Гражданско право – обща част

(доц. Ц. Братоев)

2. Система на ГП

Система на Гражданско право – пандектна (Германия)/ в институционната (Гай) е по

крупно – учението за лицата(СП, ГП (обща част)), за имуществата (ВП, част от ОП, Авт.П), за
способите за придобиване на имущества (ОП, НаслП). Обективното право се състои от ПП и
ЧП. ЧП се състои от ГП, ТП, ТрП, МЧП. ГП от своя страна - ГП(обща част), ОП, ВП, СП,
НаслП, Авт.П.

ОП (ЗЗД): предмет на регулиране – най-широк, имуществени и неимуществени

отношения между две лица – кредитор и длъжник (може и няколко длъжници). Кредиторът
изисква от длъжника една престация, длъжникът е задължен да престира. Престация – да даде
нещо (dare), да направи нещо (facere) – доверител и довереник, да не направи нещо (non facere)
– субективните облиг. Права, включени в правоотношението, са относителни, за трети лица
това е res inter alies act. Източниците на облиг. отношения (не на ОП) са договорни и
извъндоговорни. Договорните включват всички видове сделки. Първо, това са едностранните
сделки, при които само едно лице извършва волеизявление, което да поражда правни
последици (напр. завещание (цялото наследство), завет (конкретно определено право, вещ),
упълномощаване, отказ от право, отказ от наследство, приемане на наследство, разваляне на
договор (по чл. 87 ЗЗД). На второ място имаме двустранни сделки (договори), при които имаме
две насрещни волеизявления, които трябва да се покриват по съдържание. Договорите от своя
страна се делят на едностранни и двустранни. При едностранните договори едната страна има
само права, другата – само задължения (напр. при дарение, заем за послужване, заем за
потребление, влог). При двустранните и двете страни имат и права, и задължения (напр.
покупко-продажба, наем, замяна, изработка, прехвърляне на имот срещу дадена издръжка
(голяма разлика със завещанието). На следващо място сделките могат и да са многостранни,
както и сделки-решения. Извъндоговорните източници на облигационни отношения не са
сделки. Те са деликтът (непозволено увреждане), неоснователното обогатяване (чл. 55 – чл. 59
ЗЗД – всяко лице е длъжно да върне това, което е получило неоснователно, на отпаднало
основание или на неосъществено основание) и водене на чужда работа без възлагане (не е
точно да се каже „без пълномощие”) (гестия – напр. поправяне на спукана водосточна тръба на
съседа, докато него го няма; доминус и гестор – доминусът заплаща разноските на гестора).

ВП (ЗС, ЗДС, ЗОС, ЗУТ, ЗКИР (кадастър и имотен регистър), ПВп, ЗСПЗЗ и др.):
урежда отношенията, свързани с правото на собственост, ограничените вещни права,
фактически състояния (владение и държане), по придобиване и прекратяване на вещните права
и владението и държане, както и тяхната защита. Правото на собственост е пълното вещно
право. Ограничените вещни права са права върху чужда вещ. (титулярят не е собственик на
вещта): сервитути (напр. право на преминаване), вещно право на ползване (не е прехвърлимо
или наследимо), право на строеж (суперфиция), право на надстрояване и пристрояване, ипотека
и залог (много спорни за вещни права). Владението не е субективно право, а фактическа власт
върху вещ, която владелецът има намерение да усвои вещта. Имаме Corpus (фактическа власт)
и Animus (намерението). Държанието също не е субективно право, а фактическа власт, но
държателят няма намерение да усвои вещта. Придобиване по давност, приращение,
присъединяване, придобиване на плодове и т.н. Способи за защита – (собственически
(петиторни) искове) ревандикационен иск (чл.108 ЗС), негаторен иск (чл.109 ЗС), владелчески
(посесорни) искове (чл.75 и чл.76 ЗС). Придобиването, изменението и отчуждаването на вещни
права върху недвижими имоти подлежи на вписване в имотния регистър на Агенция по
вписванията (Имотен, Търговски, Булстат, Съпрузи).

СП (СК, ЗЗД (закрила на детето), ЗЗДН (защита от домашно насилие)) (преди не се е

приемало за дял на ГП): отношения, породени от брак, родство и осиновяване
(настойничеството и попечителството по-скоро спадат към ГП (обща част)). Три имуществени
режима за съпрузи – режим за общност, режим на разделност, договорен режим (брачен
договор в писмена форма и нотариална заверка).

НаслП (ЗН): отношения, възникнали по повод смъртта на едно ФЛ, свързани с

преминаване на неговото имущество към други лица (т.е. към неговите наследници (и ФЛ, и
ЮЛ, и Държавата) – по закон и по завещание). Наследството е съвкупност от права и
задължения, които преминават към наследниците. Наследяване е самото правоприемство по
повод на смърт. Има две форми на наследяване: по завещание – завещателят оставя своето
имущество или част от него, или конкретни права от него на конкретни лица (може и да няма
родствена връзка с тях); и по закон – 4 реда наследници (когато няма завещание); ако никой от
тези 4 реда не стане наследник, наследството го получава държавата (хубавите неща –
общината, задълженията – държавата).

АвтП (ЗАПСП): отношения, възникнали по повод създаване на наука, изкуство или

литература. Лицето, наречено автор, притежава субективно авторско право, състоящо се от
редица имуществени и неимуществени правомощия. Сродни права: правата на така наречените
артисти-изпълнители; напр. една песен има композитор, автор на текст, а сродно право има
изпълнителят;

Предмет и система на ГП (обща част): урежда институти, приложими във всички ГП

отрасли, или поне в няколко от тях.Урежда източниците на ГП: такива ЮА, които поставят в
действие, изменят, отменят, спират действието или тълкуват ГПН (напр. НА, част от съдебната
практика, правният обичай, решения на КС и т.н.). Урежда ГПН: видове норми, тълкуване на
нормите и т.н. ГПО – структура, съдържание, видове. Субекти – ФЛ, ЮЛ и Д –
правоспособност и дееспособност за всеки субект. Обекти – благото, по повод на което
възниква правоотношението. ЮФ и фактически състави на ГП – фактите, които пораждат,
изменят и прекратяват граждански правоотношения. Сделки – какво представлява сделка,
волеизявление; видове сделки; сключване на сделки, форма на сделки, съдържание на сделките;
модалитети на сделки (срок, условие, тежест). Недействителност на сделките – нищожност (не
поражда никакво правно действие) – 9 основания, унищожаемост (поражда правно действие, но
опороченото лице може да я унищожи с обратно действие), висяща недействителност (не
поражда правни последици, но може да бъде потвърдена, ратифицирана) – напр. чл. 42 ал. 2
ЗЗД, частична недействителност чл. 26 ал. 4 ЗЗД, относителна недействителност
(непротивопоставимост) – не поражда правни последици за определени лица (напр. Павлов иск
чл. 135 ЗЗД – длъжникът дарява свой имот на трето лице, кредиторът е увреден и предявява
Павлов иск; ако е уважен, спрямо кредиторът сделката е относително недействителна).
Представителство – едно лице, наречено представител, извършва правни действия от името и за
сметка на друго лице, наречено представляван, чиито правни последици настъпват директно в
патримониума на представлявания (без да преминават в патримониума на представителя).
Законово (задължително) - родителят е законен представител на малолетно дете (до 14г.),
настойника на пълно запретения, юридическите лица. Доброволно – при упълномощаване.
Срокове в ГП – погасителна давност, преклузивни, гаранционни, рекламационни срокове.
Погасителна давност – срок, в който кредиторът бездейства, след изтичането на който
длъжникът може да извърши възражение за изтекла погасителна давност; ако го извърши, ще се
погаси възможността на кредитора да получи закрила от съда и съдебния изпълнител; самото
право продължава да съществува, но може да бъде изпълнено само доброволно от длъжника.

3. Принципи на ГП

Принципите на ГП са основни идеи, начала, залегнали във всички отрасли на ГП или

поне няколко от тях. Те представляват обобщени понятия от ПН. Не са формулирани изрично
от законодателството, а се извличат от правната теория и съдебната практика. Значение им е в
няколко аспекта. При нормотворчеството законодателят трябва да се съобрази с принципите
при създаването на ПН. При правоприлагането правоприложителят (съдът) трябва да ги
съобрази. При тълкуването, за да извлече действителната воля на законодателя,
правоприложителят трябва да разтълкува правните разпоредби, спазвайки тези основни начала.
При попълване на празноти в правото се създава правило за поведение в конкретния случай.

Самите принципи са пет - на самостоятелност на ГП субекти и свобода на участието им

в гражданския оборот, на справедливост, на равнопоставеност, на осигуряване на адекватна
защита на субективните граждански права, както и на правна сигурност. На самостоятелност на
ГП субекти и свобода на участието им в гражданския оборот: всеки субект има свое
имущество, с което отговаря за своите задължения, всеки субект е свободен да прецени какви
правни последици иска да постигне и с какви средства да го направи. Според чл. 9 ЗЗД –
автономия на волята – всеки субект може да прецени каква сделка да сключи, с кой контрахент
(съдоговорител), с какво съдържание – не трябва да противоречи на императивни законови
норми и на добрите нрави; ненаименовани договори – не изрично уредени от законодателя, но
не противоречи на императивните норми (напр. дог. за прехвърляне на имот срещу издръжка);
всеки субект е свободен да се разпорежда със своето имущество както за сделки между живи,
така и за сделки по повод на смърт.

На справедливостта – всеки интерес, който не противоречи на добрите нрави, трябва да

получи правна закрила; незапазване на еквивалентността (чл.33 ЗЗД); чл.52 ЗЗД – обезщетение
от неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

На равнопоставеност – всички ГПС са равнопоставени; никой няма властническо

надмощие (дори държавата, която също е равнопоставен субект); всички субекти имат еднаква
възможност за придобиване на права и тяхното упражняване; забрана за дискриминация (чл.6
КРБ).

На осигуряване на адекватна защита на субективните граждански права – гражданското

законодателство отделя голям брой средства за защита на нарушени или застрашени
субективни ГП-а. Напр. в чл.79 ЗЗД е уредена възможността кредиторът да иска реално
изпълнение. Кредиторът може да предяви пред съда иск, с който да иска длъжника да изпълни
това, за което се е задължил. Чл.79 ЗЗД урежда също и искането на компенсаторно обезщетение
– парична равностойност. Разваляне на двустранен договор поради неизпълнение - чл. 87 ЗЗД.
Възражение за неизпълнен договор - чл.90 ЗЗД. Мораторна лихва (лихва за забава) – ако
задължението е парично и не бъде изпълнено в срок, се натрупва лихва върху него с цел да
обезщети страната от забавата. Обезщетение за вреди – щом едно лице претърпи имуществени
или неимуществени вреди, то може да иска от увредилата го страна обезщетение за тези вреди.
ГПК урежда три вида производства – исков, изпълнителен и обезпечителен процес.

На правна сигурност - законодателят изисква някои сделки да бъдат сключени в

определена форма за действителност (напр. сделки, с които се прехвърлят или учредяват вещни
права на имотна собственост, се извършват в нотариална форма). Тук попада изискването
определени факти да се вписват в публични регистри (всяко лице може да се информира от тях)
- 4те регистри, както и изискването за добросъвестност в някои случаи. Да се действа почтено
коректно с добри нрави. Също така и незнание на факт с правно значение, което е основание за
по-благоприятно третиране на незнаещия (напр. чл. 17 ал. 2 ЗЗД – А прехвърля на Б
симулативно своя имот (не поражда действия), обаче В купува от Б този имот (или поне така
мисли), В придобива собствеността въпреки, че Б не е собственик – това е само в конкретни
случаи!).

6. Съдебна практика, справедливост, добри нрави, правила на доктрина

Съдебна практика – доколко, кога и в какъв смисъл съдебната практика се явява

източник на ГП също има своето историческо и сравнителноправно обяснение. В английското
право съдебната практика е основен източник на правото – в резултат на развитие на
различната правна система. Под въздействието на различни обичаи в различни периоди и
различни съдилища се стига дотам, че съдебната практика не само прилага правото, но и го
създава. Позитивното право няма такова значение колкото в континенталната система.
Съдебните решения по конкретен казус имат приложение по конкретен сходен казус. Когато се
търси решение на правния спор се търси този сходен казус, за да се изтълкува право. Това е
твърде опростено само за да се подчертае значението на съдебната практика. Решенията на
камарата на лордовете са задължителни за всички съдилища. С извършена реформа в
английското право са създадени апелативен и висш съд, задължителни за по-долните съдилища.
Всеки долен съд трябва да се съобрази с решението на сходен казус на горните съдилища. Така
се създава система на практиката, която се явява основен ИП. Не че не се приемат закони и
регламенти.

В континентална Европа нещата тръгват по друг начин. Огромно значение оказват

римското обичайното право. Прецедентът няма място, не е ИП. Съдът, когато е сезиран с
аналогичен спор, не е длъжен да правораздава по същия начин, както е решил преди него друг
съд. Уеднаквяването на правото е от законодателството, а не чрез съдебната практика. Но не
можем да отречем, че съдебната практика има място и значение и в континентална Европа.
България е част от семейството на френско-немската система. Но не е толкова силно, като в
системата на общото право. Затова трябва да се обърне внимание какво точно е съдебната
практика.

Съдебната практика е посочена в няколко НА (ГПК, ЗСВ), където можем да извлечем

какво представлява съдържанието й. Чл. 280 ГПК. Чл. 291 ГПК. В ЗСВ има текстове, които
казват, че в районния съд има практики, които обобщават дейността на съда. В окръжния съд
общото събрание обобщава практиката му. В чл. 124, чл. 127 ЗСВ регулират тълкувателни и
съдебни решения. Думата практика в този случай се разбира всеки акт на съда, който е насочен
към решаване на конкретен правен спор и всеки акт на съда, който дава задължителни
тълкувания на правните разпоредби. Ако трябва да систематизираме тези текстове +
доктрината, съдебната практика е тълкуване на правните източници и попълване на празноти в
правото във връзка с решаване на конкретен правен спор, като е задължителен за решаването
му. Това е разбирането и на проф. Таджер, но то е нормативно задминато. Трябва да добавим и
това, което доктрината също приема, че се добавят още поне 2 неща към практиката (проф.
Сталин по ГП). Трайна практика, което е наплъстяване на съдебни актове – трайна съдебна
практика. Тълкувателни решения, постановления – официалното съдебно тълкуване, които
имат задължителна сила. Към съдебната практика се причисляват и решенията на КС за
обявяване на противоконституционни определени норми от закона и тълкувателните решения
на КРБ. Дали са част от съдебната практика – по-скоро не. В гл. 6 К КС се разглежда като нещо
различно, така че тези тълкувателни решения не са част от съдебната практика. По-скоро те
имат нормотворческа роля – източник на правото. Съдът тълкува правните разпоредби,
обективното право. Не тълкува норми, а ги извежда чрез тълкуване на разпоредби. Аргумент –
чл. 46 ЗНА.

Системата на съдилищата за ГП – районен, окръжен, апелативен, ВКС; 3 инстанции. В

зависимост от това от кой съд произхожда акта, говорим за практика на съответния съд.
Актовете, с които се произнася съдът са решения и определения. По принцип са решения.
Противоречива практика има, когато едни и същи съдилища тълкуват и прилагат по различен
начин за една и съща разпоредба. Колеблива практика е, когато в един период се тълкува по
един начин, в друг период – по друг. Задължителната СП обхваща тълк. реш. На Гражданската
и търговската колегия и общо. Те се примат от общото им събрание в ВКС и ВАС. Така
наречените решения по чл. 290 ГПК също са задължителни. Другата практика на съдилищата
не е задължителна. Основният въпрос е дали съдебната практика е източник на правото или не.
Според проф. Таджер – не и има своята опора в тогавашното право, но сега трудно може да
бъде поддържано. И днес решенията по конкретен спор могат да имат задължителност при
решаването на последващи спорове чрез решенията по чл. 290 по ГПК. Ако в съдебната
практика влизат и тълкувателни решения и тълкувателни постановления можем да твърдим, че
съдебната практика е източник на ГП, защото тази съдебна практика е задължителна. Тези
решения са задължителни и това е посочено в ЗСВ и за изпълнителната власт. С последния
Закон за изп. власт практиката действа за общинския съвет, за кметовете и всички органи,
които издават административни актове. Това е директна задължителност – всъщност ни казва,
че съдебната практика е ИП. Това с което се произнася съдът с тълкувателните решения и
тълкувателните постановления са ПН, защото от ИП можем да извлечем създаване, изменяне,
тълкуване, спиране и отменяне на ПН. Това е ЮФ, който води до създаването на тълкувателни
ПН. Това не е общоприето. Правото е творчество. Чрез задължителността на конкретните ПС,
се постига и за другите ПС. Ние би следвало поне тълкувателните решения и постановления
трябва да ги причислим към ИП. Спорът дали съдебната практика или в частност
тълкувателните решения и постановления продължава от 50 години. Имат ли нормативен
характер? Силният аргумент е какво е съдът – трябва да прилага законите, а не да ги създава.
Не трябва да се меси в законодателната дейност. Предвид този ЗСВ и ГПК също се създават
тълкувателни решения и постановления. В ГП съдът не може да откаже правораздаване, стига
да подлежи на предмета на регулиране. В НП всичко е в закона, докато в ГП няма оправдание,
ако нещо липсва в закона. Съдът трябва сам да си създаде ПН, стъпвайки на текста на чл.5
ГПК, който му казва, че съдът решава според общия разум на законите и при липсата на закон
стъпва на общите начала на правото, обичая и морала. Обичаи (явно) няма вече в ГП. Колко
тъжно. Криво седи, право съди!

Тълкувателните решения се издават от няколко колегии. Във ВКС са Общо събрание на

гражданска, търговска и наказателна колегия (която не ни интересува). Също така е прието
решение общо на гражданската и търговската колегии. Във ВАС тълкувателните решения се
създават от съответните му колегии. Чл.124 ЗСВ определя кога се издават тези решения. Има 2
случая – неправилна практика и противоречива практика по тълкуването и прилагането на
закона. Неправилна е, когато е постигната в резултат на неточно тълкуване и прилагане на
разпоредби. Те се приемат по искане на предс. ВКС ГП, Мин на пр, Омбудсман, председателя
на Висшия адвокатски съвет. Трябва да посочат спорни въпроси и в какво се състои самото
искане. Тези неща са сериозни! Вече се приемат по 20 на година и от ЮФ се произнасят със
становище и това има полза понякога. Тълкувателните постановления са в случаите когато има
противоречива и неправилна практика, която засяга и административните и гражданските
съдилища. В много страни даже няма разлика между двете. Всичко е сходно като
тълкувателното решение, обаче участват съдиите и от двата ВС (ВКС и ВАС). Има искане от
2014 за тълкувателно постановление. Те също имат задължителен характер. Общото събрание
на гражданската колегия също приемаше тълкувателни решения, а тълкувателните
постановления са задължителни за всички.

Чл. 290 ГПК – това е ново явление в правната ни система, тъй като това са решения по
конкретен правен спор, които приема състав на ВКС. Това са решения по които е допуснато
касационно обжалване. Кога се стига до тези решения (по чл. 290)? Този отговор дава чл. 280
ГПК. Имаме различни хипотези – спорът да е решен от въззивния съд, да е за обжалваното
решение на въззивен съд, да е от значение за точно прилагане на закона, с което ще се
допринесе за развитие на съдебната практика. При касационната инстанция се занимаваме само
с право – чл. 290. Съгласно чл. 291 ГПК. Какво се постига с чл. 290 – създава се трайна
практика, тъй като долните съдилища се съобразяват с нея, създава се и една предвидимост,
която има значение и за останалите страни на процеса. Общо тълкувателните решения и
постановления и чл.290 са от голямо значение. Това води до стабилизиране на самата практика.
Щом се стабилизира, се повишава правната сигурност – равенство на ПС пред закона, защото
знаят, че тръгнат ли да спорят най-накрая ще стигнат до върховния съд, който ще се съобрази с
тази практика. В момента ролята на съда е твърде засилена, защото един закон трудно се
изменя и отменя. Съдебната практика е много по-гъвкава. Рядко се постига обаче (той само
веднъж като адвокат). Съдът е сезиран всеки ден с някакви казуси, които се променят във
времето. Не бива да слагаме твърда граница между континенталното и английското право.
Въпросът е на едни догматични виждания доколко да признаем съда за законотворец.
Специално за решенията на чл. 290 не се наемам да кажа, че са ИП, въпреки задължителността
им. Ако има противоречие между двете колегии във ВКС, председателят на ВКС ще направи
искане за създаване на тълкувателно решение и става само едно правилно. То също може да се
промени, но много по-трудно.

Други източници. Правилата на морала. Те са субсидиарен ИГП, защото в ГПК е

посочено, че те са такива – чл. 5. Какво е морал? Това са етични правила, които представляват
разбирането на обществото за добро, лошо, правилно, справедливо, порядъчно, чест,
благоприличие и т.н. Но тези правила, за разлика от правото (законът се приема), са различни
за всички хора. Едно е морално за едни, за други не е. Тези морални правила се и променят с
времето. Това винаги е създавало затруднения при намирането и затова винаги когато моралът
се ползва като субсидиарен източник на съда трябва да се гледа към момента на разглеждането,
а не някъде в миналото. Моралът трябва и да е господстващият морал в обществото, а не някой
си там. До правилата на морала се стига, когато няма закони, няма принципи, няма обичаи.
Това е последният от субсидиарните източници. Моралът в социалистическото право е бил
посочен в чл. 46 ЗНА, когато се явяваше при тълкуването и прилагането на НА. През 2007 г.
той някак си отпадна, защото на някого не му е харесало, че това са правилата на
социалистическия морал. Предвиден е бил социалистическия морал и в чл. 9 и чл. 26 ЗЗД
(нищожност) и е заменен с „добрите нрави”.

Какво представляват „добрите нрави”? Приема се, че са по-тесни от морала – те са

правила, които се отнасят към определени юридически факти (както например е чл. 9 ЗЗД, чл.
42, ал. 2 СК). Моралът е най-широк, а добрите нрави са по-тесни, а добросъвестността е най-
тясна (чл. 20 ЗЗД) - отчита знанието на определени обстоятелства. Моралът в крайна сметка си
е един субсидиарен източник, който има своето място при правоприлагане на ГП, защото е
трудно понякога да се създаде ПН.

Дали доктрината е ИП? Исторически е била един от основните ИП в продължение на

няколко столетия. Периодът на университетите от 13ти до 19ти век (кодификацията). В
университетите са изработени фундаментите на съвременното ГП в континентална Европа.
След това с Френския граждански кодекс, тя загубва своето значение и се измества от
позитивното право, законите, писаното право. При създаването на кодификациите, тя играе
възлова роля за това, както за Френския, така и за Немския ГК. Тя не създава ПН, въпреки че
примерно в Швейцарския ГК чл. 1 е записано, че ако от закона не може да се изведе норма, се
извежда норма, която би се извела от законодателя – съдията играе роля на законодател. Така
доктрината е някакъв субсидиарен източник. В съвременното право и българското ГП никой не
поддържа тезата, че доктрината е източник, въпреки че има важна роля за развитието на
правото. Влияе на законодателя в няколко насоки – подготовка на законопроекти (в голяма част
участват представители на доктрината), обсъждането на законопроекти, критикуване на закона
(изменение на закона), приемане на тълкувателни решения. Има значение и върху създаването
на апарата от термини, правния речник (например казва какво е кредитор, определя какво е
вреда). В много случаи освен специфичните технически термини има и такива, свързани с
житейската терминология, които имат друго значение. В други държави има създадени
(особено в Германия) огромни обемисти коментари, които се ползват в практиката. В България
това не е толкова популярно. Има коментар на О. Герджиков по ТЗ. Доктрината насочва
съдебната практика и подготвя бъдещите юристи. Доктрината обаче никъде не е посочена като
ИП в законите. Затова и не е. Няма как да се прилага на практика от съда, който по никакъв
начин не е обвързан от мнението на някой си професор в някой си университет. Може само да
се вслуша в мнението му и да се позовава на него.

Справедливостта можем да приемем, че е един субсидиарен ИП, въпреки че не е

посочена в чл. 5. Чл. 4 от отменения ГПК изрично сочеше справедливостта като ИП, който пък
съвременява чл.10 от Закона за гражданското съдопроизводство. По мое мнение тя е все още
ИП, защото доста текстове на законите препращат към справедливостта. Например в чл. 52 ЗЗД
е казано, че обезщетение по неимуществени вреди се определя по справедливост. Чл. 38, ал. 2
ЗАП – авторът може да иска увеличение на възнаграждението по справедливост. Чл. 17 Закон
за промишлен заем. В ТП по справедливост се поставя възнаграждението на търговския
представител, ако няма споразумение между него и принципала. Дава се възможност на съда да
определи нещо, изхождайки от своята преценка. В чл. 162 ГПК е спомената точно тази
преценка. В други случаи се използва думата „подходящ” – чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Друг начин няма,
защото съдът трябва да прецени в зависимост от конкретните факти по делото. Това обаче не
значи, че съдията е оставен свободно да си действа. Не може да променя закона, трябва да се
съобрази с фактите и обстоятелствата по конкретния случаи. Плюс тва е дал клетва, ръйш ли,
човекът.
 7. Видове ГПН

Използват се различни критерии. Основните са според приложното поле, съдържанието

и интереса, с оглед на който са установени възможностите за отклонение от тези правила.
Специално внимание се отделя и на нормите-презумпции и нормите-фикции. В ГП има
страшно много норми в най-различни НА от всякакъв вид порядък. Това разграничение помага
при тяхното изследване и изучаване и после при прилагането им. Класификацията е на ПН, а не
на разпоредбите – това е само текст, изречение, което има граматическа, логическа структура.
ПН всъщност се извежда от различни разпоредби.

Първата класификация е разграничението според приложното поле. Дали нормата се

прилага за всички случаи, дали се прилага за всички лица и дали се прилага за цялата
територия. За първото имаме общи ГПН, които имат правно действие за всички случаи (лекс
генералис) и специални ГПН, които действат за определен вид от рода (лекс специалис). Това
се прави, защото при едновременното действие се прилага специалната ГПН, а не общата. Но
специалният закон не отменя общия (това е нещо различно), просто в случая общия не се
прилага. Специалната норма изключва приложението на общата, тъй като тя не е отменена, не е
загубила действието си. За второто имаме общи ГПН за всички ГП субекти и специални ГПН за
специфични субекти. ЗЛ и ЗЮЛНЦ – ЗЛ е по-широк, а ЗЮЛНЦ е по-тесен. „Специални” се
наричат още „особени”! Друг пример са ЗЛС и ЗПП. Правилото е, че особената норма изключва
общата. За третото имаме по-малко значение, но въпреки това има създадени норми, които
действат на определени части от територията на страната. Например наредбите на общинските
съвети, чиито норми действат само на територията на съответната община.

Втората класификация е според съдържанието на ПН. Първото деление е на

самостоятелни и несамостоятелни. Самостоятелните съдържат всичко необходимо в
съдържанието си, за да бъдат приложени. Не е необходимо да се свързват с други, за да се
приложат. Повечето норми в ГП са такива. Несамостоятелните са нормите-дефиниции.
Определенията се откриват в края на закона. В някои случаи те са създадени или за посочване
на определения за някакво правно явление или изобщо за правото, или само за конкретния
закон (§1 СК – какво е семейно жилище). Нормите-дефиниции могат да действат за цялото
право или само по смисъла на отделен закон. Други несамостоятелни са отменителните норми.
Те отменят други норми. Може да отменят цял закон (много примери) или да отменят
определени разпоредби (норми) от друг закон. Други несамостоятелни са препращащите
норми. Те препращат към друга/други норми от същия закон или към друг закон. Типичен
пример е чл. 223 ЗЗД. Това препращане може да бъде пряко/изрично (чл. 240, ал.2 ЗЗД) и
непряко (чл. 65, ал. 2 ЗЗД). Пример за препращане в друг закон е от чл.84 ЗС за придобивна
давност, което препраща в чл.113, 115, 116 и 117 ЗЗД. Може да има и даже препращане към
бъдещ акт!, който не е влязъл в правния мир! Урежда се с правилник за приложение на закона
(след като е влязъл в сила закона). Несамостоятелни са и тълкувателните норми, които се
съдържат в тълкувателните решения и постановления на Върховния съд и КС. Такива следват
да бъдат и нормите в тълкувателните закони (въпреки че според КРБ такива закони са
недопустими, обаче съществуват). Други тълкувателни норми има в чл. 2 СК (принципи за
закрила и равенство).

Друга класификация според съдържанието е заповядващи, забраняващи и овластяващи.

Заповядващи принуждават субекта да направи нещо. Забраняващи са нормите, които изискват
бездействие (чл. 45 ЗЗД, чл. 185 ЗЗД). Овластяващите позволяват на лицето да извършва
определено поведение (чл. 87 и чл. 9 ЗЗД). Друг критерий е дали може да се прави преценка
дали нормата да се прилага (чл. 87 ЗЗД).

Много е важна класификацията на императивни и диспозитивни ПН. Това дава

възможност кога страните могат да се отклонят от писаното право по начин, по който ще
задоволят интересите си в максимална степен. ГП поставя едни рамки, в които може да става
това отклонение (това са императивните норми). В облигационното право свободата е огромна
и субектите могат да се отклонят значително от това, което пише в закона. Коя норма обаче е
диспозитивна и коя императивна? Диспозитивните норми са характерни за договорното право
(там имат смисъл), защото в диспозитивните норми се казва „освен ако не е уговорено друго”,
но това е в много редки случаи. Ние трябва да можем да ги разпознаваме. В някои случаи има
съмнения дали нормата е императивна или диспозитивна. Например в СК за развода. Например
норми за недействителност на сделките. Диспозитивните норми отразяват нормалното, това
което се случва в живота. Като си купим сирене даваме пари и взимаме сирене, но не уговаряме
всички подробности (ако изтърва сиренето на земята, ако завалят жаби и Земята избухне).

Деление на материално- и процесуалноправни. Материалноправните са насочени към

възникване, прекратяване и погасяване на субективни права. Може да имат обратно действие.
Процесуалните са насочени към защита на СП и реда на осъществяването им. Те могат да се
прилагат само от българския съд и не могат да имат обратно действие (те са и само публични).

Презумпцията е законно предположение (заключението, което законът прави от един

известен факт за друг неизвестен факт). Стъпва се на това, което обикновено става. Това е
законовото предположение, а не човешко предположение. Много често думата се използва
извън правния свят, а и в човешките отношения. Те са оборими и необорими. При оборимите
може да се докаже обратното и с тях се замества доказателствената тежест (чл. 154 ГПК, чл. 45
ЗЗД, чл. 30 ЗС, чл. 109 ЗЗД). Презюмира се върху истинско, а се фингира върху неистинско.

8. Действие на ГПН

ГПН като едни общи ПП действат многократно, непрекъснато, повтарящо се. Колкото
пъти се придобие една вещ срещу заплащане на пари, толкова пъти се използват нормите за
покупко-продажба. След като настъпят фактите в хипотезата на ПН, се прилагат диспозицията,
която е самото ПП. Това действие не е съвсем безгранично. Има поне 3 измерения (граници на
действие). Първото е териториалното действие, второто – по отношение на лицата, и трето – по
отношение на времето.

По отношение на територията (България е унитарна държава) ПН действат на цялата

територия. Какво разбираме под територия? Сухоземните, водните и въздушните пространства
на държавния суверенитет, корабите и самолетите под български флаг. Капитанът на български
кораб може да бъде длъжностно лице по гражданско състояние (може да сключи брак на
кораба). Законът действа и на територията на дипломатическите представителства на България
(консулства, посолства). При тях има специални правила. Консулите могат да заверяват
пълномощни, сключват граждански брак. Гражданските закони, за разлика от наказателните
закони, могат да действат и извън територията на България, когато за определен случай се реши
да се прилага българския закон (но това е по МЧП). Някои актове имат действие не на цялата
територия от страната, а на части. Например такъв е законът за устройство и застрояване на
столичната община (в чл.1 на този закон изрично е предвидено, че нормите действат само за
територията на столична община).

Действието спрямо лицата – по принцип ГПН действат спрямо всички ГП субекти. Това
са общите закони (ЗЗД, ЗС). Но има и норми, които са насочени към определени субекти –
различни варианти. Има норми, които действат само за непълнолетни, само за ЮЛ или само за
ЮЛ с нестопанска цел. Например ТЗ в общата си част се отнася само за търговците, като
особена част от частното право. ГПН не се прилагат само за българските ПС. Защото когато
руският турист отиде да си купи водка в България, за него важи българският закон.

Най-сложното е действието на закона по отношение на време. Законът си има живот

като живото същество. Ражда се, живее, умира. По времето на този живот той има действие.
Разбира се, има и изключения. Първото нещо е кога влиза в сила НА (с ГПН). Предпоставките
са на първо място – да бъде публикуван в ДВ. Чл. 5, ал. 5 К казва, че всички НА се публикуват.
В ДВ се публикуват всички български НА (закони, кодекси, постановления, правилници,
наредби). ДВ е официалното издание на РБ и е предвидено, че това се нарича обнародване. В
Литва обнародването става по електронен път. Обнародването на европейските ПН става в
официалния вестник на ЕС (който излиза на български). МД също се обнародват в ДВ, което е
предвидено в чл. 25, ал. 1 ЗМД и ЗНА. Актовете, които не се обнародват са актовете на
общинските съвети. Според ЗМСМ и чл. 37 ЗНА могат да бъдат публикувани в местен вестник
или на интернет страницата на общината. Какво е значението на обнародването? Това е важно
условие, защото по този начин законът става известен за неговите адресати (те научават
съдържанието му). НА влизат в сила три дни след обнародването им, освен ако не е предвидено
друго. Оттук се получава презумпцията, че незнанието на НА не извинява никого, тъй като се
презюмира, че всеки ги знае. Наистина в днешно време е трудно да се познава цялото право.
Ако на човек му се наложи да използва даден закон за определена материя, той ще си го
прочете и ще си го спазва. Също така значението на обнародването е че обнародваното се смята
за автентично. Хората приемат закона, такъв какъвто е обнародван. Имаме презумпция за
истинност за това, което е написано в закона. Законът влиза в сила определен момент след
обнародването си. Този срок се нарича (vaccatio legis). Какъв е смисълът? Необходим е с оглед
запознаване със съдържанието на закона от адресатите му. Общият срок е три дни. В Русия на
времето законът е влизал в сила на части (първо централно, после периферно). В България не е
така – законът влиза в сила едновременно и навсякъде. Тези три дни изтичат в 24:00 на третия
ден. Денят на обнародването е денят, в който разпространяването на закона може да започне.
Нормата на чл.5 ал.5 КРБ е диспозитивна, защото може да има по-дълъг срок и по-кратък (три
месеца, един ден). Има закони, които влизат в сила веднага в деня на обнародването (тоест
няма срок). Спори се дали това е конституционосъобразно. Понякога законодателят работи не
със срок, а с условие. Например във връзка с европейските ПН е пишело, че влизат в сила в
деня от влизането ни в ЕС (което си е условие). Дали тези текстове не са били
противоконституционни? Така или иначе вече са влезли в сила. Много тъпо. За основните
граждански закони е характерно това, че за тях имаме по-дълъг период на vaccatio legis, защото
засягат много широк кръг от субекти, защото наистина трябва да се запознаят с него ФЛ,
съдебните органи, администрацията и т.н. Това е така, защото не може да се прочете за три дни.
Правят се с около няколко месечен срок (което става изрично в самия закон). Тези закони често
предвиждат издаването на подзаконови НА и изграждането на структури, които да прилагат
закона. Според чл. 297 ДФЕС общия vaccatio legis за регламентите е 20 дни. Това няма как да
стане за смешния срок от 3 дни. Примерно на Закона за търговския регистър се е удължавал
срока 4-5 пъти, тъй като това е било изцяло нова структура за България, тъй като държавната
администрация не успява да се справи. Дори на един път срокът е удължен след като законът
влиза в сила (българска му работа). Има разпоредби, които влизат в сила по много по-различно
време от самия закон, стига това да е упоменато изрично. Законът се чете така: първо се вижда
заглавието и след това кога е обнародван, отваря се отзад, за да се види дали няма някой
различен vaccatio legis в преходните разпоредби., и после същинската му част.

Отмяната представлява загубването на задължителната правна сила на закона в

бъдещето. Може да бъде изрична и мълчалива. Изричната се посочва в преходните разпоредби
на закон. Според чл. 11 ЗНА отмяната може да бъде само изрична (това е една твърде
амбициозна цел, въпреки че тогава НА са били много по-малко). Практиката показва, че това е
практически невъзможно, защото нормите са изключително много. Винаги може да се стигне
до мълчалива отмяна. При нея в новия НА уреждат правила, които уреждат по различен начин
от стария НА. Разбира се това може да става само от актове от един и същи ранг. Няколко
правила: по-новият специален закон не отменя по-стария общ и по-новият общ не отменя по-
стария специален. Проф. Русчев нарича това „отместване”. Но кой закон е по-нов? Който пръв
се приема, обнародва или влиза в сила. Според Таджер е обнародването. Модерното схващане
е, че това е влизането в сила. Случвало се е разбира се да влезе в сила постановление за отмяна
на постановление, което още не само не е влязло в сила, а дори не е обнародвано. Понякога
отмяната на един НА може да се съдържа и в самия НА. Това е когато в него има изричен срок
на действие (след изтичането му, НА се счита за отменен). Такива са законите за държавния
бюджет. Спирането на действието на НА се нарича още мораториум. Имаме закон, който не
действа временно (за определен срок). Обикновено се приемат, когато има война, природни
бедствия и др. неща, които представляват пречка за гражданите да изпълняват задълженията си
(и правата). Такава норма в момента се съдържа в §1 ЗС (давност за общински частни имоти не
тече до 31.12.2014г.). Така се защитава държавната собственост от владеещите я. Това показва
и немощта на администрацията да се справи с този проблем. Спирането на действието на НА
може да се направи само с акт от същия ранг (като отмяната). Неприлагането на НА не означава
неговата отмяна или спиране. Много норми са изгубили значението си, но те не са отменени.
Особени случаи на неприлагане на закона са случаите когато КС обяви законът за
противоконституционен. Той не се отменя, а само не се прилага. Отменят се впоследствие от
законодателя. КС не отменя закони. Обратното действие на закона е един неясен въпрос.
Принципно законът действа занапред. Чл. 14, ал. 1 ЗНА гласи, че обратно действие е възможно
само с изрична разпоредба. Това обаче не е възможно в наказателното право. Това се прави за
постигане на справедливост, избягване на излагане на държавата и за постигане на общи
обществени интереси. Типичен пример са валидационните закони след Освобождението, с
които се формализира завземането на турските имоти от българи. Последният вид действие е
действието спрямо заварени отношения.

9. Тълкуване на гражданския закон

Изключително е важно, защото тълкуването, така да се каже, разграничава юриста от

обикновения човек. Това е професионалната черта на един юрист. Тълкуването на закона е
много важно и сложно. За съжаление не му се обръща чак такова внимание. Тълкуването е
необходимо, защото за да бъде приложена една норма, тя трябва да се изведе от разпоредбата, а
затова трябва да бъде тълкувана разпоредбата. Целта е да се изясни и точния смисъл на закона.
Има и специална наука относно тълкуването – херменевтика. В правото тя се нарича правна
херменевтика. Възникнала е относно тълкуването на библейските текстове. Тълкуват се АА,
съдебни решения и др., но в момента се занимаваме с тълкуване на НА. Това е работа и на
научна дейност и на обучението на юристите. Когато се обучават юристи, също се тълкуват
текстове от закона (например в казусите). Значението на тълкуването е твърде голямо, защото
чрез него може да се даде съвсем друга посока на НА. Легендата разказва, че когато Наполеон
си е направил кодекса и след като прочел тълкуванията по него се е хванал за главата и казал,
че неговият кодекс е изгубен. После тълкуването е било забранено – законът трябва да се
прилага така, както се чете. Интересен е случаят с Етиопския граждански кодекс. Дават на
някакъв френски юрист Рене Давид да го направи. След 1960г. като приемат този кодекс
(първият в Африка), решават и да го преподават в университет (помощ от Америка).
Впоследствие тълкуването на кодекса се получава по общото право (друга правна система).
Тълкуването не може да води срещу самия закон и не може да заобикаля закона. Тези граници
(поставени в ЗНА) ограничават свободното творчество. При законодателя няма такива граници,
докато при тълкувателя ги има. В чл. 46 ЗНА се казва в нормативната уредба какво се тълкува –
разпоредбата, от която се извлича ПН (тя не се тълкува). Целта на тълкуването е да се установи
точния смисъл на разпоредбата. Чл. 36, 37 Указ за прилагане на ЗНА - езиковото тълкуване.
Чл. 46 освен тълкуването урежда и въпроса за преодоляване на празнотите в правото чрез
analogia legis и analogia iuris. Също така в глава 5 е дадено и автентичното тълкуване (чл. 51),
където е казано, че задължително тълкуване на НА дава органът, който го е издал. Тъй като от
чл. 46 се извежда норма, която е резултат от тълкуването. Чл. 46 създава за адресатите и
органите задължението как да тълкуват, как да се съобразяват при тълкуване. По отношение на
теориите за тълкуването тука има исторически по-голямо разнообразие. В определени случаи
тълкуването не се е допускало (напр. след Френската революция), защото няма как съдът да
създава норми. Това е била една реакция срещу дотогавашното съсловно право. Еволютивно
тълкуване. Школа на историческия законодател. Но трябва да търсим волята на актуалния
законодател.

10. Видове тълкуване

Тълкуването като един мисловен процес трудно подлежи на регулиране. Основното

разграничение е на езиково и логическо. Езиковото предхожда логическото. Установяваме
точния смисъл от смисъла на отделните думи, морфологичния строеж на изречението, неговия
синтаксис. Когато говорим за езиково тълкуване можем да търсим аргументи от чл. 36, 37 Указ.
По важен е чл. 37! Езиковото тълкуване е първият етап от тълкувателната дейност. После идва
логическото - разширително и стеснително тълкуване. Примерно под „закон” да се има предвид
НА и обратното. Може да има грешни думи – разминаване в качествено отношение (най-често
се бъркат съюзите) – корективно тълкуване.

Другите видове. Систематично тълкуване. Телеологично тълкуване (чл. 46) – целта на

тълкувания акт. Сравнително-правно и историческо тълкуване. Официално и неофициално
тълкуване – кой тълкува. Официалното е от ДО, който има такава компетентност. Официалното
по принцип е задължително, ако е по отделен случай – е по страните от този случай.
Официалното винаги е писмено (няма как да е друго – ДО си изразява волята писмено).
Адвокатите правят неофициално тълкуване в своите защити. Научното тълкуване – от юристи в
статии, монографии и т.н. Тълкуването се обнародва и разгласява по реда по който е
обнародван и разгласен тълкуваният акт. Някои приемат това не за тълкуване, а за
нормотворчество. Това тълкуване има обратно действие и има действие от момента, в който е
влязъл в сила НА.
 11. Нисша и висша критика на закона, прилагане

Когато говорим за критика на закона, било нисша, било висша, не става въпрос за
преценка на НА – дали е лош, справедлив, навременен, правилен и т.н. Това са
правнополитически оценки, които могат да бъдат дадени, но критиката не е това. Тя се изразява
на първо място в историческите източници, когато се търси тяхната автентичност. Това е
правно-технически термин, с който се изяснява дали текста на нормативния акт наистина
произхожда от законодателя, дали е в сила и дали това е правилният текст на НА (печатна,
редакционна грешка). Това е формално-юридическа оценка на НА. В зависимост от нивото, на
което се извършва тази оценка говорим за нисша и висша. Нисшата има за цел да установи
автентичния текст на НА. Това се извежда от следното: 1во, че документа(текста) се
удостоверява от органа, който го е издал (председател, ако органът е колективен)(чл.34 ЗНА).
За обнародване се изпраща препис. Оригиналният текст се съхранява с органа, от който е
издаден. Когато има несъответствие (между оригинала и преписа или между преписа и
обнародваното) (разлика е почти невъзможна вече) то може да бъде открито по пътя на
нисшата критика. Чл. 42 ЗНА. Поправките влизат в сила по същия ред и срок (чл.44 ЗНА). Тук
се създава един проблем, че поправката може да влезе в сила преди самия акт (но понеже това е
безсмислено, е невъзможно). Грешката трябва да се поправи, освен ако не е очевидна (вж. Рая).
Защитата е насочена към юридическите и физическите лица. Придобитите права от грешка се
запазват. Висшата критика включва установяването дали законът е издаден от компетентен
орган по спазване на съответната процедура. Тази презумпция е оборима. Публикацията в ДВ
създава презумпцията, че актът е приет по съответните процедури и т.н. Официалната
публикация е едно удобство, защото не е нужно на правоприлагащите органи да търсят дали
актът е приет и т.н. Дали законът не е отменен, спрян или противоконституционен. Също така
висшата включва и дали НА не противоречи на по-висок НА в йерархията.

Прилагане на закона. Какво разбираме под правоприлагане? Има 2 виждания по

въпроса. Според първото правоприлагането е дейност, която се извършва от всички ПС, а
според второто – от органите на съдебната власт. Първото е по-подходящо, защото като че ли
почти всеки ПС влиза в сблъсък с правните норми. Дори и когато си купуваме диня на пазара.
По-скоро би следвало да се разбира широкото разбиране за правоприлагане. ДО и особено
съдебните виждат юридическите факти в хипотезата на коя ПН влизат и така... Съдебните
органи по-скоро прилагат правото като намират фактите, извеждат ги под ПН, но обикновено
се занимават образно казано с „патологията” на правото. До него се стига, когато нещо не е
наред. Яко. Така, сега, значи, прилагането на правото може да доведе до конкуренцията на
закони. Имаме ЮФ, който може да попадне в хипотезата на 2 различни норми. Тогава се
поставя въпросът коя от тях трябва да приложим. Има няколко варианта. Първият е органът
трябва да приложи и двете норми (комулативно приложение на ГПН). Например чл. 195 ЗЗД.
Вторият е когато трябва да направиш избор (алтернативно приложение). При тези норми няма
как и двете да бъдат приложени. Например, когато е прекратен договорът за наем и наемателят
не иска да излезе от имота, наемодателят може да използва ревандикационен иск или да
направи нещо друго? Третият вариант е субсидиарното приложение. Прилагаме едната норма,
но можем да приложим и другата. Чл. 92 ЗЗД например. И например при неоснователно
обогатяване.

12-13. Способи за преодоляване на празнини в ГП

 Кога говорим за празнини в ГП? Става въпрос за такива факти и отношения, които са в
сферата на правното регулиране, но не са уредени в закона. Според чл. 2 ГПК съдът е длъжен
да разгледа всеки въпрос, когато е сезиран. Не може да откаже да разгледа. До празнини в
правото се стига, защото обществените отношения са изключително динамични и правото ги
следва. Не е толкова бърз законодателят, за да ги уреди. Липсата на правна норма не
освобождава съда да разгледа дело. Няма уредба за договор за лизинг, за издръжка и
отглеждане и т.н. Възможни са и съзнателните празнини – законодателят изчаква да се натрупа
някаква съдебна практика и тогава кодифицира. Празнината трябва да бъде преодоляна, когато
я има! В НП е малко по-различно, но ГП си е тъй. Трудно е да се определи докъде е обхвата на
правно регулиране. Съдът трябва някак да си създаде една ПН, за да преодолее празнината.

Има няколко правила: аналогията на закона, аналогията на правото, прилагане по

аргумент на по-силното основание и прилагането по аргумент на противното. Това е прилагане,
а не тълкуване! Не бива да се заблуждаваме. Прилагането по аналогия е в чл. 46, ал. 2 ЗНА.
Значи без чл. 46 ЗНА пак има прилагане по аналогия, но той дава тия критерии, тия изисквания.
Той ни казва не само, че аналогията е допустима, а и как трябва да прилагаме по аналогия.
Значи аналогията трябва да бъде отграничена от тия случаи, когато като че ли има празноти, но
всъщност няма. Аналогия няма, когато имаме препращащи норми. Като например договорът за
замяна препраща към правилата за продажба (чл. 223). Според чл. 46, за да имаме аналогия,
трябва да имаме подобие на случаите. Всъщност подобни ще бъдат случаите, които имат
еднакви съществени белези на ЮФ в хипотезата на ПН, но за единия има ПН, а за другия –
няма. От друга страна прилагането по аналогия трябва да отговаря и на целта на акта.
Примерно такъв случай на прилагане по аналогия е при договора за издръжка и гледане (едната
страна прехвърля имот, а другата я отглежда и издържа). Това е подобно на наема, затова и се
урежда по аналогия. Разликата е, че не се плащат пари в брой, а се дължи издръжка и гледане
(което също струва пари).

По отношение на аналогията на правото – нямаме друга ПН, нямаме разпоредба, по

която да приложим аналогично, защото ако такива разпоредби липсват, трябва да се стъпи на
някакъв ГП принцип, въз основа на който съдът трябва да изгради ПН за конкретния случай.
Пример е трудно да се даде.

Другите 2 способа са правоприлагане също са способи за правоприлагане, а не за

тълкуване. При аргументите на противното не търсим сходна ПН, а търсим различие от друга
ПН. Ако едно нещо е уредено по един начин, то за неуредения случай трябва да важи
обратното. Най-простият пример е, че когато се прехвърлят недвижими имоти, те трябва да се
прехвърлят с нотариален акт. От това следва, че за всички останали вещи, това става без
нотариален акт. Не е необходимо, когато се продава велосипед например. Този способ много
прилича на аналогията. Друг пример е чл. 113 ЗЗД. Възможен е отказът от изтекла погасителна
давност.

При прилагането по аргумент на по-силното основание важи правилото, че когато

можеш по-голямото можеш и по-малкото. Когато можеш да продадеш вещта, значи можеш и да
я дадеш под наем. Същото важи и този, който е длъжен да извърши по-голямото, е длъжен да
извърши и по-малкото. Когато законът забранява постигането на определена цел, то забранява
и средствата, с които се постига тази цел. Трябва да обърнем внимание и на чл. 46, ал. 3 ЗЗД, че
наказателна и административна отговорност не се носи по аналогия.

14. Гражданско правоотношение

 Всичко идва от ГП, няма как. Та казах, че след това вече такова понятие като ОТП не е
съществувало, а само ГП! То е най-великото евър. Който не е цивилист, не е юрист! Правото се
разглеждало като цивилно право и икономическо. Още от римското право под цивилно право
се разбира не само ГП. Какво е правоотношение според ОТП? Това е основно понятие, защото
едното ти е ПН, другото ти е правоотношение! Различни определения са дадени. Например на
акад. Василев, на проф. Таджер и на проф. Павлова. В последните 2 се набляга на правната
връзка. Това разбиране за правоотношението представлява израз. Това определение на
правоотношението е изведено на база преди всичко на облигационното отношение. На времето
ОП е било най-развитата част от ГП, затова от него се извеждат повечето правни понятия.
Например при абсолютно притезателното право – когато се наруши, възниква ново
правоотношение. Наред с това основно доктринално схващане, съществуват и други схващания
– като едно правно уредено отношение, но този начин на разглеждане поражда доста въпроси,
тъй като не става ясно какво става с това правоотношение. Веднъж правоотношение, веднъж
обществено отношение. Възможно ли е да възникне гражданско правоотношение без
обществено отношение, защото общественото отношение се разглежда като нещо материално,
а ПО е идеално? Нито аз давам вещта, нито той ми дава цената. Сключен договор и не стигаме
изобщо до обществено отношение.

Съществува разлика между ГПО и облигационните отношения. ГП намира едни

облигационни отношения и започва да ги урежда (това е единият вариант). Всъщност ГП
регулира ОО, но не пряко, а чрез ГПО. С измененията на ЗЗД през 1993г. беше казано че
договорите имат силата на закон за страните, които са ги сключили. Тогава излиза, че в ГП този
механизъм става такъв, че Д дава ПН на чл. 9 ЗЗД, който казва „вие страните може да си
създадете сами право, стига да не противоречи на добрите нрави и това право ще има силата на
правото, което аз съм ви създал и ще ви защитавам вашето си право”. Това е тази особеност на
ГП, защото ГПО са изключително многообхватни (ацката дума!). Самият термин ГПО е
доктринерен (още по-ацката дума) термин с едни малки изключения. Чл. 124 ГПК, където се
говори за отношение, че всеки може да подаде иска така, и така, и така. В ал. 3 е използван
терминът ГПО! Тоест терминът се използва и в законодателството вече! Например ЗЗП, ЗТ и
др. Самият термин ПО си е легален, много се използва в законодателството. Така че това което
разбираме ние за ГПО си е в чл.124, ал.3 ГПК.

Понятието възниква въз основа на ГПН (но може и да не, а от АА или съдебно
решение). Но ако няма ПН няма как да възникне ПО. Вторият признак е, че това е ПО между
ГПС. ДО не влиза като ДО в ГПО, а като ГПС. Д също. На трето място това е правната връзка
между тях. И най-накрая трябва да посочим, че съдържанието на ГПО са правата и
задълженията.

Видовете ГПО. Основното разделение е на прости и сложни. Но защо ффс? Прави се по

учебниците… Прости са тия, които имат едно СП и едно ЮЗ. Типичният пример е договорът за
заем. При него имаме правото на заемодателят да си получи вещта, която е дал и насреща стои
задължението на заемополучателят да върне това, което е получил. При сложните имаме
няколко права и задължения. Например договора за наем. При него наемодателят и наемателят
имат няколко права и задължения. Същото е при продажбата. И не е само в ОП, например има
ги и в СП. Освен това, ъъъ, някои автори определят, че освен сложните има и комплексни ПО,
при които от един ЮФ възникват няколко групи ПО (различни по естество и характер) между
субектите. Типичен пример е членството, защото там има имуществени права (дивидент) и
задължения (членски внос), но и неимуществени права (да участва в общо събрание, да избира)
и неимуществени задължения (лоялност, да не издава тайните) и те са от различен характер.
Ако трябва да бъдем коректни, прости ПО няма. В договора за заем също винаги има още
някакви права и задължения. Например заемодателят има право да си продаде заетото. Има и
едностранни и двустранни ГПО. Едностранни са тия, които само едната страна има право, а
другата – само задължение. Тук пак е примерът със заема. Повечето ГПО са двустранни. Има и
абсолютни и относителни. При абсолютните ПО една от страните и ясна, а другата не е. При
относителните и двете са ясни. Например кредитор и длъжник. Задължението може да се търси
само от лицето, което е било посочено. Има и от активен и пасивен тип. При активен центърът
е правото, а при пасивен – задължението. ВТФ? Тези всичките класификации нямат особена
полза, но за да има наука трябва да се класифицират нещата (без ирония).

15. Субективното ГП

СП е един от елементите на ГПО. След като ГПО е правна връзка, следва че и СП

трябва да е нещо правно. В чл. 1 Закон за гражданска регистрация имаме СП, правилно
употребено като термин. В ЗС е посочено правото на собственост, а не СП. Когато искаме да
означим конкретното право (на субекта) тогава говорим за СП. Законът не е нужно да е
толкова теоретичен и говори по-често само за „право” (което обаче може и да е обективно).
Пълен минус, пълна джамия. Използва се доста думата „може”. Примерно в чл.32, 35, 43, 97
ЗЗД. Понякога се използва думата „иск”. Примерно чл. 19 ЗЗД. Също и чл. 110 ЗЗД. Друг начин
е, когато е посочено задължението. И понеже СП е в корелативна величина е ясно, че то стои
насреща. Например чл. 183 ал. 1 ЗЗД и договора за продажба. Може и с по-тесни понятия
(видове СП).

СП като понятие се създава първо в ГП и после в цялата правна система. В римското

право за СП не се говори (има акции там). СП се появява с школата на естественото право –
има естествени права, които са неотчуждими. Правото започва да ги регламентира. После се
създава волева теория за СП. Рудолф Еринг създава теорията на интереса. На базата на тези
теории са създадени еклектични теории, които примиряват едната с другата. Има и теории,
които отричат изобщо, че липсват СП. Та това е в момента доктрината в България. Има доста
определения за СП. На акад. Василев, на проф. Таджер и на проф. Павлова.

16. Притезателни СП

Самите притезателни права си имат една собствена класификация, на която трябва да се

обърне внимание. Според предмета те могат да бъдат лични и вещни, както и облигационни,
семейни, наследствени, авторски. Личните права са правата, които имат нематериален характер
и са много тясно свързани с личността на титуляря си. Те се изучават общата част на ГП, за
разлика от вещните, облигационните, семейните и т.н. Личните неимуществени права се
закрилят по особен начин от К. Поначало личните права са имали само наказателноправни
защити, но в последните 2 века имат и ГП защита. Има и много международни актове,с които
България се съобразява. Тези права защитават неимуществените блага на човека – живот,
здраве, име, чест, глас, образ, достойнство. Тези права са абсолютни права – не могат да бъдат
нарушавани от когото и да било. Основно са уредени от К и международните актове
(Конвенция за правата на човека). Правата в К са от чл. 28 до 55 и са различни – примерно
правото на живот, на физическа неприкосновеност (28 или 29), непозволено увреждане (45), на
лична свобода, на адвокатска защита, правото върху образ, външност, власт, на свободна
кореспонденция и т.н. В чл. 32 К са уредени ГП на чест и достойнство – това представлява
осъзнатите от титуляря положителни качества на титуляря. Правото на добро име – ако бъде
нарушено също възникват вреди. Правото на сдружаване също е такова – лицата се сдружават
свободно – в ГП това има значение при сдруженията с идеална цел. Тези права имат и
гражданскоправна защита. Начините на защита се определят от вида на защитеното право –
вида на нарушението на това право. При оспорване на субективното право може да се заведе
установителен иск, като съдът определи дали съществува или не едно право. Особено
разгърната е защитата в закона за авторското право – има специфични форми на защита като
когато е издадено произведение на автора без неговото съгласие, той може да изисква
унищожаването му. Вещните права (по принцип са абсолютни) имат за предмет вещи (уредени
общо в ЗС). Типичното е правото на собственост. Има и ограничени вещни права – правото на
ползване, на строеж. Облигационните права имат за предмет действие или бездействие. Те са
относителни права. Те са много разнообразни, защото облигационното право е най-големият
дял от ГП. Освен това там правата не са изброени нумерус клаузус, тъй като страните могат да
сключват каквито искат договори. Правата могат да бъдат всякакви, стига да не противоречат
на закона. Авторските права ще ги учим :Д. Семейните права са уредени в СК. Твърди се, че за
тях е характерен емоционален момент. Сигурно има. Те могат да бъдат както лични, така и
имуществени. Наследствените права се изучават отделно в наследственото право – права, които
възникват при смърт.

Притезателните права са абсолютни и относителни. При относителните, каквито са

облигационните права. Имаме кредитор и длъжник. Кредиторът може да иска длъжникът да
има към него определено действие или бездействие (да му направи ремонт, да му измие колата
или да не свири на пиано от 2 до 4 часа). Правото е относително, защото се отнася само до това
лице (насрещната страна). Ако вземем едно вещно право, което е абсолютно право,
собственикът на вещта може да иска спазването на правото от всички лица. Този брой не е
съвсем неограничен – примерно лицата, които са в дадена държава. Как се разбира? Всеки знае
на какво е собственик и на какво не е. При тях се изисква бездействие. И при относителните
права има някаква степен на абсолютен характер, защото чл. 21 ЗЗД казва, че трети лица, които
попречат на изпълнението недобросъвестно, дължат обезщетение. Това е така, защото
облигационните права са скрити – нарушаването им без да знаем, че има такива, не се дължи
санкция. Никой не знае с кого в какви облигационни отношения съм влязъл. Е, понякога има
публичност. Но изпълнението винаги е между страните. Абсолютните права не са само
вещните, такива са и авторските. Например аз знам какво съм творил и какво не съм. Всеки
може да издаде нещо и ще има авторско право на него. Защитата на абсолютните права се
поражда, когато бъдат нарушени.

Притезателните се делят и на обикновени, правни очаквания и естествени. При

правните очаквания има бъдещ елемент. Този елемент може да настъпи в определен момент със
сигурност, а може и да не. В първия случай говорим за срок, а за втория – за условие. При
естествените не може да се изисква принудително изпълнение. Това не са правата на
естественоправниците. Такива права са погасените по давност вземания. Това има значение,
защото ако иска да плати вземането по своята воля, това плащане е валидно.

17. Видове субективни права

 Притезателни и непритезателни. Притезателните дават право на титуляря да изисква от
другата страна спазването на определено поведение – действие или бездействие. Например
титулярят на правото на собственост може да ползва вещта, да се разпорежда с нея и да я
владее. Друг пример е и облигационното право. Непритезателните (по-малко на брой) – при тях
задълженото лице нищо не прави. То претърпява промяна в неговата правна сфера. Такива са
потестативните права и правата свързани с представителството. Когато е създаден
пълномощника, той може да извършва правни действия от името и за сметка на
упълномощилия го. Значението на това разделение може да се види и в още една насока – как
се защитават притезателните и непритезателните. Притезателните се защитават с осъдителни
или установителни искове. При непритезателните права защитата става с конститутивни
искове.

Друго делене на правата е на прости и сложни – от колко правомощия е съставено едно

право. Правото на заемодателя да си иска парите (просто). Сложните са с повече от едно
правомощие. Собственикът на една вещ може да я владее, да се разпорежда с нея и да живее в
нея (къща) (:Д). Друг вид сложно право е авторското право – комплекс от имуществени и
неимуществени правомощия (правото на автора да бъде изписано неговото име). Това деление
с право се счита за малко спорно. Фактически прости права няма как да има. Дори най-простото
право (на заемодателя) не е просто – той може да го продаде (да го прехвърли на друго лице
чрез цесия). Практическото значение на това деление е, че различните правомощия при
сложните права се упражняват по различен начин. Освен това, когато имаме повече от едно
правомощие на правото, титулярят ще може да защити което и да е от правомощията. Едно е,
когато някой оспорва моето право на собственост, друго е, когато е нанесъл вреди на моето
право на собственост. Аз разполагам с различни искове, за да го защитя по съдебен ред.

Следват прехвърлимите и непрехвърлимите. Повечето са прехвърлими. При тях

титулярят може да се смени чрез някаква правна сделка. Аз мога да продам имота, който имам,
и друг ще е титуляр на правото на собственост. Прехвърлимите права по принцип са и
имуществени. Непрехвърлимите са такива, защото са свързани доста тясно с личността на
техния титуляр. Това са личните права – правото на име. Няма как да си прехвърля моето име
на друг. Но и имуществените права могат да бъдат непрехвърлими. Правото на ползване е
лично непрехвърлимо право (макар че е имуществено). Такова право е и правото, което имат
децата по отношение на родителите си – на издръжка. Прехвърлянето на правата може да стане
чрез общо и частно правоприемство, когато правата са прехвърлими. Общо е при наследяване.
Когато почине наследодателя, правата, които има, преминават към неговите наследници.
Такова правоприемство има и когато се извършва реорганизация на ЮЛ при вливане (правата
на влятото дружество, което престава да бъде ПС, преминават в дружеството, в което се влива).
Непрехвърлимите права се прекратяват със смъртта на техния титуляр. Също за тях е
характерно, че към тях не може да се насочва принудително изпълнение (ами издръжката на
дете?). Непрехвърлимост на облигационните права може да следва не само от закона, но и по
споразумение между страните.

Делими и неделими права. Тука зависи от предмета на правата – дали може да бъде
разделен на части или не. Когато може да е разделен на части правото е субективно делимо.
Всяка от тези части може да се използва самостоятелно и да се прехвърли самостоятелно. При
неделимите е обратното – няма как да бъдат разделени, защото когато се разделят обикновено
се губи тяхната потребителна стойност. Например един кон е неделим. Не мога да продам само
задницата (тоест мога, но това вече е друг обект). Неделимо право може да стане и една делима
по волята на страните. Типичен пример за делими права са паричните вземания – може да се
плаща на части, да се цедира на части. Просто трябва да са делими по естеството си. По
принцип в ЗЗД е казано, че ако друго не следва трябва да се изпълни цяло (неделимо).

Главни и акцесорни права. Ако няма главно право, няма и акцесорно право. Такъв
пример е заемът с лихва. Титулярят на СП има право да му бъде платена главницата, да му бъде
платена лихвата. Във всички случаи имаме 2 права – ако нямаме главница (примерно
недействителност), то нямаме и лихва. Правото на вземане на кредитора (на главница) се
погасява с 5-годишна, а правото на лихва с 3. Друго акцесорно право е правото на ипотекарния
кредитор.Аз имам право на вземане, обезпечил съм го върху имот на длъжника. Ако главното
вземане бъде погасено, то се погасява и ипотеката. Изглежда твърде простичко, но тази ипотека
трябва да бъде отписана (защото е погасена). В повечето случаи акцесорните права са
обезпечителни. Лихвата е изключение или обезщетението при неплатени пари при лихва за
забава.

Нека обърнем внимание на едно особено субективно право – възражението. В ГПП това
е едно процесуално действие, което прави ответникът в един висящ граждански процес, в което
изтъква определени правни доводи, които са важни за него при защитата му срещу предявената
срещу него претенция. В смисъла на ГП възражението е възможността на титуляря му да
откаже изпълнение на едно друго СП от насрещната страна по правоотношението. Този термин
е легален (в чл. 122 ал. 3 ЗЗД и др.). Това право е едно защитно субективно право. То се прави,
когато има искане за изпълнение на друго субективно право. То е отказ да се изпълни
задължението поради определена правна причина. Този, който прави възражението, се
противопоставя на правото на титуляря и се осуетява неговото право. То не е задължително да
се използва, защото е право. Например чл. 200 ал. 2. Друг пример е прихващането. Друг пример
е правото на задържане (чл. 91 ЗЗД). Има абсолютни и относителни възражение (които могат
срещу неопределено и срещу определено лице). Възраженията биват пресекателни
(перемпторни) и отлагателни (дилаторни). При отлагателните временно се отлага възможността
за упражняване на СП. Дилаторно възражение е, че няма да му дам вещ преди да ми плати.
Когато ми плати аз вече трябва да му дам вещта. Други са самостоятелни и несамостоятелни.
Упражняването на възраженията може да стане съдебно и извънсъдебно.

18. Преобразуващи права

Непритезателни права. Това са потестативни (преобразуващи, вторични, секундарни,

производни) и представителни. Теорията за потестативните права е изградена може би преди
век, век и половина. Под тях се разбира възможността на техния титуляр с едностранно
волеизявление да предизвика правни промени в правната сфера на друго лице. От тука се вижда
и разликата с притезателните права – тук става въпрос не за възможност да се изисква действие
или бездействие от задълженото лице, а то просто търпи промяната. Какво е задължението на
лицето от другата страна на това отношение. Има 2 възгледа – според единия то няма
задължение, просто търпи промяната; според другия – задължение има, това е задължението да
търпи промяната. В крайна сметка е едно и също. По-добре е да се приеме втория възглед
(понеже винаги с правата има и задължения). Другия типичен пример е по чл.19 ал.3. Също
така и при алтернативни задължения. В ЗС също има потестативни права (примерно чл. 32 -
съсобственост). В чл. 49 СК правото на развод е потестативно право. Правото да се иска
унищожаване на брак също, разваляне на брачен договор също. Потестативните права винаги
са относителни права. Наричат се производни, защото винаги има едно вече съществуващо
гражданско правоотношение. Също така потестативното право се упражнява само с едно
еднократно волеизявление. Друга особеност е, че в резултат на изпълняването му възниква
правна промяна без съгласието на друго лице. Потестативните права се създават само и
единствено въз основа на закона. Също така законът определя начина им на упражняване –
съдебно или извънсъдебно. Но не е изключено и страните да уговорят (чл.87 ЗЗД).
Упражняването на потестативното право представлява правна сделка, но може да е и иск.
Съдебният начин на упражняване е изключение и трябва изрично да е посочен в закона.
Съществува и съдебната практика, че щом може да се развали договор с едностранно
волеизявление липсва правен интерес за лицето да завежда иск. Конститутивни искове са тези,
които съдебните решения водят до правни промени. Потестативните права са правопораждащи,
правопрекратителни, правоизменящи (чл. 92 ЗЗД; продажба на вещ с недостатъци (чл. 195 ал. 1
ЗЗД)), в някои учебници и правопогасяващи (изтекла погасителна давност (става с възражение).
Друго деление е на съдебно и извънсъдебно упражняеми. Друго деление е на потестативни
права, които възникват от нов ЮФ (чл.87 ЗЗД), или които не възникват от нов ЮФ.
Потестативното право може да съществува само ако законът го е предвидил.

19. Правно задължение

То е част от гражданското правоотношение. Свързано е със СП. Правното задължение е

корелативната величина на СП. То възниква също както СП при настъпването на определен
ЮФ в хипотезата на правната норма и се задейства диспозицията заедно със СП. Те са
функционално свързани. Всъщност ПЗ е задължението на титуляря му да действа или
бездейства (да търпи действието или бездействието на титуляря на СП и резултатите от това
действие или бездействие). Задължението може и свободно да се определя от страните. Но
законът казва, че облигационните задължения трябва да се изпълняват добросъвестно. Също
така казва и какво следва от неизпълнението на ПЗ и дава възможност на титуляря на СП, ако
задължението не бъде изпълнено, да поиска принудителното изпълнение. Законът гарантира на
титуляря, че задължението ще бъде изпълнено. Поведението на задълженото лице трябва да е в
задоволяване на интереса на титуляря на СП, инак той ще има претенция.

Изпълнението на ПЗ по принцип трябва да стане лично. Но има и изключения. Ако не

бъде изпълнено задължението, поради виновно поведение (в широк смисъл), тогава към
задълженото лице има имуществена санкция.

20. Упражняване на СП и изпълняване на ПЗ

Разпореждането е чрез правни и чрез фактически действия (мога да продам бутилка

водка или да я изпия). Представителите могат да бъдат договорни и законни (малолетните –
родителите са законни представители и са задължени да упражняват тия права). Косвеното
представителство не е представителство, а просто един договор за поръчка. Чл. 134 ЗЗД –
косвен иск, когато кредитор може да упражнява правата на своя длъжник, тъй като при
неупражняването на тези права имуществото на длъжника ще пострада (примерно губи го по
давност) и кредиторът е овластен да действа от името на длъжника (при негово бездействие).
Колизия на упражняването – 2 лица упражняват едновременно по отношение на един обект. За
облигационните права има специално уредени правила (чл.136 ЗЗД). При колизия между вещно
и облигационно право, облигационното надделява. При съпритежание на вещни права всеки
един от съсобствениците си упражнява правата в размера на притежаваната от него част. И при
колизия на един и същи вид вещни права – първия по време е първи по права (примерно
ипотеката). Отказ от права. От права може, от задължение – не. Но не винаги. Не можеш да се
откажеш от родителски права (могат само да ти ги отнемат). Отказът от права е едно
разпореждане. Отказът не означава неупражняване на правото. Чл. 100 ЗС (отказ от право на
недвижим имот). В наследственото право е възможно да се откажеш от наследство. В
облигационното право отказът от право е опрощаване. Но това е договор – трябва задълженото
лице да се съгласи (подобно на дарение).

Колизия при упражняване на субективни права (няма в учебника). Съществува

възможност повече от един правен субект да упражняват права върху един обект. Няма как.
Например един недвижим имот – има собственик, който има право да си я ползва (къщата),
като лично си живее в нея. В същото време може да се окаже, че за този недвижим имот е
учредено едно право на ползване (примерно за този който е прехвърлил имота) на някого. В
крайна сметка между тези два субекта се поставя колизия. В същото време ползвателя може да
се окаже, че не ползва лично имота, а е сключил договор за наем с друго лице. При наличието
сега на тези три субекта говорим за колизия и трябва да се даде отговор кой има право да
ползва този имот. Съществуват няколко правила, които решават колизията. Когато става
въпрос за еднотипни права (примерно вещни, облигационни) правилото при вещните е, че се
предпочита титулярят на най-ограниченото право. В този пример е ползвателят, а не
собственикът. Друг пример е между право на собственост и право на строеж. При
облигационните права са кредиторите с право на предпочитание (ипотекарен кредитор) пред
хирографарните кредитори (чл. 136 ЗЗД!). Когато нямаме привилегии сред кредиторите, при
продажба на имот или вещ, те получават съразмерно (ако един има да взема 100, а другия -
1000, единият ще вземе сто пъти повече – ТОВА е СПРАВЕДЛИВОСТ). При колизия между
вещни и облигационни права, облигационните предреждат вещните! Съсобственост – най-често
при наследяване се получава (ще учим по Вещно право). Ако вещта има 3ма собственика се
даде под наем – всеки ще получава такава част от наема, колкото са му идеалните части.
Първият по време е първи по право – когато е продаден недвижим имот, предпочитаме този,
който първи е вписал продажбата в имотния регистър. Същото е при ипотеките (те възникват
от момента на вписването (елемент от юридическия състав на учредяване на ипотека), когато се
стигне до удовлетворяване, първи ще бъде удовлетворен този, който първи е вписал. Тези
правила са създадени, защото въпросът все пак трябва да бъде решен по някакъв начин. Когато
имаш претенции за притезания (най-често в случаи на отговорност), от един юридически факт
възникват 2 права. От ЮФ на увреждането възниква правото на увредения да получи
обезщетение (или на основание договорна отговорност или на основание деликтна). Съдебната
практика в това отношение е изключително константна и трайна – договорната отговорност
изключва деликтната. Преди 2 години съдебната практика не допускаше при договорната
отговорност да се търсят неимуществени вреди. С едно тълкувателно решение преди 2 години
(на ВКС?) – само за договори за ел. енергия.

Относно границите на упражняване на субективни права – принципно като имаш едно

СП би трябвало да можеш да си го упражняваш в неговата пълнота, но това упражняване
трябва да бъде в рамките на съдържанието на това СП, което се определя от НА, от закона, от
договора, добрите нрави и морал. В рамките на това съдържание всъщност ти можеш да
упражняваш правата си. Но при упражняването на СП законодателят поставя допълнителни
изисквания относно упражняването – създават се едни граници, защото много често
упражняването на правата може да доведе до нарушаване на други права, увреждане на други
лица. Аз като имам собственост на един апартамент мога да го ползвам както си реша. Но какво
ще се случи като правя купони всеки ден (и блокът е панелен)? Мога ли да засадя един орех на
границата и половината да е над съседа и да му затъмнява житята? Но не само там – в
облигационното право е същото – длъжника не плаща, кредиторът отива в съда и му продава
имота. Още в Римското право се установява, че абсолютността на правата води до накърняване
на други интереси и са уредени случаи, при които може да се ограничи упражняването на
правата. Създава се правилото, че не може да се упражнява едно право само за да се пречи на
друг. Трудно се установява кога намерението на упражняващия СП е да навреди другиму.
Обективната теория вижда злоупотребата с право по друг начин. Практиката решава тези
въпроси, изхождайки от интересите на титулярите на СП. В Немския ГК има изрични случаи за
злоупотребата с право и там също е приета тази субективна теория. При субективната теория се
поставя целта, намерението да се вреди, а при обективната няма значение с какво намерение се
упражнява правото. Ако разгледаме нашето законодателство – то е възприело в различни
текстове двете теории. Определя границите на упражняване на СП до ненакърняване на други
субекти и ненакърняване интересите на обществото. Чл. 57 К. Чл. 8 ал. 2 ЗЗД. Чл. 50 ЗС. Такива
правила са създадени и в други закони, примерно З за устройство на територията, който казва
какви са изискванията за границите на имота. Тези правила определят кога при прекрачването
на тези граници имаме злоупотреба с право. Чл. 289 (злоупотреба с право) ТЗ – субективната
теория – трябва да имаш намерение да вредиш, което е много трудно доказуемо. Когато
тръгнеш да упражняваш права не за да удовлетвориш своите интереси, а за да преминеш
границите на чужди права, злоупотребяваш с право. В ГП, когато сме изправени в ситуация да
установим злоупотреба с право, е изключително трудно. Затова няма и много практика по този
въпрос.

21. Промяна на субектите на гражданското правоотношение

За нея можем да говорим само когато имаме относителни права (да не кажа почти
винаги облигационни). Второ, въпросът както е поставен – това означава, че това трябва да
бъде промяна на субектите при запазване на съществуващото гражданско правоотношение, не
създаване на ново. И третото нещо, че разглеждайки този въпрос, трябва да имаме предвид, че
не винаги е допустима (дори при притезателните права) промяната на субекти (поради
различни причини). Смяната на субектите може да стане по силата на закона или договорно
(чрез правна сделка). По силата на закона имаме няколко хипотези – повечето се свеждат до
универсално правоприемство (след Нова година ще говорим за него) – когато поради различни
причини цялото имущество преминава върху друг субект/и (примерно наследяване). При ЮЛ
има преобразуване (много подробно в ТЗ – вливане и сливане) – цялото имущество преминава
към приемащото дружество (новото дружество). Друг пример е при прехвърляне на търговско
предприятие (примерно при продажба). В ГП в ЗЗД е уреден още един случай – при продажбата
на наследствени права и задължения (чл. 212 ЗЗД). Донякъде за смяна на субектите може да
говорим и при суброгацията – правата на кредитора преминават към трето лице, което е
платило (с интерес) дължимото на длъжника (например при поръчителство). Възможно е
законно встъпване в дълг – наемодателят продава имота – новият собственик става наемодател.
Законната промяна на субектите е с по-малко случаи. Например законно преминаване, когато
едно лице след като дълго време е отсъствало (смърт) се появи отново (ЗЛС) – следващия път
ще говорим за това.

Основните видове промяна са цесията (кредитор) и заместването в дълг (длъжник). Те

не винаги са били допустими в миналото. Цесията е уредена в ЗЗД от чл. 99 до 100. С цесия не
могат да се прехвърлят всички права (чл. 99). Примерно правото на ползване е непрехвърлимо
(чл. 56 ЗС) – недействително. Личните права, семейните също са така. Възможно е и страните
да са се разбрали някои прехвърлими права да не могат да бъдат прехвърлени. Цесията
всъщност е договор между титуляря на правото и едно трето лице по отношение на дадено СП.
Прехвърлителят се нарича цедент, а третото лице – цедител(?). В тази операция задълженото
лице не участва, тогава откъде да разбере, че 3тото лице е титуляр на правото. Това става като
цедентът уведоми длъжника (не третото лице, защото всеки може да се представи за цедител).
Ако длъжникът не е уведомен, няма цесия! Много важно е, че всъщност това право се
прехвърля така както е съществувало в момента на прехвърлянето. Това е предимството на
цесията, която като явление се появява в Римското право (има и новация (но при създаване на
ново правоотношение не се запазват обезпеченията по сделката)). При двустранните договори,
ако кредиторът дължи вещ, пак той трябва да я предаде на длъжника (а не цедителя). Другата
форма е заместването в дълг, което също е уредено в чл. 102 ЗЗД. Тук личността на длъжника е
от значение за кредитора, заради възможността му за плащане. Изисква се съгласието на
кредитора! За разлика от цесията не се запазват обезпеченията – само със съгласието на третото
лице. Възможно е и солидарно встъпване в дълг (ЗЗД), тогава длъжникът не спира да бъде
длъжник. В ТП е улеснено чрез джиро прехвърлянето на ценни книжа (на еди кой си или негова
заповед).

Обезпечаване на СП. Тези способи са едни правни средства, чрез които се защитава
титуляря на СП, чрез което се удовлетворява. Тези способи са както материалноправни, така и
процесуалноправни. Материалноправните са изключително много на брой като са уредени в
различни НА (ЗЗД, ЗС и др.). Тези обезпечения са много на брой – секвестируемостта, косвения
иск по чл. 134 ЗЗД, Павловия иск по чл. 135 ЗЗД, поръчителство, солидарност, залога в
различните му проявни форми, ипотека, банкова гаранция, право на задържане, фидуциарно
прехвърляне на собствеността и т.н. Трябва да обърнем внимание на основните от тях. Този
въпрос има значение само при част от относителните СП. При абсолютните права такова
обезпечаване няма как да стане – не знаем определеното лице, няма кой да обезпечи.
Секвестируемост представлява правото на кредитора (титулярят на СП) да засегне правото на
длъжника, за да удовлетвори своето (чл. 133 ЗЗД). Тази секвестируемост не е безкрайна. Чл.
444 ГПК. Самите обезпечения освен секвестируемостта се делят на лични и реални, като тука
под лични разбираме тези обезпечения, при които не става въпрос за имущество на 3ти лица,
поръчителство (лично отговаря за един чужд дълг с цялото си имущество). Важното при
реалните обезпечения е, че върху тях може да бъде насочено обезпечение, независимо у кого се
намират тези вещи.

Видове обезпечения. Сурагаторен иск (косвен, непряк) по 134 ЗЗД – иск, чрез който се
упражняват правата на задълженото лице от кредиторите му в случай, че длъжникът бездейства
и не упражнява правата си. Този иск се явява способ за запазване правата на длъжника.
Кредиторът и длъжникът са съищци, а третите лица (задължени на длъжника) са ответници.
Кредиторът не придобива имуществото от третите лица, той го вкарва в патримониума на
длъжника (и ако има други кредитори – взимат конкурентно, но той има предимство относно
разноските по делото). Не винаги се използва този иск (даже рядко).

При иска по чл. 135 ЗЗД (Павлов иск, отменителен) вече няма бездействие на длъжника,
а за действие, с което се разпорежда с имот. Винаги трябва да са правни действия. Не винаги
може да се използва – сделки с неимуществен характер, с несеквестируеми вещи. Ответници по
този иск са както длъжника, така и третите лица. Важното е това, че когато се вкара имота
отново в имота на длъжника, тази недействителност е относителна – само за кредитора. Разбира
се, това не пречи на другите кредитори да си водят подобни искове. Тогава третото лице ще се
нареди за удовлетворяване след кредитора. Най-често се прави безвъзмездно. От 2-3 години
това е затруднено, тъй като плащания над 15000 лева трябва да става по банков път.

На следващо място е солидарността. Поръчителство – поръчителите се задължава редом

с длъжника – солидарно. Ако един поръчител е платил – може да иска от другите солидарно
дължимото. Никога не поръчителствайте! Солидарността е уредена в ЗЗД от чл. 121 – 127. Това
също е въпрос на ОП.

Реалните обезпечения – залог и ипотека. Залогът е обезпечение на вземане с определено

имуществено благо, което по принцип се предава на титуляря на СП и върху което той може да
насочи принудително изпълнение, независимо чия собственост е това благо и съответно да се
удовлетвори от сключената на продажбата цена. Предмет на залога могат да бъдат много неща
– движими вещи, вземания, ценни книги, дружествени дялове, съвкупност от вещи, изобщо
всичко, което е в оборота, с изключение на недвижимите вещи. В ГП са по-ограничен брой от
ТП. Заложният кредитор ще се удовлетвори от благото преди всички останали (привилегия) –
само при публична продан. В ТП има начини без публична продан. Заложният кредитор не
може да придобие собствеността (дори не може да е уговорено в договора за залог – изрично
забранено от ЗЗД). Ипотеката! Това е обезпечение с вещно право върху недвижим имот, върху
който титулярят може да насочи принудително изпълнение и да се удовлетвори независимо кой
е неговият притежател. Има 2 вида ипотеки – договорни и законни. Договорните се сключват
между кредитора и собственика на недвижимия имот (може да е длъжникът или трето лице (и
при залога може така, пропуснах да кажа)). Договорната форма изисква нотариален акт и да
бъде вписана. Едва тогава има действие. Случаите за законна ипотека са изброени в закона. Тя
не възниква по силата на закона, а въз основа на едностранно волеизявление на кредитора. За
такава законна ипотека има и при делбата на недвижими имоти, закона за кредитните
институции. Специална ипотека има и когато се дава като обезпечение при чл. 180 и 181 ЗЗД.
Другите видове на обезпечение са предимно обект на ТП.

22. Доказване на СП

Защо е необходимо доказването? Защото те реално не съществуват. Те са нещо идеално.

А като е нещо идеално и няма как да го видим, пипнем, помиришем (право на обезщетение,
когато някой ни е дал развалена риба – го помирисваме), вкусим и т.н. Трябват ни ЮФ, с които
да доказваме СП. Всъщност за да докажем СП, трябва да докажем фактите. Не всички факти
трябва да бъдат доказани от този, който се позовава на тях. Изключенията са различните
презумпции. Има общоизвестни факти (градушката, която удари всички коли в София – не
трябва всички шофьори да ходят да търсят метеорологични доказателства, а отиват при
застрахователя и си взимат парите. Чл. 154 ГПК?

Фактите са положителни и отрицателни. Положителни факти са настъпили факти, а

отрицателните са тези, които не са настъпили. Доказването на отрицателните е трудно и става
чрез положителни факти. Самите факти с процеса се доказват чрез доказателствени средства –
източници на сведения за доказваните факти – откъде ги черпим и основните доказателствени
средства са свидетелските показания, документите (основна тежест днес), веществените
доказателства. Свидетелските показания се дават от ФЛ, което съда е конституирал като
свидетел с цел да даде показания за неговите възприятия за някакъв ЮФ (той мина на червено
и удари пешеходеца). Възприятията трябва да са лично негови, а не чужди (кой какво му казал
и т.н.). По принцип - чл.164 ГПК – свидетелски показания не могат да се използват, когато
законът изисква писмен акт. Много е важно това! Вземания по договори над 5000 лева могат да
бъдат доказани само с писмен акт (с изключение на роднини). Веществените доказателства като
доказателствени средства – предмети, които възпроизвеждат ЮФ (примерно удареният
автомобил е такова веществено доказателство).

Документи! В Закона за електронните документи и електронния подпис са дадени

дефиниции за ел. док. и подписи. В самия ГПК могат да се извлекат от чл. 179, 180. При
документа е важен подписа – определя кой е авторът на документа, но и без подпис едно нещо
е документ. Затова тефтерчето на Филип Златанов е документ и се позлва като доказателство.
Според естеството на изявлението документите биват удостоверяващи и диспозитивни. Има
значение дали документът е официален или частен. Официалните документи – длъжностно
лице, могат да са и удостоверяващи и диспозитивни. АА, съдебни решения са диспозитивни.
Частните документи материализират частно-правни действия. Това са договори, протоколи от
общи събрания на ЮЛ, сделки – решения за избор на управител на етажна собственост. В една
част документът може да е официален, а в друга – частен. Може да има нотариална заверка, но
да си е договор. Нотариуса не заверява съдържанието на договора, а само подписите. Ако някой
се направи на нотариус ще имаме частен документ без нотариална заверка. Документите могат
да бъдат автентични и неавтентични. Автентични са тези, чиито изявления са на подписалото
лице. Неавтентични имат изявления, които не са от подписалото лице. Подписване на празен
лист не е готино. Чл. 180 ГПК – авторство на документа може да бъде оспорено от всички
страни (и трети лица). Но не и за дата и място на документа.

23. Защита на СП

Гаранцията на субективните права може да бъде не само ГП защита. Те могат да се

защитават с норми на други отрасли от правото. Например авторското право (абсолютно право)
– от една страна има наказателноправна защита, административноправна защита и
гражданскоправна защита. В Закона за авторското право – административни наказания за
нарушаването на авторското право. Наказателноправната защита – чл. 173 от НК – лишаване от
свобода до 2 години за плагиатство. Държавната и общинска собственост могат да бъдат
защитавани и по административен ред, наред с гражданскоправната защита. Защитата става
чрез процесуалното право основно.

Принципно корелативните задължения на СП се изпълняват доброволно от задълженото

лице. Но е напълно възможно да има неизпълнение – нарушение на едно абсолютно право. В
тези случаи правно уредените средства за задължително изпълняване представлява тази ГП
защита. Самата тя от една страна организира държавата чрез своите органи, а от друга страна –
самозащитата на титуляря на СП. Има различни способи за защита – признаване на СП (ако е
заведен иск), възстановяване на положението преди нарушаването (чрез обезщетение най-
често, но може и самият нарушител сам да поправи, може да се иска обезщетение в натура).
Защитата от държавата става чрез съдилищата – чрез исков процес, изпълнителен процес,
обезпечителни производства. При исковия има решаване на спор от иск от съда, като трите
вида иска са осъдителен (с който се установява по съдебен ред едно СП и се осъжда длъжника
да изпълни към титуляря на СП), установителен (установява се дали едно СП съществува или
не) и конститутивни (да бъде установено и прекратено едно правоотношение, чл. 19 ЗЗД).
Изпълнителният процес е процесът чрез който се осъществява притезание. Уреден е в ГПК.
Затова са частните съдебни изпълнители, които привеждат в действие съдебното решение или
заповедта за изпълнение. Има система от частни съдебни изпълнители и държавни съдебни
изпълнители. Когато осъдим някого може да не поискаме изпълнение (защото струва и пари).
При обезпечителните производства – те могат да бъдат предварителни производства. Те са
държавно организирана защита. Обезпечение – преди и след завеждане на процеса.

Неизбежна отбрана (чл. 12 НК) и крайна необходимост (чл. 13 НК). Потребителска

защита (чл. 19 ал. 2 К, Закон за защита на потребителя и правилата за търговия, Закон за
туризма, Закон за потребителския кредит и др.). Това е защита на потребителски права
(посочени в чл. 1 ЗЗППТ).

24. Субекти на ГП

Субектите на ГП – човек или социална даденост, които могат да имат права и

задължения. Правоспособност – способност на правния субект да бъде титуляр на СП и да има
задължения. Правата на субектите на правото са определени предимно с императивни норми.
Семейството не е ПС (у нас), но събирателното дружество е (в Германия не е). Правото решава
кои са субектите на ГП. Не всички ГПС са ПС на други отрасли.

Ние казахме, че ГП могат да имат задължения. Това всъщност е една възможност, а

какви точно права и задължения ще имат те е различен въпрос, защото конкретните субекти във
времето имат различни права и задължения. Аз днеска може да съм собственик на 3 вещи, утре
на 5, да имам задължения към банката, утре да си платя. Водят до прекратяване или възникване
на правоотношения. Конкретното прекратяване на права трябва да се разграничава от общата
възможност да имаш права и задължения. Това конкретно притежаването го определят като
преобладание. Друго – субектите нямат универсалната възможност да имат всички права и
задължения. Примерно децата имат определени права, които други не могат да имат (издръжка
от родителите). Или ако вземем ЮЛ – не могат да бъдат съдени наказателно. Тук също имаме
едно ограничение.

Видовете ПС. Според бг право ПС са 3 вида – ФЛ, ЮЛ и Д. В някои други права, Д не е

отделен субект, особен вид ЮЛ. ФЛ са хората – терминът е законен, в самият ЗЛС глава първа
е ФЛ. ФЛ не е най-точният термин – набляга на физическото, а по-важно е психическото
(субективното, волята), но се използва като противовес за ЮЛ (които просто са идеални (чак и
морални, не в смисъл на морал, а за това, че не съществуват физически)). ЮЛ съществуват само
с членски състав и имущество. Създавайки тази социална даденост, тя става самостоятелен
участник във взаимоотношенията в гражданския оборот. Другото деление е на активни и
пасивни. Активни са тези, които имат правата, пасивни са тези, които носят задължението. В
ОП активният субект е кредиторът, а пасивният – длъжника. Имат различни наименования
според дяла на правото. „Всяко лице от момента на раждането си” (сиреч трябва да е човек –
хомо сапиенс, да е жив от раждането си, не е необходимо да е пълноценен нито
физиологически, нито психически, нито лица без пол. Ограничаването на правоспособността –
пълното отнемане на правоспособност е невъзможно (по нашето право и доколкото знам по
света никъде не може) = гражданска смърт. Но е доста възможно стесняване на
правоспособността (ограничаване), което става само в изрично поставени от закона случаи и
след провеждането на изрична процедура и . Това става само по публичен ред, а не чрез
частноправни (гражданскоправни) споразумения или чрез едностранни волеизявления. Според
нашето право, случаите на ограничаване са 2 категории – едната при извършени тежки
престъпления. Условия за ФЛ: раждането да е приключило успешно. Краят е смъртта, толкова е
ясно, че дори ЗЛС не го уточнява (не иска да е черногледо горкото).

25. Дееспособност на ФЛ

Ако правоспособността беше възможността да имаш права и задължения,

дееспособността означава с лични действия да се придобиват права и поемат задължения. Нали
добавя и качеството, но е ясно че способността е качеството. Какво е съотношението между
правоспособност и дееспособност. Правоспособността е предпоставка за дееспособността.
Затова правоспособността може да съществува без дееспособността, но не и обратното.
Малолетните са правоспособни, но не и дееспособни. Вече в тези случаи действията се
извършват от техните родители, настойници. Правоспособността още е и граница на
дееспособността. Затова не бива да се разглеждат двете разделно (а винаги заедно и то в тази
връзка, която дадохме). Иначе те имат много общо, и двете са способност, възможност
(потенциална, а дали ще се случи или не в действителност – това е друг въпрос). Още една
разлика – ограничаването на дееспособността е много по-често срещано явление, отколкото на
правоспособността. Дееспособността се определя от отечественото право, а не от чуждо!
Дееспособността преминава през няколко степени – малолетие (до 14 години), непълнолетие
(от 14 до 18) – ограничена, и вече пълнолетието (след 18) – пълна дееспособност.

32. Прекратяване и ликвидация

Прекратяването е прекратяване на дейността и прекратяване на самото ЮЛ. В много

случаи то означава само прекратяване на дейността и обявяване на ликвидация. При ЮЛ на
частното право след прекратяването се открива една процедура по ликвидация. И при тях
съществува възможност да не следва ликвидация (например когато лицето се влива в друго
ЮЛ). В този случай са запазени правата на кредиторите на ЮЛ, тъй като в законодателството е
предвидено отделно управление на имуществото, възможност на кредиторите да си вземат
взиманията и т.н. Принципно това са по-скоро изключенията. В нормалния случай при ЮЛ на
частното право след прекратяването на дейността се минава във фазата на ликвидация. Тя е
всъщност последният етап в съществуването на ЮЛ (в него то все още е ЮЛ, макар и
ограничено в своята дейност – не може да я извършва). Ликвидаторите трябва да приключат
отношенията в ЮЛ и съответно да осребрят имуществото и да го разпределят между лицата
съдружници, участниците в ЮЛ, когато то е корпоративно. Решението за прекратяване
означава в този случай и обявяване в ликвидация. То може да взето от върховния орган на ЮЛ
(общото събрание на членовете). С това решение се прекратява дейността и се избират
ликвидатори. До обявяване в ликвидация се стига не само от решение на върховния орган. При
ЮЛНЦ може да се ликвидира с решение на окръжния съд и когато е обявено в
несъстоятелност. Подробно определение на ликвидацията е дадено в чл. 266-274 ТЗ. Трябва да
направим разграничение между ликвидация и несъстоятелност. И при двете се прекратява
търговската дейност. При несъстоятелност то може да продължи да работи под надзора на
синдика. Ликвидацията е едно извънсъдебно производство (съдът се намесва само при
поискване на смяна на ликвидатори, иначе си се води административно производство), докато
несъстоятелността се води постоянно по надзора на съда. Ликвидацията по принцип се прави в
интерес на членовете и целта е след приключването й да бъде разпределено имуществото, което
остава. При несъстоятелността се създава друг проблем, обикновено имуществото не е
достатъчно – интересът е към кредиторите и тяхното задоволяване. Ликвидацията по принцип е
уредена повече с диспозитивни норми, докато при несъстоятелността имаме изключителна
степен императивни. По време на ликвидацията ЮЛ се управлява и съставлява от ликвидатори.
При ЮЛНЦ ликвидацията може да бъде извършена и от управителния орган. Ликвидаторите
могат да бъдат повече от 1, като за ТД, когато са повече от 1, те действат заедно (чл.269 ал.2)
тоест тяхната активна представителна власт. Когато обаче имат пасивна представителна власт
(да приемат волеизявления от кредитор например) те действа поотделно. Ликвидаторът е нещо
като изпълнителен орган на дружеството.

Откога започва ликвидацията? От момента, в който решението за начало на

ликвидацията е внесено в съда или в търговския регистър. За да са наясно кредиторите, че
всъщност дружеството няма да действа като ГП субект, се прави една покана, която се обявява
в търговския регистър или в държавния при ЮЛНЦ, се канят кредиторите да си вземат
вземанията и се посочва срок, в който те могат да направят това. В началния етап се установява
какво е имуществото на ЮЛ. За целта ликвидаторите посочват начален баланс, където се
посочват с какви средства разполага. После могат да се обявяват междинни баланси (които се
обявяват всяка година). Основната цел е превръщането на имуществото в пари. Крайната цел е
ЮЛ да има налични само парични средства и те да са получени в специалните сметки на
ликвидатора и след като се плати на кредиторите, да се разпредели остатъка на участниците в
ЮЛ. Принципно трябва да бъдат продадени обектите, но е възможно и при съгласие на
съдружници и акционери някои обекти да им бъдат дадени вместо пари, разбира се това не
може да стане ако се накърни право на кредиторите с това. При ЮЛНЦ може разпределението
да бъде не в полза на участниците, тъй като законът там казва, че разпределението се решава от
ЮА на разпределителното лице освен ако не е казано друго. Преди това имущество е
преминавало винаги в държавата. ТЗ, а и при ЮЛНЦ, допуска в етапа на ликвидация да се
продължи дейността на ЮЛ. Тоест то се завръща в граждански оборот. След приключване на
ликвидацията се обявява вписването на заличаването на ЮЛ от ликвидатора в търговския
регистър за ТД и в съда за ЮЛНЦ. Заличаването е крайният момент, след който вече ЮЛ
престава да съществува като субект на ГП. ЮЛ има своя живот от момента на вписването му до
момента на заличаването му. Ние ще видим, че при някои ЮЛ има различни правила, например
ЮЛ на общината не се ликвидира (а се прекратява и създава с акт на МС, потвърждаване в
президентството). При адвокатските дружества може да бъде основание за прекратяване, ако
има 2 съдружници и единия почине. Не може да е 1 член.

Трябва да обърнем внимание и за въпроса за несъстоятелността (този въпрос изцяло

попада в материята на ТП). Несъстоятелността означава едно състояние, което има търговеца
(не само ЮЛ), при което неговата дейност е прекратена и той не може да се разпорежда с
активите на предприятието си. В БГ има 2 фази – в едната (откриването на производство) може
да се извършва дейност под надзора на синдик. Синдикът подрежда кредиторите в класове в
списък (не безконтролно). Този списък може да се оспорва. Оздравителното производство е
включено в общия състав на несъстоятелност. Ако не може да се оздрави вече се стига до 2рата
фаза – обявената несъстоятелност. Може директно да се започне от 2рата фаза, ако съдът
прецени, че няма възможност за оздравяване. Производството по несъстоятелност представлява
един динамичен фактически състав, развиващ се във времето (натрупване на ЮФ във времето с
различни последици – решения на съда за откриване на производство, покана до кредиторите,
определяне на списък на вземанията, вземане на решения. Несъстоятелността е съдебно
производство, води се под контрола на съда. Тя като производство се определя като
универсално принудително изпълнение (не индивидуално – при него кредиторът насочва
принудителното изпълнение към определени имущества на длъжника, то е в интерес на
отделния кредитор), от всички кредитори – за да са справедливо по равно в зависимост от
класа, в който попадат (с, без обезпечения и т.н.). Идеята за несъстоятелността е твърде стара,
възниква още в средновековието в Италия, за пръв път е уредена нормативно във Франция
(която вече не се прилага). Идеята е да не се прецакат кредиторите. Производството е различно
в зависимост от това кой иска несъстоятелността. Но съдът не е длъжен да се съобразява с тези
искания. Свръхзадължеността е предвидена в ТЗ. Специални правила са предвидени при
осребряване на имуществото – идеята е всичко да бъде разпределено в пари (като
ликвидацията). След като приключи производството по несъстоятелност, дружеството се
заличава в търговския регистър. Тогава то вече не е субект на ГП и ТП, не е ЮЛ.

Няма да държа на изпита за несъстоятелност, защото това е материя изцяло от ТП!!! За

някои ЮЛ има специални правила (примерно банките), за други лица самият закон не допуска
откриване на производство по несъстоятелност (които имат важно значение за обществените
интереси – чл.116 – Ръководство за въздушното движение). ЮЛНЦ могат да извършват
стопанска дейност за постигане на своите цели. Българското лице не познава ФЛ да изпада в
несъстоятелност (в чужбина може, което е по-модерното разбиране). Това е твърде сериозна
реформа, обаче, която изисква много внимателно осмисляне. Съществуват ограничения за
членовете на общи събрания след несъстоятелността (не могат да са повече членове и т.н.).

33. Правоспособността на ЮЛ

Правоспособността на ЮЛ възниква от момента на възникването на ЮЛ. Същото е

както при ФЛ. Кога възниква ЮЛ? В зависимост от вида им и от закона, започват в различни
моменти (вписване в търговски регистри, в регистри на съда, издаване на акт и дори
обявяването в ДВ). Правоспособността трае дотогава, докогато имаме субект на правото и най-
честия случай този момент е заличаването му от регистър или вземането на решения (за
държавните учреждения). Правоспособността на ЮЛ следва като общ текст от ЗЛС (чл.131
ал.1). Могат да бъдат носители на права и задължения – всякакви, освен такива, на които не
могат или законът изрично не го позволява. Например не могат да сключват брак.
Правоспособността им може да бъде ограничена с НА, иначе важи принципът за общата
правоспособност. Ограничаването на правоспособността е във връзка с дейността на
юридическото лице и е за да се избегне рискът за ЮЛ. При дружествата със специална
инвестиционна цел в чл. 4 е казано, че дружеството не може да сключва сделки (за набиране на
средства с издаване на ценни книжа). В началото на 20ти век сделки извън дейността на ЮЛ са
били нищожни. Вече има смекчаване на тази ограниченост. Последиците от
недействителността също са смекчени (просто има двустранна реституция). Правоспособността
и дееспособността възникват едновременно. Всъщност ЮЛ сами по себе си са недееспособни –
от тяхно име действат техните органи. В бг право има такива абсурди – съществува ЮЛ без
органи за управление. ТЗ допуска, че всеки управител може да подаде искане да бъде
освободен до общото събрание на дружеството. Ако общото събрание не вземе решение,
управителят може сам да се заличи от търговския регистър. В този момент се натъкваме на ЮЛ
без управител. Има и друг абсурд – 2ма съдружници се освобождават едновременно. Накрая
имаме ЮЛ без нито съдружници и нито управители. В един момент ЮЛ могат да се окажат
недееспособни. ЮЛ нямат свой психически живот – не могат да формират сами по себе си
воля. Тяхната воля винаги се формира от ФЛ, които ги представляват. Управлението може да
бъде разгледано в 2 аспекта – дейност във вътрешната среда на ЮЛ и към останалите правни
субекти (за навън). Самите органи за управление представляват ЮЛ, представлявани от ФЛ,
които управляват голямото ЮЛ (:Д). Допуска се член на съвета на директорите да е ЮЛ. Но
винаги накрая се стига до ФЛ, които да формират волята на ЮЛ. Когато имаме повече от един
органи, се задава въпроса, кой каква компетентност има.

Видове органи на ЮЛ. Могат да бъдат еднолични и колективни. Примерно едноличен

орган е министърът при администрацията на министерството или управителят в едно ООД.
Пример за колективни – управителен съвет на кооперациите и ЮЛНЦ. Другото разделяне е на
назначаеми и избираеми. Друго е на върховни, изпълнителни, представителни, контролни.

Как се формира волята? Това зависи от вида дружество. При акционерното дружество –
една акция = един глас. При други дружества се гласува на глава. При трети – капитала.
Изпълнителните органи обикновено се формират, избират, определят от върховните органи.
Тези органи могат да са еднолични или колективни. Особена форма на контролен орган е
надзорния съвет (само законосъобразност) при АД. Принципът е, че колкото по-надолу се слиза
по пирамидата, толкова по-малка е компетентността на този орган. Вътрешните актове не могат
да ограничат дадената със закон представителна власт. При ООД други ограничения освен
дружеството да се представлява от 2ма управителя не може да има.

34. Държавата като субект на ГП

Още от заниманията ни по Римско право знаем, че римляните са приемали, че

държавата притежава собственост и да има вземания и да сключва договори и т.н. Държавата е
била призната за личност (може би не ЮЛ, но особен вид личност). В българската ГП теория се
приема, че Д е различен субект от ЮЛ. Трети вид субект, различен от ФЛ и ЮЛ. Развито е от
акад. Василев, поддържа се от проф. Таджер и проф. Павлова. Не навсякъде обаче Д се
разглежда като различен субект от ЮЛ. В преобладаващата част от страни Д е ЮЛ. Венелин
Ганев поддържа тази теза. Всъщност на нас не трябва да ни пука, защото особеностите си ги
има и те се извеждат от нормативната уредба. Защо е необходимо Д да е субект на ЧП и в
частност на ГП? Защото има много вещни и други права, които са Д собственост. Трябва ни и
една материална база, която да служи на Д, за да може тя да осъществява бая функции.
Държавата трябва да може да придобива и разпорежда със собственост, а това могат да го
правят субектите на ГП. Д е последният наследник на собствеността на всичките й граждани,
ръйш ли. Това са само някои от аргументите, които налагат необходимостта Д да бъде субект на
ГП. Дори от гледна точка на М отношения, Д трябва да е субект на ГП. Д съчетава власт и
правоспособност и сама определя своята правосубектност. Д си има наименование – Република
България, герб, знаме, държавен печат. Всички са равни в една Д. Д е малко по-равна. Срещу
публичната Д собственост давност не тече – чл.86 ЗС! Щот иначе някой ще се пече 10 години
на плажа, ще слънчаса, ще вземе да оцелее и ще си има плаж! А ако той има плаж, Д няма да
го има; а тя е по-равна от този някой си, който е пълна хлебарка (поради факта, че е оцелял
на плажа). Срещу Д не може да се води принудително изпълнение (парите никога не свършват
в Д). Плаща се от бюджета (фискалния резерв, ако трябва да сме екзактни) и готово. Д има
много преимущества спрямо другите субекти на ЧП. Д като ГП има универсална
правоспособност. Може да приема всякакви права и задължения, освен тези свързани с ФЛ и са
твърде лични (семейни, на име и т.н.). Но други ограничения няма. Д може да е страна по
всякакви граждански правоотношения. Д може да отстъпва вещни права чрез концесия, може
да придобива по давност и т.н. Когато Д получава наследство, тя не става наследник, а просто
го придобива. Чл. 31 ГПК – в гражданския процес Д се представлява от министъра на
финансите (има и изключения). Д е най-големият собственик в правния свят. Собствеността на
Д е публична и частна (чл. 17 К). Закон за Д собственост и З за общинска собственост. Още в
чл. 2 ЗДС е посочено коя е публичната Д собственост. Останалите имоти са частна Д
собственост – плодовете от публичната държавна собственост (чл. 3). Изключителната Д
собственост е в чл. 18 К. Тя не може да се обявява за частна Д собственост. С акт на МС може
да се реши публичната Д собственост да стане частна и обратно. Изключителната Д
собственост също се използва, но чрез концесии. Не може да се отчуждава.

Представителство на Д. По ГПК се представлява от съответния министър при търговски

сделки или от министъра на финансите, ако не е посочено друго.

Държавните учреждения са с нестопанска цел. Ако извършват стопанска дейност, то тя

не е тяхна основна дейност. Дейността е насочена към широк кръг лица – примерно
библиотеката Св. Св. Кирил и Методий. Всъщност чрез държавните учреждения Д изпълнява
голяма част от функциите си. Трябва да правим разлика между органа на власт и ЮЛ –
министъра и министерството. Правната уредба е в редица закони, основно в ЗА. Като ЮЛ,
държавното учреждение си има наименование и БУЛСТАТ номер. Висшите училища се
създават с решение на НС. Постигането на съгласие в сделка става по една специална
процедура. Държавните учреждения се представляват от техния управител. Този ръководител
принципно се назначава с акт на МС, министър и др. органи на ИВ. Но е възможно това да
следва и от избор. Примерно ректорът на университета се избира от някви там. Държавните
учреждения отговарят с част от бюджета си. ЮЛ е не само това, което законът е посочил, а и
такова, което се явява първостепенен разпоредител с бюджетни средства. Срещу него не се
допуска принудително изпълнение чл. 519 ГПК.

35. Гражданско-правен режим на общините

Общината е ЮЛ, прогласено в чл. 136, ал. 2 К. Това е повторено и в чл. 14 от Закона за
статуса на общината, т.е. на местното самоуправление и администрацията (ЗМСМА?)

Общината има собствено имущество и бюджет. Те имат за цел да задоволяват

обществени интереси на територията й. Кои предмети могат да са общинска собственост?
Отговор дава чл. 2 ЗС (?). Публичната собственост се определя от чл.2, ал. 2 ЗС – определени
със закон и с решение на Общинския съвет. Срещу нея не тече придобивна давност. Общината
като ЮЛ може да бъде страна по всякакви договори и правоотношения (за задоволяване на
местни интереси). Общината получава имущество, когато няма наследници (но не всичко, тъй
като това, което се наследява е от държавата). Тя придобива по наследство това имущество,
което има жилищен характер. На общината може и да се завещават различни вещи. Общината
владее и управлява безстопанствените имоти на своята територия (на които не може да се
намери собственика, или когато някой се откаже от собственост). Отказът от вещ представлява
акт с фактически състав. От недвижим имот се отказваме с нотариално заверен отказ към
общината (чл. 100). Има такива случаи, за да се измъкнат от данъци. Общината не приема
вещите само по опис (без задълженията към тях). Общината може да предоставя своето
имущество за ползване на трети лица. Могат да се учредяват концесии за публичната
собственост (примерно някакви кариери или язовири). Общината може да бъде и съдружник в
ТД. Предвидена e и възможност за сдружаване между общини (с идеална цел). Общината като
едно ЮЛ също има начало и край – повечето възникват още преди ЗМСМА (параграф 7 –
запазване на статута им). По чл.9 ЗМСМА е редът за създаване на община (от въпроса за
местната власт по АП). В момента на влизане в сила на указа на президента възниква и
общината. Общината се закрива по подобен начин (и територията й най-често преминава към
друга – празно няма). Така всичките права и задължения (универсално правоприемство)
преминават към друга.

Общината като ЮЛ трябва да има представителство. Това е кметът (чл. 44, ал. 1, т. 15
ЗМСМА). Той я представлява и при сключване на договори и при поемане на отговорност.
Разбира се, кметът не е свободен в действията си (ограничен е в рамките на общинския бюджет
и в изпълнение на решенията на ОС при сключване на сделки с недвижими имоти и актовете му
се контролират от Областния управител). Срещу общината (по чл. 519 ГПК) може да се насочва
и принудително изпълнение (не и срещу държавата – тук защитата я няма). Мисля, че това е
достатъчно, което може да се каже за общината.

Отговорността от държавата и общините за вреди, причинени от техни органи. В чл. 7 К

се определя отговорността на общините. Държавата отговаря за такива действия, причинени от
нейни органи или длъжностни лица по повод изпълнение на тяхната изпълнителна дейност,
съгласно чл. 1 от ЗОДО (Закон за отговорност на държавата и общините). Общият принцип е,
че отговорността е обективна (независимо от вината на длъжностните лица). Например, когато
има грешно задържане под стража (но органът действа правомерно – длъжен е да извърши тези
действия). Отговорност – действие или бездействие в нарушение на закона, вина, вреди и
връзка между тях. С измененията на закона през 2012г. отговорността на държавата за действия
от нейните длъжностни органи се търси от административните съдилища по реда на АПК.
Когато става въпрос за отговорност на правозащитните органи на държавата (прокуратура или
съд) – посочено е изрично за кои случаи става въпрос – задържане под стража или домашен
арест, които са били отменени, и случаите по Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, оправдано обвинение за извършване на престъпление, прилагане на
административна мярка, незаконно използване на разузнавателни средства. Тука тази
отговорност се търси не по реда на АПК, а по ГПК. Това, което дължат държавата и общините,
е за всички имуществени и неимуществени вреди, причинени от неправомерното действие. Ако
бъде осъдена за такова обезщетение, държавата има право на регресен иск към длъжностните
лица, съгласно чл. 9. Това става по реда на Кодекса на труда. А длъжностните лица на
правозащитни органи отговарят само ако техните действия са престъпления (това е малко
кофти, защото някои неща е добре да се определят като престъпления). Вече не вярвам в
полицията (биеше те и пази реда, а сега те бие и не пази реда – да не сбъркат някъде, за да не
носят отговорност) и след това в прокуратурата. Все още имам вяра в съда, но и тя е на път да
се изчерпи.

36. Търговски дружества

Това е въпрос, с който ще се занимаваме цял семестър в Търговското право (какво

прави тука аз не знам). Темата е многообхватна. Всъщност ТД като ЮЛ, макар че не всички
първоначално са били ЮЛ, възникват през Средновековието. Счита се, че най-рано възниква
командитното дружество, след това събирателното дружество (но не всякъде е било ЮЛ) –
бизнесът на бащата се разпределя между синовете му чрез него. През 17ти век възникват АД,
които са първоначално по конституционната разрешителна система (разрешение се дава от
монарха) и кооперациите. ООД възникват през края 19ти век, измислени от някакви учени.
 ТД са уредени основно в ТЗ. Според него ТД е обединение на 2 или повече лица за
извършване на търговски действия с общи средства. По чл. 63, ал. 3 ТЗ всички дружества са
ЮЛ. Нашите ТД са нумерус клаузус (ЮЛ са тези ТД, които държавата признава). Това са 5
вида – командитно дружество, командитно с акции, ООД, АД и събирателно дружество. ТД не
са единствените търговци. Търговци са и отделните лица, кооперациите, държавните
предприятия, определени със специален закон. Средствата за извършване на търговска дейност
са близки със тези на други държави от континенталноправната система. По-различно е в
англо-саксонската система, където има по-различни дружества (събирателното е еднакво с
гражданското, АД е ООД (и пак не са съвсем същите)). Не бива да се прави аналогията между
едното и другото . Има и опити за сближавания – директива на ЕС за дружествените форми. В
редица специални закони се уреждат специфични дружества (Кодекса за пенсионно
осигуряване – пенсионни дружества и др.).

ТД най-общо казано е една организационна форма за извършване на търговска дейност.

От самото понятие се вижда, че ТД като вид ЮЛ са корпоративно устроен ЮЛ (дори и в
случаите с едноличен членски състав, който пак е съдружник). При събирателното и двата вида
командитни дружества няма как да е едноличен (дори от закона). Основно разграничение на ТД
е на капиталови и персонални (или дружества на личността). Персоналните са (с изменението
на закона ги посочиха кои какви са) командитното и събирателното, а капиталови са ООД, АД
и командитното с акции. При персоналните има тясна връзка между съдружниците и се
предполага лично участие в дейността (не задължително) и доверие (носи се неограничена
отговорност). При капиталовите дружества може личното участие изобщо да го няма (важно е
капиталовото участие). Това е основното разграничение между двата вида. При персоналните
не може да се прехвърля дял, а при капиталовите може по различни начини. При персоналните,
ако не е уговорено друго, при смърт на едно лице се прекратява и дружеството (обикновено се
уговаря обратното). Другото важно разграничение е, че членовете на персоналните отговарят
неограничено (първо дружеството, а после със своето имущество). Капиталовите отговарят те
самите, а не съдружниците. Тенденцията е да падат нивата на капитала на дружествата (2 лева
за ООД, 50 000 лева за АД). Скоро ще останат само ООД-та и АД в ТЗ. Законът е предвидил и
високи капитали за специалните АД – банки (10 000 000лв.), пенсионни фондове и т.н. Нямаме
несъстоятелност на ФЛ и абсолютна давност. Реално едно дружество не може да работи с 2
лева (под влияние на англо-саксонската система) (и има други схеми).

ТД като ЮЛ възникват в момента на вписването им в Търговския регистър от

Агенцията по вписванията по административен ред. Нужни са учредително събрание и да се
приеме устав (при АД и командитните с акции?) или дружествен договор (останалите). Тези
два акта са основните устройствени актове на всяко дружество. Има основни текстове, които
трябва да се съдържат в тези актове. Във всяко ТД преди вписването му се правят някакви
вноски – парични или непарични. Те формират имуществото му към момента на учредяване.
Паричните се внасят в банкова сметка (при учредяването няма как на каса), а за непаричните се
прави оценка (при капиталово дружество) от оценители от Търговския регистър. При
персоналните няма нужда от оценка (всичко е по договаряне на съдружниците), нямат значение
за кредиторите. Членските отношения са комплексни отношения – между съдружник и
дружеството.

Събирателното дружество е персонално дружество, което се учредява винаги от

минимум 2 лица. Характерно за него е личната неограничена солидарна с дружеството
отговорност на съдружниците. Вътрешните отношенията между съдружниците са уредени
диспозитивно. Уредбата на отношенията им с трети лица обаче е императивна. Съдружниците
могат да се споразумеят някои (или един) от тях да управлява дружеството . Няма общо
събрание. Гласовете са по глави (независимо от вноската им) – един човек = един глас.

Командитното дружество има ограничено отговорни и неограничено отговорни

съдружници. По отношение на командитното дружество намират отношение разпоредбите за
събирателното дружество (за неуредените случаи). То също няма органи на управление – то се
извършва от неограничено отговорните съдружници.

Дружеството с ограничена отговорност може да се образува и от едно лице.

Съдружниците отговарят до внесения капитал. Дружеството си отговаря неограничено.
Ограничено отговарят съдружниците (но те не отговарят за дружеството всъщност, отговаря
капитала на дружеството). Капиталът е разделен на дялове, като съдружниците могат да имат
един или повече дялове (това зависи от учредителния договор). Има Общо събрание.
Дружествените дялове са прехвърлими (за разлика от събирателното), но за да се прехвърлят на
трети лица е нужно съгласие на общото събрание и приемане на третото лице като съдружник.
ОС е този върховен орган на дружеството, което взема решение по прекратяване и ликвидация
на дружеството, промяна на дружествения договор и решава важни въпроси (като участие в
други дружества, права върху недвижими имоти). Решенията се изпълняват от управител (ако
са повече не са управителен съвет), както предвижда дружествения договор. Въпреки, че е
капиталово дружество, се смята че е хибридна форма между АД и събирателно. Има и
имуществени и неимуществени права и задължения. Имуществените права са правото на
дивидент, а задължения – за вноска. Неимуществените права са правото на глас в общото
събрание, правото на избор на управител. Неимуществено задължение е да не се извършва
конкурентна дейност.

АД се учредява с учредително събрание. Капиталът се записва на това събрание. Той е

разделен на акции, които са ценни книги, които материализират правата на акционера. Като
ценни книги, те са обект, който може да бъде предмет на изпълнителни сделки – да се
прехвърлят и залагат. Прехвърлянето става поименно с джиро и преносимо – с предаване. За
разлика от ООД не се изисква съгласие за прехвърляне на акциите. Това е най-чистата форма на
капиталово дружество. Има две системи. При едностепенна система се избира съвет на
директорите (максимум 9 лица). При двустепенната има – ОС, надзорен съвет и управителен
съвет. ОС избира надзорен съвет (максимум 7 лица), а той избира управителния. При АД има
по-ясно разделение на правомощията на органите.

Кооперацията е ЮЛ и е обединение на дребни производители и търговци. Първата

кооперация е учредена в Англия през 1828г., а законодателно е уредена в Германия през
средата на 19ти век. В чл. 1 от Закона за кооперациите се дава определение. Кооперацията има
променлив капитал (не че в ТД не се променя) и променлив членски състав (многоброен
обикновено – по закон минимум 7 лица). Членове могат да са само ФЛ, докато в ТД могат и да
са ЮЛ. Има и две отношения – член – кооперация и трудово отношение. Учредяването става на
учредително събрание (минимум 7 лица) с решение за учредяване – устав и органи за
управление. Кооперацията след това се вписва в търговския регистър. От този момент (на
вписването) кооперацията възниква като ЮЛ. Принципно имуществото се формира чрез
направените вноски – встъпителна и дялова. Встъпителната не се включва в капитала (нужна е
за сформирането на кооперацията). Дяловата формира капитала. Имуществото се формира и от
текущата дейност на кооперацията. Членовете не отговарят. Тя е ограничено отговорна. ФЛ
трябва да са дееспособни (или над 16г. по изключение). Членство може да възникне при
учредяване на кооперацията. Кооператорите също имат имуществени права като правото на
дивидент, получаване на дял при напускане, социално и здравно осигуряване и неимуществени
– права на управление и на избиране за член на управителния съвет. При големите кооперации
е възможно вместо ОС на всичко кооператори, да се проведе ОС на пълномощниците.
Задълженията са имуществени за вноска и неимуществени да се спазва устава. Прекратяване на
членство е при предизвестие или изключване при нарушение на устава или решенията или
смърт или прекратяване на кооперацията. ОС включва всички член-кооператори (като ако са
около 200 човека, се провежда ОС на пълномощниците, избирани от останалите кооператори).
Решенията се взимат от това ОС – избиране на членове на управителния съвет, одобряване на
баланс, отчети, за допълнителни вноски, прекратяване на ликвидация и т.н. ОС се свиква от
управителния съвет с писмена покана. Изисква се кворум и решения се взимат с обикновено
мнозинство, като за по-важните въпроси е квалифицирано (с по-голямо). В управителния съвет
могат да участват само кооператори, без външни лица. Управителния съвет управлява
дейността на кооперацията. Председателят на кооперацията е друг орган, който се избира пряко
от кооператорите. Това лице представлява кооперацията. Последният орган е контролният
съвет – контрол върху дейността на кооперацията. Може да участва в заседанията на ОС – не
може да един кооператор да е член хем на контролния хем на управителния съвет. Има много
правила за прекратяване на кооперацията и т.н. Нямаме време. В ГП се обръща повече
внимание на жилищно-строителната кооперация (която е повече обект на ГП, а не ТП). Вече
почти ги няма тези кооперации.

37. ЮЛ със специална правосубектност

Това се постига чрез ограничения в предмета им на дейност. Тя трябва да е в тези рамки

на закона, че сделките им да са само в определен предмет на дейност. Сключените сделки
извън предмета са действителни, освен ако законът не казва изрично, че са недействителни.
Такива ЮЛ са банките, застрахователите, дружества със специално инвестиционна цел,
пенсионни, осигурителни дружества, болници, адвокатските дружества. Има още една
категория такива ЮЛ – това са държавните предприятия, които съгласно чл. 62, ал. 3 ТЗ, които
не са ТД. Те имат специална правоспособност. Те са примерно ръководството на въздушното
движение (преобразувано от дирекция в предприятие) – предметът му на дейност е посочен в
Закона за гражданското въздухоплаване – контрола на въздушното движение на територията на
РБ. Други сделки не бива да сключва, освен ако нямат спомагателен характер – примерно
тоалетна хартия, сграда. Друг пример е държавното предприятие по закона за горите,
държавното предприятие по пристанищната инфраструктура, за безопасно използване на
ядрените енергии. Винаги са уредени със закон и даже някои са създадени със самия закон.

Получаването на специален лиценз е по производство – лицензът е АА (това е добавен

елемент към останалите за учредяване на ЮЛ). Тези лица могат да извършват дейност едва
след получаването на лиценза. Това е така, понеже тези лица извършват дейност, която засяга
много лица. Този лиценз се получава след извършване на определена проверка. Държавата се
намесва в търговската дейност на тези дружества, за да създаде едно сигурност за техните
контрахенти. Тези лица работят и под надзора на някой държавен орган или звено. БНБ
надзирава банките, Комисията за финансов надзор надзирава осигурителните дружества. По
отношение на някои от тях не може да се води дело по несъстоятелност, принудително
изпълнение, а може и да се води производство по несъстоятелност, но по специални правила
(банките). При някои лица върховен орган е министър. Дружествата със специална
правоспособност изискват специални изисквания за членовете на управителния съвет – опит, да
не е осъждан за определено престъпление и т.н. При различните видове ЮЛ със специална
правоспособност има други видове изисквания.

Банката всъщност е ЮЛ, което извършва публично привличане на влогове и

предоставяне на кредити. Тя извършва и други операции – платежни, приемане на влогове,
финансови сделки, търгуване с валута, придобиване на вземания, форфейтинг и т.н. Основните
операции са 3 категории – активни (по даване на кредити), пасивни (по набиране на капитал) и
посреднически (при извършване на разплащания между лицата). Специално за банките има
един текст в чл. 2, ал. 4 Закона за кредитните институции – не може да извършва друга дейност,
освен ако не е необходимо – сграда, тоалетна хартия и т.н. Името се изисква да съдържа думата
„банка”. Банката винаги е АД като ЮЛ, възниква по разрешителната система, получава лиценз
от БНБ за извършване на дейността си, има висок размер на капитала (минимум 10  000 000).
Вноските към капитала могат да са само парични, капиталът се набира публично. Няма
привилигировани акции (винаги = 1 глас). Акционерите, които имат над 3% трябва да дадат
сведения за себе си. Акционерното участие при придобиването на нови акции 20%, 30%, 50%
става само с одобрение (ала е по-скоро разрешение – не се е случило вече) от БНБ
(лицензиращият орган). Само ФЛ могат да са членове на Съвета на директорите – има
изисквания за ценз, за опит, за репутация. Представителството на банката е винаги от 2 лица.
Законът допуска за определени действия да бъде упълномощено и друго лице. За
несъстоятелността на банките си има отделен закон (Закон за банковата несъстоятелност).
Банката има всъщност хиляди кредитори (всички, които депозират пари). Има особености при
ликвидацията на банката – принудително при отнемане на лиценза на банковата дейността или
не е извършвала дейност за 6 месеца или не започва дейност в рамките на 12 месеца или при
нарушаване на закона (да купува много имоти).

Застрахователното дружество е АД или по изключение кооперация (в България такава е

само една). Тяхната дейност се регулира от Кодекса за застраховането. Застраховането е тази
дейност по осигуряване на застрахователно покритие срещу определени рискове по силата на
договор чрез набиране на средства за обезщетение. Застрахователите покриват рисковете.
Идеята е разпределението на рискът да е между много брой лица. Така, когато ти изгори
къщата, се плаща от останалите, които също са платили по малко. Видовете застраховки са
адски много. Основно се делят на 2 – налични и имуществени. Личните са живот, здраве. Не
може да се застраховаш от един застраховател хем лични, хем имуществено. Има и изключения
за някои от тях за определени случаи. Застрахователят може да извършва само такива
застраховки, за които има лиценз. Има изискване името на дружеството да съдържа
„застраховател”, „застраховане”. Има минимални изисквания за капитала. Може да се учредява
само с парични вноски. Акциите са безналични, винаги = 1 глас. То възниква също по
разрешителната система – лиценз от Комисията по финансов надзор. Към управлението също
има изискване за образование, опит, забрана за обвързаност на лицата с нещо.

Инвестиционните дружества са уредени в Закона за инвестиционно… (и нещо много

дълго). Акциите трябва да са свободнопрехвърлими. Прави се публично предлагане, акциите са
безналични, набраните пари от акциите се инвестират в определени финансови активи, от които
се печели в зависимост от чистата стойност на капитала на дружеството. Акционерите винаги
могат да си изкупят обратно акциите. Ценните книжа са бързо ликвидни. Приличат малко на
гражданските дружества по това. Също се надзирават от Комисията по финансов надзор.
КАША! Характерно за тях е това, че има много строги правила, при които се управляват тези
активи и още по-строги как се получават възнагражденията от членовете на Съвета на
директорите.
 Акционерни дружества, които инвестират в недвижими имоти или вземания (малко по-
различно от инвестиционните). АД със специално инвестиционна цел се явява един посредник
между инвеститорите и активите и дава една възможност за инвеститорите да инвестират в
много активи и такива, които не могат да си позволят. Така могат да си купят сграда общо и да
печелят от това. Купуват се активи и се печели от тях (секюритизация). Тук също има
изискване за капитал (минимум 500 000 лева), лиценз и т.н.

Пенсионно-осигурителните имат за цел да натрупат средства за изплащане на пенсии.

Става въпрос за допълнителното пенсионно осигуряване. Има минимални изисквания за
капитала (5 000 000 лева). През 10% е нужно одобрение на Комисията за финансов надзор.
Пенсионните фондове са различни ЮЛ от Пенсионно-осигурителните дружества.

Адвокатското дружество, което е ЮЛ, също е дружество със специална

правоспособност. То не е ТД, защото се счита, че дейността е стопанска, но има специфика и не
е насочена само към извличане на печалба. То не може да е еднолично. Предметът на дейност е
извършването на правна защита и даване на съвети и консултации на клиентите. Създаването
на такова дружество става по Закона за адвокатурата (2003г.). Адвокатите не могат да
извършват адвокатска дейност чрез друг вид дружество. В повечето случаи другите дружества,
които дават правни съвети са в нарушение на закона, но има липса на контрол. Контролира се
от Всеобщото събрание на адвокатите от страната. Адвокатът дори и да участва в дружеството
има определени правила, които не могат да бъдат нарушени (опазване на адвокатска тайна, да
не представляваш едновременно и ищец и ответник и т.н.). Адвокатът уж трябва да е свободен,
но в дружеството се контролира от управителя. Затова и има специални уредби. До следващия
път.

38. Жилищностроителна кооперация

Тази кооперация не е търговец. Тя има собствена нормативна уредба – Закон за

жилищностроителните кооперации (1978г.). Те имат за цел да изградят сграда и да снабдят
членовете на жилищно-строителната кооперация с жилища, стопански обекти и др. Законът
още си съществува. Тази кооперация е субект на ГП, а не на ТП, защото не е търговец. До
преди 30г. това беше един от малкото начини, чрез които граждани можеха да придобият
жилище, което не представлява панелка. Както и другите кооперации, ЖСК е ЮЛ, пък и броят
на членовете, необходими за нейното учредяване е по-малък – 6. Това е едно доброволно
сдружаване на ФЛ или ЮЛ с цел по силата и средствата на член-кооператорите да се построи
сграда, за да се сдобият с жилища, гаражи и т.н. Фактическия състав на възникването включва
няколко елемента – учредяване и приемане на съответните устройствени документи (като това
е устава на кооперацията)на учредително събрание, вписването на кооперацията (по реда на
едно охранително производство пред окръжен съд във фирмения регистър – съдът проверява
дали са спазени изискванията и я вписва във фирмения регистър). Други действия не са
необходими. Всеки член-кооператор е в едно комплексно членствено правоотношение.
Притежава имуществени и неимуществени права и задължения. То възниква или с вписването
на ЖСК във фирмения регистър или по-късно. Когато се прекратява съпружеска имуществена
общност, в която и двамата съпрузи са член-кооператори, съдът определя с решение кой съпруг
остава член (по чл. 15 СК). Съпрузи могат да се заместват в членството (а с решение на общото
събрание може и децата им да ги заместват). Могат да се приемат нови членове, когато е
изключен някой член-кооператор. Самото членствено правоотношение е наследимо (чл. 23). В
ЖСК има членове по право – това са тези лица, които притежават земята, върху която се строи.
Членственото отношение се прекратява при доброволно решение, при смърт, при изключване и
след промяна на архитектурните планове на кооперацията – освобождават се последните
членове, а когато са няколко едновременно – жребий. Когато се окаже, че няма достатъчно
имоти, се изключват членовете, за които са предвидени недостигащите имоти. Имуществените
задължения са да се направят вноски – встъпителни (чл. 18, ал. 1), дялови и допълнителни
вноски (по решение на членкооператорите). Основното имуществено право – право да получат
обект на кооперацията. За да се стигне до получаването на обект, трябва да са се изпълнили
няколко условия – да е построена сградата, да е приета съобразно разпоредбите на ЗУТ и
наредбите по неговото приложение, както и след издаване на акт 16, да бъде проведено
събрание, на което да се определят окончателните цени на обектите и каква идеална част от
общите части се пада на всеки от обектите. Въз основа на решението на това събрание се отива
при нотариус с този протокол (и всички други документи) на управителния съвет и се съставя
нотариален акт. Това е така, защото дотогава обектите са собственост на кооперацията. След
този нотариален акт те стават собственост на членовете. Неимуществените права на
кооператорите са няколко – те имат право да участват в общото събрание на ЖСК, право на
глас в него (1 лице – 1 глас), избирателно право (пасивно и активно за органите на ЖСК), да
иска отмяна на решенията на управителния съвет и общото събрание (в нарушение на закона и
устава на кооперацията) (молбата се подава в двуседмичен срок от събранието или от деня на
узнаването – районния съд). Ако общото събрание отново вземе същото решение (определено
от районния съд като противоправно), съдът може да спре финансирането на кооперацията.
Друго неимуществено право е да иска свикване на общото събрание.

Органите са 3 – общо събрание, управителен съвет и контролен съвет. Общото събрание

може да се свиква с решение на районния съд, на управителен съвет и контролен съвет.
Кворумът е повече от половината от член-кооператорите. Правомощията са изброени в чл. 28 –
освобождава и приема членове, определя вноските, определя начина на извършване на строежа,
приема окончателна цена, избира председател, секретар и членове на управителен и контролен
съвет, приема отчети и доклади и изменения и отмени в устава. Решенията се взимат с
обикновено мнозинство, а за разпределение на имоти, за цената, за избор на органи на
управление и за изменение на устава то е повече от 2/3. Управителният съвет и постоянно
действащият орган – изпълнява решенията и представлява ЖСК. Контролният съвет се състои
от 3ма членове – контрол и надзор, когато установят нарушения свикват общото събрание.
Участват в заседанията на управителния съвет.

Значението в момента на ЖСК не е толкова голямо, тъй като има и други начини на
строителство. Преди в тях са участвали и с личен труд (освен с пари). Имало е и много спорове
между член-кооператори навремето.

39. ЮЛ с нестопанска цел

Тези ЮЛ са основно субекти на ГП. Но коя е стопанската цел, стопанската дейност

(разлика има). Стопанска е тази дейност, насочена към получаване на доход, към извличане на
печалба. Тази дейност, която няма за цел получаването на доход, печалба трябва да се яви
нестопанска. Самият чл. 3, ал. 6 ЗЮЛНЦ казва, че ЮЛНЦ не разпределят печалба. ОК.
Печалбата не е единственото определящо. По-правилно е, че нестопанската дейност е тази,
която няма за цел получаването на доход, защото тези дейности насочени към получаването на
печалба са стопански (не и търговски). Например един адвокат извършва търговска дейност, но
той не е търговец. Тези нестопански цели могат да са различни – културни, религиозни,
политически, спортни, просфетни, образователни. Това са ЮЛНЦ, а не ЮЛ, неизвършващи
стопанска дейност. Тази цел изразява определен вид интерес, който не е стопанска, а дейността
е насочена към удовлетворяване на този интерес.

Понятието неправителствените организации се използва, за да се отграничат търговците

от тези лица, а ЮЛНЦ да се отграничат от органите на държавно управление. Идеята на този
3ти сектор (НПО) е да се определи, че те са недържавни и нямат юридически интереси. Самият
ЗЮЛНЦ допуска ЮЛНЦ да осъществяват стопанска дейност. Тя се определя в устава и
учредителния акт, но тя трябва да отговаря на определени условия (да е допълнителна). Освен
това тази дейност трябва да е свързана с основния предмет на дейност. Тези 3 критерия изрично
са уредени в чл. 3, ал. 3 ЗЮЛНЦ. Всъщност исторически погледнато такива лица, които са
имали нестопанска цел, са съществували от много отдавна. В римското право е имало такива
кооперации. През 18, 19ти век във Франция и Германия се организират такива сдружения. Във
Франция това са такива сдружения с обществена полза (идеална цел). Винаги държавата се е
притеснявала да позволява на едно ЮЛ да е безсрочно. Във Франция и до днес максималният
срок за едно ЮЛ е 100 години. У нас такъв срок няма.

Нормативната уредба е в КРБ (чл. 44 – право на сдружаване), ЗЛС (чл. 131 - признаващ
правоспособността на всички ЮЛ), ЗЮЛНЦ (дава основната уредба на тези лица), Закон за
политическите партии, З за народните читалища, З за вероизповедание, Кодекс на труда, ЗБАН,
ЗФВС, З за адвокатура.

Общи белези на ЮЛНЦ. Те са уредени в глава първа – общи разпоредби на ЗЮЛНЦ.

Целта им е нестопанска. Изградени са на принципа на доброволност. Но има и задължения за
членуване в някои ситуации – нотариусите трябва да членуват в нотариална камара, адвокатите
– адвокатско колегия. Наименование. Трябва да посочва вида на ЮЛ (фондация или сдружение,
политическа партия). Също така не трябва да въвежда в заблуждение – едно сдружение да се
нарича фондация или обратното. Да не накърнява добрите нрави. Да е на бг език, но и да се
изписва на чужд език. Не може да има две лица с едно и също наименование (макар че има
национален регистър само за тези лица от обществена полза, така че няма как да се провери
точно). Наименованието се защитава с определени правила. То може да иска от друг, който
използва неговото име, да го промени и да иска обезщетение.

Правоспособността на ЮЛНЦ възниква от момента, в който то бъде вписано в

регистъра на ЮЛНЦ на съответния окръжен съд. Тя включва всички права и задължения, освен
тези, характерни за ФЛ (например семейните права). Краят на правоспособността е при
заличаването му в регистъра. Представителство. То се извършва от органите – управителен
съвет, управител. Имущество. Формира се от първоначалните вноски, членски внос (ако има
членове – при умрели членове), текущи вноски, дарения, завещания, собствена стопанска
дейност. На ЮЛНЦ им е забранено да участват в ТД. Има и такива ЮЛНЦ (като ПП), за които
е предвидено да получават държавна субсидия, но при тях има много ограничения в даренията.
Вписване. То става във фирмения регистър от районен съд. ЮЛНЦ могат да се сливат, вливат,
отделят (преобразуване) – чл. 12 ЗЮЛНЦ. Прекратяване и ликвидация. ЮЛНЦ се прекратяват с
изтичане на срока, с решение на върховния орган и когато не е учредено по законен ред или
противоречи на закон или добрите нрави. Когато последиците са отстраними, съдът може да
прекрати основанията за прекратяване на ЮЛНЦ. След прекратяването се извършва
ликвидация (от ликвидатор – който е по принцип управителния орган на самото ЮЛНЦ). Може
и да се открие процедура по несъстоятелност. Ликвидаторът не можа да придобива имущества.

Видове ЮЛНЦ. Две основни категории – лица, чието устройство и дейност са уредени
изцяло в ЗЮЛНЦ (сдружения и фондации), лица, чиято дейност се регулира от други закони (те
са много в различни закони, аз ги споменах в предишния час). Самите ЮЛНЦ, уредени в
ЗЮЛНЦ, се делят вече на други 2 категории – в частна и обществена полза. Различават се по
нормативно-контролната система по учредяване. През 1998г. КС определя сдруженията с
нестопанска цел като такива с публична полза. ЮЛНЦ в обществена полза са с повече правила,
засилена отчетност, за сметка на определени привилегии. Възможно е едно ЮЛ да може да
осъществява дейност в частна полза и да не получи регистрация като обществено полезна
дейност. Забранено е съгласно чл. 42 ЮЛНЦ от обществена полза да се преобразува в ЮЛНЦ
от частна полза. ЮЛНЦ биват още от затворен и отворен тип. При затворените могат да
членуват лица само при определени изисквания – нотариална камара, адвокатска колегия,
лекарски съюз, зъболекарски съюз, съюз на юриста. Друго важно деление е на корпоративни
(сдруженията, ПП, вероизповеданията, тия съюзи) и учрежденията, които нямат членски състав
(фондациите). Накрая може да се направи класификация.

40. Сдружение

Сдружението е корпоративно ЮЛ (защото има членски състав). Има изискване за

минимален брой членове – 3, когато е в частна полза и 7 ФЛ (или 3 ЮЛ), когато е с обществена
полза. Сдружението се учредява с устав, приет на учредително събрание (избират се органи за
управление и евентуално контролни органи). В устава се съдържат основните правни
индивидуализиращи белези на сдружение – наименование, цели, седалище, вид и предмет на
дейността, устройствените положения (органи за управления (състав, правомощия, как се
формират), клонове на сдружението, представителството), внасянето на вноски (встъпителни,
членски внос). Като корпоративно ЮЛ имаме също членствено правоотношение, което има
имуществени и неимуществени права и задължения. Участниците в сдружението по никакъв
начин не отговарят за неговите задължения. То е с ограничена отговорност… Каза нещо за
леден риболов! Чл. 20, т. 3, 4, 5 ЗЮЛНЦ!!! Членството се придобива първично с учредяването и
впоследствие, когато сдружението е учредено, като начинът на приемане на членове се
определя от учредителите, като тази възможност може да не се предвиди от тях. Законът говори
не за приемане, а за възникване на членство. Прекратяване на членството – смърт, прекратяване
и заличаване на сдружението, напускане (с или без предизвестие), изключване, поставяне под
пълно запрещение, отпадане (к’во значи отпадане!? – сигурно, че ако не си платиш членския
внос, ще отпаднеш автоматично или пък не участва в дейността (не вади риба от леда, защото
му е студено). Общо събрание – избира органи, определя членския внос, приема отделни актове
на сдружението, свързани с неговата дейност (бюджет, план, отчет на управителен съвет),
приема и изключва членове. Решенията на ОС са задължителни за останалите членове и
събрания и подлежат на съдебен контрол, когато са в противоречие със закона или устава (като
това е съдът до седалището на сдружението). Когато управителния съвет не свика ОС до 2
седмици след молба на член, той се обръща към съда. Кворумът е повече от половината
членове, като е въведено правилото на т.н. спадащ кворум. Решенията се взимат с обикновено
мнозинство и квалифицирано (за промяна на устава и др.). УС – управителен орган,
представлява сдружението, изпълнява решенията на ОС, разпорежда се с имуществото на
дружеството, подготвя бюджет и доклад за дейността и отговаря за текущата дейност на
сдружението. Той се състои минимум от трима души (по принцип за да бъде едно събрание -
събрание, трябва да е от поне 3ма души). Решенията се взимат с обикновено мнозинство, но
има и решения, които трябва да се взимат с абсолютно мнозинство. ЗЮЛНЦ предвижда
заседание да се осъществява и при онлайн връзка между участващите.

41.Фондация

Фондацията е ЮЛ от типа на учреждението (няма членски състав). Тя се учредява пак

от учредител (субект на ГП), но той не става неин член, а предоставя едно имущество, което да
се използва за определена цел. Това може да стане по 2 начина (винаги безвъзмездно). Първо,
когато това става приживе (дарствен акт (едностранна сделка, която проявява своето действие
под едно отлагателно условие след вписване) – но той не е дарение (това не е договор, защото
при него трябва да имаме две страни)). Второ, когато това става вследствие на смърт
(завещание или завет). Законът е изключително невзискателен към това какво трябва да
съдържа учредителния акт. Според чл. 34, ал. 2 са достатъчни УА да посочва имуществото и
целите. Когато фондацията се учредява с дарствен акт, той трябва да е с нотариално заверени
подписи (чл.34, ал. 2). След учредяването на фондацията, УА се вписва в служба по
вписванията. Други лица, които имат връзка с дейността на фондацията са тези, които имат
полза от нея (бенефициери). Във фондацията може да има едноличен или колективен орган,
управителен, изпълнителен или контролен. Проблемът е как се попълват органите (нямаме
корпоративен характер). ОС не избира органите. Органите сами могат да вземат решение за
попълване на състава си (например съвет на настоятелите може да приема нови настоятели като
членове на този орган). Когато не може да се направи това, всеки бенефициент може да поиска
от окръжен съд да попълни състава на орган на фондацията. Фондациите могат да бъдат от
частна и от обществена полза. Този, който може да иска вписването на фондацията е
учредителят или изпълнителят на завещанието. Друго за фондацията… може би има още нещо,
за което трябва да направим едно разграничение – целевите фондове. Те нямат качество на
ЮЛНЦ. Те са някакъв фонд, който е създаден за определени стопански цели. Но това не е
фондация.

42. ЮЛНЦ за обществено полезна дейност.

ЗЮЛНЦ в едно от съществените му изменение въвежда разделението на ЮЛНЦ на

такива в общественополезна дейност (не точно в обществена полза) и такива в частна полза.
Във Франция е същото разделение (даже сигурно от там сме го взели). Критерии за разделянето
е интересът. В чл. 31, ал. 3 е казано, че ЮЛНЦ, които не са определени за общественополезна
дейност, както и тези, чиято дейност е описана в ал. 2, могат да задоволяват личен интерес.
Обществена полза е тогава, когато дейността е насочена към задоволяване на обществени
интереси на различни нива – местно, национално, международно. В чл. 38 се прави опит за
изброяването на целите на ЮЛНЦ с общественополезна дейност. Глава 3 е доразвитие на чл. 4
от закона! Законът дава предимства на тези лица, но и задължения (в сферата на контрола от
държавата и обществото). Например в чл. 40 се казва, че то трябва да води доклади и отчети на
своята дейност. При поискване на министъра на правосъдието да предоставят текуща
информация. Подлежат на одит (независим финансов одит, Закон за счетоводството). Има
специални правила за изразходване на имуществото (чл. 41). ЮЛНЦ в обществена полза се
регистрират в централния регистър към министерството на правосъдието (чрез решение на
министъра или упълномощено от него лице). Чл. 45, ал. 4 – възможности за отказ от вписване.
Процедурата по вписване е едно админситративно производство, което е получаване на статус
точно на такова лице за извършване на общественополезна дейност. Издаването на това
решение, както и отказът от издаването му е един АА, които могат да се обжалват по реда на
АПК. Вписването в централния регистър дава право на ЮЛНЦ да извършва общественополезна
дейност. На вписване подлежат определени обстоятелства (чл. 46, ал. 2 – решение за
регистрация, органи за управление, годишни доклади, устав и учредителен акт). Вписването
трябва да стане в срок от 2 месеца от вписването в регистъра към съответния окръжен съд.
Изискване за наличието поне на 2 органа – върховен и управителен. Условията, които законът
поставя са, че върховният орган винаги трябва да е колективен. Само при фондациите може да
няма такъв орган. Заличаване. Говорим за заличаване не на ЮЛНЦ, а за заличаване на
вписването му в централния регистър. Това заличаване следва заличаването (след цялата
процедура) на ЮЛ в регистъра на окръжния съд. Странно защо, в правната литература е
възможно преобразуването на ЮЛ с общественополезна дейност в ЮЛ с частен интерес (чл. 37
– но самите ЮЛ не са получили нищо от своя статут на ЮЛ с общественополезна дейност).
Заличаването става по искане на държавния контролен орган (министъра на правосъдието и
прокурора). Решението за заличаване може да се обжалва пред съответния административен
съд или ВАС (ако е на министъра). Чл. 49 – повторно вписване (неразбираемо за Братоев). И за
мен. Рецепираме си оттук-оттам разни текстове.

Миналия път не разгледахме ПП, религиозни общности и т.н. Миналия семестър

говорихме, че освен посочените в ЗЮЛНЦ видове, в други закони също са предвиждани и в
тези закони се предвижда правния режим на други, в които също има нестопанска цел. И по-
важните от тези ЮЛНЦ са ПП, религиозни общности и институции, синдикални и
работодателски организации, читалища и др. с уредба в други закони (например БАН,
Български олимпийски комитет, спортните организации, които не са с характер на национални
клубове (ТД)).

ПП са всъщност един от важните субекти на обществения живот трябва да се

разглеждат като ЮЛ на ГП. Те са вид ЮЛНЦ. Като вид такива лица те са от типа на
корпоративните ЮЛ, защото са във формата на сдружения. Тяхната цел е формулирана в ЗПП,
като една особена цел – да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на
гражданите или по-друг начин (чл. 2, ал.2 ЗПП). Само ПП могат да участват в избори, освен
разбира се самостоятелните кандидати. Още нещо важно. Дейността на ПП като ЮЛ е
изключително публична. Включително като почнем от нейното учредяване. Нормативната
уредба е в ЗПП. Действащият ЗПП е от 2005г (ДВ бр.28). Това е 3тият (1вият е от 1990г.). В
първият закон още се казва, че политическа дейност могат да упражняват и други лица, което
според сегашния закон е невъзможно. Законът детайлно регламентира учредяването,
членството, дейността, прекратяването на ПП. Съгласно §2 към ЗПП субсидиарно се прилага
ЗЮЛНЦ. Учредяването на ПП преминава през няколко етапа и е една публична процедура.
Първият етап е етапът, в който инициативен комитет (поне 50 ФЛ с избирателни права) приема
една декларация (в която са основните цели на ПП). Формира се подписка за набиране на
членове (всеки с избирателни права). От датата на приемане на декларацията в срок от 3 месеца
трябва да се свика учредително събрание, на което трябва да присъстват минимум 500 ФЛ.
Това Учредително събрание се приема Устав на партията и се избират ръководните и
контролните органи на ПП, както са предвидени в устава. То има минимален кворум от 500
души. Третата фаза е вписването на ПП в регистъра на ПП. За тях е създаден един единствен
регистър в Софийски градски съд. Молбата се подава от органа, който представлява партията и
тя следва да се подаде в срок от 3 месеца от датата на провеждането на Учредителното
събрание. Характерно при вписването е, че този случай, за разлика от другите ЮЛНЦ,
заседанието на Софийски градски съд е открито с призоваване на прокурор. Съдът се произнася
с решение по направеното искане. Трябва да се представят съответните документи – списък на
учредители, декларация, устав, образци на подписи, списък на членовете. Съдът се произнася в
14-дневен срок, което решение се обжалва или протестира. Нямаме въззивна инстанция.
Вписването става във 7-дневен срок от решението, ако не е обжалвано (иначе се разглежда от
ВКС). Законът предвижда освен това едно обнародване в ДВ в 7-дневен срок. То не е част от
фактическият състав на учредяването на ПП. Системата на учредяване, както при останалите
ЮЛНЦ, е контролно-нормативната система. Съдът няма възможност за преценка по
целесъобразност. Другите особености на ПП като ЮЛНЦ са свързани с имуществото на ПП.
Има едно ограничение от ЗПП при формирането на имуществото и по отношение на
източниците и по отношение на размера на имуществото. То се формира от 2 основни вида
източници. Собствени приходи и държавна субсидия. Собствените приходи на ПП са техните
приходи от членски внос, дарения, като тук има едно специално изискване – не може да е
анонимно (самоличността на дарителят да е запазена в тайна по отношение на 3ти лица).
Законът поставя и една горна граница – дарението от едно лице за една календарна година не
може да надхвърля 10 000 лева. Друго – завещания и завети. Могат да се формират от
собствени недвижими имоти, лихви от банки, собствена издателска дейност, авторски права –
продажба на книги и т.н. Имуществото е ограничено като начин на формиране. ПП могат да
получават дарения само от ФЛ (и то не и еднолични търговци). ПП може да ползва заеми, но те
не могат да надхвърлят 2/3 от приходите ѝ през предходните години. Тя може да ползва
недвижими имоти само на ФЛ. Не може да извършва стопанска дейност и да участва в ТД (или
получава дивиденти). Държавната субсидия за голяма част от ПП се явява основен източник на
приходи. Тя се дава ежегодно на четири части на тези партии, които имат избрани народни
представители, както и тези, получили 1/100 от действителните гласове на последните
парламентарни избори. Имуществото подлежи на контрол – придобиване и разпореждане. ПП
трябва да водят своя публичен регистър с даренията и завещанията, притежавани недвижими
имоти, всички сделки, финансови отчети, както и отчет за разходи по избори. Самото
разходване може да става само за определени цели, основно за участието в избори и за
вътрешната организация на ПП. Става дума за организация на партийни структури, разходи за
партийни мероприятия и т.н. Аз няма да ви занимавам с финансовия контрол, защото е извън
основното, но трябва да споменем, че има специални правила за прекратяване на ПП, които са
няколко основания. Те са изброени в чл. 38 – решение за вливане, разделяне на 2,
саморазпускане, решение на КС – противоконституционна, решение за разпускане на Софийски
градски съд (ако ПП нарушава закона или К), ако повече от 5 години от последната съдебна
регистрация не участва в избори и не е провеждала заседание на върховния орган 2
последователни пъти. Това става по искане на прокурора (съдът не се самосезира). Тези
решения подлежат на обжалване пред ВКС и се вписват в регистъра на ПП към Софийски
градски съд. Когато е прекратена с решение на ВКС или Софийски градски съд – нарушаване
на закона, К и т.н., тогава имуществото ѝ преминава в полза на държавата. В останалите случаи
се процедира по устройствения акт или решението, което вземе върховният орган на самата
ПП.

Друго ЮЛ – религиозни институции, които са уредени в Закона за вероизповеданието

(2002г.). Това, което нас ни вълнува е правното положение на религиозните общности. ЮЛ са
религиозните институции, те са отделени от държавата. Религиозната общност може и да не се
впише в Софийски градски съд като религиозна институция. Учредяването и вписването става
също само в СГС, като статуса на ЮЛ религиозната общност придобива след вписването.
Самата процедура става по ГПК. Има различни изисквания. СГС преди да се произнесе по
направеното искане, може да поиска експертно становище от Експертна агенция
вероизповедания към МС. Освен това, религиозните институции могат да имат и местни
поделения, които ако се вписват имат качество на ЮЛ. Тук също има изисквания към
имуществата, но те не са толкова строги както при ПП. Като че ли религиозните институции
могат да придобиват имущество по всички способи – участват в ТД, притежават ценни книжа,
да имат собственост, която да им носи доходи, Д може да им предоставя имущество (свързано с
ритуали и т.н. – например църква). Те могат да създават свои ТД, могат да създават и ЮЛНЦ
(фондации, сдружения), но тези ЮЛНЦ не са религиозно институции и не могат да практикуват
вероизповедание.

Други важни ЮЛНЦ – синдикални организации (в миналото – профсъюзи) и

организации на работодателите. Уредени са в КТ, където в чл. 33 е дадено правото на
синдикалните организации и организациите на работодателите, че те могат да си приемат
устави, правила за работа и т.н. (всичко характерно за едно ЮЛ). Законът изрично посочва, че
тези организации са ЮЛ и за тях намира приложение и ЗЮЛНЦ. Те се създават точно като
сдруженията с нестопанска цел (вписване в окръжен съд – до 1992г. не са се вписвали никъде).

Народните читалища. Напоследък все по-малко значение имат, но при тях има
специален закон – Закон за народните читалища. Той изрично ги признава за ЮЛНЦ – те са
корпоративни ЮЛ. Учредителите могат да бъдат само ФЛ и трябва да са минимум 50 души за
села и 150 за градове. Учредяването става на учредително събрание, вписва се в регистъра на
ЮЛНЦ в окръжния съд на окръга на седалището на читалището. Има много читалища с
еднакви имена – законът предвижда и да се добавя годината на учредяването на читалището.
Индивидуалните членове са само ФЛ, а колективни – ЮЛ, ТД, кооперации, културно-
просфетни дружества. Върховният орган е Общото събрание, което решава основните въпроси.
Изпълнителният орган е Настоятелството, а органът, който представлява читалището е
неговият председател. Към министерство на културата се води един регистър на читалищата, но
вписването в него не е свързано с възникването на самото читалище.

43. Обекти на граждански правоотношения

Исторически, включително и в бг правна теория – има различни виждания,

включително и негативни – липса на подобно понятие. Ползва се и предмет на гражданско
правоотношение. Някои правят разлика между двете (под влияние на френската правна
литература). Дори се говори и за предмет на правата (не е легален термин). Акад. Василев,
проф. Таджер, проф. Павлова говорят за обект на гражданското правоотношение. Това, което
трябва да разбираме – това е благото (материално или нематериално), с което са свързани
правата и задълженията (съдържанието на гражданското правоотношение. Има два възгледа –
монистичен (поведението на субекта по правоотношението) – той не се споделя (освен от проф.
Кожухаров, който се занимава с облигационно право). Това е така, защото някой може много да
си глади, но ние не получаваме изгладената вещ (нашият интерес не е удовлетворен). Може би
обратното е при обучението (учителят не може да гарантира обучен ученик). Същото е и при
доктора. Той дължи лечение, но не може да гарантира излекуването. Тези задължения в ОП се
наричат задължения за средство (резултатът може и да не бъде постигнат).
 Съвременната правна теория не може да обясни разликата между обектите. Обектите
имат различен правен режим – вещи, нематериални блага, вземания, съвкупности и т.н.
Основните групи за това плуралистично разбиране е, че обектите са различни видове.
Стъпвайки на плуралистичния възглед, ние може да групираме обектите в няколко основни
вида – вещи, нематериални блага, вземанията (субективните права по-скоро), съвкупностите от
права и задължения (например наследството или пък търговското предприятие, макар че то
освен права и задължения по чл. 15 ТЗ съдържа и фактически отношения) и разбира се,
жените :Д. Човешкото същество не може да бъде обект на граждански правоотношения – само
субект. Има правен режим, който приравнява органите на хората като вещи, но не могат да са
обект на възмездни сделки. Тези съвкупности от права и задължения могат да са обект само ако
законът допуска това (изрична норма), иначе ще са обект само право по право. С различните
обекти на граждански правоотношения се занимават различните клонове на ГП. С вещи – ВП, с
вземания – ОП, нематериални блага – Авторско, съвкупности – НаслП. Вещите са отделени,
самостоятелни, материални тела. Те заемат част от пространството – извън съзнанието на
човека, могат да се видят, да се пипнат, да се усетят или помиришат (даже да се вкусят). Могат
да се усетят и с помощта на шесто чувство. Има вещи, които нямат признака телесност, но чл.
110 ЗС казва, че всички други вещи, включително енергията са движими вещи. Това е
направено, за да може енергията да е предмет на сделките. Вторият признак на вещите е, че те
са обособени от другите вещи. Течностите и газовете са обособени само ако са затворени в
някакъв съд. Затова кислородът във въздуха не е вещ. Земната повърхност е едно цяло и там
отделеността става чрез изкуствено създадени граници – обособяват се имоти (както е с
кадастъра в България – обособява имоти). Това са мислено прокарани линии. Те могат да имат
материален израз – оградки, ливадки. Луната не е вещ, тъй като няма правен режим за нея.
Продават се парцели на луната, но те нямат правна сила (само за кеф е). Не са вещи и
съвкупностите от вещи, ако законът не го е уредил изрично. Ако продаваме едно стадо овце,
продаваме овца по овца. Отделната вещ е отделната овца. Тя е най-често тъпа.

Много е важно да се направи разграничение между видовете вещи. Най-важно е

делението на движими и недвижими вещи. Чл. 110 урежда изрично недвижимите вещи
(изброява ги + други, естествено). Те са трайно прикрепени към земята. То може да стане в
резултат на човека (засаждане на дърво, но то може и да се самозасади). Останалите вещи са
движими – както и енергията. При движимите вещи няма форма, но законът може да изисква
специална по-тежка форма. Примерно употребявани леки автомобили, кораби – нотариална
заверка на подписи. Имотният регистър се води към Районен съд. Държавната общинска
собственост не се вписва, а се актува (към общината или областта). Давността е другата
разлика. За недвижимите – недобросъвестен владелец – 10г., добросъвестния – 5г. За
движимите (чл. 80) – 5г. Чл. 78 ЗС - придобиването на движима вещ макар и от несобственик,
приобретателят придобива собствеността (трябва ни възмездност, добросъвестност, липса на
форма). Движимите вещи се залагат.

Вещите се делят и на прости и сложни. Простите се състоят от един материален обект,

докато сложните се състоят от няколко прости вещи – телевизор, телефон. Сложните могат да
се разглобят на простите си вещи. Съгласно чл. 94 и сл. ЗС лицето, което е направило нова вещ
от чужди материали, става собственик на вещта, ако не е знаело, че материала е на друг и
стойността на изработеното е по-висока от материала. При няколко лица, собственик е този
собственик на най-голямата част от вещта.
 Друго деление на вещи – в граждански оборот и извън граждански оборот. Повечето са
в оборота. Тези, които не са, са определени със закон. Значението на това деление е, че
прехвърлянето на право на собственост може да става само при вещи в граждански оборот.

Делими и неделими. Делимите не губят съществената си стойност, когато се разделят –

хляб, жито. Неделимите губят значително стойността си. Една крава ако я разделим, вече няма
да има същата стойност. Не може да се разделя жилище, ако не могат да се обособят
самостоятелни санитарни възли. Съгласно чл. 38, ал. 3 ЗС общите части не могат да се делят.

Заместими и незаместими. Това зависи от нейните естествени свойства. Един килограм

брашно е заместим с друг килограм брашно от същия вид и качество. Една картина не е
заместима с друга.

Родово и индивидуално определени вещи. Това деление е важно с оглед на чл. 24 ЗЗД -
постигането на съгласие за договор за индивидуално определени вещи е достатъчно, докато
при родовите – трябва предаване. Рискът от случайното погиване на вещта е за нейния
собственик.

Потребими и непотребими. Потребимите се ползват веднъж и си губят потребителската

стойност след като бъдат използвани (например една бутилка ракия, не говоря за бутилката, а
за съдържанието, може да се изпие веднъж). Непотребимите могат да се отдават под наем и
заем за послужване, а потребимите вещи могат да са обект на заем за потребление.

Главна вещ и акцесорни. Доходите и плодовете заемат особено място в гражданското

правоотношение. Доходът е всичко, което може да се получи от една вещ. Чл. 93 ЗС използва
термина добив. Добивът от вещта принадлежи на собственика. Тук могат да се направят 2
разграничения. Първото е между плодове и прираст. Плодът е това, което произлиза от вещта и
може да се отдели от нея (ябълки, яйца, мляко, телета, пясък от пясъчна кариера). При прираста
не можем да отделим нещо от вещта, но тя нараства стойността си (угояване на едно прасе).
Приращения са засаждане на дървета, построяване на кладенец, засаждане на трева. Особено
място заемат гражданските плодове. За разлика от естествените, те са резултат от едно
правоотношение. Те самите не са вещи, а вземания. Трябва да ги различаваме от естествените
плодове. Гражданските плодове са резултат най-често от договор. Например за наем –
получаваме приход от вещ. Лихвата също, рентата, арендните вноски, дивидента (от капитал).

44. Ценни книги, пари и нематериални блага

Други обекти на гражданското правоотношение са нематериалните блага. Те заемат

важно място в съвременния свят. Тяхното значение непрекъснато се увеличава. Те най-общо са
резултати от човешка творческа дейност – интелектуален труд. Тези резултати трябва да бъдат
обективирани в някакви творчески произведения, или някакви отличителни знаци, които могат
да се ползват и върху които правният ред създава на техния създател или на други лица,
определени права. Когато някой напише роман, той получава авторските права за него. Но за да
ги получи, той трябва да обективира, че наистина го е написал. Когато някой измисли песен,
ако тя му е само в главата, няма. В момента, в който я изпее, има права. Същото е и при едно
нарисуване на картина. Защо всъщност се появява нуждата от защита на авторски права.
Някога не е имало такива. Омир не е имал авторски права. Те се използват, когато
произведението може да се възпроизвежда лесно (когато Гутенберг е измислил печатната
машина). Същото е и с музикалните произведения. Изобретенията и полезните модели също се
ползват с такива права. ГП се занимава общо взето със защитата на името на ФЛ и на ЮЛНЦ. А
ТД се занимава със защитата на фирмата на ТД. Обектите на авторско право са изброени в чл. 3
от Закона за авторските и сродните им права. Правата за изобретенията се дават с патент по
Закона за патентите (и нещо друго). Кон, слон и балон. Кон и слон са две животни. Балон е
едно нещо друго. Има и марки – БТВ, Мерцедес, БМВ. Те служат за отличаване на стоките и
услугите от чуждите. Наименование за произход – служи за отличаване на стоки, които
произхождат от този район, тази страна (Маде в чайник). Бански старец. Македонската
наденица не е. Тези права също са запазени. В България са запазени тютюни, млека, минерални
води. Правата върху нематериалните блага могат да се ползват само от собственика им.
Защитата е не само от ГП, има и наказателна.

Ценните книги. Те са писмен документ, в който са материализирани права, които се

упражняват с предявяването на документа. В Закона за публичното предлагане на ценни книжа
има текстове, които по друг начин определят ценните книги – прехвърлими права (под влияние
на англо-саксонското право). Някои даже правят разлика между ценни книги и ценни книжа.
Сега се появиха и така наречените безналични ценни книжа. Те са като парите по сметка. Те са
например в централния депозитар. Може би е малко грубовата тази съпоставка. Сега ще
разглеждаме само наличните. По ТП ще учите и безналичните. Най-важното е връзката между
документа и правото. Тази връзка е толкова силна, че самото право се упражнява чрез ценната
книга. Например като вземем един запис на заповед – ценна книга, при която едно лице се
задължава да плати определена сума на определено лице на определено място. То гласи така:
Аз Иван Стоянов с настоящия запис на заповед се задължавам да платя на Петкан Христов
сумата от 1000лв. на няква дата в град София. Този запис материализира правото на Петкан.
Той може освен да иска парите, може и да джироса на трето лице, което може на датата да
отиде при Иван, да му извади документа и да му каже: Иване, ти такова там на Петкан, ама
сега съм аз и дай на мен такоа и такива ми ти работи. Капитанът на кораба издава
конусамент. Ценните книги са уредени в различни закони – в ТЗ са уредени запис на заповед,
менителницата, чека, акциите, товарителен запис. Конусаментът е уреден в друг закон. Всяка
ценна книга се разглежда сама за себе си като правно явление. Можем все пак да изведем общи
правила. Първо, те са сделки (зелки). Зелка или не? Нямаме зелка. Най-често са едностранни –
волеизявление на длъжника да плати определена сума пари. Могат да са повече от една сделка
– при менителницата. Когато имаме запис на заповед с поръчителство също (авалд или нещо
такова). Ценните книги се доближават до движимите вещи. Те се джиросват, но могат и да се
цедират. Видовете ценни книги са търговски и инвестиционни. Търговските не са
задължително предмет на Търговското право. Те служат за права на вземания, плащания,
гарантиране на изпълнението. Такива са запис на заповед, конусамента, чека и т.н.
Инвестиционните ценни книги служат за инвестиция на пари или друго с очакване за
получаване на печалба. Издават се едни ценни книги, които са облигации или акции.
Облигациите могат да бъдат държавни, общински. За определен период от време за ползването
на този капитал получаваме дивидент. Има и още една категория ценни книги – печелившите
билети от лотарията, фишовете от тото или квото е там. Те материализират правото да си
вземем печалбата. Те стават ценни книги само когато имаме печалба. Иначе те са ценни книги
за участие в една игра. Билетът за градския транспорт не е ценна книга, макар че може да
материализира правото ти да се возиш. Съставянето на ценна книга е предпоставка да възникне
материализираното право или предпоставка за упражняването. Първата е конститутивните
ценни книги – без ценна книги няма такова право и като няма запис на заповед по изискванията
на ТЗ или чек или менителница, ние нямаме правото на вземания. Инвестиционните-
разпоредителни ценни книги отразяват само едно съществуващо вече право. Акциите не правят
едно лице акционер. Неговото акционерно правоотношение е възникнало преди това.

Начинът на прехвърляне на ценните книжа – три категории книги. Поименни,

заповедни и преносителски. Някои от тях могат да бъдат и от трите вида. Например
комусаментът. Поименните посочват името на титуляря на правото. Правата се прехвърлят с
цесия. Което е договор. Това уведомяване на лицата е неудобство, защото лицето трябва да
бъде намерено. При заповедните титулярят може да ги прехвърля с джиро – няма го това
неудобство да се съобщава на длъжника. Длъжникът трябва да установи последователния ред
на джирата, за да плати. Когато мястото отзад на ценната книга свърши от много джиросване,
се слага допълнително листче, наречено алонж (или нещо такова). Преносителските ценни
книги не оповестяват собственика, той е държателят. Те са най-близко до движимите вещи. По
принцип парите не са ценни книги в съвременния свят, защото не материализират някакви
права. Срещу тях не можеш да изискваш нищо от издателя ѝ. Изключение са българските пари,
които са ценни книги. Те материализират едно право – да бъдат обменени в друга валута.
Самите пари като обект на гражданските правоотношения също са много важни, но като
говорим за ценни книги и за пари, трябва да обърнем внимание на банкнотите, защото
навремето са били ценни книги. Преди можело да отидеш в банката с банкнотата и да получиш
равностойността ѝ в злато.

Широкото значение на парите – могат да са обект по различен начин. Ако под пари
разбираме стари монети, излезли от обращение – това са едни движими вещи. Разглеждайки
парите като платежно средство, трябва да ги разгледаме веднъж каквито те са били – металните
пари (високата им вътрешна стойност – златни, сребърни пари навремето). Такива пари в
момента не се използват от съвременните държави. Нашите пари имат ниска вътрешна
стойност. Те са едно средство за плащане – за покриване на едно парично задължение.
Банкнотите се появяват заради редицата неудобства от металните пари – тежки са, могат лесно
да се подправят, изхабяват се в употребата си и вътрешната им стойност се намалява. Има
спорове къде се появяват банкнотите – Италия, Китай, Англия (лихварите взимали метални
пари срещу разписка). Впоследствие разписките нямали титуляр – като ценни книги. Закон за
валутния съвет – можем да обменяме парите си в евро (преди в марки). Тоест нашите пари
сигурно са ценни книги. Притежанието на пари в банката означава, че имаме едно вземане на
пари от банката. Обектът е това вземане. Делегация – нареждаме на банката да плати
съдържанието на еди-кого си. Електронните пари пък се издават от дружества за издаване на
електронни пари и от централните банки на страните-членки на ЕС. Електронните пари се
установяват или чрез устройство или без. Няма банкова сметка и не се използват банкови
автомати и пост-терминали. С тях се плаща стойност без делегация. Те отново са вземане, но то
е насочено към издателя на електронните пари. Длъжен е и да изкупи електронните ни пари в
нормални. Чл. 25 ЗБНБ. Електронните пари не бива да се смесват и с правото, което имаме,
инкорпорирано в инструмент, когато от един търговец можем да купуваме разни неща. Ще
разгледаме всичко по-подробно в ОП.

45. Имущество
 Под имущество разбираме различни неща. Житейски това е собствеността – нещата,
които притежаваме. В правото, специално в ГП, под имущество се разбира съвкупността от
оценимите права на един субект. В някои случаи законът разбира само правата. Чл. 133 ЗЗД –
цялото имущество на длъжника служи за удовлетворяване на неговите кредитори. Чл. 96 ТЗ.
Чл. 58 ТЗ – АД отговаря към своите кредитори с имуществото си. Чл. 225, ал. 2 ЗЗД –
дарението на движими имущества става в предвидената форма, нотариална заверка на подписи
и т.н. Чл. 226 ЗЗД – дарението, доколкото се отнася до бъдещи имущества, е нищожно. Под
имущества все се има предвид права. Третото значение на имуществото е като съвкупност от
права и задължения. Това се използва в Наследственото право. ТЗ говори също така за пасиви и
активи – чл. 247А ТЗ. Редица текстове, свързани с материята на преобразуване в ТЗ, също
разбират имуществото като съвкупност от права и задължения. В това значение се поставя и
въпроса какво се разбира под имуществени права и задължения. Простият отговор е, че това са
правата и задълженията, които са парично оценими – имат стойност. Парично оценими са и
обезщетенията, авторските права. Те са парично оценими – могат да служат за общо
обезщетение на кредиторите по чл. 133 ЗЗД – могат да се предадат по реда на принудителното
изпълнение и кредиторът да е удовлетворен от парите, получени при продажбата. От друга
страна това дава още една характеристика на имуществените права – трябва да са прехвърлими.
Ако не могат да се продадат, няма как да служат за обезщетение. Няма как кредиторът да бъде
удовлетворен от това имущество. Тук има изключение – непрехвърлимо е правото на ползване.
Непрехвърлими са и някои от облигационните права, авторското право. Тук става дума за
права, а не за вещи и блага – които са други обекти на ГПО. Правото на вземане може да
произтича от наследяване. Само имуществените задължения влизат в имуществото, останалите
права и задължения са извън имуществото – например личните права – чест, достойнство,
живот и т.н., семейните права също. Обикновено в теорията тези права и задължения, добавени
към имуществените права и задължения, определят така наречената правна сфера на един
правен субект. Имуществото е по-тясно понятие от правната сфера, понеже съдържа само тези
права и задължения, които са парично оценими. Всички субекти имат имущество и всяко
имущество има субект. В имуществото влизат и правните очаквания – права, които ще
възникнат след сбъдването на определени условия и изтичането на определен срок. Според
разбиранията на ГП теория, в имуществото влиза и владението (то не е субективно право, а
фактическо състояние). Имуществото е една много променлива величина, защото през целия
период на своето съществуване субектът придобива права и получава задължения. Ако
активите надвишават пасивите на имуществото, това е добре за субекта. Ако е обратното –
субектът ще е в състояние на несъстоятелност (не търговска). Обособяване на имуществото –
може част от имуществото да е подчинено на определен правен режим. Примерно търговското
предприятие на едноличния търговец. Може наследникът да приеме имуществото под опис. По
чл. 60 и сл. ЗН – обособяване на частното имущество на субекта – наследството, което е
получил. Може да се каже, че обособено имущество е и несеквестируемото имущество.
Принципно всяко такова обособяване може да се направи по силата на закона. Като заключение
от това, което бихме могли да кажем за имуществото със значение за ГП – имуществото е
обезпечение на кредиторите, определя състоятелността на ГП субекти, универсалното
правоприемство (наследство), сделки с имущество (продажба на наследство, съгласно чл. 212
ЗЗД).

Несеквестируемост при принудително изпълнение. Чл. 133 ЗЗД. Кредиторът може да

насочи вземането си върху правата на длъжника – абсолютни права, вземания.
Секвестируемостта е възможността кредиторът да се удовлетвори от права на своя длъжник по
реда на принудителното изпълнение. Забраната да се извърши принудително изпълнение върху
някои права ние наричаме несеквестируемост. Тези забрани са въведени от много случаи
поради социални съображения. Това са непрехвърлимите права (право на стипендия, издръжка,
право да се иска отмяна на дарение чл. 229 ЗЗД). Те не могат да се отчуждават, следователно не
могат да се осребрят. Правата, които подлежат на преценката на носителя си за това дали са
прехвърлими, също не са обект на секвестируемост. Публичните вземания на държавата и
общините също са несеквестируеми.

Втората категория са права, които са несеквестируеми изрично по закон (те са

прехвърлими). Това са права върху вещи, които съгласно чл. 444 ГПК са за обикновена
употреба на длъжника - ФЛ. Там има и списък, който е много остарял. Съгласно чл. 442 ГПК
несеквестируема е храната на длъжника и семейството му за 1 месец, материали за отопление,
работни добитъци. Единственото жилище на длъжника също е несеквестируемо – само ако не
надхвърля по една наредба за жилищна площ. Определени са жилищните нужди в зависимост
от членовете семейство. 25кв. м. – 1, 40 – 2, 55 – 3 и т.н. без баните тоалетните, спалните,
кухните, боксовете, ниша за спане и т.н.

Освен това има и несеквестируемост на вземания – чл. 446 ГПК – трудови

възнаграждения и има едни правила в зависимост какви точно са доходите. Несеквестируеми са
и застраховки, обезщетения, имуществена застраховка, държавни учреждения за парични
вземани срещу средства за бюджетно финансиране на общините и други бюджетно
субсидирани учреждения, средства, получени по международни програми, по линии на ЕС,
дяловите вноски на членове на кооперации, имущества на читалища и приходите от тях. При
тези всички случаи на несеквестируемост, тя е преодолима. Единият начин е, ако лицето се
откаже от нея - ако е направил залог или ипотека на такива вещи. По силата на закона това са
случаите по които може да се насочи принудително изпълнение за определени вземания –
несеквестируемостта на трудовите възнаграждения и стипендии – ако е по задължение за
издръжка. Отказ от несеквестируемост по чл. 444, 446 ГПК е недействителен.

46. Юридическите факти

Учихме ги по ОТП. Функционален, доктринерен термин, който рядко се позлва в

законодателството. В ГПК се ползва терминът „факт с правно значение”.

Видове. Прости и сложни. Отрицателните факти трябва да се оборят от ответника.

Трябва да докаже, че е изпълнил договора. Действието винаги е гражданскоправно.

48. Добиване и изгубване на права. Правоприемство. Видове правоприемство

Във времето правните субекти се менят, но благата остават, тоест правата на тия блага
по някакъв начин трябва да преминат върху други субекти. Някои правни субекти естествено
изчезват, както хората умират, други не. Когато унищожаваме една вещ, изчезва обект. Какво
става с тези блага, когато титулярите на правата, по отношение на които са тези блага се сменят
или вече не съществуват. Това е въпросът за придобиването и загубването на правата и
формално бихме казали, че ако трябва да разгледаме този въпрос, правата са установяване на
връзка между конкретен субект и конкретно благо. Загубването на правата – прекратяване на
правната връзка между конкретния правен субект и конкретното благо. В някои случаи трябва
да говорим за изменение на благата. Когато настъпи паричното задължение (падежа) се появява
правото на кредитора да вземе това задължение. Когато става въпрос за проявление на един
ЮФ го разглеждаме на правопораждащ, правопроменящ и правопрекратяващ
(правопогасяващ). Правопораждащ например е учредяването на право на строеж, написване на
едно стихотворение, учредяване на гражданско дружество (чл. 357 ЗЗД). Преобразуващо право
(потестативно право – разваляне на договор). Веднъж погасено, едно правоотношение не може
да бъде възкресено. Лихва за забава е друг пример за правопроменящ. Едно право не може да се
придобие директно от закона – винаги е необходим ЮФ (чийто белези да се намират в
хипотезата на правната норма). Старият ЗЗД казва, че задължения могат да възникнат от
договори, полудоговори, деликти, полуделикти и от закона, но никой не смята, че възникват
директно от закона.

Основното деление на придобивните способи е на първично (оригинерно) и вторично

(деривативно). Тази класификация има изключително важно значение. Дали титулярят на
правото извежда право от патримониума на друг титуляр на правото (вторично). Има случаи, в
които аз например изработвам една вещ (примерно правя си гърне), аз нямам праводател
(първично). Първичното придобиване е това, в което правото на включва елемент от правото на
друго лице. Правата се придобиват без оглед на това дали са принадлежали другиму и без оглед
на това, този на когото са били. Наследяването е първично правоприемство (универсално).
Пример за първично чл. 79 ЗС – придобивна давност. Правото на собственост по давност се
придобива с непрекъснато владение 10 години за недвижима и 5 години за движима вещ.
Собственикът черпи правата си не от правата, които е имал собственикът на вещта, а въз основа
на факта + правната норма в чл. 79 ЗС. Когато собственикът предяви ревандикационен иск, ние
възразяваме с придобивната давност. Другият начин е сами да поискаме от нотариус с
доказателства да станем собственици. Можем да придобиваме движима вещ по чл. 485 ГПК от
публичен търг като я закупим (пак е първично придобиване, защото няма значение, дали вещта
принадлежи на длъжника или някой друг). Предишният собственик пък може да иска цената
(отново първично), но това ще го учите в Граждански процес. При първичното придобиване
правата се черпят по силата на закона (ex lege), но има и факт и не се вземат предвид правата на
друго лице. Правото се придобива чисто от всякакви тежести и ограничения. Дори и върху него
да е имало някакви тежести и ограничения. При вторичното придобиване е задължително
наличието на субективното право в патримониума на праводателя. Той трябва да е титуляр на
правото, което придобиваме. Цесията е една правомерна сделка, уредена от ЗЗД. В този случай
имаме придобиване на същото или по-тясно по обем право. Когато придобиваме същото
(транслативно правоприемство) – купувам автомобила, цесията – получавам същото вземане.
По-тясното е конститутивно (ограничено) правоприемство. Имам един имот, който решавам да
подаря, но не съм сигурен дали няма да ме изгонят, затова си учредявам право на ползване (в
ограничен обем). Ползването е само част от правото на собственост. Така е и с правото на
строеж (суперфиция?). Затова имаме два вида вторично правоприемство – транслативно и
конститутивно.

Има две правила при правоприемството. Първото е, че никой не може да прехвърли

повече права от тези, които има (още от Римското право (Улпиян)). Това право намира
приложение както при универсалното, така и при частното правоприемство. Действа при
всички видове права, но най-често при правото на собственост. Второто правило е, че с
отпадането на правата на праводателя, отпадат и правата на правоприемника. Това става,
когато имаме договор с прекратително условие, разваляне на договор (обратно действие – чл.
88 ЗЗД, освен за договори с периодично изпълнение), унищожаване на сделка, отмяна на
дарение. С отпадането на правата на нашия праводател би следвало да отпаднат и правата на
този, който ги е придобил. Но това може да е изключително рисково за гражданския оборот.
Продавача е продал на купувач, купувача е продал на купувач 1. Затова са въведени излючения
(чл. 88 ЗЗД – вписване). Не може да се впише договор за недвижим имот с прекратително
условие.

Освен това имаме и общо и частно правоприемство. Тука разграничителният критерий е

в зависимост от това дали цялото имущество или отделни права се правоприемат. Общото се
нарича още универсално правоприемство. Това е при наследяване. Когато наследодателят
почине, имуществото му преминава върху неговите наследници и преминава заедно с всички
активи и пасиви. Всички права и задължения освен личните. Друг случай е при търговското
предприятие (чл. 15, ал. 1 ТЗ). Също и при преобразуване на ТД и ЮЛНЦ (сливане, вливане,
разделяне). Трябва да имаме предвид някои неща. При наследяването с преминаването на
правата и задълженията могат да се злепоставят интересите на кредиторите на наследодателя и
кредиторите на наследника, защото в този случай едно имущество се прибавя към друго
имущество, но не само с права, но и със задължения. Когато минат задълженията, ако пасивите
са повече от активите, ще се получи така, че кредиторите на наследника ще са ощетени. Какво
могат да направят кредиторите на наследника? В чл. 67 ЗН – кредиторите могат да поискат
отделяне на имуществото на наследника от това на наследодателя (при това основание) в 3-
месечен срок от приемането на наследството. Това искане се прави пред районен съдия и
решението се вписва в Служба по вписванията (недвижими имоти) и в една особена книга в
Районния съд (движими вещи). Други случаи – чл. 15, ал. 3 ТЗ, при преобразуването пък
дружеството води отделно счетоводство за преобразуваните имущества за 6 месеца. При
частното правоприемство имаме преминаване на отделно право. То става с договор
(транслативни сделки) или едностранна сделка (завет). При изработката също могат да
преминат права, ако се влагат материали на изработвача.

При промяна на задължено лице нещата са по-различни. Не е без значение кой дължи
(както е без значение кой търси (при цесията цедентът не пита длъжника дали е съгласен с
цесията)). При промяна на лицето от страната на длъжника трябва да има съгласие на
кредитора. Непрехвърлими може да са правата по същество (лични и семейни права), по закон
(издръжка) и по договорно основание. Заместването на длъжник може да стане както по
инициатива на длъжника, така и по инициатива на кредитора. Чл. 102 ЗЗД въвежда още едно
правило – обезпеченията по задължението при смяна на длъжника си остават, но длъжникът
остава като трето задължено лице. За поемането и заместването в дълг ще се занимавате повече
по ОП.

49. Правни сделки. Видове. Сключване. Форма. Условия. Срок. Тежест.

Недействителност.

Тази материя се учи в ГП (обща част). В останалите дисциплини само ще надграждаме.

Правна сделка, произход и сравнителноправна уредба. Сделката е едно сравнително ново
явление в правната история. Римското право не познава правната сделка, но стига до някакви
общи понятия за договора. От края на 18ти век се развиват редица дискусии в правната теория.
По това време ГП е било ОТП. Освен ГП е имало само икономическо. Появява се едно
понятието сделка (или правна сделка), което се използва от Густав Хуба в учебника му по
право (началото на 19ти век). Основната заслуга на отделяне на сделката като основно правно
явление е на пандектистите. Основната част в сделките е волеизявлението и се концентрират на
това какво представлява волеизявлението и това, че стои в основата на сделките. Правната
сделка за пръв път като уредба се появява в Саксонския кодекс в средата на 1865г. Но
истинската уредба е през 1896г. в Немския ГК. Кодексите, които са преди развитието на
теорията на сделките, преди признаването на сделките, те нямат отделна уредба на сделките.
Няма обособяване на общите правила за всички видове гражданскоправни действия. Новият
кодекс на руската федерация също следва модела на сделката. Има три начина на уреждане на
този проблем – пандектната система урежда сделката с общи понятия. Другия е на френската
система – италианския кодекс законодателство. Те отричат сделката. Третият начин – новият
Италиански граждански кодекс (1942г.) – обща уредба на договорите и препращащо правило за
едностранните волеизявления. Някои наричат тази система компромисна. Счита се, че този
италиански граждански кодекс е фашистки кодекс, но ние следваме моделите в много случаи от
него. При нас това правило е чл. 44 ЗЗД, който казва, че правилата относно договорите се
прилагат и за едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да
пораждат, прекратяват или променят права и задължения. Едностранните сделки са само тези,
на които законът е дал нормативна уредба. Никъде по света няма обща уредба само на
едностранните сделки. У нас тя е в няколко различни закона – ЗЗД, ТЗ, НС… В самата Франция
след ВСВ също има идеи да се прави нов ГК. Те са обсъждани и са предвиждали включването
на общи правила за сделката в този граждански кодекс. Гръцкият кодекс е много близък до
немския.

Правната сделка при нас влиза под влиянието на руския език („сделам - правя”). Като
понятие сделката е волеизявление, насочено към пораждане, изменение или прекратяване на
граждански права и задължения, които правната норма свързва с тези волеизявления. Проф.
Павлова добавя, че правото определя съдържанието на последиците от сделките. Сделките не
са институт само на гражданското право (а и на частното – търговските сделки). В основата на
сделката стои волеизявлението. То се състои от воля и изявление. Формирането на воля е
психически процес, на който влияят емоции, чувства и т.н., които помагат за формирането на
волята, но правото не се занимава с тях. Волята е насочена към някакво действие, тя се поражда
в резултат на някаква потребност. Мотивът (лат. – двигател) задвижва волята. Потребност –
мотив – воля. Студено ми е – имам потребност да ми стане топло. Имам много начини да сторя
това – смяна на изолация, пускане на парното. Мотивът в нашето гражданско право има
значение само при дарението (чл. 226, ал. 3 ЗЗД). В останалите случаи мотивът няма значение
за самата сделка. Другото характерно за волята е, че тя е обратима. Можем да решим нещо и
преди да го изявим, да си променим решението. Изявлението не е процес, а миг, събитие!
Третата съществена разлика е, че волята не обвързва, а изявлението – да. Тук се поставя още
един много важен въпрос – какво ще стане ако във волеизявлението се получи противоречие
(не искам, това за което правя изявление). През 17ти век – теория на волята (Савини). Но не
можем да разберем волята, затова съдим по нея от изявлението – теорията на изявлението.
Меродавно е изявлението, но трябва да вземем и предвид волята, когато не съответства на
волеизявлението. Това намира израз в чл. 26, 27 ЗЗД – нищожност и унищожаемост. Привидни
и прикрити сделки. Например с дарение се прикрива продажба – данъчни съображения.

Видове волеизявление. В зависимост от това дали трябва да имат адресат – адресирани

и волеизявления без адрес. При адресираните волята става известна на определени лица –
офертата, развалянето на договора. Адресирането може да става по различни начини, като
впоследствие да можем да докажем, че нашата воля е възприета от адресата. При
безадресатните волеизявления правното действие настъпва и без адресат (изхвърляне на
боклук, скъсване на завещание, унищожаване на запис на заповед, разписка). Значението на
това е с оглед преценката в кой момент настъпва правното действие. Адресираните
волеизявления са директно адресирани или с посредник. Волеизявленията също се делят на
главни и акцесорни. Главните определят съдържанието на сделката, а акцесорните са по
изискване на право (когато непълнолетни искат съгласието на родителите си за сключване на
сделка).

Юридическите постъпки също са волеизявления, но не са сделки. При сделките

страните желаят настъпването на правните последици. Волеизявлението е насочено към тези
правни последици. Не винаги се постига само целта – постигат се и други факти (които не се
желаят от страните). Има два вида – резултативни действия (включват воля и имат за резултат
придобиване на граждански права и задължения без значение дали са желани) и уведомления
(признания на факти), към които правните последици настъпват независимо от волята, но
правото ги закрепва без желанието на страните (признание на дълга – прекъсване на
погасителната давност). Трябва да ги отграничим от АА, съдебни решения. При тях имаме
власт, но пак имаме волеизявление. Може да има гражданскоправни последици.Тези молби,
искания, заявления към администрацията като акт, който създава права за нас (примерно
искаме строително разрешение за къща). Това не е сделка. Същото е, когато си пускаме
исковата молба към съда. Не сме равнопоставени. Има и други волеизявленията – например
волеизявлението на честна дума. Но то не дава право за принудително изпълнение.

50. Видове сделки

Видове сделки – едностранни (напр. дарствен акт за учредяване на фондация),

двустранни и многостранни, както и сделки-решения. Това разграничение е според броя на
изявленията, които се правят в рамките на сделката. Едностранните сделки нямат обща уредба,
както вече казахме. На тях им се дава правно значение по чл. 44 ЗЗД (за тях важат правилата за
договорите). При двустранните имаме две волеизявления. Но освен, че трябва да са две –
трябва да са насрещни и съвпадащи. Те са договори (но не всички договори, защото договорите
са и многостранни). Самите договори биват едностранни, двустранни (но това е друго – в
зависимост от това колко са задължените страни) или многостранни (волеизявленията са
насочени в една цел, например за учредяване на едно корпоративно ЮЛ). Сделки-решения – те
се вземат от органите на едно корпоративно ЮЛ. Например на Общото събрание на
съдружниците с идеална цел, ОС на акционерите и т.н. Волеизявлението се формира по
специални правила – в закона и в устройствения акт на юридическото лице. При тях има
особени правила за недействителността на тези сделки.

Друго деление на сделките с оглед между живи (всички) и с оглед на смърт (завещание
и завет). Друго деление е на възмездни и безвъзмездни. Смислено значение това деление има
преди всичко при договорите. Но и при записа на заповед мога да го направя безвъзмездно.
Възмездни са сделките, при които давам, за да получа. Тези, при които давам, но не получавам,
са безвъзмездни (не само дарението, а и заемът за послужване и за потребление, опрощаването
на задължение също може да е, цесията също (като даряване) и т.н. и т.н.). В този въпрос
значението се свежда до това – този, който се задължава безвъзмездно отговаря по-малко от
този, който се задължава възмездно.

Продължаваме с въпроса видове сделки. Сделките, при които има някакво движение на
блага, са сделки, предоставящи имотна облага. Такива сделки са продажбата, замяната,
дарението. Имаме разместване на имущество. Това не е само при договорите, а и при
едностранните сделки (запис на заповед и т.н.). Другите не предоставят имотна облага.
Например упълномощаването съгласно чл. 37 ЗЗД. Създаваме представителна власт с акта на
упълномощаването. Не смесвайте самото упълномощаване с договора, който може да се крие
зад него. Друга такава сделка е припознаването от чл. 64, 65 СК. Всеки може да припознае дете,
което става пред длъжностното лице по гражданско състояние или под формата на едностранна
сделка с нотариална заверка на подпис (формална сделка).

Сделки на управление и сделки на разпореждане. Това разделение се прави от гледна

точка на правните последици. Сделките на управление са плащане на задължения, запазване,
поддържане на една вещ. Договорът за наем е сделка за управление. Наемът се сключва за
максимум три години.

Сделките, предоставящи имотна облага, могат да се разгледат като консенсуални и

реални. Консенсуален е този договор, за който е достатъчно обикновеното съгласие (наем,
покупко-продажба). Реален е този, при който е нужно и предаването на вещ (заем за
послужване чл. 243 ЗЗД).

Под кауза има различни разбирания. Според някои това е непосредствената (типична,
една и съща) правна цел на сделката (немско разбиране). Според това разбиране абстрактна е
тази сделка, която може да има различни основания и няма типична правна цел. Каузата от
латински значи основание. Затова и такива сделки се наричат каузални. Затова и в ЗЗД
сделките, при които липсва кауза (основание) трябва да са недействителни. За съжаление не е
така на практика. Записът на заповед е безусловно плащане на сума. От самото обещание не
разбираме основанието (то е скрито и не се вижда в записа на заповед). Например така може да
платим цената на вещ, да дадем заем или чисто дарение. Лицето, което дължи, може да разкрие
целта, заради която е издаден записът на заповед, когато си поискаме дължимото и то отрече.
Цесия – продавам/дарявам/заемам едно вземане (но защо – не е много ясно). Точно тези
договори се разбират като абстрактни. Същото е и при заместването на дълг (не е ясно защо –
някакви отношения, които съществуват между длъжниците). Другото разбиране за каузата,
което в крайна сметка пак стига до тези изводи, е, че каузата е едно основание, което е при
двустранните договори (аз се задължавам, защото ти се задължаваш) (френско). Но има
договори и които не са двустранни (къде е каузата). Те са реални (дава се вещ). Но остава
дарението – акт на щедрост (основание). Третото разбиране е, че каузата е ненужна
(антикаузалистите). Текстът за основанието (чл. 26, ал. 2 ЗЗД) трябва да се отнася само при
двустранните договори. Едностранни сделки могат да бъдат само тия, които пораждат правни
последици (чл. 44 ЗЗД). Реалните договори са нумерус клаузус – изброени със закон.
Абстрактни са тези договори, които могат да обслужват различни правни цели, но това не
означава, че нямат основание. Просто то не може да се извлече единствено от тях. При
каузалните основанието се извлича от самата сделка. Това е ефект от свободата на договаряне.

Главни и зависими. Става въпрос за това, че има някои сделки, които за да имат
действие, трябва преди тях да имат действие други сделки. Тези сделки се наричат зависими
или още акцесорни. Например аз имам договор за заем с банка (10к лева). Банката, обаче, иска
двама поръчители. Тези договори за поръчителство ще са акцесорни. Съдбата на зависимата
сделка, зависи от тази на главната. Ако по какъвто и да е начин се прекрати действието на
главната, се прекратява и това на акцесорната.

Фидуциарните сделки са тези, при които се прехвърля собственост, но в истинските

отношения между страните тази собственост не се прехвърля. Вътрешните отношения са, че
това е сделка за управление. Тази сделка е допустима от закона. Поема се и задължение след
определено време собствеността да бъде върната. Става въпрос на огромно доверие, защото
пред третите лица фидуциарят се вижда като собственик (и той може съвсем спокойно да
прехвърля тази собственост и сделката да бъде действителна). Идеята е да не се разбира кой е
собственик на вещта или титуляр на правото. Тези сделки приличат малко на привидните
сделки с тази разлика, че собствеността се връща. При привидните нямаме прехвърляне на
собственост, докато тука имаме.

Основни и допълнителни. Пример са сделките при които трета страна определя условия
(алтернативните задължения – даваме възможност на трето лице (например да избере предмета
на продажба – хладилник, фурна, микровълнова)). Това е допълнителната сделка. Това е една
едностранна сделка. В момента са почти ненужни тези алтернативни престации.

51. Сключване на сделки.

За сключване се говори, когато става въпрос за договори. Този термин се използва най-
често и правилно при договорите. При едностранните сделки имаме едно волеизявление. Там се
говори за извършване на едностранната сделка. За сделките-решения също не можем да
говорим за сключване, а за приемане или вземане на решение. Затова и протоколите се оформят
така: „ОС на съдружниците взе следното решение…”. Засега обаче, ще разбираме под
сключване извършването на едно или повече волеизявления, насочени към осъществяването на
определените правни последици. Има две виждания в частноправната теория. Едното, по-
тясното, разбира извършването на едно или повече волеизявления, насочени към определени
правни последици. По-широкото разбиране включва и начинът, по който се извършва този
състав – всички елементи, които трябва да настъпят, за да се породят правните последици. Аз
смятам, че по-правилно е първото разбиране – става въпрос за централното в сделките –
волеизявленията. Минималното необходимо е волеизявлението. Сега, това, че волеизявлението
трябва да е облечено по определен начин, е друг въпрос (писмена форма, нотариално заверено).
За едностранните сделки и решенията по принцип няма общи правила. Там където е уредена
съответната сделка е уредено и какви са изискванията, за да се осъществи сделката. Например в
ТЗ – записът на заповед. За решенията на корпоративни ЮЛ – уставите. За договорите си има
обща уредба. Тя се намира в ЗЗД – чл. 8 до чл. 20. Не всички те касаят точно сключването на
договорите. В момента не ни е работа как точно се сключват договорите – това е предмет на
ОП.

Значението на мълчанието и конклудентните действия. Волеизявлението може да бъде

пряко (изрично) или чрез конклудентни действия. Прякото е, когато вербално изразяваме
своята воля – „Искам едно кило домати.”, „Ето ти едно кило домати.”. Могат ли тези
волеизявления да се направят непряко, а чрез конклудентни действия – съди се за наличието на
воля в страната по външни белези. Например аз давам 50 стотинки (без да казвам нищо) и
продавачът ми дава геврек. Когато трамваят спре на спирката казва: „Сключи с мене договор.”
(не с трамвая де, а с ЮЛ на градски транспорт) и когато се кача на него аз приемам чрез
конклудентното си действие. При чл. 76 ЗЗД се казва, че който има няколко еднородни
задължения при изпълнение може да заяви изрично кое да изпълни (ако не – най-старите). При
мълчанието трябва изрично да е уредено по закон, за да се приеме за волеизявление. Законът за
потребителите не допуска принудителните продажби. Законът изисква да се прояви някаква
воля, която да опровергае значението на мълчанието. Такива случаи има в ЗЗД и ТЗ. В ЗЗД
например е по чл. 236 ЗЗД при договора за наем – продължаване на договора след изтичане на
срока. Друг пример е чл. 16, ал. 3 ЗЗД – промяна общите условия. И в двата случая обаче,
нямаме натрапване на договор, а за съществуващ вече договор. Като че ли единственият случай
(може да има и други), при който мълчанието е равно на приемане, е чл. 292 ТЗ. Тук се следва
една търговска (житейска) логика – ако всяка сутрин получавам прясно мляко пред вратата на
магазина си, няма нужда всеки път да се договаряме за това. За да се избегнат тези смущения в
търговския оборот, законът е наложил това правило, което следва логиката. Освен изричните
случаи мълчанието е съгласие. Мълчанието не означава конклудентни действия, те са нещо
друго. Мълчанието е бездействие.

Главни и допълнителни волеизявления при сключване на сделки. Понякога страните

могат да уговорят едно трето лице да определи отделни уговорки когато те са в съответствие с
целта на договора. Това е някакъв допълнителен ЮФ. Той може да е както факт на ГП, така и
на друг отрасъл. Например, когато става въпрос за алтернативни задължения. Ако третото лице
не определи, това определяне се извършва от съда (чл. 299 или 300 ТЗ). Тези норми ще са
приложими само за търговскоправни отношения. Допълнителни изявления са разрешението и
одобрението на една сделка. Това е едно допълнително обуславящо действието на сделката
волеизявление, което може да бъде както на частноправен, така и на публичноправен субект. За
разрешение говорим преди сключването на сделката, а за одобрение – след волеизявленията.
Разрешението може да се оттегли, а одобрението – не, защото е последният елемент от
фактическия състав на сключването на сделката. В чл. 295 ТЗ има разрешение и одобрение на
държавен орган.

Сключване на договори на борса и електронни сделки. Тези сделки се сключват само в

работното време на борсата. Има ограничение в предмета на сделката – стоковите борси си
имат определени стоки, фондовите – определени акции, облигации и други ценни книжа
(компенсаторни записи), валутните – валути. Има строго определени правила. Самата борса не
е участник в сделката, а само осигурява средата за сключване на сделката. Сделките се
сключват само от определени лица – членове на борсата или борсови посредници. При
класическата борса се сключват на пода (мястото на посредниците – компютри) на борсата.
При онлайн търговията нямаме нунция – преносител (като при пощата). Нашият закон изисква
и потвърждаване на договора от този, който е оферирал. Затова се приема, че офертата прави
този, който натиска бутона (защото избира стоката), а акцептът се прави чрез потвърждението
от продавача.

Квалифициран и усъвършенстван електронен подпис. Чл. 13, ал. 4, т. 2 ЗЕДЕП –

колкото и усъвършенстван да е подписът не можем да сключим никаква сделка. При сделките,
които засягат вещни права, трябва и саморъчно да се изписва името (!?).

Сключване на договори при общи условия. Какво представляват общите условия? Това
са едни предварително подготвени клаузи на бъдещия договор, създадени от една от страните.
В тях са изнесени болшинството от клаузите. Това се прави, когато лицата сключват типични
повтарящи се договори. Общи условия може да има всеки търговец, който сключва сделки
масово. Значението на общите условия е да се улесни сключването на договора. Това е само
едната страна на нещата. От друга страна, те предоставят преимущество на страната с общите
условия. Създадени са правила срещу общите условия, за да се уравновесят везните. В
България това са само правилата за защита на потребителите. Понякога абсолютно умишлено
се създават объркващи общи условия. Това се прави с цел клиентът да не ги прочете. Едни
общи условия от 20 страници, например, можем цял ден да си ги четем и пак да не сме много
сигурни с какво точно се съгласяваме, защото много често една точка ще отпраща до друга, тя
от своя страна към трета и така се оплитаме в мрежата. Имаме три възможности – да се
съгласим с общите условия, да не сключваме договор или да създадем специални условия –
които важат преди общите условия. В чл. 16 ЗЗД са правилата за изменяне на общите условия.

Типовите договори – изготвени са от трето лице, към което двете страни се привързват.
Най-често това са организации, които се водят независими, но много често те са на лицата,
които предлагат типичната услуга или стока. Например чартърите или в строителството. Това
обвързване към тези типови договори става подобно на това с нормативен акт.

Бланки, образци. Бланките се попълват. Образците също улесняват сключването на

договори. Вече ги има в интернет. Понякога обаче не е много ясно за неюриста кой има
преимущество в образеца, затова имайте едно наум.

Под административни договори в ЧП се разбират тези договори, при които една от

страните е ЮЛ на администрацията. Но това не е толкова важното при тях, а че това са
договори, при които в процедурата по постигане на съгласие е включен АА – волеизявление на
властнически орган. Примери за такива са договори за концесия, обществена поръчка,
приватизация, ПЧП. ЗОП – конкурси, класации, специална процедура (за защита срещу
действията на държавните органи, които биха предпочели да сключват сделки със свои близки).

52. Форма на сделките

Формата на сделките представлява обективирането на волеизявленията, което може да

стане устно, писмено. По принцип основната форма на сделките е устната. Когато не се
поставят изисквания за друга форма, се сключват в устна. Формата се определя от
императивната норма на закона. Говорим за случаите, когато формата има значение за
валидност на сделката. Когато се изисква квалифициран начин за обективиране на волята.
Въвеждането на форма е по-скоро като изключение, тъй като масата от договори се сключват
устно. Когато нямаме императивна норма, е естествено страните да си изберат формата. Това
общо приложение може да срещне някъде възражение. Има три вида форми от гледна точка на
правното им значение – форма за действителност, доказване и за противопоставимост. За
действителност има значение дали е законосъобразно. За доказване – чл. 164 ГПК (кога не са
допустими свидетелските показания – писмена форма за доказване). За противопоставимост –
кога един договор трябва да е в писмена форма, за да се противопоставят на трети лица (чл. 156
ЗЗД).

За действителност значението е, че ако формата не се спази, сделката е недействителна.

Различаваме няколко вида форма на действителност. Писмената форма е условие, когато
законът поставя изискването ѝ. Например договорът за поръчителство. Той задължително
трябва да е сключен в писмена форма (обикновена/частна писмена форма) – чл. 138 ЗЗД.
Предварителният договор за бъдещо прехвърляне на вещни права, за които е нужна по-тежка
от частната писмена форма. По степен на тежест следващата форма е писмена форма с
нотариална заверка на подпис, на дата и на съдържание. Например писмена форма с нотариална
заверка на подпис имаме при продажба на използвани леки автомобили, наследство,
доброволна делба на недвижими имоти. Някои мошеници се подписват със специално
изчезващо мастило, затова нотариусите вече настояват да се подписват с техни химикалки. Не
че не може да се провери с експертиза дали някъде е имало мастило. Нотариалният акт е едно
охранително и удостоверително производство по реда на ГПК. Разликата между нотариалната
заверка на подписите и нотариалния акт е, че при второто нотариусът удостоверява страните,
прочита им акта и иска съгласието им с този акт. Това са случаите за прехвърляне на вещните
права върху недвижими имоти. С нотариален акт се учредяват и ипотеките (добавя се елемент
за вписване на ипотеката в Служба по вписването към фактическия състав). Съдебната форма –
волеизявленията се правят пред съд, който удостоверява тези волеизявления. Това е случаят на
съдебната спогодба по чл. 365 ЗЗД. Спогодба пред арбитраж. Всички тези форми съдържат
официален писмен документ. Има и форма за акт пред длъжностно лице (граждански брак) –
кмета на общината, където се сключва брака или упълномощено от него лице. Всички тези
форма са форми за действителност.

Формата за доказване е уредена в чл. 164 ГПК. Свидетелски показания се допускат във
всички случаи освен изричните. Парични задължения над 5000 лева. За да докажем сделката,
трябва да е писмена. Това не значи, че устната сделка над 5000 лева е недействителна. Само че
когато кредиторът си ги иска, трябва да предостави писмено доказателство пред съда.
Изключението е само за такива сделки между роднини.

Формата за противопоставимост изисква договорът да е в писмена форма, за да се

черпят от него възражения срещу трети лица. Чл. 156, ал. 2 ЗЗД. Сделката е действителна, но по
отношение на трети лица не може да бъде противопоставена. Чл. 292, ал. 2 ЗЗД – доверител
възлага на довереник да сключи договор за покупка на един автомобил – за всички
добросъвестни трети лица излиза, че довереника е собственик. Доверителят може да защити
интересите си само чрез достоверна дата (най-често с нотариалната ѝ заверка). Това се прави, за
да не може да се шикалкави пред кредиторите на довереника.

57-59. Лекция с Венци – недействителност

Чл. 147 СК, чл. 113 ЗЗД, чл. 152 ЗЗД, чл. 130, ал. 4 СК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД

Чл. 185 ЗЗД, чл. 38, ал. 1 ЗЗД, чл. 15 ЗН, чл. 56, ал. 2 ЗС, чл. 38, ал. 3 ЗС, чл. 167, ал. 3
ЗЗД

Чл. 26 – първи 4 основания – 3 общи и 1 специално, конкретно (сделки върху неоткрити

наследства – къде го откриваме?). Докато е жив наследодателя… Наследството се открива в
момента на смъртта на наследодателя. Това откриване означава, че лицето, докато е живо няма
наследство, а имущество. В момента на смъртта по силата на закона това имущество се
трансформира в наследство. То се предлага на наследниците. За наследниците възниква
правото на наследяване, а то се изразява във възможността да се откаже или приеме едно
наследство. Този момент наричаме „откриване на наследство”. Не цялото имущество се
превръща в наследство. Това е така, защото имаме ненаследими права (неотчуждаеми). Тези
права се прекратяват в момента на смъртта. От този момент могат да се сключват сделки върху
това наследство. Например приемането и отказът на наследство. Това са едностранни сделки по
реда на чл. 49 ЗН. Чл. 212, 213 ЗЗД – продажба на наследство. Чл. 49 ЗН – приемане на
наследство. Чл. 52 ЗН – отказ от наследство. Тези сделки сключени преди откриването на
наследството, за което се отнасят, са нищожни по силата на чл. 26 ЗЗД. Такъв предварителен
договор също е нищожен. Тоест, с това „наследство” (имущество) приживе може да се
разпорежда само наследодателя. Знаете, че сделките се делят на такива между живи и такива с
оглед на смърт (тези са изброени изчерпателно в закона – завещание, завет, договор
застраховка живот) – други сделки с оглед на смърт не могат да бъдат сключени. Договор за
наследяване няма в нашето право – но го има в Германия.
 Следващите основания са вече по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Те са пет. Има виждане, че при тях
се касае нищожността поради липсата на елемент от фактическия състав. Това не се споделя от
доктрината. Основание, предмет – това не са елементи от фактическия състав, но липсата им е
тежък порок. Затова общото мнение е по-обосновано. Тези пет основания са конкретни,
специални.

Първото основание е невъзможен предмет. Касае се само за начална невъзможност, а не

за последващата. Например продаването на парцели на луната. Тази възможност може да е
правна или фактическа. Кога имаме фактическа невъзможност – индивидуално определена вещ,
която е погинала към момента на сключване на договора. Когато невъзможността е последваща
не говорим за нищожност, а за неизпълнение. Друг пример – договор за изработка с оглед на
личността, но към момента на сключване на договора е налице някакъв недъг, заболяване или
друга причина, поради която изпълнителят няма да може да изпълни своето задължение –
нищожен. Тази невъзможност може и да е правна невъзможност по предмета. Например
учредяване на право да построяване на една сграда, но строителният план не допуска повече от
например три етажа. Сключване на договор за построяване на четвърти, ще бъде нищожен по
правна невъзможност на предмета. Когато предметът е забранен от закона, тогава сделката е
нищожно поради противоречие с императивна норма – например продажба на наркотици, на
оръжие по неустановения ред (не е невъзможен предмет).

Второто основание е липса на съгласие. Съгласието е елемент от фактическия състав на

сделката. Например волеизявление направено на шега. Когато волеизявлението е направено по
учебен пример. Другото, което споменахте - във връзка с неспособността, само че кога. Само
сключено от лица, които са напълно недееспособни – малолетни и поставени под пълно
запрещение. Законодателят е решил, че волята им не поражда правни последици. Вместо тях
изразява воля законният им представител – родител или настойник. Ограничено
недееспособните сключват унищожаеми сделки – чл. 27 ЗЗД. Той действа пак чрез законен
представител – родител или попечител. По тази причина чл. 27 ЗЗД се тълкува стеснително. За
да не са нищожни сделките на децата, като си купуват банички, се приема, че малолетният е
нунций (пратеник) на настойника си. Това е изключение по чл. 4, ал. 4 ЗЛС. Други примери за
липса на съгласие – насилие – физическо (опиране на пистолет в главата или поставяне на
подпис, като му държи ръката), а не заплашване (чл. 27 ЗЗД). Имаме и хипотезата на скрито
несъгласие. То е налице, когато страните влагат различни разбирания за един термин. При
двустранните сделки трябва да имаме насрещни съвпадащи волеизявления. Тоест тук
волеизявленията не съвпадат (спорно дали са нищожни или унищожаеми (грешка - чл. 28 ЗЗД).
В общи линии това са хипотезите на липса на съгласие. Може и да е налице, когато лице, което
се представя за друго сключи сделка от негово име (кражба на самоличност).

Третото основание е липса на форма (за действителност). Ако не е установена изрично

формата в закона, то тя може да е всякаква. Устно, с конклудентни действия, писмено и т.н.
Сделките, за които се изисква форма се наричат формални сделки. Най-тежката форма за
действителност е нотариална форма (форма на нотариален акт). Тя е за чл. 18 ЗЗД (учредяване
на вещно право върху недвижими имоти, право на строеж), договор за ипотека, нотариално (а
не саморъчно – равностойни са) завещание. Следващата с по-ниска тежест е писмената с
нотариална заверка (нарича се още квалифицирана писмена форма, но не е нотариална форма):
на подпис, на съдържание или на подпис и съдържание. Каква е разликата с първата – първата
се извършва при нотариус по определен ред. Имаме нотариална заверка на подписи при. чл. 212
ЗЗД (продажба на наследство – това е едно от изключенията за прехвърляне на недвижими
имоти без нотариална форма). Продажба на дялове от ООД, дялове на търговско предприятие
(чл. 15 ТЗ). Съгласно чл. 35 ЗС доброволна делба също трябва да е в писмена форма с
нотариална заверка на подписи. Чл. 144, ал. 2 Закон за движение по пътищата – продажба на
МПС, регистрирано в България (нотариална заверка), за МПС, не регистрирани в България –
без нотариална заверка. Писмена форма с нотариална заверка на съдържание се среща рядко –
чл. 4 ЗН. Колкото се отнася за писмената форма с нотариална заверка на подпис и съдържание -
чл. 39 СК – брачният договор. Чл. 37 ЗЗД – упълномощаване за представителна власт за
разпоредителна сделка с недвижим имот. То трябва да е в писмена форма с нотариална заверка
на подпис и съдържание. На трето място имаме обикновена писмена форма. Например
договорът за поръчителство. Запис на заповед, чек, менителница също следва да са във писмена
форма (като ТЗ изисква и определени реквизити за тях). Писмена форма се изисква и при
саморъчното завещание – по принцип какво означава писмена форма. Може на компютър, на
пишеща машина, като трябва да има подпис. Саморъчното завещание трябва да се напише на
ръка. Формата за противопоставимост – чл. 156, ал. 2 ЗЗД, чл. 292, ал. 2 ЗЗД. Има хипотези и
когато се касае за форма за доказване – чл. 164 ГПК. Нарушаването на тези два вида форма не
води до недействителност на сделката.

Четвъртото основание е липса на основание. Това се разглежда доста противоречиво и

доста рядко се прилага. Какво е основание (или още кауза на сделката)? Това е типичната и
непосредствена правна цел на сделката. Има различни виждания, но най-тежкото е, че при
двустранните сделки всяко волеизявление има отделно основание, което трябва да е налице; т.е.
при едностранните имаме едно волеизявление, следователно и едно основание. Acquirenda
causa – основание да се придобие право (основанието на купувача в покупко-продажбата). Това
е основанието на всеки един от заменителите в договора за замяна. Друго възможно основание
е donandi causa – да се дари нещо. Това означава сключване на сделка с дарствено намерение.
Друго е solvendi causa – да се погаси едно задължение. Чл. 65, ал. 2 ЗЗД – договор за
споразумение старият договор да се промени с нов с нова престация на една от страните
(подобно е на новация, но не е). Друго основание, което се извежда понякога, е novandi causa –
чл. 107 ЗЗД – новация или подновяване. Това е договор, при който страните погасяват
правоотношенията между тях, като на негово място възниква едно друго ново правоотношение.
Старото и новото правоотношения се различават по един съществен елемент – страна
(субективна новация), обект (обективна новация). Тук ще споменем и едно друго основание –
predendi causa – частно измерение на първото (Acquirenda causa) – да се придобие едно вземане
(а не по-широкото понятие - право). Разграничението на сделките на каузални и абстрактни –
доминиращото мнение – разликата е, че при каузалните сделки основанието се извлича от
самата сделка (може да се установи от самата сделка), а при абстрактните – основанието стои в
друга сделка, друго правоотношение. Тъй като е трудно да се установи основанието, то се
предполага до доказване на противното (чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД). Един пример – умиращ човек
(който знае това) сключва договор за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка – ВКС
казва, че сделката е нищожна поради липса на основание. Според мен е симулация, но ВКС
така е решил.

Петото основание (най-сложното) е привидност на сделката. Привидността е така

наречената симулация. В частният случай това означава липсата на воля – страните не
изразяват воля за настъпване на правни последици. Създава се привидно правоотношение за
третите лица, но страните в действителност не желаят правните последици и са се уговорили
тези правни последици да не настъпят. Поради спецификите тук, законодателят го отграничава
от основанието за липса на воля.
 Имаме няколко вида симулация. На първо място – симулация в сделката и симулация в
лицата. От своя страна симулацията в сделката се разделя също на два вида – абсолютна
симулация и относителна симулация. Абсолютната е най-простият пример. Там имаме само
една сделка, която е привидна. Целта ѝ е да заблуди третите лица за правното положение.
Например А има кредитори. Той не иска те да знаят, че притежава някакви имущества. Поради
това с привидна сделка прехвърля недвижим имот на Б. Страните се договарят, че имотът
остава в патримониума на А. Такава сделка е нищожна, защото е привидна. Относителната
симулация – там има съчетание между две сделки – едната е привидна (симулативна), а другата
е прикрита (дисимулирана). Действителна е само прикритата сделка. Привидната е нищожна.
Чл. 17 ЗЗД установява точно това. Например прикриване на дарение под една привидна
продажба. Дарение може да се прикрие и с договор за прехвърляне на имот срещу гледане и
издръжка. Възниква опасност третите лица да са придобили права от една привидна сделка. А
продава привидно на Б, който продава на добросъвестния В. Възможно ли е В да придобие
права? Да, ако сделката е за движима вещ (на първично основание ще придобият вещни права).
Ако е за недвижима веща, В ще получи права, само ако е вписало своето придобивно основание
преди да е вписана исковата молба за разкриване на симулацията (или ревандикация) в имотен
регистър. Такова трето лице може да придобива само в изрично посочени в закона случаи. Това
важи и за двата вида симулация. Сега ще обърнем внимание на симулация в лицата (персонална
симулация). При нея се използва така нареченото подставено лице (или още – сламен човек,
дървена глава). Това означава, че на едно (подставено) лице му се използва името в една
сделка. Например лицето А упълномощава привидно лицето Б (привидна сделка) да действа
като негов пълномощник пред третите лица и да придобие вещ от В за А (привидно). Когато
едно лице действа като представител, през него не преминават правните последици. Б желае да
придобие едно право от В, без знанието на трети лица. Всъщност прикритата сделка е Б да
придобие от В. Това е много трудно за недвижими имоти. В случая подставеното лице е А, а не
Б. Това подставяне може да е едностранно или двустранно. При едностранно подставяне
подставеното лице не знае, че е въвлечено в такава персонална симулация. При двустранното –
то е изразило даже воля за такава симулация. В случая Б може да е лице, което не може да
придобие дадена собственост. Отново привидните сделки са нищожни.

Как се разкрива симулацията? Тази привидност трябва да се разкрие, за да настъпят

последиците, за които говорим. Има три хипотези. На първо място, когато страна по сделката
цели да разкрие симулацията. Тя трябва да представи пред съда обратно писмо (обратен
документ – counter letter) (П. Венедиков – Писмени доказателства и свидетелски показания в
гражданския процес). Този обратен документ съдържа едно волеизявление на страните, че
сделката е привидна, че не желаят настъпване на правните последици. За да разкрие
симулацията страна по сделката не може да го направи само със свидетелски показания. Ако
няма обратен документ, лошо за нея. Това следва от чл. 164, ал. 1, т.6 ГПК. Има изключение от
тази хипотеза - ако и двете страни изразят воля в процеса. Другата хипотеза (по-трудната) е,
ако е унищожен обратният документ не по вина на страната, която го притежава. Втората
основна хипотеза за разкриване на симулация е, когато страна по сделката се опита да я разкрие
без обратно писмо. Тя обаче трябва да представи така нареченото „непълно обратно писмо”.
Това означава, че страната трябва да представи някакво писмено изявление от другата страна
или нейно изявление пред държавен орган, което прави вероятно наличието на симулация, а не
което я доказва безспорно. Например ищецът представя протокол от данъчните служби, в която
другата страна е заявила, че сделката е привидна, когато са му поискали да декларира имот.
Може да е изходящо писмо, индиция в друг договор и т.н. Обратният документ е пряко
изявление, че конкретна сделка е привидна. Непълно обратният е някакъв друг документ,
нямаме пряко изявление за разкриване на симулацията. Това се нарича още начало на
писменото доказване (допустими са свидетелски показания). От учебника това няма да ви се
изясни, там не е наблегнато на това. Третата хипотеза е, когато трето лице се опитва да докаже
симулацията. Това може да бъде наследник на страна по сделката. Това трето лице може да е
кредитор на страна по сделката. Важно е да има някакъв правен интерес. От това третото лице
не се изисква обратен документ (няма как да го притежава) и не се изисква начало на
писменото доказване. Съгласно чл. 165 ГПК, това трето лице може да доказва наличието на
симулация с всякакви доказателствени средства, дори и свидетелски показания на общо
основание. Разбира се, възможно е доказателствата да не са достатъчни, но това не значи, че са
недопустими. Тези три хипотези ги имайте предвид. Още една монография мога да дам за тези,
които имат интерес – Кръстьо Цончев – Симулацията в гражданското право. Нищожността е
най-сложното в Гражданско право (обща част), а от нея – симулацията.

60. Унищожаемост – недееспособност, грешка, измама

Унищожаемост (общо в чл. 27-35 ЗЗД; ЗН, СК, ТЗ) е легален термин, въпреки, че
законът не говори за унищожаеми сделки, а унищожаеми договори. В чл. 8 ЗЗД се прави опит
за легална дефиниция на договора – „унищожи” вътре няма за смисъл унищожаемост, а да се
прекрати. Тази непоследователност в терминологията се явява, когато се изменя ЗЗД, тази
разпоредба е дословно преписана. Унищожаемостта става с иск или възражение в рамките на
съдебен процес. В чл. 43 ЗН – завещателното разпореждане е унищожаемо, когато е направено
от лице, което не е способно да завещава или е направено под насилие или измама. В чл. 67 СК
– унищожаване на припознаването от припозналия поради грешка или измама. Унищожаемата
сделка поражда правно действие – възникват права и задължения за страните, които да са
претендирани/изпълнявани. Тази сделка, обаче, има пороци във волята на страната, която е
извършила сделката. Поради тези пороци във волята, сделката може да бъде унищожена, като
след това сделката по своите правни последици се равнява на нищожна. Самото унищожаване е
потенциална възможност на засегнатата страна. Унищожаването става само по съдебен ред.
Това е иск, който се предявява (понеже се упражнява потестативно право, искът е
конститутивен). Защо в съд? С оглед правната сигурност. Това става и в определен срок.
Общият срок за унищожаване е три години (при крайна нужда – една). Този срок започва да
тече от различни моменти – когато е недееспособен, когато стане дееспособен; заплаха – когато
е престанала заплахата; по принцип – момента на сключване на договора. Унищожаване на
сделката по съдебен ред става не само с иск, а с възражение, като отбранително средство.
Пороци – в чл. 27 ЗЗД. По принцип унищожаването има обратно действие, с изключение на
унищожаването при крайна нужда, където е за напред.

Унищожаемите сделки могат да бъдат потвърдени от опорочената страна (освен при

крайна нужда). То става или изрично, или косвено – изпълнение по сделката. Основанията за
унищожаемост са точно определени. Унищожаемост е фактически състав – волеизявлението +
порокът, който се е появил в процеса на формиране на волеизявлението, от което е възникнало
правоотношението по сделката. Заедно със сделката възниква и потестативното право да се
иска унищожаването на сделката по съдебен ред, което води до унищожаване и на
възникналото правоотношение.

Основанията – недееспособност, грешка, измама, заплаха, неразбиращи и неръководещи

постъпките си лица, крайна нужда. В ЗЗД чл. 367 се разглежда и унищожаемост на спогодбата
(специална част). Първото основание е недееспособност на страна по сделката или нейни
представители. Сделка, сключена от недееспособни или от представители без спазване на
закона. Кои лица се включват в „недееспособни”. Текстът трябва да се тълкува и с чл. 26, ал. 2
(нищожност – липса на съгласие). Непълнолетните могат да формират воля – съгласие,
малолетните и напълно запретените – не. Има три виждания по приложното поле на чл. 27 ЗЗД
– Павлова – дребни сделки от непълнолетни за удовлетворяване на техните нужди;
преобладаващото мнение – при малолетните липсва воля, чл. 27 се отнася само за
непълнолетните и поставените под ограничено запрещение. Сделки по чл. 130, ал. 4 СК обаче
са нищожни. По ЗЛС непълнолетните могат да използват спечеленото от личен труд в сделки
без разрешение на родител, попечител или решение на районен съд. Ако сделката е извършена
от попечителя или родителя, без да е спазен чл. 130 СК. Унищожаемостта може да се предяви
от самия непълнолетен, когато стане пълнолетен. Рядко се стига до чл. 27, защото случаите са
свързани с недвижими имоти, сделки с форма.

Грешка. Тя е посочена общо също в чл. 27, който изброява основанията, а в чл. 28 ЗЗД
са дадени двата основни вида – в предмета и в личността. Това не са единствените разпоредби с
грешка. В чл. 43 ЗН – завещателното разпореждане е унищожаемо, когато е направено поради
грешка, насилие или измама. Чл. 67 СК – унищожаемост при припознаване. Грешка – едно
несъзнавано несъответствие между воля и изявление. Незнание, свързано с убеждение, че
погрешната представа е свързана с обекта, за който се отнася. Например страната мисли, че
става въпрос за естествен паркет, а всъщност се оказва ламиниран. Друг пример – искам да ме
рисува готин художник, обаче попадам на брат му. Убеждение, че представата съответства на
действителността. Тези погрешни представи се явяват причина лицето да сключи сделката.
Грешката трябва да има условно значение за сключване на сделката – ако лицето има вярна
представа, то не би сключило сделката. Трябва да разграничим грешката от невъзможен
предмет (чл. 26 ЗЗД). Още едно важно изключение – грешка в мотивите. Тя не е
правнорелевантно нещо. Мотивите не са елемент от волеизявлението, с изключение на изрично
уредените от закона случаи. Чл. 43, ал. 2 ЗН – грешка в мотива, когато е в самото завещание. Не
е основание за грешка грешката в пресмятането (чл. 28, ал. 2 ЗЗД), а подлежи на поправяне.
Грешката може и да е във вида сделка – вместо наем - продажба, вместо залог – продажба и т.н.
Може да имаме и грешка в качеството. Може да има грешка в количеството. Може да има
грешка и в начина на извършване на волеизявлението. Таджер сочи, че лице поради
невнимание подписва документ, който иначе не би подписал. При грешката е възможно
унищожаването да е потестативно право и на двете страни. Обикновено обаче само едната
страна е в грешка.

Измама – чл. 29 ЗЗД. Умишлено (с цел сключване на сделка) въвеждане в заблуждение.

Като фактически състав това основание включва формиране на невярна представа. Освен това
трябва да има причинна връзка между въвеждането в заблуждение на страната и извършването
на сделката. Трябва въвеждането в заблуждение да е довело до сключване на сделката.
Причинната връзка се разглежда по-подробно в ОП – за да настъпят определени последици
влияят различни фактори. Като извадим несъществените фактори, остават равноценни условия.
Приема се, че измама може да има и с бездействие – премълчаване. Това следва от чл. 12 ЗЗД –
при воденето на преговори и сключването на договори, страните трябва да действат
добросъвестно, в противен случай дължат обезщетение. Въвеждането в заблуждение винаги
трябва да се преценява през призмата на измамената страна – нейните знания, опит. (джамбазин
– конекрадец) Измамата трябва да е такава, че без наличието ѝ, опорочената не би сключила
договора.
 61. Унищожаемост – заплашване, чл. 31, крайна нужда

Следващо основание за унищожаемост на сделките – чл. 30 - заплашване. Заплашването

трябва да създава у заплашената страна представи, че може да ѝ се случи на нея или на нейни
близки нещо лошо. Не винаги трябва да е свързано с противозаконни действия. Друг тип
заплаха-че ще разкрие срамно обстоятелство, ако не се подпише договор. Може да бъде дори
със заплаха от развод. Заплашването се различава от физическото насилие. При него се
въздейства много по-директно и там няма воля. При заплашването се смята, че страната
формира собствена воля, но я формира чрез създаването на страха, а не в резултат на
физическото насилие. Има воля, но тя е опорочена, а при физическото насилие воля няма.
Критерият е субективен, има различни обстоятелства: възраст, физическо състояние, пол.
Елементи: психически натиск, създаване на страх, който води до формиране на опорочена воля
и причинна връзка между заплашването и самото сключване на сделката. Сделки, които са
извършени от дееспособни лица - чл. 31. Обаче това лице по време на сключване на договора
няма как да ръководи действията си или да разбира тези действия. Двете основания са дадени
алтернативно. Причините могат да бъдат различни-лицето да е хипнотизирано, може да е в
шок, нервна криза, сомнамбулизъм, психоза, тежка депресия. Може и сам да се е довел до това
състояние. По 31 ще бъдат унищожаеми и сделките, сключени от лица, които страдат от
слабоумие и душевна болест, но не са поставени под запрещение. Това състояние трябва да е по
време на сключване на сделката. Крайна нужда при крайно неизгодни условия - чл. 33. Не
засяга правата на трети лица преди вписването на исковата молба. Чл. 33 е типичен за
гражданското право, изрично е изключен от ТП- чл. 297-ако и двете лица са търговци. Съгласно
чл. 33 има следните предпоставки-лицето е в положение, което го кара за сключи тази сделка.
Трябва да има връзка между това състояние и сделката. Това състояние да води до сключване
на сделката. Трето-условията, при които е сключена сделката, трябва да са явно неизгодни,
което погледнато от гледна точка на двустранните договори да е крайно накърнен принципа на
равностойност на насрещните престации. Една несъществена разлика няма да повлияе върху
действителността на сделката. Сделките при крайна нужда могат да бъдат заздравени ако
лицето, което е ощетило другото, доплати разликата. Друга особеност-по-краткият срок-
едногодишен от сключването на договора. Унищожението не засяга правата, които са
придобили трети лица преди вписването на молбата. Недействителност при едностранните
сделки и сделките-решения на органите на ЮЛ. По отношение н едностранните сделки.
Директното приложение не е възможно във всички случаи. Някои от тях директно се вижда как
не могат да намерят решение, защото съгласието предполага 2 страни при сключване на
сделките. Тук съгласие значи съгласуваност на волеизявлението. Няма как тези текстове да
бъдат приложени към едностранните сделки. Доколко една едностранна сделка може да бъде в
противоречие със закона. Противоречието със закона се явява по-различно, защото ако
сделката противоречи с императивните норми на закона, тя не поражда последици. Няма как
едностранна сделка да е в противоречие с добрите нрави, защото законът е над добрите нрави, а
едностранните сделки са уредени в закона. Записът на заповед: чл. 535-ако няма реквизитите не
е запис на заповед. Недействителността на едностранните сделки-трябва да се търси в правната
уредба на самите едностранни сделки и чак тогава за уредбата за недействителност от ЗЗД. ТР
1/2002 за недействителност на решенията на общите събрания на ЮЛ. Чл. 75 ал 2 ТЗ. Трета
категория нищожни решения-взети извън пределите на тяхната компетентност. Само от
съдружници/акционери/участници в сдружение/ПП/-искове за отмяна на решение на ОС.
Компетентен е окръжния съд. Общите събрания на адвокатските дружества-само пред
адвокатска колегия и висшия адвокатски съвет, защото в закона за адвокатурата изрично е
посочено, че само определени решения могат да бъдат обжалвани пред ВКС.

56. Недействителност на решенията на органите на ЮЛ

Лекция на проф. Матеева

Недействителност на решенията на органите на ЮЛ. Те се считат за един от видовете

сделки и в този смисъл недействителността има специфична уредба.

Съображенията за уреждане на недействителността със специални правни норми се

обясняват със спецификата на тези правни актове като вид сделки. Доктрината и практиката
приема единодушно, че решенията на органите на ЮЛ се отличават от договорите и
едностранните сделки в ЗЗД. При сделките от типа на решенията волеизявленията се правят от
лица, които са включени в състава на орган на едно ЮЛ, но също така решения могат да вземат
и общи събрания на неперсонифицирани общности от лица, например общото събрание на
етажните собственици по ЗУЕС. Събранието на кредиторите в производството по
несъстоятелност. Общото събрание на служителите по кодекса на труда.

Волеизявлението на тези лица като участници в един орган не са насрещни, а са

насочени към формиране на една обща воля, от която трябва да произлязат целените правни
последици.

Има адресирани и безадресни сделки от типа на решенията. При двустранните сделки

моделът е чл. 8 до 43 ЗЗД. Едностранните сделки се уреждат чрез препращата норма на чл. 44.

Волеизявленията са радиално насочени към постигането на една обща цел. 357 и сл. ТЗ.

Сделките от типа на решенията – множество лица при колегиалните органи правят

волеизявления, които не са насрещни, а са насочени към формиране на обща воля, чрез която се
изразява волята на ЮЛ. Имаме самостоятелна уредба на недействителността сделките-решения,
която не се покрива с уредбата на договорите и едностранните сделки. Сделките-решения имат
юридически обвързваща и задължителна сила и за онези членове на корпоративното ЮЛ, които
или не са взели участие в гласуването, или са гласували против (но са имали малшанса да се
окажат в малцинството). Достатъчно е решението да е било взето при спазване на необходимия
кворум с необходимото мнозинство. Единствено, когато законът изисква единодушие, всеки
има право на вето – осуети взетото решение, като се противопостави на останалата част от
членската маса. Трябва да се спазва и определена процедура (да се поканят на събрание
членовете).

Сделките-решения в отлика от едностранните и двустранните сделки не са

престационни, а организационни сделки. При тях няма имуществено разместване, като целена
правна последица. Поради липса на граждански кодекс в РБ, действащото у нас
законодателство не предвижда общи правила за сделките-решения, но особената им правна
природа изключва недействителността по ЗЗД. На базата на тези особености как се проявява
тяхната недействителност. С оглед на възможните правни пороци, от които може да бъде
засегнато решение на орган на ЮЛ, сделките-решения могат да се класифицират в две групи –
нищожни и оспорими. Аз говоря меродавното!
 Нищожно решение на едно ТД или друго корпоративно ЮЛ може да се прояви в три
случая. Първо, когато изобщо липсва решение, защото такова не е взето. Това е хипотезата на
така наречения „act inexistent” (несъществуващ акт). Това е първата хипотеза на нищожността.
Смело можете да кажете, че тезата е сходна със случаите на нищожност на сделките на
основание чл. 26 ЗЗД поради липса на съгласие, респективно липса на воля. На практика тук
сме изправени пред аналогичен случай на една нищожност. Това са хипотезите конкретно при
които в протокола, воден от ОС, респ. в протоколната книга на дружеството е отразено, че
решение е взето, но в действителност такова не е взето, защото или изобщо не е проведено ОС,
а само е създаден документ за това, или ако наистина е било проведено, точно конкретния
въпрос не е бил предмет на решение, въпреки протокола. В тези случаи, независимо дали е ТД с
обща или специална търговска правосубектност, протоколът, който се води от ОС, съгласно
законът, е по естеството си частен, писмен, удостоверителен документ по смисъла на чл. 180
ГПК и понеже няма характер на официален удостоверителен, този протокол се ползва само с
формална доказателствена сила, но не с обвързваща материална доказателствена сила, поради
което лица, които черпят изгодни за себе си правни последици от вписаното в протокола, а
други твърдят нищо подобно (нямаше общо събрание), те ще трябва да докажат в случай на
спор, че действително е проведено събрание и е взето решение. Ако протоколът беше
официален удостоверителен документ, то нещата биха били различни. Ако присъстваше
нотариус – чл. 232, ал. 4 ТЗ (с покана за съставяне на констативен протокол – по реда на чл. 593
ГПК – който има характер на официален удостоверителен документ – обвързваща материална
доказателствена сила – чл. 172 ГПК (май). Ако има невярна информация – нотариусът търпи
наказателна, дисциплинарна и гражданска (вредите, които причинява) отговорност.
Протоколът, който се води по правилата на гражданското законодателство, е частен
удостоверителен документ и няма пречка да се обори неговата доказателствена сила, защото не
е с материална доказателствена сила.

Второто основание за нищожност при сделките от типа на решения на органи на ЮЛ е

при т.нар ексцес на пределите материална компетентност. Конкретното решение е взето извън
рамките на материалната компетентност, която е предоставена с разпоредба на закона или
клауза на дружествения договор/устава. Например общото събрание се произнесло по въпрос
от компетентността на управителен орган. Конкретен пример за ексцес-командитно дружество
с акции-чл 253 и сл. от ТЗ - общото събрание на командитното дружество с акции няма
компетентност да взема решение за прекратяване на дружеството, защото този въпрос е в
материалната компетентност на борда на директорите. Това е защото той се формира от
неограничено отговорните съдружници, а общото събрание-от ограничено отговорни.
Командитните акционери за разлика от общия режим – чл. 252, т.1 със специалния 259 ТЗ.

Към тази хипотеза /нищожност/ се причисляват и случаи, при които решението е

„правно непоносимо”, т.е. противоречието на решението с императивна правна норма засяга
основите на правния ред. То си е нищожност, но в учебниците се употребява този израз.
Например нарушава чл. 6, ал. 2 от конституцията за дискриминация.

Друга хипотеза-взето е решение, което не е от лица в състава на дадения орган.

Например адвокатът изготвя протокола.

Трето основание-по тълкувателен път от чл. 75, ал 2 - решения или действия на органи,
извършени в противоречие с влязло в сила съдебно решение, са ex lege нищожни.Няма нужда
новото решение да се атакува съдебно, за да бъде отменено с конститутивен иск. Може да се
атакува само с отрицателен установителен иск.
 Защитата срещу нищожните решения на ос може да се осъществя (предявен на
основание чл. 124, ал. 1, чрез който се иска прогласяване на нищожността. На нищожността
може да се позовава всеки член на корпоративното ЮЛ, включително този, който е гласувал
„за”. Недопустимо е на нищожните решения да се иска отмяна на решенията. С иск по чл. 74 ТЗ
по смъртно не може да атакуваш нищожно решение, защото искът е конститутивен. Чл. 193
ГПК – инцидентен установителен иск.

От нищожните решения в учебниците я няма тази лекция. Тази информация е

разхвърляна в маса източници и никога я нямате в систематизиран вид. Това е част от
проблематиката на нищожността на сделките – има го и на изпита. Очаквайте въпрос от тази
материя. От нищожните решения на ОС следва да бъдат отличавани от оспорими решения
(доктрината така ги нарича) – правната им уредба е в чл. 74 ТЗ основно. Става дума за решение
на ОС на корпоративно устроено ЮЛ, които противоречат на закона или на вътрешния
устройствен акт на ЮЛ (учредителен, дружествен договор, устав). На тази разлика между
нищожни и оспорими решения е посветено решение №1 на ОС на ТК на ВКС от 2002г. Аз бих
го прочела, но вие – ако искате. Сега, защо ви го споменавам? Защото в него ВКС изтъква, че
оспоримите решения на ОС на дружествата не бива да бъдат наричани унищожаеми (да се
прави терминологична аналогия с другите сделки), тъй като оспоримостта на дружествените
решения се различава имплицитно от основанията за унищожаемост на сделките по ЗЗД (чл.
27-33 вкл.). Евентуална бъдеща прилика може да се търси, че и оспоримото решение и
унищожаемата сделка пораждат правните последици с влязло в сила съдебно решение. Докато
унищожаемите сделки могат да се атакуват в три годишен давностен срок, а след изтичането да
се прави безсрочно възражение (аргумент от чл. 32, ал. 3 ЗЗД), до оспоримостта на решенията
на ОС на корпоративно устроените ЮЛ може да бъде релевирана по съдебен ред в рамките на
кратък 14-дневен преклузивен срок, който има начало (чл. 74, ал. 2 ТЗ), но във всички случаи
имаме абсолютна преклузия с изтичането на 3 месеца от взимането на решението. След което
колкото и да е порочно да е решението, то се санира ex lege. Имате заздравяване на това много
порочно решение (ако мога така да се изразя). Изтече ли ви абсолютната преклузия – 3 месеца
от датата на взимане на решението, поканен или не, то се релевира и става неатакуемо на това
основание. Първото основание за атакуване на оспоримите решения, е противоречие с
императивна норма (не нищожност, както са другите сделки, а оспоримост). Второто
основание за оспоримост на решенията на ОС на ЮЛ е противоуставността, решението е
постановено в противоречие на процесуално правна разпоредба в дружествения договор/устава
на ЮЛ. Например ОС взима решение за разпределяне на дивидент в противоречие с уговорения
договор или без покана на някои съдружници – това решение се атакува само с конститутивен
иск за отмяна пред окръжен съд (общата уредба на чл. 74 ТЗ), което значи, че докато не се
отмени с влязло в сила решение – сделката-решение поражда правни последици. Само по себе
си атакуването по исков ред с конститутивен иск на оспоримо решение не спира изпълнението.
Тоест исковата молба няма автоматичен суспензивен ефект. Това искам да се запомни. Това
значи, че умния адвокат ще трябва да поиска като обезпечителна мярка (заповед), съдът да
постанови да не се провеждат изпълненията по решенията до произнасяне на съда. Приятен
следобед.

55. Още за частична недействителност

Възможно ли е порокът да засегне само част от сделката, а останалата да остане

непокътната. Изричен отговор на това дава чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Тази разпоредба, както и много
други, са взети от италианския граждански кодекс. Първо, при кои видове недействителност е
приложима частичната? Нищожността на отделни части. Въпреки, че е в общата разпоредба за
нищожност и въпреки, че е употребен термина нищожност, частичната недействителност има
приложение и при недействителността. Ако една част от сделката е опорочена при измама или
грешка, другите си запазват действието. Това виждане в правната ни теория не е безспорно –
акад. Любен Василев смята, че частичната недействителност има действие само при
нищожните сделки и не е възможна при унищожаемите. Проф. Мария Павлова приема, че не е
при всички унищожаеми сделки, а само тези на основание грешка, измама и заплашване.
Възможно ли е изобщо при недееспособни? Павлова изключва и частичната нищожност при
липсата на съгласие, предмет и основание. Възможна ли е частичната недействителност при
едностранните сделки. Ако стъпим на чл. 44 ЗЗД, то следва и правилото на чл. 26, ал. 4 да е и за
едностранни сделки. Но чл. 467, ал. 2 ТЗ казва, че частичното джиро е нищожно. Частичната
недействителност е изключение на принципа, че ако сделката има порок, то тя е
недействителна. Чл. 94 ЗЗД – недействителни са уговорките, с които се ограничава отговорност
на страна за умисъл или груба небрежност. При частично недействителните сделки трябва
страните да биха сключили сделката и без недействителните ѝ части. Това се извлича чрез
тълкуване на сделката.

Частичната недействителност има още две проявления. Първото е при съставните

сделки. Имаме договор, по силата на който някой се задължава да изгради/проектира/обзаведе
един имот, за да го продаде след това. Това е съчетано в един договор. Възможна ли е частична
недействителност? Възможно ли е кредиторът да е съгласен с получаването само на една от
престациите? Другата хипотеза – зависими сделки. Едната се явява вторична. Например, когато
се дава кредит, който е обезпечен със залог или ипотека. Въпросът е доколко кредиторът би
сключил сделката и без обезпечението (залога, ипотеката). Ако се установи, че заемът би се дал
и без залога, ипотеката, то би следвало да запазим основния договор – за заем. В такива случаи,
когато имаме първична и вторична сделка, може да говорим за частична недействителност. Но
тук имаме просто две сделки – тоест ипотеката и залогът ще са напълно недействителност.

Действие на частичната недействителност – опорочената част е нищожна/унищожаема,

а останалата поражда действието си като една перфектна сделка.

62. Предявяване на недействителността

Тук трябва да тръгнем с разликата между нищожност (не поражда правните последици)
и унищожаемост (породени са правните последици, но могат да отпаднат). От тази разлика
следва и реда на предявяване на недействителността. Затова трябва да бъдат разгледани
отделно.

Как се предявява нищожността? Всеки заинтересован може да се позове на нея. Какво

означава заинтересован? Това трябва да е този субект, чийто интереси са засегнати от
нищожната сделка. Това може и да не са само страните по сделката – кредитори,
правоприемници, роднини. Не може да се предяви нищожност от правно незаинтересовано
лице. Страните могат да заявят, че сделката е напълно редовна и тогава се поставя въпроса –
какво става с третото лице, което твърди, че не приема сделката за действителна. В този случай
възниква някакъв правен спор. Трябва да се реши от съда? Възможно е страните по сделката
сами да обявят нищожността на сделката (за разлика от унищожаемостта, която трябва да се
случи в съдебна процедура; даже е възможно мълчаливо да се приема нищожност). Не винаги е
необходимо да се търси предявяването на нищожността само на плоскостта на един съдебен
спор, може да се релевира и извънсъдебно от самите страни. Те могат дори да уредят и
последиците от нищожната сделка – да върнат престациите. Даже могат да си уредят и
обезщетенията. Нас повече ще ни интересува, когато имаме правен спор – тогава се занимават
юристите. Той ще възникне най-често, когато една от страните заяви, че иска изпълнение по
нея. Възможно е и страната, която се позовава на нищожността да заведе иск (например
ревандикационен), в който тя ще твърди „ аз съм собственик на това, което ти дадох; върни ми
го, защото основанието на което си го получил е една нищожна сделка, защото не е спазена
формата”. В този случай имаме едно съчетание на ревандикационния иск с установителния иск,
който се явява преюдициален по отношение на ревандикационния (ако се окаже, че сделката не
е нищожна и установителния иск не се уважи, ще отхвърли и ревандикационния иск). Ако
имаме нищожност при съдебна делба (примерно не са участвали всички наследници), всеки от
участниците в този делбен процес може да иска да изчисти проблема с нищожната делба, за да
започне нова делба или да се договори с наследниците. Смята се, че съдът може и служебно да
обяви нищожността на една сделка. Когато го направи, той ще го отрази в мотивите на
съдебното решение, но само там, тъй като е сезиран само с друг спор, а не и за нищожността.
Тоест в този случай нямаме сила на пресъдено нещо – сделката не е обявена за нищожност.
Мотивите нямат сила на пресъдено нещо. Тоест след това може да се постави въпроса за
нищожността на сделката, но в друг процес. Тъй като нищожността действа спрямо всички, то
тя има едно неограничено действие във времето, поради което възможността да се предяви
нищожността не е ограничена в срок. Винаги може да се иска, няма давностни срокове, както за
искове, така и за възражения. Разбира се, има и друг способ, с който страните да се защитят -
придобивната давност.

Унищожаемите сделки, за разлика от нищожните, пораждат правно действие, което

означава, че по тях са породени права и задължения, които може някои от тях да е получено
нещо от сделката, но може и самата сделка да е сключена като сделка, по която да няма още
изпълнение. Понеже при самата сделка съществува порок, опорочената има право – вторично
преобразуващо потестативно право. Предявяването на унищожаемостта става само по съдебен
ред. Сравнително правно има две системи на предявяване на унищожаемостта. В повечето
страни е възприета нашата (Френски модел – отменения ЗЗД). В други страни може и
извънсъдебно. Дали е удачно това е спорен въпрос, защото пък това си има предимства. Тази
система има и своите недостатъци. Съдът действа бавно – едно такова дело би продължило
година-две. Вторият недостатък – разходи по делото. Цената на иска – стойността на
престацията; има адвокатски хонорари и т.н. В повечето случаи страните просто няма да се
занимават; за по-дребни сделки. Може би трябва да се подходи като с разваляне на договорите
– за движими вещи просто с изявление; за недвижими – по съдебен ред. Само страната, която е
опорочена, може да предяви иск. Има известни проблеми в случаите на непълнолетни – те не
могат да изразят правно релевантна воля. Следователно техният законен представител трябва
да направи иска. Но е малко странно, ако той самият е участвал в сделката (да речем без
съгласие на районен съд). Значи самите непълнолетни (или частично запретените) могат да
предявят иска след като станат напълно дееспособни. Тук за разлика от нищожността, трети
лица не могат да предявяват нищожността. Това правило има изключения – при поръчителство.
Поръчителят може, защото съгласно чл. 142 ЗЗД може да противопоставя на кредитора. Но
солидарният съдлъжник не може да иска унищожаване. Иска по чл. 134 ЗЗД – кредиторът би
могъл да предяви унищожаването на сделка. Ако кредиторът предяви този иск, той трудно ще
докаже опорочената воля, защото страната знае какво е опорочено (с изключение на
недееспособността). Но Павловият иска по чл. 135 ЗЗД е възможен, защото този иск връща
имущество в патримониума на длъжника (но за това – догодина). Правото на унищожаване
може да премине обаче върху универсалните правоприемници (наследство, сливане на ЮЛ).
Това е наследимо право. За частните правоприемници има спорове в доктрината (но хипотезата
е екзотична). Чл. 31, ал. 2 ЗЗД – изключение от правилото, че унищожението е възможно от
наследниците. Това право на унищожаване е ненаследимо, освен в двете хипотези. В какъв
срок може да се предяви иска. Давността е уредена в чл. 32, ал. 2 ЗЗД – 3 години (1 година за
крайна нужда). Срокът е давностен (чл. 110 – 120 ЗЗД). Това означава, че за него се прилагат
правилата за спиране, прекъсване на давност, не се прилага служебно (не се следи от съда).
Началният момент на тази давност е уредена от второто изречение на чл. 32, ал. 2 ЗЗД –
давността започва да тече от момента на сключване на договора. Специалните правила са по чл.
27 – при навършване на пълнолетие и вдигане от запрещение; при грешка или измама – от
момента, когато са открити. При заплашването – момента, в който е престанало заплашването.
Хубаво е да ги запомните тия неща. Искът, който предявява страната с опорочена воля –
конститутивен иск, защото се упражнява едно потестативно право. Съдебното решение има
също конститутивно действие – промяна – сделката се обявява за унищожена. Този иск няма
вещен характер, дори да става въпрос за сделки за прехвърляне на собственост. Това
производство няма специално производство. Компетентността му е нормалната; родовата
подсъдност се преценява според размера на претенцията – стойността на сделката. В ГПК – до
25 хил. лева в районен съд. По-вероятната хипотеза е на унищожаване на сделка чрез насрещен
иск – когато другата страна поиска принудително изпълнение на сделката, когато опорочената
страна не изпълнява (защитава се чрез насрещен иск в процеса). Насрещния иск е
преюдициален. Унищожаемостта може да се предяви и чрез възражение – чл. 32, ал. 3 ЗЗД.
Възражението не се погасява по давност. Когато се прави възражение, не се формира силата на
пресъдено нещо. Силата на пресъдено нещо означава една непререшаемост на спора. При
възражение може да има сила на пресъдено нещо (прихващане или задържане), но това за
унищожаема сделка не е сред изброените в чл. 288 ГПК. Унищожението има обратно действие,
с изключение на това при крайна нужда.

Конверсия. Трябва нищожната сделка да съдържа съществените белези и желаните

последици на другия вид сделка. За разлика от нищожните, унищожаемите сделки могат да
бъдат потвърдени чрез писмен акт, който съдържа основанието за унищожаемостта. С
потвърждението се постига една сигурност в оборота и отношенията между страните. Този,
който може да потвърди е страната, чиято воля е опорочена (чл. 35, ал. 1). Потвърждението
само по себе си представлява волеизявление с правни последици (тоест едностранна сделка).
Възможно е сделката да има две основания – ако се потвърди едното, то може да се унищожи
на другото. Упражняването на потвърждението на сделката е упражняване на едно
потестативно право, поради това не се изисква съгласието на друга страна. Потвърждението
няма как да го върнем назад, освен ако самото потвърждение не страда от порок.
Потвърждението може да се направи и от универсалните правоприемници и спорно – частните
правоприемници (повечето автори считат, че може). Потвърждението може да стане изрично
или с конклудентни действия (едно от тях в чл. 35, ал. 2 – изпълнява, когато знае за порока);
възможно е и аз да съм получил нещо по унищожаема сделка, но след като узная порока, го
продавам. Потвърждаването на сделката също се счита, че има обратно действие.

Последици от обявяване на нищожността и унищожаемостта. Това, че сделката е

нищожна или унищожаема, не означава, че страните не са направили нищо по нея. Има едно
разместване на блага в патримониумите на двете страни. Естествено е, нещата да се върнат в
изходна позиция. До 1993г. в някои хипотези ЗЗД приемаше, че сделки в противоречие със
закона, заобикаляне, добрите нрави от унищожаването следва конфискация от държавата. В
момента имаме само двустранната реституция. Единственото изключение е в З за мерките
срещу финансиране на тероризма – чл. 8 – ако се извършат сделки с блокирани активи, те са
нищожни и следва конфискация от държавата. Има две предпоставки за реституция – да е
дадено нещо по сделката и да имаме решение на съда. Правото на реституция е наследимо,
прехвърлимо (върху универсалните и частните правоприемници).

64. Представителство

В представителството участват 3 лица. Единият е представляваният, другия –

представителят и третият – третото лице. Имаме две отношения – едното е вътрешното
отношение между представител и представляван (този определя обема на представителната
власт). Другото отношение е между представлявания и третото лице – това не е нещо особено.
Всяко лице, когато сключва сделка е прието да се счита, че действа за себе си, затова когато
сключва представител, той трябва да заяви, че сключва от името на представлявания – това
може да стане изрично или да си проличи от характера на сделката. Но ако аз сега кажа на
някого да ми вземе кафе – той може да вземе кафето уж за себе си или да каже, че аз съм
представляван (понякога това е нужно). В много случаи не е нужно представителят да заявява,
защото отива с пълномощно (например при нотариус). Също така представителят трябва да
установи какви действия може да извършва за представлявания. Третото лице може да
установи това от пълномощното, което представителят представя.

65. Приложното поле на представителството

В цялото частно право е възможно представителството. Най-широко приложение има в

ОП при сключване на договорите. Във ВП се счита за възможно владението да се осъществява
от представител. В ГП – настойничество, представителство на ЮЛНЦ (чл. 31, ал. 1 ЗЮЛНЦ). В
ТП – особено широко приложение, защото търговецът не може да бъде навсякъде, ТД не могат
да се представляват освен от представителите (всеки член на събирателно дружество може да
го представлява, ООД – чл. 141, ал. 2 ТЗ, АД – съветите по принцип представляват колектив, но
най-често се определя едно лице, което представлява дружеството (чл. 235 ТЗ). Особено място
в ТП заема търговското представителство – глава 6 от ТЗ. Няколко вида – търговски
пълномощник, прокурист (доброволно представителство, но законът определя обема – чл. 22
ТЗ; друга особеност - прокурата не се прекратява, когато почине търговеца – чл. 25, ал. 2 ТЗ;
също така прокурист може да е само ФЛ) и търговски представител. Обемът на
представителната власт на търговския пълномощник се определя от упълномощаването – ако
не, нормалния обем за обикновено управление. Има и търговски представител (в тесен смисъл)
– сътрудничи на търговеца в дейността му. Той може да е овластен да извършва сделките от
името и за сметка на търговеца, но той има право да извършва сделките от свое име, но за
сметка на търговеца. Също така той може да извършва много фактически действия. Той може
изобщо и да не бъде овластен за това. Тогава той ще е по-близко до посредничество (не участва
при формиране на воля по сделки). В областта на СП – представителство на родителите (чл. 129
СК), но има и представителство, което е ограничено, недопустимо. Сключването на брак – само
лично (в България, в някои щати на САЩ може и не лично). Сключването на брачния договор
може да стане също само лично от съпрузите (нотариална заверка) – чл. 39 СК. Припознаване
на наследство – също само лично. В НП – завещанието също трябва да е лично, както и
приемането и отказът от наследство. Според проф. Павлова при случаите на задължения, които
са лични, те също не могат да се извършат чрез представител (не може аз да си наема оперна
певица и тя да ми прати поп певица). Самото изпяване на песента не е правно действие, а е по-
скоро действие с правен ефект за погасяване на задължението.

Възникване на представителство – различни ЮФ могат да доведат до това, но винаги

трябва да има правна норма, която да предвижда възникването на представителната власт. В
единия случай това може да става с волеизявление на представлявания, в другия случай –
договорно, а в третия случай – по силата на закона. В първия случай имаме една
упълномощителна сделка. Чл. 36, ал. 1 ЗЗД. Тази сделка е едностранна. Друга едностранна
сделка за представителна власт – завещание. Чл. 45 ЗН. Сделката може и да бъде избор на
управителен орган на корпоративни ЮЛ. Сделката-решение трябва да е придружена с акт за
вписване в Агенция по вписванията или в Търговския регистър. Представителна власт може да
възникне и от раждането на дете. Може да настъпи и от АА – поставяне под запрещение или
настойник на малолетно дете. Също когато се назначава представител при безвестно отсъствие
– представителят се назначава от съда.

Прекратяване на представителството. То както и при възникването също става при

настъпването на определени в закона ЮФ. Тук имаме основания за прекратяване, които да
наречем общи – чл. 41, ал. 1 ЗЗД – оттегляне, отказване, смърт или поставяне под запрещение
на един от двамата или прекратяване на ЮЛ, ако са такива, освобождаване на член на орган на
ЮЛ. Единственото изключение е в случая на прокура – смъртта на търговец ФЛ, което не води
до прекратяване на прокурата (обратното не е така, като умре прокуриста, прокурата се
прекратява). Законът дава възможност да бъде направен отказ от упълномощителя, когато той
се отказва от пълномощието, но и самият пълномощник може да се откаже. Тук не става дума
за договор за поръчка. Другият случай е освобождаването на член на орган на ЮЛ! Много
често това освобождаване е свързано с друг акт – избор на нов представител например. Това се
вписва, защото третото лице няма как да разбере, че се оттегля пълномощника.

До прекратяване на представителната власт може да се стигне и чрез приключване на

трудов договор. Може да стане и при смяна на настойник. При децата се прекратява, когато
навършат 14 години. Чл. 45, ал. 2 ЗН – изпълнителят на завещанието – изтичане на срок за
приемане и смяна на изпълнителя. Отмяна на осиновяване и др. основания (в специални
закони).

Как се определя обема на представителната власт? Тя е равна на обема на нещата, които

може да извършва представлявания. При договорното представителство (напр.
упълномощаване) самата упълномощителна сделка определя обема – възможно е да е за
конкретно правно действие. Не само че могат да са точно определени, а и за определена
категория – упълномощавам този за превози. Може и да се уточни какъв вид действие да
извършва пълномощника – само сделки на управление например (без сделки на разпореждане).
Възможно е и упълномощяване за определена територия – има го често в ТП – ти си моя
представител за България, не и в чужбина. Възможно е и да се определя време на
представителна власт (от еди кога си до еди кога си). Обемът се определя от волята на
представлявания. Естествено и законът определя обемът – родителство, прокурата (въпреки че
представителната власт е чрез упълномощаване), при ЮЛ може да се каже, че обемът като
правило се определя от правоспособността на ЮЛ.

66. Видове представителство

 Вече споменахме за доброволно (или договорно) представителство и задължително. Тук
ги разглеждаме от това дали властта възниква по волята на представлявания или не. Родителят
никой не го пита: „Ще ставаш ли представител или не? Трябва да е мислел по-рано!”.
Договорното възниква от едностранна сделка. Френско право – разглежда се при държавна
поръчка. По-правилно е да се използва терминът доброволно представителство, защото
възниква от едностранна сделка. Може би това възниква по плод на неточна редакция чл. 21 ТЗ
– прокуриста (създава се илюзия за договор от текста на закона).

Пълно и ограничено. Пълното е за всички действия – законно представителство на

децата от техните родители. Ограниченото е най-често при доброволното (когато е
ограничено). Активно и пасивно. Активно, когато сключваш сделки за представлявания.
Пасивно, когато приемаш изявления или плащания от трето лице.

67. Упълномощаване

Това е сделката, по силата на която представлявания овластява представителя да

извършва правни действия от негово име, които го обвързват. Общата нормативна уредба е в
чл. 36 – 41 ЗЗД. Трябва да прибавим и чл. 42 и чл. 43, които също имат връзка. Също и
членовете на ТЗ за прокурист и търговски пълномощник. Извън ГП има много други хипотези
на упълномощаване. Представителство пред съд – ГПК – кой може да представлява страните по
съдебни спорове при висящи съдебни спорове – от адвокати, юрисконсулти (за ЮЛ), родители,
съпруг, министърът на финансите и министърът на регионалното развитие и благоустройство,
областни управители. Не всички тези са хипотези на упълномощаване, има и законово
представителство. С упълномощаването възниква представителната власт. Има две страни –
упълномощител и упълномощен (упълномощителят прави волеизявлението). Принципно
страните трябва да са дееспособни, особено упълномощения. Упълномощителят може да е
ограничено недееспособен (но не и напълно недееспособен). ЮЛ има законово органично
представителство. Сделката не отговаря на въпроса дали упълномощеният трябва да действа.
Тя не създава задължения. Те възникват по силата на друго правоотношение – договорно
(договор за поръчка по ЗЗД). При този договор вече довереника се задължава да извърши
правно действие за сметка на доверителя. Това може и да е друг мандатен договор.
Упълномощаването като едностранна сделка е от типа едностранни сделки, които се нуждаят
от приемане. По принцип упълномощеният действа като заявява изрично, че действа от чуждо
име, за да може третото лице да е наясно с кого договаря. Счита се, че това може да стане и с
конклудентни действия, когато от обстановката недвусмислено си личи, че лицето действа от
чуждо име. Форма на упълномощаването. Чл. 37 ЗЗД – за договори със законова форма –
същата, с изключение на случаите на нотариален акт (упълномощаването тогава може да е с
нотариална заверка на подпис и съдържание). Това се въведе през 2007г. и се въведоха редица
проблеми. Понякога се правят пълномощни в чужбина, а там такова нещо като нотариална
заверка на съдържание няма.

Видове упълномощаване. Общо и специално. Общото го наричат генерално

пълномощно, което дава право на упълномощеният да извършва всякакви правни действия от
името на упълномощителят, а специалното – за определена категория действия или за едно
отделно действие. Освен това упълномощаването може да служи за извършване на еднократно
действие или многократно. Как се прекратява упълномощаване? Говорихме миналия път за
прекратяване на представителна власт. Чл. 41 говори за пълномощие. Оттегляне (от
упълномощителя), отказ (от упълномощения), смърт на един от двамата, поставянето им под
запрещение и с прекратяването на ЮЛ, изтичане на срок, ако има такъв; или пък извършване на
еднократното правно действие от упълномощения. Чл. 41, ал. 2! Вписване има при прокурата. В
нашата уредба законът е категоричен в чл. 38, ал. 2, че упълномощаването винаги може да се
оттегли. Няма неоттегляемо упълномощаване. Възможна е уговорка, обаче, за да се обезщетят
вреди на упълномощеният при оттегляне на упълномощаването.

При преупълномощаването имаме три лица. Упълномощителят е упълномощил

упълномощения, който преупълномощава преупълномощения. Не става дума за
преупълномощаване, когато имаме законово представителство. Най-същественото е, че
правните сделки, които извършва преупълномощеният са директно за упълномощителя (а не
преупълномощителя). При някои хипотези упълномощителят може директно да избере кой да е
преупълномощеният. Прекратяването. Въпреки, че упълномощителят не е упълномощил
преупълномощения, той може да прекрати пълномощното, дадено на упълномощения (което е
основата).

68. Действие от чуждо име без представителна власт

Когато липсва представителна власт, това е едно неправомерно действие. В тези случаи
се казва, че лицето действа като мним представител, но това е не само в случаите, когато имаме
пълна липса на представителна власт, но и в случаите на превишаване на обема на
предсавителната власт. Изобщо можем да говорим за две категории – липса и превишаване
(недостатъчна представителна власт). Пълномощното е отменено или с изтекъл срок. Това няма
да засегне третите лица, които не знаят, че е отменено пълномощното. Какво е следствието от
сключването на такива сделки? Няма как да възникне правоотношение между представлявания
и третото лице. Те няма как да обвържат представлявания. Законът не оставя без последствие
такива сделки. Той създава правоотношения между представителя и третото лице, ако то е
добросъвестно, му се дължи обезщетение. В чл. 42, ал. 2 ЗЗД – мнимо представлявания може да
потвърди сключената уж от негово име сделка. Лицето от името на което е сключен договора,
може да го потвърди. Като потвърждаването трябва да е в същата форма. Това е едностранна
сделка. Законът не предвижда срок за потвърждаването. Разбира се третата страна може да
отправи заявление към него да потвърди или не, след което той ще загуби правото си на
потвърждение. Това правило има различно проявление в ТЗ при търговските сделки. Там
според чл. 301, когато едно лице действа без представителна власт, представлявания
потвърждава автоматично, ако не се противопостави веднага след узнаването. Тоест тука
мълчанието означава съгласие (отношенията между шефа и продавачката).

69. Косвено представителство

Косвеното представителство става чрез договор за поръчка. В него имаме доверител и

довереник, между които се сключва този договор. Имаме чл. 280 ЗЗД. По силата му
доверителят натоварва довереника да извърши някакви правни действия или действия с правни
последици. Съответно довереникът намира третото лице и извършва с него тези правни
действия. Тази сделка е изпълнителна сделка. Понеже не е създадена представителна власт,
последиците от тази сделка не възникват в отношенията между доверителя и третото лице, а
между довереника и третото лице. Страна е не доверителя, а довереника. За да стигнат
резултатите до доверителя, е необходима още една сделка – отчетната сделка, с която
довереникът прехвърля резултатите на доверителя. Например аз съм натоварил някого да
продаде моя велосипед. Той намира купувача, оня му дава 100 лева, а моят човек му прехвърля
велосипеда. Моят човек обаче после трябва да направи тази отчетна сделка спрямо мен, с която
резултатът да достигне до мен (да ми даде 100-те лева). Ефектът като краен резултат е същия –
парите са у доверителя, но за целта се сключват три сделки. Договорът може да се съчетае с
упълномощаване. С договора за поръчка сме създали задължението за довереника да свърши
нещо, но когато той го свърши, правните последици настъпват директно за нас. При
мандатните отношения според ТЗ изрично е записано, че комисионерът действа винаги от свое
име за чужда сметка (винаги непряко представителство). Но комисионния договор е търговска
сделка, уредена в ТЗ. За прехвърляне на недвижими имоти косвеното представителство не се
препоръчва, защото се плащат два данъка. Важното е, че при изпълнителната сделка няма
значение дали третото лице знае за договора за поръчка, то си претендира от довереника, не от
доверителя. Във вътрешните отношения обаче правата са все едно между довереника и
доверителя. Тези права в по отношение на трети недобросъвестни лица се считат за права на
доверителя (кредиторите на доверителя). Когато договорът за поръчка е за разпореждане с
недвижими имоти трябва да е в нотариална форма (затова и не се практикува за недвижими
имоти; за друго се практикува).

Защитата на представлявания. Вижте чл. 40 – дава защитата на представлявания, защото

риска представителя да сключи сделка, която да нарани интересите на представлявания е
напълно възможно. Тук е записано само договори, но в теорията се приема и че това се отнася
за едностранните сделки, а и за други действия, които да породят задължения за
представлявания (макар и трудно). Тези действия, разбира се, са съзнателни и с цел увреждане
на представлявания. В такъв случай договорът не произвежда действие. Тук въпросът се
свежда, че трябва да се причинява вреда на представлявания. Законът не се интересува какво
печелят от цялата работа представителя и третото лице. В теорията има две виждания – според
Павлова и Таджер след като не поражда действие, сделката е нищожна (на какво основание
обаче е нищожна не се знае), другото виждане е развито преди 20тина години – сделката не е
нищожна, а просто не обвързва представлявания, защото имаме злоупотреба с право. Има
разлика между двете – ако сделката е нищожна, тя няма да породи действие за никого. Обаче
ако е във вреда на представлявания, трябва да се появяват основания за виновност по сделката,
която вече не е нищожна. Това е не само за доброволното, а и за законовото представителство.
Отговорността е за увреждане на представлявания, а когато е при договор за поръчка –
договорна. При други договори – има си правила (трудов, представители на ЮЛ).

В акта за смърт не се пише причина за смърт.

Договаряне сам със себе си. Така се нарича условно. Става дума за текста на чл. 38, ал. 1
ЗЗД. Текстът е създаден, защото когато едно лице представлява друго и договаря със себе си –
нормално е да предпочете собствените си интереси. Именно за това законът представя тази
забрана, която обаче не е абсолютна. Представляваният може да се съгласи. Акад. Иван
Василев казва, че в случая изобщо няма представителство. Но, ако нямаме представителство в
случая, то как се сключва сделка? Втората хипотеза на чл. 38, ал. 1 е едно лице да представлява
други две и да сключи договор между тях като представител и на двамата. Тълкувателно
решение 3 2013 ОСГТК на ВКС – за органен представител на две ТД не важи правилото на чл.
38, ал. 1 ЗЗД. С това решение на ВКС се облекчава оборота.

70. Срокове в гражданското право

В ГП времето има голямо значение. То е хем като продължителност, хем като момент в
който трябва да се изпълни едно задължение (срок за изпълнение); хем когато някой бездейства
(давността); срокове за влизане на договор в сила, прекратяване и т.н. Много са хипотезите, в
които сроковете имат много голямо значение. Обърнете внимание на чл. 72 ЗЗД (въпреки че се
изучава основно в ОП) – правила за броене на сроковете в ГП. Това би трябвало всеки юрист да
го знае наизуст.

Сроковете биват няколко вида. Например законовите срокове – определени в НА.

Типичен пример за такъв е навършването на пълнолетие. Такива са и сроковете на
погасителната давност в ЗЗД – чл. 110-120. Или придобивната давност – ЗС. Значение за ГП
имат и административно определените срокове – АО дава със съответен АА срок, в който
трябва да се направи нещо – например циганите да си съборят незаконно построените къщи.
Сроковете, които съдът дава за представяне на писмени бележки след приключване на
съдебното дирене. Но срокът за отговор на искова молба е законен. Има и договорни срокове –
които страните сами си определят. Сроковете в ГП може да имат правопораждащо действие,
прекратяващо действие. Информационни срокове – според мен по-скоро предмет на ОП и ТП.

71-76. Погасителна давност

Това е средство за начин за решаване на кредитора да иска чрез съд или арбитраж или
по реда на принудителното изпълнение, което средство е дадено на длъжника и той може да го
упражни с възражение или с иск. От една страна разбираме, че това е ЮФ. Примерно дълго
време кредиторът не си търси вземане. Като мине време фактите се забравят, свидетелите се
губят, документите изчезват. За длъжника може да се окаже твърде трудно да докаже, че е
платил и няма как да се защити. Затова правото създава една възможност за много по-лесна
защита на длъжника – „Ти толкоз години (у нас – 5) не си дошъл да го вземеш, какво искаш
сега?” Обикновено в практиката първото нещо, което юристът проверява е, кога е изтекла
давността. Естествено, дава се възможност на длъжника да плати, ако се чувства честен и
задължение с изтекла погасителна давност.

Функции на погасителната давност. Три основни са. Едната е – стимулираща. Тя

стимулира кредитора да си упражни правото на време, да не се затлачват вземанията и да се
отлагат във времето. По този начин се осигурява и динамиката в гражданския оборот. От друга
страна другата функция, която е от гледна точка на длъжника – облекчаваща. Защото при
предявен иск към него, той не трябва да доказва, че не дължи, а е достатъчно да заяви –
„давността изтече”. По простият начин да откаже изпълнение. Функциите обслужват различни
интереси – така се създава сигурност в оборота. Третата функция е за сигурност на
гражданския оборот.

Терминът погасителна давност е правно-технически. Не се използва само за

гражданското право. Във ВП имаме придобивна давност. Става въпрос за упражняването от
владелец на фактическа власт върху една вещ за определен срок – 10 години за
недобросъвестно, 5 – добросъвестно (когато владелецът владее вещта на правно основание,
което е годно да го направи собственик). Счита се, че придобивната давност е различен
институт от погасителната. Погасителната давност е в чл. 110-120 ЗЗД. Има специални правила
при унищожаемостта в чл. 32 и 33 – давност за упражняване и предявяване на иск за сделка,
сключена при крайна нужда и явно неизгодни условия. Изключително много разпоредби има в
ТП. Няколко текста, които са свързани със сделките, които сключват прокуристът или
търговския пълномощник. Превозни договори, запис на заповед, менителници. Тези давностни
срокове са по-кратки. Най-често са по една година. Това се дължи на по-голямата динамика на
търговските отношения. Има и в З за търговско мореплаване, З за ЖП транспорт. В НП
съдебната практика призна за давностен срока иска за запазване на запазена част на наследника
при накърнение с дарение или завещание чл. 30 ЗН.

Институтът на погасителната давност е институт на процесуалното, а не материалното

право. Но самият факт, че е уредена в един материалноправен закон, трябва да приемем, че това
е институт на материалното право. Характерно за института е, че нормите, които съдържа, са
императивни. Не е възможно отклонение от правилата. Нито скъсяване, нито удължаване, нито
въвеждане на други основания за спиране и прекъсване. Става дума за субективни права, които
се защитават с осъдителни искове. В чл. 77, ал. 5 – правото да се развали договора се погасява с
5-годишна давност. Потестативните права не се погасяват по давност и сроковете, в които да се
упражнят са преклузивни, но когато законът сочи, че за тях се прилага давност – чл. 110-120
ЗЗД. В СП също има права, които са погасяват по давност – право на издръжка (децата,
съпрузите един към друг, бившия съпруг). Във ВП – право на строеж (чл. 59, ал. 3; според
проф. Павлова това не е давностен срок, вижте аргументите ѝ в учебника). Имайте предвид и,
че по давност се погасяват не само частните, но и публичните вземания – но за тях има
специални правила в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Давността пак е пет-
годишна.

Кога не се прилага давността? Вече казахме за потестативните права. Когато давността

не се прилага за абсолютните права – право на свобода, на чест, на живот, на име. Това следва
от тяхното естество, което общо взето абсолютните права изискват да се зачитат от всички и
ако се накърнят правото на защита на титуляря, не се погасява. Друго право – правото на
собственост. То не се погасява, дори и да не се упражнява. Няма изричен текст, но следва от ЗС
– в чл. 99 са посочени начините изрично за придобиване на собственост. Правото на
собственост се губи, ако друг го придобие или ако собственика се откаже от него. Няма как по
друг начин да се загуби – някакъв давностен срок. Няма давност и при правата, свързани с
интелектуалната собственост, търговска марка, авторски права. Там има преклузивни срокове
за авторски права, които са май 70 години в България. Удължиха ги до максимум. Не се
погасява по давност правото да се иска обявяване на нищожност, тоест установителните
искове. Не се погасява по давност, когато изрично законът е посочил (напр. иск за делба – чл.
34 , ал. 5 ЗС). Възраженията също не се погасяват по давност, освен когато това е изрично
предвидено в закона. Семейните права също не се погасяват – правото на развод.

Позоваване на погасителна давност – чрез възражение и иск. В този случай не се

погасява субективното право, а само възможността да се иска изпълнение по принудителен път.
Всеки може да подаде иск, обаче, може длъжника да забрави да възрази и да бъде осъден.
Теоретично, отпада възможността за принудително изпълнение, за търсене на защитата и
съдействието на държавните органи или арбитраж, така че правото остава без правото на иск, и
остава само едно естествено право. Тук въпросът дали го има правото – трябва да отговорим
какво е правото. Ако включваме правото на иск, то няма. По-нормално е да приемем, че
правото го има, но то няма защита. Но ще влезем в противоречие какво е субективното право.
Длъжникът може да погаси чрез иск правото на иск на кредитора. След изтичане на
погасителната давност, правото става естествено.

Как се прилага? Първо, погасителната давност не се прилага служебно от съда

(записано е в ЗЗД). Прилага се само когато длъжникът реши това – чл. 120. Следователно
длъжникът трябва да се позове на нея, за да се съобрази съда. Разбира се може и извънсъдебно
да се възрази и кредиторът да не си харчи парите по съд. Кога се прави възражението? Отговор
на исковата молба – чл. 131, ал. 2 ГПК. При търговските спорове е сходен срока, който вече е
14-дневен.

Проблемите, които се появяват, са от така нареченото заповедно производство. То е

бързо производство, което дава възможно на кредитора да получи по-бързо заповед за
изпълнение и изпълнителен лист (става въпрос за по-безспорни аргументи). Банките си вадят
по чл. 417 ГПК, който сега може би основателно искат да отменят. Когато му се връчи
изпълнителният лист, той разбира, че някой го съди. Момента, когато му се дава възможност да
възрази срещу започналото срещу него изпълнение за покана (чл. 414 ГПК). Ако длъжникът
възрази без аргументи, другата страна вече трябва да заведе дело, където може да си направи
възражението. Още по-сложно стана с новия ГПК. Възражението може да се направи при
изпълнително производство. Според мен не може. Там правата си можеш да ги защитиш
единствено с иск, защото чл. 439 ГПК – длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението
само на основание факти, настъпили след съдебното решение. Ако длъжникът е забравил да се
позове на давността, то той няма вече възможност да се позове на нея. Кой може да прави
възражение? Нормално е да го прави длъжникът. Освен това други също могат – поръчителя,
ипотекарят/заложителят, ипотекирал/заложил свой имот за чужд дълг.

Перемпторно задължение – напълно се отказва изпълнение; дилаторно – отлага, още не

е настъпил срока. Давностен срок – общ – 5 години, 3 години, обезщетения по договорни
отношения. По договори за комунални услуги (ток, вода, парно). ВКС с решение №3 2011г. –
разтълкува какво представляват периодични плащания – по смисъла на чл. 111, буква „в” се
характеризира с повтарящи се задължения за предаване на вещи или пари, повтарящи се в
интервали от време, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
Тук попадат и погасителните вноски по договорите за кредит. Това е много съществено
решение, защото имаше доста спорове. Освен тези давности в 110 и 111 ЗЗД, могат да се
определят други, които са по-кратки – в ТЗ – 1-годишни или пък 3-годишни. Има и срок от 6
месеца – исковете, които са направени към джиранта от джиратаря при запис на заповед и
менителниците по 540 и някой ТЗ.

Давността започва да тече, когато вземането е станало изискуемо – когато е можело да

бъде претендирано от кредитора. В много случаи сроковете (особено при договорите) не се
уговарят изрично и просто може да се дължи без да е посочен конкретен срок. Когато
задължението е изискуемо в момента на поискване, давността започва да тече от момента на
появяване на задължението (чл. 114, ал. 2).

Давността може да бъде спирана. Основанията са посочени в чл. 115. Между родители и
деца, когато упражняват родителски права. Сходна е хипотезата при настойници и попечители.
Сходна е и хипотезата, когато не тече давност между съпрузи. Давност не тече за лицата и
когато техните имущества се управляват според закона или разпореждането на съда срещу
управителя, в проблем със синдика (!?). Най-съществената точка може би е буква „ж”. Докато
се води иск, давност не тече. Когато искът е уважен, съдебното решение е скрепено с нова
давност.

Прекъсване на давността. Подробно тия неща можете да ги видите при проф. Павлова.
Признаването на вземането на длъжника е чрез едно заявление от негова страна. Може да стане
изрично или чрез конклудентни действия – плащаш 1000 лева от 10000 (но трябва да е ясно, че
плащаш този дълг и че си длъжника). Ако длъжника плаща друго задължение, не означава, че е
признал. Другото основание за прекъсване – предявяване на иск или възражение. Ако не бъдат
уважени, давността не се прекъсва. Но по време на иска давността спира да тече (буква „ж”).
Всяко действие води до прекъсване на давността – покана за доброволно изпълнение, опис за…
и т.н. Действията по принудително изпълнение, приема практиката, се приемат за част от
процеса – давност не тече по време на принудително изпълнение. Именно за това е възможно
да се въртят едни изпълнителни дела. В ГПК обаче имаш възможност да прекратиш
изпълнителното дело, но тогава пък давността е прекъсната и започва нова. Това е едно
несъвършенство на закона, което според мен трябва да бъде оправено. Практиката приема и че
искането за издаване на изпълнителен лист прекъсвало давността. Това за мен вече е абсолютно
безумно.

Действието на спиране и прекъсване. В спряна давност – тя не тече. Когато отпада

спирането, към насъбралата се давност започва да тече давност. Например на втората година
възникне основание за спиране, което отпадне след 3 години, остават още 3 за пет-годишната
ми давност. При прекъсването, започва да тече нова давност, която е за същия срок. Ако
длъжникът бъде осъден, независимо какъв е бил срока преди това (например 3 години за лихви,
периодични плащания), този срок е пет години. Обикновено обаче никой не чака тая работа.
Когато се погаси основно вземане се погасява акцесорните. Ако се погаси главницата, се
погасяват и лихвите. Задълженията са естествени, длъжникът може да изпълни след погасената
давност и не може да иска връщане на платеното дори да е добросъвестен.

Правоприемство при погасителна давност. При универсалното натрупаната давност

преминава при правоприемника. Например при цесията давността, която е текла към цедента се
събира към давността, която те тече по отношение на цесионера. Промяната на кредиторите не
води до прекъсване.

Рекламационни или преклузивни срокове. Рекламационните срокове са такива, при

които за задоволяване на едно СП има задължение да се направи искане за доброволно
уреждане на отношенията. Целта им е да се уредят извънсъдебно споровете. Обикновено става
въпрос за такива отношения, които многократно длъжника предоставя някакви услуги
(транспортни отношения например). Такива има в З за автомобилни превози, З за ЖП
транспорта, Кодекса за търговско мореплаване. Някои от тези рекламационни производства са
задължителни преди завеждане на иск (търговско мореплаване). Тези рекламационни срокове
са императивно определени, не могат да се спират и прекъсват. За разлика от давностните, те се
прилагат служебно (следят съдиите). Чл. 110 З за ЖП транспорт. Преклузивните срокове.
Основната разлика между тях и давността е, че след тяхното изтичане се прекратява
субективното право и правното задължение. Има разлика значи. От това основно положение
следват и още разлики – изпълнението след изтичане на срока е без правно основание и трябва
да се върне, тези срокове също се прилагат служебно като рекламационните, за разлика от
погасителната давност и подобно на рекламационните не могат да се спират или прекъсват.
Отказът от преклузивните срокове е недопустим. При погасителната давност също не можем да
се откажем от нея, но можем да се откажем след като е изтекла. Преклузивните срокове могат
да се уговарят от страните, докато давностните – не. Такива преклузивни срокове са сроковете
на авторските права – 70 години, патентната защита също, гаранционните отговорности при
доставки и продажби (2-3 години гаранция). Такъв е и срокът по чл. 87, ал.1. Рекламационните
и преклузивните срокове няма да ги намерите в ЗЗД.