Косачи

Елин Пелин1

І. Пейзаж
Падна чудна лятна нощ2, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле
потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев
на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори
страстните си гърди и замря в наслада.
Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво
спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и
хладина лъхаше из тайнствените й недра.
От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:
– Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я3!
– Ида, и-даа! – отзова се друг отдалече 4. След малко светна огън. Бухнаха игриви
пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха
хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят
работа5 в далечна Тракия6, дето тревите зреят по-рано7.
ІІ. Характеристика на героите
Лазо8, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките.
Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на
пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на
жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше замечтано 9.
Срещу него лежеше Благолажът10. Той постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката
1
Разказът “Косачи” на Елин Пелин е публикуван за първи път в сп. „Демократически преглед” през
месец септември 1903 г., а след това е включен в сборника „Разкази” – том І, излязъл от печат през 1904
г.
2
Това се случва в края на юли вероятно, най-късно първите дни на август. Старите българи от
Македония наричали месец август Косач“. Това идва от масовите коситби през месеца. Във времената
без концентрирани фуражи и всевъзможни фуражни гранулати за изхранването на домашните животни
през зимата се е разчитало на сеното, събрано от ливадите.
3
Не е ясно кой от останалите четирима косачи, охарактеризирани в разказа, вика Андрей – Благолажа,
Лазо, Стамо или „най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, който е подпрял глава на жилестата си, гола
до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и който пуши замечтано“. Вероятно Андрей е на не повече от
30 години, мъж в разцвета на силите си.
4
Андрей явно е бил встрани от мястото за спане по някаква причина. Може да е бил до реката да се мие,
а може и да довършвал косенето и поради това да се е забавил.
5
Косачите пътуват по принуда, за да осигурят прехраната си и тази на близките си. Така се препитава
голяма част от бедното население в България през XIX и първата половина на ХХ век – те са наемни
работници, които работят по чифлиците – на ниви, ливади, оризища, за прибирането на житото, при
вършитба или при сенокос. Сенокосът е лятна полска работа, свързана с косенето на тревата и
приготвянето на сено за зимния сезон (когато с него се хранят домашните животни).
6
Явно става дума за поречието на Марица между Пловдив и Чирпан, а косачите идват от новозагорско,
което е приблизително 130 км.
7
Заради разновидовия състав на естествените ливади тревата им не узрявала едновременно за косене.
Затова узреела ли преобладаващата тревна култура – косели. Но косели и поетапно – по реда на узряване
на тревните видове.
8
Лазо – лично име, от Лазар (евр. Бог помага, Божия помощ). Лазар е библейски персонаж, възкресен от
Исус. Лазо, подобно на библейският Лазар, възкръсва и престава да бъде косач. Той се връща в ролята си
на младоженец, на жених.
9
Това е или Андрей, или петият косач, който остава анонимен.
10
Благолаж – името подсказва, че героят е сладкодумен разказвач и умее да украсява историите, които
разказва. Един от псевдонимите, с които Елин Пелин подписва свои произведения, е Благолаж. Според
проф. д-р Кръстьо Генов (Литературен архив „Елин Пелин“ (том IV-ти). Издатество на БАН, 1972 г.)
си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му.
Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.
– Какво замълча, Благолаж? Карай де – каза му Лазо, който трупна съчки на
огъня и легна.
ІІІ. Разговорът край огъня.
1. Приказката на Благолажа
Благолажът поглади бялото мъниче11, което лежеше пред него на купче, шавна
още веднаж и почна:
– Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря… Тя била хубава,
хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река 12 и
лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ 13 и всеки, когото
поглеждала, умирал от любов по нея14.
– Ей! – въздъхна Лазо.
– Мълчи! – обадиха се другите.
– Много лъже – рече Лазо.
Благолажът го погледна право в очите.
– Това е приказка, бе хлапе!
– Бабини деветини… измислици! – рече Лазо и някак нерешително и плахо се
озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака
черният силует на магарето.
2. Разговорът за ролята на изкуството
– Това е приказка15, разбираш ли – рече твърдо Благолажът и настави: – Защо ти
е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или
за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето
сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник 16 в торбата, да бием път цяла седмица до
Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?
– Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? – отговори
Лазо.
– Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че
чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има
приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от
истината, за да разбереш, че си човек17.
3. Краят на приказката
И Благолажът продължи:
личността Иван Колев Петков е прототип на Благолаж от разказа „Косачи“ на Елин Пелин.
Композиционно в кръга около огъня той е застанал срещу най-възрастния (на 180 градуса, т.е. на-
отдалечен). Това може да ни говори за респект от една страна, но и за разграничаване от авторитета и
старейшината в коситбата, чиято територия е през деня на полето, докато вечерта е запазената територия
на разказвача.
11
Това кучето, но бяло на цвят, което се противопоставя на черните краски, които ще опише Глаголажа.
12
Като антипод на „мътната вода“ от Марица.
13
Това ще рече, че действието се развива по новолуние, когато Луната е близо до слънцето и затова е
невидима на небето.
14
С тези черни краски се засилва плътското, страстта, свързана с порока и греха.
15
Народното творчество включва народните приказки, народните песни и легендите. Тук словесното
изкуство е застъпено в приказката за жената-вамп и в народната песен за Стоян и неговата невярна млада
жена.
16
Царевичен хляб.
17
Тук Елин Пелин директно говори за ролята на изкуството и по-специално на фолклорното изкуство в
бита на българина. Тази фикция (измислица) те откъсва от реалния тежък живот и те вкарва в друг свят
според Благолажа. Но при Лазо това действа отрезвяващо и пречистващо, каквато е и основната функция
на изкуството според Аристотел в „Поетика“.
 – Тая царска дъщеря била, знаете, огън 18! Три пъти се женила тя за трима царски
синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на
косата й… Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата
им кърви, алени кърви, и ги пила…
Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш
заби нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно
продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук земята
и изпъшка:
– Бре, вещицата!
Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи19.
– После? – пламенно настоя Лазо20.
– Какво повече от това? – рече Благолажът спокойно.
– Вещица! – въздъхна пак Лазо. – Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам
ти, приел бих21.
4. Разговор за изневярата
– Ти – това? Да видя, па да не повярвам – рече един от другарите му и като
потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее22:
– И твоята Пенка има златна коса23. Пък ти си още жив.
– Друго е моята Пенка… тя…
– Затова я остави, та се допиля чак тука!… И тебе ти е мъртво сърцето 24,
приятелю! Няма месец откак се земахте25, и ти й се насити и я остави – отговори
Стамо26, който досега мълчеше и мислеше нещо.
Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня
играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.
– То си е моя работа – отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.
– И нейна работа ще е, да си намери друг, ако не си е намерила досега – рече пак
Стамо.
– Да не вярваш – отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка.
5. Природата е в синхрон с мислите на героите.
Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече
главни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна
тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и
зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави
се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът вдигна
тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече:

18
Принцовете не само изгарят в огъня на любовта, те се и удавят в реката на любовната страст.
19
Това много наподобява началните театри от възрожденско време, когато хора от публиката се
вживяват така в действието на сцената, че репликират и искат да се намесват в постановката.
20
Усеща се една жажда, копнеж у Лазо по тази опасна красота.
21
В този момент героят с охота е готов да плати с живота си макар и за една нощ, прекарана с тази
изкусителка-вампир.
22
Това вероятно е Андрей, млад момък на не повече от 30 години. Очевидно останалите трима са по-
възрастни, тъй като най-младите Лазо и Андрей се грижат за огъня.
23
Подобно на косата на приказната принцеса, което вероятно значи „руса“ коса. Този детайл изравнява
Пенка с принцесата.
24
Разказът „Косачи” може да бъде интерпретиран като притча за възкресението на мъртвото Лазово
(Възкресението на Лазар – Йоан, 11:1-46) сърце под магическото въздействие на изкуството.
25
Началото на юли.
26
Стамо – Стамат: лично име, от гр. „спирам“ или Стамен: означава „твърд като камък“, „непоклатим
като камък“, „крепост“, „здравомислещ“.
 – Кукумявка е27.
В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре.
Мънъчето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак
зловеща.
6. Начало на съмненията в Лазо.
Лазо въздъхна дълбоко.
– Въздишай, момче – има защо!… Млада булка си оставил! – обади се закачливо
и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си:
– Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади
невести, оставени от юнаците си!… Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе
хвърлил брадата и калимявката? – „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това,
дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце, такава му е пустата направа 28.
– За Пенка това е лесно, тя има стари любовници – обади се Стамо и се изтегна.
– Пък и бива си я – каза лукаво друг29.
Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в
сърцето.
7. Благолажът пее песента за невярната Стоянова булка.
Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза
небето с огнена черта.
– Някой сиромах предаде дух – проговори Лазо30.
– Я някоя млада булка се предаде другиму – рече неподвижно Благолажът и
попита:
– Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата
като приказката. Искаш ли да я изпея?
– Все едно. Като сте такива магарета! – рече Лазо.
Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна
прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец,
занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и
разправяха историята на невярната Стоянова булка.
Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста,
ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и
Стояница си оженила за млад Гургул31, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала
китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.
Там я пресрещна млад Гургул,
младо му сърце играло,
черни му очи святкали…32
27
В народното поверие е останало, че ако през нощта кукумявка кука около дадена къща, то тя
предизвестява за смъртта на някой от тази къща. Интересно е още, че в България кукумявката вещае
смърт, а в Гърция, тя е символ на мъдростта и атрибут на богинята-покровител на столицата Атина.
28
„Сърцето е измамливо повече от всичко и твърде разтлено – кой може да го познае?“ (Йер. 17: 9).
29
Това вероятно е този Андрей, за който така и не става дума в разказа.
30
Поверието, че при поява на метеорит една душа се заминава от Земята.
31
Гургул – букв. гълъб, гургулица. Лично име – Гълъб. В народните песни се пее за Гургул: как млада
съпруга изневерява с Гургул на мъжа си, докато той е далече от дома си.
32
В петък се Стоян посгодил,
в събота годен преседел,
в неделя му бе сватбата,
в понделник му бе момин-ден,
във вторник книга пристигна -
турците низам да идат,
българе - млади войници.
Та ще да иде млад Стоян,
 Благолажът прекъснали като се понадигна, рече:
– Харесва ли ти се тая песен, Лазо?
Лазо не отговори.
– Спи – рече Благолажът и се подпря на лакът.
– Я спи, я плаче – обади се Стамо.
– Да съм като него сега бих си отишъл, вярвайте бога – рече подигравателно
Благолажът.
ІV. Размишления, съмненията и ревност в ума на Лазо
Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри
игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се
сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят…33
Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето… Тъжната история,
която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е
скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи… 34

та ще да иде войниче.
Стоян си конче стигаше
и на Петкана думаше:
- Либе Петкано, невесто,
азе ще, мома, да ида,
ще ида младо войниче,
нещо ще да ти заръчам -
ти често да се не миеш
и често да се не стегаш,
често на вода не ходи
на Гургулово кладенче,
че ми е Гургул душманин,
та ти ще нещо зло стори,
хората да ни са смеят!
Стоян из порти излезе
и Петкана се повърна,
та се умила, оплела
и убаве са премени.
Па влела в нова градина,
набрала цвеке секакво,
накити китки размесни.
Узела стомни шарени,
па е на вода отишла
на Гургулово кладенче.
Три пъти стомни налива
и три пъти ги разлива,
доде я виде млад Гургул
от високите чардаци,
през цъклените пенджуре.
Па си Петкана замеря
със тиа златни ябълки.
Петкана каже Гургулу:
- Не фъргай, либе, не би ме -
айде да идем у назе,
че съм месила, готвила,
а Стоян войник отиде!..
(...)
Ясни са пцета лавнале,
чевръсто порти дзвекнале.
(...)
33
Българска поговорка: „Очи които не се виждат дълго - се забравят“.
34
Полетът на фантазията.
 Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.
Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче
на магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край
догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета.
Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и
разправяше невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огъня
почна да загасва.
Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му
зарисува картини, една след друга по-мъчителни 35. Мисълта му го отнесе при Пенка в
село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и
тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път
замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да
се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода…
Там тя, може би, ще намери… ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото.
Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена – мож ли да й вярваш!
Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее
Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка… Чужда ръка…
V. Лазо взема моментално решение.
Лазо се стресна и стана.
„Какво правя аз тук?“ – помисли той и отметна ямурлука.
Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка,
Пенка…36
*****
Рано сутринта, когато дрезгавината на близкия ден вдигна косачите, те видяха,
че Лазо не беше при тях.

Край

І. Епизод и подепизоди в „Косачи“.

І. Пейзаж
ІІ. Характеристика на героите
ІІІ. Разговорът край огъня.
1. Приказката на Благолажа
2. Разговорът за ролята на изкуството
3. Краят на приказката
4. Разговор за изневярата
5. Природата е в синхрон с мислите на героите.
6. Начало на съмненията в Лазо.
7. Благолажът пее песента за невярната Стоянова булка.
ІV. Размишления, съмненията и ревност в ума на Лазо
V. Лазо взема моментално решение.

ІІ. Главни и второстепенни герои в „Косачи“.

Благолажът – е с „руси чорлави мустаци“, „големите гъсти вежди“ и „играещи
хитри и умни очи“, което поставя акценти върху неговата жизненост и духовност.
35
Отново въображението рисува. Тук има връзка на „размътването на младата душа“ на Лазо с „мътните
води на Марица, пълни с удавници“. Водата е символ на подсъзнателното, на емоционалния човешки
свят, който е неподвластен на разума.
36
Всичко е в синхрон с фантазията на Лазо, тъй като то отеква именно в неговата глава и там се пречупва
(изкривява).
Вероятно мъж на не повече от 40 години. Името му подсказва, че героят е сладкодумен
разказвач и умее да украсява историите (благо лъже), които разказва. Един от
псевдонимите, с които Елин Пелин подписва свои произведения, е Благолаж. Според
проф. д-р Кръстьо Генов (Литературен архив „Елин Пелин“ (том IV-ти). Издатество на
БАН, 1972 г.) личността Иван Колев Петков е прототип на Благолажа от разказа
„Косачи“ на Елин Пелин. Композиционно в кръга около огъня той е застанал срещу
най-възрастния (на 180 градуса, т.е. на-отдалечен). Това може да ни говори за респект
от една страна, но и за разграничаване от авторитета и старейшината в коситбата, чиято
територия е през деня на полето, докато вечерта е запазената територия на разказвача.
Лазо – сух, слабичък момък, около 20-22 годишен, със сигурност най-младият от
петимата косачи. Той е младоженец (женен само от месец), но в медния си месец е
принуден да изкарва прехраната си далеч от дома и от младата си жена Пенка. Името
му идва от Лазар (евр. Бог помага, Божия помощ). Лазар е библейски персонаж,
възкресен от Исус (Йоан, 11:1-46). Лазо, подобно на библейският Лазар, възкръсва и
престава да бъде косач. Той се връща в ролята си на младоженец, на жених.
Стамо – това е зрял мъж между 40-50 години, който има допълваща роля в
разказа; той посочва дали разказаното е истина, или лъжа – той е подстрекателят. Името
му може да идва от Стамат: лично име, от гр. „спирам“ или от Стамен: означава „твърд
като камък“, „непоклатим като камък“, „крепост“, „здравомислещ“.
Андрей – Пък и бива си я – каза лукаво друг; Ти – това? Да видя, па да не
повярвам – рече един от другарите му и като потикна огъня, почна тънко и крекливо да
се смее
Петият косач – вероятно този е „най-старият от косачите, петдесетгодишен
мъж, който е подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като
желязо, и който пуши замечтано“, който е застанал точно като опозиция на Благолажа.
Пенка – младата жена, булката на Лазо, с който са се оженили „преди по-малко
от месец“. Тя е на 18-20 години, очевидно красива, русокоса мома, която е имала
мераклии за женихи преди да се врече на Лазо.
Малкото бяло куче – на два пъти се споменава в разказа: 1. „Благолажът
поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче“. Кучето е бяло на цвят,
което се противопоставя на черните краски, които ще опише в своята приказка. 2.
„бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън“ – тук вече и
последния отблясък на светлината от бялото куче се е предал на мрака.
Магарето – то се споменава 3 пъти в разказа. 1. „на няколко крачки от тях
спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.“; 2. „В ракитака
неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре.“; 3. „Тъпото
клопотарче на магарето вече не биеше“. В приказки, разкази, пословици, басни и
поговорки магарето се явява като олицетворение на благоразумие, хитрост,
пресметливост, предприемчивост, мъдрост, глупост и необикновен инат. От друга
страна инатливото животно е емблема на тъмни и сатанински значения и тенденции.
То, както и дявола, олицетворява инстинктивните проявления на човека, неговото
либидо, секс, стремеж към земни и чувствени наслади.

ІІІ. Косач – една от професиите в живота на старите българи.

(Защо едно време не можело да се види „жена с коса и мъж с кобилица“)

Автор: Димитър Тренчев

Старите българи от Македония наричали месец август с две имена. Едното било
„Богородичкия“ – заради християнския празник Успение Богородично, на когото
посвещавали църкви и манастири, принасяли му лични и общностни курбани и го
превръщали в общоселищни събори. И до днес Голяма Богородица е най-големият
празник не само през август, а и е един от най-големите през цялата година.
Другото име за „август“ е „Косач“, което идва от масовите коситби през месеца.
Във времената без концентрирани фуражи и всевъзможни фуражни гранулати за
изхранването на домашните животни през зимата се е разчитало на сеното, събрано от
ливадите.
Затова още на Благовец (Благовещение, което винаги се чества на 25 март) всеки
слагал на ливадата си „почка“ – предупредителен знак, че тя е започена – забранена за
пашуване и косене за зелено. Почката я правели от дълъг до 2 метра прът. Забивали го
здраво в земята, а за да се вижда отдалече, на върха му привързвали „божук“ – опашка
от дървесно лико. Когато в края на XVI век по българските земи „дошла“ царевицата,
„божукът“ се правел и от царевична шума.
Които ливади били по-обширни, забивали по няколко почки, та да се вижда
откъде докъде е забраненото.
Заради разновидовия състав на естествените ливади тревата им не узрявала
едновременно за косене. Затова узреела ли преобладаващата тревна култура – косели.
Но косели и поетапно – по реда на узряване на тревните видове.
Измежду всичката работа по полето и мъже, и жени признавали сенокоса за най-
уморителната селскостопанска дейност – защото натоварвало цялото тяло и всеки
мускул. Затова и косели само мъжете. Оттам се е пръкнал и неповторимият народен
оксиморон: „жена с коса – мъж с кобилица“.
И пак не всички мъже били добри косачи, а само най-младите и най-силните.
Защото за силен откосен замах се е искало и силна снага, челичен захват на китките,
гъвкави лакти, разкършени рамене, жилав кръст, калени колене и стабилни стъпала.
Изтощителното косене изисквало силно, висококалорично ядене. Неслучайно,
някога дойдела ли коситба, се е припомняла една покъртителна история от
незапомнени времена и случила се незнайно къде.
„Е, невесто, прощавай, ако не доживея да се върна“ – бил въздъхнал на коситба
някой си бедняк, чиято стопанка имала да му сложи в торбата само извара и лук. Затова
в менюто на косача задължително присъствало месо: в чист вид или като суджук,
кървавица или саздърма. А също и яйца – пържени или варени.
На коситба ходели рано – „ти да причакаш Слънцето, не то тебе“. Ливадата я
косели отдолу нагоре на „амлии“ – образуващи се от окосената трева успоредни ивици,
чиято ширина се определяла от дължината на „косилото“, т.е. острието на косата. А
равномерната тънкослойност на „амлиите“ зависела от умението на косача.
В епохата на ръчно изкованите косила славата на най-добри в занаята имали
майсторите от Сливен, Габрово, Самоков и Неврокоп (дн. Гоце Делчев). А особено
прочути били косилата на майсторите от две села – родопското село Устово (днес
квартал на Смолян, б.а.) и сярското село Горно Броди, което след 1913 г. е част от
територията на Република Гърция.
Голям майсторлък било да се изкове косило. Тънко 2-3 мм, широко от 1-8 см и
до 60 см дълго. Вътрешната му страна заостряли и извивали в клюнообразен връх. От
него назад външната страна огъвали под прав ъгъл, в плавно издигащ се до 1 см венец.
В него опирала основата на откосените стръкове и те, подредени в редици, полягали
равномерно назад.
В края на косилото изковавали „уше“ – наподобяващо ухо закривена под прав
ъгъл „планка“. Нея промушвали през „колба“ – желязна гривна, която предварително
надявали в долния край на дръжката. Между „ушето“ и „колбата“ набивали „чивия“ –
късо дървено клинче, което здраво притискало косилото към дръжката, така че да не се
измъкне и да не изпадне от нея.
За дръжка пък избирали здраво и право дърво – най-често ива, наричана още
козя върба или Salix caprea. За да не се изкриви и напука, отсичали дървото за дръжка
през късна есен, когато сокодвижението е замряло. После го окачвали да виси на сянка
една година. Щом изсъхнело, отрязвали го на дължина според ръста на косача, но не
по-дълго от 2 метра.
На нивото на китката на ръката монтирали ръкохватка – дървена или от телешко
рогче. От нея нагоре плавно изтънявали дръжката, като й придавали копиевиден връх.
С него косачите лесно забивали косите в земята, когато почивали.
Коса не се оставяла да лежи на земята, за да не поляга от вятъра тревата на
ливадата.
Жива мъка било изхабеното и изкривено от косене косило. Затова първо го
„клепали“ – изчуквали го със специално чукче на специална малка наковалня, която
наричали „йорс“, „орс“, „орце“. У дома я забивали на дръвника, а на полето – в трупче
или в някой ниско отрязан и удобен дънер.
Добре „наклепаното“ косило го „брусели“ – заточвали го със специален точилен
камък, който наричали „брус“ или просто точило.
За да изсъхнат добре „амлиите“, няколко дни ги обръщали с дървени вили. Тях
всеки сам си ги майсторял от някоя 4-5 годишна издънка на здраво дърво – кестен, ясен
или копривка. Прерязвал косачът на 30 см дължина върховите или междинните
разклонения, заострял ги и ги превръщал в „рога“ – две или повече. А дължината на
дръжката пак съобразявал с ръста си.
Изсъхналата вече трева наричали сено. Събирали го рано сутрин, за да не се
„сломи“ – урони.
Складирали го или вкъщи, или в близост до ливадите. Когато трябвало да карат
сеното у дома, правили го на „вандак“ – сноп, който връзвали с плитка от някоя дълга и
жилава местна трева. „Вандаците“ товарели на специално изработени или временно
пригодени конски, волски и биволски каруци. Те, вместо стандартния дървен сандък,
били с кош от гъсти и дълги до 3 м вертикални пръти, който опасвали с дълга „ортома“
– 5-6-нишково конопено въже.
Когато сеното било малко, пренасяли го на „самар“ – товарно седло за коне,
мулета и магарета. Броят на натоварените „вандаци“ зависел от силите на добичето. На
магаре товарели до 5 вандака – по 2 от двете страни и един „на панагон“ – отгоре им
върху странично натоварените. На кон и на муле товарели и по 10 „вандака“ – по 4 от
двете страни и два – на „панагон“.
Сеното складирали в специални паянтови постройки, наричани „плевни“. Такива
къде по-малки, къде по-големи ги имало във всеки двор.
На място, сеното го складирали на „купен“ – куполообразно подредени
„вандаци“ около добре окастрено или специално забито дърво, което наричали „соя“.
Но грижата за ливадата не завършвала с коситбата. Веднага след нея стопаните
започвали да носят и разхвърлят оборска тор, та есенните дъждове и снегове да я
стопят и напролет тревата да избуи гъста, силна и сочна.

ІV. Народна песен за изневярата Гургул и Еленка.

Тодор Еленки думаше:

- Еленке, първо венчило,
аз ще в Цариград да ида,
вересии имам да сбирам,
тебе ти, Еленке, заръчвам -
утре е свети Гергьовден -
портите рано отвори
и рано вечер затваряй!
За вода Еленке не ходи,
на Гургулово кладенче,
че чувам, либе, хората,
че той имал мерак на тебе,
да не те някак излъже,
главата ще ти отрежа!
Еленка всичко обещала.
Излезе Тодор, замина.
Сутринта рано на Гергьовден
облякла бяла премяна,
тикнала китка на ухо
и бели менци на рамо,
на кладенчето отива.
Гургул на камък седеше
и с меден кавал свиреше.
- Добро ти утро, Гургуле!
- Дал ти Бог добро, Еленке!
- Таз вечер няма Тодора,
той в Цариграда замина
и скоро няма да доде,
свободно можеш да дойдеш...
Същата вечер отива.
Сложила топла вечеря,
вечерали и си легнали.
Вечерта, късно по петли,
Тодор се назад повърнал,
на порта хлопа и вика:
- Излез, Еленке, отключи,
че ми са конче разболя,
не мога на път да вървя.
Като Еленка зачула,
много се Еленка изплаши,
Гургул да бърза да излезе,
медни кавали забравил.
Еленка не ги видела,
за да ги, горка, потули,
не се й сетила, горката,
косата да си поизправи.
Излезе, порти отвори
и му канчето поема
да го у яхъри поведе.
Тодор във къщи кат влезе,
софрата не бе дигната.
Еленка и тя отива.
Тодор Еленки продума:
- Каква е тази вечеря?
- Сестра ми идва но гости
с нейната мъжка рожбица,
за нея слагах вечеря.
- А защо си толкоз чорлава?
- Нейното дете помилвах,
то ми косите разбърка.
- А тез кавали чии са,
не са ли Гургуловите?
Извади Тодор ножа си
и й главата отряза.
Сутринта, рано след Гергьовден,
главата на порти изнася
и силно са Тодор провикна:
- Слушайте, млади и стари,
жена която измени,
своята клетва семейна,
а пък мъж който прелъже
на други мъже жената,
ето туй ще им е отплата!

Материалът подготви Георги Христов, СУ „Н.Й. Вапцаров“ – Приморско

Бургас, 2.ХІІ.2020 г.