GPR Nauki Kratki Lektsii 1

lOMoARcPSD|4574750
GPr Nauki - Кратки лекции
Гражданско право (Софийският университет Св. Климент Охридски)
Studocu is not sponsored or endorsed by any college or university

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)
lOMoARcPSD|4574750
ГРАЖДАНСКОПРАВНИ НАУКИ
I ЧАСТ
1. Обективно гражданско право. Гражданско, частно и публично право. Система
на гражданското право. Особености на гражданскоправните източници, видове.
Гражданскоправни норми - видове. Действие на гражданскоправните норми.
Норми на международното частно право.
Историята на гражданското право се свързва главно с римското право. Терминът гражданско право е превод
на латинското наименование “jus cevile”. Като обективно право гражданското право е съвкупност от
правни норми, които уреждат положението на гражданскоправните субекти и равнопоставените
отношения между тях. Предмет на уреждане са правните положения на гражданскоправните субекти и
отношенията между тях.
В гражданскоправното регулиране възикват 2 вида обществени взаимоотношения: имуществени и лични
неимуществени. От своя страна имуществените също са 2 вида:
1) по повод притежание на вещи възникват вещни и авторски отношения
2) стокови.
Личните неимуществени отношения регулирани от гражданското право са във връзка с произхода, честта,
името, достойнството, свободата на словото и др.
Метод на регулиране в гражданското право е методът на равнопоставеност, на диспозитивното начало
и на договорната автономия, който дават възможност да се уговори нещо друго в договора.
Понятието “гражданско право” се разглежда в четири значения:
1. Гражданското право като обективно право – касае са за отрасъл на правото на една държава,
съвкупност от правни норми, уреждащи точно определен кръг обществени отношения.
2. Гражданското право като субективно право – т.е. това е признатата и гарантирана от закона
възможност едно лице да има определено поведение, респективно да изисква определена престация от
трети лица.
3. Гражданското право като учебна дисциплина, имаща за задача да предаде основните знания за
предмета, метода, институтите и т.н. на отрасъла гражданско право.
4. Гражданското право като наука, която има за предмет изучаването на основните институти на
гражданското право. Гражданското право като наука изучава още и основните понятия, принципите на
гражданското право и обобщава основните разработки на съдебната практика.
Връзката между субективното и обективното право е това, че правната норма (т.е.
обективното, материалното право) съдържа в хипотезата си юридически факти, при
настъпването на които се проявяват предвидените в диспозицията субективни права и
задължения. Обективното право или директно предвижда съдържанието на субективни права и
задължения, или нормата допуска възможността страните по своя воля да се обвържат от
конкретни субективни права и задължения.
Гражданско, частно и публично право . Ако първият белег на българското гражданско право е това, че
то е част от обективното право, то вторият белег е, че гражданското право е отрасъл на частното право.
Частното право е съвкупност от правни норми уреждащи правоотношенията между равнопоставени лица.
Делението на правото на частно и публично датира още от Римското право.
Главните теории, които разграничават частното от публичното право са:
А. Теорията на интереса, според която онези норми, които засягат обществото като цяло се отнасят към
публичното право, а други норми, регулиращи отношенията между частно правните субекти се причисляват
към частното право.
Б. Теорията на субординацията, според която критерий за разделяне на правото на частно и публично е
методът на правно регулиране. В публичното право основен метод за регулиране на правоотношенията е
този на субординацията (метода на власт и подчинение), а в частното право основен е методът на
равнопоставеността (метода на диспозитива).
В. Друга основна теория в тази насока е теорията за правното положение на страните. Тук критерий за
дуализма между частно и публично право е това, че някои правни норми, макар и спадащи към частното
право, не винаги осигуряват равнопоставеност на правните субекти. Тези отношения обаче не са
отношенията на власт и подчинение в публично правния смисъл.
Г. Друго разграничение сочи като критерий това, дали в правоотношението фигурира държавен орган
или не. И тази теория обаче не е задоволителна, защото държавните органи могат да влизат както в
публично правни, така и в частно правни отношения.
Онова, което отличава гражданското право от останалите клонове на частното право е предметът на
регулиране. Гражданското право регулира имуществените правоотношения между гражданско правните
субекти и свързаните с тях лични не имуществени отношения.
Система на гражданското право. Системата на гражданското право това е начинът на организиране на
нормите, попадащи в гражданското право. Подреждането най-общо става по следния начин – гражданското
право, заедно с търговското право и международното частно право, съставляват отраслите на частното
право. Подразделенията на гражданското право се наричат клонове. Такива са облигационното право,
1

lOMoARcPSD|4574750
вещното право, авторското право, семейното и наследственото право. Сред тези клонове трябва да
фигурира търговското право, а гражданското право обща част не е отделен клон на гражданското право.
Разграничението на клоновете е според предмета, който те регулират.
Системата на гражданското право обща част е систематиката на гражданското право обща част включва
норми, които уреждат кога една гражданско правна норма влиза в действие, кога тя е отменена, нормите
относно тълкуването й и т.н. Тук влиза и теорията на гражданското правоотношение – кои юридически факти
го пораждат, как се защитават субективните права, субектите на гражданското право и пр.
Съществуват две основни системи на гражданското право:
1. Институционната система - свързва се с древния римски юрист Гай, като въз основа на нея е създаден
Френския граждански кодекс. Според тази система гражданското право се дели на 3 части: 1) лице; 2)
имущество и 3) способи за придобиване и изгубване на имуществото.
2. Пандектната система - характерна е за Германската правна школа. При нея гражданското право се
дели на обща и специална част. Специалната част включва няколко особени части - вещно, облигационно,
семейно, наследствено и право на интелектуална собственост. Тази система е характерна и за България. В
държавите от англоамериканската правна група не се прилага нито една от двете системи.
Особености на гражданскоправните източници, видове. Източник на гражданското право е форма
предвидена в самото право, т.е. източник на обективното гражданско право е юридически факт. Като
юридически факт източника представлява волеизявление на държавен орган или овластени за това
организации. Гражданското законодателство е основен източник на гражданското право.
Източник е и този акт, с който се тълкуват норми. Чрез тълкуването се изясняват правни норми, а не се
създават правни норми. С източника се доразвиват вече съществуващи разпоредби. С някои от източниците
могат да бъдат обезсилвани конституционни разпоредби. В резултат на източника на правото възникват,
променят се или се прекратява действието на правни норми.
Правният обичай е неписан източник на правото, а иначе източниците са писани. Не са източници
морала, справедливостта, правните принципи и доктрината. Общ белег за всички източници е
неограничеността.
Гражданското законодателство е основен източник на гражданското право. То представлява система от
нормативни актове, които съдържат гражданскоправни норми.
Към преките източници спадат правните норми, правният обичай и решенията на Конституционния съд с
които провъзгласяват за противоконституционна дадена правна норма.
Към косвените източници се включват тълкувателните решения на Конституционния съд и тълкувателните
решения на Общите събрания на гражданските колегии на ВКС и ВАС.
Нормативният акт може да се определи като волеизявления на овластени от закона лица,
извършени по установен от правото ред. Под нормативен акт разбираме Конституцията,
международните договори, ратифицирани от българското право, кодексите, законите, постановленията на
МС (включително и тези, с които се приемат правилници и наредби), правилниците, наредбите на МС и
наредбите и нормативните решения на Общинските съвети. Останалите актове (включително и тези,
издавани от НС) не са нормативни актове. Същото важи и за разпоредбите и решенията на МС. Нормативен
характер нямат и указите на президента. Нормативните актове трябва да са в писмена форма и да са
публикувани в Държавен вестник. Процедурата е законово предписана.
Основните законови и подзаконови актове, които са източници на ГП са следните: ЗЗД, ТЗ, ЗС, ЗДС, ЗЧС,
ЗКооп, ЗН, СК, ЗАПСП, ЗОП, ВЗ, ЗЗК и т.н.
Подобно на всяка друга норма, обичаят е общо правило за поведение. Правният обичай е недържавен
източник на правото. Признаването на правния обичай става чрез правни норми. В нашето право правният
обичай черпи силата си от закона. Обичая в практиката представлява правило за поведение, което не се
прилага за всички. Търговския обичай се създава в обмена.
Международните договори, които са ратифицирани по установения конституционен ред, обнародвани и
влезли в сила, стават част от вътрешното законодателство. Това се отнася до тези части на международните
договори, които установяват правни норми, подлежащи пряко на приложение.
Гражданскоправни норми - видове . Гражданскоправните норми са общи правила, предназначени да
въздействат върху поведението на гражданскоправните субекти. Гражданскоправните норми са средство
за постигане на определени социални цели, което налага тяхното действие да бъде поставено в определени
граници. Правните норми могат да се разделят основно според следните правни критерии:
-според приложното си поле
-според съдържанието си и
-според интереса, за който се установяват.
Според приложното си поле гражданско правните норми биват следните видове:
 Според личното действие, те могат да се отнасят до всички гражданскоправни субекти или до
страни по тези сделки.
 По отношение на обхвата, който имат, гражданско правните норми се делят на:
а) общи – ЗЗД например се прилага спрямо всички видове продажби
б) специални – ТЗ предвижда специални разпоредби за продажбите
 По отношение на територията гражданско правните норми биват:
а) общи – действат на територията на цялата страна

lOMoARcPSD|4574750
б) локални (местни) – издават се от местните органи на държавно управление и имат действие

само върху територията на съответното населено място
Според съдържанието си гражданско правните норми могат да се обособят по следния начин:
 Според това дали една правна норма може да се прилага самостоятелно или не се делят на:
а) самостоятелни – това са онези правни норми, чието действие не е свързано с наличието на други
правни норми
б) несамостоятелни – онези правни норми, които могат да проявят своето правно действие само
във връзка с други правни норми.
 Според целта на правната норма, гражданско правните норми биват:
а) заповядващи гражданско правни норми – създават задължения за положително поведение на
адресатите си.
б) забраняващи гражданско правни норми – създават едно задължение за отрицателно
поведение или установяват задължение за въздържане от определени действия за адресатите си. Друг
техен характерен белег е, че техни адресати могат да бъдат както конкретно определени лица, така и
неограничен кръг от правни субекти
в) овластяващи гражданско правни норми – те предвиждат субективни права, които се
изразяват в положителни действия за правоимащия, т.е. създава му се една възможност да упражнява
определено поведение.
 Според това, дали прилагането на правната норма е необходима преценка или не, гражданско
правните норми се делят на:
а) абсолютно определени норми – при тях преценка няма.
б) относително определени норми
 Материални и процесуални норми. Материалните гражданско правни норми поначало нямат
обратно действие. Процесуалните гражданско правни норми поначало имат обратно действие.
 Императивни и диспозитивни правни норми. Гражданското право е царството на
диспозитивните правни норми. Императивните норми не дават възможност на своите адресати да се
отклоняват от предписаното в нея. Императивните правни норми се създават в интерес на цялото
общество, докато диспозитивните правни норми се създават в частен интерес.
Презумпции и фикции.
 При презумпцията или предположението въз основа на установени факти се прави заключение за
съществуването на неустановени факти. Биват два вида: оборими и необорими. В СК е установена
презумпция за бащинство: "За баща на детето се счита съпруга на неговата майка, когато детето е
родено през време на брака или преди изтичането на 300 дни от неговото прекратяване." Тази
презумпция е оборима. В ЗЗД е предвидено, че ако документът за дълга е върнат доброволно на
длъжника, дългът се счита за погасен. Това е необорима презумпция.
 Фикциите означават нещо несъществуващо. Чрез нея законът установява настъпването на правни
последици, без да се е осъществил юридическият факт, който нормално може да ги породи. Такава
фикция се съдържа в чл.2, ал.2 от Закона за наследството. В него се предвиждат наследствените
права и на заченатия, стига той да се роди жив и жизнеспособен.
Действие на гражданскоправните норми . Под действие на гражданско правната норма се разбират
следните измерения на правната норма:
-действие във времето
-действие в пространството
-действие по отношение на лицата.
Под действие на правната норма следва да се разбира задължителността й и способността й да
бъде прилагана спрямо първоначално неограничен брой лица и случаи.
Действие по време. Законът произвежда действие от един определен начален момент и прекратява
действието си в друг краен момент. Безспорно е, че гражданският закон съществува още при неговото
изработване, но започва да действа едва тогава, когато влезе в сила. Важна предпоставка за влизането
на закона в сила е да достигне до знанието на адресатите си, а предпоставка за това е
разгласяването му. Основен начин за достигане на закона до знанието на неговите адресати е
обнародването в Държавен вестник. Според КРБ обнародването е необходимо условие, за да може един
нормативен акт да влезе в сила. Изискването за обнародване на закона се свързва с необоримата
презумпция, че редовно обнародваните закони в ДВ са валидно доведени до знанието на адресатите си.
Периодът от обнародването на закона до влизането му в сила се нарича vocatio legis (преживяване на
закона). Влизането в сила на закона става три дни след обнародването му в ДВ, освен, ако в самия закон не
е предвидено друго.
С отмяната си законът загубва правната си сила. Това става само при предвидени в закона предпоставки.
Отмяната бива 2 вида: изрична (аброгацио-експреса) или мълчалива (аброгацио-тацита). Отмяната на
гражданския закон става по два начина, в зависимост от това дали основанието за неговата отмяна се
съдържа в самия него или на друго място. Когато основанието за отменянето на закони не се съдържа в
него, а в друг закон, става въпрос за един по-нов нормативен акт. По-нов закон е този, който по-късно е
влязъл в сила. Нещо повече, трябва да се касае за по-нов нормативен акт, който е от същата или има по-
висока степен. Това може да бъде и международен договор, който е влязъл в сила за Република България.

lOMoARcPSD|4574750
Новият закон се прилага спрямо юридически факти, настъпили преди влизането му в сила, за да им се
предаде нова правна оценка.
Разликата между обратната сила на гражданско правните норми и действието им върху заварените
правоотношения е, че при обратната сила се касае за действие на правната норма върху юридически
факти, които са се появили, проявили и завършили своето действие до влизането в сила на новия
граждански закон. Докато при действието върху заварени правоотношения се касае за юридически факти,
които са настъпили до влизането в сила на гражданския закон, но не са завършили действието си.
Действие по място. Гражданският закон действа върху цялата територия на Република България,
въздухоплавателните и мореплавателните средства, които се намират под български флаг, върху
територията на българските посолства и консулства. Тук трябва да се отбележи и действието на локалните
правни норми.
Действие спрямо лицата. Той се характеризира и чрез използването му спрямо лицата. Законът се прилага
спрямо всички лица – физически или юридически лица, освен ако от неговото съдържание не следва друго.
Така например по отношение на лица, които не са български граждани не се прилага действащото българско
законодателство. Примерно, уредбата на юридическите лица с нестопанска цел се съдържа в Закона за
юридическите лица с нестопанска цел. Такива лица са отделните сдружения и фондации, различни видове
сдружения като например спортни организации и др., които не развиват стопанска дейност и имат
нестопански цели, се подчиняват на общия режим на този закон. Политическите партии също са сдружения с
нестопанска цел. За политическите партии има създаден отделен Закон за политическите партии.
Норми на международното частно право. Нормите на МЧП биват преки и стълкновителни (отпращащи).
Преките норми се прилагат направо, без да е необходимо препращане към други норми. Структурата им е
еднаква с тази на нормите на вътрешното право: хипотеза, диспозиция и санкция. Те също се делят на
разрешителни, повелителни и запретителни. При наличието на такива норми съдът, както и всеки
правоприлагащ орган, е длъжен да ги приложи. Механизмът е опростен – не е нужно установяване
съдържанието на чуждото право, нито препращане, нито съобразяване с клаузата за “обществен ред”.
Не така е при стълкновителните норми. Структурата им се състои от:
1) хипотеза, която се нарича “обем” на отпращащата норма – в нея се очертава кръга, или се посочва
определена категория институти, към които се прилага нормата.
2) диспозиция, или “указание за приложимия закон” – чрез нея даден институт, правна норма се привързва
към правния ред на една или повече държави. Това указание се нарича още привръзка. Различават се
няколко вида превръзки с оглед произхода – обективен, субективен и доктринален. Първите са определени
от законодателя – например гражданство, местоизвършване, местонахождение. При вторите е дадена
възможност на субектите сами да изберат приложимото право.
3) санкция – тук различия с нормите на вътрешното право няма.
В зависимост от начина на определяне на приложимото право в диспозицията се наблюдават два вида
отпращащи норми:
Едностранни /еднопосочни/ - в нормата е посочена националната принадлежност на правото. Създават се
от законодателя, когато желае да определи като приложимо собственото си право – например в областта на
брачните и семейни отношения. Този тип отпращащи норми, макар и по изключение, могат да се срещнат и в
международни договори, главно двустранни.
Двустранни /двупосочни/ отпращащи норми – приложимото право се определя въз основа на общи белези.
По този начин заинтересованите държави се равнопоставят. До момента на свързване на отпращащата
норма с конкретен юридически факт, приложимото право се свързва с всяка една държава - например
местосключване, местоизпълнение, местопребиваване и т.н. Такъв тип норми са нормите уреждащи
произход, отношения родители-деца, настойничество и т.н. Указанието при двустранните отпращащи норми
се нарича формула за привързване. Формулите биха могли да се разделят на общи и специални, в
зависимост от обсега на приложение.
2. Правоотношения в гражданското право - понятие и видове. Вещни

правоотношения. Облигационни отношения. Семейни правоотношения.
Правоотношения в търговското право. Трудови правоотношения. Граждански
субективни права - понятие и видове.
Гражданското правоотношение е създадената въз основа на правна норма конкретна връзка

между гражданскоправни субекти и която правна връзка се поражда от съответни юридически
факти и се състои от субективни права и правни задължения.
4

lOMoARcPSD|4574750
Според някои автори, правоотношението е правна връзка и това го отличава от фактическите отношения,
които могат да съществуват и при липсата на правна норма. Терминът правоотоношение може да се
разгледа в два аспекта:
1) правоотношението възниква, след като се проявят субективните права и правните задължения и
изпълнява функцията на една връзка между тях.
2) правоотношението възниква, след като настъпи юридическият факт, но преди да са се проявили
субективните права и правните задължения, т.е. между правните субекти първо възниква правното
отношения.
Родови белези на правоотношението са:
-гражданското правоотношение е вид обществено отношение.
-при правоотношението се касае за връзка между два или повече правни субекти.
-това е уредено от правото обществено отношение.
Видове правоотношения. Различаваме различни видове правоотношения в зависимост от критерия, чрез
който открояваме различните техни свойства.
Въз основа на това как са структурирани правата и задълженията в гражданското правоотношение, те
биват:
-просто правоотношение – това правоотношение, при което има само едно субективно право и
кореспондиращо му субективно задължение. От такъв тип е напр. правоотношението при договора за заем,
където има субективно право на заемодателя да получи предоставената сума и насрещно задължение на
заемателя да плати тази сума.
-сложно правоотношение – при него се открояват повече от едно субективно право и повече от едно
противостоящо му субективно задължение. Такава е напр. покупко-продажбата, при която като минимум
установяваме правото на купувача да получи собствеността и фактическото владение върху вещта. Срещу
тези права противостоят съответните задължения на продавача – да прехвърли правото на собственост и да
прехвърли фактическата власт върху вещта.
Много често в сложните правоотношения има двойнственост в качествата на участващите в тях страни. Тази
двойнственост намира отражение в това, че освен положението на титуляри на права по правоотношението,
страните са и носители на задължения по това правоотношение. В този смисъл много често сложните
правоотношения проявяват двустранен характер. Така напр. повечето от облигационните, семейните и
родителските правоотношение са сложни и двустранни.
-комплексно правоотношение – то е съвкупност от правоотношения, които са обединени от общ
правопораждащ юридически факт и общност на страните, участващи в правоотношението. Такова е напр.
членственото правоотношение в сдружение с идеална цел. В него се открояват следните правоотношения:
 неимуществено организационно правоотношение, свързано с възможността на субекта да участва в
управлението на дружеството
 правоотношение от имуществен характер, което може да е свързано със задължението на субекта да
участва във финансиране дейността на дружеството, плащайки членски внос
 наличие на трудово правоотношение, ако е предвидено, че членството в съответното дружество, е
предпоставка за сключване на трудов договор между субекта и дружеството.
Всичко това показва, че в рамките на едно комплексно правоотношение могат да влязат правоотношения,
спадащи към различни правни отрасли.
В зависимост от начина, по който са определени насрещните страни по правоотношението,
гражданските правоотношения биват следните:
-когато страните са точно определени, правоотношението има относителен характер. Такъв е случаят с
облигационните правоотношения, където страните по договора са ясно индивидуализирани. Такива са и
отношенията в семейното право, в наследственото право и т.н.
-когато едната от страните по гражданското правоотношение не е точно определена, тогава
правоотношението е с абсолютен характер. Такива са вещните правоотношения, доколкото срещу титуляра
на съответните субективни вещни права стои едно неопределено множество от насрещно задължени
субекти.
Вещни правоотношения. Обект на вещното право са вещите. В теорията се приема, че вещното право
представлява правоотношение по повод на вещи. По своя характер вещните права са абсолютни. Това
означава, че на носителя на вещното право противостои задължението на всички останали правни субекти
да се съобразяват с неговите права. Вещните права следва да се отграничават и от правата върху
интелектуалната собственост, които също са абсолютни, но нямат за обект вещ.
Субектите на вещното право са посочени в законодателството с оглед на правото на собственост в чл. 2, ал.
2 Закона за собствеността. Това са държавата, общините, кооперациите и други юридически лица, както и
гражданите. Изброяването е неточно, тъй като кооперациите посочени като отделен вид юридически лица.
На практика всички субекти на гражданското право са субекти и на вещни права. Вещните отношения са
тези отношения които се създават между субектите. Създават се по повод владението, използването и
разпореждането с вещите. Законите дават това право на владение, ползване и разпореждане. Правото на
собственост е субективно право, където собственикът на веща може да се разпорежда, използва и владее
веща. Владението е господство на вещ с намерение да се свои. Правото на владение е правната
възможност да се упражнява господство върху веща. Правото на ползване е правомощието на едно лице
върху дадена вещ – собствена или чужда. Правото на разпореждане означава, че собственика на веща
5

lOMoARcPSD|4574750
може сам да реши дали ще продаде веща, дали ще я дари или подари т.е има право да се разпореди с
веща.
Терминът „облигационно отношение” произлиза от латинската дума „obligatio”, която означава
„обвързване”, „връзка”. Обстоятелството, че обективното облигационно право е част от гражданското право,
означава, че облигационното отношение е вид гражданско правоотношение и притежава родовите
особености както на правоотношението. Облигационното правоотношение се определя като
правоотношение между две лица (страни), по силата на което, наречено кредитор, има право да иска
от другото, наречено длъжник, една престация, т. е. едно действие или бездействие, един резултат.
Страните на облигационното отношение са равнопоставени правни субекти, които се означават със
специални термини – „длъжник” (страната върху която тежи задължението) и „кредитор” (страната, която е
титуляр на субективното право).
Семейните отношения са отношения основани на брак, родство и осиновяване, както и настойничество и
попечителство. Предмет на регулиране от семейното право са отношенията между:
-съпруга и съпругата
-между родителите и децата
-между другите роднини по права и съребрена линия
-между осиновителите и осиновените
-между роднините по осиновяване.
Търговските правоотношения могат да се обособят 2 групи:
-частноправни правоотношения – заемат основно положение. Това са имуществени отношения между
равнопоставени субекти, отношения между търговци или между търговци и нетърговци.
-публичноправни правоотношения – те възникват във връзка с установени от държавата изисквания при
осъществяване на търговската дейност (търговски регистър, водене на търговски книги, антимонополно и
конкурентно право и несъстоятелност).
Търговските правоотношения не се различават особено от останалите правоотношения – трябва да има
правна норма и юридически факт (в търговското право има специфични юридически факти – търговските
сделки). Подобно на всички правоотношения има страни – това са частни лица или държавни органи.
Съдържанието им включва права и задължения. Търговските правоотношения имат обекти, но има и
специфични обекти – търговско предприятие, права върху нематериални блага.
Трудовото правоотношение е юридическа връзка между работодател и работник или служител. Чрез
трудовото правоотношение те реализират трудовите си права и изпълняват трудовите си задължения.
Работникът или служителят се задължава да предостави работната си сила на работодателя за изпълнение
на уговорената трудова функция, а работодателят се задължава да осигури на работника или служителя
безопасни и здравословни условия на труд и да му заплаща трудово възнаграждение. Трудовото
правоотношение е обществено отношение, уредено е от правни норми и включва съвкупност от права и
задължения на работодателя, работника или служителя.
Трудовото правоотношение определя границите, в които възникват, съществуват и се прекратяват
трудовите права и задължения на страните. Трудовото правоотношение се характеризира с редица белези:
-има личен характер – уговорената трудова функция се изпълнява лично от работника или служителя,
които са носители на работна сила и не могат да се заместят. От друга страна доверието между
работодателя и работника също са лични.
-трудовото правоотношение е двустранно – от едната страна е работодателят, а от другата – работникът
или служителят. За двете страни възникват насрещни права и задължения, които са взаимно обусловени. На
задължението на работника или служителя да предостави работната си сила кореспондира задължението
на работодателя да му изплати трудово възнаграждение.
-трудовото правоотношение е продължаващо се правно отношение – като сложно обществено
отношение трудовото правоотношение не се прекратява с изпълнението на едно задължение, защото то не
се свежда до едно право и до едно насрещно задължение, а се състои от повече права и задължения.
Правата и задълженията на страните не могат да се осъществяват с еднократни действия. Действията се
определят от характера на трудовата функция.
-трудовото правоотношение е винаги възмездно правно отношение – за положения труд от работника или
служителя, работодателя дължи възнаграждение. Възмездния характер внася имуществен елемент.
трудовото възнаграждение е насрещна престация на работодателя срещу труда на работника или
служителя.
Гражданските субективните права се делят въз основа на няколко критерия. Общите деления, които са
важни за всички субективни права са следните:
Според съдържанието си субективните права биват:
1) притезателни (първични) - притезателните субективни права се защитават с установителни и осъдителни
искове.
2) непритезателни (вторични) - непритезателните субективни права се защитават с конститутивни искове.
Чрез упражняването на един конститутивен иск се предизвиква промяна в правната сфера на другата
страна. Непритезателните субективни права са уредени и гарантирани от закона възможности
носителят им едностранно да въздейства върху чуждата правна сфера като предизвиква
пораждане, изменение, прекратяване или погасяване на субективното право.
Според броя на правомощията, които съдържат субективните права се делят на:
6

lOMoARcPSD|4574750
1) прости субективни права - на простите субективни права обикновено им противостои едно правно
задължение.
2) сложни субективни права – такова е напр. правото на собственост, тъй като включва в себе си
правомощията да се владее, да се ползва и да се разпорежда с вещта. При сложните субективни права има
повече от едно правомощие.
Правомощията, които формират състава на едно субективно право са типизираните възможности, които
субективното право дава на своя носител. Напр. владелческото правомощие се осъществява с фактически
действия (заемане, държане на вещта); правомощието ползване се осъществява с действия за извличане
полезните средства на вещта (придобиване плодовете на тази вещ). Като тези действия могат да бъдат
както фактически, така и правни.
Според възможностите да се променят субективните права се делят на:
1) прехвърлими - субективното право може да сменя своя носител. Повечето субективни права са
прехвърлими. Правото на собственост е прехвърлимо.
2) непрехвърлими – субективното право не може да сменя своя носител. Вещното право на ползване е
непрехвърлимо. Голяма част от непрехвърлимите права са и несеквестируеми.
Според зависимостта на субективните права от други субективни права, те биват:
1) главни – това са субективните права, които имат самостоятелно съществуване, т.е. тяхното съществуване
не предполага съществуването на други субективни права.
2) акцесорни – това са субективните права, чието възникване, упражняване, погасяване и прекратяване
следват възникването, упражняването, погасяването и прекратяването на главните субективни права. Напр.
обременяването с ипотека предполага съществуването на право на собственост върху недвижимия имот;
Или напр. с погасяването на вземането на главния дълг, се считат погасени и вземанията за лихви, макар
давността за тях да не е изтекла. Това е валидно само тогава, когато погасяването е станало по давност
чрез изпълнение.
Според възможността да се делят субективните права биват:
1) делими – обекта може да се раздели на части и да има самостоятелно съществуване
2) неделими – обекта не може да се раздели на части и да има самостоятелно съществуване. Напр. при
един неделим имот, който е съсобственост, единствения начин да се раздели този имот, е единият от
съсобствениците да купи останалите части и да даде полагаемото на останалите съсобственици в пари.
Според отрасловата принадлежност на нормите, уреждащи дадени субективни права, последните се
делят на:
1) лични права – става въпрос за неимуществени права, като правото на име, правото на чест, правото на
достойнство и т.н., които нямат имуществен характер.
2) вещни права – при тях се касае за призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има
определено поведение спрямо определена вещ и да изисква от другите лица да не нарушават това право.
Характерно за субективните вещни права е, че те имат в центъра си вещ, че те са абсолютно
противопоставими, т.е. това е възможността те да бъдат следвани.
3) облигационни права – те са относителни субективни права. За тях е характерно, че те представляват
признатата и гарантирана от закона възможност на едно лице да изисква определена престация от друго
лице. Най-често облигационните субективни права не се следват, т.е. не са противопоставими.
4) авторски права – те са абсолютни права.
5) семейни права – те са относителни субективни права. При тях е характерен специфичния
правопораждащ юридически факт – брак, родство и т.н. Друго характерно за семейните права е, че при тях
отсъства онази равнопоставеност, типична за гражданско правните правоотношения.
6) наследствени права.
3. Физически лица. Режим на правоспособността в гражданското, търговското и

трудовото право. Дееспособност - понятие и видове. Поставяне под
запрещение. Безвестно отсъствие и обявяване на смърт. Настойничество и
попечителство.
Физическите лица са хора, човешки същества. Този термин е възприет от законодателствата, включително
и в нашето. Като законов термин физическо лице намираме в ЗЛС. В някои от законите се говори вместо за
ФЛ за граждани. Вещното право ползва думите “собственик”, “съсобственик”, “владелец”, “ползвател”, като
тук отново се разбира ФЛ, но като един носител на конкретно право. В семейното право, вместо ФЛ се
ползват термини като “съпруг”, “родител”, “дете”, “осиновител”, “осиновен” и др. В наследственото право се
ползва “наследник”, “завещател”, “наследник”. Облигационното право говори за продавач, купувач, дарител,
дарен, наемодател, наемател и др. Но юридически е правилно и точно да говорим за ФЛ.
Правоспособност на физическите лица. В ЗЛС е определено началото на правоспособността. Тя възниква

lOMoARcPSD|4574750
в момента на раждането на физическото лице. То (раждането) е осъществено, когато плодът бъде отделен
от тялото на майката, като не е необходимо да бъдат завършени всички действия от гл. т. на медицината
(като срязването на пъпната връв например). Чл. 2 от ЗН установява едно изключение, което се отнася до
заченатия. Може да наследява по закон и по завещание онзи, който е роден жизнеспособен. Който е
заченат, но нероден, може да наследява по закон и по завещание. Краят на правоспособността за
физическото лице настъпва със смъртта на лицето. Счита се, че смъртта е настъпила, когато окончателно е
спряла сърдечната дейност и дишането. Не е настъпила смърт, когато дишането се поддържа изкуствено,
както и когато има клинична смърт.
Правоспособността в гражданското право е абстрактна възможност на едно лице да бъде носител на
права и задължения, т.е. да бъде правосубектен. Самата правоспособност не е субективно право, а е
една предпоставка за придобиване на субективно право.
Дееспособността е изключително важен елемент от правосубектността на участниците в гражданския
оборот, тъй като тя е една от основните предпоставки за действителността на предприеманите от
субектите правни действия. Участието на недееспособни лица в гражданския оборот се санкционира с
унищожаване на сделката или с нищожност. Участието на недееспособните лица в оборота се осъществява
или от техните законни представители (ако са малолетни), или от родителите/попечителите (ако са
непълнолетни или поставени под запрещение).
Можем да определим дееспособността като способността на едно пълнолетно физическо лице чрез
свои собствени действия, да придобива права и да се задължава.
Степени на дееспособност. У нас е възприет стъпаловидният подход при определяне на дееспособността:
-от раждането до 14 години – лицата са напълно недееспособни
-от 14 до 16 години – лицата са малолетни (ограничено дееспособни)
-от 16 до 18 години – лицата са непълнолетни (ограничено дееспособни)
-с навършването на 18 години на лицата се признава пълна дееспособност.
С навършването на 18 години, съгласно ЗЛС, настъпва гражданско-правната правоспособност, от което
следва, че лицата стават и напълно дееспособни. Оттук и лицата, които формално-правно не са поставени
под пълно запрещение, са способни да сключват сделки. Особеност е, че само напълно дееспособните
пълнолетни лица могат да извършват всички безвъзмездни сделки и да правят завещания.
Специална дееспособност – това е способността на лицата да придобиват, изменят, прекратяват и
погасяват права по отделните клонове на гражданското право. Така например, сключването на брак от
непълнолетен води до неговата еманципация, т.е. придобива се обща гражданска дееспособност.
Дееспособността за членство в кооперации настъпва на 16 години за онези лица, които не са поставени под
пълно запрещение. Според КТ общата трудова дееспособност настъпва на 16 години, а по изключение на
15, 14 или 13 години.
Гражданската дееспособност се прекратява, както със смъртта на лицето, така и чрез поставянето му
под пълно запрещение.
С навършването на 14 години настъпва качествена промяна в правния статут на правните субекти – волята
им е задължителен елемент от правните актове, които те трябва да извършат. Тук, в категорията между 14 и
18 години са най-големите сложности от гл.т. на видовете сделки, които непълнолетният може да извърши. В
някои хипотези е достатъчно само волята на непълнолетното лице, за да се породят правните последици, а
в други случаи – е необходимо и наслагване волята на родителя/попечителя. В трети случаи, за да породи
сделката, сключена от непълнолетен валидни правни последици, са необходими освен волята на
непълнолетния и съгласието на родителя/попечителя, и съгласието на Председателя на Районния съд.
Разбира се има и хипотези, при които се изключва валидността на правните действия, извършени от
непълнолетни лица.
Първата група сделки, по които непълнолетният се явява напълно дееспособен, са сделките които са
дребни. Следва да се прави за всеки случай по отделно. Друг вид сделки от тази група са тези, по които
непълнолетните могат да разполагат със средствата, които сами са придобили.
Втората група сделки са правните действия на непълнолетните. Принципът е, че лицето, не навършило
пълнолетие, може да извършва правни сделки със съгласието на родителя/попечителя си. В зависимост от
това кога е дадено съгласието им (дали преди или след сключването на сделката), говорим – при първия
случай за разрешение, а при втория – за одобрение. Двете волеизявления са задължителни, за да породи
сделката правни последици. Но основният правопораждащ юридически факт остава волята на
непълнолетното лице, а волята на родителя/попечителя е добавъчно волеизявление. В това се изразява
принципът, освен, ако в закона не е посочено нещо друго.
Действията, за които не е достатъчна волите на непълнолетния и неговия родител/попечител са
следните:
1) отчуждаването на движими и недвижими вещи
2) обременяването на движими и недвижими вещи
За да се извършат тези действия е необходимо от една страна да е налице необходимост от обременяване
или отчуждаване на движимите и недвижимите вещи, а от друга страна – необходимо е разрешение от съда.
Малолетните са напълно недееспособни. Сключените правни сделки от последните са абсолютно
нищожни. За непълнолетните все пак са предвидени някои изключения, когато те извършват дребни сделки
за задоволяване на текущите им нужди.
Нормите, които уреждат института на поставяне под запрещение са императивни, тъй като тази мярка е
8

lOMoARcPSD|4574750
много радикална и се използва в краен случай. Производството по поставяне под запрещение е исково.
Компетентен съд по това производство е окръжният. Решението, с което се уважава молбата за
поставяне под запрещение, респ. за отмяна на поставянето под запрещение, има конститутивно действие.
Под запрещение могат да бъдат поставяни както непълнолетни, така и пълнолетни лица. Непълнолетните се
поставят само под пълно запрещение, докато пълнолетните могат да бъдат поставени както под пълно, така
и под ограничено запрещение.
Предпоставките за поставяне под запрещение са следните:
-да е налице болестно състояние на лицето, което да засяга неговата воля
-как това болестно състояние се е отразило върху възможността на лицето да осъзнава действията и
волеизявленията си.
ЗЛС сочи две групи заболявания:
-слабоумие – това е вродено психическо заболяване (олигофрения), което има различни степени на
засягане: имбецилност, дебилност, идиотия
-придобити психически заболявания – напр. психическото разстройство, което също има различни
форми: психопатии, шизофрении, неврози, депресии и др.
Наркоманиите и алкохолизма също могат да бъдат предпоставка за поставянето на едно лице под
запрещение, но само, ако са причинили психически заболявания на лицето.
Според 5 ЗЛС едно лице може да бъде поставено под запрещение, само, ако страдащият от слабоумие или
душевна болест не може да възприема разпорежданията на правната норма, респ. не може да
контролира действията си. Не се стига до запрещение, когато болестното състояние е кратковременно
(напр. злоупотреба с наркотици). Тук обаче, сключената от такова лице сделка ще бъде унищожаема.
Тъй като производството по поставяне под запрещение е исково, то се завежда от онова лице, което има
интерес. Искът се предявява пред СГС, като ищци могат да бъдат съпругът/съпругата, близки, роднини,
въобще всяко лице, което има интерес от поставянето на дадено лице под запрещение.
Особеност на тази процедура, е участието на прокурора, който може да участва, както когато никой не е
предявил иск за поставяне под запрещение, но това е в обществен интерес (тогава той действа като ищец),
така и когато други лица са ищци (тогава участието на прокурора е гаранция за справедливост). Прокурорът,
независимо дали е страна или не е, има право да обжалва съответното решение на съда. Изисква се
лицето, чието поставяне под запрещение се иска, да бъде разпитано лично, а когато състоянието му не
позволява да отиде в, тогава съдебният състав трябва да отиде при него. Това лице може да участва в
производството както лично, така и чрез представител. Изслушва се също и вещно лице. Съдът решава
какъв вид да бъде запрещението (дали да е пълно или да е ограничено), като не е обвързан с искането в
молбата.
Ищецът упражнява едно потестативно (преобразуващо) право, имащо за последица отнемането на
гражданската правоспособност на ответника. По право съпругът е настойник на запретеното лице. След
влизане в сила решението съдът уведомява органа по запрещаване (кмета на населеното място), за да бъде
формиран попечителски съвет, който да се грижи за имуществото на поставения под запрещение.
Искането за отмяна на решението за поставяне под запрещение може да бъде направен и от самото лице,
поставено под запрещение. Реда за отмяна на решението е същият, като искането може да бъде или за
замяна на пълното с ограничено запрещение, или изобщо за отмяна на запрещението.
Настойничество и попечителство. Институтите на настойничеството и попечителството са уредени в СК.
Настойничество се учредява върху малолетни лица (деца, не навършили 14 години),чийто родители са
неизвестни, починали са или са лишени от родителски права. Настойничество се учредява и върху напълно
запретените пълнолетни лица.
Попечителство се учредява над непълнолетни лица (от 14 до 18 години), чиито родители не са известни,
починали са или са лишени от родителски права. Попечителство може да се установи и над ограничено
запретени пълнолетни лица. Молба за учредяване на настойничество/попечителство може да направи всяко
заинтересувано лице. Органът по настойничеството/попечителството е кметът на населеното място
или назначено от него длъжностно лице. Той съставя настойнически съвет/попечител и заместник
попечител от роднините и близките на лицето, над което се учредява настойничество/попечителство. До
назначаването на настойник/попечител органът по настойничеството лично описва имуществото и взема
други охранителни мерки за запазване интересите на лицето, на което се назначава настойник/попечител.
Правоспособността не се прекратява с обявяването на безизвестно отсъствие и обявяването на смъртта
на отсъстващото лице. Обявяването на отсъствие или обявяване на смърт на отсъстващия целят да запазят
неговото имущество. Самото обявяване на отсъствието се извършва по съдебен ред, по искане на
заинтересованите лица или по искане на прокурора. Отсъствието е налице, ако изчезването на лицето е
съпроводено с липса на данни за него повече от 1 година, от деня на последното сведение за лицето. След
обявяване на отсъствието, мерките които се вземат целят да защитят интересите на евентуалните
наследници. А след като се обяви смъртта на отсъстващия, то тези мерки са изцяло в полза на
наследниците. Режимът на отсъствието, според нашия закон се свързва с наличието на два периода:
 първи период - от деня на изчезването без известие до деня на обявяване на отсъствието. Тогава
правните последици са свързани с назначаване на представител на отсъствуващото лице, който да
извършва от негово име и за негова сметка действията по управлението и по запазването на имуществото и
интересите на отсъствуващия. Ако отсъствуващият си има законен представител, то друг представител не се

lOMoARcPSD|4574750
назначава, но ако е оставил пълномощник, то представител се назначава само за онези работи, които
пълномощника няма право да извърши.
 втори период - започва с обявяването на самото отсъствие, т.е. денят, в който съдът е постановил
решение за обявяване на отсъствието на лицето и продължава до деня, в който съдът го обяви за умряло
или до деня, в който съдът отмени решението си за отсъствието на лицето (понеже е живо). Производството
за обявяване на отсъствието е уредено в ГПК. На съдебното заседание присъства и прокурора и да бъдат
изслушани предполагаемите наследници, както и пълномощника и законния представител (ако има такъв)
на изчезналото лице.
По-важни правни последици от обявяване на отсъствието:
1) Лицата, обявени за наследници на обявеното от съда за отсъствуващо лице, биват въведени във
временно владение на имотите му.
2) Прекратява се пълномощието или представителството, установени било от съда или от съществуващото
лице.
3) На заветниците и лицата, които имат права, зависещи от смъртта на отсъствуващото лице, се разрешава
да встъпят във временно ползуване на тези права.
4) Изпълнението на задълженията спрямо отсъстващия, които се погасяват с неговата смърт, като
издръжка и други такива, се спират.
Временното въвеждане на наследниците във владение не означава, че получават правото на собственост
върху тези имоти. Актовете свързани с владението трябва да включват една грижа на добър стопанин. Но
те придобиват и ползват приходите получени от управлението на имотите - наеми, лихви, рента и т.н. Ако се
окаже, че лицето е живо, то съдът отменя решението за обявяване на отсъствието на лицето. За да се
отмени решението за безизвестното отсъствие е достатъчно да се знае, че е живо.
Ако изтекат 5 години от деня на последното известие за отсъствуващото лице, съдът обявява лицето за
умряло. Ако изчезването на лицето са следствие на военни действия или при др. събитие, което предполага,
че лицето е загинало, смъртта може да бъде обявена, ако изтекат 2 години, но не от деня на последното
известие за лицето, а от деня на прекратяване на военните действия или от деня на събитието (пр. лавина).
В съдебното определение за обявяване на смъртта, съдът трябва да определи деня, а по възможност и
часа на предполагаемата смърт. Ако няма данни, то се взема деня на последното известие за изчезналото
лице. Правните последици при обявяване на смъртта поначало са сходни с правните последици от
действителната смърт на лицето. Ако се установи, че лицето действително е починало, то не се издава нов
акт. Съдебното решение за обявяване на смъртта е установяване презумпцията за настъпила смърт, а не
решение за една действителна смърт.
Правните последици от обявяване на изчезнало лице за починало са следните:
1) Наследниците придобиват припадащите им се части от наследството на обявеното за починало лице.
Прилагат се общите правила за наследяване по закон.
2) Брака на съпруга на изчезналото лице не се прекратява по право. За да настъпи прекратяването на брака,
необходимо е преживелият съпруг да поиска от съда прекратяването на брака.
Ако лицето се окаже живо, след обявяване на смъртта му от съда, то правните последици са:
1) Решението за обявяване на смъртта трябва да бъде отменено по искане на: изчезналото лице,
заинтересувано лице или прокурора.
2) Отменя се откриването на наследството. Наследниците са длъжни да върнат имотите; също имотите
придобити по възмезден начин от продажба на наследени имоти; вземанията, които се дължат от трети
лица срещу извършени отчуждения на наследени имоти. Може да иска връщане на отчуждените по
възмезден начин имоти, получени от трето лице, но само, ако то е знаело, че обявеното за починало лице
е било живо.
3) Правата на издръжка, пенсия и др. такива се възстановяват от деня на поканата.
4) Ако живият съпруга на изчезналия не е поискал прекратяване на брака и не е встъпил във втори брак,
брачната връзка с явилото се лице, остава в сила.
4. Юридически лица - понятие, видове. Системи на образуване. Преобразуване,

прекратяване и ликвидация на юридически лица.
В гражданското право юридическото лице е правна категория, чието съществуване е предизвикано от
разрастването на гражданския оборот. Понятието “юридическо лице” не е познато на Римското право.
Юридическите лица стават легални именно с признаването качеството “юридическо лице” на търговските
дружества. Юридическото лице дава възможност за събиране на големи средства. Така набраните средства
се упражняват много по-рационално.
Правната уредба на юридическите лица е уредена в ЗЛС. Юридическите лица са носители на права
и задължения, които те придобиват чрез органите си. Юридическото лице се създава по силата на
правната норма, т.е. едно социално образувание ще бъде признато за юридическо лице, ако е предвидена в
законодателството конкретна правна норма за него.
Друг белег на юридическото лице е, че то се явява като един обособен правен субект, носител на права и
задължения, различни от тези на лицата, които го учредяват или го съставляват. Целта на създаването на
юридическото лице е, то да бъде самостоятелен участник в гражданския оборот.
Друг белег на юридическото лице е наличието на определено организационно устройство. Друг родов белег
10

lOMoARcPSD|4574750
на юридическото лице е обособяване имуществото му от това на неговите членове/лицето, което го е

образувало.
От всичко казано дотук, може да се даде и едно меродавно определение на понятието “юридическо лице” –
това е социално образувание, което е създадено по предвидения в закона ред, за да придобива
права, да поема задължения и да извършва правни действия и да отговаря по тях чрез своите
правни органи.
Друга характеристика на юридическото лице е персоналният и материалния му субстрат. Под материален
субстрат трябва да се разбира имуществото на юридическото лице. Под персонален състав на
юридическото лице се разбират следните две неща:
- корпоративният му състав, когато между членовете му съществува членствено правоотношение
- съществуват и юридически лица, които нямат корпоративен характер, но въпреки това също имат
персонален субстрат – напр. университетите.
Видовете юридически лица се определят в зависимост от различни критерии:
В зависимост от това, дали осъществяват властнически функции, юридическите лица биват:
- юридически лица на публичното право – тук спадат държавните учреждения (БНБ, общините,
министерствата и пр.), които от една страна са подчинени на публично-правните норми, но като носители на
права и задължения, имат и частно-правен режим;
- юридически лица на частното право – към тях могат да бъдат отнесени търговските дружества,
кооперациите, сдруженията, фондациите, партиите и т.н.
В зависимост от дейността, която осъществяват и отрасловата им принадлежност
различаваме:
а) стопански юридически лица – търговски дружества, кооперации и т.н.
б) юридически лица с нестопанска цел – фондации, сдружения и пр.
в) юридически лица, които указват публични услуги – университети, болници, социални заведения.
В зависимост от наличието или отсъствието на личен състав различаваме:
а) корпорации – те имат органна структура. Това са колективните правни субекти. Тук влизат акционерните
дружества, кооперативните сдружения, сдруженията с нестопанска цел, партиите и пр. Техни членове могат
да бъдат физически или юридически лица, както и физически, и юридически лица едновременно;
б) учреждения и фондации – тук влизат университетите, БНБ и пр.
В зависимост от правото на собственост юридическите лица се делят на:
а) частни
б) общински
в) държавни
Друго деление на юридическите лица е на:
а) първични юридически лица – онези, които са формирани директно от физически лица или от държавата
б) производни юридически лица – тези, които имат за членове други юридически лица.
Система за възникване на юридическите лица:
 разпоредителна система
 разрешителна система
 нормативна система
 нормативно-контролна система
При разпоредителната система на юридическите лица се създават с акт на разпореждане на държавни
органи. Държавните юридически лица възникват по тази система.
При разрешителната система държавата упражнява контрол при създаване на всяко юридическо лице, като
преценява целесъобразността на дейността му. Тя се прилага за някои корпоративно устроени юридически
лица, за създаване на търговски банки и за някои сдружения с нестопанска цел.
Най-масово създаване на юридически лица се извършва по нормативната система. Законът установява
изисквания за създаване на едно юридическо лице и при спазване на неговите условия. Същото се създава
като персонифициран правен субект.
В последните години широко разпространение получи и нормативно-контролната система. Образуването
на едно юридическо лице започва с учредителен акт на участниците в него, които заявяват желание да
станат членове на бъдещото юридическо лице. По тази система се образуват жилищно-строителните
кооперации. За да бъде създадена жилищно-строителна кооперация са необходими 6 члена за
кооперациите, а за останалите - 7 члена. По своята правна същност участниците в кооперациите сключват
многостранен договор. Тази организация трябва да изработи устав, в който да бъде посочено наименование,
седалище, предмета на дейност и целта за създаване. Вторият елемент от фактическия състав на
създаване е регистрацията на юридическото лице в Агенцията по вписванията.
Преобразуване на юридическите лица. То се нарича още "реорганизация". Състои се във внасяне на
промени в правното положение на юридическите лица. Формите на преобразуване са: сливане, вливане,
разделяне, отделяне.
При сливането две или повече юридически лица загубват качеството си на правни субекти и на тяхно място
възниква ново юридическо лице. Новият правен субект е универсален правоприемник на преобразуваното
юридическо лице.
При вливането едно юридическо лице поема дейността и правата и задълженията на други юридически
11

lOMoARcPSD|4574750
лица, които прекратяват съществуването си. Поемащото юридическо лице е универсален правоприемник на
юридическите лица, които са се влели в него.
Разделянето е преобразуване, при което едно юридическо лице престава да съществува и на негово място
възникват две или повече нови юридически лица. Нововъзникналите юридически лица при кооперациите
отговарят солидарно за задълженията на прекратеното юридическо лице.
Отделянето води до възникване на едно или повече юридически лица, които поемат част от дейността и от
имуществото на съществуващото юридическо лице, което не се прекратява, а продължава дейността си
наред с нововъзникналите.
Прекратяване и ликвидация на юридическите лица. Прекратяването може да се съпътства с
прекратяване на дейността на юридическото лице. То може да настъпи автоматично, ако това е предвидено
в акта за неговото образуване, но прекратяването може да настъпи и в резултат на съдебно решение в
предвидените от закона случаи.
Прекратяването на юридическото лице на гражданското право, което е свързано с прекратяване на
дейността на юридическото лице е съпътствано и с неговата ликвидация. Ликвидацията е производство,
при което юридическото лице и неговите органи преустановяват своята дейност и вместо тях се назначават
ликвидатори, които изпълняват задълженията и събират вземанията по възникналите висящи
правоотношения.
В търговското право, търговския закон установява специален ред във връзка с прекратяването на
юридическите лица, субекти на търговското право. В случай, че едно юридическо лице изпадне в
свръхзадълженост се обявява неплатежоспособността от съответния Окръжен съд и се открива
производство по несъстоятелност на юридическото лице. Ако е възможно то да бъде оздравено, се открива
производство по оздравяване, за което се изготвят планове от длъжника или кредиторите или от назначен от
съда синдик (управител). В случай, че търговското дружество не може да бъде оздравено се продължава
производството по несъстоятелност и юридическото лице се прекратява.
5. Юридически лица с нестопанска цел.
Съгласно чл. 44 от КРБ - Гражданите могат свободно да се сдружават, но се забраняват организации,

чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на
нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване
правата и свободите на гражданите, както и организациите, които създават тайни или военизирани
структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие.
Възникването на юридическите лица с нестопанска цел става по нормативно-регистрационната
система. В правопораждащия фактически състав елементите са два:
-многостранна сделка (напр. учредителният договор при сдруженията) или едностранна сделка (при
фондациите).
-охранително производство, в резултат от което юридическото лице с нестопанска цел се вписва в
регистъра за юридическите лице с нестопанска цел в окръжните съдилища.
Според ЗЮЛНЦ като такива са определени сдруженията и фондациите. Юридическите лица с нестопанска
цел свободно определят своите цели и могат да се самоопределят като организации за осъществяване на
дейност в обществена или в частна полза. Самото определяне в каква насока ще бъде тяхната дейност се
конкретизира в техния устав или в учредителния им акт. Относно юридическите лица с нестопанска цел,
които осъществяват общественополезна дейност, тези лица след възникването си се вписват в нарочен
Централен регистър при МП.
Юридическите лица с нестопанска цел определят свободно средствата за постигане на своите цели. Те имат
право да извършват стопанска дейност, като допълнителна дейност, само ако е свързана с предмета на
основната дейност, за която е регистрирано лицето и използват приходите за постигане на набелязаната в
устава или в учредителния акт цел. Юридическите лица с нестопанска цел не могат да разпределят печалба.
Учредители на юридически лица с нестопанска цел могат да бъдат български или чуждестранни юридически
лица или правоспособни физически лица. Самото юридическо лице възниква с вписването му в регистъра за
юридическите лица с нестопанска цел. Всяко юридическо лице с нестопанска цел си има наименование.
Има седалище (населеното място на неговото управление) и адрес (адресът на неговото управление).
Юридическото лице с нестопанска цел изразява волята си и извършва правни действия чрез своите органи.
Сдружения. Те се учредяват от 3 или повече лица, които се обединяват за осъществяване на дейност
с нестопанска цел. Ако сдружението е за извършване на общественополезна дейност, то учредителите са
най-малко 7 физически лица или 3 юридически лица. Учредителите приемат устав, който трябва да
съдържа: наименованието, седалището, целите и средствата за постигането им, определяне вида на
дейност, предмет на дейност, органи на управление, клоновете, правомощията на органите на сдруженията,
правилата относно представляване на сдруженията, правила за възникване и прекратяване на членството и
уреждане на имуществени отношения, срока за който се учредява сдружението, размера и реда за внасяне
на имуществените вноски, и начина за разпределяне на остатъчното имущество след удовлетворяване на
кредиторите.
Членството в сдружението е доброволно, като всеки член има право да участва в управлението на
сдружението и да бъде информиран за дейността му. Когато е предвидено в устава, всеки член е длъжен да
12

lOMoARcPSD|4574750
прави необходимите имуществени вноски. За задълженията на сдружението членовете отговарят до

размера на своите имуществени вноски. С изключение на имуществените вноски, членските права и
задължения са непрехвърляеми.
Членството може да бъде прекратено: с волеизявление на члена; при смърт или поставяне под пълно
запрещение; с изключване; при прекратяване на сдружението и при отпадане.
Органи са общото събрание и управителния съвет.
 общото събрание - то е върховен орган на сдружението и се състои от всички членове. Правата на
общото събрание са свързани с: изменение и допълване на устава, приемане на вътрешни актове,
избира и освобождава членовете на управителния съвет, приема и изкл.членове, взема решение за
участие в др. организации, за преобразуване и прекратяване на сдружението, приема бюджета,
решава размера на членския внос и размера на имуществени вноски, приема отчета за дейността на
управителния съвет и др. Решенията на общото събрание подлежат на съдебен контрол за
законосъобразност и съответствие с устава. Свиква се от управителния съвет, или по искане на 1/3
от членовете на сдружението в населеното място по седалище. Ако във втория случай в 1-месечен
срок управителния съвет не отправи покани до членовете, то се свиква от съда, по писмено искане
на заинтересуваните членове. Общото събрание е законно, ако присъстват повече от половината
членове, освен ако устава не разпорежда друго. Решенията се вземат с мнозинство от
присъстващите. Вземане на решения за преобразуване и прекратяване или за изменение на устава
се вземат с мнозинство от 2/3 от присъстващите.
 управителен съвет - състои се най-малко от 3 лица, които са членове. Управителния съвет избира
председател от своя състав. Функциите на управителния съвет могат да се изпълняват от едно лице
- управител. Правомощията са: представлява сдружението, осигурява изпълнение на решенията на
общото събрание, разпорежда имуществото в съответствие с устава, внася в общото събрание отчет
за дейността си, определя реда и организира дейностите и носи отговорност за това, изпълнява
дейности и задължения предвидени в устава. Управителния съвет може да взема решения, ако на
заседанието му присъстват повече от половината от неговите членове.
Фондации. Фондацията може да се учреди приживе или при смърт на лице, с едностранен учредителен
акт, като по силата на който безвъзмездно се предоставя имущество за постигане на нестопанска
цел. Ако фондацията се учредява приживе, то е необходимо да има нотариална заверка на подписите. Като
ако има недвижими имоти, учредителният акт се вписват от съдията по вписванията при районния съд по
местонахождението на имота. В учредителния акт се посочва: наименованието, седалището, целите, вида
на дейността й, предоставеното имущество, органите на фондацията, клонове, правила относно
правомощия на органите й, правила относно начини за представляването й и срокът, за който се учредява.
Но, за да има действие учредителният акт и да възникне фондацията, достатъчно е да е посочена целта на
фондацията и имуществото, което й се предоставя.
Фондацията има управителен орган, който може да бъде едноличен или колективен. Когато е предвиден
повече от един орган, то правилата за общо събрание и управителен съвет за сдруженията се прилагат и за
фондациите. Ако в учредителния акт не са посочени органи на управление, то окръжния съд по
местоучредяването й ги определя. Запазените права на учредителя или определеното от него трети лица,
ако учредителят или трето лице почине, обявен е за отсъстващ или поставен под запрещение, или
прекратени, то те преминават върху съответния орган на фондацията.
Законът поставя изискването за разходване на имуществото на сдружения или фондации, определени за
извършване на общественополезна дейност, както следва:
-за развитие и утвърждаване на духовните ценности, гражданското общество, здравеопазване, образование,
наука, култура, физическо възпитание и др.;
-подпомагане на социално слаби, на инвалиди или на лица нуждаещи се от грижи;
-подпомагане на социалната интеграция и личностната реализация;
-защита на човешките права или на околната среда;
-други цели, определени със закон.
Прекратяване. Юридическите лица с нестопанска цел се прекратяват в 3 случая:
- при изтичане на срока за който е учредено;
- с решение на върховния орган;
- с решение на окръжния съд по седалище когато - не е учредено по законния ред, извършва
дейности противоречащи на закона, е обявено в несъстоятелност.
При прекратяване се извършва ликвидация. Тя се извършва от управителния орган или от лице,
определено от него. При неплатежоспособност се прилагат разпоредбите на Търговския закон.
Разпределението на имуществото след удовлетворяване на кредиторите, се извършва съобразно устава,
учредителния акт или от върховния орган на лицето. Ако не съществуват такива лица, то имуществото
преминава върху общината, която е длъжна да използва това имущество за дейности възможно най-близки
до дейността на прекратеното лице. След като разпредели имуществото, ликвидаторът поисква от Окръжния
съд по седалище заличаване на лицето.
Относно сдружения или фондации за общественополезна дейност, след ликвидирането им, имуществото
им, останало след удовлетворяване на кредиторите, по решение на съда се предоставя на друго
юридическо лице с нестопанска цел за извършване на общественополезна дейност, имащо същата или
13

lOMoARcPSD|4574750
сходна нестопанска цел, ако не е определена точно в устава му или в учредителния му акт.
6. Търговски дружества - понятие и видове. Учредяване. Недействителност.

Решения на органите на управление и тяхната отмяна.
Понятие за търговско дружество. Римското право не е познавало търговските дружества. Търговските

дружества възникват през ХІ-ХІІ в. Първите дружества са възникнали на основата на концесии давани от
държавата, т.е. по разрешителен режим.
Терминът “Търговско дружество” има 2 значения:
-дружество като многостранна сделка (договор), която съчетава волеизявленията на всички съдружници,
насочени към една обща цел, която е търговска (при гражданските дружества целта е стопанска, а при
сдруженията – идеална).
-организационна форма за извършване на търговски сделки и то по-специално от корпоративни юридически
лица.
Търговското дружество е обединяване на две или повече лица за извършване на търговски
сделки с общи средства.
Определението разкрива следните особености:
1) ТД се създава винаги на базата на 1 многостранна сделка – “обединение на 2 или повече лица”. Това
обаче не важи за едноличните ООД и АД.
2) ТД се учредява за извършване на търговски сделки.
3) ТД се създава с “общи средства” чрез вноски, които съдружниците правят и въз основа, на които се
формира имуществото и капитала на дружеството.
4) ТД е юридическо лице, при това корпоративно и в същото време е и търговец.
Видове търговски дружества. Търговските дружества са:
-събирателното дружество
-командитното дружество
-дружеството с ограничена отговорност
-акционерното дружество
-командитното дружество с акции.
В зависимост от това каква е отговорността на съдружниците за задълженията на дружеството:
1) Дружества, при които съдружниците отговарят с цялото си имущество – дружества с
неограничена отговорност. Такова е събирателното дружество, при което има солидарна отговорност между
съдружниците.
2) Дружества с ограничена отговорност – това са всички дружества, при които има ограничено
отговорни съдружници.
В зависимост от броя на съдружниците или акционерите:
-Еднолични ТД – ЕООД и ЕАД.
-Колективни ТД – всички останали.
В зависимост характера на участието:
1) Персонални дружества (дружества на личността) – съществува тясна връзка между съдружниците,
изисква се лично участие и се предполага доверие. Личността на съдружниците е от значение за сключване
на дружествения договор. Типичен пример е СД.
2) Капиталови дружества – важно е капиталовото участие. Съдружниците са задължени да правят вноски
и имат право на част от печалбата. Такива са АД и КДА.
3) Междинна форма, която стои по близо до капиталовите дружества – ООД.
Личният характер на персоналните дружества се изразява и в това, че напускането на съдружник или
смъртта му могат да доведат до прекратяване на дружеството, докато при капиталовите не е така.
Отговорността на съдружниците при персоналните дружества е лична и неограничена – те отговарят с
цялото си имущество, а при капиталовите дружества отговорността е ограничена и се свежда, най-често до
вноската, която се прави и може да се загуби при несъстоятелност.
Учредяване на ТД. Учредяването изисква учредителите да бъдат дееспособни физически или юридически
лица, български или чуждестранни. За чуждестранните лица има изискване – неограничено отговорните
съдружници да имат постоянно местожителство в страната. За чужденците следва да се прилага тяхното
национално законодателство по отношение на това дали са юридически или физически лица, дали ако са
физически лица са дееспособни и т.н. Доколкото еманципирания непълнолетен е дееспособен и той може да
бъде учредител.
Минималния брой на учредителите е посочен в закона, но не е уреден максимален:
-при АД и ООД може да има 1 учредител или съдружник.
-при СД и КД – 2 съдружници, като при КД единият трябва да неограничено отговорен, а другият ограничено.
-при КДА – 3 ограничено отговорни съдружници и 1 неограничено отговорен.
Самото учредяване изисква сключването на учредителен договор – дружествен договор, а при АД устав.
Дружественият договор е една многостранна сделка (договор), който е организационен. Тези договори са
формални, като за различните дружества се изисква различна форма: за персоналните – писмена форма с
нотариална заверка на подписите; за останалите дружества се изисква проста писмена форма.
14

lOMoARcPSD|4574750
При едноличните дружества дружествен договор не се съставя. В този случай се съставя учредителен акт,
който е доста по-опростен отколкото дружествения договор.
Възникването на ТД изисква и вписване на учреденото дружество в търговския регистър. У нас всички
дружества се образуват по нормативната система. Вписването е конститутивно и е елемент от фактическия
състав на учредяването.
Недействителност на учредяването на ТД. Основанията са:
-липсва учредителен договор или той не е съставен в предписаната от закона форма – при всички
ТД учредителния договор или устава са формални. Ако не е спазена формата дружеството ще е
недействително.
-при акционерно или командитно дружество с акции не са спазени изискванията на чл. 159 и 163 –
тестовете визират нарушения на императивни правила за учредяване на АД и КДА. Учредяването е сложен
фактически състав, който съдържа няколко елемента, един от които е съставяне на дружествения договор в
писмена форма. Нарушаването на който и да е елемент води до недействителност.
-предметът на дейност на дружеството противоречи на закона или на добрите нрави
-учредителният договор или уставът не съдържа фирмата, предмета на дейност на
дружеството или размера на вноските, както и капитала, когато законът го изисква.
-не е внесена предписаната от закона част от капитала – това основание се отнася до капиталовите
дружества.
-в учредяването на дружеството са участвали по-малко от предвидения в закона брой
дееспособни лица – ако е нямало необходимия брой дееспособни лица няма валидно изразена воля за
създаване на дружеството.
Компетентен съд по иска е ОС по регистрацията на дружеството. Легитимирано да води иска е всяко лице,
както и прокурора. Ответник по иска е дружеството.
Решения на органите на управление и тяхната отмяна. При ООД управлението се осъществява от Общо
събрание управител. Върховен орган е Общото събрание. То включва всички съдружници и издава
решения. Общото събрание се свиква от управителя най-малко веднъж годишно. На него се приема
годишния счетоводен отчет. Управителят може да свика Общото събрание, когато прецени за необходимо,
но има и задължение да го свика по писмено искане на съдружниците, записали 1/10 от капитала; веднага
щом загубите надхвърлят ¼ от капитала. Ако управителя не свика събранието в двуседмичен срок,
съдружниците, поискали свикването, имат това право. Общото събрание се свиква с писмена покана,
получена най малко 7 дни преди датата на заседанието която да съдържа дневния ред, датата и мястото на
провеждането на събранието. Решенията на общото събрание могат да се и неприсъствено. Кворумът се
определя от мнозинството, което е необходимо за вземане на определено решение, най-често база за
определяне на мнозинството е капиталът, но може да се определи и “с единодушие”. Решението за
изключване, както и всички други решения на Общото събрание, се вписва в протоколната книга.
Видове мнозинство:
-обикновено мнозинство от капитала (от дяловете);
-единодушие – с такова се взема решение за увеличаване или намаляване на капитала (императивна
норма);
-¾ от целия капитал (квалифицирано мнозинство): изменение на дружествения договор;
приемане/изключване на съдружник; даване съгласие на прехвърляне на дял на нов член; определяне на
допълнителна вноска; прекратяване на ООД.
Вписването на решенията относно изменение и допълнение на дружествения договор; увеличаване и
намаляване на капитала; приемане и изключване на съдружник; преобразуване и прекратяване на
дружеството, избор и освобождаване на управител както и назначаване на ликвидатор има конститутивно
действие.
Общо събрание при АД включва всички акционери с право на глас. В състава му могат да участват и
пълномощници, упълномощени с писмено пълномощно. Гласуването се извършва по класове като е
необходимо във всеки клас да се постигне необходимото мнозинство, за да се вземе
решението. Събранието е редово ако присъстват поне 50% от притежателите на такива акции, а решенията
се взимат с мнозинство 3/4 от присъстващите.
Общото събрание се свиква при едностепенна система от Съвета на директорите, ако е двустепенна от
управителния или надзорния съвет. Свикването се извършва чрез покана, обявена в Търговския
регистър. Поканата трябва да е обнародвана най-късно 30 дни преди датата.
Решенията се приема по принцип с мнозинство от акциите, представени на ОС, освен в случаите, когато има
акции с повече от 1 глас. В някои случаи законът предвижда квалифицирано мнозинство за: изменяне и
допълване на устава на дружеството; увеличаване и намаляване капитала; преобразуване и прекратяване
на дружеството. Решенията се разглеждат като особен вид сделки – сделки-решения и те влизат в сила
незабавно. Решенията относно изменение и допълнение на устава, увеличаване и намаляване на капитала,
преобразуване и прекратяване на дружеството, избор и освобождаване на членове на съветите, както и
назначаване на ликвидатори влизат в сила след вписването им в търговския регистър.
Решенията на органите на управление могат да се атакуват с иск, по чл. 74. С този иск могат да се
отменят само решения на Общото събрание. Искът по чл. 74 е приложим само при ООД, АД и КДА.
Пороците, от които може да страда решението на Общото събрание са противоречие на закона и устава.
Противоречие със закона означава противоречие с императивни норми.
15

lOMoARcPSD|4574750
Решението може да е прието в нарушение на правилата по процедурата на приемане на решение – има

императивни правила за свикване и провеждане на Общото събрание. (напр. за да се свика ОС на АД 30
дни по-рано в ТР трябва да има покана, която да съдържа дневния ред на събранието; най-малко 30 дни
преди събранието материалите свързани с дневния ред трябва да са на разположение на акционерите).
Решенията могат да нарушават материалноправни правила (напр. решение за лишаване на съдружник от
дивидент, решение за увеличаване на капитала без пропорционално записване на нови акции и т.н.)
Активно легитимиран е всеки съдружник или акционер, както и прокурора по чл. 27 ГПК. Законът урежда
много кратки преклузивни срокове:
-14-дневен срок от деня на събранието, когато ищецът е присъствувал или когато е бил редовно поканен;
-в останалите случаи - в 14-дневен срок от узнаването, но не по късно от 3 месеца от деня на общото
събрание.
Искът е конститутивен, предявява се пред окръжния съд по седалището на дружеството. Ответник по иска е
дружеството.
7. Събирателно и командитно дружество. Обща характеристика и учредяване.

Вътрешни отношения - права и задължения на съдружниците. Управление и
представителство. Отговорност.
Събирателното дружество е персонално дружество. Събирателно е дружеството, образувано от

две или повече лица за извършване по занятие на търговски сделки под обща фирма.
Съдружниците отговарят солидарно и неограничено. На базата на легалното определение могат да
се изведат следните особености:
1) Учредяването на СД изисква сключване на дружествен договор, като учредителите трябва да бъдат най-
малко 2 дееспособни лица – физически или юридически.
2) Търговската фирма е задължителен елемент от нея е фамилното име или фирмата на един от
съдружниците и добавката СД, “сдружие” или “С-ие”.
3) СД е типично персонално дружество и при него съдружниците отговарят за задълженията на дружеството
към кредиторите на дружеството. Отговорността се характеризира със следните особености:
-отговорността е неограничена – съдружниците отговарят с цялото си имущество.
-отговорността е солидарна.
-солидарността е особена, защото принудителното изпълнение се насочва най-напред срещу дружеството, а
при невъзможност за удовлетворение - срещу съдружниците.
-съдружниците отговарят за задълженията на дружеството не само от момента от когато са станали
съдружници, но и за старите задължения – отговорността е ex tunc.
Учредяване на СД – състои се от 2 елемента:
-сключване на дружествен договор. Елементите на дружествения договор са: 1. името и
местожителството, съответно фирмата и седалището, както и адреса на съдружниците, ЕИК; 2. фирмата,
седалището, адреса на управление и предмета на дейност на дружеството; 3. вида и размера на вноските на
всеки съдружник и оценката им; 4. начина за разпределение на печалбите и загубите между съдружниците;
5. начина на управление и представителство на дружеството. Дружествения договор изисква писмена
форма с нотариална заверка на подписите.
-вписване на дружеството в търговския регистър. Заявлението за вписване се подава от името на
всички съдружници, защото всеки съдружник има право да управлява дружеството, включително и да иска
вписване. Към заявлението се прилага и учредителния договор. Лицата, който според дружествения договор
представляват дружеството представят образци от подписите си.
Правоотношения между съдружниците биват 2 вида – външни и вътрешни. Вътрешни отношения са
отношения между съдружниците и дружеството. По начало тези отношения обхващат т. нар. членствени
правоотношения. Членственото правоотношение обхваща 2 групи права – имуществени и неимуществени.
Имуществени права:
1) Право на част от печалбата – това право се определя съразмерно с дела на съдружника, а той се
определя на базата на неговата вноска, която се коригира с печалбите и загубите на дружеството.
2) Право на обезщетение – то е в 2 насоки:
 За необходимите разноски за дружествените работи – разноски, които са необходими и полезни
 За вредите, които е претърпял във връзка с дружествените работи, но трябва да има причинна
връзка между вредите и дейността на дружеството.
3) Право на лихва – лихва върху вземането си за разходи и вреди. Тази лихва не е мораторна, а
възнаградителна, тъй като дружеството се е обогатило, а съдружникът се е обеднил – тя изравнява
отношенията. Тази лихва се дължи от момента на извършването на разходите или на понасянето на
вредите.
4) Право на ликвидационен дял – ликвидационният дял е парично вземане. Ликвидационният дял е вземане
за частта от имуществото, която е съответна на дела на съдружника.
Неимуществени права – те са не прехвърлими:
1) Право на участие в управлението – това право, визира отношенията вътре в дружеството. Правото на
16

lOMoARcPSD|4574750
управление произтича от качеството съдружник. За придобиването и разпореждането с вещни права върху

недвижими имоти, за назначаването на управител, който, не е съдружник, и за сключването на договор за
паричен заем в размер, по-голям от определения в учредителния договор, е необходимо съгласието на
всички съдружници. Управлението на дружеството може да бъде предоставяно и на някой от съдружниците
и на 3то лице – това трябва да бъде предвидено в дружествения договор. Понеже управлението е и
задължение, а съдружникът не го изпълнява, дружеството може да търси вреди, а също така това може да е
основание за изключването на съдружника.
2) Право на глас – когато според учредителния договор решенията на дружеството се вземат с мнозинство,
всеки съдружник има право на един глас. Това е единствената императивна разпоредба в областта на
вътрешните отношения.
3) Право на вето – притежава го всеки съдружник. Особености:
 Право на вето има само съдружник, който има право да управлява. Ако съдружниците са решили
само един да управлява, то те нямат право на вето.
 Правото на вето може да се упражни само преди да се извърши дадено действие. Това е право на
съдружника да се противопостави на дадено действие.
4) Право на контрол – възможност за всеки от съдружниците да се осведомява за работите на дружеството,
да преглежда търговските книги, дружествените и други книжа и да иска обяснение от управителите.
Задължения на съдружниците.
1) Имуществени задължения.
-задължение за вноска. Вноската е неотменимо задължение, защото ако дружеството не разполага с
имущество не може да съществува. Вноската не може да има за предмет бъдещ труд или услуги. Това
ограничение е разбираемо за капиталовите дружества, защото при тях имуществото служи за гаранция на
кредиторите. Вноската се определя от дружествения договор и съдружникът не може сам да я увеличи или
намали, изменението й става само по единодушно решение.
-задължение за лихва. Лихва се дължи в 2 хипотези:
 Когато съдружникът е забавил внасянето на своята парична вноска. Ако е забавил внасянето на
непарична вноска – той не дължи лихва, а обезщетение за забава.
 Когато е взел без основание пари от дружеството.
Задължението за лихва възниква ipso iure, независимо дали е включено в дружествения договор. Размерът
на лихвата е законен, а титуляр на вземането е СД. Ако вредите на дружеството са по-големи, то може да
търси разликата.
2) Неимуществени задължения:
- задължение за въздържане от конкурентна дейност. Чл. 83 предвижда 2 хипотези:
 Забрана съдружникът да не участва в друго дружество. Логиката на закона е, че съдружникът не
може да участва в друго дружество със същия предмет на дейност.
 Забрана съдружникът да сключва сделки както от свое име, така за своя или чужда сметка в
пределите на предмета на дейност на дружеството.
Санкцията при нарушение на забраната за конкурентна дейност има 2 възможни проявления: 1) дружеството
може да иска обезщетение за вреди; 2) може да заяви, че приема сделките за свои в срок 1 месец от
узнаването, но не повече от 1 година от извършването.
-задължение за лични усилия и грижи в дружеството. Ако не е уговорено друго всеки съдружник дължи на
дружеството онази грижа, която полага за собствените си дела.
Представителство на дружеството. Под представителство се разбират външни, императивно уредени
отношения. Представителят на СД действа от негово име и за негова сметка с последствия директно за
правната сфера на дружеството. Всеки съдружник е законен представител на СД. Неговата представителна
власт произтича от закона и обхваща всички правни действия – както материални така и процесуални.
Възможно е съдружниците да предоставят представителната власт на дружеството на един или няколко
съдружника.
Отговорност на съдружниците за задължения към дружеството. СД отговаря не само със своето
имущество, но и с имуществото на своите членове: по иск срещу дружеството ищецът може да насочи иска
си и срещу един или повече съдружници. Този текст закрепя принципът за лична, солидарна и неограничена
отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството. Отговорността на съдружниците е
допълнителна, гаранционна отговорност. Доколко е неограничена тази отговорност – до несеквестируемото
имущество на съдружниците. Солидарната и субсидиарна отговорност на съдружниците продължава докато
се погасят задълженията на дружеството. Дори и съдружникът вече да не е съдружник отговаря до 5 години
след като е напуснал дружеството или самото дружество е било прекратено. Отговорността на
съдружниците има действие ex tunc от учредяване на дружеството.
Отговорност на дружеството за задължения на съдружниците. След учредяването на СД то не отговаря
за задълженията на съдружниците – нито като физически, нито като юридически лица, защото самото СД е
самостоятелен правен субект, който има собствено имущество.
Кредиторът на съдружник, който в продължение на 6 месеца не може да се удовлетвори от принудителното
изпълнение върху движимото имущество на съдружника, може да наложи запор върху ликвидационния дял
на съдружника длъжник и да иска прекратяване на дружеството с писмено предизвестие.
Командитното дружество се образува с договор между две или повече лица за извършване
17

lOMoARcPSD|4574750
търговска дейност под обща фирма, като един или повече от съдружниците са солидарно и
неограничено отговорни за задълженията на дружеството, а останалите са отговорни до размера на
уговорената вноска. Въз основа на това определение се извеждат следните особености на КД:
-КД има 2 вида съдружници: комплементари – неограничено отговорни съдружници. Те са лично,
неограничено и солидарно отговорни за задълженията на дружеството и командитисти – ограничено
отговорни съдружници, като отговорността им се простира до размера на направените вноски.
-КД е модификация на СД – разпоредбите за СД се отнасят само за комплементарите, а не и за
командитисти. Освен това, за да има СД е необходимо да има 2-ма съдружника, а за да има КД – 1
ограничено отговорен и 1 неограничено отговорен.
-във фирмата на КД трябва да фигурира името на един или повече неограничено отговорни съдружници.
КД се учредява със сключване на писмен дружествен договор с нотариална заверка на подписите.
Командитното дружество възниква от момента на вписването в търговския регистър. Заявлението за
вписване се подава от комплементарите.
Вътрешни отношения – уговореното има предимство пред закона.
Права и задължения на комплементарите. Тяхното правно положение е идентично с правното
положение на съдружниците в СД. Единствената особеност е, че при разпределение на печалбата между
комплементарите и командитистите трябва да се отчете обстоятелството, че: комплементарите участват с
лични усилия и грижи в дружеството и те са неограничено, солидарно отговорни за задълженията на
дружеството – всичко това предполага по-голям дял от печалбата за тях.
Права на командитистите:
 Право на печалба – печалбата е функция на направените от тях вноски.
 Право на контрол върху дружествените дела: Ограничено отговорният съдружник може да преглежда
търговските книги на дружеството и да иска препис от годишния счетоводен отчет. При отказ по
искане на съдружника окръжния съд постановява предоставянето им.
 Командитистите нямат право да участват в управлението на КД
 Командитистите нямат право на вето при вземане на решение от неограничено отговорните
съдружници.
 Командитистите нямат право на обезщетение за обичайните разходи, защото те не участват в
управлението на дружеството.
Задължения на командитистите са да си направят вноската според дружествения договор. Ако не се
направи вноската се дължи лихва, респективно обезщетение за забава.
Случаи, в които ограничено отговорния съдружник отговаря неограничено:
-когато името на ограничено отговорен съдружник е вписано в името на дружеството, тогава във външните
отношения спрямо кредиторите се приема, че той се трансформира в неограничено отговорен. Във
вътрешните отношения обаче той отговаря само до размера на вноската си.
-ако ограничено отговорният съдружник извършва сделки от името и за сметка на дружеството, без да е
негов управител или пълномощник. Тук се имат предвид действия без представителна власт.
-ограничено отговорният съдружник отговаря неограничено за сделки, извършени от него от името на
дружеството преди възникването му или след това, ако кредиторът не е знаел, че договаря с ограничено
отговорен съдружник.
-когато ограничено отговорен съдружник не е изпълнил задължението си за вноска.
8. Дружество с ограничена отговорност. Обща характеристика и учредяване.

Капитал - понятие и изменение. Дялове. Членство - съдържание. Придобиване,
прехвърляне и прекратяване на членство. Управление. Еднолично дружество с
ограничена отговорност.
Дружество с ограничена отговорност може да се образува от едно или повече лица, които отговарят
за задълженията на дружеството с дяловата си вноска в капитала на дружеството.
ООД се характеризира със следните особености:
-броят на учредителите-съдружници е един или повече, като не е посочена горна граница.
-съдружниците в ООД не отговарят пряко към кредиторите за задълженията на дружеството.
-ООД е ТД, чиито капитал е разделен на дялове.
-ООД е търговец и юридическо лице, при това корпоративно.
-ООД е капиталово ТД.
-ООД е договорно дружество – то се учредява въз основа на дружествен договор.
Учредяване на ООД е смесен фактически състав. ООД се учредява по нормативната система.
Фактическият състав има 4 елемента:
-сключване на учредителен (дружествен) договор. Елементите на съдържанието на дружествения
договор са: 1. фирмата, седалището и адреса на управление на дружеството; 2. предмета на дейност и
срока на договора; 3. името, съответно фирмата на съдружниците и единния индентификационен код на
съдружниците; 4. размера на капитала; 5. размера на дяловете, с които съдружникът участвува в капитала;
6. управлението и начина на представителство. Формата за действителност на дружествения договор е
18

lOMoARcPSD|4574750
проста писмена.
-ООД трябва да има управител. Капиталовите дружества трябва да имат органи. Ако няма управител
дружеството е недееспособно. Управителят може да е определен със самия дружествен договор или с
решение на учредителите прибавено към него.
-вписване в търговския регистър. Легитимиран да иска вписване е управителят. Вписването се
извършва с представяне на: 1) дружествения договор; 2) нотариално заверен образец от подписа на
управителя; 3) протокол от учредителното събрание; 4) удостоверение че няма да извършва от свое или
чуждо име конкурентна дейност.
Капиталът при търговските дружества означава число или стойност, константна величина, която
счетоводно се отбелязва като пасив по баланса, защото исторически се е смятало, че капиталът е
стойността на вземането на съдружниците за вноските, които са направили. Вноските се възстановяват при
прекратяване на дружеството. Капиталът трябва да се различава от имуществото, което е динамична
величина, съвкупност от правата и задълженията на дружеството. Капиталът се вписва в търговския
регистър и неговото изменение става по специален и сложен ред. Минималният капитал за учредяване на
ООД е 2 лв. дяловете не могат да бъдат по малки от 1 лев.
Изменение на капитала – бива 2 вида: увеличаване и намаляване.
Увеличаване на капитала - различава се:
1) Ефективно увеличаване – за сметка на внасяне на ново имущество в дружеството.
2) Номинално увеличаване – за сметка на имущество, което е включено в дружеството, но само ако
имуществото е по-голямо от капитала.
Има 3 правнотехнически способа за увеличаване на капитала:
-чрез увеличаване на стойността на дяловете.
-записване на нови дялове
-приемане на нови съдружници.
Фактическият състав на увеличаването на капитала е сложен и смесен. Изисква се най-напред решение
за увеличение на капитала на Общото събрание, което се приема с единодушие. ОС трябва да приеме
решение за приемане на нови съдружници, а и за изменение на дружествения договор. Това решение
се приема с квалифицирано мнозинство – ¾ от целия капитал. Вписване в търговския регистър е
конститутивно.
Намаляване на капитала – може да се иска от съда по различни причини, напр. ако дружеството има
загуби и имуществото падне под капитала и по други причини.
Видове намаляване на капитала:
1) Ефективно – вади се имущество от патримониума на дружеството.
2) Номинално – имуществото на дружеството е намаляло и капиталът се привежда в съответствие с него.
Капиталът не може да бъде па-малък от 2 лв.
Правнотехнически способи за намаляване на капитала:
1) Намаляване на стойността на дяловете
2) Чрез връщане на дела от капитала на прекратил участието си съдружник. Когато съдружник напусне
дружеството той има вземане срещу дружеството за дружествения си дял.
Фактическият състав на намаляването е сложен и смесен. Трябва да се приеме решение за намаляване
на капитала от Общото събрание с единодушие от всички съдружници. Като в решението трябва да се
посочи целта, размера и начина, по който да бъде намален капитала. Това решение трябва да бъде вписано
в търговския регистър и вписването е конститутивно. За решението се обявява в търговският регистър и от
момента на обявлението започва да тече 3 месечен срок, в който кредиторите на дружеството могат да
възразят срещу намаляването. Ако не възразят се смята, че са съгласни.
Дялове.
Дял (основен дял) – това са частите, на които се разделя капитала. Сумата от дяловете трябва да е
равна на капитала. Самите основни дялове може да са равни или неравни. Минималният размер на един
основен дял е 1 лв., но в законът има изискване делът да е кратен на 1. Самите дялове се вписват в Книгата
за дяловете, която се води от управителя на ООД. Вписването е само доказателствено.
Дружествен дял. Това понятие има 2 значения:
1) Дял от имуществото на дружеството, който съответства на дела, който съдружникът е записал.
2) Членствено правоотношение, което включва и неимуществени права и задължения.
По начало дружествения дял съответства на основния дял, но може да е уговорено друго. За дружествения
дял може да се издава удостоверение въз основа на Книгата за дяловете. Дружествените дялове могат да
се прехвърлят, наследяват и да се делят. Основните дялове са само числа и не могат да са предмет на
сделки. Когато дружественият дял е записан на повече от едно лице законът казва, че правата се
упражняват съвместно. Дружественият дял може да се залага.
Терминът “членство” има няколко значения:
1) юридическият факт, въз основа на който възниква членственото правоотношение;
2) самото членствено правоотношение;
3) дружествен дял като част от имуществото.
Членственото правоотношение възниква по 2 начина:
-оригинерно – членственото правоотношение възниква или едновременно с учредяване на дружеството
или с приемането на нов член без правоприемство.
19

lOMoARcPSD|4574750
Във втората хипотеза е необходимо да се подаде писмена молба с която се заявява, че лицето приема
условията на дружествения договор. Необходимо е и решение на Общото събрание трябва да се приема с
квалифицирано мнозинство от ¾ от капитала. Членството възниква от вписването, което е конститутивно.
-деривативно – чрез прехвърляне на дружествени дялове. Дружествените дялове могат да се прехвърлят
по всякакви транслативни граждански сделки. Прехвърлянето на дружествени дялове независимо от вида
сделка трябва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Формата е за
действителност. Самото прехвърляне като обстоятелство се вписва в търговския регистър.
Необходимо е решение на Общото събрание взето с мнозинство ¾ от капитала за приемане на нов
съдружник. Това решение поражда действие от вписването му в търговския регистър. Решението се приема
при заявление, че бъдещия съдружник приема дружествения договор.
Прекратяване на членственото правоотношение:
-смърт, поставяне под пълно запрещение на съдружник физическо лице, при прекратяване с ликвидация на
съдружник юридическо лице, както и при обявяване на съдружник в несъстоятелност.
-с едностранно изявление на съдружника – с писмено предизвестие, направено най-малко 3 месеца преди
датата на прекратяването.
-при прехвърляне на дружествения дял на друг съдружник или на 3-то лице.
Управлението засяга отношенията вътре в дружеството, осъществява се от органи. Управлението се
осъществява от Общо събрание и Управител
Върховен орган е Общото събрание. Общото събрание включва всички съдружници. Ако управителят не е
съдружник участва в Общото събрание с право на съвещателен глас – няма право да гласува, може само да
се изказва. Когато наетите лица в дружеството са повече от 50, те могат да упълномощят представител, но
той също има право само на съвещателен глас.
Компетенциите на Общото събрание са: 1. изменя и допълва дружествения договор; 2. приема и изключва
съдружници, дава съгласие за прехвърляне на дружествен дял на нов член; 3. приема годишния отчет и
баланса, разпределя печалбата и взема решение на нейното изплащане; 4. взема решения за намаляване и
увеличаване на капитала; 5. избира управителя, определя възнаграждението му и го освобождава от
отговорност; 6. взема решения за откриване и закриване на клонове и участие в други дружества; 7. взема
решения за придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях; 8. взема решения за
предявяване искове на дружеството срещу управителя или контрольора и назначава представител за
водене на процеси срещу тях; 9. взема решение за допълнителни парични вноски.
Управителят е едноличен орган. Само физическо лице може да бъде управител. Физическото лице трябва
да бъде дееспособно. Не могат да бъдат управители на ООД – съдии, прокурори, адвокати, членове на
управителни съвети на банки и др.
Управителят може да бъде избран с дружествения договор, а Общото събрание може да избере по всяко
време управител. Необходимо е той също да даде нотариално заверено съгласие за това. Името на
управителя се вписва в търговския регистър. Решението за избор на управителя има конститутивен характер
и поражда действие след вписването му в търговския регистър. Между управителят и дружеството се
сключва договор, който регламентира отношенията между тях и най-често е мениджърски, който е особен
договор. Може да се сключи и трудов договор.
Компетенции: съобразно законите и решенията на Общото събрание води цялата оперативна дейност;
свиква Общото събрание и подготвя заседанията му; води дружествените книги; организира счетоводната
отчетност; сключва трудови договори; представлява ООД пред трети лица.
Управителят има по-широки правомощия от прокуриста. Той може да упълномощава прокуристи.
Управителя може да сключва сделки с ООД и това не е договаряне сам със себе си. Отговорността на
управителя е договорна. Ако са повече от един, отговарят солидарно.
Контрольорът също е едноличен орган, ако контрольорите са повече пак действат като еднолични.
Контрольорът трябва да бъде предвиден в дружествения договор. Трябва да бъде дееспособно физическо
лице, може да не бъде съдружник. Правомощия: следи за спазване на дружествения договор; следи за
опазване на имуществото на дружеството; обект на контрола е дейността управителя и персонала.
Контрольорът се избира от Общото събрание, между него и дружеството се сключва и договор, който урежда
вътрешните отношения.
Способи за възникване на еднолично търговско дружество. Има 2 способа за възникване на еднолично
търговско дружество. Като от самото начало дружеството се учредява като еднолично търговско дружество
или чрез придобиване на всички дялове или акции от едно лице. Законът нарича притежателят на
дяловете/акциите едноличен собственик на капитала.
Ако дружеството се учредява като еднолично трябва да се състави учредителен акт в писмена форма за
действителност. Фирмата трябва да съдържа означението “еднолично ООД”. Капиталът не е необходимо да
е разделен на дялове (целият капитал е 1 дял). Възможно е обаче да е разделен на дялове и всички да са
собственост на едно лице.
Органи на ЕООД:
1) Едноличен собственик на капитала, има функции на общото събрание. Той може да приема решения
когато си поиска. Решенията на едноличния собственик на капитала са в писмена форма и се протоколират.
2) Управител – може да е едноличния собственик на капитала. Тогава той е всичко. Ако едноличен
собственик на капитала е юридическо лице, дружеството се управлява от ръководителя на юридическото
лице или определено от него лице.
20

lOMoARcPSD|4574750
Ако едноличния собственик на капитала е физическо лице със смъртта му се прекратява дружество. Може
в учредителния акт да е предвидено друго – наследниците могат да продължат дружествата. Ако едноличен
собственик на капитала е юридическо лице с неговото прекратяване се прекратява и ЕООД.
9. Акционерно дружество. Понятие и системи на учредяване. Капитал. Акции -

понятие, видове и сделки с акции. Права и задължения на акционерите. Облигации
– понятие и видове. Права на облигационерите. Конвертиране на облигациите
в акции. Управление. Еднолично акционерно дружество.
АД е търговско дружество, чийто капитал е разделен на акции. Дружеството отговаря към кредиторите с
имуществото си. АД е:
1) капиталово дружество, чийто капитал е разделен на акции;
2) основният дружествен акт е Устав;
3) акционерите имат право на лихва върху вноската си.
Системи за учредяване. Понастоящем АД се учредява по нормативната система. Учредител е лице, което
записва акции на Учредителното събрание. Учредител може да бъде всяко физическо или юридическо лице.
По принцип за учредяване на АД са необходими поне 2-ма учредители. С последните изменения се допусна
и учредяването на еднолично АД.
Учредяването има сложен ФС, който включва три трупи юридически факт: 1) правни действия, които се
извършват на Учредителното събрание; 2) действия по набиране на капитала; 3) вписване в търговския
регистър. На Учредителното събрание трябва да присъстват всички лица, които записват акции. УС трябва
да реши 4 задачи:
1) Решение за учредяване на дружеството, която трябва да се приеме единодушно.
2) Да приеме Устав на дружеството, който трябва да има съдържание със задължителни реквизити:
фирмата, седалището и адреса на управление на дружеството; предмета на дейност и срока, ако има такъв;
размера на капитала, вида и броя на акциите, правата за отделните класове акции, номиналната стойност
на отделната акция; органите на дружеството, техния мандат и броя на членовете им; начина на
разпределение на печалбата; начина на свикване на общото събрание.
3) Решение за установяване размера на разноските по учредяването
4) Решение за избор на Надзорен съвет (при 2степенна система), съответно Съвет на директорите (при
1степенна система), но само ако учредителите не са записали за себе си правото да го направят.
Набирането на капитала се извършва чрез вноски, въз основа на които се създава и имуществото. По
начало капиталът не може да се набира преди УС, защото на него се записват всички акции и едва след
това може да се изпълни задължението за вноска. 25% от номиналната стойност на всички акции, които е
записал всеки акционер.
Паричните вноски се внасят по банкова сметка на името на дружеството с посочване името на вносителя –
нарича се “набирателна сметка”. Срещу вноската лицето, записало акции получава временно
удостоверение, което се подписва от упълномощен член на управителния орган. То е ценна книга, която
материализира всички права на акционера + правото му да получи акции. Временното удостоверение се
издава по правило преди учредяването на дружеството.
Вписването в търговския регистър има конститутивно действие. Дружеството може да бъде вписано само
ако докаже, че са внесени по 25% от стойността на акциите, записани от всеки акционер.
Капиталът е цифрово изразена величина, която е константна и е равна на сумата от номиналната
стойност на акциите. Капиталът трябва да бъде в левове. Минималната му стойност е 50 000 лв., а за
специални видове дружества е предвидена нормативно по-висока стойност. При учредяването капиталът
трябва да бъде изцяло записан и най-малко 25% внесен.
Увеличаване на капитала. Според източниците на средства увеличаването може да бъде:
-ефективно – за сметка на внасяне на ново имущество;
-номинално – за сметка на имущество, което дружеството притежава.
Фактическият състав на увеличаването е сложен и смесен. Старият капитал трябва да бъде изцяло внесен.
Решение за увеличаване на капитала се приема от Общото събрание с квалифицирано мнозинство 2/3 от
гласовете от представените на събранието акции. Решението за увеличаване се вписва в търговския
регистър, то има конститутивно действие.
25/100 от капитала трябва да бъде внесен преди вписването в търговския регистър на увеличението. Трябва
да е внесена в пълен размер разликата между емисионната и номиналната стойност на новите акции.
Капиталът може да се увеличи чрез подписка. Тя е една оферта, предложение за записване на акции, която
дружеството оправя до акционерите или трети лица.
Има 3 правно-технически способа за увеличаване:
-издаване на нови акции
-увеличаване на номинала на издадените акции
-превръщане на облигациите в акции.
-чрез превръщане на задължения на дружеството в акции (капитализация)
-номинално увеличение на капитала – превръщане на част от печалбата в капитал.
21

lOMoARcPSD|4574750
Намаляване на капитала – то също е номинално и ефективно.

Правно технически способи за намаляване:
-чрез намаляване на номиналната стойност, но е предвидена минимална номинална стойност
-обезсилване на акции (амортизация). За да могат да се обезсилят принудително акции това трябва да е
прието в Устава.
Фактически състав на намаляването – сложен и смесен. Решение на ОС, което се приема с квалифицирано
мнозинство от 2/3 от представените на ОС акции. В решението трябва да е посочена целта на намаляването
и начина, по който ще се извърши.
Задължение за вписване на самото намаление - то не е елемент от фактическия състав и има само
оповестително действие.
Акцията е част от капитала, номинална сума (число), на което се дели капитала. Акцията е ценна
книга, документ, който материализира права. Акцията е ценна книга от вида легитимиращо-
разпоредителните. Акциите олицетворяват членствените права и задължения на акционера. Акциите
са неделими.
Видове акции. В зависимост от това дали акциите са ценна книга или не се делят на:
1) Налични акции. Те биват няколко вида в зависимост от начина им на прехвърляне:
 Поименни акции – името на първия притежател е посочено върху лицевата страна на акцията. Те се
прехвърлят с джиро. Фактическият състав на джирото обхваща изписване на името на приобретателя
и поставяне на подписа на прехвърлителя на гърба на ценната книга + предаване на фактическата
власт. Прехвърлянето трябва да е записано в книгата на акционерите. В нея се записват само
поименните акционери.
 Акции на приносител –прехвърлят се с просто предаване, т.е. този който упражнява фактическата
власт той е титуляр на правата по акцията. Акциите на приносител се прехвърлят по всички познати
на гражданското право способи.
2) Безналични акции – те не са ценни книги, а само права. Разпореждането с безналични ЦК се извършва с
цесия. Прехвърлянето може да е възмездно и безвъзмездно. Издаването и разпореждането с безналични
акции се вписва в специална Книга за безналичните акции, която се води към Централния депозитар.
Вписването в тази книга е елемент от фактическия състав, за разлика от прехвърлянето на налични ЦК.
Обикновени акции – съдържат 3 вида права: право на глас; право на дивидент; право на ликвидационен
дял.
Привилегировани акции - могат да се издават ако това е предвидено в Устава. Привилегированите акции
могат да бъдат с повече права от обикновените, с нови права или с по-малко задължения. Законът
предвижда няколко привилегии: право на гарантиран дивидент; допълнителен дивидент и други привилегии,
предвидени в устава, напр. право на акционера да иска дружеството да изкупи акциите му на определена
цена
Могат да се уредят и винкулирани акции – в устава са предвидени допълнителни права за прехвърлянето
им, напр. акциите не могат да се прехвърлят за определен период време или е необходимо съгласие на
органите на дружеството за прехвърлянето им. Винкулираните акции могат да са само поименни, при
акциите на приносител посочените ограничения са невъзможни.
Правата и задълженията на акционерите са материализирани в акции. Особеното е, че тези права са
установени в закона по един и същ начин за всички акционери или за големи групи акционери. Не се допуска
ограничаване на правата на отделни акционери от един клас. Членствените права са парцелирани на
отделни съвкупности – отделните акции са неделими и правата по тях също са неделими. Тези права и
задължения се прехвърлят заедно. Правата и задълженията биват имуществени и неимуществени, а само
правата са делят на индивидуални и колективни.
Имуществени права:
1) Право на дивидент - то възниква от сложен фактически състав.
2) Право на ликвидационен дял – възниква, когато дружеството се ликвидира и се удовлетворят
3) Право на лихва – трябва да е предвидено в устава и размера на лихвата. Това е лихва върху вноската.
4) Право да се запише пропорционална част от новите акции при увеличаване на капитала.
5) Право да се запишат акции при увеличаване на капитала за сметка на неразпределената печалба.
6) Право на замяна на поименни акции с акции на приносител и обратно.
Неимуществени права:
1) Управителни права. Всеки акционер има право да участва в работата на ОС. Правото на глас – принципът
е, че всяка акция е равна на 1 глас.
2) Контролно право е правото на информация - право на акционера да се запознае с писмените материали,
свързани с дневния ред на предстоящото ОС и право да получи безплатно материалите и то най-късно 30
дни преди датата на ОС и право на акционера да получи протоколите от миналите ОС и приложенията по
тях.
3) Колективни права (права на малцинството).
 право на акционерите притежаващи 5/100 от капитала за повече от 3 месеца да искат свикване на
ОС. Ако до 1 месец не е свикано или не се проведе до 3 месеца от заявяване на искането се свиква
от Окръжния съд или се дава право на акционерите да го свикат.
22

lOMoARcPSD|4574750
 право на иск пред Окръжния съд за ангажиране на отговорността на член на съветите за причинени
вреди на дружеството. Това е иск за вреди, които са причинени на дружеството. Вредите могат да
бъдат имуществени или неимуществени, претърпени загуби или пропуснати ползи. Ответниците по
иска са членовете на съответния орган на дружеството. В петитум на иска трябва да се търси
осъждане в полза на дружеството.
 право на акционерите притежаващи 10/100 от капитала на дружеството да искат от Общото
събрание или от длъжностното лице от Агенцията по вписванията да се назначи контрольор, който
да провери годишния счетоводен отчет и да изготви доклад за констатациите си. Става дума за
допълнителна проверка.
Задължения на акционерите:
1) задължение за вноска. Акционерите трябва да внесат имущество, срещу което им се дължи дивидент.
Вноските могат да бъдат както парични така и непарични. Вноската трябва да се направи във срок,
определен в устава, но не по-дълъг от 2 години от учредяването или от увеличаването на капитала.
2) Задължение за обезпечаване на вноската – може да се предвиди в устава.
3) задължение за лоялност – добросъвестно отношение към дружеството. Лоялността се свързва с
членственото правоотношение.
Облигации – понятие и видове. АД е единственото ТД, което може да издава облигации. Облигациите са
заем (паричен), който облигационерите дават на дружеството. Облигационера е кредитор на
дружеството. Облигацията е ценна книга, която се издава от АД и материализира 2 вземания – вземане
за главницата и вземане за лихви. Облигациите се издават на емисии – големи групи ценни книги, които
материализират парва.
Видове облигации:
1. Налични и безналични – поименните облигации се прехвърлят джиро, а облигациите на приносител с
предаване.
2. От гледна точка на правата, които материализират облигациите биват обикновени и привилегировани.
Привилегированите акции материализират допълнителни права – най-вече допълнително право на вземане.
Законът урежда специален вид облигации, които материализират преобразуващото право да се
преобразуват облигациите в акции, които също могат да бъдат определени като привилегировани.
Облигации могат да се издават от акционерно дружество най-малко две години след вписването му в
търговския регистър. Облигациите се издават с подписка. Предложението за подписка е предложение да се
сключи заем.
Права на облигационерите. Облигационерите имат 2 категории права – индивидуални и колективни.
Индивидуалните права на облигационерите зависят от вида на облигациите. Винаги съществува вземане
за номинала, за лихви и евентуално някакви други права. Облигационерите имат колективни права.
Тяхното упражняване става чрез Общо събрание, като облигационерите от всяка емисия формират отделно
общо събрание. Първото общо събрание на облигационерите се свиква от органите на АД чрез покана,
която се обявява в Търговския регистър и законът предвижда това да стане в едномесечен срок след края
на подписката. Минимален кворум за общо събрание на облигационерите е 1/2 от заема.
Права на общо събрание – доста ограничени:
-избира и освобождава от длъжност представителите на облигационерите;
-дава съгласие за издаване на нова емисия привилегировани акции;
-когато се издават конвертируеми облигации, общо събрание на облигационерите с конвертируеми
облигации трябва да даде съгласие за издаване на нова емисия;
Права на представителите:
-извършват действия за защита правата на облигационерите в съответствие с решенията на ОС;
-могат да участват в общо събрание на акционерите като имат право на информация като акционери;
-могат да изказват становище пред общо събрание на акционерите, когато те взимат решение свързано с
изпълнението по облигационния заем – това е единственият случай, когато могат да се изказват.
Конвертируеми облигации са облигации, които материализират правото за обръщането на облигация в
акция. Това право по същество е преобразуващо. Такъв вид облигации издават по решение на общото
събрание на АД, което не предвижда издаването и реда за издаване. Решението се приема с обикновено
мнозинство. Ако вече е издадена емисия конвертируеми облигации е необходимо одобрение от общото
събрание на облигационерите с конвертируеми облигации за издаването на нова емисия.
АД се управлява от Общо събрание, Съвет на директорите (едностепенна) и Управителен съвет
(двустепенна). Общото събрание се произнася по най-важните въпроси, но не може да се смята, че е
орган с обща компетентност. Общото събрание включва всички акционери с право на глас. Членовете
на съветите могат да участват в Общото събрание, но нямат право на глас ако не са акционери. Принципът
е че се формира едно Общо събрание за всички акционери, но по определени въпроси, които засягат
притежателите на отделните класове акции. Гласуването се извършва по класове като е необходимо във
всеки клас да се постигне необходимото мнозинство, за да се вземе решението. Събранието е редово ако
присъстват поне 50% от притежателите на такива акции, а решенията се взимат с мнозинство 3/4 от
присъстващите.
Общото събрание се свиква при едностепенна система от Съвета на директорите, ако е двустепенна от
управителния или надзорния съвет. Свикването се извършва чрез покана, обявена в Търговския
регистър. Поканата трябва да е обнародвана най-късно 30 дни преди датата. ОС функционира като приема
23

lOMoARcPSD|4574750
решения, а това става чрез гласуване. Решенията се разглеждат като особен вид сделки – сделки-решения и
те влизат в сила незабавно.
Всяко дружество може да избере едностепенна или двустепенна система за управление и да промени
системата си на управление по всяко време.
Управителните органи са колективни, законът предвижда изисквания към членовете им – те трябва да са
дееспособни физически лица.
Управлението и при едностепенната и при двустепенната система е съсредоточено в един орган СД или УС.
Двустепенна система – управлението се осъществява от УС, който се контролира от НС. Едно лице не
може едновременно да е член на УС и НС. Минимален и максимален брой на членовете на УС – от 3 до 9
лица.
Едностепенна система. Дружеството се управлява от 1 орган – СД, който се състои от 3 до 9 члена. СД
работи по приети от него правила и избира председател и заместник председател от своите членове. СД
провежда редовни заседания на 3 месеца, а извънредни заседания могат да се свикат по всяко време. Всеки
член може да иска свикване на събрание.
ЕАД – особености. ЕАД се учредява по симултантната система. Учредяването изисква създаване на
учредителен акт в писмена форма за действителност. Учредителният акт включва както устав, така и израз
на волята на собственика на капитала да учреди дружество и с него трябва да се назначи първи НС или СД.
При ЕАД собственика на капитала трябва да се впише търговския регистър. Това важи и за двете хипотези и
ако първоначално е еднолично АД или ако всички акции са изкупят. Фирмата на дружеството трябва да
съдържа “ЕАД”. Едноличният собственик на капитала решава всички въпроси от компетентността на ОС.
Решенията трябва да са в писмена форма за действителност и да са удостоверени с протокол.
10. Обекти на правоотношенията - понятие и видове. Вещи, видове вещи.

Нематериални блага. Пари и ценни книжа. Търговско предприятие. Наследство.
Работна сила.
Всяко гражданско правоотношение се характеризира със своите страни и обекти. Обект на гражданското
правоотношение е благото, спрямо което носителят на субективното право може да упражнява
признатото му и гарантирано от закона поведение за задоволяване на съответния интерес. По
действащото гражданско право може да се приеме съществуването на следните обекти - вещи,
нематериални блага, действия, имущество.
Веща е материален предмет, който има самостоятелно съществуване. Има два признака,
характеризиращи вещта: тя е винаги нещо материално, телесно и съществува в природата, и второ - има
относителна обособеност и затова говорим за самостоятелност. Вещи са не само твърдите тела, но и
течните и въздухообразните тела, доколкото могат да бъдат самостоятелни и обособени спрямо останалите
вещи. Затова водата в един язовир е вещ, но дъждът не е вещ, кислородът в бутилка е вещ, но
атмосферният кислород не е вещ.
Не е вещ също и: водната, светлинната, електрическата, ядрената и природната енергията, но с оглед
охраната на енергията, законодателят в ЗС е посочил, че енергията се приравнява на вещ и то движима.
Не е вещ всичко онова, което не притежава признака наречен материалност, телесност, като пример
могат да се дадат личните нематериални блага - чест, име, изобретение, авторска творба и др.
Не са вещи и съвкупностите от вещи - като колекция от картини, библиотека, склад със стока, стадо и др.
Съвкупността от вещи представлява множество от вещи и всяка една от тях може да бъде отделен обект на
гражданския оборот, затова продажбата на една съвкупност означава продажба на множество от отделни
вещи;
Не е вещ и отделното субективно право или правно задължение, а също и имуществото. Правата и
задълженията са идеологически явления, а не явления на природния свят.
Не са вещи живите хора. Части на човешкото тяло, отделени от него могат да се разгледат като вещи и
имат значение за трансплантации, кръвопреливания и т.н.
Вещните права могат да имат за обект само вещи.
Въз основа на физическите, химическите и други качества на вещите, а също и нуждата на търговския
оборот, гражданското право признава различни правни свойства на вещите. Правните свойства на вещите,
на които гражданското право отдава значение са следните: предназначение на вещите, участието им в
гражданския оборот, делимост, движимост, заменимост, потребимост, сложност и др.
Според участието им в гражданския оборот, те биват: вещи, които могат да бъдат предмет на сделки, на
разпореждане и вещи, които не могат да бъдат предмет на сделки. Първите са вещи имащи публичноправна
собственост и са посочени в Конституцията (подземни богатства, резервати, пътната мрежа и пр).
Според делимостта им, различаваме делими и неделими вещи. Делимите са тези, които поради естеството
си и съгласно законите могат да се разделят на части без да губят значителна част от стойността си.
Неделима вещ, според естеството си е, например, някакво животно, а според закона - земеделска земя до 3
дка.
24

lOMoARcPSD|4574750
Друго деление е на движими и недвижими - движими са тези, които могат да изменят положението си в
пространството. Определение на недвижими вещи се съдържа в чл. 110 от ЗС - “Недвижими вещи са:
земята, растенията, сградите и др. постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от
действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката. Всички други вещи
включително и енергията са движими вещи. Не са недвижими вещи обаче павилионите и други подобни,
които лежат върху земята, но не са трайно прикрепени върху нея. Гражданското право отдава значение на
това деление с оглед реда за придобиване на вещните права върху недвижими имоти, което става само с
нот. акт, с оглед на придобивната давност, владелческата защита, обезпеченията и пр.
Според това дали вещите се характеризират с родови или индивидуални признаци, биват родово
определени вещи и индивидуално определени вещи. Родово определени вещи са въглищата, понеже се
копаят от рудник и имат произход, тъканите, които се добиват от съответните им източници, а индивидуално
определени са вещите, които имат точно количество (100 т. въглища) и качество - определена марка и пр.
Според това дали при използване вещите запазват цялостта си, или самото използване се постига чрез
унищожение на вещите (консумация), те биват потребими и непотребими. Потребими са храната,
суровините, материалите и пр., а непотребими са недвижимите имоти, машините, ТV и пр. Непотребимите
вещи също, се потребяват но това става в един продължителен период от ползване. Практическото значение
на това деление е, че вещното право на ползване може да съществува само върху непотребимите вещи.
Според отношението на вещите една към друга, те биват главна вещ и принадлежност. Принадлежността
обслужва използването на главната вещ, но последната може да се ползва и без принадлежността си. Така в
едно МПС, резервната гума, крикът и пр. са принадлежности. Пратическото значение на това деление, е че
принадлежността следва съдбата на главната вещ, освен ако е постановено или уговорено друго (чл. 95 от
ЗС - Когато вещта е изработена от материал, който принадлежи на различни собственици, собственик на
вещта е този, на когото принадлежи главния материал).
 Доход е всичко онова, което може да се получи от или по повод на една вещ, без да се засегне нейната
цялост. В този случай, вместо за доход, ЗС говори за добив. Добивите биват няколко вида: плодове,
прираст, наем и др. Плодове, според ЗС, са тези доходи, които представляват вещ, която е отделена от една
друга вещ, като нова, без вещта, от която изхожда да е изменена съществено. Плодовете винаги са движими
вещи. Те винаги предполагат наличие на една вещ-майка, от която се отделят. Плодове могат да дават както
движими, така и недвижими вещи. Прираст това е този доход, който една вещ може да даде следствие на
използването на определени биологични процеси в нея, увеличаващи стойността й. Прираст имаме пр. при
увеличение теглото на животно. Има разлика между прираст и приращение. Приращението е всичко онова,
с което се увеличава стойността на една вещ, следствие на действие на човешки или биологични процеси
Наем това е доход, който може да се получи от една вещ, следствие на установяване на облигационни
отношения по използването й. Наемът е парична сума, но тя се получава по повод ползването на веща,
затова се нарича още граждански плод. Сходно положение с наема има лихвата, която се заплаща по
повод ползването на една парична сума.
Нематериални блага - това е обективирана интелектуална собственост, върху която се признават
субективни права. Имат следната характеристика:
 нямат веществен, телесен характер, но имат реално съществуване;
 в тях се съдържа творчески елемент, съдържат нещо ново, което ги прави ценни и годни да бъдат
поети под закрилата на закона;
 обективират се във вещи - чрез тях достигат до човешките сетива, но тези вещи са нещо различно от
благата, те са средството за реализирането им.
Нематериалните блага трябва да се разграничават от мислите, идеите и целия вътрешен мир на човека,
който не е получил външен израз. Не са нематериалните блага и вещите, в които може да бъдат те
материализирани. Например, ръкопис, картина, скулптура и др. Нематериалните блага възникват с тяхното
обективиране. В определен от закона момент върху нематериалните блага се признават изключителни
права. По принцип правото възниква след завършване на съответното нематериално благо от автора му -
роман, филм и др.; за изобретенията и полезните модели - когато се патентоват; за търговската марка -
когато се регистрира. Правата върху нематериалните блага са абсолютни.
Действието като обект на гражданско правоотношение е правомерно поведение, което едно лице дължи на
друго и се състои в извършване или неизвършване на нещо, или предаване на нещо. Действието е обект на
облигационни правоотношения и се изучава от облигационното право.
Пари. Те са най-общо казано ценни книги на приносител, която материализира в себе си права. По
принцип, парите в правото се определят като особен вид движими вещи.
Парите имат следната характеристика:
 издават се от държавата или от определена от нея емисионна институция (в РБ е само БНБ);
 винаги материализират в себе си стойност, с която може да се плати всеки дълг – те са
законно платежно средство;
 те са родово определени и заместими вещи, които се определят според числото на
паричните единици, изразено върху тях;
 те са делими в смисъл, че може да се разменят за такива копюри или монети, каквито има в
обръщение;
25

lOMoARcPSD|4574750
 т
е могат да се индивидуализират и да се превърнат в определени вещи чрез посочване на серията,
номера и годината на издаването им.
Ценната книга е писмен акт, който материализира права. Затова упражняването на правата става чрез
предявяването на акта. В самия акт се определя съдържанието на правата. Ценната книга е вещ и като
такава може да бъде обект на вещни права. Наред с това ценната книга материализира в себе си
някакви други права (пр. право на вземане на парична сума; право да се получи товар; право да се получи
лихва и т.н.). Затова във връзка с ценната книга винаги съществува и едно облигационно правоотношение,
правата по което се осъществяват с представянето й. Примери на ценни книги са: облигации от държавни
заеми, акции, чекове, записи на заповед, менителници (полица), товарителен запис - коносамент, фиш от
тото и др.
Според способа за определяне на оправомощеното лице, биват:
 н
а приносител - когато правата по ценната книга могат да се упражняват от приносителя й.
Приносителят се смята и за носител на субиктивното право, което е матириализирано в ценната книга.
В нея не е посочено името на приносителя й, и така собственикът й може да се разпорежда с ценната
книга, като това става с едно просто предаване и приносителят й (притежателят й) става собственик,
ако е придобил владението на възмездно правно основание, макар и от несобственик - чл. 78 от ЗС;
 поименна - в нея е посочено името на лицето, което може да упражнява правата по нея.
Такива са чекът и акцията;
 заповедна - това е ценна книга “на заповед”. В нея се посочва първият носител на правото
на собственост върху нея и се добавя, че по негова заповед тя може да се притежава от др. лица.
Такива ценни книги са записът на заповед, менителницата и коносамента.
Докато ценната книга на приносител се прехвърля чрез предаване, то поименните се прехвърлят чрез
т.нар.”цесия” (договор, чрез който носител на вземане го прехвърля на трето лице), а относно акциите е
необходимо и регистриране на прехвърлянето им в нарочни регистри на акционерите в съответното
предприятия, а в определени от закона случаи - и в др. регистри. Заповедните ценни книги се прехвърлят
чрез “джиро”. Прехвърлянето е в писмена форма и става на гърба на книгата или на прекрепен към нея
лист). Джирото може да бъде поименно - когато ценната книга се прехвърля на определено лице; или
бланково - когато тя се прехвърля на приносител.
Според значението, което има съставянето на документа за възникването на правото, което е
материализирано в ценната книга, то книжата биват:
 у
чредителни (конститутивни) - при тях създаването на документа е условие за възникването на
правото, което е материализирано в него (пр., чек, менителница и запис на заповед);
 легитимационно-разпоредителни - те документират едно право, което може да е
възникнало и много преди издаването на този документ, но след издаването му това право може да се
упражнява само чрез предявяването на този документ (пр., акция, облигация, коносамент).
Търговското предприятие е съвкупност от права, задължения и фактически отношения. В него е
организирана дейността на търговеца. По нашето право търговско предприятие е обект, а не субект на
правото, за разлика от други правни системи. Обект на правото е нещо от материалната действителност,
върху което съществува субективно право.
Съдържанието на търговското предприятие има нехомогенен състав. Включва права, задължения и
фактически отношения в една цялост.
-съвкупност от права:
 вещни права - право на собственост или ограничени вещни права;
 облигационни права - права от договори, върху ценни книжа, дялови участия от други търговски
дружества;
 права върху нематериалните права - права за търговски марки, изобретения, рационализации и пр.;
т.нар. индустриална собственост;
 неимуществени права - права за търговска фирма, която е свързана с търговското предприятие, а не
с личността на търговеца.
-съвкупност от задължения:
 облигационни задължения - за плащания, доставки и т.н. (всичко, което произтича от договори);
 задължения по сключени, но неизпълнени договори;
 задължения по трудови договори.
-фактически отношения - неправна категория, на която правото придава правен характер. Тук се включва
вътрешната организация на търговската дейност и установеният начин за контакти с външния свят.
Включват се още:
 създадените опит, знания, квалификация на кадрите, познаването на пазарите и на доставчиците;
 установеността на търговското предприятие на определено място (географското разположение);
каналите за реализиране на продукцията; репутацията на търговците; връзките с клиентите;
перспективите за развитие на търговското предприятие (търговските шансове);
26

lOMoARcPSD|4574750
 клиентелата: лицата, които по навик се обръщат към търговското предприятие. Алиалантаж -

годността на търговското предприятие да привлече нови клиенти, атрактивността му.
Търговското предприятие може да бъде предмет на сделки. Когато се прехвърля цялото предприятие на
търговско дружество, за прехвърлянето е необходимо решение взето с мнозинство или с единодушие в
зависимост от това какво търговско дружество е. Търговското предприятие може да бъде прехвърляно чрез
сделка. Такава сделка е покупко-продажбата. При прехвърляне на права за вземания имаме цесия -
прехвърляне, отстъпване на право върху вземане на друго лице. При договора за наем имаме договор за
пренаемане. Трудовите права се прехвърлят от предишния работодател към следващия. Търговската марка
се прехвърля чрез лицензия.
Наследство. Наследството е съвкупността от прехвърлими права и задължения на
наследодателя, които той е притежавал приживе.
Правата могат да бъдат: право на собственост върху недвижим имот и движими вещи; облигационни права
във връзка със сключени от него договори и вземания; право върху средствата по индивидуалните партиди
на осигурените лица; права върху обекти на интелектуалната собственост - имуществените права на автора
се наследяват, а неимуществените права се упражняват от наследниците. Авторското право е комплексно
право и е еднократно наследимо – има период на еднократна защита. Ако наследникът почине преди края
на срока на закрила, правата преминават върху държавата.
Задължения - наследниците отговарят за тях, съобразно дела, който получават; задължения за причинени
вреди; задължения от финансови начети (глоба - само ако актът, с който е наложена глобата е влязъл в сила
преди смъртта на наследодателя - събира се от имуществото му)
Не преминават по наследство:
-правото на ползване - то се погасява със смъртта на наследодателя;
-права и задължения по договори, сключени с оглед личността на починалия (договор за поръчка)
-права от трудов договор - пенсия може да се наследи вече изработеното или пенсията от предходния
месец, но за в бъдеще не може
-права и задължения за издръжка (имат строго личен характер).
По наследство преминават само тези имущества, които са принадлежали на починалия преживее и които са
поначало прехвърлими.
Работната сила е съвкупността от физическите и умствените способности, с които разполага човек. Не
работната сила, а нейното приложение има значение за правото. Отношенията между хората по повод
използването на тази сила, на т.нар. жив труд са трудови отношения. Самото изделие наричаме преминал
труд. От юридическа гледна точка трудовите отношения се обособяват посредством работна сила.
Предоставянето на работна сила на работника или служителя за ползване от работодателя пораждат лична
зависимост. Работата се изпълнява в условията на определен трудов режим – работника или служителя е
подчинен на вътрешния ред определящ условията за съответната дейност на хората. Работната сила може
да се предоставя само като пряка форма на трудово правоотношение.
11. Придобиване и изгубване на права. Правоприемство - понятие и видове.

Първично и производно придобиване. Правоприемство в трудовото право.
Изгубване на права.
Придобиване на право означава свързване на едно субективно право с определено лице. Това право
може да се придобие по два начина:
 самостоятелно придобиване - едно право може да се породи в лицето на придобиващия го
самостоятелно, без да произтича от правото на друго лице;
 чрез правоприемство - правото произтича от право на друго лице;
Когато собствеността се извежда от едно съществуващо към момента право, то имаме производно
придобиване. Но, когато субектът не извежда своето право от вече съществуващо право върху вещта, то
имаме т.нар. първично придобиване (пр., улов на диво животно; придобиване на плодове; намиране на
съкровище и др).
Голяма част от субективните права не са свързани с личността на техния носител. Това означава, че може
да имаме промяна в носителя на тези права. Промяната на носителя на онези субективни права, които са
свързани с личността му не може да настъпи. В тези случаи имаме т.нар. непрехвърляемост на
субективно право. Тук се включват задълженията, поети с оглед на личността (intuitu personae). Но
съществуват и непрехвърляеми права с оглед на тяхната характеристика: право на име, право на образ и др.
Видове прехвърляне на права:
1. Според начина на ПРАВОПРИЕМСТВО, имаме:
 универсално провоприемство - при него едно лице прехвърля на друго всичките си права, цялото си
имущество или определена от него идеално част. Тук става въпрос не за вещи, а за имущество, като
комплекс, като съвкупност. Най-често това е наследяване по закон или сливане на две юридически лица. Тук
имуществото е в комплекс от права и задължения неразделно свързани.
 сингуларно (частно) провоприемство - при него имаме прехвърлянето на конкретно право, на
конкретна вещ. Като ярък пример е дарението, продажбата на един имот, прехвърляне на дълг и др.
27

lOMoARcPSD|4574750
2. Основно деление при придобиване на права е на :

 оригинерно (първично) придобиване - при това придобиване на права имаме създаване или
придобиване на едно субективно право самостоятелно, без то да произтича от правото на друг
правен субект. С това придобиване се създава едно ново субективно право, т.е. в хипотезиса на правната
норма не е включено трето лице от което да се придобива правото, а възниква едно ново право съвсем
самостоятелно, без някой друг да го е притежавал (пр., придобиване на имот по давност след като е бил
владян 10 години – не е необходимо да доказваш, че имотът е бил нечия собственост; придобиване на
плодове и др).;
 деривативно (производно) придобиване - при това придобиване правото произтича от друго
лице. Едно вече съществуващо в правния мир субективно право се прехвърля на друго лице.
Купувачът става собственик, ако продавачът е собственик. Това е резултат от породено правно отношение
между две лица: праводател и правоприемник. Праводателят прехвърля своето право на провоприемника,
който го придобива. Това придобиване е известно като правоприемство. Няма провоприемство при
разваляне или унищожаване на една сделка, като в този случай правата се възстановяват в първоначалното
им положение.
Деривативното придобиване на субективно право може да се раздели на два вида:
1) прехвърлително правоприемство (транслативна сукцесия) - праводателят притежава конкретно
субективно право и то е обект на придобиване от трето лице, като прехвърлителят не запазва за себе си
нищо от това право (прехвърля се правото на строеж заедно с правото на собственост върху построеното;
право на вземане и др.);
2) правоучредително правоприемство (конститутивна сукцесия) - при това прехвърляне праводателят
прехвърля само част от притежаваното субективно право, която част е в по-тясно съдържание от
притежаваното право. Но тази част, която се прехвърля е в състояние да създаде едно самостоятелно
субективно право, като в същото време праводателят запазва основната част от своето право, която е годна
по обем и съдържание да съставлява едно субективно право (пр., стопанин учредява правоползване на
овощната си градина; собственик отдава под наем стая от своето жилище и др).
Когато се говори за правоприемство, трябва да се има предвид, че правата и задълженията са свързани,
могат да се прехвърлят само права, но могат да се прехвърлят и само задължения (пример: заместване на
длъжника), а могат да се прехвърлят правата и задълженията - пр., наследяването.
Общо правоприемство – налице е едно имущество, т.е. една съвкупност от права и задължения. Тази
съвкупност се прехвърля с възникването на определен юридически факт и правоприемникът получава
всички права и задължения. Предмет на общото правоприемство може да е както цялото имущество, така и
част от него, която, обаче, не е индивидуализирана, а е уточнена само количествено, напр., ½, 1/3 и т.н. Най-
често такива юридически факти са смъртта на едно лице и реорганизацията на юридическото лице. При
смърт на 1 лице върху наследниците му по закон или завещание преминават всички права и задължения на
наследодателя, освен тези от личен характер.
Освен правопораждащи, съществуват и правопроменящи юридически факти, които имат за резултат
промяна на създадени и вече съществуващи права и задължения, а също и правопогасяващи юридически
факти, чиито резултат погасява установени права и задължения. При прекратяването на това право, то се
изгубва. Изгубването на правото е резултат от настъпването на определени юридически факти, с които
правната норма е свързана промяната на това право, такива са:
-волеизявлението на едно или повече лица, които са носители на съответното право;
-смъртта на носителя на правото;
-погиване на обекта на правото;
-постигането на целта, с оглед на която е създадено това право;
-изтичането на срока за който е създадено това право и др.
Разпореждането с едно субективно право, целящо неговото прекратяване, следва да отговаря на
определените от правния ред изисквания, с оглед необходимостта от гаранция за запазване на интересите
на засегнати трети лица от съответното правопогасяване на правото, а също и интересите на самият
носител на това право. Ако се прави от пълномощник, то той трябва да е надлежно овластен.
Трудовото правоотношение се характеризира с това, че има личен характер. Уговорената трудова
функция се изпълнява лично от работника или служителя, които са носители на работна сила и не могат да
се заместят. От друга страна доверието между работодателя и работника също са лични. Задължението да
се подчинява на законните разпореждания на работодателя също имат личен характер. Границите на тази
подчиненост са съществуващото трудово правоотношение и използването на предоставената от работника
или служителя работна сила на работодателя съобразно нейното предназначение. Личния характер на
трудовото правоотношение се прекратява със смъртта на работника или служителя, но не и със смъртта на
работодателя. От страна работодателя е допустима приемствеността на трудовото правоотношение. Това
означава, че със смъртта на работодателя-физическо лице трудовото правоотношение не се прекратява, но
със смъртта на работника или служителя трудовото правоотношение се прекратява. Не могат да се
наследяват трудовите задължения на починалия работник или служител.
12. Правни сделки. Понятие. Отлика от други юридически факти. Видове сделки.
28

lOMoARcPSD|4574750
Съдържание и форма на сделките. Тълкуване. Търговски сделки - понятие и

видове.
Правната сделка е правомерно правно действие, централен елемент на който е

волеизявлението на едно или няколко лица, насочени към пораждане, изменение или прекратяване
на права и задължения.
Сделката е правомерно юридическо действие, което включва като свой централен, съществен и
необходим елемент волеизявлението на едно или повече лица и поражда правни последици, които
настъпват защото са желание от съответния правоимащ субект и от насрещната страна.
Сделката е най-важният юридически факт в гражданското право. Абсолютно необходим елемент на всяка
сделка е волеизявлението. То се състои от воля и изявление:
 волята - това е вътрешен психически процес;
 изявлението - е обективираната воля в действителността.
Между волята и изявлението съществува единство. Когато съществува несъответствие между желанието и
външно изразеното действие, то правото се намесва чрез института на недействителността на сделката.
По това, че основно и определящо значение за сделките е пораждането на правни последици, които са
желани и определени по съдържание от самите страни те се различават от юридическите постъпки.
Сделката има относително правно действие тъй като тя се проявява само между страните. Съгласно чл. 21,
ал. 1 от ЗЗД - “Договорът поражда действие между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в
закона случаи”.
Мълчанието не е волеизявление. То по-скоро е липса на волеизявление. То е правно ирелевантно.
Съществува разлика между мълчанието и мълчаливото волеизявление (пр., срокът за приемане на
наследството - по принцип няма срок, но ако заинтересувани лица поискат срок за приемането му, то
мълчанието се приема за отказ от наследството).
Има разлика между сделката и волеизявлението на един държавен орган, тъй като при последния има
налице властнически акт, от който възникват административни права и задължения, които са между
неравнопоставени субекти, тъй като държавния орган изпълнява властнически правомощия в рамките на
неговата компетентност.
Видове сделки.
Едностранни. При тях е характерно, че те съдържат волеизявлението само на един правен субект, което е
насочено към пораждане изменения, прекратяване или погасяване на субективно право и правно
задължение. Едностранни сделки са:
 завещанието - Поражда действие след смъртта на завещателя. В него е изразено волеизявлението
само на завещателя, Законът за наследството забранява извършването на съвместни завещания
между две или повече лица с един и същи завещателен акт. В тези случаи правното действие ще
породи онзи завещателен акт, който е бил съставен приживе от починалия.
 упълномощаването - Съгласно ЗЗД упълномощаването е формата на самата сделка. Когато се
прехвърля собственост върху недвижими имоти пълномощното трябва да бъде в писмена форма с
нотариално заверени подписи. Упълномощаване за извършване на сделка.
 развалянето на двустранни договори - Съгласно ЗЗД извършва се чрез едностранно
волеизявление, чиято форма също се определя от формата на самата правна сделка.
 запис на заповед, чек, менителница - Те са правни сделки на търговското право и се уреждат в
търговския закон.
 приемането и отказът от наследство - Те са едностранни волеизявления и се характеризират
като едностранни правни сделки.
Двустранни. Договорът е типична двустранна правна сделка. Той е съглашение между две или повече лица
с цел настъпване на определени правни последици. Договорът включва взаимносвързани волеизявления и
затова той се характеризира като двустранна правна сделка. Всеки един договор се състои от предложение,
наричано оферта, и приемане, наричано акцент. От своя страна договорите се делят на:
* едностранен договор
* двустранен договор
* многостранен договор.
Едностранните договори пораждат правно задължение само за едната страна по правоотношението.
Едностранен договор е договорът за дарение, договорът за влог. Двустранните договори пораждат както
субективни права, така и правни задължения за двете страни по правоотношението. Преобладаващ брой
договори са двустранните - продажба, наем.
Според това дали получава облага страната която дава или извършва:
 възмездни сделки - един договор може да бъде възмезден и тогава, когато е едностранен, пр. заемът.
Договорът, при който всяка от страните е кредитор на другата страна е винаги възмезден. Възмездният
характер на някои от договорите е спорен.
 безвъзмездна сделка - при нея няма насрещна престация (пр. даговор за дарение).
Според това дали настъпва предаване на вещ или не:
29

lOMoARcPSD|4574750
 консенсуални сделки - при тях правните последици настъпват направо по силата на постигнато
съгласие, без да има предаване на каквито да било вещи;
 реални сделки - при тях наред със съгласието или волеизявлението, трябва да се извърши и реално
действие по предаването на определена вещ (пр. заемът, залогът, договор за превоз и др).
Според това дали за постигане на определена цел по сделка се извършва и друга сделка или не:
 фидуциарни сделки - при тях страните за да постигнат определена цел по сделка, извършват правна
сделка, правният резултат на която надхвърля преследваната цел (пр., ако длъжник дължи сума на
кредитор, то той вместо да ипотекира имота си го прехвърля в собственост на кредитора). Тук фидуциарът-
кредитор придобива имота, но той е длъжен да върне имота, ако получи плащане, или да върне част от
неговата стойност, която надвишава дълга, ако го е продал.
 обикновени сделки - при тях нямаме правен резултат, който да надхвърля целта на сделката.
Според възможността да се представи съдържанието на сделката:
 формални сделки - при тях има писмена форма, необходима за доказване на сделката;
 неформални сделки - те са свободни и устни и страната по тях не може да докаже съдържанието на
сделката.
Според въздейтвието което упражняват сделките върху имуществото:
 сделки на управление - титулярът на сделката не изгубва управлението на вещта (пр. отдаване под
наем на вещ);
 сделки на разпореждане - титулярът на правото загубва или обременява притежаваната вещ (пр.
договор за продажба; договор за залог или ипотека).
Според това дали сделката има връзка със смъртта на едно лице или не:
 сделки по повод на смърт - такава е само завещанието;
 сделки между живи - това са останалите сделки.
Според наличието на основание за сключване на сделката или не:
 казуални сделки - при тях, за да се сключи една сделка е необходимо някакво основание (пр. някаква
вещ- договор за продажба, замяна, изработка; или някакво правно действие - договор за поръчка,
упълномощаване и др.), като основанието е елемент от фактическия състав на сделката;
 абстрактни сделки - тук основанието не е елемент от фактическия състав на сделката, като тя е такава
и без да има основание (пр. чек, менителница, запис на заповед).
Според своята самостоятелност, сделките биват:
 главни сделки - съществуват и възникват без да зависят от други сделки;
 зависими (акцесорни) сделки - те възникват винаги във връзка с наличието на друга сделка и не могат
да съществуват без тях (пр. договор за гаранция, във връзка с продажба на вещ).
Форма на сделките. Формата е предписан от закона начин за извършване на волеизявленията от
една и съща или няколко определени категории сделки.
Формални сделки са сделки, за които правната норма е установила определен предписан в тях начин за
установяване на волята и е поставила точно тази форма в съществен елемент на сделката. В този аспект,
може да се каже, че формални сделки са тези, при които липсата на предписаната от закона форма води до
тяхната недействителност. В този смисъл се говори, че всички предварителни договори, които имат за
предмет недвижим имот, трябва да бъдат облечени в писмена форма. Всеки договор за поръчителство
трябва да бъде облечен в писмена форма, че всяка продажба на недвижим имот трябва да бъде облечена
в писмена форма.
При неформалните сделки, страните сами избират начина, чрез който ще изявят волята си и ще влизат по
този начин във връзка с трети лица. При формалните сделки, този начин е предварително определен,
предписан и еднакъв за всички сделки от една определена категория.
Има няколко вида форми, които са поставени от закона като съществени елементи за да бъде сделката
действителна:
1) Писмена форма - тя е предпоставка въздигната от закона за валидност на редица сделки като:
предварителни договори, за сключване на окончателен договор, за който е предписана нотариална форма;
клауза за лихви, в договор за заем; застрахователен договор; менителница, чек; договор за поръчителство;
упълномощаването. В някои случаи пред писмената форма се поставят и условия за съдържанието на
определени реквизити в конкретната сделка - запис на заповед, менителница и чек.
2) Писмена форма с нотариална заверка на подписите - пр., някои от случаите за дарение на движимо
имущество; при доброволната делба на движими вещи на стойност над 50 лева и на недвижими имоти; при
упълномощаването, при което законът изисква особена форма, то трябва да е направено в същата форма и
др.
Една от най-важните форми за извършване на правни сделки е нотариалната форма. Тя е установена за
продажбите на недвижими имоти, за замяна на недвижими имоти, за продажба на регистрирани МПС и т.н.
Друга една форма е т.нар. административна форма, която се прилага за извършването на определени
категории правни актове (пр., брачният акт трябва да бъде извършен публично от длъжностно лице по граж.
състояние).
В други случаи, законнът предвижда съдебна форма - при съдебна спогодба, при осиновяване.
30

lOMoARcPSD|4574750
Всяка форма трябва да изрази волеизявлението чрез подписи на страната, която го извършва. Подписът
може да бъде положен собственоръчно или чрез надлежно овластено за това лице.
Съдържание на сделката. Съдържанието може да се разглежда в тесен и широк смисъл. В тесен смисъл
съдържанието на сделките включва волеизявлението и други елементи от техния фактически състав -
предаване на вещта, паричната сума или друг документ при реалните договори; одобрение от съда;
вписване в нотариата или РС. Тези елементи не винаги определят правното действие на сделката, но
тяхната липса ще означава, че сделка няма. В широк смисъл съдържанието на сделките включва техния
фактически състав и други елементи, които не определят съдържанието на правните последици, а са
предпоставка за настъпването или прекратяването на тези последици, или тези елементи имат правно
действие в друга насока - т.нар. модалитет (наличието на условие, или срок, или тежест при сделката).
Съдържанието на сделките още може да бъде разграничено на:
1) Съществено съдържание - то определя основните последици на сделката. По своето съществено
съдържание сделките се различават по вид, като може да са: договори за продажба, за замяна, за наем, за
изработка, за поръчка и др.
2) Несъщественото съдържание - то се отнася за всичко, което не касае основните последици на сделката.
По правило това съдържание трябва да е предвидено изрично, то не може да се предполага. Без това
съдържание сделката би могла да съществува. Към него могат да се отнесат уговорките за условие, срок,
или тежест, местоизпълнението на сделката, начините за предаване и получаване на вещите и др.
3) Естественото съдържание - то се определя от императивните или диспозитивните правни норми, от
които не са се отклонили, при сделката, а също касае спазването на обичаите в практиката.
При сделките елементите на съдържанието им се разделя в три групи:
 съществени елементи на сделката - това са дееспособността на страните, съгласието, предметът,
основанието, формата (когато е необходима). Едностранното волеизявление (при едностранните сделки)
или волеизявлението (при договорите) е основният и решаващ елемент от техния ФС. Ако то липсва, то
сделка няма.
 случайните (общи) елементи - това са нейният предмет, а при редица сделки и основанието, и формата
на сделката. Предмет трябва да има всяка сделка. При сделките, при които се осъществява имуществено
разместване между две или повече лица, е необходимо да има елементът основание, доколкото няма
изричен в закона текст, който да допуска тяхната валидност. Формата също не е елемент на всички сделки.
Редица категории сделки не се нуждаят от обличане в определена форма, за да бъдат действителни.
Тълкуването на сделките. Тълкуването е необходимо за да се приложат техните разпоредби от съдебните
и арбитражни органи. Чрез тълкуването се цели да се установи точния смисъл, който е вложен в
сделките, истинското им съдържание на техния хипотезис и на тяхната диспозиция. Тълкуването на
правна сделка трябва да се разграничава при правораздаването от тяхното доказателствено установяване.
Доказването отстранява неяснотата по въпроса, дали и какво именно са уговорили страните? Тълкуването
на сделката започва от там, където свършва нейното доказване. Така, когато сме наясно с клаузите по
сделката, то започваме тяхното тълкуване.
Тълкуването има за задача, да установи какво е именно действителното съдържание на сделката, когато
тя вече е доказана. Тълкуването е насочено към установяване на обективната истина относно
действителния смисъл и действителното съдържание на волеизявлението. Видът на самата сделка, която
ще се тълкува, е от значение за определяне на материалите и обстоятелствата, които могат да се вземат
предвид, при търсенето на действителния смисъл на волеизявлението. Употребените думи и изрази
трябва да се разглеждат не изолирано един от друг, а да се поставят във взаимна връзка.
Търговски сделки - понятие и видове. Търговска сделка е сделка сключена от търговец, която е
свързана с упражняваното от него занятие. При съмнение се смята, че извършената от
търговеца сделка е свързана с неговото занятие. Спецификите на търговската сделка се разкриват
при тяхната класификация.
Видове търговските сделки:
1) Абсолютни (обективни), основни търговски сделки. Тези сделки имат силно изразен
предприемачески характер, тяхната насоченост към печалбата е толкова силна, че те винаги са търговски
независимо кой ги извършва и независимо дали се сключват по занятие или единично. Търговските сделки
се обособяват в няколко групи:
 Търговска продажба – 4 вида:
-покупка на стоки или други вещи с цел да ги препродаде в първоначален, преработен или
обработен вид – т. нар. спекулативна покупка, тя по начало има за предмет движими вещи;
-продажба на стоки от собствено производство;
-покупка на ценни книги с цел да ги продаде – спекулативна цел;
-покупка, строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба – тук е допусната търговска
сделка с предмет недвижими имоти.
 Мандатни сделки – обхващат: комисионен и спедиционен договор, търговско представителство и
посредничество, застрахователни сделки, лизинг.
 Банкови и валутни сделки.
 Сделки по услуги – хотелиерски, складови, рекламни услуги, стоков контрол, превозните сделки. Този
списък на услуги не изчерпателен, защото самият закон в чл. 1, ал. 1, т.13 казва “или други услуги” –
31

lOMoARcPSD|4574750
следователно може да има и други услуги, които ако се извършват по занятие водят до придобиване
на качеството търговец.
 Сделки с интелектуална собственост – обхващат лицензионни и импресарски сделки.
 Запис на заповед, менителница и чекове.
Когато абсолютните търговски сделки се извършват по занятие, това предполага придобиване на търговско
качество.
2) Допълнителни (акцесорни), вторични, производни търговски сделки – те нямат силно изразен
търговски характер. Това са всички сделки, които са свързани с упражняване на занятието на търговеца. Те
са търговски сделки, защото ги извършва търговец.
3) Презумптивни търговски сделки: При съмнение се смята, че извършената от търговеца сделка е
свързана с неговото занятие. Презумпцията е оборима. Доказателствената тежест е върху лицето, което
твърди обратното. Класически примери за презумптивна търговска сделка е закупуването на апартамент от
ЕТ – презумпцията е, че този апартамент е за офис, а може да се докаже, че е за жилищни нужди.
Друго деление на търговските сделки е в зависимост от страните:
1) Ако и двете страни са търговци имаме двустранна търговска сделка.
2) Ако за една от страните сделката не е търговска има едностранна търговска сделка.
13. Недействителност на сделките - понятие и видове. Нищожни сделки -

понятие и основания. Привидни и прикрити сделки. Унищожаеми сделки - понятие и
основания. Предявяване на недействителността. Имуществени последици.
Недействителност на сделките - понятие и видове . Недействителни са сделките с недостатък

(порок), който е основен за ненастъпването или прекратяване на правни последици, които са присъщи за
дадена категория сделки и са желани и целени от страните. Недействителни са сделките имащи
недостатък, който е предвиден в закона. Недействителни сделки са правонарушения, при които по
правило не се изисква да има наличие на вина и не се дължи обезщетение . По това недействителните
сделки се различават от непозволеното увреждане (деликтите в облигационното право).
Видове недействителност. Основно недействителността се разделя на нищожност и унищожаемост.
Нищожна е тази сделка, която още със сключването й не може да породи исканото правно действие.
Нищожността настъпва извънсъдебно. Това не изключва възможността при спор, да се предяви
установителен иск за обявяване на недействителност. Този иск може да се предяви от всяко лице, което има
правен интерес от обявяването й. Искът за обявяване на недействителност не се погасява по давност.
Нищожните сделки не могат да се заздравяват (санират, валидират). На нищожност на сделката могат да
се позовават всички заинтересувани лица - кредитори, наследници, данъчна администрация, органи на ДОО
и др. По изключение, нищожните сделки могат да се валидират. За да стане това е необходимо изрично
посочени от закона определени валидизиращи юридически факти. Такива факти са: потвърждение от
мнимия представляван по сделката, която е била сключена без представителна власт.
Унищожаеми сделки - това са относително недействителни сделки, които основно се различават от
нищожните по това, че пораждат правни последици - по тях се дължи изпълнение, като се носи отговорност
при неизпълнение на задълженията. Унищожаване на сделката не може да иска всеки заинтересуван, а
само страна по сделката, чиято воля е била опорочена. Унищожаването може да стане само по съдебен
ред чрез предявяването на конститутивен иск или възражение. Съдът не може да прилага служебно
унищожаемостта. Правният режим на унищожаемостта в сравнително по-голяма степен отчита частния
интерес. Унищожаемите сделки могат да се санират при потвърждаването им от страната, която има
правото на унищожаването. По специален ред могат да се потвърждават сделки, които са унищожаеми
поради крайна нужда - чрез ограничаване на ощетяването на другата страна. На практика до валидиране се
стига и при пропускане на давностния срок за унищожаването. Унищожаването на сделките има обратно
действие, т.е. след влизане в сила на съдебното решение, унищожаемата сделка се приравнява по правен
режим на нищожната сделка.
Нищожни сделки - понятие и основания. Основание за нищожност са юридически факти, с
настъпването на които сделката става нищожна и не поражда правни последици. Според чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
- Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които
накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.
Има 6 случая, при които сделките са нищожни:
 противоречие със закона и морала - специални закони също могат да предвидят нищожност на
определени категории сделки ( пр. според чл. 75, ал. 2 от ЗН - делбата е нищожна, ако е извършена без
участието на някои от сънаследниците). Под закон се разбира всеки нормативен акт. Терминът закон в
широк смисъл е всяка една правна норма, която урежда гражданско правоотношение. Нищожна ще е всяка
сделка, която противоречи на императивна правна норма. Диспозитивна правна норма допуска отклонение
или изключение от правилото.
 заобикаляне на закона - чрез правните норми се забраняват сделки, водещи до нежелан резултат, т.е.
при тях резултатът е забранен. Правната норма забранява и сключването на сделки водещи до такъв
резултат. Когато страните сключат друга незаконосъобразно сделка, която води до такъв резултат, то ще е
32

lOMoARcPSD|4574750
налице заобикаляне на закона. Тук водещ и от значение е резултатът на сделката - тези сделки са нищожни
и това заобикаляне на закона е самостоятелно основание за нищожност.
 накърняване на добрите нрави - това са приети и утвърдени от населението нравствени ценности (пр.
договор за неоткрито наследство, при който наследниците са се договорили предварително за наследството
чрез сключване на сделка, с която се разпореждат с бъдещото наследство).
 сделки сключени във вреда на представляваното лице - тук се касае за правоотношение, при което
има представителство, при което представителят в сговор с трето лице, действа във вреда на
представлявания. Сделките не пораждат правни последици.
 наличието на разногласие между страните - води до нищожност.
Според чл. 26, ал. 2 от ЗЗД - “Нищожни са договорите, които имат невъзможен предмет,
договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и
привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.”
В тази група се включват следните 8 сделки, имащи опорочителен елемент от фактическия състав,
както следва:
1) сделки с невъзможен предмет - при тях в момента на сключване на сделката просто липсва предмет,
не е посочен. Невъзможна е всяка сделка, която към момента й на сключване няма обект, по повод на който
тя да се сключи. Невъзможна е също и сделка с непозволен предмет, но самото основание за нейната
нищожност е самото противоречие със закона.
2) сделки, при които липсва воля, а при договорите - съгласието - липсата на волята е налице в
следните случаи: има скрита резерва; несериозно волеизявление; наличие на насилие; наличие на пълна
недееспособност на една от страните. Но при психологическото насилие сделката не е нищожна, а подлежи
на унищожаване.
3) липсва предписаната от закона форма - когато при формална сделка няма необходимата форма, а
също и при липса съществен елемент от съдържанието на сделката (пр. нищожно е завещанието, което не е
написано ръкописно, не е подписано или не е датирано, въпреки, че е направено в писмена форма).
4) липсва основание за сделката - тук последицата е също нищожност при каузалните сделки (кауза -
основание). Липсата на основание не трябва да се смесва с противоморалните сделки или противозаконното
сключване на сделки, които също водят до нищожност на сделката, но при тях е поради противоречието със
закона или накърняване на добрите нрави.
5) липсва представителна власт - когато едно лице извършва сделка под чуждо име, без неговата
представителна власт, или има тази власт, но е излязъл извън кръга на тези правомощия. Тези сделки са
нищожни, но могат да бъдат потвърдени от представлявания.
6) липсата на дееспособност - е самостоятелно основание за нищожност.
7) наличие на мислена уговорка - едната от страните прави изявление по сделката, но с мислената
уговорка, че не желае действието на това, което е вече посочено като воля. Сделката е нищожна, ако
другата страна знае за тази мислена уговорка.
8) сделка на шега - тук има обстоятелства, по които съдим, че изявленията не желаят сериозно сключване
на сделката (пр. сделка по време на пиеса).
Привидни и прикрити сделки. Привидна сделка (симулативна) - волеизявлението при нея се нуждае
от приемане, и след като другата страна е дала своето съгласие, то страните не желаят настъпването
на съответните правни последици. Тези правни сделки се сключват обикновено за да се заблудят трето
лице (кредитори или правоприемници), относно кой е действителният титуляр на съответното субективно
право (пр., ако едно лице иска да затрудни или осуети принудително изпълнение в полза на неговите
кредитори, то може привидно да сключи договор за продажба на една вещ, като уговори купувача, че
правото на собственост не се прехвърля и не се дължи цена). При привидните сделки съществува
несъответствие между действителното и създаденото чрез тях правно положение. За сключването на
привидни сделки са необходими две волеизявления - едното се обективира външно (пр. в нотариален акт)
и става достояние на третото лице, а второто - с него се заявява, че не се желае настъпването на правни
последици от първото волеизявление (сключената привидна сделка). Второто волеизявление остава
известно само на страните и се съдържа в разменени между тях обратни документи. Волеизявленията са
две, тъй като не може с едно и също волеизявление едновременно да се желае и да не се желае
настъпването на правни последици. Те са неразривно свързани, като имат смисъл само в тяхното
диалектическо единство и противоречие, като съставляват една сделка - привидната. Обратните
документи са необходими за гарантиране на страните по сделката, че тя е настъпила и за да бъде тя
доказана, при необходимост. Така, две страни сключват договор за продажба, но не искат прехвърляне
правото на собственост, нито плащане на цената. Привидната сделка е нищожна и следователно, на общо
основание трябва да се приложат всички черти на нищожността: сделката няма действие не само за
страните, но и трето лице, като всеки може да се позовава на нея, а съдът е длъжен служебно да следи за
привидни сделки. Но трети лица, които добросъвестно са придобили права, следствие на привидни сделки,
се запазват.
Прикритата сделка е сделка сключена между страните с желание да породи целеното правно
действие, но то да стане достояние на трето лице. Прикритата сделка е действителна. За разлика от
привидната, при прикритата сделка се желае нейното правно действие, като права и задължения по нея
33

lOMoARcPSD|4574750
възникват така, както са уговорени. По време, привидна сделка може да предхожда прикритата сделка и
обратното, т.е. двете да се съчетаят. При формалните сделки прикритата сделка не може да породи правно
действие, ако не е сключена в предписаната от закона форма.
Унищожаеми сделки - понятие и основания. Основанията за унищожаване представляват пороци във
волята на една от страните по сделката. Като юридически факти, тези основания представляват
правопораждащи, тъй като с тях възниква правото да се унищожи сделката. Това право принадлежи на
страната, чиято воля е била опорочена. Порокът във волята се свързва с неправомерното й възникване под
въздействието на различни фактори. До пороците се стига при несъответствие между волята (това,
което иска) и волеизявлението (това, което казва). Основанията за унищожаемост са посочени в ЗЗД,
въпреки, че там не са изчерпателно изброени:
Чл. 27 от ЗЗД - “Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен
представител без спазване изискванията, установени за тях, както и договорите, сключени при
грешка, измама, заплашване или крайна нужда.”
1) При недееспособност (чл. 27) - договорите сключени от недееспособни лица са унищожаеми. Но този
член се нуждае от стеснително тълкуване - понеже под недееспособни, законът има предвид само
ограничената недееспособност, а не пълната (при пълно запрещение и малолетни).
2) При грешка (чл. 28) - при нея има несъзнавано несъответствие между представите на едно лице и
обективната действителност. Под влияние на тази грешна представа, лицето прави волеизявление за
сделка, която то не би сключило, ако имаше правилната представа за обективната действителност. Важното
е, че основното, което мотивира лицето е погрешната представа за действителността, която то само е
създало. Законът не изисква определена степен на грешката - да е значителна или маловажна - важен е
резултатът, че има създадена грешна представа. Различаваме следните грешки:
 грешка в предмета - когато се касае за съществени качества на предмета;
 грешка в лицето - когато договорът е сключен с оглед на личността;
 ако грешката се отнася до пресмятане на цифри, в този случай няма унищожаемост, а сделката подлежи
на поправяне.
Изпадналият в грешка дължи обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна.
3) При измама (чл. 29) - налице е погрешна представа за действителността на една от страните. Тук обаче,
за разлика от грешката, тази грешна представа е била умишлено възбудена или поддържана от насрещната
по сделката страна или трето лице. Тук пак има несъответствие между представата на лицето и обективната
действителност. Когато измамата е извършена от трето лице, за да е унищожаема сделката, то другата
страна трябва да е знаела за тази измама или да е била длъжна да знае. Целта на измамата е да се
мотивира лицето да сключи сделка с цел да извлече имотна облага.
Чл. 30 от ЗЗД - “Заплашването е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била
принудена от другата страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен
страх.”
При заплашването е налице психологическа принуда от една страна по сделката спрямо другата или от
трето лице. Ако заплахата е от трето лице, то другата страна не е длъжна да знае за заплахата. Заплахата
се отличава съществено от насилието. При заплашването има налице формирана воля и изразена воля,
докато при насилието няма истинска сделка. При насилието има пряко прилагане на злина към едната
страна, а при заплашването има възбуждане на страх от прилагане на злина към него. Едно е лицето чрез
насочен пистолет да бъде принудено да подпише запис на заповед - тогава имаме нищожност, а съвсем
друго е когато лицето е предупредено за употреба на оръжие за да подпише записа - тогава е налице
унищожаемост. При заплашването не е необходимо целта, която се преследва чрез заплахата да бъде
противоправна, достатъчна е противоправността на заплашването като средство за постигане на сам по
себе си правомерен резултат. Но за заплахата е необходимо, на второ място, тя да бъде значителна,
съществена, т.е. неблагоприятните последици, които биха могли да настъпят реално от заплахата да са
съществени. Необходимо е да съществува причинна зависимост между заплахата и извършването на
самата сделка, а не просто да бъде една безлична заплаха, без конкретна насока, която да съвпада по
време със сделката. Заплашването може да бъде насочено срещу: живота, тялото, честта,
имуществото на лицето или на негови близки.
Чл. 31, ал. 1 от ЗЗД - “Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването
му то не е могло да разбира или да ръководи действията си.”
Ал.2 - “Унищожението на такъв договор не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди
смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността
произлиза от същия договор”.
Тук става въпрос за дееспособни лица, които са сключили сделки, но са изпаднали в неспособност да
действат разумно. Това е едно временно състояние, по време на което лицето не може да формира
действителна воля поради външна причина и затова неговата воля е опорочена (пр. при наркотичен глад).
Възможно е лицето да е силно опиянено от спиртни напитки или да изпадне в състояние, което да налага
поставянето му под запрещение, например, наличие на душевна болест, макар да няма съдебно решение за
поставяне под запрещение. Когато се говори за поставяне под запрещение, законът има предвид
включително и ограниченото запрещение. При напиването, чл. 31 може да намери приложение, само ако
34

lOMoARcPSD|4574750
имаме силно напиване и то не е било съпроводено с измамливи действия, за да се стигне до въздействие

върху волята на пияното лице. Ако обаче имаме такива измамливи действия, то няма да приложим чл. 31, а
унищожаемостта ще произтече поради измама - чл. 29 от ЗЗД.
Чл. 33, ал. 1 от ЗЗД - “Унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни
условия. Съдът може да унищожи такъв договор изцяло или само за в бъдеще. Унищожение не се
допуска, ако другата страна предложи да отстрани ощетяването.”
Крайната необходимост от една страна основание за унищожаемост, а от друга - това е състоянието на
лицето. Това е едно неблагоприятно състояние, при което лицето има остра нужда от пари. Тук
унищожаването намира приложение, ако имаме двустранни възмездни сделки. Имаме сключване на
сделка при явно неизгодни условия, т.е. има явно нарушена еквивалентност на престациите на страните,
която е неблагоприятна за намиращата се в крайна нужда страна. Това несъответствие между стойностния
израз на престациите трябва да се преценява към момента на сключване на сделката, а не към по-ранен
момент, който може да бъде, примерно, моментът на придобиване на вещите от лицето, което ги продава
при крайна нужда, нито пък към момента на поискването им.
На практика условията са две - сделката да е извършена в момент на крайна нужда и второ - да е явно
неизгодна. Тези две условия трябва да бъдат дадени комулативно. Поначало, унищожението може да бъде
поискано от лицето, което се е намирало в крайна нужда или от неговите наследници.
Правото да се иска унищожаване се погасява в срок от 1 година, от сключването на този договор.
Унищожението поради крайна необходимост не засяга правата придобити от трети лица, преди вписването
на исковата молба, за унищожаване на сделката. При отстраняване на щетата, правното естество се
състои в премахването на неизгодността на сделката за потърпевшата страна. Поради това, за да има
отстраняване на ощетяването, не е достатъчно насрещната страна да е предложила допълнителна сума или
стойност, която да намали несъответствието в насрещните престации, а трябва да премахне това
несъответствие, да го изравни изцяло.
Предявяване на нищожност. Нищожността на сделката не поражда никакво правно действие.
Нищожността може да бъде релевирана (узаконена) било с иск от страна по нищожната сделка, било чрез
позоваване на нищожността в заведен процес, било служебно от съда или арбитража. Искът за нищожност
на сделката няма осъдителен характер, той не е насочен към присъждане на дължимото. Той не е и
конститутивен иск за постановяване на недействителност, а представлява отрицателен установителен
иск. Искът за установяване на нищожност не подлежи на давност.
При спор за нищожност, защитата на правния интерес може да се осъществи по 3 способа:
1) Отрицателен установителен иск - всеки, които има правен интерес (страна по сделката или трето
лице), може да иска да установи нищожността на сделката. Той е отрицателен, защото целта му е да
докаже, че сделката не съществува. Този иск може да се предяви безсрочно, т.е. той не се погасява по
давност. Съдебното решение също е установително и само установява нищожността и свързаното с това
невъзникване, несъществуване на целените по сделката права и задължения.
2) Инцидентен установителен иск - това е иск, който се предявява в един висящ процес, като предметът
на делото не е в пряка връзка със нищожната сделка. Но тази сделка оказва някакво въздействие и
обуславя до известна степен съдебното решение (т.е. тази сделка е преюдициарна). Примерно - при делба
на съсобствен имот, когато се установи, че единият от съсобствениците е придобил дела си чрез нищожна
сделка.
3) Възражение - то е средство за защита срещу предявен иск и може да се ползва за обявяване на
нищожност само от страната, срещу която е предявен иск за изпълнение (пр. при договор за продажба,
едната страна предявява иск за изпълнение /за предаване на вещта/, а втората се защитава с възражение).
Съдът служебно следи за нищожността.
Предявяване на унищожаемост. Унищожаемостта на сделките, поражда правно действие и докато
сделката не се обяви за унищожена, никой не може да се позовава на унищожаемостта й, тъй като тя има
същото правно действие, каквото има и действителната правна сделка. Правото да иска унищожаване на
една такава сделка, принадлежи на тази страна, чиято воля е била опорочена, като субективното право
възниква от момента на сключването на такава сделка. Това е едно преобразователно (потестативно) право.
То се упражнява по съдебен ред, чрез предявяване на конститутивен иск. При всички основания, с изкл. на
крайна нужда, искът за унищожаването на сделката може да се предяви в 3-годишен давностен срок. При
наличието на крайна нужда, този срок е 1 година. При различните основания, този срок започва да тече от
различен момент. По принцип, това е моментът, от който се поражда възможността да се предяви искът (пр.
при недееспособност - от деня на навършването на пълнолетие или прекратяване на запрещението; при
грешка или измама - от момента на нейното откриване; при заплашване - от момента, в който то е било
преустановено; при останалите случаи - от момента на сключването на сделката).
Вторият начин да се иска унищожаване на сделка е чрез възражението - при него е налице иск за
изпълнение по унищожаема сделка. Тогава страната, срещу която е насочен искът за изпълнение, прави
възражение, когато волята й по сделката е била опорочена. Ако има изпълнение (цялостно или частично) по
една унищожаема сделка, то това не е пречка да се иска нейното унищожение. При иск за изпълнение, това
право на възражение не се погасява по давност.
Унищожаемата сделка, за разлика от нищожната, може да бъде санирана чрез предвидените в закона
35

lOMoARcPSD|4574750
способи, т.е. в бъдеще сделката става неатакуема и порокът, при който е била сключена, загубва своето
правно качество на такъв.След заздравяването на сделката тя става като действителната. Унищожаемата
сделка може да се санира само от страната имаща право да иска унищожаване - чиято воля е била
опорочена. Следователно тук е налице принципът - който може да унищожи сделката, той може да я
заздрави. Заздравяването на сделката става чрез нейното потвърждаване.
Потвърждаването може да стане изрично или мълчаливо:
1) Мълчаливо потвърждаване - има когато страната, имаща право да иска унищожаването, съзнавайки
основанията за унищожаемост, предприеме действия по изпълнението на тази сделка.
2) Изрично потвърждаване - то става само в писмена форма. В писмения акт трябва да се посочи и
основанието за унищожаемостта, за да е ясно, че страната разбира къде точно е порокът.
Не могат да се потвърждават унищожаеми сделки, сключени при крайна нужда. Те могат да бъдат частично
запазени, ако се отстранят нееквивалентностите на престациите на страните.
Самото унищожаване на сделките има обратно действие, т.е. чрез него се заличават всички правни
последици от сключването на унищожаемата сделка и тя се приравнява с нищожната, т.е. приема се че
никога не е била сключвана. Изключение правят само сделките, унищожаеми поради крайна нужда, те могат
да се унищожават с действие за в бъдеще.
Имуществени последици. Нищожните сделки не пораждат никакво правно действие, и при тях не настъпва
преместване на имущество, но въпреки това е възможно всяка от страните да е дала нещо, изпълнявайки
една нищожна сделка, т.е. де юре да не се пораждат права и задължения, но де факто страните да са
изпълнили своите задължения произтичащи от нищожните сделки.
При унищожаемите сделки тази ситуация е още по-вероятна, тъй като сделките тук пораждат правно
действие. Възможно е страните да са престирали имуществени ценности. Съществен е въпросът, какви са
последиците от настъпилите престации на страните и как могат да бъдат заличени тези последици. По този
въпрос се произнася ЗЗД и този процес се нарича реституция (връщане на даденото).
Полученото по една нищожна или унищожаема сделка трябва да се върне на страната, която го е
притежавала преди това. Това е пряко свързано с принципа за предовратяване на едно неоснователно
обогатяване - “Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало
основание, е длъжен да го върне” и “Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил
един свой нравствен дълг” - чл.55 от ЗЗД. При нищожната сделка на практика няма правоотношение и
всичко получено по нея е без основание. Но при унищожаемите сделки имаме едно отпаднало основание за
получаване на веща, но това е след унищожаване на сделката.
При наличие на основанието грешка - изпадналият в грешка може да иска унищожаването на сделката, но
законът предвижда, че тази страна дължи обезщетение на другата страна в случай, че другата страна е
действала добросъвестно при сключването на договора (не е знаела за обстоятелството, че съконтрагентът
се намира в заблуждение и при това състояние сключва сделката). Тогава страната, която е понесла щета
или пропуснала полза от грешката на другата, може да иска обезщетение за причинени вреди или
пропуснати ползи.
Ако приобритателят по една нищожна или унищожаема сделка прехвърли правата на трето лице:
В тези случаи, при нищожните сделки само образно можем да говорим за права, тъй като тези сделки не
пораждат правно действие и страните нито могат да придобият права, нито да се задължат. Ако по такива
сделки приобритателят прехвърли “правата” си на трето лице, това трето лице няма да получи нищо. Но има
изключение - при привидните сделки, добросъвестно придобитите права от трето лице, след като има
привидно съглашение, се запазват, но ако не се отнасят до недвижими имоти, придобити след вписване на
иска за установяване на привидността - чл.17, ал.2 от ЗЗД. Друг случай на първично придобиване (по силата
на закона) е случаят по чл.78, ал.1 от ЗС - “Който придобие по възмезден начин владението на движима
вещ ила на ценна книга на приносител на правно основание макар и от несобственик, но без знанието
на това, придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движима
вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите.” Последното условие -
нотариалната форма със заверка на подписите се изисква при придобиване на МПС, както и на други вещни
права.
При унищожаемите сделки след унищожаването на сделката с правата на праводателя отпадат и правата
на приобритателя и той, като третото лице, трябва да върне полученото на този, който е бил собственик на
вещта преди сключването на унищожаемата сделка.
14. Особени случаи на недействителност. Относителна недействителност. Висяща

недействителност. Частична недействителност. Особености на недействителността
на търговските сделки. Особености на недействителността на трудовия договор.
От недействителните сделки следва да се отличава т.нар. относителна недействителност. При

относителната недействителност сделките са действителни, защото не съдържат някои от пороците по
чл.26-33 ЗЗД. Затова те пораждат правни последици между страните и спрямо трети лица. Техните правни
последици не могат да се противопоставят само на определени трети лица, защото засягат по
неблагоприятен начин техни имуществени интереси.
36

lOMoARcPSD|4574750
В едни случаи относителната недействителност настъпва по право при предпоставките предвидени в

специалната норма. Така по силата на чл. 346 ГПК сделките за прехвърляне на права върху запорирани
движими вещи, запорирани вземания или възбранени недвижими имоти, извършени от длъжника по
изпълното дело, не могат да се противопоставят на взискателя по изпълнението и на
пресъединилите се кредитори. Тази правна последица настъпва, за да се oсуети или затрудни
принудителното изпълнение, което чрез запора или възбраната се насочва върху вещите и вземанията,
срещу които те са наложени.
При отменителния иск по чл. 135 ЗЗД относителната недействителност настъпва като последица от
съдебното решение, с което се уважава предявен от кредитора конститутивен иск. Благоприятната
последица за кредитора от относителната недействителност на сделката е, че спрямо него длъжникът му се
смята за носител на прехвърленото право, вследствие на което той може да се удоволетвори от него.
Приобретателят по сделката не се смята за притежател на субективното право спрямо кредитора, поради
което той може да развали сделката, за да се освободи от облигационната връзка с насрещната страна.
В някои случаи длъжникът може да осуети относителната недействителност, ако изпълни задължението
си по чл.135 ЗЗД, ако придобие други имуществени права от които кредитора може да се удоволетвори.
Относителната недействителност е правно средство за защита на интересите на определени правни
субекти.
Друг особен случаи на недействителност на сделката е висящата недействителност. При тези случаи
сделката първоначално не поражда правни последици, защото не са спазени допълнителни изисквания
които закона предвижда - от чуждо име е сключена сделка без надлежна представителна власт, единият
съпруг е извършил действие на разпореждане с имуществено право от съпружеската общност, въпреки че
сделката трябва да се извърши от двамата съпрузи. Въпреки че сделките в тези случаи не са съобразени с
определени законни изисквания, в специалните разпоредби се предвижда възможност те да породят правни
последици при осъществяване на допълнителни юридически факти. По чл. 42 ал. 2 ЗЗД сделката сключена
от мнимо представлявания може да бъде потвърдена от мнимо представлявания и тогава тя поражда
действие за него както при редовно представителство.
При т.нар. висяща недействителност, за да породи действие юридическия факт, към него трябва да се
прибави и друг юридически факт. Не настъпи ли този факт сделката си остава окончателно лишена от
последици. Състоянието на сделката е висящо, докато не се знае дали допълнителният факт ще се
осъществи. Когато порокът, признат като основание за недействителност, засяга целия фактически
състав, недействителността е пълна. Опорочаването само на част от този фактически състав се
окачествява като частична недействителност. За да е пълна недействителността обаче е достатъчно само
един юридически факт от фактическия състав да е недействителен, за да е недейсвителен и целия
фактически състав, защото всички юридически факти само заедно пораждат правно действие.
При частичната недействителност е възможно да се запазят частично правните последици на сделката, а
недействителните части да се отстранят. Когато частичната недействителност засяга съществени части от
съдържанието на сделката, няма да могат да се породят правните последици на същата сделка. В тези
случаи сделката ще може да породи правни последици, само ако включва в съдържанието си друга
действителна сделка.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД “нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те
са заместени по право от повелителни правила на закона”. Това се отнася за тези случаи на частична
недействителност, при които части на сделката противоречат или заобикалят императивни правни
норми.
Особености на недействителността на търговските сделки. Търговският закон не съдържа специална
правна регламентация на основанията и правните последици на недействителността на търговските сделки.
Затова на основание чл. 288 ТЗ следва да се приложат общите правила за недействителност на договорите
установени в чл.26-34 ЗЗД.
Търговските сделки следователно могат да бъдат нищожни или унищожаеми на основанията, посочени в
ЗЗД.
Нищожни са договорите и едностраните сделки, които противоречат на закона или го заобикалят, както и
договорите, които накърняват добрите нрави. Нищожни са договорите които имат невъзможен предмет,
договорите при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните
договори. Когато само част от договора е нищожна, това не влече нищожност на целия договор, ако
нищожните части или част са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да
се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
Относително нищожни са търговските сделки, ако представителят и лицето с което той договаря, се
споразумеят във вреда на представлявания. Сделките не произвеждат действие за представлявания.
Унищожаеми са договорите сключени от недееспособни или от техен представител без спазване на
изискванията, установени за тях, договорите сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда.
Унищожаем е договорът сключен от дееспособно лице, ако то при сключчването му не е могло да разбира
или да ръководи постъпките си.
Налице са някои особени правила относно сделките сключени при краина нужда. Ако тези сделки са
сключени между търговци не може да се иска тяхното унищожаване поради крайна нужда и явно неизгодни
условия. Законодателят е преценил че търговците имат достатъчно опит, квалификация и знания, за да
предотвратят сключването на сделка, която не е в техен интерес и е явно неизгодна за тях. Може обаче да
37

lOMoARcPSD|4574750
се иска унищожаването на това основание, ако една от страните не притежава качеството на търговец.
Според облигационното право сделка сключена без передставителна власт се намира във висяща
недействителност и не може да породи действие докато лицето от името на което е сключен договора не го
потвърди. Обратно е положението при търговските договори. Когато едно лице действа от името на
търговец без представителна власт, се смята че търговецът потвърждава действията ако не се
противопостави веднага след узнавнето. Следователно първоначално е налице висяща действителност,
договорът поражда действие, което обаче може да отпадне с обратна сила, ако търговецът се
противопостави на сделката веднага след узнаването й. Последващото волеизявление санира договора и
изключва неговата нищожност на това основание.
Особености на недействителността на трудовия договор. В трудовото право режима на
недействителността се различава от общия. В Трудовото право не се прави разлика между нищожност и
унищожаемост, както от гледна точка на основанията , така и от гл. т. на действието им.
Трудовоправната недействителност никога не действа по право. За да произведе действието си тя трябва да
бъде обявена по надлежен ред. Нейното обявяване има действие само за напред, докато унищожаването на
сделката по гражданското право има обратно действие. Обявяването на недействителността на трудовия
договор, при наличието на определени предпосравки, запазва породените от недействителното правно
отношение последици.
Основанията за недействителност на трудовия договор са уредени в КТ. Недействителни са трудовите
договори, които противоречат на закона или на КТД или ги заобикалят. Не всяко противоречие с КТД е
основание, а само това с което се установяват по-неблагоприятни условия на труд.
Недействителността се обявява от съда. В едни случаи тя може да бъде обявена от инспекцията по труда,
тогава когато тя е в следствие на нарушаване изискванията за минимална възраст. Активно легитимирани
да искат недействителност на трудовия договор са не само страните, но и държавни контролни органи или
други компетентни органи. По начало щом се констатира порок в трудов договор, той се обявява за
недействителен. Това може да стане както в нарочно производство въз основа на надлежно предявен иск,
така и инцидентно - в друг процес, по искане на заинтрисованата страна или служебно от съда.
Недействителността не се обявява ако междувременно недостатъкът на е отпаднал или е бил отстранен.
Работодателят не може да иска обявяване на недействителността, ако той самият може да отсрани
недостатъка.
Допустимо е обявяването на недействителност само на отделни клаузи от трудовия договор. В този случаи
недействителните клаузи се заместват по право от повелителните разпоредби на закона или от съответните
клаузи на колективния трудов договор.
Когато трудовият договор бъде обявен за недействителен и работникът или служителят е действал
добросъвестно при скючвнвто му, отношенията на страните по договора до момента на обявяването на
недействителността се уреждат както при действителен трудов договор. Добросъвестността се предполага
до доказване на противното. Запазват се всички трудови права възникнали по време на недействителното
трудово правоотношение - трудово възнаграждение, трудов стаж, отпуски, осигуровки и др.
15. Представителство - понятие и видове. Представителство в гражданското

право - възникване и прекратяване. Косвено представителство. Представителство
в търговското право - понятие и видове. Представителство в трудовото право –
видове и особености. Действие от чуждо име без представителна власт.
Представителство е извършване на правни действия за друго лице от негово име и с непосредствено

действие за него.
Представителството има 5 основни признака:
 представителят извършва действията от името на представлявания, т.е. действа от чуждо име;
 представителят действа за сметка на представлявания, т.е. за чужда сметка;
 представителят прави свое волеизявление - при сключване на сделки или др. правни действия;
 представителят няма свой интерес, а винаги трябва да действа в интерес на представлявания;
 правните последици от действията на представителя пряко възникват за представлявания , без да
преминават или да се отразяват в имуществото на представителя.
Представляван и представител може да бъде ФЛ или ЮЛ. Представителят трябва да е дееспособен.
Дееспособността се преценява към момента на извършване на правните действия, а не към момента на
възникване на представителството.
Представителната власт е правна възможност, благодарение на която едно лице, наречено
представител, може от името на друго лице да извърши правни действия и да създава в
правната сфера на представлявания определени правни последици.
Основание за възникване на представителство. Представляван може да бъде всеки субект на
гражданското право, без значение дали е ФЛ или ЮЛ. Не всеки субект, обаче, има право да реши от кого да
бъде представляван. Малолетните и поставените под пълно запрещение имат представители, определени
по закон. Ограничено дееспособните нямат представители, но техните родители или попечители дават
съгласие за извършване на правни действия от техните деца или подопечни. Представител може да бъде
38

lOMoARcPSD|4574750
само дееспособно лице. Основанията за възникване на представителство са юридически факти, посочени в

правните норми, с настъпването на които възниква представителната власт. В едната група случаи,
представителство възниква по силата на закона, а в други - по волята на представлявания.
Основанията за възникване на представителство са:
1) При волеизявление на представлявания, наречено упълномощаване - упълномощаването е
едностранна сделка между представлявания (упълномощителят) и представителя (пълномощникът). Обемът
на представителната власт се определя от волята на представлявания.
2) При избор на длъжност, която включва представителни функции - пр.кмет.
3) При назначаване на длъжност, която дава представителни функции - това става с административен акт
(пр. заповед на министъра на ВР до директора на РДВР да изпълнява действия, възложени на министъра по
закон).
4) При акт на органа по настойничество, за назначаване на едно лице за настойник - при него между
настойника и поднастойника възниква представително правоотношение.
5) При раждане на дете - родителите са представители.
6) При съдебен акт - пр. безизвестно остъствие или назначаване управител на съсобствен имот.
7) При избор на представителни органи в ЮЛ.
Основания за прекратяване на представителството. Тези основания касаещи прекратяването на
представителството са също юридически факти, с настъпването на които се прекратява представителното
правоотношение и представителят загубва притежаваното от него субективни права – представителната
власт. Тези основания са в 2 групи:
1) общи основания - те водят до прекратяване на всички видове представителство (пр. смърт на
представителя или представлявания; поставяне под пълно запрещение на представителя; прекратяване на
ЮЛ).
2) особени основания - това различни юридически факти, които имат обратно съдържание на тези, които
са породили представителство, и зависят от съответния вид представителство. Например, при оттегляне на
пълномощното от представлявания или отказ от представителна власт от страна на представителя; след
избор или назначение на длъжност - освобождаването от нея; съдебно решение за назначаване на нов
управител на съсобствен имот; навършване на 14 г. от малолетен; отмяната на пълното запрещение;
преминаването от пълно към ограничено запрещение и др.
Прекратяването на представителство по принцип настъпва автоматично, но в някои случаи то подлежи на
вписване - при промяна на представител на ЮЛ вписването става там, където е регистрацията.
Видове представителство. Съществуват няколко критерия за класифициране на представителството.
Според това дали представителството възниква от волята на представлявания или не:
 договорно представителството - то възниква от волята на представлявания, като той определя
представителя и обема на представителната му власт. То възниква при упълномощаването, което според
нашето право е едностранна сделка, а не договор, затова неправилно това представителство се нарича
“договорно”, като друг въпрос е, че самото упълномощаване понякога става чрез договор между
представителя и представлявания.
 задължително представителството - при него представителят и неговата представителна власт се
определят не по волята на представлявания, а въз основа на нормативно установени юридически факти.
Поради тази причина това представителство се нарича още законово представителство. Правомощията на
представителя се пораждат не направо от правни норми, а от конкретен юридически акт - съдебен,
административен, дори и от едно раждане. По съществени юридически факти, от които по силата на правни
норми възниква представителна власт на едно лице по отношение на друго са: раждането и установяване на
отношения между родители и деца, до навършването на 14 г. възраст; назначаването на настойник на
малолетно лице или на поставено под пълно запрещение; назначаване на н-к на учреждение със
самостоятелна сметка; избор на УС на кооперация или на сдружение с нестопанска цел и др.
Косвено представителство (скрито, тайно). При него представителят действа от свое име и отново за
сметка на представлявания. Поради тази причина правата и задълженията, породени от действията на
косвеното представителство, т.е. сделките сключени с трето лице, възникват първо в имуществото на
представителя - представителят става собственик, кредитор или длъжник, но поради обстоятелството, че
косвеният представител действа за сметка на представлявания, то последният е длъжен да прехвърли
придобитите от името на представителя резултати. Способите за това прехвърляне зависят от вида на
придобитото - чрез нотариален акт (недвижим имот), писмен договор с нотариална заверка на подписите (за
МПС), предаване (при движима вещ), цесия (при вземания), заместване в дълг (ако е поето задължение) и
др. Едва след това прехвърляне на резултата, то представляваният може да иска изпълнение от третото
лице, а те - да искат изпълнение от него. До момента на прехвърляне на резултата, страни по сделката са
косвеният представител и третото лице, като те взаимно си дължат изпълнението и носят отговорност при
неизпълнение.
Относно отношенията между представител и представляван, за титуляр на правата и носител на
задълженията се счита представлявания (чл. 292, ал. 2 от ЗЗД - “Ако довереникът действа от свое име,
правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права, в отношенията
между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за
права на доверителя.”). Основното и определящо при косвеното представителство е, че правните
39

lOMoARcPSD|4574750
последици от действията на един правен субект възникват в имуществото на друг правен субект.
Представителство в търговското право - понятие и видове . Основните разлики между гражданското
и търговското представителство са:
-гражданското представителство се отнася само до правни действия, а търговското и до фактически
(търговски помощник).
-под гражданско представителство се разбира пряко представителство, а търговското представителство
може и да е косвено (търговски представител).
-в Гражданското право вътрешните отношения се уреждат с договор за поръчка, а в Търговското право с
трудов договор, гражданско дружество, агентски договор и т.н.
-в Гражданското право, за да се валидират действията на представител без представителна власт, те трябва
да се потвърдят, в Търговското право да не се отхвърлят незабавно.
Търговското представителство се прилага много широко за разлика от гражданското.
Под търговско представителство в широкия смисъл на думата се имат предвид две групи търговски
пълномощници: 1) прокурист и 2) обикновен търговски пълномощник. Понякога в тази група се включват и
търговските помощници.
Търговски представител в тесен смисъл е т. нар. търговски агент (търговски представител) – особена
фигура, специално уредена в ТЗ. Към тези търговски представители се доближава и фигурата на търговския
посредник, макар той да не е търговски представител.
Ако трябва да се даде общо определение на търговското представителство, то става дума за оказване на
съдействие и подпомагане на търговеца при извършване на търговската дейност, тъй като
представителят може да е пряк или косвен или въобще да не е представител. Говори се за оказване на
съдействие и подпомагане, защото търговският представител може да извършва, както правни, така и
фактически действия.
Прокуристът е физическо лице, натоварено и упълномощено от търговец да управлява
предприятието му срещу възнаграждение. Прокуристът се нарича търговски управител. Всъщност
прокуристът е един особен пълномощник, като особеностите са от една страна с оглед кръга на действията,
които може да извършва или обема на представителната власт, който се определя от закона, а не от волята
на упълномощителя – търговец и от друга страна има особености и с оглед възникването на
представителната власт. Най-важно за прокуриста е представителната власт и особеността, че тя се
определя от закона. Така прокуристът съчетава белези на законното и договорното представителство.
Принципалът може да влияе в много малка степен, а представителната власт е много широка – прокуристът
може да извършва всички действия и сделки свързани с търговското занятие.
Търговският пълномощник е лице, упълномощено от търговеца да извършва посочените в
пълномощното действия срещу възнаграждение. Между търговският пълномощник и принципала
съществуват най-малко две правоотношения, възникващи от две сделки:
-упълномощителна сделка
-някакъв вид договор уреждащ вътрешните правоотношения.
По принцип търговският помощник е лице, което е ангажирано с дейността на търговеца и по начало
този ангажимент не е безвъзмезден.
Търговският представител е лице, което самостоятелно и по занятие сътрудничи на друг
търговец при извършване на търговската му дейност. Той може да бъде упълномощен да извършва
сделки от името на търговеца или от свое име за негова сметка. От това определение, а и от цялата уредба
се извеждат следните особености на търговския представител:
-той може да бъде дееспособно физическо или юридическо лице.
-търговският представител е търговец (“по занятие”) и може да бъде само търговец според закона. Това е
едно изключение от правилото, че търговецът не действа от чуждо име.
-основната функция на търговския представител е да съдейства на принципала при осъществяване на
търговска дейност.
Представителство в трудовото право – видове и особености. В трудовото право института на
представителството намира приложение за защита на икономическите и социалните интереси на
работниците и служителите и интересите на работодателите посредством представителни организации –
синдикални организации и представителни организации на работодателите. Представителните организации
на работниците и служителите са синдикалните организации. Това са сдружения с нестопанска цел т.е
синдикалните организации са вид юридически лица. Нестопанската цел на синдикалните организации е
защитата на икономическите и социалните интереси на работниците и служителите. Дейността е
нестопанска, защото от осъществяването й не се извлича доход или печалба. Синдикалните организации
придобиват качеството на юридическо лице с вписването им и по решение на окръжния съд в регистъра по
седалището. Вписването се извършва в съда по реда установен за вписване на сдруженията с нестопанска
цел. По нашето законодателство само синдикалната организация може да сключва колективни
трудови договори.
Предназначението на работодателските организации е да представляват и защитават интересите на
своите членове т.е. техните работодателски интереси. Тази дейност се осъществява чрез колективно
договаряне със синдикатите, тристранно сътрудничество, водене на преговори за уреждане на колективните
трудови спорове с работниците и служителите.
Общото събрание се състои от всички работници/служители в едно предприятие независимо от
40

lOMoARcPSD|4574750
служебното положение на работника или служителя и характера на изпълняваната от него работа, както и от
синдикалната принадлежност. В общото събрание участват както членуващи в синдикални организации
работници и служители, така и тези които не членуват. Когато обаче броят на работниците и служителите е
голям, работят в териториално отдалечени негови поделения, цехове и др., което прави практически
невъзможно или трудно едновременното им събиране, вместо общо събрание може да действа събрание
на пълномощниците. Събранието на пълномощниците се състои от представители на работниците и
служителите, избрани от общите събрания в структурните звена на предприятието за определен срок.
Действие от чуждо име без представителна власт. Едно лице, по силата на закона или по волята на
друго лице, може да извършва правни действия от негово име. Възможно е, обаче, то да реализира такива и
без да притежава представителна власт, т.е. без да е надлежно упълномощено или без да е налице от
закона задължително представителство. Така, това лице действа като мним представител на друго лице.
Тези хипотези, за действие от чуждо име но без представителна власт, са две:
 когато лицето няма представителна власт (било, защото не е възниквала или защото е било
прекратено представителството);
 когато лицето има представителна власт, но е излязло извън кръга на представителната власт
(пр. при превишаване на представителната власт - вместо да отдаде имот под наем, го е продал).
Извършените правни действия от чуждо име, без представителна власт, не задължават по никакъв начин
представляваното лице, като по отношение на него не настъпват никакви правни последици, каквито биха
настъпили, ако е налице валидно представителство. Извършените при тези условия се намират в състояние
на висяща недействителност. По принцип те са нищожни, но могат да се превърнат в абсолютно
действителни, ако бъдат потвърдени от представляваното лице. Потвърждението е едностранно
волеизявление на представляваното лице, с което то потвърждава извършените действия от негово име
без наличие на представителна власт. Ако представляваното лице не извърши потвърждаването, то
извършеното правно действие от мнимия представител си остава нищожно и не обвързва представлявания,
понеже той не е изразил воля за сделката.
16. Срокове в гражданското право. Давностни, преклузивни, рекламационни

срокове. Начало и край на сроковете. Спиране и прекъсване на давностните
срокове. Действие на изтеклата давност.
В Гражданското законодателство сроковете се уреждат от общи правни норми и от специални за отделните

видиве срокове. Сроковете са периоди от време. В зависимост от това кой ги установява сроковете
биват: законни, съдебни, административни и договорни. Според правните им последици те биват
правопрекратяващи, правопораждащи или правопроменящи.
Сроковете на погасителната давност имат значение за защита на субективни права. След изтичането им
задълженото лице може да предизвика прекратяване на възможността за защита на правото чрез органите
на съдебната власт.
Давностните срокове са периоди от време с начален и краен момент. Правните им последици не се
прилагат служебно, а въз основа на волеизявление на заинтересованото лице. Давностните срокове могат
да бъдат: придобивни или погасителни.
Погасителната давност е период от време, през който притежателят на правото не го упражнява в
следствие на което не настъпват други юридически факти с погасителен ефект. Придобивната давност се
свързва с упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът третира като своя през определен
период от закона срок. Погасителната давност има за правна последица отпадане на възможността за
защита и принудително осъществяване на правото, докато придобивната е първично основание за
придобиване на вещни права.
Придобивната давност е институт само на вещното право, докато погасителната давност принадлежи към
общата част на гражданското право и намира широко приложение както във всички клонове на гражданското
право, така и в останалите отрасли на частното право и за имуществени права от публичноправен характер-
като вземания на държавата за данъци и такси.
В частното право има освен давностни и други срокове, които имат значение при упражняването и защитата
на субективните права. Тези срокове се наричат прекратителни или преклузивни. За преклузивните
срокове няма обща правна уредба. Като преклузивни се квалифицират сроковете свързани с исковете за
оспорване на бащинство, припознаване и др.
Докато давностните срокове могат да се установяват само с нормативен акт, преклузивните срокове за
субективни права могат да се уговарят между страните в техните сделки, напр. прекратителен срок в договор
за наем, влог и др. Преклузивните срокове които се уговатят между страните могат по тяхно съгласие да се
скъсяват или удължават.
Началният момент на погасителната давност се свързва с възникване на правото на иск в материален
смисъл, т.е. с превръщане на субективното право в притезание, докато преклузивните срокове започват да
текат от възникване на субективното право.
Преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване и се прилагат служебно от държавните органи.
Отказ от изтекъл преклузивен срок е недопустим, за разлика от погасителната давност.
41

lOMoARcPSD|4574750
Правното действие на преклузивните срокове се състои в прекъсвне на субективното право и на

съответстващото му правно задължение и настъпва автоматически с изтичането на срока. Изпълнение на
правното задължение след изтичане на срока е лишено от правно основание и подлежи на връщане.
Разграничение между погасителна давност и рекламационен срок.
Тези два вида срокове са съвършено различни по правните си функции и действие.
Рекламационният срок е установен с императивна правна норма срок, в рамките на който титулярът на едно
субективно право е длъжен да отправи искане до длъжника за доброволно удовлетворяване на неговата
претенция (извънсъдебно и извънарбитражно). Рекламацията се прави в предписания от нея срок в
рекламационно производство. Целта му е да се избегне по възможност исковата (съдебната) фаза на спора.
Рекламационните срокове се установяват за гражданскоправни (търговскоправни) отношения, по които за
страната, осъществяваща характерната непарична престация по договора, възникват множество еднотипни
по характера си правни спорове с насрещната страна – транспорт, доставчици на енергия, вода,
потребителски стоки. В нашето законодателство липсват общи правила за рекламационните срокове –
уредбата се намира в чл. 105 и следв. Закона за железопътния транспорт, чл. 70-71 Наредба №43 от
11.09.2001 г. за железопътния превоз на пътници, чл. 354-356 КТК, чл. 112 и следв. и чл. 122 и следв. Закон
за защита на потребителите. За международните превози рекламационните срокове се уреждат от
съответния международен договор (чл. 106 ЗЖПТ).
Специфичното правно значение на рекламационния срок е в това, че извършването на рекламация от
страна на клиента е въздигнато в абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на съдебния
(арбитражния) иск за защита на накърненото субективно право. Що се отнася до превозните отношения,
това се приема единодушно и от съдебната практика.
По-различно е положението по Закона за защита на потребителите – в определени случаи (чл. 112 и 113
ЗЗП) надлежното извършване на рекламация е предпоставка потребителят да може да развали договора и
да иска да му се възстанови изцяло заплатената цена или да иска намаляване на цената на
потребителската стока. Чл. 129 ЗЗП посочва, че предявяването на рекламация пред търговеца не е пречка
за предявяване на иск пред съда. Рекламационният срок започва да тече от момента на неизпълнението
(поява на дефект в стоката).
Съответствие между давностен и рекламационен срок
Възможно е за едно и също вземане да тече и давностен, и рекламационен срок. За тези хипотези важи
правилото, че давността спира да тече със започване на рекламационното производство и продължава да
тече от деня на получаване на отговора на превозвача, респективно от деня, в който превозвачът е трябвало
да отговори, но не го е направил – чл. 110 ЗЖПТ. За разлика от давностния срок, рекламационният срок не
може да бъде спиран и прекъсван. Последният се прилага служебно, а не по възражение. Отказ от изтекъл
рекламационен срок не е допустим.
Начало и край на сроковете . Давността започва да тече от деня, когато вземането стане изискуемо.
Този момент е установен като начало на давността при облигационните права, за които е предвиден срок за
изискуемост. Когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от
деня, в които задължението е възникнало.
За вземанията от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца. Ако той е
известен от момента на извършване на деликта срокът започва да тече от този момент.
При искове за неустойка за забава давността започва да тече от последния ден за който се начислява
неустойката.
При договор сключен под отлагателен срок, началният момент е настъпването на срока. От деня на
сбъдването на отлагателното условие започва да тече давността.
Когато е уговорено, че длъжникът ще изплати когато има възможност за това, кредиторът има право да иска
съдът да му определи достатъчен срок, след изтичането на които започва да тече давността.
При вземания за дадено без основание погасителната давност започва да тече от получаването на
престацията.
При вземания за дадено въз основа на отпаднало основание погасителната давност започва да тече от
осъществяване на ЮФ, който предизвиква отпадане на основанието.
Давностния срок за унищожаване на сделки, започва да тече от навършване на пълнолетие,
прекратяване на запрещението, откриването на грешката или измамата и др.
За искове поради недостатъци на продадената вещ, началото на давността е предаването на вещта.
Краят на погасителната давност се определя, като се отчита срока от началния момент според установената
в закона продължителност за конкретния случаи и се спазят правилата за броене на сроковете.
Спиране и прекъсване на давностните срокове . След като е започнала да тече давността е възможно
да се появят такива факти които представляват пречка от правна и от друга гледна точка носителят на
субективното право да го упражни.
Основанията за спиране на давността са изчерпателно изброени в чл. 115 ЗЗД. За да могат да
предизвикат спиране на давността, е необходимо да е налице притезание, спрямо, което давността се
прилага и тя да е започнала да тече, но да не е изтекла напълно. Видове основания по чл. 115 (давност не
тече):
-между деца и родители, докато последните упражняват родителски права. В тези случаи детето се нуждае
от задължително представителство до навършване на пълнолетие. Тук се имат предвид не всички права, а
42

lOMoARcPSD|4574750
представителната власт и попечителското съдействие при непълнолетните.

-между намиращите се под настойничество и попечителство и техните настойници и попечители, докато трае
настойничеството и попечителството по същите причини по буква а).
-между съпрузи, защото съществуват задръжки от етично естество да се упражняват субективни права
между тях. Това е докато бракът не е прекратен по някаква причина.
-за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу
управителя докато трае управлението. Спирането се налага, поради невъзможността на лицата да
упражняват вземанията си.
-за вземания за обезщетение на ЮЛ срещу техните управители, докато последните са на служба. Спирането
тук също се налага, поради невъзможност или затруднения на ЮЛ да реализира вземанията си.
-за вземания на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което
нямат назначен законен представител или попечител и 6 месеца след назначаването на такъв или след
прекратяване на недееспособността. Шестмесечният срок е, за да се запознаят тези лица с фактическото и
правно положение и да се подготвят за осъществяване на вземането.
-докато трае съдебният процес относно вземането, когато е предявен иск за субективно право. Спирането на
давността настъпва само, ако искът е уважен с влязло в сила съд. решение.
Отделно в ал. 2 има особено основание, ако давностният срок изтича по време, когато кредиторът или
длъжникът са военно мобилизирани, искът може да се предяви до изтичане на 6 месеца от
демобилизацията им. Тук хипотезите са две. При първата давността изтича, когато кредиторът е
мобилизиран. При втората давността изтича, когато длъжникът е мобилизиран. Под военна мобилизация се
разбира повикване на военноучебен сбор или мобилизация в армията, поради военни действия или др.
извънредни обстоятелства.
Последици от спирането. Докато са в сила тези обстоятелства, изтеклият период от време не се включва в
срока на погасителна давност. След отпадане на основанието за спиране за завършване на давността е
необходимо да изтече период от време, който се равнява на разликата между целия срок на давността и
изтеклото време до спирането или фактически давността се удължава с периода, през който не е текла.
Прекъсване на погасителна давност може да настъпи, само когато за определено притезание тя е
започнала да тече, но още не е изтекла. При погасителна давност не се допуска възможност за
възстановяване на изтеклия срок, което при други срокове по принцип е допустимо с изрична правна норма.
Основанията за прекъсване са:
-с признаване на вземането от длъжника. Признаването може изрично да се декларира или да се извърши с
конклудентни действия като плащане на лихва. То може да се извърши лично или чрез представител.
-с предявяване на иск или възражение или на искане за започване на помирително производство при
условия, че те са уважени. Ако искът се уважи погасителната давност се спира.
-с предприемане на действия за принудително изпълнение. Те се предприемат след издаване на
изпълнителен лист въз основа на осъдително съдебно решение или на несъдебно изпълнително основание
като нотариален акт, извлечения от счетоводни книги, запис на заповед и др. изпълнителното дело се
образува по молба на притежателя на неосъщественото притезание, който е взискател по делото. Той
определя начините за осъществяване на принудителното изпълнение.
Според чл. 117, ал. 1 ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Това означава, че
изтеклият срок до прекъсването загубва своето правно значение като давност. Новата давност започва да
тече от настъпването на основанието за прекъсване. Когато прекъсването е станало поради уважаване на
иск или възражение на субективно право се прилага общата давност. В останалите случаи новата давност е
различна.
Според чл. 120 ЗЗД погасителна давност не се прилага служебно. Нейните правни последици настъпват, ако
задълженото лице изяви воля да се възползва от нея. Това то прави чрез възражение. Задълженото лице
само преценява дали да се ползва от давността или не. Отказът може да бъде пълен и тогава започва да
тече нова погасителна давност. Когато отказът е частичен, т.е. отнася се само до част от изтеклата давност,
тя следва да продължи толкова още време, за колкото се отнася отказът. Отказ от неизтекла погасителна
давност е недействителен.
Действие на изтекла давност. Ако вместо да направи възражение, задълженото лице изпълни, по този
начин то погасява правното си задължение и не може да иска възстановяване на даденото или
извършеното. Същият правен ефект настъпва и когато задълженото лице изпълни без да знае, че
погасителната давност е изтекла. Възражението за погасителна давност може да породи правни последици,
само когато задължението не е още погасено, а в този случай то се погасява чрез правомерно изпълнение.
Ако длъжникът изпълни, след като е направил възражение за давност, той няма да може да получи обратно
престацията си, защото неговото задължение не е прекратено и той го е погасил чрез изпълнение.
Погасяването на главното вземане предизвиква погасяване и на допълнителните, макар давността за тях да
не е изтекла.
17. Право на собственост - същност и видове. Способи за придобиване на

собствеността. Ограничения на собствеността. Отчуждаване.
Собствеността е необходима основа на всяко общество. Собствеността е икономическа категория, а правото

43

lOMoARcPSD|4574750
на собственост е юридическата и характеристика. Уредбата в Конституцията се съдържа основно в чл. 17,

като по силата на текста собствеността е публична и частна. Частната собственост е неприкосновена.
Собствеността и днес се възприема като съвкупност от три големи групи правомощия: право на владение,
право на ползване, право на разпореждане с вещите. Съществуват различни определения за право на
собственост. Според проф. Боянов правото на собственост е призната и гарантирана от закона
възможност на едно лице да владее, да ползва и да се разпорежда с определена вещ и да иска от
всички други лица да се въздържат от въздействия върху нея. Правото на собственост е субективно
право. Правото на собственост дава възможност на собственика да извършва различни въздействия върху
своята вещ. Правото на собственост е имуществено право. То е оценимо в пари и има стойностен израз.
Правото на собственост е прехвърлимо право, тъй като неговият носител може да се сменя. Правото на
собственост е безсрочно право, тъй като не се погасява с еднократно упражняване.
Съдържанието на правото на собственост включва правомощията на собственика, възможните
въздействия върху веща. А именно това са правомощията владение, ползване и разпореждане с веща. От
собственика зависи дали ще ги упражнява, как и кога ще ги упражнява тези права. Правомощието
владение се изразява във фактическата власт, която собственикът упражнява върху вещта, да я държи, да
си служи с нея. Не може собственикът да ползва веща ако не я владее или няма фактическа власт върху
нея. Тази власт може да се упражнява и от друго лице, което държи вещта за собственика. Всяко
посегателство върху владението е посегателство върху правото на собственост и законът като осигурява
неговата защита, всъщност защитава собствеността. Със загубата на фактическата власт правомощието не
се прекратява дори тази загуба да е за значителен период от време. Точно обратното, нарушеното владение
е основание за завеждане на ревандикационен иск – чл. 108 ЗС, наричан още иск на невладеещия
собственик срещу владеещия несобственик.
Правомощието ползване се изразява в правната възможност собственикът да ползва вещта и да
получава добивите от нея. Това правомощие не бива да се смесва с правото на ползване, уредено в чл. 56
ЗС. Собственикът, за разлика от ползвателя, не е ограничен да използва вещта съобразно нейното
предназначение. Нещо повече, той, ако намери за необходимо, може да промени и предназначението на
вещта. Ползването може да се осъществи с фактически и с правни действия. Правомощието ползване, не се
ограничава само до собственика на вещта. Той може да го предостави на друго лице било чрез учредяване
на вещно право, било чрез облигационен договор – под наем, в заем и др.
Правомощието разпореждане е най-обемисто по своя характер. По силата на него собственикът може да
загуби своето право. В обхвата на разпоредителното правомощие се отнасят само такива правни действия,
чрез които правото на собственост се отчуждава, загубва. Когато се ограничава правото на собственост, най-
често ограниченията имат предвид именно разпореждането. С оглед на това правомощие законодателството
дели сделките на две големи групи – сделки на управление и сделки на разпореждане. Правото на
собственост се разделя на различни видове според определени критерии. Според чл. 17 от Конституцията
“собствеността е частна и публична”. Според чл. 2 от ЗС “собствеността принадлежи на
държавата, на общините, на кооперациите, на други ЮЛ и на гражданите”. От това следва, че
собствеността бива публична и частна. Разграничаването на собствеността на публична и частна е в
зависимост от това кому принадлежи правото на собственост, какви са вещите, които са предмет на това право
и какво е тяхното предназначение. Конституционния съд отбелязва, че всеки правен субект, включително
държавата и общините могат да бъдат носители на частна собственост.
Носители на правото на публична собственост могат да бъдат субекти, които упражняват властнически
правомощия – това са държавата и общините. За това публичната собственост може да бъде или само
държавна или общинска. Според Конституцията държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на
гражданите и обществото. Публичната собственост служи за задоволяване на публични, обществени
интереси. Обекти на публична собственост са вещи, които служат за задоволяване на обществени
потребности чрез общо ползване или служат за осъществяването на функциите на държавните и общинските
органи.
Частна е собствеността на гражданите и юридическите лица. Те не могат да бъдат носители на публична
собственост. Те са субекти на частното право, нямат властнически правомощия и не действат от името на
държавата. Частната собственост служи за задоволяване на интересите на нейния носител. Тя е средство за
задоволяване на лични потребности или за развиване на стопанска дейност.
Способи за придобиване на собствеността . Юридическите факти, с проявлението, на които правните
норми предвиждат възникване на вещни права се означават, като способи за възникване на вещни
права. Способите са установени от закона. Правните субекти нямат свобода да уговарят други юридически
факти, с които да придобиват вещни права. Това се налага с оглед на правната сигурност в гражданския
обмен. Съгласно ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или
други начини, определени от закона.
Видове способи на придобиване на вещни права:
-според липсата или наличието на правоприемственост:
 Първични (оригинерни) - придобиването на право на собственост или вещно право върху
чужда вещ, не изисква съществуването на това право от друго определено лице - например
придобивната давност, завладяване на изоставени вещи. Тук е достатъчно да се установи
фактическа власт с намерение да се свои веща.
44

lOMoARcPSD|4574750
 Производно (деривативно) – придобиване имаме когато в придобивния фактически състав

се включва преходно съществуване на вещно право от друго лице, което той прехвърля на
приобретателя. Тук е налице правоприемство. Например за да стане купувачът на един имот
собственик е необходимо и неговият праводател да е собственик. Ако той не е собственик и
купувачът не ще стане собственик, защото никой не може да прехвърли това което няма.
Производното правоприемство бива: учредително и прехвърлително. При учредителното
правоприемство (конститутивна сукцесия) се учредява ограничено вещно право, в
полза на правоприемника, въз основа на съществуващо право на собственост, което се
запазва. Пример – собственик учредява на свой имот право на строеж, в полза на друго лице.
При прехвърлителното придобиване (транслативна сукцесия) праводателят
прехвърля на друго лице изцяло своето съществуващо право, което в пълен обем се
придобива от правоприемника.
-с оглед наличието на владение, като предпоставка за придобиване на вещни права имаме:
 придобиване, основано на владението. За да се придобие право на собственост или вещно
право върху чужда вещ е необходимо върху нея да е упражнявано владение през определен
период от време. Пример – придобивната давност.
 придобиване независещо от владението. Който придобие вещно право, трябва да придобие и
владението, за да може да упражнява и своето вещно право. Пример - при продажба
купувачът получава и владение върху вещта, но при продажба на индивидуално определена
вещ, собствеността преминава върху купувача от момента на постигане на съгласие, макар
вещта да не е предадена. Купувачът става собственик, въпреки, че не е получил владението.
Възможна е и обратната хипотеза, купувачът е предал владението върху определена вещ, на
която още не е станал собственик. Например – продажба на изплащане с уговорка, че
купувачът запазва собствеността до окончателно плащане на цената.
Приращение. Това е способ за придобиване на право на собственост, обаче законът не дава дефиниция на
това понятие, нито определя характера му на придобивно основание. В юридическата литература, то се
определя като право, по силата на което собственикът на една вещ придобива собствеността на всичко
онова, което се съединява или инкорпорира в неговата вещ било по естествен, било по изкуствен начин.
Приращението може да се дължи на действието на човек или на природни сили, без намесата на човека. С
оглед на това приращението може да бъде изкуствено или естествено. Приращение имаме в случаите,
когато едно лице направи постройка в чужд имот – гараж, насаждения и т.н. Може обаче да се учреди право
на строеж или право на ползване. За да е налице приращение, необходимо е посочените вещи да бъдат
трайно прикрепени към земята. Приращението е първичен способ за придобиване на собственост.
Присъединяване. Макар твърде близо до приращението, присъединяването се определя като
присъединяване на чужда вещ като част към главната по такъв начин, че не би могла да се отдели без
съществено повреждане на главната вещ. Собственикът на главната вещ придобива правото на собственост
и върху присъединената част при задължение да обезщети нейния собственик. Присъединяването трябва да
е извършено по такъв начин, че присъединената вещ да не може да се отдели без съществено повреждане
на главната вещ. Освен това присъединената вещ трябва да принадлежи на друго лице. Само тогава
възниква проблем за присъединяването и за вещноправната съдба на присъединената вещ. Тук спадат и
случаите на съединяване на недвижими вещи, например сграда съединена с друга сграда. Коя вещ е главна,
законът не определя. Стойностен или количествен критерий за определяне коя вещ е главна също не е
подходящ. Меродавно ще бъде предназначението на съединението от вещи като цяло. При
присъединяването, собственикът загубва правото си на собственост върху присъединената вещ. Обаче
между него и собственикът на главната вещ възникват облигационни отношения – последният трябва да
обезщети собственикът на присъединената вещ. Чл.98 от ЗС установява презумпцията, че принадлежността
следва главната вещ.
Преработването на една вещ може да съставлява предмет на облигационни отношения, например на
договор за изработка. Често преработването на преработването на една вещ от лице, което не е неин
собственик, поражда и вещни правоотношения, особено ако стойността на труда е много по-голяма от
стойността на материалите, и ако материалите принадлежат на различни лица. Лицето, което е направило
нова вещ от чужди материали, става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава
стойността на материала и ако лицето не е знаело, че материалът принадлежи на друг. За да стане лицето,
изработило вещта собственик, е необходимо да се осъществи следния фактически състав:
-да е налице определен трудов резултат, довел до създаването на самостоятелна вещ;
-тази вещ трябва да е нова, не по смисъла на ЗАП
-стойността на труда да надминава стойността на материала към момента на възникване на вещта
-изработващият да не знае, че материалът е чужд в момента на изработване на вещта.
При преработването, едно лице става собственик на вещ, изработена от чужди материали. Собствениците
на вложените материали изгубват своето право на собственост. Онзи, който стане собственик на новата вещ
дължи обезщетение за стойността на материала или за изработването, както и за други вреди, ако има
такива.
Придобиване право на собственост върху изгубени вещи. Изгубени могат да бъдат само движими вещи.
Изгубена е тази вещ, която има собственик, но не се владее от никого. Собственикът няма фактическа власт
върху нея. Затова, ако друго лице, несобственик, установи владение върху изгубената вещ, то тя става
45

lOMoARcPSD|4574750
намерена. С факта на изгубването на движимата вещ, не се прекратява правото на собственост върху нея.
Собственикът на изгубена вещ може да виндицира в тригодишен срок от загубването. Но това изключение
важи само за добросъвестният владелец. Лицето, намерило вещта, не може да се третира като
добросъвестно. Добросъвестно ще е трето лице, на което в последствие е била прехвърлена.
Придобиването на вещни права чрез сделка е деривативен (производен) способ, защото при него вещното
право преминава върху приобретателя, само ако праводателят е имал това право. Това е така, защото никой
не може да даде това което няма. Преобретателят може да стане собственик, макар вещта да не е
предадена. Това е така наречения принцип за вещно действие на облигационния договор. Съгласно чл. 24
от ЗЗД при договори за прехвърляне на собственост или друго вещно право върху определена
вещ, прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор без да е нужно да се
предаде вещта. При родово определени вещи собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени
по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. Собствеността преминава със
самото съгласие и собственикът носи и риска от случайното погиване на вещта.
Сделки за придобиване на право на собственост и на вещни права са двустранните сделки – продажба,
замяна, дарение, договор за издръжка и гледане. Право на собственост може да се придобива и с
едностранни сделки – завещание. За да произведат своето вещно действие, сделките трябва да са
действителни и сключени при определена от закона форма. Всички актове, прехвърлящи собственост и
учредяващи вещни права върху недвижими имоти се извършват с нотариален акт.
Чл. 78 от ЗС гласи който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна
книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това,
придобива собствеността, освен когато за прехвърлянето на собствеността върху движимата
вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Това правило се прилага и за
придобиване на други вещни права върху движима вещ. Собственикът на открадната или загубена вещ
може да я иска от добросъвестния владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило
не се прилага, когато владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие. Това правило
е едно изключение от принципа, че никой не може да даде това, което няма. Придобилият добросъвестно и
възмездно владението върху движима вещ става неин собственик, макар праводателят да не е бил
собственик. Създава се едно ново правно основание за придобиване на собственост.
Собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в три годишен
срок от кражбата или изгубването. Става въпрос за случаите на кражба и грабеж. При установяване на
владение чрез друго престъпление (присвояване) изключението не се прилага.
Придобиването по давност се определя като способ за придобиване право на собственост и
други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение
на определен от закона срок от време. Фактическият състав на придобиването по давност включва два
елемента – владение и определен период от време. Владението трябва да е непрекъснато, то се прекъсва,
ако се изгуби за повече от 6 месеца. Трябва да отговаря на условията на добросъвестно владение. Второто
условие е изтичането на определен срок, през който се упражнява владението. За недвижимите имоти
срокът е 10 години за добросъвестния владелец и 5 години за недобросъвестния. За движимите вещи
срокът е 5 години. Срокът започва да тече от деня на установяване на владението. Не може да се придобият
по давност облигационни права, като вземания, залог, ипотека и възбрана. Не могат да се придобиват по
давност общи части от сграда в етажна собственост.
Законът в редица случай признава потестативни (преобразуващи) субективни права. Тук една от
страните в правоотношението е овластена с едностранно волеизявление да предизвика промяна в правната
сфера на другата страна, да учреди, измени или прекрати правоотношението. Съдебното упражняване на
потестативни права става чрез конститутивни искове. С конститутивен иск се иска от съда да потвърди със
сила на пресъдено нещо предявеното потестативно право и да постанови следващата от него промяна на
гражданското правоотношение.
Видове конститутивни съдебни решения за придобиване право на собственост:
-иск по чл. 19 ЗЗД – всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на
окончателен договор. В такъв случай договорът се счита за сключен от момента, в който решенето влезе в
законна сила. Приложно поле е продажбата на недвижими имоти. Предварителният договор няма вещно
действие, той не прехвърля правото на собственост. Договорът се счита за сключен от момента, в който
съдебното решение влезе в законна сила. Решението на съда замества самия договор. То прехвърля и
собствеността, следователно има и конститутивно действие. Решенето е основание за придобиване на
вещно право на собственост. То е самостоятелен способ за придобиване на вещни права.
-иск по чл. 33 ЗС – съсобственик на недвижим имот може да продаде своята част на трето лице само след
като я предложи на другите съсобственици. Ако не стори това или уговори с третото лице привидно условия
във вреда на останалите съсобственици заинтересования съсобственик може да изкупи частта му от третото
лице по действително уговорените условия. Изкупуването става по съдебен ред чрез предявяване на
конститувен иск, който трябва да се предяви в двумесечен срок от продажбата. Конститутивното съдебно
решение по този иск създава продажбени отношения между изкупуващият съсобственик и трето лице.
Съсобственикът трябва да плати дължимата цена в едномесечен срок от влизане на решенето в сила, а ако
не плати решенето се смята за обезсилено по право.
-чл. 288, ал. 2 от ГПК – чл. 349, ал. 2 от ГПК в сила от 01.03.2008 г. При съдебна делба, ако неподеляемият
имот е жилище, което е било съпрежеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг
46

lOMoARcPSD|4574750
или развод, прививелия съпруг или бившия съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските
права по отношение на децата и няма собствено жилище, съдът по негово искане може да го постави в дял,
като уравни дяловете на останалите съделители с други имоти или пари. Също така се допуска и възлагане
на наследсвено жилище предмет на делбата, на оня наследник, който е живял в него. Съдът по молба на
сънаследникът оставя жилището в неговия дял, като уравнява дяловете на останалите сънаследници с
други имоти. Ако това уравняване е невъзможно той осъжда наследника да заплати на другите
сънаследници съответните части от равностойността на веща. Общият имот трябва да бъде жилищен.
Жилището трябва да е неподеляемо. Законът допуска жилището да се възложи на един от съделителите,
който има най-голяма жилищна нужда. Последният има право да изкупи дяловете на останалите съделители
като им заплати съответната равностойност. Затова жилището се оценява. Решението за възлагането на
жилището има конститутивен характер.
Придобиване на недвижими имоти чрез извършване на групов строеж. Групов строеж имаме тогава,
когато едни от парцелите или сграда се застроява, пристроява от две или повече лица, притежаващи вещни
права върху недвижим имот – право на строеж, пристрояване, надстрояване. Правната форма е договор за
групов строеж. Групов строеж могат да извършват две или повече лица в съсобствен урегулиран имот или по
силата на отстъпено право на строеж, на надстрояване или пристрояване на заварената сграда. Договорът
за групов строеж трябва да бъде нотариално заверен. Участниците в груповия строеж са или собсвеници на
поземления имот или на тях е отстъпено право настроеж, на надстрояване или пристрояване. Договорът за
групов строеж няма вещно действие. Той може да се сключи в обикновена писмена форма – достатъчно е да
бъде нотариално заверен. Целта на груповия строеж е да се придобие в изключителна собственост
самостоятелен обект в застроения имот. Чак след завъряване на строежа ще се придобие правото на
собственост, чрез делба. Завършването на строежа поражда вещноправни последици свързани с
придобиване правото на собственост върху изградените обекти. С договора за доброволна делба се
ликвидира съсобствеността и всеки от участниците в договора за групов строеж придобива изключителна
собственост върху определения му обект въз основа на делбата. Договорът за делба подлежи на вписване.
Придобиването на недвижими имоти чрез участие в ЖСК се урежда в Закона за ЖСК. Особен способ за
придобиване право на собственост върху недвижими имоти е участието в ЖСК. ЖСК е кооперация, която се
образува за снабдяване на членовете й със собствени жилища, гаражи и ателиета чрез организиране на
строителна дейност. ЖСК е юридическо лице. Както всяко юридическо лице ЖСК си има свое имущество,
персонален състав от най малко 6 члена, свои органи за управление – общо събрание, управителен съвет,
контролен съвет. ЖСК е кооперация с определен членски състав. Тя се създава и управлява въз основа на
членствени правоотношения. ЖСК има специална цел – снабдяване на членовете си със собсвени жилища.
За постигане на своята цел ЖСК организира строителна дейност. Правото на собственост принадлежи на
ЖСК, а след построяването на кооперацията и членовете й се снабдят с нотариални актове, правото на
собственост се трансформира в етажна собственост между членовете й.
Ограничения на собствеността. Отчуждаване. Имоти и части от имоти собственост на физически или
юридичедки лица могат да се отчуждават принудително само при наличие на влязъл в сила подробен
устройствен план за задоволяване на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин
след предварително и равностойно парично обезщетение. Основание за принудително отчуждаване може да
бъде само влязъл в сила устройствен план, по силата, на който имотът е предназначен за задоволяване на
държавни нужди и става публична държавна собственост. Заинтересованото ведомство прави мотивирано
искане за отчуждаване до министъра на финансите и министъра на регионалното развитие и
благоустройството. Към искането се прилагат: копие от устройствения план; данни за имота и данни за
собствениците; оценка на имота и финансова обосновка на предложението за отчуждаване.
Собствениците и ползвателите на имотите са длъжни да предоставят документите и да осигурят свободен
достъп до имота. При отказ се търси съдействие на полицията.
Министърът на финансите и Министърът на регионалното развитие и благоустройството одобряват или
отхвърлят предложението в 14-дневен срок. Министърът на финансите се произнася относно финансовата
обезпеченост, а министърът на регионалното развитие и благоустройството относно основанието за
отчуждаване. Отчуждаването на имоти предназначени за изграждане на национални обекти се извършва с
решение на МС по предложение на двамата министри. Извън тези случаи отчуждаването се извършва от
областния управител по предложение на двамата министри. В решението на МС се посочват държавната
нужда, вида, местонахождението, размера, цената на обезщетението и собствениците на имотите.
Решението за отчуждаване се обнародва в държавен вестник. В заповедта на областния управител се
посочват вида, местонахождението, размера, цената, собствениците, търговската банка в която се внася
обезщетението и датата, след която започва изплащането на правоимащите. Заповедта се връчва на
собствениците на имотите по реда на ГПК.
Решението на МС се обжалва пред ВАС в 14-дневен срок от обнародването в ДВ. Заповедта на Областния
управител се обжалва пред Административен съд в 14-дневен срок. В 7-дневен срок от получаване на
жалбата, МС (областния управител) я изпращат със становище до съда. Съдът се произнася по допускане
на жалбата и насрочва делото. В 7-дневен срок след последното заседание съда се произнася по жалбата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Вещноправните последици от отчуждаването се свеждат до прекратяване правото на собственост върху
отчуждения имот и до неговото придобиване от държавата.
Имотът се смята за отчужден от датата, когато се изплати определеното в заповедта (или в съдебното
47

lOMoARcPSD|4574750
решение) обезщетение. Ако в 6-месечен срок собственикът не бъде обезщетен се отменя актът за
отчуждаване. Обезщетението се внася от инвеститора на обекта в търговската банка по сметка на
правоимащите. Инвеститорът побликува съобщение, с което уведомява собствениците на имотите в коя
търговска банка е внесено обезщетението. Ако в 3-годишен срок от отчуждаването не са започнали
мероприятия, бившият собственик може да иска отмяна на отчуждаването след възстановяване на
полученото обезщетение. Държавата дължи на собственика обезщетение за нанесени вреди.
Недвижими имоти или части от тях собственост на юридически и физически лица могат да се
отчуждават принудително само за задоволяване на общински нужди, които не могат да бъдат
задоволени по друг начин, след предварително и равностойно парично обезщетение или друг равностоен
имот. Така отчужденият имот се обявява за публична общинска собственост. Производството по
отчуждаване се открива с решение на Общинския съвет взето с мнозинство повече от ½ от общия брой на
съветниците. Основание за вземане на решение от Общинския съвет за принудително отчуждаване е
влязъл в сила подробен градоустройствен план, по силата, на който имотът е предназначен за задоволяване
нуждите на общината. Общинкият съвет мотивира нуждата и невъзможността тя да бъде задоволена по друг
начин и конкретизира имота, който следва да бъде унищожен. Кметът на общината уведомява собственикът
по реда на ГПК за откриване на производство по отчуждаване и оценка на недвижимият му имот.
Собствениците и обитателите на недвижимите имоти са длъжни да осигурят свободен достъп до тях. При
отказ се иска съдействието на МВР. Кметът на общината провежда преговори със собственика за покупко-
продажба на имота, а при отказ, за начина на обезщетяване. За резултата кметът уведомява Общинският
съвет. При постигане на съгласие относно размера и начина на обезщетяване се сключва договор за
покупко-продажба или замяна, като производството по отчуждаване се прекратява. При не постигане на
съгласие кметът по решение на Общинския съвет отнася въпроса пред Административен съд. Съдът се
произнася по наличието на общинска нужда; спазване на процедурата по отчуждаване; съобразяване на
начина на обезщетение; оценка на обезщетявания и отстъпения имот. Решението на съда е окончателно, то
замества договора между страните.
18. Съсобственост - понятие и видове. Възникване и прекратяване. Отношения

между съсобствениците. Етажна собственост.
За съсобственост говорим тогава, когато една вещ се притежава от две или повече лица, всяко от които
притежава идеална част от собствеността. Според чл. 30 от ЗС правото на собственост може да
принадлежи общо на две или повече лица – държавата, общините и другите юридически и
физически лица. Със самото определение се вижда, че при съсобствеността не се говори за ново вещно
право, а за право на собственост, при което титулярите са повече от един. Макар и да не е посочено изрично
от закона, хипотезата се отнася и за останалите вещни права. При тях обаче се говори за съпритежание на
вещно право. Всеки от съсобствениците има свой дял от правото на собственост, но то не е разделено на
правомощия, например единия да има право на владение, другия на ползване, трети на разпореждане. При
съсобствеността единното право на собственост е разделено, като всеки от съсобствениците има в
съответен обем право на владение, право на ползване и право на разпореждане. Частта на всеки се
изчислява математически – една втора, една десета или в проценти. Ако не е уговорено друго, частите на
съсобствениците се считат равни.
Не само право на собственост може да принадлежи на две или повече лица. И други вещни права могат да
бъдат съпритежание, като учредяване право на строеж на две или повече лица, сервитут, на ползване и др.
При съсобствеността всеки от съсобствениците има свой дял от общото право на собственост. Делът,
идеалната част определя обема на правомощията на всеки от съсобствениците във вътрешните им
отношения, в разноските, в придобиване на плодовете му, в делбата му. Този дял определя и отношенията
му в използването и управлението на общата вещ.
Видове съсобственост.
-в зависимост от наличието на дялове (идеални части) за всеки от съсобствениците, съсобствеността
бива дялова и бездялова. Дяловата съсобственост е уредена в ЗС, поради което се нарича още
„обикновена съсобственост”. При нея частите на съсобствениците са ясно посочени било вследствие на
уговорка между тях или директно от нормата на закона, например наследяване по закон от две или повече
лица. Бездяловата съсобственост възниква между съпрузите в съпружеската имуществена общност.
Вещите и правата върху тях, придобити по време на брака принадлежат общо на двамата съпрузи
независимо от това на чие име са придобити. Следователно съсобствеността възниква автоматично със
самия факт, че вещта се придобива по време на брака. Характерно за съпружеската имуществена общност,
е че докато трае бракът не се определят дялове на съпрузите, поради което съсобствеността се нарича
бездялова.
-в зависимост от възможността съсобствеността да бъде прекратена чрез делба тя бива делима и
неделима. Съсобствеността поначало е делима. Неделимостта трябва да е установена в закона. Законът по
изключение забранява извършването на делба на общи части в етажна собственост, съпружеска
имуществена общност, докато трае бракът, на съсобствеността в гражданско дружество до прекратяването
или напускането му.
-в зависимост от начина на възникването й разграничаваме принудителна, доброволна и случайна
48

lOMoARcPSD|4574750
съсобственост. Принудителна съсобственост възниква от уредени в закона фактически състави (напр.

съпружеска имуществена общност). Доброволна съсобственост възниква от юридически факти от
категорията на правните действия. Случайна съсобственост възниква от юридически събития – при
наследяване от няколко лица при откриване на наследството.
Възникване на съсобственост. Най-често съсобственост възниква при наследяване от две или повече
лица. При наследяване по закон дяловете се определят от закона, а при наследяване по завещание се
разпределят между посочените в завещанието ФЛ, ЮЛ и държавата. Съсобствеността може да произтича и
от правна сделка (респ. съдебно решение) в случай че собственикът на имота се разпореди с идеална част
от него или когато две или повече лица придобият общо един имот. Възможно е да се обединят два или
повече имота, принадлежащи на различни лица, в един.
Съсобственост може да възникне и чрез придобивна давност чрез общо установено владение от две
или повече лица. Владението може да е различно за всяко от лица – да бъде добросъвестно или
недобросъвестно. Възможно е и завладяване с намерение да се придобие част от имота без да се
отстранява напълно съществуващото вече владение.
Императивно възниква съсобствеността при брак (съпружеска имуществена общност), етажна собственост
(при възникване, надстрояване или пристрояване), за придобитото в резултат от дейността на гражданското
дружество и при конфискация за част от имуществото, наложена чрез присъда.
Съсобственост възниква още по приращение, по регулация, при договор за групов строеж. При
преработване, ако нито един от материалите, от които е изработена не може да се приеме за главен или ако
главният материал принадлежи на две или повече лица, също възниква съсобственост, както и ако вещта е
изработена от няколко лица и няма основен изпълнител на работата.
Отношения между съсобствениците. Притежаването на правото на собственост от две и повече лица
създава определени трудности при използването и управлението на съсобствена вещ. ЗС разпорежда, че
всеки от съсобствениците участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си.
Следователно делът на отделния съсобственик е критерий както за ползите, така и за разноските, свързани
с общата вещ.
Използването обхваща личното служене с вещта, както и получаването на добивите от нея.
Право на лично служене с вещта. Законът гарантира възможността на всеки съсобственик лично да си
служи с вещта, независимо от големината на неговия дял. Всеки трябва да има достъп до вещта, когато
поиска. Вещта трябва да се ползва само съобразно предназначението и в такъв обем, съответен на дела на
съсобственика – така че да не пречи на останалите да си служат.
Право на обезщетение. Когато един съсобственик ползва сам общия имот, лишавайки останалите от тази
възможност, те могат да търсят от него обезщетение за ползата, от която са лишени, считано от деня на
писменото поискване. Иск по чл.31, ал. 2 ЗС има основание и когато е предявен от единия срещу другия
съпруг по време на фактическа раздяла, когато последния си служи с общата вещ в режим на семейна
имуществена общност, като лишава другия съпруг от ползата, която му се полага. Претенцията се погасява
по давност на общо основание. Обезщетението е винаги парично.
Право на добивите от вещта. Върху добивите от вещта възниква общност между съсобствениците.
Хипотезата на чл.30, ал.3 ЗС обхваща както естествените, така и гражданските плодове. Тук се включват
ползите от извършените в общия имот подобрения, защото те стават част от имота. Ответникът може да се
защити с възражение за прихващане с разноските за плодовете. Изключение представлява хипотезата на
добросъвестно владение от страна на съсобственик – той придобива плодовете до предявяване на иска за
връщането на вещта. Иск с правно основание чл.30, ал.3 ЗС могат да предявят само лица, които са имали
качеството на собственици към момента на реализирането на ползите.
Управлението обхваща вземането на решения относно запазването, поддържането и използването на
вещта. То се осъществява от съсобствениците, които притежават повече от половината от общата вещ. Тя
може и да принадлежи само на един съсобственик. Не е необходимо мнозинство на гласовете, а мнозинство
на дяловете. Компетенциите на мнозинството са ограничени в рамките на управлението – за извършване на
необходими разноски, разпределяне на ползването и др. Необходими разноски са тези, без които вещта би
се повредила или погинала.
Според чл.30, ал.3 „всеки съсобственик участва в разпределението на ползите и тежестите на
общата вещ, съразмерно с частта си”. В тежестите освен необходимите разноски следва да се включат
и данъци, застрахователни разноски и др. Търсят се само действително заплатените разноски в размера, в
който са изразходени.
Според чл.32, ал.1 ЗС въпросите относно управлението на общата вещ се решават от
мнозинството съсобственици, изчислявано не според броя им, а според притежаваните дялове.
Възможно е обаче да не се образува мнозинство или решението на мнозинството да е вредно за вещта. В
тези случаи съдът по искане на който и да е от съсобствениците решава въпроса вместо тях, като постанови
нужните мерки и при необходимост назначи управител на вещта – чл.32, ал.2 ЗС. Производството по чл.32,
ал.2 ЗС осигурява защитата на правото на този съсобственик, който притежава по-малък дял от половината,
да си служи с вещта, когато мнозинството не може да стигне до решение.
В производството съдът не осъществява правораздаване и не решава правен спор, а замества липсващото
мнозинство от съсобственици и постановява това, което то е следвало да реши с оглед най-
целесъобразното използване на общата вещ или имот. Страни в производството са лицата, които имат
качеството на съсобственици на отделната вещ или имот. Всеки съсобственик може да се обърне към съда,
49

lOMoARcPSD|4574750
дори тези, които са взели решението. Останалите са ответници и встъпват в процеса като задължителни
другари. Родово компетентен е районния съд. Местно компетентен е съдът по местожителството на
ответника.
Прекратяване на съсобствеността. Съсобствеността се прекратява с погиване на вещта, придобиване на
собствеността от едно лице (без значение на придобивния способ), при отказ от дял, когато остава един
собственик.
Делбата е основния способ за прекратяване на съсобствеността. При нея всеки съсобственик придобива в
изключителна собственост по възможност реална част от вещта (вещите), съответна на идеалната му част.
Делбата намира приложение само при делимата съсобственост.
Правото на делба е преобразуващо право на всеки съсобственик, което не се погасява по давност. В
делбата трябва да участват всички съсобственици, при наследството съответно всички наследници. Ако
някой от съделителите е недееспособен, необходимо е предварително разрешение от съда.
Доброволна делба на съсобствена сграда, жилище или друг обект, както и правни сделки за
прехвърляне на реално определени части от тях могат да се извършват само ако обособените дялове или
части отговарят на одобрени за това инвестиционни проекти.
Съдебна делба на съсобствена сграда, жилище или друг обект се извършва само ако съответните
дялове могат да бъдат обособени в самостоятелни обекти без значителни преустройства и без неудобства,
по-големи от обикновените, при спазване на строителните правила и нормативи. Главният архитект на
общината (района) по предложение на съда и в определен от него срок одобрява инвестиционен проект или
издава мотивиран отказ.
В ЗУТ са установени правила за минимални размери на УПИ в зависимост от населеното място. В градовете
такива са 14 м за лице и 300 кв.м за повърхност. Затова ЗУТ забранява извършване на доброволна делба на
УПИ, при която ще се слезе под минимално определените норми за лице и повърхност. Същевременно
извършването на делбата, когато това е допустимо, подлежи на незабавно отразяване в кадастъра, в
противен случай договорът е недействителен.
Доброволната делба е договор, с който се прекратява съсобственост, като всеки съсобственик, губейки
правото върху своя дял, получава в собственост реална част от вещта или самостоятелна вещ, или парично
уравнение на дела си. Възможно е съсобствеността да се запази между някои от съсобствениците. По
същността си това е многостранен договор с обща цел – прекратяване на съсобствеността. Договорът е
възмезден, но може да има елемент на дарение. Договорът има вещнопрехвърлително действие и
представлява сделка на разпореждане. Вещният ефект настъпва по силата на договора. Съделителите имат
задължението да предадат вещите респ. реалните части съобразно договореното, както и да платят и да
получат суми за уравнение на дяловете. Когато предмет на делбата са недвижими имоти или движими вещи
на стойност над 50 лв., делбата се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите. При
наличие на недвижими имоти договорът се вписва.
Съдебната делба представлява особено исково производство, което се развива в две фази, всяка от които
приключва с влязло в сила решение. В първата фаза се установява кои са общите вещи, обект на делбата и
кои са съсобствениците и какви са техните дялове. Във втората фаза се извършва делбата, като се
образуват дялове и се съставя разделителен протокол. Това решение подлежи на обжалване. Дяловете се
разпределят чрез жребий или от съда. Ако вещта е неподеляема се изнася на публична продан, в която
съделителите могат да участват или могат да изкупят имота. Получената сума се разпределя съобразно
дяловете.
Прекратяването на съсобствеността става чрез делба – доброволна или съдебна. Доброволна делба на
съсобствен между държавата и ФЛ или ЮЛ имот се извършва по предложение на съсобствениците до
областния управител, съответно до министъра или ръководителя на ведомството, на което е предоставен
имотът. Предложение за доброволна делба до останалите съсобственици може да направи областният
управител респ. министърът или ръководителят на съответното ведомство. Доброволната делба се
извършва въз основа на заповед на областния управител и договор между съделителите.
Етажна собственост. Вещното законодателство използва термина “етажна собственост” без да определя
неговото съдържание, дори го използва нееднозначно. Съгласно чл.37 от ЗС “етажи или части от етажи
заедно с придадените към тях помещения в тавана или зимника, могат да принадлежат на отделни
собственици – държавата, общините и други юридически или физически лица”. Член 38 от ЗС определя, че
при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, има общи на всички
собственици части на сградата – земята, върху която е построена сградата, основите, външните стени,
плочите, площадките, покривите, комините, инсталациите и всичко, което по естеството си или по
предназначение служи за общо ползване.
Характерни признаци на етажната собственост:
-обект на етажната собственост е недвижима вещ, сграда /постройка/; не може да бъде обект на етажна
собственост вещ, която не е изградена на етажа, например автобуси, кораби и т.н.
-в архитектурно и строително отношение, сградата трябва да се състои от етажи и други самостоятелни
обекти, съгласно техническите правила и норми на строителство; няма значение видът на тези обекти –
етажи, апартаменти, магазини;
-отделните самостоятелни обекти трябва да са технически свързани чрез общи части на сградата – основи,
покрив, колони, гредореди, вътрешни носещи стени и т.н.
-в правно отношение обособените самостоятелни обекти в сградата принадлежат на различни собственици;
50

lOMoARcPSD|4574750
-ако реално обособените обекти не са разпределени в изключителна собственост между съсобствениците,

ще е налице обикновена съсобственост върху цялата сграда;
-общите части на сградата са в съсобственост на отделните етажни съсобственици; всеки от тях има дял в
общите части; тези части обаче не могат да се делят; затова съсобствеността върху тях е неделима;
-етажните съсобственици, като изключителни собственици на реално обособени обекти, влизат в
правоотношения помежду си и в правоотношения с трети лица във връзка с управлението и използването на
общите части. За целта се формират органи на управление на етажната собственост.
От посочените характеристики на етажната собственост се вижда, че тя е една модификация на правото на
собственост, едно особено съчетание на изключителна собственост върху обособени обекти в една сграда и
съсобственост върху общите части.
Щом етажната собственост е модификация на правото на собственост, то тя ще възниква и ще се прекратява
чрез способите за придобиване и прекратяване на право на собственост и на други вещни права, а именно:
А/ Чрез правна сделка – всяка сделка, с която се прехвърля право на собственост, може да се разглежда и
като способ за възникване на етажна собственост – продажба, замяна, дарение и т.н. необходимо е предмет
на тази сделка да бъде обособена част от сграда, в която има и други индивидуални собственици.
Б/ Чрез делба – ако една сграда, етажи или части от нея принадлежат общо на две или повече лица, няма
етажна собственост, а е налице обикновена съсобственост. Такава съсобственост може да бъде
ликвидирана чрез делба, като съсобствениците си поделят общата сграда по етажи или части от етажи.
В/ Чрез строителство, осъществено чрез ЖСК – целта е, участниците да построят сграда и да придобият
отделни части от нея за самостоятелно ползване. ЖСК е юридическо лице. След като се построи сградата,
тя става собственост на ЖСК. Едва след снабдяване на член-кооператора с нотариален акт, той придобива в
изключителна собственост обособения обект, заради който е членувал в ЖСК. От този момент възниква и
етажната собственост, защото вече има най-малко двама различни собственици на самостоятелни обекти в
една сграда.
Г/ Чрез договор за групов строеж – ДГС дава възможност в съсобствен парцел две или повече лица да
построят сграда, като определят жилищата и други обекти, които ще получат след завършване на
строителството. ДГС обаче не е юридическо лице, затова след построяване на сградата, върху нея възниква
обикновена съсобственост между участниците в договора. Тази съсобственост се прекратява чрез делба,
чрез разпределяне на жилищата и другите обекти съобразно договора.
Д/ По давност – Такъв е случаят когато по давност се придобие право на собственост върху обособен обект
от една многоетажна сграда. Например две лица самостоятелно са владели обособени обекти от една
сграда, които придобиват по давност.
Способи за прекратяване .
А/ При погиване на сградата – при такава хипотеза ще липсва обект, по повод на който да възникват и
съществуват отношения на етажни собственици. В такъв случай материалите от разрушената сграда стават
обособени самостоятелни вещи и върху тях между етажните собственици възниква обикновена
съсобственост с дялове на съсобствениците, съответни на техния дял върху общите части.
Б/ Чрез преустройство на сградата в етажната собственост – Възможно е сграда в етажната собственост
да се преустрои така, че да се премахнат обособените обекти. Например няколко магазини или складови
помещения се преустройват като се премахват разделителните стени и се образува едно помещение.
В/ Чрез сливане – етажната собственост се прекратява и в случай, че всички обособени обекти в сградата
преминат в собственост на едно лице.
Г/ Чрез разделяне – Етажи или части от етажи в отделен блок с отделен вход и с други отделни общи части
могат да образуват отделна етажна собственост, макар да са съединени чрез общи стени или да имат общ
двор с други етажи или части от етажи или с друга етажна собственост.
Общите части от сградата при етажната собственост са в режим на съсобственост. Те принадлежат общо на
всички съсобственици на обособени обекти. Съсобствеността върху общите части няма самостоятелен
характер, самостоятелно съществуване. Тя предполага съществуващо право на собственост върху обособен
обект в сградата и го следва. Затова тя има акцесорен характер. Съсобствеността върху общите части е
неделима – нито чрез доброволна, нито чрез съдебна делба. Към съсобствеността върху общите части не се
прилага и правилото за изкупуване на дял от съсобствен недвижим имот. Субекти, носители на правото на
дял върху общите части могат да бъдат само тези лица, които са собственици на отделни обекти в сградата.
Всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за
поддържането или за възстановяването им, или в полезните разноски, за извършването на които е взето
решение от общото събрание.
При етажната собственост притежателят на етаж или друг обособен обект в сградата има самостоятелно
право на собственост върху този обект. Той може свободно да упражнява правомощията си на собственик –
да владее, да ползва и да се разпорежда със своята индивидуално притежавана част от сградата. Но
неговото право не е ограничено. Собственикът на недвижим имот не може да извършва такива действия в
своя имот, с които се създават пречки за използването на съседния имот – по-големи от обикновените.
Общото събрание е необходим и задължителен орган в етажната собственост. Няма значение какъв е броят
на индивидуално притежаваните обекти. Общо събрание на собствениците – в неговия състав участват само
собствениците на отделните обекти в сградата. То решава въпросите за възстановяване и поддържане на
общите части: взема решение за извършване на полезни разноски, за изменение външния вид на частите на
отделните обекти; приема бюджета за разходите за поддържане и възстановяване на общите части; избира
51

lOMoARcPSD|4574750
управител или управителен съвет за изпълнение на решенията му; разглежда и решава жалби срещу
действията на управителя и УС; овластява управителя за извършване на дребни разходи в рамките на
бюджета.
Общо събрание на собствениците и обитателите /наемателите/ - член 43 от ЗС включва в състава на това
общо събрание собствениците и наемателите. То приема правилник за вътрешния ред; избира управител
или УС за срок от две години. ; Той е изпълнителният орган на това общо събрание, докато управителят или
УС, избиран от общото събрание на собствениците, е орган за изпълнение само на решенията на общото
събрание на съсобствениците.
Двата вида общо събрание се свикват от избрания от тях управител. Той е длъжен да свика общо събрание
и по искане на една пета от собствениците и наемателите. Свикването на общото събрание става с лична
писмена покана, в която се обявяват часът, денят и мястото на провеждане и дневният ред. Поканата се
връчва лично, най-малко три дни преди събранието, а в неотложни случаи – най-малко 24 часа преди това.
Кворумът зависи от вида на общото събрание. ОС на собствениците може да взема решения, ако на него
присъстват три четвърти от собствениците. Общото събрание на собствениците и наемателите се счита
законно, ако присъстват повече от половината от лицата, които имат право да участват в събранието.
Решенията се вземат с явно гласуване.
19. Вещни права върху чужда вещ. Право на строеж, надстрояване и пристрояване.
Право на ползване. Сервитути.
Правото на строеж също спада към класическите вещни права. Познато е в римското право под термина
„суперфиция”. Правото на строеж е ограничено вещно право, по силата на което едно лице може
да построи сграда (постройка) върху чужда земя и да стане изключителен собственик на
постройката.
Правото на строеж е уредено в ЗС и ЗУТ. Вещно право на строеж се учредява винаги и само върху чужд
поземлен имот. Правото на строеж се учредява винаги от собственика на земята и това е израз на негово
разпоредително правомощие. Вещното право на строеж се различава от правото на ползване, защото
неговият носител няма задължение да върне веща след изтичане на определения срок. Суперфициарът не
може да ползва земята и да получава добивите от нея. Вещното право на строеж не се погасява със смъртта
на своя носител, също и с погиване на веща (постройката). Вещно право на строеж може да бъде учредено
на всеки субект на гражданското право. То може да се отстъпва на физически, юридически лица, на
кооперации. То може да бъде и съпритежание на две или повече лица.
В предмета на вещното право на строеж се включва правото да се построи сграда – жилищна или вилна
сграда, стопанска постройка ателие, паркинг, търговско заведение и др.
Съдържанието на правото на строеж включва следните правомощия:
-право да се построи сграда върху чужда земя – застрояването следва да се извърши в съответствие с
влязъл в сила ПУП, одобрен архитектурен проект и при спазване на нормите на ЗУТ и подзаконовите актове.
Правомощието да се построи сграда в груб строеж следва да се реализира в определен срок. правото на
строеж може да бъде съсобственост. В правомощието да се извърши строителна дейност върху чужд имот
влиза и правомощието да се владее чуждия поземлен имот. Суперфициарът може да иска от собственика
предаване на владението посредством ревандикационен иск. Ако му се пречи от собственика на земята
или друго лице да построи постройката има право и на негаторен иск. Титуляра на който е учредено
вещното право на строеж може да се разпорежда с построената постройка. Ако реши обаче да продаде
сградата, той следва да я предложи най напред на собственика на земята.
-изключително право на собственост върху постройката - учреденото право на строеж изключва
приращението по чл. 92 ЗС. С извършване на строежа носителят на вещното право на строеж автоматично
става собственик на постройката. За това той може да я владее, да я ползва и да се разпорежда с нея. Ако
върху земята се изгради друг самостоятелен обект или се надхвърли обема на отстъпеното право на строеж,
собственикът на земята по силата на приращението го придобива.
-правомощието да се ползва чуждата земя – носителят на правото на строеж, има правомощието да
използва чуждата земя, до колкото това е необходимо да си построи постройката – да си направи пътека, да
складира материали за строежа, да си прокара водопровод и др.. ако се придобие право на собственост
върху земята се прекратява вещното право на строеж поради сливане.
Учредяването на правото на строеж може да стане с различни правни актове. Вещни права върху чужда
вещ, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини определени в
закона. Правната сделка е отделен договор за учредяване право на строеж. И понеже сделката има за
предмет недвижим имот, тя трябва да бъде издадена под формата на нотариален акт за да бъде
действителна. Правото на строеж в поземления имот се учредява в съответствие с влязъл в сила ПУП.
Собственикът на земята следва да представи нотариален акт и виза за проектиране издадени от главния
архитект на общината. Договорът подлежи на вписване.
Учредяването на право на строеж върху общинска или държавна земя е възмездно и след провеждане на
търг. Цените са пазарни. На база резултатите от търга се сключва договор с кмета респ. областния
управител. Необходимо е нотариална форма. Безвъзмездно учредяване на право на строеж върху държавна
или общинска земя може да се извърши само на юридически лица или други организации на бюджетна
52

lOMoARcPSD|4574750
издръжка с акт на областния управител.

Право на строеж може да се придобие и по давност. Правото на придобиване на собственост върху
недвижим имот по давност важи за придобиване по давност и на други вещни права върху такъв имот.
Доброволната делба е друг способ за придобиване право на строеж. При съсобственост на застроен имот,
съсобствениците могат да си поделят имота така, че един от тях да придобие само собствеността върху
постройката, а собствеността върху земята да остане на другия съсобственик. Щом земята и постройката
принадлежат на различни лица възниква право на строеж. Тук е достатъчно това да стане в писмена форма
с нотариална заверка на подписите. Право на строеж може да се учреди и чрез завещание.
Правото на строеж може да се прекрати с различни правни способи – с изтичане на уговорения срок, по
давност, с отказ от право на строеж, прехвърляне право на строеж и др.
Вещното право на строеж се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в
продължение на 5 години. Началния момент на давноста започва от момента на придобиване правото на
строеж. Но ако собственикът на земята не допуска суперфициарът да строи давността няма да тече. Срока
по чл. 67 може да бъде спиран или прекъсван. Например при спиране на строителните работи от ДНСК.
Правото на строеж ще е упражнено тогава, когато сградата е изградена в груб вид. Груб е този строеж при
който е изградена сграда или постройка на, която са изпълнени ограждащите стени и покривът и да има
различна степен на довършителните работи.
Правото на строеж не се погасява със смъртта на своя приносител. Това право може да бъде прехвърлено
или наследявано. Правото на строеж може да се прекрати чрез отказ, чрез едностранно волеизявление на
неговия носител. Отказът се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Правото на
строеж може да се прекрати при унищожаване или разваляне на правната сделка, с която е учредено.
Законът говори за право на надстрояване и права на пристрояване, но теорията и практиката го приемат
като едно вещно право. Разликата се състои в характера на строителната дейност – в хоризонтален и
вертикален план. Възможно е обаче да се извършат и двете дейности едновременно. Правото на
надстрояване винаги изисква съществуваща постройка. Правото на надстрояване и пристрояване се
учредява за изграждане на съответен обект върху вече съществуваща постройка. При него ще се увеличи
във височина или широчина обемът на постройката, а титулярът ще придобие собствеността върху
настроените или пристроените обекти.
Правото на надстрояване и пристрояване дава възможност на неговия носител:
-да извърши строителна дейност на съществуваща сграда съобразно утвърден архитектурен проект
-да придобие собствеността върху настроения или пристроения обект, отделно от собствеността върху
сградата
-да придобие право на собственост или право на строеж в съответните идеални части от терена
-да придобие идеални части, съответни на стойността на надстроения обект от общите части на сградата
-да придобие в собственост и съответните прилежащи зимнични и тавански помещения
-да ползва чуждата земя до колкото това е необходимо за използване на постройката и надстроения обект.
От посочените признаци следва че правото на надстрояване и пристрояване е право на едно лице да
надстрои или пристрои заварена сграда, собственост на друго лице/а с етаж или свързана
неделимо с нея пристройка, заедно със зимничните и таванските помещения, като стане
изключителен собственик на така надстроените или пристроените обекти и съсобственик със
съответен дял в общите части на сградата и носител на съответна част от правото на
строеж или от правото на собственост върху земята.
Титулярът на правото на надстрояване и пристрояване трябва да плати определената цена, ако то е
учредено възмездно, да плати и стойността на идеалните части от общите части на сградата или от земята,
които придобива, да отстрани всички повреди от строителната дейност. Всички разноски свързани с правото
на надстрояване и пристрояване са за сметка на неговия титуляр. Ако в резултат на надстрояването или
пристрояването са направени допълнителни помещения за общо ползване, нов покрив и др., разходите
трябва да се поемат от съответните етажни съсобственици.
Правото на надстрояване и пристрояване има два обекта – земята и съществуващата върху нея постройка.
Субекти на правото на надстрояване и пристрояване могат да бъдат физически или юридически лица, както
и самите етажни съсобственици. Правото на надстрояване и пристрояване се учредява от собственика на
земята въз основа на договор, сключен във формата на нотариален акт. С осъществяването на правото на
надстрояване и пристрояване неговият титуляр придобива съответна идеална част от общите части на
сградата, поради което е необходимо декларация с която се съгласяват всички собственици в етажната
собственост. Тя трябва да бъде в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Когато държавата и
общината е собственик на земята е необходимо договорът да е в писмена форма.
В термина „право на ползване” се влага различно съдържание:
-с него се обозначава едно от вещните права върху чужда вещ.
-ЗЗД говори за предоставяне на „една вещ за временно ползване” в договора за заем.
-с правото на ползване се означава и едно от правомощията на собственика.
Правото на ползване представлява ограничено вещно право да се използва чужда вещ съобразно
нейното предназначение и да се получават добивите от нея без тя да се променя съществено.
Правото на позване е срочно вещно право, непрехвърлимо и ненаследимо право, което се учредява intuitu
personae. Правото на ползване е лично. Ползвателят не може да отчуждава правото си. Правото на позване
има за предмет както недвижими, така и движими вещи, но не може да съществува върху потребимите
53

lOMoARcPSD|4574750
вещи.
Учредяването на правото на ползване може да стане чрез правна сделка (договор, доброволна делба,
завещание); по давност; със съдебно решение; с административен акт. Когато се учредява правото на
ползване върху държавен имот, договорът се сключва възоснова на заповед на областния управител след
провеждане на търг или конкурс. Аналогично при учредяване върху общински имот – след решение на
общинския съвет по заповед на кмета.
Съдържанието на правото на ползване се състои от правомощията на ползвателя – правомощие владение
и правомощие ползване.
Правомощието владение се състои в упражняване на квазивладение (ограничено владение) върху вещта.
То не е владение по смисъла на чл. 68 ЗС. Когато ползвателят има пълното владение и ползване по
отношение на вещта, за собственика остава само т.нар. „гола собственост”. Защитата при нарушение на
владението се осъществява с посесорни и петиторни искове (включително и срещу собственика).
Правомощието ползване включва възможността ползвателят да си служи с вещта и да получава добивите
от нея. За придобиването на правата върху гражданските плодове дължими от трети лица по заварение
отношения, необходима цесия.
Задълженията за ползвателя на първо място произтичат от учредителния акт – да заплати цената, да
извърши подобрения и т.н.
Такива задължения за ползвателя на вещта са установени и в закона: да се грижи за запазването и
поддържането на вещта в същото състояние, без да отговаря за овехтяването; да поеме разноските,
свързани с ползването, включително дължимите данъци и такси; да застрахова вещта в полза на
собственика; да извършва дребните поправки за своя сметка; да съобщава на собственика за посегателства;
да върне вещта при прекратяване на правото на ползване. Правилата са диспозитивни – страните могат да
уговарят и друго.
Основанията за прекратяване на правото на ползване са изтичане на срока (срочно право);
неупражняване в петгодишен срок, който има преклузивен характер, но за който се прилагат правилата за
давността; смърт на ползвателя; отказ от правото; сливане на ползвател и собственик; разваляне или
унищожаване на договора с обратна сила; при отчуждаване на имота за държавни или общински нужди.
Правото на ползване може да бъде прекратено и по съдебен ред след предупреждение и по иск на
собственика при нарушаване на съществените задължения на ползвателя или при значително повреждане,
ако значително променя вещта и т.н. Правото е преобразуващо, а искът е конститутивен.
Прекратяването действа по принцип занапред. Договорите за наем на полски имоти остават в сила до
приключване на стопанската година.
Ползването върху държавни или общински имоти се урежда в ЗДС и ЗОС като максималният срок е 10 г.
Правилата в ЗС се прилагат и за тези имоти, освен ако има специална уредба в другите закони.
Според легалните определения поземления сервитут е тежестта, наложена върху недвижим имот,
наречен служещ имот в полза на друг недвижим имот, наречен господстващ имот, който принадлежи
на друг собственик. В действителност сервитутното право като вещно право принадлежи не на
господстващия имот, а на собственика на този имот. Той е субект на сервитутното право, затова сервитутът
се определя като вещно право на ограничена власт върху чужд имот принадлежащо на собственика на друг
недвижим имот и представляващо изгода за използване на този имот. Тази изгода може да се състои в право
да се използва чуждият недвижим имот или да се изисква да не се извършват определени действия в него,
или пък да се изключи упражняването на право, произтичащо от собствеността върху обременения имот.
Сервитутът има известно сходство с така наречените ограничения на собствеността – да не се засаждат
дървета на определено разстояние от имота на съседа и т.н. Обект на сервитутно право може да бъде само
недвижим имот. За да има сервитут е необходимо съществуването на 2 имота – един който се обременява и
друг, заради ползването на който се учредява сервитутното право. Сервитутното право няма личен характер.
То следва вещта, имота. Затова ако собствеността на господстващия имот се прехвърли, заедно с нея
преминава и сервитута в полза на новия собственик. Ако се смени собственика на служещия имот, новият
собственик също ще трябва да търпи ограниченията. В този смисъл сервитутът е едно акцесорно
ограничено вещно право. Сервитутът трябва да се осъщестява с оглед нуждите на собственика на
господстващия имот, но не и за трети лица – например оттам да преминава цялото население. Сервитутът
дава право да се упражнява фактическа власт върху чужда вещ. Тя може да се изрази в положителни
активни действия върху служещия имот или във възможността да се иска от собственика на служещия имот
да не извършва определени действия.
Сервитутите могат да се учредяват с правна сделка, административен акт или да се придобият по давност.
Да се учреди сервитут с правна сделка изрично не е уредено, но това следва от свободата на договаряне.
Прекратяването на сервитута може да стане винаги по взаимно съгласие на страните по сервитутното
правоотношение, а също и при неизпълнение на договорните задължения може да се развали договорът за
учредяване на сервитут. Сервитутът се прекратява и с изтичане на определения срок, ако такъв е
определен, или с отпадане на нуждата, например вече е прокаран път. Като ограничено вещно право
сервитутът може да се прекратява по давност поради неупражняване в продължение на 5 години, съответно
10 години. Сливане в едно лице на качеството на собственик на господстващия и на собственик на
служещия имот има за последица прекратяване на сервитута.
54

lOMoARcPSD|4574750
20. Защита на вещните права - видове. Разграничение между петиторна и

посесорна защита. Петиторна защита. Ревандикационен и негаторен иск. Иск за
установяване на граници.
Правото на собственост като едно от най-важните субективни права и е защитено от държавата. Правната
защита на частната собственост у нас е конституционно прокламирана в чл. 17 от Конституцията и е
неприкосновена. Чл. 2 от ЗС установява принципа за равна закрила на всички форми на собственост.
Наказателния кодекс също предвижда санкции за престъпни посегателства срещу собствеността.
Защитните механизми на правото по отношение на субективните вещни права се състоят в уреждане на
правни възможности и забрани, които са насочени срещу нарушения на забраната за въздействия върху
чужда вещ.
Превантивните средства за защита се състоят в:
-невъзможността да се придобие вещно право чрез сделка, по която праводателят не притежава правото;
-забрана за придобиване на вещи, които са публична държавна или общинска собственост;
-забрана за придобиване по давност на движима вещ, владението, върху която е установено чрез
престъпление.
С оглед реда за осъществяване, правната защита на вещни права бива: извънсъдебна и съдебна.
Извънсъдебната защита се осъществява по извънсъдебен ред. Това е защитата по чл. 86 от ЗС – “не
може да се придобие по давност вещ, която е публична, държавна или общинска собственост”.
Това е така, защото държавната и общинската собственост служат за задоволяване на обществени,
публични интереси.
Извънсъдебна защита е и административната защита. Когато имаме държавна и общинска собственост
областния управител или кмета може да изземе имот по административноправен ред въз основа на заповед.
За имоти, върху които е възстановена собствеността по административен ред могат да се изземат и
предоставят на соствениците въз осова заповед на кмета за земеделски земи и горите и земите от горския
фонд
По административен ред могат да се обжалват устройствените планове и измененията им, както и на други
актове на адмиднистрацията засягащи правото на собственост.
Съдебната защита се нарича наказателноправна защита. По съдебен ред посредством
наказателноправните норми се защитава правото на собственост и други вещни права.
Наказателноправната се изразява във въздигането на престъпление на определен вид посегателство срещу
собствеността, например:
• Срещу отнемане на владението – отговорност за кражба, грабеж, присвояване, вещно укривателство;
• Срещу увреждане на чуждо имущество – унищожаване и повреждане, злоупотреба на доверие;
Правото на собственост и другите вещни права могат да бъдат защитени по съдебен ред и с искове от
облигационноправно естество. Такива са исковете на заемателя за връщане на заетата вещ, на наемателя,
на влогодателя, за непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др. Те се осъществяват на
съществуващо правно отношение между кредитора и длъжника.
Вещноправната защита включва специално уредени от нормите на вещното право искове –
ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници, установителен иск. С тези искове се
защитава правото на собственост и другите вещни права. Тяхната защита има вещноправен характер и не
бива да се смесва с посесорната защита – това са исковете по чл. 75 и 76 от ЗС, които искове са защита на
владението.
Посесорните искове имат за цел да се възстанови владението върху веща. При тези искове съдът не се
интересува от права. По такива дела съда установява само факта на владението и нарушението. С тези
искове се защитава фактическо състояние.
Недопустимо е в едно производство да се разглеждат петиторни и посесорни искове. Петиторни искове са
ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници. При тях носителят на едно вещно право
иска да се прекрати нарушението на неговото право. Става дума за защита на вещно право. Защитата става
чрез съдебно установяване и признаване на вещното право у ищеца и осъждане на ответника да прекрати
нарушението. Тук ищецът следва да докаже правото си на собственост или другото вещно право върху
чужда вещ.
Посесорните искове се погасяват с 6-месечна давност, а при петиторните няма давностен срок. посесорните
искове се различават от установителните. С установителните се установява съществуването или
несъществуването на едно право.
Ревандикационен иск е уреден в чл. 108 от ЗС. Ревандикацията е това правно средство, което има
за цел осъждане на лицето, което държи или владее чужда вещ без основание и връщането й на
собственика, който има право на владение върху нея. Предявява се осъдителен иск като предметът му
е да се установи притежаваното от ищеца право и да се осъди ответника да предаде държанието.
Предявеният иск е вещен (ответник е лицето, което към момента владее или държи вещта) и петиторен
(защото се защитава вещно право). Предявеният иск може да бъде съединен с искове за провъзгласяване
на нищожност, унищожаване или разваляне на правно основание, от което черпи права ответникът; за вреди
за възстановяване състоянието на вещта, за равностойността на движимата вещ и др.
Обект може да бъде индивидуално определена вещ или част от вещ. Ищецът трябва да е носител на вещно
55

lOMoARcPSD|4574750
право (собственост или друго вещно право). Ответникът следва да владее или да държи вещта при
предявяване на иска без липса на основание на владение или държане. Съда към този момент преценява
съществува ли вещта и кой я владее или държи. Вещта трябва да бъде предадена в състоянието, в което се
е намирала при предявяването на иска. Ако ответникът потчужди или предизвика погиването на вещта, ще
дължи действителната и стойност или получената й цена, ако е по-висока. Ако вещта е предадена по
договор, с иска се изразява воля за прекратяване на договора.
Тежестта на доказването пада върху ищеца. Последиците от решението са, че то има силата на пресъдено
нещо. Решението има изпълнителна сила, ако е уважен искът. Ще се понесе наказателна отговорност, ако
ответникът укрие, унищожи, повреди или отчужди вещта, както и ако завземе отново имота.
Друг иск за защита правото на собственост е негаторния иск. Той е уреден в чл. 109 ЗС. По силата на
закона собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да
упражнява своето право. С тези искове се защитава не само нарушено владение, но извършване и на други
действия, които пречат на собственика. С негаторния иск може да се защитава не само право на
собственост, но и ограничени вещни права. Ищецът следва да докаже правото си на собственост.
Негаторния иск дава правна защита срещу посегателства, които без да отнемат владението, пречат на
собственика спокойно и в пълен обем да упражнява своите правомощия.
Нарушенията могат да имат различни форми. Възможно е това да бъдат твърдения на едно лице, че
притежава ограничено вещно право върху имота и по този начин да се смущава собственикът. В този случай
се използва негаторен установителен иск. Чрез него собственикът отрича, че другото лице има права
върху имота.
Нарушенията могат да се изразят в периодични действия спрямо имота, които пречат на собственика. В
зависимост от характера им, собственикът може да прибегне до различни негаторни искове за защита. Тук
собственикът следва да направи негаторен осъдителен иск за прекратяване на нарушенията срещу
имота. С този иск се осъжда лицето да прекрати действията като заедно с иска може да се съедини и иск за
обезщетение за претърпените загуби.
Нарушенията могат да водят и до създаване на нови състояния в имота, неприемливи за собственика. В
този случай собственикът има на разположение също негаторен осъдителен иск за прекратяване на
действията и вдигане на направените състояния. Той също се съединява с иск за обезщетения.
В това производство собственикът се явява ищец, а нарушителят, който пречи с действията си или
бездействията си ще бъде ответник. Искът по чл. 109 ЗС може да бъде подаден и срещу съсобственик, който
пречи на останалите съсобственици да използват общата вещ. Тежестта на доказване пада върху ищеца.
Негаорните искове могат да се определят като вещно-петиторно искове, с които
собственикът на един имот иска да се установи правото му на собственост и на тая основа да
се установи, че ответникът не притежава претендираното от него вещно право върху имота
или да се осъди да престане да извършва определени действия спрямо имота, или (и) да
отстрани и премахне създадените вече състояния в същия имот и по този начин да го
възстанови в предишното му положение.
В чл. 109а ЗС е уреден един специфичен иск за защита на правото на собственост. Нарича се иск за
определяне на граници. Този иск има за обект само недвижими имоти. Той се упражнява тогава, когато
съществува неопределеност на границите между недвижимите имоти. Практиката приема, че искът е
неприложим по отношение на недвижимите имоти, чиито граници са определени с влязъл в сила ПУП,
вследствие на което тези имоти са придобили статут на УПИ. По силата на иска се определят граници само
между съседни имоти. Страни по този иск са само съсобственици на съседни имоти. Съдът е длъжен да
установи действителното правно положение въз основа на представените доказателства. Активната
легитимиран субект е ищеца, който твърди, че границата на имота не е реална, а пасивната легитимация се
отнася само за собственици на съседни имоти. Много често този иска преминава в ревандикация.
Установителния иск е способ за защита на субективни права. Установителния иск е субсидиарна форма на
защита. Установителния иск дава право да се установи съществуването или несъществуването на
едно правно отношение или едно право, когато има интерес от това. Този иск може да има за
предмет – вещни, семейни, облигационни и др. права. Най напред трябва да е налице спорно право, а не
предполагаемо. Това трябва да е по повод една и съща вещ. Страните по този иск се определят от правния
интерес. Установителния иск не се изсрочва с давност.
Поземлените имоти са индивидуализирани вещни права. Те си имат граници. Границите на имотите се
определят от кадастъра, отразяват се в кадастрална карта и кадастрални регистри. Възможно е да има
грешки в кадастралната карта и кадастралния регистър. За отстраняването им е предвиден специален ред.
Непълнотите и грешките на основните данни в кадастрална карта и кадастрални регистри се установяват на
място от службите по геодезия, картография и кадастър с акт, който се подписва от заинтересованите
собственици. Изменения в кадастралната карта става със заповед на директора на АГКК и се отстраняват по
административен ред.
Когато непълнотите и грешките са свързани с материално право, се отстраняват по съдебен ред. Това става
с иск, който има установителен характер от заинтересования собственик. Съдебното решение има
установителен характер. При уважаване на иска и установяване правото на собственост на ищеца, службите
по кадастъра са длъжни да поправят или допълнят основните данни в кадастралната карта и регистрите, а
от там и в ПУП.
56

lOMoARcPSD|4574750
21. Владение и държане. Същност. Видове владение. Права на подобрителя върху

чужд имот. Защита на владението и държането.
Владението и държането са правни основания. Владението е дефинирано в нашия закон. Според чл. 68, ал.
1 от ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи
лично или чрез другиго като своя. Така владението е определено още в древността като използваният
термин е posesio. Според определението владението включва два елемента:
-обективан елемент. Той се свързва с упражняването на фактическа власт върху вещта. Нарича се
corpus. Владелецът държи веща, служи си с нея, употребява я. С две думи упражнява пълна власт върху
нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ. При пълно владение ще
упражнява всички правомощия на собственика, ще си служи с веща, ще прибира плодовете, може да се
разпореди с веща. Ако упражнява ограничено вещно право, и властта му ще е ограничена. Например ако
използва чуждата вещ като събира плодовете, ще осъществява ограниченото вещно право на ползване
върху чуждата вещ.
-субективен елемент. Субективен признак на владението е намерението на владелеца. Нарича се
animus. Той трябва да държи веща като своя. Това ще рече, че той се смята или иска да стане собственик
или носител на друго вещно право. Намерението е факт от душевния мир на човека, който трудно се
доказва. Ето защо чл. 69 от ЗС въвежда презумпцията “предполага се, че владелецът държи вещта
като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго”. Тази презумпция е оборима. Тя трябва да се
обори от заинтересованите лица, като докажат, че владелецът е придобил фактическата власт на правно
основание, което изключва възможността той да държи веща като своя, например договор за заем, влог и
др.
Владението трябва да е постоянно. Ще е постоянно, когато владелецът изразява трайна воля да държи
веща за себе си, като се противопоставя и търси защита срещу всяко действие на друго лице, което иска да
установи фактическа власт върху завладяната вещ. Владението трябва да е непрекъснато. А то се
прекъсва с изгубването му в продължение на 6 месеца. През това време владелецът не упражнява
фактическа власт върху веща по различни причини, най често чрез отнемане от друго лице. Установяването
на фактическа власт от страна на владелеца към веща не трябва да е по насилствен начин.
Разграничаване между владение и държане. Според чл. 68, ал. 2 държането е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Наличието на субективния елемент
има определящо значение за владението. С неговото отпадане владението се превръща в държане. Общото
между владението и държането е, че и при двете действия се упражнява фактическа власт върху веща.
Разликата е само в animus-a, в намерението. Държателят няма намерение да свои веща. Той държи веща за
другиго, за владелеца или за собственика. От тях той е получил фактическата власт на основание, което
изключва намерението веща да се държи като собствена. Държатели са наемателят, заемателят,
превозвачът и др. Предмет на владение могат да бъдат движими и недвижими вещи независимо в чия
собственост се намират.
Видове владения. С оглед обема на фактическата власт, владението може да бъде пълно и ограничено.
Пълно владение е налице, когато владелецът упражнява такава фактическа власт, такива въздействия
върху веща, каквито може да извършва и собственикът. Владелецът в пълен обем владее, ползва и се
разпорежда с владяната от него вещ. При ограничено владение владелецът осъществява фактически
действия, които по обем съответстват на едно ограничено вещно право, например право на строеж, право
на ползване, сервитут.
С оглед правното основание за възникване на владението, то бива: добросъвестно и недобросъвестно.
Според чл. 70 от ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее веща на правно основание, годно да го
направи собственик без да знае, че праводателят му не е собственик. Недобросъвестно е онова владение,
което не отговаря на признаците на добросъвестното. Добросъвестния владелец има по благоприятно
правно положение от недобросъвестния. Така например може да придобие право на собственост върху
недвижим имот с по кратка давност, придобива плодовете от веща и др.
В чл. 70, ал. 1 е поместена една подробна дефиниция на добросъвестното владение. Според текста на
закона добросъвестен е онзи владелец, който владее веща на правно основание, годно да го
направи собственик, без да знае, че праводателят не е собственик или предписаната от закона
форма е опорочена.
От изложеното определение се открояват два признака – обективен свързан с това, че владелецът трябва
да е придобил владението на правно основание годно да го направи собственик и субективен –
владелецът трябва да не знае в момента на възникване на правното основание, че праводателят му не е
собственикът или че предписаната от закона форма е била опорочена.
Правното основание е акт, с който се придобиват вещни права. Правното основание може да бъде сделка,
най-често продажба, замяна, дарение, даване вместо плащане и въобще всяка сделка с вещно правно
действие. Не е правно основание наследяването по закон или завещание, тъй като то дава възможност да
се придобие съвкупност от права и задължения. Наследяването по завет обаче е правно основание, тъй
като с това особено завещание се оставя в наследство конкретно определена вещ. Правното основание
трябва да има вещноправен ефект или както казва законът – да бъде годно да направи владелеца
57

lOMoARcPSD|4574750
собственик.
ЗС изисква правното основание да бъде годно да направи владелеца собственик. Това означава, че трябва
да е налице придобивен способ с вещноправно действие. Негодни са всички основания, които не
прехвърлят вещни права, например предварителен договор, договор с лице без представителна власт, както
и нищожните правни основания. Най-често срещани са тези, при които липсва изискуема форма.
Правното основание трябва да съществува реално, обективно, а не мнимо.
Правното основание трябва да бъде действително. Ако се касае за административен акт, той следва да
отговаря на всички условия за действителност – да е издаден от компетентен орган, в определена форма,
при спазване на установения от закона ред, да е влязъл в сила. Ако е съдебен акт, то следва да е влязъл в
сила т.е. да са изчерпани възможностите за обжалване. Ако законът изисква нотариална форма, същата
следва да се спази. Например договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен в обикновена
писмена форма е нищожен по силата на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД и не може да бъде годно правно основание. Ако
лицето е придобило недвижимия имот по нищожна сделка, то тогава владението ще е недобросъвестно. Но
ако обаче актът, въз основа на който се придобива владението не е нищожен, а само унищожаем, той е
годно правно основание, докато не бъде унищожен.
Ако владелецът не е знаел за порока на придобивното основание, довел до неговата отмяна, унищожаване
или разваляне и при липса на вина довела до разваляне, владелецът ще се счита за добросъвестен до
момента на предявяване на иска за унищожаване, разваляне или отмяна на правното основание. До този
момент той ще се ползва с правата на добросъвестен владелец.
Не е необходимо правното основание да е вписано, за да го смятаме за годно. Вписването не е условие за
действителност на прехвърлителния акт.
Субективния признак на добросъвестното владение има два недостатъка. Първият е свързан с това, че
праводателят не е собственик. Още от римското право е известно правилото, че никой не може да даде
това, което няма. От това следва, че щом праводателят не е собственик и владелецът не е станал
собственик. За да е добросъвестен, владелецът трябва да не знае, че праводателят му не е собственик.
Незнанието трябва да е в резултат на фактическа грешка или на грешката в правото.
От субективна страна, за да е добросъвестен, владелецът не трябва да знае за посочените недостатъци.
Незнанието трябва да съществува към момента на възникване на правното основание. Добросъвестността
трудно се доказва, защото знанието е факт от психичния мир на човека. За това чл. 70 от ЗС въвежда
оборимата презумпция, че добросъвестността се предполага до доказване на противното. Ако
някой иска да обори тази презумпция следва да докаже, че владелецът е знаел за недостатъците на
правното основание.
Правно значение на добросъвестното владение. Законът въвежда особени последици при
добросъвестното владение. Те се изразяват в:
-добросъвестния владелец придобива добивите т.е става собственик на плодовете, които дава владяната от
него чужда вещ до предявяване на иска за връщането й
-добросъвестния владелец придобива право на собственост върху недвижимия имот, който владее, с кратка
5-годишна давност
-добросъвестното и възмездно придобиване на владението върху чужда движима вещ прави владелеца
собственик
-добросъвестният владелец има право на по голямата сума между подобренията и увеличената стойност на
веща вследствие на подобренията. До заплащане на подобренията и разноските той има право на
задържане.
Права на подобрителя върху чужд имот. В закона не съществува легална дефиниция за подобрение.
Съдебната практика е приела, че подобрението представлява създаване на такова състояние в имота, което
увеличава неговата ползвателна стойност. Освен това практиката изисква състоянието да е направено
законно и неговото отделяне от имота да не застрашава имота или състоянието със значително увреждане
(например изграждането на една постройка). Владелецът не е собственик, но той упражнява правата на
собственика. Той държи и ползва чуждата вещ като своя – събира плодовете, които му дава. Но за да получи
добивите от веща, владелецът прави разноски за нейното поддържане, за да може да се получават
плодовете от нея – храни животните, строи, наторява и засява земята, засажда дървета. При действието на
чл. 92 от ЗС (приращението) собственикът на земята става собственик и на насажденията, и на постройките
върху нея. На практика излиза, че собственикът в този случай се е обогатил, а владелецът се е обеднил.
Правото не позволява неоснователно обогатяване – всеки, който е получил нещо без основание, е длъжен
да го върне. Между собственика и владелеца би следвало да възникне облигационно правоотношение във
връзка с разноските и подобренията направени от владелеца. Тези отношения се уреждат с нормите на ЗС.
От разпоредбите на чл. 71-74 от ЗС става ясно, че право да иска разноските, направени върху чуждия
имот има само владелецът. Неговата претенция е спрямо собственика. Подобрения върху чужда вещ
могат да направят:
-държателят-подобрител – държателят не е владелец, защото не държи веща като своя, а я държи за
друго лице, с което се намира в договорни отношения – например наем. ЗЗД чл. 231 му дава право да
прихване разноските, които е направил за дребни поправки, от наема.
-носителят на вещно право върху чужда вещ – ползвателят или суперфициарът също правят разноски
във връзка с ползването и застрояването на чуждия имот. Тези разноски са за тяхна сметка.
-съсобственикът-подобрител – съсобственикът владее своя дял от имота. Ако упражнява дори
58

lOMoARcPSD|4574750
фактическа власт върху целия имот той е държател. За да възникне право на вземане е необходимо – да са
направени разноски или подобрения и те както и веща да съществуват. Ако веща е погинала след
подобренията, те не могат да се търсят от собственика. Ако има разноски, които са направени преди
погиването на веща вземането ще възникне от момента на изоставяне на имота, предаване вещите на
собственика, към деня на постановяване на съдебното решение.
Според нормите на ЗС владелецът може да иска от собственика обезщетение за два вида разноски –
необходими и полезни. Необходими разноски са тези, без които веща би се повредила или погинала.
Например да се поправи покрива, да се храни животното. Приема се, че те не увеличават стойността им.
Полезни разноски се наричат подобренията. Това са средства, с чието влагане се увеличава абсолютната
стойност на вещта. Подобрение на един имот е налице, когато вложеният труд, средства и материали са
довели до увеличаване на стойността му. Тук не става въпрос за луксозни разноски, като смяна на
дограмата с ПВЦ или закупуването на скъпи мебели.
Разноските за добивите (плодовете) не подлежи на обезщетяване. От тези разноски не биха се получили
добиви или плодове. Те не са свързани и със запазването на веща, нито с увеличаване на нейната стойност.
Такива са разноските за торове, семена, разораване на нивата и др. Те не подлежат на обезщетяване от
собственика, за това владелецът може да си ги прибера, ако това е възможно без да се увреди веща.
Необходими разноски са тези при които съществува обективна необходимост да се извършат. Владелецът
трябва да докаже тази необходимост. Право на вземане на необходимите разноски имат както
добросъвестния, така и недобросъвестния подобрител. Собственикът дължи действителния размер на
разноските, а те се определят по пазарни цени към момента на извършването им. Добросъвестния владелец
има право да задържи веща до заплащането на тези разноски от собственика на веща.
Добросъвестния владелец има повече права от недобросъвестния. Според чл. 72 от ЗС “добросъвестния
владелец може да иска подобренията, които е направил сумата, с която се е увеличила
стойността на веща вследствие на тези подобрения”. Това увеличение се определя към деня на
постановяване на съдебното решение.
Добросъвестен владелец ще бъде и лицето, което е придобило владението по силата на предварителен
договор. Предварителния договор няма вещно действие. Добросъвестен ще бъде и владелеца, който е
направил подобрения в чуждия имот със знанието и непротивопоставянето на собственика. Добросъвестен
ще е и онзи владелец, който е придобил имота на правно основание, което в последствие е било отменено
или унищожено.
Недобросъвестния владелец може да иска за подобренията, които е направил по малката сума
измежду сумата на направените разходи и сумата, се е увеличила стойността на имота
вследствие на тези подобрения. Това е една санкция за недобросъвестния владелец, който знае, че
имотът е чужд и прави подобрения в него. Добросъвестния владелец става собственик на плодовете на
чуждата вещ до предявяване на иска за връщането им. Недобросъвестния владелец няма право да
получава добивите от чуждата вещ, като ги дължи на собственика, както и обезщетение за тези добиви,
които е можел да получи. Вземането за разноски и подобрения може да се предяви от владелците с
първоначален иск, с насрещен иск, чрез възражение по предявен иск за връщане на веща.
Защита на владението и държането. Владението е фактическо отношение между хората по повод вещи.
Макар и да е фактическа власт, законът много подробно урежда защитата на владението. Целта е да се
избегне саморазправата. Законът защитава правомерното и неправомерното владение. Законът дава
възможност на владелеца да възстанови владението по съдебен ред, когато му бъде отнето. Ако владението
е неправомерно чрез съда собственикът ще докаже своите права по отношение на неправомерния
владелец.
Владелческата защита може да се изрази в самозащита, доколкото е налице противоправно поведение,
преди да е отнето владението. Нарича се още наказателноправна защита. Самозащитата на владението е
допустима като се спазват нормите на неизбежната отбрана уредени в чл. 12 от НК. към владелческата
защита се отнасят и престъпните състави на чл. 274 НК, който забраняват самоуправно изменение на
фактическото положение.
Съществува и административноправна защита по чл. 80 от ЗДС. Особен вид защита е вещноправната
защита, която става посредством владелчески искове. Те се наричат още посесорни.
Владелческата защита е уредена в материалното право чл. 75 и 76 ЗС и чл. 356-361 ГПК като особено
исково производство. Законодателят отделя специално внимание на посесорната защита. Особеното при
нея е, че исковете за защита винаги са подсъдни на районния съд, независимо от стойността на иска. Ако с
исковете са защитава нарушено владение на недвижим имот, този иск е подсъден пред онзи районен съд, в
чийто район се намира недвижимият имот.
При тези искове съдът изяснява има ли владение, нарушено ли е то и кой е владелецът. При тези дела
съдът проверява само факта на владението и факта на нарушението му. Той не решава въпроса дали
владелецът има или няма право на владение. Защитата на нарушените права става посредством петиторни
искове. Това са искът за собственост по чл. 108 от ЗС, негаторния иск по чл. 109 ЗС. С петиторните искове
се защитават вещни права, а не фактически отношения.
Имаме два вида иска за защита на владението – иск за защита на нарушено владение и иск за защита на
отнето владение.
Първият иск е по чл. 75 ЗС. Обект на защита е владението на недвижим имот, на владение на вещно
право върху такъв имот или на сервитут. Недвижими са вещите посочени в чл. 110 от ЗС. С иска по чл. 75 от
59

lOMoARcPSD|4574750
ЗС не може да се брани владение върху движима вещ. Право да подаде иск по чл. 75 ЗС има само
владелецът, на който е нарушено владението. Иск по чл. 75 може да предяви и съсобственикът на имота,
ако го е владял повече от 6 месеца срещу друг съсобственик, който му пречи да упражнява владението в
съответния обем. Искът се предявява срещу всеки нарушител на владението или срещу съсобственик.
Владението трябва да е продължило без прекъсване повече от 6 месеца. Този срок се брои от момента на
нарушението назад. В този период владението не трябва да е прекъсвано. Прекъсването може да стане с
отнемането на владението. ЗС в чл. 83 е създал, една оборима презумпция, улесняваща доказването.
Според нея, който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в
промеждутъка, ако не се докаже друго. Иск по чл. 75 от ЗС може да се предяви само при нарушено
владение. Нарушение ще бъде всяко действие с което се отстранява напълно или отчасти фактическата
власт на владелеца върху веща. Нарушение ще бъде и заплашването. Нарушител може да бъде всеки, от
което следва че ответник по този иск може да бъде всяко лице, което нарушава владението. Иска по чл. 75
от ЗС има за предмет прекратяване на нарушението и възстановяване на владението, ако е било отнето. Ако
в имота е извършена промяна, искът ще има за предмет връщане на имота в състояние в което се е
намирал преди нарушението. Ако с нарушението са причинени вреди, ищецът може да предяви иск и по чл.
45 от ЗЗД. Искът по чл. 75 от ЗС се предявява в 6 месечен срок. Срокът почва да тече от деня на
нарушението, а ако действията са повтарящи се от последното нарушение. Този срок е преклузивен и с
изтичането му се погасява правото на иск.
Вторият иск е уреден в чл. 76 ЗС. Нарича се още иск за възстановяване на отнето владение. С този
иск се защитава както владението, така и държането. Той може да се предявява както от владелец така и от
държател – наемател, влогоприемател и др. Обект на защита е владението както на движими, така и на
недвижими вещи. Нарушението по чл. 76 трябва да е извършено насилствено или по скрит начин. Насилие
ще е налице когато владелецът е възпрепятстван да упражнява фактическата власт върху веща, чрез
физическо насилие върху личността или чрез заплашване. Нарушението ще е извършено по скрит начин,
когато е по такова време и по такъв начин, че да не може в момента на нарушението владелеца или
държателя да разберат. Ищец по чл. 76 ЗС може да бъде както владелецът така и държателят. Може да се
предяви например иск от наемател срещу самия владелец, който чрез насилие или чрез скрит начин отнема
фактическата власт от държателя. С този иск се цели преустановяване на нарушението и връщане на
отнетото владение, възстановяване на фактическата власт. Срокът за предявяване на иска е 6 месеца и той
тече от момента на нарушението. Искът по чл. 76 е личен. Той се предявява винаги срещу лицето, което е
отнело вещта. Върху ищеца лежи тежестта да докаже качеството си на владелец или държател. Допустими
са всякакви доказателства, които са относими и необходими за решаване на делото.
22. Кадастър и имотен регистър. Актове за недвижими имоти. Вписване.
Кадастър и имотен регистър. Кадастър е съвкупността от основни данни за местоположението,

границите и размерите на недвижимите имоти на територията на Република България набирани,
представяни, поддържани в актуално състояние и съхранявани по установен от закон ред.
Кадастърът обхваща и:
-данни за правото на собственост върху недвижимите имоти;
-данни за другите вещни права върху недвижимите имоти;
-данни за държавните граници, границите на административно-териториалните единици, землищните
граници и границите на територии с еднакво трайно предназначение;
-допълнителни данни.
Имотният регистър се състои от партидите на недвижимите имоти. В имотния регистър се вписват
актовете, с които се признава или прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя
или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, възбраните и ипотеките върху тях, както и други
действия, обстоятелства и юридически факти, за които закон предвижда вписване.
Съдията по вписванията разпорежда вписванията в партидите на недвижимите имоти, които се намират на
територията на съответния съдебен район. Кадастърът се създава, поддържа и съхранява от Агенцията по
геодезия, картография и кадастър към министъра на регионалното развитие и благоустройството.
Министърът на регионалното развитие и благоустройството упражнява ръководство и контрол по цялостната
дейност във връзка с кадастъра.
Имотният регистър се води и съхранява от Агенцията по вписванията към министъра на правосъдието.
Министърът на правосъдието упражнява ръководство и контрол по цялостната дейност във връзка с
имотния регистър. Министърът на правосъдието издава наредба за воденето и съхраняването на имотния
регистър. Кадастърът и имотният регистър са свързани чрез двустранна връзка въз основа на
идентификатора на недвижимите имоти. Кадастърът и имотният регистър са публични.
Актове за недвижими имоти. Сделките с недвижими имоти са свързани с разпоредбата на чл. 18 ЗЗД и се
изисква те да бъдат сключени в нотариална форма, като условие за тяхната действителност. Нотариалната
форма за придобиване на недвижими имоти е въведена като ръководно начало в нашето гражданско право.
Това е форма за действителност и нейното нарушаване води до прилагане на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Нотариусът
е лице, на което държавата възлага извършване на нотариални действия. Основен принцип при
60

lOMoARcPSD|4574750
изповядването на сделката пред нотариус е задължението на нотариуса да установи наличието на права у

прехвърлителя. Когато липсват такива права, нотариусът отказва да изповяда сделката и посочва на
молителя условията, при които ще се снабди с нотариален акт или ще обжалва отказа. Тази проверка се
свързва и с вписването на придобивния акт. Този акт се вписва само тогава, когато е вписан актът на
праводателя. Целта е да се създаде една непрекъснатост в системата на вписванията с оглед самата
функция на вписването.
По отношение на недвижимите имоти, държавна или общинска собственост законодателят е възприел в чл.
18 ЗС принципа за обикновена писмена форма. Счита се, че установяването на правото на собственост на
държавата или общината се отличава с по-голяма сигурност, поради което не се налага изповядване на
сделката пред нотариус. Тази форма е възприета не само в отношенията между държавата и общината или
държавни и/или общински юридически лица, а и в случаите, когато държавата прехвърля вещни права върху
свои имоти на физически лица. Тези сделки също подлежат на вписване. По този начин те се приравняват
към останалите по отношение на вписването. Издадените от държавата, респ. от общината писмени актове
имат силата на нотариални актове.
Независимо от сравнително строгите разпоредби за форма на сделките с недвижими имоти има хипотези,
при които лицето, претендиращо, че е собственик няма документ – нотариален акт, с който да докаже
правата си. Не става дума за изгубен акт, тъй като такъв може да се възстанови чрез намиращите се в
службите по вписване или възстанови чрез намиращите се в службите по вписване или в архива на
нотариуса. Има се предвид първоначална липса на нотариален акт. Законът урежда две хипотези:
-лице, което претендира, че е собственик на недвижим имот, но няма нотариален акт. Същевременно лицето
притежава надлежни писмени доказателства, че именно то е собственик на въпросния имот. Това може да
бъде съдебно решение, протокол от общо събрание на ЖСК, нотариален акт на наследодател и
удостоверение за наследници и други. ГПК изисква писмените доказателства по неоспорим начин да сочат,
че именно това лице и собственик на имота. В този случай заявителят отправя писмена молба до нотариуса
за издаване на констативен нотариален акт, въз основа на надлежните писмени доказателства. Ако се убеди
в основателността на искането, нотариусът издава нотариален акт или постановява отказ. Отказът се
обжалва. Издаденият констативен нотариален акт подлежи на вписване. Това вписване има оповестително
действие.
-лица, които нямат никакви доказателства за правото на собственост. Отнася се както за правото на
собственост, така и за останалите вещни права върху недвижими имоти. Известен е в практиката като
обстоятелствена проверка. При нея молителят заявява пред нотариуса (в чийто район се намира имотът),
отправя заявление, с което иска да му се признае право на собственост и издаде нотариален акт.
Нотариусът разпитва трима свидетели, посочени от кмета на населеното място, по възможност съседи на
имота. При разпита нотариусът трябва да установи, че лицето е владяло необезпокоявано имота в рамките
на давностния срок, т.е. че то е придобило имота по давност. Ако нотариусът установи след разпита, че
искането е основателно, издава констативен нотариален акт. Този акт подлежи на вписване.
Терминът вписване се ползва с две значения: първо като нотариално производство, развиващо се по
правилата на ГПК и второ, като гражданско-правно вписване, в смисъл на държавен акт на компетентен
орган по записване на обстоятелства по реда на извършването им или заявяване и подреждането на тези
актове в специални книги, за да се даде гласност на извършените действия. Целта на вписването е да се
даде гласност на подлежащите на вписване актове, като по този начин се даде и защита на преобретателя.
Вписването прави придобивния акт противопоставим на всяко трето лице вписало или придобило вещно
право след вписването на придобивния акт на първи преобретател. Вписването дава възможност на всеки
гражданин, който придобива вещно право да провери дали праводателят е собственик, дали имотът не е
обременен с ипотеки или други тежести и дали вече не е прехвърлен на друг.
Вписването се осъществява се чрез комплекс от действия от компетентен нотариус служебно или по искане
на страните участващи в акта или на всеки, който има правен интерес от вписването и приключва чрез
съответното отбелязване на съответните обстоятелства в нотариалните книги. Вписването се извършва от
нотариус. При прехвърляне и учредяване на вещни права върху недвижими имоти вписването започва
служебно от нотариуса. Вписването на други документи по договор за наследство, откази, делби, съдебни
решения, наем, ипотека започва по искане на страните. Вписването се извършва в специални актови книги.
Актовите книги се записват в специален входящ регистър, като се отбелязва върху самия акт номера, под
който е записан в регистъра и номера в книгата, в която е подреден. След впиване в регистъра,
нотариалният акт се подрежда в съответната книга. За да стане вписването известно на трети лица, то се
нанася в партидна книга. В нея се записват имената на отчуждителя на недвижимия имот, а при вписването
на искови молби и решения – имота на ответника. Проверката дали едно лице има партида при нотариуса
става по азбучен указател. Книгите се заверяват от Министерство на правосъдието и се пазят при нотариуса.
Със системата на записване се цели да се даде гласност на определени обстоятелства.
Актове подлежащи на вписване – правните субекти нямат свобода да определят кои сделки трябва да
бъдат вписани. Съгласно ЗС се вписват всички актове:
-с които се прехвърля право на собственост или се учредява
-прехвърля или прекратява друго вещно право върху недвижим имот
-договорите, с които се прехвърля наследство, в което има недвижими имоти
-актове за отказване от право върху недвижими имоти
-договори за делба на недвижими имоти
61

lOMoARcPSD|4574750
-договори за наем на недвижими имоти за срок по-дълъг от една година.

От посоченото се вижда, че вписването обхваща четири групи актове:
- Актове относно недвижими имоти;
- Искови молби и съдебни решения по тях;
- Ипотеки
- Възбрани и други обезпечения.
Вписването има безсрочно действие спрямо трети лица. Вписването на ипотеката е за срок не по – дълъг от
10 години и ако не се направи иск за подновяване ипотеката губи действието си. Искането трябва да се
направи преди 10 годишния срок, за да се запази действието. Вписванията се извършват от съдия по
вписванията към районните съдилища. Районните съдилища, където няма съдии по вписванията
функциите им се изпълняват от районния съдия.
Вписванията в имотния регистър се осъществява по молба на заинтересованото лице или по молба на
нотариус и служебно – в предвидените в закона случаи. Целта на вписването е да се даде гласност на
вписаните обстоятелства. Вписването не е елемент от фактическия състав на акта /договора/. Затова и
съдията по вписванията няма задължението да провери дали прехвърлителят е собственик. Ако сделката
има недостатък, вписването не го санира.
23. Договор - понятие и видове. Особености на договора в облигационното,

търговското и трудовото право. Сключване на договора и преддоговорни
отношения. Предварителен договор. Договор в полза на трето лице, обещаване
действие на трето лице.
Договор - понятие и видове. Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде,
уреди или унищожи една правна връзка между тях.
Договорът трябва да има:
1) наличието на две страни;
2) взаимно адресиране на волеизявленията от всяка страна към другата;
3) съвпадане на насрещните волеизявления. Тогава договорът е сключен.
Съглашение не просто на две лица, а на две страни, всяка от които може да включва повече от един правен
субект. Това е разликата от едностранната сделка, при която също има две страни, но волеизявление се
прави само от едната страна и това волеизявление се прави само от едната страна и това волеизявление
може да бъде направено от две или повече лица, които са включени като участници само едната страна.
Унищожаването на договорите става само по съдебен ред. Договорът е общ институт на цялото
гражданско право. Той се среща в във вещното, семейното, облигационното право. Значението на договора
за облигационното право е изключително. Договорът е едно от най-важните средства за създаване, за
изменение, за прехвърляне или за погасяване на облигационните отношения. Той е един от най-важните
източници на тези отношения.За да го отличаваме от договорите в други области на гражданското право, го
наричаме облигационен договор.
Договорът поначало не може да има повече от две страни. Ако повече от две лица извършат волеизявления,
между тях по правило или се сключват повече от един договор или възниква многостранна сделка.
Възможно е обаче повече от едно лице да бъдат на едната страна по правоотношението. Договорът е
съгласие, насочено към частноправни последици.
В търговското право договорът се сключва чрез публичната покана. Значението на публичната покана
имат каталози, ценоразписи, тарифи и др. заявления, отправени към неограничен кръг лица. Тази покана
няма действие на оферта, а е покана към неограничен кръг лица за отправяне на насрещно предложение.
Ако предложението не бъде прието без основателна причина, отправилият поканата отговаря за вредите,
претърпени от предложителя. Публичното предложение за сключване на договор трябва да е отправено до
неограничен кръг лица. Ако някой отговори на офертата договорът е сключен. Офертата, направена до
неопределен кръг лица има обвързваща сила ако съдържа 2 задължителни елемента – общо количество и
срок за приемане. Обвързващата сила на офертата е до изчерпване на количеството в определен срок.
В трудовото право се среща Колективния трудов договор, който е съглашение между работодател,
работодатели или техни организации, от една страна и синдикална организация, от друга страна,
относно условията на трудовите и осигурителните отношения. По своята правна същност колективния
трудов договор е нормативно съглашение. В него се съдържат правила за поведение изразени в клаузи
(условия), които се прилагат спрямо предварително неопределен кръг работници и служители и
работодатели. С колективния трудов договор се уреждат въпроси на трудовите и осигурителните отношения
на работниците и служителите, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона.
Трудовият договор е най-разпространеното в практиката основание за възникване на трудово
правоотношение. Възможността за сключване на трудов договор за работника или служителя означава
свободно да избира работата, в съответствие със своите способности, интереси, професия, специалност и
квалификация. От друга страна работодателят сключвайки трудов договор реализира възможността си да
избере такъв работник или служител, който с качествата си ще съдейства за изпълнение на възложената му
работа.
62

lOMoARcPSD|4574750
Страни по трудовия договор са работникът или служителят и работодателят. Работникът или служителят е
страната, която отдава под наем и предоставя работната си сила за ползване от другата страна.
Работодателят е страната, която наема работната сила на работника или служителя за ползване. Предмет
на трудовия договор е предоставянето и използването на работната сила.
Трудовият договор е съглашение между едно лице, носител на работна сила и друго лице или
неперсонифицирано образувание, по силата на което носителят на работната сила се
задължава да предоставя работна сила при спазване на определена дисциплина, а другото лице -
да осигурява условия за извършването на работата и да плаща възнаграждение.
Видове договори.
І Възмездни и безвъзмездни
1) Възмезден договор – е този договор при който всяка от страните по него се задължава срещу
насрещната престация. Не е необходимо двете насрещни престации да са равностойни, еквивалентни.
Достатъчно е страните да ги считат за еквивалентни. Напр. договор за продажба, за наем, за залог, превоз и
т. н.
2) Безвъзмезден договор – е този договор, с който едната страна дава на другата или се задължава
за нещо в нейна полза без насрещна престация – без насрещен еквивалент. Безвъзмездни договори са:
договор за влог, за заем за послужване, за поръчка, за дарение и т. н.
ІІ Едностранни и двустранни договори
1) Едностранен договор е този договор, който поражда задължение в тежест само на едната страна.
В резултат едната страна е само кредитора, а другата – само длъжника – заем за послужване.
Едностранният договор може да бъде безвъзмезден или възмезден. Напр. заемът за послужване е
безвъзмезден и едностранен договор. А заемът с лихва е двустранен и възмезден договор.
2) Двустранен договор – е този договор, който безусловно и по необходимост поражда права и
задължения и за двете договарящи страни една спрямо друга. Те взаимно се задължават:
- задължението на едната страна съставлява основание (causa) на задължението на другата.
Връзката между двете задължения е генетична;
- взаимната зависимост е още и функционална; съществува до окончателното осъществяване на
правните последици;
ІІІ Комутативни и алеаторни договори
1) Комутативен е договорът, когато облагата, която всяка страна ще извлече от него, е известна и
определена още от момента на договарянето – договорът за продажба;
2) Алеаторен – ако облагата, която едната или двете страни ще извлекат от договора, не е известна
и определена във време на договарянето, а зависи от едно бъдещо, случайно и неизвестно събитие, тогава
договорът е алеаторен – застрахователният договор.
ІV Консенсуални, формални и реални договори
1) Консенсуален е този договор, за чиято валидност са необходими и достатъчни само съвпадащите
се волеизявления на двете страни. Договорът е сключен с просто съгласуване на волите на страните.
2) Формален е този договор, за чиято действителност е необходимо спазването на една установена
от закона форма. Формата в този случай е елемент от фактическия състав на договора – нотариална форма
при продажба на недвижим имот;
3) Реален договор е този договор, чиято действителност е необходимо освен съгласуване на
страните още и предаването на вещта, предмет на договора. Този договор се сключва чрез предаването на
вещта – заемът.
V Главни и акцесорни договори
1) Главен е този договор, който има самостоятелно и независимо съществуване в смисъл, че
валидността му не е обусловена от наличността на друго, предшестващо го правоотношение – продажбата,
наемът, заемът;
2) Акцесорен или добавъчен е този договор, който предполага наличността на друго
правоотношение, съпътства това правоотношение и е валиден, само ако е валидно правоотношението, към
което е прикрепен – залогът, ипотеката, поръчителството.
VІ Ненаименувани договори
Ненаименумани договори – без специално име. Страните могат да дадат на договора исканото от тях
съдържание. Те не са длъжни да използват само дадените в закона типични образци, а могат да излязат
извън тях – напр. Отстъпването на имот със задължение да се гледа отстъпващият до края на живота му.
VІІ Каузални и абстрактни, основни и допълнителни, договори с облигационно действие и договори с
облигационновещно действие, договори на управление и договори на разпореждане, обикновени и
фидуцирани договори.
Сключване на договор. Сключването на договора изисква постигането на съгласие между страните.
Съгласието е съвпадение на волеизявленията на страните. Мислената уговорка не поражда права и
задължения. Липсата на съвпадение между волеизявленията на договарящите се води до несъгласие.
Сключването на договора преминава през няколко етапа:
1) една от страните, която взема инициатива за неговото сключване (предложител/оферент);
2) предложението си тя отправя на едно определено лице, което може да го приеме или да го отхвърли.
Изявлението, с което то изразява съгласието си с направеното предложение, наричаме приемане;
3) покрие ли се предложението с насрещното волеизявление налице е съгласие и договорът е сключен.
63

lOMoARcPSD|4574750
Предложението е волеизявление (покана) за сключване на договор, което един правен субект отправя до
друг. Не е налице предложение, ако изявлението не съставлява покана “за сключване на договор”. Когато
изявлението съставлява покана за сключване на договор, то няма характер на предложение, ако не е
достатъчно пълно. Предложението трябва да съдържа всички съществени условия на проектния
договор. Предложението трябва да посочва и всички онези отклонения от диспозитивните правила
на закона, на които оферентът държи. Предложението трябва да бъде отправено до друго лице (може и
до неопределени лица). Обикновено предложението се предхожда от преговори.
Обвързваща сила на офертата.
-ако предложителят е определил срок, в течение на който предложението му следва да бъде прието,
офертата го обвързва до изтичане на този срок без оглед на това, дали предложението се прави на
присъстващ или отсъстващ
-ако няма определен срок, в течение на който предложението да бъде прието, трябва да различаваме с
оглед на това, дали то се прави на отсъстващ или на присъстващ (на присъстващ, обвързва предложението
само в случай на незабавно приемане
-предложението, направено на отсъстващ, обвързва предложителя толкова време, колкото обикновено е
нужно според обстоятелствата, за да пристигне приемането
Предложението губи силата си:
-ако бъде отхвърлено
-ако изявлението не пристигне своевременно
-ако бъде оттеглено.
Приемане. Лицето на което е направено предложението приема или отхвърля направеното му предложение.
Начин на приемане: не трябва да оставя никакво съмнение относно окончателното решение да се сключи
предлаганият договор. Приемането трябва да бъде безусловно. Изявлението за приемане може да бъде
изрично или мълчаливо.
Оттегляне на приемането - по-рано или едновременно с предложението. Късно пристигане на
приемането – “ако от късно пристигналото приемане на предложението се вижда, че е било изпратено
навреме, договорът се счита сключен, освен ако предложителят незабавно извести другата страна, че
счита приемането за закъсняло.”.
Сключване. Съгласието (consensus) наричаме съвпадението на волеизявленията на двете страни по
съдържание. Липсата на подобно съвпадение наричаме разногласие (dissenus).
Момент на сключване – когато се постигне пълно съгласие върху всичко. При присъстващия – незабавно.
При отсъстващия – обяви, че приема, изпратил е съобщение, офертата е стигнала до предложителя, когато
предложителят е узнал.
Местосключване – на това място, където предложението е направено.
Преддоговорни отношения. Сключването на договор по правило се предхожда от водене на преговори и
други предварителни действия, които се означават с термина „преддоговорни отношения”. Тези отношения
започват с отправянето на покана за воденето на преговори и се прекратяват със сключването на договора
или прекратяването на преговорите.Преддоговорните отношения са фактически, а не правни.
Според чл. 12 ЗЗД “при водене на преговорите и сключването на договора страните трябва да
действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение”.
Изисквания:
1) да доведе до знанието на др. страна тези обстоятелства и отношения, които тя очаква да научи, за да
реши да сключи, или да не сключи договора;
2) да не прекъсва преговорите без достатъчно оправдание;
3) да се уверят страните, че не съществува пречка за пълната валидност на проектния договор;
4) да се избегне всякакво увреждане при действията, свързани със самото преговаряне – напр. при
огледи, анализи и др.
В хода на преговорите и при сключването на договорите страните трябва да действат добросъвестно. В
противен случай те дължат обезщетение за причинените вреди. Задължението за обезщетяването на тези
вреди се нарича преддоговорна отговорност.
Преддоговорното задължение за поправяне на вредите се поражда при наличието на фактически състав със
следните елементи – поведение, противоправност, вреди, причинна връзка между противоправното
поведение и вредите и вината. Причина за вредите може да бъде както действие така и бездействие.
Страната която е в грешка е длъжна да обезщети насрещната страна за вредите, причинени и от
сключването на унищожения договор, освен ако се докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че
другата страна е знаела грешката.
Предварителни договори. Предварителният договор е договор, с който страните се задължават да сключат
друг договор, който условно може да бъде наречен „окончателен”. Причините поради които се сключват
предварителните договори, са различни, но най-често те са породени от липсата на готовност у страните в
момента да сключат окончателен договор, наличието на тежести и други.
Предварителни договори се сключват за различни видове окончателни договори: продажба, продажба на
наследство, замяна, договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, наем, заем,
влог, залог, ипотека.
Недопустимо е обаче да се сключва предварителен договор за дарение. Такъв договор е нищожен.
Причина за това е разбирането на законодателя, че дарението е безвъзмезден договор, който поражда
64

lOMoARcPSD|4574750
действие веднага.
Предварителния договор отговаря на общите изисквания за действителност, установени в чл.26-33 ЗЗД. Той
трябва да съдържа всички общи елементи на договора – съгласие, основание и предмет.
Страните трябва да са се съгласили, че сключват предварителен договор, както и че поемат задължения да
сключат окончателен договор. Предварителния договор може да бъде сключен и в полза на трето лице.
Законът не познава специални ограничения във връзка с предмета на предварителния договор. Предмет на
предварителния договор могат да бъдат както движими, така и недвижими вещи, бъдещи вещи, права и
други.
Предварителния договор е неформален. Ако обаче окончателния договор изисква нотариална или
нотариално заверена форма, предварителния договор трябва да бъде сключен в писмена форма.
Писмената форма може да се обясни преди всичко с необходимостта от яснота и сигурност относно волята
на страните, всяка една от които може по принудителен ред да замести липсата на съгласие на другата
страна при сключването на окончателния договор.
Нищожният предварителен договор води до недействителност и на обезпечителните уговорки, защото те
имат акцесорен характер. Даденото по нищожен предварителен договор подлежи на двустранна реституция.
Предварителният договор поражда задължение за сключване на окончателен договор, но насрещното
му право е не притезание, а преобразуващо право да се иска по съдебен ред сключването на окончателния
договор.
Предварителният договор няма вещно действие. С него не могат да се прехвърлят вещни права.
При неизпълнение на задължението да се сключи окончателен договор може да се упражни правото по
чл.19 , ал.3 ЗЗД. Преобразуващото право по чл.19 ал.3 ЗЗД се упражнява чрез конститутивен иск по реда на
особено исково производство, уредено в ГПК. Искът може да бъде предявен и като насрещен.
Тъй като предварителният договор не е разпоредителна сделка, сключването от единия съпруг на
предварителен договор с имот , който е съпружеска общност, е действително и без волеизявление на другия
съпруг. Липсата на съгласие от негова страна обаче е пречка да бъде сключен окончателният договор или да
бъде уважен искът по чл.19 ал.3 ЗЗД. Съгласието на съпруга на ЕТ не е необходимо , ако имотът е включен
в търговското му предприятие .
За да бъде уважен искът по чл.19 ал.3 ЗЗД, ответникът трябва да е титуляр на правата, които ще бъдат
прехвърлени със съдебно решение.
Когато предмет на иска е вещно право върху недвижим имот, съда проверява дали са налице
предпоставките за прехвърляне или учредяване на вещното право по нотариален ред, включително дали
отчуждителят е титуляр на вещното право. Съдебното решение замества нотариалния акт. В случай, че
имотът е продаден междувременно на трето лице договорът не може да бъде обявен за окончателен.
Договори в полза на трето лице. По общото правило всеки договаря за себе си и в свой интерес.
Договорът произвежда действие за договарящите – това е принципът. Законът прибавя, че в някои
предвидени от закона случаи договорите могат да произвеждат действие и по отношение трети лица. “Може
да се договаря и в полза на трето лице”.
Може да се договаря така, че от договора едно трето лице да придобива веднага и непосредствено свое
самостоятелно право. Този договор наричаме “договор в полза на трето лице”. Договорът в полза на трето
лице е този договор, по който страните (обещателят и уговарящият /стипулантът/ се съгласяват, че едно
трето лице /бенефициер/, което не участва в договора нито пряко, нито чрез представител, ще има правото
да иска изпълнението на поетото от обещателя задължение.
Застраховките живот и транспортните застраховки са главната област на приложение на договора в полза на
трето лице.
Предпоставки за валидност. Уговорката в полза на трето лице поражда със сключване на договора
самостоятелно право за трето лице при няколко условия:
1) да е в полза на трето лице;
2) договарящите трябва да са се съгласили да облагодетелстват едно трето лице;
3) необходимо е третото ползващо се лице да е достатъчно определено (напр. застраховката “в полза на
наследниците ми”).
Стипулираното право възниква веднага и направо в имуществото на третото ползващо се лице и не
преминава през имуществото на уговарящия. Договорът поражда за третото ползавщо се лице пряк иск
срещу обещателя, пряка претенция за престиране на това, което в негова полза е уговорено.
Третото лице придобива веднага, направо и непосредствено уговореното в негова полза. Това негово
придобиване не е окончателно. Уговорителят, по чийто почин всъщност третото лице става кредитор, има
право да отмени уговорката.
С приемането отпада възможността да се отменя уговорката и облагата окончателно се придобива от
третото лице.
Три категории лица са заинтересувани от договора в полза на трето лице. Най-напред бенефициентът,
облагодетелстваният или още третото ползващо се лице. Това етози, в чиято полза се обещава.
Обещателят или проминентът, т.е. този, който поема задължение да даде или да направи нещо в поза на
трето лице и уговорителят или стипулатът.
Отношения: между обещателя и уговорителя – това са страните по договора; между обещателя и третото
лице – третото лице не е страна по договора, има право на претенция за изпълнение към обещателя; между
уговорителя и третото лице – стипуланта да дари третото лице; между третото лице и кредиторите на
65

lOMoARcPSD|4574750
уговорителя.
Обещаване действието на третото лице. Страни – това са обещателят и кредиторът. Третото лице, чието
действие или задължение се обещава, не е страна. Обещател може да бъде физичиско и ЮЛ. Когато
договорът се сключва от представител на обещателя, представителят трябва да разполага с разпоредителна
власт. Кредитор може да бъде всяко лице. Обещаването действието на несъществуващо лице е нищожно
поради липса на предмет. Възможно е да се обещава действието на бъдещо лице – например на ЮЛ, което
е в процес на учредяване.
Елементи – договорът може да бъде сключен както изрично – писмено или устно, така и мълчаливо – чрез
конклудентни действия. Договорът е неформален.
Действие – няма пречка обещателят да замести третото лице по съгласие с кредитора. Обещателят не
може едностранно да променя третото лице. Дори личността му да не е съществен елемент от
съдържанието на договора. Ако третото лице се задължи или извърши обещаното действие, задължението
на обещателя се прекратява. Ако обещателя е поел обаче и други задължение, то остава.
За да породи действие волеизявлението на третото лице трябва да бъде перфектно. Обстоятелството, че
третото лице може да е морално обвързано да поеме задължението или да извърши действието, не го
опорочава. чл. 23 ЗЗД не изисква специална форма за действителност за волеизявлението на третото лице.
То може да бъде както изрично, така и мълчаливо. Когато между третото лице и кредиторът се сключва
договор, необходимо е насрещно изявление на кредиторът. Съглашението между кредиторът и третото лице
може да се сключи неприсъствено.
Възможно е третото лице да не поеме задължението или да не извърши действието. В такъв случай
обещателят дължи обезщетение. Отговорноста на обещателя обаче е договорна, дори и когато
неизпълненото задължение е за задължаване на трето лице, защото тя възниква при нарушение на
предшестващо облигационно задължение. Ако задължението не е лично обещателят може да изпълни
вместо третото лице без съгласието на кредиторът.
24. Изпълнение - същност и страни. Предмет на изпълнението. Време и място

на изпълнението. Право на задържане в гражданското и търговското право.
Възражение за неизпълнен договор. Суброгация.
Тъй като изпълнението погасява облигационното отношение, то може да се разглежда като

правопогасяващ юридически факт. Изпълнението е благото, с оглед на което се поема задължението. То
е предметът на задължението и на облигационното отношение. Длъжникът се задължава не за поведение, а
за резултат, а изпълнението е самият резултат.
Изпълнението се основава на следните основни принципи:
-принципът на точното изпълнение. Това означава изпълнението в пълна степен да съответства на
съдържанието на задължението. Длъжникът трябва да изпълни в уговорения срок, на установеното от
страните място определеното в договора количество и т.н.
-принцип на реалното изпълнение. Задължението трябва да бъде изпълнено в натура и поначало само
първоначално дължимата престация прекратява облигационното правоотношение. Реалното изпълнение е
осъществяване на първоначално дължимата престация. За реално изпълнение може да се говори само при
непаричните престации, защото при паричните се дължи стойност.
-принцип на изпълнението е принципът, че длъжникът следва да изпълни задължението си с грижата на
добрия стопанин
-принципът на сътрудничество между страните
-принципът на добросъвестността.
Страни на изпълнението.
Кой изпълнява - Задължението може винаги да бъде изпълнено лично от длъжника. Задълженията за
бездействие и за лично незаместимо действие, които са свързани с личността на длъжника, трябва да бъдат
изпълнени само от длъжника. Когато дължимата престация е материално поведение – действие – да се
изработи една вещ, или бездействие – да се пази търговска тайна, не е необходимо длъжникът да е
дееспособен. Обратно ако поведението по изпълнението е сделка – например при комисионния договор,
действителността на изпълнението изисква дееспособност на длъжника. Ако изпълнението е сделка, която
има прехвърлително действие, необходимо е длъжникът да е титуляр на правото, което се прехвърля.
Задълженията които не са intuitu personae (не зависят от личността на длъжника), както парични така и
непарични могат да бъдат изплнявани от трето лице и ако кредиторът неоправдано не приеме престацията
на третото лице, той изпада в забава. Когато поведението по изпълнението е сделка, третото лице трябва да
е дееспособно. Ако третото лице действа от свое име и сделката е транслативна, то трябва да е титуляр на
правото, което се прехвърля.
На кого трябва да се изпълни - изпълнението трябва да бъде направено на кредитора или на
овластено от него, от съда или от закона лице. Изпълнението е точно, ако бъде адресирано до
кредитора. Ако трето лице се е суброгирало в правата на кредитора, престацията трябва да се предаде на
третото лице. За да има погасителен ефект, изпълнението трябва да се направи на дееспособен кредитор.
Малолетният или поставеният под пълно запрещение кредитор се представлява от родителя или
66

lOMoARcPSD|4574750
настойника. Изпълнението е точно, когато е направено на представител на кредитора. Необходимо е

представителят да разполага с власт да получи изпълнението. Без значение е юридическият факт, породил
овластяването. Представителят може да е пълномощник, назначено от съда лице, родител, настойник на
малолетно или поставено под запрещение лице. Кредиторът може в договора си с длъжника да посочи
трето лице на което да бъде изпълнено. Истинският кредитор има право на иск срещу лицето, което е
получило изпълнението. Той може да търси от привидния кредитор това, с което последният се е обогатил
за негова сметка. Мнимият кредитор, ако е действал виновно, отговаря и за вредите, които е причинил на
кредитора. Юридическите лице не могат да участват лично в оборота. Те могат да получат изпълнение
смао чрез своите представители – било лицата, които са членове на управителните им органи, било лицата,
които са пълномощници на юридическото лице.
Предмет на изпълнението е дължимия резултат. Ако длъжникът престира нещо друго вместо дължимото,
налице е пълно неизпълнение. Кредиторът може обаче доброволно да приеме подобна престация. В този
случай се сключва нов договор, наречен „даване вместо изпълнение”. Договорът по правило е неформален,
освен ако специално правило не предвижда друго – например, ако вместо парична сума се престира
недвижим имот, необходим е нотариален акт.
Предметът на договора може да е различен. Може да се престира вещ вместо пари, пари вместо вещ, една
вещ вместо друга, лично действие вместо предметна престация и т. н. Ако страните не са уговорили друго,
паричното задължение трябва да се изпълни чрез плащане в брой. При липса на противна уговорка
плащането трябва да бъде в брой.
Време и място на изпълнението. Всяко задължение трябва да бъде изпълнено точно. “Точно изпълнение”
означава не само осъществяване на дължимия резултат, но и неговото своевременно осъществяване.
Длъжникът изпълнява своевременно, ако престира на падежа. На падежа вземането вече е изискуемо.
Съгласно чл. 69, ал. 1 от ЗЗД задължението е изискуемо веднага с възникването му. Кредиторът може
веднага да изисква изпълнението, но и длъжникът може веднага да пристъпи към изпълнение.
Необходимо е кредиторът да обяви на своя длъжник, че иска да получи изпълнение – да го покани да
изпълни и да му даде в поканата един достатъчен срок. Кредиторът може да иска изпълнението веднага,
когато “задължението е без срок”, казва чл. 69, ал. 1 ЗЗД – не се прилага за случаите когато е определен
срок.
Съгласно ЗЗД, сроковете са определен период от време, или определен момент (дата). По принцип начинът
за изчисляване на сроковете се определя от страните по договора. При положение, че страните не са
уговорили срок ще се приложи разпоредбата на чл. 72 от ЗЗД “Срокът който се брои по месеци, изтича в
съответното число на последния месец; ако този месец няма съответно число, срокът изтича в последния му
ден. Срокът, който се брои по седмици в съответния ден на последната седмица. Когато срокът се брои по
дни, не се брои денят на събитието или моментът, от който започва да тече срокът. Срокът изтича в края на
последния ден”.
Мястото, където длъжникът трябва да извърши действията, които са необходими, за да се осъществи
дължимият резултат - това място е местоизпълнението на задължението му. Местоизпълнението често
съвпада с местодоставянето на престацията – при местните сделки.
Определяне на местоизпълнението:
-изрично уговореното;
-зависи от естеството на задължението къде то трябва да бъде изпълнено; напр., наемодателят уговаря с
наемател си да плаща наема в дома му, или страните по договора за изработка уговарят
местоизпълнението на задълженията си –заплащане на възнаграждението на изпълнителя да става в
местожителството на изпълнителя, а предаването на изработената движима вещ в
местожителството на възложител;
-чрез административни разпоредби;
-ако не е определено от закона, нито от страните, нито от административна разпоредба, влиза в сила чл. 68
от ЗЗД:
o ако се дължи определена вещ, тя трябва да бъде престирана, там където се намира при
пораждане на задължението
o паричното задължение трябва да изпълни там, където е местожителството на кредитора
o всички останали задължения трябва да бъдат изпълнени там, където длъжникът е имал
местожителството си, когато задължението се е породило.
Право на задържане в гражданското и търговското право. Законът признава правото на задържане на
длъжника, ако той има срещу кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което
произтича задължението му. Обезпечителна е функцията на правото на задържане.
Нашата гражданска система е посветила два текста на правото на задържане – чл. 90 и чл. 91 от ЗЗД:
-правото на длъжника да задържи това, което дължи, заради онова, което има да взема. Между тези лица
съществува едно правоотношение, но то не е договорено.
В този смисъл правото на задържане обхваща, на второ място, още несъщинското право на задържане, т. е.
т. нар. възраждане на неизпълнен договор.
Чл. 91, ал. 1 ЗЗД урежда правото на задържане, когато “който има изискуемо вземане във връзка със
запазването, поддържането или подобрението на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея”. Това
лице има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, осен ако е недобросъвестен.
67

lOMoARcPSD|4574750
Предпоставки на правото на задържане.

1)_ Насрещно вземане – правото на задържане трябва да обезпечи на длъжника вземането, което той има
срещу кредитора си. Не може да задържи: този, чието вземане не е възникнало или вече е погасено по
давност, или е снабдено с иск на изпълнение; онзи, чието вземане още не е изискуемо.
2)_Дължимата престация – правото на задържане предполага, че “нещо” се намира във фактическата
власт на задържащия длъжник, което другата страна може да претендира. Това “нещо” е дължимата
престация. Не може да я дължи само, ако не е придобил фактическата си власт над нея чрез непозволено
действие.
3)_Конекситет. Правото на задържане е допустимо само при условие, че дължимата престация и
насрещното вземане образуват едно житейско единство – при условие, че те се намират помежду си в
предметна връзка с дължимото. Такава връзка е налице, когато задължението и насрещното вземане на
длъжника на едно и също правоотношение (двустранните договори). Когато насрещните вземания не
възникват от едно и също правоотношение, те могат понякога да са житейски тясно свързани.
Възражението по своето съдържание правото на задържане се свежда във възможността на длъжника
временно да откаже изпълнението на задължението си.
Възражението за неизпълнен договор е под вид на правото на задържане, приложимо към двустранните
облигационни отношения. То преследва същата цел, която и правото на задържане иска да постигне: има
същите обезпечителни функции. Възражението за неизпълнен договор е това възражение, което едната
страна по двустранно облигационно отношение противопоставя на другата, която иска да и бъде
престирано, без да предлага изпълнение на това, което по същото правно отношение дължи насрещна.
Приложимо при двустранните облигационни отношения.
Търговско право на задържане възниква при предпоставките, уредени в ТЗ. Елементите на фактическия
състав:
1) Възниква за обезпечаване на вземане, което е породено от сделка, сключена между търговци, т.е. става
дума за двустранна търговска сделка.
2) Вземането в полза на кредитора да е изискуемо
3) Да има фактическа власт. Предмет могат да бъдат само движими вещи и ценни книги. Няма изискване
държането да е възникнало по силата на сделката, по която възниква правото на задържане.
4) Вещите или ценните книги трябва да са получени със съгласието на насрещната страна (правомерно).
5) Кредиторът да е получил вещта правомерно и без тази вещ да има специално предназначение. Правото
на задържане отпада, ако длъжникът е наредил друго до предаването на вещта или кредиторът се е
задължил да постъпи с нея по определен начин. Това специално предназначение трябва да е уговорено
преди предаването на вещта.
Суборгация наричаме встъпването в правата на удовлетворения кредитор. Така наричаме това
преминаване на правата на кредитора върху едно трето лице, което настъпва, защото това трето лице е
удовлетворило кредитора – защото е престирало на кредитора и така е изпълнило задължението на
кредитора. Суборгацията следователно съставлява изпълнение, но изпълнение без пълен погасителен
ефект, изпълнение със заместване. Изпълнилият чужд дълг встъпва в правата на удовлетворения
кредитор, от което следва че той може:
- да действа срещу поръчителите (и солидарните длъжници);
- да встъпва в привилегиите и ипотеките на кредитора;
- да встъпва в исковете за разваляне на първоначалния кредитор;
- че в случай, когато вземането е било облечено от кредитора в изпълнителна формула, суборгинираният
може да се възползва от това и не е длъжен да води наново иск на общо основание.
Третото лице лице има всичкия интерес да замести удовлетворения кредитор в правата му – да встъпи в
негови права, следователно и в преимуществата, с които кредиторовото вземане може да е съпроводено.
25. Неизпълнение - същност и форми. Невиновна невъзможност за изпълнение -

фактически състав и последици. Причини за неизпълнението, за които длъжникът
отговоря, и последици от виновното неизпълнение. Забава на длъжника и на
кредитора.
Неизпълнение - същност и форми. Неизпълнението на задължението е неосъществяване на дължимия

резултат – изобщо съставлява едно ненормално развитие на облигационното отношение. То е едно правно,
стопански и социално вредно, нежелано и противоречиво правно явление с редица неблагоприятни
отражения в правно, обществено и стопанско явление.
Неизпълнението може да се дължи на:
а) кредиторът да не е създал необходимите предпоставки за изпълнение на задължението – че той е в
забава;
б) други обстоятелства – действие или бездействие на длъжника или на трето лице; случайно събитие. Във
всички тези случаи говорим за “неизпълнение изобщо”, за неизпълнение в широк смисъл.
Форми на неизпълнението.
1) Пълно неизпълнение е налице, когато длъжникът не е осъществил нищо от предметното съдържание
68

lOMoARcPSD|4574750
на дължимата престация;
2) неточно изпълнение е изпълнение, което не е адекватно на дължимото – неадекватно по количество,
по време или по качество; частично изпълнение – е неточно изпълнение, което не съответства на
дължимото в количествено отношение; забавено изпълнение е също неточно изпълнение, но във
временно отношение – длъжникът престира но не тогава, когато дължи.Понякога кредиторът няма вече
интерес от закъснялото изпълнение приравняваме на пълно неизпълнение; лошо изпълнение – е всяко
друго неточно изпълнение, всяко друго неизпълнение, което не е адекватно на дължимото; лошо изпълнение
– в качествено отношение, пълно неизпълнение, неточно изпълнение, недобросъвестно изпълнение, което
не е съобразено с уговореното).
Причините за неизпълнението може да се дължат на злата воля или небрежността на длъжника. А може
да е настъпило и въпреки добрата воля на длъжника, въпреки всички негови усилия да изпълни точно –
усилия, които не го освобождават от задължението. Може да се дължи на случайно събитие, което прави
изпълнението невъзможно.
Невиновна невъзможност за изпълнение - фактически състав и последици. Може да се поеме
задължение само за нещо възможно – за нещо практически и правно, осъществимо по време на поемане на
задължението. В противен случай не възниква обвързаност за длъжника. Началната невъзможност не
поражда изобщо облигационно отношение.
Последваща невъзможност е незъвможността да се изпълни едно вече родено и напълно валидно
задължение – обективна невъзможност да се осъществи дължимият резултат, настъпила след възникване на
облигационното отношение. Длъжникът е отговорен, когато невъзможността е по негова вина. Когато не е
виновен не можем да го държим отговорен. Без вина няма отговорност.
Когато длъжникът няма вина – е налице невъзможност за изпълнение (освобождава длъжника от
отговорност) т. е. че изпълнението е неосъществимо поради практически или правно непреодолимо
препятствие, настъпването на което не може да бъде вменено във вина на длъжника.
Обстоятелството, което става причина за неизпълнението на едно задължение, не може да се вмени във
вина на длъжника, когато то е случайно по своя произход. Необходимо не само да е настъпило едно
събитие и неговото настъпване да не може да се вмени във вина на длъжника, необходимо е това събитие
да създава, да причинява невъзможността. Трябва да е налице причинна зависимост между случайното
събитие по произход и невъзможността за изпълнение.
Едно събитие съставлява непреодолима пречка за изпълнение на задължението, ако е създало такова
състояние, че с оглед на добросъвестността всички усилия на длъжника да престира биха били
лишени от практически резултат.
Последици при невиновна невъзможност за изпълнение
1) задължението се погасява – длъжникът не отговаря, когато изпълнението на задължението е станало
невъзможно по причина, която не може да му се вмени във вина;
2) доказване на невъзможността – длъжникът трябва да докаже невъзможността, за да се освободи от
отговорността;
3) отговорност при случайно събитие – възможно е длъжникът да е поел рисковете от събитието, което
причинява невъзможността. В такъв случай той не се освобождава от задължението си. То се превръща в
задължение за парично обезщетение;
4) заместваща облага – облага, която замества станалата невъзможна престация.
Частична невъзможност на изпълнението, когато то е обективно невъзможно отчасти, се въвеждат
следните правила:
- длъжникът се освобождава от задължението си да престира невъзможната част от престацията.
Кредиторът ще получи само възможната;
- правата върху заместващата облага могат да се ползват само частично от кредитора – в съотношение
на възможната към невъзможната част от престацията;
- при двустранните договори кредиторът може да писка съответно намаляване на насрещната си
престация, щом отношенията между страните по двустранния договор се уреждат от правилото sentit
debitor. Рискът е за длъжника.
Неизпълнение поради стопанска непоносимост – посочена в ТЗ, тя намира приложение и в
облигационното право, т. като принципът, че без вина няма отговорност изисква изследване на онези
причини, при които се счита, че изпълнението е невиновно и длъжникът се освобождава от отговорност.
Причини за неизпълнението, за които длъжникът отговоря, и последици от виновното неизпълнение.
Неизпълнението може да се дължи, както на невиновната невъзможност на изпълнението, така и на
поведението на длъжника – на неговия умисъл, на неговата небрежност, на неговата вина изобщо.
Когато се дължи на причина, за която длъжника отговаря, казваме, че той отговаря. За такъв длъжник
възниква договорна отговорност, т. е. задължение да поправи, доколкото е възможно, в натура, вредите,
причинени от неизпълнението. И така длъжникът отговаря за своята вина.
Вина е психическо отношение, което извършителят на неправомерното действие или бездействие има към
собственото си деяние и произтичащите от него резултати. Считаме за виновен този, който, макар да
съзнава или да е бил длъжен да съзнава, че с непозволеното си поведение ще причини обществено
вредни и неодобрени от закона последици.
Умисъл – с пряк умисъл (иска или допуска настъпването на този неправомерен резултат); евентуален
умисъл (надява се ,че тези последици няма да настъпят, макар да ги допуска).
69

lOMoARcPSD|4574750
Небрежност – небрежен е този длъжник, ако неизпълнението на задължението му се дължи на това, че

неосъзнавано или лекомислено не е положил онази грижа, която е трябвало да положи, за да го изпълни
точно. Несъзнавана небрежност – ако изобщо не е предвиждал последиците. Съзнавана небрежност –
ако лекомислено си помисли, че последиците няма да настъпят.
Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, когато законът
изисква друга грижа”. Наличиено или липсата на физически или интелектуални качества на длъжника не
може да има някакво значение.
Виновна невъзможност за изпълнение и последиците й. Законът позволява на кредитора да избира:
- да иска обезщетение;
- да иска заместваща облага;
- да не престира насрещно дължимото;
- да иска развалянето на договора.
Частична невъзможност – изпълнението е стана отчасти обективно невъзможно по причина, за която
длъжникът отговаря:
- кредиторът има право да иска реално изпълнение на възможната част от престацията и обезщетение за
непрестираната част;
- да се ползва от заместваща облага;
- да иска реалното изпълнение на възможната част;
- има право да развали договора, без да е длъжен да дава срок за изпълнение на възможната част от
престацията.
26. Гражданска отговорност за вреди. Понятие. Видове вреди. Отговорност за вреди

при неизпълнение на договор и при непозволено увреждане. Обезщетения за вреди.
Граници на гражданската отговорност. Неустойка, задатък, отметнина.
Основанието за възникване на отговорност за вреди е винаги неизпълнението на един съществуващ дълг.

Този дълг може да има различен произход. Отговорността за вреди бива или договорна, или
извъндоговорна (деликтна).
Договорна отговорност – когато неизпълненият дълг произтича от едно облигационно отношение. По
силата на това отношение длъжникът е лично обвързан. Той трябва лично да осъществи един резултат, а
кредиторът има право да иска от него реализирането на този резултат – напр. при договора за продажба
произтича задължението на продавача да предаде продадената вещ и правото на купувача да иска
реалното изпълнение на това задължение.
Деликтна отговорност – при нея не е налице едно облигационно отношение, което да обвързва длъжника
спрямо кредитора за осъществяването на един резултат и неосъществяването му дава живот на една
отговорност. При нея увреден и увреждащ не само предварително не са свързани в едно облигационно
отношение, но често не се и познават. Тук увреждащият не е изпълнил едно свое задължение – не някакво
лично задължение към увредения, а общо задължение на всеки към всички да не се вреди на друг,
произтичащо непосредствено от закона.
Терминът “извън-договорна” отговорност се смята за неправилен. Тя е наричана още “отговорност за
вреди, причинени от непозволени действия”, но и той е неправилен. ЗЗД си служи с термина “непозволено
увреждане”.
Ограничения на отговорността
1 Отговорност само за преки вреди – тези които са пряка и непосредствена последица на
неизпълнението;
2 Отговорност за предвидимите вреди – които са могли да бъдат предвидени.
Нашият закон приема:
а) относно деликната отговорност – че “ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите,
обезщетението може да се намали”, но не може изцяло да отпадне;
б) обратното, ако се касае за неизпълнение на задължение от съществуващо облигационно
отношение, то “съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност” ако
неизпълнението се дължи на обстоятелствата, за които кредиторът е отговорен”.
Вреди са всички неблагоприятни последици, които претърпяват правата и интересите на кредитора от
неизпълнението на поетото към него задължение, респективно правата и интересите на третото лице от
неизпълнението спрямо него общо задължение да не се причинява никога вреда. От друга страна, не всяко
отрицателно изменение в материалната или духовната сфера на едно лице е вреда. Вредата следва да се
разбира като каквото и да е засягане на правнозащитени блага. Вредите са не само основание на
отговорността, но и определят нейният размер.
Видове вреди:
1) материални или имуществени
2) морални или неимуществени вреди.
Морална или неимуществена е вредата, която не засяга имуществото на кредитора, респективно на
увереното трето лице, а накърнява техните чисто лични, научни, естетични или морални интереси. Морални
вреди в областта на деликтната отговорност – извън брачна връзка с обещание за брак, от която едно
70

lOMoARcPSD|4574750
момиче забременява, но остава излъгана; обезобразеният при телесна повреда. Морална вреда в областта
на договорната отговорност – напр. на професор, чийто труд се издава от издателство с такива грешки,
които го излагат, или с такова закъснение, че трудът загубва актуалност.
Съдебната практика приема, че неимуществените вреди се дължат само, ако са причинени от
деликт.
ЗЗД предвижда, че “обезщетението на неимуществените вреди се определя от съда по справедливост” .
Това не се отнася само за отговорността за моралните вреди, възникващи от деликт. Размерът съдът го
определя по справедливост; според размерът на имуществените вреди се определя от размера на
претърпените загуби и пропуснати ползи.
Материални вреди – материална или имуществена вреда е тази, която засяга материалните интереси на
кредитора, респективно на увреденото трето лице – неговите имуществени права.
Претърпени загуби – може да се изрази в едно намаляване на настоящото имуществено състояние на
кредитора – на увредения.
Пропуснати ползи – напр. кредитора пропуска да увеличи имуществото си, макар да са съществували всички
изгледи за това – напр. плаща заплати на бездействащи работници.
Имуществената вреда съставлява разликата между имотното състояние на кредитора след
неизпълнението на задължението и имотното състояние, което би имал, ако задължението би било
изпълнено.
Компенсиране на ползите с вреда е допустима само ако ползата се намира с неизпълнението в същата
зависимост, в каквато вредата се намира с неизпълнението.
3) предвидими вреди – са тези, които субектът би могъл и би трябвало да си представи като
нормална и вероятна последица на неизпълнението си. 1) чл. 82 ЗЗД – обуславя отговорността на длъжника
от степента на неговата вина; 2) в защита на длъжника, който не е положил грижата на добър стопанин –
отговорност е предвидена за пряка и непосредствена последица за вредата – могли са да бъдат
предвидени; 3) към недобросъвестен длъжник – отговаря и за предвидимите и непредвидимите вреди, стига
те пряко да следват от виновното му поведение; 4) максималният предел на отговорността – достига
включително до преките вреди – неизпълнението на задължението е умишлено.
4) преки вреди – е тази, която неизпълнението адекватно я причинява.
5) косвена вреда – вина при косвената вреда не възниква.
Отговорност за вреди при неизпълнение на договор и при непозволено увреждане. В зависимост от
интереса, който трябва да се удовлетвори чрез отговорността, се обособяват два вида гражданска
отговорност, известни още на римското право – договорна и деликтна.
При договорната отговорност неблагоприятните последици в сферата на увреденото лице (кредитора) се
дължат на неосъществяването на една обективно полезна, очаквана и дължима промяна. За увреденото
лице договорът е средство за задоволяване на някакъв интерес чрез обективиране на дължимия резултат.
Договорната отговорност възниква при нарушаване на правилото „Pacta sunt servanda”, уредено в чл. 79
ЗЗД.
При деликатна отговорност източникът на вредоносния резултат и самата вреда представляват промяна в
обективната действителност, която е нежелана от увредения. Нарушения от деликта интерес на кредитора е
интересът от запазване на статутквото, от отсъствие на промяна в действителността.Този интерес може да
бъде наречен отрицателен (негативен). Засягането на негативния интерес поначало се свързва с
неизпълнение на общото задължение „да не се вреди други му”, което е уредено в чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Следователно непосредствената цел на договорната отговорност е защитата на позитивния интерес, докато
защитата на негативния интерес може да се свърже с деликтната отговорност. Разликата в интереса, който
всеки от двата вида отговорност осигурява, предпоставя особености в елементите на фактическия състав,
пораждащ отговорността. Поведението и при двата вида е съзнателна човешка дейност, която може да се
изрази в действие, бездействие или комбинация от повече от едно действие и или бездействие.
При договорната отговорност поведението, което обуславя отговорността, по често е бездействие. При
деликтната отговорност е обратното- поведението на делинквента най – често се състои от едно или повече
действия. При деликтите способността да се носи отговорност се преценява конкретно. Това общо
положение, уредено в чл. 47, ал. 1 ЗЗД, освобождава невменяемия от задължението за полагане на
дължимата грижа. При договорната отговорност липсва правило, аналогично на това на чл. 47, ал. 1 ЗЗД.
Затова невменяемите поначало носят отговорност. Известни са изключения от това положение.
Невменяемият към момента на изявяване на волята, породила задължението не се задължава валидно и не
може да отговаря за неизпълнение. Невменяемият не отговаря и ако невменяемостта е настъпила след
възникване на задължението и е причинила невъзможност за изпълнение.
Въпросът за кумулирането на договорната и деликтната отговорност може да бъде разрешен на основата на
интереса, към чието удовлетворяване са насочени двата вида отговорност. Доколкото договорната
отговорност защитава позитивния интерес, а деликтната отговорност – негативния интерес, поначало не
може да се говори за кумулиране на отговорността. Договорната отговорност има повече от една форма –
правоотношение (и задължение) за поправяне на вредите, за заплащне на мораторна лихва, за неустойка и
за задатък. При деликтната отговорност подобни форми са непознати.
Обезщетения за вреди. Неизпълнението на едно задължение или извършването на деликт понякога
поставя началото на дълга верига от неблагоприятни последици. Сигурността на оборота обаче налага да се
установят граници, размер на вредите, които трябва да бъдат обезщетявани. Законодателят е уредил с
71

lOMoARcPSD|4574750
общи правила размера на гражданската отговорност, като разграничава договорната от деликтната

отговорност. Когато отговорността е договорна, отговаря се за прдевидимите вреди. Само ако длъжникът е
недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди. При деликт отговорността не
зависи от формата на вината.
Делинквентът отговаря за всички преки и непосредствени вреди, независимо дали е действал умишлено или
небрежно.
Причинната връзка е обективен факт, който съществува вън и независимо от съзннието на дееца (длъжника)
и увредения (кредитора). Гражданското право се интересува само от въпроса кога поведението на длъжника
или деликвента е в причинна връзка с вредите.
Общото правило, което допуска обезщетяване на неимуществени вреди, се съдържа в ЗЗД: Обезщетение за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. В България развитието на института е
противоречиво.
Обезщетението за неимуществени вреди има само компесаторна функция. Целта му е да компенсира
причинените вреди. Неимуществените вреди, независимо от своя характер, могат да бъдат обезщетявани с
пари.
Съдебната практика ограничава неимуществените вреди главно до три групи случай – физически болки и
страдания от телесни увреждания, болки и страдания, причинени от смърт на близък роднина или съпруг,
страдания от неизпълнено обещание за брак. Понасят ли юридическите лица неимуществени вреди?
Съдебната практика отговаря отрицателно на този въпрос, тъй като ограничава кръга на вредите до
физически и емоционални болки и страдания. Неимуществените вреди обаче са широк кръг неоценими в
пари неблагоприятни последици от засягане на предмета на субективни права, които, извън болките и
страданията, няма причина да не бъдат обезщетявани. Така например, ако бъде засегнато доброто име на
юридическото лице, то следва да бъде обезщетено за претърпените вреди.
В случай на неизпълнено обещание за брак обезщетение може да получи само жената, но не и мъжът.
Имуществените вреди са оценими в пари. Според приетата у нас теория за разликата имуществената вреда
е разликата между имуществото на кредитора след засягането на благото и това, което би имал, ако нямаше
засягане. Имуществените вреди са два вида – претърпени загуби и пропуснати ползи. Претърпените загуби
са последиците от засягането на налични блага – намаляване на стойността или погиване на вещи,
понасяне на разноски, възникване на задължения в полза на трети лица и др. Пропуснатите ползи са
неосъществено увеличаване на имуществото. Намаляването на задълженията и спестяването на разходи
също води до увеличаване стойността на имуществото.
Пропуснатите ползи са настоящи, а не бъдещи вреди. Бъдещите вреди се обезщетяват след тяхното
настъпване. Установяването на пропусната полза е по- трудно, защото се основава на предложението за
състоянието, в което имуществото би се намирало , ако не бяха засегнати блага. Преценката се прави от
съда въз основа на всички факти по делото. Ако липсва сигурност, че имуществото на увредения е щяло да
бъде увеличено, не са налице пропуснати ползи. Не може да се търси обезщетение за пропуснати ползи,
които биха се получили чрез неправомерна или неморална дейност на увредения.
Неустойката е и задължението, което неустоечното съглашение поражда. Терминът „неустойка” може да
означава и самата престация да се заплати сума пари или да се извърши друго действие. Неустойката
засяга правната сфера на неизправната страна. Затова не е неустойка онази уговорка, с която се намалява
насрещната престация на изправната страна.
Неустойката има обезпечителна функция, защото обезпечава изпълнението на задължението. Тя е средство
за упражняване на косвен натиск върху длъжника. Длъжникът да изпълни, защото знае, че ако не изпълни,
ще трябва да плати неустойка. Неустойката има обаче преимущество пред обезщетението за вреди, тъй
като кредиторът може да я получи, без да е необходимо да доказва претърпените от него вреди.
Видове неустойка.
Неустойката може да бъде уговорена от страните – тогава тя е договорна.
Задължението за неустойката може да произтича и от друг юридически факт, който не включва в
съдържанието си волеизявление, насочено към нейното пораждане. Такава неустойка се урежда легално и
се дължи със самия факт на виновното неизпълнение. Тя се нарича „законна неустойка”.
Неустойката може да бъде уговаряна за различни форми на неизпълнение. От тази гледна точка
съществуват компесаторна неустойка, която се дължи при пълно неизпълнение, мораторна неустойка –
неустойка за забавено изпълнение, неустойка за лошо изпълнение и др. В един и същи договор може да са
комбинирани неустойки за различните форми на неизпълнение. Най – важната класификация на
неустойките е с оглед на съотношението между неустойката и обезщетението за вреди. Законът с
диспозитивно правило само зачетената неустойка, която се дължи вместо обезщетение за вреди, но
кредиторът може да търси обезщетение за вредите, чиито размер не се покрива от неустойката. В такъв
случай платената неустойка се приспада от обезщетението.
Неустойката може да бъде кумулативна, т.е. да се дължи заедно с обезщетението за вреди. Такава
неустойка има наказателна функция. Неустойката може да бъде изключителна. В този случай кредиторът
може да претендира само неустойка, независимо от размера на вредите, които е претърпял. Възможно
неустойката да бъде и евентуална. Тя може да се търси само ако размерът и е по-малък или равен на
размера на претърпените от кредитора вреди. Когато вредите са по-големи по размер ор неустойката,
кредиторът не може да иска неустойка, а само обезщетение за вреди.
По правило страните по неустоечното съглашение съвпадат със страните по главното правоотношение. Ако
72

lOMoARcPSD|4574750
неустойката се уговаря от пълномощник, той трябва да има представителна власт за това. Задължението за
неустойка е каузално. Целта на длъжника е да обезпечи кредитора по главното задължение. Тя трябва да е
в гражданското обращение. Най-често неустойката е насочена към плащане на парична сума.
Акцесорният характер не неустойката е основание за правилото, че кредиторът не може да търси
неустойката, преди да настъпи изискуемостта на главното задължение. Длъжникът по главното задължение
трябва да не го е изпълнил. Възможно е самата неустойка да е с модалитети – условие, срок.
Прекомерната неустойка може да бъде оспорена поради противоречие с морала или злоупотреба с право.
Уговорката за неустойка, която противоречи на морала, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Кредиторът не следва да бъде обезщетен с цялата неустойка, когато той е допринесъл виновно за
неизпълнието на длъжника. Щом неустойката има обезщетителен характер, а вредите се дължат и на
виновното поведение на кредитора, неустойката следва да бъде намалена.
Нормата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД допуска намаляване на неустойката в две алтернативни хипотези.
Първата от тях е налице, когато неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди. Съдът
трябва да установи размера на претърпените от кредитора вреди и да го сравни с размера на неустойката.
Втората хипотеза, при която съдът може да намалява неустойката, е тази, при която задължението е
изпълнено неправилно или от части. Кредиторът трябва да е приел неточното изпълнение. Отношението
между изпълнената и неизпълнената част от задължението се преценява не само количествено, но и
качествено. Неустойката се намалява само ако изпълнението е полезно за кредитора.
Неустойката може да бъде намалявана само преди да е изпълнена. Плащането на неустойката е
равнозначно на отказ от правото да се иска нейното намаляване.
Задатък или капаро е тази парична сума или друга имуществена ценност, която едната страна дава на
другата при сключване на договора като доказателство, че той е сключен и за обезпечаване на неговото
изпълнение.
Функции:
-потвърдителна функция – зататъкът е знак, белег ,че договора е сключен;
-гаранционна функция – законът е признал на изправната страна правото да се откаже от договора и да
задържи задатъка, който е получила, или да иска обратно в двоен размер задатъка, който е дала страна, ако
другата страна не изпълни задължението си;
-обезщетително-наказателна функция – свързана е с гаранционната му функция.
Законът предполага, че всеки задатък е даден с оглед тези негови току-що изложени цели. Той предполага,
че такава е волята на страните. Страните могат да уговорят, че всяка страна може да се откаже от договора
до изпълнението му, стига да жертва задатъка, който е дала, респективно да върне получения от нея
задатък в двоен размер.
Страните могат да придадат на задатъка и точно обратно действие. Страните могат да уговорят, че и
даденото след сключването на договора ще съставлява задатък и обратното, че даденото при сключване на
договора няма да съставлява задатък, а аванс, който не обезпечава изпълнението и който изправната
страна не може да задържи или иска обратно в двоен размер.
Действия на задатъка
-при изпълнение – когато задълженията по договора са изпълнени, този който е дал задатъка, го прихваща
към изпълнението си;
-при невиновна невъзможност – задатъкът се връща и отношенията между страните се уреждат по
правилата на риска;
-при виновна невъзможност – изправната страна може да задържи дадатъка/да й се върне в двоен
размер или да иска да извърши престацията си срещу пълно парично обезщетение;
-при забавено изпълнение – тук длъжникът има изборно право ако задължението е още възможно и
длъжникът е в забава.
Отметнина – ТЗ чл. 308. (1) Ако при сключване на договор една от страните е дала или обещала нещо, в
случай че се отметне, тя може да се откаже от договора, ако не е започнало изпълнението му. Отметналата
се страна е длъжна да заплати отметнината, а ако я е дала при сключване на договора, тя я губи.
(2) Когато договорът се изпълни, отметнината се връща или се прихваща. Тя се връща и при прекратяване
на договора по взаимно съгласие.
Понятието “отметнина” /пишманлък/ има няколко значения:
1) Уговорка, по силата на която някоя от страните има право да се откаже от договора, като губи онова,
което е дала или обещала.
2) Парична сума или вещ (която е предмет на уговорката), която една страна дава или се задължава да даде
при сключване на договора, за да се запази правото да се откаже от договора.
Подобно на неустойката, отметнината има акцесорен характер, не може да съществува извън договора, по
който може да се упражни правото.
По подобие на стопанската непоносимост и тук е налице отклонение от принципа, че договорът има
силата на закон за страните, които са го сключили /ЗЗД чл.20а/. Само че при отметнината възможността за
прекратяване на договорната връзка трябва да е уговорена. Тази уговорка трябва да включва
предоставянето на парична сума или вещ, която едната страна дава или се задължава да даде при
сключване на договора. Срещу това тя получава правото да се откаже от него. Това право, по подобие на
правото, което се поражда при стопанската непоносимост, също е потестативно, само че се упражнява
извънсъдебно. Това право може да се упражни най-късно до началото на изпълнението. Когато договорът се
73

lOMoARcPSD|4574750
изпълни, отметнината се връща или прихваща. Тя се връща и при прекратяване на договора по взаимно
съгласие /чл.308, ал.2/.
Отлика от задатъка /капарото/:
1) Задатъкът задължително се дава при сключване на договора, докато при отметнината може да се поеме
задължение имуществената ценност да се даде и след сключването на договора.
2) Отметнината няма реален, вещен характер, няма вещно действие. Задатъкът има вещен характер , т.е. в
случай на упражняване на правото се придобиват вещни права. Задатъкът, за да породи действие, трябва
да има предаване. Ако е дадено нещо, то е задатък.
3) Във функциите: Задатъкът има обезпечителна и обезщетителна функция, т.е. да осигури изправната
страна срещу неизпълнение и да я обезщети чрез предмета на задатъка. Отметнината има друга функция –
да се даде възможност на страната да прекрати договора без наличие на други изисквания (напр. вина на
другата страна).
Задатъкът служи като доказателство, че договорът е сключен и ще бъде изпълнен, докато отметнината
поражда правото за отстъпване от договора, т.е. договорът да се прекрати с едностранно волеизявление.
4) При задатъка кредиторът има право на избор – да задържи задатъка или да иска изпълнение на договора.
Последната възможност не е дадена на кредитора по сделка с отметнина. Той може само да задържи
отметнината, но не и да иска изпълнение.
5) Различната функция ограничава и времето, в което може да се упражни правото при отметнината – само
до започване на изпълнението правото, което поражда отметнината, може да бъде упражнено и това, което
е дадено или обещано, се губи, но договорът се прекратява. В противен случай според чл.308, ал.2: Когато
договорът се изпълни, отметнината се връща или се прихваща. Тя се връща и при прекратяване на договора
по взаимно съгласие.
27. Погасяване на облигационното отношение - основания и обща характеристика.

Прихващане на насрещни задължения. Подновяване. Разваляне на договор. Други
основания за погасяване на облигационните отношения.
Погасяване на облигационното отношение. Най честото и нормално основание за погасяване на

облигационното отношение е доброволното изпълнение – доброволното осъществяване на дължимия
резултат. Съществуват и други причини които погасяват облигационното правоотношение. Това са:
-даване вместо вземане – то погасява вземането. Длъжникът се освобождава от задължението си ако е
безуспешно предлагал престацията си на кредитора, той я предаде за пазене или се откаже от договора.
-изправната страна по двустранен договор може да развали или да иска развалянето на договора – т.е
погасяване на облигационното правоотношение.
-прекратителното условие заличава облигационната връзка – същата може да бъде премахната по взаимно
съгласие
-давността парлазира претенцията за престиране.
-едностранното предизвестие прекратява наемното отношение.
Способите за погасяване са: прихващането, подновяването, опрощаването и сливането.
Прихващане на насрещни задължения. Прихващането е способ за прекратяване на две насрещни
задължения до размера на по – малкото от тях. Общата наредба на прихващането е установена ЗЗД.
Общите правила, посветени на прихващането, са създадени в интерес на страните, а не в обществен
интерес, и следователно по начало имат диспозитивен характер. Прихващането спестява разноските и
времето по изпълнението на двете насрещни задължения.
Правото да се извърши прихващане има вторичен характер. То възниква само три наличието на друго
(други) правоотношение (правоотношения). То е насочено срещу лицето, което е едновременно длъжник и
кредитор на прихващащия. Упражняването може да се извърши съдебно или извън съдебно. Особеностите
на правото да се извърши прихващане го определят като преобразуващо право.
Необходимо е да съществуват две задължения (вземания).
Третият елемент на фактическия състав на правото да се извърши прихващане е изискването двете
задължение да имат за предмет или пари, или еднородни и заместими вещи. Парите са еднородни
вещи. Заместими за вещите, едно и също количество и качество, от които според общото схващане в
обмена е еквивалентно. Прихващането е възможно, на четвърто място, само когато вземането на
страната, която прихваща (активното вземане), е изискуемо. Това изискване е следствие на функцията
на прихващането като способ за принудително изпълнение на активното вземане. Петата предпоставка на
възникване на правото да се извърши прихващане е ликвидност на вземането на лицето, което извършва
прихващането. Ликвидно е онова вземане, чието основане е безпорно и чиито обем е определен, т.е.
вземането, установено с влязло в сила решение. Ликвидно е и вземането, относно което не е а лице правен
спор. Изискването за ликвидност познава едно изключение – прихващане е неликвидно вземане е
допустимо само под условието, че предевяването в съд вземане ще бъде уважено.
Последиците от прихващането не настъпват по право, а са действия на едностранно изявление на един от
длъжниците, отправено до насрещната страна. Извънсъдебното прихващане е неформално. То може да
бъде извършено както писмено, така и устно. Освен изявление, извънсъдебното прихващане включва във
фактическият си състав още един елемент – получаване на изявлението от насрещната страна.
74

lOMoARcPSD|4574750
Традиционно подновяването (новацията) се определя като договор, по силата на който едно

облигационно правоотношение се прекратява, а на негово място възниква ново облигационно
правоотношение, отличаващо се от старото или с оглед на страните, или с оглед на други
елементи.
Тъй като подновяването прекратява правато по старото провоотношение, кредиторът по него, за да може да
новира, трябва да бъде дееспособен. Обикновено се приема, че наличието на действително предшестващо
провоотношение (задължение) е първата предпоставка на подновяването. За да има подновяване,
необходимо е да се породи действително ново правоотношение (задължение) на мястото на старото.
Ако новационният договор е нищожен, унищожен или фактическият му състав е незавършен, старият дълг
не се прекратява.
Новацията може да бъде обективна и субективна. Обективното подновяване е договор, при който
длъжникът и кредиторът остават същите, но новото правоотношение (задължение) се отличава от старото с
оглед на някой от съществените си елементи. Обективното подновяване има, в случай че се промени
обектът на старото правоотношение – например когато задължението на купувача на недвижим имот да
плати цената се замени със задължение за издръжка и гледане. Възможно е новото правоотношение
(задължение) да се отличава от старото с оглед на основанието.
Субективното подновяване има при промяна на субектите на правоотношението. Когато старият длъжник
се променя с нов, налице е „пасивно” субективно подновяване. То може да се извърши по два начина.
Първият от тях е договор между кредитора и новия длъжник. Този договор се нарича „експромисия”.
Експромисията е договорът между кредитора и третото лице, което се задължава (или изпълнява) на
мястото на досегашния длъжник, погасява задължението на последния, дори и той да не е изявил съгласие
за това. Новацията има особени последици – тя прекратява старото правоотношение и едновременно с това
поражда ново правоотношение. Подновяването прекратява старото правоотношение и всички акцесорни на
него права и задължения – лихви, поръчителства, залози, ипотеки. Подновяването на задължението на един
от солидарните длъжници освобождава останалите, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях.
Ако обаче един от солидарните длъжници е дал своя вещ в залог или ипотека, за да обезпечи задължението
на друг солидарен длъжник, и последното е новирано, залогът и ипотеката се прекратяват.
Разваляне на двустранните договори поради неизпълнение. Неизпълнението на задължение, което е
породено от двустранен договор, е свързано с още едно специфично за него действие – с възможността да
се развали двустранният договор.
Принципи на режима на разваляне:
1) изпълнението трябва да бъде реално осъществено; развалянето поради неизпълнение е допустимо само
като крайно средство за ликвидиране на висящи отношения;
2) развалянето се осъществява поначало без съдебна интервенция - чрез едностранно изявление на
изправната страна, отправено до другата страна.
Ред за разваляне – чрез едностранно изявление. Развалянето на неизпълнения договор настъпва като
последица на това изявление. Има случаи, в които развалянето е само по съдебен ред – при договори, с
които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти. Но
законът познава и едно мълчаливо, подразбиращо се разваляне – продавачът на движима вещ, на който
цената не е още платена, може да развали договора “без спазване на изискванията на чл. 87 от ЗЗД”, т. е.
без вина на купувача и без едностранно изявление за разваляне. Той е само длъжен да съобщи на купувача,
че е развалил договора.
Предпоставки на развалянето:
- неизпълнение на задължението на една от страните;
- то да е виновно;
- кредиторът да е изправен; правото на разваляне може да упражни само изправната страна;
- неизправната страна е още тази, която е осуетила изпълнението на задължението на съконтрахента си.
Неизпълнение от двете страни – възможно е и двете страни да са в неизпълнение. Наличността на
двустранна вина ще има само тази последица, че никоя от страните няма да може да иска обезщетение от
другата заради неизъплнението й. Двустранното неизпълнение на договора не води до отпадане на савото
облигтационно отношение – то действа до неговото разваляне.
Едностранно изявление за разваляне – е това изявление на изправната страна по двустранния договор,
което тя отправя на неизправния си контрахент, за да му заяви, че смята вече или за вбъдеще сключения
договор между тях за развален. Изявлението за разваляне трябва да се отличава и от отмяната, която
е обикновено изявление за оттегляне на направено волеизявление.
РАЗВАЛЯНЕТО ПРЕМАХВА НЕЩО ВЕЧЕ СЪЗДАДЕНО. Форма – ако догово който се разваля, е писмен –
писмена е формата. ДАВНОСТ – 5 годишна.
Разваляне по съдебен ред – този способ е предвиден за разваляне на договорите, с които се прехвърлят,
учредяват, признават или прекратяват вещно права върху недвижими имоти.
Съдебен ред – исковият ред. Представящият иска за разваляне трябва да докаже иска си. Съдът може може
да даде на длъжника според обстоятелствата един срок за изпълнение. И тук идеята за прякото
осъществяване на дължимия резултат е намерила своя израз. Развалянето настъпва с обратно
действие с влизане в сила на постановеното решение. Искът е конститутивен и постановеното решение
има конститутивно действие.
75

lOMoARcPSD|4574750
Недопустимост на развалянето
- когато неизпълнената част е незначителна с оглед интересите на кредитора;
- когато неизпълнението се дължи на невиновната невъзможност. Тогава се разваля по право;
- когато обременената с недостатъци вещ е била повредена или е погинала по вина на купувача;
- ако обременената с недостатъци вещ е била преработенабезразлично от кого.
Последици от развалянето
- от обратното действие на развалянето следва, че страните трябва да си върнат престации, които са си
разменили;
- да си върнат всичко което са си разменили във връзка с договора;
- обратното действие е неприложимо при договори с периодично или продължително изпълнение;
- обратното действие не може да се приложи винаги по отношение на трети лица.
Развалянето на договора не лишава изправната страна от правота да получи възмездие за вредите, които
понася вследствие неизпълнението, което е дало основание да се иска развалянето.
Други основания за погасяване на облигационните отношения.
Делегацията е едностранна сделка, която създава за делегата непритезателно овластително право да
престира или да се задължи от свое име. Сделката е неформална и може да има за предмет всякакво
задължение. Най – често делегатът действа за сметка на делеганта, но той може да действа и за своя
сметка. Делегацията създава за делегата само право, но не и задължение. Ако делегантът иска да задължи
делегата да извърши действията, предмет на делегацията, той трябва да сключи за това договор с делегата.
Този договор най – често е поръчка.
Опрощаване. То е уредено в чл. 108 ЗЗД. Съгласно този текст опрощаването е договор между кредитора и
длъжника, с който кредиторът се отказва от вземането си. Едностранният отказ на кредитора не поражда
действие, необходимо е съгласието на длъжника. Страните могат свободно да изявяват волята си. Отказът
на кредитора да получи дължимото изпълнение не е опрощаване. Законодателят не изисква за
действителност на опрощаването, дори и вземането да е действие на сделка, която трябва да бъде
сключена в специална форма. Опрощаването може да бъде сключено както изрично, така и мълчаливо.
Предмет на опрощаването може да бъде всяко вземане (задължение), освен ако нормативен акт или
уговорка между страните забранят това. Не могат да се опрощават задължения върху неоткрито наследство
– чл. 26, ал. 1 ЗЗД, задължения за издръжка за бъдещо време – чл. 88 СК. Допустимо е да се опрощават
неликвидни, условни, срочни и погасени по давност задължения, но не и бъдещи задължения и правни
очаквания. Опрощаването може да бъде за цялото вземане или за част от него. Опрощаването е каузален
договор. Най често опрощаването има безвъзмезден характер. Опрощавайки длъжникът, кредитора иска да
го надари. Опрощаването може да бъде възмездно. Така в една спогодба може да се уговори, че едната
страна в последствие ще опрости свое вземане спрямо другата страна или спрямо трето лице и
опрощаването ще бъде извършено с цел да се изпълни един дълг.
Страната, която твърди, че е извършено опрощаване, може да доказва твърдението си по реда на
процесуалния закон. Член 109 ЗЗД урежда специално доказателствено правило. Според чл. 109 ЗЗД, ако
частният документ се намира у длъжника, задължението му се смята погасено, освен ако се докаже, че не
му е върнат доброволно.
Опрощаването прекратява вземането на кредитора заедно с всички акцесорни права – поръчителства,
залози, и ипотеки. Прекратяването на залога и ипотеката или опрощаването на поръчителя не освобождава
обаче главния длъжник.
Сливането е юридически факт, при които качствата „длъжник” и „кредитор” се съединяват в едно лице.
Поради това, че никой не може да бъде длъжник и кредитор на самия себе си, сливането прекратяване
облигационното отношение. Сливането настъпва при универсално правоприемство – длъжникът наследява
кредитора или обратно; трето лице наследява и длъжника, и кредитора; длъжникът се слива или влива в
друго търговско дружество. Сливане може да има и в случаи на частно правоприемство – кредитора цедира
вземане на длъжника по цесията; наемател купува имота и др.
Сливането погасява всяко вземане, дори и то да е неликвидно, условно или срочно. Сливането може да
бъде частично. Ако длъжникът наследи кредитора и активът по неследствения дял е по – малък от размера
на задължението, длъжникът отговаря за разликата спрямо останалите сънаследници. Сливанто на
кредитора и солидарен длъжник погасява задължението на останалите само за частта на този съдлъжник.
28. Промяна на субектите на облигационното отношение. Прехвърляне на вземане

(цесия). Поемане на задължения.
Облигационното отношение е правно отношение между две определени лица – кредитор и длъжник. Въз
основа на това кредитора разполага с една претенция срещу длъжника. Тя му дава право да иска от него
осъществяването на един резултат. Ако този резултат не бъде осъществен доброволно, кредитора може да
преследва принудителен ред длъжника си.
Облигационното отношение е правна връзка по естеството си. Личността на кредитора с тази на длъжника
са свързани. Следователно не би могло да претърпи никаква промяна в субектите, не е допустима никаква
смяна на кредитор или на длъжник. Нито кредитора в тези случай може да прехвърли вземането си, нито
длъжникът своето задължение. до такъв извод стигна римското право. Защото отношенията кредитор и
76

lOMoARcPSD|4574750
длъжник са строго лични. Днес обаче е допустима промяна в субектите на облигационни отношения т.е
допустимо е кредитора да прехвърли правото си на вземане чрез цесия, както е допустимо и друго лице да
изпълни задължението на длъжника.
Договорът, с който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице, наричаме ЦЕСИЯ или
ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ВЗЕМАНЕ.
От тук следва, че цесията поставя в отношение три лица:
-този, който отстъпва вземането си;
-третото лице, на което цедентът договорно отстъпва вземането си;
-длъжника, спрямо когото вземането се прехвърля и който не участва в цесоинния договор. Той се нарича
само длъжник.
Цесията както всеки договор трябва да отговаря на всички условия за действителност на договорите.
Цесията е казуален договор. Неговата валидност зависи от наличността на правно основание. Тя е
нищожна ако й липсва правно основание или ако основанието й е противно на закона.
Цесията може да бъде направена на различни правни основания – продажба (с придобивна цел); дарение и
пр.
Съгласието договорът за прехвърляне на вземането става перфектен, след като се постигне съгласие
между цедента и цесионера. Съгласието на страните може да обхваща странични съглашения от всякакъв
вид. Цесията може да бъде уговаряна напр. под условие. Съдействието на длъжника при цесионния
договор, т. е. съгласието не е необходимо.
Неформален договор е. За да породи правни последици, не е необходимо съгласието на страните да бъде
облечена в някаква форма.
Предмет на цесията могат да бъдат не само вземанията, а и правата. Продажбата на право е възмездна
цесия на това право, за която ще важат някои правила на продажбата.
Могат да бъдат цедирани само вземанията и правата, които са прехвърлими. Поначало всички
имеществени права са прехвърлими. Могат да бъдат цедирани вземанията, които произтичат от двустранни
договори; да бъдат прехвърлени права върху нематериални блага (авторското право); спортни права.
Има такива права и вземания, които по разпореждане на закона, на договора или поради естеството си не
могат да бъдат прехвърляни. Не могат да са предмет на цесия:
-неимуществените права – правото на членство или правото на сдружаване с нестопанска цел;
-несамостоятелните имуществени права – поръчитеството, залогът, ипотеката (не мога да се цедират без да
се цедира едновременно и вземането, което тези права обезпечават);
-свързаните с личността на цедентни права.
Договорът може да създаде непрехвърлимост на едно вземане.
Преминаване на вземането – вземането преминава от предишния кредитор върху новия кредитор.
Цедентът го загубва от момента на сключване на договора, а цесионерът го придобива от този момент.
Вземането преминава върху цесионера такова, каквото цедентът го е притежавал. Цесионерът го придобива
с всичките му предимста и всичките му недостатъци. Обезпечения – прехвърленото вземане преминава
върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности. Привилегиите дават на
кредитора на вземането едно предпочитание при принудителното изпълнение. Залогът обезпечава
вземането. Ипотеките за да може да се счита по отношение на трети лица, че с прехвърлянето на
обезпеченото с ипотеката вземане върху цесионера преминава и ипотеката, която го обезпечава,
необходимо е цесията да бъде извършена или с нотариален акт, или в писмена форма с нотариално
заверено съдържание. Правото на задържане, което цедентът е имал, преминава върху цесионера, стига
само задържаната вещ да се предаде на цесионера. Могат да се правят всички възражения, които
длъжникът е могъл да прави на цедента по времето, когато цесионният договор е бил сключен.
Помощни права на цесионера:
1) да му предаде документите, които установяват вземането му;
2) да потвърди писмено на цесионера станалата цесия;
3) да даде и да дава при поискване всички сведения относно вземането.
Прахвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на
последния от предишния кредитор.
Поемане на задължения - видове . Длъжникът по едно облигационно правоотношение може да бъде
смесен в случай на универсално правоприемство – при наследяване или продажба на наследство.
Развитието на гражданският оборот поствило въпроса за създването на специална сделка, при която
смяната на длъжника да бъде съчетана със запазване на правоотношението. Нуждата на обмена наложила
уреждането на още един вид сделка, която да запази стария длъжник и заедно с него да конституира трето
лице като нов самостоятелен солидарен длъжник. Тези два вида сделки могат да бъдат означени с
термина „поемане на дълг”.
Възможно е едно трето лице да се задължи към длъжника да изпълни вместо него или да поеме
задължението му към кредитора като солидарен длъжник. Този договор се нарича „поемане на
изпълнението”. Той урежда вътрешните отношения между длъжника и третото лице. Длъжникът може да
иска реално изпълнение от третото лице, а а ко третото лице не изпълни задължението си, то отговаря. Този
договор няма обаче действие за кредитора и той неможе да се обърне към третото лице. Нашият закон не
урежда поемането на изпълнението. Сключването му е допустимо съгласно изискванията на чл. 9, ал. 1 ЗЗД.
77

lOMoARcPSD|4574750
Встъпването в дълг е договор, по силата на който трето лице се съгласява да поеме едно задължение като
солидарен длъжник. Кредиторът запазва правата си срещу стария длъжник и става кредитор на още едно
лице, което отговаря солидарно със стария длъжник. Този договор е уреден в чл. 101 ЗЗД. Уредени са две
разновидности на встъпването в дълг с оглед на страните. Съглашението може да има за страни или новият
длъжник и кредитора, или стария и новия длъжник. Третото лице може да встъпи в един дълг по
съглашение с кредитора. Договорът е неформален и със свободно установено от страните съдържание.
След като едно задължение може да бъде изпълнено от трето лице и противопоставянето на длъжника не
може да го осуети, трето лице следва да може да се задължава солидарно с длъжника, без да е нужно
съгласието на последния. Встъпването в дълг има сила само при наличието на действително старо
задължение. В противен случай договорът е с невъзможен предмет и е без основание. Когато встъпвнето в
дълг е договор между новия длъжник и кредитора, то е съглашение, подобно на поръчителството. Възможно
е встъпването в дълг да бъде договор между стария и новия длъжник. Този договор също е неформален и
може да бъде сключен само при наличието на действително старо задължение. Встъпването в дълг със
страни стария и новия длъжник е договор в полза на трето лице – кредитора. То се урежда по правилата
на чл.22 ЗЗД. В случай че кредиторът не одобри встъпването, уговорката в негова полза отпада. Страните
могат обаче да посочат нов кредитор. Ако кредиторът е одобрил договора, той не може да бъде отменен или
изменен без негово съгласие.
Встъпването в дълг, независимо от това кои са страните по него, поражда едно и също действие – старият и
новият длъжник отговарят солидарно към кредитора. Отношенията между кредитора, от една страна, и
стария и новия длъжник, от друга, се уреждат по общите правила за солидарността. Същото се отнася и за
вътрешните им отношения. Ако новия длъжник плати, той има регресни права срещу стария длъжник за
горницата над припадащата му се част.
29. Множество кредитори и длъжници. Разделност и солидарност. Видове

солидарност. Неделимост.
Възможно е на пасивната или на активната страна на облигационното отношение да има повече от един
длъжник и повече от един кредитор. В тези случаи говорим за множество на длъжниците или на
Облигационното отношение може да възникне с мнозина длъжници и мнозина кредитори. Такъв е например
случая когато няколко лица дават заем на няколко други. Често облигационното отношение се сдобива с
повече субекти на активната или пасивната си страна. Така например когато длъжникът или кредитора умре
и остави след себе си неколцина наследници констатираме, че облигационнопто отношение се сдобило в
резултат на това с повече длъжници или повече кредитори.
При множество на длъжници или кредитори облигационното отношение се разделя между участващите в
него лица. Това означава, че са налице толкова независими едно от друго вземания и задължения, колкото
кредитори и длъжници имаме. Всеки кредитор може да иска само това, което лично му се дължи. Всеки
длъжник може да бъде преследван само за това, което той лично дължи.
При разделност всяко вземане и задължение е независимо от другите и живее собствен живот. Общото
между всички вземания е, че са възникнали от един и същ юридически факт.
Всеки от кредиторите може да претендира от длъжника само онова, на което е кредитор – само своята част
от дълга. Ако длъжникът бъде поставен в забава от кредитора, това не ползва другите кредитори, както и
поставянето в забава на един от длъжниците не поставя другите в забава. Също така ако давността бъде
прекъсната за един от длъжниците, тя не се счита за прекъсната и по отношение на други длъжници.
Активна солидарност, или солидарност между кредиторите, е налице, когато всеки един от тях има право
да иска и да получи изпълнението на всичко дължимо, като направеното изпълнение освобождава длъжника
спрямо останалите кредитори.
Между кредиторите и длъжника тази особеност на активната солидарност се изразява в това, че всеки
солидарен съкредитор заема спрямо длъжника противното положение на довереник на останалите, Счита
се, че всеки от солидарните кредитори представлява съкредиторите си: когато предявява иска за
изпълнение; когато събира цяло вземане; когато извършва действия, с които прекъсва давността на
вземането. Не представлява съкредиторите си винаги, когато извършва действия, които не могат да ги
ползват. Смъртта на един от съкредиторите не премахва дълга. Активната солидарност овластява всеки
един от кредиторите да преследва длъжника за цялото време.
Когато няколко лица дължат една и съща по естеството си делима престация така, че кредиторът може да я
иска изцяло от всеки от дължниците, но изпълнението на един от тях погасява дълга и освобождава
всички длъжници, казваме, че е налице пасивна солидарност.
Облигационното отношение цели постигането на един резултат чрез изпълнение на длъжниковото
задължение. Сам длъжникът може да поеме две задължения за едни и същ дълг. Също е възможно,
няколко длъжници да са обвързани за една и съща престация.
Характерните белези на пасивната солидарност са многото облигационни връзки, съчетани в единство на
дължимата престация – всички правопоржадащи факти трябва да възникват с цел да бъде обезпечен и
задоволен един и същ интерес на кредитора.
Един и същ е предметът на дължимата престация и че множество облигационни отношения свързват
78

lOMoARcPSD|4574750
кредитора с длъжниците му. Обективните действия произтичат от това, че се дължи една и съща
престация.
Неделимост на задълженията. В зависимост от това дали задълженията могат да се изпълнят на части,
без да се намали общата им стойност, задълженията са за делима и неделима престация.
Делимата престация може да бъде изпълнена на части, без да се намалява стойността й. Неделимост е
налице тогава, когато предметът на престацията не може да бъде разделен и изпълнението на части е или
невъзможно, или би намалило значително нейната стойност. Делимостта е правилото, а неделимостта е изк-
лючението.
Неделимостта е качество на задължението. Тя трябва да се различава от фактическото състояние, при
което едно делимо задължение не е разделено.
Това деление на престациите има практическо значение само при задължения с множество на кредиторите
или длъжниците, защото съгласно чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение
на части, дори и престацията да е делима. Правилото на чл. 66 ЗЗД, съгласно което кредиторът не може да
бъде принуден против волята си да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо, обаче
не означава, че всяко задължение е неделимо. То не е специално правило за неделимостта и има действие
по-скоро за делимите, отколкото за неделимите задължения. Само когато задължението е делимо,
кредиторът може да се откаже от уреденото в чл. 66 ЗЗД право и да приеме частично изпълнение. Между
правилото на чл. 66 ЗЗД и уредбата на неделимостта съществуват и други различия. Член 66 ЗЗД се при -
лага поначало само в случай че длъжник е едно лице. Той не намира приложение в хипотезите, при които
длъжниците са повече от един и задълженията са поети разделно. От нормата на чл. 66 ЗЗД се прави обаче
изводът, че правилата на неделимостта нямат приложение, когато има само един длъжник и един кредитор,
защото в този случай кредиторът може винаги да откаже частичното изпълнение като че ли задължението е
неделимо.
30. Защита на кредитора. Отговорност на длъжника с имуществето му. Упражняване

правата на длъжника от кредитора. Отменителен иск.
Всички имоти на длъжника съставляват общо обезпечение на кредиторите му. Но длъжникът може с
бездействието си да намали общото обезпечение на кредиторите си – да застраши тяхното
удовлетворение. Тази небрежност на длъжника към собствените му права е достатъчно основание за всеки
негов кредитор да упражни тези права от свое име – чрез иск или извънсъдебно (непряк или сурогационен
иск).
Искът има две функции: една предохранителна и една подготвителна. Да запази целостта на
длъжниковото имущество и така да подготви ефикасното удовлетворяване на кредитора.
Кредиторът може да упражнява всички имуществени права на длъжника освен тези права, упражняването
на които зависи от чисто личната преценка на същия: вещните права; облигационните права; други
имуществени пхрава.
Кредиторът не може да упражнява: неимуществените права на дължника (исковете за гражданското
състояние на длъжника си, брачните му искове, иска му за отмяна на осиновяване); имуществените права
на длъжника от чисто личен характер; имуществените несеквестируеми права на длъжника.
За да може кредиторът да упражнява правата на длъжника си, необходимо е да бъде установено:
1) че той има наистина кредитор
2) че има интерес да упражни длъжниковите права.
Кредиторът е установил, че наистина е такъв щом докаже, че има каквото и да е вземане към длъжника.
Трябва да бъде установено, че кредиторът има интерес да упражни правата на длъжника си.
Кредиторът може да упражни правата на длъжника си по два начина: чрез иск или извънсъдебно. По-
разпространено е схващането, според което кредиторът упражнява чуждо материално право от свое
име и на свое самостоятелно правно основание.
Страни по иска – искът, когато длъжниковото право се упражнява чрез иск – се представя на кредитора. Той
е ищец, процесуален субсидиент на длъжника, самостоятелна страна в процеса: като представлява
длъжниковото материалноправно отношение от свое име и на свое самостоятелно основание. Искът се
предявява от кредитроа срещу третото лице (длъжника на длъжника му). Третото лице е ответник по иска.
Според чл. 134, ал. 2 ЗЗД в процеса се призовава и длъжникът (съищец). Процесуалните права на
кредитора обаче не съвпадат по обем с тези на длъжника – неговия съищец има по-ограничени права в
сравнение с тях.
Уважаването на иска по чл. 134 от ЗЗД цели да върне в патримониума на длъжника онова, което му се
дължи. Кредиторът, който упражнява длъжниковите права, не може просто да прибере присъединяването на
дължника. Кредиторът трябва да призове длъжника, чиито права упражнява, като страна в процеса.
Искът по чл. 134 от ЗЗД няма широко приложение, защото законодателството ни е поставило на
разположение на кредитора други, по-удобни правни средства в служба на интересите, заради които той би
предявил косвения иск.
Отговорност на длъжника с имуществето му. Има права, за чието упражняване не се предявява иск. Това
са за разваляне на договор, за прихващане.
Имуществената отговорност на длъжника е установено в чл. 133 от ЗЗД. Този текс провъзгласява два
79

lOMoARcPSD|4574750
основни принципа:
-пълно подчиняване на длъжниковото имущество по искане на кредиторите – ЗЗД гласи “цялото
имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори”. Взискателят може да насочи
изпълнението си върху който и да е имот на длъжника. Следователно длъжникът отговаря с всичките си
имуществени права на който е титуляр по време на принудителното изпълнение. Той отговаря и с бъдещите
си имоти – тези, които е придобил след възникване на задължението.
-равенство на кредиторите при тяхното удовлетворяване от длъжниковото имущество – всики
кредитори имат еднакво право да се удовлетворят от имуществото на длъжника ако няма законни основания
за предпочитане.
В законодателството има обаче пропуски, защото не всички имуществени права на длъжника съставляват
общо обезпечение. Съществуват т. нар несеквестируеми обекти, които не съставляват общо обезпечение.
Несеквестируеми права на длъжника са онези по отношение на които не се допуска принудително
изпълнение. Несеквестируми са непрехвърлямите права и тези, които закона ги защитава. Правото на
ползване е несеквестеруемо право понеже не може да се отчуждава доброволно и по принудителен ред.
Не може да се налага запор и върху вещите за всекидневно потребление на гражданина и на членовете на
семейството му, необходимата му храна и топливо, предметите за упражняване на занятието му и работния
му добитък. Не могат да се запорират дрехите, креватите, постелките и завивките на длъжника и членовете
на семейството му. Тези вещи биха могли да се запорират ако са дадени в залог. Без тези вещи длъжникът
би бил поставен в трудно положение за съществуване.
Не може да се насочва принудително изпълнение и върху земите на земеделските стопани до размер на
средния тип частно трудово земеделско стопанство, както и върху жилището на длъжника ако той и
никой от членовете на семейството му, с които живее заедно нямат друго жилище, независимо от това дали
длъжникът живее в него. Тази разпоредба има за цел да не остави длъжника и семейството му без подслон.
От тази разпоредба не могат да се ползват длъжници ипотекирали посочените имоти.
Принудително изпълнение не може да бъде насочено и върху отделни части от трудовото възнаграждение
на служител или работник освен удовлетворение за вземане на издръжка.
Върху авторско възнаграждение запор не може да се налага.
Не представляват обезпечение за кредиторите и пенсиите, паричните обезщетения и помощите, които се
получават въз основа на КТ. Не могат да бъдат предмет на запор и вземанията за издръжка, както и тези
вещни права, които са уредени в други отделни закони.
Упражняване правата на длъжника от кредитора. Чл. 135 от ЗЗД постановява, че “Кредиторът може да
иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако
длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с
което длъжникът се договаря, трябва също да е знаело за увреждането”.
Под термина “действия, с които длъжникът го уврежда”, трябва да се разбират всякакви правни действия на
длъжника. С иск по чл. 135 от ЗЗД могат да бъдат атакувани:
1. Всякакви договори на длъжника: възмездни (продажба, цесия, заем); безвъзмезднни (дарения,
поръчителство);
2. Всякакви едностранни правни сделки на длъжника: отказ от наследство, отказ от право на изкупуване
на собствен имот, отказ от давност, изявление за заличаване на ипотека и т.н.
3. Всякакви правни действия – плащане.
Не могат да бъдат атакувани от кредиторите онези сделки на техния длъжник, които нямат имуществен
характер; сделките му с такива имуществени права, чието упражняване зависи от личната преценка на
длъжника; сделките му относно неговите несеквестируеми права.
Отменителен иск могат да предявят всеки кредитор. Не е необходимо кредиторът да представя
изпълнителен лист за вземането си, за да може да предяви отменителен иск. Качеството му кредитор следва
не от изпълнителния лист, а от облигационното отношение, което го свързва с длъжника. Изпълнителният
лист само констатира това негово качество.
Отменителният иск не принадлежи обаче на онзи кредитор, чието вземане е възникнало след
сключването на атакуваната с иска сделка. Кредиторът може да атакува сделката на длъжника си само
ако тя е сключена, след като той е придобил качеството на кредитор.
Отменителният иск ще бъде допустим, макар и атакуваната сделка да е сключена, преди кредиторът да е
придобил това качество, ако тя е извършена с единствената цел да бъде лишен кредиторът от
обезщетението.
Пасивно легитимиран е увреденият кредитор трябва да предяви отменителения си иск срещу длъжника и
лицето, с което длъжникът е договарял. Завеждането само срещу трето лице не би довело до отхвърляне на
иска.
Необходимо е правното действие на длъжника, което кредиторът иска да отмени, да го уврежда. Длъжникът
може с действията си направо да намали своето имущество, което служи за общо обезпечение на
неговите кредитори. Длъжникът може с правните си действия да не намали общото обезпечение на
кредиторите му, а само да затрудни тяхното удовлетворение.
Длъжникът трябва да е знаел за увреждането на кредитора. Знанието се предполага до доказване на
противното, ако трето лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Предполага се
знанието им. Презумпцията е оборима.
Отменителен иск, предявен чрез възражение – чл. 135 от ЗЗД дава право на кредитора да иска
80

lOMoARcPSD|4574750
обявяването за недействителни спрямо него правните действия на длъжника му, които го увреждат. Може да
го предяви във формата на иск, във формата на възражение.
искът по чл. 135 не е вещен, не е иск за вреди и загуби.
31. Лични обезпечения - обща характеристика. Поръчителство. Менителнично

поръчителство. Банкова гаранция.
Различни са средствата, чрез които изпълнението на един дълг може да бъде гарантирано. Различни са и
възможностите за обезпечение. Те биват лични или реални (вещни).
При личните обезпечения едно или няколко лица гарантират на кредитора, че неговият длъжник ще
изпълни задължението си. Така те стават негови допълнителни длъжници. Те обезпечават изпълнението на
чужд дълг със собственото си имущество. В резултат на което техните имуществени ресурси се оказват
присъединени към имуществените възможности на прекия длъжник. Личните обезпечения почиват върху
личното доверие.
Измежду личните обезпечения трябва да се посочи пасивната солидарност и на второ място
поръчителството.
По често срещани са вещните или реалните обезпечения. При тях една вещ се отрежда като гаранция за
изпълнението на дълга. Тези обезпечения се предпочитат пред личните. Те дават по голяма сигурност на
кредитора.
Вещни обезпечения са: 1) залогът – при него една движима вещ или вземане се предназначава за
гаранция на кредитора, така, че той да може да се удовлетвори по предпочитане от цената й, добита при
нейната принудителна продан 2) ипотеката – недвижим имот служи за гаранция на кредитора. Той има право
да бъде удовлетворен по предпочитание от цената, която ипотекирания имот ще добие от публична продан.
3) привилегии – известни вземания ще бъдат удовлетворени по предпочитание от цената добита от
принудително изпълнение било то върху някоя вещ на длъжника или негово имуществено право 4) право на
задържане – е залогоподобно право, което дава основание за привелигировано удовлетворение на
кредитора от цената на задържаната вещ.
Поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредиторът на трето лице да
отговаря за изпълнението на задължението на третото лице.
Страни. Поръчителят е лицето, което поема задължения да отговаря за изпълнението на чуждо
задължение. Нормативните актове поставят известни изисквания на които поръчитеялт трябва да отговаря.
Когато поръчителят е физическо лице, той трябва да е дееспособен. Родителите или настойниците на
малолетните не могат да поръчителстват от тяхно име.
Насрещна страна по договора за поръчителство е кредиторът . Освен, че е кредитор на поръчителя той е и
кредитор по главното задължение, което поръчителят обезпечава. Кредитори могат да бъдат физически и
ЮЛ. Най- често кредитори са кредитни институции.
Поръчителят трябва да се задължи да обезпечи кредиторът, като изпълни задължението вместо длъжника.
Кредиторът трябва да поеме обезпечението. Поръчителството трябва да бъде сключено в писмена форма.
Формата е за действителност. Договорът трябва да носи подписа както на поръчителя така и на кредитора.
Поръчителството е каузален договор. Основанието на кредитора е желанието му да бъде обезпечен.
Основанието на поръчителя е да обезпечи кредитора.
Поръчителя и длъжника са солидарни длъжници, като предметът на техните задължения е еднакъв.
Поръчителството е договор, който поражда действие само при наличието на „действително задължение” на
Законодателят не е установил поредност във времето за сключване на двете сделки – те могат да се
сключват едновременно или едната да предхожда другата. Може да се поръчителства за задължения с
престация да се даде, да се направи или да не се направи нещо. Най-често се обезпечават парични
задължения.
Разбирането, че поръчителството има акцесорен харектер, е общоприето. То е функция на друг главен дълг.
За да възникне задължението на поръчителя, необходимо е наличието на съществуващо и действително
главно задължение. Предметът и обема на отговорността на поръчителя се определят от предмета и обема
на главния дълг. Погасяването на главния дълг по давност погасява отговорноста на поръчителя.
Наличието на задължение само в едната страна по правоотношението обосновава едностранния характер
на поръчителството. Страните могат да уговорят възнаграждение за поръчителя. Тогава договорът се
превръща в двустранен. Поръчителството е престационен договор, защото размества имуществото.То
поражда имуществено право – вземане в полза на кредитора.
Двустранното поръчителство е винаги възмездно. Престацията на поръчителя е предварително определена
и известна. Следователно договорът е комутативен.
Обезпечителния му характер намира израз и в основанията на страните , които са насочени към осигуряване
на кредитора.
Всяка от страните може да направи предложение. По често оферент е поръчителя. Когато кредитор е банка,
може да се използват общи условия. Прекратяването на главното задължение, прекратява и отговорноста на
поръчителя.
Поръчителството се прекратява, ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от
81

lOMoARcPSD|4574750
падежа на главното задължение.

Продължението на срока, дадено от кредитора на длъжника, няма действие спрямо поръчителя, ако той не е
дал съгласието си за това. Правилото е израз на общия принцип, че уговорки между длъжника и кредитора,
постигнати след сключване на поръчителството, не могат да влошат положението на поръчителя.
Менителнично поръчителство (авал). Подобно на всички останали менителнични сделки и авалът е
едностранна, формална (изисква се писмена форма за действителност) сделка, която трябва да е
материализирана върху ЦК или алонжа. Изявлението на менителничния поръчител трябва да съдържа
формулировката “като поръчител”, “per aval” “гаранция”, “гарант за ...” или друго подобно. Но и без никакви
допълнителни уговорки подпис върху лицевата страна на менителницата, който не е на издателя или на
платеца, има значение на авал (това е необорима презумпция). Авалистът трябва да посочи и за кого
гарантира, ако не е посочено се приеме, че поръчителството е в полза на издателя на менителницата.
Изявлението на авалиста трябва да е безусловно, но може да е за част от сумата.
Авалистът отговаря, както лицето, за което се е задължил, т.е. това е фигура която прилича на
посредничеството. Авалът има повече действия за запазване на правата на менителничния кредитор и за
това се използва по-често от посредничеството. Авалистът е солидарен длъжник, но не е поръчител.
Ако авалистът плати има регресни права срещу хонората и срещу всички предходни длъжници по
менителницата. Ако има няколко авала - счита се, че помежду си авалистите не отговарят менителнично, а
като обикновени солидарни длъжници.
Банкова гаранция. Банковата гаранция е писмена сделка, с която банката се задължава да плати на
посоченото в гаранцията лице определена сума съобразно условията, предвидени в нея.
Изключителна банкова сделка. Абсолютна търговска сделка. Вид лично обезпечение. Страни са банката и
бенефициер (кредитор) - той е кредитор по друго правоотношение (главно/валутно).
Банковата гаранция може да е едностранна сделка - сделка, с която банката се задължава да плати, не
изисква съгласие (ще се приложи чл. 44 ЗЗД). Според чл. 9 ЗЗД може и да е договор.
Сделката е формална. Каузална е (може и да е абстрактна, но законът не я обявява като такава).
Акцесорна сделка - ако няма задължение, което да се обезпечи, задължението на банката е недействително.
Ако се гледа правоотношението между бенефициер и банка, сделката е безвъзмездна, но това противоречи
на същината на търговските сделки (възмездни). Трябва да се гледа целият комплекс от правоотношения,
които възникват - банката на базата на отношението си с главния длъжник получава престация. Значението
на възмездността е с оглед Павловия иск - ако банковата гаранция е безвъзмездна, в случай на
несъстоятелност кредиторите лесно могат да я отменят и ще бъдат в по-благоприятно положение от
кредиторите по самата гаранция, а това е несправедливо, още повече че банковата гаранция се смята за
едно от най-сигурните обезпечения. Ако толкова лесно може да се отменя гаранцията, това я обезсмисля. За
сигурност в оборота и справедливост сделката е възмездна. По тази логика това се отнася и за другите
лични обезпечения.
За банката възниква задължение да плати на бенефициера сума, посочена в гаранцията. Предметът е
винаги сума пари. Размерът на банковата гаранция поначало не съвпада с размера на дълга по главното
правоотношение - често банковата гаранция е за по-малка от главния дълг сума.
32. Реални обезпечения - обща характеристика. Залог в гражданското право. Залог в

търговското право. Особен залог. Договорна ипотека. Специализация. Сключване.
Форма. Вписване. Законни ипотеки. Вписване. Действие.
Залог в гражданското право. Изпълнението на едно задължение може да бъде обезпечено с една движима
вещ така, че кредиторът да има право при неизпълнение да се удовлетвори от цената на вещта по
предпочитание пред другите кредитори на същия длъжник. Това обезпечаване на кредитора съставлява
неговото заложно право. Заложното право е едно акцесорно, неделимо вещно право. То обезпечава
удовлетворяването на кредитора за цялото му вземане.
Заложното право може да възникне или чрез договор (договорно право), или непосредствено по
разпореждане на закона (заложно право).
Договорен залог. Страни са залогодателят (длъжникът или някое трето лице) и кредиторът –
залогоприеметелят. Съгласието не се нуждае от никаква форма. Договорът за залог е неформален.
Договорът за залог е формален, когато има за предмет въздухоплавателно средство. В този случай той има
действие от датата на вписването в регистър. При учредяване на два или повече залози върху едно и също
въздухоплавателно средство редът на предпочитателното удовлетворение се определя от датата на
вписване на тежестта в регистъра за гражданските въздухоплавателни средства, а ако вписването е
направено в един и същи ден, меродавен е порадният номер на вписването.
Реален договор е съгласието на страните, трабва да е съпроводено с предаване на заложената вещ от
залогодателя на кредитора или третото лице, иначе ще е недействителен договор. Залаганата вещ се счита
предадена, щом премине от владеенето на залогодателя в държането на кредитора или определеното от тях
82

lOMoARcPSD|4574750
лице.
Предмет на залога са всички движими вещи, не движимите могат да бъдат залагани, стига залагането им да
не е изрично забранено, да имат самостоятелно съществуване, да имат имуществена стойност
Заложното право е едно вещно обезпечително право.
Права на залогоприемателя:
-да държи заложената вещ;
-да я задържи, докато бъде удовлетворен за вземането, която тя обезпечава;
-да иска връщането й от личето, в което тя се намира;
-да предизвика продаването й, за да бъде удовлетворен по предпочитание от нейната цена.
Задължения на залогоприемателя:
-Да пази заложената вещ като добър стопанин;
-дължи плодовете на заложената вещ;
-е длъжен да върне заложената вещ, след като заложеното му право се погаси.
Търговски залог. Особеността е, че главното вземане е породено от търговска сделка. Иначе търговският
залог е реален и се урежда по общите правила на ЗЗД. При залог на ценна книга на заповед - чрез джиро за
обезпечение и предаването й на кредитора – в тази хипотеза и джирото има реален характер. Заложният
кредитор също се удовлетворява по общия съдебен ред.
Предмет на залога на ценни книги са правата, които се материализират по тях. Особеност представлява
залагането на поименни акции, тъй като в специални закони се съдържат ограничения за това. Предмет на
залога на акции не са инкорпорираните в тях права, а самата акция, която има стойност на пазара на ЦК.
Търговският залог може да бъде: 1) договорен и 2) законен, който пък бива: при договора за превоз,
публичен склад, комисионен договор, спедиционен договор.
За да съществува законен залог в търговското право трябва да се осъществява фактическа власт върху
вещите, т.е. залогът има реален характер, който се основава на разместване на фактическата власт.
С прехвърляне на обезпеченото вземане залогът се смята прехвърлен, когато бъде предаден неговият
предмет. Залогът е акцесорен на главното задължение, което обезпечава и с цедиране на главното вземане
се прехвърля и заложното право.
Търговски реален залог, при който заложният кредитор може да се удовлетвори извънсъдебно. При няколко
предпоставки:
1) Договорът за залог са е сключен писмено, с достоверна дата.
2) Страните да са се споразумели, ако длъжникът изпадне в забава, кредиторът да се удовлетвори от
залога без съдебна намеса.
3) Предметът на залога да има пазарна или борсова цена.
Ако тези условия са налице кредиторът има право сам да продаде заложената вещ или ценна книга, без да
иска разрешение от съда. Задължението на заложния кредитор е да уведоми залогодателя и да му предаде
остатъкът от цената ако има такъв. Няма ограничения и по отношение на цената, за която се продава
стоката.
Залог на бързоразваляща се вещ. Особеното е, че кредиторът може да продаде вещта без съдебна
намеса. Предпоставки за това са:
1) Предметът на заложното право да подлежи на бърза развала.
2) Да има пазарна или борсова цена.
Кредиторът не може да се удовлетвори извънсъдебно, а може само да продаде вещта. Той е длъжен да
вложи цената в банка и да уведоми залогодателя. От момента на влагането на получената сума в банката,
заложният кредитор придобива заложно право върху това вземане. Чл. 314 урежда залог, при който
кредиторът има право да събира плодовете и да се удовлетвори за сметка на своето вземане, ако това се
уговори. Това следва да се уговори, иначе правилото е неприложимо.
Чл. 312 урежда залог, който не е реален (консенсуален) и е уреден в ЗОЗ. За този залог се изисква форма за
действителност – писмена с нотариална заверка на подписите. Публичността се постига с вписване в
корабния или въздухоплавателния регистър. Ако корабът/самолетът плава/лети под български флаг, но не е
вписан в български регистър, вписването се извършва в съответното въздухоплавателно свидетелство.
Особен залог. Уредбата е в специалния Закон за особените залози. Особеният залог не е реален, т.е няма
предаване на имущество, защото предмет на особените залози могат да са не само вещи. Договорът е
консенсуален. Преимуществата на това са, че залогодателят може да използва в своята стопанска дейност
заложеното имущество. От друга страна заложният кредитор се освобождава от необходимостта да се грижи
за запазването на залога.
ОЗ може да бъде само договорен, няма ОЗ, който да е законен.
Договорът не е реален, но е формален – писмената форма е за действителност. Достатъчна е проста
писмена, не квалифицирана форма, за да възникне заложно право между залогодателя и заложния
кредитор, но за да може да се противопостави на трети лица залогът трябва да се впише. Липсата на
регистър усложнява отношенията между заложния кредитор и другите кредитори на залогодателя и
заложния кредитор и 3ти лица, придобили вещта.
Вписването се извършва в Централен регистър за ОЗ, но има залози, които не се вписват там, когато за
съответното имущество по принцип се води друг регистър
Обекти на заложното право, предмет на залога са:
1. Движими вещи, с изключение на кораби и въздухоплавателни средства, за които има друг ред
83

lOMoARcPSD|4574750
2. Вземания.
3. Безналични ЦК. Наличните не могат да се залагат по ЗОЗ, а чрез заложно джиро, което е реално.
4. Дружествените дялове от всякакви ТД, включително персонални, чиито дялове по дефиниция са
винкулирани – не могат да се прехвърлят, строго лични са, т.е. самият дружествен дял не може да е предмет
на залога, защото това би означавало, че може да се продаде и друг да стане съдружник, което не е
позволено.
5. Съвкупности като самостоятелни обекти – законът изброява изчерпателно 4 вида: съвкупност от
вземания; съвкупност от машини и съоръжения; съвкупност от стоки или материали; безналични ЦК.
Особеността на всички съвкупности е това, че става дума за динамичен обект, в който могат да влизат или
излизат елементи.
6. Търговско предприятие, което също е една съвкупност, но по особена и също динамична.
ЗОЗ допуска обект да е родово определено имущество, което не е допустимо при реален залог, защото там
има предаване, което неминуемо е свързано с индивидуализиране. Предмет могат да бъде и бъдещо
имущество. Бъдеща реколта също се допуска да бъде заложена, защото селските стопани в повечето
случаи нямат имущество, което да залагат. Но има ограничение: реколта само за една година може да се
залага, т.е. от текущата или следващата година. Целта на това ограничение е да не се заробва селския
стопанин.
Удовлетворяването е извънсъдебно, не е чрез съдия-изпълнител, производството е частно. Все пак може да
се търси съдействие от съдия-изпълнител за определени действия.
Самият кредитор продава имуществото, без да има специален ред за това, както прецени кредитора, но
трябва да полага грижата на добрия търговец. Това означава, че упражнява чуждо право от свое име,
защото не е собственик.
Договорна ипотека. Договорна е тази ипотека, която възниква чрез вписване на договор за ипотека,
съставен във формата на нотариален акт. Валидността на договора за ипотека зависи от спазването на
редица материални и формални условия. Материални: учредяващият да е способен да се разпорежда с
вещите си (способност) и да е собственик на ипотекирания имот (собственост). Формални условия:
договорът за ипотека да бъде съставен във формата на нотариален акт; нотариалният акт да съдържа
определени данни; ипотеката да отговаря на изискванията за специалност; нотариалният акт да бъде
вписан.
Законна ипотека – законът допуска в изрично посочени от него случай и като изключителна облага за
известна категория кредитори да се извърши направо по силата на закона вписване на ипотеката за
обезпечаване на едно тяхно вземане.
Ипотечният договор, законната ипотека и ипотеката, която се дава като обезпечение пред съд, пораждат
действие, ако бъдат вписани.
Чл.166 ал.1 ЗЗД предвижда, че вписването трябва да бъде извършено в имотния регистър. Вписването
относно недвижимите имоти, включително ипотеката продължават да се извършват по персоналния
принцип. Това означава, че всички вписвания се групират не в партидата за всеки недвижим имот поотделно,
а в партидата на името на името на собственика. Вписванията се извършват в система от книги, които се
водят от съдята по вписванията по местонахождение на имота: книгите, които се образуват от подреждането
на актовете, които се вписват.
Най-напред вписването е елемент от фактическия състав, който поражда ипотечното право. Без вписване
няма и привилегия. За това то има конститутивно действие. То прави ипотеката противопоставима на
всички трети лица, които са придобили вещни права върху същия имот и са ги вписали по късно.
Вписването не може обаче да отсрани порока на нотариалния акт, юридическия факт и молбата за
учредяване на законната ипотека или едностранното волеизявление на собственика. Така например, ако
имотът или вземането не са конкретизирани, учредяването на ипотеката е недействително, независимо от
вписването.
Вписването на договорна ипотека се извършва по молба на нотариуса, изповядал ипотеката. Нотариалният
акт се съставя в 2 еднакви първообрза. Веднага след представянето съдията по вписването записва акта
във входящия регистър под съответен номер. Във входящия регистър се вписва датата и часът на
представяне на нотариалния акт. След това съдията по вписванията отбелязва върху самия акт номера, под
който е записан акта в този регистър. Вписването на акта във входящия регистър трябва да стане в деня, в
който е извършен нотариалния акт. Отлагането на вписването може да доведе до пререждане в реда на
вписваниията.
Накрая съдията по вписванията връща на нотариуса втория екземпляр от вписания нотариален акт, като е
отбелязъл върху него датата, регистърния номер, както и тома и страницата на партидната книга в която е
нанесено вписването, а така също и номера поред и тома на книгата, в която е подреден актът.
Действието на вписването трае 10 години от деня в който е било извършено. Причината за въвеждането на
10 годишния срок е разбирането на законодателя, че ипотеката не бива да тежи неограничено време върху
имота, след като кредиторът неупражнява ипотечното право. Подновяването на вписването има и цел да
освободи третите лица от необходимостта да проверяват по партидите на всички предишни собственици на
имота дали някой от тях не е вписал ипотеката.
Действието на вписването може обаче да бъде продължено, ако обезпеченото с ипотека вземане не е
погасено. За да се запази първоначалния ред на ипотеката, вписването трябва да се поднови преди
изтичането на 10 годишния срок.
84

lOMoARcPSD|4574750
Ипотеката, която е погасена, трябва да бъде заличена от книгите за вписванията. Заличаването може да
бъде частично – за част от обезпеченото вземане, съответно за част от сумата, ако вземането не е парично
относно е един или повече от ипотекираните имоти.
Заличаването на ипотеката може да бъде извършено в 4 уредени от закона случаи. Първият от тях е при
така нареченото доброволно заличаване, което става въз основа на писмено съгласие на кредитора с
нотариално заверен подпис. Причината поради която кредиторът подава молбата е ирелевантна. Без
значение е дали дългът е погасен.
Ипотеката може да бъде заличена и въз основа на влязлото в сила съдебно решение, с което е поставено
заличаването.
Когато са изтекли 10 години от датата на вписването на ипотеката, без то да е подновено, заличаването
става по молба на всяко заинтересовано лице – собственика на имота, длъжника, друг кредитор.
Публичната продан на недвижимия имот погасява всички ипотеки. Купувачът на недвижимия имот може да
иска заличаване на ипотеката, стига да удостовери пред съдията по вписванията, че проданта е извършена
и че купувачът не е поел ипотеката.
II ЧАСТ.
33. Договори за възмездно придобиване на права. Продажба. Обща

характеристика и видове. Задължения на страните. Отговорност на продавача
при евикция и за недостатъци. Продажба на наследство. Търговска продажба -
особености. Международна продажба на стоки. Договор за прехвърляне на имот
срещу издръжка и гледане.
Продажбата е важен способ за осъществяване движението на материалните блага – за реализиране на

стопанския оборот. Продажбата е един от най-разпространените правни способи. Още от древността тя е
средство за осъществяване на разменните отношения.
Продажбата е договор, с който продавачът се задължава да прехвърли на купувача
собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му
заплати.
Характеристика. Договора за продажба е двустранен, възмезден, комулативен, консенсуален договор.
Двустранен и възмезден договор е защото възникват права и задължения в полза и в тежест на двете
страни. Комулативен, когато страните още по време на договарянето знаят обема на насрещните си
задължения. Страните могат да придадат на договора си алеаторен характер.
Договорът за продажба е консенсуален договор – валидно сключен от момента, в който страните постигат
съгласие относно веща, която продавачът се задължава да прехвърли и относно цената, която купувачът
се задължава да плати.
По изключение, за сключване на договора за продажба се изисква форма, ако предмет са недвижими вещи
или определена категория движими вещи. В тези случаи договорът за продажба е формален. Всяка страна
е длъжна да “даде” нещо на другата, за да се освободи от обвързаността.
Договорът за продажба е главният източник на продажбените отношения – то може да възникне и без
сключването на такъв договор. Едно продажбено отношение може да възникне и чрез съдебно решение.
Външнотърговска продажба. Страни по договора за продажба са български ФЛ и ЮЛ; може да се сключи и
с чуждестранни патрньори. Международният елемент съставлява отликата, която отграничава този вид
продажба от останалите видове продажбени отношения и я превръща във външнотърговска – в
международна.
Задължения на страните . Всеки правен субект (ФЛ и ЮЛ) може да бъде страна по договора за продажба.
Но има и забрани било поради специалната им правоспособност, било поради изрична забрана на закона.
Законодателството ни е абсолютно забранило на определени лица да бъдат купувачи или продавачи по
някои договори за покупко-продажби.
Забрани в ЗЗД: абсолютно е забранено:
1) на лица, които по закон или по назначение от властта управляват или пазят чужди имущества, е
забранено да ги купуват;
2) на длъжностни лица е забранено да купуват имуществата, които по служба им е възложено да продават;
3) на съдиите, прокурорите, съдия-изпълнителите, съдиите по вписванията и адвокатите да купуват
спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действат;
4) на представителя да се договаря сам със себе си.
Задължения на продавача:
-да прехвърли на купувача собствеността върху продадената вещ
-да му предаде продадената вещ
Продавачът отговаря:
-ако се окаже, че трети лица имат право на собственост или друго право върху продадената вещ.
Продавачът отговаря и ако купувачът бъде съдебно отстранен от вещта
-ако се окаже, че продадената вещ е обременена със съществени недостатъци
85

lOMoARcPSD|4574750
Главното задължение на продавача е да прехвърли на купувача собствеността върху продадената вещ.

Всички други задължения на продавача произтичат от това негово задължение и да го допълват.
Купувача има три задължения:
1. да плати цената на купената вещ;
2. да получи вещта и
3. да понесе разноските по продажбата.
Главното задължение на купувача е да заплати покупната цена. Паричните задължения са носими.
Купувачът трябва да плати покупната цена на продавача там, където последният е имал местожителството
си, когато се е сключвал договорът. Цената следва да се плати веднага.
Законът обявява, че цената трябва да бъде заплатена “едновременно с предаването на вещта и на
мястото, където то се извършва”, ако друго не е уговорено. Закона дава функционална зависимост между
тези две задължения, но тя може да бъде разкъсана по волята на страните.
Какво трябва да се плати? Уговорената свободно цена. Понякога от купувачите може да се искат лихви
върху цената: ако това е уговорено; ако купувача не е платил цената навреме; при продажба на кредит.
Върху купувача тежи задължението да посрещне редица разноски във връзка с договора за продажба. Но
страните могат да уговоря и друго.
Разноските биват:
1_Разноски по договора – разноски по сключването на договора, те тежат върху купувача. Това са
разноските по прехвърлянето на собствеността. Тези разноски се понасят по равно от купувача и
продавача, при прехвърляне на недвижим имот;
2_Разноските по вписването на нотариалния акт за продажбата тежат винаги върху купувача;
3_Разноските по преминаването (получаването) на продадената вещ са също за сметка на
купувача.
Отговорност на продавача при евикция и за недостатъци. Истинския собственик винаги може да си
противопостави правата по съдебен ред. Правото на купувача да развали договора, когато е добросъвестен,
не е винаги безусловно, добросъвестният купувач има безусловно право да развали договора по реда на чл.
87 от ЗЗД “ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице”. Продавачът няма право да развали
продажбата с едностранно волеизявление, ако “само част от продадената вещ принадлежи на трето лице”.
С развалянето отпада правното основание за продавача да задържи получената от него покупна цена. Тя
не може да остане у него, без той да се обогати с нея без основание. Той е длъжен да я върне на купувача,
срещу вещта. Продавача трябва да обезщети купувача за вредите.
В разгледаната хипотеза: купувачът не е още отстранен от купената вещ, но правата, които трети лица имат
по отношение на вещта и които те могат да му противопоставят.
Купувачът не е длъжен да разваля договора. Той може да приеме спора с третото лице, което твърди, че е
собственик на продадената вещ или че има права върху нея – да оспори правото му.
Продадената вещ не трябва да има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната
годност. Продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено
намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора
употребление.
Продавачът отговаря, че не изпълнил едно свое задължение. Недостатък е всяко неблагоприятно за
купувача отклонение от нормативно установени, общоприети или уговорени качествени показатели на
продадената вещ, вследствие на което съществено намалена се оказва било цената й, било годността й за
нейното обикновено или уговорено употребление.
Тези отклонения от качествени показатели съставляват недостатъци. Те пораждат отговорност за продавача,
ако:
1) недостатъкът е съществувал по времето на продажбата;
2) ако е съществен и
3) ако не е бил известен на купувача.
Продавачът на индивидуално определената вещ очевидно не е изпълнил задължението си, ако достави
вещ, различна от продадената. Купувачът може да развали договора на основание това неизпълнение, ако
не предпочете прякото ме изпълнение.
Продавачът отговаря, ако при преминаването на собствеността и риска върху купувачът продадената вещ
има известни на купувача недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност.
Процедура, която обезпечава в интерес на продавача навременното и безспорно установяване на
недостатъците. Купувачът трябва:
1) да прегледа продадената му вещ веднага след приемането (получаването) и
2) да уведоми незабавно продавача за откритите при прегледа недостатъци, като му даде по този
начин възможност да се убеди сам в тях.
Купувачът трябва да държи продадената вещ на разположение на продавача и е длъжен да се грижи
привременно за нейното запазване. В случаите, когато продавачът отговаря за недостатъците на
продадената вещ, купувачът има право:
1) да върне и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата;
2) да задържи вещта и да иска намаляване на цената;
3) да отстрани недостатъците за сметка на продавача;
86

lOMoARcPSD|4574750
4) да иска да му бъдат продадени родови вещи без недостатъци в замяна на доставените.

Правото да върне купената вещ е първата и най-радикалната от възможностите, които законът поставя на
разположение на купувача. Тя се свежда до едно истинско разваляне на договора за продажба.
Законът предвижда още, че купувачът може “да иска обезщетение за вредите съгласно общите правила
относно неизпълнението на задълженията”.
Правото да иска намаляване на цената е втората възможност, с която разполага купувачът, когато
доставената му вещ е с недостатъци.
Третата възможност на купувача е “да отстрани недостатъците за сметка на продавача”.
Продажба на наследство. Продажбата на наследство, като всяка продажба е преди всичко договор. Но тя
не е продажба нито на родова определена, нито на индивидуално определена вещ, а продажба на права,
които влизат в едно наследство. По това тази продажба прилича на възмездна цесия. Купувачът на
наследството обаче поема и пасивите на наследството. По това продажбата на наследство прилича на
встъпване в дълг.
Тези права и задължения са били до откриването на наследството права и задължения на починалия. Те са
били елементи от състава на неговото имущество. Продажбата на наследство следователно е този договор,
с който наследникът прехвърля на друго лице срещу определена парична сума съвкупността от правата и
задълженията, които е придобил по реда на наследяване. Наследство може да се продава само след като
купувача е станал собственик.
Продавачът на една вещта задължава да прехвърли на купувача собствеността върху вещта.
Продажбата на наследството прехвърля правата и задълженията, които влизат в състава на наследството,
от наследника върху купувача.
Недвижимите имоти – по нотариален ред;
Вземанията – по реда на чл. 99 от ЗЗД;
Дълговете – по реда на чл. 101 от ЗЗД;
Достатъчно е договорът за продажба на наследството да бъде сключен в писмена форма и подписите на
договарящите да бъдат нотариално заверени.
Продажбата на наследство поражда отношение:
1) между страните и
2) между трети лица.
Продажбата на наследство се отграничава съществено от обикновената продажба. Първата особеност е
свързана с изискването продавачът на наследството да има качеството на наследник – по закон или по
завещание. Освен това договорът за продажба на наследството е алеаторен, защото купувачът не е сигурен
какво съдържа имуществото, което включва съвкупност от права и задължения. Особености има и във
формата, която се изисква за валидност за продажбата на наследството. На първо място следва да се
отбележи, че дори и да няма недвижими имоти или движими вещи, за които се изисква специална форма,
продажбата на наследство следва да се сключи в писмена форма с нотариална заверка на подписите на
договарящите се. Същата заверка се изисква и в случаите, когато в наследствената маса са включени права
върху недвижими имоти. Договорът за продажба на наследството следва да се впише, за да бъде
противопоставен на трети лица. Съществена особеност на продажбата на наследство е свързана с неговия
предмет. При обикновената продажба предмет на договора са права – вещни, облигационни и др. Предмет
на продажбата на наследство са съвкупност от права и задължения. Тези задължения са неотделими и са
свързани с правата, които купувачът на наследството придобива.
Търговска продажба - особености. Договорът е двустранен, възмезден, консенсуален, комутативен и т.н.
Съдържа всички особености на обикновената продажба, има облигационно-вещно действие, субсидиарно се
прилагат правилата на ЗЗД. Основните елементи на договора са предметът и цената. Предметът може да е
вещ или право. Търговската продажба е тази, която според правилата на ТЗ е търговска сделка, т.е.
абсолютна търговска сделка или продажба, която е свързана със занятието на търговец, който е
страна по тази сделка. Тази сделка може да бъде едностранна, двустранна или търговска сделка по
общите правила. Не е търговска продажбата, която има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е
ФЛ, независимо, че по общите правила трябва да бъде търговска.
Търговската продажба има по правило за предмет движими вещи, т.нар. “стоки”. Това са движими вещи
свързани с търговията. Не винаги е така – изключение има, когато предмет на Търговската продажба е
недвижим имот. При търговската продажба се използват клаузите “франко”, “ФОБ” и “СИФ”. Клаузата
“франко” се използва само във вътрешно търговската продажба, тази клауза означава, че продавачът е
длъжен да осигури стоката до определеното място (напр. “франко гарата на продавача”) и да понесе
разноските за това. Клаузата не промяна момента и мястото на преминаване на собствеността и риска.
Клаузата “ФОБ” (free on board) означава, че продавачът е длъжен да достави стоката до борда на кораба и
да понесе всички разноски до този момент. Клаузата “СИФ” (cost, insurance, freight) означава, че продавачът
е длъжен да достави стоката до пристанището, да я натовари на кораба, като поема разноските за това, да я
застрахова за своя сметка и да поеме навлото до пристанището на местоназначението на стоката.
Цената трябва да бъде определена или поне определяема – ако няма правило, чрез което да може да се
определи цената, счита се, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на
сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства, т.е. критерият е зависим от
правилата на оборота. Когато не е уговорен срок за предаване на стоката, купувачът може да поиска
87

lOMoARcPSD|4574750
предаването й в разумен срок. Разумен срок означава достатъчен според обстоятелствата.

Когато е уговорено стоката да се приеме в склада на продавача, страните определят в какви срокове и по
какъв начин продавачът ще уведоми купувача, че тя е готова за предаване. Уведомлението, че стоката е
готова за предаване се нарича авизо.
Международна продажба на стоки . Правната уредба на международната продажба на стоки се съдържа в
българското МЧП в различни източници. Основно значение в материята има Конвенцията на ООН относно
договорите за международна продажба на стоки. Конвенцията се отнася само до сключването на
договора и породените от него права и задължения на продавача и купувача, извън нейното приложно поле
остават някои съществени елементи на продажбеното правоотношение. Спрямо тях меродавни ще бъдат
други източници. На първо място, по силата на изрично указание на Виенската конвенция такъв източник са
възприетите от страните по договора обичаи. С най-голямо практическо значение тук са два комплекса от
обичайни правила в международната търговия - правилата ИНКОТЕРМС и Уеднаквените обичаи и практика
за документарните акредитиви. Освен международните обичаи приложими ще бъдат и някои разпоредби, на
вътрешноправниизточници.
В българското МЧП не съществува единно понятие за международна продажба на стоки. Съгласно чл. 1, ал.
1 на Виенската конвенция, тя се прилага за договори за продажба на стоки между страни, чиито места
на дейност са в различни държави. Следователно първият критерий за определяне международния
характер на продажбата, е страните по договора да имат място на дейност на територията на различни
държави. От своя страна ЗДДС регламентира международната продажба на стоки като вид сделка за износ.
Тук става дума за прехвърляне на собствеността върху стока, която се превозва от изпълнителя или от
негово име до безмитните зони в страната, търговските обекти за безмитна търговия в страната или извън
територията на страната, континенталния шелф и изключителната икономическа зона. Това определение
съдържа втория критерий за международния характер на продажбата. Той се изразява в това, че стоката,
предмет на договора, напуска територията на държавата и отпътува за чужбина.
Освен тези два изрично регламентирани в българското право критерии за определяне международния
характер иа продажбата на стоки, съществуват и други. Тяхното извличане става въз основа на общите
принципи на МЧП. В такъв случай като трети критерий може да се посочи различната националност на
продавача и купувача по договора за продажба на стоки. Ако договорът има за предмет вещ, която се
намира на територията на друга държава, това местонахождение е достатъчно основание за обособяване
на следващия критерий. Националното право, което ще се приложи за всеки конкретен случай към такава
продажба, ще бъде посочено от българското МЧП с оглед на споменатите по-горе критерии.
Договор за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане. Договорът, с който се отстъпва имот
срещу задължение за издръжка, има общи белези с продажбата. Той има общи белези и с рентата. Този
договор се числи към т. нар. ненаименовани договори.
С този договор едно лице (продавач) прехвърля на друго лице определени свои, обикновено
недвижими имоти (или свои наследствени права), срещу което другото лице се задължава да го
издържа до определен срок или до смъртта му.
Насрещното задължение на приобитателя се заключена в грижите, които трябва да положи за контрахента
си до определено време или до края на живота му. Това е разликата му от договора за продажба.
Договорът за отстъпване имот срещу издръжка в последната хипотеза е алеаторен договор. Освен в някои
особени случаи никой не може с точност да определи предварително колко време ще живее едно лице.
Договорът, с който се отстъпва имот срещу задължение за издръжка, има много общо с договора за рента.
Договорът за рента е договор, с който едно лице отстъпва безвъзмездно пари или друго имущество на
другата страна, която се задължава да му плаща определени, периодично повтарящи се суми в
продължение на определено време или до края на живота му. Разликата – че при договора за отстъпване
имот срещу издръжка се заключава в това, че при втория не се отстъпват безвъзмездно пари, а имот, и
ще се полагат за него грижи в продължение на определено време или до смъртта му. Крайният резултат е
еднакъв. Ненаименован договор е. Този договор е алеаторен, и неговата алеаторност не изключва винаги
възможността да се установи неговата неизгодност. Отстъпващият имота си срещу издръжка ще може да
иска разваляне на сключване от него договор, ако другата страна не предлага онези грижи, които едната
съответна издръжка би изисквала. При това разваляне няма да има обратно действие, защото се касае за
продължителна престация.
34. Дарение. Отграничения. Видове. Сключване и форма на договора. Тежест при

дарението. Отмяна на дарението. Спонсорство.
Дарение. Отграничения. Договор, с който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на

дарения, който го приема. Чл. 225, ал. 1 от ЗЗД определя дарението като договор, с който “дарителят
отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема”.
Съществени елементи: облагата и безвъзмездността.
Основните признаци:
-намерение за дарение /трябва да е прието и от двете страни, да има съгласие – затова и е уредено като
договор/;
88

lOMoARcPSD|4574750
-веднага се отстъпва облагата – не може с предварителен договор, бъдеща или чужда вещ, под срок, но
може да е поставено под отлагателно условие;
-прехвърлянето е безвъзвратно и окончателно, но може и под прекратително условие.
Характеристика на договора:
а) едностранен /някои автори го считат за двустранен, като дареният има задължението да приеме
дарението, за признателност, от тежестта и др./;
б) безвъзмезден;
в) консенсуален и формален или реален и неформален;
г) каузален.
Отграничения:
а) от другите безвъзмездни договори – по неговата окончателност и безвъзвратност;
б) от изпълнението на нравствен дълг – лисва намерението;
в) опрощаване, цесия, поемане на дълг – възможни са с дарствено основание;
г) от спогодбата – отстъпките са взаимни /без намерение за облагодетелстване/;
д) от подкупа – той е близо до възнаградителното дарение, но е нищожен поради противоречие със закона и
добрите нрави.
Отграничение от спонсорството:
а) спонсорството е нанаименуван договор;
б) двустранен, заради това, че задължението на спонсорирания е с цел популяризиране името, марката,
обществения престиж /репутацията/, дейността или продукцията на спонсора;
в) спонсорството може да е както възмезден, така и безвъзмезден договор. Обикновено спонсорираният
дължи действия, които са имуществено нееквивалентни на даденото от страна на спонсора. Възможно е да
дължи реклама, еквивалентна на предоставеното от споносора, като тогава се прилагат правилата за
търговските сделки;
г) ако договорът е възмезден, има известен елемент на алеаторност, защото не е ясно каква облага ще
получи спонсорът;
д) спонсорството е търговска сделка, когато спонсорът е търговец и неговото вземане и свързано с
търговската му дейност.
Видове дарения според мотивите:
а) незаинтересовано – без определен обичаен повод, не поради признателност на дарителя;
б) обичайно – по повод, при който е обичайно да се подарява, както и да не е на значителна стойност;
в) възнаградително – поради признателност за нещо, за което дареният няма право на възнгарждение.
В зависимост от модалитетите:
а) ако няма – чисто дарение;
б) срочно – възможен е само начален срок и то само за ползването от подареното /дарение със запазване
правото на ползване/;
в) условно – условието трябва да е възможно и да не противоречи на закона и добрите нрави. Нарушението
на това правило влече пълна или частична нищожност в зависимост от значението на условието;
г) с тежест – да е възможна и да не противоречи на закона и на добрите нрави, да не е равностойна на
подареното. Тежестта не прави договора възмезден и двустранен. Тя може да е в интерес на дарения,
дарителя или трето лице, като в първия случай няма иск за изпълнение.
Непреки дарения – нехомогенна общност от разнообразни способи за облагодетелстване:
а) чрез едностранно подставяне;
б) чрез упълномощаване за разпореждане с имущество на дарителя;
в) отстъпване на владението и изтичане на придобивната давност /облагата не се получава веднага/;
г) извършване на подобрения в имот на дарения /възникват постепенно/;
д) изпълнение на дълг на дарения /от трето лице, поръчител, съдлъжник/;
е) заместване в дълг;
ж) даване на реално обезпечение и изпълнение върху него;
з) симулативен отказ от право /отказ от наследство/;
и) чрез симулативен процес – дарителят съзнателно губи делото /признава иска, отказва се от него/;
к) чрез договор в полза на трето лице – правото възниква в полза на бенефициера още преди да е приел
уговорката.
Сключване и форма на договора. Предмет е всяко имуществено благо:
-прехвърляне или учредяване на права – вещни, облигационни /всяко задължаване на дарителя,
безвъзмездна цесия/, ценни книжа, права на индустриална собственост, съвкупност /наследство,
предприятие/. Необходимо е имуществените блага да са прехвърлими;
-задължения – чрез опрощаване;
-труд, работа.
Страни:
а) дарител – да е дееспособен и да е собственик;
б) дарен – всяко лице.
Форма:
а) задължителна в зависимост от предмета: нотариална, с нотариална заверка на подписите, писмена,
джиро /за ЦК на заповед/;
89

lOMoARcPSD|4574750
б) ако предмет са други права /или опрощаване на дълг/ - нотариална заверка на подписите;
в) при дарение на движими вещи – възможност за избор:
- неформален и реален договор /при ЦК на приносител/;
- консенсуален и формален – с нотариално заверени подписи.
Отмяна на дарението. Поначало дарението е неотменимо. Дарителят не може да го отмени, нито да си
запазва правото или средствата да направи това. Това заключение следва от чл. 225 от ЗЗД, който
предвижда, че дарителят отстъпва “веднага нещо”. Изключения – могат да бъдат договорно уговорени. Може
да бъде уговорено напр., че дарителят ще си вземе обратно подарената вещ, ако надареният почине преди
него.
Законни основания. По искане на дарителя:
1)_ако надареният умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете,
или е съучастник в такова престъпление, освен ако действието е извършено при условия, които изключват
наказуемостта;
2)_ако надарения набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко
от три години;
3)_ако надареният отказва да даде издръжка на дарителя, от която той се нуждае, стига надареният
да е в състояние да я даде.
Дарителят трябва в едногодишен срок, откакто са му станали известни основанията за отмяна на дарението,
да се реши дали ще действа. При това предварителният отказ от това право на отмяна е недействителен.
Отмяна на дарението при прекратяване на брак между съпрузи – поради развод, а не при фактическата
раздяла. Отпадането на същата лишава направените дарения от право основание, от морално и етично
оправдание затова те се отменят.
Дарението може да бъде отменено или намалено и по искане на низходящите, родителите и съпруга на
дарителя, ако той е накърнил с него тяхната запазена част от наследството.
Отмяната има обратно действие. Счита се, че дарението не е било правено. Подареното трябва да се върне
заедно с всички плодове. Но подареното може да е било отчуждено на трети лица. Техните права не могат
да се засегнат от отмяната на дарението, ако те са придобити преди отбелязване на исковата молба за
отмяната.
При отмяната на дарението неизпълнението на задължението за признателност следва да бъде също
виновно. Умишлено убие дарителя, набеди, откаже да плати издръжка. Отмяната има обратно действие.
Отмяната на дарението става винаги по съдебен ред и искането се предявява в едногодишен срок откакто
на дарителя са станали известни основанията за отмяната на дарението. Развалянето на договора може да
се извърши в продължение на 5 год. давностен срок.
Спонсорство. Съгласно Чл.2 на ЕВРОПЕЙСКА КОНВЕНЦИЯ ЗА ТРАНСГРАНИЧНА ТЕЛЕВИЗИЯ,
спонсориране" означава участието на физическо или юридическо лице, което не се занимава с радио- и
телевизионна дейност или произвеждане на аудио-визуални произведения, в пряко или непряко
финансиране на едно предаване с цел да се съдейства за разпространението на неговото име, търговска
марка или обществен облик.
"Спонсорство" е сделка, при която спонсорираното лице извършва или не извършва действия, имуществено
нееквивалентни на даденото от страна на спонсора. Когато спонсорираното лице е длъжно да осигури
насрещна престация - реклама, еквивалентна на предоставеното от спонсора, се прилагат правилата за
търговска сделка.
35. Наемни отношения. Договор за наем. Пренаемане, прекратяване на наемното

отношение. Лизинг - понятие и видове.
С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно

ползване, а наемателя – да му заплати определена цена.
Необходимо е да се постигине съгласие относно: вещта, която се предоставя и възнаграждението
(цената), която наемателя дължи за предоставеното му ползване.
Няма да е налице наемно отношение, ако ползването на чужда вещ е самоволно установено и не се
опира на изрично или мълчаливо съгласие на наемодателя.
Договорът за наем:
1._Поражда задължения и за двете страни, т. е. е двустранен;
2._Всяка от страните по договора за наем поема задължения срещу поето насрещно задължение
към нея от другата страна – той е и възмазден.
3._Създава само облигационноправни връзки между сключилите го страни – с него наемодателят
се задължава да обезпечи на наемателя възможността за използва наетата вещ в продължение на
определено време.
4._Главното задължение на наемодателя е да предостави на наемателя ползването на недвижимия
имот.
Наемът е неформален договор: за валидното му сключване не е необходимо да се спази някаква форма.
Договорът за наем се счита сключен в момента, в който страните постигнат съгласие относно вещта, която
90

lOMoARcPSD|4574750
се предоставя в ползване, и относно цената срещу която това ползване да се поставя, а не едва когато
вещта се предаде на наемателя въз основа на постигнатото съгласие. Страните могат да се споразумеят и
относно продължителността.
Страни са наемателя и наемодателя. Всеки способен (или овластен) да управлява едно имущество е
способен (властен) да го дава под наем, стига само сключеният договор да съставлява акт на
обикновено управление. Законът не позволява договаря не сам със себе си.
Една вещ може да бъде дадена под наем от всичките й страни, също както и няколко лица могат да бъдат
нейни наематели.
Предмет на договора за наем – вещ и цената. Веща – движими (кораб, автомобил, компютър и пр.) и
недвижими (земя, всякъкви помещения и места); части от вещи (стена на къща за реклами); собствени и
чужди вещи. Не могат да бъдат отстъпвани: заместими и потребими вещи.
Цената е насрещната престация на наемателя за предоставеното му временно ползване на една вещ.
Договор без наемна цена не е наемен договор, а договор за заем за послужване. Цената се уговаря
обикновено в пари. Може да бъде уговорена и в друга престация.
Пренаемането е договор, с който наемателят на една вещ отстъпва ползването на цялата или на част от
наетата вещ на друго лице срещу заплащане на наемната цена.
На наемателя е отстъпено ползването на вещта. Това става на свой ред той отстъпва ползването. Той става
наемодател. Съгласието на наемодателя не е необходимо, за да може наемателя да пренаеме част от
наетата вещ.
Пренаемането предполага два договора за наем: един между наемодателя и наемането и втори между
наемателя и пренаемателя.
Пренаемането не засяга правата на наемодателя. Наемателят си остава задължен по договора за наем,
дори ако наемодателят се е съгласил с пренаемането. Ако пренаемането е било изрично забранено и
наемателят въпреки това е пренаел, ясно е, че е нарушил договорното си задължение и наемодателят ще
може да развали договора за наем.
Общото между договора за наем и договора за пренаемане е, че те имат за предмет една и съща вещ или
част от вещ. Освен това едно и също лице е страна и по двата договора. При наема, то има качеството на
наемател, а при договора за пренаемане – пренаемодател. На трето място договорът за наем е
предпоставка да се сключи съглашението за пренаемане. Унищожаването на договора за наем или неговото
разваляне би следвало да доведе до прекратяване и на пренаеманото отношение. Тъй като е възможно да
наема чужда вещ, би следвало да се приеме, че е сключен първоначален договор за наем. Следващата
особеност на договора за пренаемане е невъзможността пренаемодателят да предостави на пренаемателя
повече права, отколкото това е уговорено в договора за наем.
Прекратяване на наемното отношение. Страните сами определят началния и крайния момент на наемния
период. Наемното отношение се прекратява с изтичане на срока, за който е у говорено. Може да не е
уговорен момент на прекратяване. Всяка от страните може да го прекрати с едностранно предизвестие.
Законът не позволява за повече от 10 год. Договорът за наем може да бъде сключен и под условие –
отлагателно или прекратително.
Прекратяване на наемното отношение:
1) по взаимно съгласие;
2) с изтичане на наемния срок;
3) чрез предизвестие на едната страна до другата;
4) чрез едностранно изявление за разваляне на изправната по договора страна;
5) вследствие погиване на наетата вещ;
6) поради погасяване на правото на ползване – наемодател и
7) на основание чл. 235 ЗЗД – възможност за управителния съвет на етажната собственост да поиска
изграждането на наемателя на етаж или част от етаж, който не изпълнява наредбите относно реда и
управлението в сградата.
Лизинг - понятие и видове. Няма специални изисквания за страните, те се наричат лизингодател и
лизнгополучател. Договорът е двустранен, възмезден, консенсуален, неформален, но в ЗОЗ е предвидена
възможност за противопоставяне на договора за лизинг на залога, т.е. лизингополучателят може да залага
полученото имущество. Тогава може да възникне конфликт в интересите на кредиторите на лизингодателя и
лизингополучателя. За да се избегне тази възможност се прави вписване на лизинга, за да се може
лизингополучателят да го противопостави на заложния кредитор на лизингодателя.
Предмет на лизинга са вещи, по начало непотребими. Няма ограничения по отношение на срока, както при
наема (до 10 г.). Лизингът издава известна близост с договора за наем, тъй като предмет и на 2та договора е
ползването на вещ.
Разграничения на договора за лизинг.
1. Различия с договора за наем. При лизинга срокът на ползването е съобразен с икономически полезния
живот на вещта – вещта се ползва докато се извлекат полезните й свойства. След изтичането на този срок
счетоводната стойност на вещта е равна на нула, макар че пазарната стойност може да е по-голяма от нула,
което обосновава възможността за закупуване на вещта.
При лизинга е възможно собствеността на вещта да премине върху лизингополучателя за разлика от
договора за наем. Това е само възможност, а не иманентна характеристика на договора за лизинг.
91

lOMoARcPSD|4574750
При лизинга всички разноски са за лизингополучателя, което не е така при наема. При наема текущите
разноски са за наемателя, а останалите за наемодателя.
Рискът от случайно погиване може да е за лизингодателя, но житейски в повечето случаи е предвиден за
лизингополучателя. При наема винаги е за наемодателя.
При лизинга, тъй като срокът на договора е свързани икономически полезния живот на вещта няма горна
граница за срока на договора, изключено е едностранното прекратяване с предизвестие и не важи
правилото за мълчаливото подновяване. Това води до изводът, че лизингът е винаги срочен договор.
2. Лизингът много прилича на продажба със запазване на собствеността, но има различия: При
продажбата преминаването на собствеността е задължително, а при лизинга – не.
При рискът винаги е върху купувача, а при лизинга законодателят урежда диференцирани хипотези.
Видове лизинг.
1) Лизинг – с договора за лизинг лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу
възнаграждение. Това определение не се различава от определението за наем.
2) Финансов лизинг – договор, с който лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице, при
условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Този
договор има смесен характер, тъй като включва уговорки за ползване на вещта, но и включва уговорки от
договора за поръчка – лизингодателя извършва правни действия за придобиване на вещта.
36. Заем. Заем за послужване. Заем за потребление. Банков кредит.
Съществуват два вида договори за заем: заем за потребление и заем за послужване. Поради различния им
предмет и различната им структура те се уреждат от различни норми.
Заем за послужване е договор, с който едно лице (заемодател) предоставя безвъзмездно на друго лице
(заемател) определена вещ за временно ползване, която заемателят се задължава да върне на уговорения
срок или след уговореното ползване.
Характерни белези
1)_Необходимо е съгласие: заемодателят да се съгласи да предостави безвъзмездно определена вещ за
временно ползване на заемателя, а заемателят да се задължи да му я върне след ползване. Изисква се
фактическо осъществяване - предаване.
2)_Консенсуален договор – доколкото е допустим.
3)_Безвъзмезден договор
4)_Едностранен договор – заемодателя предоставя на заемателя определена вещ за временно ползване.
Страни могат да бъдат всички гражданскоправни субекти. Някои вещи се дават на непълнолетни и на
малолетни (книги от библиотека). Предмет са както движими и недвижими вещи. Но само индивидуално
определени вещи. Договора е сключен е щом се постигне съгласие по неговите клаузи между страните. Не
се предвижда особена форма.
Права и задължения на заемателя
Право да използва вещта.
Задължения:
1. Да пази веща, която е получил – като добър стопанин.
2. Да я върне при изтичане на уговорения срок.
Задължения на заемодателя
Право да иска вещта си обратно в пълна изправност;
Задължения:
1) да търпи ползването й;
2) да плати извънредните разноски за заложената вещ, ако такива са били необходими и
неотложни;
3) да съобщи на заемателя всички скрити недостатъци.
Прекратяване:
1. Изтичане на срока;
2. Предсрочно прекратяване: ако заемодателя се нуждае неотложно от нея; заемателя си служи с
нея по начин, несъобразен с уговореното; когато заемателя почине.
Заем без срок може винаги да иска вещта си, ако не е уговорен срок ползването или не е определена целта
на ползването.
Според чл. 240 от ЗЗД заем за потребление е договор, с който заемодателят предава в собственост на
заемател пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от
същия вид, количество и качество”. Това са: кредитни сделки.
Характеристики:
1. Реален договор – сключен е в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната
страна да заеме, а другата да получи в заем пари или заместими вещи.;
Консенсуален договор – е обаче договорът, с който някой се задължава да даде заем “обещава
заем” – този договор по своята правна същност е предварителен.
92

lOMoARcPSD|4574750
2. Прехвърляне в собственост – парите и заместимите вещи се предават на заемателя в

собственост за потребление – консумиране. Не е длъжен да върне точно заетите вещи, а
заетата сума.
3. Пари или заместими вещи – предмет: могат да бъдат само пари или заместими вещи.
4. Форма - не се обуславя от спазването на някаква форма.
5. Едностранен договор – възникват задължения само за заемателя.
6. Безвъзмезден – тук прилича на заема за послужване. Ако е у говорено да върне нащо по-малко
от полученото, очевидно е, че сте му подарили нещо. Когато е уговорено, че заемателя ще ви
върне повече от полученото, то явно е, че ще е налице възмезден.
Заемателя е длъжен да върне вещ от рода и качеството на заетата и в количеството, еднакво със заетото.
Ако не е уговорен срок, заемателя трябва да върне вещта в рамките на 1 месец от паканата на заемодателя.
Заемодателя няма задължение. Той отговаря за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци
на заетата вещ, ако умишлено или небрежно не ги е съобщил на).
Уговорката на лихви при заема за протреблание, макар че превръща същия във възмезден договор, не го
определя като двустранен. При уговарянето на лихви задължението на заплащането им възниква за
заемателя, а не за заемодателя. Това е едно от малкото изключения от правилото, че двустранните
договори са възмездни, а едностранните безвъзмездни.
Банков кредит. С договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична
сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва
сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Заемателят плаща лихва по
кредита, уговорена с банката. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма.
Заемателят е длъжен да даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и
изпълнението на договора.
Освен в предвидените в договора случаи банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита,
когато:
-той не се ползва за целта, за която е получен, като преди да упражни правото си за предсрочно връщане на
сумата, банката дава на кредитополучателя достатъчен срок;
-заемателят представя неверни сведения;
-обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок;
-заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние.
37. Влог. Правилен влог и неправилен влог. Банков влог. Влог в публичен склад.
С договора за влог влогоприемателят поема задължение да пази безвъзмездно или срещу

заплащане предадената му от влогодателя движима вещ и да я върне на уговорения срок или при
първо поискване.
Предмет на договора за влог могат да бъдат само индивидуално определени движими вещи - заместими
или незаместими.
За валидността на договора за влог е необходимо страните да постигнат съгласие: влогодателят да се
съгласи да вложи, а влогоприемателят – да приеме една движима вещ на влог. Счита се за сключен, когато
влаганата вещ се предаде за пазене на влогоприемателя, освен ако вещта се намира вече в ръзцете на
лицето, което се задължава да я пази.
Едностранен договор е защото от него възникват задължения само за влогоприемателя. Могат да
възникнат задълженията в тежест на влогодателя, напр. задължение да понесе разноските по пазенето на
вещта или да плати уговореното възнаграждение. Тогава договорът за влог се превръща в несъвършен
двустранен договор.
Безвъзмезден договор – влогоприемателя услужва на влогодателя, като пази вещта му. Може да бъде
платено възнаграждение. В такъв случай договорът за влог се превръща във възмезден и двустранен
договор.
Самостоятелен договор – договорът за влог е налице, само ако задължението за пазене на предадената
вещ е изключително и главно негово държане.
Неформален договор – не е нобходима особена форма за сключване на договор за влог. Простото
съгласие на страните, последвано от предаване на влаганата вещ, е достатъчно за неговата валидност.
Задължения на влогоприемателя
Задължение за пазене – договорът за влог се ключва, за да бъде пазена една движима вещ от
влогоприемателя – като добър стопанин; на подходящо място; да я съхранява на правилното място; да
изпълни задължението лично; не може да я използва за сови цели; длъжен е да я пази до изтичане на
уговорения за това срок.
Задължение за връщане – влогоприемателят е длъжен: да върне движимата вещ, която е приел да пази;
да я върне с плодовете й; когато му бъде поискана; да върне вложената вещ на разноски на влогодателя,
там където тя е трябвало да бъде пазена. Влогоприемателя разполага с два иска: ревандикационен и с
облигационен произтичащ от договора за влог.
Задължения на влогодателя – влогът е едностранен договор. Поначало от него не възникват задължения
за влогодателя. Той има само права. И все пак е длъжен: да заплати извършените разходи за пазене;
93

lOMoARcPSD|4574750
изпълни задълженията, които влогоприемателя е поел с оглед да запази вещта; да обезщети

влогоприемателя за вреди и извършените разноски, причинени от скрити недостатъци, ако
влогоприемателят не ги е знаел.
ТЗ урежда договора за банков влог, който е разновидност на договора за паричния влог и може да бъде
обикновен или правилен и паричен или неправилен. С правилния влог, банката се задължава да пази
предадените й определени парични занци, ценни книги или други движими вещи срещу възнаграждение.
Договорът за необходим влог се сключва със съгласието на влогодателя и влогоприемателя. Върху тяхната
воля не се упражнява насилие или заплащане. Страните и по-специално влогоприемателя има възможност
да се откаже от посещение на съответното помещение (театър, ресторант), в което се изисква
задължителното предаване във влог на връхни дрехи, багаж и др. При подобни бедствия влогоприемателят
може да предпочете сам да пази своите вещи, да продаде същите и пр. Има важно практическо значение,
свързано с доказателствата допустими в евентуален граждански процес. Известни са ограниченията и
забраната за свидетелски показания с оглед на доказване на твърдени обстоятелства. Тези ограничения не
се прилагат при необходимия влог.
Банков влог.
Обикновен влог - С договор за банков влог банката се задължава да пази предадените й определени
парични знаци, ценни книги или други движими вещи срещу възнаграждение. Влогодателят може всякога да
поиска връщането на вложена вещ, даже и да е уговорено, че влагането ще трае определено време. В този
случай влогодателят дължи възнаграждение само за времето, през което вещта е била пазена, обаче той
трябва да заплати на банката разноските, които тя е направила с оглед на уговореното времетраене на
влога.
Паричен влог - При паричен влог банката дължи паричната сума на влогодателя в същата валута и размер,
както и уговорената лихва. При предсрочно изтегляне на суми от срочен паричен влог се дължи лихва както
при безсрочен влог, освен ако е уговорено друго. При паричен влог банката издава на влогодателя документ
за всички вноски и плащания по влога. При различия между данните по партидата на банката и издадения
на влогодателя от нея документ се предполага до доказване на противното, че данните по издадения
документ са верни. При загубване, унищожаване или открадване на издадения влогов документ
влогодателят е длъжен незабавно писмено да уведоми банката. Банката не носи отговорност, ако преди
получаване на уведомлението добросъвестно е платила сума на лице, което въз основа на недвусмислени
обстоятелства се явява овластено да получи сумата. Пълномощник може да тегли суми от паричен влог, ако
пълномощното е с нотариално заверен подпис.
Управление на ценни книги - Банката може да се задължи да управлява вложените ценни книги, като
упражнява правата по тях, освен ако е уговорено друго.
Влог под условие и в полза на трето лице - При банков влог под условие или в полза на трето лице, ако
условието не се сбъдне или третото лице почине, вложените пари, ценни книги или други движими вещи се
връщат на влогодателя.
Договор за банкова касета - С договор за банкова касетка банката приема за определен срок срещу
възнаграждение да пази парични знаци, ценни книги, други вещи и документи. До съдържанието на
касетката достъп има само ползвателят. Договорът за банкова касетка може да бъде с обявено или
необявено пред банката съдържание на вложеното. Банката няма право да притежава копие от ключа на
касетката, предаден на ползвателя. В касетката не могат да се поставят предмети, застрашаващи
сигурността на касетката и на банката, и вещи, чието приемане е забранено от закона. Банката контролира
по подходящ начин спазването на това изискване, без да се разкрива съдържанието на вложеното, когато то
не е обявено. Ако вложителят наруши забраната банката може незабавно да развали договора.
При разваляне на договора поради неплащане на уговореното възнаграждение банката може да поиска
отваряне и установяване на съдържанието на касетката с участие на нотариус. Намерените в касетката
предмети остават за пазене в банката, на която се дължи обезщетение за разноските и възнаграждение. За
вземанията си по договора банката има право на задържане върху вложеното в касетката. Банката отговаря
пред ползвателя, ако вложеното погине поради непреодолима сила.
Влог в публичен склад. Това е договор, с които влогоприемателя приема срещу възнаграждение стоки със
задължение да ги пази и върне на влогодателя или на друго овластено от него лице.
Страните по договора са влогодател и влогоприемател. За влогоприемателя има изисквания в
специални закони – той трябва да има качество публичен склад, като различните търговци се лицензират, за
да извършват такава дейност, от различни органи. В някои случаи тези публични складове са под специален
митнически режим – антрепозитни складове (територията на тези складове не се смята за територия на
страната).
Договорът за публичен склад е двустранен, възмезден и формален договор. Търговският закон
предвижда, че този договор трябва да се впише в складов регистър, който се води от влогоприемателя. ТЗ
не е уредил значението на това вписване. Според Калайджиев то дава противопоставимост на трети лица.
Вписването се извършва по ред определен от министъра на правосъдието. В законът не е ясно казано, но е
по-правилно да се приеме, че договорът е реален. В повечето случаи това е вид неправилен влог, тъй като
трябва да се върнат вещи от същото количество и качество. Обикновено става дума за вещи които се
сместват – жито нефт и др. Ако е уговорено договорът за публичен склад е правилен.
Искът за вреди срещу влогоприемателя се погасява с едногодишна давност. Давностният срок
започва да тече от деня на връщане на вложената вещ. Когато вложената вещ не е върната,
94

lOMoARcPSD|4574750
давностният срок започва да тече от деня, в който е следвало да бъде върната, а при
погиването й - от деня на узнаването. Когато липсата, повредата, погиването или късното връщане
на вещта са причинени умишлено от влогоприемателя, давността е тригодишна.
38. Изработка - обща характеристика, отграничения. Сключване и действие на

договора за изработка. Особености на прекратяване на изработката.
С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо съгласно

поръчката на другата страна, а последната да заплати възнаграждение.
Договора за изработка е:
1) консенсуален – защото страните по него са обвързани, щом постигнат съгласие;
2) двустранен – защото създава задължение и за двете страни: едната – да изработи нещо; за
другата – да приеме изработеното и да плати.
3) Възмезден – защото срещу това, което изпълнят ще изработи, другата страна дължи
възнаграждение.
Характерни особености
1._Трудов резултат – изпълнителят се задължава да изработи нещо. Предмет на задължението му
е един продукт на труда, един трудов резултат
2._Лични качества – зависи от волята на сраните:
а) с оглед личните качества – изпълнителя не може да бъде заместен в работата; трябва да
я извърши лично;
б) не е сключен с оглед на личните качества на изпълнителря – тези качества не са
съществени условия за договора; може да бъде заместен;
в) когато е ЮЛ, поръчката ще бъде извършена от трудов колектив – престацията ще е
винаги заместима.
3._Самостоятелност – изпълнителят трябва да изработи нещо съгласно поръчката на другата
страна – изпълнителят е стопански и оперативно савостоятелен при изработката.
4._Рискът – има две значения:
а) рискът на изпълнението се заключава в: че той не може да претендира никакво
възнаграждение, ако не може да изработи поръчаното или погине и пр. поради обстоятелство което не
може да се вмени във вина на някоя от страните;
б) при изработването на нещо се влагат материали – Кой носи риска от случайно погиване?
– на материала – за сметка на този, който го е дал; ако не е случайно погиването, а е виновно или ако
страната даващата страна е в забава – се решава по обратния ред.
5._Приложно поле – този договора е едно средство за задоволяване на редица битови нужди на
гражданите от построяването на къща до чистенето на комини.
Изпълнителят е длъжен да изработи поръчаното със свои средства - с помощта на своята организация,
своите парични средства, оръдия, съоръжения и инструменти, но може да бъде уговорено и друг.
Изпълнителят е длъжен да съхранява с грижата на добър стопанин вещите, които поръчващият е поставил
на негово разпореждане - доставения му материал, предадените му за ползване инструменти и
съдържания, а и вещта, която следва да поправи или преобразува.
Изпълнителят е длъжен да извърши работата съобразно поръчката – съобразно исканията, упътванията и
проектите на поръчващия.
Изпълнителя, трябва да предупреди поръчващия ако материала му е негоден.
В противен случай:
1. Губи правото си на възнаграждение;
2. дължи обезщетение на поръчващия.
Поръчващият трябва при приемането “да прегледа работата и да направи всички възражения за
неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при
обикновения начин на приемането или се проявят по-късно.
Ако се установи, че отклонението между поръчаното и изработеното е толкова съществено, че работата се
оказва негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поръчващият има право да
развали договора с едностранно изявление. Може да иска и обезщетение.
Ако отклонението не е толкова съществено, поръчващия не може да развали договора, а ще трябва по
свой избор да се задоволи
Ако му липсва нещо уговорено – поръчващия вижда в него един недостатък. Това е хипотезата “отклонение
от поръчаното”:
Отговорността на изпълнителя за недостатъци се погасява в кратки даностин срокове – с изтичане на
шест месеца, респективно 5 год. при строителни работи, считано от деня на предаването на работата.
Сроковете могат да бъдат удължавани.
Изпълнителят е в забава, ако не изработи или не предаде работата на уговорения срок. Върху него
преминава рискът от случайно погиване или повреждане. Поръчващия може да иска изпълнение заедно с
обезщетение за вредите от закъснението.
Работата се извършва за поръчващия и трябва да му се предаде. Едва с предаването й изпълнителят се
95

lOMoARcPSD|4574750
освобождава от задължението си. Относно мястото и начина на предаването важат общите правила, ако
друго не е уговорено.
Отграничения:
От трудовия договор:
Прилики: и при двата договора едната страна се задължава да полжи труд срещу възнаграждение.
Разлики:
а) дължи се крайният резултат, б) стопанска и оперативна самостоятелност на
а не работа, работна сила; изпълнителя;
в) средствата се осигуряват от изпълнителя, г) изпълнителят носи риска, а не работодателя;
а не от работодателя; д) изпълнителят може и да не изпълни лично;
е) трудовият договор е формален.
От продажбата на вещ, която продавачът ще изработи:
Прилики: имат сходен правен режим.
Разлики: различинят предмет на задължението; процесът на производството;
а) ако основният материал е на купувача – продажба;
б) с материал на изпълнителя – зависи от вида на вещта – индивидуално или родово определена.
Родовото задължение поставя на преден план собствеността, т.е. налице е продажба.
От поръчката:
а) предмет са правни, а при изработката – фактически действия;
б) поръчката по принцип е едностранен и безвъзмезден договор;
в) поръчката е договор с оглед на личността и доверието между страните;
г) при поръчката рискът по принцип е за доверителя.
ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ПОРЪЧВАЩИЯ
2. да даде на изпълнение необходимото съдействие за изпълнение на работата;
3. да приеме изработката съобразно договора работа;
4. да плати възнаграждение за приетата работа.
ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДОГОВОРА
1. с изработването и предаването на поръчаната работа;
2. чрез едностранно изявление на изправната страна за развалянето му при неизпълнение от
другата;
3. вследствие последващата невъзможност;
4. смърт или неспособност на изпълнителят да извърши работата.
39. Мандатни отношения. Поръчка. Комисионен договор. Спедиционен договор.
Поръчка. С договора за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя

възложените му от последния действия.
Характерни белези
1) Консенсуален договор – договора за поръчка – наричан най-често мандат – е консенсуален договор. Той
се счита сключен от момента, в който довереникът (мандатаря) се съгласи да извърши това, което
доверителят (мандантът) му предлага да извърши за негова сметка. За неговата валидност не се изисква
никаква форма.
2) Предмет са действията, които доверителят е поръчал и довереникът се е задължил да извърши. С
договора за поръчка довереникът се задължава само за извършването на правни действия.
Правните действия, които довереникът се задължава да извърши, могат да бъдат общо или еднолично
посочени. В първия случай мандата е общ, а във втория - частен. Има правни действия, чието сключване не
може да се възлага на друг. Предмет на поръчката не може да бъдат и непозволените действия.
Довереникът се е задължил да извърши правни действия за сметка на доверителя. Това трябва да направи
лично. Договорът за поръчка поначало е безвъзмезден договор.
С договора за поръчка довереникът е натоварен да извърши някакво правно действие за сметка на
доверителя си. Това, което е овластен да извърши за сметка на доверителя си, той ще го извърши от свое
име. Пълномощието е отделна и самостоятелна сделка, която може да се прибави към едни мандатни
отношения.
Упълномощаването на довереника за сключване на договори, за които законът изисква особена форма,
трябва да бъде дадено в същата форма. Тази форма е смекчена само, ако за договора, който довереникът
трябва да сключва се изисква нотариална форма. В този случай упълномощаването следва да бъде
извършено писмено с нотариално заверен подпис.
Задължения на довереника
1. Задължение за изпълнение – да извърши възложените му правни действия с грижата на добър
стопанин;
2. Уведомяване, когато: е натоварил друг; се е отклонил от дадените му нареждания; че е изпълнил
поръчаното.
3. Отчет – на доверителя за всичко, което е направил.
4. Довереникът е длъжен да предаде на доверителя си всичко, което е получил във връзка с мандата.
96

lOMoARcPSD|4574750
Задължения на доверителя
1. Да авансира довереника – при поискване той е длъжен да му даде необходимите суми за
изпълнението на мандата;
2. Да заплати разноските, които довереникът е направил в изпълнение на поръчката, заедно с лихвите
върху тях от деня на изразходването им;
3. Да плати вредите, които довереникът е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката;
4. Да плати на довереника уговореното възнаграждание;
5. Да поеме задълженията, които довереникът е поел към трети лица в изпълнение на мандата и така
да го освободи от тях.
Прекратяване на поръчката
1) с изпълнението на поръчаното;
2) с оттегляне на поръката от доверителя;
3) с отказ от довереника;
4) със смъртта или запрещението на една от страните;
5) при последващата невъзможност на изпълнението
6) взаимно съгласие.
Комисионен договор. Комисионният договор, спедиционният договор и договорът за консигнация
образуват гръбнака на мандатните отношения в търговското право. Те са модификации на договора за
поръчка по ЗЗД. При договора за поръчка има 2 страни в правоотношението – доверител и довереник.
Доверителят възлага на довереника да извърши за негова сметка определени правни действия.
Комисионният договор е договор, по силата на който едно лице (довереник/комисионер) се
задължава срещу възнаграждение по поръчка на друго лице (доверител/комитент) да извърши от
свое име и за сметка на доверителя една или повече сделки. Правоотношението се развива между 2
страни - комисионер и комитент, по необходимост и едно трето лице.
Разграничение между комисионния договор и договора за поръчка. Комисионният договор може да се
разглежда като подвид на мандата, при който не е възможно упълномощаване. Общото между тях е, че в
двата договора правното действие се извършва са сметка да довереника и правните последици настъпват в
неговата правна сфера.
Различията между двата договора са свързани и с различия между комисионера и довереника:
Комисионният договор е двустранен, докато поръчката е едностранен. Комисионерът действа винаги
възмездно, довереникът по правило действа безвъзмездно.
Най-съществената разлика е, че комисионният договор не може да бъде съчетан с упълномощителна
клауза. Комисионерът винаги действа от свое име, довереникът може да действа от свое име, но може да
бъде упълномощен. Комисионерът действа винаги от свое име, но за чужда сметка.
Комисионерът е търговец а довереникът е субект на гражданското право.
Има разлика и в предмета – при поръчката става дума за правни действия, а при комисионния договор за
сделки.
Комисионерът се задължава от свое име срещу възнаграждение да сключи една или няколко сделки.
Следователно предмет на комисионния договор е сключването на тези сделки. Те се означават като
изпълнителни сделки - могат да бъдат различни (покупко-продажба, наем, лизинг - почти всички договори).
Тези сделки комисионерът извършва от свое име и за сметка на доверителя По повод на комисионния
договор съществуват поне три отношения:
1. Комисионен договор (учредителна сделка) - между доверителя и довереника. По силата на комисионния
договор доверителят поръчва/нарежда на довереника да извърши една или няколко сделки.
2. Изпълнителна сделка - между комисионера и трето лице в изпълнение на комисионния договор. Важното
е, че 3тото лице се намира в правна връзка с комисионера, а не с комитента. Комисионера е страна по
сделката и от него може да се търси изпълнение. Резултатът от тази сделка настъпва в правната сфера на
комисионера (той действа от свое име) и следователно трябва да го прехвърли на комитента.
3. Отчетна сделка – между комисионера и комитента за прехвърляне на резултата от изпълнителната
сделка. Комисионерът сключва сделката с 3тото лице не за себе си, а за комитента и за това е длъжен да
му прехвърли резултата от тази сделка.
По комисионния договор комисионерът трябва да изпълни нареждането такова, каквото доверителят е дал,
с грижата на добрия търговец. Той трябва да се съобразява и с допълнителните нареждания на доверителя
в хода на изпълнението на поръчката. Ако комисионерът сключи изпълнителната сделка при по-изгодни
условия от поръчката, по-благоприятните резултати са за доверителя.
Ако комисионерът не изпълни нареждането на комитента, комитентът не е обвързан от изпълнителната
сделка и следователно може да не приеме резултатите от нея. Комисионерът няма да може да прехвърли
правата и задълженията от сключената по този начин изпълнителна сделка. При изпълнение на поръчката
комисионера трябва да пази интересите на доверителя с грижата на добър търговец.
Комисионерът е длъжен да даде отчет на комитента за сключената сделка .
Специално задължение – делкредере. Това е допълнително задължение за комисионера, по силата
на което той отговаря, че третото лице ще изпълни своите задължения по изпълнителната
сделка. В полза на комисионера възниква правото на допълнително възнаграждение над комисионната,
което и да не бъде уговорено се дължи в обичаен размер.
Задължения на доверителя (комитента):
97

lOMoARcPSD|4574750
1) Да приеме резултата от изпълнителната сделка.

2) Да плати разноските, които са направени от комисионера – става дума за разумните разноски, които са
във връзка с договора.
3) Да плати възнаграждение, което е независимо от изпълнението на сделката от третото лице.
4) Задължение да прегледа стоката – не е същинско задължение.
За вземането си за възнаграждение и разноски комисионерът има право на законен залог.
Спедиционен договор. Страни по договора са доверител и спедитор, като може да участва и превозвач. По
силата на спедиционния договор едно лице (спедитор) се задължава срещу възнаграждение да
сключи от свое име, но за сметка на доверителя, договор за превоз на товар. Спедиционният договор е
разновидност на комисионния договор. Особеност на спедиционния договор спрямо комисионния е
стесненият предмет на изпълнителната сделка - само и единствено сключване на договор за превоз на
товар. Договорът е възмезден, двустранен.
Спедиторът сключва изпълнителната сделка от свое име, възможно е обаче спедиторът да бъде
упълномощен да сключи сделката от името на доверителя. Тогава спедиторът се явява като един
упълномощен довереник по договор за поръчка. Тази разновидност на договора, която се отклонява от
общия режим, се означава в теорията като несъщински спедиционен договор.
Задължения на спедитора:
1) Задължение да сключи от свое име, но за сметка на доверителя превозен договор като избере най-
подходящия превозвач и най-подходящата тарифа.
2) Да съхранява товара от момента, в който го е получил от доверителя и да предаде товара на превозвача,
за да бъде осъществен превозът. Ако това се налага, той трябва да направи необходимите разноски за този
период.
3) Да изпълнява нарежданията на доверителя: Спедиторът е длъжен да спазва указанията на доверителя
за пътя, посоката и начина на превоз, както и за подбора на превозвачите и на следващите спедитори.
отношение на пътя и начина, по който трябва да бъде извършен превозът. Законът предвижда сериозни
санкции ако спедиторът се отклони от поръчката – той отговаря за всички вреди освен ако докаже, освен ако
докаже, че те биха настъпили и ако беше спазил указанията на доверителя.
4) Длъжен е да уведоми доверителя за евентуално неподходящата опаковка на товара, за да знае дали е
годен да издържи превоза.
5) Длъжен е да застрахова товара ако това му е наредено от доверителя.
6) Дължи отчет - да прехвърли резултатите от сключения превозен договор на доверителя
Задължения на доверителя.
1) Дължи възнаграждение на спедитора.
2) Да възмезди спедитора за всички направени разноски от него. Включват се: основна превозна такса;
допълнителни превозни такси; такси за складиране, товарене, разтоварване, опаковане, преопаковане,
застраховане.
3) Дължи да уведоми спедитора за особеностите на товара, за да може той да прецени опаковането, начина
на превоз и др.
Права на спедитора:
1) Спедиторът има възможност вместо да сключи договор за превоз сам да извърши превоза - встъпване в
изпълнителната сделка. Практически това е най-честата хипотеза. Може винаги да го направи без някакви
особености – няма специалните изисквания от комисионния договор. Последици, когато спедиторът сам
извършва превоза: придобива правата по един превозен договор, съответно и задълженията.
2) Спедиторът има право без изрично овластяване да възложи сключването на превозен договор на друг
спедитор.
3) Спедиторът има право на законен залог. Ако има множество спедитори, всеки от тях може да упражни
заложното право за всеки друг - случай на активна солидарност.
Искът за вреди се погасява със специална кратка погасителна давност – едногодишен давностен срок за
отговорността, която спедиторът носи, ако със своите действия причини вреди на доверителя. Специалната
давност важи само за същинския спедиционен договор, ако спедиторът е бил упълномощен и действа от
името на доверителя, важи общият петгодишен давностен срок. Този срок важи и относно претенциите на
спедитора към доверителя, както и за другите претенции на доверителя към спедитор.
40. Договори за дружество. Договор за гражданско дружество. Дружество със

съучастие. Консорциум.
Договор за гражданско дружество. С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да
обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел. Дружеството е форма на
обединение на хора за постигане на една стопанска цел с общи средства и с общи усилия.
Многостранен договор – с дружествения договор две или няколко лица се обвързват взаимно за постигане
на една стопанска цел. Участниците се задължават да си сътрудничат за постигането на целта.
Лицата, които образуват дружеството, юридически се покриват с броя на съдружниците. Те не смятат да
постигнат преследвания от тях общ резултат чрез един друг нов правен субект, съставен от самите тях, но
98

lOMoARcPSD|4574750
различен от тях, не му придават корпоративно устройство (нямат уставен капитал, управителен съвет).
Следователно не е ЮЛ. Дружествения договор създава между субектите вътрешно единство. Сделките с
трети лица сключва не дружеството, а отделния съдружник.
Законът изрично изтъква, че целта, с оглед на която се сключва Дружествения договор, трябва да бъде
стопанска. Целеният стопански резултат трябва да бъде постигнат с общи усилия. Това е същественото
усилие за валидността на договора.
Разграничения от ТД.
-от гражданското дружество - с договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят
своята дейност за постигане на една обща цел, а според ТЗ: Търговското дружество е обединяване на две
или повече лица за извършване на търговски сделки с общи средства. Тези дефиниции водят до извода, че
съществува известна прилика между ГД и ТД. Съществуват обаче и следните съществени различия:
 Гражданското дружество не е правен субект.
 Гражданското дружество не е търговец.
 Гражданското дружество не се вписва никъде.
 Управлението на гражданското дружество е различно от управлението на търговското дружество,
защото то няма органи.
 Гражданското дружество не може да бъде обявено в несъстоятелност.
 Няма специални правила относно подсъдността – тя се определя спрямо всеки един от
съдружниците.
-от дружеството със съучастие (тайното дружество) – при него има двама съдружници един явен и
едни таен. Явният съдружник е търговец и извършва цялата дейност, а тайният съдружник прави вноски и
участва в печалбата. Тайното дружество не е търговец и не е уредено от закона.
-от обединенията на ТД:
 Консорциумът може да не е търговско дружество.
 Холдингите са винаги ТД, но само капиталови.
Дружеството със съучастие не е уредено в ТЗ, а е допустимо на общо основание по чл. 9 ЗЗД. То е
дружество, при което едно лице, наречено скрит или таен съдружник (съучастник) участва с вноски и
участие в печалбите или загубите в търговско предприятие, което друг, наречен открит, пълен, явен
съдружник води от свое име и под своята фирма. Дружеството със съучастие не е търговско дружество
по смисъла на ТЗ, нито може да придобие качество търговец.
Дружеството със съучастие е близко до КД, защото има един ограничено отговорен съдружник – тайния
съдружник отговаря до размера на вноската си, но дружеството със съучастие не е юридическо лице.
Дружеството със съучастие прилича и на договор за заем – възмездно тайния съдружник е дал пари или
имущество на явния. За разлика от заема тайния съдружник получава печалба, а не лихва. Освен това за
тайния съдружник съществува заинтересованост дружеството да започне да печели, като той има известна
възможност за въздействие върху дейността му.
Дружеството със съучастие прилича на гражданското дружество – и двете не са юридически лица.
Дружеството със съучастие е особено гражданско дружество. Тази особеност се обосновава с някои разлики
от обикновеното гражданско дружество: 1) явния съдружник винаги трябва да е търговец; 2) дейността,
която се осъществява от дружеството със съучастие е извършване на търговски сделки; 3) цялата дейност
се извършва от явния съдружник.
Видове дружества със съучастие в зависимост от обема на дейността:
1) общо дружество със съучастие – за цялата дейност;
2) специално дружество със съучастие – за отделни категории сделки;
3) дружество със съучастие за една сделка.
Възникване на дружеството със съучастие – сключване на неформален договор, който има няколко
съществени елемента:
1) Предмет на дейност на дружеството – участие на скрития съдружник в търговско предприятие на явния.
2) Задължително трябва да се посочи вноската на тайния съдружник и да се отбележи, че тя не става обща
собственост.
3) Да се предвиди, че цялата търговска дейност ще се извършва от явния съдружник и то не като
представител на дружеството или на скрития съдружник, а като самостоятелен търговец.
4) Да се уговори, че явния съдружник отговаря пред 3тите лица със собственото си имущество.
5) Да се уговори разпределението на печалбите и загубите.
6) Да се изключи участието на тайния съдружник в управлението.
Цялото управление на търговското предприятие се извършва от явния съдружник, като той има
задължение за добросъвестно управление и ако го наруши тайния съдружник може да развали договора.
Явният съдружник сключва всички договори с 3ти лица и от свое име поема всички задължения и отговаря
по тях. Тайният съдружник не участва в управлението и не влиза в правоотношения с 3ти лица. Явният
съдружник отговаря за поетите задължения със собственото си имущество – характерът на отговорността се
определя от вида търговец. Тайният съдружник за разлика от комплементаря в КД не е задължен нито
лично, нито заедно с търговеца по сделки на предприятието.
Тайният съдружник има право на част от печалбата – определя се от договора. Има контролно право, което
може да се изведе от уредбата на командитиста, трябва да получи препис от годишния счетоводен отчет и
99

lOMoARcPSD|4574750
може да проверява търговските книги. Тайният съдружник има задължение за вноска – тя се извършва в
патримониума на явния съдружник и няма никаква общност на имуществото.
Смята се, че смъртта, запрещението или прекратяването на юридическото лице на тайния съдружник не
прекратяват дружеството, защото участието е капиталово и може да се наследи. Дружеството със съучастие
може да се прекрати с предизвестие. Смъртта, запрещението или прекратяването на юридическото лице на
явния съдружник прекратяват дружеството и тайния съдружник се конституира като хирографарен кредитор.
Явният съдружник трябва да даде сметка на тайния, който е хирографарен кредитор.
Консорциум. Консорциумът може да бъде търговско или гражданско дружество. За разлика от останалите
търговски и граждански дружества членовете на консорциума могат да бъдат само търговци (всякакви
търговци, включително публични предприятия). Консорциумът може да бъде както персонифицирано
гражданско дружество, така и търговско дружество. Възможно е консорциумът да се създава с временна
цел, но това не е задължително. Консорциумът е обединяване на търговци за извършване на
определена дейност. Става дума за стопанска дейност, в противен случай би имало юридическо лице с
нестопанска цел. Консорциумът е обединение на търговци по хоризонтал.
41. Договор за превоз - обща характеристика и видове. Превозни документи.

Задължения на страните. Отговорност.
Договорът за превоз е в основата на транспортното право, като подотрасъл на търговското право.

Правоотношението се развива между 2 страни – товародател (изпращач) и превозвач. По силата на
превозния договор превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози до определено
място лице, багаж или товар.
Договорът е двустранен и възмезден. Той произлиза от изработката. Договорът има обслужващ характер,
защото се сключва в изпълнение на друг договор, обикновено за покупко-продажба - когато тя е
дистанционна.
Предмет - превозване на лице, багаж, товар. Товар и стока може и да са синоними, но товар е по-общо
понятие, включва и нещо, което може да не е стока - да не е в обръщение. Товарът трябва да се превози (не
пренесе), за да има превозен договор трябва да се ползва превозно средство.
Страни по договора:
1) Товародател (изпращач). Не е необходимо нито да е собственик на товара, който ще се превозва, нито да
е търговец.
2) Превозвач – той задължително е търговец.
3) Интересно е мястото на получателя в договора. Към момента, в който се сключва спедиционният договор,
получателят е трето лице - прилича на договор в полза на трето лица.
Видове договори за превоз.
1. Според предмета на договора:
-превоз на хора;
-превоз на товар.
Превозът на багаж е акцесорен към превоза на хора.
2. Според вида транспорт:
-сухоземен (сухопътен): железопътен, автомобилен, коларски;
-воден: крайбрежен и речен и превоз в открито море - има различи в режима на двата.
-въздушен.
Сключване на договора. Офертата се прави от изпращача. Поставя се въпросът дали договорът е реален
или консенсуален - зависи какъв е конкретният превозен договор. При железопътен и крайбрежен превоз
предаването на товара е елемент от фактическия състав - договорът е реален, трябва да се предаде и
приеме товарителницата. По ТЗ договорът е неформален. Според специалните закони останалите видове
са консенсуални и формални - предаването на товара е в изпълнение на сключения договор.
Превозни документи - различни при различните видове договори, с различно правно значение.
1. Товарителница - при железопътен и крайбрежен превоз. Значението на товарителницата е, че тя е
условие за действителността на превозния договор. Изготвя се в един екземпляр от изпращача и се предава
на превозвача при даването на товара и се предава заедно с него на получателя. Съпровожда товара
(товарителница). Товарителницата не е ценна книга. Товарителницата е документ с доказателствено
значение, които свидетелства за сключването на договора, срока, местоизпълнението. Ако товарителницата
е издадена при железопътен транспорт срещу нея превозвачът издава разписка. Значението на разписката е
за доказването, че е сключен превозен договор и, че товарът е получен. Ако е за крайбрежен транспорт
срещу нея капитанът на кораб (параходстовот) издава квитанция, която има значение на ЦК.
2. Автотранспортна товарителница. Тя не е условие за действителност на превозния договор. Нейното
значение е доказателствено и се приема, че вписаните в нея обстоятелства доказват получаването на
товара и предаването на стоката до доказване на противното. Издава се от изпращача в 3 екземпляра и се
подписва от него и превозвача. Според новия закон тя има значението на товарителния запи, т.е. тя е ценна
книга, може да се прехвърли както товарителния запис. Може да бъде на заповед или поименна.
3. Коносамент – издава се при договора за морски превоз (в открито море). Издава се от превозвача и
представлява едностранно волеизявление на параходството, с което то се задължава да предаде товара на
100

lOMoARcPSD|4574750
легитимирания приносител на коносамента – последният джиратар във веригата на джирата. Коносаментът

е ЦК, може да е на заповед или поименна, която материализира 2 основни права: 1) да се получи товара –
само от този, които е легитимиран по коносамента;и 2) право на разпореждане с товара. Товародателят
прехвърля коносамента на получателя срещу цената на товара.
4. Товарителен запис. Той се издава при железопътен транспорт и е много сходен с коносамента.
Товарителния запис се издава от превозвача по искане на изпращача и представлява едностранно
волеизявление, с което превозвачът се задължава да предаде товара на легитимирания приносител на
записа. Товарителния запис е ЦК – заповедна или поименна. Товарителният запис се дава на товародателя
и докато стоката се превозва, може да сменя своя титуляр без ограничения. Прехвърлянето на
товарителния запис сменя носителя на правото да получи товара – превозвачът трябва да провери
непрекъснатият ред на джирата и ако приносителя на товарителния запис е последния джирата, той му
предава товара.
Задължения на изпращача.
1. Да предаде товара в състояние, годно да издържи превоза. Годността се преценява в 2 насоки:
1)съобразно вида на превоза и 2) съобразно вида на товара. При явно неподходяща опаковка превозвачът
може да приеме товара, ако изпращачът заяви писмено, че вредите са за негова сметка.
2. Да предаде товара със съпътстващите документи, необходими да достигне до получателя. В една
категория случаи е същинско задължение (автомобилен, въздушен, морски транспорт), в друга категория
случаи е елемент от сключването на договора (железопътен и крайбрежен транспорт). Задължение за
предаване на товара няма, когато договорът е с реален характер, защото предаването е елемент от
фактическия състав.
3. Задължение да плати възнаграждение (превозна такса - навло). Плаща се от изпращача при сключването
на договора. Нормата е диспозитивна - страните могат да уговорят нещо различно: отлагане на плащането
изцяло или отчасти.
4. Да плати допълнителни възнаграждения за услуги и операции, свързани с превоза.
Права и задължения на превозвача:
1) Да провери дали опаковката на товара е подходяща, защото е професионалист. Той има и общо
задължение за съдействие при приемане на товара, защото е професионалист и преценява дали товара е в
годно състояние да издържи превоза. Когато опаковката е явно неподходяща, превозвачът може да приеме
товара, ако товародателят заяви писмено, че вредите, които биха настъпили, са за негова сметка, т.е.
необходимо е писмено освобождаване от отговорността, която носи.
2) Да извърши превоза в определения срок и по определения начин. Начинът на извършването на превоза е
различен в зависимост от транспорта (камион, шлеп и т.н.) и в зависимост от стоката, която се превозва
(хладилни камиони, цистерни и т.н.). Това означава, че превозвачът трябва да избере най-краткия път, но
това не е абсолютно задължение - при бедствия трябва да избере най-сигурния път.
3) Да пази товара от приемането от изпращача до предаването му на получателя с грижата на добрия
търговец. Това означава: 1) да не допуска липси (отклонения в количествено отношение); 2) да не допуска
повреда (отклонения в качествено отношение).
4) Да изпълнява допълнителните нареждания на изпращача.
5) Да уведоми получателя за пристигането на товара. От момента на уведомяването превозвачът встъпва в
превозното правоотношение на мястото на изпращача. От този момент тече срокът за рекламации за липси
и повреди.
6) Да предаде товара на получателя в местоназначението. С предаването се прекратява превозното
правоотношение.
7) Ако получателят не получи товара, превозвачът трябва да пази товара, да уведоми изпращача и да чака
нареждания. Тава не е задължение следващо пряко от договора, а последица от допълнителни юридически
факти. При бързо развалящи се стоки се прилагат правилата за продажба на вещ при забава на кредитора,
т.е. превозвача може да ги продаде и да задържи разноски и възнаграждение за превоза.
Превозвачът има и едно право – на законен залог върху стоките за вземанията си по договора. Превозвачът
може не само да задържи, но и да продаде извънсъдебно товара и да се удовлетвори от цената, защото
залогът е законен.
Задължения на получателя:
1. Да получи товара.
2. Да заплати сумите, незаплатени от изпращача.
Отговорност на превозвача. Превозвачът носи специална гражданскоправна отговорност за вредите от
неизпълнението на договорните задължения. Превозвачът отговаря преди всичко за следните случаи на
неизпълнение:
1) за изгубване на товара или липса – пълно неизпълнение (пълна липса - товарът е погинал);
2) за частично неизпълнение и частична липса (част от товара е погинал/разграбен)
3) за повреди в товара или качествени изменения или други промени;
4) за забавено изпълнение - неизвършване на превоза в срок.
Превозвачът носи обективна отговорност, следователно той отговаря и за случайно събитие.
Има 3 случая в които превозвача не отговаря:
1) непреодолима сила;
2) ако вредата се дължи на вътрешни качества на товара;
101

lOMoARcPSD|4574750
3) ако вредата се дължи на некачествена опаковка, а изпращачът е дал съгласие за превоза.

Обективната отговорност е лимитирана с обезщетението, което трябва да заплати превозвача, като нормите
за това са в специални закони. Обезщетението при липса не може да бъде повече от 50 лв. на килограм
бруто липсващо тегло. Това правило е диспозитивно, но ако страните не уговорят друга съществуват
граници. 500 лв. на багажна единица е границата за обезщетение при превоза на товар.
След като е получен товарът, превозвачът отговаря само ако е бил уведомен за повредите не по-късно от
един месец от получаването. Ако няма уведомяване в този срок превозвачът не отговаря, т.е. срокът е
преклузивен. В специални закони това правило е доста по-развито и обхваща и други случаи на
неизпълнение от страна на превозвача, а не само повреда.
Ако изгубен товар, за който получателят е обезщетен, бъде намерен, превозвачът, след като вземе
необходимите мерки за запазването му, уведомява за това писмено получателя. Ако последният приеме
товара, той дължи възстановяване на полученото обезщетение. При отказ превозвачът може да продаде
товара за своя сметка.
Договор за превоз на пътници. Договор между физическо лице и превозвач, с който превозвачът
се задължава да превози лицето от едно до друго място срещу заплащане на определен
възнаграждение. Договорът е двустранен, възмезден, неформален. При автомобилния транспорт
договорът също не е формален. Билетът има доказателствено значение, а не е форма за действителност.
Задължения на превозвача:
1) Да превози пътника и личния му багаж със съответното превозно средство както е уговорено.
2) Да осигури удобството и сигурността на пътниците според вида превозно средство и разстоянието.
Задължения на пътника:
1) Да заплати превоза.
2) Да спазва реда, определен за съответния превоз.
Превоз на багаж. Превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози вещи на пътника с
превозното средство, с което той пътува и пътника има право да ги получи в мястото до
което пътува.
42. Застраховки - понятие и видове. Имуществено застраховане. Застраховка

„Гражданска отговорност". Лични застраховки.
С договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск и при настъпване

на застрахователно събитие да заплати на застрахования или на 3то получаващо лице
застрахователно обезщетение или застрахователна сума, а застрахования се задължава да заплати
премия.
Договорът е двустранен, възмезден, формален. Това е алеаторен договор, тъй като обемът на престацията
на застрахователя не е известен в момента на сключване на договора.
Страните не изпълняват задълженията си едновременно, а по различно време, т.е. много от общите правила
за двустранните договори не се прилагат – възражение за неизпълнен договор, разваляне и т.н.
Страни – застраховател и застрахован. Застрахован може да бъде всеки. Особено място заема фигурата на
застраховащия – той не е задължителна фигура при застраховането. Застраховащият е страна по договора
и дължи застрахователните премии, предмет на застраховането обаче са блага (лични или имуществени) на
друго лице – застрахован, който при настъпване на застрахователното събитие ще получи
застрахователната сума. Застрахователят е търговец, тъй като застрахователният договор е абсолютна
търговска сделка.
Застрахователят не може да осъществява друга търговска дейност, включително охранителна.
Застраховането е сключване по занятие на застрахователни договори.
Застраховател може да бъде:
-АД (при определен размер на капитала, видове акции, активи и пасиви); При застрахователите АД има
специални изисквания за капитала – за лични застраховки минимум 2 млн. лв., за имуществени – 3 млн. за
презастраховане.
-Взаимозастрахователна кооперация – това е кооперация, всички членове, на която са и застраховани лица.
Минималният брой учредители е 500.
-Клон на чуждестранен застраховател.
Застрахователят трябва да е лицензиран, т.е. трябва да му се издаде разрешение, което е индивидуален
административен акт. Застрахователите възникват по разрешителната система. Разрешението определя
правоспособността на застрахователя – могат да се извършват само такива дейности, които са включени в
разрешението. То е и част от фактическия състав на учредяването.
Видове застрахователни договори:
1. Според предмета, вида на благото, който се покрива със застрахователния договор:
-имуществени застраховки – обект е имуществото, което се застрахова. Обект на имуществените
застраховки могат да бъдат движими и недвижими вещи, както и вземания.
-застраховки живот и злополука – преди са наричани “лични” застраховки. Обект са лични блага на
физическите лица – здраве, живот и телесната цялост.
-застраховка гражданска отговорност – обект е не конкретно имуществено благо, а цялото имущество на
102

lOMoARcPSD|4574750
лицето.
2. Според това дали съществува задължение за застраховане или не:
-задължителни – застрахованият има задължение да сключи застрахователен договор, което задължение
произтича единствено от закона. По старият закон не е имало задължение за сключване на застрахователен
договор, а такъв е възниквал с настъпването на определено юридически факт (напр. закупуване на МПС).
Сега се изисква сключване на договор.
-доброволни – не съществува задължение за застраховане. По принцип застраховките са доброволни.
Сключване и форма на застрахователния договор. Прилагат се правилата ЗЗД. Офертата се прави най-
често от застрахования, а не от застрахователя. Офертата трябва да съдържа: благото, чиято закрила се
търси; застрахователните рискове; застрахователната премията; застрахователната сума; другите
съществени елементи.
Пораждането на действие на договора, включва и плащане на първата вноска, освен ако не е уговорено
друго.
Договорът е формален, сключва се в писмена форма за действителност. Смяната на застрахователя
става независимо от съгласието на застрахования, които обаче имат възможност в срок от 60 дни след
получаване на съобщението за прехвърлянето да прекратят договора.
Имуществено застраховане. Имуществените застраховки покриват имуществени вреди и поради това
субективните граници тук се определят от лицата, които пради специфичното си отношение към определени
вещи или лица биха могли да претърпят имуществени вреди, следователно кръгът на застрахованите лица
се определя ота наличието на застрахователен интерес.
Предмет на договора за имуществено застраховане може да бъде всяко право, което за застрахования е
оценимо в пари. Предмет могат да бъдат вещи, облигационни, ипотечни и заложни права, очаквана печалба,
пасивът на имуществото на застрахования и др. Имеществени застраховки могат да сключват само
застрахователи, които не се занимават с животозастраховане, поради действието на прниципа за
органицзационна разделеност на личното от имущественото засраховане.
Едно и също имущество може да бъде застраховано от двама или повече застрахователи (съзастраховане).
Имущественото засраховане има обезщетителен характер. Той се проявлява в следните направления:
1) задължението на застрахователя да плати възниква само и доколкото застрахованото имуществено благо
е унищожено, повредено или изгубено. Ако няма вреди не се дължи обезщетение.
2) размерът на обезщетението зависи от размера на конкретно настъпилите вреди.
3) сумата, срещу която се застрахова имуществото, не може да надвишава действителната му стойност.
4) при частично погиване на застрахованото имущество то се смята за застраховано в размер, равен на
размера между първоначалната и изплътената застрахователна сума.
5) върху застрахователното обезщетение може да се извърши принудително изпълнение.
6) с плащането на застрахователното обезщетение застрахователя встъпва в правата на застрахования
срещу причинилия вредата.
Застраховка „Гражданска отговорност". Договор, с който застрахователят се задължава да покрие в
границите на определена в договора сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети
лица имуществени и неимуществени вреди.
Застраховката гражданска от отговорност може да бъде договорна и задължителна. Най-честият пример е
задължителна ЗГО за собствениците на МПС.
Предмет на закрила е имуществото на застрахования като цяло, а рискът, който се покрива е опасността от
възникване на задължение за обезщетение в тежест на застрахования при непозволено увреждане.
За разлика от имуществените застраховки ЗГО покрива всякакви вреди – претърпени загуби и
пропуснати ползи (става дума за вреди причинени на 3тото лице). Давността при тази застраховка е 5
години (при всички останали застраховки – 3 г.)
Отношения между застрахования и 3-тото увредено лице. За да възникне задължението на
застрахователя за плащане на застрахователната сума трябва да има деликт и да е възникнало вземане
на 3тото лице за вреди, причинени от деликт. Тъй като отношенията между застрахования и 3тото лице
рефлектират и в отношенията между застрахования и застрахователя (тъй като 3тото лице има пряк иск
срещу застрахователя), законът изисква ако се постигне спогодба между застрахования и 3тото лице или
застрахования признае задължението, тези действия да имат значение за застрахователя само ако той ги
одобри (тъй като съществуват възможности за симулация).
Отношения между застрахования и застрахователя. Застрахования има задължение за уведомяване
в 7-дневен срок от настъпване на застрахователното събитие. В същият срок е длъжен да уведоми
застрахователя ако срещу него е предявен иск, както и за плащания, които е извършил на 3тото увредено
лице. Ако срещу застрахования се предяви иск от 3тото лице, застрахования е длъжен да привлече
застрахователя в процеса, за да може последния да направи своите възражения или да одобри спогодбата
или признаването на задължението от страна на застрахования. Ако застрахования е платил на 3тото лице
той има право да иска плащане от застрахователя.
Отношения между 3тото лице и застрахователя. Характерно е, че увредения има пряк иск към
застрахователя, т.е. може, без да е предявил претенция към делинквента да се обърне към застрахователя.
На свой ред застрахователя може да противопостави на 3тото лице възражения, които произтичат от
застрахователния договор, както и възражения на застрахования към 3тото лице. Единственото
възражение, което не може да прави е това по чл. 389, защото в противен случай застрахователят ще може
103

lOMoARcPSD|4574750
да бави необосновано плащането като изисква нови и нови документи. Застрахователят отговаря пряко към
3тото лице дори когато застрахования е действал умишлено. В тази хипотеза той има регресно вземане към
застрахования. Това е така защото застрахователя покрива само вреди причинени при небрежен деликт.
Лични застраховки.
Застраховка живот - Вид застраховка, при която срещу определена премия застрахователят плаща на
застрахования, наследниците или посочено лице застрахователно обезщетение при осъществяване на
рисковете, засягащи живота на застрахования. Предмет на застраховането е животът. Рискът е
универсален: настъпване на смъртта, без оглед на причината. Застраховката по живот бива: а) в случай на
смърт, в случай на доживяване, смесена; б) в полза на трети лица; в) взаимна застраховка между съпрузи; г)
върху живота и телесната цялост на съпруг, възходящ и низходящ.
Застраховка срещу злополука - Вид застраховка, която има за предмет живота или работоспособността на
застрахования. Застрахователното обезщетение се заплаща на застрахования, неговите наследници или
посочено в договора лице.
Застраховки “живот” и “злополука”. Предмет на застраховката е живота, здравето, телесната цялост,
трудоспособността на застрахования. Тези застраховки са по начало договорни, но има и някои изключения.
Застраховките “живот” и “злополука”, които превозвачите при обществения транспорт сключват са
задължителни.
Особености на личните застраховки:
1) Страните по застрахователния договор са само физически лица. Допустимо е обаче, макар и неуредено в
ТЗ, и юридически лица да са страни по застрахователния договор, когато договорът е в полза на 3то лице
(бенефициерът е физическо лице). Това е възможно при т.нар. групови застраховки – работодател
юридическо лице сключва договор в полза на своите работници и служители. Застрахователите изискват
застрахованите да са над 16, но не повече от 65 години.
2) Личните застраховки са винаги срочни.
3) Предмет на задължението на застрахователя е застрахователната сума, която няма обезщетителен
характер, т.е. не е обезщетение за претърпени вреди. Вземането за застрахователната сума не може да е
предмет на принудително изпълнение от кредиторите на застрахования, а и самият застраховател няма иск
за реално изпълнение на задължението за изплащане на застрахователната премия.
4) Тези застраховки имат до голяма степен спестовен характер. Поради факта, че застрахователна сума не е
обезщетение, застрахования може на общо основание да търси обезщетение за претърпените вреди от
деликт. Едно лице може да сключи няколко застраховки и да получи няколко застрахователни суми.
Застрахователя няма регрес срещу делинквента и не може да се суброгира в правата на застрахования
срещу 3тото лице.
5) Рискове – характерно е, че при личните застраховки важи правилото за универсалния риск – покриват се
най-различни рискове, които могат да доведат до смърт или до злополука. Има рискове, които
застрахователят не покрива, те са предвидени в чл. 416, ал.1 с диспозитивни правила: Застрахователят се
освобождава от задълженията си по договора, ако: 1. преди да е изтекла една година от сключването на
договора, застрахованият умишлено се самоубие; 2. нараняването, увреждането на телесната цялост,
изгубването на работоспособността или смъртта последва при извършване на престъпление от общ
характер от застрахования; 3. смъртта е настъпила при изпълнение на смъртна присъда; 4. смъртта е
настъпила при война или военни действия, освен ако е уговорено друго. Т. 3 няма правно значение в
момента.
6) Тъй като застраховките “живот” и “злополука” са със спестовен характер ако премиите са платени поне за
2 пълни години, застрахователят дължи на наследниците или на 3тото ползващо се лице премийния резерв.
Премиен резерв е част от застрахователната сума, която има спестовен характер.
43. Менителници и чекове. Понятие, видове менителнични ефекти. Издаване,

прехвърляне, предявяване и приемане. Менителнични искове и възражения.
Правоотношения по чека. Издаване и плащане. Регресни права.
С термина “менителнични ефекти” се означават 3 типа ЦК – менителница, запис на заповед, чек. “трата” се
означава акцептираната менителница в отношенията между издателя и платеца, а в отношенията издател –
ремитент менителницата се означава като “римеса”. С последното понятие по правило се означават
местните менителници докато чуждестранните са известни като девизи.
Менителничните ефекти са едностранни сделки. Значението на формата е изключително голямо –
недостатък на формата е основание за недействителност или пречка за осъществяване на фактическия
състав на сделката, материализирана в ЦК. Веднъж спазена формата това облекчава кредитора по
менителничния ефект, защото на него могат да се противопоставят много малко възражения. Това е
основание за извода, че менителничните сделки са абстрактни, който не е съвсем правилен.
Менителничните ефекти имат и 3ти аспект, освен че са ЦК и формални едностранни сделки, те са и
извънсъдебни изпълнителни основания. Менителничният кредитор може да си изводи изпълнителен
лист направо въз основа на менителничния ефект, без исков процес.
От икономическа гледна точка менителничните ефекти могат да се разглежда като:
а) средство за плащане – най-вече чека;
104

lOMoARcPSD|4574750
б) средство за кредитиране – менителница и запис на заповед;

в) гаранционно средство
Менителница. Менителницата е търговска, конститутивна ценна книга, която материализира парично
вземане. Тя е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда платецът да заплати определена
сума пари на поемателя. Тези лица трябва да се дееспособни (лицата, които са задължени по
менителницата). Не е необходимо те да са търговци или да имат друго специално качество. Издателят на
менителницата може да е платец или поемател.
По менителницата се развиват 3 правоотношения:
-външно отношение между платеца и поемателя;
-валутно правоотношение между издателя и поемателя и
-отношение на покритие между издател и платец.
Менителницата е извънсъдебно изпълнително основание.
Видове менителници:
1) Обикновена и ректа менителница (поименна ЦК);
2) Пълна и бланкова менителница;
3) Домицилирана менителница и менителница с домицилиат;
4) Менителница издадена срещу издателя и менителница, при която издателят е поемател.
Наименованието "менителница" в текста на документа на езика, на който е написан – думата менителница
трябва да е написана в текста, а не като заглавие.
Безусловно нареждане да се плати определена сума пари – това е най-важното изискване, което разкрива
характера на сделката, нареждане от издателя до платеца. Сумата трябва да е определена, а не
определяема. Възможно е сумата да е написана с думи или с цифри, между които да има разлика, в този
случай се дължи на сумата изписана с думи. Ако сумата е написана няколко различни пъти по различен
начин – важи най-малката сума.
Името на лицето, което трябва да плати (платец) – по начало всяко дееспособно лице, като може да бъде и
издателят. По принцип достатъчно е лично и бащино или лично и фамилно име, като е възможно да се
използва и псевдоним ако е легално закрепен. Падежът трябва да е само 1 – не се допуска издаване на
менителница с последователни падежи. Ако не е посочен падеж менителницата се смята издадена на
предявяване.
Място на плащане – не е определено какво точно значи, населено място с конкретен адрес. Ако липсва
мястото на плащането тогава менителницата поражда действие ако има място означено до името на
платеца.
Името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати (поемател) – за ремитента има
същите изисквания както за платеца. Може да има повече от 1 поематели или повече от 1 платци.
Дата и място на издаването – място може да липсва и менителницата ще породи действие ако до името на
издателя е посочено място. Под място се разбира населено място и адрес.
Подпис на издателя – не е необходимо менителницата да съдържа име, но е необходимо да има подпис. Ако
менителницата е подписана от пълномощник това трябва да е оказано.
Менителницата може да съдържа освен посочените 8 елемента и други, които са факултативни:
1) Уговорка за лихва, като трябва да се посочи началния момент и размерът на лихвата. Ако не е посочен
друг ден тя започва да тече деня на издаването на менителницата, става дума за възнаградителна лихва.
2) Друга факултативна уговорка е уговорката за домицилиране. Уговорка за домицилиране е на лице тогава,
когато в менителницата е посочено място на плащане, различно от местожителството или седалището на
платеца.
3) Менителницата може да съдържа и домицилиат. Домицилиатът е 3то лице, различно от платеца, което е
посочено като лице, което да извърши плащането. Това лице може да се посочи от издателя или от платеца.
Домицилиатът не е задължен по менителницата, а е представител на платеца.
Менителница, която не съдържа някои от посочените 8 задължителни реквизита е непълна. Непълната
менителница не поражда правно действие.
Бланкова менителница – това е менителница, в която липсват реквизити, но попълването на тези
реквизити е прехвърлено от издателя на поемателя, който може да го прехвърли на последващите
приобретатели. Разликата между непълната менителница и бланковата менителница е, че правото да се
попълнят липсващите реквизити е прехвърлено при бланковата менителница. Бланковата менителница
поражда действие не от попълване на липсващите реквизити, а от издаването си. Върху една менителница
може да има много подписи – джира, авали, подпис на платеца, дори някои от подписите да е подправен
всички останали са валидни и те са менителнични длъжници.
Издаване на менителницата. Сделка, при която менителницата се прехвърля от издателя на
поемателя (първият кредитор по менителницата). Тази сделка изисква освен създаване на
менителничния документ, предаването му и добросъвестност на поемателя. Издаването може да е
оригинерен начин за придобиване на права. Една менителница може да бъде издадена в няколко еднакви
екземпляра (дубликати).
Менителницата се прехвърля с джиро. Джирото е основният способ за прехвърляне за това
менителничните ефекти са ЦК на заповед. Джирото обаче не е единствения прехвърлителен способ, всички
способи са възможни – договори, суброгация, наследяване, може да се използва при изпълнително
производство. Отличителната черта на джирото е, че то е оригинерен прехвърлителен способ – джиратаря
105

lOMoARcPSD|4574750
придобива правата по менителницата дори джиранта да не ги е имал. Джирото прехвърля самата ЦК, т.е.
правата каквито са, а не каквито ги има джиранта, т.е. джиратаря не е правоприемник на джиранта. При
цесията цесионера придобива правата каквито ги е имал цесионера.
Джирото се смята за едностранна сделка, която се извършва от джиранта (цесията е договор).
За джирото се изисква писмена форма. То трябва да се запише на гърба на менителницата. Ако гърбът е
малък то се записва на лист неподвижно закрепен за менителницата наречен алонж. Другото название на
джирото индосамент, указва, че то трябва да е на гърба.
Единственият реквизит на джирото е подписът на джиранта. Не е необходимо то да е датирано и да се
посочва името на джиратаря. Може обаче да се съдържа името на приобретателя, ако го има джирото е
пълно, ако не – бланково. Бланковото джиро поражда всички права на пълното джиро.
Текстът на джирото може да е свободен, но има задължителни изисквания за съдържанието. Джирото
трябва да е безусловно, но ако има условие то джирото е действително, а условието не поражда действие.
Джирото трябва да е за цялата сума, частичното джиро е нищожно.
За да породи действие джирото ЦК трябва да е придобита с реална сделка и джиратаря да е
добросъвестен.
Джирото е акцесорна сделка на менителницата, за да породи действие джирото трябва да има формално
валидна менителница. При продължително прехвърляне на менителницата се образува верига от джира, за
да може поредното джиро да породи действие трябва веригата на джирата да е непрекъсната, т.е. всеки
следващ джирант трябва да е джиратар по предходното джиро. Ако веригата на джирата е прекъсната
джирото не е оригинерно придобивно основание, но менителницата може да се придобие на деривативно
основание.
На последния джиратар могат да се противопоставят само възражения по менителницата.
Следпротестно джиро – джиро след протест поради неплащане или след изтичане на срока за такъв
протест. Това джиро има действието на цесия – извършва се като джиро, но не е оригинерен придобивен
способ. След протеста джиратаря придобива правата, които след протеста е имал джиранта. Това правило е
въведено, защото не е обичайно менителницата да се джиросва след протест.
Заложно джиро – чрез него се залага менителницата. Заложното джиро трябва да съдържа уговорка “за
гарантиране”, “за залог”, “за обезпечение” или друг равнозначен израз. Последиците, които заложното джиро
поражда е, че с него се осъществява правото на залог върху вземането, което менителницата
материализира. Заложното джиро няма гаранционно действие.
Джиро за събиране (пълномощно джиро) – то съдържа уговорка "за събиране", "за инкасо", "по
пълномощие" или друг израз, който означава упълномощаване. Това джиро всъщност е упълномощителна
сделка, която поражда само представителна власт и нищо друго. Пълномощният джиратар е пълномощник
на джиранта. Менителничните длъжници могат да правят на пълномощния джиратар всички възражения,
които могат да правят на пълномощния джирант.
Следпадежно джиро – извършва се в 1 от двата работни дни след падежа на менителницата има същото
действие като обикновеното джиро.
Протестът е официален свидетелстващ документ, издаден от нотариус, доказващ редовното
предявяване и отказът да се приеме или плати менителницата. Протестът замества предявяването. За
протеста има сериозна нотариална такса от 1 или 0.5% върху сумата по менителницата.
Самото създаване на този документ се предхожда от охранително производство с компетентен орган
нотариус, като местокомпетентен е нотариусът по мястото на плащане или приемане. Протестът може
да стане извън работното място и работното време на нотариуса. Протестът се прави от лицето, което има
право да предяви менителницата за приемане или за плащане.
Нотариусът извършва следните действия:
а) Проверка за пречки за предявяване.
б) Нотариусът трябва да представи самата менителница на платеца и да поиска приемане или
плащане.
в) Ако получи отказ нотариусът трябва да създаде протестен документ, който се вписва в
нотариалните книги. Протестът трябва да има съдържанието по чл. 502 ТЗ: 1. пълен препис на документа с
всички джира и отбелязвания; 2. имената на лицата, в полза на които и против които се извършва
протестът; 3. запитването към лицето, срещу което се извършва протестът, дадения отговор или
забележката, че лицето не е отговорило или не е било намерено; 4. в случай на приемане или на
плащане чрез посредничество - означение от кого, за кого и как е било дадено то; 5. място и дата на
извършването на протеста; 6. подпис и печат на нотариуса. Протестът се отбелязва и върху
менителницата.
За извършването на протеста има преклузивни срокове – ако е поради неприемане в предвидения за
приемане, ако е за неплащане в един от 2 та присъствени дни след падежа.
Протестното производство е скъпо и затруднява менителничните кредитори. За това законодателят
предвижда, че при специална уговорка в менителницата – “без протест” или “без разноски”приносителят се
освобождава от необходимостта да извърши протеста, но не и от необходимостта да извърши предявяване
за приемане или плащане. Ако уговорката е въведена от издателя не е нужен протест спрямо който и да е от
менителничните длъжници, уговорката може да се въведе и от всеки отделен джирант или авалист и в тази
хипотеза засяга само неговата отговорност.
Ако не бъде извършен протеста, без да има уговорка за това, се губят регресните права. Те също биват 2
106

lOMoARcPSD|4574750
вида: 1) регресни права поради неприемане и 2) регресни права поради неплащане. Регресните права
поради неприемане се изразяват във възможност приносителят да иска от всички останали длъжници по
менителницата обезпечение, което да е достатъчно да покрие сумата по менителницата. Регресните права
поради неплащане се изразяват във възможност приносителят да иска плащане от всеки един от
менителничните длъжници. Основен принцип относно действието на протеста е, че без протест няма регрес.
Чекът е произлязъл от менителницата, а и законът предвижда субсидиарно приложение на
правилата за менителницата.
Чекът е ценна книга. Видът на чека като ценна книга се определя от издателя и не може да се променя.
Страни по чека – издател, поемател и платец. Всеки може да бъде издател, стига да е дееспособен.
Платецът е само банка. Не може издателят да е платец, освен ако един клон на банка не издаде чек срещу
друг клон.
Чекът е нареждане за плащане. За разлика от менителницата той обаче може да бъде оттеглен.
Оттеглянето е едностранна сделка с която издателят нарежда платецът да не заплати действителен чек.
Банка платец няма задължение да плати чека. С чековия договор банката се задължава да заплаща,
издадените срещу нея чекове, а издателят да осигури парични средства, достатъчни за плащане по
чековете.
Задължения на банката по чековия договор:
1) да предаде на издателя бланки за чекове;
2) да плаща издадените срещу нея чекове, ако издателят е осигурил покритие;
3) да отказва плащане ако чекът е оттеглен.
Задължения на издателя по чековия договор:
1) да поддържа покритието;
2) да вземе мерки срещу изгубване, открадване, подправяне на чекове;
3) да уведоми банката за събития по т. 2.
Договорът е консенсуален, неформален, двустранен, с продължително изпълнение, intuitu personae с оглед
на двете страни, разновидност на договора за поръчка.
Издаване, прехвърляне и авалиране на чек.
Ако чекът е на заповед важат правилата за менителницата. Съществуват обаче и определени особености,
тъй като чекът е платежно средство:
1) Ако чекът е джиросан на банка, джирото има действие на разписка за плащане.
2) Ако банката на свой ред джироса чека това джиро е недействително.
3) Банката платец не може да е авалист по чека.
Ако чекът е на приносител се прехвърля с предаване – транслативна сделка с реален елемент. Чекът на
приносител може да се джиросва като джирантът отговаря за задълженията (в тази хипотеза джирото не е
оригинерен прехвърлителен способ).
Ако чекът е поименен се прехвърля с цесия.
Чекът трябва да бъде предявен за плащане в срок от осем дни от датата на издаването му. От
предявяването за плащане тече законна лихва за забава. Предявяването за плащане е предпоставка за
регресна отговорност ако има регресни длъжници. За приносителят обаче може да е неудобно да ходи при
банката платец.
44. Непозволено увреждане - обща характеристика. Отграничения. Генералния

деликт. Отговорност за лични виновни действия. Отговорност за вреди,
причинени от другиго. Отговорност за вреди, причинени от вещи. Отговорност
на държавата за вреди, причинени на граждани.
Правната уредба на деликтната отговорност се съдържа освен в ЗЗД и в други нормативни актове. Така чл.
12 от ЗЗД, урежда обезщетението при недобросъвестно водене на преговорите за сключване на договор.
Има обособени два вида отговорност – договорна и деликтна. Това деление на отговорността, извършено
още в римското право, се е запазило и днес в модерните правни системи, както и в българската правна
система.
Чл. 45, ал. 1 е основният “Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил други му”.
От този текст следва, че за да има деликт, необходимо е:
1) едно деяние;
2) което да е противоправно,
3) което да виновно и
4) което да причинява
5) вреди другиму. Тогава има отговорност.
Предпоставки на деликтната отговорност
1._Деянието – е всяко външно проявление на съзнателна волева дейност – нещо, извършено с участие на
човешката воля. Деянието може да се дължи на действие или бездействие.
107

lOMoARcPSD|4574750
2._Противоправност – отговорност възниква само ако извършеното деяние е противоправно.

Неправомерно е онова деяние, което като противоречи на правото в обективен смисъл, засяга чужди
субективни права – причинява вреди на засегнатия. Това е деяние, което нарушава закона или допълващи
закона правила. Никой да не причинява вреда на друг – се казва в чл. 45, ал. от ЗЗД.
Изключващи противоправността основания. Не действа противоправно онзи, който има право да
уврежда чужди блага. Таква право има този, който:
-се намира в състояние на неизбежна отбрана или
-крайна необходимост,
-изпълнява закона или заповед
-има съгласието на пострадалия да увреди благата му.
Неизбежна отбрана – е налице, когато деянието е извършено, за да се защитят от непосредствено
противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се
или на друг човек чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели (чл. 12, ал.1
НК). Неизбежната отбрана изключва не само всякаква наказателна, но и деликтна отговорност (чл. 46, ал. 1
ЗЗД).
Съгласно чл. 46, ал. 1 от ЗЗД при неизбежната отбрана няма отговорност за вреди, защото липсва
елементът “противоправност”, тъй като това деяние е правомерно. Но ако деянието е извършено при
превишаване пределите на неизбежната отбрана, т.е. “защитата явно не съответства на характера и
опасността на нападението”, лицето причинило вредата ще носи деликтна отговорност, освен това ако това
се дължи на уплаха или смущение.
Отговорността за непозволеното увреждане не ще се носи при превишаване пределите на неизбежната
отбрана независимо от това, че деянието не съответства на характера и опасността на нападението, ако
последното е извършено от две или поваче лица, ако нападателят е въоръжен, ако нападението е
извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище, ако нападението е извършено нощем.
Крайна необходимост също съставлява едно основание, едно право да се увреждат чужди блага. Крайно
необходимо е онова деяние, което деецът е извършил, “за да спаси държавни или обществени интереси,
както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да
избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малки значително от предотвратените.
Според чл. 46, ал. 2 във връзка с чл. 13, ал. 1 НК – деликтна отговорност не следва да носи този, който
пряко е причинил вредите, а този, който е причинил състоянието на крайната необходимост – този, който е
предизвикал пожар и пр.
Съгласието на пострадалия – изключва противоправноста. Щом един резултат се желае от пострадалия,
той може да се оплаква, че същият е настъпил. Едно лице не може да дава съгласие на друго лице, да го
лиши от живот.
Изпълнение на законна заповед съставлява поначало правомерно действие.
За да има отговорност, необходимо е деянието да причинява резултата.
За да имаме деликтна отговорност, деянието трябва да може да се вмени във вина на дееца – необходимо е
увреждащото деяние да е виновно. Без вина няма отговорност.
Вината предполага съзнание, способност да се разбират нещата, да се схващат задълженията, които тежат
върху всеки. Липсва ли такова съзнание, не може ли деецът да разбира свойството и значението на
деянието си, не може ли да ръководи постъпките си и пр., то няма възможност да възниква деликтната
отговорност за него. Това са: малолетните, непълнолетните – между 14-18 г., душевно болните.
чл. 45, ал. 2 ЗЗД счита, че причинителят на една вреда е виновно причинил същата. От причинната връзка
законът прави заключение за наличността на вина.
За да има деликтна отговорност, е необходимо противоправно и виновно деяние да причинява вреда. В
областта на деликтната отговорност подлежат на обезщетяване вредите, които са пряко и
непосредствено следвие на деянието.
Обезщетяването може да стане по два начина:
-чрез възстановяване на предишното положение в натура;
-чрез престиране на прарична сума, еквивалентна на причинената вреда.
Паричното обезщетение е обикновено еднократно.
Отговорност за вреди, причинени от другиго . Който е причинил виновно една вреда, трябва да
отстрани последиците на собственото си действие. Но има и друга възможност, да отговаря да действията
на трети лица.
Всеки, който трябва да упражнява надзор върху едно лице, е отговорен за вредите, които това лице
причинява на други лица. Така за вредите, които причинява един неспособен, отговаря лицето, което е
длъжно да упражнява надзор на него. За вредите причинени от непълнолетни, отговарят родителите или
осиновителите им. За вредите, причинени от малетен под настойничество, отговаря настойникът.
Всеки е длъжен да уважава чуждите блага и интереси. На никого не е позволено да ги засяга. Който ги
засегне, отговаря за така произлезлите вреди. Отговаря за тях, понеже се предполага че ги е причинил
виновно.
Същото важи и по отношение на т.нар. отговорност за чужди действия. Тук също отговорността се
основава на виновно неизпълнение на задължението “да не се вреди на друг”. Това основно задължение
тежи най-напред върху онези, които са натоварени да упражняват надзор на други лица.
Предпоставки за отговорността за чужди действия:
108

lOMoARcPSD|4574750
1. бездействие на отговорния за действия;

2. противоправност на това бездействие;
3. настъпване на една вреда;
4. причинна връзка между вредата и бездействието
5. вина.
Според чл. 49 ЗЗД “този, който е възложил на друг някаквя работа, отговаря за вредите, причинени от
него при и по повод изпълнението на тази работа”. Т.е. едно лице отговаря за действията на друго (чужди
действия).
Необходимо е лицето, на когото една работа е възложена, да е извършило едно виновно действие. Без вина
на работника или служителя не може да съществува отговорност за ЮЛ или ФЛ, което му е възложило
работа. За разлика от положението на родителите, настойниците и пр., които отговарят и за безвиновно
действие на лицата под техен надзор.
Необходимо е виновното действие да бъде извършено при или по повод изпълнението на възложената
работа. Необходимо е да бъде установена връзката между деянието и службата. Приема се, че тази връзка
е налице, когато действието е станало възможно вследствие заеманата служба, по повад на нея, през време
на упражняването й макар в злоупотреба с нея дори при изрична противна заповед. – напр. шофьор на такси
обсебва вещите на своя клиент.
Този, който е възложил другиму една работа, отговаря солидарно с този, на когото тоя я е възложил, за
вредите, причинени от последния на третото лице. Счита се, че тези вреди са причинени от двамата.
Но ако законът предвижда такава солидарна отговорност в полза на увредения, не важи същото между този,
който е възложил работата, и този, комуто тя е възложена. Първият никак не е виновен за настъпването на
тези вреди. Затова законът му дава обратен иск срещу виновния причинител на щетата за това, което е
платил на увредения.
Законът презюмира вина за възложителя на работата. Законът позволява на възложителя работата да
обори това предложение за вина.
Отговорност за вреди, причинени от вещи . Съгрласно чл. 50 от ЗЗД “за вредите, произлезли от
каквито и да е вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират.”.
Следователно, всеки е отговорен не само за вредата, която е причинил със своето действие, но още и за
онези, която е причина от вещи, които той има под свой надзор, като се смята, че този надзор най-напред
тежи върху собственика на вещта.
Основание за отговорност според закона е необходимия надзор върху вещта.
Отговорността е обусловена от едно единствено условие, а именно, вредата да е причинена от една вещ.
Чл. 45, ал. 2 от ЗЗД допуска оборване на това предположение за вина. Отговорният за вреди от вещи може
да докаже, че не виновен. Всъщност и тук предположението за вина е фактически необходимо.
Отговорният никога не може да се освободи от отговорност.
Споровете относно вината като предпоставка за отговорността за вреди причинени от вещи не са
преодолени. В теорията и в съдебната практика се приема, че тази отговорност е безвиновна, т. е.
обективна отговорност. Собственикът на вещта и лицето под чийто надзор се намира тя, могат да се
освободят от отговорност за причинените от вещта вреди само по изключение. Това са случаите, когато
вредите от вещта са резултат на непреодолима сила или са причинени по изключителна вина на
пострадалия или са резултат на изключителна вина на трето лице.
Вещите – всякакви движими и недвижими вещи могат да причиняват вреда. Отговорността тежи върху този,
който упражнява надзора. Приема се, че надзорът се заключава в задължението за пазене и наблюдаване
на вещта, за да не причинява тя вреди.
Отговорността за вината причинени от вещи в определени случаи, възниква от виновното поведение на
лицето, което извършвършва определено действие.
Вреди от животни – отговорността се основава поначало на същите изложени по-горе принципи.
Собственикът или този, който има надзор върху животно, отговаря дори и когато то е избягало или се е
изгубило.
Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. Правната уредба на тази отговорност се
съдържа в Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани. Това е специален закон,
който е приет за да се засили защитата на правата на гражданите и да се осигури тяхното реално
обезщетение при причинени им вреди от длъжностни лица и органи на държавата. Този закон отговаря на
повелите на Всеобщата деклрарация за правата на човека и Международния пакт за граждански и
политически права на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа.
ЗОДВПГ е специален нормативен акт, който изключва приложното поле на разпоредбите на ЗЗД, уреждащи
деликтната отговорност. Съществената разлика произтича от това, че както при деликтната, така и по
принцип се отговаря само за виновно причиняване на вреди. За разлика от тази уредба в ЗОДВПГ се
регламентира обективната отговорност на държавата.
Законът урежда два фактически състава.
Първият състав се отнася за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани от
дейността на администрацията.
Вторият състав урежда отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи при
изпълнение на която са причинени вреди на граждани.
109

lOMoARcPSD|4574750
Във връзка с тези два състава е уредена възможността на държавата за регресен иск срещу лицата и
органите, които при изпълнение на своите служебни задължения са причиненили вреди на гражданите.
Отговорност на държавата за вреди причинени от изпълнение на дейност свързана с
администрацията. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДВПГ държавата отговаря за вреди, причинени на граждани
от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност. Съгласно чл.1 , ал. 2 от ЗОДВПГ обезщетения за вреди от
незаконни актове може да се искат след тяхното отменяване по съответния ред. Когато вредите са
причинени от нищожен адм. Акт или от незаконно действие или бездействие, нищожността на акта,
съответно незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е
предявен иска за обезщетение.
Вредата не се причинява от всеки правен субект, а от длъжностни лица и органи, които извършват
незаконни действия. Издадените незаконни актове следва да водят до причиняване на вреди на граждани
при тяхното изпълнение. Изисква се също така тези незаконни актове да не са нормативни адм. актове.
Държавата отговаря и за причинените вреди на граждани от действия или бездействия на нейни органи и
длъжностни лица, които нямат формата на адм. акт.
Страни: на първо място е държавата и на второ място гражданинът, на който са причинени вреди.
Отговорност на държавата за вреди причинени от дейност на правозащитните органи. Чл. 2 от
ЗОДВПГ изброява изчерпателно правозащитните органи, които носят отговорност по него. Това са органите
на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции. Посочени са и хипотезите, при
които държавата отговаря за вреди причинени на граждани от тези органи.
Първа хипотеза: задържане под стража, което е тежко посегателство върху свободата на гражданина,
рефлектиращо върху неговите близки и засягащо авторитета на държавата. Законът регламентира случаите
на временно задържане по стража, както и мярката за неотклонение.
Втора хипотеза: държавата отговаря за предявено от правозащитните органи обвинение на гражданин, ако
лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно наказателно произвоство бъде прекратено преди
това, че: деянието не е извършено от лицето и пр.
Трета хипотеза: отговорност на държавата ще е налице и когато гражданин е осъден по НК (постанов на е
осъдителна присъда, в последстнвие е отменена) или му е наложено административно наказание.
Четвърта хипотеза: нанесени вреди на граждани, във връзка с правомощията на съда при определени
заболявания да постановява прилагането на принудителни медицински мерки.
Пета хипотеза: държавата носи отговорност за причинени вреди и в случаите, при които съдът постановява
съответните административни мерки и те бъдат отменени поради незаконосъобразност.
Шеста хипотеза: при изпълнение на наложено наказение за извършено престъпление или изпълнение на
адм. наказание, над определения срок или радмер, държавата носи отговорност за причинените на
съответното лице вреди.
Държавата се освобождава изцяло от отговорност за заплащане на обезщетение, само ако увреждането е
причинено при изключителна вина на пострадалия. Закона предвижда намаляване на размера на
обезщетението, което държавата дължи, в случаите че пострадалият виновно е допринесъл за увреждането.
Искът може да се предяви само от гражданина, който е понесъл съответната вреда. При уважаването му
държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка последица
от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. По изключение
активно легитимирани лица са наследници на увредения при неговата смърт.
Искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по местожителството на
увредения. В процеса задължително участва прокурор. Такси и разноски по делата не се внасят
предварително. Исковото производство де разглежда по реда на ЗОДВПГ, а не по общия ред.
45. Неоснователно обогатяване. Понятие и видове фактически състави. Понятието

„основание" при неоснователното обогатяване. Връщане на даденото без
основание, при отпаднало и несъществуващо основание. Правни последици от
неоснователното обогатяване.
Нашето право не допуска да се размесват блага от едно имущество в друго без правно основание, което да
оправдава това разместване. Такива неоправдани размествания са налице при неоснователно
обогатяване и при плащане на недължимо. Към тях трябва да прибавим воденето на чужда работа без
пълномощие.
Общ принцип в нашето право е,че на никого не е позволено да се обогатява за чужда сметка. “Всеки, който
се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върна онова, с което се е обогатил, до
размера на обедняването” – до размера на това, с което другият се оказва обеднял. Получаването на
заетата сума е основанието да се задължи да я върне. Получаването на “друго” е основание на всяка страна
да се задължи. То е основание да даде или да направи това, за което се е задължила. Ако не възниква
задължение за едната страна, не може да възникне и за другата – то би било лишено от правно основание.
Получаването на насрещна престация съставлява правното основание на задължението, договорно
обвързания нито желае, нито е длъжен да изпълни задължението си, ако в замяна не получава насрещно
110

lOMoARcPSD|4574750
дължимото.
ВРЪЩАНЕ НА ДАДЕНОТО БЕЗ ОСНОВАНИЕ, ПРИ ОТПАДНАЛО ОСНОВАНИЕ И НЕОСЪЩЕСТВЕНО
ОСНОВАНИЕ.
Всяко изпълнение предполага дълг. Даденото изпълнение на дълг, който не съществува, е дадено без
правно основание. Всеки, “който е получил нещо без основание е длъжен да го върне.
Правните основания за постигането на този резултат са исковете за връщане на престираното и
полученото без правно основание. С тях се цели възстановяването на наеоправдано нарушени
имуществени равновесия – отстраняването на неоснователни имуществени размествания.
Исковете се предявяват от лицето, което е престирало или за чиято сметка се е обогатило имуществото на
получателя. Искът може да бъде предявен и на наследниците на ищеца срещу наследниците на ответника.
Но тези искове не може да се предявяват на трети лица, които са получили недължимото от първоначалния
получател.
Съгласно чл. 55, ал. 2 от ЗЗД не може да се предяви иск за връщане на даденото по реда на чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД в случай, когато едно лице е престирано на друго имуществена ценност изпълнявайки съзнателно свой
нравствен дълг.
Видове искове
-иск за връщане на даденото и полученото без основание и
-иск за връщане на даденото поради неосъществено или отпаднало основание.
-иск за връщане на недължимо платеното.
ИСК ЗА ВРЪЩАНЕ НА ДАДЕНОТО И ПОЛУЧЕНОТО БЕЗ ОСНОВАНИЕ И ИСК ЗА ВРЪЩАНЕ НА
НЕДЪЛЖИМО ПЛАТЕНО.
Позоваваме се на чл. 55 и чл. 56 от ЗЗД. В чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се казва, че “който е получил нещо без
основание е длъжен да го върне”, а в чл. 56 от ЗЗД предвижда, че “който поради грешка е изпълнил чуждо
задължение, може да иска връщане от кредитора”. Възможни са следните хипотези:
-възможно е даденото въобще да не се дължи от никого – дълг да не съществува;
-възможно е даденото да се дължи, но не на този, който го получава – да не е платено на кредитора;
-възможно е този, който дава нещо, да не дължи, но този, който получава, да е кредитор – платецът
не е длъжник.
Платецът винаги ще може да иска обратно платеното. Не е необходимо да доказва, че е бил в грешка,
когато е плащал. Недължимото пак му се дължи.
ИСКЪТ ЗА ВРЪЩАНЕ НА ДАДЕНОТО ПОРАДИ НЕОСЪЩЕСТВЯВАНЕ ИЛИ ОТПАДАНЕ НА
ОСНОВАНИЕТО.
Възможно е даденото и полученото да е дадено и получено с оглед на едно основание, което ще се
осъществи в бъдеще. Проектираното в бъдеще обаче не се осъществява и даденото и полученото остава
без основание. То трябва да се върне на получателя.
Възможно е още съзнателно даденото и полученото да е било дадено и получено въз основа на
съществувало основание, което в последствие отпада. Така даденото остава дадено и получено без
основание трябва да се върне.
Какво се връща? Всичко получено, заедно с лихвите на получените пари, респективно плодовете на
получената вещ от деня на поканата, ако получателят е бил добросъвестен, респективно от деня на
получаването, ако е бил недобросъвестен.
Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или
изразходвал, след като е узнал, че я дължи без основание, той дължи действителната й стойност или
получената цена за нея, когато последната е по-висока.Но ако вещта е погинала или ако получателят я е
отчуждил преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете.
Съгласно чл. 58 от ЗЗД “когато се дължи връщане на недееспособен, от него може да се иска само това,
което е отишло в негова полза”. Под недееспособен се разбира както частичното, така и напълно
недееспособния. Недееспособността трябва да е съществувала, когато лицето е получило престацията.
НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ ПО ЧЛ. 59 ЗЗД.
Принципът че “никой не може да се обогатява без основание за сметка на друг”, естествено не може да
блъде ограничен в областта на договорното право. Признатият в чл. 59, ал. 1 от ЗЗД иск за връщане на
законно неоправданото разместване на блага, наречен иск за неоснователно обогатяване, е израз тъкмо
на едно общо начало. Той е допустим винаги, когато една имуществена облага премине в друго имущество
без оправдано законно основание.
Предпоставките на иска за неоснователно обогатяване:
-наличност на обедняване на ищеца – този, имуществото на когото е намалено без правно основание,
може да претендира от обогатилия се само това, с което имуществото му е намаляло- само това, с което
е обеднял
-наличност на обогатяване на ответника по иска – когато имуществото на ответника е реално обогатено.
-причинна връзка - трябва да съществува причинна връзка. Искът е допустим само при наличността на
тази трета предпоставка.
-липса на правно основание – законът казва, че искът за неоснователно обогатяване е допустим само
срещу този, който “се е обогатил без основание”.
-субсидиарност на иск – правото да се предяви иска за неоснователно обогатяване “възниква”, когато няма
друг иск, с който обеднелият може да се защити”. Искът е субсидиарен, допълнителен, помощен.
111

lOMoARcPSD|4574750
Воденето на чужда работа без мандат е налице тогава, когато някой предприема една работа, за която
знае, че е чужда, без да е натоварен с изпълнението й.
Необходимо е:
-да е предприета една чужда работа. Както при поръчката, така и тук предметът на чуждата работа трябва
да се заключава в извършването на правни действия – сключване на правни действия, но само на правни
сделки, които имат управленски характер. Практиката обаче е приела, чужда работа е предприета и когато
се извършват материални действия в чужд интерес.
-да съществува намерение да се управлява чужда работа. Този, който предприема чужда работа, трябва
да възнамерява да я води за друг, в негов интерес, за негова сметка. Той трябва да има намерение да
създаде задължение за лицето, за което управлява.
-задължения на управителя – управителят на чужда работа е приравнен по права и задължения към
пълномощника. Той е длъжен:
а) да изпълни работата, с която доброволно се е заел;
б) да се грижи за работата като добър стопанин.
-задължения на заинтересования. Няколко са хипотезите:
а) ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана, заинтересования е длъжен:
да изпълни задълженията, които управителят е сключил от негово име и да го обезщети за личните
задължения, които тои е поел; да му върне всички разноски (необходими и полезни), които е направил,
заедно с лихвите от деня на изразходването им.
б) при одобрение управлението на работата от заинтересования върху него тежат всички
задължения на упълномощилия.
в) ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересования, последният отговаря
по правилата за неоснователно обогатяване.
46. Авторското право и сродните му права. Използване на произведения.

Защита на авторското право.
Авторското право върху произведения на литературата, изкуството и науката възниква за автора със
създаването на произведението. Обект на авторското право е всяко произведение на литературата,
изкуството и науката, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато
и да е обективна форма, като:
1) Литературни произведения, включително произведения на науката и техническа литература.
2) Музикални произведения – с текст или без текст. Текстът е самостоятелен обект на авторско право,
ставащ част от музикалното произведение при свързването му с музиката. Авторите на текст и музика не са
съавтори.
3) Сценични произведения – включително драматични, музикално драматични, пантомимни, хореографски и
др.
4) Филми и др. аудио – визуални произведения.
5) Произведения на изобразителното изкуство – включително произведения на приложното изкуство, на
дизайна и на народните художествени занаяти.
6) Произведения на архитектурата – сгради и елементи от тях, трайни обекти, оформление на интериора и
др.
7) Фотографски произведения.
8) Проекти, карти, схеми, планове.
Обекти на закрила са и творби с особен статус:
1) Преводи, преработки на съществуващи произведения и фолклорни творби.
2) Аранжименти на музикални произведения и фолклорни творби. Необходимо е разрешението на автора на
оригинални произведения.
3) Периодични издания, енциклопедии, сборници, антологии, библиографии, бази данни. Особеното е тук, че
те се състоят от 2 или повече произведения, но авторството принадлежи на съставителя. Авторското право
върху произведения включени в периодични издания, сборници и антологии принадлежи на техните автори.
Особеното при базите данни и библиографиите е, че те не включват други единични произведения, а обекти,
които въобще не могат да бъдат признати самостоятелно за обекти на авторското право.
Авторът е физическо лице, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведение. Други
физически или юридически лица могат да бъдат носители на авторско право само в случаите, предвидени в
този закон. Произведение може да бъде разгласено под псевдонима или анонимно. До разкриване
личността на автора неговото авторско право се упражнява от ФЛ или ЮЛ, което със съгласието на автора е
разгласено за първи път произведението.
Авторът има право да реши дали създаденото от него произведение може да бъде разгласено както и да
определи времето, мястото и начина по който да стане това. Такова право нямат авторите на филми, на
произведения на архитектурата и автори на проекти, карти, схеми, където разгласяването се уговаря чрез
договор с ползвателя.
Авторът има право на признаване на авторството върху произведението (право на име). Авторът има право
да реши дали създаденото от него произведение да бъде разгласено по псевдоним или анонимно.
112

lOMoARcPSD|4574750
Авторът има право да иска запазване на целостта на произведението и противопоставяне на всякакви

промени в него. Авторът има право да промени произведението си при промяна в убежденията си.
Авторът има право да спре използването на произведението поради промени в убежданията си, с
изключение на реализираните произведения на архитектурата, като обезщети за претъпените вреди лицата,
които законно са придобили правото да използват произведението.
Имущественото право на автора е само едно. Да използва създаденото произведение и да разрешава
използването му от други лица. За използването на произведението, авторът има право на възнаграждение,
което е предмет на свободно договаряне с ползвателя.
За използване на произведението се счита някое от следните действия:
1) Възпроизвеждане – прякото или непрякото размножаване на произведението или части от него в каквато и
да е форма, постоянна или временна, включително запаметяването му в/у цифрова форма.
2) Разпространение – продажба, замяна, дарение, даване под наем или заем на оригинали и екземпляри от
произведението.
3) Публично представяне на произведението или изпълнение.
4) Предоставянето по безжичен път или кабел на достъп до неограничен кръг лица до произведението по
начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време индивидуално избран от всеки от
тях.
5) Публично показване на произведение на изобразителното изкуство.
6) Превеждане на произведението на др. език.
7) Преработка на произведението.
8) Внос и износ на екземпляри от произведението в търговско количество независимо дали е законно или
незаконно.
Носител на авторско право е лице, на което законът признава възможността да упражнява всички или
отделни авторски правомощия. Авторско право може да възникне първично със създаване на
произведението. Срокът на валидност на авторското право е живота на автора + 70г. Всяко използване на
правото без съгласието на автора се счита за нарушение. Всеки нарушител дължи на носителя на авторски
права обезщетение за причинени вреди.
Използване на произведенията. Произведението може да бъде използвано със съгласието на автора,
освен когато този закон предвижда друго. С договора за използване на произведението авторът отстъпва на
ползвател изключителното или неизключителното право да използва създаденото от него произведение при
определени условия и срещу възнаграждение. Видове право на ползване:
1. Изключително право за използване – авторът не може сам да го използва по начина, за срока и на
територията, уговорени в договора, нито да отстъпва това право на трети лица. Извършва изрично и
писмено.
2. Неизключително право за използване – авторът може сам да го използва, както и да отстъпва
неизключително право върху същото произведение на трети лица. Действие – нищожен е договорът, с който
авторът отстъпва правото да се използват всички произведения, които той би създал, докато е жив. Срок:
договорът за използване на произведение може да се сключи за срок до 10 години.
Защита на авторското право.
1. Гражданскоправна защита – гражданскоправния способ се състои в това, че всеки носитле на овторско
право или сродно на него право, както и всяко лице, което законно е получило изключително право за
използване на обект, защитен от ЗАПСП, има възможност да предяви пред граждански съд алтернативно
или комулативно основни искове. Втори иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД.
2. Наказателноправна защита – 3 основни състава:
а) контрафакция – чл. 172а НК” Който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или
предава, или използва по друг начин чужд обект на авторско или сродно на него право, или екземпляри от
него, без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право, се наказва с лишаване от
свобода до пет години и с глоба до пет хиляди лева”;
б) плагиатство
в) натрапено съавторство – който се опита да се изкара автор на дадено произведение.
3. Административноправна защита – разпоредбите на глава ХIII ЗАПСП – административнонаказателните
разпоредби. Определени са нарушенията и наказанията за тях.
Наказания. Който в нарушение разпоредбите на този закон:
1) възпроизвежда или разпространява видеоносители с възпроизведени на тях филми или други аудио-
визуални произведения, изпълнения, записи на филми или други аудио-визуални произведения; 2)
възпроизвежда или разпространява звуконосители с възпроизведени на тях произведения, изпълнения или
звукозаписи; 3) организира, независимо по какъв начин, публично прожектиране на филми и други аудио-
визуални произведения; 4) предоставя звукозаписни или видеозаписни услуги на други лица с цел изготвяне
на единични копия от произведения или други обекти, защитени от този закон; 5) организира публично
изпълнение и представяне на произведения на живо и чрез запис; 6) излъчва по безжичен път, предава или
препредава по кабел произведения, изпълнения, звукозаписи, записи на филми или други аудио-визуални
произведения или радио- или телевизионни програми; 7) издава, възпроизвежда или разпространява
издадени произведения; 8) притежава компютърна програма, като знае или има основание да предполага,
че това е незаконно; 9) възпроизвежда, съхранява в паметта на компютър, разпространява или използва по
друг начин компютърни програми; 10) възпроизвежда или разпространява произведения на приложното
113

lOMoARcPSD|4574750
изкуство, дизайна и народните художествени занаяти, фотографски произведения и произведения,

създадени по начин, аналогичен на фотографския; 11) използва неправомерно произведение по чл. 3, ал. 1,
т. 6 и 8; 12) запаметява под цифрова форма в електронен носител филми или други аудио-визуални
произведения, музикални произведения, изпълнения, звукозаписи, записи на филми или други аудио-
визуални произведения; 13) предлага по безжичен път или по кабел достъп на неограничен брой лица до
произведението, обекта по чл. 72 или до част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен
от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях; 14) възпрепятства изпълнението на
обезпечителна мярка по чл. 96а; 15) не изпълнява свое задължение по чл. 20а, ал. 6, чл. 26, ал. 2 и 8, чл.
95в, ал. 3 или по чл. 96а, ал. 9; 16) наруши забрана по чл. 93в, 17) се наказва с глоба или имуществена
санкция в размер от триста до три хиляди лева, ако не подлежи на по-тежко наказание и предметът на
нарушението, независимо чия собственост е, се отнема в полза на държавата и се предава за унищожаване
на органите на Министерството на вътрешните работи;
(2) При повторно и всяко следващо нарушение по ал. 1 в едногодишен срок от налагане на предишното
наказание глобата или имуществената санкция е от хиляда до пет хиляди лева и предметът на
нарушението, независимо чия собственост е се отнема в полза на държавата и се предава за унищожаване
на органите на Министерството на вътрешните работи.
(3) При системни нарушения мястото, в което те се извършват, като магазин, студио, заведение, киносалон,
театър, седалище на търговец и други подобни, се запечатва за срок от три до шест месеца.
Нарушенията се установяват с акт, който се съставя от длъжностни лица, определени със заповед на
министъра, отговарящ за културата, след извършване на проверка със съдействието на органите на
Министерството на вътрешните работи. Длъжностните лица имат право да: 1) изискват достъп до
подлежащите на контрол обекти и да извършват проверки; 2) изискват необходимите документи във връзка с
осъществяваните проверки; 3) предприемат мерки за обезпечаване на доказателства чрез изземване на
трайни материални носители, съдържащи закриляни от закона обекти, свързани с установяване на
нарушението.
47. Брак - обща характеристика. Сключване на брак. Лични и имуществени

отношения между съпрузите. Имуществени режими. Брачен договор.
Бракът е основен институт на българското семейно право. Правната му уредба се съдържа в чл. 46 ал. 1 от
Конституцията на РБ и глава втора от СК. Бракът е доброволен и равнопоставен съюз между мъж и
жена, създаден при условията и по реда на закона. От систематичното тълкуване на тези разпоредби
следва, че бракът е правопораждащ юридически факт и включва самото правоотношение между съпрузите.
Терминът „Брак” се употребява в две значения:
 брак като правопораждащ юридически факт
 самото правоотношение между съпрузите
Като юридически факт бракът е един смесен, суксцесивен фактически състав, който включва
последователни правни действия на встъпващите в брак лица и на длъжностното лице по гражданско
състояние. Тези правни действия се извършват по строго определен от закона начин и ред, наречени
бракосъчетание. Като юридически факт бракът не следва да се отъждествява с гражданско-правните
сделки. Бракът не е договор. Съществува понятието брачен договор, но той не е елемент от фактическия
състав на брачната връзка.
Като брачно правоотношение, бракът представлява вид семейно правоотношение с трайно съществуване.
Това правоотношение възниква с подписването на акта за сключване на граждански брак от встъпващите в
брак и от длъжностното лице по гражданското състояние.
Понятието форма на брака има две значения:
-материалноправно – като форма на законност на брака
114

lOMoARcPSD|4574750
-самата процедура по извършване на бракосъчетанието. В материалноправен смисъл формата е

уредена най-напред в чл. 46 ал. 1 от Конституцията на РБ – „законен е само гражданския брак”, която уредба
е преповторена и в чл. 4 от СК. Допуска се и религиозен брак, но той няма правни последици.
Елементите на фактическия състав на формата са:
-съгласието на встъпващите в брак лица - то трябва да отговаря кумулативно на следните изисквания:
 да е дадено от мъж и жена - хетерогенен характер на брака по българската правна система;
 да е взаимно – и двамата да са единодушни;
 да е свободно формирано и изразено – ако е по принуда или има други пороци – ще е унищожаем;
 да е дадено изрично (а не с конклудентни действия) и дадено лично – съгласието не може да бъде
дадено чрез представител и неприсъствено. В нашето брачно право не намират приложение
правилата за симулацията в гражданското право и затова симулативния брак е действителен, може
да се развали само с развод;
 да е дадено едновременно от двете встъпващи в брак лица т.е. в непосредствена последователност,
а не разпокъсано във времето.
-съгласието да е изразено пред длъжностно лице – това е компетентен орган, който трябва да състави
по установения ред и в предвидената от закона форма акт за граждански брак. Участието на длъжностно
лице по гражданско състояние, надлежно овластено, е необходимо и задължително условие за валидност
на брака. По закон това правомощие е възложено на кмета на общината, но той може да възложи това
правомощие на други длъжностни лица с писмена заповед.
Особени случи на изпълнение на функциите на длъжностно лице по гражданско състояние са:
 при сключване брак на борда на търговски кораб в открито море – лице по гражданското състояние
ще е капитана на кораба е длъжен да предаде препис от акта за брак в общината в първото
посетено българско пристанище или на дипломатически или консулски представител при първото
посетено чуждо пристанище;
 при военнослужещи, които се намират извън територията на България или са на територията, но
поради военни действия са лишени от съобщения с гражданските власти. В тези случаи лице по
гражданското състояние ще е военнослужещ определен от съответното военно командване. Чрез
Министъра на отбраната се изпраща акта в общината по постоянния адрес
 при сключване на брак в чужбина, лице по гражданското състояние ще е лице определено по закона
на съответната държава или български консулски или дипломатически представител.
В новия СК е установена фикцията, че действителен е брака, сключен пред лице, което публично е
изпълнявало функциите на длъжностно лице по гражданско състояние, без да е имало това
правно качество, стига встъпващите в брак да са действали добросъвестно, т.е. да не са знаели, че не е
надлежно овластено. Публично означава да е на публично място, напр. общината, да е с външните атрибути
и символи.
-начина за обективиране волеизявленията на встъпващите в брак – съставяне и подписване на акт
за граждански брак. Той се подписва от двамата встъпващи в брак, двамата свидетели и от длъжностното
лице. В него се отбелязва и имуществено-брачния режим, избран от съпрузите при брачен договор и
удостоверение от нотариуса, при който е вписан.
Процедура по сключване на брака. Сключването на брак представлява смесен суксцесивен фактически
състав, включващ:
-проверка от длъжностното лице на самоличността, възрастта, формална проверка по документи за липсата
на пречки по чл. 7 СК. Ако длъжностното лице счете, че има данни за пречки на брака, то следва да откаже
извършване на бракосъчетанието. Засегнатите могат да обжалват отказът по административен ред пред по-
горния административен орган.
-встъпващите в брак представят декларации за липса на пречки и медицински удостоверения за липса на
съответните болести, които също пречат да се сключи брак или декларация, че е осведомен за
заболяванията на другия. Ако няма пречки длъжностното лице запитва встъпващите в брак дали да са
съгласни и след изричен утвърдителен отговор съставя акта за граждански брак
-третия елемент от фактическия състав на процедурата по бракосъчетанието е подписването на акта: от
встъпващите в брак, свидетелите и длъжностното лице. Подписите им имат удостоверително действие.
Формата на акта за граждански брак е писмена, с определени реквизити. Място на сключване на брака е
общината. Поради уважителни причини може да се сключи брак и на друго място. Мястото на сключване не
е решаващо за валидността на брака. Волята за фамилното име на съпрузите се изразява преди
сключването на брака и се отразява в акта.
Лични и имуществени отношения между съпрузите. Личните съпружески права и задължения имат
за обект блага, които не притежават парична оценка в гражданския оборот, съдържанието им няма
имуществен характер. Например правото и съответно задължението за зачитане личността на брачния
партньор, за взаимно уважение и взаимопомощ, с общи усилия да осигуряват благополучието на
семейството и да се грижат за децата и т.н.
Личните съпружески права и задължения възникват автоматично по силата на закона от факта на сключване
на брака и траят до неговото прекратяване.
СК не предвижда възможност съпрузите да регламентират по юридически начин съдържанието и начина на
упражняването им – те са извън обхвата на нововъведения институт на брачния договор. Регламентацията
115

lOMoARcPSD|4574750
им е сведена до пет текста в СК, които уреждат най-общо личните права и задължения на съпрузите.
Уреждането на тези отношения, като особена материя, е предоставено в по-голямата си част на
извънправни регулатори като морала и обичая.
От юридическа гледна точка, личните съпружески права и задължения по характер са относително
притезателни, неимуществени, непрехвърлими, ненаследими.
 Немислима е неустойка при тях
 Не могат да бъдат обект на ипотека или залог, да служат като обезпечение
 Не могат да бъдат отчуждавани с властнически актове
 Не се погасяват по давност
Те са задължения за лични незаместими действия или бездействия т.е. съпружеското поведение не може да
се извърши от друго лице. Неимуществените задължения в брака могат да се изпълняват само доброволно,
прилагането на юридически средства за принуда при тях е практически невъзможно.
Правните последици от неизпълнението на съпружеските неимуществени права и задължения се
проявяват само на плоскостта на дълбокото и непоправимо разстройство на брака, което е основание за
развод по исков ред.
Съгласно чл. 52 от ЗЗД неимуществените вреди съда определя по справедливост. Съвместното съжителство
по чл. 15 СК не възлага юридическото задължение да живеят заедно, но пък и понятието „фактическа
раздяла” не е законово регламентирано.
Относителна граница на личните права и задължения се съдържа в чл. 57 ал. 2 от Конституцията на РБ „Не
се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси
на други”.
Личните отношения между съпрузите се изразяват в:
-равенство между съпрузите - съпрузите имат равни права и задължения в брака.
-взаимност между съпрузите - отношенията между съпрузите се изграждат на основата на взаимно
уважение, общи грижи за семейството и разбирателство. Общата грижа се изразява в това, че съпрузите са
длъжни чрез взаимно разбиране и общи усилия съобразно възможностите си да осигуряват благополучието
на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитаването и издръжката на децата. Уважението се
изразява във внимание и зачитане, а разбирателството – съгласуваност, хармония и безконфликтност в
брака.
-съвместно живеене на съпрузите - съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да
живеят разделено. Местоживеенето на семейството се определя по взаимно съгласие. Важни причини
представляват обстоятелства, които от обществена и морална гледна точка оправдават отделното живеене
на съпрузите: трайно лечение; изпълнение на служебни и обществени задължения. По принцип, всеки
съпруг има свободата да избира местожителството си. Законът препоръчва на съпрузите да живеят заедно.
Те не са задължени да живеят заедно, това е едно същинско задължение, защото няма как да бъдат
принудени да живеят заедно. Все пак, този текст има смисъл, че разделното живеене без важна причина
може да се третира като фактическа раздяла, като прекъсване на връзките между тях. Който е напуснал
семейството без важна причина, е виновен и е в брачно нарушение. Това е от значение при един развод.
-свобода на личността - всеки съпруг има свобода на развитие на личността, на избор и упражняване на
професия. Ако единият пречи на другия да упражнява професията си, той ще бъде виновен при евентуален
развод.
-грижа за семейството - съпрузите са длъжни чрез взаимно разбирателство и общи усилия и съобразно
своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за
отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата. Благополучието на семейството е
материално преуспяване, културно развитие, морално издигане, обществен просперитет.
Имуществените отношения между съпрузите са вид семейни отношения. Новият СК въвежда
диспозитивното начало при уреждането на имущественобрачните отношения. То се проявява в правото на
встъпващите в брак да изберат свободно типа имуществено-брачен режим по повод на притежаваните
лични и общи съпружески имущества.
Изборът на режим става преди сключването на брака и при сключването му се представят документите пред
длъжностното лице по гражданското състояние. Съпрузите изразяват своя избор в декларация с нотариална
заверка на подписите. Декларацията трябва да съдържа изявления и на двамата съпрузи. Непълнолетните,
които се еманципират след сключването на брака, преди това не разполагат с пълна дееспособност и не
могат да направят валиден избор на режим на имуществените отношения. В случай, че някой от
встъпващите в брак е непълнолетен или поставен под ограничено запрещение, ще се прилага законовият
режим на общност.
Избраният режим на имуществените отношения може да бъде променян по всяко време докато трае бракът.
В СК се казва, че промяната на законовият режим, изменението и прекратяването на брачния договор се
отбелязват в акта за сключване на граждански брак. Това става в графа бележки.
Три са режимите на имуществени отношения между съпрузите:
-законов режим на общност – това е основния, базисен режим, който се прилага винаги, когато страните
не са се възползвали да изберат друг режим, както и когато са непълнолетни или поставени под
запрещение. Прилага се и когато е имало брачен договор, но е бил прекратен, признат за нищожен или
116

lOMoARcPSD|4574750
развален и след влизане в сила на съдебното решение съпрузите не са упражнили правото си да изберат
нов имуществен режим.
-законов режим на разделност – означава, че придобитото преди брака и по време на брака принадлежи
на титуляра му т.е. на съпруга, който го е придобил
-договорен режим – при него страните имат възможност с брачен договор да уговорят конкретно правата
на всеки от тях по отношение на имуществото, което се придобива по време на брака, върху притежаваното
предбрачно имущество, управлението на тези имущества, задълженията, свързани с издръжка на
семейството, на съпрузите и децата и т.н.
Избраният имущественобрачен режим се вписва в акта за сключване на граждански брак.
Ако сключващите брак са сключили брачен договор, то те представят пред длъжностното лице
удостоверение от нотариус за датата и регистрационния номер на договора. Брачните договори се
регистрират в централен регистър към Агенцията по вписванията, наречен Регистър на имуществените
отношения на съпрузите.
Регистрацията се извършва служебно въз основа на уведомление от общината или кметството, в чийто
регистър по гражданско състояние се съхранява актът за сключен граждански брак. Уведомлението се
изпраща незабавно до териториалното звено на Агенцията по вписванията по седалището на съответния
окръжен съд, в района на който се намира общината. Този регистър е публичен.
Тази регистрация има декларативно действие по отношение на всички – erga omnes, създава необоримата
презумция, че е известна на третите лица, които ще сключват правна сделка с единия или двамата съпрузи.
С цел защита сигурността в оборота е предвидено, че при сделка между единия или двамата съпрузи с
трето лице, когато в регистъра няма вписан режим на имуществени отношения се прилага законовият режим
на общност.
48. Прекратяване на брака. Основания. Развод по взаимно съгласие и по

исков ред. Унищожаване на брака. Брачен процес.
Юридическите факти, при които бракът следва да се счита за унищожаем са:

-при нарушаване правилата на чл. 6 и 7 от СК – материалноправните условия и пречките за встъпване в
брак
-втората група нарушения, свързани с унищожаемостта на брака, произтичат от конституционното изискване
за доброволност на брачния съюз – ако брака е сключен при заплашване, той ще е унищожаем. Други
видове пороци като грешка, измама не са условие за унищожаемост – бракът в такива случаи по-скоро би
следвало да се счита за несъществуващ.
Понятието „унищожаемост на брака” означава състояние на „прекратяемост” на
съществуваща брачна връзка, поради пороци при сключването й, състоящи се в липса на брачни
предпоставки или наличие на брачни пречки или в опорочаване на съгласието за брак поради
заплашване.
Самото унищожаване е способ за прекратяването му с влязло в сила съдебно решение по юридически
причини, които трябва да са съществували към момента на сключване на брака.
Прилики между унищожаване на брака и развод:
 и в двата случая има прекратяване на брака с влязло в сила съдебно решение
 и в двата случая настъпва с действие ex nins – разкъсване на брачната връзка
 и в двата случая настъпва след уважаване на коститутивни искове /с изключение на производството
за развод по взаимно съгласие - при него е охранително, а не исково/
 и в двата случая правните последици се уреждат еднакво
Разлики между унищожаване на брака и развод:
 различие в основанията – основанията за унищожаемост е наличието на правнорелевантни пороци
при самото учредяването на брака, докато при развода са юридически причини настъпили post
factum, след формалния момент на сключване на брака - дълбокото и непоправимо разстройство на
брака или взаимното съгласие.
 разлика в кръга на лицата, на които принадлежи правото на иск за унищожаване на брака
респ. за развода. Докато при развода това може да бъде само лице със съпружеско качество, то при
унищожаемостта като ищци могат да бъдат и трети лица, напр. при двубрачие – съпруга от първия
брак, прокурора - както и при кръвно и осиновителното родство
 развод може да се иска по всяко време, не се погасява по давност, докато при унищожаването има
срокове, с чието изтичане самото материално право се преклудира и той се заздравява
автоматично /напр. ако осиновяването или сключения по-рано брак междувременно бъдат
прекратени/
 разликата се проявява и на процесуалноправна плоскост – при развод по исков път съдът е длъжен
да напъти страните към медиатор или друг извънсъдебен способ за постигане на
споразумение, в производството по искане за унищожаване на брака такова задължение не само
липсва, но и би било неуместно; освен това за развода по исков ред има изискване за
изчерпателност на основанията, докато това липсва при унижожаването на брака; при развода
непредявените основания, станали известни на съпруга до приключване на устните състезания се
117

lOMoARcPSD|4574750
преклудират и не могат повече да служат като основания за развод, докато при унижожаването на
брака всяко основание може да се предявява самостоятелно в сроковете, предвидени за него.
Фигурата на процесуална консумпция е специфична фигура за развод по исков ред!
Разлика между нищожен и унищожаем брак – нищожния брак е несъществуващ брак, брак, при който
липсва конститутивен елемент от фактическия състав за учредяване на брачната връзка, не е юридически
факт, годен да породи брачно правоотношение по смисъла на СК, поради което се установява с отрицателен
установителен иск, имащ за предмет установяване на несъществуването на брачна връзка. За разлика от
нищожния, унищожаемия брак е сключен и съществуващ брак с всички правни последици и унищожаемостта
се предявява само със специален конституивен иск за унищожаването му.
Съпоставка между унищожаемост на сделките по гражданското право и унищожаемост на брака.
Общото е, че и в двата случая възниква съответно гражданско правоотношение; че и в двата случая
унищожаемостта се предявява само по съдебен път.
Разликите са:
-разлика в юридическите факти, въздигнати по закон, в основания за унищожаемост на брака и на сделките
-унижожаването на брака става само по исков ред с конституивен брачен иск, докато унищожаемост на
сделката може да бъде предявена и с възражение от ответника и то след изтичане на сроковете за
предявяване на иска за унищожаемост.
-при сделките унищожаването има обратно действие и може да възникне претенция за неоснователно
забогатяване, докато при брака унищожаването има действие само за в бъдеще
-за разлика от унищожаемите сделки, които могат да се заздравят чрез потвърждаване от страната, която
има право да иска унищожаване, унищожаемите бракове не могат да бъдат потвърждавани от никого. Те
могат да се заздравят само при наличие на посочените от закона основания, но те не съдържат изрично
волеизявление или конклудентни действия.
Заздравяване на унищожаемия брак:
 при изтичане на определения в закона преклузивен срок за предявяване на иска за унищожаването
му: с изтичане на 6м срок от навършване на пълнолетие; поради сплашване-не по-късно от 1 година
от сключването му; поради пълно запрещение или болест – с изтичане на 6 месеца от оздравяването
или отмяна на запрещението.
 поради отпадане на причината, породила неговата унищожаемост – оздравяване от опасна болест,
прекратяване на предишен брак при двубрачие, прекратяване на осиновяването – при родство
 при трета група хипотези бракът се заздравява автоматично с раждането или зачеването на дете –
поради непълнолетие.
Категорично не се допуска заздравяване при кръвно родство до определена от закона степен – такъв
брак е унищожаем завинаги и може да се иска унищожението му от съпрузите или прокурора по всяко
време.
Развода е юридически факт с правопрекратяващо действие, което се изразява в юридическо
разкъсване на брачната връзка, въз основа на съдебно решение, при наличие на двама живи брачни
партньори и поради причини, възникнали след момента на нейното учредяване.
Разлика между развода и прекратяване на брака поради смърт: при развода се прекратява брачно
правоотношение между живи съпрузи; постановява се от съда със съдебно решение, а при физическа
смърт – автоматично, а при обявяване от съда на смърт /безвестно/ самата смърт е въздигната в основание.
Развод по исков ред може да поиска всеки от съпрузите, когато бракът е дълбоко и непоправимо
разстроен. Тази юридическа причина за развод е въведена за първи път с Наредбата-закон за брака от
1945 г. Тази Наредба, както и действащите след това СК, а и настоящия, не съдържат законово определение
на понятието ”дълбоко и непоправимо разстройство на брака”.
Това понятие е строго индивидуално. Неговото съдържание е изяснено в многобройните решения по
бракоразводни дела и в тълкувателни актове на Върховния съд за обобщаване практиката на съдилищата
за допускане на развода.
Понятието ”дълбоко и непоправимо разстройство на брака” е въпрос на правна преценка, в която следва да
се преценят всички субективни и обективни причини, довели брачните отношения до състояние да са
разстроени дълбоко и непоправимо, да са изпразнени от съдържание, да липсва доверие, разбиране,
уважение и т.н. То не може да бъде абсолютно самостоятелно основание за развод – ГПК изисква да се
предявят всички основания за дълбоко и непоправимо разстройство на брака, а те са толкова разнообразни,
колкото многообразен е и живота. Непоправимо е това разстройство на брака, което не може да се
преодолее и да се възстановят нормалните взаимоотношения.
Понятието ”дълбоко и непоправимо разстройство на брака” не бива да се смесва с понятието за брачна
вина! Дълбокото и непоправимо разстройство на брака е обективното състояние на брака, а брачната вина
е субективното психическо поведение на всеки от съпрузите към изпълнение на брачните задължения.
Дълбокото и непоправимо разстройство на брака не е по необходимост свързано с брачната вина. Въпросът
за брачната вина може да се решава единствено в рамките на бракоразводния процес – недопустимо е
изясняване на брачната вина в производство по издръжка напр., ако съпрузите не са поискали определянето
й с бракоразводно решение.
По действащият СК вече не се изисква от съда служебно да се произнася по въпроса за вината, както по
отменения СК, а само, ако някой от съпрузите е поискал това. СК не поставя допускането на развода в
зависимост от вината на ищеца за дълбоко и непоправимо разстройство на брака и не поддържа
118

lOMoARcPSD|4574750
изкуственото запазване на дълбоко и непоправимо разстройство на брак заради виновността на ищеца.

Виновният ищец ще понесе неблагоприятните последици, с които закона свързва брачната вина.
Последици от брачната вина. По новия СК е по-ограничено значението на брачна вина за последиците:
По стария СК упражняване на родителските права по отношение на непълнолетните деца не се възлагаха на
виновния родител. Философията на действащия СК е преди всичко да предостави на развеждащите се по
общо съгласие да решат въпросите относно отглеждане и възпитание на децата, но ако това не се случи
съда служебно решава, като взема предвид всички обстоятелства с оглед интересите на децата. Вината не
е посочена като изрична пречка за възлагане на родителските права.
По действащият СК, за отмяна на дарения, направени по време на брака между съпрузите, брачна вина има
значение, само ако е изрично посочена като условие в договора за дарение или в брачния договор
Брачната вина не се взима като критерий и при решаване спора за семейното жилище – решава се с оглед
интересите на непълнолетните деца и само в хипотезата на съсобственост или общо право на ползване на
семейното жилище вината има значение, но пак с оглед интересите на децата и всички останали
обстоятелства.
Брачната вина има правно значение при:
-определяне правото на издръжка на невиновния съпруг
-виновния съпруг заплаща и разноските по бракоразводното дело
-брачната вина има значение на материалноправно условие за продължаване на процеса в хипотезата на
смърт на ищеца във висящо бракоразводно производство.
Най-близките наследници имат възможност да встъпят в процеса, но не за да продължат бракоразводния
процес, /бракът автоматично се прекратява/ а за да се установи поисканото от починалия ищец
установяване вина на ответника. Ако тя се докаже преживелия съпруг-ответник отпада от кръга на
наследниците. За да имат наследниците право да продължат процеса е необходимо кумулативно наличие
на следните условия:
-починалия съпруг да е бил в качеството на ищец;
-да е посочил факти, доказващи вината на другия /наследниците не могат да предявяват нови факти/
-да е поискал изрично определяне на вината,
-наследниците да са заявили в двуседмичен срок желанието си да продължат производството.
При всяко положение на делото страните могат да изложат пред съда споразумение по всички или по някои
от последиците на развода. То е с много по-тесен обхват и правни последици и не е равностойно на развод
по взаимно съгласие. Такъв преход може да се направи само при кумулативно наличие на следните
материалноправни условия:
-постигане на сериозно и непоколебимо взаимно съгласие на съпрузите да се разведат по реда на чл. 50-51
СК
-постигане на споразумение относно всички последици от развода, отговарящо на всички изисквания по чл.
51 ал.1 СК.
При предявяването на иск трябва да се отбележи ограничението, че ако съпругата е бременна или има дете
до 1 годишна възраст, на делото не се дава ход, освен ако тя не даде съгласието си. ГПК дава възможност
всички брачни искове да бъдат съединени: напр. за издръжката, за ползването на семейното жилище и т.н.
Първото заседание винаги е помирително. Неявяването на ищеца на това помирително заседание води до
прекратяване на процедурата.
Разводът по взаимно съгласие е една по-щадяща и цивилизована форма на развод, която позволява
запазване на добрия тон във взаимоотношенията между съпрузите в техен и най-вече в интерес на децата.
При развод по взаимно съгласие съдът не навлиза в установяване на състоянието на брачните
взаимоотношения, а проверява само дали е налице сериозно и непоколебимо взаимно съгласие между
съпрузите да се разведат и налице ли е споразумение помежду им за всички последици от развода,
съобразно изискванията на закона.
Производството за развод по взаимно съгласие не е исково и спорно – то е безспорно, охранително
производство, тъй като по обща молба на съпрузите съда им дава правно съдействие да прекратят брака
си без да навлиза в установяване на причините за това.
В това производство съпрузите не са в процесуалното положение на ищец и ответник, тъй като помежду им
не съществува спор. Производството е едностранно, тъй като и двамата съпрузи са в една и съща позиция –
те са молители.
Съдебното решение за допускане на развод по взаимно съгласие има характер на охранителен акт и не
подлежи на обжалване – ако има пороци, ще се атакува по исков ред.
Материалноправни условия за допускане на развод по взаимно съгласие. Две кумулативно необходими
условия:
-да е налице сериозно и непоколебимо взаимно съгласие на съпрузите за развод – необходимо е
освен подписите под исковата молба то да бъде изразено и лично от всеки от съпрузите пред съда -
недопустимо е да бъде изразено чрез пълномощник. Съдът трябва да се убеди, че съгласието е дадено
доброволно, без заплашване, измама, изнудване и т.н. Освен това такова съгласие изисква съпруга да е
дееспособен.
-съпрузите да представят споразумение относно: местоживеенето на децата, упражняването на
родителските права, личните отношения и издръжка на децата, издръжка между съпрузите, семейното
119

lOMoARcPSD|4574750
жилище, фамилното име. Това е минимално необходимото съдържание на споразумението, предвидено в

закона. По принцип съпрузите разполага със свободата да изготвят споразумението по своя преценка, но
има известни ограничения както от общите принципи на договорни отношения, така и с императивни
разпоредби:
-не могат да се уговорят например съпругата да не търси издръжка за себе си и малолетното си дете след
развода за сметка на нещо друго
-ограничител на свободата на договаряне със споразумението е да са защитени интересите на
непълнолетните деца.
-не могат да се уговорят след развода да бъдат наследници един на друг.
Разпоредбата на чл. 51 ал. 4 СК допуска изменение на споразумението относно местоживеенето,
упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата. Затова е необходимо да
са настъпили допълнителни обстоятелства, които съдът съпоставя с предишните и ако прецени, че те
защитават в достатъчна степен интересите, допуска промяната. Тълкуването на разпоредбата показва, че
пререшаването на тези въпроси следва да бъде поискано от някой от бившите съпрузи.
Основанията за унищожаване на брака представляват конкретни юридически факти, с чието проявление
към момента на сключване на брака се поражда преобразуващото право да се иска унищожаване на брака
по съдебен ред чрез специален конституивен иск.
Всяко от тези основания е самостоятелна причина за искане на унищожаването. Когато са налице няколко
основания те могат да се предявяват в отделни производства, но могат и да се обединят за общо
разглеждане в рамките на едно производство.
Първата група основания обхваща нарушения на материалноправните условия за сключване на брак -
липсата на брачните предпоставки по чл. 6 или наличието на брачни пречки по чл.7 СК.
Втората група основания са свързани с порок във волята на встъпващия в брак – заплашването. Върху
встъпващия в брак трябва да е упражнена психическа принуда; сплашването да засяга важни
неимуществени блага, каквито са ”живота, здравето и честта”; да е правнорелевантно не само когато се
отнася до личността на встъпващия в брак, но и до неговите близки; да е налице обусловеност между
заплашването на встъпващия в брак и даването на съгласие от последния.
Ред за унищожаване на брака – само по съдебен път със специален конститутивен иск за унищожаване на
брака – един от трите брачни иска у нас.
Кръгът на лицата, в чиято полза възниква правото да искат унищожаване на брака се извежда от чл. 47 СК:
-при брак, сключен от непълнолетен без разрешение на съдия или в хипотезата на заплашване – само по
иск на засегнатия съпруг – до 6 месеца от навършването на пълнолетие и не по-късно от 1 година от
сключване на брака при заплашване
-при опасна болест, родство, осиновяване и поставяне под запрещение – по иск на всеки от двамата
съпрузи, както и на прокурора – до 6 месеца от вдигане на запрещението, до оздравяване при определени
болести и безсрочен при родство и осиновяване
-при бигамен брак кръгът е най-широк – всеки от двамата съпрузи, прокурора и съпруга на бигамния
съпруг от предишния брак – безсрочно
Строго личният характер на брачното правоотношение налага по брачните искове да вземат лично участие
съпрузите. Затова по брачни искове чл.319 разширява процесуалната дееспособност, като допуска и
непълнолетните и ограничено запретените съпрузи лично да предявяват и да отговарят по брачни искове.
Непълнолетният съпруг с встъпването в брак става дееспособен. От името на напълно запретения съпруг
предявява или отговаря по брачния искове неговият законен представител.
За предявяване на искове за гражданско състояние, включително брачни искове е необходимо изрично
пълномощно. Но ако съпругът се е явил и поддържа брачния искове, предявен от пълномощник с общо
пълномощно, той потвърждава брачния искове и порокът се заздравява.
Процесуалната легитимация по брачни дела е твърде ограничена. Само съпруг може да бъде ищец за
развод, за унищожаване на брака или за установяване дали брак съществува между страните по иска.
Когато съпруг предявява брачен иск, ответник по иска може да бъде само другият съпруг. Искът на
прокурора за унищожаване на брака се предявява срещу двамата съпрузи. Изобщо брачният процес е
недопустим ако в него не участват като страни и двамата съпрузи.
49. Произход. Установяване и оспорване. Припознаване. Осиновяване - условия и

производство. Действие и прекратяване на осиновяването.
Правната уредба се съдържа в СК и Постановление на пленума на Върховния съд № 5/1978 г.

Произходът е биологичната връзка на детето с жената, която го е родила и с мъжа, от когото е
заченато.
Произходът е биологична, а не правна връзка. Произходът е биологичен факт, който придобива правно
значение, ако бъде установен с изброените в закона способи. Исковете за установяване или оспорване на
произхода са от категорията на исковете за установяване съществуването или несъществуването на
факт с правно значение, а не установителни искове.
Три са основните правни принципа, върху които е изградена уредбата на произхода по българското
семейно право:
120

lOMoARcPSD|4574750
-принцип за истинност на произхода – законодателя изисква установяване на обективната истина

относно биологичната връзка на произхода и подчинява цялата му уредба на тази цел. Постигането й е
обезпечено с два вида правни способи: специални и универсални (общи).
Законът допуска наличния произход да бъде оспорен за да се открие пътя за търсене на новия, истинния
произход. На общо основание в тези производства могат да бъдат допускани всички допустими
доказателствени средства по ГПК – свидетелски показания, писмени доказателства, различни експертизи и
др. Искът за дирене не се наследява, но може да се продължи делото по предявен от наследодателя иск.
Законодателя дори допуска и послесмъртното дирене на произход след като майката и бащата са вече
починали, като искът се предявява срещу техните наследници.
-принципът за стабилност на произхода – обезпечен е с няколко типа правни средства:
 императивната забрана за търсене на нов произход, преди наличния да бъде оборен по надлежния
ред – двата иска могат да бъдат съединени.
 установяване на преклузивни срокове за установяване или оспорване на произхода
 ограничаване на легитимацията по искове за установяване или оспорване на произход т.е. на
персоналния кръг лица, които могат да бъдат страна в тези производства – по принцип триъгълника
дете-майка-баща. Поради личния характер на тези искове като трети лица могат да се включат като
страни само в случаите, при които от изхода на спора би зависило придобиването или изгубването
от третото лице на родителско качество по отношение на детето, чийто произход е неустановен или
оспорен. Изтичането на срока стабилизира наличния произход, дори и да не отговаря на истинния,
той вече има действие спрямо всички – erga omnes.
-принцип за законоустановеност и изчерпателно изброяване в СК на способите за установяване
и оспорване на произхода по българското семейно право. Той гласи, че правните средства за
установяване или оспорване на произхода са numerus clauses т.е. изрично и изчерпателно уредени и
прилагането на други правни способи извън тях е недопустимо.
Обща характеристика на способите за установяване или оспорване на произход. Понятието „способи
за установяване или оспорване на произход” изразява правно уредените в закона средства за установяване
или оспорване на произхода. С оглед на приложното им поле те биват:
-специфични – които се отнасят до установяване и оспорване само на майчинство или само на бащинство
-общи – намират приложение при установяване и оспорване на произхода и от двамата родители
Специфичните способи за установяване произхода от майка са два: 1) вписване на жената, която е
родила детето като „майка” в акта за раждане 2) искът за установяване на произход от майка по чл. 68 СК
Специфичните за установяване произход от баща също са два: 1) презумцията за бащинство на съпруга
на майката – 61 ал.1 СК и 2) искът за установяване на произход от баща.
Общ /универсален/ способ за установяване произход и от двамата е само припознаването.
С оглед на правната си природа способите биват: А) Искови Б) Неискови способи
Способите за оспорване на произход са само искови. Има само едно изключение – оспорване на
извършено припознаване от родителя или от навършилото 14 годишна възраст дете. В тези случаи
оспорването се извършва по административен ред. Ако обаче детето е малолетно – само по исков ред.
Исковете за оспорване на произход са отрицателни установителни, защото от съда се иска да установи,
че: детето не е родено от жената, посочена в акта за раждане като майка или от жената, която го е
припознала; детето не е могло да бъде заченато от мъжа или припознато от мъжа, посочен като баща в акта
за раждане.
Способите за установяване на произход са положителни установителни искове, тъй като тяхното
уважаване само по себе си не създава произход, а само го установява със сила на присъдено нещо. Това са
искове за установяване на факт с правно значение.
Произходът от майката се определя от раждането без значение дали е роден в брак или извън него.
Произходът от майката се свързва с раждането и когато е предизвикано чрез техниките на асистираната
репродукция – това е система от диагностични и лечебни методи, целяща преодоляване на безплодието. Без
значение е вида на техниката.
За произхода от баща определящо е зачеването. Докато майчинството се манифестира външно чрез
видимия акт на бременността и раждането, то зачеването е един строго интимен и личен акт. За това още от
римското право е било осъзнато удобството на презумпцията за бащинство на съпруга.
Докато при майчинството брачния или извънбрачен произход е без значение, то при прилагане на
презумпцията за бащинство на съпруга наличието на брачна връзка е задължително!
Трябва да са налице кумулативно няколко условия за тази презумпция:
-бракът да не е нищожен
-произхода на детето от майката да е установен
-детето да е родено през време на брака или до изтичане на 300 дни от прекратяването му.
Усложнени хипотези на презумпцията за бащинство:
-първата е наличието на два последователни брака на майката – т.е. преди да са изтекли 300 дни от
прекратяване на предходния майката е сключила друг брак. Чл. 61 ал. 2 решава тази колизия в полза на
съпруга от втория брак. Тази презумпция е оборима по исков ред. Вторият съпруг може да оспори
бащинството до 1 година от раждането на детето. Ако искът бъде уважен, за баща на детето се смята
съпругът от първия брак. Той от своя страна също може да оспори тази презумпция в срок една година от
узнаване на съдебното решение, но не по-късно от 3 години от влизането му в сила - със същата правна
121

lOMoARcPSD|4574750
възможност разполага и майката на детето. Детето също може да оспори бащинство в срок до 1 година от
навършване на пълнолетие.
-втората усложнена хипотеза е когато съпруга на майката е бил обявен за „отсъстващ” по съдебен
ред на основание чл. 9 ЗЛС. За тази хипотеза има специална норма в СК, която изключва презумпцията за
бащинство ако детето е родено след изтичане на 300 дни от последното известие за съпруга, а при обявена
смърт – 300 дни от датата на предполагаемата смърт. Особеното в тази разпоредба е, че началото на
броене на 300-дневния срок се счита не от формалния момент на прекратяване на брака (в случая
влизането в сила на съдебното решение за обявяване на смъртта), а от датата за последното известие респ.
датата на предполагаемата му смърт. По закон за дата на смъртта се счита деня, за който се отнася
последното известие за лицето, ако не е установено друго.
Оборването на презумпцията за бащинство може да стане само по исков ред, а не чрез възражение.
Единствено когато произхода е установен чрез припознаване, родителят или навършилото 14 години дете
могат да го оспорят по специално предвидения в СК административен ред. Ако, обаче, детето е било
малолетно при припознаването, то може да го оспори по исков ред до 1 година от навършване на
пълнолетието или от узнаване на припознаването, ако е станало по-късно.
Искът не може да бъде предявен преди раждането на детето, тъй като е безпредметен.
Хипотези, при които презумпцията за бащинство е необорима – при наличието на две кумулативно
посочени условия:
-детето да е родено при условията на асистирана репродукция
-бащата да е дал информирано писмено съгласие за извършването й.
При пълно осиновяване също е допустимо предявяване на иск за оспорване на бащинство.
Предявяването на иск по чл. 52 от СК е ограничено във времето с 1-годишен преклузивен срок – за
разлика от оспорване на произход от майка, който е безсрочен.
За презумптивния баща срока тече от момента на узнаване на раждането.
За майката – от раждането на детето.
За детето – от навършване на пълнолетие.
Искът за оспорване на презумптивното бащинство е отрицателен установителен иск.
Искът за бащинство има ограничено приложно поле.
Предпоставки за допустимост:
-безусловна предпоставка за допускането на този иск е произхода на детето от баща да не е бил установен с
някой от другите два способа – презумпция за бащинство или припознаване.
-детето да е родено. Недопустимо е търсене на бащинство на човешки ембрион, защото той още не е
признат за правен субект.
-произхода на детето от майката да е установен.
Страни в производството. Качеството на ищец по тези искове принадлежи само на майката и на детето
поотделно. Ако иска на майката бъде отхвърлен, остава възможността за последващо предявяване от
детето. Майката може да предяви иска и от свое име, и от името на детето, но ако има противоречиви
интереси, се назначава особен представител за детето.
Мъжът, който претендира да е баща на детето, няма правен интерес от този иск, защото разполага с много
по-лесен извън съдебен способ – припознаването.
Преклузивният срок е 3-годишен, като за майката той започва да тече от раждането, а за детето – от
навършване на пълнолетие.
Ответник по тези производства винаги е бащата. Тези искове са от категорията на положителните
установителни искове.
Установяването на бащинството включва установяване на две групи обстоятелства:
-установяване на вероятния период на зачеване и наличието на полови контакти между майката и ответника
през този период – доказване с допустимите доказателствени средства.
-съдебната практика изисква да се установи биологичната съвместимост между детето и претендирания
баща чрез медицински експертизи. Достатъчно е само по един от показателите при научния анализ на
кръвните проби да изключи ответника като вероятен баща, за да бъде отхвърлен искът.
Съдебното решение по уважен иск за установяване на бащинство по чл. 69 от СК има установително
действие.То само установява със силата на присъдено нещо, спрямо всички, произхода на детето от
ответника по делото. Детето придобива спрямо бащата и неговите роднини наследствени права и
задължения и то с обратна сила. Ако наследството е било открито преди влизане в сила на съдебното
решение по уважения иск за бащинство, наследствените отношения подлежат на пререждане съобразно
наличието на новия наследник.
Припознаване. Общ, универсален способ за установяване на произход и от майката, и от бащата. Правната
му уредба се съдържа в СК. Уредбата показва приемственост между старите норми и новите в СК, с
изключение на:
-отпада нуждата от попечителско съдействие при припознаване, извършвано от непълнолетен
родител.
-има промени в реда и условията за оспорването от другия родител и от детето – ако
припознаването се извърши преди да е съставен акта за раждане и родителя декларира, че няма да го
оспорва, той се вписва като родител в акта и след това не се допуска оспорване. По отношение на детето –
при стария СК му се дава възможност да оспорва ако припознаването е станало преди да е „навършило
122

lOMoARcPSD|4574750
пълнолетие”, а по новия – ако е било „малолетно”. Разлика има и в преклузивните срокове за оспорване от
детето – до 1 година от навършване на пълнолетие или от узнаването по новия СК, а по стария – до 3
години.
-отпада възможността трети лица с правен интерес, Агенцията за социално подпомагане и
прокурора да оспорват припознаването. Оспорването по административен ред се извършва в 3-месечен
срок от уведомлението за извършване на припознаването. Легитимни са детето и родителя.
Припознаването е юридически факт, за извънсъдебно установяване на произход на едно дете от
припознаващия. То е един правен акт, чийто основен момент е волеизявлението.
Правни признаци на припознаването:
-припознаването е едностранен правен акт. За извършването му не е необходимо съгласие на друг
правен субект. В този смисъл съобщаването, което длъжностното лице прави до другия родител и детето,
ако е навършило 14 годишна възраст, не е с цел постигане на съгласие, а само да го доведе до тяхното
знание.
-припознаването е строго личен акт. Зависи само от личната преценка на припознаващия и поради това
не може да припознава недееспособен – ненавършил пълнолетие или 16 г., освен ако е еманципиран от
сключването на граждански брак и напълно запретен. Непълнолетните и ограничено запретените съпрузи
могат сами да предявяват брачни искове и да отговарят по тях, но припознаването е извънсъдебен способ.
Ако ограничено дееспособен извърши припознаване без попечителско съдействие – то е унищожаемо. Не
може да бъде извършвано припознаване от наследниците на починал биологичен родител.
-припознаването е формален акт. Има предвидени три алтернативни форми за действителност на
припознаването:
 писмено заявление лично от припознаващия пред длъжностното лице по гражданско състояние
 декларация с нотариално заверен подпис на припознаващия – в такъв случай може да бъде
изпратено по куриер, по бълг.пощи и др.
 с писмено заявление до длъжностното лице по гражданско състояние подадено лично чрез
управителя на лечебното заведение, в което се е родило детето.
И трите форми трябва да са адресирани до длъжностното лице по гражданско състояние и да достигнат до
него – в противен случай актът няма да произведе действие. Не е предвидено длъжностното лице по
гражданско състояние трябва да извърши проверка на съответствие на припознаването, а единствено
самоличността на припознаващия, както и факта, че детето е с неустановен произход от съответния
родител.
-припознаването е един неотменим, неоттегляем акт. Ако е подадено по определената форма и ред, не
може да бъде оттеглено, но това не значи, че не може да бъде атакувано поради пороци (грешка,
заплашване, измама, недееспособност). Атакуването е в 1-годишен преклузивен срок с конститутивен срок.
Условие за да е допустимо припознаването е то да се извършва само по отношение на дете с
неустановен произход от съответния родител или ако има такъв, той да бъде пред това оборен по
съответния ред. Извършване на припознаването не е обвързано със срок.
Новият СК допуска припознаване на:
-заченат и още нероден ембрион – условно припознаване, под отлагателно условие, тъй като действието
му зависи от едно бъдещо и несигурно събитие – дали детето ще се роди живо.
-на починало дете – което е оставило низходящи – наличието на низходящи изключва вероятността
припознаващия да извършва това с користна цел, защото той преминава като наследник от втори
наследствен ред.
Осиновяването е правен акт, по силата на който между две лица се създава правно отношение,
наподобяващо това между родител и дете респ. между детето и рождените роднини на
осиновителя /при пълно осиновяване/.
Терминът осиновяване се употребява с две значения:
-в смисъла на юридически факт, от който възниква осиновителното правоотношение – като юридически
факт, който поражда семейни отношения, осиновяването прилича външно на произхода. Но между тях
съществува принципна разлика, тъй като произхода е биологичен факт и основаната на него кръвна връзка
не може да се прекрати със съдебен акт. Осиновяването е изкуствено създадена връзка, която се
прекратява така, както и се създава – по изкуствен път, с правни средства. Докато правните последици от
осиновяването могат да се моделират в зависимост от типа осиновяване – пълно или непълно, то родството
поставя автоматично в правни връзки лицата в родство.
-в смисъл на самото осиновително правоотношение, което се поражда като правна последица от
осиновителния акт – по форма и съдържание това правоотношение също наподобява правоотношението по
произход, но и те зависят от типа на осиновяването.
Съдебното решения за допускане или прекратяване на осиновяването имат конститутивно действие.
Осиновяването се допуска, ако е в интерес на детето. Понятие за „интерес на детето” се извлича от Закона
за закрила на детето.
Материалноправни условия за осиновяването. Допустимостта на осиновяването е обусловено от няколко
императивни, кумулативно посочени предпоставки за законната обусловеност на осиновяването. Липсата на
някое от тях може да бъде основание за неговото унищожаване. Те се групират с оглед приложното им поле
на: общи и допълнителни.
Общите условия са тези, които трябва да са налице независимо от типа осиновяване. От своя страна те
123

lOMoARcPSD|4574750
също могат да се обособят в две групи, в зависимост от страната в осиновителното производство:

-общи условия, отнасящи се до осиновявания:
 определят максимален и минимален възрастов предел за осиновяване, който се отчита към
момента на подаване на молбата за осиновяване до съда, а не постановяването на решението от
окръжния съд. Минималната възраст е 30 дни, което значи, че майката не може по-рано да даде
съгласие за осиновяване. Максималната възраст е до навършване на 18 години.
 осиновявания да не е вече осиновен, освен ако първото осиновяване не е прекратено. Това
произтича от императивна разпоредба в СК - забрана едно дете да бъде осиновявано от две и
повече лица, освен ако не са съпрузи; и забрана за последващо осиновяване ако не е прекратено
съществуващото.
 Зачитане и съхраняване по възможност родствената връзка между две или повече подлежащи на
осиновяване деца – в стремеж да се запази единствената родствена връзка е указано близнаците да
се осиновяват заедно – само по изключение може поотделно и то ако в продължение на 6 м. от
вписването им в регистъра не са могли да бъдат осиновени заедно или ако интересите им налагат
това, а братя и сестри – също заедно, ако имат емоционална връзка помежду си.
-общи условия, отнасящи се до осиновяващия:
 да е дееспособен –пълнолетен и не е поставен под запрещение, дори и ограничено
 Да не е лишен от родителски права - а ако е бил лишаван, те да са възстановени
 Да е с поне 15 г по-възрастен от осиновявания –изключение от това условие се допуска само,
когато съпруг осиновява рождено дете на своя съпруг или когато осиновяването се извършва
едновременно или последователно от двама съпрузи и за единия от тях тази разлика е налице –
тогава не се изисква за другия съпруг.
 Да не е роднина по права линия на осиновявания, както и да не е негов брат или сестра –
изключение – допуска се осиновяване от рождени баба и дядо /от единия от тях, когато внукът е
роден извън брак или единия или двамата родители са починали/.
Допълнителни условия за пълно осиновяване, отнасящи се до осиновявания:
-осиновявания да е вписан в регистъра на деца за пълно осиновяване. Тези регистри се водят от
Регионалните дирекции за социално подпомагане като се създава Национална електронна система на
децата, които могат да бъдат осиновявани при условията на пълно осиновяване. Кръгът на лицата, имащи
правомощията да поискат вписване в регистъра са уредени в зависимост актуалното правно положение на
детето към момента на искането за вписване:
 за деца, чиито родители са неизвестни или са дали предварително съгласие за пълно осиновяване и
детето е било настанено по административен ред от Дирекция „Социално подпомагане” –
уведомление за вписване в регистъра се прави от Дирекция „Социално подпомагане” по настоящ
адрес на детето.
 когато детето е настанено в специална институция по административен ред и в срок 6 месеца от
настаняването родителя, без основателна причина, не е поискал прекратяването му, Дирекция
„Социално подпомагане” по настоящ адрес на детето уведомява писмено в 7-дневен срок
Регионалната дирекция „Социално подпомагане” за вписване на детето в регистъра.
 Легитимиран да поиска вписване е настойника или попечителя на дете, чиито родители са починали,
лишени от родителски права или напълно запретени.
 самото дете, ако е навършило 14 г. и подава молба с попечителско съдействие.
 такова право имат и самите родители, ако това е в интерес на детето.
Допълнителни условия за пълно осиновяване, отнасящи се до осиновяващия. Пълно осиновяване се
допуска и когато осиновяващия е вписан в регистър на осиновяващи. По новия СК също се прави Единен
национален регистър на осиновяващи. В този регистър се вписват след задълбочено, най-малко тримесечно
проучване от Дирекция „Социално подпомагане” по постоянен адрес и издадено разрешение за вписване от
директора на Дирекция „Социално подпомагане”. Вписването е за срок от 2 години, като при настъпване на
промяна в обстоятелствата лицето, получило разрешението, е длъжно да уведоми за това Дирекция
„Социално подпомагане”.
Неприложимост на допълнителните условия за пълно осиновяване. Тези допълнителни условия не се
прилагат при следните хипотези:
-когато съпруг осиновява дете на своя съпруг при условията на пълно осиновяване - чл.82 ал. 2
дава гаранция, че няма да се заобикалят правилата за пълно осиновяване е обстоятелството, че за първия
съпруг-осиновител вече е направена проверка за съответствие.
-при осиновяване на внук от бабата и дядото или от единия от тях – основание за изключението е
близкото родство и оставането на детето в биологичната му среда.
-при пълно осиновяване на детето от роднина по съребрена линия от трета степен – основание
е също близкото родство и оставане в биологичната среда.
Не се изисква вписване на осиновяващия и в следните хипотези:
-при пълно осиновяване на детето от неговия настойник или попечител – годността му е била вече предмет
на преценка, установила се е необходимата степен на близост и доверие и в интерес на детето е то да
остане в познатата за него социална среда.
-при пълно осиновяване на детето от семейство на роднини или близки, в които е настанено по съдебен ред
124

lOMoARcPSD|4574750
по чл. 28 Закона за закрила на детето – по съдебен ред е направена оценка за годността им да се грижат за
детето и също е създадена необходимата степен на близост и доверие.
Необходими съгласия и мнения за извършване на осиновяването. С правните си последици
осиновяването засяга правното положение не само на осиновяван и осиновяващ, но и на един по-широк кръг
от лица, намиращи се в семейноправни връзки с тях, поради което закона изисква определени съгласия и
мнения.
Необходими съгласия на:
-осиновяващия
-родителите на осиновявания – необходимо е съгласието и на двамата стига да са живи, известни, не
лишени от родителски права и непоставени под запрещение. Родителите дават съгласие и когато са
непълнолетни, но не и малолетни. Майката – не по-рано от 30 дни от раждането – достатъчно време за да
осмисли решението си; родителя може да е дал предварително „бланково” съгласие пред Дирекция
„Социално подпомагане” и да не се изисква повторно в осиновителното производство; В. Съпрузите на
осиновяващия и на осиновявания
-осиновявания, ако е навършил 14 г., а ако е навършил 10 г. – задължително се изслушва в съда по чл. 15 от
Закона за закрила на детето, а ако е по-малък – по преценка на съда.
Съществен елемент на съгласието е посочването на типа осиновяване – пълно или непълно. При пълно
осиновяване Дирекция „Социално подпомагане” разяснява на лицата последиците от осиновяването преди
да дадат съгласие, а ако е непълно – тези разяснения се дават от съда. Ако липсва съгласие, или пък има
такова но без предварително дадени разяснения за последиците – налице е основание за унищожаване на
осиновяването.
Съгласие на родители не се изисква при следните хипотези:
-тежко укоримо пасивно или активно родителско поведение по отношение на детето
-дезирентиране на родителя от детето, което е настанено в специализирана институция и непотърсено в 6
месечен срок.
Административно производство основното му предназначение е още на досъдебна фаза да се направи
обстойна, задълбочена и индивидуално ориентирана оценка за конкретния интерес на всяко подлежащо на
пълно осиновяване дете, както и на способността и годността на кандидат-осиновителите за поемане на
родителски функции. Тези оценки се осъществяват от Дирекции „Социално подпомагане”, а към
Регионалните дирекции за социално подпомагане е създаден специализиран орган, наречен Съвет по
осиновяване, чиито функции са съсредоточени върху определянето за всяко дете на подходящ осиновител.
Административната фаза обхваща:
-производствата по вписване на детето в регистъра за деца, които могат да бъдат осиновени при условията
на пълно осиновяване в Национален регистър и вписване на лицето, желаещо да осинови при условията на
пълно осиновяване. Тези производства имат едностранен и безспорен характер, поради което външно
отговарят на едно охранително производство. Особеното е че се развиват пред административен орган, а
заповедите за вписване или отказ от вписване се обжалват по реда на АПК.
-в административната фаза се извършва и определяне на „подходящи” осиновяващи за всяко вписано в
регистъра дете. Целта е да се приложи индивидуален подход за всеки конкретен случай, който ще осигури
най-добра съвместимост в интерес на детето. Това се осъществява от Съвета по осиновяване. Негов
председател е директора на Регионалната дирекция за социално подпомагане, а в него се включват – юрист,
определен от областния управител, лекар – от директора на Регионалния център по здравеопазване,
педагог – от Регионалната инспекция по образование, психолог и ръководителя на специализираната
институция, в която е настанено детето. Съветът заседава ежеседмично. Критериите са: поредността на
вписване на децата и осиновяващите; изразените предпочитания от осиновяващия; обстоятелства от
значение за интереса на детето – възраст, здравословно състояние, професия и т.н. Съвета уведомява
определения кандидат-осиновител, който, след среща с детето, в едномесечен срок може да подаде молба
за осиновяване до окръжния съд по местонахождение на Регионалната дирекция за социално подпомагане.
Този срок е преклузивен – изтичането му погасява правото на кандидат-осиновителя да иска да осинови
определеното дете. 14 дни след изтичане на едномесечния срок се уведомява следващия подходящ за
осиновяващ, а отказа се вписва в Националния регистър.
Съдебно производство.
Съдебното производство по осиновяване никога не започва служебно, а само по молба на овластено от
закона лице:
-когато е определен от Съвета по осиновяване – молба чрез Регионалната дирекция за социално
подпомагане
-когато съпруг осиновява дете на своя съпруг; баба и дядо – внук; от роднина по съребрена линия; от
настойник/попечител или от семейства на роднини или близки, при които детето е настанено, легитимирано
да подаде молба до съда е всяко от следните лица – осиновяващия, родителите на осиновявания, самия
осиновяван ако е навършил 14 г. Подава се пак чрез Регионалната дирекция за социално подпомагане до
съответния окръжен съд.
-при непълно осиновяване – от осиновяващия до окръжния съд по постоянния адрес на осиновяващия
Компетентен съдебен орган е окръжния съд. Съдебното производство е охранително, тъй като то е
безспорно и едностранно. Правен спор не се разрешава в това производство. Молбата се разглежда в 14
дневен срок от постъпването й, в открито заседание при закрити врати с цел да се осигури тайната на
125

lOMoARcPSD|4574750
осиновяването. Участието на прокурор е задължително. Решението е неокончателно – право да обжалват

имат осиновяващия, родителите на осиновявания, осиновявания – над 14 години – лично, прокурорът.
Решението на апелативния съд е необжалваемо.
При пълното осиновяване настъпват следните правни последици:
-настъпват промени в имената на осиновеното дете – собственото име не е задължително да се
промени, но бащиното и фамилното се определят според името на осиновителя.
-съдът постановява да се издаде нов акт за раждане – осиновителя се вписва като родител, а когато е
само един, името на другия родител не се попълва. Запазва се датата на раждане, а като място на раждане
се сочи мястото на съставяне на новия акт (без случаите на международно осиновяване). Първоначалният
акт за раждане и съдебното решение се съхраняват конфиденциално – запазването им е необходимо за
случаите на прекратяване на осиновяването.
-между осиновителя и осиновеното дете възникват правоотношения като между родител и рождено
дете, всички имуществени и неимуществени родителски права и задължения, освен правото за даване
съгласие за осиновяване.
-в отношенията между осиновеното дете и роднините на осиновителя възникват
правоотношения като между роднини по произход - брачни пречки и всички взаимоотношения като по
произход.
Правопрекъсващо действие на пълното осиновяване:
-прекъсват се правните отношения между осиновеното дете, биолог.родители и роднините по
произход - права и задължения, наследяване по закон и др. При осиновяване на дете от съпруг на родител
това не се случва.
-правопрекъсващото действие не е пълно и окончателно – запазват се брачни пречки между
осиновеното дете и биологичните роднини да се сключва брак по генни и нравствени съображения.
-при смърт на осиновителя рождените родители могат да искат прекратяване на осиновяването,
ако детето е непълнолетно за да може да бъде осиновено отново.
Непълно осиновяване – чл. 102 СК. Специфична особеност при този тип осиновяване е, че детето и
неговите низходящи се оказват субекти на две системи от семейноправни връзки, които съществуват и се
проявяват паралелно: осиновител – осиновен и негови низходзящи и осиновен и неговите биологични
родители и роднини по произход
Непълното осиновяване поражда три вида действия:
-правопораждащо действие:
 Между осиновителя и осиновеното дете и неговите низходящи – като между родител и осиновено
дете с всички права и задължения по права линия, но без правоотношения между осиновения и
низходящите му и роднините на осиновителя – не става внук на дядото и бабата, не е сестра/брат на
рожденото дете на осиновителя и т.н.
 Между осиновителя и непълно осиновеното дете и низходящите му възникват брачни пречки, но
няма брачни пречки между осиновения и рождените деца на осиновителя и неговите роднини.
 Между осиновителя и непълно осиновеното дете и неговите низходящи възникват наследствени
права по закон, но те не наследяват роднините на осиновителя. При смърт на непълно осиновеното
дете по закон наследник е осиновителя, а не рождените родители.
-правосъхраняващо и правопроменящо действие:
 Семейноправните връзки между непълно осиновеното дете и неговите низходящи и рождените
родители и роднини се запазват, но с променен обем и съдържание. Родителските права и
задължения, включително и издръжката, преминават върху осиновителя. Рождения родител остава
само субсидиарно задължен да дава издръжка, ако осиновителя е в невъзможност да я осигури.
 Рождените родители не наследяват по закон непълно осиновеното дете, което не е оставило
низходящи, ако осиновителя е жив към момента на откриване на наследството. Ако, обаче е
починал, а рождените родители са живи – те ще наследят детето си на общо основание.
 Бащиното и фамилното име на непълно осиновеното дете по принцип се запазват, могат да се
променят само по искане на осиновителя и ако съда е допуснал това в съдебното решение. Ако
детето е навършило 14 години – иска се и неговото съгласие.
 Не се съставя нов акт за раждане – само в графа „бележки” длъжностното лице по гражданско
състояние отбелязва съдебното решение, имената на детето и на осиновителя. При издаване на
преписи като родители се вписват както родителите по произход, така и осиновителя/те/
 Брачните пречки между непълно осиновеното дете и роднините по произход се запазват.
Основания за прекратяване на осиновяването:
-смърт на осиновителя при непълно осиновяване – прекратява се осиновяването автоматично, защото
осиновителното отношение остава без една от страните си. Всички правни последици отпадат с едно
единствено изключение - осиновения наследява осиновителя си.
-смърт на осиновения при непълно осиновяване – Ако починалия осиновен е оставил низходящи,
осиновяването не може да се прекрати eo ipso, тъй като остава отношението между осиновителя и неговите
внуци. Ако няма низходящи – се прекратява автоматично.
-смърт на осиновителя при пълно осиновяване – няма автоматичен прекратителен ефект, остават
връзките на осиновения с роднините на осиновителя. Може да бъде само причина да се иска прекратяване
126

lOMoARcPSD|4574750
на осиновителното отношение по съдебен път, ако са налице и останалите два елемента от фактическия
състав:
 осиновенето дете да не е навършило пълнолетие – за да се обоснове нуждата от родителска грижа
 прекратяването да се налага от интереса на детето – роднините остават, но те не са носители на
родителски функции спрямо осиновения. Правото на иск принадлежи поотделно на: осиновения,
рождените му родители, настойника/попечителя, както и на Дирекция „Социално подпомагане”. При
новия СК прокурорът вече не е легитимиран да иска прекратяване на осиновяването поради смърт
на осиновителя. Няма предвиден срок за иска
-тежко провинение на едната страна по осиновителното правоотношение – фактическия състав на
това прекратително основание се състои от два елемента:
 провинението означава виновно поведение /действие или бездействие/ на осиновителя или
осиновения. Не е необходимо непременно поведението да се квалифицира като престъпление по
НК. Не е важна и формата на вината – умисъл или груба небрежност; Наличието на белезите на
„тежко провинение” се преценяват от съда за всеки конкретен случай. Съдебната практика и
теория приемат, че малолетното дете не е субект на правнорелевантно „тежко провинение”,
защото е недееспособно, с незряла воля и психика и поведението му е резултат от възпитанието
и родителския контрол от осиновителя.
 Другият елемент е свързан с начина, по който това „тежко провинение” е рефлектирало върху
отношенията между осиновител и осиновен. СК изисква то да е довело до дълбоко
разстройство в отношенията, да са изразени от съдържание. Право на иск имат и двете страни.
Производството е спорно, състезателно.
-други обстоятелства, които разстройват дълбоко отношенията между осиновител и
осиновен –такива, които не са виновно предизвикани от никоя от страните – отчуждение; развод между
рожден родител на детето и осиновителя; тежко психическо заболяване и др.
-взаимно съгласие на осиновителя и осиновения – фактическия състав също е двуелементен: взаимно
съгласие на осиновител и осиновен. Необходимо е дееспособност на двете страни – прекратителния ефект
настъпва от съдебното решение
-прекратяване поради унищожаемост –унищожаемо е при неправомерни юридически факти –
нарушения на това осиновеното дете да е до 18 години към момента на иска; осиновяващия – да е
дееспособен и не лишен от родителски права; липсва минимум 15 години разлика във възрастта; забраната
за осиновяване между роднини по права линия и братя и сестри, както и на предпоставките за осиновяване
на внук от рождени баба и дядо; забраната за едновременно или последователно осиновяване на едно и
също дете от две лица, освен ако те са съпрузи; осиновявания да е вписан в регистъра; съгласието на
осиновител, рождени родители на осиновявания и осиновявания - ако е над 14 г.; право на иск – на лицето,
чието съгласие липсва; майката да е дала съгласие не по-рано от 30 дни от раждането; родителите на
осиновявания да са дали съгласие и ако са непълнолетни.
Ред за прекратяване. СК познава два модела на прекратяване на осиновяването:
-автоматично извънсъдебно – без да е необходимо съдебно решение – само при непълно осиновяване в
хипотезите на смърт на осиновителя или на осиновения без низходящи.
-въз основа на влязло в сила съдебно решение – при всички останали прекратителни основания.
Производствата са два типа – охранително - по взаимно съгласие и исково – при всички останали
основания.
При смърт на осиновителите /единия или двамата/ и ако осиновения още не е навършил пълнолетие, както и
при искане за прекратяване поради тежко провинение – няма срок за подаване на иска
При унищожаемост на осиновяването, поради липсващо съгласие, или дадено с измама, заплашване и
др. – срока е едногодишен преклузивен, както следва: за осиновителя, за всеки от родителите на
осиновявания – от момента на узнаване на осиновяването, за осиновеното дете – от навършване на
пълнолетие или 1 година от узнаването, ако е станало по-късно,
При унищожаемост поради невписано дете в регистъра – осиновителя, на всеки от родителите, на
осиновения, като в този случай и прокурора има право на иск за прекратяване в 1 годишен срок от влизане в
сила на решението за осиновяване. В този случай овластена е и Дирекция „Социално подпомагане”, но при
наличието и на допълнително условие – ако осиновяването противоречи на интересите на детето – срока е 1
година от допускане на осиновяването, но не по-късно от пълнолетие на детето.
Правото да се иска прекратяване на осиновяването е лично, непрехвърлимо и ненаследимо.
Ако смъртта на осиновителя или осиновения настъпи при образувано вече производство за прекратяване,
наследниците на ищеца имат право да продължат производството, ако са заявили желанието си в
двуседмичен срок.
Прекратяване на осиновяването има действие само за в бъдеще, ex nunc,
Последици:
-прекратяват се възникналите от осиновяването родствени връзки в зависимост от обхвата на осиновяването
- пълно или непълно
-възстановява се името на осиновения отпреди осиновяването, но съдът може да постанови то да запази
името, дадено при осиновяването със съгласието на осиновителя или при важни причини. Известно е с това
име, спечелени награди на състезания и т.н.
127

lOMoARcPSD|4574750
-при непълно осиновяване и прекратяване поради смърт на осиновен или осиновител – преживелия
наследява починалия.
-отпадат брачните пречки между осиновения и роднините му
-при прекратяване на пълно осиновяване – ако рождените родители вече са починали, то не ги наследява –
действието е за в бъдеще само.
50. Родителски права и задължения. Съдържание. Закрила на детето.

Представителство и попечителско съдействие. Ограничаване и лишаване от
родителски права.
Носител на родителски права и задължения може да бъде само лице с родителско качество. Родителското
качество е лично, непрехвърлимо и ненаследимо правно качество, което не може да бъде отнето на
родителя на никакво правно основание и по никакъв ред – дори и лишения от родителски права е адресат на
определените със съдебното решение мерки именно в родителското си качество. Родител е лице, чието
майчинство, съответно бащинство е установено по надлежния ред. Носител на родителски права и
задължения е всеки от двамата родители самостоятелно и в пълен обем.
Конституцията на РБ предвижда, че отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и
задължение на техните родители. СК гласи, че родителя има право и задължение да се грижи за
развитието на детето си, за неговото образование и за неговите лични и имуществени интереси. Правата на
родителите им се признават не просто като правни възможности, чиято реализация зависи от волята на
титуляра, а за да бъдат упражнявани и то с нормативно предписаното им съдържание и само в интерес на
детето.
Редът за упражняване на родителските права и задължения е нормативно определен в разпоредбите на СК
и се характеризира с начина, по който следва да се реализират:
-родителските права и задължения се упражняват в интерес на детето от двамата родители заедно и
поотделно. Всеки от родителите е самостоятелен носител на всички права и задължения в пълен обем и
може да ги упражнява както съвместно с другия родител, така и самостоятелно.
-упражняването на родителски права и задължения се извършва по общо съгласие на родителите.
Терминът „съгласие” не следва да се схваща като като внасяне на формално-договорен елемент при
упражняване на родителските права и задължения, а се има предвид нормалното положение, че
родителските права и задължения се упражняват при постигнато единомислие и еднопосочност на
действията на двамата родители.
Видове родителски права и задължения по отношение на ненавършилите пълнолетие техни деца.
Класифицират се на две големи групи в зависимост от обекта им:
-права и задължения на родителите по отношение на личността на детето и упражняването и
защитата на личните му права и права и задължения на родителите по отношение на
имуществото на детето.
 Определяне на собственото име на детето – правото на име е основно неимуществено право на
детето. Собственото име се избира от родителите по общо съгласие.
 Права и задължения по полагане на грижи, възпитание и надзор – основното съдържание на
родителските функции обхваща полагането на грижи за физическото, умственото, нравственото и
социалното развитие на детето, за неговото образование, опазване на личните и имуществени
интереси на ненавършилото пълнолетие дете.
 Съвместно живеене на ненавършилите пълнолетие деца и техните родители – родителите и
децата живеят заедно – освен ако важни причини налагат да живеят разделно. Съвместното живеене
е обективна предпоставка за пълноценно изпълнение на родителските функции.
-представителство и попечителско съдействие на ненавършилите пълнолетие деца от
техните родители
 Задължително представителство на малолетните - вместо малолетните деца и от тяхно име
правни действия извършват родителите като техни законни представители. Представителната власт
на родителя възниква ex lege, по силата на закона и произтича от самото родителско качество.
Разпореждане от родителя с недвижими имоти, с движими вещи чрез формална сделка и с влогове,
както и с ценни книги, принадлежащи на детето, се допуска с разрешение на районния съд, ако не
противоречи на интереса на детето. Сделки, извършени без такова разрешение, са унищожаеми. А
сделките за дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения от
ненавършило пълнолетие дете са абсолютно нищожни. Представителната власт на родителите се
упражнява само в интерес на детето.
 Попечителско съдействие на непълнолетни деца – непълнолетните деца са ограничено
дееспособни. Непълнолетните извършват правни действия лично, със съгласието на своите
родители, освен тези сделки, които са посочени в чл. 4 на ЗЛС /дребни сделки за задоволяване на
лични потребности/. Встъпилия в брак непълнолетен не се нуждае от родителско попечителско
съдействие за извършване на правни действия, тъй като става дееспособен.
128

lOMoARcPSD|4574750
 Права и задължения на родителите по отношение на имуществото на ненавършилите

пълнолетие деца – от момента на раждането си детето става носител не само на неимуществени, но
и на имуществени права и задължения. Родителите имат право и задължение да се грижат за
опазване на имуществените интереси на детето. Те извършват действия по обикновено управление
изразяващи се в запазване и поддържане на имоти и вещи на детето; действията на разпореждане
са подчинени на разрешителен режим.
Настойничество и попечителство. От правносистематична гледна точка институтът на настойничеството и
попечителството е институт на личното право, защото неговата основна служебна функция е да бъде
правно средство за организиране участието в оборота на недееспособни /запретени или малолетни/ лица и
за полагане на грижи за техните лични и имуществени интереси.
Настойничеството и попечителството се извършва по административен ред. Орган по настойничеството и
попечителството е кметът на общината или определено от него длъжностно лице.
Настойничество се учредява по отношение на 2 категории напълно недееспособни:
- поставени под пълно запрещение по смисъла на чл. 5 от ЗЛС
- малолетни, чийто родители са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от
родителски права.
Попечителство се учредява по отношение на 2 категории ограничено дееспособни:
- лица поставени под ограничено запрещение по чл. 5 ЗЛС
- малолетни, чийто родители са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от
родителски права /без встъпилите в брак непълнолетни, тъй като те придобиват гражданска еманципация/
Изисквания към лицата, включени в настойническия/попечителския съвет:
-да са измежду роднините и близките на недееспособния, които най-добре ще се грижат за неговите
интереси – не само роднини, може и приятелски семейства, съседи
-да са дали писмено съгласие, че приемат изпълнението на тези функции
-не могат да бъдат членове на съвета недееспособни, лишени от родителски права, и осъдени за умишлени
престъпления по НК.
В три особени хипотези правата и задълженията на настойничеството и попечителството се изпълняват по
право без да се сформира настойнически съвет:
-настойник/попечител на непълнолетно дете по право е управителя на специализираната институция, в
която е настанено детето.
-настойник/попречител на запретен съпруг е неговия дееспособен съпруг
-ако запретения няма дееспособен съпруг в такъв случай родителите на недееспособния упражняват тези
права, ако са живи, известни и не лишени от родителски права.
Права и задължения на настойника:
-права и задължения свързани с полагане на грижи за личността на недееспособния - полагане на грижи,
възпитание и упражняване на надзор, ако е непълнолетно
-функции по задължително представителство на недееспособния в гражданския оборот
-права и задължения, свързани с полагане грижи за имуществото на недееспособния – може да извършва
действия на разпореждане с недвижими имоти и движими вещи, с влогове и ценни книжа, принадлежащи на
недееспособния, само с разрешение на районния съдия, ако разпореждането не противоречи на интересите
на недеесп.
-функции по съвместно живеене с недееспособния – поставения под настойничество живее при настойника,
освен ако важни причини налагат отделно живеене - настаняване в приемно семейство или др.
-задължения по предоставяне на отчет пред органа на настойничеството и попечителството и даване на
обяснения при поискване от негова страна.
Попечителя има сходни права с тези на настойника, но не и идентични. Това е така, защото лицето, по
отношение на което е учредено попечителство, о ограничено дееспособно и извършва действия лично с
попечителско съдействие.
Основанията за прекратяване на настойничеството са навършване 14 годишна възраст на поднастойния. С
придобиване на ограничена дееспособност отпада основанието за настойничество и в този случай се
учредява попечителство по общия ред.
Основанията за прекратяване на попечителството са когато ограничено дееспособния придобие пълна
дееспособност или отпадне нуждата от заместваща родителската грижа по отношение на непълнолетно
дете.
Ограничаване и лишаване от родителски права. Ако родителят не упражнява предоставените му по закон
родителски права или ги упражнява по начин, който засяга неблагоприятно интересите на детето,
действащото законодателство е предвидило система от мерки за закрила на детето. Традиционен за нашето
законодателство е института на ограничаване на родителски права или лишаване от родителски права.
Конституционна основа на този институт е КРБ; СК; наказателна отговорност по глава ІV от НК;
административно-наказателна по Закона за закрила на детето; имуществена по ЗЗД.
Гаранция срещу противозаконно ограничаване или лишаване от родителски права е принципа, че мерките
се налагат, изменят и отменят само с влязло в сила съдебно решение. СК предвижда родителските права
да бъдат ограничавани или отнемани само по отношение на определено дете, а не по отношение на
всички настоящи или бъдещи деца на родителя. Родителя не губи родителските си качества и продължава
да бъде родител спрямо това дете, но упражнява тези права в рамките на позволения му режим на лични
129

lOMoARcPSD|4574750
отношения с детето. Съдът определя мерки относно личните отношения между детето и родителя.
Основанията за ограничаване на родителски права са:
-когато поведението на родителя представлява опасност за най-важните правозащитни блага на
детето – за неговата личност, здраве, възпитание или имущество. Достатъчно е наличието на застрашеност
за да се приложат мерки по ограничаване на родителски права, не е необходимо да се доказва настъпило
увреждане на права и интереси на детето.
-неупражняване на родителски права, които не са виновно предизвикани от родителя – „обективни” -
такива могат да бъдат физическа или душевна болест, но изрично се посочва и „други” обективни причини.
Продължителността на състоянието, причина за обективната невъзможност, трябва да е трайна и без
изгледи за подобрение в обозримо бъдеще. Временните психически или физически страдания не могат да
обосноват ограничаване на родителски права.
Съдържание на мерките за ограничаване на родителски права:
- отнемане на отделни родителски правомощия
- поставяне на условия за упражняване на отделни родителски правомощия
- възлагане на осъществяването на отделни родителски правомощия на друго лице
- промяна на местоживеенето на детето
- настаняване на детето извън семейството
Целта на тези мерки е да ограничи точно това родителското правомощие, което пряко създава опасност за
детето. Например: ако родителя възпитава лошо в семейна среда се предвиждат мерки за закрила,
изразяващи се в педагогическа, психологическа и правна помощ за възпитаването на детето, социална
работа за справяне с проблемите и др.; ако се упражнява насилие – се ограничава правото на родителя за
съвместно живеене с детето и се установява режим на лични контакти само в присъствието на другия
родител, на социален работник и на определено място. Изборът на конкретната мярка е въпрос на
целесъобразност от страна на съда с оглед на всички обстоятелства и събраните доказателства по делото.
Родителят продължава да бъде носител на родителски права и задължения, но във видоизмененото им
състояние и в незасегнатата част от ограничителните мерки. Той е титуляр на правото да дава съгласие за
осиновяване на детето, за встъпване в брак на непълнолетното му дете. На детето не се назначава
настойник, съответно попечител. При настаняване извън семейството, съда трябва да определи режим на
лични контакти и издръжка на детето.
Основанията за лишаване от родителски права са:
-изразява се в пълно и цялостно отнемане на всички родителски правомощия. Прилага се при особено тежки
случаи и когато без основателна причина родителя трайно не полага грижи за детето.
Основанията от първата група обхващат същите по вид предпоставки като по чл.131, но хипотезата е
степенувана – случаите по чл.131 да са особено тежки. Особената тежест на случая е въпрос на преценка от
съда, който следва да вземе предвид кое благо на детето е застрашено, както и дали са застрашени повече
от едно блага, дали е налице само опасност от увреждане или вече има и ефективно увреждане на правата,
формата на вината. Важното е в двете групи случаи съда да е установил, че с поведението си родителят е
лишил на практика детето от дължимата родителска грижа и опасността за правата и интересите на детето
да е толкова интензивна, че не може да бъде преодоляна чрез ограничаване на едно или друго родителско
правомощие.
Правните последици от лишаването от родителски права относно родителя:
-правомощията на родителя спрямо детето отпадат като цяло. Не отпада задължението на родителя да
дава издръжка за детето; не отпада правото на детето да наследява родителя; не отпада правото на лични
отношения с детето; не отпадат и брачните пречки.
-лишеният родител не може да бъде носител на правни качества и функции, сходни с родителските – не
може да бъде назначаван за настойник; не може да осиновява; не може да бъде приемен родител респ. член
на приемно семейство. Но лишаването от родителски права не засяга автоматично родителските
правомощия по отношение на другите му деца.
Правни последици относно децата – адресат на защитната мярка.
Ако другия родител е жив, известен и не е с ограничени или отнети родителски правомощия той поема
упражняването на родителските права. Ако тези обстоятелства не са налице, тогава се пристъпва към
учредяване на настойничество.
Детето може да бъде настанено и извън семейството, ако са налице следните две предпоставки:
- да няма друг родител
- другия родител да е жив и известен, но упражняването на родителски правомощия от него да не е в
интерес на детето.
Настаняването на детето извън семейството може да се изрази в няколко форми:
 настаняване за отглеждане в семейство на роднини или близки
 настаняване за отглеждане в приемно семейство
 настаняване на детето в социална услуга - резидентен тип
 настаняване на детето в специализирана институция.
Правно положение на лицата, на които е възложена заместваща грижа.
Най-важния признак, който характеризира тяхното положение е, че те не стават носители на родителски
права и задължения. Тези лица имат правото и задължението да живеят съвместно с детето. Те са длъжни
130

lOMoARcPSD|4574750
да извършват фактически действия по полагане на грижи за физическото, умственото, нравственото и

социалното развитие на детето т.е. упражняват съдържанието на родителските грижи, без да са титуляри на
родителски права и задължения. Те са овластени и задължени да извършват необходимите правни действия
за защита на личните права на детето, свързани с неговото здраве, образование и гражданско състояние,
както и за издаване на документи за самоличност. Те са длъжни да дават сведения на родителите за детето
и да им съдействат за личния им контакт с него в рамките на мерките, определени от съда. Те имат правото
на мнение преди постановяване на решение за промяна на мярката за закрила на детето.
Производството по ограничаване и лишаване от родителски права се урежда с особени правила, които се
съдържат в СК. Родово компетентен е районния съд по настоящия адрес на детето. Овластени да искат
образуване на такова производство са: другия родител на детето, прокурора и дирекция „Социално
подпомагане”. Съдът може да определи привременни мерки в интерес на детето, като вземе становището
на дирекция ”Социално подпомагане”. Мерките могат да се вземат по всяко време на производството, по
искане на всяка от страните, както и по почин на съда. Те следва да изхождат само от интереса на детето.
Съдът се произнася по привременните мерки с определение, което не подлежи на обжалване.
Действието на мерките по ограничаване или лишаване от родителски права е временно. Съда може да
изменя мерките, да увеличава или намалява честотата на личните контакти, а при отпадане на
обстоятелствата да отмени мерките за закрила.
51. Наследяване - понятие и видове. Наследство. Откриване на наследство.

Приемане и отказ от наследство. Отговорност на наследниците. Отношения между
сънаследници.
Наследяване. С настъпването на юридическото събитие „смърт” правния субект изчезва, но неговото

имущество остава. Преминаването на имуществото на починалия към други правни субекти,
определени по закон или по волята на наследодателя, се нарича наследяване или наследствено
правоприемство.
Наследственото правоприемство е производен /деривативен/ придобивен способ, тъй като наследника
черпи придобивните права от патримониума на наследодателя. При него важи принципа “никой не може да
придобие повече права, отколкото му дава неговия наследодател”.
В зависимост от това дали наследственото правоприемство настъпва ex lege или по волята на
наследодателя различаваме два вида наследяване:
-наследяване по закон – наследствената маса преминава като една неиндивидуализирана съвкупност от
имуществени права и задължения върху едно или повече лица, определени от закона, като дяловете им се
определят по законова норма.
-наследяване по завещание – в зависимост от хипотезата може да е налице – прехвърлително или
правоучредително правоприемство. (напр. може да се учреди ограничено вещно право на ползване върху
имот). Кому, какво и колко решава завещателя.
Обикновено се казва, че завещанието измества наследяването по закон. Обикновено е така, но не винаги.
Двете могат да функционират заедно, когато:
-наследодателят не е завещал цялото си имущество
-дори и завещателят да се е разпоредил с цялото си имущество, ако той е засегнал запазена част на
необходим наследник и последния се бори за това.
Общо /универсално/ наследяване - имуществото на починалия преминава към други лица като съвкупност
от права и задължения. За да е наследяването общо, не е необходимо цялото имущество да преминава
само към едно лице, може към няколко лица. При наследяване по закон винаги е общо. При наследяване по
завещание, може да е общо и частно правоприемство.
Частно – преминаване само чрез завещание към отделни лица само на отделни имуществени права. Този
вид се нарича завет (само права), а облагодетелстваното лице – заветник.
Наследственото правоприемство се определя mortis causa с оглед на смъртта и целият му ефект е
отложен към датата на смъртта.
Наследственото правоприемство е от типа на общо универсалните правоприемства. Правоприемника
получава цялата съвкупност или цялата част т.е. каквато част притежава от правата, такава част притежава
и от задълженията.
Наследственото правоприемство е прехвърлително с транслативна сукцесия – винаги при наследяване по
закон. При наследяване по завещание може да е както транслативна сукцесия, така и конституивна
сукцесия. Може да се учреди едно ново право или ограничено право на собственост.
Универсалното правоприемство може да настъпи по закон или по завещание, а частното правоприемство –
само по завещание.
Наследство. Наследството е съвкупността от прехвърлими права и задължения на
наследодателя, които той е притежавал приживе.
Правата могат да бъдат: право на собственост върху недвижим имот и движими вещи; облигационни права
във връзка със сключени от него договори и вземания; право върху средствата по индивидуалните партиди
131

lOMoARcPSD|4574750
на осигурените лица; право на наследяване; преобразуващи права с имуществен характер, ако не зависят
от личната преценка на титуляра; права върху обекти на интелектуалната собственост - имуществените
права на автора се наследяват, а неимуществените права се упражняват от наследниците. Авторското право
е комплексно право и е еднократно наследимо – има период на еднократна защита. Ако наследникът почине
преди края на срока на закрила, правата преминават върху държавата.
Задължения - наследниците отговарят за тях, съобразно дела, който получават; задължения за причинени
вреди; задължения от финансови начети (глоба - само ако актът, с който е наложена глобата е влязъл в сила
преди смъртта на наследодателя - събира се от имуществото му)
Не преминават по наследство:
-правото на ползване - то се погасява със смъртта на наследодателя;
-права и задължения по договори, сключени с оглед личността на починалия (договор за поръчка)
-права от трудов договор - пенсия може да се наследи вече изработеното или пенсията от предходния
месец, но за в бъдеще не може
-права и задължения за издръжка (имат строго личен характер).
По наследство преминават само тези имущества, които са принадлежали на починалия преживее и които са
поначало прехвърлими.
Откриване на наследство. Юридическият факт (смърт), при наличието на който възниква
правото на наследяване, а именно смъртта на наследодателя, което дава възможност на
наследниците му да придобият правата и задълженията, които той е имал и които не се
погасяват със смъртта му. Наследството се открива и в случай, когато се обявява смъртта на едно
безвестно отсъстващо лице с решение на съда.
Наследството се открива в момента на смъртта на наследодателя в последното му местожителство. При
едновременна смърт на няколко лица, които взаимно се наследяват (съпрузи, родители и деца и др.) в
резултат на някаква обща причина (напр. злополука) и ако не може да се установи последователността на
настъпване на смъртта, се установява презумпция, че по-възрастният е починал пръв. С оглед времето на
откриване на наследството се определят наследствени правоотношения - кои са наследниците, каква част
се следва на всеки от наследниците, като се има предвид законът, който е в действие при откриване на
наследството.
Местооткриването на наследството има значение за определяне компетентността на държавните органи,
които трябва да извършат известни действия във връзка с откриване на наследството (опис, мерки за
запазването му), за определяне на местната подсъдност на иска за делба и други искове, свързани с
наследството. Откриването на наследството има значение и относно сделките с наследство.
Приемането на наследство произвежда действие от момента на откриването му т.е. има обратна сила на
приемането. Обикновено приемането става веднага след откриването му, но понякога между тези два
момента има период от време, през който наследниците не са приели наследството, има отсъстващи
наследници или въобще няма такива. Това е състояние на висящо наследство.
Законът предвижда три групи охранителни мерки за запазване на наследствената маса от момента на
откриване на наследството до приемането му:
-когато лицето, имащо право да наследи, е с неизвестно местожителство или не е ясно изобщо кое е това
лице – законът допуска по искане на всяко заинтересовано лице Районният съд да назначи управител на
наследството, който да се грижи за неговото запазване. Съгласно ЗН този управител може да бъде назначен
и служебно от Районния съд. Има право да извършва всякакви управленски действия, без да се разпорежда
(трябва изрично съгласие на РС);
-охранително производство по ГПК – 3 охранителни акта:
 запечатване на вещите на починалия;
 съставяне на опис на тия вещи;
 разпечатване на вещите.
Тези охранителни мерки могат да бъдат предприети по искане на което и да е лице, което претендира, че е
наследник, т.е. че има някакви наследствени права, а могат да бъдат предприети по искане на кредитор,
снабден с изпълнителен иск срещу наследодателя.
-до приемане на наследството всеки от призованите към наследяване лица може да управлява имуществото
и да предявява владелчески искове за съхраняване на имуществото.
Докато трае това състояние управляващият призован към наследяване има качеството “държател”, а не е
владелец.
Приемането е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. Приемането е без
срок. Наследникът може обаче да бъде заставен да се произнесе по въпроса за приемането. Съдът може да
определи срок /преклузивен/ по искане на всеки заинтересуван. Наследникът трябва да се произнесе в този
срок приема или не наследството - ако той не отговори в дадения му срок, губи правото да приеме
Законът предвижда 2 начина за приемане на наследство:
-изрично приемане на наследство – писмена форма с нотариална заверка на подписа, вписване в
нарочна книга в РС;
-приемане с конклудентни действия - наследството се приема, когато наследникът извърши действия,
които несъмнено предполагат да третира вещта като своя. Най-голяма част от наследствата се приемат с
конклудентни действия.
132

lOMoARcPSD|4574750
Вземане на вещи от дома на покойния – без значение стойността на вещите. Участие в продажба на
неподелена вещ, предявяване на иск за делба, укриване на наследствено имущество.
Докато отказът от наследство може да бъде само изричен. Изричното приемане и отказа от наследство са
едностранна формална правна сделка, която се извършва с писмено заявление до Районния съдия и се
вписва в особена книга в Районния съд.
Наследникът, който е призован към наследяване може да се откаже от наследство. Отказът от
наследяване е само изричен. Той е:
-едностранно волеизявление;
-формален писмен акт - трябва да бъде направен чрез заявление до Районния съд, в района на който е
открито наследството. Вписва се в предназначената за това книга, която се води в Районния съд.
-отказът трябва да е изричен.
С последици на отказ се ползва и неприемането на наследство. Отказът от наследство на непълнолетни
наследници дори и с разрешение на Районния съд е забранен.
Отказът произвежда действие от датата на вписване. Ако от датата на заявлението до датата на вписване
наследството е прието, отказът е недействителен. Веднъж направен отказът от наследство е неоттегляем.
Наследникът губи всички облаги, но се освобождава от всички тежести, с които е обременено наследството.
Частта на отказалия се наследник уголемява частите на другите наследници. Наследниците, които
получават дела на отказалия се сънаследник, не могат да отхвърлят уголемяването щом са приели вече
другата част от наследството - те приемат този дял като полагащ им се по закон. При универсално
завещание в полза на две и повече лица отказът на едно от тях уголемява дяловете на всички останали
наследници по закон или завещание. Ако завещателят е посочил едно или повече лица, които да придобият
наследството, ако наследникът се откаже от него при обикновена субституция, частта на отказалия се
преминава към указаното в завещанието лице. Когато отказът се прави от един от наследниците, които
наследяват по коляно, частта на отказалия се уголемява квотите само в съответното коляно. Дори отказал
се от наследство наследник може да получи направения в негова полза завет.
Отказът трябва да е чист, иначе води до недействителност:
- без модалитети /условия/;
- не може да бъде частичен;
- не може да е засегнат от недостатъци /насилие, заплашване, измама/
- не се допуска оспорване на отказа поради грешка.
И отказът и приемането трябва да се извършат след откриване на наследството.
Отказът може да бъде унищожен по съдебен ред с иск на кредиторите на наследника, когато са нарушени
техните интереси, доколкото не могат да се удовлетворят от личното имущество на наследника. Срокът е 1
година от узнаването на отказа, но най-много 3 години от извършването му. Отмяната на отказа не води
автоматично до приемане, защото приемането е личен акт. Отказът е нищожен, ако е извършен след като
наследството е прието.
Отношения между сънаследници. Когато призованите наследници по закон или завещание са две или
повече лица, между тях се установява една общност от права и задължения – наследствена общност, в
която всеки от сънаследниците има цифрова квота.
По отношение на вещните права в наследствената маса между наследниците възниква гражданска
съсобственост. Ако само един от сънаследниците си служи с вещта и си послужи със съответния имот за
задоволяване на лични нужди той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която ги е лишил. Той
дължи обезщетение след писменото поискване.
Имотите в наследствената общност се използват и управляват по общите правила на съсобствеността.
Съгласно решението на съсобствениците, които притежават повече от половината от общите вещи. Ако не
може да се образува такова мнозинство или то е вредно за общността, районния съдия, по искане на който и
да е от сънаследниците, взема необходимите мерки и ако е нужно, може да назначи управител на общия
имот. Разноските, необходими за запознаване и използване на общността, са в тежест на всички
сънаследници. Те участват в заплащането на тези разноски съразмерно с дяловете си.
Разпореждане с наследеното имущество. С приемане на наследството наследниците стават собственици
на наследственото имущество и могат да се разпореждат с него. Законът допуска всеки сънаследник да
продаде свободно своята квота от наследството. С тази продажба той прехвърля не отделни вещи, а
съвкупност от права и задължения – това, което е получил в наследство. Това, обаче, трябва да става при
изпълнение изискванията на чл.33 от ЗС. Първо на останалите сънаследници при същите условия трябва да
е предложил и т.н. Този член цели да се предпази съсобствеността от натрапването на трето лице.
Спецификата на наследствената общност идва от юридическия факт, от който възниква. Сънаследника
може да иска своя дял в натура. Чл.76 ЗН цели да обезпечи точно правото на всеки сънаследник да получи в
натура. Актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са
недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата.
Прекратяване на наследствената общност. Наследниците могат да искат прекратяване на общността чрез
делба на наследството. Преди да се раздели наследството, всеки сънаследник трябва да внесе в
наследството това, което дължи на наследодателя - това, което дължи на останалите сънаследници във
връзка със съсобствеността между тях. Ако това не се извърши, сънаследниците, които имат право да го
искат, получават в дела си част от наследственото имущество равно на стойността на дължимото.
Сънаследниците могат да предявят ревандикационен иск срещу третото лице – купувач.
133

lOMoARcPSD|4574750
52. Наследяване по закон. Кръг на наследниците. Ред за наследяване. Основни

правила за наследяване по закон.
Наследяване по закон и наследяване по завещание се разграничават в зависимост от това дали кръга и

реда, по който се призовават към наследяване наследниците, респ. размера на техните квоти се определя с
правна норма, или по волята на починалото лице.
В кръга на наследниците по закон влизат лица, които се намират в родствена връзка с наследодателя и са
групирани в 4 наследствени реда. Единственият законен наследник, който е нероднина и затова е извън
всички наследствени редове е преживелият съпруг. Законът слага черта до 6-та степен по съребрена
линия, което означава – наследяват по закон роднини по права линия без ограничение, а по съребрена до 6-
та степен включително.
Четири наследствени реда, в които влизат:
1-ви ред – децата на наследодателя и другите низходящи по право на заместване
2-ри ред – родителите или който е жив от тях
3-ти ред – сборен е, включва различен тип роднини – влизат възходящи на наследодателя от втора и по-
горна степен и братята и сестрите на наследодателя и по заместване техни низходящи
4-ти ред – също сборен, включва роднини по съребрена линия на наследодателя до 6-та степен
включително.
Всички тия лица не наследяват едновременно. Съществува нормативно установена поредност, според която
по-близките по степен роднини, намиращи се в по-преден наследствен ред изключват роднините от
следващия наследствен ред. Също в рамките на отделен наследствен ред по-близките по степен изключват
по-далечните (напр. в трети ред попадат възходящи от втора и по-горна степен и братя и сестри – бабата и
дядото ще изключат прабабата и прадядото, но се намират все пак в един и същи наследствен ред).
Особеност има в четвърти наследствен ред (детето на първия братовчед изключва втория братовчед) –
низходящия на по-близкия по степен изключва по-далечния от наследодателя, дори да се явяват роднини по
една и съща степен от самия наследодател.
В четвърти наследствен ред, принципа че по-близкия изключва по-далечния трябва да се разбира като
хипотеза на изместване от наследяване.
Ред за наследяване.
В първия ред влизат децата респ. другите низходящи. Като деца на наследодателя се считат и осиновените
от него, независимо дали е пълно или непълно. Извънбрачните деца, чийто произход е установен, се
приравняват към брачните деца. Доведените и заварените деца наследяват само своя наследодател, но не
и другия съпруг.
Когато няма наследници от първия ред, наследството преминава към втория ред – родителите или онзи от
тях, който е жив.
Когато наследодателя няма низходящи и родителите му са починали, тогава наследството преминава към
третия ред, в който влизат братята и сестрите на починалия и техните низходящи и възходящи на
наследодателя от втора и по-горна степен /баба и дядо по майчина и бащина линия/. Заварените и
доведените деца не са братя и сестри и не се наследяват помежду си.
Когато наследодателя няма наследници от първи, втори или трети ред и преживял съпруг, тогава
наследството преминава към наследниците от четвърти кръг. Тук се включват роднините по съребрена
линия до шеста степен включително. Важи правилото, че по-близкия по степен и неговите низходящи
изключват по-далечния по степен. Разпоредбата на чл. 8 ал. 4 не допуска сънаследяване и изключва
конкуренцията в полза на по-близкия по степен. Напр. при наличието на леля и чичо и първи братовчеди –
ще наследят лелята и чичото тъй като са от по-близка и еднаква степен, а първия братовчед не, макар и да
е низходящ на чичото или лелята.
Наследниците от първи ред децата на наследодателя, включително осиновените получават по равни
части. Когато децата на наследодателя или някои от тях са починали или са недостойни, наследяват
другите низходящи (внуци, правнуци) по право на заместване, т. е. получават наследствена част, която се
следва на замествания.
При липса на наследници от първи ред, наследниците от втори ред (родителите, при осиновяване -
осиновителите) получават равни части, а ако единият от тях е починал (или е недостоен) цялото наследство
се получава от този, който е жив. Ако починалият е оставил само възходящи от втора и по-горна степен, те
наследяват равни части. Ако същите са от различна степен, наследство получават от най-близките по
степен, без да се прави разлика дали е по бащина или по майчина линия.
Когато в трети ред има наследници само от втора група - братя и сестри и техните низходящи до втора
степен, братята и сестрите на наследника получават по равни части, а низходящите им деца и внуци по
право на заместване - частите им по колена.
Когато починалият е оставил само братя и сестри плюс възходящи до втора степен и по-горна стенен,
първите получават 2/3 от наследството, а възходящите - 1/3. Дяловете на братята и сестрите се определят в
зависимост от това дали те са еднородни или едноутробни или еднокръвни. Еднокръвните и едноутробните
– ще получат 2 пъти по-малък дял от наследството от еднородните.
Преживелият съпруг наследява заедно с всички наследници както следва:
134

lOMoARcPSD|4574750
-когато наследява с първи ред наследници – низходящите, преживелият съпруг получава от индивидуалното
имущество на наследодателя част, равна на частта на всяко дете, без значение от броя и пола на децата. В
този случай съпругът получава от СИО половината като собственик и участва в другата 1/2 на общността
като наследник;
-когато наследява с втори ред наследници /родители, осиновители/, а при липса на такива, с трети ред
/възходящи от втора и по-горна степен и с братя и сестри/, той получава дял както от индивидуалното
имущество на наследодателя, така и от неговото участие в СИО. В тези случаи от значение е
продължителността на брака. Освен своята половина от СИО, преживелият съпруг получава 1/2 от
наследството /останалата част от СИО и индивидуалното имущество на наследодателя/, ако то се е открило
преди навършване на 10 години от сключване на брака, а ако брака е продължил 10 години и повече, той
получава 2/3 от наследството.
-когато наследява заедно с възходящи и братя и сестри, при брак с по-малка продължителност от 10 години,
той получава 1/3, а при брак над 10 години - 1/2 от наследството.
Ако няма наследници от трите реда, съпругът получава сам цялото наследство.
Ако няма наследници от трите реда и съпругът на наследодателя също е починал, наследяват
наследниците от четвърти ред (роднини по съребрена линия от 3 - 6 степен включително). Законът не казва
нищо за дяловете на наследниците от четвърти ред, когато няколко роднини с еднаква стенен се призовават
едновременно да наследяват, за това намира приложение принципа за равенство на наследниците от един
ред. Равенството в дела на всеки от наследниците отразява еднаквата родствена близост, следователно
наследниците от четвърти ред, които са от една и съща степен на родство получават равен дял. Те
придобиват всички права, но нямат право на запазена част от наследството и могат да бъдат отстранени от
всяко лице, посочено като наследник в завещанието.
Ако няма роднини от четвърти ред, наследството преминава към държавата — тя го приема по опис.
Наследството се превръща в държавна собственост.
Особени правила при наследяване по закон – чл. 12 ЗН. Чл. 12 ал. 1 ЗН урежда особени права на
наследниците, които са живяли и са се грижили за наследодателя – това е вещна имуществена
претенция.
Чл.12 ал. 2 пък урежда особени правила за наследници, които не са живели и грижили за наследодателя,
но са спомогнали приживе за увеличаване имуществото на наследодателя – тук е налице облигационна
претенция за стойност.
Съобръжението, което обединява правнологически двете хипотези е идеята за недопустимост на
неоснователно обогатяване на едни наследници в ущърб на други.
И двете се отнасят за наследниците по закон.
За да възникне наследственото право по ал. 1 е необходимо кумулативното наличие на 3 условия:
-наследника да е призован към наследяване, което означава, че лицето трябва да е от този наследствен
ред, в полза на който възниква правото да заяви приема ли наследството или се отказва от него.
-призованият трябва да е живял с наследодателя в едно общо домакинство
-призованият да се е грижил за наследодателя. Ако наследникът само е давал издръжка той няма право на
обикновена покъщнина.
Обикновената покъщнина се определя съобразно жизнените стандарти на семейството. По дефиниция
това са движими вещи, като се изключват ценни предмети, антики. Това са вещи, които са ползвани в бита
на семейството.
За да възникне претенцията за земеделски инвентар претендиращият наследник трябва:
-да се занимава професионално със земеделие
-да не е бил възнаграден по друг начин за грижите си към наследодателя.
Чл. 12 ал. 2 – ако наследниците са спомогнали приживе на наследодателя да увеличи имуществото си,
тогава тези наследници имат право да получат изравняване на своя принос в пари или имот. Това
увеличаване трябва да е налице и да е доказуемо към датата на откриване на наследството.
Формите на принос може да са:
1. пари – даване на пари
2. плащане на сметки
3. участие с жив труд.
Приносът, както и да се е изразил, трябва да е приживе. Не може да се претендират разходи, направени
след смъртта на наследодателя!
Правото по чл. 12 ал. 2 е имуществено и наследимо - то може да се упражни не само от наследника –
съделител, но и от неговите наследници, ако той не е успял или не го е направил приживе. Такива претенции
се заявяват при първото заседание от втората фаза на производството.
53. Наследяване по завещание. Завещание. Понятие. Видове. Форма и

съдържание на завещанието. Запазена и разполагаема част
Завещанието е едностранен, личен, формален и отменим акт, с който едно лице се разпорежда
безвъзмездно за след смъртта си с цялото си имущество или с част от него в полза на едно
друго лице.
135

lOMoARcPSD|4574750
Завещанието като правен акт има девет правни признака:

1. Завещание е на лице, само когато волята на наследодателя е обективирана в съответно
волеизявление.
2. Завещание е едностранна правна сделка mortis causa – всяко лице може да се разпореди със своето
имущество за след смъртта си, което означава – завещанието произвежда действие едва след откриване на
3. Завещание е една едностранна безадресна сделка. Не е необходимо волеизявлението на друго лице.
От едностранния безадресен характер на завещанието следва, че са недопустими общите и съвместните
завещания. Забраната е в чл. 15 ЗН и има императивен характер.
4. Завещанието е един строго личен акт – може да се извърши само лично от завещателя, никога чрез
представител - запретен не може да завещава, също и непълнолетен както и еманципиран непълнолетен.
Само дееспособни могат да завещават.
5. Завещанието е строго формален акт – формата е предписана от закона. Нашия закон урежда две форми
за действителност на завещанието - саморъчно и нотариална.
6. Завещанието е свободно отменим акт – завещателят по всяко време може да го отмени изрично или чрез
конклудентни действия. Завещание може да се отмени с конклудентни действия, доколкото завещателят е
продал завещаната вещ. Може и мълчаливо да се отмени – с ново завещание.
7. Завещанието е акт на разпореждане с имущество. Чрез завещанието завещателя посочва своите
правоприемници и чрез завещание може да осуети наследяване по закон. Имущественият характер на
завещателните разпореждания е неотменим белег на всяко завещание. За да е налице завещание, трябва
да има поне една имуществена клауза. Ако няма поне една такава, това не е завещание. Може да има
неимуществени клаузи в завещание, но задължително поне една имуществена. Една от неимуществените
клаузи може да бъде назначаване на изпълнител на завещанието.
8. Завещанието е акт на имуществено облагодетелстване. За да е действително трябва да съдържа
позитивна клауза в полза на кого с какво се разпореждаш.
9. Завещанието е акт на безвъзмездно разпореждане с имуществото. По безвъзмездния си характер прилича
на дарението.
Съдържание на завещанието - дели се на съществено и несъществено съдържание.
-съществено съдържание е това, което е минимално необходимо, за да произведе завещанието действие:
 определяне на лицата, в чиято полза е завещано имуществото;
 определяне на имуществото, което е предмет на завещателно разпореждане.
В съществената част на завещанието се включват общи и частни завещателни разпоредби. Общите се
отнасят за цялото имущество или дробна част от него. Частните се отнасят до индивидуално определено
имущество. Те се наричат още завет. Завета на индивидуално определена вещ действа само ако тази вещ е
принадлежала на завещателя към момента на откриване на завещанието. Заветникът придобива вещта в
състоянието, в което е била в момента на откриване на наследството. Завещанието на една определена вещ
е недействително ако завещателя не е неин собственик. Завета превръща заветника в кредитор на
наследствената маса, той не може сам да влезе във владение, а трябва да иска от наследниците да му се
предаде владението на определеното имущество – предмет на завета.
-към несъщественото съдържание спадат:
 модалитетите – срок, условие, тежест
 разпореждане за назначаване на изпълнител на завещанието
 морални факултативни клаузи
Срокът бива два вида: отлагателен /начален/ и прекратителен /краен/. Нашият закон приема, че началния
срок отлага изпълнението на завещанието – може да се изпълни след като настъпи началния срок /напр.
може да придобие определен имот 5 години след смъртта на завещателя/. Срокът забавя изпълнението на
завещанието.
Крайният срок действа прекратително – напр. „може да придобие имота до 5 години от смъртта ми”. След
изтичане на крайния срок завещанието губи своето действие.
Завещателното разпореждане може да бъде направено под условие. Проявяването или погасяването на
правните последици се поставя в зависимост от настъпването или ненастъпването на едно бъдещо и
несигурно събитие. Завещанието може да бъде направено както под отлагателно, така и под прекратително
условие. Ако условието противоречи на морала, на добрите нрави или когато е невъзможно завещателното
разпореждане е нищожно.
Завещателното разпореждане може да бъде направено и с тежест. Тежестта е клауза, с която завещателят
налага на лицето, в полза на което е направено завещателното разпореждане да извърши някакво действие,
обременява се заветника да извърши нещо след смъртта на завещателя. Лицето, на което е направено
завещание с тежест, е длъжно да изпълни тежестта до размера на полученото имущество. Неизпълнението
на тежестта не влече след себе си отмяна на самото завещателно разпореждане.
Наследствена субституция. Завещанието не поражда действие, ако лицето, в полза на което е направено
то, умре преди завещателя. Завещателят може да посочи едно или няколко лица, които да придобият
наследството или завета, в случай, че наследникът или заветникът почине преди него, недостоен е да
наследява или се откаже от наследството или завета. Това е обикновена /законна/ субституция -
завещателят може да предвиди няколко лица последователни субституенти. Обикновената субституция не
136

lOMoARcPSD|4574750
бива да се смесва с правото на заместване по закон.

Нотариално завещание. Това е една от двете форми на завещанието по българското наследствено право.
Двете форми на завещание в българското наследствено право са напълно равностойни в юридическо
отношение.
Нотариалното завещание е официална форма на удостоверяване на завещателното разпореждане,
нотариално удостоверяване на завещателния акт. Съставя се по реда на нарочно нотариално производство,
което като всяко производство, представлява един смесен динамичен фактически състав, който включва
извършването на точно определени правни действия в точно определена законова последователност.
Производството се извършва пред нотариус. Компетентен да извърши завещанието е всеки нотариус, без
оглед на района на неговото действие, за разлика от нотариалните актове за прехвърляне на собственост,
които се извършват от нотариуса, в чийто район се намира имота.
Съдията по вписвания също е компетентен да прави завещания, когато в съдебния район няма нотариус.
За българските граждани в чужбина е овластено консулско лице.
Фактическия състав на нотариалното завещание включва две групи правни действия:
-подготвителни действия – производството започва с писмена молба до нотариуса, като прилага
удостоверение за данъчна оценка за имотите, предмет на завещателно разпореждане и застраховка.
Нотариусът проверява първо самоличността на завещателя и неговата дееспособност, проверява на лице
ли са двамата инструментарни свидетели.
-правни действия –включва 5 етапа в тяхната законоустановена поредност, които трябва да се извършат
поетапно:
 устно изявяване волята на завещателя, ако той е глух, ням или глухоням – нотариусът назначава
тълковник, ако не знае български език, се слага преводач
 записване от нотариуса на така изразената воля. Записва се лично и собственоръчно от нотариуса
 прочитане на записаното от нотариуса – лично от нотариуса на глас
 отбелязване в акта, че всички формални изисквания са изпълнени
 подписване на завещателния акт – само поредността за неспазване на подписите влече нищожност.
На първо място подписва – завещателят, на второ място подписват двамата инструментарни
свидетели, ако има преводач или тълковник – веднага след завещателя и преди инструментарните
свидетели и накрая нотариуса.
Ако завещателят е неграмотен на български език – се подписва на неговия език. Ако обаче лицето е изобщо
неграмотно или недъгаво, тогава се слага отпечатък от папиларни линии от палеца и се описва от кой пръст
е отпечатъка
Не могат да бъдат свидетели, тълковници и преводачи - недееспособните; работещите в нотариалната
кантора лица и служителите в службата по вписванията. Изисква се още да не се прави на тях завещанието
и не трябва да са в родствени връзки със завещателя
Саморъчно завещание. Една самостоятелна и напълно равностойна в правно отношение форма на
завещание в българското наследствено право, наред с нотариалното завещание. Тази форма е удобна,
облекчена и леснодостъпна, икономична и абсолютно конфиденциална. Има обаче и недостатъци - при
оспорване автентичността на завещанието ползуващият се от него, трябва да докаже, че то е ръкописно
написано и подписано от завещателя.
Основни изисквания за действителност:
-саморъчното завещание да е написано и подписано лично от завещателя – не от друго лице или с
друго техническо средство, под диктовката на завещателя. Законът на електронния подпис изключва
приложимостта му при саморъчно завещание.
По начало се пише в свободна форма, няма някакви сакрални форми. Всяка дума в саморъчното завещание
е подводен камък – затова трябва да е възможно най-пестеливо написано. Задължителните реквизити са да
има дата и подпис. Датата като задължителен елемент на саморъчното завещание трябва да бъде чрез
посочване на деня, месеца и годината и трябва да е преди подписа. Нищожно е завещанието, ако датата е
поставена от друго лице или е под подписа или ако трябва да се извлича от съдържанието. Не може без
дата, но не може и с две дати – в този случай е абсолютно нищожно.
Подписът придава автентичност на завещанието. Трябва да е поставен под всички разпореждания. ГПК
изисква пълно изписване на името на лицето и подпис.
ЗН предвижда възможност завещанието да бъде предадено за пазене на нотариус или да се пази от самия
завещател.
Предаването на завещание за пазене в затворен плик не е елемент от фактическия състав на саморъчното
завещание и не обуславя неговата валидност или недействителност. Предаването на саморъчно завещание
при нотариуса представлява самостоятелно нотариално производство. Законът предвижда, че то се предава
в плик, върху който нотариусът съставя протокол за приемане на саморъчното завещание. В протокола
задължително се отбелязват основните белези на плика – формат, цвят, начин на запечатване.
Депозирането на саморъчното завещание за пазене при нотариус може да се извърши лично или чрез
изричен пълномощник на завещателя, но изтеглянето може да се извърши само ЛИЧНО от завещателя.
Връщането на пазено при нотариус завещание не е равнозначно на отмяна на завещанието с конклудентни
действия и е самостоятелно нотариално производство. За връщане на завещанието се прави бележка в
специалния регистър, която се подписва от завещателя, двама свидетели и нотариуса.
137

lOMoARcPSD|4574750
Обявяване на саморъчно завещание. Извършва се след смъртта на завещателя. Целта е да се даде

публичност на саморъчното завещание и да се даде възможност облагодетелстваното лице да получи
облагите. Обявяването не е елемент от ФС на саморъчното завещание. То е отделен вид самостоятелно
нотариално производство, което не обуславя валидността на саморъчното завещание т.е необявяването на
саморъчното завещание не го прави нищожно, но без обявяването заветниците и наследниците по него не
биха могли да упражнят правата си по него.
Искането за обявяване на саморъчното завещание само по себе си не съставлява действие по приемане на
Всички саморъчни завещания подлежат на обявяване, независимо къде са били пазене. Ако завещанието е
пазено в дом или от друго лице, компетентен да обяви завещанието е нотариус по местоткриване на
наследството. Обявяването може да се поиска от всяко заинтересовано лице. Нашият закон допуска и
служебно обявяване на саморъчното завещание от нотариуса, ако е разбрал за смъртта т.е нотариуса да се
сезира.
Когато саморъчното завещание не с било предадено на нотариуса, лицето у което се намира то, трябва
веднага след като узнае за смъртта на завещателя да поиска обявяване на завещанието от нотариуса по
място на откриване на наследство. Ако лицето, у което се намира завещанието, не го представи за
обявяване, заинтересованите лица могат да искат от районния съдия но местооткриване на наследството да
определи срок за представяне на завещанието, за да бъде обявено от нотариуса.
Запазена и разполагаема част от наследството. Институтът на запазената и разполагаема част цели да
установи баланс между правото на всяко лице да се разпорежда свободно с имуществото си след своята
смърт от една страна, а от друга – с интереса на най-близките му наследници по закон, наричани
необходими наследници или наследници със запазена част.
Под запазена част от наследството разбираме тази част от имуществото на наследодателя, която законът
запазва за определен кръг необходими наследници и с която .не може да се разпорежда приживе чрез
дарения, а mortis causa чрез завещания или завети.
Разполагаемата част от наследството е тази, която стои извън запазената. Двете дават едно цяло.
Необходимите наследници са преживял съпруг, деца, респ.техни по право на заместване и родители. Кръгът
на необходимите наследници и размерът на запазените части се определят в ЗН.
Определянето на запазената и разполагаемата част следва да се извърши към момента на откриване на
наследството, а не към момента на извършване на безвъзмездния разпоредителен акт!
Важен, меродавен е моментът на откриване на наследството.
Възстановяване на накърнена запазена част.
Законът позволява на наследника с конституивен иск по чл. 30 ЗН след смъртта на наследодателя, да иска
съответно намаляване на завещателни разпореждания и дарствени актове до размера, необходим за
възстановяване, т.е. допълване на неговата запазена част.
Активно легитимиран да предяви иска е само наследник със запазена част, който е призован към
наследяване. Когато наследникът предявява този иск, той трябва да докаже, че е приел наследството.
Ответници по този иск са лицата, облагодетелствани от акта, с който се накърнява запазената част
Преди изменението на ЗН се е приемало в тълкувателната практика на ВКС, че искът за накърнена запазена
част, трябва да се предяви в 5 годишен срок, а от 1992 г. отпада този срокът. Сега възможността е безсрочна
за предявяване на иск за допълване на накърнена запазена част, но тълкуването за 5 годишен срок по 110
ЗЗД е разумно.
Тъй като предявяването на иска по чл. 30 ЗН е действие, което зависи от строго личната преценка на
правоимащото лице, този иск не може да се упражнява от кредитора!
Изчисляване на размера на запазена част. Взема се цялото имущество на наследодателя към момента на
откриване на наследството, включително, към тази маса се добавят даренията, които наследодателят е
направил през целия си живот, без да се смятат обичайните дарове (по повод рождени дни, сватби,
раждания). Тези дарения се оценяват по тяхното положение към момента на дарствения акт. След
извършване на горните операции, цялата маса остойностяваме в пари и от нея определяме стойностния
размер на запазената и разполагаемата част от наследството, според броя и вида на необходимите
наследници.
Ред за намаляване на извършени завещания.
Завещателните разпореждания се намаляват съразмерно, без да се прави разлика между наследници и
заветници (нормата е диспозитивна, завещателят ако е имал съмнения, че накърнява запазена част, може
да е писал в завещанието кое да се намали по-напред).
Даренията се намаляват само, след като се изчерпят завещаните имущества и никога съразмерно, а като се
почне от последните в хронологичен ред дарения и се върви от най-последното към предшестващите. Само
когато даренията са едновременни ще се разделят съразмерно.
Действието на съдебното решение, с което съдът уважава иска по чл. 30 ЗН е конститутивно. Внася се
правна промяна в чужда правна сфера, тъй като се намаляват или отменяват завещателни разпореждания
или дарения. След уважаване на иска по чл. 30 ал. 2 ЗН се открива възможност според обстоятелствата за
предявяване на ревандикационен иск по чл. 108 ЗС (поначало връщането се извършва в натура, освен ако
отделянето е невъзможно – тогава се заплаща парично).
138

lOMoARcPSD|4574750
54. Делба. Доброволна делба. Съдебна делба. Делба, извършена приживе.
Когато наследодателя е оставил само един наследник цялото наследство преминава в негова полза. Но
когато има няколко наследници между тях се създава имуществена общност и те могат да прекратят тази
общност посредством делба на наследствено имущество.
Делбата прекратява общността и превръща идеалните части на сънаследниците в реална
собственост за всеки един от тях. Делба може да иска всеки сънаследник, макар да има противно
разпореждане на наследодателя или противна уговорка между наследниците. За да бъде валидна делбата,
в нея трябва да вземат участие всички сънаследници, иначе тя ще е недействителна. Не могат да искат
делба сънаследници, на които са завещани конкретно определени имоти и сънаследници, придобили
имот по давност.
Когато наследникът е продал наследствените си права на трето лице, при предявяване на иска за делба
трябва да участва купувачът, а не продавача.
Заветниците, на които са завещани конкретно определени имоти, не могат да искат делба или да участват
като съделители, тъй като нямат право на дял в наследствената общност.
Видове делба:
-пълна и частична /част от наследствената общност/;
-обикновена и допълнителна;
-доброволна и съдебна.
Ако някой от сънаследниците са съгласни, за тях може да бъде определен един общ дял равен на сбора на
личните им дялове - при наследство по право на заместване.
Доброволната делба е договор между сънаследниците, насочен към прекратяване на възникналата
при наследството съсобственост.
Доброволната делба е формален договор, чието съдържание се определя свободно от волята на страните
– изисква се спазване на форма за действителност – нотариална заверка на подписите; вписване в имотния
регистър за недвижимите имоти.
Преди да се пристъпи към съставяне на дяловете, всеки сънаследник трябва да привнесе в наследството
това, което дължи на наследодателя, а също и това, което дължи на другите сънаследници във връзка със
съсобствеността помежду тях.
Удостоверяване на доброволна делба се извършва от нотариуса /респ. районния съдия/. Делбата се счита
извършена от момента, в който подписите на страните бъдат нотариално удостоверени.
Доброволната делба може да се извърши и чрез съдебна спогодба, когато има образувано дело за делба в
съда и сънаследниците чрез взаимни отстъпки разпределят помежду си наследственото имущество.
Доброволна делба между държавата и физически или юридически лица представлява един смесен
фактически състав, който включва няколко последователни елемента. Извършва се по предложение на
съсобствениците до областния управител, съответно до министъра или ръководителя на ведомството, на
което е предоставен имотът. Предложение за доброволна делба до останалите съсобственици може да
направи областният управител, съответния министърът или ръководителят на съответното ведомство.
Доброволната делба се извършва от областния управител с предварително писмено съгласие на министъра
на регионалното развитие и благоустройството, а за имотите, предоставени на ведомства и с предварително
писмено съгласие на ръководителя на ведомството въз основа на заповед на областния управител и
договор за делба между съделителите.
Съответните органи не дават съгласие за извършване на доброволна делба, когато тя не е в интерес на
държавата.
Доброволната делба с общината е уредена в ЗОС. Извършва се с решение на общинския съвет. Въз
основа на решението кметът на общината издава заповед и сключва договор със сънаследниците.
Условия, на които трябва да отговаря доброволната делба:
-при съставяне на дяловете не се допуска разделянето на нивите на части, по-малки от 3 декара, на
ливадите на части, по-малки от 2 декара, и на лозята и овощните градини на части, по-малки от 1 декар.
-да има техническа възможност за обособяване на дяловете в самостоятелни обекти и обособените дялове
и части да отговарят на одобрен архитектурен проект. Трябва да се прави разлика между неделима
съсобственост и реално неподеляема вещ. Реално неподеляема вещ е вещ с телесен интегритет, с телесна
цялост.
-делба, извършена без някой от сънаследниците е абсолютно нищожна. ЗС дава възможност, когато в
делбата участвуват недееспособни или отсъствуващи, да се получи предварително разрешение на районния
съд.
-доброволната делба не може да бъде оспорвана поради грешка.
Съдебната делба е особено исково производство, уредено в ГПК. По иск на сънаследниците или някой от
тях производството преминава през 2 основни фази:
-по допускане на делбата - съдът се произнася с решение по въпросите между кои лица и за кои имоти ще
се извърши тя, както и каква е частта на всеки сънаследник. Когато се допуска делба на движими вещи,
съдът се произнася и по въпроса кой от съделителите ги държи. В първото заседание след допускане на
делбата сънаследниците могат да предявят искания за сметки помежду си, като посочат и доказателствата
си.
139

lOMoARcPSD|4574750
-съдът формира дяловете чрез вещо лице. Когато имота е реално неподеляем – принципа е публична
продан.
Първа фаза – обхваща всички действия от подаване на молбата до постановяване на решението.
Наследникът, който иска извършване на делбата, трябва да подаде молба в писмена форма. Той трябва да
установи, че наследодателят е починал, че лицата, които са посочени като страни са единствените негови
наследници, както и че имоти са останали от наследодателя - става с удостоверение от общината или други
писмени доказателства. В първото съдебно заседание може да се иска включване на нови имоти или
изключване на някои. Въз основа на установените факти съдът се произнася по допустимостта на делбата.
В това решение съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и
каква е частта на всеки от съделителите. Имотите, чиято делба е допусната, трябва да се
индивидуализирани, като за движимите вещи се посочва във владение на кого от съделителите са. Ако
някои от тях не са налице, делба за тях не се допуска. Може да се иска от наследника, по чиято вина
липсват вещите, да заплати част или стойността им.
Втора фаза - преглеждане на сметките между наследниците и разпределяне на имотите, чиято делба е
допусната.
Първо касае се за сметките, които произхождат от права и задължения във връзка с открито наследство -
това, което всеки наследник дължи на другите наследници във връзка със съсобствеността между тях.
Исканията за уреждане трябва да бъдат предявени в първото по делото заседание след влизане в сила на
решението за допустимост на делбата. Те трябва да бъдат предявени в давностен срок - 5 г. от момента на
предявявано на иска за делба. По всички предявени искания съдът се произнася с решение, което може да
се обжалва. Влязлото в сила решение има сила на присъдено нещо.
Второ разпределяне на имотите чрез дялове в натура. При образуване на дяловете съдът трябва да се
съобрази с влязлото в сила решение. Делбата в натура се извършва доколкото това е възможно -
приложима е при делба на еднотипни имоти. Имоти които не могат да се поделят удобно, се предоставят за
публична продан. Неравенството на дялове се изравнява с пари. За да се избегне раздробяването на имоти,
законът не допуска разделянето на нивите на части по-малки от 3 декара, ливадите 2 декара; на лозята и
овощните градини - по малки от 1 декар.
Действие на делбата - конститутивно действие. Прекратява се имуществената общност между
съделителите и всеки от тях става изключителен собственик на това, което е получил в дял. Правата, които
наследодателят е имал върху общото имущество престават да съществуват.
Отговорност при съдебна евикция /отстраняване/. Отстраняването става със съдебно решение. Може и
доброволно наследникът да отстъпи вещта, която му е дадена в дял. Ако някои от сънаследниците претърпи
съдебно отстранение от известно имущество, постановено в неговия дял, той не получава своята
наследствена част. Поради това е необходимо той да бъде съответно обезщетен от други сънаследници, за
да не понесе сам загубата. Отговорността на съделителите е свързана с дяловете им. Обезщетяването
става със заплащане на стойността на имота, определена по време на съдебното отстраняване.
Обезщетение не се дължи, когато е изключено с уговорка в акта за делба или когато съделителя по своя
вина го е претърпял. Законът предвижда учредяване на ипотека върху недвижим имот, оставен в дела на
онзи съделител, който дължи допълване. За да произведе действие, ипотеката трябва да се впише от
нотариуса.
Наследодателя може и приживе да раздели имотите си между наследниците - с цел да предотврати
спорове между наследниците след смъртта си и да избегне евентуални съдебни процеси, чрез:
-делба – дарение
-делба – завещание.
Те се различават помежду си по формата на юридическия акт и по правните си последици.
Делба-дарение - договор между наследодателя и наследниците му, чрез който наследодателя приживе
безвъзмездно прехвърля имуществото си, като го разпределя поотделно на всеки един наследник. Има
незабавен прехвърлителен ефект.
Делбата-дарение на недвижим имот трябва да се извърши в нотариална форма. При движимо имущество
достатъчна е писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните. Дарение на движими вещи и
с представянето им. Дарението става задължително от деня на изричното му приемане от всички
наследници без изключение. Делбата-дарение може да обхване само имущество което наследодателят
дарител притежава при извършването й. Делбата-дарение за бъдещо имущество е недействителна. По
силата на изрична уговорка в дарствения акт, наследодателя може да запази правото си на ползване на
имота или на част от него.
След смъртта на наследодателя наследниците, които приживе на същия са приели дарението, не могат да
отхвърлят делбата и да искат извършването на нова. Те са станали собственици от момента на приемане на
дарението.
Характерно за делбата–дарение е, че тя е единно дарение, което е неделимо в своето единство.
Делбата–дарение не е пречка за упражняване правата по чл. 30 и следващите от ЗН – наследниците могат
да искат възстановяване на накърнената им запазена част, ако тя е била засегната от делбата. Делбата, в
която наследодателят не е включил някой от наследниците с право на запазена част, е недействителна.
Делба-завещание - има действие след смъртта на наследодателя. Делбата-завещание е едностранна
правна сделка на бъдещия наследодател, в която бъдещите наследници не участват.
При делбата-завещание наследодателят може да направи и завет в полза на някой от наследниците си, така
140

lOMoARcPSD|4574750
че последния може да получи както дела си по делба, така и завета стига да не накърни запазената част на
останалите наследници.
Делбата по този начин, като всяко завещание може да бъде отменена или изменена с ново завещание или
нотариален акт
Делбата-завещание произвежда действието си само след смъртта на наследодателя. Наследниците не
могат да искат извършването на нова делба. Само ако някой от тях се откаже от наследственото си право
отредения за него завещателен дял подлежи на нова делба между другите наследници.
Делбата – завещание може да се оспори.
ІІІ част.
55. Основни начала на гражданския процес. Същност, видове, система.

Диспозитивно, състезателно и служебно начало. Проявление на основните
начала в различните производства и отделни техни фази.
Съществуват две разбирания за принципите – като основни ръководни идеи и като основни ръководни
правни норми. По правилно е второто принципите са основни ръководни правни норми. Такива са,
защото:
 отразяват и изразяват основни ръководни правни идеи и ценности на обществото и държавата
 обуславят съдържанието на цели комплекси от правни норми
 разкриват качествените особености на обусловените съвкупности от правни норми
 служат за тълкуване и попълване на празнини в действащото законодателство по пътя на аналогията на
правото.
Уредени са в глава втора на ГПК, озаглавена „Основни начала”. За да бъде една правна норма основно
начало (принцип) тя трябва да бъде основна, т.е. на нейна база да са изградени цели комплекси от правни
норми и ръководна – когато съдът прилага една или друга правна норма и има съмнение ще се обърне
именно към тази ръководна правна норма.
141

lOMoARcPSD|4574750
С оглед на това дали се проявяват само в гражданският процес или в цялата правна система биват:
 Общоправни принципи – те са характерни за цялата правна система – например принципът на
законност
 Междуотраслови – действат в няколко правни отрасъла – принцип за установяване на истината – ГПК
има го и в НПК;
 Отраслови принципи – познати са само на гражданския процес – концентрационното начало.
В ядрото на гражданският процес са принципите на диспозитивното начало, служебното начало и
състезателното начало, както и новото концентрационно начало. Чл.11 постановява, че делата се
разглеждат публично и непосредствено, а чл.12 определя вътрешното убеждение. Това обаче не са
самостоятелни принципи на гражданският процес, а гаранции за осъществяване на принципа законност.
Другите т.нар принципи за бързина и процесуална икономия са допълнителни изисквания и идеи, а не
норми, за по-голямата практическа ефикасност на гражданския процес като защита-санкция. Неефикасната
защита обаче не е незаконосъобразна. Принципите на гражданският процес дават неговия облик и се
намират в диалектическо единство. Всяка промяна в един принцип влече промяна и в останалите.
Диспозитивно начало. Чл. 6 от ГПК гласи съдебните производства започват по молба на
заинтересованото лице или по искане на прокурора в определените от закона случаи. Предмет
на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните . По смисъла
на този принцип съдът дава защита ако е поискана, докато се иска и само за това, което е поискано. Така
диспозитивното начало има три направления:
-кога съдът дава защита – само когато страната е поискала, т.е. не може да се самосезира.
-докога дава защита – докато страната я иска, т.е. докато производството не бъде прекратено, докато
защитният орган не бъде десезиран (чрез оттегляне или отказ от иск; съдебна).
-в какъв размер е защитата – за това количество, което е поискано (напр. не може ищецът да е поискал
5000 лв., а съдът да присъди 10000, но може да присъди 3000, ако уважи иска частично). Качеството на
защитата също зависи от волята на този, който има право на защита – може да поиска осъждане с
осъдителен, установителен или конститутивен иск с различни правни последици. Иначе казано съдът е
длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска.
Диспозитивното начало е процесуално отражение на разпоредителната власт на носителите на
гражданските права, която е включена в съдържанието на тези права. Ако съдът се самосезира съдебното
решение е недопустимо и подлежи на обезсилване или ако присъжда повече от поисканото отново е
недопустимо в частта над поисканото и в тази част също следва да бъде обезсилено.
Нарушение на диспозитивното начало ще имаме, когато съдът е сезиран, но не образува дело.
Определението му тук подлежи на обжалване с частна жалба, а и ако е необходимо, на касационен контрол.
Служебно начало. По силата на ГПК, съдът е длъжен служебно да извършва необходимите
процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и
надлежното извършване на процесуалните действия от страните от момента, в който е сезиран до
момента на обявяване на съдебното решение. Молбата за защита е искане да се развие цялото
производство – така когато искането за защита е заявено и се поддържа съдът по свой почин извършва
процесуалното действие, без да чака нарочна молба от заинтересуваното лице (веднага след получаването
на исковата молба съдът я изпраща на ответника; когато делото е спряно то се възобновява не само по
искане на заинтересуваната страна, но и служебно от съда, ако основанието за спирането му е отпаднало.)
След като подаде иск за защита страната е освободена от това изрично да предизвиква последващите
процесуални действия. Това обаче не означава, че тя не може да го прави. Затова ако съдът не извършва
своевременно необходимите действия страната може да подаде молба за бавност – във всяко положение
на делото, когато съдът не извърши своевременно определено процесуално действие, страната може да
подаде молба за определяне на подходящ срок до по-горестоящия съд чрез този, който се бави. Съдът
обаче може и незабавно да извърши съответните действия, при което молбата се счита оттеглена. Ако не
молбата се разглежда в едноседмичен срок от съдия от по-горестоящия съд.
По силата на служебното начало съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и
правна страна. Той е длъжен по свой почин да издири приложимия материален закон.
Служебното начало във въззивното и касационното производство е свързано с това, че въззивната и
касационната инстанция служебно проверяват дали съдебното решение е процесуално допустимо или не,
дали е нищожно, подпомагане на страните при изясняване на делото от фактическа и правна страна, както и
задължението за служебно изпращане на страните на препис от негови актове, които подлежат на
самостоятелно обжалване и т.н.
Състезателно начало. Всяка страна има право да бъде изслушана от съда, преди да бъде постановен акт,
който има значение за нейните правни интереси. Страните могат да въздействат чрез своите процесуални
действия върху развитието на процеса и върху съдържанието на акта, с който то ще приключи. Това право
включва:
-право на всяка страна да бъде уведомена за исканията и доводите на насрещната страна, с предмета на
делото и неговото движение
-право на всяка страна да подкрепи своите искания и възражения чрез факти и доказателства за тях
-право на всяка страна да бъде призована за съдебните заседания и да бъде уведомена за актовете на
съда, постановени вън от съдебното заседание
142

lOMoARcPSD|4574750
-право на всяка страна да участва в събиране на доказателствата и в разискване на фактическата и

правната страна на делото
-право на всяка страна да атакува порочните действия на защитния орган, за да наложи законосъобразно
развитие и приключване на процеса.
Състезателното начало се проявява в 2 направления:
 По силата на този принцип страните са тези и само те са тези, които посочват фактите. Съдът няма
право да се позовава на факти, непосочени от страните. Той обаче е длъжен да й окаже съдействие при
посочване на фактите, но тя не е длъжна да се съобрази;
 Само и единствено страните могат да посочват доказателствени средства. Съдът е длъжен да
съдейства на страната при посочване на доказателствените средства, в смисъл да ги насочи, че за един или
друг факт.
Законът предоставя редица гаранции за правото на участие на страната в производството:
 Призоваване за заседанието най-малко 1 седмица преди него
 Представяне на заключението на вещото лице най-малко 1 седмица преди заседанието
 Отмяна на влязло в сила решение, когато страната е била лишена от възможност да участва в делото и
др.
56. Страни в исковото производство - понятие и видове. Процесуална

правоспособност и дееспособност. Процесуална легитимация. Процесуално
представителство.
Субектите на съдебния исков процес са съдът и страните (ищец и ответник). Опит за легално определение
е направен в ГПК „страни по гражданските дела са лицата, от чието име и срещу, които се води
делото”. Освен в предвидените от закона случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред
съд. Страната има два белега, които трябва да са налице кумулативно:
 формален – от чие име участва;
 функционален – търси защита (ищецът срещу ответника, а ответникът срещу ищеца).
По тези белези различаваме „страните” от други процесуални фигури – процесуалният представител търси
защита за другиго; вещите лица и свидетелите подпомагат правосъдието; съдът участва в процеса от името
на държавата, но функцията му е да правораздава. Главните страни са ищецът и ответникът.
Видове страни:
-надлежни и формални (ненадлежни) – разграничителният критерий е наличието на правото на
правосъдие, уредено в Конституцията. Тя говори за „право на съдебна защита” – неточно е, защото когато
загубиш делото нямаш право на съдебна защита, а се дава на другата страна. Правото на правосъдие в
гражданския процес се проявява в правото на иск; в правото на въззивно обжалване; в правото на
обезпечаване на иска и т.н.
И така надлежните страни имат право на правосъдие, а формалните не. Последните обаче имат определени
процесуални права. Например имат право да участва в т.нар. „процес относно процеса”. Формалната страна
ищец може да обжалва това определение с частна жалба, а ако въззивната инстанция го потвърди и с
частна касационна жалба пред ВКС.
Надлежните страни от своя страна се делят на:
 главни – без тях процесът не може да възникне и да се развие. Те са необходими участници в процеса.
Процесът е двустранен и затова трябва да има 2 срещуположни страни – ищец и ответник.
Главните страни са ищец-ответник; въззивник – въззиваем; касатор – ответник по касационната жалба.
Критерият е кой е поел инициативата – той с исковата молба, въззивната или касационна жалба се определя
като ищец, респ. въззивник или касатор, а определя и насрещната страна.
Друго деление на главните страни е на типични и нетипични (процесуални субституенти). Типичните са
тези, които търсят защита на свои материални права. Процесуалните субституенти имат право по силата на
изрична разпоредба на закона да търсят защита на чуждо материално право. Във всички случаи на
процесуална субституция съдът служебно конституира и титуляра на материалното право.
 допълнителни – те са възможни, но не и задължителни участници в процеса и са 2 подгрупи:
 подпомагащи страни – те не упражняват свое право на иск, а встъпват в делото като търсят
непосредствена защита на чуждо материално право, но по този начин търсят и опосредствена
защита на свое материално право.
 контролиращи страни – те нямат свое право на иск, но встъпват в делото, за да контролират как
упражнява правото си на иск тази страна, за чиито интереси те служебно трябва да бдят. ПРИМЕР
имаме иск срещу държавно учреждение – МРРБ е контролираща страна, ако искът е за права върху
недвижими имоти, или МФ – ако е за движими вещи. Те контролират доколко това държавно
учреждение защитава интересите на държавата.
Процесуална правоспособност. Може да се определи като призната от закона абстрактна възможност
едно лице да бъде носител на процесуални права и задължения. Това се отнася не само за страните по
делото, но и за вещи лица (вещото лице трябва да имат специфични знания и опит, които са в основата на
тяхната процесуална правоспособност); съдът (и той трябва да отговаря на определени изисквания по ЗСВ,
143

lOMoARcPSD|4574750
които са в основата на неговата процесуална правоспособност).

Процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право, т.е.:
 физически лица – имат процесуална правоспособност от момента на раждането и я загубват със
смъртта, а заченатият има процесуална правоспособност по отношение на наследствените права.
Недееспособните упражняват своята процесуална правоспособност чрез своите законни представители.
 търговските дружества – от момента на учредяването. Процесуална правоспособност имат и всички
ЮЛ, били те местни или чуждестранни.
 държавни учреждения, които са разпоредители с бюджетни кредити. Ако не са, то процесът се
води от по-горестоящото учреждение – разпоредител с бюджетни кредити. ПРИМЕР: Общинският съвет не е
субект на гражданското право, а такъв е общината. Тя има процесуална правоспособност и се представлява
от кмета. Ето защо една жалба от Общинския съвет би била недопустима, тъй като той няма процесуална
правоспособност. Процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка и за нея съдът
следи служебно и липсата и обуславя недопустимост на иска или жалбата.
 държавата също има процесуална правоспособност
Нямат процесуална правоспособност освен Общинския съвет и неперсонифицираните организации –
етажните собственици; клонове на Търговски дружества; авторски колективи.
Процесуална дееспособност. Призната и уредена от закона възможност едно лице с лични свои действия
да упражнява свои процесуални права и да изпълнява свои процесуални задължения. Процесуалната
дееспособност е необходима и на свидетелите, но е различна от тази на страните в процеса. Процесуалната
дееспособност предпоставя наличието на процесуална правоспособност, но не е необходима нейна
последица.
Видове процесуална дееспособност:
 пълна – с нея разполагат всички пълнолетни и незапретени лица. До влизане в сила на решение за
поставяне под пълно запрещение на пълнолетно физическо лице. Не разполагат с процесуална
дееспособност малолетните, пълно запретените и юридическите лица, тъй като става въпрос за лични
действия. В процеса те участват чрез своите законни представители – родители, настойници и органи.
 ограничена – с нея разполагат непълнолетните и ограничено запретените относно всички дела вън от
тези, по които имат специална. За да бъдат тези действия валидни те следва да бъдат одобрени от
родителите/попечителите. Идеята е да се даде гаранция, че няма да бъдат упражнени лекомислено
порцесуалните права. Според Стамболиев трябва да се изисква одобрение не за всички, а само за
решителните процесуални действия (оттегляне на иск; отказ от иск; подаване на искова молба).
 специална – с нея се ползват непълнолетните (но не и ограничено запретените). Тук не се изисква
одобрение. Специална е, защото е рамкирана и е възможно само по няколко групи дела:
 по трудови спорове – непълнолетните и ограничено запретените извършват съдопроизводствените
действия лично, но със съгласието на родителите или попечителите
 спорове, произтичащи от други сделки за задоволяване на лични нужди
 в други случаи, предвидени от закона – такъв е чл.319 ГПК, който позволява на непълнолетните (и
ограничено запретените) сами да водят процеса по брачни искове! Сега еманципираните
непълнолетни стават напълно дееспособни, но само в материалното право, а в процеса имат
специална дееспособност.
Процесуалната правоспособност и дееспособност са абсолютни процесуални предпоставки и за тях
съдът следи служебно. Въпросът за липсата на процесуална правоспособност и дееспособност може да
бъде повдигнат по всяко време на делото. Само ако са налице съдът може да гледа делото и да постанови
решение. Те са и условия за валидност на извършените от и срещу страната процесуални действия.
Ако тя е неправоспособна или недееспособна тези действия са недействителни и съдът не може да ги вземе
предвид и да основе на тях решението си, ако те не бъдат потвърдени. Ако въпреки всичко съдът постанови
решение – то ще е порочно и подлежи на отмяна по реда на обжалването, а ако е влязло в сила ще се
отмени по реда за отмяна на влезли в сила решения.
Законът дава възможност тези действия да бъдат валидизирани. НАПРИМЕР – нерегистрираната
кооперация няма процесуална правоспособност, но ако се регистрира ще я придобие от този момент и ще
може да потвърди извършените от нейно име действия. Ако лицето няма процесуална дееспособност,
действията му могат да бъдат потвърдени от неговите родители/настойници. Съдът дава срок за това с
указания за последиците от пропускането му. Потвърденото процесуално действие се смята за валидно от
момента на извършването му, т.е. валидизира се с обратна сила.
Процесуална легитимация. За да породи правомощие и задължение на съда да реши спора по същество,
искът трябва да бъде предявен от и срещу надлежна страна по спора, т.е. такава, която има право на
правосъдие. Легитимирана страна и надлежна страна е едно и също, т.е. процесуална легитимация има
този, който има право на иск за разрешаване на спора, предмет на исковия процес.
Този, който защитава свое право, има право на иск. От това може да се направи изводът, че право на иск
има този, който е носител на материалното право, накърнено от правния спор.
Всеки правен спор обаче освен спорното право накърнява и правната сфера на другата страна – затова
исковият процес трябва да даде защита и на ответника. Ето защо и ответникът има право на иск, което се
различава от това на ищеца по материалното право, което се брани с него.
Легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на
144

lOMoARcPSD|4574750
материални права, засегнати от правния спор, предмет на процеса. Процесуалната легитимация е

абсолютна процесуална предпоставка и за нея съдът следи служебно. Ако тя липсва разглеждането на
делото е безсмислено – решението не ще има сила на пресъдено нещо спрямо ненадлежната страна и няма
да сложи край на правния спор.
ГПК предвижда и една по-специфична процесуална легитимация – на процесуалните субституенти, които
имат право на иск, макар че не са носители на спорното материално право. Това е едно законово
изключение от принципа. Тъй като спора е относно самото материално право обаче, законът изисква да
бъде привлечено и лицето – носител на правото.
Процесуалната легитимация не трябва да се смесва с матералноправната легитимация! Въпреки че те са
тясно взаимно свързани, между тях има и редица съществени различия:
Процесуалната легитимация е принадлежност на правото на иск, а матералноправната легитимация е
принадлежност на правото и задължението в материално правоотношение.
Процесуалната легитимация и на ищеца и на ответника се състои в притежанието на правото на иск, т.е. тя е
еднакво активна и за двамата, докато при матералноправната легитимация активно легитимиран е този,
който носи правото. Пасивна процесуална легитимация няма.
Липсата на процесуална легитимация ще доведе до недопустимост на иска (тъй като е абсолютна
процесуална предпоставка), а липсата на матералноправната легитимация ще доведе до отхвърляне на
иска като неоснователен, защото ищецът не е носител на претендираното право.
Процесуалното представителство е само пряко и представители могат да са само лицата по чл. 32 ГПК.
Това са:
 адвокатите
 родителите, децата или съпругът
 юрисконсултите или други служители с юридическо образование в учрежденията, предприятията,
юридическите лица и на ЕТ
 областните управители, упълномощени от министъра на финансите или от министъра на регионалното
развитие и благоустройството
 други лица предвидени в закон.
Процесуално представителство е налице, когато едно лице извършва вместо страната и от
нейно име или приема извършени спрямо страната процесуални действия. Съдът трябва да бъде
уведомен, че лицето извършващо действията участва в процеса от чуждо име.
Не са представители процесуалните субституенти, които бранят чужди права, но от свое име, нито
подпомагащите и контролиращите страни, защото и те не участват от чуждо име.
Представителите следва да докажат наличието на представителна власт пред съда с документ (акт за
раждане – родителят; устав на дружество и т.н.)
Представителна власт обуславя последиците от представителството. Така ако не е имал представителят
представителна власт, постановеното решение може да се обжалва, а ако е влязло в сила – да се отмени.
Представителната власт е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска и за нея съдът
следи служебно. Тя е и условие за валидност на извършените от и спрямо представителя действия.
Липсата на представителна власт обаче може да бъде преодоляна, ако действията бъдат потвърдени от
представлявания, за което съдът дава срок. Потвърждаването може да е устно, писмено или с
конклудентни действия. То е допустимо дори когато действията са извършени от лица, които не могат да се
упълномощават. Потвърждаването заздравява с обратна сила извършените действия.
Ако няма потвърждаване в дадения от съда срок:
-и липсата на представителна власт е била изначална – делото се прекратява.
-и в последствие представителна власт е отпаднала се приема все едно тези действия никога не са били
извършени.
-е започнат исков процес от лице без представителна власт, обаче съдът е разгледал делото и изпраща
решението на страните – ищецът едва тогава разбира, че е такъв и има 2 възможности:
 да обжалва решението, тъй като то е процесуално недопустимо. Решението да се обезсили и делото
да се прекрати или решението да се обезсили и делото да се върне на първа инстанция;
 не подава въззвина жалба – с конклудентното си бездействие лицето потвърждава всички извършени
от негово име действия
Съдът трябва да отстрани представителя от участие в делото и ако има искане от другата страна трябва да
бъде осъден да заплати разноските, които е предизвикал със своите действия. Ако съдът постанови
решение по спора при иск, предявен без представителна власт, то обвързва представлявания докато не
бъде отменено по пътя на обжалването или по реда на чл. 303 ако е влязло в сила. На липсата на
представителна власт обаче може да се позове само тази страна, която не е била надлежно
представлявана. Насрещната е имала интерес още от момента, когато представителят се е легитимирал да
оспори и още тогава е трябвало да иска проверка на представителна власт и щом не го е направил не може
да се позовава на липса на такава по-нататък.
Законен представител на физическите лица е лицето, чиято представителна власт не зависи от волята на
представлявания, а произтича от закона. Законен представител на процесуално недееспособните граждани
са родителите на малолетните и настойниците на пълно запретените. Родителите на непълнолетните и
попечителите на ограничено запретените не са законни представители, защото те не действат от името на
145

lOMoARcPSD|4574750
лицето, а само одобряват. Представителната власт на родителите и настойниците са еднакви по обем.

Законен представител може без разрешение на съда да предявява от името на недееспособния всички
искове и да отговаря по всички искове срещу него, но ако трябва да извърши процесуално действие, за
което законът изисква изрично пълномощно, действието ще е валидно само ако е одобрено от съда, пред
който делото е висящо.
Освен на недееспособните, законно е и представителството на дееспособни, когато са безвестно
изчезнали или отсъстващи. Тук не е необходимо одобрение от съда на действията на представителя не се
изисква.
Законно представителство на юридическите лица и държавата – това са техните органи. Държавата се
представлява по граждански дела пред съда от МФ, а по дела за недвижими имоти – от МРРБ. Държавните
учреждения, когато са персонфицирани, т.е. отделни субекти се представляват от техния ръководител –
директор, министър и т.н.
Общината по граждански дела се представлява от кмета. Кооперациите от техния председател, а
Търговските дружества – при Събирателното дружество – от всеки съдружник; при Командитното дружество
– от всеки неограничено отговорен съдружник; при ООД, ЕООД – от управителя; при АД – колективно от
Съвета на директорите или Управителния съвет. ЮЛНЦ – колективно от управителния си орган.
57. Иск и право на иск. Същност на иска. Видове искове. Характеристика и

съдържание на правото на иск. Процесуални предпоставки.
Иск. Терминът „иск” в нашето право има две значения: иск в материлалноправен смисъл, т.е. притезателно
право – напр. искът по чл.108 ЗС и иск в процесуалноправен смисъл – искане, отправено до съда да бъде
разрешен един правен спор със силата на пресъдено нещо. Съществува и друго определение искане до
първоинстанционния съд да бъде разрешен правен спор със съдебно решение, за да се защити
материалното право, накърнено от спора. Искът се предявява във формата на писмена искова молба.
От една страна искът е изявление за знание относно действителното правно и фактическо положение през
погледа на ищеца, т.е. така както той го е възприел. От друга страна то е волеизявление – насочено е да
породи определени, искани от ищеца правни последици – в петитума ищецът го посочва. Като
волеизявление искът може да бъде допустим или недопустим.
Искът е едновременно изявление за знание и волеизявление. За да бъде учреден обаче валиден процес е
достатъчно искът да е допустим, т.е. да има действително волеизявление. Съдът проверява иска като
волеизявление от момента на постъпването на исковата молба, но следи и през целия процес за това и
накрая основно при постановяване на съдебното решение. Дали е основателен или не, т.е. дали отговаря на
действителното положение.
Искът поставя началото на исковия процес и по този начин поражда процесуално правоотношение.
Определя спорния предмет и надлежните страни по делото. Искът сочи вида на търсената защита.
Определя предмета на решението. Всеки иск съдържа проект за съдебно решение, което ищецът желае, но
което ще получи само ако искът му е допустим и основателен.
Право на иск. Съществуват 3 теории:
-материалноправна теория – когато материалното право бъде нарушено то се превръща в право на иск.
Ищец става този, който е титуляр на нарушеното материално право плюс страна на тази теория е, че държи
сметка за функционалната връзка между материалното и процесуалното право, а страна е, че обуславя
правото на иск от основателността на иска. Правото на иск е необходим за да започнем процеса.
Основателността на иска, т.е. дали има материално право, се разбира чак със съдебното решение. Образно
казано се получава така, че за да започне процеса ищецът трябва да докаже основателността на иска.
-процеусалноправна теория – правото на иск е самостоятелно, независимо от материалното право
субективно публично право да се иска от съда да се произнесе по молбата, с която е сезиран. В тази теория
не се държи сметка за връзката между материалното и процесуланото право.
-дуалистична теория – правото на иск е правомощието чрез иск да се задължи съда да разреши
конкретен граждански спор, посочен в иска. Това правомощие има този, който твърди, че негово материално
право е засегнато от правния спор.
Правото на иск е едно субективно публично потестативно динамично право.
Публично е, защото на него кореспондира задължението на държавата чрез съда да постанови съдебно
решение. Не е публично само при арбитраж.
Потестативно е защото от неговото упражняване настъпва правна промяна и в отношенията съд-ищец и в
отношенията съд-ответник;
Динамично е защото в рамките на неговото упражняване получава все по-богата характеристика. Правото
на иск се погасява в момента на постановяване на съдебното решение, а не на влизането му в сила.
Правото на иск принадлежи и на ищеца, и на ответника. Ищецът, подавайки иска, вкарва в играта и
ответника. Последният не може за същия спор да предяви иск пред друг съд. Той обаче може ако ищецът
каже край – искам делото да се прекрати, ответникът може да не се съгласи и делото ще продължи – ето
това е проява на правото на иск на ответника като право на правосъдие.
Установителен иск. Установителен иск е този, чийто петитум се ограничава с искането да се
разреши граждански спор със силата на пресъдено нещо. Търсената с него защита се изчерпва със
146

lOMoARcPSD|4574750
силата на пресъдено нещо, с която спорното право се отрича или потвърждава. Затова установителния иск
изразява в най-чист вид същността на исковия процес. Установителния иск цели да внесе яснота,
определеност и безспорност в гражданските отношения. Спор може да възникне относно всяко гражданско
право. Затова установителния иск е допустим относно всякакви граждански права или
правоотношения, докато предмет на осъдителен иск могат да бъдат само притезания, а на конститутивен
иск само потестативни права.
Предмет на установителния иск могат да бъдат: вещни, облигационни, наследствени, семейноправни,
търговски и трудови правоотношения.
Като предпоставка за допустимост на установителния иск е изискването за интерес от установяването,
макар че интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка за всички искове.
За да съществува интерес от установителния иск е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право
или да се претендира отричано от него право. Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от
защита чрез установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца.
Интересът от установителен иск най-добре се разкрива, когато по делото ответникът оспорва
претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът отрича. Липсва интерес от
установителен иск, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск.
Защото и чрез тези искове ще се разреши със силата на пресъдено нещо гражданския спор, но
едновременно с това ще се постигнат и присъщите им защитни цели.
Надлежна страна по установителен иск е всеки, който има интерес от установяване на
действителното правно положение. Заинтересуван да предяви установителен иск е именно този, чието
право се засяга от правния спор. Това не е само носителят на спорното право, които го предявява с
положителен установителен иск.
Различаваме няколко вида установителни искове:
Според това дали установителния иск цели да установи съществуването или несъществуването на спорното
право, той бива в първия случай положителен, а във втория - отрицателен.
Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен установителен
иск. Всичко зависи от това, коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора.
Да се уважи положителен установителен иск, е равнозначно на това да се отхвърли отрицателен
установителен иск и обратното - да се уважи отрицателен установителен иск, е равнозначно на отхвърляне
на положителен установителен иск.
Особен вид установителен иск относно преюдициално правоотношение е инцидентният установителен
иск. Отделно от установителния иск за правоотношения трябва да бъдат разгледани установителни искове
за факти, които законът допуска не общо, а само по изключение в изрично предвидени от закона случаи,
като сочи фактите, които могат да се установят с установителен иск.
Иск, целящ да се установи истинността или неистинността на документ. Понятията истински или
неистински документ, които, с които законът си служи при инцидентното оспорване истинността на
документа. Целта на иска е преди да се стигне до съдебен процес, в който документът може да бъде
използван, да се разчисти спорът дали той е истински или неистински.
Допустим е и установителен иск за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно
гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение. Всяка от посочените в основания за
невъзбудено или прекратено в последствие наказателно производство, прави установителният иск допустим
в качеството му на сурогат на недопустимия.
Легитимирани ответници по ал. 5 на чл.124 са: а) лицето, за което се претендира да е извършило
престъплението, респ. неговите наследници ако то е починало; б) лицето, на което ще бъде
противопоставено престъпното обстоятелство като основание за права или отмяна на изгодно за него
решение. Ако извършителят не е открит, искът следва да се предяви само срещу лицето по т.б
Други искове за факти, допуснати по нашето право, са: исковете за произход.
Установителни искове за други факти, които законът не е въздигнал изрично в предмет са недопустими. Те
са неподведомствени на съдилищата и противоречат на изискванията за процесуална икономия. Всеки факт,
релевантен за гражданско правоотношение, може да бъде проверен и установен по повод на делото относно
това правоотношение.
Важна особеност на всички установителни искове е, че тяхното предявяване е безсрочно. Законът обаче
може да предвиди за някои установителни искове нарочни срокове. Такъв е случаят с установителен иск за
дирене и оспорване на бащинство или на припознаване, както и за установяване на трудова злополука.
Макар и да не се погасява по давност установителния иск може да прекъсне погасителната давност относно
материалното право, за което е предявен!
Осъдителен иск. С осъдителния иск ищецът иска от съда:
-да установи със силата на пресъдено нещо, че в полза на ищеца срещу ответника съществува
неудоволетворено гражданско притезание
-да допусне принудително удоволетворяване на притезанието срещу ответника.
Допускането на принудителното удоволетворяване срещу ответника намира израз в неговото осъждане.
Затова осъдителния иск включва винаги искане за осъждане на ответника.
Докато решението по установителен иск се ползва само със силата на пресъдено нещо, решението по
осъдителния иск се ползва и с изпълнителна сила. Решението, с което осъдителния иск се отхвърля, отрича
наличността на такова притезание и затова се ползва само със силата на пресъдено нещо, която брани
147

lOMoARcPSD|4574750
ответника срещу неоснователната претенция на ищеца.

Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително основание.
Предмет на осъдителния иск е претендираното от ищеца изискуемо притезание за определена престация
от страна на ответника или претендирана от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг.
Предметът на осъдителния иск в сравнение с този на установителния е по-ограничен. Въпреки това на
практика много по-често се търси защита чрез осъдителен иск. Осъдителни са: искът за цената на
продадена вещ; за наема на жилище; за трудово възнаграждение, за издръжка, ревандикационният,
владелческият иск и др.
Осъдителен иск относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той е неоснователен. В
някои случаи законът допуска да се предявява и уважава осъдителния иск, макар че притезанието още не е
станало изискуемо.
Може да се предяви осъдителен иск за повтарящи се задължения, макар тяхната изискуемост да настъпва
след постановяване на осъдителното решение. Не може обаче да бъде уважен осъдителен иск за още
неизискуемо трудово възнаграждение по трудов договор, защото трудовото възнаграждение се дължи срещу
вече престиран труд!
До осъдителен иск относно притезание, което не само не е изискуемо, но не е даже още възникнало се
стига, когато осъдителният иск се съединява с друг иск, чието уважаване ще породи и ще направи изискуемо
притезанието, предмет на осъдителен иск. Такъв е напр. случаят когато се предявява иск за унищожаване
или разваляне на договор и с него се съединява осъдителен иск за връщане на даденото от ищеца.
Интересът от осъдителен иск е предпоставка за неговата допустимост. Липсата на такъв налага да се
прекрати делото по осъдителен иск. Интересът от осъдителен иск е налице, когато ищецът твърди, че
притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удоволетворява.
Интерес от осъдителен иск ще е налице, ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва
неговото съществуване (напр. владелецът на ревандикираната вещ не оспорва собствеността, но не връща
вещта; длъжникът не оспорва дълга, но не плаща).
Ще липсва интерес от осъдителен иск, когато с него се търси осъждане за такива притезания, за
осъществяването на които не е допустимо принудително изпълнение. Такъв е случаят при естествените
задължения, при задълженията да се престира работна сила.
Легитимиран да предяви осъдителен иск е по правило само носителят на неудоволетвореното
притезание. И процесуалният субституент може да предяви осъдителен иск, но ще иска осъждане не в своя
полза, а в полза на носителя на притезанието. Надлежен ответник по осъдителен иск е само това лице,
срещу което се търси принудително изпълнение. Неговите права са заплашени от търсеното принудително
изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки осъдителния иск.
Само този, който материалноправно е овластен да получи дадена престация и който е материалноправно
задължен да я даде, са надлежни страни по осъдителен иск.
Конститутивен иск. В редица случай материалното право овластява един от субектите на гражданското
правоотношение да предизвика с едностранно свое изявление промяна в правната сфера на другия субект
на правоотношението, която е независима от неговата воля. Понеже съдържат в себе си власт да се наложи
правната промяна, тези права се наричат потестативни (преобразуващи). Такива са например правото да се
развали двустранен договор; правото да се унищожи опорочена правна сделка; правото да се прекрати брак
или трудов договор.
Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни само чрез съд, като
се иска от съда да го потвърди със силата на пресъдено нещо и да постанови следващата от
него промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни се нарича
конститутивен иск.
Защитата, която се търси с него включва защитата, която се търси с установителен иск: разрешаване на
спора относно потестативното право със силата на пресъдено нещо. Наред с това обаче с конститутивният
иск се търси нещо повече: да се предизвика промяна в гражданските правоотношения между страните по
делото. В този конститутивен ефект (създаване на ново правно положение) се състои специфичното на
конститутивния иск и конститутивното решение.
Чрез съдебната намеса спорното потестативно право се защитава като се установява и осъществява.
При съпоставка с осъдителен иск се оказва че търсената с конститутивният иск защита е много по-пълна.
Защото осъдителното решение открива само възможност за принудително изпълнение, а не доставя
дължимото на правоимащия. Напротив конститутивното решение дава на правоимащия дължимата правна
промяна. Ако конститутивният иск бъде отхвърлен делото ще завърши с установително решение, отричащо
потестативното право със силата на пресъдено нещо.
Предмет на конститутивния иск могат да бъдат само потестативни права и то такива, които се упражняват
само съдебно. Затова с конститутивният иск ищецът може да си послужи само в случаите предвидени от
закона. Ето защо в сравнение с другите искове тяхното приложно поле е най-ограничено.
В резултат на конститутивният иск със силата на пресъдено нещо се установява само съществуването или
несъществуването на предявеното от ищеца потестативно право.
Интерес има винаги когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо
на съдебно осъществяване е налице интерес от предявения конститутивен иск. Защото ищецът не
разполага с друг път да постигне дължимата правна промяна. Затова е налице интерес от конститутивен иск
целящ да се придобие собствеността на вещ, която ищецът само владее. Липсва интерес от конститутивен
148

lOMoARcPSD|4574750
иск, когато целената с него промяна е настъпила по силата на други факти или може да бъде постигната
чрез извънсъдебно изявление на ищеца.
Надлежни страни са лицето, което претендира че е носител на потестативното право, и лицето, в чиято
правна сфера ищецът цели да предизвика правна промяна. То е легитимирано да се брани срещу нея, ако
счита, че тя е за него неизгодна. Когато потестативното право не е строго лично то може да бъде предявено
съдебно и от процесуален субституент.
Не е конститутивен иск решение при конститутивните охранителни актове. Докато конститутивното решение
принудително осъществява потестативното право, конститутивният охранителен акт създава изгодна за
молителя правна промяна, без да посяга върху правната сфера на друго лице.
Не сме пред конститутивен иск и с решение при спорове на кого от съпрузите да се предостави семейното
жилище; какви мерки да се вземат в интерес на децата. Правната промяна, която при тези спорове се
постановява с акт на спорна администрация на гражданските отношения.
Процесуални предпоставки. Процесуални предпоставки са условията за възникване, съществуване и
надлежно упражняване на правото на иск. Процесуалните предпоставки са 2 основни групи:
 за възникване и съществуване на правото на иск – за да възникне спрямо съда в полза на
определено лице правото на иск трябва:
 да е налице правен спор
 процесуална легитимация
 подведомственост
 правоспособност.
Всички тези предпоставки дотук са положителни, т.е. трябва да са налице, за да съществува право на иск. Те
са абсолютни и за тях съдът следи служебно.
Има и една отрицателна абсолютна предпоставка – същият спор да не е вече решен със силата на
пресъдено нещо.
 за надлежно упражняване на право на иск – и тук са положителни и отрицателни, като първите трябва
да са налице, за да може правото на иск да бъде надлежно упражнено.
Положителни предпоставки:
 исковата молба да отговаря на посоченото съдържание. Ако не отговаря съдът дава срок да се
оправи;
 родова подсъдност – ако се подаде иск до ВКС, той ще го препрати на компетентния
първоинстанционен съд;
 местна подсъдност (тя е относителна);
 процесуална дееспособност на страната или представителна власт на представителя (абсолютни)
Отрицателни предпоставки:
 сключен е договор за отнасяне на спора до арбитраж или международен съд
 наличие на висящо дело между страните за същия правен спор
 наличие на наказателно дело относно престъпление, което е от значение за решаване на спора
 наличие на висящ спор по преюдициален въпрос по още незаявения граждански спор
Видове процесуални предпоставки:
 положителни – те трябва да са налице, за да съществува или може да се упражни правото на иск и
отрицателни – тяхното наличие е пречка за съществуването или упражняването на правото на иск
 абсолютни – те водят до недопустимост на съдебното решение, ако ги няма и за тях съдът следи
служебно;
 относителни – вземат се предвид само ако ответникът направи възражение
Процеуалните предпоставки имат непряката функция да обуславят самия исков процес, защото те
обуславят съществуването и надлежното съществуване на правото на иск. Правото на иск от своя страна,
ако съществува и е надлежно упражнено, искът и исковият процес са допустими, а ако не съществува или не
е надлежно упражнено – процесът е недопустим, а предявеният иск е опорочен и затова недействителен.
Ако съдът установи, че липсва положителна процесуална предпоставка или е налице процесуална пречка,
съдът в зависимост от естеството на самата процесуална предпоставка може:
-да вземе мерки, за да се поправи порока
-да препрати делото на компетентния орган – това е в случаите на сгрешена подсъдност (родова или
местна)
-да спре делото
-да прекрати делото като обезсили всички извършени по него процесуални действия, включително и
постановеното съдебно решение.
Съдът установява дали са налице или липсват процесуални предпоставки в отделно производство
по повод на висящия исков процес и с участието на същите страни. Това производство се нарича
условно „процес относно процеса”.
58. Подведомственост - понятие. Подсъдност - понятие. Родова, местна и

функционална подсъдност. Правно значение на подведомствеността и
подсъдността.
149

lOMoARcPSD|4574750
Подведомственост. От гледна точка на органа подведомственост означава дали е компетентен да се

произнесе по конкретен въпрос. Под подведомственост се разбира обем на власт или компетентност.
Гражданско дело е искането да се разреши спор за материалното гражданско правоотношение в широк
смисъл. Всяко искане да се разреши спор относно гражданско право е гражданско дело.
Общата подведомственост обхваща осъдителните и установителните искове относно граждански
права без други условия. Подведомствеността на българските съдилища не обхваща тези граждански дела,
за които съобразно правилата на международната компетентност са компетентни други съдилища.
Гражданското дело е от значение за преценяване на компетентния орган и правораздавателния ред, по
който ще се разгледа делото. За да знаем на кой орган е подведомствено делото, на кой съд то е подсъдно и
по какъв ред ще се гледа трябва да знаем какво е делото.
Подсъдност. Подведомствените на съдилищата (а не и на другите органи) дела се разпределят между тях
по правилата на подсъдността. Посредством тези правила всеки съд не е компетентен по всички граждански
дела, а само по тези, определени във връзка с техния предмет, района на съда и т.н.
И подсъдността като подведомствеността може да се определи различно от 2 различни гледища:
 От гледна точка на съответния съд подсъдността означава дали е компетентен да се произнесе по
определената група дела.
 От гледна точка на въпроса – подчинеността на тези дела на конкретния съд.
Родова подсъдност. Общото правило е посочено в чл. 103 – подведомствените на съдилищата граждански
дела са подсъдни на Районен съд като първа инстанция с изключение на тези, които са подсъдни на
Окръжен съд:
1) исковете за установяване или оспорване на произход, за прекратяване на осиновяване, за поставяне под
запрещение или за отменянето му – тук се включват всички дела относно гражданското състояние, без
бракоразводните дела
2) исковете по търговски спорове;
3) исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв. (цената на иска е
паричната оценка на предмета на делото, т.е. на спорното право. Цената на иска представлява цената на
собственически или други вещни права, които имат данъчна оценка, а ако няма такава – взема се пазарната
цена на вещното право);
4) исковете по граждански дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за
трудови спорове и за вземания по актове за начет;
5) исковете за установяване на недопустимост или нищожност на вписване, както и за несъществуване на
вписано обстоятелство, когато това е предвидено в закон;
6) исковете, които по други закони подлежат на разглеждане от окръжния съд
До подсъдност на Окръжен съд може да се стигне и поради връзка между делата, когато новият иск е
подсъден на Окръжен съд.
Местна подсъдност. Разпределението на делата според местната подсъдност е според връзката на делото
с териториалния район на съответния съд. Териториалните връзки на делата са доста и се делят на две
групи:
 обща. Тя изхожда от съображението, че делото трябва да се води пред най-удобния за ответника съд –
това е съдът по неговия постоянен адрес или седалище.
 Исковете срещу физически лица се предявяват пред съда по техния постоянен адрес.
 Исковете срещу малолетни или напълно запретени – пред съда по постоянния адрес на техния
законен представител
 Исковете срещу юридически лица – пред съда, в чийто район се намира тяхното управление или
седалище
 Искове срещу държавата – пред този съд, в чийто район е възникнало спорното правоотношение, а
ако е възникнало в чужбина делото е подсъдно на съдилищата в София
Тези правила важат за всички случаи, извън тези, за които е предвидена особена подсъдност.
 особена:
 Подсъдност по местонахождението на недвижимия имот. Искът следва да се предяви пред съда,
където се намира имотът. Ако се намира в районите на две съдилища, по избор на ищеца в едно от
тези две съдилища. Тази подсъдност важи за: всички искове относно вещни право върху недвижим
имот, независимо дали искът е осъдителен или установителен; искове за делба на съсобствен
недвижим имот; искове за определяне на граници; искове за сключване, разваляне, унищожаване и
обявяване на нищожност на окончателен договор за прехвърляне на вещни права; искове за
нарушено владение. Не важат обаче по отношение на искове за движими вещи.
 Подсъдност по местооткриване на наследството. Това е последното местожителство на
наследодателя, защото това е според ЗН и местооткриването на наследството и съдът в този район
ще бъде компетентен. Тази подсъдност важи за: исковете за наследство; искове за установяване на
недействителност или истинност/неистинност на завещание, неговото унищожаване или
намаляване; искове за делба и унищожаване на доброволна делба на наследствен имот. Може и по
постоянния адрес в РБ или пред съда, в чийто район се намират имотите, ако наследодателят е
български гражданин, но наследството е открито в чужбина.
 По искове за непозволено увреждане. За вреди от деликт компетентен може да бъде и съдът по
150

lOMoARcPSD|4574750
местоизвършването на деянието – където се е осъществил който и да е елемент от фактическия

състав на деликта, но не и мястото, където е настъпил вредоносният резултат, ако е различно.
Разпоредбата на чл.115 „и по местоизвършването на деянието” показва, че става въпрос за
алтернативност. Ищецът може да избира между съда по местоизвършването и този по постоянния
адрес на ответника. Това е вид алтернативна подсъдност.
 По искове за издръжка. Отново е особена алтернативна подсъдност – ищецът може да
предяви иска пред съда по своя постоянен адрес или по постоянния адрес на ответника.
 По искове срещу юридически лица, имащи за предмет спорове, възникнали от преки
отношения на ищеца с техни поделения или клонове. Отново е алтернативна подсъдност – могат
да се предявят или пред съда по местонахождението на клона или пред съда по седалището или
управлението на юридическото лице. Тази подсъдност важи и за ЕТ.
 Иск за парични вземания на договорно основание. Отново сме изправени пред алтернативна
подсъдност – освен пред съда, ищецът може да подаде иска и пред съда по настоящия адрес на
ответника. Трябва предметът на делото обаче да е парично вземане, дължано по облигационно
правоотношение.
 Иск по трудови дела. Отново алтернативно. Освен по общите правила може и пред съда по
мястото, където работника/служителя обичайно полага труд
 Иск на потребител – може и по неговия постоянен или настоящ адрес
Местна подсъдност по искове срещу лица с неизвестен адрес или живущи в чужбина. Искът се
предявява пред съда по постоянния адрес на пълномощника или представителя на лицето. Ако такъв няма –
пред съда по постоянния адрес на ищеца. Ако и ищецът няма постоянен адрес в РБ – компетентен е
надлежният съд в София.
Договорна подсъдност. Подсъдността не може да бъде изменяна по съгласие на страните. Единствено
изключение е предвидено за местната подсъдност (родовата и функционалната – никога не може).
Договорът за определяне на местна подсъдност е процесуален договор, защото последиците му са
процесуални - неговото действие се състои в учредяване на подсъдност на уговорения съд и изключване на
подсъдността на предвидения от закона съд. Като договор той важи само между страните, а не и за 3-ти
лица. Той може да бъде включен и като уговорка в материален договор – напр. Договор за наем, но ще има
самостоятелно значение дори тогава. Дори договорът да е недействителен, нищо не пречи спорът относно
това да се реши пред избрания съд. Ако пък клаузата е недействителна.
Изисквания за валидност:
1 Общите изисквания за валидност на всеки договор – чл.26-34 ЗЗД;
2 Особени изисквания според ГПК: писмена форма; спорът трябва да е имуществен, т.е. спорното
право да е оценимо в пари; спорът трябва да е конкретно определен; конкретно посочен местно
компетентния съд.
Ако искът е предявен пред некомпетентен съд и ответникът не направи отвод за неподсъдност в срока за
отговор на исковата молба, съдът, пред който е предявен искът ще може да разгледа делото.
Правно значение на подведомствеността. Два аспекта:
 Подведомствеността сочи кой е компетентния орган и може ли със сила на пресъдено нещо той
да разреши конкретния спор. Със сила на пресъдено нещо компетентния орган може да разгледа само
гражданско правоотношение, което е предмет на гражданското дело. То може обаче да е свързано с други
обуславящи или преюдициални отношения. Те могат да са обект на друга категория дела – например
административи. Всеки орган, който разглежда гражданско дело може да извърши преценка на този
преюдициален въпрос, който не е гражданско дело. Това е инцидентен контрол на съда по гражданското
дело, върху обуславящи правоотношения, които не са граждански. Без власт да вземе становище по
преюдициални въпроси, които са от компетентността на други органи, съдът няма да може да разреши
спорът, за който е сезиран.
 Когато става въпрос за престъпление не може да се произнася, а ГПК препраща към НПК.
 съдът се произнася инцидентно по валидността на административен акт, без значение дали подлежи
на съдебен контрол. Съдът може да се произнесе инцидентно по законосъобразността на
административния акт, само ако той се противопостави на страна, която не е участвала в
производството по издаване на акта. В останалите случаи контролът върху административен акт е
недопустим.
 Подведомствеността е процесуална предпоставка за образуване и развитие на производството.
Процесуалните предпоставки са условия, от които зависи образуването и развитието на делото.
Подведомствеността е положителна процесуална предпоставка и за нейното наличие съдът следи
служебно и то при всяко положение на делото. Въпросът за подведомствеността може да бъде повдигнат от
страните. Определението по въпроса за подведомствеността подлежи на обжалване с частна жалба.
Правно значение на подсъдността. Подсъдността овластява и задължава съда да реши делото със
сила на пресъдено нещо. Съдът може и да вземе становище и по тези преюдициални въпроси, които сами
по себе си не са му подсъдни, т.е. инцидентно без сила на пресъдено нещо по всички преюдициални
въпроси, които възникват по едно гражданско дело, но не са подсъдни на съответния съд.
Съдът следи служебно за родовата и функционалната подсъдност. Те са абсолютни предпоставки за
правото на иск, т.е. ако липсват искът е недопустим. Местната подсъдност е относителна процесуална
151

lOMoARcPSD|4574750
предпоставка и за нея съдът не следи служебно.

Съдът следи служебно за родовата подсъдност до приключване на производството пред втората
инстанция. До този момент може да се правят и възражения от страните.
Възражение за неподсъдност на делото по местонахождението на недвижимия имот може да се
направи до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция.
Когато фактите, обуславящи подсъдността, са без значение за правото, предявено с иска, достатъчно е те
да са били налице при подаването на исковата молба. Ако те отпаднат в последствие това не влияе на
подсъдността. Ако тези факти обаче са от значение за спорното право, тяхната промяна в течение на делото
променя и подсъдността. НАПРИМЕР – всяко изменение на иска чрез промяна на спорния предмет, променя
и подсъдността ако променя и белезите, които я обуславят – иск за 20 000 лв. – родово подсъден на РС,
изменя го за 30 000 лв. – става родово подсъден на ОС.
Сезираният съд сам решава дали започналото пред него дело му е подсъдно. Ако констатира, че не е го
препраща на компетентния съд. Съдът, на който е изпратено делото не го започва отначало, а го
продължава. Делото се счита за „висящо” а „извършените действия запазват силата си.” Съдът прекратява
делото пред себе си и го изпраща на компетентния съд с определение. Определението е преграждащо,
защото прегражда правото на защита пред сезирания съд и затова подлежи на обжалване с частна жалба.
Спорове за подсъдност. Съдът, на който делото се препраща не е обвързан от определението – той може
да не е съгласен, че делото е подсъдно нему и да повдигне спор за подсъдността. Спорът се решава от
общия им по-горен по степен съд. Ако спорещите съдилища принадлежат към районите на различни по-
горни съдилища – спорът се решава от този по-горен съд, в чийто район се намира съдът, който последен е
приел или отказал да приеме делото.
Спорове за подсъдност, в който участва апелативен съд се решават от ВКС. Всички спорове за подсъдност
се решават в закрито заседание. Допустимо е само отрицателен спор за подсъдност, т.е. когато и двете
твърдят, че не са те.
59. Предявяване на иска. Искова молба и проверка на редовността й. Правни

последици от предявяването на иска. Предмет на делото. Основание и петитум.
Правна квалификация.
За да възникне исков процес, не е достатъчно да съществува правото на иск. Нужно е то да бъде надлежно
упражнено чрез редовно предявяване на иска. Това става във формата на писмена искова молба. Устен
иск е недопустим. Предявяването на иска става като се подаде искова молба в съда или чрез пощата.
Искът е предявен с постъпването на исковата молба в съда. Освен първоначалното предявяване на иск
имаме и последващо предявяване на иск. То става в процес, вече образуван чрез първоначално
предявяване на иск. До последващо предявяване на иск се стига при предявяване на насрещен, обратен,
инцидентен установителен иск, а също и при изменение на иска.
Условия за редовност на исковата молба. За да бъде редовна трябва да бъде написана на български
език, да има предписаното от закона съдържание и да бъде скрепена с предвидените от закона приложения.
Исковата молба трябва да съдържа:
посочване на съда
името и адреса на ищеца и ответника, на техните законни представители или пълномощници ако има
такива, както и ЕГН на ищеца и номера на факса и телекса ако има такива.
индивидуализиране на спорния предмет, като се посочат основанието и петитумът на иска.
Основанието на иска включва обстоятелствата на които се основава искът, обхващат фактите, от които
произтича претендираното с исковата молба материално субективно право
съдържание конкретното спорно право: в какво се състои претендираното или отричаното право (напр.
вземане в размер на 10000 лв., собственост върху определена вещ). Това се прави чрез петитума.
Всяко право се конкретизира чрез носителите на правоотношението (кредитор и длъжник; носител на
потестативно право и лицето в чиято правна сфера ще настъпи).
Достатъчно е спорното право да бъде индивидуализирано с посочените белези. Ищецът не е длъжен да
квалифицира правно спорното право. Дори и да е направена такава квалификация, тя не обвързва съда, а е
длъжен да я определи служебно.
Видът на защитата се сочи от петитума на иска. В него ищецът трябва да заяви дали търси само
установяване на съществуването или несъществуването на спорното право или в първия случай търси още
и осъждане или правна промяна.
Цената на иска представлява паричната стойност на оценимото в пари спорно право. Тя е от значение за:
-родовата подсъдност;
-в зависимост от нея се определя държавната такса.
При обективно съединяване на искове цената на иска е равна на сбора от отделните искове. В
исковата молба ищецът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва
с тях и да представи заедно с нея всички писмени доказателства.
Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля да търси защита, а във волеизявлението да се
разреши правният спор, конкретизиран в исковата молба се състои искът.
152

lOMoARcPSD|4574750
Заедно с исковата молба трябва да бъдат представени и приложенията към нея: пълномощно, когато
молбата се подава от пълномощник. Законната представителна власт на законния представител се
предполага и не подлежи на нарочно удостоверяване, документ за внесените държавни такси и разноски,
когато такива се дължат. Дължимата държавна така се определя съобразно с цената на иска.
Проверка на редовността на исковата молба се прави еднолично от районния съдия или от съдия от
окръжния съд. Всяко отклонение от изискванията я прави нередовна. Когато исковата молба не отговаря на
изискванията на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както
и за възможността да ползва правна помощ ако има необходимост и право на това. Когато ищецът не
отстрани в срока нередовностите, исковата молба заедно с приложенията се връща. Против връщането на
исковата молба може да се подаде частна жалба от която препис за връчване не се представя. Проверката
на редовността на исковата молба се развива само между ищеца и съда. В нея ответникът не взема участие.
Ако в дадения му срок ищецът отстрани нередовностите, исковата молба се счита за редовно подадена и то
с обратна сила.
Законът прикрепва към предявяването на иска важни процесуални и материалноправни последици.
Процесуалните последици от предявяването на иска се проявяват в няколко насоки:
 предявяването на иска предизвиква състояние на висящо дело между страните пред сезирания съд.
Висящо дело означава започнато и още неприключено исково производство. Състоянието на висящо дело е
пречка да бъде упражнено повторно правото на иск по същия правен спор. Същият иск не може да бъде
предявен отново между същите страни относно същия спор. Целта на забраната е да се избегнат
противоречиви решения.
 сезира се съда по правния спор
 възниква процесуално правоотношение между ищеца и съда и от момента на връчването на исковата
молба на ответника възниква процесуално правоотношение между съда и ответника
 прекъсва се погасителната давност.
Материалноправните последици от предявяването на иска са: прекъсва да тече придобивна давност, както
спира да тече давност, докато делото е висящо. Когато искът е частичен, давността се прекъсва само за
предявената част от вземането: възникват правото на лихви поради забава, в която ответникът изпада от
деня на предявяването на иска, ако преди това не е бил вече в забава, както и правото за получаване на
плодовете, което ищецът добива даже срещу добросъвестния владелец на вещта.
60. Разглеждане на делото. Съдебни заседания. Спиране и прекратяване на делото.
Разглеждането на делото обхваща съвкупността от процесуалните действия на съда и страните,

състоящи се в подготовка на делото, събиране на доказателства и устни състезания. Тези действия се
извършват публично в открити съдебни заседания, освен ако законът предвижда това да стане в закрито
заседание.
Делата се разглеждат в съдебни заседания, които биват открити и закрити. Закрити заседания се провеждат
в предвидените от закона случаи без участие на страните (т.е. участва само съставът на съда). Когато
постъпи искова молба се проверява дали тя е редовна и допустима.
Откритите заседания от своя страна могат да бъдат публични и при закрити врата. Чрез публичните
заседания се гарантира възможността на обществеността да осъществява определен контрол върху
дейността на съда.
Публичността може да бъде изключена, като съдът служебно или по молба на някоя от страните може да
постанови разглеждането на делото или извършването само на някои действия да стане при закрити врата,
когато:
общественият интерес налага това
защитата на личния живот на страните, на семейството или на лицата под попечителство налага това
делото е свързано с търговска, производствена, изобретателска или данъчна тайна, чието публично
огласяване би накърнило защитими интереси
са налице други основателни причини.
Молбата за изключване на публичността се разглежда в открито заседание при закрити врата.
Определението, постановено по молбата, се обявява публично.
Когато е проведено заседание при закрити врата, публичното огласяване на неговото съдържание се
забранява. С разрешение на съдията може да се допусне и трето лице, но то няма право да разгласява
станалата му известна информация.
Съдебното заседание се ръководи от председателя на състава. Именно той следи за реда в съдебната
зала и може да налага глоби за нарушаването му. Председателят може да отстрани всеки, който не спазва
реда. Когато въпреки предупреждението за отстраняване редът в залата се нарушава от страна или неин
представител, съдът може да отстрани нарушителя за определено време. След като отстраненият се
завърне в съдебната зала, председателят го уведомява за действията, които са били извършени в негово
отсъствие чрез прочитане на съдебния протокол.
При разглеждане на делото се съставя протокол. Протоколът от заседанието е доказателство за
извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия. Неудостоверените в протокола
действия се смятат за неизвършени. Протоколът се съставя под диктовката на председателя на съдебния
153

lOMoARcPSD|4574750
състав. Той съзнателно редактира това, което се казва. Протоколът се подписва от председателя и от
секретаря.
Протоколът се предоставя на разположение на страните в тридневен срок от заседанието. В
едноседмичен срок от предоставянето на протокола на разположение на страните всеки участник в процеса
(т.е не само от страните, а и от вещо лице или свидетел например) може да иска неговото допълване или
поправяне. Искането за поправка се разглежда в открито съдебно заседание. Актът, с който съдът се
произнася след като призове страните и молителя и изслуша звукозаписа, съответно обясненията на
секретаря, е определение (то не подлежи на обжалване).
На всички инстанции това са общите правила и те се спазват!
Подготовка на делото в закрито заседание. След като провери редовността и допустимостта на
предявените искове, както и другите искания и възражения на страните, съдът се произнася с определение
по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата. Когато в отговора са предявени
насрещни искания, съдът може да се произнесе по тях и по допускането на някои от доказателствата в
първото заседание по делото. Съдът насрочва делото в открито заседание, за което призовава страните, на
които връчва препис от определението. Съдът може да съобщи на страните и проекта си за доклад по
делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.
Открито заседание по делото. Неявяването на някоя от страните, която е редовно призована, не е пречка
за разглеждане на делото. Съдът пристъпва към разглеждането му, след като разгледа делата, по които
страните са се явили. При второто повикване съдът извършва проверка дали страната, която не се е явила е
редовно призована. Ако не е редовно призована делото се отлага. Страната, свидетелите и вещите лица
които са се явили не се призовават пак, защото те са уведомени в съдебно заседание за датата на
следващото заседание.
Предварителни въпроси по допустимостта на процеса са проверка на правото на иск и неговото
надлежно упражняване. Ако липсва право на иск или то е ненадлежно упражнено на делото не се дава ход
(напр. ответникът се явява, но не е получил препис от исковата молба). Съдът дава срок за отстраняване на
нарушенията, след изтичането на който ще се насрочи ново заседание. Страните се произнасят дали да се
даде ход на делото и ако те нямат други възражения, съдът дава ход на делото, с което предварителните
въпроси са приключили.
Съдът пристъпва към изясняване на фактическата страна на спора. Пред съда са представени
субективните твърдения на страните за това, че са се осъществили определени факти. Ищецът може
да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с
направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови доказателства, които не е
могъл да посочи и представи с отговора на исковата молба. Страните са длъжни да направят и обосноват
всичките си искания и възражения и да вземат становище по твърдените от насрещната страна
обстоятелства.
Съдът задава въпроси по твърдените от страните факти. Тези въпроси имат за цел да се отдели спорното от
безспорното. Ответникът може да поиска допълнителен срок, за да вземе становище по направените в
това заседание доказателствени искания от ищеца и да посочи допълнителни доказателства във
връзка с направените оспорвания. Когато това искане бъде уважено, съдът се произнася по направените
оспорвания и искания в закрито заседание с определение, което се съобщава на страните.
Съдът указва на страните да допълнят и конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях.
След това съдът приканва страните към спогодба и посочва нейните последици. Ако спогодба не се
постигне, съдът прави доклад, който се отразява в протокола. Ако се стигне до спогодба, съдът следва да я
потвърди с определение след което пак с определение да прекрати делото. Определението за прекратяване
подлежи на обжалване с частна жалба.
Доклад по делото. Съдържанието на доклада е уредено изрично. Докладът включва:
обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения (правно релевантни
обстоятелства). Целта е да се ограничат твърденията на ищеца и ответника.
правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възражения на
ответника
кои права и кои обстоятелства се признават;
кои обстоятелства не се нуждаят от доказване (безспорните);
как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.
Съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Съдът предоставя
възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото,
както и да предприемат съответните процесуални действия. Съдът се произнася с определение по
доказателствените искания на страните, като допуска доказателствата, които са относими, допустими и
необходими.
С устен доклад завършва първата фаза. Исковото съдопроизводство преминава в 2 фази. Първата фаза
има за цел да подготви разглеждането на делото по същество. Втората фаза цели събирането на
доказателства (съдебно дирене). В новия ГПК тези две фази трябва да са в едно заседание.
Втора фаза. Тази фаза включва:
-събиране на доказателства - съдът събира всички допуснати доказателства с участието на страните.
Ако е необходимо той насрочва ново заседание за събиране на доказателства, които не са събрани по
154

lOMoARcPSD|4574750
независещи от страните причини. До приключване на съдебното дирене страните могат:

1 да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства само ако не са могли
да ги узнаят, посочат и представят своевременно;
2 да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и
представят доказателства за тях.
-устни състезания. След събиране на доказателствата съдът отново приканва страните към спогодба. Ако
спогодба не се постигне съдът дава ход на устните състезания. Всяка от страните представя пред съда един
модел за съдебно решение. Ищецът пледира, след това пледира ответникът. Ищецът има право на реплика,
а ответникът съответно - на дуплика.
Когато делото е разяснено, съдът обявява устните състезания за приключени и посочва деня, в който ще
обяви решението. Устните пледоарии приключват с определение на съда. Такова определение се
постановява, когато съдът счита че делото е напълно изяснено и ще се произнесе в срок. Съдът е длъжен
да посочи денят, в който ще обяви решението.
При фактическа и правна сложност на делото по искане на някоя от страните съдът може да определи
подходящ срок за представяне на писмени защити. Писмените защити се представят с преписи според
броя на страните. Съдът определя по-кратък срок за ищеца и по-дълъг за ответника.
Устните пледоарии и писмените защити трябва да представляват модел, който се състои от 2 части:
1 по фактическата страна на спора – в нея всяка от страните посочва факти, които трябва да се
изяснят. Всяка от страните обсъжда доказателствените средства, които са събрани. Дали от
доказателствата може да се заключи за наличието на тези факти. Всяка от страните по своему се
аргументира кои от фактите следва да се считат за доказани.
2 по юридическата страна на спора – в нея се прави правна квалификация (напр. неоснователно
обогатяване).
3 заключение - приближава се максимално до модела на едно съдебно решение.
Спиране на делото представлява временно преустановяване извършването на процесуални
действия от страните и от съда. Запазване валидността и последиците на извършените до спирането
процесуални действия (те не се заличават), съществува само временна забрана за извършване на
действия. Ако в този период на спряно дело бъдат предприети процесуални действия те са невалидни и не
пораждат правни последици. При отпадане на пречките производството следва да бъде възобновено.
Продължаването винаги означава действия по-нататък.
Спирането винаги е дължимо при точно определени условия, защото процесът е формален и строго
регламентиран.
Условия за спиране на производството:
смърт на страна по делото или прекратяване на ЮЛ. В този случай имаме т.нар. „спиране по разпореждане
на закона”;
когато е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните
когато имаме висящо гражданско или административно дело, решението по което ще има значение за
правилното решение на спора;
когато по време на делото се установят престъпни обстоятелства и от тях зависи изхода на гражданския
спор;
когато е сезиран Конституционния съд за да се произнесе за конституционосъобразност на приложим по
делото закон.
по съгласие на страните. Необходима е обща воля в изрично предвидени в закона случаи. Съдът дължи
определение за спиране на производството!
в други случаи предвидени в закон.
Спряното дело не остава спряно за неограничено време. То се преустановява чрез възобновяване на
производството с определение. Определението е дължимо, когато отпадне пречката за движение. По
правило и страните и съдът следят кога тази пречка ще отпадне. При смърт на ответника ищецът е длъжен в
6-месечен срок от съобщението да посочи неговите правоприемници и адресите им. При възобновяването
производството започва от онова действие, при което е било спряно. Когато спирането е било по воля на
страните, всяка от тях може да пожелае възобновяване и съдът го дължи.
Прекратяване на делото. Окончателно и трайно се преустановява движението на процеса! Процесът
не може да бъде възобновен, той приключва нетипично. При прекратяването по-нататъшните процесуални
действия са недопустими. Всички извършени до този момент процесуални действия загубват силата си.
Единственият акт, който остава е определението за прекратяване.
Прекратяването е необходимо винаги когато процесът е недопустим.
Последващо отпадане имаме и при десезиране на съда. Минават 6 месеца от спряното по общо съгласие
на страните дело и никоя от тях не е поискала да се възобнови. При това положение съдът дължи
прекратяване.
Друга хипотеза е когато минават 6 месеца от смъртта на ответника, а ищецът не посочи наследници.
Делото се прекратява и когато страните са се споразумели спора да бъде разгледан от арбитраж.
Определението за спиране прегражда процеса, но временно. То може да бъде изменяно служебно от съда,
т.е той може да възобнови делото. Определението за спиране може да бъде обжалвано от заинтересованата
страна.
155

lOMoARcPSD|4574750
Определението за възобновяване е по движение на делото. Определението за възобновяване не подлежи

на обжалване с частна жалба, но винаги може да бъде отменено от съда които го е постановил.
Определението, с което съдът отказва да възобнови делото освен че може да бъде отменено от съда
подлежи на обжалване от страните.
Определението за прекратяване е типично преграждащо определение. Съдът не може сам да го отменя.
Страните могат да го обжалват с частна жалба.
Ако прекратяването е защото е сключена спогодба, тя има сила на пресъдено нещо и повторно предявяване
няма да е допустимо. Когато нямаме сила на пресъдено нещо следващо сезиране е винаги допустимо.
Съдът преценява наличието на общите предпоставки за всеки конкретен случай.
61. Усложнения във връзка със страните. Другарство - понятие и видове.

Особености на съдебното решение при наличието на другарство и последиците
при обжалването му. Встъпване и привличане. Главно встъпване.
За да се постигне процесуална икономия и за да се избегне противоречие между съдебните решения,

законът допуска да се съединяват исковете на няколко ищци или срещу няколко ответници за общо
разглеждане и решаване в едно производство, когато те имат за предмет тъждествени правоотношения.
Другарството е правно-технически термин. Другарство е налице, когато в исковия процес на страната на
ищеца или ответника участват повече от едно лице т.е. то е субективно съединяване на исковете на
няколко ищци или срещу няколко ответници (напр. Няколко съделители при иск за съдебна дела
предявяват искове срещу останалите) за общо разглеждане и решаването им в едно и също
производство, когато те имат за предмет тъждествени по предмет или основание правоотношения .
Всеки от другарите седи спрямо съда в отделно процесуално правоотношение и в този смисъл другарството
представлява множество от процесуални правоотношения, които се развиват в едно и също производство.
За да е допустим общ процес за две лица като съищци или съответници, е необходимо да има общност в
предмета на делата им, т.е. да има нещо общо в основанието или в петитума спрямо насрещната страна.
„Общи права и задължения” другарите имат, когато имат общ обект (например съсобственост, активна и
пасивна солидарност и др.), а „едно и също основание” – когато правата и задълженията на другарите
произтичат от един и същ юридически факт. За да е допустимо другарство е необходимо исковете да
подлежат на разглеждане по един и същ ред.
По принцип другарството е възможност за страните, но ГПК предвижда и случаи на задължително
другарството. Когато обаче то е факултативно и страните са решили да упражнят възможността си и са
налице алтернативните условия, съдът не може да откаже съединяване на исковете. Ако все пак откаже
определението, с което се отказва е атакуемо с частна жалба.
Видове другарство.
когато имаме множество ищци говорим за активно другарство, а когато имаме множество ответници –
пасивно другарство;
начално – обща искова молба от няколко ищци, респективно срещу няколко ответници. Последващо
другарство е налице, когато в хода на висящ процес чрез присъединяването си към делото могат да се
включат и други лица.
според инициатора за съединяване на исковете можем да говорим за другарство по инициатива на
страните или за другарство по инициатива на съда. Във втория случай другарството може да е само
последващо , а освен това е необходимо делата да се намират в една и съща фаза на развитието си.
според наложителността от общо разглеждане на делата биват факултативно (когато съединяването на
исковете зависи от усмотрението на ищеца) и задължително (съединяването е условие за допустимостта
на иска)
според степента на общност в предмета на делата различаваме необходимо и обикновено другарство.
Необходимо другарство е налице, когато има пълно покриване в предмета на делата на отделните
другари, т.е. той е еднакъв – общо е и основанието и петитума. Делата се отличават само по наличието
на повече от един субект. За да бъдат тъждествени по предмет, делата трябва да се отнасят до едно и също
материално правоотношение, в което всички другари са участници или имат спрямо него едно и също
правно положение. Еднаквостта на спорното правоотношение налага еднаквост на процесуалния резултат –
решението.
ПРИМЕРИ за необходимо другарство:
1) делба – искът от един съделител срещу останалите двама ще доведе до необходимо другарство, защото
и двамата имат еднакво правно положение по отношение на ищеца и неговото потестативно право на делба.
Ако не участват всички съделители дебата е нищожна
2) иск на трети лица срещу съпрузи по отношение на вещи от СИО – това са форми на задължително
необходимо другарство. Факултативно е налице, когато например имаме иск от прокурора за разваляне на
брак поради бигамия и той може да бъде съединен с този на първия съпруг, при което ищците ще станат
необходими другари. При необходимото другарство на страната на ищеца/ответника участват повече от едно
лице и предметът на техните дела спрямо насрещната страна е тъждествен било поради самата
материално-правна връзка, било по разпореждане на закона.
156

lOMoARcPSD|4574750
Независимо от другите, всеки другар действа самостоятелно. Действието на един от другарите не може да
се отрази в правното положение на другите. Спрямо всеки от тях съдът трябва да преценява допустим ли е
искът и ако необходимото другарство е задължително, а искът недопустим спрямо един – това води до
недопустимост по отношение на всички и прекратяване на делото, а ако е незадължително – до
прекратяване на делото само спрямо този, по отношение на който искът е недопустим.
Ако пък някой от другарите бездейства и не предприема допустимите и необходими действия, решението ще
бъде постановено въз основа на действията на този, който действа. На края ако се стигне до решение на
първоинстанционния съд, което не ги удовлетворява, всеки необходим другар може да го обжалва. Ако някой
не го обжалва, той служебно се конституира като страна, защото и при въззивната инстанция е необходимо
да се достигне до еднакво решение. Казаното важи и за касационното обжалване.
Обикновено другарство е налице, когато делата не са идентични, т.е. когато липсва идентичност в
предмета на делото. При обикновеното другарство всеки другар води сам своя процес в рамките на общото
производство. Законните и съдебните срокове текат поотделно за всеки другар, а пропускането засяга само
този, който го е пропуснал. Общите факти тук, дори и ако е един факт, обуславят еднаквост на съдебното
решение по отношение на тези факти или факт. Ако обикновените другари са имали противоречиви
действия по отношение на общи факти съдът следва да вземе становище по отношение на тях по вътрешно
убеждение. При обикновеното другарство имаме някаква степен на общност, което води и до различни по
съдържание решения. Възможно е, но не е и задължително еднакво решение. Поведението на всеки от
другарите е самостоятелно, но когато се отнася до общи факти, установяването от съда следва да е едно и
също. Ако обикновения другар не е подал жалба, той не се конституира служебно като страна. Той може
обаче по своя воля да се присъедини към жалбата най-късно до първото заседание пред въззивната
инстанция.
Встъпване на трето лице. Едно чуждо на висящия процес лице отправя до съда волеизявление, че желае
да помага на една от главните страни и настоява да бъде конституиран от съда като помагач!
На първо място трябва да е налице едно процесуално условие - наличие на висящ исков процес между
други главни страни и отправено до съда волеизявление (писмено, с адресат съда, пред който е висящо
делото) от лице, което до този момент е чуждо на процеса. Срокът за встъпване е до приключване на
съдебното дирене в първата инстанция!
Ако във висящия процес встъпването бъде заявено след като вече се водят съдебни заседания по делото и
страните присъстват, е възможно трето лице да изяви желание за встъпване и това да бъде протоколирано.
Тук съдебният протокол замества писменото волеизявление. Третото лице трябва да има интерес от
постановяване на решение в полза на страната, която подпомага. Помощта ще се изрази в действия в
помощ на тази страна. Такова положение, което би било благоприятно за 3-тото лице при решение в полза
на подпомаганата страна.
Правният интерес може да бъде представен в няколко аспекта:
-самото трето лице би било обвързано от силата на решението
-неговата материалноправна сфера би се повлияла от изхода на делото.
-когато резултатът на висящото дело може да затрудни за в бъдеще защитата на негови права.
Актът, с който съдът трябва да се произнесе е определение. Това определение подлежи на обжалване с
частна жалба. В случая делото не се прегражда, но се преграждат възможностите за защита на третото
лице. Няма съмнение че то има интерес от такова обжалване.
С определението се конституира третото лице и добива качеството на страна. То има сходни права и
задължения и сходен статут с този на главните страни. Правното положение на третото лице се доближава
до това на подпомаганата страна.
То има възможност да извършва всички съдопроизводствени действия, които има и главната страна и които
се отнасят до съдържанието на съдебното решение. 3-тото лице може да попълва делото с факти, да сочи
доказателствени средства, да оспорва доказателства. Третото лице няма статута на главна страна, а на
допълнителна!
Допълнителните страни са винаги подпомагащи. Тя няма тази част от правомощията, които са типични
само за главните страни. Не може да извършва разпоредителни действия с иска - оттегляне на иска, отказ от
иска. Съдебна спогодба също не би трябвало да може да сключва. Не може да се прави и признание на
иска.
По общо съгласие на двете главни страни и подпомагащата, тя може да замести главната страна
(подпомаганата). По правило след заместването тя би действала в качеството на процесуален субституент.
Подпомагащата страна може да предяви жалба т.е. да движи делото до влизането на решението в сила.
Решението има сила на пресъдено нещо и по отношение на подпомагащата страна. Само главните страни
са субект на изпълнителна сила!
Това, което съдът е установил в мотивите на решението си е задължително за третото лице в отношенията
му със страната, която подпомага или която го е привлякла!
Привличане на подпомагащи страни. Инициативата за участие на третото лице тук е на една от двете
главни страни! По правило интерес ще има тази страна, на която привлечената подпомагаща страна ще
помага.
В първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да привлече трето лице, когато това
лице има право да встъпи, за да помага. За ответника този срок е с отговора на исковата молба.
Искането за привличане е винаги писмено. То трябва да бъде изпратено на привлеченото лице.
157

lOMoARcPSD|4574750
Привличането не се допуска ако третото лице няма постоянен адрес в РБ или живее в чужбина.
Страната, която има обратен иск срещу третото лице може да го предяви за съвместно разглеждане
едновременно с искането за привличане. Определението, с което се отхвърля искането за привличане на 3-
то лице подлежи на обжалване с частна жалба. Тук вече интересът е на главната страна, на която ще бъде
осуетена доказателствената сила на мотивите или предявяването на регресен иск!
Главно встъпване. Това е особен случай на другарство в хода на един висящ процес. При главното
встъпване се съединяват искове в рамките на едно висящо производство, като искът предявен от ищеца се
съединява с исковете, които третото лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения
иск и претендира за себе си изцяло или от части същото гражданско право.
Тук е налице претенция конкурираща първоначалната. Такова 3-то лице, което заявява конкурентна
претенция може да отправи до съда писмено волеизявление, че желае да се включи в делото.
Волеизявлението за главно встъпване се придружава с предявяването на 2 иска - срещу първоначалния
ищец и срещу първоначалния ответник.
62. Обективно съединяване на искове - понятие и видове. Насрещен иск и

възражение за прихващане. Обратен иск. Инцидентен установителен иск.
Съдебно решение при обективно съединяване на искове.
Обективно съединяване на искове – понятие. Обективно съединяване на искове е свързване на

няколко иска с различен предмет между същите страни за общо разглеждане и решаване в рамките
на едно производство.
Законодателното основание е същото, както при другарството: процесуална икономия и избягване на
противоречиви решения относно взаимно свързани спорни права, зависещи от едни и същи факти.
Обективно съединяване на искове води подобно на другарството до множество процесуални
правоотношения. Всяко от тях има за предмет отделно спорно право. Обединяващото звено при обективно
съединяване на искове е сходството на страните. Затова връзката между делата при обективно
съединяване на искове е по-слаба, отколкото при другарство. Обективно съединяване на искове е винаги
само възможно, докато другарството може да бъде и задължително! Съдът може да раздели делата при
обективно съединяване на искове.
Видове обективно съединяване на искове. Съобразно разграничителния критерий различаваме няколко
вида обективно съединяване на искове:
 Според способа, чрез който се предизвиква обективното съединяване на искове:
 Обективно съединяване на искове чрез предявяване на няколко иска от ищеца с обща искова молба
или чрез разширяване на първоначално предявения иск;
 чрез предявяване на насрещен иск от ответника;
 Обективно съединяване на искове чрез предявяване на индивидуален установителен иск било от
ищеца било от ответника;
 Обективно съединяване на искове чрез предявяване на обратен иск от подпомаганата срещу
подпомагащата страна
 Според съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, различаваме:
 Кумулативно - налице е когато:
1 между предметите на делата няма никаква връзка, те се различават напълно;
2 между материалните правоотношения има някаква връзка, но тази връзка не е на обусловеност, на
преюдициалност. Ако има обусловеност тогава ще е налице евентуално съединяване. Връзката на
обусловеност може да е както положителна така и отрицателна.
 алтернативно - то кореспондира с евентуалното, алтернативно означава че на ищеца му е
безразлично по кой иск ще получи защита. Ищецът трябва да посочи поредността на исканията.
Затова при алтернативното съединяване изборът е на съда.
 евентуално обективно съединяване на искове
 Според това от кого изхожда починът за обективно съединяване на искове, различаваме:
 Обективно съединяване на искове по почин на ищеца
 Обективно съединяване на искове по почин на ответника (насрещен иск);
 по почин било на ищеца било на ответника
 Обективно съединяване на искове по почин на съда.
 Според времето, когато се предприема обективно съединяване на искове, различаваме
 първоначално обективно съединяване на искове, предприето от ищеца с исковата молба
 последващо обективно съединяване на искове, което се наблюдава при всички други способи
Условия за обективно съединяване на искове:
1) еднаква подведомственост исковете да са подведомствени на съдилищата.
2) еднаква подсъдност - съдът следи служебно за родовата подсъдност
3) делата да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред. Не може да се съедини иск за
развод с иск за делба!!!
Насрещен иск. Насрещен иск е искът, който ответникът предявява срещу ищеца и който се
158

lOMoARcPSD|4574750
съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното по него производство.

Предмет на иска трябва да бъде такова спорно право, което или се намира във връзка с правото, предмет на
първоначалния иск или може да се компенсира с него. Крайният момент, до който може да се упражни
правото да се предяви насрещен иск е до приключване на първото заседание по делото. С насрещният
иск ответникът търси самостоятелна защита срещу ищеца. Даже и производството по първоначалния иск да
бъде прекратено, поради недопустимост на този иск или поради десезиране на съда (оттегляне, отказ,
съдебна спогодба) делото относно насрещният иск ще продължи своя ход. Съдът преценява допустимостта
и основателността на насрещният иск отделно от първоначалния иск. Липсва ли някое условие за
допустимост на насрещният иск, съединяването му с първоначалния е изключено. Двата иска трябва да
бъдат образувани в отделни дела. Определението за разделяне на делата не подлежи на обжалване с
частна жалба. Съдът се произнася с решение и по двата иска.
Предмет на насрещен иск може да бъде само такова спорно право, което или се намира във връзка с
правото, предмет на първоначалния иск, или може да се компенсира с него. С насрещния иск се търси
самостоятелна защита срещу ищеца.
Възражение за прихващане е едно процесуално действие на защита срещу първоначалния иск.
Максималният полезен резултат, който ответникът може да постигне чрез възражението за прихващане, е
отхвърляне на първоначалния иск, поради погасяване на вземането по него, чрез прихващане с вземането
на ответника. Предмет на възражението за прихващане е: средство за защита на първоначалния иск и то
поражда – отхвърляне на първоначалния иск поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с
вземането на ответника.
Обратен иск. За обратния иск е характерно, че с първоначалния иск се съединява искът на една от
страните срещу подпомагащата страна. Обратен иск има за предмет регресно притезание! Регресно е
притезанието спрямо което, правото предмет на първоначалния иск, е преюдициално. Затова е зависим от
първоначалния иск. Това е нормативна връзка и затова винаги се предявява като евентуален иск.
Регресно притезание може да има както ищецът, чийто иск е отхвърлен. Ответник по обратен иск е
длъжникът по регресното притезание, който същевременно е и подпомагаща страна по първоначалния иск.
Обратен иск обикновено се съчетава с привличане на подпомагаща страна и се предявява срещу нея.
Инцидентен установителен иск се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или
ответника, за да се установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е
преюдициално спрямо спорното право, предмет на първоначалния или насрещния иск.
Инцидентен установителен иск е способ за последващо, кумулативно обективно съединяване на искове.
Неговата цел е да се разреши със сила на пресъдено нещо спорът относно преюдициалното
правоотношение наред със спора относно обусловеното правоотношение.
Предмет на инцидентен установителен иск е правоотношение, което е обуславящо (преюдициално) спрямо
спорното право.
Чрез инцидентен установителен иск във висящ процес се въвежда нов спорен предмет. По него съдът
трябва да се произнесе с решението. Ищецът може да поиска съдът да се произнесе в решението си и
относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло
или отчасти изходът на делото. Поради преюдициалния характер на правоотношението съдът по
необходимост взема становище по него в мотивите. Без това становище съдът не може да се произнесе
относно спорното право.
Инцидентният иск е само процесуална възможност. Искът може да е положителен установителен или
отрицателен установителен. Инцидентен установителен иск може да се предяви и устно, но това важи само
за ищеца в първото заседание по делото. Ако се пропусне срока за предявяване, страната може да
предяви самостоятелен иск, но тъй като има обуславящ спор, страната трябва да поиска спиране на
производството по първия иск. Инцидентен установителен иск се предявява пред съда, сезиран с
обусловения иск, стига да му е подведомствен и родово подсъден. По двата иска съдът проверява отделно
тяхната допустимост и основателност, като дължи решение и по двата.
63. Доказване в исковия процес. Понятие и видове доказване. Предмет и

обсег на доказване. Тежест на доказване.
За да потвърди или отрече със сила на пресъдено нещо съществуването на спорно право, съдът трябва да
бъде убеден, че съответният правопораждащ, правоизключващ или правопогасяващ факт е възникнал.
Издирването на истината относно фактите, релевантни за спорното право става чрез доказването.
Доказването е съвкупността от процесуалните действия на съда и страните, насочени да се
разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за
спорното право.
Понеже са миналото, а не се осъществяват пред съда, правнорелевантните факти се изнасят пред съда
чрез твърдения. В процеса те са фактически твърдения. Твърдението че определен факт се е осъществил
може да бъде посрещнато с отричане, т.е насрещно твърдение че такъв факт не се е осъществил. Съдът е
обикновено изправен пред противоречиви твърдения относно едни и същи факти. Необходимо е да се
159

lOMoARcPSD|4574750
установи съответствието между твърденията и действителното фактическо положение.

Значението на доказването в исковия процес е изключително голямо. Правните спорове обикновено се
дължат на противоречието на становищата на спорещите относно фактите, а не относно тяхното правно
значение. Затова съдържанието на повечето от гражданските дела се запълва с доказателствените действия
на съда и на страните. Доказаният факт е за съда осъществен факт. Недоказаният се третира от съда като
неосъществил се факт. По голямата част от неправилните решения на съда се дължат на неистиността на
фактическите констатации на съдилищата.
Като съвкупност от процесуални действия доказването обхваща: посочването, представянето,
събирането и обсъждането на доказателствените средства. Всички тези действия се извършват от
съда или пред съда, и то при обезпечена възможност и на двете страни да вземат участие в тези действия
ако желаят.
Правилата, които уреждат доказването, са почти всички съществени за правилността на решението, защото
я обезпечават. Тяхното нарушаване води до отмяна на решението по реда на обжалването или чрез
извънредното средство за отмяна на влезли в сила решения.
Различаваме няколко вида съдебно доказване съобразно с неговата цел и предмет:
-съобразно с целения с доказването резултат различаваме пълно и непълно доказване - пълно е
доказването, което цели да създаде сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на
съответното фактическо твърдение. Такова доказване законът изисква относно всички фактически
твърдения, които обуславят спорното право. Непълно е доказването, което цели да създаде вероятност - не
напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответните фактически
твърдения.
-когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствена тежест, то
е главно.
-насрещно е доказването на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване.
За да постигне своята цел, главното доказване трябва да бъде винаги пълно.
От насрещното доказване трябва да се различава обратното доказване. С него се опровергават законни
оборими презумпции или законната доказателствена сила на официални удостоверения (напр. на
ревизионен акт).
-в зависимост от това, дали доказването цели да удостовери пряко правнорелевантен факт, или
пък цели да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за
правнорелевантния факт, различаваме пряко и косвено доказване. Пряко е доказването на самата
сделка. Косвено е доказването на факта на преговори относно тая сделка - предмет на косвено доказване
са т.нар. доказателствени факти. Това са такива факти на действителността, които стоят в някаква връзка на
зависимост с факт, релевантен за спорното право. Поради тази връзка те са едно указание, че този факт се
е осъществил.
Прякото доказване е обикновено пълно. Косвеното доказване е обикновено непълно. Доказателствения
факт създава вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Фактът на
преговорите прави вероятно, че след тях и въз основа на тях се е стигнало до сключване на договор, но е
възможно преговорите да са завършили безрезултатно.
Предмет на доказване са фактите и връзките между фактите.
Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа на правната норма,
извлечена от съответния източник на правото. Фактите са конкретни явления или състояния, определени
във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят, или към човешката
психика. Факти са както сключването на договор, сблъскването на две коли, така и умисълът, знанието на
един факт. Факти за правото са и т.нар. отрицателни факти (липсата на определено поведение -
бездействията, и липсата на определено психическо състояние - незнанието, липсата на дължима грижа).
Подлежат на доказване не всички факти, а само тия, които имат значение за делото. Значението на факта
за делото може да бъде пряко или косвено. Фактът има пряко значение, когато е релевантен за спорното
право, т.е когато от него зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото.
Косвено е значението на факта, който, без да е правнорелевантен спрямо спорното право, индицира, че
релевантен за това право факт се е осъществил или не се е осъществил. Косвено значение имат поради
това всички доказателствени факти.
Не са факти преюдициалните правоотношения, обуславящи спорното право.
Не са факти, а правна квалификация на факти „дълбокото разстройство на брака”, „важно основание”,
„невъзможност за изпълнение” и др.
Предмет на доказване могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват явления на
действителността. Тези връзки се разкриват с помощта на т. нар. опитни правила. Това са правила на общия
житейски опит, а също така и на отделни професии или клонове (с помощта на такива правила се разкрива
дали дадена стока дава фира; дали даден документ е подправен или не)
Не всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за делото, се нуждаят от доказване.
Има факти, които са от значение за делото, но които съдът е длъжен да постави в основата на своето
решение, без те да бъдат доказвани. Това са общоизвестните, съдебно известните факти и фактите,
презюмирани със законни презумпции.
Общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг от лица. Достатъчно е фактът да е
известен на неопределен кръг от лица в населеното място, където е седалището на съда (например
160

lOMoARcPSD|4574750
природна стихия, засегнало това населено място).

Съдебно известни са тези факти, които съдът служебно знае, защото се състоят в извършени от него
действия (например поставяне под запрещение; допускане на осиновяване, развод; вписване в регистри).
Съдът е длъжен да уведоми страните, че третира даден факт като общоизвестен или съдебно известен. За
да се вземат предвид общоизвестните или съдебно известните факти, не е нужно те да са били изнесени в
делото с твърдения на заинтересуваната страна.
Фактите, презюмирани по силата на законни оборими презумпции, не се нуждаят от доказване. Законната
оборима презумпция е доказателствено правило, което задължава съда да приеме, че щом е налице фактът
визиран в хипотезиса на законната презумпция, налице е и презюмираният факт. Оборването е в тежест на
този, който твърди друго. (напр. презумпция за вина при непозволено уреждане; презумпцията за знание при
сделки между длъжника и негови роднини, увреждащи кредитора, презумпцията за бащинство на съпруга.
Доказателствена тежест. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да
приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан (щом фактът не се е
осъществил, не могат да възникнат и неговите правни последици).
Обективно доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила
тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В краен резултат вследствие на
доказателствената тежест решението ще се яви като санкция спрямо тази страна, която претендира
отречената правна последица, и като защита спрямо тази страна, която е оспорвала отречената от съда
правна последица. В това въздействие върху правната сфера на страните по делото се състои субективната
страна на доказателствената тежест. Самото й наименование (тежест) води произхода си от
неблагоприятните последици от недоказването за страната, претендираща правната последица черпена от
недоказания факт. От гледна точка на този неблагоприятен за страната резултат казваме, че тя носи
тежестта да докаже факта, от който извлича претендираната изгодна за себе си правна последица.
Всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни
последици, които именно затова претендира като настъпили.
За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема
страната (ищец или ответник) и какъв вид страна представлява (главна, контролираща, подпомагаща;
претендираща правото като свое или бранеща го като процесуален субституент). Решаващо е само едно:
каква правна последица страната претендира като настъпила. Относно факта, обуславящ тази
последица страната носи доказателствена тежест. Затова при отрицателен установителен иск ответникът
трябва да докаже, че спорното право е възникнало, а ищецът трябва да докаже фактите, които изключват,
унищожават или погасяват това право. Това не значи че отрицателните факти не подлежат на доказване: при
иск за оспорване на бащинство ищецът следва да докаже липсата на полово общуване.
Разпределението на доказателствената тежест следва непосредствено от материалноправните норми. Те
сочат както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици.
Ако основанието на иска е доказано, а няма данни за неговия размер, съдът може да го определи по своя
преценка или въз основа на заключението на вещо лице. Искът не може да бъде отхвърлен заради
недоказване на размера. Разбира се ищецът е заинтересуван да представи доказателства и за размера на
иска, за да избегне риска той да бъде установен по преценка на съда.
На страните доказателствената тежест сочи какво трябва да докаже всяка от тях, а на съда
доказателствената тежест сочи какъв правен извод той трябва да направи, ако едни или други факти не
бъдат доказани.
64. Доказателствени средства - понятие и видове. Обяснения на страните.

Свидетелски показания и ограниченията им. Писмени доказателства, тяхната
доказателствена сила и оспорване. Веществени доказателства. Вещи лица.
Доказателствени средства. Доказателствени средства са предвидени и уредени от закона източници

на сведения за подлежащите на доказване факти. Такива източници на сведения са обясненията на
страните; свидетелските показания; документите; веществените доказателства и заключенията на вещите
лица. Огледът не е доказателствено средство, а способ за събиране на веществени доказателства.
Убеждаващото въздействие на доказателственото средство е неговата доказателствена сила. По
правило тя зависи от преценката на съда. Има доказателствени средства със задължителна за съда сила
(официалните документи).
Доказателствената сила зависи от достоверността на доказателствените средства. Тя се състои в
истинността на това сведение. От тази гледна точка говорим за достоверни и недостоверни доказателствени
средства (неистински документ, лъжливи свидетелски показания).
Допустими са тези доказателствени средства, върху които съдът има право да изгради своето убеждение.
161

lOMoARcPSD|4574750
Недопустими са съответно тези доказателствени средства, върху които съдът няма право да изгради
своето убеждение. Недопустими са непредвидените от закона доказателствени средства, както и тези,
предвидени от закона, чието използване законът е забранил при доказване на посочени от него факти.
Относимо е доказателствено средство, което може да има доказателствено значение за делото, защото
съдържа сведения за правнорелевантни или за доказателственорелевантни факти. Неотносимо е
доказателствено средство, което не съдържа такива сведения.
Деление на доказателствените средства:
 според това дали носителят им е лице: на лични (свидетел, вещо лице) и веществени (документ,
веществени доказателства)
 според това дали доказателственото средство доставя сведението устно или писмено: на
гласни и писмени.
 според това дали доказателственото средство се отнася непосредствено до главния факт
или доказва доказателствен факт: на преки и косвени. На това деление се придава и друг смисъл:
пряко доказателствено средство е това, което позволява само един извод за подлежащия на доказване
факт; косвено доказателствено средство е това, което дава основание за повече вероятни изводи.
 според това дали доказателственото средство стои в непосредствена връзка с подлежащия
на доказване факт: на първични и вторични (производни) (например свидетел-очевидец; оригинален
документ) или пък възпроизвежда съдържанието на друго доказателствено средство (свидетел,
възпроизвеждащ разказа на друг свидетел; препис от оригиналния документ; протокол за разпит на
свидетел). Първичното доказателствено средство претендира за по-голяма достоверност спрямо
вторичното.
ГПК допуска като доказателствено средство не само официалния, но и частния препис от документ, заверен
от страната, която го представя. Документ, представен на чужд език, се придружава с точен превод на
български език, заверен от страната. Ако съдът не може сам да провери верността на превода или
верността на превода бъде оспорена, той назначава вещо лице за проверка.
Допустимите по закон доказателствени средства не могат да бъдат ограничавани с договори между
страните, предвиждащи че определени факти могат да се доказват само с доказателствени средства,
предвидени в договора.
Обясненията на страните са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните
факти. Показанията на свидетелите са твърдения на трети незаинтересувани лица. За неверни
показания страната не отговаря, а свидетелят отговаря наказателно. Твърденията на страната могат да
бъдат повлияни от възприетите от нея данни по делото, защото тя присъства и участва в съдебното дирене.
Законът въздига свидетелските показания в доказателствено средство, а отрича това качество на
твърденията на страната, с които тя претендира изгодни за нея факти или отрича неизгодни за нея факти.
Тези твърдения са предмет на доказване.
Има обаче такива обяснения на страните, които представляват важно и ценно доказателствено средство.
Такива са признанията. Признанието е изявление на страната че са се осъществили неизгодни за
нея факти или че не са се осъществили изгодни за нея факти.
От твърдението, което е изгодно за страната, признанието се отличава, защото винаги е неизгодно за
признаващия. Върху неизгодността се крепи доказателствената сила на признанието. Рядко се признават
неистински факти. Освен това признаването води до съвпадение на фактическите твърдения на двете
спорещи страни. Признанието обаче може да не отговаря на истината. Затова законът не обвързва съда да
приеме за доказано признатото, а го овластява да преценява признанието с оглед всички доказателства по
делото. Тъкмо затова признанието в нашето право е доказателствено средство, а не освобождава
противната страна от тежестта на доказване.
С признание могат да се доказват и факти, за които свидетелски показания са недопустими. Признанието се
отнася до факти, релевантни за спорното право. Ако във фактическия състав на спорното право се включват
и преюдициални правоотношения, признанието може да се отнася и до тях. Ответникът може да признае, че
е получил заема, но може да възрази че е платил. В тази насока се състои разликата между признанието и
признанието на иска, с което ответникът заявява, че правното твърдение на ищеца отговаря на
действителното правно положение, че предявеният иск е основателен. Признанието на иска е несъвместимо
с оспорване на иска, защото е отказ на ответника от защита срещу иска.
Признанието е едностранно явление за знание, отправено до съда. Признанието може да бъде
направено устно пред съда в съдебното заседание или да се съдържа в отправено до съда писмено
заявление. От направеното пред съд признание трябва да отличаваме извънсъдебното признание.
Доказването на извънсъдебното признание става със свидетелски показания, или с документа, който го
материализира. Доказаното извънсъдебно признание има същата сила като направеното пред съда.
Обясненията на страните могат да бъдат опора на доказателствени изводи не само в случай на признание.
Съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняването на които страната не се е явила
или е отказала да отговори без основателна причина, както и когато е дала неясни или уклончиви
отговори. Предпоставка тук е съдът да е отправил въпроси до страната. Целта на въпросите е да се отдели
спорното от безспорното. Именно поради тази причина съдът може да разпореди страната да се яви лично,
за да даде обяснения за обстоятелствата по делото.
От изложеното дотук може да се направи изводът, че обясненията на страната могат да бъдат
162

lOMoARcPSD|4574750
използвани като доказателствено средство само срещу страната, от която те изхождат, но не и в

нейна полза. Това е общият белег, който обединява признанието и поведението на страната.
Свидетелски показания. Свидетел е лице, което, се призовава да даде показания относно своите
възприятия за юридически или доказателствени факти по делото. Качеството свидетел и съответните
задължения се пораждат от конституирането – получаването на призовка. Свидетелят дава показания само
устно, по предвидения в ГПК ред. Писмените показания са частен документ.
Несъвместимост:
-качеството свидетел е несъвметимо с качеството страна, съдия или процесуален представител по същото
дело. Ако съдията има лични възприятия извън съдебната зала – отвод.
-законният представител на физическото лице, както и попечителят могат да бъдат разпитани като
свидетели. Показанията се преценяват с оглед възможната заинтересованост.
-свидетел може да бъде и недееспособно лице, като показанията се преценяват с оглед недееспособността.
Свидетелството е обществен дълг. Никой, с изключение на предвидените от закона лица, не може да откаже
да свидетелства.
Задълженията на свидетеля са:
-да се яви по делото. Поради важни причини е възможен разпит преди заседанието или извън съдебната
зала. При неизпълнение, довело до забавяне на доказването, свидетелят дължи на страните обезщетение
за направените разноски и губи право на обезщетение.
-да даде нужните данни при снемането на личността му
-да обещае, че ще говори истината. При не даване на обещание отговорността за лъжесвидетелстване не
отпада, а се поражда и отговорност за неизпълнение на указанията на съда
-да отговаря на поставените въпроси, макар и с “не знам”. При неизпълнение съдът може да наложи глоба.
-да каже истината. В противен случай се поражда наказателна отговорност по чл. 290 НК. Съдът
предупреждава свидетеля за отговорността преди даването на показанията. Наказателната отговорност се
носи и от не предупреден свидетел.
Права на свидетеля:
-правото да иска от съда възнаграждение и разноски до края на съдебното заседание.
-правото да откаже да даде показания – пълномощници по същото дело, медиатори по спора, близки
роднини, бивш съпруг, лице, с което страната е във фактическо съпружеско съжителство. Конкретната
причина се излага пред съда писмено.
-правото да откаже да отговори на конкретен въпрос – лица, които с отговорите биха причинили на себе си
или близки по ал. 1 непосредствена вреда, опозоряване или наказателно преследване. Конкретната причина
се излага пред съда писмено.
Свидетелските показания имат значение само за делото, по което са събрани. Те не могат да се използват
след оттегляне на иска при повторното му предявяване, освен ако за това има труднопреодолима пречка.
Свидетелските показания са допустими за доказването на всякакви юридически и доказателствени факти,
освен ако не е предвидено друго в закона. В случаите на забрана, допустими са всички други
доказателствени средства.
Забрани за доказване със свидетелски показания. Предвидените в закона хипотези на забрана целят
подпомагане на установяване на обективната истина, насърчават съставянето на документи. Те са въведени
и за да се прекрати практиката на лъжесвидетелстване.
Хипотези на забрана:
1) Установяване на правни сделки, за чиято действителност законът изисква да бъдат
извършени в писмена форма.
2) Опровергаване съдържанието на официален документ
3) За установяване на договори на стойност над 5000 лв.
4) За погасяване на парични задължения, установени с писмен акт.
5) За доказване на писмени съглашения, в които страната, искаща свидетели, е участвала, както
и тяхното изменение или отменяне.
6) Опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ.
В случаите на 3, 4, 5, 6, законът допуска доказване със свидетелски показания при изрично съгласие на
страната, която не е заинтересована от допускането на доказателствата. Необходимо е съгласие, не само
липса на възразяване.
Могат да бъдат допуснати свидетели за оборването на документ, ако страната, имаща интерес от това,
успее да породи съмнение, че изявлението в тях е симулативно. Възможностите за пораждане на
такова съмнение:
-наличие на обратно писмо (контралетер) – документ, изходящ от другата страна, с който тя дава основание
да се допусне наличието на симулация;
-документ от другата страна, удостоверяващ нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно
твърдението за наличието на симулация.
Също така когато документ е изгубен или унищожен, но не по вина на страната могат да се допуснат
свидетелски показания за доказване съдържанието на документа.
Свидетелите се призовават на посочения от страната адрес; при невъзможност – срок за страната да посочи
друг адрес; при не посочване – не се призовава; свидетел може да бъде доведен от страната без
призоваване.
163

lOMoARcPSD|4574750
Разпитът се провежда в присъствието на явилите се страни и отсъствието на не далите показания

свидетели. Допуска се повторен разпит по искане на свидетеля, по молба на страната и по инициатива на
съда. Ако страна се откаже от поискания свидетел, той може да бъде призован по искане на другата страна
или по преценка на съда. При различие между показанията на свидетелите съдът може да постанови
извършване на очна ставка. Такава може да се постанови и между свидетел и страните.
Писмени доказателства. Понятията “писмено доказателство” и “документ” са идентични за гражданско-
процесуалното право. Писмен документ е и електронен документ.
Писмен документ (писмено доказателство) е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано
изявление. Документите следва да се отграничават от веществените доказателства, поради това, че в
определени случаи една вещ може да бъде документ, а в други – веществено доказателство. Критерият е
какъв интерес представлява вещта за съда – дали той се интересува от изявеното с писмени знаци или от
количествените и качествени характеристики на вещта.
Документа възниква със физическото си създаване. Автор от правна гледна точка е лицето, на което се
приписва изявлението – юридическият издател. Неграмотният може да бъде издател на документ, въпреки
фактическата невъзможност да го състави. Подписът има голямо правно значение, тъй като поставилият го
се приема за издател на документа и автор на изявлението. Неподписано изявлние може да представлява
документ.
Електронният документ е уреден в Закона за електронния документ и електронния подпис. Понятието за
него е близко до класическото – изявление, обективирано върху материален носител. Електронен
документ е електронно изявление, запазено върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизведено. Електронният документ може да бъде възпроизведен в съда върху
електронен или хартиен носител. Хартиеният носител се третира като копие на електронния документ.
Документ на чужд език се нуждае от точен превод и заверяване от страната, а не от лицензиран преводач.
Видиве писмени документи.
Според качеството, в което издателят на документа прави изявлението:
 официален документ. Документ, издаден от длъжностно лице, в това му качество, в рамките на
компетентността му, в установената форма и по установения от закона ред.
 частни документи. Всеки документ, който не притежава всички белези на официален, е частен. Той
материализира изявление на лицето, което се е подписало след изявлението.
Според естеството на изявлението официалните документи биват:
 свидетелстващи - свидетелстващ е този документ, който материализира удостоверително
изявление на своя издател. С това изявление издателят на документа свидетелства за съществуването
или несъществуването на определени факти, обективно съществуващи и възприети от него като резултат на
познавателен процес. Такива документи са всички нотариални удостоверения; различните удостоверения,
издавани от държавните служби; различните протоколи; констативните актове; и т. н.
Официалните свидетелстващи документи имат материална доказателствена сила относно извършеното
или възприетото от длъжностното лице – доказват за съда, че фактите, отразени в тези документи
действително са се осъществили и съдът няма право на преценка по вътрешно убеждение, а е длъжен до
доказване на противното да смята, че фактите наистина са се осъществили.
 диспозитивни (разпоредиртелни) - диспозитивен е всеки документ, който материализира други,
неудостоверителни изявления. Обикновено такива други писмени изявления са различните видове
граждански и държавноправни волеизявления, т.е. правни актове. От този предмет произтича и
наименованието диспозитивни, т. е. разпореждащи документи. Диспозитивните документи нямат
материална доказателствена сила!
Според това дали документът материализира подписа на своя издател при частните документи:
 подписани документи - подписаният частен документ, има същата формална доказателствена сила
като официалния документ – задължава съда да смята, че лицето, подписало документа, е и негов автор.
Съществен белег е подписът. Подписът е начинът, по който лицето обикновено идентифицира себе си
писмено, макар и на друга азбука или с неазбучни знаци. Пълномощникът може да се подписва с името на
представлявания. Нотариалната заверка не е условие за валидността на подписа, а доказва авторството на
документа.
Когато издателят на документа е неграмотен, вместо подпис – отпечатък от десния палец и при подписване
от двама свидетели. При невъзможност за полагане с десния палец – упоменаване на причината за това в
документа, отпечатък от друг пръст и отбелязване кой пръст. Неграмотно е лице, което не може да пише и
чете на езика, на който е написан документа. Неграмотно е лице, което може да се подпише, не разбира
обаче съдържанието на документа. Правилото се прилага и при невъзможност грамотно лице да се подпише
поради недъг. Свидетелите трябва да установят, че на лицето е известно съдържанието на документа.
В случаи, че грамотно лице е сляпо, то документът се преподписва от двама свидетели, ако е написан на
азбука, която лицето не разбира. При нотариално и съдебно удостоверение на подписа, присъствието на
свидетели е излишно.
 неподписани документи - неподписаният документ е документ, без да има формална доказателствена
сила.
 нарочни документи - създадени с цел да бъде доказан фактът, съдържащ се в документа. Мотивът има
значение за достоверността – доказателствената им стойност е по-висока.
164

lOMoARcPSD|4574750
 случайни документи - не са съставени с цел доказване на съдържащите се в тях факти,

доказателствената им стойност е по-малка.
 изгодни документи - подкрепят твърденията на определена страна.
 неизгодни документи - оборват твърденията на определена страна.
И изгодните, и неизгодните документи имат формална доказателствена сила. Частният документ няма друга,
освен формална доказателствена сила. Между двата вида няма разлика в доказателствената сила. Според
авторството на документа и съответствието на свидетелсващия документ и удостовереното с него:
-истински документи – те следва да са автентични и верни. Автентичността се определя според
авторството, като въпросът има значение за всички документи. Автентичният документ материализира
изявлението на лице, което се сочи като негов автор (издател). Верността зависи от съответствието на
документа с удостовереното от него фактическо положение. Тя се проверява само при свидетелстващите
документи.
-неистински документи - нямат доказателствена сила. Неистинските документи са неавтентични или
неверни. Неавтентичният документ е документ с подправен подпис или съдържание, чиито автор всъщност е
авторът на подправката. В случая се поражда опасна привидност по отношение на авторството.
Неавтентичността означава липса на документа. Неверността може да се дължи на т. нар. интелектуална
подправка, както и на грешка.
Доказателствена сила се отграничава от доказателствената стойност. Доказателствена сила е характерна
само за документите. Тя се определя в закона и не може да се изменя чрез договор.
Формалната доказателствена сила винаги обхваща факта на писменото изявление и неговото авторство.
Материална доказателствена сила се състои в доказателственото значение на свидетелстващия документ
за този стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в документа удостоверително
изявление. Само свидетелстващите документи разполагат с материална доказателствена сила.
В съда се представят оригинали или заверени от страните копия на документите. Ако съдът намери за
необходимо, може да задължи страната да представи оригинала. Съдът сверява копието и оригинала,
констатира съответствието, действието се вписва в протокола. От този момент копието има за съда сила на
нотариално заверено.
При оспорването страната, която оспорва, се стреми да преодолее доказателствена сила на документа.
След представянето на един документ, другата страна следва да заяви недвусмислено, дали го оспорва в
същото съдебно заседание. Ако не присъства, оспорването трябва да стане най-късно в следващото
съдебно заседание. Представените документи с исковата молба се оспорват най-късно с отговора на
исковата молба. Ако при представянето на документа другата страна не присъства, а се представлява,
процесуалният представител може да поиска срок за запознаване и оспорване. Такъв срок може да поиска и
самата страна. Срокът е преклузивен и след изтичането му оспорване е невъзможно. Ако съдът не е дал на
страната възможност да оспори на първата инстанция, страната има това право на следващата инстанция
След оспорване, страната, представила документа трябва да заяви дали иска да се ползва от него. Тя може
да се откаже, за да спести време, а и защото при установяване на подправка, документът се изпраща на
прокурора. Ако страната желае да се ползва от документа, проверката се извършва с всички
доказателствени средства
Съдът или отхвърля оспорването, или го уважава, ако е доказано безсъмнено. В този случай документа се
изключва от доказателствата и при данни за подправка се изпраща на прокурора.
Съдът изразява становището си или с определение, или с решението, като становището има сила на
пресъдено нещо. Определението се обжалва заедно с решението.
Ако съдът не разполага с технически средства и специалисти, даващи възможност възпроизвеждането на
електронния документ и надлежната проверка на електронния подпис да бъдат извършени в съдебната зала
в присъствието на явилите се страни, електронни копия на документа се предоставят и на всяка от страните
по делото. В този случай истинността на електронния документ може да бъде оспорена в следващото
съдебно заседание.
Веществени доказателства. Веществено доказателство е всеки предмет, който възпроизвежда факт
от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт.
Веществено доказателство може да съвпада с подлежащия на доказване факт или да представлява дадено
негово състояние – съдът чрез тях възприема пряко подлежащия на доказване факт, което прави
веществено доказателство най-сигурното доказателство в случая.
Способи за възприемане.
-огледът се отнася се за движими и недвижими вещи, а освидетелстването се отнася до лицата.
-това са способи за събиране на доказателства. Те могат да бъдат назначени от съда по молба на страната
или по негова преценка. Целият състав на съда, делегиран член или друг делегиран съд извършва
действията, като за предпочитане е първото. Могат да участват свидетели и вещи лица.
-освидетелстването е свързано с личното достойнство на освидетелствания и може да се извърши само с
негово съгласие. Възможно е да отсъства съдията, а да се извърши от вещо лице (което означава, че
доказателственото средство е становището на вещото лице).
-ако лицето откаже да бъде извършено освидетелстване или не се яви на огледа, вземайки предвид всички
доказателства съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, чието доказване е било осуетено.
Вещи лица. Вещо лице е лице - носител на специални знания по въпроси на делото от областта на науката,
изкуството, занаятите и др., с които съдът не разполага, което е призовано от съда, за да му даде своето
165

lOMoARcPSD|4574750
становище (заключение) по тези въпроси.

Необходимостта от вещи лица следва от невъзможността съдът да бъде всезнаещ. Вещо лице дава на съда
информация за съответствието на един обект с общите изисквания, степента на отклонение и причините,
под формата на извод, наречен заключение.
Вещо лице се назначава с определение от съда по искане на страна или по негова инициатива. В
определението се включват предметът и задачата на експертизата, материалите, които се предоставят на
вещото лице, както и данни за неговата самоличност и специалност, както и срок. Заключението трябва да
бъде допуснато и събрано от съда. Заключение по друго дело е недопустимо. Съдът не е длъжен да
допусне вещо лице, ако е допуснал и не е назначил обаче, това е съществено нарушение.
Заключението се преценява с оглед всички данни по делото, режимът му е като на останалите
доказателствени средства. За разлика от тях обаче вещото лице не показва само фактите, а предлага и
изводи за тях, с което наподобява дейност, характерна за съда, като форма на помощ за него.
За разлика от свидетелите, вещото лице може да бъде заменено от друго такова.
Основанията за освобождаване са лицето заявява, че е некомпетентно, както и че е възпрепятствано
поради болест. Вещото лице се освобождава и когато не е изготвило своевременно заключението. Съдът не
е обвързан от заключението, а го оценява съобразно обосноваността му. Оспорването от страните трябва да
бъде е аргументгирано.
Вещото лице има право да проучи цялото дело, да участва в събирането на редица доказателства. То
основава заключението си на доказателствата. Вещото лице дължи безпристрастност, може да бъде
отведено на основанията, предвидени за съдиите. То носи отговорност за невярно заключение, за което се
предупреждава.
Ако обстоятелствата по делото налагат това, съдът може да назначи повече вещи лица. Когато
заключението не е достатъчно пълно и ясно, се възлага допълнително заключение. Когато то не е
обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, се назначава повторно. При разногласия между
вещите лица мненията се излагат поотделно, а съдът може да назначи нови изследвания или нови вещи
лица. Вещото лице е длъжно да представи заключението една седмица преди съдебното заседание. Вещото
лице винаги се призовава на заседанието, пита се дали поддържа заключението си, излага устно
заключението си и отговаря на въпросите на страните. Непризоваването на вещото лице е съществено
нарушение.
65. Процесуални действия на разпореждане с иска. Оттегляне и отказ от иск.

Изменение на иск. Съдебна спогодба.
Процесуалните действия на разпореждане с иска са: оттегляне, отказ от иска и изменение на иска. Тези
действия може да извърши единствено и само ищеца.
Оттеглянето от иска е процесуално действие на ищеца, с което той заявява, че се отказва да получи
по висящия процес търсената с иска защита, но запазва правното си твърдение и възможността да го
заяви с нов иск. Докато предявяването на иска сезира съда с правния спор, оттеглянето на иска го
десезира.
Обикновено ищецът прибягва до оттеглянето на иска, когато се опасява, че поради недостатъчна подготовка
искът може да бъде отхвърлен или в случаите когато е постигнал или се надява, че ще постигне
извънсъдебно уреждане на спора с ответника. Оттеглянето на иска може да бъде цялостно, когато обхваща
целия иск и частично когато се отнася до част от спорното право. При обективно съединяване на искове
може да бъде оттеглен един от съединените искове, като относно другите ищецът поддържа искането си за
защита.
Субект на оттегляне на иска може да бъде само и единствено ищецът. Не могат да бъдат субекти на това
право допълнителните страни - подпомагащите страни, както и ответникът. Когато искът се оттегля от
законен представител това трябва да бъде одобрено от съда, а когато имаме оттеглянето на иска от
пълномощник, той трябва да има изрично пълномощно.
Адресат на оттеглянето на иска е само и единствено съдът. Не е в никакъв случаи другата страна в процеса.
Нейното съгласие с оттеглянето на иска, когато е необходимо представлява нейно едностранно процесуално
действие. Оттеглянето на иска е процесуално действие с едностранен характер. Характерът на това
едностранно действие е волеизявление - воля на ищеца насочена към особен вид развитие и приключване
на процеса.
Оттеглянето на иска може да бъде направено устно (в съдебно заседание) или писмено (преди или след
съдебното заседание). И в двата случая то трябва да бъде доведено до знанието на съда, респ. да е
постъпило в съда.
Когато оттеглянето на иска се предприема до края на първото заседание по делото за неговия правен ефект
съгласието на ответника не е необходимо. Предприеме ли се след този момент вече съгласието безусловно
се изисква. То може да бъде дадено писмено или устно, изрично или мълчаливо. Изискването за съгласие с
оттеглянето на иска държи сметка за правото на ответника да получи защита срещу ищеца по висящ процес,
като постигне разрешаване на спора със сила на присъдено нещо, потвърждаваща неговото правно
твърдение и отричаща правното твърдение на ищеца. Съгласие от ответника се дава, за да могат да
настъпят последиците на това волеизявление, а не за да може ищецът да го направи. Ищецът не губи
166

lOMoARcPSD|4574750
потестативното си право да търси защита чрез иск. Съдът проверява фактическия състав на оттеглянето на
иска и прогласява с определение прекратяването на делото. Определението с което се прекратява делото,
подлежи на обжалване с частна жалба.
Съдът се десезира с делото. Неговото задължение и право да реши делото се погасяват, защото оттеглянето
на иска погасява самото процесуално отношение. Съдът констатира това погасяване и отказва да извършва
занапред процесуални действия. С обратна сила се заличават всички извършени по делото процесуални
действия, включително и постановеното решение, което съдът следва да обезсили като процесуално
недопустимо. Ако е било допуснато предварително изпълнение на това решение, то се прекратява.
Допуснатите обезпечителни мерки трябва да бъдат отменени. С обратна сила отпадат материалноправните
последици на предявения иск. След оттеглянето на иска ищецът може отново да предяви същия иск срещу
ответника. По него трябва да бъдат повторени процесуалните действия, които са били обезсилени поради
оттеглянето на иска.
Отказът от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че не поддържа занапред иска си, тъй
като е неоснователен. За разлика от оттегляне на иска, където за ищеца се запазва възможността да
предяви нов иск за същото право, при отказът от иска ищецът окончателно се отказва от търсената с иска
защита, защото признава че искът му е неоснователен, т.е че твърдяното от него право не съществува
или че отричаното от него право съществува. Общото между оттеглянето на иска и отказът от иска се състои
в десезирането на съда. Отказът от иска е процесуално действие, а не материалноправен отказ от
съществуващо материално право, претендирано с иска.
Субекти на отказът от иска са същите като при оттеглянето на иска. Адресат е единствено съдът. Тук обаче
не изисква съгласието на ответника. Последиците на отказът от иска дават на ответника всичко, което той би
получил чрез отхвърляне на иска като неоснователен, така че отказът от иска лишава ответника от оправдан
интерес да настоява делото да продължи въпреки отказът от иска. За разлика от оттеглянето на иска
отказът от иска пресича възможността на ищеца да предяви отново същия иск срещу ответника. Силата на
пресъдено нещо се прикрепва към отказът от иска, а не към съдебно решение, с което се отхвърля искът, от
който ищецът се е отказал. С нея се отрича претендираното от ищеца право или се потвърждава правото,
което ищецът е отричал с предявения иск. Тя пречи да се предяви отново същия иск. Въз основа на отказът
от иска делото се прекратява.
Изменението на иска е предприета от ищеца промяна на предмета или на страните по висящ процес,
при която процесуалните действия, извършени по първоначално предявения иск запазват си спрямо
новия предмет или новата страна по делото. Изменението на иска се извършва от ищеца.
Изменения иск може да доведе до:
-намаляване на първоначано предявения иск
-увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум
-обективно съединяване на искове
-до субективно съединяване на искове
-заменяне на първоначано предявения иск с нов иск.
Чрез всички тези форми на изменението на иска производството по първоначално предявения иск
продължава относно изменения или нов иск.
Законните процесуални правоприемници на починалия ищец във висящ процес не могат да изменят
предявения иск, когато негов предмет е строго лична претенция на праводателя. Изменението на иска може
да стане както в съдебно заседание, така и извън него, но и в двата случая трябва да бъде уведомен
ответникът. Изменението на иска може да стане до приключване на устните състезания пред първата
инстанция и при първото разглеждане на делото. Това правило не важи за намаляването на иска.
При смяна на ищеца е необходимо безусловното съгласие на ответника, но ако се замени ответника не е
необходимо съгласието на досегашния.
Съдебната спогодба е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез
взаимни отстъпки уреждат със сила на пресъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, като
десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатата съдебна спогодба. Законът
насърчава съдебната спогодба, като я задължава съда да прикани страните към спогодба. Съдебната
спогодба е смесен институт както с оглед на фактическия си състав, така и с оглед на своите правни
последици, тъй като се регулира едновременно от гражданското и процесуалното право.
От гледна точка на гражданското право съдебната спогодба включва в себе си фактическия състав и
правните последици на извънсъдебната спогодба. Тя е двустранен възмезден договор, с който страните
по висящо пред съда гражданско дело чрез взаимни отстъпки прекратяват изцяло или отчасти
правния спор, предмет на делото. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на
страната. Страните са готови да пожертват действителното правно положение, като се съгласят да считат
помежду си, че то е било и е такова, каквото го прогласява съдебната спогодба. Затова съдебната спогодба
включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващото право, респ. за частично поемане на
несъществуващо задължение.
Материалноправните последици произтичат от нейната цел - двете страни взаимно се задължават да считат
че правното положение е такова каквото го прогласява съдебната спогодба, като се въздържат занапред от
всякакво оспорване. Договарящите страни се задължават да спазват занапред такова поведение, което
отговаря на установеното със съдебната спогодба правно положение - длъжникът се задължава да плати
посочената в съдебната спогодба сума, а ищецът да не търси повече от нея.
167

lOMoARcPSD|4574750
За да е налице съдебна спогодба, нужно е договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който
разглежда делото и да бъде удостоверен в съдебния протокол (волеизявленията се правят устно и те се
протоколират). Договорът се обективира в протокола, т.е протоколът не е само средство за доказване, но и
за валидност. Писмен договор за спогодба, който спогодилите се страни представят на съда не е съдебна
спогодба!
Съдът дължи определение, с което да одобри съдебната спогодба или да не я одобри. Ако не е спазено
някое от условията за валидност съдът няма да я одобри. По своята същност това определение е
охранителен акт. То съдейства на страните, за да настъпят последиците на съдебната спогодба, но не е
правораздавателен акт на съда, защото в случая той нищо не решава.
Ако в процеса участва прокурор съдът трябва да вземе и неговото мнение. Последният елемент от
фактическия състав на съдебната спогодба е изрично или мълчаливо съдържащото с е в нея искане да се
прекрати делото като безпредметно поради договорното уреждане на правния спор.
В рамките на сложния фактически състав на съдебната спогодба основният елемент е договорът за
спогодба. Ако страда от пороци договорът за съдебната спогодба може да бъде атакуван по исков ред. Ако
отпадне договорът по исков път това автоматично води до обезсилване на другите 2 акта на съда и до
възобновяване на процеса. Ако бъде опорочен актът на съда, средствата за неговото атакуване са по реда
за атакуване на охранителни актове. Няма договор за спогодба ако няма валидно определение.
Съдебната спогодба има държавноправни последици на силата на пресъдено нещо и на изпълнителна сила,
с която тя се ползва. Силата на пресъдено нещо на съдебната спогодба произтича от нейната цел - да се
разреши правния спор. Законът цели:
-да насърчи спорещите да приключат делото със съдебна спогодба: чрез нея те получават същото, което
биха получили със съдебното решение, а именно разрешаване на спора със сила на поресъдено нещо
-да укрепи договорното (облигационното) действие на спогодбата като прибави към него и
държавноправната обвързаност, в която се състои силата на пресъдено нещо
-да стабилизира съдебната спогодба като акт, който слага край на делото.
С изпълнителна сила се ползва не всяка съдебна спогодба, а само тази, която има за предмет изискуемо
притезание, защото само тя е годен обект на принудително изпълнение. Така съдебната спогодба се
подрежда между съдебните изпълнителни основания.
Съдебната спогодба слага край на делото: тя десезира съда. Когато въз основа на нея съдът прекратява
делото, той обявява едно вече настъпило приключване на процеса, а не го предизвиква.
При съдебната спогодба последователно се напластяват три акта: договор за спогодба, определението, с
което тя се утвърждава и определението, с което делото се прекратява. Естеството на тези актове е
различно и затова способите за тяхното атакуване при порочност са различни.
Определението за прекратяване на делото въз основа на съдебна спогодба подлежи на обжалване когато
слага край на делото.
Страните по висящо дело могат да сключат извънсъдебна спогодба. Вместо обаче въз основа на нея да се
стигне до прекратяване на делото поради оттегляне на иска, делото може да продължи. В такъв случай
спогодбата има значението на юридически факт, релевантен за спорното право. Намери ли че тя е валидна,
съдът трябва да реши делото съобразно с нея, като зачете нейния материалноправен ефект. Срещу нея
противната страна може да се брани с възражение за нищожност или унищожаемост на сключената
спогодба.
66. Съдебни актове. Определения и разпореждания. Обжалване на

определенията и разпорежданията. Решения. Постановяване и стабилитет на
съдебното решение.
Съдебните актове са израз на решаващата и разпореждащата дейност на съда така както се използват за
произнасяне по исканията на страните и по движението на делото (даване на ход, спиране, прекратяване).
Делят се на определения, разпореждания и решения.
Определенията това са постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси.
Процедурни са въпросите дали и как съда да процедира по съществото на делото (пр: въпроси по
допустимостта на производството, по неговото развитие). Процедурните въпроси са винаги процесуални и по
това те се различават от главния въпрос, въпреки че не винаги той е материалноправен (пр: производството
по обжалване действията на съдия-изпълнителя).
Определенията се делят на 2 групи съобразно предмета си:
определения, които прекратяват производството поради неговата недопустимост. Те
съдържат отказ на съда да продължи да процедира. Те не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда,
който ги е постановил. Тяхното обжалване става отделно, с частна жалба, защото преграждат пътя на
168

lOMoARcPSD|4574750
исковата защита.
определения по движения на делото - с тях съдът администрира движението на производството. Имат
за цел да подсигурят развитието на делото до нормалния му завършек с решение. Те от своя страна се
делят на 2 групи:
 Определения по движение на делото - определения, с които съдът дава ход на делото; определения,
с които той препраща делото на компетентния орган или го спира.
 Определения, които целят да обезпечат бързото, икономичното и законосъобразното развитие на
производството - определения по отстраняване на съдии, по участието на трети лица в процеса, по
съединяване на искове и т.н.
Съдът постановил определение по движение на делото може сам да го измени или отмени. Съдът не трябва
и не може да бъде обвързан от становищата си по допустимостта и подготовката на делото. Основанията
за упражняване на това правомощие на съда:
промяна на обстоятелствата, при които е било издадено определението
очевидна грешка или пропуск на съда
Разпореждания. В исковия процес с разпореждане се решават само процедурни въпроси. За разлика от
определенията обаче предмет на разпореждане могат да бъдат само въпроси, които законът допуска да се
разрешават от едноличен орган (пр: с разпореждане се ръководи заседанието на съда; насрочване на
заседание; връчване на препис от исковата молба на ответника).
Обжалването на определенията е средство за правна защита срещу незаконни определения.
Правилото е, че актовете с процесуален характер имат специфичен режим за оспорване при порочност –
това се отнася не само до определенията, но и до разпорежданията на съда. То е санкция срещу
незаконното процедиране на съда. Само една част от определенията, които съдът постановява в хода на
исковия процес, подлежат на обжалване. Това са определенията, които преграждат по-нататъшния ход
на делото, както и определения, за които законът изрично предвижда че се обжалват с частна жалба.
Другите определения на съда и по-специално тези, които подготвят постановяването на решението
(определения по допускане и събиране на доказателства), се контролират по повод обжалването на
решението и не подлежат на отделно обжалване и определенията за допускане на свидетели или вещи
лица. Допуснатите при тяхното постановяване нарушения на процесуалния закон представляват обикновено
съществени процесуални нарушения, водещи до обжалване и отмяна на решенията.
Обжалването на определенията, преграждащи пътя за разглеждане на делото, е средство за защита на
правото на иск, което би се оказало неосъществимо, ако отказът на съда да предприеме действия за
правна защита не би могъл да бъде преодолян.
Законът допуска изрично обжалване на някои определения, които не преграждат пътя за разглеждане на
делото. Такива са определения, с които: се оставя без последствие отвод за неподведомственост; допуска
се възобновяване на срок; увеличава се цената на иска и др. Подлежат на обжалване и такива
определения, с които съдът си присвоява власт каквато няма по закон.
Право да обжалва определение има лицето, чийто процесуални права са засегнати от него. Това е ищецът,
когато делото се прекратява; лицето, което иска да встъпи, страната, която иска да привлече и т.н.
Определенията се обжалват с частна жалба. Срокът е едноседмичен и преклузивен и тече от
съобщаване на определението. Ако се обжалва определение, постановено в съдебно заседание, за
страната, която е присъствала, този срок тече от деня на заседанието. Частната жалба се подава чрез съда,
издал определението. Предвиден е 1-седмичен срок за отговор на другата страна. След изтичане на срока
жалбата заедно с отговора и неговите приложения, ако такива са подадени, се изпраща на горестоящия съд.
Съдът прилага препис от обжалваното определение.
Частната жалба не спира производството по делото, нито изпълнението на обжалваното
определение, освен ако в закон е предвидено друго. Съдът по жалбата може да спре производството или
изпълнението на обжалваното определение до решаването на частната жалба, ако прецени това за
необходимо. Частната жалба се разглеждат в закрито заседание, но ако съдът прецени за необходимо, може
да разгледа жалбата в открито заседание. Разглеждането има форма на въззивно производство и е
допустимо да бъдат събирани и доказателства. Преди да пристъпи към проверка на основателността на
частната жалба, съдът проверява нейната допустимост, а именно:
дали определението подлежи на обжалване
легитимиран ли е жалбоподателят да обжалва
подадена ли е в срок частната жалба
не страда ли тя от дефекти
връчен ли е бил препис от нея на другата страна.
Ако частната жалба е допустима, съдът проверява нейната основателност. Тази проверка се състои в
преценка дали обжалваното определение е законосъобразно. Ако съдът намери че обжалваното
определение не е законосъобразно, той оставя без последствие частната жалба като неоснователна. Ако
отмени обжалваното определение, съдът сам решава въпроса по жалбата. Той може да събира и
доказателства, ако прецени това за необходимо. Постановеното определение по частната жалба е
задължително за долустоящия съд.
Решенията това са актовете, към които са насочени и с които завършват различни самостоятелни
производства (исковото, извънинстанционния контрол и т.н.). С решенията съдът се произнася по
169

lOMoARcPSD|4574750
същество. С него той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право.
Решението завършва исковото производство. Той произтича от основния белег, който е да вземе становище
по материалноправния спор и който е основната причина да се обозначава решението, като основният и
най-важен акт на исковото производство, към който са ориентирани всички други процесуални действия.
Решението е едностранно властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, като
установява какво е действителното правно положение между спорещите и ги задължава да се
съобразяват с него.
Решението:
-има правоустановяваща страна – за да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва
да издири действителното правно положение;
-има правосъздаваща (императивна) – с решението съдът дава защита на правото, засегнато от правния
спор. Заповядва да се преустанови правният спор и да се възприеме занапред посоченото в диспозитива
поведение.
Видове съдебни решения:
-решения, с които се уважава искът, т.е. с които се потвърждава съществуването на спорното право – в
зависимост от това какво се иска и вида на предявения иск те могат да са установителни, осъдителни или
конститутивни.
-решения, с които се отхвърля искът, т.е. отрича се съществуването на спорното право – те могат да са
само установителни и се ползват само със сила на пресъдено нещо.
-с оглед съда, който ги е постановил са: а./ първоинстанционни; б./въззивни и в./ касационни;
-установителни, осъдителни и конститутивни
А./ установителни – тяхното съдържание се изчерпва с констатацията, че спорното право съществува/не
съществува. Те се ползват със силата на пресъдено нещо, но не и с изпълнителна сила или конститутивно
действие. С такива решения завършват делата по установителни искове или по осъдителни/конститутивни,
когато искът е отхвърлен като неоснователен.
Б./ осъдителни – освен потвържадаване на спорното право, те допускат и принудителното му
осъщсетвяване, т.е. имат освен силата на пресъдено нещо и изпълнителна сила. С тях се уважават
осъдителните искове.
В./ конститутивни – освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсената въз
основа на това право промяна в гражданските правоотоншения. С тези решения се уважават конститутивни
искове и те освен сила на пресъдено нещо имат и т.нар. конститутивно действие.
Стабилитет на решението. Преминава през 3 последователно наслагващи се етапа. Стабилизирането на
решението е от значение за неговите правни последици.
-забрана решението да се изменя от органа, който го е постановил. Тази забрана влиза в сила от
деня на обявяването, защото ако не е още обявено, не е завършен фактическия състав на постановяването
му. Съдът може да обезсили решението, ако в срока на обжалване, т.е. преди решението да е влязло в сила,
страните заявят, че са се спогодили и молят съда да прекрати делото. Това не е същинско отменяне, защото
имаме оттегляне на иск със съгласието на ответника и съдът само констатира обезсилването, което следва
от закона, а не го предизвиква. Забраната не важи при определение случаи, например поправяне на явна
фактическа грешка, тълкуване на решението, защото тогава волята на съда остава непроменена.
-необжалваемост. Тя означава на практика невъзможност за отмяна на решението от въззивния или
касационния съд. Става въпрос за момента, в който същинският ефект на решението се поражда. Кога
решенията стават необжалваеми зависи от вида решение и настъпва по различен начин и в различно
време. Има такива, които изобщо не подлежат на обжалване - това са всички касационни решения, въззивни
с интерес над 1000 лева; първоинстанционните се обжалват, но ако се пропусне срокът и те стават
необжалваеми.
неотменимост - невъзможност вече необжалваемото и влязло в сила решение да бъде отменено по реда
на предвидените извънинстанционни способи. Редовните, валидни, допустими и правилни решения станат
ли необжалваеми стават и неотменими. Порочните обаче, макар и необжалваеми, могат да бъдат отменени.
Пропуснат ли се сроковете за искане на отмяната обаче, възможността да се иска такава се преклудира и
решението, макар и порочно, не може да бъде отменено. Нищожността на решението обаче винаги може да
бъде прогласена по исков път.
При неприсъственото решение има допълнително основание за стабилност. При него поради факта, че то се
базира само на вероятни изводи на съда законът допуска по-лек ред за неговото атакуване.
67. Видове решения. Решение при признание на иска. Неприсъствено решение.
ВИДОВЕ СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ:

1. а./Решения, с които се уважава искът, т.е. с които се потвърждава съществуването на спорното право – в
зависимост от това какво се иска и вида на предявения иск те могат да са установителни, осъдителни или
конститутивни.
б./ Решения, с които се отхвърля искът,т.е. отрича се съществуването на спорното право – те могат да са
само установителни и се ползват само със СПН.
2. с оглед съда, който ги е постановил са: а./ първоинстанционни; б./въззивни и в./ касационни;
170

lOMoARcPSD|4574750
3. установителни, осъдителни и конститутивни

А./ установителни – тяхното съдържание се изчерпва с констатацията, че спорното право съществува/не
съществува. Те се ползват със СПН, но не и с изпълн. Сила или конститутивно действие. С такива решения
завършват делата по установителни искове или по осъдителни/конститутивни, когато искът е отхвърлен като
неоснователен.
Б./ осъдителни – освен потвържадаване на спорното право, те допускат и принудителното му
осъщсетвяване, т.е. имат освен СПН и изпълнителна сила. С тях се уважават осъдителните искове.
В./ конститутивни – освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсената въз
основа на това право промяна в гражданските правоотоншения. С тези решения се уважават конститутивни
искове и те освен СПН имат и т.нар. конститутивно действие.
РЕШЕНИЕ, ОСНОВАНО НА ПРИЗНАНИЕ НА ИСКА – чл.237 ГПК. Досега признанието на иска не е било
формулирано като процесуално действие. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с
което той признава иска за основателен. Досега това признание имаше значение на доказателствено
средство. Съдът беше длъжен въпреки това признание да изследва и другите доказателства и уважаваше
иска само, когато това признание заедно с другите док-ва водеше до извода, че искът следва да се уважи.
Сега - признанието не е вече доказателствено средство, а разпоредително действие на ответника с
правото му на защита – едностранно процесуално действие, с което той се отказва да получи изгодно
за него решение. Какви са мотивите за признаването, съдът не се интересува.
Последици на признанието – Съдът без да разглежда и другите доказателства (в мотивите се анализират
само признаването и искането на ищеца) дължи уважаване на иска, но само ако ищецът поиска съдът да
постанови решение въз основа на признанието, т.е. няма автоматизъм. Ал.3 на чл.237 постановява, че в 2
хипотези съдът може да откаже постановяване на решението – когато признатото право противоречи на
закона или добрите нрави и ако спорното право е такова, с което страните не могат да се разпореждат. При
постановено такова решение, то може да се обжалва само в тези 2 случая, но освен това може да се твърди
и че самото признаване е невалидно.
Признаването на иск може да се направи за 1-ви път и пред въззивната инстанция, тъй като тя е инстанция
по същество.
При този нов вид решение се виждат ясно принципите на диспозитивното начало и формалната истина.
НЕПРИСЪСТВЕНО РЕШЕНИЕ – чл.238-240 ГПК. Постановяването на такова може да поиска както ищецът,
така и ответникът, но само на първа инстанция, защото основанието за постановяване на такова решение е
едно първоначално поведение на 1 от страните на дезинтересиране от процеса.
1. За да иска такова решение ищецът трябва ответникът:
 да не е представил в срок отговор на исковата молба; и
 да не се е явил на 1-вото заседание по делото; и
 да не е посочил на съда желанието си делото да се гледа в негово отсъствие.
Тези условия трябва да са налице кумулативно.
2. За да иска такова решение ответникът ищецът трябва:
 да не се е явил в 1-вото по делото заседание; и
 да не е възразил писмено по отговора на исковата молба; и
 да не е посочил, че желае делото да се гледа в негово отсъствие.
Отново се изисква кумулативната наличност на тези условия.
3. За да се постанови неприсъствено решение в случаите по 1. и 2. освен наличието на посочените по-горе
условия, са необходими още 2 елемента, свързани със съда:
 съдът да е дал указания на страните какво се иска от тях и че неизвършването на тези действия би
могло да доведе до неприсъствено решение. Указанията се изпращат с копието от исковата молба до
ответника, респективно отговора на исковата молба до ищеца. Това е нов момент в служебното начало;
 съдът следва да прецени вероятната основателност или неоснователност на иска. Ако няма данни
за подобно предположение непр. Решение не може да се постанови.
4. Ако са налице и предпоставките по 1. и по 2. следва, че и двете страни не се интересуват от спора и на
съда не му остава друго освен да прекрати делото со определение. !!! Тъй като това определение няма СПН,
няма пречка същият спор да се повдигне отново пред съда.
Ако съдът отхвърли искането за постановяване на такова решение, определението подлежи на обжалване с
частна жалба.
При този нов вид решение се виждат ясно принципите на диспозитивното начало и формалната истина.
68. Правни последици на съдебното решение. Сила на пресъдено нещо.

Зачитане. Конститутивно действие. Изпълнителна сила.
Силата на пресъдено нещо е последица на всяко необжалваемо решение, независимо от вида на иска и
изхода на делото. Идва от думата „пресъждам”, което означава „решавам окончателно”.
В сила влизат решенията:
1) които не подлежат на обжалване
2) срещу които не е подадена въззивна или касационна жалба в определения от закона срок или акое
подадена е оттеглена
171

lOMoARcPSD|4574750
3) по които касационна жалба не е допусната за разглеждане или не е уважена.

Страните са длъжни да не оспорват това което е постановил съда по спора. Те са длъжни да преустановят
спора. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното съществуване/несъществуване на
спорното право определеност и безспорност, т.е. качеството „пресъдено нещо”.
Страните са длъжни да следват предписаното от решението поведение в извънпроцесуалните им
отношения на силата на пресъдено нещо. Така съдът овластява страната, в чието право е потвърдено да
действа съобразно с постановеното от съда, като същевременно задължава насрещната страна да се
съобразява с това.
Непререшаемост на разрешения спор означава, че страните са длъжни да не оспорват „пресъденото
нещо”, те изгубват правото си на иск относно правото, предмет на силата на пресъдено нещо. И тъй като
съдът следи служебно за това дали спорът е вече решен със силата на пресъдено нещо, тя се явява
абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, т.е. като непреодолима пречка за образуване на
повторен процес между същите страни и за същото спорно право.
Тези последици от силата на пресъдено нещо налагат задължения на страните спрямо съда. Затова силата
на пресъдено нещо е процесуална последица. По всяко дело, независимо от неговия изход силата на
пресъдено нещо действа като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава и
като санкция спрямо страната, чието правно твърдение се отрича.
Зачитане на силата на пресъдено нещо. Състои се в задължението на всеки държавен орган (съд или друг
орган) да възприеме скрепеното със силата на пресъдено нещо съдебно установяване и да изхожда от него
в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от силата на пресъдено нещо, като откаже всякакво
преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със силата на пресъдено нещо, когато той обуславя
отговора на въпрос, с който държавният орган е сезиран или иначе казано – когато едно правоотношение е
част от фактическия състав на друго и относно първото има необжалваемо решение, пораждащо сила на
пресъдено нещо, при решаване на въпроси, свързани с второто, обусловено от първото, държавният орган
трябва да приеме постановеното със силата на пресъдено нещо по отношение на първото. Така държавният
орган няма право на друга преценка освен дали е възникнала силата на пресъдено нещо, валидно ли е
възникнала и важи ли. Когато силата на пресъдено нещо е в процес на формиране, т.е. процесът по първото
правоотношение е все още висящ, процесът по второто се спира докато се породи силата на пресъдено
нещо по първото.
Съдът е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо по всяко от производствата, които могат да му се
възложат – искови, обезпечителни, охранителни. При охранителните обаче поради едностранния им
характер и това, че охранителният акт важи спрямо всички, съдът е длъжен да зачете силата на пресъдено
нещо, само когато с нея се отрича съществуването на гражданското правоотношение, обуславящо
охранителния акт.
Конститутивно действие. Конститутивното действие е гражданскоправна последица на решението.
Изразява се в материалноправните последици, които настъпват от съдебното установяване на едно
потестативно право. Конститутивното действие може да се състои било в създаване на нови граждански
правоотношения, било в изменение или в унищожаване или прекратяване на такива. От друга страна
конститутивното действие може да важи занапред или ex tunc.
От процесуална гледна точка конститутивното действие е ефект на уважен конститутивен иск. Ако искът
бъде отхвърлен, се поражда само силата на пресъдено нещо, но ако бъде уважен – силата на пресъдено
нещо + конститутивно действие. Оттук следва, че конститутивното действие възниква винаги едновременно
със силата на пресъдено нещо и не може да възникне предварително, нито да се отсрочва. Адресати на
конститутивното действие е носителя на потестативното право и насрещната страна. Не важи по отношение
на трети лица.
Изпълнителната сила възниква след приключването на исковия процес като правна връзка между страната
и органа по принудително изпълнение и представлява годността на едно съдебно решение да обоснове
принудително изпълнение. Тя се явява едновременно защита и санкция, но тук защитата е само в една
посока – спрямо носителя на притезанието, така и санкцията е само в една посока – спрямо носителя на
задължението или отговорността.
Изпълнителната сила по правило е присъща само на осъдителните решения. Има обаче и изключения –
например изпълнителна сила има установителното решение, с което се отменя по реда на извънредните
способи едно влязло в сила осъдително решение – такова установително решение може да послужи за
издаване на обратен изпълнителен лист и до доведе до принудително изпълнение.
Когато със сила на пресъдено нещо се потвърждава съществуването на спорното право, изпълнителната
сила се обосновава и стабилизира. Когато обаче със сила на пресъдено нещо се отрича съществуването на
спорното право изпълнителна сила не възниква. С помощта на изпълнителната сила се осъществява
принудително това поведение, което страната е длъжна да възприеме въз основа на решението и неговата
сила на пресъдено нещо.
Изпълнителната сила възниква когато решението е станало необжалваемо, т.е. едновременно със сила на
пресъдено нещо. Има и отклонения обаче:
1) осъдителните решения на въззивните инстанции, въпреки че те още не са породили сила на пресъдено
нещо т.е. изпълнителната сила възниква преди сила на пресъдено нещо.
2) предварително изпълнение. Тук имаме невлязло в сила, т.е. обжалваемо първоинстанционно решение
със съдържание годно за изпълнение. Отново изпълнителната сила възниква преди сила на пресъдено
172

lOMoARcPSD|4574750
нещо. Предварителното изпълнение се допуска с нарочен акт на първоинстанционния съд. Той се издава
или едновременно с решението или по-късно под формата на определение, което е самостоятелно и
подлежи на обжалване с частна жалба. Предварително изпълнение се допуска или по почин на съда или по
искане на ищеца. В първия случай се касае за решения, присъждащи издръжка, възнаграждение и
обезщетение за работа.
Отлагане на изпълнителната сила. Състои се в отсрочване или разсрочване на принудителното
изпълнение на осъдителните решения. Тук изпълнителната сила възниква след силата на пресъдено нещо.
Компетентен да постанови отлагане на изпълнителната сила е само съдът, който е постановил решението.
Отлагането е допустимо по съображения за справедливост, произтичащи от имотното положение на
длъжника или други причини. Отлагане е допустимо само по искане на ответника, но не и служебно.
69. Пороци на решението, отстраними от постановилия го съд. Поправка на явна

фактическа грешка. Тълкуване на неясно решение. Допълване на непълно решение.
Явна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и
нейното външно изразяване в писмения текст на решението. (напр. погрешно посочване в решението на
съда, на имената на страните, на границите на спорния имот).
Съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в решението явни
фактически грешки. Ако поправката е по искане на едната страна, съдът съобщава на другата за исканата
поправка с указание за представяне на отговор в едноседмичен срок. Съдът призовава страните в открито
съдебно заседание, когато прецени това за необходимо. Проверява се дали действително е налице явна
фактическа грешка - съпоставка на диспозитив и мотиви. Поправката се прави с решение. Това решение е
правораздавателен акт, който има същият режим като поправеното. Поправката се инкорпорира в
първоначалното решение.
Не представлява явна фактическа грешка и не могат да бъдат поправени по този ред грешките, които
съдът е допуснал при формирането на своята воля. Поправянето на явна фактическа грешка никога не
представлява изменяне или отменяне на формираната воля на съда. Именно затова поправянето на явна
фактическа грешка се възлага на съда, постановил решението. Решението за поправката се връчва на
страните и може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението.
Тълкуване на неясно решение. Подобно на всеки правен акт и решението се нуждае от тълкуване, когато е
неясно. Нуждата от тълкуване на решение ще възникне във всички случаи, когато трябва да бъдат
приложени правните последици на решението; да бъде зачетена неговата сила на пресъдено нещо; да бъде
проведено принудително изпълнение на решението; да се приложат конститутивните правни последици на
решението.
Споровете по тълкуване на влязло в сила решение се разглеждат от съда, който го е постановил. Tълкуване
не може да се иска, след като решението е изпълнено (осъдително решение, което подлежи на
принудително изпълнение и решението е изпълнено). Тълкуването на неясно решение е форма за
официално, авторитетно тълкуване, което има всеобща важимост и става по реда на предписаното
производство
Искането за тълкуване се предявява пред съда, постановил неясното решение. То изхожда от страната,
заинтересувана да отстрани неяснотата на решението, за да може да се обезпечи правилното прилагане на
решението. Съдът съобщава на страните за исканото тълкуване, като им указва, че могат да представят
отговор в едноседмичен срок. Съдът призовава страните в открито заседание, когато прецени това за
необходимо.
Допълване на непълно решение. Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет. Съдът е
бил сезиран, но не се е произнесъл по част от това, с което е сезиран. Страната може в срок от 1 месец да
поиска допълване. Едномесечният срок тече от връчването на решението или от влизането му в сила.
При непълното решение липсва формирана воля на съда относно част от спорното право; един от
съединените искове; допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет, каквито са исканията за
плодове или лихви, както и искането за присъждане на съдебни разноски.
Не сме изправени пред непълно решение когато съдът не е мотивирал решението си или когато се е
произнесъл по целия спорен предмет, но самия той е непълен. Постановяването на допълнително решение
предпоставя такава непълнота на решението, която може да се отстрани, без да се променя постановеното
решение. В производството за допълване на решението не може да се иска пререшаване на спора по
същество.
До изтичане на срока за допълване на решение делото относно неразрешената част продължава да е
висящо. Допълване на решение се постановява по висящото дело и затова молбата за допълване на
решение не е равнозначна на нова искова молба. По нея не се дължи нова държавна такса.
Първият въпрос, по който съдът се произнася във връзка с молбата за допълване е дали тя е допустима. Тя
е допустима: ако решението е непълно; ако молбата изхожда от легитимирано лице и ако е подадена в
срока. Ако молбата е недопустима, тя се оставя без разглеждане с определение. То може да се обжалва с
частна жалба. Молбата се разглежда с призоваване на страните в открито заседание, когато съдът прецени
това за необходимо с оглед изясняване на неразрешената част от спора.
173

lOMoARcPSD|4574750
70. Порочни съдебни решения. Нищожни решения. Недопустими решения.

Неправилни решения.
Порочни са тези съдебни решения, които страдат от недостатъци. Става въпрос за пороци на волята.
Нищожни решения. Съдебното решение като акт на правораздавателна воля не отговаря на условията за
валидност. Става въпрос за акт с властнически характер. Нищожно е решението, което не отговаря на
изискванията за валидно решение:
решение, което няма писмена форма
решение, което е постановено на чужд език;
нищожно е решението, което не е постановено от съд; решение от съдия, който е бил дисциплинарно
уволнен; решение, което е постановено еднолично от съдията вместо от съдебен състав, решение, с което
страната се осъжда да престира нещо невъзможно или нещо оронващо достойнството;
когато решението няма подпис;
когато нашият съд навлиза в чужда изключителна компетентност.
Решенията са нищожни, не са годни да породят последици. Атакуват се чрез въззивно и касационно
обжалване. Когато първоинстанционното решение е нищожно, въззивният съд прогласява нищожността и
ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново
решение. Нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез
възражение.
Нищожността може да бъде обявена в неограничено време. Иск за обявяване на нищожното решение
(отрицателен установителен иск - има за предмет искането да се установи, че не са настъпили
процесуалните последици на атакувания акт) или чрез възражение в хода на друго висящо дело
Съдът винаги проверява служебно валидността на атакувания акт. Исковият път и възражението ще бъдат
единствената форма за тези лица, които не са били страни и не са могли да обжалват.
Недопостими решения. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията при които делото
може да се реши по същество! Това е съдебно решение, което е постановено при липсващо или
ненадлежно упражнено право на защита, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или
наличието на отрицателна процесуална предспоставка прави решението недопустимо. Такова дело или не е
следвало да бъде образувано или е следвало да се прекрати.
Хипотези:
страната няма правен интерес или не е процесуално легитимирана;
същият спор вече е бил решен със силата на пресъдено нещо
искът е предявен пред ненадлежен съд (подсъдност);
направен е отвод за арбитраж и др.
Макар и порочно, недопустимото решение поражда по правило всички присъщи на решението правни
последици. Това решение наподобява по правен режим унищожаемите сделки. Порокът е в това, че
недостатъците в правото на иск опорочават акта на съда. Тези решения са валидни (за разлика от
нищожните) и ако не бъдат атакувани, то те пораждат последици. Законът счита този порок за по-нисък по
тежест от нищожността. Рискът тук е за страната, която не обжалва.
Способи за атакуване - въззивно или касационно обжалване. Изтекат ли преклузивните срокове за
обжалване, решението се стабилизира. Няма друг процесуален способ.
Резултат от обжалването е конститутивно решение. Решението се обезсилва, премахва се като правен акт.
Обезсилването заличава съдебното решение и всичко спорено по делото. Обжалването на недопустимо
решение прилича на предявяване на иск за унищожаване.
Неправилни решения. Неправилно е това валидно и допустимо решение, което противоречи на
действителното правно положение. При тях не е верен изводът на съда относно предмета на спора, т.е не
отразява действителното състояние на материалното правоотношение.
За неправилността е от значение обективното несъответствие на решението с извънпроцесуалното
материалноправно положение, а не с данните на делото. Те могат да бъдат непълни или недостоверни.
Причината на която несъответствието се дължи, е без значение. Неправилността може да се дължи на
грешка на съда или на страната.
За да е правилно решението то трябва да съответства на законосъобразно изследван и събран фактически
и доказателствен материал при правилно приложение на материалния закон! Неправилното решение е
страдащо от пороци, които ако бъдат налице дават основание за неговата отмяна. Направеният неверен
извод в решението трябва да бъде заменен с верен.
Неправилното решение е валидно и поражда правни последици. Ако се пропуснат преклузивните срокове за
обжалване ще е налице годен съдебен акт и последиците ще се породят!
71. Въззивно обжалване на съдебното решение. Правото на въззивна жалба и

неговото упражняване. Производство. Решения по жалбата.
Въззивното обжалване представлява способ за атакуване на порочни решения, което позволява

правният спор да бъде разгледан още веднъж по същество. В предмета на въззивното обжалване стои
174

lOMoARcPSD|4574750
материалноправният спор, затова се казва, че въззивното обжалване е едно продължение на дейността на

първоинстанционния съд. По правило всички първоинстанционни решения подлежат на въззивното
обжалване.
Компетентен въззивен съд се определя от родовата подсъдност; следващият по степен на родово
компетентния първоинстанционен съд (РС на ОКР. СЪД; ОКР. СЪД на АПЕЛАТ. СЪД). По някои категории
дела може да се предвидят касационни функции и на апелативните съдилища (напр. по трудовите дела 3-та
инстанция е апелативен съд).
Жалба може да се подаде срещу цялото решение или срещу отделни негови части. За да се обжалва
първоинстанционното решение трябва да имаме лице с правен интерес и което е легитимирано да
обжалва. То представлява право на процесуална защита в една от фазите на исковия процес.
Правото на въззивното обжалване възниква от връчването на първоинстанционния съдебен акт на
съответната страна. Това право съществува в рамките на двуседмичен преклузивен срок. Това е една
възможност и има потестативен характер.
Правото на обжалване принадлежи на определени легитимирани лица:
конституираните по делото страни на първа инстанция;
страните, които са разполагали с право на иск по спора и са имали възможност или е трябвало да бъдат
конституирани пред първата инстанция като необходими другари.
С подаването на въззивна жалба започва постъптелното развитие на въззивното обжалване.
Възивната жалба е писмена като в закона са точно предвидени съдържанието и формата й. Въззивната
жалба трябва да бъде подадена чрез първоинстанционния съд, който е длъжен да обслужи проверката за
редовност на жалбата.
Съдържание на въззивната жалба:
 реквизити с оглед редовността на жалбата – 1) името и адреса на страната, която я подава; 2) означение
на обжалваното решение; 4) указание в какво се състои порочността на решението; 3) в какво се състои
искането; 5) новооткритите и новонастъпили факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при
решаване на делото от въззивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да
посочи новооткритите факти; 6) новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при
разглеждане на делото във въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили да ги
посочи или представи 7) подпис на жалбоподателя.
 Към жалбата се прилагат: преписи от нея и от приложенията за насрещните страни; пълномощно, когато
се подава чрез пълномощник; новите писмени доказателства посочени в жалбата; документ за платена
такса. Ако жалбата не отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и 261 на страната се съобщава да
отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности.
Жалбата се връща, когато е подадена след изтичането на срока за обжалване, и не се отстранят в срок
допуснатите нередовности. Разпореждането за връщане може да се обжалва с частна жалба.
Ако жалбата е редовна или в срока бъдат отстранени нередовностите, първоинстанционния съд е длъжен
да изпрати препис на насрещната страна. В 2-седмичен срок тя може да представи отговор. Страната
следва да вземе отношение по жалбата, да представи своето отношение, дали е порочно решението, респ.
да посочи защитни средства. Отговорът има защитно предназначение!
Ответникът може в 2-седмичен преклузивен срок от получаването на преписа от въззивната жалба да
подаде насрещна въззивна жалба. Формално тя трябва да отговаря на същите условия като въззивната
жалба. Насрещната жалба дава възможност на страната, която не е подала жалба и е пропуснала срока за
това да се защити. Това са страни в процеса, които не желаят да обжалват първоинстанционното решение
на всяка цена, но след като другата страна жали и те се възползват от правото си на насрещна жалба.
Съдът не може служебно да разглежда необжалваната част от решението! Затова остане ли извън предмета
на обжалване дадена част от решението, тя влиза в сила!
Подаването на жалбата има суспензивен ефект - пречи на решенията да влязат в сила! Срокът за
въззивно обжалване се прекъсва с подаването на молба за правна помощ и не тече докато молбата се
разглежда. От влизането в сила на решението за отхвърляне на молбата започва да тече нов срок, а в
случай на уважаването й новият срок започва да тече от връчването на първоинстанционното решение на
назначения служебен адвокат.
Производство. Ако жалбите са допустими, пристъпва се към дейност по същество!
Подготвително заседание. Въззивният съд извършва проверка на допустимостта на жалбите, произнася се
по допускане на посочените от страните нови доказателства и насрочва делото за разглеждане в открито
заседание. Разрешаването на въпросите по допустимостта на жалбите и доказателствените искания може
да стане и в първото заседание по делото, ако съдът прецени, че е необходимо да се изслушат и устните
обяснения на страните.
Открито заседание на въззивния съд. Жалбите се разглеждат с призоваване и участие на страните. На
това заседание се докладват жалбите и отговорите. Събирането на доказателства става по общите правила
като при необходимост делото се отлага. След решаване на тези въпроси и събиране на доказателствата
съдът дава ход на устните състезания.
Възможно е жалбата да бъде оттеглена или да се откаже страната от нея. Предварителен отказ от
правото на обжалване е недействителен.
Всеки от другарите по делото може не по-късно от първото заседание във въззивната инстанция да се
175

lOMoARcPSD|4574750
присъедини към жалбата, подадена от неговия съищец или съответник. Присъединяването става чрез
подаване на писмена молба с преписи според броя на страните. В случаите на необходимо другарство
съдът служебно конституира другарите на жалбоподателя.
Когато обикновен другар не е подал жалба и не се е присъединил към жалбата, но отмяната на решението
засегне констатации относно общи факти, то това ще важи и за неучаствалия обикновен другар.
Решения по жалбата. Когато първоинстанционното решение е нищожно, възивният съд прогласява
нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за
постановяване на ново решение. Нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно
или чрез възражение.
Когато решението е недопустимо, въззивният съд го обезсилва като прекратява делото (напр. искът е бил
предявен от нелегитимиран ищец). Когато основанието за обезсилване е неподсъдност на спора, делото се
изпраща на компетентния съд. В този случай въззивния съд обезсилва решението и ще образува пред себе
си дело по спора вече като първоинстанционен. Ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и
делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Решението на окръжния
съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на РС.
Когато първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивният съд решава спора по същество,
като потвържава или отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение. Ако решението не е
обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото
решение. Impresio impeidjus
При отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него
искове, по които първоинстанционния съд не се е произнесъл. Съдът отменя решението и по отношение на
необжалвалите и необходими другари по делото.
Ако решението на въззивния съд по спора съвпада с това на първоинстанционния съд, той е длъжен да
постанови свое решение, но то по диспозитив ще звучи „потвърждава”. Това означава че въззивния съд е
стигнал до същите изводи. Той ще трябва със собствени мотиви да обясни защо и как е стигнал до тези
правни изводи.
Същността на огрничения въззив е в забраната да се попълва делото с такива факти и доказателства,
които страната по своя вина е пропуснала да представи в по-ранната фаза.
Във въззивната фаза страната може да посочва до приключване на съдебното дирене всички
нововъзникнали факти и доказателства, които са относими по спора. Съобразно с концентрационното
начало страната трябва да посочи факта или доказателството в първия възможен момент. Ако фактът е
възникнал след постановяване на първоинстанционното решение страната трябва да го посочи във
въззивната жалба. В противен случай тя трябва да докаже че е била обективно възпрепятствана.
Страната може да се позове и на съществуващи при първоинстанционното дирене факти и обстоятелства,
но като докаже обективните причини за непосочването им по-рано.
72. Касационно обжалване. Процесуална легитимация и образуване на

производството. Основания за касация. Производство.
Касационното обжалване попада в групата на контролно-отменителното обжалване. Задачата на

Касационния съд е да провери порочността на обжалваното решение и ако констатира порок да го отстрани
като заличи съответното решение.
Касационното обжалване исторически е възникнало по-рано и намира проявление във френския
процесуален закон, като извънреден способ с функция да обслужи законността. Имало е ограничени
основания за отмяна. Типично за касацията е че Касационния съд винаги връща делото на съда по
същество за ново разглеждане.
Правото на касационно обжалване е равно на правото на въззивно обжалване! Правото на насрещна
касационна жалба е равна на правото на насрещна въззивна жалба!
Предмет на касационно обжалване са: въззивните решения. Не подлежат първоинстанционните актове,
решения по дела с обжалваем интерес до 1000 лв. Напр. иск за 3000 лв. е уважен за 2200 и отхвърлен в
останалата му част. Ищецът не може да подаде касационна жалба за 800 лв. Може обаче да подаде касац.
жалба ответникът, защото неговият интерес е 2200 лв.
Специфични условия за допускане на касационно обжалване. Те не са свързани с правото на
касационно обжалване в смисъл на легитимация, интерес, срокове, касационна жалба и т.н.
Жалбоподателят трябва да се позове алтернативно или кумулативно на 3 порока на въззивното решение:
въззивни решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или
процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС;
въззивни решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или
процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от въззивните съдилищата;
 решение по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Идеята на тези три групи хипотези е насочена към това че касационното обжалване по КРБ е призвано чрез
ВКС не само да решава по конкретния спор, а да уеднаквява практиката и да дава указания за
непротиворечиво и еднакво прилагане на закона.
Тези условия са съобразени именно с тълкувателната функция на ВКС!
176

lOMoARcPSD|4574750
Касационните основания са:

нищожни решения;
недопустими решения;
неправилни решения – 3 хипотези:
 Решението е неправилно поради противоречие със закона – има се предвид противоречие с
материалния закон. Неправилното прилагане на закона трябва да е обусловило решението.
 Нарушаване на съществени процесуални правила – касае се за допуснато от съда нарушение на
процесуална норма, а не от страната
 Необоснованост на решението – въззивният съд е допуснал грешка при формиране на вътрешното
си убеждение, които грешки водят неизбежно до неверни фактически констатации, а оттам и до
грешни правни изводи.
Не е основание за обжалване на неправилно решение поради непълнота на фактическия и доказателствен
материал. Този извод важи и за новонастъпилите и новооткрити доказателства – лицето може да се защити
срещу решението и да го атакува, когато последното влезе в сила.
Касационната жалба се подава в 1-месечен преклузивен срок от връчване на решението на страната.
Подаването става чрез съда, който е постановил въззивното решение. Ако съдът (въззивният съд, защото
той прави тази проверка) констатира поправими недостатъци – дава 7-дневен срок да се отстранят и ако не
се отстранят – връща жалбата с разпореждане, което подлежи на обжалване. Касационната жалба трябва
да бъде преподписана от адвокат или юристконсулт, освен ако самият жалбоподател или
представителят му имат юридическа правоспособност.
След като приеме жалбата въззивният съд изпраща препис до ответника и му дава 1-месечен срок за
отговор. Ответникът също така може да подаде насрещна касационна жалба в срока за отговор.
Въпреки, че обжалваното въззивно решение не е породило сила на пресъдено нещо, то е годно
изпълнително основание и осъдителните въззивни решение подлежат на принудително изпълнение, а
касационната жалба не спира изпълнението.
Жалбоподателя може да поиска от ВКС спиране на изпълнението срещу надлежно обезпечение. Ако
например такова не е поискано и осъдителното въззивно решение е изпълнено, но в последствие
касационната жалба е уважена, жалбоподателят ще може да извади на базата на решението на ВКС
обратен изпълнителен лист и да си върне това, което му е отнето.
След като жалбата и отговора бъдат изпратени на ВКС, той проверява в закрито заседание допустимостта
на жалбата и се произнася по това с определение – то е преграждащо, защото лишава страната от правото й
на касационно производство и затова подлежи на обжалване.
След като допусне жалбата ВКС пристъпва към призоваване на страните – това става чрез обнародване в
ДВ за следващия месец. Делото се разглежда в открито заседание, като съдът следи служебно за
основанията, свързани с нищожност или недопустимост на решението. Във връзка с правилността пък съдът
се произнася само по постановените в жалбата основания.
Има възможност ако самият ВКС в различни свои състави е давал противоречиви решения на съответните
въпроси, производството да се спре, а ВКС да изготви тълкувателно решение, което да доведе до
задължителност.
73. Отмяна на влязлото в сила решение по чл. 303 ГПК. Процесуална

легитимация и срокове за образуване на производството. Основания. Отмяна на
влязло в сила решение по молба на трето лице. Производство и последици на
решението на ВКС. Отмяна по чл. 304 ГПК
Отмяната е средство за защита срещу влезли в сила порочни решения. Тя е самостоятелно съдебно
производство за извънинстанционен контрол и отмяна на влезли в сила решения, когато те са неправилни.
Само необжалваемите и ползващи се със сила на присъдено нещо решения подлежат на тази отмяна.
Легитимирана да възбуди производство за отмяна е само „заинтересувана страна”. Такава е тази страна,
която е обвързана от неизгодно за нея решение и то е неправилно поради порок, засягащ това лице. Тези
две условия трябва да са налице кумулативно. Такива са не само главната, но и подпомагащата, и
контролиращата страна, и необходимите другари, и обикновените другари, ако неправилността на
решението засяга общ факт.
177

lOMoARcPSD|4574750
От горното следва, че не са заинтересовани страни например незасегната от порока страна, макар че за нея
решението е неизгодно; страна, за която решението е изгодно, макар че не е била редовно призована и др.
Производството е срещу лицата, за които решението поражда благоприятни правни последици – страната, в
чиято полза е постановено решението; необходими другари и др.
Основанията са:
-когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства. Става въпрос за непълнота на
фактическия и доказателствен материал, което се дължи на обективна невъзможност. Нови обстоятелства
или писмени доказателства са юридически или доказателствени факти. Те са нови, когато не са били
включени в доказателствения материал по делото. Те са съществували към момента, когато е било
възможно да бъдат отнесени по делото, но страната не е знаела за тях. Решаващо е, че фактът е
съществувал, когато делото се е намирало в такава фаза, че той е могъл да бъде изтъкнат и взет в предвид.
Писмени доказателства са тези които се отнасят до „ново обстоятелство”. Нови писмени доказателства са
обаче и новоткиритите и дори новосъздадените документи относно факти, които са били твърдени по време
на процеса, но не са могли да бъдат доказани поради липса на тези документи. Новите
обстоятелства/писмени доказателства трябва да са от съществено значение за делото, т.е. да доведат до
промяна в решението ако бъдат взети предвид. Последното изискване е страната да не е знаела за тези
обстоятелства/доказателства, или дори да е знаела да не е могла да се снабди с тях.
-неистинност на показания на свидетел, на заключение на вещо лице или престъпно деяние на
страната, представителя й или член от състава на съда. Източник на неправилността на решението тук
във всички случаи е престъпление и то трябва да бъде установено по надлежния ред като такова, т.е. с
влязла в сила присъда или с решение. На второ място за да е налице това основание решението трябва да
е основано на лъжливите показания или заключение на вещото лице или да е повлияно от другите
престъпления
-решението е основано на постановление на съд или на акт на друго държавно учреждение, което
впоследствие е отменено – отмяната на тези актове и то с обратна сила събаря основата на решението и
следователно и то трябва да бъде отменено;
-когато между същите страни, за същото искане и на същото основание са постановени 2 влезли в
сила решения, които си противоречат. Решенията трябва да изхождат от еднакво компетентни
правораздавателни органи. Противоречието съществува между решенията, в смисъл в техния диспозитив.
-страната не е могла да вземе лично или чрез надлежен представител участие в делото. Тук се брани
състезателното начало. 3 основания са посочени:
 Страната не е участвала поради нарушаване на правилата, обезпечаващи участието на страните
 Страната не е била надлежно представлявана – страната е била не дееспособна, а в делото не е
взел участие нейният законен представител; страната е била представлявана от представител без
представителна власт
 Не е могла да се яви поради обективна невъзможност – например природни бедствия; внезапно
заболяване и др.
-страната е била представлявана от особен представител, когато не са били налице предпоставките
или не е била, когато са били налице предпоставките
Компетентен е винаги и само ВКС. Независимо дали се иска отмяна на решение на РС, ОС, АС или състав
на ВКС компетентен е 3-членен състав на ВКС. В последния случай това е друг състав на ВКС.
Сезирането става с молба от заинтересуваната страна. Молбата се подава чрез първоинстанционния съд и
трябва да отговаря на изискванията, които важат за въззивната жалба. Ако не отговаря съдът дава 1-
седмичен срок за корекция и ако и тогава не е оправена молбата се връща.
Правото да се иска отмяна е ограничено с 3-месечен преклузивен срок, който тече от различен момент в
зависимост от основанието. ВКС се произнася относно допустимостта на молбата в закрито заседание
като проверява: 1)подлежи ли атакуваният акт на отмяна; 2)изхожда ли от легитимирано лице; 3)подадена
ли е молбата в срок.
По същество, т.е. за основателността на молбата ВКС се произнася в открито заседание. В зависимост от
изхода ВКС или отхвърля искането или го уважава. Искането не спира изпълнението, но ВКС може и да го
спре като обезпечителна мярка по искане на страната. Когато отмени атакуваното решение ВКС никога не
решава по същество, а връща делото за разглеждане от друг състав на съответния съд. Отмяната
възстановява висящността на делото в рамките на отменената част и по отношение на лицата, относно
които решението е отменено. В отменителното решение ВКС посочва откъде да започне разглеждането на
делото.
Отмяна на влязло в сила решение по молба на трето лице. Това представлява още един вид отмяна на
влязло в сила решение. И тук отмяната се постановява от ВКС по реда на самостоятелно,
извънинстанционно, контролно отменително производство. Тук защита се дава на трети лица, които не
са взели участие в делото, защото не са били конституирани като главна, подпомагаща или контролираща
страна. Влязлото в сила решение обаче е неправилно според тези трети лица, защото неоправдано
накърнява тяхната правна сфера.
Тази възможност за отмяна брани 3-тите лица срещу силата на присъдено нещо на решението, в
производството по постановяването на което те са имали право да участват – имали са право на иск, защото
спорното правоотношение е било неделимо. Иначе казано – те са имали качеството на необходими
другари и затова и право на иск, но не са били конституирани в процеса и не са упражнили това си право, а
178

lOMoARcPSD|4574750
правните последици на решението и по-точно силата на присъдено нещо ги засягат. Когато те считат, че
силата на присъдено нещо на това решение е неправилно по отношение на тях, те могат да искат отмяната
му.
Право да искат отмяна имат не всички трети лица, а само тези, които имат право на иск по делото като
участници в неделимо спорно правоотношение, така че биха били необходими другари ако биха били
конституирани като страна в производството. По аргумент за по-силното основание право да искат отмяна
следва да имат и лицата, които биха били задължителни другари – например съпруг за разваляне на
договор за придобиване на недвижим имот по време на брака.
Последиците от отмяната са:
1) възобновява се разглеждането на делото, но вече с участието на третото лице и решението се отменя не
само спрямо третите лица, но спрямо страните по първоначалното дело
2) стимулират се ищците по дела относно неделими права да насочват иска си срещу всички легитимирани
лица, за да прекъснат възможността за бъдеща отмяна.
Производството се осъществява по общия ред със следните особености:
-молбата засяга и двете страни – затова те са заедно насрещна страна при условията на задължително
другарство;
-3-месечният срок за подаване на молбата тече от узнаването от третото лице за влизането в сила на
решението, поради това, че то не е участвало и не е било уведомено затова. Основанието е единствено
неучастието в делото.
3-те лица, спрямо които силата на присъдено нещо действа, но нямат право да искат отмяна, защото не са
могли да участват по делото като главна страна, т.е. не са имали право на иск, трябва да понесат риска от
неблагоприятната за тях силата на присъдено нещо. Ако обаче решението е било резултат от измама,
организирана срещу тях от страните по делото, съгласно практиката на ВС те могат да се защитят чрез
прилагане по аналогия на защитата по чл.135 ЗЗД. Искът се предявява от 3-тото лице срещу двете страни.
3-тото лице има тежест да докаже измамата, т.е. че процесът е бил симулативен с цел да се увреди 3-тото
лице. Ако искът бъде уважен, решението ще бъде относително недействително по отношение на това 3-то
лице. То обаче ще остане да действа между страните.
Производство и последици на решението на ВКС. С решението си ВКС може да остави в сила решението
на въззивния съд или да го отмени изцяло или частично:
1) Ако установи, че решението е нищожно или недопустимо – ако е нищожно или прекратява делото или ако
не подлежи на прекратяване го връща за ново разглеждане
2) Ако е недопустимо – го обезсилва и прекратява делото или го изпраща на компетентния съд ако е
недопустимо поради сгрешена подсъдност
3) Ако установи, че решението е неправилно – връща делото на въззивния съд за разглеждане от друг
състав - само когато се налага да бъдат повторени определени съдопроизводствени действия или да бъдат
извършени нови.
Новото решение на въззивния съд отново подлежи на касационно обжалване и за него важи казаното.
Отново ще се преценяват предпоставките на чл. 303 и те се свързват вече с нарушение и неспазване на
закона в новото решение – неспазване на задължителните указания на ВКС.
Ако при втората касационна жалба се установи, че решението е нищожно или недопустимо ще се приложат
същите разпоредби. Ако обаче се установи, че е неправилно – каквито и съдопроизводствени действия да
са нужни те се извършват от ВКС и делото не се връща на въззивната инстанция, т.е. ВКС решава делото по
същество. Това решаващо правомощие на ВКС е предвидено с цел бързина и икономия.
74. Особени искови производства по търговски спорове, колективните искове и

бързите производства.
Производство по търговски спорове

1. Правната уредба е в чл.365-378. Особено е приложното поле. Понятието „търговски спор” не е
дефинирано в ГПК. Законът само изброява категория искове, които трябва да бъдат разгледани по този ред
и са следователно търговски спорове.
2. Особена е и подсъдността – това производство и исковете по него са подсъдни на ОС като първа
инстанция. От началото на юни се очаква изменение в родовата подсъдност – приема се за критерий цената
на иска за всички граждански, в това число и търговски дела и искове с цена до 25 хиляди лева ще са
подсъдни на районен съд като 1-ва инстанция. Според последната промяна обаче 1 и съща категория
спорове в зависимост от цената на иска ще се гледат по общия ред пред РС или по особения ред пред ОС.
3. В особеното п-во тук е включена идеята за господство на писменото пред устното начало. Най-ярък
израз е т.нар. трайна размяна на книжа, доколкото в общия ред има единична размяна. Съгласно чл.366 –
179

lOMoARcPSD|4574750
при иск за парично вземане страната е длъжна да представи и справка, от която да е видно как е изчислен
размерът.
4. РЕД – след преценка на допустимостта и редовността на исковата молба, където няма особености,
съдът я изпраща на ответника за отговор. Срокът за отговор е съкратен – 2 седмици. Чл. 367, ал.4 изброява
какво може да предприеме ответникът – да подаде насрещен иск, да привлече 3-ти лица, но не и
инцидентен установителен иск – тази възможност е оставена за допълнителния отговор – чл.373,ал.2.
Ако не отговори в срок – прекулидрат се тези възможности. С изтичането на срока за отговора не се
насрочва делото и няма още предварително разглеждане на закрито съдебно заседание, а препис от
отговора се изпраща на ищеца, който в 2-седмичен срок може да подаде допълнителна искова молба –
чл.372 ГПК. В нея се съсредоточават тези възможности, които в общия исков процес ищецът има в първото
по делото съдебно заседание. Такава допълнителна молба обаче е възможна само и еднствено ако
ответникът е подал отговор. Чл.373 дава на ищеца право на допълнителен отговор, в който да вземе
становище по дъполнителната искова молба. Тук вече е възможен ИУИск – арг. От ал.2.
След изтичането на 2-седмичния срок за допълнителна искова молба и допълнителен отговор, съответният
съд в закрито заседание се произнася относно допустимостта, както и по всички въпроси, свързани с
фактическите и доказателствените искания. Възможно е окончателното произнасяне съдът да остави за
открито заседание, както по общия ред. Насрочването на делото в открито заседание се извършва с
изпращане на ищеца на допълнителния отговор. Няма особенена регламентация за разглеждане на делото
в открито заседание – важат общите правила, както с оглед поведението на страните, така и във връзка с
доказателствата и ДС.
Особеност е предвидената възможност за разглеждане на делото в закрито заседание при определени
условия – чл.376 ГПК:
- по преценка на съда, ако всички доказателства са писмени и са представени и съдът прецени, че
няма нужда да се изслушват страните.
- По искане на страните. Въпреки, че не е казано би следвало да са налице и предпоставките по ал.1
– всички доказателства и съдът да прецени, че няма нужда да се изслушват страните
5. !!! И тук действа концентрационното начало – с всяка следваща процесуална възможност, която не
бъде упражнена, страната губи възможност да се ползва от съответното процесуално право, освен при
уважителни причини. Именно това ни казва и чл.370, въпреки нееднаквата терминология – „особени
непредвидени обстоятелства” – има се предвид всички форми на виновно отношение, вкл. И небрежност.
чл.371 въвжеда изключение от правилото – възражение за прихващане тук може да се прави във всички
случаи до приключване на съдебното дирене в 1-вата инстанция, при условие че не се налага доказването с
нови доказателства. И пред въззивната инстанция е допустимо възражение за прихващане, независимо
дали е можело да бъде направено и по-рано, но условието е неговото съществуване да е установено с
влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение – 371 in fine.
Производство по колективни искове
1. Правната уредба е в чл.379-388 вкл.
2. Приложно поле – чл.379 – законът не изхожда от вида спор, а от наличието на ЮФ, които
представляват нарушение на права и водят до увреждане на правните субеки и характерът на нарушението
е такъв, че не може да бъде точно определен кръгът на увредените лица, но са определяеми. Това е защита
на т.нар. дифузни права – напр. По ЗЗПотребителите. Колективните искове са познати на съвременните
процесуални системи.
3. Особености
Ищец по такъв иск може да бъде някое от лицата по ал.2 и 3 – ФЛ или ЮЛ, които са претърпели вреди от
нарушението или организация, създадена специално за защита на увредените лица или с/у такъв тип
нарушения. Тези лица могат са предявят иск за защита от името на всички увредени, т.е. за защита на всеки
потенциално увреден – това е своеобразно представителство, водещо до рефлекс в правната сфера на
всички потенциално увредени лица. Могат да се предявят установителни искове – за да се установи
наличието на увреждащите действия, тяхната противоправност и вината; осъдителни искове – претенция за
преустановяване на нарушението; поправяне на последиците от нарушението или обезщетение за
причинените вреди; Възможно е и съединяване на искове;
Ответник е субектът, извършил увреждащото действия/бездействие
Родова подсъдност – компетентен е ОС и критерият цена на иска в никакъв случай не играе роля;
Съдържанието на исковата молба – 2 особени изисквания – 1) чл.380,ал.2 изисква да са посочени
обстоятелствата, които определят кръга на увредените лица и начинът за разгласяване на предявяването на
иска (медийно активни способи). 2) Законът изисква ищецът да представи и док-ва, че е в състояние
„сериозно и добросъвестно” да защити увредения интерес, както и да понесе тежестите по делото, вкл.
Разноските. Ако съдът прецени, че тези 2 условия не са налице, той отказва да допусне делото за
разглеждане. Определението му подлежи на обжалване с частна жалба – чл.381, ал.4;
4. РЕД
Първо след като провери условията съдът се произнася в открито заседание по въпросите за определяне на
подходящ начин за разгласяване на предявения иск и подходящ срок след това, в който увредените лица
да кажат ще участват ли в процеса или ще търсят защита самостоятелно. Срокът за заявка за участие
е до след изтичането на разгласителния период. В този преидо лицата могат да бъдат конституирани като
съищци, може да не искат да се присъединят, но да се ползват от постигнатото от останалите или изрично
180

lOMoARcPSD|4574750
да заявят нежеланието си да участват. Съдът се произнася по тези въпроси с определение, което подлежи
на обжалване с частна жалба поради важността на разглеждания въпрос. !!! Колективните искове не
ограничават по никакъв начин възможността за всяко лице да води свой индивидуален исков процес.
В закрито заседание с определение съдът се произнася по всяко изрично волеизявление за участие и
преценява кого до конституира и кого не. Определението се обжалва с частна жалба.
чл.384 урежда възможността за скл. На спогодба по тези дела. Това е добро решение поради сложността и
тромавостта на доказването по тези дела. Съдът напътва страните и им обяснява същността на такова
съглашение. Ако се постигне – трябва да се одобри от съда, което той прави винаги стига да не п-речи на
закона и добрите нрави. Спогодбата има значението на влязъл в сила съдебен акт и поражда последици
след одобряването й;
чл.385 – Съдът осъжда ответника да извърши или не извършва определно действие или да плати
определена сума. Ал.2 допуска и вземането на привременни мерки за защита на увредения интерес.
Актът е определение, което подлежи на въззивно и касационно обжалване, които не спират изпълнението
му. Касац. Обжалване е винаги допустимо без да зависи от условията по чл.280,ал.1. В окончателното си
решение съдът може да възпроизведе вече взетите мерки, но може и да е в съвсем друг смисъл.
Решението на съда се отнася до конституираните страни и до всчики 3-ти лица, които претендират да са
увредени от нарушението, но не и до лица, които изрично са заявили, че желаят да осъществяват
самостоятелно защитата си. Тези, които са били изключени по 383 – решението ги ползва, но не може да им
вреди. Реш. Не може дъ бъде отменяно по молба на 3-то лице по смисъла на чл.304 ГПК, когато е
влязло в сила!!!
чл.387 – внасяне на обезщетението по сметка и чл.388 – възможност за създаване на общо събрание и
комитет на увредените лица. Съдът само го свиква, а оттам нататък то си действа самостоятелно.
Бързо производство
1. Правната уредба е в чл.310-317 ГПК.
2. Особено е приложното поле – в чл.310 неизчерпателно (други спорове, за които закон предвижда – т.5)
са посочени категориите граждански спорове, които могат да се гледат по този ред. Основните са спорове
във връзка с прекратяване н ТРПО, нарушения на права на интелектуланата собственост и др. Под „искове
за установяване” се има предвид установителни, а под „искове за преустановяване” – осъдителни.
Прилагането на този ред не подлежи на преценка, в случай че е налице някой от посочените в чл.310
искове.
3. чл.311 – Съдът проверява редовността и допустимостта на исковата молба и дава възможност за
допълване и коригиране на ищеца – срокът трябва да е 1 седмица. (не знам откъде следва – сигурно от
общия ред);
4. чл.312 – винаги в закрито заседание се предприемат по-нататъшните действия на съда по насрочването.
Има срок – не по-късно от 3 седмици – целта е именно бързото приключване на делото.Страните получават
препис от разпореждането на съда и доклада по делото и имат 1 седмица да вземат становище по него. По
допълнителни искания съдът се произнася веднага, т.е. в деня на постъпването им.
!!!!! чл. 313 – намира приложение принципът на концентрационното начало.
Чл.314 – при бързото п-во не могат да се използват всички типични за обикновеното п-во форми на
съединяване на искове. Насрещни искове и привличане на трети лица например са изрично изключени –
ал.2. Би следвало да се направи извод, че хипотези на обективно и субективно съединяване са изключени,
освен ако и двата иска попадат в полето на 310 ГПК.
Съдът, след като изслуша устните състезания посочва деня, в който ще обяви решението си – срокът обаче
е мах. Двуседмичен. Сроковете за обжалване текът не от връчването на препис, а от датата на
произнасянето – тя се знае, защото съдът я съобщава.
!!! Не е невъзможно с оглед нуждите на процеса все пак да има отлагане на заседанието и насрочване на
следващо съдебно заседание с оглед решаване на спора и разкриване на истината.
75. Индивидуално принудително изпълнение. Право на принудително изпълнение и

неговата характеристика. Изпълняемо право. Изпълнителен лист. Органи на
принудителното изпълнение, страни и участници в изпълнителния проект.
Изпълнителният процес е предназначен да даде защита и да наложи санкция по повод липса на

доброволно изпълнение, като достави дължимото на правоимащия, чрез принуда, упражнена спрямо
длъжника в предписания от закона ред. Изпълнителния процес представлява сурогат на липсващото
доброволно изпълнение. Той брани само тези права при които е необходимо доброволно изпълнение. Това
са притезанията. Изпълнителният процес е предназначен да осъществява неудовлетворени притезания,
като доставя на правоимащия принудително облагата. Изпълнителния процес е предназначен да
осъществява принудително отговорност за чужд дълг, учредени чрез ипотека и залог.
181

lOMoARcPSD|4574750
Правото на принудително изпълнение дава защита на притезателните права (неудовлетворени,

изскуеми и ликвидни). Няма принудително изпълнение за три групи притезателни права:
за лични задължения от семейното право.
задълженията на работниците и служителите за престирането на работна сила в рамките на трудовото
правоотношение, съобразно установения ред за полагането на труд.
паричните задължения на бюджетните организации.
Производството за индивидуално принудително изпълнение цели да се осъществи принудителното
изпълнение на задължението което кредитора има, като се посегне към конкретно имущество на длъжника.
Индивидуалното принудително изпълнение предполага правото на принудително изпълнение, което е
различно от универсалното принудително изпълнение. Индивидуалното принудително изпълнение за
разлика от исковия процес, не предполага наличието на общ способ за защита и санкция. Индивидуалното
принудително изпълнение включва в себе си различни изпълнителни способи в зависимост от начина на
изпълнение на задълженията при доброволното удовлетворяване на притезателното право.
Паричните задължения, задълженията за престиране на вещи, задължения за престирането на резултат
налагат различни изпълнителни способи. Най много са при паричните задължения:
публична продажба на движими вещи
публична продажба на недвижими вещи
изпълнение върху вземане на длъжника срещу трето лице.
За задълженията за престиране на вещи са:
въвод във владение за недвижими вещи
за движими вещи - предаването им.
Задължения за престиране на резултат: ако е заместимо задължението - кридиторът може сам или чрез
трето лице да изпълни и да получи паричната равностойност. При задължения за лични незаместими
действия – глоби, лични бездействия.
Изпълняемото право трябва винаги да е изускуемо, неудовлетворено, ликвидно притезание.
Предвидените и уредени в закона документи, които доказват наличието на изпълняемото право и по
необходимост да са носители на информация за това право. Посочени са изрично в закона и биват:
-преки - на базата на тях може директно да се започне изпълнителен процес. Предоставят се заедно с
молбата за принудително изпълнение на съдия изпълнител и на тази база започва принудително
изпълнение. Например такова е наказателното постановление.
-косвени - за да се изпълни съдебното решение с осъдителен диспозитив, трябва да се издаде
изпълнителен лист.
-съдебни – това са влезлите в сила съдебни решения и определения. Определението е изпълнително
основание, когато не се стигне до съдебно решение.
-извънсъдебни - менителница, чекове, запис на заповед и др.
Изпълнителен лист е съдебен акт, с който официално се удостоверява, че съществува едно
изпълнително основание подлежащо на изпълнение.
Родово подсъдни на СГС са арбитражните и чуждестранните съдебни решения, първоинстанционния съд по
съответното гражданско дело, по което има влязло в сила съдебно решение. РС за извъсъдебните
изпълнителни основания. Производството по издаване на изпълнителен лист е особено исково
производство. Препис от молбата не се връчва на ответника, тъй като се цели бързина. При
извънсъдебните изпълнителни основания се прилага копие. Молбата се разглежда в закрито заседание.
Съдът проверява изпълнителното основание дали е редовно от външна страна и дали доказва
изпълняемото право. Извънсъдебните изпълнителни основания са частни документи, които имат
материална доказателствена сила. Производството завършва с определение на съда за издаването или
неиздаването на изпълнителен лист. Определението подлежи на обжалване от деня на постановяването му
по реда на частните жалби.
Правото на принудително изпълнение възниква в момента на издаване на изпълнителен лист.
Предпоставките за правото на принудително изпълнение са три равнопоставени: изпълняемо право,
изпълнително основание и изпълнителен лист. Ако има изпълнителен лист, а няма изпълняемо право, съдия
изпълнителя пак ще изпълнява. Ако има изпълнителен лист, а няма изпълнително основание, съдия
изпълнителя ще изпълни. Следователно изпълнителния лист е пряка предпоставка за възникването на
правото на принудително изпълнение. Изпълняемото право и изпълнителното основание са косвени
предпоставки, тъй като предоставят издаването на изпълнителния лист.
Изпълняемото право обуславя изпълнителния процес. Изпълнителния процес се прекратява, когато по
посочения от закона ред се установи, че изпълняемо право не съществува. Изпълнението на заповедта за
изпълнение обуславя законосъобразното възникване и съществуване на изпълнителния процес.
Изпълнителните основания са документи, които удостоверяват изпълняеми права и въз основа на
които по силата на закона се издава изпълнителен лист или се започва направо принудително
изпълнение за осъществяване на удостоверителните права. Наред с изпълнителното право и
Изпълнителното основание е необходимо условие за допустимостта на принудителното изпълнение.
Изпълнителен лист
ИЛ е абсолютна процесуална предпоставка за допускане на ИП-с. ИЛ се характеризира като съдебен акт,
който удостиверява правото на принудително изпълнение, разрешава да бъде упражнено, овластява и
182

lOMoARcPSD|4574750
задължава изпълнителния орган да пристъпи по молба на крдеитора към принудително изпълнение на

притезанието.
Регламентацията на производството по издаване на ИЛ, субективните и обективните предели на ИЛ се
съдържа в гл. XXXVI ГПК.
Развитие на производството. Необходима е молба от кредитора, към която да представи изпълнителното
основание по чл. 404 ГПК – оригинал на изпълнителното основание, препис от молбата не се връчва на
длъжника. Тя се разглежда в закрито заседание.
Компетентен съд – за съдебното решение или спогодбата – първоинстанционния съд, защото при него се
съхранява досието; въз основа на осъдително решение на въззивен съд – съда, постановил това решение –
делото е още при въззивния съд; когато се иска въз основа на заповед за изпълнение – съда, който я е
издал. Когато има допуснато предварително изпълнение на първоинстанционно решение, компетентен е
този първоинстанционен съд. Когато се иска въз основа на арбитражно решение или арбитражна спогодба –
компетентен е СГС.
За актовете от чл. 404, т. 2 и 3 ГПК - 2. решенията, актовете и съдебно-спогодителните протоколи на
чуждестранните съдилища, които подлежат на изпълнение на територията на Република България без
нарочно производство; 3. решенията, актовете и съдебно-спогодителните протоколи на чуждестранните
съдилища, както и решенията на чуждестранните арбитражни съдилища и сключените пред тях спогодби по
арбитражни дела, по които е допуснато изпълнение на територията на Република България. – не се
предхожда от нарочно производство по екзекватура, когато са от страна-член на ЕС, молбата за допускане
на изпълнение на акт, постановен от такъв съд, се подава до ОС по постоянното местожителство на
длъжника, седалище, местоизпълнение. Съда допуска изпълнение само въз основа на препис от самото
решение и удостоверение, че е влязло в сила.
Когато има решение на съд на държава, нечлен на ЕС е необходимо: да се признае това съдебно решение и
след това съда, който е признал решението е и компетентен да издаде ИЛ – ОС по постоянен адрес на
ответника, седалище, ако няма в България – по адрес на заинтересованата страна – кредитора.
Регламент за европейското изпълнтелно основание при безспорни вземания – изкането за издаване на ИЛ
се подава до ОС по постоянния адрес на длъжника, седалището или местоизпълнението. Характерно е, че
докато не влезе в сила решението за допускане на изпълнение, ИЛ не се предава на кредитора. Действа
диспозитивното начало – съда трябва да бъде сезиран с молба. Само за присъда на държавни парични
вземания съда издава служебно ИЛ – става дума за астни парични вземания на държавата (не публични).
Съдът разглежда молбата в закрито заседание. Срок – седемдневен, инструктивен. Съдът проверява дали
документът, който е представен е предвиден в закона като изпълнително основание. Дали е редовен от
външна страна. Дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, а не дали вземането съществува.
Проверява легитимацията на кредитора – отбелязан ли е в изпълниетлното оснвание като кредитор, и
легитимацията на длъжника.
Подлежащо на изпълнение вземане – не се разглежда има ли настъпила изискуемост, а отбелязана ли е тя в
изпълнителното основание. Когато изискуемостта на вземането зависи от настъпване на факт или
извършване на действие – това трябва да се установи с документ, излизащ от длъжника – по новия ГПК се
смята, че това не е така, защото няма извънсъдебни изпълнителни основания. Но може да се допусне и
обратното – може в самото решение да има зависимост от изпълнение на насрещна престация.
В призводството по чл. 404, т. 2и 3 съда проверява дали вземането може да се изпълни със способите на
българския процесуален закон.
Актът, с който съда се произнася по молбата се нарича разпореждане.
Когато се уважи молбата, съдът издава ИЛ в един екземпляр, задължително отбелязва върху
изпълнителното основание, че такъв ИЛ е издаде, Прилагат се правилата за тълкуване на решенията – явна
фактическа грешка, попълване на съдържанието на ИЛ.
Разпореждането за издаване на ИЛ подлежи на обжалване с частна жалба в двуседмичен срок – съответно
когато се отхвърля активно легитимиран е кредитора, когато се уважава – длъжника, За молителя срокът
започва да тече от момента на връчване на рапореждането, а за длъжника – от момента на получаване на
призовка за доброволно изпълнение.
Жалбата се разглежда в закрито заседание. Процедурата е като при частната жалба, когато се обжалват
определения на съда. Решението не подлежи на касационно обжалване – ТР 1/ 2001 г.
Обективни предели – отнасят се за вземането, което е удостоверено в ИЛ – главница, лихви, съдържание и
т.н.
Субективни предели – правилото е, че кредиторът, който е посочен в ИЛ, може да бъде взискател, а само
лицето, което е посочено в ИЛ като длъжник може да бъде длъжник. В изпълнителния процес се цели да се
удовлетвори по принудителен път едно притезателно право. Ако настъпи правоприемств – няма да
продължи ПО между същите страни. Взискател може да бъде цедента. Той ще може да използва издадения
на неговия праводател ИЛ и ще трябва да представи писмен договор за цесия.
Когато взискателят почине, неговите наследници стават страни в процеса.
Солидарния длъжник, който е платил дълга – практиката отбелязва, че във вътрешните отношения между
солидарните длъжници не се дължи цялата сума. Когато е издаден ИЛ срешу главния длъжник, се смята, че
може да се използва и срежу лице, което е учредило ипотека или залог върху своя вещ за обезпечаване на
дълга.
Ако длъжника почине – конституират се неговите наследници. Ако е прието наследството изцяло,
183

lOMoARcPSD|4574750
наследника отговаря както с наследеното имущество, така и със своето. Ако е приел по опис – изпълнението
може да бъде насочено само върху имушествените права, които е наследил. Ако още не е приел
наследството по реда на Чл. 51. (1) По искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове
лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се
отказва от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който
разглежда делото. Приема се, че ако се откаже делото ще се прекрати, но В. Попова смята, че следва да се
призоват всички наследници по редове. При наследяването всеки наследник отговаря за дълга до размера,
който съответства на размера на ид. част, която е наследил. ИЛ може да се използва само за този размер.
Когато има задължение за изпълнение на незаместимо действие – хипотезата не е регламентирана в
закона.
Възможно е ИЛ а бъде загувен или унищожен. Специално производство за издаване на дубликат.
Кредиторът, който твърди, че е изгубил или унищожил ИЛ трябва да подаде молба до съда, издал ИЛ и да
представи доказателства. Молбата се изпраща на длъжника и се разглежда в открито съдебно заседание – с
призоваване на длъжника и кредитора. Длъжникът може да противопостави възражение за погасяване на
дълга и ако не направи това, тези възражения се преклудират. Приема се че това е специален исков процес.
Съда се произнася с решение, което подлежи на обжалване по общия исков ред. Вземането не е погасено,
но длъжника не може да оспорва самото основание. Ако е изгубено самото изпълнително основание – чл.
409 (5) Ако самият акт е бил изгубен или унищожен и няма възможност да бъде възстановено неговото
съдържание чрез официални документи, молителят може да предяви иск за осъждане на длъжника.
Орган на принудителното изпълнение по ГПК е съдия изпълнител – ДСИ и ЧСИ. ДСИ е към РС, не е
съдия, в съдебно изпълнителните служби, района на действие съвпада с района на РС.
ЧСИ са частни лица, на които държавата е дала публична функция на принудително удовлетворяване на
граждански притезателни права. Организирани са в камара, задължително членуват, задължително се
застраховат. Района на действие съвпада с района на ОС.
Както ДСИ, така и ЧСИ извършват процесуални действия по реда на ГПК. Основанията за обжалване на
техните актове са едни и същи. При проучване на имуществото на длъжника по стария ГПК имаха различна
компетентност, сега е еднаква, за да се осигури конкурентност на двете системи. За ЧСИ остава
възможността да определят и начина на изпълнение по искане на взискателя, при ДСИ – само проучване,
взискателят сам определя начина на изпълнение.
ДСИ и ЧСИ имат право да се обръщат към органите на национална полиция за съдействие, да разрешават
да се отварят помещения. Когато законът предвижда задължително присъствие на длъжника при
извършване на определено процесуално действие (пример – предаване на дете) – съдебният изпълнител
може да разпореди принудително довеждане.
Съдът не е изпълнителен орган. Има контролни функции. Пред него могт да се обжалват действия на
съдебния изпълнител. Компетентност – по искови дела, функционално свързани с изпълнителния процес, но
са искови дела, не действа като контролен орган.
При издаване на ИЛ и ЗИ съдът извършва предварителен контрол. Той издава ИЛ. Съдебния изпълнител е
подчинен на ИЛ. Няма право да проверява дали вземането съществува, нито легитимацията. Посредниците,
които осъществяват принудителната продан не са органи на принудителното изпълнение.
Когато се опише вещта, може да бъде предадена за пазене у длъжника, но може да се назначи пазач – той
влиза в ПО със съдебния изпълнител, той е субект на ИП-во, но не е орган на принудителното изпълнение.
Вещото лице също не е орган. Тези лица имат служебни функции. Те бранят своите права. Дейността им е с
цел да се подпомогне процеса.
Други субекти в ИП-во, които не са страни по делото, а субекти в процеса, като участват, за да придобият
нещо по реда на ИП-с – наддавачите. Те участват в силно наддавателно производство. Състезателността се
състои в даване на по-висока цена. Могат да обжалват постановление за възлагане на имот, огато са
пренебрегнати.
Страни в ИП-с са взискателят и длъжника. Взискателят – лице, което въз основа на ИЛ иска да му бъде
удовлетворено притезателно право. Длъжникът – лице, което е длъжно да търпи действието на
принудителното изпълнение, когато са процесуално законосъобразни. Важат правилата на исковия процес
за правосубектност, дееспособност, процесуално представителство. Изключение: когато длъжникът няма
регистриран известен адрес, се призовава чрез държавен вестник и се назначава особен представител в
исковия проце, а в изпълнителния процес не се призовава чрез държавен вестник, но се назначава особен
представител. Легитимацията следва от исковия процес
76. Изпълнителни основания

Изпълнителните основания са документи, предвидени в закона, удостоверяващи изпълняемото право, въз
основа на които може да се издаде изпълнителен лист и след това да започне да се иска, образува и
проведе изпълнителен процес. Изпълнителното производство не е просто теоретична конструкция, а има
своя практическо значение. В областта на изпълнителното основание е и връзката исков процес –
изпълнителен процес. Законодателят прави съществени промени в две насоки:
1) Няма несъдебни изпълнителни основания – чл. 237 ГПК (отм.). В новия ГПК е уредено заповедно
производство. По-голямата част от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.)
184

lOMoARcPSD|4574750
законодателят предвижда като основания за издаване на заповед за изпълнение и незабавно изпълнение.

Вече издаването на изпълнителен лист не е пряко въз основа на тях, а се опосредява от процедура,
наречена заповедно производство; те са основание за издаване на заповед за изпълнение, което е
озпълнителното основание. В това производство не се установява съществуването на вземането, а се
установява, че то е безспорно.
2) В новия ГПК изброяването в чл. 404 е изчерпателно. Чл. 404. Подлежат на принудително изпълнение:
1. влезлите в сила решения и определения на съдилищата, осъдителните решения на въззивните
съдилища, заповедите за изпълнение, съдебно-спогодителните протоколи, решенията и заповедите за
изпълнение, които подлежат или по които е допуснато предварително или незабавно изпълнение, както и
решенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела;
2. решенията, актовете и съдебно-спогодителните протоколи на чуждестранните съдилища, които подлежат
на изпълнение на територията на Република България без нарочно производство;
3. решенията, актовете и съдебно-спогодителните протоколи на чуждестранните съдилища, както и
решенията на чуждестранните арбитражни съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела,
по които е допуснато изпълнение на територията на Република България.
Изпълнителните основания са разпределени в три точки, но във всяка точка са по няколко:
- влезли в сила решения на съда – когато стане необжалваемо по реда на въззивното и касационното
производство. Това основание съществува и в отменения ГПК. Само осъдителните решения имат
изпълнителна сила – кчеството на решението да е изпълнително основание, въз основа на него да се издаде
изпълнителен лист. В изпълнителния процес при издаване на изпълнителен лист проф. Сталев отбелязва,
че и конститутивните решения, които имат за последица пораждане на притезателни права, могат да са
основание за издаване на ИЛ, съответно имат характер на изпълнителни основания. Решения, с които се
уважава възражения за едновременно изпълнение и за подобрения – имат установителен характер, но
осъждат ответника под условия, че ищецът изпълни своята престация – осъждане за едновременно
изпълнение.
- определения – трябва да материализират права (присъждане на разноски), определения, които се
постановяват по време на брачен процес за привременни мерки относно децата;
- осъдителни решения на въззивните съдилища – не влезли в сила осъдителни решения навъззивните
съдилища, защото тогава ще са по общо правило. Изпълнителната сила на тези решения се поражда преди
то да е станало необжалваемо. Редакцията на текста е във връзка с разбирането, че въззивнта е втора по
ред първа инстанция – решение по същество, а не проверка на първия иск. Защитата на длъжника, когато
има въззивно решение, е чрез касационната жалба. За да спре ВКС изпълнението, длъжникът трябва да
представи надлежно обезпечение – да депозира по специална сметка цяата сума, въпреки че оспорва
вземането.
- съдебни спогодби – спогодби в съдебно заседание – има значение не влязлото в сила решение. Тя ще
бъде изпълнително основание, когато се отнася до притезателни права.
- решения, на които е допуснато предварително принудително изпълнение – на първоинстанционните
съдилища – изпълнителната сила произтича от решението и определението на съда, с което се допуска
предварително принудително изпълнение (задължение за издръжка, възнаграждение, когато длъжника е
признал иска).. Решението е основано на официален документ и неизпълнението би причинило сериозни
вред. Правно значение на признаване на вземането ….. Може да се обжалва определението за допускане на
предварително принудително изпълнение и да се обжалва решението пред въззивна и касационна
инстанция. Не се допуска изпълнение на невлезло в сила решение срещу държавата, общините, лечебтите
заведения, субсидирани от държавата – както допускане на предварително принудително изпълнение, така
и изпълнение на не влязло в сила решение на въззивна инстанция.
- заповед за изпълнение:
* кога влиза в сила – въз основа на Чл. 410. (1) Заявителят може да поиска издаване на заповед за
изпълнение:
1. за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд;
2. за предаването на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение да я върне или е
обременена със залог или е прехвърлена от длъжника със задължение да предаде владението, когато искът
е подсъден на районния съд.
* допускане на незабавно изпълнение – чл. 418 – издава се въз основа на документ, посочен в Чл. 417.
Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от неговата
цена, се основава на:
1. акт на административен орган, по който допускането на изпълнението е възложено на гражданските
съдилища;
2. документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните
учреждения, общините и банките;
3. нотариален акт, спогодба или друг договор, с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в
тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за
предаване на определени вещи;
4. извлечение от регистъра на особените залози за вписано обезпечение и за започване на изпълнението -
относно предаването на заложени вещи;
5. извлечение от регистъра на особените залози за вписан договор за продажба със запазване на
185

lOMoARcPSD|4574750
собствеността до изплащане на цената или договор за лизинг - относно връщането на продадени или
отдадени на лизинг вещи;
6. договор за залог или ипотечен акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите;
7. влязъл в сила акт за установяване на частно държавно или общинско вземане, когато изпълнението му
става по реда на този кодекс;
8. акт за начет;
9. запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация
или купони по нея.
- Решения на арбитражен съд – на територията на Република България. Характерно за това решение е, че
не подлежи на обжалване. Чл. 47. ЗМТА (Изм. - ДВ, бр. 46 от 2002 г.) Арбитражното решение може да бъде
отменено от Върховния касационен съд, ако страната, която иска отмяната, докаже някое от следните
основания:
1. тя е била недееспособна при сключване на арбитражното споразумение;
2. арбитражното споразумение не е било сключено или е недействително съобразно закона, избран от
страните, а при липса на избор - съобразно този закон;
3. предметът на спора не подлежи на арбитраж или арбитражното решение противоречи на обществения
ред на Република България;
4. тя не е била надлежно уведомена за назначаване на арбитър или за арбитражното производство или
поради независещи от нея причини не е могла да вземе участие в производството;
5. решението разрешава спор, непредвиден в арбитражното споразумение, или съдържа произнасяне по
въпроси извън предмета на спора;
6. образуването на арбитражния съд или на арбитражната процедура не е съобразено със споразумението
на страните освен ако то противоречи на повелителни разпоредби на този закон, а ако липсва споразумение
- когато не са приложени разпоредбите на този закон.
- арбитражни спогодби – имат значение и правни последици като арбитражното решение.
Всички тези изпълнителни основания се на блюдават в т.1 на чл. 404 ГПК. Общото за тях е, че се издават от
български орган.
- в т.2 на чл. 404 са предвидени изпълнителни основания на чуждестранни съдилища – решения на съд на
страна член на ЕС, съответно спогодбите пред тях.Във връзка с Регламент 44/2001 г. и регл. 805/2004 г. –
европейско изпълнително осование във връзка с безспорните вземания. Т. е. т.2 е във връзка с ПЕС.
- т.3 от чл. 404 – решения, актове и съдебни спогодби на чуждестранни съдилища и чуждестранни
арбитражни решения и арбитражни спогодби, на които е допуснато изпълнение на територията на
Република България – от страни нечлен на ЕС – чл. 117-118 КМЧП. Чл. 117. Решенията и актовете на
чуждестранните съдилища и други органи се признават и изпълнението им се допуска, когато:
1. чуждестранният съд или орган е бил компетентен според разпоредбите на българското право, но не и ако
единственото основание за чуждата компетентност по имуществени спорове е било гражданството на ищеца
или неговата регистрация в държавата на съда;
2. на ответника е бил връчен препис от исковата молба, страните са били редовно призовани и не са били
нарушени основни принципи на българското право, свързани с тяхната защита;
3. ако между същите страни, на същото основание и за същото искане няма влязло в сила решение на
български съд;
4. ако между същите страни, на същото основание и за същото искане няма висящ процес пред български
съд, образуван преди чуждото дело, по което е постановено решението, чието признаване и изпълнение се
иска;
5. признаването или допускането на изпълнението не противоречи на българския обществен ред.
Подсъдност при признаване
Чл. 118. (1) Признаването на чуждестранното решение се извършва от органа, пред който то се предявява.
(2) При спор относно условията за признаване на чуждестранното решение може да се предяви
установителен иск пред Софийския градски съд.
77. Заповедно производство
Целта на заповедното производство е да се установи, че вземането не се оспорва и да се издаде

изпълнително сонование за неоспорено вземане. В това призводство не се проверява дали вземането
съществува. То е специално производство, уредено в ГПК за създаване на изпълнително основание за
вземане, което не се оспорва.
Хипотези, при които се издава заповед за изпълнение (ЗИ): 1) чл. 410 (1) Заявителят може да поиска
издаване на заповед за изпълнение: 1. за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е
подсъден на районния съд; 2. за предаването на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение
да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена от длъжника със задължение да предаде
владението, когато искът е подсъден на районния съд. (2) Заявлението съдържа искане за издаване на
изпълнителен лист и трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2. и
2) Чл. 417. Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо
от неговата цена, се основава на:
186

lOMoARcPSD|4574750
1. акт на административен орган, по който допускането на изпълнението е възложено на гражданските

съдилища;
2. документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните
учреждения, общините и банките;
3. нотариален акт, спогодба или друг договор, с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в
тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за
предаване на определени вещи;
4. извлечение от регистъра на особените залози за вписано обезпечение и за започване на изпълнението -
относно предаването на заложени вещи;
5. извлечение от регистъра на особените залози за вписан договор за продажба със запазване на
собствеността до изплащане на цената или договор за лизинг - относно връщането на продадени или
отдадени на лизинг вещи;
6. договор за залог или ипотечен акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите;
7. влязъл в сила акт за установяване на частно държавно или общинско вземане, когато изпълнението му
става по реда на този кодекс;
8. акт за начет;
9. запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация
или купони по нея.
Съществена разлика е, че в хипотезите, когато се издава ЗИ въз основа на чл. 410, ИЛ се издава когато
заповедта влезе в сила, докато в хипотезите на чл. 417 се издава ЗИ, постановява се незабавно изпълнение
по искане на кредитора и се издава ИЛ преди ЗИ да е влязла в сила. Тази разлика обуславя и различен
начин за защита на длъжника. И в двата случая заявлението за издаване на ЗИ съдържа и искане за
издаване на ИЛ.В чл. 410 са дадени за кои вземания може да се иска издаване на ЗИ - парични суми ии
заместими вещи, за вземания за предаване на движима вещ, когаро длъжникът я е получил със задължение
да я върне, обременени със залог или е прехвърлена от длъжника със задължение да предаде владението.
Искъ трябва да е подсъден на РС. Не е необходимо да се представят доказателства, обосноваващи това
вземане,достатъчно е да се твърди и в производството да се установи, че не се оспорва задължението.
Заявлението се подава до РС, местна подсъдност – постоянен адрес, седалище на длъжника или
местоизпълнение. Препис от молбата не се връчва на длъжника. Разглежда се в закрито заседание –
разпоредително – не се призовават длъжник и крдитор. Съдът проверява само дали искането отговаря на
изискванията в чл. 410 и дали не е в противоречие със закона и добрите нрави, дали длъжника има
постоянен адрес или седалище в България, обичайно местопребиваване или основно място на дейност.
Ако се уважи молбата – препис от ЗИ се изпраща на длъжника. Съдържание – императивно определено в
закона – чл. 412 ГПК - Заповедта за изпълнение съдържа: 1. означението "заповед за изпълнение";2. дата и
място на постановяване;3. посочване на съда и името на съдията, постановил заповедта;4. трите имена и
адресите на страните;5. делото, по което се издава заповедта;6. задължението, което длъжникът трябва да
изпълни, и разноските, които трябва да плати;7. покана до длъжника да изпълни в двуседмичен срок от
връчването на заповедта;8. указание, че заповедта за изпълнение се обезсилва, ако бъде подадено
възражение в същия срок;9. указание, че ако длъжникът не направи възражения пред издалия заповедта
съд или не изпълни, заповедта за изпълнение влиза в сила и ще се пристъпи към принудително
изпълнение;10. пределите на обжалване, пред кой съд и в какъв срок може да се обжалва;11. подпис на
съдията.
В случаите, когато се пристъпи към принудително изпълнение няма отново да се дава срок за доброволно
изпълнение. Тази ЗИ не подлежи на обжалване (когато е влязла в сила).
Въпреки това е предвидена възможност за отмяна, наречена отмяна поради невъзможост за оспорване.
Производството е пред въззивния съд, едномесечен срок от узнаване на ЗИ. Подава се молба за отмяна.
Основания – не е връчен препис от ЗИ, не е връчен лично, не е имал обичайно местопребиваване в
България, не е могъл да узнае, не е могъл да подаде възражение, поради непредвидени причини
Ако в преклузувния двуседмичен срок от връчване на ЗИ длъжникът не подаде възражение за оспорване на
вземанието,ЗИ влиза в сила. Възражението е пред същия съд, който е издал ЗИ. Оспорва се
съществуването на самото вземане. ЗП-во има за цел да сутанови, че вземането не се оспорва.
Предявяването на възражението в срок е достатъчно да не влезе в сила ЗИ и да не се издаде ИЛ. Не е
необходимо да се обосновава въражението.
Предявяването на възражението в срок е от съществено значение – ЗИ не влиза в сила. Кредиторът в
едномесечен срок трябва да предяви иск за установяване на вземането си – положителен установителен
иск. Чл. 422, ал. 2 Предявяването на иск по ал. 1 не спира допуснатото незабавно изпълнение, освен в
случаите по чл. 420. – трябва да се тълкува поправително – по скоро това следва да се отнася до
предявяване на отрицателен установителен иск. Ако длъжникът пропусне да предяви това възражение му се
преклудират правата да предяви отрицателен установителен иск. Той може да го направи само въз основа
на новооткрити факти, писмени доказателства или новосъздадени писмени доказателства. Пред първа
инстанция, искът се гледа по общите правила на исковия процес – 3 месечен срок от узнаване на фактите,
респ. е могъл да се снабди с документите. Чл. 439. (1) Длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.
(2) Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
В хипотезите на чл. 410 предпоставка да се издаде ИЛ е ЗИ да е влязла в сила.
187

lOMoARcPSD|4574750
Хипотези по чл. 417 ГПК – издаване на ЗИ въз основа на документ, независимо от размера на вземането –
изчерпателно са изброени случаите, но в ПЗР в особени специални закони (ЗАдв.) са посочени и други
актове, въз основа на които може да се иска издаване на ЗИ. ЗнЗ, менителницата и други ценни книги са на
последно място и се оказва, че изброяването не е изчерпателно. Тук са документите, които по стария ГПК
бяха несъдебни изпълнителни основания. В теорията и практиката несъдебни означава не установени с
обвързваща сила. В т. 11 е предвиден акт на административен орган, в т. 7 – акт за установяване на
държавно вземане.
Искането за издаване на ЗИ е и искане за издаване на ИЛ. Освен ЗИ се иска и незабавно издаване на ИЛ.
Препис от молбата не се връчва на длъжника. Съдът на практика проверява това, което проверява и при
издаване на ИЛ – предвиден ли е документа в закона, редовен ли е от външна страна, удостоверява ли
подлежащо на изпълнение право, легитимация на кредитор и длъжник. Постановява се разпореждане не
само за издаване на ЗИ, но и на ИЛ, като за издаването на ИЛ се прави отбелязване върху ЗИ и върху
документа, въз основа на който се издава. Когато изискуемостта настъпва въз основа на факт или насрещна
престация, те следва да се докажат.
ЗИ не подлежи на обжалване. Подлежи на обжалване само разпореждането за издаване на ИЛ с частна
жаллба в двуседмичен срок пред по-горен по степен съд. Основава се само на оплаквания в производството.
По повод на тзи спорове – ТР 2/2005 г. – цели се бързина.
На длъжника се връчва препис от заповедта. ЗИ се връчва на длъжника от съдебен изпълнител, той ще
получи и покана за доброволно изпълнение. Взискателят може веднага да започре ИП-во. В Чл. 420. (1)
Възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417,
т. 1 - 8, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 от
Закона за задълженията и договорите. (2) Когато в срока за възражение е направено искане за спиране,
подкрепено с убедителни писмени доказателства, съдът, постановил незабавно изпълнение, може да го
спре. Съдът е длъжен да спре изпълнението в хипотезата на ал. 1 и може да спре изпълнението в
хипотезата на ал. 2, т.е. не е задължен.
Определението за спиране се обжалва с частна жалба пред въззивен съд, не подлежи на обжалване пред
ВКС
В хипотезата на издаден ИЛ въз основа на ЗнЗ не е допусната възможността да се иска спиране на
изпълнението при представяне на надлежно обезпечение.
Целта на ЗП-во е кредиторът да може бързо да се снабди с ИЛ. В това производство не може да се изследва
дали вземането съществува.
78, 79. Способи за принудително изпълнение. Изпълнение на парични притезания.

Изпълнение на непарични задължения. Изпълнение върху акции и дружествен дял.
Oт гледна точка на изпълнителния процес, имуществото е съвкупност от оценими в пари права на длъжника.
В ГПК се прогласява принципът на пълната секвестируемост на имуществото на длъжника. Това означава:
-длъжникът отговаря с цялото си имущество, освен ако законът е предвидил ограничена имуществена
отговорност.
-паричните притезания могат да бъдат удовлетворени чрез посягане върху, което и да било имуществено
право на длъжника, освен тези, които са несеквестируеми.
Взискателя може да насочи изпълнението си върху всички имуществени права на длъжника, но те трябва да
са съразмерни с претенцията на взискателя. Когато исканото от взискателя изпълнение надхвърля тази
нужда длъжникът може да предложи да се ограничи изпълнението до един или някои от исканите
изпълнителни способи.
Наследникът, приел имуществото по опис, отговаря само с наследството, а не с личното си имущество. За
дълга на длъжника може да се посегне само върху негови имуществени права. Изпълнението се насочва
върху правата, които длъжникът притежава към деня на възбраната или запора. Изключение от този
принцип са поръчителство, залог, ипотека или чрез мерките за обезпечаване на иска.
Изпълнение на парични притезания . В ГПК е уредено, че взискателят може да насочи изпълнението
върху всяка вещ или вземане на длъжника. По своята правна същност имуществената отговорност е
явление на процесуалното право. Тя се състои в задължението на длъжника да понесе изпълнителния
процес насочен върху имуществото му.
Несеквестируемостта е забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права на
длъжника. Две са основанията за несеквестируемост:
1) непрехвърляемост на правото. Непрехвърляемостта може да се дължи на естеството на правото, не
неговото предназначение или на законната му забрана за прехвърляне /право на ползване/.
Непрехвърляеми, а следователно и несеквестируеми. са имотите публична собственост на държавата и
общините
2) когато е налице изрична законова забрана. Това са:
- движимите вещи, необходими за всекидневна употреба на длъжника и неговото семейство,
храна и топливо, инструменти за упражняване на занятието и необходимия брой работен добитък; земите на
длъжника – земеделски стопанин
- жилището на длъжника, ако то е единствено;
188

lOMoARcPSD|4574750
- възнаграждение за труд;
- вземането за издръжка;
- вземането за стипендия;
- застрахователна сума за застраховка живот и злополука.
Изпълнителния процес върху несеквестируемото право е недопустим. Изпълнителните действия
нарушаващи несеквестируемостта са унищожаеми. Правилата, които уреждат несеквестируемостта са
императивни. Несеквестируемостта е ненаследима и се урежда от процесуалния закон.
Ако у длъжника не бъде намерено секвестируемо имущество, продажбата на което да покрие разноските по
изпълнението, той е длъжен да се яви в районния съд и да декларира цялото си имущество и всичките си
доходи. Липсата на такива се установява с протокол.
Запор върху движимите вещи на длъжника. Запорът е разпореждане на съдия изпълнителя, с което
определена движима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя,
като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава на длъжника или на трето лице за да
бъде пазена до нейното предаване.
Запор върху движима вещ се налага с:
1) описване на вещта от съдебния изпълнител
2) получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта или вземането, върху
които се насочва изпълнението.
Запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в
който му е връчено запорното съобщение. От момента на налагане на запора длъжникът се лишава от
правото да се разпорежда с вземането или с вещта и не може под страх от наказателна отговорност да
изменя, поврежда или унищожава вещта.
Извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са
недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори. Когато изпълнението е насочено върху
имот, недействителността има действие само за извършените след вписването на възбраната
разпореждания. Взискателят и присъединилите се кредитори могат да искат плащане от третото задължено
лице въпреки плащането, което то е направило на длъжника, след като му е било връчено запорното
съобщение. Лицата от органите на управление на третото задължено лице отговарят солидарно с него.
Съдебният изпълнител спира изпълнението, ако до предаването на движимата вещ в магазин или борса,
съответно преди началото на явния търг с устно наддаване, а за публичната продан на имот - до деня,
предхождащ деня на проданта, длъжникът - физическо лице, внесе 30 на сто от вземанията по
предявените срещу него изпълнителни листове и се задължи писмено да внася на съдебния
изпълнител всеки месец по 10 на сто от тях. Ако длъжникът не плати някоя от вноските, съдебният
изпълнител по молба на всеки от взискателите продължава изпълнението, без длъжникът да може да иска
ново спиране.
По време на изпълнението, докато разпределението не е изготвено, в производството могат да се
присъединят и други кредитори на същия длъжник. Присъединяването става с писмена молба.
Присъединилият се взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има
първоначалният взискател. При иск или жалба от трето лице срещу изпълнителните действия като страна се
призовава първоначалният взискател. Присъединените взискатели могат да встъпят в делото като другари.
Издаденото решение има сила и спрямо тях, макар и да не са встъпили в делото.
Държавата се смята винаги за присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични и други
вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението.
За тази цел съдебният изпълнител изпраща съобщение до НАП за всяко започнато от него изпълнение и за
всяко разпределение.
Ако събраната по изпълнителното дело сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели,
съдебният изпълнител извършва разпределение, като най-напред отделя суми за изплащане на вземанията,
които се ползват с право на предпочтително удовлетворение. Остатъкът се разпределя между другите
вземания по съразмерност. Съдебният изпълнител предявява разпределението на длъжника и на всички
взискатели, които се призовават за това в определен от съдебния изпълнител ден. Ако в тридневен срок от
деня на предявяване на разпределението не бъде подадена жалба, то се смята за окончателно и
съдебният изпълнител предава сумите по разпределението. В случай че разпределението бъде обжалвано,
делото заедно с жалбата се изпраща на окръжния съд, който я разглежда. Решението на окръжния съд по
разпределението подлежи на обжалване пред апелативния съд. Решението на апелативния съд не подлежи
на обжалване.
Изпълнение върху движими вещи. Съдебният изпълнител описва посочената от взискателя вещ само ако
се намира във владение на длъжника, освен ако от обстоятелствата е явно, че вещта принадлежи на друго
лице. Принудително изпълнение може да се насочи и върху необрани насаждения и плодове, които се
описват не по-рано от два месеца преди обичайното време за събирането им. Описът не се съобщава на
страните. Съдебният изпълнител определя цената, по която вещта да се продаде в магазин. Началната
цена, от която да започне наддаването при явния търг с устно наддаване или публичната продан, е 50 на сто
от продажната цена в магазин. При необходимост за определяне състоянието на вещта може да бъде
назначено вещо лице. Описаната движима вещ може да бъде дадена за пазене на длъжника, ако не бъде
пренесена за продажба в магазин. Ако длъжникът откаже да приеме за пазене вещта или ако съдебният
189

lOMoARcPSD|4574750
изпълнител прецени, че тя не трябва да се остави у него се дава за пазене на взискателя или на пазач,
назначен от съдебния изпълнител. Пазачът е длъжен да пази вещта като добър стопанин и да дава сметка
за приходите от нея и за разноските по пазенето й. На вещото лице и на пазача, съдебният изпълнител
определя възнаграждение, което се внася предварително от взискателя. Проданта на запорираната вещ се
извършва от съдебния изпълнител, който я е описал. Проданта на движима вещ се извършва чрез магазин
или борса, чрез явен търг с устно наддаване или по реда на публичната продан на имот. Вещи, които
подлежат на бърза развала и за опазването на които са необходими значителни разходи или специални
условия, се продават не по-късно от една седмица от описа. Ако в продължение на три месеца от
предаването на вещта в магазин или от обявяването на проданта вещта не бъде продадена, тя се продава
чрез явен търг с устно наддаване. Извършената продажба не може да бъде обжалвана или оспорвана по
исков ред. Купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това дали вещта е принадлежала на
длъжника.
Изпълнение върху недвижими вещи. Съдебният изпълнител описва посочения от взискателя имот, след
като се увери, че той е бил собственост на длъжника към деня на налагане на възбраната. Проверката на
собствеността се извършва чрез справка в данъчните или нотариалните книги или по друг начин,
включително чрез разпит на съседи. Когато няма сигурни данни за собствеността, се взема предвид
владението към деня на възбраната.
Описът съдържа: посочване на изпълнителния лист; мястото, където се извършва; местонахождението,
границите на имота, наложените върху него ипотеки и възбрани, както и дължимите данъци; началната цена,
от която да започне наддаването; евентуалните възражения на страните и заявените от трети лица права
върху описаната вещ.
Описът не се съобщава на страните. Съдебният изпълнител определя началната цена, от която ще започне
наддаването. Имотът се оставя във владение на длъжника до извършване на проданта. Длъжникът трябва
да управлява имота като добър стопанин. Той получава имота по описа и е длъжен да го предаде в същото
състояние, в което го е приел. Ако длъжникът не стопанисва добре имота или пречи на огледа от трети лица,
съдебният изпълнител предава управлението на друго лице. Съдебният изпълнител е длъжен след
изтичането на една седмица от описа да изготви обявление за проданта, в което посочва собственика на
имота, описание на имота, ипотекиран ли е той и за каква сума, цената, от която ще започне проданта, и
мястото и деня, в който ще започне и ще завърши проданта. Съдебният изпълнител определя времето, през
което недвижимият имот може да бъде преглеждан от лицата, които желаят да го купят. Проданта се
извършва в сградата на районния съд. Всеки наддавач посочва предложената от него цена с цифри и с думи
и подава предложението си заедно с квитанцията за внесения задатък в запечатан плик. Наддавачът може
да направи повече наддавателни предложения. Всяко наддавателно предложение се прави отделно.
Предложенията се подават в канцеларията на районния съд, което се отразява във входящия регистър.
Проданта приключва в края на работното време в последния ден.
Ако до изтичането на срока за подаване на писмените наддавателни предложения длъжникът внесе всичко
по предявените срещу него изпълнителни листове и разноските по изпълнителното дело, проданта не се
извършва. В началото на работния ден след изтичането на срока за подаване на писмени наддавателни
предложения на определеното място в сградата на районния съд съдебният изпълнител в присъствието на
явилите се наддавачи обявява постъпилите наддавателни предложения, за което съставя протокол.
Купувачът е длъжен в едноседмичен срок от приключване на проданта да внесе предложената от него цена,
като приспадне внесения задатък. Ако не са се явили наддавачи или не са били направени валидни
наддавателни предложения, или ако купувачът не е внесъл цената и имотът не е бил възложен по реда,
взискателят има право в едноседмичен срок от съобщението да поиска да се извърши нова продан.
Купувачът се въвежда във владение на имота от съдебния изпълнител въз основа на влязлото в сила
постановление за възлагане. Въводът се извършва срещу всяко лице, което се намира във владение на
имота. То може да се брани само с иск за собственост.
Изпълнение върху вземане на длъжника. Запорното съобщение на третото задължено лице се изпраща
едновременно с изпращане на поканата за доброволно изпълнение до длъжника. В запорното съобщение се
забранява на третото задължено лице да предава дължимите от него суми или вещи на длъжника. Тези
вещи трябва да бъдат посочени точно. От деня на получаване на запорното съобщение третото задължено
лице има задълженията на пазач спрямо дължимите от него вещи или суми.
В тридневен срок от връчването на запорното съобщение третото лице трябва да съобщи на съдебния
изпълнител:
-признава ли за основателно вземането, върху което се налага запорът, и готово ли е да го плати;
-има ли претенции от други лица върху същото вземане;
-наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции.
Запорът върху трудово възнаграждение се отнася не само за възнаграждението, посочено в запорното
съобщение, но и за всяко друго възнаграждение на длъжника, получено срещу същата или друга работа при
същия работодател или същото учреждение. Ако длъжникът премине на работа при друг работодател или в
друго учреждение, запорното съобщение се препраща там от лицето, което първоначално го е получило, и
се смята за изпратено от съдебния изпълнител. Третото задължено лице уведомява съдебния изпълнител за
новото място на работа на длъжника и за размера на сумата, удържана до преминаването на другата
работа. Лицето, което плати трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението въпреки наложения
запор, без да удържа сумата по запора, отговаря лично към взискателя за тази сума солидарно с третото
190

lOMoARcPSD|4574750
задължено лице. Запорното съобщение по вземане за издръжка се вписва в служебната или трудовата
книжка на длъжника от лицето, което изплаща възнаграждението. Когато длъжникът премине на работа при
друг работодател или в друго учреждение, удръжките от възнаграждението му продължават въз основа на
това вписване, дори и да не е получено друго запорно съобщение. Вписването се заличава по нареждане на
съдебния изпълнител, наложил запора.
Изпълнение върху налични ценни книжа. Налагането на запор върху налични ценни книжа става чрез
опис и изземването им от съдебния изпълнител, който ги влага в банка. При налагането на запор върху
налични поименни акции или облигации съдебният изпълнител уведомява дружеството за това. Запорът има
действие за дружеството от получаване на запорното съобщение. Запорът обхваща всички имуществени
права по ценната книга.
Наличните ценни книжа се продават от съдебния изпълнител съобразно правилата за публична продан на
имот по този кодекс поотделно и в пакети. Съдебният изпълнител прехвърля всяка ценна книга по
надлежния за нея начин и я предава на купувача след влизането в сила на постановлението за възлагане.
Когато ценната книга се прехвърля с джиро, редът на джирата не се прекъсва.
Запор върху безналични ценни книжа се налага чрез изпращане на запорно съобщение до Централния
депозитар, като едновременно с това се уведомява дружеството. Централният депозитар уведомява
незабавно съответния регулиран пазар за наложения запор. Запор върху държавни ценни книжа се налага
чрез изпращане на запорно съобщение до лицето, което води регистър на държавни ценни книжа.
Централният депозитар и лицето, което води регистър на държавни ценни книжа, са длъжни да съобщят на
съдебния изпълнител какви ценни книжа притежава длъжникът, наложени ли са други запори и по какви
претенции. От получаване на запорното съобщение безналичните ценни книжа преминават в разпореждане
на съдебния изпълнител. Безналичните ценни книжа се продават чрез банка по установения за тях начин.
Съдебният изпълнител действа от свое име за сметка на длъжника.
Изпълнение върху дял от търговско дружество. Запор върху дял от търговско дружество се налага чрез
изпращане на запорно съобщение до Агенцията по вписванията. Запорът се вписва по реда за вписване на
залог върху дял от търговско дружество и има действие от вписването му. Агенцията по вписванията
уведомява дружеството за вписания запор. Когато изпълнението е насочено върху дял на неограничено
отговорен съдружник, съдебният изпълнител, като констатира изпълнението на условията по чл. 96, ал. 1 от
ТЗ, връчва на дружеството и на останалите неограничено отговорни съдружници изявлението на взискателя
за прекратяване на дружеството. След изтичането на 6 месеца съдебният изпълнител овластява взискателя
да предяви иск пред окръжния съд по седалището на дружеството за неговото прекратяване. Съдът
отхвърля иска, ако се установи, че вземането на взискателя е удовлетворено. Ако прецени, че искът е
основателен, съдът прекратява дружеството. Прекратяването се вписва служебно в търговския регистър,
след което се извършва ликвидация.
Когато изпълнението е насочено върху дял на ограничено отговорен съдружник, съдебният изпълнител
връчва на дружеството изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството.
След изтичането на три месеца съдебният изпълнител овластява взискателя да предяви иск пред окръжния
съд по седалището на дружеството за неговото прекратяване. Съдът отхвърля иска, ако се установи, че
дружеството е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника длъжник част от имуществото, или
че вземането на взискателя е удовлетворено. Ако прецени, че искът е основателен, съдът прекратява
дружеството. Прекратяването се вписва служебно в търговския регистър, след което се извършва
ликвидация.
Изпълнение върху непарични вземания.
1) Предаване на движима вещ. Присъдената движима вещ, която след поискване от съдебния изпълнител
не е предадена доброволно от длъжника, се отнема принудително от него и се предава на взискателя. Ако
вещта не се намира у длъжника или е развалена, от него се събира равностойността й. По същия начин се
постъпва, когато се намери само част от вещта. Постановлението за определяне на равностойността
подлежи на обжалване. Обжалването на постановлението не спира събирането на равностойността, но
съдът може да постанови спирането. Съдът разглежда жалбата в открито заседание с призоваване на
длъжника и взискателя. Решението подлежи на обжалване пред апелативния съд, чието решение не
подлежи на обжалване.
2) Въвод във владение. Лицето, на което е присъден имот, се въвежда във владение. Съдебният
изпълнител насрочва ден и час за въвода и уведомява страните. Протоколът се изготвя от съдебния
изпълнител на самото място. Ако длъжникът не напусне доброволно имота, той се отстранява принудително.
Ако съдебният изпълнител намери присъдения недвижим имот във владение на трето лице и ако се увери,
че това лице е придобило владението на имота след завеждане на делото, по което е издадено
изпълняваното решение, той въвежда взискателя във владение на имота. В протокола съдебният
изпълнител посочва начина, по който се е уверил, че третото лице е придобило владението след
завеждането на делото. Ако третото лице заявява върху присъдения имот права, които изключват правата на
взискателя, съдебният изпълнител отлага изпълнението и дава на третото лице тридневен срок да поиска от
районния съд спиране на изпълнението. С молбата за спирането третото лице трябва да представи писмени
доказателства за претендираното от него право върху имота. Молбата се разглежда в открито заседание с
призоваване на взискателя, длъжника и третото лице. Ако съдът я прецени за основателна, той спира
изпълнението и дава на третото лице едноседмичен срок да предяви иск в надлежния съд. Ако в дадения
срок третото лице не предяви иск, по искане на взискателя спирането се отменя.
191

lOMoARcPSD|4574750
Когато изваденото от владение лице по какъвто и да е начин самоволно си възвърне владението върху
имота, съдебният изпълнител по искане на взискателя отново го изважда от него. Лицето носи и наказателна
отговорност по чл. 323 от НК.
80. Защита на длъжника, взискателя, наддавача и на третите лица в изпълнителния

процес при процесуална и материалноправна незаконосъобразност на процеса.
Имуществена отговорност по чл. 441 ГПК.
Защита чрез обжалване действията на съдебния изпълнител

В новият ГПК законодателят монава към нов подход – определя кои действие/бездействия се обжалват.
Взискателят обжалва:
1. Отказ на съдебният изпълниетл да извърши исканото действие. Стои въпроса по отношение на парични
вземания, когато длъжника иска изпълнението да е върху друго право.
2. Постановление на съдебия изпълнител за спиране или прекратяване на производството.
Длъжникът може да обжалва постановлението за глоба. Може да обжалва насочването на производството
към имущество, което счита за несеквестируемо. Длъжникът може да обжалва отнемане на движима вещ и
отстраняване от НИ, понеже не е бил уведомен за изпълнението. Длъжникъ трябва да бъде призован. За
взискателят не е казано, че може да обжалва ако не е бил призован.
При изпълнение за удовлетворяване на парични вземания, взискателят не може да обжалва отделни
процесуални действия. Обжалва се само постановлението за разпределение. Не се обжалва обявлението
ако не съдържа всички елементи, не може да се обжалва и обявяването на купувач. При недвижим имот се
обявява купувач, след това се дава срок и тогава е обявлението.
Обжалва се само постановлението – крайният акт. Активна легитимация:
1. наддавач – условието е внасяне на задатъка. Целта е наддавачът да участва в състезателна процедура.
2. взискателят, който е участвал като наддавач. Той не е нужно да внася задатък.
3. длъжникът, когато наддаването не е надлежно или имуществото не е възложено на най-високата цена.
Тази хипотеза е характерна и за наддавача и взискателя.
Всяко нарушение на процедурата е основание за обжалване.
При отмяна на постановлението – нова продан. Според В.Попова това е погрешно, защото нова продан има
когато продажбата не е извършена както трябва.
За третото лице – обжалва при предаване на движима вещ, когато вещта е в третото лице, не е в длъжника,
както и при предаване на НИ третото лице владее имота при налагане на запор/възбрана. Когато обаче се
установи, че вещите са собственост на длъжника, жалбата на третото лице няма да се уважи. Въвод във
владение също може да се обжалва от трето лице.
Жалбата се подава до ОС, чрез съдебният изпълнител. Срокът е преклузивен, който тече от извършване на
действието, ако знае.
Съдебният изпълнител не мотивира действията си. Има становище по жалбата. Съобщение на противната
страна – 3 дни за възражение, изтече ли – съдебният изпълнител изпраща в ОС жалбата, възражението, ако
има, и копие от делото. По правило обжалването не спира изпълненито. Когато жалбата е от страните, се
разглежда в закрито заседание, а когато е подадена от трето лице – в открито заседание. Решението на ОС
не е обжалваемо – окончателно е.
Когато се обжалва разпределението – жалбата се разглежда в открито заседание. Спира се
разпределението. Решението на ОС се обжалва пред АС.
При изпълнение за предаване на движима вещ, когато вещта не е у длъжника, съдебният изпълнител
определя равностойността й с постановление. Постановлението се обжалва пред ОС, разглежда се в
открито заседание. Решението на ОС се обжалва пред АС.
Защита на длъжника
При защитата по исков ред разграничаваме: защита на длъжника, защита на конкуриращ взискател, защита
на трети лица при изшълнение на парични притезания върху чужда вещ и при въвод във владение.
Общото правило за защитата на длъжника се съдържа в Чл. 439. (1) Длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението. Длъжникът оспорва самото вземане, което се удпвлетворява по време на изпълнителния
процес. Предмет на иска – вземането, което се удовлетворява. При изпълняемото право се проявява
192

lOMoARcPSD|4574750
функцията на защита-санкция в ИП – цели се да се удовлетвори принудително едно право. Това право

трябва да е съществуващо. В производството по издаване на изпълнителен лист съществуването на правото
не може да се проверява.
Защитата на длъжника чрез иск може да се осъществи чрез предявяване на иск съобразно чл. 439 (2) Искът
на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Това важи при т. нар. обикновено съдебно
решение. Чл. 439 (2) е аргумент за преклузивното действие на СПН.
По отношение на другите решение – неприсъствено по чл. 238 – ответникът може да предяви иск съгласно
чл. 240 (2) Страната, срещу която е постановено неприсъствено решение, може да предяви с иск същото
право или да го оспори, когато се намерят нововъзникнали, новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да й бъдат известни при решаването му
или с които не е могла да се снабди своевременно. При постановяването не се провежда съдебно дирене и
чл. 439 (2) се тълкува във връзка с чл. 240 – могат да служат като основание на този иск и факти, които са
му били известни, но е не могъл да представи по време на процеса.
Решение при признаване на иска – в този случай няма пълно приложение чл. 439 (2) – решението е въз
основа на изрично признание, не се мотивира. Във всички случаи факти, които са настъпили след
признанието на иска могат да бъдат основание за оспорване на вземането. По отношение на факти, които са
съществували, но не са могли да му бъдат известни има противоречие в практиката – би трябвало да се
преклудира възможността за иск въз основа на тези новооткрити факти, а защитата се дава чрез отмяна на
влязло в сила решение по Чл. 303. (1) Заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила
решение, когато: 1. се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение
за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се
снабди своевременно; Другото разбиране е, че институтът прилича на неприсътвеното решение и искът
следва да може да се основава на нововъзникнали, новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да й бъдат известни при решаването му
или с които не е могла да се снабди своевременно.
Влязлото в сила съдебно решение – по реда на отмяна на влязло в сила решение по чл. 303, т.1.
Невлязло в сила решение на въззивен съд – исковия процес, в който се постановява това решениее висящ.
Иск за оспорване на вземането е недопустим, а длъжникът следва да се брани чрез обжалване пред ВКС.
Жалбата не спира изпълнението, но ВКС може да постанови спиране на принудителното изпълнение, ако се
представи надлежно обезпечение. Решението влиза в сила след издаване на решение, жалбата е
отхвърлена или въззивното решение не подлежи на касация.
Заповедта за изпълнение:
1. Когато е издадена въз основа на чл. 410 – след като заповедта за изпълнение влезе в сила може да се
издаде ИЛ.
2. Издадена въз основа на чл. 417 – съдът заедно със заповедта за изпълнение издава и ИЛ. В срока в
поканата за доброволно изпълнение – двуседмичен – може да се подаде възражение, с което да се оспори
вземането и длъжникът не трябва да предявява иск. Когато няма възражение – Чл. 424. (1) Длъжникът може
да оспори вземането по исков ред, когато се намерят нововъзникнали, новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до
изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. (2)
Искът може да бъде предявен в тримесечен срок от деня, в който на длъжника е станало известно новото
обстоятелство, или от деня, в който длъжникът е могъл да се снабди с новото писмено доказателство, но не
по-късно от една година от погасяване на вземането. – отрицателен установителен иск на длъжника. В
заповедното производство не се провежда съдебно дирене – да се установи, че вземането е безспорно. С
исковете по чл. 424 се ограничава основанието, на което може да бъде предявен иск – преклузивно
действие на непредявяването на възражение. В тези случаи ще се приложи чл. 424, а не чл. 439 (2).
Първоинстанционно решение, на оето е допуснато предварително изпълнение – чл. 242 (1) Съдът
постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда издръжка, възнаграждение и
обезщетение за работа. (2) Съдът може да допусне по искане на ищеца предварително изпълнение на
решението и когато:1. присъжда вземане, основано на официален документ;2. присъжда вземане, което е
признато от ответника;3. от закъснението на изпълнението може да последват значителни и непоправими
193

lOMoARcPSD|4574750
вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или значително би се затруднило.(3) В
случаите по ал. 2 съдът може да задължи ищеца да представи предварително надлежно обезпечение.
Исковия процес е висящ. Длъжникът ще се защити чрез въззивно и касационно обжалване и не се допуска
иск по чл. 439 (2).
Предявяването на исковете по чл. 439 (2), чл. 424 и чл. 240 (2) не води до спиране на изпълнителния процес.
По реда на обезпечителния процес длъжникът може да поиска обезпечаване на отрицателния
установителен иск чрез спиране на изпълнението. За да допусне съдът тази мярка, длъжникът трябва да
предостави убедителни писмени доказателства в подкрепа на иска или надлежно обезпечение.
В случаите на отмяна по чл. 303 – подаването на молба не води до спиране. ВКС може да спре
изпълнението. Освен това ако ВКС отмени решението, трябва да спре изпълнителното производство. При
касационното обжалване важи същото – ВКС ще спре изпълнението, ако се представи надлежно
обезпечение. Ако отмени решението следва да се спре изпълнението.
При обжалването на решение, при което е допуснато предварително изпълнение обжалването не спира
изпълнението. Ако въззивния съд отмени решението, трябва да го спре.
Защита на конкуриращ взискател
По реда на исковия процес може да се защити конкуриращ взискател. Когато има изпълнение на парични
вземания и в това изпълнително производство са се присъединили кредитори с цел всеки от тях да се
удовлетвори от кое да е имуществено право на длъжника, и когато сумата не е достатъчна, се разпределя
по правилата на чл. 136 ЗЗД. Искът за защита на конкуриращ взискател е по Чл. 464. (1) Когато един от
взискателите оспорва съществуването на вземането на друг кредитор, той трябва да предяви иск срещу него
и длъжника. – задължителна процесуална легитимация. Предявяването на иска спира предаването на
сумата, определена за кредитора с оспореното вземане. Ако искът не бъде предявен в едномесечен срок от
разпределението, сумата се предава на взискателя. – срокът е преклузивен, тече от предявяване на
разпределението. (2) Искът може да бъде основан и на факти, които предхождат приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът е типичен
отрицателен установителен. Лигитимацията на оспорващия взискател е типична, защото този кредитор
оспорва чуждо вземане, чрез този отрицателен установителен иск брани своята правна възможност да се
удовлетвори от съответното имуществено право на лъжника в този изпълнителен процес, без да се
конкурира. Често този иск се нарича иск на действителния срещу привидния кредитор, но това не е така,
това е иск на конкуриращия взискател, не е задължително да се твърди привидна сделка. Ищецът не е
обвързан от влязлото в сила решение между кредитора и длъжника. Може да го предяви въз основа на
факти, съществували по време на процеса, без да доказва дали са били известни. Това се отнася и за
защита по исков ред.
Друга защита на конкуриращ взискател е обжалване на разпределението чрез жалба в тридневен
преклузивен срок от предявяване на разпределението. Жалбата е до ОС, спира изпълнението – основна
разлика от останалите жалби. Съдебния изпълнител може да извърши плащането след влизане в сила на
разпределението. Чрез жалбата не може да се оспорва самата ипотека или вземането и т.н. Това може да
стане по реда на исковия проце. Характерно за исковете по чл. 464 е, че спират изпълнението.
Защита на трети лица при изпълнение на парични притезания върху чужда вещ
Защитата на трети лица при изпълнение на парични притезания върху чужда вещ се осъществява чрез иск
по Чл. 440. (1) Всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви иск, за да
установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на
длъжника. (2) Искът се предявява срещу взискателя и длъжника. – задължително необходимо другарство, за
да се установи, че вещта не е на длъжника. (3) Взискателят отговаря при условията на чл. 45 от Закона за
задълженията и договорите за вредите, причинени на трети лица чрез насочване на изпълнението върху
имуществото, което им принадлежи. (стар чл. 336) Проф. Ж. Сталев смята, че това е отрицателен
установителен иск - правата, които третото лице твърди, само го легитимират, но не са предмет, според В.
Попова те са и предмет на делото. Иск, който се предявява по време на висящ исков процес не спира
изпълнението, но по реда на обезпечителния процес в рамките на исковия може да се постанови спиране на
изпълнението.
Тези искови процеси не са част от изпълнителния процес. Те са типични искове, съпътстват изпълнителния и
целят материалноправната законосъобразност на изпълнителния процес. Провеждат се по правилата на
194

lOMoARcPSD|4574750
исковия процес.
Защита на трети лица при въвод във владение
Ако взискателят намери в недвижимия имот, когато изпълнява притезание за предаване на недвижим имот,
лице, което владее имота преди предявяването на иска и вписване на исковата молба, не може да извърши
въвов във владение. Третото лице трябва да се брани със жалба, а ако изпусне срока трябва да се защитава
с владелчески или ревандикационен иск.
Ако съдебния изпълнител намери в имота трето лице, което владее след предявяване на иска, може да
извърши въвод във владение. В протокола трябва да опише как се е убедил за факта от кога владее имота
Чл. 226. (1) Ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото
следва своя ход между първоначалните страни.
(2) Приобретателят може да встъпи или да бъде привлечен в делото като трето лице. Той може да замести
своя праводател само при условията на чл. 222.
(3) Постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, с
изключение на действията на вписването, когато се отнася за недвижим имот (чл. 114 от Закона за
собствеността), и за придобиване на собственост чрез добросъвестно владение (чл. 78 от Закона за
собствеността), когато се отнася за движими вещи.
Не само СПН, но и изпълнителната сила има действие спрямо третото лице. То може да предявява свои
права, които изключват правата на взискателя, ако те съществуват отпреди вписването на исковата молба
или ако е придобил от трето лице.
Оспорването не спира изпълнението, но съдебния изпълнител трябва да отложи въвода като даде
тридневен срок на третото лице да поиска от РС спиране на изпълнението. Дава се едномесечен
преклузивен срок, в който третото лице да предяви своите права по исков ред – установителен иск срещу
взискателя и длъжника – необходимо другарство. Това е типичен исков процес, съпътстващ изпълнителния,
но не е част от него, води се по правилата на исковия процес. Изпълнителния процес се съпътства от тези
искове, но той не ги акумулира. Чрез тези искове се осъществява защита на правата на субекти, които
твърдят или оспорват субективни права и чрез тях се цели материалноправна законосъобразност на
изпълнителния процес.
Връзката между двата процеса е в друго отношение – за да не се бави ненужно изпълнителния процес, при
голяма част от исковете не се спира изпълнението. Изключение – иск на конкуриращ взискател и на трето
лице при въвод във владение се спира, даже преди да се предяви иска изпълнението трябва да се спре.
Когато ищецът успее да докаже вероятната основателност на своя иск и/или представи надлежно
обезпечение – може да се постанови спиране на изпълнението по реда на обезпечителния процес.
Имуществената отговорност по чл. 441 от ГПК препраща към общата отговорност по чл. 45 от ГПК.
81. Обща характеристика на несъстоятелността. Откриване на производство по

несъстоятелност. Решение за обявяване на неплатежоспособността и последиците
му. Попълване на масата на несъстоятелността и предявяване на вземанията.
Идеята за несъстоятелността възниква в Италия. Първата кодификация на материята се създава през 17в.
във Франция. В България първият режим исторически се създава със създаването на стария ТЗ и
съществува в периода на неговото действие от 1989-1951 г. В по-нови времена с Указ 56 се създава уредба
на несъстоятелността, която е много несъвършена и просъществува до 1994, когато е приета част V на ТЗ
“Несъстоятелност”. От тогава до сега режимът е в тази част V. В момента уредбата на несъстоятелността е
уредена в чл. 607-760 ТЗ.
Терминът “несъстоятелност” има няколко значения:
1) Правен институт съвкупност от правни норми, които уреждат отношенията в случай, че търговец не може
да плаща търговските си и някои други задължения. Този институт съдържа норми на материалното и на
процесуалното право.
2) Състояние, при което търговецът е загубил търговското си качество, търговската дейност е прекратена и
той не може да се разпорежда с търговското си предприятие.
3) Производство – динамичен фактически състав. Това е фактически състав, при който съществува
поредица от юридически факти като последица на всеки предходен юридически факт са тези след него, т.е.
всеки предхождащ юридически факт поражда следващия. Като производство несъстоятелността е съдебно
195

lOMoARcPSD|4574750
производство, в което съдът има много важно място.

Несъстоятелността е производство на универсално принудително изпълнение, насочено към съразмерно
удовлетворяване на кредиторите на търговеца, към които е неплатежоспособен или свръхзадължен.
Съдебните производства най-общо биват 3 вида:
1) искови производства (решава се правен спор)
2) изпълнителни производства и
3) обезпечителни производства (свързано с гарантиране на права).
Несъстоятелността е способ за универсално принудително изпълнение, защото кредиторите действат
колективно, а не по пътя на индивидуалното преследване на длъжника. Съдебно производство е тъй като в
него участва съд.
Производството по несъстоятелност има за цел да осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите и
възможност за оздравяване предприятието на длъжника. В производството по несъстоятелност се вземат
предвид интересите на кредиторите, длъжника и неговите работници.
Производство по несъстоятелност се открива за търговец, който е неплатежоспособен. Освен при
неплатежоспособност производство по несъстоятелност се открива и при свръхзадълженост на дружество с
ограничена отговорност, акционерно дружество или командитно дружество с акции.
Неплатежоспособен е търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо парично
задължение по търговска сделка или публичноправно задължение към държавата и общините,
свързано с търговската му дейност, или задължение по частно държавно вземане.
Неплатежоспособността се предполага, когато длъжникът е спрял плащанията. Неплатежоспособност може
да е налице и когато длъжникът е платил или е в състояние да плати частично или изцяло само вземанията
на отделни кредитори.
Производство по несъстоятелност се открива и за лице, което прикрива търговска дейност чрез
неплатежоспособен длъжник.
Едновременно с откриването на производството по несъстоятелност за търговското дружество се смята за
открито и производството по несъстоятелност за неограничено отговорния му съдружник.
Производство по несъстоятелност се открива и за:
1) починал или за заличен в търговския регистър едноличен търговец, ако преди смъртта, съответно преди
заличаването, той е бил неплатежоспособен
2) починал или заличен в търговския регистър неограничено отговорен съдружник
3) неплатежоспособно търговско дружество в ликвидация
В случаите по ал.1 и 2 искането за откриване на производство по несъстоятелност може да бъде направено
в едногодишен срок от смъртта, съответно от заличаването в търговския регистър.
Не се открива производство по несъстоятелност за търговец-публично предприятие, което упражнява
държавен монопол или е създадено с особен закон. Производство по несъстоятелност на банка и
застраховател се извършва по ред, определен в отделен закон.
Съд по несъстоятелността е окръжният съд по седалището на търговеца към момента на подаване на
молбата за откриване на производство по несъстоятелност. Постановените от окръжните съдилища решения
и определения подлежат на обжалване по общия ред на ГПК. Съдът образува делото в деня на подаване на
жалбата или най-късно на следващия работен ден и постановява акта си в 14-дневен срок от датата на
заседанието, в което е приключило разглеждането на делото.
Масата на несъстоятелността обхваща:
1) имуществените права на длъжника към датата на решението за откриване на производството по
несъстоятелност;
2) имуществените права на длъжника, придобити след датата на решението за откриване на производството
по несъстоятелност.
В имуществото на длъжника - едноличен търговец, се включват и една втора част от вещите, правата върху
вещи и паричните влогове - съпружеска имуществена общност. В имуществото на неограничено отговорния
съдружник се включва и 1/2 част от вещите, правата върху вещи и паричните влогове - съпружеска
имуществена общност.
Несеквестируемото имущество на длъжника и неограничено отговорния съдружник не се включва в масата
на несъстоятелността.
Недействително по отношение масата на несъстоятелност е прекратяването или делбата на съпружеската
имуществена общност, както и определянето на по-голям дял, ако е станало в срок от 6 месеца преди
началната дата на неплатежоспособността до приключване на производството по несъстоятелност. Масата
на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника по търговски и
нетърговски вземания. В производството по несъстоятелност чуждестранните кредитори имат равни права с
местните.
По молба за откриване на производство по несъстоятелност, подадена от длъжника, държавна такса
предварително не се събира. Тя се събира от масата на несъстоятелността при разпределението на
имуществото.
Производство по несъстоятелност се открива по подадена до съда писмена молба от длъжника,
съответно от ликвидатора или от кредитор на длъжника по търговска сделка, както и от Агенцията за
държавни вземания за публичноправно задължение към държавата или общините, свързано с търговската
дейност на длъжника или задължение по частно държавно вземане. Длъжник, който стане
196

lOMoARcPSD|4574750
неплатежоспособен или свръхзадължен, е длъжен в 30-дневен срок да поиска откриване на производство по

несъстоятелност. Молбата се подава от длъжника, негов наследник, орган на управление или представител,
съответно ликвидатор, на търговско дружество или неограничено отговорен съдружник.
Прокуристът е длъжен в 7-дневен срок да уведоми писмено търговеца за неплатежоспособността.
Когато молбата се подава от пълномощник, се изисква изрично пълномощно. При неизпълнение на
задължението за заявяване лицата отговарят солидарно пред кредиторите за вредите, причинени от
забавата.
Подаването на молба за откриване на производство по несъстоятелност от кредитор прекъсва давността
относно вземането, на което молителят основава молбата си. Давността спира да тече, докато трае
производството по несъстоятелност. Молба за откриване на производство по несъстоятелност, подадена от
длъжник, съответно от ликвидатор, се разглежда от съда по несъстоятелността незабавно в закрито
заседание. Молба за откриване на производство по несъстоятелност, подадена от кредитор, се разглежда от
съда в заседание при закрити врата с призоваване на длъжника и молителя, най-късно в 14-дневен срок от
подаването на молбата. До приключване на първото заседание по делото, образувано по молба на
кредитор, в производството могат да се присъединяват други кредитори, да се правят възражения и да се
представят писмени доказателства. Съдът образува делото в деня на подаването на молбата и обявява
делото за решаване най-късно в тримесечен срок от образуването му.
Когато констатира неплатежоспособност, съответно свръхзадълженост, съдът с решението си:
-обявява неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността и определя началната й дата;
-открива производството по несъстоятелност;
-назначава временен синдик;
-допуска обезпечение чрез налагане на запор, възбрана или други обезпечителни мерки;
-определя датата на първото събрание на кредиторите не по-късно от един месец от постановяване на
решението.
Решението за откриване на производство по несъстоятелност действа по отношение на всички.
Съдът отхвърля молбата, когато установи, че затрудненията на длъжника са временни или че той разполага
с имущество, достатъчно за покриване на задълженията, без опасност за интересите на кредиторите.
Производството по несъстоятелност се смята за открито от датата на решението.
Попълване масата на несъстоятелността. Дял или вноска, неизплатени или невнесени от съдружник с
ограничена отговорност, се събират от синдика за попълване масата на несъстоятелността.
Синдикът може да прекрати всеки договор, по който е страна длъжникът, ако той не е изпълнен изцяло или
частично. При прекратяване на договора синдикът отправя предизвестие от 15 дни. По искане на
насрещната страна синдикът отговаря в 15-дневен срок дали запазва действието на договора или го
прекратява. При липса на отговор се смята, че договорът е прекратен. При прекратяване на договора
насрещната страна има право на обезщетение за претърпените вреди.
Кредитор може да извърши прихващане със свое задължение към длъжника, ако преди датата на
решението за откриване на производство по несъстоятелност двете задължения са съществували и са били
насрещни и еднородни и вземането му е било изискуемо. Ако вземането му е станало изискуемо по време
на производството по несъстоятелност или в резултат на решението за обявяване в несъстоятелност, както
и ако еднородността на двете задължения е настъпила в резултат на това решение, кредиторът може да
извърши прихващане едва след настъпване на изискуемостта, съответно еднородността.
Изявлението за прихващане се отправя до синдика.
При опасност от разпиляване, унищожаване или укриване на имущество съдът по несъстоятелността може
да разпореди запечатване на помещения, оборудване, превозни средства и други, в които се съхраняват
вещи на длъжника. Не се запечатват обитаеми жилища и помещения, необходими за продължаване на
дейността на длъжника или за съхраняване на подлежащи на бързо разваляне вещи. Запечатването се
извършва от частен съдебен изпълнител. Протоколът за извършените действия се изпраща на съда.
82. Оздравително производство. План за оздравяване. Съдържание. Легитимация и

срок за предявяване. Разглеждане и приемане на плана от събранието на
кредиторите. Утвърждаване на оздравителния план от съда.
Последици.прекратяване на производството при утвърден от съда оздравителен
план. Възобновяване на производството при неизпълнение на утвърдения план.
Оздравяване.
1. Общи бележки. Производството по оздравяване е част от производството по несъстоятелност. То е
включено в производството по несъстоятелност и това е основната разлика между сегашния режим на
несъстоятелността и режима по стария ТЗ. Тогава предпазният конкордат не е бил част от производството
по несъстоятелност и не е било задължително да се премине през него.
2.Основното предназначение на оздравителното производство е кредиторите да се удовлетворят не от
осребреното имущество на длъжника, а от приходите от неговата дейност. Това е идея съвършено различна
от осребряването. За да се оздрави предприятието трябва да се изпълнява оздравителен план. Не е ясно
197

lOMoARcPSD|4574750
каква е същността на оздравителния план, може да се приеме, че от една страна планът има характер на
спогодба - многостранна сделка), а от друга страна планът е свързан и с решение на съда, с което той се
потвърждава. Затова може да се приеме, че оздравителният план наподобява съдебна спогодба – уговорено
от съда споразумение между кредиторите.
3. Лица, които могат да предложат оздравителен план:
1) длъжникът;
2) синдикът;
3) кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от обезпечените вземания и кредиторите, които притежават
най-малко 1/3 от необезпечените вземания;
4) съдружниците, съответно акционерите, които притежават най-малко 1/3 от капитала на дружеството
длъжник;
5) неограничено отговорен съдружник;
6) двадесет на сто от общия брой на работниците и служителите на длъжника.
Кредиторите по чл. 616, ал. 2 не могат да предложат оздравителен план, тъй като нямат интерес.
4. Може да се предложи повече от един план или един план да се предложи съвместно от няколко лица,
които имат право да предлагат планове. Законът обаче урежда преклузивен срок за предлагане на плана –
най-късно 1 месец от датата на обнародване на определението на съда, с което се приема списъкът на
приетите вземания.Целта на това правило е да се мотивират заинтересованите лица да предложат план.
5. Съдържание на плана – реквизити според чл. 700:
1) степента на удовлетворяване на вземанията, начина и времето за плащане на кредиторите от всеки
клас, както и гаранции за изпълнение на оспорените неприети вземания - предмет на висящи съдебни
производства към датата на предлагането на плана. Това е разпоредба, изменена с последните
изменения на ТЗ като е добавена гаранция за оспорените вземания.
2) условията, при които съдружниците в събирателно или командитно дружество се освобождават
напълно или частично от поетите задължения – тази разпоредба има приложение само за СД и КД;
3) степента на удовлетворяване, което получава всеки клас кредитори в сравнение с това, което би
получил при разпределение на имуществото по предвидения от закона ред. Това е вторият важен елемент
от оздравителния план (след този по т.1). От плана ясно трябва да се види как ще бъдат удовлетворени
кредиторите в сравнение с осребряване на имуществото. Само със съгласие на кредиторите те могат да
получат по-малко с оздравителния план отколкото при осребряване.
4) гаранциите, които се дават на всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на плана – става дума
за механизми, по които кредиторите ще бъдат удовлетворявани, а не за банкови гаранции, залози или
ипотеки.
5) управленските, организационните, правните, финансовите, техническите и другите действия за
осъществяването на плана – трябва да се каже ако се предвижда продажба на активи как ще стане това,
как ще се провежда мениджмънта, какви сделки ще се сключват и т.н.
6) влиянието на плана върху заетостта на работниците и служителите на длъжника – обикновено при
всяко оздравително производство броят на работниците и служителите намалява.
Планът може да съдържа и фактически елементи – може да се предвиди продажба на цялото предприятие
или на част от него. В този случай оздравителното производство ще тангира с осребряването. Възможно е
да се предвиди, че кредиторите ще станат съдружници или акционери като апортират вземанията си. Може
да се уговорят и други способи за погасяване на задълженията – новация, опрощаване, даване вместо
изпълнение. Планът трябва да се придружава и от пазарна оценка на имуществото. Ако се предвижда
продажба на предприятието или част от него към оздравителния план трябва да има проекто-договор
(предварителен договор, с подпис на купувача).
6. Съдът проверява плана за законосъобразност. Ако оздравителният план отговаря на изискванията на
закона. съдът го допуска до разглеждане от събранието на кредиторите. Събранието на кредиторите трябва
да се проведе не по-късно от 45 дни след датата на обнародване на определението на съда за допускане на
плана. Това определение подлежи на обнародване в ДВ. Ако планът не е законосъобразен съдът дава
7дневен срок за отстраняване на нередностите.
7. Събранието на кредиторите може да одобри плана. При одобряването на плана гласуват само
кредиторите с одобрени вземания и такива, чиито вземания са спорни, но подкрепени с писмени
доказателства. Гласуването става по класове,които са определени от закона:
1) кредитори с обезпечени вземания и кредитори с право на задържане;
2) кредитори по чл. 722, ал. 1, т. 4, т.е. кредитори на разноските по несъстоятелността, в закона е
определено кои вземания са разноски;
3) кредитори по чл. 722, ал. 1, т. 6, т.е. кредитори с публично-право
4) кредитори с необезпечени вземания;
5) кредитори по чл. 616, ал. 2.
Гласуването може да се извърши и неприсъствено, чрез писмено пълномощно с нотариална заверка на
подписите. Всеки клас гласува и, за да бъде приет плана трябва да гласува обикновено мнозинство от
размера на вземанията. Едновременно с плана от събранието на кредиторите се приема и оценката на
имуществото, която трябва да го придружава. Ако тази оценка не бъде приета планът не се разглежда. Това
е ново изискване до сега в самият план се е давала оценка, но тя се е представяла от този, които изготвя
плана.
198

lOMoARcPSD|4574750
8. За да бъде прието оздравителния план той трябва да отговаря на следните изисквания:

1) Всички класове кредитори да са гласували. Новото изискване е, че за да бъде приет плана е необходимо
за него да са гласували кредитори с повече от половината вземания. Ако планът предвижда непълно
плащане, то поне един клас с непълно плащане трябва да го е одобрил.
2) Всички кредитори от съответния клас трябва да са поставени при равни условия, различия може да има
само по писмено съгласие на ощетените кредитори. Когато има привилегировани кредитори редът за
удовлетворяването им се определя от датата на вписване. Това изискване се отнася за хирогарфарните
кредитори.
3) Ако има несъгласен с плана кредитор на него трябва да се осигури плащане като при осребряване на
имуществото.
4) Планът не може да предвижда кредитор да получи повече от дължимото му.
5) Планът трябва да отговаря на още 2 условия, които Калайджиев не разглежда: 1) да не се предвижда
получаване на доход от съдружник или акционер до окончателното изплащане на задълженията към
класа кредитори, чиито интереси са засегнати от плана; 2) да. не се предвижда издръжка на едноличен
търговец, неограничено отговорен съдружник и на семействата им, по-голяма от определената от
съда до окончателното изпълнение на задълженията към класа кредитори, чиито интереси са
засегнати от плана.
Ако всички тези условия са на лице съдът утвърждава оздравителния план с решение. Това решение по
съществото си не е правораздавателен акт, защото съдът не се произнася по правен спор и не може да
измени вече приетия план. Съдът извършва проверка единствено за законосъобразност. Решението на съда
подлежи на двуинстанционно обжалване – пред апелативен съд и пред ВКС.
Възможно е както вече беше казано да има няколко плана. За тяхното утвърждаване от съда в закона има
специални правила – чл. 704, ал. 2: Ако са приети няколко плана, утвърждава се планът, за който са
гласували кредитори с повече от половината от общия размер на приетите вземания. Ако той не може
да бъде утвърден, се утвърждава планът, приет от класовете кредитори, чиито интереси са увредени
в най-голяма степен. Според Калайджиев тук законодателят се е объркал, защото за втория план не може
да са гласували повече от половината вземания.
9. Действие на плана:
1) Утвърденият от съда оздравителен план е задължителен както за длъжника, така и за всички кредитори,
чиито вземания са възникнали преди дата на решението за откриване на производството по
несъстоятелност. Той е задължителен и за онези кредитори, които са гласували срещу него и за онези, които
не са присъствали на събранието на кредиторите.
2) Утвърдения план има преобразуващо действие при частично опрощаване, новация и т.н.
3) Поръчителите и лицата, които са учредили залог или ипотека за обезпечаване на задължение на
длъжника, както и солидарно задължените с него лица, с изключение на тези по чл. 610, не могат да се
ползват от предвидените с плана облекчения, тъй като те са 3ти за плана лица.
4) С последните изменения законът предвижда към плана да се представи предварителен договор с подпис
от купувача. Ако планът е утвърден от съда окончателния договор трябва да се сключи в 1месечен срок от
влизане в сила не решението за одобряване на плана. Ако не се сключи договор в нов 1месечен срок и
продавачът и купувачът имат право на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като компетентен съд е съдът по
несъстоятелността. Ако договорът все пак не се сключи съдът възобновява производството по
несъстоятелност и обявява длъжника в несъстоятелност. В случай, че се продава цялото предприятие или
част от него извършените от купувача действия на разпореждане преди окончателното плащане на цената
са недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността.
5) Ако оздравителният план е одобрен от съда, то се прекратява и производството по несъстоятелност, но
ако решението на съда бъде отменено от по-горна инстанция не може да има ново оздравително
производство.
10. Ако длъжникът не изпълни плана производството по несъстоятелност следва да се възобнови.
Легитимирани да искат възобновяване са:
1) кредиторите чиито вземания са преобразувани с него и представляват не по-малко от 15 на сто от общия
размер на вземанията;
2) синдикът при несключване на договора за продажба.
Ако производството бъде възобновено, това няма обратно действие към опрощаването, новацията или
частичната продажба. Възобновяването води до тежки последици за длъжника – не може да има ново
оздравително производство.
83. Обявяване в несъстоятелност. Решение за обявяване в несъстоятелност.

Осребряване и разпределяне на осребреното имущество. Приключване и
възобновяване на производството по несъстоятелност.
Съдът обявява длъжника в несъстоятелност, ако в предвидения от закона срок не е бил предложен план
по или предложеният план не е бил приет или утвърден.
С решението за обявяване в несъстоятелност съдът:
1) обявява длъжника в несъстоятелност и постановява прекратяване дейността на предприятието
199

lOMoARcPSD|4574750
2) постановява обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника

3) прекратява правомощията на органите на длъжника - юридическо лице
4) лишава длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на
несъстоятелността
5) постановява започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, и
разпределение на осребреното имущество.
Решението за обявяване в несъстоятелност действа по отношение на всички. To се вписва в търговския
регистър. Решението за обявяване в несъстоятелност подлежи на обжалване в 7-дневен срок от
вписването в търговския регистър. Решението подлежи на незабавно изпълнение. От момента на вписване
в търговския регистър на решението за обявяване в несъстоятелност се смятат за възбранени недвижимите
имоти, съответно за запорирани движимите вещи и вземанията на длъжника по отношение на трети
добросъвестни лица.
Осребряване и разпределяне на осребреното имущество . Недвижимите и движимите вещи като цяло
или в обособени части, вещните и другите имуществени права от масата на несъстоятелността се
превръщат в пари за плащане на задълженията на длъжника. Продажбата на имуществените права от
масата на несъстоятелността се извършва от синдика след разрешение на съда. По предложение на
синдика и съобразно решението на събранието на кредиторите съдът по несъстоятелността разрешава
продажба на вещите и имуществените права, на обособени части или на отделни имуществени права.
Синдикът изготвя обявление за продажбата, в което посочва данни за длъжника, описание на имуществото,
реда и начина на продажба, мястото и деня, в който ще се извърши продажбата, крайния срок за приемане
на предложенията в рамките на деня и оценката на имуществото, което ще се продава. Синдикът поставя
обявлението на видно място в сградата на общината по седалището на длъжника и в сградата по адреса на
управление на длъжника в срок не по-кратък от 14 дни преди посочения в обявлението ден и съставя
протокол за това. Синдикът представя за публикуване обявлението за продажба в специален бюлетин на
Министерството на икономиката в срок 14 дни преди посочения в обявлението ден за продажба. Продажбата
се извършва в канцеларията на синдика или по адреса на управление на длъжника.
За участие в наддаването се внася задатък 10 на сто върху оценката. Всеки наддавач посочва
предложената от него цена с цифри и думи и подава предложението си с квитанцията за внесения задатък в
запечатан плик. Предложенията се отразяват по реда на постъпването им във входящ регистър.
Веднага след изтичането на срока синдикът обявява постъпилите наддавателни предложения в
присъствието на явилите се наддавачи, за което съставя протокол. В протокола се вписват наддавачите и
наддавателните предложения по реда на отварянето на пликовете. За купувач на имущественото право се
счита този наддавач, който е предложил най-висока цена. Ако най-високата цена е предложена от повече от
един наддавач, купувачът се определя от синдика чрез незабавен търг чрез явно наддаване в присъствието
на явилите се наддавачи. Обявяването на купувача се извършва от синдика в протокола, който се подписва
от него и от явилите се наддавачи.
Длъжникът, неговият представител, синдикът, както и лицата, посочени в чл.185 от ЗЗД, нямат право да
участват в наддаването. Когато имущественото право е купено от лице, което е нямало право да наддава,
продажбата е недействителна. Купувачът трябва в срок 5 дни от приключване на продажбата да внесе
предложената от него цена, като приспадне внесения задатък.
Когато лицето, обявено за купувач, внесе своевременно дължимата сума, съдът с постановление му възлага
вещта или правото в деня, следващ деня на плащането. От датата на издаване на постановлението за
възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имущественото право.
Постановлението за възлагане, издадено от съда, може да се обжалва пред апелативния съд от участвалите
в търга и от длъжника. Купувачът на движими вещи става техен собственик, независимо от това дали са
принадлежали на длъжника. Купувачът се въвежда във владение на имущественото право от синдика въз
основа на влязлото в сила постановление за възлагане, както и на удостоверение за платените такси за
прехвърляне на имота и за извършеното вписване на същото постановление.
Разпределение на осребреното имущество се извършва, когато в масата на несъстоятелността се
наберат достатъчно парични средства. Синдикът изготвя сметка за разпределение на наличните суми между
кредиторите с вземания съобразно реда, привилегиите и обезпеченията. Когато паричните средства са
недостатъчни, за да се удовлетворят изцяло вземанията, те се разпределят между кредиторите от реда по
съразмерност.
Кредитор, който е предявил вземането си след извършено разпределение, се включва в следващите
разпределения без право на изравняване съобразно с вече платеното. След пълното плащане на
задълженията остатъкът от масата на несъстоятелността се предоставя на длъжника.
Приключване и възобновяване на производството по несъстоятелност. В срок не по-дълъг от един
месец след изчерпване на масата на несъстоятелността, с изключение на непродаваемите вещи, синдикът
представя на съда по несъстоятелността:
-отчет за своята дейност
-доклад за извършените разпределения на сумите, събрани при осребряването, и за останалите неплатени
вземания.
Съдът свиква заключително събрание на кредиторите в 14-дневен срок от получаване отчета на синдика.
На събранието се изслушва докладът за извършените разпределения на сумите, които са събрани при
осребряването, и за останалите неплатени вземания. Събранието взема решение и относно
200

lOMoARcPSD|4574750
непродаваемите вещи от масата на несъстоятелността. Производството по несъстоятелност се прекратява

с решение на съда, когато:
-са изплатени задълженията
-масата на несъстоятелността е изчерпана.
С решението съдът постановява заличаване на търговеца, освен ако са удовлетворени всички кредитори и е
останало имущество. Решението подлежи на обжалване в 7-дневен срок от вписването му в търговския
регистър. С прекратяване на производството по несъстоятелност се прекратяват правомощията на синдика.
Синдикът предава търговските книги и остатъка от имуществото на длъжника или на неговия управителен
орган. С прекратяване на производството по несъстоятелността се прекратява действието на общата
възбрана.
Прекратеното производство по несъстоятелност се възобновява с решение на съда, когато в срок от една
година след прекратяване на производството:
-се освободят суми, заделени за оспорени вземания
-се открие имущество, което не е било известно при прекратяване на производството по несъстоятелност.
Производството по несъстоятелност се възобновява по писмена молба на длъжника или на кредитор с
прието или установено по съдебен ред вземане. С решението за възобновяване на производството правата
на синдика и на комитета на кредиторите се възстановяват.
Възстановяването на правата на длъжника - едноличен търговец и неограничено отговорен съдружник,
заличава и отменя занапред последиците, които законът свързва с обявяването в несъстоятелност.
Възстановяват се правата на длъжник, който изплати напълно приетите в производството по
несъстоятелност вземания, заедно с лихвите и разноските по тях. Правата на длъжника се възстановяват и
без да е изплатил напълно всички задължения, когато несъстоятелността се дължи на неблагоприятно
изменили се стопански условия. Не се възстановяват правата на длъжник, осъден за банкрут.
Длъжникът подава писмена молба за възстановяване на правата до съда по несъстоятелността.
Към молбата се прилагат доказателства за изплащане на приетите в производството по несъстоятелност
вземания. Молба за възстановяване правата на починал длъжник се подава поне от един наследник.
Молбата за възстановяване се обявява в търговския регистър по делото на обявения в несъстоятелност
търговец. В едномесечен срок от обявяването в търговския регистър на молбата за възстановяване всеки
кредитор с прието или установено по съдебен ред вземане може да направи писмено възражение срещу
молбата за възстановяване.
Молбата за възстановяване и възраженията по нея се разглеждат в открито заседание с призоваване на
молителя и на възразилия кредитор. Решението на съда, с което се уважава молбата, не подлежи на
обжалване. Решението на съда, с което се отхвърля молбата за възстановяване на правата, подлежи на
обжалване от длъжника в 7-дневен срок. Влязлото в сила съдебно решение се вписва в търговския регистър
по делото на обявения в несъстоятелност търговец. Нова молба за възстановяване на правата може да се
подаде не по-рано от една година след влизане в сила на решението за отхвърляне на молбата.
84. Обезпечително производство. Цел и функции на обезпечаването на иска.

Обезпечаването на бъдещ и на предявен иск. Развитие и приключване на
производството.
Последната форма на защита наред с исковата и изпълнителната при накърняване на гражданските права е
обезпечителното производство. Формата на нарушение тук е застрашаване в бъдеще на реализацията
на едно субективно гражданско право. Обезпечителният процес влиза в ход, за да предотврати това.
Целта е да осигури, че
1) докато спорът е висящ, неоснователно отричаното право ще бъде осъществено или
2) да попречи да се осъществи неоснователно претендиралото право.
Средството срещу тези опасности е обезпечителното производство, което трябва да лиши ответника от
фактическа или правна възможност да предприеме промени в тази насока. Това съдът прави чрез
едностранни, властнически актове – обезпечителни мерки, чрез които навлиза в правната сфера на
ответника и му отнема правни възможности, които той има или му възлага задължения, които той няма.
Спрямо правните последици на решението, което осигурява, обезпечителната защита е с по-малък
интензитет както по трайност, така и по съдържание:
-по трайност – тя е привременна, т.е. важи докато е висящ исковият процес, чийто изход се очаква
-по съдържание – тя не навлиза така дълбоко в правната сфера на ответника, а цели само да подготви, да
осигури, но не и да осъществи търсената с иска защита.
Обезпечителното производство е уредено като самостоятелна форма на защита, но тя има правна връзка с
исковия и изпълнителния процес. С изпълнителния процес обезпечаването на иска предпоставя предстоящ
или висящ исков процес. Тя обезпечава осъществяването на бъдещото решение.
С изпълнителния процес обезпечителния иск служи, за да запази цялостта и принадлежността на обектите
на бъдещото изпълнение. Същевременно обезпечителния иск може да се яви и като средство за защита
срещу незаконен изпълнителен процес.
Правото за обезпечаването на иска е насочено към съда, а не към ответника. Съдът дължи да постанови
обезпечаване на иска, когато са налице предпоставките затова. Правото на обезпечаване на иска е право да
201

lOMoARcPSD|4574750
се получи надлежната обезпечителна мярка. Бъде ли тя постановена то се трансформира в право тя да се

приложи.
Обезпечителната мярка представлява защитата и санкцията, в които се състои обезпечението на иска.
Обезпечителната мярка се прилагат за защита на всички видове искове (осъдителен, конститутивен и
установителен). Най-често се използват възбрана на недвижим имот и запор на движими вещи за
обезпечаване на осъдителни искове. Още две от бланкетно посочените „други обезпечителни мерки” са
посочени в закона – спиране на изпълнението и спиране на МПС от движение.
Запора и възбраната стоят доста близко до запора и възбраната в изпълнителното производство. И те не
могат да се налагат върху несеквестируеми имуществени права. Лишават ответника от разпоредителна
власт, задължават го да пази вещта и т.н. Налагането на възбрана става чрез вписване на обезпечителна
заповед в книгите за вписвания и изпращане на съобщение на длъжника за това.
Обезпечителният процес обхваща 2 производства – по допускане на обезпечителния иск и по налагане на
допуснатото обезпечаване на иска.
Обезпечение се допуска по всички искове. Обезпечителната нужда може да възникне и преди да е предявен
иск за спорното право обезпечаване на бъдещ иск или когато производството по иска е спряло.
Типичното обезпечаване на иска е това, което се иска по вече висящ исков процес. До приключване на
съдебното дирене във въззивното производство може да се иска обезпечаване на иска. Компетентни са
първоинстанционните и въззивните съдилища без ВКС! Производството започва по молба на ищеца, която
трябва да е писмена и да сочи обезпечителната мярка и цената на иска. Препис от молбата не се връчва на
ответника, като идеята е бързина и изненада. Обезпечаването на иска се развива едностранно. Двустранния
характер се проявява в правото на ответника да обжалва допуснатото обезпечаване на иска. Съдът се
произнася по молбата в деня на постъпването й в закрито заседание.
Предпоставки:
предявеният иск да е допустим и да е вероятно основателен (т.е. да има данни, че правото, претендирано
с иска вероятно съществува или че правото, отричано с иска вероятно не съществува). Кога е налице
вероятна основателност:
 налице са убедителни писмени доказателства в този смисъл
 ищецът представи гаранция в определен от съда размер. Става въпрос за залог или ипотека,
обезпечаващи евентуално вземане за вреди, което ответникът би имал срещу ищеца, ако
обезпечаването на иска се окаже неоправдано – тази гаранция е едно своеборазно обезпечение на 1
бъдещ иск за вреди;
наличие на интерес от обезпечаване на иска.
Увери ли се, че ищецът има право на обезпечаване на иска, съдът го допуска, т.е. постановява определена
обезпечителна мярка. По допускането на обезпечаването на иска съдът се произнася с определение, което
подлежи на обжалване в едноседмичен срок и от молителя и от насрещната страна. Препис се връчва
на насрещната страна. Подадената жалба не спира налагането на обезпечителната мярка.
Законът допуска и обезпечаване на бъдещ иск, като компетентен е съдът, който е родово компетентен по
самия иск. Местната компетентност се определя съобразно постоянния адрес на ищеца или
местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение. Искът се предявява в 1-месечен преклузивен
срок, като съдът може да даде и по-кратък.
При обезпечаването на иск за издръжка съдът служебно може да постанови обезпечителна мярка, при това
дори без да са налице предпоставките посочени в чл.391.
Определението, с което се допуска обезпечителна мярка се явява само обезпечително основание, т.е.
основание мярката да бъде наложена. Въз основа на него се издава от съда, който го е постановил
обезпечителна заповед, а обезпечителна мярка се налага въз основа на тази заповед от съответния
компетентен орган – при запор върху вещи или вземания това е съдия-изпълнител, а при възбрани –
съдията по вписванията.
Замяна на обезпечителна мярка става като се отменя и вместо нея се определя друга за същия иск.
Предпоставка за това е несъответствие между обезпечителната мярка и обезпечителната нужда.
Заменянето може да бъде искано не само от ответника, но и от ищеца. Молбата се подава пред съда,
постановил обезпечителната мярка при бъдещ иск или пред, този който разглежда спора по висящ иск.
Препис за насрещната страна, която може в 3-дневен срок от получаването му да направи възражения.
Съдът се произнася в закрито заседание с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба.
Старата се отменя чак след като влезе в сила определението и с това се назначава новата.
Отмяната на обезпечителна мярка се изразява в преустановяване на действието на наложената
обезпечителна мярка. Предпоставка е липса или последващо отпадане на предпоставките за допускане на
обезпечителна мярка. Различен е редът за отмяна. Ако обезпечителната мярка е била допусната въпреки
липсата на предпоставки по 391 – по реда на обжалването на определението, с което е била допусната. Ако
ищецът се е отказал от нея – съдът я вдига, но без да спазва реда. Ако тя впоследствие се окаже
неоправдана ответникът трябва да сезира съда, а той да установи, че основанието е отпаднало.
85. Охранителни производства. Характеристика и общи правила. Нотариални

производства. Регистърно производство.
202

lOMoARcPSD|4574750
Такива производства са и вписването на ТД по Закона за търговския регистър, осиновяването по СК;

назначаване на представител на безвестно отсъстващия и др. За всички тях важат общите правила на ГПК,
доколкото не е уредено друго в съответните нормативни актове, където се съдържат.
По всички тези производства като орган, който постановява охранителния акт действа съдът или нотариус.
Не са охранителни производства тези, които са възложени на несъдебни органи – напр. производство за
назначаване на настойник. Правните последици на актовете се отнасят до гражданските правоотношения и
от тази гледна точка това е гражданско дело в широк смисъл. Не са охранителни производства тези,
насочени към издаване на актове, които пораждат само държавноправни последици, даже и актът да се
издава от съд – напр. вписване на гражданите в избирателните списъци от съд.
Актът е охранителен, т.е. не е акт на защита на накърнено право. Необходимостта от постановяването му не
се предизвиква от правонарушение и затова не са охранителни производства тези, които се развиват по
повод на правонарушение. Целта на охранителния акт е да породи изгодни за молителя правни последици,
без те да съставляват същевременно посягане върху чужда правна сфера.
От казаното дотук следва, че охранителните производства са едностранни, защото охранителния акт се
отнася само до правната сфера на молителя. По-нататък те са и безспорни, защото молбата да се издаде
акт, ползващ молителя и непосягащ върху чужда правна сфера, не е в състояние да предизвика спор.
Охранителния акт има превантивен характер – той цели да предотврати правонарушение, а не да
санкционира вече извършени такива – напр. Нотариалните удостоверения. Съдът не разполага с обща власт
за въздействие върху гражданските правоотношения. Съдът само дава съдействие в определени случаи и с
оглед това всяко отделно охранително производство има свои специфики.
Има обаче и някои общи правила. Охранителното производство не започва служебно, а по молба на
заинтересуваното лице. И тук важи диспозитивното начало – охранителния акт е желан, а не наложен акт.
Молбата трябва да е писмена и да сочи охранителния акт, който се иска да бъде издаден. Родовата
подсъдност е на РС, а местната се определя от местожителството на молителя, а при няколко молители – от
местожителството на когото и да било от тях.
Разглеждането на охранителните дела поради едностранния им характер става в закрито заседание. Но с
оглед издирване на истината (например при нужда от разпит на свидетел) може да стане и в открито
заседание. Съдът търси истината служебно – събира доказателства, релевантни за охранителния акт, дори
и да не са посочени от молителя. Може да постанови молителят да се яви лично пред съда, а ако не успее
да събере достатъчно доказателства да поиска декларация за истинността на фактите, твърдяни от
молителя. При установяване на фактите са допустими всички доказателствени средства, предвидени от ГПК
за исковия процес. След като събере доказателствата и си изясни фактите, съдът се произнася с решение.
С него той може или да уважи молбата и да издаде акта, като в този случай решението не подлежи на
обжалване. Решението, с което молбата се отхвърля подлежи на обжалване в едноседмичен срок от
съобщаването за отказа на молителя. Решението не се ползва със силата на пресъдено нещо. Това обаче
не значи, че съдът може да отменя или изменя самоволно акта – принципът тук следва да е, че когато въз
основа на издадения охранителния акт са се породили права за трети лица, той не може да бъде оттеглян.
Например – назначаването на представител може да се отмени поради неспособсност, отпадане на нуждата
от представл и т.н, но разрешението на непълнолетен да продаде недвижимия си имот не може да се отмени
щом 3-то лице вече е станал собственик.
Охранителното производство трябва да се спре, когато е налице спор относно издаването на охранителния
акт. Такъв акт е налице след образуването на охранително производство е започнат исков процес относно
правоотношение, което е условие за издаването на охранителен акт или което е предмет на установяване с
този акт.
При прекратяването развитието на охранителното производство се преустановява окончателно, преди да се
е стигнало до издаване на охранителен акт. Когато бъде оттеглена молбата за издаване на охранителен акт
и когато молителят не бъде намерен на посочения от него адрес определението, с което се прекратява може
да се обжалва с частна жалба.
Прокурорът може да атакува охранителен акт ако е постановен в противоречие със закона. Това става с иск
срещу лицата, за които охранителния акт е породил изгодни правни последици. Право на такъв иск имат и 3-
тите лица, които са засегнати от порчността на акта. Разноските по охранителното производство винаги са за
сметка на молителя.
Нотариални производства. Нотариални са производствата, по реда на които се извършват:
-правни сделки с нотариални актове;
-удостоверяване на право на собственост върху недвижим имот, удостоверяване на датата, съдържанието
или подписите на частни документи, както и на верността на преписи и извлечения от документи и книжа;
-нотариални покани, протести, удостоверявания за явяване или за неявяване на лица пред нотариуса за
извършване на действия пред него;
-приемане и връщане на предадени за съхранение документи и книжа;
-вписвания, отбелязвания и тяхното заличаване в случаите, предвидени в закон;
-даване на справки по нотариалните книги;
-издаване на удостоверения за наличие или липса на тежести;
-извършване на други нотариални действия, предвидени в закон.
Нотариалните актове за прехвърляне на собственост или за учредяване на вещно право върху недвижим
имот и за удостоверяване право на собственост върху имот се издават от нотариуса, в чийто район се
203

lOMoARcPSD|4574750
намира имотът. Вписванията, отбелязванията и заличаванията за имот се извършват по разпореждане на

съдията по вписванията от службата по вписванията, в чийто район се намира имотът. Другите нотариални
действия, както и завещанията могат да се извършват от всеки нотариус без оглед на връзката между
района на неговото действие и нотариалното удостоверяване.
Нотариалните производства започват с устна молба. Молбата се подава в писмена форма само когато се
иска издаване на нотариален акт за прехвърляне или учредяване на вещно право върху имот,
удостоверяване право на собственост върху имот и вписване, отбелязване и заличаване на вписване.
Страни в нотариалното производство са лицата, от чието име се иска извършване на нотариалното
действие. Участващи в нотариалното производство са лицата, чието лично изявление нотариусът
удостоверява. Нотариусът не може да извършва нотариални действия извън своя район. Подлежащи на
вписване нотариални актове се издават само в канцеларията на нотариуса в работно време. Другите
нотариални действия могат да се извършват и вън от канцеларията и в неработно време, когато уважителни
причини пречат за явяването на участващите в удостоверяването лица в нотариалната канцелария или
налагат незабавното извършване на нотариалното действие.
Не могат да се извършват нотариални действия относно противоречащи на закона или на добрите нрави
сделки, документи или други действия. Нотариусът не може да извършва нотариални действия, когато
страна в нотариалното производство или участващо в него лице са самият нотариус, неговият съпруг или
лицето, с което живее във фактическо съпружеско съжителство, роднините му по възходяща и низходяща
линия, по съребрена линия до четвърта степен, по сватовство до първа степен, а така също и лицата,
спрямо които нотариусът е настойник, попечител, осиновен или осиновител или лице от приемно семейство.
Нотариалното действие е нищожно, когато нотариусът не е имал право да го извърши. Отказът да се
извърши нотариално удостоверяване подлежи на обжалване с частна жалба пред окръжния съд. За отказите
да се извърши вписване, отбелязване или заличаване се водят отделни книги.
За издаване на нотариален акт се изготвя проект на акта в два или повече еднообразни екземпляра.
Формата, видът и размерът на хартията, върху която се написва или напечатва проектът, се определят по
образец, утвърден от министъра на правосъдието. Всички екземпляри на проекта се изготвят чисто и
четливо, написани на ръка с черно или синьо мастило или напечатани. Цифрите в проекта се пишат и с
думи, когато се отнасят до съдържанието на сделката. Празните места се зачертават. Лицата или техните
пълномощници, чиито изявления се съдържат в проекта, трябва да се явят лично пред нотариуса, който,
преди да издаде акта, проверява самоличността, дееспособността и представителната власт на явилите се
пред него лица.
Нотариусът прочита на участващите лица съдържанието на акта. Ако те го одобрят, изписват името си и
полагат подписа си пред нотариуса, а ако актът вече е подписан, изписват пълното си име и потвърждават
своите подписи. Когато се наложи да бъдат направени поправки, добавки или съкращения в акта, се прави
изрична бележка за това, която се подписва както самия акт. Когато някое от участващите лица не знае
български език и езикът, с който си служи, е непознат за нотариуса, той назначава преводач. Когато
участващото лице е грамотно, но е нямо, глухо или глухонямо, глухият трябва сам да прочете гласно
документа и да обяви дали е съгласен със съдържанието му, а немият или глухонемият трябва след
прочитането на документа да напише собственоръчно в него, че го е прочел и че е съгласен със
съдържанието му.
Не могат да бъдат свидетели, тълковници и преводачи:
-недееспособните;
-неграмотните на български език;
-лицата, в полза на които се съдържа някакво разпореждане в акта;
-слепите, глухите и немите;
-работещите в нотариалната кантора лица и служителите в службата по вписванията.
При издаването на нотариален акт, с който се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля,
изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, нотариусът проверява дали праводателят
е собственик на имота и дали са налице особените изисквания за извършване на сделката. Правото на
собственост се удостоверява със съответните документи. Когато собственикът на имот няма документ за
правото си, той може да се снабди с такъв, след като установи с надлежни писмени доказателства пред
нотариуса своето право. Ако собственикът не разполага с такива доказателства или ако те не са достатъчни,
нотариусът извършва обстоятелствена проверка за придобиване на собствеността по давност чрез разпит
на трима свидетели, посочени от кмета на общината, района или кметството или от определено от него
длъжностно лице, в чийто район се намира недвижимият имот. Свидетелите се посочват по указание на
собственика и трябва по възможност да бъдат съседи на имота.
При удостоверявания за явяване или неявяване на лица пред нотариуса за извършване на действия пред
него се съставя констативен протокол. По същия начин се удостоверява съгласието или несъгласието на
явилите се лица за извършване на съответните действия. При приемане за съхраняване от нотариуса на
документи и книжа се съставя приемателен протокол в два еднообразни екземпляра, които се подписват от
молителя и от нотариуса. Единият екземпляр се завежда в специален регистър, а другият се предава на
молителя, таксуван като препис. За връщане на предадените за съхранение документи и книжа се съставя
предавателен протокол, който се подписва от молителя, съответно от неговите наследници или от специален
пълномощник. Протоколът се завежда в регистъра.
Регистърно производство. Образува се по повод образуването, преобразуването, обявяването в
204

lOMoARcPSD|4574750
ликвидация и прекратяването на юридически лица и другите, подлежащи на вписване обстоятелства, когато

закон предвижда вписване в съдебен регистър. Регистрите се водят от окръжните съдилища.
В регистрите се вписват:
-видът, наименованието, седалището и адресът на юридическото лице;
-предметът на дейност;
-органите и лицата, които представляват юридическото лице, начинът на представляване, както и
ликвидаторите;
-други обстоятелства, предвидени в закон.
Вписват се и промените в обстоятелствата. Вписването се обнародва в "Държавен вестник", ако закон
предвижда това. Вписването се извършва въз основа на решение на съда, в района на който се намира
седалището на юридическото лице. Решението съдържа обстоятелствата, които подлежат на вписване.
Вписването има действие само за подлежащите на вписване обстоятелства. Регистрите и делата са
общодостъпни и всеки може да иска справки или издаване на документ за вписано в регистрите
обстоятелство.
Вписаното обстоятелство се смята известно на третите добросъвестни лица от деня на вписването, а това,
което подлежи на обнародване - от датата на обнародването. Всяко добросъвестно лице може да се позове
на вписването, дори ако вписаното обстоятелство не съществува. Невписаните обстоятелства се смятат
несъществуващи за третите добросъвестни лица. При различие между вписано и обнародвано
обстоятелство третите лица могат да се позовават на обнародваното обстоятелство, освен ако се установи,
че им е било известно вписаното обстоятелство.
Производството по вписване започва с писмено искане на:
-оправомощено лице;
-орган, овластен да образува, преобразува или прекратява юридическото лице;
-ликвидатор.
Искането съдържа: името и адреса на лицето, направило искането; вида, наименованието и седалището на
юридическото лице; обстоятелството, чието вписване се иска.
Съдът проверява наличието на подлежащото на вписване обстоятелство и допустимостта на неговото
вписване и се произнася с решение, което се връчва на молителя. Решението за вписване подлежи на
незабавно изпълнение. Поправки в регистрите се правят по искане на органите и лицата или служебно от
съда. Решението, с което е отказано вписване, подлежи на обжалване с частна жалба пред апелативния
съд. Министърът на правосъдието издава наредба за водене и съхраняване на регистрите за вписванията.
86. Арбитраж - понятие и характеристика. Видове арбитраж. Арбитражно

споразумение. Арбитражно производство. Изпълняемост на арбитражните
решения. Признаване и отмяна на арбитражни решения.
Арбитражът е способ за извънсъдебно решаване на спорове, при който страните по определен

имуществен спор се договарят спорът да бъде решен от 3-то независимо лице.
Арбитражът предхожда държавното правосъдие, а след възникването на последното става негова
алтернатива. В основата му е разпоредителната власт на страните относно техните частноправни
имуществени отношения. Арбитражът е проява на недържавно, доброволно, договорно, частно
правораздаване, а арбитражното производство е несъдебен исков процес, основан на договора за
арбитраж.
Няма ненационален арбитраж. Дори и международния търговски арбитраж е национален с оглед държавния
правопорядък, с който е свързан. За тази връзка е меродавно мястото на Арбитража. Мястото на Арбитража
се определя по изрично съгласие между страните, от 3-то лице, на което е делегирано това право или
мълчаливо (пр: възлагане на спора на постоянен Арбитраж; държавата където му е седалището ще е
мястото). Вътрешен арбитраж (и двете страни са българи) може да бъде проведен само в РБ, а приложимия
закон ще е само българския!
Арбитражът трябва да се различава от други сходни институти. От медиацията – страните по даден
конфликт се отнасят към медиатор, който няма никаква възможност да реши конфликта вместо тях, той
просто им сътрудничи да постигнат спогодба (не решение). Спорът не се решава по правото, а по волята на
страните и следователно резултатът не може да бъде против тяхната воля. Международния Арбитраж не
трябва да се смесва с Междудържавния. От процесуалните договори, които дерогират било международната
подведомственост, било местната подсъдност по граждански дела. С тях спорът не се изключва от
подсъдността на държавните съдилища изобщо, както е при арбитража, а се пренася от един държавен съд
в друг.
Арбитража е по бърз способ за правораздаване, защото е едноинстанционен, няма обжалване.
Арбитражната такса е по-ниска при искове с високи цени. Страните избират арбитрите, което е гаранция, че
дело с определен предмет ще бъде решено от специалисти в тази област.
Едноинстанционното производство крие риск от постановяване на необжалваеми и задължителни
неправилни решения. Арбитража не разполага с власт да наложи явяването на свидетели или вещи лица
пред него. Арбитражния съд разглежда делото по начин, който намери за добре и най-често се стига до
прилагането на ГПК.
205

lOMoARcPSD|4574750
Видове Арбитраж.
-от гледна точка на устройството – постоянни арбитражни институции и ad hoc (инцидентни). Аd hoc
арбитража се учредява само за решаване на спора посочен в арбитражното споразумение. След тяхното
решаване той престава да съществува. Арбитражната институция се учредява с оглед решаването на
неограничен брой спорове и е постоянно действаща. Тя е недържавно арбитражно учреждение, което има
органи и правилник. Арбитражните институции са: с обща компетентност или специализирани и закрити,
които разглеждат само спорове между предприятия, членуващи в определена организация или открити.
-според седалището на страните - международен и вътрешен (местен). Международен е когато
местожителството/седалището на поне една от страните не е в РБ. Решаващо е седалището, а не дали
предприятието е с чуждо участие. Вътрешен е когато и двете страни са с местожителство/седалище в РБ.
Преценката дали Арбитража е международен или вътрешен се прави към момента на сключване на
арбитражното съглашение.
-според предмета – Арбитраж по правни спорове и Арбитраж по неправни спорове. Правни са споровете
гражданскоправни, когато има за предмет едно твърдяно или отричано от ищеца гражданско или търговско
правоотношение. Сурогат на гражданското правосъдие. Неправни спорове относно попълване на празнини в
договора или приспособяването му към нови обстоятелства, възникнали след неговото сключване. Предмет
на тези спорове не е едно признато от закона потестативно право, защото никоя от страните не може да иска
от другата предварително определено от закона изменение на договора. Спорът има икономически
характер. Процедурата по неправни спорове е същата като общата с това изключние, че решението не се
ползва със силата на пресъдено нещо. Правните последици са материалноправни: в договора се включва
нова уговорка.
Арбитражното споразумение е договор за арбитраж. С него страните по договора възлагат на
арбитража решаването на всички или част от споровете по определено частноправно имуществено
правоотношение (договорно или извъндоговорно).
Арбитражното споразумение е условие за неговата валидност. Като се имат предвид особеностите на спора,
факултативното и максимално детайлно съдържание на арбитражното споразумение може да включва
определяне на мястото на Арбитража, дали той да бъде институционален или ад хок, арбитражния съд да
бъде едноличен или колегиален и др. Минимално необходимото съдържание, пък, се изчерпва със
съгласието на страните определен спор да бъде решен от арбитраж. Арбитражното споразумение може да е
договорно или извъндоговорно. Когато в арбитражното споразумение не е посочена арбитражна институция,
то е винаги арбитражното споразумение за арбитраж ад хок.
Арбитражното споразумение е един процесуален договор, защото неговите правни последици са
процесуални. Арбитражното споразумение трябва да е в писмена форма. Арбитражното споразумение
може да се отнася до вече възникнал спор или по бъдещ спор, като в последния случай представлява
арбитражна клауза към договор.
Прекратяване на арбитражното споразумение – на основанията присъщи на всички договори или на
основанията присъщи на арбитражното споразумение (непредявяване на отвод, прекратяване на
арбитражно дело).
Допустимостта на арбитражното споразумение съвпада с допустимостта на Арбитража. Може да има за
предмет само граждански спорове. Може да има за предмет само граждански спорове, които обаче са
имуществени. Чл.9, ал.1 изрично изключва спорове относно вещни права и владение върху недвижими
имоти, издръжка, както и правата, произтичащи от трудовото правоотношение. Облигационните искове
за предаване на недвижим имот обаче се класират за Арбитража. Допустим е както по търговски така и по
нетърговски спорове. Страни по Арбитражното споразумение могат да бъдат физически, юридически лица и
държавата.
Правните последици на арбитражното споразумение са процесуални. Арбитражното споразумение е
пречка да се предяви пред държавен съд иск относно спора, който е предмет на арбитражното
споразумение. Въпреки това спорът продължава да е подведомствен на съответния съд и ако бъде заведен
пред него той ще го разгледа, освен ако ответникът не се позове своевременно на арбитражното
споразумение. Следователно арбитражното споразумение е отрицателна процесуално предпоставка за
допустимостта на иска пред държавния съд. Тя е и относителна, защото ответникът може да се позове на
арбитражното споразумение само до края на първото съдебно заседание. Ако той направи това
своевременно съдът е длъжен първо да провери съществуването и валидността на арбитражното
споразумение и ако всичко е наред да прекрати делото. Арбитражното споразумение поражда правомощие
(компетентност) на арбитражния съд да разгледа и реши възложения му спор. Арбитражния съд може да се
произнесе относно собствената си компетентност. Неговото становище не е задължително за държавния
съд. Правните последици на Арбитражното споразумение важат само за страните по него. За привличането
на 3то лице в арбитражното производство е необходимо неговото съгласие. Вещи лица и свидетели също не
могат да бъдат принуждавани да участват въпреки волята им.
Арбитражно производство. Съдебният исков процес започва с подаването на искова молба до съда. Така
може да започне и арбитражът, когато е институционен и правилникът му предвижда това. Когато
арбитражът е ад хок обаче, Арбитражното производство започва в деня, когато ответникът получи искането
на ищеца, което играе ролята на покана за назначаване на арбитър или за започване на преговори за
назнчаване на едноличен арбитър. Денят на поканата има значение за спирането на погасителната давност
относно вземането, предмет на Арбитражното производство.
206

lOMoARcPSD|4574750
Арбитражното производство се развива съобразно уговорената от страните процедура. Договорната свобода

се движи в пределите на повелителните норми и преценката на съда, в случаите когато даден въпрос не е
уреден от закона. Страните определят и мястото за разглеждане на делото. При липса на съгласие мястото
се определя от съда. Вътрешния арбитраж се води на български език. Международния на езика, който са си
избрали страните или на езика на институцията.
Исковата молба при институционния арбитраж се урежда от правилника му. При ад хок тя трябва да бъде
писмена, подписана от ищеца и да съдържа страните, обстоятелствата, на които се основава искът и в какво
се състои искането, а накрая към нея се прилага арбитражното споразумение. Препис от исковата молба се
изпраща на ответника, като той има право на писмен отговор. Исковата молба трябва да бъде подадена в
срок уговорен между страните или определен от съда и ако тя не бъде подадена се прекратява
Арбитражното производство.
Насрещен иск в Арбитражното производство може да бъде предявен само ако той (искът) има за
предмет спор, възложен с арбитражно споразумение между страните по първоначалния иск. Може да
бъде предявен най-късно с отговора на исковата молба (има срок).
Пред арбитражния съд е допустимо едновременно изменение и на основанията, и на петитиума на иска. С
изменението не трябва да се предявява спор, който не се обхваща от арбитражното споразумение.
Разглеждането на делото става в заседание, насрочено от арбитражния съд, освен ако страните счетат, че
няма нужда от заседание. Страните трябва да бъдат своевременно уведомени за деня и часа на
заседанието. Ако не бъдат намерени, влиза в сила презумпция, че съобщението пратено на последния
известен адрес е редовно получено. Отсъствието на страна, с изключение на случаите когато това е
извинително, не осуетява провеждането на заседанието.
Доказването е сходно с това в съдебния исков процес (доказателствена тежест, видове доказателствени
средства и т.н.). Основна разлика е това, че в арбитражното производство са допустими доказателствените
договори. Пример: страните могат да изключат допустимостта на свидетелските показания.
Доказателствата се представят от страните заедно с исковата молба и с отговора. Този срок обаче не е
преклузивен и следователно ще бъдат приети и по-късни доказателства. Съдът може да събира
доказателства и по свой почин.
Арбитражния съд не разполага с държавна принудителна власт (пример: не може да принуди свидетел да се
яви или 3то лице да предаде важен документ). Чл. 37 ЗМТА задължава държавния съд да окаже съдействие
на арбитражния. Това съдействие може да бъде поискано от самия арбитражен съд или от страна с неговото
одобрение. Компетентен да събере доказателствата е районния съд, в чийто район трябва да се случи
събирането. Арбитрите следва да присъстват на събирането. Арбитражния съд сам може да постанови
обезпечаване на предявения пред него иск. Обезпечаването на бъдещ иск е невъзможно.
Прекратяването на Арбитражното производство става чрез:
-десезиране на съда – когато ищецът оттегли иска си, освен ако ответникът не възрази, като същевременно
има правен интерес за това
-страните са съгласни производството да се прекрати
-страните са сключили спогодба.
Най-важната предпоставка е компетентността на арбитражния съд. Арбитражният съд проверява
компетентността си служебно, когато става въпрос за непоправима нищожност на арбитражното
споразумение или при пълно бездействие на ответника. При унищожаеми споразумения арбитражния съд
може да проверява компетентността си, само ако е оспорена от ответника най-късно в отговора на исковата
молба. Ако искът е недопустим или арбитражния съд е десезиран арбитражното производство се прекратява
с определение. То е окончателно и не подлежи на обжалване.
Постановяване на aрбитражно решение. Когато арбитражният съд е колегиален, решението се
постановява с мнозинство, освен ако страните не са уговорили друго (единодушие). Ако не може да се
образува мнозинство, решението се постановява от председателстващия арбитър. Решението трябва да
бъде писмено. Трябва да бъде мотивирано освен в два случая: а) ако страните са уговорили да няма
мотиви, б) ако се касае за решение при уговорени условия.
Трябва да сочи дата (кога е постановено) и мястото на арбитража. Подписва се от арбитъра или
мнозинството от арбитрите. Когато имаме особено мнение – арбитъра също е длъжен да го подпише.
Когато в течение на производството страните сключат спогодба и поискат от арбитражния съд да
възпроизведе спогодбата в постановеното от него арбитражно решение, диспозитивът на решението ще
съдържа уговорените условия, а мотиви не са необходими. Такова решение е неатакуемо, защото порокът
се санира от спогодбата. Решението се изпраща на всяка от страните по делото. Смята се за обявено с
връчването му на една от тях и от този момент то става задължително за страните. Арбитражното решение
не подлежи на обжалване, окончателно е.
Арбитражното решение не е държавен акт, а едностранно волеизявление с частноправен характер.
Особеното на този акт е, че той поражда подобно на арбитражното споразумение процесуални, т.е.
публичноправни последици. Ползва се с сила на пресъдено нещо и с изпълнителна сила. Тези последици
произтичат от правораздавателната функция на арбитража, който е сурогат на държавното правосъдие.
Силата на пресъдено нещо е същата като тази на съдебните решения, с изключение на това, че важи само
за страните, а не и спрямо 3ти лица.
Изпълнителната сила на осъдителното арбитражно решение е същата като тази на съдебното решение. За
изпълнителен лист се подава молба до Софийски градски съд, придружена от арбитражното решение и
207

lOMoARcPSD|4574750
доказателства, че е връчено на длъжника по изпълнение. Със сила на пресъдено нещо се ползват само
арбитражните решения, постановени от български съд. Чуждите арбитражни решения трябва да бъдат
призати и изпълнението им допуснато от българския държавен съд.
Поправката на арбитражното решение може да стане по искане на всяка от страните или по почин на
съда. Страната трябва да направи искането в 60 дневен срок, след като получи арбитражното решение и да
уведоми другата страна за искането си. Арбитражния съд изслушва страните в заседание и се произнася в
30 дневен срок. Тези правила важат и за тълкуването с разликата, че съдът не може по свой почин да
тълкува.
Допълнителното решение се постановява, когато арбитражния съд е пропуснал да се произнесе по някое
от исканията, с които е бил сезиран. Подава се молба в 30 дневен срок от получаване на непълното
решение и се уведомява другата страна. Това всъщност е възобновяване на арбитражното производство,
като за разлика от поправянето и тълкуването допълнителното решение няма обратна сила.
Отмяната на арбитражното решение е средство за защита срещу порочни арбитражни решения. Уредбата
на отмяната има повелителен характер. Понеже арбитражното решение има частен характер отмяната става
по исков ред. Могат да бъдат атакувани само решения по същество. Определенията за прекратяване са
неатакуеми. Искът за отмяна е подсъден единствено на ВКС. При разглеждането му ВКС трябва да държи
сметка за особения предмет на производството, което има редица общи черти с извънредните способи за
отмяна на влезли в сила решения. ВКС не може да отменя АР на чужд съд и обратното.
Срокът за предявяване на искът за отмяна е 3 месеца от получаване на арбитражното решение. Срокът е
преклузивен.
Характерът на това производство е едноинстанционен.
Основанията за отмяна са:
1) Недееспособност на ищеца, при сключване на арбитражното споразумение.
2) Липса на арбитражно споразумение или неговата недействителност
3) Предметът на спора не подлежи на арбитраж или арбитражното споразумение противоречи на
обществения ред на РБ.
4) Неуведомяване на искаща отмяна за назначаването на арбитър или за арбитражното производство.
Нарушено е правото на страната на защита.
5) Решението решава спор, непредвиден в арбитражното споразумение или е излязло извън предмета на
спора.
6) При образуването на арбитражния съд не е съобразено споразумението между страните или
разпоредбите на ЗМТА.
Когато арбитражното решение възпроизвежда сключена спогодба, основанията за отмяна стават
ирелевантни. Арбитражното решение обаче ще може да бъде отменено поради пороци като
недееспособност, пороци на волята, липса на представителна власт, несъответсвие между арбитражното
решение и спогодбата.
За пороците свързани с предмета на спора и арбитражното споразумение ВКС следи по свой почин. За
останалите се произнася, само ако ищецът се е позовал на тях. Правомощията на ВКС са само да отмени
арбитражното решение. Когато е нарушена арбитражната процедура ВКС връща арбитражното дело за
постановяване на ново безпорочно решение. Когато арбитражното решение е недействително и противоречи
на българския обществен ред, заинтересуваната страна има възможеност да предяви иск относно спорното
право пред компетентен държавен съд.
208

GPR Nauki Kratki Lektsii 1

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

GPR Nauki Kratki Lektsii 1

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

lOMoARcPSD|4574750

GPr Nauki - Кратки лекции

Гражданско право (Софийският университет Св. Климент Охридски)

Studocu is not sponsored or endorsed by any college or university

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

б) локални (местни) – издават се от местните органи на държавно управление и имат действие

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

2. Правоотношения в гражданското право - понятие и видове. Вещни

Гражданското правоотношение е създадената въз основа на правна норма конкретна връзка

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

3. Физически лица. Режим на правоспособността в гражданското, търговското и

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

4. Юридически лица - понятие, видове. Системи на образуване. Преобразуване,

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

на юридическото лице е обособяване имуществото му от това на неговите членове/лицето, което го е

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

5. Юридически лица с нестопанска цел.

Съгласно чл. 44 от КРБ - Гражданите могат свободно да се сдружават, но се забраняват организации,

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

прави необходимите имуществени вноски. За задълженията на сдружението членовете отговарят до

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

6. Търговски дружества - понятие и видове. Учредяване. Недействителност.

Понятие за търговско дружество. Римското право не е познавало търговските дружества. Търговските

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Решението може да е прието в нарушение на правилата по процедурата на приемане на решение – има

7. Събирателно и командитно дружество. Обща характеристика и учредяване.

Събирателното дружество е персонално дружество. Събирателно е дружеството, образувано от

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

управление произтича от качеството съдружник. За придобиването и разпореждането с вещни права върху

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

8. Дружество с ограничена отговорност. Обща характеристика и учредяване.

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

9. Акционерно дружество. Понятие и системи на учредяване. Капитал. Акции -

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Намаляване на капитала – то също е номинално и ефективно.

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

10. Обекти на правоотношенията - понятие и видове. Вещи, видове вещи.

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

 клиентелата: лицата, които по навик се обръщат към търговското предприятие. Алиалантаж -

11. Придобиване и изгубване на права. Правоприемство - понятие и видове.

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

2. Основно деление при придобиване на права е на :

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Съдържание и форма на сделките. Тълкуване. Търговски сделки - понятие и

Правната сделка е правомерно правно действие, централен елемент на който е

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

13. Недействителност на сделките - понятие и видове. Нищожни сделки -

Недействителност на сделките - понятие и видове . Недействителни са сделките с недостатък

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)

Downloaded by ?????? ??????? (niksanata1998@abv.bg)