Есе по граждански проблем

06.11.2019, 22:24 ч.
ЕСЕ ПО ГРАЖДАНСКИ ПРОБЛЕМ

          1. КОЙ ПРОБЛЕМ Е ГРАЖДАНСКИ?

          За разлика от моралния проблем, който произтича от действието на универсалния закон за

доброто и злото, гражданският проблем е ограничен в полето на обществените отношения. В
дълги периоди от своето развитие човекът и неговите общности са се ръководили от универсални
закони, възприемани от тях като космически ред, установен от боговете. Така е било в Древна
Гърция, така е било през Средновековието. Дори и по времето на Ренесанса, когато се налага
идеята за човека в центъра на света, модерното гражданско общество все още не е създадено.
Идеята за него се ражда във философията на Просвещението, чието пряко следствие е
отхвърлянето на изчерпалия вече своите възможности феодализъм и установяването на
модерните национални държави, управлявани според духа на законите и в съответствие с
неотменните права на човека и гражданина. Именно в този момент се ражда идеята, че всички
хора по природа и по закон са равни, и че задачата на всяко общество е да осигури щастие и
благоденствие на всички. Тези идеи се записват в специални документи от рода на „Декларацията
за правата на човека и гражданина“, откъс от който прочете на предишната страница. А върху
основата на тези документи се изгражда цялото устройство на модерното общество, което сме
свикнали да наричаме „гражданско“.
          Принципите, върху които се гради гражданското общество, са точно и ясно изразени в
идеята за универсалните права на човека – свобода, равенство, братство, разум, сигурност,
собственост. Задължение на всички членове на това общество е да се грижат за спазване на тези
извоювани с толкова борби права и ценности. Само че твърде скоро става ясно, че хубавите думи и
дори добрите закони не са достатъчни, защото обществената действителност показва много
различна картина. Да, хората имат права, но те не могат да се проявят автоматично, защото в
природата на човека има и хищнически инстинкти, които той изявява по отношение на другите. Да,
гражданите имат права, но тези които са призвани да ги защитават – правителството и
обществените институции – често са по-склонни да се грижат за своите собствени интереси,
отколкото за интересите на обикновените хора. Така възникват различни граждански проблеми.
Когато някое от неотменните права на човека и гражданина бъде нарушено, страда не само онзи,
на когото са отнели това право, но и цялото общество. Защото в него всички сме свързани. Тази
истина обаче невинаги се осъзнава. Има хора, които са доволни от това, защото така им е изгодно.
Ето защо често се налага да правим две неща: Първо, да разсъждаваме върху проблемите на
гражданското общество, за да установим дали нарушаването на някой от принципите, върху които
то се гради, не подкопава устоите на цялата общност. А след като установим какви са опасностите
пред общността, да предприемем активни действия в защита на потъпканите принципи. 
          Естествените духовни водачи на модерното общество – литературата и свободното слово –
са призвани да се занимават с тези проблеми, поставяйки ги в центъра на своите художествени
или публицистични произведения. Така писателите и журналистите участват в изграждането на
убежденията и нагласите на хората и ги водят в непрестанната борба за подобряване на живота.

          2. ЗАЩО СЕ НАЛАГА ДА РАЗСЪЖДАВАМЕ ПО ГРАЖДАНСКИ ПРОБЛЕМИ, ИНТЕРПРЕТИРАНИ В

ХУДОЖЕСТВЕНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ?

          За да бъдат въздействащи, художествените произведения обикновено поставят проблемите

на гражданското общество не под формата на разсъждение, а като пряко описание – те показват
какво се случва, когато някой от универсалните принципи на обществото се наруши. За да си
изясним обаче каква е същността на повдигнатия граждански проблем, трябва да поразсъждаваме
върху него. Най-често това става или чрез интерпретацията на художественото произведение, в
което този проблем е поставен, или като напишем есе, вземайки повод от прочетеното. А за да
бъде работата ни резултатна, трябва добре да познаваме особеностите на есето.
          Както вече знаем, есето е жанр на разсъдъчната реч, който поставя важен морален,
граждански или естетически проблем. Този проблем се разглежда от ясно изразена лична позиция,
която се представя като основна теза на автора. За да бъде убедителна, тезата трябва да се
докаже с уместни и верни аргументи, следващи логична последователност (аргументативна
верига). Тази последователност води до извод, в който се изказва гражданската позиция на автора.
Композицията на есето е изградена така, че да се постигне възможно най-голямо въздействие
върху читателя както по отношение на убедителността, така и по отношение на емоционалната
ангажираност. Същата задача стои и при избора на изразни средства – те са с повишена образност,
постигана чрез използване на тропи и фигури на речта.
          За да бъде успешна работата върху есето, пишещият трябва много добре да осъзнава
особеностите на ситуацията, в която то ще функционира. На първо място, трябва да си изясни
ролята, която неговият текст ще изпълнява при разглеждането на поставения проблем. В
зависимост от използвания вид есе ролята на пишещия може да бъде на мислител (при есето
рефлексия), на човек, който трябва да вземе решение (при есето казус) или на проповедник (при
есето апел). На второ място, трябва да определи целта, заради която се пише есето. Тази цел
може да бъде или изясняване на проблема (рефлексия), или взимане на решение (казус), или
убеждаване на читателя в идеята, в която самият автор искрено вярва, и по този начин да го
привлече като съмишленик (апел). Отговаряйки си на тези въпроси, пишещият определя характера
на защитаваната теза (тези), постройката на аргументацията, композицията и избора на изразни
средства.

          3. ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ НА РАБОТАТА

          При всички видове есе работата върху разработването на темата протича в няколко
задължителни стъпки:
          1. Осъзнаване на темата и заложения в нея проблем.
          а) за какво пита темата (проблем)?
          б) каква стойност за човека има този проблем?
          в) какво решение да взема?
          2. Формулиране на теза.
          3. Събиране на материала за постройка на аргументацията.
          4. Съставяне план на съчинението.
          5. Написване на текста при строго следване на изработения план.
          6. Проверка на готовия текст.
          Определянето и тълкуването на проблема, заложен в заглавието на есето, е най-важната част
от цялата работа. Най-напред анализираме понятията, с които проблемът е въведен. След това
определяме какъв е характерът на проблема и на какъв въпрос, свързан с човешкия живот, той
иска да отговори. Това ще ни помогне да определим каква стойност за човека има този проблем и
ще ни насочи към възможното му решаване.
          Формулирането на тезата е втората стъпка от работата. Тя трябва да предложи възможното
решение, което подлежи на доказване.
          Събирането на материала и постройката на аргументацията е следващата задължителна
стъпка. След като сме осъзнали проблема и сме формулирали тезата, трябва да потърсим в текста
на произведението, върху което разсъждаваме, онези ключови моменти, епизоди и образи, които
изясняват гражданския въпрос, който ни интересува, и доказват основното ни твърдение. За да
бъде доказателството убедително, отделните аргументи се свързват в логическа
последователност, наречена аргументативна верига.
          Изводи и заключения. След като изложим всички доказателства, трябва да достигнем до
извода, който показва дали решението, което сме предложили с тезата, е вярно, или не. А в
заключението трябва да посочим с какво това решение е важно за нашия реален живот.
          Композиция и изразни средства. Есето трябва не само да постави и разреши проблема, който
сме извлекли от художествената творба, върху която разсъждаваме, но и да убеди читателя. За
това помага правилната постройка на композицията и изборът на изразните средства, които
използваме при писането. В зависимост от вида есе, който сме избрали, ще определим и как да
построим съчинението.

          4. ПЛАН НА ЕСЕТО

          Това е следващата, изключително важна, стъпка при работата над текста. Планът трябва да
обхване всички възможни въпроси, свързани с темата, и да изгради аргументативната верига. В
общия случай есето трябва да съдържа три главни части:
          Въведение
          Основна част
          Изводи и заключения
          Въведението изпълнява две основни функции:
          1. Да постави темата и свързаните с нея проблеми, както и да въведе в основните аспекти на
нейното разбиране.
          2. Да привлече вниманието на читателя, като го убеди, че темата е важна за него и че ще му
бъде интересно да се запознае с твоето мнение по въпроса.
          Основната част съдържа тезата и аргументацията. Аргументативната верига трябва да
следва логичната последователност на отделните доказателства, като подкрепи всяко от тях с
примери.
          Заключението трябва:
          1. Да направи изводи от аргументацията – какво следва от приведените доказателства.
          2. Да хвърли мост между разсъжденията по повод разглеждания проблем и света, в който
живеем.
          Един схематично изложен план за есе би трябвало да изглежда така:
          Въведение
          Основна част:
          Теза
          1. Аргумент + пример + извод
          2. Аргумент + пример + извод
          3. Аргумент + пример + извод
          Заключение
          Веднъж съставен, планът на есето трябва да се спазва строго по време на писането.

          Като пример за есе по граждански проблем, интерпретиран в прочетен художествен текст,

може да приведем темата „Различно ли е детското страдание вчера и днес?“, провокирана от
лирическия цикъл на Христо Смирненски „Зимни вечери“.

РАЗЛИЧНО ЛИ Е ДЕТСКОТО СТРАДАНИЕ ВЧЕРА И ДНЕС?

          Проблемът, заложен в заглавието

          Макар и не пряко, зададената тема е свързана с цикъла на Христо Смирненски „Зимни

вечери“. Налага се да се позовем на творбата, за да уточним смисъла на поставената задача. Най-
напред ще трябва да изясним какво означават обстоятелствените пояснения „вчера“ и „днес“. На
второ място, следва да се конкретизира идеята за детското страдание. А след това да се изведат
онези ключови понятия, които характеризират детското страдание въобще.
          Най-важното от тези ключови понятия е невинност. Детското страдание е страшно, защото е
незаслужено. Децата все още не са имали възможност да прегрешат спрямо принципите на
гражданското общество, те все още нямат вина. Когато страда някой виновен, ние може и да му
съчувстваме, но все пак възприемаме страданието като някакъв акт на справедливост – човекът е
извършил грях и си плаща за него. Но какъв е грехът на детето? То може да има само един грях -
че се е родило и че иска да живее в радост и щастие. А това по никакъв начин не пречи никому.
          Второто ключово понятие, определящо характера на детското страдание, е беззащитност.
Детето все още не може да се грижи само за себе си, то не може да си осигури само щастието и
благоденствието, които са негово естествено право според Декларацията за правата на човека и
гражданина. Беззащитността на детето води след себе си нуждата от отговорност от страна на
възрастните. При това не само от родителите, а от цялото общество. Хората, които са го родили,
близките, които са около него, цялото общество носят отговорност за детето, защото иначе то ще
загине. Стиховете на Смирненски обаче показват, че възрастните често отказват да поемат
отговорност за децата. А това вече е сериозен граждански проблем. Затова на децата се налага
сами да се нагърбят с тегобите на живота.
          Тъй като проблемът на есето ни е подсказан от лирическия цикъл на Христо Смирненски,
може да изпаднем в заблуда и да си помислим, че описаните в него детски страдания са белег
само на времето отпреди сто години. Но дали е така? Вярно е, че днес животът е по-различен от
тогавашния. Но нима и днес няма просещи деца, мръзнещи деца, деца пребивани всяка вечер от
безхлебните си пияни бащи. И още – изчерпва ли се детското страдание с тези прояви на бедност
и мизерия? Няма ли и страдащи деца, които живеят в охолство? Липсата на внимание, на обич, на
истинско човешко отношение, раздорите в семейството, обърканите ценности носят не по-малко
страдание на децата, отколкото мизерията, студът или насилието. И в тези случаи някой е
нарушил основните принципи на детския свят – невинността и беззащитността. Дали ще изпратиш
детето си да проси, или ще го зарежеш на произвола, защото трябва да се грижиш за кариерата си
или за личните си забавления, по принцип е едно и също.

          Формулиране на теза

          Така стигаме до следната теза:

          И вчера, и днес детското страдание е еднакво, защото се корени в едни и същи грехове на
обществото към децата – поругаване на тяхната невинност и честа проява на безотговорност.

          Събиране и организация на материала

          Материал за аргументиране на тезата може да се намери както в литературата – в случая

цикълът „Зимни вечери“ – така и в собствения ни житейски опит. Добре е да тръгнем от описаните
от Смирненски детски страдания: децата на пияния баща, страдащи от безсилието на родителите
си да се справят с живота и поради това проявяващи ненужна агресия; детето, водещо слепия
просяк, което е поело отговорности не според възрастта си и така се е лишило от детство; детето
на мъртвата жертва на Жълтата гостенка, което остава сираче; децата с чувалчетата, също лишени
от детство, защото са принудени да осигуряват топлина за семействата си, събирайки въглища
покрай железопътните линии. Тези четири сюжета ни дават отправна точка, към която може да се
добавят още много примери за деца, жертва на различни видове агресия или безотговорност.
Деца, преждевременно поели непосилни са тях тегоби и така плащащи тежка цена за оцеляването
си. Тези примери от днешния ден са по-различни във външните си прояви. Много деца губят
родителите си не защото Жълтата гостенка ги е отнесла, а защото са заминали да работят в
чужбина. Агресията вече не се изчерпва само с изстъпленията на пияния баща, но е добила
невиждани размери, включително и сред самите деца. Много деца са лишени от обич, грижа и
невинност просто заради това, че въобще не познават родителите си - едно ново явление в живота
на обществото.

          Постройка на аргументацията

          Тъй като проблемът е поставен като въпрос, най-лесно е аргументацията да се построи като
съпоставка между вчерашните и днешните страдания. а слел това да се потърси общият им
знаменател. Така се оформят две аргументатнвни вериги и още една за съпоставка.

          План на съчинението

          Въведение:
          Проблемът за детското страдание е един от най-болезнените за всяко общество, защото
децата са неговото бъдеще и тяхната мъка е белег за проблеми в живота и ценностите на
обществото като цяло. Точно заради това проблемът е много популярен в литературата, особено в
творчеството на автори, които насочват критичен поглед към живота на обществото и
гражданската проблематика. Един от тях е Христо Смирненски, в чийто лирически цикъл „Зимни
вечери“ се откриват всички основни проблеми на детското страдание. Ето защо цикълът може да
ни послужи като отправна точка при разсъжденията върху този наболял граждански проблем.

          Основна част

          Теза:
          И вчера, и днес детското страдание е еднакво, защото се корени в едни и същи грехове на
обществото към децата - поругаване на тяхната невинност и честа проява на безотговорност.

          Аргументация:

          Първа аргументативна верига. Детското страдание вчера.

          1. Детското страдание „вчера“ е резултат от специфичния начин на живот.
          2. То е обусловено от трудната борба за хляба, принуждаваща много хора да се откажат от
отговорността към собствените си деца или да ги натоварят с несвойствени за възрастта им
тегоби.
          3. Детското страдание е по-лошо от страданието изобщо, защото децата са невинни.

          Втора аргументативна верига. Детското страдание днес.

          1. Макар и да са минали сто години от времето на Смирненски, условията на живот често
приличат на тези от миналото, а дори са и още по-тежки, защото сега не съществуват топлите
отношения в патриархалния свят.
          2. Отказът от отговорност спрямо децата днес е още по-забележим и повсеместен.
          3. Поруганата невинност на децата е още по-често срещано престъпление.

          Трета аргументативна верига. Детското страдание вчера и днес.

          1. Независимо от разликите във външните белези на бита, проблемите, стоящи пред
обществото от „вчера“ и от „днес“, са съпоставими.
          2. И „вчера“, и „днес“ децата често се сблъскват с безотговорността на възрастните или с
нуждата сами да поемат несвойствени за тях отговорности.
          3. Поругаването на невинността не само че не спира, но намира все нови и нови форми –
детска порнография, педофилство, безпричинна агресия и др.

          Извод:

          И „вчера“, и „днес“ корените на детското страдание са еднакви, затова по същество големи

разлики няма. Това, което прави неприятно впечатление обаче, е намалялата чувствителност на
обществото, както и фалшивите прояви на състрадание и солидарност. А и често детското
страдание се използва като повод за извличане на политически дивиденти или за лично
обогатяване – уродливи явления на днешната обществена ситуация.

          Заключение:

          Днес, когато думи като „демокрация“ и „човешки права“ са навсякъде около нас, детското
страдание не само че не е изчезнало, но добива все нови и нови измерения. Ето защо е толкова
важно да открием неговите извори и да се борим срещу тях, но не само на думи и не като
демонстрираме фалшива загриженост, а чрез реални действия, насочени към постигане да добре
обмислени и постижими цели.

РАЗЛИЧНО ЛИ Е ДЕТСКОТО СТРАДАНИЕ ВЧЕРА И ДНЕС?

(примерен текст)

          В библейския мит за сътворението Бог заселил хората, сътворени по негов образ и подобие,
в рая – специално насадена от него градина в местността Едем. Позволил им да живеят както
искат, но им забранил да ядат от дървото на познанието. Поддавайки се на изкушението обаче,
Адам и Ева нарушили забраната. И за този свой грях били наказани от своя създател с изгонване от
рая. От този момент нататък те трябвало да си изкарват прехраната с пот на чело и да се раждат в
тежки мъки. С други думи, били наказани да страдат. Но тяхното страдание си имало причина – те
били извършили първородния грях. Оттогава насетне хората разбрали, че страданието –
физическо или духовно - е наказание за някакъв извършен от тях грях. Как обаче да си обясним
страданието на онзи, който не е нарушил никой закон, не е пристъпил никоя морална норма, който
е напълно невинен? Как можем да си обясним детското страдание, защото именно децата са
въплъщение на невинността? В своя лирически цикъл „Зимни вечери“ Христо Смирненски ни прави
свидетели на такова страдание, което според него е плод на несправедливо устроения свят. Това
обяснение обаче не би могло да бъде прието днес, когато обществото е устроено демократично,
когато страната ни е член на Европейския съюз, а държавата е поела задължението да се грижи за
своите беззащитни граждани. Въпреки всичко това обаче детското страдание не е изчезнало и
може да се види буквално на всяка крачка.
          И вчера, и днес детското страдание е еднакво, защото се корени върху едни и същи грехове
на обществото – тяхната невинност бива поругавана, защото тези, които са ги създали, проявяват
необяснима безотговорност към собствените си създания. А заедно с това обществената грижа
често се изражда във фалшиво лицемерие или дори в откровено грабителство и злоупотреба със
средствата, отделени за децата. Все още съществува надежда за промяна, защото обществото все
още не е загубило напълно своята чувствителност и съвест, но борбата никак не е лека.
          Вглеждайки се в картините, нарисувани от цикъла „Зимни вечери“, ще видим детското
страдание като резултат от начина на живот в капиталистическия град от „вчера“. Христо
Смирненски насочва погледа си към крайните квартали, населени с хора от социалните низини.
Ситуациите, в които той последователно въвежда читателя, постепенно се сливат в една обща
картина на мъка и безнадеждност, в която особено силно изпъква именно детското страдание То е
породено от трудната борба за хляба, принуждаваща много хора да се откажат от отговорност за
собствените си деца или да ги натоварят с непосилни за възрастта им задължения. Показателна е
сцената с безхлебния баща, който бие децата си, а тяхната единствена вина е, че са се родили на
този свят и искат да живеят, ако не в радост и щастие, то поне нахранени.
          Едно от измеренията на детското страдание е натоварването на невръстните с несвойствени
за тях отговорности. Именно това се случва със застаналите под фенера гаврошовци, принудени да
осигуряват топлината на семействата си, събирайки въглища покрай железопътната линия, както и
с натовареното дете, което води слепия просяк. Вместо някой възрастен да се грижи за детето,
самото то е поело грижата за едно още по-беззащитно същество. Същата страдалческа съдба ще
сполети и детето на мъртвата жертва на Жълтата гостенка, което остава сираче и ще трябва още
твърде рано само да оцелява. Болката на тези деца е по-страшна от човешката болка изобщо,
защото децата са невинни и безпомощни, те не разбират този свят и имат малък шанс да оцелеят.
          По същото време се е случила и драмата на малкия музикант, герой от разказа на Хенрик
Сенкевич „Янко Музиканта“. Нехайството и бездушието на обществото водят до погубване на
неговия талант, а накрая се стига и до жестокото му убийство, убийство с побой, представен от
силните на деня като „милосърдно“ наказание.
          Днес животът вече не е такъв, поне в страните от развития свят. Но ако се вгледаме малко по-
внимателно, ще видим, че макар и да са изминали сто години от времето на Смирненски, някои
хора все още живеят като своите събратя от миналото. Нима и днес не срещаме на всяка крачка
деца, протягащи ръка за милостиня? При това всички знаем, че те са принуждавани да правят това
от някой по-възрастен, който ги чака зад ъгъла, за ди прибере изпросените пари. Няма значение
дали продават картички по ресторантите, дали нападат с вода и парцали колите по кръстовищата,
или просто се блъскат между пътниците в градския транспорт, носейки картончета със
сърцераздирателни надписи. Това са просто различни форми на просия. Тук някой може да
възрази, че това са главно деца с по-тъмен цвят на кожата и че за тях това е обичаен начин на
живот. Че за тях това не е страдание, че те предпочитат да живеят така, вместо да ходят на
училище, защото така им изглежда по-лесно. Това обаче не е вярно, защото, тръгвайки по този път
още от малки, тези деца ще се превърнат в хора без място в съвременния свят, принудени да
живеят с кражби и подаяния от обществото. Някой дал ли е на тези деца възможност да избират?
Пък и когато не знаеш, че съществува друг живот, за какъв избор въобще може да става дума?
          Би било голяма грешка да мислим, че страдат само бедните деца. Материалният недоимък е
просто по-лесно забележим от душевния. Но именно душевните страдания понякога са много по-
страшни. Ако се огледаме около себе си, ще забележим, че наркомани стават най-вече децата на
по-заможни родители. Те оправдават своето вечно отсъствие от къщи с многото работа, която
имат. На практика това означава, че за тях печалбата е по-важна от щастието на собствените им
деца. Но тези родители поне веднъж запитвали ли са се за какво ще са им парите, ако загубят
детето си? Защото нуждата на децата от обич и внимание не е измислица, а азбучна истина и
всеки, който не я разбира, рано или късно си плаща за това.
          „Днес“ ситуацията е може би по-страшна от „вчера“, когато животът е бил по-труден, но
хората са живеели по-задружно в по-топлата атмосфера на патриархалния свят. Днес много по-
често ще чуем някой родител да изрича страшните думи: „Вдигнал съм ръце от него“. И това се
случва, защото модерният живот неумолимо отделя родителите от дома и децата. Някога цялото
семейство се е трудело, за да си изкара прехраната, като децата често е трябвало здравата да
работят. Но хората са били заедно, грижели са се един за друг и това е било нещо добро,
независимо от трудностите. Днес родителят е вечно извън къщи - във фирмата, на работното
място, на поредното мероприятие, а не рядко и в кръчмата, на приятелско парти, по забавления. Та
нали отвсякъде рекламите го приканват: „Забавлявай се! Ти го заслужаваш!“ През това време
децата висят пред телевизора или пред екрана на компютъра, „лайквайки“ и „хейтвайки“
поредната глупост, вълнувайки се само от тревогата дали техният смартфон няма да предизвика
пренебрежителната насмешка на онези, които вадят от джоба си последния модел. Едно
международно изследване показва, че средностатистическото американско дете вижда майка си
за двайсет и четири минути на ден, а баща си – за осемнайсет, но за сметка на това докато стане на
осемнайсет години може да види или чуе по телевизията или по социалните мрежи за осемнайсет
хиляди убийства. У нас ситуацията едва ли е много по-различна.
          Модерната пазарна икономика има още едно отвратително лице. В консуматорските
общества всеки ден се изхвърлят тонове храна, останала непродадена заради високата си цена.
Или пък хората непрекъснато се люшкат между неразумното преяждане и безбройните диети за
отслабване. А в същото време милиони деца от Азия, Африка и Латинска Америка буквално
умират от глад.
          В съвременната действителност детското страдание има още едно чудовищно измерение –
сексуалното посегателство. В интернет е пълно с детска порнография, а педофилията стана
подозрително често явление. Поруганата невинност днес като че ли е много по-често срещана,
отколкото в миналото, и от нея страдат и бедните, и богатите.
          Проблемите, водещи до детско страдание от „вчера“ и от „днес“, са много сходни,
независимо от външните промени в бита. Едва ли не всяка вечер по телевизията се показва как в
някое семейство децата биват бити, насилвани, затваряни, изолирани от света или по някакъв друг
начин търпят издевателства. Различава ли се това поведение от безотговорността на пияния баща,
вдигнал ръка срещу беззащитните си деца?
          Причината за всяко детско страдание е само една – безотговорността и нечувствителността
на възрастните, породена от обърканите ценности, с които те живеят. Но кой обърква тези
ценности, ако не самото общество? С други думи, проблемът в никакъв случай не е личен, а
детското страдание не може да се разглежда като частен случай. Докато обществото като цяло не
успее да намери хармония между изискванията на бита и истинските човешки ценности, това
страдание ще продължава. Единственото, което обаче не бива да се прави, е с него да се
спекулира за извличане на политически или на материални облаги. А за съжаление това се върши
навсякъде. Така че не фалшивата солидарност, не празничното изпращане на дребни суми по
телефона за успокоение на собствената съвест е пътят към решаване на проблема. А непрекъсната
борба за налагане на една истинска ценностна система, в която отговорността и загрижеността на
всеки да се превърнат в незаобиколима норма.

@bgmateriali.com