Nakazatelno Pravo Obshta Chast 1

НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО
обща част
литература:
- Наказателен кодекс на РБ.
- Учебника на проф. Иван Ненов
- Коментар на НК, Антон Гергинов, издание около 2000 г.
/горещо го препоръчва/ в ДВА тома.
- Тълкувателни решения, съдебна практика на ВС и ВКС.
Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

1. ПОНЯТИЕ ЗА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО И НАКАЗАТЕЛНОПРАВНА НАУКА
НП е един от отраслите/клоновете/ на обективното право на РБ. Има собствен предмет и метод

на регулиране. Спецификата на НП произтича основно от предмета на регулиране, това са
специфични наказателноправни отношения (НПО) – субект, юридически факт, съдържание.
Основни понятия са: престъпление и наказание. Престъплението – най-тежък вид
правонарушение. Характеризира се с най-висока степен на обществена опасност, от което следва
че наказанието, което се налага е най-тежката държавна санкция.
а) юридически факт на НПО-е: това е престъплението, т.е. в момента на извършването му
възниква автоматично НПО-е, още нар. наказателна отговорност;
б) субект: деец, извършителя на престъпление, т.е. НПО-е възниква между държавата
(правозащитния орган) и дееца;
в) съдържание: кореспондиращи си и взаимно обусловени права и задължения на
държавата и дееца. Най-общо са три права на държавата, съответно задължения за дееца:
 право на държавата да наложи наказание на дееца (т.е. да осъди);
 право на държавата да изпълни наложеното от съда наказание;
 право на държавата да счита (след изпълнение на наказанието) дееца за осъждан (това е
за определен период от време – вж. в.39 Реабилитация) – т.нар. съдимост.
Правните последици на престъплението са именно тези права и задължения. Реализацията на
наказателната отговорност не е част от съдържанието.
Защитата се реализира (по чл.1, ал.1, НК – защитава личността, т.н.):
 със самото съществуване на НК, посочвайки престъпленията и предвиждайки наказания
за тях – т.е. действа информативно-възпитателно и предупредително-възпиращо. Чезаре
Бекария – за неотвратимостта на наказанието.
 С налагане на наказание за съответно извършено престъпление (чл.36, НК – целта на
наказанието), т.е. регулиране на специфични НПО-я – предмет на НП.
Метод на регулиране – императивен, властнически. Дееца се наказва въпреки своята воля (а и
волята на пострадалия) – НП защитава самата система на обществото от престъпления. Но има и
изключения от императивния метод – престъпления от частен характер, които се разглеждат по
тъжба на пострадалия.
Принципи на българското НП:
1. Законност – т.е. само върху основата на закона
- престъпленията са предварително, при това изрично квалифицирани като наказуеми в закона;
- наказанията – могат да бъдат налагани само въз основа на закона;
- освобождаване от наказателна отговорност и от изтърпяване на наложено наказание –
прилагат се само в изрично указаните от закона случаи;
2. Демократизъм:
- защитава интересите на гражданите;
- равенство на всички граждани пред закона,
3. Хуманизъм
4. Защита основите на международното общуване:
- престъпления против мира и човечеството – нямат давност.
Отграничаване на НК от НПК:
 в неразривна връзка са. Отношението помежду им е както форма (НПК) към съдържание
(НК)
 НП не се занимава със самото доказване на фактите, а работи с вече доказани факти и
определя дали те съставляват престъпление
 НПК пък се занимава с процедурата – правилата на производството: участници, права и
задължения, начин на доказване на фактите – т.нар. доказателствени средства
 в рамките на наказателното производство НП дава рамката на нужните факти за доказване –
т.е. правно-релевантните.

2. УСТАНОВЯВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО
1. Първият наказателен закон е създаден и приет през 1896 г., като до тогава е действал
Отоманския НЗ. Първият български НЗ представлява рецепция на Германския НЗ от 1891 г.,
който ние сме приели чрез НЗ на Австро-унгария от 1879 г. Освен това първия български НЗ
използва също и проекта на новия руски НЗ, който влиза в сила след българския през 1903 г.
Още от създаването си БНПраво възприема законите на Германия и Унгария. Този НЗ действа
до 1951 г. - цели 7 години след 09.09.1944 г. този закон продължава да действа, въпреки
радикалната промяна на формата на управление от Монархия в Република, което е едно
признание за неговата стойност. След 09.09.44 г. се отменят странични закони, които са
представлявали израз на извънредното законодателство.
2. Втория НЗ от 1951 г. - през 1956 г. става НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС и от 56 г. до момента
имаме пълна кодификация на НП, т.е. в НК са събрани всички НП-ни норми или всички норми,
третиращи деянията за престъпления или пълния списък на престъпленията по българското
НП след 1956 г. до наши дни –пълно справка по тези проблеми в НК, няма никакви странични
наказателни закони!!!
В основните си характеристики не се различава от 1-вия от 1896 г., като има и норми които не са
променяни въобще. Променен е архаичният български език със съвременен. НЗ от 51 г. изоставя
НП-ната защита на Монархията и предвижда засилена НП-на защита на Републиката. В общата
част най-съществената промяна е свързана с едно възприемане на съветското наказателно право
и се изразява с въвеждане на понятието “обществена опасност”, което е запазено и до днешни
дни. Смяната на политическия режим не се отразява на появата на промени в НП.
3. Третият НЗ е създаден през 1968 г., като е във вид на КОДЕКС от момента на възникването си.
Сега действащият български НК е създаден от проф. Иван Ненов. След 1989 г. са направени
редица промени в него, но тези промени са почти изцяло в особената част, където се съдържа
списъкът на престъпленията. Отменени са някои състави на престъпленията, като тези “против
народната република, срещу социалистическата стопанска система”, но са включени множество
състави произтичащи преди всичко от новите икономически условия и промени в изпълнение
на наши международно правни задължения – състави като “пране на пари”, “финансови
престъпления”, “прояви на тероризъм”, “организирани престъпни сдружения”, “трафик на
наркотици, компютърни престъпления” и др.
4. ВИДОВЕ И СТРУКТУРА НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ
Всеки НЗ или НК се състои от две части ОБЩА и ОСОБЕНА част, които са неразривно свързани
и не могат да съществуват една без друга. В общата част се съдържа понятието за особените
правни институти – що то е престъпление, обект на престъпление, видовете, съучастието,
стадиите на престъплението, множеството престъпления, видовете наказания и т.н. НОРМИТЕ
на Общата част са нещо като изведени пред скоби и важат за всички престъпления от Особената
част. В особената част се съдържа списъкът на деянията които са престъпления по Българското
наказателно право и наказанията, предвидени за тях. В момента особената част е разделена на 14
глави, съобразно обекта на престъплението, който се засяга, с други думи престъпленията, които
засягат един и същи обект /обществени отношения/ се събират в една глава.
Фундаменталното значение на общата част е че тя е много по теоретична, абстрактна и сложна,
най-важна. По сега действащия кодекс общата част обхваща от чл.1 до чл.94 вкл. и особена част
от чл.95 до края на кодекса.
Видове норми:
А) в общата част:
 декларативни норми – декларират основните принципи, върху които се изгражда
българското законодателство. Те са особено съществени императивни правила

определителни норми – дават законова дефиниция на наказателноправни категории и
институти, очертават тяхната същност
Б) в особената част
Структура на НП норма (в особената част) – във България се приема, че е двуелементна:
 диспозиция: съдържа състава на престъплението или описание на престъпното
деяние
 санкция: наказанието, което се предвижда за извършеното престъпление
Видове диспозиции
1. Описателна диспозиция (основен вид) – посочват се всички съществени признаци на
съответното престъпно деяние. Основен вид са защото съответстват на един от основните
принципи на НП – законоустановеност на престъплението
2. Проста диспозиция – не описва престъплението, а го сочи с един единствен термин, който
се приема за общоизвестен. В сега действащия НК нямаме прости диспозиции, обаче в отделни
негови текстове намираме някои, т.нар. „опростени“ диспозиции – чл.329, ал.2, НК
3. Препращаща диспозиция – такава, която препраща към други норми, разпоредби от НК-
напр. чл.97, НК. Използват се за избягване на повторенията (стегнатост и краткост на закона). Не
са задължителни за употреба.
4. Бланкетна диспозиция – препраща към друг нормативен акт, извън НК (напр. чл.136, НК;
чл. 251, НК). За разлика от препращащите, тези са задължителни за употреба от законодателя.
Видове санкции
1. Абсолютно неопределени – характерни са за феодалното право (феодала наказва така,
както намери за добре – има неограничена дискреционна власт). С оглед на съвременното
българско НП, тази форма е абсолютно неприложима – несъвместимост с принципите на
законност и законоустановеност на наказанието и поради това са непознати на БГ
законодателството
2. Абсолютно определени – познати във Франция и целящи да ограничат феодалния
произвол. Съдът е лишен от власт – той само констатира извършеното престъпление. Липсва
възможност за индивидуализация на наказанието – т.е. съобразяване с индивидуалните
особености на конкретното престъпление и степента на обществена опасност.
3. Относително определени – съдържат указания относно вида и размера на наказанието,
като едновременно с това установява известни рамки, в които съда може да се движи – т.е.
предоставя на съда възможност да въплъти в наказанието и всички смекчаващи или утежняващи
вината обстоятелства (т.е. санкцията очертава единствено рамките на наказанието). Основните
форми на относително определените санкции са две:
а) рамки на едно единствено наказание
б) предвиждане алтернативно на едно или друго определено по вид и размер наказание –
представлява характерна особеност на НК. Тук следва да споменем и комулативното налагане на
повече от едно наказание – т.нар „комплексна санкция“
6. ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ЗАКОН ПО ВРЕМЕ, МЯСТО И ОТНОСНО ЛИЦАТА
НП-те норми имат предели на действие във времето и пространството - раздел втори глава І от
общата част на НК. Действие на НП-те норми по време, което се урежда от чл.2 от НК и
действие на НП-те норми по място, което се урежда от разпоредбите на чл.3 до чл.8 от НК.
1.Действие на НП-те норми по време

Чл.2, ал.1 – за всяко престъпление се прилага този закон, който е в сила по-време на
извършването на престъплението. Тук трябва да уточним момента на извършване на
престъплението – спорен въпрос дълги години и след тълкувателно решение от 1985 и 1991 г. –
приемаме, че момент на извършване на престъплението е момента на извършване на
престъпното деяние, а не момента на настъпването на престъпните последици (т.е. на
съставомерните последици). Това е така защото – често пъти между деянието и настъпването

на престъпните последици имаме доста дълъг период. С други думи за всяко едно престъпно
деяние се прилага единствено и само този наказателен закон или тези НП-ни разпоредби, които
са действащо наказателно право или които са били в сила към момента на деянието, т.е. става
дума за този НЗ който е влязъл в сила преди момента на деянието и към момента и след
деянието все още не е прекратено неговото действие /на НЗ/.
Няма никакво значение за НП предишния закон, закона който е бил действащо право преди
закона в сила на престъпното деяние. Този закон не може да намери никога приложение към
престъпно деяние извършено след неговото отменяне. Не така стоят нещата обаче със
последващите закони. И тук вече трябва да се съобразим с правилото на чл.2, ал.2 от НК – ако до
влизане на присъдата в сила ... се прилага закона който е най-благоприятен за дееца – това е
т.нар. правило за обратното действие на новия закон. Когато се говори за обратно (имплицитно)
действие на новия закон, става дума за този закон, който не е бил в сила по време на извършване
на престъпното деяние. Когато се казва новия закон, се има в предвид или нов НК или закон за
изменение или допълнение на действащия НК, който нов закон внася промени като отменя или
изменя отделни разпоредби било на общата част, които имат отношение към конкретното
престъпно деяние, или на особената част, които имат отношение към престъпното деяние,
относими към извършеното престъпно деяние. Второ- говорим за обратно действие на новия
закон, защото чл.2, ал.2 от НК дава правна възможност на един последващ закон да бъде
приложен и да има действие по отношение на един факт на престъпление (деяние), извършено
преди неговото влизане в сила, т.е. имаме едно връщане назад във времето на новия закон. На
следващо място – новият закон ще има обратно действие по отношение на едно деяние
извършено преди влизането му в сила само ако е по-благоприятен за дееца в сравнение с
действащ закон, който е бил в сила по време на извършване на престъплението. Следователно,
ако трябва да синтезираме двете постановки на ал.1 и ал.2 – правилото гласи че: поначало за
всяко престъпление намира приложение този закон, който е бил в сила към момента на
извършването на деянието, стига в последствие да не влезе в сила нов закон, който да е по-
благоприятен в сравнение със стария. С други думи, ако новият закон е по-неблагоприятен той
никога не може да намери приложение за едно деяние извършено преди неговото влизане в
сила, той няма да има обратно действие.
1. при декриминализиране – когато едно престъпление вече не се счита за престъпление.
2. когато има по-леко наказание.
3. с оглед на промени в общата част.
Новият закон, когато е по-благоприятен се прилага не изобщо, а само тогава когато той влезе в
сила до момента на влизане в сила на присъдата, т.е. имаме един краен момент до който новият
по-благоприятен закон може да бъде приложим до момента на влизане в сила на присъдата.
Също така – не говорим за по-благоприятен закон изобщо, т.е. по принцип. Важното е в
конкретния случай, за конкретния деец този закон да бъде по-благоприятен (с оглед
смекчаващите или утежняващи вината му обстоятелства). Напр. при съучастие в извършено
престъпление не е задължително един и същ да е най-благоприятния закон.
Примери: (за по-благоприятен закон изобщо, при всички случай, без оглед на конкретното
деяние)
а) при промени на норми в особената част: бихме имали по-благоприятен закон във всеки
случай при намаляване на минимума за дадено наказание и запазване на максимума; при
премахване на минимума и запазване на максимума; при декриминализиране на деянието; при
намаляване едновременно на максимума и минимума и т.н.
б) при промяна на норми в общата част: напр. Последните промени в чл.78а, НК
Други механизми: напр. Чл.74 от НК – президента издава указ на помилване и амнистия от НС
по чл.83, НК.
2. Действие на НП-те норми по място

Имаме четири принципа на действие по място: от чл.2 до чл.6 от НК, тук трябва да е ясно че
всеки един от следващите принципи разширява приложното поле на Българския НК, а не

просто преутвърждава неговото действие в пространството. Всеки един от предходните
принципи изключва приложението на последващите. Предходният принцип е първичен, а
следващия принцип - субсидиарен.
а) териториален принцип - чл.3, ал.1 – териториален принцип на действие – НК се
прилага за всяко престъпление извършено на територията на РБ. Престъплението е извършено
на територията на РБ, когато някой от неговите елементи е извършено на територията на РБ,
без значение дали деянието е извършено или последиците са настъпили на територията на РБ,
без да има значение дали дееца е чужденец или българин, прилагат се нашите разпоредби на
НК.
Чл.3, ал.2 – урежда дипломатическия имунитет – когато извършителят на
престъплението е не просто чужд гражданин, а дипломат, той не може да бъде разследван и
съден от правозащитните български органи, но неговото деяние си остава престъпление и има
наказателна отговорност, която не може да бъде процесуално реализирана, но теоретично ако
неговата държава му свали имунитета, или той се върне на територията на РБ вече не като
дипломат той може да бъде съден.
б) личен принцип – (с оглед на българското гражданство) регламентиран в чл.4 от
НК – българският наказателен кодекс намира приложение и по отношение на престъпленията
извършени в чужбина, когато техен субект е български гражданин, той подлежи на наказателна
отговорност по Българския НК. Тук няма значение тежестта на престъплението, и кой е
пострадалия.
в) реален принцип – (пострадалия е БГ гражданин или РБ) той е регламентиран в чл.5 от НК –
съгласно него ние претендираме българския НК да намери приложение за деяния извършени в
чужбина от чужденец и когато пострадалият е български гражданин или България.
г) универсален принцип – уреден в чл.6 от НК – за разлика от предходните три принципа, където
претендираме да ги налагаме поради български елемент, тук българския елемент изобщо
липсва и ние сме задължени да приложим българския НЗ изпълнявайки международните
конвенции и други актове на международното НП, подписани и ратифицирани от РБ. Този
принцип има две хипотези – чл.6, ал.1 – когато в чужбина е извършено престъпление против
мира и човечеството, такива престъпления са предвидени в гл.14, а в чл.6, ал.2 – когато става
дума не точно за престъпление против мира и човечеството, а за друго престъпление, което е
предмет на международна конвенция, страна по която е и РБ, такива конвенции са: за борба с
тероризма, подправката на парични знаци, трафика на хора и др., съгласно тези конвенции,
всяка една от подписалите ги страни е длъжна да ги предвиди в своето НП и второ да ги
прилага, когато извършителят се окаже на нейна територия. Този принцип е широко
критикуван, защото дава възможност на такива лица да са на такава територия, която
предвижда възможно най-лекото наказание.
чл.7 от НК – за нас присъдата на чуждият съд няма сила и ние държим да дадем
нашата българска оценка за извършеното деяние, ние ще съдим извършителят втори път на
територията на РБ по българското наказателно право. И така дори изтърпяното наказание в
чужбина не е пречка да осъдим лицето и да приложим българския Наказателен Кодекс. Но за да
се избегне фактически изтърпяване на две наказания за едно и също нещо, защото ние не сме
признали чуждата присъда се регламентира, че в такива случаи се приспада търпяното
наказание, което е наложено в чужбина.
Чл.8 от НК – регламентира изключение от основната обосновка на чл.7 от НК –
като изключение от случаите когато ние зачитаме присъдата на чуждия съд, когато тази присъда
има правно действие и за българската страна, когато тя се явява процесуална пречка да се
възбуди и реализира наказателно производство и в България, това е така по силата на
двустранно споразумение между двете страни, на основата на реципрочност и равнопоставеност
– всяка от двете страни признава присъдите и решенията на съда на другата държава по
отношение на граждани на другата страна.
Чл.4 от НК - Български гражданин не се предава на съд на друга страна, която
разпоредба е мълчаливо отменена. В рамките на ЕС се получава така, че важи правилото за

приложимост - там на чиято територия е извършено престъплението – вж. Европейска заповед
за арест по Закон за екстрадицията.
7. НАКАЗАТЕЛНООТГОВОРНИ ЛИЦА. СУБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Тази материя се урежда от чл.31 до чл.34 от НК – раздел наказателно отговорни лица.

Субект на престъплението - това е теоретичният термин, докато в НК се използва
термина наказателно отговорни лица, по същество няма разлика между двата термина.
Тук имаме предвид качествата, които едно лице трябва да притежава задължително, за да
бъде в състояние да извърши престъплението и респективно да носи наказателна отговорност за
извършеното престъпление. Съществува разлика между “обществено опасно деяние”, което е
по-широката категория и “престъпление”, което е по-тясна категория. За да бъде едно лице
субект на обществено опасно деяние не е нужно да има специални качества, това е въпрос на
обективна възможност, това може и да не е човешко същество, може да е животно, затова не се
изисква дори качеството човешко същество.
Тук имаме предвид абсолютно необходимите качества, които едно лице трябва да
притежава, за да може негово обществено опасно деяние юридически да се третира/ оцени като
престъпление. Обществено опасните посегателства на лица, които не притежават тези качества
не се третират юридически като престъпления. Качествата на субекта на престъплението по
българското НП са три:
1.физическо лице;
2.вменяемост;
3.навършена определена минимална възраст към момента на деянието
/посегателството/, тази възраст е 14 години или само физическо лице навършило 14год. възраст
и действащо в състояние на вменяемост може да извърши престъпление и да носи наказание за
него, съгласно разпоредбите на Българското НП.
Първото свойство човешко същество /физическо лице/ по българското НП е казано, че
престъпление може да извърши единствено и само човека. Предметите и животните не могат
да бъдат субект на престъплението и респективно да бъдат подложени на наказателна
отговорност. Същественото е това, че по българското НП досега поне ЮЛ не са субект на
престъпление, т.е. ЮЛ не могат да вършат престъпления и да носят наказателна отговорност,
защото не формират воля, а изразяват волята на физическите лица в състава си. Когато във
връзка с дейността на дадено ЮЛ бъдат причинени вредни последици наказателна отговорност
носи не ЮЛ, а неговият орган за управление, който действа от негово име и за негова сметка –
физическо лице, което има представителна власт или ФЛ, служител в системата на ЮЛ
/министерство, ведомство/, което ФЛ със своето деяние е осъществило състав на
престъплението, в такива случаи винаги трябва да се намерят тези ФЛ, които са причинили тези
деяния и те следва да носят наказателна отговорност.
Второто свойство – вменяемост –виж въпрос 8.
Трето свойство на субекта на престъплението: възраст. Българското НК диференцира три
групи. Пита се към момента на деянието на колко години е било лицето /меродавният момент/.
А) Първата група е групата на малолетните, които към момента на деянието не са навършили
14 год. Възраст. Малолетното лице не е наказателно отговорно, няма никакво значение тежестта
на деянието, нито пък има значение конкретното психо- физическо състояние, дали реално е
действал в състояние на вменяемост. От чл.32 от НК се прави извода, че във всички случаи
независимо дали има или не вменяемост и вина е изключена наказуемостта на деянието, която е
петото свойство на престъплението и от тук престъпният характер на деянието, ето защо е
тезисна постановката, че малолетните не могат да вършат престъпления, те не са субект на
престъпления, извършеното от тях не е престъпление. По отношение на малолетните лица
могат да се вземат единствено и само възпитателни мерки от закона за борба с
противообществените прояви на малолетните и непълнолетни деца, най-тежката мярка е

настаняването в бившите ТВУ, сега наречени възпитателни училища- интернат (това е
възпитателно училище, но това не е поправителен дом).
Б) Втората група е тази на непълнолетните лица, които към момента на деянието са били на
възраст между 14 и 18 години.
Чл.31, ал.2 – въпроса за наказателната им отговорност се решава в зависимост от това дали тези
лица са действали в състояние на вменяемост или невменяемост, като въпроса се поставя
конкретно, конкретният непълнолетен, а не общо на лицата на неговата възраст. След като
непълнолетният не е действал в състояние на вменяемост и неговото наказателно правно
положение се приравнява на положението на малолетните, но ако непълнолетният е вменяем,
тогава той може да се признае за субект за престъпление, извършеното се признава за
престъпление и същият ще носи наказателна отговорност. Специално наказателната
отговорност на непълнолетните лица е уредена от чл.60-65 от НК. Разпоредбите на тези членове
посочват спецификата на наказат. отговорност на непълнолетните. Тези разпоредби визират
положение на извършено престъпление и съответната наказателна отговорност. Специфичните
особености се изразяват в това, че целта е възпитателна, а не толкова сплашващо-
предупредително въздействие, и още се изхожда от тезата за превенцията от извършването
престъпления.
В чл.61 на освобождаване от наказат. отговорност на непълнолетният престъпник, този институт
е налице, когато непълнолетният е извършил престъпление, възникнала е наказат. отговорност,
но законодателят счита, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати и без налагане на
наказанието, т.е. без осъждане на непълнолетният престъпник, като това се заменя със
възпитателни мерки. Тук имаме престъпление, но поради посочени в закона предпоставки, с
оглед принципа на хуманизма, не се налага наказание и лицето не се осъжда.
Следваща особеност е, че на непълнолетните се налагат само посочените в чл.62 НК наказания.
Другите наказания предвидени за извършеното престъпление, които не могат да бъдат
наложени на непълнолетния извършите или не се налагат /напр. конфискацията/, а се
трансформират в друго наказание.
Съгласно чл.63 НК се редуцират сроковете на наказаните лишаване от свобода, когато
извършителят е непълнолетен, т.е. налагат се по-кратки срокове.
Друга особеност е чл.64 НК, която се отнася за случаите когато на непълнолетният деец е
наложено наказание, той е осъден за извършеното престъпление, но то не е по-тежко от 1 год.
лишаване от свобода – в този случай наложеното наказание лишаване от свобода не се
изпълнява, а се заменя с възпитателна мярка, тук става дума за НП-ен институт по чл.64-
освобождаване от изтърпяването, различен от НП-я институт по чл.61-замяна на мярката.
И последната особеност чл.65 НК – затвора за непълнолетни се нарича поправителен дом и там
непълнолетният стои до еди си коя възраст, след което се привеждат в затвора за пълнолетни.
В) Третата група е групата на пълнолетните, навършили 18 годишна възраст.
8. ВМЕНЯЕМОСТ И НЕВМЕНЯЕМОСТ.
1. Това понятие не е директно дефинирано в българския НК, но неговата дефиниция може да

бъде изведена от чл.31, ал.2 от НК и по аргумент за противното от чл.33, ал.1 от НК. Когато
говорим за вменяемост, става дума за психически способности /възможности/ на ФЛ. Става
дума за интелектуални и волеви психически способности, за капацитет на психиката на субект,
за психически потенциал. Следователно: вменяемо е това лице което е могло /и е имало
психическите способности/ да разбира свойството и значението на извършеното деяние и да
ръководи постъпките си.
Виждаме, че става дума за една триада:
1) да разбира свойството и
2) да разбира значението и
3) да ръководи постъпките си.

Това са три елемента на психически способности съставящи вменяемостта. За да имаме
вменяемост и възможността извършеното да се третира като престъпление, трябва да са налице
и трите психически способности. Следователно липсата на един само от тези елементи
автоматично изключва вменяемостта, принципната възможност извършеното да се третира като
престъпление и НО-ст.
Първите два елемента съставят интелектуалните психически способности, а третият елемент
всъщност представлява волевите психически способности на вменяемото лице. Интелектуалната
способност да се разбира свойството на извършеното деяние означава това субекта на
деянието /извършеното посегателство/ да има интелекта да разбере фактически последици,
които той причинява с това свое поведение, т.е. интелекта да има представа за обективните
причинно-следствени зависимости и връзки в реалността на елементарно- материално ниво.
Вторият елемент „да разбира значението” означава, че субекта на посегателството има
интелекта да осъзнае общественото значение на извършеното, да осъзнае отрицателната
обществена оценка на извършеното, да осъзнае, че с това свое деяние всъщност засяга
определени интереси, а не осъществява нещо обществено полезно или положително, да осъзнае
противообществения характер на своето поведение. Сега ясно е, че първият елемент
способността да се разбира свойството е предпоставка да се разбира значението, така, че този
който не е в състояние да осъзнае свойството естествено не е в състояние да осъзнае и значението
на извършеното, но е възможно едно лице да разбира свойството, но да не е в състояние да
разбере значението /противообществения характер/.
Третият елемент е здравата воля на субекта на деянието, става дума за волеви способности да
ръководи постъпките си. Сега не трябва да се смесва вменяемостта по НП със дееспособността от
Гражданското право. В НП с оглед на търсенето на наказат. отговорност не трябва да се поставя
знак за равенство между тези понятия. Волевата способност на вменяемото лице да води
постъпките си означава, че субекта на вредоносното деяние е имал вариант /алтернатива/ на
поведение, че е имал избор на поведение и в този смисъл свободната воля да избере вариант от
алтернативата престъпно или непрестъпно поведение, т.е. вменяемият който може да ръководи
своите постъпки и е осъществил престъпно поведение и е имал алтернативата за непрестъпно
поведение и е могъл да се въздържи от извършеното престъпно поведение и въпреки здравата
воля и въпреки това че той е в състояние да наведе контра- мотиви, които го тласкат към
извършването на престъплението, той все пак е избрал да извърши престъплението. И обратно –
когато лицето не е в състояние да ръководи постъпките си т.е. когато е невменяемо, това
означава че то не може да въздържи от вредоносното посегателство, т.е невменяемият няма друг
вариант на поведение освен осъщественото вредоносно посегателство, в този смисъл неговата
психика е много по-близко до животинската отколкото до човешката психика.
Не случайно наказателното право изисква наказателна отговорност да се търси само от
вменяемото лице, т.е. вменяемостта е предпоставка за вина. На първо място това са морално-
етичните съображения на справедливостта. Освен това наказанието има за цел да се окаже
въздействие върху психиката на дееца, така че да се внушат определени контра мотиви в бъдеще
той да се въздържа от нови престъпления. Целите на наказанието са очевидно неосъществими
при едно невменяемо лице. Поначало невменяемият не е в състояние да възприеме
въздействието на наказанието върху себе си, това е едно отмъщение на държавата върху
невменяемото лице. Този който няма здравият интелект очевидно не може и да ръководи
постъпките си, т.е. липсата на един или двата първи елемента в триадата автоматично
изключват третият елемент- да ръководи постъпките си. По изключение обаче е възможно едно
лице да има здрав интелект, да разбира свойството и значението, но да има разстройство на
съзнанието и така да не може да се въздържи от неговото извършване - това са наркоманите,
клептоманите, пироманите и др. И с оглед на тази зависимост на трите елемента можем да
кажем, че вменяемо е едно лице което може да ръководи постъпките си.
2. Понятие за невменяемост – в чл.33, ал.1 се казва, че това лице не е наказателно отговорно,

т.е. лицето, което действа в състояние на невменяемост – поради умствена недоразвитост,
продължително или трайно разстройство на съзнанието. Извършеното от него деяние не се

третира като престъпление и не носи наказателна отговорност. Принудителни медицински
мерки чл.89 -92 от НК, които се налагат именно на лицата увредили обществени или лични
интереси в състояние на невменяемост или извършили престъпление и изпаднали в състояние
на невменяемост в последствие, т.е. обществото не може да не вземе мерки срещу едно
невменяемо лице, причинило някакви вредоносни посегателства, по отношение на такива
невменяеми субекти се прилага една от трите принудителни медицински мерки, най-тежката от
която е настаняване в психиатрична болница.
При конструирането на понятието невменяемост законодателите използват два критерия:
медицински /психиатричен/ критерий и юридически /психологически/ критерий. За да
имаме невменяемост е абсолютно наложително наличието и на двата критерия.
3. Медицинският критерий е посочен в чл.33, ал.1 – „ когато поради умствена недоразвитост или
продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието” с други думи медицинския
критерий сочи причините /етиологичен/, свързани с психиатрична аномалия, които могат да
доведат до невменяемост, ключовата дума е психиатрична аномалия /патология на психиката/.
Вменяемост – противоположното понятие е липса на вменяемост, а не невменяемост по чл.33,
ал.1 НК.
Ролята /значението/ на мед. критерий на първо място е да очертае случаите на невменяемост
по чл.33, ал.1 от НК от останалите случаи на липса на вменяемост. Невменяемостта е част или
една от хипотезите на липса на вменяемост. Невменяемостта е такава липса на вменяемост,
която се дължи на причина посочена в медицинския критерий – на психиатрична аномалия
/патология на психиката/. Други хипотези или случаи на липса на вменяемост не могат да
бъдат квалифицирани като невменяемост, напр. бебето. Преди всичко ролята на медицинския
критерий трябва да търсим на второ място, поради това че в него са посочени патологията на
психиката, които са в състояние да изключат психически способности на вменяемостта. Други
психически аномалии които не са включени в мед. критерий не са в състояние да изключат
вменяемостта – неврастенията, разл. неврози, тези лица са си вменяеми и си носят наказат.
отговорност.
В мед. критерий имаме 3 варианта: умствена недоразвитост, продължително разстройство на
съзнанието и краткотрайно разстройство на съзнанието.
А) Умствената недоразвитост - олигофренията или слабоумието, при нея е налице спиране
развитието на главния мозък на индивида още в ембрионално развитие, или на новороденото,
когато страда от менингит преди да завърши напълно развитието на главния мозък. В
зависимост от момента на засягане на главния мозък има три степени, от които най-тежка е
идиотията (при тях вменяемостта е категорично изключена те са абсолютно невменяеми, по-
леката), средна степен е имбецилност (те са способни на елементарен физически труд под
чуждо ръководство, те поначало също са невменяеми и не носят наказателна отговорност, но за
разлика от идиотите могат да бъдат използвани от вменяеми лица за извършване на
престъпление) и третата най-леката степен на олигофренията това са дебилност (те просто са
доста глуповати, при тях липсва абстрактното мислене, ако дебилът е извършил прости
престъпления, чиито противообществен характер е очевиден, се признава за вменяем и носи
наказателна отговорност).
Б) Вторият вариант е продължително разстройство на съзнанието, където имаме пълно
развитие на гл. мозък, но има наличие на психоза- такива са напр. шизофренията /маниакално
депресивната психоза/, циклофрения, епилепсията, параноя, старческа деменция и др.
В) И третият вариант е краткотрайно разстройство на съзнанието, където имаме пълно
развитие на гл. мозък и лицето не страда от някаква болест, но поради физическо разтройство
на функциите е с помрачено съзнание известно време и може в такова състояние да извърши
тежко престъпление – напр. патологичното алкохолно напиване /не обикновеното напиване/
няма нужда от много алкохол, лицето става подвластно на своите халюцинации, на собствените
си импулси, няма контакт с външната среда. Друго такова е патологичният афект, който се
различава от физическия афект визиран в чл.118 от НК. Още и обикновеното напиване, което за
удобство на практиката винаги се окачествяват като вменяеми (Марков не е съвсем съгласен).

Роля на медицинския критерий:
- отграничава невменяемостта от другите случаи на липсваща вменяемост – т.е.
липсата на вменяемост да се дължи на някакво психическо заболяване;
- отграничава психиатричните аномалии (изхвърля ги, не ги включва), които
никога не могат да доведат до липса на вменяемост, съответно до невменяемост (психопатии,
неврози), т.е. визира само такива психиатрични аномалии, които могат да доведат до
невменяемост.
Юридическия критерий – най-точно можем да го определим като липса на вменяемост. Липса на
интелектуалните или психически способности съставящи вменяемостта. За да имаме
невменяемост не е достатъчно единствено и само или просто наличието на мед. критерий. Ако
се случи така че въпреки мед. критерий, лицето е вменяемо, то си носи наказат. отговорност.
На първо място въпроса дали едно лице е вменяемо или невменяемо, че тези понятия са
юридически понятия, визирани са в НК, в психиатрията не се работи с тези понятия,
следователно въпроса за вменяемост и невменяемост се поставя единствено и само когато бъде
извършено конкретно общественоопасно посегателство от лицето, обявено за престъпление в
НК. Осъщественото посегателство, което е реален факт от действителността е критерият,
съобразно който се преценява вменяемостта /”на извършеното” могъл ли си да разбираш
свойството и значението/, ето защо е напълно възможно едно лице в едни случаи да бъде
признат за невменяем или вменяем в зависимост от това какво е извършило /напр. дебилите,
клептоманите- ако извърши кражба е невменяем, пироманите- по отношение на палежа е
невменяем/.
Втора хипотеза: За момента към който се пита дали лицето е вменяемо или невменяемо, към
момента на посегателството, не се пита в момента на делото или разследването в какво
състояние е, а в момента на извършване на посегателството какъв е бил, по чл.33 НК. Ако се
окаже, че е действал в състояние на вменяемост, имаме извършено престъпление, започва
процес, но ако лицето изпадне в невменяемост по време на процеса, процесът се спира или
прекратява.
4. Намалена и частична вменяемост: различните аномалии и разстройства могат в различна

степен да засегнат психиката. При някои от тях субектът въобще, или към даден момент само, не
може изобщо да разбира свойството и значението на своите прояви и да ръководи постъпките
си.
В тези случаи евентуалните общественоопасни прояви на субекта, извършени в указаните
състояния, не могат въобще да обосноват НО-ст, независимо от техния характер и особености,
защото поради помраченото съзнание или тежкото разтройство на волята липсва въобще
съзнателна волева постъпка.
Съществуват обаче и такива случаи, при които психическите аномалии или разстройства
създават положение, при което субектът не може да разбира свойството и значението само на
някои по-сложни общественоопасни деяния (дебили – нямат абстрактно мислене) или пък не е в
състояние да ръководи постъпките си, свързани с определен обект (клептомани, пиромани и др.)
. Тук се имат предвид положения, при които без вменяемостта да е изключена напълно, все пак
някои общественоопасни прояви на лицето не могат да му се вменят – частична невменяемост.
5. Психическо разтройство след извършване на престъплението – чл. 33, ал.2, НК

Пораждането на НО-ст е свързано с вменяемост на дееца при извършване на престъпното
деяние, т.е. към момента на извършването му. Но с оглед на налагане на наказание, както и
привеждането му за изпълнение, тази вменяемост е също така важна. Разпоредбите на чл. 33,
ал.2 дават отговор на въпроса какво да направим, ако тази невменяемост настъпи след
извършването на престъпното деяние.
Възможните положения тук са следните:
А) невменяемост, настъпила преди произнасяне на присъдата – ако е временно, производството
се спира, а ако е постоянно – прекратява.

Б) след влизане в сила на присъдата, но преди изпълнението на наказанието – става основание за
отлагане на началото на изпълнението на присъдата, a ако настъпи по време на изпълнението и
– ще наложи съответното лекуване на лицето – чл.89, НК
6. Принудителни медицински мерки – чл. 89 – 92, НК – нямат наказателен характер, не са

наказания, целят лекуване и предотвратяване по този начин на евентуално общественоопасно
поведение.
С оглед на субекта, по отношение на който могат да се налагат, принудителните медицински
мерки са две категории:
- едните се налагат самостоятелно на лица, извършили общественоопасна проява в състояние на
невменяемост или изпаднали в такова състояние след извършване на престъплението (пример –
чл. 33, 34, 89, НК)
- другите се постановяват кумулативно с наказанието, като „принудително лечение” по
отношение на извършили престъпление наказателноотговорни лица, които страдат от
алкохолизъм или друга наркомания (пример – чл. 92, НК).
УЧЕНИЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Престъплението е основното понятие на наказателното право, другото основно понятие е

НАКАЗАНИЕТО. Престъплението е единственото основание за наказателна отговорност. За да
се наложи наказанието трябва да има престъпление.
9. ПОНЯТИЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Понятието се дефинира в чл.9, ал.1 от НК. Тук става дума за родовото /общото/ понятие за
ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО въобще, а не за отделните видове престъпления посочени в особената част
или други конкретни престъпления. С други думи в чл.9, ал.1 се съдържа този минимален брой
абсолютно необходими елементи, които са абсолютно необходими като родови белези за всеки
един вид престъпление какъвто и да е той, респективно за всяко едно конкретно престъпление
от който и да е вид. Всеки един вид престъпление и всяко конкретно престъпление, то
задължително притежава тези родови белези, дадени в специфична проявна форма и плюс това
всеки вид си има допълнителни видови белези, които не се съдържат в чл.9, ал.1 НК.
1. Определение: чл.9, ал.1 НК – престъплението е това общественоопасно деяние /действие
или бездействие/, което е извършено виновно и обявено от закона за наказуемо.
2. Елементите на престъплението са 5:
- деяние,
- обществена опасност,
- противоправност (наказателна)
- вина,
- наказуемост (застрашеност на деянието с наказание).
За да имаме престъпление и основание за търсене на наказателна отговорност трябва да са
налице и петте елемента. Липсата дори на 1 само от тези елементи автоматично означава липса
на престъпление и липса на наказателна отговорност. Някои от посочените пет признака
/четири от тях/ са посочени изрично в чл.9, ал.1, единствено признака противоправност се
извлича чрез тълкуване от израза в края на чл.9, ал.1 – деяние „обявено от закона за наказуемо” -
това означава, че законът забранява неговото извършване под страх от наказание, следователно
извършването на това деяние противоречи на законовата забрана и в този смисъл се явява
противоправно.
Някои от петте елемента на престъплението са юридически, а други са неюридически - това са
първите два елемента деяние и обществена опасност. Деянието е категория на психологията
като елемент на човешката дейност, а обществената опасност е социологическата
характеристика на деянието, съгласно чл.10 обществено опасно е деянието, което застрашава

най-значимите обществени отношения. Обществената опасност на деянието съществува
независимо от оценката на деянието. Дали един вид деяния увреждат или застрашават да
увредят това не зависи от признаването на този факт от законодателя. Законодателят само
признава, но не създава обществената опасност на деянието и не са редки случаите, когато едно
деяние дълги години съществува в обществото, и минават години преди законодателят да го
обяви за престъпление.
Останалите свойства на престъплението - вина, противоправност и наказуемост са юридически
свойства.
Съгласно друга квалификация на признаците на престъплението някои от тях са обективни, а
други са субективни. Обективни свойства на престъплението са: обществената опасност,
противоправността и наказуемостта, дотолкова доколкото те съществуват вън и независимо от
съзнанието на субекта на престъплението, това е критерият за тази класификация.
Субективно свойство е – вината, дотолкова доколкото тя представлява факт в съзнанието на
субекта на престъплението. Що се касае до деянието, то би могло да бъде посочено в една
самостоятелна група, защото съдържа обективна и субективна страна, но е прието то да се сочи
към обективните, което се приема условно.
С оглед на първата класификация на свойствата на престъплението неюридически и
юридически- престъплението представлява едно социално правно явление, а не изцяло правно
явление и от друга страна понятието за престъпление представлява една диалектическа
връзка /взаимна обусловеност/ на обективни и субективни елементи. Когато се говори за
родовото понятие престъпления трябва да се акцентира на поредността на изброяването на
признаците: деяние, общ. опасност, противоправност, вида и наказуемост. Всеки предходен
елемент в това изброяване е абсолютно задължителна предпоставка за наличието на
следващите, липсва ли някое от предходните елементи това означава, че се изключва
автоматично възможността да се постави наличието на следващата. Предходните елементи са
само необходими, но не и достатъчни условия и предпоставки за наличието на следващите.
Наличието на предходните означава възможност, но не и необходимост от наличието на
следващите. Единственото изключение е за първите две свойства деяние и общ. опасност
специално в отношението помежду им. Тези елементи не се обуславят един от друг взаимно, но
извън отношението помежду им те са абсолютна предпоставка за наличието на всички останали.
Наказателната отговорност не се свързва с качествата на субекта на престъплението.
Осъщественото конкретно деяние е основанието за търсене на наказателна отговорност, когато
деянието бъде осъществено от ФЛ, действало в състояние на вменяемост и навършило
определена възраст, качествата на субекта на престъплението дават само принципиалната
възможност, но тя се реализира и превръща в действителност в момента на извършването на
конкретно престъпно деяние от ФЛ, и за точно това лице настъпва наказателна отговорност.
3. Тясно свързано понятие с понятието за престъпление чл.9, ал.1 НК е понятието за състав на

престъплението. Това са две различни понятия, но те са и свързани по между си. Понятието за
престъпление по чл.9, ал.1 е основното базисно понятие, а понятието за състав на престъпление
е производно от него. По конкретно понятието за състав на престъпление е производно от
свойството на престъплението “обявено от закона за наказуемо”, тъкмо тази особеност извиква
на живот понятието за състав на престъплението.
Съвкупността от обективни и субективни признаци, посредством която в особената част на НК
се описват или очертават отделните видове обществено опасни деяния и се обявяват по този
начин за наказуеми и престъпни се нарича СЪСТАВ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, т.е. такава
съвкупност от признаци, които съставляват „техническо средство” на законодателя за да обяви
в закона определено деяние за престъпно и съответно наказуемо.
Съставите на престъплението са в особената част на НК, това е абстрактното описание в закона
на отделните видове престъпление. Съставите на престъплението се изграждат от 4 категории
признаци:
 признаци относно обекта,
 признаци относно субекта,

 признаци относно обективната страна на престъплението, всички те са
обективни признаци
 признаци относно субективната страна на престъплението, това е субективния
признак.
Признаци относно обекта – рядко срещани са в съставите на престъплението и те сочат какво
засяга престъплението – т.е. сферата от обществените отношения, които се засягат чрез
престъплението.
Втората категория признаци относно субекта – тук имаме предвид, че те се съдържат само в
някои състави, когато характеризират допълнителни характеристики от качествата на субекта
на престъплението. Субектът е очертан с термина „който”, като по този начин законодателя
сочи, че няма претенции към субекта на този вид престъпление или още казано – субект може да
бъде всяко наказателноотговорно лице, всяко лице навършило 14 години и действащо в
състояние на вменяемост. В други случаи законодателя обявява претенции към извършителя
като допълнително изисква други качества, на които трябва да отговаря лицето – например
„военно лице”, „длъжностно лице”, „престъпление по служба”, „родител”. За престъпленията
със специален субект като горепосочените – те могат да бъдат извършени само от лица с
указаните качества. Лицата без тези специални качества могат да отговарят само като
съучастници, подбудители на тези престъпления.
Особена съществена е третата категория признаци относно обективната страна – тук се
съдържат обективните признаци характеризиращи външната, обективната страна на
престъплението – това е изпълнителното деяние (всеки състав на престъпление съдържа и
изпълнително деяние – например: умъртвяване, отнемане, обсебване и т.н.). В тази категория се
включват факултативни признаци – признаци относно предмета (предмет на кражбата –
чужда движима вещ), по време (военно време, обстановка на обществено бедствие), по място и
по обстановка, начин или средства за извършване на престъплението (по особено мъчителен
начин, чрез техническо средство). В някои състави е важно да се посочат престъпните
последици (напр. убийство, унищожаване на вещ), а в други състави липсва указания за
престъпните последици (напр. обидата). Тези престъпления, в които се съдържат признаци за
престъпните последици – се наричат резултатни престъпления, а тези при, които липсват
престъпните последици – напр. обидата, се наричат формални престъпления (или още на просто
извършване – така е защото се явяват довършени със самото осъществяване на деянието, като не се
изисква да са настъпили някакви конкретни последици след деянието. При резултатните
престъпления – търси се принципна връзка между деянието и съставомерните последици.
Признак на състава е причинна връзка между деянието и настъпилите престъпни
съставомерни последици.
Признаци относно субективната страна: Вината – техниката на чл.11, ал.4 НК, в която се сочи
непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи. Щом не се казва
нищо за вината, то се приема че престъплението е умишлено, иначе се сочи, че е непредпазливо.
Извън вината имаме и факултативни субективни признаци – 1) цел (напр. користна или
политическа), 2) мотивите, 3) подбуди, 4) психическото състояние на дееца.
Когато практически извършеното деяние в действителност съответства на всички и обективни и
субективни признаци на законовия състав, казваме че това деяние е съставомерно (т.е.
осъществява всички признаци). Такова деяние е противоправно и съгласно чл.9, ал.1 –
престъпление. Деяние, което не осъществява един или повече признаци от състава на
престъплението е несъставомерно и следователно не е противоправно.
10. ОБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО.
Системата обществени отношения, които законът защитава, са този обект, който

престъплението засяга. При това защитата на тези отношения означава едновременно с това и
защита на хората, на членовете на обществото, на техните лични, трудови, икономически и
политически права. Обект на престъплението са базисните и надстроечните отношения,

свързани с икономиката, с държавните политически организации, с функционирането на
държавния апарат, с личността и правата на гражданите.
Обектът на престъплението определя не само обществено – политическото значение на
престъплението, но и неговото съдържание, форма и структура, както и обсега на съответните
наказателни норми, характера и структурата на визираните от тях престъпни състави. Колкото
по-съществено значение имат дадена категория обществени отношения, толкова по-широк кръг
прояви могат да разкрият значителна степен на обществена опасност и да бъдат третирани от
закона като престъпления. За да създаде яснота относно наличните наказателноправни средства
за борба срещу посегателствата против различните категории обществени отношения, в
Особената част законът систематизира престъпленията в групи съобразно с обекта, който те
засягат, независимо от различията в тяхното съдържание, начин на осъществяване и тежест. В
теорията се разграничават няколко вида обекти на престъплението:
- общ обект – понятието, с което се отразява цялата съвкупност от
съществуващите в дадено общество отношения, защитени от наказателното законодателство. То
съвпада с общото понятие за субект на престъплението;
- родов обект – разбира се определена съвкупност от обществени отношения,
които са обособени по определен родов признак – например престъпления против републиката,
против собствеността и т.н.
- непосредствен (специален) обект - конкретно обществено отношение, което
определено общественоопасно деяние засяга и което НП чрез съответна норма защитава. Той
може да бъде или едно конкретно взето обществено отношение, или съвкупност от няколко
точно определени отношения.
Предмет на престъплението – разбира се онзи елемент на общественото отношение, чрез
въздействието върху който се стига до засягане на обекта. Различните видове престъпления
имат различен обект – например движима вещ при кражба, имотна облага при подкуп и т.н.
Предметът на престъплението трябва да се отличава от средството на престъплението.
Средствата имат веществен или материален характер, но са външни на обекта на посегателство,
Чрез тях се въздейства върху обекта и предмета на престъплението. При кражба предметът е
отнетата вещ, а с средствата са сечивата, използвани от дееца за разбиване на помещението,
където се е намирала вещта.
11. ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО КАТО ДЕЯНИЕ
Съгласно чл.9, ал.1 престъплението преди всичко е деяние. Първо трябва да се припомни че
деянието е понятие на психологията, а не на НП и то взима утвърденото разбиране на
понятието като елемент на човешката дейност, а не конструира свое собствено понятие.
Деянието е неюридическо свойство на престъплението.
Деянието е конкретен външно изразен съзнателен волеви акт на човека, извършен при
конкретни условия на време, място и обстановка.
На първо място трябва да се подчертае, че деянието е човешки акт, човешка дейност. Субект на
деяние може да бъде само и единствено физическо лице. И след като в чл.9, ал.1 престъплението
е деяние следователно субект на престъпление може да бъде единствено и само ФЛ, а не ЮЛ.
Като на следващо място деянието има два елемента: Психически елемент, която страна се
нарича още вътрешна или субективна и втори елемент Физически елемент, който се нарича
външна или обективна. И тъкмо заради това деянието е нито обективно, нито субективно
свойство на престъплението, а една трета група. Деяние има единствено и само когато са налице
и двете страни, двата елемента. Наличието само на един от тези два елемента, означава че няма
деяние, следователно няма и престъпление и основание за наказателна отговорност.
Първият елемент- психическият /вътрешен, субективен/ става дума най-общо за
интелектуални и волеви психически процеси или преживявания, протекли в съзнанието на
вменяемият субект. Тук за разлика от вменяемостта не говорим за психически капацитет, а
говорим при наличието на такъв капацитет за тяхната реализация в конкретен мотивационен

процес, за реално протекли в съзнанието на вменяемото лице интелектуални и волеви
психически процеси, за такива които са факт в съзнанието на вменяемият субект. Като елемент
на човешката дейност стоят определени нужди /потребности/, като с интелектуалният процес
на осъзнаване на тези потребности възникват мотивите, в последствие субекта осъзнава
необходимите за задоволяването /удовлетворяване/ на съзнатите нужди, измененията, които
трябва да настъпят в действителността, и в резултат на това се оформя едно волево влечение на
желание и искане, стремеж за предизвикването на необходимите изменения в обективната
действителност. Волевото отношение на искане се нарича цел и с други думи постигането на
целта удовлетворява стоящите в основата на поведението потребности /нужди/, а пък
осъзнаването на тези нужди /мотивите/ е необходимо за формирането на целта. В
последствие се преминава към една борба на мотиви, а на тях се противопоставят контрамотиви,
дали следва наистина да се действа за постигането на тези изменения в обективната
действителност /напр. Страх от НО-ст, трудности и препятствия, които трябва да бъдат
преодолени и други/. Ако в тази борба на мотиви надделеят контрамотивите се получава така,
че в съзнанието на субекта, всъщност това развитие на нещата не интересува наказателното
право. Ако обаче надделеят тези, които са формирали целта се стига до последният момент за
вземане на решение за постигане на целта, решението както и целта са волеви феномени, и
решението винаги е за постигане на поставената цел.
Вторият компонент на деянието – физическата или външната /обективната/ страна се изразява
в изпълнение на взетото решение. Освен изпълнение на взетото решение можем да кажем
реализация, осъществяване на взетото решение. Ето защо можем да дадем една втора
дефиниция на деянието - деянието е изпълнение на съзнателно взето решение!!! Когато се
говори за изпълнение на решението не се има в предвид само до завършващият факт, а по-
широко – включват се и подготвителните действия за това. Същевременно деяние е само и
единствено изпълнението на решението, а не неговото обективизиране по друг начин, но
деянието не какво и да е обективизиране на решението а само неговото изпълнение. На
следващо място - за да има деяние, престъпление и наказание трябва да са налице и двете
страни и по специално вътрешната страна на деянието, но ако решението на дееца обаче не е
приведено в изпълнение включително и като подготовка, юридическият извод е, че няма
деяние, престъпление и наказание („мислите не се наказват”).
По същия начин стоят нещата при обратната хипотеза - когато липсва вътрешната страна (на
формиране на цели, решения), а е налице едно само външно механично телодвижение или
въздържане от телодвижение, такива са на първо място механичните телодвижения или
въздържане от такива на невменяемите лица, те външно могат да осъществяват телодвижение с
което да умъртвят другиго, но това не е деяние, защото това лице няма интелекта преди всичко
да осъзнае свойството на извършеното.
На следващо място възможно е да сме изправени само пред външната, но да липсва вътрешната
страна и когато субекта е вменяемо лице – тук са случаите на непреодолимо препятствие, това е
бездействие и неизпълнение на съответното, но то не е същинско бездействие. Същото е при
т.нар. визабсолюта физическа фигура, когато някой натиска ръката върху дръжката на ножа и
се умъртвява. Тук имаме един единствен вариант на поведение, който изключва вътрешната
среда, т.е. изключва поливариантност на поведение, а НО-ст има само при поливариантност на
поведението (т.е. имаме вменяемо лице)!
Съществуват две основни форми на деянието: Действие и Бездействие. Деянието е родовото
понятие, а видовете деяния са действие и бездействие. След като те са видовете деяния, всичко
което се говори за деянието важи и за двете. Разликата е само във външната страна, но не и във
вътрешната страна. Разликата е единствено и само в начина на изпълнение на решението. При
действието, изпълнението се осъществява чрез система от активни телодвижения, но цялата
тази система представлява изпълнението на едно единствено решение, т.е. това е едно
единствено деяние. Тук първо при действието имаме система от телодвижения, второ – всички
телодвижения, които представляват изпълнението на конкретно съзнателно взето решение за
постигането на непосредствената цел са затворени в рамките на външната страна на едно
единствено действие, стига да са осъществени при относително непроменени условия на време,

място и обстановка. Значи да кажем, когато деецът нанася няколко удара, действието е едно, а
не три действия, но тъй като е налице горното и тези действия са извършени по едно и също
време, място и обстановка имаме едно действие. Съответно промяната в условията на времето и
мястото, обстановката разкъсва единството на деянието, защото води до вземането на ново
решение.
Бездействие – то не е абсолютно нищо, то е съзнателно волево деяние, целенасочена човешка
дейност, само че поставената цел се постига не чрез активните движения както е при действието,
а чрез целенасочено въздържане от строго определено действие. Бездействието е преди
всичко е неизпълнение на конкретно дължимо активно действие, т.е. неизпълнение на
задължение за извършване на общественополезно действие (правомерно). И накрая когато се
дефинира бездействието трябва специално да се обърне внимание на неговият субект – кой е
той! Субекта е единствено и само юридически задълженото за пропуснатото положително
действие лице. Най-общо казано докато всеки може да бъде субект на действие не всеки обаче
може да е субект на бездействие, а само юрид. задълженото лице. Бездействието е неизпълнение
на строго определено, конкретно, положително, обществено съобразно /активно, дължимо/
действие от задълженото за това лице.
Всяко деяние като обективен факт винаги оказва въздействие върху средата, в която се извършва
и води до различни обективни изменения в нея, които представляват негови последици. Те
лежат извън деянието, но са обективно свързани с него. Общественоопасният характер на
престъпното деяние е непосредствено обусловен от общественоопасните последици, които го
причиняват или за настъпването на които създава обективни предпоставки. Последиците, които
са пряко визирани от престъпния състав и чиято наличност е необходима, за да бъде
конкретното деяние престъпление, биха могли да бъдат наречени престъпен резултат или
престъпни последици.
Видове престъпления с оглед на последиците:
- резултатни – в техния състав е предвиден определен престъпен резултат (престъпления
със съставомерни общественоопасни последици). Те от своя страна се делят на увреждащи
престъпления и престъпления, създаващи опасност.
- престъпления с просто извършване – безрезултатни или формални – при тях
съставът не визира общественоопасни последици, не съдържа определен престъпен резултат.
12. ПРИЧИННА ВРЪЗКА МЕЖДУ ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ И ОБЩЕСТВЕНООПАСНИТЕ

ПОСЛЕДИЦИ.
НП не се интересува от причинната връзка като форма с общата връзка с реалността, а се

интересува от прич. връзка между престъпното деяние и настъпилите обществено опасни
съставомерни и несъставомерни последици. Когато липсва причинна връзка между
съставомерно деяние и съставомерни последици това означава че деянието не е
общественоопасно, че то не може да бъде престъпление и не поражда наказат. отговорност. Щом
се установи липса на прич. връзка наказателното производство се прекратява!!! Що се касае до
прич. връзка със несъставомерните опасни последици, тя е необходима за отчитане за
настъпилите несъставомерни общ. опасни последици от индивидуализацията на съда. Това е
постановката на въпроса – значението на прич. връзка.
1. Първата постановка е че – всяка причина представлява комплекс от фактори, всеки един
резултат е причинен от комплекс от фактори и никога само от един фактор, следователно
деянието на обвиняемият по дефиниция не е единственият, а един от факторите включени в
причината. Причината се дефинира като КАУЗАЛЕН /причинен/ КОМПЛЕКС. Причинна
връзка съществува ако приемем че причината е съставена от 10 каузални фактора, които са
довели до резултата, тя съществува между всеки един от каузалните фактори, всеки един от
елементите на причината стои в прич. връзка с резултатите.
2. Втората постановка е всъщност централната – кога има причинна връзка между деянието и
реално настъпилите общественоопасни съставомерни последици? Кога ние казваме, че деянието
принадлежи на каузалният комплекс или е елемент на причината довела до резултата и кога

деянието стои извън този комплекс от фактори извън причината довела до резултата?
Отговорът е следният – деянието стои в причинна връзка със съставомерният резултат,
когато без него резултатът не би настъпил (това е най-тясното разбиране на прич. Връзка) или
по едно по-широко разбиране – и без деянието, съставомерният резултат пак би настъпил, но
не по същото време и на същото място или не в същият обем, размер или количество. И
обратното когато без деянието съставомерният резултата пак би настъпил и то по същото време
и място и в същият обем, значи причинна връзка липсва. Тук става дума за изследване на
причинната връзка между реално съществуващи факти, реално настъпил съставомерен
резултат. Деянието е факт от действителността. Изследването на прич. връзка става с различни
експертизи, доказването на прич. връзка представлява едно умозаключение, един логически
извод, а именно че при мисленото премахване на деянието или допускането, че ако деянието не
беше извършено, дали резултата би настъпил или не.
3. На трето място не трябва да се смесва въпроса за прич. връзка с въпроса за НО-ст. Причинна
връзка е абсолютно необходима за търсене на НО-ст, но въпроса за прич. връзка следва да се
установява самостоятелно, без да се смесва с въпроса за търсенето на НО-ст, без да се смесва с
крайният извод за търсене на НО-ст. Ако се установи, че причинна връзка липсва, то това
деяние не е общественоопасно и не е престъпление и не може да се носи НО-ст, но ако се
установи наличието на прич. връзка това означава, че процеса на изследване трябва да
продължи, следва да се установят останалите свойства дали са на лице – дали е
общественоопасно, дали е съставомерно и дали е извършено виновно.
4. Не всяко деяние, което стои в прич. връзка с резултата е престъпление. Особено съществена е
хипотезата, че деянието стои в прич. връзка с резултата, но е извършено без вина. Въпроса дали
стои или не стои в причинна връзка трябва да се разглежда самостоятелно.
5. Често пъти разл. чов. деяния стоят в прич. връзка с настъпилият съставомерен резултат, това
че 2,3 и повече деяния са елементи на каузалния резултат и на дееца и на пострадалото лице не е
причина да няма виновно лице. Последната постановка за причинната връзка – в негативен
план всеки един от елементите, без него резултата нямаше да настъпи. Обаче в позитивен план
не може да се каже че всички елементи в еднаква степен допринасят за настъпването на
резултата, това е особено съществено при съучастието, възможно е деянието на един от
съучастниците да е допринесъл в по-голяма степен за настъпване на вредоносния резултат и се
отразява на размера на наказанието, този който е допринесъл в по-голяма степен, трябва да си
понесе съответното по-тежко наказание.
13. OБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ
1. Обществената опасност на престъпното деяние е основно, обективно, определящо и

неюридическо негово качество, което го характеризира от гледна точка на неговото
отрицателно въздействие върху съществуващите обществени отношения и го отличава от
непрестъпните деяния.
Основните особености на обществената опасност като качество на престъпното деяние са
няколко:
а. Касае се именно до качество на престъпното деяние, до неговата съществена определеност,
която го характеризира именно като престъпление и същевременно го отличава от останалите
деяния, които не са такива.
б. Обществената опасност е обективно качество на деянието. Противоречието между него и
интересите на обществото се проявява винаги и то не зависи от волята и съзнанието на дееца,
нито от това как отрицателното засягане на определени обществени отношения се възприема от
останалите членове на обществото.
в. Обществената опасност е неюридическо обществено качество на деянието, което означава,
че отрицателното въздействие върху съществуващите обществени отношения не зависи от това
дали законодателят е осъзнал обществената опасност на даден вид деяния и дали ги е въздигнал
в престъпления.

г. Обществената опасност също така е основно качество на деянието, защото без нея то не
може да бъде престъпно. Това следва от самото определение за престъпление.
д. Обществената опасност се явява определящо качество на престъпното деяние по отношение
на останалите негови свойства.
Преди всичко от характера и степента на обществена опасност на даден вид деяния зависи дали
те ще бъдат забранени от закона под страх от наказание, т.е. тя е основанието за
противоправност и наказуемост на този вид прояви като обективни, но юридически свойства
на престъплението. Наред с това, с характера и степента на отразяване или на неотразяване в
съзнанието на дееца на обществената опасност са свързани различените форми на вина.
е. Обществената опасност отразява отрицателното въздействие на деянието върху
съществуващите обществени отношения. Поради това не може да бъде престъпно поведение,
което нито уврежда, нито дори поставя в опасност от увреждане някакви обществени
отношения.
2. Форми на обществена опасност
а. Деянието уврежда непосредствения обект на посегателство, когато изменя отрицателно било
самото обществено отношения, било като въздейства неблагоприятно върху условията за
неговото нормално възникване, развитие или прекратяване.
б. Деянието застрашава дадени обществени отношения, когато създава реална опасност да
тяхното увреждане, без последната да се е осъществила в действителността.
в. Отношението между застрашаването и увреждането се определя от това, че става дума за две
форми на едно и също нещо –отрицателно въздействие на деянието върху обществената
действителност.
3.Характер и степен на обществена опасност
Характерът на обществена опасност на едно деяние отразява качествените особености на това
основно свойство на престъплението. Да се определи характерът на обществена опасност на
дадено действие или бездействие означава да се отговори на въпроса върху какво и как
деянието въздейства отрицателно.
Като качествена определеност на отрицателните свойства на дадено деяние характерът на
обществена опасност се определя от три обстоятелства:
а. Той се определя от характера на обществените отношения, върху които се посяга, защото
така установяваме върху какво оказва своето отрицателно въздействие престъпното деяние.
Същността и социалната значимост на даден вид обществени отношения е в основата на всяко
законодателно решение за тяхната наказателноправна закрила.
б. Той се определя и от спецификата на последиците, които то предизвиква в обекта на
посегателството, т.е. дали деянието го уврежда или само създава опасност от увреждане.
в. Характерът на обществена опасност на престъпното деяние зависи и от степента на засягане
на обекта на посегателството.
Степента на обществена опасност на дадено деяние отразява интензивността на засягане на
обществените отношения, непосредствен обект на съответното посегателство. Тя е
количествена характеристика на осъщественото конкретно засягане на обекта. Чрез нейното
установяване се отговаря на въпроса колко е засегнат обектът на престъплението във всеки
конкретен случай и дали това обуславя използване на наказание като реакция срещу
осъщественото.
Степента на обществена опасност има особено съществено значение и за индивидуализацията
на наказателната отговорност и на наказанието.
Степента на обществена опасност се определя от множество обстоятелства:
а. Преди всичко, като количествен израз на осъщественото засягане на обществените
отношения, степента на обществена опасност може да се прояви само в рамките на дадено
качество. Ето защо тя зависи от обществената значимост на обекта на престъплението, от
характера на обекта, защото той определя качествените граници, в рамките на които може да се
прояви количественото засягане.
б. На второ място степента на обществена опасност зависи от специфичния характер на
последиците, то това дали деянието уврежда или застрашава обекта.

аа. При увреждане на обществените отношения се вземат предвид характерът и значението на
предизвиканите отрицателни изменения в обекта.
бб. А когато обществените отношения, непосредствен обект на престъплението, са само
застрашени, степента на обществена опасност ще зависи от конкретната вероятност за
увреждане на обекта, която деянието е предизвикало, както и от характера на възможните
престъпни последици.
в. Третият критерий за оценка степента на обществена опасност на едно деяние е характерът
на самото действие или бездействие, защото от него зависи дали обектът ще бъде увреден или
застрашен и доколко ще стане това.
г. Степента на обществена опасност зависи също така от начините и средствата, използвани
от дееца за осъществяване на деянието, защото те именно са избраният от субекта метод и
оръдия, с които се въздейства върху обекта.
д. Степента на обществена опасност зависи и от условията на време, място и обстановка, при
които е осъществено конкретното деяние.
е. По-нататък степента на обществена опасност на деянието ще зависи и от особеностите на
субекта на престъплението, защото те отразяват или засягане на по-широк кръг от обществени
отношения, или лични отрицателни качества на дееца.
ж. Накрая за степента на обществена опасност на деянието имат значение и особеностите на
субективната страна на престъплението. Такива субективни моменти като например
предумисълът и користната цел повишават степента на обществена опасност, защото указват
за спокойно обмисляне на престъплението.
Характерът и степента на обществена опасност на дадено престъпно деяние са в отношение
на качество към количество. Характерът показва какво и как се засяга отрицателно, а степента -
колко се засяга.
Накрая и за отношението между характер и степен важи правилото, че количествените
натрупвания водят до качествени изменения.
4.Отношение на обществената опасност към останалите основни свойства на
престъплението
4.1.Отношение към деянието
а. Обществената опасност е основно качество на деянието и го характеризира като
отрицателна проява, защото уврежда или застрашава съществуващи обществени отношения.
Именно обществената опасност на престъпните деяния ги отличава от всички останали деяния,
които не въздействат отрицателно върху съществуващата обществена действителност.
б. Всички видове престъпни деяния притежават качеството обществена опасност. Но
престъпните прояви от даден вид се отличават от останалите видове престъпления въз основа на
нейния характер.
в. Престъпните деяния от даден вид пък се отличават по обществена значимост едни от други
въз основа степента на обществена опасност на отделните конкретни посегателства.
Трябва да се отбележи, че престъпленията се отличават от другите видове отрицателни
посегателства –граждански деликти, административни нарушения и дисциплинарни
простъпки, също по степента на обществена опасност.
4.2. Отношение към противоправността, наказуемостта и вината
а. Преди всичко останалите обективни свойства на престъплението – противоправността и
наказуемостта, се определят именно от характера и степента на обществена опасност. Тя е
в основата както на законодателното решение за криминализиране на даден вид прояви, така и
за подбора на наказателноправните методи и средства за борба с тях.
Отношението от друга страна се изразява в това, че всички деяния, които са противоправни и
наказуеми винаги са и общественоопасни. Ако дадено деяние не е общественоопасни, то не е
нито противоправно, нито наказуемо.
б. Обществената опасност е определяща и по отношение на субективния елемент на
престъплението –вината. Всички форми на вина са свързани с отражението на обществената
опасност или нейното неотражение в съзнанието на дееца.

Възможно е обаче дадено деяние, макар и да е общественоопасно, да не е осъществено виновно.
Така ще бъде винаги, когато обществената опасност, макар и да съществува обективно, не се е
отразила в съзнанието на дееца поради някое от обстоятелствата, изключващи вината.
14. ПРОТИВОПРАВНОСТ НА ДЕЯНИЕТО
Под наказателна противоправност трябва да се разбира това обективно юридическо качество

на общественоопасното деяние, отразяващо противоречието му с установена в закон забрана
за неговото извършване, който е израз на отрицателната обществена оценка за този вид
деяния и за нарушаването на която забрана е предвидено наказание за извършителя.
Основни особености на противоправността
аа. Противоправността отразява обективно съществуващото противоречие на деяние от
определен вид с установен чрез закон запрет за неговото осъществяване.
бб. Чрез установяване на забраната за осъществяване на даден вид деяния се дава и отрицателна
обществена оценка на този вид деяния, мотивирана от техния общественоопасен характер.
Наказателната противоправност отразява, че забраненото поведение противоречи в определена
степен с обществените интереси, което оправдава използване на наказателна репресия спрямо
извършителите на даден вид деяния.
вв. За наказателната противоправност е характерно, че забираната за осъществяване на
определено поведение е установено под страх от наказание. От тази особеност произтича
изискването наказателноправните запрети да бъдат точно, ясно и разбираемо формулирани.
гг. Противоправността е обективно качество на деянието. Тя е юридически израз на неговото
обективно противоречие с повелително установена забрана. Но като качествена характеристика
на деянието тя не подлежи на количествено измерване. Деянието от даден вид или е
противоправно, защото е забранено от наказателния закон, или не е забранено и тогава не е
наказателно противоправно.
дд. Противоправността е юридическо качество на деянието, защото без правна норма, която да
забранява извършването на даден вид деяния, не може да има противоправност.
Обстоятелства, при които деянието не е противоправно
А) Противоправността е юридически израз на обществената опасност, поради което без
последната не може да има и противоправност. Ето защо обстоятелствата, при които деянието
не е общественоопасно са такива, при които то не е и противоправно. Освен тях съществуват и
няколко обстоятелства, изрично предвидени в закона, при които деянието не е противоправно,
независимо от неговата обществена опасност:
Б) Малозначителност на деянието
Разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК постановява, че “Не е престъпно деянието, което, макар
формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята
ма-лозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно
незначителна.”
При малозначителност на деянието се касае до твърде съществени отклонения от типичното
отрицателно въздействие или въобще до отсъствие на такова въздействие. При това положение
конкретното поведение по същество не е това, което е имал предвид законодателя при създаване
на съответната норма.
Наказуемостта е своеобразно съществено качество на престъплението. Наказуеми деяния са
тези, които като притежават определени обществено-политически особености са забранени от
наказателна норма под страх от наказание. Престъплението е деяние наказуемо, защото
обосновава налагане на наказание на дееца като санкционна последица от неговото извършване.
15. ОБСТОЯТЕЛСТВА, ИЗКЛЮЧВАЩИ ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСТНОСТ И

ПРОТИВОПРАВНОСТ

Най-общо в тази група се обединяват малозначителността по чл.9, ал.2, неизбежната отбрана
по чл.13, право на задържане чл.12а, крайна необходимост чл.13, оправдан стопански риск
чл.13а.
Когато едно вредоносно деяние е причинило съставомерни вреди, въпреки че е вредоносно, ако
то е осъществено при условията на някои от тези институти, това деяние не е общественоопасно
и противоправно, то не е престъпление и не поражда наказателна отговорност.
I. Малозначителност, чл.9, ал.2 от НК: “Не е престъпно деянието, което, макар формално и да
осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята ма-
лозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно
незначителна.”. Поначало престъпните състави, съдържащи се в особената част на НК визират
деяния с висока степен на обществена опасност, възможно е обаче по изключение в някои
случаи едно деяние да съответства на признаците на законов състав, но поради изключително
стечение на обстоятелства, най-вече поради ниската стойност на предмета на посегателството,
деянието да не е общественоопасно във висока степен и поради това да не представлява
престъпление, напр. кражба на лист хартия – на пръв поглед това деяние е кражба и трябва да се
носи наказателна отговорност. В същност това деяние наистина съответства на законовите
признаци, но е очевидно, че неговата степен на обществена опасност е несравнимо по-ниска с
обществената опасност на деянията, които законодателят очертава в състава на кражбата и
затова се казва, че тези деяния формално осъществяват състава на престъпленията, а не
действително, само привидно (на пръв поглед), но те не са наказателно противоправни, те не
противоречат на забраната.
 Еднаква е тежестта и на двете хипотези в ал.2 – те не са престъпления.
 Важат за всички извършители и за всички евентуални задружни участници.
 Когато се касае за деяние по този член, но извършено от непълнолетен, няма да се
постави въпроса за прилагане на чл.61, тъй като той се отнася до освобождаване от съдене и
осъждане на прояви, които са престъпления.
 За вредните последици, колкото и да са незначителни, се отговаря по реда на ГПК – за
непозволено увреждане.
 В момента в българския НК няма числово (посочени граници) изразена
малозначителност на съставите на престъпленията. Това е въпрос на преценка.
 Нормата в чл.9, ал.2 е важаща за всички видове престъпления визирани в особената част
на НК.
 Малозначителното деяние не е престъпление!!! И то трябва да се различава от
маловажният случай на престъпление, при които имаме престъпление, но такова, което е
по-малко тежко.
Малозначителното деяние бива два вида:
1. деянието – изобщо не е общественоопасно, то не е и обществено полезно, то е социално
неутрално деяние;
2. деянието е общественоопасно, но неговата обществена опасност е незначителна.
При неизбежна отбрана по чл.13, право на задържане чл.12а, крайна необходимост чл.13,
оправдан стопански риск чл.13а - тези вредоносни влияния не са общественоопасни, а дори и
напротив – те са обществено полезни и правомерни, разрешени и стимулирани от НК,
поощрявани от НК. Но тук има равновесие между вредоносно и общественополезно.
Вредоносното влияние може да бъде общественополезно единствено и само при изпълнение на
всички до едно посочени в закона условия за наличието на въпросните институти в тези норми,
следователно неизпълнението дори и само на едно на законовите изисквания превръща
вредоносното влияние в обществено опасно и ако има вина то ще бъде престъпление и ще
породи наказателна отговорност. Сложността – естествено произтича от тяхната природа.
II. Неизбежна отбрана – чл. 12, НК

Института на НО е Римски институт, уреден в чл.12 от НК. Този институт оправдава вредите,
причинени на нападателя включително и неговото умъртвяване в процеса на активната защита
срещу неговото нападение стига защитата да е адекватна на нападението. Дефиниция на НО
се съдържа в чл.12, ал.1 от НК – не е общественоопасно деянието, което противодейства на
непосредствено и противоправно нападение, чрез причиняване на вреди на нападателя в
рамките на необходимите предели. Института на неизбежна отбрана съществува единствено
и само при наличието на нападение по смисъла на чл.12 от НК. – нападението по смисъла на
чл.12 е ЮФ, който поражда правото на НО.
Характеристика на нападението по смисъла на чл.12 от НК
1. нападението пораждащо правото на неизбежна отбрана трябва да е реален факт от
действителността, реално да съществува в действителността, само когато се противодейства на
реално нападение закона оправдава нападателя. Следователно не може да се говори изобщо за
неизбежна отбрана, когато всъщност нападение няма или едно лице е в грешка, че е нападнато
и уврежда мнимият нападател, мислейки че се защитава от него – това е т.нар. мнима
неизбежна отбрана. Защитното деяние на заблуденото лице, увреждащо мнимия нападател, не
може да бъде признато за обществено полезно, то си остава общественоопасно деяние.
Заблуденото лице ще носи отговорност, ако действа виновно, то действа без умисъл защото е
заблудено, но то ще отговаря за непредпазливо причиняване на вреди на мнимия нападател.
Ако обаче се установи, че заблуденото лице действа без вина, то неговото деяние не може да
бъде престъпление и то няма да носи отговорност за извършеното от него общественоопасно,
вредоносно влияние – тук чл.12 от НК е неприложим.
2. освен че трябва да е реално, нападението е винаги и единствено човешко деяние, или
когато животно е използвано като средство, т.е. института на неизбежната отбрана не намира
приложение при нападение от животни като цяло;
3. чл.12, ал.1 характеризира нападението като противоправно, но не и като престъпно,
следователно нападението не е задължително да бъде престъпление, ето защо нападението
може да има за субект малолетно лице, или невменяемо лице, нападението може да бъде без
вина и затова непрестъпно.
Обект на нападението – обикновено във висок процент от случаите нападението е насочено
срещу живота и здравето на нападнатото лице, но не трябва нападението по смисъла на чл.12 да
се схваща неправилно като единствено и само като насочено срещу живота и здравето, то може
да засяга всички правно защитени интереси – живот, здраве, чест и достойнство, свобода на
полово общуване, собствеността, сигурността на държавата и т.н.
 На следващо място от изключително значение е началото и края на нападението. Защото
правото на неизбежна отбрана възниква в същия момент, в който започне нападението,
съществува докато продължава нападението и се прекратява в момента на прекратяване на
нападението, т.е. НО съществува докато трае нападението. Когато говорим за начало на
нападението – то е налице когато нападателят е започнал и е причинил някакви вреди, но
въпроса е в това, че началото на нападението трябва да се схваща на второ място по-широко – по
същество защитата ще бъде поставена в значително по-неблагоприятно положение, ето защо е
безспорно положението, че началото на нападението и тогава, когато е създадена една само
опасност за увреждане, но тази опасност трябва да бъде непосредствена. Става дума за
опасност, която е в процес на реализация, която трябва веднага да се пресече. Кога е налице
такава опасност е въпрос на преценка и тук от значение са средствата на нападението и други
фактори и обстоятелства, но нашата съдебна практика е изработила виждането, че такава
опасност е налице с посягането към огнестрелното оръжие, на вземане, прицелване макар че
спусъкът още не е натиснат. Във всеки случай за начало на поведението не се счита само закана
за нападението. Що се касае за край на нападението – става дума за окончателно
прекратяване на нападението.
 Нападението трябва да бъде противоправно – има се предвид наказателно
противоправно, когато противоречи на норма на НК, но е възможно и когато противоречи на
други правни норми извън нормите на НК, напр. когато нарушава административни
разпоредби. Нападението е противоправно, когато противоречи на наказателноправна забрана

или изобщо на правна забрана, т.е. не е достатъчно, за да бъде характеризирано нападението
като противоправно да засяга правно защитени интереси, но да ги засяга в съответствие със
закона /напр. когато съдия изпълнител влезе в дома на длъжника, той посяга на неговата
собственост, но той действа в съответствие със закона в изпълнение на съдебно решение и той не
осъществява противоправно деяние/. Ето защо когато имаме нападение и нападнатият
упражнява правото си на неизбежна отбрана в съответствие със закона, засягайки правно
защитени интереси на нападателят, то не може да бъде нападение, и нападателят не може да се
позове на обратна неизбежна отбрана. Нападателят няма права на обратна неизбежна отбрана
срещу защитната реакция на нападнатият. Всичко следва от това нападението да е
противоправно.
Особености на отбраната
 Във всички случаи достатъчна предпоставка за НО е наличността на непосредствено и
противоправно нападение.
 На неизбежна отбрана може да се позове както пряко застрашеният от нападението, така
и всяко трето лице, т.е. всеки има право да се противопостави активно срещу всяко
непосредствено и противоправно нападение и да защити по този начин обществените
отношения, независимо от това, чии са конкретно застрашените правни интереси..
 НО оправдава единствено и само тези вреди, които са нанесени на нападателя, а не на
трети лица, оказали се на местонападението /напр. Ти стреля срещу нападателя, това се
оправдава, но при стрелбата си засегнал случаен минувач, тези вреди не могат да бъдат
оправдани от института на неизбежната отбрана/.
 Правото на неизбежна отбрана не е субсидиарно право, а е първично право, т.е.
нападнатият или отбраняващият се изобщо може да се позове на правото си на неизбежна
отбрана и вредоносно да противодейства на нападателя дори и тогава, когато има и други
начини за предотвратяване на вредите от нападението /напр. бягство от нападателя и т.н./, но
нападнатият гражданин не може да е задължен да бяга, да се крие, и с оглед превантивната идея
на този институт закона му дава право той да се обърне и активно, вредоносно да действа на
нападателя, но той трябва да спази изискванията по чл.12.
Предели на НО
Правото за вредоносно въздействие на нападателя не е право на безгранично нападение, тук
има предели на увреждането на нападателя. Превишаване пределите на НО имаме, когато
нападението явно /очевидно, безспорно/ не съответства на опасността от нападението.
Когато защитата е неадекватна било на опасността, било на характера на нападението,
несъответствието на защитата е превишаване на пределите.
Опасността на нападението това е неговият потенциал /интензивност/, колкото по-голяма е
тя, толкова по-голяма е неговата опасност, колкото е по-вероятно нападението да постигне целта
си, толкова то е по-опасно, и толкова по-големи вреди са оправдани. Опасността на нападението
зависи от множество фактори, а не от един единствен фактор, опасността зависи от броя на
нападателите, от пола на нападателите, от въоръжението на нападателите, от условията на
време, място и обстановка, от тяхната упоритост, от тяхната мотивация и т.н.
Защита е адекватна на опасността на нападението, когато вредите които са причинени на
нападателя са били неизбежни – “неизбежна отбрана” – за да бъде пресечено нападението,
когато по-малките вреди не биха били достатъчни и нападението е можело/ щяло да
продължи. Оправдават се не просто и не само необходимите вреди, но се оправдават тези, които
като са необходими са и достатъчни за пресичане на нападението и обратно превишаването
на пределите ще имаме когато на нападателят ще бъдат причинени ненужни вреди, когото
и по-малките вреди биха били достатъчни за пресичане на нападението. Съответствието с
опасността на нападението – не зависи само от въоръжението на нападателя, той може да е с
голи ръце, но с оглед на други фактори и да умъртви нападателя.
Вторият критерий при пределите на неизбежната отбрана е характера на нападението. В този
случай става дума в крайна сметка за една съпоставка на причинените вреди на нападателя и
предотвратените. Тази съпоставка се прави, когато причинените вреди на нападателя са били
неизбежни, и са били необходими. И ако се окаже, че вредите макар и необходими и неизбежни

не съответстват на характера на нападението, ако причинените на нападателя вреди са
несъизмеримо по-големи от тези на нападнатият, тогава ще имаме превишаване на пределите.
Същественото при НО се допуска на нападателят да бъдат причинени по-големи вреди от тези,
които се предотвратяват, стига това да бъде явно, и с оглед на това нашата съдебна практика
допуска, че защитата остава в пределите на неизбежната отбрана, когато например в защита на
своя живот убиете повече от един нападатели, когато в защита от тежко увреждане се причини
смъртта на нападателя, т.е. допуска се известно несъответствие. Когато обаче имаме
несъответствие с характера на нападението тогава отбраняващият се е длъжен да отстъпи!!!
III. Задържане на престъпник по чл.12а. Това е нов институт, който е реципиран от новия
руски НК. Има грешка в превода от руския оригинал в ал.2 в текста се говори за явно
несъответствие “между” характера, което трябва да се замени със “с”, след “обстоятелствата по
задържането” – “както и”-отпада. Текста е приет през 1997 г., а дотогава се прилагаха по
аналогия правилата на неизбежната отбрана. Сегашната редакция в същност държи сметка
именно за това, че задържането на престъпник е фигура аналогична на НО.
Разлики между НО и задържане на престъпник:
1. чл.12а оправдава вредите причинени при задържане на лице, което реално вече е извършило
престъпление, докато при НО се уврежда нападателя, който осъществява по чл.12, ал.1
противоправно само нападение. Значи когато се задържа едно лице и му се причиняват вреди и
в последствие се окаже че то не е извършител на нарушението за причинените вреди на това
лице не може да се приложи чл.12, ал.1.;
2. чл.12а намира приложение само тогава, когато престъплението вече е прекратено и съответно
института на НО по чл.12 не може да бъде приложен. Също така чл.12а задържане на
престъпник не може да бъде прилаган, когато след прекратяване на престъплението при
задържането на престъпника той окаже активна вредоносна съпротива за задържането му, той
осъществява нападение насочено срещу задържащото лице и отново намира приложение
института на чл.12, т.е чл.12а намира приложение вместо чл.12 при наличието на тези две неща
описани по-горе;
3. разлика между двата института чл.12 и чл.12а – при НО е допустимо умъртвяването на
нападателя, докато при задържането на престъпника чл.12а, доколкото целта е предаване на
органите на властта очевидно е че при това задържане не може задържаното лице да бъде
умъртвявано.
4. при превишаване пределите на задържането, т.е. когато на задържаното лице се причиняват
вреди, които не произтичат от обстоятелството на задържането, отговорност се носи само ако
задържащото лице е действало умишлено, ако е действало по непредпазливост тогава се
изключва наказателната отговорност на основание чл.12а, ал.2.
Извън този контекст: Трябва да се държи сметка за изискването на чл.12а, ал.1, че вредите се
оправдават само ако няма друг начин за неговото задържане, т.е. ако лицето може да бъде
задържано без да му бъдат причинявани вреди - чл.12а е неприложим (напр. Ако задържането
лице не бяга, но и не оказва и пасивна отбрана). Чл.12а намира приложение тогава когато
престъпника бяга, не може да бъде настигнат и не се знае къде ще се скрие или оказва
пасивна съпротива и не може да бъде изведен от дадено помещение например.
Всичко друго за неизбежната отбрана важи и за задържането на престъпник. Специално за
пределите: при НО чл.12, ал.2 става дума за това, че защитата трябва да бъде съобразена с
характера на нападението, а съгл.чл.12а, ал.2 тя трябва да бъде съобразена с вече извършеното
престъпление, с обществената опасност на вече извършеното престъпление.
IV. Крайна необходимост – чл.13

Не е обществена опасност и не е престъпление деянието което е извършено при крайна
необходимост.
Между НО и крайната необходимост съществуват 5 разлики:
1. Източник на опасност - в ЮФ който поражда правото на НО и крайна необходимост – при
НО този ЮФ е единствено и само човешко нападение, което е започнало и все още продължава,

докато при крайната необходимост чл.13 говори за източник на непосредствена опасност, която
поражда правото за вредоносно противодействие срещу нея, при крайната необходимост може
да става дума за пожар, наводнение, земетресение (разл. природни обществени бедствия), може
да става дума за транспортни произшествия, производствени и промишлени аварии, може да
става дума за остра нужда от храна или вода на изпадналият в това положение, тук към
източниците на непосредствена опасност при крайната необходимост можем да посочим
нападение на животни и най-накрая това може да бъде и човешко нападение по смисъла на
чл.12, когато то вече е прекратено и за НО дума не може да става вече;
2. При започнало и продължаващо човешко нападение - в това че източник на крайна
необходимост може да бъде обаче и чов. нападение по см. на чл.12 когато то все още
продължава, то е източник не само на НО, но и на крайна необходимост. Разграничение на
тези два института: института на НО оправдава единствено и само вредите, които са нанесени
на нападателя в процеса на отразяване на неговото нападение, започнало и все още
продължаващо, докато института на крайната необходимост оправдава вредите, които са
причинени на трети лица различни от нападателят, но тези трети лица са увредени в процеса
на противодействието срещу нападателя или при бягство от нападателя.
3. Избягване на причинените вреди - крайната необходимост оправдава само тези вреди, които
са причинени при липса на друг начин чл.13, ал.1 за отразяване на непосредствената опасност,
която деецът не е могъл да избегне по друг начин (изобщо по невредоносен начин), докато НО
оправдава вреди дори и да е имало алтернативен начин на действие.
4. Причинени вреди – при крайната необходимост съгласно чл.13, ал.1 се оправдават
причинените вреди само и единствено, ако те са по-малко от предотвратените.
5. Възстановяване на причинените вреди – при НО не се дължи обезщетение за причинените
щети на нападателя, не се носи гражданска отговорност за причинените вреди на нападателя,
докато при крайна необходимост вредите, които са причинени на третото невиновно лице-
поначало съгласно ЗЗД то трябва да бъде обезщетено за причинените му вреди, но този който
следва да обезщети увреденото трето лице не е субекта, действал при крайната необходимост,
защото той е субект на едно обществено полезно, невиновно поведение и от него не може да
бъде търсена гражданска отговорност. Тогава се поставя въпроса кой трябва да възстанови тези
щети? – ако има виновен той ще възстановява щетите, а ако няма виновен – субекта на ползата -
чиито по-големи интереси са били спасени, той ще трябва да обезщети по-малките вреди.
V. Оправдан стопански риск, чл.13а – той допълва института на крайната необходимост и

намира приложение като субсидиарен в случаите, когато крайната необходимост не може да
бъде приложена. Той намира приложение, когато изобщо няма институт на неизбежна отбрана
и институт на крайна необходимост, ако бъдат спазени съответните изисквания на чл.13а.
16. ВИНА
Съгл. Чл.9, ал.1 престъплението е и виновно деяние. Следователно без вина няма престъпление,
няма наказание. Това е основно фундаментално положение.
Съществуват две основни големи теории за вината:
Първата от тях е т.нар. НОРМАТИВИСТИЧНА /оценъчна/ теория, съгласно която вината е
укоримостта на деянието, оценката на съдията за деянието, с която той укорява дееца. И след
като това е субективната оценка на съдията за деянието тя не подлежи на институционален
контрол.
Във БГ законодателството винаги е възприемана другата теория, т.нар. ПСИХОЛОГИЧЕСКА
теория, съгласно която вината е изразеното в умисъл и непредпазливост конкретно
психическо отношение на дееца на извършеното общественоопасно и противоправно
деяние, към неговият общественоопасен характер и неговите общественоопасни последици.
Това е дефиницията за вината, съгласно която вината представлява ФАКТ, който представлява
реално протекли в съзнанието на дееца психически преживявания и процеси, т.е. става дума за
факт от идеално естество (сетивно невъзприемаем), който е даден в психиката на дееца,

подлежащ на доказване. И тъй като става дума за несетивно възприемане – извод за наличието и
формите на вината се прави въз основа на обективните факти от реалната действителност
установени в наказателното производство (напр. при убийството дали деецът е искал смъртта на
жертвата извод за това се прави от броя на ударите, тяхната сила, тяхната насоченост срещу
жизнено важни центрове, от средствата, с които са нанесени на жертвата), като се определят
към момента на извършване на деянието .
С оглед на различната обществена оценка на деянията, говорим и за различни степени на
вината, както и за смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, като те не обуславят вече
наличността на престъпление, а служат за индивидуализация на наказанието.
Формите на вината са две УМИСЪЛ и НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ - чл.11, ал.1, НК. Ако липсва
умисъла и непредпазливостта единственият извод е за липса на вина.
Следващо място въпрос за вина може да бъде поставян единствено и само, когато има вече
реално извършено деяние, то е общественоопасно и е наказателно противоправно. Тук не става
дума за вина в житейско разбиране на думата “вина”, а когато говорим за вина като свойство на
престъплението трябва да има реално извършено противоправно деяние.
На следващо място дотолкова доколкото вината е факт, представляващ психически
преживявания в съзнанието на дееца, дадени в неговата психика, казваме че вината е основното
субективно свойство на престъплението. Съществуват обаче и други субективни признаци на
състава извън вината, т.н. факултативни – мотиви, цел, подбуди и прочее.
Въпрос за вина като елемент на престъпното деяние може да бъде поставен само при наличието
на доказана вменяемост (като качество на субекта), т.е. !!!вменяемостта е предпоставка за
вина и съответно за наказателна отговорност!!! – невменяемото лице действа без вина и
поради това то не може да бъде субект на престъплението. Най-общо казано липсата на вина
означава, че деецът не е предвиждал причинените от него общественоопасни последици и
не е могъл да ги предвиди. Вменяемостта е способността да се разбира свойството и значението
на извършеното. Липсва ли вменяемостта абсолютно липсва вината, но не винаги вменяемостта
е предпоставка да има вина.
17. УМИСЪЛ
Чл.11, ал.2, НК – „Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му

характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал
настъпването на тези последици”.
Съществуват два вида умисъл: ПРЯК и ЕВЕНТУАЛЕН (косвен).
Умисълът въобще и двата вида се състои от два момента: ИНТЕЛЕКТУАЛЕН и ВОЛЕВИ
момент. Това е основно фундаментално положение.
Интелектуалният момент – „съзнавал общественоопасният му характер, предвиждал
неговите общественоопасни последици”. В интелектуалният момент законодателят не прави
разлика за прекият или евентуалният умисъл, този момент е общ - и при прекият и при
евентуалният умисъл деецът е предвиждал общественоопасните последици и съзнавал
общественоопасния характер на деянието, в момента на извършване на деянието!!!
Интелектуалният момент на пълно място - обхваща представата в съзнанието на дееца за
фактическите последици, които той причинява със своето деяние. И на второ място се изисква
деецът да осъзнава общ. опасният характер на фактическите последици от деянието.
Обикновено, когато едно вменяемо лице предвижда фактическите последици на своето деяние
той осъзнава и техният общественоопасен характер, но е възможно лицето да осъзнава,
предвижда фактическите последици, но да не разбира, съзнава общественоопасният характер
на деянието.
Волевият момент – „и е искал или допускал настъпването на тези последици” прекият /ПУ/ и
евентуалният умисъл /ЕУ/ се различават по именно волевия момент. Искал е волевото
отношения е при прекия умисъл, а допускал е волевото отношение при евентуалният умисъл.
Пряк умисъл – дееца съзнателно се насочва към причиняване на съответните
общественоопасни последици – изразява се в искането, целенето, желаенето на настъпването

на тези последици. При това има практика на ВС, „че съзнаването на неизбежността на
резултата е равносилно на неговото искане”. Само при ПУ е възможно деецът да предвижда
настъпването на една единствена последица от деянието /принципно положение/ и при ПУ
тази последица е желана. При всички останали форми на вина - тези форми на вина
съществуват по отношение на едни странични обществено опасни последици, които са
допълнителен резултат от осъществяваното деяние, като неговият субект преследва или цели
друг резултат, друга последица, различна от тези обществено опасни последици, те не са
целени, не са предвиждани.
Евентуален умисъл – общественоопасните последици не са пряко целени от дееца, а са
възможен допълнителен резултат на неговото деяние, с настъпването на които обаче той се
съгласява, преследвайки друга цел, от постигането на която въпреки това не се отказва. Тук
той се насочва пряко не към престъпните последици, а към друга цел (правомерна или
неправомерна), с оглед на която извършва именно деянието. Следователно в хода на
разследването следва да се разкрие пряката цел на дееца и да се установи дали е действал
преследвайки тази цел, съгласявайки се с причиняването на общественоопасните последици.
“Допускам” означава съгласявам се, примирявам се с този резултат – може да има различни
форми на примирение – пълно безразличие; втората по-леко укорима форма е разчитам на
шанса, на късмета, че няма да настъпи този резултат; най-възможно лека, или най-малко
укорима е, когато деецът прави някакви защитни мерки, но без да е сигурен, че ще успее да
осуети неговото настъпване.
С оглед на общественоопасните последици, които дееца иска или допуска умисъла бива:
определен, неопределен, конкретизиран, алтернативен.
От гледна точна на психическото състояние на дееца по време на формиране и изпълнение на
решението за извършване на умишлено престъпление, говорим за обикновен умисъл, афектен
умисъл и предумисъл, като това не е съществено за основната квалификация на вината, а
евентуално за определяне на наказанието или конкретния състав:
 Афектен умисъл – решението за извършване на умишленото престъпление се е
породило и е осъществено в състояние на силно душевно вълнение (физиологичен афект).
 Предумисъл – свързан е с решение за престъпление, което е взето предварително, в
сравнително спокойно душевно състояние, след известно обмисляне на съществените моменти
на престъплението – квалифицирано убийство по чл.116, т.9.
Особености при отделните престъпления:
 С изключение на престъпленията, за които изрично се изисква непредпазливост,
останалите са винаги умишлени.
 Опитът и приготовлението като стадии на престъпна дейност са възможни само при
умишлени престъпления, също е и за съучастието – идеята е, че при тях има задължителна
насоченост на дееца към осъществяване на престъплението.
18. НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ.
Чл. 11, ал. 3 от НК „Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на

общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е
предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати”
Непредпазливостта няма никакво отношение към целения резултата, а към страничния
резултат. Има две форми – самонадеяност и небрежност, които форми са посочени в чл. 11, ал. 3.
Същественото и при двете форми е, че от една страна, деецът нито иска, нито допуска
общественоопасните последици (отрицателен момент – разлика от умисъла), а, от друга – че при
извършване на деянието той е бил в състояние да предвиди настъпването на тези последици и
съобразно с това да действа така, че да не ги предизвика (положителен момент – разлика от
невиновното „случайно деяние” по чл. 15, при което такава възможност липсва).
Първата форма на непредпазливост е самонадеяност и която граничи с евентуалния умисъл.
Самонадеяността според чл. 11, ал. 3 е “предвиждал настъпването на общественоопасните
последици, но е мислел да ги предотврати”. При самонадеяността, подобно на ЕУ, деецът е

предвиждал настъпването на допълнителните последици, което е общото между тях. При
самонадеяността деецът предвижда обществено опасните последици ин абстракто /по
принцип/ - при осъществяването на такава вид дейност принципно е възможно да настъпят
други последици. За разлика от ЕУ, при самонадеяността деецът има и една допълнителна
представа свързана с наличието на препятстващи фактори, които са реално съществуващи в
конкретния случай и са в състояние да осуетят в конкретния случай принципно възможните
последици. Тези фактори могат да бъдат от най-различно общество – например опитът на дееца
/точност като стрелец, действа не с автоматично оръжие, а с точен пистолет/. При
самонадеяността имаме представа за наличието на такива препятстващи фактори, при ЕУ ги
няма (няма на какво да разчита). При самонадеяността като логическа последица от тези
фактори, деецът не предвижда настъпването на възможните последици в конкретния
случай, или той е сигурен/ убеден на 100%, че в конкретния случай той, а не някой друг, ще
ги предотврати и те няма да настъпят. Докато при ЕУ деецът след като не разчита на нищо
конкретно, предвижда последиците в конкретния случай, когато именно той извършва
дейността, в конкретната обстановка, в конкретното време и място, затова именно се казва че
волевото отношение е съгласявам се с неговото настъпване. При самонадеяността пълната
субективна увереност на дееца е обективно погрешна и този страничен резултат все пак
настъпва. Ако деецът беше по-прозорлив, по-внимателен той щеше да проумее, че този резултат
е възможен не само по принцип, а и в конкретния случай. Дееца действа убеден, че тези
последици няма да настъпят и ако би осъзнал настъпването им, той не би извършил
деянието. Обратното при ЕУ деецът, въпреки това че осъзнава настъпването на вторичния
резултат, той се съгласява с него, с негово евентуално настъпване, затова осъществява деянието.
При небрежността деецът изобщо не предвижда обществено опасните последици, но е бил
длъжен и е могъл да ги предвиди /например – влиза в стаята, започва стрелба без да види
изобщо че има друг човек/. Т.е. могъл е да предвиди тези общественоопасни последици, но тази
възможност не се е реализирала (т.е. не е предвидил резултата), поради действие с недостатъчно
внимание, усърдие, грижи.
“Бил длъжен” е обективен, нормативен критерий и означава, че деецът не е спазил всички
правила за внимателно и грижливо поведение. “Могъл” субективният критерий и означава, че
не кой и да е, а конкретния деец – със съответната длъжност, житейски опит, при конкретните
условия на време, място и условия, е могъл да проумее, че неговата субективна увереност е
погрешна, т.е. че не оценява реално тези препятстващи фактори.
При непредпазливостта – бил длъжен и могъл да предвиди – необходими са и двете, за да е
налице непредпазливост.
19. ИЗКЛЮЧВАЩИТЕ ВИНАТА ОБСТОЯТЕЛСТВА чл. 14-16 от НК.
Във всички случаи става дума за вменяемо лице, което деяние е обществено опасно, а същото
така деянието е противоправно деяние, но при всичките е изключено четвъртото свойство на
престъплението – вината и оттук липсва престъпление и наказателна отговорност.
Обстоятелствата са: чл. 14 – грешка, чл. 15 – случайно деяние, чл.16 – изпълнение на
неправомерна служебна заповед.
А) Чл. 14 – „Незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава

на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление” – фактическа грешка (не
юридическа – тя няма отношение към вината), при нея става дума за липса на правилна
представа относно обективен признак на осъществения състав на престъплението. Например –
деецът е осъществил състава на кражбата, но не е осъзнал, че тази вещ е чужда, смята че е негова.
Когато незнанието има за предмет несъставомерно обстоятелство, то тогава няма грешка по
смисъла на чл. 14 (несъставомерно обстоятелство е, че е умъртвил друго лице, а мисленото от
него), т.е. задължително се касае за непознаване на съставомерен факт от състава (т.е. липса
на правилна престава относно фактите).

 Дееца не знае, че извършеното е престъпление – това не е предпоставка за прилагането на
този член! Когато става въпрос за умисъл – дееца трябва да съзнава общественоопасния характер
на деянието, а не неговия противоправен характер => познаването/ непознаването на
противоправността няма отношение към наличието/ липсата на вина!!!!
 Следва да се отбележи, че грешка в обстоятелство от квалифициращия състав изключва
умисъла за квалифицираното престъпление, без да засяга този относно основния състав.
 Ал.2 – „Тази разпоредба се отнася и за непредпазливите деяния, когато самото незнание
на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост” – когато грешката е
неизбежна, деецът не е могъл да има ясна представа и тогава се изключва и другата форма на
вината – непредпазливостта.
Б) Чл. 15 – случайно деяние – „Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил
длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици”.
Бил длъжен - поведение, при което деецът е спазвал всички правила за вземане на предпазни
мерки. Не е могъл - Разпоредбата на чл. 15, логически се извежда от разпоредбата на чл. 11 – т.е.
конкретния деец, в конкретната обстановка не е могъл да изведе в съзнанието си последиците от
даденото деяние – това е всъщност изключване на вината при небрежност. Следва да се прилага
и при хипотезата, че в момента на извършване на деянието деецът е съзнавал настъпването на
неизбежните последици, но вече не е бил в състояние да ги предотврати, т.е. деецът да не е
предвиждал настъпването на тези последици по време, когато той все още е могъл да ги
предотврати.
В) Чл. 16 – изпълнение на противоправна заповед – „Не е виновно извършено деянието, което
е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако
тя не налага очевидно за дееца престъпление”
 Дееца се намира в служебно подчинение на субекта, издал заповедта и тази заповед да е
издадена съобразно предвидените в закона ред и форми (може да е писмена, устна, предадена,
по телефон и т.н.)
 Неправомерността на заповедта може да се дължи на липса на установени в закона
предпоставки за издаването и или например до превишаване на власт и т.н.
 В тази хипотеза ще попадне и служителят, който не само няма ясна представа за това, че
заповедта предписва престъпление, но и ако него съществува съмнение за това, т.е. да
предполага, но без да е сигурен за това.
 „Очевидността” на налаганото престъпление следва да се преценява с оглед на личността
на конкретния деец – няма точно формулирани критерии за това кога престъплението е
очевидно, но като цяло трябва да е такова, че „за всеки нормален гражданин е ясно, че се касае
безспорно за престъпление”
 Разпоредбата изключва вината на извършителя въобще – и при умисъл и при
непредпазливост.
 В тези случаи отговорност ще носи този, който е издал заповедта, съобразно с вината,
която има, съответно при злоупотреба с власт ще имаме умисъл и този ще отговаря за
посредствено извършителство.
 А ако деецът изпълни такава заповед, то той ще носи НО-ст като извършител, а
началникът, издал заповедта – като подбудител.
20. СТАДИИ В РАЗВИТИЕТО НА ПРЕСТЪПНАТА ДЕЙНОСТ.
Материята за стадиите е регламентирана в чл. 17-19 от НК. В особената част на НК със

съдържащите се състави на престъпления очертава престъплението като довършено такова.
Разпоредбите на чл. 17-18 от НК разширяват приложното поле на наказателната репресия и
за случаи, когато престъплението не е довършено, т.е. тези разпоредби трябва да се схващат в
този смисъл – разширяват обхвата на НП, наказуемост и когато престъплението не е доведено
докрай.

За да бъде дадено деяние стадий в осъществяване на определени престъпление, то трябва да
притежава съответна обективна насоченост – деяние, което не е от естество да създаде
предпоставки за извършване и довършване на престъплението, не може да бъде фаза в
неговото осъществяване. При непредпазливите престъпления, тъй като деецът не иска и не
допуска общественоопасните последици и ако те не са и настъпили, липсва въобще НО-ст,
следователно не може да става въпрос за стадии на тяхното осъществяване.
Наказателноправното значение на стадиите на престъпна дейност е ограничено първо от
субективна страна – в рамките на осъществяване на умишлените престъпления; второ – от
обективна страна – с фазите на това осъществяване, които представляват външно изразена
дейност, обективно насочена към осъществяване на престъплението.
Някои стадии от недовършеното престъпление представляват общественоопасна дейност. НК
разграничава два стадия в осъществяването на умишленото престъпление, които предшестват
заключителната фаза на неговото довършване – приготовление и опит. Това е базата за
възникване на неизбежната отбрана.
Първата фаза е приготовлението – изразено в създаване на условия за извършване на
престъплението. Опитът е самото изпълнение на престъплението преди неговото съставомерно
завършване. Тяхното отграничаване е фактически и юридически обосновано – приготовлението
е предварителна престъпна дейност, то предшества започването на изпълнението на
престъплението, към което е насочено, докато опитът е вече самото престъпление в процеса на
непосредственото му извършване.
Довършено престъпление – едно престъпление е налице, когато са осъществени всички
обективни и субективни признаци на установен в закона престъпен състав.
Задължителен обективен признак на състава на всяко престъпление е изпълнителното деяние.
Има два вида престъпления:
1. Резултатни – чиито състави съдържат изпълнително деяние и престъпен резултат,
които стоят в причинна връзка. При този вид престъплението е доведено до край, когато реално
настъпи съставомерния резултат.
2. Формални – т.е. на просто извършване – състава съдържа само изпълнителното
деяние. Те се считат за довършени със самия факт на завършеност на изпълнителното деяние.
Наказателната отговорност за стадиите, предшестващи довършването на умишленото
престъплението, е субсидиарна, т.е. нейното прилагане има юридическо и практическо
значение само доколкото престъпната дейност не е стигнала до визирания от състава край. Това
е така, защото довършеното престъпление поглъща опита и евентуалното приготовление. По
същата причина приготовление, като се поглъща от опита може да има собствено
наказателноправно значение единствено ако престъплението не е стигнало до фазата на
изпълнението.
21. ПРИГОТОВЛЕНИЕ
Първият наказуем стадий е приготовлението, регламентирано в чл. 17 - „Приготовлението е

подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за
извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение”
От обективна страна: деяние или система от деяния, които създават условия за извършване на
намисленото престъпление, или най-общо може да се каже, че приготовлението е една
предварителна престъпна дейност по осъществяване на намисленото престъпление. Тази
подготвителна дейност може да се характеризира като създаване на условия или предпоставки
за намисленото престъпление. Първата хипотеза е такива условия и предпоставки създаващи ....
Втората хипотеза – улесняват извършването на престъплението.
На следващо място – приготовлението е налице единствено и само, когато поне една такава
предпоставка или условие е действително създадена, т.е. приготовлението е една резултатна
дейност. За наличието на приготовление не е достатъчно една обективно и субективна
насоченост, която се окаже безрезултатна (някой се опитал да намери оръжие, но не е намерил
такова – няма приготовление, т.е. нямаме стадий).

На следващо място може да се каже, че началния момент на приготовлението се свързва с
първата реално създадена предпоставка (условие). От този момент приготовлението е вече
налице. Щом е намерил съучастник вече има приготовление (и то като довършено, независимо,
че останалите не са създадени), независимо, че са планирани редица други условия и
предпоставки все още не са създадени (няма опит към приготовление). Колкото повече и
съществени условия са създадени – по-тежко се наказва – тук следва да си припомня за
малозначителност, също е приложима.
Конкретните форми на приготовление не са изброени в закона и това не е възможно да стане,
технически не е възможно изчерпателно да се посочат. Затова законодателят обявява за
приготовление всяко действие, щом то е създало предпоставка за обективното
осъществяване на деянието. Най-общо може да се каже, че формите на приготовление зависят
от вида на престъплението. Формите на подготвителни действия зависят и от избрания метод на
престъплението. В закона в чл. 17, ал. 1 са само примерно изброени две форми на приготовление
– намиране на съучастници и средства, но те са примерни. Условно формите могат да се
разделят на две групи:
Правомерна дейност (телефонен разговор – ако е резултатен, този разговор е приготовление),
като критерият е дали обективно се улеснява намисленото престъпление.
Откровено престъпен характер – едно довършено престъпление може да представлява
приготовление към друго престъпление (придобиване на незаконно оръжие, за да се извърши
друго престъпление).
Крайният момент на приготовлението е момента на започване на изпълнителното деяние
на престъплението. Със започване на самото престъпление не може да се говори за
приготовление, а се влиза в стадия на опита.
Субективна страна: Когато се говори за субективна страна на приготовлението – то е
целенасочено създаване на условия за извършване не на какво и да е, а специално намисленото
престъпление, следователно подготвяното престъпление ще се извърши с пряк умисъл, само то
може да бъде подготвяно. Когато от подготвителната дейност обективно се улесняват две и
повече последици, т.е. в обективен план той подготвя както самото опожаряване, така и
засягането на хората в сградата, и се поставя въпроса кое точно той подготвя – палеж или
убийство на хората в сградата, подготвя се само това престъпление, което е намислено, и при
пресичане на дейността за подготовка отговорността ще бъде към намерението за палеж.
На второ място – самата подготвителна дейност се извършва с пряк умисъл, т.е. в момента на
подготвителното действие деецът съзнава, че има едно вече намислено действие. За да е
възможно самата подготвителна дейност да бъде извършена с пряк умисъл, за да съзнава че
процеса в момента на извършване на подготвителното действие, това престъпление трябва вече
да е решено, вече имаме намислено престъпление. Следователно няма да имаме приготовление,
когато първо се купува ножа и след това се взема решението за убийство и в този случай няма да
имаме приготовление независимо, че в обективен план купуването на ножа улеснява
убийството.
Съгласно чл.17, ал.2 „Приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случаи”,
имаме ненаказуемо и наказуемо приготовление. Случаите с наказуемо приготовление се
определят с нарочни разпоредби, с тях се обявява за наказуемо само към точно определени
престъпления (чл.117, ал.1 – към убийство; чл.200 – към грабеж; предвижда се по-ниско
наказание за приготовлението, отколкото за самото извършване).
Доброволен отказ от приготовление – чл.17, ал.3 – „Деецът не се наказва, когато по собствена
подбуда се е отказал да извърши престъплението” – самоволен отказ – да е окончателен, по
собствено решение, а не идваща от външната среда пречка, но това все пак е под условието на
чл. 19.
22. ОПИТ
Опитът е следващия стадий в развитието на умишленото престъпление. Когато се влезе в стадия

на опита отговорността се носи за опит и се изключва отговорността за евентуално

осъщественото преди това приготовление. Следователно отговорност за приготовление се
носи единствено и само дотолкова доколкото деецът е останал в стадия на приготовлението .
Влезе ли в стадия на опита, вече носи отговорност за опита.
Опитът е регламентиран в чл.18, ал.1 от НК – „Опитът е започнатото изпълнение на умишлено
престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не
се настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това
престъпление”
Тук когато се прави характеристика на опита от обективна страна най-общо трябва да се каже,
че за разлика от приготовлението, опитът е вече самото престъпление, което не е доведено до
край, останало е недовършено. Това е стадият, който е разположен между приготовлението и
довършеното престъпление.
За да се разбере достатъчно добре амплитудата на опита трябва да се припомни – резултатни
/чиито състав на престъпление съдържат престъпни /съставомерни/ последици/ и формални
престъпления /чиито законов състав съдържа единствено и само деянието, но там няма посочени
престъпни /съставомерни/ последици/ . Началният момент на опита при двата вида престъпления
и при формалните и резултатни престъпления – началния момент на опита е един и същ – той
започва с изпълнителното деяние на това престъпление. Започне ли отнемането вече имаме
опит за кражба и т.н., започне ли дейността по самото съставяне на документ, вече имаме
документна подправка.
Амплитудата на опита е различна при формалните и резултатните престъпления.
1. При формалните /прости/ престъпления опитът започва с началото на
изпълнителното деяние, преминава през осъществяването на изпълнителното деяние и
приключва с напълното осъществяване на изпълнителното деяние, тогава вече имаме
довършено престъпление.
2. При резултатните престъпления амплитудата на опита е по-широк, тъй като в самия
законов текст има посочени конкретни престъпни последици, които трябва да настъпят (напр.
убийството – започва с нанасянето на първия удар /изстрел/, преминава през цялостното
осъществяване на престъпната дейност и тук амплитудата на опита преминава пред причинния
процес до настъпването на смъртта, но докато е в тази амплитуда не може да се говори за
довършено престъпление).
Следователно, ако сравним двете амплитуди – те имат общо начало, и край до
настъпването на съставомерните последици. Самият чл.18, ал.1 провежда разграничение на
недовършен и довършен опит. И довършеният опит е опит, а не е довършено престъпление.
Тази класификация е допустима единствено и само при резултатните престъпления.
Класификационен критерий е довършеността на изпълнителното деяние, при недовършеният
опит изпълнителното деяние е недовършено, а при довършеният опит – изпълнителното
деяние е довършено, но не са настъпили съставомерните /престъпните/ последици.
При недовършеният опит – изпълнителното деяние е започнато, но не е довършено и затова
резултата не е настъпил (т.е. състава не е пълен), не е довършена самата престъпна дейност, не
е направил всичко необходимо за постигане на престъпните последици, т.е. не е довършено до
степен да предизвика престъпния резултат.
При довършеният опит – изпълнителното деяние е това завършено, престъпната дейност е
доведена до край, деецът е направил всичко необходимо за настъпване на престъпният резултат,
но престъпният резултат все още не е настъпил или резултата няма да настъпи. Вариантите
тук са няколко:
- все още не е настъпил резултата, но има 100% сигурност, че ще настъпи, но
трябва да мине време;
- дееца е направил всичко, което е зависело от него, остават да се случат други
независещи от него фактори (жертвата да си изпие отровата);
- резултата няма да настъпи поради неумели, неправилни действия на дееца;
Класификацията има значение за определяне размера на наказанието и най-вече за начина на
доброволният отказ.

От субективна страна важно е, че опитът е възможен само с пряк умисъл, т.е. опитът е стадий
в развитието на престъпленията извършени само с пряк умисъл. Следователно, когато при
осъществяването на една престъпна дейност е създадена реална опасност за извършването на
съставомерна последица, но тя не е настъпила, се поставя въпроса за наказателноправната
класификация. Ако се докаже, че деецът е искал да нанесе тежка телесна повреда на жертвата, а
по отношение на смъртта е действал с евентуален умисъл, не можем да кажем, че имаме опит за
убийство. Ако в последствие смъртта настъпи – ще имаме довършено убийство, извършено с
евентуален умисъл. В обратната хипотеза, ако деецът е искал смъртта, ще имаме опит за
убийство. Единствено и само когато се действа по дадена съставомерна последица се действа с
пряк умисъл, само тогава може да се търси отговорност за нея, дори и да не е настъпила. А при
всички останали случаи отговорност се търси само, ако съставомерната последица е настъпила.
Като определя опита, закона ясно го разграничава от приготовлението и от довършеното
престъпление. Приготовлението е предварителна дейност, която предшества изпълнението на
престъплението и само създава условия за осъществяването му. Опитът е вече самото
изпълнение на това престъпление, при което визираното от състава общественоопасно деяние е
започнало, но за разлика от довършеното престъпление, това деяние не е завършено, или макар
и да е довършено не е довело до указания в законна и искан от дееца престъпен резултат.
Следователно, очертаните със законния състав изпълнение на престъплението и
общественоопасни последици са критериите за отграничаване на опита от една страна от
приготовлението, а от друга – от довършеното престъпление. За разлика от приготовлението
опитът е винаги наказуем!! Съгласно Чл.18, ал.2 опитът се наказва в рамките на предвиденото
за извършено престъпление към долната граница, но няма пречка да се наложи и максималното
наказание, и това зависи от степента на осъществяване на престъплението и причините, поради
които не е настъпило престъплението.
ДОБРОВОЛЕН ОТКАЗ ОТ ПРИГОТОВЛЕНИЕ И ОПИТ
Имаме посочени доброволният /самоволният/ отказ в тези стадии. Доброволният отказ е

уреден в чл.17, ал.3 а на опита чл.18, ал.3, б.”а” и б”. Доброволен отказ е възможен единствено и
само в стадия на наказуемото приготовление и опита като институт на общата част, който е
възможен само в тези два стадия на възникнала НО-ст и на недовършено престъпление.
Доброволен отказ от довършено престъпление няма. В тези случаи деецът не се наказва за
приготовлението и опита, отпада напълно неговата отговорност. Това са поощрителни норми,
които стимулират дееца преди да стане /да бъде довършено/ престъплението. Този институт е
едно от средствата за противодействие на извършване на престъпна дейност. Доброволният
отказ независимо от стадия има характерни субективни особености: 1. касае се за ново решение
на дееца, следващо престъпното решение и което освен това е противоположна на престъпното
решение, най-общо казано ново решение за прекратяване на престъпното посегателство и 2.по
своето съдържание новото решение за отказ е за окончателно преустановяване а не за временно
такова или с намерение за в бъдеще престъплението отново да бъде извършено при по-
благоприятна обстановка. От обективна страна – т.е. в какво конкретно трябва да се изрази
отказа – в стадия на приготовлението и на недовършения опит - отказът представлява
прекратяване на престъпната дейност. Нищо повече не е необходимо! И това е напълно
достатъчно защото в тези стадии деецът не е поставил началото на един самостоятелно
развиващ се процес и поради това самото прекратяване на престъпната дейност...... Вече при
довършеният опит вече се изисква една активна дейност по осуетяване /прекратяване/ на
престъпния резултат, която да е успешна. Когато е направен опит в това отношение но
безуспешен, тогава нямаме доброволен отказ защото деецът не е успял да предотврати /осуети/
Съгл. чл.19 независимо от добр. отказ за причинените съставомерни вреди деецът носи
отговорност! Но когато липсват такива последици, няма да носи никаква отговорност.

23.СЪУЧАСТИЕ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕ – много важен въпрос!!!
В НК няма дадено определение за съучастие. В чл. 20, ал.1 са указани само възможните форми, в
които то може да съществува. Възприето е, че съучастието е умишлено и задружно участие на
две или повече наказателноотговорни лица в осъществяването на конкретно определено
умишлено престъпление.
Характеристика от обективна страна:
1. За съучастие можем да говорим единствено и само, когато имаме участие най-малко
на две, и то наказателноотговорни, лица, максимума не е определен, поне две лица са
наказателно отговорни. Особено важно е, че от тези две лица поне едно от тях да е извършител
– участник в самото умишлено деяние;
2. Съучастника отговаря не за чужда престъпна дейност, а за това, че той лично, със
собственото си деяние обективно и виновно допринася за осъществяване на дадено
престъпление.
3. При съучастието всеки един от съучастниците има реален принос в съучастието,
допринесъл е с нещо за това. Дейността на всеки един от участниците е елемент от общата
престъпна дейност, от комплексна дейност. Деянието на извършителя стои в непосредствена
и пряка причинна връзка с престъпните последици, а деянията на другите два вида
съучастници – подбудителя и помагача стоят в причинна връзка с деянието на извършителя
и в опосредена от неговото деяние причинна връзка с престъпните последици.
4. Всеки един от съучастниците участва задружно в престъплението, между деянията
на съучастниците има обективна съгласуваност, те взаимно се допълват. Но нямаме съучастие,
когато двама души действат непредпазливо (например двама шофьори, неспазвайки правилата
за движение по пътищата се сблъскват).
Същественото е, че деянието на всеки един съучастник стои в причинна връзка с
престъпните последици. Следователно, след като деянията на съучастниците се намират в
такава причинна връзка те могат да бъдат извършени единствено и само преди настъпването на
последиците или последващо съучастие няма!!! Деяние, извършено след престъпния резултат
не е съучастие към настъпването на този престъпен резултат.
Освен това от субективна страна:
1. Съучастието е възможно само при умишлените престъпления и предполага съзнание
у участника за осъществяване на определено престъпление заедно с други умишлено
действащи в тази насока лица, т.н. „общност на умисъла”.
2. Не може да има съучастие при непредпазливите престъпления, при които обаче
може да има „независимо съпричинителство”.
3. Съучастника да действа с умисъл за задружно извършване с друго лице на
определено, достатъчно индивидуализирано престъпление.
4. При „ексцес” – надхвърляне на „общия умисъл” – всеки отговаря в рамките на това,
което е обхванато от неговия умисъл.
Акцесорност на съучастието – субекта на подбудителска или помагаческа дейност отговаря
именно като съучастник единствено и само ако престъплението, към което подбужда е
довършено или поне започнато. Това е така, защото отговорността на подбудителите и
помагачите е обусловена от изпълнението от извършителя на престъпното деяние – т.е. без
довършено или поне започнато изпълнение на престъплението, проявите на тези съучастници
остават само една предварителна дейност, която по правило не е наказуема. Ако обаче подобно
приготовление е обявено за наказуемо, съучастниците също ще носят НО-ст, щом като са
извършени подготвителни действия. До началото на изпълнителното деяние, за улесняването
и подбуждането на което вече е осъществена някаква дейност, нямаме съучастие и нямаме

приложимост на разпоредбите на чл.20-22 от НК. До началото на изпълнителното деяние
задружната дейност е принципно ненаказуема!!!
 В няколко изрично предвидени норми, подбудителството е предвидено субсидиарно
като самостоятелно престъпление.
 Всеки от съучастниците е престъпен участник. Нямаме съучастие обаче, а т.нар.
„посредствено извършителство”, когато чрез мотивиране или улесняване се използва
наказателно неотговорно лице за извършеното престъпление (невменяемо, малолетно,
заблудено), което в случая действа като „оръдие”.
 Всеки един от съучастниците отговаря за едно и също престъпление в рамките на
предвиденото за него наказание, като последното се индивидуализира с оглед на личния принос
на конкретния съучастник.
Наказуемост на съучастниците чл.22, ал.1 – всеки един от съучастниците отговаря в рамките
предвидени за наказанието за извършеното престъпление. Тук има специални обстоятелства и
те са: характер и степен на участие. Характерно участие по чл.21, ал.1 – означава вид на
съучастието дали си извършител, подбудител или помагач. Много е важно кой какъв е?
Степен на участие – това е приносът на всеки един от съучастниците за престъплението, в каква
степен е участвал. И с оглед степента на приносът е възможно напр. подбудителят да отговаря
по-тежко от извършителят.
24. ИЗВЪРШИТЕЛСТВО И СЪИЗВЪРШИТЕЛСТВО
1. Извършителство - съгласно чл.20, ал.2 извършител е този, който участва в самото

изпълнение на престъплението, т.е. извършителят участва в самото изпълнително деяние. Това
е критерия за отграничаване от останалите видове съучастничество. Когато деецът действа сам и
по собствени подбуди той е самостоятелен (едноличен) извършител на престъплението, но ако
участва в изпълнението заедно с други, действащи при общ умисъл лица, или ако е умишлено
склонен или подпомогнат от другиго, неговото деяние представлява вече елемент на
съучастническа дейност. В такъв случай извършителството представлява вид съучастническа
дейност.
Извършителството е основната форма на съучастие, а извършителят е главен съучастник в
осъществяването на едно престъпление. Престъпление може да има и без подбудител и помагач,
но не и без извършител. От неговата дейност зависи и НП-та оценка на поведенията на
останалите съучастници. Ако тя е престъпна, престъпни ще бъдат и те. И обратно – ако ли не е
престъпна дейността на извършителя, поначало не могат да бъдат престъпни и нейното
подбуждане и подпомагане.
Извършителството е първична съучастническа дейност. Когато тя е налице, нейният субект
винаги се определя като извършител, независимо от осъществената от него подбудителска или
помагаческа дейност, т.е. извършителството поглъща подбудителството и помагачеството.
Извършителството като форма на съучастие трябва да се различава от „посредственото
извършителство”, което не е съучастие. Посредствено извършителство е налице, когато деецът
съзнателно мотивира някое трето лице, което обаче е наказателно неотговорно или заблудено,
да осъществи състав на определено престъпление, като при това от дееца не може да се търси
НО-ст, макар че неговото поведение пряко въздейства върху обекта на посегателството. По този
начин фактическия извършител се явява само „оръдие” на престъпника. Относно
посредственото извършителство се прилагат правилата за единичното извършителство.
2. Съизвършителство – лицето, което участва в самото изпълнение на престъплението е

извършител. Когато изпълнението се осъществява не от едноличен извършител, а от два
или повече задружно действащи лица, е налице съизвършителство, а съучастниците се
наричат съответно – съизвършители.
А) от обективна страна за съизвършителството е характерно, че всеки от съизвършителите е
участник в самото изпълнително деяние на престъплението, т.е. всеки съизвършител е

извършител на престъплението. Той участва например в отнемането на вещта, в изнасилването
на жертвата или в нейното умъртвяване, т.е. съизвършителя осъществява дейност, очертана с
признаците на съответния състав на престъплението. Последното обаче бива реализирано не
единствено от него, а съвместно с други съизвършители.
В зависимост от последователността на съвместната дейност съизвършителството може да бъде:
- едновременно – всеки върши проява, подобна на тези на останалите,
- последователно – характерна за съставните престъпления – отделните съизвършители
осъществяват едното или другото от включените в сложното престъпно единство деяния, но тук
се иска от всички съизвършители предварителен общ умисъл,
- при разпределение на ролите – всеки извършва определен елемент от изпълнителната
дейност.
За да е налице съизвършителство между две или повече лица в извършване на умишлено
престъпление е необходимо да съществува връзка между деянията на съучастниците не само
в обективно, но в субективно отношение. Обединяващ момент на съизвършителството в
субективно отношение е конкретния общ умисъл на дейците – всеки в осъществяване на
действията си съзнава, че участва в изпълнението на престъплението заедно с другите
извършители и иска или допуска от тази обща дейност да настъпи конкретен
общественоопасен резултат. От друга страна, при състави, изискващи допълнителни
субективни елементи (цел, мотив, др.) последните също трябва да бъдат дадени във всеки от
задружните извършители.
Особеност при съизвършителството е: разкриват онези престъпления, чието изпълнително
деяние включва два или повече акта. В такъв случай (има се предвид при съставните
престъпления) е достатъчно всеки от съизвършителите да извърши само един от тези актове.
Ако за осъществяването на някои от актовете се изисква особено качество, достатъчно е само
един от съизвършителите да го притежава. Така например при изнасилването е необходимо
деецът да е от мъжки пол, за да може да се съвъкупи с пострадалата, но упражняването на
принудата може да бъде извършено и от лице от женски пол и в този случай то ще е
съизвършител в изнасилването.
В някои случаи, съизвършителството обосновава квалифициращо обстоятелство.
25. ПОДБУДИТЕЛСТВО
Според чл. 20, ал.3 – „Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши
престъплението”. Така законът очертава подбудителя като инициатор за извършване на
престъплението. Самият той не участва в изпълнението му, но умишлено предизвиква от
друго лице решение за извършването му. Предвид това, подбудителството е възможно само,
ако такова решение още не е взето. Ако решението за извършване на престъплението е вече
взето, то склоняването на лицето към извършване на същото престъпление няма да е
подбудителството, а само помагачество.
Подбуждането е предназначено да формира извършител на дадено престъпление. То се
заключава в такова въздействие върху психиката на едно или повече лица, което довежда до
вземане на желаното от подбудителя решение за извършване на престъплението. Затова
могат да бъдат използвани най-различни средства, като поради тяхното многообразие не са
указани в закона. Те могат да се изразяват в заплахи, увещания, шантажиране, обещание за
награда, физически и психически тормоз и т.н. Достатъчно е в резултат на оказаното
въздействие да бъде взето решението за извършване на престъплението. Лицата, върху които
подбудителя е насочил своето въздействие и престъплението, към което ги подбужда, трябва да
бъдат конкретизирани. Без това няма да е налице съучастие, а подбудителството би се
превърнало в явно подбуждане към извършване на престъплението.
Дейността на подбудителя трябва да обуславя дейността на извършителя, а последната да е
в следствие на подбудителската дейност. Без наличието на указаната причинна връзка ще
липсва основание за НО-ст на подбуждащия. Освен това, за да отговаря подбудителя поначало
е необходимо подбужданото лице да извърши поне опит към престъплението, за което е

подбуждано. В случаите, когато приготовлението към това престъпление е наказуемо, тези лица
ще отговарят за приготовление от момента на постигането на съгласие за извършване на
престъплението, защото ще е налице намиране на съучастник по смисъла на чл. 17, НК.
Съучастническата функция на подбудителя се изчерпва със склоняването на подбудения да
извърши престъплението. Затова е не е необходимо той да притежава особените качества,
които законът изисква от субектите на определени престъпления. Така например подбудител
към длъжностно престъпление може да бъде и лице, което няма това качество и т.н.
От субективна страна подбудителството е умишлена дейност.
26. ПОМАГАЧЕСТВО
Чл.20, ал.4 – „Помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението,

чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки,
набавяне на средства или по друг начин”.
С помагачеството се създават условия, които в някаква степен благоприятстват изпълнението на
престъплението. Без него престъплението или не може да се извърши или извършването му би
се затруднило.
Поначало помагачеството предхожда извършителството, но е възможно те да съвпаднат по
време (помагача отвлича вниманието на охраната, а през това време извършителят изнася
вещите от склада). Обикновено помагачеството се осъществява чрез действия, възможно е обаче
извършителят да бъде улеснен и чрез бездействие. В този случай при наличието на
съгласуваност между проявите на двамата съучастници, помагачът не извършва определени
действия (не включва алармата, не заключва вратата, които действия е бил длъжен да
извърши).
В зависимост от характера на деянията, включени в помагаческата дейност, то помагачеството
бива: интелектуално и физическо.
- Интелектуално помагачество – изразява се в съвети, разяснения, обещание да се даде
помощ след деянието (помагачът може да осведоми извършителя къде се намира вещта, как да
изключи алармата и т.н.). Той може преди престъплението да му обещае, че ще укрие вещите,
че ще продаде откраднатото и други. Може да се каже, че той окуражава извършителя,
стимулира изпълнението на решението на извършителя, той предоставя информация,
улесняваща престъплението. Разлика между интелектуалния помагач и подбудителя: при
подбудителството подбудителят създава, формира престъпното решение у извършителя, до
неговата намеса това решение все още не е взето, докато при интелектуалният помагач
престъпното решение вече е факт – той го заварва, не го създава, а само го укрепва и стимулира
негово изпълнение.
- Физическо помагачество – съществуващата действителност се променя така, че да се
улесни извършването на престъпление. Конкретните форми са различни – отстраняване на
спънки (отклоняване на охраната), набавяне на средства (пистолет за убийство), наблюдение,
сигнализиране при пристигането на трети лица и т.н.
Съучастническата функция на помагача се изчерпва с улесняването на извършителя.
Затова при него, както и при подбудителя не е необходими да са налице особените качества,
които законът изисква от субектите на някои престъпления.
От субективна страна – дейността на помагача е умишлена.
Помагачеството се различава от извършителството по това, че помагача не участва в
изпълнението на престъплението, а само улеснява извършването му.
Пазенето на извършителя, докато той извършва престъплението, е помагачество, а не
съизвършителство!!! т.5 от ТР 54-89-ОСНК
27. НАКАЗУЕМОСТ НА СЪУЧАСТНИЦИТЕ

 Правилото е по чл. 21, ал.1 „Всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено
за извършеното престъпление, като се вземат предвид характерът и степента на тяхното
съучастие”
Характерът на участието се определя от вида на съучастническата дейност: извършителство,
подбудителство, помагачество.
Степента на участието е вече конкретен въпрос, който зависи от конкретния принос на
съучастника.
 Възможни са обаче усложнения и отклонения:
А) Ако извършителя осъществи нещо повече от това, към което е подбуден или подпомогнат –
другите съучастници носят отговорност само за това, което е включено в техния умисъл, но не и
за ексцеса. Ако извършителя осъществи друго престъпление, а не това, към което е подбуждан
или подпомаган, останалите съучастници въобще не носят отговорност за него (чл.21, ал.2).
Б) чл.21, ал.4 предвижда „Особените обстоятелства, поради които законът изключва,
намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците, не се вземат предвид за
останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице”.
Например Х и У убиват бащата на У. За У – убийството ще е по чл.116, а за Х – по чл.115.
В) Съгласно чл.58, т.б – „Съдът може да приложи разпоредбите на чл.55 и в следните случаи:” .....
„при помагачество – когато степента на участие на дееца в престъплението е малка”. Това
дава възможност за замяна на наказанието или слизане под неговия минимум по чл.55 без да е
необходимо да се търсят някакви други „изключителни или многобройни смекчаващи
обстоятелства”.
Г) Когато поради определено лично качество на дееца, извършеното деяние е престъпление,
тогава за него отговарят и подбудителя и помагача, макар да нямат това лично качество – чл.21,
ал.3
 Самоволен отказ от съучастие – съгласно чл. 22, ал.1 „Подбудителят и помагачът не се
наказват, ако по собствена подбуда се откажат от по-нататъшно участие и попречат да се
извърши деянието или предотвратят настъпването на престъпните последици”.
Необходимо е:
А) Помагача или подбудителя да се е отказал по собствена подбуда.
Б) С активни действия да попречи на извършителя деянието да бъде довършено (при
недовършен опит) или да предотвратят настъпването на престъпните последици (при довършен
опит).
В) В случаите на самоволен отказ от съучастие съгласно чл.22, ал.2 се прилага разпоредбата на
чл.19, т.е. ненаказуемостта за предотвратеното престъпление не засяга отговорността за
евентуалното друго престъпление, признаците на което се съдържат в извършеното подбуждане
или подпомагане (например доброволен отказ от убийство, но има нанесена тежка телесна
повреда – ще отговарят за подбуждане или подпомагане за тежката повреда).
28. ЕДИНСТВО И МНОЖЕСТВО НА ДЕЯНИЯТА И ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА.
Възможни са различни фактически и юридически усложнения при осъществяването на

престъпната дейност, въпреки които усложнения, цялостната престъпна дейност се третира
като едно единствено престъпление, за което се налага предвиденото в съответната норма
наказание. В такива случаи говорим за усложнена престъпна дейност. Когато се каже
усложнена престъпна дейност това означава наличие на едно единствено престъпление –
деянието може да бъде едно или две или повече, но във всички случаи ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Е ЕДНО!!!
1. На първо място е възможно да става дума за фактически усложнения в процеса на
осъществяване на иначе прости по своята конструкция престъпления, такива чието
изпълнително деяние е монолитно, състои се от едни елемент, и се предвижда само един
единствен престъпен резултат (убийство, кражба, телесна повреда и др.). Тези престъпления е
възможно да бъдат извършени с един акт, но е възможно да сме изправени пред множество

фактически усложнения, при които престъплението е извършено с два или повече отделни акта.
Възможно е например тези множество актове да представляват необходимото комулиране
(натрупване) на причините, за да бъде причинен определен престъпен резултат (например за да
бъде изнудено лицето да даде определена парична сума на няколко пъти то е било заплашвано).
С всяко едно въздействие или акт да нараства увреждането на обекта. Поначало в такива случаи
се отговаря за едно единствено престъпление!
Възможно е на следващо място усложненията да бъдат юридически. Възможно е те да
бъдат заложени в самата законова конструкция (норма, законов състав) на престъплението. Тук
говорим за различни видове усложнени престъпления или престъпна дейност. На първо
място това е съставно престъпление – при него е характерно това, че неговото изпълнително
деяние се състои от две части, всяка една от тези две части на изпълнителното деяние на
съставното престъпление, представлява изпълнителното деяние на друго самостоятелно
престъпление различно от съставното, визирано в друга норма на особената част. Съставното
престъпление е изградено от други две прости престъпления. Класическият пример в това
отношение е Грабежът по чл.198, ал.1 от НК и чл.199 – който употреби сила или заплашване за
да отнеме чужда движима вещ от владението на другиго. Тази първа част представлява
изпълнителното деяние на престъплението принуда чл.143. Възможно е в резултат на
употребата на физическа сила да са причинени телесни повреди или смърт. Втората част на
изпълнителното деяние грабеж е отнемане на чуждата движима вещ от владението на този
който е заплашван и т.н. – тя е изпълнителното деяние на изпълнението кражба по чл.194. В
такива случаи, когато една дейност представлява употреба на физическа сила и т.н. и
същевременно имаме отнемане на вещ – се поставя въпроса за конкуренцията между тези две
фигури при наказателната отговорност. Едната фигура е съставното престъпление грабеж
(това едно престъпление), а другата конкурираща фигура е тази на съвкупност от две
престъпления – кражба плюс принуда или телесна повреда или убийство.
Ако спрем с очертаването на физиономията на съставното престъпление до тук ние няма
да бъдем в състояние да проведем това разграничение. Затова при съставното престъпление
между двете части на престъплението съществува обективна и субективна връзка.
- Преди всички обективната връзка се изразява в това, че едната част на
изпълнителното деяние обективно улеснява другата. При грабежа, принудата, телесната
повреда, убийството обективно трябва да улесняват отнемането на вещите. Ако такава
обективна връзка липсва няма да имаме едно съставно престъпление, а две ще имаме
отделни престъпления.
- За да имаме съставно престъпление е необходима и субективна връзка. Тази
връзка се изразява в това, че в момента на осъществяването на първата част на деянието, деецът
съзнава, че по този начин улеснява втората част и иска това, т.е. целта на първата част на
изпълнителното деяние е да улесни втората. Следователно няма да имаме грабеж, а отново ще
имаме двете различни съставящи престъпления, въпреки наличието на обективна връзка на
улесняване, ако липсва субективната (например някой си убил друг поради ревност и след като
пада трупа от джоба му пада портфейла и убиеца взема портфейла, но той не извършва
убийството заради портфейла).
ДВУАКТНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ – общото между него и съставното престъпление е това,
че то също се състои от две части, но за разлика от съставното престъпление и двете части не
представляват изпълнително деяние на друго престъпление, нито една от двете части не е
престъпна дейност. Когато едната част представлява престъпна дейност, а другата част не
представлява престъпна дейност (например изнасилване по чл.152, ал.1, т.2 първият акт е
упражняване на сила или заплашване, а втората част е съвкуплението което само по себе си не е
престъпна дейност) – това се нарича нетипично двуактно престъпление, имаме когато едната
от проявите не е престъпна.
ПРОДЪЛЖАВАНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, което се урежда в чл.26 от НК.
Особености: имаме две или повече деяния, които обаче се квалифицират като едно
престъпление. Броят на деянията и престъпленията не винаги е равен!!!

- Първа особеност – Наличието поне на две или повече отделни деяния – деянието
обхваща всички телодвижения или въздържане от такива, които са осъществени при определени
условия на време, място и обстановка, което разкъсва единството на деянието, и системата на
телодвижението се схваща като две или повече деяния, т.е. за да имаме 2 деяния трябва да има
между тях някакъв период от време, който да ги разкъсва във времето.
- Втора особеност – тези 2 или повече деяния да осъществяват състав на едно и също
престъпление (кражба, длъж. присвояване и т.н.), не може едното да е кражба, а другото
шпионство. Възможно е обаче някои от деянията да осъществяват основния състав на
престъплението, а другите привилегирован (леко наказуем) или квалифициран състав на
- Особено съществено: е съществуването на обективна и субективна връзка между
деянията, която именно дава възможност всяко следващо деяние да се схваща като продължение
на предшестващото, а не като съвсем независимо отделно деяние или в крайна сметка отделните
деяния да бъдат обединени в квалификацията на едно единно престъпление.
А) Обективната връзка се изразява на първо място в това, че между осъществяването
отделните деяния не е изтекъл продължителен период от време, защото продължителният
период от време ще разкъса единството или обективната връзка между деянията. Няма никакъв
проблем две отнемания на вещи осъществени пред период от няколко месеца да се схваща този
период като непродължителен и те да са обхванати като едно престъпление (възприето е, че
този период може да бъде до 1 година). Но иначе, строго погледнато, истинският законов и
научен подход зависи от вида на престъплението с оглед на възможната честота на упражняване
на отделните престъпни влияния.
Б) Другата съществена особеност на обективната връзка – тя изисква отделните деяния
да бъдат извършени при една и съща обстановка. Една и съща обстановка не означава
непременно, че двете деяния трябва да са извършени например в едно населено място, допуска
се извършването в различни райони на страната, не се изисква непременно двете деяния да
бъдат извършени по един и същи начин, но така или иначе, когато деянията са извършени в
едно населено място или са извършени по един и същи начин или е използван един и същи
повод за обед. на престъплението, следователно.....
- Субективната връзка се изразява в еднородност на вината, деянията трябва да са само
умишлени или само непредпазливи. Не е необходимо обаче тези деяния да бъдат обединени в
някаква обща цел или общо решение.
Смисълът на продължаваното престъпление е ожесточаване на наказателната репресия,
независимо, че се третира като само едно единствено престъпление. Тук е съществено
обстоятелството, че съгласно чл.26, ал.2 – престъплението се наказва съобразно общия
престъпен резултат (например, ако имаме пет деяния по 5000 лв. всяко едно от тях, ще имаме
едно престъпление кражба на стойност 25000 лв.). С продължаването на престъпната дейност, се
получава постепенното натрупване на престъпния резултат, преминава през ......., през основния
състав на престъплението чл.194, ал.1, след това престъпление с големи размери, и накрая до
особено големи размери на престъплението. Продължаваното престъпление засилва
наказателноправната реакция. Фигурата на продължаваното престъпление се конкурира с
еднородната реална съвкупност /ЕРС/, където липсва обективната и субективна връзка между
отделните деяния. ЕРС се наказва с по-лек начин от продължаваното престъпление.
ПРОДЪЛЖЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ - При него имаме само едно единствено деяние.

Това едно единствено деяние има или формата на бездействие (напр. неплащане на издръжка
повече от 2 месеца) или формата на действие (отклонение от военна служба) и след това приема
формата на бездействие (незавръщане в поделението). Именно това бездействие дава
възможността да се получи неговата основна характеристика, която се изразява в това, че
изпълнението на престъплението трае непрекъснато (постоянно), дори и когато спи деецът.
Обикновено продължителността на тези престъпления е голяма, но това не е абсолютно
задължително, но във всички случаи непрекъснато (например незаконно придобиване на
незаконно оръжие – придобил го и го владее месеци, години и т.н.). Обикновено колкото по-

голяма е продължителността на тяхното осъществяване, толкова по-голямо и тежко е
наказанието, но във всички случаи престъплението е едно.
29.СЪВКУПНОСТ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.
Общото понятие за тези двете е множество престъпления. Множеството престъпления се

урежда чл.23-25 и 27-30 от НК. Когато се каже множество престъпления в противоречие с
усложнената престъпна дейност (едно единствено престъпление) – те са двете противоположни
понятия, които са взаимно изключващи се. Множество (две или повече) отделни престъпления и
това множество се подразделя на две групи – съвкупност и рецидив.
1. Съвкупност от престъпления - чл.23-25 от НК

Дефиниция чл.23, ал.1 – първата характеристика е наличието на две или повече отделни
престъпления, втората характеристика и много съществено е, че тези две или повече отделни
престъпления са извършени преди да има влязла в сила присъда за което и да е от тях. Тази
особеност е съществената разлика между съвкупността и рецидива.
Следователно на първо място безспорно имаме съвкупност от престъпления когато всичките
тези престъпления са извършени от едно не осъждано дотогава лице – с чисто минало, но
въпроса е в това, че съвкупност от престъпления може да бъде извършена и от осъждано лице.
Например едно лице върши убийство, осъдено е за това убийство, излиза от затвора и след
излизането върши две кражби и едно изнасилване, тези две кражби се обхващат от категорията
съвкупност от престъпления, защото не е влязла присъда за тях. С други думи: факта на
присъдата определя границата на съвкупността – разграничава отделните съвкупности.
А) видове съвкупност – има два основни вида съвкупност ИДЕАЛНА и РЕАЛНА. Чл.23, ал.1.
Критерият за идеална, реална съвкупност е броя на деянията.
- Когато с едно единствено деяние се осъществяват две или повече отделни
престъпления тогава сме изправени пред идеална съвкупност. Тази идеална съвкупност е в
същност противоположната фигура на продължаваното престъпление по чл.26 (например с
автоматична стрелба деецът извършва умишлено или непредпазливо убийство).
- При реалната съвкупност имаме наличие на две или повече деяния за
осъществяването на съвкупността от престъплението. Възможно е при реалната съвкупност
престъпленията да бъдат от един и същи вид. Възможно е реалната съвкупност да бъде
разнородна когато престъпленията са различни.
СИСТЕМА ЗА НАКАЗВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА ОТ СЪВКУПНОСТТА.

На първо място съдът определя наказание за всяко едно от престъпленията от съвкупността.
След това тези наказания не се събират механично, не се определя общо наказание, т.е. Бълг. НП
изключва принципа на механичното събиране на определените наказания за престъпленията от
съвкупността. На сл. място – определя се общо наказание на всички престъпления в
съвкупността. Това общо наказание е най-тежкото наказание наложено за някои от
престъпленията. Съществува възможност определеното общо наказание да бъде увеличено с ½,
но това е възможност само. Тази възможност за увеличаване се упражнява в зависимост от броя и
тежестта на престъплението, така че колкото повече и по-тежки са те толкова по вероятно съда
може да прецени че трябва да се увеличи най-тежкото наказание с ½. Възможността да се
увеличи обаче трябва да бъде съобразена с две изисквания: 1.чл.24 – така увеличеното с ½
наказание да не надвишава сбора на наказанията опр. за отделните престъпления в
съвкупността; 2.то да не надвишава възможният максимален размер, предвиден в общата част за
този вид наказания, съгласно Чл.39, ал.2 максимален размер на наказанието лишаване от
свобода е 30 години. Съгласно Чл.25 – и тогава когато наказаният са постановени с отделни
присъди.
Да приемем че едно лице е извършело 15 отделни кражби в съвкупност всяка една от които на
стойност 4000 лв., всяка една от тези кражби осъществява и се квалифицира по чл.194, ал.1 НК

/от една до осем години наказание/, така съдът може би ще определи на всяка кражба по 4
години + ½ ще станат 6 г.
30. РЕЦИДИВ.
За рецидив се говори в най-общ план тогава когато едно престъпление е извършено след влязло
в сила присъда за друго престъпление. Влязла в сила присъда означава че е приключило
окончателно наказ. производство. Няма никакво значение дали присъдата е изпълнена,
започнала и т.н. трябва само да е влязла в сила. Съдът определя по-тежко наказание за второто
престъпление с оглед по-високата степен на общ. опасност на дееца, който върши престъпления
след като вече е осъден, следователно вторият съд ще отчете рецидива и ще предвиди по-тежко
наказание. Явно е че тези две престъпления не могат да представляват съвкупност, а всъщност се
казва че това е рецидив.
Съществуват три вида рецидив: РЕЦИДИВ по чл.27, СПЕЦИАЛЕН РЕЦИДИВ по чл.28 и
ОПАСЕН РЕЦИДИВ по чл.29.
Рецидив по чл.27 – в този случай специфичното е това, че лицето върши второто
престъпление представляващо рецидив по време на изтърпяване лишаване от свобода
наложено с присъда за първо, друго престъпление. Нашият законодател е въвел възможността да
се определи едно общо наказание за двете престъпления, но е възможно втората присъда да бъде
присъединена частично при формиране на общото наказание. Първото събираемо, /което е
константа- по която съдът не разсъждава/ е неизтърпяната част от първата присъда към
момента на извършване на второто престъпление. Съдът може да присъедини втората присъда
изцяло, като се аргументира защо е така. Но съдът може да присъедини не изцяло втората
присъда, а само част от нея. Съгласно Чл.27 полученият сбор при частично присъединяване не
трябва да бъде по-малък от наказанието определено с втората присъда. Съгл.чл.27, ал.2 –
втората присъда се присъединява изцяло към неизтърпяната част, когато наложеното наказание
за второто престъпление е 5 г. и повече или това престъпление е рецидив, в тези случаи се
събират механично неизтърпяната част с второто престъпление.
СПЕЦИАЛЕН РЕЦИДИВ /ПОВТОРНОСТ/ по чл.28 - Предвиденото в особената част по-тежко
наказание при повторно извършване на наказанието .... Второ това повторно е винаги признак
на квалифициран състав – по-тежко наказуем състав. Когато е налице специален рецидив, т.е.
повторността, това означава, че второто престъпление, представляващо спец. рецидив
задължително ще се квалифицира по по-тежкото наказание, т.е. наличието на специален
рецидив /повторност/ води до промяна на квалификацията по друг член /текст/ от НК. За
спец. рецидив или повторно извършване на престъпленията говорим, когато повторното
престъпление и първото престъпление са от един и същи вид. Същевременно обаче има и
краен момент до който трябва да бъде извършено второто престъпление, този краен срок е
посочен в чл.30 от НК - той е 5 годишен срок, като началото е в момента, в който е изтърпяно
наказанието по присъдата. Следователно, ако второто престъпление от същия вид, към който
принадлежи и първото престъпление е извършено след срока по чл.30, независимо, че са
спазени изискванията по чл.28 това престъпление няма да се обозначи като специален рецидив.
ОПАСЕН РЕЦИДИВ по чл.29 – Правното значение на опасния рецидив е същото като на спец.
рецидив, престъплението се квалифицира по по-тежкото наказание съобразно законовата
разпоредба. В чл.29 има две хипотези на опасен рецидив букви А и Б.
Буква А – че престъплението е опасен рецидив, ако е извършено от лице ......., тук се говори за
особеностите на присъдата и по-точно за особеностите на престъплението което е предмет на
присъдата, а не за това престъпление, което е опасен рецидив, тук става дума за съдебното
минало на дееца. А второто престъпление, което се квалифицира като опасен рецидив то трябва
да е такъв вид престъпление, което се квалифицира като опасен състав. Тук става дума за
престъпленията предмет на съдебното минало на дееца, изисква се деецът да е бил осъждан за
тежко престъпление, където в закона се предвижда лишаване от свобода над 5 години. На
второ място се изисква престъплението да е умишлено и да е наложено наказание най-малко 1
година лишаване от свобода ефективно изпълнение.

По буква Б – отново става дума за съдебното минало на дееца, при което той е осъждан
множество пъти /два или повече пъти/ на наказание лишаване от свобода макар и за не
особено тежки престъпления, и поне за едно от наложените наказания да е изтърпял ефективно,
другите може и да са условни. Тук ще имаме само едно осъждане по смисъла на чл.29 б.Б, а за да
имаме две и повече осъждания картината трябва да бъде следната: едно престъпление
извършено и има присъда, след присъдата се извършва друго престъпление и след това има
втора присъда и вече третото престъпление след втората присъда може да представлява чл.29
б.Б. Опасният рецидив за него също важи 5 годишния срок.
Специално за помилването по въпрос №36 – освобождаване само от изтърпяването на вече

наложено наказание, следователно че след като имаме вече наложено наказание като
задължителна предпоставка, президента не може да издаде указ по време на наказ. производство
или по време на съдебния процес. Следователно президентския указ не заличава факта на
присъдата в свидетелството за съдимост пише ОСЪЖДАН. Тези укази са индивидуални и трябва
да бъде конкретен, конкретно да се посочат хората които се помилват.
36в ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ИЗТЪРПЯВАНЕ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ – ОБЩА

ХАРАКТЕРИСТИКА И ЗНАЧЕНИЕ. ВИДОВЕ: УСЛОВНО ОСЪЖДАНЕ – ПРЕДПОСТАВКИ,
ДЕЙСТВИЕ, ЗНАЧЕНИЕ, ПРЕДСРОЧНО ОСВОБОЖДАВАНЕ, ПРИ ПЪЛНОЛЕТНИ И
НЕПЪЛНОЛЕТНИ; ПОМИЛВАНЕ – СЪЩНОСТ, РАЗЛИКА ОТ АМНИСТИЯТА.
І. Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – обща характеристика и

значение. Видове.
В ред случаи е възможно задачите на съвременната наказателна политика, на специалната и
генералната превенция да могат да бъдат постигнати и без реално изтърпяване на наказание, а
даже и без осъществяване въобще на наказателната отговорност. Необходимо е за такива случаи
да се създаде правна възможност при установени от закона предпоставки за освобождаване на
дееца съответно от изтърпяване на наложеното му наказание или от наказателна отговорност
въобще. Случаите са разнородни и следователно наказателноправните решения трябва да бъдат
специфицирани. Според НК има две категории:
1. Освобождаване от изтърпяване на наложено наказание (Гл.7)- с три раздела:
а) условно осъждане - чл.66-69;
б) предсрочно освобождаване - чл.70-73;
в) помилване - чл.74.
Наред с тия специално отграничени хипотези, сходни по техния характер са и няколко
специални случая, предвидени на други места в общата част:
- отлагане във военно време изпълнението на наложеното от военен съд наказание лишаване от
свобода с изпращане на осъдения в действителна армия, с възможност въобще или отчасти да
бъде освободен от изтърпяване на наказанието (чл.42(1-3));
- освобождаване на непълнолетни от изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода
по-малко от 1год. с прилагане на възпитателни мерки - чл.64(1-4);
- освобождаване от изтърпяване на наложено наказание за престъпления от "частен характер" по
искане на тъжителя, преди да е започнало неговото изпълнение - чл.84(3).
Линията, която съвременното право следва е:
= индивидуализация на наказанието;
= нюансиране на съдържанието на наказателната отговорност;
= специфициране вида на отговорността, при което наказателната може да бъде заменена
или съчетана с отговорност от друг вид;
= възможност за последващо заменяне на фиксираната с присъда наказателна
отговорност, при изчерпателно изброени от закона случаи и предпоставки.

НК предвижда и такива основания, при чието наличие се изключва наказателното преследване
или изпълнението на наложеното наказание при съществуващата дотогава наказателна
отговорност, чието осъществяване при новосъздаденото положение се осуетява.
Основания - чл.79:
= смърт на дееца;
= изтичане на предвидената в закона давност;
= последвала амнистия.
Но съгласно ал. 2 на същия член "Не се изключва по давност наказателното преследване и
изпълнението на наказанието по отношение на престъпление против мира и човечеството".
2. Освобождаване от наказателна отговорност - три основни насоки :
- касае се до наличност на деяния, които са престъпления, за които законът предвижда
наказание;
- при съответни условия субектът на престъплението бива освободен от наказателна
отговорност, като вместо наказание се прилагат възпитателни мерки /при непълнолетните/
или административно наказание;
- това освобождаване става само при установени от НК предпоставки.
ІІ. УСЛОВНО ОСЪЖДАНЕ, ПРЕДСРОЧНО ОСВОБОЖДАВАНЕ, ПОМИЛВАНЕ.

1. Условно осъждане.
Постигането на наказателноправните цели предполага поначало изтърпяване на наказанието,
наложено на дееца за извършеното от него престъпление. Съществено изключение от това
правило представлява т.н. "условно осъждане", което НК урежда в чл.66-69а, обособени в
самостоятелен раздел.
Въпросното означение, макар и неточно е вече утвърдено: касае се до хипотези на безусловно
осъждане на дееца със също така безусловно определяне на съответното наказание, но
специфичното е, че изпълнението на наложеното наказание СЕ ОТЛАГА, а след това осъденият
може и въобще да бъде освободен от неговото изтърпяване, ако във фиксиран от съда
"изпитателен срок" не извърши ново престъпление от общ характер, наказуемо с л.с. или по-
тежко наказание. Касае се следователно, не до условно осъждане, а до условно освобождаване от
изтърпяване на наложено наказание (или както се говори в практиката за отлагане на
изпълнението на наказанието).
Условното осъждане е особено важен институт на съвременното НП. Над 50% от делата
завършват с условно осъждане.
Отлагането на изпълнението на наказанието по реда на условното осъждане е възможно само
при кумулативна даденост на установените в чл.66 три категории предпоставки, от които
първите две представляват обобщаващи положения, а третата е свързана с индивидуални
особености на дееца и неговото деяние.
1. За да може да се приложи условно осъждане, необходимо е преди всичко да се касае до
престъпление, което в своята конкретност представлява сравнително по-малка тежест, отразена
в обстоятелството, че на дееца е наложено от съда съгласно правилата на чл.54 и 55 л.св. до 3
год. Без значение е обаче видът на престъплението и по-специално дали то е от общ или от
частен характер.
2. Втората предпоставка засяга личността на дееца и по точно неговото съдебно минало.
Изисква се деецът да не е бил осъждан по-рано на л.св. за престъпление от общ характер.
Няма значение при това, дали наложеното от първата присъда е било изтърпяно или отложено,
щом като деецът не е бил реабилитиран или деянието амнистирано. За прилагането на чл.66
обаче не е пречка едно по-ранно осъждане -а\ за престъпление от частен характер(независимо
от тежестта на наложеното наказание) б\ за престъпления от общ характер, ако наложеното
наказание не е било л.св. или в\ за престъпления по отношение на които деецът е
реабилитиран.
3. Трябва да бъде установено, че за поправяне на дееца не е нужно да се изтърпи наложеното
наказание. Касае се до такова положение, при което с оглед личността на дееца и характера на
неговото деяние осъждането заедно с условното отлагане на изпълнение на наложеното

наказание е достатъчно за постигане целите на наказанието и преди всичко за неговото
поправяне. Следователно тук е необходимо съчетаване на правилата на специалната с
генералната превенция.
При липса на някоя от двете общоважащи предпоставки / 1 и 2/ отлагането на изпълнението на
наказанието е недопустимо по закон независимо от особеностите на конкретния случаи.
Ако до изтичането на определения от съда изпитателен срок осъденият извърши друго
умишлено престъпление от общ характер, за което макар и след този срок му бъде наложено
наказание л.св., той изтърпява и отложеното наказание- чл.68(1). Ако при условията на (1)
осъденият извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното
наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или от части- (2).
Изпитателният срок се установява с оглед на характеристиката на дееца и неговото поведение и
мотивирането му срещу бъдещи противообществени прояви. Той бива от 3 до 5год. и се
определя от съда с присъдата, но не може да надминава срока на наложеното наказание л.с. с
повече от 3 години- чл.66(2).
През този изпитателен срок, ако лицето не извърши ново престъпление се погасява правото на
държавата да изпълни вече наложеното наказание.
Чл. 67. (1) Когато отложи изпълнението на наказанието, съдът може да възложи на съответната
обществена организация или трудов колектив с тяхно съгласие полагането на възпитателни грижи
спрямо осъдения през изпитателния срок.
(2) Когато липсва такова съгласие или когато съдът намери това за необходимо, той възлага неопределено
лице възпитателните грижи за условно осъдения. Ако условно осъденият има местоживеенето си в друго
населено място, това лице се определя от съответния районен съд.
(3) Когато отложеното наказание лишаване от свобода е не по-малко от шест месеца, съдът може да
постанови пробация през изпитателния срок.
(4) Когато отложи изпълнението на наказанието по отношение на непълнолетен, съдът уведомява
съответната местна комисия, която организира полагането на възпитателни грижи.
(5) Общият контрол относно възпитателните грижи и поведението на условно осъдените се
осъществява от районния съд по местоживеенето им.
(6) Редът и начинът на прилагане разпоредбите на предходните алинеи се уреждат със закон.
Чл. 68. (1) Ако до изтичане на определения от съда изпитателен срок осъденият извърши друго
умишлено престъпление от общ характер, за което, макар и след този срок, му бъде наложено наказание
лишаване от свобода, той изтърпява и отложеното наказание.
(2) Ако при условията на ал. 1 осъденият извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови
отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти.
(3) Ако условно осъденият не изпълнява без основателна причина някоя от определените му по реда на чл.
67, ал. 3 пробационни мерки, съдът може по предложение на пробационния съвет да я замени с друга или
да постанови да изтърпи изцяло или отчасти отложеното наказание лишаване от свобода.
(4) Извън случаите по предходните алинеи отложеното наказание не се изтърпява
Условното осъждане е общ институт, който може да намери приложение по отношение на
всички категории субекти и на всички престъпления и форми на престъпна дейност.
1. По реда на чл.66 може да се отложи изпълнението на наказанието, наложено на непълнолетен.
а) по отношение на лице осъдено условно за престъпление, което то е извършило като
непълнолетно, изпитателният срок е от 1 до 3 год. - чл.69(1);
б) и тук важи правилото на чл.68(2).
2. Условно осъждане е възможно и при наказания, наложени за съвкупности на престъпления.
2. Предсрочно освобождаване.
При условното осъждане се касае до постановено със самата присъда освобождаване от
изтърпяване на наложеното наказание. Възможно е обаче и последващо освобождаване от
изтърпяване на такова наказание, в следствие на нов акт, при допълнителни, указани в НК
предпоставки. Такива са хипотезите на предсрочното освобождаване и помилването.
Наказанието лишаване от свобода може да бъде наложено за значителен срок, но на практика в
отделни случаи може да се окаже, че преследваните от него цели по отношение на осъдения са
постигнати в течение на изпълнението. В такъв случаи по- нататъшното изтърпяване на

наказанието се явява ненужно и нецелесъобразно. С оглед на това НК предвижда за такива
случаи съдът да постанови предсрочно освобождаване на осъдения, като процесуалните
положения в тази насока са уредени в чл. 415 – 420 от НПК. – по новия НПК чл. 437-442.
Установените от закона предпоставки са две категории:
1) общоважащи положения- установени в чл.70, ал.1 – 3 НК:
- осъденият да не е бил условно предсрочно освобождаван /Условно предсрочно освобождаване не се
допуска повторно, освен ако деецът е бил реабилитиран за престъплението, по отношение на което е
било приложено условно предсрочно освобождаване.;/
- да не е осъден за престъпление представляващо опасен рецидив /Разпоредбата на ал. 1 се прилага
и по отношение на лица, осъдени за престъпление, представляващо опасен рецидив, ако е изтърпяно
фактически не по-малко от две трети от наложеното наказание и неизтърпяната част от наказанието
не е повече от три години.;/
- да е изтърпял фактически не по- малко от половината от наложеното наказание, в определени
случаи не по-малко от две трети от наказанието /Съдът може да постанови условно предсрочно
освобождаване от изтърпяване на останалата част от наказанието лишаване от свобода или пробация
по отношение на осъден, който с примерно поведение и честно отношение към труда е дал доказателства
за своето поправяне и е изтърпял фактически не по-малко от половината от наложеното наказание/;/
2) положения свързани с конкретното поведение на осъдения.
Приложното му поле се простира само за наказанието лишаване от свобода.
Съдът може да постанови условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част
от наказанието лишаване от свобода или пробация по отношение на осъден, който с примерно
поведение и честно отношение към труда е дал доказателства за своето поправяне и е изтърпял
фактически не по-малко от половината от наложеното наказание.
Този текст се отнася и по отношение на лица, осъдени да престъпление, представляващо опасен
рецидив, ако е изтърпяно фактически не по-малко от две трети от наложеното наказание и
неизтърпяната част от наказанието не е повече от три години.
Условно предсрочно освобождаване не се допуска повторно, освен ако деецът е бил
реабилитиран за престъплението, по отношение на което е било приложено условно
предсрочно освобождаване.
Условното предсрочно освобождаване засяга и срока на наказанията лишаване от права по чл.
37, ал. 1, точки 6 и 7.
При условно предсрочно освобождаване съдът може да освободи осъдения от изтърпяване на
наложеното му наказание лишаване от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 или 7.
Действието на постановеното условно предсрочно освобождаване се изразява преди всичко в
освобождаване на осъдения от ограниченията на режима, свързани с л.св. Това освобождаване е
пълно. Но, когато се касае до пълнолетни, то още не е окончателно. И тук е подобно
положението както при условното осъждане, където за осъдения се установява изпитателен срок
в размер на неизтърпяната част от наказанието, но не по-малко от 6м. Ако в този срок
предсрочно освободеният извърши ново умишлено престъпление, за което се предвижда
наказание л.св., той изтърпява отделно и неизтърпяната част от наказанието; ако в този срок
извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание въобще
да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно отчасти или изцяло.
Условното предсрочно освобождаване представлява изменение на наказателноправното
положение на осъдения, което се постановява с нов съдебен акт. Разглежда се от ОС респ от
военен съд, при участието на прокурор.
Както бе казано относно предсрочното освобождаване на непълнолетните, необходимо е да е
изминало поне 1\3 от предвиденото наказание. При тях освобождаването е безусловно, поради
което не се предвижда изпитателен срок.
Чл. 71. (1) Съдът може предсрочно да освободи осъдения на лишаване от свобода непълнолетен, ако се е
поправил, след като е изтърпял фактически не по-малко от една трета от наложеното му наказание.
(2) По отношение на лице, осъдено за престъпление, което то е извършило като непълнолетно, след
навършване на пълнолетието относно действието на предсрочното освобождаване се прилагат
разпоредбите на чл. 70

Чл. 73. (1) По отношение на предсрочно освободените съдът възлага организирането на надзора и
възпитателните грижи за тях през изпитателния срок на съответната наблюдателна комисия, а за
непълнолетните - на съответната местна комисия за борба с противообществените прояви на
малолетните и непълнолетните.
(2) Когато това е необходимо, съдът възлага надзора и възпитателните грижи на определена обществена
организация с нейно съгласие или на определено лице, като уведомява за това наблюдателната или
местната комисия.
(3) Общият контрол и ръководството относно възпитателните грижи и поведението на предсрочно
освободените се осъществява от районния съд по местоживеенето им.
(4) Редът и начинът за прилагане разпоредбите на предходните алинеи се уреждат със закон.
3. Помилване.
Чл. 74. Президентът може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти наложеното наказание, а
смъртното наказание - да опрости или замени.
Съдът като налага съответно наказание, прилага наказателния закон и провежда изразената в
него държавна политика. Възможно е обаче в отделните случаи по изключение да са налице
своеобразни особености, които съдът, като изхожда от нормите на НК, да не е в състояние да
съобрази. С оглед на това Конституцията предоставя на Президента на републиката да
упражнява право на помилване (а по настоящем това правомощие на президента е делегирано
на вицепрезидента)- чл98 т.11 т.е. да опрощава изцяло или отчасти наложеното наказание.
Помилването е акт на върховна държавна власт, свързана със смекчаване на положението на
осъденият. То не засяга осъдителната присъда. Неговото действие се изразява само в
безусловното и окончателно пълно или частично опрощаване на наказанието.
1. Помилва се индивидуално определено лице.
2. То засяга наказанието само за визираното от указа определено престъпление.
3. Може да се изрази в различни форми и да има различен обем:
а) цялостно освобождаване от изтърпяване на наложено наказание;
б) частично освобождаване;
- намаляване на срока на наказанието;
- освобождаване от изтърпяване на остатъка;
в) частично освобождаване чрез заменяване на наложеното по-тежко с по-леко наказание по вид;
г) по отношение на смъртното наказание чл.74 изтъква, че то може да бъде опростено или
заменено.
Помилването следователно е едно правно средство, посредством което се обезпечава на най-
високо държавно ниво конкретизирано съобразяване на принципите на съвременната
наказателноправна политика.
Помилването се отличава от амнистията, уредена в чл. 83 НК: Амнистията заличава престъпния
характер на определен вид извършени деяния или освобождава от наказателна отговорност и от
последиците на осъждането за определени престъпления.
Амнистията е акт на Народното събрание, дава се със закон, заличава престъпния характер на
определен вид деяния, като освобождава от наказателна отговорност, както и от последиците от
осъждането.
Според НК амнистията според нейното действие може да бъде дадена в два варианта:
- въобще заличава престъпният характер на определен вид извършени деяния- тези деяния не се
третират повече като престъпления;
- освобождаване от наказателна отговорност и от последиците на осъждането за определени
престъпления- деянията запазват своя престъпен х-р, субектите на извършените вече такива
престъпления се освобождават въобще от наказателна отговорност, а ако са осъдени и от
последиците на осъждането.
Разликата между амнистията и помилването. Първото се дава от НС със закон, а второто от
президента с указ. Но основното е, че амнистията заличава престъпният характер на конкретно
извършено деяние, докато помилването засяга само наказанието, без да засяга съдимостта.
Амнистията има и реабилитиращо действие.

37 в. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ – ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА
И ЗНАЧЕНИЕ. ОСВОБОЖДАВАНЕ С НАЛАГАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНО
НАКАЗАНИЕ. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ НА
НЕПЪЛНОЛЕТНИ.
Извършено престъпление , но на дееца не е наложено наказание защото няма предпоставки за

това престъпление да се наложи наказание чл .78 А – административна глоба, а не е наказание
по НК - глоба.
Въпрос №37 – въпреки извършено престъпление, но при посочените в закона предпоставки
няма наказание за него, в свидетелство за съдимост пише – НЕОСЪЖДАН. Следователно тази
глоба в чл.78а е административна глоба, тя не е наказанието по НК глоба.
І. Случаи на освобождаване от наказателна отговорност.

Освобождаването от наказателна отговорност по своята същност представлява пълен или
частичен отказ на държавата от трите й правомощия, чрез които наказателната отговорност се
осъществява, като се заменя с друг вид правна отговорност или с възпитателни мерки при
условия и по ред, установени със закон.
Предвидените в НК хипотези на освобождаване от наказателна отговорност имат не само
практическо, но и принципно значение. Обособяването на съответните норми в самостоятелна
глава подчертава техния специфичен характер и особено значение. Особеностите се очертават в
три насоки:
1) касае се до наличност на деяния, които са престъпления и за които се предвижда наказание;
2) при съответните условия субектът на престъплението вместо да бъде осъден на определено
наказание, бива освободен от наказателна отговорност и се прилагат възпитателни мерки или
административно наказание;
3) това освобождаване става само при определени от закона предпоставки, предвидени в НК.
1. Освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни с прилагане на
възпитателни мерки.
Предвид особеностите на тяхната психика при не тежки престъпления, извършени поради
увлечение или лекомислие, в много голяма степен е достатъчно и целесъобразно да бъдат
използвани други мерки вместо наказания. Такива всъщност са предвидени в ЗБППМН.
Чл.61 По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което
не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да
прекрати образуваното предварително производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да
не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба
срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
(2) В тези случаи съдът може сам да наложи възпитателна мярка, като уведоми за това местната
комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните или й
изпрати преписката за налагане на такава мярка.
(3) Когато прокурорът реши да не се образува предварително производство или да прекрати
образуваното производство, той изпраща преписката на комисията за налагане на възпитателна
мярка .- касае се до случаи, при които непълнолетният не се предава на съд и остава неосъден.
По своя наказателноправен характер обаче това е своеобразна хипотеза на освобождаване от
наказателна отговорност, при която вместо наказание се налагат възпитателни мерки по
специалния закон.
Чл. 78. В случаите, посочени в чл. 61, непълнолетният може да бъде освободен от наказателна
отговорност, като се приложи съответна възпитателна мярка.

2. Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание .
Чл. 78а. Пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност от съда и му се налага наказание
от 500 до 1000 лева, когато са налице едновременно следните условия:
а) за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до 3 години или друго по-леко
наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до 5 години или друго по-леко наказание, когато е
непредпазливо;
б) деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна
отговорност по реда на този раздел;
в) причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.
(4) Съдът, който налага глобата по ал. 1, може да наложи и административно наказание лишаване
от право да се упражнява определена професия или дейност за срок до 3 години, ако лишаване от
такова право е предвидено за съответното престъпление.
(5) Когато за извършеното престъпление е предвидено само глоба или глоба и друго по-леко наказание,
административното наказание не може да надвишава размера на тази глоба.
(6) Когато са налице основанията по ал. 1 и деянието е извършено от непълнолетно лице, съдът го
освобождава от наказателна отговорност. В този случай съдът налага на дееца административно
наказание обществено порицание, ако е навършил 16 години или възпитателна мярка, ако не е навършил
16 години.
Предпоставки за прилагането на чл.78а:
- деецът да е пълнолетен, но на практика новата ал. 6 даде възможност
административно наказание да бъде наложено и на непълнолетно лице. В този случай законът
го фиксира по вид – това е обществено порицание, като то се налага само на непълнолетните
навършили 16 години. В останалите случаи се преминава към налагане на възпитателна мярка;
- да е завършило предварителното разследване;
- освобождаването е обвързано с вида и размера на наказанието, предвидено в закона;
- целите на наказанието трябва да могат да бъдат постигнати по този начин;
- деецът да не представлява голяма обществена опасност;
- причинените имуществени вреди да са възстановени;
- прилага се само по отношение на лица, които не са били осъждани и не са
освобождавани от наказателна отговорност /т.е. не може да се приложи повторно.
ІІ. Погасяване на наказателното преследване и на наложеното наказание– глава ІХ.

За да се погаси наказателно преследване, трябва да са налице едно от няколко обстоятелства:
1/ смърт на дееца;
2/ изтекла;
3/ амнистия
Чл. 79. (1) Наказателното преследване и изпълнението на наказанието се изключват:

1. когато деецът умре;
2. когато е изтекла предвидената от закона давност;
3. когато е последвала амнистия.
(2) Не се изключват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието по
отношение на престъпление против мира и човечеството.
Чл. 80. (1) Наказателното преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение
на:
1. двадесет години за деяния, наказуеми с доживотен затвор без замяна, доживотен затвор, и 35 години за
убийство на две или повече лица;
2. петнадесет години за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от десет години;
3. десет години за деяния, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години;
4. пет години за деяние, наказуемо с лишаване от свобода повече от една година, и
5. две години за всички останали случаи.

(2) Давностните срокове по предходната алинея за престъпления, извършени от непълнолетни, се
определят, след като се съобрази заменяването на наказанията по чл. 63.
(3) Давността за преследване започва от довършването на престъплението, при опит и приготовление -
от деня, когато е извършено последното действие, а за престъпленията, които траят непрекъснато,
както и за продължаваните престъпления - от прекратяването им.
Чл. 81. (1) Давността спира, когато започването или продължаването на наказателното преследване
зависи от разрешаването на някой предварителен въпрос с влязъл в сила съдебен акт.
(2) Давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване, и то само
спрямо лицето, срещу което е насочено преследването. След свършване на действието, с което е
прекъсната давността, започва да тече нова давност.
(3) Независимо от спирането или прекъсването на давността наказателното преследване се изключва,
ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в предходния член.
Чл. 82. (1) Наложеното наказание не се изпълнява, когато са изтекли:
1. двадесет години, ако наказанието е доживотен затвор без замяна или доживотен затвор;
2. петнадесет години, ако наказанието е лишаване от свобода повече от десет години;
3. десет години, ако наказанието е лишаване от свобода от три до десет години;
4. пет години, ако наказанието е лишаване от свобода по-малко от три години, и
5. две години за всички останали случаи.
(2) Давността за изпълнение на наказанието започва да тече от деня, когато присъдата е влязла в сила, а
по отношение на наказанието, чието изпълнение е било отложено съгласно чл. 66 - от влизане в сила на
присъдата или определението по чл. 68.
(3) Давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо осъдения за
изпълнение на присъдата. След свършване на действието, с което се прекъсва давността, започва да тече
нова давност.
(4) Независимо от спирането или прекъсването на давността наказанието не се изпълнява, ако е изтекъл
срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в алинея 1.
(5) Разпоредбата на предходната алинея не се прилага по отношение на глобата, когато за събирането й е
образувано изпълнително производство.
ІІІ. Реабилитация – глава Х.

Чл. 85. (1) Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите
свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното.
(2)) Разпоредбата на предходната алинея не се прилага по отношение на осъдените за престъпления
против мира и човечеството.
Чл. 86. (1) Реабилитацията настъпва по право в следните случаи:
1. когато лицето е осъдено условно, ако в изпитателния срок не е извършило друго престъпление, поради
което следва да изтърпи отложеното наказание;
2. когато е осъдено на лишаване от свобода до три години или на пробация, ако в течение на три години
от изтичане на срока на наложеното с присъдата или намаленото с работа или помилване наказание не е
извършено друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание;
3. когато е осъдено заедно или поотделно на глоба, обществено порицание или лишаване от права, ако в
течение на една година от изпълнение на наказанието не е извършило друго престъпление от общ
характер, и
4. когато е осъдено като непълнолетно, ако в течение на две години от изтърпяване на наказанието не е
извършило друго престъпление от общ характер, за което му е наложено наказание лишаване от свобода.
(2) Реабилитацията по право не настъпва за престъпление, извършено от пълнолетно лице, което е било
веднъж реабилитирано.
Чл. 87. (1) Вън от случаите по предходния член всеки осъден може да бъде реабилитиран от съда, който е
издал присъдата като първа инстанция, ако в течение на три години от изтичане на срока на
наложеното с присъдата или намалено с работа или помилване наказание не е извършил друго
престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание:
1. ако е имал добро поведение и
2. ако при умишлено престъпление е възстановил причинените вреди.

(2) Съдът може да реабилитира осъдения и без да е възстановил причинените вреди, ако има за това
уважителни причини.
(3) Когато наред с наказанието лишаване от свобода е наложено и наказание лишаване от права по чл. 37,
ал. 1, точки 6 и 7, или пробация, за да се постанови реабилитация, трябва да е изтекъл срокът на това
наказание. Когато е наложена глоба, тя трябва да е изплатена.
Чл. 88. Реабилитация може да се иска и от наследниците на осъдения след неговата смърт, ако той е
имал право на това.
Чл. 88а. Когато от изтърпяването на наказанието е изтекъл срок, равен на този по чл. 82, ал. 1 и
осъденият не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание
лишаване от свобода, осъждането и последиците му се заличават независимо от предвиденото в друг
закон или указ.
(2) Когато наложеното наказание лишаване от свобода е повече от една година и лицето не е освободено
от изтърпяването му на основание чл. 66, срокът по ал. 1 не може да бъде по-малък от десет години.
(3) При условно осъждане и условно предсрочно освобождаване срокът по ал. 1 започва да тече от деня, в
който е изтекъл изпитателният срок.
(4) Когато лицето е извършило две или повече престъпления, за които не е реабилитирано, осъждането и
последиците му се заличават след изтичане на предвидените в предходните алинеи срокове за всички
осъждания.
(5) Разпоредбите на предходните алинеи не се прилагат по отношение на осъдените за тежки
престъпления против републиката и за престъпления против мира и човечеството.
Въпрос №38 и 39 – За амнистията – акт на Нар. събрание, но за разлика от указа той не е

поименен, лицата не са поименно посочени. Тук при Президента указа трябва да се
предшества от влязла в сила присъда, при Амнистията няма такова условие - в чл.83 се
казва, че Амнистията заличава престъпния характер на вече извършено престъпно деяние и
освобождава от наказателна отговорност. Всъщност при закона за Амнистията – този закон
след като бъде приет в него може да има съвършено различен ефект за разл. извършители
на престъпленията от категорията на амнистираното престъпление, най-пълно ще се
възползват от този закон тези, чиито престъпления изобщо не са били разкрити, няма
започнало наказ. производство. По-малко ще се ползват тези, за които наказ. производство
вече е започнало. Най-малко ще се ползват тези, за които присъдата е започнала
изпълнението си. Но за тези, които са си излежали присъдата е възможна една абсолютна
реабилитация. ЗАКОНА ЗА АМНИСТИЯТА ВИНАГИ ИМА ЗА ПРЕДМЕТ КОНКРЕТНИ
ВЕЧЕ ИЗВЪРШЕНИ ОТДЕЛНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ и имат точен брой!!!!, т.е. закона за
амнистията винаги има обратно действие, той винаги се връща назад във времето,
естествено е че не могат да се амнистират бъдещи престъпления, които още не са
извършени. Закона за амнистията няма нищо общо със закона за изменение и допълнение
за ДЕКРИМИНАЛИЗИРАНЕ. Разпоредбата на НК, по която те са съставомерни продължава
да си съществува недокосната от закон за амнистията.
39в. Реабилитация .
1. Институт е легално определен в чл. 85, ал. 1: Реабилитацията заличава осъждането и

отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане, освен ако в
някое отношение със закон или указ е установено противното. Реабилитацията бива 2 основни
вида: 1) по право и 2) по съдебен ред. В рамките на първия вид също има две разновидности: 1)
реабилитация по право по чл. 86 и 2) т. нар. абсолютна реабилитация по чл. 88а
2. Хипотези по чл. 86 – четири типа хипотези, свързани било с по-леки престъпления (т. 2
и 3), било с условно осъждане (т. 1), било с оглед престъпления извършени от непълнолетни
(т.4). При тълкуването a contrario на ал. 2: Реабилитацията по право не настъпва за престъпление,
извършено от пълнолетно лице, което е било веднъж реабилитирано, може да се стигне до извода, че
този вид реабилитация може да настъпи и втори път, ако лицето като непълнолетно извърши

престъпление и бъде реабилитирано и докато е още непълнолетно извърши още едно
престъпление може пак да бъде реабилитирано.
3. Реабилитация по съдебен ред – принципът е, че е допустима за случаите, когато не
може да настъпи реабилитация по право.
3.1. Предпоставките са:
1) Да са изтекли три години от момента, в които е изтърпяно наказанието за
престъплението и за което се иска реабилитация, при това специфично е, че при броенето на
срока се зачитат помилването и труда. Особено е и изискването ако наказанието е лишаване от
свобода или поправителен труд и е наложено заедно с допълнително наказание лишаване от
права по 37, т. 6-8 или задължително заселване и това наказание да е изтърпяно.
2) Лицето да не е извършило ново престъпление, наказуемо с лишаване от
свобода или по-тежко наказание в 3 годишния период.
3) Лицето да е имало добро поведение, което според Пл. Панайотов изобщо
изключва възможността лицето да е имало престъпно поведение. Според общоприетото
разбиране това означава лицето да е полагало обществено полезен труд или да е учило.
4) При умишлените престъпления има изискване ако чрез тях са причинени
имуществени вреди, те да бъдат възстановени.
3.2. Ред за реабилитация – молбата трябва да е отправена към съда, които се е
произнесъл като първоинстанционен. Към молбата трябва да се прибави препис от присъдата,
респективно доказателства за посочените по-горе предпоставки. Компетентния съд се произнася
с определение, при което ако не бъде уважено искането за молителя съществува законната
възможност след изтичането на не по-малко от 1 година от влизането в сила на определението да
отправи нова молба по същият път. Това си право той може да реализира до края на дните си.
4. Още в края на чл. 85 е посочена възможност в закон да се предвидят изключения от
действието на реабилитацията. Такива изключения има още по гл. Х от Общата част с оглед
престъпления против мира и човечеството (85, ал. 2) и във връзка с тежките престъпления
против републиката по гл. І от Особената част. По чл. 30 също е предвидено изключение
относно престъпление, което представлява опасен или специален рецидив. Освен това има
изключения и в други закони, като практически най-съществени са в ЗСВ, където дори
настъпилата реабилитация не се има предвид с оглед възможността за заемане на определени
длъжност в съдебната система (дори и съдебен заседател), за разлика от Закона за адвокатурата.
Реабилитацията не се отразява и издаването на свидетелства за съдимост, където се посочва
подробно престъплението, наказанието и накрая се казва: “Реабилитиран.”
5. Абсолютната реабилитация е свързана с ограничаване на тези изключения, но
просто уредбата е такава, че не създава реална възможност за лицето да се възползва от нея.

Nakazatelno Pravo Obshta Chast 1

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Nakazatelno Pravo Obshta Chast 1

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

НП е един от отраслите/клоновете/ на обективното право на РБ. Има собствен предмет и метод

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

4. ВИДОВЕ И СТРУКТУРА НА НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИТЕ НОРМИ

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

6. ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ЗАКОН ПО ВРЕМЕ, МЯСТО И ОТНОСНО ЛИЦАТА

1.Действие на НП-те норми по време

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

2. Действие на НП-те норми по място

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

7. НАКАЗАТЕЛНООТГОВОРНИ ЛИЦА. СУБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Тази материя се урежда от чл.31 до чл.34 от НК – раздел наказателно отговорни лица.

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

1. Това понятие не е директно дефинирано в българския НК, но неговата дефиниция може да

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

2. Понятие за невменяемост – в чл.33, ал.1 се казва, че това лице не е наказателно отговорно,

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

4. Намалена и частична вменяемост: различните аномалии и разстройства могат в различна

5. Психическо разтройство след извършване на престъплението – чл. 33, ал.2, НК

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

6. Принудителни медицински мерки – чл. 89 – 92, НК – нямат наказателен характер, не са

Престъплението е основното понятие на наказателното право, другото основно понятие е

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

3. Тясно свързано понятие с понятието за престъпление чл.9, ал.1 НК е понятието за състав на

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

10. ОБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО.

Системата обществени отношения, които законът защитава, са този обект, който

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

11. ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО КАТО ДЕЯНИЕ

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

12. ПРИЧИННА ВРЪЗКА МЕЖДУ ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ И ОБЩЕСТВЕНООПАСНИТЕ

НП не се интересува от причинната връзка като форма с общата връзка с реалността, а се

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

13. OБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ

1. Обществената опасност на престъпното деяние е основно, обективно, определящо и

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

14. ПРОТИВОПРАВНОСТ НА ДЕЯНИЕТО

Под наказателна противоправност трябва да се разбира това обективно юридическо качество

15. ОБСТОЯТЕЛСТВА, ИЗКЛЮЧВАЩИ ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСТНОСТ И

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

II. Неизбежна отбрана – чл. 12, НК

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

IV. Крайна необходимост – чл.13

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

V. Оправдан стопански риск, чл.13а – той допълва института на крайната необходимост и

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

Чл.11, ал.2, НК – „Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

Чл. 11, ал. 3 от НК „Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

19. ИЗКЛЮЧВАЩИТЕ ВИНАТА ОБСТОЯТЕЛСТВА чл. 14-16 от НК.

А) Чл. 14 – „Незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава

Този учебен материал е публикуван от потребител в www.referati.org

20. СТАДИИ В РАЗВИТИЕТО НА ПРЕСТЪПНАТА ДЕЙНОСТ.

Материята за стадиите е регламентирана в чл. 17-19 от НК. В особената част на НК със