8. Гражданскоправни норми – същност и съдържание.

Видове
гражданскоправни норми. Презумпция и фикция. Правните норми са израз
както на волята на отделния индивид, така и на нейното проявление. Правните
норми по принцип са двустранни – те създават права и задължения за отделни
правни субекти, които при неизпълнение са свързани с възможността да се
потърси държавната принуда за осигуряване изпълнението на определени
задължения. Правната норма е общоважащо правило за поведение. Тя има общ
и абстрактен вид и е предназначена да регулира всички еднакви по вид случаи и
отношения. Правната норма се отнася до неопределен брой субекти, които ще
бъдат участници в определен вид отношения. Правната норма предписва
определено поведение, което може да бъде действие или бездействие. Тя дава и
указания за последиците, които ще настъпят, ако не се изпълнят нейните
предписания. Структурата на правната норма се образува от 3 взаимносвързани
и взаимнозависими части: Хипутезис – в него се определят обстоятелствата, при
настъпването на които тя се прилага /Определя фактическия състав, при чиято
наличност се предписва определено поведение/. Диспозиция – това е основната
част на правната норма. Тази част съдържа предписанието за дължимото
поведение. Тук се определя действието или бездействието, което се изисква от
един правен субект. Санкция – това е заключителната част от нормата. В нея се
указват онези последици, които ще настъпят при неспазване на формулираните в
диспозицията изисквания. Санкцията представлява принудителни мерки, които
могат да бъдат насочени или срещу личността на нарушителя или против
неговото имущество. Нормалното положение е и трите елемента да се намират в
една правна норма. Но е възможно те да бъдат разкъсани в различни правни
норми. Гражданскоправната норма определя кои отношения ще получат
характера на правоотношения и съответно на това ще бъдат регламентирани. Те
определят какви отношения, с какви права и задължения, с какво съдържание и
между кои лица възникват. Гражданскоправните норми имат за адресат правни
субекти – ФЛ и ЮЛ. Нормата третира своите адресати като равнопоставени
страни в едно правоотношение, при което липсва субординация или
суперординация. По този начин се разграничават гражданскоправните норми
например от административните или трудовите норми. ВИДОВЕ
ГРАЖДАНСКОПРАВНИ НОРМИ: Според органа, който ги издава: НС приема
Конституцията, кодекси, закони и нормативни решения. Кодексът е закон, който
се характеризира с това, че с него се уреждат обществени отношения, предмет
на цял клон от правната система или обособен негов важен дял. Законът е НА,
който урежда цялостно една материя, като регламентира всички основни
обществени отношения, които се поддават на трайна уредба. Решение с
нормативен характер е правна норма с по-конкретен обхват и с временно
действие. МС приема и одобрява редица подзаконови актове. Постановления
издава в два случая: когато приема правилник, наредба или инструкция и когато
съобразно със законова разпоредба или овластяване урежда неуредени от нея
обществени отношения в областта на неговата изпълнителско-разпоредителска
дейност. Правилник се издава за прилагане на закон в неговата цялост, за
организация на държавни органи или за вътрешен ред за тяхната дейност.
Наредба се издава за прилагане на отделни разпоредби или на други
подразделения на закон. Инструкцията, издадена от МС или от министър дава
указания до подчинен орган относно прилагане на НА, чието изпълнение трябва
да се обезпечи. Общините могат да издават наредби за уреждане на неуредени
от НА с по-висока степен обществени отношения с местно значение. Отделни
общности или структури издават свои гражданскоправни норми, приети на
общи събрания. Съобразно със задължителността си имаме два вида правни
норми: императивни и диспозитивни. Императивните норми защитават
обществения интерес и затова имат повелителен и принудителен характер.
Диспозитивните правни норми защитават частния интерес на отделните
граждани, така че неспазването им не накърнява обществения интерес. Тези
норми са свързани със свободата за договаряне, с възможностите за разгръщане
на частната инициатива. В някои случаи една норма може да бъде и
диспозитивна, и императивна. Повелителният характер може да бъде в една
насока, а диспозитивния в друга. Характерът на тези норми се установява не от
техния хипутезис, а в тяхната диспозиция. Страните не могат да уговарят
настъпване на правни последици с оглед на ФС, различни по елементи от тези,
които са предвидени от правната норма. Според предназначението си те биват
тълкувателни, когато изясняват договореностите между страните, ако са неясни
и непълни, и допълващи, когато се прилагат само ако страните не са договорили
нищо. Диспозитивните норми са с неопределени и определени граници. При
първите страните разполагат с пълна автономия на договаряне. При вторите
страните имат определена автономия, лимитирана от правната норма. Вън от
тези граници нормата е императивна. Съобразно с обема на приложното им
поле: Гражданскоправните норми могат да се прилагат по отношение на всички
субекти или по отношение на част от тях. Във втория случай те намират
приложение спрямо определена група от граждани или ЮЛ. Гражданскоправната
норма може да се прилага към всички правоотношения от определен вид, а
може да се прилага само към правоотношения със специфична
характеристика или с определени особености. Гражданскоправните норми се
различават и във връзка с техния териториален обхват. Тези, които действат в
пределите на цялата територия на страната, се наричат общи, а тези които
имат приложение само върху определена част от нашата територия, се
наричат местни, локални норми. Съобразно със съдържанието им:
Самостоятелни са онези правни норми, които действат самостоятелно,
независимо от другите, тъй като съдържат в себе си всички елементи, които да
дадат възможност да бъдат прилагани. В тях и трите елемента на нормата са
напълно дадени. Несамостоятелни са онези правни норми, които се прилагат
във връзка с други правни норми. Те сами нямат приложимост, защото не
съдържат трите елемента, присъщи на правните норми. Съобразно с
поражданите последици: Заповядващи са тези правни норми, които създават
задължения да се извърши едно действие. Заповядващите правни норми имат
точно определен адресат. Те изискват от съответния правен субект не пасивност,
а едно активно действие. Забраняващи са тези правни норми, които за разлика
от предходните задължават към бездействие. От конкретния правен субект се
изисква пасивно поведение. Забраняващия характер на тези правни норми не се
променя от това, дали са адресирани до конкретен правен субект или до всички
правни субекти. Овластяващи са тези правни норми, които регламентират
субективни права за извършване на положителни действия или за признаване на
определено качество на едно ФЛ или ЮЛ. Тя разрешава на правния субект,
адресат на тази норма, да действа в рамките, определени от нея, да упражнява
признатите му субективни права. Съобразно с възможностите за извършване
на конкретна преценка при прилагането на правната норма: Абсолютно
определената гражданскоправна норма е съвсем стриктна и точна и се прилага
направо. Относително определената норма е гъвкаво формулирано правило.
Тя може да бъде прилагана само след преценка на фактите, на елементите на
правоотношението и на елементите на ФС на съответната правна норма.
Разликата между тези два вида норми се разкрива при тяхното прилагане.
Според обекта на регулиране: Гражданскоправните норми регламентират
поначало имуществени правоотношения – вещни, наследствени и т.н. ГП
съдържа, макар и по-малко на брой норми, които третират неимуществени
правоотношения. Според това дали става дума за нормиране на субективни
права или за нормиране на реда за осъществяване на правната им защита:
Материалноправни норми са тези, които определят съдържанието на
субективни права, условията за тяхното възникване, изменение или погасяване.
Процесуални норми – те определят реда за осъществяване на правната защита
на нарушените субективни права. Разликата между двата вида норми не е само
формална, а е много по-съществена. Процесуалноправните норми имат по
правило обратно действие за разлика от материалноправните. Презумпцията
/предположението/ е начин на мислене, по силата на който от наличието или
проявата на един факт се извежда друг факт, който не е доказан или не е
известен. Една гражданскоправна норма може да съдържа в себе си едно
предположение. То има значението на доказване на даден факт.
Предположенията са законни и човешки. Законните се създават и определят
само от правната норма. Човешките предположения са логични предположения и
могат да се направят от съдията в конкретен случай. Законните предположения
биват два вида: Оборими са тези презумпции, при които гражданскоправната
норма допуска установяване на противното. Необорими презумпции са тези, при
които гражданскоправната норма не допуска оборването на презумпцията –
установяване на обратното или различно от предположеното. Според правното
им значение законните презумпции делим на: материалноправни и
процесуалноправни. Оборимите презумпции съдържат в себе си едно
процесуално правило. Оборването му е в тежест на страната, която има
съответния правен интерес. Материалноправните презумпции са необорими,
защото това е тяхната цел.

Презумпцията установява предположения както за факти, така и за субективни

права. Фикция – това е нещо измислено от правната норма. Чрез нея се прави
извод за съществуването на нещо, което не съществува. Юридическата фикция е
процедура на юридическа техника, чрез която се смята за съществуваща една
ситуация, явно противоречаща на реалността. Фикциите в ГП не са много.
Нормите, които съдържат фикции са винаги материалноправни.