма да пожелае да притесни никого.
- Това са глупости и го знаеш.
- Не го знам. Какво се опитваш да ми кажеш, Калк? Какъв е великият ти призив към
нашето приятелство? Нали няма да ми обясняваш, че Ламия някак се е превърнала от
любимото ти синеоко момиченце в един от враговете?
- Точно това ще ти кажа. Къде са ключовете за колата ти?
Сабир потупа джобовете си. Изглеждаше объркан.
- Тук бяха.
- Но ѝ потрябваха за нещо, нали?
Сабир кимна бавно.
- Да. Искаше да се преоблече преди церемонията. Да си измие зъбите. Такива неща, но
това не я прехвърля на страната на Корпуса. Хайде, човече, какво си мислиш? Че след всичко,
което са ѝ причинили, тя още им е вярна?
- А какво са ѝ причинили?
 - Ти ми кажи. Ти си я намерил. Ти я доведе в Щатите. Ти ми подсказа, че тя е привлечена
от мен. Господи, Калк! Ти си най-добрият ѝ приятел в целия свят. Ще се почувстваш пълен
глупак, когато се върне от запиляването си. Но ще ти направя истинска услуга. Ще ти дам
истинско доказателство за приятелството ни. Няма да ѝ казвам, че си я подозирал.
Калк се загледа в изсветляващото небе.
- Завързали са я, качили са я на една маса и са ѝ дали успокояващи. Това е всичко, което
са ѝ причинили.
- Това би било твърде достатъчно за повечето хора.
- Има и нещо друго.
- Какво?
- Името ѝ.
- Името ѝ?
- Тя ни излъга за името си.
- О, господи.
- Каза ни, че Ламия е дъщеря на Посейдон и любовница на Зевс и това е единствената ѝ
значимост. Как Зевс я дарил с пророчески поглед в отплата за услугите ѝ в леглото и колко е
незначителна в общата схема на нещата.
- И?
- И аз размислих върху това. И после помислих още. Човъркаше ме. Всички други имена
на осиновените, освен това на нашия стар приятел Ейкър Бейл, известен още като Роша дьо
Бал, осиновен твърде късно, за да бъде променяно името му, което при тийнейджър като него
сигурно и без друго щеше да е с фатални последствия...
- Калк, дявол го взел. Вече не си в полицията. Не представяш случай за пред съдия-
следователя.
- Искаш да кажеш разследващия магистрат.
Сабир се плесна по челото от гняв и незабавно съжали.
- Какво за имената? Кажи ми.
Калк въздъхна.
- Всички имена на осиновените деца на графинята са на един или друг демон. На някой
от приближените на Дявола, или на друг вид изверг. Ламия ни го обясни ясно. Категорич но.
Още един от умилителните навици на графинята. Защо Ламия да е различна?
- Защо, наистина? - Сабир все повече пребледняваше.
- Така че докато двамата бяхте във вашата стая в мотела в Тикул, вършейки каквото
имахте за вършене, позвъних на стар приятел във Франция. Накарах го да провери в Класиче-
ския речник на Лемприер. И в една-две други книги, които му бяха под ръка.
- Не ми казвай. Ламия е любовницата на Дявола, кодовото ѝ име е шестстотин шейсет и
шест? Или графинята я е кръстила на някоя известна жена сериен убиец? Примерно графиня
Батори?
- Нищо подобно. Личното име на графиня Батори е Ержебет, по вашему Елизабет.
- Хайде, Калк. Не ме дръж в напрежение. Говорим за Ламия. Жената, в която по една
случайност съм влюбен.
- Точно затова ми е толкова трудно.
 - Тогава положи свръхчовешко усилие да надмогнеш себе си. - Лицето на Сабир
изглеждаше безжизнено и изтерзано под слабата светлина на ранното утро. Изглеждаше все
едно иска да разкъса Калк с голи ръце.
Калк прочисти гърло.
- Ламия наистина е била любовница на Зевс. Но не е била незначителна. Никак даже.
Всъщност съпругата на Зевс, Хера, ревнувала толкова силно от страстта на Зевс, че убила
всички деца на Ламия и я деформирала.
- Деформирала? Как?
- Превърнала я в получовек-полувлечуго. Тя станала демон, убиващ деца. Името ѝ значи
„гърло“ на старогръцки. Убивала децата на другите хора, отмъщавайки за своите, след което
изпивала кръвта им и ги изяждала. Зевс се опитал да я укроти, дарявайки я с пророческия
поглед. Дори ѝ позволил да извади очите си, за да вижда по-ясно бъдещето. Доста като твоята
змия на виденията, нали? Хораций пише за нея в своята „Арс Поетика“: „Neu pranse Lamiae
vivum puerum extrabat alvo.“
- Продължавай. Преведи ми го. Ясно ми е, че умираш да го направиш. Разговорният ми
латински е поръждясал.
- „Дали щом Ламия пред нас погълне своите деца, те живи ще се върнат още начаса?“
Прости ми за акцента. Преводът е на Алекзандър Поуп. Най-добрият.
- Има и още. Подушвам го. Не ми казвай, че не се наслаждаваш на всичко това?
- Не се наслаждавам, Сабир, гади ми се.
Сабир бързо го погледна. Изражението му се промени, сякаш за миг нещо просветна на
лицето му.
- Съжалявам, Калк. Сигурно съм в шок. Не беше честно. Наясно съм колко държиш на
нея. Продължи. Кажи ми и останалото. Обещавам да не убивам вестоносеца.
Калк сви рамене, но явно беше трогнат от промяната у Сабир.
- Някои източници дори я свързват с Лилит, първата жена на Адам, смятайки, че двете са
една и съща жена. Жером, в своя превод на Библията на простонароден език, направен през
пети век, дори превежда Лилит като Ламия в „Книга на Исая“ трийсет и четири, четиринайсет.
Ламия от неговата версия има цяло котило чудовища от Адам, след което се видоизменя до
приказното чудовище, с което бавачките плашели децата вечер.
- Моето име също е Адам, Калк. Същото като на съпруга на Лилит. Май не си забелязал.
- Забелязах. Както и тя, предполагам. Прелъстила те е нарочно. Така ѝ е било казано. По
времето на Апулей името Ламия е било нарицателно за изкусителки. Джон Кийтс казва:
„Гърлото ѝ змийско бе, но думите ѝ сладки, течаха като мед.“
- Добре. Стига толкова. Разбирам защо онзи нещастник Макрон те е намирал за толкова
дразнещ. - Сабир се прикриваше добре, но присвиването в стомаха му бързо ставаше по-лошо
от главоболието. - Мисля, че ще повърна. - Избута Калк настрани и се присви в спазми.
Сабир най-сетне се изправи и забеляза до Калк още два силуета, по един от всяка страна.
Първият силует, почти джудже, държеше много голям пистолет точно пред себе си. Въпреки
че ръцете ѝ едва обхващаха дръжката, оръжието не мърдаше и на милиметър. Втората фигура,
също на жена, но с нормална на ръст, беше с наклонена настрани глава, все едно искрено се
забавляваше от моментната слабост на Сабир.
- Те ли са?
Дребната кимна.
- Те са.
 - Не изглеждат нещо особено. Предлагам да ги убием още сега и да се приключва. Вече
имаме почти всичко, от което се нуждаем.
- Искаш да събудиш всички ли?
- Мога да прережа гърлата им със скалпела си. Никой няма да чуе. Шумът от
конвулсиите ще се загуби сред звука от хъркането.
Сабир все още имаше спазми, след като повърна цялото съдържание на стомаха си преди
около две минути. Стисна носа си и изхвърли малко стомашен сок на земята. После погледна
нагоре и поклати глава обезверено.
- Вие сте, които си мисля, нали? Не, не ми отговаряйте. - Посегна към джоба си. - Как, по
дяволите, ни намерихте пак?
- Дръж ръцете си да ги виждам!
- Искам само да извадя носната си кърпичка.
- Малко повръщано не е убило никого.
Сабир извади кърпичката си.
- Тогава ме застреляй, ако искаш. - Част от него вече не се интересуваше дали ще го
убият, или не.
Отиде до кофата с вода, която бяха споделяли с Ламия и започна да мие лицето си.
Алдинах го придружи с пистолет, небрежно опрян на бедрото.
Странната смесица от свръхчувствителност и безразсъдна смелост не спираше да
удивлява Калк. Усещаше, че тя се кани да удари приятеля му с дръжката на пистолета и
повиши глас в опит да отвлече вниманието ѝ.
- Те са точно, които си мислиш, Сабир. Виждал съм ги преди. В къщата на графинята.
По-дребната е Атаме. По-високата е... - Той се поколеба, молейки се да е преценил момента
правилно.
Алдинах спря и се обърна към Калк.
- Алдинах. Аз съм Алдинах. Хермафродитът. Помниш ли? Наполовина мъж, наполовина
жена. Днес обаче съм жена. - Алдинах направи саркастичен пирует да демонстрира фигурата
си.
- Къде е Ламия? Отведохте ли я?
- О! Нашата неуловима по-голяма сестра. Знаеш ли къде е, Атаме?
- Офейка. Мисля че накрая усети присъствието ми в туха. Разполагах само с миг да
определя приоритетите си и избрах тези двамата.
- Добър избор.
- Била си в туха? Невъзможно! - Сабир рухна на колене до кофата. Още усещаше
пристягане в стомаха си заради датура. - Щяхме да те чуем.
- Всички вътре бяхте друсани до козирката. Ти беше зает да крещиш, че вадят очите ти, а
останалите идиоти напяваха като банда кришнари. Нямаше да чуете и сирена за бомбар-
дировка.
Сабир се преви надве от още един стомашен спазъм.
- Беше интересно да чуя за Второто пришествие. Май скоро ще се наложи да посетим
Самоа, поне там живее Йола Самана според онова, което си казал на брат ни Роша. Срамота, че
не даде информация и за третия Антихрист. Това ще ти стъжни живота. Брат ми Аби още е
доста ядосан заради смъртта на Роша. Когато разбере, че си скрил нещо от нас... - Атаме спря.
- Какво мислиш, Алдинах?
 - Мисля, че и за двама ви ще е добра новина: постигнахме съгласие. Решихме да не ви
убиваме, засега. - Алдинах махна с пистолета си към двамата мъже. - Аванти! И не издавайте
нито звук, докато прекосяваме лагера. Събудите ли някого, ще го убием.

96

Аби наблюдаваше четирите приближаващи се фигури с лека усмивка.

Всичко бе минало много по-гладко, отколкото очакваше. Во, Рудра и Аластор бяха взели
ръкописа и тринайсетия кристален череп без никакви затруднения. Жреците и тримата ин-
дианци, които Алах Уйник явно е инструктирал да пазят предметите, бяха заспали дълбоко,
като и двата обекта бяха увити в плат и оставени между спящите, като подаръци за Коледа.
Сега Сабир и Калк, които можеше да създадат най-големи грижи, мирно се
приближаваха към него, придружавани от Атаме и Алдинах.
Аби погледна към Алдинах.
- Къде е Ламия? Не си я убила, нали?
Атаме го приближи и зашепна. Той се приведе, за да я чува, и кимна.
- Ясно. Искам с Алдинах да вземете най-бързата кола, с която разполагаме. Съществува
една-единствена посока, в която може да е тръгнала и това е към магистралата за Канкун. Ако
има и капка разум, ще опита да се измъкне от страната. При това бързо. Настъпете газта и би
трябвало да прихванете сигнала след трийсетина километра. Цялата скапана страна е плоска
като гробище.
- Но аз мислех, че искаш да разпитвам Сабир? - Алдинах изглеждаше съкрушена, като
дете, на което внезапно са отказали парче от тортата.
- И ние можем да се справим с това. Сред нас с Атаме сте най-добрите преследвачи.
Искам да проследите Ламия, накъдето и да е поела. Ако напусне страната, последвайте я. Изгу-
бите ли я, тръгнете директно към циганския катун в Самоа. Предполагам, там ще намерите и
нея. В цялата история има нещо повече от очевидното, но да започнем с най-важното. Калк и
Сабир ще дойдат на кратко пътуване с нас. Набутайте и двамата в багажника на хюндая.
- Значи наистина сте имали чип на колата ни? - Калк си проби път малко по-близо до
Аби. Темпераментът му не позволяваше да се противопостави пряко на хората, които смяташе
за врагове, но поне в този случай, любопитството му бе надделяло. - Къде го сложихте?
Преровихме цялата кола. Можех да се закълна, че нямаше нищо скрито в нея.
- Брат ми Во е гений в електрониката. Чу ли, Во? Направих ти комплимент. - Обърна се
към Калк. - Сложи го под шасито.
- Под шасито? - Калк изглеждаше съкрушен. - Но там може да се откачи на първия
легнал полицай. Или при проливен дъжд. Или при каране извън пътя. Минахме хиляди кило-
метри в тази кола. Просто ви е провървяло, това е.
Аби се засмя.
- Казах само, че Во е гений в електрониката, не, че е умен.
Продължавайки да клати глава, Калк се остави да го натикат в тесния багажник. Сабир
беше безцеремонно пъхнат до него.
 - Какво? Никакви оплаквания, господин Сабир? Роша казал на майка ми, че страдаш от
тежка клаустрофобия. Видял те затворен в сандък в катуна в Самоа и си бил почти полудял,
когато те освободили. Доколкото разбирам нещо подобно се е случило и когато си го убил. В
помийна яма, нали така? - Думите на Аби бяха малко престорени, но очите му бяха про-
низващи.
- Вече нямам клаустрофобия. Нещо се случи в туха. Можете да ме затворите вътре
толкова дълго, колкото искате. Не ми пука. - Сабир говореше толкова убедено, колкото му бе
по силите. Истината беше, че умираше от страх да не го затворят в още по-тясно пространство
или да го изтезават с вода.
- О, не се притеснявай. Ще измислим нещо друго. Разполагаме с предостатъчно време.
Аби затръшна багажника на колата.

97

Аби излезе от хюндая 60 метра преди склада. Набра номера на Они. После вдигна и двете
си ръце нагоре. Вече се беше зазорило и видимостта ставаше все по-добра. След 10 секунди
прекъсна връзката. Беше наясно с шавливите пръсти на Они върху спусъка. И знаеше, че двете
тежки картечници - стоунър М63 и легендарно ненадеждната ААТ, покриваха пътя. Не
желаеше Они и Берит да си помислят, че мексиканските собственици на склада се завръщат
предсрочно от набега си до границата, и да открият стрелба. Нито пък искаше да влиза в капан.
Телефонът иззвъня. Аби го сложи до ухото си.
- Виждаш ли ни?
- Съвсем ясно.
- Някакви проблеми?
- Не.
- Тогава идваме.
- Да. Идвайте. Там сте изкусителна мишена. Почти започнах да ви обстрелвам просто ей
така.
Аби се върна в колата и направи знак на Аластор зад него. Конвоят продължи напред.
- Ще влезем директно в склада и ще приключим цялата история. Не ни трябва да се
заседяваме за по-дълго от необходимото.
- Смяташ, че мексиканците се връщат?
- Ти не би ли се върнал?
Аби вкара Хюндая в склада на задна и излезе от колата. Беше преметнал раницата с
ръкописа и кристалния череп през рамо.
- Изкарайте ги от багажника. Бъдете толкова груби, колкото ви харесва. И двамата са за
ценотето, каквото и да стане. Няма значение в какъв вид ще стигнат до там. Никой никога няма
да ги намери. Съмнявам се момчетата, които държат мястото, да са фенове на гмуркането с
акваланг.
Рудра и Асон извадиха Сабир и Калк от багажника.
 - Во. Ти и Аластор поемете постовете на Они и Берит при картечниците. Сигурно и
двамата са изморени и озлобени. Ще ги пусна да се позабавляват със затворниците за
компенсация. Ще им дам малко развлечение, та да се разведрят.
- Добре, но наистина ли смяташ, че може да имаме проблеми?
- Малко е вероятно през следващите няколко часа, освен ако нямат достъп до
хеликоптер. Онези, които ползват мястото, може дори още да не са позвънили за проверка.
Защо им е? Кой нормален би атакувал арсенал? Все пак в някакъв момент ще проверят. И
тогава ще са много, много ядосани. Никой не обича кукувици в гнездото си.
Аби влезе при другите в склада. Безцеремонно метна раницата на някаква маса, сякаш
съдържанието ѝ не беше от никакво значение за него.
- Срамота е, че Ламия отсъства. Наистина щеше да е забавно. Обичам да има кворум.
Бързо щяхме да разберем дали Сабир е такъв джентълмен, за какъвто се мисли. - Спря за малко
да прецени двамата си затворници. - Първо закачете полицая. Като на гаруча. За ръцете,
вързани зад гърба. Не ми пука колко стави ще му извадите. Ще видим дали Сабир обича
приятелите му да крещят от болка.
Они му махаше от края на склада.
- Аби, имаш ли минута?
- Не виждаш ли, че съм зает?
- Сериозно е. Мисля, че трябва да дойдеш и да погледнеш. - Они сочеше към врата в
пода, частично скрита от някои от кашоните, които бяха разбутали по-рано. - Забелязах я преди
около час, когато влязох за кафе. Тогава нямах време да я проверя, защото бяхме само двамата.
Не смяташ ли, че трябва да я проверим? Може долу да има нещо интересно.
Аби хвърли поглед към Калк. Рудра точно беше приключил с връзването му към една
макара. Сабир седеше под Калк. Ръцете му бяха вързани зад гърба при китките и бицепсите.
Асон се ухили, когато видя къде гледа Аби.
- Така полицаят може да опикае Сабир, когато болката стане твърде силна.
- Задръжте за момент. Искам първо да видя какво има зад тази врата. Сложете вода да
заври, докато чакате. И разрежете ризата на полицая. Нямаме време за финес. Ще видим дали
Сабир обича да похапва възвряла мед.
Они избута кашоните. Напъна вратата. Тя изскърца, но не поддаде.
- Подай ми миниузито. Сега всички се дръпнете, ако не искате да ви отвее.
Аби запуши уши с ръце. Изпитваше огромен страх да не загуби слуха си.
Они развъртя узито. Парчета дървесина и метал заотскачаха от вратата. Они предпазливо
я побутна с обувката си.
- Още веднъж. - Този път 9-милиметровите куршуми пробиха в дървото дупка с размера
на човешка глава.
- Добре. Готово.
Аби свали ръце. Наблюдаваше, докато Они отмести остатъка от вратата на пода на
склада.
- Слизай. Ще те последвам - нареди му, отиде до една пейка и взе фенер.
- Исусе Христе!
Аби избърза зад Они.
- Какво има? Какво откри?
 - Слез тук долу и погледни.
Они беше намерил ключа за осветлението. Цялото новоразкрито помещение беше
осветено с луминесцентни лампи.
Аби слезе приведен по стъпалата надолу. Изправи се и метна неизползвания фенер на
близка маса.
- Мамка му!
Трийсет цистерни с индустриални размери заемаха една трета от наличното
пространство. Още една трета беше заета от дълга тринайсет на три метра купчина от
пакетирани в найлон тухли. Някои бяха в зелено, други в бяло, трети в синьо. Останалото
място се заемаше от брониран джип хамър и огромен щанд с позлатени картечни пистолети,
инкрустирани с диаманти и изумруди пистолети и около хиляда патрона с платинено покритие.
На чирените на някои от пистолетите беше отпечатана икона на Дева Мария, а на други се
мъдреше фалшиво лого на Версаче.
- Това не е склад за оръжие, Аби, а фабрика за метамфетамини. - Они беше клекнал до
една от тухличките. Беше извадил ножа си и опитваше праха. - Първокласни амфети. -
Потръпна сякаш някой беше минал по гърба му. - Сигурно са тон и половина. Трябва да струва
около пет милиона долара на улицата. - Изправи се. - Играчките на наркобарона сигурно са
още половин милион. И как, по дяволите, са смъкнали тук хамъра? Сигурно има хидравлична
рампа, която се издига до повърхността. Трябва да има рампа. - Започна да проверява наоколо,
като дете, играещо на топло и студено. - Аха. Ето тук. Виж. - Щракна ключа. Част от тавана
започна да се отваря. Отделна секция се разгъна, оформяйки естакада към повърхността,
опирайки се на гумени амортисьори върху циментовия под. Отвън се процеждаше дневна
светлина. – Е, това вече е яко. Наистина яко. - Они поглаждаше с възхищение сложния
механизъм, сякаш беше женско тяло. - По-добро от курва за хиляда долара, Аби. Можем да
натоварим стоката в Хамъра и да я скрием където пожелаем. Най-накрая ударихме джакпота.
Аби поклати глава.
- Не сме. Пазачът, когото уби, ни е излъгал. Копелето сигурно е знаело всичко за
мястото. Шефовете му не са били на границата за шибана сделка за оръжие. Приготвяли са се
за прехвърляне на метамфетамини. Погледни това. - Посочи към златна табела, закачена на
стената. Болтовете бяха инкрустирани с диаманти. - Чуй какво пише: „По-добре да умреш в
битка, отколкото унижен и на колене. По-добре да си живо куче, отколкото мъртъв лъв. Не
убиваме за пари. Не убиваме жени. Не убиваме деца. Не убиваме невинни, а само тези, които
заслужават да умрат. Знай, че това е свещена справедливост“. Виж. Дори са си направили
специално копие на Библията, с добавени допълнителни страници. Не ми харесва как изглежда
кожата, с която е подвързана.
- Какво? Да не мислиш, че е човешка кожа?
- Може да е свинска, но не бих се обзаложил. Копелетата, които са я направили, сигурно
точно се будят след нощ по баровете в Канкун. Едно неприето обаждане до нашия приятел
Пепито и ще хукнат насам като побеснели вълци. Трябва да се чупим оттук, Они. Трябва да се
чупим веднага.
- Какво? И да зарежем всичко това?
- Може да си вземеш една тухличка за лична употреба? Как ти се струва? Другото остава
тук. Какво искаш да направиш? Да ти опадат зъбите от наркомания?

98
 Тежките картечници затрещяха точно когато Аби стигна края на стълбите. Поклати
глава, осъзнавайки внезапната промяна на положението.
Асон се изправи от нагласянето на системата от въжета и макари. Беше вдигнал ръцете
на Калк и точно започваше да го издига нагоре.
- Остави копелето да виси, Асон. Възникна проблем. Долу има амфети за изстрелване на
цял космически кораб. Берит, Рудра, Они. Тримата отивате с Асон да се въоръжите. Дакини,
Навал. Тук ще стане наистина кърваво. Ако искате да офейкате, направете го сега. Пропълзете
през агавето, ако трябва. Тръгнете направо към летището. Вземете ръкописа и черепа. Не ни
чакайте и не поглеждайте назад. Никой няма да ви обвинява. Ще държим връзка по телефона.
- Ще останем да се бием с вас. Ще ви трябват още хора.
Аби погледна сестрите си. Накрая кимна.
- Добре тогава. Ще се оправяме с остатъка от лайната по-късно. На всички ви ще трябват
гранати, картечни пистолети и пушки. Пистолетите няма да са полезни. Опрем ли до тях все
едно сме мъртви. Като излезем от сградата тръгваме директно срещу тях, стреляме с всичко, с
което разполагаме. Во и Аластор ще ни прикриват с картечниците. Стигне ли се до обсада,
свършени сме. Могат да викнат подкрепления по всяко време и да ни притиснат. Затова трябва
да се оправим с тях сега, преди да са разбрали с колко малко хора се сблъскват.

99

Веднага щом Корпусът се изнесе от склада, Сабир пропълзя точно под Калк така, че
французинът да опре крака на раменете му.
- Господи! Нямаше да издържа още дълго. Раменните ми стави щяха да се извадят.
- Ще трябва да издържиш още. Мисля да отида и да ти донеса онзи стол. После ще
трябва да се освободим. Имам странното усещане, че съвсем скоро цялото място ще е на ре-
шето от куршуми.
- Нали няма да ме оставиш пак да вися тук, Сабир?
- Нямам избор, ако искаме да се измъкнем. Стегни мускули. Дръж ръцете си колкото
можеш по-близо до гърба. Отпуснеш ли ги, раменете ти ще излязат.
- По дяволите!
Сабир се измъкна изпод Калк. Трябваше да стане на крака. Застана на колене и се хвърли
напред, като спринтьор на старт на състезание. На третата крачка преплете крака и се просна
по лице. Нямаше как да се защити, защото ръцете му бяха вързани. В последния възможен
момент обърна глава надясно, така че само бузата и ухото му да се ударят в бетона. Усещането
беше все едно се е отъркал в ютия.
- Докарай стола, глупако. Ръцете ми изпускат.
Сабир се завъртя настрани няколко пъти, докато не стигна до стола. Ритна го силно,
използвайки краката си като коса. Столът се плъзна, спирайки точно пред гърчещото се тяло на
Калк.
- Бързо, дявол те взел!
Сабир се извъртя обратно по същия начин. Ритна стола за последните няколко педи.
 Калк го закачи с един крак и го придърпа към себе си. За миг се олюля, сякаш щеше да
падне настрани, но после някак успя да запази равновесие.
- Господи. Господи. Мисля, че измъкнах дясното си рамо.
Сабир се извъртя на колене. Този път се съсредоточи за миг, преди да опита да стане.
Изправи се, залюлявайки се на място, като кукла на пружина.
- Не мога да задържа тази позиция много дълго. – Калк крещеше, за да надвика
изстрелите.
Отвън канонадата двойно се беше засилила. Заблудени куршуми се забиваха в склада.
Тези, които преминаваха през прозорците, свистяха вътре в сградата.
Сабир потърси нож. Пробва първо в кухненския бокс. Куршум се заби в прозореца над
главата му, обсипвайки го с разбити стъкла.
Обърна се с гръб към чекмеджетата, опипвайки на сляпо. Извади късмет в третото
чекмедже. Хвана назъбен нож за хляб, който изглеждаше достатъчно остър. Избърза към Калк.
- Ето. Задръж го между коленете си.
- Прережи въжетата, имбецил такъв.
- Не мога с гръб към теб. Не мога да стигна толкова високо.
- Прави каквото ти казвам.
Калк усука крака, улавяйки дръжката на ножа между тях.
- Сега стискай здраво.
- Какво си мислиш, че правя? Ще ми се да бях се изпикал на главата ти, когато имах
възможност.
- Мери си приказките, или ще те оставя да висиш.
- Да, така направи, Сабир. Би било точно в твой стил. - В гласа на Калк се долавяше
сарказъм.
Сабир движеше китките си по острието на ножа за хляб. Ножът се измъкна между
коленете на Калк и изтрака на пода.
- Не мога да повярвам. - Сабир падна на колене и заопипва зад гърба си, търсейки ножа.
- Току-що усетих как куршум закача ризата ми.
- Тогава дръж ножа по-здраво. Представи си, че имаш диария и се опитваш да я
задържиш. Стегни бузите на задника си и коленете ти също ще се стегнат.
- Много смешно. Едното ми рамо е извадено, копеле такова. Пробвай ти да си стягаш
задните бузи с извадено рамо.
Сабир игнорира Калк и постави ножа между коленете му. Повторно започна да
престъргва въжетата си.
- Ще ти завра скапания нож в задника, ако пак го оставиш да падне. Чуваш ли ме, Калк?
- Чувам те. Ако някога се измъкнем оттук, Сабир, ми напомни никога да не заставам с
гръб към теб.
И двамата се разсмяха.
- По дяволите!
- Какво има, Сабир?
- Май току-що ме удари куршум.
 - Къде?
- Не мога да преценя. Някъде в торса. Все едно някой ми удари запалка.
- Сигурно е рикошет. Обикновено не болят толкова.
- Мерси. Много ме успокои. - Сабир беше освободил ръцете си. Още беше вързан при
бицепсите, но можеше да извие една ръка навън. Трябва да се кача на стола ти. Иначе не мога
да те стигна.
- Не. Няма да го понеса пак. Не мога да издържа тежестта си на една ръка.
- Все пак ще го направя. Това е единственият ни шанс. Нещо мокро тече по панталоните
ми. Може да нямаме много време.
- Може да си се напикал. Ааааааа!
Сабир измъкна стола с коляно и го сложи зад Калк. Вдигна се нагоре, балансирайки
първо на един крак, после и на двата. Обърна се настрани и се разтегна максимално, за да
достигне въжето. После започна да реже.

100

Аби разбра, че са го закъсали, още с излизането от сградата.

Почти на мига Берит отскочи назад и падна. Останалите затичаха на зигзаг, стреляйки в
движение. Двете тежки картечници продължаваха да осигуряват прикриващ огън. После
едната внезапно замря. Аби си направи сметката не по-зле от всеки друг.
- Имат снайперисти. Разпръснете се. Търсете прикритие. Нямаме никакъв шанс на
откритото. Измъкнете се както можете. Всеки да се спасява сам. - Сграбчи Дакини с една ръка
и я завлече към нивата с агаве. Видя че Рудра прави същото с Навал.
Асон, изглежда, загуби равновесие, надигна се и пак падна, просвайки се по лице на
земята. Остана така за миг, след което главата му избухна, изхвърляйки кръв, мозък и кости.
Единични изстрели и после откоси, копелетата имаха полуавтоматично оръжие.
Аби осъзна, че снайперистите трябва да са по дърветата с изглед към склада. Може би
дори бяха издигнали платформи за чакане на пусия за точно такива обстоятелства? Наруга се,
че не беше отделил повече внимание за проучването на мястото. Просто беше предположил, че
е точно това, на което приличаше, и не рови повече. Сега той и близките му плащаха за
неговото безразсъдство.
- Ще тръгнем към ценотето. То е извън линията на огъня им. Там можем да се
прегрупираме.
Втората картечница беше спряла да стреля.
Аби бе обзет от наистина лоши предчувствия.

101
 Сабир опря десния си крак под лявата мишница на Калк и сграбчи французина за
китката.
- Сигурен ли си, че си готов?
- Разбира се, че съ...
Сабир дръпна ръката на Калк към себе си, преди да довърши изречението.
Лицето на Калк внезапно пребледня. После той многократно изсъска, изпускайки дъха
си. Държеше левия си бицепс с дясната ръка, притискайки го до тялото.
- Справих ли се?
Калк издиша.
- Справи се.
И двамата лежаха на земята в опит да избегнат нови рикошети.
- Дай да видя стомаха ти.
Сабир вдигна ризата си.
- Рикоширал куршум. Така си и мислех. Късметлия си. Ако те беше ударил в лицето
щеше да участваш в прослушвания за „Човекът, който се смее“, на Виктор Юго. - Калк се
огледа. - Има малко текила. Трябва да прочистим раната ти с нея. И после да се изнасяме от
тук.
- Никога не бихме могли да се измъкнем през вратата.
- Тогава ще слезем долу. Към лабораторията, за която говореха. Можем да се скрием в
някоя от цистерните, ако се наложи. И да излезем след това, когато нещата са се успокоили.
Калк пропълзя до масата и сграбчи текилата със здравата си ръка. Стрелбата отвън беше
отслабнала, чуваха се само случайни откъслечни изстрели.
- Как се чувстваш, Сабир?
- Както установи, бил е само рикошет, но сигурно голям калибър. Някой явно е набрал на
стомаха ми, първо датура, сега куршум. Мислиш ли, че още е вътре?
- Той никога не е влизал вътре, глупчо. Рикошетът само те е поохлузил. - Калк бутна
Сабир назад и вдигна ризата му. - Това няма да ти хареса.
- Предполагам е отмъщение за ръката ти?
- Правилно предполагаш. - Калк обърна бутилката.
- О, господи. Исусе!
Калк отпи от бутилката и я подаде на Сабир.
Сабир дръпна голяма глътка, след което поклати глава.
- Хайде. Не можем да лежим тук вечно. Някой ще дойде и ще ни намери. Не знам от кого
се страхувам повече. От Корпуса или от наркотрафикантите.
Калк се изправи.
- Ако ни гръмнат сега, е съдба.
- Чакай. Виж. Оставили са раницата с ръкописа и кристалния череп. Ще я взема.
- Добре. Защо не? Поне ще умрем богати.
 102

Аби знаеше, че са близо до ценотето, но не можеше да прецени колко близо. Дакини

беше на метър-два зад него. Също по лице на земята. На двайсетина метра бяха Навал и Рудра.
Беше изгубил Они от поглед преди около две минути. Сигурно и той е мъртъв. Толкова
огромен беше лесна мишена за снайперистите.
- Ще се наложи да се защитаваме. Ако оставим ценотето зад нас, няма да могат да ни
заобиколят и ударят в гръб. Ще трябва да идват отпред. Оръжията ви с вас ли са?
Другите кимнаха.
- Добре. Да се пробваме.
Изправи се и пак хвана Дакини за ръката. Тя никога не му е била особена любимка, но
сега изпитваше внезапна нужда да я защитава. Сигурно е трудно да си толкова грозен, та
хората да пресичат улицата само да не срещат погледа ти.
Затичаха с всички сили. По някаква причина изстрелите се бяха разредили. После, докато
тичаха, изведнъж станаха двойно по-интензивни, но, колкото и да беше странно, не стреляха в
тяхната посока. Дали Они не се измъкваше? Или Во и Аластор бяха още живи?
Аби не се интересуваше. Целта му бе ценотето. Като стигнеха дотам, щяха да планират
следващите си действия.
Погледна през рамо. Навал и Рудра напредваха. Значи щеше да разполага с четири
пистолета. Не беше много, но трябваше да е достатъчно.

103

Налагаше се Сабир да помогне на Калк да слезе по стъпалата. Лявата ръка на французина

висеше безжизнено до тялото му и той беше принуден да слиза настрани, като рак.
Добраха се до долу и Калк леко подсвирна.
- Май току-що намерихме начин да се измъкнем.
Със силно раздалечените си гуми, бронираният хамър Н1 алфа изглеждаше като
приклеклано животно, дебнещо да се нахвърли на плячката си.
- Погледни. Позлатени картечни пистолети. Ами пистолетите? Що за хора инкрустират
диаманти в пистолетите си?
- По-добре да потърсим ключовете за хамъра. Стрелбата отслабна. Някой ще дойде
насам съвсем скоро. И това ще е първото място, което ще проверят.
Калк се загледа в тухлите с амфети.
- Виждал ли си нещо подобно? Пред нас са десет хиляди провалени живота.
- Ключовете, Калк.
Двамата започнаха трескаво да ровят по рафта с оръжие. Запасното военно обучение на
Сабир напомни за себе си. Избра два картечни пистолета хеклер и кох МР5К, защото знаеше
как да ги използва, както и два от позлатените смит и уесън 469. Единият беше гравиран с
мексиканския орел, а другият - с ротвайлер.
- Намерих ги. - Калк грабна връзка ключове от кука в края на рафта.
- Пробвай ги.
Калк насочи дистанционното към колата. Чу се приветствено бипкане.
- Пак сме в играта, Сабир. Мразя да посочвам очевидното, но е по-добре ти да караш.
Сабир хвърли оръжията и раницата с ръкописа и черепа на задната седалка. После
помогна на Калк да се качи и му щракна колана.
- Чакай. Освободи ме.
- Луд ли си? Нямаме много време.
- Казах да ме освободиш.
Сабир откопча колана на Калк и му помогна да излезе от колата.
- Намери ми нещо запалимо.
- Господи. Нали не мислиш да подпалиш всичко?
- Аз съм полицай, Сабир. Бил съм такъв цял живот. Не мога да оставя тази гадост да
стигне до улицата. Ако не желаеш да ми помогнеш, тръгвай, но искам да го направя, просто ще
го направя.
Сабир въздъхна тежко.
- Прав си. Трябваше и сам да се сетя, разбира се, но бях твърде зает да мисля за себе си и
теб, за да помисля за десет хиляди напълно непознати.
Двамата започнаха да ровят из предметите около индустриалните цистерни.
Калк се изправи.
- Мернах гранати някъде, нали?
- Да. Позлатени. Сигурно са имитации. Не можеш да ме убедиш, че нормален човек би
позлатил истинска бойна граната, но ще преценим дали са истински по тежестта им.
- Значи заслужава да пробваме. Кристалните метамфетамини отделят силно запалими
изпарения. И най-слабата искра може да ги запали. Хвърлим ли граната в една от цистерните,
цялото място ще експлодира.
- Да. Заедно с нас.
- Ще разполагаме с осем секунди. Нали така. Особено ако докараш хамъра точно до
цистерните.
- Пет секунди, не осем. Преди колко време си служил в армията, Калк? През Френско-
пруската война1? Харесва ти да живееш опасно, нали?
- Ти си по говоренето. Ще го направим ли?
- Ти поеми една цистерна, аз ще се погрижа за втора. Но няма да има време да ти слагам
колана. Ще трябва да рискуваш да изпаднеш през прозореца. Ако паднеш, ще те оставя. Става
ли?
- Кого изтезаваха, Сабир? Теб или мен?
- Теб, за мое щастие.
11
Последната от войните за обединение на Германия. Бойните действия продължават от 19 юли 1870 до 10
май 1871 г. - Б. пр.
 - Остави ли ме тогава?
- Глупаво от моя страна, но не.
- Значи няма да ме оставиш и сега.
Сабир върна хамъра до най-близката цистерна.
И двамата махнаха пръстените на гранатите, като стискаха предпазителите.
- Готов ли си, Калк?
- Да, готов съм.
- Добре, аз ще дам знак. На три.
- Окей.
Калк се подаваше наполовина през прозореца на хамъра. Трябваше да хвърли гранатата
на около два метра до най-близката цистерна. Сабир трябваше да хвърли неговата на около три
метра. Двигателят на хамъра мъркаше под краката им.
- Едно. Две. Три. Хвърляй!
Двамата метнаха гранатите.
Сабир се тръшна на шофьорската седалка, като сграбчи Калк за ризата и го дръпна към
навигаторското място.
Превключи лоста на автоматичната скоростна кутия на хамъра и насочи колата към
рампата.
После започна да се моли.

104

Емилиано Грасиано Матеос-Кориентес спря снайперистите си. Пространството от 18

хектара около склада беше обкръжено от хората му. Никой не можеше да избяга. Всички, ко-
ито бяха избягали, стреляйки, откъм склада, бяха поели към ценотето. Беше очевидното място,
където можеха да отидат. Останалите бяха мъртви.
Все още не проумяваше защо група гринговци ще дойдат чак до Юкатан, просто за да
завладеят фабриката му за амфетамини. Луди ли бяха? Не знаеха ли, че има 50 души под свое
командване, всички въоръжени с последната дума на техниката. Разполагаше със снайперисти
с най-модерните пушки барета M107 с оптика леополд 4,5 х 14 и прибори за дневно и нощно
виждане. А неговите снайперисти бяха толкова добри, че можеха да уцелят и зърната на
тригодишно дете.
Лудост. Лудост.
Даде кратки команди по радиостанцията.
Това, което го ядосваше, беше че гринговците успяха да улучат точния момент за
намесата си. Обикновено имаше минимум петнайсет души, охраняващи фабриката. Но някой,
най-вероятно онзи глупак Пепито, трябва да им е казал, че след приготвянето на пратката
Емилиано осигурява на своите хора най-добрите курви и алкохол, които неговият бордей в
Мерида е в състояние да осигури. Беше денят на мъртвите, все пак. Хората му очакваха да им
отпуска каиша от време на време. А и държеше местната полиция и повечето местни политици
в ръцете си. От какво трябваше да се страхува? От банда гринговци, нахлули в територията му?
Господи.
Хамърът изхвърча по рампата от мазето под склада. Изглежда, се поколеба за миг, след
което се насочи директно към неговия команден автомобил. Емилиано видя двама мъже на
предните седалки.
Ченето му увисна.
Докато гледаше, чу две експлозии от дълбините на склада. После настъпи кратка тишина,
последвана от еквивалента на огромно поемане на дъх, докато цистерните пламнат. После
складът буквално избухна, ламариненият покрив се вдигна във въздуха върху вълна от
свръхнагорещен въздух. Покривът се издигна на десетина метра и се завъртя на една страна,
сякаш уловен от внезапен порив на вятъра.
Емилиано инстинктивно приклекна до своята тойота секвоя. Докато го правеше, видя
задницата на хамъра да се вдига във въздуха от взривната вълна, а после обратно да пада на
земята. Хамърът се носеше директно срещу тойотата. Той се хвърли настрани с писък.
Хамърът закачи крака му под глезена и раздроби костите, като гумата усука крака три пъти
около останалата кожа и кайма. Емилиано падна и се сви на топка. Знаеше, че нещо ужасно му
се е случило, но не проумяваше какво. Когато опита да се изправи, крайникът му се разпадна и
той за първи път видя бедствието, което преди беше крак. Сега започна да пищи истински,
призовавайки майка си на помощ.

105

Аби, Дакини, Навал и Рудра лежаха на чакъла на ръба на це нотето, ослушвайки се за

преследвачи. Държаха на прицел радиус от 180 градуса, ценотето зад тях завършваше кръга.
- Видя ли какво стана с Они?
- Не. Просто изчезна. Мисля, че пое в обратна на нашата посока.
- Типично.
Засмяха се. Лицата им бяха прашни и потни, Рудра беше опръскан с кръвта на Берит.
- Ще направя оглед по ръба на ценотето. Ще видя дали има начин да се измъкнем. Елате
веднага, ако изсвиря.
Аби се изправи и на зигзаг мина приклекнал към далечния край на ценотето. Чу се откос
от картечница и той се хвърли на земята. После пропълзя до прикритието им.
- Знаех си. Обкръжили са ни. Няма как да ни обстрелват в гръб заради скалите. Ще ни
атакуват фронтално.
- Има ли начин да излезем оттук?
Аби пропълзя до ръба на ценотето и погледна надолу.
- Не. Няма пещери. Няма проходи. Нищо. Спуска се право надолу като комин. Поне няма
да умрем от жажда. Страшно се надявам да нямат минохвъргачки, но не бих ги изключил като
възможност.
- Колко смяташ, че са?
- Прекалено много.
 Откъм склада се чу експлозия. Ламариненият покрив се видя за кратко като на забавен
кадър над дърветата, завъртя се настрани и изчезна от погледа им.
- Какво, по дяволите, беше това?
- Пет милиона долара метамфетамини, изгорели в небитието. Да не споменаваме и
половин милион долара наркобаронски играчки. Ако досега бяха ядосани, си помислете какво
им е в момента.
Рудра се разсмя.
- Нали не ми казваш, че са успели да гръмнат собствената си фабрика? Какво беше
споменал за минохвъргачки?
Аби поклати глава.
- Не бяха минохвъргачки. Оставихме Сабир и Калк вътре, нали така?
- Да, но никога не биха могли да се освободят навреме. Сигурно са гръмнали заедно със
сградата.
- Сигурен ли си?
Рудра се замисли.
- Не. Прав си. Не завързах краката на копелето Сабир. Не сметнах за нужно. Глупак.
Трябваше да го вдигна на ръцете му, когато имах възможност. Предполагах, че разполагаме с
цялото време на света.
- Вече е минало.
- Какво ще стане с нас, Аби? - попита Дакини.
- Ще умрем. Това ще се случи с нас. Но точно как, зависи от нас. - Аби се обърна по гръб
и извади телефона си. После запълзя. - Ако видите някого, стреляйте. Ще проверя дали мога да
съживя мъртвите. После ще говоря с Алдинах и Атаме. Ще се обадя и на мадам майка ни.
Момичета, ако ще ходите до тоалетната, сега е моментът.

106

- Какво правим сега, Сабир?

- Ще предположим, че ще ни последват и ще продължим да се движим. Не сме особено
незабележими в този звяр. Чувствам се като терминатор.
- Като кого?
- Забрави, Калк.
- И продължаваме да се движим накъде?
- Първо към Ек Балам. Искам да върна черепа и ръкописа на Алах Уйник. Да му кажа
какво се е случило. Не искам той и Иштаб да смятат, че сме ги излъгали. Сигурно са полудели.
- Такъв чудесно описателен език. Нищо чудно, че си писател. И после какво?
- Отиваме на летището.
- На летището? Без паспорти? Митничарите ще ни се изсмеят в лицата. След което
сигурно ще ни арестуват. Освен това, може и да не си забелязал, но нямам дори риза на гърба
си.
 - Ще поправим това като стигнем до Ек Балам.
- Ами паспортите? Те са в черокито, а Ламия го взе и двете харпии я преследват. Според
теб какъв е шансът ни да я настигнем някога?
- Не ми пука за Ламия и харпиите. Трябва да защитя Йола.
- Ами тогава ѝ се обади. Предупреди я да се махне от Самоа. Кажи ѝ с Алекси да отидат
на място, което и тримата познавате, и да ни изчакат там. Ще се срещнем с тях на въпросното
място.
- Нямат телефон. Живеят в каравана.
Калк вдигна ръце - жестът, с който изразяваше отчаяние. После сграбчи левия си бицепс
и се сви в агония. Леко застена. Сабир погледна настрани, за да не се разсмее.
Калк остана неподвижен за около минута, след което започна да претърсва жабките и
страничните джобовете на хамъра за цигари.
- Какво искаш да ми кажеш? Че циганите, които живеят в каравани, не използват
мобилни телефони?
- Поне тези цигани не го правят. А и май си спомням, че ти самият не си особено запален
по мобилните телефони.
Калк извика триумфално. Извади цигара от една смачкана кутия и я бутна в устата си.
- Сега това не е важно. Крайно безотговорно е от страна на Йола да не може да бъде
намерена. Ти си неин кръвен брат, Сабир, или каквото там са ти казали. Знаел си рисковете.
Защо не настоява?
Изражението на Сабир помрачня. Той запали цигарата на Калк със златна запалка
„Дънхил“, която намери на таблото.
- Не смяташ ли, че съм наясно? Не смяташ ли, че се проклинам за глупостта си
непрекъснато? Не смяташ ли, че душата ми страда с всеки километър, който Ламия печели
пред нас? Аз се влюбих в нея, човече. Дори мислех да ѝ предложа брак. - Сабир се намръщи на
внезапно появилия се трафик пред тях, сякаш колите и шофьорите им някак бяха виновни за
чувствата му. - Може да те изненада, Калк, но хора като мен не се влюбват твърде често.
Всъщност, колкото и жалко да звучи, не си спомням искрено да съм се влюбвал преди. Беше
ми за първи път. Почти бях повярвал, че съм имунизиран. Карах с пълна пара по надолнището
към самотната си средна възраст. И така нататък. Колко съм грешал.
Калк поклати глава. Изглеждаше угрижен.
- Съжалявам, Сабир. Знаех какви чувства имаш към Ламия. Смятам се лично отговорен,
че я вкарах в живота ти.
- О, забрави. Не е твоя вината, Калк. Всъщност съм ти благодарен. През изминалите
няколко седмици отново се почувствах жив, което си е страхотна промяна спрямо едва кре-
тащото зомби, което бях преди. - Отклони поглед от пътя.
- Но не е ли възможно да направиш нещо за Йола и Алекси? Сигурно още ти се намират
връзки в полицията? Не можеш ли да накараш някого да отиде да ги предупреди?
Калк тръсна цигарата си през прозореца.
- Сигурно се шегуваш. Какво ще им кажа? Ще помислят, че съм пипнал синдрома на
желанието да се върна на работа. Или че съм започнал да губя разсъдъка си. „Някой тръгна по
петите на Второто пришествие, другари. Трябва да се намесите, преди да се случи. Спасявайте
банда цигани. Само дето те никога не използват мобилни телефони. А жената е бременна като
Дева Мария, но този път не е забременена от Светия дух, а от съпруга си.“ „И откъде се
обаждаш, Калк? От лудница, за която не знаем?“ „Всъщност съм в Мексико. Взривявам фа -
брики за метамфетамини. Скоро ще ви звънна пак.“
 - Схващам накъде биеш.
- Все е нещо. - Калк посегна назад със здравата си ръка и сложи раницата в скута си.
Извади ръкописа на маите и прелисти страниците от брезова кора.
- Разглеждането му няма да ни помогне.
- Може да го направи индиректно.
- И как точно ще стане?
- Ами нещо продължава да ме гложди, Сабир. Не разбирам как чиланът и Алах Уйник
свързаха този човек, Акбал Коатл, с Нострадамус. Просто изглежда много изсмукано от
пръстите.
- Най-малката ни грижа.
- Не. Важно е. Още има прекалено много неразрешени въпроси, за да съм доволен. Не
вярвам в магията, Сабир. Положително съществува логическа връзка.
- О, логика! Старият Калк се завърна.
Калк замълча.
Сабир също утихна. След около пет минути на напрежение, започна несъзнателно да
барабани по волана. Понякога кимваше с глава, сякаш в отговор на внезапна промяна на
вътрешния си ритъм. Хвърли любопитен поглед към Калк.
- Не ми разправяй, че можеш да четеш писмеността на маите? Или староиспански?
Калк поклати глава, без да вдига поглед.
- Не. Но мога да чета латински. И последната част на книгата е написана на
простонароден демотики.
- Демотики? Мислех, че е гръцки?
Калк пусна дълга въздишка и продължи да чете.
Сабир кимна мъдро. Изчака още десет минути.
- Какво пише?
Калк вдигна поглед. Очите му пробляснаха гневно.
- Ще ти кажа, ако обещаеш да спреш това проклето барабанене и ми запалиш още една
цигара.
- Добре, добре. - Сабир вдигна ръце от волана.
- Можеш да продължаваш да шофираш. Нямам нищо против.
- Ето. Какво пише, Калк?
Калк изчака Сабир да му запали цигарата. Дръпна дълбоко и остави димът да се разнася
през ноздрите му.
- Пише, че когато Де Ланда е бил призован обратно в Испания през 1563 година, за да
отговаря пред инквизицията за престъпленията си, Акбал Коатл, или Салвадор Емануел, както
е бил известен при испанците, наистина е отпътувал с него.
- Господи, като плуване с акули.
- Акбал Коатл помогнал на монаха в написването на „За вярванията в Юкатан“,
публикувана три години по-късно като част от успешен опит за заглушаване на критиците на
бруталните методи на Де Ланда. - Калк поклати глава. - Невероятно. На пръв поглед няма
никакъв смисъл. Можеш ли да си представиш как се е чувствал Акбал Коатл, помагайки на Де
Ланда да се измъкне от лапите на инквизицията, след като е видял какво е сторил с народа му и
неговите светини? И то след нещата, които Де Ланда го е накарал да върши?
- Защо го е направил, тогава?
- Защото иначе историята на народа на маите е щяла да умре с него.
- Сериозно ли говориш?
- Напълно. Факт е, че книгата на Де Ланда е най-значимият документ за традициите и
религиозните практики на маите, с който разполагаме. Той е оформил основата за разшифрова-
нето на писмеността им. Дори и днес антрополозите и историците са длъжни да разчитат на
тази книга, поради липса на друга.
- Значи Де Ланда е създал ниша на пазара, след като изгорил всички ръкописи на маите,
и сетне я запълнил със своята книга? Колко мило.
- Акбал Коатл сигурно е бил съавтор на книгата, а Де Ланда я представя за свое
еднолично творение.
- Предполагаш, Калк. Няма как да го докажеш.
- Прав си. Кой е действителният автор не е от значение. Ключовите думи тук са „три
години по-късно“. Книгата е завършена „три години“ след като Акбал Коатл и Де Ланда са
пристигнали в Испания. Разбираш ли какво значи?
- Всъщност не, не разбирам.
- 1566 е годината на смъртта на Нострадамус. Това означава, че Акбал Коатл е имал три
години, между 1563 и 1566, да чуе и може би дори да се срещне с предсказателя.
- Какво? Искаш да кажеш, че францисканците са оставили Акбал Коатл да пътува където
си иска? Дали са му карт бланш да щъка из Европа?
- Бил е личният секретар на Де Ланда. С него е останал в Европа до 1572 година, когато
монахът се завърнал в Юкатан като епископ и взел Акбал Коатл със себе си. Коатъл е бил и
главен апологет на Де Ланда и почти негов сив кардинал. Един от основните фактори за
завръщането на Де Ланда в голямата политика след низвергването му. През трите години на
писане и проучване за книгата на Де Ланда, Коатл сигурно е бил из пращан от манастир в
манастир, от абатство в абатство, за да прави проучвания от името на Де Ланда и да събира
свидетелства в негова защита преди процеса пред инквизицията.
- Измисляш ли си го, Калк? Как можеш да си толкова сигурен?
- Защото всичко е тук, Сабир. Черно на бяло. - Калк потупа книгата с длан. - Пълен
списък на пътуванията на Акбал Коатл из Испания и Южна Франция през десетте му години в
Европа. С дати и места. Чуй това. През май 1566 година, два месеца преди смъртта на
Нострадамус, Салвадор Емануел е пътувал от Авиньон до францисканската семинария в Салон
дьо Прованс.
- Сигурно се шегуваш.
- Схващаш ли картинката?
- Виж, Калк. Известно е, факт е, че Нострадамус е погребан във францисканския храм в
Салон. По онова време е бил гъст с францисканците. Сигурно го е приемал като вид застрахов-
ка срещу инквизицията за съпругата и децата си. Поне толкова помня от книгата, която
написах. Едва по-късно, по време на Френската революция, са го ексхумирали и преместили в
колежа „Сен Лоран“.
- Ами това прави връзката още по-ясна, не е ли така? Вероятно двамата са се срещнали.
Репутацията на Нострадамус като предсказател е била известна в цяла Европа. Бил е в апогея
на славата си. Дори френското кралско семейство се е отбивало да го види. Той де факто е бил
един от управляващите.
 - Значи смяташ, че са изготвили плана заедно? Един де факто управляващ с дълбоки
връзки сред францисканците и един дезертирал благородник от маите? Съжалявам, задето съм
скептичен, Калк, но все някой трябва да се нагърби с това.
- Смятам, че Акбал Коатл е помолил Нострадамус за помощ като представител на
застрашен вид - маите, към друг представител на застрашен вид - евреите. Положително е до -
паднало на Нострадамус, който винаги е подкрепял по-слабите. Предполагам тогава
Нострадамус е казал на Акбал Коатл, че наскоро е имал видение за представител на друг
застрашен вид - циганите, който ще стане майка на Второто пришествие. И, о чудо, датите,
които е видял, съвпадат много плътно с края на Кръга на деветте ада при маите.
- Продължавай, Йалк, капацитетът ти за дълбоки разсъждения е завладяващ.
- Предполагам двамата са обединили знанията си. Ти не би ли го направил на тяхно
място? И след като Акбал Коатл си е тръгнал, Нострадамус е взел познатите ни предпазни
мерки, за да защити петдесет и осемте си така наречени „изгубени предсказания“. Ко ито
изобщо не били загубени, разбира се, а просто добре скрити. Тогава Акбал Коатл решава да
изпълни своята част от сделката и подкрепя цялото нещо в тайната си книга. След двеста
години във войната на кастите книгата е изгубена. Но и двамата, Акбал Коатл и Нострадамус,
са предвидили и предпазител.
- Изригването на Пико де Орисаба.
- И двама потенциални катализатори...
- Аз и пазителят.
- Да. Ти, или който и да е друг, попаднал по следите на предсказанията, и пазителят.
Невероятно е, нали? И абсолютно логично. Пророк среща пазител на свещените книги. Въз-
можностите са безброй. Но, както казваш ти, Сабир, в настоящата ситуация това не ни води
никъде. И като говорим за възможности, още никой не ни следи?
- Не, доколкото мога да видя.
- Така си и мислех. Несъмнено си имат други грижи на главите.
- Как така „несъмнено“?
- Според мен ти удари големия бос.
- За какво говориш, Калк? Какъв голям бос? И защо не го спомена по-рано.
- Имах по-важни неща за обмисляне.
- Не съм удрял никого.
- Удари, когато почти се заби в тойотата, пред склада. Не усети ли една бабуна?
- Минах далече от тойотата, Калк. Не съм толкова лош шофьор.
- Така е, но удари един много едър мексиканец, който държеше радиостанция. Беше
облечен в лъскав костюм. От онези, носени само от наркобароните. Повярвай ми, знам за какво
говоря. Как така не си го видял?
- Бях твърде зает да се опитвам да ни измъкна живи. Пък и предницата на това чудо е
огромна. Разбира се, че не съм го видял.
- Мисля, че това е причината да не ни следят. Смятам, че ти неумишлено гътна
главнокомандващия на врага. Щях да те осведомя още тогава, но потънах в книгата на Акбал
Коатл. - Калк изпъна дясната си ръка, след като преминаха през един легнал полицай. - Това
може да ни предостави точно толкова време, колкото да се измъкнем.
- Прегазил съм крака на човека, така ли?
Калк кимна, още беше намръщен заради болката в ръката.
 - Обичам хора като теб, Сабир. Газиш през живота като снегорин, оставяш купчини
съсипани тела зад себе си и никога не ги забелязваш. Сигурно е прекрасно качество. Ще ми се
да можех да го усвоя.
- Ами твоят помощник Макрон? Толкова бързо ли забрави за него? А и кой ме забърка в
това? Ти. А Ламия? Пак ти. Калк, понякога, докато те слушам да ми говориш глупости, си
представям любопитна картинка.
- О! И каква е въпросната картинка?
- На хърбел, присмял се на щърбел.

107

Спринцовката с морфин започваше да действа. Емилиано Грациано Матеос-Кориентес

лежеше на задната седалка на тойотата и наблюдаваше как неговият личен лекар превързва
крака му.
- Имаш отворено счупване. С всеки час, докато не влезеш в болница, нараства
вероятността да загубиш крака. Ако си късметлия, ще получиш само инфекция на кръвта, ако
ли не, ще последва гангрена. В раната има боклуци и парче чорап, и прах, и замърсени
парченца кост.
- Подайте ми пистолета.
Един от лейтенантите подаде пистолета на Емилиано, а той го насочи към лекаря.
- Загубя ли крака си, ти ще загубиш живота си. Ясно ли е? Първо имам работа за
вършене тук. Преди болницата. Ти ще дойдеш с мен.
- А полицията? Ще видят пушека от пожара и ще довтасат.
- Полицаите няма да дойдат. Беше им обяснено, както и на пожарникарите, че просто
горим стърнища.
- Но сега не е сезонът за горене на стърнища.
- Винаги е подходящ момент да запалиш малко стърнища. Разбираш ли ме, докторе?
- Разбирам.
- Сега се качвай в колата. Отиваме да покръстваме.

108

- Какво каза мадам майка ни?

Аби поклати глава.
- Какво има, Аби?
Аби приседна и се вгледа в краката си.
 - Какво не е наред?
- Какво не е наред? Взеха ни за шибано мезе, това не е наред.
- Какво имаш предвид?
- Тя ни е използвала. Тази светица майка ни, ни е използвала като камуфлаж за
еднократна употреба.
Настъпи шокираща тишина. Навал поклати глава.
- Не ти вярвам.
Аби се обърна на една страна. Пропълзя по-близо до Рудра, Навал и Дакини.
- Слушайте. Първо Ламия - нашата така наречена „отклонила се“ сестра. Оказва се, че не
се е отклонила толкова много. Била е на наша страна от самото начало.
- Не. - Навал пак поклати глава. - Не е възможно. Познавам Ламия. Може да е предавала
информация на майка ни, но не би се оставила на онзи Сабир, или на който и да е друг да ѝ
казва какво да прави. Прекалено е горда. Прекалено засрамена от лицето си. - Навал избегна
изпълнения с болка поглед на Дакини. И двете имаха доста опит в това отношение. - Още
повече би споделила с Атаме. Те бяха ей така - Навал преплете пръстите си на възел.
- И все пак е вярно. Току-що го чух от извора. Мадам, винаги лоялната към мен майка,
реши че ако се изповяда, ще ми даде поне частична утеха в мига на моята смърт.
- Няма да умреш, Аби. Никой от нас няма да умре.
Аби се разсмя.
- Цялото нещо е било сложен капан за подмамване на Сабир да изплюе имената, които тя
е искала да научи. Графинята го е нагласила така, че Калк и Сабир да решат, че са спасили
Ламия от съдба, по-тежка от смъртта. Номер стар като света и ония се вързаха, както и аз.
Налапах кукичката, кордата, че дори и оловната тежест.
- Не може да е вярно. Майка ни щеше да ни каже.
- И да провали плана? Не! Искала е да сме не на себе си, гневни и на нокти. И получи
каквото желаеше, както обикновено. Ламия пътува към Франция, за да убие бременната
циганка. А ние сме жертвените агнета, помогнали ѝ да стигне дотам.
- Незабавно се обади на Алдинах и Атаме.
- Не, не е необходимо. Бях твърде предпазлив да не давам номерата на Алдинах и Атаме
на никого. Точно както не предоставих и вашите. Не исках да се звъни в неподходящ момент за
обсъждане на последните клюки. Така че ако те не решат внезапно да телефонират на майка
ни, а някак смятам, че няма да го направят, това ще е всичко. Тя няма да има възможност да ги
спре да убият Ламия. Двечките скоро ще се качат на полета за Париж през Лондон и
телефоните им ще са изключени по време на полета.
- През Лондон?
- Първия полет, за който стигнаха. Ламия е хванала малко по-ранен през Мадрид. Поне
това са успели да научат. Следователно и трите ще кацнат в Париж приблизително по едно и
също време. Свързващите полети са ограничен брой. Единственото, което Алдинах и Атаме
трябва да сторят, е да изчакат. Сигурно ще хванат Ламия още в зоната за пристигащи. Може
дори там да я убият. Алдинах жили като оса със скалпела си. Може да се отдалечи на двайсет
метра, преди човекът да е разбрал, че е намушкан.
Останалите поклатиха глави неуверено.
Аби се ухили.
- Огледайте те. Вероятно сме заобиколени от петдесет невидими мъже, които искат
смъртта ни. И кой е виновен? Ламия. Сабир и майка ни. Ако внезапно не се пресегне божията
ръка, за да ни пренесе по въздуха, сме обречени. - Аби сви рамене безразлично. - Няма как да
посегнем на майка ни, но можем да стигнем до Ламия, а чрез нея, и до Сабир. Какво ще
загубим?

109

- Това там е черокито.

- Познах го. - Калк оглеждаше най-горното ниво на паркинга на международното летище
Канкун. - Ще се наложи да го разбием, нали съзнаваш? А сигурно тук имат десетки охра -
нителни камери.
- Не, няма да го разбиваме. - Сабир бръкна в джоба си. - Нося резервните ключове. Сетих
се за тях в Ек Балам, след като върнахме черепа и ръкописа. Докато Иштаб превръзва- ше
ръката ти и ти търсеше нова риза. Бяха в чантата ми. - Сабир размаха ключовете пред лицето
на Калк, все едно бяха череши.
Калк завъртя очи.
- Тогава да зарежем този бял слон хамъра. Ще трябва да махнем отпечатъците си. Не
искам маниаците, от които го откраднахме и чиято лаборатория за амфети взривихме, да ни
преследват във Франция. Не бих изключил вероятността да са в топли отношения с Интерпол.
Сабир остави хамъра в отдалечен край на паркинга. Лявата ръка на Калк беше
обездвижена и Сабир сам изчисти отпечатъците.
Калк се ухили.
- Като се приберем вкъщи, може да платиш на някого да дойде и да вземе черокито, след
което да го остави някъде. Така никой няма да го свърже с хамъра. Просто ще изпратиш по
пощата ключовете, талона за паркомястото, фалшиво име и адрес, както и малко пари. После,
след месец-два, се връщаш да си го прибереш, без някой да заподозре каквото и да било.
- Сигурно се шегуваш.
- Шегувам се. - Калк въздъхна. - Мисля, че никой от нас не бива да стъпва в Мексико.
След няколко месеца, ако не си предявил претенции към колата, летищните власти ще
предадат колата за продажба на търг. Стандартна процедура.
- Харесвах колата. Имам щастливи спомени с нея. - Изражението на Сабир не
отговаряше на думите му.
- Преглътни го, Сабир. Тя не си заслужава. Направи и двама ни на глупаци.
- Все още не разбирам как е могла да се преструва в такава степен. Беше девствена.
Сигурен съм. Не е Мата Хари, свикнала да прелъстява. Не е някаква куртизанка. А и лицето ѝ.
Как е могла графинята да е толкова сигурна, че ще хлътна по нея? Вероятността за това не би
трябвало да изглежда голяма.
Калк поклати глава.
- Графинята разбира мъжете и мотивацията им. Проучила ни е, без да знаем. Осъзнала е,
че сърцето ти е ранено. Както и че аз страдам от синдрома на липсващата ми дъщеря. Тогава е
изстреляла своята перфектно настроена ракета срещу нас.
- Ламия ми каза, че ме обича. Не може да излъже за това.
 - О, напротив, може. Бившата ми съпруга го правеше в продължение на години. - Калк се
наведе в черокито и опипа в жабката. - Отново сме в играта, момчето ми. Паспортите ни са тук.
- Така. Има и още нещо. Защо ѝ е на Ламия да остави паспортите ни? Нейният беше с
тях. Единствено е трябвало да изхвърли нашите в най-близкото кошче.
- И защо, Сабир? Знаела е, че Абигер дьо Бал ще ни убие толкова сигурно, колкото е
сигурно, че след деня настъпва нощта. Оставяйки паспортите, улеснява работата на
мексиканската полиция, когато проверят изоставения автомобил. Така щяха да са напълно
сигурни, че не сме напуснали страната.
Сабир тръшна вратата на черокито и заключи колата с дис- танционното. Изражението на
лицето му беше мрачно.
- Хайде, Калк, дай да си намерим скапан полет за измъкване оттук.

110

Започна се със зашеметяващите гранати. Войниците на Емилиано бяха донесли

бронебойни щитове за борба с безредици и хвърляха гранатите иззад тях.
Аби, Рудра, Навал и Дакини стреляха толкова масирано, колкото им беше по силите, но
явно бе неефективно. Амунициите им бяха на привършване. Гранатите падаха все по-близо.
Тогава хората на Емилиано преминаха към сълзотворния газ.
Дакини се хвърли в ценотето първа. По лицата на Аби, Навал и Рудра се стичаха сополи
и сълзи. Навал скочи втора. Беше изпаднала в истерия. Не можеше да диша. Всичко, за което
бе в състояние да мисли, беше за студената вода, заливаща очите ѝ.
Рудра наблюдаваше как двете жени се хвърлят в басейна. Пропълзя до ръба. До водата
бяха около 18 метра. Момичетата бяха оцелели. Виждаше как плуват в средата, трескаво
плискайки лицата си.
Погледна към Аби, сви рамене и се преметна от другата страна. Увисна на ръба за миг,
след което се остави да падне. Прохладата на водата беше истинска благословия. Изчака да
потъне възможно най-дълбоко, преди да раздвижи крака, за да изплува.
Аби се гмурна до него.
И двамата разтриха очи с надеждата отново да прогледнат. Отчаяно искаха да извадят
оръжията си над водата, преди да са станали неизползваеми.
На 18 метра над тях, войниците на Емилиано изнасяха шефа си от Тойотата на
импровизирана носилка. Морфинът го караше да халюцинира.
Емилиано хвана лекаря си за ръката.
- Дай ми още.
- Не мога да ти дам повече. Би било твърде опасно. Морфинът венозно е нестабилен
наркотик. Тялото ти не може да понесе повече. Скоро ще получиш халюцинации, ще последва
и запек.
- Майната му на запека. И мога да понеса халюцинациите. Дай ми още морфин. Боли ме,
казвам ти. Кракът ми изгаря. - Емилиано смръщи лице, сякаш се опитваше да прочисти
съзнанието си през мъглата на дрогата. - Но не толкова, че да загубя съзнание. Разбираш ли
ме?
 - Не мога да ти дам повече, казах ти. Може да се окаже фатално.
Емилиано извади пистолет изпод одеялото, с което беше завит, и застреля лекаря. Един
куршум, право в главата. Докторът рухна край носилката като купчина парцали.
- Фатално? Ето на това му викам аз фатално, копеле. Някой от вас да го бутне в ценотето.
Хората на Емилиано бяха събрани в редица точно пред ръба на кладенеца. Един от
мъжете бутна тялото на лекаря с крак, докато то не рухна през ръба. Мъжът беше много пред -
пазлив силуетът му да не се очертае на фона на небето.
- Сега вдигни спринцовката.
- Да, шефе.
- Виждаш ли вената на ръката ми?
- Да, шефе.
- Инжектирай морфина в нея.
Мъжът насочи спринцовката към вената на Емилиано.
- Първо изкарай малко, човече. Не искаш вътре да има въздух. Когато решиш, че си
намерил вената, дръпни леко, за да видиш дали пуска кръв. След това натисни.
Човекът вече се потеше неконтролируемо. Потърка чело с ръкава си. Намери вената,
дръпна малко кръв, след което натисна буталото.
Емилиано въздъхна. Свали пистолета и притисна мястото на убождането с пръст.
- Тук ли са другите тела?
- Да, шефе.
- Хвърлете и тях. Добрият доктор заслужава малко компания.
Телата на Во, Аластор, Берит и Асон бяха издърпани до ръба на ценотето и бутнати
вътре.
- Остана ли още някой?
- Няма никой от нашите. Само ти беше ранен, шефе. И никой от онези хора не успя да
избяга. Освен онези двамата в хамъра.
- Ще се разправяме с тях по-късно. Няма как да излязат от страната без документи.
Можем да ги засечем навсякъде: трябва да ядат, да спят, да серат. - Емилиано погледна към
ценотето. Зениците му бяха разширени отвъд всякакви нормални размери. - Запек? Горкият
глупав доктор. Казах му да ми даде още малко морфин. Чухте ме. Хората не се ли подчи няват
на заповеди повече?
- Да, шефе.
- Хамърът. С чип е, нали? Когато изпрати сигнал, ще го засечем със сателит?
- Да, шефе.
- Добре. Сега ти и хората ти ще обясните ситуацията на плаващите. Със звукови ефекти.
- Да, шефе.
Шестима от войниците на Емилиано застанаха точно зад ръба на ценотето. После
едновременно пристъпиха напред и започнаха да засипват стените и водата с куршуми. Спряха
да стрелят след около минута.
Аби, Рудра, Дакини и Навал още плаваха по повърхността. Не бяха ранени, точно както
искаше Емилиано, но бяха объркани и дезориентирани.
 - Сега им обяснете, че трябва да оставят оръжията и телефоните си да потънат. Да ги
виждаме, докато го правят. Не се ли подчинят, действайте с гранати. Ще станат на кайма. Дори
и да не загинат, след експлозиите ще са глухи за цял живот.
Емилиано замахна към нещо пред лицето му. После пак. Бузите му бяха схванати от
новата доза морфин. Комарите му се виждаха с размери на стършели.
Един от хората му предаде инструкциите. После настъпи пауза.
- Направиха го. Сега просто се носят по водата.
- Сега им кажете да не доближават стените. Да не опитват да се катерят нагоре, защото
снайперистите ще ги застрелят.
- Невъзможно е да се качат по стените, шефе.
- Кажи каквото наредих!
Мъжът изпълни нареждането.
- Сега ме пренесете до ръба. И ми донесете стол. - Емилиано протегна ръце и двама от
хората му го вдигнаха до самия ръб. Други двама му донесоха сгъваем режисьорски стол. Един
от мексиканците повдигна раздробения крак с ризата на друг от хората му.
Емилиано седна. Кракът му беше положен пред него с изключително внимание. След
кратко съзерцание, докато погледът му сякаш се наслаждаваше на непознато рядко срещано
цвете, той се наклони напред и погледна към водата под себе си. Направи широк мах с ръка.
- Виждате ли. Всичките ви приятели са при вас. - Започна да отброява с пръсти. - Едно.
Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. - Пак посегна във въздуха. - Осем малки гринго,
които унищожиха пет милиона долара от продукцията ми. Въпросът е дали можете по някакъв
начин да ми се отплатите? Да поправите злината, която ми сторихте? С лихва, разбира се. Два
милиона долара. И още два милиона за крака ми, да не забравяме. Ще приемем, че сме квит.
Можете ли да се справите с това? Ако да, ще извадя някой от вас, за да го уредим. Ако не
можете, всички ще останете вътре, докато се удавите. Маркучът на помпата вече е издърпан. И
няма никакъв друг изход от ценотето. Стените са гладки. Правили сме го и преди, да знаете.
Отнема между два и три дни, докато волята най-сетне се изпарява. Плюс минус един ден.
Зависи и от пола, разбира се. Жените обикновено плават по-дълго, имат по-голяма естествена
плаваемост. - Замахна към още един комар.
Някои от хората на Емилиано започваха да изглеждат леко притеснени, но никой не
желаеше да последва съдбата на лекаря.
- Сега тръгвам към болницата. Извикайте, ако решите да обсъдим предложението ми.
Иначе по всяко време тук ще има десет пазачи. Опитате ли да плувате към стените, ще ви
застрелят. Опитате ли да се хванете за плаващите тела, пак ще ви застрелят. Схващате ли
потока на мисълта ми? - Емилиано махна величествено с ръка. - Поток? Схващате ли?
Шегичка. Доста добра шегичка, предвид обстоятелствата.

111

Они беше ранен на две места в началото на престрелката. Един куршум мина през
слабините му, и друг го удари от дясната страна на задника, когато се обърна, за да последва
групата на Аби към ценотето. Затова повтори номера, който беше приложил при пещерите
Баланканче. Беше по-трудно, след като е ранен и нямаше кой да му помогне, разбира се. Без
грам съмнение обаче бе наясно, че ще умре, ако не успее. Изкопа окоп с приклада на пушката и
се навря в него. После се покри с пласт пръст. Нямаше нужда от кой знае какво усилие. Не се
канеше да мърда скоро. За щастие земята на плантацията с агаве беше разравяна скоро. Беше
съвсем рохка, повече или по-малко.
Легна по гръб, с пушката отстрани. Бедрото му започваше да се схваща и ставаше все по-
зле с времето. Беше си оставил малка дупка, през която да диша. Само се надяваше никой да не
стъпи отгоре му. Не смяташе, че ще успее да не издаде звук при такива обстоятелства.
Лежа толкова дълго, че се унесе в сън. Тялото му се изключи като в моментите за
медитация на уроците му по хата йога. Они успя да постави дишането си под контрол до
такава степен, че накрая вдишваше едва три пъти в минута. Учителят му по йога щеше да се
гордее с него.
Чу експлозията при склада. После телефонът му извибрира. Пренебрегна го по очевидни
причини. Сетне чу взривовете на зашеметяващите гранати при ценотето. Знаеше точно какво
се случва. Нямаше нужда да му рисуват картинка. И деветимата бяха отхапали по-голяма
хапка, отколкото можеха да преглътнат. Това беше.
След още петнайсет минути Они се изправи и се изтупа. Откъм ценотето се чу внезапна
поредица от изстрели. Използва пушката като патерица и мина край опожарените остатъци от
склада, стигайки до мястото, където беше разположен стоунъра.
Картечницата още си беше там, но Во го нямаше. По стоунъра и около него имаше капки
кръв. Харесваше Во. Не беше най-умният в групата, но Они бе наясно, че и той самият не е
Айнщайн.
Огледа се за резервни пълнители. Бяха останали два пълни диска с патрони. Откачи
сложения пълнител и закачи един от дисковете. Пъхна другия пълнител под ризата си: 300
патрона, по 150 на диск, не беше много, предвид обстоятелствата. Помисли за миг, след което
вдигна използвания диск и го потупа. Може би още около 50 патрона - по-добре от нищо.
Пъхна и този диск под ризата си.

112

Скоро Они чу някой да крещи. Крещеше човек, седнал на режисьорски стол, поставен на
самия ръб на ценотето. Они поклати глава невярващо.
Мъжът и още 30-ина други мексиканци бяха скупчени на едно място и се взираха в
басейна. Останалите му братя и сестри сигурно бяха вътре. Изглеждаше очевидно.
Вдигна картечницата и я подпря на рамо. Они беше висок почти два и десет. Дългият
метър и десет стоунър изглеждаше като детска играчка в ръцете му.
Мъжът в режисьорския стол триумфално вдигна ръце.
Они започна да стреля.
Първият пълнител се изчерпи за малко под 20 секунди. Той го смени с втория пълен
диск. Изстреля и него за около 15 секунди. После бръкна под ризата си за полупразния
пълнител.
Почти всички бяха мъртви. Ръбът на ценотето се беше отчупил на мястото, където
всички се бяха скупчили. Да ги застреля беше лесно като в компютърните игри, по които беше
луднал като дете. Онези, в които каубоите прииждат към теб и единственият ти шанс е да
продължиш да стреляш.
 Пусна откос срещу един движещ се човек. После срещу още един. Не оставаха много
патрони.
Пристъпи към ръба на ценотето и погледна надолу. Водата беше скрита от тела. Някои
още потръпваха. Други просто се носеха с лицата надолу.
- Аби? Там ли си?
- Тук съм.
- Кой друг е жив?
- Рудра, Дакини и Навал.
- О, радвам се. Мислех, че съм изгубил всички ви.
- Можем ли да се качим?
- Да, сега можете да се качите. Ще ви пусна маркуча. Всички тук горе са мъртви.
Они захвърли картечницата и закуцука към мястото, където маркучът беше навит до ръба
на ценотето.
Чу шум зад себе си. Обърна се на броени крачки от маркуча.
Емилиано беше на колене. Морфинът временно беше заглушил болката от куршумите,
разкъсали тялото му.
Докато Они гледаше, Емилиано сграбчи комар, който летеше пред лицето му.
После Емилиано вдигна пистолета си и застреля Они в главата.
Они се катурна през ръба на ценотето. Настъпи пауза. После се чу силен плясък.
Емилиано се усмихна. Погледна към ценотето. Аби, Рудра, Дакини и Навал се носеха по
повърхността 18 метра под него. Нямаше как да се измъкнат оттам.
Емилиано погледна раните си. И той нямаше как да се измъкне. Допря цевта на
пистолета до небцето си и натисна спусъка.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Ламия дьо Бал усещаше тежестта на света върху плещите си. Все едно смисълът на
живота на всеки друг се добавяше и беше обхванат от нейния. Беше наясно, че с решението да
напусне Сабир, без да говори с него, без дори опит за обяснение, беше затворила врата. Сега,
шест хиляди метра над Атлантическия океан, чувстваше загубата на тези възможности, без
напълно да съзнава защо.
Изчака половин час, преди да стане от мястото си в първа класа на полета на
авиокомпания „Иберия“. Беше избрала от най-скъпите места, за да е сигурна, че влиза и излиза
от самолета, след като всички останали пътници са напуснали терминала. Знаеше, че
авиокомпаниите правят изключение за платежоспособните си пътници и угаждаха на
капризите им. Така имаше достъп до зоните от бизнес и икономична класа, без хората от тези
зони да имат достъп до нея.
 Излъга Калк, че мадам майка ѝ е конфискувала парите и кредитните ѝ карти, като едва в
последния момент е успяла да скрие паспорта си в бельото. В действителност беше прибрала
паспорта, кредитните карти и пари кеш в пътна чантичка зад колана ѝ. Картината беше
допълнена от широка блуза, за да се защити от обичайните погледи, които мъжете хвърлят към
задниците на младите жени, дори на младите жени с катастрофално белязани лица.
После при първата удала ѝ се възможност, премести кредитните карти под чантичката с
гримовете си, а навитите на руло пари старателно скри в опаковка от дамски тампони и
внимателно я залепи, за да изглежда неупотребявана. Ако Сабир или Калк бяха преравяли
багажа ѝ, със сигурност не са намерили нито един от тайниците. Мъжете имаха вродено
нежелание да се ровят в личните вещи на жените. Сякаш не искаха да знаят какъв фалш и
какви мръсни тайни се крият под повърхността, на която толкова държаха.
А Ламия, разбира се, знаеше всичко за повърхностните погледи. Прекара целия си живот
в опити да избегне ефекта от нейния външен вид върху другите. Трудно е да си жена с
белязано лице. Хората реагираха по един от два възможни начина. Или показваха
отвращението си, като те избягваха, или свръхкомпенсираха за нещо, от което бяха облекчени,
че не страдат, като те караха да ти се гади от съжалението им.
Мадам майка ѝ опита да подслади горчивия хап - финансовата сигурност значеше много,
ако си уязвим в други отношения. А и трябваше да се признае, че Ламия беше физически по-
облагодетелствана в сравнение с трите си сестри и поне четирима от братята. Съответно беше в
горната част на таблицата на финансовите възможности и по средата по отношение на
осакатяването си. Преди да срещне Калк, а после и Сабир, ѝ беше невъзможно да контактува с
мъже, без да ги заподозре в лицемерие - те се преструваха, че те искат цялата, докато всъщност
искаха само хормонално заредените зони, които им е генетично заложено да търсят.
Истината е, че Ламия тайно бе искала да е търсена и желана, точно както всяка нормална,
небелязана, но лицето и поведението ѝ или отблъскваха мъжете, или спираха интереса им в
зародиш. Ламия сви рамене пред огледалото в малката тоалетна - нямаше как да притежава
всичко наведнъж.
Жорес Калк, изглежда, наистина е намерил начин да вижда под повърхността на лицето
ѝ, а Адам Сабир я порази със способността си да е заслепено чувствен. Беше убедена, че Сабир
наистина вярва, че я обича, а част от нея искрено го обичаше. Все пак беше дъщеря на майка си
и обеща накрая да напусне всички страни независимо какво ѝ подсказва сърцето, като
естествено имаше предвид както Лаурел и Харди (т.е. Сабир и Калк), така и Корпуса. Фактът,
че изпитваше симпатия, привличане и дори любов към двамата мъже, които през цялото време
възнамеряваше да предаде, в случая беше маловажен. Тя трябваше да изпълни дълга си и щеше
да стори именно това.
Влезе в бизнес класа и методично заоглежда пътниците. Когато стигаше до тоалетните,
изчакваше да види кой ще излезе от тях, ако бяха заети, след което продължаваше с пре-
търсването. Отне ѝ около половин час да се увери, че никой от братята или сестрите ѝ не е на
борда. Ако беше видяла някого от тях, обратно щеше да избяга в първа класа и да разчита
стюардите да се справят с останалото.
Разбира се, мадам майка ѝ я беше известила, че черокито вероятно се следи с чип, и тя не
хранеше илюзии относно способностите на Аби да я проследи до летището. Единственото ѝ
предимство пред Аби и Сабир беше скоростта, с която взе решението да тръгне след престоя в
туха. Мадам майка ѝ искаше тя да остане свободен агент и Ламия щеше да направи точно това.
Върна се на мястото си и пусна седалката възможно най-назад. Трябваше да поспи.
Последните десет дни бяха взели тежък дан и се чувстваше физически и душевно изтощена.
Затвори очи.
Незабавно изплува образът на Сабир, който нежно я поваля на леглото в мотела. Спомни
си допира на ръцете му по тялото си, нежно-силния натиск, когато прави любов с нея за пръв
път. Сети се и за собствения си отговор на любовната им игра - първо предпазлив, после с
желание, ентусиазиран и накрая екстаз.
Поклати глава в опит насила да заличи нежеланите картини, но те си останаха в мислите
ѝ, като отломки от друг живот.

Ламия пристигна на летище Мадрид навреме за свързващия полет до Париж.

Пренебрегна транзитния коридор и след закупуването на малко дрехи, куфар и няколко други
насъщни придобивки от магазините на летището, излезе на стоянката за таксита и поиска
шофьорът да я откара на гара „Аточа“.
В самолета беше влязла в интернет, за да си резервира самостоятелно купе в нощния
експрес „Елипсос Франсиско де Гоя“, който тръгваше от Мадрид в 18:15 и пристигаше на гара
„Аустерлиц“ в Париж в 08:27 на другата сутрин. Единствено тя от братята и сестрите знаеше
мястото и идентичността на Второто пришествие и беше сигурна, че успее ли да избегне
роднините си и френската гранична полиция, в случай че Калк е съумял да задейства стари
връзки, би могла да се прибере у дома спокойна. Обясненията щяха да дойдат по-късно.
Влакът спираше в Блоа, в долината на Лоара, преди да стигне до Париж. Бе решила да
слезе там и да наеме такси, което да я откара директно до Самоа. Колко беше? Около 100
километра? Щеше да е в лагера навреме за закуска.
За кратко се заигра с идеята да използва обществен телефон, за да телефонира на майка
си и да ѝ съобщи, че всичко е наред, но бързо се отказа. Логиката зад всичките ѝ предишни
действия беше само Милон, мадам Мастигу и мадам майка ѝ да знаят за скритата ѝ програма.
Имаше твърде много външни слуги из имението, които можеха да подслушат разговора, а и
нямаше гаранция, че френската полиция, известна с рицарското си отношение към личното
пространство, не продължава да подслушва къщата, несъзнателно имитирайки Жорес Калк.
Не, пълната тайна и тишината по телефона бяха единственият начин Аби, Во и
останалите да бъдат подлъгани да останат съсредоточени върху Сабир и Калк и искрено да
вярват, че Ламия е сподвижник от вражеския лагер.
Сабир и Калк трябваше да бъдат спечелени по същия начин. И двамата бяха справедливо
подозрителни към Ламия от самото начало. Само с най-строга дисциплина Ламия успя да
изгради доста силна позиция, за да натрупа достатъчно знания за Сабир, за да е сигурна, че ще
получи необходимата й информация, а щом я получи, да я използва без колебание.
Ламия се излегна в комфорта на самостоятелното купе във влака. Беше хубаво отново да
разполага с лично пространство. Поръча си ранна вечеря направо в купето, след което взе две
приспивателни, за да спи дълбоко осем часа, без и за миг да мисли за Сабир. Разчиташе
стюардът да я събуди за закуска много преди Блоа.
Никога не бе убивала човек, още по-малко бременна жена и нероденото ѝ дете. Делото,
макар и необходимо, продължаваше да я притеснява, но беше уверена, че ще се справи.

3
 Йола Дюфонтен прекара почти целия предишен ден в битка със силна мигрена. Нямаше
идея какво я предизвика, но беше придружена от видения на нейния кръвен брат Дамо Сабир,
натикан в помийната яма в Мазе де ла Маре, точно както го намери преди пет месеца, когато
със сержант Спола бяха влезли в къщата да го спасят.
Във видението Сабир отново умираше от змийската отрова, която беше скрил в устата си,
за да убие Ейкър Бейл, но този път Йола не успяваше да го накара да повърне отровата,
тъпчейки го със синапено семе и солена вода. Вместо това бе сигурна, че той ще умре.
Любопитното беше, че в новата версия на събитията, не Сабир се отдалечаваше от нея, а тя от
него.
Когато сподели със съпруга си Алекси за мигрената и кошмарното видение, той просто ѝ
каза:
- Бременна си от три месеца, лулуджи. Сутрешното повръщане престана. Може би
халюцинациите са следващият етап? Вече нищо не би могло да ме изненада.
Йола нямаше представа точно какво очакваше да чуе от Алекси, но със сигурност не
беше това. Прииска ѝ се да се свърже със Сабир и да се увери, че с него всичко е наред. Той и
курандеро единствени на земята знаеха тайната ѝ. Дори Алекси не беше наясно по причини,
които ѝ убягваха, но вероятно бяха свързани със страховете ѝ заради склонността му понякога
да се напива до забрава, при което езикът му съвсем се развързваше. Ако Алекси изпуснеше
дори една дума в катуна, че тя е майка на Второто пришествие, нещата щяха да излязат от
контрол с главоломна скорост. Най-добре да не се случва.
Курандеро, както обикновено, беше на път и е невъзможно да се свърже с него. Той или
щеше да се появи, или нямаше. Сабир, от друга страна, живееше по-уседнало.
Все така, без да може да заспи, Йола прерови караваната, в която живееха с Алекси,
докато не намери къде е скрила листчето, на което Сабир записа телефонния си номер. После,
много преди зазоряване, тръгна през гората към най-близката телефонна кабина. Сабир ѝ беше
обяснил, че Ню Ингланд е много часове зад Франция и се надяваше да го хване, преди да си
легне.

Атаме и Алдинах изчакаха на парижкото летище „Орли“ от 16:10 следобед до час след
последния полет на „Иберия“ от Мадрид в 22:35. Така пропуснаха както влизането на Ламия
във Франция по суша с нощния влак, така и пристигането на Калк и Сабир, които хванаха
полет от Канкун в последния момент, който пристигна в 23:10 същата вечер, но на друго
летище.
След като се убедиха, че Ламия няма да се появи със закъснение от залата за пристигащи,
двете безуспешно опитаха да се свържат с номера на Аби за петнайсети път. После обсъдиха
дали да се обадят на мадам майка си за новини, но бяха възпитани така строго и с толкова
силно чувство за йерархия, че решиха да не предприемат подобна стъпка още 24 часа. Имаха
заповеди от Аби. Бяха наясно какво трябва да направят. Ламия сигурно е решила просто да
изчезне веднъж завинаги. Временната липса на телефонна връзка положително се дължеше на
факта, че след като Аби и останалите от Корпуса са изцедили от Калк и Сабир нужната
информация, вероятно са се качили на полет за Франция и съответно са без обхват.
Наеха кола и изминаха 80-те километра до Самоа, пристигайки малко след два през
нощта. Накрая, изтощени от пътуването и безплодното чакане на летището, напълно убедени,
че няма да намерят нито хотел, нито циганския лагер по това време на нощта, легнаха да спят в
колата.

Калк и Сабир също си наеха кола, но имаха едно огромно предимство пред останалите -
знаеха къде се намира циганският катун. Още повече действаха водени от предположението, че
Ламия е доста пред тях, което допълнително ги принуждаваше да бързат.
Сабир караше като състезател през парижките предградия. В един момент, когато не
беше много ясно от коя страна на едно циментово заграждание ще минат, Калк заби и двата си
крака в пода, като Фред Флинтстоун.
- За бога, човече, няма да си помогнем, ако ни спре полицията. Или ако си организираме
челен сблъсък в бетонна стена. Или ще сме навреме, или няма. Два сутринта е. Куките от нощ-
ната смяна нямат никаква друга работа, освен да спират бързащи идиоти като теб. Могат да
избират между това и преследването на истински престъпници, свързано с прекалено много
бумащина. Караш с двеста при ограничение сто и трийсет, което е с двайсет над максимално
допустимото нарушение от петдесет километра в час. Ще ти вземат книжката и няма да я
видиш повече. Ще си късметлия, ако не смачкат колата и не те глобят с размера на съответните
разходи.
- Звучиш като полицай.
- Аз съм полицай.
Сабир ясно виждаше бременната Йола в съзнанието си. Мисълта за смъртта й след
всичко, което бяха преживели заедно, беше кошмарна. Тя без колебание спасила живота му в
Мазе де ла Маре, точно както той спаси нейния, когато Ейкър Бейл я хвърли като парцалена
кукла в леденостудената река. С нея и Алекси си принадлежаха. Кръвната връзка, в която влезе
с починалия брат на Йола, Бабел Самана, беше само малка част от цялото. Чувстваше се
отговорен за нея и нероденото ѝ дете, на което е кирво - циганската версия на кръстник. Той
трябваше да кръсти детето, както и да му помага с пари и съвети, когато е необходимо. Това е
негово задължение за цял живот.
Сабир го очакваше с по-голямо нетърпение, отколкото би си признал. Нямаше собствени
деца, а сега, след като едва прохождащата му връзка с Ламия бе пресечена в зародиш,
предполагаше, че никога няма да има. Ставаше болезнено очевидно, че не е от хората за
нормална връзка.
- Колко е часът?
Сабир леко подскочи. Погледна часовника на таблото на колата.
- Два и петнайсет.
- Право към караваната ли възнамеряваш да тръгнеш?
- Да. По-добър план ли имаш?
- Не, но страшно ми се иска да разполагахме с някакво оръжие. Хермафродитът,
Алдинах, направи ми впечатление на изключително зъл. Беше напълно готов да те затрие още
в Ек Балам.
- Нямаше да се спре само с мен, Калк. Беше се наточил и за теб.
- Да, но някак знанието, че ти ще си първи, е особено утешително.
 Сабир избухна в смях. Отпусна малко газта.
Такъв беше и планът на Калк, който пусна лека благодарствена въздишка. Да умре в
катастрофа край Париж не беше част от амбициите му.
- Още не мога да повярвам, че Ламия възнамерява да навреди на Йола и детето. Не е
възможно да ни е измамила чак до такава степен.
- Може би не. Може би просто сме разбирали грешно мотивите ѝ от самото начало и сме
трупали грешка върху грешка? Баща ми все напомняше, че човек не е просто сума от пре-
дишните си действия.
- Но със сигурност не грешим за другите двама. Те искат да навредят на Йола и трябва да
ги спрем.
- Каквото и да ни коства?
- Каквото и да ни коства.

Ламия разчиташе присъствието на таксиметровия шофьор да ѝ помогне да убеди Йола в

добрите ѝ намерения - ако напълно непознат ви помоли да се качите в такси, изглежда по-мал-
ко заплашително, отколкото ако поиска да влезете в неговата кола. Но 50 км преди Самоа тя
промени плана си и накара шофьора да я закара до гишето за отдаване на коли под наем на
летище „Орли“. Просто нямаше да е добра идея с Йола да бъдат свързвани по какъвто и да
било начин в съзнанието на трети човек.
Нае си невзрачно пежо и измина оставащите 40-ина километра до Самоа, пристигайки
малко след седем и половина сутринта. Възнамеряваше да попита как да стигне до катуна във
фурната на селото, защото неизбежно това е първото място, което отваря врати във всяко село,
а и се явяваше център за разпространението на всички клюки. Почти незабавно обаче съзря
млада циганка решително да си пробива път през пазаруващите, за да се добере до телефонната
кабина на площада.
Ламия паркира колата си на площада. Слезе и се протегна. После тръгна, привидно
непреднамерено, към обществения телефон.
Циганката се затрудняваше едновременно да държи слушалката и фонокартата и да гледа
номера, записан на листче.
Ламия се престори, че изчаква да използва телефона.
- Мога ли да ви помогна? Ще държа номера и ще ви го диктувам, докато набирате.
Циганката се загледа в Ламия. Тя се насили да не сведе поглед към корема ѝ. Беше
твърде рано за видими прояви на бременността и поглед в грешната посока щеше да я издаде,
още преди да получи възможност да се представи за приятел. А вероятно инстинктът ѝ я
подвеждаше? Може пък жената да не е Йола, а съвсем друга? Тогава най-малко би могла да
установи къде е катунът.
Йола огледа белега на Ламия и невзрачните ѝ дрехи. Видя я да паркира пежото и знаеше,
че е сама. Значи е просто дружелюбна пайо, срещат се и такива, понякога. Някои дори искаха
самите те да станат цигани, да живеят така наречения романтичен живот. Що за шега.
Йола кимна, но без да се усмихне.
 - Да. Моля ви.
Ламия огледа листа. Беше номер с 001 от Франция за САЩ. Реши да предприеме
премерен риск, макар да нямаше идея чий е номерът всъщност. Ако жената не е тази, за която я
смяташе, нямаше да загуби нищо.
- Ти трябва да си Йола? Йола Самана?
- Аз съм Йола Дюфонтен.
- О, да, разбира се, вече си омъжена. За Алекси. Адам ми разказа.
Йола се намръщи. Беше рано сутринта. В малко село на километри от всичко.
Невъзможно е да са я проследили. Взе решението да отиде до телефонната кабина в последния
възможен момент. Какво искаше от нея жената с белязано лице? Защо е тук?
- Познаваш Адам?
- Аз съм приятелката му.
Йола се изчерви. Рядко ѝ се случваше, но червеният белег на лицето на жената беше така
категоричен, толкова невъзможен за пропускане, та сякаш сам говореше за себе си. Белегът ѝ
казваше: „Да, ти си мислеше, че не мога да привлека вниманието на мъж, да събудя желанието
му, да го изкуша. Грешиш!“.
- Приятелката му?
- Да. Току-що бяхме в Мексико заедно. Върнах се вчера. Дойдох специално да те намеря.
Направо невероятен късмет да се срещнем. Няма да намериш Адам вкъщи. Още е в Мек сико с
Жорес Калк. Опитват да си уредят временни паспорти, понеже им ги откраднаха. Единствено в
Мексико сити, в консулствата на САЩ и Франция, ще получат такива паспорти, а двамата още
са в Канкун. Моят паспорт беше у мен и Адам ме помоли да дойда и да те намеря. Точно щях
да тръгна към катуна ти, но исках първо да купя малко кроасани. Да ги донеса като подарък.
- Като подарък?
- Да, поради липса на цветя. Шофирала съм цяла нощ.
- Цветя? - Йола не изглеждаше трогната. Коя е тази странна жена, и то, изглежда, доста
добре осведомена? И какво необичайно стечение на обстоятелствата я е довело тук, точно
когато Йола се канеше да се обади на Сабир за първи път от три месеца?
- Защо Дамо ти е казал да се свържеш с мен?
- О, Дамо! Това е циганското име за него, нали? Той ми каза за това.
- Наистина ли си негова приятелка? - Йола гледаше Ламия, сякаш можеше да усети дали
другата жена лъже само по някакъв атавистичен, ирационален, женски инстинкт.
- Как мога да ти го докажа? - Ламия се усмихна, за да прикрие неудобството си. Очите на
Йола дълбаеха в нея. Никоя французойка никога не я е гледала толкова открито и непоко -
лебимо. Осъзна, че ще трябва да рови до дъното на душата си и да намери нещо достатъчно
силно, за да преодолее резервираността на човек от една раса към човек от друга. Още повече
резервираността между две жени, които без да се познават предварително, са интимно
свързани с взаимна обич към трети човек. - Сетих се. Ще прозвучи глупаво, знам, но виждала
ли си Адам без дрехи? Нямам предвид по онзи начин, разбира се. Наясно съм, че никога не сте
имали такива отношения. Но в ежедневието, като брат.
Йола сви рамене. Очите ѝ не се откъсваха от тези на Ламия. Жена към жена.
- Да. Виждала съм го. Много пъти. Както болен, така и здрав. Дори веднъж, когато се
канех да го кастрирам, когато смятах, че е убил брат ми.
Думите на Ламия заседнаха в гърлото.
- Никога не ми е споменавал за това.
 - Не би го направил. То е нещо, което и двамата сме забравили. - Йола наведе глава
настрани. - Защо ме попита?
- Защото ти ще знаеш за белега му.
- Продължавай.
- И аз знам за него. По очевидни причини.
- Къде е белегът?
- Има два. Единият е главният. Другият е от дренаж. От времето, когато е загубил единия
си бъбрек в края на двайсетте си години заради заболяване по рождение. Белегът от дренажа е
под основния. И двата са много красиви.
Йола се разсмя.
- Намираш белезите му за красиви? Дамо май наистина е затворил очите ти.
- Той пък смята моето лице за красиво.
Йола кимна бавно. Изражението ѝ започваше да се променя от загриженост към
приемане.
- Лицето ти наистина е красиво. В нашето племе, ако някой има белег като твоя на лицето
или тялото си, казваме, че е докоснат от ръката на О Дел, че е знак за специалната му
благословия.
- О Дел?
- Така наричаме Бога.
- Наистина ли имате такова вярване?
- Уверявам те.
- Хубаво е да чуеш нещо подобно.
Двете жени се измерваха с поглед. Все още се преценяваха една друга. Йола първа
наруши тишината.
- Защо Дамо иска да говориш с мен?
- Можем ли да отидем на по-усамотено място? Мога да те откарам някъде.
- Не, ще говорим тук.
Ламия се огледа. Колкото по-дълго оставаше на обществено място, толкова по-вероятно
беше някой да я запомни, все пак видът ѝ е доста особен. Реши да стреля в целта възможно
най-бързо. Да разкара Йола оттук и да я заведе на усамотено място, без да се бави повече. Беше
си купила сгъваем нож от летището в Мадрид. Колкото и да е странно, в магазин точно до
летището продаваха ножове от стомана от Толедо.
Милон ѝ беше показал точно къде и как трябва да удари, докато заедно с мадам майка ѝ
изготвяха плановете си. По начина, описан от Милон, е нужен само един удар. Както детето,
така и майката щяха да са мъртви за секунди, без да изпитат почти никаква болка. Трябваше
само да пъхне дръжката до ръката на Йола и да остави полицията да се разправя с останалото.
Самоубийство в резултат на предродилна депресия? Вътрешни междуособни спорове между
циганите? Имаше достатъчно терен за спекулации.
- Корпус Малефикус те преследва. Сблъскахме се с тях в Мексико. Заради ужасно лош
късмет научиха коя си и кой расте в утробата ти. - Ламия махна с ръка към корема на Йола. -
Адам ме изпрати да те предупредя. Да те отведа от катуна на сигурно място. Той ще е тук след
около два дни, като се оправи с паспортите.
Йола пребледня.
 - Какво каза? Че нося кого?
- Слушай, Йола. По време на халюцинации в една сауна в Юкатан Адам неумишлено
сподели, че ти си майката на Второто пришествие. Беше почти полудял от растение, наречено
датура, когато го съобщи. И беше преживял редица ужасяващи неща по време на сеанса, така
че не беше на себе си. Наркотикът само го влоши. Смятахме, че най-сетне сме сред приятели и
присъстващите ще бъдат важни за приветстването на детето ти. За оповестяването на благата
вест. Един член на Корпуса също беше в туха. Чу думите на Адам. Сега идва насам, за да те
убие. Аз стигнах със съвсем малка преднина. Трябва да те отведа на сигурно място, за да
изчакаме Адам и Калк. Вярваш ми, нали?
- Вярвам, че си любовница на Дамо. Виждам го в очите ти. Жените не съумяват да лъжат
за подобни неща. Такива емоции стигат по-дълбоко в нас, отколкото в мъжете.
Ламия усети как се изчервява. Леко наклони глава на една страна, стар навик да защити
себе си, когато се чувства особено застрашена.
- Да. Така е. - Ламия осъзна, че моментът е настъпил. Пропуснеше ли възможността,
щеше да е принудена да действа веднага, на публично място. Щеше да бъде катастрофа. Щеше
да означава за цял живот да се откъсне от всичко, което познаваше и обичаше, но щеше да е
саможертва, която мадам майка й очаква от нея. - Ще дойдеш ли с мен? Можем да се върнем
до катуна, ако искаш. Вземи каквото ти е необходимо. Ще се крием само няколко дни.
- Не могат ли капитан Калк и хората му да ме защитят?
- Той вече не е полицай. Пенсионирал се е, Йола. Малко след като си го срещнала. Сега
помага на Сабир, но само на лична основа. Двамата работят заедно върху това. Пътувахме
заедно през Мексико. Капитан Калк е добър човек.
Йола кимна.
- Да. Такъв е. За пайо е добър човек. Позволи ми да взема от косата на брат си от
моргата, за да го погребем в указаното време.
- Да, каза ми за това.
Йола се стегна. Първите клиенти на фурната вече гледаха с подозрение към двете жени.
Едната беше циганка, а другата изрод. Йола внезапно изпита привързаност към Ламия. Раз -
бираше твърде добре защо другата жена може да не иска да остане пред погледа на хората.
- Добре. Ще дойда с теб. Ако Дамо казва, че трябва да ти вярвам, ще ти вярвам. Той
никога не би направил нещо срещу моите интереси. Първо ще отидем до караваната ми. Ще
вземем Алекси. Той ще дойде с нас.
- Разбира се.
Йола изпъна рамене.
- Може би все пак трябва да позвъня на този номер?
- Там няма никого. Повярвай ми, но обади се, ако желаеш.
- А Дамо? Няма ли телефон, който да носи с него?
- И него откраднаха заедно с паспорта, парите и кредитните му карти. А Калк никога не
използва телефон. Технофоб е.
- Какво?
- Мрази модерните технологии. Работи само с главата си.
- Да. Така прави. Така ми е казвал Дамо. И аз самата съм го виждала. Хайде. Да влезем в
колата ти. Не е необходимо да набирам номера.
 Двете жени се отправиха към пежото. По внезапна прищявка, Ламия влезе в пекарната и
купи голям пакет с кроасани и три малки питки. Разчиташе да ѝ осигурят допълнително
прикритие. Кой би предположил, че млада жена, носеща хляб и кроасани, е някаква заплаха?
Петминутното закъснение обаче беше причина за последвалия развой на събитията.
Защото Атаме, долавяйки аромата на прясно изпечен хляб, носещ се от фурната, внезапно се
изправи на седалката на колата, в която спяха с Алдинах, и свали прозореца.

Съединителят на колата на Сабир и Калк изпуши северно от Мелюн.

- Не мога да повярвам. Скапано не мога да повярвам. - Сабир блъскаше по волана. -
Скапани коли под наем. Скапани тъпанари. Защо скапано не поддържат скапаните си коли?
Калк го гледаше.
- Приключи ли, Сабир? Тук не те чува никой, освен мен. А аз изцяло подкрепям
ругаенето по най-близкия човек, но в два и половина сутринта е леко изнервящо. Ти караше
тази кола сякаш е болид на Ферари от Формула едно, а не вносна евтина кола, използвана от
поне стотина души. Като всеки от тях е имал съвсем различна техника на смяна на скоростите.
Сабир рухна на седалката си.
- Какво ще правим сега?
Калк помисли за минута.
- Ще намерим телефон. Обаждаме се на компанията за коли под наем. Те изпращат
аварийна кола, която носи изправна кола. Свалят изправната и вдигат тази. После продъл -
жаваме по пътя си.
- Ами Ламия? А другите двама маниаци?
- Не можем да направим нищо за това, Сабир. Йола няма телефон. Зависи от волята на
боговете.
- Минахме ли край авариен телефон скоро?
- Не.
- Какво правим, тогава? Махаме на стоп?
- Никой няма да спре толкова рано сутринта. Намираме се в покрайнините на Париж,
заобиколени сме от бедняшки жилища. Полудяваш ли?
- Добре. Остани в колата в случай, че полицията иска да знае какво правим, паркирали
тук. Аз ще се разходя.
- Добре.
Сабир излезе от колата. Тръгна по аварийната лента.
- Сабир?
- Какво?
- По-добре вземи номера на фирмата за коли под наем.
 8

На Сабир му бяха нужни 35 минути да намери телефон, а на компанията ѝ трябваха още

два часа и половина, за да се отзове и да изпрати нова кола. Междувременно двамата мъже се
излегнаха на седалките в колата и дремеха на пресекулки. За първи път в живота си, Калк не
хъркаше.
Аварийната кола пристигна малко след шест сутринта. Самата размяна на колите не беше
сложна и отне десетина минути. Сабир се сдържаше пред шофьора на аварийната кола. Калк го
беше предупредил, че човекът не е лично отговорен за проблемите им, нито за бавната реакция
на компанията на обаждането им посред нощ.
Сабир стърчеше край аварийната кола и подритваше гумите. Беше му студено. Носеше
само тънкото си яке от Мексико, а то не беше подходящо за ранно ноемврийско утро в Северна
Франция. На Калк, изглежда, също му беше студено. Сабир помисли дали да не му предложи
якето си, но после се отказа. Знаеше какво ще му отговори Калк.
Бяха отново на път към шест и половина. И двамата усещаха умората от събитията от
последните няколко дни. Мълчаха докато не стигнаха покрайнините на Самоа.
- Да се надяваме, че все пак ще сме навреме.
- Навреме ще сме, Сабир.
- Радвам се, че си такъв оптимист.
Сабир пое право към циганския катун. Първо изпусна отбивката и трябваше да се върне
малко назад. Справи се от втория опит и подкара колата по коларския път, опитвайки се да
избегне най-лошите дупки и локви. Не желаеше да звъни на компанията повторно.
Хората в лагера вече се бяха раздвижили. Приготвяха закуска. Сабир внезапно си
припомни месец май, когато беше предприел подобно пътуване, приблизително по същото вре -
ме на деня, но пеша.
Децата първи забелязаха колата на Сабир, задаваща се по пътя. Изтичаха към нея и я
загледаха подозрително. Когато разпознаха лицето на Сабир през стъклото, се засмяха и зак -
рещяха:
- Дамо! Дамо!
Сабир паркира встрани до пътя и излезе. Някои от възрастните се приближаваха, като
жените изчакваха малко, за да видят какво се случва. Раду, братовчедът на Алекси, на чиято
сватба Сабир беше присъствал в Гурдон, стигна първи.
- Дамо, Дамо, радвам се да те видя. Йола ще бъде много щастлива.
- Раду, слушай, бързаме. Случаят е спешен. Помниш ли хората, които убиха Бабел? През
май в Париж? Сега преследват Йола. Трябва да ги предупредим с Алекси. Трябва да ги измък -
нем колкото можем по-бързо.
Раду не загуби време в задаване на въпроси. Хвана Сабир под ръка и ги поведе с Калк
към караваната на Алекси. Той точно пристъпваше през вратата.
- Дамо! Брате. Дошъл си да ни посетиш. Най-подходящият момент, защото точно мислех
да те помоля за нов заем. Краткосрочно, нали разбираш. Тази бременност натежава върху
ресурсите ми. Да не споменавам как натежава на корема на Йола. Ха-ха. - Той скочи от прага
на караваната и прегърна Сабир.
- Алекси. Къде е Йола? Ситуацията е спешна. От Корпуса искат да я убият. Вината е моя.
Трябва да я отведем оттук.
 Алекси отстъпи назад. Част от него продължаваше да мисли за заема.
- Искат да убият Йола? Но защо? Тя не е сторила нищо. - Той поклати глава, сякаш се
отърсваше от сън. - Да не би да отмъщават заради окатия?
- Ще ти разкажа по-късно. Къде е тя?
Алекси сви рамене.
- Сигурно някъде из лагера. Не зная къде ходи сутрин. Сигурно пече кафе. Или ми прави
закуска. Може да е навсякъде.
- Раду, можеш ли да накараш децата да я потърсят?
Раду кимна.
- Ще го направя - и хукна нанякъде.
Алекси се мръщеше на Калк.
- Ти си полицаят. Помня те. Твоите хора идват ли да я защитят? Или ще трябва пак да се
справяме сами?
- Алекси, Калк вече не е полицай, но ми помага. Той е добър приятел. Аз те моля да му
се довериш.
- Твой приятел?
- Много добър приятел.
- Толкова добър, колкото съм аз?
- Ти си мой брат, Алекси. Той е приятел.
Алекси кимна.
- Добър отговор, Дамо. Ще му се доверя.
- Кога за последно видя Йола?
Алекси се замисли.
- Тя се събуди с мигрена. Тормози я от няколко дни. Нещо свързано с бременността ѝ,
мисля. Преди това ѝ се гадеше.
- Кога се събуди?
Алекси сви рамене.
- Не знам. Три. Четири. Може би пет. Може да е било дори в шест.
- Алекси, за бога!
- Шест. Мисля, че около шест. Светлината започваше да се процежда през прозореца.
Виждах я ясно. Претърсваше караваната.
- Претърсваше? За какво претърсваше?
И двамата се бяха насочили към стъпалата към караваната.
- Не знам, ама намери каквото търсеше в онова чекмедже.
- Какво държи тук обикновено? - Сабир вече беше отворил чекмеджето и ровеше из
нещата вътре.
- Откъде да знам, Йола се грижи за подреждането вкъщи.
- Хайде, Алекси, помисли!
- Амии държим телефона на Булибаша там и някакви други неща.
 - Телефонът на Булибаша още е тук. Какво друго може да е търсила?
- Ами може би твоя номер. Той също трябва да е бил вътре. Поне така си мисля. Не мога
да чета, Дамо. Нали помниш?
- Моят номер? - Сабир прехвърли съдържанието на чекмеджето. - Не е тук.
- Значи сигурно го е взела със себе си.
- Къде е най-близкият телефон?
- Ами един-двама от нас имат мобилни телефони.
- В шест сутринта?
- Да, едва ли. Май не би решила да буди хората. Може би е тръгнала към селото. Хората
често го правят, когато искат да се обадят по телефона. По-евтино е, отколкото по мобил ния.
Има една обща карта, всички я ползваме. Всички глави на семейства дават по нещо в
зависимост колко я използват. Имаме една за чужбина и една за Франция. Йола държи и тях в
чекмеджето.
Раду влезе в караваната.
- Няма я никъде. Децата обкръжиха лагера, но Бера и Койне откриха пресни следи към
селото. От сутринта са.
- Помня Бера и Койне. Те намериха скривалището на Ейкър Бейл в храсталака, нали?
- Да. Те са ти братовчеди. Много са наблюдателни. Кажат ли нещо, значи е вярно.
- Нека отидем до селото, Алекси. Може още да е там. Имате ли някакви оръжия тук?
- Само моите метателни ножове. Онези, които ползвам по панаирите. Когато правя
демонстрации пред пайо.
- Остри ли са?
- Много остри.
- Тогава ги вземи.

Ламия разбра, че ги следят само половин километър след излизането им от селото.

- Йола, погледни зад себе си.
Йола се изви на седалката.
- От Корпуса са. Знам го. Разпознах шофьора. Той подслуша думите на Сабир в сауната.
- Но той изглежда като жена.
- Такъв е. Наполовина мъж, наполовина жена.
Йола се прекръсти.
- А кой е до него? Мъничка е. Като дете.
- Не е дете. Убийци са. Ако ни хванат, ще ни убият и двете.
Ламия натисна газта. Колата зад тях ги последва.
 - Ускоряват.
- Не можем да рискуваме да отидем в катуна. Ще трябва да опитаме да се измъкнем.
Йола наблюдаваше неуверено колата зад тях.
- Сигурна ли си?
- Още ли ни преследват?
- Определено.
- Изглеждат ли ти като полицаи, Йола?
- Не. Полицаите не използват Двойни. Нито пък охлюви.
- Двойни? Охлюви? За какво говориш?
- Двойните е картата с хермафродит в картите таро - отговаря на злато и обединяването
на противоположностите. Всички цигани го знаят. Охлювът също не е нито едно нещо, нито
друго.
Ламия погледна към Йола.
- Адам ми каза, че притежаваш изключителен ум. Сега разбирам какво има предвид.
Йола поклати глава.
- Пълна съм със суеверия. Умът ми не е нищо.
- Някак не мога да повярвам. - Ламия погледна в огледалото. - Има ли място, където
можем да слезем от този път? Тяхната кола е по-бърза от нашата. Ще трябва да ги надхитрим,
защото няма как да ги изпреварим.
- Имаш предвид да минем през гората?
- Познаваш ли всички пътища през гората?
- Да. Прекарала съм тук целия си живот. Има опасност да закъсаме, ако караш оттам.
Има участъци, в които внезапно се затъва в кал. Скоро валя. Колата ти не е за такива пътища.
- Ще трябва да рискуваме. Ще ни хванат за нула време по главните пътища.
- Тогава завий тук.
Ламия свали пежото от главния път. Незабавно усети как повърхността под гумите се
променя и става по-непредвидима. Като стигна до първия завой, колата поднесе под нея и за
малко не влезе в канавката. Трябваше да извие волана силно, за да си върне контрола.
- Господи, ще ни хванат!
Йола се беше извила на седалката.
- Не. Имат същите проблеми, с които ние се сблъскваме.
- Накъде да карам сега.
Лицето на Йола изгуби всякакъв израз. Очите ѝ помръкнаха. Едната ѝ ръка инстинктивно
покри стомаха ѝ.
- Има открита мина. На около два километра оттук. Самоа е бил град на мини и
каменоломни през деветнайсети век. Ако ги оставиш да се приближат съвсем, може да ги
подмамиш в кариерата. После завий в последния момент, докато те не виждат пропастта. Ще
паднат заедно с колата. Дълбоко е около сто метра. Като деца смятахме че О Бенг - дяволът,
живее долу.
- Но това ще ги убие.
- Те искат да убият нас.
 Ламия погледна към Йола. Изражението ѝ беше странно.
- Да. Права си. Не съм свикнала с това.
- Давай наляво на следващото разклонение. После намали малко и ги остави да наваксат.
Направи така, че да са точно до задницата ни. Няма да могат да изпреварят. Пътят е тесен. Ще
бъдеш в безопасност, докато не се разшири преди шахтата на мината. Но ще имаш само една
възможност. Не завиеш ли навреме, ние също ще умрем. Ще се справиш ли?
Ламия поклати глава.
- Адам твърдеше, че си изключително хладнокръвна. Сега му вярвам.
- Няма да легна покорно, за да бъда изядена от лъва. Това е вярно. Случи ми се веднъж.
С брата на хората в колата зад нас. Няма да го допусна никога повече.
Ламия зави рязко наляво. Алдинах я последва след шест секунди. Щом излязоха на
правата, Алдинах ускори и след двайсет секунди беше плътно зад Ламия.

10

- Какво, по дяволите, стана?

Сабир караше колата под наем, Алекси беше на навигаторското място, отзад бяха Калк и
Раду. Сабир току-що беше видял две коли да завиват от главния път от Самоа по горския 50
метра пред тях. За един спиращ дъха миг изглеждаше, че трите коли ще се сблъскат.
- Те са. Разпознах лицето на Ламия. В колата имаше още някого.
- Сигурен ли си?
Калк удари Сабир по рамото.
- Разбира се, че съм сигурен. Лицето на Ламия няма как да се сбърка. Не съм сляп.
- Видя ли кой я преследва?
- Не, не успях, но мога да ти дам три възможни отговора.
Сабир натисна газта докрай и рязко зави наляво.
- Какво смяташ, че е станало? Защо Алдинах и Атаме преследват Ламия? Мислех, че са
на една и съща скапана страна?
Алекси се обърна към Сабир.
- В първата кола беше Йола. Знам го. Видях профила ѝ. Ако я наранят, ще ги убия
всички. Ще ги накарам да ядат вътрешностите си. Ще...
- Добре, Алекси, успокой се. Ще ги хванем. - Сабир се затрудняваше да задържа колата в
пътя. Преди два дни беше валял обилен дъжд и слабото ноемврийско слънце още не бе из-
сушило земята. Съответно гумите се плъзгаха по горния пласт кал като по лед, а най-дълбоките
локви бяха по завоите.
- Смяташ ли, че са ни видели?
- Ако още не са, съвсем скоро ще стане.
- Не смяташ, че Ламия се опитва да защити Йола, нали? Че сме сгрешили за всичко?
Иначе защо ще я преследват?
 - Защо, наистина? - Сабир описа широка дъга с колата, хвърляйки кал и чакъл с гумите. -
Накъде води този път, Алекси?
- Ако продължиш направо, се връща на главния за Фонтенбло. Завиеш ли наляво след
около петстотин метра стига до старите мини.
- Старите мини?
- Преди много време тук е имало каменоломна.
Като по заповед, и двете коли, които Сабир преследваше, завиха наляво към старата
мина.
- Разкажи ми за мините, Алекси.
- Много дълбоки. Много опасни.
- И Йола знае за тях?
- Разбира се. На дъното им живее О Бенг, всички цигани са наясно. Учат ни на това като
деца, за да стоим далеч от шахтите.
- О Бенг? - Калк се беше привел напред в седалката си.
- Дяволът, Калк. Отиват на посещение при Дявола.

11

Ламия завъртя волана в последния възможен момент, преди да удари слабата ограда,
препречваща пътя към откритата шахта. Отначало пежото изглежда щеше да успее да се спра -
ви с внезапния центробежен натиск, но накрая удари камък с една от задните гуми и се
преобърна настрани. Продължи да се премята през някакви храсти, докато накрая не спря в
една бреза в края на гората.
Алдинах видя шахтата в последния възможен момент и опита да спре с ръчната спирачка.
Фордът се завъртя около оста си два пъти, потроши оградата и спря със задница, частично
надвиснала над пропастта, а предните гуми бяха оплетени в бодливата тел, усукана около
летвите от оградата.
Сабир вече беше на едва 200 метра от другите коли и разполагаше с достатъчно време да
прецени маневрите си така, че спря точно до пежото на Ламия, докато колата още не бе
напълно замряла след катастрофата.
Изтича към колата на Ламия, последван от останалите.
Сграби някакъв клон от изпочупените храсти и започна да разбива задното стъкло на
Пежото. Алекси уви якето около ръцете си и заиздърпва стъклото от рамката. После клекна
през разбитото стъкло и пропълзя през задните седалки към Йола.
Сабир изтича към предницата на колата. Видя, че някой се опитва да отвори шибедаха
отвътре.
- Хайде, Калк. Помогни ми. Някой се опитва да излезе. Раду. Иди и хвани краката на
Алекси. Подушвам бензин. Трябва да извадим и двете жени преди колата да избухне.
През шибедаха се подаде ръка. Сабир пъхна своята през отвора и започна да върти
ръчката. Скоро през пролуката се показа окървавеното лице на Ламия.
- Добре. Дръж се. Мисля, че ще успеем да те измъкнем.
 Калк я хвана за едната ръка, а Сабир за другата. Заедно съумяха да изтеглят слабото ѝ
тяло през наполовина отворения шибедах.
- Добре. Справихме се. Алекси? Докъде сте с Раду? Измъкнахте ли Йола?
- Тя е добре. Добре е. Говори ми. Ще я извадим след минута.
Ламия се изправи неуверено на крака. Подпираше се на Сабир. Цялото ѝ тяло беше в
кръв, струяща от рана в черепа. Сабир я прегледа внимателно и видя, че макар и кървяща
обилно, раната е повърхностна.
- Спасяваше я, нали? Знаех си, че няма да я нараниш. Би било невъзможно. Не и след
всичко, което си казахме.
Ламия го погледна. После изражението ѝ внезапно се промени. Сабир се обърна, за да
проследи погледа ѝ.
Алдинах тичаше към тях. Косата му беше пусната. Приличаше на мохикан от роман на
Джеймс Фенимор Купър. В ръката му просветна скалпел. Сабир се обърна да го посрещне.
Алекси и Раду все още бяха заети с ваденето на Йола от колата. Сабир посегна надолу и хвана
клона, с който счупи стъклото на пежото. Вдигна клона пред себе си.
Алдинах тичаше право към него. Носеше се над калта и обектите, пръснати помежду им,
като танцьор.
Едно тяло се плъзна под рамото на Сабир. Беше Ламия. Тръгна право към Алдинах,
протегнала ръце встрани.
Алдинах не се поколеба. Вдигна ръка и скалпелът влезе и излезе от гръдта на Ламия като
рапира. Тя дори не падна, а остана така, притиснала ръце към гърдите си, докато Алди нах
продължи към Сабир. Истинска ярост обзе Сабир. Ярост, каквато не е изпитвал никога през
живота си. Той също затича към Алдинах, двамата спринтираха един срещу друг. В последния
възможен момент Сабир вдигна клона над главата си и замахна напред в широка дъга. Краят на
клона удари Алдинах в основата на врата точно когато хермафродитът скачаше със скалпела
към Сабир. Алдинах залитна и падна на коляно, скалпелът отхвръкна на земята и се удари в
един камък. Алдинах се хвърли към него, но Сабир го удари отстрани по главата. Сабир
направо изгуби контрол. Удари Алдинах отново и отново с клона, като не спираше да го ругае.
Когато свърши, хвърли клона настрани и залитайки стигна до мястото, където беше Ламия.
Докато я приближаваше, тя бавно се свлече на колене. Беше елегантно движение, почти сякаш
се покланяше и едва в последния момент е решила да падне на колене.
Главата ѝ клюмна напред. Кимна един или два пъти и точно когато Сабир стигна до нея,
Ламия падна по лице. Той коленичи до нея и я прегърна. Още беше жива, но клепките ѝ вече
пърхаха.
- Обичам те! Обичам те! - Сабир плачеше. Лицето му беше мръсно от калта и кръвта от
раната на Ламия.
Устните ѝ се раздвижиха, но не издадоха звук. Издъхна. Сабир усети живота, напускащ
тялото ѝ, последно раздвижване на завеса от вятъра, преди да застине неподвижно.
Той погледна нагоре. Атаме стоеше на няколко крачки от него. Гледаше Ламия. Лицето ѝ
изглеждаше тъжно. Не държеше оръжие.
Пристъпи напред и протегна ръка към Сабир. Нещо просветна край неговата глава. Той
бързо се обърна настрани, за да види какво е, но беше прекалено бавен. Когато погледна
напред, Атаме беше стиснала дръжката на метателния нож на Алекси, стърчаща от гърлото ѝ.
Докато я гледаше, кръвта се стече от двете страни на острието и през пръстите на Атаме. Беше
изключително дребна и не падна от високо.
Сабир погледна лицето на Ламия. Беше пообърнато настрани така, че белязаната ѝ страна
не се виждаше. Наведе се и я целуна по устните, после по очите. Сетне легна до нея и я
притисна до себе си, точно както в мотела в Мексико.
 Двамата останаха така: единият мъртъв, другият не на себе си.
Малко по-късно Калк направи опит нежно да ги отдели един от друг, но установи, че е
невъзможно.