“ПРАВА НА ЧОВЕКА И ГРАЖДАНСКИ ПРАВА”

ВЪВЕДЕНИЕ

Признанието и защитата на човешките права съставляват в съвременния свят първият критерий, който
легитимира всяка обществена система и всяка власт. Правата на човека постепенно се оформят в самостоятелен
блок от принципи и предписания, образуващи единен правно-специфичен институт на вътрешното и на
международното право. Между двете понятия в този случай се е изградила корелативна връзка. Вътрешното
право в този случай прилага правни норми от типа на чл.5, ал.4 от Конституцията. В настоящия реферат ще се
постарая да проследя развитието на идеите за правата и свободите на човека, както и конституционното им
закрепване.

ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ И ПОЛИТИКО-ПРАВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ОСНОВНИТЕ ЧОВЕШКИ ПРАВА

Основните права и свободи на човека имат многовековна история на зараждане и утвърждаване. Проблемът
за свободата и правата на човека е вълнувал хуманистите от всички епохи. Но едва в ерата на Просвещението се
създават философските основи за правата на човека от такива титани на мисълта, като: Джон Лок, Шарл
Монтескьо, Жан-Жак Русо, Томас Пейн и др. Конфликтът между английският крал Джон и бароните по повод
едностранното определяне на данъците от краля завършва с приемането на Великата харта на свободата през
1215 г., която закрепва основни права на аристокрацията – право на собственост, лична неприкосновенност и др.
По-късно са приети няколко акта за индивидуалните права и свободи: Петиция за правата; Habeas Corpus Act,
които прогласяват и гарантират публичните права –избор на членове на парламента, право на петиции, право на
свободни обсъждания в парламента и др. В Англия те са действащо право и до днес.
Историческата френска Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г., прокламираща
равенството между хората по рождение, обявява за неотменими правото на човека на свобода, собственост,
съпротива срещу подтисничеството, на свобода на словото и мисълта, на свобода в участието в политическия
живот. Тя провъзгласява, че източник на суверенитета е нацията и гражданите участват в формирането на общата
воля на държавата. На гражданите се дава достъп до публичните длъжности. Всички са равни пред закона.
Декларацията формира един цялостен комплекс от общочовешки блага и ценности, които и сега запазват своята
актуалност.
Якобинската декларация за правата на човека и гражданина от 1793 г. провъзгласява принципите на
равенството и народния суверенитет и отговорностите на обществото към гражданите.
В първата френска Конституция от 1791 г. са установени свобода на събранията, петициите и други. Тук
намира място и идеята за социалната роля на държавата – грижа за слабите и безплатно образование.
В Търновската Конституция от 1879 г. правата (индивидуални и политически) са уредени пълно и
изчерпателно в глава ХІІ. Установено е безплатното начално образование. Включена е и една любопитна
разпоредба, която защитава правата не на гражданина, а на човека изобщо – чл.61: “Никой в Българското
княжество не може нито да купува нито да продава чоловечески същества. Всякой роб, от какъвто пол, вяра и
народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.”
Декларацията за правата на народите в Русия прогласява основни права на трудещия се човек – осемчасов
работен ден, право на почивка, на осигуряване, на безплатно образование, на свободно вероизповедание. По-
късно те намират място и в международни правни актове за правата на човека.
Ваймарската Конституция на Германия от 1919 г. също предвижда социални функции на държавата наред с
личните права – в сферата на труда, работното време, интелектуалният труд, здравеопазването, майчинството,
социалното осигуряване, синдикалните права и т.н.
След Втората световна война проблемът за правата на човека бе поставен в международното пространство и
се приеха множество международни документи. Три години след началото на дейността на ООН Общото
събрание положи крайъгълния камък на съвременното законодателство по правата на човека – Всеобщата
декларация за правата на човека, която беше възприета като общо постижение на всички народи. Тя беше
приета на 10 декември 1948 г. и този ден се отбелязва в целия свят като Международен ден на правата на
човека. Нейните 30 члена съдържат основните граждански, културни, икономически, политически и социални
права, на които трябва да се радват всички хора във всички страни. Постановките във Всеобщата декларация
имат тежестта на общоприето международно право, тъй като са приети нашироко и служат за критерий, с който
се оценява поведението на държавите. Редица отскоро независими държави са включили в основните си закони
или в конституциите си постановки или цитати от Всеобщата декларация.

1
Всеобщата декларация за правата на човека е крайъгълният камък на законодателството по човешките права,
създадено през десетилетията.
Член 1 и 2 гласят, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права и притежават всички права
и свободи, провъзгласени в декларацията, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език,
религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или
друго положение.
Членове от 3 до 21 формулират гражданските и политическите права, на които имат право всички хора:
- Право на живот, на свобода и сигурност на личността;
- Свобода от робство или крепостничество;
- Свобода от изтезания или жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание;
- Право на признаване на неговата правосубектност и на закрила от закона; на свобода от произволен арест,
задържане или изгнание; на справедлив, независим и безпристрастен съд; да се счита за невинен, докато
неговата вина не бъде установена в съответствие със закона;
- Свобода от произволна намеса в личния му живот, семейството, жилището и кореспонденцията, нито на
посегателства върху неговата чест и добро име.
- Всеки човек има право на закрила от закона срещу подобна намеса или посегателство;
- Свобода на придвижването; право на политическо убежище; право на гражданство;
- Право на брак и семейство; право на собственост;
- Право на свобода на мисълта, съвестта и религията; право на свобода на убежденията и на свободното им
изразяване;
- Право на свободни мирни събрания и сдружения;
- Право на участие в управлението на своята държава и на достъп до обществените служби.
Членове от 22 до 27 провъзгласяват икономическите, социалните и културните права на всички хора:
- Право на социална сигурност;
- Право на труд; право на равно възнаграждение за равен труд; право да учредява и да членува в професионални
съюзи;
- Право на почивка и отдих;
- Право на такова жизнено равнище, което е необходимо за поддържане на здравето и благосъстоянието;
- Право на образование;
- Право на свободно участие в културния живот на обществото.
Заключителните членове от 28 до 30 определят, че всеки човек има право на социален и международен ред, при
който правата и свободите, провъзгласени в декларацията, могат да бъдат напълно осъществени; тези права
могат да бъдат само толкова ограничени, колкото е установено със закон, изключително с цел да се осигури
необходимото признаване и зачитане правата и свободите на другите и за удовлетворяване на справедливите
изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие в едно демократично общество; всеки човек
има задължения към обществото, в което живее. Всеобщата декларация е изключително важен акт на
международно сътрудничество. Но тя няма правна сила; тя е пожелателна, незадължаваща; декларация, а не
международен договор.
По късно ООН прие Международният пакт за икономическите, социалните и културните права на човека и
Международният пакт за гражданските и политическите права и други актове.
Само две години по-късно, на 4 ноември 1950 г. Съветът на Европа прие Европейската конвенция за правата
на човека и основните свободи, в която са закрепени правото на живот, забрана за изтезанията, забрана на
робството и принудителния труд, право на свобода и сигурност, право на справедлив съдебен процес,
неналагане на наказания без закон, право на личен и семеен живот, свобода на мисълта, съвестта, религията,
мнението, на събранията и сдружаването, право на встъпване в брак, на ефективни правни средства за защита,
забрана на дискриминацията, злоупотребата с права и ограниченията на правата (Част І, чл.2 – чл.18 от ЕКЗПЧ).
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи има статут на национален закон в
почти всички европейски държави, които са я ратифицирали. (Към края на 2001 г. тя е подписана от 43-те
държави членки и е ратифицирана от 41 от тях.). Такъв е статутът на Конвенцията и в България, която я
ратифицира през 1992 г. Това означава, че постановленията на Конвенцията имат пряко действие в съответните
държави: всеки гражданин може да се позове на нея и да изисква спазването на гарантираните в нея права.
Изключително важно е, че гаранцията на правата и свободите няма отношение към националността на
съответния човек – достатъчно е той да се намира под юрисдикцията на държава, която е страна по Конвенцията.
Така правно се отхвърля възможността вътре в границите на държавата да се прави разлика по отношение на
хората. С нея е създадена и институция гарант за правата на човека – Европейският съд за защита правата на
човека в Страсбург. Наличието на множество актове за правата на човека е показател, че този проблем е
приоритет в правния мир.
2
 Понятията “права на човека” и “права на гражданина” имат свои специфични характеристики. Субект на
правата на човека е индивидът, независимо от неговият държавно-правен статут, а субект на правата на
гражданина е лицето, притежаващо българско гражданство. Правата на човека имат за своя идейна основа
“естественото право”. Това са естествените човешки блага и ценности – животът, свободата, достойнството и т.н.
”Естествените права” нямат юридическа стойност, докато не бъдат признати от държавата. Всички тези
естествени и необходими за човека блага се превръщат в “права на човека”, едва след като бъдат правно
регламентирани. Правата на човека са онези права, които са правно релевантни за всеки индивид, независимо
от характера на връзката му с държавата (по това те се отличават от правата на гражданите).
Правото придава стабилност и създава юридически гаранции за човешките права. Чрез правото тези блага
официално се легитимират и защитават. Ако тези права не са правно уредени, държавата не гарантира тяхната
неприкосновеност с държавна принуда. Животът е висше благо и човекът се ползва от него, независимо от това
дали то е правно регламентирано. Така наречените човешки права стават права в юридически смисъл, след като
бъдат утвърдени в правни норми.
По различен начин се интерпретира, разбира и утвърждава идеята за естествените права в англосаксонската и
в континенталната правна система.
В англосаксонската правна система “естествените права на човека” се проявяват като антипод на абсолютната
кралска власт и тяхното провъзгласяване е предназначено да ограничи монархическия произвол.
В континентална Европа идеята за естествените права на човека се свързва с принципа на народния
суверенитет и учредителната власт. Учредителната власт чрез Конституцията прогласява определени основни
права и свободи на гражданите, които друга власт не може да ограничи.
Човекът е биологично и социално същество. Независимо от неговия правен статут, дали е гражданин, чужд
гражданин или лице без гражданство, той притежава редица основни права. Това са т. нар. първични права,
които са присъщи на човешката природа и са юридически прогласени. Всяко човешко същество, независимо от
неговото отношение с държавата е субект на правата на човека, тъй като те са общочовешки. Те произтичат от
самата същност на човешката природа и в този смисъл не могат да бъдат “учредявани” от държавата. Но за да
бъдат поставени под нейна закрила, тя трябва правно да ги признае. Именно поради това, че тези права са
вътрешно присъщи на човека, те са неотменими и неотчуждаеми. В гражданското общество трябва да се
създадат реални условия и юридически гаранции за пълноценно упражняване на правата.
Правата на човека не се свеждат само до най-необходимото за биологическото и социалното съществуване на
човека. В съвременното общество той се нуждае от множество и различни по характер права и свободи, които да
задоволяват и гарантират неговите многостранни потребности и интереси. Освен лични свободи в техните
различни проявления човекът се нуждае и от широки политически, икономически, социални, културни и други
права.