Правният позитивизъм е едно от основните направления в правната наука, заемащо централно

място в правно-философския дебат. Той е учението за правото, събрало най-бързо и за най-

кратък период от време. Правният позитивизъм се заражда като самостоятелно правно-
философско направление през 30-те години на ХІХ век почти едновременно на континента и в
Англия и до наши дни преминава през няколко основни етапа, свързани с имената Дж. Остин,
Ф. Жени, Х. Келзен и Х. Харт. През ХІХ век общата теория на правото се променя радикално.
поради техническата революция и промяната във философските нагласи на обществото. В хода
на развитието на правния позитивизъм можем да отграничим три основни етапа: ранен
/класически или още традиционен/, правен позитивизъм, нормативизъм и съвременен правен
позитивизъм.

Ранният правен позитивизъм възниква в Европа през 30-те години на ХІХ век и продължава до
30-те години на ХХ век. Тази правно-теоритична доктрина отразява новите икономически,
политически и духовни реалности на стария континет. Към щколата на ранните позитивисти в
Германия Йеринг, Меркел, Йелинек, както и юристи от развити европейски правни школи в
Италия, Австрия, Русия и други страни. А във Франция този етап се подразделя на два подетапа:
първият продължава до края на ХІХ век и е характерен с така наречената школа на екзегезата;
през втория доминира учението на Ф. Жени, но заедно с него се появяват и теории, които
повече или по-малко излизат извън рамките на позитивизма.
Друг представител е френският позитивист Е.Роген, чиято теория упражнява голямо влияние
върху В. Ганев. Английският позитивизъм (Бентъм, Остин) разглежда правото като общи
заповеди, издавани от суверена, на когото останалите членове от обществото се подчиняват по
силата на традицията. Не съществуват естествени права, които са преди правителството и
законите, защото управлението се основава не на договор, а на сила и се закрепва с помощта
на навика.

Ранните европейски позитивисти не разглеждат правото като система, а преди всичко въпроса
за “понятието на правото”. Новото при ранните позитивисти е, че правото се разбира като
писано право, закони. Системата на законите обаче е материална систематика - представлява
съгласуване и подреждане на правните норми, институти и отрасли. Все още теоритиците на
правото не отделят достатъчно ясно правната система от системата на законодателството.
Съществената новост при ранните позитивисти е, че според тях правната система не е
универсална, а локална – съществува в рамките на определени териториални, персонални и
времеви граници.

В Англия Дж. Остин определя правото като издадена от суверена заповед “правило за
поведение за едно разумно същество от друго разумно същество имащо власт над него” ;
“обща заповед на суверена, отправена към неговите поданици” . Подчертава се
императивният, силов характер на правната валидност, без да се търси социално обоснованият
смисъл на правото, който предхожда и надживява всяка заповед, всяка правна норма.
Централно място в понятието му за правото заема суверенът. Суверен според Дж. Остин е член
на същото общество, но не дължи подчинение на друго лице. Фактическото подчинение на
суверена означава подчинение на правните норми, издадени от него. Х. Келзен критикува
теорията на Дж.Остин – 1. разбирането, че правото се изгражда на основата на
психологическата воля на суверена, което прави правните норми психологически продукти; 2.
Според него обвързващата сила на правните норми се поражда от властта или силата на едно
лице по отношение на друго. Според Ханс Келзен правния ред съдържа и общи и
индивидуални норми, които се създават от юрисдикционни решения. Чистата “теория на
правото” се обявява против рязкото разграничение между съзадаване и приложение на
правото, което прави науката за правото.

Интерпретацията на източниците на правото е един от проблемите,чрез който се разкрива

противоречието между двете основни направления в правото- философията на правото и
правния позитивизъм. Като тадиционно понятие на правния позитивизъм източникън на
правото се свързва с различните разбирания за правните норми и правния ред. Като правно
направление, правния позитивизъм приема, че правото е система от валидни правни норми,
които са задължителни за правние субекти. Като основно положение позитивизмът приема, че
правото е затворена система, несвързана с другите социални системиза регулиране на
човешкото поведение. Втората основна постановка се отнася до разбирането, че правото е
затворена, но и цялостна система от норми, в които няма празнини, теза която е вече
преодоляна от съвременния правен позитивизъм. Начинът ,по който се възприема понятието
„източник на правото”, доказва към кое от двете направления можем да отнесем съответното
направление. За правната философия въпросът за източникът на правото отдавна е решен- това
е човешкият разум, който стои зад всяко позитивноправно установяване на един социален
факт. А правния позитивизъм дава примат на правната валидност на източника на правото. При
това според различните направления понятиети валидност варира в най-широк смисъл
( фактическа, логическа, юриспруденциална, юридическа). За правния позитивизъм понятието
“източникът на правото” се покрива с формално-техническите, обективно-материалните
дадености на правния опит, от който се черпи валидността на юридическия акт. Най- общо
валидността на правната е формално технологично съответствие за създаване и позитивиране
на източниак на правото, за да е част от правната система. Валдиността на източниак е въпрос,
който засяга неговата формална обосновка, а не съдържание. Тя съответства на понятието
юридическа сила, т.е. под източник на правото би трябвало да разбираме източниците на
позитивното право - тези формалн категории на обективното право, от което то черпи
формално-юридическата си сила. Същевременно източниците на правото ни позволяват да
направим онази необходима връзка между философското начало и правния опит, между
правната метафизика и правната емпирия, за да достигнем до най-всеобхватното осветляване
на проблема, и която връзка в крайна сметка „налага на правника да бъде едновременно
юрист и философ на правото”

Източниците представляват „носещите елементи” на една система на правото и представляват

нейните най-ясни външни белези. Разграничаването в исторически и сравнителен план на
типовете системи на правото става най-лесно с помощта на техните източници. Формалните
източници на правото в отделните правни системи са различни и се намират в различно
съотношение поможеду си, защото те са инструментът,чрез който локалната група
„произвежда” право. Редица фактори от социално и културно естество се отразяват на
еволюцията на правото. Така например от възникването на правото в ранните правни системи
до XVIII век включителноосновен правен източник е правният обичай. След епохата на
кодификациите през XIX век основен източник на континента става законът,а по същото време
в Англия се утвърждава съдебният прецедент. През втората половина на XX век договорът и
международният договор заемат все по-голямо място в системата на източниците

Теорията на В.Ганев за правото.

Неговият методологически подход към правото е позитивистичен и емпиричен. Използва

знания, получни единствено по опитен път. В. Ганев разглежда правото по системен начин. Той
използва понятията “правна реалност” и “правно явление”, което означава, че правната
система представлва единство на правните явления обединени в правната реалност.

Второто ключово понятие за учениято на Венелин Ганев е правното явление - единство на

социологични и нормативни елементи. Социологичните елементи – това са обективните
елементи, постъпките на хората за осъществяване и прилагане на правната норма.
Нормативните елементи – това са субективните елементи, психическите нормативни
преживявания по време на осъществяването и прилагането на правната норма. Наличието и
единството на двата елемента прави едно явление правно. В рамките на това единство
нормативните елементи имат логическо предимство във функционално отношение при
конституирането на правното явление. Правното явление се състои от пет елемента:
юридически факт, правни последици, правни субекти, правни обекти и правна норма.

Според Келзен източникът на правото е анохронизъм,който трябва да се избягва,защото води

до объркване.Трябва да се говори конкретно за норми и закони. Актът на създаване на
правната норма е съвсем различен от самата норма. Правните норми съществуват независимо
от това, дали тези,които ги създават,ги искат или дали тези,за които се създават,ги спазват

Значителна еволюция в течение на времето претърпяват и разбиранията на юристите относно

понятието „източник на правото”. То носи изключително богата философска и културна
смислова натовареност, която отразява променящите се през вековете разбирания за правото
и ролята му в обществото. Първоначално понятието има изцяло естественоправна
натовареност. Универсалните и вечни „естествени” принципи и начала служат като „източник”,
за да бъдат формулирани „позитивните” правни норми, на основата на които съдиите
правораздават. Виждаме, че според това разбиране „източници” представляват общи
принципи и идеи,които изпълняват ролята да обосноват и легитимират създадените от хората
правни норми. ”Източниците” служат като критерий за опрделяне дали тези норми са
„правови”, или не. Успоредно с това разбиране, по време на рецепцията на римското право на
континента юристите приемат, че неговите текстове изпълняват ролята на „източници” .