ГЛАВА ПЪРВА

ПОНЯТИЕ ЗА СЪВРЕМЕННО МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО

Цели
След усвояване на материала в тази глава Вие ще можете:
 да дадете дефиниция за МПП;
 да различавате характерните особености на МПП, придаващи му
облика на самостоятелен правен отрасъл;
 да определяте функциите на МПП;
 да отграничавате МПП от вътрешноправните системи и
 да опишете как МПП въздейства върху националното право, както и
съответното обратно влияние

Въведение

На 17 ноември 1989 г. Общото събрание на Организацията на обединените нации

(ООН) приема Резолюция 44/23, с която периодът 1990-1999 г. се обявява за Десетилетие на
ООН по международно право. Сред целите на това десетилетие е утвърждаване на едно по-
широко възприемане и съблюдаване на принципите на международното право, както и
насърчаване на преподаването, изучаването, разпространението и по-всеобщото разбиране
на международното право. Обстоятелството, че тази резолюция е приета от 183-те
тогавашни държави-членки на ООН, е показател за все по-нарастващото значение на
международното право.
С глава първа се прави общо въведение към съдържанието на международното
публично право (МПП) като се представят неговото понятие и характерни особености,
които го отграничават от другите правни отрасли и го обуславят като самостоятелен
правен клон, предмет на изучаване на дисциплината “Международно публично право”.

1. Значение на съвременното международно публично право

Съвременно международно право е един спорен в теорията термин. Редица автори

смятат, че международното право не може да бъде разделяно на ново или съвременно
международно право и на класическо международно право.
 Но промените, настъпили в международното право за периода от началото на века,
дават основание да се направи изводът, че става дума за нов тип международно право,
притежаващо само нему присъщи отлики. Те се отнасят до най-важни институти на
международното право и са достатъчно многобройни, за да подкрепят такъв извод. Тези
промени се обуславят от обективни фактори.
 Кои са основните обстоятелства, които допринасят за настъпилите изменения в
международното право?
На първо място сред тях е научно-техническият прогрес. Неговото въздействие се
изразява във възникването на нови отрасли на международното право, например космическото
право. То се проявява и в нарасналите възможности на човечеството да влияе върху природната
среда. Всичко това води до възникването на нови, глобални проблеми, които засягат
човечеството като цяло. Тяхното решаване изисква съгласуваните усилия на всички страни и
именно международното право е инструментът за преустройство на международните
отношения.
Втори фактор е важната роля на т. нар. развиващи се страни или страни от Третия
свят. Процесът на деколонизация има за резултат появата на голям брой нови независими
държави. Международното право не познава толкова бързо нарастване броя на държавите в
своята история. Тези страни са обединени от общи интереси и представляват влиятелна група,
предопределяща развитието на международното право в цели отрасли.
Нашето столетие се характеризира и до настоящия момент с разделението на
държавите по идеологически признак. Това деление, започнало от 1917 г., обективно
ускорява процеса на деколонизация. От друга страна, след разделянето на света на
цивилизовани и нецивилизовани народи, за повече от седем десетилетия международното
право се развива под определящото влияние на ново разделение и противоборство на две
социално-икономически системи.
 Същността на международното право се определя като право на мирното
съвместно съществуване, което в самото си название предполага временна
търпимост към противоположни социални ценности.
Непосредствен резултат е засилването на регионалните тенденции в международното
право. Регионалните норми ограничават ефективността на уредбата, дадена с общото
международното право. Това се отнася преди всичко до поддържането на международния мир
и сигурност, но е твърде забележимо и в икономическата, в социалната и по-слабо - в
културната области.
 Какви са по-конкретно съществените изменения, поставили своя отпечатък в
еволюцията на съвременното МПП?
Основните промени се свеждат най-вече от една страна до субектите на
международното право и от друга - до тяхната отговорност.
 Първо, утвърждават се международните организации като важен фактор в
международните отношения и като нови субекти с ограничена правосубектност. Появяват се и
други нови субекти - нации и народи, борещи се на национална независимост. Има основания в
отделни случаи да се говори дори за международна правосубектност и на индивида.
Второ, изменят се характерът и формите на международната отговорност. Реализира се
и същевременно се разширява международната наказателна отговорност на индивидите за
международни престъпления, първо доказателство за което са Уставите на Нюрнбергския и
Токийския международни съдилища и присъдите, произнесени от тях. Понастоящем действат
международни наказателни съдилища в Хага и в Руанда.
Наред с посоченото, настъпват и други промени. Международният договор се превръща
в предпочитан и най-често използван източник на международното право. Получават
признаване и нормативно закрепване императивните норми. Появяват се нови дялове на
международното право - международно икономическо право, право на международните
организации, международно трудово право, международноправна защита правата на човека и
др. Употребата на въоръжена сила е допустима само в определени от правото случаи , а
агресивната война се обявява за престъпление против човечеството.
 Международното публично право представлява самостоятелна система от
правни норми.
Тя не е дял от националното право и се отличава от него по редица съществени
особености. В зависимост от международните отношения, които регулира, международното
право се разделя на отрасли, също както и националното.
Заглавието и предметът на разглеждане в настоящия курс е международно публично
право. Обаче прието е в теорията и в практиката за удобство да се използват като синоними
пълното название международно публично право и съкратеното наименование международно
право, като е необходимо да се прави отлика на МПП от международното частно право (МЧП).
Докато МПП регулира отношения между държавите и между другите субекти на
международното право, МЧП се състои от правила, регламентиращи отношения между частни
субекти с международен елемент.

МПП - обща част МПП - специална част

Същност на МПП Международно договорно право
История на МПП Международни организации
Съотношение между национално Международно икономическо
и международно право право
Източници на МПП Права на човека
Субекти на МПП Международно морско право
 Международна отговорност Дипломатическо и консулско
право
Територия и други пространства Употреба на сила
Международно признаване Международно въздушно право
Международно правоприемство Международно космическо право
Уреждане на международни Международна защита на
спорове с мирни средства околната среда

таблица: Система на МПП

2. Характерни особености на международноправната система

Международното право е твърде специфична и различаваща се система от тази на

националното право. Главните различия произтичат от факта, че международната система е
децентрализирана система. В нея отсъства върховна власт. Следователно, не можем да открием
законодателни, съдебни и изпълнителни органи каквито са присъщи за всяка национална
правна система.
При все това между вътрешното и международното право има редица общи черти. Най-
малкото, което може да се каже е, че и двете притежават основните белези на право.
Но международното право е система, която се основава на суверенитет. При това -
главно на взаимодействието на субекти, носители на суверенитета. То е единственото
възможно право, което може да съществува между суверенни субекти. Всяка идея, която
завършва с призив да се увеличи влиянието на международната власт за налагане на
международното право, може да има място в международното право само до определена
граница. Защото ограничаването на държавния суверенитет не може да бъде произволно.
Международното право постепенно би се превърнало в наднационално, конфедеративно или
федерално право. Над суверенните държави няма висша власт и те сами създават норми, с
които се обвързват. Ето защо, международното право се нарушава много по-рядко от
вътрешнодържавното.
От многообразието и множеството на международните отношения като цяло е
необходимо да отделим тези отношения, които се регулират от международното публично
право. В тях участват държави и държавоподобни образувания; нации, борещи се за
национално освобождение; международни организации. В по-ново време сме свидетели на
навлизане в международното право и на нови субекти. Пример за такива са физическите лица
(индивидът), ТНК и международните неправителствени организации.
 Какви са основните особености на международната система, в чиято среда действа
международното право?
 Преди всичко, тя е слабо интегрирана или още децентрализирана система. Въпреки
това, на международната система е присъща тенденцията да се институционализира. Мястото и
ролята на международните организации бързо увеличават своята значимост. Появяват се и
други, в по-висока степен интегрирани образувания, дори такива с наченки на конфедеративни
структури.
Няколко са основните различия между вътрешнодържавното и международното право,
чрез които се разкриват особеностите на последното. Сред тях следва да се посочат различията
във връзка със:
 субектите;
 обекта на международното право;
 източниците и
 тяхното спазване.
Всички посочени особености ще бъдат разгледани отделно.

2.1. Субекти

Субектите на международното право са различни от тези на вътрешното право.

Относително утвърдени субекти в международноправната теория са:
 суверенните държави;
 международните организации;
 нациите и народите, борещи се за национално освобождение;
 някои държавоподобни образувания.
Спорен е въпросът за правосубектността на индивида, на някои международни
неправителствени организации и на транснационалните корпорации (ТНК), които се включват
от някои автори като субекти на международното право наравно с международните
организации.
Безспорно държавите са основни субекти на международното право. Те са суверенни и
независими образувания. Отношенията между тях са междувластни отношения.
Относително нови субекти са международните организации. Разбира се, те не могат да
бъдат поставяни на една плоскост със суверенните държави. Основанията за тяхната
правосубектност ще бъдат предмет на отделна тема.
Отчасти спорен е въпросът за нациите и народите, борещи се за национално
освобождение.
Особено е положението на някои държавоподобни образувания, като най-известно сред
тях е Светия престол (Ватикана).
Най-спорен, естествено, е въпросът за индивида.
Всички тези въпроси ще бъдат разгледани в съответните раздели на курса.
2.2. Обект на международното право

 Обект на международноправно регулиране са международните отношения.

Но не всички международни отношения, а само тези, които възникват между субектите
като носители на суверенитет. Още по-ясно те могат да бъдат определени като отношения
между субектите на международното право. Уточнението е необходимо, защото един субект,
например държавата, може да бъде едновременно субект на международното публично право,
на международното частно право и на вътрешнодържавното право.
 Обект на международното право може да бъде всичко, по повод на което
субектите на международното право влизат в международни отношения.
Тези отношения не могат да влизат в сферата на изключителната вътрешна
компетенция на държавите. В противен случай това би представлявало намеса във вътрешните
работи, което е изрично забранено от международното право.
 Как се определя границата на запазената сфера на вътрешна компетенция?
От една страна, международното право се основава на държавния суверенитет, което
означава и независимост във външните отношения. От друга страна, свидетели сме на
включване на все нови области от международния живот в сферата на международноправно
регулиране.
Изискването за ненамеса във вътрешните работи намира нормативен израз в т. 7 на чл.
2 от Устава на ООН. Като не се дава определение за понятието "вътрешни работи" , там се
казва:
"Никоя разпоредба на настоящия устав не дава право на ООН да се намесва в работи,
които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава, нито
изисква от членовете да представят такива въпроси за уреждане съобразно с настоящия
устав; този принцип обаче не засяга прилагането на принудителни мерки, предвидени в глава
VII."
Единственият възможен начин да се излезе от резервираната област на вътрешната
компетентност е държавата сама да реши това, като чрез явно или мълчаливо изразено съгласие
тя предаде на международноправно регулиране определени обществени отношения. По този
начин тя сама ги изважда от категорията на "работи, които по естеството си са от вътрешната
компетентност".
Във връзка с обекта на международното право е необходимо да се изясни и неговият
предмет.
 Предмет са международните правоотношения - т.е. тези международни
отношения, регулирани от нормите на международното публично право.
Предмет на международното право са собствено правоотношенията между субектите,
докато обект на международното право е това, по повод на което възникват правата и
задълженията. Например обект на международното право е територията или видовете
международни пространства.

2.3. Източници

Следваща особеност на международното право са неговите източници и самият начин

на създаването им. Тъй като в международното право отсъства законодателна власт, субектите
сами създават нормите и едновременно с това сами са техни адресати. Основни източници на
международното право са международният договор; международният обичай и юридически
задължителните резолюции на международните организации. Най-често като главни източници
се споменават договорът и международният обичай.
В международното право не съществува нормативен документ, в който да се определя
кръгът на източниците, както и някаква йерархия между тях. В чл. 38 на Статута на
Международния съд на Организацията на обединените нации са изброени източници на
международното право. Но този списък има в известен смисъл ограничено значение, тъй като е
предназначен само за Международния съд. Освен това той не е изчерпателен. Накрая, там се
изброяват наред с източници на правото и спомагателни средства за установяване
съдържанието на правните норми.
 Международният договор накратко можем да определим като споразумение
между субекти на международното право, сключено в писмена форма,
независимо от неговото наименование и независимо от това, дали се състои от
един или от няколко свързани документа.
Правото на международните договори е една добре кодифицирана част от
международното право. Освен конвенции за правото на международните договори,
съществуват значителен брой специфични международни договори, а именно устави или
учредителни актове на международни организации.
Международният обичай е особено важен източник на международното право.
 Той се определя като мълчаливо споразумение между неговите субекти.
Възниква на основата на взаимна, повтаряща се практика, съпроводена от
убеждението, че тази практика с времето придобива задължителен характер.
Известната неопределеност на обичая няма отношение към неговата юридическа сила.
Международният договор и международният обичай имат еднаква юридическа сила.
Актовете на международните (междуправителствени) организации също имат правна
сила. Наистина те имат ограничено по обхват действие, отнасят се до определени отрасли на
международното право и се издават само от някои международни организации в съответствие с
техните учредителни актове. Такива са например, правните норми от актове на Организацията
на обединените нации, Международната организация за гражданска авиация (ИКАО),
Световната здравна организация (СЗО), Международна агенция за атомна енергия (МААЕ) и
др.

2.4. Спазване

Друга особеност на МПП е спазването на международноправните норми.

 Защо съществуват и се спазват правни норми в децентрализирана система, каквато е
международната?
 Какви са юридическите основания за задължителната сила на нормите?
Преди всичко, международните норми се спазват доброволно, което означава, че тъй
като субектите на международното право сами създават нормите и по тяхна инициатива се
изработват правилата за поведение, те полагат всички усилия да ги спазват. Всеки субект
създава само такива норми, от които се нуждае. Създаването на норма от международното
право винаги е продиктувано от интереси на субектите.
Нормите на международното право са взаимообвързващи и се създават на основата на
взаимността. Взаимността е основен принцип при създаването и спазването на нормите. Първо
следствие от принципа на взаимността е, че всяка държава или въобще субект на
международното право ще изпълнява своите задължения - като общо правило - само при
условие, че и останалите страни по споразумението правят същото. Принципът на взаимността
лежи и в основата на спазването на международноправните норми. Тези норми действат между
субектите на международното право. Нарушаването им води до настъпване на международна
отговорност.
Освен доброволно спазване на международното право, съществува и принудително
изпълнение на международните норми.
 Какви особености са присъщи на принудата в международното право?
Първо, принудата е държавна. Тя е индивидуална или колективна и се осъществява от
самите държави. Възможна е и принуда от името на международна организация. Например
принудителните мерки по глава седма от Устава на ООН.
Второ, тя е ограничена от международното право. В този случай държавите не са
свободни да определят правилата за своята дейност, а са ограничени от рамките на
международното право.

3. Съдържание и форма на международноправните норми

Особености притежава и самата международноправна норма.

 Правната норма обикновено се определя като общо правило за поведение.
 Това означава, че тя е адресирана към индивидуално неопределен кръг от субекти на
правото.
Международноправната норма може да бъде също абстрактно правило за поведение.
Такива са нормите от общото международно право. Именно общото международно право е
това, което действа в отношенията между всички държави. Освен него съществува и не-общо
международно право. Наричат го още локално, регионално, партикуларно. Смисълът на
въвеждането на нов термин е да се разграничи от общото и да покаже, че се състои от норми,
които действат между ограничен кръг субекти на международното право.
Друга особеност на международното право е, че при една висока степен на
нормативност то има различна, понякога ниска, степен на определеност.
В миналото цялото международно право притежава една ниска степен на определеност.
Това се дължи на липсата на орган или институция, които да се занимават със
систематизацията на договорите или обичаите. В случай на необходимост като доказателство
нормите се извличат от научните съчинения на юристи, от курсове по международно право, от
неофициални систематизации.
Друг фактор, който обуславя ниската степен на определеност на нормите, е
съществуването на международния обичай. Международният обичай е правило за поведение,
което се признава като норма в отношенията между субектите на международното право, но то
е едно мълчаливо споразумение. Като такова, естествено, то не е явно изразено. Засега е
достатъчно да се каже, че правилото за поведение се формулира в процеса на неговото
доказване.
Още една особеност. По принцип правната норма е общо правило за поведение,
създадено с цел да се прилага многократно. Това далеч не е така при всички международни
договори. Става дума за т. нар. правообразуващи международни договори и за договорите -
сделки. Редица международни договори се създават, за да се постигне конкретна цел, след
което прекратяват своето действие. Те са предназначени за еднократно изпълнение и не
създават правило за поведение, предвиждащо многократна употреба.
Особености има и в логико-юридическата структура на нормите. При изграждането
на тази структура се имат предвид нейните три елемента: хипотеза, диспозиция и санкция.
Хипотезата описва обстоятелствата, при наличието на които адресатите на тази правна
норма са задължени да изпълнят правилото за поведение.
Диспозицията съдържа правилото за поведение, което определя правата и
задълженията на субектите.
Санкцията описва правните последици, предназначени да се реализират в случай на
неизпълнение на главното предписание.
 Във връзка с тази общоприета структура на правната норма какви са особеностите в
структурно отношение, които се откриват при нормите на международното право
 Подобна структура не се среща в международното право. Трудно и невинаги точно ще
бъде сравнението на международноправните норми с нормите на вътрешното право.
Хипотезата с известно приближение може да се разглежда като съдържаща се в преамбюлите
на международните договори, но понякога е разпръсната в текста на целия договор. Санкцията
би могла да се търси в отделен отрасъл на международното право - правото на
международната отговорност.

4. Диспозитивни и императивни норми.

Съществуването на императивни норми в съвременното международно право е една от

неговите най-важни особености.
Легалното определение за императивна норма се съдържа в чл. 53 на Виенската
конвенция за правото на договорите от 1969 г. В него се казва, че международният договор е
нищожен, ако в момента на сключването си противоречи на императивна норма от общото
международно право.
 За целите на Конвенцията, императивна норма от общото международно право
е такава норма, която се приема и признава като такава от международната
общност като цяло; отклонението от която е недопустимо и която може да бъде
изменена само от последваща норма от общото международно право, имаща
същия характер.
В конвенцията се определят и последствията от такова противоречие. Възможни са две
хипотези:
 първо - когато договор се сключва в противоречие с вече съществуваща императивна
норма и
 второ - когато договор влиза в противоречие след своето създаване с новопоявила се
императивна норма, която не е съществувала при неговото сключване.
В първия случай държавите са длъжни да отстранят, доколкото това е възможно, всички
последствия от договора, а във втория - напротив, запазват се всички вече възникнали права
или задължения на страните по договора, доколкото това положение не противоречи само по
себе си на новата императивна норма.
Въпреки изключително важното значение на императивните норми в съвременното
международно право не съществува тяхно изчерпателно изброяване.
Както императивните, така и диспозитивните норми в международното право са
задължителни за изпълнение. Те са правни норми. Различието между тях е в съдържанието на
тази задължителност.
  Диспозитивните норми на международното право допускат сключването на
споразумения между страните с друг договор, с който се изменят разпоредби,
установени с предишни споразумения.
С императивните норми се установява забрана да се сключват споразумения, които
изменят разпоредби, установени с императивни норми. Така, независимо от факта, че в правото
- вътрешно или международно - са в сила правните принципи, че специалният закон отменя
общия и че последващ закон изменя предишния, императивността на
международноправната норма изключва действието на тези общи принципи.
Императивните норми в международното право са относително ново явление. Появата
им се свързва с усложняването на обществените отношения, регулирани от международното
право. Тогава, когато се появяват отношения, които са от естество да засегнат интересите на
всички държави, възниква и необходимостта да се осигури едно предимство на общия интерес
над частния. Необходимо е отделни държави да се самоограничат, за да се гарантират правата и
свободите на всички участници в международните отношения.
Огромният брой норми в съвременното международно право са диспозитивни.
Императивните норми са изключение и тяхното съществуване специално се доказва. Докато не
бъде доказано друго, всяка норма в международното право се разглежда като диспозитивна.
Същността на императивните норми в международното право е предмет на обширни
изследвания. Една широко разпространена аналогия в правната литература е с понятието
публичен ред, което достатъчно адекватно описва основната идея за съществуването на
императивната норма. Резервата (или съображението) за публичен ред е широко
разпространена и призната във всички национални правни системи. Освен това название се
използват и сродни наименования като обществен ред, понякога добри нрави и т.н. Това
понятие е трудно определимо.
 Най-общо то може да се определи като признаване съществуването на
принципи, които могат да ограничават свободата на договорна инициатива
между отделните субекти, за да се гарантира общ интерес.
В международното право отсъства власт, подобна на законодателната, съдебната или
изпълнителната в една държава и понятието публичен ред не може да се прилага в същия вид, в
който то се използва във вътрешното право. Държавите сами създават нормите, с които се
обвързват и пак сами установяват кои норми са императивни. Достатъчно е по-голямата част от
международната общност да признае една норма за императивна и тя ще има действие и за
държавите, които изрично не са се обвързали с нея. Като правило императивните норми са
норми от сферата на общото международно право. Но няма пречки да се установяват и
партикуларни, локални императивни норми, които имат сходно действие за определен кръг
държави. Очевидно е, че такива норми не могат да конкурират императивните норми от общото
международно право.
 Освен идеята за общия интерес, съществуването на императивните норми има и друго
значение. Съществуването им се налага и от необходимостта на правото да се осигурят
непротиворечивост и съгласуваност. В системите на вътрешното право това се осъществява в
условията на законодателната и съдебната власти, чиито решения имат общозадължително
действие. В международното право, където всички норми се създават и осъществяват от
субектите на международното право в средата на една децентрализирана система,
императивните норми безспорно установяват известна йерархия на правните норми.

5. Функции на международното право

 Действието на международното право определяме като процес на реализация на

неговите функции.
 Самите функции на международното право представляват правно въздействие
върху регулирането на международните отношения.
Тези функции можем да определим условно на няколко вида.

1. осигуряване на нормално съществуване на международната

система
2. стабилизиране на обществените отношения
3. съгласуване на модели на поведение и планиране на отношения

таблица: Функции на МПП

Първата и основна функция е да се осигури нормално съществуване на

международната система. Това означава да се гарантира действието на международната
система в рамките на международното право. Тази функция се осъществява, като се създават
права и задължения за субектите на международното право и, в случай на необходимост, се
прилагат санкции. Международното право представлява ограничителна рамка, в която действат
държавите и останалите субекти. Освен рамка, международното право представлява едно
съгласувано насочване на бъдещите действия на международната общност. Например могат да
се създадат международни договори в области като космическото или морското право, които
определят правилата за една бъдеща, но все още несъществуваща дейност. Международното
право се явява юридическа основа на действията на държавата. То е една опора на нейната
външна политика.
Освен това, функция на всяко право е да стабилизира обществените отношения.
Същото важи и за международното право. Тази функция на международното право определяме
като стабилизираща. Като стабилизира съществуващите отношения, международното право в
същото време създава и нови обществени отношения. В известен смисъл тази функция на
международното право е производна на първата. Стабилизирането на международните
отношения не означава тяхното фиксиране в неизменен вид, а предполага и развитие на
взаимните отношения на субектите на международното право в определена правна рамка като
основа на съвместна дейност и сътрудничество. Безспорно, международното право е
предпоставка за развитие на взаимните отношения. Това изпъква особено ясно при
сключването на международни договори, отнасящи се до области, които за първи път стават
предмет на международноправно регулиране. Като примери могат да се посочат договори в
областта на космическото право, морското право, защита правата на индивида.
Освен стабилизиране и създаване на нови отношения, международното право отива и
по-далеч. С негова помощ се съгласуват модели на поведение, които се отнасят до бъдещето.
С нормите на международното право могат да се планират отношения, които не съществуват
в момента и не се пораждат със създаването на правната норма, но се създават норми за
задължително поведение при наличието на определени бъдещи обстоятелства. В този смисъл
може да се говори за планираща функция на международното право.
 Какви специфики се разкриват във връзка с функциите на международното право?
Важна особеност на функциите на международното право е, че неговите субекти не
играят еднаква по значение роля при тяхното осъществяване. Това произтича от особеностите
на самите субекти. Тъй като те ще бъдат предмет на обсъждане в следваща глава, тук ще се
ограничим само с няколко предварителни думи. Държавите остават основни субекти на
международното право и тяхната роля е несравнима по значение с тази на останалите субекти.
Правосубектността и действителните възможности на държавата са качествено различни от
тези на държавоподобните образувания или на международните организации.

6. Определение за международното публично право

Като имаме предвид изложеното по-горе, може да обобщим основните белези на

международното право и да дефинираме понятието за МПП.
 Международното право е система от правни норми - договорни, обичайни и
други видове международноправни норми, които регулират международните
отношения в сферата на междувластни отношения. Те се създават от самите
субекти на международното право, преди всичко от държави и международни
организации. Спазването на международното право се осъществява доброволно,
а в случай на необходимост се гарантира с индивидуална или колективна
принуда, осъществявана от държавите и международните организации.
Международното право е правна система, независима от вътрешнодържавното право,
но двете правни системи взаимно си въздействат. Международното право регулира
отношенията между държавите по повод тяхното сътрудничество, уреждането на спорове и
поведението им по време на въоръжени конфликти.

7. Взаимодействие между вътрешно и международно право

7.1. Вътрешноправна и международноправна система

Международното право регулира като правило международните отношения, а

вътрешното право - вътрешнодържавните отношения.
 Първият вид отношения се определят като отношения между субекти, които по един
или друг начин черпят своята правосубектност от суверенитета.
 Вторите са тези, които се пораждат между субекти на вътрешното право.
В същото време се признава, че това общо правило не обхваща всички възможни
отношения, възникващи между субектите на международното право. Проф. Вл. Кутиков,
анализирайки международните отношения, стига до извода, че те не са еднородни. Той ги дели
на три категории:
 първо, между държавите като носители на суверенитет;
 второ, между държавите в областта на гражданския обмен и
 трето, между физическите и юридическите лица.
Първата категория отношения се регулират от международните договори и обичаи, или
с други думи от международното публично право. В регулирането на втората категория
международни отношения участвува и националното законодателство, а в третия случай
отношенията се регулират от международен договор, обичай, национално законодателство и
вътрешен обичай.
В правната литература се посочват и други деления на отношенията. Една първа
категория са отношения между държавите, в това число и нациите, които се борят за
национално освобождение, разглеждани като намиращи се в последен стадий от създаването на
нова държава. Това са субекти, които черпят своята правосубектност непосредствено от
суверенитета и затова се наричат още първични субекти. На второ място са отношенията,
които са международни, но нямат междудържавен характер. Това са отношения между
физически лица и между обществени организации.
Като правило първата категория се регулира пряко от международното право. Втората
категория отношения, както и вътрешнодържавните отношения, се регулират от вътрешното
право.
Обективна предпоставка за горните деления е двойнствената роля на държавата. В
определени случаи тя се проявява като носител на суверенитет, а в други - в качеството на
частно лице.
 Вътрешното право е с първичен характер по отношение на международното. То е
първично не само защото възниква преди международното право, но и защото е необходима
предпоставка за неговото съществуване.
Международното право възниква като взаимодействие между самостоятелни общности
- държави. Държавата като субект на международното право никога не действа в
международните отношения самостоятелно. Тя осъществява всичките си функции посредством
своите органи или длъжностни лица. Но предпоставка, за да съществува държава, да се
създадат държавни органи, да действат определени лица в качеството на длъжностни лица, е
наличието на вътрешно право. Всички държавни органи, подчинявайки се на предписанията на
своето вътрешно право, действайки в рамките, очертани от националното право, изпълняват
своите функции и представляват държавата в нейните международни отношения. При това
международното право налага задължения на държавата като цялостен и единен субект.
Вътрешното право е инструментът, чрез който държавните органи и в крайна сметка -
физическите лица - изпълняват предписанията на международните норми. Това е още един
довод в полза на твърдението, че вътрешното право е определящо и първично по отношение на
международното.
Международното право регулира само тези области от обществените отношения, които
са му били изрично предоставени. Възможно е обаче и често се случва определени видове
отношения да се регулират не само от международното право, макар тези отношения да са
международни по своя характер и да влизат в сферата на международното публично право.
Пример за това е дипломатическото право. Поради факта, че дейността на дипломатическите
представителства протича (и в това е техният смисъл) на територията на чужди държави,
неизбежно е двойното регулиране - от вътрешното и от международното право.
Международното право регулира само това, което изрично му е предадено, а за останалото се
допуска вътрешноправно регулиране. Националните органи, които са длъжни да изпълняват
задължения спрямо дипломатическите представители, във всички случаи действат въз основа
на своето вътрешно законодателство.
Основен въпрос в теорията, а и в практиката, е възможността международното право да
въздейства пряко върху вътрешнодържавни отношения. Тук съществуват два основни
възгледа.
Първият отстоява позицията, че не съществуват отношения, попадащи под
изключителната юрисдикция на държавата. Всеки въпрос може да се превърне в предмет на
международно споразумение.
Вторият изхожда от постулата, че международното право и вътрешното право са
разделени от обекта на правно регулиране. Международното право се занимава само с
международни отношения, а вътрешното - само с вътрешнодържавни. Държавата може да
поема международни задължения, които имат за цел да повлияят върху вътрешнодържавни
отношения. Дори и в случаите, когато се предвижда пряко действие на международните
договори, то е възможно и съществува единствено, защото се опира на изрично указание от
норма на вътрешното право. Изправяме се пред въпроса за т. нар. запазена област на вътрешна
юрисдикция.
Категорията "работи, които се отнасят към изключителната вътрешна компетенция
на държавата", не е постоянна. С течение на времето и развитието на международните
отношения тя се мени.
 По какъв начин това изменение протича в правото?
Всяка държава доброволно предава за международно регулиране част от делата, в които
по силата на суверенитета тя има изключителна компетенция.
 По дефиниция суверенитетът представлява върховенство и неограничена
власт.
Сключвайки международен договор, изработвайки международен обичай, държавата се
самоограничава чрез поемането на определени задължения, за да постигне своя определена цел.
По този начин, реализирайки своя суверенитет, тя се самоограничава доброволно.
Ограничаване на суверенитета в такива важни проявления като външната политика, въпросите
на отбраната, валутната политика, гражданството са реалности на съвременния свят и те се
провеждат в рамките на международното публично право.
Международното и вътрешното право взаимодействат и при териториалното
разграничаване на своето действие.
 В какво се изразяват отликите на двете правни системи с оглед териториалния си
обхват на действие?
Националното право действа в пределите на националната юрисдикция - и то определя
допустимостта, начина и границите, в които ще се прилага международното право. Извън
пределите на националната юрисдикция на една държава - а това са международните
пространства и други територии, международното право определя границите на действие на
националното право.

7.2. Теории за взаимоотношението между вътрешно и международно право

Когато става дума за теории, които обясняват взаимодействието на вътрешното и

международното право, трябва да се има предвид, че тези теории са производни от възгледите
на различните автори върху самото международно право или върху правото въобще. По-
специално те разглеждат въпроси като субекти, обекти, източници или мястото на суверенитета
на държавата в международното право. Съществуващите теории могат да се разделят на две
групи: дуалистични и монистични.
 Дуализмът изхожда от предпоставката, че вътрешнодържавното право и
международното право са две различни самостоятелни правни системи. Като такива те не
взаимодействат и се развиват по свои собствени закони. Съвременните привърженици на
дуализма не се придържат към крайните възгледи на своите предшественици. Те допускат, че
макар вътрешнодържавното и международното право да остават различни системи, те са
свързани и си взаимодействат. Връзката се осъществява по повод еднаквите обекти на правно
регулиране.
Второто направление - монизъм - обосновава приоритета на едната правна система над
другата. Това става, като правото въобще се разглежда като единна правна система, като едно
цяло, а международното и вътрешното право се определят като негови съставни части. В
зависимост от това дали водещо място заема вътрешното право или международното право,
различаваме две теории:
 теория за примата на вътрешното право и
 теория за примата на международното право.
Теорията за примата на вътрешното право изхожда от суверенитета на държавата като
абсолютна категория. Държавата има висши и неотменими права и в нейните прерогативи е
дори едностранно да разтрогва своите международноправни задължения, когато те вече не
съответстват на нейния интерес.
Теорията за примата на международното право над вътрешнодържавното се защитава
от значително по-голям брой автори. Според тази теория съществува една правна система,
която обхваща и националното, и международното право. Според Х. Келзен, различието между
вътрешнодържавното и международното право е единствено в начина на тяхното създаване.
Вътрешното се твори от една държава, а международното - поне от две държави.

7.3. Въздействие на международното право върху вътрешното право

Същността на въпроса е по какъв начин международноправните норми навлизат,

произвеждат правен ефект във вътрешното право. Преди всичко е необходима правна
възможност, допусната от вътрешното право, за реда, по който се изпълняват международните
задължения.
В правната литература се е наложил терминът трансформация на нормите на
международното право. Той означава изпълнение нормите на международното право чрез
издаване от държавата на вътрешноправни нормативни - законови и подзаконови - актове. Това
е изпълнение на международни задължения чрез наличните механизми на вътрешното право.
Вътрешноправните актове могат да отпращат към нормите на международното право като към
готови за прилагане в страната норми или могат да приспособяват международноправни норми.
Съществуват редица международни договори, които не се нуждаят от приспособяване, за да
бъдат прилагани от националното право. Това са договори, които са предназначени за пряко
изпълнение - така наречените самоизпълними договори.
Трансформацията е събирателно наименование на различни юридически техники, чрез
които се постига крайната цел.
Една от тези техники е т. нар. отпратка. Отпращането се съдържа във вътрешното
право и представлява указание, разрешение.
 Това е правна норма или норми, които отпращат към международното право и
разрешават да се използват неговите норми.
По този начин вътрешното право разпорежда в неговата област да се прилагат нормите
на международен договор.
Друг известен юридически похват е рецепцията. В този случай държавата
възпроизвежда в своето вътрешно право, минавайки през съответната законодателна
процедура, разпоредбите на международния акт. По този начин международният договор
остава задължение за държавата като цяло, а тя възпроизвежда или реципира неговите норми в
своето вътрешно право. В процеса на реципиране е допустимо нормите да бъда изменени и
конкретизирани.

7.4. Влияние на вътрешното право върху международното

Влиянието на вътрешното право върху международното може да се проследи на

няколко нива.
Първото ниво това е нивото на конституционните норми. В конституциите на
значителен брой държави се съдържа нормативна уредба на външната политика на страната.
На второ място вътрешното право съдържа предписания, които се отнасят до
компетенциите на органите, които поемат отговорността и осъществяват външнополитически
функции на държавата; до реда за сключване на международните договори, за тяхната
ратификация, изпълнение и т. н. Безспорно по този начин вътрешното право оказва влияние
върху международното право в процеса на създаване на международните норми. Например и
одобрението (конфирмацията), и ратификацията са актове, които имат два аспекта - и
международен, и вътрешен.
В исторически план много правни институти са възникнали във вътрешното право и
оттам те са преминали впоследствие в международното право. Но докато в този случай става
дума за норми на вътрешното право, които са взаимствани и са приети като нови норми от
субектите на международното право, съществува една област на обща юридическа техника,
която безспорно е от сферата на вътрешното право, но минава пряко и автоматически в сферата
на международното право. Пример за това са общите принципи на правото, признати от
цивилизованите нации, споменати като източник на правото в чл. 38, буква "в" от Статута на
Международния съд на ООН.
Вътрешното право играе много важна роля при създаване на обичайните норми на
международното право. От една страна, нормите на вътрешното право - всички видове
нормативни актове и съдебната практика представляват елементи от практиката, без която не
може да има международен обичай. Второ, каквато и да е тази практика и независимо от това
кой я създава, субектите на вътрешното право винаги действат въз основа на своето право и в
неговите рамки.
Вътрешното право може да оказва влияние върху международното както пряко - в
случаите, когато се запълват празноти в международното право, така и косвено - чрез
държавната практика. Вътрешното право на държавите формира държавната практика, която
пък има значение при създаване на международния обичай и се взема предвид при
изработването на проектоконвенциите.

7.5. Съотношение на международното и националното право по Конституцията на Република

България от 1991г.

Конституцията на България от 1991 г. представлява качествено различен етап в

развитието на съотношението на националното и международното право. Като цяло
Конституцията се ориентира от правен дуализъм, характерен за теорията и практиката на
българското законодателство, към примат на международното право.
България е обвързана с правни задължения по силата на международни обичаи,
международни договори и юридически задължителни актове на международни организации.
Конституцията отделя сред тях международните договори. При това не всички международни
договори, а само определена категория. Това е предвидено в чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Тези
международни договори се определят като отговарящи на три условия, дадени кумулативно.
Условията са:
 ратификация по конституционен ред;
 обнародване и
 влизане в сила по отношение на България.
При изпълнение на тези условия международните договори имат предимство пред
нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Изключение от тази
категория са договорите, които отговарят на условията, но които биха противоречали на самата
Конституция. В този случай е предвиден отделен ред, който се състои в предварително
изменение на Конституцията, но не и в нейното последващо отстраняване от
международноправна норма.
ГЛАВА ВТОРА

ИЗТОЧНИЦИ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО

Цели
След усвояване на материала в тази глава Вие ще можете:
 да дефинирате понятието за източници на МПП съобразно
различните схващания;
 да разберете особеностите на нормотворческия процес;
 да различавате отделните видове източници на МПП;
 да отграничавате кои сред източниците са общопризнати и основни
и кои се използват като спомагателни способи за установяване
съдържанието на МПП;
 да проследите кодификацията и прогресивното развитие на МПП
като правен отрасъл.

Въведение

В настоящата глава се представя един сложен и нееднозначен процес - този на

създаване на международното право. Вече разбрахте, че съществуват голям брой субекти на
МПП, т. е. такива, които са способни да поемат международни права и задължения. Още по-
широк е кръгът на участниците в международната общност, чието поведение е от значение
за развитието на международното право. В сравнение с тези категории съществува една по-
тясна група от образувания - по правило само държави - на създателите на
международното право, които творят международните правила. Във връзка с процеса на
създаване на международноправните норми е необходимо да се установи как се творят
правила в международната общност. При този процес трябва да се отчита, че
нормотворческите механизми са разнообразни, както е различна вследствие и
правнообвързващата сила на създадените от различните субекти правила за поведение. В
тази глава се разглеждат основните категории правила, чрез които се обвързват основните
субекти и участници в международния живот.

1. Понятие за източници на международното право

Понятието за “източник на право” поражда дискусии сред авторите поради това, че е

нееднозначно.
 Понякога под източници на международното право се разбират механизмите,
чрез които то влиза в действие.
 Според преобладаващото мнение, обаче, източниците на международното право
могат да се определят като форми, в които съществуват нормите на
международното право.
В доктрината по международно право, а и изобщо в правната доктрина като цяло, често
източниците се делят на материални и формални.
Формални са току-що споменатите - форми, в които съществуват правните норми.
Материалните източници най-общо се определят като социални явления, които оказват
влияние върху процеса на създаване на правните норми. Това могат да бъдат различни
социални норми, правосъзнанието, материалните условия на живот на обществото. Терминът
материални източници се отнася до процеса на създаване на нормите на международното
право. Защото става дума за обективни условия, които обуславят волеизявлението на субекта
на международното право и чиято воля в крайна сметка създава правната норма.
В настоящия курс понятието източници се използва само в т.нар. формален смисъл.
В международното право не съществува изчерпателно изброяване на неговите
източници. Не съществува и единодушно мнение сред доктрината по този въпрос. Обикновено
изследването на въпроса започва от Статута на Международния съд на ООН. В чл. 38 на
Статута са изброени източници на международното право:
1.Съдът, чиято функция е да решава - в съответствие с международното право -
спорове, отнесени до него, прилага:
а) международните конвенции както общи, така и специални, които установяват
правила, изрично признати от спорещите държави,
б) международния обичай като доказателство на общата практика, призната като
право;
 в) общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации;
г) под резерва на разпоредбите на чл. 59, съдебните решения и доктрината на най-
квалифицираните автори на различните нации като помощни средства за установяването на
правните норми.
2. Тази разпоредба не ограничава правото на съда да реши едно дело ex aequo et bono,
ако страните се съгласят на това.
Съдържанието на чл. 38 е част от международен договор с особена важност, тъй като
Статутът на Международния съд съгласно чл. 92 от Устава на ООН съставлява неразделна част
от самия Устав.
Извън изброеното в чл. 38 от Статута остават юридически задължителните актове на
международните организации, които също съдържат права и задължения за субектите на
международното право. Това е обяснимо, тъй като те са свързани с дейността на
международните организации, чиито брой и значение особено нарастват в периода след
приемането на Устава на ООН.
От понятието източник на международното право е необходимо да отграничим
понятието източник на международноправни задължения. Второто понятие е по-широко и
включва едностранните актове, с които се поемат международни задължения, и решенията на
международните съдилища, на международните арбитражи или други форми за уреждане на
спорове, чиито окончателни изводи спорещите субекти са признали за задължителни.
В по-новата теория е възприето, когато става въпрос за източниците на МПП, следното
деление:
 от една страна се различава т.нар. “твърдо” право, т.е. общопризнатите източници
(преди всичко договорни и обичайни норми), които са с обвързваща сила по
отношение на субектите на МПП;
 от друга страна се обозначава т.нар. “меко” право, в което се включват
незадължителни актове (резолюции и препоръки), които при все това оказват
влияние върху поведението на субектите и често предписват нормативни стандарти,
които впоследствие се приемат като актове със задължителна сила.

2. Особености на нормотворческия процес

Особеностите на нормотворческия процес в международното публично право се

определят преди всичко от участващите в него субекти. Най-значителен брой норми в
международното право както по количество, така и по значение, се създава от основните
субекти - суверенните държави.
Суверенното равенство между държавите като основен принцип на международното
право допуска налагането на задължения на една държава само с нейното изрично съгласие.
Липсва използваното във вътрешнодържавното право правило за налагане на волята на
мнозинството над волята на малцинството.
Принципът на суверенното равенство на държавите се състои от два елемента: зачитане
на суверенитета и равнопоставеност. Всяка държава притежава суверенитет от момента на
своята поява независимо от каквото и да било признаване. Суверенитетът й принадлежи
независимо от каквото и да било външно волеизявление. Равнопоставеността е следствие от
суверенитета и го допълва с признаване на юридическото равенство на държавите.
С налагането на принципа на суверенното равенство, който заменя съществуващите
неравенство и йерархия между държавите, се появяват и първите теоретически обяснения на
нормотворческия процес в международното право в тези променени условия. Значителна част
от тях изхождат от разбирането, че държавите могат да създават правни норми чрез взаимно
споразумение.
“Бащата” на МПП Хуго Гроций смята, че съществува право, което се създава с общото
съгласие на държавите. Той разглежда международното право като право, регулиращо
отношенията между държавите или техните владетели. За източници на правото счита
природата, създадена по законите божии или източници, въведени от морала или чрез
мълчаливо споразумение. Като главни източници на международното право във формален
смисъл той разглежда обичая и договора.
Емер де Вател продължава в своите трудове същата логика и различава естествено и
позитивно право. Последното той определя като произволно или позитивно, което се поражда
от съгласието на народите. Позитивното право, според Вател, се дели на доброволно,
конвенционно и обичайно.
 Доброволното се извежда от презумираното съгласие;
 конвенционното - от изрично заявеното съгласие;
 а обичайното - от мълчаливото съгласие.
Подобно на Вател, Н.Ф.Мартенс също различава естествено и позитивно
международно право. Естественото той нарича още общо, защото то свързва всички държави и
при това независимо от тяхната воля. То е още и необходимо право. В своите отношения
държавите могат да отстъпват от разпоредбите на естественото право. Чрез взаимно съгласие те
могат да създават позитивно, произволно международно право, което от своя страна се дели на
конвенционно и обичайно.
През втората половина на 19 и в началото на 20 век в международноправната теория се
налага предимно теорията на споразумението (на съглашението). Тя изхожда от постулата, че
субекти на международното право са суверенни държави и следователно, единственият начин
за създаване на задължителни норми може да бъде споразумението между тях. Класически
представител на тази доктрина е Х. Трипел, който смята, че в международното право
споразумението създава обща воля. Тази обща воля е получена от сливането на еднаквите воли
на държавите и представлява източника на нормите на международното право в отношенията
между тези държави. Общата воля може да бъде само наддържавна и да стои над волите на
отделните държави. Наистина докато действа право в междудържавна система, основана на
зачитане на принципа на суверенното равенство, само споразумението може да бъде начин за
създаване на международноправни норми.
Но международното право не е правна система с формално определено основание за
задължителност на своите норми. То е социален феномен, чието създаване и функциониране е
социално-исторически процес. Общата идея на споразумението не е неизменна даденост и
може да се променя с времето по волята на същите тези основни субекти на международното
право, които са я установили.
Международната практика дава примери на тенденции, които се отдалечават от модела
на правна система, построена изключително върху абсолютния суверенитет. Такива са част от
нормите на Устава на ООН, императивните норми на международното право, нормите на някои
регионални международни организации.
Съвременна версия на теорията на съглашението е теорията за съгласуване на волите,
формулирана от Г. И. Тункин. Началото на работата си върху своята теория той оповестява
през 1956 г. За изминалия период време тази теория се налага и представя като основа на
социалистическата доктрина по международно право. Нейните достойнства накратко могат да с
определят по следния начин. Тя доказва възможността и необходимостта от съществуване на
общо международно право, еднакво задължително за всички държави без оглед на техния
социално-политически строй. Теорията за съгласуване на волите отрича опростителската теза
за еднозначно класовия характер на правото и доказва, че международноправните норми са
резултат на "съгласувани воли на държавите", които не винаги и даже като правило непълно
отразяват международноправните позиции на държавите.
Самото понятие международноправна позиция на държавата по отделен въпрос е
сложно явление, което в никакъв случай не е еднозначно с волята на класата, доминираща в
едно общество. Международното право не може да се дели на "капиталистическо" и
"социалистическо", а представлява право, еднакво изгодно и желано за субектите на това право,
но във всеки случай, международното право не е оръжие на класова борба. И най-накрая,
теорията за съгласуване на волите освобождава международната доктрина от една догматична
схема, която вреди преди всичко на правната наука. Така накратко може да се опише смисъла и
значението на създадената от Г. Тункин теория за съгласуване на волите. Като цяло теорията за
съгласуване на волите е своеобразна модификация на известната теория на съглашението. Но
освен посоченото значение, тя е и по-прагматична и по-съвременна от своята предшественичка.
Така например създаването на международния договор се основава на съществуващата
международна практика. Освен това теорията се оказва подходяща за достатъчно адекватно
описание на други, в това число и нови, източници на международното право.
3. Видове източници на международното право

ОСНОВНИ СПОМАГАТЕЛНИ
международен договор резолюции на международни организации
международен обичай международноправната доктрина
общи принципи на съдебни решения и съвещателни мнения на
правото международните съдилища
юридически национално законодателство и решения на
задължителни актове на националните съдилища
международните
организации

таблица: Видове източници на МПП

3.1. Международен договор

Международният договор се приема за основен източник на международното право или

най-малко за източник, който получава все по-широко разпространение. Правото на
международните договори е една обширна и добре разработена част от международното право.
В резултат на извършената кодификация на нормите относно международните договори те са
почти изключително договорни. Понастоящем са в сила и съществуват Виенска конвенция за
правото на договорите от 1969 г. и Виенска конвенция за правото на договорите между
държави и международни организации или между международни организации от 1986 г.
Да припомним определението за международен договор.
 Това е споразумение между субекти на международното право, независимо от
неговото конкретно наименование и независимо от това дали споразумението се
съдържа в един или в няколко, свързани помежду си, документа.

3.1.1 Видове договори

Цивилизованото общуване между субектите на МПП е невъзможно без наличието на

споразумения, затова и договорът под една или друга форма се среща винаги при провеждането
на подобно общуване. Да разгледаме видовете споразумения, които се сключват по
международното право.

1. според формата писмени / устни

2. според наименованието конвенция / компромис /
конкордат / пакт / трактат /
спогодба / споразумение /
 протокол и др.
3. според броя на участниците двустранни / многостранни
4. според предмета правни / икономически /
политически / културни и др.
5. според адресати / съдържание общи / специализирани
6. според обхвата регионални (локални)
универсални
7. според приложението договори-сделки
договори-закони
8. според последиците правопораждащи
правопроменящи
правосъхраняващи
правопрекратяващи
9. според присъединяването открити
закрити
полузакрити
10 според срока на действие срочни
безсрочни

таблица Видове договори

Споменатите конвенции изрично изискват писмена форма на международния договор.

Но в международното право не съществува ограничение да бъдат сключвани договори в устна
форма известни като "джентълменски споразумения". Наистина те са твърде редки и във
всички случаи са предмет на обичайноправно регулиране.
Конвенциите приемат, че наименованията на договорите нямат правно значение. В
същото време международната практика е изработила някои утвърдени термини за определени
категории договори, които продължават да се използват.
Компромис се нарича споразумението (което може и да не бъде самостоятелен
договор) за предаване на един спор за уреждане от арбитражен съд.
Конкордати се наричат споразуменията, сключени между Светия престол и суверенна
държава.
Терминът пакт обикновено се използват за подчертаване на политическия характер на
договорите.
Използват се също така наименованията трактат, конвенция, спогодба, договор,
споразумение, протокол и т.н.
Следователно, ако приемем да се придържаме към текста на Конвенцията,
наименованието на договора няма значение. Но ако се придържаме към един практически
подход, обоснован и исторически, то безспорно се отделят договори според тяхното
наименование. В практиката на България, ако не е наложено изрично определено наименование
от международния договор:
 за многостранните договори се използва терминът "конвенция";
  за двустранните "договор" (по-специално когато става дума за договорите за
сътрудничество);
 визовите споразумения обикновено са "спогодби".
Страни по договора могат да бъдат всички субекти на международното публично право,
но не всички имат еднакъв обем договорна правоспособност. Най-пълна, неограничена
договорна правоспособност притежават суверенните държави.
Според броя на участниците договорите биват двустранни и многостранни.
Според предмета си те могат да се класифицират като политически, икономически, в
областта на транспорта, здравеопазването и т.н.
Според адресатите или съдържанието си договорите биват общи или специализирани
съобразно това дали са насочени спрямо всички лица или само спрямо дадена категория
индивиди, както и с оглед на това дали уреждат въпроси от всички сфери на обществените
отношения или регулират само конкретен сектор.
Друга класификация се прави в зависимост от обхвата на договора, като по този
критерий те биват универсални или регионални (локални). В случая разграничението се
прави с оглед на това дали споразумението е от значение за всички субекти на МПП или само
за определени субекти, групирани в интересите си поради географското си положение и сфера
на дейност.
Съществено е различието между договорите-сделки и нормоустановителните договори
или договорите-закони. Това различие почива на схващането, че първата категория договори
не създава нови правила в международното право, а само използва съществуващото право и в
този смисъл има характер на сделка. Договорите-сделки се прекратяват с постигане на
поставената цел. Нормоустановителните договори, напротив, имат за цел постоянно повтарящо
се спазване. Това означава още, че нормите, създадени с договора, не прекратяват своето
действие след изпълнение от страните. Пример за това могат да бъдат Конвенцията по морско
право от 1982 г., всички договори, отнасящи се до защита на жертвите от военни действия или
правилата за водене на война. Това деление, макар и вярно в основата си, не намира отражение
в практиката, както и в Конвенциите.
Всеки договор урежда отношения между страните чрез създаване, изменяне или
прекратяване на взаимни права и задължения и всяко нарушение на задължение, произтичащо
от договора, води до международна отговорност.

3.1.2. Сключване на договори

 Кои въпроси са от значение при сключването на международни договори?

Преди всичко нужно е да се изясни въпроса за езика, на който ще се изработи даден
договор. В изработването на международни договори не съществува задължителен език. В
миналото такъв задължителен език за известен период от време е латинският, който по-късно е
изместен от френския. Постепенно като официален език в международното многостранно
общуване се налага английският - началото е сложено по време на Парижката мирна
конференция от 1919 г. В момента се смята за утвърден принципът на равноправието на
езиците на участниците в договора.
 Това означава, че страните са свободни да се договорят на кои езици да се
изработи договорът.
Този въпрос има важно значение, тъй като договорът е явно сключено споразумение и
извън своя текст той не съществува.
Споменахме вече, че международният договор е явно изразено споразумение между
субекти на международното право. Към това е необходимо да се добави, че и процедурата по
създаването му е в значителна степен формализирана. Работата по създаването на един
международен договор започва винаги с установяване на пълномощията. Съгласно чл. 7, т. 2,
буква “а” от Виенската конвенция от 1969 г. следните лица могат да представляват своите
държави без специални пълномощия:
 държавните глави, главите на правителства и министрите на външните работи - за
всички действия, отнасящи се до сключването на договора;
 главите на дипломатическите представителства - за приемане текста на бъдещия
договор само със страната в която са акредитирани;
 аналогично e и положението на представителите на държавите при международни
организации, нейни органи или пък на международни конференции.
Изработването на един международен договор условно може да се раздели на две
части.
Първата се състои от съвместни, колективни действия на участниците в преговорите и
завършва с изготвянето на текста на бъдещия договор.
Втората се състои от индивидуални действия на държавите (субектите) с които те
изразяват своето съгласие да се обвържат юридически с текста на договора, т. е. превръщането
му в норма на международното право.
Текстът на договора се установява като автентичен и окончателен с отделна процедура.
Обикновено това става посредством предварително подписване, по-известно като парафиране.
Възможно е това да стане и по друг ред, съгласуван между участниците в преговорите, в това
число с подписване или чрез подписване ad referendum.
Съгласието на държавите да се обвържат юридически с един текст може да стане
посредством:
 подписване;
 подписване ad referendum, което, ако се потвърди, означава окончателно подписване;
  размяна на документи - ноти, писма. Международната практика използва размяната
на документи като сключване на международен договор в опростена форма.
Виенската конвенция от 1969 г. свежда този акт само до потвърждаване
задължителността на съгласувания текст;
 утвърждаване;
 ратификация.
При подписването на международни договори се спазва определен ред. Двустранните
договори се подписват по правилото на алтерната.
Международният договор в структурно отношение обикновено се състои от три части.
 Преамбюл, който съдържа страните по договора, мотивите и други данни.
 Основна част, която излага собствено съдържанието на договора.
 Заключителна, в която се посочват начините и срока за влизане на договора в сила,
срока на действие, и т.н.
Договорът може да съдържа и приложения. По взаимно съгласие на страните
приложенията може да се смятат за неразделна част от договора.
Договорът влиза в сила по начин и във време, посочени в самия него. Възможно е
временно прилагане на договора преди влизането му в сила, ако страните се договорят за това.
Съгласно чл. 102 от Устава на ООН:
"всеки договор и всяко международно съглашение, сключени от който и да е член на
Организацията, трябва колкото е възможно по-скоро, да бъдат регистрирани в
Секретариата и обнародвани от него."
Нерегистрирането на договора не влияе на неговата задължителност. Обаче, липсата на
регистрация лишава страните по такъв нерегистриран договор от възможността да се позовават
на този договор пред който и да е орган на ООН.
Държавите могат да бъдат страни и по договори, в преговорите и сключването на които
не са участвали. В този случай става дума за присъединяване. Присъединяване е възможно
единствено към многостранните договори. От гледна точка на присъединяването договорите
биват открити, полузакрити и закрити.
 Открит е договор, присъединяването към който се извършва само с
едностранен акт на присъединяващата се държава. Това се предвижда в
сравнително редки случаи.
 Полузакрити са договорите, които поставят някакви условия пред
присъединяващата се държава.
 Закрити са договорите, които не допускат увеличаване броя на първоначалните
страни по договора.
 При многостранните договори съществува възможността една държава при подписване,
ратификация или присъединяване към договора да заяви резерви или да направи декларации.

3.1.3. Действие на договорите

По общо правило договорът обвързва само страните по него. Възможно е обаче

договорът да предвижда права за трети (неучастващи в договора) страни. Задължения за трети
страни са допустими само при тяхното изрично писмено съгласие.
Договорите биват срочни и безсрочни. Срокът на действие на договора може да бъде
продължен преди изтичането му - това се нарича пролонгация. Пролонгацията може да бъде
автоматическа или с отделно споразумение.
Договорите се прекратяват по взаимно съгласие или едностранно.
 Взаимното съгласие включва изтичане на срока, изпълнение на задълженията по
договора и взаимно съгласие за предсрочно прекратяване на договора.
 Едностранното прекратяване включва денонсация и анулиране.
 Денонсацията е едностранно прекратяване на договора при условия,
предвидени в самия договор.
 Анулирането е правомерно прекратяване на договор и може да има място в
различни ситуации например при съществено нарушение на договор от другата
страна, при съществено изменение на обстоятелствата и т.н.

3.2. Международен обичай

Международният обичай е основен и много важен източник на международното

публично право. Той е еднакво задължителен като всяка друга норма на правото и в този
смисъл не е възможна никаква разлика в юридическата сила между него и международния
договор. В съществуването и значението на международния обичай се състои и една от
особеностите на международното право като правна система. Важността на обичая е несъмнена
и се признава от всички правни школи. Нещо повече, редица автори придават на обичая
значение на основен и главен източник на международното право, поставяйки го пред
международния договор.
 Най-краткото определение на международния обичай, което може да бъде
дадено, е: мълчаливо споразумение между субектите на международното право.
Определението е предварително и има за цел да подчертае основната разлика с
договора. Това е не явният, мълчалив израз на споразумението между държавите.
 За основа на анализа на международния обичай ще използваме Статута на
Международния съд. В чл. 38 международният обичай се описва като доказателство на общата
практика, призната като право.
 Кои са елементите от процеса на създаване на международния обичай?
Обичаят се създава чрез практиката на държавите. Тази практика може да се състои
от действия или бездействия. От гледна точка на поведението на държавата, тя може да изрази
своето отношение и да участва в определено международно отношение както чрез активни
действия, така и чрез въздържане от действия.
Обикновено практиката предполага повтарящи се действия. Повторението на
действията в еднородни международни отношения или обстоятелства свидетелства за
еднообразно поведение на държавата, за определено намерение да се придържа към някакъв
модел за поведение. Това еднообразно поведение може да бъде сравнено с изработването на
предложение при договорите, изготвено по време на преговори, което също цели да се изработи
едно правило за поведение.
Естествено, с повторението възниква и необходимостта да се взема предвид факторът
време. Продължителността на периода, по време на който се е прилагало чрез повтарящи се
действия едно поведение на държавата, има важно значение за констатиране на намерението на
държавата да се придържа към установена, относително устойчива практика. Не всяко
повторение, обаче, може да бъде насочено единствено и само към създаване на международен
обичай. Повторението може да има за цел да установи норми, но не юридически. С повторение
се характеризират и се установяват правилата на международната вежливост. Подобно е и
положението с нормите на международния морал.
Статутът на Международния съд говори за "обща" практика. За да се достигне до
международния обичай, не са достатъчни едностранни действия на държавата. Необходимо е
наличието на насрещно волеизявление на друга държава. В тази връзка е уместно да споменем,
че относно създаването на международния обичай съществуват два основни възгледа.
Първият е, че той възниква спонтанно, пряко от волята на държавите. Те действат в
международните отношения и формират по този начин една обща практика. Тази обща
практика формулира и доказва съществуването на международен обичай. Теорията е известна
като спонтанна, защото държавите несъзнателно формират обичая, те се оказват пред факта, че
съществува вече утвърден обичай в международното право.
Втората теория се придържа към възгледа, че създаването на обичая във всичките му
етапи е съзнателен правотворчески процес на държавите.
Международният съд на ООН, за който изрично се отнася чл. 38, наистина може да
използва обичая именно като доказателство на обща практика. Съдът може, като изпълнява
своите функции, да изследва практиката на държавите и да констатира наличието на обща
практика, доказваща съществуването на международноправен обичай. Той може да приеме, че
този обичай от общото международно право обвързва спорещите страни, независимо от това,
че нито една от тях не се позовава на съществуването на такъв обичай.
Терминът "обща практика" не означава признаването на даден обичай от всички
държави. Достатъчно е Съдът да приеме, че съществува обща практика, доказваща наличието
на такъв обичай. Следователно, става дума за практика, при която е възможно отделни държави
да изразят явно, изрично несъгласие със съществуването на спорната обичайна норма.
Не е задължително понятието обща практика да се разглежда винаги и единствено като
всеобща практика. Оттук и обичаят не би могъл да бъде единствено всеобщ т. е. принадлежащ
на общото международно право.
Всъщност в международното право съществуват и действат огромно число локални
норми и техният брой непрекъснато нараства. Примери на двустранни обичаи съществуват и са
потвърдени от практиката на Международния съд.
Като правило международният обичай започва своето формиране винаги в практиката
на ограничен кръг държави. Държавите чрез своите действия създават модел на желаното
правило за поведение. Държавата спазва еднообразно поведение, но не го смята за
задължително за себе си. За да се появи норма на международното право, е необходимо да се
установи съгласието на държавата да се обвърже юридически с установеното правило за
поведение. Практиката далеч не винаги започва съзнателно - с мисълта, че се поставя началото
на обичайноправна норма. Напълно възможно е държавни органи и длъжностни лица да
действат в началото спонтанно и в този смисъл несъзнателно. Но това може да се отнася само
до началото на практиката, защото държавата като цяло и нейните органи действат в правна
среда, те се подчиняват и действат в изпълнение на предписанията на своето вътрешно
законодателство.
Необходимо е практиката да бъде взаимна. Не е достатъчно различни държави просто
да прилагат едни и същи действия в аналогични ситуации. Практиката, която формира обичай,
трябва да възникне във взаимните отношения на държавите.
Споменахме по-горе, че обичайноправните норми се формират в повтарящи се
действия. И повторяемостта, и непрекъснатостта на тази практика са важни елементи от
създаването на обичая, но не са решаващи.
Правилото за поведение, което може да се изведе от практиката, се създава постепенно.
Междудържавната практика в определена област на международните отношения може да бъде
твърде обширна. За създаването на обичая е необходимо практиката да бъде взаимна и до
формиране на правило за поведение води само нейната съвпадаща част. Това е частта от
практиката, която е взаимно приемлива, и за съществуването на която е необходимо съгласие
или отсъствие на възражение.
 При възникването на обичая елементите на нормативността нарастват постепенно.
Постепенно се достига и до признаване на практиката като задължителна за прилагащите
държави.
Впрочем тук ясно се вижда отличието на договора от обичая. То е в начина на
изразяване на едно правило за поведение и признаването му за правна норма.
Една друга особеност на обичая е неговата известна неопределеност, при
съществуваща и безспорна висока степен на нормативност. Международният обичай се
формулира, когато се оспорва. В процеса на спора, той се доказва и в процеса на доказване се
формулира. Това рязко контрастира с основните начала на вътрешнодържавното право. В
международното право субектите са винаги индивидуално определени, известни и
следователно по-чести са анализите на конкретни отношения.
Доказателството на международния обичай (извън рамките на съдебната процедура) се
извършва от страната, която претендира, че е нарушен съществуващ обичай.
Доколкото държавите действат чрез своите органи, то тяхната практика е официална.
Освен официална, тя е и явна. Тайната практика, очевидно има за цел да бъде именно такава -
тайна, тя практически лишава държавата от контрагент и не може да бъде насочена към
установяване на взаимни отношения, а оттук и на правна норма.
Съзнавайки важността на обичая и по-специално на въпросите на неговото доказване,
Комисията на ООН по международно право в своя Правилник, в чл. 24 има за задача да
разглежда начините и средствата, правещи по-достъпни свидетелствата от областта на
международното обичайно право. Комисията за международно право завършва работата си по
чл. 24, представяйки на Общото събрание на ООН доклад с мнението на комисията за
конкретните начини за доказване на обичая.
Към свидетелствата, доказващи международната практика, се отнасят наред с
решенията на международните съдебни институции, и националното законодателство, и
решенията на националните съдилища, имащи отношение към международното право.
Специално се посочват вътрешните закони по въпросите на международното право,
включително конституциите, които са указател на практиката по въпросите на международното
право на ООН. Тук се отнасят и дипломатическата кореспонденция и всички официални
издания, съдържащи сведения за официалната държавна практика.

3.3. Взаимодействие между договор и обичай

В международноправната доктрина не от вчера съществува спор чия е главната роля

сред двата разгледани източника - на договора или на обичая. Мненията са противоположни и
се разделят на две ясно изразени групи.
  Първата, представена главно от юристи от европейските страни, отстоява тезата за
водещата роля на международния договор.
 Представителите на втората смятат, че единствено международният обичай е в
състояние да изпълнява функциите на основен източник на международното право.
 На какви аргументи почива изводът за основната роля на договора?
След Втората световна война броят на сключваните международни договори започва да
нараства стремително. По количество международните договори безспорно превъзхождат
обичайните норми, най-малкото затова, че е невъзможно да се посочат достатъчно голям брой
обичаи.
Интензивните международни връзки, увеличаването броя на субектите на
международното право, включването в обсега на международноправно регулиране на нови
области на международно сътрудничество, процесите на кодификация, възможността чрез
договор да се създаде програмиращо правно регулиране в области, където липсва каквато и да е
международна практика - всички тези фактори влияят върху нарастване количеството на
международните договори.
Ако се говори за международния договор като основен източник на международното
право и под това се разбира количественото превъзходство, което продължава да се увеличава,
то наистина договорът е основен източник.
Но, от друга страна, международният обичай не бива да бъде поставян на второ място,
тъй като и договорът, и обичаят имат еднаква юридическа сила. Те не се различават по степента
на своята нормативност. В този смисъл те са еднакво главни или основни.
Международният обичай е много важен и безусловно необходим източник на
съвременното международно право. Няма договор, който да обхваща всички субекти на
международното право, дори не съществува договор, обхващащ всички държави.
Нещо повече - международният обичай от гледна точка на правната си ефективност е
значително по-съвършен от договора. Докато международният договор се създава и тепърва ще
доказва в процеса на прилагането си своята ефикасност - от степента на съответствия на
интересите на страните до нивото на постигната юридическа техника, то - обратно,
международният обичай първо доказва своята ефикасност и едва тогава се превръща в норма на
международното право.
В съвременното международното право съществуването на международния договор в
съчетание и едновременно с международния обичай е безусловно необходимо. Техните
различия или по-точно техните достойнства ги поставят в процес на непрекъснато
взаимодействие, което накратко се изразява в следното:
 Използване на международния договор като доказателство за съществуването на
обичай.
 Разширяване сферата на действие на договора посредством обичая и обратно.
  Изменение на обичай от международен договор и обратно.

3.4. Общи принципи на правото

Ще напомним тази част от чл. 38 на Статута на Международния съд на ООН, която се

отнася до общите принципи на правото.
"1. Съдът, чиято функция е да решава - в съответствие с международното право -
спорове, отнесени до него, прилага:...
в) общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации;…”
Този текст е взаимстван от Статута на Постоянния съд за международно правосъдие,
съществувал при Обществото на народите, който гласи, че Съдът прилага общите начала на
правото, признати от цивилизованите народи. На тази връзка пряко се обръща внимание в чл.
92 от Устава на ООН. В него се посочва, че Международният съд е главният съдебен орган на
ООН. Международният съд действа съобразно своя Статут, който е основан на Статута на
Постоянния съд за международно правосъдие и съставлява част от Устава на ООН.
Значението на общите принципи на правото е твърде спорно. Те са предмет на
множество монографни трудове, отделя им се неизменно място и в общите курсове по
международно право. Като оставим настрана детайлния анализ на проблема, може да се смята
за безспорно, че създателите на Статута на Постоянния съд за международно правосъдие са
имали предвид принципи на националните правни системи на цивилизованите нации, които
Съдът има право да прилага при решаването на предадените му спорове. Ако се обърнем към
практиката на Постоянния съд за международно правосъдие, трудно могат да бъдат открити
преки позовавания на общите принципи на правото. Те са по-скоро изключения.
Във връзка с делото за Хоржувската фабрика, Постоянният съд за международно
правосъдие се позовава на "наличието на принцип на международното право и даже на обща
правна концепция, съгласно която, всяко нарушение на някакво споразумение води до
задължението да се заличи щетата".
По делото от 1939 г. "Компанията за електрификация на София срещу България",
Постоянният съд признава, че съществува принцип, според който всяка страна по един
договор е длъжна да се въздържа от действия, които без съмнение ще имат преюдициален
ефект по отношение на съдебното решение.
По делото за границите на султаната Мосул Постоянният съд се позовава на принципа
"никой не може да бъде съдия в своето собствено дело."
В делото за германските интереси в Полска Горна Силезия Постоянният съд се позовава
на принципа, че съдът не може да разглежда въпрос, който вече се разглежда в друг съд.
 В делата по други поводи се споменава като общ принцип на правото забраната да се
злоупотребява с правото. На този принцип има позоваване и в по-ново време от
Международния съд на ООН.
Пак в практиката на Международният съд на ООН се среща позоваване на принципа, че
е недопустимо повторно разглеждане на съдебно дело, по което има влязло в сила валидно
съдебно решение.
Впрочем смисълът, който се е влагал в общите принципи на правото от Постоянния съд
за международно правосъдие и неговите създатели, не може да се пренася изцяло върху
Международния съд на ООН, въпреки че, както посочихме по-горе, Статутът на
Международният съд на ООН се основава на Статута на Постоянния съд на Обществото на
народите. В подкрепа на този извод е и разликата, която се открива при съпоставяне текстовете
на двата статута. Добавено е, че функция на Международния съд е да решава в съответствие с
международното право. Тази добавка несъмнено оказва влияние върху смисъла на понятието
общи принципи на правото. Още повече, че Уставът на ООН, също както и Статута на
Международният съд, е нов, различен международен договор от Статута на Обществото на
народите и Статута на Постоянния съд за международно правосъдие. Следователно става дума
за значението на буква "в" на чл. 38 на Статута на Международния съд в съвременното
международно право.
Всички съвременни автори, които засягат този въпрос не отричат значението на общите
принципи на правото. Важността, която им се придава, варира в широки граници.
Чл. 38 от Статута се възпроизвежда и в чл. 10 от Примерните правила на арбитражния
процес, подготвен от Комисията по международно право и представен на Общото събрание на
ООН през 1958 г. Но възпроизвеждането не е дословно, а се пояснява, че при отсъствие на
споразумение между страните относно приложимото право, съдът използва общите принципи
на правото.
 Какви безспорни белези би трябвало да притежават общите принципи на правото?
 Това са принципи и предполагат една висока степен на обобщеност.
 Те трябва да бъдат част от националните правни системи практически на всички
държави в света. Добавката "цивилизовани нации" е заменена от принципа на
суверенното равенство, провъзгласен като принцип на ООН. Рационалното зърно,
което остава е указанието, че тези принципи трябва да бъдат част от националните
правни системи.
 Да бъдат използвани от Международния съд в областта на международното право.
Такива основни разпоредби, начала или принципи са необходими за съществуването на
всяко право като логическа система.
Стана ясно, че практиката на Постоянния съд за международно правосъдие и на
Международния съд ни дават основание да подкрепим такъв извод. Според нас справедлив е
изводът, че общите принципи на правото, използвани в международното право, са юридически
понятия, постулати, правила на юридическата логика и юридическата техника, които се
прилагат както в националните правни системи, така и в международното право. Но те могат да
бъдат използвани само в процеса на тълкуване и прилагане на правните норми.
Този извод е верен, но не е пълен. Необходимата добавка е, че Съдът може да
постанови решението си, като се позове на буква "в" от Статута. При това не е задължително
Съдът да доказва наличието на принципи във взаимните отношения на държавите. Не е нужно
съдът да обосновава прилагането на договора или практика, която свидетелства за наличието на
обичай, тъй като в този случай позоваването би трябвало да стане по отношение на договора и
обичая. Но очевидно става дума за нещо различно. Във всеки случай възможността Съдът да се
позове на общите принципи на правото в смисъл по-широк от посочения, съществува. Дори и в
тесния смисъл на общите принципи, възможността съдът да се позове на тях и да ги използва
говори за наличието на особен вид източник - особена форма на съществуване на правните
норми - и това са общите принципи на правото.
Има и още едно доказателство за това, че общите принципи на правото не са просто
технически норми. Тъй като в международното право няма законодателно установени правила
за строежа на нормативните актове или за съотношението между тях, очевидно тази празнота се
запълва именно от общите принципи.

3.5. Юридически задължителни актове на международните организации

Това е един нов източник на международното право, който се появява едновременно с

признаване правосубектността на международните организации. Утвърждаването на
юридически задължителните актове на международните организации като източник на право
става постепенно, следвайки и количественото нарастване броя и видовете на тези нови
източници.
Особеностите на юридически задължителните актове на международните организации
произтичат от особеностите на самите организации. Те са проява на една от функциите на
международните организации (нормотворческата), които последните изпълняват съгласно
учредителните си актове.
Международните организации действат като самостоятелни субекти в международните
отношения. Със създаването им се появява и нов метод за регулиране на отношенията между
държавите, отличаващ се с поемането на известни ограничения, които държавите приемат, като
създават и членуват в една международна институция. Ето защо в нормотворческата дейност на
международните организации може да се открие една тенденция, в която отчетливо се
проявяват белези, приближаващи нормотворческата дейност на организацията до
законодателната дейност на държавите. Нужно е да се подчертае, че това е само тенденция,
проявяваща се в отделни различия от традиционния нормотворчески процес на създаване на
договора и обичая.
 За какви източници конкретно става дума?
На първо място - за т. нар. вътрешно право на международните организации.
 Това са правни норми, които съгласно учредителния акт регулират
отношенията между органите на самата организации, и от които произтичат
права и задължения за други международни организации и за държавите
членки на тази международна организация.
Това се отнася до всички международни организации. Един пример за подобно
вътрешно правило: съгласно чл. 17 от Устава на ООН Общото събрание утвърждава бюджета
на ООН и разпределението на разходите на организацията между държавите-членки. Също така
- съгласно чл. 25 от Устава на ООН: "членовете на Организацията се съгласяват да приемат и
изпълняват решенията на Съвета за сигурност...”
Терминът "вътрешно право" е условен, но той отразява сферата на действие на тези
правни норми, които като правило не излизат извън рамките на международната организация.
Преди да преминем към следващия вид нови източници, трябва да споменем
спецификата на процеса на изработване на международен договор в рамките и под егидата
на международните организации. Тези договори не се отнасят към категорията източници,
които разглеждаме в настоящата точка, но проследяват опростеното и бързо изработване на
международните конвенции. При този начин на изработване на международно споразумение
текстът на бъдещата конвенция се подготвя в самата международна организация. Това е
възможно да стане и на специално свикана конференция. Различието от традиционния начин е,
че на държавите се предоставя готов текст, по отношение на който те трябва да изразят своята
воля - да се обвържат ли юридически с него или не. Гласуването в органите на
специализираните международни организации не означава изразяване по какъвто и да е начин
на съгласието на държавата да се обвърже юридически. Приетите текстове на
проектоконвенциите подлежат на ратификация в определен срок. Сроковете са сравнително
кратки: една година за ЮНЕСКО, година и половина за СЗО. Ратификацията се съобщава на
висшето длъжностно лице на организацията - на генерален секретар, директор или друго висше
длъжностно лице съгласно устава на съответната организация.
Във втора категория юридически задължителни актове на международните
организации могат да се обособят различните по наименование технически правила. Това са
нормативни регламенти, чиито наименования се менят: административни регламенти,
технически регламенти, медико-санитарни правила, международни стандарти. Те се изработват
в сферата на дейност на международните организации и въз основа на техните учредителни
актове. Такива технически правила изготвят например Световния пощенски съюз, Световната
здравна организация, ИКАО, и др.
 Текстовете на нормативните регламенти се приемат от органите на международната
организация. Например, приемането на нормативния регламент в Световния пощенски съюз от
представители на съответните държавни ведомства означава признаване задължителността на
регламента.
В органа, който приема текста, може да са представени всички държави-членки, но
даден текст може да се приеме и от орган с ограничено представителство, какъвто е случаят с
ИКАО-Международна организация за гражданска авиация. В ИКАО нормативните регламенти,
които в тази организация се наричат международни стандарти, се приемат от Съвета. Съветът е
постоянен изпълнителен орган с ограничен състав и се състои от 33 члена. Текстовете на
приетите стандарти се разпращат на държавите, които в определен срок трябва да изразят
отношението си към тях. В случая с ИКАО това е срок от три месеца и се определя според чл .
90 от Чикагската конвенция. Ако в този срок не се получи съобщение, че стандартите не се
приемат, те влизат в сила за съответната държава.

4. Спомагателни правни способи за установяване на международноправните норми

Буква “г” от чл. 38 на Статута на Международния съд определя съдебните решения и

доктрината на най-квалифицираните автори от различни държави като помощни средства за
установяването на правните норми. Въпреки че Статутът обединява съдебните решения и
доктрината, отношението към тях в международноправната литература е твърде различно.
Освен това, наред с тях съществуват и други, непосочени в Статута, помощни средства.

4.1. Резолюции на международни организации

Вследствие нарастването на броя и значението на международните организации в

международното право се появява и въпросът за резолюциите, приемани от тях. Практиката
убедително доказва, че те са нещо повече от обикновени заявления, лишени от правно
значение. Огромният обем на подобни резолюции, от друга страна, свидетелства за
необходимостта от тяхното използване.
 Резолюциите на международните организации не са еднородни. Обединява ги
общото им качество, а именно, че те не са норми на международното право.
Този важен извод се основава на разпоредбите на учредителните актове на
международните организации.
Проблемите около правната природа на резолюциите на международните организации
се появяват във връзка със значението на конкретни резолюции и обвързаността на държавите с
тях извън международната организация. Както е известно, ненормативните резолюции-
препоръки могат да бъдат етап в изработването на международен договор в рамките на
международната организация. Пример за това са всички международни договори, одобрени с
резолюции на Общото събрание на ООН. В този случай представителите на държавите в
организацията гласуват и изразяват одобрение на текста на проектоконвенцията и съгласието
си тя да бъде представена като документ от името на организацията. Само държавите имат
правомощия да се обвържат с текста на проекта и да го признаят като правна норма. Същото
значение има гласуването и по отношение на всички други резолюции, които съдържат каквото
и да било правило за поведение, но приемани извън процедурата по подготовка на
международен договор. В международната организация представителите на държавите
изразяват отношението си към тези правилата за поведение и това може да се съпостави с
процеса на създаване на международен договор или международен обичай. Резолюцията само
формулира правилото за поведение.
Не е достатъчно ясно, обаче, дали мнението на държавите, изразено при гласуване на
една резолюция, може да се разглежда като доказателство за тяхната практика или въобще
означава признаване на това правило за поведение за обичайноправна норма. Съществуват две
мнения в правната доктрина.
 Първото отстоява тезата, че е необходимо стриктно спазване на буквата на
учредителния акт. Независимо колко пъти една държава изразява подкрепа на дадена
резолюция, от това не се променя правното значение на резолюцията. Тя остава само
резолюция с препоръчителен характер и не се превръща в обичайна норма.
 Според второто мнение резолюциите на международните организации могат да се
използват като доказателство за държавната практика.
Един частен случай представляват резолюциите, в текста на които изрично се посочва,
че те декларират съществуващи норми на международното право. Оттук идва и названието на
този вид резолюции "декларативни”.

4.2. Съдебни решения и съвещателни мнения на международните съдилища

Съдебните решения се отличават от всички останали мирни средства за уреждане на

споровете в международното право със своята задължителна сила. В понятието съдебни
решения включваме и решенията на арбитражните съдилища, които също имат задължителна
сила.
Съдебните решения, споменати в чл. 38, не са източници на международното право,
нито пък са спомагателни или второстепенни източници.
Статутът на съда ясно отделя съдебните решения от източниците, изброени в
предходните точки. Освен това, спомагателните средства се използват под резервата на чл. 59,
който гласи: "Решението на Съда е задължително само за страните по спора и само по
отношение на даденото дело." Следователно, що се отнася до Международния съд на ООН,
неговите решения не могат да бъдат източници на международното право дори и в собствената
му дейност.
Но Международният съд е един от главните органи на ООН (чл. 7 на Устава). В неговия
състав влизат лица с призната компетентност по международно право и високи морални
качества, които представят "главните форми на цивилизацията и основните правни системи на
света". Решенията на Съда не са прецедент съгласно чл. 59, но делото е факт, който може да се
използва при тълкуване на правните норми и при установяване на тяхното съдържание. Няма
пречки решенията на Съда, както и неговите съвещателни мнения, да оказват влияние върху
поведението на субектите на международното право. По този начин съдебните решения
участват в създаването на международна практика. Същото е валидно и за други международни
съдилища.
Ето защо, разпоредбите на Статута имат значение и извън неговите рамки.

4.3. Национално законодателство и решения на националните съдилища

Ролята на решенията на националните съдилища е твърде сходна с тази на

националното законодателство, въпреки че последното не се споменава в Статута на Съда.
Актовете на съдилищата и законодателните актове са резултат от официална дейност на
държавните органи. Те служат за доказване на съществуването на международен обичай,
признаван от дадена държава.

4.4. Роля на международноправната доктрина

В международното право доктрината винаги е играела значително по-важна роля, в

сравнение с вътрешнодържавното право. Известно е, че до провеждането на кодификационната
дейност в международното право през втората половина на нашия век, единствените
кодификации са били тези в научните трудове. Наистина в наше време тази роля на доктрината
няма предишното си значение, но при все това съществуват поне два обективни фактора,
които продължават да подържат определено "запазено" място на международноправната наука.
Първият е свързан със спецификата на международното право. То си остава
децентрализирано право, чиято систематизация е възложена на един международен орган.
Съществуването на международния обичай винаги ще внася елемент на неопределеност в
международното право. В този случай изследванията на учените-международници предлагат
анализ, подкрепен с международна практика, който е единственото съчетаване на практика и
съществуващо право, обединени от конкретен случай.
Вторият фактор е свързан с нормативно закрепената роля на учените. В Комисията по
международно право на ООН, чиято функция е прогресивно развитие и кодификация на
международното право и чиято роля е получила широко признание, влизат значителен брой
научни работници и автори на трудове в областта на международното право. Същото важи и за
състава на Международния съд. Може да се твърди, че всички най-значими имена в теорията
на международното право са преминали през състава на тези две институции. Сред тях са Р.
Аго, А. Фердрос, Г. Тункин, Х. Лаутерпахт, Е. Х. де Аречага, М. Ляхс, Ал. Янков и др.

5. Кодификация и прогресивно развитие на международното право

Подобно на вътрешнодържавното право и в международното е необходимо да се

извършва кодификация. Тази идея се изказва през 18 век от Й. Бентам, който предлага да се
извърши кодификация на всички области на международното право. Наистина той предлага не
кодификация на действащото право, а преразглеждането му от утопични позиции, докато целта
на всички идеи за кодификация е да се отстранят неяснотите, присъщи на международното
право в по-голяма степен, отколкото на вътрешнодържавното, както и запълване на празнотите
в правото.
Значими опити за кодификация се извършват от Института по международно право,
както и от Харвардския научен и изследователски институт по международно право.
Кодификацията е предмет на внимание и от страна на държавите. Първа
междуправителствена кодификация се извършва на Виенския конгрес (1814-1815 г.). На
конгреса се уреждат въпроси от общ интерес като например ранговете на дипломатическите
представители, забраната на търговията с роби, правният режим на международните реки.
По-нататъшната работа по кодификацията продължава в рамките на международни
конференции. Тя се характеризира с изразен регионализъм и обхваща само изолирани части от
правото. Отнася се по конкретно до унификацията на международното частно право, уреждане
на въпросите на пощенската служба, до норми относно защитата на жертвите на военни
действия, отразен в Женевската конвенция за Червения кръст от 22 август 1864 г., Хагските
конвенции от 1899 г. и 1907 г.
Съществена новост в процесите на кодификация внася Обществото на народите. Със
своя резолюция Събранието на ОН от 22 септември 1924 г. създава постоянен орган, който е
учреден под названието Комитет на експертите за прогресивната кодификация на
международното право. Комитетът се състои от 17 експерти, представляващи главните форми
на цивилизацията и основните правни системи в света и има за задача да подготви списъка на
теми, чието уреждане чрез международно споразумение е желателно и осъществимо.
Забележителен е опитът на Обществото на народите да не се ограничава с откъслечни теми, а
се предвижда то да се заеме с кодификацията на отрасли на международното право. През 1927
г. се взема решение да се свика дипломатическа конференция, която да се занимае с три от
посочените от Комитета на експертите пет теми. Конференцията работи от 13 март до 12 април
1930 г. и успява да вземе решение само по една от посочените три теми. Решения не се вземат
относно териториалните води и въпросите на отговорността на държавите. Приемат се
Конвенция по някои въпроси, отнасящи се до колизията на закони относно гражданството,
Протокол за воинските задължения в някои случаи на двойно гражданство, Протокол за
определяне случаи на безгражданство и Специален протокол за безгражданството. Първите три
документа влизат в сила през 1937 г.
Съвременното състояние на кодификацията и прогресивното развитие на
международното право е свързано с Организацията на обединените нации. То се основава на
чл. 13, т. 1, буква "а" от Устава на ООН, където се казва, че Общото събрание организира
изследвания и прави препоръки с цел да поощри прогресивното развитие на международното
право и неговата кодификация.
Понятието за прогресивно развитие и кодификация е най-пълно изложено в чл. 15 от
Наредбата за Комисията по международно право.
 Под прогресивно развитие на международното право се разбира подготовката
на проектите на конвенции по въпроси, които все още не се регулират от
международното право или по които правото е още недостатъчно развито в
практиката на държавите.
 Под кодификация на международното право се разбира по-точното
формулиране и систематизация на нормите на международното право в
областите, в които вече съществуват обширна държавна практика, прецеденти
и доктрина.
Горното разделение на кодификация и прогресивно развитие, въпреки безспорната си
прецизност, практически се използва като едно общо понятие. Практиката на Комисията по
международно право, а и въобще международната практика в тази област свидетелства, че е
невъзможно да се разделят процесите на кодификация от процесите на прогресивното развитие
на международното право. Ето защо се смята за общоприето, че става дума за единен процес,
наричан в съответствие с разпоредбите на Устава на ООН "прогресивно развитие и
кодификация".
 Как може да се систематизира съвременната международна практика в областта на
кодификацията и прогресивното развитие на международното право?
Тя протича главно в две форми:
 на специално свикани конференции ad hoc и
 в рамките на международни организации.
В последния случай различаваме дейност в рамките на специализирани международни
организации и в Организацията на обединените нации. От своя страна кодификацията в
рамките на ООН може да се осъществява изцяло от свикана международна конференция или да
се разработи от органите на организацията и да се внесе на конференция в готов за приемане
проект. Понякога приемането се извършва от Общото събрание на ООН, което играе ролята на
дипломатическа конференция.
При дейността по кодификация ad hoc дипломатическите конференции се свикват от
една или няколко държави и обхващат частен въпрос. Пример за това е конференцията по
Антарктика, която е свикана и започва работа първоначално с 12 държави.
Но основната част на този процес протича в рамките на международните организации.
В изпълнение на своите учредителни актове международните организации развиват твърде
важна по значение и обем дейност. Така например в рамките на Международната морска
организация и на нейния предшественик - Международната морска консултативна организация,
са разработени Международната конвенция за предотвратяване замърсяването на морето от
корабите от 1973 г. както и Международната конвенция по охрана на човешкия живот на море
от 1974 г. От своя страна Международната организация по труда е приела почти 200
конвенции, а Международната организация по гражданска авиация свиква конференции в
Токио и Хага за приемане на конвенции за осигуряване сигурността на полетите.
Безспорно, най-важно място в този процес се заема от Организацията на обединените
нации. Дейността по прогресивно развитие и кодификация на международното право е
отнесена към изключителната компетенция на Общото събрание. То използва пет основни
начина, за подготвяне на проекти по кодификация и прогресивно развитие.
 Първо, това е използването на такъв главен орган като Икономическия и социален
съвет, който работи чрез Комисията за правата на човека и др. органи.
 Второ, това е използването на специални комитети, създавани за отделен случай.
Пример за такъв е Специалният комитет на ООН по разглеждане принципите на
международното право, отнасящи се до дружеските отношения и сътрудничеството
на държавите.
 Трето, възможно е използването на създадените вече комитети по специални
въпроси. Например Комитетът по мирното използване на космическото
пространство.
 Четвърто, използва се Шести главен комитет на Общото събрание. Например в него
изцяло е разработена Конвенцията за предотвратяване на престъплението геноцид и
наказанието за него. Шести комитет дори е използван като конференция по
кодификация, преди внасяне на конвенция за приемане в Общото събрание.
 Пето, използване на Комисията по международно право.
Комисията по международно право се създава с резолюция на Общото събрание 174
(II) от 21 ноември 1947 г. Със същата резолюция се одобрява и Наредбата за Комисията.
Приемането на посочената резолюция се предшества от дейност на Комитета по прогресивното
развитие на международното право и неговата кодификация, който прави препоръка за
създаване на Комисия по международно право и обсъжда основните начала на нейната дейност.
 Изборите за първия състав на Комисията се провеждат на 3 ноември 1948 г., а първата й
сесия започва работа на 12 април 1949 г. Комисията е най-авторитетният орган не само на
ООН, а и извън организацията в областта на международното право. Съгласно т. 1 на чл. 2 от
Наредбата, Комисията се съставя от лица с признат авторитет в областта на международното
право. Комисията е свързана с Международния съд на ООН както по персоналния си състав,
така и по характера на дейността си. И в двата органа се избират юристи в лично качество.
Освен високи морални качества и признат най-висок авторитет в международното право се
изисква да бъдат представени главните форми на цивилизация и основните правни системи на
света. За разлика от Съда, където съдиите се избират от Общото събрание и Съвета за
сигурност, изборите в Комисията се провеждат само от Общото събрание на ООН.
Освободените места между два поредни избора се запълват от самата Комисия и в този смисъл
тя е по-автономна от Международния съд. Наредбата допуска в състава на Комисията да се
избират и граждани от държави, нечленуващи в ООН. Но в практиката досега няма примери за
подобен избор.
Комисията действа на ежегодни сесии. Членовете й работят на сесии по 12 седмици
ежегодно и имат право да заемат други длъжности. Предвид особената важност на дейността на
Комисията неведнъж в Общото събрание са внасяни предложения Комисията да премине на
целогодишна работа.
В Комисията по международно право са разработени едни от най-важните проекти в
международното право в последния половин век. Това са Виенската конвенция за
дипломатическите отношения от 1961 г., Виенската конвенция да консулските отношения от
1963 г., Конвенцията за правото на международните договори от 1969 г., разработват се
въпросите за международната отговорност.
В Комисията по международно право за първи път е избран гражданин на България.
Проф. Александър Янков е дългогодишен член на Комисията от 1977 г. нататък.
Всички, разработени под ръководството на Общото събрание, проекти могат да бъдат
приети на свикана за целта дипломатическа конференция. Тези конференции завършват
процеса на кодификация и закрепват съгласието на държавите да се обвържат с изработените
проекти. Възможно е Общото събрание да възложи на международна конференция цялата
работа по кодификацията в дадена област. Най-значим пример в тази насока е решението за
свикване на Трета конференция на ООН по морско право, която работи от 1973 г. до 1982 г. и
завършва с приемане на Конвенция по морско право.
ГЛАВА ТРЕТА

СУБЕКТИ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО

Цели

След усвояване на материала втази глава Вие ще можете:

 да дадете определение за субект на МПП;
 да дефинирате понятието за международна правосубектност;
 да разграничите правосубектността на държавата като основен и
първичен субект от тази на останалите субекти на МПП;
 да разберете основанията за признаване на международна
правосубектност и на други, различни от държавата, образувания;
  да определите характера и особеностите на правосубектността на
индивида.

Въведение

Основният проблем при разглеждането на този въпрос, след като изяснихме

същността и особеностите на МПП, както и как то се създава, е спрямо кого се прилага и
действа тази правна система. За да бъде субект на МПП, дадено образувание трябва да
притежава международна правосубектност, т. е. да може да поема международни права и
задължения и вследствие да може да защитава подобни права чрез повдигане на
международни искове, както и да осъществява определени действия в международен план.
Субектите на МПП носят отговорност пред международната общност, а в случай на
нарушаване на техни международно признати права, могат да търсят
международноправната им защита в степен, регулирана от международноправната
система, чрез правни процедури, т. е. подобни образувания, признати за субекти на МПП,
разполагат и с процедурни правомощия.
Първите субекти на международното право са суверенните държави. Сравнително
неотдавна се появяват нови образувания, различни от държавите, с призната международна
правосубектност. В исторически план първи такива са свободните градове, рицарските
ордени, Светия престол, а по-късно се появяват и първите международни организации.
Признаването на международна правосубектност на международните организации е процес,
който завършва едва след Втората световна война. Напоследък се повдига въпросът за
международна правосубектност и на нови образувания, които участват в международния
живот.
С появата на нови субекти на международното право, различни от държавите, се
поставя и въпросът за определяне на понятието субект на международното право.

1. Въпросът за определяне на понятието за субект на международното публично право

В правната доктрина и практика твърде силно влияние оказва схващането, че държавата

и само тя е основен и едва ли не единствен субект на международното право. Наистина
позитивното международно право, а оттук и правната теория, носят силния отпечатък на
особено важното място, което заема държавата в съвременния свят.
Държавите са първият по време и основен създател на международноправните норми.
На тях са посветени цели отрасли от международното право. Само държавите притежават права
и задължения, значително превишаващи правата и задълженията на който и да е друг субект на
международното право. Ето защо те са основни субекти на съвременното международно право.
Именно затова няма пречки държавата да реализира пълно своя суверенитет, включително и
като създава и признава нови субекти. Държавата е ограничена в своите действия само от
рамките на международното право.
В международното право не се открива изброяване на субекти, но също така няма
каквото и да било ограничаване в това отношение. В съвременното международно право се
приема, че освен държавите на международната сцена съществуват и действат и други субекти.
Въпреки наличните спорове при определяне субектите на МПП, могат да се посочат следните
образувания, на които безспорно се признава международна правосубектност:
 държави;
 международни правителствени организации;
 нации (народи), борещи се за национално освобождение.
Съществуват и особени случаи на правосубектност, например тази на държавоподобни
образувания, транс-национални корпорации, някои неправителствени организации и на
физическите лица, която е вторична и възниква при конкретни хипотези. Някои от тези случаи
ще бъдат специално разгледани.

безспорни субекти особени субекти латентни субекти

държави Светия престол ТНК
международни организации минидържави физически лица
нации (народи), борещи се за свободни неправителствени
национално освобождение градове организации

таблица: Субекти на МПП

В международното право са приложими основните положения на правната теория,

която традиционно се занимава предимно с вътрешнодържавното право. Когато съществуват
отношения в едно общество, регулирани от правна норма, говорим за правоотношения.
Участниците в обществените отношения стават участници в правоотношенията или субекти на
правоотношението. Всеки субект на правоотношение е и субект на правото. Нито в теорията,
нито в практиката се посочва количествен критерий. Достатъчно е съществуването на дадено
правоотношение, за да имаме основание да твърдим, че субектите на това правоотношение са и
субекти на правото въобще. Още повече, че в правото отдавна са известни разликите между
субекта на правото и субекта на провоотношението. Субектът на правото може да бъде такъв и
да притежава потенциалната възможност да влиза в определени видове отношения, а при
субект на правоотношенията се има предвид реалното участие в конкретни правоотношения.
  По какъв начин участват субектите на международното право в международните
правоотношения?
Изброените субекти на международното право очевидно не са равни, що се отнася до
възможностите им за участие в различни правоотношения. Предполага се, че всеки субект на
правото може самостоятелно да поема и изпълнява права и задължения, както и да ги отстоява
със средствата, предвидени в правото. Особеност на международното право е, че неговите
субекти сами създават своите норми, своето право. Именно тази правотворческа способност
не е еднаква при различните субекти на международното право.

2. Понятие за международна правосубектност

Понятието за субект на правото е основно във всяко право, включително и в

международното. Но макар и твърде отдавна да е предмет на теоретични разработки, терминът
сравнително отскоро навлезе в международните договори. По-скоро изключения са тези
международноправни актове, в които се среща терминът "субект на международното право".
Във Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969 г. в чл. 3 освен
държави, се посочват и други субекти на международното право. Във Виенската конвенция за
правоприемството на държавите по отношение на международните договори от 1978 г. също се
споменават субекти на международното право. Във Виенската конвенция за правото на
договорите между държави и международни организации или между международни
организации от 1986 г. освен държави се споменават международни организации и други
субекти на международното право, различни от първите два вида субекти. Тези примери
потвърждават изводът, че международното право не ограничава видовете субекти, което
предполага съществуването и на други.
Когато разглеждахме особеностите на международното право посочихме като общо
правило, че то регулира международни отношения. Предмет на международното право могат да
бъдат и вътрешни държавни отношения. В същото време както международните, така и
вътрешнодържавните отношения могат да подлежат и на смесено регулиране. Именно това
смесване дава отражение и върху субектите на международното право.
 Обикновено субектите на международното право се определят като участници в
международните отношения, притежаващи права и задължения, възложени им
по международното право, и носещи международноправна отговорност.
Традиционният подход добавя, че субектите на международното право трябва да бъдат
независими един от друг. Подразбира се, че те трябва да участват самостоятелно в
международните отношения, пряко да влизат в правоотношения с други субекти на
международното право. Субектите на международното право трябва да бъдат независими един
от друг, неподчинени в международните отношения на каквато и да е власт, както и да
притежават закрепената в правото възможност самостоятелно да упражняват своите права и да
изпълняват задължения.
Когато става дума за субекти на правото, различаваме тяхна правоспособност и
дееспособност.
 Правоспособността е гарантираната и предоставена от правото възможност да
се встъпи в правоотношения.
 Дееспособността най-общо се определя като способност на субекта
самостоятелно да упражнява права и да взема участие в дадено
правоотношение.
Това понятие във вътрешното право се отнася най-вече до физическите лица. По-точно
това е категория, свързана с възможността човек да осъзнава своите действия, да проявява
съзнателно волята си, когато формира своите действия, и по този начин да встъпва в
правоотношения.
Приема се, че в международното право всички субекти са праводееспособни, защото
почти всички признати субекти са колективни. Такива колективни субекти са държавите,
нациите, които се борят за национално освобождение, международните организации, особените
образувания. Изключение представлява, естествено, индивидът.
Известни въпроси поражда дееспособността на международните организации и на
индивида, на която ще се спрем по-подробно по-късно. Доколкото има основание индивидът да
се разглежда като субект на международното право, може се оспорва и възгледът, че
правоспособността и дееспособността са неотделими в международното право.
За изясняване на понятието субект е необходимо да се разграничат още две понятия.
На първо място е понятието правосубектност. То е различно от субекта на
международното право. Приемаме, че субект на международното право е всяко лице, всяко
образувание, което участва в правоотношение. В случая субект на международното право е
всяко лице, което участва в международно правоотношение. Но субектът на правото
предполага реално участие в такова правоотношение, докато правосубектността е самата
способност да бъде субект на правото. В този смисъл правосубектност и правоспособност са
твърде близки понятия, макар че в първия случай правоспособността заедно с дееспособността
са двете съставни части на субекта на правото. Ако за колективните субекти на
международното право е вярна констатацията за тяхната праводееспособност, то с навлизането
на индивида в последното трябва да навлезе и категорията дееспособност като самостоятелна
категория.
В международното право съществува качеството субект на правото, но разбира се,
както и във вътрешното право, обемът на тази правосубектност е твърде различен. Това е
общоприето положение в теорията на международното право, което намира потвърждение в
едно известно мнение на Международния съд от 11 април 1949 г., в което се приема, че
Организацията на обединените нации притежава международна правосубектност. По-нататък
Съдът подчертава, че ООН като субект на международното право съвсем не притежава такава
правосубектност и такива права и задължения, каквито притежават и държавите. Към това ще
добавим само, че обемът на правосубектността е категория, която се различава както между
видовете субекти, така и във всеки отделен вид субекти.

3. Държавата като субект на международното право

Както посочихме по-горе, за един дълъг период от време държавите са единствените

създатели и субекти на международното право. Независимо от това дали държавата или
монархът са разглеждани като носители на суверенитета, държавите са единствени създатели и
в същото време единствени адресати на нормите на международното право.
В процеса на еволюция на международното право се появяват и други субекти, но само
държавите притежават неограничена правосубектност. В случая това означава правосубектност
с възможно най-голям обем сред всички останали субекти на международното право.
Обаче, правосубектността може да бъде ограничавана и това е тенденция в
съвременната държавна практика. Такива примери откриваме в конституциите на Италия,
Франция, Гърция. Така например чл. 11 от Конституцията на Италианската република
постановява, че "Италия ...се съгласява при условие на взаимност от страна на другите
държави на ограничения на своя суверенитет, необходими за установяването на ред,
осигуряващ на народите мир и справедливост..."
Тази правосубектност е универсална по отношение на предмета на правно регулиране и
държавите са свободни да се договарят за всичко, което представлява взаимен интерес.
Всяка държава притежава суверенитет.
 Най-кратко той може да се определи като върховенство върху определени
територия и население и независимост във външните отношения.
В границите на държавата се осъществява върховна власт, като държавната власт е
представена в цялата си пълнота - законодателна, съдебна и изпълнителна. При
осъществяването на държавната власт е недопустима каквато и да е намеса на чужда държава.
Единствено в този вид държавите притежават суверенитет, който наричаме държавен
суверенитет. Държавите притежават суверенитет по силата на своето съществуване и той им
принадлежи от момента на тяхното създаване. Също по силата на своето съществуване те са
субекти на международното право. Тази правосубектност не зависи от нечие признание и не е
обвързана с такова по какъвто и да е начин.
Като правило, държавата участва само в такива правоотношения, които съществуват по
силата на нейното волеизявление, защото и нормата на международното право се създава в
резултат на нейно волеизявление.
 Държавите като основни субекти на международното право осъществяват своя
суверенитет, като реализират принадлежащите им права и наложените задължения в рамките на
общото международно право. Още на първата си сесия Комисията за международно право
изработва проект на декларация за основните права и задължения на държавите. В него се
излагат в обща форма права и задължения на държавите, а изработеният проект представлява
едно авторитетно мнение на доктрината по този въпрос. По същество това е мнението на най-
квалифицираните учени относно правата и задълженията на държавите съгласно Устава на
ООН. Предвид на това, че държавите проявяват слаб интерес към този проект, той остава без
по-нататъшно развитие.
Едно сравнение с Устава на ООН показва, че в него са изложени важни права и
задължения на държавите. Чл. 14 от Проекта предвижда, че държавите в отношенията си с
други държави се придържат към принципа, че техният суверенитет е подчинен на
превъзходството на международното право.

3.1. Правосубектност на унитарните и на съставните държави

Разгледани под ъгъла на своята правосубектност държавите се разделят на унитарни

или съставни (сложни).
 Унитарната държава е единен субект на международното право.
Съществуващите административни и автономни образувания в границите на
една държава не разделят нейната правосубектност и тя остава един цялостен
субект на международното право.
Съставните (сложните) държави биват федерации и конфедерации.
 Федерациите се състоят от съставни части със значителни компетенции.
Частите на федерациите са със запазени законодателни и изпълнителни органи. Но тези
съставни части не притежават суверенитет и не са субекти на международното право. Заедно с
това, федерациите се характеризират с общо гражданство, с общи (федерални) законодателни,
изпълнителни и съдебни органи. Примери за федеративни държави са Съединените
американски щати, Австралия, Република Австрия, Аржентина, Бразилия (Бразилски
съединени щати), Канада, Мексико (Мексикански съединени щати), Федерална Република
Германия.
 Конфедерацията е съюз, обединение на самостоятелни, суверенни държави.
Отсъства общо конфедеративно гражданство, не съществуват общи конфедеративни
законодателни и изпълнителни власти. Държавите-членки на конфедерацията остават
суверенни държави и субекти на международното право. Но това е само общо правило.
Конфедерацията може и да притежава определен обем правосубектност, ако с договора за
създаване на конфедерацията й се предоставят известни правомощия. В този случай, обаче,
правосубектността на конфедерацията е качествено различна от тази на държавата.
 В какво се изразяват особеностите на прабосубектността на конфедерацията?
Преди всичко тя е специална, т. е. тясна - съществува в определена област и с
определена цел.
Второ, тя е предоставена по силата на договор, създаден от самите държави и има
вторичен характер.
Класически примери за конфедерации са Швейцария от 1291 г. до 1848 г., САЩ от 1781
г. до 1786 г., Германия от 1815 г. до 1867 г. В момента сред държавите в света не съществуват
конфедерации.

3.2. Правосубектност на униите

Понастоящем по формата на държавно устройство държавите се подразделят на

републики и на монархии. Що се отнася до държавите с монархическа форма на управление,
то при тях са известни и допълнителни форми на държавни обединения. Това са униите, които
биват два вида : лични и реални.
 Личната уния представлява обединение от държави с общ държавен глава.
Членовете на личната уния запазват своя суверенитет както вътре в рамките на унията,
така и извън нея. Членовете на личната уния са субекти на международното право и
следователно личната уния не може да се разглежда като субект на международното право.
Примери за лична уния са Холандия и Люксембург от 1815 до 1890 г.
 Реалната уния се характеризира с един общ държавен глава, единна външна
политика, редица общи вътрешнодържавни органи.
Примери за реална уния са Австро-Унгария от 1867 г. до 1918 г., Дания и Исландия до
1944 г. Членовете на реалната уния не са субекти на международното право, субект е реалната
уния като цяло.
От горните две понятия е необходимо да се разграничава църковната уния.
 Тя е обединение на източноправославна и католическа църква под
върховенството на папата, но с богослужение на роден език.
Църковна уния сключват папа Инокентий III и цар Калоян през 1205 г.

4. Правосубектност на международните организации

Въпросът за правосубектността на международните организации (международните

междуправителствени организации) е един относително нов за международното право проблем.
Всъщност проблем отдавна няма. И в теорията, и в практиката се приема единодушно, че
международните организации са субекти на международното право.
 Международните организации възникват исторически от международните
конференции и се налагат като един нов метод за регулиране на международните отношения.
 Ако международните конференции са преход от двустранна дипломация към
многостранна и представляват временни колективни органи на държавите, то
международните организации са вече постоянни колективни органи на
държавите.
Те предоставят възможност постоянно да се поддържа международното сътрудничество
и в този смисъл са и един нов метод за уреждане на международните отношения.
Предшествениците на съвременните международни организации се появяват в края на
19 век. Това са административните съюзи. Те притежават някои общи черти със
съвременните международни организации: международни служители, постоянна структура от
органи (работещи на периодични сесии или постоянно), но в отлика от тях не са признавани за
субекти на международното право.
Постепенно отношението към международните организации се променя и в началото на
века те получават права, които ги доближават до съвременните международни организации. В
най-голяма степен това е изразено при Обществото на народите. То има право да сключва
международни договори, притежава договорна правоспособност, неговият персонал се ползва с
привилегии и имунитети.
Съвременното понятие за международни организации се оформя след Втората световна
война с утвърждаване на правния им статут. Техният брой рязко се увеличава и значението им
бързо нараства. Важно място в признаването на правосубектността на международните
организации заема съвещателното мнение на Международния съд на ООН от 11 април 1949 г.
във връзка с възмездяване на щетите, понесени в служба на ООН. В него се казва, че анализът
на предоставените на организацията права и тези, с които тя реално се е ползвала, доказват
правосубектността на ООН. Взети в своята съвкупност, те доказват също така, че
организацията е субект на международното право и че тя е способна да притежава
международни права и задължения. За разлика от държавите, които притежават всички права и
задължения, предвидени от международното право, образувания от рода на ООН зависят от
целите и функциите си, така както те са изложени в техните учредителни актове и развити в
практиката им.
Постепенно и в международната практика, и в доктрината се налага мнението, че
международните междуправителствени организации са субекти на международното право.
Международните организации се основават с международен договор от суверенни
държави. Тези договори са от особен род, защото с тях се създава правна основа за дейността
на един постоянно действуващ международен организационен механизъм. Договорите-
учредителни актове на международните организации, могат да носят различни наименования -
договор, устав, харта, статут. Съответно и правосубектността на международните организации
е договорна, вторична, производна от учредителните актове.
Известни спорове има около юридическите основания и за обема на правосубектността
на международните организации. Както подчертава и Международният съд на ООН в
споменатото по-горе съвещателно мнение, международната организация се различава от
държавите, както и нейните права и задължения са от различно естество.
Международните организации са нови и в същото време различни от държавите
субекти. Всяка от международните организации притежава права и задължения, има собствена
организационна структура, притежава договорна правоспособност, определен обем привилегии
и имунитети, в определени случаи носи и отговорност. Необходимите признаци, които трябва
да притежава една международна организация като субект на международното право, не са
посочени в правен акт, но те са изчерпателно разработени в правната доктрина. На практика,
обаче, тези основни признаци се оказват недостатъчни. Необходими са и допълнителни
признаци, за да съществува една организация като юридическо лице. Това са например
имуществена обособеност, право да се явява като страна пред съда.
 В какво се изразява спецификата на международните организации като субекти на
международното публично право
Преди всичко в правата, които международните организации могат да упражняват. Те
са производни от учредителния акт и се допълват от практиката на международната
организация, получила одобрението на държавите-членки или поне срещу която не са заявени
възражения от тях. Казано с други думи, обемът на правосубектността на международните
организации се определя на основата на учредителния им акт с прилагане на концепцията за
подразбиращата се компетентност. Това безспорно отличава международните организации от
държавите, които притежават неограничена правосубектност. Практически израз на горното са
ограничените по вид международни договори, които сключват международните организации.
Като субекти на международното право международните организации притежават
известни права и в областта на дипломатическото право. Но признатите дипломатически
привилегии и имунитети се различават от тези, предоставени на държавите. Служителите на
международни организации притежават привилегии и имунитети, различни от тези на
представителите на държавите. Самото представителство на международни организации е
едностранно. Държавите откриват свои постоянни представителства при международни
организации, макар и не при всички, но в същото време международни организации не
изпращат свои постоянни представители в държавите-членки.
Към спецификата на международните организации като субекти на международното
право трябва да се отнесе и ограничеността им в избора на средства за уреждане на
спорове. Те могат също така да получават само съвещателни мнения от Международния съд на
ООН.
4.1. Класификация на международните организации

4.1.1. Международни неправителствени организации

Липсва общопризнато понятие за неправителствените организации. В Годишника на

международните организации се изброяват повече от 5 000 неправителсвени организации,
което свидетелства за тяхната значимост.
 Те са такива образувания, които се създават и управляват от отделни частни
лица.
За да притежават правосубектност, подобни организации трябва да са учредени
съгласно изискванията в националната правна система. Повечето неправителствени
организации преследват специфични цели и по този начин събират експертни познания в
дадена област. Като такива могат да се посочат Международната правна асоциация,
Международната федерация по лека атлетика и т.н. Но сред множеството неправителствени
организации някои изпълняват значими правителствени задачи - като пример може да посочим
дейността на ИНТЕРПОЛ, Международния комитет на Червения кръст, Грийнпийс и т.н. В
определени случаи на подобни неправителствени организации се признава международна
правосубектност, но по принцип този вид международни организации не са субекти на МПП.

4.1.2. Международни междуправителствени организации

 Международните организации се класифицират като междуправителствени

(публични), когато се създават посредством междуправителствено
споразумение, най-често договор.
Често този договор служи като конституция на учредената международна организация.
 Каква роля са призвани да оказват международните междуправителствени
организации чрез действието си на международната сцена?
Не съществува единно мнение относно ролята на междуправителствените организации
в международния живот като производни субекти наред с първичните - държавите. Но се
приема, че международните организации служат като средство за сътрудничество между
основните субекти на МПП, като форум за междудържавно взаимодействие. Ролята на
международните междуправителствени организации нараства особено през втората половине
на века едновременно с безпрецедентното увеличаване на самия брой на подобни образувания,
възникващи по волята и според интересите на държавите.

4.1.3. Видове международни правителствени организации

 универсални / функционални / междуправителствени /
регионални (локални) общи наднационални

таблица: Видове международни правителствени организации

Някои международни организации целят постигане на универсално членство и макар че

не всички държави в света са членки, то предвидените в конституцията на организацията
правила по замисъл са насочени към всички държави. Такива международни организации са
известни и като универсални. Най-известни сред тях са ООН и специализираните организации
към нея, които формират т. нар. система на ООН.
За разлика от универсалните, някои организации по замисъла си са насочени само към
определена група държави от даден регион. Те са известни в МПП като регионални или
локални организации. Такива са АСЕАН, НАФТА и др.
По-голяма част от международните организации действат в строго определени рамки, в
области като телекомуникации, метереология, здравеопазване и т. н. Те имат правомощия да
предприемат инициативи и да въвеждат промени в международните отношения само в сферата
на предоставената им компетентност. Те са известни като функционални международни
организации. Сред тях са МОТ, СЗО и др.
Много по-малък е броят на тези организации, които преследват общи или политически
цели. Тях наричаме общи международни организации. Тяхната сфера на действие не е
ограничена до няколко конкретни предмета. Задачите им са от общо естество. Такава
организация с обща компетентност е ООН. Поради широкия обсег на действие, по правило
общите международни организации не притежават множество конкретни правомощия - но те
могат да привличат вниманието към проблеми от всякакво естество и да ги обсъждат, а
впоследствие да правят и препоръки във връзка с тях.
Отбелязахме, че международните междудържавни организации се наричат
правителствени, защото при все че държавите са членки, на практика организацията служи за
установяване на сътрудничество между държавните правителства. Подобни организации се
наричат междуправителствени, защото правителствата на държавите-членки са отговорни за
вземането на решения в рамките на организацията, без да се делегира държавен суверенитет
или наднационални правомощия на създадената организация.
Обаче в няколко случая международните организации могат да придобият реални
наддържавни правомощия. Те действат не като форум за междуправителствено
сътрудничество, а създават правни норми, които непосредствено се прилагат на територията на
държавите-членки. Подобни организации се наричат наднационални. Трудно е да се дефинира
тази наднационалност, но характерното е, че от страна на държавите-членки се делегира
суверенитет, т. е. правителствени правомощия, на организацията. Броят на такива организации
е много малък. Като пример се сочи Европейската общност (Европейския съюз), която, обаче,
често се квалифицира и като държавно образувание sui generis. Друг пример за притежаване на
подобни наднационални правомощия са някои технически международни организации - макар
че те не са по правната си същност наднационални, те притежават такива правомощия в
сферата си на действие, че решенията им се ползват от почти наднационална сила. Така
например почти невъзможно е за държавите-членки да не спазват техническите правила,
изработени от Международната организация за гражданска авиация, Световната
метереологична организация или Световния пощенски съюз.

4.2. По-значими универсални и регионални международни междуправителствени организации

4.2.1. Универсални организации

4.2.1.1. Общество на народите (ОН)

ОН се създава през 1919 г. с цел утвърждаване на международното сътрудничество,

мира и стабилността на основата на разоръжаване, мирно решаване на спорове и гарантиране
на суверенитетаи независимостта на държавите-членки. Организацията действа посредством
три главни органа - Съвет, Събрание и Секретариат. При все че е замислена като
универсална, ОН така и не успява да се превърне в подобна организация, а и ефективността на
системата, въпреки частичните успехи по отношение на малозначителни кризи на Балканите и
в Южна Америка, така и не се реализира в случаите, когато са замесени Великите сили. ОН
формално се разпуска през 1946 г.

4.2.1.2. Организация на обединените нации

ООН се появява в стремежа на държавите да превъзмогнат недостатъците на ОН.

Вследствие няколко декларации и конференции през 1945 г. на конференция в Сан Франциско
окончателно е приет Уставът на ООН. Той е не само изключително значим международен
договор, с който се създава ООН и се очертават правата и задълженията на държавите-членки,
но е същевременно и конституция на ООН, с която се начертават целите, функциите и
правомощията на организацията. ООН има шест главни органа - Съвет за сигурност, Общо
събрание, Икономически и социален съвет, Съвет по попечителство, Секретариат и
Международен съд. Наред с тях съществуват и спомагателни органи. От огромно значение за
съвременното международно общество са и създадените по силата на Устава на ООН
специализирани организации към ООН, чрез които се доразвиват и намират разрешение
повдигнатите в ООН специфични въпроси в отделни сфери. Става дума за тези
междуправителствени организации с широки правомощия в икономическата, социалната,
културната и други области, които посредством сключено споразумение с ООН се превръщат в
специализирани организации. Сред тях по значими са МОТ, СЗО, ЮНЕСКО.

4.2.2. Регионални организации

4.2.2.1. В Европа

В Европа регионализмът е най-изявен и многообразен. До края на 80-те процесите на

сътрудничество под формата на международни организации са белязани от Студената война,
противопоставила десетилетия Източната и Западната части на Стария континент. Така
например в Източна Европа като противовес на Организацията на северноатлантическия
договор (НАТО) и ОИСР дълги години съществуват Варшавският пакт и Съюзът за
икономическа взаимопомощ (СИВ), които с настъпването на демократичните промени в
източния блок постепенно се обезсмислят и закономерно съществуването им е прекратено.
Северноатлантическият пакт е създаден през 1949 г. В него си сътрудничат група
западноевропейски държави със САЩ и Канада за изграждането на регионална система за
сигурност. В структурно отношение организацията се състои от Съвет като висш орган,
множество специализирани комитети и Секретариат. Проблемите във връзка със сигурността
и отбраната на западноевропейските държави се обсъждат и в Западноевропейския съюз (ЗЕС),
който е учреден през 1955 г.
Наред с военните организации в Европа от особено значение е дейността на Съвета на
Европа, основан през 1949 г. Целта на тази организация е постигането на закрила правата на
човека в Европа и отстояване на демократичните достижения. В структурно отношение СЕ се
състои от Парламентарна асамблея на СЕ и от Комитет на министрите.
Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) възниква през
1960 г. на базата на създадените в Европа механизми за прилагане на плана Маршал за
икономическо възстановяване след Втората световна война. В нея наред с развитите
едропейски държави членуват и САЩ, Канада и Япония, с което се надхвърлят регионалните
рамки и по-скоро понастоящем организацията е представител на най-развитите индустриални
страни в глобален аспект.

4.2.2.2. В Америка

На Американския континент е създадена най-развитата регионална организация извън

Европа - Организацията на американските държави (ОАД). Тя се появява след Втората
световна война и се основава на дейността на Панамериканския съюз и на различните
междуамерикански конференции, които се провеждат след 1890 г. Организацията действа като
колективна система за сигурност в региона. Главните органи на ОАД са Общото събрание,
консултативните срещи на министрите на външните работи и Постоянния съвет, който
притежава политически функции и същевременно изпълнява ролята на Секретариат.

4.2.2.3. В Африка

Организацията за африканско единство (ОАЕ) е създадена през 1963 г. в Етиопия.

Висшият й орган е Събранието на държавните и правителствени глави. Наред с него заседава
Съвет на министрите. ОАЕ се занимава предимно с разрешаване на множеството конфликти,
породени между държавите-членки, поради което е създадена и Комисия за посредничество,
помиряване и арбитраж за мирно разрешаване на спорове, но дейността й не се оказва
достатъчно ефикасна.
Арабската лига е създадена през 1944 г. с широки цели. Тя представлява необходимия
форум за съгласуване на политиките на страните от Арабския свят и насърчава регионалното
сътрудничество. Висш орган е Съветът на лигата, а наред с него действа и постоянен
Секретариат начело с Генерален секретар.

4.2.2.4. В Азия

В тази част от света развитието на регионално сътрудничество се оказва най-

неуспешно. Обаче, нужно е да се отбележи създаването през 1967 г. на Асоциацията на
югоизточните азиатски нации (АСЕАН), която притежава наред с икономически и
политически правомощия. Тя действа въз основа на годишни министерски срещи, подпомагани
от Постоянен комитет и няколко постоянни комитети в области като науката и технологгиите,
корабоплаването и търговията.

5. Правосубектност на нациите (народите) в процес на национално-освободителна борба

Термините нация или народ, които се използват като еквивалентни в случая нямат
предвид нито нация, нито народ в точния смисъл на тези думи. За да се признае наличието на
нация или народ, не се изисква да бъдат налице специални критерии, по които да бъде
определено наличието на нация или народ. Най-малко е задължителен националният признак. В
съвременния свят има достатъчно примери за държави, които са съставени от население с
етнически смесен състав.
 Най-общо приемаме, че става дума за относително устойчива маса от
населението на една или няколко държави, която проявява волята си да
промени своя политически статут в държавата или държавите, които населява
в момента.
 Именно в този смисъл нациите (народите) притежават гарантираното в Устава на ООН
право на самоопределение. В чл. 1, т. 2 от Устава цел на организацията е да развива приятелски
отношения между нациите, основани на "принципа на равноправието и самоопределение на
народите."
Равноправието на народите се споменава и в преамбюла. То също така е в основата и на
системата за попечителство на ООН.
Принципът на самоопределението е развит по-подробно и в други актове на ООН. Най-
важни сред тях са Декларацията за предоставяне независимост на колониалните страни и
народи, приета на XV сесия на Общото събрание на ООН от 14 декември 1960 г. Съдържанието
на принципа в разгърнат вид е изложено в Декларацията за принципите на международното
право, отнасящи се до дружеските отношения и сътрудничеството между държавите съгласно
Устава на ООН от 1970 г. Според тази декларация равноправието и самоопределението като
принципи означават, чe всеки народ има право свободно, без външен натиск да избира своя
политически статут, т. е. своята степен на самостоятелност и да следва икономическо, социално
и културно развитие по свой избор. На това право съответствува задължението на всяка
държава да уважава така направения избор. Следователно, нацията или народът са субекти на
правото на самоопределение.
Безспорно нацията още не е държава и не нацията се признава за субект на
международното публично право. Връзката между нация (народ), борещ се за национално
освобождение и субекта на международното право е, че нацията се приема за държава в
последен стадий на своето създаване. По този начин всъщност не нацията, а създаващата се
държава е субект на международното публично право.
Като субект на международното право нацията, бореща се за национално освобождение,
неизбежно има съществени особености, отличаващи я от вече разгледаните субекти на
международното право.
 В какво се изразяват тези отличителни черти, присъщи само на този вид субекти на
МПП?
Характерът на нейната правосубектност е първичен. Тя се основава на суверенитета и
то именно на държавния суверенитет, който, както посочихме по-горе, се приема като фикция.
Една нация или народ, борещи се за национално освобождение притежават население;
то заема определена територия, независимо е в осъществяването на външните си отношения,
представено е чрез своя организация или организации. Всичко това действа успоредно със
съществуващата официална власт, която поддържа един политически статут. Но именно за
промяна на този политически статут води борба нацията или народът.
Нацията притежава, безспорно, право на самоопределение и в този смисъл не зависи от
признаването си от други субекти на международното право.
 Изключително важна характеристика на нацията като субект на международното право
е временният характер на нейната правосубектност. Това произтича от допускането, че
нацията е пред създаване на своя собствена държава. Ако това състояние продължи твърде
дълго, то говори за невъзможността в този момент нацията да създаде своя държава.
Независимо от това, нацията остава субект на правото на самоопределение. Тя запазва
правото си на самоопределение, което може да бъде реализирано във всеки един момент, и е
без значение дали нацията или народът са в границите на вече съществуваща държава, от която
искат да се отделят, или искат да се присъединят към друга държава (или държави) или пък
имат своя собствена отделна държава, но желаят да се присъединят към друга държава. Всичко
това са хипотези на осъществяването на правото на самоопределение на нацията или народа.
Правосубектността на нацията като субект на международното право е ограничена,
защото обективно нейните възможности да поема задължения и да упражнява права са
ограничени. Международната практика показва, че този субект участва в ограничен вид
международни договори, например в областта на образованието.
В областта на дипломатическото право нейното представителство е като правило
едностранно - нацията е представена при някои държави. Представителствата на нациите,
борещи се за национално освобождение при международните организации, са със статут на
наблюдатели.

6. Особени случаи на правосубектност

6.1. Светия престол

Твърде често и неправилно Светия престол се замества с Ватикана. Последното е само

част от Рим, където се разполага основният комплекс от здания на Светия престол.
Светия престол притежава някои черти, които го сближават с държавите като субекти
на международното право. Има свое население, което е около 1 000 души. Официален език е
италианският, а за документи по въпросите на култа - латинският. Валутата е отделна от
италианската и се обменя с нея в съотношение 1:1. Осъществява собствени радиопредавания,
издава свой вестник. Разполага със своя армия - швейцарска гвардия, както и с полиция и
жандармерия.
Светия престол поддържа дипломатически отношения с над 100 държави. Работи
активно в Международната агенция за атомна енергия и в Международния съюз за
далекосъобщения, където има статут на пълноправен член. Постоянен наблюдател е в ООН,
МОТ, ЮНЕСКО. Обаче, Светия престол не бива да бъде оценяван по тези признаци. Не те са
определящи за неговата правосубектност.
 Основанията за правосубектността на Светия престол са характерни само за него, както
е неповторим и самият той. Тези основания могат да бъдат определени като частично
договорни, частично обичайно правни.
 Откъде, като се има предвид еволюцията на това образувание, произтичат
основанията за особената му международна правосубектност?
За един продължителен период от време Светия престол е бил неоспорим субект на
международното право. Папската държава прекратява своето съществуване след обединението
на Италия съгласно резултатите от плебисцит, проведен на 20 октомври 1870 г. Папската власт
не признава това положение и папата разглежда себе си като пленник в град Рим.
Едновременно с това, едностранно Италианското кралство гарантира някои права на папската
власт. Те са закрепени в закон от 13 май 1871 г. Съгласно този закон папата се ползва със
свобода в международните си отношения, установява дипломатически отношения, има свобода
на публикациите по цялата територия на кралството, ползва се с неприкосновеност на
документите и архивите на църковните учреждения и т. н.
Това неясно от правна гледна точка положение продължава до сключването на
Латеранските споразумения от 11 февруари 1929 г. Латеранските споразумения се състоят от
три отделни договора:
 първият е конкордат - т. е. споразумение за католическото вероизповедание в
Италия;
 вторият е финансов договор, а
 третият - това е собствено Латеранският договор, който урежда международното
положение на Светия престол.
Латеранските споразумения са включени в Конституцията на Италианската република
от 1947 г. Съгласно нейният чл. 7 отношенията между държавата и католическата църква се
определят от Латеранските договори. Изменения на договорите, ако те са приети и от
държавата, и от католическата църква, не изискват изменения в Конституцията.
Международното право не съдържа ограничения относно признаването на
правосубектността на образувания, различни от държавите и по-специално такива от рода на
Светия престол.
Може да се твърди, че с участието си в редица универсални международни договори
Светия престол е потвърдил своята договорна правоспособност. В същото време това е и
потвърждение за общото признаване от държавите на правосубектността на Светия престол. С
двустранни споразумения, а също и едностранно, редица държави, в които католическата
апостолическа римска религия е единствена или преобладаваща, признават по-широк обем на
правосубектност на Светия престол. Ето защо основанията за признаването на Светия престол
като субект на международното право са частично договорни, частично обичайноправни,
частично вътрешноправни.
 Но това не може напълно да обясни правосубектността на Светия престол. В известен
смисъл Светия престол излиза извън рамките на международното право. Безспорно неговото
влияние и политическо значение са потенциално по-важни отколкото правното им отражение.
Всички права, които ползва Светия престол по международното право, всички привилегии и
имунитети, изложени в Латеранските договори като гарантиран минимален обем на
последните, са подчинени на по-висока цел: да гарантират дейността на Светия престол като
духовна институция. Именно духовният аспект е определящ и най-важен, когато се говори за
Светия престол. Политическото влияние на Светия престол минава през силата на религията; на
около половин милион католически свещеници по цял свят; на около 1,2 милиона монаси в
католическите ордени, политически партии и други организации

6.2. Много малки държави

Днес на планетата има около 190 независими държави. Измежду тях немалък е броят на
малките страни. Понятието много малки държави (минидържави, микродържави или държави-
джуджета) е неясно. В международното право няма норма относно минималната държавна
територия или население, които да са определящи в тази насока. Нито в практиката, нито пък в
научната литература има изработено общо становище.
 Най-общо те могат да бъдат описани като държави с много малка територия,
малочислено население и незначителни икономически ресурси.
Макар че от споменатите критерии безспорен е само този за територията - приема се, че
държави-джуджета са тези с територия под 1000 кв. км., защото независимо от размера си
някои сред тези държави имат голямо стратегическо значение (Малта, Сингапур, Бахрейн) или
оказват влияние в световната политика (Люксембург, Ватикана/Светия престол) или икономика
(Лихтенщайн, Монако).

№ Наименование Територия Членство в

(кв. км.) ООН
1. ВАТИКАНА 0,44 не е член
2. МОНАКО 1,85 от 1993 г.
3. НАУРУ 21,4 не е член
4. ТУВАЛУ 25,9 не е член
5. САН МАРИНО 60,6 от 1992 г.
6. ЛИХТЕНЩАЙН 157,1 от 1990 г.
7. МАРШАЛИ 181 от 1991 г.
8. СЕЙНТ КРИСТОФЪР И НЕВИС 261 от 1983 г.
9. МАЛДИВИ 298 от 1965 г.
10. МАЛТА 316 от 1964 г
11. ГРЕНАДА 344 от 1974 г.
12. СЕЙНТ ВИНСЕНТ И ГРЕНАДИНИ 389 от 1980 г.
13. БАРБАДОС 430 от 1966 г.
14. АНТИГУА И БАРБУДА 442 от 1981 г.
15. СЕЙШЕЛИ 444 от 1976 г.
 16. АНДОРА 453 от 1993 г.
17. СИНГАПУР 618 от 1965 г.
18. БАХРЕЙН 622 от 1971 г.
19. СЕЙНТ ЛУСИЯ 616 от 1979 г.
20. КИРИБАТИ 684 не е член
21. ФЕДЕРАЦИЯ МИКРОНЕЗИЯ 686 от 1991 г.
22. ТОНГА 699 не е член
23. ДОМИНИКА 789 от 1978 г.
24. САН ТОМЕ И ПРИНСИПИ 964 от 1975 г.

таблица: Държави с територия до 1000 кв. км.

Споровете започват още с това дали въобще става дума за държави.

 А и какви изобщо са критериите, за да се определи съществуването на държава?
Като известен критерий може да служи приемането на тези държави за членове на
ООН. Доколкото съществува изискване в ООН да се приемат само държави, то и членството би
представлявало едно мнение на почти всички държави за притежаване качеството на държава и
следователно на субект на международното право. Но този критерий е несигурен. Често по
въпросите на членството силно влияния оказват политически съображения.
Освен по признака членство в ООН, минидържавите могат да бъдат разделени на две
други групи.
 Първата е от държави, които са отстъпили част от своя суверенитет в полза на друга
държава. Тук могат да бъдат посочени Монако, Сан Марино, Лихтенщайн. Например
Княжество Монако е независимо от 1861 г., но няма своя армия, а военната му
защита е поверена на Франция.
 Втората група се състои от държави, които притежават самостоятелно всички
атрибути на суверенитета. Примери за такива са Науру, Малта, Сингапур, Бахрейн и
др.

6.3. Свободни градове

Понякога като субекти на международното право или като притежаващи определен

обем правосубектност се посочват свободните градове. Примери за такива са град Краков (от
1815 г. до 1846 г.), град Гданск (от 1920 г. до 1939 г.), град Триест ("Свободна територия
Триест" (от 1947 г. до 1954 г.).
С Версайския мирен договор град Данциг (Гданск) се откъсва от Германия и се обявява
за свободен град. Полша упражнява специални права по отношение на града: ползва
пристанището, корабоплаването по река Висла, контролира железопътните линии,
представлява Гданск и неговите жители в международните отношения. Гданск сам изработва
своята конституция, одобрена от Обществото на народите. Съветът на Обществото назначава
Върховен комисар с широки правомощия: контролира цялата администрация на града,
одобрява разпоредбите на местната власт и назначенията на длъжностни лица, представлява
Обществото на народите и е първа инстанция при спорове между Германия и Полша.
Свободният град Данциг съществува до началото на Втората световна война.
По силата на Сен-Жерменския мирен договор с Австро-Унгария Триест е предаден на
Италия. През 1945 г. е зает от англо-американски части и от 1947 г. Свободната територия
Триест е поставена под непосредственото наблюдение на Съвета за сигурност на ООН и се
управлява от губернатор, назначаван от ООН. Съществува до 1954 г. когато по договор,
сключен между Италия и Югославия, преминава под управлението на Италия.
Свободните градове, както бе илюстрирано с горните примери, имат свои територия,
население, известна независимост от държави и други белези на суверенна държава. Може да
се приеме, че те притежават международна правосубектност. Тя ще бъде вторична,
производна от договорите по силата на които са създадени.

7. Проблемът за правосубектността на индивида в международното публично право

Една от особеностите на международното право е, че държавите са основни негови

субекти и в това си качество създават нови субекти. Държавите като субекти на
международното право и останалите видове субекти не са равни в обема на правата и
задълженията, които обладават.
В средата на миналия век международните организации са ново явление в
международните отношения. Те се създават от държавите, за да отговорят на тяхната воля и за
да се включат в регулирането на междудържавните отношения.
Подобно е в наши дни и положението на индивида. Трябва да се посочи, че в момента
позитивното международно право не съдържа ограничения или забрани относно
правосубектността на индивида, включително и относно това той да бъде субект на
международното право.
Международната защита на правата на индивида е сред най-новите отрасли на
международното право. Първите международни договори в тази област се отнасят към
забраната на търговията с роби, защитата на определени национални малцинства. След първата
световна война към тях се добавят и договорите, сключвани от Международната организация
на труда. Най-значително развитие получават правата на човека след Втората световна война.
Като цел на ООН е поставена задачата да постига международно сътрудничество при развиване
и насърчаване зачитането правата на човека и основните свободи за всички, без разлика на
раса, пол, език или вероизповедание. Уставът на ООН не дава каквото и да е изброяване на
основните права и свободи. Това се извършва с приемането на Всеобщата декларация за
правата на човека от 1948 г. и на двата Пакта за правата на човека, приети от Общото събрание
на ООН през 1966 г. Приети са и редица конвенции по специални въпроси, като сред тях се
отделят договорите, предвиждащи наказателна отговорност за индивидите, пряко произтичаща
от нормите на международното право. Всичко това дава основание да се говори за появата на
нов оформен дял от международното право - защита правата на човека. Правата на човека и
тяхната защита се осъществяват изключително в рамките на държавите и чрез механизмите на
вътрешнодържавното право. Възможни са и случаи, когато за целите на тази защита е
необходимо да се предвиди пряко действие на международните норми - при наказателна
отговорност, или за да се опосредства спорът между индивид и държавна власт. В тези случаи
индивидът получава определени процесуални права, които са ограничени. Във всички посочени
по-горе случаи има основание да се говори, че физическите лица притежават елементи от
международна правосубектност.
Но индивидът винаги ще притежава ограничена специална правосубектност.
Основанията за това са следствие от характерните черти на съвременното международно право.
Всяко право - вътрешнодържавно или международно, е белег на държавно
организирано човешко общество. И в международното право може да се отстоява тезата, че
индивидът е краен адресат, по-често косвено, но все пак адресат на правните норми. В случаите
на непряко действие върху индивида международните норми опосредстват въздействието си
чрез държавата или другите субекти на международното право.
Но съвременното международно право запазва своя публичен характер. То е право,
което изразява общ интерес.
Отношенията между държавите не винаги се регулират, обаче, от международното
право именно в този негов смисъл. Възможно е те да заявят волята си да създадат общи
институции, чиито актове ще имат пряко действие на територията на всяка от тях. Или, с други
думи, те да създадат отношения, които можем да определим като наднационални отношения. В
този случай физическите лица ще разширяват своята правосубектност, дори до степен да се
превърнат в основни субекти на правната система. Но това ще означава само, че отношенията
между съответните държави вече не се уреждат от нормите на международното право, или поне
не изцяло от него. В универсален план това би означавало отмиране на международното право
в съвременното му разбиране.
Следователно, в заключение можем да направим извода, че физическите лица могат да
бъдат субекти на международното право. Тяхната правосубектност ще бъде най-ограничена в
сравнение с всички останали субекти на международното право. Индивидът притежава
вторична и производна правосубектност. Ще се ползва само с такива права и ще носи само
такива задължения, които са му изрично предоставени по силата на международен договор.