Дискусията - път към истината

Кубрат Томов

Книгата разглежда дискусията като метод за синтез на познанието, за решаване на

проблеми и като ядро на деловите отношения между хората. Важно място заемат проблемите
на методологията и стратегията на науката и на всяка дискусия, очертават се и пътища за
повишаване на ефективността й чрез теория и технология на дискусията, развити тук.
В първата част се предлага методологичен подход към науката и дискусията Разгледани
са основните методологически принципи на научната дейност, на научните и другите
дискусии. Специално внимание е отделено на диалектичността на битието, науката,
мисленето, творчеството, ценностите са разгледани като основа на човешката активност.
Във втората част са изяснени основните понятия, свързани с дискусията, структурата и
функциите й, характеристиките и качествата й, видовете дискусии, грешките, допускани в
тях. Очертават се и основните моменти на една теория на дискусията, извеждат се и се
класифицират главните принципи, правила, препоръки и съвети за ефективно провеждане на
дискусиите.
Книгата обобщава голям научен материал, поради което има интегративен, синтезен
характер и е силно концентрирана.
Книгата е предназначена за всички, които работят с хора и решават с тях проблеми, за
ръководни кадри и политици, за научните работници, за студенти и ученици, които искат да
се посветят на науката, за администраторите и организаторите на науката и научните прояви,
където винаги дискусионните елементи са налице и са основна
Книгата е полезна за всички, които разбират значението на дискусията и на
ефективното и използване.

НОВИ ПОНЯТИЯ
арбитраж на д. будност
външна системност
д. като синтез
д. като творчество
зряла д.
идеал йерархичност на д.
култура
най-доброто доказат. ръководител на д.
системност на д.
смисъл на живота творчество
сценарий на д.
цел
цивилизация
ценностната система
МИСЛЕНЕТО
видове
- здрав разум
- логично м.
- неправилно м.
- образно м.
- оперативно м.
- практическо м.
- стратегическо м.
- тактическо м.
- теоретично м.
- технологично м.
гъвкавост
диалоговост
дискусионност
и истина
и практика
и проблем
като творчество
като функция на целите
ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ
полемика
спор
диспут
критика
самокритика
защита
доказателство
аргументи
доводи
факти
хипотези
теория
съмнение
увереност
вяра
сценарий
ръководител
арбитраж

ФУНКЦИИ НА Д.
антибариерна
възпитаваща
индикаторна
конкретизираща
критична
обучаваща
популяризираща
предпазваща
прогнозираща
стабилизираща
стимулираща
творческа

СТРУКТУРА НА Д.
спор. етапите
спор. нивата
спор. оценката
спор. протичането
спор. съдържанието
спор. Творчеството

ВИДОВЕ ДИСКУСИИ
зряла дискусия
изродена д.
нормална д.
според времето
сп. значимостта
сп. мястото
сп. новото
сп. осъзнатостта
сп. подготовката
сп. предмета
сп. противника
 сп. протичането
сп. резултатите
сп. ръководителя
сп. съдържанието
сп. формата
сп. характера на аргум.
сп.-целите

ИЗИСКВАНИЯ КЪМ Д.
отн. анализа
отн. аргументирането
отн. езика
отн. края на д.
отн. критиката
отн. оценката
отн. подготовката
отн. противника
отн. противопоставянето
отн. спора
отн. съмнението
отн. толерантността

ДИАЛЕКТИКАТА
като диалоговост
като дискусионност
наука за всеобщото раздвоение на единното
тъжд. на противоположн.
учение за развитието

УВОД
СВЕТЪТ ДНЕС -И ЗНАЧЕНИЕТО НА НАУКАТА И ДИСКУСИЯТА

0. Световната криза и изходът

Стана очевидно, че в края на XX век - човечеството е в дълбока криза, означаваща
края на един дълъг исторически период в неговото развитие- и началото на качествено друг
период. Причината за тоталната криза е духовната деградация на човека - тоя забрави
социално-моралната си същност, постави частните си интереси над общите, почти се отказа
от Любовта. Положителните и отрицателните тенденции в развитието на човечеството
очертават и двата полярни изхода от кризата. Превръщането на печалбата и парите във висша
ценност доведе до невиждана екологическа катастрофа, нови болести, нови технологии,
организирана престъпност и разнородни конфронтации - те маркират, забогатяване,
отчуждение, гибел; демократизацията, хуманизацията, творчеството - това посочва пътят на
съзнателното създаване на новата духовна култура: морална и интегрална, водеща към лично
щастие и космически пътешествия. Нашият Избор?
Решаването на тези глобални проблеми е възможно само чрез сътрудничеството между
хората, а главната му творческа реализация е дискусията. В най-развит вид дискусията се
проявява в науката. Предлаганата теория и технология на дискусията в науката с малко
усилия може да се адаптира към всяка друга област на колективното решаване на проблеми,
каквото в крайна сметка е всяко решаване на проблеми.
1. Задачи пред страната ни
Проблемите на света се свеждат до тези на демократизацията у нас и по-конкретно до
няколко основни задачи. Първата задача е самата демократизация, т.е. преобразуването на
политическата система. Втората задача е свързана с въвеждането на пазарния икономически
механизъм, а третата - с извършването на научно-техническо развитие по такъв начин, че в
близките години да преодолеем изоставането си.
2. Задачите на науката
Тези задачи могат да се изпълнят само с помощта на науката, превърнала се в
непосредствена производителна сила. Нейното пълноценно развитие е невъзможно без
демократизирането и, т.е. без възстановяване на истинското място на дискусията като
единствен път към истината. Във всички организации трябва да се създаде дух на
предприемчивост, творчество, взискателност, премахване на монополизма, значително
повишаване на качеството на научната критика, осигуряване на пълна свобода на критика и
творчество. Във всичко това дискусията е незаменима.
3. Науката и дискусията
Значението на дискусията за нормалното функциониране и развитие на науката и
обществото е огромно и добре известно, защото без разисквания, спорове и борба на мнения
не е възможно каквото и да е било движение, т.е. "съществен елемент на всички форми на
съзнателна човешка дейност са борбата на мнения, сблъсъкът на различни гледни точки, идеи
и възгледи"[1]. М.Г. Ярошевски даже казва, че историята на науката е вечна дискусия, а К.
Попер също смята, че споровете са иманентни на природата на научното творчество,
изследователското търсене, развитието на науката.
Необходимо е да се подчертае, че "свободата да се изказват оригинални идеи се
съчетава със свободата те да бъдат подлагани на проверка, контрол и критика с научни
средства"[2]. "Помпозните, прибързаните, безапелационните присъди са много рисковани -
казва един друг урок на историята. - Крупните научни истини по правило възникват като
едно голямо еретично прегрешение, за което има предвидени санкции в наказателния кодекс
на интелектуалната рутина"[3].
4. Подценяване на дискусията Трябва, да се каже, че обмяната на мнения по спорни
въпроси в съзнателната дейност на хората не е толкова широк обект на изследване, колкото е
нейното значение. Затова и не може да променим едно схващане отпреди десетина години, че
още няма обобщаващ и систематичен труд за правилата на дискусията и спора, за тяхната
класификация, характеристики, черти и пр. Въпреки това, според нас, е назрял и въпросът за
създаване на теория на дискусията.
5. Цели на работата Настоящата работа обобщава научния опит по въпросите на
дискусията, доразработва някои проблеми и набелязва някои нерешени моменти, опитвайки
се да постави основите на една първоначална теория на дискусията. Работата може да се
използва и за значително повишаване на ефективността на обмяната на мнения и на
дискусиите в науката, в изследователската дейност на всеки научен работник, във всяка
колективна дейност за решаване на проблеми. Разбира се, ограниченият обем не позволява
разгърнато и подробно изложение и обосновка, а и налага маркирането на някои моменти на
базата на един синтетичен начин на изложение. В края изложението е резюмирано в ред
принципи и правила, при което се разкриват и нови аспекти на вече казаното.

ЧАСТ I
МЕТОДОЛОГИЧЕН ПОДХОД КЪМ ДИСКУСИЯТА

1. ОСНОВНИ МЕТОДОЛОГИЧНИ ПРИНЦИПИ

6. Ролята на методологията Научно - техническата революция (НТР) повиши

значително и изтика на преден план ролята на методологията и на философията като
методология не само на научната, но и на всяка друга дейност. Това се изразява и в
повишаване на значението на обобщаващия, дедуктивния, комплексно-интегралния и други
подходи.
Засега не съществуват единна система и класификация на методологичните принципи
за научна дейност и подход, а оттам и за научната дискусия. Ние ще посочим главните от тях,
базирайки се на своя почти 30-годишен опит, без това да става непременно по реда на
важността им. За опростяване няма да правим разлика между философската и общонаучната
методология, а и с другите методологии.
7. Общото пререди частното Правилото "общото преди частното" изисква шаването
на общите въпроси да предхожда решаването на конкретните, които зависят от тези общи.
Без това ние на всяка крачка ще се натъкваме несъзнателно за себе си на тези общи проблеми
и това ще обрича нашата политика на лутане и колебания, на ниска ефективност[4]. Тук
трябва да отнесем и използването на философските категории в решаването на конкретните
научни проблеми: явление и същност, форма и съдържание, количество - качество - мяра,
причина и следствие, външно и вътрешно, абстрактно - конкретно, единично и общо, преход
от абстрактното към конкретното, от абстрактно-общото към конкретно-общото (което не е
обобщение, а качествен синтез)[5] и т.н.
Това правило може да се конкретизира в ред подчинени правила със същата степен на
общност и валидност.
8. Общо - особено единично Правилото "общо - особено - единично" означава, че във
всеки проблем, въпрос, понятие, закон, теория и пр. трябва да виждаме поне трите им
основни нива, свързани с тройката философски категории общо (всеобщо) - особено
-единично (конкретно). С други думи, при решаването на всеки конкретен въпрос или
проблем, ние трябва да се съобразяваме с конкретните свойства и закономерности на дадения
обект, разкрити в съответната научна дисциплина (нивото единично и конкретно), с тези на
общо-теоретично (общонаучно) ниво (първите са тяхна конкретизация) и с тези на
философско равнище (вторите са тяхна конкретизация). Това е свързано със системно-
структурния подход, и др.
9. Йерархичност или етажност Правилото "йерархичност" ("етажност") е кон
кретизация на предишното и означава, че всеки обект (всяко нещо - явление, процес, субект,
качество, свойство, обект...) има различни степени на общност, интензивност, сила, проява,
структурираност и пр. Това е свързано с етажните организации на формите на движение на
материята, респективно на структурите на обектите и т.н. Според тази етажност по-рано
възникналите нива на организация са основа за възникването на следващото ниво, основните
характеристики на нивата са генетично обвързани и поради това между нивата има много
изоморфизми, както и много качествени специфики – различия.
10. Системност и структурност Правилото "системност и структурност" означава, че
всеки обект е система, т.е. изграден е от различни елементи и части, които взаимодействат
помежду си по определени закони (това е структурата) и са отграничени от околната среда.
Системата има интегративни свойства, които са в повече от тези на елементите и, има
някаква степен на цялостност (системна цялостност - за разлика от квантовата или
неделимата цялостност). Структурата определя свойствата и функциите на всеки обект. Това
правило се разработва в системно-структурния подход.
11. Външна и вътрешна системност Съединяването на правилата етажност и
системност дава правилото "външно - вътрешна системност". Според него всеки обект
е пресечна точка на две различни йерархии от системи - външна и вътрешна. По отношение
на външната йерархия всеки обект просто е елемент в една разширяваща се йерархия от
системи, а по отношение на вътрешната, той е цялостност от вътрешна разширяваща се
йерархия от системи с все по-малки елементи. Важното е да се разбере, че едва познаването
на тези две йерархии и взаимодействията им ни дава разбирането на тяхната пресечна точка -
дадения обект, учен, явление и пр., т.е. дава ни възможност да предсказваме и управляваме
неговото поведение с по-висока степен на определеност и вероятност.
12. Съвременният етап Правилото "съвременният етап" изисква да познаваме добре
съвременния етап на обществото, в което се намира човекът, защото именно то е основата,
фонът и де-терминаторът на целите и проблемите на всеки субект, но и на средствата за
решаването им. Това включва неговата култура, наука, морал, нуждите и потребностите му,
неговите идеали и пр. Доброто познаване на самото общество изисква добри знания по
всички негови компоненти, равнища, дейности и пр., на НТР, социалната статика и динамика
и пр. Днес се осъзнава, че развитието на човечеството като цяло има три главни
характеристики: фундаментализъм - откриването и използването на все по-фундаментални
знания, закони, умения и пр., синтез - на знанията, уменията, културите, изкуствата,
технологиите и т.н., хуманизация - на всички дейности и страни на личността, колективите и
обществото, т.е. поставянето на човека в основата на всичко и превръщането му във висша
цел, средство и мярка на обществото.
13. Субективният фактор Тези мащабни и сложни задачи и проблеми пред
обществото могат да бъдат успешно разрешени ако се спазва правилото "качество на
субективния фактор". Според него фокусът, основното звено, чрез което могат да се решат
всички проблеми е именно качеството на субективния фактор. Критериите за това качество се
дават от отговорите на въпросите: къде - къде се намира субективният фактор, в каква среда
и колектив, материалните условия, психическия климат и пр.; какво - какво трябва да прави
там, какъв продукт се иска от него за обществото (стока, храна, възпитание, здраве, наука,
изкуство™); как - как го прави, спазва ли технологията му в съвременните й върхови форми и
качества и пр.; защо - защо го прави, в името на какви свои и обществени цели. Последното
поставя въпроса за реалните и формалните цели, ценности и идеали на човека, за
покриването и разминаването им (частично или пълно) и т.н.
14. Ценностната система Според правилото "ценностната система" ядрото на
личността е ценностната й система. Тя е системообразуващият фактор на личността,
определя нейната мотивация за живот и поведение по определен начин, нейната реална
жизнена траектория.
15. Всестранно обхващане Правилото "всестранност" означава, че проблемът
трябва да се обхване от всички страни, пълно, във всичките му нива, страни, аспекти,
връзки и пр. Изискването за всестранност предпазва от грешки и умъртвяване.
Диалектическата логика изисква предметът да се вземе в неговото развитие, самодвижение,
изменение. Цялата човешка практика трябва да влезе в пълното определение на предмета и
като критерий за истинност, и като практически определител на връзката на предмета с това,
което е нужно на човека. Това правило означава и широта, и дълбочина.
16. Неизчерпаемост на обектите Правилото "неизчерпаемост" означава, че всеки
обект, в това число и най-познатия според нас, има безброй качества, свойства, възможности,
връзки и пр., които се проявяват тогава, когато го поставим в нови условия според
изискванията на духовното и материалното развитие на човечеството. Например, електронът
е също така неизчерпаем, както и атомът, природата е безкрайна.
17. Непълнота на знанието Правилото "непълнота" се отнася за всяко човешко
знание, понятие, теория, опит и пр. Просто всеки закон е тесен, непълен, приблизителен.
Това правило - изискване предпазва учения от абсолютизиране на достигнатото, от
шаблонизиране, догматизиране и умъртвяване на мисълта, на любознателността му.
18. Конкретност на истината Правилото "конкретност" означава конкретност на
истината и изисква конкретен анализ в конкретните условия на дадения проблем, но
това трябва да се извърши на основата на общите и всеобщите закони, понятия, категории и
т.н.
19. Относителност на познанието Правилото "относителност" казва, че всяко научно
постижение е относително, т.е. Частично вярно, вярно в конкретни условия, а
постъпателната човешка практика непременно ще преодолее неговите граници. Истинската
наука настоява на приблизителния, относителния характер на всяко научно положение, на
отсъствието на абсолютни граници в природата, на превръщането на движещата се материя
от едно състояние в друго, което от наша гледна точка е непримиримо с първото и т.н. В
глобални мащаби също няма нищо веднъж завинаги установено, безусловно, свято. На
всичко и във всичко се вижда печатът на неизбежното падение и нищо не може да устои,
освен непрекъснатият процес на възникване и унищожение, безкрайното издигане от
нисшето към висшето. Самата диалектика е само просто отражение на този процес в
мислещия мозък.
20. Абсолютност Според правилото "абсолютност" в относителността на
познанието на всяко научно положение има абсолютен елемент, зърно от абсолютната
истина и това зърно расте с развитието на човешката духовна и материална практика.
Абсолютността има и друг аспект - трябва да ,се задълбочи познанието на материята до
познанието (понятието) на субстанцията, за да се намери причината на явленията.
21. Критерият на познанието Правилото "висшият критерий" на познанието
означава, че това е практиката, която стои по-високо от теоретичното познание, защото има
достойнството не само на всеобщността, но и на непосредствената действителност. Но
практиката като висш критерий на теорията трябва да се разбира в по-широк смисъл: това е
духовната и материалната практика на цялото човечество и неговата история - не само
експериментът или текущата практика. Този исторически опит, най-трайното в него, е
кристализирало в методологията,' философията, общотеоретичното знание. Тяхното
познаване, разбиране и владеене позволява на учения да вземе критично и правилно
отношение към някои конкретни факти, експерименти и пр., без това, разбира се, да е
гарантирано срещу грешки. От друга страна този висш критерий не е абсолютен. Никога
дадената конкретно-историческа практика на едно общество не е в състояние да проверява
всяко теоретично положение, идея, хипотеза. По самото същество на въпроса критерият на
практиката никога не може да по- . твърди или да опровергае напълно каквато и да била
човешка представа. Този критерий е толкова неопределен, че не позволява на човешките
знания да се превърнат в абсолют и в същото време е дотолкова определен, че да може да се
води успешна борба с всички разновидности на агностицизма.
22. Диалектичност на битието Зад правилото "диалектичност" се крие основна
закон на диалектиката, нейното ядро - единството и борбата на противоположностите
като основа на всяко съществуване, движение, развитие. С други думи, в основата на всеки
обект има противоположни сили, тенденции, възможности, структури и пр. Оттук следва и
това, че условие за познанието- на всички процеси на света в тяхното самодвижение, в
тяхното спонтанно развитие, в техния жив живот, е познанието им като единство на
противоположности. Развитието е борба на противоположностите. Всъщност това правило
може да бъде и първо, защото всички останали са негови конкретизации.
23. Всеобщата връзка Принципът "всеобщата връзка" означава, че между
произволни обекти има взаимовръзки и взаимопреходи, има разнообразни близки и
далечни сходства. Това позволява в частност, при разглеждането на всеки въпрос, да се
правят сравнения и съпоставки с произволен обект и да се търсят допълнителни, странични,
по-дълбоки и пр. свойства и качества на дадения въпрос, което не винаги се осъществява при
разглеждането само на първоначалния обект. Изобщо всяка вещ (явление, процес) е свързана
с всяка друга.
24. Висше - нисше Принципът "висше - нисше" означава, че висшата, най-
развитата форма на едно явление (обект) е ключ към разбирането на по-нисшите форми.
Това може да се илюстрира така - анатомията на човека е ключ към анатомията на маймуната.
Това се отнася и за всеки момент на изследваното цяло: ние трябва да го разгледаме в тази
точка на неговото развитие, където то достига пълна зрелост, своята класическа форма.
25. Историчност и прогностичност Правилото "историчност и прогностичност" казва,
че правилното разбиране и управление на обекта изисква изучаване не само от гледната точка
на миналото, но и от гледната точка на бъдещето.
26. Историчното и логичното Принципът "исторично - логично" показва, че в общи
линии историческото развитие на обектите съвпада с логическото развитие и това е известно
като съвпадение на историческото и логическото. Това обаче не е абсолютно. Енгелс казва, че
колкото и историята да е диалектична, често диалектиката доста дълго трябва да чака
историята. Очевидно зад това несъвпадение се крие по-голямата сложност и богатство на
действителността, проявата на други закони и пр. Не всичко в това несъвпадение е изяснено
и тук може да се очаква разкриването на нови свойства и закономерности на развитието.
27. Изоморфизми и аналогии Правилото "изоморфизми и аналогии" сочи, че
между произволни обекти съществуват ная-разнородни и многобройни изоморфизми,
аналогии, което им придава изключително евристична роля във всяка творческа дейност,
включително научната. Примерни видове изоморфизми са: по структура, функции, свойства,
част - цяло, поради системността на всички обекти, поради всеобщността на колебанията,
резонансите, вариационните принципи и пр. Особено голяма евристична сила има
холографският принцип на структурирането и функционирането на системите - един всеобщ
конкретен принцип на единството на света. Интересни видове изоморфизми има между
онтогенезата и филогенезата, между диахрон-ната и синхронната структури на обектите,
поради етажната организация на света и пр.
В същия дух могат да се посочат още методологични принципи и правила за всяка
научна дейност и творчество, в частност за дискусията. На казаното може да се гледа като на
пример, който подлежи на разширяване.

2. ДИАЛЕКТИЧНОСТТА

Ние знаем, че в основата на всяко съществуване, движение и развитие се намират

противоположни сили, тенденции, възможности, качества, интереси и т.н. Те непрекъснато
формират и трансформират проблемни ситуации и противоречия от най-различен вид и
степен. Понеже дискусията е форма на разрешаване на научни проблеми и противоречия,
трябва да формулираме по-определено какво е това диалектика, диалектично и пр.

28. Учение за развитието Диалектиката е общо учение за развитието, за живия

живот, тя разкрива неговото ставане, движение, източниците на самодвижението,
преходи, преливания, взаимопроникване и борба на противоположните сили и тенденции,
скокове и количествени изменения. Наистина светът не се състои от готови, . завършени
предмети, а представлява съвкупност от процеси, в която предметите и понятията се намират
в непрекъснато изменение. Източникът на движението и основата на развитието са взаимното
проникване и борба на противоположни страни, тенденции и пр., заложени в развиващото се
явление.
29. Раздвояване единното По-точно може да се каже, че раздвояването на на единното
и познаването на противоречивите му части е същността на диалектиката. В частност така
възникват противоборстващи концептуални системи в науката, философията, политиката,
икономиката и пр. Накратко диалектиката може да се определи като учение за единството на
противоположностите. С това ще бъде схванато основното ядро на диалектиката, но това
изисква пояснение и развитие. В собствен смисъл диалектиката е изучаване на
противоречията в самата същност на предметите.
30. Наука за всеобщото Обобщавайки казаното, става ясно, че диалектиката е наука за
всеобщите закони на движението и развитието на природата, обществото и
мисленето, наука за всеобщата връзка, наука за най-общите закони на всяко движение.
31. Тъждественост противоположностите По-дълбокият смисъл на посочените
определения на диалектиката е, че тя е учение за това как могат да бъдат и как са (как стават)
тъждествени противоположностите, при какви условия те са тъждествени, превръщайки се
една в друга, защо човешкият ум не трябва да взема тези противоположности за мъртви,
застинали, а за живи, условни, превръщащи се една в друга.
32. Модел на природата Оттук следва, че диалектиката е за съвременното
естествознание най-важната форма на мисленето, защото тя представлява аналог и с това
метод за обяснение на ставащите в природата процеси на развитие, обяснение на всеобщите
връзки в природата, на преходите от една област на изследването към друга.
33. Диалектиката като дискусионност Наличието на различни до противоположност
възможности, тенденции, сили и т.н. означава, че между тях съществува своеобразна
конкуренция, борба, сътрудничество, в резултат на които се налага само една възможност и
тя се превръща в действителност, т.е. в истина от последна инстанция. А тъкмо истината е
целта на дискусията и затова ще кажем, че диалектичността е източникът на
дискусионността, че между тях има същностно тъждество.
34. Метафизично то мислене Докато диалектическата логика допуска в определени
ситуации истинността на противоречащи си твърдения (движещото се тяло се намира и не се
намира едновременно в едно и също място) и с това е адекватно на развиващия се обект,
метафизичното мислене разглежда вещите и понятията като застинали, несвързани и _
поради това рано или късно достига границата, зад която става едностранно, ограничено,
абстрактно и се забърква в неразрешими противоречия.
35. Нови логики В последните десетилетия се постигнаха принципно нови резултати в
развитието на логиката. Създадоха се многозначни логики, неопределени (мъгляви) логики,
нарасна значително ролята на такива елементи и понятия като вероятност, неопределеност,
възможност, случайност и др. Всичко това е преход между формалната и диалектическата
логика и все повече прави невъзможно и метафизичното мислене, и догматизираното,
шаблонизираното мислене.
 36. Диалектичността на живота Диалектичността, проблемността и
противоречивостта на действителността изобщо са проявени особено силно в живата
природа. Сложността и противоречивостта на обектите, отразявани в човешкото съзнание, се
увеличава значително за сметка на субективните противоречия на духовната и материалната
практика. Това става и на ниво индивидуално съзнание, и на ниво обществено съзнание.
Наистина всяка крачка на субекта се подготвя и извършва сред възел от проблеми и
противоречия, вътрешни и външни за този субект.
37. Интереси и истина Особено силни предпоставки за неприемане на истината, за
приемане на желаното за действително и пр. създават интересите - лични, социално-класови,
политически и пр. Това се усложнява от многообразието от характери, темпераменти,
емоционалност, възбудимост, знания, методологични установки и т.н.
Диалектичността на битието изобщо и на живота в частност се проявяват специфично в
познанието, респективно в науката. На нея е посветена отделна точка, а тук само ще
подчертаем някои основни положения.
38. Диалектичност Преди всичко трябва да се посочи, че позна-на познанието нието е
вечно, безкрайно приближаване на мисленето към обекта. Отражението на природата в
мисълта на човека трябва да се разбира като вечен процес на движение, възникване на
противоречия и разрешаването им. Самото увеличаване на знанието е диалектичен процес -
включва съхранение и изменение, вътрешна приемственост и коренно обновление на
знанието и т.н.[6]. И още по-конкретно и точно казано, подходът на ума към отделната вещ,
снемането на отпечатък (понятие) от нея не е прост, непосредствен, огледално-мъртъв акт, а
сложен, раздвоен, зигзагообразен, включващ в себе си възможност за откъсване на
фантазията от живота; не само това: възможността за превръщането (и то незабелязано,
неосъзнато от човека превръщане) на абстрактното понятие, идея, във фантазия. И това често
се реализира, давайки поводи за нискоефективни дискусии и спорове.
39. Противоречивост на мисленето По свой начин за противоречивостта на мисленето
се е произнесъл и Хегел. "Мисълта, освобождаваща действителността от видимостта на
безцелната изменчивост и просветляваща я в идеята, не трябва да представя тази истина на
действителността като мъртъв покой, като прост образ, мътен, без стремежи и движения, като
някой гений или число, или абстрактна мисъл; идеята, по силата на свободата, която в нея
достига понятието, има в себе си също най-рязкото противоречие; нейният покои се състои в
твърдата и увереност, с която тя вечно създава това противоречие и вечно го преодолява и
съвпада в него със самата себе си."
40. Разширяване на знанието Друг аспект на диалектичността на познанието се
изразява във факта, че развитието на науката е възможно чрез осмислянето и критическото
преработване на предишното знание[7]. Също така, при разширяването на нашите знания,
неизбежно идва границата на приложимост на определени понятия, но предварително тази
граница не се знае, често се прекрачва и става отдалечаване от истината - още една-важна
причина за спорове и дискусии с малка ефективност. Такава пречка се поражда и от
диалектичния факт, че за всяка система от аксиоми, закони, положения и пр. винаги има
неща, които й се изплъзват и други, които проникват в нея, а са нежелателни.
Изобщо трябва да се заключи, че борбата на мнения в науката е пример за действието
на основните диалектически закони, че необходимо условие за противоречивостта на
мисленето е разнообразието и противоборството на силата на външния свят и на тези във
вътрешния свят на човека.
41. Диалоговостта на съзнанието Важен аспект на диалектичността на живота е
диалоговостта на съзнанието. Вътрешният план на съзнанието винаги протича под формата
на явен или скрит диалог. При него "едната" страна формира и предлага идеи, догадки,
хипотези и пр. за решението на даден проблем, "другата" ги критикува, търси слабите им
места, предлага алтернативи, търси по-преки и ефективни пътища към решението,
респективно към истината, разменят местата и ролите си и т.н.
42. Борбата - естествено състояние Всичко казано дотук позволява да се разбере, че
всъщност естественото състояние на живота е борбата - с външните условия,
противодействия и заплахи, борба на мотиви, конкуренция на идеи, раздвоеност и даже
многоразделност на съзнанието и личността, борба в условията на неизвестности и
неопределености, борба за разширяване на възможностите и екологичната ниша и т.н., и т.н.
Тази борба има антагонистичен и неантагонистичен характер (в различни отношения и
условия), ту се изостря, ту затихва, приема различни форми и интензивност и пр. Същото
важи и за такава форма на борбата като дискусията.
43. Диалектичност на истината. Диалектичността е страна и на истината, защото
тя не може да се изведе иначе, освен от противоречиви твърдения. В дискусията и
спора най-често тя не принадлежи изцяло на нито една от страните, а е тяхно взаимно
допълнение и разширение[8]. Самият път на познанието на истината е сложен, нееднозначен,
не винаги определен. Истината пък е конкретна -и с това е относителна и преходна, защото
непрекъснато се образуват нови връзки и отношения, разкриват се нови тенденции в
развитието[9]. Именно затова вярното вчера не е вярно днес, затова всяка епоха дава свои
специфичен отговор на вечните проблеми пред човешкото битие и познание, доразвива
диалектически старите истини и т.н.
Диалектичността е неизчерпаема тема, защото зад нея се крие отрицателността на
материята - източникът на всяко движение, взаимодействие и развитие. Само ще подчертаем
и тук, че всеки номериран параграф е еквивалентен на едно или повече правила и принципи в
научната дейност и дискусията.

3. МИСЛЕНЕТО
Мисленето е ядрото на творческите способности на човека и именно правилното му
протичане в отделните личности предопределя ефективността на творчеството изобщо и на
дискусиите в частност. Обратното - грешките в него пречат на творчеството и силно
намаляват ползата от дискусиите и изобщо от всякакъв обмен на мнения в науката.

44. Що е мислене? За нашите цели ще разширим и конкретизираме определението

ето, известно ни от учебниците - че то е субективно отражение на обективната
действителност в съзнанието на отразяващия субект. Ще смятаме, че мисленето е: 1)
субективно отражение на обективната и субективната действителност в съзнанието на
отразяващия субект, 2) под формата на информационни модели (образни, знакови,
символни...), 3) трансформирането на тези модели и 4) използването им за определени цели
на субекта.
45. Проблемната ситуация Мисленето има няколко важни характеристики, които е
необходимо да се знаят. Първата е, че то съществува (протича) само тогава, когато субектът
има някакви цели, но не разполага с всичко необходимо за постигането им - знания, време,
сила, техника, пари, помощ от други хора и т.н. Това е проблемната ситуация във всички
области на човешката дейност.
46. Мислене истина Втората характеристика е свързана с въпроса и за отношението на
мисленето към относителната и абсолютната истина. Човешкото мислене по природата си е
способно да ни дава и ни дава абсолютната истина, която се получава като сума от
относителни истини. Всяко стъпало в развитието на науката добавя нови зърна в тази сума на
абсолютната истина, но границите на истинността на всяко научно положение са
относителни, ту разширявани, ту стеснявани от нататъшния растеж на знанието.
 47. Мислене и практика Третата характеристика се свързва с отношението между
мисленето и практиката. В практиката човек трябва да докаже истинността, т.е.
действителността, мощта, всестранността на своето мислене. Ние вече знаем, че именно
практиката е висшият критерий на теоретичното познание - при цялата своя относителност и
историческа ограниченост.
48. Гъвкавост на понятията Четвъртата характеристика показва гъвкавостта на
мисълта и на понятията, в които и чрез които съществува тя: всестранна, универсална
гъвкавост на понятията, стигаща до тъждество на противоположностите, като всяко понятие
се намира в известно отношение, в известна връзка с всички останали. Това всъщност е
диалектичността на понятията и мисленето.
49. Неправилното мислене Петата важна характеристика се отнася за неправилното
мислене. Ако то бъде последователно доведено докрай, неизбежно се стига, според познатия
диалектически закон, до резултати, които са пълна противоположност на неговата изходна
точка.
50. Диалоговост и творчество на мисленето Последната важна характеристика на
мисленето е почти синонимна на неговата диалектичност - това е диалоговостта и на
мисленето. Понеже субектът винаги е включен в някакви проблемни ситуации, то мисленето
е принудено да генерира идеи, предположения, догадки, да изгражда хипотези, да проверява
всичко това, да опипва почвата на неизвестното и неопределеното, да обосновава и
опровергава всяка крачка и т.н. С други думи, мисленето по природа е творческо и
диалогово.
51. Дискусионност на мисленето Казаното всъщност означава, че самата природа на
мисленето е не само диалогова, но и дискусионна. Тогава ясно е, че дискусионността е
синоним на диалектичността и се проявява не само в обичайните дискусии, но и във
вътрешен - интерсубективен - план.
Мисленето има и други важни характеристики, които всеки сам може да допълни след
съответни усилия. Важното е да се подчертае, че всяка от тях е равностойна на съответно
методологическо и гносеологическо правило, както и обратното - всяко от вече посочените
методологични правила е характеристика и на мисленето в неговите истински форми.
52. Видове мислене Следващият важен проблем е за видовете мислене, напр. В
различни отношения и различни признаци те могат да се формулират по съответен начин.
Може да се каже, че в мисленето има две равнища: здравият (обикновеният) разум и
теоретичното мислене. Първият е минималният интелект, необходим за живота, а
теоретичното мислене е способност, която трябва да се развива, усъвършенства, за което
няма друго средство, освен изучаването на цялата предшестваща философия. Важен момент
е, че теоретичното мислене във висша степен се нуждае от развито въображение и фантазия,
която е извънредно ценна способност, нужна и полезна и в поезията, и в математиката.
53. Логично и образно мислене Друго важно деление на мисленето е, че то има две
основни форми: абстрактно-логическо мислене (мислене с понятия) и конкретно-образно
мислене (мислене с образи). Първото доминира в науката и изобщо в рационализираните
дейности, а второто - в изкуството. Важното е, че винаги едното е на преден план, а другото -
на втори. Чрез тези два плана се осъществява двустранна връзка между съзнанието и
подсъзнанието.
54. Практическо и теоретично мислене Делението на мисленето на практическо и
теоретично е известно и почти се покрива с делението му на здрав разум и теоретично
мислене. Все пак понятието практическо мислене е по-високо от т.нар. "здрав разум".
55. Оперативно, тактическо и стратегическо мислене Малко известно е
тристепенното деление на мисленето на оперативно, тактическо и стратегическо.
Оперативното мислене е общо взето мисленето "тук и сега" - съобразява се само или
почти изключително с дадената ситуация и възникналите в нея проблеми и задачи;
тактическото мислене се съобразява с по-широката система и по-далечните цели;
стратегическото мислене винаги се съобразява с максималните цели и идеали на личността.
Ако последното мислене е развито у личността, то пронизва другите две нива и ги прави
максимално ефективни в най-широк кръг условия, неопределености, трудности и пр. То е
присъщо на целенасочените личности с високи цели и идеали, какъвто и да е техният
морален характер.
56. Метафизично и диалектично мислене Важни форми на мисленето са
метафизичното и диалектичното мислене. Първото общо взето приема понятията и обектите
за застинали, неподвижни, несвързани и пр., а второто ги разглежда в движение, развитие, в
техните взаимовръзки, взаимопреходи и т.н.
57. Технологично мислене Последният вид мислене, на което ще се спрем, е
технологичното мислене. Това е практически приложно, аналитико-синтетично,
алгоритмизиращо и. оптимизиращо мислене, в резултат на което се получават инструкции,
схеми, планове и пр. за практическото решаване на определени сложни цели и получаване на
сложни продукти. Най-развитата му форма се проявява в промишлените технологии, но вече
се налага схващането, че технологичното мислене отразява организационната и
съдържателната страна на всяка човешка целенасочена дейност. Затова се говори и за
информационни, социални, педагогически и тл. технологии. Друг е въпросът, че не навсякъде
това мислене е достигнало зрелите си форми.
58. Общи компоненти Технологичното мислене има три основни групи компоненти:
общи, умствени и организационни.
Общите компоненти са: производство на сложни продукти със сложни свойства
(материални и идеални), необходимост от фундаментални знания и умения, огромна
наукоемкост, мултипликативност, алгоритмизираност, оптимизираност, хуманизираност,
високо ниво на информационно, суровинно, енергийно, кадрово и пр. осигуряване и др.
59. Умствени компоненти Умствените компоненти са основните умствени
операции: сравнение, класификация, обобщаване, конкретизация, абстрахиране, анализ,
синтез, индукция, дедукция и пр. Тяхното правилно разбиране и прилагане е необходимо за
ефективно творчество и успешни дискусии. За практическото прилагане на теоретичните
знания е важна умствената операция спецификация - процес, обратен на обобщаването
60. Анализ и синтез Специално внимание и овладяване са необходими за анализ[10].
Те са в основата на всички останали умствени операции и имат различни степени по
дълбочина на протичането им, по обема, точността, изпълняваната функция, степента на
съответствие между тях, по характера на съотношението между резултатите им и т.н.
Доколкото са в основата на останалите, дотолкова и значението им е основно и определящо
ефективността на останалите.
61. Организационни компоненти Организационните компоненти са:
целеполагане,анализ на средствата .за постигане на целите, вземане на решения, планиране
на дейностите, изпълнение, контрол, оценка, обратна връзка, научна организация на труда
(НОТ) и пр. Самото целеполагане е свързано с идеалите на личността и е елемент на
ценностната и система.

4. ЦЕННОСТНАТА СИСТЕМА - ОСНОВА НА ЧОВЕШКАТА АКТИВНОСТ

62. Компоненти на ценностната система Най-общо казано, ценностната система
включва всичко, което има значение за личността, кое то й е необходимо за живот,
реализация и щастие. Това са знания, умения, нравственост, мироглед, духовни и материални
нужди и потребности, цели, идеали, творчество, свобода, щастието, отношенията към хората,
обществото и природата, към космоса и пр. Всичко това в голяма степен определя
възможностите на учения да създава хипотези и теории, да използва и разбира съответни
доводи и аргументи за защита и опровергаване на тези и антитези.
Очевидно субектът трябва да има такава ценностна система, която да отговаря на
обективните закономерности и нравствените норми. Между структурните и елементи най-
голяма общност имат философските и изобщо логическите концепции. Те предопределят
подхода към противоречията в обективния свят и в познанието, формират по свой начин
структурата и съдържанието на резултатите от познавателната активност[11]. Също така те
имат обяснителна, предсказваща и евристична функции и се вплитат в различни
методологически и други правила на научното изследване, дискусията и пр.
63. Идеалът След компонентите важно е да се разкрие ядрото на ценностната система.
Това е категорията "идеал". Може да се каже, че самата ценностна система е негова раз-гъвка
или декомпозиция. Но какво представлява идеалът? На това понятие можем да дадем три
допълващи се определения.
64. Модел на бъдещето Първото, което трябва да се каже за идеала е, че той е
реализуем модел на бъдещето. Това е
нашата представа за човека и възможностите му, обществото и културата му,
отношенията с природата, начина на живот и т.н. Реализуем - значи съобразен с обективните
закони на развитието на обществото, природата, човека и мисленето.
65. Синтез на човешкия опит Следващият етап е съдържателното определение на
идеала: той е научно-художествен синтез, екстракт и екстраполация на целия исторически
опит на човечеството. Това включва възходите и паденията, свободата и робството, мира и
войната, застоя и революциите, доброто и злото, справедливостта и несправедливостта,
развитието на науката, изкуството, обществените отношения и т.н. - идеалът е техният
синтез. Екстракт - най-важното от този опит се извлича от общественото съзнание и се
екстраполира - развива се в бъдещето на основата на обективните закономерности.
66. Смисълът на живота Последното определение е, че идеалът е висшата цел на
човечеството и човека. Тогава именно той придава СТОЙНОСТ И съдържание на човешкия
живот, определя удовлетворението или неудовлетворението на човека от собствения му
живот. Може да се каже, че тъкмо действието и съдействието за реализирането на идеала е
смисълът на човешкия живот.
61. Целта Очевидно е, че идеалът е историческа категория, изменя се с развитието на
обществото, макар че едни компоненти са много устойчиви, а други по-малко. От друга
страна, общественият - а оттам и личният идеал, като модел на живота, е твърде сложен и
неговата реализация е въпрос на продължителен исторически период. Онези страни на
идеала, за чието реализиране субектът е узрял, ТОЙ превръща в свои цели - това е произходът
на всички човешки цели. Те са поетапна реализация на идеала, приближение към него.
68. Проблемите Да се говори за реализирането на идеала означава да се говори за
развитието, прогреса, движението напред. Но това означава да се говори за диалектичността
на живота, за наличието на противоположни сили, тенденции, възможности, интереси и пр.,
които стоят на пътя за реализиране на нашите цели. Тяхното преодоляване изисква активна
жизнена позиция, означава сблъскването на добро и зло, "справедливост и несправедливост,
отговорност и безотговорност и пр., изисква човекът да бъде готов за успехи и неуспехи.
Наличието на пречки и трудности при реализирането на целите означава наличието на
противоречия и проблемни ситуации, на незнание, неможене, неопределености.
69. Творчеството Разрешаването на проблемните ситуации и преодоляването на
противоречията стават с помощта на същностните човешки сили - творческите. Те са особено
необходими и ясно проявени в науката и изкуството, но се проявяват в разрешаването на
всички и всякакви проблеми. Както вече се очерта, дискусионността е същностна черта на
мисленето и синоним на диалектичността, чрез това на творчеството, а дискусията е форма
на творчеството.
70. Свободата Необходимо е да се подчертае, че всъщност и щастието реализирането
на творческите сили на личността е едновременно реализиране на нейната свобода. Тогава
ясно е, че свободата е условие и следствие на творчеството, че творчеството е
пропорционално на свободата, разбирана като осъзната необходимост. И още една крачка
напред - реализирането на свободата е тъждествено на реализирането на личното щастие.
Тогава става ясно, че творчеството е хармоничната пресечна точка на обществените и
личните интереси; на обществените - защото реализирането на обществените цели и идеали
става чрез творчеството на субектите, на личните -защото творчеството е тъждествено на
личното щастие.
71. Ценности и култура Един от основните компоненти на ценностната система е
културата. За нея е в сила тезата, че истински културен човек можеш да станеш само тогава,
когато обогатиш своята памет със знание за всички богатства, които е изработило
човечеството. Трябва да се каже обаче, че единно определение на културата няма -
съществуват определения, всяко от които отразява част от истината. Анализът им позволява
да се разграничат в три големи групи определения и отговарящите им три равнища на
културата[12].
72. Човешкият начин на съществуване Според първата група определения и
отговаря-щото им ниво, културата - това е специфично човешкият начин на съществуване. С
това се разграничават природното и биологичното от човешкото. Съществува и още по-
широко разбиране, според което културата е изобщо специфичният начин на съществуване на
всяка обособена област в природата. При друг подход, различен от този тук, това може да се
използва и обоснове, но това е друга задача.
На първото равнище може да се даде и друга формулировка: културата - това са
духовните и материалните реалности и възможности на човечеството. В литературата се
пренебрегват възможностите, но това е съвсем неоснователно. Именно от тях се избират и
формират реалностите на човека.
73. Духовно-творческият начин на съществуване Според втората група определения,
културата е духовно-творческият начин на човешкото съществуване, която прераства в
практически-творчески начин. Тук се набляга на същностните човешки сили - творческите,
подчертава се първенството на духовната култура на достатъчно развитото и издигнато
човечество, когато съзнанието ще определя битието, а обратната зависимост ще има
подчинено положение.
74. Цивилизацията Разделението между творческото и рутинното е разделение и
между културата и цивилизацията. Може да се каже, че цивилизацията е съвкупността от
духовните и материалните реалности и възможности с рутинно протичане и утилитарно
предназначение. Тази формулировка на цивилизацията също не е общоприета, но има
сериозни основания за приемането й.
75. Космично- хуманистично творчество Третото ниво на културата я определя като
космическо и хуманистично-творческият начин на съществуване на човека. Тук в центъра на
културата е човекът като висша цел на обществото и космизацията на неговото съзнание и
творческа практика.
76. Талантът На тези три нива на човешкото съществуване и геният можем да
съпоставим обикновения човек, таланта и гения, отразяващи три типа творческа дейност. На
тях също можем да съпоставим относително миналото, настоящето и бъдещето. Талантът
развива настоящето и близкото бъдеще, а геният създава по-далечното бъдеще - ТОЙ е
пионерът на бъдещето. И най-накрая, тези нива и дейности отговарят на детството,
юношеството и зрелостта на човечеството. Сега ние все още сме в предисторията на
човечеството - истинската му история започва с глобалното изграждане на свободно
общество с разбираеми за всички закони и нормална етика.
77. Социалната памет Културата е изключително сложна система с различни
характеристики. Общо може да се каже, че тя е социалната памет на човечеството -
допълнение на биологичната (генетичната). Също така можем да кажем, че културата е и
мярка на близостта ни до идеала, а върховите й постижения посочват пътя към идеала.
78. Толерантността Много важно е да се посочи още една страна на културата, че тя е
синоним на толерантност и широта. Наличието на култури - на "физиците" и на "лириците",
съвместното съществуване на паралелните култури - различните философии, мирогледи,
религии и пр., необходимото разделение на човешките дейности по характер, значение и пр. -
всичко това разкрива противоречивостта, динамизма и устремеността към бъдещето,
характеризира културата. Затова толерантността, широтата, търпимостта - разбира се в
някакви, макар и широки, граници - са толкова същностни черти на културата, че можем да я
отъждествяваме с тях. Затова и ще напомним тезата за това кои може да бъде истински
културен човек. От друга страна обаче, търпимостта към чуждите мнения не трябва да се
смесва с безпринципното премълчаване на различията в основните убеждения[13].
79. Култура и критика Конкретизирайки всичко това в областта на науката, можем да
кажем, че проблем и признак на културата е умението да изслушваш критики, да не се
засягаш от тях, да не се настройваш срещу критикуващия, да извличаш поуки и не на
последно място - умението ти сам да критикуваш според тези изисквания. Умението!
Изграждането на научната дискусия, когато емоциите, социално-класовите и политическите
интереси вземат връх над истината - това е признак на крайно ниска култура, на
неовладяност, на нетолерантност. А всъщност критиката пронизва културния живот
всестранно, като държи сметка и за плюсовете, и за минусите на преценяваните явления,
доводи и пр.[14]

5. ТВОРЧЕСТВОТО
5-1. ТВОРЧЕСТВОТО - СЪЩНОСТ, ХАРАКТЕРИСТИКИ, ЕТАПИ
80. Наука и творчество Както вече знаем, при реализирането на своите цели човекът
се сблъсква със сложни системи от разнородни противоречия и проблеми, които
преодолява с творческите си сили и способности. Работата на учения е ярък пример за
творческа дейност, като дискусионността е нейна същностна черта, която я пронизва от
начало до край и максимално силно се проявява в научната дискусия. Съгласно
методологията, за да разберем по-до-бре проблема за дискусията, ние предварително трябва
да разгледаме ред по-общи въпроси, един от които е проблемът за творчеството.
81. Що е творчество? Литературата по проблемите на творчеството брои десетки
хиляди заглавия, но единно определение на творчеството няма, не съществува и обща теория
на творчеството. Обобщавайки натрупаното и съобразявайки се с методологическото правило
"общо - особено - единично", ние можем да кажем следното:
82. Творчеството в максимално общ смисъл В максимално общ и широк смисъл
творчество е всяко създаване на нещо ново. Оттук веднага следват ред изводи за някои
характеристики на творчеството. Доколкото движението е неизчерпаемо и неповторимо в
неговата пълнота, дотолкова е ясно, че всяко движение във философския смисъл на това
понятие повтаря много от елементите на старото и носи нещо ново, независимо от какъв
мащаб, степен, вид и пр. Тогава трябва да заключим, че творчеството е иманентна страна на
движението, развитието, прогреса.
 83. Диалектика и творчество Както вече подчертахме, в основата на всяко
съществуване, движение и развитие се намира единството и борбата на противоположни
сили, тенденции, закони, възможности, интереси и т.н. Значи във всеки момент всяко нещо е
сред възел от проблеми и противоречия, чието частично решаване и трансформиране в нова
система е именно движението и развитието. Това разрешаване и трансформиране внася нещо
ново и е творчеството в широкия смисъл на думата. Количествените натрупвания
представляват слаба форма на творчеството на духа и материята, а качествените изменения -
силна форма. Значи законът за взаимовръзката на количествените и качествените изменения
също отразява творческата страна на битието. Същото се отнася и за закона за отрицание на
отрицанието: повтарянето на стари черти, качества, свойства и пр. на нов етап - в изменен и
развит вид - също е форма на творчеството. Тогава всеобщата валидност на диалектическите
закони съдържа и всеобщността на творчеството на духа и материята в широкия му смисъл.
84. Творчеството като особено Конкретизирано за човека и обществото,
творчеството - това е създаването, откриването и решаването на проблеми от субекта.
Проблем или проблемна ситуация - това е ситуацията, в която субектът има някакви цели
(знае какво иска), но не разполага с всичко необходимо за тяхната реализация. В
литературата общо взето се пропуска момента, че творчеството е и създаването на проблеми,
но не е трудно да се докаже, че управлението на сложни обекти и системи - тяхната
трансформация - става именно чрез въздействия, които решават едни проблеми и
противоречия и създават други. Важното е субектът на творчеството да решава за пръв път
съответните задачи, независимо дали някой, някъде и някога е решил същите проблеми.
Социалната значимост на творчеството също не е критерии, за него - важна е новостта.
85. Творчеството като конкретно Конкретизирайки още повече понятието за
творчеството, ние ще кажем, че творчеството – това е създаването и трансформирането на
системи. Както е известно, всички обекти са сложни, системни - ние не познаваме абсолютно
прости, несистемни същности, може би с изключение на кванта на действието. По въпроса за
това що е система днес няма единно мнение, ние ще използваме определението на Енгелс:
система е всяка относително отграничена от околната среда взаимодействаща си съвкупност
от части, елементи и пр.
86. Творчеството и системно-структурния подход Тогава можем да посочим
основните етапи в създаването на всяка система, независимо в живата или неживата
природа: наличието на абстрактна възможност за нейното съществуване (то да не
противоречи на основните закони на дадената среда-система), превръщането й в реална
възможност (развитието на първоначалната система или средата довежда до възникването на
условия и различни елементи на бъдещата система), количествено и качествено нарастване
на елементите на бъдещата система и на техни съчетания, достигане до някаква критическа
маса от условия, елементи и връзки, възникване (обединяване) на системата като цяло.
Трансформирането (развитието) на тази система става чрез изменението на броя и вида на
елементите и връзките им, системата преминава през ред качествено своеобразни етапи,
достига зрелост, упадък и разпад.
Казаното по-горе означава, че творчеството е типична системно-структурна дейност и
това още веднъж показва значението на системно-структурния подход в неговата творческа
страна. Не напразно той е общонаучен метод и подход.
87. Общи характеристики на творческия процес Първата характеристика, която ще
посочим, е системността на творческия процес: система от обекти и субекти, система от
условия, средства и цели, система от помагащи и пречещи фактори, система от целенасочени
дейности и лутане, система от правилни и неправилни действия - всичко това прави една
система. Втората характеристика се отнася до реалната траектория на творческия процес: тя е
система от последователни етапи, накъсвани от лутане и грешки и от циклично повтарящи се
дейности след опровергаване на дадена хипотеза. Третата характеристика е паралелното
протичане на вербални (абстрактно-логични) и конкретно-образни мисловни процеси. Тук
важното е, че твърде често вторите са източникът на качествено нови и силни решения на
творческите задачи. Четвъртата характеристика е, че творческият процес решава един и
поражда нови въпроси и проблеми. Петата характеристика е, че твърде често в хода на
творческия процес се получават странични резултати, нерядко по-важни от основните.
88. Компоненти на творчеството Следващият важен момент тук са компонентите на
творчеството. Това са: творческото мислене, ценностната система на субекта, социалната му
ангажираност, емоционалната сфера, волевата сфера, познанията, колективизмът. Всеки от
тези компоненти е сложна система със своите проблеми и противоречия, проявяващи се в
хода на творческия процес.
89. Творческото мислене Ядрото на творческите способности е творческото мислене.
То включва ред качества и страни: умението да се виждат проблемите и противоречията,
противоположните сили, възможности, тенденции, интереси и пр.; да се виждат
взаимовръзките, взаимозависимостите, взаимопреходите между елементите и връзките в
проблемната ситуация; да се вижда изменчивостта на нещата; системност в
структурираността на обектите и явленията; причинно-следствените зависимости;
максимално пълните качества и свойства на елементите и връзките им; цялостността и
синтетичността на творческото мислене и пр.
90. Творческият ум Творческото мислене е функция на творческия ум. Той трябва
да има: самостоятелно мислене (умението да поставя задачи и да намира отговорите и
решенията им); критичност и самокритичност (без сляпа вяра, с обективно оценяване на
явленията и собствените мисли и действия); широта на ума (конкретно и всестранно
подхождане и обхващане на всеки въпрос); дълбочина на ума (достигане до същността на
проблемите - без да се успокоява от първите повърхностни обяснения); гъвкавост на ума
(свободно разпореждане с наличния материал - разчленяване, преразпределение, поглеждане
към други ъгли, виждането му в развитие); откритост на ума (умението в известното да се
вижда неизвестното, чувството за новост, в неизвестното да се вижда и известното) и т.н.
Може да се заключи, че творческото мислене е тъждествено на диалектическото
мислене.
91. Етапи на творческия процес Основните етапи на всеки творчески процес са:
възникване и осъзнаване на проблема; анализ и разгръщане на проблема; формулиране на
задачата; разширяване на областите, където се търси необходимата информация и решението;
възникване на идеята за решаване и развитието й по свои собствен път; проверка на идеята;
потвърждаване и усъвършенстване на решението в практиката; относително приключване на
проблема; поуките от творческия процес. Аналогични са етапите и в художествено-
творческия процес. Както казахме, при невярна идея се създава друга и цикълът продължава.

5.2. ТВОРЧЕСКИ КАЧЕСТВА И ПРЕЧКИ ПРЕД ТВОРЧЕСТВОТО

92. Качествата на творческата личност Както вече казахме, всеки етап на творческия
процес при дадена конкретна задача изисква определени качества у субекта. В литературата
няма единно мнение за това кои са тези качества, но обобщавайки известното, ние ще
посочим следните качества: цялостност, социалност, индивидуалност, будност, смелост,
генеративност и жизнелюбие. Всяко от тях има следните компоненти: социални качества,
културно-нравствени, научно-мирогледни, психически, интелектуални, емоционални и
волеви. Самите компоненти също са сложни качества, макар и от по-нисък порядък. Всички
качества общо взето се разбират какво означават, може би само за будността трябва да кажем
няколко думи.
93. Будност на творческата личност Качеството "будност" означава, че личността е
отворена към всякакви стойности и промени, на нищо не гледа като на застинало и
постоянно, не абсолютизира своите знания и постигнатото от съвременната наука, а го вижда
в движение, приема наличието на противоположни и даже взаимно изключващи се качества в
един обект и т.н. Това в крайна сметка означава, че творческата личност е жива, подвижна, в
движение и изменение - т.е., че е реално диалектична личност, владееща диалектиката на
живота и диалектиката на мисленето.
94. Нашите грешки в творческия процес Нашите успехи в творческия процес и
трудностите и пречките пред него са елементи на диалектичността му. Те обаче често са
причина за неправилно протичане на творческия процес и в частност на дискусиите. Затова
ще посочим основните от тях. Това са: чести и досадни елементарни грешки - от
прибързаност или незнание; използване на неточна, остаряла, частична, невярна, неразбрана
правилно и пр. информация; мъчително откриване на открити от други хора неща; изискване
и временно следване на просто глупави идеи, предположения и хипотези; лутане съвсем
близо до решаването, но различните бариери ни пречат да го видим; често прекрачваме
границите на нашата компетентност и постъпваме като невежи и лаици; често пренебрегваме
важни междинни резултати и т.н.
95. Главни пречки пред творчеството Пред творчеството има многобройни и разно-
родни трудности и пречки. Главните от тях са: невладеене на формално-логичното и
диалектичното мислене; недостатъчно учене от собствения ни и от чуждия опит;
количественото и качественото усложняване на самите проблеми; сложността на самите
обекти и явления; слаба социална обвързаност и мотивация - слабо мобилизиране на
творческите ни сили; голяма съпротива от колектива и обществото и т.н.
96. Професионални трудности пред творчеството Професионалните трудности са:
свикване с шаблони, положения, знания, схеми. робуване на авторитети, догми, утвърдени
схващания; недостатъчна информираност по вече направеното; прекалена информираност и
предоверяване; непознаване и неразбиране на дълбоките тенденции в областта на
професията и на конкретния творчески проблем; стесняване и ограничаване само в областта
на професията; силна съпротива от професионалната среда.
97. Общокултурни пречки пред творчеството Тук се отнасят: ограничаване в тясна
област от знания и опит; ниска обща, художествена, хуманитарна култура; пренебрегване на
научно-популярната и научно-фантастичната литература; непознаване на творческия опит на
човечеството; слаба способност за свързване на далечни области; инертност, трудна промяна
на парадигмите на обществото и личността, слабо развито въображение и фантазия...
98. Психологически трудности пред творчеството Това са: инертност на мисленето и
чувствата; движение в шаблона и традицията; страх от неуспех, да не станеш смешен; страх
от борбите и проблемите по решението и реализирането му; неверие в собствените сили;
неспособност за преодоляване на пречките и трудностите; ниска социална активност и слаба
мобилизация на силите; психическа изолация от колектива и обществото...
Разбира се, между тези пречки има многобройни връзки и частично припокриване, но
това се подразбира и не е нужно да се говори за него.
99. Дискусионност на творчеството Разкритата дотук диалектичност на
творчеството показва, че творческата личност или колектив във всеки момент и етап
на творческия процес се намира във вътрешен диалог-спор, насочен към откриването на
решението. Това отново означава, че иманентна страна на творчеството е неговата
дискусионност - интерсубектна (в субектите) и интрасубектна (между тях). Именно затова
дискусията е и страна на творческия процес, и метод за търсене на решения. Това още
веднъж подчертава значението на дискусията не само за науката, а и за всички области на
човешкия живот: изкуство, право, политика, производство, техника и пр.
 6. НАУКАТА
100. Тялото на науката Науката е сложна форма на общественото съзнание и има три
главни компонента. Първият е нейното материално-веществено тяло: сгради, машини,
апарати, уреди, книги, хора и пр. Мнозина отъждествяват науката главно с тази нейна част.
101. Видове учени Един от основните моменти тук са учените. Понеже те се
различават по характер, темперамент, нагласа и възможности (таланти) за определени
дейности в научния процес, това е една от силните причини за неразбиране, спорове и
дискусии в науката. Съобразяването с цялостната им нагласа за определен вид труд може
рязко да намали причините за спорове и дискусии, затова ще кажем няколко думи и за тях.
Например според една реалистична класификация на Ханс Селие видовете учени са:
събирател на факти, усъвършенствувател на прибори и методики, книжен червей,
класификатор, аналитик, синтетик, голям шеф, кариерист, студена риба, жена, изсъхнала в
лабораторията, нарцисист, агресивен спорещ, акула - жаден за повече статии, светец - пречи,
лицемер - подражава, благоразумен - негоден за творчество. Според Гоу и Вудвортс учените
са: пионер, фанатик, ерудит, диагностик, техник, естет,, методолог и независим. Според друга
класификация учените са: питащ, архитект, ерудит, стопанин, класификатор, експерт,
систематик, оптимист, скептик, лингвист, запалващ се, синтетик-диригент.
Тези и други класификации разкриват богатството от личности, работещи в науката. В
обобщен и изчистен вид основните видове учени са: информатор, критик, допълнител,
експериментатор, генератор, теоретик, синтезатор - вероятно те образуват оптималния научен
колектив.
102. Науката като процес Втората част е самият творчески процес -научната дейност,
научното творчество, рутинният и творческият компонент в тях, етапите им. Тези етапи и
съответните средства към тях са: непреднамерено натрупване на факти, които не се вписват в
никоя от съществуващите теории, целенасоченото им събиране, наблюдението,
експериментът, анализът и класификацията на фактите, изграждане на хипотеза, формиране
на теория, достигане до границите и, натрупване на факти извън теорията и т.н. В съкратен
вид това е дадено в определението на творческите етапи: от живото съзерцание към
абстрактното мислене и от него към практиката - това е пътят на познанието, което в
практиката трябва да докаже своята истинност и мощ. Относно познавателния цикъл
съществува и опростеното схващане, че той включва само постановката на проблема,
решаването му, проверка на правилността на решението и постановка на нов проблем[15].
103. Науката като резултат Третият компонент на науката е познанието, знанието. То
включва разнородни и противоречиви компоненти: понятия, проблеми, категории, принципи,
закони, хипотези, теории, факти, предположения, догадки, идеи и т.н. Специално внимание
ще отделим само на някои от тях.
104. Научният факт Фактът е й предпоставката, и крайният резултат на научната
дейност. Това са предмети, явления, събития, взети в непосредствената им връзка със
знанието[16]. Важното е, че без натрупване, систематизиране, обобщаване и обяснение
науката не може да се развива. Но фактът не само е обект на обяснение, но и относителен
критерий на истинността, на теоретичното знание, средство за установяване на емпиричното
значение на теорията, предпоставка за възникването и разрешаването на научния проблем,
фактор за обобщаването и развитието на научната теория. На негова основа се формулират
хипотези за бъдещата теория[17]. Трябва да се наблегне: относителен критерии за
истинността на теоретичното знание, защото в неразбирането на тази относителност се крият
изворите на много слабо полезни дискусии и спорове.
105. Множеството Важен момент при разглеждането на фактите от факти като
емпирична основа на теорията е големината на тяхното множество. Тя е твърде относителна -
едни учени са създавали нови теории само на основата на един-два факта, а други при много
повече факти не са успявали. Същественото тук е да се разбере, че фактът има емпирично-
теоретично съдържание, което го свързва с цялата практика на човека.
106. Доверието към фактите Значението на фактите като изходна точка, крайна цел и
критерий на истинността на теорията е относително. Прекаленото доверие и уважение към
тях задържа развитието на знанието, води към метафизика, забравяне на непрекъснатото
изменение и развитие на нещата. Спазването на необходимата мяра и тук е твърде трудно,
поради което това е един от големите източници на дискусии и спорове в науката.
107. Новият факт Специално внимание заслужават новите факти, които зрението
на науката било от миналото, било от съвременната практика. Макс Планк казва, че "за
истинския теоретик няма нищо по-интересно от такъв факт, който е в пряко противоречие с
общопризнатата теория"[18] . Твърде често, макар и не винаги, новият факт е първият повод
към изменение или преразглеждане на една теория, ако не се вписва в нея.
Общо трябва да се каже, че значението на факта зависи от теорията, в която той се
интерпретира.
108. Закон и цялостност Друго важно понятие, за което трябва да се кажат няколко
думи, е законът. Той е едно от стъпалата на познанието на единството и връзката,
взаимозависимостта и целостта на световния процес. Едновременно с това законът е
отношение на същности или между същности, той е здравото, оставащото, идентичното в
явлението, спокойното му отражение, повтарящото се, устойчивото. От това следва, че всяко
явление е по-широко и по-богато от закона, защото всеки закон е тесен, непълен,
приблизителен.

109. Закон и явление Затова с развитието на познанието всеки закон се уточнява и

изправя, допълва и ограничава от по-общ нов закон.
110. Закон и хипотеза Пътят към закона и теорията е хипотезата, която е
форма на развитие на науката. Новият факт, излизащ извън стария начин на обяснение, води
до нови начини под формата на хипотези. Следващият опитен материал опровергава някои
хипотези, поправя други и накрая се установява в чист вид законът. Тоя пък е свързан със
съответна теория и води към нея.
111. Теорията като модел Най-общо казано, теорията е познавателен системен модел
на определена област или аспект на реалността. Затова всяка теория не е абсолютна истина
и се усъвършенства и задълбочава. Новата теория съхранява и развива верните знания от
старата теория, но и налага преразглеждането на всички положения в дадената наука,
свързани с нея. Най-важният и определящ стимулатор за развитието на научната теория е
обществената практика, развиващите се' интереси на обществото - разбира се, с цялата им
относителност. Самото развитие на теорията става чрез възникването на диалектически
противоречия в познанието, на свързаните с тях научни проблеми, които се преодоляват,
разрешават, снемат и възпроизвеждат на нова основа.
112. Теорията и фактите Важен момент в теорията е, че тя не е просто индуктивно
обобщение на фактите. Тя се строи с отчитането на предпоставки, чиято природа няма
непосредствено емпиричен характер. Жизнеспособността на теорията се определя от нейната
вътрешна непротиворечивост, съвместимостта с по-рано приетите теории, съгласуването с
определени философски принципи. Тази истинна част във всяка теория й придава известен
консерватизъм, които над някаква граница става неоснователно спирачка за развитието.
113. Тенденции в науката Много важен елемент в науката са тенденциите в нейното
развитие - тяхното непознаване, неразбиране и неприемане намалява ефективността на
научния труд и усложнява значително научните дискусии. Между тези тенденции ще
посочим: навлизане в недостъпни доскоро области - свръхголямото, свръхсложното,
извънземните цивилизации, изкуствения интелект...; огромно диференциране на познанието
на фона на преобладаващи ин-тегративни тенденции; по-висока степен на абстрактност,
математи-зация, кибернетизация, физикализация, биологизация, психологизация,
философизация, космизация и пр. на всички науки; създаване на междинни и интегративни
науки и пр.
114. Революционни постижения в науките Още една важна характеристика на
съвременната наука са революционните експериментални и теоретични постижения на
всички науки. Търсенето и приемането на "безумни" идеи е изключително показателен факт
за парадоксалността на съвременното познание от гледна точка на т.нар. здрав разум. При
това по правило специалистите в дадена област много трудно разбират и приемат такива
революционни открития и теории не само в близките области, но и в своята - даже направени
от техни колеги. В такава ситуация тези учени се превръщат в простосмъртни хора с
обикновен здрав разум, но утежнени от самочувствието и предишните си успехи.
115. Системност на знанието Сега трябва да кажем няколко думи за принципите на
научното познание, защото разминаването в тях и неразбирането им са една от основните
причини за спорове и дискусии. Такива принципи-изисквания са: научното знание трябва да
бъде логически стройна система под формата на теория, да бъде вярно отражение на законите
на явленията, да бъде емпирично обосновано, системно проверяемо, по откритите проблеми
да съществуват конкуриращи се теории, много и разнообразни проекторешения, да има
свободни и принципни дискусии и пр. Общо: обоснованост, истинност, доказателност,
проверяемост, възможности за уточняване и развитие, прогностичност, отвореност и пр.
Всеки от тези принципи е и правило в научната дейност и дискусиите, чието нарушаване
влошава ефективността на усилията на учените.

7. ПРОТИВОРЕЧИЯ И ПРОБЛЕМИ В НАУКАТА

7.1. НАУЧНИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ
116. Противоречието - корен на всяко движение Както знаем, противоречието е
коренът на всяко движение и жизненост; само доколкото нещо има в самото себе си
противоречие, то се движи, притежава импулс и дейност. От друга страна обаче, трябва да
допълним, че само издигнати на върха на противоречието, разнообразията стават подвижни и
живи едното по отношение на другото... придобиват онази отрицателност, която е вътрешната
пулсация на само-движението и жизнеността. При това е важно да се подчертае, че всяка
крайност е своята собствена противоположност, абстрактният спиритуализъм е абстрактният
материализъм и обратно.
117. Духовно - материално Една от основните причини за пораждането на
противоречия в науката е фактът, че духовното производство, като вторично, никога не може
напълно абсолютно адекватно и точно да отрази в общественото съзнание пораждащата го
материална жизнеденност на хората. Това отражение може да бъде приблизително вярно
копие на отразяваното. Еднозначно отражение не се достига и поради безкрайното
качествено многообразие на външния свят, сложността и противоречивостта на самото
познание и индивидуалните различия между хората[19]. Противоречивата природа на обекта
на научното познание се изразява в съществуването на различия, противоположности,
противоречиви понятия, определения, идеи, възгледи и пр.
118. Възникване на проблемите Познанието изминава дълъг път до формулирането
на научния проблем: различия - противоречия - въпроси - задачи - проблеми, като във всеки
пункт процесът може да бъде решен, отложен за неопределено време или да отпадне изобщо
поради общото развитие на познанието. Понеже за различията говорихме доста, а и цялото
изложение разкрива най-разнообразни различия, за тях няма да говорим повече. Да се спрем
по-подробно на противоречията в науката.
 119. Философските противоречия Атрибутивна страна на научните противоречия са
философските в тяхната конкретизация във всеки конкретен научен проблем. Това са:
общи - специфични, вътрешни - външни, основни - неосновни, антагонистични -
неантагонистич-ни, необходими - случайни, възможни - действителни и т.н. Тази
класификация е несъвършена, защото няма единна основа на делението и те са много
онтологизирани - тяхното гносеологизиране е сериозен научен проблем. Самото
противоречие е отрицателното в своето съществено определение, принцип на всяко
самодвижение.
120. Видове противоречия В това отношение по-обща и по-ясна е класификацията,
предложена от И.С. Нарский: 1) обективни диалектически противоречия, 2) отражението им
в познат вид в тъканта на съвременната научна теория, 3) субективни противоречия, чиято
източник е непълнотата, едностранчивостта и т.н. на даденото - несъвършеното - състояние
на знанието, 4) формално-логически противоречия от типа на грешки и залитания, 5)
гносеологически антино-мии - контрастни познавателни ситуации.
121. Научните противоречия Специфично научни противоречия са тези между
формално и съдържателно, нагледно-образно и концептуално-знаково, теория и експеримент,
фактите, осъзнато и неосъзнато, стари и нови знания, идеи и парадигми, отразяване на
реалните изменения чрез тяхното "спиране" и "покои", отразяване на непрекъснати процеси
чрез прекъснатости, на конкретното чрез абстрактното, на безкрайното чрез крайното,
нетъждественото чрез тъждественото, предмета и метода на научното изследване,
конкуриращи едностранчиви теории, между абсолютната и относителната истина, формата и
съдържанието на знанието, между езика на метода и езика на предмета, когато методът
излезе извън границите на своята приложимост, при възхода от абстрактното към
конкретното, между знанието и незнанието, между непълното и по-пълното знание и пр. В
противоречия могат да прераснат и постоянните въпроси, които стоят пред всеки учен:
специфика на използваната от него теория, степен на съответствието и с опитните данни,
преимуществата и недостатъците и пред конкуриращите теории и т.н.
Ще подчертаем, че именно научното противоречие е средството, благодарение на което
знанието преминава в състояние на неустойчивост и неопределеност. Именно
противоречието, обособено в научния проблем, задава посоката на научното търсене и
начина на решението на проблема.
122. Функции на научните противоречия Очевидна е важната роля на научните
противо-речия за развитието на познанието. Това обуславя различни и необходими функции
на тези противоречия: посочване на непригодността на концептуалната система, в която е
възникнало то; забрана на някои компоненти на научното знание, постановка и формулиране
на нови проблеми; очертаване на границата на валидност на законите, теориите и пр.;
прогностични функции - детерминиращи развитието на научното познание в дадена посока и
основните черти на бъдещата теория; активизиране на научното търсене; очертаване на
незнанието и т.н.
Разкриването на научните обективни и субективни противоречия зависи в голяма
степен от ценностните ориентации на учения, от неговата картина на света, мирогледа,
методологичните му схващания и пр.

7.2. НАУЧНИЯТ ПРОБЛЕМ

123. Въпрос и проблем Много учени използват понятията въпрос, задача и проблем
като синоними, но при прецизиране по показателя "разгърнатост" може да се приеме
използваният тук ред. С други думи, въпросът се разгръща в задачи, а те - в проблем, т.е.
проблемът - това е система от свързани въпроси и задачи, разгърнат въпрос, но около някакво
централно противоречие, респективно проблемна ситуация. При това към въпросите се
добавят и някакви предположения за възможността да възникне ново знание под формата на
предположения, догадки, хипотези. Така на въпроса може да се гледа като на изходно
съждение в построяването на научния проблем.
124. Задача и проблем Някои въпроси в науката, след анализа им, водят до
формулирането на познавателни задачи.
Някои задачи се решават в рамките на съществуващите знания и не внасят нищо ново в
тях, а други прерастват в проблеми. Задачата е развитие на въпрос и е предпоставка,
установка за конструиране, възпроизвеждане, формулиране на научен проблем при
изследването на някакъв обект. Чрез съвкупност от познавателни задачи се формира и
реализира проблемът. Решението на една задача е път към решаването на един проблем,
стъпало в това решение.
125. Нов факт и проблем Обикновено нов научен проблем възниква при появата на
нов факт, необясним от предишната теория, противоречащ и. Тогава теорията може да се
разшири, да се коригира и да го обхване; може да се уточнят положенията и понятията й;
може да се формулира нов проблем и след това да възникне нова теория. Противоречието
може да се премахне чрез операцията "свеждане до абсурд" - тогава не е необходима
постановката на нов проблем; противоречието може да се консервира за определено време
ако системата (теорията) работи ефективно; може за известно време противоречието просто
да се игнорира.
126. Учен и проблем Излагането и постановката на научния проблем са свързани с
творческите потенции на учения, с неговия талант и опит. Самата чувствителност към
проблеми е специфично творческо качество. Формулирането на проблема е най-важният етап
на научното търсене, от които в значителна степен зависи успеха на всяко откритие. Даже
някои смятат, че "формулирането на проблема често е по-съществено от неговото
разрешаване"[20]. Този момент е част от по-общия проблем на необходимостта от известно
съответствие между комплекса задачи и проблеми, от една страна, и необходимите за това
качества на учения, от друга.
127. Главното в научния Главната характеристика на научния проблем е
неопределеността на знанието. Тоя непосредствено разкрива момента на развитието
на научното знание и е средство за по-успешно познаване на обективния свят. Така
постановката на научния проблем се диктува от потребностите на самото знание, а те се
определят в крайна сметка от практиката и потребностите. Всъщност научният проблем е
началото на развитието на научното знание и начална форма на създаването на новия му етап.
Научният проблем разкрива границата на непознатото, той е знание за незнанието.
128. Що е научен проблем? Постановката на научния проблем се предшества пряко от
проблемната ситуация. Тя възниква когато е необходимо да се реши някоя задача, да се
премахне непълнотата, противоречивостта на знанията за някакъв обект. Научният проблем е
система от въпроси, групирани около един централен въпрос, представляващ същественото
на проблема. Спомагателните въпроси са необходими за отговора на главния въпрос[21].
Ясно е, че научният проблем е неизбежен елемент на познанието при прехода от непълно и
неточно знание към по-пълно и по-точно.
129. Гносеологични функции на научния проблем В казаното дотук се разкриват и
функциите на научния проблем. Главната функция е: познаване с цел овладяване. Тя е част от
гносеологичните му функции: описателна, информативна, обяснителна и предсказваща.
Описателната функция се състои в изясняване и уточняване на предметната страна на
изследването, на частите, елементите и подсистемите в това изследване. Информационната
функция се. изразява в сумиране на натрупаните и необходимите знания, на резултатите от
наблюденията, експериментите, измерванията и пр. Обяснителната функция е разкриване на
законите, теориите, хипотезите и пр., разкриващи причините и същността на прехода от
старата система от знания към новата. Прогностичната функция се изразява в предсказването
на нови факти, тенденции, закономерности, явления - това е една от основните функции на
знанието.
130. Други функции на научния проблем Научният проблем има и много други
функции освен гносеологичните. Това са: психологически - активизиране на субективния
фактор на научното изследване; социални - мобилизира ресурсите на обществото за решаване
на проблема и увеличаване на творческите възможности на обществото; методологични -
дълбоките нови проблеми неизбежно обогатяват методологията на научното изследване;
детерминиращи -предопределят в основни линии най-важните характеристики на бъдещата
теория[22], това е първообраз на теорията, нейният зародиш.
131. Видове научни проблеми Класификацията на научните проблеми не е решен
проблем. Например, към гносеологическите принципи на класификация на проблемите се
отнасят: целеви, обективен, функционален, структурен, истинностен, времеви и др. По други
признаци научните проблеми са: проблеми на естествените, обществените и техническите
науки; теоретични, практически, общонаучни, тяснонаучни, комплексни, глобални,
фундаментални и пр. По всички тях може да се говори много, но по-важното е да се знае, че
различните учени имат различни знания, установки и пр. по различните нива на всички тези
проблеми и намирането на общ език в дискусиите става много сериозен проблем.
132. Диалектичност на научния проблем В заключение на този въпрос ще кажем
няколко думи за елементите на диалектиката на научния проблем. Тя включва: виждане на
вътрешните противоречиви тенденции в проблема; как става разгъването и борбата на тези
противоположни и противоречиви стремежи; проследяване и на единството на
противоположностите, и на прехода на всяко определение, качество, страна, черта, свойство
във всяко друго и в своето противоположно; вътрешните противоречиви тенденции и страни
са сума и единство на противоположности, как решението на един проблем поражда нови
проблеми, как научното познание се реализира като процес на смяна на теориите и
проблемите и на връщането им на ново ниво.
Последният въпрос, която ще разгледаме накратко, но която има съществено значение
за качеството на научните дискусии, е този за недостатъците в и на науката. Общо трябва да
се каже, че историята на науката е пълна с недостатъци и грешки, някои от които граничат с
престъпленията - преследване, затваряне, довеждане до самоубийство и т.н.
133. Главните недостатъци на науката Може би главният недостатък е, че
съвременната наука стана средство за прехрана, кариера, власт и богатство и затова в нея
влязоха много хора без данни за истинска научна работа. Следващият голям недостатък е
прекалената консервативност на учените като израз на консерватизма на обществото. Именно
затова множество големи и малки открития не са били признавани своевременно, а авторите
им - преследвани до лудост или самоубийство. Даже известни са случаи, когато големи
учени, направили сериозни открития, не са признавали постиженията на други. Много голям
недостатък е и некомпетентната намеса на администрацията, политиката и идеологията в
решаването или забраната на тези научни проблеми и решения: символната логика,
генетиката, кибернетиката, психотрониката и т.н. Следващият основен недостатък е слабото
и рядко владеене на диалектическото мислене от учените, вкл. философите, придържащи се
към диалектическия материализъм. Ще завършим с ниската обща култура, слаба
толерантност, неовладяна стратегия на научната дискусия и т.н.
134. Други недостатъци Другите недостатъци и грешки са многобройни: формална и
надута литературна справка; компилативност и слаба приносност на публикациите; няма
обективни критерии за оценка на научния принос и научния труд; много чести формално-
логически грешки; механично пренасяне на идеи, методи и пр. от една област в друга;
дублиране на изследванията, но в различни условия, подходи и пр.; слабо информационно
осигуряване; ниско ниво на- научната критика; пренебрегване от учените на
научнопопулярната и фантастичната литература; между научните революции водещо
значение имат учените от нетворчески и слабо творческия тип, неспособни да разберат
големите открития; лековерие или свръх-критичност; неумение и нежелание да се вслушват в
чуждите доводи; преклонение пред различни авторитети (хора, теории, факти~);
абсолютизиране на достигнатото; неоснователно отхвърляне на неприятните факти;
презрение към методологията и философията; свръхспециализация и загуба на общия език;
стеснено разбиране на понятието "научност" и обявяване на големи нови идеи за ненаучни и
т.н.
Всички тези недостатъци пораждат проблеми и трудности пред научното познание,
намаляват ефективността на обмяната на мнения и дискусиите.

ЧАСТ II
НАУЧНАТА ДИСКУСИЯ
8. ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ
8.1. ОБМЯНАТА И БОРБАТА НА МНЕНИЯ В НАУКАТА
135. Обмяната на мнения Първо трябва да се подчертае, че обмяната на мнения е
необходимо условие в развитието на науката. Тя се извършва на базата на някакво
единомислие и при наличието на неизбежни и естествени разногласия, стигащи до
противоречия - важното е те да не напускат терена на самата наука и да са в неяно име[23].
Рационалното несъгласие и разногласие е израз на самия характер на решаването на научни
проблеми и на относителната приемливост на валидността на всяка теория. Специално за
обмяната на противоположни мнения няма отделно понятие - използват се спор, дискусия,
полемика, диспут, дебати, прения и др. По-важното е, че борбата на противоположни мнения
е естествен и необходим спътник на всяка човешка дейност - не само в науката - и е един от
показателите за културното равнище на участниците. Освен това борбата на мнения е и метод
на познанието, съпоставянето и оценката на различни теории, начин за отстояване на научна
и друга истина и т.н. От чисто психологическа гледна точка, синтезираща всички останали
гледни точки, всяко научно положение, нова идея и пр. предизвиква стремеж у едни учени да
го докажат, а у други - да го опровергаят.
Общо елементите на обмяната на мнения.са: гносеологически, психологически,
формално-логически, диалектико-логически, естетически, информационни, социално-
психологически и др. Отделно на тях няма да се спираме.
136. Видове обмяна на мнения Поради целенасочения характер на всяка човешка
дейност, видовете обмяна на мнения ще разделим според целите им. От тази гледна
точка има три големи групи обмяна на мнения: 1) взаимно или едностранно информиране,
2) търсене и налагане на истината, 3) победа на всяка цена. Информирането може да бъде от
любопитство или от абстрактен интерес; с цел намирането на общи точки за съвместна
работа; обогатяване и обмяна на опит. Обмяната на мнения за търсене на истината може да
бъде с цел: намиране и изясняване на слабостите в собствената и чуждите позиции;
опровергаване на чуждата позиция без предлагане на решение; установяване на степента на
истинност на всички позиции и търсене на по-пълната истина. Победата на всяка цена: с
убеденост в собствената правота; независимо. от собствената правота да се опровергае
противника - независимо и от неговата правота; налагане чрез извъннаучни средства.
Съществуват много степени и разновидности на тези форми, но те са извън целите ни.
В схематичен вид обмяната на мнения в науката е:

ОБМЯНА НА МНЕНИЯ
 1. информиране
1.1. абстрактен интерес
1.2. търсене на общност
1.3. обмяна на опит
2. търсене на истината
2.1 търсене на слабости
(дипломация)

2.2. опровергаване без решение

2. търсене на по-пълна истина
(сътрудничество)

3. победа на всяка цена

3.1 увереност в правотата си
3.2. опровергаване на друг
3. налагане с извъннаучни средства
(конфронтация)
137. ВСЯКО различие - основание за дискусии Без да разработваме нататък тези форми
на обмяна на мнения в науката, ще повторим, че всяко различие и разнообразие в науката -
индивидуалността на учените, на условията, в които работят, на схващанията, целите им и
пр. - е основание за пораждането на спорове, дискусии или други форми на конфронтация
или сътрудничество. Важното е, че само издигнатите до върха на противоречието
разнообразия стават подвижни и живи едно относно друго и придобиват онази
отрицателност, която е вътрешната пулсация на самодвижението и жизнеността . Това
означава, че различията трябва да се развият и узреят до противополжност, за да има
оптимални условия за пряка дискусия[24].
138. Основните понятия При обмяната на мнения в науката и останалите области на
живота се използват групата понятия спор, дискусия, полемика, диспут, дебат и т.н. По
техните определения няма единно мнение, даже повечето изследователи ги използват като
синоними или понятия без съществени разлики между тях. Втора група понятия са критика,
самокритика и защита, третата група - ДОВОДИ, аргументи, доказателства и опровержения.
Накратко ще разгледаме всяко от тях, за да имаме представа за съдържанието им.
139. Що е спор? Ние няма да използваме спора, дискусията и полемиката като
синоними, а ще приемем съществуващото в литературата[25] становище, че те се различават
помежду си. Ще приемем определението, че спорът е такава борба на мнения, чиято цел е на
всяка цена да се опровергаят противниците и да се наложи собствената теза. Основанията на
спора са различията, а не съвпаденията. В него цари общо взето хаотично протичане,
безпорядъчно или "културно" ругаене в явна или по-прикрита форма, празни и дребни
забележки, обиди, нежелание да се разбере противника, използване на всякакви средства,
доводи, аргументи и т.н. При поляризирани и непримирими позиции спорът е полезен само
за свидетелите, които обективно и непредубедено могат да си извлекат поуки. В нашата
класификация това е формата 3.2. Нея едва ли можем да наречем научна.
140. Що е полемика? Обмяната на мнения, при която едната страна е на правилни
позиции, владее логиката на фактите, теорията, доказателството и опровержението, а
спорните въпроси са фундаментални, ще наречем полемика. За неправата страна обаче,
особено когато позициите са напълно противоположни и няма обективни и субективни
условия и възможности за промяната им, това е спор и тя използва посочените по-горе
средства. Полемиката дава възможност за оживяване на изложението, прави го ярко и
находчиво, подържа напрегнато вниманието към темата, увлича хората. Полемиката може
също така да оживява теоретичното мислене и да го издига на по-високо методологическо,
философско и пр. ниво. За непредубедения участник или свидетел полемиката е мислене,
убеждаване от страна на по-знаещия и по-можещия. В нашата класификация това е формата
3.1. На старогръцки думата полемика означава "воина".
141. Що е дискусия? Дискусията е такава обмяна на мнения, при която
основа са съвпаденията и общностите в позициите, а целта е да се изясни мярата на
истинността на всяка от позициите и участниците да се приближат до по-пълната истина. С
други думи, това е форма на сътрудничество. При нея всяка от страните настоява не на
абсолютната истинност на собствената си позиция или решение на спорния въпрос, а се
стреми да открие слабостите и грешките, както в другата страна, така и своите. Тук
критиката и самокритиката се покриват. Изходът от дискусията може да бъде победа на
едната страна или общо приближение към истината, но е възможна и умора от дискусията -
без завършек, безкрайна дискусия, постоянна дискусия - непрекъснато приближаване към
истината и пр. В нашата класификация това е формата 2. Думата произхожда от латинския
глагол, означаващ "размахвам,-разпръсквам".
Може да се каже, че формата 1 (информирането) е търсене на контакт с цел
сътрудничество или конфронтация, формата 2 е сътрудничество, а формата 3 - конфронтация.
Втората група понятия - критика, самокритика и защита - са общи методи за водене на
дискусията, спора и полемиката.
142. Що е критика? Критиката е начин, средство за разкриване на научност,
обоснованост, убедителност, правилност на аргументите, привеждани за обосноваване на
отстояваната гледна точка . Тя е форма на дискусионно отрицание на старото от новото,
метод в-борбата срещу старото, за утвърждаване на новото. Научната критика е активен израз
на отношението на дадена теория към другите, тяхната оценка или преосмисляне на самата
теория от гледна точка на собствените й изводи. На гръцки думата означава съдя, оценявам.
Критиката може да бъде искрена, добросъвестна и добронамерена, но може да бъде и
търгашеска, по сметка. Това е едностранната критика. Тя забелязва само слабите страни и
премълчава силните, поради което усилва много емоционалния фактор в обмяната на мнения
и усложнява разбирането между страните. Тя се използва главно в спора. Критиката може да
бъде убедителна и неубедителна, като последната може да бъде обект на обратна критика.
Също така критиката може да посочва или да не посочва решение. Самата критика има
различни външни форми: устно, в печатни издания, с и без аудитория, частна и колективна и
пр.
Специално внимание заслужава несправедливата критика. Досегашната история на
науката показва пословична резистентност, съпротива срещу множество от големите научни
открития, изразяваща се в остри и неоснователни нападки.
143. Видове критика Освен горните видове критика, възможни са и други.
Неистинският тип критика отхвърля критикувания възглед без съдържателно научно
посочване на причините за това, т.е. без научни аргументи. Има и критика заради логически
грешки и противоречия (формите 2.1 и 2.2), заради слабости на методологическо ниво (по-
общо от разглежданата научна област), заради грешки и слабости в теоретично-
методологичното ниво в дадената област, заради несъответствие с фактите, погрешна
методика за емпиричната част, изопачаване на елементарни факти и случайни грешки
144. Критиката като творчество Необходимо е да се подчертае, че когато критиката е
наистина научна, всички нейни типове съдържат творчески елементи и тя съвпада с научното
творчество. Тогава тя служи и за оборване на неправилни "възгледи, и за предлагане и
налагане на истината.
145. Що е самокритика? Самокритиката е отказът на дадена страна от нейни
собствени съждения като грешни или малко убедителни. Тя е и защита на собствената гледна
точка, защото се освобождава от слабостите и погрешните положения и намира по-силни
аргументи и основания. Самокритиката изисква висока степен на обективност, смелост да се
признаят слабостите, поставяне на научната истина над всякакви други интереси и критерии.
Тя е признак на висока култура.
146. Що е защита? Защитата е търсене на допълнителни, нови аргументи
изложение на своето решение на спорния въпрос, търсене на нови доводи и пр. Тя се
проявява под формата на критика и самокритика.

8.2. ДОКАЗАТЕЛСТВОТО
Основното място в обмяната и борбата на мнения принадлежи на доказателството и
свързаните с това доводи, аргументи и опровержения - третата група понятия, които
споменахме.
147. Що е доказателство? Може да се приеме, че доказателството е процесът на
установяване на обективната истина чрез практически и теоретически действия и
средства. В по-тесен смисъл доказателството е разсъждение за обосноваването на
истинността или лъжливостта (опровержение) на дадено положение.
Доказателството има тричленна структура. Първият й елемент е тезисът - положението,
което трябва да се докаже; вторият елемент е доводът (аргументът) - положения, чиято
истинност се признава и на чиято основа се доказва тезисът; третият елемент са
разсъжденията -начинът, с чиято помощ се стига до извода за истинността (лъжливостта) на
доказваните положения. Освен това доказателствата са два типа: пряко доказателство -
доводите непосредствено потвърждават тезисите; косвено доказателство - опровергава се
противоположният тезис.
148. Правила за доказателство Правилата за доказване се диктуват от законите на
формалната логика: закон за тъждеството, закон за противоречието, закон за изключеното
трето и закон за достатъчното основание. Първият закон изисква всяка мисъл в
разсъждението да не мени своето съдържание; вторият гласи, че две противоположни мисли
за един обект, взет в едно и също време и в едно и също отношение, не могат едновременно
да бъдат. истинни; третият -две противоречащи си съждения не могат едновременно да бъдат
истинни - истинно е само едно от положенията, а не нещо, трето, това е законът или-или;
четвъртият изисква всяко доказателство да се основава на положения, чиято истинност е
несъмнена. От тези закони следват ред правила, които ще посочим в края.
149. Аргументирането Към хода на аргументирането също има определени
изисквания и правила. То трябва да включва в същата последователност следните моменти:
какво твърдение искаме да докажем; дефиниране на използваните понятия; твърдението не
трябва да бъде прекалено широко, ако искаме да бъде обект на дискусията; твърдението
трябва да е съсредоточено върху една основна мисъл: да се очертаят главните проблеми;
необходимо е предварително взаимно признаване на схващанията на противниците по
частните въпроси[26].
150. Видове доказателства Доказателството на определен тезис може да се извърши
по различни начини: позоваване на
конкретен авторитет; базиране върху зависимостта между причината и следствието; на
базата на аналогията; индуктивно доказателство; дедуктивно доказателство; чрез факти и
примери, приети от всички участници и т.н.
151. Определение на понятията Много важна страна в доказателствата са правилните
дефиниции (определения) на понятията и правилните операции с тях. Най-разпространеният
начин за определяне на понятието е чрез най-близкия род и видовото отличие (правилата за
това са дадени в последната точка). Друг начин е чрез съотнасяне на даденото понятие с
неговото противоположно понятие, трети начин е чрез изброяване и изреждане. Последният
начин, които ше посочим и който използваме често тук, е определянето чрез разкриване на
общото-особеното-единичното в даденото понятие (правилата също са в края), като за всяко
ниво може да се използва някой от посочените преди това начини.
152. Най-доброто доказателство Зад последния начин на определяне чрез трите
етажа се крие фактът, че най-доброто научно доказателство на някакво положение (тезис)
трябва да се базира на съответна йерархия от положения и закони: методологически
(философски и общонаучни, общонаучни и конкретно-научни). Това отговаря и на
различното навлизане на различните учени в областта на неизвестното: едни са на < нивото
на фактите (събирането им, експерименти, наблюдения и класификацията им), други са на
нивото на анализа на фактите и формирането на най-близките до тях изводи и хипотези,
трети се съобразяват с по-общите закони и изграждат хипотези, отиващи по-далече в
неизвестното - т.е. засягат по-общи и основни нови свойства и закони, четвърти изхождат от
максимално общите закони на философията и методологията и формулират най-силните
хипотези. Неразбирането на тази ешелонизация (иерархизация) на научното изследване,
"замръзването" на своето собствено ниво, непризнаването или неразбирането и
непознаването на другите нива (и по-високите, и по-ниските) е една от много често
срещаните причини за неразбиране между учените. Всеки признава само своето ниво за
научно, по-високите за псевдонаучни, фантазии, а по-ниските - емпиризъм. Забравя се, че
истинската наука е системно единство на всички елементи. Оттук следват правила, посочени
в края.
Интересно е да се подчертае, че подобна организация има информационната дейност на
мозъка - от долните етажи (сетивата) нагоре се извършва все по-голямо обобщаване на
информацията и се изработват все по-капацитивни в информационно отношение сигнали. По
обратния път те се декомпозират, за да стигнат до изпълнителите (мускули, жлези и пр.).
153. Видове доводи Научните положения, които се използват като доводи са:
изказвания за достоверни единични факти, определения, аксиоми-постулати, по-рано
доказани положения. Интересно е да се отбележи, че няма общи правила за намиране на
доводи. Също така трябва да се разбира добре, че количеството на доводите няма значение -
важното е да се използват силни аргументи и контра-аргументи. Възможни са, обаче, и
спорове и дискусии по това кое е доказано и кое – спорно.
154. Логични прийоми на доказателството Логичните прийоми на доказателството
са: дедуктивни, индуктивни, преки, косвени, прогресивни.регресивни, апагогическп,
разделителни. На практика често се използват смесени прийоми, включващи повече от един
частен прийом.
155. Що е истина? Въпросът за доказателството е тясно свързан с този за истината.
Всички критерии за истината са относителни: и практиката, и теорията са исторически
ограничени и преходни. Най-малка относителност обаче има целокупната духовна и
материална практика на човечеството, а тя е изкристализирала в максимално общите знания:
философски, общонаучни, методологически и пр. И вторият момент на този критерии: едно
положение е толкова по-истинно, в колкото по-голяма система се включва - системата от
знания на всички равнища, като при необходимост може да се жертват възможно по-
конкретните положения, имащи по-ограничена и тясна валидност, а не по-общите.
По-сложен е въпросът с диалектическото доказателство, подчиняващо на себе си
логическото доказателство. То е свързано със съблюдаване, на диалектическото мислене,
методологията и пр. - какъвто е подходът ни в цялото изложение.

9. СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ НА ДИСКУСИЯТА

9.1. СТРУКТУРА НА ДИСКУСИЯТА
156. Според етапите Основните етапи на всяка дискусия са: подготовка,
провеждане и изводи. .В литературата подготовката е общо взето подценявана и просто я
няма, макар че тя предопределя до много голяма степен ефективното я протичане.
Подготовката за дадена дискусия включва раждането, развитието и относителното узряване
на едно поле от концепции по даден проблем, избистряне на противоречивите групи
концепции и на техните проекторешения на проблема - всичко това на основата на обмяна на
мнения и тяхното сблъскване по страниците на съответните научни издания. Тук се включват
и подходите, аргументите, логиката и следствията на решението. Също така предварително
трябва да се формулират и уточнят въпросите, които ще се обсъждат на дискусията. Самото
провеждане има също свои под-етапи: резюмирано изложение на различните позиции и
спорните въпроси, задаване на въпроси за доизясняване на чуждите позиции, критика на
слабостите в чуждите позиции, отговори на критиките и т.н. - има възможности за различно
протичане. В етапа на изводите се включва не само резюмиране на изводите от дискусията,
непосредствено в края й, но и известно време след него - когато спокойно се осмисли
дискусията.
157. Според съдържанието Елементите тук са: постановката, решението,
аргументирането. По принцип те се формулират и изясняват преди дискусията, но е
необходимо резюмираното им, но достатъчно ясно, излагане в началото на дискусията. Към
всеки елемент има определени изисквания. Тук се използват: метод на въпросите и
отговорите; аргументен метод - главното внимание се отдава на доводите, обосновката на
гледната точка, доказателствата и опроверженията; привеждане до противоречие с научно
установените факти.
Интересно е тук да посочим резултатите на древнокитайските логици по време на
спора, описани в книгата "Модзи". Според тях има седем метода за разсъждение, за водене на
спора: вероятност -съждение, при което истината се взема частично, непълно;
предположение - метод на разсъждение, основан на привеждане на доводи, които още
не са обосновани; подражание на образец - привеждане на съждения, които са били правилни
в аналогична ситуация; съпоставка - дадена вещ се обяснява чрез описването на друга вещ;
сравнение -съпоставят се и се уподобяват две понятия, които в хода на разсъжденията
започват да се прилагат заедно; позоваване на мнението на противника; метод на
разпространението - използване на извод на частни положения от по-общи.
158. Според протичането Главните групи дискусии са с нормално и с изродено
протичане. По тях се говори в цялото изложение, но тук ще кажем няколко думи за
изроденото протичане. То има няколко варианта. В най-често срещания случай дискусията се
изражда в безполезен спор или монолози на глухи, когато емоциите вземат връх над
разсъдъка; в друг случаи израждането се дължи на скритото желание за победа на всяка цена;
в трети случай - използването на извъннаучни средства (административни, политически и
пр.); в четвърти случай - поради силно различното ниво на дискутиращите и липсата на общ
език; в пети случаи - поради изхождането от непримиримо противоположни позиции и т.н.
Тогава дискусията се превръща в някоя от другите форми на обмяна на мнения, посочени
преди.
Частен случай на изродена дискусия е рецензентската дейност при публикуването на
статии и книги. В общия случай авторът и рецензентът са в неравностойни позиции, макар че
нерядко именно авторът е по-добрият специалист по проблема, а на него се гласува априори
недоверие от съответната редакция или издателство. На основателните възражения на автора
много рядко се обръща внимание. Подобно е положението и при печатната критика, но това е
така само при нарушаване на нормалните условия за развитие на науката.
159. Според оценката Тук се има предвид оценката на правилността на хода на
дискусията от двете страни поотделно и обективната й оценка. Последната може да съвпада с
едната, но може и да не съвпада с никоя от тях. Различните оценки обуславят различно
поведение на дискутиращите, водят до лутане и връщане назад, намаляват ефективността на
срещата между страните.
160. Според нивата Тук се има предвид дали участниците спазват последователно,
хаотично или не спазват необходимостта от последователно дискутиране по
методологичната, общонаучната и конкретно-научната страни на обсъжданите въпроси,
решенията и аргументирането им.
Възможни са и други структури, но за нашите цели това не е нужно.

9.2. ФУНКЦИИ НА ДИСКУСИЯТА

161. Общо за функциите Споровете, дискусиите, полемиките в науката (и изобщо)
помагат за откриване на проблемите и всестранното им осветяване, установяването на
недостатъците на изучаването на едни или други научни въпроси, изработват пътища за
решението им и самите решения, преодоляват едностранчивостта на възгледите, натрупват,
разпространяват и утвърждават новото в науката (ако не се използват ненаучни средства в
тях). Дискусията съзнателно се използва като средство за решаване на научни въпроси -тя е и
особен метод на научното изследване с цел критичното разглеждане на предлаганото
решение на научния проблем, проверка на обосновката на научните утвърждения,
изработване на общ подход в изследването на даден научен въпрос и т.н.
162. Творческа функция Правилно подготвената и проведена дискусия има за
своя съществена страна творчеството - то пронизва всички етапи на дискусията. Тук влизат
откриването, осветяването, всестранното обхващане, решаването на проблемите,
разкриването на нови проблеми преди и след решенията на въпросите и т.н.
163. Конкретизираща функция Това е ясно,точно, прецизно формулиране на
спорните въпроси, на използваните термини и дефиниции, на привежданите доводи и
аргументи, на използваната логика за доказване на една или друга теза, на различията между
дискутиращите страни и т.н.
164. Възпитател на функция Това е възпитание на научното мислене, на
психическото себевладеене и себеконтрол, на уважението към другите участници и мнения
и към хората изобщо, това е издигане на културата на участниците, на тяхната широта и
толерантност, на тяхното чувство за отговорност, на активно отношение и съзнателност, на
техните идеи, възгледи, отношения към събитията и явленията и т.н.
165. Обучаваща функция Това е обучението и овладяването на логическото и
диалектическото мислене, на методи, подходи и пр. към различните проблеми и
различните им аспекти, на прецизност, ясно и красноречиво изказване и формулиране на
мисли, изводи и пр., на широко и всестранно обхващане на проблемите и т.н.
166. Антибариерна функция Това е показването на аспекти, страни и пр. На
проблема, подходите към него и решенията му, които аспекти и пр. не са се виждали от
дадения участник поради наличието на психически, теоретични и др. бариери, с които
изобилства творчеството в науката. Даже някои изследвания показват, че дискусията е
най-ефективната форма за премахване на психическите бариери пред новото в науката.
167. Стабилизираща функция Това е придаването на устойчивост на науката, на
условията за нейното нормално развитие, на достоверно достигнатото и пр. Без свободата на
изказването на мнения, не можем да бъдем напълно сигурни в истинността на нито едно
положение и твърдение
168. Популяризира ща функция Това е популяризиране на достигнатото ниво на
знанията в дадена област и проблем, на методите, подходите и средствата на науката, на
културата и равнището на учените и пр. пред останалите учени и пред широката
общественост. С това се увеличават възможностите на другите учени да решават своите
проблеми и се повдига културата на цялото общество.
169. Прогнозираща функция. Това е очертаването на знанието за незнанието, на
възможни пътища за разширяване на знанието, на вероятни нови закони, свойства и пр.
Интересно е да се подчертае, че страната, защищавала по-общи и по-дълбоки идеи по
правило е била по-правата, макар че в началото често е търпяла поражение. Вторият аспект
на тази функция е, че поначало ролята на знанието е да прогнозира, предвижда, предсказва
множество събития, явления, възможности и пр.
170. Стимулираща функция Това е създаването на творческа атмосфера поради
свободното изказване на мнения, създаване на условия за по-ефективно научно творчество, за
обогатяване на знанията на отделния участник и с това за активизиране на творческите му
търсения по всички етапи и аспекти на научната дейност.
171. Предпазваща функция Това е предпазването на научното знание от
догматизма, метафизиката, от проникването в него на лъжливи възгледи, породени от
неизяснеността на спорните проблеми и от своеобразието и относителната свобода на
духовната дейност, относно действителността, от спекулациите с нерешените проблеми,
неизяснените факти, новите идеи и теории и пр. Това е предпазване и от едностранчивостта в
науката.
172. Критична функция Това е критичното и самокритично осмисляне на
проблемите, доводите, аргументите, доказателствата, подходите, решенията, смятаните за
твърде установени положения, теории, възгледи и пр.

10. ХАРАКТЕРИСТИКИ И КАЧЕСТВА НА ДИСКУСИЯТА, ОБЩИ

ИЗИСКВАНИЯ КЪМ НЕЯ
10.1. ХАРАКТЕРИСТИКИ И КАЧЕСТВА НА ДИСКУСИЯТА
173. Диалектичност на дискусията Доколкото тук има все пак борба на
мнения, подходи, решения и пр., дотолкова дискусионността е страна на всяка
дискусия. Това внася ред елементи, страни, изисквания в подготовката, протичането и
завършването на дискусията, които трябва да се разбират и използват от участниците. Често
това не е така и води до частичното или пълно израждане на дискусията.
174. Дискусията като творчество Една от основните функции на дискусията
творческата - е едновременно и нейна важна характеристика. На дискусионността се гледа
не само като на страна на дискусията, но и като метод за решаване на научните проблеми.
Както вече подчертахме, дискусионността е аспект или синоним на диалектичността,
творчеството - също. В частност теоретичните термини имат по-богато съдържание от
използваното в контекста на теорията и затова могат да играят евристична роля. Тази част в
повече включва множество интуитивни моменти, връзки и други теоретични термини, с
извънтеоретични предпоставки, с някаква мрежа от философски категории и пр. и това дава
възможност за прокарване на мост към най-разнообразни концептуални конструкции.
175. Дискусията като сътрудничество По дефиниция дискусията е една от формите
на сътрудничество между учените. При нея участниците се стремят към оценка на мярата на
истинността на всяка страна и към увеличаване на тази истинност. За разлика от нея, спорът
и полемиката са противопоставяне и борба. Тук е важно предварително да се отговори на
въпросите защо, за какво и с кого ще се дискутира. Това определя избора на сътрудниците и
противниците.
176. Единомислие и разногласия в дискусията Като форма на сътрудничество
дискусията изисква определена степен на единомислие и наличието на разногласия. Когато
единомислието е абсолгатизирано и пресилено, то води до стагнация на знанието и научно
безсилие или се оказва привидно. Изкуственото единомислие е признак на познавателен
застой. Затова е нужно оптимално съотношение между единомислието и разногласията, като
първото да бъде по коренните позиции. Това оптимално съотношение е естествено и
прогресивно състояние.
177. Влияещи фактори Върху единомислието и разногласията влияят
познавателни и извънпознавателни фактори.
Последните са психологически, социални, национални, идеологически, политически
и пр., а първите са методологически, философски, общо-научни и т.н. В
психологическите фактори влизат различията между учените по психическа нагласа,
темперамент, емоционалност и т.н.
178. Конструктивност на дискусията Тази ефективност зависи от дистанцията между
позициите и намалява с нейното увеличаване.
Но при дискусии между големи учени по големи проблеми тя води обикновено до
шлифоване на собствените им позиции, до изкристализиране и отчетливо популяризиране.
Също може да се посочи, че нерядко победата на една от страните в дискусията е временна.
Всичко това обаче не означава непременно намаляване на конструктивността на дискусията.
Частен случай на ефективността са дискусиите, които се следят от цялата общественост -
национална или световна - и имат социално, културно и друго значение. Също така
интересно е, че даже дискусиите около погрешни теоретични въпроси могат да способстват
за развитието на научното знание и натрупването на научен материал.
179. Необходимост от дискусията Тази страна на въпроса има голямо значение за
ефективността на дискусията. Нужна ли е тя сега? По този повод? С тези участници? При
това ниво на зрелост на различията и готовността да се придвижим напред? Например
абстрактните спорове и дискусии общо взето са малко или никак полезни.
180. Йерархичност на дискусията Това отново е свързано с етажността в познанието,
включваща философско, общонаучно, методологично, частно-научно и др. нива. По някои от
положенията в тези нива е необходимо единомислие, без което дискусията е безпредметна и
невъзможна.
181. Критичност и самокритичност По този въпрос говорихме при функциите
на дискусията. Той е аспект на диалектичността на дискусията и при нея играе силно
конструктивна роля. Тук обективността, непредубедеността и пр. са необходими качества на
участниците.
182. Системност на дискусията Проблемната ситуация и спорните въпроси
представляват сложна система от разнородни и взаимосвързани елементи и за да може тази
система да се трансформира - т.е. да се намерят решенията на тези въпроси - е необходимо и
самата дискусия да протече системно и систематично. Това изисква системно-структурен
подход, добро владеене на сценария на оптималната дискусия и т.н. В противен случай
ефективността я намалява значително.
183. Пълнота на дискусията Това означава добро обмисляне, постановка и
решение на цялата система от въпроси, свързани с научния проблем и протичането на
дискусията. Без тази пълнота, дискусията се протака, ефективността я намалява, губят се
много време и сили.
 184. Перспективност Тя е свързана с ефективността и прогностична дискусията
ността, но и с разкриването на нова и по-дълбока проблемна област след намирането-'на
някакви решения. Тази перспективност е толкова по-голяма, колкото по-пълно се обхващат
всички равнища на спорните въпроси, т.е. колкото по-дълбоко в същността им навлиза
дискусията.
185. Целенасоченост Тя изисква ясна постановка на спорните въпроси на дискусията
си и целите на участниците, без последното да е абсолютна преграда за постигането и на
други цели, възникващи в хода на дискусията. Тук, както и в другите характеристики и
параметри, е необходима известна неопределеност и свобода. Има например въпроси, по
които е безсмислено да се дискутира, макар че това не бива да се забранява.
186. Предимства и недостатъци Тук въпросът е за различните видове дискусии,
главно устните и писмените. Без да разглеждаме подробно този въпрос, ще посочим, че
главното предимство на устната дискусия е в нейната оперативност, а на печатната - във
възможността за по-дълбоко и всестранно обосноваване на своята гледна точка и
аргументите срещу чуждата. Именно затова подготовката на дискусията е главно в писмена
форма и по-малко в устна - когато се уговарят условията за провеждане на устната дискусия.
От друга страна, главният недостатък на устната дискусия е трудността да изложиш най-
добрите аргументи и контра-аргументи срещу чуждите тези и критики, а на писмената -
трудностите в уточняването на използваните понятия, формулировки и т.н.

10.2. ОБЩИ ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ДИСКУСИЯТА

187. Относно противника Важен момент на подготовката за дискусия е доброто
познаване на противниците, диференцирането им, дълбоко разузнаване на позициите и
личните им особености, а през време на дискусията - умението да се поставиш на тяхно
място. Всъщност, понеже целта ви е една, вие сте съюзници.
188. Относно спора Изискванията относно спорния въпрос са много: кои са
причините за него, да няма дребнави спорове, споровете за думите да са по-малко, да
се спори по същество. За тези неща се иска теоретично въоръжение, добро познаване на
диалектиката. Дискусията трябва да се води в дух на колегиалност, равноправие,
демократизъм, но и на принципност относно научните принципи и етика.
189. Относно аргументирането Тук също ще поставим само няколко
изисквания: използване на саморазобличаващи цитати, неясното в аргументите на
противника да се направи ясно, да се използват първоизточниците, използване на чужди
изказвания в своя полза, към нещата да не се подхожда винаги с неизменни критерии, да не
се използват несъществени подробности и слабости и пр.
190. Относно анали за и оценката Изисквания към разглеждането, анализа и
оценката на всяко събитие или факт: всестранност на обхващането, нещата да се виждат в
развитие, във връзка с практиката, с отчитане на конкретността на истината, общите
положения и изводи трябва да се използват гъвкаво в конкретната ситуация, нужното
положение да се доказва с помощта на различни доводи и пр.
191. Относно противоположните гледни точки Анализът на противоположните
гледни точки помага да се изясни същността на много сложни въпроси. Тук, и изобщо в
дискусията, в някои случаи е добре изказването да бъде точно и да няма възможности за
многозначно тълкуване, но понякога по-добра е една обща формулировка, а не точен израз.
Необходим е и буден неконформистки дух, свободна продуктивна борба на мненията. Трябва
да се помни още, че твърде често максимално поляризираните становища са допълващи се
страни на истината.
192. Относно края на дискусията Много важно е, когато спечелиш дискусията, да се
постараеш твоя противник да я напусне с достойнство и чест - да не се чувства
разгромен, раздразнен: не се дръжте като победител. Възможно е също така много идеи в
хода на началните дискусии да не могат убедително да се отхвърлят или потвърдят - те
трябва да се оставят да съществуват и зреят докато науката се издигне на ново ниво и отново
се обърне към тях.
193. Относно съмнението В дискусията съмнението в чуждите мнения,
аргументи и пр. е естествено и разбираемо, но то трябва да бъде придружено и с доза
съмнение и към неговото отрицание, т.е. към самото съмнение, както и с голяма доза
съмнение към собствените възгледи - силна самокритичност.
194. Относно толерантността Толерантността към чуждите мнения и възгледи е израз
на научна и обща култура, но тя не трябва да стига до безкритично приемане на погрешни и
лъженаучни възгледи или индиферентност към тях. Разбира се, самото понятие за научност е
относително и винаги трябва да бъде прецизирано внимателно, защото историята познава
отхвърлени положения, които след време са се потвърждавали и приемали навсякъде.

195. Относно езика Необходима е толерантност и към въвеждането на нови езикови

форми с цел по-доброто изразяване на едно мисловно съдържание, още повече ново. Това не
трябва да достига до увлечение във въвеждането на нови понятия.
196. Относно критиката Критиката трябва да е издържана в гносеологично, социално-
етично и психологично отношение. Тя трябва да бъде и адекватна на проблемната ситуация,
като не трябва в никакъв случаи да засяга личности, а само аргументи, доводи, доказателства
и пр. Трябва да се помни също, че всяка парадигма е временна и в крайна сметка всичко може
да бъде критикувано - ако предварително сме си отговорили на въпросите защо, с какви
средства, какви цели и т.н.

11. КЛАСИФИКАЦИЯ НА ДИСКУСИИТЕ

Класификацията на видовете дискусии също не е решен проблем, затова тук ще
приведем само известните от литературата. Частично този въпрос беше засяган в
изложението дотук.
197. По формата на провеждането По формата на провеждането дискусиите са: очни
(устни) - публични (с публика, слушатели) и професионални (всички могат да вземат
участие); задочни: чрез преписка или публикации; хетерогенни (има участници с подавляващ
авторитет) и хомогенни (между равни); агрегирани (с обединение на участниците в групи) и
дисперсни (всеки защищава само своите възгледи)...
198. Пак по формата Формите на полемиката, дискусията и спора са устна и
писмена; всяка от тях може да бъде частна или колективна, всяка - с публика или без
публика: общо осем форми. Друга класификация: проста единична и сложна дискусия, при
слушатели (или за слушатели) и без тях, писмена и устна.
199. По значимостта на предмета Според значимостта на обсъждания предмет:
засягат теоретичните основи на науката - засягат частни въпроси. Или по капитален и по
частнонаучен въпрос.
200. По характера на аргументацията Тук влизат: с експериментална аргументация;
с теоретична; с цитатна аргументация (позоваване на авторитет) и с аргументация ад
хоминем.
201. По целите Това са: императивни (със задължително достигане до общо съгласие);
конфронтационни (с достигане до ясно формулирани противоположни гледни точки) и
инкон-формистки (имащи за цел получаване на материал за проникване в същността на
спорния въпрос). Друга класификация: за проверка на мисълта, за убеждаване на противника,
за победа, заради самия спор (дискусия), дискусия-упражнение...
202. По резултатите Тук се включват: резултативни (приема се една от гл);
безрезултатни (всеки остава на собственото си мнение); неопределени (обсъжданият въпрос
остава в същото състояние и дори по-неясен).
203. По съдържанието Това са: дискусии за истинността на мисълта и за
доказателствата. Друга класификация: по формулирането (постановката) на нерешения
проблем; по предложеното решение; по наличието и качеството на обосновката на
решението.
204. По мястото Според мястото (обстановката) на провеждането: теоретичен
семинар, конференция, международен симпозиум, конгрес и т.н. Пак по мястото, но в
друг смисъл: в науката и извън науката (но пак по научни проблеми).
205. По предмета Това са: обусловени от развитието на вътрешното съдържание на
дадената наука; предизвикани от взаимодействието на науките; на взаимовлиянията им;
поради влиянието на други форми на общественото съзнание върху науката; от влиянието на
обикновеното съзнание върху науката.
206. По нивото на знанията Това са методологични, общонаучни и частно- научни
дискусии, като между тях може да има и преходни (смесени) типове. Идеалната дискусия
обхваща едновременно трите равнища.
207. По начина на протичането По този признак дискусиите са идеални, нормални и
изродени. Първите са много рядко срещано явление, а вторите са обикновеният случаи, макар
и с доста нарушения и грешки. Не са малко и изродените дискусии. Възможни са и други
взаимовръзки и взаимопреходи между различните видове дискусии.
208. По продължителността Тук дискусиите са вечни, продължителни и
краткотрайни (еднократни). Първите са по фундаменталните проблеми на науката - на тях
всяка епоха дава свой отговор, но това не снема проблема; вторите могат да продължат в
някакъв дълъг период от време с редуване на писмени и устни дискусии по същия проблем, а
третите са еднократни.
209. По осъзнатостта Това са СТИХИЙНИ И съзнателни дискусии. Първите протичат без
необходимото узряване и подготовка, затова и ефективността им е по-ниска - за разлика от
вторите.
210. По противника Дискусиите тук са: с много противници едновременно, с главния
противник, с равен противник, с въображаем противник - да не говорим за вечната вътрешна
дискусия на всеки учен със себе си и с другите. По същия признак дискусиите още са:
дружески обсъждания, истински дискусии (с единомислие и разногласия, но с обща цел),
дискусии с пристрастия и административен натиск. Тук трябва да се отбележи, че често
научните спорове и дискусии преминават в лични враждебни отношения.
Разбира се, тук понятието "противник" е относително, доколкото има обща цел. Но
многобройните причини за израждане и деформации правят това понятие доста реалистично.
211. По ръководителя Много важна е ролята на ръководителя на дискусията. Според
него дискусиите са: с административен ръководител, с компетентен безпристрастен
ръководител, с компетентен ръководител от една от страните, но приет от другата страна. По-
нататък специално се обсъжда сценария на дискусията, за да се осигури ефективното и
протичане, макар че и по него вече говорихме доста.
212. По сценария Според планирането на начина на протичане на дискусис сценарии и
без такъв Сценарият е различен за различните видове дискусии, но има и общи моменти и
изисквания към него. Такава класификация не е разглеждана в литературата.
 213. По арбитража Понятието "арбитраж" има два смисъла: в единия анизационен
арбитраж, следящ спазването на правилата на дискусията съгласно сценария; в другия - това
е научен арбитраж; хода и резултатите от дискусията се дават за оценка на рецензенти.
Понякога ролята на научен арбитър се изпълнява от следващата дискусия, когато познанието
има по-големи възможности за решение на спорните въпроси - поради нови открития,
хипотези, теории, факти и пр. Такава класификация също не е разглеждана в литературата.

12. ГРЕШКИ В ХОДА НА ДИСКУСИЯТА

214. Общо за грешките Общо трябва да се каже, че много противоречия в науката
са резултат на неточни съждения, грешки (неверни теоретични положения, неправилни
практически действия), лъжа, изсилване, преднамерено разпространение на очевидно
неверни представи, нерядко диктувани от социално-класови причини. Характерна черта на
тези противоречия е, че възникват при игнориране на изискванията на елементарната логика
и особено на диалектическата логика; не на последно място е недостатъчното знание и
умение да се борави с понятия, факти, съждения и др.
И обратното: за истинска дискусия се изискват ясна постановка на спорния въпрос,
ясни цели, дълбока аргументация, широта и смелост на изводите.
215. Езикови грешки Много от грешките в дискусиите идват от езика и са свързани
както с най-важните, нива на езика (прагматично, семантично и синтактично), така и с
безсъзнателно смесване на различни слоеве в езика на всяка научна дисциплина, незаконното
съотнасяне на несъотносими езикови категории -т.е. поради неразбиране на логическите
норми за ползване на езика; използването на разговорния (етническия) език - той е сплав от
най-различни езици; многозначността на изразите - едва ли има рецепта за грешките и
противоречията, следващи от това; от неясност на езика - има много интерпретации, няма
интерпретация, не е ясно какво означава терминът или изречението; от дискретността на
езика, с които описваме непрекъснати събития с плавни проходи; от неясните граници между
известното и неизвестното в понятията.
216. Смисловата неточност Смисловата неточност възниква и поради прагматични
фактори, и поради особеностите на хората, използващи езика - техният различен опит,
знания, ценностни установки и пр. водят до това, че една и съща дума носи различен смисъл.
Тази неточност е причина за многобройни противоречия и даже парадокси, странности -
например някои антични парадокси (купчината и плешивия) възникват поради
неопределянето с точност до един косъм и едно зърно. Поради смисловата неточност е
възможно пренасянето на значението на едни изрази върху други - в разговорния език това са
метафорите, но последните се използват и в научната дейност (при създаването на
конструкти, постановката на проблеми, предлагането на хипотези, формирането на
принципи). Важно е да се има предвид, че способността за тълкуване на думите в друг
смисъл, за съединяването на далечни абстракции и обекти е свойство на творческата личност.
От друга страна е известно, че практическата привързаност към използването на
терминологии с точно и твърдо значение обещава сериозни неприятности - опростяване на
сложни обекти, т.е. превръщането им в други обекти, неточност, агония на мисълта.
Изобщо точността, яснотата и еднозначността на езика в едни условия са недостатък, а
в други - предимство. Затова и изобретява-нето на съвършен език е псевдопроблем, т.е. е
невъзможно.
217. Логически грешки Общо се смята, че още не знаем логическите закони за водене
на обсъжданията, дискусиите и пр. Между логическите грешки ще посочим: смесване на
взаимосвързани въпроси в един научен проблем; т.нар. "грешка на многото въпроси" - в
постановката на един въпрос се крие формулировката на повече въпроси, а те трябва да се
поставят последователно; нарушения на формално-логическия закон на тъждеството;
отклонение от обсъждането на постановката на нерешения въпрос и прескачане на друг
предмет на разногласие, замяна на дадения въпрос с друг; неясно формулиране на въпроса;
неразбиране или съзнателно изкривяване на доказателството на дадено положение и опити за
опровергаването му; използването на решение, което е вярно в други исторически условия, а
днес се иска друго решение; използване на имена на несъществуващи вещи; неправилен
избор на най-важното в дадения проблем поради специфична ценностна система и установка;
използване на вътрешно противоречиви правила и изведени в едни условия, а се прилагат в
други; използване на нестроги доказателства, базиращи се на интуитивни съображения,
използване на термини без строго определени значения; нарушаване на правилата на
формалната логика и нейните изисквания и т.н.
В случая е необходимо да се знае, че строго формулираните съждения на строго
установените понятия съществуват в обкръжението на неосъзнати и неявно формулирани
подразбиращи се представи.
218. Психологически грешки Интересно е, че истината никога не се приема без
противоречия от страна на мнозина. Затова се казва, че каквито са хората, такива са и
дискусиите. Културата на спора не се дава на всеки - често хората не променят позициите си
и нерядко се превръщат във врагове. Така се получават хаотични дискусии, безпорядъчно
ругаене, празни и дребни забележки, обиди и т.н. - изобщо трудно е да си признаеш
неправотата и грешките. Това са стереотипите, инертността, пристрастията, амбициите,
нетолерантността, некоректността, необективността. Тези грешки са и грешки на културата
на участниците.
219. Социални грешки Нерядко хората не приемат очевидни истини, защото
противоречат на интересите им, навиците, мирогледа, общественото положение... - просто
пред частния интерес отстъпват разсъдъка и логиката. Поради психологически и социални
грешки твърде често оригиналните истини се премълчават. Единствената мярка срещу това
са демократизацията и гласността в науката.
220. Мирогледни грешки Тези грешки се дължат на неправилни мирогледни
установки, които имат методологическа роля за познавателната дейност на дадения учен -
тогава научните въпроси и проблеми се формулират неправилно и пак неправилно се търсят
решенията. Възможни са и правилни мирогледни установки, но неправилното им прилагане -
което спада към логическите грешки. Често успешната познавателна дейност е такава
въпреки погрешния мироглед и методологични установки. На подобни причини се дължи
фактът, че по правило успехите и резултатите на миналото се разглеждат от учените в
следващите поколения едностранчиво, недооценяват се, измерват се с параметрите на
днешния ден, на днешните интереси и възгледи.
221. Етични грешки Етичните грешки са многобройни: извращаване на чуждите
позиции, доводи и аргументи; приписване на противника на възгледи, които не са негови;
неуважение към личността му и използване на обиди и пр., засягащи достойнството
му.
222. Грешки поради некомпетентност В случая некомпетентността има два смисъла.
В първия това е просто неспазване на проблема, на комплекса въпроси, свързани с него, на
някои важни свойства и закони в дадената област и т.н. Във втория смисъл
некомпетентността е всеобща, защото на границата с неизвестното всички са повече или по-
малко некомпетентни и търсенето на решението се съпровожда от лутане, опипване,
използване на случайности и т.н. Тук обаче има и един друг момент: често големи открития в
дадена област се правят от хора, които имат друга специалност и поради това често са
обвинявани в некомпетентност - за което има частични, но далеч не винаги достатъчни
основания. В случая се включват други психологически евристични механизми, които
помагат на "чужденеца" да преодолее определени психични бариери и да реши проблема.
 223. Експериментални грешки Причините за тях са слабости на сетивата,
несъвършенства на средствата за измерване, наблюдение и експеримент, влиянията
на неконтролирани условия и фактори, причини с теоретичен и методологичен характер и
т.н.
224. Протоколни грешки Това са грешките поради неспазването на основните
правила на дискусията, в частност смяна на обсъждания предмет със спор за думите,
нарушения на формалната логика и т.н.

225. Извъннаучни фактори Извъннаучните фактори твърде често са причи-на за

израждане на дискусиите. Това са: амбиции, лични сметки, различни възрасти,
некомпетентност, социални и политически намеси, борби за приоритет и власт, групови
амбиции и интереси... Изобщо това са фактори от психологически, етически, политически,
идеологически и т.н. характер.

13. КЪМ ТЕОРИЯТА НА НАУЧНАТА ДИСКУСИЯ

За теория на дискусията може би е рано да се говори, но някои нейни елементи вече се
очертаха в досегашното изложение. Тях- ще обобщим и избистрим, доколкото това е
възможно в ограничения обем тук.
226. Що е дискусия? Дискусията е форма на обмяна на мнения между различни
участници с определена общност за разбиранията им и с изяснени различия и противоречия
и с две главни цели: оценка на степента на истинност на всяка позиция и приближаване на
знанията им към' обективната истина. Това всъщност е една цел - обективната истина. С
други думи, дискусията е форма на (научно) сътрудничество на базата на общност по
основни положения и наличието на разногласия по повече или по-малко конкретни въпроси
и проблеми.
227. Основни характеристики Първата характеристика е сътрудничеството на
основата на общи схващания и съществени разногласия; втората е дискусионността като
страна на всеки творчески процес - и индивидуален, и колективен, като това следва от
диалектичността на битието изобщо и на дискусията в частност; третата характеристика е
евристичността - дискусията е форма и на творчески процес, защото води до нови знания
(когато е правилно подготвена и проведена); четвъртата характеристика е
конструктивността - в нея се уточняват проблеми, въпроси, доводи, аргументи,
доказателства и пр. и се набелязват пътища за развитие; петата характеристика е
перспективност (прогностичност): дискусията очертава границите на известното и досега
му с неизвестното, както и формулира предположително знание за неизвестното; шестата
характеристика е антибариерността - силно средство за преодоляване на психологическите
и други бариери пред познанието в дадената област; седмата характеристика е индикаторна
- нивото и начина на протичането са барометър не само за научното равнище на участниците,
но и за културата им, а оттам дискусията е показател за динамичността, отвореността и
изобщо културата на дадената научна общност и на обществото като цяло.
228. Дискусията като творчески метод Диалектичността и евристичността на диску-
сията означава, че тя е и творчески метод за решаване на назрели противоречия и проблеми в
научното познание. Досега обаче тя се организира и провежда по предимно стихийно
сложили се и после усъвършенствани начини, докато обективният и анализ показва
наличието в нея на елементи на ред творчески методи, известни и в научното изследване като
цяло, и в изобретателската практика в частност. В дискусията има елементи на мозъчната
атака, синектиката, метода на проби и грешки, морфологичния подход и т.н., което позволява
да се очаква в близко бъдеще разработването на сценарий за такава подготовка и протичане
на дискусиите, които са присъщи на един творчески метод със своя специфика. По-силни
прилики има с метода ИПИД - индуктиране на психо-интелектуалната дейност. Всичко това
трябва да влезе в дискусията като метод.
229. Дискусията като синтез Казаното позволява да се види, че дискусията е и метод
за творчески синтез на цялото познание в отношението му към конкретната област.
Необходимо е само разширяване на участниците в дискусията - с по-широк кръг
специалности и професии, но с отношение към обсъждания проблем.
230. Основните закони Първият закон е законът за главното противоречие на
дискусията - това е противоречието между относително стабилното и нестабилното в
познанието, между старото и новото знание. Относително стабилното - това са фактите,
теориите, законите, понятията и пр., а нестабилното - това са формираните и формиращите се
догадки, идеи, хипотези, предположения, нови и неприети още теории и пр., това са и онези
аспекти на стабилното знание, които надхвърлят практическото си оправдание и хвърлят
мост към други възможности. Трябва да се подчертае, че това е главното противоречие и на
всеки творчески процес в науката, но в дискусията то има зрялата си проява. Вторият закон е
за главното субективно противоречие на дискусията - противоречието между ограничените
възможности на отделните субекти (учени и колективи) да овладеят опита на целокупния
субект (човечеството), КОЙТО се реализира чрез усилията, грешките и слабостите на първите
и в по-големи периоди от време и пространство. След създаването на глобални
информационни мрежи и използването в тях на холографската структура и асоциативното
функциониране, това противоречие до голяма степен ще бъде преодоляно. Третият закон е
законът за дълбочината на диалектическото отрицание в дискусията - колкото по-стари и
дълбоки научни положения се отхвърлят или преоценяват в дискусията, толкова по-
революционно ново знание се ражда в нея. Четвъртият закон е законът за йерархичната
структура на дискусията -според него зрялата дискусия задължително засяга философските,
методологичните, общонаучните и частно-научните аспекти на разглеждания проблем.
Петият закон е законът за технологичната организация на дискусията. Според него проявата
на силните страни на дискусията - нейната евристична, методична (дискусията като метод) и
синтезна страни - е възможна само след технологичното и организиране. Сценарият за
нейната подготовка и провеждане е сложна и оптимизирана система, в която се проявяват
силните страни на технологичното мислене и на дискусията като творчески метод и метод за
синтез. Шестият закон е законът за зрялата дискусия като върхова проява на
колективистичната природа на човека, неговата култура в максимално широкия смисъл на
това понятие. Това се отнася и за всяка дискусия в обществото, и за научната дискусия, в
която "се проявяват социални, политически, културни, психологически, практически и пр.
фактори, отразяващи нивото на цялостната духовна и материална практика на човечеството.
Има и други закони.
231. Основни понятия Сега можем да посочим някои от основните понятия на
теорията на дискусията. Това са обмяна на мнения, дискусионност, общност, разногласия,
истина, доказателство, творчески процес, творчески метод, йерархичен принцип, зряла
дискусия, незряла дискусия, изродена дискусия, арбитраж, сценарий, външни фактори,
принципи и правила на дискусията и т.н. Нови между тях са дискусионността, зрялата,
незрялата и изродената дискусия, арбитраж и сценарий. За всички вече говорихме в
предишното изложение, с изключение на зрялата дискусия.
232. Зрялата дискусия Последният закон изисква въвеждането на още едно ново
понятие: зрялата дискусия, както и на отговарящото му - незряла дискусия, с цялата гама
преходи и нива между тях. Зрялата дискусия е дискусията, в която са максимално проявени
посочените основни закони и характеристики на дискусията, т.е. тя е методологически
издържана, технологично организирана, йерархично подготвена и проведена, спазва
изискванията за пълнота на обхващането на проблема и за системно-структурния подход.
Това е дискусията като творчески метод и метод за. синтез, проведена в условията на зрял
субективен фактор.

14. ПРИНЦИПИ И ПРАВИЛА НА РАЗЛИЧНИТЕ ВИДОВЕ ДИСКУСИИ

233. Видове принципи и правила Тук ще обобщим изложението и ще формулираме
накратко общите принципи, правила, изисквания, препоръки, съвети, критерии, валидни за
всички видове дискусии, а и за самата научна работа. Дискусиите се разбират като форма на
желано и нежелано (например понякога рецензирането, критиката...) научно сътрудничество
с цел приближаване към обективната истина. Това са методологични принципи (МП),
общонаучни принципи (ОНП), логически правила (ЛП), социално-психологически правила
(СПП), технологични правила (ТП), рецензентско-критични правила (РКП) и др. Разделянето
им е относително - то не трябва да се абсолютизира. Всеки абзац в изложението (означен с
поредно число) съдържа един или повече принципи и правила, изисквания и пр., но тук ще
формулираме само най-главните. В края на всяко правило е посочен номерът на параграфа,
където то се обяснява или въвежда. Всеки, които желае да увеличи ефективността на
научната си дейност, трябва да проучи цялото изложение и сам да формулира всички
препоръки за тази цел.

14.1. МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИПИ (МП)

1. Общото преди частното: общите проблеми да се решават преди частните (7). 2.
Общо-особено-единично: задължително разкриване на трите основни нива в определянето
(съдържанието) на всяко понятие, закон и т.н. (8). 3. Етажната организация на материята:
разкриване на съответните нива на качествата, свойствата, съдържанието, формата и пр. на
обектите, явленията, понятията и т.н. (9). 4. Всестранно обхващане на проблема: от всички
страни, нива, аспекти, връзки и пр. (15). 5. Неизчерпаемост на всеки обект: всички обекти,
вкл. най-познатите, имат безброй качества, свойства, възможности, връзки, аспекти и пр. (16).
6. Непълнота на всяко знание: всяко знание, понятие, закон и пр. е непълно, тясно,
приблизително (17). 7. Конкретност на анализа и условията: истината е конкретна и изисква
конкретен анализ и конкретни условия (18). 8. Относителност на всяко знание: всяко
научно положение е относително (19), пулсира във времето (46) и рано или късно достига
границата на валидността си (40). 9. Абсолютност на всяко знание: във всяко научно
положение има елементи на абсолютната истина (20). 10. Диалектичност на материята: в
основата на всяко нещо има противоположни сили, тенденции, възможности и пр. (22),
поради което всичко е в движение и изменение, изучаващи се в диалектиката (28, 30, 32). 11.
Диалектиката - учение за противоположностите и противоречията в същността на
предметите (29), за раздвояване на единното, за превръщането на противоположностите
една в друга (31). 12. Всеобщата връзка: между произволни обекти и понятия има
взаимовръзки и взаимопреходи, близки и далечни сходства, аналогии и пр. (23). 13. Висшето
- ключ към нисшето: най-развитата форма на едно явление (обект) е ключ за разбиране на
останалите (24). 14. Историчност и прогностичност на познанието: разбирането и
управлението на обектите изисква изучаване на цялата им история, т.е. на минало-настояще-
бъдеще (25). 15. Съвпадение на логичното и историчното: историята на един обект в
общи линии съвпада с логиката на неговото развитие (26). 16. Дискусионността - следствие
на диалектичността: наличието на различни до противоположност възможности за
развитието на обектите означава наличието на единство и борба между тях, зад което се
крият различните форми на дискусията (33). 17. Познанието - движение чрез противоречия:
познанието се разширява чрез възникването и разрешаването на противоречия (38). 18.
Неправилното мислене: то води до резултати, обратни на очакваните. 19. Истината и
противоречивите твърдения: истината се извежда от противоречиви твърдения (50). 20.
Системи с противоречия: при неопределени ситуации, при разглеждане на проблемите на
бъдещето и пр. логическите системи трябва да са търпими към противоречията в себе си.
 Тук не подчертаваме и други принципи поради тяхната известност - например
причинно-следствената връзка и т.н.

14.2. ОБЩОНАУЧНИ ПРИНЦИПИ (ОНП)

1. Прилагане на технологичното мислене; то е практическо-приложно, аналитико-
синтетично, алгоритмизиращо и оптимизиращо мислене, довежда теоретичните върхове до
практически резултати, повишава забележимо ефективността на всяка човешка дейност (1,
57). 2. Избягване на присъди: не се допускат помпозни, прибързани, безапелационни присъди
срещу новото в науката (4). 3. Система-структура-функция: разкриване на системната
цялостност и връзката между структурата и функциите (10). 4. Мислене и
информационни модели: мисленето е взаимодействие между образни, знакови и символни
модели - всеки със силните и слабите си страни, които ученият трябва да използва
максимално (44). 5- Основните умствени операции: без тяхното владеене ефективността на
дискусиите силно намалява - това са: сравнение, класификация, обобщение,
конкретизация, абстрахиране, идеализация, индукция, дедукция и пр. (59), основни са
анализът и синтезът (60). б. Творчество-талант-гений: стремежът към творчество и самото
творчество развиват творческите сили на личността и могат да я превърнат в талант или
гений (76). 7. Дискусионността пронизва науката: дискусионността е страна на всяка
научна дейност (80). 8. Творчество и ново: творчеството е създаване на ново;
създаване, откриване и решаване на проблеми, създаване и трансформиране на системи
(81). 9. Будност и творчество: ученият трябва да бъде буден във всички възможни
отношения и смиели (93). 10. Грешки и пречки пред творчеството: тяхното познаване
увеличава творческите възможности и ефективността на учения (94, 95). 11. Факт-закон-
теория: разбирането на техните взаимоотношения увеличава ефективността на труда
на учения (104, 106). 12. Творчеството и научните противоречия: познаването на последните
силно увеличава ефективността на научния труд (121), същото важи и за
недостатъците на науката (133). 13. Критиката - срещу най-силното; истинската научна
критика трябва да напада най-силното в другата страна (142). 14. Познаване на
дискусията: ученият трябва добре да разбира проблемите, грешките и възможностите на
дискусията, за да я използва ефективно. 15. Нивото на дискусията: необходимо е високо
философско, общонаучно и методологическо ниво на дискусията (8, 9). 16. Външна и
вътрешна системност: всеки обект и проблем да се разкрие като елемент във външна
йерархия от системи и като цялостност от вътрешна йерархия от системи - това определя
свойствата и развитието му (11). 17. Нови логики: необходимо е познаването и прилагането
на новите видове логики - многозначни, неопределени и др. (35). 18. Бъдеще и ефективност:
по-дълбокото проникване на мисълта в бъдещето и в тенденциите на развитието осигурява
по-голямата му ефективност сега (55, 113). 19. Критика и творчество: правилното
разбиране на критиката като форма на научно творчество повишава ефективността я (79).

14.3. ЛОГИЧЕСКИ ПРАВИЛА (ЛП)

1. Определение на тезиса и доводите: те трябва да бъдат точно определени (148). 2.
Неизменност на тезиса: в хода на доказателството тезисът трябва да остава непроменен
(148). 3. Обосноваване с факти: тезисът и доводите в крайна сметка трябва да са
обосновани с факти (148). 4. Пълнота на доказателството: то трябва да бъде пълно: доводи -
разсъждения - изводи (148). 5- Достатъчност на доводите: привежданите доводи да бъдат
достатъчно основание за доказвания тезис (148). 6. Истинност на доводите: доводите,
привеждани в хода на аргументацията сами трябва да са истинни (148). 7. Издържано
аргументиране: спазването на изискванията към аргументирането и използването на
различни видове доказателства силно намаляват възможностите за неразбиране (149, 150). 8.
Съразмерност на определението: при определянето чрез род и вид определението трябва да
бъде съразмерно, т.е. обемът на определяемото да бъде равен на обема на определящото
понятие (151). 9. Да няма тавтология: при определението по род и вид в определението не
трябва да има тавтология (определяне на понятието чрез същите изрази или изказването им с
други думи) (151). 10. Основната черта: при определяне чрез общо-особено-единично в
определяемото понятие трябва да се разкрие основната му характеристика (черта),
свързваща го с най-много други понятия и обекти (151). 11. Най-развитата форма: при
определянето чрез общо-особено-единично в понятието трябва да се разкрият онези
характеристики (черти), които представляват най-развитата му форма (151). 12. Най-близко
до явлението: при определянето чрез общо-особено- единично в понятието трябва да се
разкрият онези характеристики (черти), които са най-близко до най-широкия кръг явления
(151). 13. Най-доброто доказателство е йерархично-системно - доводите и аргументите
трябва да съдържат системно свързани положения от всички равнища на научното познание
(152). 14. Сила на доводите: значение има само силата, а не количеството на доводите (153).
15- Истината: истината е голяма -вписва се в голяма система, а лъжата е малка (155). 16.
Дискусията като метод: използването на дискусията като творчески метод и метод за синтез
увеличава ефективността й (228). 17. Зрялата дискусия: разбирането на зрялата
дискусия увеличава ефективността и на незрелите дискусии (232). 18. Основателност
на критиката: критиката да бъде основателна - да има реални и съществени
слабости за критикуване и тя да бъде насочена срещу най-силните страни на
критикуваната теза, но след тяхното цитиране. 19. Мисълта в доводите: да
бъде истинна, да не противоречи на други изказвания, вътрешно непротиворечива,
неизменна през цялото време, логично свързана с дадено твърдение. 20. Независимост
на аргумента: всеки аргумент да бъде независим от обоснованото положение, т.е. неговата
истинност не трябва да зависи от истинността на положението, което се обосновава с негова
помощ (150).

14.4. СОЦИОЛОГИЧЕСКИ И ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРАВИЛА (СПП)

1. Съвременният етап на обществото: познаване и приемане на основните задачи и
проблеми пред обществото, предопределящи задачите и проблемите пред субектите (12). 2.
Основните характеристики: съобразяване с трите основни направления в съвременното
развитие и отражението им във всички дейности: фундаментализъм, синтез, хуманизиране
(12). 3. Главната сила: решаването на всички проблеми зависи от качеството на субективния
фактор, главните критерии за което са отговорите на въпросите къде, какво, как и защо (13).
4. Интересите: съобразяване с факта, че най-силната причина за неприемане на истината са
интересите на хората (37). 5. Практиката: висшият критерия на истината е практиката, но тя
включва целият исторически опит на човечеството и е включена в знанията му (21). 6.
Висшият резултат: висшият резултат на духовната и материалната практика е въплътен и
синтезиран във философските, методологическите и общотеоретични-те и културологичните
знания (21). 7. Ценностната система: творческите възможности на учения силно зависят от
ценностната му система, особено от философските, логическите и пр. компоненти в нея (62).
8. Културата: творческите потенции на учения силно зависят от широкото и дълбокото
разбиране и овладяване на културата, включително толерантността (71 - 79). 9.
Монополизмът: никакъв монополизъм, максимално демократизиране в обществото, науката,
дискусията (5, 2). 10. Ядрото на личността: това е нейната ценностна система - тя е
системообразуващия фактор на личността и определя нейното поведение (14). 11. Идеалът:
ядрото на ценностната система е идеалът - тя е раз-гъвката на самия идеал. 12. Незабележимо
деформиране: познанието има възможност за незабележимо превръщане на абстрактните
понятия и идеи във фантазия (38). 13. Индивидуалността: различията между учените по
характер, темперамент, емоционалност, възпитание, възгледи и пр., са една от основните
причини за неразбиране (101). 14. Многото пътища: всеки учен има своя път към истината и
тези различия са естествени, затова не бива да се превръщат в източник на неразбиране (117).
15. Безличност на критиката: при критика и отговаряне на критика да не засягаш личността
на другите, за да не се обтягат отношенията и да е възможно плодотворно сътрудничество.
16. Неизбежните неточности: в устните изказвания дребните теоретични неточности са
неизбежни и не трябва да им се обръща голямо внимание. 17. Време за обмисляне: дай на
другите време да обмислят думите ти и да подготвят отговора си, искай същото и за себе си.
18. Време за другите: остави и другите да говорят. 19. Себевладеенето: непрекъснат
самоконтрол, самовладеене и управление на емоциите. 20. Всички: да не говорят само някои
от участниците.

14.5. ТЕХНОЛОГИЧНИ ПРАВИЛА (ТП).

1. Дисциплината: да се спазва дисциплината - сценария на дискусията,
последователността на въпросите, да няма прекъсване на изказващите се. 2. Изводите: в края
да се резюмира дискусията и формулират изводите от нея. 3. Координиране: да се координира
мисленето на отделните участници. 4. Грешките: грешките в мисленето и субективно
внесените противоречия да се премахнат веднага. 5. Добрите идеи: добрите идеи да се
доразвиват от участниците, б. Разводняване: да не се разводнява провеждането. 7. Въпросите:
правилна постановка на въпросите: яснота, недвусмисленост, уместност, истинност... 8.
Далечната подготовка: дискусията се подготвя отдалече, като бъдещите участници имат
време да си изработят концепции по дадения проблем, тези концепции да узреят и се
публикуват в печатен вид. 9. По-близката подготовка: в печатен вид се разменят два-три пъти
критики срещу чуждите концепции и отговори на критиките срещу своята концепция. 10.
Конкретната подготовка: лично устно и писмено (може частично и в печата) договаряне -
проблем, организация, изисквания, препоръки, цели— 11. В началото: в началото на
дискусията да се стигне до еднозначно разбиране на понятията от участниците, да се
провери дали те са свързани помежду си чрез логически правила и закони и чрез
граматическите правила на дадения език. 12. Постановка на въпроса: а) точно определяне на
предмета на разногласието и ясно формулиране на спорния въпрос (въпроси), б)
установяване на правилността на формулировката и постановката на нерешения въпрос или
проблем от гледна точка на логиката и граматиката, в) установяване на истинността на
предпоставките на спорния въпрос, г) стигане до еднозначност в разбирането на
понятията, употребени във формулировката на въпроса- 13. Въпросът в дискусията: а)
да не се подменя обсъждания спорен въпрос с друг, б) да не се минава от един нерешен
въпрос на друг преди решаването на първия. 14. Постановка на решението: а) да се убедим,
че нерешеният въпрос вече не е предмет на разногласието, б) да се убедим, че такъв предмет
е именно решението на въпроса, в) ясно да се формулира предлаганото решение и да се
стигне до еднозначно разбиране на предлаганите решения. 15. Решението в хода на
дискусията: а) да не се подменя дадения спорен въпрос по решението с друг, б) да не се
подменя обсъжданото решение с друго решение. 16. Обосновката на решението: а) да се
убедим, че страните не се различават в мнението си относно постановката и
формулирането на проблема, нито относно предлаганото решение, б) да се установи, че
предметът на разногласието са именно различните възгледи по обосновката на
предлаганото решение и тук да се формулира спорният въпрос, в) ако спорните въпроси са
няколко, те трябва да се формулират, обсъждат последователно и само след решението на
първия да се мине към обсъждането на другия, д) да се изясни в какво са слабостите и
грешките в обосновката на отстояваното решение на проблема. 17. Обосновката в хода на
дискусията: даденият спорен въпрос по обосновката да не се променя с друг. 18.
Непосредственият край: а) ясно да се формулират в обобщен и резюмиран вид очевидните и
ясни изводи от обсъждането на всички спорни въпроси и от решенията им, б) формулиране
на новите проблеми. 19. По-отдалеченият край: извън дискусията участниците да осмислят
пълно и всестранно протичането и резултатите от дискусията и изводите от нея и всичко това
да се публикува в печатен вид (увод към следващото ниво на познанието). 20. Краят:
относително приключване на дискусията, изводите като утвърдени резултати на изследването
влизат в относително истинното знание и преминават в учебниците и практиката.

14.6. РЕЦЕНЗЕНТСКО-КРИТИЧНИ ПРАВИЛА (РКП)

1. Първото правило при четенето (слушането) на чужда публикация (изказване) е да се
стремиш да я разбереш, а не веднага вътрешно да спориш. 2. Допускане на много гледни
точки с равно право на съществуване (плуралистична гледна точка). 3. Дивергенция и
противопоставяне на хипотези и пр. плюс конвергенция и акумулиране на възгледи, гледни
точки, аспекти и пр. 4. Вежливост, трезв ум, коректност, търпимост, мъжество и чувство за
мярка. 5. Възраженията срещу тезите, критиките и пр. да се дават след кратко повтаряне на
същността им, за да се види как се разбрани, 6. След прочитането (изслушването) читателят
(слушателят) трябва да се запита: правилно ли съм разбрал, че тезата (Ви) е... 7.
Рецензирането е научно установяване и оценка на приносите, слабостите, перспективите и
насоките за развитие на една научна работа. 8. Главната задача на рецензията: изясняване и
оценка на приносите и слабостите; следващата задача е научна разработка на идеите на
автора. 9. Рецензентът е длъжен да покаже разбиране чрез: кратък преразказ на основните
тези, изводи, хипотези, доказателства; също за второстепенните; също за логиката и
аргументите; също за следствията и перспективите (доколкото са указани от автора). 10.
Изреждане на приносите, вкл. неосъзнатите от автора - на какво те противоречат, силата на
това противоречия; обосноваване, че това са приноси. 11. Изреждане на слабостите и
обосновка, че са слабости. 12. Привеждане на аргументи срещу положенията на автора, също
в полза на тези положения. 13. Развитие на авторовите приноси с още аргументи, доводи,
следствия, перспективи и т.н. 14. Къде и защо да насочи авторът усилията си. 15. Други
важни публикации по проблема, неизползвани от автора. 16. Резюмирана оценка на труда - на
научния принос, на слабостите - заедно със степента им. 17. Нищо в рецензията не трябва да
е насочено срещу личността на автора, тонът - доброжелателен. 18. На автора задължително
се дава правото на отговор на рецензията и критиката (в издателството - в редакцията), при
сериозни възражения срещу компетентността и правотата на рецензента (критика) се търсят
други рецензенти (критици). 19. Нерядко авторът е най-компетентният по темата си и може
да не бъде разбран и от големи специалисти - случаите в науката и техниката са много. 20.
След писмения отговор на автора, рецензентът (критикът) трябва да отговори още веднъж
писмено, авторът да прочете отговора и да се организира устна среща-разговор (дискусия)
между тях с цел да се даде по-обективна оценка на труда, както и на компетентността на
автора и рецензента (критика).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Методологичният подход към дискусията в науката налага изясняване на същността на
самата научна дейност и на нейното социално-психологическо обкръжение и пълнеж, за да
може правилно да се разбере проблемът за дискусията. Ограниченият обем не позволява
разгръщане на целия необходим анализ и синтез, но понеже се пише все пак за хора,
занимаващи се с наука, те би трябвало много неща да знаят и да подразбират без
допълнителни обяснения. Затова изложението е много синтезирано и концентрирано и всяко
изречение и абзац изискват внимателно четене и дешифриране на изводите в тях.
Набелязаните елементи на теорията на дискусията, която още не съществува, могат да
поставят началото на една самостоятелна разработка, насочена към такава теория, включваща
съществени елементи от наукознанието, социологията, психологията, философията и др. Този
и други засегнати тук проблеми очакват нататъшната си разработка.
По-важното е, че въпреки известни слабости, пропуски и грапавини, настоящата работа
може да допринесе за значително повишаване на ефективността на самия научен труд и на
научните дискусии от всякакъв вид. Широкото обхващане на проблемите на научната
дискусия позволява адаптирането на изводите и препоръките към всеки конкретен вид научна
дейност, включително научните дискусии.
Авторът ще бъде благодарен за всякакви съвети за подобрения.

КРАТКА БИБЛИОГРАФИЯ
1. Берков, В.Ф. Противоречия в науке. Минск, Вншенщая школа, 1980, с. 96.
2. Богданов, И. Проблемът за критиката.Философска мисъл,1983,2,с 87-94.
3. Василев,К. Фактори на борбата на мнения в науката. В "Социологически проблеми
на научната дейност", София, 1974.
4. Зйнштейн, А., Инфельд, Л. Зволюция физики, Москва, 1966.
5. Жариков, Е.С. 0 действиях, составлягащих постановку научной проблеми. Филос.
науки, 1973, 1.
6. Камилова, С.С. Научная проблема в свете марксисткой гносеологии. Ташкент, 1984,
с. 128.
7. Кондаков, Н.И. Логический словарь - справочник. Москва, 1976.
8. Кузина, Е.В. К вопросу о роли негативннх характеристик знания в развитии науки. В
сб. "Методология развития научного знания", Москва, МГУ, 1982.
9. Ламетри, О.Ж. Сочинения, Москва, 1976.
10. Левин, Г.Д. Диалектико-материалистическая теория всеобщего, Москва, Наука,
1987, с. 176.
11. Минков, Ю. Единомислие и разногласия в науката, София, Наука и изкуство, 1982,
с. 184.
12. Планк, М. Единство физическои картини мира, Москва, 1966.
13. Платонов, Г.В. (ред.). Учусь читать, размншлять, вьютупать, Москва,
1980, с. 208.
14. Прошунин, Н. Что такое полемика? Москва, ИПЛ, 1985, с. 336.
15. Соколов, А.Н. Проблеми научной дискусии, Москва, Наука, 1980, с. 160.
16. Томан, И. Как да говорим добре, София, Наука и изкуство, 1980, с.384.
17. Томов, К. Културата - същност и еволюция. Проблеми на културата, 1981, 3.
18. Худяков, С.С. Понятие научного факта. В кн. "Проблеми диалектического
материализма", вип. 3, 1973-
19. Шептулин, А. Диалектический метод познания, Москва, 1983.

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА Д.
диалектичност
единомислие
йерархичност
конструктивност
недостатъци
необходимост
перспективност
предимства
пълнота
разногласия
синтез
системност
сътрудничество
творчество

ГРЕШКИ В Д.
езикови
експериментални
етични
логични
неверни положения
некомпетентност
несъзнат. изсилвания
неточни съждения
политически '
протоколни
психологически
смислови
социални
съзнателни лъжи

НАУКАТА
видове учени
и закон
и недостатъци
и системност
и хипотези
и явление
като модел
като продукт
като процеси
 научният проблем
научното противоречие
научният факт
новият факт
тялото на н.

ЗАКОНИ НА ДИСКУСИЯТА
Първи закон за противоречието между стабилното и нестабилното в познанието
като движеща сила на дискусията.
Втори закон за противоречието между възможностите на личността и обществото
относно възможностите им да решават проблемите.
Трети закон за дълбочината на диалектическото отрицателно в хода на дискусията
като критерии за степента на ефективността й.
Четвърти закон за йерархичната структура на дискусията по отношение на
категориите общо - особено - единично като гарант за успешното я протичане.
Пети закон за технологичната организация на дискусията като необходимост за
нейната резултативност.
Шести закон за зрялата дискусия като готовност на обективните й субективните
условия за решаване на дадените проблеми.

[1] Соколов, АЯ
[2] Минков, Ю, с. 137
[3] Василев, К., с. 77
[4] И дори на провали!
[5] Девин, Г.Д., с. 15а
[6] Камилоба, С.С., с. 109
[7] Соколов, с. 111
[8] Минков, с. 101
[9] Платонов, с. 73
[10] Шептулин, А
[11] Берков, с. 16, с. 20
[12] Томов, К. Културата - същност и еволюция Проблеми на културата, 1981, 3, с. 85-96
[13] Прошурин, с. 20
[14] Богданов, с. 87.
[15] Камилоба, с. 17
[16] Худяков
[17] Камилоба, а 96
[18] Планк, с. 73
[19] Соколов
[20] Зйнштайн, с. 86
[21] Жариков
[22] Кузина, с. 62
[23] Минков, с. 51
[24] Важно положение в диалектиката
[25] Напр. Прошурин (6ж. в библиографията).
[26] Томан, с. 176 - 179