Теми по

основи на
правото
I семестър 2019
Съдържание
I. Понятие за право ....................................................................................................................................... 2
II. Структура на правото ................................................................................................................................5
III. Източници на правото .......................................................................................................................... 8
▪ Нормативният акт като източник на правото. .................................................................................. 8
▪ Юридически актове, вторични източници на правото .................................................................... 10
▪ Йерархия на източници на правото ................................................................................................... 12
IV. Правни субекти..................................................................................................................................... 13
▪ Правосубектност, правоспособност, дееспособност и деликтоспособност............................... 13
V. Правна норма ........................................................................................................................................... 17
VI. Юридически факт ................................................................................................................................ 20
▪ Презумпция и фикция .......................................................................................................................... 21
VII. Юридическа отговорност ................................................................................................................... 22
VIII. Реализиране на правото .....................................................................................................................24
IX. Тълкуване в правото ........................................................................................................................... 26

1
I. Понятие за право
Исторически погледнато, теоретиците са поставени пред проблема за обяснение на правото
като социално явление, за извеждане на концепцията за „понятието за правото и неговата
същност“.

Под влияние на философския позитивизъм, който ориентира науката към изучаването на

фактите, в право знанието се възприема, както сочи Р. Ташев, идеята, че право е само
позитивното право, т.е. правото, което е записано и преди всичко законите. Така само законите
(писаното право) могат да бъдат обект на науката, защото само те съществуват обективно и
могат да бъдат възприети по емпиричен път.

Постепенно, обаче, към правото започва да се подхожда, то се разбира не само като

система от норми, а и като социално явление със собствена философска и социологическа
природа. Така се формират съвременните Философия на правото, Социология на правото и в
най-новото време – Психология на правото.

Тези нови подходи възникват поради необходимостта да се разкрие „юридическата

природа на правото“, изразена в неговата валидност. Въпросът е какво е онова, което прави
правото, правните норми валидни (т.е. значими); кое ги прави задължителни, така че хората да
ограничат своята свобода в отношенията и действията си.

Догматичната обща теория на правото извежда валидността на правото извежда

валидността на правото от държавата. По аналогия от властта в държавата, властта на
владетеля става власт (воля) на законодателя, на суверена, в лицето на неговите
представители. От тази позиция е достатъчно да се установи, че едно правило е емпирично
открито в позитивното право, за да се признае неговата валидност.

По-късно Х. Келзен развива идеята за чисто логическата конструкция на правото, при която
правната норма получава валидност от по-висша правна норма. Резултатът е едно ново стъпало
в позитивистката методология, но в полза единствено на догматичното обяснение на правото.

Реакция срещу нормативизма е развитието на Философията на правото, която се основава

на естествено правния подход. Философията на правото отрича правото като позитивирано,
като позитивно право, но търси неговите основания във фактори, които са извън него и които
му придават легитимност и валидност. По същата линия вървят правният социологизъм и
правният психологизъм.

Така според сръбския учен Радмила Васич, основните схващания за правото са представени
от нормативизма, естественоправната доктрина, правната социология и психологическото
учение за правото.

Обстоятелството, че правото съществува като социален факт не подлежи на съмнение.

Светът е материален, а материята е организирана. Социалната организираност

представлява следване на модели, обусловени от социалното битие на хората. Тези модели са
социални закономерности, появяват се и действат като необходимост, независимо дали хората
ги осъзнават или не, независимо доколко са ги опознали и как ги обясняват. Явлението „право“
възниква като обществена необходимост, за да служи на човешкото общество, да постави ред
в обществените отношения. Тази необходимост се дължи и на мащаба, в мярката, в модела,
която носи неговия смисъл.

2
 Различните общества прилагат модела към различни условия и поради това правото е
„многолико“ – съществуват различни правни системи, различни източници на правото и пр.
Моделът, обаче остава един и същ за всички. Той предхожда и конструира всяко конкретно
социално явление, наречено право, служещо, действащо като право. Правото носи модела в
себе си.

Правото е социално явление, а фундаментът на социалното са обществените

взаимоотношения, общуването, комуникацията между индивидите. Основанието на правото е
някъде в социалното битие. В битието си човек зависи от други хора, поради което човешкият
живот е възможен единствено чрез взаимодействието с тях. Така правото възниква и
съществува като особена комуникация.

От позицията на правно-нормативисткото разбиране правото представлява съвкупността от

положени и обективирани в правни нормативни актове правила, определяни като норми –
правни норми. Така нормативизмът обяснява правото като множество от тези общи,
абстрактни и неперсонифицирани предписания, приложими към множество идентични
ситуации. Правото има своята реална форма в правните актове, а своето съдържание – в
положените и извличани от тях правни норми.

Редът в обществото е крайната цел и смисъл на нормативното регулиране. Смисълът на

правото е да наложи определен ред в различните видове обществени отношения и да определи
мястото на индивида в него.

Човешката общност съществува в „режим на цикличност“, на повтарящи се действия и

процеси. Тройното, повтарящо се поведение на хората определя обективната нормативност
на социалния живот. Тя е качество на общественото взаимодействие. Връзките между хората,
както и взаимодействието им с природата не може да се избегне, но може да се определи, да
се насочи, да се моделира. Обществените съзнание изработва модели на поведение, както
хората трябва да следват.

Насочването на човешкото поведение, неговото социално нормиране и средство към

начално цел – да се съхрани човешкия род – било по отношение на природата, било в
обществения живот. Целта е да се гарантира сигурността на вида и на индивида в него.

Човекът е биосоциално същество. Всички организми, включително и човекът са подчинени

на биологичния закон за самосъхранение и продължаване на вида. Биологичната природа на
човека се изразява, от една страна, в генетично заложения му инстинкт за съжителство, а от
друга страна – в също генетично присъщите му интерес и страх. Осмислянето на тези природни
качества на индивида от човешкото съзнание и тяхното съчетаване и съвместяване в
социалната практика „раждат“ социален порядък.

Първите обществени норми – т.нар монорми, имат смесен синкретичен характер. Те

отразяват общо целта и изразяват посочения начален смисъл. Постепенно се обособяват
различните сфери на обществено взаимодействие, ограничават се видове обществени
отношения и те стават предмет на регулиране от отделни нормативни системи. Във всяка от
тях общата цел общия смисъл получават конкретен израз.

Отделната система от социални норми се основава на определена частна цел – порядък във
вид обществено взаимодействие. Този порядък се базира върху определени принципи, които
отразяват неговия смисъл като еманация на ред. В съответствие с тези принципи общественото
съзнание изработва съответен модел на вида взаимодействие като израз на целта.

3
Нормирането представлява целеполагане, което се обективира в един мащаб, модел, разчетен
на съзнателното приемане и реализиране на субектите.

Предмет на правното регулиране или поле на действие на правото са „разпределителните и

обменни отношения, включени по някакъв начин във всички други отношения“.
Разпределението и обменът винаги имат за свой обект определени блага. Те са отношения
между различни субекти по повод на блага.

Редът в разпределението и обмена отразява и следва фундаментални принципи, които са

установени преди правото и залягат в него. В сферата на разпределението на блага това е
принципът „на всеки – неговото, на равното – равно, на неравното – неравно“. В сферата на
обмен на блага принципът е: „давам, ако ми дадеш“ и пр.

Осъществяването на разпределението и обмена на блага приема модела на диалог.

Получаването, притежаването и взаимния възмезден обмен на блага се осъществява чрез
диалога. Правото определя материалните и нематериалните дадености като блага и определя
отношението между субектите спрямо тези блага чрез правни позиции. Първите позиции,
изразяващи съотнасяне между хората по повод блага са „да имам (мое)“ и „да нямам
(чуждо)“, „да дам“ и „да получа“ и пр. Първите позиции стават мяра на призната свобода и са
отрицание на „естествената“ пълна свобода.

4
II. Структура на правото
Правната система притежава характеристиките на всяка една система – състои се от
елементи, които се намират в определени отношения помежду си и образуват едно цяло.

В зависимост от характера на елементите (дали са еднородни или разнородни), системите

се делят на хомогенни и хетерогенни. Правната система е хетерогенна, защото включва
различни елементи.

Системата на правото (Правна система) включва следните елементи: правни норми, правни
източници, правни субекти и актове по реализиране на правото. Между елементите на всяка
еднородна група съществуват отношения на съгласуваност или координация, на подчиненост
(субординация), на допълване, на изключване. В своето единство елементите и връзките
помежду им от всяка група съществуват като отделни подсистеми.

Всяка подсистема се намира в отношения с другите подсистеми, като по този начин

образуват цялостната система на правото.

Основно място в системата на правото заемат правните норми. Това е така, защото както
правните източници, така и правните субекти, имат своето основание в правната норма.
Правната норма сочи кой акт е източник на правото, закона, подзакона и т.н., кой е субект на
правото – дали ще е физическо, юридическо лице или друга неперсонифицирана съвкупност.

Правото обаче не е просто съвкупност от правни норми. Нормите са обособени или

групирани в отделни части, чрез които правото реално съществува и действа като едно цяло.
Чрез системния подход частите се обясняват като отделни елементи, които формират
структурата на правото като функционална система.

Критериите за структуриране на правото са формални и съдържателни. Формалният

критерий е количествен и показва числеността на правните норми, но които е придадено
значението на отделна самостоятелна структура в правото. Съдържателните критерии са
функционален и предметен. Функционалният критерий обособява нормите в отделни
структури, в зависимост от тяхното предназначение, цели и роля в правното регулиране.
Предметният критерий обособява структурите в зависимост от предмета на регулиране, род
или вид обществени отношения.

В низходящ ред системата на правото (от общото към частното) е изградена от следните
структури: правна област, правен клон, правен дял, правен отрасъл и правен институт.
Действащото позитивно право включва две най-общи и крупни по състав и структури. Това са
правните области на националното-вътрешно право (едната е областта на вътрешното
национално право), а другата най-голяма структура в системата на правото – областта на
международното. Двете най-крупни деления. Критерият за това разграничение е
функционален. Националното (вътрешното право) се създава, за да урежда обществените
отношения, които са в рамките на юрисдикцията (юридическа власт) на отделната държава.
Поради тази причина въпреки правната репетиция (възприемане) националното право е
специфично за всяка държава.

Римското право – в основата на континентална правна система, има специфики различни за

всяка отделна държава; като възниква Царство България започват да се коват законите,
заемайки от австрийски, италиански, английски граждански кодекси, има специфики, които
важат само за Царство България.

5
 Международното право е отделна правна област. То се създава, за да уреди в общ интерес
съществени (особено важни) отношения, осъществяващи се извън границите на юрисдикцията
на отделни държави. Международното право се създава по пътя на договарянето и се
обективира в международни договори. Спазването на международно право се гарантира от
всяка отделна страна по международния договор и се защитава от авторитета на
международната общност.

Особен характер има правото на ЕС, което е наддържавно по отношение на вътрешното

право на държавите членуващи в съюза, но не е международно. Така по отношение на
държавите членки на ЕС – правото на ЕС се явява като една трета област, освен
международното и вътрешното право.

Правната система на една федеративна държава – САЩ – щатско ниво отделни

законодателства, на федеративно ниво – отделно законодателство, същото и за ЕС. Всяка
държава членка на си има отделна правна система, но и правото на ЕС.

Всяка от тези две области (вътрешно и международно право) се структурира от своя страна
– подразделя на правни клонове. Това са два клона – на частното право (гражданското) право
и публичното право. Вътрешното право се дели на вътрешно частно и вътрешно публично, а
международното – на международно частно и международно публично. Критерият за
обособяването на правните клонове също е функционален, а именно какъв е характерът на
интереса, чия е ползата. Според него се разграничават. В частното право се урежда частният
интерес на лицата, личният (напр. сключен е договор за покупко-продажба, наемател-частен
интерес), докато в публичното право се защитава общият, публичният интерес. И тъй като
публичният интерес се представлява от държавата, едната страна винаги е тя в публично-
правните отношения (като членове на обществото, изразител на публичният интерес е
държавата в лицето на някакъв държавен орган).

Функционалният, разграничителен критерий между частното и публичното право се

изразява и в използването на различен метод (начин) на правно регулиране при двата клона.
Това са диспозитивния метод на правно регулиране, използван в публичното право.

Диспозитивният метод се изразява в приемане на равнопоставеност на правните субекти

гражданския…?. В своите частни отношения правните субекти са равнопоставени. Поради тази
причина частното право дава автономия (свобода) на поведението на правните субекти в
определени граници. Страните са свободни да договарят или не, да приемат или не, да се
задължат. Напр. обаждат се от мобилния оператор – предлагат нов абонаментен план,
свободни сме да изслушаме офертата, вид договаряне е. Свободни сме да се задължим – да
вземем кредит и да договаряме. Затова се използва този диспозитивен метод в частното право
– страните са равнопоставени и няма принуда.

Императивния метод от друга страна, който се използва в публичното право, въвежда

неравнопоставеност на правните субекти. Така е, защото общите, публичните интереси имат
превес над частния, личния интерес. Поради тази причина страната, която представлява
публичния интерес не договаря, а изисква, налага подчинение на другите страни.

Различието между диспозитивния и императивния метод се появява при санкционната

охрана на частното и публичното право. В публичното право санкцията за неизпълнение е
неотменима, неизбежна, докато в частното право санкцията е приложима първо само ако е
договорена между страните, а нейното реализиране зависи изцяло от волята на изправната
страна.

6
 Клоновете на правото се разделят на правни дялове. На ниво дялове правото се структурира
на материално и процесуално. Така в клона на частното право имаме дял на частното
материално право и на частното процесуално право. При публичното право е същото
разграничение – публично материално и публично процесуално, като това го има в двете
области – вътрешното и международното право. Традиционно като критерии за
разграничаване на правните дялове се приема въпросът за тяхното предназначение, за
функцията, която изпълняват, така материалното право отговоря на въпроса какво се регулира
– покупко-продажба на недвижими имоти, въпроси свързани с собствеността, въпросите
свързани с извършване на престъпление и тяхното наказание. Докато процесуалното право
отговаря на въпроса как. Материалното право определя правния статус на правните субекти и
какво е правомерното и неправомерното поведение. Какви права има, какви задължения има,
заповеди, забрани, правонарушения и наказания. Процесуалното право определя как трябва
да протичат отношенията по установяване на субективни права, по разрешаване на правни
спорове и по осъществяване на юридическа отговорност.

Дяловете на правото се подразделят на правни отрасли. Така правото се структурира в

отрасли на материалното право и в отрасли на процесуалното. Критерият за обособяване на
отраслите вече е предметен. Съответно материално и процесуално в частното и публичното
право.

Правният отрасъл включва правни норми, които регулират един и същи род обществени
отношения. Напр. в:

• частното материално право това са вещно, облигационно, търговско право и т.н.;

• публичното материално право – конституционното, финансовото,
административното право;
• публичното процесуално право – гражданското процесуално право,
административното процесуално право, наказателното процесуално право и т.н.

Правните отрасли се подразделят на правни институти. Правния институт е най-малката

количествена структура на правото. Правният институт включва правни норми, които уреждат
отделен вид обществени отношения в рамките на рода обхванат от правния отрасъл. Именно
видът обществени отношения и критерия за обособяване на отделния правен институт.

7
III. Източници на правото
▪ Нормативният акт като източник на правото.
Източниците на правото са установените в една правна система официални актове като
юридическа форма на съдържанието на правото. Източниците на правото определят
валидността на правното съдържание, неговата юридическа сила и задължителност. В
различните правни семейства съществуват различни източници на правото. В съвременния свят
правните семейства са основно три.

Първото правно семейство включва държавите, които приемат за основен източник на

правото нормативния юридически акт или това е законът в широкия смисъл на понятието. В
това правно семейство попадат европейските държави без Великобритания, включително и
Република България, както и държави извън Европа като Китай, Япония и други.

Второто правно семейство обхваща държавите от английската общност и САЩ. Те прилагат

англо-саксонската система където основен източник на право е съдебния прецедент. В англо-
саксонската правна система съдът създава правото. Докато в България това не е така – при нас
използва принципа, че съдията е длъжен да прилага правото, не да го създава.

Третото правно семейство включва държавите от мюсюлманския свят, които приемат за

основен източник на правото религиозните норми включително корана.

В зависимост от произхода си източниците на българското право биват вътрешни

(национални) и външни. Външни източници са международните договори и правото на ЕС.
Международните договори съгласно нашата Конституция, които са ратифицирани по
конституционен ред, обнародвани са и са влезли в сила за Република България, стават част от
вътрешното право на държавата. Вътрешните източници, в зависимост от момента на тяхното
издаване се делят на първични и вторични. Вторичните източници винаги следват първичните,
първичните източници са само нормативни актове, докато вторичните представляват
юридически актове с нормативно значение без да имат нормативно съдържание.

От своя страна първичните нормативни актове се делят на основни и производни. Така

например регламентите на ЕС са производни нормативни актове в системата на правото на ЕС,
но имат силата за основни нормативни актове за всяка държава от ЕС. По необходимост човек
се включва в множество различни социални общности като всяка една от тях действа по
определен с правила ред.

Юридическите актове се делят на три групи:

• учредителните актове (уставите) на недържавните стопански и нестопански организации

• правилата за организацията на дейността на недържавните организации
• правилниците на държавни и недържавни учреждения

Устройствените актове на централните ведомства и на областните управители се издават от

Министерския съвет в кръга на неговата правотворческа компетентност и поради това те са
нормативни актове. Останалите юридически актове (които изброихме) нямат правно значение
на нормативни актове и не са източници на правото. Така напр. устава на едно търговско
дружество представлява многостранен договор, който не се издава от държавен орган, а се
сключва от лицата, които основават търговското дружество. Правилникът за организация и
дейността представлява вътрешно служебен административен акт, една заповед, която
определя поведението на определен кръг лица – на работниците и служителите в едно

8
предприятие и поради това не е източник на правото. Така по своето предназначение всички
изброени юридически актове са изброени не за да създават правото, а за да конкретизира
спрямо определени условия (време, място, определен кръг служебно подчинени субекти).

Правотворческата компетентност е разпределена между различни държавни органи като на

всеки отделен държавен орган е предоставено правомощието или правото да издава различен
вид юридически нормативни актове. В своята цялост всички тези различни нормативни актове
образуват системата на законодателството. Нормативните актове се класифицират най-първо
според начина, по който осъществяват правното регулиране е на основни и производни.
Основните нормативни актове поставят началото на правната уредба на обществените
отношения и имат самостоятелно значение. Производните нормативни актове са допълващи
спрямо основните и се издават само ако е необходимо и изрично предвидено.

Конституцията е основен закон на всяка държава (където има), това е така защото тя
поставя основата на цялото законодателство, на цялата правна система. Конституцията дава
правна уредба на икономическите, социалните и политическите (управленските) отношения в
държавата. Конституцията дава началото и основа на всички останали нормативни актове.
Конституцията включва правни разпоредби с различно съдържание, част от тях обективира
принципи от организационно-политически характер – форми на държавата, организация на
управлението, видовете държавни органи и техните компетенции. Друга част от
конституционните разпоредби регулира или установява принципите на гражданското
общество на стопанската система, правата на човека т.н. Има и една трета част в конституцията,
която включва правни норми, които дават първична уредба на отношения, които не подлежат
на законова уредба. Това са правомощията на народно събрания, на президента и т.н.

Освен конституцията съществуват още няколко вида първични нормативни актове. Това са
кодифицираните закони (кодекси), нормативните постановления на Министерския съвет и
наредбите на общинските съвети. Законите са главният източник на позитивното право и се
класифицират в различни видове. Според целта на правното регулиране, те се делят на
устройствени, материалноправни и процесуалноправни. Устройствени са законите, чрез които
се определя състава, функциите и дейността на държавни органи и институции. Напр. закона за
съдебната власт. Материалните закони дават израз на т.н. материално право. Това означава, че
техните норми нямат процедурен характер, ако процесуалните закони посочват и определят
как и следва да се действа при определени правни случаи, то материалните закони установяват
какво могат и какво са длъжни да правят и да не правят правните субекти. Така материалните
закони установяват кръга от права, задължения, заповеди и забрани на лицата в съответната
прано регулирана сфера. Напр. отношения между съпрузи; закона за задълженията и
договорите. Процесуалните установяват реда за осъществяване на определен вид обществени
отношения и връзки, дават отделни процедури и отделни производства. Напр.
административнопроцесуалния кодекс.

Според подхода към отношенията, които регулира законите се делят на общи и особени.
Общите закони регулират общото присъщо на съответните обществени отношения, а
особените или още специални – особеното или специфичното в тях.

С по-ограничен обхват от закона първични нормативни актове са нормативните

постановления на Министерския съвет (ПМС). Те се делегирани в закона за нормативните
актове по следния начин: „Министерският съвет издава постановления, които уреждат
съобразно законите неуредените от тях обществени отношения в областта на неговата
изпълнителна и разпоредителна дейност. От тук могат да се направят следните изводите, че

9
 правителството или Министерския съвет може да урежда първично с нормативни актове
отношения, които не са уредени от законите, изискването обаче е уредбата, която дава е да
съобразена със законите. Другото изискване е свързан с предмета на правно регулиране е, че
то е ограничено до областта на изпълнителната и разпоредителната дейност на Министерския
съвет.

Нормативните актове, които имат най-тесен обхват на първично уреждане на обществените

отношения са наредбите на общинските съвети, които те издават като органи на местното
самоуправление. Отново закона за нормативните актове предвижда, че общинския съвет може
да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен
неуредени от тях обществени отношения с местно значение.

България като държава-член на ЕС изгражда своята правна система освен чрез

националното си законодателство и чрез първичните правни източници на ЕС (това са
регламентите). Регламентите са нормативни актове с пряко действие. Правното регулиране се
осъществява по две линии. Първата линия е в посока от уредба на трайни обществени към
уредба на динамични обществени отношения. Втората линия на правно регулиране е от
цялостна уредба към уредба на детайлите.

Уредбата на детайлите се осъществява посредством производните нормативни актове –

това са нормативни актове по прилагане на други нормативни актове. Производните
нормативни актове са подзаконови, поради което се издават от органите на изпълнителната
власт, те се издават от Министерския съвет и министри. Производните нормативни актове,
които издава Министерския съвет са правилници и наредби. Правилникът урежда прилагането
на закона в неговата цялост. Наредбата се издава за прилагане на отделни разпоредби на
закона. Освен това министрите издават и инструкции. Инструкцията представлява
вътрешноведомствен акт, тя няма общ характер за да е нормативен акт, съдържа не правила,
а указания. Инструкциите в крайна сметка представляват административни актове по
реализиране на правото.

В областта на вътрешното право някои договори по изключение са признати за производни

правни източници. За да стане това задължително условие е тези договори да имат нормативен
характер и страните по тях да имат изрична законово-делегирана нормотворческа
компетентност. Тези договори се сключват в изпълнение на закона, имат правната сила на
подзаконов нормативен акт, но са недържавни правни източници. Първия вид такива договори
са колективните трудови договори. Те се сключват от синдикатите и работодателите и
установяват по-благоприятни норми и регулиране на трудово-правните отношения между
работниците и работодателите. Другият вид такива договори се определят като нормативно
съглашение. Това е националния рамков договор между НЗОК и съюзите на лекарите и
стоматолозите. Като член на ЕС, Република България трябва да съобразява националното си
законодателство с директивите и препоръките приети от органите на ЕС. Директивата е
производен нормативен акт, който има принципи, задължително действие само с оглед на
резултата. Друг вид актове на ЕС са препоръките и мненията, но те нямат нормативен характер,
но държавите-членки се съобразяват с тях.

▪ Юридически актове, вторични източници на правото

В един по-широк план в понятието правен източник се включват и съдебните юридически
актове, които установяват неприложимост на закона или отменят подзаконови нормативни
юридически актове или техни части. По същество тези съдебни актове прекратяват действието
на нормативни актове в цялост или само в отделни техни части като изключват тяхното

10
съдържание от позитивното право (от законодателството). Съдебните юридически актове се
определят като вторични източници на правото, защото се издават винаги след, но никога
преди или едновременно с нормативните юридически актове.

Съдебните юридически актове не са юридически актове с нормативно съдържание (т.е. не

съдържат правни норми). С тях не се създават правни норми, но те имат нормативно значение.
Те се издават от изрично определени в конституцията съдебни институции. Те имат характера
на правни положения. С тях се създава задължаващо нареждане (или една заповед),
изразяващо правна забрана за регулативно действие за конкретен нормативен акт или негова
част. Право творческата дейност е разпределена между законодателната и изпълнителната
власт, а контрола върху нормативните актове е предоставен на съдебната власт. По същество
този контрол е законосъобразност и конституционосъобразност на нормативните актове.

Конституционният съд осъществява контрол за конституционосъобразност на законите.

Неговата дейност е широка има и тълкователна дейност, но другите му решения не са вторични
източници на правото. За да се произнесе дали един закон е законосъобразен или КС трябва да
бъде сезиран. Право да сезира конституционния съд за противоконституционност на закона
или за негова отделна част имат не по-малко от ⅕ от народните представители,
представителите на ВКС и ВАС, омбудсмана на България, главния прокурор и висшия
адвокатски съвет.

С решение конституционния съд може да постанови, че даден закон или отделни негови
части са противоконституционни. В този случай обявеният за противоконституционен закон не
се прилага от деня на влизане на решението на КС. ВАС упражнява контрол за
законосъобразност на подзаконовите нормативни юридически нормативни актове издавани от
органите на изпълнителната власт. Право да сезират ВАС имат ФЛ и ЮЛ, които имат правен
интерес от това. Служебно законосъобразността на тези подзаконови нормативни актове
може да се оспори с протест на прокурор, когато установи че е налице незаконосъобразност,
ВАС отменя директно противоречащия подзаконов нормативен акт в цялост или отделни
негови разпоредби, като той представа да съществува от позитивното право.
Административните съдилища осъществяват контрол за законосъобразност на наредбите на
общинските съвети.

Един от големите въпроси както на национално, така и на европейско ниво е за ролята на

европейската практика и конкретно за осъществяване от съдилищата тълкуване на
нормативните актове. Поставя се въпроса дали от това тълкуване води до създаване нови
правни норми, дали в правното континентално семейство съдът има ролята на законодател
както англо-американската правна система. Отговорът е НЕ. Съдебната практика представлява
правораздавателна дейност, това е дейността по прилага на законодателството към конкретни
правни случаи. Прилагането на съществуваща правна норма, неизменно е свързана с нейното
тълкуване, с разкриването на точния смисъл на правно разписание. От тук се поставя въпроса
дали съдебната практика е източник на правото. Под съдебна практика се разбира всеки акт на
съд, който съдържа тълкуване на източник на правото - в този смисъл не е източник на правото,
защото всеки съд, съдебен състав достига до крайния извод като го обосновава (т.е. като се
мотивира). От друга страна чрез съдебния акт съдът определя на страните техните права,
задължения, заповеди, забрани, но не създава правни норми. На второ място под съдебна
практика разбираме преодоляване на празнини в правото от определен съд по конкретен
казус.

11
 На трето място съдебната практика означава още напластяване на известен брой съдебни
актове съдържащи тълкуване на една и съща разпоредба (не е източник на правото).

На четвърто място в понятието съдебна практика се включва съдебното тълкуване

осъществявано от общото събрание на ВАС и ВКС за преодоляване на противоречиво
решаване на въпроси. Чрез тези тълкувателни актове не се установяват нови правни норми. В
действителност тези тълкувателни решения имат характера на вторични източници на правото,
защото макар да не създават правни норми съдържат правни положения. Те конкретизират
смисъла правните предписания, а и посредством това и съдържанието на отделни правни
норми.

▪ Йерархия на източници на правото

Системата на източници на правото включва множество юридически актове, за да се осигури
нейната съгласуваност и единство, трябва да се изключи противопоставянето на различните
източници на правото. Това означава, че различните източници на правото не трябва да
уреждат едни и същи отношения по различен начин. Проблемът е решен чрез въвеждане на
отношение на йерархия между различните източници на правото. Според своята правна тежест
източници получават съответна степен (или още ранг) и се подреждат в низходящ ред. Всеки
ранг изразява различната правна тежест, която притежава съответния правен източник. По-
високо място в йерархията заемат източници с по-голяма правна тежест. Ето защо по силата на
тази йерархия източник с по-нисък ранг или степен не трябва да противоречи на източник от по-
висока степен или ранг. Конституцията установява принципа за примат или предимство на
международното право пред вътрешното и затова международните договори при определени
условия се включват в системата на правните източници. Над всички източници на правото без
значение дали са външни или вътрешни, международни или национални стои Конституцията,
затова международните договори, които стават част от вътрешното право имат ранг на
подконституционен правен източник, който има предимство пред националното
законодателство. Регламентите на ЕС имат ранг на подзаконов източник.

Решенията на конституционния съд, с които се обявява противоконституционност заемат

йерархически място под конституцията, под европейското право, но стоят над законите.
Тълкувателните решение на ВКС и ВАС, като вторични правни източници имат тежест равна на
закона. Решенията на ВАС, с които се отменят нормативни актове на изпълнителната власт имат
по-голяма правна тежест от отменените от тях подзаконовите нормативни актове. Решенията
на административни съдилища, с които се отменят наредби на общинските съвети имат по-
висока правна тежест от самите наредби на общинските съвети. Така йерархията на източници
на българското право е следната: Най-отгоре стои конституцията, следва регламента и
директивата на ЕС, решенията на конституционния съд за неконституционно несъобразност на
международен договор, международен договор, който е ратифициран и влязъл в сила за
Република България, следват решенията на конституционния съд, с които обявява
противоконституционност на закона, закона, кодексите и тълкувателните решения на ВКС и
ВАС, решенията на ВАС за отмяна на подзаконовите актове на министерски съвет,
постановленията на министерския съвет, решенията на ВАС за отмяна правилници и решения
на министър, правилниците и наредбите на магистрите, недържавните източници на правото,
колективни трудови договори, националния рамков договор, решенията на административния
съд за отменяне на решения на общинския съвет, наредбите на общинския съвет.

12
IV. Правни субекти
Правни субекти са човешките индивиди и социални образувания, на които правото признава
и позволява да бъдат самостоятелни и отделни участници в правния живот. Поради тази
причина животните и другите правни дадености не са правни субекти. Правото регулира
отношения по повод притежание, разпределение и обмен на блага. Те са опосредствани от
човешките потребности - индивидуални и колективни. Човекът задоволява своите потребности
както самостоятелно, така и чрез участия в различни социални образувания. Може да участва
лично, имуществено или организационно в тях. Казаното си отнася и за общите (публичните)
потребности. Така наред с индивида, правни субекти са и признатите от правото социални
образувания.

Правото регулира отношения по повод притежание, разпределение и обмен на блага. Те са

опосредствани от човешките потребности, индивидуални и колективни. Човекът задоволява
своите потребности както самостоятелно, така и чрез участие в различни социални
образувания. Може да участва лично, имуществено или организационно (отнася се и за
общите/публичните потребности). Така наред с човека, с индивида, правни субекти са
признатите от правото социални образувания. В зависимост от субстанцията на правните
субекти те се делят на индивидуални и надиндивидуални – това са социалните образувания. От
теоретична гледна точка се разграничават три вида надиндивидуални правни субекти.

Първо това са правните субекти, които получават юридическа правосубектност, чрез

юридическа персонификация като ЮЛ – това са корпорациите, сдруженията, фондациите,
ведомствата, държавните институции.

Втория вид надиндивидуални субекти са тези, които имат институционална юридическа

правосубектност различна и отделна от тяхната юридическа персонификация като ЮЛ. Това са
различните организации като партиите, съюзите, гилдиите, НЗОК и т.н.

На трето място съществуват и правни субекти, които получават институционална

юридическа правосубектност без да са персонифицирани като ЮЛ. Такива са държавните
органи: народно събрание, министрите, министерски съвет и т.н.

▪ Правосубектност, правоспособност, дееспособност и деликтоспособност

Правосубектността не е сбор от възможности, а е установена, призната от правото
способност на правния субект да бъде участник в правната сфера на живота.

Правоспособността, дееспособността и деликтоспособността представляват отмерени

възможности. Правните субекти и правосубектността не се градират. Градират се
възможността да се осъществява правосубектността, ето защо правоспособността,
дееспособността и деликтоспособността не са правни качества. Те представляват една мяра -
отмерват възможностите да се осъществи призната на правния субект способност -
правосубектността. Правоспособността представлява призната от правото възможност на
правния субект да получи права, задължения и императиви.

Като тук следва да се разграничи възможността правните субекти да получават права и

задължения от възможността притежават тези права и задължения. Така например
малолетните имат право да сключат граждански брак, но не го притежават до навършване на
пълнолетие; Банките имат право на собственост върху недвижимия имот, който е обезпечение
на кредита, но могат да го притежават само в срок от 3 години, след което следва да се отърват
от него. Правоспособността е основание за правопритежанието. Възможността да имаш право,

13
обосновава възможността да го притежаваш. На свой ред правопритежанието е основание за
дееспособността.

Дееспособността представлява възможността на правния субект да реализира

самостоятелно със свой действия да реализира притежаваните от него права, да поема
задължения и да изисква тяхното изпълнение, както и да се подчинява на императиви.
Дееспособността от своя страна обуславя деликтоспособността на правните субекти.

Деликтоспособността представлява възможността правния субект със собствени действия

да извърши правонарушения като увреди чужди права, не изпълни задължение или наруши
императиви, заповеди и забрани. Извършеното правонарушение е основание за носене на
юридическа отговорност. Това следващата нова възможност, която обаче е различна от
деликтоспособността.

Правосубектността е основно правно качество, което обаче се предоставя на правните

субекти в различна степен. Чрез юридическата персонификация правосубектността се
конкретизира по предмет (индивидуален или надиндивидуален). Индивидуалния правен субект
е основен правен субект, чрез качеството физическо ложе той получава обща частно-правна
правосубектност, чрез която участва в всички правни отношения. Надиндивидуалните правни
субекти имат специална правосубектност, която им позволява да участват в правните
отношения само в съответствие на своята дейност. Извън предмет на дейност тези обектно
нямат правосубектност. Надиднивидуалните субекти не могат да получат, да притежават и да
упражняват права на човека, личността и гражданите. Търговските дружества не мога да
осъществяват политическа дейност и обратното – партиите не могат да осъществяват
търговска дейност. Правосубектността се характеризира още със своя обем. Обемът
представлява обхвата на възможностите предоставени на съответния правен субект. От тази
гледна точна правосубектността може да бъде пълна, т.е. може да получи, притежава или
реализира правата, при извършване на нарушени да носи юридическа отговорност, също така
може да бъде и ограничение. Така при ЮЛ деликтоспособността и юридическата отговорност
са само в сферата на гражданското и административното право.

Държавните органи принципно не са деликтоспособността и не носят юридическа

отговорност. Има определени случаи когато държавните органи носят юридическата
отговорност заради причинени на гражданите от незаконосъобразни действия на нейните
органи. Обществените организации и държавните администрации също не са деликтоспособни
и носят ограничена юридическа отговорност.

Индивидуални правни субекти (ФЛ) обемът на тяхната правосубектност се определя от

подвидовата им персонификация, т.е. дали едно ФЛ е малолетно, непълнолетно, пълнолетно
или пълнолетно поставено под ограничено или пълно запрещение. Индивидуален правен
субект е всеки човешки индивид, всяко едно човешко същество с факта, на своето раждане,
всеки човек се признава за правен субект и получава основната родова персонификация на ФЛ.
Правосубектността на ФЛ е динамична, тя е обусловена от два фактора – възраст и психическо
здраве – двете условия за социализация на индивида и зрелостта. Като ФЛ току-що
родено получава видовата персонификация на малолетно ФЛ, която запазва до навършване на
14-годишна възраст. Малолетно ФЛ има ограничена по обем правосубектност. Нейното
съдържание не включва дееспособност, деликтоспособност и юридическа отговорност.
Малолетното ФЛ има ограничена правоспособност и правопритежание. С раждането си човек
става правен субект и се включва като страна в ограничен брой правни нарушения. Ето защо с
раждането си ФЛ получава и носи основни конституционни права – право на живот, право на

14
име, право на здравни грижи, право на родителски грижи т.н. Малолетни могат да получат
право на собствено, да наследи, да бъде награден. Това обаче е едно изключение. Други права
малолетния няма, защото не може да бъде страна в други правоотношения.

Навършването на 14 годишан възраст води до разширяване на обема на правосубектността

на ФЛ, но тя остава не пълна. От 14 до 18 години индивида получава персонификацията на
непълнолетно лице. Той вече има вече по широки правоспособност и правопритежание и
получава ограничена дееспособност, по изключение може да реализира брачни и трудови
права.

Ако разбира свойството и значението на извършеното от него деяние и може да ръководи

постъпките си, непълнолетният е още и деликтоспособен и носи административна и
наказателна отговорност. С навършването на 18 годишна възраст индивида става пълнолетни
ФЛ. От гледна точка на възрастта той получава пълна по своето съдържание правосубектност.
Тази пълна правосубектност е обща и се изразява в това, че пълнолетния притежава всички
лични, граждански, имуществени и политически права с изключение на тези при които се
изисква по-висока възраст. Пълнолетният е напълно деликтоспособен и юридически отговорен
правен субект. Освен на възрастта правосубектността се основава и още на психическото
здраве на човека. Законът разграничава две степени на психично заболяване относими към
правосубектността. В първата група се включват непълнолетните и малолетни лица, които
страдат от слабоумие и душевна болест, поради което не могат да се грижат за себе си. Тези
лица се поставят под пълно запрещение и по правосубектност се приравняват на малолетните.
Вместо тях правни действия извършват техните законни представители. Във втората група се
включват пълнолетните ФЛ., които има психически заболявания, но техните заболявания не са
така тежки, за да бъдат поставени под пълно запрещение. Тези лица се поставят под
ограничено запрещение, които дееспособността им се приравнява на непълнолетни.

Надиндивидуални правни субекти представляват социални образувания, които правото

смята за самостоятелни правни субекти. В зависимост от това дали социалното образувание
включва имущество, надиндивидуалните правни субекти се делят на имуществени, които биват
корпоративни и некорпоративни, и неимуществени. Субстанцията на корпоративните правни
субекти включва персонален състав и собствено имущество, формирано чрез дялове на тези
членове. Корпоративните субекти се делят на стопански и нестопански. Стопанските
осъществяват правни сделки и разпределят печалби съобразно тяхното дялово участие. Такива
са търговски дружества и корпорациите. Нестопанските надиндивидуални субекти са
сдруженията с нестопанска или идеална цел. Те имат членски състав и собствено имущество.
Осъществява правни сделки и не разпределят печалба. Втория вид надиндивидуални правни
субекти са некорпоративните. При тях субстанцията призната за правен субект е само
имуществото, което се предоставя за постигането на нестопанска цел. Некорпоративни правни
субекти биват недържавни. Това са фондациите и недържавните и държавни социални
институции. Държавни са държавните администрации и държавните социални институции.
Например училищата, театрите, БНТ, БНР. Субстанцията на неимуществени правни субекти са
само индивиди - ФЛ. На които са предоставени определени права и задължения в отделно
надиндивидуално качество. Това са автономни тела, колективи или длъжностни лица, на които
по закон е възложено осъществяването на определена дейност. Надиндивидуални правни
субекти възникват с акта на тяхното учредява или с административен акт на тяхното създаване.
Това става посредством учредителен договор или устен. Фондациите се учредяват приживе или
по случай на смърт посредством едностранен учредителен акт. Държавните администрации се
създават с акт на орган на държавна власт. За да участва в правния живот подобно на

15
индивидуалния и надиндивидуалния субект получава своя правосубектност. Имуществените
стопански правни субекти получават гражданско право на правосубектност чрез
персонификацията им на ЮЛ. Неимуществени надиндивидуални правни субекти получават
отделна институционална правосубектност, не притежават гражданско право на
правосубектност и не са ЮЛ. Чрез качеството юридическо лице правния субект става носител
на права, задължения и юридическа отговорност. Тази правосубектност се разпределя на две
части вътрешна и външна. Вътрешната правосубектност се нарича организационна или
управленска и включва права, задължения, отговорност свързани с осигуряването на
нормалното функциониране на субекта като организационно цяло. Осъществяването на
вътрешната правосубектност се определя като управление на субект. Външната
правосубектност включва правата, чрез които субекта участва в гражданския оборот, нарича
се представителство. Надиндивидуални субекти ЮЛ се управляват и представляват от своите
органи. Некорпоративните правни субекти притежават нечленствено имущество предоставено
от учредители. Тук органите на управление се определят от волята на субекта, който е
представил имуществото. Съществува надиндивидуални правни субекти, които освен
гражданска правосубектност като ЮЛ, получават и втора отделна правосубектност. Такава
двойна правосубектност има обществените и публичните организации.

Неимуществени надиндивидуални правни субекти имат юридическа правосубектност без да

притежават юридическа персонификация като ЮЛ. Те не участват на гражданиския оборот, не
подлежат на регистрация и не съществуват като формална организация. Това са човешките
колективи. Те получават ограничена правосубектност само за конкретната ситуация и с
определена цел. Напр.: гражданското дружество, общо събрание на етажната собственост.

16
 V. Правна норма
Правната норма е вид социална норма. В ежедневния език думата норма се използва в два
основни смисъла. От една страна се има в предвид нещо което се случва винаги, което става
обикновено. Тук се включват техническите и технологичните норми, които изразяват природни
закономерности: температурна норма и т.н. Във втория смисъл думата норма се използва за да
означи още нещо, при социалните норми също има една общоприетост, нещо което е прието
обикновено да става. Същевременно когато става дума за човешко поведение, под норма се
разбира правило за поведение, чието изпълнение е съпроводено със санкция. Правилото за
поведение е общо, абстрактно и условно. То е общо тъй като това правило за поведение е
адресирано до неопределен кръг правни субекти и има многократно действие.

Правило за поведение има абстрактен характер, защото то не е конкретизирано по време,

място и предмет. И на последно място условността на правилото за поведение, означава че то
ще се приложи само тогава когато са налице фактическите обстоятелства или ситуация
посочена в хипотезата на правната норма.

Правната норма притежава юридическа сила или юридическо действие, които

представляват две самостоятелни, но взаимосвързани характеристики на правните норми.
Юридическата сила на ПН означава, че тя е неразделна част от една правна система. В
Юридическата характеристика представлява връзката…………. В резултат на придобиване на
юридическа сила, ПН получава и юридическо действие. То представлява насоката,
параметрите, в които се прилага правилото за поведение. Така има 4 действия:

Първо това е персоналната сфера- тя изразява или посочва кои правни субекти са задължени
за правилото за поведение, към кои е насочено действието на ПН.

Втората сфера на действие на ПН е материалната сфера. Тя показва естеството на

предписаното, защото може да се изразява в действие и бездействие.

Третата сфера е времевата или темпорална сфера, която показва началния и крайния
момент на задължителността на ПН. Принципът е че действие е за напред във времето. Има
изключение – правото познава и обратното действие на ПН, уреждат се вече извършени
правонарушения, обаче то води до правна несигурност, затова се допуска само по заключение.
То не случва когато се предвижда санкция, освен ако не е по-лека от отменената.

Четвъртата сфера е териториалната, която показва на каква територия действат ПН. Като
принципът е на каква територия се разпростира съответната държава.

По своя характер правната санкция е външна, правния субект изтърпява неблагоприятни

последици, които имат външен, материален характер. Правната санкция може да засегне както
личността така и/или неговото имущество.

На второ място, втората характеристика на правна санкция, която я различава от другите е

начина на налагане на санкцията, а именно публична форма на принуда

▪ Структура на правната норма

ПН представлява логическо единство между определени елементи. ПН регулира човешкото
поведение, като свързва определено фактическо поведение с друго поведение, което
представлява задължение за поведение. Функцията на ПН е да свърже тези две поведения –
фактическо и нормативно. Връзката е нормативна. Фактическото поведение е хипотеза.

17
 Нормативно поведение се нарича в зависимост от това да ли се понасят негативни последици
се нарича санкция или когато има регулативни правни норми се нарича диспозиция.

Съществува логическа структура на ПН, която съдържа и трите – хипотеза, диспозиция и

санкция, но не и в законодателството.

Хипотезата на ПН показва условията за действието на логическата ПН. Диспозицията пък

посочва правомерното, желаното поведение от правните субекти. Санкцията означава,
представлява нежеланите от правните субекти към тях последици, от тяхното неправомерно
поведение.

▪ Видове ПН:
Правото изпълнява две основни функции, една е регулативна, това означава, че регулира,
насочва поведението на правните субекти и защитна функция, чрез нея правото забранява
извършването на определени действия или бездействия, които за обществото са нежелани и
вредни. От тук функцията, която изпълнява ПН се делят на регулативни и защитни. Съобразно
насочеността си ПН се делят на първични и вторични. Обект на първичните ПН е поведението
на правните субекти докато, обект на вторичните ПН е други ПН. Така първичните ПН са тези,
които регулират поведението на правните субектите. Докато вторични са тези които са
насочени към първичните ПН.

В зависимост от това какъв вид поведение предписват, първичните ПН се делят на

разрешаващи, забраняващи, задължаващи. При за задължаващите ПН правния субект е
задължен да извърши точно определено поведение. При разрешаващите ПН, правния субект
има право да извърши определени действия но не е длъжен да ги реализира. Забраняващите
ПН, задължават субектите да се въздържат от извършването на определени действия.

В зависимост от функцията която изпълняват по отношение на първичните правни норми,

вторичните правни норми се делят на – норми за признаване, норми за промяна и норми за
юрисдикция. Нормите за признава определят, кои правни норми са всъщност задължителни
правни норми. Нормите за промяна установяват реда и процедурата за промяна на първичните
правни норми. Нормите за юрисдикция показват как се решават споровете относно първичните
правни норми. Такива са нормите определящи подсъдността, подведеността в гражданския,
наказателния и административния процес.

Съобразно това дали предписват конкретни действия или само постигането на определен
резултат, правните норми се делят изпълними или неизпълними. Самоизпълнимите правни
норми предписват извършването на конкретни действия, установяват субективни и
юридически задължения. Несамоизпълнимите правни норми установяват задължение за
определени държавни органи да бъде постигната определена цел включително и чрез
приемането на необходимото законодателство.

В зависимост от това дали правилото за поведение съдържащо се в диспозицията на ПН

трябва да бъде следвано безусловно или правните субекти могат да не го изпълнят без страх
от санкция или да установят съвсем друго поведение. ПН се делят на императивни и
диспозитивни. Императивните правни норми не позволяват отклонение от правилото за
поведение. Те са без условно задължителни за изпълнение. Такива са забраняващите или
задължаващите правни норми.

Диспозитивните ПН установяват правило за поведение, но допускат отклонение от него.

Такива са повечето разрешаващи ПН. Според степента на определеност ПН се делят на

18
абсолютно определени и относително определени. Абсолютно определените съдържат
правило за поведение, което текстуално и може да се прилага самостоятелно. Относително
определените правни норми съдържат правило за поведение, което не е изцяло посочено в
текста на ПН.

Според начина, по който относително определените норми се трансформира в абсолютно

определени, различават в два вида, наричат се препращати норми. Вторият вид ПН са
относително определени норми, които предоставят на субектите възможността сами да
определят поведението си.

Според в каква система на правото се съдържат ПН се делят на норми принадлежащи на

вътрешното или международното право.

19
VI. Юридически факт
Юридическият факт установен от хипотезата на правната норма, който служи като
критерий за преценка на житейските факти и като източник за да се проведат субективните
права и юридическите задължения в диспозицията на ПН. Основното качество, което трябва да
притежава един факт от действителността, за да може да придобие качеството ЮФ е еднаквото
и безспорно възприемане от множество субекти на правото. От тук можем да кажем
юридически са само онези факти, които се случват в момента на възприемането им или оставят
трайна и безспорна материална среда.

На следващо място юридически са само тези факти от действителността, които са

установени в хипотезата на ПН. Всички останали факти са ирелевантни. ЮФ се делят на
юридически събития и юридически действия. Тъй като правото регулира човешкото
поведение, то ЮФ изразяват определено човешко поведение. В зависимост от това дали
представляват човешко поведение, което се осъществява в резултат от волята на правните
субекти или протичат независимо от човешката воля.

Юридически събития протичат по силата на природните закономерности независимо от

това дали са желани или не от човека. Например юридическо събитие е времето, градушка,
пожар. Възможно е обаче да има определено участие на човека в този естествен процес, така
е когато човека е положил началото, създал е условия или е предизвикал тази природна
закономерност. Тези природни процеси протичат без човешката воля или са предизвикани и
повлияни от човека, ние различаваме следните видове юридически събития - първите са
абсолютни юридически събития, при които протичат без участие на човека, вторият вид са
относителните юридически събития, които са предизвикани от волевата човешка дейност, но
самото протичане на самата природна дейност нямаме контрол.

Юридическите действия представляват юридически факти, които са резултат от самото

човешко поведение. От своя страна те се разделят на различни критерии, най-важният от които
съответства с изискванията на ПН. Така в зависимост от това дали юридическите действия
съответстват или не на ПН разграничаваме неправомерни и правомерни юридически действия.
Неправомерните юридически действия, са такива юридически факти, при които в резултат на
човешко деяние е на лице нарушаване на изискванията на ПН. От своя страна неправомерните
юридически действия се разделят на правни аномалии и правонарушения. При правните
аномалии от обективна страна е налице нарушаване на изискванията на ПН. От субективна
страна липсва виновно човешко поведение.

Правонарушението представлява виновно неправомерно юридическо деяние причинило

настъпването не обществено опасни вреди и породило юридическа отговорност.
Правонарушението образува сложен юридически факт, който се нарича състав на
престъплението. Състава включва две групи елементи, от обективна страна вреда,
неправомерно деяние и причинна връзка, а от субективна страна са вина и вменяемост.

От субективна страна елементите са два – първия елемент на състава на

правонарушението е вината, която представлява психическото отношение на дееца към
обективните признаци на извършването от него правонарушение. Вината се проявява в две
форми. Първата е умисъл, който има две разновидности - пряк умисъл, при който дееца има
желание или цели настъпването на вредата. Вторият подвид умисъл е евентуалния умисъл - при
него дееца макар и пряко да не желае настъпването на вредата допуска, че може да настъпи.
Втората форма на вината това е непредпазливостта, която също има две разновидности.
Първата форма е самонадеяност, тя е там когато дееца осъзнава, че може да настъпи вреда,

20
 но мисли че може да предотврати настъпването и. Втората разновидност е небрежността, при
която дееца не допуска изобщо вреда от неговото влияние, но е бил задължен да я предвиди и
да я допусне.

Вменяемостта представлява способността на дееца да разбира и да ръководи

поведението. В зависимост от спецификата в отделните отрасли на правото правонарушенията
се делят на престъплението, което представлява обществено опасно деяние, което е обявено
от закона за такова, и административното правонарушения, което представлява деяние, което
нарушава установения ред на държавно управление, извършено е виновно и е обявено от
закона за наказуемо с административно наказание налагано по административен ред. Третия
вид е гражданските деликти, това са тези действия които причинява виновно вреди, на някой
друг. Четвърти вид е дисциплинарни нарушения, при които не се спазва установената трудова
дисциплина.

Правомерни юридически действия са насочени към постигане на правен резултат, който

е в съответствие на изискванията на ПН, тук са юридическите постъпки, при които хората
извършват определено правомерно действие, за да постигнат една желана от тях цел, но
заедно с това настъпват и други юридически последици, които не са пряко целени или желани,
това са случаите на водене на чужда работа без поръчка или пълномощие. Втория вид
правомерни юридически действия това са индивидуалните юридически актове, това са
правомерни юридически факти, които са целени и желани, защото тяхната основна цел е
постигането на съответния правен резултат. Основно деление е в зависимост от ролята по
отношение на субективните права и задължения, ЮФ са правопораждащи ЮФ, които пораждат
нови субективни права и задължения. Втория вид ЮФ са правопроменящите, които променят
субективни права и юридически задължения в рамките на вече съществуващо
правоотношение. Третия вид юридически факт е правопогасяващите юридически факти, които
с настъпването им се погасява възможността да бъде търсено принудително изпълнение на
субективно право. Четвъртия вид ЮФ са правопрекратяващи са тези, които слагат края на едно
правоотношение и се прекратяват се субективните права и юридическите задължения.

В зависимост от това дали намират или не външно проявление, ЮФ се делят на действие

и бездействие, изрични и мълчаливи действия. При мълчаливи бездействия не се извършва или
не се казва нищо. Мълчанието не поражда правни последици по право, но има изключения, това
конклудентни действия. Според тяхната продължителност във времето. Делят се на
еднократни ЮФ и ЮФ състояние. При ЮФ състояние техните правни последици съществуват
продължителен период от време. Напр.: гражданството, гражданския брак.

Фактическият състав представлява два или повече свързани помежду си ЮФ, който в
цялост пораждат самостоятелни правни последици. Всеки от отделните ЮФ, включени във
фактическия състав, пораждат характерните за него правни последици. Но настъпването на
всички отделни ЮФ, които са включени, настъпват вече други правни последици.

▪ Презумпция и фикция
Презумпции представляват последиците, които закона или съдията извличат от един
известен факт за друг неизвестен факт. Различаваме оборими или необорими презумпции.
При оборимите се допускат оборването на факта предположение, за който те задържат. При
необорими не се допуска оборване на факти, за които се правят предположения. Правната
фикция представлява съзнателно правомерно и необоримо предположение за факт,
извършван от противно от доказаните и вероятните факти в конкретния случай. Например
фикция е това кой може да бъде наследник.

21
 VII. Юридическа отговорност
Произтичащи обикновено от състав на правонарушението от едната страна на това
правоотношение стои винаги овластен от правото субект, който определя и/или налага
юридическата санкция. Съвременното разбиране на юридическата отговорност изключва т.н.
само помощ в правото. Максимата око за око зъб за зъб е отдавна преодоляна в
цивилизованото общество. Ето защо за да се гарантира че юридическата отговорност
действително ще се осъществи, тя няма да надхвърли своята основна задача, а именно да
промени ценностната система на правонарушителя. За да не се изроди в една излишна
жестокост, ето защо само компетентен държавен орган може да търси юридическа
отговорност. Едната страна в рамките на това охранителни правоотношение, в рамките, на
което се осъществява юридическата отговорност. Юридическата отговорност трябва да
възниква върху основа на действащото права и да се осъществява в рамките на действащата
правна система. Юридическата отговорност също така е единна и всеобща за цялата държава
по своите основания, предели, граници и условия за осъществяване. Най-важната
характеристика на юридическата отговорност е наличието на правонарушението, което
представлява виновно извършено, социално вредно, обществено опасно деяние на
деликтоспособно лице. Основна характеристика на правонарушението е че то представлява
виновно извършено деяние. Втората основна характеристика на правонарушението е че субект
на виновно извършено деяние може да бъде само деликтоспособно лице. Необходимо е да се
отбележи във връзка с реалното осъществяване за идеята за вината, се открояват два основни
принципа. В наказателното право основен принцип е презумпцията за невинност, съгласно
която дееца е невинен до доказване на противното, така е защото в наказателното право
санкциите, които трябва да понесе правонарушителя, навлизат много дълбоко в неговата лична
и имуществена сфера. В гражданската материя е обратно, там властва презумпцията за
виновност на правонарушителя. За разлика от наказателното право, където дееца не е длъжен
нищо да доказва, то в гражданското право доказването на невинност се поделя поравно между
двете страни в процеса. Извършването на правонарушението като основно фактическо
основание за възникване на юридическата отговорност не е достатъчно. Юридическата
отговорност настъпва (като конкретни санкции) едва тогава когато компетентния държавен
орган издаде съответен правоприлагащ юридически акт. Това означава, че основанията на
юридическата отговорност се свеждат до сложен фактически състав, който включва
множество фактически обстоятелства. Най-важните от тях са състава на правонарушението и
правоприлагащ акт на съответен компетентен държавен орган. Основното предназначение на
този юридически акт е да внесе една определеност на охранителното правонарушение.
Правонарушителят претърпява определени държавни принудителни мерки именно защото е
виновен. В някои области на правото се допусне изключение от принципа на виновната
юридическа отговорност, като този принцип е заместен с друг, а именно отговорността без
вина. Така е поради специфичните функции в отговорността на гражданското право където
често се съчетават наказателният и компенсационния елементи. Ето, защо по чисто
практически съображение конкретно в гражданското право не е възможно винаги да се търси
юридическа отговорност само когато е налице виновно кой е.

▪ Функции на юридическата отговорност

Те са обусловени от нейната социална природа, най-важната функция ѝ е
предупредително възпитателна функция. Тя има за основна цел така да преустрои ценностната
скала на правонарушителя, че в бъдеще той да не извършва правонарушения, това т.н.
специална превенция по отношения на самия деец. Нашето право обаче познава и т.н.
генерална превенция, освен специалната превенция. Това означава, че юридическата

22
 отговорност се осъществява публично. Ето защо реализирането на юридическа отговорност
показва предупредително-възпиращ или превъзпитаващ ефект и по отношение на всички
останали правни субекти по отношение на цялото общество. Друга основа функция на
юридическата отговорност е наказателната функция. Заедно с наказателната функция
юридическата има правовъзстановителна функция. Т.е. правонарушителят е длъжен не само
да има едно пасивно поведение, да си изтърпи наказанието, а длъжен е да извърши активни
действия.

▪ Видове юридическа отговорност

Според начина и реда, по който се осъществява юридическа отговорност . Първата е т.н.
служебна юридическа отговорност, при която правонарушителя се привлича от самия
упълномощен компетентен0 държавен орган (ексофиция). Другият вид отговорност е, при
която правонарушителя се привлича от самия упълномощен държавен орган.

23
VIII. Реализиране на правото
Правните норми се реализират чрез фактическото поведение на правните субекти по
няколко основни начина в зависимост от вида на предписаното поведение. Първият начин е
изпълнение на правните норми, което е налице, при онези норми, които предписват
извършването на определени действия. Втората форма на реализация на правните норми е
тяхното спазване. Тя се осъществява при забраняващите ПН, които забраняват извършването
на определени действия. Третата форма на реализация се нарича използване на правните
норми и тя е налице при наличие на правоопълномощаващи ПН. Те дават правото на определен
правен субект да извърши действие обаче без да е длъжен да го извърши, когато той извърши
това действие, което правото допуска, тогава има наличие на ПН. Осъществяването на едно
субективно право посредством фактически действия обикновено е съпроводено с изпълнение
на определено насрещно юридическо задължение от един или повече субекти. Това означава,
че реализирането на правото се осъществява чрез поведението на с различни интереси правни
субекти. В определени случаи обаче реализирането на правото е съпроводено с определени
трудности.

Правния спор възниква когато страните по правоотношението имат различно мнение

относно субективните права и юридическите задължения, които възникват между тях. Когато
една от тези страни отнесе решаването на правния спор до компетентен орган на съдебната
власт запопва една особена форма на реализация на правото, при която съдът решава
възникналия правен спор по задължителен за страните начин. В този случай в който съдът
разрешава конкретния правен спор, съдът трябва да изясни 3 основни момента:

1. Правния спор изисква да бъдат установени фактите, при които е възниквал правния спор
2. Кое е приложимото право
3. Съдът следва да изведе правни изводи в съответствие с установените факти и право

В съдебното решение съдията задължително следва да посочи своите мотиви, тези

мотиви се разделят на фактически и правни. Изследват се във фактическите мотиви съдът
изследва фактите, установява се приложимите право, на базата на това съдът прави своите
правни изводи и съответно разрешава правния спор.

Съжденията относно фактите представляват няколко логически свързани

последователни действия, които съда следва да махне. На първо място съдът определя
границите на правния спор. Правния спор започва с определени твърдения на жалбоподателя.
Това са твърдения относно факти. Ответникът от своя страна излага своите фактически
твърдения. Твърденията на двете страни се съпоставят, там където има съвпадащи твърдения
относно фактите, съдът констатира, че не е налице правен спор, т.е. това се нарича отделяне на
спорното от безспорното. Съществуват една особена група факти, т.н. неторно известни факти,
които не се доказват. Доказването на спорните факти става чрез доказателства, които са три
вида писмени, гласни, веществени, заключения на вещи лица. След като получи доказателства
за тези факти, съдът съпоставя тези доказателства, като приема едни доказателства и отказва
други. На тази база съдът прави своите фактически изводи. На основата на приетите за
установени факти, съдът определя, коя правна норма да бъде приложена и кой точно текст
отговаря на конкретния казус. Приема се тази ПН която е била в юридическа сила в момента на
настъпване на фактите, това се нарича юридическа квалификация. Възможно е обаче по
отношение на едни и същи факти да има 2 или повече ПН. В този случай настъпва колизия на ПН.
Ето защо съществуват правила за разрешаване на този конфликт. Едно от основните правила е
че ПН притежават юридическата сила там където е приожени.

24
 В някои случаи ПН, която следва да приложи съда може да бъде неясна или пък да
съществува изобщо ПН. Налице е така наречената празнота в правото. Ето защо в тези случаи
съда ще извърши тълкуване на ПН или прилагане на правило по аналогия. Аналогията
представлява правни технически способ посредством, който при липса на ПН по аналогичен път
съдът формулира или извежда правно предписание за решаване на възникналия конкретен
правен спор. Прилагането на правото по аналогия се извършва в рамките на определена
процедура, която включва три етапа. Първия е идентифициране и доказване на юридическата
непълнота, т.е. съдът трябва да докаже, че е налице празнота, втория е прилагане на аналогия
на закона и на правните норми, третия етап е прилагане на аналогия на правните принципи. При
аналогията на закона, дадена ПН се използва по аналогия, необходимо е да има съществено
сходство между уреденото и неуреденото отношение. Въз основа на това съществено
сходство се осъществява логическото умозаключение по аналогия. Това се нарича
традукцията, представлява пренасянето на един предмет въз основа на друг. Наказателна,
административна и дисциплинарна отговорност не може да се обосновава по аналогия.

25
IX. Тълкуване в правото
Тълкуването представлява процес, при който е налице дейност по изясняване на смисъла,
който е вложен в едно или няколко определено съобщение Човешката комуникация
представлява двустранен процес, при който един автор на някакво съобщение предава
определен смисъл чрез него до определен кръг адресати. Този смисъл е закрепен в определен
носител наречен знак. Така разграничаваме два етапа: първия е процес на фиксиране на
смисъла на знак, от страна на автора, втория етап е процес на разшифроване на смисъла,
съдържащ се в знака от страна на адресата. В правото е налице процес, при който
нормотвореца в качеството си на автор фиксира в нормативните актове като знаци определен
смисъл. Тези знаци са насочени към субектите на правото, които разпределят смисъла вложен
в тях и съобразяват своето поведение. В областта на човешките отношения, ние може да
тълкуваме в комуникацията си с останалите хора свободно или с някакви други знаци. При
тълкуването на правото такова свободно извличане на смисъла е недопустимо, ето защо в
правната наука са възприети начини на тълкуване. Начинът на тълкува представлява средства
за изясняване на смисъла на една правна норма. Всяка правна норма е изразена езиково на
националния език на всяка една национална система. Ето защо смисъла на правната норма има
един най-близък – езиков контекст, от друга страна всяка правна норма притежава определена
езикова структура, притежават и логически контекст, правните норми се намират в правната
системаа, те са част от нея. Ето защо имат и системен смисъл и системно значение, притежават
и исторически контекст и не на последно място всяка правна норма при нейното създаване
действат определени но обществени фактори, при което правните норми имат и функционален
контекст.

▪ Видове тълкуване
Езиково, логическо, системно и функционално.

Трябва да се докаже съществуването на неяснотата, вторият етап е прилагане на някой

от начините за тълкуване, тук тълкувателят трябва да установи кои правила ще използва и защо
и на последно място след като се извърши тълкуване трябва да се направи тълкувателен
резултат, т.е. какъв е точния смисъл на тълкуване.

Първия начин е езиковия, ПН трябва да се записват на общо употребимия език. Освен

обаче общо употребимия език съществуват медицинския, инженерния, юридическия език. При
езиковото тълкуване съществуват няколко вида правила. Първо имаме семантични правила за
определяне на смисъла. На първо място това са правилата за общоупотребимия смисъл на
думата. Отклонения от това правило са възможни само тогава когато се налага от предмета на
нормативния акт, като използваната дума с различния смисъл от общоупотребимия трябва
задължително да бъде дефинирана в допълнителните разпоредби на нормативния акт. Друга
хипотеза на изключение е тогава когато се използват чужди думи и изрази вместо
общоупотребимия език когато те са станали трайна съставка на българския език или не могат
да бъдат заменени с български. Третата хипотезата е когато се използват т.н. фразеологизми.
Те са типични за юристите и не могат да се срещат другаде.

На следващо място при езиковото тълкуване има и понятия и с научен и технически

смисъл, тези понятия вече имат точно определен смисъл в съответната област на науката и
техниката. Има и правила за стандарти нерегистриращи понятия. Когато например лицето,
което тълкува срещне израза биологично силно въздействащи вещества. На следващо място
съществуват понятия, които са приложими само в юридическата наука и практика. Доктрината
има значение за развитието на юридическия език като често създава и дефинира понятия,

26
които се възприемат в законодателството без тълкувание. Например разделение на властите
или народа е суверенитетът или понятието стачка. На следващо място има и специфични
юридически езикови правила, които имат формулите на максима или сентенции. И на последно
място при езиковото тълкуване са налице и синтактични правила, макар че следва да се
подчертае, че нормативни синтаксис се различава понякога от общоупотребимия.

Когато се използва съюза „и“ се има предвид кумулативност, а когото съюза „или“
алтернативност. Вторият начин на тълкуване е логическия начин на тълкуване. Логическите
правила, които се използват са два вида – правила на формалната логика и правила на
нормативната логика. Формалната логика се използва в ежедневния език, тя съдържа
закономерности, които, гарантират истинност на заключенията, много често например
аргументът а пари, който се използва а контрарио. Аргументът а форциори. Нормативната
логика се използва при аргументация на приложимото право. Следващия начин за тълкуване е
системния начин на тълкуване. Системния начин на тълкуване при него правната система дава
информация, с помощта на която тълкуваме правните нормите. Обхваща правила, които са
изразени под формата на сентенции. Например сентенцията а рубрика . От тук следва че когато
имаме неясна правна норма може да използваме заглавието на раздела/главата за тълкуване
на смисъла на правната норма.

Смисъла на ПН може да бъде изведен чрез помощта на съдебни правни норми или каква
е целта на закона и т.н. Следващия начин за тълкуване това е историческия начин. Езиковото,
логическото и системно тълкуване са средства за тълкуване в закона. Историческото и
функционалното тълкуване са правни способи за тълкуване извън закона. Историческия начин
за тълкува, при него се използват два вида аргументи. В първата група са т.н. подготвителни
работи, те обхващат всички документи, които съпътстват приемането на един закон. Към
историческото тълкуване се включват и отменени правни норми, основание за тяхното
използване идеята за стабилност и устойчивост на правната система поради това когато една
норма е действаща, но неясна, за тълкуването и може да се използва отменена правна норма,
но е регулирала същата материя .

Последния начин за тълкуване е функционалния начин на тълкуване. При него ПН се

изяснява с помощта на обстоятелства и факти, които са извън закона. При функционалното
тълкуване е смисъла, който би вложил законодателят към момента. Факторите, които се
използват са политиката и морала.

Според субектите, които извършват тълкуване разграничават официално и неофициално

тълкуване. Неофициалното тълкуване е незадължително, защото се прави от правните субекти
за техните си нужди. При официалното тълкуване се извършва от държавен орган по повод на
прилагане на ПН. Държавния орган не може да откаже тълкуване в случаите когато се налага
такова. Тълкуването, което се извършва в насрочен документ, който се нарича писмен
официален тълкувателен акт. Това тълкуване е задължително. От своя страна официалното
тълкува се дели на каузално и нормативно. Индивидуално (каузално) е налице при всички
случаи когато е налице един правен спор. Нормативното тълкуване не е свързано с конкретен
казус, а има значение за неопределен брой случаи. Официално тълкуване има в 2 случаи - при
тълкувателните решение на конституционния съд, ВКС и ВАС. Последното разграничение на
тълкуване е на доктринално и практическо. Общото между двата вида е, че то се дава от
юристи и не е задължително. Доктринално тълкуване се дава в научни трудове, въпреки че не
притежава задължителност, правната доктрина често се използва в практиката. При
практическото тълкуване се извършва от практическите юристи извън съдията, т.е. от другите
участници в процеса.

27