Административно право

(предимно от проф. Цв. Сивков)

Обща част

1. Понятие за изпълнителна дейност

Управлението представлява въздействие от един субект върху друг субект, то има за

цел поддържане на обществото или на някоя обособена система в определено нормално
състояние, при което всички елементи на тази система могат да функционират нормално. Често
пъти управлението се свързва и с осъществяване на властническо въздействие от единия субект
върху другия субект. Това важи и за обществото, то подлежи на управление и това управление
се осъществява по два начина.

Влияние върху обществото оказват два типа фактори. Единият тип фактори са
недържавните. Тук можем да посочим традициите, религията, различни недържавни
образувания като профсъюзите, политическите партии. Всички те в съответствие със своите
цели, със своето влияние върху обществото, оказват някакво влияние. Обществото и отделните
негови членове се съобразяват с това влияние и това води до определен резултат. Така
например политическите партии изразяват определени политически виждания, те имат
различно влияние в обществото, те служат на обществото,тъй като са начин, чрез който
гражданите участват във формирането на властта и на конкретните държавни или общински
органи. Профсъюзите са друг вид организация, която се създава за отстояване на трудовите и
свързаните с тях права (осигуровки, болнични, майчинство). Религията и църквата също
въздействат по някакъв начин върху обществото. Те са установили правилa и тези правила
могат да бъдат приети и да бъдат спазвани. Свързани с тези правилa са обичайте и традициите.
Това въздействие, което оказват тези фактори, няма задължителен характер. Неспазването на
правилата и на идеите в тези случаи не води до отговорност. Освен това, всички тези
организации нямат всеобщ характер. Спазването на техните правила е доброволно,
пожелателно, но в никой случай не е свързано със задължение. Това е единият начин за
въздействие върху обществото.

Другият начин за въздействие върху обществото се осъществява от държавата. Това е

държавното управление. Държавата е единствената всеобща и цялостна организация на
обществото. Дори най – либералните държави присъстват и упражняват управленско
въздействие върху обществото. Държавата осъществява управленско въздействие върху цялото
общество, тоест върху всички системи и подсистеми и гражданите в него. Държавата е
установила освен това и правила за поведение. Тези правила имат всеобщ характер, тоест
отнасят се за всички, имат задължителен характер, и освен това те са гарантирани от държавата
чрез държавната принуда, тук не е налице елементът на доброволност. Тук изпълнението на
правилата, установени от държавата, един път е задължително и втори път то е гарантирано с
държавна принуда – установено е от държавата с цел формиране на такова поведение, което е
приемливо за обществото или отделните граждани. Държавата осъществява въздействие върху
обществото, но и самата тя е едно сложно и усложняващо се явление. Тя не е единна
структура, а е система от различни образувания, връзки и взаимозависимости. Те въздействат
върху обществото като цяло, но съществува и система от вътрешни взаимодействия. Оттук
следва и че държавното управление е едно сложно явление с определена структура.

Държавното управление върху обществото се изразява по различен начин. От една

страна е създаването на правила за поведение (законодателна власт), от друга страна е
прилагането на тези правила за поведение (изпълнителна власт) и на следващо място е
контролът за спазване на правилата за поведение и последна защита на правата на човека
(съдебната власт) . Това е класическото разбиране за държавата, построено върху разделението
на властите. Всъщност властта е една, но начинът по който се осъществява е различен и между
различните компоненти има определен тип взаимодействие. В този си вид държавата по
различен начин въздейства върху обществото с различните способи на трите компонента. Това
в теорията на АП се нарича държавно управление в широк смисъл на думата. Това е цялостното
въздействие върху обществото. То има една посока и тя е от държавата към обществото.

Изпълнително – разпоредителна дейност -» Няколко понятия отразяват различни

характеристики на едно и също явление. Когато говорим за изпълнителна власт имаме предвид
възможността за взаимодействие между трите власти. Когато говорим за изпълнителна дейност
наблягаме на факта, че става дума за действия, извършени от определен кръг органи в рамките
на тяхната компетентност. Когато говорим за изпълнително – разпоредителна дейност имаме
предвид това, че изпълнителните органи, за да изпълняват своята властническа функция върху
обществото имат право първо да разпореждат, тоест да дават задължителни за изпълнение
разпореждания от различен характер.

Изпълнителната власт има няколко особености. На първо място тя е устойчива и

непрекъснато функционираща. На второ място изпълнителна власт решава въпроси от
настоящето и бъдещето, докато съдебната власт решава спорове, които са възникнали в
миналото, но които се решават в настоящето. На следващо място изпълнителната власт стои
най-близо до обществото, тъй като тя осигурява ежедневно живота на обществото. Друга
особеност на администрацията е тази, че тя осигурява функционирането на другите две власти
(законодателна и съдебна власт). Изпълнителната дейност осигурява определена степен на
балансираност, подреденост в обществото. Това обаче не става изведнъж и не става с едно или
две средства.

Затова самата изпълнителна дейност се развива във времето и има различно

съдържание. Дейността може да се представи като ръководство, организация и контрол.
Ръководството представлява тази част, при която се определят целите, поставят се задачите,
търси се начин за въздействие, планира се, доколкото е възможно. Втората част е
организацията. Организацията е практическата дейност по осъществяване на целите по
поставените задачи. Тук е взаимодействието с другите органи или с обществото. При нея се
дава оценка между съответствието между поставените цели и постигнатите резултати. При
контрола се преценява дали е спазен закона, дали са изпълнени поставените задачи, какви
ресурси са употребени, тоест каква е ефективността в действията на администрацията. Този
модел е идеален теоретичен модел на функциониране на изпълнителната власт. Тъй като в
живота е възможно местата на тези три компонента да са променени. Възможно е първо да се
създаде организация и след това да се поставят задачите. Може да се осъществи и т.нар
превантивен или предварителен контрол. Той има за цел да гарантира определен тип условия, в
които се извършва една определена дейност.
 Как действа администрацията? Как действат органите на изпълнителната власт?
Възможни са два начина на действие. Единият начин на действие се нарича обвързана
компетентност. При нея администрацията, при наличието на предвидените в закона факти, има
възможност само за едно законосъобразно решение. Това означава, че законът дава възможност
само за едно решение, което е законосъобразно. Това означава, че в този случай
администрацията решава кой закон да се приложи и го индивидуализира към конкретния
случай. Правната норма определя какво да бъде решението на администрацията, кой орган да
го вземе и по какъв начин, тоест с какъв акт или действие, да го изрази. Възможното
законосъобразно решение е само едно и административния орган няма право на преценка дали,
кога и как да действа. Актовете, издадени при условията на обвързана компетентност подлежат
на преценка само по законосъобразност. Тоест само относно това дали е спазен закона. Тази
преценка се извършва чрез контрол. Контролът е два вида – контрол от администрацията, тоест
от органи на изпълнителната власт и надзор, това е контролна дейност на органи извън
администрацията. Най – често законосъобразността се преценява от съда. Става дума за
прилагане на хипотезата към конкретен случай, преценка за законосъобразност и това решение
е само едно.

Следващият начин на действие е оперативната самостоятелност. При нея законът

(правната норма) е така формулиран, че дава възможност на органа да преценява дали, кога и
как да действа, тоест законът дава възможност на органа самостоятелно въз основа на
определени условия да вземе решения затова как да действа. Самостоятелност има тогава,
когато са възможни поне две решения, които отговарят на закона и органът може да избира.
Той мисли в категориите кога, дали, при какви условия. Това означава, че на него му е дадена
възможност за преценка. Тази преценка не е безкрайна, тя е ограничена един път от условията в
които действа органа и втори път от закона, т.е може да действа само в установените граници.
Преценката не е само по законосъобразност, но и по правилност (целесъобразност). Правилност
означава да се прецени дали актът или действието на администрацията са навременни,
икономически обосновани, дали те отговарят на определените условия. И в този случай
актовете и действията подлежат на контрол, но тук контролът е по –сложен. Той се
осъществява по законосъобразност и по правилност. Има още една особеност – контролът за
правилност се осъществява само в рамките на администрацията, съдът не може да осъществява
контрол по правилност, той осъществява контрол по законосъобразност. Това е правилото.
Контрол по законосъобразност и по правилност от администрацията, а контрол по
законосъобразност само от съдебните органи.

2. Предмет, система и източници на АП

Предмет на АП са отношенията в сферата на държавното изпълнение и по-точно в

сферата на изпълнителната власт; отношение на власт и подчинение и т.н. Нормите му
въздействат навътре в държавния апарат и навън за отношенията. Отношенията се
осъществяват в две линии: хоризонтална (равностоящи органи) и вертикална (неравностоящи
органи). АПН регулират тези 2 вида отношения - външни и вътрешни за държавния апарат, по
хоризонтала и по вертикала.

По-конкретно АПН показват как се осъществява управлението в различни случаи. На

първо място това е управлението на политическата дейност в държавата. Тя съдържа три
елемента: национална сигурност, социално осигуряване и гражданска администрация. На второ
място това е управлението на социално-културната област – култура, образование. И на трето
място това е управлението на икономиката – чрез регулаторни механизми. Изводът е, че
предметът на регулиране на АП е изключително широк, за да се достигне до такова състояние,
на управление и общество, че да се осъществи нормалното съществуване на гражданите и
техните организации. Но това, че предметът е широк, не дава яснота за обособяване в рамките
на АП (материални ПН, процесуални ПН).

АП е разделено на 3 големи области – АП (обща част), АП (специална част) и

Административен процес. В общата част се разглеждат основните принципни положения в АП,
субекти на АП (особености, начин на възникване и взаимодействие), форми и методи на
изпълнителната дейност (по какъв начин се осъществява властническото въздействие върху
субектите), резултати от тази дейност. Също така се разглежда що е то АА – понятие и видове,
условия за редовно действие, законосъобразност, действителността и респективно
недействителността им (дали АА е валиден, влиза в сила и подлежи на изпълнение). Взима се
под внимание и контролът във (от самата администрация) и върху (от други органи извън
администрацията) администрацията, както и административната принуда и следствието от
неизпълнение. Специалната част на АП се занимава с конкретни области на държавното
управление. То има регулаторна функция конкретно върху определени отрасли, елементи и
системи на обществения живот, има за цел да осъществи изпълнителната дейност на ПН в
конкретни отрасли и направления. Държавата осъществява управление в различни насоки на
обществения живот. ПН се съобразяват със спецификата на съответната материя, която
подлежи на регулиране. Административният процес определя как се осъществяват ПН и
механизмите за контрола им, съдебния надзор и неговото прилагане.

На изпита всеки 3-4 бива попитан за източниците на АП. Това са актове, приети по
установен ред, съдържащи ПП в рамките на държавното управление. Видове източници на АП
са писани и неписани (обичай). По правило източниците са само писани, приети от
компетентен орган, регулиращ изпълнителната дейност. Изключението се намира в чл. 61, ал. 3
АПК за оповестяване по обичаен начин, където законодателят включва този неписан източник.
Източници конкретно са К (основни права и задължения на гражданите, принципи на
политическата система и разделение на властите), закони (АПК, ЗАНН и т.н.), специални
закони (съдържащи административни или административнонаказателни разпоредби. Особеност
на АП е, че има много подзаконови НА (издадени от изпълнителните органи или от органи, на
които е дадена такава възможност), които са зависими от законите. Те са актове въз основа на
закона. В изпълнение на закона е нещо различно. Това е спазване, подчинение и изпълнение на
закона. Подзаконовите НА са уредени в К, ЗНА, ЗМСМА и представляват правилници,
постановления, наредби и инструкции (чл. 6,7,8 ЗНА – НАИЗУСТ!!!). ЗНА е уникат – само в
България има такъв закон. За домашно – кой орган издава постановления, правилници и
наредби, какви отношения се уреждат, кога, защо, какви отношения се регулират с инструкция.
Когато става дума за едноличен орган, актовете му основно са заповеди, а за колективния орган
– решения. Източници на АП още са актовете на КС, съдебната практика (не е точно източник,
а само част от нея – тълкувателните решения, тълкувателната дейност на ВКС и ВАС) и
нормите на ЕС.

3. Административноправни норми и административно правоотношение

Изпълнителната дейност, изпълнителната власт са тази част от държавното управление

в широк смисъл на думата, която има за цел да създаде ред и организация в обществото, а също
и да осигури съществуването на другите две власти при тяхното взаимодействие с обществото.
На нейната дейност се подчинява система от правни норми. Тези правни норми се наричат АП
норми, тъй като те имат за задача, цел и в последствие резултат създаването на благоприятни
условия за държавното управление. Оттук идва и определението за АПН – това е общо правило
за поведение, което регулира обществените отношения в сферата на държавното управление и
при необходимост може да се приложи държавна принуда за нейното изпълнение или
реализация. Това означава, че АПН имат характеристиката на правните норми въобще, с
тяхната структура, начин на действие и начин на изпълнение. На тази основа това е общо
правило за поведение, което предполага определен начин на въздействие, освен това регулира
обществени отношения. Съществуват и специфики, които са свързани и с това, че
административноправната норма регулира обществени отношения в сферата на държавното
управление-» това означава насоченост и от тази насоченост следват специфики както на
административноправната норма , така и нейното формулиране, изпълнение.

АПН, подобно на ПН въобще, има структура – хипотеза, диспозиция и санкция. Това

означава, че тя съдържа предпоставки , правило за поведение и санкционен елемент, който се
появява в два случая. При неизпълнение и при лошо изпълнение. Особеност тук е, че става
дума за държавно властническо въздействие от държавен орган спрямо друг държавен орган,
или спрямо граждани или организации на граждани в рамките на неговата компетентност. Това
определя и спецификите на АПН. На първо място възможно е хипотезата, диспозицията и
санкцията да се намират в различни правни разпоредби, даже и в различни нормативни актове,
най-често закони. Това от една страна е виждане на законодателя, от друга страна е отговор на
спецификата на обществените отношения, които подлежат на регулиране от страна на АПН.
Най-често хипотезата и диспозицията са в една разпоредба, а санкцията в друга разпоредба или
в друг закон. По тази начин законодателят се е стремил систематически да обособи хипотеза,
диспозиция и санкция. Възможно е да има една и съща санкция за няколко нарушения.

В зависимост от правилото за поведение и начина на неговото формулиране

съществуват различни видове правни норми. Като се има предвид за властнически отношения,
т.е за отношения на власт и подчинение, които са нормативно установени, АПН най-често се
обособяват в три групи: задължаващи, забраняващи и оправомощаващи. Задължаващи са тези,
които предписват определен тип поведение, което е адекватно на съответната необходимост на
държавното управление, т.е за да бъдат изпълнени те задълженият трябва да има такова
поведение, което да отговаря на нуждите на държавното управление. Забраняващи са тези,
които поставят някакъв вид ограничение, това означава, че поведението на субектите на
административното право е ограничено с цел осъществяване на държавното управление.
Оправомощаването означава даване на възможност пак в рамките на допустимото за
развитието на държавното управление. С оправомощаващите норми държавата или държавен
орган дават възможност за определено поведение, което е в полза на субект на
административното право и е в рамките на правната норма, т.е. при тази класификация става
дума за определяне на поведение, което е съответстващо на държавното управление.

От гледна точка на правилата за поведение, които съдържа те са материалноправни и

процесуалноправни. Материалноправните съдържат правилото за поведение,
процесуалноправните показват как и по какъв ред се изпълнява или осъществява това правило
за поведение.

Освен това АПН имат определени предели на действие. По начало правните норми
действат за неопределено време, те са безсрочни по време на действие. Съществуват и случаи,
особено когато става дума за оправомощаващи и забраняващи правни норми, които действат за
определен срок (до края на годината, или до еди коя си година). Целта е те да изпълнят за
определен период от време своята регулативна функция. В правото се поставя въпроса и за
началния момент на действие на правните норми, и по-специално на АПН. Принципът е, че
действат от момента на влизане в сила. КРБ -» нормативните актове влизат в сила три дни след
публикуването им в ДВ. Съществуват редица случаи, в които законът предвижда друг срок за
влизане в сила. Понякога той може да е няколко месеца, в други случаи в деня на
обнародването. Това зависи от съдържанието на нормативния акт и от целите, които се
поставят от законодателя с приемането на нормативен акт. Много често се дава и такъв срок от
два, три, четири, пет месеца, даже година, тъй като става дума за необходими предварителни
действия – назначаване на хора, създаване на организация, набиране на средства. Тук се
поставя въпроса за отмяната на административните актове. Принципът е, че АПН се отменят с
нормативен акт от същия вид, ранг и характер. Изключенията са много, възможно е акт от по-
висока степен да преуреди съответните обществени отношения, възможно е да има мълчалива
отмяна в следствие на промяна на обществените отношения. Възможно е да бъде определен
краен срок, възможно е нормата да бъде отменена по съдебен ред. Като правило АПН действат
само занапред. Пак като правило не се допуска обратна сила, т.е. преуреждане на вече
настъпили последици от развитието на обществените отношения. Тук материалноправните
норми и процесуалноправните норми се намират в различно положение. За
материалноправните норми забраната има по-устойчив характер. При процесуалноправните
норми се допуска обратна сила, т.е. действие върху вече осъществени обществени отношения.
Идеята на тази възможност е,че процесуалноправната норма не урежда същинско правило за
поведение, а начинът за неговото осъществяване. И на второ място идеята е, че
процесуалноправната норма (новата) урежда по-добър или по-съвършен начин приложението
на материалноправната норма,т.е. създават се по-благоприятни условия за прилагането на
материалноправната норма.

АПН действат по определен начин в пространството, т.е това е техния териториален

обхват. Като правило АПН, приети от органи на централно ниво, имат действие на територията
на цялата страна. Това са НА на НС, МС и министрите. Възможно е нормативните актове,
приети от централни държавни органи да имат действие, което е ограничено по територия.
Например постановление само за свободната зона в Бургас. Ограничено териториално действие
имат и АПН, които са издадени от местни органи. Такъв е случая с наредбите на общинските
съвети. Те пораждат правно действие и задължение за изпълнение в рамките на общината, там
се простира компетентността на конкретния общински съвет. При определени условия е
възможно НА и АПН да действат в чужбина. На първо място става дума за действието им в
български посолства, комисии, както и кораби и самолетите под български флаг, независимо
къде се намират. Възможно е при условията на взаимност (реципрочност) български норми да
се прилагат в чужбина и чужди норми да се прилагат у нас.

Действие по отношение на лицата. Поначало АПН действат спрямо всички, които са на

територията на РБ и българските представителства. Съществуват изключения или особености
по отношение на лицата без гражданство, на чуждите граждани, гражданите на т.нар трети
страни и по отношение на гражданите на ЕС и ЕИП (икономическо пространство). За тях могат
да се установят специални правила. Също така специални правила и ограничения в действието
на правните норми има за чуждите дипломатически и консулски представители и също за
служители на международни организации на територията на България пак при условията за
взаимност.

Възникването на административни правоотношения и тяхното развитие се дължи на

съществуването на влезлите в сила АПН. АПН посочва факти и обстоятелства от обективната
действителност при чието наличие се пораждат предвидени в ПН последици. Последиците
могат да бъдат предизвикани от определени действия или бездействия на определени субекти
на правото. В ПН е предвидена връзката между ЮФ и настъпилите правни последици. ЮФ е
този факт от обективната действителност, на който правото придава определено значение. В
резултат на ЮФ и на съществуването на АПН се пораждат административни правоотношения.
Те подобно на другите правоотношения имат страни, субекти и съдържание. Има определена
специфика. На първо място страните са такива, които могат да встъпват в административно
правоотношение. Съдържанието зависи от връзката между субектите и от дължимото
поведение за развитието на държавното управление. Особеност е, че едната страна винаги е
държавен или приравнен нему орган. Освен това тук двете страни са неравнопоставени и това е
законово установена неравнопоставеност. Те се намират в отношения на власт и подчинение.
Тоест тук най –често съществуват определен вид вертикална зависимост. Държавният орган,
който е във властническо надмощно положение може да използва държавната принуда при
неизпълнение или при лошо изпълнение. Неизпълнението или лошото изпълнение на
задължения, произтичащи от административното правоотношение, е особен, самостоятелен
ЮФ. От този особен самостоятелен ЮФ произтича друго правоотношение и това е
санкционното правоотношение. Те са предизвикани от неизпълнението или лошото изпълнение
на съдържанието на административното правоотношение.

4. Административноправен статут на ФЛ и организациите

Понятие – съвкупността от права и задължения, регулирани от АП, които засягат

намиращите се на територията на РБ ФЛ в качеството им на субекти на АП. Всички данни
относно ФЛ се съдържат в системата на Единна система за гражданска регистрация и
обслужване на населението (ЕСГРОН). Нормативната уредба се съдържа в закона за
гражданската регистрация. Според чл.100 ЗГР, ЕСГРОН е единна система за гражданска
регистрация на ФЛ в РБ и източник на лични данни за тях. Съгласно този закон всички бг
граждани получават единен граждански номер, а чужденците, които са получили разрешение за
дългосрочно или постоянно пребиваване в РБ, получава ЛНЧ (личен номер на чужденец). Това
са уникални номера, чрез които ФЛ се определят еднозначно. За всеки гражданин се съставя
електронен личен регистрационен картон. Според чл.25 ЗГР в този картон се вписват име,
псевдоним, пол, дата на раждане, ЕГН, място на раждане, акт за раждане, постоянен и настоящ
адрес и т.н. Този картон се пази 130 години от датата на издаването му и след това се предава в
Държавния архив. Съвкупността от личните рег. картони на ФЛ съставя регистъра на
населението, който също се поддържа в електронен формат. Регистри на живеещите в чужбина
бг граждани се водят от съотв. консулски служби. Във връзка с гражданското състояние на
лицата се съставят актове за гражданско състояние. Тези актове са официални документи,
които констатират наличието на определени ЮФ, свързани с пораждането, изменението или
ликвидирането на елементи и качества от гражданското състояние на лицата, и които
документи се ползват с доказателствена сила за отразените в тях данни до доказване на
противното. Според чл.34 ЗГР тези актове са акт за раждане, акт за граждански брак и акт за
смърт. Те се съставят от лицата по гражданското състояние в общината или кметството, на
чиято територия са станали събитията. При настъпване на някои от тези обстоятелства в
чужбина, българските граждани следва да поискат съставянето на съответния акт от
дипломатическото или консулското представителство на РБ или от чуждестранните местни
органи по гражданското състояние.
 Основните елементи на гражданското състояние са гражданство, адресна регистрация,
имена, награди. Гражданство е връзката на едно лице с дадена държава, по силата на която това
лице се приема за неин гражданин, попада под нейното държавно върховничество и се ползва
от правата и свободите, осигурени от нейната конституция и законите. Основният закон, който
урежда материята, е Законът за бг гражданство.Има три основания за придобиване на
гражданство. На първо място е произходът. Когато поне един от родителите на лицето е бг
гражданин, то придобива бг гражданство. Второто основание е месторождението, което се
прилага, когато не можем да приложим произхода. Според това основание всяко лице, което е
родено на територията на РБ и не придобива друго гражданство по произход или родителите му
са неизвестни, става бг гражданин. Последното основание е натурализацията – решение на
компетентните органи (с указ на президента по предложение на мин. на Пр.). Сключването или
разтрогването на брак не влияе върху гражданството на другия съпруг. Осиновяването не
променя гражданството на осиновения, освен ако няма изрично изискване за това. Загубване на
бг гражданство – бг граждани могат да бъдат освободени от гражданство, ако изразят желание
за това и са придобили или са в процедура по придобиване на друго гражданство. Вторият
начин за загубване на гражданството е отмяна на натурализацията. Тя е допустима до
изтичането на 10 години от придобиването й. Ако лицето си е послужило с неверни данни или е
укрило факти или данни, послужили за придобиване на гражданство. Третият възможен начин
е лишаването. То е допустимо само за лица, придобили гражданство по натурализация и то ако
са извършили тежко престъпление против републиката, намират се в чужбина и не остават без
друго гражданство. Загубилите гражданство лица могат да поискат възстановяването му при
условията и по реда на ЗБГ.

Адресна регистрация. Адресът е еднозначно описание на мястото, където едно лице

живее или където получава кореспонденцията си (чл.89 ЗГР). Състои се задължително от името
на областта, общината и населеното място. Адресът бива постоянен и настоящ. Постоянен е
адресът в населеното място, в което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението.
Той служи за упражняване и ползване на права или услуги в случаите определени със закон или
друг нормативен акт. Настоящият адрес е адресът, на който лицето живее. Всяко лице може да
има само един постоянен и само един настоящ адрес, като те могат да съвпадат. Постоянният
адрес се заявява чрез подаване на заявление, а настоящият чрез подаване на адресна карта до
кмета на общината, района или кметството.

Имена на гражданите. Собственото име на всяко лице се определя от родителите му и се

съобщава писмено на длъжностното лице по гражданското състояние при съставяне на акт за
раждане. Ако двамата родители не постигнат съгласие за името на детето, то се определя от
длъжностното лице по гражданското състояние. Ако избраното от родителите име се счете от
длъжностното лице за осмиващо, опозоряващо, противоречащо на българската етническа чест,
обществено неприемливо и т.н., длъжностното лице определя името. Бащиното име на всяко
лице се образува от собственото име на бащата с наставка „ов” или „ев” и окончание съобразно
пола на детето, освен когато собственото име на бащата не позволява поставянето на тези
наставки или те противоречат на семейната, етническата или религизиозната традиция на
лицето. Бащиното име на лице, на което е известна само майката, се образува от собственото
име на майката или от неговия корен. Фамилното име е фамилното или бащиното име на
бащата с наставка „ов” или „ев” и окончание съобразно пола на детето. Фамилното име на дете,
чийто баща е неизвестен се образува от фамилното име на майката или от името на нейния
баща. Всяко лице при встъпване на граждански брак може да приеме фамилното име на
другото лице.
 Награди. Наградите са израз на признателност спрямо лицата за техни заслуги в
стопанския, културния и политическия живот на страната. НА тук е Законът за ордените и
медалите (ЗОМ). Те се подреждат в следния ред: Стара Планина (за изкл. заслуги), Св. Св.
Кирил и Методий (за значителни заслуги), за граждански заслуги (в областта на демокрацията),
за военни заслуги, Мадарски конник (за заслуги в дипломацията). Извън подреждането на
ордените по старшинство остават Орденът за храброст и Медал за заслуга.

Административно-правен статут на чужденците. Основен НА тук е Закон за чужденците

в РБ. Чужденец е всяко лице, което не е бг гражданин. Чужденец е всяко лице, което може да
влезе на територията на РБ, ако притежава редовен документ за гранично пътуване или друг
заместващ го документ и Виза, когато такава се изисква. Визата е разрешение, издадено от РБ
за влизане и пребиваване, транзитно преминаване и летищен транзит. Издава се от бг
дипломатически консулства и представителства под формата на стикер, който се полага зад
граничния паспорт или друг редовен документ за задгранично пътуване. По изключение визата
може да се положи и от органите за граничен контрол на граничните контролно-
пропусквателни пунктове. Летищната транзитна виза се издава за лица, които са кацнали на
територията на страната и ще я напуснат с първия следващ полет за крайната им дестинация. Те
нямат право да напускат летищната транзитна зона и се водят за недопуснати до територията на
страната. Краткосрочна виза се издава за транзитно или краткосрочно пребиваване. При
транзитното преминаване чужденецът трябва да напусне страната в рамките на 2 дни. Визата за
дългосрочно пребиваване е със срок до 6 месеца или до 1 година в зависимост от целта на
посещението. Чужденците пребивават на територията на страната краткосрочно до 90 дни,
продължително – до 1 година, дългосрочно – до 5 години и постоянно с разрешен неопределен
срок за пребиваване. Пребиваващият в страната чужденец е длъжен да се регистрира в
паспортната служба на МВР в срок до 48 часа след влизането си в страната и е длъжен да
напусне преди изтичане на срока за пребиваването. По отношение на гражданите на ЕС и
членовете на техните семейства се прилага Законът за влизането, пребиваването и напускането
на РБ на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства (ЗВПНРБГЕСЧТС). Гражданите
на ЕС влизат и напускат територията на страната с валидна лична карта или валиден паспорт.
Членовете на техните семейства, които не са граждани на ЕС, влизат и напускат територията на
страната с валиден паспорт и виза, ако такава се изисква като визата се издава по специален ред
(облекчен). Те могат да пребивават страната с тези си документи за срок до 3 месеца. Ако
пребивават продължително или постоянно им се издава удостоверение от органите на МВР.
Правото на влизане и пребиваване на тези лица може да се ограничи само по изключение и на
основания свързани с националната сигурност, обществения ред или общественото здраве.

Организациите на гражданите са доброволни недържавни образувания, чрез които

гражданите преследват групови или общи цели при спазване на установената законност. В
основата на тези организации стои прогласеното от чл.44 ал.1 К право на сдружаване. Белезите
на организацията са: доброволност при създаване и членуване, целта която преследват да е
позволена от закона, самоуправляват се, правомерни (не могат да носят нак. отговорност).
Видове: ЮЛ със стопанска или с нестопанска цел.Основният НА е Законът за ЮЛ с
нестопанска цел (ЗЮЛНЦ). Тези лица са сдружения и организации. Сдружения се учредяват от
минимум 3 лица, когато са за осъщ. на действия в частна полза и мин. 7 лица, когато извършват
действия в обществена полза. Учредителите създават указ с минимално определено от закона
съдържание. Органите на управление са Общо събрание и Управителен съвет. Фондациите се
учредяват приживе или по повод на смърт с едностранен учредителен акт, с който
безвъзмездно се предоставя имущество за осъществяване на дейност с нестопанска цел.
Фондацията има управителен орган, който може да бъде едноличен или колективен.
Учредители на ЮЛ с нестопанска цел могат да бъдат български и чуждестранни юридически и
дееспособни физически лица. Самото ЮЛ възниква с вписването му в регистъра за ЮЛ с
нестопанска цел в района на окръжния съд в седалището му. Индивидуализиращите белези на
ЮЛНЦ са наименованието, адресът и седалището му, данни от регистрацията му. Тези лица се
прекратяват според чл.13 ал.1 от ЗЮЛНЦ с изтичането на срока, за който са учредени, с
решение на върховния си орган, с решение на окръжния съд до седалището, когато не са
учредени по установения ред, когато извършват дейност, противоречаща на законите или
когато са обявени в несъстоятелност. ЮЛ в обществена полза имат изрично посочени цели в
закона. Напр. развитие и утвърждаване на духовните ценности, на гражданското общество,
защита на човешките права, защита на околната среда и т.н. За да действат като такива, тези
лица трябва да се впишат в централния регистър при министерство на правосъдието. Това
вписване им носи множество данъчни и др. облекчения. Те трябва да представят ежегоден
отчет за дейността си, който включва и заварен от независим одитор финансов отчет. Заличават
се от регистъра при извършване на конкретни нарушения, визирани в чл.48 от ЗЮЛНЦ. Други
организации на гражданите. Национален ловен съюз – учредява се и се прекратява от ловните
сдружения при спазване на ЗЮЛНЦ и Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД). Дейността
му е подробно уредена с АПН. Религиозно общности – особено място заема Бг православна
църква. Тя е доброволна организация на българските граждани, обединени на основата на
християнската религия. Нейният статут заедно със статута на останалите верски общности е
нормиран в закона за вероизповеданията. Стопански организации – типичен пример са
търговските банки. Те се създават като акционерни дружества по ТЗ. Съгласно чл.13 ЗКИ
(кредитни институции), за да извършва дейност на търговска банка, тя трябва да притежава
лиценз, който се издава от БНБ в условия на оперативна самостоятелност, като отказът на БНБ
да издаде лиценз не подлежи на обжалване, като може да се подаде ново заявление не по-рано
от 1 година от отказа. Кооперациите (Закон за кооперациите и Регламент на Европейските
общности). Регламент 1435 за Европейското кооперативно дружество. Специален закон в тази
област е Законът за жилищно-строителните кооперации. Характерно за последните е, че те
имат преходен характер (временен х-р). Могат да се създават от най-малко 6 души учредители
и се прекратяват в момента, в който всички член-кооператори бъдат снабдени с нотариални
актове за собственост върху построените жилища.

5. Органи на изпълнителната власт

Един от субектите на АП са тези органи, които са предназначени за осъществяване на

изпълнителна дейност. Съществуват и органи извън системата на изпълнителната власт, които
осъществяват изпълнителна дейност. Пример за това са съдилищата, прокуратурата и органи и
организации, които са недържавни, но законът им възлага функции на държавата. Например
адвокатурата. Държавата е длъжна да гарантира защита на своите граждани пред съдебните и
административните органи – възложено на адвокатурата, която е недържавна организация, но
осъществява функцията по защитата на гражданите и техните организации, като тя се занимава
с отбора на адвокати и контрола по осъществяването на тяхната дейност. Подобно е
положението с Българския лекарски съюз (трябва да си член за да си лекар). Това важи и за
Нотариалната камара и за Камарата на частните съдебни изпълнители. По подобен начин стои
въпросът и с висшите училища. Те са недържавни структури, но осъществяват дейността по
придобиване на висши образования и квалификация. Съгласно закона те се ползват със
самостоятелност и автономия, сами си избират ръководство, определят съдържанието на
учебните планове и учебните програми.
 Основната дейност на изпълнителната власт се осъществява от органите на ИВ. Те са
един от видовете държавни органи и имат характеристиката на ДО въобще. На първо място те
осъществяват държавната власт (чл.1 К – властта се осъществява или пряко от народа или чрез
органите, предвидени в К). Нормативната уредба се намира в К, ЗА, ЗДС, ЗМВР, ЗДАНС,
ЗОВСРБ и др. Осъществявайки функциите на държавата те притежават и прилагат такива
средства и способи, които не са присъщи на други структури и организации. Те издават
властнически юридически актове, които се отнасят или до правила за поведение, или до
конкретни правоотношения. Те могат да прилагат държавната принуда. Освен това подобно на
всички останали държавни органи, те имат предели на дейност, в рамките на които те
осъществяват своята властническа дейност. Осъществяането й от името на държавата и в
определени предели се нарича компетентност. Тя прилича на правосубектността на гражданите.
Разликата е в това, че компетентността възниква със създаването на ДО, докато при
правоспособността е различно. При правоспособността има възможност дали да се упражни
едно право или не. ДО не може да преценява дали да упражни своята компетентност. Той е
длъжен да го направи.

Изпълнителните органи освен като вид държавни органи имат и свои специфични
характеристики, които ги отличават от останалите държавни органи. На първо място те са
специално създадени и имат правомощия да осъществяват изпълнителна дейност. Затова те се
определят като изпълнителни органи. На следващо място те осъществяват подзаконова
дейност. Това означава 2 неща: дейност въз основа на закона и дейност в изпълнение на закона.
Това са два различни типа зависимост от закона. Дейност въз основа на закона означава
съобразяване, съответствие и подчинение на принципите, които се съдържат в закона. В
изпълнение на закона означава съобразяване и подчинение на конкретните разпоредби на
закона. Органите на изпълнителната власт имат и право да прилагат принуда, когато това е
необходимо за изпълнение на техните властнически разпореждания. За изпълнителните органи
е характерно това, че те са изградени на йерархическия принцип и всеки един от тях
представлява система от звена и структури, които подпомагат ръководството на изпълнителния
орган. Освен това в системата на изпълнителните органи и във всеки един ДО са установени
зависимости въз основа на йерархическата структура на ДО.

Въз основа на тази йерархическа структура се развиват отношения на субординация,

суперординация и координация. Когато погледът е отдолу на горе (служби към ръководител)
говорим за субординация, когато е отгоре на долу (ръководител към служби) говорим за
суперординация. При координацията ръководителят възлага една или подобни задачи на
подчинени нему, но не съподчинени звена и структури. Това означава, че те изпълняват част от
една задача или подобни задачи поради йерархическата си зависимост от ръководителя. При
координацията степента на властническо въздействие намалява, тъй като става дума за
властнически правомощия спрямо различни структури.

Изпълнителните органи имат така наречената административна правосубектност. Това

означава, че те могат да стъпват в административни правоотношения, доколкото това
определят границите на тяхната компетентност. Но преди това за тях трябва да е възникнала
общата възможност за встъпване в административни правоотношения заедно с другите субекти
на АП. Административната правосубектност не върви ръка за ръка с юридическото лице. ЮЛ е
начин за персонификация и за възникването на правен субект, който участва в граждански
оборот, облигационни, вещни, търговски, данъчни, трудови правоотношения. Това е нещо
различно от административната правосубектност. Възможно е един орган или едно лице да е
субект на АП, но да няма качеството ЮЛ. Възможно е и обратното (да е ЮЛ, но да няма
административна правосубектност). ДО в едно министерство е министър, а ЮЛ е
министерството. Местният изпълнителен орган е кметът на общината, а ЮЛ е на общината.

В АП се употребяват 2 понятия: административен орган и длъжностно лице.

Длъжностно лице е понятие на АП и НП. От гледна точка на АП това е лице, което е част от
структурата на изпълнителния орган и може да изпълнява дейност от неговото име.
Длъжностно лице (чл.3 НК) е това лице, което има определени служебни качества. Те не са
определено свързани с изпълнителните органи или изобщо с държавния апарат. Съществуват и
понятията административен орган и административен апарат. Административният апарат е по-
широкото понятие, то включва система от понятия и звена. Намира се в система и йерархическа
подчиненост. Докато административен орган е този, който има властническо поведение,
упражнява компетентност и може да прави властнически разпореждания. Освен това
административен орган е легално понятие, то се съдържа в административно-процесуалния
кодекс, параграф 1 от допълнителните разпоредби. Според него това е орган, който принадлежи
към системата на изпълнителната власт, носител е на административни правомощия и е
овластен въз основата на закона. Легално определение за понятието административен апарат
няма. Това е работно понятие, което показва принадлежността към йерархически обособена
система.

Съществуват различни видове изпълнителни органи с оглед на това какви функции

изпълняват, каква е тяхната компетентност и начина за вземане на решение. Според
териториалните предели на компетентността, те биват централни и местни. Централни са тези
органи, които имат компетентност за цялата страна. Местни са тези органи, които имат
компетентност за ограничена територия: община, област, кметство или населено място.
Понякога вместо местни органи се говори за териториални органи – това не е уместно тъй като
и МС е териториален орган.

Според обема и насочеността на компетентността, органите биват с обща

компетентност и със специална компетентност. С обща са тези органи, които решават въпроси
от политическо, икономическо и социално естество – МС, областния управител, кмета на
общината. Обща не означава всеобща. В рамките на демократичната държава, при която е
приет принципа на разделение на властите не може да има всекомпетентен орган. Двете
понятия са несъвместими. Компетентността е винаги в определени предели, ограничена е.
Специалната компетентност е 2 вида: отраслова и функционална. Отраслева е тази
компетентност, която е свързана с провеждането на държавната политика в определено
направление или в определен отрасъл. Функционална е тази компетентност, чиято насоченост е
във всички отрасли. Пример за нея е министърът на финансите. Дейността на Министерството
на финансите е свързано с функционирането на политическия, стопанския и обществения
живот на държавата и на всички останали изпълнителни органи. На практика функционалните
органи обслужват и подпомагат отрасловите органи.

Според начина на нормативно установяване те биват органи предвидени в К и органи

създадени със закон. Много рядко се срещат вече органи създадени с подзаконов НА. Проф.
Сивков се сеща само за един и той се нарича БОРКОР.

Според начина на образуване те са изборни и назначаеми. Изборни са тези, които са

избрани от някакво тяло – МС го избира парламента. Има и такива, които са формирани от по-
горестоящите административни органи. Има такива, които са избирани от други държавни
органи.
 Според ролята в държавното управление те биват такива, които осъществяват общо
ръководство и координация и такива които осъществяват оперативната дейност на държавата.
Най-често органите по общо ръководство са тези които са с обща компетентност. Възможно е
деление на органите и според областта, в която осъществяват държавната политика –
икономика, социални дейности, външна политика.

6. Централни органи на изпълнителната власт

Административният апарат представлява система от йерархически подредени органи и

учреждения. Тя има пирамидална структура и се състои от органи, които заемат своето място в
организацията на държавата. Начело на изпълнителната власт и начело на системата от
изпълнителните органи стои МС. Уредбата на МС се съдържа в КРБ, правилника за
организация и дейност на МС и правилника за организация и дейност на НС, а също и в ЗА.
Това е колегиален орган с обща компетентност – централен изпълнителен орган. Той
осъществява общото ръководство на държавната администрация и носи отговорност за
обществения ред и националната сигурност. В България състава на МС е от МП, заместник-
министър председатели и министри. В България е възможно МП да поеме и някое
министерство. Такава възможност има и за заместник-министър председателите. Министрите
са членове на МС и са 2 вида: министър, който оглавява министерство и министър, който не
оглавява министерство. Последният в политическата практика се нарича министър „без
портфейл”. Тези министри обикновено се избират и стават членове на МС, за да се отговори на
определени вътрешнопартийни или коалиционни баланси. В историята на Третата бг държава
министърът „без портфейл” е често явление. МС, кабинет и правителство са синоними,
съгласно К. Те са състава на МС, така както е избран от НС. Разлика има в други държави. При
тях под кабинет се разбира част от състава на МС, тоест най-важните министри или тези, които
са най-доверени на МП. Това са хората, които се събират в кабинета на МП (най-често пример
за това е Англия).

МП е едноличен орган на централната изпълнителна власт с обща компетентност. В

България МП е натоварен със самостоятелни правомощия и затова се разглежда като
самостоятелен държавен, централен, изпълнителен орган с обща компетентност. Едно от
неговите задължения е да ръководи правителството, да изготвя дневния ред на МС и да
назначава сам определена категория длъжностни лица. При необходимост може да възлага част
от задълженията си на някой от заместник-министър председателите.

Министрите са държавни, централни, изпълнителни органи, които осъществяват

държавната политика в определени области. Държавният орган е министърът, министерството
е система от звена и служби, които подпомагат министъра при осъществяване на неговата
дейност. Министерството освен че е система от звена и органи, се нарича още ведомство.
Система от еднородни или сродни звена, които подпомагат ведомствения ръководител.
Ведомствата са 2 вида: с ранг на министерство и без ранг на министерство. Какво е
ведомствена система и ведомствена зависимост? Те са един от средно-любимите въпроси за
изпит (всеки 4-5).

Съгласно ЗА съществува още държавни агенции и държавни комисии. Държавната

агенция е ведомство без ранг на министерство. Начело стои председател, който е назначен със
заповед на МП. Изключение от това прави ДАНС - там назначаването става с указ на
президента. Освен това има и държавни комисии (колегиални органи). Те имат определен
състав, който се формира по различен начин. Стига ви толкова!

7. Административно и териториално устройство на РБ

Част от ДО и по-специално изпълнителните органи са ограничени от гледна точка на

териториалните предели на тяхната компетентност. Тези териториални предели са свързани със
съществуването на административно-териториално устройство. То показва кои са
административно-териториалните единици, колко са и как стават административно-
териториалните и териториалните промени в България. Съществуват определени отношения
между понятието административно-териториално деление и административно-териториално
устройство.

Административно-териториално деление показва кои са и колко са АТ единици.

Териториалните единици към определен момент. АТ устройство е нещо значително по-сложно.
То показва как се създават АТ единици и как се извършват АТ и териториални промени.
Нормативната основа на АТ устройство се съдържа във К, Закон за териториално устройство на
РБ, Закон за местното самоуправление и местната администрация, Европейската харта за
местно самоуправление. Отношение към материята има и част от практиката на КС, а също и
няколко решения на ВАС. В България се определя като република, в която има местно
самоуправление. Освен това в К, гл. 7 се нарича Местно самоуправление и местна
администрация. Пак в К, чл. 98 казва че президента с указ утвърждава границите и центровете
на АТ единици по предложение на МС.

В България към момента съществува следното АТ деление. Общините и областите са

административно-териториални единици. Вътре в рамките на общината има съставни АТ
единици (кметства и райони). Освен това има териториални единици. Те са 2 вида: населени
места и селищни образования. Населените места са градове и села, а селищните образования
това са курортни селища, курорти. Областите се образуват със закон. Те са 28. За да се образува
1 област трябва да са налице няколко предпоставки: физико-географска обособеност; град,
който да е център на областта и да може да изпълнява функциите на център. Границите и
центровете на областите се създават или се определят със указ на президента по предложение
на МС. Целта на това решение да се определят с указ на МС е да има висока степен на
устойчивост и да не се концентрират правомощия само в ръцете на МС или в ръцете на НС, т.е.
това е израз или проявление на п-па за разделението на властите м/у различните висши ДО.
Общината се определя от К като основна АТ единица. Тя е основна, защото от нея нагоре се
образуват областите съгласно закона се състоят от една или няколко общини, а от нея надолу се
формират населените места, кметствата и районите. Общината е важна в БГ право и затова е
определена от К като основна, тъй като тук се осъществява местното самоуправление. За да се
създаде нова община трябва да са налице определени предпоставки. Те са от различен характер:
1) да има население (в момента е да са 6000 души); 2) максимална отдалеченост от други
населени места до 40 км; 3) желание от страна на населението и др. (чл. 8 от ЗАТУРБ).
Процедурата за създаване на нова община започва по 3 н-на: 1) възможно е да започне
процедура по искане на 25 % от населението от заинтересованите населени места; 2) процедура
може да започне по искане на Областния управител; 3) процедурата може да започне по искане
на МС -> някакви интереси налагат да се създаде някъде на територията на България нова
община и след като това е така и след като процедурата започва по искане на МС не е
необходимо да са налице всичките условия предвидени в чл. 8 на ЗАТУРБ. което означава, че
политическа целесъобразност предполага възможност да се изключат част от з-ново
установените изисквания – от чл. 8, ал. 3 на ЗАТУРБ. Реда за създаване на нова община минава
през няколко действия: 1)подписка от 25 % от избирателите в заинтересованите места до
съответния общ съвет -> 2) Общ съвет преценява, взема решение и го изпраща до Областния
управител -> 3) Областният управител преценява законосъобразността и предлага на Общ съвет
да организира провеждането на местен референдум -> 4) Провежда се местен референдум ->
5)Ако е положителен преписката отива в МС -> 6) МС взема решение по доклад на министъра
на регионалното развитие -> 7) положителното решение на МС се изпраща на президента,
който може да издаде указ, със който прави 3 неща – определя границите на новата община и
определя центъра на общината и наименованието на новата община. Това е сложен фактически
състав, най-важното в него са 2 неща. На 1-во място референдума и резултата от референдума и
на следващо място крайния акт (указ), с който завършва този факт. с-в.

Районът е съставна АТ единица. Българското право познава 2 вида райони. София и

големите градове имат районно деление и това е установено със закон (Закон за
териториалното деление на София и големите градове – ЗТДСГГ) – с над 300 000 души. За
градовете, които имат население над 100 000 души е предвидена възможност за райониране и
това става с процедура, която се развива пред общ съвет. Тук са предвидени условия население
25 000 души възможност за райониране на територията съобразно общия устройствен пан на
града и съответната инфраструктура. Ако условията са на лице (и кмета не го мързи) той внася
мотивирано предложение в Общ съвет -> Общ съвет взема решение и го изпраща на Областния
управител - > Областният управител преценява неговата законосъобразност и след това
изпраща решението в ДВ. Районът възниква от момента от датата на обнародването.

*Преминаването на едното населеното място от едната категория в другата става по решение

на МС

8. Териториални органи на изпълнителната власт

В България както в повечето европейски държави е установена система на

административно и териториално деление. Това са нивата на териториална организация, които
са възприети както у нас, така и в повечето д. по света . АТ единици определят и ограниченията
в териториалната компетентност на местните изп органи. Местните изп органи са част от с-
мата на изп органи на България. Тяхна основна характеристика е ограничената за съответната
административно-т или териториална единица пространствена компетентност. Това означава,
че те могат да извършват правомерна властническа компетентност само в рамките на
съответната АТ единица.

На ниво община има 2 вида местни изпълнителни органи. Единия вид местни изп
органи са тези, които са поделения на централната държавна администрация. Тяхната
компетентност е ограничена за съответната община. Те обаче са подчинени на някое от
централните ведомства. Това означава, че тяхната дейност е на територията на общината, но
властническите им правомощия произтичат от факта, че са част от определена ведомствена
система. Такъв е случаят с образование, здравеопазване в отделенията на МВР и др.

Другата с-ма от общ органи е свързана с осъществяване на местното самоуправление.

Това са органи, които се занимават с осъществяване на изп дейност при решаването на въпроси
от местно значение. Пример за това е кмета на общината, кмета на населеното място, кмета на
района и кмета на кметство. Освен тях трябва да се посочат органите, структурите и звената на
общинската администрация. Те са подчинени на кмета на общината. Той се явява техен
горестоящ орган. Кмета назначава заместник-кметове и секретар на общината. Заместник
кметовете са специализирани местни, изпълнителни органи, при определени условия те
заместват кмета и ръководят части от общинската администрация. В общината се избира и
секретар. Секретарят на общината е местен изп орган с обща компетентност. Той осъществява
дейност по организиране на общинската администрация, организиране на изборите и др.

На ниво област се формира областна администрация.На чело на областта стои областен

управител, който се назначава с решение на правителството. Предвидено е съществуването на
заместник-областни управители. Те се назначават със заповед на заместник-министър
председателя. Тяхната дейност се подпомага от областната администрация. Това са
специализирани звена и отдели, които подпомагат областния управител в различни
направления. Областният управител е израз на деконцентрацията на държавната власт. Това
означава, че МС назначава областния управител – той провежда държавна политика и отговаря
за съответствието между местните и националните интереси. Освен това той осъществява
административен контрол на територията на областта и отговаря за д собственост на
територията на областта. Чрез него правителството си осигурява представител за съответната
област. Като такъв той отговаря пред правителството за състоянието на областта. По същество
той е орган на централната власт, а задълженията и компетентността му са ограничени в
рамките на областта.

9. Администрация – организация и принципи на дейност

Основен НА е Законът за администрацията, като други съдържат правила, които

представляват изключение или доразвитие от ЗА. Този закон е основно насочен към
администрацията на изпълнителната власт и администрациите към изпълнителните органи. При
необходимост неговите правила се прилагат и при администрациите на други органи извън
изпълнителната власт.

Законодателят се опитва със ЗА да даде една обща уредба и въз основа на нея да се
предвидят специфичните особености на всяка една администрация вътре или вън от
изпълнителната власт. В чл. 2 ЗА – принципите на администрацията – основни постолати,
които определят начина на структуриране и начина на финансиране на администрацията с цел
тя да бъде полезна на обществото. Това е и записано в чл.2 ал.2, че администрацията
осъществява своята дейност в интерес на обществото. Изобщо законът изхожда от
философията, че администрацията е система от структури и звена, която подпомага органите за
управление и в същото време служи на обществото, подчинена е на обществото и функционира
в негова полза за задоволяване на определени негови интереси. Този закон прави разлика
между администрация и орган на власт. Това означава, че тук са определени видовете
държавни органи и структурата на администрацията, която ги подпомага. Законът говори за
орган на държавна власт, а тук всъшност този закон е насочен основно към изпълнителната
власт и на второ място следва да се има предвид, че държавната власт е единна, но тя
функционира в условията на разделението на властите, т.е. разпределение на правомощията
при осъществяването на властническото въздействие от държавния орган към обществото.

Администрацията най-общо казано е разделена на 2: обща и специализирана. Общата

съществува към всеки един държавен орган, а специализираната подпомага държавния орган
при осъществяване на неговите правомощия. Общата администрация е създадена, за да
подпомага специализираната администрация. Поради това във всяко ведомоство или при всеки
ДО ще видим обща администрация – правен отдел, отдел човешки ресурси или HR, управление
на собствеността. Специализираната администрация се формира в зависимост от правомощията
и предназначението на съотв. държавен орган.

Администрацията си има ръководство. Общото се осъществява от съответния държавен

орган (органът на държавната власт). Оперативната дейност на администрацията се
осъществява от ръководството на главния секретар на съответната администрация или в
общинските администрации има секретар на общината. (Някои секретари на общини си слагат
на табелката „главен секретар”.) Главният секретар отговаря за дейността на администрацията,
назначава се от органа на държавната власт и осъществява контрол и координация върху
дейността на администрацията с цел да се подпомага органът на държавната власт. Поради
особености в определени направления главният секретар може да има друго наименование или
особена процедура по назначаването. Така напр. в министерството на отбраната и
министерството на външните работи тази длъжност се нарича „постоянен секретар” и там има
особености в назначаването, мандат и други такива. Главният секретар на МВР има
специфична процедура при назначаването. Администрация имат и местните органи на
изпълнителната власт. Администрацията на МС има определени функции – тя координира
дейността на местните и централните органи като правило това е самостоятелно ЮЛ на
бюджетна издръжка и се представлява от МП или от упълномощено от него лице. Това
упълномощяване се осъществява от ЗА и правилника на МС. Администрация има и към
министрите, ръководителите на ведомства без ранг на министерства, областните управители и
кметовете на общини.

В администрацията са установени определени длъжности. Какви са длъжностите в

администрацията към МС и органите под него зависи от класификатора на длъжностите в
администрацията. Тук има специфични позиции или специфични наименования, които са
уредени в специалните закони – например Закон за МВР. Разпределението на длъжностите в
администрацията е по длъжностни нива. За всяко едно длъжностно ниво е предвидено какво
образование, какви умения и какви възможност трябва да има лицето, за да заеме съответната
длъжност. За част от длъжностите е предвидено задължението да могат да вземат решения –
това са ръководните длъжности, а за други е предвидена експертна или техническа дейност.
Освен това за заемането на определени длъжности и позиции може да се изисква
професионален опит. Общ или специален стаж. Общ е изобщо трудов стаж или изобщо като
държавен служител, а специален е в определена насока или на определена служебна позиция.
Този класификатор се прилага доколкото е възможно и извън изпълнителната власт. Възможно
е някои органи, например администрацията на президента, да си създадат собствени правила за
служебните позиции и за заемането на съответните длъжности. Това за администрацията на
президента следва от конституционната постановка, че президентът сам определя вида и
характера на своята администрация. Съществува административен регистър, в който се
съдържа информация за незаетите длъжности в администрацията на изпълнителната власт за
обявените конкурси или вече протичащи конкурси за държавни служители. Този регистър е
публичен.

В администрацията служителите могат да бъдат назначени или по служебно

правоотношение или по трудово правоотношение, т.е. по режима, който е предвидена в
Кодекса на труда. Всеки който работи в администрацията заема определена длъжност. Тя
представлява нормативно установена и определена позиция, която се заема по служебно или по
трудово правоотношение, свързана е с конкретен вид дейност, изразява се в система от
функции, права, задължения. Те са посочени в длъжностната характеристика. Видовете
длъжности биват ръководни, експертни и технически. Ръководната длъжност предполага
възможност за взимане на решение, не може да се осъществява по трудово правоотношение,
само за лица с висше образование. Експертните длъжности са 2 вида: с контролни или с
аналитични функции. Правят становища, анализи, проекти, предложения за изменение на НА-е.
Подпомагат дейността на ръководните служители, заема се или по служебно или по трудово
правоотношение. Техническите длъжности осъществяват своята дейност по трудово
правоотношение. Експертните длъжности в общинските администрации могат да бъдат и най-
често са по трудово правоотношение.

Съществуват администрации към различни държавни органи. Тези различия се

отразяват нормативно като съществуват категоризации на различните администрации.
Съществуват три нива като вътре има подразделения. Най-високо стои главният секретар на
МС. Нему са приравнени главните секретари на НС и на администрацията на президента. Във
второто ниво са определени експертните длъжности. В третото ниво са специалистите и
сътрудниците. Това категоризиране на нивата и позициите има значение за заплащането на
съответното ниво администрация. Във всяка една администрация има длъжностно разписание.
Това са конкретните длъжности, които съществуват в администрацията. Като съществува и
поименно разпределение вътре в това длъжностно разписание. Всеки един служител в
администрацията независимо от това в кое ниво и на коя позиция се намира има длъжностна
характеристика. Тук се посочват позицията, правата и задълженията, изискванията за
съответното ниво и съответна длъжност, образование, професионален опит. Длъжностната
характеристика се утвърждава от главния секретар (а не гладен секретар!).

Към всеки един орган на държавната власт, както казва законът, освен обща и
специализирана администрация е предвидено и съществуването на така наречените
политически кабинети. Те подпомагат органа на власт. Политическите кабинети се образуват от
определени служители, които стоят близо до органа на държавната власт. Това са най-често
заместник-министрите, парламентарният секретар, служителят за връзките с обществеността, а
също така и съветници. Те са назначени винаги по трудово правоотношение като целта на това
законодателно решение е да бъде по-лесна промяната на политическия кабинет при смяната на
органа на държавната власт.

10. Държавна служба

Държавната служба е един изключително важен институт на АП, уредена е в К, ЗА,

Закона за държавния служител, редица специални закони и десетки подзаконови НА по
приложението на законите. Тя има 2 смисъла – тесен и широк. В тесен смисъл това е службата
в изпълнителната власт, в широк – служба във всеки един ДО. Понятието се използва във
функционален и организационен смисъл. Във функционален това е дейността в държавния
апарат, в организационен – структурата на администрацията. Легалното определение се
извлича от чл.2 ал.1 ЗДС(?). Това е лице, което по силата на административен акт за
назначаване заема платена щатна длъжност в държавната администрация и подпомага органа
на държавната власт. Статута се определя или от ЗДС или от ЗДС + някой специален закон
(ЗМВР, З за отбраната и въоръжените сили на РБ и др.).

Определени длъжности в администрацията се заемат по трудово правоотношение. Тези

лица на са държавни служители. Видовете държавни служители са ръководни, експертни и
технически. Държавните служители заемат своята позиция въз основа на служебно
правоотношение. То е вид административно правоотношение между държавата и лицето.
Държавата се представлява от съответния орган на държавната власт или от упълномощено от
него лице. Обикновено той се нарича орган по назначаването. За да бъде назначено едно лице
като държавен служител, то трябва да отговаря на определени изисквания. Установени са
несъвместимости, които имат различен характер. Те са свързани с упражняване на търговска
дейност, народен представител, общински съветник, роднински или семейни връзки и др.
Служебното правоотношение възниква с акт по назначаване – индивидуален АА с определено
съдържание и реквизити. Назначаването на един служител е от категорията на сложните
фактически състави. Това означава система от последователно развиващи се действия на органа
по назначаването на други органи и на бъдещия държавен служител. На първо място се
провежда конкурс. Изключенията са сравнително редки. След това има класиране, което се
предлага на органа по назначаване. Органът по назначаване тук подписва акт по назначаване и
следва постъпване на служба и полагане на клетва. В този момент възниква служебното
правоотношение. След това държавният служител придобива особен статус, който се състои от
права и задължения в качеството му на държавен служител. Възможно е назначаването на
стажантски длъжности.

Предвиден е особен ред за търсене на отговорност от държавните служители. За тях е

установен особен тип отговорност, която се нарича дисциплинарна отговорност. Тя се
реализира само спрямо държавните служители, защото те се намират в йерархична зависимост
спрямо ДО или органа по назначаването. Тоест между тях съществува подчиненост и
йерархическа връзка, която води до възможност за дисциплинарна отговорност. Предвидена е
процедура по налагане на дисциплинарни наказания. Държавният съвет се ръководи от
държавата, следователно държавата е отговорна за дейността на държавния служител, особено
тази, която е причинила вреди, но тази отговорност има солидарен характер. Тоест държавата и
служителят солидарно носят отговорност и по отношение на служителя държавата има право
на регрес – тя плаща обезщетение за причинени вреди на пострадалия от дейностите на
държавния служител, но възниква регресна отговорност.

11. Форми и методи на изпълнителната дейност

Изпълнителната дейност представлява по своята същност вид властническо въздействие

върху обществото, гражданите и организациите на граждани. Целта е обществото да се
поддържа в такова състояние, което да позволява неговото нормално съществуване.
Обществото е едно изключително явление, сложно и систематически подредено. Неговите
елементи имат различна стойност и различно значение. Поради това не може да се говори
просто за въздействие на изпълнителната власт върху обществото. Тя изработва определени
начини на взаимодействие с обществото и при това взаимодействие те получават своето
предметно съдържание. Така че предметното съдържание на изпълнителната дейност е във
формите на нейното осъществяване. Те са различни с оглед целите на въздействие, желания
резултат, който трябва да бъде достигнат пак за да се поддържа обществото в определено
състояние. В теорията съществуват различни виждания за това колко и кои са формите на
изпълнителната дейност. Освен това формите представляват динамиката в изпълнителната
дейност, тъй като отразяват начина на взаимоотношение с обществото и отделните негови
елементи. Класификациите са различни съобразно различни критерии. Възможно е да има
териториални ограничения, а също така и с оглед вида, характер и най-вече интензитета на
властническо въздействие. Най-важно е делението с оглед предметното съдържание,
предназначението и интензитета на властническо въздействие. От тази гледна точка
съществува деление на правотворческа, правоприлагаща и правозащитна функция на
администрацията. През последните години поради развитието на обществените отношения и
като отражение на това развитие се появи и договорно-правната форма на взаимодействие
между субектите на административното право.

Правотворческата форма или още административното нормотворчество представлява

възможност в рамките на изпълнителната власт и без да се нарушава принципа на разделението
на властите, т.е. без да се навлиза в законодателната дейност администрацията да приема
подзаконови нормативни административни актове. Това означава, че администрацията за да
изпълни своята регулативна функция приема правила за поведение. Те имат няколко
особености. На първо място те са подзаконови. Тоест те са в зависимост от закона, подчинени
са на закона и не могат да му противоречат. На второ място тази дейност е вторична по
отношение на закона. Това представлява конкретизация и доразвитие на закона с цел неговото
ефективно прилагане. Правотворческата дейност на администрацията не може да се
осъществява като проявление на оперативната самостоятелност, т.е. правотворческата дейност
на администрацията не може да зависи от преценката на администрацията. Тя винаги е резултат
от проявлението на обвързаната компетентност. По този начин се гарантира нейното
съответствие със закона, подчиненост и зависимост спрямо закона. Освен това при
установената йерархия на НА съществува и общия принцип в АПК, че с приоритет се прилага
НА от по-висока степен. С подзаконовите актове се извършва детайлизация на регулацията на
обществените отношения, върху които изпълнителната власт има за задача и цел да въздейства.
Значението на тази правотворческа дейност е и в неговата опосредяваща роля между закона и
гражданите и техните организации. Те подпомагат прилагането на законовите норми и ги
съобразяват с обстоятелствата, при които става това приложение.

Следващата форма се нарича правоприлагане. Това е основната форма, чрез която се

осъществява изпълнителната дейност. Тя се нарича още активна администрация или в някои
учебници – оперативна администрация. Това е дейността по издаване на индивидуални и общи
ненормативни административни актове. Тази дейност се характеризира с нейната конкретна
персонална насоченост, тъй като тя се отнася до възникването на правоотношения с конкретен
субект на административното право – гражданин, ДО или организация на гражданите. При нея
административен орган или приравнен нему орган осъществява властническата си функция и
въз основа на юридически предварително установеното неравенство, възлага задължения,
установява забрани или предоставя права на другия субект в административното
правоотношение. Тази форма има конкретен характер, тъй като за разлика от
правотворчеството тук не се създават правила за поведение, а се решават конкретни въпроси с
конкретни правни субекти. Съществува особеност в насочеността на активната администрация.
Тя може да бъде в две посоки. От една страна актовете могат да засягат субекти на правото,
които са извън държавния апарат или извън административния апарат. Тук важи общото
правило за неравнопоставеност на държавния орган спрямо субектите, които са извън
структурата на държавния апарат. Възможно е административните актове да са насочени вътре
в държавния апарат, т.е. те имат вътрешно-служебен характер. Тяхното издаване, оповестяване
и задължителност произтичат от една специфична особеност на адресата на този вътрешно-
служебен акт. Това е йерархичната зависимост и йерархична подчиненост спрямо органа, който
издава акта. Част от неговото надмощно положение, от неговата властническа характеристика е
във властта му да разпорежда и да създава задължения и по рядко права на подчинения му
орган, звено, служба, служител, длъжностно лице, но тук има една базистна предпоставка. Това
е йерархичната организация и вътрешна подчиненост.

Третата форма се нарича правозащитна (по-старо и правораздавателна).

Правозащитната функция на администрацията означава възможност и механизъм за защита на
права и интереси на субекти на административното право. Тук отново в рамките на
изпълнителната власт и без да се засяга принципа на разделението на властите на
администрацията е дадено право да решава правни спорове, а също така и да се налагат
санкции при неизпълнение или лошо изпълнение на административни задължения. Особеност
тук е системата от органи, които могат да осъществяват тази дейност. Тя се осъществява от
специално-установени органи или от органи, част от правомощията на които е в решаването на
правни спорове. Те се наричат особени юрисдикции или административни юрисдикции. Тези
които са предназначени конкретно за налагане на административни наказания се наричат
административно-наказателни юрисдикции. Юрисдикцията осъществява функции по
правораздаването, т.е. по решаването на правни спорове, които са възникнали в рамките на
изпълнителната власт. Пример за такива юрисдикции са Комисията за защита на
конкуренцията, Комисията за защита от дискриминация, Отдела по споровете в патентното
ведомство. Тези органи са административни или са изпълнителни по своята същност. Те са
формирани по определен ред. Част от техните правомощия е в решаването на правни спорове
относно законосъобразността на административните актове или относно законосъобразността в
действията на различни субекти на правото. Когато се решават правни спорове съществуват
особености в актовете и в процедурата по издаването на актовете на тези органи (а не
административни актове). Това е така, тъй като особените юрисдикции не издават
административни актове, когато действат в това си качество (като особени юрисдикции)!!!!!
Особените юрисдикции действат при условията на елементарното състезателно производство.
Това означава, че има един решаващ орган и две страни. Те са различни от решаващия орган и
той е независим и самостоятелен спрямо тях. Едната страна отстоява нейните си интереси,
другата – нейните си. Решаващият орган решава въз основа на закона и доказателствата и взема
решение, което има особеностите и характеристиките на съдебното решение (сила на
присъдено нещо). Това е особено юридическа характеристика на актовете на съда и на
особените юрисдикции и тя е характерна само за актове, които са издадени след
формализирано, постепенно развиващо се във времето състезателно производство. Тоест тези
актове, издадени от административните юрисдикции придобиват специфична юридическа
характеристика. Например шофьорските книжки – налагането на наказания – юрисдикционна
дейност, която се извършва от органите на КАТ пътна полиция. (ТОВА Е МЪЧИТЕЛНИЯТ
ВЪПРОС ЗА 3) Наказателно постановление и юрисдикционен акт, не е административен акт.
(Ще къса за това)!

Договорно-правната форма по начало е едно изключение и една особеност за

изпълнителната власт и за същността на изпълнителната дейност. В първите форми основното
беше неравнопоставеността между субектите, които участват в правоотношения. Тук се залага
на друг подход, характерен за гражданското право. Това е съгласуването на воли и достигането
до една единна воля. Както е при договорите и повечето сделки. При договорно-правната
форма волята на административния орган се среща с волята на другия субект на правото, който
е в подчинено положение, стига се до една обща воля и до съгласие по въпрос, по който би
трябвало да се издаде административен акт. Тоест административния акт като едностранно
властническо волеизявление се измества от договор или споразумение. Все още няма
установени наименувания на различните договори, които се сключват между администрацията
и другия субект на административното право. Тези договори са най-различни и зависят от
отношенията между администрацията и другия субект на АП. Такъв пример за
административен договор е концесията. Тя се прилага тогава, когато в гражданския оборот
трябва да бъде използвана вещ, която поради закона или К може да бъде само държавна или
общинска публична собственост и не може да бъде предмет на ГП сделки (покупко-продажба,
замяна, дарение и т.н.). За да може да бъде използвана тази вещ, държавата казва на един
стопански субект – сключвам договор с теб при определени условия – право на инвестиции и
т.н.. Така между държавата/общината и стопанския субект се стига до съгласие или да обща
воля като държавата си запазва правото при определени условия да променя концесията. Тя
като правило се използва както при вещи, които са изключени от граждански оборот, така и при
някакви дълготрайни отношения. Примери за концесии са: добивът на различни изкопаеми,
инертни материали, на нефт, отношенията с газта, добиване на газ, пренос на газ, някои от
дейностите по транспорта. В този случай става дума за един от видовете административни
договори. Подобие на административен договор или приложение като вид административен
договор е т.н. ПЧП. При публично частното партньорство, публичният партньор е
държавен/общински орган. Той дава нещо в това партньорство, а частният субект се задължава
да извърши нещо и да го използва за определен период от време. Също така нещо подобно е
аутсосинга. При него държавата отстъпва част от своите задължения на частен субект. Друг
такъв популярен случай са небизвестните обществени поръчки. При тях държавен/общински
орган или такъв който е длъжен да провежда обществени поръчки започва процедура за
получаване на стоки или услуги и тази процедура трябва да отговаря на определени условия
като целта е да се постигнат най-благоприятни за държавата или общината условия и се
отговаря на изискванията на държавния орган за вида, характера и качеството, а също и
сроковете за изпълнение на стоковите поръчки. Това е само на теория, не на практика. От
няколко години насам в закон е предвидено съществуването на един особен вид
административни договори. Досега представените административни договори имаха за основна
цел задоволяването на обществен интерес или интереса на големи групи от хора. От 2007г. с
приемането на АПК се появи един особен вида административен договор, който се нарича
споразумение (чл.20 АПК). Това означава, че вместо да се издава индивидуален или общ АА се
постига споразумение между административния орган и адресата на административния акт.
Такова споразумение може да се сключи при издаването на АА или при неговото оспорване по
административен или по съдебен ред. Тук става дума за конкретно, персонално и индивидуално
определени права и интереси.

Методите на изпълнителната дейност показват какъв е характера на властническото

въздействие върху субекта на административно право, който е в положение на
неравнопоставеност и подчиненост. Те показват по какъв начин се въздейства върху
поведението на този субект на АП. Тук основно се говори за 2 метода. Метод на убеждението и
метод на принудата. Убеждението представлява система от възпитателни, образователни и
поощрителни мерки, чрез които в субекта на АП се формира такова поведение, което е
необходимо за нормалното функциониране на обществото и нормалното функциониране на
обществените отношения. Методът на принуждението означава, че при неизпълнение или лошо
изпълнение на административни задължения държавата чрез своите органи установява система
от лишения, ограничения и принуда, които имат за цел постигането на такова поведение,
каквото е необходимо за нормалното функциониране на изпълнителната власт. Тук става дума
за негативна оценка, която държавата дава на определено поведение и на следващо място за
въздействие върху психиката, свободата или имуществото на субекта на административното
право, който не изпълнява или лошо изпълнява своите задължения. Освен това може да се
говори за административни и икономически методи при осъществяване на изпълнителната
власт. Административни са тези, при които властническото волеизявление на компетентния ДО
има за цел непосредствено формиране на поведение, което е необходимо за изпълнителната
дейност. При икономическите методи се въздейства чрез икономически лостове върху
поведението на субектите на АП. Това означава, че се засягат техните икономически интереси
или възможността за участие в стопанския оборот или извършването на някаква стопанска
дейност. Пример за икономически метод могат да бъдат митата. Ако за определени стоки се
предвидят износни мита, то техния износ става или нерентабилен или силно бива ограничен. В
същото време, ако се установят за някои вносни стоки по-високи вносни мита, това означава, че
за чуждия стопански субект става неизгодно за БГ и си създаваме условие за българския
стопански субект, който произвежда такъв тип стоки. Приятен ден!

12. Административни актове

Формите на изпълнителната дейност са: правотворчество, правоприлагане,

административни договори и решаване на правни спорове (т.е. правораздаване). Основната
форма, с която си служи изпълнителната власт и органи с изпълнителни функции и органи на
обществеността (свързани с изп. власт) е правоприлагането. Тя се осъществява чрез
властнически изявления които се отнасят до правни субекти, за които възникват права и
задължения. Чрез административните актове се постига конкретизация на правата и
задълженията от правилата на правната норма. Чрез административния акт се създава
възможност за взаимоотношения между администрацията и субекта на административното
право. Административният акт е конкретизация на ПН спрямо всеки един конкретен случай и е
част от механизма на изпълнение на задълженията, които възникват за АПС за осъществяване и
нормално съществуване на изпълнителната дейност. Това е най-често срещания юридически
факт в АП, който влече със себе си формирането на правоотношения (страни и съдържание). Те
зависят в рамките на АП и административната дейност от характера, същността, смисъла и
съдържанието на административния акт. Често пъти АА е елемент от сложни фактически
състави, тоест то е условието да се извършват определени процесуални действия, които водят
до определен резултат.

Съществуват различни определения за АА. Те се спират на няколко основни пункта от

характеристиката на АА, но в различните определения се дава приоритет на различни негови
елементи и характеристики. Най-често срещаното определение е, че АА е едностранно,
властническо волеизявление, с което се създават, изменят или прекратяват права и
задължения, издаден от компетентен или приравнен нему орган, чието изпълнение се
гарантира с държавната принуда. АА е едностранно изявление – това означава посоката на
властническото волеизявление – от АОрган, който е във властническа позиция спрямо
адресата/тите на административния акт. Това е така, тъй като при различни хипотези е
възможно един АА да бъде издаден след съгласието на друг на АО или други АОни. При
формирането на властническото изявление могат да съществуват няколко АОна. Съществува
освен това и такава практика в законодателството и в взаимоотношенията в държавната
администрация, при която няколко държавни органа издават съвместни АА или те излизат като
волеизявления на двама или трима министри или ведомствени ръководители. Примерно
конспектите за държавните изпити (цели 3) са утвърдени съвместно от министъра на
образованието и науката и министъра на правосъдието. Следващият елемент на определението
е, че става дума за едностранно властническо волеизявление – властническо означава, че АА е
издаден поради това, че са създадени отношения на власт и подчинение. АО е във властническо
надмощно положение, което е установено от закона, който му е дал право да издава АА.
Властническата същност на АА от една страна произтича от положението на органа, от друга
страна органът действа от името на държавата и изпълнявайки част от функциите на държавата.
Именно поради това законът му е отредил надмощно положение, за да може и в рамките на
компетентността си да издава АА. Следващата характеристика на АА е, че той е волеизявление,
тоест той представлява воля и нейното официализиране или изразяване. Волята представлява
израз на психологическата дейност и резултат от мисловни процеси, които са насочени по
определен начин, тоест тя представлява формиране на отношение към определен въпрос, а
изявлението е официализирането публичното възпроизвеждане и оповестяване на тази воля. Не
е достатъчно едното или другото, те са съвместни и заедно като волеизявление образуват
съответния съществен елемент в характеристиката на АА. Правната промяна (създаване,
променяне и прекратяване на права и задължения) е отличителната черта на АА спрямо
различни други актове. В смисъл че от него произтичат изменения в правната сфера на лицето.
Тези изменения са израз на същността на АА и към тях е насочено едностранното властническо
волеизявление. Целта на АА е винаги правната промяна. Той се издава заради нея. Тя означава,
че в правната сфера на лицето настъпват изменения, които са в посоката, изразена в
едностранното властническо волеизявление. Целта на АА е да се стигне до правна промяна.
АА, бидейки едностранно властническо волеизявление трябва да бъде издаден от компетентен
или приравнен нему орган. Компетентният орган е ДО, за който законът е установил предели
на властническото въздействие, в които органът е задължен да действа, наричани
компетентност на АО. Това означава предели в които се упражнява властническо въздействие
от името на държавата с цел нормално функциониране на изпълнителната власт и нормално
развитие на обществените отношения. Законът дава възможност на различни органи да издават
АА. Не всички те са изпълнителни и дори не всичките са държавни органи. Затова се казва, че
АА могат да издават компетентни или приравнени на тях органи. Държавната принуда е
система от гаранции, че този АА ще бъде изпълнен. Поради това за неизпълнение или лошо
изпълнение се предвижда намесата на държавата, която има неблагоприятен характер и се
изразява в принуда. Тя е няколко различни типа. Тя означава негативно властническо
въздействие, което има за цел създаването на такова поведение, което е необходимо за
развитието на изпълнителната власт и дейност. Тя е отнапред установена и отразява
негативното виждане на държавата за противоправно или възможно противоправно поведение.
Когато четем по този въпрос ни съветва да използваме същата схема (първо значението на АА
като вид юридически факт, след това определението за АА и след това анализ на
определението; по този начин сме сигурни че сме изчерпили темата).

13. Видове АА

В началото казахме, че АА е израз на правоприлагащата функция на администрацията.

Това означава, че АА се издават с цел да се регулират определени обществени отношения или
отношения между конкретни правни субекти на АП. Поради многообразието на обществените
отношения съществуват различни видове АА, обособени по различни класификационни
критерии.

От гледна точка на ефекта от волеизявлението те биват конститутивни, декларативни и

констативни. С конститутивните се създават правни положения. Декларативните декларират
съществуването на права и задължения и на правни положения. Констативните имат за цел по
юридически установен ред да установят съществуването, респективно несъществуването, на
определено фактическо положение.

Съобразно насочеността на волеизявлението биват вътрешни и външни. Външни са

тези, които ДО издава до ПС, които са извън йерархическата структура. Вътрешни са тези,
които се отнасят до адресати, които са в йерархическата структура.
 Друго деление е на индивидуални, общи и нормативни. Тук вече има легални
определения, които се съдържат в АПК. Най-общо казано нормативни (чл.75АПК) са тези,
които съдържат правила за поведение, АПН, отнасят се до неопределен и неограничен брой
адресати. Общите АА са в чл.65 АПК с еднократно правно действие, засягат права и интереси
на неопределен брой лица. Индивидуалните (чл.21 АПК) са изрично волеизявление, насочено
към конкретен адресат. Чл. 21, 65 и 75АПК наизуст!

Освен това АА биват задължаващи, забраняващи и облагоприятстващи в зависимост от

правната промяна, която те целят или която те се опитват да установят. Има и утежняващи,
които възлагат задължения (повинности). Освен това АА могат да действат за определен срок.
Това означава или някоя конкретно определена дата или срок. Те могат да съдържат и условия,
тоест тяхното действие да бъде в зависимост от условие, което е извън тях. Приятен ден!

14. Действия на АА

!!?? Този въпрос е съвсем различен от 19. въпрос.

Основната характеристика на АА е това, че с него се извършва властническа промяна.

Това означава, че държавният орган или приравненият нему орган прави властническо
волеизявление, чиято основна характеристика е че се стига до правна промяна – промяна, която
води до изменения в правната сфера на лицето, което е адресат на АА. За да се стигне до тази
промяна АА отговаря на определени характеристики, а освен това той понеже е издаден в
рамките на компетентността на ДО въздейства по определен начин и спрямо определени
адресати на АА. Затова се говори за действие на АА-тата. Това е част от проблема за
действието на юридическите актове изобщо.

На първо място действие могат да породят тези АА, които са законосъобразни. Това
означава, че те отговарят на условията за редовност и валидност и освен това е изтекъл
определен срок, ако това е предвидено или в закона, или в самия АА. Като правило АА влизат в
сила в момента на тяхното издаване. Възможно е в АА или в закона да бъде предвидено
производство или да има определени процедурни правила, които предшестват влизането в сила.
Това означава, че АА може да породи действие, когато стане окончателен. Окончателността
означава, че са извършени определени процесуални действия или са изтекли предвидените в
закона срокове и АА е окончателен за неговия издател и за неговите адресати. Когато казваме,
че един АА е окончателен имаме предвид, че той придобива една специфична юридическа
характеристика, наречена формална правна сила. От този момент нататък той поражда своето
действие и подлежи на изпълнение.

По отношение на органа, който го е издал, действието започва от момента на неговото

подписване. За адресатите, на които се възлагат задължения, правната сила и действието му
започват от момента на узнаването му по съответния ред. Този ред е различен за различните
видове АА. Ако веднъж стане окончателен АА не подлежи на промяна, изменение или отмяна
освен в изрично предвидените за това случаи (чл.99 АПК).

АА подобно на другите юридически актове имат определено действие по време, по

място и по отношение на лицата. Действието на акта по време означава, че се поставя въпросът
за началния и крайния момент, в който действа АА или в който той може да породи правно
действие. За различните видове АА този начален и краен момент е различен. Ако става дума за
нормативни АА, то тогава се има предвид обнародването в ДВ. Обнародването в ДВ по силата
на ЗНА и АПК е задължително. Тоест това е условие, без което не е възможно НАА да породи
правно действие. Все още се срещат НАА, които по някаква причина не са обнародвани в ДВ и
това може да се посочи като обстоятелство при тяхното разглеждане пред съд и евентуалната
им отмяна или прогласяването на нищожност. Освен, че трябва да са обнародвани, в К е
предвиден един три-дневен срок след обнародването в ДВ. Българският законодател е счел, че
3-дневният срок е нормален, за да може първо да бъде оповестен НА, второ тези, които са
засегнати непосредствено от него да научат неговото съдържание и трето ако е необходимо да
се направят съответните държавни промени. Съществуват и редица изключения. Възможно е в
самия НА да е предвидено, че той влиза в сила от момента на обнародването му в ДВ.
Възможно е за НА или за отделни негови разпоредби да се предвиди, че целият НА или части
от него влизат в сила примерно 6 месеца или 3 месеца след неговото обнародване. Освен това е
възможно да се предвиди, че този НА или негови разпоредби влизат в сила да речем на 1ви
януари от следващата година (или някоя друга). Това се прави или поради това, че България е
длъжна да отговори на някакви европейски изисквания или има някакъв момент в който сме
длъжни да прилагаме някакво правило (финанси, МД, ЕС). Като правило обратното действие е
забранено.

НАА прекратяват своето действие по определен начин. Тъй като става дума за ПП,
които са оповестени, прекратяването на тяхното действие става на първо място чрез отмяната
им с НА от същия вид и същата степен. Възможно е да бъде приет НА от по-висока степен и
той да преуреди по друг начин уредените с НАА обществени отношения. Примерно досега
едни отношения се уреждат с постановление на МС. Добре, обаче парламентът приема закон,
който по друг начин урежда съответните обществени отношения. Макар и да не е изрично,
постановлението на МС е отменено.

Индивидуалните и общите НА влизат в сила от момента на тяхното издаване или от

определена дата. Те имат еднократно действие и то се прекратява с тяхното изпълнение. Тоест
действието им и тяхната задължителност се прекратяват с тяхното изпълнение. Тоест с
изпълнението на правата и задълженията, които следват от възникналото правоотношение.

АА действат и по място (териториалния обхват на тяхното действие). Това означава, че

те имат действие за определена територия. Това зависи или от съдържанието на акта или от
пространствената, териториалната компетентност на съответния орган, който е издал АА. Като
правило АА, издадени от централните ДО имат действие на територията на цялата страна. Това
е правилото. Възможно е обаче АА на централни ДО да действат за ограничена територия.
Примерно постановления на МС за икономическата зона в Бургас или заповед на министъра на
транспорта, която има значение само за пристанище Варна или актове по повод АЕЦ Козлодуй,
АЕЦ Белене. Това означава, че тези актове могат да действат и за конкретно определено място.
Друго е положението с АА, издадени от местните държавни или общински органи (кметове,
общински съвет, областни управители). Тяхното действие е за съответната територия, върху
която се простира ограничението за тяхната териториална компетентност. АА издадени от
български държавни органи действат и на територията на нашите посолства и други
дипломатически мисии, тоест на територията на нашите дипломатически мисии се прилагат
българските нормативни, общи или индивидуални АА. Много често министърът на външните
работи издава НА свързани с нашите посолства. При условията на взаимност е възможно
български правни норми да действат в чужбина и чужди правни норми да действат у нас, но
това трябва да е предвидено в някакъв вид междудържавно съглашение. Такъв може да бъде
случая с дипломите – наши дипломи да се признават в чужбина и обратното.
 На следващо място съществува и действие по отношение на лицата. Принципът е, че
НА пораждат действие спрямо всички лица и по-конкретно спрямо адресатите на АА,
съобразно действието им по място. Освен това възможно е някои АА да се отнасят само до
български граждани или само до български граждани над или под определена възраст.
Възможно е различни АА да се отнасят до всички адресати или пък само до лицата с чуждо
гражданство или лицата без гражданство. За лицата с чуждо гражданство или без гражданство
се установяват редица специални правила, част от които са свързани с различни ограничения.
Задължение за регистрацията, ограничение в правото да заемат различни длъжности и да
упражняват различни професии, задължение за пребиваване на определено място. Например
бежанската вълна – тези които идват в това си качество, за тях са установени специални
правила свързани с медицински прегледи, ограничаване на предвижването. Едно от
ограниченията е по отношение на лицата с имунитет. На територията на РБ пребивават редица
чужди дипломати и представители на международни организации. Те по силата на някакъв МД
(или друго) се ползват с имунитет спрямо действието на българските ПН и бг АА.

Действието на АА може да бъде прекратено по различни начини. Единият с изменение

на НА, след това с изтичане на срока на действие, след това с постигане на целта, която е
заложена в АА или е изпълнено задължението, които той възлага, или пък смъртта на адресата,
до когото се отнася АА или отпада интереса на държавата от реализацията на правата и
задълженията.

15. Условие за законосъобразност на НА. Компетентност

За да породи своето действие и след това за да подлежи на изпълнение, АА трябва да

отговаря на определени изисквания. Когато става дума за актове, издадени при условията на
обвързана компетентност, това трябва да са изискванията, които поставя законът, или
условията за законосъобразност на АА. Когато става дума за АА, издадени при условията на
оперативна самостоятелност, тогава освен преценка за законосъобразност е налице и преценка
за правилност. Тоест дали АА е навременен, подходящ и т.н. Условията за редовно действие
имат ситоактивен характер и зависят както от оперативната самостоятелност и конкретната
обстановка, при която се издава АА. Условията за законосъобразност са определени в закона.
Те са легално съществуващи в АПК. В различните правни системи те са формулирани по
различен начин.

В България условията са 5: компетентност, спазване на установената форма, спазване на

производствените правила (производство), съобразяване със съдържанието на закона
(материална законосъобразност) и съответствие с целта на закона. Едновременното наличие на
всички тези 5 условия прави АА законосъобразен, който може да породи действие, и на който
се дължи подчинение и изпълнение. Компетентността и производството са условия, които са
външни за АА, а другите са част от съдържанието и оформянето на АА, тоест те са част от
същността на волеизявлението.

Най-важното от тези 5 условия и с най-голяма относителна тежест е компетентността.

Тя е система от властнически правомощия, които притежава ДО, действайки от името на
държавата и представлява възможност за властническо въздействие в определени
пространствени предели и за даден период от време с определен тип актове. Компетентността е
една от характеристиките на всеки един ДО. Само държавните органи имат компетентност. Тя
възниква в момента на учредяването на ДО. Различно е положението при ФЛ, където
правоспособност и дееспособност възникват в различен период. Правоспособността възниква в
момента на раждането (а в някои случаи и преди това), а дееспособността възниква като
правило с навършването на 18 години. Компетентността възниква с учредяването на ДО.

Съществуват различни видове компетентност. Тя е материална, тоест тук става дума за

това каква материя може да бъде предмет за съответните АА на съответния ДО. Валидни АА
може да издава ДО само в материята, която му е отредена със закон. Другият вид
компетентност е териториалната. Тя се свързва с пространствените граници, в рамките на които
може да действа ДО. Освен това съществува компетентност по степен. Това е възможността на
ДО да издава АА съобразно позицията, на която той се намира в структурата на държавния
апарат. И освен това при мандатните органи се говори за повременна компетентност. Това е
възможността на едно лице да издава валидни АА до момента, в който заема определена
позиция. След като изтече мандата не е възможно да се издават валидни АА. По тази причина в
някои закони е записано, че някакъв ДО изпълнява задълженията до назначаването на
следващия или до полагането на клетва от следващия или от едно решение на КС, че
правомощията на тримата най-висши магистрати не могат да продължават над
конституционния 7-годишен мандат. Освен това при компетентността е възможно прехвърляне
на правомощия. Това става чрез делегиране и заместване. Приятен ден!

16. Материална законосъобразност и съответствие на закона

Условието за материална законосъобразност на АА се нарича още съответствие на акта

със закона по същество. Това условие изисква АА да бъде издаден при спазване на условията,
предвидени в материалната ПН. Например дипломата за завършване на дадено образование се
издава след спазване на определени условия. Нарушаване на това условие ще има и ако е
разпоредено да се извърши нещо забранено от закона. Актът трябва да е издаден и при спазване
на диспозицията на материалната ПН.

АА трябва да бъде съобразен и с целта на закона. Актът, който е издаден в съответствие

с целта на закона се нарича още целенасочен. Това понятие трябва да се различава от понятието
„целесъобразност”. Целесъобразността е проява на оперативна самостоятелност, с която
разполагат изпълнителните органи, в предвидени от закона случаи. Целесъобразността е израз
на правилното виждане на АА за това кой от възможните законови варианти да избере за
решаването на даден конкретен въпрос. Няма легално определение за понятието
„целесъобразност”. Целесъобразността е предпоставка актът да е целенасочен, но не е елемент
от законосъобразността му. Целенасочеността е елемент от законовия статут на АА. Всеки АА
трябва да води до постигане на посочената от закона цел, посоченият правен резултат. Тогава
именно актът е съобразен с целта на закона. Преследването на цел различна от законовата се
нарича в правната теория превратно упражняване на власт. Тоест държавни властнически
правомощия се използват за постигане на различни цели от законово предвидените. Това е
израз на акад. Петко Стайнов. В по-новите закони целта е изрично посочена, а в по-старите не е
изрично посочена, но може да бъде извлечена чрез тълкуване. Изрично в ЗМВР се посочва, че
целта му е да съхрани националната сигурност.

17. Условия за законосъобразност на АА – форма и производство

Има 5 условия за законосъобразност на законите. Първо е компетентността, след това

актът трябва да е създаден в предвидената от закона форма. Тя е начинът на изразяване на
властническата воля. Писмена форма, устна форма или конклудентни действия. Когато актът е
в писмена форма, неговото съдържание се определя от закона съобразно АПК. АА
задължително трябва да съдържа наименование на автора на акт, дата на издаване на акта,
фактическите и правните основания за издаването на акта, разпоредителна част, в която да се
сочи какви права и задължения се възлагат с този акт, адресат и подпис на автора на акта.
Липсата на някой от тези реквизити може да води до недействителност на АА. От АПК е
възможно мълчанието на администрацията (непроизнасянето на законовия орган в срок) също
да се счита за същински АА. Така в АП мълчанието се счита за отказ на администрацията да
издаде искания АА. Изключение от АПК е мълчаливото съгласие, но само в изрично посочени
в законите случаи.

Спазване на административното производство. Това условие изисква АА да бъде

издаден при спазване на административнопроизводствените правила за това. Процесуалните
правила, колеги, имат ролята на автоматична гаранция за законосъобразност. Те очертават
рамката за поведение на един административен орган, като му сочат последователността на
действията, които трябва да извърши. АПК задължително предвижда, че за началото на
производството ДО трябва да уведоми известните заинтересовани лица. Друго положение от
АПК е изпълнителният орган да изслуша становищата, задълженията, обясненията на
заинтересованите лица. Ако АА бъде издаден преди да са събрани тези неща преди изслушване
на заинтересованите лица, това е основание за отмяна на АА. Процесуалните правила очертават
една рамка за поведение на ДО. Процесуалните правила обезпечават законосъобразността на
АА. Трябва да имаме предвид и, че АПК е общ закон и ако в някой специален закон са
предвидени различни процесуални правила, то е ясно, че трябва да бъдат съобразени и
изпълнение те.

18. Недействителност на АА

До недействителност на АА се стига, когато е нарушено някое от петте условия за

законосъобразност. Само кумулативната даденост на тези 5 условия обуславя
законосъобразност. Тогава казваме, че актът е законосъобразен. АА, при които е нарушено
някое от тези условия, страдат от недостатък, порок и са недействителни (и това е много
тъжно) = незаконосъобразни (това е по-весело). За разлика от ГП, където в ЗЗД чл.26, 27, които
точно оказват какво точно води до недействителност, в АП законодателят не е дал конкретни
нормативни указания нарушаването на кои условия дава недействителност. Но тази празнина е
запълнена от АП теорията. Тази недействителност има 2 вида – нищожност и унищожаемост.
Тоест недействителността се степенува в зависимост от порока, от който е засегнат АА. По-
високата степен на недействителност се нарича нищожност. При нея пороците са толкова
съществени, че изобщо не може да се говори за валидно волеизявление. Нищожният АА не
може да породи никакви правни последици. Той се приема в правото за „правно нищо”.
Например нищожна ще бъде една заповед на областния управител за развод. Специфично за
нищожните АА е, че обявяването на тази нищожност може да бъде поискана без ограничение
във времето. Терминът е, че нищожността се „прогласява”. Когато пишем жалба до ВАС,
можем да искаме от съда да прогласи нищожността на АА, а не да го отмени. При нищожен АА
няма какво да се отменя, той всъщност не съществува за правото. За разлика от нищожните,
унищожаемите АА не са засегнати от толкова съществени непоправими пороци.
Унищожаемият АА може да породи правни последици до момента на неговата отмяна и тъй
като в случая се счита, че има направено валидно волеизявление, АА се „отменя”. Това е
терминът, който се използва в АПК. Специфично за унищожаемите АА е, че тяхната отмяна
може да бъде искана само в определен от закона срок (за разлика от нищожните). Този срок има
преклузивен характер (но за това по-нататък). Отмяната на нищожен(???) АА има действие от
момента на издаването на акта. Отмяната има обратно действие! Как да различаваме
нищожните от унищожаемите? При колебание дали даден порок на акта винаги се приема по-
леката недействителност – унищожаемост. Възприето е 5-те условия за законосъобразност да се
проверяват едно след друго. Безусловно нарушаването на първото условие за
законосъобразност, а именно компетентността на акта, винаги води до нищожност на АА. Това
е установено в няколко тълкувателни решения на ВАС. Нарушаването на материалната
законосъобразност води може да доведе както до нищожност, така и до унищожаемост.
Нищожност ще е налице, когато имаме пряко, директно нарушаване на правната норма. До
унищожаемост се стига от така нареченото извращаване на фактите. Тоест налице са условията
за реализиране на хипотезата на ПН, но все пак тя не е приложена правилно. Нарушаването на
производството в повечето случаи води до унищожаемост на акта. Счита се, че нарушаването
му е основание актът да бъде отменен, когато ако не бяха допуснати тези процесуални
нарушения, волята на административния орган би била различна. Освен това и когато актът е
довел до нарушаване на правото на защита или някое друго процесуално право на лицата.
Нарушаването на формата на административния акт също в повечето случаи води до
унищожаемост на акта. Например ако в АА не са посочени мотивите му, се счита, че АА е
засегнат от порок, който е основание актът да бъде отменен. В такъв случай актът ще бъде
унищожаем. Възможно е обаче мотивите да бъдат изложени и след издаването на акта.
Нарушаването на съответствието на акта с целта на закона води до унищожаемостта му. Когато
говорим за незаконосъобразни АА, трябва да ги разграничаваме от недовършените АА – те не
са незаконосъобразни, при тях просто липсва елемент от акта – например подпис. Не е
довършено производството по създаване на АА. Такива актове не подлежат на изпълнение. Ако
някой черпи права или създава задължения въз основа на такъв акт, този акт вече се счита за
недействителен и ако в акта липсва подпис на автора на акта, това със сигурност ще води до
нищожност, защото липсата на подпис в българското право автоматично се счита за липса на
изразена воля. Сходна ситуация е при актове, в които има очевидна фактическа (техническа)
грешка. АПК допуска актът да бъде поправен, но той не е недействителен. Но към кой момент
се преценява действителността на акта? Това е моментът на издаване, това е справедливост!
Справедливост? Това е СПАРТА! Приятен ден.

19. Изпълнение на АП задължения

Много неприятен въпрос (като материя, като за изпит, като допълнителен въпрос)!
Кофти, да. АА се издават за да породят правни и след това фактически промени в положението
на субектите на АП, които са техни адресати. С изпълнението им приключва и осъщественото
АПО. Изпълнението като елемент от АПО означава, че се стига до правни и фактически
действия по осъществяването на АПО, възникнали вследствие на различни видове ЮФ, които
са характерни за АП. Принципно положение е, че на изпълнение подлежат само валидни
законосъобразни съществуващи АП задължения, породени от настъпилите ЮФ. Както съм ви
казвал няколко пъти най-често срещаният ЮФ в АП е АА. АА трябва да отговаря на 5-те
изисквания за законосъобразност и в същото време да е влязъл в сила. В момента, в който влезе
в сила, за него възниква още една характеристика и това е задължението за изпълнение. Със
законосъобразния АА, влязъл в сила, възниква и т.нар. изпълнителна сила. Тук става дума за
административни задължения, които са осъществени вследствие на разпоредбите на закона,
ЮФ (най-често това е АА).

Тук възникват задължения в 2 посоки или осъществяването на изпълнението е

двупосочно явление. Това е така, тъй като спецификата на отношенията между субектите на
правото и спецификата на отношенията ДО, издал акта, и САП (адресат на акта) налага по
различен начин да се стигне до изпълнение. Затова всяка от тези 2 страни има своята роля,
място и участие в изпълнението на АП задължения. Не може да изпълнява само едната или
само другата. Друга особеност на изпълнението е, че самото изпълнение представлява важен за
правото факт. Тоест изпълнението и действията по него също са ЮФ със съответните
последици. Най-често с изпълнението се прекратява АП връзката, която съществува между
субекта автор на акта и субекта адресат на акта. С това се ликвидира и правоотношението и се
погасяват предвидените правни последици поради изпълнение на властническото
волеизявление. АП задължения подлежат на изпълнение, когато са валидни и когато отнапред
са установени със закон. В редица случаи е възможно АП задължения да възникнат, да
съществуват по силата на закона без да има необходимост от изричен АА. Примерно
задължението за адресна регистрация (постоянен или настоящ) – когато са налице
предпоставките (предвидени в закона), лицето трябва да си направи регистрация. Съществуват
2 категории, свързани с изпълнението. Това са изпълнимост и изпълняемост на АА. Тези 2
категории показват различни правни характеристики на изпълнението от различна гледна точка
12 секунди почивка

Изпълняемостта е характеристика на АП задължение. Тя показва, че става дума за

валиден АА издаден от компетентен орган, който подлежи на изпълнение. Тоест става дума за
характеристика, която е на АП задължение и на субекта автор на акта. Изпълнимостта е
характеристика, която се отнася до възможностите на адресата на АА да изпълни
задълженията. Тя има субективен характер и е свързана с адресата. Неговото физическо,
психическо и имуществено състояние. Тоест това е характеристика на поведението на адресата
в обществото.

Има особености при изпълнението на различните видове АА. Когато става дума за
изпълняемост на нормативните АА, тук се има предвид изпълнение на общи безлични ПП,
които се отнасят до неопределен брой адресати. Задължението възниква по различен начин, в
зависимост от носителя на задължението. Авторът на акта (издателя, ДО, властнически орган)
има задължения по неговото изпълнение в момента, в който е подписан този НА. Тогава за него
възникват задължения да осигури условия за неговото изпълнение. За гражданите или за
другите САП, които са адресати, задължението за изпълнение възниква, след като са
информирани по надлежния ред – информирани и съответния срок след обнародването. От
момента, в който влезе в сила за адресатите на НАА възниква задължението да изпълняват
предвиденото в него. И в тази връзка си вижте ЗНА. Тук има допълнителен елемент. Възможно
е да се налага тълкуване на АА и той да бъде изпълняван и да породи задължения след
тълкуването. Тълкуването има същата правна стойност, каквато има и НАА. На него се дължи
подчинение и следва изпълнение. Особеността е, че тълкуването като правило има действие за
напред.

Изпълняемост на АА индивидуални и общи. Тук изпълняемостта води до двустранни

задължения. На първо място, това е задължението на органа автор на акта. Той е длъжен да
създаде необходимите условия за адресатите, до които се отнася неговата задължителност и
изпълняемост възниква тогава, когато те са уведомени по надлежния ред за неговото
съществуване и за неговото съдържание. Това означава, че адресатът трябва да е уведомен по
надлежния ред. Това може да става чрез технически способ, лично или по друг някакъв начин
(пощенски гълъби). АПК предвижда процедура за връчване на съобщението за издаден АА и за
неговото съдържание. Възможно е за връчен да се приеме този АА, съобщението за който е
залепено в кметството, областната администрация, общинската администрация.

Изпълнението има определени особености и определени характеристики. Една от тях е

мястото на изпълнението. То или произтича от съдържанието на АА, или произтича от закона,
или е седалището на органа, който го е издал. Другият въпрос е време на изпълнението. То
означава моментът до който може да се счита, че имаме нормално изпълнение на АП
задължение. Този срок може да е посочен в АА или произтича от характера на задължението.
Възможно е да има и друг момент на изпълнението, но за да е валидно и законосъобразно
трябва да има съгласие на административния орган, който е издал съответния АА. Следващият
въпрос е кой може да изпълнява. Принципно положение е, че може да изпълни всеки – и
задълженото лице, и друго лице. Когато става дума за задълженията intuito persone, за да бъдат
изпълнени, трябва да ги изпълни задълженото лице. Начинът на изпълнението е този, който е
посочен в АА или който следва от естеството на материята. Възможно е да има и друго
изпълнение ако администрацията (органа, който е издал АА) е съгласен. С негово съгласие
може да има промени в начина на изпълнение на АП задължения.

Съществуват 2 начина за изпълнението на АП задължения. Това са доброволното

изпълнение и принудителното изпълнение. Редовният начин за изпълнение на АП задължения е
доброволното. То означава, че задълженото лице в съответните срокове, по съответния начин е
изпълнило задълженията, които му възлагат АА. Това е желаното от законодателя поведение на
адресата относно изпълнението на властническото волеизявление. Възможно е поради
естеството на АА той да бъде изпълнен незабавно. Възможно е да се създадат условия, за да
може лицето да изпълни своето АПЗ. Неизпълнението или лошото изпълнение на АПЗ
представлява нов ЮФ и от него възникват различни права и задължения. Основната цел на А и
на АА е той да бъде изпълнен. За това са създадени условия за принудително изпълнение.
Тоест използването на средства и методи, които принудително водят до формирането на
поведение или до изпълнението на АА. Към принудително изпълнение се пристъпва, когато не
се е стигнало до доброволно изпълнение или има неизпълнение или лошо изпълнение. След
като изтекат сроковете следва покана до задълженото лице, в която се определя срок, за да
изпълни доброволно задължението си. Тоест законодателят прави възможното да останем в
сферата на доброволното изпълнение. Ако това не е възможно се преминава към извършване на
принудителни действия като преди това трябва да има предизвестия. Трябва да е налице и
годен акт, тоест годно основание, което да поражда задължението за изпълнение. Това
изпълнение е важно, тъй като ДО действа от името на Д, изпълнява част от нейните функции и
се смята, че той представлява обществения интерес. Принудителното изпълнение е така
уредено, че от една страна да се защити обществения интерес, но и да се създадат условия
задълженото лице да не бъде подложено на такива действия, които биха накърнили неговото
достойнство в по-голяма степен от значимостта на самото изпълнение. Поради това
съществуват ограничения в принудителното изпълнение. Съществува existence minimum от
вещи, спрямо които не може да бъде насочено принудителното изпълнение.

Съществуват и някои особени случаи, свързани с принудителното изпълнение на АПЗ.

Единият такъв случай е заменоизпълнението. То означава, че някой друг вместо задълженото
лице изпълнява, но след това задълженото лице трябва да плати съответното обезщетение или
разходи. Ако имате незаконна постройка и органите на общината или ДНСК ви дадат срок да я
съборите (а ние не искаме), идват и събарят, а вие имате удоволствието да си платите сметката.
Друг случай са изпълнителните глоби. Това не са административни наказания. Тя се прилага,
когато става дума за intuito persone, когато има неизпълнение за определен период от време и се
плаща глоба, но е за неизпълнение на задължението и то означава, че има лошо или
неизпълнение на АПЗ. Това е начин за принуждаване към определено поведение. Плащането на
глобата не освобождава от задължението да се изпълни предвиденото в АА. И в практиката са
установени някои срокове. Приятен ден.
 20. Способи за обезпечаване на законосъобразност и правилност на изпълнителната
дейност. Контрол на изпълнителните дейности

Преди време ви казах, че изпълнителната дейност е разположена във времето с

определена последователност. Тя предполага съществуването на 3 етапа при нейното
осъществяване (при взимането на решения и действия върху обществото). Това е ръководство,
организация и контрол. Това означава, че контролът е елемент от определението, негова
съставна част и част от въздействието, което осъществява изпълнителната власт. Контролът
представлява анализ, оценка и предприемане на действия в зависимост от това как и до каква
степен са изпълнени целите, принципите и задачите, поставени в елемента ръководство при
осъществяване на организацията на съответната управленска дейност. Контролът е
задължителна част на управлението. Чрез него се обосновава законосъобразност и правилност в
актовете на администрацията. Това не е единственият начин да се осъществи ефективно и
законосъобразно управление. Съществуват редица други средства, способи и механизми. Сред
тях могат да бъдат посочени правилното разпределение на труда, добрата законодателна
основа, създаването на правилна система от стимули и наказания. Контролът е само един от
способите за законосъобразно и правилно действаща администрация. Контролът може да бъде
разгледан по различен начин в зависимост от функциите, които той осъществява. Те са тези,
които показват начина на въздействие върху подконтролния субект.

Основното в него е събирането на информация, правенето на анализ и след това

оценъчната функция. Събирането на информация означава да се познава изцяло дейността на
подконтролния субект. Изцяло означава условия, нормативна база, кадрови и материален
ресурс и всичко свързано с дейността на подконтролния субект. Следва аналитичната функция.
Тя означава да се направи съпоставка между очакваното от подконтролния орган действие
(поведение, акт) и съществуващите условия. Означава и още нещо. Да се прецени
съответствието между целите, спазването на закона и защитата на определени права и
интереси. И след това е времето за оценъчната функция. Въз основа на анализа и информацията
се взима решение за това доколко подконтролния субект изпълнява закона, доколко неговите
актове и действия са законосъобразни и правилни и оттук какъв трябва да бъде резултата от
осъществената контролна дейност. Това означава, че може да се премине към поощрение или
към някакъв тип санкция.

Съществуват различни видове контрол или по-скоро контролна дейност в зависимост от

различни класификационни критерии. От гледна точка на правните последици съществува
юридически или неюридически контрол. Тук критерият е свързан с последиците. При
неюридическия контрол няма правни последици, тоест не се стига до промени в правната,
служебната или някоя друга сфера на подконтролния субект. Пример за това е дейността на
средствата за масова информация. Те със своята дейност могат да осъществят контрол и да
представят резултати по отношение на актове, действия на ДО или на отделни държавни
служители. Този контрол няма правна стойност. Той представлява израз на оценката на
обществото спрямо ДО, длъжностни лица, държавни служители. От него не следват промени в
тяхната правна сфера. Отделен е въпросът, че този контрол или представеното от средствата за
масова информация може да бъде повод за преминаване към някои от юридическите средства и
юридическите форми на контрол. По подобен начин стои въпросът и с контрола, който се
осъществява от обществените организации или от неправителствените организации. Тяхната
дейност също има контролен характер, но пряко от нея не следват правни последици.
 По друг начин стои въпросът с юридическия контрол. Той има няколко особености. На
първо място той се осъществява въз основа на закон, тоест за него съществува правно
основание. На второ място той засяга правната сфера на подконтролния субект. На трето място
той е като контролна дейност елемент, част от правомощията на ДО. Освен това неговото
осъществяване става по определена процедура най-често. И накрая особеност на юридическия
контрол е това, че при него може да се стигне до намеса в правната сфера на лицето, до кадрови
или имуществени промени, административни наказания, дисциплинарна отговорност или пък
някоя от другите форми на административна принуда. Така че този контрол се нарича
юридически именно поради неговото нормативно установяване.

Друга важна класификация на контролната дейност е делението на контрол и надзор

(това е въпросът за ситуацията между 2 и 3; когато работата е изключително затегната + това,
това е абсолютна истина до държавния изпит!). Разликата между контрола и надзора е в това
кой орган осъществява, спрямо кои действия и актове на подконтролния субект се извършва.
Контролът е дейност, която се развива вътре в системата на изпълнителната власт. Това е
дейност на контрол спрямо актове, действия, кадри, материални ресурси. Може да бъде
формален и неформален. Може да бъде по законосъобразност и по правилност. Резултатите от
него са в широк диапазон – кадрови и структурни промени, отмяна на актове, издаване на
актове с различно съдържание и др. Основното тук е, че става дума за контрол вътре в
системата на изпълнителната власт. Тоест това е контролът, разгледан като част от
управлението. Положението с надзора е различно. Той означава дейност на органи от една
система спрямо органи на друга система. Прокурорски надзор, съдебен надзор. Това означава,
че при условията, установени въз основа на политическия, конституционен и законово
установен принцип на разделението на властите, друга система от органи от друга власт
осъществява надзор върху изпълнителната власт. Този надзор е ограничен. На първо място той
е ограничен по отношение на предмета. Предмет на надзора са само определени актове и
действия. Освен това той винаги е строго формализиран. Това означава, че се прилага по
отнапред установени процесуални правила. Той не може да засегне структурата на ДО,
кадровите ресурси, разходването на материални средства. Изключително важна особеност на
надзора е това, че той е само по законосъобразност! Не може органи от друга система да
осъществяват контрол по правилност. Това е принципно положение. В АПК има едно
отклонение, но за него – догодина. В резултат на този контрол могат да бъдат отменени актове
или действия на администрацията и в много редки случаи надзираващият орган може сам да
реши въпроса. Това са 1-2 изключения, предвидени в АПК (също за догодина). Надзорът се
осъществява и от специализирани органи. Това са основно съдът и прокуратурата, които са
създадени и работят на основата на познаването и прилагането на закона. Тоест те могат да
преценяват законосъобразност, но не са пригодни да преценяват правилността на едно или
друго управленско решение.

От гледна точка на момента, в който се прилага контролът говорим за предварителен

(превантивен), текущ и последващ контрол. Това деление е от гледна точка на момента, в който
се прилага контрола, тоест момента спрямо осъществяването на подконтролната дейност.
Предварителен контрол означава, че се преценяват условията, при които ще се извършва
дейността, предпоставките. Текущият контрол е контролът по непосредствено осъществяване.
И последващият контрол има резултативен характер, тъй като се оценяват резултатите от
подконтролната дейност.

Съществува деление на контрола и с оглед обекта на подконтролната дейност – кадри,

пари, средства, актове, ресурси. Съобразно българската теория юридическият контрол бива
няколко вида. На първо място това е контролът от страна на представителните органи. Ако
искаме да бъдем коректни или екзактни (Лютви Местан), трябва да се говори за надзор на
представителните органи. Следва контролът на МС. След това следва централистичния (или в
нашия конспект – ведомствен) контрол. След това следва любимият ми въпрос специализиран
административен контрол, контрол в системата на местното самоуправление, прокурорски и
съдебен надзор. Това са основните видове юридически контрол.

Контролът на представителните органи е уреден нормативно в КРБ и в Правилника за

организация и дейност на НС. Този контрол има няколко основни особености. На първо място
той е и по законосъобразност и по правилност. Тоест могат да се преценяват актовете от гледна
точка на тяхната правилност и законосъобразност. Той е върху цялата дейност на
администрацията. Освен това той е предварителен, текущ и последващ. Говорим за
предварителен контрол, тъй като парламентът определя МП, състава и структурата на
правителството. Това е процедура, описана в КРБ. Парламентът може и да прави структурни и
персонални промени в състава на изпълнителната власт. Освен това може при определени
условия да възлага задачи на изпълнителната власт. Той, парламентът, назначава някои
категории висши държавни служители. Когато говорим за парламентарен контрол имаме
предвид 2 неща. Имаме предвид контролът, който осъществява парламента като схванат в
размера от 240 депутати, а също така и постоянните и временните комисии. Те могат да
упражняват контрол върху изпълнителната власт. Те могат да викат министри или други
длъжностни лица за обяснение или при подготовката на НА. Парламентът като пленарен състав
осъществява друг тип контролна дейност. Това е парламентарният контрол. Той се осъществява
чрез питания и въпроси. Възможно е да се развият дебати и да се вземат решения от
парламента. Освен това съществува една изключително ефективна парламентарна контролна
процедура, каквато е вотът на недоверие. При нея част от депутатите изразяват желание да се
снеме доверието от МС и в него да се направят кадрови и персонални промени. Съществува
една езиково-подобна процедура – вот на доверие. Той не е контролна процедура. Той отразява
желанието на правителството, което действа към момента, да получи подкрепа за някакво свое
решение или за някаква своя политика. И това ми е допълнителен въпрос на изпит! И ще ви
питам още нещо. Кое с какво мнозинство се гласува (за домашно)?

В резултат на този контрол е възможно да се стигне до промени в състава и структурата

на МС, до промени в системата на държавното управление, тоест прекратяване действието на
едни органи и създаването на нови, или до промени в други органи и организации, които имат
отношение към осъществяването на централната изпълнителна власт.

21. Административен контрол. Контрол на МС

Административният контрол е част от изпълнителната дейност. Той е гаранция за това,

че управленските решения са законосъобразни и правилни. Осъществява се в системата на
изпълнителната власт. Може да въздейства върху актовете, персоналния състав, използването
на имуществото и може да се стигне до кадрови, структурни промени в подконтролния субект.
Административният контрол се състои от контрола на МС, централистичния, специализирания
и контрола в сферата на местното самоуправление.

На първо място е контролът, който осъществява МС. Той следва от КРБ, от Правилника
за организация и дейност на МС и от ЗА. В чл. 105 К се казва, че МС осъществява общото
ръководство на държавната администрация и следователно носи отговорност за нейното
функциониране. МС контролира непосредствено дейността на министрите, техните актове,
разходването на ресурсите в министерствата. Освен това по силата на К е възможно да отменя
актове на министрите. Контролът на МС може да бъде формален и неформален. Тоест не
винаги е задължително да се спазва определена процедура. Той се отнася до законосъобразност
и до правилност. Осъществява се по силата на това, че МС стои йерархически по-високо
спрямо отделните министри и министерствата, които ги подпомагат в тяхната дейност. Освен
това при него може да се стигне до отмяна на актове, но при определени условия и до
структурни и персонални промени. Този контрол има предварителен, текущ и последващ
характер. Редица държавни служители се назначават с решение на МС. Примерно областните
управители. Ай стига ви толкова. Приятен ден, колеги!

22. Централистичен (ведомствен) контрол

Централистичният контрол е един от видовете административен контрол. Той се

осъществява в рамките на различните ведомствени системи. Извършва се по отношение на
всички звена от държавната администрация. Този контрол се нарича още вътрешноведомствен,
тъй като се осъществява вътре в рамките на всички ведомствени системи и в основата му стои
йерархичната структура на държавната администрация и отношенията на власт и подчинение,
които съществуват в нея. Този контрол е йерархически, тъй като всяка една ведомствена
система има пирамидална структура и начело на тази пирамидална структура стои
ведомствения ръководител. Той е или министър или е ведомствен ръководител без ранг на
министър. Най-отгоре стои МС, след това следват ръководителите на ведомства с и без ранг на
министерства и след това са различните местни структури, които имат от своя страна
ограничена териториална компетентност (тоест компетентност за рамките на съответното
населено място или административно-териториална единица). Този контрол се осъществява
поради съществуващите принципи за устройство на държавната администрация. Тези
принципи са най-общо казано три. Субординация, суперординация и координация.
Субординацията означава разглеждане на положението между 2 органа считано отгоре надолу
(ръководител – подчинен). Суперординация е разглеждане на същото отношение, но отдолу
нагоре. Третото е координацията.

При този контрол имаме няколко особености. На първо място това е контрол по
законосъобразност и по правилност. На второ място този контрол е всеобхватен, той се отнася
до актовете, действията, материалните и човешките ресурси, структурата на ДО. Освен това
този контрол може да бъде формален и неформален. Така, неформален означава, че не е
необходимо да има някакви специални процедурни производствени или процесуални правила.
Просто във всеки един момент началникът може да вика подчинените си. Възможно е този
контрол да има и формален характер. Това са случаите, когато съществуват специални
процесуални правила, които задължават началника да извършва контролната дейност по
определен начин. Пример за такива формални правила е случаят с АПК, при който е възможно
така нареченото оспорване по административен ред. Оспорването по административен ред е:
един ДО е издал АА в рамките на своите правомощия, адресатът на този акт и субект на
правото не е доволен от този АА и го оспорва по законосъобразност или по правилност. Това
оспорване по законосъобразност или по правилност е пред по-горестоящия административен
орган. Тука АПК установява правила за оспорване на правилността или законосъобразността на
един АА. Това е пример за формално осъществяване на административен контрол. На следващо
място това е всеобхватен контрол, което означава, че на контрол подлежат и актовете и
действия и материално-техническата дейност. Всеобхватността на контрола означава и че
контролът е предварителен, текущ и последващ. Това означава, че той може да се осъществява
във всеки един момент от развитието на управленската дейност (вземането на решения и
неговото изпълнение). При този контрол може да се стигне до кадрови и структурни промени,
може при определени условия да се отменят, изменят или видоизменят актове на по-
долустоящите органи. Термините „по-долустоящ” и „по-горестоящ” са много важни за изпита.
Този контрол е постоянен и непрекъсваем, защото той дава възможност за непрекъсната
ежечасна проверка на подчинените и на резултатите от тяхната дейност. Така както това се
очаква от съответния ведомствен ръководител.

23. Специализиран административен контрол

Специализираният административен контрол се нарича още външноведомствен

контрол. А освен това в някои книги ще го срещнете и като надзор или даже в някои закони.
Специализираният административен контрол се осъществява на специално нормативно
основание. Това е специален закон, който дава възможност на един орган или на една система
от органи да осъществяват контрол върху актове и действия от друга ведомствена система. Тук
специално нормативно основание означава, че съществува специален закон. Това не е
специалната клауза, за която се говори в административно правната и
административнопроцесуалната теория. Това е просто един закон, който дава правомощието на
едни органи да осъществява контрол върху други. Този контрол се характеризира с няколко
особености. На първо място това е съществуването на специална система от контролни органи.
Това са органи, които са създадени специално, за да упражняват този вид контрол.

Тези органи се наричат по различен начин. Най-често след приемането на закона за

администрацията те се наричат администрации. Пример за това е държавната морска
администрация. Тя осъществява контрол върху дейностите по вода – управление, техническа
поддръжка на кораби и др. Друг пример е ДВА (държавна въздухоплавателна администрация).
Тя осъществява управление, техническа поддръжка на въздухоплавателните средства. Също и
ДНСН и РДНСК – незаконно строителство. Тези органи не само осъществяват контрол, но и
много често дават съответната правоспособност – правото да се упражнява най-често рискова
професия или дейност (КАТ – пътна полиция). Това означава, че този контрол е предварителен,
текущ и последващ. Даването на право да се упражнява една такава професия (най-вече
рискова – МПС примерно) е пример за предварителен или превантивен контрол. При този
контрол едни органи осъществяват контрол върху друга система от органи и характерно за него
е това, че той е по законосъобразност. Тоест контролният орган преценява само или
преимуществено дали се спазва закона, дали са изпълнени правилата за упражняването на
някаква дейност, професия или занятие. Поради това, че е контрол за законосъобразност и е
осъществяван от една ведомствена система по отношение на друга ведомствена система се
нарича надзор (като надзора при контролна дейност). При този административен контрол на
контрол подлежат не всички а само някои от актовете и действията – тези които са включени в
контролните правомощия. При този контрол винаги има формална характеристика, тоест
контролът се осъществява по отнапред установени нормативни правила. За разлика от
досегашните видове контрол, той е разграничен. При него може да се отменят актове, да се
прилагат (!) принудителни административни мерки и да се налагат (!) административни
наказания. Много често при този контрол може да бъде спряна за определен период дейност
или упражняването на професия или преустановяване на производство. Примерно ДНСК може
да спре извършването на един строеж, поради това, че той е опасен, или пак по тази причина да
спре подаването на вода или ток. Възможно е едно МПС да бъде спряно от движение, поради
това че е в лош външен вид или е технически неизправно. Това е принудителна мярка, за да се
предпази обществото от евентуални негативни последици. Освен това може да бъде спряно
едно производство. Примерно ако отровят някоя река или ако се нарушава различни норми на
запрашеност или на допустими вредни концентрации във въздуха, почвата или водата. Това се
осъществява все от специализирани органи, такива, на които е дадена възможност да
упражняват САК. Това се случва и в университета (има един пожарникар, който ни проверява
дали пушим на позволените места и даже може да ни глоби, но може да се занимава само с
цигарите или да не запалим някой вестник, докато примерно ректорът може да осъществява
контрол и за пушенето и за спазването на дисциплината, дати за изпити и т.н. – негова работа,
че и да наказва или по кодекса на труда или де да знам как си (с размахване на пръстче
примерно). Една минута почиваме.

24. Контрол в системата на местното управление

Чертае нещо на дъската! В България местното управление се осъществява на двете нива

на административнотериториално устройство. Това са областите и общините. При контрола в
областта на местното управление става дума за установени със закон взаимоотношения между
три органа. Това са областния управител, общинския съвет и кмета. Отношенията, които
съществуват между тези органи имат и характер на контрол. Това е контролът в местното
управление.

На първо място ще разгледаме отношенията между областен управител и кмет.

Областният управител е орган, изразяващ деконцентрацията на държавното управление –
назначен е с решение на МС. Областният управител може да осъществява контрол върху
актовете на кмета. Той се явява негов по-горестоящ орган. По смисъла на АПК това е по-
горестоящият орган, пред който се обжалват актовете на кмета. Това става и по
законосъобразност и по правилност.

Другата категория отношения са тези между областния управител и общинския съвет.

Общинският съвет съобразно КРБ и ЗМСМА представлява орган на местното самоуправление.
Между областния управител и общинския съвет съществуват установени от закона
взаимоотношения. Общинският съвет е задължен да изпраща своите решения на областния
управител. Ако той установи, че те са незаконосъобразни, той може да ги спре или да отнесе
въпроса до административния съд или да ги върне за преразглеждане. Това въздействие между
актовете на общинския съвет е само по законосъобразност, тъй като областният управител е
орган, осъществяващ контрол в областта, а от друга страна ограничението е предвидено, тъй
като се счита, че контролът по правилност от страна на областния управител би бил намеса в
местното самоуправление от ДО, а някои приемат в теорията, че това би било проява и на
накърняване на принципа на разделението на властите, тъй като чрез областния управител
централната изпълнителна власт би могла да се намесва в същността на местното
самоуправление.

И на последно място са отношенията между кмета и общинския съвет. Както ви казах

преди малко, общинският съвет е органът на местното самоуправление. А кметът е
изпълнителният орган на общината. Може да се каже, че те на местно ниво осъществяват
взаимоотношения, които са проявна форма на разделението на властите. Общинският съвет
може да възлага с решение задачи на кмета, а също така кметът може да преценява решенията
на общинския съвет. Ако кметът прецени, че едно решение на общинския съвет е
незаконосъобразно, той може да иска неговото спиране и неговото преразглеждане. По същия
начин и общинския съвет може да иска спиране и преразглеждане на актове на кмета.
Възможно е и сезиране (и кмета може) на съответния административен съд. Всичко това е израз
на контрола в местното управление.

25. Правораздавателен надзор върху администрацията

Тук вече минаваме от административния контрол в правораздавателния. Това означава,

че органите на съдебната власт в рамките и при изпълнение на принципа на разделението на
властите могат да осъществяват контролна дейност спрямо администрацията. Затова е
предвиден правораздавателния надзор.

Той се осъществява от 2 категории органи. Това са съдилищата и особените

юрисдикции. Когато правораздавателният надзор се осъществява от съдилищата, говорим за
правосъдие и за административно правосъдие. Когато надзорът се осъществява и от съдилища
и от юрисдикции, използваме общият термин „правораздаване”.

Административното правораздаване е един от способите за осъществяване и

обезпечаване на законосъобразно държавно управление и за защита на правата и интересите на
гражданите. Това следва от чл. 117 КРБ. Административното правосъдие се осъществява от
административните съдилища и от ВАС, който стои начело на системата. Това по своята
същност е решаване на правни спорове между администрацията, която е издала АА и
гражданите и техните организации, които считат, че този АА е незаконосъобразен. Двете
страни се намират в положение на власт и подчинение и затова гражданите или техните
организации се обръщат към съда, водени от идеята, че актовете на администрацията са
незаконосъобразни и поради това, че са незаконосъобразни, те нарушават или ограничават
техни права или интереси, или пък им възлагат незаконосъобразно задължения.

Целта и функциите на административното правораздаване са няколко. Първо, защитата

на права и интереси на гражданите и техните организации в областта на държавното
управление и по-специално на изпълнителната власт. На следващо място, чрез него се
гарантира нормалното и свободно функциониране на ДО и служителите в тях, тъй като
правораздавателният надзор представлява установяване на мярка за законосъобразност в
действията на администрацията. Чрез административното правораздаване се коригират
незаконосъобразните актове и действия и се осъществява стабилизираща функция по
отношение на държавното управление.

Според това кой го осъществява говорим за съдилища и за особени юрисдикции.

Според характера на надзора бива позитивно и негативно административно правораздаване.
При позитивното се преценява законосъобразността на АА. При негативното административно
правораздаване се поставят на преценка наложените административни наказания за извършени
преди това административни нарушения.

Съществува и така нареченото пряко и косвено административно правораздаване (!!!!)

(това ми е един от любимите въпроси на изпит!). Прякото административно правораздаване е
налице тогава, когато на съдебен надзор подлежи законосъобразността на един АА. Тоест
предмет на делото е АА, волеизявлението, което се съдържа в него и тяхната
законосъобразност. При косвения правораздавателен надзор ситуацията е различна. При него
има едно гражданско или наказателно дело, което има за предмет гражданскоправни
отношения или извършени престъпления. При този случай съдът, бидейки граждански или
наказателен, може да се натъкне на необходимостта от преценка на един законосъобразен или
незаконосъобразен АА. Това означава, че в гражданския или наказателния процес съдът трябва
да прецени законосъобразността на един АА. Тази преценка има значение само за съответното
дело, тя не води до отмяна, изменяне на АА. При нея съдът ако прецени, че АА е
незаконосъобразен, го игнорира – не го взема предвид при решаване на гражданския или
наказателния спор. Това е косвеният съдебен надзор и в литературата се нарича и инцидентен
съдебен надзор върху актовете на администрацията.

Няколко пъти стана дума, че административно правораздаване се осъществява от

особени юрисдикции. Те са органи, които са ситуирани в изпълнителната власт. Тези органи са
предназначение за решаване на правни спорове. Това означава, че в администрацията се
решават правни спорове. Тези органи работят по установени процесуални правила. При тях има
самостоятелност и независимост на органа от двете спорещи страни и актовете им имат
характеристика подобна на характеристиката на съдебното решение. Техните актове най-вече
притежават специфичната юридическа сила, наречена „силата на пресъдено нещо”. Тоест в
резултат на развиващо се пред тях състезателно производство се постига ЮА, който има силата
на пресъдено нещо. По това те приличат на съдилищата и техните актове също така. Стига ви
толкова! Приятен ден!

26. Системи на административно правораздаване.

1.Критерии за разграничаване системите на административно правораздаване. В света

има три основни системи на административно правораздаване, които се оформят на базата на
няколко критерия: а/дали има общ кодификационен нормативен акт, който да урежда
единно производство или правораздаването се извършва по множество специални закони;
б/дали правораздаването се осъществява на база обща клауза или на специална такава;
в/субективен критерий – дали правораздаването се осъществява само от съд или действат и
административни юрисдикции; г/дали има обособени административни съдилища или
административното правораздаване се осъществява от общите съдилища; д/според
правомощията на правораздавателния орган – дали е контролно-отменителна инстанция
или инстанция по същество; д/дали в националното законодателство съществува някаква
особена институция за осъществяване на контрол или защита от администрацията или не.

2.Видове системи.

а/ Фреска /континентална/ система. Франция е родината на административното право и

естествено там възниква първата система за административно правораздаване. Най-
характерният й белег е обособяването на административните съдилища в отделна структура.
Започва се с единственият тогава ВАС, който и до сега се нарича Държавен съвет. След
реформата на Де Гол през 1953г. се създават и редица териториални административни
съдилища. Има общ кодификационен нормативен акт и оспорването се извършва въз основата
на обща клауза. Общото правило е, че съдът действа като контролно-отменителна инстанция, а
за да решава спора по същество е необходимо изрично посочване за това правомощие в
специален закон. В теорията се твърди, че френската система не допуска действието на особени
административни юрисдикции, но това не е така. Поне в областта на енергетиката има две
такива.

б/ Скандинавска система. Характеризира се с дуализъм, защото голяма част от

споровете са поверени на специализирани административни юрисдикции – по социални
въпроси, по чиновническо право, по данъчни и митнически спорове. Наред с тях съществуват и
общите съдилища, които разглеждат определена част от административноправните спорове.
Няма общ кодификационен акт, заради многото юрисдикции. И юрисдикциите, и съдилищата
действат като инстанция по същество, като контролно-отменителна – само в изрично посочени
случаи. Съществува и ВАС. За тази система е характерна фигурата на омбудсмана, която е
създадена в Швеция. Той се избира от парламента за 4 години и служи като посредник между
администрацията и гражданите. Няма съществени правомощия и може да бъде сезиран пряко
от всеки гражданин.

в/Англосаксонска система. Типично за нея са множеството юрисдикции, като част от

споровете се разглеждат от общите съдилища. Начело на административните юрисдикции стои
Съвет на юрисдикциите или Съвет на трибуналите, който не е правораздавателна инстанция, а
само анализира, събира информация и дава методически указания. Липсва единен
кодификационен нормативен акт. Разликата със скандинавската система е, че тук има
парламентарен комисар за администрацията, който се посочва от короната и има почти същите
правомощия като омбудсмана, но не се занимава пряко с разрешаване спорове, а може да
изнесе случая в средствата за масова информация. Не се сезира пряко от гражданите, а от
депутатите.

Американската модификация е с няколко характерни черти. От 1946г. имат общ закон

за административния процес, по силата на който се въвежда оспорване на административните
актове пред съд. Няма изградена отделна структура на административните съдилища, а
споровете се решават от общите. Няма юрисдикции. Работи се на основата на обща клауза.
Съдът действа като контролно-отменителна инстанция. Нямат омбудсман.

г/В България. Според теорията, българската система не възпроизвежда в детайли никой

от посочените модели и не може да се каже, нито че е континентална, нито че е англосаксонска.
След приемането на АПК вече имаме единен кодификационен акт, който въвежда единно
производство с някои изключения. Има изградена структура на административните съдилища,
начело на която стои ВАС. Законодателят обаче е възложил на административния съд да
разглежда и гражданскоправни по съществото си спорове – например делата за обезщетения.
Относно общата клауза – 90% от делата са пред административен съд по АПК, 9% - пред
юрисдикция или общ съд или и двете /ЗУТ, ЗПРПМ, ЗОП/ и 1% не се разглеждат пред съд –
основно свързаните със сигурността и отбраната на страната. При сега действащия АПК съдът
се оформи като инстанция по същество /теорията не е единодушна по въпроса/, освен когато
актът е издаден при оперативна самостоятелност, е нищожен поради липса на компетентност
или естеството на въпроса не позволява разрешаването му по същество – вж. чл.173 АПК. От
2003г. е създадена фигурата на омбудсмана, който се избира от НС. Правомощията му не са
съществени, с изключение на това, че може да сезира КС за противоречие на закон с КРБ,
когато законът засяга правата на гражданите.

27. Прокурорски надзор върху администрацията

Контролната дейност на прокуратурата се представя като самостоятелна институция в

единната система за контрол върху работата на общественото управление.Прокуратурата –
особена система за упражняване на надзор за спазване на законността в изброените от
Конституцията направления.Съгласно Конституцията,прокуратурата е част от съдебната
власт,а нейната основна задача е да защитава правата на гражданите, юр.лица и държавата.В
това се изразява правозащитната функция на съдебната власт. Прокуратурата изпълнява своята
част от тази функция,като следи за спазване на законността в изброените от Конституцията
области. На нея й са предоставени различни по характер правомощия,определящи
компетентността й. Според чл.127 К – Прокуратурата следи за спазване на законността като :
- ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане;
- извършва разследване;

- привлича към отговорност лицата,извършили престъпления;

- поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер;
- упражнява надзор при изпълнение на наказателните и др.принудителни мерки;
- предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове;
- в предвидените от закона случаи участва в граждански и адм.дела;

Прокуратурата осъществява различни функции : обвинителна и функция по ръководство и

решаване – те са в областта на наказателния процес. Надзорна функция върху изпълнителната
власт и надзорна функция върху гражданското производство. АП разглежда само надзорната
функция върху изпълнителната властта, тя произтича от принципа за разделение на властите и
е израз на регулиращите и балансиращите механизми,които са неизменна част от този принцип
и устройството на съвременните демократични държави. За изпълнение на надзорната функция
на прокуратурата са предоставени различни правомощия,изброени в чл.145 от ЗСВ и в чл.16 от
АПК. От характера на тези правомощия е видно,че прокурорът може да контролира
актовете,издавани от органите на държ.упр-ние, и определени аспекти на самата дейност на
тези органи. Най – напред –> надзор върху актовете на тези органи е насочена към
обезпечаване на тяхната законосъобразност.Прокурорът протестира и иска отмяна или
изменение на незаконосъобразни адм.актове в срока и по реда,предвиден със закон. Чл.145,ал.2
от ЗСВ – чрез надзора за законност, прокурорските органи следят дали тези актове съответстват
на разпоредбите на Конституцията,законите и подзаконовите нормативни актове на МС. От
надзорната дейност на прокуратурата са изключени актовете на НС и на президента.
Прокуратурата не може сама да отмени или измени един акт,когато смята,че той е
незаконосъобразен – в тези случаи прокурорът трябва да сезира по-горестоящияадм.орган или
съда с искане актът да бъде отменен или изменен,като посочи и основания за това. За целта
прокурорът подава протест (основното му процесуално средство,с което да оспори адм.акт) –
той може да бъде срещу индивидуални,общи и нормативни адм.актове. АПК предвижда,че
прокурорът може да оспори един адм.акт.,когато в него е засегнат важен държавен или
обществен интерес,но не определя кога е налице такъв интерес,тъй като преценката за това е
предоставена на самия прокурор. Тази преценка е обвързана с основанията за
законосъобразност на адм.актове. Решава съдът,който преценява основателността и
допустимостта на протеста.

Във връзка с осъществяването на контрол върху дейността на органите на изп.власт

ЗСВ предвижда следните правомощия на прокурора: да изисква
документи,сведения,обяснения,експертни мнения; - лично да извършва проверки,да възлага
тяхното извършване, както и ревизии на компетентните органи, които да му предоставят
заключения в извършването на проверката или ревизията; да призовава граждани или
представители на юр.лица, да изпраща материалите на компетентния орган,когато установи,че
има основания за търсене на отговорност или за прилагане на принудителни адм.мерки,които
не може да осъществи лично; да прилага предвидените от закона мерки при наличие на
данни,че може да бъде извършено определено закононарушение или престъпление;
При осъществяването на този надзор прокурорът може да издава разпореждания, които са
задължителни за всички (граждани,юр.лица са длъжни да му оказват съдействие). Той може да
дава задължителни писмени разпореждания на полицейските органи.Има право да налага
адм.наказания на лице,неизпълнило негово разпореждане.Глобата се налага с разпореждане или
постановление като на лицето се дава възможност да даде обяснения във връзка с
нарушението.На разпореждането или постановлението подлежи на обжалване по реда на ЗАН
(Закон за адм.нарушения).

28. Омбудсман

Омбудсман – парламентарен орган,пред който се подават оплаквания и жалби срещу

централната администрация. Той се избира от парламента и е независим от правителството.
Прилича на британския централен комисар на администрацията , но той,за разлика от
британския, може да бъде директно сезиран от гражданите. У нас – тази фигура съществува от
2004г. при влизането на Закон за омбудсмана. Според Чл91,т.а – НС избира омбудсман,който
да се застъпва за правата и свободите на гражданите. Това е основната му функция – да се
застъпва за правата и свободите на гражданите с предвидените в закона средства,когато с
действие или бездействие се засягат или нарушават тези права и свободи от
държавните,общинските органи или техните администрации,както и от лицата,на които е
възложено да осъществяват обществени услуги (образователни,здравни,социални и др.). В
своята дейност той е независим и се подчинява само на Конституцията,на законите,на всички
други нормативни актове и се води от своята съвест и морал (според закона). Избира се от НС
за срок от 5 години,може да бъде преизбиран за същата длъжност само за още един
мандат.Изборът става чрез тайно гласуване, а за да е избран, е необходимо мнозинство (повече
от половината от гласувалите народни представители). Ако никой не е събрал необходимото
мнозинство - > второ гласуване, в което участват двамата кандидати с най-много гласове
(балотаж). При балотажа е необходимо омбудсманът да получи гласовете на повече от
половината гласували.

Изисквания за заемане на длъжността – да е български гражданин, с висше

образование,който притежава високи морални качества и отговаря на условията за избор на
народен представител,а те са: бг гражданство,навършени 21 години,да не е поставен под
запрещение и да не изтърпява наказание лишаване от свобода. Той встъпва в длъжност след
полагане на клетва пред НС. Омбудсманът се подпомага от заместникомбудсман,който се
избира от НС за срок от 5г. Той също трябва да отговаря на предходните условия,както
омбудсманът.

Несъвместимости за заемане на двете длъжности : да не заемат друга държавна

длъжност,да не упражняват длъжност по управление в търговска длъжности,да не участват в
политически партии и в синдикални организации.Законът предвижда предсрочно прекратяване
на мандата в случаите
– ако се установи несъвместимост или неизбираемост;
- при фактическа невъзможност да изпълняват правомощията си повече от 6 месеца;
- несправяне със задълженията или нарушаване на Конституцията и законите или общо
приетите морални правила; ако влезе в сила акт,който установи конфликт на интереси между
омбудсмана (Закон за установяване и преустановяване на конфликт на интереси)
- при оставка и при смърт;

Решението следва да се приеме от НС по искане на най-малко 1\5 от народните

представители. Заместник омбудсманът може да се освобождава и при мотивирано решение на
омбудсмана. Омбудсманът се ползва с имунитета на народен представител.
Правомощия – следва да приема и разглежда жалби и сигнали за нарушаване на права и
свободи от държавни или общински органи; той може да извършва проверки по настъпилите
сигнали и жалби ; да отговаря писмено на лицето,което го е сезирало, в 1 месечен срок. (при по-
сложни случаи - > срок до 3месеца). В следствие на извършените проверки,той може да отправя
предложения и препоръки за възстановяване на нарушените права и свободи. Той посредничи
между административните органи и засегнатите лица за преодоляване на нарушенията. Може
да прави промяна на нормативната уредба за отстраняване на причините и условията,които
създават предпоставки за нарушаване на правата и свободите на гражданите.Според чл.150 от
К – уведомява органите по този член,които могат да сезират КС,а чл.150.ал.3 – самият
омбудсманможе да сезира КС, но само за закон,който той счита,че засяга правата и свободите
на гражданите. Има право да дава становища по законопроекти отново по правата и свободите
на човека,а също така да защитава правата на децата и е длъжен да уведоми прокуратурата в
случаите на извършено престъпление. Може да действа и по своя инициатива в защита на
правата и свободите на гражданите, както и да възлага част от правомощията на заместник
омбудсмана. Жалби и сигнали могат да подават физически,юр.лица - те могат да бъдат писмени
или устни,лично или по пощата и се въвеждат в специален регистър. Към жалбата могат да
бъдат приложени само писмени доказателства. Законът предвижда анонимни жалби и сигнали
да не се разглеждат от омбудсмана. Ако е в устна форма и се приеме - > да се създаде протокол.
Подаването на жалба е безплатно.Законът въвежда административно наказателна отговорност
за лица,които възпрепятстват дейността на омбудсмана – предвидена е наказание,което се
налага от Районен съд,а актът се съставя от омбудсмана или от негово упълномощено лице от
администрацията му.

29. Административна принуда. Понятие и видове. Принудителни административни

мерки

(Това е възможен допълнителен въпрос за изпит! Много е важен! Най-актуална тема в

Бг – КТБ, отнемане на лиценза)

Административната принуда представлява вид държавна принуда, която показва

негативната реакция на държавата спрямо едно бъдещо или съществуващо неправомерно
поведение, което пречи на осъществяване на изпълнителната дейност. Тази негативна оценка се
изразява по няколко начина. На първо място това е външно, психическо или физическо
въздействие върху адресатите на АП норми. То има неблагоприятен характер. Освен това може
да засегне и имуществената сфера на лицето. Друга особеност е, че това е правна принуда. Това
означава, че тя е установена в НА и той предписва определен тип поведение, което влече след
себе си прилагането на административната принуда. На следващо място тя е вид държавна
принуда – установена е от държавата, за да се гарантира нормалното функциониране на
държавното управление. Тя не е проява на дисциплинарна власт. Осъществява се от
администрацията, което означава, че на администрацията е дадена възможност без съдебна
санкция да осъществи принудата. Подлежи на съдебен надзор. Осъществяването на
административната принуда е елемент от административния процес и принудителните
административни мерки и реализацията на АНО стигат до своя естествен завършек чрез
правилата на административния процес.

Административната принуда е няколко вида. В учебниците ще видите или 3 или 5. Тя

бива принудителни административни мерки, административни наказания и
административнопроцесуална принуда. Тази последната е обособена, тъй като се прилага,
когато трябва да се гарантира нормалното и безпрепятствено развитие на административния
процес или на отделни негови производства. Административните наказания са свързани с лошо
изпълнение или неизпълнение на задължения към държавата. Те се налагат с наказателно
постановление и принудителни админситративни мерки – с индивидуален АА. Правилният
термин е прилагане на ПАМ. ПАМ се различават от административните наказания. Те се
налагат с наказателно постановление. Те са израз на реализацията на санкцията в
административноправната норма. Тук винаги става дума за осъществено виновно деяние под
формата на действие или бездействие. При ПАМ се има предвид прилагане на неблагоприятна
правна норма, тоест те са част от хипотезата на ПН. Те се прилагат с ИАА. Те не са свързани и
не са зависими от предходно неправомерно поведение на субекта на правото. Целта е да се
предотврати или преустанови неблагоприятно действие, което би създало опасност от
постигането на краен негативен противоправен резултат. Чрез тях държавата се стреми да
ограничи неблагоприятно въздействие на определени фактически обстоятелства.

Съществуват 3 вида ПАМ. Това са превантивните, преустановителните и

възстановителните ПАМ. Превантивните ПАМ имат за цел предотвратяване на евентуално
бъдещо престъпление или админстративно нарушение. Те се прилагат, когато има явна, пряка,
несъмнена опасност от нарушение. Тук не става дума за търсене на вина. Тук целта е да се
предотврати възможно бъдещо нарушение или престъпление. Такъв характер има спирането на
един автомобил от движение поради лош външен вид или лошо техническо състояние (целта е
да не утрепе хората и да не оцапа костюмчето на Сивков с кръв). На второ място е събарянето
на сгради, които са застрашени от самосрутване. На следващо място е спирането на
строителство, ако строежът не отговаря на изискванията. Втората категория са
преустановителните ПАМ. Тук неправомерното действие вече е започнало и мярката има за цел
да го преустанови. Целта е да не се стигне до довършване на неправомерното действие. Такъв е
случаят с фирмата, която е започнала да трови рибата в една река. Много често като пример за
преустановителни ПАМ се дават от ЗМВР. Служителите на МВР могат да употребяват
белезници, гумени куршуми, водни струи и т.н. за възстановяване на обществения ред. Това са
все случаи на преустановителни ПАМ. Тук е и възможността за употреба на оръжие.
Задължение в този случай е преустановяване на преустановителната ПАМ, след като се
постигне нейната цел. Това означава, че ако някой е избягал от ареста и са го хванали, не могат
да го бият (могат да го бият докато го гонят). И третата категория са възстановителните ПАМ.
Тук вече е настъпил вредоносния резултат, извършено е нарушението или престъплението и с
тях се цели възстановяването на предходното положение. Тук не трябва да се засягат законните
интереси на самите нарушители. Засягането трябва да е дотолкова доколкото е необходимо и
обществено-оправдано възстановяването на предходното положение. От време на време чувате,
че някой си е заградил и си е направил частна улица и частен гараж. Когато трябва да му
махнат постройката насред улицата, това е пример за възстановителната ПАМ. Как се прилагат
ПАМ (за изпит)? Простият отговор е: с ИАА. Следващият въпрос е: Кои са условията за
законосъобразност на ПАМ? Отговорът е: това са петте условия за законосъобразност на
ИАА!!! НЕ ИСКА МЕЖДУМЕТИЯ Сивков! Приятен ден!

30. Административнонаказателна отговорност – обща характеристика

Юридическата отговорност е един от централните въпроси. Поемането на

отговорността като следствие от неправомерно поведение означава, че поради лошо
изпълнение или неизпълнение на задължения се носи отговорност – тоест държавата е
установила правила за санкциониране на неправомерно поведение. Юридическата отговорност
е няколко вида. На първо място е наказателната отговорност. Това е най-тежкият вид
отговорност. Тя се носи за извършени престъпления. На второ място е административната
отговорност. Тя се носи за извършени административни нарушения, тоест нарушения срещу
реда на държавно управление, както казва чл. 6 ЗАНН. На следващо място е дисциплинарната
отговорност. Тя в някои случаи се разглежда като самостоятелен вид, а в други случаи като вид
административна отговорност. Тя се реализира, когато между наказващия орган и наказания
субект на правото съществува служебна или някакъв друг тип йерархична връзка и зависимост.
Последният вид отговорност е гражданската. Тя е налице, когато между два субекта на ГП са
възникнали проблеми. Тя бива основно 2 вида – договорна и деликтна. Договорната означава
неизпълнение на договор, деликтната означава накърняване на чужда правна сфера.

Както виждате втората по значение отговорност в правото е административната

отговорност. Тя се нарича още административно наказателна отговорност. Административната
отговорност означава реализация на санкции за изпълнение или неизпълнение на задължения,
произтичащи от АА. Тя е израз на желанието на държавата да ограничи неправомерното
поведение при функционирането на изпълнителната власт (държавна репресия). Тази
отговорност се отличава от наказателната и гражданската отговорност. Няколко са нейните
особености. На първо място тя се стреми да опазва реда на държавно управление и
осъществяване на изпълнителната дейност. По това се различава от наказателната отговорност,
при която става дума за наказателната репресия на държавата поради извършено престъпление,
тоест там са накърнени по-висш тип обществени отношения и те подлежат на защита по
наказателноправен ред. Тук става дума за защита на отношения, конкретно свързани с
изпълнителната власт.

Наказателната отговорност се реализира изцяло от органите на съдебната власт.

Адманистративно-наказателната отговорност се реализира от администрацията. Това е
особеност на българското АП, тъй като тук и органът, който установява нарушението, и
органът, който налага наказанието, са в изпълнителната власт. В повечето европейски държави
и тази отговорност се реализира от наказателните съдилища.

Наказателната отговорност е уредена в 2 кодекса: НК, който съдържа престъпленията и

основните материалноправни характеристики на нак. отговорност и процедурите са в НПК.
АНО се реализира от ЗАНН – в него има и материалноправни и процесуалноправни
разпоредби, отнасящи се до АНО. Освен това в НК са посочени конкретно различните видове
престъпления и те са описани заедно с техните изпълнителни деяния. ЗАНН е възприел друг
подход – той е описал характеристиките на административното нарушение, а в специалните
закони се съдържат конкретните състави и изпълнителни деяния на административните
нарушения. В повечето закони последната глава или последния раздел се наричат
административно наказателни разпоредби и там са описани съответните административни
нарушения и съответстващите им административни наказания. Освен това друга особеност на
ЗАНН е , че той разпростира защитата, която е предвидена с административната отговорност и
с актовете на МС (чл. 32 ЗАНН), а също така и по повод някои от актовете на общинските
съвети по силата на ЗМСМА. Така че с акт на МС могат да се установят състави на
административни нарушения и състави, свързани с тях. Това не накърнява принципа в К за
законоустановеност на наказанието.

АНО се подчинява на определени принципи. Първият е принципът на

законоустановеност на съставите на нарушенията и наказанията. Това означава, че в закон или
в АА са били предвидени преди извършването на нарушението, че определено действие или
бездействие е нарушение и за него се предвижда някакво или някакви наказания. Това
означава, че първо е приет законът и след това определени деяния стават нарушения, за които
са предвидени наказания.

На второ място тук действа старото римско правило – не два пъти за едно и също нещо.
Това означава, че за едно нарушение се налага едно наказание. Това е принципът. Наказанието
е отговор на определено противоправно поведение, затова може да има и някое допълнително
наказание като допълнителна санкция. Ако някой иде в гората да бракониерства и го хванат
горските наказанията може да са 2 – един път за нарушаване правилата на лов и 2ри път да му
вземат пушката (в полза на държавата), ако няма право в този момент да е с оръжие, така че
това не изключва този принцип.

Следващият принцип е за справедливост на наказанията. Това означава, че на всяко

нарушение се определя съответното наказание. Това означава, че нарушението има определена
характеристика. То засяга по определен начин обществените отношения, то има определена
степен на обществена опасност и правомощие на наказващия орган е да определи такова
административно наказание, което да съответства на извършеното нарушение. Затова тук
говорим за определяне и индивидуализация на наказанието. Тук е ролята на наказващия орган
да съобрази обстоятелствата по извършването на нарушението с наложеното в последствие
наказание. И това го разказвам всяка година на студентите – ако някое лице от малцинствена
група отиде и открадне един шоколад от магазина, щото не е виждало шоколад от 2 години, то
върши нарушение и това подлежи на админстративно наказание. Обаче ако това го извърши
един студент по право пред гаджето си да покаже колко е готин, но подбудите са различни.

Следващият принцип е принципът на вината. Тук се има предвид идеята, че се наказват

само виновно извършените деяния независимо от формата на вината. Освен това тук
съществува и принципа на зачитане на личната и моралната сфера на извършителя – тоест
наказанието не може да засяга духовната сфера на лицето и не може да представлява лишения,
ограничения и намеса в личния живот повече от необходимите.

Друга особеност е бързината и ефективността. Тук АН процес се развива много бързо,

за разлика от наказателния процес (няколко години). Установени са кратки давностни срокове,
валидни са всички основни принципи на административния процес – бързина, равенство на
страните, процесуална икономия, съразмерност, предвидимост.

Друг изключително важен принцип е, че като правило административните наказания

подлежат на съдебен надзор. Това означава, че на администрацията е дадено правото да
установява извършването на административното нарушение. Освен това тя може да наложи и
административното наказание, но нейните действия подлежат на съдебен надзор. Така се
гарантира произнасянето на съд и съдебната преценка върху наложеното административно
наказание. По този начин се появява и принципа за разделението на властите и за
въздействието на съдебната власт върху изпълнителната.

31. Понятие за административни нарушения

Това са тези деяния (действия или бездействия – и двата случая са волева изява на
лицето, целенасочена външна изява), които нарушават установения ред на държавно
управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание,
налагано по административен ред. Тази разпоредба очертава и определя изчерпателно
съдържанието и белезите на понятието за административно нарушение. При бездействието
става въпрос за неизвършване на изискуеми от закона действия. На следващо място, за да бъде
едно деяние АН то трябва да е противоправно – насочено срещу нормалното функциониране на
изпълнителната власт като цяло (чл.6 ЗАНН). Следващ белег на АН е вината. Трябва да е
извършено виновно. Тя е субективното отношение на дееца към деянието и към неговите
противоправни последици и се обуславя от определено психическо състояние на дееца
(неговата вменяемост).
 АН се свързва и с двете форми на вина – както умисъл, така и непредпазливост. ЗАНН
ни казва, че по непредпазливост не се наказват само в изрично посочените случаи (обратно е в
НК). При умисълът имаме субсидиарно прилагане на НК. Деянието е извършено умишлено,
когато деецът е съзнавал обществено опасния му характер, предвиждал е неговите обществено
опасни последици и е искал или допускал настъпването им. Близко до вината стоят и мотивите
и целите на дееца, които са ръководили извършителя при неговото противоправно деяние.
Мотивите и целите имат ролята на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Така
например от значение е дали един шофьор не спазва и нарушава правилата по пътищата, воден
от хулигански подбуди или подбуден от спешност (за болницата с болен човек).

Наказуемост на АН. За да бъде едно деяние АН трябва да е посочено като деяние, което
е наказуемо, защото именно определянето му като наказуемо показва репресивната реакция на
държавата към противоправното поведение. Характерно за АН е, че то е наказуемо с
административно наказание, а не с наказание от НК. Друг белег на АН е, че то е наказуемо с
админситративно наказание, което е налагано по административен ред. Това означава, че
процедурата по установяване на АН и налагането на административните наказания става в
рамките на изпълнителната власт. Друг елемент от съдържанието е неговата обществена
опасност. Тя е израз на нормативно установената противоправност на деянието и се свързва с
определено засягане, накърняване на обществени интереси. Обществената опасност може да
бъде степенувана и това степенуване зависи от субекта, обекта на нарушението, вината,
мотивите и целите. Именно степента на обществената опасност е основна разлика между
административното нарушение и престъплението (деяния с по-висока степен на обществена
опасност от АН). Трябва всички елементи комулативно да са прикрепени към едно деяние, за
да бъде определено то като АН. Изброените елементи могат да бъдат обособени в обективна и
субективна страна. Обективната страна обхваща деянието, противоправността (обществената
опасност), насочеността на деянието срещу установения ред на държавно управление,
наказуемостта и административния ред по наказване. Субективната страна на АН обхваща
преимуществено вината на извършителя, но освен това обхваща и мотивите и целите на дееца.

На следващо място трябва да отбележим кои обстоятелства изключват АНО

(административнонаказателна отговорност). Съгласно чл.8 ЗАН не са АН тези деяния,
извършени при неизбежна отбрана и крайна необходимост. Тези понятия се съдържат в чл. 12,
13 НК. Когато едно деяние привидно съдържа елементите на АН, не е възможно да се търси
АНО. Такъв е например случаят с липсата на угоден обект на защита. Класически пример за
такъв случай е когато бракониер убие домашно животно, а не защитения от закона дивеч (в
случая липсва обектът на защита). На следващо място друго основание е малозначителността
на деянието. Деянието не е в такава степен обществено опасно. И тук субсидиарно прилагаме
разпоредбата на НК. В областта на административното наказване малозначителността на
деянието не е основание за отпадането му като АН, за разлика от другото наказване.

На следващо място трябва да отделим понятията за приготовление, опит и съучастие –

това са действия или бездействия, насочени към осъществяване на противоправния резултат от
нарушението. Приготовлението е подготовка и създаване на условия за извършване на
нарушението. В ЗАНН е възприет принципа, че приготовлението към извършване на АН не е
наказуемо. Опитът за извършване на АН също не е наказуем, с изключение на опита за
извършване на митнически и валутни нарушения. Опитът представлява започнало изпълнение,
при което обаче изпълнителното деяние не е довършено и не са настъпили целените от дееца
противоправни последици, тоест разбирате, че опитът е възможен само за умишлени деяния.
Опитът е налице, когато изпълнителното деяние не е довършено, но освен това е налице и
когато изпълнителното деяние, макар и довършено, не са настъпили целените от дееца
обществено опасни последици. Не може да говорим за опит за извършване на АН при
непредпазливите деяния и при формалните нарушения – онези, които не се свързват с реален
негативен резултат. Съучастието е всъщност участието на 2 или повече лица в осъществяването
на едно нарушение. Според чл.10 ЗАНН съучастието може да се определи като подбудителство,
помагачество и укривателство. В ЗАНН не е посочена още една форма на съучастието, а
именно съизвършителството. За такова говорим, когато всъщност 2 или повече лица участват в
извършването на деянието. Това бяха легалните белези на АН.

32. Административно наказание –понятие, видове. Административнонаказателно

отговорни лица.

(от ас. Капка Милчева)

1.Понятие. Административното наказание е специфична санкция, налагана за

неспазване на установения ред в държавното управление и се очертава като реализация на
административната отговорност. То е предвидена в закона санкция, израз на държавната
наказателна репресия, налагана по административен ред за извършено административно
нарушение, която принуждава нарушителя да претърпи определено по закона увреждане на
негови материални или други интереси и има за цел да окаже предупредително и
превъзпитателно въздействие върху него и останалите членове на обществото.

Характерно за него е, че: а/е винаги предварително установено в закона; б/ действа

превъзпитателно, предупредително и репресивно /да ги обясня/ - чл.12 ЗАНН
„Административните наказания се налагат с цел да се предупреди и превъзпита нарушителя
към спазване на установения правен ред и се въздейства възпитателно и предупредително
върху останалите граждани”; в/трябва да възстанови нарушеното от неправомерното деяние
равновесие в обществото без да доведе до юридическо или фактическо обезценяване на
наказаното лице. Т.е. то трябва да бъде справедливо и адекватно на извършеното нарушение; г/
налага се при спазване на определен административен ред, предвиден в ЗАНН, като, разбира се,
има и изключения, предвидени в специалното законодателство.

2.Видове административни наказания – уредени са в чл.13 ЗАНН.

а/ обществено порицание – „публично порицание на нарушителя пред трудовия

колектив, където работи, или пред организацията, в която членува”. То засяга неимуществената
сфера на лицето. То е единствената подходяща наказателна мярка за извършени от
непълнолетни граждани нарушения. Представлява изчитане на наказателното постановление
пред съответния колектив, като присъствието на нарушителя не е задължително.

б/ глоба – изразява се в заплащането на определена парична сума. То засяга

имуществената сфера на лицето и не може да надвишава определения в закона размер.

в/ лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност. Характерно за

него е, че има смесен характер – засяга както имуществената, така и неимуществената сфера на
лицето. Може да се наложи само, ако е предвидено в специален закон. Не води до лишаване на
лицето от правоспособност, обратното е възможно само при наличието на изричен законов
текст в тази насока. Има временен характер – 1 месец до 2 години, освен в случаите на
нарушение на правилата за движение по пътищата при употреба на алкохол или друго
упойващо вещество – до 5 години.

г/ отнемане в полза на държавата – засяга имуществото на лицето и може да се прилага

само субсидиарно, а не и самостоятелно, освен ако друго е предвидено в специален НА. Може
да се наложи само за умишлено деяние. Чл.20 ЗАНН предвижда три вида отнемане: - на
вещите, принадлежащи на нарушителя, които са послужили за извършване на нарушението; -
вещите, предмет на нарушението, притежанието на които е забранено; - вещите, принадлежащи
на нарушителя, които са били предмет на нарушението.

д/ имуществени санкции, налагани на ЮЛ – чл.83 ЗАНН. Те се различават от глобата и

конфискацията /да обясня/. Тази санкция трябва да е изрично предвидена в закона, налага се
само на ЮЛ и ЕТ, нарушението се изразява в неизпълнение на задължения към държавата или
общината и е свързано с упражняваната от ЮЛ или ЕТ дейност. Да не се чете тази част от
учебника, която засяга чл.83а и следващите до 83е вкл., защото не ви касае и само ще ви
обърка!!!

е/ други санкции – „задържания в структурно звено на МВР до 15 денонощия”. Налага

се за „дребно хулиганство” и се изразява в пребиваване, съпроводено с извършването на
определена подходяща за лицето работа. Аналогично е и наказанието „задържане в
териториална структура на МВР до 25 денонощия”, предвидено в чл.22 от ЗООРПСМ за
спортно хулиганство. По същия закон се налага и санкцията „безвъзмезден труд в полза на
обществото”.

3.Определяне и индивидуализация на наказанията.

Определянето представлява намирането на точната санкция, предвидена в ЗАНН или

специалния закон за всеки конкретен случай. Когато се определи видът на наказанието, следва
да се извърши индивидуализацията, за да се определи и точният му размер.
Индивидуализацията се свързва с анализ на конкретното нарушение – обстановката, при която
е извършено, степента на обществена опасност, субективната страна – мотив, цел, както и със
субекта – възраст, имотно състояние, професия и т.н. Ако допуснатото нарушение е маловажно,
определяне и индивидуализация на наказанието не се извършва, защото наказващият орган
може да предупреди устно или писмено извършителя, че при повторно извършване ще му бъде
наложено наказание. Не се допуска заменянето на една санкция с друга. Единственото
изключение от това правило е при наказването на непълнолетни. Не може да се слезе и под
определения минимум. Обяснение за определяне и индивидуализация: определям – намирам
точния вид санкция – глоба, временно лишаване и после индивидуализирам – според всички
белези на обстановката и качества на дееца преценявам дали глобата ще бъде в размер на 200
или на 2 000 лв., респективно – дали временното лишаване ще е за 2 месеца или за 2 години.

4.Обстоятелства, които изключват налагането на административно наказание.

а/имунитет; б/смърт; в/просрочие – аз АУАН – 3 месеца от откриване на нарушителя

или една година от извършването му; - за НП – 6 месеца от съставянето на акта; - за
изпълнението – 3м. За обществено порицание; 6м за лишаване и 2г за глоба +1/2; г/изпълнение
на неправомерна заповед, стига тя да не е съдържала очевидно за дееца нарушение. Да правят
разлика между обстоятелства, които изключват отговорността и такива, които изключват само
налагането на наказание! – да обясня
 5.Актове за налагане на административни нарушения. Принципът е, че АН се налагат с
НП. Само по изрично предписание на закон или указ това може да стане и със заповед на
компетентния орган. Когато наказанието се налага от орган на съдебната власт, това може да
стане с решение, определение или постановление. От гл.т. на своя автор НП е вид ИАА, но по
своето съдържание то се явява правораздавателен акт.

Задължително условие за издаването му /с малки изключения – при квитанция, фиш или

препратена преписка от прокурора/ е съставения АУАН. Той е официален документ, изготвян
от точно определени от закона органи, който съдържа определени реквизити – чл.36, 40, 42, 43
ЗАНН. Актосъставители могат да бъдат само лицата, посочени изрично в закона, нарушен с
деянието; определени от съответния ръководител, на когото е възложено прилагането или
контролът по прилагането на нарушения НА; лицата, определени от областните управители и
кметовете на общините, при същите условия. Функциите на съставения акт са: обвинителна,
сезираща и констативна /да обясня/. Самото НП също има конкретни предвидени в ЗАНН
/чл.57/ реквизити, които условно могат да се разделят на две части – мотиви и диспозитив. За да
произведе действие, НП трябва да е влязло в сила. Това става в три случая: а/ако не подлежи на
обжалване; б/ ако не е било обжалвано в определения срок; в/ ако е било обжалвано, но е било
потвърдено или изменено от съда /чл.64 ЗАНН/.

Актове на съдилищата. Районните съдилища действат като конролно-апелативни

инстанции и решават въпроса по същество – могат да отменят, да потвърдят или да изменят
НП, вкл. като наложат по-лека или по-тежка санкция. Техните решения подлежат на по-
нататъшно оспорване пред АС, който действа като касационна инстанция. Съдът разглежда
делата на общо основание и на извънредно основание /по точно предвидено специално
основание и по реда на възобновяването/. Възобновяването се извършва по предложение на
окръжния прокурор от АС, в сроковете и на основанията, предвидени в ЗАНН /чл.70 и 71/. Да
обясня разликата между обжалване и възобновяване /за невлезли в сила и за влезли в сила НП
или СР/.

6.Разграничаване от други санкции.

а/от углавните наказания: - основанието за налагането им /адм. нарушение или

престъпление/; - деянията имат по-малка степен на обществена опасност; - различни видове
са /порицание, глоба, лишаване от право, задържане в поделенията на МВР, респективно
лишаване от свобода, глоба, пробация/; - наказанието конфискация засяга отделни вещи,
респективно част от имуществото; - налагат се и за умишлени, и за непредпазливи; - налагат се
само ефективно, не и условно; - не са свързани с института „съдимост”; - не могат да слизат под
установения минимум; - не се прилагат правилата за съвкупността; - не се налагат за съучастие,
с изключение на съизвършителството; - налагат се от административни органи по
административен ред;

б/ПАМ – административните наказания са вид държавна принуда в широкия смисъл на

това понятие. Разликите са: - ПАМ се прилагат не само за нарушения, но и при юридически
събития; ПАМ нямат репресивен характер – целта им не е санкциониране; - ПАМ се налагат
най-често в условията на оперативна самостоятелност; - ПАМ се налагат въз основа на ИАА, не
на НП /правораздавателен акт/, съответно имат различен ред и основания за оспорване.

в/мерки за обществено въздействие – налагат се за противообществени прояви, които не

е задължително да покриват състава на нарушение /да нарушават правни норми/. Съответно и
редът за налагането им не е юридически.
 г/гражданско обезщетение – целта му не е санкциониране, а само възстановяване на
нанесените щети на пострадалото лице. Може да се разглеждат по административен ред, но не
е задължително – ЗАНН.

7.Изпълнение на наказанията. Изпълняват се само влезлите в сила НП. Според чл.64

ЗАНН те влизат в сила, когато: а/не подлежат на обжалване; б/не са били обжалвани в
установения срок; в/ са били обжалвани, но са били потвърдени или изменени от съда.
Изпълнението не може да бъде извършено от административния орган по-рано от 3 дни след
влизане на НП в сила. Санкционираното лице обаче може да изпълни валидно и преди този
срок /при глобата/.

Наказанията не могат да се изпълняват, ако са изтекли 3м за порицанието, 6м за

лишаването и 2г за глобата. Давността започва да тече от влизане в сила на НП и се прекъсва с
всяко действие на администрацията по изпълнението, след което започва да тече нова давност.
Независимо от това, наказанието не може да бъде изпълнено, ако е изтекъл срок, който
надвишава с ½ горепосочените срокове. Понеже сроковете са давностни, а не преклузивни, те
препятстват само принудителното изпълнение, а лицето може да изпълни валидно и след
изтичането им.

8.Административни наказания за маловажни престъпления.

а/маловажни престъпления. Посочени са в чл.78а НК във връзка с чл.93, т.9. Те са с по-

ниска степен на обществена опасност поради липса или незначителност на вредните им
последици или поради наличие на други смекчаващи вината обстоятелства. По преценка на
прокурора или на съда, извършителите им могат да бъдат освободени от наказателна
отговорност и да им се наложи административна такава. Т.е. деянията си остават престъпления,
а се променя само санкцията. Преследват се по наказателен ред от органите на съдебната
система и това се отразява в свидетелството им за съдимост. При повторно извършване на
престъпление, за което по принцип институтът на 78а е допустим, той вече не може да се
приложи и те ще бъдат санкционирани с наказанията по НК.

б/малозначителни престъпления. Законодателят ги е дисквалифицирал като

престъпления и ги е отпратил за разглеждане и санкциониране по административен ред –
дребни кражби и присвоявания, измама на купувач при мерене и теглене и т.н. Те реално вече
представляват административни нарушения, просто съставите са им уредени в НК. Но се
преследват от администрацията по административен ред, което на практика означава, че
свидетелството им за съдимост е чисто.

9.Административнонаказателно отговорни лица /субекти на

административнонаказателна отговорност/. Отговорността може да се носи само от ФЛ, което е
извършило деянието в състояние на вменяемост. Вменяемостта е качество на психиката на
дееца и се изразява в потенциалната възможност за формиране на вина, т.е. възможността му да
съзнава свойството и значението на своите постъпки и да ги ръководи. От тук се вижда, че тя
има два момента интелектуален – да съзнава свойството и значението и волеви – да ръководи
постъпките си. Тя е обусловена от определени физически и психически предпоставки.
Нормално индивидите стават вменяеми при навършването на определена възраст. По
българското право това е 18г. /пълнолетие/. При известни условия отговорност могат да носят и
16 годишните непълнолетни, ако се докаже, че са могли да съзнават свойството и значението на
постъпките си и да ги ръководят. Не носят административна отговорност лицата, които не са
навършили 16г., както и пълнолетните, които са поставени под пълно запрещение. Вместо тях
отговарят родители, настойници, попечители, ако се установи, че те съзнателно са допуснали
извършването на нарушението. В теорията се разграничават следните субекти: а/според
възрастта; б/ според предвидените специални качества по отделните закони; в/ според формата
на съучастие.

Административна отговорност носят както българските, така и чуждите граждани.

Изключения са случаите на имунитет, както и тези, при които отговорността се изключва на
основата на взаимност.

По българското право ЮЛ не могат да носят административнонаказателна отговорност.

Наказуемите деяния, извършени при тяхната дейност, могат да се припишат само на ФЛ, които
действат от тяхно име и носят и отговорност и за това. Но за определени случаи ЗАНН допуска
санкциониране на самите ЮЛ – чл.83, ал.1. На ЮЛ се налага имуществена санкция при
неизпълнение на техни задължения към държавата или общината. Това е вид обективна
отговорност – носи се заради неправилния подбор на персонала.

33. Отговорност на държавата и общините за вреди, причинени от незаконосъобразни

актове и действия на администрацията

Тези вреди следва да бъдат обезщетени. Не можем да говорим за неправилни актове тук
(от тях не следва отговорност на държава и общини). Правното основание от тази отговорност
на държавата произтича още от К (чл. 7 – че държавата отговаря за вредите, причинени от
незаконни актове и действия на органите и на длъжностните лица). Заповядайте. На следващо
място освен К в чл.301 АПК се дължи възстановяване на накърнените права. На следващо
място друг НА е Законът за отговорността на държавата и общините за вредите. Този закон
предвижда, че Д и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са
извършени виновно от длъжностното лице. Това е една особеност на този закон, тъй като по
принцип при търсене на гражданска отговорност ни трябва виновно поведение на дееца. Щом
вредите са налице съобразно от този закон, Д и общините отговарят за тях. И вече виновно ли е
поведението на длъжностното лице.

Така гражданската отговорност на Д при осъществяване на властнически правомощия

от нейни органи и служители може да се търси ако са налице следните предпоставки. На първо
място – щета, причинна връзка между щетата и действието на администрацията и на трето
място – виновното поведение на лице, което действа като орган на изпълнителната власт или
длъжностно лице. Щетата представлява едно увреждане на правните интереси на някого и
засягането може да се изразява както в имуществени, така и в неимуществени вреди. За
имуществена щета говорим, когато от незаконосъобразния акт е увредено имуществото на
лице. Имуществена щета е налице и при така наречените „пропуснати ползи” – когато
имуществото е засегнато чрез пропускане на ползи (пропускането на отчуждение при едно
уволнение напр.) Д отговаря и за неимуществени вреди – за такива се считат изпадането в
болестно състояние, в някакво стресово състояние. Причинната връзка са щетата и незаконните
действия. Тоест трябва по безспорен начин да се установи, че щетата е във връзка с
незаконните действия. Във всички случаи, когато е установено, че в резултат на незаконен акт
на служител, Д носи отговорност за причинените вреди, но в такива случаи тя има право на
регресен иск срещу конкретните виновни длъжностни лица. Така искът се предявява не
конкретно срещу Д, а срещу конкретни нейни структури, които имат определена
административна правосубектност (напр. министерствата).
 Освен отговорност на Д, отговорност може да се търси и от конкретните длъжностни
лица, издали незаконния акт или извършили незаконното действие и тези лица ще носят
отговорност за всяка извършена от тях техническа, материална или юридическа дейност, от
която са настъпили вреди. Основанието за такава гражданска отговорност е в чл. 45 ЗЗД.
Отговорността на тези длъжностни лица се осъществяват по условията и реда на кодекса
(трудово правоотношение). И в този случай за отговорността на длъжностните лица се
съдържат предпоставките за такава отговорност – причинно-следствена връзка между щетата и
поведението и вината. Трябва да отбележим, че отговорността на длъжностните лица се свързва
винаги с неизпълнение на задълженията или нарушения (това са нарушения на законовите
норми, деликти, които се проявяват най-често под формата на АН, но може и да са
престъпления).

Искът за обезщетение е възможно да бъде насочен и към лицата, които пряко отговарят
за длъжностното лице. По българското АП възможността за реализирането на тази отговорност
е предвидено, че е възможно този иск за гражданска отговорност да бъде предявен в
производството по административното дело. Това улеснява пострадалото лице, тъй като му
създава възможност в едно производство да се търси обезщетение и да се решава въпросът за
АН. Ако съдът прецени, че това съставлява сложност, е възможно да отдели гражданския иск
от административното производство. Когато пострадалото лице е държавно учреждение, съдът
е длъжен и без иск да разгледа въпроса за тяхното обезщетение.

АП – Специална част!!!

(нема го в учебника, но пък ще го има на изпита)

Специалната част на АП представлява управлението и намесата на държавата в

определени насоки и отрасли. Въпросите не представляват задължителна систематична
подреденост – целта е въпросите да са свързани с професионалното развитие на лектора, който
ни ги чете. Идеята е да слушаме лекции от колеги, които са най-подготвени по дадена тема.

34. Административноправен режим на земята

Общият АП режим на територията има няколко направления: АП режим на

урбанизираните територии, населените места и селищните образувания; АП режим на
земеделските територии (земеделската земя) (2 основни НА – ЗСПЗЗ (собственост и ползване
на земеделските земи) ЗОЗЗ (опазване на земеделските земи); АП режим на горските територии
(основен НА – ЗГ (горите)); АП режим на защитените територии (Закон за защитените
територии); Нарушени територии за възстановяване; АП режим на територии, заети от води и
водни обекти (Закон за водите); АП режим на териториите на транспорта (Закон за пътищата,
Закон за ЖП транспорт, Закон за гражданското въздухоплаване и Закон за морските
пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на РБ).

На основание на съществуващите АП режими се обособяват различни видове

територии, наричат се още фондове – например земи от горския, от земеделския фонд. Всеки
един от тези видове територии има специално предназначение. То е определено от чл. 8 ЗУТ и
в специалните закони, които изброихме вече. Част от тези режими са включени в конспекта,
друга част не са.

Основа за разглеждане на въпроса за земеделската земя е чл. 21 К, съгласно който

земята е основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и
обществото. Съгласно К обработваемата земя може да се използва само за земеделски цели.
Промяна на предназначението се допуска по изключение, при доказана нужда и по условия и
ред, определени със закон. Режим на земеделските територии е уреден в 2 основни НА – ЗСПЗЗ
и ЗОЗЗ. ЗОЗЗ е от 1996г. и съгласно чл. 2 от него земеделската земя е основно национално
богатство, което следва да се използва само за земеделски цели. Предназначението на
земеделските земи е за производство на растителна продукция и паша на селскостопански
животни и то по начин, неувреждащ почвеното плодородие. Промяна на това предназначение
по принцип не може да има съгласно К, освен по изключение (както вече казахме). Допуска се
строителство в земеделските земи без промяна на предназначението им за създаването на
обекти, чиито предназначение и функции са свързани със земеделското предназначение на
земята. Съгласно ЗОЗЗ собственикът свободно избира начина на ползване на земеделската
земя, ако с това не променя нейното предназначение и не нанася вреди на земята (чл. 5 ЗОЗЗ).

Основни задължения на собственика на земята (съгласно цитирания закон) са: да

опазват земеделската земя от ерозия, замърсяване и други увреждания, да поддържат и
повишават продуктивните качества на земята, да възстановяват и подобряват състоянието на
земеделска земя, която вече е увредена, да спазва хигиенни норми при производството на
растителна продукция, носят отговорност за изгаряне на странищата и са длъжни да участват в
гасенето им, собствениците или ползвателите имат право на данъчни облекчения и кредитни
преференции стига да спазват изброените задължения, което се доказва по определен ред.

Процедура за промяна на предназначението на земеделските земи за неземеделски

нужди. Режимът е в ЗОЗЗ гл. 5. За да се позволи промяна на предназначението на земеделските
земи, трябва да се издаде специално разрешение от специализирани АП органи. Когато
исканата площ е до 50дка, попада в определена категория от 5та до 10та и земята е в землищата
на населените места, разрешението се дава от комисии към областните дирекции „Земеделие”.
В останалите случаи разрешението се дава от комисията за земеделските земи към
Министерството на земеделието и храните. В състава на комисията се включва по един
представител на различни ведомства (на МРРБ, на здравеопазването, на правосъдието, на
финансите, на околната среда и водите), като могат да участват при необходимост и други
заинтересовани ведомства. Председател на тази комисия е министърът на земеделието и
храните. Останалите членове се определят със заповед на министъра на земеделието и храните
по предложение на съответното ведомство. При процедурите за промяна на предназначението
на земеделските земи те се категоризират в 10 категории според продуктивните им качества,
почвените и климатичните условия, според пригодността на различни видове растителна
продукция и т.н. (може да се добавят и наложени ограничения за земеползване, ако има такива).
Ако собственикът на земята не е доволен от определената категория, може да поиска от
председателя на тази комисия извършване на нова експертиза. Промяна на предназначението на
земеделски земи за неземеделски земи се допуска за обекти на техническата инфраструктура,
създаване на нови или разширяване на строителните граници на съществуващи урбанизирани
територии, създаване или разширяване на границите на отделни урегулирани поземлени имоти
извън границите на урбанизираните територии.

Началото на процедурата за промяна на предназначението може да се постави от

собственика на земята, който отправя искане към кмета на общината, който пък в 30-дневен
срок от постъпване на заявлението следва да направи предложение до съответната комисия,
която пък също разполага с 30-дневен срок за произнасяне. Ако решението е положително,
собственикът следва да поиска промяна в плана за подробния устройствен план по реда на ЗУТ
(иначе не може да се строи). Изричния или мълчалив отказ може да се обжалва по реда на АПК
(това решение е ИАА). Решението следва да се отрази и в кадастралната карта. Въз основа на
промяната в подробния устройствен план собственикът на земята може да иска и разрешение за
строеж. Това е по тоя въпрос.

35. АП режим на защита на природата

Нормативна основа е Законът за опазване на околната среда (ЗООС) и Законът за

защита на биологичното разнообразие (ЗЗБР). Законът обаче говори за по-модерния термин
„околна среда”, не за природа. ЗООС дава определение за околната среда – според параграф 1,
т.1 комплекс от естествени и антропогенни фактори и компоненти, които се намират в
състояние на взаимна зависимост и влияят върху екологичното равновесие и качеството на
живота, здравето на хората, културното и историческото наследство. Компоненти на околната
среда са: водите и водните обекти, почвите, земните недра, биологичното разнообразие,
атмосферният въздух и управлението на отпадъците.

Интерес за нас представлява и какво е опазване на околната среда – комплекс от

дейности, насочени към предотвратяване на деградацията на околната среда към нейното
възстановяване, запазване и подобряване. По принцип ползването на компонентите на околната
среда за задоволяване на собствени потребности с нестопанска цел е безвъзмездно, освен ако в
специален закон е предвидено друго (садец). Но ползването на природните ресурси със
стопанска цел е възмездно (така предвижда закона). Всеки един от изброените компоненти е
значим за нас и е развит в специален закон.

Почваме с води и водни обекти. Освен този ЗООС, имаме и ЗВ (водите). Управлението
на водите се осъществява на национално и басейново равнище (така се казва). Националното
управление на водите се осъществява от министъра на околната среда и водите, а за
трансграничните води съвместно с министъра на външните работи. Управлението на водите на
басейново ниво се установява на съответните 4 района – дунавски район, черноморски Район,
източнобеломорски район, западнобеломорски район. За басейновото управление на водите се
създават така наречените басейнови дирекции (към министерството на околната среда и
водите). Създават се със заповед на министъра, която се обнародва в ДВ и осъществяват
дейността си, съгласно закона и правилници, издадени от министъра на околната среда и
водите. Тези дирекции се ръководят от директори, които следва да провеждат държавната
политика за управление на водите в съответния район. Към тези дирекции има и съвети като
консултативни органи. Толкова за водите.

После почвите. Следващият компонент са почвите. (никак не са кратки тия теми).

Специален закон е Законът за почвите. Почвата е ценна и важна, защото е ограничен,
незаменим и практически незаменим природен ресурс. Затова основна цел на АП режим в тази
област е запазване от увреждане на почвата, опазване на нейните качества и осигуряване на
защита за здравето на човека.Органи, които имат правомощия, съгласно ЗП, са министъра на
околната среда и водите, министъра на земеделието, министъра на здравеопазването,
министъра на регионалното развитие и благоустройството, областните управители и кметовете.

Следващият компонент на околната среда – земните недра. Друг специален орган е

Законът за подземните богатства. Земните недра се ползват за търсене и добив на подземни
богатства, подземни води, за промишлено и гражданско строителство, също така за
строителство на обекти, свързани с отбраната и сигурността на страната, за съхраняване на
отпадъци, стопански, туристически и други дейности. Съгласно К подземните води са
изключителна държавна собственост, затова търсенето и използването им се извършва от
специално разрешение. Добивът на подземните богатства се извършва чрез концесия.

Следващ компонент на околната сред – биологичното разнообразие. За него няма какво

толкова да кажеме, но ще кажеме малко неща – Закона за биологичното разнообразие.
Биологично разнообразие е многообразие от всички живи организми, във всички форми на
тяхната естествена организация, техните съобщества и местообитания, на екосистемите и
процесите, които протичат в тях. Органи за управление на биологичното разнообразие са
министърът на околната среда и водите, има и национален съвет по биологично разнообразие,
директори на регионални инспекции по околната среда и водите (РИОСВ) и директорите на
дирекциите на националните паркове.

Следващ елемент на околната среда е атмосферният въздух – специален закон в тази

област е Законът за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ). Основен орган е министърът на
околната среда и водите, общински органи има на общинско ниво в специализираната
общинска администрация и регионалната инспекция по водите.

Последният компонент е управлението на отпадъците. Специален закон е Законът за

управление на отпадъците. Той се отнася до битови, строителни, производствени и опасни
отпадъци. Разрешение за извършване на такива дейности се издава от директора на РИОСВ, на
чиято територия ще се извършват съответните дейности и има наредба на министъра за
класификация на отпадъците.

36. АП режим на изобретателската дейност

Основен НА е Законът за патентите и регистрацията на полезни модели (ЗПРПМ). Той

урежда отношенията, които възникват при създаването, закрилата и използването на
патентноспособни изобретения и полезни модели. Той не урежда материята относно
изобретенията и полезните модели, които са свързани със специалните нужди на МВР.

Лицето, което е създало изобретение или полезен модел се нарича негов изобретател
(:Д). Изобретателят има право да бъде посочван в заявката в издадения патент за изобретение
или в свидетелството за регистрация на полезен модел. Това право е лично и непрехвърлимо.
Изобретенията имат право да получат правна закрила, ако са нови, имат изобретателска стъпка
и са промишлено приложими. Не се издават патенти за изобретения, чието използване
нарушава обществения ред и добрите нрави. Като например клониране, използване на човешки
ембриони и т.н.

Едно изобретение се приема за ново, ако не е част от състоянието на техниката.

Състоянието на техниката включва всичко, което е станало общодостъпно чрез писмено или
устно описание, използване или разгласяване по друг начин където и да било по света преди
датата на подаване на заявката за патент съответно на приоритетната дата.

Изобретението има изобретателска стъпка, когато не произтича от състоянието на

техниката по очевиден за специалиста в областта начин. Отново ни интересува момента на
подаване на заявката към този момент (трябва да има изобретателска стъпка).

Промишлено приложими са тези изобретения, които могат да бъдат многократно

използвани или възпроизвеждани в който и да е отрасъл на промишлеността или селското
стопанство. Срокът на патента е 20 години от датата на заявяване. За полезния модел срокът е 4
години като може да бъде удължаван на 2 пъти с по 3 години (тоест сумарно може да достигне
10 години).

Компетентният орган в областта е патентното ведомство. Според чл.79 ал.1 ЗПРПМ той
е национален орган за правна закрила на обектите на индустриална собственост. Седалището
му е в София. По закон е независим орган. Състои се от председател, поне един заместник-
председател, държавни експерти и служители. Председателят на патентното ведомство се
назначава от МП.

Производството по издаване на патент или регистрация на полезен модел протича пред

патентното ведомство. Подава се заявка, която се вписва в държавния регистър на патентите.
Заявката трябва да се отнася само до едно изобретение или до група изобретения, но тогава,
когато те са свързани от общ изобретателски замисъл. Първо се прави проверка на формалните
изисквания, на които трябва да отговаря заявката (реквизити, такси и т.н.). След това се
извършва предварителна експертиза и експертиза за допустимост на производството. След това
се публикува заявката и се изчаква да изтече тримесечен срок, който е предоставен на трети
лица за възражение. След изтичането на този срок вече се преминава към окончателна
експертиза и се проверява по същество тези три критерия новост, изобретателска стъпка и
промишлена приложимост. И накрая вече, ако всичко е ОК, патентът се публикува в
специалния бюлетин на патентното ведомство.

Споровете във връзка със създаването, закрилата и използването на патентите и

регистрацията на полезни модели могат да се разглеждат по съдебен, по административен и по
арбитражен ред. По административен ред се разглеждат от отдел по споровете към патентното
ведомство. Това са спорове във връзка с отказ за издаване на патент, прекратяване на
производството по издаване на патенти и регистрация на полезни модели и т.н. Жалбите се
подават в 3-месечен срок от заинтересованите лица, а решението на съответния състав от
отдела по спорове подлежи на потвърждаване от председателя на патентното ведомство.
Страната, за която решението е неблагоприятно, може да го обжалва пред административен съд
София град по реда на АПК. Спорове относно служебния характер на изобретенията и
полезните модели и възнаграждението по тези спорове се разглежда от Софийски градски съд
по реда на ГПК. За административни нарушения по Закона за патентите и регистрацията на
полезни модели се налага глоба. Нарушенията се установяват с акт от орган на патентното
ведомство, а наказателните постановления се издават от председателя и могат да се оспорват по
реда на ЗАНН. Толкова по този въпрос.

37. Управление на транспорта, пътищата и съобщенията

Нормативната уредба за управление на транспорта се съдържа в Закона за

автомобилните превози, за морските пространства и т.н. (*).

ДО по управление на транспорта е министърът на транспорта, информационните

технологии и съобщенията. Той осъществява своите правомощия в областта на транспорта като
разработва стратегия за развитие и преструктуриране на транспорта съвместно с министъра на
регионалното развитие предлага на МС и стратегия за развитие на пътната инфраструктура.
Именно министърът трябва да доставя условия за безопасност в търговското плаване,
гражданското въздухоплаване и ЖП транспорта и да спазва тези условия. Именно той е този,
който да разследва произшествия, свързани с транспорта. Именно той определя и документите,
които са необходими за издаване на различни лицензи, документи, които са нужни на
превозвачите.
 По отношение на автомобилния транспорт министърът се подпомага от Изпълнителна
агенция автомобилна администрация (ЮЛ на бюджетна издръжка, седалище София). Относно
ЖП транспорта министърът се подпомага от Изпълнителна агенция ЖП администрация.
Относно въздушния транспорт – министърът се подпомага от Главна дирекция гражданска
въздухоплавателна администрация. Относно водния транспорт – Изпълнителна агенция морска
администрация. Всички тези агенции са държавни институции (ЮЛ на държавна поръчка).
Морската администрация обаче има регионални структури – Бургас, Варна, Русе, Лом.

Относно управлението на пътищата основен орган, който определя политиката за

планирането, изграждането, поддържането на пътната инфраструктура е МС. Важни функции
при управлението на пътищата има министърът на транспорта и министърът на регионалното
развитие. Освен това има Агенция пътна инфраструктура, която също има бюджетна издръжка.

Пътищата се управляват в зависимост от тяхната собственост. На първо място

републиканските пътища се управляват от Агенция пътна инфраструктура и от национална
компания Стратегически инфраструктурни проекти. Общинските пътища се управляват от
съответните кметове на общини. Частните пътища се управляват от техните собственици.
Републиканските пътища са изключителна държавна собственост, колеги. Общинските пътища
са публична общинска собственост. Всяко изграждане, преструктуриране на пътна
инфраструктура задължително се съгласува с Агенция пътна инфраструктура. Дори пътят да е
частна собственост частният собственик задължително трябва да съгласува всички дейности,
свързани с пътя, с Агенция пътна инфраструктура.

Управление на съобщенията. Секторната политика за управление на съобщенията се

определя от МС, но и от министърът на транспорта и съобщенията. Пощенските услуги са
приемане и доставка на пощенски пратки. Дейността включва парични преводи, куриерски
услуги. Когато пратките съдържат класифицирана информация, всички тези дейности се
извършват от МВР. Тази информация е определена от Закона за класифицирана информация –
която съдържа някаква държавна, служебна тайна и чието използване може да доведе
определени рискове. Тогава не е отговорен министърът на транспорта, а МВР.

Функции – регулиране контрол на пощенските услуги и електронните съобщения се

извършват от Комисия за регулиране на съобщенията. КРС е независим ДО. Тя се състои от
петима членове (издържа се от НС). Всяка година КРС предоставя на НС, на президента и на
МС доклад. Управлението на електронните съобщения е извършвано и от Съвета за
националния радио-честотен спектър. Този Съвет е орган към МС, той му предлага насоките за
държавната политика за разпределение на радио-честотния спектър като проекта за тази
държавна политика дори се предлага за държавно обсъждане. В този Съвет участват
представители на различни министерства (на финансите, икономиката, отбраната, вътрешните
работи, ДАНС, Комисията за регулиране на съобщенията, НСО (национална служба за охрана)
и Националната разузнавателна служба). Председател на този съвет е министърът на
транспорта и съобщенията.

38. Управление на образованието

Според чл.53 К всеки има право на образование. Училищното обучение до 16-годишна

възраст е задължително в България. Основното и средното образование в държавните и
общинските училища е безплатно. Има конституционна възможност за създаване на частни
училища от граждани и организации, като обучението в тях трябва да съответства на
държавните изисквания. За държавата е предвидено да насърчава образованието, като създава и
финансира училища, подпомага способни ученици и студенти, създава условия за
професионална квалификация и преквалификация. Държавата осъществява контрол върху
всички видове и степени училища.

Основните НА в тази област са Закон за народната просвета, Закон за професионалното

образование и обучение, Закон за висшето образование и Закон за развитието на академичния
състав в РБ. Образованието в България е тристепенно: основно, средно и висше. Преди
започване на образованието се посещава детска градина, където се провежда не образование, а
възпитание. Те са държавни, общински и частни. Държавни са тези детски градини и училища,
които са с национално значение и се финансират от държавния бюджет чрез министерството на
образованието и науката или чрез други министерства. Общинските детски градини и училища
се финансират от общините.

Училищното образование според степента си е основно и средно, а според

съдържанието на подготовката си е общо и професионално. Основното образование се
осъществява на 2 етапа – начален от първи до четвърти клас включително и прогимназиален от
пети до осми клас.

Държавната политика в областта на просветата се осъществява от МС, като орган със

специална компетентност е министъра на образованието и науката. Към министъра като
териториални администрации са създадени регионални инспекторати по образованието.
Инспекторатите са ЮЛ. Устройството, функциите и общините, на чиято територия те ще
упражняват правомощията си, се определят с правилник на министъра. Освен министерството,
правомощия имат и общинските органи. Те осигуряват и контролират задължителната
предучилищна подготовка на децата и задължителното училищно обучение до 16-годишна
възраст. Също така предоставянето и изразходването на средствата за издръжката,
изграждането, обзавеждането, основните ремонти на училищата и детските градини се
ръководят от директорите.

Към училищата се създават педагогически съвети. Това са специализирани органи,

които обсъждат и решават основни педагогически проблеми. Към детските градини и
училищата могат да се създават настоятелства. Те са независими, доброволни сдружения за
подпомагане на развитието и материалното осигуряване на детската градина и училището, към
което са създадени. За нарушение на Закона за народната просвета се налага административно
наказание. Нарушенията се установяват или от органите на общинския инспекторат или от
органите на районния инспекторат по образованието, като постановленията се издават от кмета
по реда на ЗАНН.

Висши училища. НС с решение открива, преобразува, преименува и закрива висши

училища. Ежегодно със Закона за държавния бюджет определя субсидия за всяко училище,
приема стратегия за развитие на висшето образование. МС предлага на НС откриването,
преобразуването, преименуването и закриването на висши училища. ДО със специална
компетентност е разбира се министъра на образованието и науката. Има и един независим,
специализиран ДО за оценяване, акредитация и контрол на дейността на висшето училище.
Това е Националната агенция за оценяване и акредитация.

Висшите училища са държавни и частни. Те се създават и закриват с решение на НС и

биват университети, специализирани висши училища и самостоятелни колежи. Висшите
училища се ползват с академична автономия. Академичното самоуправление се изразява в
следното – изборност и мандатност на всички органи на управлението, право на висшето
училище да урежда устройството и дейността си в собствени правилници. Правото му
самостоятелно да разработва и провежда учебни планове и научноизследователски програми.

Органи в управление на висшето училище са Общото събрание, академичният съвет и

ректорът. Те се избират с мандат от 4 години. Общото събрание има следните правомощия –
приема и изменя правилника за дейността на висшето училище, определя кадровата политика,
избира са тайно гласуване ред и т.н. Академичният съвет е орган за ръководство на учебната и
научната дейност във висшето училище. Той определя образователната политика, избира
заместник ректори по предложение на ректора и т.н. Ректорът представлява висшето училище,
сключва и прекратява трудови договори и т.н.

Основните звена на висшето училище са факултетите, департаментите, институтите и

колежите. Органи за управление на факултета са Общо събрание, факултетен съвет и декан.
Отново са с 4-годишен мандат. Орган за вътрешен контрол във висшето училище е
Контролният съвет. Към всяко висше училище се създава Съвет на настоятелите, който се
състои от 7 членове (дарители на висшето училище и личности с активна обществена позиция).
Длъжностите на научно-преподавателския състав във висшето училище са: за хабилитирани
преподаватели – доцент и професор, за нехабилитирани – асистент и главен асистент. Научните
степени са доктор и доктор на науките.

39. Управление на териториалното и селищното устройство

Земята е особен тип субстанция и ресурс. Поради това, че той е ограничен, е

необходима регулация на използването на земята. Тя се разглежда по няколко начина – като
недра, като източник на плодове и като територия с определени правни характеристики. В
регулацията на устройството на територията се включва определянето на това коя територия и
коя площ са годни за строителство, кой, кога и къде извършва благоустройствени мероприятия
с цел създаването на ефективна, изкуствена, околна среда, която отговаря на нуждите на
човека.

Нормативната база се съдържа в Конституцията (К), Закона за устройство на

територията (ЗУТ), Закона за регионалното развитие (ЗРР), Закона за устройството на
черноморското крайбрежие (ЗУЧК), Закона за собствеността (ЗС), Закона за кадастъра и
имотния регистър (ЗКИР), Закона за държавната и Закона за общинската собственост,
екологично законодателство, водно законодателство, противопожарни правила,
законодателство по енергоносителите. Всички те създават нормативната база на строителството
и устройството на територията. Отношение към този въпрос имат и Закона за МВР, Закона за
ДАНС, Закона за отбраната и въоръжените сили на РБ.

Органите за управление на устройството на територията са 2 вида – органи с обща

компетентност и органи със специална компетентност. Органите с обща компетентност са НС,
МС, кметове, областни управители и Общински съвети. Част от техните правомощия са
насочени към вземане на решения в областта на строителството и благоустройството. Органите
със специална (или специализирана) компетентност са министърът на регионалното развитие и
благоустройство, министърът на земеделието и храните, министърът на околната среда и
водите, министърът на вътрешните работи, министърът на отбраната, председателят на ДАНС.
В техните правомощия влиза и извършването на действия по строителството и
благоустройството.
 Освен това съществува и специална система от органи, която се нарича „експертни
съвети”. Предвиден е национален експертен съвет – това е орган към министъра на
регионалното развитие и благоустройството; областни експертни съвети и общински експертни
съвети. Към министъра на отбраната, на вътрешните работи и председателя на ДАНС се
формират специализирани експертни съвети. Тези органи са наречени експертни съвети, което
означава, че те са помощни експертни органи. Особеност на материята по правното регулиране
и на закона е в това, че при определени случаи е задължително произнасянето на тези органи.
Това означава, че в някои случаи тяхното волеизявление не е просто мнение, а има характер на
съгласие.

Освен това съществува и системата от органи на ДНСК (Дирекция за национален

строителен контрол), а регионалните структури се наричат РДНСК. Тези органи имат за задача
ограничаване на незаконното строителство и предприемане на действия по преодоляването му.
Сегашното ЗУТ дава възможност на главния архитект сам да издава индивидуални АА по
устройството на територията в рамките на неговата компетентност.

Устройството на територията е система от особени обществени отношения и поради

това тук са предвидени като актове по регулацията юридически актове с особено
наименование. В системата на ЗУТ се говори за концепции и схеми за пространствено развитие
и за устройствени планове. Концепциите и схемите са високото ниво на планиране – те
определят държавната политика и нейните цели в устройството на територията за един
определен, сравнително дълъг период (10, 15, 20 години). На тяхна основа се извършва
стратегическото планиране на развитието на страната за дълъг период от време.

По-конкретната дейност по планирането се извършва въз основа на устройствените

планове. Те имат по-конкретен характер - те са за по-малка част от територията и се
осъществяват в по-кратки срокове. В България съществуват 2 вида планове – това са общите
устройствени планове и подробните устройствени планове. Общите устройствени планове
определят преобладаващото предназначение на територията на отделни населени места или
части от тях. Те нямат инвестиционно значение с тях не могат да се предвиждат отчуждителни
и обезщетителни мероприятия. Подробните устройствени планове конкретизират устройството
и застрояването на населени места или части от тях. Те биват няколко вида според различни
класификации. Те са индивидуални АА, с тях се възлагат права и задължения на конкретни
лица, те имат вещноправен ефект и освен това имат отчуждително и обезщетително действие.
Плановете са особен тип юридически актове и се използват, защото в тях по юридически
задължителен начин са закрепени предвижданията за развитие на част от територията.

В областта на устройството на територията е предвиден съдебен надзор. Той се

извършва по реда на общата клауза. Това означава, че всички АА подлежат на съдебен надзор с
определени изключения. Този съдебен надзор, поради възприетата обща клауза, се осъществява
по реда на АПК в системата на административните съдилища и ВАС. Предвидени са и някои
особености и разлики с АПК. По АПК (ще го учим по-подробно догодина) обжалването по
административен ред не е задължително. Там лицето, което обжалва може да избере дали да
оспори административния акт първо по админстративен и след това по съдебен ред. По ЗУТ
оспорването по административен ред е абсолютна процесуална предпоставка, за да се стигне до
оспорване по съдебен ред. Тоест тук законодателят иска да се изчерпи административната
процедура преди да се премине към съдебна процедура.
 За нуждите на устройството на територията е предвидено и специално определение за
индивидуален АА. То е в чл. 214 ЗУТ. Това определение съдържа отклонения от определението
за ИАА по чл. 21 АПК. Какви са отклоненията ви давам за домашно и на изпита, на когото му
се падне да разкаже. Считам ви за предупредени. ЗУТ трябва да ни е от 28. 11. 2014 и да не
четем стари лекции. От 2001 г. насам е променян над 70 пъти.

40. Управление в областта на здравеопазването

Основни НА – К, Закона за здравето, Закона за лечебните заведения, Закона за

здравното осигуряване, Закон за лекарствените продукти в хуманната медицина.
Здравеопазването е отрасъл, който урежда обществените отношения, свързани с опазването на
здравето на хората. В чл.2 ЗЗ е дадено определение за здраве – пълно психическо, физическо и
социално благополучие. Държавна здравна политика се осъществява и ръководи от МС. МС
предлага на НС да предприеме национална здравна стратегия и МС и министъра я
осъществяват. Министърът на здравеопазването ръководи и осъществява контрол върху
националната система за здравеопазване и дейностите свързани със здравеопазването. На
територията на областите здравната политика се осъществява от Регионална здравна инспекция
(РЗИ) на територията на областта. Ръководи се от директор. В общините по решения на ОС
може също да има служба по здравеопазване в състава на общинската администрация. Ако има
такава, тя работи под ръководството на РЗИ-то.

Органи на държавния здравен контрол са главен държавен здравен инспектор,

регионалните здравни инспекции, здравни инспектори в министерството на здравеопазването.
Държавният здравен контрол представлява контрол по спазване и изпълнение на установените
в НА здравни изисквания по отношение на обществени обекти, стоки, тютюнопушене, заразни
болести и др. Главният държавен здравен инспектор се назначава от министъра. Той ръководи
държавния здравен контрол. Органите на държавния здравен контрол могат да прилагат
принудителни административни мерки – спиране на дейност, спиране на реализацията на
определени стоки със значение за здравето на човека, мерките се прилагат със заповед на
директора на РЗИ по предложение на здравните инспектори. Тези актове по силата на ЗЗ
подлежат на предварително изпълнение, но това не ограничава възможността за тяхното
обжалване по реда на АПК.

Трябва да отбележим и национална система за здравеопазване – чл. 4 ЗЗ: лечебни

заведения от Закона за лечебни заведения, здравни заведения по ЗЗ (такива са здравни кабинети
в училища и детски градини, аптеките и др.), държавни органи и институции за организиране,
управление и контрол на дейностите по опазване на здравето. Лечебните заведения биват
търговски дружества, създадени по реда на Търговския закон или Закона за кооперациите, те са
ЮЛ, могат да се създават от държавата, от общините, от физически или юридически лица и
могат да бъдат държавни, общински или частни, но те са равнопоставени, независимо от вида
на собствеността им. Лечебно заведение може да започне да осъществява дейност само със
разрешение или регистрация зависимо от неговия вид. Дейностите могат да са извънболнична и
болнична помощ.

Според чл.52 К гражданите имат право на здравно осигуряване, което им гарантира

достъпна медицинска помощ и безплатно медицинско обслужване по условия и ред,
определени със закон (Закона за здравното осигуряване). Със закона е създаден орган за
осъществяване на задължителното здравно осигуряване и това е Национална
здравноосигурителна каса (НЗОК). Тя има следната структура: централно управление, районни
здравни осигурителни каси (РЗОК) и поделения на тези РЗОК. Седалищата на районите на
поделенията на РЗОК се определят от МС. Органи за управление на РЗОК са надзорен съвет,
управителен съвет, управител, има и подуправител.

Друго интересно е, че упражняването на лекарската, зъболекарската професия са

свързани със задължително членство в българския лекарски и зъболекарски съюз. Това е
предвидено в Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина.
Останалите професии в тази област – магистър-фармацевти, медицински сестри, акушерки и
асоциирани медицински специалисти – също трябва да членуват в съсловни организации.

В тази област съществува особена юрисдикция във връзка с осъществяването на

медицинска експертиза на работоспособността (чл. 101 и следващия от ЗЗ). Тези юрисдикции
са Лекарски консултативни комисии (ЛКК), Териториални експертни лекарски комисии
(ТЕЛК) и Националната експертна лекарска комисия (НЕЛК). Решенията на НЕЛК могат да се
обжалват по реда на АПК пред админстративен съд по постоянния или настоящия адрес на
жалбоподателя. Производството няма да го разглеждаме. Друга мярка може да е задължително
настаняване за лечение на психично болни лица, съгласно чл. 155 ЗЗ. Мярката се прилага не от
административен орган, а от районен съд. Приятен ден.

41. Управление на културата, спорта и туризма

Един приятен въпрос. Основните принципи и приоритети, насоки на националната

културна политика са определени от Закона за развитие и закрила на културата. Култура е
дейността по създаването, проучването и разпространението на културните ценности. Съгласно
Закона за културното наследство културна ценност е нематериално или материално
свидетелство за човешко присъствие или дейност, природна даденост или феномен (баси кефа),
което е от значение за обществото и има научна или културна стойност. Не са културни
ценности машинно сечените монети (нямат научна стойност с изключение на редките
екземпляри), машинно сечените предмети, които не носят знак на своите автори или са
произведени в големи количества, не са културни ценности и произведения на изкуството,
които не са по-стари от 50 години, не са културни ценности и антикварните предмети, които не
са по-стари от 100 години. Органи, които имат правомощия в управлението на културата, са
министърът на културата (подпомаган от обществено експертни съвети и комисии – в тях
участват представители на творческите съюзи, отделни творци известни), Българските
културни институти в чужбина (държавни институции и се ръководят от министъра на
културата методически), Общинските съвети (могат да приемат решения за финансиране на
културни организации и проекти).

Управление на спортаааааа. Обществените отношения са уредени в Закона за

физическото възпитание и спорта и правилника за неговото прилагане. ДО са МС
(националната политика в тази област и предлага на НС национална стратегия за развитието на
физическото възпитание и спорта, (както и да спортува); тази стратегия съвпада с олимпийския
цикъл (4 години)), министърът на младежта и спорта (държавната политика в областта на
спорта), спортните организации (много интересен субект – неправителствени организации,
ЮЛ, които са оправомощени от законодателя да извършват организационно-административна
дейност по един или няколко вида спорт). Това са известните ви спортни федерации, колеги. Те
трябва да организират тренировъчната, състезателна дейност – те администрират дадения вид
спорт. НПО осъществява властнически правомощия, разбирате ли за какво ви говоря.
Законодателят даже им е дал правото да се саморегулират и да приемат НАА.
 Туризъм. Обществените отношения се уреждат от едноименния Закон за туризма.
Туристически дейности са туроператорска, хотелиерството, ресторантьорството,
предоставянето на туристически услуги от популярните видове (морски, ски, културни, еко,
всякакви видове туризъм). Органи за управление на туризма са МС (държавна политика в
областта; той утвърждава по предложение на министъра на икономиката и министъра на
туризма национална стратегия за развитие на туризма), Национален съвет по туризъм (който е
консултативен орган – за украса), областният управител (областната стратегия за туризъм),
кмета на общината (общинска стратегия за развитие на туризма). Територията на цялата страна
е разделена на туристически райони с цел формиране на национален туристически продукт с
неговия маркетинг и реклама. Туристическият район се управлява от Организации за
управление на туристическия район, които са доброволни. Туристическите сдружения! Те са
регионални или местни, браншови, продуктови или професионални. Те имат и функции с
координиране на действията, свързани с рекламата и маркетинга на туристическите продукти.
Повече подробности в тази сфера може да се прочете в нормативната уредба (например колко
трябва да е дължината на покривката на масите в четири-звездните хотели). Успех на изпита!

42. Управление в областта на обществения ред

Легално определение за понятието за обществен ред няма. Основните му съставки са

защита на националната сигурност, противодействие на престъпността и опазване на
обществения ред, защита правата и свободите на гражданите и опазване на техния живот,
здраве и имущество, защита при бедствия, защита от тероризъм и т.н. Основният НА в тази
област е ЗМВР. Настоящият закон е приет юли месец миналата година. Очакват се промени
тази година. Всички дейности, които влизат в компетентността на органите на МВР са
изброени в чл.6 ЗМВР. Те са оперативно-издирвателна, охранителна, дейност по разследване на
престъпления, осигуряване на пожарна безопасност и защита при пожари, бедствия и
извънредни ситуации, също така информационна и административно-наказателна дейност.
Други дейности могат да се предоставят само със закон.

Освен министъра на вътрешните работи като орган със специална компетентност, други
органи с правомощия в тази област са НС и МС. Основните структури на МВР са главните
дирекции, областните дирекции, дирекции и административни дирекции. Структури на МВР са
и специализираният отряд за борба с тероризма, академията на МВР, научно-изследователските
и научните институти към МВР. Главните дирекции са Главна дирекция криминална полиция,
Главна дирекция охранителна полиция, Главна дирекция гранична полиция и Главна дирекция
пожарна безопасност и защита на населението. Те са юридически лица. Областните дирекции
се създават на териториален принцип като районите им на действие се определят с акт на МС
по предложение на министъра и също са ЮЛ. Министърът може със заповед да създава и
закрива районни управления в рамките на съответната областна дирекция.

Управление на МВР. Министърът на вътрешните работи е едноличният, централен

орган на изпълнителната власт със специална компетентност по областта. Той има следните
правомощия: представлява МВР, осъществява международното сътрудничество, създава и
закрива звена извън тези, създадени със закон, предлага проекта за бюджет на МВР, управлява
човешките ресурси, издава правилници, наредби, инструкции и заповеди. В дейността си се
подпомага от заместник-министри, главен секретар и политически кабинет.
 Главният секретар на МВР е висша професионална длъжност (не политик), която може
да бъде заета само от лице със стаж не по-малко от 7 години, структурите за сигурност или за
опазване на обществения ред, от които поне 1/3 на ръководна длъжност. В дейността си той
може да бъде подпомаган от заместник-главен секретар. Директорите на главните дирекции
осъществяват общото и непосредственото им ръководство, управляват човешките ресурси в
съответната дирекция, представляват юридическото лице и т.н. Те са пряко подчинени на
главния секретар. Областните дирекции се ръководят от директори също пряко подчинени на
главния секретар.

Дейностите, които извършват съответните дирекции, са уредени в ЗМВР. Оперативно-

издирвателната дейност е дейност по предотвратяване, разкриване и документиране на
престъпления и опазване на обществения ред. Охранителната дейност е дейност по опазване на
обществения ред и осигуряване на безопасността по движение по пътищата. Информационната
дейност е дейност по събиране, обработване, систематизиране, съхраняване, използване и
предоставяне на информация на потребители от МВР, на държавни органи, организации, ЮЛ и
граждани. Правомощията на полицейските органи са нормирани от чл.61 и нататък в ЗМВР.
Полицейските органи извършват разследване по реда на НПК. Могат да издават разпореждания
за държавни органи, организации, граждани и ЮЛ, когато това е необходимо за осъществяване
на функциите им. Могат да регистрират лица, които са привлечени като обвиняеми за
извършено престъпление от общ характер. Могат да задържат лице в предвидените от закона
случаи, да извършват обиск на лице, да проверяват личните му вещи и т.н. При изпълнение на
служебните си задължения органите на МВР могат да използват физическа сила и помощни
средства само ако това е абсолютно необходимо при противодействие или отказ да се изпълни
законно разпореждане при задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва
съпротива на полицейските органи, при нападение срещу граждани и полицейски органи и т.н.
Оръжие може да се използва в следните ситуации: при въоръжено нападение или заплаха с
огнестрелно оръжие, след предупреждение при задържане на лице, извършващо или извършило
престъпление от общ характер, ако то оказва съпротива или се опита да избяга, при
освобождаване на заложници или отвлечени лица и др.

Държавна служба в МВР. Служителите се разделят в няколко категории – висши

ръководни, старши ръководни, ръководни, старши експертни, експертни, изпълнителски и
младши изпълнителски длъжности. Служителите на МВР не могат да членуват в ПП, да
осъществяват политическа дейност, да изразяват политически възгледи и да предприемат други
действия по служба, с които се нарушава политическият им неутралитет. Служителите в МВР
се назначават след провеждане на конкурс. Такива могат да бъдат само дееспособни лица,
които притежават само българско гражданство. Главният секретар се назначава от МС по
предложение на министъра със срок от 5 години и е несменяем освен при настъпване при някое
от изчерпателно описаните от закона основания. Министърът на вътрешните работи назначава
служителите на висшите ръководни длъжности, старшите ръководни служители, ръководните,
старшите експертни и експертните. Директорите назначават служителите на младши
изпълнителски длъжности и стажантите. ЗМВР предвижда специален по отношение на закона
служител, ред за определяне на възнагражденията, отпуските, почивките, наградите и т.н.
Дисциплинарните нарушения са в чл. 194 ЗМВР. Неизпълнение на разпоредбите на ЗМВР и
разпорежданията на министрите, главния секретар и преките ръководители, неизпълнение на
служебните задължения, неспазване на служебните правомощия, неспазване на правилата на
етичния кодекс в МВР. Дисциплинарното наказание се налага не по-късно от 2 месеца от
откриване на нарушението и 1 година от извършването. Наказанията са мъмрене, писмено
предупреждение, порицание, забрана за повишаване в длъжност за срок от 1 до 3 години,
понижаване в длъжност за срок до 1 година и уволнение. Служителите на МВР могат да бъдат с
преимуществена отговорност.

Административната принуда и наказанията. В чл.255 ЗМВР е уредено прилагането на

ПАМ. Такива се налагат от министъра или оправомощено от него лице в случай на
установяване и преустановяване на нарушения, свързани с изпълнения и нарушения на закона.
Органите на МВР могат да спират строителство, въвеждане в експлоатация или използване на
обекти, инсталации, уреди и съоръжения, както и да спират други дейности, които създават
опасност за националната сигурност и обществения ред, за възникването на пожари и
производствени аварии. Заповедите, с които се прилага съответната ПАМ, се оспорват по реда
на АПК и подлежат на незабавно изпълнение. Догодина ще видите, че принципът е да не се
изпълнява, докато актът не е станал окончателен. За неизпълнение на административни
нарушения по ЗМВР е предвидено налагането на административното наказание глоба. Актовете
за установяване на нарушения се съставят от съответните компетентни лица към МВР, а
наказателните постановления се издават от министъра или оправомощени от него длъжностни
лица, а реда е този на ЗАНН. Толкоз.

43. Управление на отбраната

Нормативната основа на управлението на отбраната се съдържа основно в К, Закона за

отбраната и въоръжените сили (ЗОВС), Закона за военната полиция (ЗВП) и Закона за резерва
на въоръжените сили (ЗРВС). Органите, които имат ангажименти по отбраната са 2 вида – с
обща компетентност и със специална компетентност. С обща компетентност са НС, президента
на РБ, МС, кметовете и областните управители. Част от техните правомощия са свързани с
отбраната на страната. Специализираните органи са министърът на отбраната, министрите на
вътрешните работи и на финансите, ръководителят на БНБ, министърът на транспорта и
технологиите. Към президента на републиката е създаден Консултативен съвет по национална
сигурност. За този съвет е гласуван и специален закон. Към министър-председателя е създаден
Съвет по сигурността, към министъра на отбраната е създаден Съвет по отбрана – това е
съвещателен орган.

Отбраната, съгласно чл. 3, е система от политически, икономически, военни, социални и

други дейности за осигуряване на стабилна свобода на сигурност и за подготовка и
осъществяване на въоръжена защита на териториалната цялост и независимост на държавата.
Основен фактор в отбраната на страната са въоръжените сили. Те включват няколко структури.
Това са българската армия, служба военна полиция, служба военна информация,
военномедицинска академия, националната гвардейска част, резерва на въоръжените сили и
други. Специализиран орган е началникът на отбраната. Българската армия включва съвместно
командване на силите и трите вида въоръжени сили – сухопътни, военновъздушни и
военноморски сили.

Особено сериозни са правомощията на президента. Той е върховен главнокомандващ, а

според едно решение на КС е конкретизирано, че той е върховен главнокомандващ на военните
сили и в мирно и във военно време. Той назначава и освобождава висшия команден състав на
армията, освен това определя структурата на висшия команден състав на армията, а също така и
структурата на въоръжените сили по предложение на МС. Той председателства консултативния
съвет по национална сигурност, а също така при определени ситуации и върховното главно
командване.
 Законът за военната полиция определя дейностите на военната полиция, която е част от
въоръжените сили на РБ и е в структурата на българската армия. Тя има задачи по обществения
ред, охранителна дейност, пропусквателния режим на дейности и действия в българската
армия. Може да извършва оперативно-издирвателна дейност. Може да събира съответния тип
информация.

В Закона за резерва на въоръжените сили са уредени обществените отношения,

свързани с подготовката на гражданите за защита на отечеството. Резервът се комплектува на 2
принципа – доброволен и задължителен. Задължителният резерв е за тия граждани, които имат
специална подготовка и могат да получат мобилизационно назначение. Доброволния резерв
включва такива граждани, които са изразили желание да служат в резерва или при определени
условия да предоставят техника. Те придобиват особен юридически статус, наречен резервист,
а техниката става техника-резерв. Лицата от резерва имат задължения и права, предвидени в
Закона за резерва и в Закона за отбраната и въоръжените сили. Органите по ръководството на
резерва са НС, президентът, МС, министрите на отбраната, областните управители и кметовете
на общини. Специфичен орган е централното военно окръжие. Резервистите могат да бъдат
призовани на активна военна служба, тогава те придобиват статуса на военнослужещи.
Резервистите подлежат на военен отчет.

В областта на отбраната се издават различни АА. Тези, които са свързани

непосредствено с отбраната и националната сигурност, не подлежат на съдебен надзор. Това са
актове по преместването на военни части, участие в мисии в чужбина, изпълнение на
съюзнически задължения. Тези актове на подлежат на съдебен надзор и са изрично изключени
от АПК. ИАА по назначаването на военнослужещи, по уволняването, по прилагането на
различни мерки подлежат на съдебен надзор. Най-често на съдебен надзор подлежат
уволненията на кадрови военнослужещи. Уволненията на офицери от армията се разглеждат от
ВАС, тъй като за тях орган по назначаването е министърът на отбраната. Желая ви приятен ден!

44. Управление на правораздаването

Управлението на правораздаването включва както органи на съдебната, така и органи на

изпълнителната власт. Основните НА са К и Законът за съдебната власт. Според чл. 117 ал.2 К
съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, прокурорите и
следователите се подчиняват само на закона. Независимостта на съдебната власт е гарантирана
чрез бюджета й, който е самостоятелен. От друга страна независимостта е гарантирана чрез
института на несменяемостта. Един съдия, прокурор или следовател става несменяем след
навършване на 5-годишен стаж на съответната длъжност и при получена положителна
комплексна оценка от атестирането.

Функциите по управление на съдебната власт се осъществяват от 2 органа основно –

ВСС и министъра на правосъдието. ВСС е органът, който осигурява независимостта на
съдебната власт. Уредбата му е в чл. 130 К и ЗСВ (съдебна власт). Състои се от 25 членове, като
главният прокурор, председателите на ВАС и ВКС са негови членове по право. От останалите
22 - 11 се избират от НС и 11 от съдебната власт (съдии – 6, прокурори – 4 и следователи – 1).
Мандатът на изборните членове е 5 години, като те не могат да бъдат преизбирани веднага след
изтичане на този срок. ВСС е органът, който администрира съдебната власт без да може да се
намесва в правораздавателната й дейност. Той обсъжда проекта на бюджет, предложен от
министъра на правосъдието и го внася в МС. Определя броя, съдебните райони и седалищата на
съдилищата. Избира и освобождава директора на националната следствена служба. Определя
възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите.

Инспекторатът към ВСС е ЮЛ със седалище София. Състои се от главен инспектор и 11

инспектори, като всички се избират от НС (и главния и 11-те инспектори). Дейността му се
подпомага от администрация. Инспекторатът проверява административната дейност на
съдилищата, прокуратурите и следствените служби. При установени нарушения сезира
съответния административен ръководител. Прави предложение за налагане на дисциплинарни
наказания и т.н.

Министърът на правосъдието съгласно чл. 368 ЗСВ е органът, който осъществява

взаимодействието между съдебната и изпълнителната власт. Това взаимодействие се провежда
в следните насоки – съдебна дейност, изработване проекти на закони и подзаконови НА,
свързани със съдебната система, управление на имуществото на съдебната власт. Министърът
на правосъдието председателства заседанията на ВСС, но без право на глас.

Националният институт по правосъдието (НИП) се управлява от управителен съвет, в

който се включват 5ма членове на ВСС и 2ма от министерството на правосъдието, като
министърът на правосъдието е член по право (от тази квота). НИП осъществява
задължителното първоначално обучение на кандидатите за младши съдии и младши прокурори.
Също така отговаря за поддържането и повишаването квалификацията на съдиите, прокурорите
и следователите.

Система на съдебната власт. СВ се състои от три подсистеми – съд, прокуратура и

следствие. Системата на съдилищата от своя страна се разделя на две подсистеми – общи
съдилища (районни, окръжни, апелативни и ВКС) и специализирани (военни,
административни, специализирания наказателен съд и ВАС). Системата на прокуратурата
следва тази на съдилищата. Тя се състои от ГП, върховна касационна прокуратура, върховна
административна прокуратура, Национална следствена служба, апелативни, окръжни, районни
прокуратури и специализирана прокуратура (която е ясна). В състава на окръжните има
окръжни следствени отдели, а в състава на специализираната прокуратура има следствено дело.
Към окръжните прокуратури се създават и административни отдели. Следствените органи са
Национална следствена служба, окръжните следствени отдели в окръжните прокуратури и
следственият отдел в специализираната прокуратура. Националната следствена служба се
ръководи от ГП пряко или чрез директора на службата, който е и заместник на ГП при
разследване. За извършени административни нарушения по ЗСВ се налага административното
наказание глоба. Органите, които го налагат, са различни в зависимост от нарушението. Съдия,
прокурор, следовател, съдебен изпълнител и съдия по вписвания могат да налагат наказание
глоба за неизпълнение на дадени от тях разпореждания по ЗСВ. Решението или
постановлението, с което се налагат, подлежи на обжалване по реда на ЗАНН. Стига ви
толкова. Това е по този въпрос. 1 минута почивка.

45. Управление на външните отношения

Нормативна уредба – К, ВК за дипломатическите отношения (ВК’61), ВК за

консулските отношения (ВК’63), Конвенция за специалните мисии, Закон за дипломатическата
служба, Закон за държавния протокол, Закон за консултативния съвет за национална сигурност
и страшно много подзаконови актове. ДО, които имат правомощия в областта на външната
политика – НС (ратифицира и денонсира със закон МД и по-точно тези, нормирани с чл. 85 К),
президентът на РБ (представлява РБ в международните отношения, сключва МД в случите,
определени със закон, назначава и освобождава от длъжност ръководителите на
дипломатическите представителства и постоянните представители на РБ при МО, приема
акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически представителства в
страната), МС (ръководи и осъществява външната политика на страната в съответствие с К и
законите), консултативен съвет за национална сигурност (обсъжда въпроси за външната
политика на страната във връзка с националната сигурност, това е съвещателен орган,
възглавяван от президент (не на РБ), неговите правомощия се свеждат до изготвяне на
становища и предложения). Специализиран орган на ИВ в областта на външната политика е
министърът на външните работи. Той е ръководител на дипломатическата служба. Според чл. 2
ал. 1 Закон за дипломатическата служба тя е специализирана държавна администрация под
ръководството на министъра, която включва министерство на външните работи и
задграничните представителства на РБ като негови структурни звена. Служителите в нея се
разделят на дипломатически служители, които са държавни служители с дипломатически ранг,
държавни служители без дипломатически ранг и работници и служители по трудово
правоотношение.

Организация на дипломатическата служба. Съгласно Закона за дипломатическата

служба, министерство на външните работи се състои от генерални дирекции, дирекции и
задгранични представителства и се ръководи от министър. Неговата компетентност (на
министъра) е уредена в чл. 6 от закона. Той ръководи, координира и контролира
осъществяването на държавната политика в областта на външните отношения, като тази
компетентност се изразява в отделни правомощия (задгранични представителства, човешки
ресурси, наредби и т.н.). В дейността си министърът се подпомага от заместник-министри,
постоянен секретар и баш бай брадър, генерални директори и кариерна комисия. Задграничното
представителство е териториално структурно звено на министерството, което осъществява
дипломатическа и/или консулска дейност в друга държава или при международни
правителствени организации. Задграничните представителства биват няколко вида – посолства,
постоянни представителства и постоянни делегации при международните правителствени
организации, генерални консулства, консулства, вицеконсулства и консулски агентства. Също
така дипломатическите бюра, бюрата за връзка и специалните мисии. Откриването,
определянето на вида и закриването на задграничните представителства се извършва от МС по
предложение на министри. Почивка.

Ръководители на задгранични представителства се назначават при следния ред –

министърът внася в МС предложение за назначаване на извънредни и пълномощни посланици,
постоянни представители на РБ при МО и генерални консули. МС взима решение да предложи
на президента за назначение съответното лице на конкретната длъжност. След взимане на
решението от МС министърът иска от приемащата държава издаването на агреман, ако такова
условие съществува и след получаване на агремана МС предлага на президента да назначи
съответното лице. Назначението става с указ, който се приподписва от МП. Генералният
консул се назначава от МС по предложение на министър. Тоест ако имате извънреден и
постоянен посланик (което ние наричаме само посланик) и постоянните представители те се
назначават с указ от президента, генералният консул - от МС и останалите се назначават от
министър.

За да бъде назначено за дипломатически служител, едно лице трябва да отговаря както

на условията по ЗДСл, така и на тези по Закона за дипломатическата служба. Сред специалните
изисквания са лицето да притежава образователно-квалификационната степен магистър, да
владее поне два чужди езика, поне единият от които е официален за ООН или процедурен за
Европейската комисия и т.н. Дипломатическите служители притежават различни рангове.
Съгласно чл. 37 от Закон за дипломатическата служба рангът отразява степента на кариерно
развитие на дипломатическия служител според неговия професионален опит и квалификация в
дипломатическата служба и оценка за изпълнение на служебните му задължения. Рангът е
условие за заемане на дипломатическа служба. Във възходящ ред ранговете се подреждат по
следния начин: аташе (ашуре), трети секретар, втори секретар, първи секретар, съветник,
пълномощен министър, посланик. При постъпване на дипломатическа служба, служителят
получава най-ниският ранг, тоест ашуре. Дипломатическите служители могат да заемат
дипломатически длъжности. Те бива следните категории: категория А((мотоциклети) –
ръководни дипломатически длъжности), Б (ръководни) и Ц (експертни). За да заемеш
съответната длъжност трябва да имаш и ранга.

Права и задължения на дипломатическите служители. Дипломатическите служители

подлежат на периодично атестиране. Част от тях са да спазват законите и обичаите на
територията, да не злоупотребяват с дипломатическите привилегии и имунитети, да изпълнява
служебните си задължения в извън работно време. Има задължение за партийна необвързаност,
забрана за приемане на подаръци, ордени и отличия от приемащата държава, освен ако те са
израз на обичайната дипломатическа практика. Към МВнР са създадени два института:
дипломатически и държавен културен институт. Дипломатическият организира и провежда
стажа и обучението на стажант-аташета и отговаря за професионалната квалификация на
служителите. Държавният културен институт е с предмет на дейност поддържане, разширяване
и представяне на художествения фон на МВнР. Законът за дипломатическата служба не
съдържа наказателни разпоредби.

46. Публично-частно партньорство, концесии и обществени поръчки

Публично-частно партньорство – Закон за публично-частното партньорство 2013г. и

правилник за неговото прилагане. Public private partnership. Имаме едно взаимодействие между
публичния и частния сектор. Легално определение се съдържа в чл. 3 на Закона – дългосрочно
договорно сътрудничество между един или повече публични партньори от една страна и един
или повече частни партньори от друга страна за извършването на дейност от обществен интерес
при постигане на по-добра стойност на вложените публични средства и при разпределение на
рисковете между партньорите. Целта на това договорно сътрудничество е да се възложи
частният партньор да извършва дейност от обществен интерес вместо публичния партньор.
След сключването на договора за ПЧП частният партньор трябва да осъществява тази дейност
и да осигурява нейното финансиране. Публичният партньор също участва чрез финансова
подкрепа, а може да участва и чрез предоставяне на недвижим имот за публично ползване от
частния партньор. Законът определя и кой може да бъде публичен и кой частен партньор.
Публичните партньори могат да бъдат министрите и ръководителите на държавни ведомства за
държавните ПЧП и кметовете за общинските ПЧП. Освен това могат да бъдат държавните и
общинските публично правни организации (например държавните и публичните предприятия).
Частен партньор може да бъде капиталово ТД. Той се определя чрез провеждане на конкурсна
процедура по реда на Закона за обществените поръчки. Така частния процес може да бъде
открит чрез открита процедура, ограничена процедура, състезателен диалог или договаряне с
уведомление.
 Органите които отговарят за ПЧП са МС (той именно приема национална програма за
ПЧП и оперативен план за нейното изпълнение за всеки програмен период; предложение за
тези 2 стратегически документа прави министърът на финансите). Решенията за откриване на
процедура за избиране на частен партньор се приемат с решение на МС за държавно ниво и от
общинския съвет за местно. Решенията на тези органи за избор на частен партньор могат да
бъдат обжалвани (имат характер на ИАА) – ЗПЧП препраща към З за обществените поръчки.
Комисия за защита на конкуренцията е първа инстанция и нейното решение се обжалва пред
ВАС. Контролът осъществяват Сметната палата и агенцията за държавна финансова инспекция.
Не може да се даде конкретен пример, тъй като законът е съвсем нов. Една процедура за
реализиране на ПЧП не е никак лека и кратка. В правото на ЕС ПЧП не е обособено – то е към
концесиите и обществените поръчки. ПЧП се реализира при един смесен фактически състав –
процедура, която има характер на административно производство. Едва след неговия извод се
сключва договор за ПЧП. Характерното за ПЧП е, че имаме едно разпределение на рисковете
между двете страни с оглед постигането на по-добра стойност на вложените публични
средства. Чрез ПЧП могат да се реализират най-различни проекти – в Европа са за изграждане
на болници, детски площадки и т.н. (услуги с обществен интерес).

Концесии. Уредени са в едноименния Закон за концесиите, правилника за неговото

прилагане, редица специални закони и правилниците на общинските съвети. Всъщност още в К
е допусната тази възможност. Съгласно ЗК чл. 2 е предвидено, че концесията е право на
експлоатация върху обект или услуга от обществен интерес, предоставен от концедент на
капиталово търговско дружество, наричано концесионер, срещу задължението му (на
концесионера) да изгради и да управлява и поддържа обекта на концесията. Има няколко вида.
В зависимост от предмета на концесията бива 3 вида – за строителство, за услуга и за добив.
Според собствеността върху обекта предмет на концесията се различават държавни, общински
и така наречените съвместни концесии (когато обектът е собственост на публичноправна
организация). Страните тук, колеги, както вече разбрахте се наричат концедент и концесионер.
Концедент може да бъде МС за държавните концесии, ОС за общинските концесии,
публичноправна организация за обществените концесии и МС и съответния ОС при
съвместните концесия. Концесионер е лицето, което е избрано в конкурсна процедура и с което
е сключено концесионен договор. Процедурата обхваща няколко етапа – подготвителните
действия и внасянето на предложения за поставянето на държавна концесия се извършват от
министъра, определен със закон. След провеждането на открита процедура за избор на
концесионер той се определя с решение като то влиза в сила след като всички АА, предходни и
свързани с тази процедура, влязат в сила. И тук тези АА могат да бъдат обжалвани пред
Комисията за защита на конкуренцията, а нейното решения съответно пред ВАС. И тук
поставянето на концесията е резултат от сложен фактически състав. Целта на концесията е
определена услуга от обществен интерес или такъв обект да бъде доставен да се извършва да се
изгради и/или да се управлява от един субект на частния сектор на негов риск. Примери за
концесията са концесията за добив на минерална вода, природни богатства, за изграждане на
обекти от обществен интерес и т.н. Контролът осъществяват сметната палата и Агенцията за
държавна финансова инспекция.

Обществени поръчки. Регламентирани са в Закона за обществените поръчки,

Правилника за неговото прилагане. Обществената поръчка е също вид договорно
сътрудничество между субекти на публичния и частния сектор. Двете страни се наричат
възложител и изпълнител. Обект на обществена поръчка може да бъде доставката на стоки,
предоставянето на услуги и строителство. Така например чрез обществена поръчка се възлага
на един частен изпълнител да достави компютърна техника и т.н. Възложители на обществени
поръчки са и президентът, дипломатическите и консулските представителства и всички. Чрез
обществена поръчка може да се реализират и други обекти – новата спортна зала в София ако
се сещате. ДО, които определят политиката в областта на обществените поръчки, са
министърът на икономиката и Агенцията по обществени поръчки към него (ЮЛ със седалище в
София и се управлява от изпълнителен директор, на държавен бюджет). И тук се провежда по
открита процедура, ограничена процедура, състезателен диалог и със или без уведомление. И
тук имаме смесен фактически състав. Тук разпределението на рисковете не води до някакъв
сериозен риск за частния партньор, тъй като плащането за реализиране на държавния обект, но
след доставката на канцеларските материали, техниката и т.н. се изплаща възнаграждението за
изпълнителя. И тук актовете за избор на изпълнител могат да бъдат обжалвани пред комисията
за защита на конкуренцията, а нейните актове се обжалват пред ВАС (втора инстанция).

И така, колеги, трите правния форми за сътрудничество се реализират при една сходна
процедура и основната разлика между трите правни форми е свързана с разпределението на
рисковете между двете страни. При концесията концесионерът извършва дейността на свой
риск (колко души скиори ще има, ще ползват лифтовете е риск на концесионера). При ПЧП се
извършват сложни финансови и правни анализи. Най-малко рискове за изпълнителят има при
обществените поръчки, тъй като там възнаграждението е точно и ясно определено.

47. Управление в областта на енергетиката

Основни НА – Директива 2009/72/ЕО (ТРЯЯЯЯЯС) относно общите правила на

вътрешния пазар на електроенергия, регламент ЕО/713/2009 за съставяне на агенция за
сътрудничество между регулаторите на енергия, Закон за енергетиката, Закон за енергийната
ефективност, Закон за енергията от възобновяеми източници, Закон за безопасното използване
на ядрената енергия. Основният ни НА е ЗЕ! Пак няма да ви занимавам с органи, които имат
компетентност на европейско ниво, само вътрешни. Компетентност имат НС (освен закони,
определя и енергийна стратегия, както и национална стратегия по енергийна ефективност), МС
(осъществява общото ръководство в областта на енергетиката, изпълнява приетата от НС
енергийна стратегия и приема национален план за действие за енергията от възобновяеми
източници), министърът на енергетиката (разделиха енергетика и икономика, а законът още не
е разделен!), Държавната комисия за енергийно и водно регулиране. Отделни правомощия
също имат министъра на националното развитие и благоустройството, изпълнителният
директор на Агенцията за устойчиво енергийно развитие и министърът на околната среда и
водите.

Министърът на енергетиката (на Капков риск и отговорност) одобрява програми и

стратегии за преструктуриране на енергетиката, утвърждава нормативи за резервите на горива,
осъществява контрол в предвидените от закона случаи и др. ДКЕВР е независим,
специализиран държавен орган. Тя е колективен орган, който се състои от 7 членове, в това
число и председател. Председателите и членовете се избират и освобождават с решение на МС
и се назначават със заповед на МП. Мандатът им е 5 години с възможност за не повече от 2
пълни последователни мандата. Комисията се произнася с решения, които могат да бъдат
индивидуални или ОАА. По отношение на производството по издаване на ОАА ЗЕ предвижда
специални правила, които регулират общите по АПК. Правомощията на ДКЕВР са уредени в
чл.21 ЗЕ. Тя издава, изменя, допълва, спира, прекратява и отнема с лицензи, приема
подзаконови НА, одобрява общите условия на договор за одобрява правилата за потребителите
на енергийни услуги, утвърждава, одобрява или определя цените на енергия на регулирания
енергиен пазар. Според ЗЕ наред с министъра на енергетиката, изпълнителният директор на
АУЕР е специализираният орган, който провежда държавната политика по повишаване на
енергийната ефективност при крайното потребление на енергия и предоставянето на енергийни
услуги. Той се назначава и освобождава от длъжност от министъра, съгласувано с министър-
председателя.

Административно-наказателни разпоредби. ЗЕ предвижда състави на административни

нарушения, като актосъставители на тези нарушения могат да бъдат оправомощени от
министъра на енергетиката съответно от председателя на ДКЕВР длъжностни лица, а
административно наказващи органи са министърът на енергетиката и председателят на ДКЕВР.
Производството се провежда по реда на ЗАНН. Съгласно нормата на чл. 255 ЗЕ пострадали от
нарушението лица могат да предявят искане за обезщетение на вреди в размер на 20 000 лева.
По Закона за енергийната ефективност нарушенията се установяват от упълномощени от
изпълнителния директор на АУЕР лица, а административно наказващ орган е изпълнителният
директор. Редът е този на ЗАНН. За нарушенията в чиито състави се съдържат в ЗЕВИ
административно наказващи органи са министърът на околната среда и водите, председателят
на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, изпълнителният директор на АУЕР и
председателя на ДАМТН (държавна агенция за метеорологичен и технически надзор).

48. Достъп до обществена информация

Достъп до обществена информация.

Нормативна база - чл. 41, ал. 2 от Конституцията, Закон за достъп до обществена
информация, Закон за защита на класифицираната информация и др.
Освен тези нормативни актове - Директива 98 от 2003 г. от Европейския парламент и Съвета,
решение 833 от 2013 на Комисията; Регламент 10.49 на ЕП и съвета и др. актове.
Със ЗДОИ за първи път в РБ е уредено по общ начин реализирането относно достъп на
информация, относно органите на държавната власт власт и управление и други субекти, които
осъществяват други функции.
Субект – всяко лице.
Предмет на правото на достъп - 2 понятия : обществена информация; информация от
обществения сектор. В чл. 2 , ал. 1 на ЗДОИ има легална дефиниция на понятието
„обществена информация“ /в закона/; Анализът на това понятие извежда следните принципи:
- информацията да е свързана с обществения живот;
- да дава възможност и на гражданите да си съставят собствено мнение, относно
дейността на задължените субекти.
Законът не се прилага за достъп до лични данни, не се прилага за информация , която се
предоставя във връзка с предоставяне на административи услуги, не се прилага за информация,
която се съхранява в националния архивен фонд.
Информация от обществения сектор - 2 признака:
1) Създава се и се предоставя от организация от обществения сектор, а това са: държавни
органи, органи на местно самоуправление; публично-правни организации, както и техните
обединения;
2) Това е информация, която подлежи на повторно използване – т.е. - тя може да се предоставя
многократно за търговски и нетърговски цели, различни от първоначалната цел, за която е
създадена. *няма повторно използване по смисъла на закона, когато такава информация се
предоставя между организации на обществения сектор, във връзка с осъществяваните от тях
функции.
Предмет на достъп на закона: информацията, а не документа е предметът. Няма изискване
относно вида на материалния носител (може и видеозаписи), но когато е необходима
квалифициарана намеса, компетентният орган може да откаже достъпа.
Субекти, които са задължени да предоставят достъп до обществена информация: посочени в 1л.
3, 15, 18 от ЗДОИ. Обединяваме ги в няколко групи в зависимост от вида на обществената
информация, която те дължат:
1. Първа група: субектите по чл.3, ал.1 и ал. 2; Първа група има подгрупи;
1.1. държавни органи – всички от изпълнителната власт, законодателната власт и съдебната
власт, а също така и държавни орагни, които не спадат към трите власти – президентът,
сметната палата и пр., а също и органи, които се формират на квотен принцип - (СЕМ); органи
на местно самоуправление. Тази подгрупа дължи информация, която да отговаря на 2 признака:
1) да е налична; 2)да е в кръга на компетентността им. В закона тази информация се разделя
на: а) официална информация (следните предпоставки – да става дума за издаване на правен
акт; да е издаден при осъществяване на правомощия; да е издаден от посочените субекти); б)
служебна информация (обслужващ х-р; съдържа се в т.нар. допълнителни актове по
произнасяне (като мнения, препоръки и становища), чрез които се реализира процесуалната
компетентност на съответния орган. Когато тези актове не са елемент от фактическия състав за
издаване на съответния правен акт, информацията, която се съдържа в тях, може да се
разглежда като служебна. Това разделяне на А) и Б) има значение: че достъпът до А) е
свободен, а до Б) – ограничен -> отказа може да се откаже до Б), ако информацията е свързана
със становища, консултации, изготвени от или за органа; ако съдържа мнения, позиции във
връзка с настоящи или бъдещи преговори, водени от органа. *НО в тези откази не може да се
откаже ако са изтекли 2 години от създаване на информацията или налице е надделяващ
обществен интерес от предоставянето на информацията (надделяващ общ интерес е
посочен в § 1, т.6 от ЗДОИ); *ограничаване на достъпа до всякакъв вид общ информация,
включително и на правото на повторно използване на информация от общ сектор, е
допустимо само ако информацията е класифицирана или е друга защитена тайна в
случаите предвидени със закон.;
Инициатива за предоставяне на информация – има 2 варианта: 1) при поискване; 2)
служебно. Когато е при поискване това може да стане по два начина:
1.1. чрез съобщаване - хипотезите на чл. 14, ал. 2 от ЗДОИ. ;
1.2. чрез публикуване - публикуването става на интернет страниците на съответните субекти –
чл. 15 от ЗДОИ /каква информация се публикува/; ръководителите трябва да го направят – те са
органите в системата на изпълнителната власт (чл.19 от ЗА). Публикуването става и в т.нар.
административен регистър на МС – този регистър се поддържа от администрацията на МС и
съдържа информация за всички административни структури, включително техните ръководни
органи, административни услуги, режими на издаване на административните актове, а също
така - съдържа информация за конкурси за държавни служители и незаети места. Регистърът е
публичен и достъп до него има чрез страницата на МС.
1.2.Субекти по чл. 3,ал.2,т.1 – публично правни субекти, които НЕ са държавни органи
или органи на местно самоуправление, т.е. те осъществяват публични функции при
предвидени от закона случаи. Легална дефиниция в §1 в допълнителните разпоредби на ЗДОИ.
2. Втора група – по чл. 3, ал.2, т.2., а именно ФЛ и ЮЛ относно извършваната от тях
дейност, финансирани със средства от консолидирания държавен бюджет и средства от
фондове от ЕС или предоставени от ЕС по проекти и програми, т.е. тези субекти могат да
бъдат фондации, кооперации, сдружения. Достъп до информация – редица специални закони
предвиждат достъп чрез съответни регистри. - Търговския регистър. За организациите,
предвидени за обществено-полезна дейност – чрез централния регисътр при Министерството на
правосъдието. За информация във връзка с възлагане и изпълнение на обществени поръчки –
чрез регистъра за обществени поръчки, НО по начало публичността на тези регистри е
ограничена, тъй като се иска личен пряк интерес.
3. Трета група – средства за масова информация. Те могат да влияят при формиране на
общественото мнение и кръгът на тяхната информация е уточнен в чл. 18 от ЗДОИ.

УСЛОВИЯ ЗА ОГРАНИЧАВАНЕ НА ПРАВОТО НА ДОСТЪП ДО ОБЩЕСТВЕНА

ИНФОРАЦИЯ
За да бъде ограничен достъпът до информация, трябва да са спазени условията за ограничаване,
а именно:
1. Да се провери дали ограничението е предвидено в закон;
2. Трябва да е установено за защита на интерес, подлежащ на конституционна закрила;
3. Трябва да е налице необходимост на въведеното ограничение в едно демократично общество.
Ограничаването на предоставянето на информация има временен характер. В
законодателството са предвидени срокове за защита на информацията, като максималната им
продължителност може да бъде продължена само по някои от ограниченията и то по
изключение.
Интереси, които подлежат на закрила чрез ограниченията: посочени в ч. 41, ал. 1 от
Конституцията, който е възпроизведен в чл. 5 от ЗДОИ. Те са: Националната сигурност и
обществения ред; Накърняване на правата и доброто име на другиму; Народно здраве;
Моралът.
Ограничения на правото на достъп до обществена информация и на повторното използване на
информация от обществения сектор може да има само в 2 случая:
1) Когато информацията е класифицирана; - видовете информация, подлежаща на
класифициране са държавната тайна, служебна тайна, чуждестранна класифицирана
информация. Приложимия закон е Законът за защита на класифицираната информация, който
не съдържа забрани за класифициране на определена информация, както се среща в
законодателството на други страни ( в САЩ). Държавна тайна - Държавна тайна – легална
дефиниция в чл. 25 в ЗЗКИ.
2) Когато представлява друга защитена тайна, в случаите предвидени със закона;
Категории информации, които са държавна тайна се групират в 3 раздела:
1) информация, свързана с отбраната на страната;
2) информация, свързана с външната политика и вътрешната сигурност на страната;
3) информация, свързана с икономическата сигурност;
Служебна тайна – дефиниция в чл. 26, ал. 1 от ЗЗКИ, но там определението е неясно и
тълкуването е на база на решение от 1980 г. – основният интерес е защитаван чрез служебната
тайна. Идеята е да осигури ефективността на работата на субекта, като наред с това в
специални закони, чрез служебната тайна могат да бъдат защитавани и останалите интереси
изброени в чл. 5 от ЗДОИ. Информацията подлежаща на класификация се определя със закон -
тези които регламентират сферата на дейност на съответната организационна единица.
Ръководителят на тази организационна единица, в рамките на закона, обявява списък на
информация, която е служебна тайна. Информацията, класифициарана като служебна тайна,
подлежи на защита максимално до 6 месеца, гриф за служебно ползване.
Класифицирана информация – информация предоставена от друга държава или организация
по силата на международен договор, по който България е страна. Срок – ЗЗКИ предвижда 4
нива на сигурност: 1)строго секретно; 2) секретно; 3) поверително; 4) за служебно ползване.
Първите три се отнасят до държавната тайна, а последната за служебната тайна. Нивото на
сигурност кореспондира на евентуалната вреда, която може да произтече от разкриването на
информация. Грифът за сигурност се определя от лицето, което подписва документа, съдържащ
класифицирана информация. Срокове за класифициране: за строгосекретно – 30, за секретно -
15, за поверително - 5 години -> служебно - 6 месеца. Тези срокове могат да бъдат удължени от
Държавната комисия по сигурност на информацията, когато интересите налагат това, но не с
повече от първоначално определените. След изтичане на срока нивото на класификация се
премахва. Унищожението е допустимо 1 година след изтичане на срока. ДИКСИ може да
определи с решение документи за по-строго от строгосекретно ниво на сигурност. ДИКСИ
определя кръга на лицата с правото на достъп до тези документи. ДИКСИ води специален
регистър, в който се вписват документите. Този регистър, обаче, обслужва лицата, чиито
служебни задължения налагат достъп до класифицирана информация. В този смисъл
регистърът има служебен характер.
*гриф за сигурност – положен в момента
Субекти на които се предоставя достъп до класифицирани информации:
Правилото е - само лица, получили разрешение за достъп при спазване на принципа
необходимост да се знае, т.е. само за лица, чиито служебни задължения налагат достъпа. Има
три субекта, които имат достъп до всичко без проверка: 1. Президентът; 2. Министър
председателят; 3. Председателят на народното събрание. Тези три лица, считано от момента на
стъпване в длъжност получават право на достъп до срока на взимане на длъжността.
ДРУГА ЗАЩИТЕНА ТАЙНА В СЛУЧAИТЕ ПРЕДВИДЕНИ СЪС ЗАКОН
Защитават се следните интереси – здравето на гражданите, моралът, правата и доброто име на
съответните лица. Здраве на граждани – чрез лекарска тайна; Моралът – осиновяването;
Правато и доброто име на съотвените лица – правата гарантирани от Конституцията, както и
правата по международните договори, които са част от вътрешното законодателство. По
отношение на ФЛ ограничаването на правото на достъп е допустимо заради контролиращато
право на защита срещу законна намеса в личния и семейния живот и срещу посегателство
върху доброто име, уредени в чл. 32 от Конституцията. Духовната неприкосновенност на
гражданите е поставена в чл. 145, ал. 1 от НК, предвижда лишаване на свобода, за който
противозаконно открие и разкрие информация за някого; и чл. 147 от НК – клевета. За ЮЛ –
ограничаването е допустимо заради търговска тайна и нелоялна конкуренция. По отношение на
всички субекти по чл. 3 от ЗДОИ. §1 има легално определение за производствена или
търговска тайна. Комисията за защита на конкуренцията в свое решение пояснява
съдържанието на тази дефиниция – включва се цялата вътрешна информация на предприятието,
която не е общоизвестна и няма общотеоретичен х-р; това е полезна за бизнеса информация,
която дава предимства на притежателя ѝ пред конкурентите му, следователно има се предвид,
както информация относно производствената дейност, така и относно тези търговски операции,
които са такива в тесен смисъл, т.е. реализация на стоки и услуги на пазара, НО няма търговска
тайна там, където информацията е публична или може да бъде получена с позволени средстваот
лицата, които могат да я предоставят. Напр. – информация в каталози, рекламни брошури и пр.
Нелоялна конкуренция – чл. 29 от Закон за Защита Конкуренцията.
* По отношение на обществената информация, която се създава или предоставя от
задължените субекти по чл. 3, наличието на търговска тайна, което би довело до нелоялна
конкуренция е ограничение само в случаите, които няма налице надделяващ обществен
интерес.
Що се отнася до ограниченията на достъп до обществена информация, които трябва да
предоставят са свързани с търговска тайна, тайна на източниците, пожелали анонимност, а
също така - при спазване на принципите за прозрачност и икономическа свобода и защита на
личната информация.
ОСНОВАНИЯ ЗА ОТКАЗ ОТ ПРЕДОСТАВЯНЕ НА ДОСТЪП ДО ОБЩЕСТВЕНА
ИНФОРМАЦИЯ
Посочени са в чл. 37, ЗДОИ /започна да ги цитира – няма да ги пиша, спираме се само на
последната хипотеза/: Достъпът засяга интересите на трето лице и няма негово изрично
писмено съгласие за предоставяне на исканата обществена информация, освен в случаите на
надделяващ обществен интерес.
Предпоставки за предоставяне на достъп: исканата информация е обществена (НО не се
прилага за достъпът до лични данни – чл. 1, т.2, ЗЗЛД– що е лични данни); трето лице е субект,
който не е задължен да предостави достъп до общ информация. Да се засягат интересите на
третото лице означава правата им по чл. 32, ал. 1 от Конституцията. По отношение на ЮЛ е
защитата от нелоялна конкуренция; третото лице не е предоставило съгласие за предоставената
информация – необходимостта от съгласие трябва да е предвидена от закон и да е в писмена
форма. При неполучаване на съгласие от трето лице или при изричен отказ да се даде съгласие
компетентния орган предоставя общ информация в обем и по начин, който неразкрива
информацията, отнасяща се до третото лице, НО не е необходимо съгласие на третото лице при
следните хипотези:
1) ако той е задължен субект и отнасящата се от него информация е обществена информация
по смисъла на з-на за достъп или;
2) когато е налице надделяващ обществен интерес от разкриването. Несъгласие не е
необходимо ако става въпрос за общ информация за трето лице, която се съдържа в публични
регистри.
Основание за отказа за предоставяне информация от обществения сектор:
1 хипотеза – ако з-н забранява предоставянето на информацията
2 хипотеза – ако искането за достъп неотговаря на условията по чл. 41, Е от ЗДОИ.